Пътят на кралете (Том I)

I-1 Ишик

Ишик джапаше към мястото за срещата със странните чужденци и тихо си свирукаше. На раменете си носеше прът с по една кофа от двете страни. Потопените му във водата крака бяха обути в езерни сандали, а панталоните му стигаха до коленете. Без риза. Да не дава Ну Ралик! Един порядъчен жител на Чистото езеро никога не покрива раменете си, когато слънцето грее. Човек може да се поболее, ако не получава достатъчно слънчева светлина.

Свирукаше си, но не защото денят му беше приятен. Всъщност, дареният от Ну Ралик ден беше почти ужасен. В кофите на Ишик плуваха само пет риби, четири от които бяха най-прости и обикновени. Приливите бяха неравномерни, като че самото Чисто езеро бе в лошо настроение. Задаваха се лоши дни — това беше толкова сигурно, колкото слънцето и приливите.

Чистото езеро се простираше във всички посоки, на стотици мили гладката му повърхност беше съвършено прозрачна. Най-голямата му дълбочина не надминаваше шест стъпки от блестящата повърхност до дъното — а на повечето места топлата бавна вода стигаше едва до средата на прасеца. Пълно беше с дребни рибки, пъстри кремлинги и подобни на змиорки речни духчета.

Чистото езеро беше самият живот. Някога един крал беше предявил претенции за тези места. Страната беше именувана Села Талес, едно от кралствата от Епохата. Е, можеха да го наричат както си щат, но Ну Ралик е свидетел, че природните граници са много по-важни от държавните. Ишик беше езерняк. Първо и най-много. В името на слънцето и приливите, такъв беше.

Крачеше уверено във водата, макар понякога това да беше опасно. Приятно топлата вода обгръщаше краката му и той не я вълнуваше много. Умееше да се придвижва бавно, внимаваше да не отпуска тежестта си, преди да се увери, че няма да стъпи върху шипогрив или остър камък.

Пред него съвършенството на огледалната повърхност се нарушаваше от селото Фу Абра — купчина къщи, кацнали върху камъни във водата. С куполовидните си покриви приличаха на скални пъпки на земята и само те на мили наоколо пресичаха повърхността на Чистото езеро.

Тук обикаляха и други хора, придвижваха се със същите бавни стъпки. Във водата можеше да се тича, но рядко имаше смисъл. Какво може да е толкова важно, та да те накара да цамбуркаш и да вдигаш олелия, за да се добереш до него?

При тази мисъл Ишик поклати глава. Само чужденците бяха толкова припрени. Той кимна за поздрав на Таспик, тъмнокож мъж, който го подмина, теглейки малък сал. Салът беше натоварен с няколко камари дрехи; може би Таспик отиваше да пере.

— Здрасти, Ишик — рече мършавият мъж. — Как върви риболовът?

— Ужасно — провикна се Ишик. — Вун Макак съвсем ми обърка плановете днес. Ами ти как я караш?

— Както си прах, затрих една риза — отвърна Таспик закачливо.

— Ех, такъв е животът. Тука ли са моите странници?

— Сигурно. У Маиб са.

— Да не дава Вун Макак да изплюскат всичко — рече Ишик и продължи по пътя си. — Или да я заразят с непрестанните си тревоги.

Къщата на Маиб се намираше в центъра на селото. Ишик не беше сигурен какво я кара да пожелае да живее в къщата. През повечето нощи той съвсем добре си спеше на сала. В Чистото езеро никога не ставаше студено, освен по време на буря, а и ако Ну Ралик пратеше някоя, човек можеше отлично да се оправи.

Когато дойдеше буря, Чистото езеро изтичаше в цепнатини и дупки и тогава човек просто си замъкваше сала между две скали, свиваше се до него и се предпазваше от беса на вятъра. Тук бурите не бяха толкова свирепи като в Изтока, където вдигаха камъните и събаряха сградите. О, Ишик беше слушал разни истории за тамошния живот. Да не дава Ну Ралик да му се наложи да отиде на някое толкова ужасно място.

Пък и там може би беше студено. Ишик жалеше хората, които трябва да живеят в студа. Защо просто не се преместят в Чистото езеро?

