Пътят на кралете (Том I)

Пролог Да убиеш

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, бе облечен в бяло в деня, когато щеше да убие крал. Бялото облекло беше в традицията на паршендите, чужда за него. Но той постъпи както повеляваха господарите му и не поиска обяснение.

Седеше в голямо каменно помещение, нажежавано от огромни мангали, които хвърляха ярка светлина върху пируващите и образуваха по кожата им капчици пот, а те танцуваха, пиеха, викаха, пееха и пляскаха. Някои падаха със зачервени лица по пода — пирът им идваше в повече, стомасите им се оказваха слаби мехове. Приличаха на мъртви, поне докато приятелите им не ги отнасяха от празничната зала в приготвените легла.

Сет не се поклащаше в ритъма на барабаните, не пиеше сапфирено вино и не стана да танцува. Седеше на пейка в дъното, тих слуга в бяла роба. Малцина на пира по случай подписването на договора го забелязаха. Беше само слуга, а и хората от народа шин лесно можеха да бъдат подминати. Повечето тук, на изток, смятаха рода на Сет за кротък и безобиден. Общо взето, имаха право.

Барабаните подеха нов ритъм. Ударите разтърсиха Сет като четири туптящи сърца, изтласкващи вълни невидима кръв из залата.

Господарите на Сет — презирани от жителите на по-цивилизованите кралства като диваци — седяха на свои маси. Кожата им беше черна, изпъстрена тук-там с червено. Наричаха ги паршенди, бяха сродни на по-кротките робски племена, познати в по-голямата част от света като парши. Странно. Те самите не се назоваваха паршенди — това беше алетското им название. Приблизително означаваше „мислещи парши“. Явно никой не приемаше това като обида.

Паршендите бяха довели музикантите. Първо светлооките алети се поколебаха. За тях барабаните бяха груби инструменти за прости тъмнооки хора. Но виното погубваше и традицията, и приличието, и сега алетските първенци танцуваха в забрава.

Сет се изправи и започна да си проправя път през помещението. Пиршеството бе траяло дълго; дори кралят се беше оттеглил преди часове. Но мнозина все още празнуваха. Както вървеше, Сет беше принуден да заобиколи Далинар Колин, родния брат на краля, който се беше проснал пиян върху малка масичка. Застаряващият, но все още як мъж продължаваше да отпъжда с махване на ръка онези, които опитваха да го накарат да си легне. Къде ли беше Ясна, дъщерята на краля? Неговият син и наследник Елокар седеше на високата трапеза и водеше празненството в отсъствието на баща си. Разговаряше с двама мъже — тъмнокож азиш със странно парче светла кожа на лицето и слабоват човек с вид на алет, който все се озърташе през рамо.

Сътрапезниците на престолонаследника нямаха значение. Сет се държеше далеч от него, до стените, и подмина барабанистите. Около тях из въздуха се стрелкаха музикални духчета и приемаха формата на въртящи се прозрачни панделки. Когато Сет подмина барабанистите, те го забелязаха. Скоро щяха да се оттеглят заедно с всички останали паршенди.

Не личеше да са обидени. Не личеше да са ядосани. И при все това щяха да нарушат договора, който беше в сила едва от няколко часа. Нямаше смисъл. Но Сет не задаваше въпроси.

Към края на помещението той премина край редици нетрепващи лазурни светлини, които изникваха в ъгъла между стената и пода. В тях имаше сапфири, заредени със Светлина на Бурята. Богохулно. Как можеха хората по тези земи да ползват нещо толкова свято просто за осветление? И по-лошо — за алетските учени се говореше, че са близо до създаването на нови Вълшебни мечове. Сет се надяваше това да е просто самозалъгване и хвалби. Защото, ако наистина се случеше, светът щеше да се промени. Вероятно така, че хората във всички страни — от далечния Тайлена до извисяващата се Я Кевед — щяха да говорят алетски на децата си.

Величави хора бяха тези алети. Дори и когато бяха пияни, у тях имаше естествено благородство. Високи и добре сложени, мъжете носеха тъмни копринени дрехи, закопчани от двете страни на гърдите и изкусно избродирани със злато и сребро. Всеки от тях приличаше на генерал на бойното поле.

Жените бяха още по-великолепни. Носеха пищни копринени рокли, плътно прилягащи, ярките им цветове — в контраст с предпочитаните от мъжете тъмни тонове. Левият ръкав на всяка рокля беше по-дълъг от десния и покриваше ръката. Алетите имаха странно чувство за благоприличие.

Чисто черните си коси вдигаха на върха на главата или в сложни плитки, или на свободни вълни. Вплитаха често златни панделки или орнаменти и скъпоценни камъни, които бляскаха със Светлината на Бурята. Красиво. Богохулно, но красиво.

