Пътят на кралете (Том II)

52 Път към слънцето

— Татко — произнесе Адолин, докато крачеше из дневната на Далинар — това е безумно.

— Това е уместно — сухо му отвърна Далинар. — Понеже — както се оказва — и аз съм безумен.

— Никога не съм твърдял, че си луд.

— Всъщност — отбеляза Ренарин — смятам, че го направи.

Адолин хвърли поглед към брат си. Ренарин стоеше до камината и разглеждаше новия фабриал, поставен там само преди няколко дни. Зареденият рубин, поставен в метален обков, светеше меко и излъчваше приятна топлина. Бе удобно, макар Адолин да не харесваше липсата на пращящ огън.

Тримата бяха сами в дневната на Далинар и изчакваха идването на бурята за деня. Една седмица бе изминала, откак той съобщи на синовете си, че смята да се оттегли от мястото си на Върховен принц.

Бащата на Адолин седеше в един от столовете с висока облегалка, с кръстосани ръце и изпълнен с упоритост. Лагерите още не знаеха за решението му — слава на Вестителите — но той възнамеряваше скоро да направи официалното съобщение. Може би на днешното угощение.

— Добре, чудесно — продължи Адолин. — Може би съм го казал. Но не съм говорил сериозно. Или поне не съм възнамерявал да има такъв ефект върху теб.

— Обсъждахме това преди една седмица, Адолин — спокойно отвърна Далинар.

— Да, и ти обеща да премислиш решението си!

— Направих го. Решимостта ми не се е изчерпала.

Адолин продължи да се разхожда; Ренарин стоеше прав и го гледаше. Аз съм глупак, помисли си Адолин. Разбира се, че баща ми ще направи това. Трябваше да го разбера.

— Виж — каза Адолин, — само защото може би имаш някакви проблеми не означава, че трябва да абдикираш.

— Адолин, враговете ни ще използват слабостта ми срещу нас. Всъщност ти вярваш, че те вече го правят. Ако не се откажа от титлата си на принц сега, работите могат да станат много по-зле.

— Но аз не искам да бъда Върховен принц — възрази Адолин. — Поне не още.

— Да бъдеш водач рядко има нещо общо с онова, което ни се иска, сине. Смятам, че малцина измежду алетските знатни разбират това.

— И какво ще стане с теб? — запита оскърбено Адолин. Спря и погледна баща си.

Далинар бе толкова твърд, дори и когато седеше тук и съзерцаваше собствената си лудост. Ръцете, сключени пред него, облечен в корава синя униформа, с куртка в синия цвят на рода Колин, с посребрена коса по слепоочията. Ръцете му бяха едри и мазолести, изразът на лицето му — упорит. Далинар вземаше решения и се придържаше към тях, без да се колебае или да спори.

Луд или не, той бе това, от което се нуждаеше Алеткар. А Адолин — с привързаността си — бе направил нещо, което не бе успял да направи нито един воин на бойното поле: да подкоси краката на Далинар Колин и да го победи.

О, Отче на Бурите, помисли си Адолин. Йезерезе, Келек и Иши, Вестители във висините. Нека намеря начин да оправя това. Моля ви.

— Ще се завърна в Алеткар — отговори Далинар. — Въпреки че не ми харесва да оставя армията ни с един Броненосец по-малко. Може би… не, не бих могъл да ги оставя.

— Не, разбира се! — ужасено изрече Адолин. Броненосец да изостави оръжията си? Почти никога не се случваше, освен ако човекът не бе твърде слаб и болен, за да ги използва.

Далинар кимна.

— Дълго време се притеснявам, че родината ни е в опасност, след като всички Броненосци са тук, в Равнините. Е, може пък промяната на ветровете да е нещо добро. Ще се върна в Колинар да помагам на кралицата и да съм полезен, като отблъсвам нахлувания през границата. Може би ще има по-малка вероятност решийците и ведените да ни ударят, ако знаят, че ще имат насреща си напълно въоръжен Броненосец.

— Възможно е — каза Адолин. — Но могат и да изпратят свой Броненосец да участва в нападенията.

Изглежда, че това тревожеше баща му. Я Кевед бе единственото друго кралство на Рошар, което притежаваше достатъчно Брони и Мечове, почти колкото и Алеткар. От векове не бе имало открита война между тях. Алеткар бе твърде разединен, а Я Кевед — почти толкова. Но ако двете кралства се сблъскаха с пълните си сили, това щеше да е война, невиждана от дните на Йерокрацията.

Навън прокънтя далечен гръм и Адолин се обърна рязко към Далинар. Баща му остана в стола си, загледан на запад, не към бурята.

— Ще продължим разговора по-късно — отсече Далинар. — Сега вие двамата трябва да вържете ръцете ми за стола.

Адолин се намръщи, но направи каквото му бе наредено без оплаквания.

Далинар примигна и се огледа. Намираше се на парапета на крепост с единична стена. Иззидана от големи блокове тъмночервен камък, тя бе гладка и права. Бе построена напряко на пукнатина в подветрената страна на високо скално образувание, надвиснало над открита каменна равнина, като влажен лист, закачил се в цепката на някой камък.

Тези видения изглеждат толкова истински, помисли Далинар и погледна копието в ръката си, а след това старовремската униформа: платнена пола и кожен жакет. Трудно бе да си припомни, че всъщност е седнал в стола със завързани ръце. Не можеше да усети въжетата или да чуе бурята.

Замисли се дали да не изчака видението да отмине, без да прави нищо. Ако това не бе действително, защо да взема участие? И все пак не вярваше съвсем — не можеше да повярва съвсем — че това бяха само негови фантазии. Решението му да абдикира в полза на Адолин бе обосновано от съмненията му. Беше ли луд? Или тълкуваше нещата погрешно? Най-малкото, вече не можеше да си вярва. Не знаеше кое е истинско и кое не е. В подобно положение един мъж трябва да се откаже от властта и да си изясни нещата.

Във всеки случай, усещаше, че се налага да изживее тези видения, а не да ги пренебрегва. Една отчаяна частица вътре в него все още се надяваше да намери решение преди да се наложи да се отрече от властта формално. Не даваше на тази частица да става прекалено влиятелна — човек трябва да върши това, което е правилно. Но Далинар й отстъпваше в следното: отнасяше се към виденията като към истински, докато беше част от тях. Ако в тях имаше тайни, които да бъдат разкрити, щеше да го постигне само като се включи в ставащото.

Огледа се. Какво му показваха този път и защо? Върхът на копието му бе от добра стомана, въпреки че предпазителят бе бронзов. Един от шестимата мъже до него на стената носеше бронзов нагръдник; други двама имаха зле съшити кожени униформи, късани и зле изкърпени.

Останалите просто се разтакаваха и само поглеждаха от стената. Караулна служба, рече си Далинар, излезе напред и огледа местността. Скалното образувание бе на края на безбрежна равнина — най-доброто разположение за една крепост. Никоя армия нямаше да може да приближи, без да бъде забелязана много преди идването си.

Въздухът бе достатъчно студен, та в сенчестите ъгли буци лед бяха прилепнали към камъка. Слънчевата светлина не можеше да прогони студа, и времето обясняваше липсата на трева; листата бяха прибрани в дупките си в очакване на облекчението на пролетното време.

Далинар пристегна по-плътно дрехата си и това накара единия от хората с него да направи същото.

— Проклето време — измърмори мъжът. — Колко още ще продължи? Вече осем седмици е така.

Осем седмици? Четиридесет дни зима без прекъсване? Това бе нещо рядко. Въпреки студа, останалите трима войници съвсем не бяха заети със задълженията си. Единият даже дремеше.

— Бъдете бдителни — сряза ги Далинар.

Изгледаха го, а задрямалият се събуди с премигване. И тримата изглеждаха смаяни. Единият — висок червенокос човек — го изгледа навъсено.

— От теб ли чувам това, Лийф?

Далинар преглътна отговора си. За кого ли го вземаха?

Студеният въздух превръщаше дъха му в пара, а зад гърба си дочуваше звънтенето на метала, докато хората долу работеха на огнищата и наковалните. Портите на крепостта бяха затворени, а кулите за стрелците бяха заети от хора. Бяха във война, но носенето на караула винаги бе отегчителна работа. Трябваха добре обучени войници, за да остават бдителни часове наред. Може би затова тук имаше толкова много хора; ако качеството на наблюдателите не можеше да бъде гарантирано, количеството щеше да свърши работа.

Далинар все пак имаше едно предимство. Виденията никога не му показваха мирни епизоди; захвърляха го във времена на конфликт и промяна. Съдбоносни моменти. Ето затова, въпреки многото други очи, той бе първият, който го забеляза.

— Там! — произнесе той и се наведе над издялания от груб камък зъбер. — Какво е това?

Червенокосият вдигна длан и засенчи очите си.

— Нищо. Сянка.

— Не, движи се — възрази един от останалите. — Прилича на хора. Движат се.

Сърцето на Далинар затуптя в очакване, докато червенокосият подаваше сигнала за тревога. На парапета изтичаха още стрелци и опънаха лъковете си. На яркочервения двор долу се събраха войници. Всичко бе направено от все същата червена скала и Далинар дочу единия от хората да нарича мястото „Трескавата кула“. Никога не бе чувал за него.

От донжона излязоха конните патрули. Защо още не бяха изпратили разузнавателни отряди навън?

— Трябва да е ариергардът — промърмори един от войниците. — Не може да са пробили линията ни. Не и когато Сияйните се сражават…

Сияйните? Далинар се приближи, за да чуе, но мъжът се начумери и се дръпна. Който и да бе Далинар, другите не му обръщаха особено внимание.

Явно въпросната крепост бе резервна позиция зад фронтовата линия на някаква война. Следователно или приближаващата армия бе приятелска, или врагът бе пробил и бе изпратил преден отряд, който да обсади укреплението. Хората тук бяха резерв, и вероятно затова бяха оставени с малко коне. Все пак трябваше предварително да са изпратили конни разузнавачи.

Когато патрулите най-накрая достигнаха крепостта, носеха бели знамена. Далинар погледна останалите войници около себе си и предположенията му се потвърдиха, щом те се отпуснаха. Бялото означаваше приятели. Ала щеше ли да бъде пратен тук, ако всичко бе толкова просто? Ако ставаше само в ума му, щеше ли да създаде някакво просто видение без събития, щом не го бе правило никога преди?

— Трябва да сме нащрек за капан — каза Далинар. — Някой да разбере какво са видели разузнавачите. Дали само са разпознали знамената, или пък са огледали по-отблизо?

Останалите войници — заедно с някои от стрелците, които вече изпълваха стената — го изгледаха странно. Далинар тихичко изруга и отново погледна към неясната приближаваща се войска. В тила си усещаше някакъв неспокоен сърбеж. Не обърна внимание на учудените погледи, хвана копието си и се затича по стената, докато достигна стълба. Тя бе построена с извивки и се спущаше направо от високата стена без перила. По-рано бе служил на такива укрепления и бе навикнал да гледа право в стъпалата, за да не му се завие свят.

Достигна дъното и с копието на рамо се завтече да намери някой началник. Постройките на Трескавата кула бяха квадратни и утилитарни, допрени една до друга покрай скалния отвес на естествената пукнатина. Повечето имаха четвъртити щерни на покривите си. С добри припаси — или, ако имаха късмет, с Превръщател — такава крепост можеше да издържи на обсада с години.

Не можеше да разчете знаците на чиновете, но разпозна офицера, когато видя човек в кървавочервена дреха, заобиколен от група почетни гвардейци. Той нямаше ризница, само бляскава бронзова нагръдна броня върху кожата си, и разговаряше с единия от патрула. Далинар се забърза.

Едва тогава видя, че очите на мъжа са тъмнокафеви. Това направо го слиса. Останалите наоколо се отнасяха с мъжа като със Сиятелен господар.

— … Орденът на Каменните пазители, милорд — обясняваше разузнавачът от седлото си. — И голям брой Бягащи по вятъра. Всички се придвижват пеша.

— Но защо? — запита тъмноокият офицер. — Защо Сияйните идват насам? Би трябвало да се бият с дяволите на предната линия!

— Милорд — каза войникът, — заповедта ни бе да се върнем веднага след като сме ги разпознали.

— Добре, връщайте се и разберете защо са тук! — изрева офицерът; конникът потръпна и препусна.

Сияйните. Обикновено бяха свързани по един или друг начин с виденията на Далинар. Докато офицерът нареждаше на хората около себе си да приготвят помещения за рицарите, Далинар последва разузнавача към стената. Там мъжете се трупаха по бойниците и гледаха към полето. Като останалите горе, и тези носеха събрани оттук-оттам униформи. Не бяха някаква разпасана сбирщина, но очевидно носеха вече употребявани дрехи.

Разузнавачът излезе през една вратичка за набези, докато Далинар влизаше под сянката на огромната стена и достигна края на скупчените войници.

— Какво е това? — попита той.

— Сияйните — каза един от хората. — Бягат.

— Сякаш ще атакуват — добави друг. После се ухили, понеже звучеше твърде смешно, ала в гласа му имаше нотка на несигурност.

Какво?, помисли притеснено Далинар.

— Пуснете ме да мина.

За негова изненада мъжете му направиха път. Докато минаваше, усети объркването им. Бе дал заповед с властността на принц и светлоок, и те инстинктивно му се бяха подчинили. След като го видяха, станаха неуверени. Какво правеше този прост постови, та да им заповядва?

Не им остави възможност да го разпитват. Изкачи се на платформата до стената, където правоъгълният бойник гледаше през стената към равнината. Беше твърде малък, за да се провре човек, но достатъчен, за да могат стрелците да си вършат работата. През отвора Далинар видя как наближаващите бойци бяха образували линия. Мъже и жени в блестящи Брони се носеха напред. Разузнавачът забави и погледна прииждащите Броненосци. Движеха се рамо до рамо; нямаше празно място. Като вълна от кристал. Щом се приближиха още, Далинар видя, че Бронята им не е оцветена, но светеше в синьо или кехлибарено на заварките и по глифите, като при другите Сияйни, които бе съзирал във виденията си.

— Не са извадили мечовете си — каза Далинар. — Това е добър знак.

Войникът отвън спря коня си. Изглеждаше, че там има двеста Брони. Алеткар притежаваше около двадесет, Я Кевед — приблизително толкова. Ако се добавеха останалите в света, можеше и да се съберат достатъчно, за да се изравнят с двете могъщи ворински кралства. По негова сметка това означаваше, че съществуват по-малко от сто Меча. А тук видя двеста Броненосци, събрани в една армия. Това бе поразяващо.

Сияйните рицари забавиха ход, преминаха в тръс, а после в раван. Войниците около Далинар притихнаха. Водещите Сияйни рицари спряха неподвижно в редица. Изведнъж от небето започнаха да кацат други. Те докосваха земята със звука на пропукваща се скала, от тях излизаха облачета Светлина на Бурята. Всичките сияеха в синьо.

Скоро в равнината имаше около триста Сияйни. Започнаха да призовават Остриетата си. Оръжията се появяваха в ръцете им като мъгла, която приема форма и се сгъстява. Всичко ставаше в мълчание. Наличниците им бяха свалени.

— Ако препускането без Мечове бе добър знак — прошепна един от мъжете до Далинар — какво ли означава това?

У Далинар започна да се надига подозрение, страхът, че може би знае какво ще му покаже това видение. Съгледвачът, най-накрая уплашен, обърна коня си и пое в галоп към крепостта с крясъци да му отворят вратата. Сякаш малко дърво и камък щяха да са защита срещу стотици Броненосци. Един човек с Броня и Меч бе почти цяла армия, като оставим настрана странните сили, притежавани от тези хора.

Войниците отвориха вратичката за разузнавача. Далинар изведнъж реши и се затича към отвора. Зад него, офицерът си проправяше път, за да достигне бойницата.

Далинар достигна отворената врата и се шмугна през нея, точно когато разузнавачът влиташе в двора. Хората в ужас викаха след Далинар. Той не им обърна внимание и се затича по откритото поле. Широката права стена се простря над него, като път към самото слънце. Сияйните рицари все още бяха далеч, макар и да бяха спрели на една стрела разстояние. Омаян от красивите фигури, Далинар се забави и спря на около сто стъпки от тях.

Един от рицарите излезе крачка пред останалите; бляскавото му наметало бе оцветено в наситено синьо. Мечът му от нагъната стомана имаше сложни гравюри около центъра. За момент го задържа в посока към укреплението.

След това го заби право с острието в каменната равнина. Далинар примигна. Броненосецът свали шлема си и се видя красива глава с руса коса и бледа кожа, светла като на човек от Шиновар. Той хвърли шлема на земята до меча си. Шлемът се търкулна леко, докато рицарят сви юмруци, с отпуснати покрай тялото ръце. Отвори широко длани и ръкавиците паднаха на скалистата земя.

Обърна се, а Бронята падаше от тялото му — нагръдникът падна, покритията за краката се плъзнаха. Отдолу носеше измачкана синя униформа. Изу приличните си на ботуши сабатони и продължи да се отдалечава, а Бронята и Мечът му — най-големите съкровища, които можеше да притежава човек — стояха хвърлени на земята и изоставени като боклук.

Другите започнаха да правят същото. Стотици мъже и жени забиваха Остриетата в камъка и сваляха Броните си. Звукът на удрящия се в камъните метал заприлича на дъжд. После на буря.

Далинар се усети как тича напред. Вратата зад него се открехна и някои любопитни войници напуснаха крепостта. Далинар достигна Мечовете. Стърчаха от скалата като блестящи сребърни дървета, цяла гора от оръжия. Светеха меко в мрака по начин, по който неговият Меч не бе светил никога, но щом се втурна към тях, светлината започна да избледнява.

Страшно чувство го порази. Усещане за огромна трагедия, за болка и предателство. Стоеше, без да мръдне, и въздъхна с ръка на гърдите. Какво ставаше? Какво беше това ужасно усещане, този крясък, за който можеше да се закълне, че почти го чува?

Сияйните. Те се оттегляха от изоставените си оръжия. Сега всички изглеждаха отделни, всеки ходеше сам, въпреки че бяха много. Далинар се впусна след тях, препъваше се в нагръдните брони и другите парчета от доспехи. Най-накрая се измъкна.

Извика.

— Чакайте!

Никой не се обърна.

Вече можеше да види останалите далеч зад себе си. Тълпа войници без Брони, които чакаха Сияйните да се завърнат. Кои бяха те и защо не бяха дошли по-напред? Далинар настигна Сияйните рицари — те не вървяха много бързо — и хвана един за ръката. Човекът се обърна. Кожата му бе светла, а косата тъмна, като на алет. Очите му бяха съвсем бледосини. Неестествено бледосини — всъщност зениците му бяха почти бели.

— Моля те — продължи Далинар — кажи ми защо правите това.

Бившият Броненосец освободи ръката си с рязък жест и продължи да върви. Далинар изруга и се затича посред Броненосците. Бяха от всички раси и народи — с тъмна и светла кожа, някои с бели тайленски вежди, други с набръчканата кожа на селаите. Ходеха с поглед право напред, без да говорят един на друг, с бавни, но решителни стъпки.

— Някой ще ми каже ли защо? — изрева Далинар. — Това е то, нали? Денят на Измяната, денят, в който сте предали човешкия род. Но защо?

Никой от тях не проговори. Все едно Далинар го нямаше.

Хората говореха за предателство, за деня, в който Сияйните рицари обърнали гръб на останалите човеци. С какво се бяха сражавали, и защо бяха спрели? Бяха споменати два рицарски ордена, помисли Далинар. Но ордените са били десет. Какво става с останалите осем?

Падна на колене насред морето от величествени фигури.

— Моля ви. Трябва да знам.

Съвсем наблизо някои от войниците от крепостта бяха достигнали до Мечовете, но вместо да гонят Сияйните, мъжете предпазливо издърпваха Остриетата. Неколцина офицери изтърчаха от укреплението и се разкрещяха Мечовете да бъдат оставени. Скоро обаче ги надминаха хората, които започнаха да извират от страничните врати и да тичат към оръжията.

— Те са първите — произнесе един глас.

Далинар погледна нагоре и видя как един от рицарите се е спрял до него. Беше приличният на алет мъж. Погледна през рамо към събралата се около мечовете тълпа. Мъжете бяха започнали да си крещят един на друг и всеки се боричкаше да вземе Острие.

— Те са първите — повтори Сияйният и се обърна към Далинар. Той разпозна дълбочината на гласа. Бе гласът, който винаги му говореше в тези видения.

— Те бяха първите, и те бяха последните.

— Това ли е Денят на Измяната? — попита Далинар.

— Тези събития ще останат в историята — продължи Сияйният. — Ще станат позорни. Вие ще наречете с много имена станалото тук.

— Но защо? — настоя Далинар. — Моля те. Защо изоставиха дълга си?

Фигурата май го наблюдаваше.

— Казах, че не мога да ти помогна много. Нощта на Скърбите ще настъпи, и с нея Истинското Опустошение. Вечната Буря.

— Тогава отговори на въпросите ми!

— Чети книгата. Обедини ги.

— Книгата? Пътят на кралете?

Фигурата се обърна, отдалечи се и се присъедини към другите Сияйни, които прекосяваха равнината и отиваха към незнайно място.

Далинар отново погледна към блъсканицата от войници, устремили се към Мечовете. Много вече бяха запазени. Нямаше достатъчно Мечове за всички и някои започнаха да издигат своите, за да отблъскват приближилите се твърде много. Докато гледаше, разкрещял се офицер с Острие бе нападнат от двама души откъм гърба.

Излъчващата се от оръжията светлина бе изчезнала напълно.

Убийството на офицера одързости останалите. Започнаха други сблъсъци; хората нападаха притежателите на Остриета с надеждата да се сдобият с някое. Започнаха да изгарят очи. Крясъци, викове, смърт. Далинар гледаше, докато не се намери в стаята си, вързан за стола. Ренарин и Адолин гледаха напрегнато.

Далинар примигна и се заслуша в тропота на дъжда от отминаващата буря по покрива.

— Върнах се — каза той на синовете си. — Можете да се успокоите.

Адолин развърза въжетата, а Ренарин се изправи и подаде на Далинар чаша оранжево вино.

Щом освободи Далинар, Адолин отстъпи. Младежът скръсти ръце. Ренарин се завърна; лицето му бе бледо. Изглежда, бе изживял един от моментите си на слабост; и наистина, краката му трепереха. След като Далинар взе чашата, младият мъж седна в един стол и хвана главата си с ръце.

Далинар отпи от сладкото вино. В предишните си видения бе наблюдавал войни. Бе виждал смърт и чудовища, пропастни зверове и кошмари. Но по някаква причина това видение го разстрои повече от всички останали. Откри, че ръката му трепери, докато вдигаше чашата, за да отпие втори път.

Адолин все още го гледаше.

— Толкова ли съм страшен за гледане? — попита Далинар.

— Безсмислиците, които говориш, са обезпокояващи, татко — поде Ренарин. — Неземни, странни. Изкривени, като наклонена от вятъра дървена постройка.

— Мяташ се — добави Адолин. — За малко да преобърнеш стола. Трябваше да го държа, докато се успокоиш.

Далинар се изправи и въздъхна, докато отиваше да напълни чашата си отново.

— И все още мислите, че не се налага да абдикирам?

— Тези епизоди могат да бъдат контролирани — отвърна Адолин, макар и да звучеше неспокойно. — Целта ми беше никога да не допусна да абдикираш. Просто не исках да вземаш решения за бъдещето на дома ни, опирайки се на фантазиите. Докато приемаш, че видяното от теб не е реално, можем да продължаваме. Няма причина да напускаш престола си.

Далинар наля виното. Погледна на изток, към стената, настрани от Адолин и Ренарин.

— Не смятам, че видяното от мен е недействително.

— Какво? — запита Адолин. — А аз си мислех, че съм те убедил…

— Приемам, че на мен не може да се разчита повече — продължи Далинар. — А има възможност и да полудявам. Приемам, че с мен се случва нещо.

Обърна се.

— Когато започнах да виждам тези неща, вярвах, че са от Всемогъщия. Убедихте ме, че може и да съм бил твърде прибързан в съжденията си. Нямам достатъчно познания, за да им вярвам. Може и да съм луд. Или те може да са свръхестествени, без да идват от Всемогъщия.

— Как може да се случи нещо такова? — изрече намръщено Адолин.

— Старата Магия — внимателно поясни Ренарин от стола си.

Далинар кимна.

— Какво? — натъртено произнесе Адолин. — Старата Магия е мит.

— За съжаление, не е — отвърна Далинар и отпи още веднъж от хладното вино. — Това е факт.

— Татко — каза Ренарин. — За да си се сблъскал със Старата Магия, ти трябва да си пътувал до Запада и да си я търсил, нали?

— Да — отговори засрамено Далинар. Празното място в спомените му, там, където някога бе съществувала жена му, никога не е било по-явно от този момент. Опитваше да не му обръща внимание и с основание. Тя бе изчезнала напълно и понякога му бе трудно да си спомни, че е бил женен.

— Тези видения не съответстват на онова, което съм разбрал за Нощната пазителка — каза Ренарин. — Повечето я смятат за някакъв силен дух. Щом си я потърсил и тя ти е дала наградата и проклятието си, се смята, че те оставя на мира. Кога си я търсил?

— Преди много години — отговори Далинар.

— Тогава това вероятно не се дължи на влиянието й — продължи Ренарин.

— Съгласен съм — отвърна му Далинар.

— Но какво си поискал? — начумери се Адолин.

— Проклятието и наградата са си мои, синко. Подробностите не са важни.

— Но…

— Съгласен съм с Ренарин — прекъсна го Далинар. — Вероятно не е Нощната пазителка.

— Добре, отлично. Но защо да го изтъкваш?

— Защото, Адолин — продължи Далинар на ръба на търпението си — аз не знам какво става с мен. Тези видения изглеждат твърде подробни, за да бъдат дело на ума ми. Но твоите аргументи ме накараха да се замисля. Може да греша. Или вие може да бъркате, и да става дума за Всемогъщия. А може и да е нещо съвсем различно. Не знаем и затова е опасно аз да оставам начело.

— Е, казаното от мен все още е в сила — упорито продължи Адолин. — Можем да контролираме това.

— Не, не можем — възрази Далинар. — Само защото досега е ставало единствено по време на бурите не означава, че не може да се случи в други напрегнати моменти. Ами ако някой епизод ме застигне на бойното поле?

Точно по същата причина не оставяха Ренарин да участва в битките.

— Ако стане — каза Адолин — ще се оправим с него. — Засега, можем да пренебрегнем…

Далинар махна с ръка.

— Да пренебрегнем? Аз не мога да пренебрегна нещо такова. Виденията, книгата, нещата, които чувствам — те променят всяка от чертите ми. Как мога да управлявам, ако не следвам съвестта си? Ако остана Върховен принц, ще умувам върху всяко свое решение. Или решавам да си вярвам, или се оттеглям. Не мога да понеса мисълта за нещо между двете.

В стаята се възцари тишина.

— Какво правим тогава? — попита Адолин.

— Избираме — отговори Далинар — Аз избирам.

— Оттегляш се или продължаваш да се водиш по фантазиите си — плюна Адолин. — И в двата случая се оставяме те да ни водят.

— Имаш ли по-добро предложение? — възрази баща му. — Все бързаш да се оплакваш, Адолин, което изглежда ти е навик. Но не виждам да предлагаш добра алтернатива.

— Предложих — каза Адолин. — Не обръщай внимание на виденията и продължавай напред.

— Казах добра алтернатива!

Двамата се гледаха един друг. Далинар се бореше да сдържа гнева си. В много отношения двамата с Адолин си приличаха твърде много. Разбираха се един друг и това им позволяваше да се засягат по болезнените места.

— Е — намеси се Ренарин — ами ако успеем да докажем дали виденията са истински или не?

Далинар го зяпна.

— Какво?

— Казваш, че сънищата са подробни — наведе се напред със сключени пред него ръце Ренарин. — Какво точно виждаш?

Далинар се поколеба, после глътна остатъка от виното си. Изведнъж поиска да бе имало от опияняващото виолетово вместо от оранжевото.

— Виденията често са за Сияйните рицари. В края на всеки епизод някой — смятам, че е един от Вестителите — идва при мен и ми нарежда да обединя Върховните принцове на Алеткар.

Стаята притихна. Адолин изглеждаше обезпокоен, а Ренарин седеше спокойно.

— Днес видях Деня на Измяната — продължи Далинар. — Сияйните изоставиха оръжията си и си тръгнаха. Броните и Мечовете… някак избледняха, когато бяха оставени. Изглежда много странна подробност.

Погледна Адолин.

— Ако тези видения са фантазии, то тогава съм много по-умен, отколкото някога съм си мислил.

— Да си спомняш някакви особени неща, които да можем да проверим? — попита Ренарин. — Имена? Места? Събития, които могат да бъдат намерени в историята?

— Последното видение бе от място, наречено Трескавата кула — каза Далинар.

— Никога не съм го чувал — отвърна Адолин.

— Трескавата кула — повтори Далинар. — Във видението ми наблизо се водеше някаква война. Сияйните се сражаваха на предната линия. Изтеглиха се при тази крепост и оставиха оръжията си.

— Може би ще можем да намерим нещо в историята — изрече Ренарин. — Доказателство, че или тази кула е съществувала, или че Сияйните не са извършили там това, което си видял. Тогава ще знаем, нали? Ще знаем дали сънищата са фантазия или истина.

Далинар се усети как кимва. Никога не му бе хрумвало да ги проверява, отчасти защото от началото ги бе приел за истински. След като започна да задава въпроси, бе по-склонен да запази съдържанието на виденията скрито и да не говори за него. Но ако знаеше, че наблюдава реални събития… е, това поне изключваше възможността за лудост. Нямаше да оправи всичко, но щеше доста да помогне.

— Не знам — намеси се Адолин, по-скептичен. — Татко, говориш за времената преди Йерокрацията. Ще можем ли да намерим нещо в историческите книги?

— Има запазени съчинения от времето на Сияйните — отвърна Ренарин. — Това не е толкова отдавна, като Дните на сянката от Епохите на Вестителите. Можем да попитаме Ясна. Тя не се ли занимава с това като вериститалианец?

Далинар погледна Адолин.

— Изглежда си струва да се опита, синко.

— Може би — отговори той. — Но не можем да вземаме за доказателство съществуването само на едно място. Може да си чул за тази Трескава кула и затова да си я спомняш.

— Добре — каза Ренарин. — Това може и да е истина. Но ако видяното от татко са само фантазии, то тогава със сигурност ще можем да докажем, че част от тях не е истинска. Невъзможно е всяка подробност, която си представя, да е взета от някой разказ или историческо съчинение. Някои аспекти на фантазията трябва да са напълно нереални.

Адолин бавно кимна.

— Аз… прав си, Ренарин. Да, планът е добър.

— Трябва да вземем някоя от писарите ми — каза Далинар. — За да мога да диктувам видението, докато е още свежо.

— Да — съгласи се Ренарин. — Колкото повече подробности имаме, толкова по-лесно ще бъде да потвърдим — или да оборим — истинността на виденията.

Далинар направи гримаса, остави чашата си и отиде до останалите. Седна.

— Чудесно, но кого ще използваме да записва думите ми?

— Имаш много писари, татко — каза Ренарин.

— И всяка от тях е дъщеря или жена на мой офицер — отговори му Далинар. Как да обясни? За него бе достатъчно болезнено да излага слабостта си пред синовете си. Ако сведения за виденията му достигнеха до офицерите, това можеше да отслаби бойния дух. Може би в някакъв момент щеше да разкрие тези неща на хората си, но трябваше да го направи внимателно. А и трябваше най-напред да разбере дали е или не е луд, преди да се обръща към останалите.

— Да — Адолин кимна в съгласие, въпреки че Ренарин още изглеждаше озадачен. — Разбирам. Но, татко, не можем да си позволим да чакаме завръщането на Ясна. Може да минат месеци.

— Съгласен — отвърна Далинар. Въздъхна. Имаше и друга възможност.

— Ренарин, изпрати вестоносец за леля ти Навани.

Адолин погледна баща си и повдигна вежда.

— Добра идея, но мислех, че не й се доверяваш.

— Вярвам, че ще държи на думата си — каза премерено Далинар. — И че ще го пази поверително. Казах й за плановете си да абдикирам и тя не каза никому.

Навани отлично пазеше тайни. Много по-добре от жените в двора му. Вярваше им донякъде, ала пазенето на такава тайна щеше да изисква човек, изключително взискателен към думите и мислите си.

Това значеше Навани. Тя вероятно щеше да намери начин да го манипулира със знанието си за това, но поне тайната щеше да бъде опазена от хората му.

— Давай, Ренарин — каза Далинар.

Синът му кимна и се изправи. Явно се бе оправил от припадъка си и с уверена крачка потегли към вратата. Щом излезе, Адолин доближи Далинар.

— Татко, какво ще правиш, ако излезе, че съм прав и че става дума за ума ти?

— Някаква част от мен желае това да се случи — изрече Далинар, докато гледаше как вратата се затваря след Ренарин. — Страхувам се от лудостта, но тя е нещо познато, нещо, с което можем да се оправим. Ще ти дам княжеската титла, а после ще търся помощ в Карбрант. Но ако тези неща не са фантазии, изправен съм пред друго решение. Да приема ли каквото те ми казват, или не? Може да излезе много по-добре за Алеткар да се окажа луд. Поне ще бъде по-лесно.

Адолин обмисли това със събрани вежди и стисната челюст.

— Ами Садеас? Изглежда да привършва разследването си. Какво правим?

Въпросът бе уместен. Нали най-вече виденията и това, че им вярваше по отношение на Садеас, бе довело Далинар и Адолин до разправията помежду им.

Обедини ги. Това не бе просто заповед от видение. Това бе мечтата на Гавилар. Обединен Алеткар. Нима Далинар бе оставил тази мечта — съчетана с вината от това, че не бе помогнал на брат си — да го подбуди да създаде свръхестествени обяснения за желанието му да наложи волята на брат си?

Усещаше се несигурен. Не харесваше да е несигурен.

— Много добре — продължи Далинар. — Давам ти разрешение да се приготвиш за най-лошото, в случай, че Садеас тръгне срещу нас. Подготви офицерите ни и повикай обратно ротите, изпратени да патрулират срещу разбойници. Ако Садеас ме обвини в опит за убийството на Елокар, ще затворим лагера и ще сме в готовност. Нямам намерението да го оставя да ме арестува за екзекуция.

Адолин изглеждаше облекчен.

— Благодаря ти, татко.

— Да се надяваме да не се стигне дотам, сине — продължи Далинар. — В мига, в който Садеас и аз влезем сериозно във война помежду си, Алеткар ще изчезне като държава. Нашите две княжества поддържат краля, и ако сме във война, другите или ще се присъединят към единия от двамата, или ще се впуснат във войни помежду си.

Адолин кимна, но Далинар седна притеснен. Съжалявам, отправи той мислите си към силата, която му изпращаше виденията. Трябва да съм мъдър.

Това му приличаше на допълнителна проба. Виденията му бяха казали да вярва на Садеас. Е, щеше да види какво ще се случи.

— … и тогава избледня — каза Далинар. — След това отново се намерих тук.

Навани вдигна писалката си и изглеждаше замислена. Не му отне много време да разкаже видението. Тя записваше опитно, измъкваше подробности от него и знаеше кога да го попита за още. И дума не каза за странността на молбата, нито изглеждаше да се забавлява от желанието му тя да запише една от неговите фантазии. Държеше се делово и внимателно. Седеше на писалището му, косата й нагласена на къдрици и закрепена с четири златни игли. Роклята бе червена, в тон с цвета на червилото, а красивите й виолетови очи бяха любопитни.

Отче на Бурите, та тя е красива, рече си Далинар.

— Е? — попита Адолин. Беше облегнат на вратата на стаята. Ренарин бе отишъл да подготви доклада за щетите от бурята. Момчето имаше нужда от практика в тази област.

Навани повдигна вежда.

— Какво беше това, Адолин?

— Какво смяташ, лельо? — попита я той.

— Никога не съм чувала за тези места или събития — отвърна тя. — Смятам, че не сте очаквали да знам за тях. Не казахте ли, че искате да се свържа с Ясна?

— Да — каза Адолин. — Но със сигурност си направила анализ.

— Въздържам се да дам оценка, скъпи — отговори Навани, стана и притисна хартията със свободната си ръка, докато я държеше на място и я сгъваше. Докато минаваше покрай Адолин, му се усмихна и го потупа по рамото. — Да видим какво ще каже Ясна, преди да анализираме каквото и да е, нали?

— Да речем — каза Адолин. Звучеше недоволно.

— Поговорих си известно време с твоята млада дама от вчера — продължи леля му. — Данлан? Смятам, че изборът ти е мъдър. Има ум в главата си.

Адолин се въодушеви.

— Ти я харесваш?

— Доста — отговори Навани. — Освен това открих, че много обича пъпеши. Знаеше ли това?

— Всъщност не.

— Добре. Щеше да ми е неприятно да съм се занимавала да намеря средство да я привлечеш и да открия, че вече си го знаел. Пътем си позволих да купя кошница пъпеши. Ще ги намериш в преддверието, пазени от отегчен войник, който не изглеждаше зает с нещо важно. Ако я посетиш с тях днес следобеда, смятам, че ще бъдеш много добре приет.

Адолин се подвоуми. Вероятно знаеше, че Навани го отклонява от притесненията му за Далинар. Както и да е, той се отпусна, а след това се усмихна.

— Е, това ще е приятна промяна, предвид събитията напоследък.

— Предположих, че може да бъде така — каза леля му. — Предлагам да тръгваш скоро; пъпешите са съвсем узрели. Освен това, искам да говоря с баща ти.

Адолин я целуна по бузата.

— Благодаря ти, Машала.

Позволяваше й неща, които не позволяваше на останалите; около любимата си леля отново се усещаше дете. Усмивката му стана по-широка, щом излезе през вратата.

Далинар също се усмихна. Навани добре познаваше сина му. Ала усмивката не продължи дълго, щом осъзна, че излизането на Адолин го оставя сам с Навани. Изправи се.

— За какво искаш да ме молиш?

— Не казах, че искам да те моля за нещо. Просто исках да поговорим. Все пак сме едно семейство. Не прекарваме достатъчно време заедно.

— Ако искаш да говориш, ще доведа няколко войници, за да присъстват.

Далинар погледна към преддверието. Адолин бе затворил втората врата в края му и така бе премахнал видимостта между баща си и гвардейците му.

— Далинар — каза тя и го приближи. — Това ще обезсмисли изпращането на Адолин. Исках малко уединение.

Той усети, че се стяга.

— Трябва да си вървиш.

— Трябва ли?

— Да. Хората ще го сметнат за неприлично. Ще говорят.

— Значи намекваш, че би се случило нещо неприлично? — гласът на Навани прозвуча почти момичешки.

— Навани, ти си моя сестра.

— Не сме кръвни роднини — отвърна му тя. — В някои кралства съюзът между нас би ни бил наложен по силата на традицията веднага след смъртта на брат ти.

— Не сме в някоя друга страна. Това е Алеткар. Има си правила.

— Разбирам — каза тя и го приближи още повече. — А какво ще направиш, ако не си отида? Ще поискаш ли помощ? Ще наредиш да ме извлекат?

— Навани — произнесе той измъчено. — Моля те. Не прави това отново. Уморен съм.

— Отлично. Така може по-лесно да получа това, което искам.

Той затвори очи. Не мога да направя това точно сега. Видението, сблъсъкът с Адолин, собствените му несигурни чувства… Вече не знаеше какво да прави с нещата.

Проверката на виденията бе добро решение, но той не можеше да се отърси от липсата на посока, изпитвана заради неспособността му да реши каква да е следващата му стъпка. Обичаше да взема решения и да се придържа към тях. Не можеше да го направи.

Това го дразнеше.

— Благодаря ти за писането и за готовността ти да пазиш всичко това тайна — отвори той очи. — Но наистина трябва да те помоля да напуснеш сега, Навани.

— О, Далинар — произнесе тя тихо. Беше достатъчно близо, та той можа да усети парфюма й. Отче на Бурите, тя бе красива. Щом я видя, в ума му се върнаха спомени за отдавна отминали дни, когато я желаеше тъй силно, че почти намрази Гавилар, задето бе спечелил привързаността й.

— Не можеш ли просто да се отпуснеш? — попита тя. — Само за малко?

— Правилата…

— Всеки друг…

— Не мога да бъда всеки друг! — Далинар го произнесе по-рязко, отколкото бе възнамерявал. — Ако пренебрегна кодекса и етиката, какво съм аз, Навани? Останалите Върховни принцове и светлооки заслужават упрек за онова, което вършат, и аз съм им го казвал. Ако аз изоставя принципите си, то тогава ставам нещо много по-лошо от тях. Лицемер!

Тя замръзна.

— Моля те — каза й той напрегнато. — Просто си тръгни. Не ме дразни днес.

Тя се подвоуми, после си тръгна, без да каже дума.

Никога нямаше да разбере колко много той искаше тя да му бе възразила още веднъж. В това състояние, най-вероятно не би могъл да спори по-нататък. Щом вратата се затвори, той седна в стола си и издиша дълбоко. Затвори очи.

Всемогъщи във висините. Моля те. Просто ми дай да разбера какво да правя.

53 Дуни

Стрелата със заострен връх се заби в дървото до лицето на Каладин. Можа да усети как топлата кръв прокапа от драскотината на бузата му, стича се по лицето и се смесва с капките пот по брадичката му.

— Дръжте! — изрева той и се понесе по неравния терен с привичната тежест на моста върху раменете си. Наблизо — точно отпред и вляво — Мост Двадесет се запъна; четирима мъже отпред бяха поразени от стрелите и телата им спънаха останалите назад.

Паршендските стрелци бяха коленичили на отсрещната страна на пропастта и пееха спокойно въпреки градушката стрели от страната на Садеас. Черните им очи приличаха на парчета обсидиан. Без бяло. Само безизразното черно. В такива мигове — когато чуваше как хората пищят, плачат, крещят, вият — Каладин мразеше паршендите, точно колкото и Садеас, и Амарам. Как можеха да пеят, когато убиваха?

Паршендите пред неговия взвод опънаха тетивите и се прицелиха. Каладин изкрещя срещу тях и усети странен прилив на сила, щом пуснаха стрелите.

Те изсвистяха през въздуха като съсредоточена вълна. Десет удариха дървото близо до главата на Каладин, силата им го разтърси и се разлетяха трески. Нито една стрела обаче не попадна в човешка плът.

Оттатък пропастта неколцина от стрелците на паршендите свалиха лъковете и спряха да пеят. На зловещите им лица бе изписано смайване.

— Долу! — ревна Каладин, когато отрядът достигна пропастта. Тук повърхността бе неравна и покрита със скални пъпки. Каладин настъпи една от лианите на растението и то се прибра. Мостовите вдигнаха моста от раменете си и го свалиха, после с тренирано движение отстъпиха настрана и го свалиха на земята. Останалите шестнадесет мостови отряди се изравниха с тях и поставиха мостовете си. Зад тях по платото трополеше тежката кавалерия на Садеас.

Паршендите стреляха отново.

Каладин стисна зъби, натисна с тежестта си една от страничните греди и помогна да прехвърлят масивната конструкция през пропастта. Мразеше този момент; мостовите бяха много изложени. Стрелците на Садеас продължиха работата си и преминаха към точна стрелба, която да отхвърли паршендите. Както винаги, стрелците сякаш не се притесняваха, че ще ударят мостовите, и няколко от стрелите им прелетяха опасно близо до Каладин. Той продължи да бута, да се поти и да кърви и почувства прилив на гордост от Мост Четири. Вече започнаха да се движат като войници, с бърза стъпка, да променят посоката и да затрудняват стрелците да се прицелват в тях. Щяха ли да го забележат Газ или хората на Садеас?

Мостът се намести с грохот и Каладин викна да се оттеглят. Мостовите се отдръпнаха от пътя и се промъкваха между дебелите черни стрели на паршендите и по-тънките зелени на садеасовите стрелци. Моаш и Скалата се качиха на моста, изтичаха по него и скочиха до Каладин. Другите се разпръснаха около края на моста и се снишиха пред кавалерийския пристъп.

Каладин се задържа и махна на хората си да се оттеглят от пътя. Щом го направиха, погледна към набучения със стрели мост. Нито един улучен. Чудо. Обърна се…

Някой се препъна от другата страна на моста. Дуни. От рамото на младия мъж стърчеше стрела в бяло и зелено. Очите му бяха широки и замаяни.

Каладин изруга и се затича обратно. Не бе направил и две стъпки и една черна стрела удари младежа от другата страна. Той падна на пътеката на моста и кръвта му опръска тъмното дърво.

Конете не забавиха хода си. Каладин като обезумял достигна страната на моста, но нещо го дръпна назад. Ръце на раменете му. Спря се, обърна се и видя Моаш. Каладин му изръмжа и опита да го бутне, но другият го бутна настрана и го спъна с движение, на което самият Каладин го бе научил. Моаш се хвърли на земята и задържа Каладин там, докато тежката конница гърмеше по моста, а по сребристите им брони звънтяха стрели.

Счупени парчета от дръжките на стрели се посипаха по земята. Известно време Каладин се противеше, после се отпусна.

— Мъртъв е — рязко му каза Моаш. — Не можеше да сториш нищо. Съжалявам.

Не можеше да сториш нищо…

Въобще не мога нищо да сторя. Отче на Бурите, защо не мога да ги спасявам?

Мостът спря да се клати, кавалерията се вряза в паршендите и отвори място за пехотинците, които се затичаха през моста след нея. Конниците щяха да се оттеглят, след като пехотинците отвоюваха терена; конете бяха твърде ценни, за да бъдат излагани на опасност в дълги сражения.

Да, каза си Каладин. Мисли за тактиката. Мисли за битката. Не мисли за Дуни.

Отхвърли Моаш от себе си и стана. Тялото на Дуни бе станало неузнаваемо. Каладин стисна челюст, обърна се и закрачи, без да гледа назад. Подмина мостовите, стъпи широко разкрачен на ръба на пропастта и кръстоса ръце зад гърба си. Нямаше опасност докато стоеше далеч от моста. Паршендите бяха прибрали лъковете си и се оттегляха. Какавидата стърчеше като висока овална каменна могила на края на лявата страна на платото.

Каладин искаше да наблюдава. Това му помагаше да мисли като войник, а мисленето като войник му помагаше да преживява смъртта на хората около него. Другите мостови го доближиха колебливо и застанаха до него в стойка „мирно“. Дори паршът Шен се присъедини към тях и мълчаливо подражаваше на останалите. Досега бе участвал във всяко излизане с моста без да се оплаква. Не отказа да върви срещу роднините си; не опитваше да пречи на атаката. Газ бе разочарован, но Каладин не се изненадваше. Паршите бяха такива.

Като изключим онези от другата страна на пропастта. Каладин гледаше битката, но му бе трудно да се съсредоточи върху тактиката. Смъртта на Дуни го засегна твърде много. Момчето бе приятел, един от първите, които го подкрепиха и един от най-добрите мостови.

Всеки мъртъв мостови ги доближаваше до катастрофата. Щяха да загубят половината си хора — може би и повече — преди да са поне донякъде готови да се бият. Това не бе добре.

Е, трябва да намериш начин да го оправиш. Бе взел решението и нямаше място за отчаяние. Отчаянието бе лукс.

Остави стойката „мирно“ и се отдалечи от пропастта. Останалите го погледнаха изненадано. Напоследък Каладин гледаше целите сражения по този начин. Войниците на Садеас бяха забелязали. Мнозина смятаха, че така мостовите се простират извън чергата си. Някои, изглежда, уважаваха Мост Четири за демонстрацията. Знаеше, че за него се носят слухове заради бурята; към тях се добавяха и тези.

Мост Четири го последва и Каладин ги поведе през каменистото плато. Нарочно не гледаше към осакатеното и премазано тяло на моста. Дуни бе един от малкото мостови, у когото бе останала някаква невинност. А сега бе мъртъв, премазан от Садеас, ударен от своя и от вражеска стрела, отхвърлен, забравен и изоставен.

Каладин не можеше да направи нищо за него. Затова се насочи към мястото, където на някакъв голям камък изтощени лежаха хората от Мост Осем. Каладин си спомни как лежеше така след първите си наряди с моста. Сега почти не се усещаше задъхан.

Както обикновено, останалите мостови отряди бяха оставили ранените си при оттеглянето. Един от Мост Осем пълзеше към другите със стрела в бедрото. Каладин го доближи. Човекът бе с тъмнокафява кожа и кафеви очи, гъстата му черна коса бе вързана на дълга сплетена опашка. Около него се носеха духчета на болката. Той погледна нагоре, когато Каладин и останалите от Мост Четири застанаха над него.

— Не мърдай — спокойно му каза Каладин, коленичи и обърна мъжа, за да разгледа добре раненото бедро. Замислено посочи раната.

— Тефт, трябва ни огън. Извади огнивото си. Скала, още ли държиш иглата и конеца ми? Ще ми трябват. Къде е Лопен с водата си?

Хората от Мост Четири мълчаха. Каладин вдигна поглед от объркания ранен човек.

— Каладин — каза му Скалата. — Знаеш как се отнасяха с нас останалите мостови отряди.

— Това няма значение — отвърна му Каладин.

— Не са ни останали никакви пари — намеси се Дрей. — Дори ако съберем заплатите си, едвам ни стига за превръзки за собствените ни хора.

— Няма значение.

— Ако се грижим за ранените от останалите мостове — продължи Дрей и заклати русата си глава — ще трябва да ги храним, да ги подслоняваме…

— Ще намеря начин — отговори му Каладин.

— Аз… — започна Скалата.

— Бурята да ви вземе! — викна Каладин, стана и замахна с ръка над платото. Телата на мостовите лежаха изоставени наоколо. — Погледнете! Кой го е грижа за тях? Не и Садеас. Не и техните другари мостови. Съмнявам се дали и самите Вестители се замислят за тях. Няма просто да стоя и да гледам как зад мен умират хора. Трябва да сме по-добри! Не можем да гледаме настрана като светлооките и да се правим, че не виждаме. Този тук е един от нас. Точно като Дуни. Светлооките говорят за чест. Приказват празни приказки за благородството си. Е, в живота си съм виждал само един човек, който бе истински мъж на честта. Той бе хирург, който помагаше на всеки, дори и на онези, които го мразеха. Особено на тях. Ще покажем на Газ, на Садеас, Хашал и на всички други глупци, които биха си направили труда да погледнат, на какво ме е научил. Хващайте се на работа и спирайте с оплакванията!

Мост Четири го зяпна с ококорени и засрамени погледи и хората се задвижиха. Тефт строи и изпрати отделение, което да търси други ранени мостови, и друго отделение, което да събира кора от скални пъпки за огъня. Лопен и Дабид се втурнаха за водоноската си.

Каладин коленичи и докосна крака на ранения, провери колко бързо изтича кръвта и реши, че няма да се налага обгаряне. Счупи дръжката на стрелата и обърса раната със секрет от коничен охлюв за анестезия. След това издърпа дървото, предизвика изръмжаване и превърза раната с личните си превръзки.

— Дръж го с ръцете си — нареди Каладин. — И не стъпвай на него. Ще те прегледам, преди да се върнем в лагера.

— Как… — произнесе мъжът. Нямаше и следа от акцент. Заради тъмната кожа Каладин бе очаквал човекът да е азиш. — Как ще се върна, щом не мога да стъпвам на крака си?

— Ние ще те отнесем — отвърна му Каладин.

Онзи го погледна смаяно.

— Аз… — в очите му се събраха сълзи. — Благодаря ти.

Каладин кимна отсечено и се обърна, понеже Скалата и Моаш носеха още един ранен. Тефт бе наклал огън; миришеше остро на влажна скална пъпка. Новият бе ударен по главата и имаше дълга порезна рана на ръката. Каладин подаде ръка за конеца си.

— Каладин, момчето ми — каза му кротко Тефт и коленичи, докато подаваше конеца. — Не смятай това за оплакване, понеже то не е. Но колко хора можем наистина да върнем със себе си?

— Преди сме успявали с трима — отговори му Каладин — привързани отгоре на моста. Бас ловя, че ще можем да качим още трима и да отнесем един във водоноската.

— А ако са повече от седем?

— Ако ги превържем както трябва, някои ще могат да ходят.

— А ако има повече?

— Престани, Тефт — каза Каладин и започна да шие. — Тогава връщаме хората, които можем, и връщаме моста, за да успеем да вземем останалите. Ще вземем Газ със себе си, ако военните се притесняват, че ще избягаме.

Тефт замълча и Каладин се приготви за скептицизъм. Вместо това посивелият войник се усмихна. Очите му изглеждаха леко овлажнели.

— В името на Диханието на Келек. Истина е. Никога не съм предполагал…

Каладин събра вежди, погледна Тефт и постави ръка на раната, за да спре кървенето.

— Какво беше това?

— А, нищо — измърмори другият. — Връщай се на работа! Този човек се нуждае от теб.

Каладин отново се зае да шие.

— Още ли носиш пълна кесия със сфери, както ти казах? — попита го Тефт.

— Не мога да ги оставям в помещението. Но скоро ще трябва да ги похарчим.

— Нищо такова няма да вършиш — отсече Тефт. — Тези сфери са късмет, чуваш ли? Пази ги до себе си и винаги да са заредени.

Каладин въздъхна.

— Мисля, че точно с тези нещо не е наред. Не задържат Светлината. Само за няколко дни и се изпразват. Може би е свързано с Пустите равнини. Случвало се е и на други мостови.

Тефт потърка брадичката си.

— Странна работа. Този пристъп не бе добър. Три моста свалени. Много мостови мъртви. Интересно как не загубихме ни един.

— Загубихме Дуни.

— Но не и при захождането. Винаги тичаш отпред и стрелите винаги ни пропускат. Странно, нали?

Каладин отново вдигна намръщен поглед.

— Какво приказваш, Тефт?

— Нищо. Продължавай да шиеш! Колко пъти да ти казвам?

Каладин вдигна вежда, но се върна към работата си. Напоследък Тефт се държеше много особено. От напрежението? Много хора бяха суеверни покрай сферите и Светлината на Бурята.

Скалата и хората му донесоха още трима ранени и казаха, че намерили само тези. Падналите мостови често свършваха стъпкани като Дуни. Поне нямаше да се налага Мост Четири да се връща на платото.

Тримата бяха лошо ранени от стрели, тъй че Каладин остави на своите помощници мъжа с порязването на ръката, като нареди на Скар да притиска недовършения шев. Тефт нагорещи ножа за обгаряне; новите явно бяха загубили много кръв. Единият вероятно нямаше да оцелее.

Светът е толкова затънал във война, казваше си синът на Лирин, докато работеше. Сънят му бе показал това, за което говореха останалите. Каладин, израснал в Огнекамък, не бе разбрал колко щастлив е градът му, задето е останал настрани от битките.

Целият свят воюваше, а той се мъчеше да спаси неколцина забравени от всички мостови. Какво добро правеше така? Въпреки това продължи да реже, да зашива, да спасява живота, както го бе учил баща му. Започна да проумява усещането за безсилие, което бе забелязвал в очите на баща си в редките мрачни нощи, когато Лирин се усамотяваше с виното си.

Опитваш да компенсираш, че не спаси Дуни, каза си Каладин. Помощта за другите няма да го върне.

Изгуби човека, за когото подозираше, че ще умре, но спаси останалите четирима; удареният по главата бе започнал да се свестява. Каладин застана на колене изтощен и с окървавени ръце. Изми ги във водната струя от един от меховете на Лопен, и после се пресегна. Спомни си за своята рана, където стрелата бе одраскала бузата му.

Застина. Докосна кожата си, но не можа да намери раната. Бе усетил кръвта по бузата и брадичката си. Бе усетил как стрелата го одрасква, нали?

Стоеше изтръпнал и вдигна ръка към челото си. Какво ставаше?

Някой пристъпи зад гърба му. На гладко избръснатото лице на Моаш се виждаше плитък белег през брадичката. Той разглеждаше внимателно Каладин.

— За Дуни…

— Постъпи правилно — каза му Каладин. — Май че ми спаси живота. Благодаря ти.

Моаш бавно кимна. Обърна се и погледна четиримата ранени; Лопен и Дабид им даваха да отпият вода и ги питаха за имената им.

— Не бях прав за теб — каза внезапно той и протегна ръката си към Каладин.

Каладин я пое колебливо.

— Благодаря ти.

— Ти си безумец и подбудител към бунт. Но си честен. — Моаш се захили на думите си. — Ако ни убият заради теб, няма да е станало нарочно. Не мога да кажа същото за други хора, под чиято команда съм служил. Както и да е, да приготвяме тия хора да ги носим.

54 Безмислен

Студеният нощен въздух предвещаваше скорошното идване на няколко седмици зима. Далинар беше облечен в дълъг и дебел мундир, панталони и риза. Мундирът се закопчаваше стегнато отстрани и в яката; отзад и отстрани стигаше чак до глезените, разкроен в кръста като пелерина. Навремето може би са ги носили с такама, но Далинар не харесваше подобната на пола дреха.

Предназначението на униформата не беше да следва модата или да спазва традицията, а да го направи лесно различим за хората му. Не би имал никакви проблеми с другите светлооки, ако те поне носеха своите цветове.

Стъпи на кралския остров за пиршества. Отстрани, където обикновено стояха мангалите, сега имаше поставки за онези нови фабриали, които излъчват топлина. Потокът между островчетата се беше свил до струйка; по възвишенията топенето на леда беше спряло.

На пира тази вечер присъстваха малко хора, което не личеше на кралския остров, а по-скоро на останалите четири. Имаше ли достъп до Елокар и върховните принцове, гостите биха дошли на пира дори и посред буря. Далинар крачеше по главната алея, когато Навани — седнала на трапеза за дами — срещна погледа му. Тя се извърна, може би при спомена за резките му думи при последната им среща.

Шутът не беше на обичайното си място, откъдето да обижда посетителите на кралския остров; всъщност, не се мяркаше въобще. Не е чудно, каза си Далинар. Шутът не обичаше да е предсказуем; последните няколко тържества беше прекарал на пиедесталчето си и свадливо обиждаше гостите. Вероятно беше преценил, че тази тактика вече е изхабена.

Присъстваха всички останали върховни принцове — деветима. Отношението им към Далинар беше станало сдържано и студено, откак отказаха молбите му да се бият заедно. Сякаш самото предложение ги обиждаше. По-дребните светлооки се съюзяваха, ала един върховен принц беше като същински крал. Другите принцове бяха негови съперници и трябваше да бъдат държани на ръка разстояние.

Далинар прати един слуга да му донесе храна и се разположи на масата. Забави се, понеже приемаше доклади от ротите, които беше отзовал, затова щеше да се храни последен. Повечето от другите гости вече бяха започнали да общуват. Вдясно дъщерята на един от офицерите свиреше за група слушатели спокойна мелодия на флейта. Вляво три дами бяха отворили стативи и рисуваха портрети на един и същ мъж. За жените се знаеше, че се предизвикват на дуели също като Мечоносците, въпреки че те рядко използваха тази дума. Техните дуели все се наричаха „приятелски състезания“ или „игри на таланта“.

Вечерята на Далинар пристигна: задушен стагъм — кафеникаво кореноплодно, което вирееше в дълбоки локви — върху подложка от варен талев. Зърното беше набъбнало от вода, а цялото ястие киснеше в гъста и пиперлива кафява заливка. Далинар измъкна ножа и си отряза кръгче от зеленчука. Използва същия нож да насипе отгоре талев, сгъна кръгчето, улови го с два пръста и почна да яде. Тази вечер храната беше щедро подправена и люта, вероятно заради студа, и това беше приятно на Далинар. Парата от чинията беше като мъглица пред него.

Засега нямаше отговор от Ясна относно неговото видение. Навани твърдеше, че ще успее и тя самата да открие нещо по въпроса. Тя беше прочут учен, ала интересите й бяха повече свързани с фабриалите. Далинар я погледна. Глупаво ли постъпи, като я обиди така? Щеше ли тя да използва срещу него нещата, които й бяха известни за виденията му?

Не, отговори той. Навани не би постъпила така дребнаво. Навани изглежда наистина се вълнуваше от него, въпреки че привързаността й не беше пристойна.

Столовете около Далинар останаха празни. Превръщаше се в парий — първо заради това, че говореше за Кодекса, после заради опитите да накара принцовете да работят с него и най-сетне — заради разследването на Садеас. Нищо чудно, че Адолин се тревожеше.

Внезапно някой се плъзна на стола до него. Човекът се бранеше от студа с черно наметало. Не беше от върховните принцове. Кой би дръзнал…

Натрапникът свали качулката — показа се острото лице на Шута. То се състоеше само от черти и върхове — остър нос, остра брадичка, тънки вежди, проницателни очи. Далинар въздъхна и зачака неизбежния порой от прекалено остроумни шеги.

Шутът обаче не продума. Разглеждаше множеството с напрегнато изражение.

Да, помисли Далинар. Адолин е прав и за него. Самият Далинар по-рано съдеше Шута твърде сурово. Не беше глупак като някои от предшествениците си. Шутът си седеше все така мълчаливо и Далинар предположи, че може би това е шегата за тази вечер — да седи до хората и да ги изнервя. Не беше много забавно, но принцът често не успяваше да схване хумора на Шута. Може и да беше нещо изключително остроумно, ако можеш да го разбереш. Далинар се върна към вечерята си.

— Ветровете се променят — прошепна Шутът.

Далинар го изгледа.

Шутът присви очи и заразглежда нощното небе.

— Това продължава вече с месеци. Вихрушка. Надига се и ври, върти ни отново и отново. Както светът се върти, ала ние не можем да го усетим, понеже сме твърде свързани с него.

— Светът се върти. Що за глупост е това?

— Глупостта на хората, които ги е грижа, Далинар. И интелигентност на хората, които не ги е грижа. Вторите зависят от първите и често се възползват от тях. Първите не разбират вторите с надеждата, че са по-подобни. А всички техни игри крадат от нашето време. Секунда след секунда.

— Шуте — отговори Далинар с въздишка — тази вечер не съм достатъчно умен за това. Извини ме, ако не схващам целта ти, но наистина нямам представа какво искаш да кажеш.

— Знам — рече Шутът и го погледна открито. — Адоналсиум.

Далинар се свъси още повече.

— Какво?

Шутът огледа лицето му.

— Чували ли сте тази дума?

— Адо… какво?

— Нищо — каза Шутът. Изглеждаше угрижен, не приличаше на себе си. — Глупости. Безсмислици. Дрън-дрън. Не е ли странно, че бръщолевениците често съдържат звуците на други думи, накълцани и разглобени, после съшити в нещо на пръв поглед подобно, ала съвършено различно?

Далинар се намръщи.

— Питам се дали това може да се направи и с човек. Да го разкъсаш; чувство по чувство, парче по парче, кървав къс по кървав къс. После да сглобиш нещо друго, като дисиански аимианец. Ако стъкмите някога човек по този начин, Далинар, имайте грижа да го наречете на мен, Неразбираем или пък Безсмислен.

— Та това ли е твоето име? Истинското ти име?

— Не, приятелю — отвърна Шутът и се надигна. — Изоставих истинското си име. Но до следващата ни среща със сигурност ще измисля някое остроумно име, с което да се обръщате към мен. А дотогава Шут върши работа. Ако много настоявате, можете да ми казвате Хоид. Пазете се; Садеас ще направи някои разкрития тази вечер, ала какви — не знам. Всичко хубаво. Съжалявам, че не Ви обидих повече.

— Шуте, тръгваш ли си?

— Трябва. Надявам се да се върна. И ще го направя, ако не ме убият. Вероятно бездруго ще се върна. Предайте извиненията ми на Вашия племенник.

— Той няма да е доволен. Привързан е към тебе.

— Да, това е една от по-прекрасните му черти. Други такива са, че ми плаща, че ми позволява да ям от неговата скъпа храна и че ми дава възможността да се подигравам с приятелите му. На вселената обаче безплатната храна й се зловиди. Пазете се, Далинар. Животът става опасен, а Вие се намирате в центъра на всичко това.

Шутът кимна веднъж и се отдръпна в мрака. Вдигна качулката си и скоро Далинар вече не можеше да го различи в нощта.

Върна се към вечерята си. Садеас ще направи някои разкрития тази вечер, ала какви — не знам. Шутът рядко грешеше, макар че почти винаги се изразяваше странно. Наистина ли щеше да си тръгне, или щеше да остане в лагера и утре сутрин да се смее на шегичката, която си е направил с Далинар?

Не, това не беше шегичка, рече си той. Махна на един старши слуга в черно и бяло.

— Доведи големия ми син.

Слугата се поклони и се оттегли. Далинар мълчаливо дояде вечерята си, като току поглеждаше към Садеас и Елокар. Вече не бяха на трапезата и затова съпругата на Садеас се беше присъединила към компанията им. Иалаи беше засукана жена, за която говореха, че си боядисва косата. Това показваше чуждоземна кръв в рода й. Алетската коса винаги точно показваше произхода според това колко алетска кръв тече във вените на човек. Чуждоземната кръв означаваше кичури в друг цвят. Ироничното беше, че смесеният произход се срещаше много по-често у светлооките, отколкото у тъмнооките. Тъмнооките рядко се женеха за чужденци, докато алетските видни фамилии често се нуждаеха от съюзници или от пари отвън.

Щом се нахрани, Далинар слезе от кралската трапеза на острова. Онази жена все още свиреше печалната мелодия. След малко Адолин пристъпи на кралския остров и бързо отиде при Далинар.

— Татко? Пратил си за мен?

— Навъртай се наблизо. Шутът ми каза, че тази вечер Садеас ще завихри някаква буря.

Адолин помръкна.

— Значи е време да вървим.

— Не. Трябва да го оставим да довърши играта.

— Татко…

— Но ти може да се подготвиш — продължи тихо Далинар. — За всеки случай. Поканил ли си на днешния пир офицери от твоята гвардия?

— Да. Шестима.

— Аз пък ги каня на кралския остров. Предай им. А Кралската гвардия?

— Погрижих се някои от гвардейците на острова тази вечер да са измежду най-верните ти хора. — Адолин кимна към едно тъмно място до езерцето. — Според мен трябва да ги разположим ей там. Ще е добър път за отстъпление, ако кралят опита да те арестува.

— Засега не мисля, че ще се стигне до това.

— Не можеш да си сигурен. Елокар разреши това разследване все пак. Манията му за преследване се изостря.

Далинар хвърли поглед на краля. Младият мъж напоследък носеше своята Броня почти непрестанно; сега обаче не беше с нея. Винаги изглеждаше напрегнат, озърташе се през рамо, очите му се стрелкаха на всички страни.

— Кажи ми, когато хората заемат позиция.

Адолин кимна и бързо се отдалечи.

Далинар нямаше желание да общува с гостите. Но и да стои отстрани и да гледа странно не беше по-добре, затова се отправи към върховния принц Хатам, който се намираше в компанията на още няколко светлооки край главното огнище. Кимнаха му за поздрав; независимо от отношението към него напоследък, не биха обърнали гръб на човек с неговото положение. Просто не се правеше така.

— Ах, Сиятелни господарю Далинар — проговори Хатам с гладкия си прелюбезен глас. Хатам беше дълговрат и слаб, носеше надиплена зелена риза под широко палто, а около шията му беше омотано шалче в по-тъмен зелен цвят. На всеки от пръстите му просветваха рубини; Светлината им беше частично изтеглена от специален фабриал.

Двама от четиримата събеседници на Хатам бяха по-дребни светлооки, трети беше непознат за Далинар нисичък ардент в бяла роба. Последният гост беше натанец с червени ръкавици, синкава кожа и остра бяла коса. Два кичура бяха боядисани в тъмночервено и висяха сплетени край лицето му. Беше някакъв гостуващ големец. Далинар го виждаше по пировете. Как му беше името?

— Кажете ми, Сиятелни Далинар — подхвана Хатам, — обръщате ли внимание на спора между тукарите и емулите?

— Религиозен спор, нали? — попита Далинар. И двете кралства бяха макабакски и се намираха на южното крайбрежие, където процъфтяваше търговията.

— Религиозен ли? — отвърна натанецът. — Не, не бих се изразил така. Всички спорове са по същество стопански.

Ау-нак, досети се Далинар. Това е името му. Човекът говореше с лек акцент, разтягаше „а“ и „о“.

— Парите стоят зад всяка война — продължи Ау-нак. — Религията служи само за извинение. Или за оправдание.

— Има ли разлика? — обади се ардентът, явно докачен от тона на госта.

— Разбира се. Извинението се дава след извършването на действието, а оправданието — преди него.

— Бих казал, че извинението е нещо, което заявяваш, но не мислиш, Нак-али. — Хатам използва почтителната форма на натанското име. — Докато оправданието е нещо, в което вярваш. — Защо такова уважение? Натанецът явно имаше нещо, което Хатам желаеше.