Да не дава Ну Ралик, помисли той, докато вървеше към къщата на Маиб. Ако хората знаеха колко е хубаво Чистото езеро, всички щяха да се завтекат да живеят тук и нямаше да можеш да ходиш, без да се спънеш в някой чужденец!

Влезе в сградата и изложи прасците си на въздуха. Подът беше достатъчно нисък, та да е покрит с няколко пръста вода; на езерняците така им харесваше. Така си беше естествено, макар да се случваше при отлив сградата да изсъхне.

Около пръстите му се стрелкаха миноги. Обикновени, нищо не струваха. Маиб беше вътре, правеше рибена чорба. Кимна му. Тя беше набита жена, от години го гонеше — опитваше се да го хване да се ожени за нея, задето е отлична готвачка. Може би някой ден Ишик щеше да се остави да го залови.

Неговите чужденци бяха в ъгъла, на маса, каквато само чужденец би избрал — малко издигната и с пръчки за краката, та да не си мокрят пръстите. В името на Ну Ралик, какви глупаци!, удиви се Ишик. Да стоят вътре на сянка, да обличат ризи срещу слънчевата топлина, да си държат краката на сухо. Не е чудно, че и мислите им са такива едни особени.

Остави кофите и ги посочи на Маиб.

Тя му хвърли едно око.

— Добър улов?

— Ужас.

— Е, добре, днеска супата ти е безплатна, Ишик. Да те възмезди за проклятието на Вун Макак.

— Най-любезно ти благодаря — отвърна той и пое от нея купа, от която се вдигаше пара. Сега й беше длъжник. Още няколко купи и ще е принуден да се ожени.

— Има в кофата един колгрил за тебе — отбеляза Ишик. — Хванах го рано тази сутрин.

На грубото й лице се изписа неувереност. Колгрилът беше риба, която носеше много късмет. Премахваше болки в ставите цял месец, след като я изядеш, и понякога ти даваше да узнаеш дали ще те посетят скъпи приятели като четеш очертанията на облаците. Маиб много обичаше колгрил заради болките в пръстите, с които Ну Ралик я беше сдобил. Един колгрил значеше две седмици да храни Ишик със супа и така тя му ставаше длъжница.

— Вун Макак да те погледне дано — промърмори раздразнено тя и отиде да види колгрила. — Добра риба. Как изобщо ще те хвана, човече?

— Аз съм рибар, Маиб — отвърна Ишик и сръбна от супата; формата на купата беше удобна за лесно сърбане. — Трудно е да уловиш рибар. Знаеш го.

Той се подсмихна и отиде при чужденците, а Маиб взе да чисти колгрила.

Чужденците бяха трима. Двама бяха тъмнокожи макабаки, само че по-странни макабаки Ишик не беше виждал. Единият беше с яки крайници, а повечето от сънародниците му бяха дребни и с фини кости. Беше съвсем плешив. Другият беше по-висок, с къса тъмна коса, жилав и широкоплещест. Ишик в себе си ги наричаше Мърморко и Тъпчо заради качествата им.

Третият мъж беше със светложълтеникава кожа като на алетите. Ала и той не беше съвсем в ред. Очите му не бяха с правилната форма, пък акцентът му изобщо не беше алетски. Говореше селайски по-зле от спътниците си и обикновено си мълчеше. При това изглеждаше умислен. Ишик го нарече Мислителят.

Чудно как беше получил тоя белег през скалпа, помисли Ишик. Животът извън Чистото езеро беше твърде опасен. Много войни, особено на изток.

— Закъсняваш, пътниче — каза високият и сух Тъпчо. Имаше телосложението и държането на войник, ала нито един от тримата странници не носеше оръжие.

Ишик се смръщи, седна и неохотно извади краката си от водата.

— Не е ли калпав ден?

— Добър си е денят, приятелю — отвърна Мърморко. — Но щяхме да се срещнем по пладне. Разбираш ли? — Обикновено Мърморко говореше най-много.

— Е, горе-долу е пладне — каза Ишик. Кой обръщаше внимание колко е часът? Чужденците. Все много заети.

