Посвещава се на Британското междупланетно общество.
Не приличаше на пробуждане. Беше по-скоро внезапно изплуване, придружено от звън на чинели. Очите й се разтвориха широко и се изпълниха със заслепяваща светлина. Тя пое дъх с пълни гърди и изстена в мига, когато осъзна коя е.
Истински шок. Не би трябвало да е в съзнание. Нещо не беше наред.
Във въздуха изплува блед силует.
— Доктор Хайер?
— Не, мамо. Аз съм, мамо.
Лицето дойде на фокус и наистина, това бе дъщеря й — познатите силни черти, ясните сини очи, гъстите кафеникави вежди. На бузата й имаше нещо, някакъв символ. Или татуировка?
— Мира? — Установи, че гърлото я дращи, гласът й бе прегракнал. Имаше неясното усещане, че лежи по гръб в стая, пълна с апаратура и хора, но извън полезрението й. — Какво се е случило?
— Какво да се е случило?
— Защо не съм в хибернация?
Мира се поколеба.
— Мамо… коя дата е днес според теб?
— 2050-а. Пети юни.
— Не. Сега е 2069-а, мамо. Февруари. Изминаха деветнайсет години. Хибернацията беше успешна. — Едва сега Бисиса забеляза побелелите кичури в косата на Мира, бръчиците около проницателните й очи. — Както виждаш, аз изминах дългия път.
Сигурно беше истина. Бисиса бе извървяла още една огромна, невероятна крачка от своята лична одисея във времето.
— О, Боже!
Друго лице се надвеси над нея.
— Доктор Хайер?
— Не. Доктор Хайер се пенсионира отдавна. Аз съм доктор Стантън. Започваме кръвозаместването. Опасявам се, че ще боли.
Бисиса облиза мъчително устни.
— Защо ме събудихте? — попита и веднага се сети за отговора. — Ах. Първородните. Какво друго, ако не те? Нова заплаха?
Лицето на Мира се изкриви от болка.
— Нямаше те деветнайсет години. И първото, което питаш, е за Първородните. Ще дойда да те видя, когато се възстановиш напълно.
— Мира, почакай…
Но Мира вече я нямаше.
Новият доктор се оказа прав. Наистина болеше. Но навремето Бисиса бе войник от Британската армия. Наложи си да не заплаче.
Човечеството бе съзряло новата заплаха преди пет години. И очите, които откриха аномалията, не бяха човешки, а електронни.
Космически монитор W7-6102-016 кръжеше отвъд сянката на Сатурн, където луните висяха като фенери. Пръстените на Сатурн бяха призрачно подобие на онова, което представляваха преди Слънчевата буря, но когато сондата смени орбитата си, далечното слънце огря пояса от прах и камъни и го превърна в сребрист мост, който се очертаваше върху звездното небе.
Космически монитор не беше в състояние да изпитва почуда — не и в точния смисъл. Но като всяка относително сложна машина той бе разумен в известна степен и електронната му душа трепкаше с едва забележимо вълнение, докато се носеше сред тази невероятна и хаотична смесица от газ и лед. Но не предприе никакви опити да ги изследва.
Все така безшумно и мълчаливо сондата се приближаваше към следващата цел от орбиталната си елипса.
Титан, най-голямата луна на Сатурн, представляваше равна охрена топка, слабо осветена от далечното слънце. Но под дълбоките пластове облаци и мъгла се криеха чудеса. Докато приближаваше луната, KM W7-6102-016 внимателно прослушваше електронното дърдорене на рояците роботи-изследователи.
Под мъждивото оранжево небе бръмбароподобни всъдеходи пълзяха по дюни от твърд като базалт и вкочанен като лед „пясък“, заобикаляха метанови гейзери, спускаха се предпазливо в долини, прорязани от етанови реки, и разкопаваха почва, кишава от постоянния и повсеместен ръмеж на метан. Един храбър балон-изследовател, задържан от плътния въздух, кръжеше над криовулкан, от който бликаше лава от амонячна вода. Подводни сонди с плътни стени изучаваха джобовете течна вода под ледената кора, замръзнали езера, съхранени в метеоритните кратери. Навсякъде гъмжеше от сложни органични продукти, създадени от електрическите бури на атмосферата на Титан и от бомбардирането на горните слоеве на атмосферата със слънчева светлина, под постоянното магнитно влияние на Сатурн.
