Пътят на кралете (Том II)

I-7 Баксил

Баксил забърза по разкошния коридор в двореца, стиснал тежката торба с инструменти. Подобен на стъпки звук се разнесе зад гърба му и той подскочи и се обърна. Не видя нищо. Коридорът беше празен, със златист килим на пода, огледала по стените и сложни мозайки по сводестия таван.

— Ще престанеш ли? — обади се Ав, който крачеше до него. — Винаги щом подскочиш, едва не те халосвам от изненада.

— Не мога да се удържа — отговори Баксил. — Не трябваше ли да свършим работата през нощта?

— Господарката знае какво прави — рече Ав. Също като Баксил, и той беше емули, тъмнокож и тъмнокос. Но по-високият мъж беше далеч по-уверен. Крачеше из коридорите, все едно имат покана да са тук. Якият му меч висеше в ножница на рамото.

Дано Главният Кадасикс даде Ав никога да не вади оръжието. Благодарен съм, помисли си Баксил.

Господарката им вървеше пред тях. Само те тримата бяха в коридора. Тя не беше емули, даже не приличаше на макабаки, макар да имаше тъмна кожа и дълга красива черна коса. Очите й бяха шински, но беше висока и слаба като алетските жени. Ав смяташе, че е от смесен произход. Или така казваше, когато дръзнеха да разговарят за такива неща. Господарката имаше добър слух. Странно добър.

Тя спря при отклонението на друг коридор. Баксил се улови, че пак наднича през рамо. Ав го сръчка с лакът, но той не можеше да се сдържи и да не се озърта. Да, господарката твърдеше, че слугите ще са прекалено заети с приготвянето на новото крило за гости, но все пак това беше домът на самия Ашно от Сагес. Един от най-богатите и най-свети хора в цял Емул. Той имаше стотици слуги. Ами ако някой поемеше по този коридор?

Двамата мъже настигнаха господарката си. Баксил се насили да гледа напред, но сега се улови, че зяпа господарката. Опасно си беше да служиш на толкова красива жена. С тази черна коса, свободно пусната и дълга чак до кръста. Никога не носеше прилична роба, нито дори рокля или пола. Все панталони, обикновено тънки и тесни, а на хълбока й висеше тънкоостра сабя. Очите й бяха толкова светловиолетови, че изглеждаха чак бели.

Тя беше изумителна. Прекрасна, упояваща, покоряваща.

Ав пак го ръгна в ребрата. Баксил скокна и изгледа ядно братовчед си, който се почесваше по корема.

— Баксил — продума господарката. — Инструментите ми.

Той отвори торбата и извади нагънат колан за инструменти. Инструментите потракваха, докато господарката се препасваше, без да го погледне. После тръгна по коридора вляво.

Баксил я наблюдаваше с неудобство. Там се намираше Свещената зала, помещението, където богатите хора излагаха изображението на своя Кадасикс и му отдаваха почит. Господарката се насочи към първото произведение на изкуството. Изображение на Епан, Повелителката на сънищата. Беше прекрасно — варак върху черно платно.

Господарката извади нож и сряза рисунката по дължина. Баксил се сви, но нищо не каза. Почти беше свикнал с небрежния начин, по който тя унищожаваше произведенията на изкуството, макар да се изумяваше. Господарката обаче им плащаше много добре.

Ав се облегна на стената и взе да си човърка зъбите с нокът. Баксил се опита да подражава на отпуснатата му стойка. Просторният коридор беше осветен от топазени чипове в красиви лампи, но братовчедите не посегнаха да ги вземат. Господарката не одобряваше кражбите.

— Мислех си да потърся Старата магия — рече Баксил, донякъде за да не се свива, когато господарката се зае да изтръгне очите на някакъв красив бюст.

Ав изсумтя.

— Защо?

— Не знам. Да правя нещо със себе си. Никога не съм я търсил, нали разбираш, а казват, че всеки получава една възможност. Да измоли дар от Нощната пазителка. Ти използва ли твоята?

— Тц. Не ми харесва да се мъкна чак до Долината. Освен това, брат ми ходи там. Върна се с две изтръпнали ръце. Така и не можа да усети нещо с тях.