Тъпчо само поклати глава, когато Маиб донесе супа. Нейната къща беше най-близкото подобие на странноприемница в селото. Тя остави на Ишик мека кърпа и хубава чаша сладко вино в опит да го възмезди за рибата възможно най-скоро.

— Отлично. Да чуем доклада ти, приятелю — каза Мърморко.

— Бях във Фу Ралис, Фу Намир, Фу Албаст и Фу Моорин този месец — отговори Ишик и посръбна от супата. — Никой не е виждал мъжа, когото търсите.

— Задаваше ли правилните въпроси? — намеси се Тъпчо. — Сигурен ли си?

— Разбира се, сигурен съм. Занимавам се с това от цяла вечност.

— От пет месеца — поправи го Тъпчо. — И никакъв резултат.

Ишик сви рамене.

— Искате да съчиня някоя история ли? Така ще доставя удоволствие на Вун Макак.

— Не, не, никакви истории, приятелю — каза Мърморко. — Искаме само истината.

— Е, казах ви истината.

— Ще се закълнеш ли в Ну Ралик, тоя ваш бог?

— Шшт. Не произнасяйте това име. Вие малоумни ли сте?

Тъпчо се начумери.

— Ама той е вашият бог. Разбираш ли? Името му свещено ли е? И не бива никога да се изговаря?

Чужденците бяха толкова глупави. Разбира се, че Ну Ралик беше техният бог, но човек винаги се преструваше, че не е. Вун Макак — неговият по-млад и злобен брат — трябваше да се прилъже и да мисли, че обожават него, иначе ревнуваше. За тези неща беше безопасно да се говори само в свещените пещери.

— Кълна се във Вун Макак — натърти Ишик. — Нека ме наблюдава и да ме прокълне, ако пожелае. Търсих усърдно. Никакъв чужденец като споменатия от вас — с бяла коса, умна приказка и стреловидно лице — не е забелязан.

— Той понякога си боядисва косата — каза Мърморко. — И се преправя.

— Питах и за имената, които ми дадохте — отвърна Ишик. — Никой не го е виждал. Сега аз вероятно мога да ви намеря риба, която да го открие — Ишик почеса наболата си брада. — Обзалагам се, че един къс корт може да свърши работа. Но ще ми отнеме време да намеря такава риба.

Тримата го изгледаха.

— Може и да има нещо в тези риби, знаете ли — обади се Тъпчо.

— Суеверие — рече Мърморко. — Ти все търсиш суеверията, Вао.

Вао не беше името на мъжа; Ишик беше сигурен, че ползват фалшиви имена. Затова им беше измислил свои. Щом те му дават фалшиви имена и той ще им го върне.

— Ами ти, Темоо? — тросна се Тъпчо. — Не можем да натрапваме нашите разбирания на…

— Господа — обади се Мислителят. Посочи Ишик, който още си сърбаше супата. Тримата заговориха на друг език и продължиха спора си.

Ишик ги слушаше с половин ухо и опитваше да определи какъв е този език. Не го биваше с езиците. За какво му бяха? Чуждите езици не помагат нито да ловиш риба, нито да я продаваш.

Той наистина търси техния човек. Много обикаля, посети много места около Чистото езеро. Това беше една от причините, поради която не му се щеше Маиб да го залови. Ще му се наложи да уседне, а това не е добро за риболова. Поне на редките риби.

Не си направи труда да разсъждава защо търсят този Хойд, който и да беше той. Чужденците все търсеха нещо, което не могат да имат. Ишик се облегна и провеси пръстите на краката си във водата. Така беше добре. Накрая чужденците свършиха спора. Дадоха му още напътствия и една кесия със сфери и нагазиха водата.

Като повечето чужденци, и тези носеха яки ботуши чак до коленете. Пляскаха във водата към входа. Ишик ги последва, помаха на Маиб и си прибра ведрата. Щеше да се върне по-късно за вечеря.

Може би трябва да се оставя да ме хване, помисли Ишик, пристъпи навън под слънчевата светлина и облекчено въздъхна. Ну Ралик ми е свидетел, че остарявам. Може пък да е хубаво да си почина.

