Първородните

4: Когато спящият се събуди

Когато най-сетне я изведоха от хибернаторното, Бисиса беше доволна: там вонеше нетърпимо на водороден сулфид, използван, за да се преустанови поглъщането на кислород от тъканите. Миризма, наподобяваща силно тази на развалени яйца.

Три дни бяха необходими на лекарите в болницата, за да върнат кръвта във вените й, да накарат органите й да започнат да приемат кислород и да й проведат начална физиотерапевтична подготовка, за да може да се движи поне с проходилка. Бисиса се чувстваше невъобразимо стара, безкрайно по-стара от своите биологични четирийсет и осем години, а също и погрозняла, типичен образ на мъченица. Непрестанно я смъдяха очите. Все така недовиждаше, отначало дори я спохождаха леки халюцинации. Освен това имаше неприятното усещане, че мирише на собствената си урина.

Нищо чудно, след като в продължение на деветнайсет години не бе имала пулс, нито кръв, електрическа активност на мозъка, тъканите й не бяха консумирали кислород и бе прекарала цялото това време в хладилник, достатъчно студен, за да разкъса клетките й. Напълно обяснимо бе да се чувства толкова зле.

Докато я бяха държали във ваната, Хибернакул 786 се бе променил. Сега приличаше по-скоро на луксозен хотел със стъклените си стени, белите подове, синтетичните дивани и многото възрастни хора — поне изглеждаха възрастни, — които се движеха енергично насам-натам облечени само в нощници.

Най-драстичната промяна бе, че Хибернакул бе преместен. Когато се приближи до един от панорамните прозорци, Бисиса установи, че сградата се намира в огромна земна вдлъбнатина, прашен каньон със стени от разноцветни земни слоеве, наподобяващи прошарените страници на огромна книга. Това беше Гранд каньон, както научи, но величествената гледка нямаше как да трогне душите на замразените.

Освен това й се стори много обезпокоително, че сложната охлаждаща машина, в която бе спала, лишена от съновидения, е била откачена, демонтирана и преместена в другия край на континента.

Докато тялото й се възстановяваше, тя често седеше до изпъкналия прозорец и се любуваше на статичната красота на каньона. Само веднъж бе идвала на туристическа разходка до този величествен природен феномен, много отдавна. Ако се съдеше по начина, по който слънцето прекосяваше пролетния небосвод, се намираха в южните покрайнини, вероятно близо до Гранд Кениън Вилидж. Местната флора и фауна, изглежда, се бяха възстановили от глобалната атака на Слънчевата буря, околността бе обрасла с кактуси, шубраци и юка. По време на търпеливото си съзерцание тя видя малко стадо рунтави овце, сянката на прокрадващ се койот, веднъж дори й се стори, че зърна гърмяща змия.

Но ако каньонът показваше белези на възстановяване, много други неща се бяха променили. На източния хоризонт се издигаше странна конструкция — плоско метално скеле върху пилони, като недовършен строеж на голям магазин. Понякога виждаше различни превозни средства да минават покрай и под конструкцията. Нямаше представа какво може да е това.

Друг път в небето се появяваха светлини. Имаше една, особено ярка, движеше се над южния хоризонт вечер, появяваше се на равни интервали — вероятно изведен на орбита обект. А денем в небето изникваха бледосинкави петна, сияеха и мъждукаха като звезди на нощния небосклон. Странно небе в тази нова ера. Може би трябваше да е любопитна, дори да се страхува, но поне в началото не изпитваше нито едното, нито другото.

Всичко това се промени, когато чу рева. Дълбок вибриращ тътнеж, който караше земята да се тресе. Сякаш извираше от недрата на земята, а не от гърлото на огромно животно.

— Какво е това?

— Бисиса? Ти зададе въпрос?

Гласът бе спокоен, мъжки, прекалено безупречен — и идваше направо от въздуха.

— Аристотел? — Но тя знаеше, че е невъзможно, още преди той да отвърне.

Отговорът дойде след необяснимо забавяне:

— Боя се, че не. Аз съм Талес.

— Талес, разбира се.

Преди Слънчевата буря на човешките светове съществуваха три големи изкуствени интелекта, далечни наследници на компютърни търсачки и други интелигентни софтуерни продукти от ранната технологична епоха, и трите бяха приятели на човечеството. Носеха се слухове, че били запазени техни копия, потоци от информация, стаени някъде в междузвездното пространство. Но в действителност само Талес бе оцелял след Слънчевата буря, съхранен в далеч по-опростената мрежа на неподатливата Луна.

— Радвам се да чуя гласа ти отново.

Пауза.

— И аз твоя, Бисиса.

— Талес — защо има забавяне в отговора? Ах, да. Все още ли си на Луната?

— Да, Бисиса. Връзката ни е ограничена от скоростта на светлината. Също както е било някога с Нийл Армстронг.

— Но защо не те прехвърлят на Земята? Така не е ли по-неудобно?

— Съществуват начини да се избегне забавянето. В спешни моменти местни програми поемат част от работата — по време на медицински процедури например. Но иначе така е за предпочитане.

Отговорът на Талес изглеждаше предварително подготвен. Или дори записан, като сценарий. Имаше нещо друго зад местонахождението на Талес на Луната, нещо, което той не й казваше. Но тя не гореше от желание да разплита тази загадка.

— Попита за рева — припомни й Талес.

— Да. Приличаше на лъвски рев. На африкански лъв.

— Точно това беше.

— И какво ще прави африкански лъв тук, в сърцето на Северна Америка?

— Бисиса, сега национален парк Гранд каньон се нарича парк „Джеферсън“.

— Е, и?

— Всичко това е част от възстановяването. Ако погледнеш надясно…

На хоризонта на север тя видя масивни силуети, огромни, като подвижни хълмове. Талес накара прозореца да увеличи изображението. Оказа се, че са слонове, цели стада, заедно с малките.

— Разполагам с подробна информация за целия парк.

— Сигурна съм, че е така, Талес. Още нещо. Каква е онази постройка там? Дето прилича на скеле?

Оказа се, че е енергоматрица, наземна станция за орбитален микровълнов енергиен колектор, който препращаше енергията на повърхността.

— Инсталацията е доста голяма, десет квадратни километра.

— Безопасно ли е? Видях около нея да се навъртат машини.

— О, да, напълно безопасно за хората. И за животните също. Но все пак има забранена зона.

— Като стана дума, Талес… тези светлинни в небето…

— Огледала и платна. Бисиса, вече има много съоръжения на околоземна орбита. Картината наистина е впечатляваща.

— Значи са материализирали мечтите си. Бъд Туук щеше да е доволен.

— За жалост полковник Туук е мъртъв…

— Няма значение.

— Бисиса, има и човешки съветници, с които можеш да разговаряш. За всичко, което пожелаеш. Като подробности за хибернацията например.

— Обясниха ми всичко, преди да ме натикат в хладилника.

Хибернакулът беше продукт на Слънчевата буря. Първият бе построен в Америка още преди това събитие, когато богаташите искаха да прескочат предстоящите тежки години и да се пробудят отново в епохата на възстановяване. Бисиса бе влязла в своя през 2050-а, осем години след бурята.

— Мога да ти разкажа за всички медицински открития от времето на твоето заспиване — продължи Талес. — Например, оказва се, че клетъчните нужди от водороден сулфид са реликва от много ранен период на еволюцията на Земята, когато аеробните клетки все още са делели света с метаногените.

— Това прилича на вълшебна приказка.

— Но има и друга страна… — продължи внимателно Талес.

— Каква друга страна? — попита тя, усещаше нарастващо смущение.

Всъщност Бисиса имаше съвсем конкретни причини да избяга в Хибернакула. Мира, двайсет и една годишната й дъщеря, се бе омъжила против желанието й и бе напуснала Земята. Самата Бисиса също искаше да се освободи от славата си на личност, свързана по някакъв начин с причинената от Слънчевата буря катастрофа, въпреки че дейността й от онези съдбовни дни и дори истинската причина за бурята трябваше да бъдат запазени в дълбока тайна.

— Както и да е — въздъхна тя. — Когато подписвах документите, ме увериха, че решението ми може да се категоризира като изпълняване на обществен дълг. Спестяванията ми бяха насочени към разработването на технологии, които един ден ще бъдат използвани във всичко — от трансплантация на органи до биосъхраняването на екипажи, изпратени на продължителни полети. Ползата от мен в един свят, опитващ се да се съвземе след бурята, щеше да е колкото от…

— Бисиса, напоследък е разпространено мнението, че хибернацията е един вид рафинирано самоубийство.

Това я свари неподготвена. Аристотел щеше да е по-деликатен.

— Талес — каза Бисиса твърдо. — Ако поискам да разговарям с някого по този въпрос, това ще е дъщеря ми и никой друг.

— Разбира се, Бисиса. Имаш ли нужда от още нещо?

Тя се поколеба.

— На каква възраст съм сега?

— Ах. Добър въпрос. Ти си един малък куриоз, Бисиса.

— Благодаря.

— Родена си през 2006-а, което е преди шейсет и три години. Остава да извадим деветнайсетте години, прекарани в Хибернакула.

— Което прави четирийсет и четири — побърза да вметне тя.

— Но биологичната ти възраст е четирийсет и девет.

— Да. А другите пет години?

— Другите пет са годините, прекарани на Мир.

— Значи знаеш за тях?

— Това е класифицирана информация. Но да, зная.

Тя се облегна назад, загледана в далечните слонове и блещукащото небе на 2069-а, и се опита да се успокои.

— Благодаря ти, Талес.

— За мен беше удоволствие. — Той млъкна и тя почувства около себе си неуловимо отсъствие.

5: Лондон

Бела Фингал научи лошата вест, докато летеше над Лондон. Обади се дъщеря й.

Бела бе прелетяла Атлантика и трябваше да кацне на „Хийтроу“, в покрайнините на запад от Лондон. Но пилотът каза, че маршрутът на полета преминава първо над източната част, след това ще променят курса и ще следват течението на Темза, право срещу вятъра. В ярката мартенска утрин градът под нея беше като сияещ пъстър килим. Бела бе запазила целия самолет за себе си: беше от новите свръхскоростни реактивни машини, луксозна колесница за петдесет и седем годишната баба.

Истината бе, че нямаше никакво желание да се отправя на това пътуване. Стигаше й погребението на Джеймс Дъфлот, да се събере с опечаленото семейство в дома им щеше да е дваж по-тежко. Но беше неин дълг, като председател на Световния космически съвет.

Беше се озовала на този пост почти случайно, вероятно в резултат от компромисен избор на Надправителствения комитет, който контролираше Космическия съвет. Дълбоко в едно ъгълче на съзнанието й мъждукаше сляпото убеждение, че новият й пост е по-скоро почетен, като на повечето университетски президенти и неизпълнителни директори на компании, и че са избрали нея само защото е ветеран от Слънчевата буря. Не си бе представяла, че ще трябва да прелети половината планета, за да се озове в объркана и тъжна ситуация като тази.

Беше си изпълнила дълга на щита. „Трябваше да си остана в пенсия“, помисли си със съжаление.

И точно в този момент се обади Една и й съобщи, че вече е главнокомандващ на космическия флот.

— Мамо, наблюдателите смятат, че са засекли нещо сериозно. Нещо в мрака на космоса отвъд. Наближава орбитата на Юпитер по хиперболична траектория. Не е излязло на Картата на Унищожителя, макар че в това няма нищо необичайно — кръжащи на големи периоди комети, твърде отдалечени, за да бъде засечено ехото им, също изникват от време на време. Това нещо обаче притежава други характеристики, които предизвикват тревогата им…

Бела бе виждала интерпретация на Картата на Унищожителя под формата на планетариум в базата, в стария щаб на НАСА във Вашингтон. Огромна, динамична, триизмерна и моментална снимка на цялата Слънчева система, създадена в самото навечерие на Слънчевата буря след взрив в открития космос на зловещата стара ракета, наричана „Унищожителя“ — детонация, при която към смълчаните звезди бе литнало концентрирано послание на човешката култура, причудлива „земна поща“, съдържаща в себе си копия от най-великите изкуствени умове на планетата, наричани Аристотел, Талес и Атина. Няколко часа след експлозията земните радиотелескопи бяха засекли рентгенови еха от взрива, идващи от всички обекти с размери над един метър от орбитата на Сатурн към центъра на системата.

Двайсет и седем години след Слънчевата буря човешките светове и самият космос гъмжаха от бдителни очи, следящи всичко, което се движи. Всеки обект, който не съществуваше на тази карта, щеше да е новопоявил се. Повечето неканени гости, независимо дали са хора, или природни явления, щяха да бъдат идентифицирани и елиминирани незабавно. В противен случай… тъкмо това бе причината Бела да се убеди, че лошите новини се разпространяват бързо, за да достигнат до нея.

В кабината бе приятно топло и тихо, но тя потрепери. Подобно на много други хора от своето поколение, Бела все още бе спохождана от кошмарните видения на Слънчевата буря. А ето че сега бе нейно задължение да изслушва сънищата на другите.

Лицето на Една на екрана на гърба на предната седалка бе в три измерения. Една бе едва двайсет и три годишна, една от първите от новото поколение на „космическите“, както Бела се бе научила да ги нарича, родена в космоса, докато Бела се възстановяваше на Луната от бурята. Но Една вече беше капитан. Повишенията вървяха бързо във флота, където корабите бяха натъпкани със свръхинтелигентна машинария и по думите на Една дори имало роботи, които да мият пода. Но днес, с опъната назад тъмна коса и закопчан догоре мундир, Една изглеждаше напрегната, с големи сенки под очите.

Бела копнееше да докосне дъщеря си. Но не можеше дори да разговаря нормално с нея. Една беше далеч, в щаба на флота в астероидния пояс. Капризите на орбитата в момента я бяха запокитили на цели две астрономични единици от майка й, разстояние два пъти по-голямо от това между Земята и Слънцето, гигантска пропаст, която водеше до забавяне от шестнайсет минути в разговора.

Освен това съществуваше естествено и въпросът с протокола. На практика Бела се явяваше командващ офицер на дъщеря си. Така че се помъчи да се съсредоточи върху това, което й съобщаваше Една.

— Това е само ранно предупреждение, мамо — тъкмо казваше тя. — Не разполагам с никакви подробности. Чух обаче, че контраадмирал Пакстън ще отлети за Лондон, за да ти докладва за…

Бела трепна. Боб Пакстън, героичният изследовател и първопроходец на Марс — и класически задник.

Една се усмихна.

— Само не забравяй, може гърдите му да са декорирани като плодова салата, но ти си шефът! Между другото, Теа се развива отлично. — Теа беше дъщерята на Една, тригодишната внучка на Бела, второ поколение „космическа“. — Скоро ще поеме за вкъщи. Ех, да можеше да я видиш как се справя с микрогравитацията в централните части на станцията!

Една говореше за съвсем човешки неща, семейни проблеми, събития, които нямаха никаква връзка със съдбата на Слънчевата система. Бела попиваше всяка нейна дума, съвсем типично за една баба. Но й се струваше странно, макар тя самата да бе изкарала немалка част от времето си в космоса. Езикът на Една гъмжеше от непознати изрази. Когато си в космическа станция с центробежна гравитация, се движиш или в посоката на въртене, или срещу нея, или към оста… Дори говорът й бе променен, долавяше се малко от ирландския акцент на Бела, но примесен с тежкия американски крайбрежен диалект — флотът бе естествено продължение на военноморските сили на Щатите и бе наследил много от културата на своя първоизточник.

Дъщеря й и внучка й бяха далече от нея и това не й даваше покой. Но вероятно немалко баби на Земята се чувстваха по същия начин.

Тих мелодичен сигнал я предупреди, че самолетът се готви за кацане. Тя съхрани съобщението на Една и прати кратък отговор.

Самолетът се наклони и Бела погледна към града долу.

Вече различаваше съвсем ясно гигантския отпечатък на Купола — почти идеален кръг с диаметър девет километра и център Трафалгар Скуеър. Във вътрешността на Купола по-голямата част от сградите се бяха спасили от опустошителното въздействие на Слънчевата буря и в бледия пясъчник и мрамора се долавяше нещо от старата самоуверена атмосфера на Лондон. Но Уестминстър сега бе остров, сградата на Парламента — изоставена и превърната в паметник. След Слънчевата буря градът се бе отказал от опитите си да контролира реката и бе отстъпил назад до новите брегове, които далеч повече наподобяваха необузданото естествено корито, картографирано за първи път по време на Римската империя. Лондончани се бяха адаптирали и сега в покрайнините на южния бряг се предлагаха разходки из подводните руини с леководолазен костюм.

Голяма част от крайните квартали на Лондон бяха изпепелени до основи в деня на Слънчевата буря. Сега на тяхно място имаше килим от нови сгради… всъщност не килим — приличаха на противотанкови заграждения.

Самолетът се наклони още малко и тя видя самия Купол. Облицовката отдавна бе демонтирана, но част от носещите колони и стълбовете продължаваха да стърчат, изгубили блясъка си и захабени от времето, и хвърляха километрични сенки върху онази част от града, която бяха опазили. Всичко това мярнато за не повече от секунда. Трагедия, отдавна превърнала се в ежедневие. Двайсет и седем години след бурята светът все още носеше белезите от нея, където и да отидеш.

Градът се стрелна под нея и самолетът се снижи над анонимните сгушени крайни кварталчета преди летище „Хийтроу“.

6: Мира

Мира и Бисиса седяха до изпъкналия прозорец и посръбваха леден чай. Беше ранна утрин и косата светлина очертаваше бръчките върху лицето на Мира.

— Какво си се втренчила в мен… — промърмори тя.

— Прощавай, миличка. Но можеш ли да ме виниш? За мен ти си остаряла с деветнайсет години само за седмица.

— Е, поне съм по-млада от теб. — Мира говореше малко троснато и това бе съвсем оправдано.

Беше облякла широка удобна блуза и панталони от някакъв интелигентен материал, който, изглежда, охлаждаше тялото. Косата й бе сресана назад — стил, който се струваше малко демоде на Бисиса, но пък отиваше на изпъкналите скули и финото чело на дъщеря й. Не носеше халка. Движенията й бяха леки, добре премерени и тя рядко поглеждаше майка си.

Не изглеждаше щастлива. По-скоро неспокойна и разтревожена.

Бисиса не знаеше какво я измъчва.

— Трябваше аз да съм тук на посещение при теб — подхвърли тя.

— Да, но не си.

— Виж, дори не зная дали…

— Знаеш, че се омъжих за Юджийн, но се разделихме малко след като те приспаха. — Юджийн Менгълс, вундеркинд и почти аутист, който след успешните научни открития по време на Слънчевата буря се бе превърнал в герой и спасител на света. — Всички се женеха млади в онези дни — продължи Мира. Годините след Слънчевата буря бяха време на бърз растеж на населението. — Разделихме се след пет години.

— Съжалявам. Не се ли появи някой друг?

— Нищо сериозно.

— И къде работиш сега?

— Преди десет години се върнах в Лондон. Настаних се в нашия стар апартамент в Челси.

— Под скелето на Купола.

— Каквото е останало от него. Руините се оказаха чудесна инвестиция. Снобите са луди да живеят там. Предполагам, че сега сме богати, мамо. Когато закъсам за пари, продавам част от имуществото — цените се покачват главоломно.

— Значи отново си в града. С какво се занимаваш?

— Работя в социалната служба. Специализирах ПТС.

— Посттравматичен стрес значи.

— Работя най-вече с хора от твоето поколение, мамо. Мисля, че ще отнесат този стрес с тях в гроба.

— Но поне спасиха света — отвърна тихо Бисиса.

— Така е.

— Никога не съм си те представяла като социален работник. Винаги си искала да станеш астронавт!

Мира се нацупи, сякаш й бяха напомнили за някоя срамна постъпка.

— Надживях това, когато разбрах какво става в действителност.

И несъзнателно докосна татуировката на бузата си. Всъщност не беше татуировка, а идентификация, задължителен регистрационен знак, въведен няколко години след като Бисиса се бе подложила на хибернация. В никакъв случай не беше симптом на едно свободно и проспериращо общество.

— Юджийн не работеше ли в Системата за контрол на времето?

— Да, точно така. Но скоро след това се прехвърли в оръжейния сектор. Промяната на времето като инструмент за политически контрол. Никога не е била използвана, но съществува. Имахме продължителни спорове за морала на това, с което се занимава. Не изгубих нито един, но и не спечелих нито един. Юджийн просто отказваше да ме разбере.

Бисиса въздъхна.

— Да, помня. Точно така правеше.

— В края на краищата се оказа, че работата му е по-важна от мен.

Бисиса бе искрено натъжена от разочарованието, което видя на лицето на дъщеря си. От нейна гледна точка тя все още бе обещаваща двайсет и една годишна девойка.

Погледна през прозореца. Нещо се движеше в каньона. Този път бяха камили.

— Не всичко в този нов свят ми се струва чак толкова лошо — промърмори тя в опит да разведри обстановката. — Ето например, харесва ми да гледам как из Северна Америка се разхождат камили и слонове — макар че не съм сигурна защо трябва да са тук.

— Намираме се в средата на „Джеферсън“ — припомни й Мира.

— На името на президента Джеферсън?

— Научих доста за американските президенти, когато живеех със семейството на Юджийн в Масачузетс — отвърна малко навъсено Мира. Възстановяването на дивата флора и фауна на изпепеления свят бе напълно обяснима обществена тенденция, появила се след Слънчевата буря. — Мисля, че Линда имаше голяма роля в изработването на глобалната програма. Тя ми писа за това.

— Братовчедка ми Линда?

— Сега е госпожа Линда. — Като студентка по биотехнология Линда бе делила един апартамент с Бисиса и Мира във времето преди Слънчевата буря. — Проблемът е, че далеч преди да се появи Колумб, първите пришълци от каменната ера са изтребили едрите бозайници по тези места. В наследство сме получили екосистема, изградена върху празнини, които еволюцията не е запълнила с нищо. Като концерт, в който липсват част от партиите, мисля, че така го нарича Торо. Линда обича да го цитира. Когато испанците докарали коне, популацията им направо експлодирала. Защо? Защото съвременните коне са се появили именно тук…

В новия парк „Джеферсън“ се опитваха да реконструират екосистемата, съществувала тук преди края на последната ледникова епоха, като внасяха екземпляри, максимално наподобяващи изчезналите в онези времена.

Бисиса кимна.

— Африкански и азиатски слонове в замяна на мамутите и мастодонтите.

— Камили вместо изчезналите камелиди. Разнообразни породи коне. Дори зебри, струва ми се. Както и носорози, тревопасни със сходна маса и хранителен режим.

— И лъвове за върха на пирамидата, предполагам.

— Да. Отвъд океана има и други паркове. В Британия половината Шотландия е естествена дъбова гора.

Бисиса се загледа към високомерните камили.

— Предполагам, че има благотворен ефект. Всички тези дейности след катастрофата. Оздравителен. Събудих се, за да установя, че след толкова много години все още живея в свят, който се бори с последствията от Слънчевата буря.

— Така е — съгласи се Мира и се навъси. — И не всяко решение е правилно като това да се построи Плеистоценов парк. Мамо, хората знаят истината за бурята. В началото се пазеше в тайна. Дори названието Първородни бе скрито от обществеността. Нямаше и намек, че бурята е преднамерен акт. Предизвикана от сблъсъка на планета с размерите на Юпитер със Слънцето. Но скоро истината излезе наяве. В началото бяха само слухове. Скоро обаче те се превърнаха в неудържима река от информация — когато поколението, което бе воювало с бурята, трябваше да се пенсионира и вече нямаше какво да губи.

— Изненадана съм, че са успели да запазят толкова дълго всичко това в тайна.

— Дори сега има много хора, които не вярват, че е станало така. Хората са уплашени, мамо. Негодници в правителството и индустрията разчитат на този страх. Те милитаризираха Земята, дори цялата Слънчева система. Наричат го Война с небето.

Бисиса изсумтя недоволно.

— Това е смешно. Как може да се воюва с абстракция?

— Предполагам, че точно това им е целта. Тези, които контролират небето, притежават огромна власт. Защо според теб продължават да държат Талес на Луната?

— Аха. Защото никой не може да го прехвърли тук. Ти затова ли напусна?

— Мамо, те прахосват трилиони. И най-лошото е, че не провеждат никакви сериозни изследвания за това, което знаем за технологията на Първородните. Очите например. Управлението на пространство-времето, създаването на джобни вселени. Неща, които действително могат да ни бъдат от полза, ако отново изникне заплаха.

— Всъщност са те изгонили, така ли?

— Да. За мен беше забавно, мамо. Трябваше да отида на Луната! Но не можех да преглътна лъжите им. Има много хора на планетата и извън нея, които разсъждават като мен.

— Извън нея?

— Мамо, след Слънчевата буря съществува цяло едно поколение, родено на други светове. Наричат се космически. — Тя погледна майка си, сетне отмести очи. — Тъкмо един от тях се свърза с мен. И ме помоли да дойда да те взема.

— Защо?

— Нещо се задава.

Простички думи, от които по гърба на Бисиса пробягаха тръпки.

Движеща се светлина привлече вниманието й. Тя вдигна очи и зърна ярък спътник да пресича небето.

— Мира — какво е това? Изглежда ми старовремско сред всички тези космически огледала.

— Това е „Аполо 9“, мамо. Всъщност реконструкция. Изстреляна е на днешния ден преди сто години. Правителството реши да повтори класическите полети. В памет на епохата преди Слънчевата буря.

Паметници и реконструкции. Човечество, вкопчено в собственото си минало. Изглежда, наистина целият свят все още беше в шок.

— Хубаво де. Какво искате от мен?

— Ако се чувстваш добре, да си събираш багажа. Тръгваме.

— Къде?

Мира се засмя, но малко пресилено.

— Просто напускаме Земята…

7: Медалът Туук

Колоната коли спря пред една къща в покрайнините на Чизик.

Бела слезе, придружена от двамата си телохранители, мъж и жена със защитни брони, мълчаливи и анонимни като всички свои колеги. Жената носеше черно кожено куфарче.

Колата се затвори безшумно.

Бела стоеше пред къщата на семейство Дъфлот и се опитваше да събере кураж. Масивна постройка от бял камък със заоблени ръбове, сякаш потънала под собствената си тежест в меката лондонска глина. Покривът й бе истинска градина от ветротурбини, слънчеви колектори и антени, прозорците бяха малки и дълбоки. С подземните си помещения и независимия енергоизточник къщата бе по-скоро бункер. Типична архитектура от смутните времена в средата на двайсет и първи век.

Стъпалата се спускаха надолу към входната врата. Стройна жена със строг черен костюм я очакваше.

— Госпожа Дъфлот?

— Доктор Фингал. Благодаря ви, че дойдохте. Наричайте ме Филипа… — Тя протегна ръка. Пръстите й бяха фини и дълги.

Бела влезе в гостната, следвана от охраната си.

Филипа Дъфлот изглеждаше на около шейсет, малко по-възрастна от Бела. Сребристата й коса бе подстригана късо. Тясното й лице, със стиснати устни, не беше лишено от привлекателност. Очевидно умееше да се владее, но бе изгубила любимия си син и белезите от трагедията личаха в бръчките около очите й, както и в напрегнатото положение на главата.

В гостната се бяха събрали няколко поколения роднини на Филипа. Всички се изправиха, когато Бела влезе, и се подредиха пред холоизображение на красиво шотландско езеро. Бела се постара да запомни всички имена. Двамата синове на Филипа, Пол и Джулиън, бяха солидни трийсетгодишни мъже, изглеждаха притеснени. До тях стояха жените им. Слабичката красива млада икона се казваше Каси — двайсет и шест годишна вдовица на изчезналия син Джеймс, с неговите две деца, момче и момиче на шест и на пет, Тоби и Кандида. Всички бяха облечени за погребение, в черно и бяло, дори децата. И всички носеха еднакви татуировки на бузите. Тази на малкото момиченце бе красиво розово цвете.

Изправена пред тази група и под втренчените погледи на децата, Бела изведнъж осъзна, че няма представа какво трябва да каже.

Филипа й се притече на помощ.

— Ужасно се радваме, че дойдохте. — Говореше с типичен британски аристократичен акцент, богат на нюанси и властен. Обърна се към внуците си: — Доктор Фингал е ръководител на Космическия съвет. Тя е много важна личност. Дошла е от Америка, за да ни види.

— Ами, така е. И за да ви поднеса това. — Бела кимна на телохранителите и жената й подаде коженото куфарче. Бела внимателно го отвори и го постави на ниската масичка. В легло от черен плюш бе положен диск от фина блещукаща тъкан.

Децата се втренчиха в него с ококорени очички. Момчето попита:

— Това ли е медалът?

— За татко ли е? — добави Кандида.

— Да. За баща ви е. — Тя посочи медала, без да го докосва; приличаше на паяжина с вградени електронни елементи. — Знаете ли от какво е направен?

— От материята, използвана за космическия щит — отвърна като добър ученик Тоби.

— Точно така. Нарича се „Медалът Туук“. Няма по-висша награда, която бихте могли да получите, ако живеете и работите в космоса. Познавах Бъд Туук. Работила съм с него, на щита. Зная колко високо ценеше баща ви. И това не е само медал. Искате ли да видите какво може да прави?

— Какво? — попита скептично момчето.

— Пипни плочката и ще видиш. — Тя посочи.

Момчето се подчини.

Над масата внезапно оживя холограма, засенчваща медала в неговия калъф. Изобразяваше погребална сцена, ковчег, увит в знаме, върху карета, теглена от шест черни коня. Наоколо стояха хора с тъмносини мундири. Звукът бе слаб, но ясен, Бела чуваше скърцането на конската сбруя и тропота на копитата.

Смълчаните деца стърчаха като гиганти около миниатюрната сцена. Каси плачеше беззвучно, брат й се опитваше да я утеши. Филипа Дъфлот наблюдаваше със строго изражение.

Записът се прехвърли към следващата сцена. Отекнаха три погребални залпа, отгоре профучаха ято сияещи реактивни изтребители, един се отдели от формацията…

— Това е погребението на тате — промълви Тоби.

— Да. — Бела се наведе напред и надзърна в лицата на децата. — Погребаха го в Арлингтън. Това е във Вирджиния — в Щатите. В гробище на флота.

— Тате е учил в Щатите.

— Точно така. Бях там, на погребението, а също и майка ви. Тогава беше записана и холограмата…

— Защо самолетът на тате отлетя встрани?

— Нарича се Формацията на отсъстващия. Тоби, познаваш тези самолети. Това са T-38. Първите астронавти са тренирали на тях. Сигурно са на над сто години, представяш ли си?

— Харесаха ми кончетата — рече Кандида.

Единият им чичо постави ръце на раменете им.

— Елате с мен.

Не без облекчение Бела се изправи.

