Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Двадесет и седма глава

Беше късен следобед и светлината вече бе сивкава и неясна в кабинета на лятната къща на Балиндарох, където Джърл Шанара разглеждаше картите, разгърнати на масата пред него. Дъждът навън продължаваше. Пораждаше чувството, че не е спирал да вали от седмици, макар че кралят на елфите добре знаеше, че не е така и това усещане е рожба най-вече на сегашното състояние на духа му. Просто му се струваше, че всеки път, щом погледне навън, все вали. А днешният дъжд беше по-силен от обикновено. Носеше го западният вятър, който шибаше клоните на дърветата и разпиляваше листата им като ивици от накъсана хартия.

Джърл вдигна поглед от картите и въздъхна. Можеше да намери някакво утешение във факта, че лошото време ще затрудни повече маневрирането на армията на Господаря на Магията, отколкото неговата. А освен това, войската на чудовището беше много по-тромава — огромен, извиващ се звяр, обременен с товари и обсадни машини. Тя можеше да изминава най-много по дванадесет мили на ден, и то при добро време. Северняците бяха стигнали Стрелехайм преди три дни и го бяха прекосили само до поречието на Мирмидон. Това означаваше, че имат поне два дни път до Рен. Елфите, от друга страна, вече бяха заели позиции. Предупредени от съгледвачите, вече от повече от седмица знаеха, че Северната армия приближава към тях, така че имаха достатъчно време да се подготвят. Още щом присъствието на врага бе засечено, елфите се досетиха какъв ще е подходът им за завладяването на Арборлон. Най-лесният и пряк път към западната земя беше през Рен. Голяма армия трудно щеше да мине през който и да е друг път, затова щеше да им се наложи да атакуват столицата на елфите откъм най-добре укрепените й позиции. От север, запад и юг Арборлон бе защитен от планини, скали и Пеещия ручей. Единствено от изток нямаше естествена защита. Най-стратегическата позиция за защитниците беше долината Рен. Ако не успееха да я удържат, пътят към Арборлон щеше да остане отворен.

От картите можеше да се разбере само толкова. Джърл ги съзерцаваше повече от час, но не можа да научи нищо ново. Елфите трябваше да удържат Рен срещу евентуална атака на Северната армия или бяха загубени. Средно положение нямаше. Нито пък си струваше да се обмисля вторична защитна линия. За него, като командващ на елфическите войски, всичко това правеше избора съвсем ясен. Оставаше само да се определи тактиката. Елфите щяха да защитават Рен, но как точно? Колко дълги трябваше да са позициите им, за да забавят първоначалната атака? Колко пъти щяха да могат да ги отблъснат? Какви защитни мерки трябваше да предприемат срещу заобиколен удар от по-малка сила, която можеше да проникне през гората? Какъв трябваше да бъде бойният им ред, та да устоят на пет пъти по-многобройна войска и на обсадните машини, които северняците бяха събрали по пътя си на запад?

Картите не предлагаха отговор на никой от тези въпроси, но като ги разглеждаше, той по-лесно съобразяваше от какво ще има нужда.

Джърл отново се загледа през прозореца, към дъжда. Прейа щеше да се върне скоро и щяха да вечерят за последно, преди да потеглят към Рен. По-голямата част от армията се беше установила в долината. Върховният съвет бе обявил извънредно положение и новокоронованият крал беше поел изцяло властта. Сега тя беше абсолютна и не подлежеше на оспорване. Коронацията се бе провела преди две седмици. Той се ожени за Прейа и осинови сирачетата Балиндарох. Щом формалностите по заемането на трона бяха уредени, Джърл веднага обърна вниманието си към Върховния съвет. Врий Иридън беше назначен за Първи министър, а Прейа стана пълноправен член. Надигна се леко недоволство, но не и съпротива. Той беше поискал разрешение да мобилизира елфическата армия и да я изпрати на изток в подкрепа на джуджетата. Това породи по-силни възражения, но преди да се стигне до вземане на решение, пристигна вестта, че Северната армия се приближава към Стрелехайм и няма да има нужда елфите да се отправят на поход накъдето и да било.

Джърл поклати глава, докато си припомняше всичко това. Не знаеше какво бе станало с джуджетата. Никой не знаеше. Беше разпратил ездачи на изток, за да разберат дали армията им е била разбита, както гласеше мълвата, но те се върнаха, без да са разбрали нещо конкретно. Не му оставаше друго, освен да реши, че джуджетата не са в състояние да им помогнат и трябва да се справят сами.

Той отново поклати угрижен глава. Елфите бяха останали без съюзници, без магия, без друиди и без някакъв реален шанс да победят в тази война — въпреки всякакви видения, пророчества и смели надежди.

Пак сведе поглед към картите, като внимателно оглеждаше топографията на Рен и околностите, сякаш разрешението на проблема лежеше там и той някак го беше пропуснал. Не беше много далеч времето, когато не би си позволил да направи толкова откровена оценка на ситуацията. Тогава не би признал, че може да загуби битка срещу по-силен враг. Колко много се беше променил. Беше загубил Тей Трифънйъд и целия кралски род, малко оставаше да загуби и Прейа, стана крал на елфите при съвсем не идеални обстоятелства. Всичко това го бе накарало да проумее, че преценката му за самия него е някак несъвършена и сега гледаше на нещата с други очи. Не че беше изгубил храбростта си, просто разсъждаваше трезво. Може би това означава да пораснеш, помисли си той. Това беше ритуалът, който трябва да преминеш, за да оставиш юношеството зад гърба си.

Усети, че разглежда белезите по ръцете си. Самите те приличаха на малки карти, които бележеха пътя на живота му. Войн по рождение, сега крал на елфите, той беше изминал много път за кратко време и белезите разказваха по-красноречиво от всякакви думи за цената, която беше платил за своето пътуване. Колко ли още белези щеше да получи от битката си с Господаря на Магията? Беше ли достатъчно силен за този сблъсък? Беше ли достатъчно силен, за да оцелее? В тази битка щеше да се реши не само неговата съдба, но и съдбата на целия му народ. Колко силен трябваше да бъде за това?

Вратите към терасата се отвориха с трясък и се удариха в стената от силата на вятъра, а завесите им се развяха силно. Джърл посегна към меча си, когато две увити в черни роби фигури, прогизнали от дъжда, решително нахлуха в стаята. Картите се разпиляха по пода, фенерите примигнаха и изгаснаха.

— Не вади меча, кралю на елфите — нареди единият от натрапниците, а втората, по-дребна фигура, се обърна да затвори вратите след тях, като възпря вятъра и дъжда.

В стаята отново стана тихо. От новодошлите се стичаше вода, която образуваше локвички по каменния под. Кралят се приведе предпазливо, мечът му бе наполовина изваден от ножницата, високата му фигура бе присвита и готова за реакция.

— Кои сте вие? — извика той.

По-високият от двамата отметна качулката и откри лицето си на сивата, несигурна светлина. Джърл Шанара си пое дълбоко дъх. Това беше друидът Бремен.

— Вече се бях отказал да те чакам — шепнешком му каза той, отдал се на емоциите. — Всички се бяхме отказали.

Старецът се усмихна с горчивина.

— Имали сте причина за това. Отне ми много време да стигна до теб, почти толкова, колкото ми беше нужно да разбера, че ти си този, когото търся. — Посегна под прогизналата си роба и извади дълъг, тесен вързоп от тъмно платно. — Нося ти нещо.

Джърл Шанара кимна.

— Да, зная. — Той пъхна меча си отново в ножницата.

В очите на друида личеше изненада. Той погледна към спътника си.

— Аланон.

Момчето отметна качулката и откри лицето си. Тъмните му очи изгаряха краля на елфите, но гладкото му, ъгловато лице не изразяваше нищо.

— Свали наметалото си и чакай отвън до вратата. Помоли никой да не влиза, докато не свършим разговора. Кажи им, че кралят е наредил така.

Момчето кимна, смъкна наметалото от раменете си, сложи го на една закачалка, промъкна се през вратата и изчезна.

Бремен и Джърл Шанара останаха сами в кабинета, картите все още стояха разпилени по пода около тях. Те се вгледаха един в друг.

— Много време мина, Джърл.

Кралят въздъхна.

— Предполагам, че е така. Пет години? А може би повече?

— Достатъчно дълго, за да забравя чертите на лицето ти. Или просто си поостарял, като всички нас. — Усмивката се появи и бързо изчезна в настъпилия полумрак. — Кажи ми какво знаеш за моето идване.

Джърл изостави заплашителната поза. Гледаше как другият сваля наметалото си и го изтръсква изморено настрана.

— Казаха ми, че ще ми донесеш меч, изкован с магия, който аз ще трябва да нося в битката срещу Господаря на Магията. — Той се поколеба. — Вярно ли е? Наистина ли носиш такова оръжие?

Старецът кимна.

— Наистина. — Той взе вързопа и го сложи внимателно на масата. — Но не бях сигурен, че е предназначен за теб, докато не те видях готов да се хвърлиш върху мен, с полу извадено от ножницата оръжие. В този миг разбрах, че ти си онзи, за когото е предназначен мечът. Преди няколко седмици при Адския рог ми бе явено видение, в което ти държеше меча, но тогава не успях да те разпозная. Тей Трифънйъд каза ли ти за това?

— Каза ми. Но той също не знаеше, че мечът е предназначен за мен. Разбрах го от локата Врий Иридън. Той също е имал видение как държа меча — меч с вградена на дръжката емблема на ръка, издигнала горяща факла. Каза, че това е инсигнията на друидите.

— Локат ли? — Бремен поклати глава. — А аз си помислих, че сигурно Тей ти е…

— Не. Тей Трифънйъд е мъртъв, загина в Брейклайн преди няколко седмици. — Гласът на краля на елфите прозвуча припряно и рязко, изричаше бързо думите. — Аз бях с него. Тръгнахме да открием Черния камък на елфите, както ти беше заръчал. Намерихме го, но се натъкнахме на създанията на Господаря на Магията. Имаше и черепоносци. Тей знаеше, че сме обречени. Собствената му магия беше вече изчерпана в усилието да се сдобие с Черния камък, затова…

Думите измениха на краля и той почувства как от очите му бликват сълзи. Гърлото му се сви и той не можеше да продума.

— Използвал е Черният камък и той го е унищожил — довърши старецът толкова тихо, че едва се чу. — Макар че го предупредих. Макар че е знаел какво ще го сполети. — Той стисна силно старите си, изкривени ръце. — Защото така е трябвало. Защото не би могъл да постъпи иначе.

Стояха безмълвни един срещу друг, извърнали очи. След малко Джърл се наведе да вдигне разпръснатите карти, започна да ги събира и да ги нарежда отново на масата до платнения вързоп. Старецът го гледа известно време, после се наведе да му помогне. Когато свършиха, друидът взе ръцете на краля в своите.

— Съжалявам за загубата му, съжалявам повече, отколкото мога да ти опиша. Той беше добър приятел и на двама ни.

— Той ми спаси живота — изрече тихо Джърл, като не знаеше какво друго да каже и след минута размисъл, реши, че това всъщност е напълно достатъчно.

Бремен кимна.

— Притеснявах се за него — измърмори той, пусна ръцете на краля и отиде до един от столовете. — Може ли да седнем, докато разговаряме? Вървях през цялата нощ и целия ден, за да стигна до теб. Момчето ме придружаваше. То е оцеляло след атаката над Варфлийт. Северната армия е опустошила и избила всичко по пътя си. Господаря на Магията става нетърпелив.

Джърл Шанара седна срещу него. Когато стиснаха ръцете му, дланите на стареца приличаха на сухи листа. Сякаш го бе докоснала самата смърт. Споменът за допира им все още витаеше в съзнанието му.

— Какво се е случило с джуджетата? — попита той, в усилието си да отклони мислите си в друга посока. — Не успяхме да научим нищо за тях.

— Джуджетата устояха на инвазията толкова дълго, колкото можаха. Сведенията за случилото се след това доста се разминават. Зная за слуховете, но имам причина да вярвам, че те не са верни. Изпратих приятели да открият истината и да доведат джуджетата на помощ, ако са в състояние да го направят.

Кралят поклати глава, изглеждаше обезсърчен.

— Защо ще идват да ни подкрепят, щом ние не им помогнахме? Ние ги предадохме, Бремен.

— Имали сте причина.

— Вероятно. Но вече не съм толкова сигурен. Знаеш ли за смъртта на Куртан Балиндарох? И за смъртта на цялото му семейство?

— Казаха ми.

— Направихме каквото можахме. Тей и аз. Но Върховният съвет не искаше да предприеме нищо без крал, който да ги води. Затова се отказахме от усилията си да помогнем на джуджетата и тръгнахме да търсим Черния елфически камък. — Той замълча за миг. — Сега вече се съмнявам в мъдростта на избора ни.

Друидът се облегна назад, а тъмните му очи искряха.

— Черният камък у теб ли е?

Кралят кимна.

— Скрит е на сигурно място и чака пристигането ти. Не исках да си имам повече работа с него. Видях какво може да направи. Разбрах колко е опасен. Единственото, което ми носи някакво успокоение в цялата тази история, е, че Камъкът може да ни помогне да унищожим Господаря на Магията и неговите изчадия.

Бремен поклати глава.

— Не, Джърл. Черният камък няма да послужи за тази цел.

Думите бяха резки и смразяващи. Кръвта нахлу в лицето на краля, гърлото му се сви от гняв.

— Искаш да ми кажеш, че Тей е умрял за нищо? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не се ядосвай на мен. Не аз определям правилата в тази игра. Аз също съм пионка в ръцете на съдбата. Черният камък на елфите не е оръжие, което може да унищожи Господаря на Магията. Знам, че ти е трудно да повярваш, но е така. Той е мощно оръжие, но покварява онези, които го използват. Заразява ги със същата мощ, която искат да победят. Господаря на Магията е толкова пропит със зло, че всеки опит да се обърне срещу него Черния камък ще доведе до унищожаването на приносителя му.

— Тогава защо рискувахме толкова много, за да го намерим? — Кралят беше станал морав от гняв.

Думите на стареца прозвучаха кротко и убедително.

— Защото не можехме да позволим той да попадне в ръцете на Брона. Тогава Камъкът щеше да се превърне в оръжие, пред което нямаше да можем да устоим. И защото, кралю на елфите, той ни е нужен за нещо още по-важно. Когато всичко това свърши и Господаря на Магията вече го няма, Камъкът ще позволи на друидите да помагат на Земите, дори след моята смърт. Чрез него магията и знанието на друидите ще оцелеят.

Кралят се взираше безмълвно в него, все още неразбиращ. Тихо почукване на вратата отвлече вниманието им. Джърл примигна, после извика ядно:

— Кой е?

Вратата се отвори и влезе Прейа Старли. Тя не изглеждаше никак смутена, че ги е прекъснала. Хвърли поглед към Бремен, после към Джърл.

— Бих искала да отведа момчето при Дворцовата стража, за да се нахрани и да си почине. Изтощено е. Не е нужно да пази повече. Аз ще се погрижа никой да не ви безпокои. — Тя отново извърна очи към Бремен. — Добре дошъл в Арборлон.

Старецът стана и леко се поклони.

— Милейди Прейа.

Тя се усмихна в отговор.

— Не, за теб съм само Прейа. — После лицето й леко помръкна. — Значи знаеш какво се случи?

— Че Джърл е крал, а ти негова кралица? Първо това научих, щом влязох в града. Всички говорят за вас. Вие двамата сте благословени, Прейа. Ще бъдете опора един за друг и за своя народ. Тази новина ме направи щастлив.

Очите й грейнаха.

— Много си любезен. Надявам се, че ти ще бъдеш наша опора в това, което предстои. Сега моля да ме извиниш. Ще взема момчето с мен. Не се тревожи за него. Вече станахме приятели.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Бремен отново се обърна към краля.

— Голям късмет имаш с нея — каза тихо той. — Надявам се, осъзнаваш това.

Джърл Шанара се беше замислил за друго време, не тъй далече в миналото, когато бе изправен пред възможността да я изгуби. Все още го преследваше мисълта, че толкова е грешил в отношението си към нея. Тей и Прейа, най-близките му хора на света: беше разбирал и двамата погрешно, не бе успял да ги опознае така, както трябваше, и бе получил урок по начин, който не можеше да забрави.

В стаята отново стана тихо, здрачът изпълни ъглите със сенки, чуваше се дъждът навън. Кралят се изправи и отново запали лампите, които вятърът беше изгасил. Мракът се разпръсна. Старецът го гледаше, без да говори, и чакаше.

Джърл седна отново, някак неловко. Челото му се набразди, щом срещна острия поглед на Бремен.

— Точно си мислех колко е важно да не приемаме нищо за даденост. Трябваше да имам това предвид в историята с Черния камък. Но ми беше невъзможно да понеса смъртта на Тей, без да мисля, че той е загинал за добра кауза. Погрешно предположих, че целта е унищожаването на Господаря на Магията. Трудно ми е да приема, че е загинал в името на нещо друго.

— Трудно е да приемем, че изобщо е мъртъв — каза тихо Бремен. — Но той жертва живота си за кауза, която, макар да не е свързана с унищожаването на Господаря на Магията, е не по-малко важна или значима само защото ти си смятал, че Камъкът има друго предназначение. Тей щеше да разбере това, ако беше тук. Като крал, ти също трябва да го сториш.

Усмивката на Джърл беше сардонична и изпълнена с болка.

— Все още съм нов в този занаят. Не съм искал да ставам крал.

— В това няма нищо лошо — сви рамене друидът. — Амбицията не е от онези черти на характера, които биха ти помогнали в борбата срещу Брона.

— А какво ще ми помогне тогава? Разкажи ми за меча. — Нетърпението на краля надделя над гнева и обезсърчението му: — Северната армия настъпва срещу нас. На два дни път от Рен са. Трябва да ги задържим там или сме загубени. Но за да имаме някакъв реален шанс, трябва да разполагам с оръжие, срещу което Господаря на Магията няма да може да устои. Ти казваш, че ми носиш такова. Каква е тайната му? Какво може да прави?

И той зачака и се взря в друида с пламнало лице. Бремен не помръдна, задържайки погледа му, не каза нищо. После стана, отиде до масата с картите, взе платнения вързоп и го подаде на краля.

— Сега това е твое. Отвори го.

Джърл Шанара го послуша, развърза вървите и започна внимателно да развива платното. Когато приключи, държеше в ръце меч в ножница. Оръжието беше необикновено дълго и голямо, но леко и съвършено изваяно. В края на дръжката имаше изображение на ръка, държаща горяща факла. Кралят измъкна острието от ножницата, удивявайки се на гладката му, превъзходна повърхност, на усещането, което предизвикваше — сякаш наистина бе направено за него. Изучава го мълчаливо известно време. Пламъкът от факлата пълзеше нагоре към върха на острието и в сумрака на кабинета, той почти успя да си представи, че изображението сияе със собствена светлина. Вдигна меча пред себе си, пробвайки тежестта и баланса му. Металът проблясваше на светлината на; лампите, жив и търсещ.

Кралят погледна към Бремен и бавно кимна.

— Това е удивително оръжие — каза той тихо.

— Той е нещо повече от това, което си мислиш, Джърл, и същевременно много по-малко — отговори старецът бързо. — Затова слушай внимателно какво ще ти кажа. Тази информация е предназначена само за теб. Можеш да я споделиш единствено с Прейа, и то ако сметнеш, че се налага. От това може да зависи много. Трябва да имам думата ти.

Кралят се поколеба, погледна към меча и кимна.

— Имаш я.

Друидът се приближи много близо до него и сниши глас.

— С приемането на този меч, той става твой. Но трябва да знаеш неговата история и предназначението му, за да ти послужи добре. Ще започна с историята му. — Той замълча за миг, подбирайки внимателно думите си. — Мечът беше изкован от най-изкусния ковач в Южната земя, по формула, запазена от стария свят. Закален е с огън и магия. Изработен е от сплав, която го прави едновременно здрав и лек. Той няма да се счупи в битка, без значение дали е изправен пред метал или заклинание. Ще издържи на всяко изпитание. Наситен е с друидска магия. В метала му е вградена цялата мощ на всички съществували някога друиди — на всички преминали някога през Паранор. След като беше изкован, аз го занесох при Адския рог и призовах духовете от отвъдното. Те се появиха, преминаха пред мен един по един и докоснаха острието. По време на създаването му в дръжката му беше вграден Ейлт Друин, медальонът на канцеларията на Върховните друиди, символът на тяхната мощ. Ти сам го видя. Ръка, държаща горяща факла. Духовете на мъртвите се явиха заради него, за да го наситят с последното, останало от земната им мощ, с всичко, което бяха успели да отнесат със себе си в смъртта.