— Все едно. Тази точно война се води заради града Сесемалекс Дар, където емулите настаниха столицата си. Отличен търговски град и тукарите го искат.

— Чувал съм го — обади се Далинар. — Доста внушителен град, построен в процепи в скалата.

— Наистина — потвърди Ау-нак. — Камъкът там има особен състав и водата може да се отцежда. Планът е удивителен. Очевидно това е един от Градовете на зората.

— Съпругата ми би могла да каже нещо по въпроса — вметна Хатам. — Тя изследва Градовете на зората.

— Планът на този град е централен в религията на емулите — уточни ардентът. — Твърдят, че това е тяхната прародина, дарена им от Вестителите. А пък начело на тукарите стои онзи техен бог-жрец, Тезим. Така че спорът по същината си е религиозен.

— А ако градът не беше такова прекрасно пристанище — отвърна Ау-нак, — щяха ли така настойчиво да твърдят колко е важен за религията? Мисля, че не. Те, най-сетне, са езичници и следователно не можем да приемем, че религията им има някакво истинско значение.

Разговорите за Градовете на зората напоследък бяха на мода сред светлооките, по-точно идеята, че произходът на дадени градове може да се проследи до Певците на зората. Може би…

— Чувал ли е някой от вас за място, наречено Трескавата кула? — попита Далинар.

Всички поклатиха глави; даже Ау-нак нямаше какво да каже.

— Защо? — поинтересува се Хатам.

— Просто ми е любопитно.

Разговорът продължи, но Далинар отклони вниманието си и се замисли за Елокар и неговия кръг адютанти. Кога Садеас ще направи изявлението си? Ако има намерение да предложи ареста на Далинар, няма да го направи на празненството, нали?

Далинар с усилие се върна към разговора. Наистина трябваше да се интересува повече какво става по света. Навремето вестите за войните на другите кралства го очароваха. Много се беше променил след започването на виденията.

— Може по същество да не е нито религиозна, нито стопанска — помъчи се Хатам да сложи край на спора. — Всеки знае, че сред племената на макабаките царят отколешни вражди.

— Може и така да е — отговори Ау-нак.

— Има ли някакво значение? — попита Далинар.

Събеседниците се обърнаха към него.

— Просто поредната война. Ако не воюваха помежду си, щяха да намерят кого да нападнат. И ние така правим. Отмъщение, чест, богатства, религия — всички причини водят до едно и също следствие.

Другите си замълчаха. Скоро тишината стана неловка.

— Кое е Вашето предпочитано светилище, господарю Далинар? — попита дълбокомислено Хатам, все едно е знаел и сега се мъчи да си припомни.

— Орденът на Таленелат.

— Ах, да, разбираемо е. В това светилище наистина ненавиждат споровете по религиозни въпроси. Сигурно сте намерили нашия разговор ужасно скучен.

Безопасно излизане от спора. Далинар кимна и се усмихна благодарно заради любезността на Хатам.

— Орденът на Таленелат ли? — намеси се Ау-нак. — Винаги съм го смятал за светилище за по-долни хора.

— И това от един натанец — заядливо подхвърли ардентът.

— Моят род винаги е бил верен на воринизма.

— Да, много удобно — отвърна ардентът, — понеже родът Ви използва воринските си връзки, за да търгува изгодно с Алеткар. Човек би се запитал дали сте толкова правоверен воринец, когато не сте у нас.

— Не търпя да ме обиждат така — тросна се Ау-нак.

Тръгна си, а Хатам вдигна ръка и се завтече пъргаво след него.

— Нак-али! Моля Ви, не му обръщайте внимание!

— Непоносим досадник! — тихо промърмори ардентът и сръбна от виното си — оранжево, разбира се, понеже беше духовно лице.

— Дързък сте, братко — неприветливо му рече Далинар. — Май беше неразумно. Обиждате човек, с когото Хатам иска да върти търговия.

— Всъщност, аз съм собственост на Сиятелния господар Хатам. Той поиска да обидя госта му. Хатам иска Ау-нак да реши, че той се срамува заради мен. И когато Хатам бързо се съгласи с условията на натанеца, онзи ще заключи, че това е причината. Няма да отложи подписването на договора поради подозрението, че е било прекалено лесно.

Далинар се загледа след отдалечаващата се двойка. А, естествено. Много труд си правят.

Това го накара да се почуди за любезността на Хатам, който даде обяснение за видимата му неприязън към споровете. Дали не го подготвяше за някаква потайна манипулация?

Ардентът се прокашля.

— Ще Ви бъда признателен, ако не споделяте онова, което току-що чухте от мен, господарю.

Далинар забеляза, че Адолин се връща на кралския остров с шестима от техните офицери в униформа и с мечове.

— Защо тогава ми го казахте? — попита Далинар, когато отново върна вниманието си към мъжа в бялата роба.

— Досущ, както Хатам иска партньорът му в преговорите да е наясно с неговата добра воля, така и аз искам Вие да знаете за нашата добра воля към Вас, господарю.

Далинар се позачуди. Нямаше си много работа с ардентите — неговото светилище беше просто и прямо. Далинар се засищаше с политика в двора; нямаше голямо желание да намира още политика и в религията.

— Защо? Какво, ако проявявате добра воля към мен?

Ардентът се усмихна.

— Ние отново ще разговаряме с Вас.

Поклони се ниско и се оттегли.

Далинар се канеше да го поразпита повече, но дойде Адолин, който хвърли поглед след върховния принц Хатам.

— За какво беше всичко?

Далинар само поклати глава. От ардентите от кое да е светилище не се очакваше да се месят в политиката. Още от времената на Йерокрацията това им беше забранено. Но както с повечето неща в живота, и тук идеалът и действителността бяха различни неща. Светлооките не можеха да не използват ардентите в своите кроежи и така светилищата все повече се преплитаха с двора.

— Татко? Хората са на място.

— Добре — отвърна Далинар. Стисна зъби и прекоси островчето. Щеше да се погрижи за този неуспех веднъж завинаги.

Мина край огнището, вълна от силна жега изпоти лявата му страна, а дясната тръпнеше от есенния хлад. Адолин избърза и тръгна редом, с ръка на ефеса.

— Татко? Какво ще правим?

— Ще отправим предизвикателство — рече Далинар и се отправи към бъбрещите си нещо Елокар и Садеас. Тълпата подлизурковци край тях неохотно му направи път.

— … и аз мисля, че… — кралят прекъсна и изгледа Далинар. — Да, чичо?

— Садеас. Докъде стигна твоето разследване за прерязания конски подпръг?

Садеас примигна, примигна. В дясната си ръка държеше чаша виолетово вино. Дългата му червена кадифена роба беше отворена отпред и показваше надиплена бяла риза.

— Далинар, ти…

— Та, какво за разследването ти, Садеас? — твърдо повтори Далинар.

Садеас въздъхна и погледна Елокар.

— Ваше величество. Всъщност планирах да направя тази вечер изявление точно по този въпрос. Щях да изчакам до по-късно, но ако Далинар настоява…

— Настоявам.

— Ох, продължавай, Садеас — рече кралят. — Вече съм любопитен. — Кралят махна на един слуга, който се завтече да смълчи флейтистката, а друг с камбанки прикани за тишина. След миг хората на острова стихнаха.

Садеас се свъси многозначително на Далинар.

— Ти поиска това, стари приятелю.

Далинар скръсти ръце и не откъсна поглед от него. Шестимата сини гвардейци застанаха зад гърба му, а Далинар забеляза, че също толкова светлооки офицери от лагера на Садеас са наблизо и слушат.

— Е, не предвиждах такава публика — рече Садеас. — Планирах да се обърна преди всичко към Ваше величество.

Малко вероятно, помисли Далинар и опита да потисне притеснението си. Какво щеше да направи, ако Адолин не греши и Садеас го обвини в покушение срещу Елокар?

Наистина, това щеше да е краят на Алеткар. Далинар нямаше да се оттегли кротко. Военните лагери щяха да се обърнат едни срещу други. Напрегнатият мир, който ги удържаше заедно през последното десетилетие, щеше да свърши. Елокар никога не би успял да предотврати това.

Освен това, стигнеше ли се до бой, Далинар нямаше да се справи добре. Останалите се бяха отчуждили от него; дори само срещу Садеас щеше да изпита затруднения. А ако неколцина от другите принцове се съюзяха срещу него, щяха да го надвият със страшното си числено превъзходство. Разбираше защо Адолин смята за върховна глупост това, че той вярва на виденията. И все пак, в един завладяващо чуден миг Далинар усети, че е постъпил правилно. Това усещане беше най-силно сега, когато очакваше да бъде заклеймен.

— Садеас, не ме отегчавай с твоя вкус към драмата — рече Елокар. — Хората те слушат. Аз те слушам. На бялото в очите на Далинар всеки миг ще се спука някоя вена от напрежение. Говори.

— Много добре — отговори Садеас и подаде чашата си на един слуга. — Първата ми задача като Върховен принц на осведомяването беше да разкрия истинската същност на посегателството срещу живота на Негово величество по време на лова. — Той махна на един от хората си и онзи забързано се отдалечи, а друг подаде скъсания кожен ремък.

— Занесох този ремък при трима кожари в три различни лагера. И тримата стигнаха до едно и също заключение. Бил е прерязан. Кожата е сравнително нова и е добре поддържана, което личи от отсъствието на нацепване и срезове на други места. Срезът е прекалено равен. Някой е прерязал ремъка.

Далинар се уплаши. Същите неща беше открил и той, но сега Садеас ги представяше във възможно най-лоша светлина.

— С каква цел… — подхвана той.

Садеас вдигна ръка и го прекъсна.

— Моля, върховни принце. Първо изискваш от мен да докладвам, а после ме прекъсваш?

Далинар замря. Наоколо се събираха още и още важни светлооки. Долавяше напрежението им.

— Но кога е прерязан ремъкът? — обърна се Садеас към присъстващите. Наистина имаше усет за драма. — Това, както сами разбирате, е главното. Имах свободата да разпитам много хора, които са участвали в лова. Никой не съобщи да е видял нещо особено, ала всички си спомняха един особен момент. Когато Сиятелният господар Далинар и Негово величество се надбягвали до някаква скала. Когато Далинар и кралят са били сами.

В дъното се разнесе шепот.

— Има обаче един проблем. Далинар сам го посочи. Защо да се прерязва ремък на седлото на Броненосец? Глупаво. Падането от коня няма да е опасно за човек, облечен в Броня.

Човекът, когото Садеас беше пратил със задача, се върна. Водеше едно момче с пясъчно руса коса, изпъстрена тук-там с черно.

Садеас измъкна нещо от кесията на пояса си и го вдигна. Едър сапфир. Не беше зареден. Всъщност, като се вгледа по-добре, Далинар забеляза, че е пукнат и затова не може да задържа Светлина.

— И този проблем ме накара да огледам Бронята на краля — съобщи Садеас. — След битката осем от десетте сапфира, които я зареждат, бяха счупени.

— Случва се — каза Адолин и застана до баща си с ръка върху меча. — Във всяко сражение човек губи по няколко от камъните.

— А осем? Един-два е нормално. Кажете, млади ми Колин, губили ли сте осем в една битка?

Адолин само го изгледа ядно.

Садеас си прибра камъка и кимна на светлокосото момче.

— Това е един от конярите на кралска служба. Фин ти е името, нали така?

— Ддда, Сиятелни господарю — заекна момчето. Нямаше повече от дванадесет години.

— Какво ми каза ти по-рано, Фин? Моля те, кажи го пак, та всички да го чуят.

Тъмноокото момче се сви, видимо уплашено.

— Добре, господарю, просто така си беше: всички приказваха, че седлото е било проверено в лагера на господаря Далинар. И вярвам, че е истина, и още как. Обаче аз приготвих коня на Негово величество, преди хората на господаря Далинар да го вземат. Приготвих го, кълна се. Сложих любимото на краля седло и всичко останало. Но…

Сърцето на Далинар препускаше. Той едва се удържаше да не призове Меча си.

— Но какво? — подкани Садеас конярчето.

— Но когато главните коняри на краля водеха коня към лагера на върховния принц Далинар, той носеше друго седло. Кълна се.

Неколцина от присъстващите видимо се объркаха от това признание.

— Аха! — рече Адолин и посочи с пръст. — Но това стана в дворцовия комплекс на краля!

— Наистина — отговори Садеас и попривдигна вежда. — Колко проницателно, млади ми Колин. Това откритие, взето заедно със счупените камъни, означава нещо. Подозирам, че онзи, който е опитал да убие Негово величество, е сложил в Бронята му повредените камъни, за да се пропукат при натоварване и да изпуснат своята Светлина. После е отслабил подпръга с едно внимателно срязване. Надеждата му е била, че Негово величество ще падне, докато се бие с чудовището и то ще може да го атакува. Камъните няма да действат, Бронята ще се пропука и Негово величество ще загине при „нещастен случай“ по време на лов.

Когато гостите отново почнаха да шушукат, Садеас предупредително вдигна пръст.

— Важно е обаче да си дадем сметка, че тези събития — подмяната на седлото и вкарването на камъните — са станали преди Негово величество да се срещне с Далинар. Чувствам, че е доста невероятно Далинар да е заподозрян. Всъщност, сега допускам, че виновникът е човек, когото Сиятелният господар Далинар е обидил; че някой е искал всички ние да помислим, че Далинар е замесен. Може дори замисълът да не е бил Негово величество да бъде убит, а просто да се хвърли подозрение върху Далинар.

Островът стихна, даже шепотът замря.

Далинар стоеше изумен. Прав бях… Прав бях!

Най-сетне Адолин наруши тишината.

— Какво?

— Всички доказателства сочат, че баща Ви е невинен, Адолин — страдалчески произнесе Садеас. — Изненадан ли сте?

— Не, обаче… — Адолин сбърчи чело.

Светлооките наоколо взеха да разговарят. Звучаха разочаровано. Започнаха да се разотиват. Офицерите на Далинар останаха зад него, като че ли очакваха внезапно нападение.

В името на кръвта на праотците ми…, рече си Далинар. Какво означава това?

Садеас махна на хората си да отведат конярчето, кимна на Елокар и се отправи към подносите с вечерята, където стъклениците с греяното вино се мъдреха редом с препечените хлябове. Далинар се присъедини към него, докато онзи си сипваше в малка чинийка. Улови го за ръката и усети меката тъкан на дрехата му.

Садеас го погледна, леко учуден.

— Благодаря ти — тихо каза Далинар. — Задето не прояви упорство с това.

Някъде зад тях флейтистката пак засвири.

— С кое? — Садеас остави чинийката и се освободи от пръстите на Далинар. — Надявах се да направя изявлението, след като открия по-конкретни доказателства, че не си замесен. За съжаление, бях притиснат, и най-доброто, което можах да направя, беше да заявя, че не е вероятно да си замесен. Боя се, че слуховете ще продължат.

— Чакай малко. Ти си искал да докажеш моята невинност?

Садеас се намуси и пак си взе чинийката.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Далинар? Знаеш ли защо всички почнаха да те смятат за досадник?

Далинар не отговори.

— Самонадеяността. Станал си неописуемо самодоволен. Да, поисках от Елокар това назначение, за да докажа, че си невинен. Нима е толкова ужасно трудно да повярваш, че и някой друг в тази армия може да свърши нещо честно?

— Аз…

— Така е. Гледаш ни снизходително, като човек, който се е покачил върху лист хартия и си мисли, че е толкова нависоко, че вижда на мили далеч. Е, според мене книгата на Гавилар е крем, а Кодексът е купчина лъжи, която хората се преструват, че следват, за да успокоят гузната си съвест. Проклятие, и моята съвест е гузна. Обаче не исках да те клеветят заради това некадърно покушение. Ако ти искаше той да умре, просто щеше да го убиеш и толкова!

Садеас отпи от горещото виолетово вино.

— Работата е там, че Елокар все повтаряше за проклетия ремък. И хората започнаха да говорят, понеже тогава той беше под твоя защита, а и двамата препуснахте така. Само Отецът на Бурята знае защо могат да допуснат, че точно ти би опитал да погубиш Елокар. Напоследък едва убиваш дори паршендите. — Садеас натъпка залък хляб в устата си и се накани да тръгва.

Далинар пак го хвана за ръката.

— Длъжник съм ти. Не трябваше да се отнасям с тебе така през тези шест години.

Садеас завъртя очи и продължи да дъвче.

— Разследването ми не беше само заради теб. Докато всички смятаха, че ти стоиш зад покушението, никой нямаше наистина да прецени кой опита да убие Елокар. А някой наистина опита, Далинар. Не приемам, че осем скъпоценни камъка са се счупили в един бой. Само срязаният подпръг би бил смехотворен, но с отслабената Броня… Изкушавам се дори да повярвам, че внезапната поява на пропастното чудовище също е била съгласувана. Обаче нямам представа как човек би успял да направи такова нещо.

— А думите ти, че съм набеден?

— Казах го преди всичко, за да дам на останалите предмет за клюки, докато разбера какво се е случило в действителност. — Садеас погледна, че Далинар още го държи. — Ще ме пуснеш ли?

Далинар го освободи.

Садеас остави чинийката, приглади дрехата си и отърси рамо.

— Още не съм се отказал от теб, Далинар. Вероятно ще ми потрябваш преди края на всичко това. Длъжен съм да кажа обаче, че напоследък не знам как да те разбирам. Мълвата, че искаш да изоставиш Договора за отмъщение. Има ли нещо вярно?

— Споменах го поверително на Елокар като възможен вариант. Така че, щом трябва да знаеш, има нещо вярно. Уморен съм от тази война. Уморен съм от Равнините, от това да съм далеч от цивилизацията, да убивам от време на време по шепа паршенди. Но се отказах от идеята да се оттеглим. Сега искам да победим. Но върховните принцове не искат да чуят! Всички смятат, че това е някакъв хитроумен кроеж да наложа властта си над тях.

Садеас изсумтя.

— Ти по-скоро би разбил муцуната на някого, отколкото да го намушкаш в гръб. Прекрасна праволинейност.

— Стани мой съюзник — рече Далинар подире му.

Садеас застина.

— Знаеш, че няма да те предам, Садеас. Ти ми вярваш така, както другите не могат да ми повярват. Нека да опитаме онова, за което се мъчех да склоня другите върховни принцове. Да щурмуваме заедно някое плато.

— Не става. Няма смисъл в щурма да участва повече от една армия. И без това оставям половината от хората си в лагера всеки път. Няма място за разгръщане на повече войници.

— Да, обаче помисли. А ако опитаме нова тактика? Твоите мостови отряди са бързи, а моите войници са силни. Какво ще кажеш да удариш бързо платото с един добре обучен отряд и да задържиш паршендите? Можеш да устоиш до пристигането на моите по-силни, но по-бавни войници.

Това накара Садеас да замълчи.

— Можеш да спечелиш Меч, Садеас.

Погледът му стана алчен.

— Знам, че си се сражавал с паршендски Броненосци — продължи Далинар, уловил здраво тази нишка, — но си загубил. Без Меч си в неизгодно положение. — Паршендските Броненосци имаха навика да бягат след намесата си в сражението. Обикновените копиеносци, разбира се, не можеха да ги убият. Само Броненосец можеше да убие Броненосец. — Навремето убих двама. Обаче нямам често възможността да го правя, понеже не стигам достатъчно бързо до платата. Ти можеш. Заедно можем да побеждаваме по-често и аз мога да спечеля Меч за теб. Можем да го направим, Садеас. Заедно. Както някога.

— Както някога — разсеяно повтори Садеас. — Искам пак да видя Тоягата в бой. Как ще делим скъпоценните ядра?

— Две трети са за теб. Доколкото твоите успешни щурмове са два пъти повече от моите.

Садеас се умисли.

— Ами Мечовете?

— Ако се натъкнем на Броненосец, двамата с Адолин го поемаме. Ти печелиш Меча. — Далинар вдигна показалец. — Обаче аз взимам Бронята. Да я дам на сина ми Ренарин.

— На инвалида?

— Какво те засяга? Ти си имаш вече Броня. Садеас, това може да означава, че ще спечелим войната. Ако започнем да действаме заедно, бихме могли да привлечем и другите, да се приготвим за широкомащабно нападение. В името на Бурите! Това може даже да не ни е нужно. Ние двамата разполагаме с най-големите армии; намерим ли начин да пипнем паршендите на достатъчно просторно плато с основната част на нашите войски, да ги обкръжим, за да не могат да избягат, ще съумеем да им нанесем достатъчно поражения, та да се сложи край на всичко това.

Садеас схвана. После вдигна рамене.

— Добре. Прати ми по куриер подробностите. Вече пропуснах прекалено много от тазвечерното празненство.

55 Изумруден броам

Седмица след гибелта на Дуни, Каладин стоеше на друго плато и наблюдаваше развоя на битката. Сега обаче не му се налагаше да спасява ранените. Пристигнаха преди паршендите. Рядко събитие, но добре дошло. Армията на Садеас удържаше центъра на платото и пазеше какавидата, докато няколко войници я отваряха.

Паршендите не спираха да прескачат строя и да нападат тази група. Обкръжават, помисли Каладин. Това не изглеждаше добре, означаваше, че връщането ще е тежко. Хората на Садеас бяха достатъчно зле, когато пристигаха втори и противникът ги отблъскваше. Да загубят скъпоценното ядро, когато бяха дошли първи… щеше да ги съсипе още повече.

— Каладин! — рече някой. Каладин се обърна и видя, че Скалата подтичва към него. Ранен ли имаше? — Видя ли това? — посочи рогоядецът.

Каладин проследи жеста му. По съседното плато приближаваше друга армия. Каладин се учуди — развяваха се сини знамена, а войниците явно бяха алети.

— Малко закъсняха, нали? — попита Моаш и застана до Каладин.

— Случва се — отговори той. Понякога след прехвърлянето на Садеас на някое плато идваше и друг от върховните принцове. Най-често Садеас беше първи и на другата алетска армия й се налагаше да се върне. Обикновено не се доближаваха толкова, преди да се откажат.

— Това е знамето на Далинар Колин — рече Белязаният, който също застана до тях.

— Как обаче прекосява пропастите? — учуди се Каладин.

Скоро стана ясно. Новопристигналата армия имаше огромни, прилични на обсадни кули мостове, теглени от чули. Те трополяха по неравното плато и криволичеха сред цепнатините в камъка. Ще да са ужасно бавни, каза си Каладин. Но в замяна на това, войниците не бяха принудени да подхождат към пропастта под обстрел. Можеха да се крият зад мостовете.

— Далинар Колин — обади се Моаш. — Разправят, че е истински светлоок, като мъжете от едно време. Човек с чест, който държи на клетвата си.

Каладин изсумтя.

— Виждал съм мнозина светлооки с такава слава и винаги оставах разочарован. Някой път ще ви разкажа за Сиятелния господар Амарам.

— Амарам ли? — възкликна Белязаният. — Броненосецът?

— Чувал ли си го? — попита Каладин.

— Естествено. Очаква се да дойде тук. В пивниците всички за това приказват. Беше ли с него, когато спечели Бронята и Меча?

— Не — тихо отвърна Каладин. — Никой не беше с него.

Армията на Далинар Колин прекоси платото на юг. За тяхно удивление, дойде право на бойното поле.

— Напада ли? — изуми се Моаш и се почеса по главата. — Май е преценил, че Садеас ще загуби, и иска да се възползва от отстъплението му.

— Не — отговори свъсено Каладин. — Включва се в сражението.

Паршендите отделиха стрелци с лъкове, които взеха на мушка войската на Далинар, обаче стрелите им отскачаха от черупките на чулите и не причиниха вреди. Група войници разпрегнаха мостовете и ги изтикаха на място, а стрелците отвърнаха на паршендския огън.

— Не ви ли се струва, че Садеас взе по-малко хора днес? — намеси се Сигзил, който също наблюдаваше армията на Далинар. — Сигурно го е планирал. Може умишлено да е допуснал да го обкръжат.

Мостовете се снишаваха и разтягаха; в ход беше чудесна инженерна работа. През това време се случи нещо подчертано необичайно — двама Броненосци, вероятно Далинар и неговият син, прескочиха пропастта и въвлякоха паршендите в бой. Това позволи на войниците да наместят грамадните мостове и по тях препусна тежката конница в помощ на водачите си. Съвършено различен метод за щурмуване на плато. Каладин установи, че обмисля възможните приложения на видяното.

— Наистина се включва в сражението — отбеляза Моаш. — Мисля, че ще действат заедно.

— Не може да не е по-ефективно — каза Каладин. — Изненадвам се, че не са опитали по-рано.

Тефт изсумтя.

— Понеже не разбираш как мислят светлооките. Върховните принцове не просто искат да победят в дадено сражение. Те искат да победят сами.

— Ще ми се да ме бяха взели в неговата армия — рече Моаш почти благоговейно. Броните на войниците блестяха, очевидно бяха добре обучени. Далинар — Тоягата — се беше прославил с честността си дори повече от Амарам. Хората го знаеха даже в Огнекамък, ала Каладин разбираше каква развала може да се укрие под добре излъсканата гръдна броня.

Все пак онзи мъж, който защити куртизанката на улицата, рече си той, беше в синьо. Адолин, синът на Далинар. Изглеждаше съвършено безкористен, когато се намеси в полза на жената.

Каладин стисна зъби и пропъди тези мисли. Няма пак да се хване.

Няма.

За кратко сражението стана жестоко, но паршендите бяха надвити — смазани между двамата си противници. Скоро отрядът на Каладин поведе победоносните войници да празнуват в лагерите.

Каладин затъркаля сферата между пръстите си. Иначе чистото стъкло при изстиването си беше уловило завинаги една тъничка ивица мехурчета, които на свой ред отразяваха светлината.

Беше на работа в пропастта. Бяха се върнали от сражението толкова бързо, че Хашал, противно на всякакъв разум и логика, беше пратила отряда в пропастта още същия ден. Каладин продължи да върти сферата. В средата й висеше едър кръгъл изумруд, шлифован с десетки мънички фасетки. Нишка ситни мехурчета лежеше до камъка, сякаш искаше да е по-близо до неговото сияние.

Ярка, прозирна зелена Светлина се излъчваше от вътрешността на стъклото и озаряваше пръстите на Каладин. Изумруден броам, най-високата деноминация на парите. Струваше стотици от по-малките сфери. За мостовите това беше цяло състояние. Удивително далечно при това, понеже беше невъзможно да го похарчат. Каладин мислеше, че е в състояние да забележи част от бурята вътре в този камък. Светлината беше като… като част от бурята, пленена от изумруда. Не беше съвсем постоянна; просто изглеждаше така в сравнение с трепкането на свещите, факлите или лампите. Отблизо Каладин виждаше, че светлината се вихри и бушува.

— Какво ще правим с нея? — попита Моаш. Скалата стоеше от другата страна на Каладин. Небето беше сумрачно и долу, на дъното на пропастта, беше по-тъмно от обичайното. Студеното време напоследък беше заменено с пролет, но оставаше неприятно хладно.

Мъжете работеха умело, бързо събираха копия, брони, ботуши и пари от мъртъвците. Заради краткото време, което им беше отпуснато, и заради изтощителния пробег с моста по-рано през деня, Каладин реши да пропуснат обучението с копията. Вместо това трябваше да натрупат повече имущество и да складират част от него тук, долу, за да им послужи да избегнат наказание при следващото слизане.

Докато работеха, се натъкнаха на един светлоок офицер. Доста богат. Само изумруденият броам беше колкото надниците на един роб-мостови за двеста дни. В кесията до нея откриха чипове и марки на стойност общо малко над един броам. Много пари. Богатство. Просто джобни за светлоокия.

— С това можем да прехранваме ранените мостови в продължение на месеци — отбеляза Моаш. — Да купим всички лекарства и превръзки, които си поискаме. Отче на Бурята! Може би да подкупим стражите по периметъра на лагера и да се измъкнем.

— Няма да стане — отговори Скалата. — Невъзможно е да извадим сферите от пропастта.

— Можем да ги глътнем — предложи Моаш.

— Ще се задушиш. Сферите са едрички, а?

— На бас, че мога — заинати се Моаш. Очите му блестяха и отразяваха зеленикавата Светлина. — Толкова пари не съм виждал. Струва си риска.

— Поглъщането не върши работа — обясни Каладин. — Да не мислиш, че стражниците, които ни надзирават в нужниците, са там, за да не избягаме? Обзалагам се, че някой злощастен парш проверява изпражненията ни. Виждал съм да следят кой ходи и колко често. Не сме първите, които обмислят да глътнат сферите.

Моаш се умълча за малко, после сломено въздъхна.

— Вероятно си прав. Гръм да те удари, прав си. Но не можем и да им ги дадем просто така, нали?

— Напротив, можем — отвърна Каладин и стисна сферата в юмрука си. Светлината беше достатъчно ярка, та ръката му да почне да сияе. — Никога няма да можем да я похарчим. Мостови с цял броам? Това ще ни издаде.

— Ама… — подхвана Моаш.

— Ще им я дадем, Моаш. — После вдигна кесията с останалите пари. — Но трябва да открием как да запазим тези.

Скалата кимна.

— Да. Ако предадем тази скъпа сфера, ще мислят, че сме честни, а? Така ще прикрием кражбата и даже ще получим дребна награда. Как обаче можем да направим това, да запазим кесията?

— Работя по въпроса.

— Работи по-бързо тогава — рече Моаш и хвърли поглед към факлата на Каладин, забита между два камъка в стената на пропастта. — Скоро трябва да се качваме.

Каладин разтвори длан и търкулна изумрудената сфера. Как?

— Виждали ли сте нещо по-прекрасно? — попита Моаш, взирайки се в изумруда.

— Това е само една сфера — разсеяно отвърна Каладин. — Инструмент. Някога държах купа, пълна със сто диамантени броама и ми беше казано, че са мои. Понеже така и не ги похарчих, все едно не струваха нищо.

— Сто диамантени? — възкликна Моаш. — Къде… как?

Каладин затвори уста и сам се наруга. Не бива повече да споменавам подобни неща.

— Продължавайте — каза той и върна сферата в черната кесия. — Трябва да бързаме.

Моаш въздъхна, но Скалата добродушно го потупа по гърба и двамата се върнаха при другите мостови. Скалата и Лопен — напътствани от Сил — бяха отвели отряда до голяма камара тела в червено-кафеви униформи. Не знаеше от чия армия са, но бяха сравнително скорошни. Сред телата нямаше паршенди.

Каладин хвърли поглед към Шен, парша мостови, който работеше недалеч. Мълчалив, покорен, як. Тефт все още му нямаше доверие. Каладин донякъде се радваше на това. Сил кацна на стената със стъпала върху камъка и се загледа в небето.

Мисли, рече си Каладин. Как да задържим сферите? Трябва да има начин. Но всяка възможност изглеждаше прекалено опасна. Заловяха ли ги да крадат, вероятно щяха да ги зачислят на друга работа. Каладин не искаше да рискува.

Тихи и бледи зелени духчета на живота започнаха да се появяват наоколо. Подскачаха около мъха и бобинките. Няколко къдроцветни разтвориха червени и жълти листа до него. Каладин все премисляше смъртта на Дуни. Мост Четири не беше в безопасност. Вярно, че напоследък губеха забележително малко от хората си, но все пак намаляваха. И всеки пробег с моста можеше да е същинско бедствие. Достатъчно беше веднъж паршендите да се съсредоточат върху тях. Загубеха ли трима-четирима души, мостът щеше да падне. Вълните от стрели щяха да се удвоят и да погубят всички.

Същият стар проблем, с който Каладин си блъскаше главата ден след ден. Как да защити мостовите, когато всички искат те да са беззащитни и застрашени?

— Ей, Сиг — обади се Картите, понесъл наръч копия. — Ти си странопевец, нали така?

През последните няколко седмици Картите ставаше все по-дружелюбен и се оказа, че много го бива да разприказва хората. Плешивият мъж напомняше на Каладин за ханджия, който винаги бързо предразполага редовните си клиенти.

Сигзил, който беше зает да изхлузва ботушите на положените в редица трупове, стисна устни и изгледа Скалата, като че му казваше „Ти си виновен“. Не му се нравеше, че другите са открили какъв е.

— Защо не ни разкажеш някоя приказка? — предложи Картите и остави товара си. — Та да ни мине по-леко времето.

— Аз не съм някакъв глупав шут или разказвач — отвърна Сигзил и задърпа един ботуш. — Не „разказвам приказки“, а разпространявам познание за култури, народи, мисли и мечти. Нося мир чрез разбиране. Това е свещен дълг на моя орден, вменен от самите Вестители.

— Добре де, защо не започнеш да разпространяваш сега? — рече Картите, изправи се и отри ръце в панталоните си.

Сигзил шумно въздъхна.

— Чудесно. И какво по-точно искате да чуете?

— Разкажи ни за Сияйния крал Алазанси и флотилията от стоте кораба — провикна се Лейтен.

— Не разказвам приказки! — повтори Сигзил. — Аз описвам страни и народи, не се занимавам с кръчмарски истории. Аз…

— Има ли място, където хората живеят в процепи в земята? — попита Каладин. — Град, построен като огромен комплекс от линии в скалата, като че изсечен в нея?

— Сесемалекс Дар — потвърди Сигзил и дръпна ботуш. — Да, това е столицата на кралството Емул и е един от най-древните градове в света. Твърди се, че градът и дори кралството са получили името си от самия Йезриен.

— Йезриен ли? — попочеса се по главата Малоп. — Кой е този? — Малоп имаше гъста коса, чорлава черна брада и татуировки с глифи на ръцете. Освен това не беше най-ярката сфера в купата, тъй да се каже.

— Тук, в Алеткар, го наричате Отеца на Бурята. Или Йезерезе’ Елин. Бил крал на Вестителите. Повелител на Бурите, носител на вода и живот, прочут със своя гняв и избухливост, но и с това, че бил милостив.

— О — смогна да отговори Малоп.

— Кажи ми още за града — настоя Каладин.

— Сесемалекс Дар. Наистина се намира в гигантски цепнатини. Устройството му е съвършено удивително. Защитен е от бурите, защото всяка цепнатина има ръб от едната страна и той пречи на водата от каменистата равнина наоколо да се стича долу. Това, наред с дренажната система, пази от наводнения.

Местните жители са прочути грънчари; градът е важен кръстопът за югозапада. Емулите са племе от народа на аскарките, етнически са макабаки — тъмнокожи като мен. Кралството им граничи с нашето и на младини съм го посещавал неведнъж.

Чудно място, пълно с пътници отблизо и далеч — Сигзил все повече се отпускаше, докато говореше. — Съдебната им система е много благосклонна към чужденците. Човек, който не е от техния народ, не може да притежава дом или дюкян, но към госта се отнасят като към „роднина, дошъл отдалеч, комуто да се окаже всячески любезност и щедрост“. Чужденецът може да се отбие във всяка къща и ще го нахранят, стига да се държи почтително и да дари някакъв плод. Най-много се интересуват от чуждоземните плодове. Обожават Йезриен, обаче не го приемат за фигура от воринската религия. Смятат го за единствен бог.

— Вестителите не са богове — сопна се Тефт.

— За вас не са — отвърна Сигзил. — Други се отнасят иначе. Емулите изповядват нещо, което вашите учени с удоволствие назовават отцепническа религия, която съдържа някои ворински идеи. Но за емулите вашата религия е отцепническата. — Сигзил явно намираше това за забавно, но Тефт само се начумери.

Сигзил продължи с още и още подробности — за надиплените рокли и тюрбаните на жените, за предпочитаните от мъжете роби. За соления вкус на храната и за поздрава за стар приятел — докосваш чело с показалеца на лявата ръка и се покланяш с уважение. Познанията на Сигзил за тези хора бяха внушителни. Каладин забеляза, че от време на време той се усмихва с копнеж, вероятно на спомените от пътешествията.

Подробностите бяха интересни, ала Каладин беше по-удивен от факта, че този град, над който беше прелетял в съня си преди седмици, е истински. Пък и вече не можеше да пренебрегва удивителната бързина, с която се възстанови от раните. Нещо странно ставаше с него. Нещо свръхестествено. А ако има някаква връзка с това, че сякаш всички около него умират?

Коленичи и започна да преравя джобовете на мъртъвците, задължение, което хората му избягваха. Сфери, ножове и други полезни предмети се задържаха. Лични спомени като неизгорени молитви се оставяха у покойниците. Каладин намери няколко циркониеви чипа, които притури в кесията.

Може би Моаш беше прав. Не можеха ли да купят излизането си от лагера, ако успееха да извадят парите от пропастта? Със сигурност така щеше да е по-безопасно. Защо тогава толкова настояваше да научи мостовите да се бият? Защо не беше изоставил всяка мисъл за измъкването им?

Загубил беше Далет и другите от първия отряд копиеносци в армията на Амарам. Да не си въобразяваше, че може да поправи това като обучи нов отряд копиеносци? Искаше да спаси хората, които беше започнал да обиква, или просто искаше да докаже нещо пред себе си?

От опит знаеше, че мъже, които не умеят да се бият, са в крайно неизгодно положение в този свят на войни и бури. Тайното измъкване беше по-добрият вариант, ала той знаеше малко за прокрадването. Освен това, измъкнеха ли се, Садеас бездруго щеше да прати преследвачи подире им. Бедите щяха да ги застигнат. Какъвто и път да поемеха, мостовите щяха да се принудят да убиват, за да останат живи.

Каладин стисна здраво очи и си припомни един от предишните опити за бягство, когато опази свободата на събратята си роби в продължение на цяла седмица. Криеха се из пустошта. Накрая ловците на господаря им ги намериха. Тогава Каладин загуби Налма. Това няма нищо общо със спасяването на хората тук и сега, рече си той. Парите ми трябват.

Сигзил още говореше за емулите.

— За тях — обясняваше странопевецът, — мисълта да ударят лично някого е противна. Воюват по точно противоположния на вас, алетите, маниер. Мечът не е оръжие за водачи. Алебардата е по-добра, после копието, а най-доброто е лъкът.

Каладин извади шепа сфери — небесни марки — от джоба на един войник. Бяха залепнали за буца миризливо и мухлясало свинско сирене. Сбърчи нос и заплакна парите в една локва.

— Светлооките да използват копие? — удиви се Дрей. — Смехотворно.

— Защо? — докачи се Сигзил. — Намирам емулския маниер за интересен. В някои страни смятат войната по принцип за неудовлетворителна. За народа шин например щом ти се налага да се биеш с някого, значи вече си се провалил. В най-добрия случай убийството е дивашки начин за решаване на проблемите.

— Няма да постъпиш като Скалата и да откажеш да се биеш, нали? — попита Белязаният и изгледа рогоядеца с едва прикрит гняв. Скалата изсумтя презрително, обърна гръб на Белязания и почна да тъпче ботушите в голяма торба.

— Не. Струва ми се, всички сме съгласни, че другите начини са неуспешни. Може би ако моят господар знаеше, че още съм жив… но не. Глупаво е. Ще се бия. Щом се налага, копието е приемливо оръжие, макар че — честно казано — предпочитам да има по-голямо разстояние между мен и противника.

— Искаш да кажеш, да стреляш с лък? — поинтересува се Каладин.

Сигзил кимна.

— За моите съотечественици лъкът е благородно оръжие.

— Знаеш ли как се ползва лък?

— Уви, не. Щях да спомена досега, ако притежавах подобно умение.

Каладин се изправи, отвори кесията и прибра умитите сфери при останалите.

— Имаше ли лъкове сред телата?

Мъжете се спогледаха и поклатиха глави. Бурята да го отнесе дано. В ума му беше покълнала една идея, но това я погуби.

— Вземете част от тези копия — рече той. — Отделете ги. Ще ни потрябват за обучението.

— Ама ние трябва да ги предадем — възрази Малоп.

— Не и ако не ги изнесем с нас от пропастта — обясни Каладин. — Всеки път, когато слизаме за събиране, ще запазваме по няколко копия и ще ги струпваме тук долу. Няма да ни трябва много време да съберем достатъчно за обучение.

— Как ще ги извадим, когато тръгнем да бягаме? — попита Тефт и се почеса по брадичката. — Оставените долу копия не ще да са много полезни за тези момци, когато почне истинският бой.

— Ще намеря как да ги кача — отвърна Каладин.

— Все така разправяш — намеси се Белязаният.

— Млъквай, Белязан — рече Моаш. — Той знае какво прави.

Каладин примигна. Нима Моаш се обади в негова защита?

Белязаният се изчерви.

— Не исках да прозвучи така, Каладин. Само питам, това е всичко.

— Разбирам те. Това е… — Каладин млъкна, понеже Сил влетя в пропастта във вид на гънеща се панделка.

Кацна на един издаден от стената камък и отново прие женския си облик.

— Намерих още една група тела. Предимно на паршенди.

— Лъкове? — попита Каладин. Неколцина от мостовите зяпнаха, но бързо забелязаха, че се взира в едно празно място. Тогава си кимнаха разбиращо.

— Мисля, че има. По-нататък по този коридор. Не са далеч.

Мостовите бяха почти готови с труповете от тази камара.

— Събирайте вещите — нареди Каладин. — Намерил съм друго място за претърсване. Трябва да струпаме колкото можем повече и да складираме част долу в пропастта, на някое място, където няма вероятност водата да ги завлече.

Мостовите събраха намереното, метнаха торбите на рамо, взеха по едно-две копия и бързо потеглиха в усойната пропаст след Сил. Подминаха цепнатини в древната скала, където бяха струпани стари, измити от бурите, кости. Представляваха обрасла с мъх могилка от бедрени кости, пищяли, черепи и ребра. Между кокалите нямаше кой знае какво за взимане.

След четвърт час се добраха до намереното от Сил място. Паршендите лежаха на камари, смесени тук-там с алетски войници в синьо. Каладин коленичи до един от тях. Разпозна извезаните на куртката глифи на Далинар Колин. Защо армията на Далинар се присъедини към тази на Садеас в битката? Какво се беше променило?

Каладин даде на хората си да започнат да проверяват алетските трупове, докато той самият приближи до един от мъртвите паршенди. Беше доста по-пресен от войника на Далинар. Мостовите откриваха много по-малко трупове на паршенди, отколкото на алети. Не само във всяко сражение паршендите бяха по-малко, но и за тях вероятността да намерят смъртта си в пропастите беше незначителна. Сигзил също така предположи, че телата на паршендите са доста по-масивни от човешките и не се носят така лесно по водата.

Каладин обърна тялото на една страна и с това предизвика внезапно съскане от дъното на отряда. Видя как Шен се спуща напред с нетипична страст.

Тефт светкавично улови парша отзад и му приложи душаща хватка. Останалите мостови се изправиха удивени. Някои даже по рефлекс заеха заучените стойки.

Шен се бореше едва-едва с хватката на Тефт. Паршът изглеждаше различно от мъртвите си братовчеди; когато се намираше толкова близо до тях, разликите бяха много по-очевидни. Шен, подобно на повечето парши, беше нисък и леко закръглен. Набит, силен, но не и заплашителен. Трупът в краката на Каладин обаче беше мускулест, с телосложение като на рогоядец, на ръст почти колкото Каладин, но много по-широкоплещест. И паршите, и паршендите имаха кожа на шарки, ала само последните бяха с онези странни червено-оранжеви израстъци като броня по главите, гърдите, ръцете и краката.

— Пусни го — рече Каладин с любопитство.

Тефт го изгледа косо, после неохотно изпълни нареждането. Шен се препъна по неравната земя и внимателно, но твърдо избута Каладин от трупа. Застана с гръб, като че го бранеше от Каладин.

— Такова нещо — рече Скалата и се приближи — той правеше и преди. Когато двамата с Лопен го водихме да събираме имущество.

— Той пази телата на паршендите, ганчо — добави Лопен. — Все едно е готов да те наръга с ножа сто пъти, ако поместиш някое.

— Те всичките са такива — обади се Сигзил зад тях.

Каладин учудено се обърна.

— Паршите работници — обясни Сигзил. — Позволено им е да се грижат за своите мъртви; това е едно от малкото неща, от които видимо се вълнуват. Разлютяват се, ако друг пипа телата. Увиват ги в саван и ги отнасят в пустошта, където ги полагат върху каменни плочи.

Каладин погледна Шен. Чудя се…

— Вземете вещите на паршендите — рече той на хората. — Тефт, май ще ти се наложи да държиш Шен през цялото време. Не мога да допусна да се опита да ни спре.

Тефт го изгледа страдалчески; той още беше на мнение, че трябва да сложат Шен най-отпред на моста и да го оставят да умре. Но се подчини, избута парша и го задържа с помощта на Моаш.

— И, хора — отбеляза Каладин, — работете почтително с мъртвите.

— Те са паршенди — възрази Лейтен.

— Знам. Но това тормози Шен. Той е един от нас, затова нека го дразним възможно най-малко.

Паршът неуверено отпусна ръце и се остави Тефт и Моаш да го издърпат по-далеч. Изглежда се беше отказал. Паршите мислеха бавно. Колко от казаното беше разбрал Шен?

— Не искаше ли да намериш лък? — попита Сигзил, коленичи и измъкна изпод едно тяло извит паршендски лък. — Няма тетива.

— Има в кесията на тоя приятел — рече Картите и измъкна нещо от кесията на пояса на друг паршенд. — Може още да е добра.

Каладин взе лъка и тетивата.

— Някой да знае как се ползва това?

Мостовите се спогледаха. Лъковете бяха безполезни при лова на всякакви животни с черупка; прашките вършеха далеч по-добра работа. Лъкът всъщност ставаше само за убиване на хора. Каладин погледна въпросително Тефт, но онзи поклати глава. Не беше обучен да ползва лък. Каладин също.

— Просто е — обади се Скалата, докато преобръщаше един труп. — Слагаш стрелата на тетивата. Държиш по-далеч от себе си. Дърпаш яко. Пускаш.

— Не вярвам да е толкова лесно — отговори Каладин.

— Едва смогваме да учим момчетата да боравят с копие, Каладин — рече Тефт. — Да не си си наумил да учиш някого как се стреля с лък? При това без учител?

Каладин си замълча. Пъхна лъка и тетивата в торбата си, притури няколко стрели, после помогна на другарите си. Час по-късно вече крачеха през пропастите към стълбите. Факлите им съскаха. Спущаше се здрач. Колкото повече се стъмваше, толкова по-противни ставаха пропастите. Сенките бяха по-дълбоки, далечните звуци от капещата вода, падащите камъни и вятъра бяха по-злокобни. Каладин свърна зад един ъгъл и в миг многокраките кремлинги, които щъкаха по стената, се стрелнаха в някаква цепнатина.

Разговорът вървеше тихо и Каладин не се включи. От време на време хвърляше око на Шен. Мълчаливият парш крачеше със сведена глава. Ограбването на паршендските трупове го беше разстроило дълбоко.

Мога да използвам това, помисли Каладин. Обаче смея ли да го сторя? Би било рисковано. Много рисковано. Веднъж вече беше осъден, задето провали хода на сражението.

Първо сферите, рече си той. Измъкнеше ли тях, значи можеше да измъкне и други вещи. Най-сетне зърна сянка над пропастта. Бяха достигнали първия от постоянните мостове. Каладин повървя още малко с хората си, докато стигнаха до едно място, където пропастта беше най-плитка.

Спря. Хората се събраха около него.

— Сигзил, ти поназнайваш нещо за лъковете — каза той. — Трудно ли е според теб да се удари мостът със стрела?

— Случайно съм хващал лък, Каладин, но не мога да се определя като познавач. Не ще да е особено трудно според мен. Разстоянието е колко — петдесетина стъпки?

— Каква е целта? — попита Моаш.

Каладин извади пълната със сфери кесия и шавна многозначително вежди.

— Връзваме кесията към стрелата, изстрелваме я и я забиваме отдолу на моста. После, когато правим пробег, Лопен и Дабид поизостават, пийват малко вода близо до този мост. Пресягат се и измъкват стрелата. Така вземаме сферите.

Тефт подсвирна.

— Умно.

— Така можем да измъкнем всички сфери — възкликна Моаш. — Даже и…

— Не — отсече Каладин. — И по-дребните сфери ще са достатъчно опасни; хората ще почнат да се чудят откъде мостовите имат толкова пари.

Щеше да му се наложи да купува лекарства и превръзки от различни аптеки, за да скрие притока на пари.

Моаш изглеждаше унил, но останалите бяха въодушевени.

— Кой иска да пробва? — попита Каладин. — Може първо да се упражним и после да стреляме с привързаната кесия. Сигзил?

— Не знам искам ли да се нагърбвам с това — отговори Сигзил. — Вероятно ти би трябвало да опиташ, Тефт.

Тефт се почеса по брадичката.

— Вероятно. Май че. Колко трудно може да е?

— Колко трудно? — внезапно се намеси Скалата.

Каладин го погледна. Скалата беше най-отзад в групата, но лесно се забелязваше заради ръста си. Стоеше със скръстени ръце.

— Колко трудно, Тефт? — продължи той. — Петдесет стъпки не е твърде далеч, но изстрелът не е лесен. Пък и с привързана кесия с тежки сфери? Ха! Освен това, трябва да забиете стрелата близо до страната на моста, за да може Лопен да я достигне. Не уцелите ли, губите всички сфери. А ако съгледвачите горе при моста видят как от пропастта излита стрела? Ще си рекат, че е подозрително, а?

Каладин стрелна рогоядеца с поглед. Просто е, беше казал той. Държиш по-далеч от себе си… пускаш…

— Добре — каза Каладин, като държеше Скалата под око. — Предполагам, че просто трябва да опитаме. Без тези пари ранените ще умрат.

— Можем да изчакаме поредното бягане с моста — предложи Тефт. — Да вържем едно въже за него и да го хвърлим долу, а следващия път да окачим кесията за него…

— Петдесет стъпки въже? Купуването на нещо подобно би привлякло доста внимание.

— Не, ганчо, не би — рече Лопен. — Имам братовчед, който работи на едно място, дето продават въже. Лесно мога да ти набавя, срещу пари де.

— Може — каза Каладин. — Но остава още да го скриеш в боклука, после да го спуснеш незабелязано в пропастта. И да го оставиш да си виси там няколко дни? Ще го видят.

Мъжете кимнаха в знак на съгласие. Скалата явно се чувстваше много неудобно. Каладин с въздишка извади лъка и няколко стрели.

— Просто ще се наложи да опитаме. Тефт, защо ти не…

— Ох, в името на призрака на Кали’ калин — промърмори Скалата. — Хайде, дай ми лъка. — Поразбута мостовите и взе оръжието. Каладин прикри усмивката си.

Скалата вдигна поглед и прецени разстоянието в чезнещата светлина. Закрепи тетивата и протегна ръка. Каладин му подаде стрела. Скалата се прицели надолу по пропастта и стреля. Стрелата се понесе бързо и затропа по стените.

Рогоядецът кимна на себе си и посочи кесията на Каладин.

— Взимаме само пет сфери. Добавим ли дори една, става прекалено тежко. Лудост е да опитваме и с пет. Празноглави равнинци.

Каладин се усмихна, отброи пет сапфирени марки — общо надниците на мостови за два месеца и половина — и ги сложи в празна кесия. Даде я на Скалата, който извади нож и взе да дълбае улейче в дървото под острието на стрелата.

Белязаният скръсти ръце и се облегна на обраслата с мъх стена.

— Това е кражба, нали разбирате.

— Да — отговори Каладин, без да сваля очи от Скалата. — И ни най-малко не се чувствам зле от това. А ти?

— Никак даже — каза Белязаният и се ухили. — Мисля, че когато някой се старае да причини смъртта ти, всички очаквания за вярност от твоя страна отиват на вятъра. Но рече ли някой да иде при Газ…

Останалите мъже изведнъж станаха нервни и не един и двама погледнаха Шен, макар че според Каладин Белязаният нямаше него предвид. Ако някой от мостовите предадеше другарите си, щеше да получи награда.

— Дали да не сложим стража? — обади се Дрей. — Знаете, да сме сигурни, че никой няма да се промъкне и да говори с Газ?

— Няма да правим нищо такова — отвърна Каладин. — Какво ще постигнем така? Да се заключим в казармата и да се подозираме взаимно, та никога нищо да не свършим? — Той поклати глава. — Не. Това е само още една опасност. Истинска опасност, но не можем да си хабим силите да се дебнем. Така че, продължаваме.

Белязаният не изглеждаше много убеден.

— Ние сме Мост Четири — твърдо заговори Каладин. — Заедно сме се изправяли срещу смъртта. Трябва да си имаме доверие. Не можете да влизате в бой, докато се чудите дали другарите ви изведнъж няма да минат на страната на противника. — Той погледна всеки един от хората си в очите. — Аз ви вярвам. На всички. Ще минем през това и ще го направим заедно.

Последваха няколко утвърдителни кимвания; Белязаният изглеждаше поласкан. Скалата привърши с дялкането и здраво върза кесията за стрелата.

Сил продължаваше да седи на рамото на Каладин.

— Искаш ли да ги наглеждам? Да сме сигурни, че никой няма да направи онова, което Белязаният допусна?

Каладин се поколеба, обаче кимна. Най-добре да е сигурен. Просто не му се щеше да се налага хората да мислят по този начин.

Скалата претегли стрелата в ръка.

— Почти невъзможен изстрел — оплака се той. Сетне с едно плавно движение запъна стрелата, обтегна тетивата до лицето си и се разположи точно под моста. Кесията висеше и потропваше по стрелата. Мостовите затаиха дъх.

Скалата стреля. Стрелата полетя нагоре край стената на пропастта толкова бързо, че почти беше невъзможно да се проследи. Дочу се глухо тракване, когато попадна в дървото. Каладин зачака напрегнато, но стрелата не се измъкна. Остана да виси със скъпоценните сфери горе, току до ръба на моста, където лесно можеха да я достигнат.

Каладин потупа Скалата по рамото, а останалите го приветстваха.

— Няма да използвам лъка в сражение — рече Скалата. — Трябва да знаеш това.

— Обещавам — отговори Каладин. — Ще те взема, ако си съгласен, но няма да те принуждавам.

— Няма да се бия — повтори Скалата. — Това не е моето място. — Вдигна поглед към сферите и бегло се усмихна. — Но да стрелям по моста не е проблем.

— Как се научи? — попита Каладин.

— Тайна — отсече Скалата. — Вземи си лъка и не ми досаждай повече.

— Добре. Но не знам мога ли да ти обещая, че няма да ти досаждам повече. Може да ми потрябват още няколко изстрела.

Каладин се обърна към Лопен и продължи:

— Наистина ли можеш да купиш въже без да привличаш внимание?

Лопен се облегна на стената и отговори:

— Братовчед ми никога не ме е предавал.

— Впрочем, колко братовчеди имаш? — полюбопитства Безухият Якс.

— Човек никога няма достатъчно братовчеди — рече Лопен.

— Хубаво. Въжето ни трябва — каза Каладин, а в ума му вече зрееше план. — Купи го, Лопен. Горе ще обменя тези сфери, за да го платиш.

56 Тази проклета книга

Далинар се сражаваше и Вълнението пулсираше в него, докато размахваше Меча си от гърба на Храбрец. Около него паршендите падаха с почернели изгорени очи.

Нападаха го по двойки, и всяка от тях опитваше да го удари от различна посока, за да го държат зает и — така поне се надяваха — дезориентиран. Ако някоя двойка успееше да го достигне, докато върши друго, можеха и да го свалят от коня му. След много удари брадвите и боздуганите можеха да строшат Бронята му. Тази тактика бе много скъпа; около Далинар всичко бе застлано с трупове. Всяка тактика срещу Броненосец бе скъпа.

Далинар непрекъснато пришпорваше Храбрец, танцуваше на всички страни и въртеше Меча нашироко. Бе излязъл малко пред строя на хората си. На Броненосеца му трябваше пространство, за да се бие; Остриетата бяха толкова дълги, че съществуваше истинска опасност да нараниш някого от своите. Почетната му гвардия щеше да го приближи само ако паднеше или възникнеше опасност за него.

Вълнението го подтикваше и го правеше по-силен. Не изпита слабостта или погнусата от преди няколко седмици на бойното поле. Може би се бе тревожил безпричинно.

Обърна Храбрец точно навреме, за да посрещне две двойки паршенди, които го приближаваха откъм гърба и пееха спокойно. Смушка коня с колене и направи майсторски страничен скок, като преряза вратовете на двама от паршендите и ръката на третия. Очите на първите двама изгоряха и те паднаха. Третият изпусна оръжието си от внезапно обездвижената ръка с прерязани нерви.

Четвъртият се измъкна и хвърли яростен поглед на Далинар. Това бе един от паршендите, които не носеха бради, и в лицето му имаше нещо странно. Бузите бяха малко като на…

Това жена ли беше?, изненадано си помисли Далинар. Не може да бъде. Не може ли?

Зад него войниците му нададоха радостни викове, когато множество паршенди се оттеглиха, за да се престроят. Далинар свали Меча; металът блестеше, а във въздуха около него се стрелкаха духчета на славата. Имаше още една причина да стои начело на хората си. Броненосецът не бе само сила на разрушението; той крепеше и бойния дух. Мъжете се сражаваха по-сърцато, когато виждаха Сияйния си господар да поваля враг след враг. Броненосците повеждаха сраженията.

За момента паршендите бяха разбити, Далинар слезе от Храбрец и отиде при скалите. Навсякъде лежаха тела без петна кръв по тях, но когато доближи мястото, където войската му се бе сражавала, камъните бяха покрити с оранжево-червена кръв. По земята се стрелкаха кремлинги и пиеха течността, а между тях се носеха духчета на болката. Ранените паршенди лежаха и гледаха право в небето; лицата им бяха маски от болка; пееха си спокойна и натрапчива песен. Понякога просто шепнеха. Никога не викаха, докато умираха.

Далинар усети как Вълнението отслабва, когато доближи почетната си гвардия.

— Твърде близо са до Храбрец — каза той на Телеб и му подаде юздите. Покривалото на ришадиеца бе изпъстрено с капки пот. — Не искам да го излагам на опасност. Някой да го откара до задните линии.

Телеб кимна и повика с ръка един войник, за да му предаде заповедта. Далинар хвана Меча си и огледа бойното поле. Паршендите се престрояваха. Както винаги, стратегията им се опираше на двойките. Всяка двойка носеше различни оръжия, като често единият от войниците бе гладко избръснат, а другият носеше брада с вплетени в нея скъпоценни камъни. Учените му бяха предположили, че става дума за някакъв вид примитивно чиракуване.

Далинар оглеждаше безбрадите и търсеше набола брада. Такава не се наблюдаваше, а и доста имаха леко женствени черти на лицата си. Можеше ли воините без бради да са жени? Не бяха твърде надарени в гърдите, и фигурите им бяха като на мъжете, ала странната броня на паршендите може би скриваше нещо. Безбрадите изглеждаха с няколко пръста по-ниски, и формата на лицето им… като ги разглеждаше, му се струваше възможно. Нима двойките бяха съпрузи, които се сражават заедно? Това му се стори едновременно причудливо и привлекателно. Възможно ли бе въпреки шестте години война никой да не се бе постарал да проучи пола на противниците им?

Да. Оспорваните плата бяха толкова отдалечени, че никой не донасяше телата на паршендите; само изпращаха хора да вадят скъпоценните камъни от брадите им или да събират оръжията им. От смъртта на Гавилар насетне на изучаването на паршендите бяха отделени много малко усилия. Всички ги искаха мъртви, а ако имаше нещо, в което алетите да са добри, то бе да убиват.

От теб се очаква да ги убиваш, каза си Далинар, а не да проучваш културата им. Но реши да нареди на войниците си да вземат няколко трупа за учените.

Насочи се към друг участък от бойното поле, стискаше Меча с две ръце пред себе си, като внимаваше да не изпревари войниците. На юг можеше да види как знамето на Адолин се вее, докато синът му води дивизията си срещу паршендите там. Напоследък момчето бе нетипично затворено в себе си. Грешката му по отношение на Садеас явно го бе направила по-замислен.

От западната страна гордо се развяваше знамето на самия Садеас, докато отрядите му отблъскваха паршендите от какавидата. Бе дошъл пръв, както по-рано, и бе нападнал паршендите, за да могат хората на Далинар да пристигнат. Далинар бе обмислял да изреже скъпоценното ядро, тъй че алетите да могат да се оттеглят, но защо да приключват боя толкова бързо? И двамата със Садеас смятаха, че същността на съюза им е да унищожат колкото може повече от паршендите.

Колкото повече паршенди убиеха, толкова по-бързо щеше да свърши тази война. Следователно, засега планът на Далинар работеше. Нападенията му бяха твърде бавни, и това позволяваше на паршендите да изберат много добра позиция. Садеас бе бърз — още повече щом можеше да не взема всички и да наблегне изцяло на скоростта — и с ужасяваща ефективност успяваше да закара войската си да се бие на платата, но войниците му не бяха толкова добре обучени като далинаровите. Ако Садеас успееше да пристигне пръв и да удържи достатъчно дълго, та Далинар да прехвърли своите хора, по-доброто обучение — и по-добрите Остриета — на армията на дома Колин удряха паршендите като чук върху наковалнята на Садеас.

Обаче изобщо не беше лесно. Паршендите се биеха като пропастни чудовища.

Далинар ги нападна, замахваше с Меча и убиваше паршенди на всички страни. Не можеше да се удържи да не изпитва неохотно уважение към тях. Малцина хора смееха да нападнат направо Броненосец — поне без цялата маса на армията им да ги подтиква напред, почти против волята им.

А паршендите атакуваха смело. Далинар се въртеше и ги поваляше, а в него Вълнението вибрираше. С обикновения меч боецът гледаше преди всичко да направлява ударите си, да сече и да е готов за отката. Трябваха бързи, внезапни удари, които да описват малка дъга. Неговото оръжие беше различно. Мечът му бе огромен, но невероятно лек. Никога нямаше откат; усещането при ударите беше, сякаш замахваш през въздуха. Умението се състоеше в това да направляваш инерцията и да не спираш да движиш меча.

Четирима паршенди се нахвърлиха срещу него; явно знаеха, че близкото нападение е един от най-добрите начини да го извадят от строя. Ако се приближаха твърде много, дължината на ефеса на Острието му и материалът на Бронята щяха да го затруднят да се бие. Далинар се завъртя в дълга атака на височината на кръста си. Отбелязваше смъртта на паршендите по лекото разтрисане на Острието, когато то преминеше през гърдите им. Уби и четиримата и изпита пристъп на задоволство.

Веднага последва пристъп на погнуса.

Проклятие!, помисли си той. Не отново! Обърна се към друга група паршенди, докато очите на първите догаряха и изпускаха дим.

Хвърли се в нов пристъп — развъртя Меча в кръг над главата си и после го доближи към земята. Умряха шестима паршенди. Усети убождане от съжаление заедно с удоволствието от Вълнението. Със сигурност тези паршенди — тези войници — заслужаваха уважение, а не ликуване, докато загиваха.

Спомни си времето, когато Вълнението беше най-силно. Когато заедно с Гавилар на младини подчиниха върховните принцове, отблъснаха ведените, воюваха с хердазийците и унищожиха решийците от Акак. Веднъж жаждата за битка за малко да го накара да нападне самия Гавилар. Далинар още можеше да си спомни ревността в деня преди близо десет години, когато желанието да нападне Гавилар — единствения достоен противник, когото виждаше, човека, който бе спечелил ръката на Навани — за малко да го погълне.

Почетната му гвардия нададе вик, когато паршендите паднаха. Усети се празен, но задържа Вълнението и здраво овладя чувствата си. Освободи Вълнението и то запулсира в него. За щастие, призляването отмина, което беше добре, понеже друга група паршенди го нападна отстрани. Изпълни обръщане във Вятърната позиция, премести краката си, сниши рамо и предаде тежестта си на Меча при завъртането.

Повали трима с един удар, но четвъртият се измъкна зад покосените си другари и влезе в обсега на Далинар с размахан чук. Очите му се бяха разширили от гняв и решимост, въпреки че не викаше. Просто продължи песента си.

Ударът му срещна шлема на Далинар. Главата му се отмести настрани, но Бронята пое по-голямата част от натиска и по нея се появиха само няколко малки надлъжни пукнатини. Далинар ги видя да просветват слабо и да изпускат малко Светлина в края на визьора му.

Паршендският боец бе твърде близо. Далинар остави Меча си. Оръжието изчезна в мъгла, той вдигна бронираната си ръка и блокира следващия удар на чука. После замахна с другата си ръка и стовари юмрук в рамото на неприятеля. Тласъкът го събори на земята. Песента му секна. Далинар стисна зъби, пристъпи, ритна мъжа в гърдите и подхвърли тялото му на двадесет крачки. Бе се научил да внимава с паршендите, които не са напълно обезвредени.

Далинар свали ръце и започна да призовава Меча. Отново се усети силен и страстта от битката се върна при него. Не бива да се чувствам зле от това, че убивам паршендите. Това е правилно.

Спря се, защото забеляза нещо. Какво бе нещото на съседното плато? Приличаше на…

На втора паршендска армия.

Няколко от разузнавачите му бързаха към редиците, но Далинар можеше да се досети какви новини носеха.

— Отче на Бурите! — изруга той и посочи с върха на Меча си. — Дайте предупреждение! Приближава ни втора войска!

Неколцина хукнаха да изпълняват заповедта му. Трябваше да го очакваме, премина през главата му. Ние започнахме да водим по две войски на плато, и ето че те са направили същото.

Но това означаваше, че по-рано са ограничавали сами себе си. Дали са го правели, защото са разбрали, че бойните полета оставят малко място за маневриране? Или е било заради бързината? Не звучеше смислено обаче — алетите трябваше да се притесняват за мостовете като за места, където движението става все по-затруднено с въвеждането на нови военни части в боя. Паршендите можеха да прескачат пропастите. Защо тогава пращаха по-малко войски от общата си численост?

Проклятие, безсилно си каза той. Знаем толкова малко за тях!

Заби Меча си в близката скала, за да не изчезне. Започна да издава заповеди. Почетната му гвардия веднага направи формация около него, изпрати съгледвачи и вестоносци. За кратко време от боец на предната линия той се превърна в пълководец-тактик.

Промяната на стратегията им отне време. Понякога армията беше като голям чул, движеше се неповратливо и реагираше бавно. Преди заповедите му да могат да бъдат изпълнени, новата войска на паршендите започна да преминава на северната страна. Там се сражаваше Садеас. Далинар не можеше да разгледа добре, а докладите на разузнавачите отнемаха много време.

Той погледна настрани; наблизо имаше високо скално образувание. Страните му бяха неравни, тъй че изглеждаше малко като купчина нахвърляни една върху друга дъски. Посред един доклад грабна Меча си, затича се през каменистата земя и сплеска няколко скални пъпки с бронираните си ботуши. Синята гвардия и куриерите го последваха бързо.

До скалата Далинар остави Меча си и той изчезна сред дим. После скочи нависоко, хвана се за камъка и се закатери по него. Секунди по-късно се озова на плоския връх на скалите.

Пред него се простря бойното поле. Главната сила на паршендите представляваше маса от червено и черно в центъра на платото, притисната от алетите от двете страни. Мостовите отряди на Садеас чакаха, оставени на западното плато, а новият отряд на паршендите идваше от север право на бойното поле.

Отче на Бурите, бива ги да скачат, рече си Далинар, като гледаше как паршендите преодоляват разстоянието с мощни скокове. Шест години война бяха показали на Далинар, че хората — особено лековъоръжените — могат да надбягат паршендите, ако имат да покриват по-дълго разстояние. Но масивните и мощни крака на паршендите можеха да ги изпращат надалече при скокове.

Нито един от неприятелите не стъпи накриво при пресичането на пропастта. Доближаваха я бегом, после изведнъж се затичваха много бързо за около десет стъпки и се хвърляха напред. Новите попълнения настъпиха на юг, точно срещу армията на Садеас. Далинар вдигна длан срещу ярката слънчева светлина и му се стори, че може да различи личното знаме на Садеас.

То стоеше точно на пътя на паршендите; Садеас все гледаше да остава на сигурна позиция в тила на армията си. Изведнъж обаче тази позиция стана фронтова линия, а останалите части на Садеас бяха твърде бавни, за да прекратят боя и да реагират. Той нямаше никаква подкрепа.

Садеас!, мина през ума на Далинар, той стъпи на ръба на скалата, а наметалото му се развяваше на вятъра. Трябва да му изпратя резервните си копиеносци…

Не, ще бъдат твърде бавни.

Копиеносците не можеха да стигнат до него. Но човек на кон можеше и да успее.

— Храбрец! — ревна Далинар и скочи от скалата. Стъпи върху камъните долу, Бронята пое удара и те се напукаха. Около него се понесе Светлина на Бурята от Бронята, а наколенниците леко изскърцаха.

Храбрец се изскубна от гледачите си и препусна през камъните при вика на Далинар. Конят приближи, Далинар улови дръжките на седлото и се метна горе.

— Следвайте ме, ако можете — извика той на почетната си гвардия — и пратете вестоносец на сина ми, за да му съобщи, че сега той е начело на войските ни!

