Предисловие към Летописите на Светлината на Бурята

Калак заобиколи един скалист хребет и сепнато спря пред тялото на умиращ гръмолом. Грамадното каменно животно лежеше на една страна, подобните на ребра израстъци от гърдите му бяха прекършени и натрошени. По форма, чудовището приличаше на скелет, от гранитните му рамене израстваха неестествено дълги крайници. Дълбоко в стреловидното лице, като разпален вътре в камъка огън, горяха червените петна на очите. Те гаснеха.

Макар и след толкова столетия, близката среща с гръмолома накара Калак да потрепери. Ръцете на звяра бяха дълги колкото човек. По-рано Калак беше убиван от подобни ръце и не бе приятно.

Разбира се, да умреш рядко беше приятно.

Обходи съществото и почна да подбира пътя си през бойното поле по-внимателно. Равнината бе осеяна с безформени скали и камъни, край Калак се издигаха каменни стълбове, земята бе покрита с тела. Малко растения вирееха тук.

Каменистите ридове и могили носеха многобройни белези. Някои бяха просто разбитите, опустошени места, където се бяха сражавали Повелителите на стихиите. По-рядко се натъкваше на напукани коруби със странни форми, от които гръмоломите се бяха изтръгнали от камъка и се бяха включили в боя.

Много от телата край него бяха човешки; много не бяха. Кръвта се смесваше. Червена. Оранжева. Лилава. Нито едно от телата около него не помръдваше, ала във въздуха бе надвиснал неясен покров от звуци. Стенания от болка, плач от мъка. Не звучаха победоносно. Над редките обрасли места или над камарите горящи трупове се кълбеше дим. Дори някои части от скалите пушеха. Прахоносните добре си бяха свършили работата.

Но аз оцелях, помисли Калак и сложи ръка на гърдите си, докато бързаше към мястото на срещата. Този път наистина оцелях.

Беше опасно. Когато умря, го пратиха обратно, нямаше как. Когато преживя Опустошението, също се очакваше да се върне обратно. Да се върне на мястото, от което се ужасява. Да се върне при болката и огъня. А ако решеше просто… да не отиде?

Опасни мисли, може би предателски. Калак ускори крачка.

Мястото на срещата се намираше в сянката на грамадно скално образувание, издигащ се в небето шпил. Десетимата го бяха определили преди сражението, както правеха винаги. Оцелелите трябваше да се доберат до там. Странно, но само един от останалите очакваше Калак. Йезриен. Нима всички осем бяха загинали? Възможно беше. Този път битката беше тъй жестока, от най-лошите. Врагът ставаше все по-твърд.

Не. Калак се свъси, щом пристъпи в основата на шпила. Тук гордо стърчаха седем прекрасни меча, забити в камъка. Всеки от тях бе превъзходно и изкусно изработен, с плавна форма, нашарен с глифи и мотиви. Разпозна всички. Ако господарите им бяха умрели, Остриетата щяха да са изчезнали.

Силата на тези Остриета надхвърляше дори Вълшебните мечове. Бяха единствени по рода си. Скъпоценни. Йезриен стоеше вън от пръстена от мечове и се взираше на изток.

— Йезриен?

Фигурата в бяло и синьо погледна към Калак. Дори след толкова столетия Йезриен изглеждаше млад — като мъж, който едва навлиза в тридесетата си година. Късата му черна брада беше спретнато подрязана, макар финото му облекло да бе опърлено и зацапано с кръв. Той сключи ръце зад гърба си, докато се обръщаше.

— Какво има, Йезриен? — попита го Калак. — Къде са другите?

— Тръгнаха. — Гласът на Йезриен беше спокоен, дълбок, глас на владетел. От векове не бе носил корона, ала кралските му обноски си оставаха. Винаги изглеждаше така, сякаш знае какво да прави. — Може да го наречеш чудо. Този път умря само един от нас.

— Таленел — отвърна Калак. Само неговото Острие липсваше.

— Да. Загина, докато удържаше онзи проход при северния канал.

Калак кимна. Талн имаше склонността да избира привидно безнадеждни битки и да ги печели. При това беше склонен и да умира. Сега трябваше да е отново на мястото, където отиваха между Опустошенията. Кошмарното място.

