Разрушителят на светове

Глава 32

Новата неголяма, но затова пък изключително активна църква „Въстани!“ отначало не обърна особено внимание на един от новите си членове, освен може би на необичайния му ръст. Дрехите му, стари и одърпани, висяха върху тялото му, като на закачалка, създавайки впечатление у околните, че притежателят им честичко не си е дояждал.

От проведения с него разговор се разбра, че той се нарича Блейс Маклийн и в момента е без работа. Родом бе от една ферма, недалеч от Екюмени, а сега си търсеше работа в града, тъй като би искал да се устрои тук.

Блейс се чувстваше доста спокоен относно биографията си: най-много членовете на общността да изпратят някой при Хенри, а на него можеше да се разчита — едва ли щеше да седне да обсъжда с външен човек членовете на семейството си.

— Какво ви доведе в нашата църква? — попита един от членовете на общността Блейс.

— Случи се така, че чух речта на Великия Учител Даръл Маккей и направо останах потресен — отговори Блейс.

— О, значи вие сте чули Маккей? — продължи да го разпитва същия човек от общността. — А къде, в коя църква?

Блейс наведе очи в престорено смущение.

— Не го чух в църква, а в Палатата. Бях в галерията за посетители.

Всички с удивление се втренчиха в него.

— В галерията за посетители ли? — повтори въпроса същия досаден енориаш. — Че как се изхитрихте да влезете там? Даже само за да влезеш в Палатата, ти трябва специален пропуск.

Блейс изглеждаше още по-смутен от преди.

— Намерих пропуска на улицата — отвърна той. — Той беше валиден само за един ден, и навярно някой го бе ползвал и после го е захвърлил, но тъй като деня все още не беше свършил, аз просто го взех и влязох вътре — исках само да видя какво има там. Пазачът на входа в галерията не ми се зарадва много, като ме видя — и тук Блейс неловко се усмихна, — но все пак ме пусна. Нашият Велик Учител тъкмо говореше за геостанцията и за това, че тези, които ще работят там, обезателно трябва да вярват в Бога и да ходят на църква — независимо откъде са дошли.

— Съвършено вярно — потвърди една от жените, — той наистина каза точно това! За това писаха даже във вестниците.

— А все пак какво ви накара да дойдете тук, в една от църквите му? — Наистина, любопитството на този човек беше безкрайно.

— Ами аз минах тук, покрай една църква — започна Блейс, — но тя беше толкова огромна… Затова си помислих, че трябва да потърся някоя… такава, която е близко до фермата ни.

— И затова дойдохте в нашата църква? И сте постъпили абсолютно правилно — каза жената. — Бог и истинския вярващ не се интересуват нито от размерите на църквата, нито как е украсена тя!

Останалите бурно изразиха одобрението си.

— И на мен тук много ми хареса — добави Блейс.

— На нас също ни е много приятно, че дойдохте при нас, Блейс Маклийн. Тук ще намерите приятели. Тук всеки от нас е Истински Пазител на Вярата! — продължаваше онзи, същия мъж.

— Благодаря, благодаря ви — промърмори Блейс. — Аз също ще се старая с всички сили да стана Истински Пазител на Вярата.

— Видяхте ли се вече с нашия Учител? — отново го попита досадникът. Блейс отрицателно поклати глава. — Добре, хайде да ви заведа тогава.

Блейс се подърпа малко, но после се подчини. Останалите членове на общността тръгнаха след тях.

Зад една дървена решетъчна преградка ги посрещна доста пълен мъж на средна възраст с много удължено лице.

— Учителю — обърна се към него един от членовете на общността, — позволете ми да ви представя Блейс Маклийн. Той е получил знак и е последвал ярката светлина на нашата църква „Въстани!“, докато е слушал нашия Велик Учител Даръл Маккей. Учителю, това е Блейс Маклийн. Блейс, това е Учителят, Самюъл Годсарм.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас, Блейс Маклийн. — Самюъл Годсарм протегна ръка, и Блейс бързо я стисна. — За първи път ли сте тук?