Сет напусна залата за празненства. Веднага прекрачи прага на Просешкия пир. Това беше алетска традиция — зала, където някои от най-бедните мъже и жени в кралството получаваха пир в допълнение на тържеството на краля и неговите гости. Някакъв мъж с дълга сиво-черна брада се беше проснал на вратата с глупава усмивка, но Сет не можа да прецени дали е от виното или от слабоумие.

— Виждал ли си ме? — попита човекът завалено. Изсмя се и започна да ломоти неразбираемо, като се протягаше за винения мях. Значи все пак беше от пиенето. Сет бързо отмина и продължи покрай редица статуи на Десетте Вестителя от древното воринско богословие. Йезерезе, Иши, Келек, Таленат. Преброи ги един по един и осъзна, че са само девет. Очевидно липсваше един. Защо статуята на Шалаш беше премахната? За крал Гавилар се говореше, че е много ревностен в своето воринско преклонение. Прекалено отдаден според разбиранията на някои хора.

Коридорът извиваше надясно и вървеше по периметъра на куполовидния дворец. Намираха се на кралския етаж, на две нива от земята, и бяха заобиколени от каменни стени, каменен таван и каменен под. Това беше богохулно. Камъкът не беше нещо, което да газиш. Но какво можеше да стори той? Беше Неверен. Правеше каквото господарите му искаха.

Днес исканията им включваха и това да е облечен в бяло. Свободни бели панталони, привързани с въже на кръста, а над тях отворена отпред тънка риза с дълги ръкави. У паршендите бялото облекло беше традиционно за убиец. Сет не беше попитал защо, ала господарите му обясниха.

Бяло за дързост. Бяло, за да не се сливаш с нощта. Бяло за предупреждение.

Защото, ако ще убиваш човек, то полага му се да види, че идеш.

Сет свърна надясно и пое по коридора, водещ право към покоите на краля. По стените горяха фенери, светлината им не го удовлетворяваше — бяха като редичка яхния след дълги пости. Около фенерите танцуваха огнени духчета, подобни на едри насекоми само от замръзнала светлина. За него фенерите бяха безполезни. Посегна да вземе кесията си и съдържащите се в нея сфери, но се поколеба, щом съзря напред още от сините светлини — чифт лампи със Светлината на Бурята висяха от стената, а в сърцата им грееха бляскави сапфири. Сет се приближи до едната и се пресегна да обхване с ръка обвития в стъкло скъпоценен камък.

— Ей, ти! — извика някой на алетски. В началото на другия коридор стояха двама стражи. Двойна стража, понеже тази нощ в Колинар имаше чуждоземни диваци. Вярно, предполагаше се, че сега диваците са съюзници. Ала съюзите можеха да излязат празна работа.

Този нямаше да изтрае и час.

Сет наблюдаваше приближаването на двамата стражи. Носеха копия; не бяха светлооки и затова им бяха забранени мечовете. Но оцветените в синьо брони бяха украсени, както и шлемовете. Трябва да бяха тъмнооки, но от висшите рангове на гражданите, с почетни места в кралската гвардия.

Предният страж спря на няколко стъпки от Сет и замахна с копието си.

— Отивай си, това място не е за тебе. — Имаше светложълтеникава алетска кожа и тъничък мустак, който обикаляше цялата му уста и се сливаше с брадичката.

Сет не помръдна.

— Е? — рече стражът. — Какво чакаш?

Сет вдиша дълбоко, извиквайки Светлината на Бурята. Тя потече в него, изливайки се от двойката сапфирени лампи на стените, сякаш всмукана от дълбокото му вдишване. Светлината на Бурята забушува в него и коридорът изведнъж притъмня като хълм, над който слънцето е скрито от преминаващ облак.

Сет можеше да почувства нейната топлина, нейния гняв, подобно на буря, влята направо във вените му. Мощта й бе живителна, ала опасна. Подтикваше го да действа, да се движи, да напада.

Сдържайки дъха си, той прегърна Светлината. Все още можеше да усети как тя се процежда навън. Светлината на Бурята можеше да се задържи кратко, едва за няколко минути. Изтичаше, понеже човешкото тяло беше твърде пропусклив съсъд. Чувал бе, че Пустоносните били способни да я задържат напълно. Но нима те съществуваха? Наказанието му заявяваше, че не съществуват. Честта му изискваше да съществуват.

Пламтящ от свещена енергия, Сет се обърна към стражите. Те видяха как от него изтича Светлина на Бурята, струйки от нея се виеха от кожата му като светещ дим. Водещият страж примигна и се свъси. Сет беше сигурен, че човекът не е виждал подобно нещо преди. Сет беше убивал всеки газещ по камъка, който беше виждал какво може да стори — доколкото му беше известно.

