Пътят на кралете (Том II)

70 Море от стъкло

Шалан лежеше кротко в леглото в болничната стая. От плач не й останаха сълзи, после просто повърна в нощното гърне. Заради нещата, които направи. Чувстваше се ужасно.

Предаде Ясна. И Ясна знаеше. Това, че разочарова принцесата, някак й тежеше повече от самата кражба. Целият план поначало беше глупав.

Освен това, Кабсал бе мъртъв. Защо ли се чувстваше толкова зле точно за това? Той беше убиец. Искаше да убие Ясна и беше готов да жертва живота на Шалан за постигането на целта си. Въпреки това й липсваше. Ясна не изглеждаше изненадана, че някой иска да я убие; вероятно убийците бяха обичайна част от нейния живот. Може би трябваше да мисли Кабсал за закоравял убиец, ала той беше мил с нея. Възможно ли бе всичко това да е лъжа?

Трябва да е бил донякъде искрен, каза си тя, свита в леглото. Ако не го интересувах, защо да се мъчи толкова да ме накара да ям от сладкото?

Беше дал от противоотровата първо на Шалан, а едва след това беше взел сам.

И все пак, той прие противоотрова. Облиза сладкото от пръста си. Защо това не го спаси?

Въпросът почна да я преследва. Същевременно я порази още нещо. Нещо, което трябваше да е забелязала по-рано, ако не я разсейваше чувството за вина.

Ясна яде от хляба.

Шалан се обгърна с ръце и се примъкна към таблата на леглото. Яде, а не се отрови, разсъди тя. Напоследък животът ми е безсмислен. Създанията с кривите глави, онова място с тъмното небе, Превръщането… а сега и това.

Как оживя Ясна? Как?

С треперещи пръсти Шалан се пресегна към кесията на масичката до леглото. Вътре намери гранатовата сфера, с която Ясна я спаси. Излъчваше бледа Светлина; повечето отиде за Превръщането. Ала стигаше да освети скицника. Ясна сигурно не се беше потрудила да го разгледа. Отнасяше се с такова пренебрежение към изобразителните изкуства. До скицника лежеше книгата, която тя й даде. Книгата с безкрайните страници. Защо я беше оставила?

Шалан взе въглена и отгърна скицника на празен лист. Мина през различни рисунки на създанията, някои в същата тази стая. Промъкваха се до нея. Винаги. Понякога й се струваше, че ги вижда с крайчеца на окото. Друг път ги чуваше да шепнат. Не посмя отново да им отговори.

Започна да рисува с нестабилна ръка — скицираше Ясна в болницата онзи ден. Как седи до леглото на Шалан и държи сладкото. Шалан не беше взимала определен Спомен и затова не беше точна като друг път, но помнеше достатъчно добре, та да нарисува Ясна с пръст в бурканчето. Като го извади, помириса ягодите. Защо? Защо да бърка в бурканчето? Нямаше ли да е достатъчно просто да го вдигне и да го помирише?

Ясна не сбърчи нос при това. Всъщност не спомена, че сладкото е развалено. Просто го затвори с капачето и го върна.

Шалан отгърна на нов лист и нарисува как Ясна поднася парченце хляб към устните си. След като хапна от него, тя се намуси. Странно.

Шалан остави молива и се взря в скицата на Ясна, щипнала с пръсти хляба. Изображението не беше съвършено точно, но доста добро. Като че ли парченцето се топеше. Като че беше неестествено скашкано, когато Ясна го хапна.

Възможно… възможно ли бе?

Шалан се плъзна от леглото, взе сферата и я понесе, мушнала скицника под мишница. Стражникът си бе отишъл. Като че никой не се интересуваше какво става с нея; и без това сутринта щеше да отплава с кораба.

Усети студения каменен под с босите си нозе. Носеше само бялата роба, та се чувстваше почти гола. Добре поне, че скритата й ръка не се подаваше. В края на преддверието имаше врата, от която се излизаше в града. Шалан пристъпи навън.

Тихо прекоси града, за да стигне до Ралинса, избягвайки тъмните улички. Тръгна нагоре към Конклава. Дългата червена коса се вееше свободно зад гърба й. Не един и двама минувачи я гледаха странно или втренчено. Толкова беше късно, че никой на улицата не си направи труда да я пита иска ли помощ.

Старшите слуги на входа на Конклава я пуснаха да мине. Познаваха я и повечето я попитаха могат ли да помогнат. Тя отклони предложенията и се отправи сама към Булото. Влезе и вдигна поглед към балкончетата, някои от които бяха осветени от сфери.

Нишата на Ясна беше заета. Разбира се. Винаги на работа, такава си беше Ясна. Сигурно й е било твърде неприятно от загубата на време около предполагаемия опит за самоубийство на Шалан.

Паршите издигаха платформата към нишата на Ясна и Шалан усещаше дъските под краката си паянтови. По пътя нагоре мълчеше, чувстваше, че не е свързана със света наоколо. Да върви през двореца — дори през града — облечена само в роба? Да се сблъска с Ясна Колин отново? Не се ли беше научила досега?

Но какво ли имаше за губене?

Тръгна по познатия каменен коридор към нишата, вдигнала бледата виолетова сфера пред себе си. Ясна седеше на писалището. Очите й бяха нетипично уморени, с тъмни кръгове отдолу, лицето й изглеждаше потиснато. Вдигна поглед и се скова при вида на Шалан.

— Не сте желана тук.

Шалан обаче влезе и сама се изненада от спокойствието си. Би трябвало ръцете й да треперят.

— Не ме карайте да викам войниците, за да се освободя от Вас. Бих могла да наредя да Ви хвърлят в затвора за сто години заради стореното от Вас. Имате ли въобще представа какво…

— Вашият фабриал е фалшив — тихо продума Шалан. — Бил е фалшив през цялото време, още преди да направя подмяната.

Ясна застина.

— Чудех се защо не я забелязахте — продължи Шалан и седна в другия стол. — Бях объркана в продължение на седмици. Дали сте забелязали, но сте решили да мълчите, за да заловите крадеца? Дали през цялото това време не сте Превръщали? Нямаше никакъв смисъл. Освен ако фабриалът, който откраднах, не е бил заместител.

Ясна се отпусна.

— Да. Много умно от Ваша страна да обърнете внимание на това. Не сте първата, която опитва да го открадне, разбирате ли. Естествено, държа истинския добре скрит.

Шалан извади скицника и потърси определена рисунка. Изображението на странното място с морето със сферичките, плаващите пламъци, далечното слънце в черното, черно небе. Погледна я за миг. После я обърна и я показа на Ясна.

Видът на съвършено потресената Ясна почти си заслужаваше болката и вината, които преживя Шалан вечерта. Очите на Ясна се отвориха широко и тя забъбри неразбираемо, докато открие подходящите думи. Шалан примигна и взе Спомен. Просто не можа да се въздържи.

— Къде намерихте това? — поиска да узнае Ясна. — В коя книга е описана тази сцена?

— Не е от книга, Ясна — отговори Шалан и сне скицника. — Бях там. Вечерта, когато по случайност Превърнах купата в стаята си в кръв и прикрих това с лъжлив опит за самоубийство.

— Невъзможно. Да не мислите, че ще повярвам…

— Няма фабриал, нали, Ясна? Няма Преобразувател. И никога не е имало. Използвате фалшивия „фабриал“, за да отклоните вниманието от факта, че притежавате силата да Превръщате сама.

Ясна мълчеше.

— Аз също го направих — продължи Шалан. — Преобразувателят беше прибран в тайната ми кесия. Не го докосвах, ала това нямаше значение. Той беше фалшив. Каквото направих, направих го без него. Може би това, че бях до Вас, някак ме промени. Има връзка с онова място и с онези създания.

Отново мълчание.

— Вие подозирахте, че Кабсал е убиец. Веднага разбрахте какво се е случило, когато паднах; очаквахте отрова или поне знаехте, че е възможно. Обаче мислехте, че отровата е в сладкото. Превърнахте го, когато отворихте капачето и се престорихте, че подушвате. Не знаехте как да направите отново сладко от ягоди и когато опитахте, произведохте онази гнусна каша. Смятахте да се отървете от отровата. Но по невнимание Превърнахте противоотровата.

Не искахте да ядете и от хляба, да не би и в него да има нещо. Винаги отказвахте да си вземете. Когато Ви убедих да вкусите залък, Вие го Превърнахте в нещо друго, докато го поднасяхте към устата си. Казвали сте, че сте много слаба в правенето на органични вещества, и направеното от Вас беше нещо противно. Но се избавихте от отровата и затова тя не Ви повали.

Шалан срещна погледа на доскорошната си наставница. Дали изтощението я караше да остане безразлична към последиците от сблъсъка с тази жена? Или това, че знаеше истината?

— Вие направихте всичко това, Ясна, с фалшив фабриал. Още не бяхте забелязали направената от мен размяна. Не се мъчете да ми казвате, че не е било така. Взех го в нощта, когато убихте четиримата разбойници.

Във виолетовите очи на Ясна проблесна изненада.

— Да — рече Шалан, — толкова отдавна. Не го заменихте. Не знаехте, че сте изиграна, докато аз не извадих фабриала и Ви го дадох да ме спасите с него. Всичко е лъжа, Ясна.

— Не, Вие просто бълнувате от умора и напрежение.

— Добре тогава — отвърна Шалан. Изправи се, стиснала мъждивата сфера. — Предполагам, че трябва да Ви покажа. Ако мога.

Създания, произнесе тя в ума си. Чувате ли ме?

Да, винаги, отвърна шепнещ глас. Макар да се бе надявала да го чуе, Шалан подскочи.

Можете ли да ме върнете на онова място?

Трябва да ми кажеш нещо вярно, отговори гласът. Колкото по-вярно, толкова по-силна е нашата връзка.

Ясна използва фалшив фабриал. Сигурна съм, че това е истина.

Не е достатъчно, прошепна гласът. Аз трябва да узная нещо истинско за теб. Кажи ми. Колкото по-силна е истината, колкото по-скрита е тя, толкова по-силна е връзката. Кажи ми. Кажи ми. Каква си ти?

