Първородните

52: Парадът

Бисиса и Емелайн излязоха за последен път от апартамента. И двете бяха натоварени с вързопи и чанти. Небето беше оловносиво, но поне не валеше.

Емелайн заключи грижливо вратата и прибра ключа в един от джобовете на коженото си палто.

Разбира се, никога вече нямаше да се върне тук и не след дълго ледът щеше да срути сградата. Но въпреки това залости вратата. Бисиса не каза нищо — тя би постъпила по същия начин.

На свой ред Бисиса провери няколко пъти дали е взела най-важната си вещ — малкия телефон, скътан във вътрешния джоб заедно с батериите от скафандъра.

След което се отправиха към Мичиган Авеню.

„Мичиган“, бетонен каньон, прокаран между почернели небостъргачи и затворени магазини, открай време бе тунел за ветровете и Емелайн и Бисиса извърнаха лица, за да запазят очите си от ледения вихър, идещ от север.

Но процесията вече се събираше: хиляди граждани, скупчени върху замръзналата кал, бавно оформяха колона. Бисиса изобщо не си бе представяла, че в Чикаго все още има толкова много хора. Виждаха се всякакви превозни средства, от каруци до елегантни файтони и едноместни каляски, в които бяха впрегнати яки, покрити с гъста козина и привикнали към северните условия коне. Дори градските конски трамваи се бяха подредили, готови за последен път да повозят пътници.

Повечето хора вървяха пеша, уловили за ръка децата или внуците си. Почти всички бяха навлекли дебелите си кожени дрехи, но някои бяха решили да отправят предизвикателство срещу настъпващата стихия и носеха най-хубавите си неделни облекла: виждаха се смокинги, дълги рокли и цилиндри. Дори градските проститутки бяха излезли на светло. С начервени устни, руж на бузите и разноцветни дрехи, изпод които се подаваха голите им крака, те се смееха вресливо и флиртуваха като палави птици. Над всичко това се носеше постоянна глъчка.

Парадът щеше да се предвожда от лъскава черна каляска, спряна пред хотел „Лексингтън“. В нея трябваше да се качат градските първенци, роднините и съюзниците на кмета Райс. Говореше се, че Томас Едисон също щял да бъде настанен в карета, изработена по негов проект, с отопление от преносим електрически генератор.

Каретата на Райс от лакирано дърво, украсена с черни панделки, беше в челото на колоната и Бисиса с изненада видя, че я тегли мамут. Животното очевидно беше неспокойно — повдигна глава и дългите му жълтеникави бивни щръкнаха във въздуха. Изплашените укротители започнаха да го налагат с тояги и мамутът нададе свиреп оглушителен рев, който отекна в прозорците на небостъргачите. „Страхотно шоу за Райс — помисли Бисиса, — стига чудовището да не реши да се разиграе“. Защото тогава от каретата щяха да останат само трески.

Всичко това бе само спектакъл и нищо повече и Бисиса се възхищаваше на Райс и съветниците му, че го бяха организирали по този начин. И за избора на датата. На Мир днес беше четвърти юли — според календарите, изработени от университетските астрономи.

Но този парад в чест на Деня на независимостта бе всъщност окончателното изоставяне на стария Чикаго. Тези хора не бяха празнуващи, а бежанци, и ги очакваше голямо изпитание, дълъг и мъчителен поход през покрайнините на града и на юг, с надеждата да открият своя нов дом отвъд ледовете. Дори сега имаше такива, които отказваха да се присъединят, престъпници и хедонисти, пияници и безделници, както и обикновени граждани, които просто се бяха заинатили и не искаха да изоставят домовете си. Никой не вярваше, че ще преживеят следващата зима.

Поне още известно време тук щеше да има живот. Но днешният ден бележеше края на цивилизования Чикаго. Зад несекващата човешка глъч Бисиса долавяше пукота на настъпващия лед.

Емелайн я отведе при тяхното място в процесията, сред порядъчни граждани, струпани зад първите няколко карети. Строени в каре барабанисти очакваха сигнал за началото, стиснали палките. Бяха с тънки кожени ръкавици.

Бързо откриха Хари и Джошуа. Хари, по-големият син, беглецът от семейството, се бе върнал да помогне на майка си да напусне града. И двамата бяха високи, слаби и мускулести, облечени в кожени дрехи и с лица, намазани с тюленова мас срещу студа. Приличаха на хора, свикнали със суровите условия на този нов свят. С тях, помисли си Бисиса, преходът нямаше да е толкова труден.

Джифорд Окър си проправи път през тълпата към тях. Беше се увил в огромно черно кожено палто и бе нахлузил килнат на една страна цилиндър. Носеше само малка раница, от която се подаваха навити на руло карти.

— Мадам Дът, госпожо Уайт. Радвам се, че ви открих.

— Много сте се натоварили, професоре — подметна игриво Емелайн. — Какви са тези документи?

— Звездни карти — отвърна той с твърд глас. — Истинското съкровище на нашата цивилизация. И няколко книги — о, какъв ужас, че не успяхме да евакуираме библиотеката! С всяка книга, изгубена сред ледовете, си отива и по малко от миналото ни. Що се отнася до личните ми вещи, имам роби носачи, които ще се погрижат за тях. Наричат се стажанти.

Поредната непохватна професорска шега. Бисиса се засмя любезно.

— Мадам Дът, знаете, предполагам, че Джейкъб Райс ви търси. Ще почака, докато процесията потегли. Но иска да отидете при него в каретата. Вече е взел там Абдикадир.

— Така ли? Мислех, че Абдикадир ще е с вас. — Абди бе започнал работа по няколко астрономически изследвания заедно със студентите на Окър.

Професорът поклати глава.

— Кметът винаги получава каквото иска.

— И какво всъщност иска?

Окър повдигна вежда.

— Мисля, че знаете. Да измъкне от вас всичко, което знаете за Александър и неговата империя. Копия от зората на историята и парни двигатели — признавам, че дори аз съм заинтригуван!

Тя се усмихна.

— Той да не мечтае за световно господство?

— Погледнете от негова страна на нещата — рече Окър. — Това е заключителният етап на един грандиозен проект, преместването от стария Чикаго в новия, дело, погълнало енергията му за много години. Джейкъб Райс все още е млад мъж, ентусиазиран и енергичен, и предполагам, трябва да сме доволни от това, защото инак едва ли бихме стигнали толкова далече. Но сега той търси ново предизвикателство.

— Светът е доста голям все пак — посочи Бисиса. — Има място за всички.

— Но не е безкраен — възрази Окър. — Връзките ни с народите от другата страна на океана трудно могат да се определят като приятелски. Райс не е Александър, убеден съм в това, но нито той, нито Великият цар биха се подчинили на чужда воля. Всъщност, знаете ли, може би има кауза, за която заслужава да се бием. Райс прие присърце това, което вие с Абдикадир казахте за бъдещето. И поиска от учените, и най-вече от мен, да потърсим начини да избегнем края на вселената — или, може би, да избягаме от нея.

— Брей! Наистина мисли с размах.

— И виждате ли, смята, че господството над целия свят е необходимата първа стъпка към това.

„И нищо чудно да се окаже прав — помисли Бисиса. — Ако единственият начин да се върнем на Земята е през Окото във Вавилон, битката за завладяването на града е неизбежна“.

Окър въздъхна.

— Проблемът е, че попаднеш ли под влияние на човек като Райс, измъкването е невъзможно. Трябваше да се сетя навреме. А за вас е време да решавате, Бисиса Дът — помислете какво искате.

Тя не се поколеба нито миг.

— Постигнах това, заради което дойдох тук. Сега трябва да се върна във Вавилон. От Вавилон пристигнах в този свят, там е и единствената връзка с дъщеря ми. И мисля, че трябва да отведа и Абдикадир. Дворът на Александър се нуждае от интелигентни хора като него.

Окър се замисли, после каза:

— Получихме много от вас, мадам Дът, не на последно място съзнание за мястото ни в тази чудна галерия от множествени вселени. Войните на Джейкъб Райс не са ваши войни, нито целите му съвпадат с вашите. Когато настъпи нужният момент, ще ви помогнем да се освободите от него. — Погледна Емелайн и синовете й и младежите кимнаха, че са на тяхна страна.

— Благодаря — отвърна трогната Бисиса. — Но какво ще стане с вас, професоре?

— Каменните основи на новата обсерватория в Ню Чикаго вече са положени. Това е моята мечта, нищо друго не ме интересува. — Той погледна към гъстите облаци над тях. — Знаете ли, понякога се чувствам привилегирован само задето попаднах тук, на Мир. Озовах се в съвсем друга вселена, в която мога да изучавам много и различни светове. Ако ме измъчва нещо, това е постоянно влошената видимост. С удоволствие бих се издигнал над облаците на Мир — бих отлетял например с някоя космическа платноходка до Луната или до другите светове. Не ми го побира умът как може да бъде постигнато подобно нещо, но след като Александър Велики използва парни машини, защо в Ню Чикаго да не погледнем към звездите? Какво смятате по въпроса? — Той се захили и изведнъж придоби съвсем момчешки вид.

Бисиса също се усмихна.

— Мисля, че идеята ви е чудесна.

Емелайн стискаше ръката на Хари.

— Хубаво де, вие си гледайте звездите. А аз искам само късче свободна от лед земя, в което и да е време. А що се отнася до бъдещето — петстотин години казвате? Че тогава нито мен, нито момчетата ми ще ни има. Мисля, че е достатъчно далече.

— Мъдра жена — съгласи се Окър.

Изсвири ловен рог.

Сред тълпата се надигнаха възторжени викове. Мъже, жени и деца се размърдаха, нарамили багажа си. Зацвилиха коне. Множеството закрачи по калната улица.

Блеснаха светлини и заслепиха Бисиса. Огромни прожектори, качени на небостъргачите, озаряваха стените, по които бяха накачени звездни флагове. Възгласите станаха по-силни.

— Украсата е от световното изложение — обясни засмяна, но през сълзи, Емелайн. — Имам доста резерви спрямо Джейкъб Райс, но не мога да отрека, че действа със стил! Какъв красив начин да се каже последно сбогом!

Барабанистите подхванаха ритъм, подходящ за парадна стъпка. Мамутът на Райс изрева още веднъж и бавно пое напред. Тълпата бе толкова скупчена, че трябваше да изминат няколко минути, преди редицата на Бисиса и Емелайн да потегли по Мичиган Авеню към парка „Джаксън“. От двете страни на колоната яздеха войници, въоръжени с копия и пушки и с жълти превръзки на ръкавите — те трябваше да пазят хората от дивите животни. Дори жълтеникавите трамваи задрънчаха за последен път, макар че едва ли щяха да откарат пътниците си много далече.

Докато маршируваха, чикагците подхванаха песен, в ритъма, подаван от барабаните. Първо изпяха „Моята родина, Господи“, след което продължиха в същия патриотичен дух с „Америка“ и „Звездното знаме“. После продължиха с една песен, която Бисиса бе чувала многократно — шлагер от 1890-а на Тин Пан Али, чикагци го обожаваха. Меланхолична песничка за възрастен мъж, изгубил своята любима. Тъжните гласове се издигаха и отекваха в стените на изоставените сгради. Песен за изгубените надежди.

Бисиса чу хрущене на стъкло, пиянски смях и после приглушена експлозия. Погледна назад и видя пламъци, — вече обгръщаха горните етажи на хотел „Лексингтън“.

53: „Аврора“

През малкия илюминатор на совалката Бела Фингал гледаше как се приближават към един от най-прославените космически кораби в човешката история.

Беше изтощена до смърт от напрежението през последните месеци. Но съвсем скоро всичко щеше да приключи. Оставаха само още няколко дни до максималното сближаване на К-бомбата със Земята — „К-деня“, както го бяха кръстили коментаторите. Астрономите и военните я уверяваха ежедневно, че бомбата продължава да се придържа към курса, на който бе преминала, след като Окото на Марс внезапно бе оповестило съществуването си — К-бомбата щеше да се доближи до степен да премине между Земята и Луната, но нямаше да се сблъска с планетата.

Бела обаче трябваше до последния миг да работи така, сякаш сблъсъкът е неизбежен. Днес например я очакваше конференцията на „Аврора“, с която даваха ход на поредица дебати за бъдещето на човечеството. Бела подозираше, че подобно на всички останали жители на Земята, тя няма да повярва в това бъдеще, докато не се увери с очите си, че бомбата ще отмине. Също като повечето хора и тя планираше да прекара К-деня със семейството си.

А след това смяташе да се отърве от бремето на отговорността, свързано с настоящия пост, и да се предаде на военния трибунал в Хага. Нека някой друг да взема решения. На нея й стигаше. Нека друг стои в кабинета, когато дойде време Марс да понесе последствията.

Совалката бавно се завъртя. Унесена в мисли, Бела почти бе забравила къде се намира. Наведе се към прозореца и се съсредоточи върху тази макар и позната, но величествена гледка.

Озареният от ярка слънчева светлина „Аврора 2“ изглеждаше крехък, дори грозноват. Малко напомняше за жезъл на водеща парада мажоретка — тъничко телце с дължина двеста метра, свързващо двигателите на единия край с жилищния отсек на противоположния. Корабът носеше белези от премеждията си: боята му беше олюпена, слънчевите колектори — почернели и нагънати, виждаха се оголени подпори и прегради. „Аврора“ несъмнено бе претърпяла ужасяващ по разрушителност пожар. Но бе постигнала това, което бяха очаквали от нея.