— Какво… какво си ти? — Гласът на стража беше изгубил увереността си. — Дух или човек?

— Какво съм аз? — прошепна Сет и малко Светлина се процеди от устните му, докато гледаше по коридора край стража. — Аз съм този, който… съжалява.

Сет трепна, Оттласквайки се към една далечна точка надолу по коридора. Светлината на Бурята избухна в него като проблясък, охлади кожата му и земята веднага престана да го привлича надолу. Обратното — той беше притеглен към онази точка — като че ли нейната посока внезапно бе станала за Сет долу.

Това беше Основно Оттласкване, първият от трите вида Оттласкване. Даваше му способността да манипулира онова, което държеше хората върху земята, било то сила, дух или божество. Чрез това Оттласкване можеше да прикрепва хора или предмети към различни повърхности или да ги отправя в разни посоки.

От гледната точка на Сет сега коридорът беше дълбока шахта, в която той падаше, а двамата стражи стояха на една от стените. Те бяха ужасени, когато краката на Сет ги удариха — всеки с по един крак в лицето — и ги отхвърлиха. Сет отмести поглед и се Оттласна на пода. От него струеше Светлина. Подът на коридора отново стана долу и той се приземи между двамата стражи, дрехите му проскърцаха и от тях се посипа скреж. Изправи се и започна да призовава своя Вълшебен меч.

Единият от стражите затърси копието си. Сет се пресегна надолу и докосна рамото на войника, докато гледаше нагоре. Съсредоточи се върху една точка над него, повели на Светлината да излезе от неговото тяло и да влезе в стража и Оттласна горкия човек към тавана.

Стражът изскимтя от ужас, когато за него горе стана долу. Светлината очерта контурите му, той се блъсна в тавана и изпусна копието си. То не беше пряко Оттласнато и изтрополи по пода край Сет.

Да убиеш. Това беше най-големият от греховете. Ала ето го Сет Неверния, богохулно гази върху камък, използван за градеж. И това нямаше да спре. На Неверния беше забранено да отнема само един живот. Своя собствен.

На десетия удар на сърцето Вълшебният меч падна в очакващата го ръка на Сет. Той се образува като от мъгла, по дължината на метала проблясваха водни капки. Неговият Вълшебен меч беше дълъг и тънък, заострен от двете страни, по-малък от повечето други. Сет замахна с него, проряза линия в каменния под и премина през шията на втория страж.

Както винаги, Вълшебният меч уби странно; макар да преминаваше леко през камък, стомана или какъв да е неодушевен предмет, металът се замъгляваше при допира с жива кожа. Премина през шията на стража без следа, ала щом това се случи, очите на човека запушиха и загоряха. Почерняха, обърнаха се навътре и той падна напред, мъртъв. Вълшебният меч не режеше жива плът; той прекъсваше самата душа.

Горе първият страж остана бездиханен. Успял беше да застане на крака, ако и да бяха побити в тавана на коридора.

— Мечоносец! — викна той. — Мечоносец напада залата на краля! На оръжие!

Най-после, помисли Сет. Начинът, по който той използваше Светлината, беше неизвестен на стражите, но те разпознаваха Вълшебен меч, щом го зърнеха.

Сет се наведе и взе падналото отгоре копие. При това изпусна дъха, който сдържаше от поемането на Светлината на Бурята насам. Поддържаше го дотогава, но двете лампи нямаха много Светлина, така че скоро щеше да му се наложи да диша отново. Вече не сдържаше дъха си и Светлината започна да се оттича по-бързо.

Сет опря дръжката на копието в пода, после погледна нагоре. Стражът горе спря да вика, широко отвори очи, когато краищата на ризата му взеха да се обръщат надолу, щом земята под него възвърна надмощието си. Издигащата се от тялото му Светлина трепна.

Сведе очи към Сет. Към копието, което сочеше право към сърцето му. От каменния таван наоколо изпълзяха виолетови духчета на страха.

Светлината свърши. Стражът падна. Завика, когато удари копието и то прониза гърдите му. Сет остави копието да падне с приглушено тупване, понесено към земята от гърчещото се в края му тяло. С Вълшебния меч в ръка той зави по един страничен коридор, следвайки картата, която беше запаметил. Надзърна иззад ъгъла и се долепи до стената, тъкмо когато група стражи стигнаха при мъртъвците. Новодошлите веднага започнаха да викат и тревогата се разнесе нататък.

Нарежданията бяха ясни. Да убие краля, но да го видят как прави това. Нека алетите знаят, че идва, и да знаят какво прави. Защо? Защо паршендите склониха на този договор, само за да изпратят убиец в нощта на подписването му?