— Какъв беше неговият дар? — попита Баксил, докато господарката загръщаше една ваза с кърпа и после тихо я разби на парченца на пода.

— Не знам. Не каза. Беше смутен. Сигурно е поискал нещо глупаво, нещо като хубава прическа. — Ав се подсмихна.

— Мислех си да поискам нещо, от което да стана по-полезен — рече Баксил. — Да поискам смелост, нали разбираш.

— Ако искаш — отговори Ав. — Струва ми се, че има и по-добри начини от Старата магия. Никога не знаеш какво проклятие ще си навлечеш.

— Бих могъл да представя молбата си безпогрешно — каза Баксил.

— Не работи така. Това не е игра, каквото и да се разправя в приказките. Нощната пазителка не те лъже и не изкривява думите ти. Ти искаш дар. Тя ти дарява онова, което тя мисли, че заслужаваш, и после ти дава и едно проклятие, което да върви с дара. Понякога двете са свързани, друг път не са.

— А ти си познавач? — попита Баксил. Господарката режеше друга картина. — Мислех, че каза, че никога не си ходил.

— Не съм. Защото баща ми ходи, и майка ми, и всеки един от братята ми. Малцина получиха каквото искаха. Повечето съжаляваха за проклятията си, с изключение на баща ми. Той получи един топ хубав плат; продаде го и ни спаси от глад, когато пропадна реколтата преди няколко десетилетия.

— И какво беше неговото проклятие? — полюбопитства Баксил.

— Оттогава виждаше света с главата надолу.

— Наистина?

— Аха. Всичко обърнато. Хората ходят по таваните, а небето е под него. Казваше, че свикнал доста бързо, и не го смяташе за истинско проклятие до края на дните си.

От самата мисъл за проклятието на Баксил му призля. Сведе очи към торбата с инструменти. Ако не беше такъв страхливец, дали би могъл да убеди господарката да види в него нещо повече от як наемник?

Да даде Главният Кадасикс, много ще е хубаво да знам какво точно да правя. Благодаря, помисли Баксил.

Господарката се върна с леко разрошени коси. Протегна ръка.

— Увития чук, Баксил. Има една статуя в цял ръст.

Той измъкна чука от торбата и го подаде.

— Дали пък не трябва да си взема Меч — разсеяно рече господарката и опря инструмента на рамото си. — Но това ще улесни нещата прекалено много.

— Не бих имал нищо против, ако е прекалено лесно, господарке — забеляза Баксил.

Тя изсумтя и се върна. Скоро започна да пердаши по една статуя в другия край. Отчупи двете й ръце. Баксил потръпна.

— Някой ще чуе това.

— Аха. Може би затова тя остави статуята накрая — рече Ав.

Ударите поне бяха поприглушени от плата. Те трябва да бяха единствените крадци, които влизаха в богаташките къщи, без да вземат нищо.

— Защо тя прави това, Ав? — улови се да пита Баксил.

— Не знам. Може би трябва да попиташ нея.

— Не ми ли каза, че никога не трябва да правя това!

— Зависи — отвърна Ав. — Доколко си привързан към крайниците си?

— Доста.

— Е, ако някога ти се прище това да се промени, почни да задаваш на господарката досадни въпроси. А дотогава си трай.

Баксил не каза нищо повече. Старата магия, рече си той. Тя би могла да ме промени. Ще ида да я търся.

Като си познаваше късмета обаче, нямаше да може да я намери. Въздъхна и пак се облегна на стената, а откъм господарката се носеха приглушени удари.

I-8 Геранид

— Мисля да си сменя Призванието — рече Ашир.

Геранид кимна разсеяно и продължи да работи по уравненията. Тясната каменна стая миришеше натрапчиво на подправки. Ашир отново експериментираше. С лютив прах и някакъв странен шински плод, който вече беше карамелизирал. Нещо такова. Геранид чуваше как съска в неговия тиган с фабриал.

— Уморих се от готвенето — продължи Ашир. Гласът му беше тих и благ. Обичаше го заради това. Отчасти, защото той обичаше да говори — а ако някой трябва да ти говори, докато опитваш да мислиш, то нека има тих и благ глас.

— Вече ми липсва някогашната страст — не спираше Ашир. — Пък и каква полза от един готвач в Царството на духа?