Неговите странници цапаха нататък в езерото. Мърморко беше последен. Изглеждаше много недоволен.

— Къде си, Скитнико? Какво глупашко търсене е това. — После добави на своя език — Алаванта камалоо каяна.

Тръгна след спътниците си.

— Е, поне за „глупашкото“ си прав — рече ухилен Ишик, обърна се в своята посока и отиде да си провери капаните.

I-2 Нан Балат

Нан Балат обичаше да убива неща.

Не хора. Никога хора. Но животни — тях можеше да убие. Особено дребни. Не беше сигурен защо от това се чувства по-добре; просто беше така.

Седеше на верандата на господарската къща и отскубваше краката на малък рак един по един. Всеки се откъсваше приятно — той първо подръпваше крака леко и животното застиваше. После дърпаше по-силно и то почваше да се гърчи. Сухожилията се държаха, после почваха да се късат и крайникът изскачаше бързо. Ракът се погърчи още малко и Нан Балат вдигна крака му и прихвана гадинката с двата пръста на другата ръка.

Въздъхна доволно. Късането на краката го успокояваше, караше болките в неговото тяло да се отдръпват. Метна крака през рамо и мина на следващия.

Не обичаше да говори за този си навик. Не го споменаваше даже и на Ейлита. Това просто беше нещо, което правеше. Човек трябва някак да си пази разсъдъка.

Приключи с краката и се изправи, опрян на бастуна. Огледа градините в имението Давар — каменни стени, покрити с различни пълзящи растения. Бяха красиви, ала само Шалан ги оценяваше истински. Пълзящите растения бяха в изобилие в тази част на Я Кевед — южно и западно от Алеткар, по-висока от останалата и пресечена от планини като Рогоядските върхове. Растенията бяха навсякъде, покриваха стените на къщата и стъпалата й. Навън, в пустошта висяха от дърветата и върху скалите, вездесъщи като тревата из други земи на Рошар.

Балат пристъпи към края на верандата. Диви певчета започнаха да пеят в далечината, стържейки грапавите си черупки. Ритъмът и звуците на всяко бяха различни, макар да не можеха да се нарекат мелодии. Мелодиите бяха присъщи на хората, не на животните. Но бяха песни и понякога като че ли животинките пееха една на друга.

Балат поспираше на всяко стъпало, ластарите трепваха и се прибираха, преди той да отпусне крак. Изминали бяха почти шест месеца от заминаването на Шалан. Тази сутрин бяха получили от нея известие чрез далекосъобщителя, че е успяла с първата част на техния план и е станала повереница на Ясна Колин. И така, малката му сестричка — която никога не беше напускала пределите на именията — се готвеше да ограби най-важната жена в света.

Слизането по стълбите беше отчайващо трудно за Нан Балат. На двадесет и три години, рече си той, и вече съм сакат. Все още изпитваше непрестанна латентна болка. Счупването беше лошо и лекарят за малко да реши да отреже целия крак. Може би Нан Балат трябваше да е благодарен, че това не стана нужно, макар че и така щеше да ходи цял живот с бастун.

Скрак играеше с нещо в поляната — място, където отглеждаха култивирана трева и не допускаха пълзящи растения. Едрата брадвохрътка се въртеше и дъвчеше нещо, а антените й бяха прилепнали назад върху черепа.

— Скрак — рече Балат и закуцука напред, — какво имаш там, момичето ми?

Брадвохрътката вдигна поглед към господаря си и навири антените. Издаде две поредни отекващи изтръбявания и се върна към играта.

Проклето животно, помисли си с топлота Балат, никога няма да се подчини напълно. Отглеждаше брадвохръти от малък и — подобно на мнозина преди него — откри, че колкото по-умно е едно животно, толкова по-голяма е вероятността да не се подчинява. О, Скрак беше вярна, но за дреболии не обръщаше внимание на господаря. Като малко дете, което опитва да докаже своята независимост.