Тук, по стените на коридора, грееха повече скъпоценни камъни. Крал Гавилар обичаше пищната показност и не можеше да знае, че оставя източници на сила, които Сет да използва при своите Оттласквания. Нещата, които Сет вършеше, не бяха виждани от хилядолетия. От онези времена почти нямаше истории, а легендите бяха ужасяващо неточни.

Сет отново надникна в коридора. Един от стражите на пресечката го съгледа и взе да сочи и да крещи. Сет се постара стражите да го огледат добре и се отдръпна. Докато тичаше, вдъхна дълбоко и пое Светлина от лампите. От нея тялото му оживя, скоростта му се увеличи, мускулите му пращяха от енергия. Вътре в него Светлината стана буря; кръвта забумтя в ушите му. Беше едновременно страховито и прекрасно.

Два коридора надолу, един встрани. Той рязко отвори вратата на някакъв склад и се позабави за миг — тъкмо колкото един от стражите да завие зад ъгъла и да го види — преди да се шмугне в стаята. Подготвяйки се за Пълно Оттласкване, той вдигна ръка и призова Светлината на Бурята да се влее в нея и така кожата му заблестя ярко. После замахна към рамката на вратата, пръскайки я с бяла светлина като боя. Затръшна вратата, точно когато стражите пристигнаха.

Светлината на Бурята задържаше вратата на място със силата на сто ръце. Пълното Оттласкване обвързваше предметите един с друг и ги държеше здраво, докато Светлината свършеше. За създаването му отиваше повече време, отколкото за Основното Оттласкване, и източваше Светлината на Бурята много по-бързо. Дръжката на вратата се разтресе, после дървото започна да пращи, щом стражите се хвърлиха с цялата си тежест, а някой се провикваше за брадва.

Сет прекоси помещението с отривисти крачки, заобикаляйки складираните загърнати мебели. Мебелите бяха с червени тапицерии и скъпа тъмна дървесина. Стигна далечния край и — подготвяйки се за поредното богохулство — вдигна Вълшебния меч и направи хоризонтален разрез в тъмносивия камък. Камъкът се сряза лесно; Вълшебният меч можеше да пререже всеки неодушевен предмет. Последваха два вертикални среза и още един долу, отделяйки голям квадратен блок. Сет притисна ръката си в него и заповяда на Светлината да се влее в камъка.

Зад него вратата почна да се пропуква. Погледна през рамо и се съсредоточи върху тресящата се врата, Оттласквайки каменния блок в тази посока. Върху дрехите му кристализира скреж — Оттласкването на нещо толкова едро изискваше много Светлина на Бурята. Вихрушката вътре в него стихна — като ураган, укротен в ръмеж.

Пристъпи встрани. Грамадният каменен блок се разтресе при плъзването си в стаята. Преместването му би било невъзможно по нормален начин. Собствената му тежест щеше да го задържи върху камъните долу. Ала сега тъкмо тя го изтегли от тях; за камъка сега вратата на помещението беше долу. С дълбок стържещ звук каменният блок се отдели от стената и загромоли във въздуха, прегазвайки мебелите.

Войниците най-сетне разбиха вратата, с препъване влязоха в стаята и тъкмо тогава огромният блок се стовари върху тях.

Сет загърби ужасния звук на виковете, разцепването на дървото, трошенето на кости. Той сведе глава, пристъпи през новата дупка и излезе в коридора оттатък.

Ходеше бавно, привличаше Светлина от лампите, край които минаваше. Тя се вливаше в него и възпламеняваше нова буря вътре. Лампите гаснеха и коридорът притъмня. В края му имаше солидна дървена врата и докато Сет приближаваше, от зидарията почнаха да се измъкват духчета на страха — лепкави пурпурни клъбца, които се насочваха към вратата. Бяха привлечени от изпитвания от хората оттатък ужас.

Сет отвори вратата и влезе в последния коридор към покоите на краля. Край пътеката бяха наредени високи червени керамични вази, а между тях стояха нервни войници. Бяха от двете страни на дълъг тесен килим. Той бе червен като кървава река.

Копиеносците в началото на коридора не го дочакаха да се приближи. Потеглиха в тръс и вдигнаха късите си метателни копия. Сет замахна с ръка встрани и насочи Светлина на Бурята в рамката на вратата, използвайки третия и последен тип Оттласкване — Обратното Оттласкване. То действаше различно от другите две. Не караше рамката да излъчва Светлина — напротив — изглежда, сякаш привличаше околната Светлина вътре в нея, придавайки й странна полусянка.