— Вестителите имат нужда от храна — отнесено рече Геранид, зачерта един ред на дъската за писане и надраска нови числа под него.

— Наистина ли? Никога не съм бил убеден в това. О, чел съм разни разсъждения, но не ми се струват разумни. Храна трябва в Царството на телесното, но духът съществува в съвършено различно състояние.

— Идеално състояние — отвърна Геранид. — Значи би могъл да твориш идеални храни.

— Хмм… И какво забавно ще има в това? Никакви експерименти.

— Мога да мина без експериментите — рече тя и се приведе да огледа огнището, където две духчета танцуваха на пламъците. — Ако това значи никога повече да не вкуся нещо като зелената ти супа от миналия месец.

— Ах — издума той с копнеж. — Това е то, нали? Напълно отвратителна, при това приготвена изцяло от вкусни съставки. — Явно смяташе супата за лична победа. — Чудя се дали в Царството на познанието се хранят. Дали храната там се изживява като храна? Трябва да попрочета, да видя дали някой е ял, докато е бил в Морето на сенките.

Геранид отговори нечленоразделно, извади пергела и се доближи още до огъня, за да измери духчетата. Свъси се и вписа поредната бележка.

— Ето, любов моя — рече Ашир, приклекна край нея и й поднесе една купичка. — Опитай това. Мисля, че ще ти хареса.

Тя огледа съдържанието на купичката. Парченца хляб, покрити с червен сос. Мъжка храна, но понеже и двамата бяха арденти, нямаше значение.

Отвън идеше тихият звук от плискането на вълните. Намираха се на едно островче от архипелага Реши. Формално бяха изпратени тук, за да се грижат за духовните потребности на воринските посетители. Наистина при тях с тази цел понякога идваха пътници. Идваха даже някои решийци. А всъщност това беше начин да се оттеглят и да се съсредоточат върху експериментите си. Геранид върху проучванията на духчетата. Ашир върху химическото готварство, доколкото му позволяваше да изяжда резултатите.

Пълничкият мъж се усмихна дружелюбно. Главата му беше обръсната, сивата брада — спретнато подрязана в четвъртита форма. И двамата се придържаха към правилата на сана си, въпреки отшелничеството. Човек не завършва книгата на отдадения си на вярата живот с немарлива последна глава.

— Не е зелено — забеляза Геранид и взе купата. — Това е добър знак.

— Хммм — промърмори той, приведе се напред и намести очилата си, за да разгледа записките й. — Да. Наистина този шински зеленчук се карамелизира по един очарователен начин. Толкова съм доволен, че Гом ми го донесе. Ще трябва да прегледаш бележките ми. Мисля, че числата ми са правилни, но може и да греша. — Той не беше толкова силен в математиката, колкото в теорията. Съвсем удобно, при Геранид беше точно обратното.

Тя взе лъжица и опита храната. Нямаше ръкав на скритата ръка — още едно предимство на това да си ардент. Всъщност, беше съвсем вкусно.

— Ти опита ли това, Ашир?

— Не — отговори той, все още разглеждайки нейните изчисления. — Ти си смелата, скъпа моя.

Тя изсумтя.

— Ужасно е.

— Да, личи си от начина, по който си взимаш още едно грамадно парче тъкмо в този миг.

— Да, но на теб ще ти е противно. Не е плод. Риба ли си добавил?

— Изсуших дребните миноги, които хванах сутринта, и добавих една шепа. Засега не знам каква порода са. Но са вкусни. — Той позамълча и погледна огнището и духчетата. — Геранид, какво е това?

— Струва ми се, че направих пробив — тихо отговори тя.

— А числата? — рече Ашир и почука по дъската за писане. — Каза, че са погрешни. И си остават погрешни.

— Да — съгласи се тя и изгледа с присвити очи огнените духчета. — Но мога да предвидя кога ще са погрешни и кога — не.

Той се свъси.

— Духчетата се променят, когато ги измервам, Ашир. Преди да ги премеря, те танцуват и се променят по размери, яркост и форма. Но когато вписвам бележка, те веднага застиват в моментното си състояние. После остават така, доколкото мога да преценя.

— Какво означава това? — попита той.