— Каква съм аз ли? — промълви Шалан. — Истински? — Беше ден за сблъсък. Чувстваше се странно силна, подготвена. Време бе да го изрече. — Аз съм убийца. Аз убих своя баща.

Ах, действително, могъща истина…

И нишата изчезна.

Шалан пропадна в онова море от тъмни стъклени топчета. Бореше се, мъчеше се да остане на повърхността. Успя за миг. После нещо улови крака й и я задърпа надолу. Тя изкрещя, плъзгайки се под повърхността. Ситните стъклени топчета напълниха устата й. Изпадна в паника. Щеше да…

Сферичките над нея се разделиха. Онези под нея се завихриха и я издигнаха горе, навън, където стоеше някой с протегната ръка. Ясна, с гръб към черното небе и лице, озарено от близките движещи се пламъци. Ясна грабна ръката на Шалан, дръпна я нагоре, върху повърхността на нещо. Сал. Направен от стъклените топчета. Те като че се подчиняваха на Ясна.

— Глупаво момиче — каза Ясна. Морето вляво от тях се раздели и салът потегли, отнасяйки ги към няколко пламъка. Ясна бутна Шалан в един от малките пламъци и тя падна гърбом от сала.

И се озова на пода в нишата. Ясна седеше на мястото си, със затворени очи. Миг по-късно ги отвори и гневно изгледа Шалан.

— Глупаво момиче! — повтори тя. — Нямате представа колко беше опасно. Да идете в Морето на сенките само с една потъмняваща сфера! Глупачка!

Шалан се закашля, като че ли още имаше от стъклените топченца в гърлото. С олюляване се изправи на крака и устоя на погледа на Ясна. Принцесата все още беше гневна, ала нищо не каза. Знае, че я държа, осъзна Шалан. Ако разглася истината…

Какво би означавало това? Тя притежаваше странни сили. Правеха ли я те някакъв вид Пустоносна? Какво щяха да кажат хората? Не беше чудно, че си е направила лъжлив фабриал.

— Искам да участвам в това — установи, че изрича Шалан.

— Извинете?

— Каквото и да правите. Каквото и да изследвате. Искам да съм част от него.

— Не знаете какво говорите.

— Знам. Аз съм невежа. Лечението за това е просто. — Шалан пристъпи напред. — Искам да знам, Ясна. Желанието ми да съм Ваша повереница е искрено. Какъвто и да е източникът на Вашите способности, аз също ги притежавам. Искам да ме обучите и да ми позволите да стана част от Вашата работа.

— Вие откраднахте от мен.

— Така е. И съжалявам.

Ясна попривдигна вежда.

— Няма да се извиня така — продължи Шалан. — Но аз дойдох тук с намерението да открадна от Вас. Планирах го от самото начало.

— Предполага ли се, че от това ще се почувствам по-добре?

— Намерението ми беше да открадна от Ясна, яростната еретичка. Не осъзнавах, че ще съжалявам, задето ми е нужно да крада. Не просто заради Вас, а защото кражбата означаваше да изоставя всичко това. Което обикнах. Моля Ви. Направих грешка.

— Огромна грешка. Непреодолима.

— Не правете по-голяма грешка, като ме прогоните. Аз мога да съм човекът, когото не се налага да лъжете. Човекът, който знае.

Ясна се облегна в стола.

— Откраднах фабриала, когато убихте онези мъже, Ясна. Бях решила, че не мога да го направя, обаче Вие ме убедихте, че истината не е толкова проста, колкото съм мислела. Вие отворихте в мен някакво ковчеже, пълно с бури. Сбърках. Ще бъркам отново. Имам нужда от Вас.

Ясна пое дълбоко дъх.

— Седнете.

Шалан седна.

— Никога повече няма да ме лъжете — рече Ясна и вдигна показалец. — И никога повече няма да крадете, нито от мен, нито от другиго.

— Обещавам.

Ясна поседя така, после въздъхна.

— Елате насам — рече тя и отвори една книга.

Шалан се премести, а Ясна извади няколко листа бележки.

— Какво е това? — попита Шалан.

— Нали искахте да сте част от работата ми? Е, трябва да прочетете това. — Ясна сведе поглед към бележките. — Отнася се до Пустоносните.

71 Записано с кръв

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, крачеше, превил гръб под тежестта на чувал със зърно. Свали го от кораба и го понесе по дока. Карбрант, Градът на камбаните, ухаеше на свежо океанско утро, спокойно, ала живо. Рибари подвикваха на другарите си, докато приготвяха мрежите.

Сет се присъедини към останалите носачи и понесе чувала по кривите улици. Може би някой друг търговец би ползвал теглена от чул каруца, ала Карбрант бе печално известен със своите гъмжащи от народ и претъпкани улици. Нишка носачи беше ефикасно решение.

Сет гледаше все в земята. Отчасти, за да прилича на работник. Отчасти, за да предпази очите си от ослепителното слънце, богът на боговете, който го наблюдаваше отгоре и виждаше неговия позор. Сет не трябваше да е навън през деня. Трябваше да крие своето ужасно лице.

Имаше чувството, че всяка негова стъпка би трябвало да оставя кървав отпечатък. Убийствата, които извърши през последните месеци, докато служеше на скрития господар… Чуваше виковете на мъртвите винаги, щом затвореше очи. Те остъргваха душата му, така че от нея не оставаше нищо, преследваха го, поглъщаха го.

Колко много мъртви. Много и много.

Дали губеше разсъдъка си? Винаги, когато убиваше някого, той обвиняваше жертвите. Проклинаше ги, че не са достатъчно силни да отвърнат на нападението и да го убият.

При всяко клане се обличаше в бяло, както му беше заповядано.

Единия крак пред другия. Не мисли. Не мисли за стореното от теб. Не мисли за онова, което… ще направиш.

Стигнал беше до последното име в списъка — Таравангян, краля на Карбрант. Обичан монарх, прочут с построяването и поддържането на болници в своя град. Чак в Азир знаеха — болен ли си, Таравангян ще те приеме. Ела в Карбрант и ще бъдеш излекуван. Кралят обича всички.

А Сет щеше да го убие.

В края на стръмната улица Сет, заедно с останалите носачи, повлече чувала си към задната част на двореца и влезе в сумрачен каменен коридор. Таравангян беше безхитростен човек. Това би трябвало да кара Сет да се чувства още по-виновен, ала той само негодуваше. Таравангян нямаше да е достатъчно умен, та да се подготви за него. Глупак. Малоумник. Нима Сет никога нямаше да се изправи срещу противник, който е достатъчно силен и може да го убие?

Сет беше пристигнал в града рано и се беше хванал на работа като носач. Трябваше да разгледа и да проучи, понеже за пръв път заповедта му беше да не погубва никой друг. Убийството на Таравангян трябваше да се извърши тихо.

Защо беше различно? Заповядано му бе да предаде съобщение. „Другаде са мъртви. Дойдох да завърша работата си.“ Нарежданията бяха пределно ясни: да се увери, че Таравангян е чул и разбрал посланието, преди да го нарани.

Това приличаше на отмъщение. Някой беше пратил Сет да открие и унищожи хората, които бяха прегрешили спрямо него. Сет остави чувала в склада за провизии. Механично се обърна и последва тътрещите се носачи по коридора. Кимна по посока на тоалетната за слугите и главният носач му махна да върви. Сет беше правил това няколко пъти и можеше да му се вярва, че ще си свърши работата и ще настигне другите.

Вътре не миришеше и наполовина толкова противно, колкото той очакваше. Представляваше тъмно помещение, врязано под земята. До един човек пред коритото гореше свещ. Кимна на Сет, върза си гащите, отри ръце в тях и си тръгна. Взе свещта, обаче учтиво запали от нея едно оставено парченце.

Когато мъжът излезе, Сет пое Светлина от кесията и положи ръце върху вратата. Направи Пълно Оттласкване на вратата и рамката й, като така я затвори и заключи. После дойде Мечът му. В този дворец всичко беше построено надолу, в дълбочина. Доверявайки се на купените карти, Сет коленичи и изряза квадратен каменен блок от пода, по-широко в долната част. Когато камъкът започна да се плъзга надолу, той го зареди със Светлина и направи половин Основно Оттласкване нагоре, та блокът стана безтегловен.

После се Оттласна умело нагоре и остана само с една десета от същинското си тегло. Скочи върху камъка и намалената му тежест го накара да се заспуска бавно. Слезе с камъка в помещението отдолу. Три диванчета с плюшени виолетови възглавници край стените, под изящни сребърни огледала. Тоалетната на светлооките. В поставка на стената гореше малка лампа, но вътре нямаше никого.

Камъкът меко тупна на пода и Сет скочи от него. Смъкна дрехите си и остана с черно-бялата униформа на старши слуга. Извади подходяща шапчица от джоба, наложи я на главата си и неохотно освободи Меча. Изниза се в коридора и бързо затвори вратата с Оттласкване.

Напоследък рядко се замисляше, че ходи върху камък. Навремето би се отнесъл със страхопочитание към подобен каменен коридор. Мигар бе същият човек? Мигар някога беше обожавал нещо?

Сет забърза напред. Нямаше много време. За щастие, крал Таравангян се придържаше към строг график. Седма камбана: време за размишление насаме в кабинета. Сет видя преддверието на кабинета, охранявано от двама войници.

Сет сведе глава, за да скрие шинските си очи, и пъргаво закрачи към тях. Единият войник предупредително вдигна ръка, така че Сет я улови, изви я и строши китката. Удари мъжа с лакът в лицето и го хвърли към стената.

Вцепененият му другар зина да извика, но Сет го ритна в стомаха. Дори без Меч, той беше опасен — зареден със Светлина и владеещ каммар. Хвана втория страж за косата и разби челото му в каменния под. После стана и отвори вратата с ритник.