— Сега стигаме до предназначението на меча. Той е съвършено изработено оръжие с невероятна сила и издръжливост — но това само по себе си не е достатъчно да го направи способно да унищожи Господаря на Магията. Мечът не е предназначен да бъде използван като останалите оръжия. Не че не може, даже сигурно ще се наложи. Но той не беше изкован само заради остротата му и здравината на метала, а заради силата на магията, която почива в него. А точно тази магия, кралю на елфите, ще допринесе за победата ти, когато се изправиш срещу изчадието Брона.

Той си пое дълбоко дъх, като че се бе изморил да говори. На слабата светлина по набразденото му лице личеше умора и болка.

— Силата на този меч, Джърл, е истината. Чисто и просто истината. Цялата и неопетнена истина. Истината, оголена от всички измами, лъжи и фалшиви фасади, за да може онзи, към когото е насочена магията на меча да бъде разкрит изцяло. Това е мощно оръжие, срещу което Брона няма да може да устои, защото той е обвит със същите тези лъжи, притворство и фалш и точно те изграждат плътта на неговата мощ. Той оцелява, като пази истината за себе си дълбоко скрита. Принуди го да се изправи срещу нея, и ще бъде обречен.

— Аз не разбрах тайната на меча, когато ми бе разкрита при Адския рог. Как може истината да бъде толкова силна, че да унищожи толкова чудовищно същество, като Господаря на Магията? Къде е друидската магия във всичко това? Но след време започнах да разбирам. Думите „Ейлт Друин“ буквално означават „Сила чрез истина“. Това беше кредото на друидите в зората на тяхното съществуване, целта, която си поставиха, щом се събраха в Паранор, и мисията им сред расите от времето на Първия съвет насам. Да дарят на човешкия род истината. Истината, която носи знание и разбиране. Истината, която ще подпомогне прогреса. Истината, която ще донесе надежда. Така друидите можеха да допринесат за възстановяването на расите.

Тъмните очи примигнаха, зареяни някъде далеч и изморени.

— В това острие е въплътено всичко, което са били приживе, и ти трябва да намериш начин да използваш техния завет за твоята цел. Няма да е лесно. Не е така просто, колкото изглежда на пръв поглед. Ще носиш меча в битката срещу Господаря на Магията. Ще го притиснеш до стената. Ще го докоснеш с оръжието и неговата магия ще го унищожи. Всичко това ще стане само ако твоята решителност, твоят дух и твоето сърце са по-силни от неговите.

Кралят на елфите тръсна глава.

— И как ще постигна всичко това? Дори и да приема думите ти, аз не зная все още дали съм — не, трудно е да се мисли така — дали бих могъл да стана по-силен от създание, което може да унищожи дори теб?

Старецът посегна към ръката му, която държеше меча, и я вдигна така, че острието да остане между тях.

— Като начало обърни силата на меча към себе си!

В очите на краля блесна страх и те просветнаха остро на светлината.

— Срещу себе си? Друидска магия?

— Послушай ме, Джърл — придума го Бремен, като стисна ръката си така, че десницата, която държеше меча да не се отпусне надолу. Оръжието сега приличаше на сребърна нишка, която ги свързваше, ярка и искряща. — Онова, което се иска от теб, не е никак лесно — вече те предупредих. Но е възможно. Ти трябва да обърнеш силата на меча срещу себе си. Трябва да позволиш на магията да те изпълни и да ти разкрие истините в собствения ти живот. Трябва да ги оголиш, да ги оставиш такива, каквито са, да се изправиш срещу тях. Някои ще бъдат жестоки. Ще ти е трудно да ги приемеш. Ние сме същества, постоянно променящи себе си и живота си, за да надживеем грешките си и провалите, на които сме изложени. В много отношения това ни прави уязвими за същество като Брона. Но ако ти устоиш на самопреценката, която изисква меча, ще излезеш от това преживяване по-силен от своя враг и ще го унищожиш. Защото, кралю на елфите, той не може да допусне такъв разобличителен поглед към своя живот, тъй като отвъд лъжите, полуистините и заблудите, е нищо!

Настъпи дълга тишина, докато двамата стояха един срещу друг, разменящи преценяващи погледи.

— Истината — промълви кралят на елфите накрая, гласът му беше толкова тих, че друидът едва го чуваше. — Тя е толкова крехко оръжие.

— Не — отвърна веднага старецът. — Истината никога не е крехка. Тя е най-мощното оръжие от всички.

— Наистина ли? Аз съм боец, войн. Оръжията са това, което познавам — оръжия от метал, носени от силен мъж. А ти казваш, че нищо от това няма да ми послужи, че не мога да разчитам на него. Казваш, че трябва да се превърна в нещо, което никога не съм бил. — Той бавно поклати глава. — Не зная дали ще мога да го направя.

Старецът го пусна и мечът се изплъзна между тях. Сухите пергаментови ръце легнаха на мощните плещи на краля и ги стиснаха. В това старо тяло се криеше неочаквана сила. В очите му имаше сурова решителност.

— Трябва да помниш кой си — прошепна друидът. — Трябва да помниш как си го постигнал. Ти никога не си отхвърлял предизвикателствата. Никога не си бягал от отговорност. Никога не си се страхувал. Надмогнал си онова, което би убило почти всеки. Това е твоята история. Тя е онова, което си.

Ръцете му стиснаха по-силно.

— Ти си надарен с огромна смелост, Джърл. Имаш храбро сърце. Но придаваш твърде голяма важност на смъртта на Тей и недостатъчна на собствения си живот. Не, не се ядосвай. Това не е критика към Тей, нито омаловажаване на неговата загуба. Това е просто коментар на нуждата да запомниш, че винаги живите са от значение. Винаги. Дай на живота си оценката, която заслужава, кралю на елфите. Бъди силен по начина, който се иска от теб. Не отхвърляй шанса, който имаш пред Господаря на Магията, само защото оръжието, дадено ти за тази битка, ти е непознато. То е непознато и за него. Той познава мечове, сътворени от човека. Ще очаква твоят да е поредното такова оръжие. Изненадай го. Дай му да вкуси друг вид метал.

Джърл Шанара се отдръпна, поклати глава и погледна със съмнение към меча.

— Знам, че е най-добре да се отнасяш с недоверие към онова, което ти е трудно да приемеш — каза той, като спря пред прозореца и се загледа в дъжда. — Трудно е. Изисква твърде много от мен. — Той сви устни. — Защо аз бях избран за това? Не мога да разбера. Толкова други щяха да са по-подходящи за подобно оръжие. Аз разбирам от стомана и груба сила. Подобно… подобно изкусно умение е твърде сложно за мен. Аз приемам истината като оръжие само в съветите и политиката. Струва ми се безполезна на бойното поле.

Той се обърна към друида.

— Бих се изправил пред Господаря на Магията без всякакво колебание, ако можех да приема този меч за обикновено острие от метал, изковано от майстор ковач. Щях да го приема като оръжие без всякакви уговорки, ако можех да го използвам просто като меч. — Силна болка пулсираше в сините му очи. — Но това? Не съм аз човекът, Бремен.

Друидът кимна бавно, не толкова в знак на протест, колкото с разбиране.

— Но ние имаме само теб, Джърл. Не можем да знаем защо ти си избраният. Може би защото ти е било съдено да станеш крал на елфите. Или по причини, които не можем да разберем. Мъртвите знаят повече от нас. Може би те са могли да ни кажат, но не са пожелали. Трябва да приемем това и да продължим. Ти си онзи, който ще носи меча в битка. Това е предопределено. Няма друг избор. Трябва да дадеш най-доброто от себе си.

Гласът му заглъхна до шепот. Навън дъждът продължаваше да се сипе в тиха, неспирна каденца, като обгръщаше гората в сребристо, блещукащо сияние. Здрачът вече беше паднал и денят се бе оттеглил на запад заедно със слънцето. Арборлон беше тих и влажен под заслона на гората, град, който бавно се измъква от оковите на кошмара. В кабинета беше тихо, тиха беше и лятната къща, сякаш в целия свят бяха останали само двамата мъже, застанали един срещу друг в светлината на свещите.

— Защо не искаш никой да узнае за тази тайна освен мен? — попита тихо Джърл.

Старецът се усмихна тъжно и отвърна:

— Ти самият можеш да си отговориш на този въпрос, ако поискаш, кралю на елфите. Никой не трябва да знае, защото никой не би повярвал. Ако твоите съмнения относно възможностите на меча са толкова големи, помисли си какви биха били съмненията на твоите хора. Дори може би и на Прейа. Силата на меча е в истината. Кой би повярвал, че такова просто нещо може да вземе надмощие над Господаря на Магията.

Кой наистина, помисли си кралят.

— Ти сам го каза. Мечът е оръжие в битка. — Усмивката се превърна в изнурена въздишка. — Нека елфите вярват, че е така. Покажи им меча, който носиш, завещаното за теб оръжие и им кажи само, че той ще им служи добре. Те нямат нужда от нищо повече.

Джърл кимна мълчаливо. Да, помисли си той, нямат нужда. Вярата е най-силна, когато не е усложнена от основания.

И в този тъжен момент на отчаяние, на колебания и страх, на неохотно примирение с договор, който нито можеше да приеме, нито да отхвърли, той закопня и за него да стане толкова лесно да повярва.

Двадесет и осма глава

В ранния следобед на следващия ден Джърл се приближаваше към долината Рен и сблъсъка, който съдбата му беше отредила. Потегли на път малко след зазоряване в компанията на Прейа, Бремен, няколко от съветниците и офицерите си. С тях пътуваха и три групи елфи-преследвачи — два отряда пехотинци и един ездачи. Четири дружини бяха заели позиции в долината и още две щяха да ги последват на другия ден. В тила бяха останали членовете на елфическия Върховен съвет под водачеството на Първия министър Врий Иридън, три дружини в резерв, гражданите на столицата и бежанци от цялата страна, уплашени от предстоящата битка. В тила останаха и всички спорове и дебати относно посоката на действие и политическата мъдрост. Шансовете и времето им беше оскъдно, а това как щяха да се възползват от тях се определяше най-вече от армията, която приближаваше. Кралят на елфите не каза на никого за разговора си с друида. Реши да не прави публично изявление относно меча, който му бе поверен. Сподели за него единствено с Прейа, и то само, че това е оръжие, срещу което Господаря на Магията не може да устои. Стомахът му се преобърна, а лицето му пламна при тези думи, защото неговата собствена вяра бе съвсем крехка. Той се суетеше като куче около кокала си с мисълта, че истината би могла да бъде оръжие в битка. Докато яздеше на изток, превърташе безкрайно разговора със стареца в ума си. Беше потънал така дълбоко в мислите си, че на няколко пъти не отговори на въпросите на Прейа, която яздеше до него. Джърл беше в пълно въоръжение, готов за битка. Препасан на гърба му, мечът беше толкова лек в сравнение с металната ризница, сякаш беше от хартия. По време на пътуването кралят често мислеше за усещането от оръжието, за тежестта му — толкова ефимерна, както и за странното му предназначение. Все още не можеше да се хване за това като за реална възможност, нито да го приеме за действителност. Така бе устроен умът му. Реално беше онова, което можеше да види или пипне. Всичко останало бяха просто думи.

Не разкри тези си съмнения пред Бремен. Запази усмивката на лицето си, когато старецът се приближи. Изглеждаше уверен, правеше го не само заради себе си, но и заради народа си. Армията щеше да изгуби доверие в него. Ако кралят изглежда сигурен в себе си, и те ще бъдат такива. Той знаеше, че битки се печелят и само с това. Тази армия, както и цялата нация сега бяха под негово командване — за добро или за зло. Онова, което ги очакваше, щеше да бъде за тях невиждано досега изпитание. И затова той възнамеряваше да изиграе ролята си.

— Не си продумвал от часове — обади се Прейа, като изчака да я погледне, преди да му заговори, за да се увери, че я чува.

— Така ли? — отвърна той. Почти се изненада да я види до себе си, толкова беше погълнат от вътрешния си дебат. Тя яздеше жилав бял кон на сиви петна, наречен Въглен. Въпросът за нейното идване изобщо не беше повдиган, разбира се. Осиновените им деца бяха останали в тила под чужди грижи. Подобно на Джърл, и Прейа беше родена за битки.

— Нещо те тревожи — обяви тя, задържайки погледа му. — Защо не ми кажеш какво е?

Защо наистина? Той се усмихна напук на себе си. Тя го познаваше твърде добре, за да я заблуди. Но все пак още не можеше да говори за съмненията си. Защото имаше нещо, което трябваше да разреши сам. И никой не бе способен да му помогне в това. Не можеше да й каже сега, не и преди да е намерил твърда почва под краката си.

— Не ми стигат думите да го обясня — каза накрая той. — Все още го обмислям. Потърпи малко.

— Може би ще помогне, ако се опиташ да го обясниш на мен.

Той кимна. Погледът му проникна през красотата на лицето й и интелигентните, ясни канелени очи до топлината и грижата в душата й. Усещането му към нея се беше променило през последните дни. Дистанцията, която винаги бе пазил помежду им, изчезна. Сега бяха така неразривно свързани, че беше убеден, че каквото и да се случи с единия от тях, то ще сполети и другия, дори и да беше самата смърт.

— Дай ми малко време — помоли той нежно. — И тогава ще поговорим.

Тя посегна към ръката му, задържа я за миг и каза:

— Обичам те.

Следобед навлязоха в Рен, а той все още не беше казал какво го тревожи и тя продължаваше да чака. Денят беше ясен и топъл, във въздуха се усещаше сладката миризма на влажни листа и треви, гората около тях беше избуяла от излелите се през последните две седмици дъждове. Облаците окончателно се бяха разнесли, но земята бе все още мека и пътят, по който яздеха елфите, бе мочурлив. През целия ден идваха съобщения от по-голямата част на армията, която вече бе устроила защитната си линия в началото на долината. Северняците продължаваха да се приближават бавно през Стрелехайм от север и от юг. Подразделенията им се движеха с различна скорост, в зависимост от големината и подвижността си — пешаци, ездачи и обоз. Армията на Господаря на Магията беше огромна и нарастваше все повече. Тя вече бе изпълнила началото на долината докъдето поглед стигаше. Врагът превъзхождаше елфите в съотношение поне четири към едно и разликата щеше да нараства с пристигането на следващите военни части. Вестоносците съобщаваха новините с умерен, спокоен тон, внимателно избягвайки емоциите, но Джърл Шанара се бе научил да разчита скритото в малките нюанси на интонацията и паузите и успя да долови наченките на страха.

Знаеше, че трябва да стори нещо, за да го възпре. И трябваше да го стори бързо.

Изгледите бяха доста мрачни. Конници бяха изпратени на изток при джуджетата, за да молят за помощ, но изходите от долината бяха блокирани от патрули на северняците. Щяха да минат дни, преди пратениците да успеят да си пробият път през тях. Междувременно елфите бяха съвсем сами. Нямаше кой да им се притече на помощ. Тролите бяха покорени, армиите им служеха на Господаря на Магията. Гномите си бяха дезорганизирани и в най-добрите времена и не питаеха никаква любов към елфите, така или иначе. Хората се бяха оттеглили в изолираните си градове-държави и не притежаваха никаква организирана бойна сила. Оставаха само джуджетата, ако бяха оцелели. Все още нямаше никаква вест дали Рейбър и армията му са се спасили от нападението на северняците.

Така че сериозни основания за страх имаше, мислеше си Джърл, докато излизаше от гората към западния вход на Рен, заедно със своите спътници, съветници и три бойни дружини. Основания имаше, но в този случай не биваше да се позволява на основанията да надделеят.

Какво трябваше да направи, за да ги преодолее?

Бремен, който яздеше няколко ярда по-назад заедно с Аланон, сред кралските съветници и офицерите на елфическата армия, се главоболеше със същия въпрос. Но не страхът на елфите го тревожеше, а страхът на техния крал. Защото, макар че Джърл Шанара никога нямаше да го признае, дори и да го осъзнаваше, той беше изплашен. Страхът му не беше очевиден, дори за него, но въпреки всичко беше там. Неуловимо и коварно пропълзяваше в ъгълчетата на съзнанието му и чакаше своя шанс. Бремен го беше усетил предния ден, когато му разкри каква е мощта на меча. Страхът беше там — току под повърхността на погледа му, в дълбините на неговото объркване и несигурност, там, където щеше бързо да нарасне и накрая да доведе до гибелта му. Въпреки усилията на стареца и увереността му в способностите на талисмана, кралят не му повярва. Искаше, но не можа. Щеше да се опита да намери начин, разбира се, но нямаше гаранция, че ще успее. А това бе нещо, което Бремен не беше обмислил на фона на всичко случило се. Сега трябваше да го стори. Трябваше да оправи нещата.

Той язди цял ден, като наблюдаваше краля, изучаваше резките очертания на челюстта и врата му, неубедителните усмивки и привидната му увереност. Войната, която се водеше в душата на Джърл, бе очевидна. Той се бореше да приеме казаното, но не успяваше. Беше смел и решителен, затова щеше да влезе в битката с меча и да се изправи пред Господаря на Магията, както се очакваше от него. Но тогава липсата му на вяра щеше да излезе на повърхността, съмненията щяха да го предадат и той щеше да умре. Това беше ужасна неизбежност. Имаше нужда от друг, по-силен глас от неговия. Бремен си пожела Тей Трифънйъд да бе все още жив. Той беше много близък с Джърл Шанара и щеше да открие начин да стигне до него, да го убеди, да разчупи неверието и съмненията му. Тей щеше да застане заедно с краля срещу Господаря на Магията, точно както и Бремен възнамеряваше да постъпи. Но нямаше да е същото.

Само че Тей си беше отишъл, затова гласът и нужната сила трябваше да дойде от някой друг.

А трябваше да мисли и за Аланон. От време на време старецът хвърляше поглед към момчето. То все още беше резервирано, но вече не отказваше да говори. Донякъде Прейа Старли имаше заслуга за това. Момчето беше запленено от нея и слушаше съветите й. След време започна да се отпуска. Узнаха, че всички от семейството му били избити при нахлуването на Северната армия. Успяло да избяга, защото било на друго място в началото на атаката и се скрило по време на разгара й. Станало свидетел на изумителни зверства, но не искаше се впуска в подробности. Бремен не настоя. Достатъчно беше, че детето бе оцеляло.

Но не можеше да пропъди мисълта за видението на Галафил. Какво значеше то — той, застанал заедно с момчето на ръба на Адския рог в присъствието на сянката на Галафил, ярките, неспокойни призрачни силуети на мъртвите, извиващи се над водния въртоп; мракът, изпълнен с крясъци, а странните очи на детето — приковани в него, взрени. Взрени в какво? Друидът не можеше да разбере. А и първо на първо, какво правеше момчето там — в Долината на шистите, при водите на Адския рог, при призоваването на мъртвите, където не можеше да пристъпи никой, където смееше да отиде само той?

Това видение го преследваше. Странно, но той се боеше за Аланон. Опитваше се да го защити. Откри, че се е привързал към момчето по начин, който не можеше да обясни. Може би защото и двамата бяха самотни. Нямаха семейство, народ, нито дом. Не принадлежаха на никое място. Като че ли бяха жертви на някаква изолация, това беше безспорно. Но тя беше по-скоро мисловна нагласа, отколкото житейски факт, и точно затова не подлежеше на промяна. Това, че Бремен беше друид, го отделяше от останалите по начин, който не можеше да превъзмогне, дори и да пожелаеше. Но момчето също беше дистанцирано от другите — отчасти заради явната му дарба да вниква в мислите на хората, талант, който малцина ценяха — и от друга страна заради изключително развитата му сетивност, която граничеше едва ли не с ясновидство. Странните очи бяха огледало на остър ум и интелигентност, но не разкриваха скритите му дарби. Той гледаше сякаш направо през теб и всъщност беше точно така. Способността на Аланон да разкрива хорската същност беше плашеща.

Какво трябваше да прави Бремен с това момче? Какво да стори? Това бе ден на дилеми и въпроси без отговори и старецът носеше тяхното дразнещо бреме със стоическо мълчание, докато продължаваше да язди на изток. Разрешението и на двете загадки, предположи той, щеше да дойде съвсем скоро.

Когато пристигнаха в долината Рен, Джърл Шанара остави спътниците си и заедно с Прейа тръгна да прегледа защитните позиции на войската и да обяви пристигането си на своите елфи-преследвачи. Навсякъде го приветстваха горещо. Усмихваше се, махаше с ръка и говореше на хората си, че всичко върви добре и не след дълго ще поднесат няколко изненади на северняците.

После препусна надолу през долината, за да огледа вражеския лагер. Този път си взе водач, тъй като из полето вече бяха заложени капани, много от тях новосъздадени, и той не искаше да попадне по погрешка в тях. Прейа остана с него, кралица, така близка на войните, както и самият крал. И двамата не продумваха, докато водачът ги превеждаше през затревените хълмчета, по широките възвишения и през ширналото се, изгоряло от слънцето поле, а после нагоре към скалите, които пазеха десния им фланг, до мястото, откъдето щеше да им се открие изглед към цялата долина. Там имаше малък лагер на съгледвачи и бързоходци, които стояха на стража. Той ги поздрави, после отиде до ръба на скалите, за да погледне.