— Надявам се ти да можеш да ми кажеш. Аз имам числата. Ти имаш въображението, скъпи.

Ашир се почеса по брадата, облегна се и взе купа и паница. Беше поръсил порцията си със сухи плодове. Геранид беше почти убедена, че той е станал ардент заради вкуса си към сладкото.

— Какво става, ако изтриеш числата? — попита Ашир.

— Духчетата отново почват да се променят. Височина, форма, яркост.

Ашир си гребна от кашата.

— Иди в другата стая — рече той.

— Какво?

— Просто го направи. Вземи си дъската за писане.

Геранид въздъхна и стана. Ставите й изпукаха. Толкова ли беше остаряла? В името на Звездната светлина, доста време прекараха на този остров. Отиде в другата стая, където беше и леглото им.

— Сега какво? — провикна се тя.

— Ще измеря духчетата с твоя пергел — отговори той. — Ще направя три поредни измервания. Запиши само едно от числата, които ще ти дам. Не ми казвай кое е то.

— Добре — подвикна Геранид. Прозорецът беше отворен и тя погледна към притъмняващата гладка водна повърхност. Решийското море не беше плитко като Чистото езеро, но през повечето време беше доста топло, осеяно с тропически островчета и тук-там — с чудовища.

— Три инча и седем десети — викна Ашир.

Тя не записа числото.

— Два инча и осем десети.

Геранид пропусна и това число, но взе кредата и се приготви да запише — възможно най-тихо — следващото.

— Два инча и три десети… Еха!

— Какво? — попита Геранид.

— Спря да си променя размера. Предполагам, че записа третото число?

Геранид сбърчи чело и се върна в малката дневна. Тиганът на Ашир стоеше на ниска масичка вдясно. По решийски маниер, нямаше столове, само възглавници, и цялата мебелировка беше плоска и дълга.

Приближи се към огнището. Едното духче танцуваше над дънера, формата му се менеше, височината му трепкаше като пламъците. Другото беше доста по-стабилно. Височината му вече беше постоянна, макар че формата леко се менеше.

Духчето изглеждаше някак заключено. Приличаше на човече, докато играеше над огъня. Геранид изтри написаното. Духчето веднага почна да пулсира и да се мени неравномерно.

— Еха! — повтори Ашир. — Все едно някак знае, че е измерено. Сякаш самото определяне на формата му го хваща в капан. Напиши едно число.

— Какво число?

— Какво да е. Но като за размер на огнено духче.

Геранид написа. Нищо не стана.

— Трябва наистина да го измериш — рече Ашир и тихичко потропа с лъжицата по паницата. — Не да се престориш.

— Чудя се за точността на инструмента — подхвърли Геранид. — Ако използвам не толкова прецизен инструмент, ще даде ли това на духчето повече гъвкавост? Или има някакъв праг, някаква степен на точност, отвъд която то се чувства заловено? — тя приседна и се почувства леко обезсърчена. — Нужно е да го изследвам допълнително. Да проверя яркостта му, после да я съпоставя с изведеното от мен уравнение за яркостта на огнените духчета в сравнение с пламъците, които ги привличат да танцуват.

Ашир направи гримаса.

— Това, мила моя, много ми прилича на математика.

— Наистина.

— Тогава ще ти приготвя закуска, която да те занимава, докато твориш нови чудеса на пресмятанията и гения. — Той се усмихна, целуна я по челото и продължи с по-тих глас. — Ти току-що откри нещо прекрасно. Засега не знам какво означава, но то спокойно може да промени разбирането ни за духчетата. И може би дори за фабриалите.

Тя се усмихна и се върна към изчисленията. За пръв път нямаше нищо против бърборенето на Ашир за съставките в новата формула на някаква захаросана сладост, за която беше сигурен, че ще й хареса.

I-9 Смъртта носи бяло

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, се завъртя между двамата гвардейци, докато очите им изгаряха. И двамата кротко паднаха на пода.

С три бързи удара прекара Остромеча си през пантите и резето на голямата порта. После пое дълбоко дъх и изтегли Светлината на Бурята от кесията със скъпоценни камъни на кръста си. Светна с обновена сила и ритна вратата с мощта на подтикнатия си от Светлината крак.