„Аврора“ беше вторият пилотиран кораб до Марс, корабът, който трябваше да прибере Боб Пакстън и неговия екипаж, очаквани на Земята като герои. Но Слънчевата буря бе променила тези планове и „Аврора 2“, един от най-големите космически кораби за времето си, стана нужен за съвсем други цели, поради което го върнаха на Земята. Л1, стационарната точка между Слънцето и Земята, бе логичното място за разполагане на щита, който трябваше да запази планетата от ударите на Слънчевата буря. Там пратиха и „Аврора“, за временно жилище на строителните бригади.

Щита вече го нямаше. Бурята го бе превърнала в разрушени останки, по-късно използвани като строителен материал за нови станции в космоса и на Луната. Но самата „Аврора“ бе останала тук, на Л1, непокътнат мемориал за онези изумителни дни, прикрепен към една от подпорите на щита, чиято блестяща повърхност се извиваше спираловидно около кораба, подобно на сребриста паяжина.

Бела погледна крадешком спътниците си. Бил Карел, болнав и немощен, леко треперещ, с изкривено от гняв лице, заради предателството на сина, изглежда, почти не забелязваше кораба, към който се приближаваха.

Лицето на Боб Пакстън бе по-неразгадаемо.

Самата Бела бе служила на щита по време на бурята и бе идвала неведнъж след това, на паметни дати, за откриването на музея, на годишнините. Но за Боб Пакстън нещата стояха съвсем различно. Веднага щом се прибра на Земята, той изживя бляскав възход, съчетан с награди и издигане на високи постове. След това заряза военната кариера и посвети живота си на заплахата от Първородните. Пакстън никога не бе идвал на Л1 и вероятно дори не бе виждал „Аврора 2“, освен като искрица в небето на Марс, преди да зарежат и него, и хората му. Лицето на стария военен бе намръщено и нямаше никакъв начин да се разбере какво мисли.

Совалката се завъртя и се мушна под извития корпус на жилищния отсек на „Аврора“. Сега Слънцето бе директно под тях и хвърляше вертикални сенки, а през малкия илюминатор се виждаше Земята, син фенер, увиснал право срещу Слънцето. Земята беше в пълна фаза, разбира се, както винаги, когато се наблюдава от Л1. Бела съжали, че не може да я разгледа по-подробно.

Скачването беше успешно и бързо и совалката изключи всички системи.

— Добре дошли на „Аврора 2“ и Мемориална станция „Щит“.

Мекият женски глас накара Бела да трепне. Това бе различно от всичките й досегашни посещения.

— Здравей, Атина. Добре дошла у дома.

— Здравей, Бела. Приятно ми е да разговарям отново с теб. Заповядай на борда.

Люкът на пода се отвори. Бела разкопча колана на седалката и се понесе във въздуха.

Алексей Карел и Лайла Нийл ги очакваха на мостика на „Аврора“.

Това бе най-прочутото място на кораба — навремето Бъд Туук бе ръководил от този мостик спасяването на Земята. Сега мостикът бе музей и старичките монитори, компютри, датчици и контролни табла бяха запазени грижливо, под специално изработени похлупаци. Винаги когато идваше тук, Бела, кой знае защо, се чувстваше остаряла.

Бил Карел бе последният, който се качи на мостика. Непохватен в микрогравитацията, хилав и немощен, той изглеждаше странно комичен в оранжевия си комбинезон. Но когато се изправи пред сина си, се промени изцяло.

— Ах, ти, гаден малък глупак! И ти, Лайла! Вие ме предадохте.

Алексей и Лайла се държаха за ръце, поклащаха се леко в микрогравитацията и бяха видимо притеснени. Алексей приличаше на мършаво хлапе, въпреки че бе на двайсет и седем. Лайла изглеждаше дори по-млада. Бела си спомни, че всички космически приличат на деца.

— Ние не мислим така, тате — заяви Алексей. — Направихме каквото сметнахме за необходимо. Каквото мислехме за най-добро.

— Да ме шпионирате! — продължи Карел. — Да ми откраднете работата! Лайла, ти беше брилянтна студентка. Брилянтна! Не очаквах да паднеш толкова ниско!

Лайла бе по-хладнокръвна от своя възлюбен.

— Тъкмо вашите действия ни подтикнаха към това. Пазехте всичко в тайна. Не разкривахте пред хората неща, които трябва да знаят. Лъжехте ги! Вината не е само наша.

— И това — намеси се Бела — е първото разумно нещо, което казва някой от вас.

— Съгласна — обади се Атина. — Защо не седнете всички? Зад мостика има малка образователна зала…

В залата имаше пластмасова маса, покрита с екрани, пригодени за използване от деца. Около масата стърчаха столчета като в бар, със стъпенки за краката. Петимата седнаха над блестящите екрани.

— Е, ако не друг, аз поне се радвам да ви видя тук — заяви Атина.

— Това шега ли беше? — попита сърдито Бела.

— Нали ме знаеш, Бела? Открай време съм си шегаджийка.

— Само ти се смяташ за такава. Значи се радваш, че те прибрахме от „Циклопите“. — Имаше предвид, че докато в основната си част съзнанието на Атина бе „разпиляно“ из системата, алгоритъмът, който го дефинираше, се намираше в специална база данни на „Аврора“ в едно помещение под двигателите.

— На „Циклопите“ ме посрещнаха с разтворени обятия — отвърна Атина. — Там ме пазеха и се грижеха за мен. Но аз съм създадена да управлявам щита, да работя тук. Разбира се, аз, или по-точно това мое копие, нямам никакви спомени за самата Слънчева буря. За мен е също толкова поучително да съм тук, да имам достъп до архивите. Да науча какво е станало през онзи ден, като всички останали посетители на мемориалния комплекс. Това ме кара да изпитвам смирение.

— И мога ли смирено да запитам — намеси се кисело Боб Пакстън — защо, по дяволите, ни домъкна тук? — Това бе първият път, в който си отваряше устата, откакто се бяха качили на борда.

Бела положи ръце върху масата, кротък жест, който въпреки това привлече вниманието им.

— Защото това е неутрална територия за земяни и космически, или поне най-близката идея за подобно място. Макар да се държахме като котки в чувал, мисля, че по някакъв начин успяхме да преодолеем кризата с К-бомбата. Сега трябва да се научим да живеем заедно.

— Научих, че след Коледа предавате поста — каза Алексей.

— И не само това — изръмжа Пакстън. — Госпожа председателката най-вероятно я очаква трибунал. Както и мен, между другото.

Лайла се намръщи.

— Ами атаките срещу космоелеваторите? Кой ще отговаря за тях?

— Аз съм готова да се явя пред съда — заяви твърдо Атина. — Ако с това мога да защитя тези, чиито действия съм провокирала.

Алексей се изсмя.

— Не могат да съдят ИИ.

— Разбира се, че могат — възрази Бела. — Атина има юридически права. Тя е Легална личност (не-човек). Но с правата вървят и отговорностите. Може да бъде съдена точно толкова, колкото и аз. Съмнявам се обаче да са обмисляли на какво да я осъдят, ако я признаят за виновна…

— Това ще са открити процеси — заяви Атина, — с представители на Земята и обществото на космическите. Какъвто и да е изходът, надявам се да стане част от възстановителния процес. Процеса на оздравяване.

— Направихме онова, което сметнахме за нужно и правилно — рече Бела. — К-бомбата промени всичко. Светът, в който живеем, не е същият.

Лайла я погледна с любопитство.

— Не е същият ли?

— Поне що се отнася до политиката…

Космическият дебат, иницииран от Атина, за това как трябва да се постъпи с бомбата, бе нанесъл тежък удар на съществуващата политическа система. Може би това бе кулминацията на трупаното от години напрежение в едно човечество, живеещо в среда с нарастваща степен на комуникативност. В края на краищата се бе оказало невъзможно дебатът да се преустанови.

— След гласуването настъпи хаос. Възникнаха нови фракции, нови протестни групи, нови лобита. На Земята бяха сринати последните бариери между старите нации. Навсякъде из системата хората игнорират досегашните правни и морални категории и се обединяват с тези, с които имат обща кауза. Взаимносвързаната демокрация взема връх, огромна маса, самокритична мъдрост, независимо дали ни харесва, или не. Може би беше добре, че първият ни опит в използването на колективния глас бе за нещо, заради което можехме да се обединим — в края на краищата нищо чудно Първородните да са ни направили услуга. Но този глас все още не е утихнал.

Алексей се обърна към баща си.

— Виж, татко. Нещата в космоса също претърпяха промени. Говоря за връзките между Земята и космическите.

— Между теб и мен имаш предвид — заяви Бил Карел.

— И това също. Идеята, че Земята може да налага волята си в космоса, е фикция, колкото и антиматерийни кораби да построите.

През декември 2070 нямаше декларация за независимост, нито официално обявена раса на космически и понастоящем всички космически се смятаха за колонисти, формално изповядващи вярност пред земното правителство и към нациите, към които принадлежат. Космическите, разбира се, имаха свои вътрешни противоречия. Но когато поглеждаха назад, към миниатюрната светлинка на Земята, ако можеха въобще да я видят, им беше трудно да мислят за себе си като за американски срещу албански космически, британци срещу белгийци…

— А и названието „космически“ е доста абсурдно. Нещо като отрицание, тоест „не-от-Земята“. Ние всички сме различни и всички имаме собствено мнение.

— Добре го каза това — изсумтя Боб Пакстън. — Имате повече мнения, отколкото сте, шибани космически копелета!

— Това, което искам да кажа, е, че вече не можете да ни управлявате. Дори ние самите не сме в състояние да се управляваме — а и не искаме. Ние сме на нов път, татко, и дори не знаем къде води той.

— Нито пък какво ще излезе от вас — въздъхна Карел. — Но трябва да те пусна, нали?

— Боя се, че да. — Алексей се усмихна.

Точно това, помисли си Бела, е неизказаната част в разговора между Земята и космическите. Когато майчиният свят разтвори ръка, децата му ще отпътуват завинаги.

— Божичко, ще се разрева! — изръмжа Боб Пакстън.

— Добре, Боб — рече Бела. — Да погледнем нещата откъм сериозната им страна. Една от последните ми заповеди ще е да свикаме конституционно събрание за всички нас — Земята и цялата система — въз основа на необходимостта от преоценка на човешките права. Мисля, че не бихме искали да ни управлява световно правителство. Това, от което се нуждаем всъщност, са нови механизми, нови политически форми, съответстващи на променените условия. Край на централизираната власт. Край на тайните. Все още се нуждаем от средства, които да ни обединяват, да гарантират справедливост и равенство на възможностите — както и от служби за бързо реагиране, когато назрее опасност.

— Като следващата заплаха на Първородните например — подхвърли Пакстън.

— Да. Но трябва да се справяме с тези заплахи, без да жертваме свободата си. — Тя огледа лицата им, едни открити, други скептични. — Нямаме опит, от който да се поучим за това как трябва да се самоуправлява една цивилизация, която се простира извън родната планета. Може би Първородните знаят, но и да е така, едва ли ще ни кажат. Мисля си, че това е следващата стъпка от съзряването на човешката раса.

— Съзряването? Звучи ми малко утопично — изхъмка Бил Карел.

— Именно — изсумтя и Боб Пакстън. — И нека не забравяме, че колкото и глави да пораснат на тия мутанти, космическите, има нещо, което ни обединява.

— Първородните — обади се Лайла.

— Адски си права — потвърди Пакстън.

— Така е — присъедини се Бела. — В такъв случай, Боб, да чуем новите предложения. Следващата фаза на Крепостта Сол.

Той я погледна, видимо разтревожен.

— Сигурна ли сте, че държите на това, госпожо председател?

— Откритост, Боб. Това е вълшебната думичка сега. — Тя се усмихна на останалите. — Боб и неговият Комитет на патриотите подредиха задачите по важност. Въпреки че статутът им все още не е признат официално.

Алексей се засмя.

— Старите небесни воини нямат покой, а, адмирал Пакстън?

Пакстън го гледаше, сякаш ще скочи да го удуши. Бела сложи ръката си върху неговата и му се усмихна.

— Е, добре. Задача номер едно. Трябва да действаме незабавно. Да подготвим поколението, което се появи между Слънчевата буря и К-бомбата. Признавам, че не знаем какво ни очаква. Но като погледнем назад, можем да се поучим от грешките си. Единствената положителна черта на К-бомбата е, че ще мобилизира общественото мнение и подкрепата на подобни мерки. Задача номер две. Земята. Мнозина от нас бяха потресени, когато вие, твърдоглави космически, прекъснахте космоелеваторите ни. Знаем колко сте уязвими във вашите куполи и кораби-пеперудки. Не знаехме обаче, че Земята също е уязвима. Факт е, че сме зависими от космическата икономика, както и тя от нас. Ето защо втората ни задача ще бъде цитаделизирането на Земята.

Лайла се засмя.

— „Цитаделизиране“. Интересна думичка.