Пред него се простираше кипящата маса на Северната армия, огромно тресавище от мъже, животни, каруци и бойни машини, обгърнати от прах и жега. Навсякъде настана суматоха, когато оръжията и запасите започнаха да се изваждат и разделят, а отделните отряди се отправиха да заемат позиции. Стенобойните машини бяха събрани и извлечени настрани. Армията се бе установила на по-малко от миля от източния край на долината, там, където можеха да видят всяко нападение и имаха пространство да се разгърнат. Джърл усещаше смущението на човека до себе си. Усещаше и мълчанието на Прейа и хладната й оценка на шансовете им. Тази армия, дошла да превземе родината им, беше огромна сила, която нямаше да отблъснат лесно.

Отне му доста време да я огледа добре, след този първи поглед. Видя къде са складирани запасите, съоръженията и оръжията. Преброи стенобойните машини и катапултите. Потърси с очи штандартите на отделните дружини, обединили се срещу него и направи груба сметка на броя на леката и тежката кавалерия и пешаците. Наблюдаваше приближаването на няколко кервана с провизии от север и юг, откъм Стрелехайм. Внимателно обмисли възможностите.

След това отново се качи на коня, препусна към другия край на долината и свика своите офицери и съветници на военен съвет.

Събраха се в палатка, опъната точно зад първите линии на елфическата защита, Дворцовата стража стоеше на пост около нея. Разбира се, Прейа беше там, както и Бремен. Киър Джоплин командваше кавалерията, а Ръстин Апт и Корморант Итруриън пехотата. Там бяха и капитаните Преккиън и Триуитън, съответно от Черните часови и Дворцовата стража. Присъстваше и едноокият Ам Банда, който ръководеше стрелците. Това бе ядрото на неговото командване, онези, на които най-много разчиташе, онези, които трябваше да убеди, че имат някакъв шанс пред настъпващата армия.

— Добре дошли, приятели — поздрави ги той и се изправи, спокоен и отпуснат, със свалена броня. Бяха се настанили на столове, наредени в широк кръг, за да може да вижда всички. — Ходих до другия край на долината и видях армията на врага. Мисля, че нашият курс на действие е ясен. Трябва да атакуваме.

Чу се възклицание на изненада и смайване. Разбира се, той го очакваше и извика над надигналата се гълчава:

— През нощта! Сега!

Ръстин Апт, възрастен и мощен мъж, тъй широкоплещест и як, че изглеждаше сякаш нищо не може го помръдне, скочи от стола си.

— Господарю, не! Атака? Не можеш…

— Спокойно, Ръстин. — Кралят го прекъсна с рязко движение. — Мога да правя всичко, когато и както трябва. Познавате ме добре. Сега ме чуйте за момент. Тази Северна армия е нищо в сравнение с нас, опили са се от самодоволството и безочието си, смятат, че са твърде многобройни, за да си прави някой шега с тях, и мислят, че сме се установили на сигурно зад защитната си линия. Но те стават все повече и повече, нашите елфи-преследвачи видяха това и са отчаяни. Не можем просто да седим и да не предприемаме нищо, докато те станат толкова много, че да ни погълнат на една хапка. Не можем да седим и да чакаме неизбежната атака. Трябва да пренесем битката при тях, сега, по нашите правила, в избрано от нас време, когато ние сме готови, а те — не.

— Всичко това е много добре — каза тихо Киър Джоплин. Той беше дребен и набит, с неспокойни, тъмни очи. — Но каква част от армията ще използваш при нападението? Мракът ще ни помогне, но конниците ще бъдат чути отдалеч, а пешаците ще бъдат разкъсани на парчета, преди да успеят да се оттеглят.

Чу се одобрителен шепот.

— Ти следваш моята посока на мислене. Но да предположим, че врагът не успее да ни открие? Да предположим, че станем невидими точно когато решат, че са ни пипнали? Ако атакуваме в пълна тишина, удар тук — удар там, и бъдем за тях само сенки, с които ще трябва да се сражават?

Настъпи тишина.

— И как ще го направиш? — попита накрая Джоплин.

— Ще ви кажа. Но първо искам да се съгласите с моя начин на мислене. Аз съм убеден, че трябва да направим нещо, дори само за да подобрим самочувствието на армията ни. Виждам, че то отслабва. Прав ли съм?

Отново тишина.

— Прав си — отвърна Джоплин.

— Киър, ти изтъкна какви опасности крие една евентуална атака. Сега искам да помислиш за възможните й преимущества. Ако успеем да ги извадим от равновесие, да ги разстроим, да ги изнервим, дори да ги нараним мъничко, ще спечелим и време и увереност. Седенето тук, в очакване, не ни носи нищо.

— Съгласен съм — каза бързо Корморант Итруриън. Той беше теснолик, кокалест тип, кален в битките по границите, бивш помощник на стария Апт. — От друга страна, едно поражение би било катастрофално. То може дори да предизвика по-ранна атака срещу нашата защита.

— А може и да грешиш, че не ни очакват — обади се и старият му ментор, отново скачайки на крака. — Не знаем какво се е случило с джуджетата. Изправени сме пред изпитана в битки армия и те може да знаят повече трикове от нас.

— А и сме твърде малко — добави смръщен Итруриън. — Господарю, това може да се окаже много опасна тактика.

Джърл кимаше на всеки нов коментар, като търпеливо чакаше да вземе думата, след като те излеят всичките си възражения. Погледна към Прейа, която го наблюдаваше внимателно, после към Бремен — неговото безизразно лице с нищо не издаваше мислите му. Гледаше поред лицата на присъстващите, опитвайки се да реши колко от тях може да са на негова страна. Прейа, разбира се. Но останалите, офицерите и самият Бремен… Те или още не бяха изградили мнението си, или вече бяха решили да му се противопоставят. Не искаше да им налага насила решението си, ако не пожелаеха да го подкрепят. Крал или не, все пак не можеше да си го позволи. Как да ги убеди тогава?

Възраженията най-сетне стихнаха. Джърл Шанара се изправи.

— Всички ние сме приятели — започна той. — Работим за една и съща кауза. Осъзнавам чудовищността на задачата, пред която сме изправени. Единствено ние стоим между Господаря на Магията и опустошението на Четирите земи. Вероятно сме единствената останала военна сила, която може да му се опълчи. Така че предпазливост е нужна, но трябва и да рискуваме. Няма победа без риск — не и тук, на това място и по това време, срещу този враг. Във всяка битка има известна доза риск. Не можем да пренебрегнем този факт. А това, което трябва да сторим, е да го направим възможно най-малък.

Той се приближи до Ръстин Апт и коленичи пред него. В суровия поглед на опитния войн се появи изумление.

— Ако ти покажа начин да атакуваме врага през нощта — начин с голям шанс за успех, при който на риск ще са изложени само малцина от нас? Който, ако успее, ще ги засегне толкова силно, че ще ни донесе както време, така и увереност?

Старецът изглеждаше несигурен.

— Можеш ли да го направиш? — изръмжа той.

— А ще застанеш ли до мен, ако мога? — настоя кралят, пренебрегвайки въпроса му. Озърна се наляво и надясно. — Всички вие?

Чуха се възгласи на съгласие. Той ги погледна в отговор, накара ги да срещнат очите му, да му покажат одобрението си. Кимна на всеки от тях, като ги привличаше към себе си с погледа и усмивката си, обвързваше ги с неизреченото им обещание, превръщаше ги в част от своя план.

— Тогава ме слушайте внимателно — прошепна той и им разказа какво смята да направи.

Атаката не се проведе през същата нощ, а на следващата. Целият ден протече в подготовка, в избор на мъжете, които щяха да участват в нея. Изпратиха Киър Джоплин и неговите конници на север, а Корморант Итруриън и преследвачите му — на юг. И двете дружини потеглиха по изгрев и се придържаха към прикритието на гората и хълмовете, за да стигнат до назначенията си незабелязано. Те бяха по необходимост малобройни, защото за мисията им най-важни бяха бързината и потайността. Всяка действаше по специфични инструкции. Координацията на различните елементи на нападението разчиташе на прецизния синхрон. Ако ударите не бъдеха проведени навреме и в точно определен ред, атаката нямаше да успее.

Джърл Шанара водеше централната група, която се състоеше от стрелци и Дворцовата стража. Там, накъдето се бяха запътили, битката щеше да е най-ожесточена, затова не можеше да позволи друг да заеме мястото му. Бремен беше вбесен. Той одобри плана, възхити се на куража и предприемчивостта на краля. Но сметна, че е лудост самият Джърл да води атаката.

— Помисли, кралю на елфите! Ако паднеш там, всичко ще бъде загубено, без значение какво си постигнал! — изложи той възражението си пред Джърл и Прейа, щом останалите се разотидоха. Тънката му коса и брада хвърчаха на всички посоки при гневните му жестове. — Не можеш да рискуваш собствения си живот в това! Трябва да останеш жив, за да се изправиш срещу Брона!

Бяха застанали близо един до друг, в сенките. Денят преваляше. Навън вече течеше подготовката за утрешния удар. Джърл Шанара бе спечелил своите офицери, а силата на аргументите и доводите му беше твърде голяма, за да му се опълчи някой. Беше твърде убедителен, за да остане нечут. Един по един те капитулираха — първо Джоплин, после останалите. Накрая бяха ентусиазирани от плана му не по-малко от самия него.

— Той е прав — каза Прейа. — Послушай го.

— Не, той греши — отвърна Джърл, гласът му беше тих, държанието му — спокойно. Силата на убеждението му остави и двамата безмълвни. — Кралят трябва да води, за да дава пример. Особено в ситуация като тази, когато се рискува толкова много. Не мога да накарам някой да стори нещо, което не бих направил сам. Армията ме гледа. Тези мъже знаят, че ще ги водя и няма да остана назад. Те не очакват да направя нещо друго и аз няма да ги разочаровам. Нямаше да отстъпи. Нито да направи компромис. Щеше да води, както беше казал, въпреки опасенията на друида. А Прейа, както винаги, беше на негова страна.

В полунощ те потеглиха в мрака, измъкнаха се от долината и прекосиха полето до вражеския лагер. Бяха само няколкостотин — Дворцовата стража и два пъти по толкова стрелци. Неколцина се промъкнаха напред, тихи като привидения и избиха часовите от Северната стража, които патрулираха около лагера. Скоро главната ударна сила беше вече на по-малко от петдесет метра от тях. Бяха приклекнали, с оръжия в ръце и чакаха.

Когато атаката започна, беше внезапна и безмилостна. Връхлетя от север, с Киър Джоплин. Той беше наредил на хората си да овържат с платно копитата на конете. Поведе двестата конници от Стрелехайм след залез. Когато бяха на стотина метра от северния периметър на лагера, те махнаха парчетата плат от копитата на конете и изчакаха до час след полунощ, после се качиха на седлата и препуснаха. Вече бяха връхлетели над северняците, когато бе обявена тревога. Удариха по последния пристигнал керван с провизии, който беше все още не разтоварен. Елфите грабнаха главни от тлеещите лагерни огньове и каруците лумнаха за миг. После хвърлиха огън и към обсадните машини и запалиха най-близката от тях. Към небето се заиздигаха пламъци, докато ездачите препускаха през лагера и изчезнаха отново в нощта. Те преминаха толкова бързо, че подготовката за ответния удар още течеше, когато започна новата атака.

Този път бяха хората на Корморант Итруриън от югозапад. Той изчака, докато видя пламъците от първата атака и тогава нападна. Неговите петстотин пешаци се вклиниха дълбоко в сектора на лагера, където бяха конете. Избиха конярите и освободиха животните, като ги подгониха надалеч в нощта. За няколко секунди се заформи яростен ръкопашен бой, но след това елфите извиха на запад, излязоха от периметъра на лагера и бързо изчезнаха в мрака на равнините.

Реакцията на северняците сега беше бърза, но объркана, защото атаката беше дошла като че от никъде. Огромни скални троли, с полу навлечени брони, но сграбчили бойните си брадви и пики, помитаха всичко по пътя си в желанието си да влязат в бой с нападателите. Но на север горяха обсадните машини и каруците с провизии, от юг конете се разбягаха, затова никой не беше сигурен къде да открие врага. Бремен, скрит в равнините по команда на Джърл, бе използвал магия, за да прикрие елфите и да създаде илюзията, че има нападатели и на места, където такива нямаше. Старецът можеше да поддържа всичко това само за кратко, но то беше достатъчно да обърка дори смъртоносните черепоносци.

В този момент ударната група на Джърл Шанара се присъедини към нападението. Прикривани и защитавани от Дворцовата стража, стрелците се строиха в редици срещу лагера на северняците. Изпънаха тетивите и изпратиха град от стрели към врага. Щом те намериха целите си, започнаха да се носят писъци. Залп след залп стрелите се сипеха над северняците, които се опитваха да станат от постелките и да се въоръжат. Кралят задържа хората си на позиции, докато посмя и дори повече от това. Тълпа гноми изникнаха от лагера с безумна ярост, опитвайки се да стигнат до стрелците, но те просто снижиха линията на огъня си, разтуриха контраатаката им и ги разпръснаха.

Най-накрая Джърл започна да изтегля хората си, редиците отстъпваха поред, като всяка прикриваше предходната. Войниците под командването на Корморант Итруриън вече бяха изчезнали, препускайки бързо в нощта, като неясни сенки из равнините, обгърнати от облаци дим и пепел от огньовете. Скалните троли се появиха, огромни, тромави чудовища, изникнали от ослепителните сияния на пламъците, вдигнали пиките и бойните си брадви. Срещу тях стрелите бяха безполезни. Лъконосците се изтеглиха, бягайки през тънката линия на Дворцовата стража, която оставаше на позиции. Джърл бързо нареди отстъпление, защото нямаше никакво желание да влиза в битка със скални троли тази нощ. Вражеската кавалерия нямаше да тръгне след тях, защото конете на северняците бяха отвлечени или пръснати из полето. Трябваше да се отърват само от тролите.

Но те се приближаваха много по-бързо, отколкото кралят бе очаквал. Сега в полето беше останала единствено Дворцовата стража. Стрелците и елфите-преследвачи вече бяха избягали в сигурността на Рен, а ездачите на Киър Джоплин се бяха върнали на север. Гномски стрели полетяха от лагера на северняците. Неколцина от Дворцовата стража паднаха и не помръднаха повече. Бремен, който беше дошъл в полето заедно с нападателите, за да осигури защитата на краля, се втурна край тях с развята черна роба. Той запрати Друидския огън право към напредващите троли. В ливадата лумнаха пламъци и за миг преследвачите се разпръснаха. Дворцовата стража поднови отстъплението си, а старецът и кралят бяха в центъра на редиците й, обградени от всички страни, докато бързаха към убежището на долината. Над полето се изви дим, носен от внезапно появилия се вятър, изпълнен със задух и пепел. Прейа Старли се стрелна напред, опитвайки се да открие път сред мъглата. Но объркването от дима и виковете на преследвачите беше твърде голямо. Малката група на Дворцовата стража се разцепи, някои тръгнаха в една посока с Бремен, а други с краля. Джърл Шанара изкрещя и чу да викат името му в отговор, но изведнъж всичко потъна в мъгла.

Тогава нещо огромно се стовари върху онези, които бяха избягали с краля, разпръсна Дворцовата стража и запрати встрани стоящите на пътя му войни, сякаш бяха кукли от слама. В следващия миг се очерта огромният му силует — зловещо чудовище, слуга на Господаря на Магията, призовано от отвъдното, с оголени зъби и нокти, цялото покрито с люспи. То тръгна с вой към Джърл Шанара и кралят едва успя да издърпа меча си. Магическото острие блесна, ярката му повърхност пламна в нощта. „Сега!“, помисли си кралят и се завъртя за удар. Сега ще видим! Той насочи магията на меча напред, призова я да го защити с огромната си мощ, щом създанието се приближи. Но нищо не се случи. Звярът посегна към него. Беше два пъти по-висок и двойно по-едър от Джърл. В отчаянието си кралят му нанесе удар, както би постъпил с всеки друг враг. Мечът се стовари върху чудовището и забави атаката му. Но магията така и не се появи. Джърл Шанара почувства как стомахът му се свива на възел от страх. Дворцовата стража се събра отново за схватката и обгради звяра от двете страни. Но той бързо смаза най-близките войни, отхвърли настрани останалите и продължи напред.

В този момент Джърл Шанара осъзна, че не може да накара магията на меча да влезе в действие и че всяка надежда, че тя ще го защити, е загубена. Беше си мислил, въпреки думите на Бремен, че острието съдържа сила, която би могла да повали врага — нещо като огън, нещо като неземна поразяваща мощ. Но мечът просто разкриваше истината и старецът беше наблегнал на това. И сега изглеждаше съвсем ясно, че истината е единствената сила на това оръжие. Страхът заплашваше да скове краля, но той с яростен вик се хвърли срещу звяра и хванал меча с две ръце, се защитаваше по единствения възможен начин. Блестящото острие просветна надолу и се вряза дълбоко в огромното създание, а от раната рукна черна кръв. Звярът проби гарда на краля, изби оръжието му и го запрати на земята.

Тогава се появи Бремен, изникна от мрака като призрак на отмъщението, с изпънати напред ръце, облени от Друидския огън. Пламъкът избухна яростно от пръстите му и се разби в чудовището точно когато то посягаше отново към краля. Огънят го обгърна, погълна го и го превърна в гърчеща се факла.

Звярът заотстъпва, извивайки се бясно, обърна се и се втурна в нощта, като оставяше след себе си огнена следа. Бремен не чака да види какво ще се случи с него. Наведе се над краля, елфите от Дворцовата стража се появиха отново, за да му помогнат, и изправиха Джърл на крака.

— Мечът… — започна кралят мъчително, клатейки глава с отчаяние.

Но Бремен го възпря със суров поглед и каза:

— По-късно, когато му дойде времето и не на всеослушание, кралю. Ти си жив, би се храбро и атаката успя. Това е предостатъчно работа за една нощ. Сега ела, оттегли се бързо, преди да са ни открили и други зверове.

Те отново се втурнаха в нощта — кралят, друидът и шепата войни от Дворцовата стража. Дим и пепел блъвнаха след тях, огньовете от каруците и стенобойните машини озаряваха хоризонта. Прейа Старли се появи от мрака, останала без дъх, забързана, в очите и искряха гняв и страх. Тя прихвана Джърл от лявата страна, за да го подкрепи. Кралят не се възпротиви. Очите му срещнаха нейните и после бързо се извърнаха. Устните му бяха стиснати. Страхът, спотаявал се в тъмните ъгълчета на съзнанието му, тази нощ бе избухнал — страх, че повереният му меч всъщност не е предназначен за него и няма да откликне на призива му, когато стане нужда. Тази нощ се бе сблъскал с предизвикателство и се бе провалил. Ако не беше Бремен, щеше да е мъртъв. Същество, далеч не толкова могъщо като Господаря на Магията, щеше да го погуби. Съмнението започна да подяжда решителността му. Всичко, което преди часове беше смятал за възможно, сега му се струваше загубено. Магията на меча не бе предназначена за него. Тя нямаше да откликне на призива му. Нуждаеше се от някой друг, някой по-адекватен за употребата й. И този някой не беше той. Не беше.

Чуваше ехото на тези студени и неумолими думи в ударите на сърцето си. Опита се да затвори ушите и съзнанието си за този звук, но не успя. Продължи да бяга, обзет от безнадеждност и отчаяние.

Двадесет и девета глава

Щом Бремен тръгна на запад да занесе друидския меч на елфите, Кинсън Рейвънлок и Марет се насочиха на изток, покрай Сребърната река, в търсене на джуджетата. Първия ден вървяха през хълмистата местност по северния бряг на реката, а пътят им се виеше към гората на Анар. Мъгла висеше над хълмовете с упорита настойчивост, но когато слънцето изгря високо по пладне, тя започна да се разсейва. В ранния следобед пътниците достигнаха Анар и навлязоха в него. Тук теренът ставаше равен и гладък. Слънцето пронизваше заслона от листа и изпъстряше със светли петънца земята. Имаха храна и вода само до края на деня. Разделиха ги внимателно, щом спряха за обяд, като оставиха достатъчно за вечеря, в случай че не им се удадеше да се снабдят с друго дотогава.

Анар искреше със зеленото на дърветата си и синьото на реката, със сноповете слънчева светлина от почти безоблачното небе, с птичите песни и писукането на дребните животинки, стрелкащи се през гъсталаците. Но пътят им вече беше отъпкан и осеян с боклуци, останали от Северната армия. Не срещнаха никого. От време на време вятърът донасяше лека миризма на въглени и пепел и настъпваха моменти на тишина — толкова пълна, че и двамата започваха да се оглеждат за опасности. Минаха покрай малки къщурки и навеси, някои неразрушени, други изпепелени, но всички празни. Не се виждаха никакви джуджета. Не се разминаха с никой по пътя.