Калак откри, че трепери. Кога ли беше станал толкова слаб?

— Йезриен, този път аз не мога да се върна — прошепна Калак, пристъпи по-нагоре и грабна ръката на другия. — Не мога.

Когато призна, Калак почувства как вътре в него нещо се пречупва. Колко бе продължило? Столетни, може би хилядолетни мъчения. Толкова беше трудно да си припомни. Онези огньове, куките, които всеки ден отново се впиваха в плътта му. Смъкваха кожата от ръката му, сетне прогаряха тлъстината и стигаха до костта. Можеше да долови миризмата. Всемогъщи, можеше да ги помирише!

— Остави меча си — рече Йезриен.

— Какво?

Йезриен кимна по посока на пръстена от оръжия.

— Бях избран да те чакам. Не бяхме сигурни, че си оцелял. Беше взето… решение. Време е Клетвеното съглашение да свърши.

Калак усети как го пронизва ужас.

— До какво ще доведе това?

— Ишар е уверен, че може да е достатъчно един от нас да продължи да се придържа към Клетвеното съглашение. Възможно е да сме в състояние да прекратим цикъла на Опустошенията.

Калак се взря в очите на безсмъртния крал. От някакви растения вляво от тях се виеше дим. Стенанията на умиращите ги преследваха. В очите на Йезриен Калак видя страдание и печал. Може би даже страх. Човек, който виси от ръба на скала на една тънка нишка.

Всемогъщи във висините, помисли Калак. И ти се прекърши, нали? С всички тях беше така.

Калак се извърна и тръгна настрани към нисък хребет, откъдето се виждаше част от бойното поле.

Имаше толкова много трупове, а сред тях ходеха живите. Мъже в прости облекла, понесли копия с бронзови остриета. Сред тях се открояваха другите, с блестящи лети брони. Отмина една групичка — четирима мъже, облечени в прокъсани жълтокафеви кожи или в долнопробни кожени гащи, се присъединиха към могъща фигура в красива сребриста и удивително сложна броня. Какъв контраст.

Йезриен пристъпи до него.

— Смятат ни за божества — прошепна Калак. — Разчитат на нас, Йезриен. Ние сме всичко за тях.

— Имат Сияйните. Това ще бъде достатъчно.

Калак поклати глава.

— Той няма да остане обвързан с това. Врагът. Ще намери начин да го заобиколи. Знаеш, че ще намери.

— Може би. — Кралят на Вестителите не даде повече обяснения.

— А Талн? — попита Калак. Горящата плът. Огньовете. Болката отново и отново, и отново…

— По-добре да страда един, отколкото да страдат десет — прошепна Йезриен. Изглеждаше толкова студен. Като сянката, която пада, когато топлината и светлината озаряват благородния и верния и отхвърлят черното му подобие.

Йезриен се върна при пръстена от мечове. Неговото Острие се очерта в ръцете му, изниквайки от мъглата, покрито с влага.

— Решено е, Калак. Ще следваме своите пътища и няма да се търсим един друг. Трябва да оставим нашите мечове. Клетвеното съглашение свършва сега. — Вдигна меча си и го заби в камъка при другите седем.

Йезриен се поколеба, вгледан в меча, после сведе глава и се извърна. Като че се срамуваше.

— Избрахме това бреме по своя воля. Е, значи, ако поискаме, можем да го изоставим.

— Какво да кажем на хората, Йезриен? — попита Калак. — Какво ще кажат те за този ден?

— Просто е — отвърна Йезриен, докато се отдалечаваше. — Казваме им, че най-сетне са победили. Съвсем лесна лъжа. Кой знае? Може пък да се окаже вярно.

Калак гледаше как Йезриен се отдалечава през опалената земя. Накрая призова своя меч и го поби в камъка при останалите осем. Обърна се и тръгна в противоположната на Йезриен посока.

И все пак не можа да се въздържи да погледне крадешком назад към пръстена от мечове и незаетото място в него. Там трябваше да е десетият меч.

Онзи от тях, който беше загубен. Когото бяха изоставили.

Прости ни, помисли Калак и тръгна.

Загрузка...