— Не, не — заговори една жена от групата зад Блейс, — той идва вече един път, но беше седнал встрани от всички — стесняваше се да се приближи и да каже кой е. Ние си помислихме, че за него най-добре ще бъде да се срещне с вас и да разбере, че именно църквата „Въстани!“ трябва да стане негов духовен водач.

— Вярно казваш, Марта Ейно. — Самюъл Годсарм се усмихна на Блейс. — Всички тук са ваши приятели, Блейс Маклийн.

— Благодаря ви, много ви благодаря — измънка Блейс.

— А вие с какво се занимавате, братко Блейс?

Блейс не успя и устата да си отвори, когато околните започнаха да разказват на Учителя си как Блейс бе намерил пропуска, как бе отишъл в галерията за посетители и бе чул речта на самия Даръл Маккей.

— Виж ти, виж ти — кимна Годсарм. — Няма да повярвате, братко Блейс, но мнозина от нас все още не са имали това щастие — да чуят как говори самия Велик Учител. Аз, разбира се, съм го слушал. И това веднага ме накара да дойда тук. Повечето от енориашите ни са чували само обръщението му, но веднага са разбрали, че искат да го последват.

— Случвало ли ви се е да проповядвате? — поинтересува се жената отпреди малко.

Блейс предвиждаше възможността да му бъде зададен такъв въпрос, въпреки че не го бе обмислял в детайли. Той знаеше, че в повечето църкви, както на Хармония, така и на Асоциация всеки член на общността трябва да е готов да води службата във всеки един момент. Така се проверяваше истинността на вярата му — ако един човек наистина е предан на Бога, сам той ще му подскаже какво да говори.

— Повечето от членовете на общността ни все още са в църквата, Самюъл — продължи словоохотливо същата жена, — така че нашият нов брат Блейс би могъл да изнесе една кратка проповед и да ни разкаже какво е усетил, докато е слушал Великия ни Учител?

— Прекрасна идея, Марта — кимна Годсарм и се обърна към Блейс. — Ще ви бъдем много задължени.

— Разбира се — нерешително промълви Блейс, въпреки че в действителност въобще не се колебаеше, нито пък се съмняваше в способностите си — не беше никакъв проблем да изкара една бърза проповед или да им разкаже за изказването на Маккей.

Годсарм се приближи към мивката, давайки на Блейс да разбере, че трябва да я използва, преди да говори. Блейс се сети, че вероятно в църквата „Въстани!“ проповедникът извършва обред за пречистване преди службата. Той се доближи до мивката, подложи дългите си китки под струящата се от крана вода, насапуниса се с нещо, приличащо на груб домашен сапун, и после ги изплакна. Затвори крана, изтри ръцете си в кърпата и се обърна към Годсарм:

— Готов съм.

Тогава всички, с изключение на Учителя вкупом излязоха — явно се отправиха обратно към местата си в залата.

— Елате с мен, Блейс — каза Годсарм, — ще ви представя на общността.

Блейс го последва и като излезе иззад преградата, изкачи трите стъпала към амвона, обърнат към скамейките в залата. Службата беше свършила, но в църквата все още имаше доста хора — около четиридесет или петдесет човека. В това нямаше нищо необичайно — много хора прекарваха в зданието на църквата дори по няколко часа, защото това беше единствената им възможност за социални контакти през цялата седмица.

Годсарм се качи на амвона.

— Моля за тишина — каза той. Присъстващите се смълчаха, а онези, които все още бяха прави, побързаха да заемат местата си. — Искам да ви представя — продължи с гръмливия си, изпълващ залата глас на опитен проповедник Годсарм, — новия член на нашата общност Блейс Маклийн. По една щастлива случайност той е имал късмета да чуе речта на Великия ни Учител в галерията на Палатата. — Братко Блейс, нашите братя и сестри с нетърпение очакват да ни разкажеш за това.

Блейс се качи на амвона, края на който му стигаше едва до кръста. Прекараните с майка му години бяха такива, че понякога си мислеше, че е станал актьор още преди да се научи да ходи. Трябваше да се справи и сега и така да произнесе проповедта си, че аудиторията му наистина да повярва, че Бог го е вдъхновил.