— Това не е никак изненадващо — каза Марет, когато Кинсън отвори дума. — Господаря на Магията току-що се е изтеглил от Източната земя. Джуджетата сигурно все още се крият.

Заключението й изглеждаше напълно логично, но въпреки всичко Кинсън беше разтревожен да открие тази страна така невероятно пуста. Отсъствието дори на преминаващи търговци го обезпокои. Това предполагаше, че вече никой не вижда смисъл да навлиза тук, сякаш животът бе напуснал напълно тези гори. За миг даже му се стори, че всички са изчезнали така безследно, сякаш изобщо никога не бяха съществували. Не беше виждал подобно обезлюдяване друг път. Ами ако джуджетата бяха избити до крак? Ами ако изобщо бяха изчезнали от лицето на земята? Четирите земи никога нямаше да се възстановят след такава загуба. Никога вече нямаше да са същите.

Те вървяха колкото се може по-безшумно, обзети от мислите си. Не разговаряха много. Марет крачеше с вдигната глава и вперени напред очи, като че ли се взираше в нещо отвъд онова, което се откриваше пред погледа им. Кинсън се зачуди дали тя не се опитва да отгатне истината за произхода си, но вече в светлината на наученото от Бремен. Това, че не бе негова дъщеря, след като толкова дълго бе вярвала в обратното, сигурно бе доста шокиращо. Но по-лошото беше, че тя вероятно бе дете на някой от мрачните слуги на Господаря на Магията. Кинсън не можеше да си представи как би реагирал на подобно разкритие. Не мислеше, че ще го приеме лесно. Каза си, че твърдението на Бремен, че произходът на Марет не може да е оставил белег върху нея като личност няма никакво значение. Тук не ставаше въпрос само за логика. Марет беше интелигентна и здравомислеща, но трудното детство и перипетиите в по-сетнешния й живот я бяха направили уязвима и всичко това лесно можеше да подкопае устоите й.

От време на време решаваше да поговори с нея. Да й каже, че тя е човекът, за който винаги се е смятала, че вижда добрината й, на която сам е станал свидетел и че тя никога не може да бъде надвита от нещо толкова незначително като кръвното наследство. Но не успя да формулира мислите си така, че да не прозвучат снизходително, и се страхуваше от реакцията й. Тя като че ли беше доволна само от компанията му и въпреки че бе отвърнал доста грубо на предложението на Бремен да тръгне с него, той всъщност тайничко беше щастлив, че е станало така. Чувстваше се все по-удобно с нея, с историите, които си споделяха, с разговорите им, с факта, че всеки знаеше за какво мисли другият, и с близостта, която чувстваше към нея и която така и не можеше да обясни. Тя се пораждаше от такива дребни нюанси, като звученето на гласа й, начина, по който го поглеждаше, и усещането за съпричастност, далеч надхвърлящо близостта между спътници. Достатъчно е, реши той накрая, че е до нея, в случай че тя реши да поговори с някого. Марет знаеше, че за него произходът й и самоличността на баща й нямат никакво значение.

Стигнаха Кълхейвън по здрач. Вече захладняваше, в сенките се носеше острата миризма на смърт. Столицата на джуджетата беше изгорена до основи и разграбена. Не беше останало нищо освен угар, отломъци, обгорени греди и разпръснати кости. Мнозина от мъртъвците лежаха там, където ги бе стигнала смъртта. Вече не можеха да бъдат различени един от друг, но по костите личеше, че някои от тях са деца. Пограничникът и момичето излязоха от гората на откритото, където бе построен града, и спряха да огледат трагедията. После тръгнаха бавно през касапницата. Атаката се бе провела преди седмици, огньовете отдавна бяха изтлели, а земята вече бе започнала да се възстановява от пожара, мънички зелени кълнчета трева бяха подали глава изпод пепеляка. Никъде обаче не се виждаше жива душа. Почернелият от огъня Кълхейвън тънеше в тишина.

В центъра на града откриха огромна яма, в която бяха нахвърляни и изгорени телата на стотици джуджета.

— Защо не са избягали? — попита тихо Марет. — Защо са останали? Не може да не са знаели. Сигурно са ги предупредили.

Кинсън не продума. Тя знаеше отвора не по-зле от него. Надеждата можеше да ти изиграе лоша шега. Той се взря в далечината, отвъд ширналите се руини. Къде бяха оцелелите джуджета? Това беше въпросът, на който трябваше да намери отговор сега.

Тръгнаха бързо през разрушенията, защото вече нямаше какво да търсят в тях. Светлината ставаше все по-слаба и искаха да излязат от града, за да устроят лагера си за през нощта. Тук нямаше да открият нито храна, нито вода, нито имаше къде да се приютят. Нищо не ги задържаше в Кълхейвън. Продължиха, следвайки реката натам, където тя лениво се извиваше извън гъстата гора, на изток. Може би положението там няма да е толкова лошо, помисли си с надежда Кинсън. Може би там щеше да има живот.

Нещо се стрелна от развалините и накара пограничника да трепне. Плъхове. Не ги беше забелязал досега, но те, разбира се, бяха тук. Както сигурно и други мършояди. Той внезапно изтръпна при пробудилия се спомен от детството му, когато беше заспал в подземна кухина, която бе решил да изследва, и се бе събудил покрит с плъхове. Тогава, в онзи кошмарен миг, смъртта му се бе сторила съвсем близо.

— Кинсън! — изсъска внезапно Марет и спря.

Пред тях стоеше увита в наметало неподвижна фигура. Можеше да се разбере единствено, че е мъж. Но откъде се бе появил, оставаше загадка. Той просто се материализира като че от самия въздух, но сигурно се беше крил някъде и ги беше чакал. Стоеше близо до брега на реката, по който вървяха, прикрит от мрака на нощта и сянката на една каменна стена. Като че ли не ги заплашваше с нищо, просто си стоеше там и чакаше да се приближат.

Кинсън и Марет бързо се спогледаха. Лицето на мъжа бе в сянката на качулката, а ръцете и краката му се губеха из диплите на наметката. По нищо не можеха да разберат кой е.

— Здравейте! — поздрави го Марет тихо. Тя държеше пред себе си тоягата, която Бремен й беше дал като щит.

Не последва нито отговор, нито някакво движение.

— Кой си ти? — настоя тя.

— Марет — обърна се непознатият към нея с шептящ глас.

Кинсън настръхна. От този глас сякаш те полазваха плъхове и смъртта започваше да става осезаема. Отново се озова в пещерата, пак беше момче. Гласът на непознатия стържеше по нервните му окончания като метал по камък.

— Познаваш ли ме? — попита изненадана Марет. Гласът като, че не я беше разстроил ни най-малко.

— Да — отвърна мъжът. — Ние всички те познаваме, ние сме твоето семейство. Чакахме те, Марет. Чакаме те от много време.

Кинсън долови ужаса в гласа й, когато тя побърза да отвърне:

— За какво говориш? Кой си ти?

— Може би съм онзи, когото винаги си търсила. Ще ми се ядосаш ли? Ще се разгневиш ли, ако ти кажа, че аз съм…

— Не! — изпищя тя.

— Твоят баща?

Качулката се свлече назад и откри лицето му. То беше твърдо и силно и приликата с Бремен бе съвсем лека, тъй като мъжът пред тях беше значително по-млад. Но приликата му с Марет беше очевидна. Той позволи на младата жена да го огледа добре. Сякаш изцяло бе забравил за Кинсън. После се усмихна леко и каза:

— Виждаш себе си в мен, нали, дете? Виждаш ли колко си приличаме? Толкова ли е трудно да го приемеш? Толкова ли съм отблъскващ за теб?

— Нещо тук не е наред — предупреди я Кинсън тихо.

Но Марет сякаш не го чу. Очите й бяха приковани в мъжа, който твърдеше, че е неин баща, в увития в черно наметало странник, появил се така неочаквано на пътя им. Как? Как бе разбрал къде да я намери?

— Ти си един от тях! — отсече студено Марет. — Един от слугите на Господаря на Магията!

Твърдите черти на лицето му не трепнаха.

— Аз служа на когото пожелая, точно като теб. Но твоята служба при друидите бе предопределена от желанието ти да ме намериш, не е ли така? Мога да го прочета в очите ти, дете. Нищо не те свързва с друидите. Кои са те за теб? Аз съм твоят баща. Твоя плът и кръв и връзката ми с теб е очевидна. О, разбирам недоверието ти. Аз не съм друид. Отдаден съм на друга кауза. На каузата, срещу която ти се опълчваш. През целия си живот си слушала само колко съм лош. Но колко лош съм всъщност, как мислиш? Дали тези истории са верни? Или са украсени от разказвачите така, че да служат на собствените им цели? На колко от това, което си чула, можеш да вярваш?

Марет поклати бавно глава.

— На достатъчно, струва ми се.

Странникът се усмихна.

— Тогава вероятно аз не съм твой баща.

Кинсън видя как тя започна да се колебае.

— А такъв ли си?

— Не зная. Не зная дали ми се иска да бъда. Не искам твоята омраза. Бих желал твоето разбиране и търпимост. Бих искал да изслушаш онова, което имам да ти кажа за живота си и за твоето място в него. Бих желал да получа възможност да обясня защо каузата, на която служа, не е нито лоша, нито разрушителна, а се основава на истини, които ще направят всички ни свободни. — Непознатият спря за миг. — Помни, че твоята майка ме обичаше. Възможно ли е любовта и да е била толкова сляпа? Възможно ли е вярата й в мен да е била така неоправдана?

Кинсън усети едва доловимо движение — може би въздушно течение, струйка дим, лека вълна по водната повърхност. Косъмчетата по тила му настръхнаха. Кой беше този мъж? Откъде се бе появил? Наистина ли беше баща на Марет, как ги беше открил? И как бе разбрал коя е?

— Марет! — отново се обърна предупредително към нея той.

— Ами ако друидите са грешили? — попита внезапно непознатият. — Ами ако всичко, в което си вярвала, се основава на лъжи, полуистини и грешни тълкувания, зародили се още в зората на времето?

— Това не е възможно — отговори веднага Марет.

— Ами ако си предадена от онези, на които си вярвала? — настоя мъжът.

— Марет, не! — изсъска гневно Кинсън. Но в този миг очите на непознатия се заковаха в него и той вече нито можеше да продума, нито да помръдне. Беше се вцепенил на мястото си, сякаш го бяха превърнали в камък.

Очите на мъжа отново се извърнаха към Марет.

— Погледни ме, дете. Огледай ме хубаво. — И за ужас на Кинсън, Марет го направи. Лицето и бе придобило празен израз, погледът й бе зареян нанякъде, сякаш виждаше нещо съвсем друго. — Ти си една от нас — настоя тихо и ласкаво непознатият. — Принадлежиш към нас. Имаш нашата сила. Имаш нашата страст. Имаш всичко, което имаме и ние, с едно малко изключение. Лишена си от нашата кауза. Трябва да се присъединиш към нея, Марет. Трябва да приемеш, че стремежите ни са правилни. Сила и дълъг живот чрез употреба на магията. Ти чувстваш как тя бушува из теб. Чудиш се как да я подчиниш. Аз ще ти покажа. Ще те науча. Не бива да отхвърляш това, което е част от теб. Не бива да се страхуваш. Тайната е да се вслушаш в това, което магията иска от теб, а не да се опитваш да я ограничиш, да избягаш от повелята й.

Марет кимна неясно. Кинсън забеляза едва доловимата промяна, която настъпваше в чертите на непознатия. Той вече не беше напълно човешко същество. Не приличаше нито на Бремен, нито на Марет. Превръщаше се в нещо друго.

Бавно и болезнено пограничникът се напрегна да разкъса невидимите окови, които бяха сковали мускулите му. Той внимателно пусна ръка към бедрото си, където висеше ножът му.

— Татко? — извика внезапно Марет. — Татко, защо ме изостави?

Настъпи дълга тишина в напредващата нощ. Ръката на Кинсън обхвана дръжката на ножа. Мускулите му се раздираха от болка, чувстваше се като упоен. Това беше капан, също като онзи, който Господаря на Магията бе заложил за тях в Паранор! Дали непознатият бе чакал тях, или просто всеки, който ще премине оттам? Дали бе знаел, че ще дойде точно Марет? Дали не се бе надявал, че ще срещне Бремен? Пръстите му стиснаха по-силно ножа.

Ръката на непознатия се вдигна изпод диплите на наметалото и направи знак на младата жена да се приближи. Тази ръка беше изкривена, а пръстите й завършваха с грабливи нокти. Но Марет като че ли не забелязваше това. Направи малка крачка напред.

— Да, дете, ела при мен — подтикна я мъжът, очите му станаха червени като кръв, зад усмивката се откриваха остри като на змия зъби. — Нека ти обясня всичко. Хвани ръцете ми, ръцете на баща си, и аз ще ти кажа това, което трябва да знаеш. Тогава ще разбереш. Ще видиш, че съм прав. Ще научиш истината.

Марет направи още една крачка напред. Ръката, която държеше друидската тояга, се отпусна леко надолу.

В следващия миг Кинсън Рейвънлок се освободи от магията, разкъса оковите й и извади дългия си нож. С едно плавно движение, той запрати острието по странника. Марет извика от страх — не от страх за себе си, нито за баща си, нито дори за Кинсън. Пограничникът така и не разбра заради какво. Но непознатият се преобрази за едно мигване на окото, промени човешката си форма в нещо съвсем различно. Едната му ръка се издигна и от нея бликна противен зелен огън, който стопи ножа във въздуха.

Сега пред тях, обвит в дим и проблясъци светлина, стоеше черепоносец.

От ноктестите пръсти на чудовището изригна втора вълна огън, но Кинсън вече се беше хвърлил към Марет и я избута встрани от пътя на огъня в една яма, пълна с обгорели развалини. После отново скочи на крака, без да чака да види как е тя, и се втурна към черепоносеца. Трябваше да бъде бърз, ако искаше да живее. Съществото се промъкваше към тях, от върховете на пръстите му просветваха искри, червените му очи горяха в сянката на качулката. Кинсън се стрелна към него и се размина на косъм с огнената струя, като се хвърли на земята и се превъртя към едно малко дърво. Черепоносецът се изви към него, шептейки думи, пропити с омраза и лукавство, думи, криещи мрачни поличби.

Кинсън измъкна меча си. Беше изгубил лъка си, който сега сигурно щеше да му свърши по-добра работа — въпреки че всъщност никое оръжие нямаше да му е от полза. Ловкостта, която в миналото му бе служила толкова добре, също беше безполезна.

— Марет! — извика той отчаян.

След това изскочи от скривалището си и се втурна към черепоносеца.

Крилатият ловец се обърна да посрещне атаката, с вдигнати нагоре ръце и просветващи нокти. Кинсън осъзна, че няма да успее да се приближи до него, преди следващата огнена вълна да е изригнала, и отново отскочи встрани, за да потърси прикритие. Но такова нямаше. Черепоносецът се извиси над него, черен и заплашителен. Кинсън се опита да прикрие главата си.

Марет извика силно:

— Татко!

Щом чу това, черепоносецът се извъртя към нея, но Друидският огън вече струеше от върха на тоягата й. Кинсън връхлетя върху туловището на чудовището и го отхвърли назад към една стена. Препъна се и падна, опитвайки се да прикрие очите си. В сиянието на смъртоносната светлина лицето на Марет бе станало сурово, а очите й бяха твърди като камък. Тя насочи към черепоносеца силна струя огън, който прогори защитите му, грубата му кожа и погълна сърцето му. Съществото крещеше от омраза и болка, като разтвори ръце, сякаш, за да полети. Тогава Друидският огън го обгърна напълно и го изпепели.

Марет хвърли яростно тоягата и Друидският огън секна.

— Е, татко — изсъска тя към останките. — Ето, дадох ти ръцете си. Сега ми обясни за истината и лъжата. Давай, татко, говори ми!

Сълзи започнаха да се стичат по дребното й мургаво лице. Нощта като че отново се сгъсти около тях, тишината се върна. Кинсън се изправи бавно на крака, отиде до нея и внимателно я обърна към себе си.

— Не мисля, че той има да каже нещо по въпроса.

Тя завъртя глава и се сгуши в гърдите му.

— Бях такава глупачка. Сякаш не можех да се контролирам. Не можех да спра да го слушам. Почти му повярвах! На всички онези лъжи! Но той беше толкова убедителен. Откъде знаеше за баща ми? Откъде знаеше какво да каже?

Кинсън я погали по главата.

— Не зная. Понякога мрачните създания на този свят знаят тайните, които се опитваме да опазим. Те разкриват страховете и съмненията ни и ги използват срещу нас. Бремен ми каза това веднъж. — Той сведе лице към косата й. — Мисля, че това създание е чакало който и да е от нас — теб, мен, Бремен, Тей или Риска — всеки застрашаващ неговия Господар. Това беше капан също като онзи, който Господаря на Магията беше заложил в Паранор. И беше предназначен да улови всеки, който стъпи в него. Но този път Брона използва черепоносец, което означава, че сигурно е много изплашен от онова, което можем да сторим.

— Едва не погубих и двама ни — прошепна тя. — Ти беше прав за мен.

— Не, не бях прав — отвърна той веднага. — Ако бях дошъл сам, ако ти не беше с мен, щях вече да съм мъртъв. Ти ми спаси живота. И го стори със своята магия. Погледни земята, върху която стоиш, Марет. После погледни и себе си.

Тя го стори. Земята бе почерняла и обгорена, но тя беше невредима.

— Виждаш ли? — попита той меко. — Тоягата канализира магията ти, точно както каза Бремен. През нея изтича излишъкът, който може да е опасен за теб, и остава само онова, от което се нуждаеш. Най-после имаш контрол над нея.

Тя го погледна, в очите й се четеше тъга.

— Това вече няма значение, Кинсън. Аз не искам да контролирам магията си. Не искам да правя каквото и да било с нея. Омръзна ми от нея. Омръзна ми от мен самата — от това коя съм, откъде идвам, кои са родителите ми, от всичко.

— Не — каза той тихо, задържайки погледа й.

— Да. Искаше ми се да вярвам, че не съм така хипнотизирана. Ако не беше разрушил влиянието му върху мен, и двамата щяхме да сме мъртви. Аз бях напълно безполезна. Толкова съм погълната от търсенето на истината за себе си, че излагам на опасност всички. — Тя стисна устни. — Той се нарече мой баща. Един черепоносец. В едно излъга, но в друго може би не. Ами ако е вярно? Ако баща ми е черепоносец? Не бих искала да научавам. Не искам вече да имам нещо общо нито с магията, нито с друиди, нито с крилати ловци или талисмани. — Сълзите й отново потекоха, а гласът й затрепери. — Аз съм дотук. Нека друг да продължи с теб. Аз приключвам.

Кинсън се загледа в мрака.

— Не можеш да направиш това, Марет — рече той накрая. — Не, не казвай нищо, само ме слушай. Не можеш да го направиш, защото не си такъв човек. Трябва да продължиш. Помощта ти е нужна на онези, които не могат да си помогнат сами. Осъзнавам, че не си желала подобна отговорност. Но така стоят нещата, ще трябва да понесеш това бреме, то ти е дадено, защото си от малцината, които могат да го поемат. Ти, Бремен, Риска, Тей Трифънйъд — последните друиди. Само вие четиримата, защото вече никой друг не остана и може би няма и да се появи.

— Не ме е грижа — измърмори тя унило. — Изобщо.

— Напротив — настоя той. — Всички ви е грижа. Ако не беше така, борбата с Господаря на Магията щеше да е приключила много отдавна и всички ние щяхме да сме мъртви.

Те стояха загледани един в друг в настъпилата тишина, подобно на статуи, останали да се издигат насред руините на града.

— Прав си — каза накрая тя, гласът й беше толкова тих, че едва се чуваше. — Наистина ме е грижа.

Тя се приближи към него, вдигна лице към неговото и го целуна по устата. Ръцете й се плъзнаха около кръста му и го привлякоха към нея. Целувката й беше дълга и не просто приятелска или от благодарност. Кинсън Рейвънлок усети как в гърдите му се заражда някаква топлина. Отвърна на целувката й, а ръцете му се обвиха около нея.

Когато устните им се разделиха, тя остана притисната към него за миг, със сведена до гърдите му глава. Той усещаше как бие сърцето й. Чуваше дишането й. Тя отстъпи крачка назад и го загледа, без да продума. Огромните й тъмни очи бяха изпълнени с удивление.

После се наведе да вдигне захвърлената тояга и отново тръгна през гората, на изток, по брега на Сребърната река. Кинсън се взираше след нея и се опитваше да осмисли случилото се, докато тя не се превърна просто в сянка. После се затича да я настигне.