Щом приближи, видя, че Скрак е успяла да улови певче. Съществото с големината на юмрук имаше леко заострена дискообразна форма и четири горни крайника, с които дращеше в ритъм по черупката си. Имаше и четири набити крачета за залавяне за скалите, но Скрак ги беше отхапала. Отхапала беше и два от горните крайници и беше успяла да пукне черупката. Балат за малко да отнесе певчето, за да откъсне сам останалите, но реши, че ще е по-добре за Скрак да довърши забавлението си.

Скрак остави певчето на земята и погледна господаря си с въпросително щръкнали антени. Беше източена и слаба, приклекнала беше с прострени напред шест крака. Брадвохрътите нямаха нито кожа, нито черупки, а нещо средно — покритието им беше меко на допир и по-гъвкаво от черупка, но по-твърдо от кожа, и се състоеше от застъпващи се части. Ъгловатото лице на Скрак изглеждаше любопитно, дълбоките й черни очи се взираха в Балат. Тя изтръби леко.

Балат се усмихна, наведе се и я почеса зад слуховите отвори. Животното се отри о него — вероятно теглото им беше еднакво. По-едрите брадвохръти можеха да достигнат до кръста на човек, но Скрак беше от по-дребна и по-пъргава порода.

Певчето се размърда и Скрак живо се метна върху него и почна да хрупа черупката му с яките си външни челюсти.

— Страхливец ли съм, Скрак? — попита Балат и седна на една пейка. Остави бастуна настрана и улови едно раче, което се криеше върху пейката, а черупката му беше побеляла, за да се слива с камъка.

Вдигна гърчещото се животно. Тревата на поляната беше селектирана специално да не е много плашлива и се подаде от дупчиците само няколко мига след минаването на Балат. И други цветни екзотични растения се подадоха от черупките или дупките си в земята и скоро около него на вятъра се залюляха червени, оранжеви и сини петна. Земята около хрътката, разбира се, остана гола. Скрак се забавляваше твърде енергично с жертвата си и даже и питомните растения се криеха в дупките си.

— Не бих могъл да тръгна да преследвам Ясна — рече Балат и почна да изтръгва краката на рачето. — Само една жена може да се приближи достатъчно до нея, за да открадне Превръщателя. Ние решихме това. Пък и някой трябваше да остане и да се грижи за нуждите на дома.

Извиненията бяха плитки. Той наистина се чувстваше като страхливец. Издърпа още няколко крака, но това не беше задоволително. Рачето беше прекалено дребно и краката се измъкнаха много лесно.

— Този план може би дори няма да заработи — каза Балат и дръпна последните крака. Странно беше да го гледаш така, без крака. Още беше живо. Но как би могъл да разбереш? Без крачка, които да шават, изглеждаше мъртво като камък.

Балат се замисли. Ръцете. Размахваме ги, за да изглеждаме живи. Пъхна пръсти между двете половини на черупката на рачето и започна да ги отделя. Черупката поне приятно се противеше.

Те бяха разбито семейство. Годините, през които страдаха от жестокия нрав на баща си, бяха тласнали Аша Юшу към порока, а Тет Виким — към отчаянието. Само Балат остана незасегнат. Балат и Шалан. Тя беше оставена на мира, никога не беше докосната. Понякога Балат я мразеше заради това, но как би могъл истински да мразиш някого като Шалан? Свенлива, тиха, деликатна.

Не биваше да я пускам да замине, помисли Балат. Трябва да има някакъв друг начин. Тя никога не би се справила сама; вероятно е ужасена. Чудо беше, че е успяла да свърши и толкова.

Балат метна частите от рака през рамо. Само ако Хеларан беше оцелял. Най-големият им брат — наричан Нан Хеларан, понеже беше първороден син — неведнъж се беше противопоставял на баща им. Е, сега и братът, и бащата бяха мъртви. Бяха оставили сакато семейство.

— Балат! — провикна се някой. Виким излезе на верандата. Младежът явно беше превъзмогнал поредния пристъп на меланхолия.

— Какво има? — отвърна Балат и стана.

Виким се втурна по стъпалата — тревата и ластарите се отдръпваха пред него — и забърза към брат си.

— Имаме проблем.

— Колко голям?

— Бих казал, много голям. Ела.