— Домове като бункери. Заровени дълбоко енергостанции, средства за комуникация през оптични фиброкабели. Такива неща. Достатъчни, за да издържат планетна обсада. За всичко това ще са необходими подробни планове и проучвания. Трета задача. И тук е разковничето. — Пакстън се наведе напред. — Разселване. Вече разполагаме със значителен брой космически колонии. Но според анализаторите, ако Земята бъде ударена от К-бомбата, е малко вероятно колониите да оцелеят в дългосрочен план. Все още сте твърде малко, с беден генетичен запас и крехки биосфери. Това, което ще направим, е да ви налеем кръв. Да ви направим неуязвими, дори при загуба на Земята. — Той се ухили на младите космически. — Говоря за масивна, агресивна миграция. До Луната, до луните на външните планети, градове в космоса, стига да успеем да ги построим достатъчно бързо. Дори Венера, която пострада най-сериозно от Слънчевата буря, може да стане обитаема. Не е изключено да пратим и няколко кораба към звездите, та да последват онези китайци.

— Няма да се получи — възрази Алексей. — Даже да пратите и милион души на Венера, пак ще са уязвими в куполите, където ще дишат рециклиран въздух. Ще са уязвими също колкото сме и ние.

— Съгласен. Затова ще отидем още по-нататък. — Усмивката на Пакстън се разшири. Изглежда, се забавляваше от изненадата им. — Хубаво е да осъзнае човек, че един стар пръдльо като мен може да мисли по-мащабно от вас, дечица. Кой е най-солидният вид колония, която познаваме? Планетата.

Лайла го погледна втренчено.

— Предлагате да започнем тераформиране?

— Да направим Луната или Венера като Земята, за да можем да се движим свободно по повърхността, или с минимални защитни средства. Да отглеждаме растения на открито. И хората да оцелеят дори ако цивилизацията се разпадне и те забравят кои са и откъде идват.

— На Марс вече мислят за това — рече Лайла. — Разбира се, сега…

— Ще изгубим Марс, но Марс не е единствената възможност.

— Това е от онзи тип програми — заяви скептично Алексей, — които защитниците на покоряването на космоса пропагандират още от времето на Армстронг и Олдрин. За нея ще са необходими огромни ресурси.

— Така е — съгласи се Бела. — В интерес на истината, възгледите на Боб вече се радват на широка популярност. И началото ще бъде сложено съвсем скоро.

— И какво е то? — попита с любопитство Лайла.

— Ще видите. Оставете ми една последна изненада. Важното е, че сме се заели сериозно с този въпрос. Толкова сериозно, колкото с нищо досега, през целия ми живот. За да получим достъп до бъдещето, трябва да подсигурим настоящето. Това е аксиома.

Продължиха да обсъждат идеите и предложенията на Пакстън, да спорят, да вадят нови аргументи, да отхвърлят предложения. Скоро след началото Пакстън очисти масата от сияещите екрани с живописни картини от времето на Слънчевата буря и започна да си води бележки.

— Изглежда, се получи — прошепна Бела на Атина. — До вчера не бих повярвала, че хора като Боб Пакстън и Алексей Карел са в състояние да работят заедно.

— Живеем в странни времена.

— Така е, Атина. И ще стават все по-странни. Но все отнякъде трябва да се започне. — Тя си погледна часовника и каза високо: — Съжалявам, че трябва да ви оставя, но дойде време да си проверя пощата. Атина, ще поднесеш ли кафе? Всичко, каквото поискат.

— Разбира се.

Бела се надигна от стола и се понесе към мостика, откъдето продължи към совалката. Разговорът зад нея продължи все така оживено. Тя чу как Алексей казва полу на шега:

— Ще ви кажа кое ще ни обедини всички. Сол Инвиктус. Ново божество за новата ера…

54: К-денят

Совалката кацна в Кейп Канаверал.

— Добре дошла, Бела — посрещна я Талес.

Погълната от работата си, Бела дори не беше забелязала, че са пристигнали. Докато летяха от Л1, бе преглеждала съобщенията за развоя на две събития, които предстояха да се случат днес: пускането на Бимини, новия космически елеватор над Атлантика, и момента на максимално приближаване на К-бомбата до Земята. И двете се движеха по график, поне доколкото можеха да определят специалистите.

Колелата спряха да се въртят и системите на борда на совалката затихнаха.

Тя изключи екрана и го сгъна.

— Благодаря, Талес. Атина ти праща поздрави.

— Разговарях с нея няколко пъти.

Това накара Бела да почувства известно безпокойство. Често се бе питала какво ли може да си говорят изкуствените интелекти през главата на човечеството. Въпреки завидните правомощия, с които разполагаше като председател, нямаше начин да го узнае.

— Бела, отвън те чака кола. Ще те откара в ГМЗ, където те очаква семейството ти. Внимавай къде стъпваш.

Ставите вече я понаболяваха, усетили засилената гравитация.

— Всеки път ми е все по-трудно. Талес, напомни ми да си поръчам екзоскелет.

— Запомних, Бела.

Тя слезе на пистата. Денят бе безоблачен, слънцето вече клонеше към хоризонта, въздухът бе изпълнен със свеж мирис на морска сол. Тя си погледна часовника и се наложи да коригира представите си — не беше привечер, а десет сутринта.

Над океана, право към небето, се издигаше тъничка вертикална черта.

— Остава час до преминаването на К-бомбата, Бела — докладва Талес. — Астрономите съобщават, че няма промяна в траекторията.

— Зная, че ги бива в орбиталната механика. Но хората ще искат да го видят с очите си.

— Срещал съм и преди този феномен — отвърна спокойно Талес. — И го разбирам, Бела.

— Позволи ми да се усъмня — рече тя. — Щом го наричаш „феномен“. Но това не ни пречи да те обичаме.

— Благодаря ти, Бела.

Приближи се кола, миниатюрна, по-скоро стъклен похлупак на колела, автоматична. Бела се качи и колата се понесе право към Главната монтажна зала.

В ГМЗ я очакваше персонална охрана — млада жена, тежковъоръжена, но засмяна и приветлива.

Бела тръгна право към стъкления асансьор и се качи бързо и безшумно над залата. Отвисоко ракетите изглеждаха като стройни борове. Навремето тук бяха сглобявали ракети от серията „Сатурн“ и космическите совалки. Сега, надхвърлила стотина години и въпреки това една от най-големите постройки на света, ГМЗ бе превърната в музей за кораби от началните, исторически дни на американските управляеми космически експедиции — от „Атлас“ до совалките и „Арес“. Но ето, че в тези дни сградата отново се връщаше към първоначалното си предназначение. Бяха разчистили един от ъглите за сглобяването на новия „Аполо 14“, който щеше да стартира за своята стогодишнина през февруари.

Бела обожаваше този гигантски храм на космическата техника, все още изумяващ с мащабите си. Но днес повече я интересуваше кой я очаква на покрива.

Една я пресрещна още докато слизаше от асансьора.

— Мамо!

— Здравей, миличка. — Бела я прегърна.

Тръгнаха ръка за ръка, следвани от охраната и един новинарски робот — сияеща сфера с множество обективи. Бела го очакваше, така че направи всичко възможно да игнорира любопитното му присъствие. — В края на краищата денят бе исторически. Като бе определила за днес тържественото пускане на космоелеватора Бимини, тя бе превърнала К-деня в празнична дата, каквато трябваше да е — въпреки че — както долавяше — атмосферата бе доста напрегната.

Огромният покрив на ГМЗ отдавна бе преустроен в наблюдателна площадка. Днес на него бяха поставили и подиум, от който се очакваше Бела да произнесе реч, и наоколо вече се навъртаха посетители. Имаше дори малък парк, имитация на местната флора и фауна.

Двама странно облечени мъже със синьо-черни туники и значки с формата на слънчеви протуберанси бяха втренчили погледи в един малък алигатор, сякаш никога не бяха виждали подобно същество. Държаха се малко сконфузено, а лицата им бяха покрити със слънцезащитен крем — монаси от новата църква на Сол Инвиктус, космически мисионери на Земята.

Една пристъпваше предпазливо, като наскоро завърнал се космонавт, и се мръщеше на яркото слънце и вятъра. Изглеждаше уморена, както забеляза с майчино око Бела, и по-възрастна от своите двайсет и четири години.

— Не успя ли да се наспиш, миличка?

— Мамо, зная, че не може да говорим за това точно сега. Вчера получих призовката. За твоя и моя разпит.

Бела въздъхна. Беше направила всичко възможно, за да попречи да викат Една пред трибунала.

— Ще се справим.

— Мамо, трябва да престанеш да мислиш как да ме защитаваш — продължи малко напрегнато Една. — Аз изпълних дълга си. И ще го направя пак, ако ми заповядат. Когато дойде времето да се явя в съда, ще кажа истината. — Усмихна се насила. — Както и да е, да върви по дяволите тази история. Теа се е затъжила за теб. Направихме си лагер ей там, встрани от масите и пейките…

Една бе завладяла един участък от покрива на ГМЗ, близо до ръба. Напълно безопасно място с висок извит прозрачен парапет. Беше постлала одеяло като на пикник, имаше сгъваема масичка и столове, плюс няколко отворени кутии храна. Каси Дъфлот вече беше тук с двете си деца, Тоби и Кандида. Играеха си с Теа, дъщерята на Една, четиригодишната внучка на Бела.

Бела с изненада осъзна, че в този ъгъл на покрива на ГМЗ Коледа вече е дошла. Децата се забавляваха с нови играчки — шарените опаковки и ленти бяха разхвърляни наоколо. Имаше дори миниатюрна елхичка в саксия. До тях седеше възрастен мъж с костюм на Дядо Коледа и неловка усмивка.

Теа дотича запъхтяно.

— Бабо!

— Здравей, Теа. — Бела коленичи и прегърна малката си внучка. Другите деца също се скупчиха около тях, вероятно си спомняха тази приятна възрастна дама от посещението й за погребението на баща им… Но бързо изгубиха интерес към нея и се върнаха при играчките.

Дядо Коледа подаде ръка на Бела.

— Джон Метернес, госпожо председател — представи се той. — Летях с дъщеря ви на „Освободител“.

— Да, разбира се. Радвам се да се запознаем, Джон.

— Надявам се, че не преча на семейното ви празненство…

— Аз го накарах да си вземе отпуска — обясни малко троснато Една. — Това упорито дърто магаре е готово да спи на „Освободител“, стига поддържащият екип да му позволи.

— Джон, не й позволявайте да ви командва. Но от друга страна, толкова е приятно, че го правите за децата. Само че, Една… Коледа? Днес сме петнайсети декември все пак!

— Всъщност идеята беше моя — каза Каси Дъфлот. — И без това не сме сигурни как ще свърши този ден, нали? — И погледна към небето, сякаш търсеше там К-бомбата. — Искам да кажа — не сме съвсем сигурни. И ако нещата се объркат…

— Решихте да осигурите на децата поне още една Коледа.

— Защо, лошо ли е?

— Ни най-малко — засмя се Бела. — Напълно те разбирам, Каси.

— Поне ще направим деня специален — каза Една. — Само дето ако светът не свърши днес, след десет дни отново ще трябва да обявим, че е Коледа.

— Бела, събрала си доста голяма тълпа — каза Каси.

— Има нещо такова.

— Мамо, не си видяла дори половината. — Една я улови за ръката и я отведе при парапета.

Оттук се разкриваше чудесна гледка към океана на изток, където ниското слънце мъждукаше като лампа, и към северния бряг. Канаверал бе заобиколен от огромна тълпа. По крайбрежието бяха паркирани безкрайни колони от коли, стигаха чак до Бийч Роуд на север и до южната част на остров Мерит и самия нос, като извиваха покрай старите монтажни цехове и военновъздушната база. И навсякъде морският бриз развяваше знамена.

А навътре в морето беше нефтената платформа, от която се издигаше двойна нишка, право нагоре, различима само когато улавяше светлината.

— Всички тези хора са дошли за пускането — каза Една. — Винаги те е бивало да правиш представления, мамо. Може би политиците трябва да са такива. Все пак повторното пускане на американския космоелеватор е знаменателно събитие. Хората имат нужда от празници.

— О, не е само космоелеваторът. Ще видите.

— Поредните изненади, мамо?

— Току-що идвам от заседание с Боб Пакстън и някои други хора. Обмисляхме възможностите за изграждане на нови защити. Става дума за мащабни концепции. Като програми за тераформиране например.

— Шегуваш се.

— Не. Просто мисля мащабно. Научих се, докато работехме над щита. При първа възможност трябва да разговарям с Мира Дът. — Тя погледна към небето. — Има какво да направим за Мир — света, където отиде майката на Мира. Там също има хора. Ако наистина можем да разговаряме с тях, както твърди Алексей Карел от Марс, сигурно ще намерим и начин да ги върнем у дома…

Тълпата се раздвижи. Бела забеляза, че към нея се приближават хора, стотици погледи бяха втренчени в покрива, в краката й блесна миниатюрен робот-репортер, като сребристо кученце. Дори монасите при езерцето с алигатора гледаха към нея.

Тя си погледна часовника.

— Време е.

— Мамо, ще трябва да кажеш нещо.

— Зная. Само минутка. — Тя извърна очи към океана и вертикалната черта на космоелеватора. — Повикай децата, за да гледат.

Малките дотичаха и се сгушиха в майките си, Джон Метернес вдигна Теа на конче.

От върха на нефтената платформа бликна пламък, розова искра, която остави димна следа. Изведнъж по хода на елеватора започна движение, блестящи капки, които се издигаха нагоре по двойки. Тълпата нададе сподавен рев, който веднага бе усилен от виковете, идещи откъм Канаверал.