Вървяха два дни, без да срещнат никого. Всички села, ферми, колиби и пазарища, през които минаха, бяха изгорени и изоставени. Имаше следи от преминаването на Северната армия и бягството на джуджетата, но не срещнаха нито едно от тях. Птици кръжаха из небето, малки животинки притичваха по земята, насекоми жужаха в калините, а рибите се стрелкаха из водите на Сребърната река. Кинсън и Марет внимаваха за появата на черепоносци или други от безбройните създания от отвъдното, които служеха на Господаря на Магията. Никой не се появи. Намериха вода и храна, но в съвсем оскъдни количества и винаги от дивата природа. Дните бяха горещи и се нижеха бавно, само от време на време падаха дъждове и охлаждаха дебрите на Анар. Нощите бяха ясни, небето се изпълваше със звезди, луната грееше ярко. Светът беше потънал в покой — стихнал и пуст. Започна да им се струва, че всички, приятели и врагове, са се разтворили в нищото.

Марет не заговори отново за своя произход, нито за намерението си да изостави търсенето. Не спомена за ненавистта си към магията или за страха си от онези, които я притежаваха. През повечето време вървеше мълчаливо и ако казваше нещо, то бе свързано с местата, през които минаваха, и създанията, които ги обитаваха. Като, че бе оставила случката в Кълхейвън зад гърба си. Явно беше решила да не се разделя с Кинсън, въпреки че не го обяви на глас. Често го поглеждаше с усмивка. Понякога преди да заспи сядаше близо до него. Той усети че на няколко пъти му се приисква тя да го целуне отново.

— Вече не тая гняв — каза Марет веднъж, като гледаше само пред себе си и избягваше погледа му. Вървяха един до друг през една ливада, пълна с жълти диви цветя. — Толкова време таих гняв в себе си — продължи след малко. — Към майка си, към баща си, към Бремен, към друидите, към всички. Гневът ми даваше сила, но сега само ме изтощава. Сега просто вече съм изморена.

— Разбирам — отвърна той. — Пътувам вече повече от десет години — като че откакто се помня — и то винаги в търсене на нещо. Сега искам само да спра и да се огледам наоколо. Искам да имам дом някъде. Мислиш ли, че това е глупаво?

Тя се усмихна на думите му, но не отговори.

Късно на третия ден, след като напуснаха Кълхейвън, те стигнаха Рейвъншорн. Вече бяха навлезли в сянката му и се изкачваха към възвишенията, когато слънцето започна да потъва зад западния хоризонт. Небето се озари в прекрасна палитра от оранжево, алено и мораво. Багрите погълнаха всичко, пропиха се в земята и достигнаха и до онези кътчета, които бяха започнали да потъват в здрач. Кинсън и Марет спряха, за да хвърлят поглед назад към тази красота, когато едно самотно джудже се появи на пътеката пред тях.

— Кои сте вие? — попита то без заобикалки.

Беше само, въоръжено само с една сопа, но Кинсън веднага разбра, че наблизо има още. Той каза на джуджето кои са и добави:

— Търсим Риска. Друидът Бремен ни изпрати да го намерим.

Джуджето не каза нищо, обърна се и им кимна да го последват. Вървяха няколко часа, пътечката се извиваше през хълмовете към по-ниските склонове на планината. Светлината вече беше съвсем слаба, но луната и звездите се показаха, за да осветяват пътя им. Захладя и дъхът им излизаше на облачета. Докато вървяха, Кинсън се оглеждаше за следи от други джуджета, но не забеляза нищо.

Най-накрая се спуснаха към една долина, където горяха няколко десетки лагерни огньове, а около тях се бяха скупчили множество джуджета. Те обърнаха очи към тях, когато приближиха, и неколцина станаха от местата си. В суровите им погледи личеше подозрение, разговорите помежду им преминаха в шепот. Като че нямаха много вещи, но на колана и гърба на всеки от тях бяха запасани оръжия.

Кинсън за миг се зачуди дали всъщност той и Марет не са заплашени. Приближи се бързо до нея, а очите му се стрелкаха наляво-надясно. Не се чувстваше в безопасност. Усещаше неприязън и враждебност. Дали тези джуджета не бяха ренегати, отлъчили се от основната армия? Дали армията изобщо вече съществуваше?

И изведнъж зърна Риска. Чакаше ги да приближат. Не изглеждаше никак променен от раздялата им при Адския рог, ако не се брояха новите белези от остриета по лицето и ръцете му. А когато на обветреното му лице се появи усмивка и ръката му се протегна за поздрав, Кинсън Рейвънлок разбра, че всичко ще бъде наред.

Тридесета глава

На десетия ден след среднощната атака на Джърл Шанара армията на Господаря на Магията нападна елфите в долината Рен.

Те обаче не бяха заварени неподготвени. През цялата предишна нощ активността във вражеския лагер беше необикновено висока. Бяха запалени толкова лагерни огньове, че накрая сякаш цялата равнина заблестя. Обсадните машини, оцелели след атаката на елфите, бяха извлечени напред като огромни гиганти, възправящи се в нощта — четвъртити, тромави кули, които се олюляваха и проскърцваха. Дългите, наклонени рамена на катапултите и метателните машини хвърляха сенки като прекършени крайници. Много преди изгрев отделните части на армията започнаха да се събират и елфите можеха да чуят чак от началото на прохода звъна от навличането на броните и запасването на оръжията. Тежкият тътен от множество ботуши сигнализира за сформирането на бойните единици. Конете бяха оседлани и доведени и кавалерията препусна да заеме позиции по фланговете на армията, за да предпазва стрелците и пешаците. Нямаше никакво съмнение какво се случва и реакцията на Джърл Шанара не закъсня.

Кралят бе използвал добре времето, което набегът му беше осигурил. Северняците се възстановяваха от загубите по-дълго, отколкото се беше надявал. Щетите, които атаката му бе нанесла на обсадните машини и каруците с провизии, бяха доста големи. Беше се наложило да се построят нови машини, а някои от старите да се поправят, както и да се докарат още провизии от север. Някои от разбягалите се коне бяха заловени, но повечето трябваше да се заменят с други. Северната армия набъбна отново, когато пристигнаха подкрепления, но елфите бяха окуражени от факта, че лесно бяха успели да нанесат щети на такава огромна сила. Това им беше дало нова надежда и кралят бързаше да се възползва от нея.

Първото, което направи, беше да премести по-голямата част от армията си от западния в източния край на долината, от тесния проход към по-широката равнина. Причината за това беше проста. Тъй като беше по-лесно да се защитава теснината, той предпочиташе да ангажира врага по-далеч и да го принуди да се бие за всеки метър земя, докато напредва през долината. Опасността, разбира се, се криеше в разгръщането на далеч по-малобройната му армия толкова нашироко пред такъв огромен враг. Но за да компенсира донякъде това, той накара инженерните си корпуси да изградят серия от смъртоносни капани в огромната шир на равнината, през която щеше да премине Северната армия. Срещна се и със своите офицери, за да обсъдят стратегията, и разработиха доста сложен, но и разумен набор от алтернативи, чрез които донякъде щяха да намалят мощта на удара на северняците. По-голямата армия щеше да победи, ако успееше да се възползва напълно от силата и численото си превъзходство. Номерът беше да не позволят това да се случи.

И така, когато настъпи зората на десетия ден и Северната армия се появи, елфите вече я очакваха.

Четири дружини пешаци и стрелци бяха строени по цялото протежение на източния подстъп към долината в бойна готовност. Кавалерията, под командването на Киър Джоплин, вече се бе разгърнала от край до край по границата на горите на Западната земя, които закриваха скалите и хълмовете. На височините бяха заели позиции още три дружини елфи-преследвачи, въоръжени с лъкове, прашки и копия, под прикритието на защитни насипи и барикади.

Но армията, събрана пред тях, бе безспорно стряскаща. Тя наброяваше над десет хиляди войни и се разпростираше по цялото протежение на равнината, докъдето поглед стигаше. Огромните скални троли стояха в средата, а грамадните им пики стърчаха като цяла гора от дърво и метал. Останалите троли и гномите бяха строени по фланговете и отпред. Тежката кавалерия ги обгръщаше отзад. По стремената на конете бяха закачени копия. От двете страни на армията се издигаха обсадни кули, а катапултите и метателните машини бяха разпръснати навсякъде из нея. В блясъка на първите лъчи на слънцето и в още не разсеялите се сенки, Северната армия изглеждаше достатъчно огромна да прегази всяка пречка по пътя си.

Цареше изпълнена с очакване тишина, докато слънцето се издигна над хоризонта и новият ден започна. Двете армии стояха една срещу друга в полето, броните и оръжията проблясваха, знамената се развяваха от лекия бриз. Небето над тях бе странна смесица от блестящо синьо и изтляващо сиво. Облаци се носеха на огромни, плътни купчини и вещаеха дъжд в края на деня. Във въздуха се усещаше острата миризма на изгорена земя, която се излъчваше от загасените с вода лагерни огньове. Коне пристъпваха нервно и въртяха глави в хамутите. Мъжете си поемаха дълбоко въздух и опитваха да се откъснат от мислите за дом, семейство и по-добри времена.

Когато Северната армия започна настъплението си към долината, земята затрепери от надигналия се шум. Барабани биеха в ритмична каденца, за да отмерват темпото на марша. Колелата на катапултите и кулите затрополиха. Тътенът от ботушите и копитата на конете беше толкова силен, че треперенето на земята се усети чак на мястото, където бяха строени елфите. От сухите равнини започна да се издига прах, който вятърът завихри на облаци, и огромната армия като че стана още по-голяма, сякаш подхранвана от праха, който вдигаше. Тишината се разкъса и светлината се промени. В мътилката от прах и сред тътена на приближаващата се армия, смъртта надигна глава в очакване и се заоглежда наоколо.

Джърл Шанара се качи на коня си, белочел ръждив жребец на име Риск, и започна да наблюдава безмълвно настъплението на врага. Не му се нравеше ефекта, който всичко това оказваше на хората му. Многочислеността на Северната армия беше обезкуражаваща, а тътенът от приближаването й бе така силен, че спираше сърцето. Кралят можеше да усети страха, който това пораждаше у войниците му. Нетърпимостта му към ставащото започна да го дразни, започна да разяжда собствената му решителност.

И накрая той вече не можеше да й се противопоставя. Пришпори импулсивно коня към челото на армията си, оставяйки Прейа и Бремен и собствената си охрана да се взират шокирани след него. Като излезе отпред, открит за всички, той дръпна юздите, слезе и поведе коня си пред първите редици, като говореше смело на елфите-преследвачи, които го гледаха с изненада и възхита.

— Запазете присъствие на духа — извика той успокояващо, с усмивка, като кимаше за поздрав и се взираше в очите на всеки от войниците. — Размерът на войската сам по себе си не е от значение. Това е нашата земя, нашият дом, нашето рождено право, нашият народ. Не можем да бъдем изтласкани от нея от нападател, който обладава куража ни. Не можем да се защитим, ако не вярваме в себе си. Бъдете силни. Помнете какво сме им подготвили. Помнете какво трябва да направим. Те ще се пречупят първи, обещавам ви. Запазете присъствие на духа. Запазете хладнокръвие.

И така, той вървеше нагоре-надолу пред строя, като поспираше от време на време да пита по нещо някой от познатите му войници. Демонстрираше на армията си своята увереност, напомняше им за куража, който знаеше, че притежават. Не си направи труда да погледне към силата, която приближаваше. Целенасочено я игнорираше. Те са нищо за нас, казваше той. Вече са победени.

Когато огромната маса беше вече едва на двеста метра от тях и тътенът стана толкова силен, че не се чуваше нищо друго, Джърл вдигна ръка да поздрави своите елфи, насочи Риск към челото на войската и зае място сред нея. Прах се вдигна в равнината, обгръщайки настъпващата армия и машините. Барабаните продължаваха своята каденца. Обсадните машини надвисваха по-близо, влачени от огромни въжета и впрягове товарни животни. Мечове и пики проблясваха в неясната светлина.

И тогава, когато врагът беше вече на сто и петдесет метра от тях, Джърл Шанара даде знак за стрелба.

Дълга редица стрелци бързо се придвижи напред и приклекнаха на коляно, за да запалят стрелите си. Дългите шест фута лъкове се вдигнаха и насочиха към небето, тетивите бяха изпънати силно и после пуснати. Стрелите полетяха към центъра на Северната армия и се приземиха в тревите, които елфите бяха напоили с масло под прикритието на мрака предната нощ, когато разбраха, че атаката приближава. Навсякъде се появиха пламъци, заизвиваха се в изпълнения с прах въздух и лумнаха към небето сред гъстите редици на врага. Огънят се устреми по пялото протежение на армията и маршът на северняците се забави и разкъса, когато се разнесоха виковете на изплашени мъже и цвиленето на коне.

Но враговете им нито отстъпиха, нито се разбягаха. Вместо това първите редици се втурнаха напред, за да се отдалечат от смъртоносните пламъци. Гномите стрелци пускаха залп слез залп, но лъковете им не бяха дълги като елфическите и стрелите не достигнаха целта си. Пешаците се устремиха напред с гневен вой, нетърпеливи да се приближат до врага, който ги бе изненадал. Те бяха почти хиляда на брой, но повечето бяха гноми, зле дисциплинирани и импулсивни. Устремът им секна, когато попаднаха в очакващите ги капани.

Джърл Шанара задържа своите войни по местата им. Лъконосците отново се строиха сред елфите-преследвачи. Когато вражеските бойци бяха вече толкова близо, че можеше да се усети миризмата им, Джърл извади меча си, за да даде знак на влекачите, строени сред мечоносците. Те опънаха силно дебелите, намазнени въжета, скрити сред тревата, и няколко десетки барикади със стърчащи остри пръти се издигнаха пред напора на врага. Атакуващите бяха твърде близо, за да забавят ход, притискани от настъпващите зад тях, и бяха изтикани към смъртоносните шипове. Някои се опитаха да прережат въжетата, но остриетата им се хлъзгаха безполезно по намазнената повърхност. Виковете на настървение преминаха в писъци от болка и ужас. Северняците умираха в агония, щом попаднеха на барикадите или биваха стъпквани от идващите след тях.

Сега елфическите лъконосци изстреляха отново дъжд от стрели. Вражеските войници, забавени от барикадите, които блокираха пътя им за атака, вече бяха лесни мишени. Неспособни да се защитят, нито да се скрият някъде, те падаха с дузини. Огньовете в тревата ги притискаха откъм гърба, като ги лишаваха от всякакъв шанс за отстъпление. Остатъкът от Северната армия беше разцепен на две в усилието да заобиколи настъпилия в центъра ад и да окаже някаква подкрепа на онези, които бяха попаднали в капан. Но позиционираните по фланговете машини и товарни кервани ги принуждаваха да вървят напред и затрудняваха придвижването им. Сега елфическата кавалерия препусна към тях от двете страни, като профучаваше по фланговете на врага със своите копия и къси мечове. Една от кулите прихвана огъня и в усилието си да потушат пламъците, войниците в нея неистово започнаха да изливат надолу кофи с вода, която загребваха от контейнерите, складирани в дървената й коруба. Катапултите запратиха смъртоносния си град от камъни и остри метални парчета, но целта им не се виждаше, заради дима и прахоляка.

Тогава Джърл Шанара нареди въжетата да се пуснат и барикадите с шиповете изчезнаха. Елфите тръгнаха напред, копиеносците и мечоносците бяха строени в стегнати редици, щитът на мъжът отдясно предпазваше онзи вляво. Те напредваха уверено и неумолимо към разтурения фронт на Северната армия. Обезсърчени от новата заплаха, северняците, които бяха попаднали в капан между елфите и огъня, хвърлиха оръжията си и се опитаха да избягат. Но път за бягство нямаше. Сега бяха притиснати от всички страни и, лишени от шанс за отстъпление, бързо бяха насечени на парчета.

Огньовете в тревата започнаха да отслабват и група скални троли, които формираха ядрото на Северната армия, се появиха със сведени напред огромни пики. Те поддържаха строя и темпото си, без да губят скорост, като тъпчеха телата на своите — мъртви и ранени, и не правеха никаква разлика между приятел и враг. Всеки, попаднал на пътя им, загиваше. Джърл Шанара видя приближаването им и даде заповед за отстъпление. Той изтегли предните редици на армията си на предишните позиции и нареди отново да останат на място. Отдясно беше отрядът на Корморант Итруриън. Отляво — елфите на Ръстин Апт. Ам Банда разположи стрелците между техните два отряда и даде заповед да пуснат стрелите си срещу настъпващите троли. Но те бяха твърде добре бронирани, за да бъдат наранени от стрелите, и кралят им даде знак да отстъпят.

Тролите настъпваха през огън и дим, най-добрите бойци в Четирите земи, с масивни плещи, мускулести и уверени в тежките си брони. Джърл Шанара отново направи знак и сред тревата се издигна нова стена от шипове, за да блокира пътя им. Но скалните троли бяха по-дисциплинирани и не се объркваха така лесно като гномите и обикновените троли. Те се събраха, за да избутат назад барикадите. Зад тях кипеше останалата част от Северната армия, която се задаваше от мъглата сякаш безчислена, повлякла със себе си своите обсадни кули и катапулти. Кавалерията яздеше покрай фланговете й, изпълнявайки заповедта на Киър Джоплин да притискат врага.

Джърл Шанара изтегли войската си стотина метра, към широкия източен подстъп до Рен. Редица по редица елфите се изтегляха назад, дисциплинирано, стегнато отстъпление, но все пак отстъпление. Някои от северняците надигнаха радостни възгласи, сметнали, че враговете им са в паника. Сигурно ще се разпръснат и разбягат, мислеха си те. Никой обаче не видя редицата малки флагчета, зад която елфите внимателно се изтеглиха, като тайничко изваждаха знаменцата след преминаването си. Напредвайки неумолимо и безмилостно към долината, скалните троли явно не забелязаха прекалено организираното отстъпление. Зад тях димът и огънят се издигнаха, а после отмряха, когато с наближаването на средата на утрото вятърът започна да отслабва. Отрядът на Киър Джоплин препусна обратно към долината пред щурма на северняците, за да не бъдат отрязани при тях. Минаха в галоп покрай пешаците и се групираха отново по фланговете. Цялата Западна армия вече беше по местата си, простряла се по протежение на входа към долината, и чакаше. Не се забелязваха никакви признаци на паника, нито намек за несигурност. Бяха заложили втори капан и нищо неподозиращият враг настъпваше право към него.

Когато предните редици на скалните троли достигнаха входа към долината, земята под краката им започна да изчезва. Тежко въоръжените троли пропадаха безпомощно в ямите, които елфите бяха изкопали и маскирали няколко дни по-рано и внимателно бяха избегнали при своето отстъпление. Редиците се разкъсаха и тролите продължиха напред, като заобикаляха зейналите ями, но ровове бяха прокопани на неравни интервали по протежение на цели петдесет метра напред, и земята продължи да пропада накъдето и да се обърнеха. Настъпи объркване, което забави настъплението им, и атаката забуксува.

И тогава елфите се впуснаха в незабавна контраатака. Кралят даде знак на елфите, скрити сред скалите от двете страни на прохода, и оттам полетяха каци с леснозапалимо масло, които се затъркаляха по прикрити в тревата рампи, разбиха се в стърчащите камъни и се изляха в ямите. Още веднъж в небето се издигнаха стрели, които паднаха в изтичащото масло. Целият източен край на долината внезапно бе погълнат от пламъци. Скалните троли в ямите бяха изгорени живи. Остатъкът от Северната войска продължи настъплението си, но сплотеността на тролските редици беше нарушена. Дори по-лошо, нищо неподозиращите северняци започнаха да прегазват тролите, без да знаят какво ги чака напред. Изведнъж цялата армия бе обзета от смут. Огънят ги застигаше, стрелите от дългите лъкове на елфите валяха отгоре им, а защитниците вече напредваха към тях, бутайки пред себе си огромни, осеяни с шипове тарани. Те се врязаха във вече разпокъсаните редици и разпиляха останалите от тролите. Отзад идваха елфите-преследвачи, които поваляха оцелелите с мечовете си. Онези, които бяха попаднали в капан между елфите и огъня, се сражаваха ожесточено, но бяха обречени и загинаха.

В отчаянието си останалите войни от Северната армия се втурнаха към скалите от двете страни на прохода в опит да намерят там сигурни позиции. Но; елфите отново ги очакваха. От височината се затъркаляха каци и събаряха катерещите се войници. Стрели валяха отгоре им. От преимуществото на защитните си позиции, елфите отблъснаха щурма почти без усилие. В кипящия долу ад челната четвъртина на Северната армия сновеше беззащитно напред-назад. Атаката загуби скорост, а после съвсем се разпадна. Давейки се от праха и дима, обгорени от огньовете в тревата и кървящи от раните, причинени от оръжията на елфите, войните на Господаря на Магията започнаха да отстъпват отново към Стрелехайм.