I-3 Славата на невежеството

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, седеше на дъсчения под на кръчмата и лависовата бира бавно се просмукваше в кафевите му панталони. Мръсни, износени и протрити, дрехите му много се отличаваха от простото, но елегантно, бяло облекло, което носеше преди повече от пет години, когато уби краля на Алеткар.

Със сведена глава и ръце в скута, Сет беше невъоръжен. От години не беше призовавал своя Вълшебен меч, а му се струваше, че от също толкова време не се е къпал. Не се оплакваше. Ако изглежда като отрепка, хората ще се отнасят така с него. Никой няма да поиска от такъв човек да извършва убийства.

— И той ще направи всичко, каквото му кажеш? — попита един от миньорите на масата. Облеклото му беше малко по-добро от това на Сет, покрито с толкова мръсотия и прах, че беше трудно да се отличи мърлявата кожа от мърлявия плат. Мъжете бяха четирима, държаха глинени чаши. Помещението миришеше на кал и пот. Таванът беше нисък, прозорците — само от подветрената страна — бяха просто дупки. Масата едва се крепеше цяла с помощта на няколко ивици кожа, понеже дървото беше сцепено в средата.

Тоок — сегашният господар на Сет — остави чашата си на наклонената маса. Тя изскърца под тежестта на ръката му.

— Аха, сигурно е. Ей, курп, погледни ме.

„Курп“ означаваше „дете“ на бавския диалект. Сет беше навикнал на такива обидни обръщения. Макар че караше тридесет и петата си година — и седмата, откакто го обявиха за Неверен — типичните за неговия народ големи кръгли очи, нисък ръст и склонност към оплешивяване караха хората от изтока да твърдят, че им приличат на деца.

— Стани — каза Тоок.

Сет стана.

— Скочи нагоре и надолу.

Сет се подчини.

— Излей бирата на Тон върху главата си.

Сет се пресегна за чашата.

— Ей! — каза Тон и си придърпа чашата. — Без такива! Той не е свършил още с това.

— Ако беше свършил — отвърна Тоок — той всъщност не би могъл да я излее, нали?

— Накарай го да направи друго, Тоок — настоя Тон.

— Добре. — Тоок измъкна от ботуша си нож и го хвърли на Сет.

— Курп, порежи си ръката.

— Тоок… — намеси се друг от сътрапезниците, смрадлив мъж на име Амарк. — Не е добро това, ще знаеш.

Тоок не отмени заповедта, така че Сет се подчини, взе ножа и си сряза ръката. Около мръсното острие шурна кръв.

— Прережи си гърлото — рече Тоок.

— Ама Тоок! — възкликна Амарк и стана. — Ой няма да…

— Ох, я млъквай — отвърна Тоок. Няколко групи мъже от съседните маси вече гледаха. — Ще видиш. Курп, прережи си гърлото.

— Забранено ми е да отнема собствения си живот — продума тихо Сет на бавски. — Като Неверен същината на страданието ми е забраната да изпитам смъртта от собствената си ръка.

Амарк седна и зяпна тъпо.

— Майко на праха — възкликна Тон, — той все така ли говори?

— Как? — попита Тоок и сръбна от чашата.

— Гладки приказки, толкова внимателни и правилни. Като светлоок.

— Аха. Като роб е, само че по-добър, щото е шин. Не бяга и не отвръща, и тем подобни. Нито пък трябва да му плащам. Като паршите е, ама по-умен. Струва наистина много сфери, Ой би казал — Тоок огледа другите мъже. — Можеш да го вземеш с тебе в мините да работи и да му прибираш заплатата. Ще прави неща, които ти не искаш. Чисти клозета, мие къщата. Всякакви полезни работи.

— Е как тогава се натъкна на него? — попита един, почесвайки се по брадичката. Тоок беше пътуващ работник, местеше се от град на град. Да показва Сет беше един от способите му за бързо сприятеляване.