Стаята, в която влезе, беше добре осветена от два реда лампи на лявата стена. Дясната стена бе покрита от горе до долу с претъпкани лавици с книги. На килимче точно пред Сет седеше един мъж с кръстосани крака. Той гледаше през огромен прозорец, изрязан в камъка. Взираше се в океана.

Сет пристъпи напред.

— Наредено ми е да Ви кажа, че останалите са мъртви. Дошъл съм да довърша работата. — Той вдигна ръце и Мечът му се появи.

Мъжът не се обърна.

Сет се поколеба. Трябваше да се увери, че човекът е разбрал думите му.

— Чухте ли ме? — попита Сет и се приближи още.

— Уби ли моите стражи, Сет, сине на сина на Валано? — попита тихо кралят.

Сет застина. Изруга и отстъпи, вдигна Меча в отбранителна позиция. Поредният капан?

— Свърши добре работата си — рече кралят, без да се обръща. — Убити водачи, погубен живот. Паника и хаос. Това ли бе твоята съдба? Питаш ли се? Получил този чудовищен Меч от своя народ, изгонен и освободен от всеки грях, който господарите ти могат да поискат от теб?

— Не съм освободен — отговори Сет, все още предпазлив. — Ходещите по камъка често допускат тази грешка. Всеки отнет от мен живот ме смазва, откъсва от душата ми.

Гласовете… виковете… пъклени духове, мога да чуя как вият…

— Но продължаваш да убиваш.

— Това е моето наказание. Да убивам, да нямам избор, освен да понасям тези грехове. Аз съм Неверен.

— Неверен — кралят като че се забавляваше. — Бих казал, че знаеш много истина. Повече от твоите сънародници сега. — Най-после се обърна и Сет видя, че е грешил за него. Крал Таравангян не беше глупав. Имаше проницателни очи и мъдрото лице на човек, който знае много, обрамчено с бяла брада. Мустаците му приличаха на върхове на стрели. — Видял си какво причиняват смъртта и убийството. Ти можеш да кажеш, Сет, сине на сина на Валано, че носиш големи грехове за народа си. Разбираш онова, което те не могат да разберат. И затова имаш истината.

Сет се свъси. И после нещата започнаха да придобиват смисъл. Знаеше какво следва, когато кралят бръкна в широкия си ръкав и извади малък камък, който грееше със светлината на две дузини лампи.

— Винаги сте били Вие. Моят невидим господар.

Кралят остави камъка на пода между двамата. Клетвеният камък на Сет.

— Вие включихте в списъка собственото си име.

— В случай, че те заловят — отговори Таравангян. — Най-добрата защита срещу подозрението е да се наредиш сред жертвите.

— А ако Ви бях убил?

— Нарежданията бяха недвусмислени. А, както се разбрахме, ти си твърде добър в спазването им. Може би не е нужно да ти казвам, обаче ти заповядвам да не ме нараняваш. А сега, уби ли моите стражи?

— Не знам — рече Сет и се принуди да приклекне и да освободи Меча си. Говореше високо, мъчеше се да заглуши виковете, за които беше сигурен, че се носят откъм горните корнизи в стаята. — Повалих и двамата в несвяст. Смятам, че строших черепа на единия.

Таравангян въздъхна. Изправи се и застана на прага. Сет погледна през рамо и видя, че старият крал проверява раните на стражите. Таравангян извика за помощ и дойдоха други хора, които да се погрижат за двамата войници.

Сет бе погълнат от страховита буря от чувства. Този благ, съзерцателен мъж го бе пращал да изтребва и убива? Той беше причинил виковете?

Таравангян се върна.

— Защо? — пресипнало попита Сет. — За отмъщение?

— Не — отговори кралят. Звучеше страшно уморен. — Някои от хората, които уби, бяха мои скъпи приятели, Сет, сине на сина на Валано.

— Презастраховка? — изсъска Сет. — Да останете извън подозрение?

— Отчасти. И отчасти, защото тяхната смърт беше необходима.

— Защо? Каква би била ползата?

— Стабилност. Онези, които ти уби, бяха сред най-могъщите и влиятелни хора на Рошар.

— По кой начин това допринася за стабилността?

— Понякога се налага да събориш една сграда, за да построиш нова, с по-здрави стени. — Кралят се обърна и погледна към океана. — А в идните години ще ни трябват здрави стени. Много, много здрави.

— Вашите думи са като стоте гълъба.

— Лесно е да ги пуснеш, трудно е да ги задържиш — рече Таравангян на шински.

Сет го изгледа остро. Този човек говореше шинския език и знаеше пословиците на народа му? Странно за някой, който ходи върху камък. И още по-странно за убиец.

— Да, говоря твоя език. Понякога се питам дали самият Брат на живота не те прати при мен.

— За да се изцапам с кръв, та Вие да останете чист. Да, това ми прилича на нещо, което някой от вашите ворински богове би направил.

Таравангян помълча малко.

— Ставай — рече той накрая.

Сет се подчини. Той винаги би се подчинил на своя господар. Таравангян го поведе към една странична врата в стаята. Взе от стената една лампа със сфера и освети стръмна вита стълба, която водеше надолу. Слязоха по нея. Таравангян бутна една врата и двамата се озоваха в помещение, което липсваше на всички карти, притежавани от Сет или купени от него, за да разгледа. Бе дълго, с широки парапети край стените. Приличаше на тераса. Всичко вътре беше боядисано в бяло.

Помещението беше пълно с легла. Стотици легла. Повечето заети.

Сет намръщен следваше краля. Огромна тайна стая, изсечена в скалата на Конклава? Долу сновяха облечени в бяло хора.

— Болница ли е това? — попита Сет. — И очаквате да реша, че вашите човеколюбиви усилия възмездяват онова, което ми заповядвахте да извърша?

— Това не е човеколюбие — отговори Таравангян и отново бавно тръгна. Бяло-оранжевата му роба зашумоля. Хората му се кланяха почтително. Таравангян отведе Сет в една ниша с легла. Във всяко лежеше по един болен. С болните се занимаваха лечители. Правеха нещо на ръцете им.

Източваха кръвта им.

При леглата стоеше жена с дъска за писане и чакаше нещо. Какво?

— Не разбирам — каза Сет, докато с ужас наблюдаваше как четиримата пациенти стават все по-бледи. — Вие ги убивате, нали?

— Да. Кръвта не ни трябва. Това е просто бавен и лесен начин за убиване.

— Всички? Всички хора в тази стая?

— Стараем се да подбираме само най-тежките случаи за преместване тук. Понеже, веднъж довели ги, не можем да си позволим да ги пуснем, ако се поправят. — Обърна към Сет изпълнените си с мъка очи. — Понякога имаме нужда от повече тела, отколкото са неизлечимо болните. Затова трябва да довеждаме забравените и низшите. Онези, които няма да липсват никому.

Сет не можеше да продума. Не бе способен да изговори ужаса и отвращението си. Пред него една от жертвите, млад мъж, издъхна. Две от останалите бяха деца. Сет пристъпи напред. Той трябваше да сложи край на това. Трябваше да…

— Ще спреш — рече Таравангян. — И ще се върнеш до мен.

Сет изпълни заповедта на господаря си. Какво бяха още няколко смърти? Само нови викове, които да го преследват. Сега ги чуваше, идваха изпод леглата, иззад мебелите.

Или да го убия, помисли Сет. Да прекратя това.

Едва не го стори. Но засега честта се оказа по-силна.

— Сам виждаш, Сет, сине на сина на Валано. Не те пратих да вършиш кървавите ми дела вместо мен. Аз ги извършвам тук, сам. Аз лично съм държал ножа и съм пускал кръвта от вените на много хора. Също като теб, зная, че не мога да избягам от греховете си. Ние сме двама души с едно сърце. Това е една от причините да те намеря.

— Но защо?

Едно от умиращите деца заговори. Жена с дъска за писане бързо се приближи и записа думите му.

— Победата беше наша, ала те ни я отнеха — извика момчето. — Отче на Бурята! Не може да е ваша. Победата е за нас. Те идат със стържещ звук и светлините гаснат. О, Отче на Бурята! — Момчето изви гръб, после внезапно стихна. Очите му бяха мъртви.

Кралят се обърна към Сет.

— По-добре е един да съгрешава, отколкото цял народ да бъде унищожен, не си ли съгласен, Сет, сине на сина на Валано?

— Аз…

— Не знаем защо някои говорят, а други не. Но умиращите виждат нещо. Това започна преди седем години, приблизително по времето, когато крал Гавилар се зае да проучва Пустите равнини. Нещо идва и тези хора го виждат. На моста между живота и безбрежния океан на смъртта те виждат нещо. Техните думи могат да ни спасят.

— Вие сте чудовище.

— Така е. Ала аз съм чудовището, което ще спаси този свят. Трябва да добавя едно име към твоя списък. Надявах се, че ще съумея да го избегна, но последните събития направиха това невъзможно. Не мога да допусна той да установи контрол. Това би подкопало всичко.

— Кой? — попита Сет и се зачуди дали вече въобще е останало нещо, което да го ужаси.

— Далинар Колин — рече Таравангян. — Опасявам се, че трябва да бъде извършено бързо, преди той да смогне да обедини алетските върховни принцове. Ще отидеш на Пустите равнини и ще го премахнеш. — Кралят се поколеба. — Трябва да се извърши по жесток начин, боя се.

— Рядко съм имал лукса да работя другояче — отвърна Сет и затвори очи.

Виковете го приветстваха.

72 Вериститалианка

— Преди да започна да чета — каза Шалан, — трябва да разбера нещо. Вие Превърнахте моята кръв, нали?

— За да премахна отровата — отговори Ясна. — Да. Отровата действаше изключително бързо; както казах вече, трябва да е била някаква особено концентрирана форма на праха. Наложи се да Превърна кръвта Ви три пъти, докато се мъчехме да Ви накараме да повърнете.

— Но сама казахте, че не сте добра с органичните вещества. Превърнахте сладкото от ягоди в нещо негодно за ядене.