Блейс обхвана с ръце външния край на амвона така, че дългите му пръсти се откроиха на фона му. Този чисто театрален жест веднага привлече вниманието на присъстващите. В църквата и без това беше тихо, но изведнъж се разнесе обща въздишка, след която всички затаиха дъх.

— Братя и сестри — заговори Блейс с мощния си, обработен глас. — Обръщам се към вас с думи, които сам Господ сложи в устата ми. Позволете ми отначало да ви напомня един от законите на Господа. Когато бях дете и живеех във фермата, имахме един съсед. Той държеше много кози, но изведнъж те започнаха да боледуват и една след друга да умират. Тогава той дойде при баща ми и го помоли да дойде и да погледне козите му — дано може да му каже какво става с тях. Баща ми отиде и прегледа тези кози. Те бяха на топло, оборът беше почистен и всичко това се случваше през зимата. И храна имаше отпреде им, но те не се докосваха до нея. Тогава баща ми попита съседа си: „А говориш ли ти на козите си?“ — „Тоест как да им говоря?“ — учуди се съседът. — „Викаш ли ги с имената им? Отделяш ли по малко време всеки ден, за да ги погалиш и да им поговориш?“ — „Не, не правя това“ — отговори съседа. — „Прави така една седмица — каза баща ми, — а после ела да ме викнеш — да ги прегледам отново“. — След седмица съседът дойде, а лицето му сияеше като фенер, озарен от горящата в него свещ. — „Ела и виж моите кози сега!“ — каза той. Моят баща тръгна с него. Козите отново си бяха в обора, но сега бяха съвсем различни. Козината им блестеше, ушите им стърчаха, и повечето охотно си хапваха от яслите. — „Кажи ми — обърна се съседът към баща ми, — как разбра, че им липсва точно това?“ — „Това е един от законите на Господа, отнасящ се за всички Негови създания — отвърна баща ми. — Те се разболяват и умират, ако този, който владее и управлява живота им, не им обръща внимание. Така че както ти не би пренебрегнал децата си, не пренебрегвай и животните си — ако правиш така, стадата ти ще се плодят и множат“. И като се обръщам сега към вас, братя и сестри, спокойно мога да кажа, че никога не съм забравял за това — продължи Блейс. — И това, което каза баща ми, е истина. През целия си живот съм търсил учители, които ще се грижат за паството си така, както следва да го правят — съобразно думите на моя баща. И аз го намерих — нашия Велик Учител Даръл Маккей. Той говори тогава за геостанцията, и сега аз ще ви повторя всичко, което той каза — дума по дума. Паметта ми е съхранила всичко, което има стойност в Божиите очи.

Действително, слуховата памет на Блейс не отстъпваше на зрителната. Когато приключи с цитирането на речта на Маккей и слезе от катедрата, в църквата още дълго време цареше мъртва тишина. А след това се понесоха гласове, възхваляващи Маккей и Блейс.

— Паметта ви е същински Божи дар — възхитено произнесе Годсарм, когато двамата с Блейс се озоваха зад преградата и Блейс пристъпи повторно към обреда на измиването. Но този път никой не се осмели да се приближи към него. В края на изказването му членовете на общността гледаха Блейс с благоговение и трепет.

— Да. — И Блейс отново прибягна до неуверения глас, с който говореше, преди да се качи на амвона, — аз съм безкрайно благодарен на Бога за милостта, с която ме е дарил.

— Братко Блейс — разсъдително отбеляза Годсарм, — аз мисля, че едва ли е угодно Богу да оставате тук, в тази малка община, докато през това време Нашият Велик Учител може да ви намери много по-добро приложение. Затова, ако сте съгласен, ще ви дам препоръчително писмо до него, в което ще му разкажа как сте се представили тук. Мисля, че Учителят непременно ще вземе решение, угодно на Господа, Бога наш.

Блейс го погледна и рече:

— Благодаря ви.

След двадесетина минути той напусна църквата и забърза, но не към посочения му от Годсарм хотел, където се намираше щабквартирата на Маккей, а реши първо да се помотае малко по улиците, в случай, че някой го следи. След това използва гривната, извика си кола и се отправи към собствения си апартамент.

Там акуратно отвори плика, извади писмото и се запозна със съдържанието му.