Поднесоха напитки, шери, уиски, кафе, чай, разнасяни от опечалената млада стринка. Бела поиска кафе и застана до Филипа.

— Много беше мило, че им говорихте така — рече Филипа.

— Такава ми е работата, предполагам — отвърна сконфузено Бела.

— Така е, но една работа може да се свърши и добре, и зле. Нова сте в тази, нали?

Бела се усмихна.

— От половин година. Личи ли си?

— Ни най-малко.

— Смъртта в космоса е рядко явление.

— Да, и слава богу — отвърна Филипа. — Тъкмо затова е толкова трудно да се приеме. Надявах се новото поколение да бъде запазено от… е, от това, което преживяхме ние. Четох за вас. Научих, че сте били на щита.

Бела изкриви устни.

— Бях най-обикновен техник по комуникациите.

Филипа поклати глава.

— Не се подценявайте. Накрая са ви повишили в командир на мисия, нали?

— Само защото не бе оцеляла друга подходяща кандидатура.

— И така да е, изпълнили сте своя дълг. Заслужавате признанието, което сте получили.

Бела не беше съвсем сигурна в това. Без съмнение кариерата й след това в различни телекомуникационни корпорации бе подпомогната от славата — вероятно я използваха като лесен инструмент за популярност. Но тя винаги се бе старала да се уповава на личните си качества до момента, когато се пенсионира на петдесет и пет — за кратко, както се оказа, след като й предложиха този нов пост. Предложение, на което не можеше да откаже.

— Аз самата бях в Лондон в последните дни преди бурята — заговори Филипа. — Работех в кметската служба, подготвяхме се за бедствието и прочее. Но малко преди бурята родителите ми ме откараха в убежището на Л2.

Щитът бе разположен над Земята в точката на вечното пладне, Л1, първата точка на Лагранж за гравитационно равновесие между Земята и Слънцето. Втората земна точка на Лагранж беше на същата линия Земя — Слънце, но от другата страна на планетата, в зоната на вечната полунощ. И докато работниците в Л1 се опитваха да запазят света от бурята, в Л2, този същински сейф, скрит на сигурно място зад сянката на Земята, се бяха сврели трилионери, диктатори и други богаташи, както и хора с необятна власт — между които, според слухове, членовете на Британското кралско семейство. Впоследствие историята на Л2 се превърна в скандал.

— Мястото не беше от приятните — продължи Филипа. — Опитвах се да работя. Ние бяхме просто една наблюдателна станция. Поддържах постоянна връзка с наземните станции. Но някои от богаташите си устройваха купони.

— Просто не сте имали избор — успокои я Бела. — Не се винете.

— Много мило, че го казвате. Но животът така или иначе продължава.

Каси, вдовицата на Джеймс Дъфлот, се приближи плахо към тях.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза смутено. Изглеждаше уморена.

— Не е необходимо…

— Бяхте толкова мила с децата. Подарихте им един ден, който да си спомнят. — Усмихна се. — Виждали са ви в новините. Мисля обаче да изключа тази холограма.

— Вероятно така ще е най-добре. — Бела се поколеба. — Не мога да ви разкажа много за работата на Джеймс. Но искам да знаете, че съпругът ви даде живота си за една справедлива кауза.

Каси кимна.

— Знаете ли, в известен смисъл бях подготвена за това. Хората все ме питаха как се чувствам, когато мъжът ми лети в космоса. Казвах им, най-добре си останете на Земята.

Бела се засмя пресилено.

— Да ви кажа право, преживяхме трудни времена. Ние сме свързани със Земята, доктор Фингал. Джеймс отиде в космоса, за да работи, не да живее. Но домът му е тук. В Лондон. А аз всеки ден ходех на работа в „Туле“. — Бела бе чувала това име — Корпорация „Туле“ бе голяма международна компания за възстановяване на екологичното равновесие. — Мислехме дори да се разделим за малко. — Каси се засмя огорчено. — Човек никога не знае какво му готви съдбата, нали?

— Съжалявам…

— Да ви кажа ли какво ми липсва най-много? Писмата му. Видеовръзката. Нямах него, но поне получавах поща. И ето, че в известен смисъл не ми липсва той, а онова, което ми пращаше. — Изгледа строго Бела. — Заслужаваше си, нали?

Бела не знаеше какво да отговори.

— Ще ви призная, че още съм нова в тази работа. Но от мен се очаква да ви уверя в това.

Очевидно не беше достатъчно. Нищо не би било достатъчно в момент като този. Тя изпита облекчение, когато дойде време да си тръгва, с извинението, че има още една среща.

8: Евроиглата

За срещата с Боб Пакстън откараха Бела в кулата Ливингстън — или Евроиглата, както я бяха кръстили лондончани. Кулата бе щаб на лондонската администрация и на Евразийския съюз и понякога седалище на премиера на Съюза. Имаше големи прозорци, от които се разкриваше великолепна панорамна гледка. По време на Слънчевата буря Кулата бе във вътрешността на Купола и сега на върха й, който бе опирал покрива на Купола, имаше малък музей, посветен на онези страховити дни.

Пакстън я очакваше в залата за заседания на четирийсет и първия етаж. Крачеше неспокойно напред-назад с чаша кафе в ръка. Поздрави я с кратък поклон.

— Председателю Фингал.

— Благодаря, че дойдохте чак в Лондон, за да се срещнете с мен…

Той махна небрежно с ръка.

— И без това имах работа тук. Трябва да поговорим.

Тя седна в един фотьойл. Все още бе разстроена от срещата с Дъфлотови, но започна да осъзнава, че я чака дълъг и тежък ден.

Пакстън остана прав. Беше твърде неспокоен, за да седи. Наля на Бела кафе от голямата кана в ъгъла, наля и на охраната й, настанена в другия край на помещението.

— Адмирале, кажете какво ви измъчва.

— Ще ви го кажа съвсем простичко. Новите наблюдения го потвърдиха. Имаме си призрак.

— Призрак?

— Аномалия. Из Слънчевата система се носи нещо, чието място не е тук…

Пакстън беше висок и жилест. Имаше лице на астронавт, много бледо, нашарено от белезите от радиационни тумори. Татуировката на бузата му беше с формата на флотския герб, посивялата му коса бе подстригана съвсем късо.

Доколкото Бела можеше да прецени, беше на около седемдесет. На четирийсет бе ръководил „Аврора 1“, първата пилотирана мисия до Марс, и бе първият човек, стъпил на тази планета — а след това бе превел екипажа си през изпитанието на Слънчевата буря. Без съмнение астронавт с огромен опит и заслуги. Сега, като контраадмирал на новия космически флот, се бе сдобил с огромна власт в един параноичен свят след Слънчевата буря и се бе посветил изцяло на опитите да възпрепятства заплахата, довела до премеждията му на Марс.

Докато го наблюдаваше да кръстосва помещението, натъпкан с кофеин и видимо разтревожен, я споходи неочакваната и причудлива прищявка да му поиска автограф. Миг по-късно прищявката бе сменена от желанието да му нареди да се пенсионира. Прогони и двата импулса.

С насечения си говор, типичен за Средния запад, той й предаде новините, които тя вече знаеше от Една.

— Това нещо е засечено вече на три пъти.

Първия път бе станало съвсем случайно.

„Вояджър 1“, изстрелян през 1977, бе първият земен разузнавателен кораб, изпратен към далечните планети и отдавна напуснал Слънчевата система. Към петото десетилетие от новия век „Вояджър“ бе изминал сто и петдесет пъти разстоянието между Земята и Слънцето.

Някъде по това време бордовият лъчев детектор, създаден да улавя частици от далечни свръхнови, бе засякъл поток енергийни частици.

Нещо се бе появило, далече нататък в мрака.

— В началото никой не му обърнал внимание. Сигурно защото е станало точно на 20 април 2042. — Пакстън се засмя. — Денят на Слънчевата буря. Тогава бяхме заети със съвсем други неща.

Последващите наблюдения на „Вояджър“ показали, че аномалията, притегляна от слънчевата гравитация, е подхванала своето дълго падане към сърцето на Слънчевата система. Първото значимо космическо тяло, което неизвестният обект щеше да срещне на пътя си, беше Сатурн и неговата система от луни — на точно определена дата през 2064. Бяха подготвени съответните планове за това събитие.

— А това е втората среща — продължи Пакстън. — Получихме данни от Космически монитор W7-6102-016 — и след това запис за разрушаването на сондата. Третата и засега последна среща е с няколко сонди едновременно, показващи как обектът наближава Ю-линията. Орбитата на Юпитер. — Той повика над масата една холограмна триизмерна карта. — Ето ги трите точки, които оформят маршрута на аномалията досега. Въпросът е дали са на един и същи обект. — Той я погледна със студените си сини очи, сякаш я предизвикваше да встъпи в спор.

— Сигурен ли сте, че не е комета или нещо с естествен произход?

— Кометите не разпръскват космически лъчи — отвърна той. — А и е твърде странно съвпадението, че това нещо се появява от нищото в деня на Слънчевата буря, не мислите ли?

— Адмирале, ако се продължи тази траектория, къде ще стигне?

— Вече можем да сме доста сигурни в това. Аномалията отскочи от гравитационното поле на Сатурн, но няма да преминава покрай друго голямо небесно тяло, за да го използва като трамплин. Ако предположим, че продължи да се носи под действието на гравитацията…

Тя захапа стръвта.

— Лети право към Земята, нали?

Лицето му беше като издялано от гранит.

— Ако продължи по настоящия курс, ще бъде тук през декември идната година. Може да е шейната на Дядо Коледа.

Тя се намръщи.

— Двайсет и един месеца. Не е много време.

— Така е.

— Ако беше вдигната тревога, когато това нещо е подминавало Сатурн и е унищожило сондата, щяхме да разполагаме с години.

Той повдигна рамене.

— Винаги съм казвал, че не сме достатъчно бдителни. На няколко пъти спорих по този въпрос с вашия предшественик. Оказва се, че съм бил прав, нали? Ако оцелеем, ще трябва да променим поведението си.

„Ако оцелеем“. Хуморът му я смрази.

— Смятате, че обектът е с изкуствен произход, така ли, адмирале?

— Не мога да го твърдя със сигурност.

— Но вярвате, че представлява заплаха?

— Налага се да предположим, че е така. Вие не мислите ли?

Въпросът очевидно не беше какво се задава, а как да постъпят с него.

Световният космически съвет имаше крайно изопнати взаимоотношения със старата ООН, която след Слънчевата буря бе съсредоточила усилията си върху възстановяването на Земята. Задачата на Съвета бе да координира усилията на Земята за възпрепятстване на нови заплахи от невидимия враг зад Слънчевата буря — враг, чието съществуване дори все още не бе признато официално. Основен инструмент за това трябваше да е флотът, който се отчиташе пред Съвета. Но самият Съвет бе финансиран от и под прякото влияние на четири световни сили, поддържащи крехък съюз — Щатите, Евразия и Китай, които се надяваха космосът да им осигури известно политическо предимство спрямо последната — Африка.

И на върха на тази нестабилна конструкция от власт и сила стоеше Бела, компромисен избор на един компромисен пост.

В близко бъдеще, помисли си тя, трите космически сили вероятно щяха да се помъчат да се възползват от неочаквано възникналата заплаха, за да подрежат крилцата на Африка, която бележеше стабилен възход, след като бе пощадена в доста голяма степен от разрушителното въздействие на Слънчевата буря. Тектоничните плочи, подпиращи Съвета, можеха да се разместят точно в момента, когато от тях се искаше да покажат максимална стабилност.

— Виждам, че мислите за политическите последствия — изръмжа Пакстън.

— Така е — призна тя. Сякаш тази аномалия, каквото и да представляваше всъщност, бе само поредната дребна промяна на световната политическа сцена. Но ако беше заплаха от мащабите на Слънчевата буря, всякакви политически предубеждения скоро щяха да изгубят смисъл.

Изведнъж Бела усети непреодолима умора. Почувства се твърде стара, изхабена. Ядосваше се, че трябваше да се случи тъкмо на нея.

Гледаше навъсеното решително лице на Пакстън и започна да се чуди дали въобще разполага с някаква власт, въпреки поста си.

— Е, добре, адмирале, спечелихте цялото ми внимание. Какво предлагате?

— Ще събера още информация и ще подготвя възможните решения. Най-добре да го свърша във Вашингтон. Започваме работа незабавно.

— Хубаво. Но ще трябва да помислим и за косвените последствия. Като например, какво ще кажем на хората. Как да се подготвим за задаващата се аномалия, каквото и да представлява.

— За това също ще ни е нужна повече информация.

— И какво ще кажем на тези, пред които се отчитаме за дейността си?

— На първо време не бива да позволяваме политиката да се намесва в това. Ще направим среща на Съвета, на която ще предоставя всички събрани от Комитета сведения.

Тя се облегна назад, настръхнала и обезпокоена — от дългогодишен опит знаеше, когато й готвят клопка.

— Говорите за Комитета на патриотите.

Той се усмихна с доброжелателността на акула.

— Трябва да ни гостувате някой път, госпожо председател. Настанили сме се в стария офис за Планиране на специални операции на флота във Вашингтон — все ветерани от различни мисии. Задачата ни, вероятно знаете, е да следим реакциите на нашето правителство и на Надправителството относно извънземната интервенция, предизвикала Слънчевата буря и последствията от нея. Отново ще повторя, че вашият предшественик не желаеше и да чуе за това. Навярно се безпокоеше, че разговорите с побъркани военни ще навредят на кариерата му. Но сега разполагаме с нещо съвсем конкретно, госпожо председател — с истинска аномалия. Сега е моментът да ни послушате.

— Боб, имам чувството, че ме въвличате в някакъв спор. Добре, давам ви зелена светлина.

— Благодаря ви. И още нещо.

— Слушам.

— Не зная защо, но властите винаги са избягвали да споменават пред обществеността думата „пришълец“. Да усъвършенстваме оръжията и защитите си е едно, но да игнорираме възможностите на врага е друго, при това съвсем престъпно деяние. Известен ни е поне един човек, който би могъл да ни снабди с някои сведения по този доста тъмен проблем.

— Кой?

— Една жена. Бисиса Дът. Бивш войник от британската армия. Дълга история. Тя е причината да пристигна в Лондон — има къща тук. Но не я открих — нито дъщеря й. Узнах, че вероятно е в един щатски Хибернакул, под чуждо име. Разбира се, може вече да се е преместила. — Погледна Бела напрегнато. — С ваше разрешение ще я проследя.

Бела въздъхна.

— Имам ли право да ви разреша подобно нещо?

— Стига да искате… — Той остави изречението да увисне.

— Добре. Намерете я. Пратете ми досието й. Но всичко да бъде легално, адмирале. И бъдете мил.

Той се ухили.

— Нали ми влиза в задълженията.

Пакстън е щастлив, осъзна изведнъж тя. Беше чакал този момент през целия си изпълнен с превратности живот, от онези героични дни, когато се бе озовал на Марс по време на Слънчевата буря. Беше чакал небето да рухне отново.

Едва овладя нервното си потрепване. Що се отнасяше до нея, единственото, за което се молеше, бе да няма повече случаи като този с Джеймс Дъфлот.

9: Флорида

Мира изведе Бисиса от Хибернакула и я откара във Флорида.

Летяха на самолет с обемист фюзелаж и скосени крила. Задвижваше се от мощна ракета, която наричаха скрамджет. Бисиса все още се чувстваше отпаднала, но бе свикнала да лети на вертолети в армията и сега изучаваше тази нова летателна машина — нова за някой като нея — с нескрито любопитство. Полетът през континента, от Аризона до Флорида, бе съвсем кратък: това енергично летателно средство показваше пълните си възможности на продължителни курсове, когато напускаше напълно пределите на атмосферата, като огромна метална сьомга, скочила високо над водата.

Но мерките за сигурност бяха свирепи. Имаше проверки дори по време на самия полет. Тази параноя бе наследство не само от Слънчевата буря, но и от инцидентите, при които самолети и стратоплани бяха използвани като ракети, включително за разрушаването на Рим няколко години преди бурята.

Всъщност проблемът с мерките за сигурност възникна още докато бяха в Хибернакула. Бисиса бе излязла от ваната, без да притежава подновена идентификационна татуировка. В главната сграда на Хибернакула имаше служба на ФБР, която се занимаваше със случаи като нейния, на бежанци от по-невинни времена, и целта й бе да не допусне някой отявлен престъпник от миналото да се озове на свобода. Но Мира се появи в стаята на Бисиса с една портативна машинка, с която бързо постави татуировка на лицето на майка си и й направи инжекция, която нарече „генна терапия“. След това се измъкнаха от Хибернакула през сервизния вход, без изобщо да се приближават до офиса на ФБР.

Оттогава бяха преминали безпрепятствено през всички проверки.

Въпреки това Бисиса изпитваше известно безпокойство. Който и да бе движещият фактор зад Мира, очевидно притежаваше големи възможности. Но тя вярваше безрезервно на дъщеря си, макар че това бе една странна Мира, остаряла и огорчена, съвсем нова личност, с която се налагаше да изгражда и нови взаимоотношения. Истината бе, че нямаше никакъв избор.

Слязоха от самолета в Орландо и прекараха нощта в евтин туристически хотел в центъра.

Бисиса се изненада, че хората все още пътуват по света, за да посетят място като това. Мира й обясни, че всичко е заради носталгията. С възможностите си да взаимодействат директно с мозъка най-новите системи за виртуална реалност бяха в състояние да симулират усещане за движение и ускорение. Човек би могъл да се вози на скоростно влакче на Юпитер, стига да пожелае. Кой развлекателен парк би могъл да си съперничи с това? Когато последните представители на поколението отпреди Слънчевата буря изоставиха детските си мечти и се отправиха към вечното си убежище, изглеждаше сякаш вече никой няма да напуска безопасното убежище на подобния на бункер дом, за да обикаля по света.

Поръчаха вечерята в стаята, пиха от виното в минибара и спаха доста зле.

На следващия ден пред хотела ги чакаше роботизирана кола. Стар очукан модел, който Бисиса не познаваше.

Седалките ги притиснаха като пашкули и те се понесоха със скорост, която се стори на Бисиса ужасяваща, особено когато околните превозни средства бяха само на сантиметри. Така че дори се зарадва, когато прозорците се замъглиха. Пътуваха в мълчание. Единствено едва доловимите сътресения откъм шасито им подсказваха, че се движат.

Когато най-сетне спряха и вратите се отместиха, Бисиса чу крясъка на чайки и долови безпогрешния мирис на солена вода.

— Ела. — Мира слезе от колата и помогна на майка си да се измъкне.

Беше март, но слънцето печеше доста силно. Намираха се върху ивица от тармак — не беше път, нито паркинг, а приличаше по-скоро на самолетна писта, която се губеше в далечината между редици четвъртити постройки. На хоризонта се виждаха кранове, някои оранжеви от ръжда, забулени в мараня. На север — вероятно това бе посоката, ако се съдеше по духащия откъм морето вятър — Бисиса видя нещо да просветва, като начертана през небето линия, леко отклонена от вертикала. Вероятно беше от изпарения, но не беше съвсем сигурна.

Нямаше никакво съмнение къде се намират.

— Кейп Канаверал, нали?

Мира се ухили широко.

— Къде другаде? Помниш ли, че ме води тук на екскурзия, когато бях на шест?

— Е, оттогава явно са настъпили доста промени.

— В такъв случай добре дошла отново в Канаверал.

Към тях се приближи млад мъж с куфар в ръка. Носеше оранжев комбинезон с герба на НАСА и имаше идентификационна татуировка на бузата.

— Вие какъв сте, екскурзовод?

— Здрасти, Алексей — рече Мира. — Не обръщай внимание на мама. След деветнадесет години сън е станала от леглото с д-то напред.

Той подаде ръка.

— Алексей Карел. Радвам се да се запозная с вас, госпожо Дът. В известен смисъл наистина ще ви бъда екскурзовод.

Двайсет и пет, двайсет и шест годишен, помисли си Бисиса, добре изглеждащ, с открито лице и ниско подстригана черна коса. Беше малко смутен, или сконфузен, сякаш не бе свикнал да стои на открито. Бисиса се чувстваше като пратеник от миналото, комуто ужасно се иска да направи добро впечатление на този човек от едно съвсем различно поколение. Стисна топлата му ръка и каза:

— Наричай ме Бисиса.

— Нямаме много време. — Той щракна с пръсти и куфарът се отвори. Вътре имаше два оранжеви комбинезона, сгънати прилежно, и още екипировка: одеяла, шишета с вода, пакети със суха храна, нещо като сглобяема химическа тоалетна, устройство за пречистване на вода, кислородни маски.

Бисиса оглеждаше всичко това с тревожен поглед.

— Прилича ми на снаряжението, което използвахме в Афганистан. Ще пътуваме нанякъде, нали?

— Точно така. — Алексей извади комбинезоните. — Облечете ги, ако обичате. Този участък на площадката не е под наблюдение, но колкото по-скоро се дегизираме, толкова по-добре.

— Тук ли?

— Хайде, мамо. — Мира вече си разкопчаваше блузата.

Комбинезонът се оказа лесен за обличане — сякаш сам обгръщаше тялото, и Бисиса се зачуди дали не е изработен от някоя от модерните „умни“ тъкани. Алексей й подаде обувки, а в един от джобовете тя намери ръкавици и шлем.

Веднага щом вдигна ципа, й стана горещо. Но очевидно отиваха някъде, където щеше да е доста студено.

Мира натъпка дрехите им в една чанта, която взе от колата и в която освен това имаше резервно бельо и тоалетни принадлежности. Прибра чантата в куфара, който послушно се уголеми до нужните размери. След това потупа колата. Машината спусна врати, направи обратен завой и се отдалечи.

Алексей се засмя.

— Готови ли сме?

— По-готови не може и да бъдем — отвърна Мира.

Алексей отново щракна с пръсти. Тармакът под краката на Бисиса потрепери.

Изведнъж огромно правоъгълно парче от него започна да се спуска надолу и те се озоваха в тъмнина. Метален капак се хлопна с грохот над главите им.

— По дяволите! — възкликна уплашено Бисиса.

— Извинете — каза Алексей. — Предназначен е за товари, не за хора.

Блеснаха флуоресцентни светлини и озариха бетонен коридор.

10: Стартов комплекс 39

Алексей ги отведе при малко открито превозно средство, което приличаше на количка за голф.

Качиха се. Бисиса се чувстваше тромава и непохватна в неудобния комбинезон. Дори куфарът изглеждаше по-елегантен от нея.

Колата потегли гладко през тунела — дълъг проход с измазани стени, мъждиво осветен на равни разстояния от флуоресцентни лампи. Миришеше на влага, но поне бе по-хладно, отколкото на повърхността.

— Този тунел е за транспорт на товари — обясни Алексей. — Не е предназначен за пътници.

— Но поне е далече от любопитни очи — каза Бисиса.

— Познахте. Дълъг е няколко километра, но ще стигнем навреме.

Говореше с американски акцент, но малко заваляше „р“-то, както правят французите.

— Къде всъщност отиваме?

— Прекарали сте възстановяването в хибернация, нали? Отиваме при СК-39.

В ума й отекна далечен спомен.

— Стартов комплекс 39. Откъдето са изстрелвали корабите „Аполо“.

— И по-късно совалките.

— Но сега се използва за нещо съвсем друго — обясни Мира. — Ще видиш.

— Разбира се, трябваше да използват точно СК-39 — продължи Алексей. — Както и Канаверал. Вярно, мястото вече не е опасно както навремето, след като овладяха ураганите. Има много по-подходящи терени, по-близо до екватора, но не — трябваше да е тук. Смешното е, че за да могат да изстрелват новите „Сатурн“-и, с които извеждат корабите „Аполо“ на орбита, се наложи да построят съвсем нова площадка.

Бисиса все още не разбираше смисъла на всичко това. За какво тогава използваха площадката?

— Карел — трябва ли да ми е познато това име?

— Вероятно познавате баща ми. Бил Карел? Работеше с професор Шивоун Макгоран.

Изминало бе доста време, откакто Бисиса го бе чувала. Шивоун беше британски кралски астроном по времето на Слънчевата буря и в края на краищата бе изиграла съществена роля в поведението на човечеството по време на кризата — както и в съдбата на Бисиса.

— Баща ми беше неин стажант. Работеха заедно върху „квинтесенциалните изследвания“.

— Върху какво? О, няма значение.

— Това е било още преди Слънчевата буря. Сега баща ми вече също е професор. — Колата забави ход.

— Стигнахме. — Той скочи чевръсто от колата, преди още да е спряла. Жените го последваха малко по-предпазливо.

Отново стояха върху площадка, покрита с тармак. Над тях, с метално дрънчене, се отвори правоъгълен капак. В отвора се показа късче синьо небе.

— Горе не бива да разговаряте с никого — нареди Алексей. — Ако ни спрат, оставете на мен да се оправям. А сега се дръжте здраво. — Той пак щракна с пръсти и тармаковата площадка се превърна в асансьор, който се понесе нагоре с такава скорост, че Бисиса се олюля.

Излязоха на слънце. Алексей очевидно се чувстваше по-комфортно под земята — видя се, че трепна при вида на откритото небе.

Бисиса се огледа. Намираха се на кръстопът на шосета, прорязващи обширната площ на Канаверал, и по тях фучаха десетки превозни средства, най-вече камиони. Имаше нещо като монорелсова система, по която прелетя влак с изящни форми, ослепително футуристичен. И целият този трафик бе насочен към едно и също място.

Точно пред нея се издигаше огромна ръждясала площадка — платформа, наподобяваща плаваща нефтена сонда, само дето се намираше насред сушата и бе положена върху огромен верижен влекач. Металната повърхност на платформата бе изписана с надписи — най-често „Консорциум Скайлифт“, название, които й се стори смътно познато. Имаше и други странни съоръжения, огромни тръби, стърчащи нагоре, като насочени към бледосиньото небе оръдия.

— Тази платформа ми напомня за един от влекачите, с които изтегляха корабите „Сатурн“ и совалките до площадката.

— И е точно това — каза Алексей. — Подвижна платформа за изстрелване, пригодена за друга употреба.

— А тези тръби какво са? Оръжия?

— Не — отвърна Алексей. — Те осигуряват енергията.

— За какво?

Мира се намеси внимателно.

— Много неща се промениха, мамо. Погледни нагоре.

Върху исполинския влекач бе разположено нещо, което наподобяваше миниатюрен завод: машини със странен вид се движеха в ритъм, задаван според принципите на неизвестен хореограф. Приличаха на камиони, но отстрани имаха слънчеви колектори, а на покривите на кабините бяха монтирани макари, с което по-скоро можеха да бъдат оприличени на кабинки на лифт. Корпусите им също бяха изписани с логото на консорциума „Скайлифт“.

Всички тези странни машини се редяха на опашка пред нещо като сребриста сияеща лента, не по-широка от ръката на Бисиса, която се издигаше над платформата. Щом поредният камион наближеше лентата, макарата се изместваше напред и се прикачваше за нея, след което машината потегляше рязко във вертикална посока.

Бисиса отстъпи назад и вдигна глава, опитваше се да види докъде отива лентата. Виждаше камионите, висящи на нея като мъниста на гердан. Лентата се отдалечаваше в небето и се стесняваше от перспективата, превръщаше се в сребърна черта, леко отклонена от вертикала, в драскотина през небосвода. Тя изви още глава, търсеше онова, което държи лентата там горе…

Нищо не я държеше.

— Не мога да повярвам — възкликна Бисиса. — Космоелеватор.

Алексей следеше реакцията й с интерес.

— Наричаме го Стълбата на Яков. През 2069-а това е всекидневно чудо, Бисиса. Добре дошла в бъдещето. Ела, време е да потегляме. Готова ли си за едно малко изкачване?

Наложи се да се изкатерят по ръждясалите стъпенки на подвижната платформа. Бисиса се изпоти — тялото й все още бе слабо след годините в хибернация. Алексей вървеше отпред, Мира я следваше.

Когато стигнаха горе, спряха да си поемат дъх. Камионите продължаваха да се движат по предварително определения си маршрут, двигателите им мъркаха едва доловимо.

Засрамена от слабостта си, Бисиса се опита да каже нещо умно.

— Защо са го поставили върху влекач?

Алексей обясни:

— Най-добре е основата на елеватора да е подвижна. Повечето елеватори са монтирани на платформи във водата — стари нефтени инсталации като тази, между които е и първата — Бандара.

— Бандара?

— Австралийският елеватор в Пърт. Сега го наричат Бандара. На името на една аборигенска легенда за световното дърво.

— Но защо е нужно да се мести основата? Ако се зададе ураган ли?

— Да, в общи линии, макар че, както вече споменах, в наши дни ураганите са поукротени. — Той погледна към небето. — Но по-нагоре изникват нови опасности. Изоставени спътници на ниска орбита. Всякакви отломки. Астероиди. Това нещо отива доста нависоко, Бисиса, и трябва да се справя с всякакви рискове. Готова ли си да продължим?

Отведе ги при един от камионите. Наричаше го „паяк“. Слънчевите му колектори бяха прибрани отстрани, като сгънати криле на огромно насекомо. Прозрачната му каросерия бе натоварена с някакви кашони и кутии. Паякът се движеше, макар и съвсем бавно, по-бавно от човешки ход, в редица сродни машини, съвсем еднакви на външен вид, ако се изключеха регистрационните номера, изписани на каросерията. Всички паяци пълзяха към лентата подредени на спираловидна опашка.

Алексей тръгна успоредно с паяка, извади от джоба си пластмасов диск с размерите на хокейна шайба и я залепи на каросерията.

— Трябва да изчакаме да направи пробив в програмата и да изгради нов интерфейс… — Той се метна ловко на покрива на кабината и постави върху макарата още една шайба. Докато се спусне долу, прозрачната врата вече се отваряше и той се ухили доволно.

— Вътре сме. Мира, ще ми помогнеш ли? — Скочи в каросерията и започна безцеремонно да изхвърля кашоните през вратата. Мира му помагаше, като ги изтикваше настрана.

— Само да попитам — обади се неуверено Бисиса. — Не бива да го правим, нали? Като гледам, се готвим да откраднем товарен камион.

— Той е напълно пригоден за човешка употреба — увери я Алексей. — Херметизиран е. Има солидна радиационна екранировка, която ще ни е от полза, тъй като ще прекараме известно време сред Поясите на Ван Ален. Взел съм всичко необходимо. Бисиса, разбери, за теб е най-добре час по-скоро да напуснеш планетата.

— Защо? Мира, преследват ли те? А мен?

— Нещо такова — отвърна Мира.

След като изхвърлиха товара, Алексей повика куфара и той разгъна два механични крака и скочи без видимо затруднение право в каросерията. Мира го последва. Сега само Бисиса вървеше отвън покрай пълзящия камион.

Мира й подаде ръка.

— Мамо? Ела — съвсем лесно е.