Далинар обърна Храбрец и препусна по края на бойното поле. Гвардейците му викнаха конете си, но щеше да им е трудно да застигнат ришадиеца.

Така да бъде.

Сражаващите се войници от дясната му страна се сляха в размазано петно. Наведе се ниско в седлото, а вятърът свиреше в ушите му и свистеше покрай Бронята. Протегна ръка и призова Заклеващия. Той падна в ръката му, димящ и заскрежен, докато обръщаше Храбрец към западния край на бойното поле. Първата войска на паршендите се намираше между неговите хора и силите на Садеас. Нямаше време да ги заобикаля, затова пое дълбоко дъх и навлезе право в центъра на строя им. Редиците им бяха разтеглени заради начина, по който се биеха.

Храбрец препускаше през неприятелите, те се хвърляха встрани от пътя на едрия жребец и проклинаха на мелодичния си език. Копитата чаткаха по скалата; Далинар подкарваше Храбрец с колене. Трябваше да не губят инерцията. Някои от паршендите, които се биеха на предната линия срещу хората на Садеас, се обърнаха и се затичаха срещу него. Схванаха открилата се възможност. Ако Далинар паднеше, щеше да се окаже сам, заобиколен от хиляди врагове.

Сърцето му затуптя, щом протегна Меча си и опита да замахне срещу паршендите най-близо до него. За мигове достигна северозападния им ред. Тук неприятелите му се построиха, вдигнаха копия и ги опряха на земята.

Мълния!, помисли си Далинар. Досега паршендите не бяха поставяли копия по този начин срещу тежка кавалерия. Започваха да се учат.

Далинар се понесе срещу строя им, в последния миг обърна Храбрец и препусна право покрай стената от копия. Протегна Меча си настрани, отряза върховете на копията и удари няколко ръце. Пред него групичка паршенди бяха позагубили твърдост. Далинар пое дълбоко дъх, пришпори Храбрец право срещу тях и отсече още няколко върхове на копия. Един отскокна от бронята на рамото му, а Храбрец отнесе дълга драскотина от лявата си страна.

Инерцията им ги понесе напред, те газеха паршендите и с цвилене жребецът разкъса линията им точно там, където главните сили на Садеас отблъскваха неприятеля.

Сърцето на Далинар препусна. Войската на Садеас се сля в някакво петно, докато той галопираше към задните редици, където хората в безпорядък опитваха да отблъснат новите сили на неприятеля. Хората крещяха и умираха — хаос от алетско зелено и паршенди в червено и черно.

Там! Далинар за миг зърна флага на Садеас да плющи, преди да падне. Скочи от седлото на Храбрец и стъпи върху камъните. Конят разбра и се отдръпна. Раната му бе лоша и Далинар нямаше да го излага на още опасности.

Време беше клането да започне отново.

Вряза се в отрядите на паршендите отстрани, някои се обърнаха и в обичайно спокойните им очи се изписа изненада. Понякога паршендите изглеждаха странни, но емоциите им бяха съвсем човешки. Вълнението се засили и Далинар не го потисна. То му трябваше твърде много. Негов съюзник бе в опасност.

Настъпи мигът да пусне на воля Тоягата.

Втурна се посред паршендските редици. Поваляше ги, все едно прислужник отръсква трохите от масата след някое ядене. Нямаше точност, нито контрол, нито внимателно подбиране на няколко отряда с почетната гвардия зад гърба му. Това бе безпощадна атака, с цялата смъртоносна мощ на опитен, подсилен от Бронята и Меча убиец. Бе като буря, сечеше напряко през крака, тела, ръце, вратове; убиваше, убиваше, убиваше. Бе водовъртеж от смърт и стомана. Оръжията отскачаха от Бронята му и оставяха дребни пукнатинки. Убиваше на купове, не спираше да се движи и си пробиваше път към мястото, където бе паднало знамето на Садеас.

Очите изгаряха, мечовете стърчаха към небето, паршендите пееха. Сгъстеността на строя им — те се блъскаха едни други там, където удряха войските на Садеас — им пречеше. Но не и на Далинар. Не се безпокоеше от приятелски удари или от засядане на оръжието си в нечие тяло или броня. Ако на пътя му се изпречваха мъртви тела, той минаваше през тях — мъртвата плът се режеше като стомана или дърво.

Кръвта на паршендите плискаше във въздуха, а Далинар убиваше, сечеше, после си пробиваше път през блъсканицата. Мечът косеше от рамото до страната, напред и назад, а от време на време Далинар се обръщаше, за да замахне срещу тези, които се опитваха да го убият откъм гърба.

Спъна се в ивица зелен плат. Знамето на Садеас. Далинар се завъртя и се огледа. Зад себе си бе оставил редица от трупове; други от паршендите я заобикаляха бързо, но внимателно и се насочваха към него. Освен откъм лявата му страна. Нито един от паршендите от нея не се обърна срещу него.

Садеас! Далинар скочи и започна да покосява паршендите откъм гърба. Една група се бе скупчила в кръг и удряше върху нещо на земята. Това нещо изпускаше Светлина на Бурята.

Съвсем наблизо лежеше захвърлен голям боен чук за Броненосец, паднал на мястото, където Садеас го бе изпуснал. Далинар отново скочи, остави Меча си и грабна чука. Изрева и го стовари върху групата, натъркаля десетина паршенди настрани, обърна се и замахна на другата страна. Във въздуха хвръкнаха полетелите назад тела.

При толкова близък бой чукът вършеше по-добра работа; Острието просто щеше да убие хората, да остави труповете им на земята и те да продължат да притискат Садеас. Чукът направо отхвърляше телата настрани. Далинар скокна в средата на мястото, което току-що бе разчистил, и стъпи разкрачен над тялото на Садеас. Отново призова Меча си, замахна с чука и разпръсна неприятелските войници.

На деветия удар на сърцето хвърли чука в лицето на един от паршендите и остави Заклеващия да се върне в ръцете му. Веднага зае Вятърна позиция и погледна надолу. Бронята на Садеас изпускаше Светлина от десетина счупвания и пукнатини. Нагръдникът бе напълно строшен; стърчаха счупени и назъбени парчета метал, а отдолу се виждаше униформата. От дупките излизаха струйки светъл дим.

Нямаше време да проверява жив ли е още. Сега паршендите виждаха в ръцете си не един, а двама Броненосци, и се нахвърлиха на Далинар. Войниците им падаха един след друг, а Далинар ги избиваше със замахвания и защитаваше пространството около себе си.

Не можеше да ги спре. Бронята му получи удари, най-вече по налакътниците и по гърба. Напука се като кристал под много силен натиск.

Той изръмжа и посече четирима паршенди, докато други двама го удариха отзад и бронята му се разтърси. Завъртя се и уби единия, а другият едвам се измъкна от обхвата му. Далинар започна да се задъхва и при по-бързите движения оставяше ивици Светлина във въздуха. Усещаше се като окървавен хищник, който опитва да отблъсне хиляда други хищници наведнъж.

Но той не бе чул, чиято единствена защита бе да се скрие в черупката си. Той убиваше, и Вълнението вътре в него достигна върха си. Усещаше истинска опасност, опасността да падне, и това накара Вълнението да се засили. Едва не се задави с него; изпитваше радост, удоволствие, желание. Опасността. Повече и повече удари го достигаха; все повече паршенди успяваха да се снишат или да се измъкнат от пътя на Острието му.

Усети ветрец откъм гърба на Бронята си — хладен, ужасен, смразяващ. Пукнатините се разширяваха. Ако нагръдникът избухнеше…

Изкрещя, стовари меча си върху паршендския боец, овъгли очите му и го събори без драскотина по кожата. Далинар вдигна меча си, завъртя се и преряза крака на друг неприятел. Вътре в него вилнееше буря от чувства, а челото му под шлема бе мокро от пот. Какво щеше да стане с алетската армия, ако той и Садеас загинеха тук? Двама Върховни принцове убити в една и съща битка, загубени две Брони и един Меч?

Не можеше да се случи. Нямаше да падне тук. Все още не знаеше дали е луд или не. Не можеше да умре, преди да е разбрал!

Изведнъж цяла редичка паршенди, които не бе атакувал, загинаха. През тях нахлу фигура в яркосиня Броня. Адолин държеше масивния си Меч с една ръка; металът блестеше.

Адолин замахна още веднъж и Синята гвардия напредна през пробива, отворен от него. Песента на паршендите смени темпото си, стана неистова и те заотстъпваха, тъй като прииждаха още войници, някои в зелено, други в синьо.

Далинар коленичи изтощен и остави Меча си. Гвардията го обкръжи, а армията на Адолин направо отнесе паршендите и ги принуди да отстъпят. След няколко мига местността стана безопасна.

Заплахата отмина.

— Татко — каза Адолин, също коленичи до него и свали шлема си. Шарената коса на младежа бе разрошена и лъщеше от пот. — В името на Бурята! Уплаши ме! Добре ли си?

Далинар свали своя шлем и приятният хладен ветрец облекчи запотеното му лице. Пое дълбоко въздух и кимна:

— Съвсем навреме… много добре, синко.

Адолин му помогна да се изправи.

— Трябваше да си пробия път през цялата армия на паршендите. Без да съм непочтителен, татко, какво, в името на Бурята, те накара да направиш това нещо?

— Знам, че мога да ти оставя армията, ако загина — отвърна Далинар и потупа сина си по рамото. Бронята иззвънтя.

Адолин видя гърба на Бронята на баща си и очите му се разшириха.

— Зле?

— Изглежда, сякаш се държи на честна дума — каза Адолин. — Изпускаш Светлина като винен мях, на който са се упражнявали стрелци с лък.

Далинар кимна и въздъхна. Усещаше Бронята си разбита. Сигурно щеше да се наложи да я свали, преди да се върнат в лагера, за да не замръзне върху него.

Край тях няколко войници изваждаха Садеас от Бронята му. Бе толкова разбита, че Светлината й бе изчерпана, освен няколко тънички струйки. Можеше да се поправи, но щеше да е скъпо — възстановяването на Броните обикновено чупеше скъпоценните камъни, от които черпеха Светлината си.

Войниците свалиха шлема на Садеас и Далинар с облекчение видя как бившият му приятел премигва и се оглежда объркано, но е невредим. Бе порязан от паршендски меч на бедрото и имаше няколко драскотини по гърдите.

Садеас погледна Далинар и Адолин. Далинар се стегна и очакваше упреци — бе станало само заради настояването му да се бият с две армии на платото. Това беше накарало паршендите да доведат още една войска. Далинар трябваше да изпрати разузнавачи да следят за нещо такова.

Садеас обаче се усмихна широко.

— Отче на Бурите, това беше сериозно! Как се развива сражението?

— Паршендите са разбити — отвърна Адолин. — Последни се биха тези около теб. Сега хората ни изрязват скъпоценното ядро. Денят е наш.

— Отново печелим! — каза Садеас триумфиращо. — Далинар, оказва се, че понякога състареният ти мозък можел да даде една-две добри идеи!

— На една възраст сме, Садеас — отговори Далинар. Куриерите идваха и носеха докладите от различните участъци на бойното поле.

— Кажете на всички — обяви Садеас. — Тази вечер всичките ми войници ще празнуват, като че ли са светлооки!

Усмихна се, когато войниците му го изправиха на крака, а Адолин отиде да събира отчетите от разузнаването. Садеас отклони помощта, заяви, че може да стои прав въпреки раната си, и започна да вика своите офицери.

Далинар се обърна да потърси Храбрец и да нареди да се погрижат за раната му. Тогава Садеас го хвана за ръката.

— Щях да съм мъртъв — кротко каза той.

— Може би.

— Не видях много. Мисля, че те забелязах сам. Почетната ти гвардия?

— Трябваше да я оставя. Това бе единственият начин да те достигна навреме.

Садеас се намръщи.

— Това беше ужасно рисковано, Далинар. Защо?

— Човек не изоставя съюзниците си на бойното поле. Освен, ако не отхвърлят помощта му. Това е част от Кодекса.

Садеас поклати глава.

— Тази твоя чест ще те убие, Далинар. — Изглеждаше замислен. — Не, че ще седна да се оплаквам от тази работа точно днес!

— Ако ще мра — отвърна Далинар, — ще го направя, след като съм изживял живота си както трябва. Посоката няма значение, важен е начинът.

— Кодексът?

— Не. Пътят на кралете.

— Тази проклета книга.

— Тази проклета книга спаси живота ти днес, Садеас. Мисля, че започвам да разбирам какво виждаше Гавилар в нея.

При тези думи Садеас се намръщи, макар че гледаше натрошената си Броня. Поклати глава.

— Може би трябва да те оставя да ми кажеш какво имаш предвид. Бих желал отново да те разбирам, стари приятелю. Започвам да се чудя дали въобще съм те разбирал някога. — Пусна ръката на Далинар. — Някой да ми доведе проклетия кон! Къде са офицерите ми?

Далинар си тръгна и бързо намери неколцина гвардейци да се грижат за Храбрец. Щом ги доближи, бе поразен от огромния брой трупове. Бяха нападали в редица там, където бе пробил строя на паршендите, за да достигне Садеас; истински път на смъртта.

Погледна назад до мястото, където бе започнал пристъпа си. Десетки мъртви. Може би стотици.

Кръв на предците ми. Аз ли направих това? Не бе убивал толкова от ранните дни, когато помагаше на Гавилар да обедини Алеткар. От години не му беше ставало зле при вида на смъртта.

А ето сега се погнуси; едвам сдържаше стомаха си. Нямаше да повръща на бойното поле. Хората му не биваше да виждат това.

Препъна се. Държеше едната си ръка на челото, а с другата носеше шлема. Трябваше да се радва. Но не можеше. Просто… не можеше.

Доста ще трябва да се поизпотиш, за да ме разбереш, Садеас, помисли си той. Защото, в името на Преизподнята, на мен ми е трудно да разбирам себе си.

57 Странстващото платно

— И целият свят бе разбит! — извика Картите, изви гръб, очите му широко отворени, с петънца от червена слюнка на бузите. — Скалите се тресяха под стъпките им, а камъните се издигнаха към небесата. Ние умираме! Ние умираме!

Сгърчи се за последен път и светлината в очите му угасна. Каладин седна, върху ръцете му се бе стекла алена кръв; камата, която бе използвал като хирургически инструмент, се изплъзна от пръстите му и леко се удари в камъка. Някога приветливият човек лежеше на камъните на някакво плато, раната от стрела от лявата страна на гърдите му бе отворена, разрязала родилния белег, за който той твърдеше, че изглеждал като Алеткар.

Взема ги един по един. Отваря ги и източва кръвта им. Ние не сме нищо повече от торбички с кръв. После умираме и я разсипваме по камъните като порой при буря.

Докато не остана само аз. Само аз оставам.

Слой кожа, после слой мазнина, после слой мускули, после слой кости. Това представляваха хората.

От другата страна на пропастта битката бе в разгара си. Можеше да се води и в друго кралство — дотолкова незабелязани оставаха мостовите. Умрете, умрете, умрете, а после се махнете от пътя ни.

Хората от Мост Четири стояха смълчани в кръг около Каладин.

— Какво каза той накрая? — попита Белязаният. — Че скалите се тресат?

— Нищо — отвърна дебелоръкият Йейк. — Просто бълнуване на умиращ. Понякога се случва с хората.

— Напоследък май по-често — намеси се Тефт. Придържаше с едната си ръка другата, набързо превързана заради рана от стрела. Нямаше скоро да носи отново моста. Смъртта на Картите и на Арик ги остави само двадесет и шест души. Едвам стигаха за носенето. По-голямата тежест беше осезаема и им беше трудно да се движат заедно с останалите мостови отряди. Още няколко убити и щяха да имат сериозни неприятности.

Трябваше да съм по-бърз. С тези думи в ума си Каладин погледна към Картите, разрязан, вътрешностите му съхнат на слънцето. Острието на стрелата бе пробило белия му дроб и се беше впило в гръбначния стълб. Би ли могъл Лирин да го спаси? Ако Каладин бе отишъл да учи в Карбрант, както баща му искаше, щеше ли да научи достатъчно — да знае достатъчно — за да предотвратява смърти като тази?

Понякога се случва, сине…

Каладин вдигна разтрепераните си окървавени ръце към лицето и се хвана за главата, докато спомените го обземаха. Едно малко момиче, счупена глава, счупен крак, гневен баща.

Отчаяние, омраза, загуба, безсилие, ужас. Как може човек да живее така? Да бъде лекар, да живее със знанието, че в някои случаи ще е твърде слаб да спасява? Когато другите се провалят, реколтата в полето се изпълва с червеи. Когато лекарят се провали, някой умира.

Трябва да се научиш кога да те е грижа…

Сякаш можеше да избира. Да спре това, все едно гаси фенер. Каладин изнемогваше под тежестта. Трябваше да го спася, трябваше да го спася, трябваше да го спася, трябваше да го спася.

Картите, Дуни, Амарк, Гошел, Далет, Налма. Тиен.

— Каладин — гласът на Сил. — Бъди силен.

— Ако бях силен — просъска той, — те щяха да са живи.

— Другите мостови все още имат нужда от теб. Ти им обеща, Каладин. Даде клетва.

Каладин погледна нагоре. Мостовите изглеждаха неспокойни. Бяха само осем; той бе изпратил останалите да търсят ранени мостови от другите отряди. Отначало бяха открили трима, с леки рани, за които би могъл да се грижи Белязаният. Не бяха дошли за него. Или нямаше повече ранени, или на ранените не можеше да се помогне.

Може би трябваше да отиде и да види, за всеки случай. Но, както бе безчувствен, не можеше да погледне в лицето още някой умиращ, когото не може да спаси. Изправи се със залитане и се отдалечи от трупа. Застана до пропастта и се насили да заеме стойка така, както го бе учил Тукс.

Краката раздалечени, ръцете зад гърба, със сключени длани. Изправен гръб, гледаш напред. Познатите неща му дадоха сила.

Не си бил прав, татко. Каза, че ще се науча да преодолявам смъртта. А ето ме сега. Години по-късно. Същият проблем.

Мостовите застанаха около него. Лопен се приближи с мехче вода. Каладин отказа, после го взе и уми лицето и ръцете си. Топлата вода намокри кожата му, а след това донесе приятен хлад, докато се изпаряваше. Издиша дълбоко и благодари с кимане на дребничкия хердазиец.

Лопен повдигна вежда и посочи към вързаната на кръста му кесия. Бе взел отново последната кесия сфери, която бяха приковали на моста със стрела. Правеха го вече за четвърти път и винаги успяваха.

— Имаше ли някакви неприятности? — попита Каладин.

— Не, ганчо — отвърна му Лопен с широка усмивка. — Беше лесно, като да спънеш някой рогоядец.

— Аз чух това — дрезгаво каза Скалата, както си стоеше във войнишка стойка наблизо.

— А въжето? — продължи Каладин.

— Хвърлих го цялото долу. Но не привързах края му към нищо. Точно както каза.

— Хубаво — отвърна Каладин. Провиснало от моста въже щеше да е нещо твърде очевидно. Ако Хашал или Газ само надушеха какво планираше той…

Ами къде е Газ? Защо не дойде при пробега с мостовете?

Лопен даде на Каладин кесията със сфери и сякаш желаеше да се отърве от отговорността. Каладин взе кесията и я пусна в джоба на панталона си.

Лопен се оттегли и Каладин отново зае стойка. Платото от другата страна на пропастта бе дълго и тясно, със стръмни склонове по краищата. Както и в последните няколко битки, частите на Далинар Колин помагаха на войската на Садеас. Далинар винаги пристигаше късно. Може би се оправдаваше с бавните си, теглени от чули мостове. Много удобно. Хората му често прекосяваха пропастта, без да ги посреща стрелба с лък.

По този начин Садеас и Далинар печелеха повече битки. Не, че това имаше значение за мостовите.

От другата страна на пропастта умираха много хора, но Каладин не изпитваше нищо към тях. Нямаше стремеж да ги лекува, нито желание да им помага. Каладин можеше да благодари на Хав, че го бе обучил да мисли за „нас“ и за „тях“. По някакъв начин Каладин разбра за какво бе говорил баща му. По погрешния начин, но все беше нещо. Защитавай „нас“, унищожавай „тях“. Войникът трябва да мисли така. И Каладин мразеше паршендите. Те бяха врагът. Ако не се бе научил да разделя ума си така, войната досега да го е унищожила.

А може и вече да го беше направила.

Докато гледаше сражението, се съсредоточи върху едно нещо, за да отклони мисълта си от това. Как се отнасяха паршендите със своите мъртви? Действията им изглеждаха странни. Паршендските войници рядко местеха мъртвите; избираха обиколни пътища за нападение, за да избегнат телата. Когато алетите стъпваха върху мъртъвците на паршендите, там ставаха жестоки сблъсъци.

Забелязваха ли алетите това? По-скоро не. Но можеше да види, че паршендите почитат мъртъвците си — до степен да застрашат живите, за да запазят телата на умрелите. Каладин можеше да използва това. Трябваше да го използва. Някак трябваше.

Най-накрая алетите спечелиха битката. Скоро след това Каладин и хората му се мъкнеха през платото, носеха моста и тримата ранени, привързани отгоре. Намерили бяха само тези трима, и една част от Каладин се почувства много зле, защото друга част от него се радваше. Вече бе спасил около петнадесет човека от други мостови отряди, и изхранването им изтощаваше запасите — дори и с парите от кесиите. Помещението им бе препълнено с ранени.

Мост Четири достигна пропаст, и Каладин се зае да сваля товара си. За него това вече бе навик. Сваляш моста, бързо отвързваш ранените, избутваш моста през пропастта. Каладин провери тримата ранени. Всеки спасен от него ранен изглеждаше озадачен от действията му, въпреки че вече седмици наред той постъпваше така. Доволен, че са добре, Каладин се дръпна и застана мирно, докато войниците преминаваха.

Мост Четири се събра около него. Все по-често те получаваха презрение от преминаващите по моста войници — тъмнооки и светлооки.

— Защо го правят?

Моаш зададе въпроса си спокойно, когато един войник запрати по мостовите презряла чепка гроздове. Той махна от лицето си червения плод, въздъхна и отново застана мирно. Каладин никога не ги бе молил да идват до него, ала те го правеха всеки път.

— Когато воювах в армията на Амарам — каза той, — мечтаех да отида във войските на Пустите равнини. Всички знаеха, че останалите в Алеткар войници са отпадъкът. Представяхме си истински войници, които се сражават в славната война за възмездие срещу убийците на краля ни. Тези войници щяха да се отнасят към другарите си справедливо. Дисциплината им щеше да е твърда. Всеки щеше да е опитен с копието и нямаше да разваля строя на бойното поле.

Отстрани Тефт изхъмка.

Каладин се обърна към Моаш.

— Защо се отнасят с нас така, Моаш? Защото знаят, че трябва да са по-добри от това, което са в момента. Защото виждат дисциплина сред мостовите и това ги притеснява. Вместо да поправят себе си, те тръгват по по-лекия път и ни се присмиват.

— Войниците на Далинар Колин не се държат така — намеси се Белязаният току иззад гърба на Каладин. — Неговите хора маршируват в прави редици. В лагера им има ред. Ако са на пост, не остават с разпасана униформа и не се размотават.

Няма ли да спра да слушам за проклетия Далинар Колин?, запита се Каладин.

Така говореха и за Амарам. Колко леко бе да не видиш едно черно сърце, ако е облечено в огладена униформа и в репутация на честен човек.

Няколко часа по-късно изпотените и изтощени мостови изкачиха наклона към дърводелския двор. Оставиха моста си на мястото му. Ставаше късно; Каладин трябваше веднага да купи храна, ако искаха да имат продукти за вечерната яхния. Избърса ръцете си в кърпата, докато хората от Мост Четири се строяваха.

— Освободени сте за вечерни дейности. Утре рано сутринта сме на пропастна служба. Сутрешните упражнения с моста трябва да бъдат отложени за късния следобед.

Мостовите кимнаха, след което Моаш вдигна ръка. Хората като един вдигнаха ръце и ги кръстосаха — китките допрени, дланите свити в юмрук. Приличаше на упражнявано движение. После се разотидоха.

Каладин вдигна вежда и напъха кърпата в колана си. Тефт стоеше усмихнат.

— Какво беше това?

— Хората искаха поздрав — отвърна Тефт. — Не можем да ползваме редовния военен поздрав — копиеносците ще решат, че се вземаме за прекалено голяма работа. Та ги научих на поздрава на стария ми взвод.

— Кога?

— Тази сутрин. Докато вземаше разписанието ни от Хашал.

Каладин се усмихна. Странно бе, че още можеше да го прави. Наоколо останалите деветнадесет мостови отряда от днешния пробег пускаха мостовете си един по един. Нима някога Мост Четири бе изглеждал като тях, с рошавите им бради и мрачни физиономии? Хората в другите отряди не си говореха един на друг. Неколцина поглеждаха Каладин, докато минаваше, но веднага свеждаха очи, щом усетеха, че ги наблюдава. Вече не се отнасяха към Мост Четири с някогашното презрение. Странното бе, че вече гледаха на хората на Каладин като на всички останали в лагера — като на по-горни от тях. Стараеха се да не привличат вниманието му.

Горките глупци, рече си той. Дали щеше да успее да убеди Хашал да вземе неколцина в Мост Четири? Можеше да използва допълнителните хора; видът на смазаните им фигури му късаше сърцето.

— Познат ми е този поглед, момко — каза Тефт. — Защо трябва да помагаш на всички?

— Ами — отвърна Каладин. — Аз не мога дори Мост Четири да защитя. Я дай да ти видя ръката.

— Не е толкова зле.

Каладин все пак грабна ръката му и махна втвърдената от кръвта превръзка. Разрезът бе дълъг, но плитък.

— Трябва ни антисептик за това — Каладин видя няколко червени духчета на загниването да пълзят около раната. — Вероятно ще я зашия.

— Не е толкова зле!

— Стига — прекъсна го Каладин и му махна с ръка да го последва, щом приближиха едно от буретата за дъждовна вода покрай дърводелския двор. Раната бе достатъчно плитка, тъй че Тефт вероятно щеше да може да показва на останалите ударите с копие и блоковете по време на пропастната служба утре. Това обаче не бе оправдание да оставят раната да гноясва и да образува белег.

Каладин изми раната край кацата и повика Лопен — той бе застанал в сянката до спалното помещение — да донесе медицинските инструменти. Хердазиецът отново отдаде чест, макар и само с една ръка, и потегли за чантата.

— Е, момко — подхвана Тефт. — Как си? Някакви странни изживявания напоследък?

Каладин се намръщи и вдигна поглед от ръката.

— Стига, Тефт! Само за два дни ме питаш същото пети път. Какво искаш?

— Нищо, нищо!

— А, искаш нещо. За какво се ровиш, Тефт? Аз…

— Ганчо — включи се Лопен, както пристигаше с медицинската чанта на рамо. — Ето ти го.

Каладин го изгледа и с известно колебание взе товара. Разхлаби вървите.

— Бихме искали да…

Тефт направи бързо движение. Като удар.

Каладин реагира светкавично — рязко вдиша, зае отбранителна позиция с вдигнати ръце — едната свита в юмрук, другата отворена за блокиране.

Нещо разцъфтя в него. Като дълбоко поет дъх, като влята в тялото му горяща течност. В него туптеше мощна вълна — енергия, сила, бодрост. Приличаше на естествения отговор на тялото на опасност, само че сто пъти по-силен.

Каладин хвана Тефт за ръката с невидимо бързо движение. Тефт замръзна.

— Какво правиш? — попита Каладин.

Тефт се усмихваше. Отстъпи и освободи юмрука си.

— В името на Келек — изрече той и разтръска ръката си. — Бива си го захвата ти.

— Защо опита да ме удариш?

— Исках да видя нещо — отвърна Тефт. — Държиш кесията със сфери от Лопен, както и твоята собствена с това, което събрахме напоследък. Повече Светлина на Бурята, отколкото някога си носил, поне тук.

— Какво значение има това въобще? — запита Каладин. Каква бе тази горещина вътре в него, този пламък във вените му?

— Ганчо — каза Лопен смаяно. — Ти светиш.

Каладин се начумери. Той какво…

И тогава го видя. Много слаби, но видими струйки светещ дим излизаха от кожата му. Като парата от котел с гореща вода в студена зимна нощ.

Треперейки, Каладин остави медицинската чанта на широкия ръб на кацата. За миг усети хлад върху кожата си. Какво бе това? Замаян, вдигна другата си ръка и видя излизащите и от нея струйки дим.

— Какво направихте с мен? — попита той и погледна Тефт.

По-старият мостови още се усмихваше.

— Отговорете ми! — Каладин направи крачка и хвана Тефт за ризата. Отче на Бурите, та аз се чувствам силен!

— Нищо не съм направил, момко — отвърна му Тефт. — Ти го правиш от известно време. Видях те как дърпаш Светлина на Бурята, когато беше болен.

Светлината на Бурята. Каладин пусна Тефт и бръкна за кесията със сфери в джоба си. Измъкна я и я отвори.

Отвътре беше тъмна. И петте скъпоценни камъка бяха изтощени. Бялата светлина от кожата му слабо осветяваше торбичката.

— Виж ти — обади се Лопен отстрани. Каладин се обърна и видя хердазиеца наведен и вгледан в медицинската торба. Защо ли това бе толкова важно?

И тогава Каладин го видя. Мислеше, че е поставил торбата на ръба, а всъщност само я беше притиснал до страната на кацата. Чантата бе прикрепена за дървото. Залепнала, висеше, сякаш окачена на невидима кука. Слабо изпускаше светлина, като самия Каладин. Докато той гледаше, Светлината избледня, чантата се откачи и падна на земята.

Каладин вдигна ръка към челото си и гледаше ту изненадания Лопен, ту любопитния Тефт. След това неспокойно огледа двора. Никой не ги гледаше; на слънчевата светлина струйките бяха твърде бледи, та да се видят от разстояние.

Отче на Бурите… какво… как…

Забеляза една позната форма над себе си. Сил се движеше като отвяно от вятъра листо и лениво се подмяташе насам-натам.

Тя го е направила! Какво е направила с мен?

Остави Лопен и Тефт и хукна към Сил. Стъпките му го изтласкваха твърде бързо.

— Сил! — изрева той и спря до нея.

Тя изсвистя, зарея се пред него и от листо се превърна в застанала във въздуха млада жена.

— Да?

Каладин се огледа.

— Ела с мен — каза той и забърза към един от проходите между сградите. Опря се на стената, застана в сянката, вдиша и издиша. Никой не можеше да го види тук.

Сил засвети във въздуха пред него с ръце зад гърба и го загледа внимателно.

— Ти светиш.

— Какво си направила с мен?

Тя вирна глава и сви рамене.

— Сил — произнесе той заплашително, при все че не бе сигурен каква вреда би могъл да нанесе на едно духче.

— Не знам, Каладин — каза му тя искрено, седна и провеси крака над края на някаква невидима площадка. — Мога… мога само смътно да си спомням неща, които съм знаела толкова добре. Този свят или отношенията с хората.

— Но ти си направила нещо.

— Ние сме го направили. Не бях аз. Не беше и ти. Но заедно… — отново сви рамене.

— Това не е много ясно.

Тя направи гримаса.

— Знам. Съжалявам.

Каладин вдигна ръка. На сянка излизащата от него Светлина се виждаше по-добре. Ако някой преминеше…

— Как да се отърва от това?

— Защо искаш да се отърваваш от него?

— Защото… защото…

Сил не отговори.

Нещо мина през ума на Каладин. Нещо, за което може би трябваше да е попитал доста отдавна.

— Ти не си вятърно духче, нали?

Тя се позабави, после поклати глава.

— Не, не съм.

— Каква си тогава?

— Не знам. Аз свързвам неща.

Свързва неща. Когато си правеше шеги, залепяше предмети един за друг. Обувките залепваха за пода и мъжете се препъваха. Хората се пресягаха за окачените си дрехи и не можеха да ги свалят от куките. Каладин се наведе и взе един камък от земята. Беше голям колкото дланта му, загладен от бурите и дъждовете. Притисна го към стената на бараката и вкара Светлината си в него.

Полази го хлад. От камъка започнаха да струят светли пари. Когато дръпна ръката си, парчето скала остана на място, залепено за стената на сградата.

Каладин се приближи и присви очи. Стори му се, че смътно вижда мънички духчета, тъмносини и във формата на мастилени петна, да се тълпят около мястото, където камъкът се допираше до стената.

— Духчета на обвързването — каза Сил, докато ходеше над главата му; все още стоеше във въздуха.

— Те държат камъка на мястото му.

— Може би. Или пък са привлечени от направеното от теб, от това как закрепи камъка.

— Това не става така, нали?

— Духчетата на загниването причиняват ли болестта — произнесе Сил разсеяно — или са привлечени от нея?

— Всички знаят, че те я причиняват.

— Вятърните духчета ли предизвикват вятъра? Дъждовните — дъжда? Огнените — огъня?

Той се замисли. Не, не ги предизвикват. Или пък ги предизвикват?

— Това е безсмислено. Трябва да намеря начин как да се отърва от тази Светлина, а не да я проучвам.

— И защо — попита го Сил — трябва да се отърваваш от нея? Каладин, чувал си историите. Хора, които ходят по стени; хора, които подчиняват бурите. Бягащите по вятъра. Защо ще искаш да се отървеш от нещо такова?

Каладин опита да си отговори. Излекуването му, това, че никога не го улучваха, нищо, че тичаше в предния край на моста… Да, разбираше, че става нещо странно. Защо го плашеше толкова? Дали не се страхуваше да се окаже отново отделен, както винаги бе с баща му, лекаря, в Огнекамък? Или бе нещо по-голямо?

— Аз правя това, което са правили Сияйните — промълви той.

— Това казах.

— Чудех се дали не нося лош късмет, или не съм се сблъскал с нещо като Старата Магия. Може би това го обяснява! Всемогъщият е проклел Изгубените Сияйни за това, че са предали човешкия род. Ами ако и аз съм прокълнат заради това, което правя?

— Каладин, ти не си прокълнат.

— Току-що каза, че не знаеш какво става.

Навлезе в прохода. Камъкът най-накрая се откачи и тупна на земята.

— Можеш ли да кажеш със сигурност, че това, което правя, не ми е докарало лош късмет? Знаеш ли дотолкова, че да го отречеш напълно, Сил?

Тя стоеше във въздуха със скръстени ръце, без да казва нищо.

— Това… нещо — Каладин посочи камъка. — То не е естествено. Сияйните рицари са предали хората. Силите им са ги изоставили и те са били прокълнати. Всеки знае легендите. — Погледна ръцете си; те още светеха, макар и по-слабо отпреди. — Каквото и да сме направили, каквото и да е станало с мен, някак съм си докарал същото проклятие. Ето защо всички около мен умират, когато опитвам да им помогна.

— И ти мислиш, че аз съм проклятие? — запита го тя.

— Аз… е, ти нали каза, че си част от това, и…

Тя пристъпи към него с насочен пръст, дребна ядосана женичка, която стоеше във въздуха.

— И ти мислиш, че аз съм причинила всичко това? Твоите провали? Смъртта?

Каладин не отговори. Почти мигновено усети, че мълчанието може би ще бъде най-лошият отговор. Сил — с изненадващо човешки чувства — се завъртя във въздуха с наранено изражение и се стрелна надалеч под формата на светла панделка.

Прекалявам, каза си той. Просто беше твърде несигурен. Облегна се на стената и опря ръка до главата си. Преди да успее да събере мислите си, входът на прохода бе затъмнен от сенки. Тефт и Лопен.

— Скални приказливци! — подхвърли Лопен. — Ти наистина светиш в сянката, ганчо!

Тефт хвана Лопен за рамото.

— Той няма да каже никому, момко. Аз ще се погрижа за това.

— Да, ганчо — продължи Лопен. — Няма да кажа нищо, кълна се. Можеш да вярваш на хердазийците.

Каладин ги изгледа, но вече му бе дошло в повече. Подмина ги, изтича от проходчето, премина през дърводелския двор, далеч от погледите.

На свечеряване Светлината вече отдавна бе спряла да се излъчва от тялото на Каладин. Бе помръкнала като угасващ огън и изчезна само за няколко мига.

Каладин вървеше на юг, по края на Пустите равнини, в прехода между лагерите и самите Равнини. На някои места — както при дърводелския двор на Садеас — този преход представляваше лек наклон. Другаде имаше ниски хребети, високи осем или малко повече стъпки. Подмина един — от дясната му страна бяха скалите, а от лявата Равнините.

Скалата бе покрита от кухини, пукнатини и закътани ъгълчета. В някои сенчести места още имаше вода от бурите отпреди няколко дни. Около скалите още се движеха животни, макар че вечерният хлад скоро щеше да ги накара да се скрият. Подмина участък, изпъстрен с малки, пълни с вода дупки; по краищата им пиеха вода и се хранеха кремлингите — многокраки, с мънички нокти, с покритите си с черупки издължени тела. Малко пипало се подаде и замъкна един в дупката. Вероятно хващач.

Откъм неговата страна по хребета растеше трева, и стръкчетата се подаваха от дупките си. Снопове пръстов мъх стърчаха като цветя сред зеленината. Яркорозовите и виолетови ластари на мъха приличаха на пипала и му махаха на вятъра. Когато премина, плашливата трева се прибра, но пръстовият мъх бе по-смел. Туфите щяха да се приберат в черупките си, само ако докоснеше скалата до тях.

Над него, на хребета, няколко съгледвачи наблюдаваха Пустите равнини. Територията оттатък хребета не принадлежеше на никого от върховните принцове и войниците не обърнаха внимание на Каладин. Щяха да го спрат, само ако опиташе да напусне лагерите от южния или от северния им край.

Никой от мостовите не дойде с него. Каладин не знаеше какво им е казал Тефт. Може би е обяснил, че водачът им е твърде разстроен след смъртта на Картите.

Усещането да бъде сам беше необичайно. Откак бе предаден от Амарам и стана роб, беше заедно с други хора. Роби, с които кроеше заговори. Мостови, с които работеше. Войниците го пазеха, господарите го биеха, приятелите зависеха от него. За последно бе сам в нощта, когато го вързаха, за да го убие бурята.

Не. В онази нощ не бях сам. Сил беше там. Наклони глава и подмина малки пукнатини в земята от лявата му страна. Същите линии ставаха пропасти на изток.

Какво ставаше с него? Не си въобразяваше. Тефт и Лопен също го бяха видели. Тефт даже го беше очаквал.

Каладин трябваше да загине при онази буря. Но скоро след нея се възстанови и проходи. Ребрата още трябваше да са чувствителни, но вече седмици не го боляха. Неговите сфери и сферите на останалите мостови близо до него постоянно губеха Светлината си.

Бурята ли го бе променила? Не, и преди да го окачат, за да умре, бе виждал изхабени сфери. И Сил… тя също каза, че е допринесла за част от случилото се. Явно е ставало в продължение на доста време.

Спря се до някаква скална издатина, подпря се на нея и накара тревата да се прибере. Погледна на изток, към Пустите равнини. Неговият дом. Неговият гроб. Животът тук го разкъсваше. Мостовите го гледаха, смятаха го за свой водач и спасител. Но в него имаше пукнатини, както в камъните тук, на края на Равнините.

Тези пукнатини се разширяваха. Непрекъснато поемаше обещания пред себе си, като човек, който тича дълго време, но вече няма сили. Още мъничко по-нататък. Тичай само до следващия хълм. Тогава можеш да спреш. Мънички счупвания, цепнатинки в камъка.

Хубаво е, че дойдох тук. Принадлежим един на друг, ти и аз. Аз съм като теб. Какво бе напукало Равнините? Някаква голяма тежест?

В далечината се дочу мелодия и се понесе над Равнините. При звука Каладин скочи. Бе толкова неочакван, толкова не на място, че въпреки мекотата си предизвикваше тревога.

Звуците идваха от Равнините. Неохотно, ала и неспособен да се противи, той тръгна напред. На изток, по плоската, пометена от ветровете скала. Вървеше и звуците ставаха по-високи, но все още бяха неуловими. Флейта, макар и с по-нисък тон от повечето, които бе чувал.

Приближи се и долови дима. Светлина. Малък огън.

Каладин достигна края на издадеността — пропастта изникваше от пукнатината и потъваше в мрака. В самия край на полуострова — заобиколен от трите си страни от пропастта — Каладин откри човек, седнал на голям камък. Носеше черната униформа на светлоок. Пред него гореше огън от черупката на скална пъпка. Косата на мъжа бе къса и черна, лицето му — ъгловато. На кръста носеше тънък меч в черна кания.

Очите му бяха бледосини. Каладин никога не бе чувал светлоок мъж да свири на флейта. Не смятаха ли музиката за женско занимание? Светлооките мъже пееха, но не свиреха на инструменти, освен ако не бяха арденти.

Този тук бе изключително надарен. Странната му мелодия звучеше чуждо, почти недействително, сякаш от друго място и време. Отекваше в пропастта и се завръщаше; сякаш човекът свиреше в дует със самия себе си.

Каладин спря на известно разстояние, понеже си даде сметка, че най-малко искаше да се занимава с някой Сиятелен господар, особено пък с човек, достатъчно странен, та да се облече в черно и да скита из Пустите равнини, за да свири на флейтата си. Обърна се, за да си тръгне.

Музиката секна. Каладин спря.

— Винаги се притеснявам, че ще забравя да свиря на нея — произнесе едни мек глас иззад гърба му. — Зная, че е глупаво, имайки предвид колко дълго съм го правил. Но напоследък рядко й обръщам вниманието, което заслужава.

Каладин се обърна към непознатия. Флейтата му бе издялана от тъмно, почти черно дърво. Инструментът изглеждаше твърде обикновен, за да принадлежи на светлоок, ала мъжът го държеше с благоговение.

— Какво правите тук? — попита Каладин.

— Седя. От време на време свиря.

— Имам предвид, защо сте тук?

— Защо съм тук? — попита човекът, свали флейтата, облегна се и се отпусна.

— Защо всички ние сме тук? Това е твърде дълбок въпрос като за първа среща, млади мостови войнико. Обикновено предпочитам запознанствата пред богословието. Обяда също, стига да може да бъде набавен. Може би — една хубава дрямка. Всъщност всичко, само не и богословие. Но най-вече запознанства.

— Чудесно — отвърна Каладин. — Вие сте…

— Седнал. От време на време играя… с умовете на мостовите.

Каладин се изчерви и отново се обърна, за да си ходи. Нека глупавият светлоок приказва и върши каквото си ще. Каладин имаше трудни решения за обмисляне.

— Е, тръгвай си — продължи светлоокият откъм гърба му. — Радвам се, че си тръгваш. Не бих желал да си твърде близо до мен. Доста съм привързан към своята Светлина на Бурята.

Каладин се вцепени. После се обърна.

— Какво?

— Сферите ми — отвърна странният мъж и вдигна в ръка напълно зареден изумруден броам. — Всеки знае, че мостовите са крадци или поне просяци.

Разбира се. Говорил е за сферите. Не е знаел за… недъга на Каладин. Или? Очите на мъжа блеснаха, сякаш бе произнесъл великолепна шега.

— Не се обиждай, че те наричам крадец — вдигна той пръст. Каладин се смръщи. Къде бе изчезнала сферата? Държеше я в същата ръка. — Беше комплимент.

— Комплимент? Да наречеш някого крадец?

— Разбира се. Самият аз съм крадец.

— Така ли? Какво крадеш?

— Гордост — отвърна мъжът и се наклони напред. — И понякога скука, ако мога да взема гордостта за себе си. Аз съм Шутът на краля. Или бях такъв доскоро. Смятам, че скоро ще загубя титлата.

— Какво на краля?

— Шут. Работата ми бе да съм остроумен.

— Казването на объркващи неща не е като да си остроумен.

— А — очите на мъжа проблеснаха. — Ето, че си по-мъдър от повечето ми познати напоследък. Какво тогава е да си остроумен?

— Да казваш умни неща.

— А какво е да си умен?

— Аз… — Защо ли водеше този разговор? — Предполагам, че е умението да казваш и да вършиш правилните неща в подходящото време.

Шутът на краля вирна глава и се усмихна. Най-накрая протегна ръка на Каладин.

— И как се казваш, мой замислени мостови войнико?

Каладин колебливо протегна ръката си.

— Каладин. А ти?

— Аз имам много имена. — Шутът стисна ръката на Каладин. — Появих се на белия свят като мисъл, концепция, като думи върху страница. Това е нещо друго, което съм откраднал. Себе си. В едно друго време носех името на скала.

— Хубава, надявам се.

— Красива — продължи човекът. — Стана съвсем без стойност, понеже аз я използвах.

— Добре, как те наричат останалите сега?

— Всякак, и само някои от обръщенията са учтиви. За нещастие, почти всички са верни. Както и да е, ти можеш да ме наричаш Хоид.

— Твоето име ли е това?

— Не. Името на някого, когото трябваше да обичам. И него откраднах. Ние, крадците, правим това. — После погледна на изток, над бързо притъмняващите Равнини. Малкият огън до камъка на Хоид хвърляше светлинка, червена заради примигващия блясък на въгленчетата.

— Е, беше ми приятно да се запознаем — каза Каладин. — Ще си вървя…

— Не преди да съм ти дал нещо — Хоид вдигна флейтата си. — Почакай, моля те.

Каладин въздъхна. Усещаше, че странният човек няма да го остави да си тръгне, докато не свърши каквото си е наумил.

— Това е флейта за Пътешественик — продължи Шутът и огледа дългото тъмно дърво. — Предназначена е да се използва от някой разказвач, за да свири, докато разказва историите си.

— Искаш да кажеш, за да се акомпанира на някой разказвач. Някой друг да свири на нея, докато той говори.

— Всъщност, исках да кажа каквото казах.

— Как някой ще разказва история, докато свири на флейтата?

Хоид вдигна вежда и приближи флейтата до устните си. Свиреше различно от това, което Каладин бе виждал — вместо да я държи надолу и напред, Хоид я държеше настрани и вкарваше въздуха през горния й отвор. Опита няколко ноти. Имаха същия меланхоличен тон, който Каладин бе чул по-рано.

— Тази история — започна Хоид — е за Деретил и Странстващото платно.

Започна да свири. Нотите бяха по-бързи и по-остри от тези на предишната мелодия. Сякаш направо се настъпваха; изприпкваха от флейтата като деца, които се състезават кой ще бъде пръв. Бяха хубави и отчетливи, издигащи се и спускащи се гами, сложни като плетен килим.

Каладин се усещаше прикован на място. Мелодията бе могъща, почти повелителна. Сякаш всеки звук бе кука, извадена, за да прободе плътта му и да го придържа.

Хоид рязко спря, но звуците продължиха да отекват в пропастта и да се връщат, докато говореше.

— Деретил е добре познат в някои страни, макар че тук, на Изток, за него се говори по-рядко. Бил е крал в Дните на сянката, в най-древното време. Могъщ мъж. Началник на хиляди, заповедник на десетки хиляди. Висок, царствен, дарен със светла кожа и още по-светли очи. Бил човек за завиждане.

Отзвуците спряха, Хоид отново засвири и поде ритъма. Явно продължаваше, щом звуците на ехото станеха твърде тихи, и така все едно музиката бе непрекъсната. Нотите станаха по-плавни, показвайки краля, който обикаля двореца с придворните си. Хоид свиреше със затворени очи и се наведе към огъня. Въздухът от флейтата разбърка дима и го събуди.

Музиката поомекна. Димът се завъртя и на Каладин му се стори, че сред кълбата му може да различи лицето на мъж — мъж с остра брадичка и високи скули. Разбира се, нямаше го там. Просто въображението. Но натрапчивата мелодия и въртящият се дим го насърчаваха да работи.

— Деретил се сражавал с Пустоносните през дните на Вестителите и Сияйните — продължи Хоид със затворени очи; флейтата бе точно под устните му, а песента отекваше в пропастта и акомпанираше на думите му. — Щом се възцарил мирът, той открил, че не е доволен. Обърнал поглед на запад, към голямото открито море. Поръчал да построят най-хубавия кораб, величествен съд, предназначен да постигне нещото, за което никой преди не се бил осмелявал — да преплува морето по време на буря.

Ехото се изостри и Хоид отново засвири, като че ли се редуваше с невидим партньор. Димът се закълби, издигна се във въздуха и се завъртя под дъха на Хоид. Каладин за малко да реши, че е видял огромния кораб в корабостроителницата, с огромното му като цяла сграда платно, със стреловиден корпус. Мелодията стана бърза и насечена — имитираше звуците на падащите чукове и режещите триони.

— Целта на Деретил — спря се Хоид и обясни — била да установи произхода на Пустоносните, мястото, където се били зародили. Мнозина го нарекли глупак, ала той не можел да се удържи. Нарекъл кораба Странстващото платно и събрал екипаж от най-смелите моряци. После корабът потеглил в ден, в който започвала буря. Навътре в океана платното се разтворило, като ръце, отворени за бурните ветрове…

Секунда по-късно флейтата бе на устните на Хоид и той разбуди огъня с ритник по парче от черупката на скална пъпка. Във въздуха литнаха искри, а пушекът се засили и завъртя, щом Шутът наведе глава и насочи отворите на флейтата към огъня. Мелодията стана бърза, бурна, нотите спадаха неочаквано и преливаха една в друга с бързи трептения. Гамите ромоляха до високи, леки, пронизителни звуци.

И Каладин го видя в ума си. Масивният кораб, изведнъж станал нищожен пред страховитата сила на бурята, отвят и отнесен в безкрайното море. Какво е очаквал или се е надявал да открие този Деретил? Бурите на сушата бяха достатъчно ужасни. А в морето?

Звуците отскочиха от стените на пропастта. Каладин отново се намери седнал на камъните, как гледа кълбящия се пушек и пламъците. Гледаше мъничкия кораб, завлечен и хванат от бурен водовъртеж.

Най-накрая музиката на Хоид стана по-бавна, резките тонове заглъхнаха и бяха заменени от много по-нежна музика. Приличаше на разлюлени вълни.

— Странстващото платно заседнал и бил почти разрушен от корабокрушението, но Деретил и повечето от моряците му оцелели. Оказали се на пръстен от малки острови около огромен водовъртеж, където, според преданието, океанът се източвал. Деретил и хората му били посрещнати от странни хора с дълги и гъвкави тела. Те носели едноцветни дрехи, а в косите си вплитали миди, каквито нямало никъде другаде на Рошар. Тези хора приели оцелелите, нахранили ги и се грижели за тях, докато оздравеят. Деретил се заел да изучава странните хора, които наричали себе си увара — Народът на голямата бездна. Животът им бил чуден. За разлика от хората на Рошар — които постоянно спорят помежду си — увара изглеждали винаги в съгласие. Още от детската им възраст нямало въпроси. Всеки изпълнявал дълга си.

Хоид отново поде музиката и остави димът да се издига право нагоре. На Каладин му се стори, че вижда в него хората, винаги заети с усърдна работа. Сред тях се появи висока сграда с човек на прозореца — Деретил, който наблюдава. Музиката беше успокояваща и странна.

— Един ден — започна Шутът — докато Деретил и хората му се упражнявали, за да си върнат силата, една малка прислужница им донесла храна и напитки. Спънала се в един камък, изпуснала чашите на пода и ги счупила. Веднага останалите увара се хвърлили върху нещастното момиче и жестоко го убили. Деретил и моряците му били толкова смаяни, че когато се осъзнали, детето вече било мъртво. Много ядосан, Деретил поискал да разбере причината за това неоправдано убийство. Един от местните казал: „Нашият император не би търпял провал“.

Музиката започна отново, този път скръбна, и Каладин потръпна; видя как премазват момичето до смърт с камъни, видя гордата фигура на Деретил, надвесена над падналото й тяло.

Каладин познаваше тази тъга. Тъгата на провала, тъгата, че си допуснал някой да умре, когато е трябвало да можеш да направиш нещо. Толкова много обичани от него хора бяха умрели.

Сега знаеше причината. Бе си навлякъл гнева на Вестителите и на Всемогъщия. Това трябваше да е, нали?

Знаеше, че трябва да се връща при Мост Четири. Но не можеше да се отдели. Остана при думите на разказвача.

— Деретил започнал да се заглежда по-отблизо — поде отново Хоид под нежното ехо на музиката си — и видял други убийства. Увара, този Народ на голямата бездна, били способни на неописуема жестокост. Ако един от тях направел нещо грешно — дори и най-невинна грешка — другите го убивали. Всеки път, когато питал жената, която трябвало да се грижи за тях, му отговаряла: „Нашият император не би търпял провал“.

Музиката заглъхна, но, точно когато бе станала почти недоловима, Хоид отново вдигна флейтата си. Мелодията стана мрачна. Нежна, спокойна, като оплакване за покойник, но и с тайнственост; от време на време забързваше и така намекваше за нещо скрито.

Каладин сви вежди и видя как димът се върти и образува кула — висока, тясна, с отворена постройка на върха.

— Деретил открил, че императорът живее в кулата на източния бряг на най-големия от островите на увара.

Каладин изтръпна. Образите в дима не бяха ли порождение на ума му, добавка към разказа? Наистина ли бе видял кулата преди Хоид да спомене за нея?

— Деретил решил, че трябва да се сблъска с жестокия император. Що за чудовище би изисквало такива мирни хора да убиват тъй често и тъй жестоко? Деретил събрал моряците си и се въоръжили. Увара не опитали да ги спрат, ала с ужас наблюдавали как чужденците нападат кулата на императора.

Хоид замлъкна и не се завърна към флейтата си, а вместо това остави музиката да отеква в пропастта. Този път сякаш звучеше по-дълго; нотите бяха дълги и мрачни.

— След малко Деретил и хората му излезли от кулата, понесли изсъхнал труп, облечен в хубави дрехи и окичен с бижута. „Това ли е вашият император?“ — попитал Деретил. „Намерихме го самичък в стаята на върха.“ Оказало се, че човекът бил мъртъв от години, ала никой не се бил осмелил да влезе в кулата. Били прекалено уплашени от него.

— Когато показал на увара мъртвото тяло, те започнали да вият и да плачат. Островът потънал в хаос, понеже местните започнали да палят къщите, да се бунтуват или да падат измъчени на колене. Замаяни и объркани, Деретил и мъжете му завзели корабостроителницата, където поправяли Странстващото платно. Жената, която се грижела за тях, дошла и им се примолила да я вземат при бягството. Така и Нафти станала част от екипажа. Деретил и останалите вдигнали платна и въпреки, че ветровете били слаби, прекарали Странстващото платно около водовъртежа и използвали инерцията, за да ги отдалечи от островите. Дълго време след това виждали издигащия се от привидно мирната страна дим. Събрали се на палубата да гледат и Деретил попитал Нафти каква била причината за ужасните безредици.

Хоид замълча и остави думите му да отлетят в нощта заедно със странния дим.

— Е? — попита го Каладин. — Какъв бил отговорът й?

— Увита в наметало, загледана с невярващи очи в родната си страна, тя отвърнала: „Нима не разбираш, Пътешественико? Ако императорът е мъртъв и е бил мъртъв всички тези години, за извършените от нас убийства не е отговорен той. Отговорни сме ние.“

Каладин седна. Закачливият и игрив тон на Хоид от по-рано си бе отишъл. Вече нямаше шега. Вече нямаше бърз език, който иска да те обърка. Историята бе излязла от сърцето му и Каладин усети, че не може да говори. Просто седеше, мислеше за онзи остров и за извършените на него ужасни неща.

— Мисля… — отвърна той най-накрая и облиза пресъхналите си устни — мисля, че това е умът.

Хоид повдигна вежда и погледна откъм флейтата си.

— Да можеш да запомниш история като тази — продължи Каладин — и да я разкажеш с такова внимание.

— Внимавай какво говориш — отвърна му с усмивка Хоид. — Ако за ума намираш необходими само добрите истории, бързо ще се намеря без работа.

— Не каза ли, че вече си без работа?

— Да. Кралят най-после е без острия си ум. Чудя се какъв ли е тогава?

— Хм… безумен? — отговори Каладин.

— Ще му предам, че си казал така — продължи Хоид с блеснал поглед. — Но мисля, че това е неточно. Можеш да имаш остър ум, но не можеш да имаш безумен. Какво е един остър ум?

— Не знам. Някакво духче в главата ти, което те кара да мислиш?

Хоид вдигна глава и се засмя.

— Е, това обяснение не е по-лошо от което и да е друго.

Изправи се и отупа черните си панталони.

— Истинска ли е историята? — попита Каладин и също стана.

— Може би.

— Но как да разберем? Върнали ли са се Деретил и моряците му?

— Според някои истории — да.

— Как са могли? Бурите духат само в една посока.

— Тогава историята май е лъжа.

— Не съм казвал това.

— Не, аз го казах. За щастие е от най-добрия вид лъжа.

— И тя е?

— Е, от лъжите, които аз разказвам.

Хоид се засмя, ритна огъня и премаза последните въгленчета с тока на ботуша си. Не изглеждаше да е имало достатъчно черупки, за да произведат видения от Каладин гъст дим.

— Какво сложи в огъня? — попита той. — За да направиш този особен пушек?

— Нищо. Беше си най-обикновен огън.

— Но аз видях…

— Видяното от теб принадлежи на теб. Една история не е жива, докато някой не си я е представил.

— Тогава какъв е смисълът й?

— Означава това, което ти искаш да означава — отвърна Хоид. — Работата на разказвача не е да ти каже как да мислиш, а да ти даде въпроси, над които да размишляваш. Много често забравяме това.

Каладин свъси чело и погледна на запад, към лагерите. Блестяха от светлината на сферите, лампите и свещите.

— Означава, че трябва да поемеш отговорност — каза той. — Увара са убивали с удоволствие, докато са можели да обвиняват императора. Показали са скръб само след като са разбрали, че няма кой да поеме отговорността.

— Това е едно тълкуване — изкоментира Хоид. — И то хубаво. Е, за какво не искаш да поемаш отговорност?

Каладин направо се смая.

— Какво?

— Хората виждат в разказите това, което търсят, млади ми приятелю. — После Шутът се пресегна зад камъка, измъкна оттам една торба и я преметна през рамо. — Нямам отговори за теб. През повечето време чувствам, че никога не съм притежавал отговори. Дойдох в страната ти, за да гоня един стар познат, ала прекарвам повечето си време в криене от него.

— Ти каза… за мен и за отговорността…

— Просто лекомислена забележка, нищо повече. — Вдигна ръка и я положи върху рамото на Каладин. — Коментарите ми често са повърхностни. Не мога да ги накарам да свършат някоя сериозна работа. Де да можех да ги накарам да мъкнат камъни. Щеше да е истинска гледка. — После протегна тъмната дървена флейта. — Ето. Носил съм я със себе си повече време, отколкото би повярвал, ако ти кажех истината. Вземи я.

— Но аз не мога да свиря на нея!

— Научи се — отговори Хоид и я притисна в ръката на Каладин. — Успееш ли да накараш музиката да ти отвръща, значи си я овладял. — Започна да се отдалечава. — И се грижи добре за проклетия ми ученик. Трябваше да ми каже, че е жив. Може би се е страхувал, че ще дойда да го спасявам отново.

— Ученик?

— Кажи му, че го произвеждам — продължи да се отдалечава Хоид. — Вече е истински Странопевец. Не допускай да го убият. Твърде дълго време опитвах да налея малко ум в главата му.

Сигзил, разбра Каладин.

— Ще му дам флейтата — подвикна той на Хоид.

— Не, няма — обърна се Шутът и закрачи заднешком. — Тя е дар за теб, Каладин, Благословени от Бурята. Очаквам да можеш да свириш на нея при следващата ни среща!

После разказвачът се обърна и закрачи енергично към лагерите, но не навлезе в тях. Подобната му на сянка фигура се обърна на юг, сякаш искаше да ги напусне. Накъде ли отиваше?

Каладин погледна флейтата. Бе по-тежка, отколкото си бе представял. Що за дърво бе това? Замислено потърка гладкия й ствол.

— Не го харесвам — дочу се изведнъж гласът на Сил отзад. — Странен е.

Каладин се обърна и я видя да седи на камъка, където преди малко беше Хоид.

— Сил! — каза той. — Откога си тук?

Тя присви рамене.

— Ти гледаше историята. Не исках да я прекъсвам.

Седеше с отпуснати в скута ръце и изпитваше неудобство.

— Сил…

— Аз стоя зад ставащото с теб — кротко изрече тя. — Аз го правя.

Каладин се начумери и пристъпи напред.

— И двамата — продължи тя. — Но без мен нищо в теб нямаше да се промени. Аз… вземам нещо от теб. И в замяна ти давам нещо. Така ставаше, макар че не мога да си припомня кога или къде. Просто знам, че е станало.

— Аз…

— Тихо. Аз говоря.

— Съжалявам.

— Ако искаш, ще спра. Но тогава ще стана същата като преди. Това ме плаши. Да се нося по вятъра, да не помня нищо повече от няколко мига. Само заради онова между нас мога да мисля отново, да помня какво съм и коя съм. Ако спрем, ще го загубя.

Изгледа го тъжно.

Той я погледна в очите и вдиша дълбоко.

— Ела — помоли я, завъртя се и потегли обратно по полуострова.

Тя летеше над него, ивица светлина, която лениво се носи над главата му. Скоро достигнаха мястото до хребета, откъдето се стигаше до лагерите. Каладин погледна на север към лагера на Садеас. Кремлингите се бяха прибрали в дупките си, но много от растенията продължаваха да люлеят клонките си на прохладния вятър. Когато наближи, тревата се прибра и заприлича на козината на някакво черно животно в нощта, осветена от Салас.

За какво не искаш да поемаш отговорност?

Не избягваше отговорността. Поемаше твърде много отговорност! Лирин постоянно го казваше и го упрекваше, задето изпитва вина за смъртни случаи, които не би могъл да предотврати.

И все пак, имаше нещо, за което се бе хванал. Може би някакво оправдание — като мъртвия император. То беше душата на окаяника. Апатията. Вярата, че за нищо не е виновен, вярата, че не може да промени нищо. Ако някой бе прокълнат или пък вярваше, че няма за какво да го е грижа, то тогава не биваше да го заболи, щом се е провалил. Провалите не можеха да бъдат предотвратени; някой друг или нещо друго ги бяха предизвикали.

— Ако не съм прокълнат — продължи тихо Каладин, — защо тогава съм жив, а останалите умират?

— Заради нас — отвърна му Сил. — Тази връзка. Тя те прави по-силен, Каладин.

— Защо тогава не може да ме направи достатъчно силен, за да помагам на другите?

— Не знам. Може би може.

Ако се отърва от това, отново ще стана нормален. Защо… за да умра заедно с другите?

Продължи да крачи в мрака, светлините над него оставяха неясни и бледи отражения по камъните. Ластарите на пръстовия мъх, скупчени на снопове. Сенките им приличаха на ръце.

Често мислеше как да спаси мостовите. Но вече си даваше сметка, че обикновено си е представял спасяването им като част от спасяването на самия себе си. Казваше си, че няма да допусне да умрат, понеже знаеше какво ще му се случи, ако те умрат. Когато губеше хора, окаяникът заплашваше да вземе връх заради непоносимостта на Каладин към неуспеха.

Това ли беше? Затова ли търсеше причините, поради които би могъл да бъде прокълнат? За да обясни провала си? Каладин потегли по-бързо.

Като помагаше на мостовите, правеше нещо добро — но то беше и себично. Силите му го бяха извадили от равновесие, тъй като представляваха отговорност.

Ускори крачка. Скоро тичаше.

Но ако не ставаше дума за него — ако не помагаше на мостовите, защото не понася неуспеха, или защото се бои от болката, когато ги виждаше да умират — то тогава ставаше дума за тях. За непринудените шеги на Скалата, за силата на Моаш, за искрената свадливост на Тефт или за спокойната надеждност на Пеет. Какво би направил, за да ги защити? Да остави илюзиите си? Извиненията си?

Да се възползва от всяка възможност, без значение как тя го променя? Без значение доколко го разстройва или колко тежко бреме е?

Изтича по наклона на двора.

Мост Четири вечеряше; хората бърбореха и се смееха. Близо двадесетте ранени от другите отряди седяха и ядяха с признателност в погледа. Хубаво бе да се види колко бързо лицата им бяха загубили безизразността си и как сега се смееха заедно с останалите.

Миризмата на пикантната рогоядска храна висеше плътно във въздуха. Каладин забави ход и спря край мостовите. Бе задъхан и запотен и неколцина го погледнаха загрижени. Сил кацна на рамото му.

Каладин погледна за Тефт. Възрастният мостови седеше под стряхата на казармата и съзерцаваше камъка пред себе си. Все още не бе забелязал Каладин. Каладин даде на останалите знак да продължават и отиде до Тефт. Приклекна пред него.

Тефт го погледна изненадано.

— Каладин?

— Какво знаеш? — попита го Каладин тихо и напрегнато. — И откъде го знаеш?

— Аз… Когато бях млад, семейството ми бе част от секта, очакваща завръщането на Сияйните. Напуснах ги, когато бях юноша. Стори ми се безсмислица.

Явно не казваше всичко; Каладин можеше да го усети по колебанието в гласа му.

Отговорност.

— Колко знаеш за това какво мога да правя аз?

— Не много — отвърна му Тефт. — Само легенди и разкази. Никой не знае какво са можели да вършат Сияйните, момко.

Каладин срещна погледа му и се усмихна.

— Трябва да разберем.

58 Пътуването

— Никак не понасям да греша.

Адолин седеше отпуснат в стола. Положил беше небрежно една ръка върху покритата с кристал маса, а в другата въртеше чаша вино. Жълто. Днес не беше на служба и можеше да си позволи съвсем мъничко да пийне.

Вятърът рошеше косите му. Намираше се в компанията на неколцина млади светлооки на терасата на една винарна на Външния пазар. Външният пазар се състоеше от разни сгради, изникнали около кралския дворец, извън пределите на военния лагер. По улицата долу се нижеше пъстро множество.

— Бих помислил, че всички споделят твоята неприязън, Адолин — отговори Якамав и се облакъти на масата. Беше набит мъж, светлоок от трети дан, от лагера на върховния принц Роион. — Кой обича да греши?

— Знам някои хора, които предпочитат това — дълбокомислено рече Адолин. — Разбира се, не го признават. Но какви други изводи да си направим от повтарянето на техните грешки?

Инкима, придружителката на Якамав този следобед, се разсмя звънливо. Тя беше закръглено създание със светложълти очи и боядисваше косите си в черно. Носеше червена рокля. Червеното никак не изглеждаше добре на нея.

Данлан, естествено, също присъстваше. Седеше до Адолин, на благопристойно разстояние, ала от време на време го докосваше със свободната си ръка. Пиеше виолетово вино. Наистина харесваше вино, но се стараеше да го съчетава по цвят с тоалета си. Любопитна черта. Адолин се усмихна. Изглеждаше особено пленителна с тази дълга шия и грациозно тяло в тясна рокля. Не боядисваше косите си, макар да бяха предимно кестеняви. Защо всъщност всички така се захласваха по тъмната коса, когато идеалът бяха светлите очи?

Престани, каза си той. Ще станеш мрачен като татко.

Другите двама с тях — Торал и придружителката му Ешава — бяха светлооки от лагера на върховния принц Аладар. Напоследък домът Колин не беше в много изгодно положение, но Адолин имаше приятели и познати из почти всички лагери.

— Да грешиш може да е забавно — подхвърли Торал. — Така животът е интересен. Ако всички винаги сме прави, какво ще ни остане?

— Скъпи мой — отговори Ешава, — не ми ли заяви навремето, че почти винаги си прав?

— Да. И затова ако всички са като мен, с кого ще се подигравам? Ужасявам се от мисълта да бъда обикновен поради компетентността на всички други.

Адолин се усмихна и отпи от виното. Днес имаше официален дуел на арената, а беше установил, че чаша жълто вино преди боя му помага да се отпусне.

— Е, няма нужда да се тревожиш, че аз съм прав твърде често, Торал. Бях сигурен, че Садеас ще действа срещу баща ми. Няма смисъл. Защо не го направи?

— Може да е някаква тактика — рече Торал. Той беше проницателен младеж, известен с тънкия си вкус. Адолин винаги го търсеше за компания, когато опитваше разни вина. — Иска да изглежда силен.

— Той е силен. Не печели нищо от това, че не действа срещу нас.

— Ето — обади се Данлан със своя тих и леко задъхан глас, — аз знам, че съм отскоро в лагера, и преценката ми неизбежно отразява моето невежество, обаче…

— Винаги казваш това, знаеш ли — небрежно рече Адолин. Много харесваше нейния глас.

— Какво казвам винаги?

— Че си невежа. Ти обаче си всичко друго, но не и това. Ти си сред най-умните жени, които познавам.

Тя се поколеба за миг, странно подразнена. После се усмихна.

— Не бива да говориш така, Адолин, когато една жена се опитва да е скромна.