Блейс отново запечата писмото и го прибра в шкафчето до кревата си. После дълго мисли, а накрая се обърна към телефона и натисна копчето.

Екранът светна. Блейс видя приветливото лице на младеж, почти юноша с акуратно сресани назад тъмни коси. За една толкова отговорна работа, като оператор на справочна служба той изглеждаше твърде млад.

— На вашите услуги — рече онзи.

— На вашия дисплей появява ли се моя адрес? Или само номерът ми? — поинтересува се Блейс.

— Не, и адреса го има — отговори оператора.

— Тогава бихте ли могли да ми съобщите номера на най-близкия до мен колеж? А също и на спортния му факултет.

— Изчакайте малко — каза операторът.

Екранът за секунда потъмня, а после върху него се изписа осемцифрен номер. През това време отново се разнесе гласа на оператора:

— Ето номера, който искахте. Желаете ли да ви свържа?

— Да, ако това не ви затруднява — съгласи се Блейс.

Екранът отново потъмня и се чу слабо звънене. След известно време той отново оживя и Блейс видя лицето на побеляла жена на около петдесет или шестдесет години.

— Спортният факултет — каза тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Добър ден — отговори Блейс. — Бих искал да поговоря с вашия треньор по ръкопашен бой.

— Добре, веднага ще проверя. — И тя се скри от екрана за няколко секунди. — Мога да ви свържа с професор Антония Лю. Да прехвърля ли разговора към нейния кабинет?

— Ако обичате — съгласи се Блейс.

Млад мъж се появи на екрана на мястото на жената.

— Кабинетът на професор Лю — изрече той. — Какво желаете, моля?

— Казвам се Блейс Аренс. Ако е възможно, бих искал да поговоря с професора.

— Прощавайте, а вие познавате ли се с професора, Блейс Аренс? — поинтересува се младият човек. — Просто в момента професор Лю е в спортната зала и ако не сте неин познат, може би бихте ми казали за какво става дума?

— Не, тя не ме познава — отговори Блейс. — А аз исках да разбера каква е разликата между този вид ръкопашен бой, който се изучава при вас, и онзи, който владея аз.

— Ще й предам — каза младият човек. — Тя навярно ще ви се обади едва след известно време. Ще оставите ли телефона си за връзка?

Блейс натисна копчето на пулта за управление под екрана, за да се изпише домашния му номер.

Той реши, че ще му се наложи да почака няколко часа. Но не минаха и десет минути, и се разнесе сигнал за повикване. На екрана се появи лицето на тъмнокоса жена, около тридесетгодишна, със сини очи. Много красиво лице, помисли си Блейс, може би дори по-красиво от всички, които съм виждал досега. Жената приветливо се обърна към него:

— Блейс Аренс? Аз съм Антония Лю. Не знам защо ми се струва, че ви познавам отнякъде. Да не би случайно да сте роднина на Дахно Аренс?

— Да, аз съм негов брат — отзова се Блейс. — Но нещо не мога да си спомня да съм ви срещал.

— Не, разбира се. Просто моят брат, Иаков Лю, едно време се обучаваше в курсовете, организирани от вас и Дахно. Ние с него сме наполовина дорсайци, наполовина квакери. И знаете ли, аз споделям идеите на Другите, освен това смятам, че в тях има голямо бъдеще. Така, с какво бих могла да ви помогна?

— Бих искал да дойда при вас и да видя как се занимават вашите студенти, и може би, ако ми разрешите, да се пробвам с някой от тях… — той не довърши изречението.

— Обикновено не поощряваме любопитството на външни лица към студентите ни — нито в залата, нито на тепиха — каза тя. — Но съдейки по това, което ми е разказвал Иаков за вас, вие не сте обикновен любопитко. Впрочем, знаете ли, сега е най-удачния момент, току-що приключих заниманията си с една от групите. Кога можете да дойдете?

— След петнадесет минути — отвърна Блейс.

— Прекрасно. Обикновено след занятия посвещаваме два часа на свободни практически упражнения — поясни тя. — Така че, ако имате спортно облекло, носете го. Когато дойдете, тогава ще реша кой ще бъде ваш противник.

— Да, разбира се. Вече тръгвам — набързо изрече Блейс.