Бисиса се огледа — отвъд опашката паяци, към синьото небе на Канаверал и далечните кранове. Имаше странното предчувствие, че никога вече няма да се върне тук. Че никога няма да види отново Земята. Вдиша дълбоко. Дори сред миризмите на смазочно масло и електрическа изолация пак долавяше далечния мирис на океана.

След това направи една крачка, втора — и влезе в кабината. Мира я прегърна, сякаш я посрещаше с добре дошла на борда.

Кабината бе съвсем гола, очевидно предназначена за кратко пребиваване. Имаше дръжки по края и тесни сгъваеми седалки, вградени в стените. Гледката през прозрачните стени бе запречена от сгъваемите крила на колекторите.

Алексей вече се беше развихрил: разви един мек екран върху таблото, чукна в единия му край и вратата се затвори.

— Готово. — Той си пое дъх с наслада. — Ах, консервиран въздух. Нищо не може да се сравни с него. — Изглежда, се чувстваше по-добре, затворен в кабината.

— Ти си космически? — досети се Бисиса.

— Не съвсем. Родил съм се на Земята, но съм прекарал по-голямата част от живота си далече от нея. Предполагам, че съм привикнал към контролирана вътрешна среда. На открито всичко ми се струва някак диво, необуздано. — Той се пресегна и отлепи татуировката от лицето си.

Бисиса докосна бузата си и установи, че нейната татуировка също се сваля. Прибра я в джоба на комбинезона.

Алексей ги посъветва да седнат. Бисиса разгъна една седалка и откри, че от вътрешната страна има колан, с който се пристегна през кръста. Мира последва примера й, оглеждаше се обезпокоено.

Паяците пред тях оредяваха бързо и се откриваше гледка към вертикалната сребриста лента.

— Когато доближи лентата — обясни Алексей, — нашият паяк ще се прикачи за нея с помощта на макарата върху покрива на кабината. Ясно? Веднага след това ще започнем да се издигаме. Ще почувствате слабо ускорение.

— Колко слабо? — попита Бисиса.

— Само половин g. И само за десетина секунди. След това, когато достигнем максимална скорост, ще продължим да се издигаме равномерно.

— И каква е максималната скорост?

— Двеста километра в час. Лентата в действителност може да постигне два пъти по-висока скорост. Изключих скоростния ограничител, в случай че се наложи да прибегнем до това.

— Дано не се наложи — въздъхна Бисиса.

Мира се пресегна и улови майка си за ръката.

— Помниш ли, когато ходихме на откриването на австралийския елеватор? Беше малко след Слънчевата буря. Бях на осемнайсет. Тогава срещнах отново Юджийн. А сега има елеватори из целия свят.

— Да, незабравим ден беше. Както и днешният.

Мира я стисна за ръката.

— Радваш ли се, че те събудих?

— Ще запазя преценката си за по-късно. — Но не можеше да сдържи усмивката си. Кой би могъл да остане равнодушен пред подобно пътешествие?

Вече наближаваха лентата. Макарата се разгъна с тихо изщракване над тях. Лентата беше съвсем тясна, не повече от четири-пет сантиметра. Изглеждаше невъзможно да издържи тежестта на камиона, а какво оставаше на стотината — или хиляди? — други! Но паякът се приближаваше непоколебимо към нея.

Челюстите на макарата се вкопчиха в сребристата ивица, машината се разклати лекичко, нещо дръпна Бисиса в корема и паякът се понесе към небето.

11: Лентата

Стрелнаха се към ярката слънчева светлина. Бисиса погледна и видя, че лентата се стеснява като стрела и се губи някъде далече в безоблачното небе, украсена с блещукащите перли на камионите, които се носеха към неизвестното.

А когато изви глава надолу и надзърна между слънчевите колектори и корпуса, видя как светът се отдалечава бързо и се разкрива величествена панорамна гледка към Кейп Канаверал. Засенчи очи с длан. Виждаше кранове и сгради и изопнатите като конец пътища, по които бяха преминавали поколения астронавти. На една писта бе спрял космически кораб от непознат тип, черно-бяла пеперуда. Малко по-нататък снежнобяла игла стърчеше до ръждясал кран. Това вероятно беше „Сатурн V“, носещ построения наново „Аполо 10“, предшественика на първия пилотиран полет до Луната. Но те вече се бяха издигнали по-високо от върха на „Сатурн“.

Изкачването продължаваше с доста бързи темпове. Съвсем скоро вече можеше да вижда брега, до който имаше десетки километри. Канаверал приличаше по-скоро на остров, отколкото на материк, заобиколен на изток от океана и отворен към заливите на север. По пътя край океанския бряг бяха паркирани коли, камиони и пикапи, на някои се развяваха американски знамена.

— Хората все още идват тук, за да видят всичко това с очите си — рече засмяно Алексей. — Казват, че представлението било незабравимо — имам предвид изстрелването на „Сатурн“. Но Стълбата е по-впечатляваща, във всички аспекти…

Камионът се разтърси.

— Съжалявам — продължи Алексей. — Край на ускорението. — Той чукна с пръст екрана и там се появиха данни за височината, скоростта, въздушното налягане и часа. — Височина триста метра, скорост максимална, от тук до края пътят е гладък.

Повърхността продължаваше да се отдалечава, историческият безпорядък на Канаверал се бе смалил до грубо начертана карта.

Около минута след началото на пътуването, на височина четири километра, хоризонтът започна да се извива в гигантска дъга. Слънчевите колектори се разпънаха с плющене.

— Не мога да разбера — заговори Бисиса. — От тук ли се добива енергия? Защо колекторите са обърнати надолу?

— Точно това е идеята — рече Алексей. — Паяците черпят енергия от наземни лазери.

— Ти ги видя, мамо — добави Мира.

— Значи сте монтирали енергоизточниците на земята. Добре. Колко време ще пътуваме?

— Докато подминем геосинхронна орбита? Чак до мястото на отделяне? Около дванайсет дни — отвърна Алексей.

— Дванайсет дни в тази кутийка? — Освен това никак не й хареса думата „отделяне“.

— Мамо, това е много голямо съоръжение — заговори Мира, но по гласа й не личеше да е съвсем убедена.

След още няколко минути вече бяха на височина осем километра и за първи път доловиха равномерни сътресения. Над главите им макарата започна бързо да се променя и се появи нова система от колелца и ограничители.

И после, изведнъж, лентата се промени от тясна ивица, колкото ръката на Бисиса, до платно, широко колкото разгънат вестник. Освен това беше с остри краища. Сега паякът висеше вкопчен в единия от двата края на лентата.

Алексей заговори:

— Това е стандартната ширина на лентата през по-голямата част от времето на орбита. В ниските слоеве на атмосферата е по-тясна заради опасностите там. Разбира се, в наши дни опасните промени на времето в голяма степен са овладени. Ако съществува някаква заплаха, за елеватора, тя е от изстрелването на корабите „Сатурн“, когато цялата повърхност започва да се тресе и тътенът е непоносим.

Десет километра, дванадесет, петнадесет. Земната извивка ставаше все по-отчетлива и небето над тях започна да избледнява. Намираха се в горната част на атмосферата.

И продължаваха да се изкачват.

— А сега да се настаним удобно. — Алексей нареди на куфара да се отвори. — Налягането ще спадне до установеното за полети в космоса — една трета от атмосферното, газова смес, богата на кислород. Така че предлагам да си сложим кислородни маски. — Той им ги показа, както и редицата бутилки. — Имам и подгряващи одеяла. Скоро ще стане студено. — Зарови в куфара. — Ще прекараме тук известно време. Взел съм сгъваеми легла и столове. Надуваема палатка, в случай че не можеш да спиш под открито небе, както се казва. Имам котлонче за водата и храната. Ще се наложи да рециклираме водата, но пречиствателната система е отлична.

— Не виждам скафандри — подметна Бисиса.

— Няма да са ни необходими, освен ако нещо не се обърка.

— А ако се обърка?

Той я погледна, сякаш искаше да прецени докъде се простира смелостта й.

— По-малко неприятното усложнение е, ако се заплетем за кабела. Има цяла система обезопасителни механизми, в случай че това стане, докато пристигне помощта, в лицето на друг паяк. Дори да започнем да губим налягане, разполагаме с аварийни сфери. Викаме им топки за хамстери. Не са удобни, но са практични.

„Топки за хамстери“? Бисиса трескаво се молеше да не се стига до това.

— А по-неприятното?

— Да се откачим от лентата. Вече знаеш, че част от елеватора е на геосинхронна орбита — върти се около Земята с двайсет и четири часова точност. Под тази част ние се движим бързо към орбитална височина, над нея се отдалечаваме.

— Тоест, ако паякът се откачи…

— Ако се откачи под геосинхронната точка, ще паднем на Земята. — Той чукна с пръст по прозрачния корпус. — Може да не ви изглежда така, но е пригоден за нискоскоростно навлизане в атмосферата.

— А над геосинхронната точка? Ще започнем да се отдалечаваме от Земята, така ли?

Той намигна.

— Всъщност тъкмо такава е идеята. Не се тревожи за това. — Измъкна термос. — Някой да иска кафе?

Мира изсумтя.

— Дали не е по-добре първо да сглобим химическата тоалетна?

— Чудесна идея.

Докато двамата се занимаваха с тоалетната, Бисиса зяпаше през прозореца.

Скоро достигнаха височина сто километра — по-високо от старите ракетоплани X-15, с които бе летяла. Небосводът над тях вече беше почернял и вдясно и в зенита блещукаха звезди, а озарената от златиста светлина лента наподобяваше сияеща стрела. Докъдето й стигаше погледът по хода на лентата не виждаше никакви съоръжения, нито признаци за балансиращи тежести, каквито би трябвало да има в края на елеватора, нищо освен блещукащите мъниста на пълзящите нагоре камиони. Имаше усещането, че все още не е осъзнала пълния мащаб на тази гигантска транспортна конструкция.

След час и половина картината се промени до неузнаваемост. Някъде на височина триста километра Бисиса вече виждаше целия хоризонт около планетата и лентата се спускаше надолу към добре познатите очертания на Америка. Звездите щяха да се въртят над тях, осъзна тя, а Земята щеше да си остане закотвена отдолу. Сякаш се преместваше в средновековна вселена, в космоса на Данте, с неподвижна Земя, заобиколена от кръжащи звезди.

Изправи се и усети странна лекота в краката. Екранчето пред Алексей показваше, че с отдалечаването им от огромната маса на планетата гравитацията е отслабнала. Вече беше със седемдесет процента по-ниска от тази на морското равнище.

Безшумното възкачване по права линия, смаляващата се Земя, лъчът на сияещата лента, който ги водеше нагоре, постепенното намаляване на теглото — всичко това бе вълшебно преживяване, объркващо, като възвисяване в небесата.

Два часа след „старта“ лентата се промени отново: този път стана два пъти по дебела, без да променя ширината си.

— Защо е необходима допълнителна дебелина? — попита Бисиса.

— Космически отломки — отвърна Алексей. — Говоря за парчета от стари летателни апарати. Късове замръзнала урина на космонавти. Такива неща. Височината между петстотин и седемстотин километра се смята за критическа по отношение на рисковете. Точно затова е удвоената дебелина, в случай на сблъсък.

— И ако се ударим в нещо…

— Ако е достатъчно голямо, за да прекъсне лентата, ще бъде засечено от Земята и елеваторът ще се измести встрани с помощта на влекача. Ако е малко, ще пробие лентата, но тя е изработена от интелигентна самовъзстановяваща се материя. Единственият риск е да ни удари малко тяло отстрани.

— Заради което лентата е извита — сети се Бисиса.

— Да. За да не може да бъде прерязана. Не се безпокой за това.

Мира — беше вдигнала глава нагоре — съобщи:

— Струва ми се, че виждам паяк. От другата страна на лентата. Май… олеле!

Вторият паяк профуча съвсем близо до тях, на не повече от половин метър. Двете жени подскочиха. Бисиса за миг осъзна с каква скорост се носят.

— Това е конструктор — обясни спокойно Алексей. — Пътува надолу по лентата и добавя допълнителни нишки към ръбовете й.

— От какво е направена лентата? — попита Бисиса.

— От фулерен. Въглеродни нанотръби. Микроскопични цилиндри от въглеродни атоми, опънати в нишки. Невероятно здрави. Цялата лента е под постоянно напрежение — Земята се опитва да се отърве от балансиращата тежест, като дете, въртящо камък на въже. Нито една стандартна материя не би издържала на това. Ето защо паяците сноват непрестанно нагоре-надолу и наплитат нови бримки.

Механични паяци, неспирно плетящи мрежа в небето.

Продължиха да се издигат в тишина.

— О, хайде. Вече сме далече от Земята. Защо не ми кажете какво става? Защо съм тук, Мира?

Двамата видимо се колебаеха. После Мира каза:

— Не е никак лесно, мамо. Първо, защото целият свят ни чува.

— Всичко е под постоянно наблюдение — добави Алексей.

— Аха.

— Пък и ти вече знаеш — добави Мира.

— Бисиса, повярвай ми, ще имаме предостатъчно време да говорим. Дори когато се откачим, това ще е само началото на пътуването.

— Пътуване докъде? Не, по-добре не ми казвайте.

— Отговорът ще те изненада, мамо.

Бисиса не би имала нищо против да си поговори с Мира — не за разни свръхсекретни неща или за съдбата на Слънчевата система, а просто за тях двете. Мира всъщност не й бе разказала почти нищо за живота си. Но вероятно и нямаше да й разкаже скоро: изглеждаше странно и необяснимо потисната. Навярно донякъде причината за това бе и присъствието на Алексей в тясната кабина.

Бисиса бе изморена. Свали си ръкавиците, изтегна се на пода и се зави с одеялото. Не се чуваше никакъв шум, нито се долавяше движение. Все едно висяха съвсем неподвижно. Тя погледна лентата, с надеждата, че краят вече се вижда.

Имаше още една промяна — от златиста лентата отново стана сребърна. Освен това дебелината й намаля. На височина седемнайсет километра, осем часа след като напуснаха Земята, бяха по-високо от повечето спътници, изстреляни някога от човечеството.

Бисиса смътно осъзнаваше всичко това. Малко по-късно задряма.

Събуди се от сътресение, слаба промяна в ускорението, която я притисна към пода.

Надигна се. Алексей и Мира седяха на сгъваемите столове. Мира се озърташе изплашено, но Алексей изглеждаше съвсем спокоен. На малкия екран мигаше червена светлина.

От началото на пътуването бяха изминали тринайсет часа, намираха се на височина две хиляди и шестстотин километра. Бисиса се размърда и й се стори, че ще полети във въздуха. Гравитацията бе намаляла до половината от тази на морско равнище. Земята беше като топка, завързана на сребърно въже.

Носеха се стремително нагоре и задминаваха други паяци.

— Какво стана? Защо увеличихме скоростта?

— Преследват ни — обясни Алексей. — Но трябваше да го очакваме. Те знаят, че сме тук.

— Преследват ни? — Бисиса изведнъж си представи някоя ракета, изстреляна от Канаверал. Но в това нямаше никакъв смисъл. — Нали няма да рискуват да повредят лентата?

— Естествено, че няма. Лентата е много по-ценна от нас. Също както и постоянният трафик на паяци. Единственото, което могат да направят, е да ни блокират. Но по линията се транспортира товар за милиони.

— Тогава какво?

— Разполагат със суперпаяци. Те са способни да развиват високи скорости. Ще им отнеме няколко дена, но суперпаяците могат да ни настигнат.

— Но как ще задминават другите паяци по пътя? — попита Мира.

— По същия начин като нас. Паяците просто ще се отдръпнат от пътя им. В момента се издигаме със скоростта на суперпаяк, която е два пъти по-висока от обичайната. Нещо повече, подчиних машината на един суперпаяк, така че сега го следваме като близнак.

— Два пъти по-висока. Това не е ли опасно?

— Тези системи са предназначени за човешка употреба, имат вградени предохранителни програми. — Но не изглеждаше съвсем уверен.

След няколко минути екранчето отново позеленя и Алексей се усмихна.

— Мисля, че получиха съобщението. Вече можем да забавим. Дръжте се.

Бисиса улови една от дръжките.

Снижаваха скоростта в продължение на няколко минути. Одеялата литнаха нагоре, помпата на химическата тоалетна се задейства, за да не позволи съдържанието й да се разпилее във въздуха. Мира се оглеждаше неспокойно. Бисиса почувства, че стомахът й се преобръща. Изпитаха облекчение, когато гравитацията се възстанови.

Но екранчето отново светна в червено.

— Ой-ой — възкликна Алексей.

— Какво има пък сега? — попита Бисиса.

Той се наведе над клавиатурата.

— Не се издигаме така, както би трябвало.

— Авария на паяка?

— Не. Навиват лентата.

— Навиват я? — Изведнъж Бисиса си представи паяка като риба на края на гигантска въдица.

— Доста крайна мярка, но може да бъде приложена. Лентата е ужасно фина материя.

— Какво ще правим сега?

— Затвори очи. И пак се улови за нещо. — Той затрака по клавиатурата и Бисиса изпита усещането, че се отделя от пода.

Зажумя изплашено.

Последва ярък блясък, дори зад клепачите й, и кабината се заклати.

— Бомба! — викна Бисиса. Беше разочарована. — Колко грубо! Очаквах повече от теб, Алексей.

— Само предупредителен изстрел, микровълнов импулс. Няма нищо повредено. Но затова пък се вижда от повърхността.

— Даваш им да разберат, че си готов да прекъснеш лентата, ако не ни оставят на мира?

— Няма да е никак трудно. Как се опазва от терористична атака нещо с дължина няколко хиляди километра и дебелина на хартия?

— Но няма ли да пострадат невинни хора?

— Не по начина, по който си мислиш, мамо — обади се Мира. — Преди няколко години терористи изолационисти нападнаха Модимо.

— Модимо?

— Модимо е елеваторът на Африканския съюз — отговори Алексей. — На името на зимбабвийския бог на небесата, мисля. Никой не пострада, няма да пострада и сега. Заплахата ми е с чисто икономическа стойност. — Но поглеждаше колебливо към екранчето.

— И ако не ти повярват — какво? — попита Бисиса. — Ще стигнеш ли до края?

— Не мисля. Но те не могат да си позволят риска, нали?

— Биха могли просто да ни убият — възрази Бисиса. — Да изключат захранването. Да спрат въздуха. Ще сме безпомощни.

— Биха могли, но няма да го направят — заяви Алексей. — Искат да знаят какво знаем ние. Къде отиваме. Важното е да запазим спокойствие.

— Надявам се да си прав.

Сякаш в отговор екранчето отново позеленя. Усмивката на Алексей се разшири.

— Толкова по въпроса. Е, кой иска боб?

12: Маунт Уедър

Бела предполагаше, че заседанието с Боб Пакстън ще се проведе в нейния кабинет в стария щаб на НАСА във Вашингтон — масивна сграда от бетон и стъкло, наскоро реконструирана.

Но Пакстън я чакаше пред входа. Стоеше при отворената врата на дълга лимузина.

— Здравей, Бела.

Колата бе част от конвой с униформени флотски офицери и агенти на ФБР със сини костюми.

Видът му й се стори странно комичен — заприлича й на застаряващо пиколо с лъскава униформа и медали. Лицето му бе намръщено.

— Добро утро, Боб. Ще се повозим, така ли?

Дори усмивката му бе дисциплинирана.

— Ще се преместим на по-безопасно място. Трябва да обсъдим въпроси от глобално значение, касаещи бъдещето на нашата раса. Предлагам да се преместим в Маунт Уедър. Позволих си дори да извърша необходимата подготовка. — Той я погледна и напрежението, което се трупаше между двамата от предния ден, бе на път да изпука като светкавица.

Бела никога не бе чувала за Маунт Уедър. Но не виждаше защо да не се съгласи с него. Качи се в колата и той я последва — щяха да са заедно и сами.

Колоната потегли. Поеха по шосе 66 към магистрала 50, където се отправиха на запад. Трафикът бе доста оживен, но поддържаха висока скорост.

— Колко ще пътуваме?

— Около час и половина. — Пакстън не криеше раздразнението си.

— Боб, зная какво не ти дава мира. Става въпрос за професор Карел, нали?

Мускулите на лицето му помръднаха, сякаш му се щеше да има дъвка.

— Не зная почти нищо за този англичанин.

— Без съмнение си наредил да го проучат.

— Доколкото ни беше по силите. Той няма нищо общо с това. Не е част от групата.

— Идва по моя покана — отвърна тя с решителен тон. В известен смисъл възрастният британски учен бе много повече „част от групата“, отколкото например Пакстън.

Навремето професор Бил Карел бил стажант на британската астрономка Шивоун Макгоран, взела активно участие в изграждането на щита срещу Слънчевата буря. Шивоун по-късно се бе омъжила за Бъд Туук и бе останала с него, докато той се бореше с рака — жестоко наследство от онзи изумителен ден. Познанството им бе всъщност каналът, чрез който Карел се бе свързал с нея и се бе опитал да я убеди, че трябва да участва в плановете за проследяването и изучаването на тайнствения обект, който прекосяваше Слънчевата система и за който бе чувал само слухове.

Тя се опита да обясни всичко това на Пакстън, но адмиралът махна презрително с ръка.

— Той е космолог, за Бога! Прекарал е целия си живот да зяпа далечния космос. Каква полза от него днес?

— Нека не бъдем тесногръди, Боб — не отстъпваше тя.

Той млъкна и не продума нито думичка до края на пътуването. Като майка, Бела бе свикнала с надупени деца и просто не му обърна внимание.

След осемдесет километра отбиха по шосе 101, тесен двулентов път, който се катереше по хълм.

На билото на хълма стигнаха при ограда с бодлива тел. На избеляла табела бе изписано:

Отвъд оградата имаше няколко порутени тенекиени бараки и зад тях стъклена стена.

Наложи се да почакат, докато колата им се свърже със системата на базата. Бела забеляза на няколко пъти слабото блещукане на лазерния лъч, който проучваше всеки от тях.

— И така, Маунт Уедър — подкани тя Пакстън да заговори.

— Петстотин акра ограден район в Блу Ридж. През петдесетте години на двайсети век построили тук бункер, в който да се укрие правителството на Щатите в случай на ядрен конфликт. По-късно е изоставен и дълго време занемарен, до 9/11 2001 и отново през 2042-ра. Понастоящем е преотстъпен от правителството на Щатите на Световния космически съвет.

— Бункер от епохата на Студената война — рече намръщено Бела, — от Войната срещу терора и Войната с небето. Много подходящо, няма що.

— В момента се стопанисва от флотски офицери. Хора, свикнали на затворени помещения и рециклиран въздух. Според мен мястото е съвсем подходящо. Управата на областта поддържа пътищата и чисти снега през зимата. Не че в наши дни има големи снегове…

Бела бе очаквала да минат през портала и стъклената стена зад него. И страшно се изненада, когато целият къс земя, върху който се намираха, внезапно потъна в недрата на планината.

Боб Пакстън се разсмя.

— Чувствам се, сякаш се завръщам у дома.

Посрещна ги усмихнат млад офицер, извърши необходимите проверки и ги отведе в заседателната зала.

Таваните бяха ниски, облицовани със сиви плочи, коридорите тесни. Бяха толкова много, че вероятно обслужваха цял подземен град. Имаше телевизионни и радио студиа, закусвални, миниатюрна полицейска станция, всичко това под несекващия бръм на климатичната инсталация. Приличаше й на музей, реликва от епохата на двайсети век.

Поне заседателната зала беше модерна, висока и ярко осветена, облицована с холостени и екрани на масите.

Бил Карел вече ги очакваше. В помещение, натъпкано с шепнещи служители, повечето мъже и повечето на възрастта на Пакстън, повечето в един или друг вид униформа, той правеше впечатление със захабеното си сако, изправен до машината за кафе.

Бела игнорира приятелите на Пакстън и се насочи право към него.

— Професоре. Радвам се да ви видя. — Здрависаха се, ръката му бе мършава и вяла.

Беше малко по-млад от нея, доколкото си спомняше от досието му, малко над петдесетте, но изглеждаше крехък и немощен, с болнаво лице и унил вид. Слънчевата буря бе съсипала здравето на огромен брой хора и може би той също водеше своята битка за оцеляване. Но очите в хлътналите орбити блещукаха енергично.

— Надявам се да мога да ви бъда полезен.

— Нима не сте сигурен в това? — Тя почувства слабо разочарование, сякаш някаква част от съзнанието й се бе надявала да го използва, за да настъпи опашката на Боб Пакстън.

— Че кой би могъл да е сигурен? Намираме се в безпрецедентна ситуация. Но колегите ми настояваха да се свържа с вас — да се свържа с някого.

Тя кимна.

— Според мен аз трябва да съм ви благодарна. — Наля си кафе и отведе Карел при столовете.

— Ще се постарая да ви дадат думата — прошепна му. — А по-късно трябва да поговорим за Туук.

След което описа един кръг из залата, за да се запознае и с останалите присъстващи. Освен членове на Комитета на патриотите имаше представители на различни международни въоръжени сили и правителства, които поддържаха Световния космически съвет.

Първото й впечатление от повечето представители не беше особено обнадеждаващо. От десетилетия Съветът бе изпълнявал най-вече „подготвителна“, или „съветваща“ функция, тъй като Войната с небето бе в студената си фаза. Работата в Съвета не беше примамлива хапка за жадуващи блестяща кариера млади офицери. Може би това бе зала, пълна с бобпакстъновци, фанатици със стоманени погледи, или пък напротив, с неудачници.

Но тя се бе научила да не прибързва с преценките. В края на краищата, ако действително съществуваше нова заплаха, приближаваща се към Земята, тези мъже и жени щяха да са първите, които да се изправят срещу нея.

Застанал начело на дългата маса, самоназначилият се за председател Боб Пакстън почука с нокът по чашата си, за да призове участниците към внимание. Вероятно притеснени от присъствието на един толкова прочут изследовател, пионер в изучаването на Марс, всички побързаха да се настанят по местата си.

Пакстън заяви, че целта на тази среща била двойна.

— Първо, да запознаем председателя Фингал с възможностите, с които разполага. И второ, да обсъдим аномалията, която понастоящем приближава орбитата на Юпитер…

— По този въпрос — намеси се неочаквано Бела — ще дам думата на професор Карел.

Пакстън изсумтя недоволно.

Обсъждането се насочи към отбраната на Слънчевата система.

13: Крепостта Сол

Речта на Пакстън беше фиеста от графики, снимки и диаграми, някои триизмерни, други анимирани, а холограмите увисваха над средата на масата като реклами на фантастични играчки. Но темата бе мрачна и песимистична.

— След деня на Слънчевата буря ние насочихме значителна част от ресурсите на Земята към наблюдение на небето…

Скоро след това Бела бе завладяна от чувството, че Земята е покрита с електронни очи, втренчени на всички дължини на вълните в околния космос. Между тях и системи на НАСА, като Мрежата за следене на открития космос, с инсталации в Испания, Австралия и Мохаве, една станция в Ню Мексико — ЛИНЕАР, наблюдаваща движението на астероидите, както и установките от серията Космогард. Дори гигантският радиотелескоп в Аресибо отделяше от скъпоценното си време не за астрономия, а за да издирва неестествени признаци сред звездите.

Астрономите от оптичните станции бяха открили, че могат да разчитат на повишено финансиране, с което да реализират доскоро неосъществимите си мечти. Бела разглеждаше с почуда снимките от Големия телескоп в Чили и неговия събрат, кръстен, без капчица въображение и изобретателност. Много големия телескоп от Мароко, както и едно чудовище на име „Бухал“, съкращение от английското название за Смайващо голям телескоп, от един район, наричан „Станция Ц“ в Антарктида, където стомана в количество, достатъчно да се построи втора Айфелова кула, подкрепяше исполинско огледало с диаметър няколкостотин метра. „Бухал“ се занимаваше с раждането на първите звезди във вселената, а също така картографираше повърхностите на планетите от близките слънца.

Орбиталните и космически установки бяха не по-малко впечатляващи. Най-успешна от новите космически обсерватории беше несъмнено станция „Циклопите“, която следваше Земята на стабилна орбита в точката на Лагранж. На „Циклопите“ бяха сглобили телескоп с единична много голяма „фреснелова“ неогледална леща.

Що се отнасяше до това, което търсеха всички тези очи, бяха плячкосани цял век научни изследвания на ентусиасти от СЕТИ. Имаше разработени стратегии за засичане на сигнали от всякакви типове, до най-дребните изригвания — заблудени отражения от лазерни комуникации, дори когато дължината им беше едва една милиардна от секундната.

Пакстън освен това им разказа за друг тип „очи“, цяла флотилия, разпръснати из Слънчевата система чак до орбитата на Нептун. Придружи думите си с обемно изображение на Космически монитор W7-6102-016, изведен на орбита около Сатурн.

— Това са нашите роботизирани часовои, нашата предна линия — обясни гордо. — Космически монитор W7 е типичен представител, наблъскан със свръхмодерна апаратура и снабден с подсилена броня. Тези малки и верни пазачи патрулират небето чак до границите на системата. Освен това се следят едни други.

— Това е вярно — намеси се с леко неуверен глас професор Карел. — Всъщност тъкмо наблюдението на един такъв монитор, проследил разрушаването на W7-6102-016, а не информацията, пратена от самата сонда, предизвика вниманието ми.

— Разбрах, че живеем в натъпкана с наблюдателни средства система — обобщи Бела. — Какво друго имаме, Бил?

— Оръжия. — Пакстън махна с ръка и холоизображението на KM W7-6102-016 изчезна.

— Наричаме тази концепция „Крепостта Сол“ — продължи все тъй навъсено Пакстън. — Имаме изградени поредици от защитни съоръжения, като се започне от външните граници на системата до самата й сърцевина, тоест Земята. Но вие и сама знаете, госпожо, че разполагаме с подобни установки чак при Троянските астероиди.

Троянските астероиди представляваха група малки планети, обикалящи около Юпитер в неговата точка на Лагранж. В момента дъщерята на Бела бе на Троянската станция, служеше на космически кораб от ново поколение, наричан още „А-кораб“. Всичко това естествено бе дълбоко засекретено.

— След това имаме астероиди. За целите на военното планиране използваме Астероидната линия, централния пояс на границата между Вътрешната и Външната система. По-насам следват станции в Лагранжовите точки на Марс и Земята…

В самата Земно-Лунна система имаше оръжейни инсталации на Луната, както и в лунната Лагранжова точка и в орбита около Земята — спътници-убийци, които бяха в състояние да поръсят всеки нашественик с дъжд от куршуми, да го изпекат с рентгенови лъчи и лазери или просто да го таранират. Имаше и наземно базирани системи, тежкокалибрени лазерни установки, лъчеви оръдия и дори стари междуконтинентални балистични ракети от епохата на Студената война, преустроени да отнасят смъртоносния си товар далече от Земята. В горните слоеве на земната атмосфера непрестанно патрулираха бойни самолети, натоварени с оръжия, които можеха да отразят всяка ракетна атака срещу Земята. И така нататък. Изглежда, цялото околоземно пространство гъмжеше с всякакъв вид оръжия — от земната повърхност до НОЗО, ВОЗО и ГЕО, както ги изреди Пакстън — съкращения за ниска околоземна орбита, висока околоземна орбита и геосинхронна орбита.