— С кръвта не е така — рече Ясна и махна с ръка. — Кръвта е една от Субстанциите. Ще узнаете това, ако действително реша да Ви уча да Превръщате. Засега знайте само, че чистата форма на дадена Субстанция се прави доста лесно; по-лесно е да създадете осемте вида кръв, отколкото да създадете вода например. Създаването на нещо сложно като ягодовото сладко обаче — кашица от някакъв плод, който нито съм виждала, нито съм помирисвала — беше доста над моите способности.

— А ардентите? Ардентите, които Превръщат? Наистина ли използват фабриали, или всичко е измама?

— Не, Превръщащите фабриали са истински. Съвсем истински. Доколкото знам, всеки друг, който прави същото като мен — като нас — използва фабриал.

— Какво ще кажете за създанията с главите-символи? — попита Шалан. Тя разлисти скицника и показа едно изображение на съществата. — Вие също ли ги виждате? Каква е връзката с тях?

Ясна сбърчи чело и взе рисунката.

— Виждате такива създания? В Морето на сенките?

— Появяват се в рисунките ми — отговори Шалан. — Те са около мен, Ясна. Не ги ли виждате? Да не би аз да…

Ясна вдигна ръка.

— Това са един вид духове, Шалан. Свързани са с това, което правите. — Тя лекичко потропа по писалището. — Два от ордените на Сияйните рицари са притежавали вродена способност за Превръщане. Смятам, че тъкмо на техните сили се основава изработването на първите фабриали. Предположих, че Вие… Но не, това очевидно е безсмислено. Сега разбирам.

— Какво?

— Ще обясня, докато Ви обучавам — отговори принцесата и върна рисунката. — Ще Ви е нужна по-здрава основа, преди да успеете да схванете това. Достатъчно е засега да Ви кажа, че способностите на всеки Сияен са били обвързани с някакво духче.

— Чакайте малко, Сияен ли? Но…

— Ще обясня. Първо обаче трябва да поговорим за Пустоносните.

Шалан кимна.

— Вие мислите, че те ще се върнат, нали?

Ясна я загледа изучаващо.

— Какво Ви кара да кажете това?

— Легендите разказват, че Пустоносните дошли сто пъти да погубят човешкия род. Аз… аз прочетох някои от Вашите записки.

— Какво сте направили?

— Търсех сведения за Превръщането — призна Шалан.

Ясна въздъхна.

— Е, предполагам, че това е най-дребното Ви престъпление.

— Не мога да разбера. Защо се занимавате с тези приказки за митове и сенки? Други учени, които знам, че Вие уважавате, смятат Пустоносните за измислица. Вие обаче издирвате приказките на селяните и си ги записвате в тетрадчица. Защо, Ясна? Защо имате вяра в това, при положение, че отхвърляте много по-разумни неща?

Ясна я погледна над купчината листове.

— Знаете ли каква е истинската разлика между мен и един вярващ, Шалан?

Шалан поклати глава.

— Намирам, че религията по същество се стреми да дава свръхестествени обяснения на естествените събития. Докато аз се стремя да намеря естественото обяснение за свръхестествените събития. Може би това е последната граница между науката и религията. Двете лица на една и съща карта.

— Значи… Вие мислите, че…

— Пустоносните съответстват на нещо естествено, на нещо от истинския свят — твърдо рече Ясна. — Сигурна съм в това. Нещо е породило легендите.

— И какво е било то?

Ясна й подаде един лист.

— Това е най-доброто, което успях да открия. Прочетете. Кажете ми какво мислите.

Шалан прегледа листа. Някои от цитатите, поне в основата си, й бяха познати от прочетеното по-рано.

Внезапно стават опасни. Като спокоен ден, който се превръща в буря.

— Те са били истински — повтори Ясна.

Създания от пепел и огън.

— Воювали сме с тях — рече Ясна. — Воювали сме толкова много пъти, че хората са започнали да говорят за тези създания метафорично. Сто битки — десет пъти по десет…

Пламък и въглен. Кожа тъй ужасна. Очи като черни дупки. Музика, когато убиват.

— Победили сме ги… — каза Ясна.

Шалан я полази хлад.

— … но легендите лъжат за едно — продължи Ясна. — В тях се твърди, че сме прогонили Пустоносните от лицето на Рошар или сме ги изтребили. Но хората не действат по този начин. Ние не изхвърляме нещо, което можем да използваме.

Шалан стана и отиде до перваза на балкончето, надзърна към платформата, която двама носачи спущаха надолу.

Парши. С кожа в черно и червено.

Пепел и огън.

— Отче на Бурята… — промълви тя ужасена.

— Ние не сме изтребили Пустоносните — рече Ясна зад гърба й със злокобен глас. — Ние сме ги поробили.

73 Доверие

Студената пролет май най-сетне се беше превърнала в лято. Нощем все още бе хладно, но не беше неприятно. Каладин стоеше на плаца на далинаровата армия и гледаше на изток, отвъд Пустите равнини.

След предателството, спасяването и изпълняването на клетвата на Далинар, Каладин се чувстваше нервен. Свобода. Купена с Меч. Изглеждаше невъзможно. Целият му житейски опит го учеше да очаква някаква клопка.

Скръсти ръце зад гърба си; Сил седеше на рамото му.

— Смея ли да му вярвам? — попита той тихо.

— Добър човек е — отговори Сил. — Наблюдавах го. Въпреки онова нещо, което носеше.

— Онова нещо ли?

— Онзи Меч.

— Какво те е грижа пък за Меча?

— Не знам — рече Сил и се обгърна с ръце. — Просто ми се струва неправилно. Мразя го. Радвам се, че той се отърва от него. Това го прави по-добър човек.

Номон, средната луна, почна да се издига. Ярка и светлосиня, тя обля хоризонта в светлина. Някъде отвъд Пустите равнини беше паршендският Броненосец, срещу когото Каладин се би. Беше намушил крака му изотзад. Паршендите го наблюдаваха, но не се намесиха в двубоя и не нападнаха ранените мостови на Каладин. Каладин обаче бе ударил един от техните защитници от възможно най-страхлива позиция, при това намесвайки се в сражението.

Тормозеше се от стореното и това го дразнеше. Един войник не можеше да се главоболи за това кого или как напада. Оцеляването беше едничкото правило на бойното поле.

Е, оцеляването и верността. Освен това той понякога оставяше ранените противници да живеят, ако не представляваха заплаха. И спасяваше младите войници, които имаха нужда от защита. И…

И никога не се показа особено добър в нещата, които войникът би трябвало да прави.

Днес спаси един върховен принц — поредния светлоок — и покрай него, хиляди войници. Спаси ги, като убиваше паршендите.

— Можеш ли да убиваш, за да защитиш? — попита Каладин на висок глас. — Няма ли някакво противоречие?

— Аз… не знам.

— Държа се странно по време на сражението. Въртеше се около мен. После си отиде. Не те видях.

— Убиването — тихичко отвърна тя. — То ме наранява. Трябваше да се махна.

— Обаче тъкмо ти ме накара да спася Далинар. Ти искаше аз да се върна и да убивам.

— Знам.

— Тефт каза, че Сияйните са се придържали към правила. Според тях не би трябвало да извършваш лоши неща, за да постигнеш големи цели. Ала какво направих аз днес? Изтребих паршендите, за да спася алетите. Това какво е? Те не са невинни, но и ние не сме. Не сме невинни нито в малкото, нито в голямото.

Сил не отговори.

— Ако не бях отишъл да спася хората на Далинар, щях да допусна Садеас да успее в своето чудовищно предателство. Щях да допусна да загинат хора, които бих могъл да спася. Щях да се отчая и отвратя от себе си. Загубих също трима добри мъже, мостови, които бяха само на един дъх разстояние от свободата. Струва ли животът на другите тази загуба?

— Нямам отговорите, Каладин.

— Има ли ги някой изобщо?

Зад тях се чуха стъпки. Сил се обърна.

— Той е.

Луната току-що бе изгряла. Оказа се, че Далинар Колин е точен човек.

Застана до Каладин. Носеше вързоп под мишница. Имаше излъчването на воин, дори и без Броня. Всъщност така беше по-внушителен. Мускулестото му тяло показваше, че не разчита Бронята да му дава сила. Спретнатата униформа говореше за човек, който разбира, че другите се вдъхновяват, ако водачът им изглежда подобаващо.

И други са изглеждали тъкмо толкова благородни, помисли Каладин. Ала мигар друг бе способен да размени своя Меч, само за да поддържа образа си? И ако е така, кога образът се превръща в действителност?

— Съжалявам, че те накарах да се срещнеш с мен толкова късно — каза Далинар. — Знам, че денят беше дълъг.

— И без това се съмнявам, че бих могъл да заспя.

Далинар тихо изръмжа в знак, че разбира.

— Грижат ли се добре за хората ти?

— Да. Всъщност доста добре. Благодаря.

Бяха дали на Каладин празни казарми за мостовите, а хората бяха прегледани от най-добрите военни лекари на Далинар — получиха вниманието им преди ранените светлооки офицери. Мъжете, които не бяха от Мост Четири, приеха веднага и без много приказки Каладин за свой водач.

Далинар кимна.

— Колко от тях смяташ, че ще приемат предложението за една кесия пари и освобождаване?

— Доста от другите отряди. Предполагам обаче, че повечето няма да приемат. Мостовите не мислят за бягство или за свобода. Те няма да знаят какво да правят със себе си. Що се отнася до моя отряд… е, имам чувството, че те ще настоят да направят това, което аз направя. Ако остана аз, остават и те. Тръгна ли си, и те тръгват.

— И какво ще направиш ти?

— Още не съм решил.

— Говорих с моите офицери — рече Далинар и се свъси. — Оцелелите от моите офицери. Казаха, че си им заповядвал, че си поел командването като светлоок. Синът ми още е огорчен от това как… е потръгнал разговорът му с теб.

— И глупак би видял, че той нямаше да е в състояние да се добере до Вас. А за офицерите — повечето бяха изпаднали в шок или се бяха разпръснали. Просто ги сръчках.

— Двойно съм ти задължен за живота си — рече Далинар. — И този на сина ми, и на моите офицери.