В интерес на истината той нямаше подходящ спортен екип, какъвто тя имаше предвид. Екипът за джудо, който някога използваше по време на обучението си, явно нямаше да свърши работа тук. Но навярно беше възможно да купи това, което му трябва, някъде по пътя.

За щастие, професор Лю му беше обяснила подробно как да стигне до спортната зала, и затова той закъсня съвсем малко — пристигна не след петнадесет, а след осемнадесет минути.

Блейс излезе от колата и заизкачва стъпалата към вратата, която по всяка вероятност водеше към кабинета. Вътре се намираше висока студентка с открити, ясни очи и ореол от светла коса. Тя седеше зад невисока преградка и печаташе нещо.

— Блейс Аренс? — уточни студентката. — Доктор Лю предупреди, че ще се отбиете.

Тя стана, отвори вратата на преградата и го пусна да мине, посочвайки му една отворена врата, през която се виждаше гимнастическата зала. Влизайки в залата, Блейс видя зад остъклената преграда Антония Лю.

Те си стиснаха ръцете, и тя го погледна с иронична усмивка.

— Е, не очаквах, че сте толкова висок! Нищо, елате с мен да ви разведа наоколо.

Той я последва към един от тепихите, върху който се бореха двойка студенти. Когато Блейс и Антония се приближиха към тях, те се разделиха, станаха на крака и започнаха нова схватка.

— Всяка схватка се оценява с точки — поясни Антония на Блейс. Точно тогава двамата борци отново се тръшнаха на тепиха. — Например този, който сега е с гръб към нас, ще получи няколко точки за това хвърляне, което започна, а сега е отгоре, върху противника си Дик. Разбира се, срещата се смята за спечелена, ако залепиш плещите на противника си за тепиха и го задържиш в това положение поне пет секунди. В противен случай те трябва да продължат да се борят още три рунда, всеки по три минути, с едноминутни почивки между тях, и резултатът от срещата се определя по количеството събрани точки.

Борците отново се разделиха и станаха на крака. Блейс се поясни:

— Именно такива хвърляния ме интересуват най-много.

— Тогава — отговори Антония, — щом видите, че двойката, която наблюдавате в момента, е в партер, минете към друга, в която все още са прави. А аз ще ви оставя за малко.

Блейс последва съвета й, а тя се упъти към офиса си. След десет минути се върна и видя, че той наблюдава двойка, бореща се в положение партер.

— Виждам, че хвърлянията вече не ви интересуват — забеляза Лю.

— Не — отвърна Блейс, напълно погълнат от борбата на тепиха пред него, — просто тези двамата са най-добрите.

— Кога успяхте да го забележите? — учуди се Антония. — Вие сте прав, тези са най-старите и най-добрите ми ученици. След два-три месеца ще представляват колежа на ежегодните състезания. — Изведнъж тя лукаво го изгледа. — Не искате ли да опитате с един от тях?

— Да, ако не възразявате — отговори Блейс.

За секунда тя се поколеба.

— Добре. Почакайте само да завършат тази среща, тогава ще ви повикам.

Срещата свърши и настана време за почивка. Блейс с нетърпение чакаше да го извикат. Но тогава Антония предложи друг вариант:

— Нека си поемат дъх. А през това време опитайте с Антон, онзи, светлокосия. Антон, ела насам, моля те.

Младият човек се приближи към тях.

— Антон, това е Блейс Аренс. Когато усетиш, че отново си готов за бой, изкарай една триминутна среща с него, ако нямаш нищо против, разбира се. Той никога не се е занимавал с борба, но знае някои неща от ръкопашния бой… — Тя погледна към Блейс. — Но, естествено, не можете да ги прилагате тук. Имайте предвид, Блейс Аренс, че ако използвате забранени удари или хвърляния, ще ви бъдат отнети точки. Специално в този вид борба е забранено краката на противника да се отлепят от земята.

— Така си и мислех — каза Блейс. — Струва ми се, че знам за това правило. Но ако случайно сбъркам, нека Антон просто ми каже — нали нямате нищо против, Антон?