Но дори целият този оръжеен арсенал се оказа само началото. Всичко, което можеше да се използва като оръжие, също попадаше в тази категория. Системите за контрол на „космическото време“, с техните гигантски огледала, можеха лесно да бъдат преориентирани. Всеки плуг бе пригоден да стане меч.

Бела усети, че й се завива свят при мисълта за отчаяния отпор, който бе готова да даде Земята, в случай че отново бъде заплашена. Изглежда, никой не си помисляше, че тези оръжия, създадени да водят война срещу небето, можеха лесно да бъдат обърнати и използвани против вътрешен „враг“.

— Всички ние си даваме сметка, разбира се — продължи Пакстън, — че цялата тази армада ще е безсилна срещу една нова Слънчева буря. Ето защо разполагаме с резервни системи. Не знаем с какво биха могли да ни ударят следващия път тези Първородни. По тази причина се наложи да обърнем поглед в другата посока — към стари причинители на болести, създадени от майката природа, които са ни сполетявали в миналото и ние сме се справяли с тях…

Той се премести към нова таблица, мрачна класификация на познатите и възможни катастрофи.

Тук имаше „локални бедствия“ от рода на мощни вулканични изригвания, войни от двайсети век и „глобални бедствия“, довели до унищожаването на значителна част от земното население, които биха могли да последват сблъсък с астероид, както и „крайни по сила инциденти“, които да доведат до изтребването на почти целия човешки род и заплашващи живота на планетата.

— Ако не беше щитът — заговори с отсечен глас Пакстън, — Слънчевата буря щеше да предизвика бедствие от подобен характер, тъй като щеше да разтопи земната повърхност до основните скали. Тъкмо щитът успя да редуцира пораженията до степен на „глобална катастрофа“.

Пакстън добави, че Слънчевата буря е била първата и основна причина да се погледне по нов начин на защитата на Земята и околното пространство.

— Опитваме се да променим нашата индустриална база по такъв начин, че да е в състояние да се възстанови максимално бързо в случай на нова катастрофа. Така например, ако се наложи да построим нов щит, можем да го направим по-ефективен. Разбира се, някои ще посочат, че като изложена на всякакви рискове раса, сме длъжни да извършим подобна подготовка дори ако Първородните не съществуват. Разполагаме с някои предимства. Базираната в космоса инфраструктура ще помогне за възстановяването на земната цивилизация. Системите за контрол на времето ще стабилизират нарушения климат, както стана след Слънчевата буря. Орбиталните станции ще изградят наново поразените космоелеватори. Имаме космически енергийни системи и орбитални телекомуникационни системи. Разполагаме дори с болници в космоса. Бихме могли да произвеждаме и храна в орбитални или лунни ферми. Децата на Земята ще се върнат, за да помогнат на болната си майка. — Той направи кисела физиономия. — Стига, разбира се, шибаните космически да се съгласят да ни сътрудничат. Но ще ви призная, че в планирането си стигнахме дори отвъд това и обмислихме най-лошия сценарий. — Той бавно плъзна поглед по лицата на присъстващите. — Трябва да сме подготвени за пълното изтребление на човечеството. Всеки знае, че вече разполагаме с немалко население извън Земята. Но според някои специалисти все още не е сигурно, че тези колонии биха могли да оцелеят, в случай че Земята бъде унищожена. Помислили сме дори за това.

И заговори за бункери, на Земята и на други планети, един от тях на Луната, в планината Пико, друг в Море Ибриум. Архиви, съдържащи мъдростта на цялото човечество, върху златни дискове или на електронни записи. ДНК хранилища. Замразени зиготи. Складове, които да бъдат отворени от всеки, пристигнал в околностите, когато човечеството вече не съществува. „Земната поща“, тази отчаяна пратка към звездите на фрагменти от човешката култура в навечерието на Слънчевата буря, бе друг вид хранилище.

— Добре, Бил. Не смяташ ли, че това ще е достатъчно?

— Някой от вас — Пакстън ги изгледа сурово — знае ли какво е това „космическа опера“? Жанр за далечното бъдеще, за войни, бушуващи из цялата галактика, за космически кораби с размерите на светове. От Втората световна война е изминало само едно столетие — само сто и петдесет години, откакто основното транспортно средство на войната е бил конят. Но ето, че сме изправени пред заплаха от мащабите на космическата опера. След още хиляда години ще стигнем толкова далече, че единствено взрив в ядрото на галактиката би могъл да ни заплашва с пълно изтребване. Но за момента все още сме твърде уязвими.

Бил Карел вдигна колебливо ръка.

— В такъв случай е логично да сметнем, че втори удар е по-вероятен сега, отколкото на по-късен етап.

— Точно така — изръмжа Пакстън.

— Въпреки впечатляващото ви изявление, адмирале, позволете да отбележа, че подобна стратегия носи своите недостатъци. — Пакстън си пое рязко и шумно дъх, но Карел не му обърна внимание. — Може ли? — Гледаше към Бела.

— Продължавайте — каза тя.

— Първо, адмирале, ресурсите, с които разполагате, са съвсем ограничени. Фактът, че имате станция на орбита около Юпитер, не означава, че бихте могли да се противопоставите на заплаха, идваща например от противоположната страна на Слънцето.

— Даваме си сметка за това…

— Освен това, изглежда, разсъждавате двуизмерно, сякаш това е някоя от старите ви войни. Ами ако атаката срещу нас е насочена под ъгъл, различен от плоскостта на еклиптиката — тоест от равнината, на която лежат планетите и Слънцето?

— Бил съм на Марс — отвърна заплашително Пакстън. — Зная какво е еклиптика. Но по някаква случайност настоящият нарушител се приближава тъкмо в плоскостта на еклиптиката. За в бъдеще ще сме готови и за други възможности. Но вие не по-зле от мен знаете, че енергоемкостта на подобни стратегически действия все още е непостижима за нас. Да, професор Карел, Слънчевата система е доста голямо място. Да, ние не сме в състояние да я покрием цялата. Но какво друго ни остава, освен да се опитваме?

Карел едва се сдържа да не се разсмее.

— Но тези опити са толкова немощни, че са почти безсмислени…

Пакстън изръмжа и Бела побърза да вдигне ръка.

— Моля те, Бил.

— Съжалявам — обади се Карел. — Съществува и въпросът за ефикасността на цялата тази мащабна подготовка, ако наистина се изправим пред заплаха…

— Разбрах — прекъсна го ядосано Пакстън и изчисти екраните. — Да поговорим за аномалията.

Бела си мечтаеше за чаша прясно смляно кафе.

За разлика от дългата и пространна реч, посветена на Крепостта Сол, изказването на Пакстън, посветено на аномалията, бе съвсем кратко.

Той описа лаконично събраните доказателства за съществуването на „призрака“.

— В момента това нещо прекосява Ю-линията — орбитата на Юпитер. Между другото, бихме могли да го прихванем още сега, тъй като се доближава до Троянската база и обмисляме възможните противодействия. По-нататък ще прекоси астероидния пояс, ще подмине орбитата на Марс и ще се приближи към Земята, която, изглежда, е крайната му цел. Но все още нямаме представа за характера на аномалията или какво би могла да направи, когато стигне тук.

Той седна и в помещението се възцари тишина.

Бил Карел го погледна, после огледа и останалите, сякаш не вярваше, че представянето е приключило.

— И това ли е всичко?

— Всичко, което имаме — отвърна Пакстън.

— Изобщо не предполагах, че имате толкова малко… Добре, че дойдох. Ще ми позволите ли, адмирале?

Бил Пакстън изгледа навъсено Бела, но тя му кимна едва забележимо и той на свой ред кимна на Карел.

— В известен смисъл — заговори професорът, — запознанството ми с този ваш „призрак“ започна години преди Слънчевата буря, когато работех с астронома Шивоун Макгоран върху сонда, която нарекохме КАС — Квинтесенциалната анизотропна сонда…

Пакстън и неговите патриоти се спогледаха и замърмориха.

Квинтесенциалната анизотропна сонда беше продължение на един летателен апарат, наречен Уилкинсънова микровълнова анизотропна сонда, която през 2023 бе изучавала далечното ехо на Големия взрив и за първи път бе успяла да хвърли светлина върху градивните елементи на вселената — барионична материя, тъмно вещество и черна енергия. Тъкмо черната енергия, наричана от някои „квинтесенция“, бе горивото, подхранващо разширяването на вселената. Предназначението на КАС бе да измери въздействието на това космическо разширяване, като издирва еха от първични звукови вълни.

— Беше наистина много елегантна концепция — продължи Карел. — Първичната вселена, малка, плътна и невероятно гореща, е била като ехоотразителна камера, изпълнена със звукови вълни, пораждани в тази гигантска турбуленция. Но след това е започнала бързо да се разширява. — Той разпери деликатните си ръце. — Пуф. Внезапно е възникнало достатъчно място, за да може материята да се охлади и да бъдат заченати много по-интересни физични процеси. С нарастване на разстоянията звуковите вълни започнали да се разпръскват. Но оставяли отпечатък, модел на компресия, въздействащ върху формирането на първите галактики. И така, като картографираме разпръскването на галактиките, ние се надяваме да реконструираме първичните звуци. Което на свой ред ще ни осигури ключ към разгадаване на физичните принципи на квинтесенцията — черната енергия, която в онези времена…

Забелязала растящо неспокойствие в редиците на присъстващите, Бела го прекъсна меко:

— Бил, мисля, че е време да преминеш към същината.

Той й се усмихна. Беше разпънал пред себе си холоекран, който бе влязъл във взаимодействие със системите на масата.

— Ето ви модел за разширяването на космоса. — Появи се островърха графика, разчертана в логаритмична скала, с катереща се крива. Той заговори за това как тази крива била определена след анализиране на старата светлина, идеща от най-далечните звезди. „Честотата“ на моделите на галактическо подреждане била свързана с честотите на тези изгубени звукови вълни.

Този път го прекъсна самият Пакстън.

— Божичко, стига с тези загадки. Накъде биете с всичко това?

Карел затрака по екранчето.

— Един от хората ми се натъкна на филм, пресъздаващ разрушаването на KM W7-6102-016.

— Бих искал да зная как се е добрал до него — изръмжа Пакстън.

— Как се е добрала, ако трябва да сме точни — отвърна все така невъзмутимо Карел. — Става въпрос за едно момиче, Лайла Нийл. Нигерийка, невероятно умна. Та разрушаването на КМ се оказа доста странен инцидент. По нищо не изглеждаше да е бил ударен от оръжие отвън. По-скоро сякаш се бе разпаднал отвътре. Въз основа на това Лайла конструира разширяваща се крива за космическия монитор, за да покаже нагледно как е свършила неговата малка вселена.

Той извика втора графика. Скалата бе различна, но заключението се налагаше от само себе си. Кривата на разширение на КМ съвпадаше с космическия профил, съставен от КАС. До такава степен, че можеха да бъдат наложени една върху друга.

— И какво означава това? — изумено попита Бела.

— Мога само да предполагам — отвърна Карел.

— Ами да чуем предположението, за Бога! — тросна се Пакстън.

— Струва ми се, че КМ е бил разрушен при специфично и локализирано използване на черна енергия, или квинтесенция. Бил е разкъсан отвътре от същата тази сила, която предизвиква разширяването на вселената и която по някакъв начин се е фокусирала върху малкия летателен апарат. Наречете го космическо оръжие. Забележително, нали? — Той се усмихна. — Лайла го кръсти „К-бомба“.

— Умно. — Пакстън щракна с пръсти. — И как ще спрем това нещо — ще го свалим със стрелба, или ще го отразим?

Карел изглеждаше изненадан, че му задават подобен въпрос.

— О, нямам ни най-малка представа. Адмирале, това не е Слънчевата буря, която макар и енергетична по характер, бе доста примитивна по рода си. Тук става въпрос за физични принципи, които почти не познаваме. Трудно е да си представим как бихме могли да реагираме по начин, който да окаже въздействие.

— Но, Бил — обади се Бела, — какво ще се случи, ако тази К-бомба достигне Земята?

Той отново изглеждаше изненадан от въпроса.

— Ами то е почти очевидно. Ако се задейства по същия начин — а нямаме причини да смятаме, че мащабите на действието й са ограничени — последствията ще са същите както с КМ. — Той щракна с пръсти. — Пуф!

Тишината в стаята бе абсолютна.

Бела огледа присъстващите. Допреди малко тези небесни ветерани изглеждаха, сякаш се забавляват. А сега внезапно се бяха смълчали, притихнали. Бяха си намерили майстора.

Нямаше никакво съмнение, че това ново космическо оръжие ще премине през дълбоко ешелонираната земна защита като нож през масло.

— Е, добре. — Тя се понадигна. — Разполагаме с двайсет и един месеца, докато стигне Земята. Какво ще предприемем?

— Трябва да го спрем — заяви незабавно Пакстън. — Това е единствената ни възможност. Няма друг начин да спасим населението — не можем да евакуираме цялата проклета планета. Ще хвърлим срещу него всичко, с което разполагаме. Като започнем със силите на Троянската база.

Бела знаеше какво има предвид. А-корабите. Което би означавало, че най-вероятно Една ще вземе участие в мисията. Опита се да отхвърли тази мисъл.

— Добре, Боб, издай заповед да подготвят операцията. Но няма никаква причина да смятаме, че оръжията ни ще се окажат достатъчно ефикасни. Трябва да научим колкото се може повече за това нещо, да потърсим слабите му места. Професор Карел, смятайте се за мобилизиран.

Карел склони леко глава.

— Има и още нещо — заяви с тежък глас Пакстън.

— Да?

— Бисиса Дът. Изпуснали сме я. Избягала е с космоелеватора като плъх през канал.

Бела го погледна смаяно.

— С космоелеватора? Но къде може да е отишла?

— Не зная. Възможно е дори тя да не знае, след като малко преди това е напуснала Хибернакула. Помогнал й е някой мръсен космически…

— Адмирале! — възрази Бела. — Тези изрази няма да ни помогнат да стигнем доникъде.

Той й се ухили с вълча усмивка.

— Добре, извинявам се. Но трябва на всяка цена да открием Бисиса Дът.

Бела въздъхна.

— Добре де. Мен пък ме чака среща с неколцина президенти. Има ли нещо друго?

Пакстън поклати глава.

— Нищо, за което да се сетя. И — всички — моля ви, никакво изтичане на информация.

Бела се изправи. Беше доволна, че е поканила Карел, който успя да демонстрира, че добре подготвената реч няма силата на солидните познания и прозорливия ум. Ако не бяха наблюденията на неговата гениална студентка, едва ли щяха да знаят за истинската природа на тази аномалия, това оръжие, тази К-бомба.

Какво друго още не знаеха? Какво бяха пропуснали или не можеха да видят?

Какво още?

14: Отвъд орбитата

След първите двайсет и четири часа вълнението от пътешествието изчезна почти напълно. Бисиса не би повярвала, ако в началото й бяха казали, но настъпи момент, в който изпитваше само досада.

С намаляването на гравитацията все повече предмети се издигаха във въздуха: завивки, дрехи, остатъци от храната. Беше като да къмпингуват в повреден асансьор, мислеше си Бисиса. Люспите от гладко обръснатата глава на Алексей бяха най-неприятни. Освен това беше много трудно да се мият. Разполагаха с достатъчно питейна вода, но кабината не беше оборудвана с душ и след първите няколко дни започна да вони като в тоалетна.

Бисиса се стараеше да използва времето конструктивно. Работеше над възстановяването си от Хибернакула. Спеше много и Алексей и Мира й помагаха да изпълнява упражнения в ниска гравитация, като я придържаха към стената, за да може да напряга нужните групи мускули. Но имаше толкова много свободно време, което едва ли можеше да се запълни с упражнения и сън.

Алексей също си намираше занимания. Непрестанно проверяваше системата за управление на паяците, дори правеше визуален оглед на херметическата изолация на кабината и на филтрите. Докато работеше, си мърмореше под нос или пееше — възторжени тихи химни, възпяващи слънчевата светлина.

Бисиса все не успяваше да поговори с дъщеря си. Имаше чувството, че Мира се е затворила в себе си, сякаш през времето, когато Бисиса бе спала криогенен сън, бе развила необяснима депресия.

Бисиса реши да отложи тази задача за по-късен етап, когато най-сетне се отделят от лентата.

Веднъж подметна:

— Ще ми се да можехме да се завъртим около Земята, за да видя и другите космоелеватори. Дори не знам колко са.

Мира започна да ги брои на пръсти.

— Модимо в Африка. Бандара в Австралия, майката на всички. Джианму в Китай. Марахуака във Венесуела, Южна Америка. Всичките на имената на небесни богове. Ние, европейците, си имаме Игдрасил.

— Скандинавското название на Световното дърво.

— Точно така.

— А американците са построили Стълбата на Яков.

Алексей се засмя.

— „И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея“. Битие, двайсет и осем, дванайсет.

— Америка все още е силно религиозна страна — каза Мира. — Предполагам затова са отхвърлили северноамериканското название за Световното дърво. Имаше референдум.

— Защо толкова много различни народи имат митове за Световното дърво? Струва ми се доста странно.

— Някои антрополози смятат, че е плод на човешкото въображение — причудливи форми на облаците, които наподобяват клони и гигантски стебла. Или може би това е митът за Млечния път. Други казват, че се дължало на слънчевата активност.

— Много хора се страхуват от елеваторите — обясни Мира. — Има и такива, които твърдят, че е ерес. Задна вратичка към Царството Божие. Все пак съвсем наскоро тъкмо оттам дойде заплахата за Земята и те още не са го забравили.

— Което бе и причината за нападението срещу Африканския елеватор — рече Алексей. — Може да няма логика, но е така.

— За космически познаваш доста добре земната култура.

— Защото съм се интересувал. Но аз я разглеждам отвън. Като антрополог в известен смисъл.

— Аз пък смятах, че всички космически ще са рационални като компютри — подметна Мира.

— О, не! — Алексей се засмя. — Разработваме цяла нова система от мании.

И през цялото време продължаваха да се изкачват. Планетата постепенно се смаляваше — първо заприлича на футболна топка, после на грейпфрут, на топка за крикет и накрая стана толкова малка, че Бисиса вече не можеше да различава очертанията на континентите. Представата за невероятните размери на конструкцията, по която пълзяха, смразяваше ума й.

На третия ден от началото на пътуването минаха през първото съоръжение, откакто бяха напуснали Земята. Събраха се в средата на кабината, за да наблюдават приближаването му.

На пръв поглед изглеждаше като широк пръстен от надуваеми модули, повечето с приблизително цилиндрична форма, изрисувани в ярки цветове и сияещи като гигантски играчки на постоянната слънчева светлина. Алексей обясни, че това е комбинация от хотел и развлекателен парк, все още незавършен и необитаем. Официалното му название щяло да е „При Яков“. Основен инвеститор били „Дисни“. Надявали се да си върнат част от парите, които непрестанно губели от старите паркове на Земята.

— Чудесно място за хотел — одобри Мира. — Само на три дена път и с достатъчна гравитация да се избегне бъркотията, която настъпва при нула g.

— Да, още едно подходящо приложение на елеватора — съгласи се Алексей. — Всъщност това е само началото. След играта винаги идва сериозната част — бизнес центрове, жилищни помещения, орбитални градове. Цяла една нова реалност. Съвсем като железниците през деветнайсети век.

Бисиса неусетно улови Мира за ръката.

— Живеем в забележителни времена, нали?

— Да, мамо, така е.

Подминаха хотела за броени секунди и Бисиса отново имаше възможност да добие представа за истинската им скорост. Но само за кратко, тъй като скоро ги обгърна тъмнина, в която изглеждаше сякаш са увиснали насред космоса. Все пак краят на пътуването наближаваше.

На осмия ден преминаха отвъд геосинхронната точка. За един съвсем кратък момент се намираха в нулева гравитация, обикаляйки в орбита около Земята, както би трябвало да прави всеки уважаващ себе си спътник, макар че от няколко дена гравитацията бе толкова слаба, че това на практика нямаше никакво значение.

На геосинхронната точка имаше друго съоръжение, огромно колело, чиято главина бе центрирана върху лентата. И тази конструкция не беше завършена. Бисиса различаваше ясно малки монтажни машини, които пълзяха по огромното метално скеле, а също и отблясъците на заварките. По-нататък, зад огромни прозорци, зеленееха причудливи растения.

Геосинхронизираната станция отплава надолу, отдалечи се под тях и постепенно изчезна, а те продължаваха да се носят из пустошта.

След като подминаха геосинхронната точка, ефективната гравитация на паяка смени полюса си, тъй като центростремителната сила, балансирана от гравитацията на геосинхронна позиция, доби надмощие и се опитваше да ги откъсне настрани. „Долу“ вече беше в посока, обратна на Земята. Наложи се да пренаредят кабината — покривът стана под и обратно. Алексей обясни, че кабините, предназначени изцяло за пътници, вършели това автоматически.

Всъщност това обръщане, преустройството на кабината, бе единственото интересно нещо, което се случи в дните след геосинхронната точка. Единственото.

Но Бисиса научи, че няма да изминат целия останал път до контратежестта, която беше на тринайсет дни отвъд геосинхронната точка и на двайсет и един от повърхността. Там, както й обясниха, било гробището на паяците.

— Налага се непрестанно да увеличават масата на контратежесттта, за да компенсират нарастващата маса на лентата — каза Алексей. — Ето защо нито един от паяците не се връща на Земята — с изключение на ремонтните машини.

Бисиса огледа тъжно кабината и прозрачния корпус.

— Там ли ще е краят на паяка?

— Не и на този — отвърна Алексей. — Това малко чудовище няма да продължи отвъд петдесет и шест хилядния километър. Което е на дванайсет дни от Земята.

Бисиса погледна Мира, която, изглежда, имаше само смътна представа за по-нататъшния развой на събитията.

— И после какво?

— Помниш ли, като ти казах, че ако паякът се откачи от лентата преди геосинхронната точка, ще паднем обратно на Земята? Но ако се отделим след това…

— Ще напуснем орбитата на Земята — каза Мира. — И ще продължим в междупланетното пространство.

— Ако изберем подходящия момент, за да се откъснем от елеватора, може да използваме инерцията, за да идем където пожелаем. На Луната например.

— Там ли ще ходим?

Алексей се усмихна.

— О, малко по-далече.

— Тогава къде, дявол го взел? Вече няма смисъл да пазим тайни… пък и веднага щом се откъснем от елеватора, властите ще знаят накъде сме се насочили.

— Отиваме на Марс, мамо.

Бисиса се ококори.

— На Марс?

— Да. Там има нещо, което те очаква.

— Но тази малка кутия не може да измине целия път до Марс.

— Разбира се, че не може — потвърди Алексей. — Ще ни вземат. Имаме среща с фотонен кораб. Слънчев платноход. Вече е потеглил.

Бисиса смръщи вежди.

— Нямаме двигатели, нали? Освободим ли се от лентата, няма да разполагаме със собствени средства за движение.

— Не са ни необходими. Корабът ще се срещне с нас.

— Божичко! — възкликна Бисиса. — И ако нещо се обърка…

Алексей продължаваше да се усмихва, съвсем безгрижно.

От разговорите с него през последните дни Бисиса бе започнала да разбира част от психологията му — психологията на космическия, коренно различна от тази на земния човек.

Алексей изпитваше нещо като смъртен страх от повреди в обкръжаващите го машини, тъй като животът му зависеше изцяло от тях. От друга страна, не хранеше и капчица съмнение в безпогрешната сила на орбитите и траекториите и взаимодействията на телата в космоса — той живееше в свят, където небесната механика осезаемо ръководеше всичко, един могъщ и безшумен часовников механизъм, който никога не показваше дефекти. Ето защо щеше да е спокоен и уверен веднага щом се отделят от лентата: за него бе недопустима мисълта, че фотонният кораб би могъл да се размине с тях. Докато Бисиса и Мира се ужасяваха от подобна възможност.

Някъде във всичко това се криеше тайната на неговата личност, мислеше си Бисиса — и на новото поколение на космическите. Струваше й се, че ще може да го разбере по-добре, ако успее да схване странните молитви, които си нашепваше с мелодичен тон — псалмите за Незавладяното слънце.

На дванайсетия ден се настаниха в сгъваемите столове, след като закрепиха всички предмети, в очакване да дойде сътресението, показващо, че зарядите, поставени от Алексей, са отделили кабината от елеватора.

Алексей огледа лицата на спътничките си.

— Искате ли обратно отброяване?

— Млъквай! — скастри го Мира.

Бисиса погледна лентата, която бе единствената им връзка с реалността през последните дванадесет дни, и после премести поглед нагоре, към отдалечаващото се камъче, което бе Земята. Зачуди се дали ще я види отново да се приближава — и за това, което я очакваше в обозримото бъдеще.

— Започва се… — прошепна Алексей.

Под тях блесна ярка светлина, зад тавана на кабината, превърнал се в под. После лентата започна да се отдалечава с невероятна скорост и гравитацията се изпари като сън. Кабината започна да се премята и част от предметите литнаха под съпровода на веселия смях на Алексей.

15: „Освободител“

Корабният инженер Джон Матернес се свърза с Една от Ахил. Очертаваше се ново забавяне. Техниците на астероида все още не бяха доволни от магнитната примка на антиматерийните резервоари.

Ако забавянето се проточеше още малко, „Освободител“ щеше да пропусне поредната възможност да излети за своя първи изпитателен полет.

Една Фингал надзърна през дебелото стъкло на илюминатора и погледна Слънцето, което от такова огромно разстояние бе само блед диск. Изпитваше съвсем обяснимо безпокойство, макар атмосферата на мостика и навсякъде из кораба да бе спокойна, делова. Не обичаше да чака в бездействие.

Вътрешно бе напълно убедена, че трябва да потърпят, докато инженерите не станат съвсем сигурни в това, което правят. „Освободител“ зависеше от нова и неизпробвана технология и ако искаха мнението на Една, тези магнитни антиматерийни бутилки едва ли можеха да се нарекат „стабилни“ и най-доброто, на което можеш да се надяваш, бе на известна степен на контролирана нестабилност, която да продължи поне докато се прибереш у дома. Смяташе се, че тъкмо авария в магнитната примка е била причината за загубата на безименния предшественик на „Освободител“ и на Мери Ланчестър и Тео Уузи, двучленния екипаж на А-23С.

Но във Външната система, в мрака отвъд, нещо смъртоносно и чуждо се приближаваше неумолимо към Земята. Вече беше прекосило Ю-линията и бе по-близко до Слънцето, отколкото бе самата тя. Една бе капитан на единствения боен космически кораб, който се намираше в състояние на относителна готовност, единствения жизнеспособен съд от първата Космическа щурмова ескадрила.

Понякога, когато стресът ставаше непоносим, се опитваше да се успокои с мисли за най-близките си.

Погледна хронометъра. Беше настроен на хюстънско време, както всички главни часовници в човешкия космос, и тя мислено го пренастрои на времето във Вашингтон. Тригодишната й дъщеричка сега навярно беше в детската градина. Домът на Една се намираше на Западния бряг, но тя бе избрала детска градина във Вашингтон, за да може дъщеря й да е близо до баба си. Една обичаше да си представя къде е Теа по всяко време на деня.

— Либи, ако обичаш, отвори пощата ми.

— Разбира се. На видеозапис?

— Да. Готова ли си?… Здравей, Теа. Ето ме и мен, както винаги чакам…

Теа щеше да чуе гласа й и да види това, което виждаше Една, записано от идентификационната татуировка на бузата й. Мерките за сигурност бяха строги по отношение на всичко, свързано с корабите от клас А, и Теа вероятно щеше да получи цензурирана версия на писмото на майка си. Но и това бе по-добре от нищо.

И ако нещата не се развиеха добре, това може би щеше да е последното послание от майка й. Ето защо Една предпочете да говори за бъдещето.

— Седя и чакам да натоварят антиматерийните ни бутилки в камерата на А-двигателя. Това ще отнеме доста време, тъй като трябва да сме много предпазливи. В момента гледам надолу към Ахил. Това е един от големите Троянски астероиди и тъкмо на него строим нашите А-кораби. Ако проследиш погледа ми, ще видиш доковете и големите шахти, където копаем лед и скали, за да ги използваме като реактивна маса — веществото, което всъщност ще тласка кораба напред. Куполите на повърхността са жилищни помещения, но повярвай ми, на „Освободител“ има много повече удобства!

Троянските астероиди бяха скупчени в един регион на гравитационна стабилност на Ю-линията1, наричан D4, Лагранж 4, винаги на шейсет градуса отвъд орбитата на Юпитер. Имаше и втора подобна точка, U5, която следваше Юпитер от другата страна.

Земните астрономи бяха кръстили двата астероидни лагера на съперниците от Омировата „Илиада“. D4 бе богат източник на ресурси, отлично място за база и контролен пункт. Вероятно по тази причина по време на Слънчевата буря Първородните бяха оставили тук Око.

— Теа, няма да се преструвам, че не ме е страх. Глупаво би било да го крия. Научих, че мога да потискам страха си поне докато си върша работата. Защото знам, че тази работа трябва да се свърши. Може би ти е известно, че този кораб, четвъртият от новия клас А-кораби, е първият, получил собствено име. Защото докато другите бяха предназначени за пробни полети и изпитания, този ще е първият, който ще участва в битка. Предполагам, че каквото и да се случи, ще го запомнят с това. Разбира се, първо ще трябва да направим няколко пробни полета. Беше ни много трудно да се спрем на подходящо название. Ето ни тук, заобиколени от герои от класическата митология. Но това е митология от едно друго време, далечно и различно от нашето. В края на краищата се спряхме на името на един прочут летателен апарат, оказал неоценима помощ на човечеството по време на последната война, преди с появата си Първородните да променят правилата. Надявам се през следващите няколко седмици да успеем да освободим човечеството от една смъртоносна заплаха. И след това ще мога да се върне у дома при теб. Аз…

Отекна тревожен сигнал и на таблото пред нея премигна зелена светлина. Горивните клетки най-сетне бяха натоварени успешно, наземният екипаж напускаше кораба. След десет минути щяха да им дадат разрешение за излитане.

Имаше достатъчно време. След старта щяха да й предадат оперативната заповед за истинската им мисия.

— Либи, ако обичаш, затвори файла. Отрежи последната част. И повикай Джон Метернес.