— Ох, добре. Скромност. Забравих, че съществува.

— Много време сред светлооките на Садеас? — каза Якамав и предизвика още смях от Инкима.

— Както и да е. Съжалявам. Моля те, продължавай.

— Започнала бях да казвам, че се съмнявам Садеас да иска война. Да направи толкова явен ход против баща ти би довело до война, нали?

— Несъмнено — отговори Адолин.

— Следователно това е вероятната причина да се въздържи.

— Не знам — намеси се Торал. — Можеше да посрами вашето семейство и без да ви напада. Можеше да внуши например, че сте проявили небрежност и глупост, като не сте защитили краля, но че не стоите зад опита за убийство.

Адолин кимна.

— Това също би разпалило война — рече Данлан.

— Може би — отговори Торал. — Но трябва да признаеш, Адолин, че репутацията на Тоягата напоследък е не до там… внушителна.

— И какво значи това? — сопна се Адолин.

— Ох, Адолин — възкликна Торал, махна с ръка и вдигна чашата си за още вино. — Не ставай досаден. Знаеш какво казвам и знаеш също, че с думите си не искам да те обидя. Къде е прислужницата?

— Бих предположил — добави Якамав, — че след шест години тук можехме да имаме прилична винарна.

Инкима се смя и на това. Наистина се държеше дразнещо.

— Репутацията на баща ми е твърда — рече Адолин. — Или не си обърнал внимание на последните ни победи?

— Постигнати с помощта на Садеас — подхвърли Якамав.

— Но постигнати. През последните няколко месеца баща ми не само спаси живота на Садеас, но и живота на самия крал. Сражава се храбро. Със сигурност разбираш, че по-раншните слухове за него са напълно неоснователни.

— Добре, добре — отговори Торал. — Не трябва да се разстройваш, Адолин. Всички можем да се съгласим, че баща ти е прекрасен човек. Но ти сподели с нас, че искаш да го промениш.

Адолин взе да разглежда виното си. И двамата му сътрапезници бяха облечени по начина, който баща му не одобряваше. Къси горни дрехи върху яркоцветни копринени ризи. Торал беше вързал жълто шалче на врата си и още едно около дясната китка. Доста модерно, пък и изглеждаше доста по-удобно от униформата на Адолин. Далинар би казал, че тези тоалети изглеждат глупаво, обаче модата понякога беше глупава. Дръзка, различна. Имаше нещо освежаващо в това да се обличаш така, че да си интересен за околните, да се носиш по вълните на стила. Преди да се присъедини към баща си в тази война, Адолин обичаше да измисля как да изглежда, за да подхожда на определен ден. Сега можеше да избира между лятна униформа и зимна униформа.

Прислужницата най-после дойде и донесе две гарафи вино — жълто и тъмносиньо. Инкима се разкиска, когато Якамав се приведе и й зашепна на ухото.

Адолин вдигна ръка, за да не му се долива вино.

— Не съм сигурен, че искам баща ми да се промени. Вече не.

Торал се свъси.

— Миналата седмица…

— Знам. Това беше преди да го видя как спаси Садеас. Винаги, щом забравя какъв удивителен човек е баща ми, той извършва нещо, с което доказва, че съм един от десетимата глупаци. Същото стана и когато Елокар беше в опасност. Като че ли… баща ми действа така, само когато истински го е грижа за нещо.

— Намекваш, че той не се вълнува истински от войната, скъпи Адолин — каза Данлан.

— Не. Просто животът на Елокар и животът на Садеас може би са по-важни от това да убива паршендите.

Останалите приеха това като обяснение и смениха темата. Но Адолин установи, че тази мисъл продължава да се върти в ума му. Напоследък се чувстваше неспокоен. Едната причина беше, че сбърка за Садеас, а другата — че всъщност биха могли да докажат дали виденията са верни или грешни.

Адолин се чувстваше хванат в капан. Беше притиснал баща си и го беше накарал да изпита собствения си здрав разум, а сега — както се установи при последния им разговор — едва ли не се бе съгласил да приеме решението му да абдикира, ако виденията са лъжливи.

Всеки мрази да греши, помисли Адолин. Само баща ми казва, че предпочита да греши, ако така ще е по-добре за Алеткар. Адолин се съмняваше, че някой друг от светлооките би предпочел да се докаже, че е луд, пред това да се докаже, че е прав.

— Може би — говореше Ешава. — Но това не променя всички негови глупави ограничения. Иска ми се да абдикира.

Адолин се сепна.

— Какво? Какво беше това?

Ешава го изгледа.

— Нищо. Само проверяваме дали присъстваш на разговора, Адолин.

— Не, не. Кажи ми за какво говорехте.

Тя сви рамене и се обърна към Торал.

Торал се приведе напред.

— Не мисли, че в лагерите не обръщат внимание на това, което се случва с баща ти по време на буря, Адолин. Говори се, че би трябвало да се оттегли поради тази причина.

— Това би било глупаво — твърдо рече Адолин, — предвид успехите, които показва в боя.

— Абдикацията наистина би била пресилена стъпка — съгласи се Данлан. — Макар че, Адолин, ще ми се да можеш да накараш баща ти да облекчи всички тези глупави ограничения в нашия лагер. Ти и останалите от хората на Колин би трябвало да сте в състояние истински да се върнете в обществото.

— Опитах — отговори Адолин, докато проверяваше къде е слънцето. — Повярвайте ми. А сега, за съжаление, имам да се приготвям за дуел. Извинете ме.

— Още някой от блюдолизците на Садеас? — поинтересува се Якамав.

— Не — отвърна с усмивка Данлан. — Сиятелният господар Реси. Имаше известни словесни провокации от страна на Танадал и това може да му затвори устата. — Тя погледна Адолин с привързаност. — Ще се видим там.

— Благодаря — каза той, стана и закопча куртката си. Целуна свободната ръка на Данлан, махна на останалите и изтича на улицата.

Тръгването ми беше малко рязко. Ще разберат ли колко неудобно ми стана от този разговор? Вероятно не. Не го познаваха толкова добре, колкото Ренарин. Адолин обичаше да общува с голям брой хора, но не и да се сближава прекалено. Още не познаваше добре дори Данлан. Но щеше да се постарае тази връзка да е трайна. Умори се Ренарин все да му додява, че прескача от едно ухажване в друго. Данлан беше доста хубава; струваше му се, че сега ухажването ще проработи.

Мина през Външния пазар. Думите на Торал му тежаха. Адолин не искаше да става върховен принц. Не беше готов. Обичаше да се дуелира и да си бъбри с приятели. Да предвожда армията беше едно, но като върховен принц щеше да е принуден да мисли за други неща. Като бъдещето на войната тук, на Пустите равнини или защитата и съветването на краля.

Това не би трябвало да е наша грижа, помисли той. Но баща му винаги казваше така — ако ние не го правим, то кой?

Външният пазар беше доста по-неорганизиран от пазарите в пределите на далинаровия военен лагер. Тук временните постройки — повечето иззидани от каменни блокове от близката кариера — бяха израснали без определен план. Голям брой от търговците бяха тайленци с характерните кепета, елеци и дълги поклащащи се вежди.

Оживеният пазар беше сред малкото места, където се смесваха войниците от различните лагери. Всъщност това общуване се бе превърнало в една от основните функции на пазара; той беше неутрална територия, където можеха да се срещат мъжете и жените от лагерите. А и пазарът не беше свръхрегулиран, макар че Далинар направи стъпки за въвеждане на правила, когато се появиха признаци за беззаконие.

Адолин кимна за поздрав на група войници в сините униформи на дома Колин, които му отдадоха чест. Бяха патрули с алебарди на рамо и лъскави шлемове. Войските на Далинар поддържаха мира тук, а писарите му го контролираха. Всичко това — на негови разноски.

Далинар не харесваше вида на Външния пазар, не харесваше и това, че няма стени. Казваше, че едно нападение би било катастрофално за това място, че то нарушава духа на Кодекса. Но паршендите от години не бяха атакували алетската част от Равнините. А решаха ли да ударят военните лагери, съгледвачите и стражите щяха да предупредят навреме.

Следователно, какъв смисъл имаше Кодексът? Бащата на Адолин се държеше все едно Кодексът беше жизнено важен. Винаги носи униформа, винаги бъди въоръжен, винаги бъди трезв. Бъди бдителен, когато те застрашава нападение. Ала нямаше опасност от нападение.

Докато крачеше през пазара, Адолин гледаше — наистина гледаше — за пръв път и търсеше да разбере какво прави баща му.

Лесно различи офицерите на Далинар. Те носеха униформи, както им беше наредено. Сини куртки и панталони със сребърни копчета, възли на раменете. Офицерите от другите лагери бяха в най-разнообразно облекло. Трудно беше да се откроят от търговците и заможните цивилни.

Но това няма значение, повтори си Адолин, понеже няма да ни нападнат отново.

Навъси се, щом видя група светлооки, лентяйстващи пред една винарна. Досущ като него. Облеклото им, всъщност и позите, и маниерниченето им, говореха, че те се вълнуват само от забавления. Адолин откри, че това го дразни. Намираха се във война. Почти всеки ден загиваха войници. А това се случваше, докато светлооките пиеха и се развличаха.

Може би Кодексът не се отнасяше само до защитата от паршендите. Може би засягаше и нещо повече — да се дадат на хората командири, които те да уважават и на които да разчитат. Войната да се приема с подобаваща сериозност. Районът на бойните действия да не се превръща в увеселителен парк. Обикновените хора трябваше да останат внимателни и бдителни. Следователно такива бяха и Адолин, и Далинар.

Адолин поспря на улицата. Никой не го наруга, никой не го накара да се помести. Забелязаха чина му. Просто го заобикаляха.

Струва ми се, че сега разбирам, помисли Адолин. Защо това му отне толкова време?

Разтревожен, той забърза към мястото на днешния дуел.

— „Вървях от Абамабар до Уритиру“ — цитира по памет Далинар. — „Тук метафората и опитът са едно за мен, неделими като ума и паметта ми. Едното се съдържа в другото. Макар да мога да ти обясня първото, второто остава само за мен.“

Садеас, който седеше до Далинар, помръдна вежди. Елокар, в Броня, беше от другата му страна. Все по-често я носеше и вярваше, че убийците жадуват да отнемат живота му. Тримата наблюдаваха дуелите долу, на дъното на малкия кратер, определен от краля за арена. Скалистите израстъци от вътрешната страна на високата десетина стъпки стена бяха отлични места за сядане.

Дуелът на Адолин още не беше започнал. Сега се сражаваха двама светлооки, които не бяха Броненосци. Затъпените им мечове за дуел бяха наръсени с бяло, подобно на креда, вещество. Когато някой нанесеше удар по подплатената броня на съперника си, оставаше видима следа.

— Чакай малко — рече Садеас, — този човек, който е написал книгата…

— Святото му име е Нохадон. Други го наричали Байерден, обаче не сме сигурни дали това е било истинското му име.

— Та той решил да върви от къде до къде?

— От Абамабар до Уритиру — отговори Далинар. — Мисля, че разстоянието е било огромно, поне така излиза от историята.

— Бил е крал, нали?

— Да.

— Но защо…

— Малко е объркващо. Но слушай. Ще разбереш. — Далинар се прокашля и продължи. — „Крачех сам по този път на проницанието, забранил бях да ме придружават. Кон ми бяха вехтите сандали, другар ми беше яката тояга, която разговаряше с мен с ударите по камъка. Кесия ми беше собствената ми уста, пълна не със скъпоценни камъни, а с песен. Когато не можех да припечеля с пеене, ръцете ми служеха добре — чистех подове или кочини и често припечелвах доволно.

Скъпите ми хора се бояха за моята безопасност и може би за здравия ми разум. Кралете, казваха ми те, не ходят дълго като просяци. Аз пък отговарях, че щом просякът е способен на такъв подвиг, защо и кралят да не може? Да не ме мислят за по-слаб от един просяк?

Понякога мисля, че наистина съм по-слаб. Просякът знае много неща, за които кралят само се досеща. И все пак, кой съставя правилата за просешките гилдии? Често се питам какъв опит от полза за изработването на законите ми дават моят лесен живот след Опустошението и сегашното ми охолство. Ако трябваше да се опираме единствено на собствените си познания, ние, кралете, бихме писали закони само за това как трябва да се подгрява водата за чая и как да се тапицират троновете.“

Садеас се начумери. Двамата светлооки продължаваха да се дуелират; Елокар ги наблюдаваше съсредоточено. Той обичаше дуелите. Едно от първите неща, които свърши тук, на Пустите равнини, беше да докара пясък за настилане на арената.

Далинар продължи с цитата от Пътят на кралете.

— „Все пак, осъществих пътуването, и, както проницателният читател вече е забелязал, оцелях. Разказите за вълненията по пътя ще похабят някоя друга страница от това изложение, понеже първо трябва да обясня каква беше целта ми, когато поех по този странен път. Макар да бях напълно готов семейството ми да ме вземе за луд, не бих допуснал да остана с това прозвище под ветровете на историята.

Семейството ми отиде в Уритиру по прекия път и вече ме чакаха от седмици, когато пристигнах. На портата не ме познаха, понеже гривата ми беше доста подивяла без бръснач, който да я укроти. Когато разкрих кой съм, отнесоха ме, накиприха ме, нахраниха ме, потревожиха се за мен и ми се накараха, в този ред. Едва подир всичко това ме попитаха за целта на моето странстване. Не можело ли да мина по простия, лек и добре известен път до свещения град?“

— Именно — подхвърли Садеас. — Най-малкото, можеше да пътува на кон!

— „В отговор — продължи Далинар, — изух сандалите и показах мазолестите си нозе. Проснах ги удобно на масата, до недояденото грозде. В този миг от израженията на близките ми разбрах, че ме мислят за луд. Затова им обясних, като разказах историите от моето пътуване. Една след друга, като натъпкани чували с талев, складирани за зимния сезон. Скоро щях да направя плоски хлебчета от това зърно и да ги натъпча между страниците на книгата.

Да, можех да пътувам бързо. Но всички хора имат еднаква крайна цел. Дали свършваме в осветена гробница или в бедняшка дупка, всички — с изключение на самите Вестители — трябва да седнем на трапезата с Нощната пазителка.

И така, има ли целта значение? Или само пътят? Аз твърдя, че нито едно постижение не е толкова значимо, колкото пътя до него. Ние не сме създания на целите. Пътищата ни са това, което ни оформя. Изнурените ни крака, укрепналите от бремето на пътуването ни гърбове, очите ни, отворени от свежата наслада на преживяното.

Накрая трябва да кажа, че нищо добро не може да се постигне с лоши средства. Защото същината на нашия живот не е в резултата, а в метода. Монархът трябва да разбира това; той не бива да се съсредоточава върху нещата, които иска да постигне толкова, щото да отклони поглед от пътя, който трябва да измине дотам.“

Далинар се отпусна назад. Скалната платформа имаше възглавници и дървени облегалки. Дуелът завърши — светлоокият в зелено, от свитата на Садеас, удари гръдната броня на съперника си и остави дълъг бял белег върху нея. Елокар изръкопляска одобрително. Облечените му в ръкавици ръце изтракаха. Дуелистите се поклониха. Победата беше отбелязана от жените съдийки. Те разполагаха и с правилника за дуели и разрешаваха спорове и съмнения.

— Предполагам, че това е краят на твоята история — рече Садеас, когато следващите двама дуелисти пристъпиха на пясъка.

— Това е — отговори Далинар.

— И си запаметил всичко?

— Вероятно сбърках някоя и друга дума.

— Доколкото те познавам, объркал си някой определителен член.

Далинар се намръщи.

— О, не бъди толкова строг, стари приятелю — каза Садеас. — Това беше комплимент. Нещо такова.

— Какво мислиш за историята? — попита Далинар, когато дуелът започна.

— Нелепа ми се видя — призна Садеас и махна на слугата за вино. Жълто, понеже още беше рано. — Изминал е толкова дълъг път, само за да докаже, че кралете трябва да мислят за последиците от своите заповеди?

— Не само. Същото мислех и аз, но започнах да разбирам. Вървял е, защото е искал да преживее същите неща, каквито преживяват неговите поданици. Използвал е това като метафора, но смятам, че наистина е искал да знае какво е да вървиш толкова далеч.

Садеас отпи вино и зажумя на слънцето.

— Дали не трябва да поискаме някакъв сенник тук?

— Обичам слънцето — отвърна Елокар. — Толкова време прекарвам, затворен в пещерите, които наричаме сгради.

Садеас погледна Далинар и завъртя очи.

— Голяма част от Пътят на кралете е организирана като пасажа, който ти цитирах. Метафора от живота на Нохадон — действително събитие, превърнато в пример. Нарича ги четиридесетте притчи.

— Всичките ли са толкова нелепи?

— Намирам, че тази история е красива — тихо отвърна Далинар.

— Не се и съмнявам. Винаги си обичал сантименталните истории. — Садеас вдигна предупредително ръка. — Това също беше замислено като комплимент.

— Един вид?

— Точно. Далинар, приятелю, открай време си емоционален. Това те прави искрен. То може и да пречи на здравомислието, но доколкото те кара да ми спасяваш живота, мисля, че мога да го преживея. — Почеса се по брадичката. — Предполагам, че бездруго ще ми се наложи, нали така?

— Май да.

— Останалите върховни принцове мислят, че си самодоволен. Сигурно разбираш защо.

— Аз… — Какво ли можеше да отговори? — Не е нарочно.

— Е, ти ги провокираш. Вземи например това, че отказваш да отговаряш на споровете или обидите.

— Възражението просто привлича внимание към въпроса — заяви Далинар. — Най-добрата защита е правилното действие. Запознай се с добродетелта и можеш да очакваш подобаващо отношение от околните.

— А, видя ли. Кой говори така?

— Далинар говори така — намеси се Елокар, който продължаваше да наблюдава дуела. — Баща ми също говореше така.

— Именно — потвърди Садеас. — Далинар, приятелю, хората просто не могат да приемат, че нещата, които казваш, са сериозни. Допускат, че това е преструвка.

— А ти? Ти какво мислиш за мен?

— Че мога да видя истината?

— Която е?

— Че си един самодоволен тип — безгрижно отговори Садеас. — Обаче си честен.

— Сигурен съм, че и това беше замислено като комплимент.

— Всъщност сега се мъча да те подразня — каза Садеас и вдигна чашата си.

Елокар се подсмихна.

— Садеас, това беше почти остроумно. Дали не трябва да те назнача за нов шут?

— Какво стана със стария? — Гласът на Садеас издаваше любопитство, едва ли не нетърпение, като че се надяваше някаква беда да е сполетяла шута.

Усмивката на Елокар се превърна в гримаса.

— Той изчезна.

— Нима? Какво разочарование.

— Ами — Елокар махна небрежно. — От време на време изчезва. В края на краищата ще се върне. Непостоянен е като самата Преизподня. Ако не ме разсмиваше така, отдавна да съм го сменил.

Умълчаха се, а дуелът продължаваше. От скамейките в скалата го наблюдаваха и няколко други светлооки — и мъже, и жени. Далинар с неудобство отбеляза, че и Навани е дошла и разговаря с групичка дами, включително последната симпатия на Адолин — кестенявата писарка.

Погледът на Далинар се връщаше към Навани отново и отново, опиваше се от виолетовата й рокля, от зрялата й красота. Тя беше записала последните му видения, без да възразява, и като че му беше простила, че я прогони от покоите си така грубо. Никога не го подиграваше, никога не се държеше скептично. Далинар ценеше това. Трябваше ли да й благодари или тя би изтълкувала това като покана?

Отклони поглед от нея, ала откри, че не може да наблюдава дуелистите, без да я вижда с крайчеца на окото. Затова се втренчи в небето и примижа на слънцето. Отдолу долиташе тракането на метал. Зад него на стената бяха залепнали няколко охлюва и чакаха бурята да ги намокри.

Далинар имаше толкова много въпроси, за толкова много неща не беше сигурен. Даваше да му четат Пътят на кралете и се мъчеше да открие какво означават последните думи на Гавилар. Сякаш в тях се криеше ключът и за неговата лудост, и за природата на виденията му. Ала истината беше, че той не знае нищо и не може да разчита на собствените си решения. Това го разстройваше малко по малко, точка по точка.

В тези брулени от ветровете равнини, облаците като че ли бяха по-редки. Имаше само ослепително слънце и свирепи бури. Останалата част от Рошар беше зависима от бурите, обаче тук, на изток дивите бури, бяха единствените господари. Нима някой смъртен крал можеше да се надява да сложи ръка на тези земи? Според легендите, те са били населявани, не са били просто ничии хълмове, пусти равнини и разраснали се гори. Тук се е намирал Натанатан, Гранитното кралство.

— Ах — продума Садеас, все едно беше сдъвкал нещо горчиво. — Трябваше ли и той да идва?

Далинар наведе глава и проследи погледа му. Върховният принц Вама беше дошъл да гледа дуелите, а свитата му го следваше. Макар повечето от приближените му да носеха традиционните си кафяво-сиви дрехи, самият принц беше с дълга сива горна дреха с процепи, през които да се вижда червено-оранжевият хастар, в тон с маншетите и яката на ризата му.

— Мислех си, че харесваш Вама — подхвърли Елокар.

— Търпя го — обясни Садеас. — Но вкусът му за дрехи е направо отблъскващ. Червено и оранжево? При това не тъмнооранжево, а ярко, дразнещо очите. Процепите в горната дреха пък излязоха от мода преди цяла вечност. Ах, прекрасно, настани се точно срещу нас. Ще бъда принуден да го съзерцавам до края на дуелите.

— Не бива така строго да съдиш хората по външния вид — каза Далинар.

— Далинар — тросна се Садеас, — ние сме върховни принцове. Ние представляваме Алеткар. Много хора по цял свят ни приемат за център на култура и влияние. Следователно, нямам ли право да насърчавам едно подобаващо представяне пред света?

— Подобаващо представяне, да. Добре е да сме здрави и спретнати. — Добре би било и твоите войници да носят чисти униформи.

— Здрави, спретнати и модерни — поправи го Садеас.

— Ами аз? — попита Далинар и огледа скромната си униформа. — Мигар ще ме накараш да се гиздя в коприни и плисенца?

— Ти ли? Ти си напълно безнадежден. — Садеас вдигна ръка, за да му попречи да възрази. — Не, не съм справедлив. Тази униформа по някакъв начин е… извън времето. Военните униформи, поради предназначението си, никога няма да са съвършено демоде. Безопасен избор, стабилен. Така ти избягваш въпроса с модата, като отказваш да играеш. — Кимна по посока на Вама. — Вама се мъчи да играе, но се справя плачевно. А това е непростимо.

— Все още твърдя, че придаваш прекалено голяма важност на коприните и шалчетата — отговори Далинар. — Ние сме офицери на война, а не придворни на бал.

— Пустите равнини вече се превръщат в притегателно място за чуждестранните благородници. Важно е да се представим както трябва. — Садеас назидателно вдигна пръст. — Ако аз приемам твоето морално превъзходство, приятелю, то тогава е време и ти да приемеш моя усет за модата. Човек би забелязал, че ти съдиш за другите по облеклото много повече, отколкото аз.

Далинар се умълча. Думите на Садеас го ужилиха, понеже бяха верни. И все пак, щом чуждоземните благородници идеха на Пустите равнини да се срещат с върховните принцове, толкова ли беше трудно да им се покаже група добре работещи военни лагери, командвани от хора, които поне външно да изглеждат като генерали?

Далинар се загледа в края на дуела. Според неговите сметки, беше време за двубоя на Адолин. Двамата светлооки дуелисти се поклониха на краля и се оттеглиха под един сенник до арената. След миг излезе Адолин в тъмносинята си Броня. Носеше шлема си под мишница, а русо-черната му коса беше изискано поразрошена. Вдигна облечената си в ръкавица ръка да поздрави Далинар, поклони се леко на краля и после сложи шлема.

Мъжът, който излезе след него, беше в жълта Броня. Сиятелният господар Реси беше единственият пълен Броненосец в армията на върховния принц Танадал; в лагера му имаше трима други, които притежаваха само Меч или само Броня. Самият Танадал нямаше нищо. Не беше рядкост върховните принцове да разчитат на най-добрите си воини за Броненосци; това беше разумно, особено ако принцът е от онези генерали, които предпочитат да останат зад фронта и оттам да направляват хода на действията. В княжеството на Танадал от векове съществуваше традицията онзи, който държи Бронята и Меча на Реси, да се титулува Защитник на краля.

Напоследък Танадал приказваше за неуспехите на Далинар и затова Адолин беше поканил звездния му Броненосец на един приятелски двубой. Средно изтънчена постъпка. Малко дуели се водеха за Броня или Меч. В този случай загубата щеше да струва само смяна в ранглистата. Двубоят привлече необичайно внимание и през следващия четвърт час малката арена се изпълни с публика. През това време дуелистите се раздвижваха и се подготвяха. Няколко дами отвориха стативите си, за да скицират или да записват впечатленията си. Самият Танадал не присъстваше.

Двубоят започна, когато главната съдийка, Сиятелната Истоу даде знак на съперниците да призоват Мечовете си. Елокар напрегнато се приведе напред. Адолин и Реси кръжаха един около друг, докато Мечовете им се материализираха. Далинар усети, че и той се е привел напред, макар малко да се срамуваше. Според Кодекса, повечето дуели трябваше да се избягват, докато Алеткар е във война. Имаше тънка граница между двубоите за упражнение и дуелите за обида, при които имаше опасност от раняването на важни офицери.

Реси зае Каменна позиция, хванал Меча в две ръце, насочен нагоре. Лактите му сочеха настрани. Адолин беше във Вятърна позиция, леко обърнат, с ръце напред, лакти надолу, а острието на Меча — над главата му, насочено назад. Обикаляха се. Победител щеше да е онзи, който пръв напълно разбие част от Бронята на противника. Не беше особено опасно; отслабената Броня можеше да отрази удар, дори и да се счупеше при това.

Реси нападна пръв — скочи напред, мощно замахна с Меча над глава и после надолу и надясно. Каменната позиция залагаше на такъв тип нападение, на използването на най-могъщо ускорение и сила при всеки удар. Според Далинар това не беше удобно — на бойното поле не е нужно да се влага толкова сила с Меча. Но е полезно срещу друг Броненосец.

Адолин отскочи и избегна удара. Подсилените от Бронята крака му придаваха ловкост, която не съответстваше на това, че носи яки доспехи с тегло над сто мерки. Атаката на Реси, макар и добре изпълнена, го остави открит и Адолин внимателно го удари отляво, като напука Бронята на предмишницата му. Реси пак нападна, Адолин пак избегна и отбеляза попадение в лявото бедро на противника.

Някои поети описваха битката като танц. Далинар рядко имаше подобно усещане в истинско сражение. Двама мъже, които се бият с меч и щит, се нахвърлят стремително и свирепо, удрят отново и отново, опитват да преодолеят щита на противника. Не толкова танц, колкото борба.

Но, виж, сблъсъкът между Броненосци би могъл да прилича на танц. Правилното боравене с огромните оръжия изискваше много ловкост, а Бронята беше издръжлива. Двубоите общо взето се проточваха. Движенията бяха величествени, широки. Имаше нещо плавно в боя с Мечове. Грация.

— Много е добър, знаеш — рече Елокар. Адолин удари шлема на Реси и предизвика вълна от аплодисменти. — По-добър е от баща ми. По-добър е дори и от теб, чичо.

— Много работи — отговори Далинар. — Наистина обича това. Не войната, не сраженията. Дуелите.

— Ако поиска, може да стане шампион.

Адолин наистина искаше да стане шампион. Далинар знаеше това. Но отказваше дуели, които биха го доближили прекалено много до титлата. Далинар подозираше, че прави това, за да спазва някак Кодекса. Шампионатите и турнирите бяха занимания за онези редки периоди, през които не се водеше война. Можеше да се твърди обаче, че защитата на семейната чест е занимание за всяко време.

Както и да е, Адолин не се дуелираше за по-високо място в ранглистата и това караше другите Броненосци да го подценяват. Те не се колебаеха да приемат двубоите с него. Дори някои хора без Брони го предизвикваха. По традиция Бронята и Мечът на краля бяха достъпни срещу огромна такса за всеки, който едновременно се радваше на симпатията на владетеля и искаше да влезе в дуел с Броненосец.

Далинар потрепери при мисълта, че някой друг може да ползва неговата Броня или да вземе в ръка Заклеващия. Беше противоестествено. Въпреки това даването на кралските Броня и Меч — а преди възстановяването на монархията, на тези на върховния принц — беше силна традиция. Дори Гавилар не я наруши, макар на четири очи да се оплакваше от това.

Адолин избегна поредния удар, но вече беше преминал към по-офанзивната форма на Вятърната позиция. Реси не беше подготвен за това. Веднъж успя да удари десния паулдрон на Адолин, но слабо. Адолин напредваше с плавни движения на Меча. Реси отстъпи и премина към париране — Каменната позиция беше сред малкото, които разчитаха на това.

Адолин удари Меча на Реси и го извади от позиция. Реси го върна, ала Адолин пак го изби. Реси ставаше все по-небрежен при възстановяването на стойката си и Адолин започна да удря и от двете му страни. Кратки, бързи и изнервящи удари.

Те свършиха работа. Реси изрева и се хвърли в един от типичните за Каменната позиция широки махове. Адолин се справи отлично — прехвърли Меча си в една ръка, пое удара с незасегната броня на лявата предмишница. Тя се напука лошо, но движението му позволи да стовари Меча върху вече поразената броня на лявото бедро на Реси.

Тя се пръсна с остър металически звук, парчетата се разлетяха и оставиха дири от дим, който проблясваше като разтопена стомана. Реси се олюля. Левият му крак вече не понасяше тежестта на Бронята. Двубоят завърши. В по-важните дуели се допускаше счупването на две или три части на Бронята, обаче това беше опасно.

Съдийката се изправи и обяви края на дуела. Реси се оттегли, сваляйки шлема си. Ругатните му се чуха ясно. Адолин го поздрави, като опря плоското на Меча в челото си и после остави оръжието да изчезне. После се поклони на краля. Някои мъже се смесваха с публиката, за да се хвалят или да приемат приветствия, обаче Адолин се оттегли в шатрата за подготовка.

— Наистина има талант — каза Елокар.

— И е такъв… приличен момък — додаде Садеас и сръбна от виното.

— Да — рече Далинар. — Понякога ми се ще да бяхме в мир, само за да може Адолин да се посвети на своите дуели.

Садеас въздъхна.

— Още приказки за излизане от войната ли, Далинар?

— Нямам това предвид.

— Все разправяш, че си се отказал от този аргумент, чичо — каза Елокар и се обърна да го погледне. — И все продължаваш да танцуваш около него, да говориш с копнеж за мира. Мъжете из лагерите те наричат страхливец.

Садеас изсумтя.

— Не е страхливец, Ваше величество. Мога да свидетелствам за това.

— Защо тогава? — попита Елокар.

— Тези слухове се разраснаха отвъд всякакви разумни размери — рече Далинар.

— Но ти продължаваш да не отговаряш на моите въпроси — настоя Елокар. — Ако ти можеше да вземеш решението, чичо, щеше ли да ни накараш да си тръгнем от Пустите равнини? Страхливец ли си?

Далинар се поколеба.

Обедини ги, му бе казал онзи глас. Това е твоята задача и аз тия поставям.

Страхливец ли съм аз?, зачуди се Далинар. С книгата Нохадон го предизвикваше да изучи себе си. Никога да не е толкова сигурен или надменен, за да стигне до там изгуби желание за търсене на истината.

Въпросът на Елокар не се отнасяше до виденията. Въпреки това Далинар определено имаше впечатлението, че е страхлив, поне във връзка с желанието да абдикира. Ако се откажеше заради нещата, които му се случваха, това би означавало да поеме по лесния път.

Не мога да се откажа, осъзна той. Няма значение какво ще стане. Трябва да приключа сам с това. Дори да беше луд. Дори — и това беше още по-тревожна мисъл — виденията да бяха истински, но с неясен произход. Трябва да остана. Ала също така трябва и да планирам, да съм сигурен, че няма да повлека дома Колин подире си.

Толкова тънка линия. Нищо ясно, всичко замъглено. Беше готов да избяга, понеже обичаше да взема ясни решения. Е, за нещата, които ставаха с него, нищо не беше ясно. Като че ли с решението да остане върховен принц той положи важен камък в основата на съграждането на старата си личност.

Няма да абдикира. Това е то.

— Далинар? — обади се Елокар. — Ти… добре ли си?

Далинар примигна и усети, че е престанал да забелязва краля и Садеас. Да се вторачва така в празното пространство нямаше да помогне твърде на репутацията му. Обърна се към краля.

— Искате истината? Да, ако можех да заповядвам, щях да взема десетте армии и да се върна в Алеткар.

Каквото и да говореха другите, това не беше страхливо. Не, той току-що се беше изправил срещу страха вътре в себе си и знаеше какво е. Друго беше.

Кралят изглеждаше потресен.

— Бих си тръгнал — твърдо продължи Далинар. — Но не, защото искам да избягам или защото се боя от битките. А защото се боя за стабилността на Алеткар; излизането от тази война би ни помогнало да подсигурим нашето кралство и верността на върховните принцове. Бих пратил още посланици и учени да открият защо паршендите убиха Гавилар. Твърде лесно се отказахме да разберем това. Още се питам дали убийството не е подготвено от изменници или бунтовници сред самите паршенди. Бих разкрил каква е тяхната култура — и да, те наистина притежават култура. Ако убийството не е предизвикано от паршендски бунтовници, бих продължил да питам, докато не узная защо са го направили. Бих изискал замяна — може би да ни предадат техния крал за екзекуция — за да им дарим мир. Що се отнася до скъпоценните ядра, бих говорил с моите учени за изнамирането на по-добър метод за удържането на тази територия. Може би чрез масово заселване на областта, включително целите Ничии хълмове, ние бихме могли действително да разширим границите си и да претендираме за Пустите равнини. Не бих се отказал от отмъщението, Ваше величество, но бих подходил към него и към войната ни тук като цяло, по-разумно. Тъкмо сега ние знаем твърде малко, та да сме ефективни.

Елокар изглеждаше изненадан. Той кимна.

— Аз… Чичо, това наистина има смисъл. Защо не го обясни по-рано?

Далинар примигна. Едва преди няколко седмици Елокар възнегодува при самото споменаване на идеята за връщане. Какво се беше променило?

Не съм гласувал на момчето достатъчно доверие, осъзна Далинар.

— Напоследък имах проблеми с излагането на собствените си мисли, Ваше величество.

— Ваше величество! — намеси се Садеас. — Със сигурност Вие не обмисляте сериозно да…

— Последното покушение ме разстрои, Садеас. Кажи ми. Имаш ли напредък в установяването на това кой е сложил повредените камъни в моята Броня?

— Още не, Ваше величество.

— Опитват да ме убият — тихо рече Елокар и се сгуши в Бронята си. — Ще ме убият, като баща ми. Понякога се питам дали тук не преследваме десетимата глупаци. Убиецът в бяло беше шин.

— Паршендите поеха отговорността за пращането му — каза Садеас.

— Да — отвърна Елокар. — Но все пак те са диваци и лесно могат да бъдат манипулирани. Съвършено отклоняване на вниманието. Да се припише вината на някакви си парши. Воюваме с години и не забелязваме истинските злодеи, които тихичко действат в собствения ми лагер. Наблюдават ме. Непрекъснато. Чакат. Виждам лицата им в огледалата. Символи, криви, нечовешки…

Далинар и Садеас се спогледаха обезпокоено. Дали параноята на Елокар се утежняваше или просто ставаше по-видима? Привиждаха му се призрачни заговори във всяка сянка. А сега, след покушението, имаше с какво да подхранва страховете си.

— Изтеглянето от Пустите равнини би могло да се окаже добра идея — внимателно каза Далинар. — Но не и ако сложи началото на война с някой друг. Ние трябва да стабилизираме и да обединим нашия народ.

Елокар въздъхна.

— Преследването на убиеца точно сега е просто една безполезна мисъл. Може би няма да имаме нужда от това. Чух, че съвместните ви действия със Садеас са били плодотворни.

— Наистина, Ваше величество — отговори Садеас гордо и дори леко самодоволно. — Въпреки че Далинар все още настоява да ползва своите бавни мостове. Понякога моите войски биват почти смазани, докато той пристигне. Всичко би вървяло по-добре, ако Далинар реши да се възползва от модерната тактика за мостовете.

— Жертвите… — подхвана Далинар.

— Са приемливи — отсече Садеас. — Това са предимно роби, Далинар. За тях е чест, че имат възможността да дадат своя малък принос.

Съмнявам се, че те го виждат в тази светлина.

— Ще ми се поне да опиташ по моя начин — продължи Садеас. — Това, което правим, засега върши работа, но се притеснявам дали паршендите ще продължат да пращат по две армии срещу нас. Не съм във възторг от мисълта да се сражавам с тях сам, докато ти пристигнеш.

Далинар се поколеба. Това би било проблем. Но да се откаже от обсадните мостове?

— Е, защо да не направим компромис? — вметна Елокар. — При следващата атака, чичо, позволи на мостовите на Садеас да ти помогнат в началото на прехода до спорното плато. Садеас разполага с достатъчно свободни отряди, които да ти заеме. Той пак може да се втурне напред с по-малка армия, обаче с неговите мостови отряди ти ще го следваш по-бързо, отколкото досега.

— Това е все едно да използвам мои.

— Не непременно — отговори Елокар. — Ти каза, че паршендите рядко успяват да се настанят и да те обстрелват, след като Садеас ги е въвлякъл в сражение. Хората на Садеас могат да започнат нападението както обикновено, а ти можеш да се включиш, щом той ти осигури място.

— Да… — дълбокомислено рече Садеас. — Мостовите, които ти използваш, ще са в безопасност, няма да даваш допълнителни жертви. Но ще идваш на платото да ми помагаш два пъти по-бързо.

— А ако не успееш да отклоняваш вниманието на паршендите достатъчно дълго? — попита Далинар. — А ако разположат стрелци, които да ударят по моите мостови, докато преминаваме?

— Тогава ще се оттеглим — въздъхна Садеас. — И ще кажем, че сме се провалили. Но поне ще сме опитали. Така се върви напред, стари приятелю. Опитваш нови неща.

Далинар се умисли.

— Ох, хайде, Далинар. Той прие предложението ти за съвместни нападения. Опитай веднъж по неговия начин.

— Много добре — отговори Далинар. — Ще видим как действа това.

— Отлично — рече Елокар и стана. — А сега смятам, че е време да отида да поздравя твоя син. Дуелът беше вълнуващ!

Далинар не го преценяваше така — съперникът на Адолин нито за миг нямаше превъзходство. Но това беше най-добрата битка. Далинар не приемаше за „добър“ бой оспорвания. Когато побеждаваш, винаги е по-добре да побеждаваш бързо и с огромно предимство.

Далинар и Садеас почтително се изправиха, когато кралят заслиза по приличните на стъпала скални израстъци към посипаното с пясък дъно. После Далинар се обърна към Садеас.

— Налага се да тръгвам. Прати ми писар, за да изясним подробностите по платата, които смяташ за подходящи за такава маневра. Следващия път, ако трябва да нападнем някое от тях, аз ще доведа армията си на твоя сборен пункт и ще тръгнем заедно. Ти с по-малобройната и по-бърза група можеш да тръгнеш напред, а ние ще те настигнем, когато заемеш позиция.

Садеас кимна.

Далинар се обърна и се заизкачва към изхода.

— Далинар — провикна се Садеас подире му.

Далинар го погледна. Шалът на Садеас се вееше на вятъра, ръцете му бяха скръстени, металическата златиста бродерия блестеше.

— Прати ми и ти някоя от твоите писари. С екземпляр от тая гавиларова книга. Може да ми е забавно да чуя и другите истории.

Далинар се усмихна.

— Ще го направя, Садеас.

59 Чест

Каладин се взираше в трите топазени сфери на пода пред него. Казармата беше тъмна, вътре бяха само Тефт и той самият. Лопен, облегнат на огрения от слънцето праг, ги наблюдаваше небрежно. Навън Скалата командваше останалите. Каладин ги беше накарал да поработят по бойните строеве. Нищо явно. Можеше да се прикрие като упражнение за носене на моста, а всъщност ги упражняваше да изпълняват заповеди и да се престрояват ефикасно.

Трите малки сфери — само чипове — осветяваха каменния под в бледожълтеникави пръстени. Каладин се съсредоточи върху тях, затаи дъх, повели на светлината да се влее в него.

Нищо.

Постара се повече, взря се във вътрешността им.

Нищо.

Взе едната, обгърна я в дланта си, вдигна я, така че да вижда само светлината и нищо друго. Различаваше в подробности бурята, движението, въртенето, вихрушката на светлината. Заповядваше й, искаше я, умоляваше я.

Нищо.

Изпъшка, легна по гръб на пода, загледа се в тавана.

— Може би не го искаш достатъчно силно — каза Тефт.

— Искам го точно толкова силно, колкото умея да искам. Няма да отстъпя, Тефт.

Тефт изръмжа нещо и взе една от сферите.

— Може би грешим за мен — додаде Каладин. Изглеждаше съвсем поетично в мига, когато прие тази странна, плашеща част от себе си, не успя да я накара да се прояви. — Може да е било зрителна измама.

— Зрителна измама — сопна се Тефт. — Да залепиш торба за бурето е зрителна измама.

— Добре де. Тогава е някакъв странен номер, нещо, което се случва само веднъж.

— И когато беше ранен, и при всеки пробег с моста, когато имаш нужда от допълнителен прилив на сила и издръжливост.

Каладин въздъхна горчиво и няколко пъти лекичко удари глава в пода.

— Е, ако съм един от тези Сияйни, за които не спираш да говориш, защо не мога да направя нищо?

— Предполагам — отвърна посивелият мостови, търкаляйки сферата в пръсти, — че си като бебе, което се учи да ходи. В началото просто се получава. Бавно бебето разбира как да накара краката да се движат нарочно. Трябва да се упражняваш.

— Цяла седмица зяпам сферите, Тефт. Колко още да се упражнявам?

— Е, очевидно повече.

Каладин извъртя очи и се надигна.

— Защо ли те слушам? Сам каза, че не знаеш повече от мен.

— Не знам нищо за използването на Светлината на Бурята — начумери се Тефт. — Обаче знам какво би трябвало да стане.

— Според разни истории, които взаимно си противоречат. Разказвал си ми, че Сияйните можели да летят и да ходят по стените.

Тефт кимна.

— Със сигурност. И освен това да накарат камъка да се топи, когато го погледнат. И да изминават огромни разстояния само за един удар на сърцето. И да заповядват на слънчевата светлина. И…

— И защо им е нужно и да ходят по стените, и да летят? Щом могат да летят, защо се занимават с търчане по стени?

Тефт нищо не каза.

— И защо изобщо си правят труда да вършат тези две неща, когато могат „да изминават огромни разстояния само за един удар на сърцето“?

— Не съм сигурен — призна Тефт.

— Не можем да вярваме на приказки и легенди — заяви Каладин. Погледна Сил, която беше кацнала до една от сферите и я наблюдаваше с детински интерес. — Кой знае кое е вярно и кое е измислица? Едно нещо знаем със сигурност. — Каладин улови сферата и я вдигна с два пръста. — Сияйният в тази стая е много, много уморен от кафявото.

Тефт изсумтя.

— Ти не си Сияен, момко.

— Не разговаряхме ли току-що за…

— О, ти можеш да зареждаш. Можеш да пиеш от Светлината и да й заповядваш. Но да си Сияен е много повече от това. То е техният начин на живот, техните дела. Безсмъртните слова.

— Безсмъртните какво?

Тефт пак затъркаля сферата, вдигна я и се взря в дълбините й.

— Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Това е било тяхното мото. Първият идеал от Безсмъртните слова. Имало още четири.

Каладин вдигна вежда.

— И те са?

— Всъщност не знам. Но Безсмъртните слова — тези Идеали — ръководели всичките им дела. За четирите следващи идеала се казва, че били различни за всеки орден. Но Първият важи и за десетте ордена: животът преди смъртта, силата преди слабостта, пътят преди целта. — Той се поколеба. — Или поне така са ми казвали.

— Да, добре, струва ми се очевидно. Животът иде преди смъртта. Точно както денят преди нощта или едно преди две. Очевидно.

— Не приемаш нещата сериозно. Може би затова Светлината на Бурята ти отказва.

Каладин стана и се протегна.

— Извинявай, Тефт. Просто съм уморен.

— Животът преди смъртта — рече Тефт и размаха пръст. — Сияйният се стреми да защитава живота, винаги. Никога не убива без нужда и никога не излага лекомислено собствения си живот на опасност. Да живееш е по-трудно, отколкото да умреш. Дългът на Сияйния е да живее.

Силата преди слабостта. Всеки човек е слаб понякога. Сияйният защитава слабите и прилага силата си в полза на другите. Силата не те прави способен да управляваш; тя те прави способен да служиш.

Тефт вдигна сферите и ги прибра в кесията си. Задържа за миг последната, сетне също я прибра.

— Пътят преди целта. Винаги има няколко пътя за постигането на дадена цел. Провалът е за предпочитане пред успеха с нечестни средства. Защитата на десетима невинни не струва погубването на един невинен. Накрая всички умират. За Всемогъщия много по-важно ще бъде как си живял, отколкото какво си постигнал.

— Всемогъщият ли? Значи рицарите са били свързани с религия?

— Не е ли всичко свързано с религия? Имало в старо време някакъв крал, който предложил всичко това. Накарал жена си да го запише в книга или нещо подобно. Майка ми я четеше. Сияйните основавали Идеалите на написаното в тази книга.

Каладин сви рамене и почна да реди камарата елеци на мостовите. Двамата с Тефт бяха тук под предлог да ги проверят за скъсвания или повредени каишки. След малко Тефт се присъедини към него.

— Наистина ли вярваш в това? — попита Каладин, вдигна един елек и задърпа каишките му. — Че някой би спазвал тези клетви, особено някакви светлооки?

— Те не са били просто светлооки. Те са били Сияйни.

— Били са хора. Хората с власт винаги твърдят, че са достойни, че са водени от боговете, че имат някакво право да „защитават“ всички ни. Ако вярваме, че Всевишният ги е поставил там, където са, за нас ще е по-лесно да преглъщаме нещата, които ни правят.

Тефт обърна един елек. Започнал беше да се протрива под подплънката на лявото рамо.

— Никога не съм вярвал. И тогава… тогава те видях да поглъщаш Светлина и започнах да се питам.

— Приказки и легенди, Тефт — отвърна Каладин. — Искаме да вярваме, че някога е имало по-добри хора. Това ни кара да мислим, че може пак да стане така. Но хората не се променят. Те са развалени сега. Развалени са били и тогава.

— Може би. Моите родители вярваха във всичко това. Безсмъртните слова, Идеалите, Сияйните рицари, Всемогъщия. Дори стария воринизъм. Всъщност, особено в него.

— Който довел до Йерокрацията. Светилищата и ардентите не бива да притежават земя или имущество. Прекалено опасно е.

— Защо? Защо мислиш, че ще са по-лоши управници от светлооките?

— Е, тук може би си прав. — Каладин се свъси. Толкова време беше убеден, че Всемогъщият го е изоставил или дори го е проклел, че му беше трудно да приеме — както казваше и Сил — че е благословен. Да, беше опазван и предполагаше, че би трябвало да е благодарен. Но какво можеше да е по-лошо от това да е надарен с голяма сила, ала да е прекалено слаб, за да спаси онези, които обича?

Размишленията бяха прекъснати, когато Лопен се изправи на прага и тайно даде знак на Каладин и Тефт. За щастие, вече нямаше какво да крият. Всъщност, и по-рано нямаше, с изключение на това, че Каладин седеше на пода и глупаво зяпаше сферите. Остави елека и тръгна към входа.

Носеха паланкина на Хашал право към каладиновата казарма, а нейният висок и мълчалив съпруг крачеше редом. Шарфът на врата му беше виолетов като бродерията по маншетите на късата му дреха. Газ още не се беше появил. Вече мина седмица, а от сержанта нямаше и следа. Хашал и съпругът й заедно със светлооките им адютанти вършеха работата на сержанта и отклоняваха всички въпроси.

— Бурята да ги отнесе дано — рече Тефт и застана до Каладин. — От тези двамата кожата ми настръхва, все едно знам, че някой има нож и стои зад гърба ми.

Скалата беше накарал мостовите да се строят и да чакат кротко, като за проверка. Каладин тръгна да се нареди при тях, следван от Тефт и Лопен. Носачите свалиха паланкина пред Каладин. Носилката беше отворена отстрани и с малък сенник, та не беше много повече от кресло върху платформа. Из военните лагери доста светлооки дами ползваха такива паланкини.

Каладин с неохота се поклони подобаващо на Хашал и накара хората си да сторят същото. Не беше сега времето да го бият за неподчинение.

— Толкова добре обучен отряд имаш, водачо — рече Хашал и лениво се почеса по лицето с рубиненочервен нокът. — Толкова… ефикасен при пробег.

— Благодаря, Сиятелна Хашал — отвърна Каладин, като безуспешно опита да прикрие твърдостта и враждебността в гласа си. — Разрешете да попитам. Вече от няколко дни не сме виждали Газ. Той добре ли е?

— Не. — Каладин чакаше обяснение, но Хашал не даде. — Моят съпруг е взел решение. Хората ти са толкова добри, че сте пример за подражание за другите мостове. Затова ще сте дежурни за бягане с моста всеки ден отсега нататък.

Каладин усети хлад.

— А работата по събиране на имущество?

— О, ще остане време и за нея. Бездруго трябва да носите факли долу, а нападенията на платата никога не се случват през нощта. Затова хората ти ще спят през деня, винаги ще са на повикване. В пропастите ще работят през нощта. Така вашето време ще се използва много по-добре.

— Всеки пробег. Ще ни накарате да участваме във всеки.

— Точно така — отвърна небрежно тя и почука в знак носачите да я вдигнат. — Просто твоят отряд е толкова добър. Това трябва да се използва. Ще започнете службата утре. Считайте го за… чест.

Каладин дълбоко пое дъх, за да не каже какво мисли за нейната „чест“. Не успя да се насили да се поклони, когато Хашал си тръгна, но нея явно не я засягаше. Скалата и останалите почнаха да мърморят.

Всеки пробег. Тя току-що удвои скоростта, с която ги убиваха. Отрядът на Каладин нямаше да оцелее още няколко седмици. Вече и без това бяха с толкова намалена численост, че загубата на един или двама души при щурм щеше да ги провали. Тогава паршендите щяха да се съсредоточат върху тях и да ги погубят.

— В името на дъха на Келек! — възкликна Тефт. — Тя ще ни затрие!

— Не е справедливо — добави Лопен.

— Ние сме мостови — отговори Каладин и ги огледа. — Какво ви кара да мислите, че нещо като „справедливост“ важи за нас?

— Не ни изтреби достатъчно бързо според Садеас — рече Моаш. — Знаеш ли, че биеха войниците, които идваха да те търсят, да видят мъжа, който оцеля в бурята? Не те е забравил, Каладин.

Тефт продължаваше да ругае. Дръпна Каладин настрани, Лопен ги последва, а другите останаха да разговарят.

— Проклятие! — тихо каза Тефт. — Харесва им да се преструват на справедливи с мостовите отряди. Това ги кара да се чувстват честни. Явно вече са се отказали. Копелета!

— Какво правим, ганчо? — попита Лопен.

— Слизаме в пропастта. Както сме разпределени. После да се погрижим нощес да поспим повече, понеже явно утре ще будуваме цял ден.

— На хората ще им е противно да работят в пропастите нощем, момко.

— Знам.

— Но не сме готови за… онова, което е нужно да направим — каза Тефт и се озърна да се увери, че наблизо няма никого. Бяха само тримата. — Ще ни отнеме поне още няколко седмици.

— Знам.

— Няма да оцелеем още няколко седмици! — възкликна Тефт. — Когато Садеас и Колин действат заедно, бягането с моста е почти всеки ден. Само един лош пробег, само веднъж паршендите да ни вземат на мушка, и всичко свършва. Ще ни изтребят.

— Знам! — ядно потрети Каладин, пое дълбоко дъх и стисна юмруци, за да не избухне.

— Ганчо! — обади се Лопен.

— Какво сега? — тросна се Каладин.

— Случва се отново.

Каладин застина и сведе поглед към ръцете си. Съвсем отчетливо забеляза как от кожата му се надига нещо като светещ дим. Беше твърде блед, понеже наоколо нямаше много скъпоценни камъни, но съществуваше. Изчезна бързо. Надяваха се останалите да не са го забелязали.

— Проклятие. Какво направих?

— Не знам — отговори Тефт. — Дали стана, защото се разгневи на Хашал?

— И преди съм се гневил.

— Ти я вдиша — възбудено рече Сил, която се вееше във въздуха около него като панделка.

— Какво?

— Видях го — Сил се усука. — Ти беше бесен, пое дъх и Светлината… също влезе.

Каладин хвърли поглед на Тефт, но старият мостови, естествено, не беше чул нищо.

— Събери хората — каза Каладин. — Слизаме в пропастта да си вършим работата.

— А какво ще правим с новото положение? — попита Тефт. — Каладин, не можем да участваме в толкова много пробези с моста. Ще ни накълцат на парчета.

— Днес ще свърша нещо по въпроса. Събирай хората. Сил, имам нужда ти да направиш нещо.

— Какво? — тя кацна пред него и се преобрази в млада жена.

— Върви да ни намериш място, където са паднали тела на паршенди.

— Помислих, че днес ще се упражнявате с копията.

— Това ще правят хората. Първо ще ги организирам. След това имам друга задача.

Каладин плесна с ръце в бърз сигнал и мостовите се строиха в съвсем приличен клин. Носеха копията, които бяха прибрали в пропастта, загърнати за по-сигурно в чувал с камъни и натикани в една цепнатина. Каладин плесна отново и мъжете се престроиха в двоен пръстен с разминаване, за да могат бързо да си сменят местата.

По стените на пропастта капеше вода, мостовите газеха в локви. Бяха добри. По-добри, отколкото им се полагаше, и по-добри — при тяхното ниво на обучение — от всички отряди, с които той беше работил.

Но Тефт имаше право. И така те не биха издържали дълго в бой. А за още няколко седмици Каладин щеше да ги обучи достатъчно в ударите и в това взаимно да се пазят, та да станат опасни. Дотогава те си оставаха просто мостови, които умеят да се придвижват в причудливи строеве. Имаха нужда от повече време.

Каладин трябваше да им откупи повече време.

— Тефт — рече той, — поеми работата.

Старият мостови отдаде чест по оня начин с кръстосването на ръцете.

— Сил — обърна се Каладин към духчето, — да вървим да видим труповете.

— Близо са. Ела. — Тя се стрелна през пропастта като светеща панделка. Каладин се спусна подире й.

— Сър — обади се Тефт.

Каладин поспря. Откога Тефт почна да му вика „сър“? Странно, колко нормално беше.

— Какво?

— Искаш ли ескорт? — Тефт беше застанал начело на събраните мостови, които все повече приличаха на войници с кожените елеци и с копията в поза за учение.

Каладин поклати глава.

— Всичко ще бъде наред.

— Пропастните чудовища…

— Светлооките са избили всички зверове, които са се заблудили толкова близо до нашата страна. Пък и ако се натъкна на някое, каква разлика ще има с още двама-трима души?

Тефт изкриви лице зад късата си сивееща брада, но не възрази повече. Каладин продължи след Сил. В кесията си носеше останалите сфери, които бяха намерили у мъртъвците. Стана им навик да задържат част от откритото и да го окачат по мостовете. Сега, когато Сил им помагаше, намираха много повече. В кесията на Каладин имаше малко богатство. Светлината от сферите щеше добре да му послужи днес, надяваше се той.

Извади една сапфирена марка за осветление, за да избягва пълните с кости локви. От една локва се подаваше череп, обрасъл с мъх като коса по скалпа, а отгоре подскачаха духчета на живота. Може би трябваше да се бои да ходи сам из тези мрачни коридори, ала той не се притесняваше. Това беше свято място, гробницата на низшите, погребалната камера на мостовите и копиеносците, загинали по заповед на светлооките, проливайки кръвта си по тези неравни стени. Мястото не беше злокобно, беше свято.

Всъщност се чувстваше щастлив сам с тишината и останките на покойниците. Те не се бяха вълнували от ежбите на родените с по-светли очи от тях. Вълнували се бяха за своите семейства или, в най-лошия случай, за кесиите си. Колко от тях бяха попаднали в капан в тази чужда земя, сред безкрайните плата, понеже бяха твърде бедни да избягат обратно в Алеткар? Всяка седмица загиваха стотици, за да завоюват скъпоценни камъни за хора, които бездруго бяха богати, и за да отмъщават за един отдавна мъртъв крал.

Каладин подмина още един череп — тук липсваше долната челюст, а темето беше разбито от удар с брадва. Костите сякаш го гледаха любопитно. Синята светлина в ръката му придаваше призрачен вид на неравното дъно и стените.

Светилищата проповядваха, че когато хората умират, най-почтените измежду тях — онези, които най-добре са изпълнили своите Призвания — ще се издигнат и ще помагат за отвоюването на небесата. Всеки върши същата работа като приживе. Копиеносците воюват, земеделците се трудят в духовните ниви, светлооките предвождат. Ардентите внимаваха и учеха, че съвършенството във всяко Призвание ще даде сила. Земеделецът с едно махване на ръката ще създаде обширно поле с изобилни насаждения. Копиеносецът ще е велик воин, с щита си ще създава гръм, а с копието — мълния.

А мостовите? Дали Всемогъщият ще пожелае те да станат и да продължат под същото бреме? Дали Дуни и останалите ще тичат с моста и в отвъдното? При тях не идваха арденти да изпитват способностите им и да им даряват Издигане. Може пък мостовите да не са нужни във Войната за небесата. Бездруго там отиваха само най-способните. Останалите просто проспиват времето до отвоюването на Селенията на покоя.

Значи аз пак вярвам? Качи се на един камък, паднал в пропастта. Просто така? Не беше сигурен. Но това не беше важно. Щеше да направи всичко по силите си за своите мостови. Ако това беше някакво Призвание, така да е.

Разбира се, успееше ли да избяга със своя отряд, Садеас щеше да ги замени с други хора, които да загинат вместо тях.

Трябва да се тревожа за нещата, които мога да направя, каза си Каладин. Новите мостови не са моя отговорност.

Тефт говореше за Сияйните, за идеали и разни истории. Защо хората не можеха наистина да са такива? Защо трябваше да разчитат за вдъхновение на мечти и измислици?

Ако избягате… изоставяте всички други мостови и те ще бъдат изтребени, прошепна един глас вътре в него. Трябва да има нещо, което да направиш за тях.

Не!, възпротиви се той. Ако се притеснявам за това, аз няма да успея да спася Мост Четири. Открия ли изход, тръгваме.

Ако тръгнете, сякаш произнесе гласът, кой тогава ще се бори за тях? Никой не го е грижа. Никой…

Какво казваше баща му преди толкова много години? Правеше онова, за което чувстваше, че е правилно, защото някой трябваше да започне. Някой трябваше да направи първата стъпка.

Каладин усети топлина в ръката си. Спря в пропастта и затвори очи. Човек обикновено не усещаше топлина от сфери, но тази в ръката му топлеше. И тогава Каладин пое дълбоко дъх, като че правеше нещо съвсем естествено. Сферата изстина и нагоре по ръката му се разля вълна от топлина.

Отвори очи. Сферата беше тъмна, пръстите му бяха покрити със скреж. От него се надигаше Светлина като дим от огън, бяла и чиста.

Почувства се изпълнен с жизнена сила. Нямаше нужда да диша. Всъщност, сдържаше дъха си, за да остане Светлината в него. Сил долетя обратно при него. Завъртя се наоколо, после спря и се преобрази в жена.

— Ти го направи. Какво стана?

Каладин поклати глава и задържа дъха си. Нещо бушуваше в него като…

Като буря. Препускаше във вените му, вихреше се в гърдите му. Караше го да иска да тича, да скача, да вика. Почти искаше да избухне. Чувстваше, че може да върви по въздуха. Или по стените.

Да! Затича се и скочи към стената на пропастта. Долени стъпалата си за нея.

После отскочи и рухна на земята. Така се изуми, че извика и усети как бурята пресъхва, когато издиша.

Легна по гръб. Светлината се надигаше по-бързо от него сега, когато вече дишаше. Лежеше, докато и последната светлина изгоря.

Сил кацна на гърдите му.

— Каладин? Какво беше това?

— Това, че постъпих идиотски — отговори Каладин, приседна и усети болка в гърба и в лакътя, където се беше ударил в земята. — Тефт каза, че Сияйните са били способни да ходят по стените, а аз сега се почувствах толкова жив…

Сил тръгна във въздуха, все едно слизаше по стълби.

— Не смятам, че вече си готов за това. Не рискувай прекалено много. Ако ти умреш, аз пак ще стана глупава, да знаеш.

— Ще се помъча да не го забравям — отговори Каладин и се изправи на крака. — Може би ще преместя смъртта от списъка си със задачи за тази седмица.

Сил се намуси, стрелна се във въздуха и отново се превърна в панделка.

— Хайде, побързай.

Понесе се бързо през пропастта. Каладин прибра потъмнялата сфера и порови в кесията да извади друга за осветление. Нима ги беше пресушил? Не. Останалите още светеха силно. Подбра една рубинена марка и забърза след Сил.

Тя го отведе в една тясна пропаст, където отскоро лежаха няколко тела на паршенди.

— Това е отвратително, Каладин — отбеляза Сил и се изправи над труповете.

— Знам. Да знаеш къде отиде Лопен?

— Пратих го да събира наблизо, да донесе нещата, които поиска от него.

— Доведи го, моля те.

Сил въздъхна, но отлетя. Винаги се дразнеше, когато той искаше от нея да се показва пред други хора. Каладин коленичи. Всички паршенди толкова си приличаха. Ъгловати лица, ръбести — почти като скали — черти. Някои носеха бради с вплетени скъпоценни камъни. Светеха, но не ярко. Шлифованите камъни задържаха Светлината по-добре. Защо беше така?

В лагера се ширеха слухове, че паршендите прибират ранените хора и ги ядат. Че изоставят своите мъртви, не се интересуват от падналите и не ги кремират както подобава. Това обаче беше лъжа. Всъщност те се грижеха за своите мъртви. Изглежда, всички притежаваха чувствителността на Шен; той полудяваше винаги, щом някой от мостовите само докоснеше трупа на някой паршенд.

Дано да съм прав за това, мрачно помисли Каладин, докато измъкваше нож от едно тяло. Ножът беше отлично изработен, с красиви орнаменти и с глифи, които Каладин не познаваше. Започна да реже особената броня, която растеше от гърдите на паршенда.

Той бързо прецени, че физиологията на паршендите е много различна от тази на хората. Малки сини лигаменти придържаха цялата броня към кожата. Продължи да работи. Нямаше много кръв. Или се беше оттекла под гърба, или се беше отцедила другаде. Ножът му не беше като хирургически инструмент, обаче вършеше добра работа. Докато Сил се върне с Лопен, той вече беше свалил гръдната броня и беше преминал на шлема. Той се сваляше по-трудно; на места беше враснал в черепа и трябваше да го реже като с трион с назъбената част на ножа.

— Ей, ганчо — поздрави Лопен. На рамото му висеше торба. — Никак не ти харесват, нали?

Каладин се изправи и избърса ръце в полата на паршенда.

— Намери ли каквото ти поисках?

— Разбира се — отвърна Лопен, сне торбата и бръкна вътре. Измъкна един брониран кожен елек и шлем от онези, които имаха копиеносците. После взе тънки кожени ремъци и среден по размер дървен щит. Накрая бяха някакви тъмночервени кости. Паршендски. На дъното лежеше въжето, което Лопен купи, хвърли в пропастта и после го прибра.

— Нали не си се смахнал? — поинтересува се Лопен, като погледна костите. — Защото, ако така е станало, имам един братовчед, който приготвя някаква напитка за откачени, та може да се почувстваш по-добре, със сигурност.

— Ако си бях загубил ума — подхвърли Каладин, докато плакнеше шлема в локва застояла вода, — щях ли да си призная?

— Не знам. Може. Май няма значение луд ли си, или не.

— Би последвал един луд в сражение?

— Много ясно. Ако си луд, то ти си от добрите луди и аз те харесвам. Не си от ония, които биха убили човек в съня му. — Лопен се усмихна. — Пък и всички ние през цялото време следваме откачени. Всеки ден, когато се подчиняваме на светлооките.

Каладин се ухили.

— Та, за какво е всичко това?

Каладин не отговори. Доближи гръдната броня до елека и я привърза с ремъци отпред. Повтори това и с шлемовете, но му се наложи накрая да прореже на места черупката, за да стои на място.

Щом привърши, Каладин използва последните ремъци да върже костите една за друга и да ги закрепи върху кръглия дървен щит. Костите затракаха, когато вдигна щита, но все пак прецени, че са закачени добре.

Прибра всичко в торбата на Лопен. Едва я затвори.

— Добре — заключи Каладин и се изправи. — Сил, отведи ни в късата пропаст.

Известно време оглеждаха за най-подходящо място за стрелба по долната страна на постоянните мостове. Един се намираше особено близо до лагера на Садеас, затова го прекосяваха често. Освен това лежеше над доста плитка пропаст. Само четиридесетина стъпки, а не обичайните сто и повече.

Сил кимна и ги поведе натам. Каладин и Лопен я следваха. Тефт имаше заповед да върне хората и да чакат Каладин под стълбите. Но Каладин и Лопен би трябвало да са далеч пред тях. Докато вървяха, Каладин слушаше с половин ухо обясненията на Лопен за многолюдното му семейство.

Колкото повече разсъждаваше за плана си, толкова по-безразсъден му се струваше. Може би Лопен с право се питаше дали е с ума си. Ала Каладин беше опитал да е разумен. Да е внимателен. Провали се; сега нямаше време за логика и за внимание. Очевидно намерението на Хашал беше да изтреби хората от Мост Четири.

Когато умните и внимателно съставени планове се проваляха, идваше време за нещо отчаяно.

Лопен внезапно млъкна. Каладин спря. Хердазиецът беше пребледнял и не помръдваше. Какво беше…

Драскане. Каладин също застина на място. Обхвана го паника. Из пропастта от едната им страна кънтеше дълбоко стържене. Каладин бавно се обърна тъкмо навреме, за да зърне нещо голямо — не, нещо огромно — което се спуска по далечната пропаст. Сенки в сумрака, шум от хитиновите крака по скалата. Каладин затаи дъх, започна да се поти. Ала звярът не тръгна към тях.

Дращенето утихна и накрая изчезна. Двамата с Лопен не помръднаха дълго след замирането на последния звук.

Най-сетне Лопен продума.

— Май не всички от живеещите наблизо чудовища са изтребени, а ганчо?

— Аха.

Каладин подскочи, когато Сил се върна да ги намери. При това несъзнателно вдиша Светлина и Сил го завари свенливо да свети.

— Какво става тук? — поиска да узнае тя и тури ръчички на хълбоците си.

— Пропастно чудовище.

— Наистина ли? — отвърна тя възбудено. — Трябва да го подгоним!

— Какво?

— Разбира се. Обзалагам се, че можеш да се биеш с него.

— Сил…

Очите й весело блестяха. Само се шегуваше.

— Идвайте.

Сил полетя.

Каладин и Лопен вече пристъпваха по-тихо. Най-сетне Сил кацна на стената на пропастта, все едно се подиграваше с опита на Каладин.

Той вдигна поглед към сянката на дървения мост на четиридесет стъпки над тях. Това беше най-плитката пропаст, която успяха да открият; в източна посока пропастите ставаха по-дълбоки. Каладин все повече се убеждаваше, че е невъзможно да избягат на изток. Беше прекалено далеч, а оцеляването при наводненията след бурите щеше да се окаже твърде трудно. Първоначалният план — да се сражават със стражите или да ги подкупят — беше най-добър.

Налагаше се обаче да оцелеят достатъчно дълго, за да опитат това. Този мост предоставяше една възможност, стига Каладин да успее да го достигне. Претегли на ръка малката си кесия със сфери, а торбата, пълна с кости и броня, се плъзна по рамото му. В началото намерението му беше Скалата да пусне стрела с привързано въже и да прехвърли моста. После няколко човека да уловят единия край на въжето, а някой да се покатери по другия и да върже торбата под моста.

Но така възникваше опасността стрелата да излети над пропастта и съгледвачите да я видят. Те се славеха като мъже с много остро зрение, понеже армиите разчитаха на тях да забелязват пропастните чудовища, които излизат да правят какавиди.

Каладин прецени, че разполага с по-добър начин от стрелата. Може би.

— Трябват ни камъни. С големината на юмрук. Много.