— Тръгна! — въздъхна Бела.

— Но какво кара? — попита шепнешком и озадачено Една. — Увеличение… По дяволите, все забравям, че не съм със скафандър.

— Вода — обясни Бела. — Чували с вода. Това е като жива верига с кофи, миличка.

— И закъде?

— Отначало ще я пращаме на Луната. По-късно и на Венера.

Една не сваляше поглед от космоелеватора.

— Но откъде черпи захранване? Не виждам лазерни инсталации в основата.

— Защото няма лазерни инсталации. Няма енергоизточник — използва се само земното въртене. Една, това не е точно космоелеватор. По-скоро е сифон.

Очите на Една се разшириха от изненада.

Орбиталният сифон бе продължение на концепцията за космоелеватор и се базираше на някои особености в механиката на елеватора. Отвъд точката на геосинхронна орбита центробежните сили изтласкваха масивните предмети далече от Земята. Идеята на сифона бе да впримчи тази особеност, да остави на товарите да се отдалечат в космоса, но в процеса да засмуква нови товари от земната повърхност. По същество енергията на земното въртене се превръщаше в постоянен поток от натоварени платформи.

— С други думи, отпада необходимостта от външна енергия — каза Една. — Учила съм го в университета. Проблемът е, че проклетото нещо трябва да се захранва непрестанно — необходима ти е цяла армада от камиони, работещи денонощно, за да поддържат потока на товара. Но след като става въпрос за прекарване на морска вода…

— Нарекохме го Бимини — прекъсна я Бела. — Мисля, че името е подходящо. Навремето индианците разказали на Понс де Леон за фонтан на младостта на остров на име Бимини. Той така и не го открил, но пътем се натъкнал на Флорида…

— Фонтан на младостта?

— Фонтан от земна вода, който ще върне младостта на другите светове. Първо Луната, после Венера. Една, исках това да бъде демонстрация пред космическите, че намеренията ни са сериозни. Зная, че процесът ще отнеме няколко века, но за първи път даваме шанс на процеса на тераформиране. И дори Земята да намали нивото на световния океан с някакви си сантиметри и да забави едва забележимо въртенето си, това, струва ми се, е малка жертва, за да се спаси цял един свят, нали?

— Мамо, мисля, че си полудяла. Но идеята е величествена. — Една я прегърна и я целуна.

Обади се Талес:

— Бела, свързвам се с теб по затворен канал. До максималното сближаване с К-бомбата остава една минута…

Затворен или не, новината се разпространяваше бързо. Настъпи мълчание, което обхвана тълпата на покрива и множеството долу. Изведнъж настроението се промени, лицата станаха мрачни, напрегнати. Една взе Теа от Джон Метернес и я прегърна. Бела сграбчи ръката на дъщеря си и я стисна.

Всички вдигнаха погледи към яркото небе.

55: К-бомбата

Изборът беше направен. Бомбата вече гледаше напред, към крайната точка на своята нова траектория.

Синият, кипящ от живот свят, с неговите хора, оставаше назад.

Като всяка достатъчно усъвършенствана машина, К-бомбата до известна степен бе разумна. И замръзналата й душа изпита известно съжаление, когато, половин година след като подмина Земята, тя се заби в пясъците на Марс и мислите й секнаха завинаги.

56: Марс 2

Прахът бе твърде много дори тук, в Хелеспонт на Марс, музея за прах на Слънчевата система.

Ели фон Девендър управляваше всъдехода покрай сухите речни брегове и по ниските дюни, а Мира се опитваше да гледа през илюминатора. Бяха в южното полукълбо на Марс и се приближаваха към Хелеспонтските планини, верига ниски хълмове недалеч от западния ръб на басейна Хелас. Колелата на всъдехода вдигаха огромни прашни облаци, които се сипеха върху стъклата и намаляваха видимостта до нула. Дори инфрачервените камери и радарът бяха безполезни в тези условия.

Мира познаваше достатъчно добре космическите технологии и знаеше, че може да има пълно доверие на машината — всъдеходът знаеше къде отива. Но това бе в разрез с инстинктите й да се носи напред слепешката.

— Не може да забавим — подхвърли Ели, сякаш прочела мислите й. — Нямаме никакво време. — Тя прелистваше астрономическата информация и дори не поглеждаше през илюминатора. Нищо чудно, след като имаше важна задача — да разбере какво е направила К-бомбата на Марс след падането си на повърхността преди пет месеца. Самият сблъсък не бе причинил почти никакви щети, но бе посял семето на квинтесенцията, което скоро щеше да разруши напълно Червената планета.

— Уф, какъв прахоляк! — възкликна Мира. — Не очаквах такова нещо дори на Марс.

Ели повдигна вежди.

— Мира, този район е прочут с това, че тук се зараждат почти всички мощни прашни бури. Не го ли знаеше? Е, вече го знаеш. Нали си даваш сметка, че трябва да бързаме?

Права беше. Откакто всички очакваха най-сетне да оповестят лошата новина за Марс, погледите на цялото човечество бяха фиксирани върху планетата и нейните обитатели. Едни съчувствени, други злобни, в зависимост от гледната точка. И от всички трескави дейности в подготовката на окончателната евакуация на цял един свят, нито една не бе привлякла повече вниманието от „търсенето на съкровища“, както го бе нарекъл роденият циник Юрий.

Марс бе осеян с реликви от първите дни на автоматично изучаване на Слънчевата система, седемдесетте години на възторг и огорчения, приключили с първата пилотирана експедиция до планетата и стъпването на Боб Пакстън на повърхността. Повечето от тези отдавна притихнали сонди и угаснали всъдеходи все още се подаваха над тънкия слой червеникав прах. Първите колонисти не разполагаха нито с излишна енергия, нито с време, за да ги издирват — те гледаха в бъдещето, не в миналото. Но сега, когато, изглежда, Марс нямаше никакво бъдеще, се надигаха гласове за спасяване на тези механични антики.

Тъй като тази работа не изискваше особени умения в марсиански условия, Мира реши, че е идеална за нея като за съвсем отскорошен марсианец. От съображения за сигурност не й позволяваха да излиза сама на тези преходи и назначиха за неин спътник Ели. Двете се разбираха отлично, а и Ели се радваше, че може да се разсее от спарената атмосфера в „Уелс“.

В действителност работата на Ели бе много провалена от този „лов на трофеи“. Тя участваше в общество на физици и космолози от цялата Слънчева система, група, заета с прогнозиране на това каква ще е съдбата на Марс. В момента разглеждаше небесни снимки на звездни купове. Доколкото Мира бе в състояние да схване, информацията, на която се базираха проучванията, не идваше от Марс, а от наблюдението на небето — необяснимо защо далечните звезди вече не изглеждаха еднакви от Земята и от Марс. Колкото и да си блъскаше главата над този факт, Мира не успяваше да си го обясни.

По-важното за нея бе, че програмата за издирване бележеше успех, поне по отношение на собствените си цели. С помощта на изработени от орбита прецизни карти Мира и другите бяха открили „Викингите“ — тонове тежка тежкобюджетна технология от времето на Студената война, захвърлени сред каменистата пустиня, към която ги бяха насочили някогашните центрове за управление на полетите. Прочутият дързък „Патфайндър“ с неговата малка роботизирана платформа бе измъкнат от „скалистите градини“ на Арес Валис — за щастие, недалеч от Порт Лоуел, така че операцията не беше от трудните. Мира знаеше, че очите на британците са вперени в откриване и транспортиране на останките на „Бийгъл 2“, изключително сложна и чудесно конструирана сонда, която не бе оцеляла при пътешествието си до Изидис Планитиа. Освен това и спасяването на изследователските всъдеходи „Спират“ и „Опортюнити“, износени от продължително пътуване, далеч надхвърлящо конструкционните им възможности. Всички тези остарели превозни средства щяха да бъдат откарани в музеите на Земята и Луната.

Експедициите по спасяването им имаха и научни цели. Например как и колко издържат изработените от човешка ръка материали на продължителното въздействие на марсианските условия. Самите места на кацане също трябваше да се проучат щателно. Тъкмо за това Мира и Ели бяха включени в набързо създадената научна програма за картографиране, проучване и вземане на образци.

Имаше дори опити за спасяването на някои от най-старите орбитални устройства, които продължаваха да обикалят около Марс, макар отдавна да бяха замлъкнали. Всеобщо бе разочарованието, когато откриха, че „Маринър 9“, първата орбитална сонда, е изчезнал — дори да бе оцелял при бурята от 2040-а, най-вероятно бе погълнат от нагорещените пясъци или изгорял в разредената марсианска атмосфера.

Мира се радваше, че върши нещо полезно. Но не беше очаквала дейността й да се радва на толкова жив обществен интерес — всяко тяхно движение се наблюдаваше от зрителска аудитория от всички краища на Слънчевата система. Екипът им бе обещал да не излъчва картина от вътрешността на всъдехода, но Мира не можеше да се отърве от мисълта колко е лесно да бъдат преодолени защитите на системата за наблюдение и да ги следят постоянно.

Денят бавно отминаваше и мъждивата светлина, намаляла от вдигнатата от всъдехода пясъчна буря, започна да отслабва. Мира вече губеше надежда, че днес ще успеят да открият останките на „Марс 2“.

И изведнъж Ели се надигна на седалката и се втренчи в някаква сложна диаграма на екрана.

Мира я познаваше достатъчно добре, за да си даде сметка, че подобна реакция не е предизвикана от обикновени емоции или раздразнение. За рядко показващата чувствата си Ели това почти обикновено движение бе като нервен изблик.

— Какво има?

— Ами… ето го. — Ели чукна по екрана. — Бъдещето на Марс. Открихме какво ще е.

— Добре де. Само че можеш ли да ми го обясниш по-простичко?

— Ще се наложи. Защото, според това съобщение, ми предстои да взема участие в общосистемна пресконференция само след броени часове. Разбира се, винаги е по-лесно, когато боравиш с математични термини. По-точно е. — Тя примижа към илюминатора. — Ще го кажа така. Ако можехме да видим небето и разполагахме с достатъчно силен телескоп, щяхме да открием, че най-отдалечените звезди се смаляват. Сякаш разширяването на вселената внезапно се е ускорило. Но нямаше да наблюдаваме същото явление от Земята.

— И какво означава това?

— К-бомбата е космическо оръжие. Винаги сме го знаели. Оръжие, базирано на принципите на Първородните за създаване на вселени. Нали?

— Да, но…

— Това, което е направила, е да измести Марс в негов собствен космос. Нещо като ашладисване. За момента микровселената на Марс е свързана солидно с майката-вселена. Но бебето скоро ще се отдели и Марс ще се окаже в изолация.

Мира напрягаше усилия да следи идеята.

— Ще бъде изолиран в своя вселена?

— Точно така. Без Слънцето и Земята. Само Марс. Разбираш ли, това оръжие е било предназначено само да… хъм, откъсне парче от Земята. Което щеше да предизвика глобална катастрофа, но да запази планетата сравнително непокътната. Бомбата е твърде мощна за Марс. Ето защо пораженията ще засегнат цялата планета. — Тя се усмихна, но в очите й нямаше радост. — Доста самотно ще е в тази нова вселена. И студено. Но няма да продължи дълго. Микровселената ще започне да се свива. Имплозия, която отвътре ще изглежда като експлозия. Ще бъде умален модел на Големия взрив, който някога ще разкъса и нашата вселена. Може да го наречем Малкия взрив.

Мира се замисли върху парадокса на имплозиите и експлозиите.

— Откъде научи всичко това?

Ели посочи забуленото в облаци небе.

— От отдалечаването на звездите, което наблюдавахме с телескопите на Марс и което не може да се види от Земята. Това, разбира се, е илюзия. В действителност вселената на Марс се отдалечава от майка си. Или наопаки.

— Но все още можем да я напуснем, нали? Да се върнем на Земята.

— О, да. Засега. Между двете вселени има невидима, но реална връзка. — Тя погледна екрана и прелисти няколко страници. — Не можеш да си представиш какво невероятно явление е това! Микровселена, родена насред нашата Слънчева система! Питам се, имат ли представа Първородните на колко много неща са ни научили…

Мира се огледа неспокойно. Дали в момента не я наблюдаваха?

— Ели. Хайде все пак да се върнем при човешката раса.

Ели я погледна намръщено, после въздъхна.

— Извинявай.

— Колко остава?

Ели отново погледна екрана.

— Информацията все още се обработва. Трудно е да се каже. По най-обща преценка — три месеца до пълното откъсване.

— Тоест Марс трябва да бъде евакуиран до февруари?

— Точно така. И след това може би още три месеца до имплозията на микровселената.

— И до края на Марс. Шест месеца за един свят, просъществувал почти пет милиарда години. Това е престъпление!

— Да, така е. Ей, виж! — Всъдеходът внезапно спря и Мира се килна напред. — Увеличение… Май имаш право. Може би силните бури са го извадили на повърхността. Какво показва сонарът?

— Момент… Всъдеход…

И ето го, заровен на два метра под плътния слой марсиански прах — масивен обемист силует, ясно очертан на екрана на сонара.

— „Марс 2“ — прошепна Мира.

„Марс 2“ беше съветска сонда, изстреляна към планетата през 1971 в отговор на американската космическа сонда „Маринър 9“. Беше направила опит да кацне по време на една от най-страховитите пясъчни бури в тази част на планетата, наблюдавана някога от астрономите.