— Платихте този дълг.

— Не. Но направих каквото мога. — Той огледа Каладин, сякаш го претегляше и преценяваше. — Защо твоят отряд дойде за нас? Защо наистина?

— Защо Вие дадохте Меча си?

Далинар устоя на погледа му и кимна.

— Справедливо. Имам едно предложение за теб. Двамата с краля ще извършим нещо много, много опасно. Нещо, което ще разтърси всички военни лагери.

— Моите поздравления.

Далинар едва се усмихна.

— Почетната ми гвардия беше почти напълно избита, а хората, които ми останаха, са необходими за попълване на Кралската гвардия. Напоследък не съм твърде доверчив. Имам нужда от някой, който да пази мен и моето семейство. Искам тебе и хората ти за тази работа.

— Искате шайка мостови за гвардейци?

— По-елитните от тях. Онези от твоя отряд, обучените от теб. Искам останалите за войници в армията ми. Чух колко добре са се сражавали твоите хора. Обучил си ги, без Садеас да узнае, при това докато сте тичали с моста. Любопитен съм да видя какво можеш да постигнеш с подходящите ресурси. — Далинар се обърна и се взря на север, към лагера на Садеас. — Армията ми е обезкървена. Ще ми е нужен всеки човек. Но всеки наборник ще е под подозрение. Садеас ще опита да прати шпиони в лагера ни. И предатели. И убийци. Елокар е на мнение, че няма да изтраем и седмица.

— Отче на Бурята! Какво планирате?

— Ще им отнема играчките и очаквам да реагират като сърдити деца.

— Деца с армии и Мечове.

— За съжаление.

— И искате да Ви защитавам от това?

— Да.

Без двусмислици. Откровено. Това беше достойно за уважение.

— Ще взема още хора в Мост Четири и ще го направя почетна гвардия — отговори Каладин. — И ще обуча останалите за копиеносци. Почетната гвардия ще получава съответното заплащане.

По принцип личната гвардия на светлооките получаваше три пъти повече пари от копиеносците.

— Разбира се.

— Искам и място за обучението. Пълно право да реквизирам от интендантите. Аз определям програмата на моите хора и назначаваме свои сержанти и взводни командири. Не отговаряме пред други светлооки, освен пред Вас, Вашите синове и краля.

Далинар вдигна вежда.

— Последното е малко… необичайно.

— Искате да охранявам Вас и Вашето семейство? Срещу останалите върховни принцове и техните убийци, които могат да проникнат сред Вашите войници и офицери? Е, не мога да съм в положение всеки светлоок в лагера да ме разиграва, нали така?

— Прав си. Разбираш обаче, че постъпвайки така, всъщност ти предоставям властта на светлоок от четвърти дан. Ще отговаряш за хиляда бивши мостови. Пълен батальон.

— Да.

Далинар се позамисли.

— Добре. Смятай се назначен за капитан — не смея да назнача тъмноок на по-висок чин. Ако те титулувам командир на батальон, ще настане голяма бъркотия. Но ще се погрижа да се знае, че ти си извън командната верига. Не заповядваш на светлооки, които са с по-нисък чин, а онези с по-висок чин нямат власт над теб.

— Добре. Но искам войниците, които обучавам, да се разпределят за патрули, а не за нападения на платата. Чувам, че разполагате с няколко пълни батальона, които преследват разбойници, поддържат реда на Външния пазар и тем подобни. Там отиват и моите хора за една година, поне.

— Достатъчно лесно. Искаш време да ги обучиш, преди да ги хвърлиш в битка, предполагам.

— Така е. И освен това днес убих много паршенди. Откривам, че съжалявам за тяхната смърт. Те ми показаха по-голяма чест от повечето хора в моята армия. Не ми хареса това чувство и имам нужда да помисля върху него. С гвардейците, които подготвям за вас, ще излизаме на бойното поле, но основната ни задача ще бъде да Ви пазим, а не да убиваме паршендите.

Далинар изглеждаше умислен.

— Хубаво. Но не би трябвало да се тревожиш. Не планирам в бъдеще да излизам много на предна линия. Ролята ми се променя. Както и да е. Договорихме се.

Каладин протегна ръка.

— Това зависи от съгласието на моите хора.

— Доколкото си спомням, ти каза, че ще постъпят като тебе.

— Вероятно. Аз ги командвам, но не ги притежавам.

Далинар се пресегна и улови ръката му под сапфирената светлина на луната. После извади вързопа изпод мишницата си.

— Заповядай.

— Какво е това? — попита Каладин и взе вързопа.

— Моето наметало. Онова, което носих в днешната битка. Изпрано и закърпено.

Каладин го разгърна. Беше в наситено син цвят, с избродирани в бяло глифите кок и линил.

— Всеки мъж, който носи моите цветове — рече Далинар, — е част от моето семейство по някакъв начин. Наметалото е прост дар, но е едно от малкото смислени неща, които мога да предложа. Приеми го заедно с моята благодарност, Благословени от Бурята Каладин.

Каладин бавно сгъна наметалото.

— Къде чухте това име?

— От твоите хора. Те имат много високо мнение за теб. А това кара мен да имам високо мнение за теб. Имам нужда от мъже като теб, като всички вас. — Той умислено присви очи. — Цялото кралство се нуждае от вас. Може би цял Рошар. Иде Истинското Опустошение…

— Какво означават последните думи?

— Нищо. Моля те, капитане, иди да си починеш малко. Надявам се скоро да получа добри новини от теб.

Каладин кимна и се оттегли, минавайки край двамата мъже, които пазеха Далинар тази вечер. Новите казарми не бяха далеч. Далинар му беше дал по една сграда за всеки отряд. Над хиляда души. Какво щеше да прави с толкова много? Никога преди не беше командвал повече от двадесет и петима.

Казармата на Мост Четири беше празна. Каладин се поколеба на прага и надзърна. Имаше койка и шкаф с ключалка за всеки. Същински палат.

Подуши дима. Намуси се и заобиколи казармата. Намери отряда край огнището отзад. Хората си почиваха, насядали по пънове и камъни, и чакаха Скалата да сготви. Слушаха Тефт, който още беше с превързана ръка. Той тихо им говореше. И Шен беше тук; мълчаливият парш седеше в крайчеца на групата. Бяха го взели заедно с ранените от лагера на Садеас.

Щом зърна Каладин, Тефт млъкна, а останалите се обърнаха. Повечето бяха превързани. И Далинар иска тези мъже за своя гвардия? Наистина бяха доста поочукани.

Ала веднага се съгласи с избора на Далинар. Ако той трябваше да повери живота си в ръцете на някого, би избрал точно тази група.

— Какво правите? — строго попита Каладин. — Трябваше да почивате.

Мостовите се спогледаха.

— Просто… — подхвана Моаш. — Просто не ни се струваше редно да спим, преди да свършим… хммм, това.

— Трудно се спи след ден като днешния, ганчо — добави Лопен.

— Говори от свое име — прозина се Белязаният, който беше разположил превързания си крак на един пън. — Но яхнията си заслужава бодърстването. Даже и да слага камъни вътре.

— Не слагам! — тросна се Скалата. — Празноглави равнинци.

Бяха оставили място за Каладин. Той седна и подложи наметалото на Далинар под гърба и главата си. С благодарност прие паницата, която Дрей му подаде.

— Разговаряхме за нещата, които хората видяха днес — обясни Тефт. — За нещата, които ти направи.

Каладин се поколеба с лъжица пред устата си. Почти беше забравил — може би нарочно — че е показал на хората си на какво е способен със Светлината. Надяваше се войниците на Далинар да не са видели. По онова време неговата Светлина беше бледа, понеже денят бе слънчев.

— Беше изумително! — рече Дрей и се приведе напред.

— Ти си един от Сияйните — уточни Белязаният. — Вярвам в това, ако и Тефт да разправя, че не си.

— Все още не е — сопна му се Тефт. — Ти не слушаш ли?

— Можеш ли да ме научиш на тези неща, които правиш? — намеси се Моаш.

— И аз ще уча, ганчо. Нали разбираш, ако преподаваш и прочие.

Каладин изнурено примигна, когато останалите почнаха да питат един през друг.

— Какво можеш да правиш?

— Какво е усещането?

— Можеш ли да летиш?

Той вдигна ръка да спре въпросите.

— Не се ли тревожите от това, което видяхте?

Неколцина свиха рамене.

— Това те опази жив, ганчо. Бих се разтревожил само от това колко ли неустоимо биха го намерили жените. „Лопен“, ще казват те, „имаш само една ръка, но виждам, че можеш да светиш. Струва ми се, че сега трябва да ме целунеш.“

— Но това е странно и плашещо — възрази Каладин. — Такива неща са правили Сияйните! Всеки знае, че те са предатели.

— Аха — изсумтя Моаш. — Досущ както всеки знае, че светлооките са избрани от Всемогъщия да управляват и винаги са благородни и справедливи.

— Ние сме Мост Четири — додаде Белязаният. — Знаем едно-друго. Живели сме в тинята и са ни ползвали за примамка. Щом ти помага да оцелееш, значи е добро. Само това трябва да се каже по въпроса.

— Е, можеш ли да ни учиш? — попита Моаш. — Можеш ли да ни покажеш как да правим нещата, които ти правиш?

— Аз… аз не знам дали това може да се учи — отговори Каладин и хвърли поглед на Сил, която седеше с любопитно изражение на един камък. — Не знам какво е то.

Мъжете изглеждаха съкрушени.

— Обаче това не означава, че не трябва да опитаме.

Моаш се усмихна.

— Можеш ли да го направиш? — попита Дрей и измъкна малък светещ диамантен чип. — Ей сега? Искам да го видя, когато го очаквам.

— Това не е панаирджийски номер — отговори Каладин.

— Не мислиш ли, че заслужаваме това? — обади се Сигзил и се приведе напред от камъка си.