Войниците метнаха копията, а Сет остана неподвижен, с ръка върху рамката на вратата. Обратното Оттласкване изискваше той да е в постоянен допир, но отнемаше сравнително малко Светлина на Бурята. През това време всичко, което се приближаваше към него — особено по-леките предмети — биваше привлечено към самото Оттласкване.

Копията в полет промениха посоката си, разделиха се около него и се забиха в дървената рамка. Когато усети удара, Сет скочи във въздуха и се Оттласна към дясната стена, а стъпалата му шляпнаха върху камъка.

Той веднага преобърна перспективата си. В неговите очи не той, а войниците стояха на стената и кървавочервеният килим се стелеше между тях като дълъг гоблен. Сет се стрелна надолу по коридора, удряйки с Вълшебния меч, сечейки през шиите на двама мъже, които бяха хвърлили копията по него. Очите им изгоряха и те рухнаха.

Останалите стражи в коридора започнаха да изпадат в паника. Някои опитаха да го нападнат, други крещяха за още подкрепления, докато трети се свиваха ужасени пред него. Нападателите бяха в затруднение — бяха дезориентирани от странното положение да удрят по някого, който виси на стената. Сет посече няколко, после се завъртя във въздуха, сви се на кълбо и се Оттласна отново на пода.

Приземи се сред войниците. Напълно обкръжен, но с Вълшебния меч в ръка.

Според легендата, първо Сияйните рицари носели Вълшебни мечове преди безброй векове. Дарове от техния бог, които им позволявали да се сражават с чудовища от скала и пламък, високи десетки стъпки — врагове с горящи от омраза очи. Пустоносните. Когато кожата на врага ти е корава като самия камък, стоманата е непотребна. Изисква се нещо божествено.

Сет се изправи, белите му дрехи се гънеха, стискаше здраво челюсти, заради греховете, които извършваше. Замахна, оръжието му проблясваше с отразена светлина от лампите. Елегантни, широки махове. Трима от войниците, един подир друг. Не можеше нито да запуши уши и да не чува виковете след това, нито да не гледа как мъжете падат. Рухваха около него като играчки, съборени от небрежното подритване на някое хлапе. Ако Острието докоснеше гръбнака на човек, той умираше с горящи очи. Ако прережеше вътрешността на крайник, убиваше крайника. Един войник с олюляване се отдалечи от Сет, а ръката му непотребна се поклащаше от рамото. Повече нямаше да може да я чувства или да я използва.

Сет сведе Вълшебния си меч, застанал сред труповете с изпепелените очи. Тук, в Алеткар, хората често говореха за легенди — за трудно спечелената победа на човешкия род над Пустоносните. Но когато оръжията, създадени да се борят с кошмарите, бяха обърнати срещу обикновените войници, човешкият живот наистина се обезцени.

Сет се обърна и продължи по пътя си, обутите му в чехли крака стъпваха по мекия червен килим. Вълшебният меч блестеше сребърен и чист, както винаги. Когато човек убиваше с Острие, кръв нямаше. Това приличаше на знак. Вълшебният меч беше просто инструмент; не можеше да бъде обвиняван за убийствата.

Вратата в края на коридора рязко се отвори. Сет застина, когато групичка войници се втурна навън, тикайки мъж в кралски одежди, чиято глава беше приведена, сякаш за да избегне стрели. Войниците бяха в тъмносиньо, цвета на Кралската гвардия, и труповете не ги накараха да спрат и да се помайват. Бяха подготвени за това, което един Мечоносец може да стори. Отвориха една странична врата и изтикаха повереника си през нея, като неколцина сведоха копията си към Сет, докато излизаха назад.

От покоите на краля пристъпи друга фигура; човекът носеше блестяща синя броня, изработена от плавно застъпващи се плочки. За разлика от обикновените ризници обаче, в свръзките на тази не се забелязваше кожа или оплетка — само по-малки плочици, които прилягаха с майсторска точност. Бронята беше красива, синьото беше подчертано със златни ивици по краищата на всяка плочка, шлемът беше украсен с три вълнички рогоподобни крилца.

Вълшебна броня, обичайното допълнение към Вълшебния меч. Новодошлият носеше и меч — огромен, цели шест стъпки Вълшебен меч; по дължината на острието имаше шарка във вид на огнени езици; оръжие от сребрист метал, което блестеше и сякаш светеше със собствена светлина. Оръжие, предназначено да посича божества на мрака, по-голямо подобие на носеното от Сет.

Сет се поколеба. Не разпозна бронята; не беше предупреден, че ще се изправи пред подобна задача и не му беше дадено нужното време да се запознае с различните набори Брони и Остриета, притежавани от алетите. Но с Броненосеца той трябваше да се справи, преди да продължи с преследването на краля; не можеше да остави такъв противник зад гърба си.