Пантите не я държаха повече, тя падна в залата, стовари се на пода и се плъзна по камъка. Голямата зала за угощения бе препълнена с хора, камините пращяха и чиниите потракваха. Тежката порта спря и залата утихна.

Съжалявам, помисли си той. После се втурна и започна клането.

Последва хаос. Писъци, крясъци, паника. Сет скокна върху най-близката маса и се завъртя, като посичаше всички наоколо. Докато вършеше това, слушаше звуците на умиращите. Не затваряше ушите си за писъците. Не отбягваше болезнените стенания. Заслуша се във всяко от тях.

И се намрази.

Напредна, скачаше от маса на маса и размахваше Остромеча си — бог от горяща Светлина на Бурята и смърт.

— Телохранители! — изкрещя светлоокият мъж в края на залата. — Къде са телохранителите ми!

Масивен в кръста и раменете, човекът имаше квадратна кафява брада и изпъкнал нос. Крал Ханаванар от Я Кевед. Не бе Мечоносец, макар че според някои слухове държал Остромеч на тайно място.

Около Сет се измъкваха мъже и жени и се препъваха един в друг. Той се хвърли сред тях, а бялата му дреха се надипли. Уби един мъж, който изтегляше меча си — но и три жени, които просто искаха да избягат. Очите изгаряха и телата се строполяваха.

Сет се протегна зад гърба си, зареди масата, от която бе скочил, и я Оттласна към отсрещната стена с Основно Оттласкване — онова, което променяше положението на долната посока. Голямата дървена маса падна на страната си, стовари се върху хората и предизвика още писъци и още болка.

Сет откри, че плаче. Заповедите му бяха прости. Убивай. Убивай, както никога досега. Нека невинните пищят, проснати в краката ти, а светлооките да плачат. Направи го, облечен в бяло, та всички да узнаят кой си. Сет не възрази. Не му бе позволено. Нали бе Неверен.

И направи исканото от господарите му.

Трима светлооки се окопитиха достатъчно, за да го атакуват, и Сет вдигна Остромеча си за поздрав. Докато нападаха, нададоха бойни викове. Той мълчеше. С леко движение на китката отряза острието на меча на първия. Парчето метал се завъртя във въздуха, докато Сет пристъпи между другите двама, а Острието му просвистя през вратовете им. И двамата паднаха едновременно, а очите им изсъхнаха. Сет удари първия от мъжете отзад и промуши Острието през гърба и гърдите му.

Човекът падна напред с пробита риза, но с незасегната кожа. Щом се строполи на пода, отрязаното острие на меча му иззвънтя върху камъните до него.

Друга група настъпи срещу Сет отстрани, той взе Светлина с ръка и я хвърли с Пълно Оттласкване по пода в краката им. Това Оттласкване задържаше предмети; щом мъжете го настъпиха, обувките им направо залепнаха на пода. Те се препънаха, и ръцете и телата им се Оттласнаха към пода. Сет мрачно ги прекрачи и замахна.

Кралят се отдалечаваше, сякаш искаше да обиколи залата и да избяга. Сет зареди плота на една маса с Пълно Оттласкване, а след това я изпълни цялата с Основно Оттласкване и я насочи към портала. Масата хвръкна във въздуха и се заби пред входа; заредената с Пълното Оттласкване страна я залепи за стената. Хората опитваха да я отместят, но така само се скупчиха, а Сет ги нападна със свистящ Остромеч.

Толкова много смърт. Защо? Каква цел постигаше това?

Когато нападна Алеткар преди шест години, си мислеше, че онова бе клане. Не знаеше какво е истинско клане. Стигна вратата и се видя застанал над телата на тридесетина души, с чувства, уловени в бурята от Светлина вътре в него. Изведнъж намрази Светлината на Бурята, толкова, колкото мразеше себе си. Колкото прокълнатия си Меч.

И… и краля. Сет се завъртя към човека. Вън от всякаква логика, неговият объркан и разбит ум обвиняваше този мъж. Защо бе обявил празненство тази нощ? Защо не се бе оттеглил рано? Защо бе поканил толкова много хора?

Сет се понесе към краля. Подмина мъртвите, проснати в неестествени пози по пода; изгорелите им очи го обвиняваха безмълвно. Кралят се сниши зад високата си маса.