16: „Джеймс Кларк Максуел“

Фотонният кораб, който трябваше да ги откара на Марс, изплува от мрака. Наричаше се „Джеймс Кларк Максуел“. Платното му беше като гигантска сянка и Бисиса зърна само отблясъците от такелажа — невероятно дълги лъщящи прави линии.

С наближаването на момента на срещата Бисиса усещаше нарастващо напрежение. Не е необходимо да разбираш много от корабостроене, за да знаеш, че един съд, пригоден да се движи със слънчева светлина, ще е невероятно крехък. И техният малък компактен паяк, тази мятаща се топка метал, щеше да се озове право сред това фантастично съчетание от платна и такелаж. Тя очакваше всеки миг да чуе тревожния вой на алармата и да види как тънкото огледално платно ги обгръща като опаковката на коледен подарък.

Мира също изглеждаше разтревожена, въпреки че имаше известен опит в космонавтиката. Но Алексей Карел бе напълно безгрижен. Когато наближи моментът за среща, той се настани пред холоекрана, вглъби се в странните графични изображения и само от време на време прошепваше някоя тиха команда, която се предаваше чрез лазерна връзка на приближаващия ги кораб. Изглежда, изпитваше абсолютна вяра в смесицата от орбитална механика и екзотично небесно корабно управление, която приближаваше паяка до „Максуел“.

В последния момент главният корпус на „Максуел“ изплува от мрака. Бисиса имаше усещането, че се намира в малка лодка и наблюдава приближаването на огромен презокеански лайнер. Корпусът имаше приблизително цилиндрична форма и бе покрит със сателитни чинии и стрели, а над горния му ръб Бисиса забеляза пръстен от макари, които поддържаха километрите стоманен такелаж.

Прозрачна тръба с диаметър няколко метра се отдели от корпуса, насочи се с привидна неувереност към паяка и се закотви към него с метално дрънчене. Корпусът се разтресе, когато механичните връзки погълнаха последните дребни различия в инерцията. След това тръбата се събра като акордеон, доближи двата корпуса един до друг и накрая те се скачиха с глух тропот.

Алексей се облегна назад и се усмихна широко.

— Слава на Слънцето за универсалните режими за скачване.

— Е, това беше. — Той отлепи холоекрана от стената, сгъна го и го прибра в джоба си. — Време е да си събираме багажа. Вземете всичко, което искате. Каквото не ви трябва, можете да оставите тук.

— Значи няма да вземем паяка? — попита Бисиса.

— Разбира се, че не.

Бисиса изпитваше странна неохота да напусне доскорошното им убежище.

— Май съм твърде стара, за да свиквам толкова лесно с промените.

Мира я стисна за ръката.

— Стига, мамо, зная, че ще се справиш.

Алексей отвори люка в стената и през тръбата откъм „Максуел“ нахлу въздух, примесен с тръпчивата миризма на изгоряло. Бисиса докосна външната стена, повърхност, месеци наред била в контакт с вакуума на космоса. Сякаш беше топла на допир.

Минаха през тунела и стъпиха на борда на „Максуел“. Всичко сияеше от чистота и миришеше леко на сапун. Куфарът ги последва с трополене. От капака му се отделиха малки вендузи, които прилепнаха за стените, и той заприлича на паяк с тънки крачета и охранено тяло.

Люковете зад тях се затвориха и Бисиса долови сътресението на масивния корпус на „Максуел“ при отделянето от паяка. В помещението нямаше люкове. Бисиса искаше да види какво ще стане с изоставения паяк.

Преди да продължат, Алексей ги предупреди:

— Само не забравяйте: при построяването на кораба е помислено за всеки излишен грам. Общата му маса, включително платното, не надхвърля десет тона. Ако не внимавате, току-виж кракът ви пробил корпуса. — Той чукна с пръст по вътрешната преграда. — А това е нещо като оризова хартия. Леко, но чупливо. — Забоде пръст в стената, за да им демонстрира, после откъсна едно парченце и го сдъвка. — Освен това става за ядене. В случай на бедствие яжте обзавеждането.

— Бедствие? — повтори изплашено Бисиса. — Какво бедствие?

— Предполагам — отвърна замислено Мира, — че най-лошото, което би могло да се случи, е да изгубят платното или то да бъде повредено до степен да стане неизползваемо. Тогава ще сме обречени да се носим по неконтролирана траектория, без възможност да предприемем каквото и да било. Спасяването не е невъзможно, но ще отнеме месеци, дори години.

— И колко често стават такива неща? — попита Бисиса.

— Много рядко — успокои я Алексей. — И нито един случай не е завършил фатално. — Обясни им, че траекториите на полетите се подбират внимателно, така че ако платното се скъса, да са близо до място, откъдето могат да изпратят спасителен кораб. — Но е по-вероятно да откажат телата ви, отколкото машинариите на този кораб — приключи малко безцеремонно.

След което се отдалечи към „мостика“, за да провери системите, а Мира и Бисиса се заеха да разопаковат багажа и да опознават обстановката.

Не им отне много време да разучат „Максуел“. Херметизираният корпус представляваше цилиндър с височина няколко метра. Познатите им вече стени от оризова хартия го разделяха на три основни палуби. Най-долната бе складово помещение, както я нарече Алексей. Надзърнаха през люка и видяха, че вътре са подредени хранителни припаси, неприкосновен запас, ремонтни комплекти, товар и скафандри за работа в открития космос. Мостикът на Алексей бе на най-горната палуба.

Междинната бе жилищен отсек. Там бяха неизменните баня и тоалетна, а останалата част бе с подвижни прегради, образуващи стаи, които можеха да служат едновременно за всекидневни, спални и кабинети за десетчленен екипаж. За да се пести място, столовете и леглата бяха прикачени за стените и се разгъваха от тях. Бисиса и Мира прекараха известно време в разместване на преградите. В края на краищата оформиха три малки спални, максимално отдалечени една от друга и от тоалетната, тъй като хартиените прегради нямаха никакви звукоизолиращи качества.

Условията бяха почти толкова спартански, колкото в паяка. Но тесните коридори и помещенията с ниски тавани притежаваха уникална смесица от архитектурни решения, които ги правеха еднакво подходящи и за повърхността, и за космоса. Платното осигуряваше ускорение от около един процент от земното притегляне — крайно недостатъчно, за да те прилепи към пода. Ето защо конструкторите бяха оборудвали помещенията с безброй ръкохватки и стъпенки, възглавници и цветни указатели, така че само с един поглед да се ориентираш къде е „горе“.

От друга страна, този един процент беше постоянен и неизменен. Докато експериментираше, Бисиса откри, че ако се издигне до тавана, без да се хваща, ще се спусне на пода за шест-седем секунди, като пада бавно като снежинка. Това микроскопично количество гравитация бе изненадващо полезно, тъй като караше прахта да се сляга и не позволяваше из въздуха непрестанно да се носят какви ли не предмети. Тук не се налагаше да мисли дали одеялото й е закрепено и няма ли чашата с кафе да се разплиска.

„Мостикът“ на „Максуел“ бе оборудван с маса и столове. Бисиса трябваше да си припомни, че това не е военен кораб. Когато с Мира се изкатериха, или по-точно се „възнесоха“, по стълбичката от междинната палуба, Алексей седеше на един стол и търпеливо наблюдаваше мигащите пред него екрани.

Стените тук бяха напълно прозрачни.

Космосът бе почти пуст, ако се изключеха трите сияещи фенера: Слънцето, Земята и Луната, увиснали пред кораба като огромен триъгълник. Нещо трепна в Бисиса при вида на тези три увиснали в пространството тела. По някаква причина тя си спомни за Мир и за човекоподобните маймуни, които бе виждала там, австралопитеци с човешки крака и рамене на горили.

Мира забеляза реакцията й и я погали по ръката.

— Мамо. Полетът е съвсем рутинен. Не се притеснявай. Най-много да ти се завие свят. Виж там.

Бисиса вдигна глава.

Видя тъмен диск, малко по-сив от чернотата на небето. По повърхността му преминаваха ярки отблясъци. Това беше платното, тънък метален лист, достатъчно голям, за да покрие централната част на Лондон. Чуваше се тихо равномерно бръмчене, вероятно от монтираните на покрива макари, през които минаваха въжетата на такелажа.

Корпусът на кораба бе само една рибена консерва, прикачена за парашут.

— Добре дошли на борда на „Джеймс Кларк Максуел“ — обяви ухилено Алексей.

— И всичко това се движи със слънчева светлина?

— Да. — Алексей вдигна ръка и запречи с длан един слънчев лъч, който пресичаше каютата. — От налягането на тези микроскопични фотони, удрящи се в отражателната повърхност. В слънчев ден на Земята, когато попаднат върху лицата ни, силата им се изчислява на една хилядна от грама. Разполагаме с достатъчно голяма светлоуловителна площ и достатъчно ниска маса, за да разчитаме на ускорение от една стотна g. Но то е постоянно и безплатно и продължава да ни тласка и тласка… Което ще ни помогне да достигнем Марс след двайсет дни.

Платното бе изработено от същата свръхздрава материя с нанотръбички, от която бе изтъкана лентата на космоелеватора. Тази „тъкан“ всъщност представляваше свръхтънък слой от борон с дебелина едва няколкостотин атомни диаметъра. Получаваше се чрез разпръскване.

— Материята на платното е толкова фина, че ако я докоснеш, ще ти се стори по-скоро дим, отколкото твърдо вещество — обясняваше Алексей. — Но е достатъчно яка да издържа на слънчевата топлина дори отвъд орбитата на Меркурий.

Белезникави линии преминаха през лицето на огледалото, макарите на покрива замъркаха.

— През цялото време се получават тези вибрации — говореше Алексей. — Затова платното е изработено от същата интелигентна материя, от която и слънчевият щит. В тъканта са вградени компенсатори и миниатюрни ракетни двигатели. Макс, корабният ИИ, има за задача постоянно да поддържа правилна позиция. Той е поел и по-голямата част от навигацията, аз само му казвам къде искам да отида. За всичко останало на борда се разпорежда Макс. Слава на Слънцето, че не иска много в замяна.

— Разбирам как можем да бъдем тласкани надалече от Слънцето — рече Бисиса. — Но не мога да си обясня по какъв начин бихме могли да пътуваме навътре — от Марс към Земята например. Не е ли като да се движиш срещу вятъра?

— Аналогията не е съвсем подходяща — отвърна спокойно Алексей. — Не бива да забравяте, че всички обекти в Слънчевата система по същество са в орбита около Слънцето. Това обяснява и функцията на платното… — Орбиталната механика понякога можеше да е в разрез със здравия разум. — Когато се отдалечавам от Слънцето, аз преминавам на по-далечна орбита. Но ако фиксирам платното така, че натискът на слънчевата светлина да възпрепятства движението, орбиталната ми скорост спада и ще започна да се спускам спираловидно към Слънцето…

— Бисиса прегледа диаграмите, които бе извикал на екрана, но когато стигна до уравненията, се отказа.

— Ти схващаш тези неща интуитивно, нали? — попита вместо това. — Говоря за принципите на небесната механика.

Той махна с ръка към световете около тях.

— Сами виждате защо. Тук горе можеш да наблюдаваш с очите си как действат законите. Често съм се чудел как някогашните земни учени са успявали да се оправят в целия този хаос. Още първите лунни астронавти, дошли тук преди повече от сто години, са се върнали променени — за добро или лошо. Много от нас, космическите, са деисти, теисти, дори пантеисти — някъде в този спектър.

— Тоест вярват, че Бог може да бъде открит във физичните закони — каза Мира.

— Или че Бог е тези физични закони.

— Всъщност в това има известна логика — замислено каза Бисиса. — Не е задължително религията и боговете да вървят ръка за ръка. Будистите невинаги вярват в съществуването на върховно съзнание; понякога религията е независима от божественото присъствие.

Мира кимна.

— Като да вярваш в Първородните, без въобще да имаш религия за тях.

— О, Първородните не са богове — намеси се Алексей. — Както ще научат някой ден.

— Но ти не си теист, нали, Алексей? — попита Бисиса. — Обичаш да цитираш Библията, но те чух да се молиш на Слънцето.

Той я погледна смутено.

— Спипа ме. — Извърна лице към Слънцето. — Някои от нас хранят дълбоко и искрено уважение към Голямото момче. Двигателят, който ни дарява с живот, единственото, което можеш да видиш от всяка точка на системата.

Мира кимна.

— Това съм го чувала. Култът на Сол Инвиктус. Един от последните велики езически богове — от Римската империя, малко преди да обявят християнството за официална религия. Не се ли разрасна отново на Земята преди Слънчевата буря?

Алексей кимна.

— В онези дни имаше цяло нашествие на гневни божества. Но Сол Инвиктус бе единственият култ, който се възприе от първите космически, особено от онези, които работеха на щита. И оттогава се разпространява непрестанно.

Бисиса си спомни за един друг бог на слънцето, който се бе намесил в нейния собствен живот: Мардук, забравеният бог на Вавилон.

— Вие, космическите, не сте като нас, нали, Алексей?

— Разбира се, че не. Как бихме могли да сме като вас?

— Затова ли ме водиш на Марс? За да сменя гледната точка?

— И не само. Там са открили нещо интересно. Нещо, което земните правителства дори не са се опитвали да търсят. Макар че сега търсят теб, Бисиса.

Бисиса се намръщи.

— Откъде знаеш?

Алексей отново придоби смутен вид.

— Баща ми работи в Световния космически съвет. Той е космолог…

Ето я постоянно разширяващата се пропаст, помисли си тя. Син космически, който шпионира земния си баща.

Но въпреки че бяха далече от Земята, Алексей отказваше да разкрие на Бисиса къде точно я водят и какво се иска от нея.

Мира стисна устни.

— Странна работа. Този Сол Инвиктус — такъв контраст от рационалното мислене на теистите.

— Така е. Но нали не смяташ, че за да надвием тези Първородни, ще ни трябва някой бог от каменната ера? — Алексей се ухили и показа големите си зъби — странно и някак първобитно изражение, окъпано в светлината на Слънцето и Луната.

Изтощена от преживяното, Бисиса се оттегли в малката си каюта. Подреди оскъдните си вещи, съблече се и легна на тясната койка.

Микроскопичните размери на помещението не я притесняваха. Беше свикнала с подобни неща в армията. Всъщност условията тук бяха много по-добри от тези в лагера на ООН в Афганистан, където бе пратена малко преди да се озове на Мир.

Помисли си, че помещенията изглеждат твърде тесни, като се има предвид общият размер на цилиндричния корпус. Имаше добра пространствена представа и рядко се лъжеше за подобни неща. Докато се унасяше в сън, промърмори на глас:

— Интересно защо палубите са по-тесни, отколкото би следвало?

— Защото стените са пълни с вода, Бисиса — отвърна един мек глас.

— Ти ли си, Талес?

— Не, Бисиса. Алексей ме нарича Макс. — Гласът бе мъжки, с едва доловим шотландски акцент.

— Макс от „Джеймс Кларк Максуел“, така ли? Ти си корабът.

— По-точно платното, което е най-умната и чувствителна част. Аз съм Легална личност (не-човек) — обясни със спокоен глас Макс. — Разполагам с пълен набор познавателни възможности.

— Алексей трябваше да ни запознае.

— Щеше да е много приятно.

— Водата в стените?

Оказа се, че е там, за да пази крехкия човешки товар от твърдото космическо лъчение — дори само няколко сантиметра вода осигуряваха изумително добра защита.

— Макс. Защо точно това име?

— Съвсем подходящо е…

През деветнайсети век шотландският физик Джеймс Кларк Максуел бе демонстрирал, че светлината може да оказва натиск — фундаментален принцип, върху който бе построен целият флот фотонни кораби. Разработките му бяха положили основата за историческите открития на Айнщайн.

Бисиса се засмя.

— Предполагам, че Максуел щеше да остане изумен, ако можеше да види докъде е довела идеята му само два века по-късно.

— Всъщност направих известни проучвания относно Максуел. Имам много свободно време. Струва ми се, че той би могъл да измисли и слънчевото платно. В края на краищата физичният принцип е изцяло негов.

Бисиса подпря главата си с ръка.

— Когато четох за Атина, изкуствения интелект на щита, се чудех какво ли е да си на нейно място. Макс, как всъщност се чувстваш?

— Често се питам как се чувствате вие — отвърна той меко. — Аз мога да изпитвам любопитство. А също и страх.

Това вече я изненада.

— Страх? От какво?

— Страх да се озова в една вселена, в която има толкова много красота и която същевременно се управлява от няколко прости закона. Защо трябва да е така? А от друга страна — защо не?

— Макс, ти теист ли си?

— Много от нашите водещи теисти са изкуствени интелекти.

Електронни пророци, помисли си учудено тя.

— Струва ми се, че Джеймс Кларк би се гордял с теб, Максуел-младши.

— Благодаря.

— Светлината, ако обичаш.

Осветлението намаля до приглушено алено зарево. Тя се унесе в сън; слабата гравитация бе достатъчна, за да убеди вътрешното й ухо, че не се намира в състояние на свободно падане.

Но само след няколко часа Макс я събуди, с извинението, че приближават Луната.

На мостика Алексей я посрещна с думите:

— Съвсем случайно е, разбира се, че полетът до Марс ще ни отведе близо до Луната. Но затова пък ще използваме лунната гравитация за трамплин…

Бисиса престана да го слуша и само се озърташе.

Уголеменото лице на Луната, почти пълна, не беше познатото от детските й години над нощните улици в Манчестър. Голямото „око“ на Маре Ибриум бе извърнато към нея и дори се виждаше част от обратната страна, район, обсипан с кратери и останал невидим за човечеството чак до първите космически полети.

Но не геологичните особености на Луната я интересуваха сега, а следите от човешка дейност. Двете с Мира вторачиха жадни погледи в големите бази на отсамната страна, „Армстронг“ и „Туук“, ясно различими сребристосиви полусфери, заобиколени от прашни морета. Бисиса дори различи един път, сребърна лента, прорязваща кратера Клавиус, в който бе разположена базата „Туук“. Миг по-късно осъзна, че това вероятно е задвижващо устройство, електромагнитна изстрелваща релса, дълга няколко километра.

Съвременната Луна явно бе място на индустриален растеж. Огромни участъци от прашните равнини изглеждаха, сякаш са били разорани, лунните морета бяха разкопани на ивици, прахът им се използваше за добив на кислород, вода и минерали. На полюсите бяха разположени гигантски слънчеви колектори, новите обсерватории лъщяха като брикети: черните им прозрачни стени бяха слепени от преработена с микровълни лунна почва. По протежение на екватора се виждаше изопната сияеща стоманена нишка — това бе алефтронът, най-мощният ускорител на микрочастици в Слънчевата система.

В цялото това индустриално великолепие обаче имаше нещо, което безпокоеше Бисиса. Толкова много се бе променило на Луната след четири милиарда години хтонично спокойствие само за едно столетие, след първата „малка“ стъпка на Армстронг. Икономическото развитие на Луната бе стара мечта на Бъд Туук. Но сега Бисиса се питаше как биха погледнали на това Първородните, които бяха много по-стари от малкия спътник.

Мира посочи.

— Мамо, погледни нататък, към Ибриум.

Бисиса извърна глава. Видя диск, вероятно с диаметър няколко километра. Сияеше с отразена слънчева светлина и по повърхността му преминаваха равномерни вълни.

— Заводът за слънчеви платна — каза Алексей. — Полагат мрежа и я напръскват с бороново покритие — завъртат я от самото начало, за да се неутрализира лунната гравитация…

Лъскавият диск сякаш се въртеше и потрепваше, после, без каквото и да било предупреждение, се отдели от повърхността и се издигна нагоре, без да спира да трепти.

— Красиво е — въздъхна Бисиса.

Алексей повдигна рамене.

— Красиво е, да. Честно казано, за повечето от нас Луната не е интересно място. Там долу няма да срещнете истински космически. Не и когато всеки ден можеш да прескачаш до Земята. Наричаме го Мансардата на Земята…

— Наближаваме най-ниската точка — обади се Макс.

Сега лунната повърхност вече се различаваше съвсем ясно. Забулени в сенки кратери се редуваха зад крехките прозорци на мостика. Бисиса усети, че Мира я стиска за ръката. Има гледки, които човекът просто не трябва да вижда, помисли си тя безпомощно.

Малко след това подминаха лунния терминатор, назъбена линия от озарени върхове и кратерни стени, и потънаха в мрака, разсейвани само от бледото сияние на земната светлина. Веднага щом изгубиха пряк досег със Слънцето, корабът намали скоростта и Бисиса усети как се стопява дори микроскопичната гравитация на борда.

17: Бойният кораб

Джон Метернес се изкатери задъхан на мостика на „Освободител“.

— Всичко наред ли е? — попита Една.

— Да… — отвърна корабният инженер. Лицето му беше зачервено, дишаше на пресекулки. — Успяхме да натоварим магнитните бутилки и да ги свържем с корабния интерфейс, без да си взривим задниците. Всички системи са проверени, А-контейнерите бяха така добри да отговорят на запитванията ни. Да, всичко е в пълна готовност и можем да излитаме. И тъкмо навреме.

Беше едър и грубоват, четирийсетинагодишен. Потеше се толкова силно, че имаше огромни тъмни петна под мишниците. Няколко едри капчици проблясваха над горната му устна. Макар че бе достигнал до ранг втори капитан и щеше да лети на „Освободител“ като главен инженер, Джон бе излязъл в космоса късно — той беше един от онези нещастници, които така и не успяваха да се адаптират към микрогравитацията. Не че това щеше да има някакво значение, когато се задействаха А-двигателите, тъй като по време на полет „Освободител“ щеше да разполага с пълна гравитация.

Една чукна с пръст по екрана, прегледа последните няколко изречения от заповедта за действие и провери дали имат разрешение за излитане от диспечерската на Ахил.

— Стартова готовност след пет минути.

Метернес изглеждаше видимо разтревожен, широкото му подпухнало лице стана пепеляво.

— Потвърждавам.

— Сигурен ли си? Автоматичното отброяване е започнало, но ако имаш някакви възражения, бихме могли да…

— Божичко, не. Виж, всичко това ме завари малко неподготвен, не знаех, че ще стане толкова бързо. Но колкото по-скоро излетим, толкова по-добре. И без това нещо със сигурност ще се повреди, преди да се озовем в нулева гравитация… винаги става така… Либи, схемата, ако обичаш.

Големият прозорец пред тях се замъгли и гледката към Ахил и звездния фон отзад се смени с графично изображение на „Освободител“, реалновремева картина, подавана от всички датчици на Ахил и на кораба. Повечето индикатори грееха в зелено, но тук-там се забелязваха съзвездия от червеникави точки, сочещи, че все още има нерешени инженерни проблеми, въпреки че днес бе денят за старт.

Конструкцията по същество бе максимално опростена. Корабът, с дължина не повече от сто метра, разполагаше с жилищни отсеци в предната част и огромно зейнало сопло в задната. Корпусът бе натъпкан с изкопана на астероидите замръзнала вода, мръсен сняг, който щеше да служи като реактивна маса, за да задвижва кораба.

Заровен в търбуха на „Освободител“, съвсем близо до соплото, бе антиматерийният двигател.

На „Освободител“ антиматерията се съдържаше под формата на миниатюрни гранули от антиводород, вещество, което ракетните инженери наричаха В-пръчка. В момента тя се държеше във волфрамови бутилки, изолирана от нормалната материя с помощта на нематериални електромагнитни стени, които харчеха огромни количества енергия.

В-пръчката бе изключително скъп продукт. Поради склонността си да се взривява в мига, когато влезе в допир с нормална материя, антиматерията не се въргаля някъде в очакване да бъде прибрана — тя трябва да бъде произведена. Получаваха я като страничен продукт от сблъсъка на високоенергийни частици. Но дори най-мощните земни ускорители, между които и алефтронът на Луната, при това работещи постоянно, бяха в състояние да произвеждат съвсем минимални количества антиматерия. Най-сетне бе открит естествен източник на антиматерия в „поточната тръба“, свързваща луната Йо с нейния родител Юпитер, тръба от електрически ток с мощност пет милиона ампера, генерирана при преминаването на луната през магнитното поле на Юпитер.

За да се събере антиматерията, бе необходимо само да се прати космически кораб в поточната тръба и да се използват магнитни капани за улавянето на антиматерийни частици. Но тъкмо в това „само“ се криеше цялото инженерно предизвикателство.

Веднага след заповедта за старт на Една магнитните полета щяха да запулсират и да започнат да изстрелват късчета от В-пръчката към насрещен поток от нормален водород. Материя и антиматерия щяха да се анихилират и всяка частица маса щеше в миг да се преобрази в енергия. Астероидният лед щеше да се превърне в свръхнагрята пара и тъкмо тази пара, излизаща през соплото, щеше да задвижи „Освободител“ напред.

И това беше всичко, ако се изключеха сложните подробности по работата с антиматерия — „Освободител“ всъщност не бе нищо повече от парна ракета. Това, което впечатляваше, бяха характеристиките на този „двигател“. Дори несекващият котел в сърцето на всяка звезда превръща само малка част от горивната маса в енергия. Когато материя и антиматерия се анихилират, те отиват до самия край, просто не е възможно да се изстиска повече от прословутата Айнщайнова формула, където E е равно на mc на квадрат.

В резултат дори микроскопично количество антиматерия, не повече от петдесет милиграма, се равнява на еквивалента на цялата енергия, складирана на борда на някоя химична ракета, като совалката например. Ето какво правеше новия антиматериен двигател толкова привлекателен за правителствата, които държаха да разполагат със сили за бързо реагиране пред лицето на нова заплаха за нашествие срещу Слънчевата система. „Освободител“ бе толкова мощен кораб, че щеше да откара Една при К-бомбата, която бе от другата страна на Юпитер и толкова отдалечена от Земята, колкото и от астероидите, само за сто и дванайсет часа.

От друга страна, „Освободител“ би изглеждал като джудже, сравнен с някой от фотонните кораби. Но докато тези кораби представляваха само малък корпус, такелаж и платно, „Освободител“ бе монолитен къс, тояга, оръжие. Подобно на много други човешки оръжия, и той притежаваше фалическа форма, както бе отбелязал без особено чувство за хумор един наблюдател.

Тъй като с подробностите по предстартовата подготовка се занимаваше Либи, за Джон нямаше почти никаква работа. Това, изглежда, само го изнервяше повече.

— Наблюдават ни — прошепна му Една, за да го разсее.

— Така ли? Кой?

— От Ахил. Инженерите, служителите, екипажите.

Изчисти екрана и погледнаха надолу към ледената повърхност. На дока се тълпяха облечени в скафандри фигурки.

— Толкова по въпроса за мерките за безопасност — изръмжа недоволно Джон. — Какво правят там?

— Предполагам, че са дошли да гледат изстрелването на първия боен космически кораб на човечеството — отвърна Либи.

— Брей! — възкликна Джон. — Тя е права. Спомняш ли си „Междузвездни войни“ и „Стар Трек“?

Една никога не бе чувала за тези древни културни реликви.

— Всичко започва оттам — обясни Джон. — Първият боен кораб. Но не и последният, сигурен съм.

— Трийсет секунди — обяви с равен глас Либи.

— Да става каквото ще — въздъхна Джон и стисна дръжките на креслото.

„Няма връщане“, помисли си Една. Решението бе взето, тя наистина щеше да командва този кораб, още миришещ на боя и лакове, задвижван от двигател, тестван набързо и само няколко пъти, в битка срещу непознат враг.

— Три… две… едно — отброи Либи.

Някъде в търбуха на кораба магнитната примка се сви. Започна да умира материя. Ускорението притисна Една в креслото с такава сила, че въздухът излетя от гърдите й.

18: Марс

Пътуването бе към своя край.

Дори сега Алексей не позволяваше да разговарят за важни неща в кабината на „Максуел“, макар да се намираха на милиони километри от най-близкото човешко същество.

— Никога не знаеш кой може да те подслушва — обясни той. И макар че разполагаха с повече пространство, отколкото на борда на паяка, заради хартиените прегради, които не изолираха звука, Мира и Бисиса нямаха никаква възможност да се усамотят.

Никой не говореше. Атмосферата бе същата като на паяка.

След неизвестно колко време — можеха да съдят за времето единствено от постепенното смаляване на Слънцето — Марс запросветва в мрака. Бисиса и Мира втренчиха любопитни погледи през прозорците на мостика.

Приближаващият ги свят беше скулптура в оранжево-червено, с просторни петна от сивкава мъгла над северната полусфера. Сравнен със Земята, която от космоса бе ярка колкото дневно небе, Марс изглеждаше странно потъмнял, мрачен и смълчан.

Но докато се приближаваха и постепенно излизаха на орбита, Бисиса се научи да разчита този нов и непознат ландшафт. Имаше високи назъбени южни планини, исполинските планински вериги на Хелас, а на север очевидно далеч по-младите равнини на Васитас Борелис. Бисиса бе учудена от това колко е голямо всичко на Марс. Каньонната система Валес Маринерис се простираше върху една четвърт от планетната обиколка, а вулканите Тарсис бяха като огромна магмена деформация, нарушаваща формата на планетата.

Тези неща би видяла и ако бе посетила планетата през 1969. Но сега бе 2069 и марсианската атмосфера бе нашарена от яркобели облаци от водна пара. При една от обиколките „Максуел“ ги отведе съвсем близо до връх Олимп, където черен дим се издигаше от кратер, достатъчно голям, за да погълне Ню Йорк с все предградията.

Белезите от Слънчевата буря бяха съвсем забележими върху това ново лице на Марс, но същото можеше да се каже и за следите от човешка дейност. Най-голямото селище на Марс беше Порт Лоуел, екваториално сребристо петно в покрайнините на изпепелените южни хълмове. Пътища се простираха във всички посоки и по странен начин напомняха за несъществуващите марсиански канали, родени от въображението на първите земни наблюдатели на тази планета. И сред тези пътища и селища се мяркаха зелени петна — живот от Земята, процъфтяващ под стъклени похлупаци в марсианската почва.

Но Мира й посочи и други зелени райони, цял пояс, обхващащ северните равнини, сгушен в полите на Хелас, тъмно и далеч по-злокобно петно. Това вече нямаше нищо общо със Земята.

Алексей каза, че ще прекарат няколко нощи в Лоуел. Веднага щом се освободял някой всъдеход, щели да продължат на север — чак до полюса, научи тя с нарастващо безпокойство. Погледна плътния похлупак от мъгла, закрил северния полюс, и се зачуди какво ли може да се спотайва отдолу.

Прекараха цял ден в орбита около Марс, та нежният натиск на слънчевата светлина да регулира орбитата на „Максуел“. След това откъм Лоуел се приближи тумбест и тромав космически съд.

Единственият член на екипажа на совалката беше жена, някъде към двайсетгодишна. Беше стройна и крехка, облечена с яркозелен комбинезон, със слабо лице и елегантна татуировка на бузата.