Лопен сви рамене и почна да търси. Каладин се присъедини към него. Вадеха ги от локвите и ги измъкваха от цепнатините в скалите. В пропастите камъни не липсваха. Не след дълго Каладин разполагаше с голямо количество камъни в чувал.

Взе кесията със сферите в ръка и опита да мисли като по-рано, когато беше поел Светлината на Бурята. Това е последната ни възможност.

— Животът преди смъртта — прошепна той. — Силата преди слабостта. Пътят преди целта.

Първият идеал на Сияйните рицари. Вдиша дълбоко и мощен прилив на сила тръгна нагоре по ръката му. Мускулите му горяха от енергия, от желание да се движи. Бурята се разпростря вътре, притискаше кожата му, караше кръвта му да пулсира в мощен ритъм. Отвори очи. От него се издигаше светещ дим. Успя да съхрани в себе си много Светлина, като сдържаше дъха си.

Прилича на буря вътре в мен. Имаше чувството, че ще го разкъса.

Остави торбата с броните на земята, върза въжето около ръката си, а чувала с камъните — за колана си. Измъкна един и го подържа, усети огладените му от бурите страни. Дано се получи…

Зареди камъка със Светлина и цялата му ръка се покри със скреж. Не знаеше как го прави, но му се струваше напълно естествено, като наливане на течност в чаша. Светлината сякаш се събираше под кожата на дланта му и после се прехвърляше в камъка. Като че ли той го боядисваше с жива, светеща течност.

Притисна камъка към стената. Той остана на място, изпущащ Светлина и залепнал толкова здраво, че Каладин не успя да го откъсне. Увери се, че може да издържи теглото му. Постави друг камък малко по-ниско и трети малко по-високо. После си пожела някой да изгори една молитва за успеха му и започна да се катери.

Стараеше се да не мисли какво прави. Катери се по камъни, които са залепени на скалата с… какво? Светлина? Дух? Продължи нагоре. Приличаше доста на катеренето по скалите у дома в Огнекамък, заедно с Тиен, само че сега можеше да разполага хватките точно, където пожелае.

Да бях си намерил малко каменно брашно за дланите, помисли Каладин и се придърпа нагоре, после измъкна още един камък от чувала и го залепи за стената.

Сил вървеше редом с него. Небрежната й стъпка като че беше подигравка с трудностите му при катеренето. Докато прехвърляше тежестта си върху друг камък, чу зловещо тропване долу. Рискува да погледне. Първият от камъните му беше паднал. Съседните вече излъчваха Светлината си съвсем слабо.

Камъните водеха нагоре към него като пътечка горящи стъпки. Бурята вътре се беше поукротила, ала още се усещаше как вее и бушува във вените му, едновременно вълнуваща и разсейваща. Какво щеше да стане, ако Светлината му свършеше, преди да е стигнал догоре?

Падна следващият камък. После и съседният му. Лопен стоеше от другата страна на дъното, облегнат на стената, заинтригуван, но спокоен.

Продължавай да се движиш!, помисли Каладин, раздразнен на себе си, че се е разсеял. Върна се към работата си.

Тъкмо, когато ръцете му почнаха да горят от катеренето, стигна долната страна на моста. Пресегна се към него и още два от камъните паднаха. Тропотът беше по-силен заради много по-голямата височина.

Хвана се за моста с една ръка. Стъпалата му се притискаха в най-високите скали на пропастта. Преметна въжето през една от подпорите на моста, издърпа го и пак го преметна, за да направи възел. Остави доста от късата страна.

Другото плъзна по рамото си и го хвърли долу.

— Лопен! — провикна се Каладин и от устата му излезе Светлина. — Дръпни силно.

Хердазиецът дръпна, а Каладин улови своя край, за да затегне възела. Хвана се за дългия край, увисна под моста и се залюля. Възелът издържа.

Каладин се успокои. Все още излъчваше Светлина, а ако не се брои провикването, сдържаше дъха си поне четвърт час. Това може да се окаже удобно, рече си той. Дробовете му обаче горяха, затова почна да диша нормално. Светлината не изчезна напълно, но заизлиза по-бързо.

— Добре — рече той на Лопен. — Вържи другата торба за въжето.

Въжето се загърчи и след миг Лопен се провикна, че е готов. Каладин стисна въжето с бедра, за да се закрепи на място, и после изтегли въжето и вързаната за него торба с броните. С късия край на възела приплъзна кесията с тъмните сфери в торбата, върза всичко на място под моста. Оттук, надяваше се той, Лопен и Дабид щяха да успеят да го вземат отгоре.

Погледна към дъното. Изглеждаше много по-далеч, отколкото ако го гледаше от моста. Всичко ставаше различно при тази лека промяна на зрителния ъгъл.

Не получаваше световъртеж от височината. Напротив, леко се вълнуваше. Част от него винаги обичаше да е нависоко. Намираше го за естествено. Потискащо беше да си долу — в дупка, без да виждаш света.

Обмисли следващия си ход.

— Какво? — попита Сил и пристъпи към него във въздуха.

— Ако оставя въжето тук, някой може да го забележи, докато минава по моста.

— Срежи го тогава.

Той учудено я погледна.

— Докато вися от него?

— Нищо няма да ти стане.

— Това е падане от височина четиридесет стъпки! В най-добрия случай ще имам счупени кости.

— Няма. Чувствам, че това е правилно, Каладин. Ще бъдеш добре, повярвай ми.

— Да ти повярвам ли? Сил, та ти самата каза, че паметта ти изневерява!

— Миналата седмица ти ме обиди — отвърна Сил и скръсти ръце. — Мисля, че ми дължиш извинение.

— От мен се очаква да се извиня, като срежа въжето и падна от четиридесет стъпки, така ли?

— Не, извинението е да ми се довериш. Казах ти. Чувствам, че ще е добре.

Каладин въздъхна и пак погледна надолу. Светлината му привършваше. Какво друго му оставаше да направи? Да остави въжето щеше да е глупаво. Дали не можеше да върже още един възел, който да отслаби с дърпане, когато е долу?

Ако такъв възел изобщо съществуваше, то той не знаеше как се връзва. Стисна зъби. После, когато и последният му камък изтрополи на дъното, той пое дълбоко дъх и извади паршендския нож. Действаше бързо, за да не си даде възможност да размисли. Преряза въжето.

Падна бързо. Държеше срязаното въже с една ръка. Стомахът му се преобърна от рязкото движение. Мостът се стрелна нагоре, като че се издигаше и ужасеният ум на Каладин незабавно насочи погледа му надолу. Не беше хубаво. Беше плашещо. Ужасно. Той щеше да умре! Той…

Всичко е наред.

Чувствата му в миг се уталожиха. Някак знаеше какво да прави. Завъртя се във въздуха. Пусна въжето. Падна на земята с краката надолу. Приклекна и опря длан на камъка. Внезапно го прониза студ. Останалата у него Светлина излезе наведнъж, напусна тялото му като прозрачен пръстен от дим, който се удари в земята и се разшири, преди да изчезне.

Каладин се изправи. Лопен зяпаше. Каладин усещаше в краката си болка от приземяването, но като при падане от четири-пет стъпки.

— Като десет удара на мълния върху планината, ганчо! — възкликна Лопен. — Беше невероятно!

— Благодаря — отговори Каладин. Вдигна ръка към челото си, огледа разпилените в основата на стената камъни и сетне вдигна очи към торбата с броните, вързана здраво горе.

— Казвах ти — обади се Сил и кацна на рамото му. Звучеше победоносно.

— Лопен, мислиш ли, че можеш да вземеш онези там брони при следващия пробег с моста?

— Дадено. Никой няма да види. Не обръщат внимание на нас, хердитата, не обръщат внимание на мостовите, а пък сакатите съвсем не забелязват. За тях съм толкова невидим, че мога да минавам през стените.

Каладин кимна.

— Вземи ги. Скрий ги. Дай ми ги точно преди щурма на последното плато.

— Няма да им се понрави, че отиваш на пробег с моста брониран, ганчо. Не мисля, че ще е по-различно от нещата, които прави досега.

— Ще видим. Просто го направи.

60 Това, което не можем да имаме

— Ето защо, татко — каза Адолин — ти изобщо не можеш да абдикираш в моя полза, независимо какво открием за виденията.

— Наистина ли? — попита Далинар и се усмихна на себе си.

— Да.

— Добре, убеди ме.

Адолин се закова в коридора. Двамата отиваха към покоите на Далинар. Той се обърна и погледна младия човек.

— Нима? — попита Адолин. — Искам да кажа, аз наистина ли успях да те убедя?

— Да — отвърна Далинар. — Аргументите ти са основателни.

Не добави, че сам е стигнал до решението.

— Независимо какво става, оставам. Не мога да напусна битката точно сега.

Адолин се усмихна широко.

— Но — продължи Далинар с вдигнат пръст — настоявам за нещо. Ще съставя заповед — заверена от най-старшата от писарите ми в присъствието на Елокар — която ти дава правото да ме отстраниш, ако стана прекалено нестабилен умствено. Няма да съобщаваме в другите лагери за нея, но не мога да рискувам да стана толкова луд, че да е невъзможно да бъда отстранен.

— Чудесно — отвърна Адолин и се изравни с Далинар. Бяха сами в коридора. — Приемам го. Стига да не казваш на Садеас. Все още не му вярвам.

— Не искам от теб да му вярваш — отвърна Далинар и отвори вратата на стаята си. — Просто знай, че той може да се промени. Някога Садеас бе приятел и мисля, че отново може да бъде такъв.

Студените камъни на направената чрез Превръщане стая като че ли задържаха мраза на пролетното време. То все отказваше да се превърне в лятно, но поне не премина в зимно. Елтебар обеща, че няма да стане — но обещанията на бурегадателите винаги бяха изпълнени с предупреждения. Волята на Всемогъщия бе тайнствена и на знаците не винаги можеше да се вярва.

Сега приемаше бурегадателите, макар че отхвърляше помощта им, когато за пръв път станаха популярни. Никой не биваше да опитва да познае бъдещето, нито да твърди нещо за него, понеже то принадлежеше на самия Всемогъщ. И Далинар се чудеше как бурегадателите могат да правят проучванията си, без да четат. Заявяваха, че не четат, но той беше виждал изпълнените им с глифи книги. Глифи. Не бяха предназначени за използване в книгите; бяха картини. Човек, който въобще не бе виждал глифи, можеше да разбере какво означават по формата им. Това правеше тълкуването на глифите различно от четенето.

Бурегадателите правеха много неща, които притесняваха хората. Уви, тези неща бяха толкова полезни. Да знаеш кога може да започне бурята; е, това беше твърде съблазнително предимство. Макар нерядко да грешаха, по-често бурегадателите бяха прави.

Ренарин коленичи пред огнището и прегледа поставения за отопляването на стаята фабриал. Навани вече бе дошла. Седеше на високото писалище на Далинар и пишеше писмо; разсеяно махна за поздрав с писеца при влизането му. Носеше фабриала, с който я бе видял на празненството преди няколко седмици; многокракото приспособление бе закрепено на рамото й и държеше виолетовата рокля.

— Не знам, татко — каза Адолин и затвори вратата. Явно още мислеше за Садеас. — Не ме интересува дали се вслушва в Пътя на кралете. Прави го, за да не гледаш достатъчно внимателно на щурмовете на платата, тъй че чиновниците му да могат да нагласят по-добър дял от скъпоценните ядра за него. Той те манипулира.

Далинар сви рамене.

— Скъпоценните ядра са второстепенни, синко. Ако успея отново да изградя съюз с него, струва си почти всяка цена. В известен смисъл, аз го манипулирам.

Адолин въздъхна.

— Много добре. Но ще продължавам да държа здраво кесията си, когато е наблизо.

— Просто опитай да не го обиждаш — продължи Далинар. — А, още нещо. Искам да свършиш още нещо с кралските гвардейци. Ако има войници, за които е сигурно, че са ми лоялни, постави ги да охраняват стаите на Елокар. Думите му за заговор ме разтревожиха.

— Предполагам, че не ги вземаш насериозно.

— Нещо странно е станало с бронята му. Цялата тази бъркотия мирише на слуз от кремлинги. Може би ще се окаже, че няма нищо. Но ти ми угаждай засега.

— Трябва да отбележа — включи се Навани, — че не държах много на Садеас, когато ти, той и Гавилар бяхте приятели.

После довърши писмото си с калиграфски подпис.

— Той не стои зад покушението срещу краля — каза Далинар.

— Как можеш да си сигурен? — попита Навани.

— Понеже той не действа по този начин — отвърна й Далинар. — Той никога не поиска кралската титла. Да е върховен принц му дава много власт, но някой друг ще поеме вината за големите грешки.

Далинар поклати глава.

— Никога не опита да отнеме трона на Гавилар, а пред Елокар положението му е още по-добро.

— Понеже синът ми е слабак — отвърна Навани. Думите й не прозвучаха като обвинение.

— Не е слаб — възрази Далинар. — Неопитен е. Но, разбира се, това прави положението съвършено за Садеас. Той говори истината — поиска да го назначат за Върховен принц на Осведомяването, защото много иска да разбере кой иска да убие Елокар.

— Машала — продължи Ренарин с официалното обръщение за една леля. — Какво прави фабриалът на рамото ти?

Навани погледна уреда с лека усмивка. Далинар виждаше, че тя се бе надявала някой от тях да я попита. Той седна; бурята наближаваше.

— А, този? Това е вид фабриал срещу болежки. Дай да ти покажа. — Тя вдигна свободната си ръка и натисна някаква щипка, която освободи приличните на нокти крачета. Вдигна го.

— Да имаш някакви болки, скъпи? Ударен пръст или драскотина?

Ренарин поклати глава.

— Разтегнах един мускул на ръката си при упражненията с меча по-рано днес — каза Адолин. — Не е зле, но боли.

— Ела насам — каза му Навани.

Далинар се усмихна обичливо — тя бе най-искрена, когато се занимаваше с новите фабриали. Тези случаи бяха от малкото, когато можеше да бъде видяна такава, каквато е. Не Навани — майката на краля, или Навани — политическият интригант, а Навани — въодушевеният инженер.

— Общността на артифабрианите прави изключителни неща — каза тя, когато Адолин протегна ръката си. — Особено се гордея с този малък уред, тъй като участвах в конструирането му.

Защипа го на ръката на Адолин, уви крачката около дланта му и ги закопча. Адолин вдигна ръка и я завъртя.

— Болката изчезна.

— Но имаш чувствителност, да? — запита го тя самодоволно.

Адолин опипа дланта си с пръстите на другата ръка.

— Ръката въобще не е изтръпнала.

Ренарин наблюдаваше с голям интерес; зад очилата погледът му бе любопитен и напрегнат. Само да можеха да го убедят да стане ардент. Тогава, ако искаше, можеше да стане инженер. Но той продължаваше да отказва. Мотивите му все изглеждаха на баща му като нескопосани оправдания.

— Малко е големичък — отбеляза Далинар.

— Е, това все пак е първи модел — отвърна с оправдателен тон Навани. — Заимствах от едно от тези ужасни творения на Дългата сянка и нямах възможността да оправя формата. Мисля, че има голям потенциал. Представи си няколко такива на бойното поле, за да притъпяват болката на ранените войници. Представи си ги в ръцете на хирург, който няма да се тревожи за болката на пациентите си, докато работи с тях.

Адолин кимна. Далинар трябваше да се съгласи, че прилича на полезен уред. Навани се усмихна.

— Това е времето човек да живее; научаваме всякакви неща за фабриалите. Този, да речем, е намаляващ фабриал — намалява нещо, в случая болката. Всъщност не лекува раната, но може би е стъпка в тази посока. Както и да е, напълно е различен от двойните фабриали като далекосъобщителите. Ако можехте да видите плановете ни за бъдещето…

— Например? — попита Адолин.

— Ще разберете — усмихна се тайнствено Навани. Махна фабриала от ръката на Адолин.

— Мечове? — гласът му звучеше въодушевено.

— Е, не — отвърна тя. — Формата и материалите на Мечовете и Броните са напълно различни от всичко, открито от нас. Най-близко до тях са щитовете от Я Кевед. Но, доколкото мога да кажа, те се опират на конструктивен принцип, съвсем различен от този на истинската Броня. Древните трябва да са били изключителни инженери.

— Не — вметна Далинар. — Виждал съм ги, Навани. Те са… добре де, те са древните. Технологията им е примитивна.

— Ами Градовете на зората? — попита го Навани недоверчиво. — Фабриалите?

Далинар поклати глава.

— Нито едното, нито другото съм виждал. Във виденията има Мечове, но изглеждат съвършено не на място. Може би са били дадени направо от Вестителите, както се разказва в легендите.

— Може би — продължи Навани. — Защо не…

И изчезна.

Далинар примигна. Не бе чул приближаващата буря.

Намираше се в голяма, открита стая с колони от всички страни. Огромните стълбове сякаш бяха издялани от мек пясъчник; единствената им украса бе зърнестата повърхност на камъка. Таванът беше много високо, издялан в скалата във формата на геометрични фигури, които изглеждаха смътно познати. Свързани с линии кръгове, които излизаха един от друг…

— Не зная какво да правя, стари приятелю — произнесе един глас отстрани. Далинар се обърна и видя млад мъж в кралски дрехи в бяло и златно да се разхожда със сключени пред себе си ръце, скрити в бухнали ръкави. Имаше тъмна, хваната на плитка коса, и заострена къса брада. В косата му бяха втъкани златни нишки, които се съединяваха на челото и образуваха знак. Символът на Сияйните рицари.

— Твърдят, че всеки път е същото — каза мъжът. — Никога не сме готови за Опустошенията. Би трябвало да сме станали по-добри в отбраната, ала всеки път се оказваме по-близо до разрухата.

Обърна се към Далинар, сякаш очакваше отговор.

Далинар погледна надолу. И той носеше украсена дреха, макар и не толкова пищна. Къде бе той? В кое време? Трябваше да намери доказателства, които Навани да запише и Ясна да използва, за да докаже истинността — или обратното — на тези сънища.

— И аз не знам какво да кажа — отвърна той. Ако искаше сведения, трябваше да се държи по-естествено, отколкото в предишните видения.

Царственият мъж въздъхна.

— Надявах се, че ще можеш да споделиш с мен малко мъдрост, Карм.

Продължиха да крачат през стаята и приближиха място, където стената се отваряше към масивен балкон с каменен парапет. Той откриваше гледка към вечерно небе; залязващото слънце оцветяваше въздуха в мръсно, душно червено.

— Собствената ни природа ни унищожава — продължи владетелят със спокоен глас, но с гневно лице. — Алакавиш беше Повелител на Стихиите. Трябваше да знае. И все пак, връзката Наел не му даде повече мъдрост, отколкото има един обикновен човек. Уви, не всички духчета умеят да разграничават като духчетата на честта.

— Съгласен съм — каза Далинар.

Другият изглеждаше облекчен.

— Притеснявах се, че ще вземеш твърденията ми за твърде дръзки. Твоите Повелители на Стихиите бяха… Не, не бива да гледаме в миналото.

Какво е Повелител на Стихиите? Далинар искаше да извика въпроса си, но нямаше начин. Не и без да прозвучи съвсем неуместно.

Може би…

— Какво смяташ, че трябва да се направи с тези Повелители на Стихиите? — попита Далинар внимателно.

— Не знам дали можем да ги принудим да направят каквото и да е.

Стъпките им отекваха в празната стая. Нямаше ли стража или придворни?

— Силата им… да, Алакавиш доказва колко привличат простолюдието. Само ако имаше начин да ги окуражим…

Мъжът спря и се обърна към Далинар.

— Те трябва да бъдат по-добри, стари приятелю. Всички ние трябва да бъдем такива. Отговорността на това, което ние дадено — дали короната или връзката Наел — трябва да ни направи по-добри.

Изглежда очакваше нещо от Далинар. Но какво?

— Мога да прочета несъгласието по лицето ти — продължи кралят. — Добре, Карм. Разбирам, че разсъжденията ми по въпроса са нетрадиционни. Може би вие сте прави, може би способностите ни са доказателство за божествен избор. Но ако това е вярно, не бива ли да сме по-загрижени за това как действаме?

Далинар се намръщи. Това му звучеше познато. Царственият мъж въздъхна и отиде на балкона. Далинар отиде при него и прекрачи навън. Перспективата най-накрая му позволи да погледне към пейзажа долу.

Далинар шумно издиша. Мъртъвци изпълваха улиците на града навън, град, който Далинар смътно разпознаваше. Колинар. Родината ми. Двамата с краля стояха на върха на ниска кула на три етажа — нещо като каменен донжон. Стоеше там, където един ден щеше да бъде дворецът.

Градът не можеше да се сбърка, със заострените му скални образувания, протегнати към небето като огромни перки. Наричаха ги вятърните остриета. Само дето бяха по-малко ерозирали от обичайното за него, а градът около тях бе напълно различен — застроен с кубични каменни сгради, много от тях съборени. Да не би да е бил ударен от земетресение?

Не, труповете бяха паднали в битка. Далинар можеше да усети миризмата на кръв, вътрешности и дим. Телата лежаха, много от тях до ниската стена около кулата. На места тя бе разрушена. Около телата имаше камъни със странна форма. Изрязани като…

Кръв на предците ми, каза си Далинар, хвана се за парапета и се наведе напред. Това не са камъни. Това са създания. Едри животни, пет или шест пъти по-големи от човек, със сива, прилична на гранит кожа. Имаха дълги крайници и заострени тела; предните им крака — или ръце? — излизаха от широки рамене. Лицата им бяха слаби и тесни. Като стрели.

— Какво е станало тук? — не можа да се удържи Далинар — Ужасно е!

— И аз се питам същото. Как можахме да допуснем това да се случи? Опустошенията са уместно назовани така. Аз чух началните изчисления. Единадесет години война и девет от всеки десет души, които съм управлявал, са мъртви. Имаме ли вече кралства, които да владеем? Сур не съществува, сигурен съм в това. Тарма и Ейлиз също няма да оцелеят. Твърде много от хората им загинаха.

Далинар никога не бе чувал за тези места.

Мъжът сви ръка в юмрук и леко удари оградата. Надалеч бяха поставени площадки за кремация; бяха започнали да изгарят телата.

— Другите искаха да обвинят Алакавиш. Наистина, ако не ни бе довел до война преди Опустошението, можеше и да не сме така зле разбити. Но Алакавиш бе признакът на по-тежката болест. Когато Вестителите се завърнат, какво ще намерят? Хора, които отново са ги забравили? Свят, разкъсан от война и спорове? Ако продължим, както досега, може би сме заслужили да загубим.

Далинар се вцепени. Бе мислил, че това видение трябва да дойде след предишното, но по-ранните видения не следваха в хронологичен ред. Все още не бе видял никакви Сияйни рицари, но това може би не бе заради напускането им. Може би те все още не съществуваха. И може би имаше причина думите на мъжа да звучат толкова познато.

Възможно ли беше? Възможно ли беше да стои до мъжа, чиито думи бе слушал отново и отново?

— В загубата има чест — внимателно изрече той думите, употребени няколко пъти в Пътят на кралете.

— Ако в загубата има поука — човекът се усмихна. — Отново използваш собствените ми думи срещу мен, Карм?

Далинар остана почти без въздух. Същият. Нохадон. Великият крал. Беше истински. Или — бил е истински. Мъжът бе по-млад, отколкото Далинар си го бе представял, ала скромните и все пак царствени маниери… да, точно така.

— Мисля да се откажа от престола — внимателно каза Нохадон.

— Не! — Далинар пристъпи към него. — Не бива.

— Не мога да ги водя. Не и ако моето водачество ги води до това.

— Нохадон.

Той се обърна намръщен.

— Какво?

Далинар се спря. Можеше ли да се е объркал? Не. Името Нохадон бе повече титла. Много от знаменитите в историята хора бяха получили свещени имена от Църквата, преди тя да бъде унищожена. Едва ли и Байерден бе истинското му име; то бе загубено.

— Нищо — отвърна Далинар. — Не можеш да се откажеш от трона си. Хората имат нужда от водач.

— Те имат водачи — възрази Нохадон. — Има принцове, крале, Превръщатели, Повелители на Стихиите. Винаги има мъже и жени, които искат да водят.

— Вярно е — каза Далинар. — Но ни липсват хора, които да го правят добре.

Нохадон се наведе над парапета. Взираше се в падналите с израз на дълбока мъка и тревога. Бе толкова странно да го види така. Кралят беше толкова млад. Далинар никога не си го бе представял тъй неуверен и изтерзан.

— Чувството ми е познато — внимателно продължи Далинар. — Неувереността, срамът, объркването.

— Твърде добре ме разчиташ, стари приятелю.

— Познавам чувствата, понеже съм ги изпитвал. Аз… никога не съм предполагал, че и ти ще ги изпитваш.

— Тогава се поправям. Може би не ме познаваш достатъчно добре.

Далинар се умълча.

— Какво да правя? — попита Нохадон.

— Питаш мен?

— Та ти си съветникът ми, нали? Е, бих приел малко съвети.

— Аз… Не можеш да напуснеш трона.

— И какво ще правя с него? — Нохадон се обърна и закрачи по балкона. Изглежда се простираше по целия етаж. Далинар отиде при него и мина покрай места, където камъкът бе откъртен и парапетът — отчупен.

— Вече нямам вяра в хората, стари приятелю — рече Нохадон. — Събери двама на едно място и веднага ще намерят за какво да спорят. Събери ги в групи, и едната ще намери основание да нападне и да мачка другата. А сега това. Как да ги защитавам? Как да направя така, че да не се повтори отново?

— Продиктувай книга — отвърна му Далинар пламенно. — Голяма книга, която да даде на хората надежда, да изложи мислите ти за управлението и за това как трябва да се живее!

— Книга? Аз? Да напиша книга?

— Защо не?

— Защото мисълта е невъобразимо глупава.

Далинар зяпна.

— Познатият ни свят бе почти унищожен — продължи кралят. — Едва ли има семейство, което да не е изгубило половината си хора! Най-добрите ни мъже са трупове тук, а храната няма да ни стигне за повече от два-три месеца в най-добрия случай. И аз трябва да прекарвам времето си в писане на книга? Кой ще я запише вместо мен? Всичките ми писари бяха изклани, когато Йелиг-нар нахлу в канцеларията. Ти си единственият познат ми жив учен мъж.

Учен мъж? Времената наистина бяха странни.

— Аз бих могъл да я напиша.

— С една ръка? Научил си се да пишеш с лявата ръка?

Далинар погледна. Имаше две ръце, но явно мъжът, когото Нохадон виждаше, бе без дясна ръка.

— Не, ние трябва да целим възстановяване. Ще ми се само да намеря начин как да убедя кралете — тези, които още са живи — да не търсят изгода за сметка на другите.

Нохадон потупа по парапета на балкона.

— Това е решението ми. Оттеглям се или правя каквото трябва. Сега не е време за писане. Време е за действие. За съжаление, време е за меча.

За меча? Ти ли, Нохадон?

Не можеше да бъде. Той щеше да стане велик философ, да проповядва мир и уважение към другите, нямаше да заставя хората да следват желанията му. Щеше да ги води по пътя на честта.

Нохадон се обърна към Далинар.

— Извини ме, Карм. Не биваше да отхвърлям предложенията ти, веднага след като те помолих за тях. Разтревожен съм. Предполагам, разтревожени сме всички ние. Понякога ми се струва, че да сме хора означава да желаем това, което не можем да имаме. За някои това нещо е властта. За мен е мирът.

Нохадон се обърна и закрачи обратно по балкона. Въпреки бавните стъпки, стойката му подсказваше, че иска да е сам. Далинар го остави.

— Той ще стане един от най-влиятелните писатели на Рошар — произнесе Далинар.

Тишина. Само подвикванията на хората, които работеха долу и събираха труповете.

— Зная, че си там — продължи Далинар.

Мълчание.

— Какво решение взема той? — попита Далинар. — Обединява ли ги, както желаеше?

Често чуваният във виденията му глас не се обади. Далинар не получи отговор на въпросите си. Въздъхна и се обърна, за да погледне полетата на смъртта.

— Поне за едно нещо си прав, Нохадон. Да бъдеш човек е да искаш това, което не можеш да притежаваш.

Пейзажът притъмня, слънцето залязваше. Тъмнината го обгърна и той затвори очи. Щом ги отвори, отново бе в покоите си, изправен, с ръце на облегалката на един стол. Обърна се към Адолин и Ренарин, които бяха наблизо, притеснени и готови да го хванат, ако стане буен.

— Е, това беше безсмислено. Нищо не научих. Ха! Не се оправям добре…

— Далинар — рязко рече Навани, докато все още въртеше писеца по хартията. — Последното нещо, което произнесе преди видението да свърши. Какво беше то?

Далинар се намръщи.

— Последното…

— Да — Навани бе настойчива. — Последните думи, които каза.

— Цитирах човека, с когото говорих: „Да бъдеш човек е да желаеш това, което не можеш да притежаваш.“ Защо?

Тя не му отговори и пишеше трескаво. Щом свърши, избута високия стол и отиде до библиотеката му.

— Имаш ли копие от… Да, мислех, че може. Това са книгите на Ясна, нали?

— Да — отвърна Далинар. — Поиска да ги пазим, докато се върне.

Навани издърпа един том.

— Аналектика на Корвана.

Постави книгата на писалището и прелисти страниците.

Далинар отиде при нея, макар че — ясно — не можеше да разбере нищо от страниците.

— Какво е важното?

— Тук — каза Навани. Тя погледна Далинар. — Знаеш, че говориш, когато имаш видения.

— Говоря несвързано. Да, синовете ми го казаха.

— Анак малах каф, дел макиан хабин я — прочете тя. — Да ти звучи познато?

Далинар поклати глава, озадачен.

— Прилича доста на това, което баща ни казваше — намеси се Ренарин. — Докато беше във видението.

— Не „прилича доста“, Ренарин — продължи Навани със самодоволен вид. — Фразата е точно същата. Това е последното нещо, което произнесе, преди да излезе от транс. Записах — доколкото можах — всичко, което е казал днес.

— С каква цел? — попита Далинар.

— Защото мислех, че може да помогне. И помогна. Същата фраза се намира в Аналектика, почти еднаква.

— Какво? — попита недоверчиво Далинар — Как?

— Това е ред от песен — обясни му Навани. — Песнопение на Ванриал, орден художници, които обитават склоновете на Мълчаливата планина в Я Кевед. Година след година, век след век, те са пеели същите думи — песни, за които твърдят, че са били записани с Нотното писмо на зората от самите Вестители. Притежават думите на песните, записани с древно писмо. Но значенията са загубени. Днес са само звуци. Някои учени вярват, че писмото — и самите песни — може наистина да са записани с Нотното писмо на зората.

— И аз… — каза Далинар.

— Ти току-що произнесе ред от една от тях — каза му Навани. — Освен това, ако фразата, която ми даде, е вярна, ти си я превел. Това може да докаже хипотезата за Ванриал! Едно изречение не е много, но би могло да ни даде ключа за разчитането на цялото писмо. Това не ми даваше мира известно време, докато слушах виденията ти. Реших, че нещата, които казваш, са твърде подредени, за да са безсмислици.

Погледна Далинар и се усмихна широко.

— Далинар, може да си разгадал една от най-трудните — и най-старите — загадки на всички времена.

— Почакай — каза Адолин. — Какво казваш?

— Това, което казвам, племеннико — отвърна Навани, като гледаше право в него — е, че разполагаме с твоето доказателство.

— Но — възрази Адолин — искам да кажа, той може да е чул тази фраза…

— И да е извадил цял език от нея? — попита Навани и вдигна изписания лист. — Това не са безсмислици, но не е език, който се говори днес. Предполагам, че е това, на което прилича — Нотното писмо на зората. Тъй че, докато не намериш друго обяснение как баща ти се е научил да говори на един мъртъв език, Адолин, виденията най-вероятно са истински.

В стаята се възцари тишина. Самата Навани изглеждаше изненадана от думите си. Бързо се отърси от изненадата.

— Далинар — продължи тя. — Искам да опишеш видението колкото може по-точно. Трябват ми точните думи, които си казал, ако можеш да си ги припомниш. Всяко парченце, което можем да съберем, ще помогне на учените ми да се оправят с това…

61 Добро за зло

— Как можеш да си толкова сигурен, че е бил той, Далинар? — попита го внимателно Навани.

Той поклати глава.

— Сигурен съм. Беше Нохадон.

Изминали бяха няколко часа от края на видението. Навани бе оставила писалището си и сега седеше в по-удобен стол до Далинар. Ренарин се разполагаше насреща и им правеше компания заради благоприличието. Адолин бе излязъл, за да състави отчета за щетите от бурята. Изглеждаше много обезпокоен от това, че виденията се бяха оказали истински.

— Но човекът, когото видя, не произнесе името — каза Навани.

— Той беше, Навани.

Далинар загледа някъде над главата на Ренарин, в стената от гладка кафява скала, изработена чрез Превръщане.

— Имаше властно излъчване. Тежестта на големи отговорности. Царственост.

— Може да е бил някой друг крал — възрази тя. — Нали отхвърли предложението ти да напише книга.

— Просто не беше времето да започне да я пише. Толкова много смърт… бе притиснат от някаква голяма загуба. Отче на Бурите! Девет от всеки десет души загинали във война. Можете ли да си представите такова нещо?

— Опустошенията — каза Навани.

Обедини хората… Истинското Опустошение идва…

— Имаш ли сведения за Опустошенията? — попита я Далинар. — Не приказките на ардентите. Исторически сведения?

Навани държеше в ръка чаша виолетово вино; на ръба на чашата се бяха появили капчици от кондензацията.

— Да, но аз не съм този, когото трябва да питаш. Ясна е историкът.

— Мисля, че видях последиците от едно. Аз… може и да съм видял трупове на Пустоносни. Може ли това да ни даде повече доказателства?

— Нищо, което да е толкова сигурно като езика.

Навани отпи от виното си.

— Опустошенията са нещо от старите предания. Може да се твърди, че си си представил това, което си очаквал да видиш. Но тези думи — ако можем да ги преведем, никой няма да може да оспори, че си видял нещо истинско.

Дъската й за писане лежеше на ниската масичка между тях; върху хартията внимателно бяха положени мастило и писец.

— Смяташ ли да казваш на други за виденията ми? — попита я Далинар.

— Как иначе ще обясним какво става с теб?

Далинар изпита колебание. Как би могъл да обясни? От една страна, бе облекчаващо да узнае, че не е луд. Ами ако някаква сила се опитваше да го подведе с тези видения и използваше образите на Нохадон и Сияйните, защото той ги смяташе за заслужаващи доверие?

Сияйните рицари са паднали, припомни си Далинар. Изоставили са ни. Някои от другите ордени може и да са се обърнали против нас, както гласят легендите. Във всичко това имаше нещо обезпокоително. Разполагаше с поредния камък, за да изгради отново основата на личността си, но най-важното все още оставаше нерешено. Да вярва ли на виденията или не? Не можеше отново да им вярва безпрекословно, не и след като възраженията на Адолин предизвикаха истински тревоги у него.

Смяташе, че докато не установи източника им, не може да разказва за тях.

— Далинар — каза му Навани и се наведе напред. — В лагерите говорят за твоите епизоди. Дори жените на офицерите ти се чувстват неловко. Мислят си, че се боиш от бурите или че имаш заболяване на ума. Това ще те оправдае.

— Как? Като направи от мен някакъв мистик? Мнозина ще помислят, че тези видения са твърде близко до пророчество.

— Ти виждаш миналото, татко — каза Ренарин. — Това не е забранено. А ако Всемогъщият ги изпраща, то как тогава хората ще възразяват?

— Адолин и аз говорихме с ардентите — отвърна му Далинар. — Твърдят, че било много невероятно това да идва от Всемогъщия. Ако решим, че на виденията трябва да се вярва, много хора няма да са съгласни с мен.

Навани се облегна, отпиваше вино; свободната ръка лежеше в скута й.

— Далинар, синовете ти ми казаха, че веднъж си потърсил Старата Магия. Защо? Какво поиска от Нощната пазителка, и какво проклятие ти даде тя в отплата?

— Казах им, че срамът си е мой — отвърна Далинар. — И няма да го разкривам.

Тишина. Дъждът след бурята бе спрял да тропа по покрива.

— Може да е важно — най-накрая каза Навани.

— Беше отдавна. Много преди виденията да започнат. Не мисля, че е свързано с тях.

— Може и да е.

— Да — отстъпи той. Нямаше ли този ден да спре да го преследва? Не беше ли достатъчно, дето загуби всякакви спомени за жена си?

Какво мислеше Ренарин? Би ли заклеймил баща си за такъв голям грях? Далинар се застави да вдигне поглед и срещна очите зад очилата на сина си. Странно, но Ренарин не изглеждаше притеснен. Само замислен.

— Съжалявам, че трябваше да станете свидетели на срама ми — изрече Далинар и погледна Навани.

Тя махна пренебрежително.

— Обръщането към Старата Магия е обида за светилищата, но наказанията им за нещо такова никога не са сурови. Предполагам, че не е трябвало да правиш много, за да се пречистиш.

— Ардентите наредиха да раздам сфери на бедните — отговори Далинар. — И трябваше да поръчам молитви. Нищо от това не отстрани последиците от чувството ми за вина.

— Ще се изненадаш колко много набожни светлооки се обръщат към Старата Магия в един или друг момент от живота си. Поне тези, които могат да изминат пътя до Долината. Но все пак се питам дали не е свързано.

— Лельо — обърна се Ренарин към нея. — Наскоро поисках няколко книги за Старата Магия. Съгласен съм с неговото мнение. Това не ми прилича на работа на Нощната пазителка. Тя раздава проклятия в замяна на удовлетворените от нея дребни желания. Винаги едно проклятие и едно желание. Татко, смятам, че знаеш какви са били и двете неща?

— Да. Точно знам проклятието си и то не е свързано с това.

— Тогава не можем да обвиняваме Старата Магия.

— Да — отвърна му Далинар. — Но леля ти е права да пита. Истината е, че нямаме никакво доказателство, че това идва от Всемогъщия. Нещо иска аз да знам за Опустошенията и за Сияйните рицари. Може би трябва да се запитаме защо.

— Какво са били Опустошенията, лельо? — запита я Ренарин. — Ардентите говорят за Пустоносните. За човешкия род, за Сияйните и за война. Но какво са били те в действителност? Знаем ли нещо определено?

— Сред писарите на баща ти има фолклористи, които ще ти помогнат повече по този въпрос.

— Може би — додаде Далинар, — но не съм сигурен на коя от тях мога да се доверя.

Навани замълча.

— Вярно. Е, доколкото знам, няма оцелели съвременни разкази. Било е много отдавна. Спомням си, че митът за Парасафи и Надрис споменава Опустошенията.

— Парасафи — вметна Ренарин. — Тази, която е намерила каменните семена.

— Да — отвърна му Навани. — За да възстанови загиналия си народ, изкачила върховете на Дара — митът сочи различни днешни планински вериги като истинските планини на Дара — за да намери камъни, докоснати от самите Вестители. Донесла ги на смъртното легло на Надрис и събрала семето му, за да даде живот на камъните. Пръкнали се десет деца, с които тя създала нов народ. Май се наричаха Марна.

— Произходът на макабаките — каза Ренарин. — Майка ми разказа тази история, когато бях дете.

Далинар поклати глава.

— Родени от скалите?

Старите истории рядко му звучаха смислено, макар че светилищата бяха канонизирали много от тях.

— Този мит споменава за Опустошенията в началото — продължи Навани. — Твърди, че те са унищожили народа на Парасафи.

— Но какво са били те?

— Войни — Навани отпи от виното. — Пустоносните са идвали отново и отново, опитвали са да прогонят хората от Рошар обратно в Преизподнята. Както са прогонили човешкия род — и Вестителите — от Селенията на Покоя.

— Кога са били създадени Сияйните рицари? — попита Далинар.

Навани сви рамене.

— Не знам. Може би са били воини от някое кралство или пък първоначално са били група наемници. Това лесно обяснява как са могли да станат тирани.

— Виденията ми не посочват да са били тирани — продължи той. — Може би това е истинската цел на виденията. Да ме накарат да повярвам в лъжи за Сияйните. Да ме накарат да им повярвам, може би да опитат да ме подмамят да повторя падението и предателството им.

— Не знам — обади се скептично Навани. — Не мисля, че си видял нещо неистинно за Сияйните. Легендите са единодушни, доколкото може да се каже за легенди, че Сияйните не винаги са били толкова лоши.

Далинар стана и погледна почти празната чаша, отиде до масичката с напитките и я напълни отново. Откритието, че не е луд, би трябвало да помогне нещата да се изяснят, но вместо това го остави по-неспокоен. Ами ако Пустоносните стояха зад виденията? Според някои от чутите от него истории те можеха да овладяват телата на хората и да ги карат да вършат зло. А ако бяха от Всевишния, каква бе целта им?

— Трябва да помисля за всичко това — завърши той. — Денят беше дълъг. Моля, бих желал да остана насаме с мислите си.

Ренарин стана, сведе глава в знак на уважение и се насочи към вратата. Навани стана по-бавно; лъскавата й рокля прошумя, докато поставяше чашата си на масата, а после отиде да вземе болкоуспокояващия фабриал. Ренарин излезе, Далинар отиде до вратата и зачака Навани да доближи. Нямаше намерение отново да я остави да му заложи капан, докато са насаме. Войниците му бяха там, и тя можеше да ги види. Добре.

— Въобще ли не си доволен? — запита го тя и се опря с една ръка на касата на вратата.

— Доволен?

— Не полудяваш.

— Но не знаем дали не съм манипулиран или не. Всъщност сега има повече въпроси от преди.

— Виденията са благословия — отговори му тя и положи свободната си ръка на неговата. — Усещам го, Далинар. Не виждаш ли колко е хубаво?

Далинар срещна красивите й светловиолетови очи. Бе толкова разсъдлива и умна. Колко желаеше да може да й се довери напълно.

Към мен е проявявала само чест. Никому не каза за плановете ми да абдикирам. Досега не се е опитала да използва виденията ми срещу мен. Засрами се, че някога се е притеснявал, че тя може и да го направи.

Тя бе чудна жена, Навани Колин. Чудна, великолепна, опасна жена.

— Виждам още притеснения — изрече той. — И още опасности.

— Но, Далинар, учените, историците и фолклористите могат само да си мечтаят за твоите изживявания! Завиждам ти, макар и да твърдиш, че не си виждал забележителни фабриали.

— Древните не са имали фабриали, Навани. Сигурен съм в това.

— И това променя всичко, което сме смятали, че знаем за тях.

— Предполагам.

— Хайде, Далинар — въздъхна тя. — Нищо ли вече не пробужда страст в теб?

Далинар вдиша дълбоко.

— Твърде много неща, Навани. Отвътре се усещам като кълбо змиорки, чувствата ми лазят едно върху друго. Истината за тези видения е обезпокоителна.

— Въодушевяваща — поправи го тя. — Наистина ли имаш предвид онова, което каза по-рано? Че ми се доверяваш?

— Аз ли съм го казал?

— Каза, че не се доверяваш на писарите си и ме помоли да запиша виденията. В това има определено допускане.

Ръката й все още бе върху неговата. Тя протегна скритата си ръка и затвори вратата към коридора. Той за малко да я спре, но се въздържа. Защо?

Вратата се затвори. Бяха сами. А тя беше толкова красива. Умните, будни очи, светещи от живот.

— Навани — обърна се той към нея и потисна желанието си. — Пак правиш това. — Защо ли я остави?

— Да — отговори тя. — Аз съм упорита жена, Далинар.

В тона й нямаше и следа от игривост.

— Това не е прилично. Брат ми… — той се пресегна към вратата, за да я отвори отново.

— Брат ти — Навани се изплю и по лицето й проблесна гняв. — Защо всички трябва все да се занимават с него? Всеки се безпокои толкова много за един мъртъв човек! Той не е тук, Далинар. Няма го. Липсва ми. Но ми липсва много по-малко, отколкото на теб.

— Пазя паметта му — твърдо отсече Далинар с ръка на резето на вратата.

— Чудесно! Радвам се, че го правиш. Но изминаха шест години и в мен виждат само жената на един покойник! Останалите жени ме забавляват с клюки, но не ме допускат в политическите си кръгове. Мислят ме за реликва. Искаш ли да знаеш защо дойдох толкова бързо?

— Аз…

— Върнах се — продължи тя — понеже нямам дом. От мен се очаква да стоя настрана от важните събития, тъй като съпругът ми е мъртъв! Да се разтакавам наоколо, глезена, но пренебрегвана. Карам ги да се чувстват неудобно. Кралицата, другите жени в двора.

— Съжалявам — произнесе Далинар. — Но аз не…

Тя вдигна свободната си ръка и го удари с нея по гърдите.

— Няма да приема това от теб, Далинар. Бяхме приятели още преди да срещна Гавилар. Все още ме познаваш като човек, а не като сянка от отдавна рухнала династия. Нали?

Погледна го умоляващо.

Кръв на бащите ми, помисли изненадан Далинар. Тя плаче. Две малки сълзи.

Рядко я бе виждал така открита.

И ето, че я целуна.

Бе грешка. Знаеше го. И все пак я хвана, прегърна я здраво и притисна устни в нейните, неспособен да се сдържи. Тя омекна в ръцете му. Усети солта на сълзите й; те се стекоха до нейните устни и се спряха в неговите.

Отне дълго време. Много дълго. Чудно дълго. Умът му крещеше, като прикован затворник, заставен да наблюдава нещо ужасно. Но една частица от него бе искала това в продължение на десетки години — десетилетия, през които гледаше как брат му ухажва, взема и след това задържа единствената жена, която младият Далинар беше искал някога.

Бе си обещал никога да не допуска това. Бе отрекъл чувствата си към Навани в мига, в който Гавилар спечели ръката й. Далинар беше отстъпил.

Но усетът за нея — уханието й, топлината й — беше твърде сладък. Като избуяващо ухание той отми вината. За момент докосването изличи всичко. Не си спомняше страха при виденията, притесненията за Садеас, срама от миналите грешки.

Можеше да мисли само за нея. Красива, проницателна, деликатна и едновременно — силна. Притисна се до нея — нещо, на което да се опре, когато целият свят се бе обърнал срещу него.

Най-накрая прекрати целувката. Тя го погледна изненадано. Духчетата на страстта, подобни на мънички кристални снежинки, летяха във въздуха около тях. Отново го заля вината. Внимателно опита да я отблъсне, ала тя се хвана здраво за него.

— Навани — изрече той.

— Тихо — тя притисна глава до гърдите му.

— Не можем…

— Тихо — повтори тя по-настойчиво.

Той въздъхна, но не я пусна.

— Нещо лошо става с този свят, Далинар — тихо започна тя. — Кралят на Я Кевед е бил убит. Чух го току-що днес. Убит от шински Мечоносец в бели дрехи.

— Отче на Бурите! — отвърна Далинар.

— Нещо се случва — каза тя. — Нещо по-сериозно от войната ни тук, по-сериозно от Гавилар. Чувал ли си за странните неща, които казват умиращите? Повечето хора не обръщат внимание, но лекарите говорят за това. Бурегадателите шепнат, че бурите стават по-силни.

— Чувал бях — отвърна й той; трудно му беше да изрече думите, както бе омаян от нея.

— Дъщеря ми търси нещо — продължи Навани. — Понякога ме плаши. Толкова е настойчива. Убедена съм, че е най-интелигентната личност, която някога съм познавала. Нещата, които изследва… Далинар, тя вярва, че наближава нещо много опасно.

Слънцето доближава хоризонта. Вечната Буря идва. Истинското Опустошение. Нощта на Скърбите…

— Имам нужда от теб — каза Навани. — Знаех го от години, ала се боях, че вината ще те унищожи. Но не можах да остана настрана. Не и при начина, по който се отнасят с мен. Не и при това, което се случва по света. Уплашена съм, Далинар, и се нуждая от теб. Гавилар не бе мъжът, за когото всички го вземаха. Обичах го, но той…

— Моля те — спря я Далинар. — Не говори лошо за него.

— Хубаво.

Кръв на бащите ми! Ароматът й не можеше да напусне ума му. Усещаше се схванат, хванат за нея като някой, опрял се на камък по време на буря.

Тя го погледна.

— Добре, нека го кажем така — аз обичах Гавилар. Но теб обичам много повече от това. И съм уморена да чакам.

Той затвори очи.

— Как ще стане това?

— Ще намерим начин.

— Ще ни презрат.

— Лагерите и така не ми обръщат внимание и пръскат лъжи и слухове за теб. Какво повече могат да ни направят?

— Ще намерят какво. Засега светилищата не ме осъждат.

— Гавилар е мъртъв — повтори Навани и облегна глава на гърдите му. — Не съм била невярна съпруга приживе, макар Отецът на Бурите да е свидетел, че имах истинско основание. Светилищата могат да говорят, каквото си искат, но Аргументите не забраняват нашето обвързване. Традицията е различна от доктрината, а аз няма да се сдържам заради страха да не засегна някого.

Тя скръсти ръце. Далинар можеше да усети докосването на скритата й ръка на гърба си. Нежно докосване като за член на семейството.

— Не съм дошла, за да те утешавам, Далинар. Точно обратното.

— Моля те. Трябва ми време за размисъл.

— Няма да те оставя да ме отблъснеш. Няма да забравя, че това стана. Няма…

— Навани — той я отблъсна нежно. — Няма да те изоставя. Това е обещание.

Тя го изгледа, после на лицето й се показа тънка усмивка.

— Добре. Но днес ти започна нещо.

— Аз ли го започнах? — попита я той. Бе едновременно развеселен, объркан, притеснен и засрамен.

— Целувката бе твоя, Далинар — отбеляза нехайно тя, отвори вратата и излезе в преддверието.

— Ти ме прелъсти.

— Какво? Прелъстила съм те?

Погледна го отново.

— Далинар, никога не съм била по-открита и честна.

— Зная — отвърна й той усмихнато. — Това бе прелъстителното.

После леко затвори вратата и въздъхна.

Кръв на бащите ми, защо тези неща никога не може да са прости?

И все пак, противно на собствените му разсъждения, Далинар имаше чувството, че като става по-лош, светът става и по-добър.

62 Три глифи

— Мислиш, че някоя от тях ще ни спаси? — попита Моаш и се намръщи при вида на молитвата, вързана на дясната ръка на Каладин.

Каладин погледна настрани. Бе застанал мирно, докато войниците на Садеас прекосяваха моста им. Хладният пролетен въздух бе приятен сега, след като Каладин започна да работи. Небето беше ясно, безоблачно, а бурегадателите обещаха, че не се задава буря.

Вързаната на ръката му молитва бе проста. Три глифи — вятър, защита, обичани. Молитва към Йезерезе, Отец на Бурите, да защити обичаните хора и приятелите. Беше от простите молитви, предпочитани от майка му. При цялата й изтънченост, щом вплиташе или пишеше молитва, тя бе проста и сърдечна. Носенето на молитвата му напомняше за Хесина.

— Не мога да повярвам, че си платил добри пари за това — продължи Моаш. — Ако има Вестители и те гледат, то не обръщат никакво внимание на мостовите.

— Мисля, че напоследък изпитвам носталгия.

Вероятно молитвата бе безсмислена, но Каладин имаше причина да мисли повече за религията. Животът на робите караше мнозина да не вярват, че някой или нещо наблюдава. И все пак мнозина мостови бяха станали по-религиозни по време на затворничеството си. Два вида хора и две различни отношения. Значеше ли това, че едните са глупави, а другите загрубели — или пък нещо съвсем различно?

— Ще ни видят мъртви, да — обади се Дрей някъде отзад. — Така си е.

Мостовите бяха изтощени. Каладин и хората му бяха принудени да работят в пропастите по цяла нощ. Хашал им бе поставила строги изисквания и настояваше за повече събрано оръжие. За да могат да го доставят, те замениха упражненията с претърсване на мъртъвците.

А пък днес ги събудиха за сутрешен пробег с моста само след три часа сън. Клюмаха в редицата, а още не бяха достигнали спорното плато.

— Така да бъде — продума кротко Белязаният от другия край на редицата. — Искат ни мъртви? Е, аз няма да се дам. Ще им покажем какво значи смелост. Могат да се крият зад мостовете ни, докато настъпваме.

— Това не е победа — възрази Моаш. — Предлагам да нападнем войниците. Веднага.

— Нашите войски? — попита Сигзил, обърна глава и погледна покрай редицата.

— Разбира се — продължи Моаш. — Така и така ще ни убият. Нека отнесем поне няколко от тях със себе си. В името на Преизподнята, защо да не нападнем Садеас? Гвардията му няма да го очаква. Бас ловя, че можем да извадим от строя няколко и да им вземем копията, а после да избиваме светлооки, преди да са ни изклали.

Неколцина мостови измърмориха одобрително, докато войниците продължаваха да преминават.

— Не — каза Каладин. — Това няма да доведе до нищо. Ще сме мъртви още преди да успеем да причиним известно неудобство на Садеас.

Моаш плюна.

— А това ще доведе до нещо? Проклятие, Каладин, чувствам се все едно вече вися на въжето.

— Имам план — продължи Каладин.

Чакаше възраженията. Другите му планове не бяха проработили.

Никой не възрази.

— Хубаво — каза Моаш. — Какъв е?

— Днес ще видите — отговори му Каладин. — Ако е добър, ще ни даде малко време. Ако не, аз ще съм мъртъв.

Обърна се и погледна редицата от лица.

— Ако случаят е такъв, Тефт има нареждане да ви поведе в опит за бягство тази нощ. Още не сте готови, но поне ще имате шанс.

Това бе много по-добре, отколкото да нападат Садеас, докато минаваше по моста.

Хората на Каладин кимнаха; и Моаш изглеждаше доволен. Колкото се противеше в началото, толкова лоялен стана впоследствие. Бе разгорещен, но беше и най-добрият с копието.

Пристигна Садеас, яхнал дорестия си кон, облечен в Бронята, с шлем на главата, но с вдигнат наличник. По случайност премина по моста на Каладин, макар че както винаги можеше да избира измежду двадесет моста. Не удостои Мост Четири дори с поглед.

— Движете се и пресичайте — нареди Каладин след минаването на Садеас. Мостовите прекосиха моста си, Каладин им заповяда да го издърпат и да го вдигнат.

Тежеше повече от всеки друг път. Мостовите затичаха, заобиколиха колоната от войници и се затекоха към следващата пропаст. Далеч назад ги следваше още една армия — в синьо; тя пресичаше пропастите с помощта на някои от мостовите отряди на Садеас. Явно Далинар Колин се бе отказал от тромавите си механични мостове и използваше отрядите на съюзника си, за да пресича. Толкова за „честта“ му и за опазването на живота на мостовите.

В кесията си Каладин държеше много заредени сфери, взети от сарафите срещу по-голямо количество изхабени. Загубата не му се нравеше, но му трябваше Светлината на Бурята.

Бързо достигнаха следващата пропаст. Щеше да е предпоследната, според думите на Матал, съпруга на Хашал. Войниците започнаха да проверяват оръжието си, да се протягат; във въздуха като малки панделки се издигаха духчета на очакването.

Мостовите поставиха моста си и се оттеглиха. Каладин забеляза Лопен и мълчаливия Дабид да се приближават с носилката, пълна с водни мехове и превръзки. Лопен бе закачил носилката на кукичка на кръста си, за да компенсира липсващата ръка. Двамата минаваха между хората от Мост Четири и им даваха вода.

Щом мина покрай Каладин, Лопен кимна към голямата издутина в средата на носилката. Бронята.

— Кога я искаш? — попита той тихо, свали носилката и даде на Каладин мех с вода.

— Точно преди нападението — отвърна Каладин. — Добре си направил, Лопен.

Той му намигна.

— Дори едноръкият хердазиец е два пъти по-полезен от безмозъчния алет. А и докато имам една ръка, мога да направя това — и скришом направи груб жест към маршируващите войници.

Каладин се усмихна, но вече бе твърде нервен, за да се радва. Много време беше минало, откакто бе пускал шеги преди битка. Спомни си, че Тукс му изби този навик преди години.

Внезапно се чу глас:

— Ей, трябва ми малко от това.

Каладин се обърна и видя един войник да се приближава. Точно от вида, който гледаше да избягва в армията на Амарам. Тъмноок, със скромен ранг, човекът бе едър и вероятно го бяха повишили само заради ръста му. Бронята му бе добре поддържана, но униформата под нея беше изцапана и измачкана; ръкавите му бяха навити и под тях се виждаха космати ръце.

Най-напред Каладин реши, че мъжът е видял жеста на Лопен. Но войникът не изглеждаше ядосан. Той бутна Каладин и издърпа меха от Лопен. Войниците, готови да преминат, бяха видели всичко. Техните водни транспорти бяха много по-бавни и доста от хората гледаха хердазиеца и товара му.

Ако оставеха войниците да вземат водата им, щяха да им създадат много неприятен навик и за в бъдеще. Това обаче бе малка неприятност в сравнение с голямата. Ако войниците се стълпяха около носилката, за да вземат вода, щяха да открият торбата с бронята в нея.

Каладин се придвижи бързо и измъкна меха от ръката на войника.

— Имате си отряди за носене на вода.

Войникът погледна Каладин, сякаш не можеше да повярва, че един мостови му се опира. Намръщи се злобно и наведе копието до себе си; дръжката му сочеше към земята.

— Не искам да чакам.

— Колко неприятно — отвърна Каладин, застана пред мъжа и го изгледа право в очите. Наум прокле глупака срещу себе си. Ако се стигнеше до сбиване…

Войникът замръзна, още по-изненадан от недвусмислената заплаха на мостовия. Ръцете на Каладин не бяха масивни като неговите, но пък той бе с един-два пръста по-висок. Колебанието на войника се изписа на лицето му.

Отстъпи, внушаваше му Каладин.

Не. Да отстъпи пред един мостови, когато взводът му го гледа? Мъжът сви ръка в юмрук и кокалчетата на пръстите му изпукаха.

Мигновено целият мостови отряд се събра там. Войникът примигна, а Мост Четири се строи около Каладин в обърната клинообразна формация за атака, с плавни, естествени движения, както той ги бе научил. Всички свиха ръце в юмруци и войникът много добре видя, че вдигането на тежести е направило хората много по-силни от всеки войник.

Мъжът хвърли поглед към взвода си, сякаш очакваше подкрепа.

— Искаш ли да започнеш сбиване, приятелю? — спокойно го попита Каладин. — Ако нараниш мостовите, чудя се кого ли ще накара Садеас да носи този мост.

Войникът изгледа Каладин, замълча, после се начумери, изпсува и си тръгна.

— И без това водата ви е пълна с крем — промърмори той и се върна при своите.

Хората от Мост Четири се отпуснаха, макар че получиха доста враждебни погледи от другите войници в строя. По изключение имаше нещо повече от навъсени физиономии. Надяваше се, че не са забелязали как един мостови отряд бързо и точно направи формация, използвана при боя с копия.

Каладин направи знак на хората си да стоят мирни и благодарно им кимна. Те отстъпиха, а Каладин подаде мехчето на Лопен.

Дребничкият мъж се усмихна криво.

— Отсега нататък ще пазя по-отблизо тези неща, ганчо.

Измери с очи войника, който опита да вземе водата.

— Какво? — попита Каладин.

— Е, разбираш ли, имам един братовчед във водоносните отряди — обясни Лопен. — Мисля си, че май ми дължи услуга за оня път, когато помогнах на приятелката на сестра му да се измъкне от някакъв тип, който се мъкнеше подире й…

— Имаш много братовчеди.

— Никога не стигат. Закачиш ли единия от нас, закачаш и останалите. Вие, сламени глави такива, май въобще не разбирате тая работа. Нищо обидно или такова, ганчо.

Каладин вдигна вежда.

— Не създавай неприятности на войника. Не и днес.

Скоро аз самият ще създам достатъчно неприятности.

Лопен въздъхна, но кимна.

— Добре. За теб.

Взе един мех.

— Сигурен ли си, че не искаш?

Каладин не искаше; стомахът му бе твърде развълнуван, но се насили, взе меха и отпи няколко глътки.

Скоро дойде време да преминат и да вдигнат моста за последния пробег. Нападението. Войниците на Садеас се строяваха в редици, светлооките яздеха нагоре-надолу и раздаваха заповеди. Матал повика отряда на Каладин напред. Армията на Далинар Колин бе изостанала заради по-голямата си численост.

Каладин зае мястото си в челото на моста. Отсреща паршендите се бяха строили с лъковете си на края на тяхното плато и наблюдаваха атаката. Пееха ли вече? На Каладин му се стори, че чува гласовете им.

Моаш бе от дясната страна на Каладин, а Скалата — от лявата. Само трима на линията на смъртта, защото бяха почти без хора. Беше поставил Шен в самия край, за да не види какво щеше да направи Каладин.

— Ще се подам отдолу, щом тръгнем — каза им Каладин. — Скала, ти поемаш. Гледай да поддържат темпото.

— Добре — отвърна Скалата. — Трудно ще е да носим без тебе. Имаме много малко хора и сме много слаби.

— Ще се оправиш. Трябва.

Както бяха застанали под моста, Каладин не можеше да види лицето на Скалата, но гласът му бе притеснен.

— Това, което ще опиташ, е опасно?

— Може би.

— Мога ли да помогна?

— Боя се, че не, приятелю. Но това, че питаш, ми дава сили.

Скалата не можа да отговори. Матал изрева на мостовите отряди да потеглят. Над тях полетяха стрелите, за да отвличат вниманието на паршендите. Мост Четири тръгна.

И тогава Каладин се наведе и изтича пред отряда. Лопен чакаше отстрани и му подаде торбата с бронята.

Матал изкрещя уплашено на Каладин, но отрядите вече се бяха затичали. Каладин се съсредоточи върху задачата си — да пази Мост Четири — и рязко пое Светлина от кесията на кръста си, без да изтегля много. Само колкото да получи повече енергия.

Сил полетя пред него като почти невидима вълничка във въздуха. Каладин развърза връвта на торбата, измъкна дрехата и неумело я нахлузи през главата си. Остави връзките отстрани и си сложи шлема, докато прескочи малка скална купчинка. Щитът дойде най-накрая, тракащ с кръстосаните отпред червени паршендски кости.

Дори и докато си нахлузваше бронята, Каладин беше много преди тежко натоварените мостови отряди. Краката му, заредени със Светлина на Бурята, бяха бързи и уверени.

Паршендските стрелци пред него рязко спряха песента си. Някои от тях свалиха лъковете, и въпреки че бе много отдалечен, за да види лицата им, той можеше да почувства яростта им. Каладин очакваше това. Беше се надявал на него.

Паршендите оставяха мъртъвците си. Не защото не ги беше грижа, а понеже смятаха за голяма обида да ги местят. Да докоснеш мъртвите беше грях. Ако бе така, някой, който оскверняваше труповете и ги носеше посред битката, беше нещо много по-лошо.

Каладин се приближи и паршендите подеха друга песен — бърза и буйна, повече напев, отколкото мелодия. Онези, които бяха свалили лъковете си, ги вдигнаха.

И опитаха да го убият с всичко, което имаха.

Към него полетяха стрели. Десетки. Не ги изстрелваха на прицелени вълни. Хвърчаха поотделно, бързо и отривисто; всеки стрелец пускаше срещу Каладин колкото може по-често. Върху него се стовари рояк от смърт.

Пулсът му забърза, Каладин сви вляво и отскочи от една малка издатина. Стрелите цепеха въздуха около него в опасна близост. Но поелите Светлината мускули реагираха бързо. Промушваше се между стрелите, обръщаше се в друга посока и се движеше нагоре-надолу.

Зад него Мост Четири влезе в обхвата на лъковете, но нито една стрела не полетя срещу тях. Никой не стреляше и към другите мостови отряди, понеже много от стрелците се целеха в Каладин. Стрелите заприиждаха по-бързо, хвърчаха около него и отскачаха от щита му. Една прелетя и поряза ръката му; друга удари шлема му и за малко да го събори.

От раната на ръката излезе Светлина, не кръв, и за изненада на Каладин порязването бавно започна да зараства; на кожата му се образува скреж, а от него изтичаше Светлина. Изтегли още и толкова се зареди, че светеше почти видимо. Навеждаше се, стрелкаше се, скачаше, тичаше.

Тренираните му рефлекси на боец се наслаждаваха на бързината, и той използваше щита, за да отбива стрелите във въздуха. Като че тялото му бе жадувало за това умение; сякаш бе роден, за да използва Светлината на Бурята. В началото на живота си бе съществувал отпуснат и безсилен. Вече бе излекуван. Не действаше над възможностите си — не, най-сетне ги бе достигнал.

Пороят от стрели го търсеше, за да го убие, но Каладин се извърташе между тях; получи още една драскотина на ръката, но останалите стрели отби с щита или нагръдната броня. Стрелите литнаха отново и той издигна щита, притеснен, че е твърде бавен. Ала стрелите промениха посоката си, зафучаха към щита и се забиха в него. Бяха притеглени към него.

Аз ги привличам към него! Спомни си всичките пъти на пробег с моста, и как стрелите се забиваха в дървото, близо до мястото, където ръцете му стискаха дръжките. Никога не успяваха да го улучат.

Колко ли време съм го правил?, запита се Каладин. Колко стрели съм притеглил към моста и съм отблъснал от себе си?

Нямаше време да мисли за това. Продължи да се движи и да се промъква. Усещаше как стрелите изсвистяват във въздуха, чуваше ги да профучават, усещаше треските, когато удареха камък или щита му и се счупваха. Беше се надявал, че ще отклони някои от паршендите, за да не стрелят срещу хората му, но не си беше представял какво ще се получи.

Една част от него ликуваше от вълнението да се навежда, да се промъква и да отбива пороя от стрели. Започна да забавя ход. Опита да вземе Светлина на Бурята, но тя не се появи. Сферите му бяха празни. Уплаши се, продължи да се движи бързо, ала стрелите започнаха да намаляват.

Изненадан, Каладин разбра, че мостовите отряди са се разделили и са оставили място, в което той да снове нагоре-надолу, докато те го подминаваха и поставяха мостовете си. Мост Четири бе на мястото си, по него премина кавалерията, за да атакува стрелците. Въпреки това някои от паршендите, още разгневени, продължиха да стрелят по Каладин. Войниците ги посякоха лесно, очистиха терена от тях и отвориха място за пехотата на Садеас.

Каладин свали щита си. Беше набучен със стрели. Едвам можа да си поеме дъх, и мостовите го наобиколиха с радостни викове и за малко да го съборят.

— Глупак! — каза му Моаш. — Бурята да те отнесе! Какво беше това? Какво си бе въобразил?

— Беше невероятно — обади се Скалата.

— Би трябвало да си мъртъв! — изрече и Сигзил, ала обичайно сериозното му лице бе прорязано от широка усмивка.

— Отче на Бурите — продължи Моаш и извади една стрела от дрехата върху рамото на Каладин. — Погледнете тук.

Каладин погледна надолу и с изумление видя в дрехата и ризата си поне десет дупки от стрели, които без малко не го бяха засегнали. Те стърчаха от кожата.

— Благословен от Бурите — рече Белязаният. — Това е то.

Каладин отхвърли похвалите им; сърцето му още биеше учестено. Беше вцепенен. Замаян от оцеляването си, студен от изразходваната Светлина, изтощен като след трудно бягане през препятствия. Погледна Тефт, вдигна вежда и кимна към кесията на кръста си.

Тефт поклати глава. Той бе гледал; излъчваната от Каладин Светлина на Бурята не можеше да бъде видяна от околните на дневна светлина. И все пак движенията му изглеждаха невероятни, дори и без светлината. За него се разправяха истории и по-рано, но след тази случка щяха да станат още повече.

Каладин се обърна да погледне преминаващите военни части и се сети нещо. Трябваше да се оправя с Матал.

— Стройте се в редица — нареди той на хората.

Те му се подчиниха без голяма охота и се строиха в двоен ред. Пред тях, до моста, стоеше Матал. Изглеждаше притеснен, а и имаше защо. Садеас идваше на кон. Каладин се стегна при спомена как предишната му победа, когато бяха понесли моста странично, бе обърната срещу него. Поколеба се и забърза към моста, където Садеас щеше да мине покрай Матал. Мостовите тръгнаха след него.

Пристигна, точно когато Матал се покланяше на Садеас, издокаран в прекрасната си червена Броня. Каладин и мостовите също се поклониха.

— Аварак Матал — обърна се към него Садеас и кимна към Каладин. — Този човек ми изглежда познат.

— Той е онзи от по-рано, Сиятелни господарю — нервно му отговори Матал. — Същият, който…

— А, да — прекъсна го Садеас. — „Чудото“. И си го изпратил напред като примамка? Би трябвало да размисляш повече, преди да предприемаш подобни мерки.

— Поемам пълната отговорност, Сиятелни господарю — отвърна му Матал в опит да позамаже случая.

Садеас огледа бойното поле.

— Е, за твой късмет това свърши работа. Май ще трябва да те повиша.