Тя се поклащаше и се местеше по странен начин.

Нещо не беше наред.

Сет инстинктивно се Оттласна на тавана. От неговата гледна точка стаята се обърна и подът стана таван. Две фигури изхвръкнаха изпод масата на краля. Двама мъже в Броня, които размахваха Остромечове.

Сет се завъртя във въздуха, избягна маховете им, после се Оттласна обратно на пода и кацна на масата на краля, точно когато той призова Остромеча си. Значи слуховете бяха верни.

Кралят удари, но Сет скочи назад и се приземи зад Броненосците. Можеше да чуе донасящите се отвън стъпки. Погледна към хората, които нахлуваха в залата. Те носеха особени ромбовидни щитове. Получерупки. Сет бе чул за новите фабриали, способни да спрат Остромеч.

— Мислиш, че не знаех, че идваш? — изкрещя кралят към него. — След като уби трима от Върховните ми принцове? Готови сме за теб, убиецо.

После извади нещо изпод масата. Още един от щитовете-Получерупки. Бяха направени от метал, със закрепен от вътрешната им страна скъпоценен камък.

— Ти си глупак — отвърна Сет, докато от устата му се процеждаше Светлина.

— Защо? — попита кралят. — Мислиш, че трябваше да избягам ли?

— Не — отговори му Сет и посрещна погледа му. — Понеже ми постави капан по време на празник. И сега мога да те обвинявам за смъртта им.

Войниците се придвижваха ветрилообразно през залата, докато двамата Броненосци във всеоръжие пристъпваха към него с извадени мечове. Кралят се усмихна.

— Тъй да бъде — каза Сет, вдиша дълбоко и изтегли Светлината от многото скъпоценни ядра, прибрани в кесиите на пояса му. Тя започна да бушува в него, като буря в гърдите му, да гори и да крещи. Вдиша повече от всеки друг път и я задържа, докато вече едвам му се удаваше да я спира да не го разкъса на парчета.

Това в неговите очи сълзи ли бяха? Дано скрият престъпленията му. Откопча колана си, отпусна и него, и тежките сфери.

После остави Остромеча си.

Противниците му замръзнаха от изненада, щом Острието му се превърна в мъгла. Кой би оставил Остромеча си посред битка? Напълно неразумно.

А Сет го извърши.

Ти си произведение на изкуството, Сет, сине на Нетуро. Божество.

Време бе да разбере дали е така.

Войниците и Броненосците атакуваха. Няколко удара на сърцето, преди да го достигнат, и Сет се завъртя, а в жилите му вилнееше течна буря. Отбягна първите удари на мечовете и се понесе право в средата на войниците. С толкова много Светлина в себе си бе лесно да зарежда предметите: Светлината искаше да излезе и изпъваше кожата му. В такова състояние Остромечът само би го разконцентрирал. Самият Сет бе истинското оръжие.

Хвана ръката на един от войниците. За миг го зареди и го Оттласна нагоре. Мъжът извика, докато падаше във въздуха, а Сет избягна още един удар с меч. Докосна с нечовешка бързина крака на нападателя. С поглед и мигване Оттласна и него към тавана.

Войниците ругаеха, удряйки към него, а тежките им Получерупки изведнъж станаха пречка, докато Сет се движеше между тях, грациозен като небесна змиорка, докосваше ръце, крака, рамене, изпращаше дузина, после две дузини хора във всички посоки. Повечето политаха нагоре, но той засили част от тях към приближаващите Броненосци, които извикаха, когато гърчещите се тела се удариха в тях.

При идването на взвод войници отскочи назад, Оттласна се към отсрещната стена и се завъртя из въздуха. Ориентацията на стаята се промени и той се приземи на стената, която сега бе долу за него. Затича се по нея към краля, който чакаше зад Броненосците си.

— Убийте го — каза той. — Бурята да ви отнесе всичките! Какво правите? Убийте го!

Сет отскокна от стената, Оттласна се надолу, докато се преобръщаше, и кацна на едно коляно на масата. Сребърните прибори и чиниите тракнаха, щом взе един нож за хранене и го зареди веднъж, два пъти, три пъти. Използва тройно Основно Оттласкване, насочи го срещу краля, метна го и се Оттласна назад.