Каладин млъкна. После неохотно се протегна и докосна сферата. Вдиша дълбоко; приемането на Светлината ставаше все по-привично за него. Сферата потъмня. Светлината почна да струи от кожата на Каладин и той задиша нормално, за да я накара да излиза по-бързо, да е по-видима. Скалата измъкна старото оръфано одеяло, което ползваше за разпалване, и го метна върху огъня. Смути огнените духчета и създаде няколко мига мрак, преди пламъците да се провидят отново.

В мрака Каладин сияеше, от него се надигаше чиста, бяла Светлина.

— В името на Бурите… — промълви Дрей.

— Е, какво можеш да правиш с това? — попита нетърпеливо Белязаният. — Ти не отговори.

— Не съм напълно сигурен какво мога да правя — отвърна Каладин, вдигнал ръка пред себе си. Тя избледня след миг, огънят прогори одеялото и отново ги освети. — Знам го едва от няколко седмици. Мога да привличам стрелите към себе си и да карам камъните да залепват един за друг. Светлината ме прави по-силен и по-бърз и лекува раните ми.

— Колко по-силен те прави? — рече Сигзил. — Какво тегло могат да понесат камъните, след като ги залепиш един за друг, и колко дълго остават свързани? Колко по-бърз ставаш? Два пъти по-бърз? И още една четвърт повече? На какво разстояние може да е стрелата, когато я привличаш, и можеш ли да привличаш и други неща?

Каладин замига.

— Не… не знам.

— Е, струва ми се достатъчно важно да знаем тия работи — каза Белязаният и се почеса по брадичката.

— Можем да направим изпитания — обади се Скалата, скръсти ръце и се усмихна. — Добра идея.

— Може това да ни помогне да разберем дали и ние сме способни на това — отбеляза Моаш.

— Не е нещо за научаване — поклати глава Скалата. — То е от холетентал. Само за него.

— Не знаеш със сигурност — каза Тефт.

— Не знаеш със сигурност, че аз не знам със сигурност — размаха лъжицата Скалата. — Яж си яхнията.

Каладин вдигна ръце.

— Не бива да казвате никому, хора. Другите ще се боят от мен, може да си рекат, че съм свързан с Пустоносните или със Сияйните. Нужно ми е да се закълнете.

Огледа ги и те кимнаха, един по един.

— Обаче искаме да помогнем — добави Белязаният. — Даже да не можем да се научим. Това нещо е част от теб, а ти си един от нас. Ние сме Мост Четири. Нали така?

Каладин видя нетърпеливите им лица и не можа да не кимне.

— Да. Да, можете да помогнете.

— Отлично — заяви Сигзил. — Ще подготвя списък с изпитания за измерване на бързината, точността и силата на тези връзки, които създаваш. Ще се наложи да намерим начин да определим можеш ли да правиш още нещо.

— Да го хвърлим от някоя скала — предложи рогоядецът.

— Каква полза? — попита Пеет.

Скалата сви рамене.

— Ако притежава и други способности, така те ще се проявят, а? Само падането от скалата може да превърне момчето в мъж!

Каладин го изгледа мрачно и Скалата се разсмя.

— Ще бъде малка скала — показа с палец и показалец колко малка. — Прекалено много ми харесваш, та да те хвърлям от голяма скала.

— Мисля, че се шегуваш — отговори Каладин и си похапна. — Но за всеки случай нощес ще те залепя за тавана, за да не си правиш разни експерименти, докато спя.

Мостовите се ухилиха.

— Само гледай да не светиш много силно, докато се мъчим да поспим, а, ганчо?

— Ще се старая — Каладин пак си гребна от яхнията. Беше по-вкусна от обичайното. Да не би Скалата да беше сменил рецептата?

Или пък имаше нещо друго? Докато се хранеше, останалите бъбреха, говореха за дома и за миналото си, все неща, които преди не се споменаваха. Неколцина мостови от другите отряди — ранени, на които Каладин беше помогнал, и даже няколко самотни души, които още бяха будни, се примъкнаха при тях. Хората от Мост Четири ги приветстваха, сипаха им от гозбата и им направиха място.

Всички изглеждаха изтощени като Каладин, но никой не искаше да се прибира. Сега Каладин разбираше защо. Да са заедно, да ядат от яхнията на Скалата, да слушат тихите разговори, докато огънят пука и пращи, изпущайки танцуващи жълти искри във въздуха…

Това беше по-отморяващо от съня. Каладин се усмихна, облегна се и загледа тъмното небе и голямата сапфирената луна. После затвори очи и се заслуша.

Още трима бяха загинали. Малоп, Безухият Якс и Нарм. Каладин ги бе предал. Но той и Мост Четири бяха защитили стотици други. Стотици, които повече нямаше да тичат с моста, да посрещат стрелите на паршендите, да се бият, ако не искат. И нещо по-лично — двадесет и седем от неговите приятели оцеляха. Отчасти заради нещата, които той направи, отчасти заради собствената им смелост.

Двадесет и седем мъже останаха живи. Най-сетне успя да спаси някого.

Засега, това беше достатъчно.

74 Призрачна кръв

Шалан потърка очи. Беше прочела бележките на Ясна — поне по-важните от тях. Само те бяха много обемисти. Още седеше в нишата, макар че бяха пратили парш да й донесе одеяло да се увие над болничната роба.

Очите й пареха след цяла нощ плач и четене. Беше изтощена. И все пак се чувстваше пълна със сили.

— Вярно е — каза тя. — Имате право. Пустоносните са паршите. Не мога да видя друго заключение.

Ясна се усмихна. Изглеждаше странно доволна от себе си, като се има предвид, че бе успяла да убеди в правотата си само един човек.

— И какво следва? — попита Шалан.

— Има общо с предишните Ви проучвания.

— Моите проучвания ли? Тоест със смъртта на Вашия баща?

— Точно така.

— Паршендите го нападнаха — каза Шалан. — Убиха го внезапно, без предупреждение. — Взря се в Ясна. — Това е причината Вие да започнете да изучавате всичко това, нали?

Ясна кимна.

— Онези диви парши, паршендите от Пустите равнини, са ключът. — Тя се приведе напред. — Шалан, бедствието, което ни очаква, е съвсем реално, съвършено ужасно. Не ми трябват тайнствени предупреждения или проповеди, за да се уплаша. И така съм напълно ужасена.

— Но ние сме опитомили паршите.

— Наистина ли е така, Шалан? Помислете какво правят, какво е отношението към тях, колко често ги използват.

Шалан се позамисли. Паршите бяха навсякъде.

— Поднасят ни храната — продължи Ясна. — Работят в нашите складове. Грижат се за нашите деца. Няма и едно село на Рошар без парши. Не им обръщаме внимание; просто очакваме да са тук и да си вършат работата. Без да се оплакват.

Ала една група внезапно се превърна от кротки приятели в свирепи воини. Нещо ги е подтикнало. Точно както е станало и преди стотици години, в дните, наречени Епохите на Вестителите. Имало период на мир, последван от нашествие на парши, които по никому неясни причини полудяват от бяс. Това стои зад борбата на човеците да не бъдат „затворени в Преизподнята“. Това едва не е сложило край на нашата цивилизация. Страшни, повтарящи се катаклизми, от които хората толкова са се плашели, че са почнали да ги наричат „Опустошения“.

Ние сме отглеждали паршите. Вкарали сме ги във всяка част на нашето общество. Станали сме зависими от тях, без да си даваме сметка, че сме впрегнали една буря, която чака да се развихри. Докладите от Пустите равнини говорят за способността на паршендите да общуват от разстояние, да пеят хармонично песните си, когато са далеч едни от други. Умовете им са свързани, както е при далекосъобщителите. Давате ли си сметка какво означава това?

Шалан кимна. Какво би станало, ако всеки парш в света внезапно се обърне срещу господарите си? Да поиска свобода, или — по-лошо — отмъщение?

— Ще бъдем съсипани. Цивилизацията, каквато я познаваме, ще рухне. Ние трябва да направим нещо!

— Ние правим нещо — отговори Ясна. — Събираме факти, за да се уверим в онова, което мислим, че знаем.

— И от колко факти се нуждаем?

— Повече. Много повече. — Ясна погледна книгите. — В историите има някои неща, които засега не разбирам. Приказки за същества, които се бият заедно с паршите, каменни зверове, които може би са някакъв вид зверове с големи черупки. И други странности, които според мен съдържат истина. Но вече използвахме всичко, което Карбрант може да ни предостави. Продължавате ли да сте сигурна, че искате да се задълбочите в това? Ще бъдем претоварени. Известно време няма да се връщате у дома.

Шалан прехапа устни и се замисли за братята си.

— Бихте ме пуснали да си вървя при нещата, които знам?

— Не искам да работите за мен, докато търсите начин да избягате — уморено отвърна Ясна.

— Не мога просто така да изоставя братята си — рече Шалан и нещо вътре в нея се сви. — Но това е по-голямо от тях. Проклятие, по-голямо е от мен, от Вас или от когото и да е. Трябва да помогна, Ясна. Не мога просто да си тръгна. Ще намеря друг начин да подкрепя семейството си.

— Добре. Тогава вървете да съберете багажа ни. Заминаваме утре с кораба, който поръчах за Вас.

— Отиваме в Я Кевед?

— Не. Трябва да отидем в центъра на всичко това. Отиваме на Пустите равнини. Трябва да разберем дали паршендите са били някога обикновени парши и ако е така, какво ги е променило. Може и да греша за това. Но ако е така, то паршендите са ключът за превръщането на обикновените парши във войници. — После мрачно додаде — И трябва да открием това, преди друг да го е сторил и да ги е обърнал срещу нас.

— Някой друг ли? — попита Шалан и я прониза пристъп на паника. — И други ли търсят същото?

— Разбира се. Кой според Вас би си направил толкова труд да ме убие? — Тя порови в хартиите по писалището. — Не знам много за тях. Но знам, че има много групи, които търсят същите тайни. За една обаче съм сигурна. Членовете й се наричат Призрачната кръв. — Измъкна един лист. — Вашият приятел Кабсал беше един от тях. Намерихме знака им, татуиран от вътрешната страна на ръката му.