Освен това един Броненосец можеше да го победи, да го убие и да сложи край на злощастния му живот. Неговите Оттласквания нямаше да подействат пряко върху някой с Вълшебна броня, а Бронята щеше да укрепи човека, да го направи по-силен. Честта на Сет не би му позволила да изостави мисията си или да потърси смъртта. Но, ако смъртта дойдеше, той щеше да я приветства.

Броненосецът нападна и Сет се Оттласна встрани по коридора, скочи със завъртане и кацна на стената. Заигра назад, Острието в ръката му беше в готовност. Броненосецът зае нападателна поза — в една от популярните тук, в Изтока, позиции от фехтовката. Движеше се далеч по-сръчно, отколкото можеше да се очаква от човек в такава солидна броня. Вълшебната броня беше специална, древна, магическа като съответното Острие.

Броненосецът удари. Сет се стрелна встрани и се Оттласна на тавана, а Броненосецът проряза стената с Острието си. Сет изпита тръпка от борбата, метна се напред и удари надолу небрежно — опита да уцели шлема на Броненосеца. Мъжът се сведе, застана на коляно и Острието на Сет посече въздуха.

Сет скочи назад, когато Броненосецът замахна с Острието си нагоре и проряза тавана. Самият Сет не притежаваше Броня, а и не го беше грижа за това. Оттласкванията му пречеха на скъпоценните камъни, които захранваха Вълшебната броня, и той трябваше да избира едното или другото.

Щом Броненосецът се обърна, Сет затича по тавана. Както очакваше, Броненосецът отново се завъртя и Сет с претъркулване скочи встрани. Разгъна се, стрелна се и се Оттласна пак на пода. Завъртя се и кацна зад Броненосеца. Стовари Острието върху незащитения гръб на противника.

За нещастие, Вълшебната броня даваше едно основно предимство — можеше да блокира удара на Вълшебен меч. Оръжието на Сет удари силно, паяжинка от пукнатини се разпростря по гърба на бронята и от тях започна да се процежда Светлина на Бурята. Вълшебната броня не се нащърбваше и огъваше като обикновен метал. Сет трябваше да удари Броненосеца на същото място поне още веднъж, за да пробие.

Сет затанцува извън обсега на обърналия се гневно Броненосец, който опита да посече коленете му. Бурята вътре в Сет му даваше множество предимства, включително способността да се възстановява от малки рани. Но тя не можеше да възстанови крайниците, погубени от Вълшебен меч.

Обиколи Броненосеца, подбра мига и се стрелна напред. Броненосецът се обърна пак, но Сет се Оттласна на тавана за ускорение. Профуча във въздуха, превъртя се в най-високата точка и незабавно отново се Оттласна на пода. Удари, докато кацаше, но Броненосецът се възстанови бързо и изпълни съвършен удар, който се размина със Сет на един пръст.

Мъжът беше опасно ловък с Острието. Много Броненосци се осланяха прекалено на силата на оръжието и бронята си. Този беше различен.

Сет скочи на стената и се нахвърли на Броненосеца с бързи, остри атаки, като нападаща змиорка. Броненосецът ги отклоняваше с дълги стремителни удари. Дългият му меч държеше Сет на разстояние.

Много се проточи!, рече си Сет. Успееше ли кралят да се измъкне, той щеше да се е провалил в задачата си, все едно колко хора е убил. Посегна да удари още веднъж, но Броненосецът го отблъсна. Всяка секунда от този бой добавяше още една за бягството на краля.

Време беше Сет да стане безмилостен. Хвърли се във въздуха, Оттласна се към другия край на коридора и падна с краката напред към противника. Обръщането на Броненосеца не закъсня, ала Сет се Оттласна надолу под ъгъл и падна веднага. Вълшебният меч изсвистя във въздуха над него.

Приземи се с приклякане и използва ускорението да се хвърли напред, изви се встрани, откъм страната, където бронята на противника му се беше пропукала. Нанесе мощен удар. Тази част от Бронята се разтресе и потекоха частици стопен метал. Броненосецът изстена, падна на коляно и вдигна ръка настрани. Сет замахна с крак към страната на мъжа и го отметна назад с подсилен от Светлината ритник.

Тежкият Броненосец се стовари върху вратата към кралските покои, разби я и падна вътре. Сет го остави и се шмугна през вратата вдясно, откъдето беше минал кралят. Коридорът и тук беше застлан със същата червена пътека, а лампите със Светлина по стените дадоха на Сет възможност да подхрани урагана в себе си.