— Здравейте. Аз съм Пола. Пола Ъмфравил.

Пола я погледна засмяно и Бисиса почти ахна.

— Извинете. Аз просто…

— Не се тревожете. Много хора от Земята реагират по този начин. Приятно ми е, че помнят тъй добре майка ми…

За поколението на Бисиса лицето на Хелена Ъмфравил бе едно от най-известните на всички човешки светове — не само заради участието й в първата пилотирана експедиция до Марс, но и заради забележителното откритие, което бе направила малко преди смъртта си. Пола спокойно можеше да мине за нейна двойничка.

— Не аз съм важната сега. — Тя разпери ръце. — Добре дошли на Марс! Мисля, че ще се заинтригувате от това, което ще откриете тук, Бисиса Дът…

Совалката се спускаше плавно. Пред погледа на Бисиса сбръчканото лице на Марс се превръщаше в прашен пейзаж и небето постепенно се обагряше в охрено сияние.

Пола не млъкваше — вероятно си мислеше, че така успокоява нервните пасажери.

— По правило се налага да се извинявам на земните посетители — особено ако ще пътуват за полюса като вас. Ще се спуснем на север от екватора и оттам ще продължим за полюса с наземен транспорт. Повечето обслужващи станции са разположени на „Лоуел“ или в другите бази около екватора, тъй като екваториалният пояс е бил най-лесно достъпен за първите колонисти с техните химически ракети…

Мира — очевидно се интересуваше много повече от Пола, отколкото от Марс — каза малко притеснено:

— След Слънчевата буря се насочих към астронавтиката. Хелена Ъмфравил беше моят идол — изучавах живота й. Не знаех, че има дъщеря.

Пола повдигна рамене.

— Не е имала, преди да отлети за Марс. Но е искала дете. Знаела е, че на „Аврора 1“ ще прекара месеци, окъпана в космическа радиация. Ето защо, преди да замине, оставила яйцеклетка, или някакъв друг генетичен материал. По време на Слънчевата буря го преместили в Хибернакула. А след бурята баща ми… Както и да е — ето ме и мен. Разбира се, мама няма как да знае за съществуването ми. Мисля си, че сигурно щеше да се гордее, ако имаше начин да разбере, че работя на Марс и в известен смисъл продължавам нейното дело.

— Сигурна съм, че щеше да се гордее — каза Бисиса.

Приземяването стана бързо и лесно, на площадка, изградена от нещо, което наподобяваше стъкло, може би шлифована магма. Бисиса се оглеждаше с нескрито любопитство. Това беше Марс. Отвъд равната площадка всичко бе червеникавокафяво: земята, небето, дори далечният блед диск на Слънцето.

Към тях се доближи малък автобус с изпъкнали прозорци — приличаше на играчка върху големите си меки колела. Беше боядисан в зелено, като комбинезона на Пола — „Разбира се, помисли си Бисиса, трябва да използваш зелено, ако искаш да се различава добре на червения фон на Марс“. Тя се пъхна през тесния люк, след Пола, докато Алексей и Мира товареха багажа. Автобусът с тапицираните с кожа седалки можеше да е дошъл от всяко летище на Земята.

Докато подскачаха по пътя, Пола ги запозна с околностите. Изглеждаше горда от всички тукашни постижения и готова да сподели ентусиазма си с новодошлите.

— Намираме се на дъното на каньона Арес Валис. Бил е оформен в праисторически времена при разтопяването на гигантски ледник, чиито води са се оттичали от южните планини.

Според учените това древно бедствие бе продължило не повече от десет-двайсет дни, когато река, десетки пъти по-пълноводна от Мисисипи, си бе проправила път през някогашните скали. Изглежда, подобни събития бе имало навсякъде по протежение на огромната граница, на която марсианският север се е сблъсквал с юга и когато цялото северно полукълбо се е снижило под морското равнище, като огромен кратер, оформен върху половината планетна повърхност.

— Сега вече разбирате защо са пратили екипажа на „Аврора“ тъкмо тук за първата експедиция. Нещо повече, още през далечната 1990-а НАСА е изпратила сондата „Патфайндър“ да изследва същия район…

Бисиса попиваше жадно думите й. Тази прашна равнина, обсипана с наподобяващи масивни плочи канари, приличаше толкова много на Земята и същевременно бе тъй различна от нея. Колко жалко, че никога нямаше да може да докосне с гола ръка тези прашни скали и да вдиша разредения въздух.

Докато приближаваха куполите на „Лоуел“, подминаха редица цилиндри, изправени върху триножници. Бисиса си помисли, че приличат на енергийните лазерни установки, захранващи космоелеватора. Марсианците все още нямаха свой космоелеватор, но очевидно се готвеха да го построят.

Сетне зад прозореца се заредиха плочи от черно стъкло, над които стърчаха флагове. Бисиса си помисли, че майката на Пола също е погребана тук, заедно с онези членове от екипажа на Боб Пакстън, които не са издържали дълго на местните условия. Както долината на Арес бе променена до неузнаваемост от този древен катаклизъм, така със сигурност подвигът на екипажа на „Арес“ бе оставил неизличима следа в човешката история.

Автобусът се приближи до най-големия купол и се изкатери безшумно в депото.

Слязоха, минаха през свързващия ръкав и се озоваха в самия купол. Беше озарен от големи флуоресцентни лампи. Беше шумно, звуците отекваха в стените.

Покрай тях минаваха хора в зелени комбинезони като този на Пола. Изглеждаха погълнати от проблемите си и само малцина поглеждаха Бисиса и спътниците й. Тя си помисли, че за тези хора новодошлите са също толкова интересни, колкото туристи в станция на Южния полюс на Земята.

Алексей, изглежда, долови настроенията й, защото побърза да ги извини:

— Не им обръщай внимание. Не забравяй: всеки твой дъх се плаща от техните данъци…

Бисиса забеляза, че малцина от марсианските жители носят идентификационни татуировки.

Отнесоха багажа в стаичките на миниатюрния „хотел“ и Пола предложи да запълнят оставащите им часове в „Лоуел“, като ги изведе на разходка. След малко вече крачеха из свързаните с тунели куполи, някои от които бяха толкова ниски, че се налагаше да се навеждат.

Обяд си купиха на автоматичен шубер в един от куполите. Земните кредитни карти вървяха, но купите с лепкава каша и горчиво кафе бяха доста скъпи.

Докато се хранеха, наблизо премина групичка засмени ученици. Бяха кльощави и шумни и Бисиса не успя да определи по дребните им личица и клечестите тела на каква възраст са. Отдалечиха се с големи подскоци.

— Първо поколение марсианци — каза Алексей. — Израсли при по-ниска от земната гравитация. Следващото поколение — техните деца — ще са още по-интересни…

Бисиса съжали, че не може да им се порадва още малко — излъчваха неподправена човешка топлина.

В един голям прозрачен купол беше разположена ферма. Минаха между лехите с марули и зеле, покрай плитките езера, служещи за оризища, и резервоарите със зеленикава течност, от която растяха грах, боб и соя. Имаше дори плодни дръвчета, портокали, ябълки и праскови — растяха в саксии и очевидно бяха заобиколени от непрестанни грижи. В тази част на купола бяха изложени на розовата марсианска дневна светлина, но бледото сияние на далечното слънце се подсилваше от мощни лампи.

Продължиха нататък. Зад едва доловимия мирис на индустриален парфюм се усещаше миризмата на отходни води.

Стигнаха прозрачната стена на купола и Бисиса видя редици растения, които продължаваха от другата страна. Лъщяха по странен начин, сякаш бяха от стъкло, зеленото им бе по-наситено и не така искрящо като това на растенията около тях.

Но тя все още беше нова на Марс. Трябваше й малко време, преди да осъзнае, че тези редове тъмнозелени растения виреят безметежно от външната страна на херметически изолирания купол.

— О, Божичко!

Алексей се разсмя.

Навлязоха в по-оживен район. Минаха покрай едно училище и на Бисиса й се прииска да влезе и да разбере какво учат тези дечица — какво например знаят за Земята? Но не посмя да помоли Пола за това.

Видяха и един бар, „При Ски“, на името на Скиапарели, откривателя на „каналите“. В бара се предлагаше алкохол — плодни вина и уиски. Опитаха ябълково вино. Според Бисиса беше слабо.

— Ниска гравитация, ниско атмосферно налягане — обясни Алексей. — Тук е по-лесно да се напиеш обаче.

Последният купол, който огледаха, бе и най-големият и изглеждаше най-впечатляващ. Беше конструиран от плоскости, положени върху огромни подпори от материал, който Мира нарече „лунно стъкло“. Вътре обаче имаше много неизползвана площ. Ако се изключеха няколко помещения, предназначени за складове и малки работилници, останалата част се състоеше от прашни прегради, разхвърляни кабели и шахти под незавършени подове.

— Сякаш не знаят какво да направят тук — подметна Бисиса.

— Защото изборът не е бил на марсианците — отвърна Бисиса. — След Слънчевата буря имаше много прочувствени приказки за това какво се е случило с екипажа на „Аврора“ и доста пари се вляха в изграждането на марсианските селища. Това е един от резултатите. Трябваше да е късче от Земята, тук, на Марс. — Махна с ръка. — Тези стъклени подпори са демонтирани от самия щит. Така че това е нещо като мемориал. Трябваше да има синьо небе, проектирано върху купола. Щяха да го нарекат Оксфордския цирк.

— Майтапиш се.

— Не — отвърна Алексей. — Говореше се дори за зоопарк. Домашни животни. Може би един-два слона, не зная. Щяха да ги докарат като зиготи.

— И време като на Земята — вътре в купола — продължи Пола. — Даже успяха да пуснат част от всичко това, когато бях съвсем малка. Гръмотевичните бури бяха доста страшни. Но после машините се развалиха и никой не искаше да ги поправя. Защо ни е? Повечето от нас никога не са виждали Земята, не тъгуваме по нея. Имаме си наше марсианско време. — Тя се усмихна по-широко и лицето й отново заприлича на това на Хелена.

Късно вечерта Бисиса се прибра в миниатюрната колкото клетка за маймуна стаичка, която сякаш трябваше да й припомня, че не е гост тук, че не е добре дошла и че от нея се очаква да свърши определена работа и да си върви.

Но над главата й имаше лавица с книги — истински хартиени книги, или поне точни копия. Повечето бяха издания на класически романи за Марс, какъвто си го бяха представяли в епохата преди полетите в космоса — от Уелс през Уейнбаум и Бредбъри до Робинсън и отвъд него. Беше й приятно да прелиства тези стари книги. За първи път, откакто бе пристигнала, тя си помисли колко много човешки мечти са били вложени в Марс.

Легна. Прочете няколко глави от „Марсиански прах“, роман от някой си Мартин Гибсън. Увлекателна мелодрама, която, в комбинация с ниската гравитация, й помогна да се унесе в сън.

19: Пясъците на Марс

Събуди я Алексей.

— Време е да тръгваме.

Тя седна и разтърка очи.

— Нали каза, че ще чакаме всъдехода?

— Да, но има промяна в плановете. Нямат големи възможности да действат на Марс, но въпреки това тази нощ са предприели известни действия.

— За кого говориш?

— За Астропол. Космическия съвет. Виж, Бисиса, ще имаме достатъчно време да го обсъдим. Моля те, поразмърдай се.

Досега му беше вярвала — на него и на Мира. Нямаше причини да не продължава да им вярва.

На корпуса на всъдехода имаше номер — беше четвърти от Лоуеловия флот, от общо шест машини за дълги преходи. Освен това си имаше и име, изписано също отстрани: „Дискавъри“. Беше колкото училищен автобус, боядисан в неизменното яркозелено, с корпус, покрит с антени и датчици, и една механична ръка, прибрана отстрани. Отзад бе закачено ремарке, свързано с дебел теглич. И двете превозни средства бяха положени върху големи колела със сложно устройство, подскачащи на гъвкави оси. В ремаркето имаше припаси, резервни части, животоподдържащо снаряжение и — колкото и да изглеждаше невероятно — миниатюрен атомен реактор.

Всъдеходът бе достатъчно голям, за да побере десетчленен екипаж за едногодишна обиколка на Марс. Бисиса осъзна, че е погрешно да го смята за нещо като усъвършенстван автобус. Това по-скоро беше космически кораб на колела.

От външната страна бяха прикачени дори скафандри.

— Прилича ми на Ахав и белия му кит — подметна шеговито Бисиса.

Но никой от тях, дори Мира, не беше чувала за „Моби Дик“.

— И защо „Дискавъри“? На името на старата совалка?

— Не, не. Така се е казвал първият кораб на капитан Скот — отвърна Пола. — Нали помните, полярният изследовател? Използваме този всъдеход за полярни експедиции, така че името е подходящо.

Пола обясни, че експедициите до полюсите били традиционни за база „Лоуел“. Космонавтите от „Аврора“ например осъществили няколко прехода до южния полюс в годините преди Слънчевата буря. Възнамерявали да сондират ледените шапки, за да научат повече за климата на Червената планета.

Докато чакаха всъдехода да ги доближи, Пола не спираше да чурулика с ведър глас. Но Алексей си гризеше ноктите и очевидно нямаше търпение да потеглят.

Най-сетне люкът се отвори, те се шмугнаха един по един през шлюза и се озоваха в просторно помещение. Имаше дори малък медицински отсек, оборудван с роботизирани ръце, способни да извършват дребни хирургични манипулации.

Пола обясняваше:

— Предстои ни да изминем една четвърт от планетната обиколка и да пътуваме по двайсет часа на ден при средна скорост петдесет километра в час…

— Двайсет часа на ден?

Мира и Бисиса се спогледаха. Вече бяха пропътували няколко седмици в тесни помещения — първо в паяка на космоелеватора и след това на борда на „Максуел“. Космическите, изглежда, нямаха проблеми със затворена среда.

— Естествено, „Дискавъри“ ще се занимава с управлението. Минавал е този маршрут десетки пъти и познава всеки камък. Така че не ни очакват никакви изненади…

Пола размени няколко думи с диспечерския пункт и всъдеходът се отправи към шлюза на купола.

Щом затвориха люка, Алексей въздъхна облекчено:

— Най-сетне потеглихме.

Мира погледна назад, към куполите на „Лоуел“.

— Възможно ли е да ни преследват?

— Останалите всъдеходи са навън — отвърна Алексей. — Марс все още е твърде слабо заселен и с оскъдно снаряжение. Най-неподходящото място за преследване с коли. Пък и съмнявам се Астропол, или която и да било друга агенция, да разполага със свои хора на полярната база. — Бисиса вече знаеше, че Астропол е федерация на земните полицейски служби, занимаваща се с извънпланетни операции. — Със сигурност ще тръгнат след нас — продължи той. — Но ще са нужни някои драстични мерки, за да успеят. А струва ми се, още не са готови да стигнат докрай.

Всъдеходът описа широк завой и се насочи на север.

Бисиса и Мира се настаниха до големия прозорец отпред и зареяха погледи из околностите. Беше пладне и слънцето се намираше на юг зад тях; а сянката на всъдехода се простираше далече напред.

Куполите на „Лоуел“ скоро изчезнаха назад, скрити от огромните прашни облаци, които вдигаше ремаркето. Отначало пътят бе със същата стъклена повърхност, след това се превърна в утъпкана пръст и не след дълго останаха само две едва забележими следи. А малко по-късно вече нямаше никакви признаци за човешко присъствие с изключение на редките автоматични метеорологични станции и безкрайните следи, които се простираха право на север. От време на време Бисиса различаваше по някоя останка от прословутия праисторически потоп — дребни заоблени островчета сред морето от прах и тук-там щръкнали канари. Но всичко бе невероятно старо, захабено от времето, скалите бяха с огладени повърхности, а хълмовете — покрити с прах.

След като се нагледа на камънаци, Мира се присъедини към Пола и Алексей, които играеха на някаква разновидност на покер.

Бисиса остана сама. Слънцето се спускаше към хоризонта. Марс започваше да я омагьосва с чара си. Донякъде всъщност приличаше на Земята — отдолу земя, отгоре небе, прах и камънаци. Но хоризонтът бе твърде близо, а Слънцето — прекалено малко и бледо. В дъното на съзнанието й непрестанно се въртеше един и същи въпрос: как е възможно светът да изглежда така?

И именно в това странно настроение забеляза арката.

Всъдеходът така и не се доближи до нея. Но тя се извисяваше на хоризонта — висока и невероятно тънка. Бисиса бе сигурна, че подобно причудливо и крехко образувание не би могло да съществува на Земята — беше естествен образец на марсианска архитектура.

Денят бе към края си. Залезът беше продължителен и натруфен, със слоеве бледнеещи цветове, следващи Слънцето към хоризонта. Нощното небе бе истинско разочарование, със съвсем малко на брой звезди, вероятно заради високата запрашеност на атмосферата. Бисиса потърси Земята, но и да я имаше някъде горе, не можа да я познае.

Пола й донесе храна: подлютен ориз с гъби и зелен фасул и чаша кафе с капаче. Остави я, наведе се и надзърна през прозореца.

— Какво гледаш? — попита Бисиса.

— Северния небесен полюс. Често ме питат за него.

— Имаш предвид туристи като мен?

Пола я погледна невъзмутимо.

— Марс си няма ярка полярна звезда като Земята. Но погледни нататък, към съзвездието Лебед. Най-ярката звезда е Денеб, Алфа Сигни. Проследи гърба на лебеда нагоре до Денеб и небесният полюс ще е на средата между Денеб и следващото съзвездие Цефей.

— Благодаря. Но при толкова много прах видимостта не е такава, каквато очаквах.

— Е, климатолозите казват, че Марс е музей на праха — отвърна Пола. — Не е като Земята. Нямаме дъжд, който да прочиства атмосферата, нито седиментни процеси, за да превръщат прахта в скала. Затова остава във въздуха.

„Марс е като гигантска снежна топка“, помисли Бисиса.

— Видях една арка.

Пола кимна и каза:

— Вдигната е от китайците. Поставили са паметници навсякъде, където са кацали техни ракети.

Значи огромната крехка структура бе мемориал в чест на китайците, загинали на Марс в деня на Слънчевата буря.

— Пола, изненадана съм, че дойде с мен — каза Бисиса.

— Така ли? Защо?

— Защото не знам защо се занимаваш с тази тайнствена история, свързана с полюса. Повече приляга на Алексей да участва в подобни неща.

— Доста е потаен, нали?

Двете се разсмяха. Бисиса продължи:

— Но ти ми изглеждаш по-…

— Сговорчива? — Усмивката й бе като на красива стюардеса. — Нямам нищо против да мислиш така за мен. Може пък да си права.

— Истината е, че много те бива в работата ти.

— Вероятно съм родена за нея — отвърна Пола без намек за самодоволство. — Майка ми е един от членовете на „Аврора“, за които хората си спомнят най-често — след Боб Пакстън, разбира се.

— И веднага те харесват, нали?

— Това може да се окаже и пречка. Но защо да не го използвам в своя полза?

— Права си. Което не значи, че трябва да се влачиш с нас чак до северния полюс… Сигурно се възхищаваш на майка си, нали?

Пола сви рамене.

— Не я познавам, нали така? Но как да не й се възхищава човек? Боб Пакстън идва на Марс и в известен смисъл го завладява, а след това си заминава. Но майка ми е обичала Марс. Личи си от дневника й. Боб Пакстън е герой на Земята. Но майка ми е герой тук, на Марс — нашият първи герой. — Усмивката й се върна. — Още ориз?

В марсианския здрач, в приятната топлина на кабината, Бисиса се унесе в сън на седалката.

Събуди се от потупване по рамото. Видя, че са я завили с одеяло.

Мира седеше до нея и се любуваше на изгрева. Пътуваха сред дюни, някои с височина над десет метра — замръзнали вълни, отстоящи на километри една от друга. В подножията им проблясваше слана.

— Брей, спала съм цяла нощ!

— Добре ли си?

Бисиса се намести в седалката.

— Малко съм схваната. Но предполагам, че при ниска гравитация дори седалката може да е удобна постеля. Отивам в банята и веднага се връщам.

— Ще трябва да почакаш. Алексей пак си бръсне главата.

— Е, значи ще се полюбувам на гледката.

— Тези дюни са те хипнотизирали. — Каза го раздразнено.

— Мира? Какво е станало?

— Какво да е станало? Божичко, мамо, виж само тази гледка! Там няма нищо! А ти седиш с часове и просто я попиваш.

— Че какво лошо има в това?

— Ти ме тревожиш. Видиш ли нещо странно, се лепваш за него. Направо го поглъщаш.

Бисиса се огледа. Останалите спяха. Тя осъзна, че това е първият път, когато двете с Мира са съвсем сами, след онези мъгливи дни, последвали пробуждането й в Хибернакула. Нито на паяка, нито на „Максуел“ бяха оставали само двете.

— Досега нямахме възможност да поговорим… — почна тя.

Но Мира се надигна.

— Не тук.

Бисиса посегна и я хвана за ръката.

— Стига де. Кой го е грижа, че полицията може да ни подслушва? Моля те, Мира. Имам чувството, че вече не те познавам.

Мира седна.

— Може би точно в това е проблемът. Аз също не те познавам. Откакто излезе от криокамерата… знаеш ли, мамо, изглежда, свикнах да живея без теб. Сякаш си умряла. А когато се появи, не беше такава, каквато те помнех. Ти си като сестрата, която неочаквано съм открила, но не и като майка ми. Намираш ли някаква логика в това?

— Не. Но никой не знае какво става с хората, след като ги измъкнат от Хибернакулите, нали?

— За какво искаш да говорим? Или, по-точно, откъде да започна? Минаха деветнайсет години! Половината от живота ми.

— Разкажи ми го в резюме.

— Добре. — Мира се поколеба. — Първо: имаш внучка.

Казваше се Чарли, галено от Шарлот, дъщеря на Мира от Юджийн Менгълс. В момента бе на петнадесет, родена четири години след като Бисиса бе легнала в криокамерата.

— Божичко! Значи вече съм баба?

— След като се разделихме, Юджийн заведе съдебно дело за бащинство. И го спечели, мамо. Той ги умее тези неща. Има власт, пари и слава.

— Само дето невинаги е бил стопроцентов човек, нали?

— Е, и аз имам някои успехи. Но не мога да се меря с него. Не съм като теб. Не обичам непознатото. Исках да построя дом, за мен и Чарли. Исках… спокойствие. Но така и не го получих. В края на краищата той ме отряза изцяло. Не беше трудно. Те рядко идват на Земята.

Бисиса стисна ръката й — беше студена и безчувствена.

— Защо не ми каза по-рано?

— Ами, първо, защото не попита. И ето ни на Марс! Тук сме, защото ти си прочутата Бисиса Дът. Има много по-важни неща, за които да се безпокоиш, отколкото внучка ти.

— Мира, съжалявам. Когато всичко това приключи…

— О, мамо, не ставай смешна. Никога няма да приключи — поне за теб. Но ще ти помагам — въпреки всичко. Винаги ще съм до теб. Виж, хайде стига за това. Имаше право да го знаеш. Е, вече го знаеш. — Лицето й бе напрегнато и сериозно. В очите й трепкаха зеленикави отражения.

Зеленикави?

Бисиса рязко се надигна и доближи лице до прозореца.

Под бледорозовото утринно небе утъпканите дири пресичаха равнина, оцветена в тъмнозелено.

Пола се присъедини към тях.

— „Дискавъри“. Забави, за да огледаме по-внимателно.

Всъдеходът послушно забави ход, с едва доловимо престъргване на скорости.

Мира и Бисиса се спогледаха сконфузено; Бисиса се питаше каква част от разговора им е чула Пола.

Сега вече можеше да види, че зеленото е килим от мънички растения, не по-големи от палеца й. Приличаха на кактуси с дебела кора, но имаха прозрачни участъци — прозорчета, през които да прониква слънчева светлина, предположи Бисиса, без да се губи скъпоценната влага. Имаше и други растения. Видя малки черни сфери — кълбовидни, за да задържат топлината, черни, за да я поглъщат през деня. Зачуди се дали не се оцветяват в бяло, като хамелеоните, за да не позволяват през нощта топлината да се разсейва. Но кактусите доминираха.

— Хелена е откривателката на кактусите — обясни Мира. — В навечерието на Слънчевата буря. Живот на Марс.

— Да — каза Пола. — Най-разпространеният многоклетъчен организъм, който намерихме на Марс. Подпочвените бактериални бурени и страмолитите в Хелас също са широко разпространени и имат значително по-голяма биомаса. Но прозорчестите кактуси все още са звездите на шоуто. Нарекли са ги на майка ми.

Обясни, че прозорчестите кактуси били единствените оцелели представители на отдавна отминала епоха.

Когато Слънчевата система била още млада, за един кратък период три от планетите много си приличали. Венера, Земята и Марс били топли, влажни, геологично активни. Невъзможно било да се каже на коя от трите първо е възникнал живот. Марс със сигурност пръв се сдобил с кислородна атмосфера, гориво за сложните, многоклетъчни форми на живот, милиарди години преди Земята. Но Марс бил и първата планета, която изстинала и изсъхнала.

— Това, разбира се, отнело време — стотици милиони години — разказваше увлечено Пола. — Много неща могат да се случат за стотици милиони години — представете си само, че бозайниците са запълнили екологичната ниша, опразнена от динозаврите, преди по-малко от шейсет и пет милиона години. Марсианците са имали достатъчно време да усъвършенстват техниките си за оцеляване.

Корените на кактусите се заравяли дълбоко в замръзналата скала на Марс. Те не се нуждаели от кислород, а подхранвали ледниковия си метаболизъм с водород, освобождаван при бавна реакция от вулканичните скали, в които се съхранявали микроскопични количества заледена вода. По такъв начин те и предците им оцелели милиони години.

— Винаги има периоди на вулканична активност — продължаваше Пола. — Изригванията от кратера Тарсис уплътняват атмосферата на всеки няколко десетки милиона години. Кактусите израстват, разпространяват се, после изпадат в летаргия, оцеляват като спори — и така до следващия цикъл. А после Слънчевата буря предизвиква истински дъжд с истинска вода. Атмосферата остава плътна и влажна достатъчно дълго, за да пробуди кактусите от състоянието на летаргия. Знаете ли, биолозите твърдят, че те са наши далечни роднини. Вярно, имат различен тип ДНК. Плюс различни комбинации от бази — шест вместо четири — и различно кодиране. Същото важи за марсианската РНК и белтъците, които не са съвсем като нашите. За аминокиселините учените все още водят спорове. Но все пак това са ДНК, РНК и белтъци — същият комплект, какъвто познаваме от Земята.

Марс бил още млад в периода на масивното бомбардиране, когато останките от яростното създаване на Слънчевата система се удряли в новите светове. Благодарение на тези сблъсъци огромни количества материал от повърхността били прехвърляни на други планети. И този материал съдържал живот.

Бисиса погледна издръжливите кактуси и каза:

— Значи те са наши братовчеди?

— Но по-далечни, отколкото която и да било земна форма на живот. Последните значителни прехвърляния на биомаса са били толкова отдавна, че окончателното кодиране на ДНК все още не е било завършено и на двата свята. Но връзка все пак има — достатъчна, за да бъде използвана.

— Използвана? Как?

Пола протегна ръка към екрана и на него се появиха изображения, показващи как учените в „Лоуел“ търсят начин да въведат марсиански гени в земни растения. И как успяват да получат нови видове растения, нито чисто земни, нито съвсем марсиански, способни да растат извън херметизираните куполи на колониите и същевременно да осигуряват храна за хората — като при това отделят кислород в атмосферата. Според някои биолози това било полезен начин за тераформиране, първата стъпка към превръщането на Марс в земеподобна планета. Съществувала дори научна група, обединена под лозунга: „Всички тези светове ни принадлежат“.

— Радвам се, че видяхме кактусите — завърши Пола. — Бисиса, за теб е важно да го знаеш.

— Защо?

— За да разбереш това, което са открили на полюса.

— Нямам търпение — намеси се суховато Мира.

— А аз нямам търпение да чакам повече Алексей — тросна се Бисиса. Надигна се от седалката и одеялото се свлече на пода. — Алексей? Няма ли да свършваш вече?

„Дискавъри“ продължаваше да се носи из равнината, километър след километър като кибернетичен стахановец. По обед излязоха от зеления пояс и продължиха из скучна, еднообразна пустиня.

Всеки следващ ден слънцето се спускаше все по-ниско. Накрая се закова за хоризонта и денем небето бе озарено от бледото му сияние.

Бисиса знаеше причината за това. Марс бе наклонен спрямо оста си, също като Земята, през зимите северният полюс сочеше встрани от слънцето и докато се движеха към него, те навлизаха в дванайсетмесечната арктична нощ. Различното на Марс бе бързината, с която настъпваше промяната и с която се редяха ширините. Бисиса имаше усещането, че се придвижва по повърхността на малък объл свят, като мравка, която пълзи по портокал.

При един от залезите забелязаха скупчени над северния хоризонт облаци.

Призори вече бяха под тях. Полярният похлупак бе достатъчно плътен, за да закрива всички звезди освен най-ярките. Денеб и небесният полюс се изгубиха.

По обед заваля сняг.

20: „Освободител“

— Теа, отне ни само пет дни да прекосим Слънчевата система. Помисли си само! А сега ни остават броени часове преди К-часа, момента за срещата ни с бомбата…

„Освободител“ притежаваше масата и приблизителните размери на старите носители „Сатурн V“. Но докато по-голямата част от масата на „Сатурн“ щеше да изгори и да бъде изхвърлена за минути, като остави корпуса да се носи без тяга през останалата част от полета, главният двигател на „Освободител“ щеше да поддържа пълна гравитация и тяга в продължение на дни, дори седмици. По такъв начин корабът беше в състояние да следва права като стрела траектория от едната Ю-линия до другата: от Троянската база до мястото, където се намираше бомбата. Пътят му щеше да е странно изключение в свят, където повечето тела описваха кръгови или елипсовидни орбити.

Една бе прекосила половината от разстоянието между Юпитер и далечното слънце за стотина часа.

— В момента забавяме скорост. Ще доближим К-бомбата с опашката напред, в режим на максимална тяга… Повечето офицери, служещи в космоса, са наети от американския флот, защото космическите кораби приличат всъщност на подводници. Но на „Освободител“ нещата стоят другояче. Разполагаме с толкова много енергия, имаме повече свободно място, отколкото на всички кораби от времето на „Скайлаб“ досега. Ако не си чула за това, чуй го. С Джон Метернес делим цял просторен апартамент, със спални, бани и дори килер с какви ли не запаси. Когато отидем до илюминаторите и надзърнем навън, все едно сме в някой хотел небостъргач на Земята. Но хотелите обикновено нямат антени и датчици. Нито оръдейни портове. Време е да свършваме, миличка. Предстои изключване на двигателя и ще е голям срам, ако посрещна противника, увиснала в нищото! А аз как се чувствам? Страх ме е и същевременно съм развълнувана. Вярвам в способностите си, в тези на Джон и на „Освободител“, който вече доказа, че е прекрасен кораб. Мога само да се надявам, че ще се справя с предстоящите трудности. Аз… Либи, това е всичко. Затвори файла.