Същия символ й беше показал и Нан Балат преди няколко седмици. Символът, носен от иконома на баща им Луеш; човекът, който знаеше как да Превръща. Същия имали и мъжете, които бяха притискали домашните й да върнат фабриала. Които са финансирали баща им в усилието му да стане върховен принц.

— Всемогъщи във висините — прошепна Шалан. — Ясна, мисля… мисля, че моят баща може да е бил член на тази група.

75 Горе

Бурните ветрове почнаха да блъскат сградите в лагера на Далинар. Бяха толкова мощни, че камъните застенаха. Навани се притисна по-силно до Далинар. Ухаеше прекрасно. Беше някак… смиряващо да знае колко се е бояла тя за него.

Радостта й от връщането му беше достатъчно голяма, та — засега — да потуши гнева й от отношението му към Елокар. Щеше да го превъзмогне. Нужно бе да го стори.

Когато бурята връхлетя с пълна сила, Далинар усети, че видението идва. Затвори очи и се остави да го погълне. Трябваше да вземе решение и да поеме отговорност. Какво да прави? Виденията го бяха излъгали, най-малкото го бяха подвели. Струваше му се, че не може да им се доверява или поне не толкова подчертано, колкото в началото.

Пое дълбоко дъх, отвори очи и се озова на някакво изпълнено с дим място.

Обърна се тревожно. Небето бе тъмно. Той стоеше насред равнина, покрита с еднообразни, бели като кост камъни. Неравното поле се простираше във всички посоки. Чак до безкрайността. Смътни образувания от дим се надигаха от земята. Подобно на колелца от пушек, но в други форми. Тук стол. Там скална пъпка с извадени ластари, които се усукват настрани и изчезват. До него се появи фигурата на мъж в униформа, който мълчаливо, но със зинала уста, се заиздига лениво към небето. Формите се размиваха и изкривяваха по пътя си нагоре, макар да му се стори, че запазват очертанията си по-дълго от очакваното. Беше дразнещо да стои така сред безпределната равнина, под чистия мрак, обграден от димните силуети.

Не приличаше на нито едно от досегашните видения. Беше…

Не, почакай. Далинар се свъси и отстъпи, когато едно дърво от дим изскочи от земята до него. Виждал съм това място и преди. В първото видение, преди много месеци. Споменът за него бе смътен. Тогава беше объркан, видението беше смътно, като че умът му не се бе научил да приема видяното. Всъщност ясно си спомняше само…

— Трябва да ги обединиш — прогърмя мощен глас.

… гласа. Донасяше се до него отвсякъде и караше фигурите от дим да се размазват и разкривяват.

— Защо ме излъга? — попита Далинар в мрака. — Направих каквото ми каза и бях предаден!

— Обедини ги. Слънцето клони към хоризонта. Иде Вечната Буря. Истинското Опустошение. Нощта на Скърбите. Трябва да сте готови. Съградете от своя народ крепост могъща и мирна, стена срещу вятъра. Спрете да спорите и се обединете.

— Трябват ми отговори! — каза Далинар. — Вече не ти вярвам. Ако искаш да те слушам, трябва да…

Видението се промени. Далинар се завъртя и видя, че още е на откритата каменна равнина, но в небето свети познатото слънце. Ала сега за пръв път беше в своите дрехи. Яркосинята униформа на дома Колин.

Случвало ли се беше и преди? Първия път, когато беше на това задимено място? Да… Досега не беше отвеждан на място, където е бил по-рано. Защо?

Внимателно огледа пейзажа. Гласът не проговори повече и Далинар тръгна сред напукани камъни, шисти, чакъл и скали. Нямаше растения, нямаше дори скални пъпки. Пуста земя, осеяна с натрошени камъни.

Най-сетне забеляза някакво възвишение. Стори му се разумно да се изкачи, въпреки че ходенето дотам му се стори дълго цели часове. Видението не свършваше. Във виденията времето често вървеше странно. Продължи да се катери, недоволен, че няма Броня, която да го подсили. Най-сетне се добра до върха и погледна надолу.

И видя Колинар, своя дом, столичния град на Алеткар.

Беше разрушен.

Красивите сгради бяха срутени. Вятърните остриета бяха повалени. Нямаше трупове. Само камъни. Не беше като предишното видение, с Нохадон. Това не беше Колинар в далечното минало. Далинар виждаше руините на своя дворец. Но липсваше скалата, която се издигаше до града в истинския живот. Винаги досега виденията му бяха показвали миналото. Това бъдещето ли беше?

— Не мога повече да се боря с него — продума гласът.

Далинар подскочи и се обърна по посока на гласа. До него стоеше един мъж. Беше с тъмна кожа и чисто бяла коса. Висок, с широки гърди, но не твърде як. Облеклото му беше странно — свободни торбести панталони и горна дреха до кръста. И двете изглеждаха като направени от чисто злато.

Да… същото стана и в първото видение. Сега Далинар успя да си го спомни.

— Кой си ти? — попита Далинар. — Защо ми пращаш тези видения?

— Можеш да го видиш там — отвърна мъжът и посочи. — Ако се вгледаш внимателно. Започва в далечината.

Далинар раздразнено погледна нататък. Не можа да види нищо определено.

— Бурята да го отнесе дано! Няма ли поне веднъж да отговориш на въпросите ми? Какъв е смисълът на всичко това, ако ми говориш само с гатанки?

Мъжът не отговори. Само продължаваше да сочи. И… да, нещо ставаше. Във въздуха имаше някаква сянка, която приближаваше. Стена от мрак. Приличаше на буря, но не беше.

— Поне едно ми кажи. Кое време виждам? Това миналото ли е, бъдещето ли, или нещо съвсем друго?

Мъжът не отговори веднага. После рече:

— Може би се питаш дали това не е видение за бъдещето.

Далинар се сепна.

— Аз само… аз само попитах…

Познато. Твърде познато.

Каза същото и предния път, осъзна Далинар и изпита хлад. Всичко се повтаря. Видението е същото.

Мъжът погледна към хоризонта.

— Не мога съвсем да видя бъдещето. Знанието. По-добро е от мен във виждането на бъдещето. Като че бъдещето е прозорец, който се чупи. Колкото по-далеч гледаш, на толкова по-ситни парченца се чупи. Близкото бъдеще може да се предвиди, но далечното… Мога само да предполагам.

— Не можеш да ме чуеш, нали? — попита Далинар и най-сетне с ужас започна да разбира. — Никога не си могъл да ме чуеш.

Кръв на праотците… той не ме пренебрегва. Той не може да ме види! Не говори с гатанки. Само така изглежда, защото приемах думите му като метафорични отговори на моите въпроси.

Той не ми каза да вярвам на Садеас. Аз… аз предположих…

Около Далинар всичко се разтърси. Разбиранията му, нещата, които мислеше, че знае. Самата земя.

— Това би могло да се случи — каза мъжът и кимна към далечината. — Това, боя се, ще се случи. Той го иска. Истинското Опустошение.

Не, онази стена във въздуха не беше буря. Не дъждът хвърляше огромната сянка. Беше прах. Далинар вече си спомни цялото видение. Преди беше свършило на това място — Далинар объркано гледа как се приближава една стена от прах. Този път обаче видението продължи.

Мъжът се обърна към него.

— Съжалявам, че ти причинявам това. Сега вече се надявам, че видяното ти дава основата да разбереш. Но не мога да съм сигурен. Не знам кой си ти, нито как си попаднал тук.

— Аз… — Какво да каже? Има ли някакво значение?

— Повечето от нещата, които ти показах, съм наблюдавал лично. Други обаче, като тази картина, са плод на моите страхове. А щом аз се боя от нещо и ти би трябвало да се боиш от него.

Земята се тресеше. Стената от прах беше причинена от нещо. И то се приближаваше.

Земята се ронеше.

Далинар пое дълбоко дъх. Самите скали се раздробяваха, разпадаха се, превръщаха се в прах. Той отстъпи, когато всичко почна да се тресе — страшен земетръс, придружен от ужасния рев на умиращите скали. Далинар падна.

Последва ужасен, премазващ, страховит и кошмарен миг. Разтрисането, разрушението, звуците на самата земя, която сякаш умираше.

Сетне свърши. Далинар вдиша и издиша, изправи се нестабилно на крака. Двамата с фигурата на мъжа стояха на самотен къс скала. Парче, което по някаква причина беше пощадено. Приличаше на издигаща се високо в небето колона, широка няколко стъпки.

Около нея земята беше изчезнала. Колинар беше изчезнал. Всичко бе паднало в непроницаемия мрак. Главата му се завъртя от стоенето върху това късче скала, което — невъзможно — бе оцеляло.

— Какво е това? — поиска да узнае Далинар, макар да разбираше, че онзи не може да го чуе.

Мъжът се озърна тъжно.

— Не мога да ти оставя много. Давам ти само тези няколко образа. Който и да си ти.

— Виденията… те са като дневник, нали? Написана от теб история, книга, която не чета, а виждам.

Мъжът погледна в небето.

— Даже не знам дали някой някога ще види това. Свършено е с мен, нали разбираш.

Далинар не отговори. Изпълнен с ужас, надзърна от острия ръб на скалата.

— Не е свързано само с теб — продължи фигурата и вдигна ръка към небето. Там проблесна светлинка, която Далинар не беше забелязал досега. После още една. Слънцето като че помръкваше. — Свързано е с всички тях. Трябваше да осъзная, че той ще дойде за мен.

— Кой си ти? — попита Далинар в ума си.

Мъжът продължаваше да се взира в небето.

— Давам това, защото трябва да има нещо. Надежда за откриване. Възможност някой да намери какво да прави. Ти искаш ли да се бориш с него?

— Да — усети, че произнася Далинар, макар да знаеше, че е без значение. — Не знам кой е той, но щом иска да направи това, то тогава ще се боря с него.

— Някой трябва да ги поведе.

— Аз ще го направя — рече Далинар. Просто произнесе думите.

— Някой трябва да ги обедини.

— Аз ще го направя.

— Някой трябва да ги защити.

— Аз ще го направя?