— О, извинявайте — сепна се Антония. — Това е Антон Лупеску, а това — Блейс Аренс; впрочем, май вече го казах. Блейс едно време се е занимавал с бойни изкуства, но няма нищо общо с колежа ни.

— Съвършено вярно — потвърди Блейс и стисна ръката на бъдещия си противник. — Много се радвам да се запознаем.

— Чувството е взаимно — усмихна се Антон. — За мен е голяма чест да премеря сили със самия Блейс Аренс.

— Благодаря. — Блейс забеляза, че Антон с един поглед бе преценил преимуществата, които даваше на противника му неговия ръст, и навярно в момента обмисляше как да го атакува по най-добрия начин. След няколко секунди те двамата вече стояха на тепиха. Копирайки движението, което бе наблюдавал неколкократно днес, Блейс сложи едната си ръка на дясното рамо на Антон, а с другата го хвана за лакътя. Същото направи и Антон.

Срещата бе предрешена — твърде лесно е, направо не е честно, помисли си Блейс. Той почти веднага успя да повали Антон, и озовавайки се върху него, така стовари цялата си тежест върху диафрагмата му, че онзи почти не можеше да диша.

След двадесет секунди Антон се предаде.

Те отново се изправиха на крака и се вкопчиха един в друг. Блейс отново повали Антон и го притисна с ръце и крака, а онзи не можеше да направи ни най-малко движение. Отново станаха, за да започнат следващата схватка.

За три минути Антон успя да се озове на пода точно пет пъти.

— Мисля, че ви стига толкова — каза Антония, която наблюдаваше схватката, заедно с предишния партньор на Антон. — Струва ми се, че научихте всичко, което искахте да знаете, нали, Блейс Аренс?

— Да — кимна Блейс.

— Не! — запротестира Антон. — Разрешете ми да опитам още веднъж, Тони. Уверен съм, че в края на краищата ще се справя с него.

— А аз не мисля така — решително произнесе Антония Лю. — Продължи заниманията си с Дик. Блейс Аренс, бихте ли дошли с мен?

Тя затвори вратата на офиса, за да не ги чуят, и се обърна към Блейс.

— Знаете ли, просто не мога да реша дали това, което направихте, е мошеничество или не. По принцип правилата не го забраняват. Но вие действахте толкова решително, че Антон просто нямаше никакъв шанс. Защото техниката, която приложихте, всъщност беше малко поотслабена „ката“, но вие така го накланяхте назад, че дори когато падаше, краката му не се откъсваха от земята нито за миг. Нали така?

— Права сте — съгласи се Блейс.

— Няма да ви питам къде сте се учили — продължи Антония, — но е очевидно, че нивото ви на подготовка е доста високо. Струва ми се, че ако е необходимо да се усъвършенствате и упражнявате още, то по-добре да си потърсите някой друг, а не моите ученици. Но, бихте ли ми казали защо ви е нужно всичко това?

— Това е нещо съвсем лично, и аз по принцип не бих искал да говоря за това — отвърна Блейс. — Но най-общо казано, налага ми се да вляза в ролята на селско момче, което и хабер си няма от някакви си там бойни изкуства.

— Хм — поклати глава Антония. — Тогава няма да ви разпитвам, но трябва да отбележа, че в такъв случай изпълнението на една такава „роля“ ще бъде двойно по-нечестна постъпка, като се имат предвид ръста и опита ви. Не искате ли да ми кажете още нещичко?

— Едно огромно благодаря за това, че ми позволихте да дойда тук.

— Няма за какво. — Антония му протегна ръка и той я стисна. — Трябва да отбележа, че съумяхте да разпалите любопитството ми.

— Може би някой ден ще мога да го удовлетворя…

Ръката й беше топла, много приятна на пипане и той усети, че иска да я държи още много, много време. Но тутакси си спомни за целта си, а също и за това, че трябва да страни от хората, за да остане безпристрастен и обективен. Досега никога не бе срещал жена, която да иска да види още веднъж. А сега пред него стоеше именно такава жена. Но това криеше твърде много опасности.

— … въпреки че — добави Блейс с известно закъснение, — се страхувам, че обстоятелствата едва ли ще ми го позволят.

Те се усмихнаха един на друг, а ръцете им се пуснаха. Той побърза да излезе.