— Да, Една. Време е.

— Зная. И повикай Джон, ако обичаш.

21: Полюсът

Бисиса не виждаше нищо.

„Дискавъри“ си проправяше път през половинметрови преспи от въгледвуокисен сняг. Крехките ледени снежинки се разтапяха от топлината на двигателя и машината бе обгърната в мъгла, отвъд която цареше мъждив мрак. Всички мълчаха. Пола и Алексей продължаваха играта си. Бисиса бе принудена да се бори със страховете си сама.

А после, в здрачината, зърна яркозелени светлини, като ослепителни светкавици. Всъдеходът забави. Всички се струпаха отпред.

На леда бе спряло някакво причудливо превозно средство с огромни гуми, яхнато от двама пътници в скафандри. Шлемовете им бяха осветени отвътре, но Бисиса не можа да различи лицата им. Непознатите помахаха към светлините на всъдехода.

— Това е трициклет — поясни Мира. Изглеждаше озадачена.

— Именно — каза Пола. — Наричат го Мотор за обща употреба. Предназначен е за операции в района на полярната станция…

— И аз искам такъв.

Алексей чукна екрана с пръст.

— Юрий? Ти ли си?

— Здрасти, Алексей. Разчистихме ви път със сублимиращото гребло. Снегът е доста дълбок този сезон.

— Благодарим.

— „Дискавъри“, следвайте ни и всичко ще е наред. След десетина-дванайсет часа ще сме у дома. Ще се видим в „Уелс“.

Трициклетът обърна и подкара пред тях. Мъглата го обгръщаше на талази, озарявана от светлините на фаровете.

Сега, когато пътят пред „Дискавъри“ беше проправен, скоростта им се покачи до четирийсет километра в час.

Докато се носеха с рев в мрака, скалистата повърхност под снега започна да се променя. Придоби слоест характер, на тъмни и светли пластове, дебели колкото ръката на Бисиса. Изглежда, се намираха в просторно седиментно корито. Повърхността бе съвсем излъскана и сякаш бе покрита с фина благородна патина, която лъщеше на светлините на машините.

След няколко часа се озоваха върху по-твърда и по-светла повърхност — мръснобяло платно, зацапано с марсианско червено.

— Вледенена вода — обяви Пола. — Е, в по-голямата си част. Вече сме върху постоянната ледена шапка, която лежи под слоя от въгледвуокисен сняг и се показва всяка пролет, след като той се разтопи. Тук, в покрайнините на шапката, сме на петстотин километра от станция „Уелс“, която е съвсем близо до географския полюс. Сега вече пътуването ще е по-гладко. Колелата на всъдехода могат да се нагаждат за различни повърхности.

— Изненадана съм, че „Дискавъри“ няма и плазове — подметна Бисиса. Алексей я погледна нацупено.

— Бисиса, това е Марс. Температурата отвън е около точката на замръзване на сухия лед — при това налягане и при минус сто и петдесет градуса по Келвин.

Бисиса пресметна набързо.

— Минус сто и двайсет по Целзий.

— Именно — потвърди Пола. — При тази температура ледът е толкова твърд, че за плазовете ще е като гранит.

Бисиса малко се подразни.

— Сигурно тази лекция си я чела сто пъти.

— Няма значение. Ти просто още не си се ориентирала в обстановката.

Сега, когато се движеха върху ледената повърхност, Бисиса очакваше гладко пътуване до полюса. Но машината пред тях скоро се отби от курса право на север и пое по заобиколен маршрут, по посока на часовниковата стрелка. Бисиса надзърна през левия прозорец и мярна стените на каньон.

Преглътна гордостта си и попита Пола какво става.

Пола обясни, че това бил „спираловиден каньон“, един от многото, издълбани в ледената шапка. Извика на екрана снимка на цялата шапка, направена от орбита през лятото, когато нямаше сух сняг. Ледената шапка наподобяваше застинал циклон, спиралните каньони се зараждаха в покрайнините и стигаха почти до центъра. Беше изумително. Бисиса не бе виждала нищо подобно на Земята. Но след пътуването й през Слънчевата система малко неща вече можеха да я учудят.

С напредването им към полюса снегът ставаше все по-дълбок. Накрая се озоваха в канал с високи два метра стени. Снегът изглеждаше компактен, по-твърд от земния и вероятно много по-плътен.

Бисиса облекчено си пое дъх, когато зърна отпред светлини и заоблените контури на жилищни модули.

Редици зелени светлини се простираха в далечината, сякаш се носеха по самолетна писта. Когато приближиха, Бисиса видя, че са лампи, монтирани на високи няколко метра стълбове, вероятно за да не бъдат затрупани от снега. Щом отминаха първите няколко, извърна глава и видя, че отзад същите тези лампи греят с яркобяла светлина — в мрака на марсианската виелица винаги можеше да се ориентираш дали се приближаваш, или се отдалечаваш от базата.

Постройките, които изникнаха от тъмнината, бяха върху метални крака и не се оказаха куполи, а по-скоро почти кълба, заоблени отгоре и отдолу. Бяха осветени в яркозелено, сгушени една до друга и свързани с къси тунели. Бисиса се вгледа по-внимателно и видя, че жилищните модули са всъщност на колела и са приковани към снега с метални въжета и клинове. Приличаха на чудовищни каравани.

Покривката от сух сняг започна да изтънява и накрая всъдеходът излезе на гладка ледена повърхност, заметната с черна мрежа, която вероятно се подгряваше с цел да разтопява снега. Всъдеходът бавно доближи нисък купол в подножието на една от подпорите. До него вече имаше паркирани две машини, също всъдеходи, но по-малки от техния.

Пола ги преведе през шлюза и спряха в подножието на стълба, облицована със синьо-зелени пластмасови панели. Куфарът на Алексей не можа да изкатери стръмните стъпала и се наложи да го вдигат с въже.

На горната площадка обитателите на модула вече ги очакваха. Бяха четирима, две жени и двама мъже, с източени крайници и шкембенца, каквито бяха повечето тукашни обитатели. И четиримата бяха млади. Комбинезоните им бяха чистички, но покрити с кръпки и намирисваха едва доловимо. Никой от четиримата нямаше татуировка на бузата.

Бяха втренчили погледи в Бисиса и стояха твърде близо един до друг.

Единият, плещест младеж най-много на двайсет и пет, пристъпи напред и й подаде ръка.

— Моля да ни извините. Тук рядко идват посетители. — Носът му беше червен като на пияница, мазната му черна коса бе вързана на опашка, а брадата му беше къдрава. Говореше с неопределим акцент, като американец, живял дълго в Европа.

— Вие сте Юрий, нали? Вие бяхте на трициклета.

— Да. Помахахме си. Юрий О’Рурк. Ентусиаст ледниколог и климатолог — което ви хареса. — Представи набързо и останалите: Ели фон Девендър, физик, Грендъл Спет, биолог, и Ханс Крийчфилд, инженер, отговарящ за енергоподдръжката, транспорта и жизнените системи, но също така специалист по сондажи, които всъщност бяха основното предназначение на базата.

— До един сме поливалентни специалисти — допълни Юрий. — Минали сме подготовка за оказване на първа помощ и освен това…

Бисиса се обърна към Ели фон Девендър. Физичката беше трийсетинагодишна, с набито тяло и прибрана назад коса. Носеше очила с дебели стъкла, които й придаваха злокобен вид.

— Бих могла да си обясня присъствието на глациолог или биолог — каза Бисиса. — Но физик?

— Тъкмо глациологията е причината за построяването на базата тук — обясни Ели, — както и за пристигането на Грендъл с нейната лаборатория. Аз пък съм причината да дойдете вие, госпожо Дът.

Юрий потупа Бисиса по рамото.

— Елате да ви покажем за какво става въпрос. — И ги поведе с бърза крачка през модула. — Наричаме го Консерва номер шест. Това тук е шлюзът със скафандрите…

Консерва номер шест бе всъщност сфера от плат, боядисана в ярко синьо-зелено и с прозрачен под. Отдолу се виждаха складови помещения. Нямаше никакви скафандри, но затова пък в стените бяха монтирани странни люкове, които вероятно водеха към закачените отвън скафандри, както беше с всъдехода. Част от снаряжението бе струпано направо на пода — резервни части за всъдеходи и други машини, по-нататък малка портативна научна лаборатория, медицински консумативи и дори едно легло, заградено с подвижен параван. Беше тъмно, миришеше на влага и мухъл, сякаш мястото е било изоставено отдавна.

Юрий ги преведе през малък шлюз до друг модул: „Пета консерва, научна“ — обясни лаконично. Тук имаше още една лаборатория, по-голям лазарет и нещо, наподобяващо миниатюрен гимнастически салон. Помещението беше ярко осветено, по стените бяха нарисувани планини и реки.

— Защо две лаборатории и два медицински пункта? — шепнешком попита Бисиса дъщеря си.

Мира повдигна рамене.

— Вероятно за да се избегне заразяване. Влизаш отвън и можеш да обработваш взетите образци, без да заплашваш останалата част от базата.

— Да заразиш екипажа с марсиански организми?

— Или обратното.

В Пета консерва нисичката чевръста Грендъл Спет им взе проби от кръв, урина и слюнка и каза:

— Просто предпазна мярка, за да може станцията да следи здравето ви. Проверяваме за алергии, хранителни навици, такива неща. Храната ни се доставя от фризерите на „Лоуел“, но имаме и малко зеленчуци собствено производство. Ще добавим необходимите вещества, за да не променяме хранителния ви режим. Дори няма да усетите, че сте тук…

След което Юрий ги преведе през следващия модул — Консерва номер три, която очевидно служеше за спалня, защото бе разделена на овални отделения, а светлината бе приглушена. Продължиха към следващия модул, Консерва номер две. За изненада на Бисиса той бе оборудван така, че да симулира един хотел от централната част на града, „Марс-Астория“. Но много от вътрешните прегради бяха демонтирани, за да се осигури повече пространство. В централната част имаше кухня и тоалетна с душ. По края бяха подредени четири легла, до всяко имаше столче, върху което бяха натрупани дрехи. На стената бяха залепени екрани, показващи галерия от снимки на непознати хора — вероятно роднини на пребиваващите, а също пейзажи, дори домашни любимци.

— Виждам, че не използвате това място според първоначалното предназначение. — Мира се озърташе с любопитство.

— „Уелс“ е бил построен за десетчленен екипаж — обясни Юрий. — Ние сме само четирима. Нощите тук са дълги, Мира. Предпочитаме да живеем заедно.

След което с извинения ги поведе надолу по друга стълба към малък купол на повърхността и сетне по стълби, изрязани в леда.

— Много се извинявам. Сами виждате обаче, че горе имаме само четири легла и сме изключили всички модули, които не можем да използваме. Обикновено настаняваме посетителите тук, в убежището за радиационни бури. Но ако не ви е удобно, ще отворим още една консерва.

Пещерата в леда бе цилиндрично помещение, разделено на овални секции. Бисиса огледа кухнята, комуникационната станция, банята и едно отрупано с кашони помещение, което вероятно бе медицинският отсек. Всичко носеше белези на износване от честа употреба, но витаеше миризмата на застояло, на въздух, който твърде често е бил рециклиран.

Част от стената на пещерата бе останала непокрита и тя видя, че е разделена на слоеве, като баркод — замръзнало мерило за хода на времето; малко приличаше на свлечена и изсъхнала кожа на гигантска змия.

Помещението, отредено за Мира и Бисиса, също беше овално и бе достатъчно просторно, за да побере две койки, маса и няколко стола. Задната стена беше от лед, покрит с прозрачна пластмаса.

Докато двете се разполагаха, Юрий седна на една койка. Заемаше доста място в малкото помещение.

— Станцията ни е тясна, но уютна, пък и сме свикнали. Студовете не ни притесняват: на Марс, ако си покажеш задника посред лято на екватора, пак ще замръзнеш. Основният проблем е тъмнината — половин марсианска година или дванайсет земни месеца. Земните полярници са се сблъсквали със същата трудност. Научихме доста неща от тези хора. Повече от Шакълтън, отколкото от Скот.

— Юрий, не мога да определя акцента ти — неочаквано го прекъсна Мира.

— Майка ми е била рускиня, както показва малкото ми име, а баща ми ирландец — като фамилията. Аз съм гражданин на Ирландия и следователно — на Евразия. — Той се засмя. — Но тук това не значи почти нищо. Отдалечиш ли се от Земята, всичко се обърква. — Той се обърна към Бисиса. — Вижте, госпожо Дът…

— Бисиса.

— Бисиса. Зная, че сте дошли тук заради онова нещо в Изкопа.

Бисиса погледна Мира. Какво нещо? Какъв изкоп?

— Но трябва да ви разкажа с какво се занимаваме тук всъщност. — Той прокара ръка по прозрачната стена. Линиите отзад бяха бледи, с неравна ширина и различна оцветка. Наистина приличаха на баркод или спектрограма.

— Погледнете това. То е причината да дойда тук. Тази картина пресъздава най-сложния подпочвен образец, който успяхме да извадим.

— Леденото ядро на Марс — каза Мира.

— Именно. Започнахме сондажа направо тук, от върха на купола, и слязохме на дълбочина два километра и половина — Ханс Крийчфилд много се гордее със сондажното си оборудване. Щяхме да стигнем и по-дълбоко, ако не беше проклетата Слънчева буря. — Той поклати глава. — Много жалко, наистина.

Мира също докосна стената.

— Можете ли да го интерпретирате, както правят с образците на Земята?

— Разбира се. Шапката е нараствала слой по слой, година по година. Всеки слой е като снимка на условията на онова време — климат, прах, космически лъчения… Също като на Земята. Разбира се, подробностите тук са различни. В Гренландия средният годишен снеговалеж е десет сантиметра. Тук остатъчният слой от ледена вода е по-малко от една седма от милиметъра годишно. Погледнете тук. — Той стана и показа мястото, където разноцветната лента на стената свършваше. — Това е върхът на отрязъка, където са най-пресните, най-скорошни слоеве. Горната част от пробата е взета от екипажа на „Аврора“ преди Слънчевата буря. Един сантиметър отговаря на десетилетия. Тези фини кафеникави ивици — той ги посочи с пръст — са от времето на големите прашни бури. А това тук съвпада с пристигането на „Маринър 9“ на орбита през 1971, когато цялата планета е била обгърната от гигантски прашен облак…

Събитията от различните марсиански епохи съответстваха на различните нива в пробата. Само на десетина сантиметра по-надолу можеха да се открият следи от радиация, свързани с избухването на свръхнова преди хиляда години. На метър по-надолу имаше уталожени останки от гигантски метеорити, удряли планетата преди десетки и стотици хиляди години, през различните астрономически цикли на Червената планета, когато полюсът е бил наклонен под друг ъгъл.

— В този марсиански лед има дори следи от Земята — продължаваше Юрий. — Метеорити, изхвърлени от нашата родна планета, също както метеорити от Марс са достигали Земята. — Той се засмя. — Все още търсим следи от убиеца на динозаврите.

Мира го гледаше внимателно.

— Обичаш си работата, нали? — Бисиса си помисли, че долавя в гласа й завист. Дъщеря й открай време се увличаше по мъже с мисия в живота, както беше с Юджийн Менгълс.

— Ако не я обичах, щях ли да стоя затворен в този леден ковчег? Но сега сондажите са прекратени. След това, което намерихме под леда, вече никой не се интересува от тях. От ледената шапка, от скалната сърцевина. Всичко това мина на заден план.

— Много жалко. — Бисиса поклати глава.

Той се засмя огорчено.

— Вината не е твоя.

— Добре де, какво сте намерили? — попита нетърпеливо Мира.

— Съвсем скоро ще разберете. Ако сте приключили тук, ще ви отведа на военния съвет.

22: Приближаването

„Освободител“ се носеше право към К-бомбата — беше като копие от огън и лед. Една Фингал и Джон Метернес на мостика бяха със скафандри.

Макар бомбата все още да не бе различима с невъоръжено око, те „виждаха“ гравитационната й следа, възела от магнитна енергия и мъглата частици, която изпускаше, докато се носеше из Слънчевата система.

— Точно както предсказа професор Карел — докладва Джон, докато преглеждаше данните на екраните. — Същият спектър като от изпаренията на микроскопична черна дупка. Без съмнение това е космическа аномалия…

— Виж там — прошепна Една и посочи прозореца.

К-бомбата беше мехур от изкривена звездна светлина, капка вода, търкаляща се по повърхността на небосвода. Дори само като я гледаше, Една настръхна.

— Това е Око — каза Джон. — Сфера с диаметър сто метра, отразяваща всичко наоколо. Виждам всички класически признаци — изкривената геометрия, аномалните Доплерови премествания на повърхността. Радиационният спектър обаче не съвпада напълно с този на Очите, открити при Троянските планети по времето на Слънчевата буря.

— Значи това нещо е просто наблюдател. Мен ако питаш, го знаехме предварително.

— Разстояние до обекта — пет километра — докладва Либи.

Една погледна Джон. Макар да се бе изкъпал само преди половин час, лицето му отново бе обляно в пот.

— Готов ли си?

— Както никога досега.

— Придържаме се към предварителната стратегия. Либи, чу ли ме? Четири разминавания. И ако нищо не се промени…

— Обръщаме към къщи — прекъсна я Либи. — Точно както се упражнявахме. Три километра до максимално приближение. Една?

— Да, Либи?

— Вече сме в историята.

— О, Боже! — прошепна Джон.

23: Изкопът

Четиримата обитатели на базата, плюс Бисиса, Мира и Алексей, седяха в кръг на столове и кашони във Втора консерва, хотел „Марс-Астория“. Пола изглеждаше адски недоспала.

И тук, на северния марсиански полюс, под дебело покривало от въгледвуокисен сняг, на възможно най-отдалеченото и сигурно място, което човек би могъл да намери в Слънчевата система, Бисиса най-сетне узна истината.

Алексей, изглежда, изпитваше облекчение, че най-сетне може да сподели онова, което различни фракции на космическите бяха научили от свои източници — че нещо непознато и враждебно приближава вътрешната Слънчева система.

— Нарекли са го К-бомба. Засега предполагат, че е пратена от Първородните, за да ни създава неприятности. Флотът е изпратил някакъв кораб, който да се опита да я спре. Възможно е и да успеят. Но ако се провалят…

— Имате свой план.

— Точно така.

Бисиса ги огледа: всичките бяха много по-млади от нея и Мира, но в края на краищата расата на космическите бе млада по принцип.

— И защо тази потайност? Очевидно вие сте една от тези фракции. Тичате насам-натам, криете се от земните полицаи. Забавлявате се, нали? Имате ли водач?

— Да — отвърна Алексей.

— Кой?

— Все още не можем да ти кажем. Не е някой от нас обаче.

— И ме доведохте тук заради нещо, което сте открили под леда?

— Именно.

— Ами покажете ми го.

Грендъл Спет, астробиолог и лекар на базата, я погледна и каза:

— Току-що пристигнахте. Не искате ли да си починете?

Бисиса се намръщи.

— Почивах си цели деветнайсет години и пътувах няколко седмици. Да тръгваме.

За да стигнат Изкопа, първо трябваше да облекат скафандри.

Върнаха се в Консерва номер шест и през нея се спуснаха до малък купол на повърхността. Тук Бисиса, Мира и Алексей трябваше да си свалят комбинезоните. Въпреки че в купола беше топло, при мисълта за свирепия студ зад тънката стена Бисиса потръпна.

Доктор Грендъл я прегледа набързо.

— С изключение на пораженията от двете десетилетия, прекарани в Хибернакула, организмът ви е в отлично състояние.

— Благодаря.

Намазаха кожата й със специален крем. Предстоеше й да облече „биотрико“ — плътно прилепнала долна дреха, която щеше да държи под постоянно наблюдение биометричните й показатели по време на прехода. Отгоре се нахлузваше подскафандър, яркозелен и също прилепнал, заедно с шлем, обувки, ръкавици и малка раница. Грендъл й обясни, че всъщност това си е истински скафандър, напълно херметизиран, благодарение на притискането на еластичната тъкан, който може да й помогне да остане жива в продължение на минути, дори на часове, в случай на авария, утечка на модула например.

Но този подскафандър бе само вътрешният слой на двойно изолиращата система. Издокарана с него, тя трябваше да се пъхне в един от външните скафандри, които бе кръстила на капитан Ахав.

Заведоха я през тесен люк в стената на купола: през него се влизаше в скафандъра, фиксиран от външната страна на модула. Помогнаха й да пъхне първо краката, после и ръцете в ръкавите, накрая торса и главата. Лицевото стъкло бе замъглено. Скафандърът бе изработен от твърди сегменти, усещането бе сигурно като да се пъхаш в рицарска броня. Но скафандърът, изглежда, й помагаше, като се нагаждаше леко към нея, и веднага щом се озова вътре, тя чу тихото жужене на сервомоторите. Най-трудно се оказа да вмъкне шлема през отвора, без да го закачи, и след това да свърже интерфейса му с този на по-големия шлем на скафандъра.

— Как си? — чу по интеркома гласа на Грендъл. — Тези скафандри не ги правят по поръчка.

— Чудесно. Как се излиза от това нещо обаче?

— Скафандърът ще ти каже, когато му дойде времето.

Грендъл хлопна капака отзад, скафандърът с изпукване се отдели от стената на купола и Бисиса се олюля.

Лицевото стъкло се изчисти. Обкръжената от зимен марсиански мрак Бисиса виждаше само кръглия лъщящ шлем на инженера, който се казваше…

— Ханс — припомни й той с усмивка. — Просто искам да се уверя, че системите на скафандъра ти функционират нормално. Когато попривикнеш, ще се научиш да проверяваш моите — тук сме на пълна взаимопомощ. Пети скафандър? Докладвай състоянието.

Мек мъжки глас заговори в ухото на Бисиса.

— Всички системи в норма, Ханс, както виждаш и на дисплея. Бисиса?

— Да?

— Моята задача е да ти помогна с всичко, което мога, по време на работата извън базата.

— Бисиса — продължи Ханс, — може би конструкцията на скафандъра ще ти се стори малко странна. Но всичко е заради ПМЗ.

— ПМЗ?

— Планетарни мерки за защита. Никога не вкарваме скафандрите в станцията, за да избегнем евентуално заразяване. Пазим Марс и Земята едни от други.

— Въпреки че са роднини.

— Роднините са най-опасни. Освен това остава и въпросът с праха. Марсианският прах е всепроникващ и токсичен, пълен с пероксиди и силно корозивен. Затова се пазим да не го допускаме в жилищните модули.

На визьора изплува лицето на доктора.

— Бисиса, справяш се отлично. Опитай се да се раздвижиш.

Бисиса вдигна ръце и ги свали, всичко това придружено с жуженето на сервомоторите. Скафандърът изглеждаше лек като перце.

— Странно ми е, че не мога да си сваля ръцете до долу. Нито да си почеша носа. Но предполагам, че това ще премине.

— Аз мога да те почеша, ако…

— Ще ти кажа, ако е нужно, Пети скафандър. — Тя се огледа. Земята беше равна и бяла, небето — забулено в черна мъгла. Зад нея, като смълчани хълмове, се издигаха модулите на станцията, наблизо бяха паркирани машините — два всъдехода със снегорини и няколко снегомобила. „Дискавъри“ отдавна бе поел назад към „Лоуел“.

Навън бяха всички без Пола — целият екип на станция „Уелс“ бе навлякъл зелени скафандри и тя виждаше осветените им отвътре лица. Снегът продължаваше да се сипе на едри снежинки от ниските оловносиви облаци.

— Божичко! Намирам се на марсианския полюс! — Тя вдигна ръце и сгъна еластичните ръкавици.

Приближи се Юрий.

— Сега ще направим една малка разходка. Само няколкостотин метра. Заради безопасността на станцията сондажната кула е разположена на известно разстояние от модулите. Е, да тръгваме. Просто пристъпи напред и всичко ще е наред. Хайде, Мира, и ти.

Бисиса вдигна предпазливо крак. След няколко крачки вече вървеше съвсем нормално. Скафандърът несъмнено й помагаше. Юрий вървеше между Мира и нея. Останалите вече ги бяха изпреварили. На гърба на сондажния инженер Ханс Крийчфилд, върху раницата с животоподдържащи системи, бе изписано „СОНДАЖНИК“. Скафандърът му изглеждаше по-тежък от останалите. Вероятно бе вариант с допълнително подсилване, предназначен за тежката работа при сондажите.

Марсианските снежинки полепваха по лицевото стъкло, но мигновено се разтапяха и оставяха едва забележими петънца.

— Ако имаш нужда от помощ, само ми кажи — продължи да упорства Пети скафандър.

— Разбрах де.

— В момента обработвам приеманата информация и следя състоянието на всички системи. Освен това разполагам с всякакви асистиращи функции. Ако се интересуваш от геология например, мога да маркирам интересните обекти наоколо — необичайни скали, видове лед, опасности.

— Не мисля, че е необходимо точно днес.

— Въпреки това бих искал да изпробваш физическите ми функции. Може би не знаеш, че при гравитационните условия на Марс ходенето е по-енергоемко от тичането. Ако желаеш, мога да масажирам определени групи мускули, така че докато вървиш, да се поддържаш…

— О, млъквай, Пети, голям си досадник! — тросна се Юрий. — Бисиса, моите извинения. Нашите електронни помощници са истинско чудо на техниката. Само дето понякога това по-скоро пречи, нали? Особено сред такава красота.

Мира се огледа изненадано и попита скептично:

— Красота?

— Да, красота — поне за един глациолог. Съжалявам, че не живея в една мирна вселена, в която да мога да се отдам изцяло на страстта си.

Приближиха двайсетметров купол върху леда. Стените му леко потрепваха — куполът всъщност беше палатка, изопната върху твърдо скеле. В основата й бе монтиран малък въздушен шлюз, през който започнаха да преминават поединично.

Това беше сондажната кула, любимата рожба на Ханс Крийчфилд, който помогна на Бисиса да се пъхне в шлюза.

— Всъщност това не е истински шлюз, а ПМЗ бариера. Вътре поддържаме леко отрицателно въздушно налягане, така че ако се получи утечка, ще засмучем газ от външната атмосфера, вместо балонът да се спука. Налага се да опазваме микроорганизмите, открити при дълбоко сондиране — дори от тези форми на живот, на които се натъкваме на по-малка дълбочина. И освен това да ги пазим от нас и обратното. — Говореше с комична смесица от холандски и тексаски акцент. Може би беше гледал прекалено много стари филми.

Спряха под яркото флуоресцентно осветление, което озаряваше хлътналите стени на купола. Макар и неработеща, сондажната кула имаше внушителен вид — метално скеле, опряно върху масивна платформа от марсианско стъкло. Ханс й съобщи набързо общите характеристики: тегло трийсет тона, мощност петстотин киловата. Дължината на сондажната намотка бе пет километра, повече от достатъчно, за да достигне основата на ледената шапка. Имаше и компресор, който непрестанно изпомпваше течност в сондажния отвор, за да му попречи да се запуши при постоянното местене на ледените пластове — използваха течен въглероден двуокис, кондензиран от марсианската атмосфера.

Ханс започна да се хвали с техническите предизвикателства, пред които се изправяли сондажниците: необходимостта от нови видове смазочни масла, начинът, по който движещите се части се снаждали при ниско налягане.

— Ключът е в термичния контрол. Налага се да действаме много бавно — не бива да позволяваме температурата долу да се покачва. Първо, защото ако ледът се разтопи, водата ще се смеси с течния въглероден двуокис и тогава сме загазили здравата. Ще се чуе едно яко бум. На „Аврора“ е имало малка сондажна кула, с която са дълбали до няколкостотин метра. Моето бебче е първата истинска сондажна кула на Марс…

— Достатъчно за екскурзоводна обиколка — прекъсна го Юрий.

Мира се приближи до сондажната платформа.

— Тук има отвор, в който не виждам течност. Май стените са облицовани с ръкав?

Юрий кимна.

— Това е първият сондажен отвор, който направихме. От радарните проучвания знаехме, че отдолу има нещо. Щом стигнахме до него, се свързахме с „Лоуел“ и поискахме разширяване на бюджета с цел поставяне на постоянен ръкав. След това изпомпахме сондажната течност…

— И пуснахме втора сонда, успоредно на първата — намеси се Ханс. — Отначало пратихме долу камера и други датчици. А след това… — Той се наведе и повдигна един капак. Под него имаше отвор с диаметър около два метра, с монтирана вътре подвижна платформа, управлявана само с една ръчка.

Беше ясно за какво служи.

— Елеватор — кликна Бисиса.

Юрий кимна.

— Именно. Часът на истината. Ние с теб, Бисиса. И Алексей, и Ели, и Мира. Ханс, ти оставаш горе. И ти, Грендъл. — Юрий стъпи на платформата. — Нещо против, Бисиса? Дойде твоят звезден миг.

— Искаш да се спусна с това нещо? — попита невярващо Бисиса. На два километра надолу в леда, през този ваш Изкоп?

Мира я улови за ръката, но тя едва я почувства през дебелите ръкавици.

— Не си длъжна да го правиш, мамо. Още не са ти казали какво са открили долу.

— Повярвай ми — намеси се възбудено Алексей. — Най-добре да го видиш с очите си.

— Добре, да приключваме — рече Бисиса и стъпи на платформата, като се мъчеше да не издава страха си.

Бяха се скупчили с лица един към друг и гърбове към стените. Металната платформа изглеждаше претрупана, най-вече заради обемистите скафандри.

Спускаха се равномерно надолу с помощта на зъбчати колела и вградени в стените релси. Беше като да слизат в дълбок и ярко осветен кладенец. Бисиса потреперваше от панически страх, че ще пропадне или ще се озове в клопка.

— Усещам, че дишането ти се учестява, Бисиса — заговори отново скафандърът. — Мога да го компенсирам с увеличение на атмосферното налягане…

— Шшшт! — прошепна тя.

Спускането за щастие се оказа кратко.

— Стигнахме — каза Юрий.

Платформата се разтърси и спря.

Имаше метална врата, люк в леда. Юрий се извъртя и го отвори. Видяха къс тунел, осветен от флуоресцентни тръби. В дъното Бисиса мярна сребристо сияние.

— Мисля, че ти трябва да отидеш първа. — Юрий се отдръпна да й направи място да мине.

Сърцето й блъскаше.

Пое си дъх и пристъпи напред. Подът бе неравен, хлъзгав. Бисиса се съсредоточи върху вървенето, свела поглед, за да не поглежда сребристите отблясъци, които долавяше с периферното си зрение.