Мъжът помълча. После проговори с ясен и твърд глас.

— Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Изговори отново древните клетви и върни на хората Броните и Мечовете, които някога те имаха. — Обърна се към Далинар и срещна погледа му. — Сияйните Рицари трябва отново да се възправят.

— Не разбирам как това може да се постигне — тихо рече Далинар. — Но ще опитам.

— Хората трябва заедно да се изправят срещу това — продължи мъжът и отпусна ръка на рамото на Далинар. — Не може повече да се делите, както в миналото. Той е разбрал, че ако разполагате с време, ще станете врагове помежду си. Че няма нужда той да се сражава с вас. Не и ако може да ви накара да забравите, да се обърнете един срещу друг. Вашите легенди разказват, че вие сте победили. Ала истината е, че ние загубихме. И продължаваме да губим.

— Кой си ти? — попита Далинар с още по-тих глас. Макар да смяташе, че вече знае.

— Аз съм… аз бях… Бог. Онзи, когото вие наричате Всемогъщия, твореца на човешкия род. — Той затвори очи. — А сега вече съм мъртъв. Злото ме уби. Съжалявам.

Епилог За най-достойните

— Усещаш ли го? — попита шутът в нощта. — Нещо току-що се промени. Струва ми се, че такъв звук издава светът, когато пикае.

Трима стражници стояха току зад дебелите градски порти на Колинар и наблюдаваха Шута с тревога.

Портите бяха затворени, а тримата войници бяха нощни пазители, малко нещо неуместно име. Те не се занимаваха толкова с „пазене“, колкото с бъбрене, прозяване, игри на комар или — както тази нощ — неловко слушане на приказките на някакъв смахнат.

Той по една случайност имаше сини очи и затова всички неприятности му се разминаваха. Шутът би трябвало да се попритесни от значението, което тези хора придават на нещо тъй просто като цвета на очите, но той беше обходил много страни и беше видял много системи на управление. Тукашната не беше по-нелепа от повечето други.

Пък и, разбира се, постъпките на хората си имаха причина. Добре де, обикновено имаха. Сега по една случайност причината беше разумна.

— Сиятелни господарю? — обади се единият стражник и погледна към мястото, където Шутът седеше върху сандъците. Те бяха оставени на камара тук от някакъв търговец, който беше подкупил войниците да ги наглеждат. А за Шута сандъците бяха просто удобно място, където да се покатери. Торбицата му лежеше до него, а той настройваше един ентир — квадратен струнен инструмент, който се държи на коленете, а струните се дърпат отгоре.

— Сиятелни господарю? — повтори войникът. — Какво правите там горе?

— Чакам — рече шутът и погледна на изток. — Чакам бурята да дойде.

Това накара войниците да се почувстват още по-неловко. За тази нощ не се предвиждаше буря.

Шутът засвири на ентира.

— Хайде да си поговорим, та да ни минава времето. Кажете ми. Какво е това, което хората ценят у другите?

Музиката се понесе към слушателите — тихи сгради и стари калдъръмени улици. Стражите не отговориха. Като че не знаеха какво да мислят за облечения в черно светлоок, който влезе в града току преди да падне мракът, после седна върху сандъците до портите и засвири.

— Е? — настоя шутът и спря да свири. — Какво мислите? Ако един мъж или една жена има дарба, коя ще е най-тачената, най-добре приетата, смятаната за най-достойна?

— Хммм… музиката? — най-сетне рече един от войниците.

— Да, често срещан отговор — рече шутът и подръпна струните. — Веднъж зададох този въпрос на едни много мъдри учени. Кое хората смятат за най-ценната дарба? Единият спомена артистичните способности, както и ти проницателно отгатна. Друг избра интелигентността. Последният посочи способността да се измислят и сътворяват чудесни устройства.

Той не свиреше определена мелодия, само подръпваше струните в гама или квинта. Като бърборене.

— Естетически гений — продължи той — изобретателност, проницателност, творчество. Наистина благородни идеали. Ако имаха избор, повечето хора биха предпочели някоя от тези дарби и биха я определили като най-великата. Колко красиво лъжем.

Стражите се спогледаха. Забитите в стената факли обагряха лицата им в оранжева светлина.

— Мислите, че съм циничен. Мислите, че ще ви кажа как хората твърдят, че ценят тези идеали, ала тайно предпочитат по-низки таланти. Умението да трупаш пари или да очароваш жените. Е, аз съм циничен, но в случая смятам, че учените бяха искрени. Думите им говореха за човешката душа. В сърцата си ние искаме да вярваме във великите подвизи и добродетели и бихме избрали тях. Затова нашите лъжи, особено когато лъжем себе си, са толкова красиви.

Започна да свири истинска песен. В началото мелодията беше проста, мека, приглушена. Песен за една тиха нощ, когато целият свят се променил.

Един от войниците се прокашля и попита:

— Та каква е най-ценната дарба за човека? — любопитството му беше искрено.

— Нямам и най-бегла представа. За щастие, не това беше въпросът. Не попитах коя е най-ценна, попитах коя хората ценят най-много. Разликата между двата въпроса е едновременно мъничка и огромна колкото целия свят.

Продължи да подръпва струните. На ентир не се дрънка. Това просто не се прави, поне от хората с някакво чувство за приличие.

— И тук, както винаги, делата ни издават. Ако една художничка създаде произведение с великолепна красота, като използва нови техники, ще бъде приветствана като майстор и ще основе ново течение в естетиката. Ала ако друга някоя работи независимо от нея, но също толкова умело, и постигне същия резултат след един месец? Ще бъде ли поздравена така? Не. Ще я нарекат последователка.

Интелект. Ако велик мислител развие нова теория в математиката, природните науки, философията, ще го наречем мъдрец. Ще седим в краката му и ще се учим, ще запишем името му в историята, та да го тачат хиляди и хиляди. Но какво ако друг човек сам изведе същата теория, ала оповести резултатите седмица по-късно? Ще го запомним ли за неговото величие? Не. Ще го забравим.

Изобретателност. Една жена създава устройство с огромна стойност — фабриал или пък някакво чудо на инженерната мисъл. Ще я знаят като новаторка. А ако друга, също толкова надарена, създаде същото след година, без да знае, че то вече е направено? Ще бъде ли тя наградена за своето творчество? Не. Ще я нарекат подражателка, измамница.

Пак подръпна струните и остави мелодията да се лее, да се вие, да следва, при това с една тъничка подигравателна нотка.

— И така, кое трябва да определим накрая? Интелекта на гения ли почитаме? Ако почитахме артистичността, красотата на ума, нямаше ли да ги приветстваме, въпреки че сме виждали творенията им и по-рано?

Не. Ако имаме две творения с еднаква прелест, ще ценим повече онзи, който е създал своето произведение първи. Няма значение какво твориш. Има значение какво твориш преди другите.

Значи не се възхищаваме на самата красота. На самата сила на ума. На самата изобретателност, естетичност, способност. Най-великата дарба, която според нас човек може да притежава ли? — подръпна струните за последен път. — Струва ми се, че не може да е нещо повече от новото.

Войниците изглеждаха объркани.

Портите се разтресоха. Нещо блъскаше по тях отвън.

— Бурята дойде — рече Шутът и стана.

Стражите се разбързаха да си вземат копията, облегнати на стената. Имаха стражарска къщичка, но тя стоеше празна; войниците предпочитаха нощния въздух.

Портите отново избумтяха, сякаш отвън имаше нещо огромно. Стражите изкрещяха; извикаха войниците от стената. Настъпи пълна бъркотия. Портите се разтърсиха за трети път, избумтяха, залюляха се, затрепериха, като ударени с камък.

И тогава едно ярко сребристо острие се заби между портите и тръгна нагоре, прерязвайки яката летва, която ги държеше затворени. Меч.

Портите се отвориха. Стражите отстъпиха. Шутът чакаше, седнал върху сандъците с ентира в ръка и торбата през рамо.

В мрака пред портите, на тъмния каменен път стоеше самотен тъмнокож мъж. Косата му беше дълга и мръсна, облеклото му се състоеше само от дрипава провиснала препаска. Стоеше с наведена глава, мократа му сплъстена коса беше надвиснала и скриваше лицето. Тя се сливаше с набитата с трески и листа брада.

Мускулите му лъщяха от влага, като че бе доплувал отдалеч. Ръката му лежеше на ефеса на могъщ Меч, забит плитко в камъка. Мечът отразяваше светлината на факлите; беше дълъг, тесен и прав, като огромна пика.

— Добре дошъл, изгубени — прошепна Шутът.

— Кой си ти! — викна уплашено единият войник, а другарите му хукнаха да вдигнат тревога. Мечоносец бе дошъл в Колинар.

Мъжът не отговори. Тръгна напред и повлече Меча си, като че много му тежеше. Мечът прорязваше камъка подире му и оставяше тънка цепнатина. Човекът вървеше нестабилно, почти се препъваше. Опря се на портата и от лицето му се отмести кичур коса. Разкриха се очите му — тъмнокафеви очи, като на човек от простолюдието. Бяха диви, трескави.

Мъжът най-сетне забеляза двамата войници, който стояха потресени и копията им сочеха към него. Вдигна ръка.

— Вървете — пресипнало рече той; говореше съвършен алетски. — Тичайте! Вдигнете тревога! Предупредете!

— Кой си ти? — изтръгна се от единия войник. — Каква тревога? Кой напада?

Мъжът спря, олюля се и вдигна ръка към челото си.

— Кой съм аз? Аз… аз съм Таленел’ Елин, Каменната жила, Вестител на Всемогъщия. Опустошението дойде. О, Боже… то дойде. И аз се провалих.

Падна по лице на камъните. Мечът изтропа след него. Не изчезна. Стражите пристъпиха боязливо. Единият побутна падналия с дръжката на копието си.

Мъжът, който се бе нарекъл Вестител, не помръдна.

— Кое ценим ние? — прошепна Шутът. — Новото. Оригиналното. Но най-важното… навременността. Боя се, че май твърде закъсня, мой объркани, нещастни приятелю.