У него отново заблестя енергия и той забърза. Ако успееше да напредне достатъчно, щеше да смогне да се справи с краля и после да се върне и да срази Броненосеца. Нямаше да е лесно. Пълното Оттласкване на вратата нямаше да го спре, а бронята щеше да му позволи да тича със свръхестествена бързина. Сет хвърли поглед през рамо.

Броненосецът не го следваше. Мъжът седеше в Бронята си и изглеждаше объркан. Сет едва го виждаше как стои на прага, заобиколен от натрошено дърво. Може би го беше наранил повече, отколкото мислеше.

Или може би…

Сет застина. Помисли за сведената глава на мъжа, изведен набързо с прикрито лице. Броненосецът все още не идваше след него. Беше толкова умел. Говореше се, че малцина могат да се мерят с Гавилар Колин с меча. Възможно ли бе?

Сет се обърна и забърза обратно, доверявайки се на инстинктите си. Щом го съзря, Броненосецът пъргаво скочи на крака. Сет затича по-бързо. Кое беше най-безопасното място за един крал? Да бяга, поверен в ръцете на неколцина стражи? Или защитен от Вълшебна броня, оставен на място и взет за някой телохранител?

Умно, каза си Сет, когато отпуснатият преди малко Броненосец зае нова бойна позиция. Сет нападна с нов устрем, въртейки Острието във вихър от удари. Броненосецът — кралят — агресивно ги отбиваше с широки и мощни движения. Сет се отдръпна от един такъв удар и долови полъха от оръжието, което премина току пред него. Изчисли следващия си ход, после се хвърли напред и премина под следващото замахване на краля.

Кралят очакваше нов страничен удар и се извърна, като предпазваше с мишницата си поразеното място в Бронята. Това остави на Сет пространство да претича край него и да влезе в кралските покои.

Кралят се завъртя и го последва, но Сет претича през разкошно обзаведеното помещение с протегната ръка, като докосваше мебелите, край които минаваше. Зареди ги със Светлина и ги Оттласна към една точка зад краля. Мебелите рухнаха, като че ли стаята се беше катурнала на една страна, кушетки, столове и маси се затъркаляха към изненадания крал. Гавилар направи грешката да ги накълца с Вълшебния си меч. Оръжието лесно проряза една кушетка, но парчетата от нея все пак удариха краля и го накараха да се запрепъва. После едно столче за крака го удари и го повали на земята.

Гавилар се претърколи встрани от падащите мебели и се хвърли напред, Бронята му изпускаше Светлина от напуканите места. Сет се съсредоточи, скочи във въздуха и при идването на краля се Оттласна назад и надясно. Стрелна се встрани от траекторията на удара му, после се Оттласна напред с две поредни Основни Оттласквания. От него сияеше Светлина на Бурята, а дрехите му замръзваха, докато се носеше към краля двойно по-бързо от нормалното падане.

Стойката на краля показваше изненада, когато Сет се стрелна във въздуха и с извъртане зави към него. Стовари Острието си върху шлема на краля, веднага се Оттласна към тавана и падна нагоре, удряйки се в каменния покрив. Беше се Оттласквал в твърде много посоки и с твърде голяма скорост и тялото му беше позагубило способността да ги следва, затова му беше трудно да каца с грация.

Долу кралят беше пристъпил назад в опит да заеме позиция за удар нагоре към Сет. Щитът му беше напукан, пропускаше Светлина, а Кралят стоеше така, че да пази поразената страна на бронята. Кралят приложи удар с една ръка, протягайки се към тавана. Сет веднага се Оттласна надолу, преценявайки, че атаката на краля ще го остави неспособен да върне меча си навреме.

Сет подцени противника. Кралят пристъпи в посоката на нападението на Сет, доверявайки се на шлема за облекчаване на удара. Тъкмо когато Сет удари шлема за втори път — и го разби — кралят стовари облечената си в ръкавица ръка в лицето му.

Ослепителна светлина блесна в очите на Сет в противовес на внезапната болка, която проряза лицето му. Всичко се замъгли, причерня. Болка.

Толкова много болка!

Закрещя, Светлината на Бурята бързо изтече от него и той се стовари върху нещо твърдо. Вратите към балкона. Още болка избухна в раменете му, сякаш някой го прониза със сто ками, той падна на земята, претърколи се и спря, а мускулите му трепереха. Ударът щеше да убие обикновен човек.

Няма време за болка! Няма време за болка! Няма време за болка!

Примигна, тръсна глава, светът беше неясен и тъмен. Ослепя ли? Не. Навън беше тъмно. Намираше се на дървения балкон; силата на удара го бе отхвърлила през вратите. Нещо тропаше. Тежки стъпки. Броненосецът!