Където и да поглеждаха, сондите откриваха живот. Някои от взетите образци бяха като живите организми на Земята, анаеробни, дишащи метан буболечки, които лениво строяха колонии и термитници в хладния разтвор на кратерните езера. Други, по-екзотични форми на въглероден живот, използващи амоняк вместо вода, плуваха в течността, която бликаше с бълбукане от криовулканите. Но най-причудливи от всички бяха слузестите организми, чиито телца бяха изградени не на въглеродна, а на силициева основа — те живееха в убийствения студ на черните, гладки като огледала етанови езера.
Буболечките от кратерните езера бяха далечни братовчеди на земните организми. Амонячните риби, изглежда, произхождаха от Титан. Студенолюбивата етанова слуз вероятно бе дошла от луните на Нептун или отнякъде отвъд тях. Слънчевата система гъмжеше от живот — живот, който се разнасяше навсякъде с помощта на скали и ледени късове, откъртени при сблъсъците. Въпреки това Титан беше необикновен, средище на животински форми от цялата Слънчева система и може би дори от далечния космос.
Но Космически монитор W7-6102-016 не бе доближил Титан, за да се занимава с научни изследвания. Докато преминаваше през най-близката точка от орбитата около тази кипяща от твари планета, неговите роднини — роботите на повърхността — дори не знаеха за съществуването му.
Сложното сърце на Космически монитор представляваше сонда за изследване и наблюдение на открития космос, построена съгласно представите на конструкторите от миналия век — с ъгловато тяло, от което се подаваха механични ръце, снабдени с датчици и радиотермичноизотопни акумулатори. Но сърцевината му бе скрита под твърда черупка от „метаматериал“ — гъста мрежа от нанотехнически пръстени и жици, които отразяваха слънчевите лъчи от повърхността на сондата по такъв начин, сякаш изобщо я нямаше. Космически монитор W7-6102-016 не беше сляп и непрекъснато следеше попадащите върху него лъчи. Но тъй като светлината нито се отразяваше от него, нито се поглъщаше, той оставаше невидим за околния свят. По същия начин не би могъл да бъде засечен на всяка друга дължина на вълната — от гама-лъчение до дълги радиовълни.
KM W7-6102-016 не беше изследовател. Спотаен, смълчан, невидим, той беше страж. И в момента му предстоеше среща от типа, за който всъщност беше създаден.
Докато се плъзгаше над облачните купове на Титан, гравитационното поле на луната го изстреля като трамплин на нова орбита, която щеше да го отдалечи от системата на Сатурн и да го издигне високо над равнината на пръстените. Всичко това в пълно радиомълчание, без нито едно изригване на ракетните двигатели.
KM W7-6102-016 се приближаваше към аномалията.
Отначало засече изблици от странни високоенергийни частици. След това го докосна мощно магнитно поле, свиреп електромагнитен възел насред космоса. КМ докладва на Земята, като изпрати тънък лазерен лъч силно компресирана информация.
Космически монитор не можеше да промени траекторията си, без да се разкрие, и затова продължаваше да се носи безпомощно. Щеше да се размине с аномалията на разстояние само половин километър.
Последното му наблюдение, донякъде дори последната му разумна мисъл, беше за внезапно изменение в силното магнитно поле на аномалията.
Прощалните сигнали на KM W7-6102-016 показваха, че той се отдалечава с огромна, невероятна скорост. Сигнали, които създателите на сондата не бяха в състояние да си обяснят, нито можеха да приемат за достоверни.
Подобно на всяка относително сложна машина, аномалията беше в известна степен разумна. Разрушението, което трябваше да предизвика в обозримото бъдеще, не я безпокоеше ни най-малко. Но тя изпита съвсем слабо съжаление, когато унищожи палавата машинка, която я бе проследила толкова далече със смехотворните си опити да остане незабелязана.
Лишена от компанията й, аномалията прекоси системата на Сатурн, като набираше ускорение и кинетична енергия от гигантската планета, и се насочи към далечното слънце и топлите светове, които се гушеха около него.
На Мир първият намек за приближаването на странното явление щеше да бъде взет за нещо съвсем обичайно, ако не беше неговата абсолютна противоречивост.