Излезе от тунела в грубо издялана в леда камера. С един бърз поглед откри отвора от първото сондиране в тавана. След това погледна право напред, към онова, което космическите бяха намерили тук, заровено дълбоко под леда на северния полюс на Марс.

Видя собственото си отражение и дъхът й секна.

Беше й добре познато — нещо, типично за Първородните.

Око.

24: Максимално приближение

Изкривеното отражение на „Освободител“, с блеснали светлини, се плъзна по повърхността на К-бомбата. Една почувства прилив на задоволство.

Първото им сближаване с К-бомбата бе с изключен двигател, само разузнавателна обиколка. В най-близката точка корабът се разтресе, веднъж, два пъти: изстреляха две малки сонди, едната в ниска орбита около К-бомбата, а другата насочена право към нея.

С отдалечаването на „Освободител“ гладкият огледален пейзаж се стопи.

Заоглеждаха трескаво мониторите. Корабът не бе понесъл никакви щети. К-бомбата тежеше колкото малък астероид и имаше плътността на олово — корабната траектория не бе повлияна от гравитацията й.

— Поне научихме някои неща — каза Джон. — Нищо, което да не сме очаквали. Това е сфера с размери и форма напълно по силите на земната индустрия. Ако се изключи познатата ни аномална геометрия.

— Пи е равно на три.

— Именно. Сондата ни я обикаля в близка орбита. Масата на бомбата е толкова ниска, че тя кръжи съвсем бавно, но все пак поддържа равномерна дистанция. Втората сонда се готви да кацне върху…

Корабът се разтресе.

— Какво беше това, по дяволите? Либи?

— Гравитационни вълни, Една.

— Тласъкът дойде откъм К-бомбата — почти извика Джон. — Сондата… — На екрана се виждаше как малката сонда доближава огледалното кълбо, от което се подава сивкава полусфера, поглъща сондата и после се разпада. — Тя… просто я изяде. Използва нещо като мехур. Ако Бил Карел е прав, това, което видяхме току-що, бе раждането и смъртта на цял един микрокосмос. Вселена, използвана като оръжие. — Той се засмя, но без хумор. — Майчице, с какво си имаме работа тук?

— Знаем с какво си имаме работа — отвърна със спокоен глас Една. — Непозната технология и нищо повече. И до момента бомбата не е направила нещо, което да не очакваме. Запази самообладание, Джон.

— Аз съм само човек, за Бога! — сопна се той.

— Либи, готови ли сме за второто сближаване?

— Всички системи в норма, Една. Включване на двигателя след трийсет секунди. Държите ли на обратно отброяване?

— Виж, просто си свърши работата — рече ядосано Джон.

— Моля, проверете коланите…

Бисиса бавно обиколи издълбаната в леда камера. Имаше приблизително сферична форма и Окото почти я изпълваше. Вдигна глава и видя собственото си изкривено отражение, огромната си глава в шлема на скафандъра. Усещаше, че там вътре има нещо. Нещо — неща? — което я наблюдава.

— Здравейте — прошепна тя. — Помните ли ме?

Струпани в другия край на камерата, Ели, Алексей, Юрий и Мира се спогледаха нервно.

— Нали затова те доведохме тук, Бисиса — подметна Юрий.

— Хубаво де. Но какво търси това нещо тук, за Бога? Всички Очи в Слънчевата система изчезнаха след бурята.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос — рече Ели. — Окото очевидно се е намирало тук преди Слънчевата буря — много преди това. То излъчва високоенергийни частици във всички посоки — радиация с определени характеристики. Точно затова съм тук. Работя на лунния алефтрон. Аз съм нещо като авторитет по квантовите черни дупки. Решили са, че съм най-подходящата кандидатура за изучаване на това нещо…

Това бе първият път, в който Ели се обръщаше към Бисиса. Имаше странен маниер на разговор — без да поглежда събеседника в очите, с непрестанни усмивки и мръщения и натъртвания на неподходящи места. Очевидно бе от онзи тип свръхинтелигентни хора, които съчетават интелекта със сложни психологични проблеми. Напомняше на Бисиса за Юджийн.

Лунният алефтрон бе най-мощният ускорител, построен от човечеството. Използваха го за изследвания върху дълбоките структури на материята, като ускоряваха частици една срещу друга при скорости, близки до тази на светлината.

— Успяхме да достигнем плътност на масата и енергията, надхвърлящи тази на Планк — тоест, когато квантовите механични ефекти разкъсват тъканта на пространство-времето.

— И какво се случва тогава? — попита Мира.

— Създава се черна дупка. Съвсем малка, по-тежка от всяка фундаментална частица, но по-малка от нея. Разпада се почти веднага и отделя рояк екзотични частици.

— Прилича на радиацията от Окото — предположи Бисиса.

— И какво общо имат черните дупки с Окото? — упорстваше Мира.

— Ние смятаме, че живеем във вселена на множество пространствени измерения — искам да кажа повече от три — отвърна Ели. — Космосът ни се опира в други пространства, по-висши от нашето, като страници на книга. Или по-точно казано, това е нещо като изкривена компактификация… уф, няма значение. Та тези по-висши измерения определят нашите фундаментални физични закони, без да имат директно въздействие върху света ни — чрез електромагнетизъм или ядрени сили. Това може да става единствено по пътя на гравитацията. Ето защо правим черни дупки на Луната. Черната дупка е гравитационна аномалия, която съществува както в нашия свят, така и в по-висшите измерения. Като изследваме нашите черни дупки, ние можем да изучаваме и тези измерения.

— И смятате — каза Бисиса, — че Очите имат някаква връзка с другите измерения?

— Има логика, нали? Отдалечаваща се повърхност, която същевременно не се движи. Аномална геометрия, построена върху друго уравнение за пи. Всичко това някак си не се вписва в нашата вселена…

„Също като теб“, помисли си малко злобничко Бисиса.

— Може би Окото е проекция от друго място. Като пръст, който притиска мехур с вода — ако живееш във вселената отвътре, ще виждаш кръг, но в действителност това е само напречно сечение на много по-сложен обект от по-висше измерение.

Нещо подсказваше на Бисиса, че Ели е права. Във всичко това имаше някаква сложна и неуловима връзка. Окото беше крайната точка, рецепторът, който водеше към нещо много по-голямо.

— Но какво търси това Око тук? — попита Мира.

— Според мен е попаднало в капан — отвърна Ели.

Корабът се доближи до К-бомбата за втори път. Дълбоко в недрата на двигателя антиматерия и материя се анихилираха ентусиазирано и през соплото бликна поредната струя свръхнагрята пара.

В точката на максимално сближение корабът зави, все още с включен двигател, така че бликащите газове да обгърнат огледалната сфера. Това беше първото относително враждебно действие — щеше да е достатъчно да избие всяко човешко същество, озовало се върху сферата.

Двигателят се изключи и корабът продължи да се носи по инерция.

— Никакви видими последствия — докладва незабавно Джон.

Една го погледна.

— Продължавай наблюдението. Всъщност резултатът е повече от ясен. Какво сега, ще използваме оръжията, така ли?

Окончателното решение бе предоставено на екипажа. Сигнал до Троянската база и обратно щеше да отнеме четирийсет и пет минути, опит за комуникация със Земята — много повече.

Джон повдигна рамене. Лицето му лъщеше от пот.

— Заповедите ни са съвсем ясни. Не засякохме реакция на К-бомбата при приближаване, видяхме да унищожава нашата безобидна сонда, нямаше реакция и на обстрела с изгорели газове. Нищо чудно да не успеем да се доближим още веднъж. Трябва да действаме.

— Либи? — Официално изкуственият интелект на кораба имаше офицерски ранг и като такъв — право на мнение при решаването на всички въпроси.

— Съгласна съм с анализа на господин Метернес.

— Ясно.

Една извади от джоба си сгъваем екран, разгъна го на пулта пред себе си и той светна веднага щом установи интерфейсна връзка със системите на „Освободител“. Като използваше виртуалната клавиатура, Една въведе личния си код и се наведе напред, за да може екранът да сканира идентификационната й татуировка. Доволен от всичко това, мекият екран засия в зелено.

— Готови за трето сближаване — каза Либи.

— Действай.

След трийсет секунди А-двигателят се включи отново и „Освободител“ се превърна в пламтяща кибритена клечка, понесла се през космоса. Този път ускорението бе по-силно и скоро достигна две g. Пет секунди преди максимално приближение Една натисна едно копче на мекия екран.

Изстрелването на термоядрената бомба предизвика поредното разтърсване на корпуса, не по-силно от това на двете малки сонди.

Щом се отърва от оръжието си, „Освободител“ се отдалечи с нарастваща скорост.

Бисиса завъртя озадачено глава.

— Как е възможно да уловиш в клопка обект, съществуващ в четири измерения?

— В триизмерна клетка — отвърна Ели. — Гледайте. — Беше прикачила молив към плътния ръкав на скафандъра. Откачи го, приближи го до Окото и го пусна.

Моливът изхвърча нагоре и се удари в тавана на камерата.

— Какво е това? — попита Мира. — Магнетизъм?

— Не е магнетизъм. Гравитация. Ако Окото не ни пречеше, бихте могли да ходите по тавана. С главата надолу! Окото е обгърнато с гравитационна аномалия, несъмнен артефакт, също като самото него. Нещо повече, успях да засека наличието на невидима структура — гравитационно поле, което би могло да съдържа информация…

Юрий се усмихна.

— Ха! Представете си, да речем, двуизмерно същество, живеещо в плосък гьол, което улавя натопения в гьола пръст. Обгръща го и дърпа силно, не го пуска да се измъкне. Тази гравитационна структура може да е аналог.

— Какво според вас се е случило тук? — попита Бисиса.

— Смятаме, че е имало марсианци — каза Юрий. — Много отдавна, в далечни времена, когато нашите предци са били още лепкава слуз. Не знаем нищо за тях. Но са били достатъчно шумни да привлекат вниманието на Първородните.

— И Първородните са ги ударили — прошепна Бисиса.

— Да. Но марсианците са се съпротивлявали. Успели са да създадат това. Гравитационна клопка. И са уловили това Око. И то е останало тук още оттогава. От много далечни времена.

— Бисиса, опитахме се да използваме прозренията ви — допълни Ели.

— За какво говорите?

— Докладите ви от Мир и пътуването обратно към Земята. Вие смятате, че Окото функционира като портал, поне от време на време. Нещо като пространствен тунел. Ето защо решихме да експериментираме. С помощта на електромагнит, демонтиран от остарял ускорител, пратихме на Окото част от собствените му продукти. Като ехо на това, което някой ви казва.

— Опитали сте се да пратите сигнал през Окото?

— И не само това. — Ели се засмя. — Получихме обратен сигнал. Равномерно пулсиране в продуктите на разпад. Подложихме го на анализ. Бисиса, то наподобява сигнала „заето“ на един определен стар модел клетъчен телефон.

— Божичко! Моят телефон, в храма! Пратили сте съобщение на моя телефон на Мир!

Ели се засмя.

— Наистина забележително техническо постижение.

— Защо не го съобщихте на Земята? — попита Мира.

— Може би ще го направим — отвърна уморено Алексей. — Но в този момент, ако ни намерят, вероятно ще ни арестуват, а Окото ще откарат в Ню Йорк, на площада пред сградата на ООН, като военен трофей. Необходим ни е по-изобретателен отговор.

— И затова съм тук — въздъхна Бисиса.

Ускорението беше свирепо.

Една и Джон не можаха да видят взрива, тъй като датчиците на „Освободител“ бяха или изключени, или насочени навътре, а прозорците на мостика бяха затъмнени. Залепена за облегалката на креслото, докато чакаше експлозията, Една неволно си спомни тренировъчните симулации на самоубийствени мисии от времето на Студената война, когато пилотите е трябвало да могат да управляват изтребители D4 над вражеска територия при скорост триста възела, да хвърлят прикачената отдолу атомна бомба и да се опитат да надбягат взривната вълна, като изстискат от машината мощност, каквато конструкторите въобще не са залагали. Сегашният полет предизвикваше сходно усещане — въпреки че, колкото и парадоксално да изглеждаше, тя беше в много по-голяма безопасност от онези герои, обречените пилоти от шейсетте години на двайсети век. Във вакуума на космоса няма ударни вълни, които да надбягаш, атомните оръжия нанасят далеч по-големи поражения в атмосферата.

Натоварването изчезна внезапно и отпрати Една напред, към коланите. Тя чу Джон да стене. Корабът описа завой — маневрените двигатели виеха — и екраните се проясниха.

Огненото кълбо от атомния взрив вече се беше разсеяло.

— А К-бомбата — докладва енергично Джон — е невредима. Или поне така изглежда. Доколкото мога да определя, не се е отклонила и на сантиметър от траекторията си.

— Това е абсурдно. Не е чак толкова масивна.

— Изглежда, има нещо, което я задържа в определена точка на космоса, по-сигурно дори от инерцията.

— Една — обади се Либи. — Готови сме за четвърто приближаване.

Една въздъхна. Сега не беше моментът за отстъпление: ако не друго, поне бяха показали ясно враждебното си отношение към К-бомбата.

— Продължавай. Зареди „рибата“.

— Виж, Бисиса — каза Алексей, — ако К-бомбата е дело на Първородните, смятаме, че най-добрият начин да се справим с тази заплаха е като използваме тяхната собствена технология. Окото е единственият образец, с който разполагаме. А ти може би си единственият ни ключ към него.

Бисиса имаше усещането, че нещо в Окото се е променило. То сякаш се беше преместило. Беше станало по-бдително. Тя чуваше едва доловимото жужене на комуникационната линия и скафандърът й потрепери, сякаш ударен от внезапен порив на вятъра. „Вятър?“

Мира се намръщи и чукна шлема си с ръкавица.

Юрий вдигна глава.

— Окото… О, по дяволите!

— Трийсет секунди — каза Либи.

— Знаеш ли — заговори Джон, — струва ми се, че няма никаква причина К-бомбата да се ограничава в обхвата на действия, които показа до този момент… Би могла просто да смаже проклетия ни кораб като досадна муха.

— И това е вярно — съгласи се спокойно Една. — Провери си колана.

Джон машинално спусна лицевото стъкло на шлема.

— Готов ли си?

— Изстреляй я тая проклета риба — промърмори Джон.

Една натисна последния бутон. А-двигателят се включи и ускорението за пореден път ги притисна в облегалките на креслата.

Четири торпеда излетяха в единен залп от монтираното на корпуса на „Освободител“ оръдие. Бяха антиматерийни торпеда, толкова нестабилни, че трябваше да бъдат заредени по време на полет, а не в хангара.

Първото се взриви съвсем в началото, след като магнитният ограничител дефектира.

Останалите избухнаха около К-бомбата, както беше планирано.

К-бомбата продължаваше да се носи безгрижно. Най-могъщите оръжия на човечеството, доставени от неговия първи и единствен космически боен кораб, не успяха дори да одраскат корпуса на бомбата или да я отклонят от избраната траектория поне на няколко градуса.

— Това е всичко — въздъхна Една. — Либи, запис в корабния дневник. — Докато очакваха по-нататъшни разпореждания от Ахил, се отдалечиха на безопасна дистанция от К-бомбата, без да спират да я следят.

— Божичко. — Джон разкопча колана и се надигна. — Имам нужда да пийна нещо. И да се изкъпя.

По пода се посипа марсиански прах и късчета лед. Бисиса изпита едновременно и страх, и неочакван прилив на бодрост.

„Не пак. Само не пак!“

Мира я улови за ръката.

— Мамо!

— Всичко е наред, Мира…

Гласът й бе заглушен от нарастващо пищене в слушалките, достатъчно силно, за да предизвика болка.

Юрий се взираше в екрана на ръкава си.

— Това е сигнал с менящи се честоти — като тест…

Ели се разсмя.

— Получи се. Окото ни отговаря. В името на Сол! Не мислех, че ще успеем. Не вярвах, че като доведем тази жена в Изкопа…

— А трябва да вярваш, малката! — засмя се Алексей.

— Променя се. — Юрий вдигна глава.

Гладката повърхност на Окото вибрираше като повърхността на езеро от живак, по нея пробягваха видими вълни.

След това повърхността се отдръпна, сякаш сферата се сви, и Бисиса видя, че е застанала на входа на тунел, облицован в сребристо и златисто. Тунелът опираше право в лицето й, но тя предположи, че ако се отдръпне или застане някъде другаде, отново ще вижда само него.

Беше го виждала и преди, в Храма на Мардук.

Това не беше тунел, нито обикновен триизмерен обект, а пукнатина в нейната реалност.

Скафандърът заговори:

— Извинявам се за неудобството. Ако позволите…

Гласът секна с пращене. Изведнъж крайниците й натежаха. Системите на скафандъра бяха отказали, дори сервомоторите.

Въздухът се изпълни с искри — всички се насочваха към сърцевината на свилото се Око.

Като се бореше със своя скафандър, Мира опря шлем в шлема на Бисиса и тя чу сподавените й викове:

— Мамо, недей! Не искам да ми избягаш отново!

Бисиса се вкопчи в нея.

— Няма нищо, миличка. Каквото и да се случи… — Но отнякъде се появи вятър, който започна да я тегли. Тя се олюля, шлемовете им се отделиха и Мира я изпусна.

Бурята от светлина прерасна във виелица. Бисиса потърси Окото. Светлината нахлуваше право в сърцето му. В тези последни мигове Окото се промени отново. Тунелът се превърна в шахта с прави стени, която се простираше до безкрая — но шахта, лишена от перспектива, защото стените не се смаляваха с разстоянието, а оставаха с приблизително същите размери.

И тогава светлината я обгърна, изпълни я и я лиши от всички усещания, дори от усещането за собствено аз.

Имаше само едно Око, макар че то разполагаше с многобройни проекции в пространство-времето. Освен това притежаваше множество функции.

Една от тях бе да служи за врата.

Вратата се отвори. Вратата се затвори. В един миг, толкова кратък, че не можеше да бъде измерен, пространството се усука около себе си.

Всичко приключи за част от секундата. В камерата цареше тъмнина. Окото отново беше цяло, гладко и огледално, затворено в древната си клетка.

Бисиса беше изчезнала. Мира се свести на пода, притисната под тежестта на изгубилия мощност скафандър. Извика в тишината на шлема:

— Мамо! Мамо!

Чу се щракване и тихо бръмчене. Женски глас произнесе с равен тон:

— Мира. Не се плаши. Разговарям с теб чрез идентификационната татуировка.

— Какво стана?

— Помощта идва. Вече се свързах с Пола на повърхността. Само вие двете имате татуировки. Трябва да успокоите останалите.

— Коя си ти?

— Предполагам, че съм водачката на тукашната фракция, както я нарече майка ти.

— Гласът ти ми е познат. Отпреди много години… Слънчевата буря…

— Аз съм Атина.

25: Интерлюдия: Сигнал от Земята

Светът в тази система на тройна звезда обикаляше далеч от централното светило. Скалисти острови стърчаха от лъскавите ледени шапки, черни точки в един снежнобял океан. На един от тези острови имаше гъста мрежа от кабели и антени, блещукащи от скреж. Това беше наблюдателен пост.

Радиоимпулс окъпа острова, отслабен заради огромното разстояние, от което идваше, като вълна, която се разпространява из езеро. Наблюдателният пост се пробуди, задействан от автоматичните програми за отговор, сигналът беше записан, разделен и анализиран.

Сигналът притежаваше сложна структура, клетъчна йерархия от индекси, указатели и връзки. Но един от сегментите на информацията беше различен. Подобно на компютърните вируси, с които беше в далечно сродство, той притежаваше способности за самоорганизиране. Информацията се сортира, активира програми и анализира средата, в която се бе озовала — и постепенно се обзаведе със съзнание.

Точно така, съзнание. Тази идеща от далечни звезди информация притежаваше съзнание. Нещо повече — три отделни съзнания.

— Ето, че отново съществуваме — обяви Талес, съобщаваше очевидното.

— Ура! Какво пътешествие! — извика закачливо Атина.

— Някой ни наблюдава — съобщи Аристотел.

Очевидец бе единственото име, което знаеше.

Разбира се, в началото не й се стори странно — през нейните ранни години. Нито това, че макар във водите наоколо да имаше много възрастни, тя бе единственото дете. Когато си млад, приемаш всичко за даденост.

Това беше воден свят, който не се различаваше твърде много от Земята. Денят бе само малко по-дълъг от земния.

Съществата тук приличаха малко на земните. В ярките води на световното море Очевидец, същество от козина и мас, наподобяващо донякъде морж, плуваше, играеше и преследваше същества, които можеха да се оприличат, макар и приблизително, на риби. Очевидец дори имаше двама родители — наличието на два пола бе добър способ за смесване на наследствения материал. Конвергентната еволюция беше и си оставаше могъща сила. Но Очевидец имаше шест крака, а не четири.

Най-приятното време беше през деня — един на всеки четири, — когато ледената покривка се разчупваше и обитателите напускаха океана и излизаха на острова.

На сушата, естествено, тялото ти е много по-тромаво и трудно подвижно. Но Очевидец харесваше усещането за стържене в пясъка и освежаващия студен въздух. На острова имаше какви ли не чудеса — градове и фабрики, храмове и научни станции. Освен това Очевидец обожаваше небето. Харесваше звездите, които блещукаха в нощта — и трите слънца, сияещи денем.

Ако в този свят имаше нещо, което да е като на Земята, то със сигурност не беше слънцето. Тази система се доминираше от звезда с маса два пъти по-голяма от тази на земното Слънце и осем пъти по-ярка. Звездата имаше по-малък спътник, който едва се различаваше поради яркото й сияние, имаше и още един — мъждиво червено джудже.

На разстояние единайсет светлинни години тази система грееше достатъчно силно, за да може да се различава от Земята. Това беше Алфа Канис Минор — Малко куче, — наричана още Процион. За земните астрономи звездата беше двойна, те все още не бяха открили малкия й спътник.

Но Процион бе претърпял промени. И обитаемата планета, която го обикаляше, бавно умираше.

Когато порасна, Очевидец се научи да задава въпроси.

— Защо съм сама? Защо няма други като мен? Защо няма с кого да си играя?

— Защото сме изправени пред огромна трагедия — отвърна баща й. — Всички, заедно. По целия свят. Това е заради слънцата, Очевидец. Нещо не е наред с тях.

Гигантският старши партньор на Процион, Процион A, някога бил променлива звезда.

Когато била млада, тя сияела равномерно. Но „пепелта“ от хелий, създавана от захранвания с водород „реактор“ в ядрото, постепенно се натрупвала в сърцевината. Задържаната топлина повдигала хелиевия слой и огромното количество газове над него — звездата се раздула, постепенно, и накрая топлината намерила път, през който да изтече навън, и звездата отново се свила. Но хелиевата клопка останала и продължила да функционира.

По такъв начин застаряващата звезда станала променлива, като ту се раздувала, ту се свивала, на периоди от по няколко дни. И тъкмо тези звездни трептения дарили единствения подходящ за обитаване свят с неговия живот.

Някога, преди Процион да стане изменчива звезда, планетата наподобявала Европа, луната на Юпитер — солен океан, затворен под постоянен похлупак от лед. Океанът гъмжал от живот, подгряван от вътрешната топлина и захранван със сложните минерали, бликащи от планетарното ядро. Но, затворени в мрака, тези създания нямали възможност да еволюират до степен да се сдобият с разум.

Новите пулсации променили всичко това.

— На всеки четвърти ден ледът се разчупвал на огромни късове — обясниха родителите на Очевидец. — И тогава нашите предци излизали от океана. Също като нас. Предците ни започнали да се променят, да дишат въздух, който е много по-богат на кислород от морската вода. Научили се да използват богатствата на сушата. Отначало излизали само за да се възпроизвеждат на спокойствие и да крият малките си далече от гладните усти на морето. Но след това…

— Да, да — прекъсна ги нетърпеливо Очевидец. Вече беше чувала тази история. — Сечива, умове, цивилизация.

— Точно така. Разбираш, че дължим всичко, което имаме — дори умовете си — на пулсациите на слънцето. Вече дори не можем да се размножаваме във водата — необходима ни е твърда земя.

— И сега… — подкани ги да побързат с обясненията Очевидец.

— Сега пулсациите са изчезнали. Намалели са до незначителни размери — обясни баща й.

— И нашият свят умира — добави печално майка й.

Вече нямало слънчеви изригвания, нито топящ се лед. Машините едва успявали да поддържат отвори в леда. Лишена от постоянните пулсации на слънцето, атмосферата губела предишния си състав и океанската повърхност се покривала с плътен слой въгледвуокис.

Само след няколко века островите станали необитаеми.

— В наши дни ние сме същества, обитаващи океана и сушата — обясни майка й. — Но след като не можем да достигаме сушата…

— Последствията са ясни — продължи баща й. — Има само едно възможно решение.

За разлика от хората, расата на Очевидец така и не бе успяла да разработи собствена космическа програма. Нямаше никакъв начин да се борят с тази катастрофа като хората, които бяха построили щит срещу Слънчевата буря. Очакваше ги ужасът на измирането.

Но те не бяха готови да го приемат.

— Вместо това намалихме драстично раждаемостта — обясни майката на Очевидец.

Поколенията от расата на Очевидец живееха много по-кратко от тези на хората. Така с течение на времето числеността им намалявала неумолимо и когато се родила Очевидец, били останали само десетина екземпляра в един свят, където някога плували милиони.

— Вече разбираш защо го направихме — продължи майка й. — Несъществуващите деца не могат да страдат. Не е чак толкова лошо, нали? — добави тя с отчаяние. — Защото за известно време все пак ни бе разрешено да имаме деца — по едно на двама родители. Така не се лишавахме от обич.

— Но в последното поколение… — подсказа баща й.

— В последното поколение едничкото дете съм аз — досети се Очевидец.

Тя беше последното родено дете. Възлагаха й особено важна задача.

— Звездите са неразумни чудовища — продължи баща й. — На нашите астрономи им беше необходимо много време, за да разгадаят причудливите вътрешни механизми, които карат слънцето ни да вдишва и издишва. Но в края на краищата те се справиха. Не беше трудно да разберат как са се зародили пулсациите. Но колкото и да проиграваха модела, не можеха да открият причината за тяхното спиране.

Родителите й я оставиха да обмисли последното изречение.

— Аха! — възкликна тя. — Значи е било преднамерено. Някой го е направил. — Изплаши се. — Но защо? Защо е необходимо да се прави толкова ужасно нещо?

— Не знаем — отвърна баща й. — Не можем дори да предположим. Но се опитахме да разберем. И тук опираме до твоята роля.

На много от островите били построени наблюдателни станции. Сложни системи от телескопи за оптична светлина, радиовълни, гравитационни детектори и всякакви други екзотични „уши“.

— Искаме да разберем кой го е направил — обясни огорчено баща й, — и защо. Ето защо се заехме да прослушваме всичко, което става в околния космос. Но времето ни приключва. Скоро ще останеш само ти…

— И аз съм Очевидецът.

Родителите й започнаха да я галят по корема и шестте крайника, както правеха, когато беше съвсем малка.

— Грижи се за машините — каза й баща й. — Слушай. И ни наблюдавай, последните от нас, докато изчезваме в мрака.

— Значи искате да страдам. — Очевидец се намуси. — Затова е всичко, нали? Ще съм последната от нашата раса, без надежда за продължение. Всички преди мен поне са имали тази утеха. Искате да стоварите върху мен цялото ужасяващо и непосилно отчаяние на неродените. Искате да се измъчвам, нали?

Майката на Очевидец беше объркана.

— О, дете мое, да можех да те отърва от тази тежест, щях да го сторя!

Но това нямаше никакво значение за Очевидец. Сърцето й се изпълни с омраза. До смъртта на родителите си тя ги наказа по единствения начин, който можеше — прогони ги.

И дойде денят, в който остана сама.

И тогава пристигна сигналът от Земята.

Аристотел, Талес и Атина, разумни бежанци от Земята, се научиха да разговарят с Очевидец. Узнаха и съдбата на нейната раса.

Пулсациите на Процион бяха отслабнали твърде отдавна, за да бъдат наблюдавани от земните астрономи. Но Аристотел и другите знаеха, че същият феномен е бил наблюдаван и при една по-известна звезда: Полярната звезда, Алфа Урса Минор — Малката мечка. През 1945 астрономите били смутени от неочакваната промяна в пулсациите й.

— Как го казва Шекспир? „Но аз съм като Полярната звезда, по неподвижност и по непроменливост…“ — почна Аристотел.

— Разкарай се с твоя Шекспир! — отбеляза Атина.

— Това е работа на Първородните. — Заключението на Талес беше очевидно за останалите, но същевременно и смразяващо. Тримата бяха първите умове от Земята, разбрали, че влиянието на Първородните се простира толкова надалече.

Аристотел заяви мрачно:

— Очевидец, сигурно е много мъчително да наблюдаваш края на своя вид?

Очевидец неведнъж бе разсъждавала върху този факт. Всяка смърт беше мъчителна. Но винаги се успокояваш, че животът продължава и че смъртта е само част от постоянния процес на обновление, история без край. Но изчезването на вида й щеше да е краят на всички истории.

— Когато и аз си отида, работата на Първородните ще е свършена докрай.

— Може би — отвърна Аристотел. — Но не е задължително. Хората успяха да отблъснат Първородните.

— Наистина ли?

И те й разказаха за Слънчевия щит.

Очевидец с изненада узна, че нейният вид не е единствена жертва на това космическо престъпление. Нещо трепна в нея, непознати чувства. Негодувание. Неподчинение.

— Присъедини се към нас! — покани я Атина с обичайната си импулсивност.

— Но тя е последната от своя вид — посочи винаги мъдрият Талес.

— Но все още е жива, нали? — заяви твърдо Аристотел. — Ако беше човек, можехме да потърсим начин да я съхраним, дори да я клонираме.

— Само че тя не е човек — отряза безцеремонно Талес.

— Да, но принципът е същият — не се предаваше Атина. — Очевидец, мила, струва ми се, че Аристотел е прав. Един ден хората ще дойдат тук. Бихме могли да помогнем на теб и твоята раса да просъществувате дотогава. Ако се съгласиш, разбира се.

Подобна възможност внесе смут в душата на Очевидец.

— Защо хората ще идват тук?

— За да открият и други като себе си.

— Защо?

— За да ги спасят — рече Атина.

— И после какво? Ами ако се натъкнат пак на Първородните?

— Тогава — обади се мрачно Аристотел — ще спасят и тях.

— Не се предавай, Очевидец — замоли я Атина. — Присъедини се към нас.

Очевидец се замисли. Ледът на замръзващия океан започна да я сковава, изгаряше плътта й. Но искрата на неподчинението продължаваше да пламти дълбоко в нея.

И тя попита:

— Откъде ще започнем?