Джърл Шанара импулсивно издърпа от ножницата меча, поверен му от Бремен, меча, чиято магия не умееше да управлява и дори още не вярваше в нея, и го вдигна нагоре. Всички елфи около него също вдигнаха оръжията си в отговор и нададоха радостни викове.

И тогава кралят внезапно осъзна иронията на своя жест. Той бързо свали меча, който в неговите ръце беше не повече от тояга в ръцете на глупак, магия, поверена на невежа. Пак обърна Риск, еуфорията бе изчезнала напълно, заменена от срам.

— Сега това е мечът на Шанара, кралю на елфите — му беше казал Бремен, когато Джърл му разкри как магията на талисмана го е подвела при среднощната атака. — Той не е вече нито друидски, нито пък мой.

Тези думи отново закънтяха в главата му, докато сновеше пред редиците на армията си и я подготвяше за следващата атака, която вероятно щеше да започне точно преди залез. Мечът лежеше отново в ножницата си, закачена на кръста му — несигурно, загадъчно присъствие. Защото въпреки че бе побързал да даде ново име на меча, Бремен не си беше направил труда да окуражи краля, че магията на оръжието може да бъде овладяна. И дори сега, след като знаеше толкова много, Джърл Шанара все още не усещаше меча като свой.

— Ти можеш да заповядваш на магията, кралю на елфите — беше му прошепнал старецът онази нощ. — Но силата, нужна за това, може да се роди само от вярата, а тя трябва да се роди в теб.

Бяха се привели един към друг в мрака преди десет дни. До зазоряване оставаше още около час. Лицата им бяха изцапани със сажди и прах и лъщяха от пот. Джърл Шанара едва не бе умрял тази нощ. Чудовището от отвъдното, което Господаря на Магията беше пратил срещу им, едва не го погуби и макар че Бремен бе дошъл точно навреме, за да го спаси, споменът за близката смърт бе все още жив и тягостен. Прейа беше някъде наблизо, но Джърл бе избрал да говори с друида насаме, да признае на четири очи провала си и да прогони демоните, които го разкъсваха отвътре. Не би могъл да живее с мисълта за това, ако не смяташе, че може да попречи да се случи отново. Толкова много зависеше от употребата на меча. Какво бе сбъркал при призоваването на мощта му в онази нощ? Как можеше да е сигурен, че това няма да стане отново?

Сами в мрака, свити един до друг така, че единственото, което чуваха бяха ударите на сърцата им и учестеното им дишане, те разсъждаваха.

— Този меч е талисман с едно-единствено предназначение, Джърл Шанара! — сопна се почти ядно старецът, тонът му беше груб и укорителен. — Само една-единствена употреба! Ти не можеш да призоваваш магията му да те защитава срещу всички създания, които те заплашват! Острието може да спаси живота ти, но не и магията! Кралят настръхна.

— Но ти каза…

— Не ми обяснявай какво съм казал! — Думите на Бремен бяха резки и язвителни, пресякоха възражението на краля и го накараха да замълчи. — Изобщо не си чул какво ти казах, кралю на елфите! Чул си само онова, което си искал, и нищо повече! Не смей да отричаш! Аз го видях, виждам го и сега! Този път слушай по-внимателно! Ще го сториш ли?

Вбесен, Джърл едва успя да кимне. Беше свил ядно устни, като с мъка сдържаше езика си. Но съзнаваше, че ако не стори това, което се иска от него, ще бъде загубен.

— Магията ще откликне на призива ти, когато се изправиш пред Господаря на Магията! Но само срещу него, и то ако имаш достатъчно силна вяра! — Той поклати укорително посивялата си глава. — Истината идва от вярата — запомни го. Истината идва от осъзнаването, че тя е универсална и всеобхватна, валидна за всички. Трябва първо да приемеш това, преди да можеш да я използваш! Трябва да я направиш своя броня!

— Но тогава тя трябваше да ми послужи и срещу онова чудовище! — настоя кралят, несклонен да признае, че е сгрешил. — Защо не откликна на призива ми?

— Защото в това чудовище няма никаква заблуда! — отвърна друидът през стиснати зъби. — То не води битката си чрез лъжи и полуистини. Не се е бронирало със заблуди. Не се представя за нещо, което не е! Това, кралю на елфите, е запазен периметър за Господаря на Магията! И затова магията на меча може да бъде използвана само срещу него!

И така, те спориха ожесточено чак до изгрев, когато най-после се оттеглиха за почивка. След това кралят бе оставен на спокойствие да обмисли чутото, да се опита да примири наученото с очакванията си. Постепенно той започна да приема, че онова, в което вярваше Бремен, е истина. Магията на меча беше предназначена само за едно и колкото и да му се искаше да си мисли противното, нищо не можеше да се направи. Магията на меча беше насочена само и единствено към Брона. Трябваше да приеме това и някак да открие начин да я направи своя, колкото странна и объркваща да беше тя.

Най-накрая беше отишъл при Прейа, като през цялото време бе наясно, че ще постъпи точно така, както правеше всеки път, когато нещо го притесняваше. Имаше съветници, към които можеше да се обърне по всяко време и повечето от тях — особено Врий Иридън, си струваше да бъдат изслушани. Но никой не го познаваше така, както Прейа, и в интерес на истината никой от тях нямаше да е така откровен като нея. Затова той се насили да й довери истината, макар да му беше трудно да признае, че се е провалил и се страхува това да не се повтори.

Късно същия ден разговорът с Бремен все още витаеше в ума му, а спомените от нощта бяха все така живи. Долината Рен беше притихнала под облачно небе и елфите стояха нащрек за ответен удар на среднощната им атака. Следобедът беше сив и тягостен, лятната жега се беше настанила дълбоко в пресъхналата земя на Стрелехайм, въздухът бе влажен поради настъпващия дъжд.

— Ще откриеш начин да овладееш тази магия — каза Прейа веднага след като той спря да говори. Гласът й беше твърд и настойчив, а погледът — изпълнен с увереност. — Вярвам в това, Джърл. Знам го. Ти никога не си отстъпвал пред предизвикателство, няма да отстъпиш и пред това.

— Понякога — започна той тихо — си мисля, че щеше да е по-добре, ако Тей беше на моето място. От него може би щеше да излезе по-добър крал. Със сигурност щеше да е по-подходящ за меча и неговата магия.

Но тя бързо поклати глава.

— Никога повече не казвай това. Никога. — Ясните й канелени очи го гледаха решително. — На теб е било писано да оживееш и да станеш крал на елфите. Съдбата отдавна го е предначертала. Тей беше добър приятел и значи много и за двама ни, но не беше предопределен за това. Чуй ме, Джърл. Магията на меча ще работи за теб. Истината ни е присъща. Ние започнахме живота си като съпруг и съпруга чрез разбулването на истини, които месец преди това никога не бихме признали. Отворихме се един за друг. Беше трудно и болезнено, но сега знаеш, че трябваше да го сторим. Знаеш го. Наистина.

— Да — призна той тихо. — Но магията все още ми се струва…

— Непозната — довърши Прейа вместо него. — Но тя може да стане твоя. Ти си приел, че магията е част от историята на елфите. Магията на Тей беше нещо реално. Сам си се убедил, че тя може да твори чудеса. Видя с очите си как той даде живота си, докато й служеше. Магията прави всички неща възможни. И истината е едно от тях, Джърл. Тя е оръжие с огромна мощ. Може и да укрепява, и да разрушава. Бремен не е глупак. Щом казва, че истината е оръжието, от което имаш нужда, значи е така.

Но той все още се разкъсваше от колебания и нерешителност. Истината му изглеждаше твърде нищожно оръжие. Що за истина би имала такава мощ, че да унищожи същество, което е способно да призовава чудовища от отвъдното? Що за истина би била достатъчна да се изправи срещу магия, която може да поддържа едно създание живо стотици години? Мисълта, че истината сама по себе си е достатъчна да постигне каквото и да било, му изглеждаше абсурдна. Беше нужен огън. Метално острие с отровен връх. Сила, която да разцепи скалите на две. Нищо по-малко нямаше да е от полза, продължаваше да разсъждава той — дори докато се опитваше да осмисли магията, предложена му от Бремен. Нищо по-малко.

Сега, докато яздеше на бойното поле с меча на Шанара до хълбока си, а неговите елфи се носеха на гребена на еуфорията от победата, той отново се замисли за огромната отговорност, която беше призван да носи. Рано или късно щеше да се изправи пред Господаря на Магията. Но това нямаше да се случи, докато той не предизвикаше сблъсъка, а сблъсъкът нямаше да настъпи, докато самата Северна армия не бъдеше застрашена. Но как би могъл да се надява на подобен обрат? Елфите бяха удържали срещу един щурм, но нищо не гарантираше, че ще устоят и на следващия и на по-следващия — Северната армия прииждаше неумолимо. И ако успееха някак да удържат, как щеше да обърне битката така, че елфите да преминат в нападение? Врагът беше толкова многоброен. Те имаха толкова животи за харчене и никак не се притесняваха да ги загубят. Но с него не беше така — нито за елфите, които се сражаваха под знамената му. Това бе война до изтощение на силите, а точно такава война той не можеше да се надява да спечели.

И все пак някак трябваше да го постигне. Защото друго не му оставаше. Това беше единственият му избор.

Трябваше да го постигне, или елфите щяха да бъдат унищожени.

Северната армия настъпи отново час преди залез, появявайки се от обгарялото, прашно, покрито с дим поле подобно на безплътен призрак. Пешаците крачеха зад огромни щитове, изработени от сурово дърво, за да не могат да се запалят. Напредваха бавно и непоколебимо през мъглата. Огньовете в тревата вече бяха изтлели, но въздухът още бе изпълнен с острата миризма на дим. Те заобикаляха обгорените ями и сгърчените в тях тела и щом стъпиха в долината, започнаха да проверяват за нови капани. Над пет хиляди души, те се бяха скупчили нагъсто, прикрити зад щитовете, а оръжията им стърчаха отвсякъде. Барабаните биеха в непрестанен ритъм и войниците пееха, докато вървяха. Ботушите им кънтяха, метални остриета и дървени дръжки почукваха в ритъм. Издърпаха обсадните си кули и катапултите и ги разположиха по местата им на входа на долината. Задаваха се на фона на настъпващата нощ като огромна черна маса, докато не започнаха да изглеждат толкова многобройни, сякаш можеха да залеят целия свят.

Джърл Шанара бе изтеглил войската си дълбоко навътре в долината и бе я разположил по средата й. Беше избрал място, където долината започваше да се издига към тесния западен проход на Рен, като даде възможност на войниците си да заемат позиции на по-висок терен. Тактиката му неизбежно се беше променила, тъй като сега вятърът бе променил посоката си, духаше срещу защитниците и огънят само щеше да помогне на врага. Не нареди и да се копаят още ями толкова навътре в долината; тук нямаше достатъчно място за маневрите на собствената му армия и освен това, врагът вече щеше да внимава за капани.

Вместо това, той беше заповядал да се изградят няколко десетки барикади с шипове. Нареди да ги заострят от двете страни и да ги завържат на кръст към една централна ос така, че заприличаха на цилиндрични въртележки. Всяка беше дълга по шест метра и достатъчно лека, за да я довлекат напред и да я поставят на място, така че насочените надолу шипове бяха забити в земята.

Когато армията на Господаря на Магията се изля в долината и започна решителния си марш напред, първата съпротива, която срещна, бяха барикадите с шипове. Щом предните редици на врага стигнаха до тях, Джърл Шанара заповяда на лъконосците, строени в редици по трима зад прикритието на хълмовете, да пуснат стрелите си. Северняците бяха забавени от барикадите и като не успяха да ги избутат настрани, нямаше къде да избягат. Хванати под унищожителен кръстосан огън, те падаха с дузини, докато търсеха начин да минат под, над или покрай шиповете. Кавалерията се опита да се добере до елфите, позиционирани на височините, но склоновете бяха толкова стръмни, че конете и ездачите отново се смъкваха надолу.

Разнесоха се виковете на умиращите и атаката загуби скорост. Северняците се криеха зад щитовете си, но не можеха да поддържат прикритието си и по барикадите. Извадиха брадвите си, за да ги насекат, но онези, които се бяха втурнали да разрушат смъртоносните въртележки, не останаха живи задълго. За да преминат дори през една от тях, трябваше да я разсекат на десетки места. Светлината започна да отслабва, здрачът се спускаше и светът потъна в сенки и несигурност. Северняците хвърляха огън към барикадите и успяха да запалят няколко от тях, но елфите предвидливо ги бяха изградили от сурово дърво. Тревите подхванаха пламъците, но защитниците бяха изкопали ровове между себе си и барикадите и огънят затихна, преди да достигне техните редици.

Елфите изчакаха, докато мракът започна да забулва всичко и контраатакуваха от склоновете в серия от пресметнати нападения. Тъй като бяха хванали северняците натясно в долината, те лесно намираха мишените си дори и в спускащия се мрак. От височините слизаха отряд след отряд, като първо принудиха северняците да се обърнат да се защитават в една посока, а после в друга. Заформи се яростен ръкопашен бой и долината заприлича на кланица.

Врагът все още не се предаваше. Северняците измираха със стотици, но на тяхно място прииждаха нови, огромна сила, която напираше неуморно напред. Дори и когато елфите се бореха, за да удържат позициите си срещу онези, които вече бяха тук, подкрепленията не преставаха да идват. Бавно, но неумолимо, врагът настъпваше напред. Барикадите задържаха Северната армия в шах в центъра на долината, но тя започна да залива и хълмовете. Елфите под командването на Корморант Итруриън, които се биеха по височините, вече бяха изтиквани от защитните им позиции и принудени да отстъпят. Метър по метър северняците настъпваха, завземаха височините и се освобождаваха от менгемето, в което ги беше приклещил Джърл Шанара.

Сведения за това, което се случваше, стигнаха до краля. Небето бе покрито с облаци и започна да вали дъжд, който направи терена хлъзгав и несигурен. Звуците от битката отекваха в хълмовете на долината и създаваха пълен хаос. Вече беше толкова тъмно, че не се виждаше и на няколко метра. На Джърл не му трябваше много време да вземе решение. Той изпрати бързоходци с вест за изтегляне при хората на Итруриън на барикадите, издигнати като редут по склоновете, паралелно на неговите защитни линии. Трябваше да се установят там и да удържат щурма. Изпрати хора с такава вест и при Ам Банда и неговите лъконосци. После сформира две групи елфи-преследвачи от хората на Ръстин Апт и ги строи за атака. Когато бойците на Итруриън и лъконосците се изтеглиха на сигурните позиции, той нареди на хората си да насочат напред пиките си и ги поведе направо към ядрото на напредващия враг. Срещна северняците точно когато те вече бяха пробили десния фланг и предните им редици се насочваха към барикадите. Джърл даде команда да се запалят факли, за да станат позициите им видими за скритите стрели, после ги накара да изтласкат врага от склоновете.

Хванати под анфиладен огън, северняците се групираха около огромната група скални троли и контраатакуваха. Те успяха да си проправят път през барикадите и се нахвърлиха върху елфите-преследвачи. Огромни, крилати силуети се появиха от изпълнения с дим здрач, щом няколко черепоносци се спуснаха от небето в подкрепление на врага. Защитните линии започнаха да се огъват. Прошареният Ръстин Апт падна ранен и беше изнесен от полето. Триуитън и Дворцовата стража се спуснаха напред в помощ на разкъсващата се защита, но врагът беше твърде многоброен и целият фронт на елфите започна да рухва.

Отчаян, Джърл Шанара заби шпори в хълбоците на Риск и препусна сам в битката. Обграден от дворцови стражи, той яздеше устремено към врага, като увличаше и своите елфи-преследвачи със себе си. От всички страни към него заприиждаха северняци. Опитваха се да го смъкнат от коня, да го съборят от седлото и въобще всичко възможно да го забавят. Зад него елфическата армия, полу съсипана и изтощена, се устреми напред като един. Бойните викове се извисиха над писъците и стоновете на ранени и умиращи, и елфите се нахвърлиха още веднъж срещу северняците. Джърл се биеше, сякаш можеше да изтика Северната армия обратно по пътя й сам-самичък. Просветващият му меч отразяваше светлината от факлите и иззвънтяваше, щом се стовареше върху някое вражеско оръжие или броня.

На пътя му се появиха и огромни троли, страховити безлики чудовища с бойни брадви. Но кралят си проби път през тях, като че бяха от хартия. Нищо не можеше да го спре, изглеждаше непобедим. Той се откъсна дори от собствената си охрана и неговите войни се хвърлиха срещу врага в усилието си да го достигнат.

Мълния удари по една издатина на склона, който беше най-близо до мястото на битката. Пламтящи парчета земя и отломки разтрошена скала полетяха към небето и обсипаха долината. Мъжете прикриха главите си, сведоха се под яростта на експлозията и поне за миг времето спря. Докато северняците стояха вкаменени като статуи, Джърл Шанара се изправи на стремената и вдигна нагоре меча на Шанара напук на всичко. От гърлата на хората му се надигнаха бойни викове и елфите се хвърлиха срещу враговете си с такава свирепост, че ги заляха изцяло. Онези, които бяха най-далече и можеха да избягат, отстъпиха зад разрушените барикади, изгубили желание да се бият. За момент се задържаха в гората от натрошени дървени отломки и обгорена земя. После навъсено и изтощено се оттеглиха зад източния подстъп на Рен.

Скупчени срещу барикадите, шибани от дъжда, прашни, потни и окървавени, Джърл Шанара и елфите му гледаха как врагът се изтегля.

Победата този ден най-после бе тяхна.

Тридесет и първа глава

Зората разкъса небето, сиво и мрачно от поройния дъжд, паднал през нощта, и обгорената и набраздена долина на Рен изглеждаше черна и димяща в сумрака. Строени отново, с готови за бой оръжия, с очи вперени с очакване в мрака, елфите стояха и се подготвяха за атаката, която знаеха, че предстои. Но от гъстата мъгла, която обгръщаше лагера на армията на Господаря на Магията при източния вход на долината, не се чуваше и звук и нищо не помръдваше из ветровитата пустош пред тях. С изгряването на слънцето, светлината стана по-силна, но мъглата отказваше да се разнесе и все още нямаше никакъв помен от нападение. Беше немислимо огромната армия да се е оттеглила. Цяла нощ, подобно на болно животно, тя се беше чесала и грижила за себе си, стонове на болка и страдание се издигаха от мъглата и дъжда, надделявайки над отслабващия тътен на затихващата буря. Цяла нощ армията се беше грижила за нуждите си и бе прегрупирала силите си. Тя заемаше източния вход към долината, както самата долина, така и височините около нея. Обсадните машини, провизиите и съоръженията бяха изтикани напред и позиционирани по протежението на лагера из целия вход. Те може и да напредваха бавно и тромаво, но си оставаха непреодолима сила.

— Там са — измърмори едноокият Ам Банда, който стоеше от лявата страна на Бремен. Лицето му се изкриви в тревожно смръщване.

Джърл Шанара кимна, високата му фигура беше напълно неподвижна.

— Но какво правят?

Наистина. Бремен уви слабото си тяло по-плътно с черната роба, за да се предпази от утринния хлад. Не можеха да видят далечния край на долината, нямаше как погледът им да проникне през мрака, но усещаха присъствието на врага. Нощта бе изпълнена със звуци и ярост, докато северняците се приготвяха отново за битка, и само през последния час бяха станали злокобно тихи. Старецът подозираше, че атаката този ден ще е под друга форма. Господаря на Магията беше отблъснат с тежки загуби и сигурно не бе склонен да повтори това преживяване. Дори неговата мощ си имаше граници и рано или късно властта му над онези, които се сражаваха за него, щеше да отслабне, ако не вземеше някакви мерки. Елфите трябваше скоро да бъдат изтласкани или разгромени, иначе северняците щяха да започнат да се съмняват в непобедимостта на господаря си. А щом кулата от карти започнеше да се срутва, нищо нямаше да е в състояние да я спре.

Вдясно от него нещо се раздвижи, нещо дребно и потайно. Беше момчето, Аланон. Бремен погледна скришом към него. То се беше взряло право напред, слабото му лице се бе изопнало, а очите му се бяха фиксирали в нищото. Аланон виждаше нещо, поне изражението му показваше това. Той се взираше отвъд мъглата и мрака, странните му очи проникваха в скритото за останалите.

Старецът проследи погледа на момчето. Видя някакво завихряне в мъглата, някаква подвижна завеса над целия източен вход към долината.

— Какво е това? — попита тихо Бремен.