Поклати глава.

— Онези диваци практически не стреляха по настъпващите части. Всичките двадесет моста поставени, повечето без почти никакви жертви. Прилича малко на прахосничество. Считай се за похвален. Забележително, как само се промъкваше това момче…

Той подкара коня си и остави Матал и мостовите.

Каладин не бе чувал по-двусмислено повишаване, но и това бе достатъчно. Усмихна се широко, щом Матал се обърна към него и го погледна с бяс.

— Ти… — изсъска той. — Заради теб можеха да ме екзекутират!

— Е, аз пък Ви издействах повишение — отговори му Каладин, докато Мост Четири се строяваше около него.

— Все ще те видя да увиснеш на въжето.

— И това е било правено — отговори му Каладин. — Не стана. Освен това знаете, че отсега нататък Садеас ще очаква аз да съм отпред и да разконцентрирам стрелците. Пожелавам Ви успех, ако опитате да накарате някой друг мостови да го направи.

Лицето на Матал почервеня. Обърна се и тръгна да преглежда останалите отряди. Хората от двата най-близки — Мостове Седем и Осемнадесет — стояха и гледаха Каладин и отряда му. И двадесетте моста били поставени? Почти без жертви?

Отче на Бурите, мина през ума на Каладин, колко ли стрелци са се целили в мен?

— Ти го направи, Каладин! — възкликна Моаш. — Ти откри тайната. Трябва да довършим тая работа. Да я въведем навсякъде.

— Обзалагам се, че мога да избягвам стрелите, ако само това правя — заключи Белязаният. — С достатъчно броня…

— Ще ни трябва повече от една — съгласи се Моаш. — За пет или повече човека, които да тичат наоколо и да привличат стрелите на паршендите.

— Костите — скръсти ръце Скалата. — Това свърши работата. Паршендите така побесняха, че забравиха мостовия отряд. Ако и петимата носят кости на паршенди…

Последното накара Каладин да се замисли. Обърна се и погледна към мостовите. Къде беше Шен?

Ето го. Седеше сам на камъните и гледаше право напред. Каладин и останалите се доближиха. Паршът ги погледна; лицето му бе изкривено от мъка, а по бузите му се стичаха сълзи. Погледна Каладин, видимо потръпна, обърна се на другата страна и затвори очи.

— Седна така, щом видя какво си направил, момко — обади се Тефт и потърка брадичката си. — Може и да не става повече за пробег с моста.

Каладин свали черупката от главата си и разроши коса. Черупката миришеше слабо, въпреки че я бе измил в лагера.

— Ще видим — каза той и усети пристъп на вина. Не толкова, че напълно да засенчи победата му, това, че бе успял да защити хората си, но все пак достатъчно, за да заглуши настроението от нея.

— И днес по много мостови отряди имаше стрелба. Знаете какво да правите.

Хората кимнаха и се затичаха да търсят ранени. Каладин остави един човек да наблюдава Шен — не знаеше какво друго да направи с него — и опита да не показва изтощението си, когато оставяше плувналата в пот, покрита с черупка броня в носилката на Лопен. Коленичи, за да прегледа медицинските си инструменти, ако потрябваха, и откри, че ръката му трепери и играе. Притисна я към земята, за да я успокои, и започна да вдишва и да издишва.

Студена, лепкава кожа, говореше си той на ум. Повдигане. Слабост. Очевидно беше в шок.

— Добре ли си, момко? — попита го Тефт и приклекна до него. Още носеше на ръката си превръзката върху получената преди няколко пробега рана, но тя не го спираше да носи моста. Не и когато бяха толкова малко хора като сега.

— Ще се оправя — отвърна му Каладин, извади един мех и го взе с треперещата си ръка. Едвам можа да го отвори.

— Не изглеждаш…

— Ще се оправя — повтори Каладин, отпи и свали съда с вода. — Важното е хората да са в безопасност.

— Смяташ да правиш това всеки път? Винаги, когато влизаме в битка?

— Всяко нещо, което ги предпазва.

— Не си безсмъртен, Каладин — меко му възрази Тефт. — И Сияйните е можело да бъдат убити, като всеки друг човек. Рано или късно някоя от тези стрели ще улучи врата вместо рамото ти.

— Светлината на Бурята лекува.

— Светлината на Бурята помага на тялото ти да оздравява. Струва ми се, че това са две различни неща. — Тефт положи ръка върху рамото на Каладин. — Не можем да те загубим, момко. Момчетата имат нужда от теб.

— Няма да отбягвам опасностите, Тефт. И няма да оставя хората да посрещат буря от стрели, ако мога да направя нещо по въпроса.

— Добре — каза му Тефт. — Ще оставиш неколцина от нас да излизат заедно с теб. Мостът може да се оправя и с двадесет и пет души, ако се налага. Това ни оставя няколко в повече, както каза Скалата. Басирам се, че някои от ранените от другите отряди, които ние прибрахме, са достатъчно добре, за да започнат да помагат в носенето. Няма да посмеят да ги изпратят обратно в старите им отряди, не и докато Мост Четири прави нещата, които направи днес и така подпомага цялостното настъпление.

— Аз… — Каладин спря. Можеше да си представи как Далет прави нещо подобно. Винаги казваше, че част от работата му като сержант е да опазва Каладин жив. — Добре.

Тефт кимна и се изправи.

— Бил си копиеносец, Тефт — каза му Каладин. — Не опитвай да го отричаш. Как си свършил тук, в тези мостови отряди?

— Тук ми е мястото — Тефт се обърна да ръководи търсенето на ранените.

Каладин седна, после легна и зачака сътресението да отмине. Чу нещо и отвори очи. Сил седеше с кръстосани крака на гърдите му. Зад нея армията на Далинар Колин бе започнала да се прехвърля на бойното поле и хората успяха да го направят, без да стрелят по тях. Садеас бе отрязал паршендите.

— Беше невероятно — каза Каладин на Сил. — Това, което направих със стрелите.

— Още ли мислиш, че си прокълнат?

— Не. Зная, че не съм. — Погледна към надвисналото небе. — Но това означава, че провалите ми са си били изцяло мои. Аз допуснах Тиен да умре, аз не помогнах на копиеносците си, на робите, които опитах да спася, на Тара…

От известно време не бе мислил за нея. Провалът му с нея бе различен от другите, но пак си беше провал.

— Ако няма проклятие или лош късмет, или някакъв бог в небето, който ми е разгневен, аз трябва да живея със съзнанието, че с малко повече усилие, с малко повече упражняване и умение, съм могъл да ги спася.

Сил се намръщи още повече.

— Каладин, трябва да оставиш това. Тези неща не са по твоя вина.

— Баща ми винаги казваше същото. — Усмихна се едва-едва. — „Преодолей мъката си, Каладин. Грижи се, но не твърде много. Поемай отговорност, но не обвинявай себе си. Защитавай, спасявай, помагай — но знай кога да се откажеш.“ Все едно да ходиш по много тънко въже. Как да го правя?

— Не знам. Не знам нищо за това, Каладин. Но ти се разкъсваш. Отвътре и отвън.

Каладин погледна в небето.

— Бе прекрасно. Аз бях буря, Сил. Паршендите не можеха да ме докоснат. Стрелите бяха нищо.

— Твърде отскоро правиш това. Твърде много се натовари.

— „Спаси ги — прошепна Каладин. — Направи невъзможното, Каладин. Но не се насилвай твърде много. Също не се чувствай виновен, ако не успееш.“ Тънко въже, Сил. Толкова тънко…

Неговите хора се върнаха с ранен мостови, тайленец с ъглесто лице със стрела в рамото. Каладин се хвана на работа. Ръцете му все още леко трепереха, но това бе слабо в сравнение с по-рано.

Мостовите се струпаха и загледаха. Той бе започнал да обучава Скалата, Дрей и Белязания, но пред погледите на всички се видя принуден да обяснява.

— Ако натиснете тук, можете да забавите притока на кръв. Това не е много опасна рана, въпреки че едва ли усещането е особено приятно… — пациентът го потвърди с гримаса — … а истинската неприятност ще дойде от инфекцията. Измивате раната, за да е сигурно, че вътре няма останали трески от дърво или парченца метал, и след това зашивате. Мускулите и кожата на рамото ще бъдат много натоварени, затова ви трябва силен конец, за да държи раната затворена. Сега…

— Каладин — гласът на Лопен прозвуча разтревожено.

— Какво? — попита го той разсеяно, все още зает с раната.

— Каладин!

Лопен го нарече по име, а не му каза ганчо. Каладин се изправи и видя дребния хердазиец, застанал зад хората, да сочи към пропастта. Битката се бе отдалечила на север, но един отряд паршенди бе пробил строя на Садеас. Имаха лъкове.

Каладин смаяно наблюдаваше как паршендите се строиха и поставиха стрели на лъковете. Петдесет стрели, всичките насочени към отряда на Каладин. Паршендите явно нехаеха, че се излагат за атака откъм тила. Бяха заети само с едно нещо.

Да унищожат Каладин и мъжете му.

Той изрева да се крият, но се усещаше много муден и уморен. Мостовите се обърнаха, а стрелците опънаха тетивите на лъковете. Хората на Садеас обикновено отбраняваха пропастта, за да не допуснат паршендите да бутнат мостовете вътре и да отрежат пътя им за отстъпление. Този път войниците бяха забелязали, че стрелците не опитват да бутнат мостовете, и не тръгнаха да ги спират. Оставяха мостовите да умрат, вместо да прережат пътя на паршендите към мостовете.

Хората на Каладин бяха в опасност. Превъзходни мишени.

Не, каза си Каладин. Не! Не може да стане така. Не и след като…

Нещо удари строя на паршендите. Самотна фигура в слюденосива броня, с меч, дълъг повече от един човешки ръст. Броненосецът бързо замахна към обърканите стрелци и се вряза в редовете им. Към отряда на Каладин полетяха стрели, но бяха твърде рано пуснати и твърде зле прицелени. Неколцина паднаха наблизо, докато мостовите опитваха да се скрият, но никой не бе поразен.

Паршендите падаха под развъртяното острие на Броненосеца — някои паднаха в пропастта, другите се затичаха назад. Останалите умряха с изгорели очи. След няколко мига отрядът от петдесет стрелци с лък се превърна в купчина трупове.

Почетната гвардия на Броненосеца го настигна. Той се обърна и Бронята му сякаш проблесна, когато вдигна Меча си в знак на уважение към мостовите. После се насочи другаде.

— Това беше той — каза Дрей и се изправи. — Далинар Колин. Чичото на краля!

— Той ни спаси — каза Лопен.

— Да, бе — Моаш отръска прахта от себе си. — Просто видя отряд незащитени стрелци и се възползва от възможността да ги удари. Светлооките не ги е грижа за нас. Нали така, Каладин?

Каладин гледаше към празното място, където бяха стояли стрелците. За един миг можеше да загуби всичко.

— Каладин? — попита го Моаш.

— Прав си — чу се да казва той. — Просто се възползва от възможността.

Защо обаче вдигна Меча си за поздрав към Каладин?

— От сега нататък — продължи Каладин — се изтегляме по-назад, след като войниците преминат. Не ни обръщаха внимание след началото на битката, но повече няма да правят така. Направеното от мен днес — и скоро от всички нас — ще ги ядоса твърде много. Достатъчно, за да свършат глупости, но и за да ни убият. Засега, Лейтен, Нарм, намерете добри наблюдателни постове и гледайте полето. Искам да знам, ако паршендите се движат към пропастта. Превързвам човека и се отдръпваме.

Двамата разузнавачи изтичаха напред и Каладин се върна към мъжа с раненото рамо.

Моаш коленичи пред него.

— Нападение срещу подготвен противник без нито един загубен мост, по съвпадение един Броненосец ни идва на помощ, самият Садеас ни хвали. Почти ме накара да поискам да си взема една от онези лентички.

Каладин погледна молитвата. Бе зацапана с кръвта от драскотина, която изчерпващата се Светлина не бе успяла да излекува напълно.

— Чакай да видим дали ще се измъкнем — Каладин свърши с бодовете. — Това е истинската проверка.

63 Страх

— Виждаш ли?

Лейтен обърна черупката в ръцете си.

— Ако я изрежем под такъв наклон, тя отклонява острието — в случая стрелата — от лицето. Да не ти развали хубавата усмивка.

Каладин се усмихна и взе парчето броня. Лейтен го бе изрязал умело и бе пробил дупки за каишки, с които да бъде привързано към кожения жакет.

Нощем пропастта бе студена и тъмна. Без изглед към небето, вътре беше като в пещера. Само проблясването на някоя звезда от време на време разваляше илюзията.

— Кога можеш да ги направиш? — попита той Лейтен.

— И петте? Вероятно до края на нощта. Трудното беше да разбера как да ги обработвам — Почука по черупката с кокалчетата на пръстите си. — Страхотна материя. Твърда почти като стомана, но наполовина по-лека. Трудно се реже и чупи. Но лесно можеш да я пробиваш.

— Добре — каза Каладин. — Понеже не искам пет комплекта. Искам по един за всеки човек от отряда.

Лейтен повдигна вежда.

— Ако ни позволят да носим броня — продължи Каладин — всеки ще получи комплект. Освен Шен, разбира се.

Матал се бе съгласил Мост Четири да не взима Шен при пробег; сега дори нямаше да гледа Каладин.

Лейтен кимна.

— Хубаво. Все пак ще е по-добре да ми дадеш някаква помощ.

— Можеш да вземеш ранените. Ще извадим колкото намерим от черупките.

Успехът му донесе по-леки дни за Мост Четири. Каладин заяви, че хората му имат нужда от време да намират черупка, и Хашал — от нямане какво да направи — намали нормата им за събиране на старо оръжие. Тя вече заявяваше — съвсем елегантно — че през цялото време бронята е била нейна идея, и остави настрана въпроса откъде все пак е дошла въпросната идея. Но когато погледна Каладин в очите, там той разчете тревога. Какво ли още ще опита? Засега не смееше да го отстрани. Не и когато й носеше толкова много похвали от Садеас.

— Как един чирак на оръжеен майстор свършва като мостови? — попита Каладин, щом Лейтен седна и се върна към работата си. Той беше як мъж, набит, кръглолик и със светла коса. — Обикновено занаятчиите не ги изхвърлят.

Лейтен сви рамене.

— Когато някаква броня се счупи и някакъв светлоок получи стрела в рамото си, някой трябва да бъде обвинен. Сигурен съм, че майсторът ми си държи един чирак в повече за подобни случаи.

— Е, неговата загуба е нашият късмет. Ти ще ни опазиш живи.

— Ще дам най-доброто от себе си, сър — усмихна се Лейтен. — По броните не може да се работи по-зле от теб. Чудно е как гръдната ти броня не е паднала още на половината път!

Каладин го потупа по рамото и го остави да работи, заобиколен от малък кръг топазени чипове; бе получил разрешение да ги донесе, понеже заяви, че хората му се нуждаят от светлина, за да работят по броните. Наблизо Лопен, Скалата и Дабид се завръщаха с още един товар от изоставено оръжие. Сил летеше пред тях и ги водеше.

Каладин отиде до пропастта; светеше си с гранатова сфера, поставена в специална гайка на колана. Тук пропастта се разделяше и образуваше голяма триъгълна пресечка — чудесно място за обучение с копията. Достатъчно широко, за да имат хората място за упражняване, и достатъчно далеч от постоянните мостове — така наблюдателите нямаше как да дочуят ехото.

Всеки ден Каладин даваше началните указания и оставяше Тефт да води обучението. Мъжете работеха на светлината на сферите — малки купчинки диамантени чипове в ъглите на пресечката, които позволяваха само да се вижда съвсем слабо. Не съм си мислил, че ще си спомням със завист дните, когато се упражнявах под горещото слънце в армията на Амарам, рече си Каладин.

Отиде до Хобер и поправи стойката му, после му показа как да влага тежестта си в хвърлянето на копието. Мостовите напредваха бързо, и дори елементарното обучение показваше, че те имат качества. Някои тренираха с щита и копието и упражняваха стойки с вдигнати над главите по-леки копия и с изправени щитове.

Най-умели бяха Белязаният и Моаш. Всъщност Моаш бе изненадващо добър. Каладин застана отстрани и загледа остроликия мъж. Беше съсредоточен, с напрегнат поглед и стисната челюст. Нападаше непрекъснато и в светлината на дванадесетте сфери правеше също толкова сенки.

Каладин си спомни как изпитваше подобна отдаденост. Прекара така една година след смъртта на Тиен; всеки ден достигаше предела на силите си. Решен бе да стане по-добър. Решен бе никога отново да не допусне друг човек да умре заради неговата липса на умения. Щеше да стане най-добрият в отряда си, а после и в цялата рота. Някои говореха, че бил най-добрият копиеносец в армията на Амарам.

Какво ли щеше да стане с него, ако Тара не го бе отклонила от пълната му отдаденост? Щеше ли сам да се унищожи, както твърдеше тя?

— Моаш — обади се Каладин.

Той спря и се обърна. Не развали стойката.

Каладин му махна да се приближи и другият неохотно дотича. Лопен им бе оставил няколко меха, закачени за връвчиците на грозд от бобинки. Каладин откачи единия и го хвърли на Моаш. Мъжът отпи и обърса уста.

— Ставаш добър — каза му Каладин. — Може би си най-добрият от нас.

— Благодаря — отвърна Моаш.

— Забелязах, че продължаваш упражнението, когато Тефт пуска останалите в почивка. Отдадеността е нещо хубаво, но не искам да се преработиш до изтощение. Искам да си една от примамките.

Моаш се усмихна широко. Всички мъже изразиха готовност да бъдат сред четиримата, които щяха заедно с Каладин да привличат вниманието на паршендите. Това бе чудо. Преди месеци Моаш — заедно с останалите — с удоволствие поставяше новите или слабите в началото на моста, за да бъдат улучвани от стрелите. Сега всички бяха доброволци за най-опасната работа.

Разбираш ли какво може да излезе от тези хора, Садеас, размишляваше Каладин. Ако не бе така зает да мислиш за това как да бъдат убити?

— Е, какво е при теб? — попита Каладин и посочи към площадката за упражнения. — Защо работиш толкова упорито? Какво искаш?

— Отмъщение — произнесе другият мрачно.

Каладин кимна.

— И аз загубих някого. Понеже не бях достатъчно добър с копието. Почти се убих от упражняване.

— Кой беше?

— Брат ми.

Моаш също кимна. Останалите мостови, както и той, гледаха на „тайнственото“ минало на Каладин със страхопочитание.

— Доволен съм, че се обучавах — поде Каладин. — И се радвам, че си така отдаден. Но трябва да внимаваш. Ако се бях убил от толкова работа, нямаше изобщо да има смисъл.

— Вярно е. Но между нас има разлика, Каладин.

Каладин вдигна вежда.

— Искал си да можеш да спасиш някого. Аз пък искам да убия някого.

— Кого?

Моаш замълча, после поклати глава.

— Някой ден може би ще ти кажа. — После се пресегна и стисна Каладин за рамото. — Щях да изоставя плановете си, но ти ми ги върна. Ще те пазя с живота си, Каладин. Кълна ти се в кръвта на бащите си.

Каладин срещна напрегнатия поглед на Моаш и му кимна.

— Добре. Иди помогни на Хобер и Йейк. Още имат да учат хвърлянията.

Моаш се запъти да направи, както му бе казано. Той не наричаше Каладин „сър“, и не го гледаше със същото нямо благоговение като останалите. Това караше Каладин да се чувства по-свойски с него.

През следващия час Каладин помагаше поотделно на всеки от хората. Повечето бяха прекалено нетърпеливи и се хвърляха в атака. Каладин им обясняваше колко са важни контролът и точността, които печелят повече битки от необуздания ентусиазъм. Те го слушаха и възприемаха. Все повече му напомняха за стария му отряд копиеносци.

Това го накара да се замисли. Спомни си как се чувстваше в началото, когато предложи на мъжете плана за бягство. Той търсеше нещо — начин да се бие, без значение колко опасно е. Някакъв шанс. Нещата се бяха променили. Сега имаше хора, с които се гордееше, приятели, които бе обикнал, и възможност — някаква — за стабилност.

Ако можеха да направят нещата с тичането и бронята както трябва, можеха да бъдат в безопасност. Може би толкова, колкото старият му отряд копиеносци. Оставаше ли бягството най-добрата възможност?

— Това е притеснено лице — произнесе един гръмовит глас. Каладин се обърна. Скалата дойде и се облегна на стената до него, скръстил мощните си ръце. — Лицето на водач, казвам аз. Винаги разтревожено. — Скалата вдигна рунтавата си рижава вежда.

— Садеас въобще няма да ни остави да изчезнем, особено след като сме толкова прочути.

Светлооките сред алетите смятаха за достойно за упрек някой да остави роби да избягат; това го правеше да изглежда безсилен. Залавянето на избягалите бе важно за запазването на репутацията.

— Каза го и преди — продължи Скалата. — Ще бием хората, които ще изпрати след нас, ще отидем в Карбрант, където няма роби. Оттам, на Върховете, при моите хора, които ще ни посрещнат като герои!

— Можем и да бием първия отряд, ако е достатъчно глупав да изпрати само няколко десетки хора. Но след това ще изпрати повече. Ами ранените ни? Оставяме ли ги тук да умрат? Или ги вземаме с нас и се движим много по-бавно?

Скалата бавно кимна.

— Казваш, че ни трябва план.

— Да — отвърна му Каладин. — Май това казвам. Или това, или оставаме тук… като мостови.

— Ха! — Скалата го взе за шега. — Въпреки новите брони, ние скоро ще умрем. Правим от себе си мишени!

Каладин помисли. Скалата е прав. Мостовите ще бъдат използвани, ден след ден. Дори ако Каладин свалеше смъртността до двама-трима души месечно — някога го смяташе за невъзможно, но сега беше постижимо — Мост Четири в сегашния си състав щеше да си е заминал за една година.

— Ще говоря със Сигзил за това — каза Скалата и потърка брадичката си между бакенбардите. — Ще мислим. Трябва да има начин да се излезе от този капан, начин да се изчезне. Фалшива следа? Отвличане на вниманието? Може би ще можем да убедим Садеас, че сме загинали при пробег с моста.

— Как ще го направим?

— Не знам — отговори Скалата. — Но ще мислим.

Кимна на Каладин и се отправи към Сигзил. Азишът се упражняваше с останалите. Каладин опита да говори с него за Хоид, но Сигзил — както обикновено неразговорлив — не бе пожелал да го обсъжда.

— Хей, Каладин! — викна му Белязаният. Той и още няколко по-напреднали минаваха през внимателно наблюдаваните от Тефт учебни боеве. — Ела да се биеш с нас. Покажи на тия глупци с каменни глави как се прави наистина.

И другите започнаха да го викат.

Каладин им махна да спрат и поклати глава.

Тефт дотърча с тежко копие на рамо.

— Момко — започна кротко той. — Мисля си, че ще е хубаво за бойния дух да им покажеш лично едно-две неща.

— Вече съм им дал указания.

— С копието ти вършиш чудеса. Много бавно, с много обяснения. Имат нужда да го видят. Да видят теб.

— Свършихме с това, Тефт.

— Да.

Каладин се усмихна. Тефт внимаваше да не изглежда ядосан или агресивен — изглеждаше, сякаш с Каладин водят обикновен разговор.

— Ти си бил сержант по-рано, нали?

— Това няма значение. Ела и им покажи някои прости хватки.

— Не, Тефт — отвърна Каладин по-сериозно.

Тефт го изгледа.

— Ще откажеш да се биеш на бойното поле, като оня рогоядец?

— Не е това.

— Какво е тогава?

Каладин опита да обясни.

— Когато времето настъпи, ще се бия. Но ако сега се оставя да ме увлече, ще бъда твърде нетърпелив. Ще искам да нападаме сега. Ще ми е трудно да изчакам, докато хората са готови. Вярвай ми, Тефт.

Тефт го огледа.

— Ти се боиш от това, момко.

— Какво? Не. Аз…

— Мога да го видя — настоя Тефт. — А съм го виждал и преди. Последния път, когато си се бил за някого, си загубил, да? И сега не искаш да се хващаш с това отново.

Каладин замълча и после се съгласи.

— Да.

Но имаше и нещо друго. Когато се бие отново, трябваше пак да стане мъжът от преди много време, онзи, когото наричаха Благословения от Бурята. Мъжът, пълен с увереност и сила. Не бе сигурен, че може отново да стане този мъж. Това го плашеше.

Хване ли отново копието, нямаше връщане назад.

— Добре — Тефт разтри брадичката си. — Надявам се да си готов, когато мигът настъпи. Защото тези тук ще имат нужда от теб.

Каладин кимна и Тефт се обърна към другите, за да им обясни нещо и да ги укроти.

64 Човек на крайностите

— Не можех да реша дали си сериозен или не — спокойно обясняваше Навани на Далинар, докато двамата се разхождаха бавно около високия походен дворец на Елокар. — През половината време изглеждаше, че ме ухажваш — намеци за флирт, а след това оттегляне. През другата половина бях сигурна, че не съм те разбрала правилно. А Гавилар бе толкова открит. Винаги предпочиташе да вземе това, което е пожелал.

Далинар кимна замислено. Носеше синята си униформа, а Навани бе в рокля в убит кестеняв цвят с плътен подгъв. Градинарите на Елокар бяха започнали да култивират тукашните растения. От дясната страна като ограда се издигаше висока до кръста виеща се лента от жълт шистокор. Каменообразното растение бе обрасло с малки гроздове бобинки; бисерните им черупки бавно се отваряха и затваряха, докато животинките дишаха. Приличаха на малки усти, които безмълвно и ритмично разговарят помежду си.

Далинар и Навани бавно изкачваха хълма. Той се движеше със сключени зад гърба ръце. Следваха ги почетната му гвардия и писарите на Навани. Някои изглеждаха притеснени от дългото време, което двамата прекарваха заедно. Колко ли от тях подозираха истината? Всички? Някои? Никои? Имаше ли това значение?

— Тогава нямах намерение да те подвеждам — тихо продължи той, за да пази думите си от любопитни уши. — Смятах да те ухажвам, но Гавилар заяви, че те харесва. И аз реших, че трябва да отстъпя.

— Само толкова? — попита го тя. Звучеше обидена.

— Не разбра, че аз те харесвам. Мислеше, че щом съм Ви запознал, му намеквам, че трябва да те ухажва. Отношенията ни често бяха такива; аз намирах хора, които той трябва да познава, и ги отвеждах при него. Много късно разбрах какво съм направил, когато съм те дал на Гавилар.

— „Дал“ си ме? Да не би да имам на челото си робско клеймо, за което не знам?

— Нямах предвид…

— О, стига — прекъсна го Навани и гласът й внезапно стана нежен.

Далинар потисна една въздишка; при все че вече бе съзряла, настроенията й винаги се меняха бързо като сезоните. Всъщност, това беше част от нейния чар.

— Често ли се отдръпваше пред него? — попита тя.

— Винаги.

— Това не стана ли досадно?

— Не мислех много за него — поде Далинар. — Когато мислех… да, бях разочарован. Но това бе Гавилар. Знаеш какъв беше. Силата на волята, изразът на вродено превъзходство. Винаги изглеждаше изненадан, когато някой му отказва, или когато светът не постъпва, както на него му се иска. Не ме принуди да се дръпна — просто нещата стояха така.

Навани кимна разбиращо.

— Няма значение — продължи Далинар. — Извинявам ти се за това, че съм те подвел. Аз… добре, беше ми трудно да дам воля на чувствата си. Боя се, че — понякога — позволявам твърде много от истинските ми чувства да се проявят.

— Е, мисля, че мога да ти го простя — отвърна му тя. — Въпреки че през следващите две десетилетия се постара да мисля, че ме ненавиждаш.

— Нищо такова не съм направил!

— О! А как иначе трябваше да тълкувам студенината ти? Честото ти излизане от стаята, щом вляза?

— Сдържах се — обясни Далинар. — Бях взел решението си.

— Изглеждаше като омраза — продължи Навани. — Макар че няколко пъти се питах какво ли криеш под каменния си поглед. Разбира се, тогава се появи Шшшш.

Както винаги при споменаването на името на жена му, той го чу като звука на тихо издухван въздух и то незабавно изчезна от ума му. Не можеше да чуе или да си спомни нейното име.

— Тя промени всичко — каза Навани. — Изглеждаше, че наистина я обичаш.

— Обичах я — призна Далинар. Наистина я бе обичал. Нали? Не можеше да си спомни нищо.

— Как изглеждаше тя? Имам предвид, според теб — бързо добави той. — Как я виждаше?

— Всички обичаха Шшшш — отговори му Навани. — Опитах се да я намразя, но накрая можех само леко да ревнувам.

— Ти? Да я ревнуваш? За какво?

— Защото — изрече Навани — тя ти прилягаше толкова добре, не правеше неуместни забележки, никога не тормозеше хората наоколо, винаги бе спокойна. — Усмихна се. — Като си мисля, наистина съм можела да я мразя. Но тя бе толкова мила. При все че не беше много… ммм…

— Какво?

— Умна — довърши Навани. Изчерви се, което бе необичайно за нея. — Съжалявам, Далинар, но не беше. Не бе глупава, но… е… не всеки може да бъде умен. Може би това бе част от чара й.

Явно смяташе, че Далинар ще бъде засегнат.

— Няма нищо — успокои я той. — Изненада ли се, че се ожених за нея?

— Кой можеше да бъде изненадан? Както казах, тя бе създадена за теб.

— Понеже си подхождахме в умствено отношение? — запита той сухо.

— Съвсем не. Но имахте еднакъв нрав. В някакъв момент, след като престанах да опитвам да я мразя, си помислих, че ние четиримата можем да бъдем доста близки. Но ти беше много официален с мен.

— Не можех да допусна други… отклонения да те накарат да мислиш, че все още изпитвам влечение.

Последните думи той произнесе неловко. Все пак, не правеше ли точно това сега? Да се отклонява?

Навани го изгледа.

— Ето те пак.

— Какво?

— Изпитваш вина. Далинар, ти си прекрасен, почтен човек — но наистина си склонен към самодоволство.

Вината? Като самодоволство?

— Никога досега не съм гледал на това така.

Тя се усмихна.

— Какво? — запита я той.

— Искрен си, нали, Далинар?

— Опитвам се — отвърна той. — Макар че характерът на отношенията ни постоянно поддържа някакъв вид лъжа.

— Не сме лъгали никого. Нека си мислят или предполагат каквото искат.

— Смятам, че си права.

— Обикновено съм. — За момент тя замълча. — Съжаляваш ли, че…

— Не — отговори той остро и силата на отрицанието му го изненада. Навани просто се усмихна.

— Не — продължи той по-спокойно. — Не съжалявам за това, Навани. Не знам как да действам, но няма да се отпускам.

Тя се спря край туфа малки скални пъпки, с размера на юмрук, пуснали ластарите си като дълги зелени езици. Бяха се наредили като букет, израсъл на голям овален камък край пътеката.

— Предполагам, че е твърде много да искам от теб да не се чувстваш виновен — каза тя. — Не можеш ли поне мъничко да се отпуснеш?

— Не смятам, че мога. Особено сега. Трудно ще ми бъде да ти обясня.

— Би ли опитал? Заради мен?

— Аз… Така. Аз съм човек на крайностите, Навани. Открих го в младежките си години. И винаги откривах, че единственият начин да контролирам тези крайности е да посветя живота си на нещо по-голямо. Най-напред беше Гавилар. Сега е Кодексът и учението на Нохадон. Те са нещото, с което се връзвам. Като заграждението около огъня, което трябва да го спира и контролира.

Пое дълбоко дъх.

— Аз съм слаб човек, Навани. Наистина. Дам ли си няколко стъпки свобода, разрушавам всичките си забрани. Следването на Кодекса през годините след смъртта на Гавилар ме прави силен. Ако оставя няколко пукнатини в тази броня, може да се превърна в човека, който бях някога. И който никога отново не искам да бъда.

Човекът, който бе помислил да убие брат си заради трона — и заради жената, която се бе омъжила за същия този брат. Но не можеше да обясни това, не смееше да каже на Навани до какво почти го бе довело желанието му да я притежава.

На същия ден Далинар се бе заклел, че никога няма да заема трона. Това беше едно от ограниченията му. Можеше ли да обясни как тя, без дори да го опитва, ги рушеше? Колко трудно му бе да примири дълго съзрявалата си любов към нея с вината, че е взел това, което някога бе отстъпил на брат си?

— Ти не си слаб мъж, Далинар — възрази му Навани.

— Слаб съм. Но слабостта, ако е вързана както трябва, може да подражава на силата, както страхът може да минава за смелост, ако няма накъде да бяга.

— Но в книгата на Гавилар няма нищо, което да ни спира. Това е само традиция, която…

— Усещането е за нещо нередно — прекъсна я Далинар. — Моля те, не се притеснявай; аз го правя достатъчно и за двама ни. Ще намеря начин това да стане; просто те моля за разбиране. Ще отнеме време. Когато съм обезсърчен, то не е заради теб, а заради ситуацията.

— Мисля, че мога да приема това. При положение, че си готов да живееш със слуховете. Вече се носят.

— Това не са първите слухове за мен — отговори той. — По-малко се притеснявам за тях, отколкото за Елокар. Как ще му го обясним?

— Съмнявам се, че ще забележи — изсумтя в отговор Навани и отново потегли. — Толкова е зает да мисли за паршендите, а от време на време и за това, че някой в лагера опитва да го убие.

— Това може да подсили страховете му — каза Далинар. — От връзката ни може да си измисли много заговори.

— Е, той…

От ниското силно зазвучаха рогове. Далинар и Навани спряха, за да чуят и да разпознаят сигнала.

— Отче на Бурите — каза Далинар — видели са пропастно чудовище на самата Кула. Това е едно от платата, които Садеас постоянно наблюдава.

Далинар усети прилив на въодушевление.

— Върховните принцове никога не успяха да спечелят скъпоценно ядро там. Ще бъде голяма победа, ако ние двамата можем да го направим заедно.

Навани стана притеснена.

— Прав си за него, Далинар. Необходим ни е за нашата кауза. Само го дръж на разстояние от себе си.

— Пожелай ми благоприятен вятър — тръгна към нея, но се спря. Какво щеше да направи? Да я прегърне тук, пред всички? Това щеше да възпламени слуховете като огън, хвърлен посред езеро от масло. Все още не беше готов за нещо такова. Вместо това се поклони и забърза, за да отговори на сигнала и да събере Бронята си.

Едва на средата на пътеката се спря и помисли върху думите на Навани. Тя каза: „Необходим ни е за нашата кауза“.

А каква беше тяхната кауза? Съмняваше се, че и самата Навани знае. Но вече мислеше за тях двамата като за едно. Тогава разбра, че и той мисли така.

Роговете свиреха, прекрасният и чист звук, който означаваше близостта на битката. В дърводелския двор настана суматоха. Дойдоха заповедите. Трябваше да атакуват отново Кулата — мястото, където Мост Четири се бе провалил, където Каладин бе предизвикал катастрофа.

Най-голямото плато. Най-желаното.

Мостовите търчаха нагоре-надолу за одеждите си; дърводелците и чираците им се отдръпваха; Матал крещеше заповеди; пробегът бе единственият път, когато го правеше без Хашал. Водачите на мостовете викаха на отрядите си да се строят и с това показваха поне мъничко желание да водят.

Въздухът бе шибнат от вятър, който вдигна трески и изсъхнали стръкове трева в небето. Мъжете крещяха, камбаните биеха. Посред цялата бъркотия пристъпи Мост Четири с Каладин начело. Въпреки напрежението войниците спряха, мостовите зяпнаха, а дърводелците и чираците им замръзнаха.

Тридесет и пет мъже пристъпваха в ръждивооранжева броня от черупка, умело изработена от Лейтен, за да приляга на кожените жакети и шапки. Освен нагръдните брони бяха изрязали предпазители за ръцете и наколенници. Шлемовете бяха сглобени от различни парчета черупка от глава и по настояване на Лейтен бяха украсени с гребени и шипове, подобни на малки рога или на ръбовете на рачешка черупка. Нагръдниците и предпазителите също бяха украсени — изрязани назъбено, та напомняха на острието на трион. Безухият Якс купи бяла и синя боя и нарисува фигури по оранжевата броня.

Всеки от мостовите от Мост Четири носеше голям дървен щит, за който бяха привързани — вече здраво — червени кости на паршенди. Повечето бяха ребра, подредени в спирала. Някои от хората бяха поставили в центъра на щита пръстови фаланги, за да тракат, а други бяха поставили щръкналите ребра отстрани на шлемовете си и те приличаха на зъби или челюсти.

Останалите гледаха изненадани. Не виждаха бронята за пръв път, но за пръв път всеки от хората от Мост Четири щеше да я носи. Всичките заедно бяха впечатляващи.

Десет дни и шест пробега с моста позволиха на Каладин и останалите да подобрят начина си на действие. Петима бяха примамки, а още петима, разположени отпред, държаха щитове и крепяха моста само с една ръка. Броят им бе нараснал заради ранените от другите отряди, които бяха спасили; те вече бяха достатъчно силни, за да помагат в носенето.

Засега — въпреки шестте пробега — нямаше нито един смъртен случай. Останалите мостови говореха за чудо. Каладин не знаеше. Само гледаше да има винаги при себе си кесия, пълна със заредени сфери. Повечето от паршендските стрелци явно целеха него. Някак бяха разбрали, че той стои зад цялата работа.

Стигнаха моста и се строиха; щитовете бяха завързани за поставени отстрани пръти, за да бъдат използвани. Когато вдигнаха моста, от останалите отряди се понесе приветствен вик.

— Това е нещо ново — каза Тефт на Каладин.

— Май най-накрая са разбрали какви сме ние — отвърна му Каладин.

— И какви сме?

Каладин постави моста на раменете си.

— Ние сме техните защитници. Мост, напред!

Затичаха се от двора, съпроводени от радостни викове.

Баща ми не е луд, мислеше си Адолин, енергичен и нетърпелив, докато оръжейниците му поставяха Бронята.

Няколко дни се тормозеше от откритието на Навани. Въобще не е бил прав. Далинар Колин не отслабваше. Не страдаше от старческо слабоумие. Не беше страхливец. Далинар е бил прав, а Адолин — не. След доста размишления, Адолин взе решение.

Радваше се, че е грешал.

Усмихна се и сви пръстите на Бронираната си ръка, докато оръжейниците се преместваха от другата му страна. Не знаеше какво означават виденията, нито какво бе тяхното послание. Баща му явно бе някакъв пророк и това беше страшно за помисляне.

Но засега бе достатъчно, че Далинар не е безумен. Време беше да му повярва. В името на Отеца на Бурите, той заслужаваше това от синовете си.

Оръжейниците свършиха с бронята на Адолин. Отстъпиха, той излезе на слънцето и се пригоди към силата, скоростта и тежестта на Бронята. Нитер и още петима от Сините гвардейци се приближиха; един от тях водеше Чистокръвен. Адолин пое юздите, но най-напред разходи ришадиеца, за да може още по-добре да привикне с Бронята.

Скоро стигнаха плаца. Далинар, облечен в Бронята си, разговаряше с Телеб и Ламар. Сякаш се извисяваше над тях, докато сочеше на изток. Ротите вече се движеха към ръба на платото.

Адолин нетърпеливо доближи баща си. Видя как една фигура язди недалеч покрай източната страна на лагерите. Фигурата носеше яркочервена Броня.

— Татко? — посочи Адолин. — Какво прави там? Не трябва ли да чака да стигнем до лагера му?

Далинар вдигна поглед, махна на коняря да доведе Храбрец и двамата препуснаха. Тръгнаха да пресрещнат Садеас, следвани от десетина Сини гвардейци. Нима Садеас искаше да отмени атаката? Да не би да се притесняваше от ново поражение при Кулата?

Щом го доближиха, Далинар спря коня.

— Трябваше да си тръгнал, Садеас. Скоростта е важна, ако искаме да достигнем платото, преди паршендите да са взели скъпоценното ядро и да са си тръгнали.

Върховният принц кимна.

— Отчасти съм съгласен. Но най-напред трябва да проведем съвет. Далинар, ние щурмуваме Кулата! — Изглеждаше нетърпелив.

— Да, и?

— Проклятие, човече! — отвърна му Садеас. — Ти си този, който ми каза, че трябва да намерим начин да приклещим голяма войска на паршендите на някое плато. Кулата е най-доброто място. Те винаги пристигат там с големи сили, а две от страните й са недостъпни.

Адолин усети как кима в съгласие.

— Да — каза той. — Татко, той е прав. Ако можем да ги хванем натясно там и да ги ударим здраво…

Паршендите обикновено бягаха при тежки загуби. Това бе едно от нещата, които толкова проточваха войната.

— Това може да е повратната точка във войната — продължи Садеас с блеснал поглед. — Според писарите ми не са им останали повече от двадесет или тридесет хиляди души. Ще изпратят там десет хиляди — винаги правят така. Но ако можем да ги обкръжим и избием, можем почти да ги лишим от възможност да водят война на Равнините.

— Ще стане, татко — нетърпеливо додаде Адолин. — Това може да е случаят, който чакаме — който ти чакаш. Начин да обърнем войната, начин да нанесем такива загуби на паршендите, та да не могат да си позволят да продължат да воюват!

— Трябват ни войски, Далинар — каза Садеас. — Много. Колко хора можеш да изкараш? Максимумът?

— Веднага? Може би осем хиляди.

— Ще трябва — каза Садеас. — Успях да вдигна седем хиляди. Ще ги доведем всичките. Ела с хората си в моя лагер, ще вземем всичките ми мостови отряди и ще тръгнем заедно. Паршендите ще са стигнали първи — неизбежно е на плато, което е близо до тяхната страна — но ако сме достатъчно бързи, ще ги обкръжим там. Тогава ще им покажем на какво е способна една истинска алетска армия!

— Няма да излагам на опасност живота на хората от мостовете ти, Садеас — възрази Далинар. — Не знам дали мога да се съглася на изцяло обща атака.

— А — отвърна му Садеас. — Имам нов начин да използвам мостовите, и така не се губи толкова живот. Загубите им станаха почти никакви.

— Вярно? — попита Далинар. — Заради мостовите с броня ли? Какво те накара да промениш това?

Садеас вдигна рамене.

— Може би си ми повлиял. Както и да е, трябва да тръгваме. Заедно. При численост, равна на тяхната, не мога да рискувам да ги нападна и да те чакам да ме настигнеш. Искам да тръгнем заедно и да нападнем заедно, и да си съдействаме колкото можем повече. Ако още се притесняваш за мостовите, аз мога да нападна пръв и да завзема плацдарм, а след това ти да преминеш, без да излагаш на опасност живота на мостовите.

Далинар изглеждаше замислен.

Хайде, татко, мина през ума на Адолин. Ти чакаше за възможност да удариш паршендите силно. Ето я!

— Много добре — проговори Далинар. — Адолин, изпрати вестоносци да мобилизират от Четвърта до Осма дивизии. Хората да се готвят за марш. Да приключваме с тази война.

65 Кулата

Няколко часа по-късно Далинар и Садеас бяха застанали на скала, която откриваше гледка към самата Кула. Походът бе труден и дълъг. Платото беше далечно; по-нататък на изток не бяха удряли. Следващите плата не можеха да бъдат завзети. Паршендите можеха да дойдат толкова бързо, че вземаха ядрото преди идването на алетите. Понякога това ставаше и на Кулата.

Далинар се загледа.

— Виждам я — посочи той. — Още не са извадили ядрото!

Паршендите бяха обкръжили какавидата и я блъскаха с чукове. Черупката й обаче бе като дебел камък. Още удържаше.

— Трябва да си щастлив, че използваш мостовете ми, стари приятелю — Садеас засенчи лице с Бронираната си ръка. — Тези пропасти може би са твърде широки, за да ги прескочи един Броненосец.

Далинар кимна. Кулата бе огромна; дори изображенията й на картите не даваха добра представа за това. За разлика от другите плата не беше равна — приличаше на огромен, наклонен на запад клин, с огромна скала, стърчаща в подветрената посока. Бе твърде стръмна — а и пропастите там бяха прекалено широки — за да може да бъде приближена от изток или от юг. Само три близки плата можеха да служат като място за нападение; и трите бяха откъм западната или югозападната страна.

Пропастите между тези плата обикновено бяха големи, твърде широки, за да могат да бъдат покрити от мостовете. На двете съседни плата бяха събрани хиляди войници в синьо и зелено, по един цвят на всяко плато. Далинар никога не бе виждал по-голяма войска, изкарана срещу паршендите.

Броят им беше според очакваното. Бяха строени поне десет хиляди. Това щеше да е истинска битка, на каквато Далинар се бе надявал; битка, която да позволи да извадят голям брой алети срещу голяма сила на паршендите.

Може би бе настъпила. Повратната точка във войната. Да спечелят днес, и всичко ще се промени.

И Далинар засенчи лице, с шлем под мишницата. Със задоволство забеляза как разузнавателните отряди на Садеас пресичат на съседните плата, за да следят за идването на подкрепления за паршендите. Само защото бяха докарали толкова много в началото не означаваше, че няма други части на паршендите, които чакат да ги ударят по фланговете. Далинар и Садеас нямаше да бъдат изненадани отново.

— Ела с мен! — каза Садеас. — Да нападаме заедно! Една голяма атака по четиридесет моста!

Далинар погледна към мостовите отряди; много от хората лежаха изтощени на платото. Очакваха следващата си работа и най-вероятно се страхуваха от нея. Много малко носеха бронята, която Садеас бе споменал. Нападнеха ли двамата заедно, стотици от тези хора щяха да бъдат избити при щурма. Беше ли обаче това много различно от вършеното от Далинар, който нареждаше хората му да влязат в битка и да завземат платото? Не бяха ли и те част от същата армия?

Пукнатините. Не можеше да ги остави да се разширяват. Ако искаше да бъде заедно с Навани, трябваше да си докаже, че може да бъде твърд за другите неща.

— Не — каза той. — Аз ще нападна, но само след като си разчистил място за преминаването на моите мостови отряди. Дори това е повече, отколкото мога да си позволя. Никога не карай хората си да вършат нещо, което ти самият няма да свършиш.

— Ти нападаш паршендите!

— Никога няма да го направя, носейки един от онези мостове — отговори Далинар. — Съжалявам, стари приятелю. Не те осъждам. Така трябва да постъпвам.

Садеас поклати глава и сложи шлема си.

— Добре, ще трябва да стане така. Още ли смятаме да вечеряме заедно днес и да обсъждаме стратегията?

— Предполагам. Освен ако Елокар не получи припадък, задето и двамата сме пропуснали увеселението му.

Садеас изсумтя.

— Трябва да започне да свиква. Шест години увеселения всяка вечер започват да стават досадни. Освен това, съмнявам се да изпита друго освен ликуване, след като спечелим и лишим паршендите от една трета от войниците им. Ще се видим на бойното поле.

Далинар кимна, Садеас скочи от скалата, стъпи на земята долу и се присъедини към офицерите си. Далинар остана и се загледа в Кулата. Не само беше по-голяма от повечето плата, но беше и по-грапава, покрита с буцести образувания от втвърден крем. Формите им бяха обли и плавни, но много неравни — като поле, изпълнено с малки, завити от сняг стени.

Източният край на платото се издигаше в надвиснало над Равнините възвишение. Двете плата, които щяха да използват, бяха по средата на западната страна; Садеас щеше да заеме северното, а Далинар — да настъпи от другото под него, след като Садеас му отвори място за прехвърляне.

Трябва да изтикаме паршендите към югоизтока и да ги приклещим там, помисли си Далинар и разтри брадичката си. Всичко зависеше от това. Какавидата беше близо до върха, тъй че той и Садеас бяха в отлична позиция, за да изтласкат паршендите към ръба на скалата. Вероятно те щяха да го допуснат, защото щеше да им даде високата част на платото.

Ако се появеше втора войска на паршендите, тя щеше да е разделена от другите. Алетите можеха да се концентрират срещу обкръжените на върха на Кулата паршенди и едновременно да се отбраняват срещу новодошлите. Щеше да стане.

Усети, че става нетърпелив. Скочи на една по-малка издатина, после слезе по няколко стъпаловидни цепнатини на самото плато, където офицерите му го чакаха. След това обиколи скалата и провери Адолин. Младият мъж стоеше в Бронята си и направляваше ротите, които минаваха по подвижните мостове на Садеас на южното плато. Съвсем наблизо, хората на Садеас се приготвяха за щурма.

Групата облечени в брони мостови стоеше напред и се приготвяше в самия център на формацията на мостовите отряди. Защо им бе разрешено носенето на броня? Защо не и на останалите? Приличаше на черупката на паршендите. Далинар поклати глава. Нападението започна, мостовите отряди се затичаха пред армията на Садеас и първи приближиха Кулата.

— Къде искаш да нападнем, татко? — попита го Адолин, призова Меча си и го опря на рамо с острието нагоре.

— Там — посочи Далинар едно място на платото. — Приготви хората.

Адолин кимна и изкрещя заповедите.

По-напред мостовите започнаха да гинат.

Нека Вестителите ви насочват по пътя ви, нещастни хора, помисли си Далинар. Нека ме насочват и по моя.

Каладин танцуваше с вятъра.

Стрелите хвърчаха покрай него, минаваха близко, почти го целуваха с оцветените си стабилизатори от щърбокор. Трябваше да ги остави да минат близо и да накара паршендите да смятат, че почти са го убили.

Въпреки че още четирима мостови привличаха вниманието им, въпреки че и останалите хора от Мост Четири бяха украсени с костите на загинали паршенди, повечето от стрелците им се целеха в Каладин. Той беше символ. Живо знаме, което трябва да бъде унищожено.

Каладин се завъртя между стрелите и ги отблъсна с щита си. В него бушуваше буря; сякаш кръвта му бе заменена от ураганни ветрове. Затова връхчетата на пръстите му трептяха от енергия. По-нататък паршендите запяха гневната си напевна песен. Песента за онзи, който оскверняваше мъртвите им.

Каладин застана начело на примамките и остави стрелите да падат близо. Предизвикваше ги. Дразнеше ги. Канеше ги да го убият, докато не се свършат и вятърът не утихне.

Каладин спря и задържа дъх, за да удържи бурята вътре в себе си. Паршендите се принудиха да отстъпят пред частите на Садеас. Огромна армия, поне като за щурмовете на платата. Хиляди хора и тридесет и два моста. Въпреки Каладин, пет моста бяха паднали; хората им бяха избити.

Войниците не се бяха насочили през пропастта точно срещу стрелците, прицелили се в Каладин, но големият им брой принуди паршендите да се оттеглят. Неколцина отправиха изпълнени с омраза погледи към Каладин и направиха странен жест — доближиха ръка до дясното си ухо и го посочиха с пръст, преди окончателно да се отдръпнат.

Каладин изпусна дъх и от него излезе на тласъци Светлина на Бурята. Трябваше да действа много внимателно — да взема достатъчно Светлина, за да остава жив, но не толкова много, че да бъде забелязана от войниците.

Пред него изникна Кулата, наклонено на запад парче камък. Пропастта бе толкова широка, че се бе притеснил дали мостовите няма да изпуснат моста в нея, докато се опитват да го поставят. От другата страна Садеас бе наредил силите си като дъга, изтикваше паршендите обратно и опитваше да отвори път за Далинар.

Може би настъпването по такъв начин пазеше неопетнения образ на Далинар. Той нямаше да допусне загиването на мостови. Поне не лично. Нямаше значение, че стои върху телата на мъжете, загинали, за да прехвърлят Садеас отсреща. Труповете им бяха неговият истински мост.

— Каладин! — чу се вик отзад.

Той се завъртя. Един от хората му бе ранен. Бурята да го отнесе!, помисли той и се завтече към Мост Четири. Във вените му все още пулсираше достатъчно светлина, за да забави изтощението. Бе станал безгрижен. Шест пробега без нито една жертва. Трябваше да е наясно, че не може да продължи така. Разблъска мостовите и видя Белязания на земята; държеше се за крака, а между пръстите му се процеждаше червена кръв.

— Стрела в крака — изрече той през стиснати зъби. — В проклетия крак! Кой го раняват в крака?

— Каладин! — повика го Моаш разтревожено. Хората отвориха път и Моаш донесе Тефт; от рамото му, между нагръдната броня и черупката върху ръката, стърчеше стрела.

— Бурята да го отнесе дано! — каза Каладин и помогна на Моаш да положи Тефт на земята. По-възрастният мъж изглеждаше замаян. Стрелата се бе забила дълбоко в мускула.

— Някой да притисне крака на Белязания и да го превърже, докато мога да го погледна. Тефт, чуваш ли ме?

— Съжалявам, момко — промърмори той с невиждащи очи. — Аз…

— Добре си — прекъсна го Каладин, бързо взе превръзки от Лопен и кимна мрачно. Лопен щеше да нажежи нож за обгаряне. — Още някой?

— Всички останали са налице — каза Дрей. — Тефт опитваше да скрие раната си. Трябва да са го уцелили, когато избутвахме моста над пропастта.

Каладин притисна парче марля към раната и махна на Лопен да побърза с нагорещения нож.

— Искам патрулите ни да гледат. Внимавайте паршендите да не направят нещо както преди няколко седмици! Ако скочат на това плато, за да достигнат Мост Четири, мъртви сме.

— Всичко е наред — обеди се Скалата и засенчи погледа си. — Садеас държи хората си тук. Паршендите няма да се промъкнат.

Ножът дойде и Каладин го задържа; от острието се издигаше кълбо пушек. Тефт бе загубил твърде много кръв; не биваше да рискува с шиене. Но с ножа имаше опасност Каладин да му остави лош белег. Това можеше да докара схващане, което да му пречи да върти копието.

Каладин неохотно притисна ножа към раната; плътта изцвърча и кръвта изсъхна на черни люспички. От земята се заизвиваха духчета на болката, възлести и оранжеви. В лекарската стая можеше да се правят шевове. На бойното поле това често бе единственият начин.

— Съжалявам, Тефт — Каладин поклати глава и продължи да работи.

Хората започнаха да крещят. Стрелите удряха дървото и плътта; звучеше като дървосекачи, които въртят брадвите си някъде надалеч.

Далинар чакаше край хората си и гледаше как войниците на Садеас се бият. По-добре да ни отвори път, рече си той. Вече започвам много да искам това плато.

За щастие, Садеас бързо спечели предмостие на Кулата и изпрати прикриващ отряд, който да приготви участък за Далинар. Хората не се настаниха, докато Далинар не започна да се движи.

— Един от мостовете да дойде с мен! — изрева той и се понесе към предната линия. Последва го един от осемте мостови отряда, предоставени от Садеас.

Далинар трябваше да се озове на платото. Паршендите бяха забелязали какво става и започнаха да притискат малкия отряд в бяло и зелено, изпратен от Садеас да отбранява мястото на прехвърлянето му.

— Мостови отряд, там! — посочи Далинар.

Мостовите заеха местата си и изглеждаха облекчени, че от тях няма да се иска да поставят моста си под обстрела на лъковете. Веднага щом го наместиха, Далинар препусна напред и Синята гвардия го последва. Пред тях, войниците на Садеас не издържаха.

Далинар извика, стисна двете си бронирани ръце около дръжката на Заклеващ и мечът се появи от мъглата. Вряза се в редицата на паршендите с широк двуръчен замах, който повали четирима. Паршендите запяха бойна песен на странния си език. Далинар подритна един труп настрани и се впусна в истинска атака; отбраняваше като луд извоюваното от хората на Садеас предмостие. За мигове войниците му се озоваха около него.

Синята гвардия пазеше гърба му, Далинар се впусна в битката и разбиваше неприятелските редици така, както само един Броненосец може да го направи. Отваряше пролуки през предната им линия, удряше отпред и отзад и ги държеше объркани. Зад него имаше пътека от трупове с изгорели очи и прерязани дрехи. През пролуките навлизаха още и още алетски войници. Адолин прегази един отряд паршенди наблизо, а Сините му гвардейци го следваха на безопасно разстояние. Той преведе цялата си армия — трябваше бързо да се прехвърли и да прикове паршендите, така че да не могат да се измъкнат. Садеас трябваше да пази северния и западния ръб на Кулата.

Ритъмът на боя пееше на Далинар. Паршендите припяваха, войниците ръмжаха и крещяха, Мечът беше в ръцете му, а Бронята го правеше по-силен. В него се надигна Вълнението. Понеже не го обзе погнусата, внимателно пусна Тоягата на свобода и усети радостта да господства на бойното поле и разочарованието, че няма достоен противник.

Къде бяха Броненосците на паршендите? Бе видял един по време на битката преди седмици. Защо не се появи отново? Щяха ли да изпратят толкова много войници на Кулата, без да пратят и един Броненосец?

Нещо тежко удари бронята му, отскочи от нея и измежду сглобките на ръката му изтече малко Светлина на Бурята. Далинар изруга и вдигна ръка да предпази лицето си, докато проучваше наоколо. Там — на една скала наблизо забеляза паршенди, които въртяха огромни прашки с две ръце. Големите колкото човешка глава камъни удряха и алети, и паршенди, но явно Далинар бе целта.

Изръмжа от още един удар по ръката, който леко разтърси Бронята му. Беше достатъчно силен, за да направи малки пукнатини на метала върху дясната ръка.

Далинар отново изръмжа и се понесе напред, в подсилен от Бронята бяг. Вълнението се надигна още повече в него, и той навлезе с рамото си напред в един отряд паршенди, разпръсна ги, завъртя се с меча и посече онези, които бяха твърде бавни да се отстранят от пътя му. Дръпна се, когато дъжд от камъни се посипа точно на мястото му, и после скочи на един нисък камък. Направи две крачки и скокна към издатината, където стояха каменохвъргачите.

Хвана единия й край с една ръка, докато с другата държеше меча. Мъжете на малката издатина се дръпнаха, но Далинар се набра на ръката си достатъчно високо, за да замахне. Заклеващият пресече краката им и четирима паднаха на земята с парализирани нозе. Далинар остави меча — той се стопи — и се вдигна с двете си ръце на върха.

Приземи се приведен и Бронята иззвънтя. Няколко от останалите паршенди опитаха да развъртят прашките си, но Далинар грабна два камъка от купчината — те леко се наместиха в бронираните му длани — и ги запрати към паршендите. Камъните удариха достатъчно силно, събориха прашкарите от скалата и премазаха гърдите им.

Далинар се усмихна и започна да хвърля още камъни. Когато последните паршенди паднаха от козирката, той се обърна, призова Заклеващия и огледа бойното поле. Стена от копия в синьо и стомана се бореше с червеното и черното на паршендите. Хората на Далинар се справяха добре и притискаха паршендите към югоизтока, където щяха да ги хванат в капан. Адолин беше начело; Бронята му блестеше.

Далинар дишаше дълбоко от Вълнението, вдигна Меча високо над главата си и той отрази светлината на слънцето. Долу войниците му извикаха и възгласите им заглушиха бойната песен на неприятеля. Около него се носеха духчета на славата.

В името на Отеца на Бурите, чувстваше се добре, когато побеждаваше отново. Скочи от скалата, вместо да избере бавния и внимателен път надолу. Озова се сред паршендите и с трясък стъпи на камъните. От Бронята му се издигаше синя Светлина на Бурята. Завъртя се и започна да убива, като си припомняше годините, прекарани в битки заедно с Гавилар — победи и завоевания.

Той и Гавилар бяха създали нещо през тези години. Заздравен, обединен народ на мястото на нещо разпокъсано. Бяха като майстори-грънчари, които възстановяват разбита хубава съдина. Далинар с рев се вряза в линията на паршендите, където Синята гвардия се сражаваше, за да го настигне.

— Притискаме ги! — викна той. — Предайте! Всички роти нагоре към страната на Кулата!

Войниците вдигнаха копия и куриерите тръгнаха да предадат заповедите му. Далинар се завъртя, нападна паршендите, настъпи и увлече напред армията си. На север, частите на Садеас не мърдаха. Е, силите на Далинар щяха да свършат работата вместо него. Ако можеше да напредне тук, щеше да разсече паршендите на две, след това да смаже северната половина във войската на Садеас и да притисне южната към ръба на скалата.

Армията му го последва и Вълнението отново закипя. Той беше мощ; сила, по-голяма от Бронята; жизненост, по-голяма от младостта; умение, надхвърлящо цял житейски опит. Беше вихър от могъщество. Паршендите падаха под Острието му. Не можеше да сече плътта им, но косеше редовете им. Устремът им често караше мъртвите тела да падат покрай него напред, дори когато очите им горяха. Паршендите започнаха да развалят строя си, да бягат или да отстъпват. Той се усмихна под почти прозрачния си визьор.

Това бе животът; това бе контрол. Гавилар бе водачът, силата и същността на завоеванията им. Ала воинът бе Далинар. Враговете им се бяха покорили на властта на Гавилар, но Тоягата — ето кой ги бе разгромил, този, който се бе дуелирал с главатарите им и бе убил най-добрите им Броненосци.

Далинар изкрещя към паршендите и цялата им линия се огъна, после се разпадна. Алетите се втурнаха напред с радостни викове. Далинар се присъедини към хората си и настъпваше начело, за да застигне бягащите бойни двойки на паршендите, които бягаха на север или на юг и опитваха да се обединят с по-големи отряди.

Застигна една двойка; единият се обърна да го задържи с чук, но Далинар го посече, после хвана другия и го събори с едно движение на ръката. Усмихнат, той вдигна Меча си над главата и се надвеси над войника.

Онзи се търкулна неумело и държеше ръката си, несъмнено счупена при падането му. С ужас погледна Далинар и около него се понесоха духчета на страха.

Той бе само юноша.

Далинар замръзна; Мечът му бе издигнат над главата, мускулите стегнати. Тези очи… това лице… Паршендите може и да не бяха хора, но чертите и изражението им бяха същите. Като оставим шарената кожа и странните черупчести израстъци, това момче можеше да бъде коняр в конюшните на Далинар. Какво виждаше той над себе си? Безлико чудовище в непробиваема броня? Каква бе историята на младостта му? Трябва да е бил дете, когато Гавилар бе убит.

Далинар отстъпи и Вълнението изчезна. Един Син гвардеец мина край него и стовари меча си върху врата на момчето. Далинар вдигна ръка, но всичко бе прекалено бързо, за да може да го спре. Войникът не забеляза движението му.

Той свали ръка. Хората му тичаха около него и преследваха бягащите паршенди. Повечето от неприятелите все още се биеха и отблъскваха Садеас от едната страна и Далинар от другата. Източният край на платото бе близо до дясната страна на Далинар — той бе излязъл срещу паршендите като копие, бе пробил центъра им и ги бе разсякъл на север и на юг.

Около него лежаха мъртвите. Много от тях лежаха върху лицата си, ударени в гърба от копията или стрелите на далинаровата войска. Някои бяха още живи, макар и умиращи. Те си тананикаха или нашепваха странна натрапчива песен. Песента, която си припяваха, когато очакваха смъртта си.

Песента-шепот се издигаше като проклятията на духовете при Похода на душите. Далинар винаги смяташе смъртната песен за най-хубавата от всички песни на паршендите. Издигаше се над ръмженето, звънтежа и крясъците на битката. Както винаги, всеки от тях пееше в пълна хармония с останалите. Като че ли можеха да чуят същата мелодия някъде отдалеч и да я пеят със стържещо дихание през окървавените си, покрити с пяна устни.

Кодексът — мина през ума на Далинар, когато се обърна към сражаващите се войници. Не искай от хората си жертва, която ти самият не би направил. Не ги карай да се бият при условия, в които ти самият не би се сражавал. Не нареждай на никого да върши нещо, което ти самият не би извършил.

Призля му. Това не бе хубаво. Не бе славно. Не беше сила, мощ или живот. То бе противно, отблъскващо и долно.

Но те убиха Гавилар, помисли си той; търсеше как да превъзмогне внезапно появилото се призляване.

Обедини ги…

Някога Рошар е бил обединен. Това включвало ли е паршендите?

Не знаеш дали можеш да вярваш на виденията или не, продължи той да беседва със себе си, а почетната му гвардия се строяваше зад него. Могат да идват от Нощната пазителка или Пустоносните. Или могат да са нещо съвършено различно.

В този миг усети, че възраженията му са слаби. Какво искаха виденията от него? Да донесе мир в Алеткар, да обедини народа му и да действа справедливо и почтено. Не можеше ли да съди за виденията по тези резултати?

Нарами Меча си и тържествено закрачи между падналите към северната линия, където паршендите бяха обкръжени между неговите хора и тези на Садеас. Призляваше му все повече.

Какво ставаше с него?

— Татко! — гласът на Адолин бе притеснен.

Далинар се обърна към сина си, който тичаше към него. Бронята на младия човек беше опръскана с кръвта на паршендите, но Мечът му блестеше както винаги.

— Какво правим? — задъхано попита Адолин.

— За какво? — попита го Далинар.

Адолин се обърна и посочи на запад, към платото, разположено на юг от мястото, където армията им бе започнала щурма преди повече от час. Там през пропастта прескачаше втора огромна войска от паршенди.

Далинар вдигна забралото си и свежият въздух мина през запотеното му лице. Пристъпи напред. Бе предвидил тази възможност, но някой трябваше да даде сигнал. Къде бяха разузнавачите? Какво беше…

Замръзна.

Разтреперан, той се запъти към една от загладените, издути скални бабуни, разпилени навсякъде по Кулата.

— Татко? — извика Адолин и се затича след него.

Далинар се изкачи, насочи се към върха на скалата и остави Меча си. Изкачи издатината, застана и се загледа над своите войски и паршендите. На север, към Садеас. Адолин се изкачи до него и вдигна наличника си с облечената в желязо ръка.

— О, не… — прошепна той.

Армията на Садеас се оттегляше през пропастта на северното странично плато. Половината от нея вече бе минала оттатък. Осемте мостови отряда, които бе дал на Далинар, се бяха изтеглили.

Садеас изоставяше Далинар и войските му, обкръжени от трите страни от паршендите, сами на Пустите равнини. И вземаше всичките мостове със себе си.

66 Кодекс

Каладин уморено махна превръзката от раната на Белязания, за да провери шевовете и да я смени. Стрелата бе ударила от дясната страна на глезена, бе отскочила от изпъкналостта на малкия пищял и бе ожулила мускулите отстрани на крака.

— Имал си голям късмет, Белязан — каза Каладин, докато слагаше новата превръзка. — Отново ще ходиш с него, стига да не го товариш, докато не се излекува. Някои от хората ще те отнесат обратно в лагера.

Зад тях битката вилнееше. Сега сражението бе надалеч, върху източния ръб на платото. Отдясно на Каладин, Тефт пиеше, докато Лопен наливаше вода в устата му. По-възрастният мъж се намръщи и взе меха от Лопен със здравата си ръка.

— Аз не съм инвалид — отсече той.

Замаяността му бе преминала, но все още беше слаб.

Каладин седна и се почувства изцеден. Когато Светлината на Бурята се изчерпеше, той оставаше изтощен. Това скоро щеше да премине; от първото нападение бе изтекло повече от час. В кесията си носеше още няколко заредени сфери; насили се да не издърпа Светлината им.

Изправи се, за да събере хора, които да отнесат Белязания и Тефт към другата страна на платото, в случай, че сражението се развиеше зле и трябваше да се оттеглят. Но това не бе вероятно; когато провери за последно, алетските войници се оправяха добре.

Отново огледа бойното поле. Видяното го накара да замръзне.

Садеас се оттегляше.

В началото изглеждаше толкова невъзможно, че Каладин не успя да го възприеме. Да не би Садеас да обръщаше хората си, за да атакува в друго направление? Не — ариергардът вече бе преминал през мостовете и знамето на Садеас приближаваше. Или Върховният принц беше ранен?

— Дрей, Лейтен, вземете Белязания. Скалата и Пеет, вие вземате Тефт. Отивате на западната страна на платото и се готвите за бягство. Останалите заемате позиция по моста.

Мъжете, едва сега забелязали ставащото, започнаха да действат, но бяха притеснени.

— Моаш, идваш с мен — каза Каладин и забърза към моста им.

Моаш се затича покрай него.

— Какво става?

— Садеас се измъква — отвърна Каладин и видя вълната от войници в червено и зелено да се изтеглят от линията на паршендите като разтопен восък. — Няма причина за това. Битката едва е започнала, а и неговите хора побеждаваха. Единственото обяснение ми изглежда, че Садеас може да е бил ранен.

— Защо да изтеглят цялата армия заради това? — възрази му Моаш. — Да не мислиш, че е…

— Знамето му още се вее — посочи Каладин. — Тъй че вероятно не е мъртъв. Освен ако не го държат, за да не изпаднат войниците в паника.

Той и Моаш достигнаха страната на моста. Зад тях останалите от отряда бързаха да се строят в редица. Матал бе от другата страна на пропастта и говореше с командира на ариергарда. След бърза размяна на думи, Матал пресече, затича се покрай мостовите отряди и нареждаше да се приготвят за носене. Погледна отряда на Каладин, но видя, че са готови, и продължи нататък.