Измъкна се, когато един от Броненосците удари и разсече масата на две. Ножът на Сет падна много по-бързо, отколкото трябваше, и литна към краля. Той едва вдигна щита си навреме и се опули, щом ножът иззвънтя в метала.

Проклятие, помисли си Сет и се Оттласна нагоре с четвърт от Основното Оттласкване. То не го издърпа нагоре, а го направи много по-лек. Четвърт от тежестта му бе изтеглена нагоре, вместо надолу. На практика, той стана наполовина по-лек от обикновеното.

Извъртя се и бялата му дреха изплющя елегантно, докато се приземяваше насред войниците. Онези от тях, които бе Оттласнал по-рано, започнаха да падат от високия таван, понеже Светлината им свършваше. Дъжд от потрошени тела, които едно след друго се удряха в пода.

Сет отново се нахвърли върху войниците. Някои падаха, докато той запращаше останалите нагоре. Скъпите им щитове тракаха върху камъните, изпуснати от мъртви или схванати пръсти. Войниците опитваха да го достигнат, но Сет танцуваше между тях и прилагаше древното бойно изкуство каммар, в което се използваха само ръцете. Било е замислено като по-малко смъртоносна форма на боя, състояща се в хващането на неприятелите и в използването на тежестта им срещу тях самите, за да бъдат обездвижени.

Беше незаменимо, когато искаш да докоснеш и заредиш някого.

Той бе бурята. Той бе разрушението. По неговата воля мъжете се завъртаха във въздуха, падаха и умираха. Описа широка окръжност, докосна една маса и я Оттласна нагоре с половин Основно Оттласкване. С половината й тежест изтеглена нагоре, а другата половина — надолу, масата стана безтегловна. Сет я напръска с Основно Оттласкване и я изрита към войниците; те залепнаха за нея, а дрехите и кожата им се закачиха за дървото.

Във въздуха до него изсвистя Остромеч и Сет издиша леко; докато се отдръпна от траекторията му, от устните му излезе Светлина на Бурята. Двамата Броненосци атакуваха, докато телата падаха отгоре, но Сет беше твърде бърз и гъвкав. Броненосците не работеха заедно. Бяха свикнали да господстват на бойното поле или да се дуелират с един противник. Мощните им оръжия ги правеха небрежни.

Сет затича с леките си крака, прикачен за земята с половината от притеглянето, което държеше останалите хора. Лесно отскокна от друг удар и се Оттласна на тавана, за да се издигне малко повече, преди отново да стане по-тежък с четвъртина Оттласкване. Резултатът беше лесен скок от десет стъпки във въздуха.

Неуспешният замах удари пода, преряза колана, който той бе пуснал по-рано, и отвори една от големите кесии. Сферите и скъпоценните камъни се пръснаха по пода. Някои бяха заредени. Някои — празни. Сет взе Светлина от онези, които се търкулнаха наблизо.

Зад Броненосците се приближи кралят с готово оръжие. Трябваше да опита да избяга.

Двамата Мечоносци замахнаха с огромните си оръжия към Сет. Той избяга от нападението, протегна се и хвана от въздуха един щит, докато той падаше към земята. Войникът, който го бе държал, се удари в пода секунда по-късно.

Сет подскокна към един от Броненосците — мъж в златни доспехи — отби оръжието му с щита и го подмина. И другият, с червена Броня, замахна. Сет прие удара с щита си, който изпука и едвам се държеше цял. Сет обаче го държеше срещу Меча и се Оттласна зад Броненосеца, като скочи напред.

Движението го завъртя нагоре и над мъжа. Сет продължи да пада към отсрещната стена, докато втората вълна войници започна да пада на пода. Един от тях се удари в Броненосеца в червено и го спъна.

Сет докосна стената и стъпи върху камъните. Бе препълнен със Светлина на Бурята. Толкова много сила, толкова живот, толкова ужасна разруха.

Камъкът. Той бе свещен. Повече не мислеше за това. Как нещо би могло да е свещено за него сега?

Докато телата се удряха в Броненосците, той коленичи, положи ръката си върху голям камък в стената срещу него и го зареди. Оттласкваше го отново и отново към тях. Веднъж, два пъти, десет пъти, петнадесет пъти. Не спря да излива Светлина в камъка. Той засия ярко. Хоросанът се напука. Камъкът се удряше в камък.