Но момчето просто поклати глава. Усещаше го, но още не можеше да го идентифицира. Очите му оставаха приковани в мъглата, концентрацията му беше пълна. Бремен беше разбрал, че малкият е особено добър в концентрирането. Всъщност беше повече от добър. Напрегнатостта му беше плашеща. Това не беше нещо, което бе научил или пък последица от шока, който бе изстрадал при разрушаването на Варфлийт. Беше вродено — подобно на странните му очи и острия като бръснач ум. Момчето беше целеустремено и твърдо като камък, но притежаваше и интелигентност и безгранична жажда за знания. Само седмица по-рано, след среднощния рейд над лагера на Северната армия, Аланон беше дошъл при Бремен с молба да го научи да използва друидска магия. Просто така. Научи ме как да я използвам, беше настоял той — сякаш всеки можеше да го постигне като че ли това умение се усвояваше лесно.

— Нужни са години, за да се научи дори малка част от това — беше отвърнал Бремен, толкова изумен от молбата му, че не можа да я отхвърли категорично.

— Нека опитам — настоя момчето.

— Но защо ти е? — Друидът беше искрено слисан. — За да си отмъстиш? Мислиш ли, че магията ще ти донесе отмъщение? Защо да не прекараш времето си, като се научиш да боравиш с обикновени оръжия? Или пък да се научиш да яздиш? Или да изучаваш бойно изкуство?

— Не — веднага и категорично отвърна момчето. — Не искам нищо от това. Не искам отмъщение. Искам само да бъда като теб.

И това беше, всичко се съдържаше в едно-единствено изречение. Момчето искаше да бъде друид. То беше привлечено от Бремен, както и Бремен от него, защото те бяха нещо повече от дете и старец. Четвъртото видение на Галафил бе разкрило късче в бъдещето, предупреждение, че между друида и момчето има връзка. Видението беше обещание за общата им съдба. Бремен вече знаеше това. Момчето му беше изпратено от провидението, чиито цели той още не разбираше. Вероятно то беше наследникът, когото търсеше от толкова време. Странно, че го откри по този начин, но не и съвсем неочаквано. Нямаше закони за избор на друиди и Бремен знаеше добре, че не бива тепърва да ги изгражда.

И така, той показа на Аланон няколко малки номера, които да научи — дребни умения, които изискваха най-вече концентрация и упражнения. Беше решил, че това ще ангажира момчето поне за седмица и нещо. Но Аланон усъвършенства всичките за един ден, нетърпелив да се върне за още. Така всеки от десетте дни досега Бремен му беше разкривал по късче от друидското знание, върху което да работи, като го бе оставил сам да реши как точно да пристъпи към него. Ангажиран в подготовката за посрещане на атаката на Северната армия, той бе имал малко време да види какво е постигнало момчето. И сега, докато наблюдаваше в здрачната светлина на изгрева как е отправило поглед през долината, старецът отново беше удивен от очевидната дълбочина и неотменност на неговата решителност.

— Ясно! — извика внезапно Аланон, с разширени от изненада очи. — Те са над нас!

Бремен беше така шокиран, че за момент изгуби дар слово. Няколко глави се извърнаха нагоре, в отговор на думите на момчето, но никой не помръдна. Тогава Бремен махна с ръка към небето, обливайки мрака с широка дъга друидска светлина, и мрачните силуети, които кръжаха над главите им внезапно станаха видими. Щом ги разкриха, черепоносците рязко извиха и се отдалечиха, разтворили широко криле, докато изчезваха отново в мрака.

Джърл Шанара за миг се озова до друида.

— Какво правят? — попита той.

Очите на Бремен си оставаха приковани към пустите сега небеса и гледаха как друидската светлина започва да се топи. Мракът отново се завърна, плътен и всепоглъщащ. Със светлината ставаше нещо странно, осъзна той внезапно. Нещо странно.

— Разузнават — прошепна той. Тогава, като се обърна бързо към Аланон, каза: — Погледни отново през долината. Този път по-внимателно. Не се опитвай да видиш нещо определено. Вгледай се в мъглата и здрача. Внимавай за някакви движения.

И момчето го стори, а лицето му се смръщи от усилието. Взираше се напрегнато в нищото, задържа дъх и притихна. После устата му се отвори и то пое дъх изумено.

— Добро момче. — Бремен обви с ръка раменете на момчето. — Вече и аз ги виждам. Но твоите очи са по-силни. — После обърна лице към краля. — Атакуват ни мрачните създания на Господаря на Магията, същества, призовани от отвъдното. Днес е решил да използва тях, а не армията си. Приближават се през долината. Черепоносците разузнават пътя пред тях. Господаря на Магията прикрива с магията си приближаването им, като променя светлината и сгъстява мъглите. Нямаме много време. Прати офицерите си по местата и им кажи да се приготвят. Ще направя, каквото мога, за да отблъсна тази атака.

Джърл Шанара даде заповеди и елфическите командири се разпръснаха по своите части. Корморант Итруриън — на левия фланг. Раненият, но все още на крака, Ръстин Апт — на десния. Киър Джоплин беше вече на мястото си, кавалерията бе изтеглена зад пешаците. Ам Банда препусна към южните склонове, за да даде заповед на стрелците да заемат позиции там. Преккиън, Черните часови, Триуитън и повечето от Дворцовата стража бяха останали в резерв.

— Ела с мен — каза Бремен на краля.

Те се изтеглиха далеч вдясно от предните редици — кралят, друидът, Аланон и Прейа Старли. Минаха бързо през стреснатите елфически преследвачи към най-предните редици на армията. Щом стигнаха, друидът отново се обърна назад.

— Накарай най-близките да вдигнат оръжия и да ги държат здраво — наред той. — Кажи им да не се страхуват.

Кралят го направи, без да пита защо, доверявайки се на друида. Той даде заповедта и копия, мечове и пики се вдигнаха нагоре в отговор. Бремен присви очи, плесна с ръце пред тях и призова Друидския огън. Когато огънят се събра на ярка синя топка в шепите му, той разпрати частици от него да скачат от оръжие на оръжие, от острие на острие, докато не докоснаха всички. Изумените войници се изплашиха от приближаващите се пламъци, но кралят им нареди да стоят на място и те го сториха. Когато всички оръжия от една част бяха обработени по този начин, те минаха към следващата и повториха процеса по дължината на редиците смутени елфи. Друидът насищаше метала на оръжията им със своята магия, а кралят ги убеждаваше в нуждата от това, като в същото време ги предупреждаваше да останат в готовност, защото атаката е започнала.

Когато мрачните създания ги връхлетяха, друидската магия вече беше наситила оръжията и ядрото на елфическата армия беше защитено. Тъмните силуети се спуснаха от мрака, като се хвърлиха към елфическия строй, виещи като подивели животни. Те бяха същества с оголени нащърбени зъби и остри нокти, с четинеста черна козина и твърди люспи. Бяха създания от други светове, създания на мрака и лудостта и за тях не важаха никакви закони освен закона за оцеляването. Биеха се с ярост и дива сила. Някои бяха на два крака, други на четири, но всички изглеждаха като родени от нечии противни кошмари или извратено въображение.

Елфите бяха изтласкани назад, отстъпвайки от позициите си, завладени от страх, ужасени от тези зверове, които искаха да ги разкъсат на парчета. Някои от тях умряха на мига, страхът се загнезди толкова дълбоко в гърлата и сърцата им, че не успяха да помръднат, за да се защитят. Други умряха сражавайки се и бяха повалени, преди да са успели да нанесат решителния си удар. Но част от тях възвърнаха духа си, щом установиха с изумление, че докоснатите им от магия оръжия лесно проникват в телата и крайниците на чудовищните нападатели. След първоначалното стъписване от първия удар, армията отново се окопити.

Но чудовищата разкъсаха предната редица, следвани от нещо толкова огромно, че се извисяваше значително дори над най-високите от събратята си. То бе покрито с твърда като подметка кожа, а към най-важните части на тялото му бяха прикрепени метални плочки. Огромните му нокти разкъсваха мъжете, изпречили се на пътя му. Ръстин Апт поведе контраатака, за да го изтласка назад, но бързо бе отблъснат.

Като видя опасността, Бремен се втурна да пресрещне звяра.

В отсъствието на друида, Джърл остана в центъра, наблюдавайки как чудовищата се вклиняват все по-дълбоко в армията. Като викаше и насърчаваше хората си, кралят пренебрегна обещанието си да не влиза в боя, измъкна меча си и препусна през редиците, за да се включи в битката заедно с Прейа и охранителите си. В предните редици на централната част на елфическата армия, пред върховете на пиките и мечовете се бяха свили, готови за скок, огромни вълци и чакаха да се отвори подходяща пролука. Щом Джърл се появи, една черна сянка се спусна надолу от мъглата и се стовари над предните редици на елфите-преследвачи. Черепоносецът се издигна пак нагоре с нокти, червени от кръв. В този миг вълците се хвърлиха срещу войниците и започнаха да ги разкъсват със зъби. Но оръжията на защитниците сечаха и пронизваха нападателите, а друидската магия проникваше през дебелата им кожа. Първите зверове загинаха при тази яростна защита, а останалите се оттеглиха, като ръмжаха и тракаха с челюсти в безсилието си.

На десния фланг Бремен достигна до групата чудовища, проникнали зад защитата на елфите. Щом забелязаха стареца, те се впуснаха вкупом към него. Бяха двукраки създания с огромни гръдни кошове и силни, мускулести крайници, с които можеха да разкъсат човек на две. Главите им като че израстваха направо от раменете и целите се губеха в кожени гънки така, че се виждаха само дивите им очи. Те се хвърлиха към друида с радостен вой, но Бремен изпрати към тях Друидския огън и ги отблъсна. От всички страни край него се събраха елфи-преследвачи, за да го защитят, и се спуснаха към нападателите. Чудовищата се извъртяха и отвърнаха на удара, но остриетата на елфите и Друидският огън се врязаха в тях.

Тогава огромното същество, което първо бе разкъсало елфическите редици, се изправи срещу Бремен. Очите му просветваха, кожестото му тяло бе покрито с кръв.

— Старец! — изсъска съществото и връхлетя отгоре му.

Друидският огън експлодира от ръцете на Бремен, но чудовището вече беше твърде близо, затова успя да избегне смъртоносния пламък и да сграбчи китките на стареца. Бремен обви ръцете си в огън в опита си да се освободи, никой от останалите не би могъл да се мери със силата му, но чудовището продължи да го стиска. Ноктестите му ръце стегнаха хватката си и огромните мишци започнаха да изтласкват друида назад. Лека-полека Бремен започна да отстъпва. Наоколо останалите чудовища започнаха да се приближават с нова увереност. Краят беше близо.

Тогава се появи Аланон, дотича от мрака, скочи върху незащитения гръб на създанието и впи ръце в жълтите му очи. С гневен вик момчето отвори някакво хранилище на сила в себе си и я съчета с частицата магия, която беше усвоило. Неконтролируем, див като ураган огън експлодира от ръцете му във всички посоки. Той изригна с такава сила, че отхвърли Аланон по гръб на земята и той остана там неподвижен. Но огънят облиза и лицето на нападателя и го порази.

Чудовището веднага пусна Бремен, замята ръце от гняв и болка и се извърна назад. Бремен скочи на крака, въпреки немощта, която го заливаше, въпреки раните и запрати отново Друидския огън към съществото. Този път пламъците се плъзнаха надолу по гърлото на чудовището, достигнаха сърцето му и го превърнаха във въглен.

Междувременно Джърл Шанара се бе преместил в левия фланг на армията си. Корморант Итруриън беше паднал на земята, обграден от хората си, които се биеха, за да го защитят. Кралят се вклини в групата им и поведе бърза, решителна контраатака срещу прегърбените същества, които се носеха по елфическите редици, въоръжени с двуостри брадви и назъбени ножове. Банда бе обърнал огъня на стрелците директно надолу по склона и сега стрелите пронизваха мъглата и чудовищата, скрити в нея. Елфите успяха да прикрият Итруриън и да го отнесат от бойното поле. Киър Джоплин изпрати кавалерията си напред, за да запълни отворилата се пролука. Като предаде командването на Джоплин, кралят се върна бързо в центъра на армията, където боят отново се бе ожесточил. На два пъти получи удари, които го зашеметиха, но успя да се окопити, преодолявайки шока и болката, и продължи да се сражава. Прейа беше до него и го защитаваше отляво, като бързо и ловко нанасяше удари и парираше тези на врага с късия си меч. Дворцовата стража се биеше близо до тях, а някои от войниците умираха, докато се опитваха да опазят своя крал и своята кралица. Съществата от отвъдното бяха разкъсали на много места елфическите редици и защитниците трябваше да се справят с щурмове от всички посоки.

Накрая Бремен успя да скрепи левия фланг на защитниците дотолкова, че нападателите, проникнали през него, бяха отблъснати. Безспорно разбити, оцелелите се обърнаха и побягнаха, безформените им силуети се изгубиха отново в мъглите, сякаш никога не ги беше имало. Армията се насочи напред, към онези, които все още се сражаваха в центъра й, и отблъсна и тях. Бавно, но сигурно, елфите си върнаха позициите. Зверовете от отвъдното се изтеглиха и изчезнаха.

Изтощена, армията на Запада се взираше след тях в сивата, здрачна пустота.

Северняците атакуваха отново късно същия следобед, като този път изпратиха редовните си войски. Сега мъглите се бяха разнесли, небето бе започнало да се прояснява и светлината беше силна и чиста. Елфите гледаха от новите си защитни позиции как врагът се приближава по опустошения Рен. Бяха се изтеглили още по-надълбоко в долината, близо до западния й подстъп, защитени както от издигащите се възвишения, така и от наскоро построените каменни стени, от които стърчаха заострени шипове. Вече представляваха доста изпосталяла и окървавена дружина, на крачка от пълното изтощение, но все още неустрашими. Бяха преодолели прекалено много, за да се изплашат сега. Стояха спокойно на позициите си, скупчени един до друг, защото там, където чакаха, долината рязко се стесняваше. Склоновете бяха толкова стръмни, че беше нужна само малка група лъконосци и елфи-преследвачи да защитават височините от настъпление. По-голямата част от армията беше разгърната в долината, гъстите й редици се простираха от склон до склон. Корморант Итруриън отново беше тук, с превръзки на рамото и главата, и мрачен израз на слабото си лице. Заедно с дори още по-изнемощелия Ръстин Апт, той командваше дивизиите, които щяха да срещнат ядрото на атаката на северняците. Ам Банда беше на северния склон с група лъконосци. Киър Джоплин и кавалерията се бяха изтеглили до началото на прохода, защото тук вече нямаше достатъчно пространство за маневрите им. Дворцовата стража и Черните часови отново бяха оставени в резерв.

Точно зад елфическите редици, на една издатина, откъдето можеха да наблюдават битката, стояха Бремен и момчето Аланон.

Кралят и Прейа Старли, на верните си коне Риск и Въглен, стояха в центъра на елфическата защита, обградени от войни от Дворцовата стража.

Оттатък, в другия край на долината, се чуваха барабаните на Северната армия. Тътенът на копитата и обутите в ботуши крака отекваше силно. Безчислени пехотинци приближаваха в атака. Бяха толкова много, че изпълваха цялата долина. Зад тях идваха бойните машини — обсадните кули и катапултите, влачени от впрягове коне и потни мъже. Кавалерията настъпваше в ариергард — редици ездачи, понесли копия и пики, с развяващи се над тях знамена. Огромни скални троли носеха Господаря на Магията и неговите слуги в носилки, драпирани с черна коприна и декорирани с избелели кости.

Това е краят, осъзна Бремен внезапно. Мисълта се появи неканена, докато гледаше напредването на врага. Твърде много са, а ние сме твърде изморени, битката беше прекалено яростна и дълга. Това е краят.

Той потръпна от неумолимостта на това предчувствие, чиято сила нищо не можеше да възпре. Друидът усети как върху него ляга огромна тежест, безжалостна увереност, ужасяваща истина. Гледаше как множеството на северняците се движи напред, влачи своите бойни машини, изпълва набразденото, почерняло дъно на Рен и в съзнанието му се превърнаха в приливна вълна, която щеше да залее елфите и да ги удави. Бяха минали само два дни в битки, а изходът бе вече близо. Ако джуджетата се бяха присъединили към тях, може би щеше да бъде иначе. Ако някой от градовете на юг бе сформирал армия, може би щеше да промени нещата. Но сега елфите бяха сами и нямаше кой да им помогне. Бяха останали само една трета от първоначалния си брой и дори да нанесяха на врага десет пъти по-големи загуби, това нямаше да има никакво значение. Северняците имаха много излишни животи; броят им осигуряваше надмощието.

Старецът примигна изморено и потърка брадичката си. Не можеше да понесе такъв край. Джърл Шанара нямаше да получи шанс да изпита меча си срещу Господаря на Магията. Нямаше да има възможност дори да се изправи срещу него. Щеше да умре тук, в тази долина, заедно с елфите си. Бремен добре познаваше краля, знаеше, че ще даде живота си за другите. А ако Джърл Шанара умреше, нямаше да остане никаква надежда.

До него Аланон помръдна смутено. Той също усеща неизбежното бедствие, помисли си старецът. Момчето имаше кураж; беше го доказало тази сутрин, когато спаси живота му. Беше използвало магията, без да се замисли за собствената си сигурност, единствено, за да защити стареца. Бремен поклати разчорлената си сивокоса глава. То беше изморено и изплашено, но решителността му не бе намаляла. Щеше да направи всичко, на което бе способно в тази битка, също като краля. Друидът бе сигурен, че Аланон вече избира къде да заеме позиция.

Северната армия беше на двеста метра от тях, когато спря с тътен. Настъпи суматоха, докато сапьорите и влекачите започнаха да дърпат катапултите и обсадните кули. Гърлото на Бремен се сви. Господаря на Магията нямаше да предприеме директна атака. Защо да хаби ненужно животи? Вместо това, щеше да използва катапултите и лъконосците, скрити в кулите, за да пробие защитата на западняците, да ги изтощи, докато останат твърде малко, за да окажат някаква съпротива.

Бойните машини бяха пръснати по цялата ширина на долината, подредени в права линия. Клуповете на катапултите бяха заредени с камъни и късове метал. На всеки от процепите в търбусите на кулите имаше стрелци. А по елфическите редици не помръдваше никой. Нямаше къде да идат, нито къде да се оттеглят. Долината беше изгубена, Западната земя — също. Барабаните продължаваха несекващата си каденца, която се сливаше с тътена на колелата на бойните машини и отекваше в гърдите на стареца. Той вдигна поглед към притъмнялото небе, но до залез оставаше още час и мракът щеше да се спусне твърде късно, за да им е от помощ.

— Трябва да спрем това — прошепна той, неволно. Думите се изплъзнаха сами.

Аланон погледна към него и зачака безмълвно. Странните му очи се фиксираха в стареца и не се отделяха от него. Бремен срещна погледа му.

— Как? — попита тихо момчето.

И изведнъж Бремен разбра. Разбра го от очите, от думите на момчето, от шепота на вдъхновението, което внезапно се надигна в него. То му се яви в момент на ужасяващо проникновение, роди се от собственото му отчаяние и изтляваща надежда.

— Има начин — каза бързо, нетърпеливо друидът. Бръчките по лицето му се вдълбочиха. — Но се нуждая от помощта ти. Няма да ми стигне силата. — Той млъкна и после добави: — Ще бъде опасно за теб.

Момчето кимна:

— Не ме е страх.

— Може да умреш. И двамата може да умрем.

— Кажи какво да направя.

Бремен се обърна към редицата бойни машини и го дръпна пред себе си.

— Тогава слушай внимателно. Ще трябва да те превърна в мое продължение, Аланон. Не се съпротивлявай на това, което почувстваш. Ще станеш проводник на моята магия, магията, която притежавам, не ми липсва достатъчно сила, за да я използвам. Ще я насоча чрез теб. Ще почерпя сила от теб.

Момчето не погледна към него.

— Ще позволиш на магията си да се храни о мен? — попита то тихо, почти със страхопочитание.

— Да. — Бремен се наведе по-близо. — Ще те пазя с всички възможни способи. Ако умреш, аз ще умра с теб. Само това мога да ти предложа.

— Достатъчно е — отвърна момчето, очите му все още бяха извърнати настрани. — Направи каквото трябва, Бремен. Но го направи сега, бързо, докато има време.

Северната армия се беше простряла пред тях, с огромните бойни машини отпред, с гора от вдигнати оръжия. От изсъхналата, обгоряла долина се вдигаше прах и изпълваше въздуха с наноси, които закриваха целия свят отвъд така плътно, като че той изобщо не съществуваше. Светлината се отразяваше в металните остриета и върхове, флаговете се вееха с ярките си цветове, а в звуците, които се носеха от гърлата на атакуващите, се усещаше очакването на победата.