— А, това е цяла история — рече Тоок. — Ой пътува из планините долу на юг, нали ги знаете, и Ой чува тоя странен вой. Не беше просто вятърът, разбирате ли, и…

Разказът беше пълна измислица; предишният господар на Сет — фермер от едно близко село — го беше продал на Тоок за торба семена. Фермерът го беше получил от един пътуващ търговец, който се беше сдобил с него от някакъв каменоделец, който на свой ред го беше спечелил при незаконна хазартна игра. Преди него имаше десетки други.

В началото простите тъмнооки се радваха на такава новост. Робите бяха прекалено скъпи за тях, да не говорим за паршите. Така че да можеш да се разпореждаш с някого като Сет беше съвсем необикновено. Той чистеше подовете, режеше дърва, помагаше в полската работа и мъкнеше товари.

Но те винаги се отърваваха от него. Може би долавяха истината — че той беше способен на толкова много неща, които те не дръзваха да поискат. Едно беше да притежаваш собствен роб. Но когато този роб приказваше като светлооките и знаеше повече от тебе? Това ги караше да се чувстват неловко.

Сет опитваше да играе ролята, мъчеше се да действа по-нескопосно. Какво щяха да кажат тези хора, ако знаеха, че мъжът, който изпразва нощните им гърнета, е Мечоносец и Повелител на стихиите? Бягащ по вятъра — като Сияйните от миналото? В мига, когато призовеше своя Меч, очите му се превръщаха от тъмнозелени в светли, почти светещи, сапфирени — неповторимо въздействие на неговото лично оръжие.

Най-добре никога да не узнаят това. Сет тържествуваше от това похабяване; всеки ден, в който го караха да чисти и да копае, вместо да убива, беше победа. Онази вечер от преди пет години още го преследваше. И по-рано му беше заповядвано да убива — но винаги тайно, тихо. Никога дотогава не беше получавал такива целенасочено ужасни нареждания.

Убивай, руши и си проправи път към краля. Нека те видят да правиш това. Остави свидетели. Ранени, но живи…

— … и точно тогава той се закле да ми служи, докато съм жив — завърши Тоок. — С мене е оттогава.

Слушателите му се обърнаха към Сет.

— Вярно е — рече той, както му беше заповядано по-рано. — Всяка дума от казаното е вярна.

Тоок се усмихна. Не се чувстваше неудобно от Сет; явно смяташе подчинението му за нещо естествено. Може би затова щеше да остане негов господар по-дълго от другите.

— Добре — рече Тоок. — Ой трябва да върви. Трябва да тръгна утре рано. Много места за гледане, много пътища за преброждане…

Обичаше да се мисли за опитен пътешественик, макар — доколкото Сет разбираше — той просто обикаляше в широк кръг. В тази част на страната Бав имаше множество малки мини и следователно — селца. Тоок вероятно беше идвал тук преди години, но мините привличаха много временни работници. Нямаше вероятност да го запомнят, освен ако някой не обърнеше внимание на страшно разкрасените му истории.

Разкрасени или не, другите миньори явно бяха жадни за още. Те настояваха Тоок да продължи, предложиха му питие и той скромно склони.

Сет седеше кротко, със свити крака, с длани в скута, кръвта капеше от ръката му. Знаеха ли паршендите на какво го обричат, като хвърлиха неговия Клетвен камък, когато напуснаха Колинар през онази нощ? От Сет се изискваше да го намери, после застана край пътя и се зачуди дали ще го намерят и екзекутират — надяваше се на това — докато преминаващ търговец прояви загриженост и се поинтересува от него. По това време Сет беше останал само по набедрена препаска. Честта му го беше принудила да се отърве от белите дрехи, понеже в тях по-лесно щяха да го разпознаят. Трябваше да се опази жив, за да страда.

След кратко обяснение без уличаващи подробности, Сет се озова отзад в колата на търговеца. Търговецът — човек на име Авадо — беше достатъчно разумен да схване, че след смъртта на краля отношението към чужденците може да се влоши. Той стигна до Я Кевед, без да узнае, че е приютил убиеца на Гавилар и го е направил свой слуга.

Алетите не потърсиха Сет. Заключиха, че печално известният „Убиец в бяло“ се е оттеглил с паршендите. Вероятно очакваха да го открият сред Пустите равнини.