От дясната страна на Каладин, на съседното плато — откъдето Далинар бе започнал атаката си — осемте дадени назаем мостови отряда се изтеглиха от бойното поле и преминаха на тяхното плато. Заповядваше им светлоок офицер, когото той не познаваше. Зад тях, по-нататък на югозапад, се бе появила нова войска на паршендите, която се изсипваше на Кулата.

Садеас достигна пропастта. Боята на Бронята му светеше на слънцето; по нея нямаше и една драскотина. Всъщност, цялата му почетна гвардия нямаше загуби. Бяха отишли на Кулата, но се бяха оттеглили от боя. Защо?

И тогава Каладин го видя. Войската на Далинар Колин, която се биеше на горния склон на клина, бе обкръжена. Новата сила на паршендите заемаше позициите на Садеас; той би трябвало да пази отстъплението на Далинар.

— Изоставят го! — каза Каладин. — Това е било капан. Примамка. Садеас оставя Върховния принц Колин — и всичките му войници — да умрат.

Каладин отиде към края на моста и се забута между войниците, които слизаха от него. Моаш изруга и го последва.

Каладин не бе сигурен защо си проправя път с лакти към следващия мост — Мост Десет — където минаваше Садеас. Може би искаше със сигурност да види, че Садеас не е ранен. Може би все още бе смаян. Това бе предателство в огромен размер, достатъчно отвратително, та предателството на Амарам по отношение на Каладин да изглежда почти обикновено.

Садеас препусна по моста; дървото потракваше. Придружаваха го двама светлооки в редовна униформа; и тримата държаха шлемовете си под мишница, все едно бяха на парад.

Почетната гвардия спря Каладин и го изгледа враждебно. Все пак, бе достатъчно близо, за да види, че Садеас наистина бе напълно невредим. Достатъчно наблизо бе, за да разгледа добре гордото лице на Садеас, докато той обръщаше коня си, за да погледне отново Кулата. Втората войска на паршендите заобиколи армията на Колин и капанът щракна. Дори и без тях, той нямаше мостове. Не можеше да се оттегли.

— Казах ти, стари приятелю — произнесе Садеас с тих, но ясен глас, който надви далечните крясъци. — Казах ти, че някой ден тази твоя чест ще те убие.

Поклати глава.

Обърна коня си и напусна бойното поле.

Далинар съсече една паршендска бойна двойка. Винаги се явяваше още някоя, за да я замени. Стисна челюст, зае Вятърна позиция и мина в отбрана; държеше малката височинка на склона на хълма и действаше като скала, в която вълната на настъпващите паршенди да се разбие.

Садеас бе планирал отстъплението си добре. Хората му не се бяха изтощили; било им е заповядано да се бият така, че да могат лесно да се оттеглят. А и разполагаше с цели четиридесет моста, по които да се изнесе. Това му позволи да изостави Далинар бързо. Далинар веднага нареди на хората си да настъпят, надявайки се да хване Садеас, докато мостовете още бяха поставени, ала не успя. Мостовете на Садеас се изтегляха, а цялата му армия вече беше отсреща.

Адолин се биеше наблизо. Бяха двама уморени Броненосци срещу цяла армия. Броните им бяха поели страшно много удари. Нито един опасен, но изпускаха ценна Светлина на Бурята. Струйките й се издигаха като песните на умиращите паршенди.

— Предупредих те да не му вярваш! — изкрещя Адолин, докато се биеше и съсичаше двойка паршенди; после пое вълна от стрели, пуснати от отряд разположени наблизо стрелци. Стрелите се посипаха по Бронята на Адолин и одраскаха боята; една се заби в някаква пукнатина и я разшири.

— Казах ти — продължи да вика Адолин, свали ръка от лицето си и посече следващата двойка паршенди, преди да са успели да стоварят чуковете си върху него. — Казах, че е истинска змиорка!

— Знам! — извика му в отговор Далинар.

— Ние се набутахме в това! — продължи Адолин, сякаш не бе чул баща си. — Оставихме го да ни лиши от мостовете ни. Оставихме го да ни доведе на платото преди пристигането на втората войска на паршендите. Оставихме го да води разузнаването. Дори предложихме начина на атака, който щеше да ни остави обкръжени без подкрепата му!

— Знам — сърцето на Далинар се обръщаше.

Садеас извършваше обмислено, внимателно планирано и много сериозно предателство. Садеас не бе победен, не се бе оттеглил в търсене на безопасност — при все че несъмнено щеше да твърди това в лагера. Катастрофа. Паршендите били навсякъде. Съвместното им нападение нарушило баланса и — за нещастие — бил принуден да се оттегли и да остави приятеля си. Е, може би някои от хората му щяха да говорят, да кажат истината, и останалите Върховни принцове несъмнено щяха да разберат какво всъщност е станало. Ала никой нямаше да се изправи открито срещу Садеас. Не и след такъв важен и победоносен ход.

Хората в лагерите ще го приемат. Другите Върховни принцове изпитваха твърде силна неприязън към Далинар, за да вдигат шум. Единствено Елокар би могъл да каже нещо, ала Садеас го бе обсебил напълно. Това измъчваше сърцето на Далинар. Всичко ли е било преструвка? Може ли да се е заблуждавал за Садеас толкова дълбоко? Ами разследването, което оправда Далинар? Ами техните планове и спомени? Всичко е било лъжа?

Аз спасих живота ти, Садеас. Далинар гледаше как знамето му се оттегля през съседното плато. Посред тази далечна група ездачът с пурпурната Броня се обърна и погледна назад. Садеас гледаше как Далинар се бие за живота си. Задържа се за миг, после обърна и продължи.

Паршендите обкръжаваха предната позиция, където Далинар и Адолин се биеха начело на армията и надвиваха гвардията му. Той скочи и уби още една двойка вражески войници, но получи още един удар по ръката. Паршендите го наобиколиха и гвардията започна да се огъва.

— Изтегляй се! — извика той на Адолин и започна да се отдръпва към своите.

Младежът изруга, но изпълни заповедта. И двамата се оттеглиха зад предната линия на отбраната. Далинар задъхан свали напукания си шлем. Беше се бил достатъчно време без да спре, та се задъха въпреки Бронята си. Остави един от гвардейците да му подаде мех, и Адолин направи същото. Далинар изля топлата вода в устата и върху лицето си. Имаше металния вкус на дъждовната вода.

Адолин приближи меха и изстиска водата в устата си. Срещна погледа на Далинар; лицето му бе измъчено и мрачно. Той знаеше. Както и Далинар. Както — най-вероятно — и хората. Нямаше да оцелеят от тази битка. Паршендите не пощадяваха никого. Далинар се стегна и се приготви за нови обвинения от страна на Адолин. Момчето е било право през цялото време. Каквито и да са били виденията, бяха подвели Далинар поне в едно отношение. Доверяването на Садеас ги бе довело до провал.

Съвсем наблизо мъжете умираха с крясъци и проклятия. Далинар гореше от желание да се бие, но трябваше да отпочине. Загубата на Броненосец заради изтощение нямаше да помогне на хората му.

— Е? — попита той Адолин. — Кажи го. Аз ни доведох до гибел.

— Аз…

— Това е моя грешка — продължи Далинар. — Въобще не биваше да излагам на опасност дома ни заради тези глупави сънища.

— Не — възрази Адолин. Звучеше изненадан от собствените си думи. — Не, татко. Грешката не е твоя.

Далинар загледа сина си. Не това бе очаквал да чуе.

— Какво би направил иначе? — попита го Адолин. — Би ли спрял да опитваш да направиш нещо по-добро от Алеткар? Би ли станал като Садеас или останалите? Не. Не бих желал да ставаш такъв човек, татко, независимо какво бихме спечелили от това. В името на Вестителите, ще ми се Садеас да не ни беше примамил тук, но няма да те обвинявам за неговата измама.

Адолин се пресегна и хвана Бронираната ръка на Далинар.

— Прав си да се придържаш към Кодекса. Прав беше да опиташ да обединиш Алеткар. А аз бях глупак, задето ти се противях при всяка стъпка. Може би, ако не бях похабил толкова време да ти преча, нямаше да видим този ден.

Далинар изумено премигна. Адолин ли произнасяше тези думи? Какво се беше променило в момчето? И защо произнасяше думите сега, при най-страхотното поражение на Далинар?

Ала докато чуваше думите, Далинар усети как вината му изчезва, отнесена от виковете на умиращите. Тя беше егоистично чувство.

Би ли променил себе си? Да, би могъл да е по-внимателен. Можеше да е по-предпазлив по отношение на Садеас. Но би ли отстъпил от Кодекса? Би ли станал отново безжалостният убиец от младостта си?

Не.

Имаше ли значение, че виденията са грешали за Садеас? Срамуваше ли се от това какъв човек е станал заради тях и заради четенето на книгата? Последният камък, последното парченце в него се наместиха и той разбра, че повече не се тревожи. Объркването го нямаше. Най-накрая знаеше какво да прави. Без въпроси. Без неувереност.

Протегна се и хвана ръката на Адолин.

— Благодаря ти.

Адолин отсечено му кимна. Все още бе ядосан, Далинар можеше да го види, но избра да следва баща си — а да следваш водача си значи да го подкрепиш, дори когато битката се е обърнала срещу него.

Освободиха ръцете си и Далинар се обърна към войниците наоколо.

— Време е да се бием — започна той и гласът му се усили. — И ние го правим не, за да се прославим сред човеците, а понеже другите пътища са по-лоши. Следваме Кодекса, не защото печелим от него, а защото иначе ще трябва да се отвращаваме от себе си. Ние сме сами на това бойно поле, защото сме това, което сме.

Построените в кръг Сини гвардейци започнаха да се обръщат един по един и да го гледат. Зад тях войниците от резерва — тъмнооки и светлооки — се приближиха; погледите им бяха ужасени, но на лицата се четеше решителност.

Далинар се провикна:

— Смъртта е краят на всички хора! Как съдим човека, след като си е отишъл? По оставеното богатство, за което наследниците му ще се карат? По спечелената слава, която ще премине при убийците му? По важните длъжности, заемани по волята на случая? Не. Ние се сражаваме тук, защото знаем. Краят е еднакъв, ала пътят отличава хората. Когато нашият край настъпи, ще го приемем с вдигната глава и с поглед към слънцето.

Протегна ръка и призова Заклеващия.

— Не се срамувам от това какъв съм станал — извика той и откри, че е вярно. Бе толкова необичайно да се усеща освободен от вината. — Другите могат да паднат дотам да опитат да ме унищожат. Нека се радват на своята слава. Понеже аз ще опазя моята!

Мечът се появи и тупна в ръката му.

Войниците не викаха, но се поизправиха и стегнаха гърбове. Ужасът понамаля. Адолин нахлупи шлема си; оросеният от капки Меч се появи в ръката му. Той кимна.

Двамата заедно влязоха в битката.

Ето как умирам, каза на себе си Далинар и прегази строя на паршендите. И там намери мир. Неочаквано усещане насред бойното поле, но така беше още по-добре.

Все пак съжаляваше за едно — оставяше горкия Ренарин като Върховен принц от дома Колин в опасен миг, обкръжен от врагове, угоили се с плътта на баща му и брат му.

Така и не му дадох Бронята, която бях обещал, помисли си Далинар. Ще трябва да се оправя без нея. Нека честта на предците ни те закриля, сине. Бъди силен — и се научи на мъдрост по-бързо от баща си. Прощавай.

67 Думи

Мост Четири се тътреше след армията. С двама ранени и четирима, които да ги носят, мостът ги смазваше с тежестта си. За щастие, Садеас бе взел почти всички мостови отряди за пробега, заедно с осемте, предоставени на Далинар. Войската нямаше да трябва да чака за отряда на Каладин, за да пресича.

Изтощението го преизпълваше, а мостът на раменете му сякаш бе от камък. Не се бе усещал толкова изморен от първите си дни като мостови. Пред него се носеше Сил и загрижено го гледаше как върви начело на хората си, потта се стича по лицето му и как се препъва по неравното плато.

Пред тях последните части от армията на Садеас се бяха скупчили покрай пропастта и я преминаваха. Платото бе почти празно. Смайващото безочие на стореното от Садеас направо усукваше Каладин отвътре. Извършеното някога срещу него бе ужасно. Но ето, че Садеас коравосърдечно осъди на смърт хиляди хора, светлооки и тъмнооки. Предполагаеми съюзници. Това предателство тежеше на Каладин колкото самият мост. Мачкаше го и го караше да се задъхва.

Нима нямаше надежда за човеците? Те убиваха хора, които би трябвало да обичат. Какъв смисъл да се биеш, да побеждаваш, ако няма разлика между съюзник и противник? Какво беше победата? Нещо безсмислено. Какво бе значението на смъртта на приятелите на Каладин? Нищо. Целият свят бе гноен мехур, направо позеленял и изпълнен с разложение.

Направо вцепенени, Каладин и останалите достигнаха пропастта, но бяха закъснели, за да помагат при преминаването. Изпратените от него хора бяха там — Тефт гледаше мрачно, а Белязаният се облягаше на копие, за да не натоварва ранения си крак. Наблизо лежаха неколцина мъртви копиеносци. При възможност войниците на Садеас измъкваха ранените, но междувременно някои умираха. Бяха изоставили тези; явно Садеас много бързаше да напусне сцената.

Мъртвите бяха оставени с дрехите и оръжието си. Сигурно Белязаният е намерил патерицата си тук. По-сетне някой нещастен мостови отряд щеше да измине целия път обратно и да събира оръжие и облекло от тези мъртъвци и от хората на Далинар.

Спуснаха моста и Каладин обърса чело.

— Не го поставяйте през пропастта — обърна се той към останалите. — Ще чакаме войниците да преминат и тогава ще го пренесем по някой от другите мостове.

Матал погледна Каладин и отряда му, но не им нареди да нагласяват моста си. Разбираше, че докато го наместят, ще трябва да го вдигат отново.

— Гледката си я бива, а? — каза Моаш, застана до Каладин и погледна назад.

Каладин се обърна. Зад тях се издигаше Кулата, наклонена в тяхната посока. Армията на Колин бе син кръг, пристегнат в центъра на наклона след опита им да пробият и да се доберат до Садеас, преди да се е изнесъл. Паршендите бяха тъмна тълпа, изпъстрена в червено от петната по кожата. Те притискаха кръга от алети и го задушаваха.

— Срамота — обади се Дрей от края на моста, седнал на ръба му. — Призлява ми от това.

Останалите мостови кимнаха и Каладин се изненада от загрижеността върху лицата им. Скалата и Тефт дойдоха при Каладин и Моаш; всички носеха бронята си от черупки на паршенди. Той се радваше, че оставиха Шен в лагера. Това щеше да го извади от равновесие.

Тефт придържаше ранената си ръка. Скалата вдигна ръка да засенчи поглед, погледна на изток и поклати глава.

— Срамота е. Срам за Садеас. Срам за нас.

— Мост Четири — извика Матал. — Идвайте!

Той им правеше знак да преминат по Мост Шест и да напуснат платото. Внезапно нещо хрумна на Каладин. Нещо невероятно, като скална пъпка, разцъфваща в ума му.

— Ще дойдем с нашия мост, Матал — отвърна той. — Току-що стигнахме пропастта. Трябва да поседим няколко минути.

— Преминавайте сега! — изкрещя Матал.

— Ще преминем после! — отвърна му Каладин. — Искате ли да обясните на Садеас, че трябва да задържи цялата армия заради някакъв мостови отряд? Имаме си нашия мост. Оставете хората ми да починат. Ще ви застигнем по-късно.

— Ами ако ония диваци дойдат след вас? — продължи Матал.

Каладин вдигна рамене.

Матал примигна, после май разбра колко много искаше това да се случи. Извика:

— Оправяйте се! — и се втурна по Мост Шест, докато хората издърпваха останалите мостове.

Изведнъж отрядът на Каладин остана единствен край пропастта, а армията се оттегляше на запад.

Той се усмихна широко.

— Не мога да го повярвам, след всичките тревоги… Хора, ние сме свободни!

Другите се обърнаха към него недоумяващи.

— След малко ще тръгнем — започна Каладин нетърпеливо — и Матал ще предположи, че идваме. Ние изоставаме все повече и повече от армията, докато ни изгубят от поглед. Тогава се обръщаме на север и използваме моста, за да прекосим Равнините. Можем да избягаме на север и всички ще решат, че паршендите са ни хванали и са ни избили!

Мостовите го гледаха с широко отворени очи.

— Провизии — възрази Тефт.

— Имаме сферите — отвърна му Каладин и измъкна кесията си. — Много сфери точно тук. Можем да вземем оръжие от мъртвите и да го използваме, за да се защитаваме от разбойници. Ще бъде трудно, но няма да ни преследват!

Мъжете започнаха да стават развълнувани. Тогава обаче нещо спря Каладин. Ами ранените мостови в лагера?

— Ще трябва да остана — каза той.

— Какво? — попита Моаш.

— Някой ще трябва да го направи — отвърна му Каладин. — За доброто на нашите ранени в лагера. Не можем да ги изоставим. А ако остана, мога да направя историята по-правдоподобна. Ранете ме и ме оставете на някое от платата. Садеас задължително ще изпрати хора да събират оръжие. Ще им кажа, че отрядът ми е бил нападнат за отмъщение, задето е осквернил телата на паршендите, а мостът е бил съборен в пропастта. Ще повярват; видяха колко ни мразят паршендите.

Всички от отряда бяха станали и се споглеждаха; погледите бяха неловки.

— Не тръгваме без теб — каза Сигзил. Много от останалите кимнаха.

— Ще ви настигна — отговори им Каладин. — Не можем да изоставим онези хора.

— Каладин, момко… — започна Тефт.

— По-късно можем да говорим и за мен — прекъсна го Каладин. — Може да дойда с вас, после да се промъкна обратно в лагера, за да измъкна ранените. Засега, събирайте оръжие от труповете.

Стояха неподвижни.

— Това е заповед, хора!

Започнаха да действат без оплаквания и се втурнаха да обират изоставените от Садеас мъртви тела. Каладин остана сам при моста.

Все още бе неспокоен. Не беше само заради ранените в лагера. Какво тогава? Възможността бе невероятна. Когато бе роб, щеше да му се наложи да убива за нещо такова. Възможност да изчезнат, считани за мъртви? Мостовите нямаше да трябва да се бият. Бяха свободни. Защо тогава беше толкова притеснен?

Каладин се обърна да огледа хората си и с изненада видя, че някой стои до него. Жена от прозрачна бяла светлина.

Беше Сил. Никога не я бе виждал такава — висока цял човешки ръст, ръцете й събрани пред нея, косата и роклята се развяваха по вятъра. Не бе допускал, че може да стане толкова голяма. Тя ужасено гледаше на изток с широко отворени и пълни със скръб очи; лицето на дете, което вижда жестоко убийство и губи невинността си.

Каладин бавно обърна поглед в същата посока. Към Кулата.

Към изпадналата в безнадеждно положение армия на Далинар Колин.

Гледката го стисна за сърцето. Сражаваха се толкова отчаяно. Обкръжени. Изоставени. Предадени, за да умрат.

Имаме мост, сети се Каладин. Ако можем да го нагласим… Повечето от паршендите се занимаваха с алетската войска, и край пропастта имаше само символична резервна част. Бяха достатъчно малко, та мостовите да могат да ги удържат.

Не. Това беше безумие. Хиляди паршенди препречваха пътя на Колин към пропастта. И как щяха мостовите да поставят моста си без стрелци с лък, които да ги прикриват?

Няколко от хората се върнаха от събирането на оръжие. Скалата застана до Каладин, погледна на изток и изражението му помрачня.

— Това е ужасно — каза той. — Не можем ли да помогнем с нещо?

Каладин поклати глава.

— Ще бъде самоубийство, Скала. Ще трябва да правим пълен пробег без армия зад гърба си.

— Не можем ли просто да се върнем малко назад? — попита Белязаният. — Да изчакаме и да видим дали Колин може да си пробие път до нас? Ако може, слагаме моста.

— Не — отговори му Каладин. — Ако сме надалеч, Колин ще ни вземе за разузнавачи на Садеас. Ще трябва да напреднем към пропастта, иначе няма да тръгне насреща ни.

Щом чуха това, мостовите пребледняха.

— Освен това — продължи Каладин — ако някак спасим част от тези хора, те ще говорят, и Садеас ще разбере, че сме живи. Ще ни преследва и ще ни убие. Върнем ли се, губим възможността да се освободим.

Останалите мостови кимнаха. Дойдоха и другите със събраното от тях оръжие. Време беше да тръгват. Каладин опита да задуши чувството за безнадеждност в себе си. Далинар Колин вероятно бе като останалите. Като Рошоне, Садеас, като всеки друг светлоок. С преструвки за добродетел, но развален отвътре.

Но с него има хиляди тъмнооки войници, настояваше една част от Каладин. Мъже, незаслужили такава ужасна съдба. Мъже като стария ми отряд копиеносци.

— Нищо не им дължим — прошепна Каладин. Стори му се, че вижда синьото знаме на Далинар Колин в челото на армията му. — Ти си ги забъркал в това, Колин. Няма да допусна хората ми да загинат за теб. — И обърна гръб на Кулата.

Сил продължаваше да стои до него и да гледа на изток. Отчаянието на лицето й направо му свиваше сърцето.

— Вятърните духчета привлечени ли са от вятъра — тихо попита тя — или те го правят?

— Не знам — отвърна й Каладин. — Има ли значение?

— Може би не. Знаеш ли, аз си спомних какъв дух съм.

— Сега ли е времето за това, Сил?

— Аз обвързвам неща, Каладин — отвърна му тя, обърна се и го погледна в очите. — Аз съм дух на честта. Дух на клетвите. На обещанията. На благородството.

Каладин смътно дочуваше звуците на боя. Или това бе умът му, търсещ нещо, за което знае, че е там?

Не чуваше ли как хората умират?

Не виждаше ли как войниците се пръскат в бягство и изоставят командира си сам?

Всички са избягали. Каладин е коленичил над тялото на Далет.

Над бойното поле се развява едно самотно знаме в зелено и червено.

— Бил съм тук и преди! — извика Каладин и обърна гръб на синьото знаме.

Далинар винаги се биеше начело.

— Какво стана последния път? — изкрещя Каладин. — Аз се научих! Вече няма да се хвана!

Като че ли го смазваше. Измяната на Садеас, изтощението му, смъртта на толкова хора. За миг отново се оказа там, коленичил във временния щаб на Амарам, докато пред него убиваха последните му приятели, а той бе твърде слаб и ранен, за да ги спаси.

Вдигна разтреперана ръка към челото си и напипа клеймото, мокро от потта.

— Нищо не ти дължа, Колин.

Ала ето че гласът на баща му сякаш нашепваше: Някой трябва да започне. Някой трябва да излезе напред и да върши нещата правилно, защото е правилно. Ако никой не започне, останалите не могат да последват.

Далинар бе дошъл, за да помогне на хората на Каладин, бе нападнал онези стрелци и бе спасил Мост Четири.

Светлооките не ги е грижа за живота, беше казал Лирин. Значи мен трябва да ме е грижа. И теб трябва да те е грижа.

И теб трябва да те е грижа…

Животът преди смъртта.

Толкова пъти съм се провалял. Събаряли са ме и са ме стъпквали.

Силата преди слабостта.

Аз ще отведа приятелите си към смъртта…

Пътят преди посоката.

… към смъртта, и към това, което е правилно.

— Трябва да се върнем — тихо изрече Каладин. — Трябва да се върнем, Бурята да го отнесе дано!

Обърна се към мъжете от Мост Четири. Един по един те кимнаха. Само преди месеци те бяха утайката на армията, не пазеха нищо друго освен кожата си — сега вдишаха дълбоко, захвърлиха мисълта за своята безопасност и кимнаха. Щяха да го последват.

Каладин погледна нагоре и вдиша дълбоко. Светлината на Бурята се вля в него като вълна, все едно бе потопил устни в самата буря и бе отпил от нея.

— Вдигни моста! — нареди той.

Мъжете от Мост Четири извикаха, грабнаха моста си и го вдигнаха високо. Каладин взе щита и здраво стисна хватките му.

После се обърна и го вдигна високо. Извика и отново поведе хората си в настъпление, към изоставеното синьо знаме.

Бронята на Далинар изпускаше Светлина от множество мънички счупвания; не бе изгубил голямо парче. Светлината се носеше над него като парата над някой котел, и, както обичайно, надвисваше и бавно се разсейваше.

Слънцето удряше право в него и го пържеше. Беше много уморен. Не бе минало много време от измяната на Садеас. Ала Далинар се бе натоварил много и се биеше до Адолин. Бронята му бе загубила много Светлина. Натежаваше и с всяко замахване му даваше по-малко сила. Скоро щеше да го притисне, да го забави и паршендите да го напъплят.

Уби много от тях. Толкова много. Ужасяващо много и го направи без Вълнението. Беше празен отвътре. По-хубаво това, отколкото да изпитва удоволствие.

Не бе убил достатъчно обаче. Паршендите се насочиха срещу тях двамата; с Броненосци на предната линия всеки пробив скоро щеше да бъде запълнен от воин в блестяща Броня и със смъртоносен Меч. Паршендите трябваше най-напред да отстранят него и Адолин и го знаеха. Далинар също го знаеше. И Адолин го знаеше.

Разправяха се истории за битки, в които Броненосците оставали последни и били побеждавани от враговете си след дълги и героични схватки. Пълна измислица. Убиеш ли Броненосеца пръв, вземаш Меча му и го обръщаш срещу противника си.

Отново замахна; мускулите му едвам реагираха от умората. Щеше да умре пръв. Мястото бе подходящо за това. Не искай от тях нищо, което ти самият не би направил… Далинар се препъна в камъните; Бронята му вече бе тежка като обикновени доспехи.

Можеше да бъде общо взето доволен от това как бе изживял живота си. Но хората му… беше ги подвел. Като си помисли колко глупаво ги бе вкарал в капана, направо му призля.

А и Навани.

Тъкмо сега започнах да я ухажвам, рече си той. Шест пропилени години. Цял живот пропилян. И сега тя ще трябва да скърби отново.

Това го накара да вдигне ръце и да стъпи здраво на камъка. Отблъскваше паршендите. Бореше се. За нея. Нямаше да допусне да падне, докато все още има сили.

Бронята на Адолин също пропускаше. Младежът все повече се напрягаше, за да защитава баща си. Не обсъждаха да прескочат пропастта и да избягат — пропастите бяха много широки и шансът беше нищожен — но те не биха изоставили хората си на смърт. Той и Адолин бяха живели според Кодекса. Според него щяха и да умрат.

Далинар отново замахна, застана до сина си и двамата се биеха в недосегаемия маниер на двойка Мечоносци. В шлема потта се стичаше по лицето му; хвърли последен поглед към изчезващата армия на Садеас. Вече едвам се виждаше на хоризонта. Положението на Далинар му даваше отлична гледка на запад.

Проклет да бъде този човек заради…

Заради…

Кръв на моите бащи, какво е това?

През западното плато към Кулата тичаше малък отряд. Един мостови отряд с моста си.

— Не може да бъде — произнесе Далинар, отдръпна се от боя и остави Синята гвардия — останките от нея — да заемат позиция и да го защитават. Не можа да повярва на очите си и вдигна наличника на шлема. Остатъкът от армията на Садеас си бе тръгнал, но този мостови отряд беше останал. Защо?

— Адолин — изрева той и посочи с Острието; прилив на надежда го заля отвътре.

Младият мъж се обърна, проследи жеста на Далинар и замръзна.

— Невъзможно! — извика и той. — Що за капан е това?

— Много глупав, ако е капан. Вече сме мъртви.

— Но защо ще ги изпраща обратно? С каква цел?

— Има ли значение?

За миг и двамата се спряха насред сражението. И двамата знаеха отговора.

— Щурмови отряди! — извика Далинар и се обърна към войските си. Отче на Бурята, толкова малко от тях бяха оцелели. По-малко от половината от осемте хиляди.

— Стройте се — нареди Адолин. — Готови за марш! Ще си пробием път през тях, хора. Събирайте всички. Имаме само един шанс!

Нищожен, помисли си Далинар и свали забралото. Ще трябва да си пробием път през войската на паршендите. Дори и да достигнеха ръба, най-вероятно щяха да намерят отряда мъртъв, а моста съборен в пропастта. Стрелците на паршендите вече се строяваха; бяха повече от сто. Предстоеше касапница.

Ала имаше надежда. Малка, скъпоценна надежда. Ако армията му паднеше, щеше да е паднала в опит да я последва.

Далинар вдигна високо Меча си, усети да го обземат сила и решителност и настъпи начело на хората си.

За втори път през деня Каладин тичаше към позицията на паршендите с вдигнат щит, облечен в броня, направена от останките на паднали неприятели. Може би трябваше да се чувства погнусен от стореното. Ала то не бе по-лошо от стореното от паршендите — убили Дуни, Картите и онзи безименен мъж, който се отнесе добре с Каладин през първия му ден като мостови. Каладин още носеше сандалите му.

Ние и те, мина през ума му. Войникът можеше да мисли само така. Днес Далинар Колин и хората му бяха част от „ние“.

Един отряд паршенди бяха видели мостовите и заемаха позиция с лъковете си. За щастие, и Далинар бе видял хората на Каладин — армията в синьо започваше да си пробива път към спасението.

Нямаше да стане. Паршендите бяха твърде много, а войската на Далинар — твърде изтощена. Още една катастрофа. Но Каладин настъпи с широко отворени очи.

Това е моят избор, минаваше през ума му, докато паршендските стрелци се строяваха. Не е някакъв гневен бог, който ме наблюдава, нито духче, което си бие шеги, нито някакъв обрат на съдбата. Аз съм. Аз избрах да последвам Тиен. Аз избрах да тръгна срещу Броненосеца и да спася Амарам. Аз избрах да избягам от робските ями. И сега аз избирам да опитам да спася тези хора, макар и да знам, че вероятно няма да успея.

Паршендите пуснаха стрелите си и Каладин усети възторг. Умората се изпари, изтощението изчезна. Не се биеше за Садеас. Не работеше, за да напълни нечии джобове. Биеше се, за да защитава.

Стрелите свистяха към него, той направи дъга с щита си и ги попиля. От всички страни прииждаха нови и търсеха плътта му. Той просто стоеше пред тях, подскачаше, когато летяха към бедрата му, обръщаше се, щом се носеха към раменете му, вдигаше щита, за да предпази лицето си. Не беше лесно; доста стрели минаха близо край него и одраскаха нагръдната броня или наколенниците. Ала нито една не удари. Той бе…

Нещо не беше наред.

Извъртя се между две стрели, ала объркан.

— Каладин! — викна му Сил и прелетя наблизо, отново станала мъничка. — Там!

Тя посочи към другото плато, от което Далинар бе извършил нападението си. Голям отряд паршенди се бе прехвърлил там; бяха застанали на колене с готови лъкове. Не целеха него, а незащитената страна на Мост Четири.

— Не! — изкрещя той и от устата му излезе малко облаче Светлина. Обърна се и затича през каменистото плато към отряда. Към гърба му полетяха стрели. Една удари бронята на гърба, ала отхвърча. Друга чукна шлема му. Той прескочи една пукнатина и се втурна с цялата сила, която му даваше Светлината на Бурята.

Паршендите стреляха. Имаше поне петдесетина. Щеше да стигне твърде късно. Щеше да…

— Мост Четири! — изрева Каладин. — Странично носене надясно!

Не бяха го упражнявали със седмици, но обучението им си пролича — направиха го без въпроси и обърнаха моста настрана, щом стрелците отпуснаха тетивите. Роякът стрели удари моста и се забоде в дървото. Каладин изпусна въздишка на облекчение и достигна отряда; те бяха забавили стъпка, за да носят моста на едната му страна.

— Каладин! — извика Скалата и посочи с пръст.

Каладин се обърна и видя — стрелците отзад, на Кулата, се приготвяха за голям залп.

Отрядът беше незащитен. Паршендите пуснаха стрелите.

Той отново извика, и Светлината на Бурята изпълни въздуха наоколо — всяка частица, която имаше, Каладин вложи в щита си. Крясъкът отекваше в ушите му; Светлината направо избухна от него, и дрехите му замръзнаха и изпукаха.

Стрелите затъмниха небето. Нещо го удари, протяжен тласък, който го отхвърли назад към мостовите. Удари се силно и заръмжа, докато силата продължаваше да го натиска.

Мостът и хората спряха.

Всичко утихна.

Каладин примигна и се усети напълно изхабен. Тялото го болеше, ръцете му бяха изтръпнали, гърбът му смъдеше. Остра болка го преряза в китката. Изохка, отвори очи и се препъна, когато ръцете на Скалата го хванаха откъм гърба.

Глухо тупване. Спускане на моста.

Глупаци!, помисли Каладин. Не го пускайте… Оттегляйте се…

Мостовите се струпаха около него, а той се смъкна на земята, изтощен от изразходването на толкова много Светлина. Погледна какво държеше в ранената си ръка.

Щитът му бе покрит със стрели, десетки; някои бяха сцепили другите. Кръстосаните отпред кости бяха счупени; дървото беше станало на трески. Някои от стрелите бяха пробили и ударили ръката му. Оттук и болката.

Над сто стрели. Цял рояк. Издърпани на един щит.

— В името на лъчите на Призоваващия светлината — тихо каза Дрей. — Какво… какво беше…

— Беше като поток от светлина — каза Моаш и коленичи до Каладин. — Каладин, сякаш самото слънце избухна от теб.

— Паршендите… — изграчи Каладин и пусна щита. Каишките се бяха откъснали, а докато опитваше да стане, дървото се разпадна и десетки стрели се пръснаха в краката му. Някои останаха забодени в ръката му, но той забрави болката и погледна към паршендите.

Стрелците и от двете плата стояха и позите им издаваха недоумение. Най-първите започнаха да си говорят на неразбираем език: „Нешуа Кадал!“ Просто стояха.

И избягаха.

— Какво? — произнесе Каладин.

— Не знам — отвърна му Тефт и продължи да крепи ръката си. — Но те изтегляме на сигурно. Гръм да я удари тая ръка. Лопен!

Нисичкият мъж доведе Дабид и двамата отнесоха Каладин на по-безопасно място, към средата на платото. Държеше вцепенената си ръка, а бе толкова изтощен, че не можеше дори да мисли.

— Вдигни моста! — изкомандва Моаш. — Имаме работа за вършене!

Останалите мостови мрачно тръгнаха към моста и го вдигнаха. На Кулата войската на Далинар си пробиваше път през паршендите към възможното спасение. Сигурно понасят огромни загуби…, вцепенено си помисли Каладин.

Спъна се и падна на земята; Тефт и Лопен го отнесоха в една укрита дупка заедно с Белязания и Дабид. Превръзката на крака на Белязания почервеня от процеждащата се кръв, а копието, на което се бе опирал, стоеше до него. Май му казах… да не стъпва на този крак…

— Трябват ни сфери — каза Тефт. — Белязан?

— Поиска ги сутринта — отвърна слабият мъж. — Дадох му всичко. Май повечето хора направиха същото.

Тефт леко изруга, издърпа стрелите от ръката на Каладин и я превърза.

— Ще се оправи ли? — попита Белязаният.

— Не знам — отговори Тефт. — Не знам нищо. В името на Келек! Аз съм малоумен. Каладин. Момко. Можеш ли да ме чуеш?

— Това е само… сътресение — промълви Каладин.

— Изглеждаш странно, ганчо — притеснено произнесе Лопен. — Бял.

— Кожата ти е като пепел, момче — продължи Тефт. — Май си направил нещо със себе си. Не зная… Аз… — отново изруга и удари с юмрук по камъка. — Трябваше да слушам навремето. Глупак!

Положиха го върху страната му и вече не можеше да вижда Кулата. Нови отряди паршенди — те не бяха видели направеното от Каладин — идваха към пропастта и бяха въоръжени. Отрядът на Мост Четири пристигна и спусна моста. Хората отвързаха щитовете си и бързо извадиха копията от привързаните към моста торби с изоставено оръжие. После заеха позиция отстрани и се приготвиха да избутат моста през пропастта.

Паршендите нямаха лъкове. Строиха се и зачакаха с готови оръжия. Бяха поне три пъти повече от мостовите, а идваха и още.

— Трябва да отидем да помагаме — каза Белязаният на Лопен и Тефт.

Те кимнаха, и всичките — двама ранени и един еднорък — станаха. Каладин опита, но отново падна; краката не го държаха.

— Стой, момко — усмихна му се Тефт. — Ще се оправим.

Взеха копия от носилката на Лопен и закуцукаха към останалите. Дори и Дабид тръгна с тях. Не бе говорил от някогашното си раняване при първия пробег с моста.

Каладин изпълзя на ръба на падината и ги загледа. Сил стъпи на камъка до него.

— Бурята да ги отнесе тия глупци — промърмори той. — Не биваше да ме следват. Както и да е, гордея се с тях.

— Каладин… — обърна се Сил към него.

— Можеш ли да направиш нещо? — Бе смъртно уморен. — Нещо, което да ме направи по-силен?

Тя поклати глава.

Малко по-напред мостовите започнаха да бутат. Дървото на моста скърцаше шумно върху камъните и се приближаваше към паршендите през пропастта. Те подеха пронизителната бойна песен, която винаги пееха при вида на Каладин в бронята му.

Паршендите изглеждаха нетърпеливи, разярени и смъртоносни. Искаха кръв. Щяха да се врежат в мостовите и да ги разкъсат, а после да бутнат моста и телата им в пропастта.

Повтаря се, каза си Каладин, замаян и смазан. Усети се свит на кълбо, празен и разтреперан. Не мога да ги достигна. Ще умрат. Пред мен. Тукс. Мъртъв. Нелда. Мъртъв. Гошел. Мъртъв. Далет. Сен. Картите. Дуни. Мъртви. Мъртви. Мъртви…

Тиен.

Мъртъв.

Лежеше свит в една дупка в камъка. Звуците на боя се носеха в далечината. Смъртта беше наоколо.

Изведнъж се оказа отново там, в онзи най-ужасен ден.

Каладин си проправяше път през бъркотията на войната — проклятия, крясъци, бой — стиснал здраво копието. Бе захвърлил щита. Трябваше да намери щит. Не трябваше ли да има?

Беше третата му истинска битка. Бе изкарал в армията на Амарам едва няколко месеца, но Огнекамък вече му изглеждаше като друг свят. Стигна до някаква дупка в скалите, приклекна, опря гръб, вдиша и издиша, пръстите му залепнали за дръжката на копието. Трепереше.

Не си беше давал сметка колко спокоен е бил животът му. Далеч от войната. Далеч от смъртта. Далеч от тези крясъци, от удрянето на метал в метал, в дърво, в плът. Стисна очи, затвори ги и опита да ги отпъди.

Не, мина през ума му. Отвори очи. Не ги оставяй да те намерят и да те убият толкова лесно.

Насили се да погледне, обърна се и се изправи над бойното поле. Бъркотията бе пълна. Сражаваха се на широкия склон на някакъв хълм, хиляди хора и от двете страни, размесени и заети да се убиват. Как би могъл някой да разбере нещо от това безумие?

Армията на Амарам — армията на Каладин — опитваше да удържи върха. Другата армия, и тя алетска, опитваше да им го отнеме. Каладин знаеше само това. Враговете изглеждаха по-многобройни от неговите хора.

Той ще е в безопасност, каза си Каладин. В безопасност ще е!

Но му беше трудно да убеди себе си. Службата на Тиен като вестоносец не продължи дълго. Наборите не достигали — бе обяснението — и трябвала всяка ръка, годна да държи копието. Тиен и по-големите куриери бяха събрани в няколко взвода дълбок резерв.

Далар каза, че нямало да ги използват. Вероятно. Освен ако армията не била в сериозна опасност. Беше ли сериозна опасност обкръжението на върха на висок хълм с разстроени редици?

Отиди на върха, рече си той и погледна по наклона. Знамето на Амарам още се вееше там. Войниците им трябваше да се държат. Каладин можеше да види само пълна каша от хора в оранжево и понякога — тъмнозелено.

Затича се нагоре по склона на хълма. Не се обръщаше от виковете на хората и не провери от коя армия са. Пред него кичурите трева се отдръпваха. Препъна се в няколко трупа, заобиколи няколко прокъсани тежкостъпи дървета и местата, където хората се биеха.

Там, забеляза той отряд строени в редица копиеносци, които гледаха внимателно. Зелено. Цветът на Амарам. Каладин се затърча към тях и войниците му отвориха път.

— От кой взвод си, войнико? — попита го набит светлоок мъж с възлите на капитан от по-нисък ранг.

— Мъртви, сър — изговори Каладин. — Всички са мъртви. Бяхме в ротата на Сиятелния господар Ташлин, и…

— А — произнесе мъжът и се обърна към куриера. — Трето съобщение, че Ташлин е паднал. Някой да предупреди Амарам. Източната страна отслабва. — Погледна Каладин. — Отивай в резерва за ново назначение.

— Слушам — отвърна вцепенено Каладин. Погледна пътя, който бе изкачил. Наклонът беше застлан с трупове, много от тях в зелено. Докато гледаше, трима бегълци към върха бяха спрени и съсечени.

Никой от мъжете на върха не се помръдна да им помогне. И Каладин можеше да падне толкова лесно, на крачки от безопасността. Разбираше, че вероятно е стратегически важно построените войници да държат позицията си. Но изглеждаше изключително безсърдечно.

Намери Тиен, мина през ума му, докато тичаше към резервния пункт на северната страна на широкия хълм. Ала там попадна на още по-голяма бъркотия. Замаяни окървавени хора, разпределяни в нови отряди и отново изпращани на бойното поле. Каладин минаваше през тях и търсеше взвода на вестоносците.

Най-напред намери Далар. Длъгнестият трипръст сержант на резервите стоеше до висок пилон с две плющящи триъгълни знамена. Изпращаше новите взводове да попълват загубите на ротите, които се биеха долу. Каладин още можеше да чуе крясъците.

— Ти — Далар го посочи. — Разпределен си в това направление. Отивай!

— Трябва да намеря взвода от мобилизираните вестоносци — отвърна Каладин.

— Защо ти е да знаеш това, в името на Преизподнята?

— Откъде да знам? — Каладин сви рамене и опита да изглежда спокоен. — Заповеди.

Далар изръмжа.

— Ротата на Сиятелния господар Шелер. На югоизточната страна. Можеш…

Каладин вече тичаше. Това не трябваше да става. Тиен трябваше да остане в безопасност. Отче на Бурите. Не бяха изминали дори четири месеца!

Достигна югоизточната страна на хълма и намери знамето да се вее по-надолу по склона. Двойката черни глифи бяха шеш лерел — ротата на Шелер. Учуден от решимостта си, Каладин подмина войниците на върха и отново се озова на бойното поле.

Тук нещата изглеждаха по-добре. Ротата на Шелер, макар и нападната от неприятеля, удържаше позицията си. Каладин се втурна по склона; на места се спускаше по гръб и се подхлъзваше по кървави петна. Страхът му изчезна. Замени го притеснение за брат му.

Достигна линията на ротата точно при щурма на вражеските отряди. Опита да отиде по-нататък и да намери Тиен, но вълната на атаката го спря. Отстъпи и се присъедини към взвод копиеносци.

Миг по-късно противникът ги връхлетя. Каладин държеше копието с две ръце и застана на края на строя на копиеносците, за да не им се пречка. Не разбираше добре какво всъщност прави. Не знаеше как да се пази с щита на войника до себе си. Сблъсъкът стана бързо и Каладин замахна само веднъж. Врагът бе отблъснат и той успя да не получи рана.

Той стоеше задъхан, стиснал копието.

— Ти — обърна се към него един властен глас. Към него сочеше мъж с възли на раменете. Взводният. — Най-после да получа нещо от тия подкрепления. Известно време си мислех, че Варт ще вземе всичко. Къде ти е щитът?

Каладин се наведе и взе щита на един паднал войник. Докато го правеше, взводният зад него изруга.

— Проклятие. Ето ги отново. Този път в две колони. Не можем да ги удържим така.

Куриер в зелено се покатери по близката скала.

— Удържай срещу нападението от изток, Меш!

— Ами ония от юг? — изрева в отговор Меш, очевидно взводният командир.

— Засега там е наред. Дръж изтока! Това са заповедите ти! — куриерът продължи и съобщи същата заповед на съседния взвод — Варт, взводът ти ще удържа откъм изток!

Каладин се изправи с щита си. Трябваше да намери Тиен. Не можеше…

Спря се. В следващия взвод се виждаха три изправени фигури. По-млади момчета, които изглеждаха дребнички в униформите си и държаха копията неуверено. Единият беше Тиен. Резервният им отряд очевидно е бил разделен и хората — разпратени да запълват загубите в другите взводове.

— Тиен! — извика Каладин и излезе от строя, докато вражеските войски ги приближаваха. Защо Тиен и другите две момчета бяха поставени в средата на строя? Та те не знаеха как да държат копието!

Меш изкрещя по Каладин, но той не обърна внимание. В миг врагът бе срещу тях и взводът му развали строя, загуби дисциплина и хората се съпротивляваха поотделно.

Каладин усети нещо като тупване по крака. Спъна се, удари се в земята и с ужас осъзна, че е бил прободен с копие. Не изпитваше болка. Странно.

Тиен!, помисли той и тръгна да става. Някой се надвеси над него, Каладин реагира веднага и се претърколи, докато копието летеше към сърцето му. Още преди да го разбере, бе хванал копието си в ръце и го засили нагоре.

Замръзна. Току-що бе ударил със своето копие вражеския пехотинец във врата. Стана толкова бързо. Току-що убих човек.

Обърна се и остави войника да падне на колене, докато измъкваше копието си. Взводът на Варт беше малко по-нататък. Неприятелите им го удариха малко след атаката на позицията на Каладин. Тиен и другите двама още бяха отпред.

— Тиен! — изкрещя Каладин.

Момчето го погледна с широко отворени очи. Усмихна му се. Зад него, останалите от взвода се изтеглиха. Оставиха сами трите необучени момчета.

Вражеските войници усетиха слабостта и се стовариха върху Тиен и останалите. Начело вървеше светлоок в блестяща стоманена броня и размахваше меч.

Братът на Каладин загина просто така. Едно мигновение и той беше там, и гледаше уплашено. На следващото вече беше на земята.

— Не! — извика Каладин. Опита да се изправи, но падна на колене. Кракът му отказа да върви.

Хората на Варт контраатакуваха врага, зает с Тиен и другите две момчета. Бяха поставили необучените най-отпред, за да спрат вражеската атака.

— Не, не, не! — извика отново Каладин. Опря се на копието си и се изправи, но падна напред. Не можеше да е станало. Не можеше да стане толкова бързо.

Като по чудо никой не уби Каладин, докато се препъваше по-нататък. Не мислеше за това. Просто гледаше мястото, където бе паднал Тиен. Чу се гръм. Не. Копита. Амарам дойде с кавалерията си и прегази вражеските редици.

За Каладин нямаше значение. Най-накрая стигна там. Намери трите трупа — млади, дребни, лежаха в една падина в камъка. Ужасен, вцепенен, Каладин протегна ръка и обърна падналия с лицето надолу.

Мъртвите очи на Тиен гледаха към небето.

Каладин остана на колене край тялото. Трябваше да превърже раната си, трябваше да се изтегли на безопасно място, но бе твърде смазан. Просто седеше на колене.

— Дойде навреме — произнесе нечий глас.

Каладин вдигна глава и видя копиеносци, които гледаха кавалерията.

— Искаше те да се забият в нас — каза един от копиеносците. Имаше възли на раменете. Варт, техният взводен. Човекът имаше такива разбрани очи. Не бе някакъв звероподобен простак. Слаб и умислен.

Трябва да изпитвам гняв, помисли си Каладин. Трябва да изпитвам… нещо.

Варт го погледна, после погледна телата на трите мъртви момчета-вестоносци.

— Мръсник — изсъска Каладин. — Поставил си ги най-отпред.

— Работиш с това, което имаш — отвърна му Варт, посочи хората си, а после една укрепена позиция. — Щом ми дават хора, които не могат да се бият, намирам им друго приложение. — Спря за малко, докато взводът му се оттегляше. — Налага се да правиш, каквото можеш, за да останеш жив, синко. Превръщай слабостта в предимство винаги, когато можеш. Запомни го, ако оживееш.

И си тръгна.

Каладин погледна надолу.

Защо не можах да го защитя?, запита се той, погледна Тиен и си припомни смеха на брат си. Невинността му, усмивката му, любопитството му, когато проучваха хълмовете около Огнекамък.

Моля те. Моля те, дай ми да го защитя. Направи ме достатъчно силен.

Почувства се слаб. Загуба на кръв. Осъзна, че се смъква настрани, и развърза раната си с уморени ръце. После, с усещане за страшна празнота отвътре, легна до Тиен и придърпа тялото му до себе си.

— Не се тревожи — прошепна Каладин. Кога бе заплакал? — Ще те отведа вкъщи. Ще те опазя, Тиен. Ще те върна…

Държа тялото цялата вечер, дълго след края на битката, допрян до него, докато то бавно изстиваше.

Каладин мигна. Не беше в падината с Тиен. Беше на платото.

Можеше да чуе как в далечината умираха хора.

Не обичаше да мисли за онзи ден. Почти искаше да не бе отивал да го търси. Тогава нямаше да се налага да гледа. Нямаше да трябва да коленичи безсилен, докато убиват брат му.

Случваше се отново. Скалата, Моаш, Тефт. Всичките щяха да умрат. И той отново лежи безсилен. Не можеше да мръдне. Чувстваше се толкова изцеден.

— Каладин — прошепна един глас. Примигна. Сил се носеше пред него. — Знаеш ли Думите?

— Аз просто исках да ги защитя — прошепна той.

— Затова съм дошла. Думите, Каладин.

— Те ще умрат. Не мога да ги спася. Аз…

Амарам уби хората му пред него.

Безименният Мечоносец уби Далет.

Един светлоок уби Тиен.

Не.

Каладин се изправи и се накара да стъпи на краката си. Те се клатеха.

Не!

Хората му още не бяха поставили моста си. Това го изненада. Още го бутаха през пропастта, а паршендите се трупаха на отсрещната страна и песента им стана по-яростна. Явно вместо часове халюцинацията му бе продължила само няколко удара на сърцето.

НЕ!

Носилката на Лопен беше пред Каладин. Между празните шишета от вода и изпокъсаните превръзки лежеше копие; стоманеният му връх отразяваше светлината на слънцето. Копието му нашепваше. Ужасяваше го, а той го обичаше.

Когато времето настъпи, надявам се да си готов. Защото тези хора ще имат нужда от теб.

Взе копието, първото истинско оръжие, което хващаше от демонстрацията в пропастта преди много седмици. После се затича. Най-напред бавно. Набираше скорост. Безразсъдна работа — тялото му беше изтощено. Но не спря. Продължи по-силно и се понесе към моста. Бяха го избутали само до половината през пропастта.

Сил разтревожено го погледна и извика след него:

— Думите, Каладин!

Скалата изкрещя, когато Каладин изтича по движещия се мост. Дървото под него се разтресе. Мостът бе над пропастта, но още не бе опрял в отсрещната страна.

— Каладин! — извика Тефт. — Какво правиш?

Каладин извика и достигна края на моста. Намери някаква останала сила в себе си, вдигна копието, хвърли се от края на дървената платформа и се озова във въздуха над бездната.

Мостовите извикаха смаяни. Сил притеснено литна към него. Паршендите изненадано видяха как един мостови плава през въздуха към тях.

В изтощеното му, изхабено тяло нямаше останала сила. И в този замръзнал, разтеглен момент той погледна надолу към враговете си. Паршендите, с пъстрата им кожа в червено и черно; войници, които издигаха превъзходните си оръжия, сякаш искаха да го свалят от небето. Чужденци, странни същества с израстъци от черупка по гърдите и по главата. Много от тях носеха бради.

В брадите бяха заплетени блестящи скъпоценни камъни.

Каладин вдиша.

Като силата на спасението — като лъчи слънчева светлина от очите на Всемогъщия — от скъпоценните камъни избухна Светлина на Бурята. Тя потече във въздуха на потоци, подобни на блестящи стълбове светещ дим; завъртя се и се усука като малки облачета, и влезе в него.

И бурята отново се пробуди.

Каладин стъпи на скалистия ръб; краката му изведнъж станаха силни; умът, тялото и кръвта вряха от енергия. Приклекна с копието под мишница; от него излезе малък вълнообразен кръг Светлина на Бурята и удари камъните при приземяването. Смаяни, паршендите се отдръпнаха с разширени очи; песента им секна.

Струйка от Светлината затвори раните по ръката му. Усмихна се и изправи копието пред себе си. Усещаше го като тялото на отдавнашна любовница.

Думите, настоятелно се обади някакъв глас, като че ли направо в ума му. В същия миг Каладин изненадано разбра, че ги знае, въпреки че никога не ги бе чувал.

— Аз ще защитя тези, които не могат да се защитят сами — прошепна той.

Вторият Идеал на Сияйните рицари.

Звук като чудовищна гръмотевица разтърси въздуха, въпреки че небето бе съвършено чисто. Тефт се дръпна назад — току-що бяха нагласили моста — и направо зина заедно с останалите от Мост Четири. Каладин избухна от енергия.

От него излетя ослепителна белота, вълна от бял дим. Светлина на Бурята. Тя удари първия ред на паршендите, отхвърли ги назад, а Тефт трябваше да закрие очите си с ръка срещу силата на светлината.

— Нещо се промени — прошепна Моаш с вдигната ръка. — Нещо важно.

Каладин вдигна копието. Мощната светлина започна да отслабва и да се отдръпва. От тялото му се излъчваше по-приглушена Светлина, лъчиста, подобна на дима от невеществен огън.

Някои от паршендите в близост до него избягаха, но други пристъпиха и вдигнаха оръжията си. Каладин се впусна сред тях, жива буря от стомана, дърво и решителност.

68 Ешонаи

Войниците в синьо крещяха; окуражаваха се с бойните си викове. Звуците се носеха зад Адолин като ревяща лавина, докато той въртеше Меча си с диви махове. Нямаше пространство да заеме правилна стойка. Трябваше да продължи да се движи, удряше сред паршендите и водеше хората си към западната пропаст.

Неговият кон и конят на баща му все още бяха в безопасност и носеха ранени в задните редици. Броненосците не смееха да яздят. При толкова близък бой ришадийските жребци щяха да бъдат накълцани, а ездачите им — да паднат.

Точно такъв вид маньовър на бойното поле би бил невъзможен без Броненосци. Пристъп срещу числено превъзхождащ противник? Проведен от ранени и изтощени хора? Щяха да бъдат спрени и смазани.

Но Броненосците не можеха да бъдат спрени тъй лесно. С Брони, изпущащи Светлина, с дългите по шест стъпки Мечове, замахващи светкавично, Адолин и Далинар разбиха отбраната на паршендите и направиха пробив. Хората им — най-добре обучените във всички алетски военни лагери — знаеха как да го използват. Те се строиха в клин зад своите Броненосци, разтвориха паршендските редове и използваха копиеносни формации, за да си проправят път и да продължат да напредват.

Адолин почти тичаше. Наклонът на хълма им беше от полза — така тяхното разположение беше по-добро, можеха да се спуснат по хълма като нападащи чули. Възможността да оцелеят, след като бяха решили, че всичко е загубено, даваше на мъжете сила за едно последно хвърляне към свободата.

Дадоха огромен брой жертви. Армията на Далинар вече бе загубила още хиляда от общо четири хиляди души, може би и повече. Но това нямаше значение. Паршендите се сражаваха, за да убиват, ала алетите — този път — се сражаваха, за да живеят.

О, живи Вестители в небесата, мислеше Тефт, докато наблюдаваше как се бие Каладин. Само преди няколко мига момъкът изглеждаше полумъртъв, със сива кожа и разтреперани ръце. Сега беше бляскава вихрушка, буря с копие в ръка. Тефт беше виждал не едно бойно поле, ала никога нищо дори и далечно не наподобяваше на това. Каладин удържаше мястото пред моста сам. От него като огън излизаше бяла Светлина на Бурята. Бързината му беше невероятна, почти нечовешка, както и точността му — всяко замахване с копието удряше врата, страната или друга незащитена част от телата на паршендите.

Не бе само Светлината. Тефт си спомняше само части от онова, което бяха опитали да му предадат в семейството, но спомените му бяха недвусмислени — Светлината не даваше умение. Тя не превръщаше човека в нещо, което той не е. Тя увеличаваше, усилваше, ободряваше.

Правеше нещата по-съвършени.

Каладин клекна ниско, стовари края на копието в крака на паршенда, повали го, изправи се и спря замахване с брадва, като блокира дръжката й с дръжката на копието си. Хвана го само с една ръка, завъртя върха на копието нагоре към подмишницата на вражеския войник и го забоде в нея. Оня падна, Каладин издърпа копието си и стовари края му върху някаква оказала се твърде наблизо глава. Краят на оръжието стана на трески, а черупката върху главата се пръсна.

Това не беше само Светлината. Беше майстор на копието, достигнал съвършенство.

Изумените мостови се събраха около Тефт. Ранената му ръка май го болеше по-малко от нормалното.

— Той е като част от самия вятър — каза Дрей. — Първо изтощен, а после дарен с живот. Изобщо не е човек. Дух.

— Сигзил? — запита го Белязаният. — Да си виждал някога нещо такова?

Тъмнокожият човек поклати глава.

— Отче на Бурите — прошепна Пеет. — Какво… какво е той?

— Той е командирът на нашия мостови отряд — отсече Тефт и излезе от благоговението си. От другата страна на пропастта Каладин едва отбягна удара на боздуган. — И се нуждае от помощта ни! Първо и второ отделение, поемате лявата страна. Не оставяйте паршендите да го заобиколят. Трето и четвърто отделение, с мен от дясната страна! Скалата и Лопен, готови да изнасяте ранените. Останалите, шахматен боен строй. Лопен, подай му копие, което да не е строшено!

Далинар изрева и посече паршендските мечоносци. Прескочи телата им, изтича по късия наклон, скочи, озова се няколко стъпки напред сред паршендите и замахна с Меча. Бронята му тежеше страшно, но енергията на битката го поддържаше. Синята гвардия — остатъците от нея — също нададе вик и скочи от склона след него.

Бяха обречени. Мостовите сигурно вече бяха мъртви. Но Далинар ги благославяше за саможертвата им. Като цел постъпката им може и да бе безсмислена, но тя промени посоката на пътуването. Войниците му щяха да загинат така — не притиснати и уплашени, а в битка.

Той нямаше кротко да потъне в мрака. Не. Отново извика предизвикателно, вряза се в един отряд на паршендите и завъртя Меча си в кръг. Спъна се в мъртвите с изгорелите им очи.

После Далинар достигна открития камък.

Примигна от изненада. Направихме го, помисли си той и не можа да повярва. Пробихме си път. Зад него войниците завикаха и уморените им гласове звучаха недоверчиво, досущ като мислите му. Отпред, между Далинар и пропастта, се намираше само един отряд паршенди. Бяха обърнати гърбом. Защо…

Мостовите.

Мостовите се сражаваха. Далинар зяпна и свали Заклеващия с изтръпналите си ръце. Малкият отряд на мостовите удържаше плацдарма и ожесточено се биеше с паршендите, които опитваха да ги изтласкат обратно.

Това бе най-невероятното и най-славно нещо, което Далинар бе виждал някога.

Адолин замахна и премина през паршендите до лявата страна на баща си. Бронята му беше издраскана, напукана и очукана; шлемът се бе счупил и главата му бе неприкрита. Лицето му обаче беше възторжено.

— Давай — извика му Далинар. — Прати им подкрепление, Бурята да ги отнесе! Паднат ли мостовите, мъртви сме!

Адолин и Синята гвардия се впуснаха напред. Храбрец и Чистокръвен — ришадийският жребец на Адолин — преминаха в галоп с по трима ранени на гръб. На Далинар не му бе приятно да остави толкова много ранени на склона, но Кодексът беше ясен. В такъв случай по-важното бе да опази хората, които може да измъкне.

Далинар се обърна, за да удари по главната сила на паршендите от лявата си страна и така да запази отворен коридора за войската си. Много от войниците тичаха към спасението, макар че няколко взвода хладнокръвно се строиха по страните и продължиха да се бият, за да разширят пробива. Потта бе напоила парчето плат над веждите на Далинар; капките падаха от веждите му в лявото око. Той изпсува и се пресегна да вдигне визьора на шлема си — и замръзна.

Вражеските части се разделяха. Сред тях стоеше висок седем стъпки гигант в бляскава сребърна Броня. Тя му прилягаше по неподражаемия си начин и се бе нагодила към едрата му фигура. Мечът му бе зловещ и настръхнал, като хванати в метал пламъци. Вдигна го към Далинар за поздрав.

— Сега? — извика Далинар невярващо. — Идваш сега?

Броненосецът пристъпи напред и стоманените му ботуши иззвънтяха върху камъка. Останалите паршенди се отдръпнаха.

— Защо не по-рано? — попита Далинар и забързано зае Вятърна позиция; лявото му око примигваше заради капките пот. Стоеше близо до сянката на голяма, издължена скала, прилична на оставена върху корицата си книга. — Защо изчакваше цялата битка, за да нападнеш чак сега? Кога…

Когато Далинар беше готов да се измъкне. Явно паршендският Броненосец е решил да остави своите да се нахвърлят върху Далинар, когато изглеждаше очевидно, че той ще падне. Може би и те оставяха редовните войници да опитват да спечелят Броня, както беше при хората. Но Далинар вече можеше да избяга, вероятната загуба на Броня и Меч бе твърде сериозна, и Броненосецът бе изпратен да се бие с него.

Той пристъпи напред и заговори на прегракналия език на паршендите. Далинар не разбра и една дума. Вдигна Меча си и зае позиция. Другият каза още нещо, изръмжа, пристъпи и замахна.

Далинар изруга, с все още заслепено ляво око. Дръпна се, завъртя Меча си и удари оръжието на противника си. Парирането го разтърси вътре в бронята. Мускулите му реагираха бавно. Светлината все още изтичаше от пукнатините, но вече намаляваше. Скоро Бронята щеше да спре да действа.

Паршендският Броненосец отново нападна. Стойката му бе непозната на Далинар, но показваше обучение. Човекът срещу него не бе дивак, който си играе с мощно оръжие. Беше обучен Броненосец. Далинар бе принуден да парира още веднъж, а Вятърната позиция не го позволяваше. Претоварените му мускули бяха твърде мудни, за да се отдръпва бързо, а Бронята му — твърде напукана, за да рискува да го ударят.

Ударът за малко да го извади от стойката. Стисна зъби, постави тежестта си зад оръжието и нарочно се пресили при следващия удар на неприятеля. Остриетата се срещнаха с ужасно стържене и изпуснаха облак от искри — все едно съд с разтопен метал, плиснат във въздуха.

Далинар бързо се съвзе, хвърли се напред и опита да стовари рамото си в гърдите на другия. Паршендът обаче бе изпълнен със сила, а Бронята му не бе напукана. Той се отмести и за малко да удари Далинар в гърба.

Далинар се завъртя точно навреме. После се обърна, скочи върху малка скала, после стъпи на някаква по-висока козирка и успя да достигне върха. Врагът му го последва, както Далинар се беше надявал. Несигурната повърхност правеше нещата по-опасни — и той приемаше това. Един удар можеше да го унищожи. Това означаваше да поеме риск.

Щом паршендът наближи върха, Далинар нападна от предимството на по-стабилната си и по-висока опора. Оня не се отклони; пое удара върху шлема си, който изпука, но можа да замахне към краката на Далинар.

Той пък отскочи назад и се усети болезнено бавен. Едвам се измъкна и не успя да нанесе втори удар, докато противникът му катереше върха на скалата.

После паршендът агресивно се хвърли напред. Далинар стисна челюст, вдигна ръка, за да спре удара, и пристъпи напред; помоли се на Вестителите Бронята на ръката му да отбие удара. Мечът на паршенда я удари, счупи я и разтърси ръката на Далинар. Изведнъж усети ръкавицата на юмрука си да натежава като олово, но не спря и завъртя меча за своя удар.

Не по Бронята на противника си, а по камъка под него.

Разтопените парчета от Бронята на ръката му още бяха във въздуха, и той сряза скалата под краката на неприятеля. Цялата издатина се отдели и Броненосецът полетя към земята. Удари се с трясък.

Далинар удари юмрука си в земята и отключи ръкавицата на ръката със счупения предпазител. Тя се отвори и той вдигна откритата си ръка във въздуха; от потта усети студ. Остави ръкавицата — нямаше да работи добре без предпазителя за ръката — изръмжа и развъртя Меча си с една ръка. Отряза още едно парче от скалата и го запрати по Броненосеца долу.

Онзи се изправи, но скалата се стовари право отгоре му, изтръгна Светлина на Бурята и силно пропукване. Далинар скочи долу и опита да достигне паршенда, преди да се е свестил. Десният крак на Далинар обаче се влачеше и той накуцваше, когато стигна долу. Събуеше ли ботуша, нямаше да може да удържи Бронята.

Стисна зъби и спря, когато неприятелят му се изправи. Твърде бавен беше. Бронята на паршенда бе напукана на няколко места, ала бе много по-здрава от тази на Далинар. Той даже бе успял да задържи Меча си. Насочи облечената си в Броня ръка към Далинар; очите му бяха скрити зад процепа в шлема. Около тях останалите паршенди, разположени в кръг, гледаха, но не се намесваха.

Далинар вдигна Меча с двете си ръце — едната бронирана, другата не. Усещаше студения вятър на влажната си незащитена ръка.

Нямаше смисъл да бяга. Ще се бие тук.

За пръв път от много месеци Каладин се усещаше напълно буден и жив.

Красотата на свистящото във въздуха копие. Единството на тялото и ума; ръцете и краката реагират веднага, изпреварват мисълта. Яснотата на познатите му стойки с копието, научени през най-ужасното време в живота му.

Оръжието бе част от него; движеше го лесно и инстинктивно като пръстите си. Завъртя се, вряза се в паршендите и стовари възмездието върху тези, които бяха убили толкова много от приятелите му. Отплата за всяка стрела, пусната срещу него.

Светлината на Бурята туптеше страховито вътре в него и той усещаше ритъма на битката. Почти като ритъма на песента на паршендите.

Те пееха. Бяха се съвзели, откакто го видяха да взема от Светлината на Бурята и да произнася Думите на Втория Идеал. Нападаха го на вълни и яростно опитваха да достигнат моста и да го съборят. Някои се бяха прехвърлили на отсрещната страна, за да нападнат оттам, но Моаш поведе мостовите да ги спрат. Изненадващо, но удържаха.

Сил се въртеше около него, яхнала вълните Светлина, която се издигаше от кожата на Каладин. Движеше се като носен от бурния вятър лист. Въодушевена. Никога преди не я беше виждал такава.

Не спираше между нападенията — по някакъв начин имаше само едно нападение, всеки удар преливаше в следващ. Копието му не спираше и заедно с хората си Каладин отблъсна паршендите. Отвръщаха на всяка атака на противниковите двойки.

Убийство. Клане. Във въздуха летяха пръски кръв, умиращите стенеха в краката на Каладин. Стараеше се да не обръща много внимание на това. Паршендите бяха врагове. Ала блясъкът на стореното като че бе в разрез с опустошението, което сееше.

Той защитаваше. Спасяваше. Но убиваше. Как можеше нещо така ужасно да е същевременно толкова красиво?

Приведе се да избегне удара на остър сребрист меч, после завъртя копието настрани, строши ребра. Обърна го и стовари разнебитената дръжка върху партньора на паршенда. Хвърли останките срещу трети противник и улови подаденото от Лопен ново копие. Хердазиецът събираше копията на падналите алети и при нужда ги даваше на Каладин.

Когато се сражаваш с някого, научаваш нещо за него. Дали враговете са внимателни и прецизни? Дали се хвърлят напред агресивно и високомерно? Дали бълват ругатни, за да те разгневят? Дали са безмилостни, или оставят видимо обезвредения си противник да живее?

Каладин беше впечатлен от паршендите. Би се с десетки. Всеки имаше различен маниер в сражение. Изглежда, пращаха само по двама или по четирима едновременно срещу него. Действаха внимателно и овладяно, а всяка двойка работеше като отбор. Като че ли го уважаваха заради уменията му.

Най-показателно за паршендите беше, че те избягваха да нападат ранените Белязания и Тефт, съсредоточавайки се върху Каладин, Моаш и другите най-умели копиеносци. Това не бяха свирепите безпросветни диваци, които Каладин беше подведен да очаква. Бяха професионални воини, които се придържаха към честта на бойното поле. Каладин бе установил, че това липсва у повечето алети. В паршендите той откри нещата, които винаги се бе надявал да види в алетските войници тук, на Пустите равнини.