Сет несигурно се изправи, всичко плуваше пред очите му. От едната страна на лицето му шуртеше кръв, от кожата му се надигаше Светлина и заслепяваше лявото му око. Светлината. Щеше да го излекува, ако можеше. Усети челюстта си откачена. Счупена? Беше изтървал Вълшебния си меч.

Тромава сянка премина пред него. Бронята на краля беше пропуснала толкова Светлина, че сега той ходеше трудно. Но идваше.

Сет извика, застана на колене, вля Светлина на Бурята в балкона и го Оттласна надолу. Около него въздухът замръзна. Бурята ревеше и се движеше надолу по ръцете му и в дървото. Оттласна го надолу, после повтори. Щом Гавилар пристъпи на балкона, Сет го Оттласна за четвърти път. Балконът се огъна под допълнителната тежест. Дървото изпращя и се напрегна.

Броненосецът се поколеба.

Сет Оттласна балкона надолу за пети път. Подпорите му се разтресоха и цялата конструкция се откъсна от сградата. Сет изкрещя през счупената си челюст и използва последната частица от Светлината на Бурята, за да се Оттласне към стената на сградата. Почна да пада нататък, подминавайки изумения Броненосец, после удари стената и се търкулна.

Изстена, докато лежеше на стената, после се изправи на крака. Чувстваше се слаб; беше изразходвал Светлината твърде бързо и беше пренапрегнал тялото си. Запрепъва се надолу по страната на сградата, приближавайки към разбитото място, като едва успяваше да остане прав.

Кралят все още се движеше. Вълшебната броня би предпазила човек от подобно падане, но дълго и окървавено парче дърво стърчеше от тялото на Гавилар на мястото, където тя беше пропукана по-рано от Сет. Сет коленичи и разгледа сгърченото от болка лице на мъжа. Силни черти, ъгловата челюст, черна, тук-там прошарена брада, удивително светли зелени очи. Гавилар Колин.

— Очаквах те… да дойдеш — рече кралят между стенанията.

Сет провря ръка под предницата на бронята и напипа връзките там. Те се развързаха, той откъсна предницата и разкри скъпоценните камъни във вътрешността й. Два се бяха пукнали и бяха изгорели. Три все още блестяха.

Занемял, Сет остро вдиша и пое Светлината.

Бурята отново забушува. От страната на лицето му се надигна още Светлина, която лекуваше поразената кожа и кости. Болката още беше силна; лечебните възможности на Светлината на Бурята далеч не бяха мигновени. Щяха да минат часове преди да се възстанови.

Кралят се прокашля.

— Можеш да кажеш… на Тайдакар… че е закъснял много…

— Не знам кой е той — отвърна Сет, изправяйки се, а думите се процедиха през счупената му челюст. Той протегна ръка настрани и отново призова Вълшебния си меч.

Кралят се смръщи.

— Кой тогава…? Рестарес? Садеас? Не съм и помислял…

— Моите господари са паршендите — рече Сет. Десет удара на сърцето минаха и Острието падна в ръката му, влажно от кондензацията.

— Паршендите ли? Няма смисъл. — Гавилар закашля, протегна треперещата си ръка към гърдите и затършува в някакъв джоб. Извади малка сфера, прикрепена на верижка.

— Трябва да я вземеш. Те не бива да я получат. — Изглеждаше замаян. — Кажи… кажи на брат ми… че трябва да намери най-важните думи, които човек може да каже…

Гавилар застина неподвижен.

Сет се поколеба, после коленичи и взе сферата. Беше особена, не приличаше на нито една видяна от него досега. Макар да беше съвсем тъмна, тя някак си светеше. Със светлина, която беше черна.

— Паршендите? — беше казал Гавилар. — Няма смисъл.

— Вече нищо няма смисъл — прошепна Сет и скри странната сфера. — Всичко се разпада. Съжалявам, кралю на алетите. Съмнявам се, че те е грижа. Поне сега вече не. — Той се изправи. — Най-малкото няма да ти се налага да гледаш как светът свършва заедно с нас.

Край тялото на краля Вълшебният му меч се материализира от мъглата и сега, когато господарят му беше мъртъв, изтрака по камъните. Струваше цяло състояние; кралства бяха загивали, докато хората се бореха да притежават един-единствен Вълшебен меч.

От двореца се разнесоха тревожни викове. Сет трябваше да върви. Но…

Кажи на брат ми…

За народа на Сет молбата на умиращия беше свещена. Взе ръката на краля, топна я в кръвта му и написа с нея на дървото: Братко, трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже.

С това Сет избяга в нощта. Остави Вълшебния меч на краля; не му беше потребен. Онзи, който Сет вече носеше, беше достатъчно проклятие.