Червеният Броненосец се обърна, точно когато масивната, заредена скала падна към него с усиленото двадесет пъти обикновено ускорение на падащ камък. Тя се удари в него и счупи Бронята му, разпилявайки стопени парчета във всички посоки. Блокът го хвърли през залата и го запокити към отсрещната стена. Той не мръдна повече.

Сет вече бе останал почти без Светлина. Оттласна се на една четвърт, за да намали тежестта си, и скокна над пода. Хората около него бяха смазани, с изпочупени крайници, мъртви. По пода се търкаляха сфери и той взе Светлината им. Тя потече и го изпълни, като душите на убитите от него.

Затича се. Другият Броненосец залитна назад с изправен Меч и стъпи на плота на една разбита маса със счупени крака. Кралят най-накрая разбра, че клопката му се е провалила. Започна да се измъква.

Десет удара на сърцето, помисли Сет. Върни се при мен, творение на Преизподнята.

Започна да усеща ударите на сърцето си в ушите. Изкрещя — Светлината излезе от устата му като светещ дим — и скочи на земята, щом Броненосецът замахна. Сет се оттласна към отсрещната стена и се плъзна между краката на противника си. Веднага се Оттласна нагоре.

Политна във въздуха, щом Броненосецът се нахвърли върху него. Но Сет вече не бе там. Оттласна се надолу и слезе зад Броненосеца, за да кацне върху счупената маса. Наведе се и я зареди. Един човек в Броня можеше и да е защитен от Оттласкванията, но нещата, върху които стъпваше, не бяха.

Сет Оттласна таблата нагоре с множествено Оттласкване. Тя се наклони във въздуха и събори Броненосеца като войник-играчка. Сет остана върху дървото и го насочи нагоре. Щом то достигна високия таван, той скочи от него и се Оттласна надолу веднъж, два, три пъти.

Плотът на масата се разби в тавана. Сет полетя с невероятна скорост към Броненосеца, който лежеше замаян по гръб.

Мечът на Сет се появи в ръцете му, точно когато удряше и пронизваше Бронята с оръжието си. Нагръдната й плоча се пръсна и Острието потъна дълбоко в гърдите на мъжа и в пода под него.

Сет се изправи и измъкна Меча. Бягащият крал погледна през рамо и извика ужасено. И двамата му Броненосци бяха паднали за секунди. Последните войници нервно влязоха, за да прикрият оттеглянето му.

Сет бе спрял да плаче. Сякаш не можеше да плаче повече. Усещаше се вцепенен. Умът му… просто не можеше да мисли. Мразеше краля. Ненавиждаше го толкова силно. Направо усещаше болка, толкова силна бе тази необяснима омраза.

От него изтичаше Светлина; той се Оттласна към краля.

Спря точно преди краката му да докоснат земята, сякаш плуваше по въздуха. Дрехата му изшумоля. За още живите гвардейци изглеждаше, сякаш се носи по пода.

Оттласна се надолу под лек наклон и размаха Меча си, когато доближи редовете на войниците. Премина през тях, все едно се спускаше по стръмен склон. Докато се въртеше, грациозен и страшен, събори дузина мъже и взе още Светлина от разпилените по пода сфери.

Сет достигна вратата, а зад него падаха хора с изгорели очи. Кралят вече бягаше заедно с малка група гвардейци. Обърна се и извика, щом видя Сет, а после вдигна щита си.

Сет се промъкна между гвардейците, удари щита два пъти, счупи го и принуди краля да отстъпи. Мъжът се спъна и изпусна Меча си. Той се превърна в мъгла.

Сет подскочи и се Оттласна надолу с двойно Основно Оттласкване. Стовари се върху краля; увеличената му тежест счупи една ръка и прикова човека към земята. Сет замахна с Меча си към изненаданите войници, които изпопадаха, докато краката им ставаха безчувствени.

Най-накрая Сет издигна Меча над главата си и погледна към краля.

— Какво си ти? — прошепна той с насълзени от болка очи.

— Смъртта — отвърна Сет, после проряза с Острието си лицето му и камъка под него.