Миньорите най-сетне се отегчиха от все по-завалените приказки на Тоок. Взеха си довиждане, пренебрегнаха явните намеци, че още една бира ще помогне да разкаже най-великата си история: за времето, когато е срещнал самата Нощна пазителка и е откраднал от нея една сфера, която свети в мрака с черна светлина. Тази история винаги притесняваше Сет, понеже му напомняше за странната черна сфера, която Гавилар му даде. Скрил я беше внимателно в Я Кевед. Не знаеше какво представлява, но не искаше да рискува някой господар да му я вземе.

Щом никой не предложи на Тоок ново питие, той неохотно се изсипа от стола, махна на Сет да го последва и излезе от кръчмата. Улицата беше тъмна. Желязна сила имаше истински градски площад, няколкостотин къщи и цели три кръчми. Това беше едва ли не метрополис за мащабите на страната Бав — тази малка, обикновено пренебрегвана ивица земя току на север от планините край Силнасен. На теория това беше част от Я Кевед, но дори и тукашният върховен принц гледаше да стои по-далеко.

Сет следваше господаря си по улиците към най-бедния квартал. Тоок беше твърде стиснат, та да наеме стая в хубавата или поне в приличната част на някой град. Сет погледна през рамо и си пожела вече да е изгряла Втората сестра — на изток я наричаха Номон — та да има малко повече светлина.

Пияният Тоок се препъна, после падна на улицата. Сет въздъхна. Нямаше да е първата нощ, в която мъкне господаря към постелята у дома. Коленичи да го вдигне.

Застина. Нещо топло се стичаше под тялото на господаря му. Едва тогава забеляза ножа в шията на Тоок.

Сет веднага застана нащрек, защото от уличката се промъкнаха шайка разбойници. Единият вдигна ръка, в която на звездната светлина проблесна нож, и се подготви да го хвърли по Сет. Сет се напрегна. В кесията на Тоок имаше заредени сфери, от които той можеше да приеме светлина.

— Чакайте — прошепна друг разбойник.

Мъжът с ножа спря. Другарят му приближи и огледа Сет.

— Този е шин. Няма да нарани и кремлинг.

Останалите издърпаха трупа в уличката. Онзи с ножа пак замахна.

— Все пак може да вика.

— Защо не вика тогава? Ой ти казва, безобидни са. Почти като паршите. Може да го продадем.

— Може би. Той е уплашен. Глей го.

— Ела насам — рече първият разбойник и махна на Сет да се приближи.

Той се подчини и влезе в уличката, внезапно осветена от сферите във вече отворената от разбойниците кесия на Тоок.

— В името на Келек — рече разбойникът — не си струваше труда. Шепа чипове и две марки, няма и един броам у тоя.

— Ой ти казва — настоя първият. — Можем да продадем тоя приятел като роб. Хората обичат шинските слуги.

— Той е просто дете.

— Ами. Те всичките така си изглеждат. Ей, кво имаме тука? — мъжът измъкна едно проблясващо камъче с размера на сфера от ръката на разбойника, който броеше парите. Беше съвсем обикновено, просто парче скала с няколко кварцови кристалчета и ръждива желязна жилка от едната страна. — Това пък какво е?

— Нищо не струва — каза някой.

— Длъжен съм да Ви осведомя — тихо продума Сет — че Вие държите моя Клетвен камък. Докато той е във Ваше притежание, Вие сте мой господар.

— Какво? — рече един от разбойниците и стана.

Първият стисна камъка в юмрук и тревожно огледа другарите си. После върна очи към Сет.

— Твой господар? Какво именно значи това, с точни думи и всичко?

— Трябва да Ви се подчинявам — отвърна Сет. — За всичко, макар че не ще мога да изпълня заповед да се самоубия. — Не можеха да му заповядат и да предаде меча си, но сега нямаше нужда това да се споменава.

— Ще ми се подчиняваш? — попита разбойникът. — Искаш да кажеш, ще правиш каквото Ой каже?

— Да.

— Всичко, което Ой каже?

Сет затвори очи.

— Да.

— Виж ти, не е ли това интересно — рече замислено мъжът. — Интересно нещо наистина.