Осъзнаването на това го потресе. Откри, че уважава паршендите, докато ги убива.

Накрая бурята вътре в него го тласна напред. Беше избрал своя път, а и паршендите щяха безмилостно да изтребят армията на Далинар Колин. Каладин се беше посветил на нещо. Щеше да го осъществи и да преведе хората си през него.

Не знаеше от колко време се бие. Мост Четири се държеше забележително добре. Едно бе сигурно — сражението не продължаваше твърде отдавна, в противен случай паршендите щяха да са ги смазали. Въпреки това многобройните ранени и умиращи паршенди свидетелстваха, че битката е траяла часове.

Каладин изпита едновременно облекчение и странно разочарование, когато сред паршендите се вряза фигура в Броня и поведе поток войници в синьо. Той неохотно отстъпи. Сърцето му блъскаше в гърдите, а бурята вътре се поукроти. Светлината видимо бе спряла да струи от кожата му. В началото на сражението камъните в брадите на многобройните паршенди го зареждаха. Не след дълго обаче почнаха да го нападат противници без скъпоценни камъни. Поредното доказателство, че те не бяха слабоумни получовеци, както твърдяха светлооките. Видели бяха какво прави Каладин и дори и да не го бяха разбрали, го предотвратиха.

Той разполагаше с достатъчно Светлина, та да не рухне. Ала докато алетите отблъскваха паршендите, Каладин разбра, че намесата му бе съвсем навременна.

Трябва много да внимавам, рече си той. Бурята вътре в него го подтикваше да се движи и да напада, но изтощаваше тялото му. Колкото повече и по-бързо я ползваше, толкова по-зле се чувстваше след това.

Алетите заеха отбранителна позиция от двете страни на моста и хората на Каладин с облекчение отстъпиха. Мнозина седнаха и се заеха с раните си. Той бързо отиде при отряда:

— Докладвайте!

— Трима убити — мрачно отговори Скалата, коленичил до донесените от него самия тела. Малоп, Безухият Якс и Нарм.

Каладин се натъжи. Радвай се, че другите са живи, каза си той. Лесно беше да го помисли. Трудно — да го приеме.

— Как сте всички вие?

Петима бяха ранени сериозно, но Скалата и Лопен се бяха погрижили за тях. И двамата се учеха доста добре под напътствията на Каладин. Той нямаше кой знае какво повече да направи за ранените. Видя ръката на мъртвия Малоп — предмишницата беше съсечена с брадва, костта беше ситно натрошена; мъжът бе загинал от загуба на кръв. Ако Каладин не бе участвал в сражението, може би щеше да успее да…

Не. Без съжаления сега.

— Изтеглете се оттатък — каза той на мостовите. — Тефт, поеми командването. Моаш, имаш ли сили да останеш с мен?

— Дадено — отвърна Моаш и на окървавеното му лице изгря усмивка. Изглеждаше развълнуван, а не изтощен. Тримата мъртви бяха от техните хора, но Моаш и другите се биха забележително добре.

Мостовите се изтеглиха. Каладин се върна да наблюдава алетските войници. Като че влезе в кланица. Всеки имаше някаква рана. Мъжете в центъра залитаха и куцаха. Онези по крилата се държаха. Униформите им бяха окървавени и раздрани. Отстъплението се бе превърнало в хаос.

Каладин си проправи път сред ранените и им махна да минават по моста. Някой го послушаха. Други останаха и се озъртаха замаяно. Каладин се втурна към групата, която видимо се държеше по-здраво.

— Кой командва тук?

— Си… — войникът имаше порезна рана на лицето — Сиятелният господар Далинар.

— Прекият ти началник. Кой е твоят капитан?

— Мъртъв е. И ротният ми. И заместникът му.

Отче на Бурята, рече си Каладин.

— Марш през моста! Трябва ми офицер! Кой командва отстъплението?

Някъде напред съгледа човек в изподрана синя Броня, който се биеше пред групата. Сигурно беше далинаровият син Адолин. Удържаше паршендите; нямаше да е разумно да го прекъсва.

— Насам! — провикна се един войник. — Намерих господаря Авар! Той командва ариергарда!

Най-сетне. Каладин се завтече през бъркотията и намери някакъв брадат светлоок, който лежеше на земята и кашляше кръв. Огледа го и забеляза дълбока рана в корема.

— Кой му е заместник?

— Мъртъв — рече мъжът до командира. Беше светлоок.

— А ти кой си? — попита Каладин.

— Накомб Гавал — отвърна светлоокият. Беше млад, по-млад от Каладин.

— Повишен си. Преведи хората през моста възможно най-бързо. Ако някой пита, произведен си в командир на ариергарда. Опита ли се някой да ти нарежда, пращай го при мен.

Мъжът зяпна.

— Повишен… кой си ти? Можеш ли да направиш това?

— Все някой трябва да го направи — тросна се Каладин. — Върви. Залавяй се за работа.

— Аз…

— Тръгвай! — изрева Каладин.

Удивителното беше, че светлоокият отдаде чест и почна да събира взвода си. Хората на Колин бяха ранени, разбити, замаяни, но си оставаха добре обучени. Щом някой пое командването, заповедите се изпълниха бързо. Взводовете преминаха моста и се строиха за марш. Вероятно поради объркването предпочетоха да се придържат към познатите неща.

Съвсем скоро центърът на далинаровата армия потече през моста като пясък в часовник. Пръстенът се сви. Все още мъжете викаха и умираха в безредния сблъсък на меч в щит, на копие в метал.

Каладин бързо смъкна черупката от доспехите си — сега не беше уместно да гневи паршендите — и тръгна сред ранените да търси още офицери. Намери няколко, но те бяха замаяни, зле поразени и останали без дъх. Очевидно онези, които още бяха годни за бой, водеха фланговете, които удържаха паршендите.

Последван от Моаш, Каладин забърза към центъра на предната линия, където алетите явно се държаха най-здраво. Тук най-сетне намери командир — висок и внушителен светлоок със стоманена гръдна броня и малко по-тъмна от останалите униформа. Направляваше боя малко зад фронтовата линия.

Кимна на Каладин и закрещя, за да надвика боя.

— Ти ли водиш мостовите?

— Аз. Защо хората Ви не преминават моста?

— Ние сме Синята гвардия. Наш дълг е да браним господаря Адолин. — Мъжът посочи напред към Адолин в синята Броня. Явно Броненосецът се стремеше да се добере до нещо.

— Къде е върховният принц? — извика Каладин.

— Не знаем. Гвардейците му изчезнаха.

— Трябва да се изтеглите. Основната част от вашите са оттатък. Останете ли тук, ще ви обкръжат!

— Няма да изоставим господаря Адолин. Съжалявам.

Каладин се озърна. Алетските флангове едва се държаха, но нямаше да отстъпят, докато не им бъде наредено.

— Добре — отговори Каладин, вдигна копието си и тръгна към предната линия. Тук паршендите се сражаваха енергично. Каладин проби шията на един, въртейки се в средата на група паршенди и удряйки светкавично с копието. Светлината му беше почти изчерпана, но противниците имаха скъпоценни камъни в брадите. Каладин вдиша Светлина — съвсем малко, за да не се разкрие пред алетските войници. Хвърли се в нападение.

Паршендите отстъпиха пред свирепата му атака. Няколко Сини гвардейци около него изумени се отдръпнаха. Само след няколко мига Каладин повали десетина паршенди — ранени или убити. Така се откри път и той тръгна, следван по петите от Моаш.

Множество паршенди бяха наобиколили Адолин. Синята му Броня беше одрана и напукана. Каладин не беше виждал Броня в толкова лошо състояние. От пукнатините се издигаше Светлина, както от кожата на Каладин, когато държеше или изразходваше прекалено много от нея.

Гледката на Броненосец в бой накара Каладин да занемее. Двамата с Моаш спряха малко извън обсега му. Паршендите не ги погледнаха; видимо отчаяни се мъчеха да повалят Броненосеца. Адолин посичаше по няколко противника наведнъж, но Мечът му не разрязваше плътта. Каладин само веднъж досега беше наблюдавал това. Очите на паршендите почерняваха и изгаряха. Десетки убити. Около Адолин се трупаха тела като падащи от дървото зрели плодове.

Ала Броненосецът явно изнемогваше. Бронята му беше не просто напукана, а имаше дупки. Шлемът му го нямаше, та го беше заместил с обикновен, на копиеносец. Куцаше с левия крак, почти го влачеше. Мечът му бе смъртоносен, но паршендите се приближаваха все повече.

Каладин не смееше да влезе в обсега на оръжието.

— Адолин Колин! — извика той.

Мъжът продължи да се бие.

— Адолин Колин! — гръмовно повтори Каладин, излъчвайки облаче Светлина.

Броненосецът спря и го погледна. Поколеба се за миг и отстъпи, за да може Синята гвардия — използвайки направения от Каладин пробив — да излезе напред и да задържи паршендите.

— Кой си ти? — попита Адолин. Гордото му младежко лице лъщеше от пот, пъстрата му русо-черна коса беше мръсна.

— Аз съм човекът, който Ви спаси живота. Трябва да наредите отстъпление. Войските Ви не могат да се бият повече.

— Баща ми е някъде там, мостови — отвърна Адолин и посочи с огромния си Меч. — Току-що го видях. Ришадиецът му отиде при него, но нито конят, нито човекът се върнаха. Ще взема един взвод, за да…

— Вие ще се оттеглите! — гневно рече Каладин. — Погледнете хората си, Колин! Те едва стоят на краката си, какво остава да се бият. Губите десетки мъже всеки миг. Трябва да ги изведете оттук.

— Няма да изоставя баща си — упорито отвърна Адолин.

— В името на покоя на… Паднете ли, Адолин Колин, на тези хора не им остава нищо. Командирите им са ранени или убити. Не можете да отидете при Вашия баща; не можете дори да ходите! Повтарям, отведете хората си в безопасност!

Младият Броненосец отстъпи и замига при тона на Каладин. Погледна на североизток, където на висока скала внезапно се появи една фигура в сива Броня. Биеше се срещу друг Броненосец.

— Той е толкова близо…

Каладин пое дълбоко дъх.

— Отивам при него. Вие поведете отстъплението. Задръжте моста, но само него.

Адолин го изгледа гневно. Пристъпи, но нещо в Бронята му поддаде и той залитна и падна на коляно. Стисна зъби и успя да се изправи.

— Капитан Малан! — изрева Адолин. — Вземете войниците си и вървете с този човек. Измъкнете баща ми!

Мъжът, с когото Каладин беше говорил по-рано, отривисто отдаде чест. Адолин пак дари Каладин с ядосан поглед, после вдигна Меча и се запрепъва към моста.

— Моаш, върви с него — каза Каладин.

— Но…

— Направи го, Моаш — мрачно настоя той, гледайки скалата и Далинар. Пое дълбоко дъх, взе копието под мишница и се понесе в бяг.

Сините гвардейци викаха подире му, мъчеха се да го догонят, но той не се обърна. Сблъска се с паршендите, завъртя се и покоси двамина с копието, после прескочи труповете им и продължи. Повечето паршенди в този участък бяха разсеяни от двубоя на Далинар или от битката за достигане до моста; редиците между двата фронта бяха рехави.

Каладин се движеше бързо и пътем поемаше още Светлина; измъкваше се от паршендите, които опитваха да го въвлекат в бой. След няколко мига стигна там, където беше Далинар. Сега възвишението беше празно, но в основата му се бяха струпали множество паршенди.

Ето, рече си той и скочи.

Изцвили кон. Далинар с изумление видя как Храбрец се втурва в освободеното от паршендите място. Ришадиецът беше дошъл при него. Как… къде…? Конят би трябвало да е на съседното плато, свободен и в безопасност.

Твърде късно. Далинар бе застанал на коляно, повален от паршендския Броненосец. Онзи го ритна в гърдите и го отхвърли назад.

Последва удар по шлема. Още един. Още един. Шлемът се строши и Далинар усети замайване от силата на ударите. Къде беше той? Какво се случваше с него? Защо нещо толкова тежко го притискаше на земята?

Бронята…, досети се той и опита да се изправи. Аз нося… Бронята си…

Вятърът подухна през лицето му. Удари по главата; трябваше да се внимава с тях, дори когато носиш Броня. Неприятелят му се бе надвесил над него и сякаш го разглеждаше. Като че ли търсеше нещо.

Далинар бе оставил Меча си. Обикновените паршендски войници бяха заобиколили дуела. Задържаха Храбрец, конят зацвили и се върна. Далинар го погледа с размазаното си зрение.

Защо Броненосецът просто не го довършеше? Гигантът се наведе и заговори. Думите бяха загубени в акцента и умът на Далинар почти ги пропусна. Но изведнъж той разбра нещо. Разбра какво му говорят. Акцентът беше почти неразбираем, но думите бяха на алетски.

— Ето те — произнесе паршендският Броненосец. — Най-после те намерих.

Далинар премигна от изненада.

Нещо разбърка задните редици на наобиколилите ги паршенди. Имаше нещо познато в тази сцена — навсякъде паршенди, Броненосец в опасност. Далинар я бе преживял по-рано, но от другата страна.

Този Броненосец не можеше да говори на него. Просто Далинар бе ударен твърде силно по главата. Сигурно имаше халюцинации. Какво бе това раздвижване сред паршендите?

Садеас, мина през объркания ум на Далинар. Дошъл е да ме спаси, както аз спасих него.

Обедини ги…

Ще дойде, пак си помисли Далинар. Знам, че ще дойде. Ще ги събера…

Паршендите викаха, движеха се, суетяха се. Внезапно между тях се появи една фигура. Изобщо не бе Садеас. Млад мъж с решително лице и дълга, къдрава черна коса. Държеше копие.

И светеше.

Какво?, помисли си смаяно Далинар.

Каладин кацна в отворения кръг. В центъра му бяха двамата Броненосци, единият повален, а от тялото му едва-едва изтичаше Светлина. Твърде слабо. По броя на пукнатините можеше да се прецени, че скъпоценните му камъни са почти изхабени. Другият — паршенд, както личеше по формата и големината на крайниците му — бе изправен над падналия.

Чудесно, рече си Каладин и се впусна напред, преди останалите паршенди да са се окопитили и да са го нападнали. Паршендският Броненосец бе наведен и гледаше Далинар. Бронята му изпускаше Светлина от голяма пукнатина на крака.

Спомни си времето, когато спаси Амарам, доближи се и заби копието си в пукнатината.

Броненосецът извика и изпусна Меча си от изненада. Той се разтвори в мъгла. Каладин измъкна копието си и отскочи назад. Броненосецът се извъртя към него с бронирания си юмрук, но не го улучи. Каладин скочи обратно и с цялата сила на тялото си отново заби копието в пукнатината в бронята на крака.

Броненосецът изрева още по-силно, спъна се и падна на колене. Каладин опита да измъкне копието си, ала мъжът падна на страната си върху него и счупи дръжката. Каладин отново се дръпна и се изправи пред обръча от паршенди — беше без оръжие и Светлината изтичаше от тялото му.

Тишина. И тогава заговориха отново думите от по-рано: „Нешуа Кадал!“ Казваха си ги един на друг шепнешком и доста объркано. После подеха песен, която не бе чувал досега.

Добре е, помисли си Каладин. Докато не го нападаха, Далинар Колин се размърда, седна. Каладин коленичи и изпрати повечето от Светлината си в земята — задържа само колкото му трябваше, за да продължи да се движи, но не и да сияе. После се завтече към бронирания кон в пръстена от паршенди.

Паршендите се отдръпваха от него и го гледаха с ужас. Каладин хвана юздите на коня и бързо се върна при върховния принц.

Далинар тръсна глава, за да проясни ума си. Зрението му още беше помътено, но мислите му се поизбистриха. Какво се бе случило? Ударен беше по главата, а сега… а сега Броненосецът бе повален.

Повален? Какво го бе съборило? Наистина ли това създание му говори? Не, сигурно си го е въобразил. И това, и младият копиеносец, който сияеше. Сега не беше така. Уловил юздите на Храбрец, младежът настойчиво махаше на Далинар. Далинар с усилие се изправи на крака. Паршендите наоколо мърмореха неразбираемо.

Бронята, рече си Далинар, загледан в коленичилия паршенд. И Меч… Бих могъл да изпълня обещанието си към Ренарин. Бих могъл…

Противниковият Броненосец изстена и се хвана за бедрото. Далинар нямаше търпение да го доубие. Пристъпи напред, влачейки безчувствения си крак. Паршендите наблюдаваха тихо. Защо не нападаха?

Високият копиеносец дотича, повел Храбрец.

— На коня, светлооки!

— Трябваше да го довършим. Можем…

— На коня! — заповяда младежът и му подхвърли юздите. Паршендите се обърнаха и влязоха в бой с приближаващите се алети.

— Предполага се, че сте човек с чест — изръмжа копиеносецът. Рядко някой беше говорил така на Далинар, особено пък тъмноок. — Е, Вашите войници няма да тръгнат без Вас, а моите няма да тръгнат без тях. Затова ще се качите на коня и заедно ние ще избягаме от този смъртоносен капан. Разбрано?

Далинар срещна погледа на младежа. После кимна. Разбира се. Прав беше; трябваше да изоставят противниковия Броненосец. Как биха могли да вземат Бронята? Да влачат трупа по целия път?

— Отстъпвай! — изрева Далинар на своите и се издърпа на седлото на Храбрец. Едва успя. В Бронята му бе останала толкова малко Светлина.

Надеждният и верен Храбрец понесе Далинар по коридора за отстъпление, който войниците му бяха платили с кръвта си. Безименният копиеносец хукна след него, а Синята гвардия се престрои около тях. По-голямата част от далинаровата армия се намираше на другото плато, в безопасност. Мостът беше на мястото си. Адолин нетърпеливо стоеше пред него и го пазеше за връщането на Далинар.

Вълна на облекчение заля Далинар и той пришпори коня по моста към съседното плато. Адолин и остатъкът от войниците го последваха.

Далинар обърна коня и загледа на изток. Паршендите се трупаха на ръба на пропастта, но не ги преследваха. Един отряд работеше по какавидата, напълно забравена от всички участници в боя. Паршендите никога не вървяха след противниците си, но ако сега им хрумнеше да изменят на навиците си, щяха да гонят хората на Далинар чак до постоянните мостове.

Но не го сториха. Строиха се и почнаха да пеят песента, с която винаги сподиряха оттеглянето на алетите. Докато Далинар ги гледаше, една фигура с напукана сребриста Броня и червено наметало с мъка излезе напред. Броненосецът беше свалил шлема си, но бе твърде далеч, та да се различат чертите на черно-червеното му лице. Някогашният враг на Далинар вдигна Меча си с жест, който не можеше да се сгреши. Отдаване на чест, знак на уважение. Инстинктивно Далинар призова своя Меч и след десет удара на сърцето отвърна на поздрава.

Отрядът на Каладин издърпа моста и така двете армии бяха разделени.

— Строй се! — извика Далинар. — Няма да оставим нито един, който може да оживее. Паршендите няма да ни нападнат тук!

Хората му изкрещяха. За тях това отстъпление сякаш беше по-важна победа от всяко спечелено досега скъпоценно ядро. Уморените алети се строиха по батальони. Осем бяха влезли в битка, осем бяха и след нея, макар че в някои бяха оцелели едва по няколкостотин човека. Обучените да оказват първа помощ започнаха да преглеждат хората, а оцелелите офицери получиха доклади за загубите. Войниците насядаха сред духчета на болката и на изтощението, окървавени, някои останали без оръжие, много със скъсани униформи.

На другото плато паршендите продължаваха да пеят.

Далинар установи, че е спрял поглед на мостовия отряд. Младежът, който го спаси, очевидно беше техен водач. Нима той се бе сражавал с Броненосец? Далинар смътно си спомни някакъв бърз ожесточен двубой, копие в крака на Броненосеца. Явно момъкът притежаваше едновременно сръчност и късмет.

Отрядът му действаше много по-съгласувано и дисциплинирано, отколкото Далинар очакваше от такива долни хора. Не можеше да чака повече. Смушка Храбрец и мина край ранените и изтощени войници. Това му напомни за собствената му умора, но сега, когато можеше да поседне, вече се чувстваше по-добре и главата му не кънтеше.

Водачът на моста работеше по раната на един от хората си. Действаше умело. Човек, обучен за военен лекар, сред мостовите?

Е, защо пък не?, рече си Далинар. Не е по-странно от това, че се бият толкова добре. Садеас явно криеше разни неща от него.

Младият мъж вдигна поглед. И за пръв път Далинар забеляза робските клейма на челото му, скривани от дългата коса. Младежът се изправи и зае неприветлива поза със скръстени ръце.

— Заслужавате похвала — каза Далинар. — Всички. Защо вашият върховен принц се изтегли, само за да ви прати после за нас?

Неколцина се ухилиха.

— Не ни е пращал — обясни водачът им. — Дойдохме сами. Противно на желанията му.

Далинар закима и си даде сметка, че това е единственият смислен отговор.

— Защо? Защо дойдохте за нас?

Младежът сви рамене.

— Доста зрелищно се оставихте да ви хванат в клопка.

Далинар уморено кимна. Може би трябваше да се подразни от тона на младия човек, но той просто казваше истината.

— Така е, но защо дойдохте? И как се научихте да се биете толкова добре?

— Случайно — отвърна младежът и се върна при ранения.

— Какво мога да направя, за да ви се отплатя? — попита Далинар.

Мостовият го погледна.

— Не знам. Щяхме да бягаме от Садеас, да изчезнем в бъркотията. Още можем да го направим, но той със сигурност ще ни преследва и ще ни убие.

— Мога да ви взема в моя лагер и да накарам Садеас да ви освободи от робството.

— Боя се, че няма да иска да ни пусне — отговори мостовият с мрачен поглед. — И се притеснявам, че Вашият лагер няма да даде никаква сигурност. Днешният ход на Садеас. Ще доведе до война между вас двамата, нали?

Така ли щеше да стане? Далинар беше успял известно време да не се замисля за Садеас — занимаваше го главно оцеляването — но гневът вреше дълбоко вътре в него. Щеше да потърси възмездие от Садеас. Ала можеше ли да си позволи война между княжествата? Тя би разтърсила Алеткар. Нещо повече, би съборила дома Колин. Далинар не разполагаше нито с достатъчно войски, нито със съюзници, та да се изправи срещу Садеас, не и след днешното бедствие.

Как би откликнал Садеас на връщането на Далинар? Би ли опитал да довърши започнатото и да го нападне? Не. Не, той съзнателно е решил да постъпи точно така. Садеас не го нападна лично. Изостави го, но по алетските разбирания това беше съвсем друго нещо. И Садеас не би искал да застрашава кралството.

Садеас не би искал открита война, а Далинар не би могъл да води открита война, въпреки изгарящия го гняв. Стисна юмруци и се обърна към копиеносеца.

— Това няма да прерасне във война. Поне не сега.

— Е, щом е така, то като ни вземете във Вашия лагер, Вие ще извършите кражба. Кралският закон и Кодексът, към който Вие се придържате според приказките на моите хора, изискват да ни върнете на Садеас. Той няма да ни пусне лесно.

— Аз имам грижата за Садеас. Върнете се с мен. Кълна се, че ще бъдете в безопасност. Обещавам го с цялата останала ми чест.

Младият мостови срещна погледа му и затърси нещо в очите му. Мъчен човек беше, макар и тъй млад.

— Хубаво. Ще се върнем. Не мога да оставя хората си в лагера на Садеас, а и при толкова ранени не можем да се справим с бягството.

Младежът отново се залови за работа. Далинар подръпна юздите на Храбрец и отиде да получи доклад за жертвите. Принуди се да овладее гнева си към Садеас. Трудно му беше. Не, Далинар не можеше да допусне това да прерасне във война. Но и не можеше да остави нещата да се върнат каквито бяха.

Садеас беше нарушил равновесието и то никога нямаше да се възстанови. Не и по същия начин.

69 Справедливост

Навани си проби път през стражите, пренебрегна техните възражения и призивите на придворните си дами. Принуди се да остане спокойна. Щеше да остане спокойна! Чутото бе слух. Трябваше да бъде слух.

За нещастие, с годините й ставаше все по-невъзможно да се придържа към подобаващото на една Сиятелна дама спокойствие. Ускори крачка през лагера на Садеас. Войниците протягаха ръце към нея, за да й помогнат или да я спрат. Не им обръщаше внимание; нямаше да посмеят да я пипнат и с пръст. Да бъдеш майката на краля даваше някои привилегии.

Лагерът бе мръсен и зле разположен. Търговците, леките жени и работниците се бяха настанили в коптори откъм подветрената страна на казармите. От повечето подветрени стрехи, подобно на восък, оставен да прокапе от някоя маса, провисваха сталактити втвърден крем. Разликата с правите линии и почистените сгради в лагера на Далинар бе голяма.

Той ще е добре, каза си тя. Да гледа да е добре!

Отбеляза си, че е объркана, понеже почти не опита да планира наум нова улична мрежа за Садеас. Насочи се право към плаца и там откри армия, която не изглеждаше да се прибира от битка. Войници без кръв по униформите, мъжете се смеят и си говорят, офицерите минават покрай строя и освобождават хората повзводно.

Това би трябвало да я успокои — не приличаше на току-що разбита войска; но вместо това тя стана още по-притеснена.

Садеас, в безупречната си червена Броня, говореше с групичка офицери под някакъв навес наблизо. Тя се насочи към него, но тук вече стражите, строени рамо до рамо, й препречиха пътя; един от тях отиде да съобщи на Садеас за пристигането й.

Навани нетърпеливо скръсти ръце. Може би трябваше да вземе паланкин, както бяха предложили нейните придворни. Няколко от тях, видимо в голямо неудобство, пристигаха на плаца. Един паланкин би спестил повече време, обясниха те, тъй като би дал възможност до Садеас да бъдат изпратени вестоносци, та той да може да я приеме.

Някога се беше подчинявала на такива условности. Можеше да си спомни как като млада жена умело играе играта и с удоволствие се възползва от церемониала. Какво й бе донесло това? Един мъртъв, никога необичан съпруг, и „привилегировано“ положение в двора, което се свеждаше до това да я избутат настрана заради възрастта й.

Какво ли би направил Садеас, ако тя просто закрещи? Майката на краля да изреве като брадвохрътка, чиято антена е била извита? Обмисляше го, докато войникът чакаше за възможност да съобщи на господаря си за пристигането й.

С периферното си зрение забеляза на плаца да пристига младеж в синя униформа, придружен от малка почетна гвардия от трима души. Ренарин, чието лице по изключение изразяваше нещо различно от обичайното спокойно любопитство. С разширени очи, трескав, той се обърна към Навани.

— Машала — попита я той със спокойния си глас. — Моля те. Какво си научила?

— Армията на Садеас се е завърнала без армията на баща ти. Носят се приказки за разгром, макар че не изглежда тези мъже да са преминали през нещо такова. — Тя ядно погледна към Садеас и сериозно се замисли дали да не симулира припадък. За щастие, той най-накрая говори с войника и го отпрати.

— Можете да заповядате, Сиятелна — поклони й се човекът.

— Навреме — изръмжа тя, подмина го и застана под навеса. Към нея се присъедини и Ренарин, макар и по-неуверено.

— Сиятелна Навани — започна Садеас със скръстени зад гърба ръце, внушителен в червената си Броня. — Исках да Ви съобщя новините в двореца на сина Ви. Предполагам, че поражение като това е твърде голямо, за да бъде прикривано. Изразявам съболезнованията си от смъртта на брат Ви.

Ренарин тихо изпъшка.

Навани се стегна, скръсти ръце и опита да потисне болезнените и невярващи викове, които идваха от ума й. Това бе модел. Тя често виждаше някакви модели в нещата. В случая моделът беше, че тя не можеше да притежава нищо ценно за дълго време. Винаги й го отнемаха, колчем започнеше да изглежда обещаващо.

Спокойно, упрекна се тя.

— Бихте ли обяснил — обърна се Навани към Садеас и посрещна погледа му. Беше упражнявала това десетилетия и с удоволствие забеляза, че той е смутен.

— Съжалявам, Сиятелна — повтори той малко запънато. — Паршендите надвиха армията на брат Ви. Беше безумие да действаме заедно. Промяната в тактиката ни е била толкова заплашителна за диваците, че те докараха всичките си войници и ни обкръжиха.

— И Вие изоставихте Далинар?

— Бихме се отчаяно, за да го достигнем, но числеността на врага бе прекалено голяма. Трябваше да се оттеглим, за да не погинем и ние! Щях да продължа да се бия, ако не бях видял със собствените си очи брат Ви паднал, обкръжен от паршенди с чукове. — Направи гримаса. — Започнаха да разнасят окървавени парчета Броня като трофеи. Варвари, чудовища.

Навани се чувстваше студена. Студена, вцепенена. Как можа да се случи? След като най-накрая — най-накрая — тя успя да накара тоя твърдоглав човек да я погледне като жена, а не като сестра. И ето…

Стисна челюсти, за да спре сълзите.

— Не го вярвам.

— Разбирам, че вестите са тежки — Садеас махна на един от адютантите да й предложи стол. — Щеше ми се да не бях принуден да Ви ги донеса. Далинар и аз… добре, познавах го отдавна, и при все че имахме различия, го смятах за съюзник. За приятел. — Тихо изруга и погледна на изток. — Те ще платят за това. Ще се погрижа да платят.

Изглеждаше толкова искрен, че Навани се почувства разколебана. Горкият Ренарин, пребледнял, с разширени очи, изглеждаше замаян до степен да не може да говори. Когато донесоха стола, Навани не пожела да седне и Ренарин го направи; Садеас го изгледа неодобрително. Младежът хвана главата си с ръце и се вторачи в земята. Трепереше.

Сега той е върховен принц, помисли си тя.

Не. Не. Беше върховен принц само ако тя приемеше, че Далинар е мъртъв. А той не беше. Не можеше да бъде.

Садеас е имал всички мостове, рече си тя и погледна към дърводелския двор.

Пристъпи в светлината на късното следобедно слънце и почувства горещината й върху кожата си. Отиде до придворните си дами.

— Четката за писане — каза тя на Макал, която носеше торбичка с принадлежностите й. — Най-дебелата. И мастилото ми за горене.

Дребната пълничка жена отвори торбата и извади дълга четка от свинска четина, широка колкото мъжки палец. Навани я взе. После дойде мастилото. Стражите я гледаха как взема четката и я топва в кървавочервеното мастило. Коленичи и започна да рисува върху камъка.

Изкуството е сътворяване; това е душата и същността му. Вземаш нещо неподредено — мастилено петно, празна страница — и правиш нещо от тях. Нещо от нищо. Душата на сътворяването.

Докато рисуваше, усещаше сълзите по бузите си. Далинар нямаше жена или дъщери; нямаше кой да се моли за него. И така Навани нарисува една молитва върху камъните и изпрати придворните си за още мастило. Тя отмери глифа, очерта го, направи го огромен и нанесе мастилото върху светлокафявата скала.

Наоколо се насъбраха войници. Садеас излезе изпод навеса и я гледаше как рисува, с гръб към слънцето, как яростно топи четката в мастилниците. Какво бе една молитва, ако не сътворяване? Да направиш нещо там, където не е съществувало нищо. Да създадеш желание от отчаянието, молба от мъката. Превиваш гърба си пред Всемогъщия и извайваш смиреност от празната гордост на един човешки живот.

Нещо от нищо. Истинско сътворение.

Сълзите й се смесваха с мастилото. Изхаби четири мастилници. Пълзеше, опряла скритата си ръка в земята, обърсваше камъните и размазваше мастило по бузите си, когато отриваше сълзите. Щом приключи, застана на колене пред дългия двадесет стъпки глиф, сякаш нарисуван с кръв. Влажното мастило отразяваше слънчевата светлина и тя го запали със свещ; мастилото можеше да гори както сухо, така и мокро. Пламъците горяха по цялата дължина на молитвата, изпепелиха я и изпратиха душата й при Всемогъщия.

Поклони се пред глифа. Беше само един, но сложен знак. Тат. Справедливост.

Останалите я наблюдаваха спокойно, като че се бояха да не попречат на възвишеното й желание. Студен вятър задуха и удари знамената и наметалата. Молитвата угасна, но това не бе лошо. Не бе направена, за да гори дълго.

— Сиятелни господарю Садеас! — дочу се един притеснен глас.

Навани вдигна поглед. Войниците се разстъпиха и направиха път на вестоносец в зелено. Той отърча при Садеас и започна да говори, ала върховният принц го хвана за рамото с Бронираната си ръка, посочи и нареди на гвардейците си да заградят пространство. Отведе куриера под навеса.

Навани остана на колене до молитвата си. Пламъците бяха оставили черен знак във формата на глифа на земята. Някой застана до нея — Ренарин. Той се отпусна на едно коляно и положи ръка върху рамото й.

— Благодаря ти, Машала.

Тя кимна и се изправи; откритата й ръка бе опръскана с капки от червения цвят. Страните на лицето й още бяха влажни от сълзите, но тя присви очи и погледна през блъсканицата от войници към Садеас. Изразът му бе гневен, лицето почервеняваше, а очите се бяха разширили от ярост.

Обърна се, проби си път през гвардейците и се изкачи на края на плаца. Ренарин и някои от офицерите на Садеас отидоха с нея и се загледаха над Пустите равнини.

И видяха редичка хора, накуцваща обратно към лагера, водена от конник в сива броня.

Далинар яздеше Храбрец начело на две хиляди шестстотин петдесет и трима души. Само това бе останало от осемхилядната войска.

Дългото пътуване през платата му даде време да помисли. Вътре в него вилнееше истинска буря от чувства. Раздвижи лявата си ръка; сега тя бе облечена в синя Бронирана ръкавица, взета от Бронята на Адолин. Възстановяването на собствената му ръкавица щеше да отнеме дни; повече, ако паршендите опитаха да образуват пълен комплект от тази, която беше оставил. Нямаше да успеят, докато оръжейниците на Далинар зареждаха Бронята му със Светлина. Изоставената ръкавица щеше да се разпадне на прах и за Далинар да се образува нова.

Засега носеше взетата от Адолин. Бяха събрали всички заредени скъпоценни камъни от две хиляди и шестстотинте човека и употребиха Светлината им, за да презаредят и подсилят Бронята му. Тя все още бе напукана. Поправянето на пукнатините щеше да продължи дни, но Бронята можеше да се използва за бой, ако се стигнеше дотам.

А той трябваше да не го допусне. Смяташе да се изправи срещу Садеас и искаше да е в Броня за случая. Всъщност, искаше да изкачи наклона към лагера на Садеас и да обяви война на своя „стар приятел“. Може би дори да призове Меча си и да го убие.

Но нямаше да го стори. Войниците му бяха твърде слаби, а позицията му — твърде несигурна. Една война щеше да унищожи него и кралството. Трябваше да направи нещо друго. Нещо, което да защити държавата. Отмъщението щеше да дойде. Може би. На първо място бе Алеткар.

Свали синия си Брониран юмрук и хвана юздите на Храбрец. Адолин яздеше малко след него. Бяха поправили и неговата Броня, макар да я носеше без една ръкавица. Най-напред Далинар бе отказал ръкавицата на сина си, но после прие неговите аргументи. Ако някой от тях щеше да е ненапълно защитен, то това трябваше да е по-младият. В Бронята разликата във възрастта им нямаше значение; извън нея Адолин бе млад мъж над двадесет, а Далинар — възрастен човек над петдесет.

Все още не знаеше какво да мисли за виденията и за грешката им, когато го съветваха да вярва на Садеас. С това щеше да се занимава по-нататък. Всичко — стъпка по стъпка.

— Елтал — извика Далинар. Най-висшият от оцелелите офицери, Елтал беше жилав човек с фино лице и тънки мустаци. Ръката му бе превързана. Той участваше в удържането на позицията около Далинар в последната фаза на сражението.

— Да, Сиятелни господарю — Елтал се затича към Далинар. Всички коне без двата ришадиеца носеха ранените.

— Отведете ранените в лагера ми — нареди Далинар. — После наредете на Телеб да вдигне целия лагер по тревога. Мобилизирайте останалите роти.

— Слушам, Сиятелни господарю — и мъжът отдаде чест. — Сиятелни господарю, за какво да им кажа да се готвят?

— За каквото и да е. Да се надяваме да не е нищо.

— Разбирам, Сиятелни господарю — и Елтал тръгна да изпълни заповедите.

Далинар обърна Храбрец и отиде до мостовите, които още следваха водача си, мрачен мъж на име Каладин. Бяха изоставили моста си при постоянните мостове; Садеас можеше да изпрати за него, ако поиска.

При приближаването му мостовите спряха; изглеждаха уморени като него, ала се строиха в порядък, който издаваше лека враждебност. Стиснаха копията си, сякаш бяха уверени, че ще опита да им ги отнеме. Бяха го спасили, но очевидно не му се доверяваха.

— Изпращам ранените си обратно в лагера — каза Далинар. — Трябва да отидете с тях.

— Изправяте се срещу Садеас? — поинтересува се Каладин.

— Трябва. — Трябва да разбера защо е направил това, което направи. — Ще купя свободата ви, когато се срещна с него.

— Тогава оставам с Вас — отвърна Каладин.

— И аз — добави един остролик мъж отстрани. Скоро всички мостови настояваха да останат.

Каладин се обърна към тях.

— Ще ви изпратя в лагера.

— Какво? — запита го един по-възрастен мъж с къса сива брада. — Ти можеш да се излагаш на опасност, а ние не можем? Имаме още хора в лагера на Садеас. Трябва да ги измъкнем. Поне трябва да останем заедно. Докато това не свърши.

Останалите кимнаха. Далинар отново бе изненадан от дисциплината им. Все повече се убеждаваше, че Садеас няма нищо общо с нея. Беше човекът начело. Очите му бяха тъмнокафеви, но се държеше като Сиятелен господар.

Е, щом не искаха да отиват в лагера, Далинар нямаше да ги насилва. Продължи напред и скоро около хиляда от хората му се отделиха и потеглиха на юг към лагера му. Останалите продължиха към лагера на Садеас. Щом се приближиха, Далинар забеляза малка група хора на ръба на пропастта. Най-отпред стояха двама души — Ренарин и Навани.

— Какво правят те в лагера на Садеас? — усмихнато попита Адолин въпреки умората и изравни Чистокръвен с Далинар.

— Не знам — отвърна баща му. — Отецът на Бурята да ги благослови задето са дошли.

Като видя лицата им, най-накрая започна да осъзнава, че се е спасил.

Храбрец мина по последния мост. Там го чакаше Ренарин, и Далинар се зарадва.

Поне веднъж момчето показа открито истинска радост. Далинар скочи от седлото и го прегърна.

— Татко! — каза му Ренарин — Жив си!

Адолин се засмя и скочи от седлото си. Бронята му издрънча. Ренарин се освободи от прегръдката на баща си, с широка усмивка на лицето стисна брат си за рамото и го потупа по Бронята. Далинар също се усмихна и се обърна, за да погледне Навани. Тя стоеше със стиснати ръце; едната й вежда се бе вдигнала нагоре. На лицето й се виждаха няколко малки петънца червена боя.

— Дори не си се притеснила, нали? — попита я той.

— Притеснена? — отвърна му тя. Очите им се срещнаха и за пръв път той видя, че нейните са зачервени. — Бях ужасена.

Тогава Далинар усети как я прегърна здраво. Трябваше да внимава, защото бе в Броня, но ръкавиците му позволиха да усети копринената й рокля; понеже беше без шлем, можеше да усети сладкия цветен мирис на ароматизирания й сапун. Прегръщаше я силно, но внимателно, наклони глава и докосна с носа си косата й.

— Хммм — произнесе той топло — май съм липсвал на някого. Останалите гледат. Ще говорят.

— Не ме вълнува.

— Хммм… Май съм липсвал много.

После добави дрезгаво.

— На бойното поле реших, че ще умра. И разбрах, че това, което правим, е добро.

Отмести главата й и погледна смутено.

— Прекарах твърде много от времето си в притеснения какво мислят хората, Навани. И когато изглеждаше, че часът ми е настъпил, разбрах, че всичките ми тревоги са били напразни. Най-накрая се чувствах удовлетворен как съм изживял живота си.

Погледна я, с мисълта си разкопча ръкавицата и я остави да издрънчи на земята. Повдигна мазолестата си ръка и хвана брадичката й.

— Само две съжаления изпитах. За теб и за Ренарин.

— И ти ми казваш, че можеш просто да си умреш и че това ще бъде нещо чудесно?

— Не — отговори й той. — Казвам ти, че погледнах във вечността и че видях там мир. Това ще промени живота ми.

— Без цялата вина?

Той замлъкна за малко.

— Като се знам, едва ли съвсем ще мога да се отърва от нея. Краят беше мир, но животът… той е буря. Както и да е, вече усещам различно нещата. Време е да спра да лъжа хората.

После погледна нагоре, към хълма, където продължаваха да се събират още войници в зелено.

— Продължавам да мисля за едно от виденията си — тихо произнесе той — за последното, в което срещнах Нохадон. Той отхвърли предложението ми да запише мъдростта си. Тук има нещо. Нещо, което трябва да разбера.

— Какво? — запита го Навани.

— Още не знам. Но съм близо до това да разбера.

Отново я притисна до себе си, с положена на тила й ръка, и усещаше косата й. Искаше Бронята да я няма и металът да не стои между тях.

Но моментът за това още не бе дошъл. Той я пусна неохотно и се обърна настрани; Ренарин и Адолин ги гледаха неловко. Войниците му пък гледаха как армията на Садеас се събира на хълма.

Не мога да допусна да се стигне до проливане на кръв — помисли си Далинар, докато се навеждаше и вкарваше ръката си в падналата ръкавица. Каишките й се стегнаха и тя се съедини с останалата Броня. Но няма и да се изнеса в лагера си, без да застана срещу него. Поне трябваше да знае с каква цел е бил предаден. Досега всичко бе вървяло толкова добре.

Освен това оставаше обещанието му към мостовите. Далинар изкачи склона; зад него плющеше окървавеното му наметало. От едната му страна потракваше Адолин с Бронята си, а Навани вървеше от другата. Зад тях вървеше Ренарин; следваха ги останалите хиляда и шестстотин войници на Далинар.

— Татко… — започна Адолин и погледна неприятелската войска.

— Не призовавай Меча си. Няма да се стигне до бой.

— Садеас те изостави, нали? — спокойно го запита Навани, ала очите й блестяха от гняв.

— Той не само ни изостави — Адолин плюна. — Той ни подмами, а после ни предаде.

— Оцеляхме — твърдо отсече Далинар. Пътят пред него ставаше по-ясен. Знаеше какво трябва да направи. — Той няма да ни нападне тук, но може да опита да ни предизвика. Не призовавай Меча си, Адолин, и не допускай войниците ни да направят някоя грешка.

Войниците в зелено с нежелание се разделиха, стиснали копията си. Враждебни. Каладин и отрядът му се движеха покрай челото на армията на Далинар.

Адолин не призова Меча си, но гледаше с презрение наобиколилите ги войници на Садеас. Хората на Далинар едва ли се чувстваха добре отново в неприятелско обкръжение, но го последваха на плаца. Начело стоеше Садеас. Върховният принц-изменник чакаше със скръстени ръце и не бе свалил Бронята си; къдравата му черна коса се вееше на вятъра. Някой бе изгорил огромен глиф тат на земята, и Садеас бе застанал в средата му.

Справедливост. Имаше нещо изключително точно в това Садеас да стои там и да стъпва върху справедливостта.

— Далинар — възкликна той — стари приятелю! Изглежда съм надценил противника ти. Извинявам се за оттеглянето си, докато още бе изложен на опасност, ала безопасността на моите хора стои на първо място. Уверен съм, че разбираш.

Далинар спря недалеч от Садеас. Двамата се гледаха, а войските им се изпълваха с напрежение. Студеният вятър тръскаше навеса зад Садеас.

— Разбира се — отвърна Далинар с равен глас. — Направил си, каквото е трябвало.

Садеас видимо се отпусна, макар някои от войниците на Далинар да замърмориха при тези думи. Адолин ги накара да замълчат с рязък поглед.

Далинар се обърна и махна на Адолин и на войската си да отстъпят. Навани вдигна вежда, но се оттегли с останалите, когато той я подкани. Далинар погледна към Садеас; той изглеждаше заинтригуван и също отпрати адютантите си.

Далинар стигна чертата на глифа тат; Садеас пристъпи напред, и накрая ги отделяше само крачка. Бяха еднакво високи. Бяха много близо; на Далинар му се стори, че вижда безсилие — и гняв — в очите на Садеас. Оцеляването на Далинар бе провалило месеци планиране.

— Искам да знам защо — попита той тихо, така че само Садеас да го чува.

— Заради клетвата ми, стари приятелю.

— Какво? — попита Далинар и стисна юмруци.

— Преди години се заклехме за нещо — Садеас въздъхна, лекомислието му изчезна и той заговори открито. — Да защитаваме Елокар. Да защитаваме това кралство.

— Това правех! Имахме една цел. И воювахме заедно, Садеас. Получаваше се!

— Да — отвърна другият. — Но съм уверен, че вече мога да бия паршендите сам. Мога да направя всичко, което сме вършили заедно, като разделя армията си на две — едните да бързат напред, а по-големите части да ги следват. Трябваше да се възползвам от тази възможност да те отстраня. Не виждаш ли, Далинар? Гавилар загина заради слабостта си. Аз още в началото исках да нападнем паршендите и да ги подчиним. Той настояваше на договора, което доведе до смъртта му. Ти вече започваш да действаш като него. Същите мисли, същите приказки. Те започват да се прехвърлят и върху Елокар. Той се облича като теб. Приказва ми за Кодекса и за това как трябвало да го наложим във всички лагери. Започнал е да мисли за оттегляне.

— И ти искаш да ме убедиш, че това е почтена стъпка? — изръмжа Далинар.

— Въобще не — ухили се Садеас. — Години наред аз се борих да стана най-довереният съветник на Елокар — но винаги се появяваше ти, отвличаше вниманието му, влияеше му, въпреки усилията ми. Няма да се преструвам, че е било само заради честта, макар че имаше и от това. Най-накрая просто исках да те няма.

Гласът на Садеас стана студен.

— А ти наистина полудяваш, стари приятелю. Можеш да ме наречеш лъжец, но извърших днешната си постъпка като акт на милост. Да те оставя да загинеш славно, вместо да гледам как слизаш все по-надолу и по-надолу. Като оставех паршендите да те убият, щях да мога да защитя Елокар от теб и да те превърна в символ, който да напомня на останалите какво наистина правим тук. Смъртта ти можеше да бъде нещото, което най-после да ни обедини. Иронично, ако се замислиш.

Далинар вдиша и издиша. Трудно бе да не позволи на гнева и на негодуванието му да не го погълнат.

— Обясни ми тогава едно. Защо не ми прикачи опита за убийство? Защо изчисти името ми, щом само си пресмятал как да ме предадеш по-нататък?

Садеас тихо изсумтя.

— А, никой нямаше наистина да повярва, че си опитал да убиеш краля. Щяха да приказват, но нямаше да го повярват. Ако те бях обвинил прекалено рано, щях да рискувам да изложа себе си. — Той поклати глава. — Мисля, че Елокар знае кой е опитал да го убие. Призна ми го, но не желае да ми каже името.

Какво?, помисли си Далинар. Той знае? Но… как? Защо не ни е казал кой? Далинар веднага промени плановете си. Не бе сигурен, че Садеас говори истината, но ако бе така, можеше да го използва.

— Той знае, че не си ти — продължи Садеас. — Мога да го разбера поне дотолкова, макар той самият да не разбира колко е прозрачен. Да те обвинявам щеше да е безсмислено. Елокар щеше да те защити и аз можеше спокойно да загубя поста си на Върховен принц на осведомяването. Но тази история ми даде чудесна възможност да те накарам да ми се доверяваш отново.

Обедини ги… Виденията. Само дето човекът, който говореше на Далинар в тях, бе сбъркал изцяло. Почтените действия не спечелиха лоялността на Садеас. Те само направиха Далинар уязвим за измяна.

— Ако това изобщо има някакво значение — додаде Садеас — аз те харесвам. Наистина. Но ти си пречка на пътя ми и си сила, която действа — без да го осъзнава — за разрушаването на кралството на Гавилар. И щом възможността се появи, аз се възползвах от нея.

— Не беше само удобен случай — отговори Далинар. — Ти си го нагласил, Садеас.

— Планирах го, но аз често планирам. Не винаги опитвам да се възползвам от случая. Днес го направих.

Далинар изхъмка.

— Е, Садеас, днес ти ми показа нещо; показа ми го със самия опит да ме ликвидираш.

— И какво е то? — попита засмяно другият.

— Показа ми, че все още съм заплаха.

Върховните принцове продължиха тихия си разговор. Каладин бе застанал изтощен заедно с останалите от Мост Четири до войниците на Далинар.

Садеас ги погледна. Сред тълпата стоеше Матал; през цялото време със зачервено лице бе наблюдавал Каладин и хората му. Вероятно знаеше, че ще бъде наказан както Ламарил по-рано. Трябваше да са го разбрали. Трябваше да убият Каладин още в началото.

Опитаха, мина през ума му. Не успяха.

Не знаеше какво е станало с него, какво е било онова нещо със Сил и с думите в главата му. Явно Светлината на Бурята вече действаше по-добре за него. Бе станала по-могъща. Но го беше напуснала и той бе страшно изморен. Изцеден. Бе насилил прекалено много себе си и Мост Четири. Твърде много.

Може би той и останалите трябваше да отидат в лагера на Колин. Но Тефт имаше право; трябваше да видят как това свършва.

Той обеща, помисли си Каладин. Обеща да ни освободи от Садеас.

Ала докъде го бяха довели обещанията на светлооките в миналото?

— Е — изрече Садеас високо, — хората ти очевидно са изморени, Далинар. По-късно можем да обсъдим какво не беше наред, въпреки че мога да допусна, че нашият съюз се оказа невъзможен.

— Невъзможен — повтори Далинар. — Любезен начин да се каже.

После кимна към мостовите.

— Ще взема тези мостови със себе си в своя лагер.

— Боя се, че не мога да се откажа от тях.

Сърцето на Каладин помръкна.

— Едва ли имат голяма стойност за теб — отвърна Далинар. — Кажи колко искаш.

— Нямам намерение да ги продавам.

— Плащам шестдесет изумрудени броама на човек — каза Далинар. Войниците и от двете армии ахнаха. Това беше двадесет пъти повече от цената на един добър роб.

— Не ги давам и за хиляда на човек, Далинар — отговори му Садеас. Каладин можеше да види смъртта на мостовите в погледа му. — Вземай войниците си и заминавай. Остави собствеността ми.

— Не ме притискай за това, Садеас — отговори Далинар.

Изведнъж напрежението се върна. Офицерите на Далинар протегнаха ръце към мечовете си, копиеносците му заеха стойки и хванаха стволовете на оръжията си.

— Да не те притискам ли? — попита Садеас. — Що за заплаха е това? Напусни лагера ми. Очевидно е, че между нас вече няма нищо. Ако опиташ да откраднеш собствеността ми, ще имам пълното основание да те нападна.

Далинар стоеше. Изглеждаше уверено, макар Каладин да не откриваше никаква причина за това. Още едно обещание умира, помисли си той и се обърна. Въпреки добрите си намерения, и Далинар Колин беше като всички останали.

Зад Каладин хората ахнаха от изненада.

Той замръзна и се завъртя. Далинар Колин бе призовал огромния си Меч; от него се стичаха капки вода. Бронята му засвети слабо и от пукнатините изтече Светлина на Бурята.

Садеас отстъпи с широко отворени очи. Почетната му гвардия извади мечовете си. Адолин Колин протегна ръка настрани и започна да призовава своето оръжие.

Далинар направи крачка напред и заби Меча си право с острието надолу в черния глиф върху камъка. После отстъпи крачка назад.

— За мостовите — произнесе той.

Садеас примигна. Мърморенето секна; хората на плаца изглеждаха дотам смаяни, че не дишаха.

— Какво? — попита Садеас.

— Мечът — отвърна Далинар и твърдият му глас се понесе нависоко. — За твоите мостови. Всичките. Всички, които са в твоя лагер. Стават мои, мога да постъпвам с тях както намеря за добре и ти няма да ги докосваш повече. В замяна вземаш Меча.

Садеас погледна Меча невярващо.

— Това оръжие струва състояния. Градове, дворци, кралства.

— Договорихме ли се? — продължи Далинар.

— Татко, не! — извика Адолин Колин и неговият Меч се появи в ръката му. — Ти…

Далинар вдигна ръка и застави младия мъж да замълчи. Не спираше да гледа Садеас.

— Договорихме ли се? — попита отново той и натърти на всяка дума.

Каладин гледаше, без да може да мръдне или да помисли.

Садеас алчно погледна Меча. Погледна и Каладин, замисли се малко, протегна се и грабна оръжието за ефеса.

— Вземай тия нещастници, Бурята да ги отнесе дано!

Далинар кимна отсечено и обърна гръб на Садеас.

— Да вървим — каза той на хората си.

— Нищо не струват, и ти го знаеш — продължи Садеас. — Ти си пълен глупак, Далинар Колин! Не виждаш ли колко си безумен? Това ще се запомни като най-смехотворното решение, вземано някога от алетски върховен принц!

Далинар не се обърна. Отиде до Каладин и останалите от Мост Четири.

— Вървете — рече той и гласът му прозвуча меко. — Съберете нещата си и останалите си хора. Ще изпратя с вас военни части, за да ви охраняват. Оставете мостовете и бързо идвайте в лагера ми. Там ще сте в безопасност. Имате честната ми дума.

И се отправи нататък.

Каладин се отърси от вцепенението си. Затича се след върховния принц и го хвана за Бронираната ръка.

— Почакайте. Вие… Това… Какво стана?

Далинар се обърна към него. После постави ръка на рамото му; синята ръкавица блестеше и стоеше като пришита към тъмносивата му Броня.

— Не знам какво е било сторено с теб. Мога само да предполагам какъв е бил животът ти. Знай едно. В моя лагер няма да бъдете нито мостови, нито роби.

— Но…

— Колко струва човешкият живот? — попита тихо Далинар.

— Роботърговците казват, че цената е към два изумрудени броама — намръщено отвърна Каладин.

— А какво казваш ти?

— Животът няма цена — веднага отговори той с думите на баща си.

Далинар се усмихна и в ъглите на очите му се образуваха бръчици.

— По съвпадение, толкова струва и един Меч. Днес ти и твоите хора се пожертвахте, за да ми купите две хиляди и шестстотин безценни живота. Имах да ви се отплатя само с един безценен меч. За мен това е добра сделка.

— Наистина ли мислите, че размяната бе добра? — смаяно попита Каладин.

Далинар му се усмихна и изведнъж му напомни за баща му.

— За честта ми? Несъмнено. Отивай и доведи хората си в безопасност, войнико. По-късно вечерта имам да те питам за някои работи.

Каладин погледна към Садеас, който държеше новия си Меч със страхопочитание.

— Казахте, че ще се погрижите за Садеас. Това ли смятахте да направите?

— Това не бе за Садеас — отговори му Далинар. — Погрижих се за теб и за хората ти. Имам още работа за вършене днес.

Далинар намери крал Елокар във всекидневната му в двореца.

После кимна още веднъж на гвардейците отвън и затвори вратата. Хората изглеждаха притеснени. Така и трябваше; заповедите му бяха необичайни. Но щяха да направят това, което им се нареди. Носеха цветовете на краля — синьо и златно — но бяха хора на Далинар, специално подбрани заради лоялността си.

Вратата се затвори с щракване. Кралят, облечен в Бронята си, разглеждаше една от картите.

— А, чичо — каза той и се обърна към Далинар. — Добре. Исках да говоря с теб. Знаеш ли за слуховете за теб и майка ми? Разбирам, че не може да се е случило нещо неприлично, но се притеснявам от това какво мислят хората.

Далинар прекоси стаята; ботушите му тропаха върху разкошния килим. В ъглите на всекидневната бяха окачени заредени диаманти; резбованите стени бяха украсени с малки кварцови чипове, които блестяха и отразяваха светлината.

— Честно казано, чичо — продължи Елокар и поклати глава. — Репутацията ти в лагера започва да не ми харесва. Приказките им се отразяват върху мен, нали, и…

Прекъсна, когато Далинар спря на една стъпка от него.

— Чичо? Всичко наред ли е? Гвардейците ми съобщиха нещо за някаква неприятност с твоя щурм на платото днес, но умът ми бе много зает. Да съм пропуснал нещо важно?

— Да — отвърна Далинар. После вдигна крак и ритна краля в гърдите.

Силата на удара го събори към бюрото му. Хубавото дърво се счупи, когато тежкият Броненосец се удари в него. Елокар падна на пода и нагръдната му броня леко изпука. Далинар го доближи, ритна го по страната и Бронята отново изпука.

Елокар започна уплашено да крещи:

— Гвардейци! При мен! Гвардейци!

Никой не дойде. Далинар го ритна отново; Елокар изруга и хвана ботуша му. Далинар изръмжа, но се наведе, хвана племенника си за ръката, изправи го на краката му и го засили към стената. Кралят се спъна в килима и разби някакъв стол. Разпиляха се някакви летви и се посипаха трески.

Елокар се изправи и зяпна. Далинар го приближаваше.

— Какво става с теб, чичо? — извика той. — Ти си луд! Гвардейци! Убиец в стаята на краля! Гвардейци!

После опита да побегне към вратата, но Далинар го удари с рамо и отново събори младежа.

Онзи се претърколи, но се опря на ръката си, застана на колене и протегна другата си ръка. Появи се облак от мъгла, докато призоваваше Меча си.

Далинар ритна ръката на краля точно, когато Мечът се появи в нея. Ударът отново превърна оръжието в мъгла.

Елокар неистово замахна с юмрук към Далинар, но чичо му го хвана, протегна се надолу и го изправи на крака. Издърпа го и стовари юмрука си върху нагръдната част. Елокар се опъваше, но Далинар удари още веднъж Бронята му; стоманените обръчи около пръстите му изпукаха и кралят изръмжа.

Следващият удар счупи Бронята на Елокар; тя се пръсна на множество парчета.

Далинар събори краля на пода. Елокар опита да стане отново, но нагръдната секция бе центърът на силата на Бронята. При липсата й ръцете и краката ставаха много тежки. Далинар застана на коляно до гърчещия се крал. Мечът му се появи отново, но Далинар хвана китката на младежа и я удари в пода. Мечът още веднъж се разтвори в мъгла.

— Гвардейци! — изхленчи Елокар. — Гвардейци, гвардейци, гвардейци!

— Няма да дойдат, Елокар — тихо му каза Далинар. — Те са мои хора и аз им наредих да не влизат тук — и да не допускат никого — независимо от това какво чуят. Дори и то да съдържа викове за помощ от твоя страна.

Елокар млъкна.

— Те са мои хора, Елокар — продължи чичо му. — Аз съм ги обучил. Аз ги назначих тук. Винаги са били лоялни към мен.

— Защо, чичо? Какво правиш? Моля те, кажи ми. — Кралят за малко да се разплаче.

Далинар се наведе достатъчно близо, за да усети диханието на племенника си.

— Подпръгът на коня ти по време на лова — спокойно произнесе той. — Ти си го прерязал, нали?

Погледът на Елокар се разшири.

— Седлата са били разменени преди да дойдеш в лагера ми — продължи Далинар. — Направил си го, понеже не си искал да унищожиш любимото си седло, когато падне от коня. Планирал си го, направил си го. Ето защо беше толкова уверен, че ремъкът е бил срязан.

Елокар кимна и се сви.

— Някой опитваше да ме убие, но ти не вярваше! Аз… притесних се, че може и да си ти! И реших… аз…

— Прерязал си собствения си подпръг — каза Далинар — за да се получи видим, очевиден опит за покушение срещу живота ти. Нещо, което ще накара мен или Садеас да проведем разследване.

Елокар се поколеба, после отново кимна.

Далинар затвори очи и бавно издиша.

— Нима не разбираш какво си сторил, Елокар? Предизвикал се подозрения срещу мен във всички лагери! Даде на Садеас възможност да опита да ме унищожи.

Отвори очи и погледна краля.

— Трябваше да знам — прошепна младият човек. — Не можех да вярвам на никого.

После простена под тежестта на Далинар.

— Ами счупените камъни в Бронята ти? И тях ли постави?

— Не.

— Тогава може би наистина си открил нещо — изсумтя Далинар. — Струва ми се, че не мога да те обвинявам изцяло.

— Ще ми дадеш ли да стана?

— Не — и Далинар се наведе още по-надолу. Опря ръката си на гърдите на племенника си. Елокар спря да се движи и го загледа ужасено.

— Ако натисна — продължи Далинар — си мъртъв. Ребрата ти се чупят като клони, сърцето ти се смачква като презрял грозд. Никой няма да ме обвини. И без това си шепнат, че Тоягата е трябвало да вземе трона за себе си преди години. Гвардията ти е лоялна към мен. Никой няма да тръгне да отмъщава за теб. Никой няма да го е грижа.

Елокар издиша, щом Далинар го притисна още малко с ръката си.

— Разбираш ли? — попита го спокойно Далинар.

— Не!

Далинар въздъхна, пусна по-младия мъж и стана. Елокар вдиша шумно.

— Подозрителността ти може да е неоснователна — продължи той — а може и да е напълно основателна. Независимо от това, трябва да разбереш нещо. Аз не съм твой враг.

Елокар се намръщи.

— Значи няма да ме убиеш?

— В името на Бурите, не! Обичам те като син, момчето ми.

Елокар разтри гърдите си.

— Ти… показваш бащинските ти чувства по малко странен начин.

— Години наред те следвах — продължи Далинар. — Дадох ти лоялността си, предаността си и съветите си. Заклех се пред теб — обещах си, поех обет пред себе си — че няма да пожелая трона на Гавилар. Само, за да запазя сърцето си лоялно. И въпреки това ти не ми се доверяваш. Правиш неща като онова с подпръга, навеждаш подозренията към мен, даваш на враговете си позиция срещу теб самия, без да го разбираш.

Далинар пристъпи към краля. Той се сви.

— Е, сега поне знаеш — произнесе твърдо чичото. — Ако бях искал да те убия, Елокар, досега да съм го направил десет пъти. Какво говоря, сто пъти. Явно няма да приемеш лоялността и предаността като доказателства за честността ми. Тогава, щом се държиш като дете, и с теб ще се отнасят като с дете. Сега вече си наясно, че не желая смъртта ти. Исках ли я, щях да смажа гърдите ти и да приключа с това!

После пресрещна погледа на краля.

— Сега — попита отново Далинар — разбираш ли?

Елокар бавно кимна.

— Добре — каза Далинар. — Утре ще ме назначиш Върховен принц на войната.

— Какво?

— Днес Садеас ме предаде — продължи Далинар. Отиде до счупеното писалище и подритна парчетата. Кралският печат се изтъркаля от чекмедженцето си. Той го взе. — Почти шест хиляди от хората ми загинаха. Адолин и аз едвам оцеляхме.

— Какво? — Елокар седна. — Това е невъзможно!

— Напротив — погледна Далинар племенника си. — Видял е добър случай да се измъкне и да остави паршендите да ни унищожат. И го е направил. Съвсем според алетските традиции. Безмилостно, но му позволява да се преструва, че има почтеност и морал.

— Ти… Искаш да го изправя пред съда?

— Не. Садеас нито е по-лош, нито е по-добър от останалите. Всеки от върховните принцове ще предаде себеподобния си, ако усети възможност да го направи, без да се излага на опасност. Аз възнамерявам да намеря начин да ги обединя не само на думи. Някакъв начин. Утре, веднага щом ме назначиш за Върховен принц на войната, ще дам Бронята си на Ренарин, за да изпълня едно обещание. Вече дадох Меча си, за да изпълня друго.

Приближи се, отново пресрещна погледа на Елокар и хвана кралския печат в ръката си.

— Като Върховен принц на войната ще наложа Кодекса в десетте лагера. След това пряко ще направлявам военните усилия и ще определям коя армия кое плато щурмува. Всички скъпоценни ядра минават в собственост на трона, а после ти ги разпределяш като военна плячка. Ще превърнем това нещо от съревнование в истинска война, и аз ще я използвам, за да направя от тези десет армии — и водачите им — истински войници.

— Отче на Бурите! Те ще ни убият! Аз няма да изтрая и една седмица!

— Със сигурност няма да са доволни — отвърна му чичо му. — Разбира се, това е много опасно. Ще трябва много повече да внимаваме за охраната си. Ако си прав, някой вече опитва да те убие, тъй че дори и без горното ще се наложи да станем по-предпазливи.

Елокар го изгледа, после погледна счупените мебели и разтри гърдите си.

— Сериозен си, нали?

— Да — Далинар му подхвърли печата. — Писарите ти ще оформят назначението ми веднага след като изляза.

— Но ти казваше, че не е добре хората да бъдат заставяни да следват Кодекса — каза Елокар. — Каза, че най-добрият начин хората да бъдат променени е да живееш почтено и да им повлияеш с поведението си!

— Това бе преди Всемогъщият да ме излъже — отвърна Далинар. Още не знаеше какво да мисли за това. — Много от нещата, които съм ти казал, научих от Пътят на кралете. Но не бях разбрал едно нещо. Нохадон е написал книгата към края на живота си, след като е въвел порядък — след като е заставил кралствата да се обединят, след като е възстановил засегнатите от Опустошението земи. Книгата въплъщава някакъв идеал. Била е дадена на хора, които вече са били започнали да вършат нещо правилно. Там бе грешката ми. Преди нещо да започне да действа, хората ни трябва да имат поне малко почтеност и достойнство. Преди няколко седмици Адолин ми каза нещо много дълбоко. Попита ме защо карам синовете си да живеят според толкова високи изисквания, а оставям другите да се държат не както подобава, без да ги осъждам. Държах се с върховните принцове и с останалите светлооки като с възрастни хора. Един възрастен човек може да възприеме даден принцип и да го нагажда към нуждите си. Ала ние все още не сме готови за това. Ние сме деца. А когато обучаваш едно дете, ти изискваш от него да постъпва правилно, докато не е пораснало достатъчно, за да може да прави собствения си избор. Сребърните Кралства не са започнали като единни, безупречни твърдини на честта. Били са научени да бъдат такива, били са отгледани, като младежи, на които им предстои да съзреят.

Приближи се и застана на колене до Елокар. Кралят продължи да търка гърдите си; Бронята му изглеждаше странно с липсващата си главна част.

— Ще направим нещо от Алеткар, племеннико — внимателно продължи Далинар. — Върховните принцове се заклеха пред Гавилар, но сега пренебрегват клетвите си. Е, време е да спрем да им го позволяваме. Ще спечелим тази война и ще направим Алеткар достойно за завиждане място. Не заради военните ни умения, но защото хората живеят в сигурност и защото цари справедливост. Ще го направим — или и двамата ще загинем, докато опитваме.

— Казваш го с нетърпение.

— Понеже най-после знам какво точно да правя — каза Далинар и се изправи. — Опитвах да бъда Нохадон, миротворецът. Но не съм. Аз съм Тоягата, пълководец и човек на войната. Нямам умения за политически интриги, но много добре обучавам войски. От утре всеки мъж в тези лагери става мой. От моя гледна точка всички те са новобранци. Дори и върховните принцове.

— Стига да издам указа.

— Ще го издадеш — отвърна Далинар. — Аз пък обещавам да открия кой опитва да те убие.

Елокар изсумтя и започна да сваля Бронята си част по част.

— След издаването на въпросния указ ще бъде лесно да открием кой опитва да ме убие. Ще можеш да включиш всяко име в лагерите в списъка с подозрителните!

Усмивката на Далинар стана още по-широка.

— Поне няма да се налага да гадаем. Не бъди толкова мрачен, племеннико. Днес научи нещо. Чичо ти не желае смъртта ти.

— Само иска да ме направи мишена.

— За твоето собствено добро, синко — отвърна Далинар и тръгна към вратата. — Не се измъчвай кой знае колко. Имам някои планове как точно да те опазя жив.

После отвори вратата; видяха се нервни гвардейци, които удържаха нервни прислужници и придворни.

— Той е наред — каза им Далинар. — Виждате ли? — Отстъпи и направи път, та гвардията и прислугата да могат да изпълняват задълженията си към своя крал.

Далинар се обърна, но се поспря.

— А, Елокар? Майка ти и аз се ухажваме. Трябва да свикнеш с това.

Въпреки всичко станало досега, последното направо смая краля. Далинар се усмихна, затвори вратата и се отдалечи с твърда стъпка.

Все още почти всичко не бе както трябва. Все още беше бесен на Садеас, скърбеше от загубата на толкова много от хората си, не знаеше какво да прави с Навани, бе объркан от виденията си и стреснат от идеята да обедини лагерите.

Но поне имаше нещо, с което да действа.