— Прилича на цвете — развълнувано каза Ели. — С четири венчелистчета.

— Била е топка метал с размери на хладилник. Листата трябвало да се разтворят при кацането.

— Сигурно парашутът се е заплел и това й е решило съдбата. След толкова дълъг път…

Независимо от всичко обаче „Марс 2“ бе първата земна сонда, достигнала повърхността на планетата. Беше се спуснала тук на 27 ноември 1971.

— Успяла е някак си. Значи и ние ще успеем.

— Аха. Само дето сега е на два метра под повърхността. — Ели разкопча колана и се надигна. — Вземи лопатата.

57: Вавилон

Веднага щом чу, че Бисиса се е върнала във Вавилон, капитан Натаниъл Гроув тръгна от Троя заедно с Бен Батсън.

Евмений, все още хилиарх в двора на капризния и непредсказуем Александър, ги посрещна при Вратата на Ищар.

— Бисиса е в Храма на Мардук — каза им. — Отказа да дойде.

Гроув се намръщи.

— Трябваше да го очаквам. И преди е получавала кризи. Лоша работа, лоша. Може ли да я видя?

— Разбира се. Но първо трябва да посетим един друг… хм, отшелник, който, боя се, не е доброволен. Помоли да се срещне с теб веднага щом пристигнеш. С теб или с когото и да било от „модерните“.

Оказа се, че става въпрос за Илиций Блум, „консула“ от Чикаго. Войниците на Александър го бяха напъхали в клетка край градските стени.

Клетката очевидно беше предназначена за животни — открита от всички страни и твърде малка, за да може Блум да се изправи. До клетката отегчено стоеше войник на пост. На задната стена бе закачено нещо, което наподобяваше животинска кожа, одрана и изсъхнала.

Клекнал, с парцаливи дрехи и изцъклени очи, Илиций Блум се разтърсваше от мъчителна кашлица, макар че денят не беше студен, а вонята, която полъхна от клетката, накара Гроув да се отдръпне. Блум ужасно се зарадва, че ги вижда, но не пропусна да забележи реакцията на Гроув.

— Повярвайте, не е от мен — заоправдава се веднага. — Преди това са държали тук маймуночовек. Вижте. — Той зарови в мръсотията и извади нещо. — Това са валма от козината му. — Хвърли косматата топка през решетките. — Нощем идват и плъхове, гадна работа. И знаете ли къде отведоха маймуночовека? В храма, при оная лудата, Бисиса Дът. Можете ли да си представите? Гроув, приятелю, трябва да ми помогнеш. Няма да издържа дълго тук, виждаш го.

— Успокой се, Блум — отвърна Гроув. — Кажи ни защо си тук. След това, ако мога, ще те измъкна.

— Уф, дано да можеш. Александър пак е намислил да воюва.

— Да воюва? С кого?

— С Америка. Европа не му стига — пък и как, след като има и други континенти за завладяване? Единственият източник за сведения за Чикаго бях аз.

— Аха. Значи те е разпитвал.

Блум вдигна ръце и показа окървавените си пръсти.

— Наречи го както искаш. Истината е, че отговарях, докато не пресипнах. Ей, не ме гледай така презрително, капитане. Аз не съм британски офицер. А и не виждам какво значение може да има това. Срещал ли си се напоследък с Александър? Не мога да повярвам, че този дивак ще изкара още дълго, камо ли да прекоси Атлантика с войската си. Казах му всичко, което знаех, и когато поиска още, започнах да лъжа. Какво друго можех да направя? Но все не му стигаше. На, виж! — Той се обърна и повдигна ризата си. Гроув забеляза отдолу кървави дири. — И това! — Той посочи една свита като лапа ръка в долния край на провесената на стената кожа.

— Какво е това? — попита Бен Батсън.

— Знаете ли, аз я обичах — проплака Блум.

— Коя, човече? — попита търпеливо Гроув. — Коя си обичал?

— Изабел. Помниш я, нали, Гроув? Момичето от Миден. Тя ми роди детенце! О, бях лош с нея, бях егоист, но такъв съм си, признавам. — Засмя се и поклати глава. — И въпреки това я обичах, доколкото е в състояние да обича безпътната ми душа. Наистина я обичах. Направиха го, за да ме пречупят — добави той шепнешком, втренчил изцъклени очи в Гроув. — Двама. Пред мен го направиха. Обелиха я като портокал. Одраха й лицето. Тя живя още много… много. Всяка частица от тялото й навярно е изпитвала непоносими болки… Господи! И после…

Батсън не можеше да откъсне поглед от разпънатата кожа.

— За бога, капитане. Не мога да повярвам…

— Да си вървим — рече Гроув и го дръпна настрана.

— Не виждате ли в какво състояние съм!? — изкрещя Блум. — Говорете с Евмений. Кажете на кмета Райс. Ох, как жадувам отново да чуя американска реч! — Успя да промуши едната си ръка през решетките. Часовоят го шляпна небрежно с плоското на меча, Блум изпищя и я дръпна назад.

Евмений ги поведе обратно.

— Илиций Блум е обречен — каза им. — Провалил се е, когато опитал да се пазари с Александър за това, което знае. След това се оплел в собствените си лъжи. Досега да са му видели сметката, ако не беше толкова евтино да го държат жив. Ако искате, мога да ви уредя аудиенция при Александър, но ви предупреждавам, че няма никакви шансове да промените съдбата му и само може да се изложите на риск… Но първо — добави той — трябва да се видите с Бисиса Дът.

58: Раздялата

Совалката бе кацнала на сива прашна равнина. Слънцето беше блед кръг, увиснал в оранжевото небе. Наближаваше пладне по тукашното време, в района на Ксанти Тера. Совалката имаше плоско тяло, а носът и кърмата бяха конусовидни. В момента беше изправена, готова да се стрелне към космоса. Оголеният й търбух бе обгорен от безбройните навлизания в атмосферата, боята около носа се бе олюпила. Наоколо сновяха всъдеходи, следите им се простираха чак до хоризонта. Големият хангар беше отворен, мъже, жени и роботи товареха сандъци и пакети.

Нямаше нищо особено в този кораб, помисли си Мира. Най-обикновена совалка, товарен кон за връзка на повърхността с орбитата, следващ рутинна програма.

Но това бе последният кораб, който щеше да напусне Марс.

Моментът беше исторически. По-голямата част от населението на Марс вече беше евакуирано заедно с всичко, което хората можеха да отнесат със себе си. Бяха прехвърлени и всички изкуствени интелекти, отговарящи за управлението и обслужването на станциите, всъдеходите и снаряжението, евакуирани съгласно законите, които ги определяха като личности. В някои случаи, когато това бе невъзможно, се прехвърляха техни копия. Но няма нищо, което да кара сърцето на човек да се свие повече, отколкото да гледа как се товари последният багаж на последния кораб, заобиколен от стъпки, които скоро ще изчезнат завинаги.

Което бе още една причина за наличието на множеството камери, летящи наоколо. За китайския представител, който наблюдаваше всичко това отстрани. За присъствието на Бела Фингал, сега вече бивш председател на Световния космически съвет, облечена в скафандър, с три номера по-голям, и заобиколена от рехава тълпа.

— Един час — обяви механичен глас в шлема на Мира и тя забеляза по едва доловимите реакции на останалите, че те също са получили предупреждението. Оставаше един час до окончателното напускане на Марс, преди да се случи неизбежното.

Мира тръгна към малката тълпа — в издутите си костюми хората приличаха на зелени снежни човеци.

— Жалко, че не можахме да осъществим последния старт от Порт Лоуел — каза Бела. Всъщност се намираха само на петдесет километра от Лоуел, на Ксанти Тера, залив в района на Ваститас Бореалис. — Щеше да е символично, ако последният старт е от мястото, където Боб Пакстън и екипажът му са стъпили на Марс.

— Бихме могли, ако в Лоуел радиацията не беше толкова силна — изръмжа троснато Юрий О’Рурк и махна на Ханс Крийчфилд, който гордо държеше някакъв поднос. — Госпожо председател. Ако обичате. — Поклони се церемониално. — Това е малък подбор от научни материали, събрани от нас през последните месеци. Ето, вижте. Проби от различни геологични слоеве, от южните плата до северните равнини и големите вулкани. Парчета ледена кора от полюсните шапки, лично аз ги ценя най-много. И — може би най-важното от всичко — образци от марсиански живот. Това са реликви от миналото, вижте, имаме дори вкаменелости от седиментното дъно на изсъхнало езеро и организми от наше време, както и трансгенни форми на живот, с които сме експериментирали.

— Марсианци, които стават за ядене — подметна подигравателно Грендъл Спет.

Бела Фингал беше дребна жена с уморено лице, някъде към шейсетте. Изглеждаше искрено трогната от жеста. Усмихна се зад лицевото стъкло на скафандъра.

— Благодаря.

— Съжалявам само, че не можем да ви предложим колба с вода от каналите — продължи язвително Юрий. — Или късче от триножник на марсианска бойна машина. А защо не и яйце, снесено от принцеса… не помня как се казваше. Имам предвид любимата на Джон Картър, героя на Едгар Райс Бъроуз. Ще ми се да можех да ви покажа и планера на Вернер фон Браун. Това, ако не знаете, е първият сериозен проект за пилотиран полет до Марс. Смятал е да кацне гладко на някой от полюсите. И ако това е миналото, съжалявам също и че няма да видите марсианското бъдеще. Развита човешка цивилизация, заемаща важно място в междупланетната икономика и политическата система…

Мира го докосна по ръката и той млъкна.

Бела се усмихна.

— Да. Но това е и краят на човешката история, нали? Краят на всички марсиански мечти. Ние няма забравим, Юрий. Мога да ви уверя, че изучаването на Марс ще продължи дори след като планетата изчезне. Ще продължаваме да събираме сведения за Марс и да се опитваме да го разберем. И в този последен момент искам да ви кажа защо смятам, че си заслужава — въпреки ужасната загуба.

И им съобщи, че са получени нови сведения от „Циклопите“.

Голямата обсерватория бе конструирана преди Слънчевата буря с цел да търси в небето други светове, подобни на Земята. След бурята и най-вече след завръщането на Атина нейните мощни фреснелови очи бяха обърнати настрани, да се взират в мрака между звездите.

— И навсякъде, накъдето поглеждаха астрономите, виждаха бежанци — каза Бела.

Циклопските телескопи бяха засекли инфрачервени следи от колонистки кораби, бавни тежки ковчези, като китайските кораби — цели цивилизации в полет. Имаше и грамадни, свръхлеки съдове с платна, широки стотици километри, носени от светлината на избухващите звезди. Бяха забелязали дори концентрирани лъчи от лазерни сигнализатори — предполагаше се, че са свързани с опити за телепортиране, отчаяни експерименти за изпращането на същината на човешкото същество под формата на радиосигнал.

Мира слушаше всичко това изумена и объркана. Беше като история в роман, едновременно занимателна и невероятна.

— Това е работа на Първородните. Те са навсякъде. И навсякъде правят това, което се опитаха да направят на нас. На нас и на марсианците, и на Процион. Да изкореняват живота. Но защо?

— Ако знаехме отговора — отвърна Бела, — ако можехме да разберем Първородните, сигурно щяхме да се справим и със заплахата, която представляват за нас. Но това е бъдещето, което ни очаква, колкото и далече да отлетим, докъдето и да се простира взорът ни. Затова стигнахме и до това положение, до този пуст бряг. — Бела подаде подноса на един от помощниците си и отстъпи назад. — А сега, нека тези от вас, които са готови да отпътуват, да се подредят зад мен.

По-голямата част от групата я последва, включително Ели фон Девендър, Грендъл Спет и Ханс Крийчфилд. Сред оставащите бяха Мира, Юрий и Пола Ъмфравил. Китайците също не помръднаха от местата си. Един от техните делегати се приближи до Бела и отново заяви, че възнамеряват да се погрижат за паметниците, построени в чест на падналите в деня на Слънчевата буря.

Бела бавно огледа оставащите.

— Разбрах, че разполагате със солидни припаси, които ще ви стигнат дотогава, докато…

— Да, госпожо председател — прекъсна я Юрий. — Погрижили сме се за всичко.

— Не разбирам обаче как ще се свързвате едни с други — например „Лоуел“ с полярната станция. Няма ли да изгубите комуникационните спътници, когато отделянето приключи?

— Прокарахме наземни линии — отвърна усмихнато Пола. — Всичко ще е наред.

— „Наред“? — Бела я погледна учудено. — Не бих използвала подобна дума. — И споходена от внезапен импулс, добави припряно: — Моля ви, елате с нас. Всички. Дори сега още не е късно да промените решението си. В совалката има достатъчно място. Дъщеря ми ни чака на орбита с „Освободител“, тя ще ви откара у дома.

— Благодарим ви — отвърна спокойно Юрий. — Но решението е взето. Някой трябва да остане. Да присъства на това, което ще се случи. Пък и това е нашият дом, госпожо председател.

— Майка ми е погребана тук — добави Пола Ъмфравил. — Не мога да я изоставя. — Усмивката й бе по-професионална от всякога.

— И аз изгубих майка си тук — присъедини се Мира. — Да си тръгна би означавало да я предам.

Бела се обърна към нея.