Абдикадир беше раздразнен, когато един от учениците го повика, докато гледаше през телескопа. От доста време за първи път имаха ясна, безоблачна нощ. Първото поколение бежанци от Земята непрестанно се оплакваше от облачната атмосфера на Мир, този „съшит“ свят, обитаващ един „съшит“ космос. Но тази нощ видимостта беше отлична и Марс се носеше високо в ясното небе и разпръскваше синкаво сияние.
Преди да се появи досадният ученик, обсерваторията на покрива на Храма на Мардук беше сцена на мълчалива активност. Главният инструмент на тази дейност беше рефлекторът, чието огромно огледало бе монтирано от монголски роби под ръководството на гръцки учен от Отическата школа. Огледалото подаваше великолепно, макар и леко трепкащо изображение на марсианската повърхност. Докато Абди я изучаваше, неговите свещенослужители напъваха мишци върху ръчките, които въртяха стойката на телескопа в посока, обратна на въртенето на планетата, така че Марс да остава неизменно в полезрението на наблюдателя. Абди рисуваше трескаво върху положения на коленете му бележник — техниката в империята на Александър все още не се бе усъвършенствала до степен да направи възможно фотографирането.
На Марс той различаваше съвсем ясно полярните шапки, сините морета, охрените пустини, разчертани от кафяво-зелени и синкави ленти, и дори сиянието на чуждите градове, които се спотайваха в подножието на планината Олимп.
И тъкмо когато бе погълнат от това занимание, твърдо решен да не изгуби нито една скъпоценна минута от времето за наблюдение, се появи досадният ученик. Спиро беше четиринайсетгодишен, трето поколение миророден. Умно момче с богато въображение, но склонно към излишна нервност, което се проявяваше и сега, когато не беше в състояние да обясни какво толкова се е случило.
— Успокой се, момче. Поеми си дъх. Какво е станало?
— Криптата на Мардук… — Това беше сърцето на храма, на чийто покрив стояха. — Трябва да дойдете, учителю!
— Защо? Какво ще видя?
— Не да видите, учителю — да чуете!
Абди хвърли тъжен поглед на окуляра, в който все още сияеше синкавото кълбо на Марс. Но възбудата на момчето му действаше заразително. Нещо се беше случило.
Той се спусна с навъсена благосклонност от седалката и повика една от ученичките си:
— Ей, Ксения! Поеми наблюдението. Не искам да бъде пропусната и секунда от тази гледка.
Момичето дотича незабавно.
Спиро вече беше при стълбите.
— Дано да си заслужава — промърмори Абди, докато подтичваше след него.
Трябваше да се спуснат и после да се изкатерят обратно във вътрешността на храма, тъй като криптата на великия бог Мардук бе съвсем близо до върха на сградата. Минаха покрай смайващи с разнообразието си стаи, осветени от димящи в нишите кандила. Дълго след като храмът бе изоставен от своите жреци, тук все още се усещаше острият аромат на тамян.
Абди влезе в криптата на Мардук и се озърна.
Някога в това помещение била положена масивната златна статуя на божеството. По време на Хроносрива, събитието, довело до създаването на този свят, статуята била унищожена, а стените изпепелени до тухлената основа от неистовата горещина. Само постаментът на статуята бе оцелял, размекнат и заоблен, с едва доловимите отпечатъци от две могъщи стъпала. Криптата беше руина, сякаш бе опустошена от експлозия. Но пък изглеждаше така, откакто Абди се помнеше.
Абди се обърна към Спиро.
— Е? Какъв е проблемът?
— Не чувате ли? — попита задъхано момчето и замря, опряло пръст на устните си.
И тогава Абди също го чу — тихо чуруликане, почти като жужене на щурче, но твърде равномерно, еднообразно. Той погледна момчето, което се озърташе с изцъклен поглед, завладяно от ужас.
Абди пристъпи към центъра на криптата. От това място бързо успя да определи, че звукът идва откъм резбованото светилище, прикрепено на стената. Когато го приближи, жуженето се усили.
Само за да не се изложи пред момчето, Абди се постара да овладее треперенето на ръката си, когато посегна към тясната ниша в средата на светилището и бавно отвори вратичката.
Той знаеше какво има в нишата. Един малък предмет с формата на камък, донесен на Мир от Земята. Принадлежал някога на приятелка на бащата на Абди Бисиса Дът, предметът бе обект на почитание години наред и най-сетне, когато силата му бе отслабнала, бе прибран в светилището.
Предметът беше телефон.
И сега звънеше.