— Знаеш, че ще направим всичко възможно да установим контакт с Мир. Давам ти думата си и ще я удържа.

— Благодаря ви.

— Ще бъдеш откъсната от света, не разбираш ли? Искаш ли да предам нещо на някого?

— Не. Благодаря ви, госпожо председател. — В месеците след сблъсъка с К-бомбата Мира се бе опитвала да се свърже с Чарли и Юджийн. Нямаше отговор. Тя разбираше, че те отдавна са се откъснали от нейната лична вселена. Беше се погрижила да уреди всички други въпроси. Вече нищо не я свързваше с останалия свят.

— Госпожо председател, с цялото ми уважение към вас, трябва да потеглите незабавно. — Юрий поглеждаше нервно хронометъра на скафандъра.

Около совалката настъпи суматоха, вдигаха се стълби и се затваряха люкове. Мира се включи в последните прегръдки — с Ели, Грендъл и Ханс, с китайците, дори с Бела Фингал. Но скафандрите бяха твърде обемисти, неудобни и не даваха никаква възможност за човешки контакт.

Бела бе последната, която застана под стълбичката на совалката. Огледа се и каза тихо:

— Това е краят на Марс. Ужасно престъпление бе извършено тук и ние, хората, станахме негови съучастници. Бреме, което ще носим не само ние, но и нашите деца. Не вярвам обаче някога да го забравим. Човечеството трябва да извлече поука от случилото се. Да помним, че сме изгубили Марс с обич, не със срам. — Погледна червения пясък в краката си. — Е, това е всичко.

След което забързано се качи по стълбичката, която бавно се повдигна и се прибра в търбуха на совалката.

Мира, Пола и Юрий забързаха към всъдехода, качиха се и се отдалечиха на километър от стартовата площадка. Там слязоха.

Застанаха един до друг, Мира между Юрий и Пола, уловени за ръце. Бяха заобиколени от роботи-камери, които ги следваха навсякъде.

Настъпи моментът за изстрелване. Совалката се издигна безшумно и с лекота нагоре. Прахолякът, вдигнат от този последен старт, бързо се слегна, а совалката се смали в оранжевокафявото небе, превърна се в белезникава перла, оставяща почти невидима димна следа.

— Е, това беше — рече Пола. — Колко още остава до светлинното шоу?

Юрий понечи да си погледне часовника, но се отказа.

— Не много. Искате ли да се приберем във всъдехода и да смъкнем тези скафандри?

Никой не искаше. Кой знае защо, им се струваше, че ще е по-добре да останат отвън, на марсианска земя, под злокобното потъмняващо небе.

Мира се огледа. Равна пустиня, гарнирана с едва забележими планини в далечината. Но в една дълбока канавка недалеч от тях се виждаше мъхоподобно растение, зелено. Живот, върнал се на Марс със Слънчевата буря и опазен грижливо от човешка ръка. Тя стисна ръцете на двамата си спътници.

— Мечта на милион години — да сме тук и да присъстваме на това събитие — каза им.

— Да, така е… — тихо се съгласи Юрий.

След което светлината угасна, просто така, а небето потъмня, сякаш някой бе завъртял ключа. Слънцето се отдалечи с невероятна скорост, засмука светлината със себе си. Небето стана тъмнокафяво, после антрацитно и накрая непрогледно черно.

Мира стоеше в мрака, притисната в Юрий и Пола. Чуваше тракането на обърканите роботи-камери. Всичко бе отнело само няколко секунди.

— Надявам се камерите да са го записали — прошепна Юрий.

— Прилича на пълно затъмнение — рече Пола. — Веднъж на Земята ходих да гледам едно такова. Беше доста вълнуващо и странно…

Мира също бе развълнувана и смутена от това невероятно космическо събитие. „Странни светлини в небето“. Но изправена тук, в мрака, тя за първи път долови надигащия се в нея страх, когато си припомни, че вече никога, съвсем никога, Слънцето няма да грейне над Марс.

— Ето, че сме сами в тази вселена — въздъхна Юрий. — Ние и Марс.

Земята под краката им се разтресе едва доловимо.

— Трус — каза Пола. — Току-що изгубихме слънчевото притегляне. Ще премине.

Фаровете на всъдехода премигнаха няколко пъти, после засияха с постоянна светлина, очертаха ярък кръг и сянката на Мира се простря надалече пред нея.

Във въздуха пред тях се виждаше овал. Приличаше на огледало, със сложни и разкривени отражения — светлините от фаровете на всъдехода. Мира пристъпи напред и видя как собственото й отражение се приближава.

Увисналият във въздуха предмет бе с диаметър не повече от метър.

Беше Око.

— Мамка ти! — викна Юрий, приклекна, загреба шепа пясък и я хвърли към Окото. Шепотът на песъчинките по огледалната повърхност бе едва доловим в разредената атмосфера.

Почвата под краката им продължаваше да се тресе.

И тогава пред лицето на Мира премина мъничка бяла точка, падна в краката й и се стопи. Снежинка.

59: Храмът

Абдикадир Омар ги чакаше при Храма на Мардук.

Там се бяха струпали хора. Някои дори спяха тук, ако се съдеше по навесите и разпънатите шатри. Имаше и търговци, разбира се: предлагаха вода, храна, дрънкулки и амулети. Абди обясни, че събралите се били поклонници, дошли чак от Александрия и Юдея.

— Заради Окото на Мардук ли са дошли?

Абди се засмя.

— Някои да. Други заради самия Мардук — тези, които го помнят. Има и такива, които са дошли да видят Бисиса. А също и маймуночовека, който живее при нея.

— Ха! — изсумтя Гроув. — Поклонници от Юдея, дошли чак тук, за да видят една жена от двайсет и първи век!

— Понякога се питам дали не присъстваме на раждането на нова религия — въздъхна Евмений. — Култ към Първородните, с Бисиса Дът като техен пророк.

— Съмнявам се, че подобно нещо ще е здравословно — подсмихна се Гроув.

— Хората и преди са се прекланяли пред богове-разрушители. Елате. Време е да се срещнем с Бисиса.

Абди ги преведе през тълпата към преддверието на Храма, после нагоре по стълбата, към криптата с Окото.

Малката стая с обгорените тухлени стени бе заета почти изцяло от Окото, което висеше във въздуха. На светлината на фенерите Гроув видя собственото си отражение, гротескно изкривено, като в някакво криво огледало на панаир. Самото Око беше чудовищно, злокобно, и той сякаш долавяше тежестта му.

Бисиса си бе направила нещо като гнездо в единия ъгъл, с одеяла, бележник, дрехи и някаква храна. Щом Гроув и другите влязоха, тя се усмихна и се изправи.

Тук беше и маймуночовекът. Дългуреста, яка и напълно зряла женска, приклекнала в клетката, неподвижна и бдителна като самото Око. С ясни сини очи. Гроув едва успя да отмести поглед от проницателния й взор.

— Божичко! — възкликна Батсън. — Илиций Блум не лъжеше, когато каза, че вонята е от маймуната!

— Свиква се — успокои го Бисиса, подаде ръка на Батсън и прегърна Гроув. — Пък и Вкопчваща ми прави компания.

— Вкопчваща?

— Не я ли помниш, Гроув? Твоите войници я уловиха с майка й в деня на Хроносрива. Кръстиха я Вкопчващо. Последната вечер, преди да се опитам да се върна на Земята през Окото, помолих да ги освободят. Според мен е точно тя, само че вече е пораснала. Напълно е възможно, ако тези австралопитеци живеят колкото шимпанзетата. Във всеки случай е доста по-ловка с ръцете от мен.

— И как се е озовала тук? — попита Гроув.

— Беше в една глутница, която редовно нападаше влаковите композиции на западната линия — обясни Евмений. — Проследила влака чак до Вавилон и нападнала една ферма край града. Непрестанно се опитвала да прехвърли градските стени. Не бягала. Изобщо. В края на краищата я уловили с мрежа и я докарали в града за развлечение на двора. Държахме я в клетката при Блум, обаче тя направо побесня. Очевидно искаше да отиде някъде.

— Аз се сетих какво да направим — обади се Абди.

— Сложихме и нашийник и я оставихме да ни води накъдето пожелае.

— И тя дойде тук — приключи Бисиса. — Нещо я притегля, също като мен. Откакто дойде, е спокойна, сякаш е намерила това, което е търсела.

Гроув се замисли, после каза:

— Помня, че веднъж напъхахме нея и майка й в една палатка, разпъната точно под самото Око — ти помниш ли, Бисиса? Доста непочтително отношение към Окото всъщност. Може би точно тогава това нещастно създание се е обвързало по някакъв начин с него. Но как, по дяволите, е разбрала, че тук има друго Око?

— Има много неща, които не разбираме — отвърна Бисиса. — Меко казано…

Гроув оглеждаше леговището й с непринудено любопитство.

— Доста е весело тук.

— Че какво? — подсмихна се тя. — Имам си телефона за забавление. Жалко, че Скафандър номер пет е с изтощени батерии, иначе и той щеше да ми прави компания. Донесох и химическата тоалетна от Птичката. Абди ми носи храна и вода. Ти си моята връзка със света, нали, Абди?

— Така е — отвърна Гроув вместо Абди. — Но защо си тук?

— Може би не знаете — намеси се Евмений, — но Александър вярва, че тя се опитва да намери начин да използва Окото в негова полза. В противен случай изобщо нямаше да я допусне тук. Не забравяйте за това, когато се изправите пред него, капитане.

— Разбрано. Но каква е истинската причина, Бисиса?

— Искам да се върна у дома — отвърна простичко тя. — Също както преди. Да се върна при дъщеря ми и при моята внучка. А това е единственият възможен начин. Не искам да обиждам никого, но няма нищо, което да значи повече за мен.

Гроув погледна тази жена, тази отчаяна майка, самотна в този чужд свят.

— И аз имах дъщеря, ако си спомняш — каза той и сам се изненада от сподавения си глас. — Казвал съм ти. Сега трябва да е на твоята възраст. Разбирам защо си тук, Бисиса.

Тя се усмихна и го прегърна пак.

Нямаше какво повече да си кажат.

— Е — въздъхна Гроув. — Ще намина да те видя пак. Ще останем още няколко дни във Вавилон. Наистина ми се ще да направя нещо за онзи окаян нещастник Блум. Ние, модерните, трябва да се поддържаме, нали така?

— Ти си добър човек, капитане. Но не се излагай на прекомерни рискове.

— Не се тревожи, аз съм гърмян заек.

На излизане Гроув погледна Бисиса. Тя тъкмо се приближаваше бавно към увисналата сфера; долепи длан до нея. Ръката й обаче сякаш се плъзна встрани, тласкана от невидима сила. Гроув се изпълни с нещо като благоговение пред спокойствието, с което Бисиса се отнасяше към този чудовищен и страховит предмет.

Извърна глава. Радваше се, че ще може да скрие сълзите си в коридорите на храма.

60: Къщата

Пола се обади по фиброоптичната връзка. След отделянето от Слънцето големият ИИ в Ню Лоуел работеше върху изчисленията за това кога Откъсването ще порази Марс окончателно.

— Дванайсети май — каза Пола. — Някъде към два следобед.

Месец и половина.

— Е, значи вече знаем — отвърна Мира.

— Казаха ми, че преди края ще знаят със сигурност до частици от секундата.

— Много полезно, няма що — изхъмка сухо Юрий.

— Освен това — продължи Пола — подготвяме прогнози за състоянието на вашата ядрена електроцентрала. Нали знаете, че горивото ви е на привършване?

— Знаем, разбира се — отвърна Юрий. — Нали доставките са невъзможни.

— Според нашите анализатори ще оцелеете при Откъсването. Няма да ви е лесно, но ще се справите.

— Ако се налага, ще пестим. И без това сме само двамата.

— Така е, но винаги има място за вас тук, в „Лоуел“.

Юрий погледна Мира. Тя му отвърна с усмивка.

— И да изоставим нашия дом? — попита Мира. — Не. Благодаря, Пола. Искаме да си довършим работата тук.

— Знаех, че ще го кажеш. Както и да е. Ако промените решението си, всъдеходите ще дойдат да ви вземат.

— Да бе, благодаря — отвърна сърдито Юрий. — И без това един от тях е нашият.

Поговориха още малко на по-общи теми и приключиха.

Сякаш последното лято на Марс внезапно се бе скъсило. Слънцето бе изчезнало два месеца преди началото на лятото и над планетата се бе възцарила вечна зима.

В известен смисъл това не оказа особено влияние тук, на полюса, където и без това през половината от марсианската година бе мрак. Мира най-много страдаше от загубата на връзката със Земята, откъдето си набавяше филми и новини, както и за писмата от дома. Не й липсваше толкова Земята, колкото пощата.

Но докато в „Уелс“ не обръщаха внимание на тъмнината, не беше така в „Лоуел“, близо до екватора, особено когато заваля сняг. Не разполагаха с никакво снаряжение, за да оцелеят. Ето защо Юрий и Мира натовариха един от двата пригодени за движение по снега всъдехода с подгряващи одеяла и други важни неща, оставиха другия всъдеход на разположение на екипа в „Лоуел“ и се отправиха към „Уелс“. Мъчително пътуване през половината планета, в мрак и през несекващи свирепи снежни бури. След като най-сетне пристигнаха, не посмяха да напуснат базата.

— Пак ще се чуем — каза Пола. — Пазете се. — Изображението й изчезна.

Мира погледна Юрий.

— Това е значи.

— Да се залавяме за работа.

— Кафе не искаш ли?

— Дай ми един час, после ще направим кратка почивка.

— Добре.

След последната евакуация рутинната работа се затрудни още повече. Без редовни доставки вече не само електростанцията заплашваше да спре, но също и голяма част от оборудването. Освен това бяха само двама, в база, конструирана за поне десет души, и макар Мира да се учеше бързо, все пак нямаше голям опит за работа в подобни условия.

За щастие работата я завладя и погълна. Тази сутрин тя почисти хидропонните вани, провери филтрите на биореактора и се опита да разбере защо системата за извличане на вода аварира по няколко пъти на ден. Освен това си беше отделила време за работа с ИИ — потокът данни, събирани от стационарните и подвижни датчици, не секваше нито за миг, въпреки че голяма част от сензорната система бе замлъкнала поради дефекти или други причини, най-вече дебелото снежно покритие.

По правило ИИ работеше самостоятелно, дори си назначаваше свои собствени научни задачи и изготвяше програми за тяхното решаване. Но днес беше ДПЗ — денят за планетарна защита, в който се извършваха рутинни проверки за това дали околната среда е защитена от човешкото въздействие. Имаше дори един документ, който трябваше да подпише и който след това следваше да бъде изпратен на Земята. Документът никога нямаше да стигне там, но въпреки това тя го подписа.

След около час Мира нареди на ИИ да потърси Юрий. Трябваше да е отвън, в палатката със сондажното оборудване, което трябваше да се консервира, както бяха обещали на раздяла на Ханс Крийчфилд. Но го откри в Шеста консерва, скафандърното отделение.

Беше направила кафе и занесе там две чаши, затворени с капачета, за да не се разплискат в отслабената гравитация.

Юрий бе коленичил на пода на Шеста. Беше извадил най-обикновена метална шейна, с въже за теглене, пригодена за марсиански условия и с колела отдолу, за да може да се придвижва по базалтов лед. Тъкмо товареше на шейната грижливо сгъната палатка, пакети с храна и екипировка, която според нея бе свалил от животоподдържащата система.

Тя му подаде чашата.

— Какво си намислил?

Той отпи от кафето.

— Ще се отдам на една неосъществена мечта. Всъщност имам много такива мечти, но точно тази не ми дава покой.

— Кажи ми я.

— Самостоятелна експедиция до марсианския северен полюс. Открай време мечтая да опитам. Ще започна в покрайнините на постоянната шапка, само аз, скафандърът и шейната. Ще вървя и ще тегля шейната до полюса. Без да разчитам на спасителна операция, ако закъсам. Само аз и безкрайното ледено поле.

— Мислиш ли, че е осъществимо?

— О, да. Не повече от хиляда километра, ако маршрутът е добре подбран. Скафандърът ще ме забави малко — тези черупки не са пригодени за продължително придвижване из пресечена местност, така че ще трябва да направя някои подобрения. Но от друга страна, гравитацията тук е с една трета по-слаба от земната и ще ми е по-лесно да тегля екипировката. Освен това атмосферните условия на Марс не са така тежки, както на Антарктида.

— Ще трябва обаче сам да си носиш запасите от кислород.

— Има и друга възможност. — Той посочи едно апаратче, което бе взел от набора животоподдържащи устройства — беше машина за електролиза, способна да извлича кислород и водород от водата. — Вярно, че е по-леко от бутилките, но пък ще ме забавя ежедневно. Мира, давам си сметка с какво се захващам. Но помисли само за тръпката. А и никой не го е опитвал преди мен. Защо аз да не съм първият?

— Ако е така, трябва щателно да подготвиш експедицията.

— Зная. Какво друго ще правя цяла зима? После, когато дойде лятото, ще избера някой период, когато Земята е над хоризонта, за да опитам. Ще взема цялото снаряжение, за да го изпробвам на леда около базата. Тъмнината едва ли ще окаже съществено влияние. — Изглеждаше развълнуван, че си е намерил ново занимание. Но когато я погледна, на лицето му се четеше неувереност. — Мислиш ли, че съм полудял?

— Не повече от всички нас. Аз например не вярвам в 12 май. И ти — нали? Никой от нас не вярва, че ще се случи — че това ще е краят за всички ни. Ако го вярвахме, навярно нямаше да можем да работим. Условията ни принуждават да сме такива…

— Да, но…

— Да не говорим за това — прекъсна го решително тя и коленичи до него. — Покажи ми как смяташ да опаковаш багажа. Как ще се храниш? Ще разпъваш палатката два пъти дневно?

— Не. Смятам да я разпъвам вечер и да ям през нощта. Денем ще смуча хранителен разтвор от тубичката в скафандъра…

Продължиха да обсъждат екипировката. Отвън снегът бавно засипваше модулите на станцията.

61: Вкопчваща

Тъкмо Вкопчваща първа забеляза промяната в Окото.

Събуди се бавно, както винаги унесена от разпокъсаните сънища за дървета. Обитаваща смътната територия между човека и животното, тя нямаше ясна представа за минало и бъдеще. Спомените и бяха като картинна галерия с живи образи — лицето на майка й, топлината на леговището, в което се бе родила. И клетките, в които я бяха държали. Много, много клетки.

Прозя се, протегна дългите си ръце и се огледа. Високата жена, с която делеше пещерата, спеше. На красивото й лице трепкаше светлина.

Светлина?

Вкопчваща вдигна глава. Окото сияеше. Беше като миниатюрно слънце, впримчено в каменната крипта.

Вкопчваща вдигна ръка към Окото. То не излъчваше топлина, само светеше. Тя се изправи, без да сваля ококорени очи от Окото, с протегната към него ръка.

Но ето, че се появи нещо ново. Сиянието на Окото вече не беше еднородно — от центъра започнаха да извират ярки хоризонтални ивици, които му придаваха сивкав оттенък — картина, която наподобяваше човешкото изображение за ширини върху земния глобус. Бликаха от „екватора“ на Окото и изчезваха на северния полюс. Междувременно се появиха други, вертикални линии, които се зараждаха на северния полюс, минаваха през екватора и изчезваха в южния. Ето че изникна и трета комбинация линии, под прав ъгъл спрямо предишната. Танцът на блестящите сиви правоъгълници бе красив и хипнотизиращ.

И тогава се появи четвърта поредица линии. Вкопчваща се опита да проследи къде изчезват, но изведнъж почувства остра болка в главата.

Изпищя. Вдигна ръце и потърка насълзените си очи. Усети влажна топлина по вътрешната страна на бедрата си. Беше се изпуснала, както стоеше права. Спящата жена се размърда.

62: Малкото откъсване

Започнаха деня мълчаливо.

Следваха рутината, установена през месеците, които бяха прекарали заедно. Още щом се събуди, Мира си даде сметка, че до Малкото откъсване остават само броени часове. Не можеше да мисли за нищо друго.

Както обикновено Юрий бе облякъл скафандъра, за да излезе за лед. От известно време системата за извличане на вода на станцията бе престанала да работи. Налагаше се да си набавят вода по примитивния начин — Юрий бе изкопал една канавка с помощта на пригоден от подръчни средства ледокоп. Не беше трудно — тежкият лед бе като пясъчник и се режеше без особени усилия. След разтапянето на буците филтрираха водата, за да махнат ситните прашинки.

Щом приключи с това, Юрий се захвана с работата, която някога вършеше Ханс — поддръжката на енергийната станция и въздухопречистващата инсталация, както и на останалите механични системи, които им помагаха да оцеляват. И през цялото време си подсвиркваше. Вчера най-сетне бе получил снаряжението, което очакваше от доста време. Един автоматичен всъдеход бе пристигнал от Ню Лоуел — Пола и екипът там бяха демонтирали част от оборудването в градчето. Юрий бе доволен и нямаше търпение да се заеме с любимото си хоби.

Беше пратил всъдехода обратно, въпреки че той нямаше да стигне до Ню Лоуел преди Откъсването. Юрий, изглежда, вярваше, че разумните машини, също като хората, имат нужда да се занимават с разни неща, и Мира не виждаше причини да спори с него.

Тя също си имаше занимания. Едно от тях бе оставила за днес.

Напъха се в скафандъра, като спази грижливо всички процедури, и излезе да нагледа малката градина от аклиматизирани за външни условия растения. Обикновено започваше с изриване на снега, замръзналите частици атмосфера, които покриваха листата и стъблата. Използваше топлодувна машина на принципа на сешоара.

Докато работеше, усети присъствието на Око. Имаше ги навсякъде, дори вътре в станцията. Както обикновено се постара да не му обръща внимание.

Когато приключи с почистването, протегна ръка и внимателно докосна листенцата на всяко растение. Мъчно й беше, че не може да ги почувства през дебелата ръкавица.

В последния ден Бела дойде отново.

От космоса, от наблюдателната палуба на „Освободител“, се виждаше само, че на Марс все още има нещо. Това, което бе заместило планетата, имаше сферична форма и излъчваше мътна кехлибарена светлина. Не отразяваше пратените сигнали. Опитите да пуснат сонда завършиха със загуба на апарата, а наблюдението в спектроскопа разкриваше странна, отдалечаваща се повърхност, чиято светлина бележеше тенденция към изместване в червения диапазон.

Всъщност това бе възел от маса-енергия, заемащ мястото, където трябваше да е Марс. Бе обкръжен от гравитационно поле, достатъчно силно, за да задържа наблюдаващия го космически кораб и дори двете малки марсиански луни, Фобос и Деймос, които все така следваха досегашните си орбити. Но не беше Марс.

— Това е само белег от мястото, където е бил изрязан Марс — подхвърли Една.

— И белегът вече заздравява — каза Бела.

Забеляза на един от екраните, че към тях се приближават още кораби, натоварени с любопитни зрители, пристигнали, за да присъстват отблизо на последното представление. Чудеше се какво ли се случва сега на Марс — ако Червената планета все още съществуваше.

Юрий и Мира си готвеха обяд.

Обядът беше сушени яйца, варени картофи и малко марсиански зеленчуци, твърди, но напълно поносими. Юрий предложи да пият вино, марсианско, от изоставените лозя на „Лоуел“, някога прочуто и скъпо. Но Мира не искаше и бутилката остана неотворена. И без това и двамата знаеха, че въпреки баснословната си цена виното не е нищо особено.

Заедно подредиха масата и приготвиха храната, без нито веднъж да се изпречат на пътя на другия.

— Приличаме на стара брачна двойка — засмя се по някое време Юрий. И сигурно беше така, помисли си Мира, макар никога да не бяха стигали до интимна близост — освен в случаите, когато се прегръщаха, за да потърсят спокойствие и утеха в другия, което беше съвсем естествено за две човешки същества, останали сами на северния полюс на този свят.

Не би могла да каже, че изминалите месеци са от лошите в живота й. Винаги бе съществувала в сянката на някой друг — първо на майка си, после на Юджийн. Така и не бе успяла да създаде собствен дом. Не се бе получило и тук, на Марс. Това бе светът, където Юрий бе пуснал корени, светът, който той бе построил. И през тези последни месеци тя бе делила този дом с него. Въпреки липсата на физическа близост бе имала далеч по-лоши връзки от тази с Юрий.

Напоследък Чарли й липсваше болезнено, както никога досега. С наближаването на деня на Откъсването усещаше тази липса като метална жица, която се изопва бавно в корема й. Нямаше представа дали Чарли знае какво става с майка й. Нямаше дори нейни снимки, които да гледа от време на време. Беше се опитала да напъха всички спомени в едно ъгълче на съзнанието си. Юрий, разбира се, се досещаше за всичко.

Тя погледна часовника.

— По-късно е, отколкото смятах. Остава само един час.

— Ами тогава най-добре да се наплюскаме.

Седнаха на масата.

— Между другото, добро утро — каза Юрий. — Момчетата от „Лоуел“ най-сетне пратиха резервните филтри, за които ги моля от доста време. Поне осигурихме чист въздух за още една година. Освен това спрях реактора. Сега сме на акумулатори, но те са напълно заредени и ще стигнат. Просто исках онзи стар ураниев бойлер да бъде изключен, както е по правилника. Малко избързах, но пък е консервиран според техническите изисквания, или поне се надявам да е така.

Тя виждаше, че работата му доставя удоволствие, също както нейната на нея.

— А, да, има и една пратка от Пола, пристигна с вчерашния всъдеход. Каза да я отворим днес. — Извади пратката от купчината филтри и я сложи на масата.

Отвори я. Отвътре бе подплатена и в нея имаше сфера колкото топка за тенис. Под сферата бе напъхано прозрачно пликче с таблетки.

Мира посегна и взе сферата. Беше тежичка, с гладка черна повърхност.

— Очаквах го — каза Юрий. — Тази сфера е облицована с веществото, което използват за термоизолиращите плочки. Може да поглъща големи количества топлина.

— Значи ще оцелее при разпадането на планетата?

— Това е идеята.

— Не виждам каква полза от нея обаче.

— Нали знаеш как действа К-разширяването? — попита Юрий с пълна уста. — Откъсването се основава на същите принципи, само дето мащабите са по-малки — първо се разпадат едрите предмети. С други думи, първо ще е планетата, а после човешкото тяло. Това малко устройство ще оцелее след края на планетата и хората в скафандрите и ще остане да се носи в космоса. Заобиколено от отломки, предполагам. Камъни, които се разпадат на прах и стават все по-дребни и по-дребни.

— Има ли някакви прибори вътре?

— Да. Ще продължава да работи, да събира информация, докато процесите не слязат на микроскопично ниво и Откъсването най-сетне не раздроби и сферата. Но дори след това планът ще продължава да действа. Сферата ще отдели облак фини сензорни частици, наричаме ги „прашинки“. Това е нанотехнология, Мира, машини с размери на молекули. Те ще продължават да събират данни до последната микросекунда. Ще разполагаме с поне трийсетминутно наблюдение.

— Чудесна работа.

— О, да.

Мира подхвърли сферата във въздуха и я хвана.

— Какъв великолепен малък механизъм. Жалко, че никой няма да може да използва информацията.

— Няма как да знаем дали е така.

Тя остави сферата на масата.

— А таблетките?

Той взе пликчето и го погледна със съмнение.

— Джени от „Лоуел“ каза, че ще приготви нещо от тоя род. — Джени Мортънс бе единственият лекар, останал на Марс. — Знаеш какво има вътре. Може би така ще е по-лесно — просто ги гълтаме.

— Не е ли жалко да стигнем дотук и да пропуснем края? Какво смяташ? Пък и трябва да помисля за майка ми.

— Съгласен. — Той се засмя и хвърли пликчето в кофата за боклук.

Тя си погледна часовника.

— По-добре да ставаме. Няма много време.

— Тъй де. — Той се надигна и събра чиниите. — Ще изхабя малко вода, за да ги измия. — Погледна я. — Ще обличаме ли скафандрите?

Бяха се уговорили да посрещнат последните минути пред базата.

— Предпочитам човешки контакт, Юрий.

— Добре казано. — Той се засмя. — А и сега не е време да се срамуваме от каквото и да било.

— Знаеш какво исках да кажа — тросна се тя.

— Разбира се. Виж — подготвил съм всичко. Нахлузвай скафандъра и ще видиш какво имам предвид. Повярвай ми — мисля, че ще ти хареса. А и винаги можем да се приберем.

Тя кимна.

— Добре. Дай първо да пооправим тук.

След като си допи кафето — последното, мина й през ума, — Мира изми чиниите с малко от безценната топла вода и ги подреди в раклата. Отиде в банята, изми си лицето и зъбите и използва тоалетната. Последното можеше да свърши и в скафандъра, който разполагаше с нужното оборудване, но предпочиташе да го направи така.

И непрестанно нещо в главата й отброяваше тези напълно естествени, човешки дейности — кафе, храна, дори тоалетна. Така беше от сутринта, въпреки опитите й да се държи и да разсъждава както винаги.

Обиколиха за последен път станцията. Юрий носеше черната сфера, пратена от „Лоуел“. Вече бяха изключили повечето системи на станцията. За останалите наредиха на ИИ да премине в авариен режим и да намали осветлението до минимум. Всичко беше оправено и почистено, всеки предмет бе на мястото си. Мира чак изпита гордост от това колко подредена ще оставят станцията.

Накрая остана да свети само една лампа, в скафандърното, озаряваше тесните люкове, през които трябваше да се промъкнат в скафандрите. Нахлузиха вътрешните защитни облекла и Юрий прокара сферата през шлюза за екипировка и каза:

— Ти вземаш левия, аз десния. Сега е моментът да се почешеш, ако те сърби носът.

Спряха, изправени един срещу друг. Мира го прегърна, вдиша миризмата му. После се разделиха.

— Светлината — нареди Юрий и последната лампа изгасна. В помещението се възцари мрак. — Сбогом, Хърбърт Джи — тихо каза Юрий на станцията. Мира никога не го бе чувала да използва това име.

Тя вдигна люка и с ловкост, натрупана през месеците, прекарани на Марс, се пъхна с краката напред в скафандъра. Мушна дясната си ръка в ръкава и… Твърдата ръкавица я нямаше. Вместо това ръката й докосна нещо топло.

Тя се наведе напред. В светлината от скафандъра видя, че десният ръкав е отрязан и зашит за левия на Юрий.

Юрий я гледаше иззад лицевото стъкло.

— Какво ще кажеш за шивашките ми умения?

— Добра работа, Юрий.

— На скафандрите естествено никак не им се понрави. И двамата мрънкат, че херметичността била нарушена. Обаче да вървят по дяволите. Шевът е временен и няма да издържи дълго. Затова пък споделяме всичко, като сиамски близнаци. Как се чувстваш вътре?

Тя вече бе пуснала диагностичната програма. Погледна дисплея на гърдите на Юрий, за да се увери, че не е пропуснал нещо важно, и той направи същото за нея.

— Всичко е в норма, освен червената лампичка за ръкавицата.

— Чудесно. Да се изправим. Едно, две, три…

Надигнаха се едновременно и заедно. Екзоскелетните усилватели забръмчаха и двамата се отделиха със свистене от купола.

Мира се обърна по навик, за да почисти външния отвор на шлюза от марсианския прах. Юрий направи същото. Действаха малко несръчно, заради съшитите ръкави.

След това Юрий стисна сензорната сфера в дясната си ръка и тръгнаха.

Мракът беше непрогледен, прожекторите на скафандрите озаряваха само сипещия се ситен снежец.

Една малка камера се изтърколи след тях, не спираше да записва дори сега. Забоде се в пряспата край пътя и Мира я подритна, за да й помогне да се освободи.

Юрий спря и сложи сферата на земята пред тях.

— Тук, какво ще кажеш?

— Защо пък не? Едва ли има голямо значение.

Той се изправи. Снегът продължаваше да се сипе кротко. Юрий протегна ръка и улови няколко снежинки. Приличаха на охранени молци, кацащи на ръкавицата, преди да се разтопят.

— Божичко! — въздъхна той. — Толкова чудеса има на света. Знаеш ли, снежинките имат структура. Всяка от тях се образува около прашинка, към нея се прибавя влага, която замръзва, и накрая се оформя външна обвивка. Страничният й срез е като на луковица. Прах, вода и въглероден двуокис, смесени в едно. И така всяка зима. Тъкмо бяхме започнали да вникваме в загадките на Марс… — В гласа му прозвуча горчивина, каквато Мира не бе долавяла от месеци. — Някои биха го нарекли ад. Студено и тъмно. Не и аз.

— Нито пък аз — прошепна тя и напипа ръката му в скафандъра. — Юрий.

— Да?

— Благодаря ти. Тези последни мигове… за мен…

— По-добре не го казвай.

Чу се шум, като от затръшване на врата. В скафандъра на Мира зазвъня аларма и всички светлинни на дисплея й блеснаха.

Земята под краката им се разтресе.

— Точно навреме — каза Юрий.

Спогледаха се. Това бе първият истински знак, след изчезването на Слънцето, че се случва нещо знаменателно.

Гърлото й се сви от страх. Изведнъж я завладя непреодолимото желание това да не е истина, да се върнат в станцията и да продължат да живеят както досега. Стисна ръката на Юрий и двамата се сблъскаха с обемистите си скафандри като огромни и несръчни сумисти. Юрий се извъртя на една страна, опитваше се да погледне часовника на другата си ръка.

Земята се разтресе още по-силно. Внезапно отдолу бликнаха ледени частици. Двамата се завъртяха едновременно, забравили, че са съшити един за друг. Един от модулите се бе разцепил и излизащият отвътре влажен въздух замръзваше и бавно се утаяваше върху останките.

— По-добре да се отдалечим — каза Мира.

— Съгласен. — Продължиха по пътеката, долавяха равномерните трусове. — Голям зор ще е да се оправи тази пробойна.

— Ами да повикаме Ханс.

— Това копеле никога не е на мястото си, когато ти трябва. — Той се препъна и я дръпна след себе си.

— Какво има?

— Ударих си главата. — Завъртяха се. Над тях се рееше Око, около метър в диаметър, долният му край опираше в челата им. — Гадняр. — Юрий замахна към него с дясната си ръка. — По дяволите! Все едно да удряш бетонна стена.

— Не му обръщай внимание.

За известно време трусовете се успокоиха. Двамата стояха неподвижно под надвисналото Око, дишаха тежко.

— Прав беше, че е по-добре да сме навън — каза Мира.

— И ти беше права за малко „човешки контакт“. Все оставяме най-важните неща за последния момент, госпожице Дът.

— Мисля, че ще се съглася с вас, господин О’Рурк.

— Тя въздъхна и стисна ръката му. — Знаеш ли, Юрий…

Земята под краката им се разцепи.

В криптата на храма високата жена се пробуди. В началото бавно.

След това се сепна и погледна Окото.

„По дяволите. Сега ли точно трябва да ми се пишка? Събуди се, Скафандър номер пет. Лежиш като захвърлена ръкавица, а си единствената ми защита…“

Пред погледа на Вкопчваща тя започна да нахлузва зелената черупка и сложи един блещукащ камък на пода.

„Отново ли ме напускаш, Бисиса?“

„Виж, телефонче, не се опитвай да пробудиш чувството ми за вина точно сега. Вече го обсъдихме. Ти си единствената ми връзка със Земята. И ако Абди успее с опитите да направи батерия, ще може да те зареди пак“.

„Какво успокоение!“

„Няма да те забравя“.

„Сбогом, Бисиса. Сбогом…“

„Мамка му. Окото. Какво прави?“

Вкопчваща гледаше местещите се светлини, които хвърляха сложни оттенъци по стените. Появи се пета комбинация от линии, после шеста…

Високата жена изкрещя.

Мира лежеше по очи на леда. Юрий бе паднал зад нея и дясната й ръка бе извита неудобно назад. Тя почувства натиск в корема, сякаш се издигаше с асансьор.

Опита се да вдигне глава. Сервомоторите на скафандъра нададоха тревожен вой в отчаяни усилия да й помогнат.

Тя погледна надолу, към вътрешността на Марс.

Видя ледени късове и скали, и дори пръски от лава, всичко озарено от червено сияние отвътре. Гледката изпълваше цялото й полезрение, достигаше далече наляво и надясно. Беше като да надзърнеш в бездна.

И когато се вгледа по-внимателно, тя забеляза Окото, може би същото, което я следваше.

Страхът й бе изчезнал. Вкопчена в леда, все още стиснала ръката на Юрий, Мира изпита неочаквана приповдигнатост на духа. Може би щяха да надживеят това, поне още малко.

Но в този момент от бездната в сърцето на Марс право към нея се стрелна огромна полуразтопена скала — като гигантски нажежен юмрук.

Белегът в пространството стана прозрачен и Бела видя звездите зад него, светлината им бе изкривена и бледа.

А после изчезна, сякаш се изпари.

Тя прегърна дъщеря си.

— Това е значи — въздъхна Една.

— Да. Отведи ме у дома, миличка.

Тъпият нос на „Освободител“ се извъртя към Земята.

Лишени от гравитационната прегръдка на своя доскорошен родител, малките луни на Марс бавно се отдалечиха. Вече щяха да кръжат около Слънцето като обикновени незабележими астероиди. Рехавият облак спътници, които хората бяха скупчили около Марс, също започна да се разсейва. Поредица гравитационни вълни прекоси Слънчевата система и накара останалите планети да трепнат, като листа в езеро, в което е хвърлен камък. Но вълните скоро утихнаха.

А Марс вече го нямаше.

63: Одисея във времето

Вратата се отвори. Вратата се затвори. В един миг, толкова кратък, че не можеше да бъде измерен, пространството се усука около себе си.

Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и в мига, в който осъзна коя е, изстена.

Лежеше по гръб. Над нея имаше нещо огромно и ярко — Слънцето, да, разбира се, Слънцето. Беше на открито.

Претърколи се по корем. Ниски хълмове в далечината. Небето изглеждаше червено, макар че Слънцето беше високо.

Всичко това й се стори познато.

И до нея беше Мира. Невъзможно, но бе точно така.

Бисиса запълзя по пясъка към дъщеря си. Също като Бисиса, Мира носеше зелен марсиански скафандър. Беше просната по гръб, като изхвърлена на непознат бряг чудата риба.

Лицевото стъкло на Мира се повдигна и тя се закашля от сухия въздух. Погледна дясната си ръка. Ръкавицата на скафандъра липсваше, виждаше се бялата й кожа.

— Аз съм, малката ми.

— Мамо? — Мира я погледна слисано.

Притиснаха се една към друга.

Стъмваше се. Бисиса се огледа.

Слънчевият диск беше деформиран. Приличаше на пита, от която е бил отхапан голям залък. Започна да застудява, издължаващи се сенки запълзяха по неравната земя.

„Само не пак“, помисли Бисиса.

— Не се страхувайте.

И двете се обърнаха, претъркулвайки се в прахоляка.

Над тях стоеше жена. Жена с гладко лице и почти гол, лишен от коса череп. Носеше тънък костюм в телесен цвят, заради който изглеждаше гола. Усмихна им се.

— Очаквахме ви.

— Божичко! — възкликна Мира. — Чарли?!

— Кои сте „вие“? — попита Бисиса.

— Наричаме се Последнородените. В момента сме във война, която губим. — Жената протегна ръце. — Моля ви. Последвайте ме веднага.

Все още прегърнати, Бисиса и Мира протегнаха ръце. Пръстите им докоснаха пръстите на Чарли.

Звън на чинели.