Заедно, друидът и момчето се изправиха пред тях, пред мъже, животни, машини, шум и движение. Стояха тихи и самотни на издатината в скалата. Никой не ги забелязваше или просто не им обръщаше внимание. Дори елфите не поглеждаха към тях, очите им бяха приковани в армията отпред.

Бремен си пое дълбоко дъх и сложи ръце на слабите рамене на Аланон.

— Събери ръце и ги насочи към кулите и катапултите. — Гърлото му се сви. — Бъди силен, Аланон.

Момчето събра длани, сплете пръсти, после слабите му ръце се вдигнаха и се насочиха към Северната армия. Бремен стоеше точно зад него, ръцете му бяха неподвижни, а очите — затворени. Призоваваше Друидския огън. Той проблесна и се появи. Припомни си, че трябва да е много внимателен с него. Балансът между това, от което се нуждаеше, и онова, което можеше да си позволи да даде, беше твърде крехък и не биваше да го нарушава. Допуснеше ли грешка, и с двамата бе свършено.

На бойното поле рамената на катапултите вече започваха да се изтеглят назад, а стрелците в кулите опъваха лъковете си.

Бремен отвори очи, сега те бяха бели като сняг.

Долу, сякаш почувствал нещо, Джърл Шанара извърна поглед към него.

Внезапно Друидският огън се стрелна от ръцете на Бремен към тялото на Аланон, а после се насочи от свитите юмруци на момчето над главите на чакащата елфическа армия към набразденото, обгоряло поле и към вражеските бойни машини. Огънят порази напълно кулите, погълна ги така всеобхватно, че те лумнаха в пламъци, преди някой да може да мигне. Оттам се прехвърли към катапултите, изпепели влекачите им, захапа въжетата и изкриви металните части. Движеше се като живо същество, като избираше първо една цел, после друга. Пламъкът беше ярко син и така ослепителен, че мъжете и от двете армии бяха принудени да закрият очите си пред блясъка му. Той препусна нагоре и надолу по предните редици на Северната армия, като поглъщаше всичко и всеки. На моменти се издигаше на десетки метри нагоре, извисяваше се към небето на чудовищни скокове, а след него се вдигаха облаци дим.

Писъци и викове се надигнаха от огромната армия на северняците, когато огънят се вряза в нея. А сред редиците на наблюдаващите ги елфи цареше само изумление и тишина.

Бремен усети спад в магията си, отслабване на огъня, но в момчето Аланон имаше още мощ. То сякаш ставаше все по-силно, слабите му ръце бяха прострени напред, с вдигнати длани. Друидът усещаше как слабото тяло на детето трепери от решимостта му. Огънят още струеше от ръцете му, прескачаше отвъд бойните машини към множеството на изумената Северна армия, прорязвайки смъртоносна, пламтяща пътека. Достатъчно! — помисли си Бремен, усетил опасността от нарушаването на баланса. Но той не можеше да прекъсне връзката си с момчето; не можеше да забави потока на магията си. Сега момчето беше по-силно и черпеше от него.

Северняците започнаха да отстъпват срещу тази нова яростна атака. И това не беше просто отстъпление, а пълен погром, куражът им бе прекършен. Дори скалните троли побягнаха от огромния пожар, погълнал другарите им, към прикритието на склоновете и прохода отвъд тях. Дори за тях битката този ден беше приключила.

Тогава най-накрая силата на Аланон секна и Друидският огън, който изригваше от свитите му юмруци, изчезна. Момчето въздъхна силно и се отпусна към Бремен, който също едва се държеше на краката си. Но старецът го хвана и го притисна към себе си, изчаквайки търпеливо ударите на сърцата им да се успокоят и да забавят ритъма си. Стояха притиснати един към друг, нашепвайки си успокоителни думи, взирайки се в разразилия се долу ад, който поглъщаше бойните машини на Северната армия и осветяваше гърбовете на оттеглящите се врагове с кърваво сияние.

На запад слънцето потъваше зад хоризонта и нощта изпълзяваше предпазливо от убежището си, за да покрие мъртвите с плаща си.

След разрушението на бойните машини и след като мракът се разпростря по целите Четири земи, а огньовете в центъра на долината Рен започнаха да изтляват, Джърл Шанара се приближи към Бремен. Старецът беше седнал с Аланон на една издатина и ядеше вечерята си. Вече беше тихо, Северната армия се бе изтеглила в източния край на долината, а елфите все още поддържаха позициите си в западната теснина. Войниците бяха изяли вечерните си дажби. Елфите-преследвачи се хранеха на смени, за да следят за друга, изненадваща атака. В задната част на лагера горяха огньове, на които се приготвяше храната, и ароматът на гозба се носеше из въздуха. Старецът стана, щом кралят се приближи до него, и забеляза в очите на Джърл поглед, който не бе виждал досега. Кралят поздрави и двамата, после помоли Бремен да се разходят насаме. Момчето се върна към яденето без коментар. Друидът и кралят се отдалечиха в сенките.

Когато бяха вече на достатъчно разстояние и никой не можеше да ги чуе, кралят се обърна към стареца.

— Искам да направиш нещо — каза тихо той. — Искам да използваш магията си, за да бележиш елфите така, че да могат да се разпознават един друг в мрака в битка със северняците, за да не се избиват по погрешка. Можеш ли?

Бремен помисли за момент, после бавно кимна.

— Какво смяташ да правиш?

Кралят беше изморен и измъчен, но в очите му светеше хладна решимост и в чертите му личеше ожесточеност.

— Смятам да атакувам сега, тази нощ, преди да са успели да се прегрупират.

Старецът се взираше безмълвно в него. Кралят стисна устни.

— Тази сутрин моите следотърсачи доложиха за раздвижване по фланговете на Северната армия. Изпратили са две отделни армии — по-малки от тази, пред която бяхме изправени, но все пак значителни, на север и на юг от Рен, за да ни притиснат откъм гърба. Трябва да са ги пратили най-малко преди седмица, ако се съди по сегашните им позиции. Напредват бавно, но се приближават към нас. След няколко дни ще ни отрежат пътя към Арборлон. Ако това стане, с нас е свършено.

Той се загледа в мрака, сякаш търсеше думи, с които да продължи.

— Твърде много са, Бремен. Знаехме го от самото начало. Единственото ни предимство е нашата защитна позиция. Ако и тя ни бъде отнета, няма да ни остане нищо. — Очите му отново се върнаха към стареца. — Изпратих Преккиън и Черните часови да предупредят Врий Иридън и Съвета и да подготвят защитата на града. Но единствената ни надежда е да сторя онова, което ти поиска от мен. Да се изправя срещу Господаря на Магията и да го унищожа. А за целта ще трябва първо да разпръсна Северната армия. Няма да ми се удаде по-добър шанс да го направя. Сега северняците са дезорганизирани и изтощени. Трябва да ги ударим.

Бремен дълго обмисля отговора си. Най-накрая кимна бавно и каза:

— Може би си прав.

— Ако ги атакуваме сега, ще ги хванем неподготвени. Ако ударим достатъчно силно, може да успеем да проникнем до мястото, където се крие Господаря на Магията. Объркването от нощната атака ще ни помогне, но само, ако можем да се различаваме един друг от врага.

Друидът въздъхна.

— Ако бележа елфите така, че да се различават, това значи да ги направя видими и за северняците.

— Няма друг начин. — Гласът на краля беше спокоен. — На тях ще им трябва известно време, докато осъзнаят какво означава всичко това. Дотогава ние или ще сме спечелили, или ще сме загубили битката.

Бремен кимна, без да отговори. Това беше дръзка тактика, която можеше да обрече елфите и да доведе до пълното им унищожение. Но в същото време нуждата от нея беше очевидна, а друидът виждаше в краля човека, който може да я осъществи успешно. Защото елфите щяха да последват Джърл Шанара навсякъде, и точно вярата в техния водач щеше да ги крепи най-силно.

— Но се страхувам — прошепна внезапно кралят, като се наведе по-близо, — че няма да успея да призова мощта на Меча, когато е необходимо. — Той замълча, очите му се взираха втренчено. — Ами ако не отвърне на призива ми? Какво ще правя тогава?

Друидът се пресегна и взе ръцете на краля в своите, а после ги стисна силно.

— Магията няма да те провали, Джърл Шанара — каза той тихо. — Ти имаш твърде смело сърце, изцяло си отдаден на целта си, ти си кралят, от който твоят народ се нуждае. Магията ще се появи, щом я призовеш, защото това е твоята съдба. — В усмивката му нямаше радост. — Трябва да повярваш.

Кралят си пое дълбоко дъх и помоли:

— Ела с мен.

Старецът кимна.

— Ще дойда.

На север от Рен, където облаците напластяваха откритото поле със сенки, а равнините се ширеха надалече пусти и тихи, Кинсън Рейвънлок се измъкна безшумно от глъчката и хаоса на лагера на Северната армия и се запъти натам, откъдето беше дошъл. Това му отне почти час, придържаше се към клисурите и сухите речни корита и избягваше височините и откритото поле. Вървеше бързо, нетърпелив да стигне при онези, които го чакаха, и мислеше, че може би все пак не са дошли прекалено късно.

Бяха минали повече от десет дни, откакто двамата с Марет потеглиха от Източната земя с остатъка от армията на джуджетата. Но все пак те наброяваха почти четири хиляди и се бяха придвижили сравнително бързо. Само че избраха необичаен маршрут. Тръгнаха на север, прекосиха равнината Раб, после минаха през прохода Дженисън към Стрелехайм, който прекосиха в сенките на старите гори, обграждащи Паранор. Решението да тръгнат по този път бе предмет на дълги и тежки дебати между Рейбър и старейшините на джуджетата, но все пак не бе взето толкова трудно както решението дали изобщо да тръгват. Колкото до второто, Кинсън беше представил доста убедително аргументите на Бремен и Риска беше твърдо на негова страна. Щом успяха да убедят и Рейбър, нещата се наредиха. Изборът на маршрут не беше толкова мъчителен, но все пак създаде доста грижи. Риска твърдеше, че ще имат по-големи шансове, ако се приближат незабелязано и се появят от север, откъм земите на врага — Северната армия се беше изтеглила към Западната земя, за да обсади елфите при Рен, затова съгледвачите й щяха да внимават за евентуално вмешателство от изток или юг, ако въобще можеше да се появи такова. В края на краищата, този негов аргумент взе превес.

Армията на джуджетата бе заела позиция на север, на половин ден път от подножието на Драконовите зъби. Риска, Кинсън, Марет и двеста войници бяха тръгнали напред за оценка на ситуацията. С приближаването на залеза Кинсън Рейвънлок беше отишъл сам да огледа по-отблизо.

Сега, едва три часа след заминаването му, пограничникът се появи от сенките, за да се присъедини отново към другарите си.

— Имало е атака по-рано днес — каза той, останал без дъх. Беше пробягал по-голямата част от пътя на връщане, за да донесе новината. — Провалила се е. Всички бойни машини на северняците лежат изгорени в долината Рен. Но сега строят нови. Врагът се е установил в източния вход на долината. Огромна сила, но изглеждат дезорганизирани. Всички се суетят насам-натам и няма никаква следа от мрачни изчадия. Дори черепоносците не летят тази нощ.

— Успя ли да се добереш до елфите? — попита бързо Риска. — Видя ли Бремен или Тей?

Пограничникът отпи голяма глътка от меха с ейл, който Марет му подаде, и избърса устата си.

— Не. Долината е блокирана. Можех да се промъкна, но реших да не рискувам, а да се върна за теб.

Двамата мъже се спогледаха, после извърнаха очи към равнината.

— Там има много мъртъвци — каза тихо пограничникът. — Твърде много, макар че само една десета от тях са елфи.

Риска кимна.

— Ще изпратя вест на Рейбър да доведе армията насам още на зазоряване. Той сам ще избере терена, от който ще атакува. — Откритото му лице беше напрегнато, очите му светеха. — Междувременно ние ще трябва да чакаме тук пристигането му.

Пограничникът и момичето се спогледаха и бавно поклатиха глави.

— Аз няма да чакам — обяви Кинсън.

— Нито пък аз — каза Марет.

Джуджето вдигна бойната си брадва.

— Е, изглежда, че Рейбър просто ще трябва да ни последва. Да тръгваме.

Тридесет и втора глава

Бяха минали три часа от настъпването на залеза и наближаваше полунощ, когато Джърл Шанара поведе елфите към финалната битка. Беше оставил в тила болните и ранените и известна бойна сила, която да ги защитава и да действа като ариергард, а взе със себе си само най-невредимите. Елфите-преследвачи, Дворцовата стража, лъконосците и други пешаци, на брой над две хиляди души. Кавалерията наброяваше четиристотин ездачи. Събра ги в равнината на входа на долината, близо до мястото, където все още тлееха остатъците от машините на Северната армия, и обходи всеки отряд, за да им обясни, какво възнамерява да прави.

Щом свърши с това, Бремен също мина по редиците, понесъл малка купа, в която сияеше светлина. Беше синкава и излъчваше ярък фосфоресциращ блясък в мрака. Не изглеждаше нито като паста, нито като течност, а просто като сияещ въздух. Беше съставена предимно от Друидска магия, но и от други субстанции, които никой не можеше да разпознае. Гласът на Бремен беше нисък и окуражаващ, когато минаваше от войник на войник с купичката в ръка. Той маркираше елфите със светлината с помощта на пръчица, която потапяше в сиянието, и намазваше дрехата на всеки с малко от мистериозната субстанция.

Когато потеглиха в мрака към сърцето на Рен, всеки елф беше превързал парче плат върху светещия белег, за да скрие приближаването си от врага. Първи вървяха избрани членове на Дворцовата стража, разгърнати като ветрило пред главната ударна сила. Някои от тях се катереха по склоновете от двете страни на долината и после се спускаха напред, за да подсигурят височините при източния подстъп. Като им даде достатъчно време преднина, Джърл Шанара поведе основната част от армията напред. Самият той беше в центъра й, заедно с Прейа Старли и Бремен, Корморант Итруриън беше при левия фланг, а Ръстин Апт — на десния. Строени по цялата ширина, точно зад предните редици елфи-преследвачи, вървяха лъконосците на Ам Банда. Зад тях имаше още елфи-преследвачи, а още по-назад, държана в резерв за момента, в който всички пехотинци щяха да са въвлечени в битката, яздеше елфическата кавалерия под командването на Киър Джоплин.

Стратегията на краля беше проста. Елфите трябваше да се приближат възможно най-близо до позициите на северняците, без да бъдат видени, и тогава да ударят в мрака, използвайки преимуществото на изненадата и объркването. Трябваше да стигнат до сърцето на лагера и светая светих на Господаря на Магията. Там Джърл Шанара щеше да притисне друида отцепник до стената и да го убие. Това беше всичко. Толкова много неща в този план можеха да потръгнат не както трябва, че дори не си струваше да се мисли за тях. Бързината и изненадата бяха всичко. Останалото щяха да постигнат решителността и смелостта. Ако елфите изгубеха контрол над първото или не им достигнеше второто, щяха да бъдат погубени.

Но тази нощ, пазени от друидската магия и бронирани с непреклонната си вяра, те се бяха отдали изцяло в служба на своя крал и в ръцете на съдбата. Съмненията и страховете им се разсеяха още с първата стъпка напред, с осъзнаването, че атаката е в ход и няма връщане назад, както и с прилива на напрегнато очакване, който прогони всичко останало. Вървяха бързо надолу по пътя си в долината, безшумни, както могат да бъдат само елфи. Острите им погледи бързо съглеждаха препятствията, които лежаха на пътя им, и те навреме ги избягваха, а ушите им бяха нащрек за всеки признак на опасност. Нямаше светлина, която да ги води, небето отново беше покрито с облаци, а въздухът — изпълнен с дима от следобедния голям пожар. Пред тях лагерните огньове на врага просветваха в мрака като малки жълти точици.

Джърл Шанара дори не помисляше за провал, докато вървеше напред. Мечът на Шанара беше запасан на гърба му. Не мислеше за нищо, освен за предстоящата задача. Беше се абстрахирал от всичко друго, което нямаше връзка с нощната му офанзива. Прейа беше от едната му страна, а Бремен от другата, и в тяхно присъствие кралят на елфите се чувстваше странно непобедим. Не че не можеше да умре; никога не беше желал безсмъртие. Но в тези отчаяни мигове му се струваше, че провалът е немислим. Обграждаше го сила и вярност. Странна, но позната за краля смесица. Елфите щяха да дадат живота си за него, но той трябваше да е готов на същото за тях. Само с постигането и поддържането на този баланс можеха да се надяват да оцелеят, да упорстват, да постигнат победата, която търсеха.

Кралят огледа мрачните височини за стражи, които можеха да вдигнат тревога. Но такива нямаше.

Изглежда, Дворцовата стража ги беше обезвредила, без никой да забележи. Отзад, дълбоко в люлката на долината, се разнасяше слабото звънтене на хамутите и проскърцване на кожа от следващата ги кавалерия. Пред тях пламъците на лагерните огньове ставаха все по-ясно различими, а зад техния кръг беше Северната армия. Лагерът и изглеждаше като необятен, объркан лабиринт от палатки, складове и мъже. Приличаше на малък град. Все още са твърде много, помисли си кралят. Атаката на елфите трябваше да бъде уверена и бърза.

Западняците бяха на петдесет метра от лагера, когато Джърл даде заповед да спрат и да залегнат извън светлините на огньовете. Стражите стояха и се взираха в нощта, а някои поглеждаха лениво през рамо какво става в лагера. Като че не се интересуваха особено дали нещо не се крие в мрака; явно не очакваха атака. Джърл Шанара усети в гърдите си горещ прилив на облекчение. Очевидно, преценката му бе правилна. Внезапно се замисли за всичко, което беше изтърпял, за да стигне дотук, и отново му се прииска Тей Трифънйъд да е с него. Заедно щяха да надделеят над всичко. Нищо вече няма да е същото без Тей, помисли си той. Нищо.

Направи знак с ръка и заповедта му за бойна готовност премина по елфическите редици. Банда нареди на стрелците си да се изправят и да заредят лъковете. Кралят вдигна своя меч и стрелите полетяха към небето в смъртоносен порой. А когато паднаха, поразявайки нищо неподозиращите си цели, елфите вече се бяха хвърлили в атака.

Бяха бързи и смъртоносни. За секунди пресякоха откритото пространство и навлязоха в периметъра на лагера. Всички стражи лежаха мъртви, поразени от стрели или копия. Северняците, които се бяха свили около огньовете, скочиха на крака, щом елфите връхлетяха отгоре им, посегнаха за оръжията си и нададоха предупредителни викове към останалите. Но войните на Джърл бяха толкова бързи, че избиха повечето от тях, преди да са успели да се защитят. Кралят водеше атаката, като си проправяше път през външните линии почти като по чудо, обграден от войници от Дворцовата стража. Прейа Старли се движеше до него — сигурно присъствие до рамото му. Бремен изостана, твърде слаб и бавен да ги настигне, но викаше след краля да продължава и да не го чака. На височините все още необезвредените вражески войници се бяха вкопчили в ръкопашна схватка с Дворцовата стража, която се бе промъкнала сред тях, докато спяха. В изпълнения с дим мрак само елфите можеха да се различават един друг. Знаците, положени от друида, проблясваха на раменете им. В целия лагер цареше суматоха.

Тогава внезапно кралят се озова насред група току-що събудили се скални троли. Огромните създания скочиха от постелките си, щом чуха тревогата, броните им бяха пръснати около тях, но оръжията бяха вече в ръцете им. Джърл Шанара се устреми към центъра на лагера, като се опитваше да не позволява да го забавят, но неколцина от тролите успяха да му препречат пътя и той бе принуден да спре и да се бие. Приближи се до най-близкия, мечът на Шанара описа искряща дъга и тролът се свлече на земята. Останалите се опитваха да стигнат до краля, вече разпознали го, и викаха другарите си с гърлените си гласове. Но дворцовите стражи се хвърлиха на пътя на контраатаката, заобиколиха тролите от всички страни, повалиха ги на земята и ги избиха.

От мрака зад гърба си кралят чу бойните рогове на Киър Джоплин и елфическата кавалерия се впусна в битката. Експлозия разтърси лагера и огнен стълб се издигна към небето. В накъсаната й светлина кралят зърна Бремен сред тълпа бягащи гноми и троли. Слаба, парцалива фигура с кокалести ръце, протегнати напред, и момчето Аланон, застанало до него.

Пред погледа на краля се появиха черните, украсени с черепи палатки на Господаря на Магията и неговите лакеи. Силно вълнение заля Джърл и той удвои усилията си да пробие през врага. Тогава от едната му страна в нощта се издигна нещо чудовищно и той беше принуден да се извърне, за да го посрещне. Приличаше на вълк, но зад пълните с остри заби челюсти главата му напомняше човешка. То се вряза сред елфите, излезли на пътя му, и ги запрати настрани. Замахна към Прейа Старли, но тя отстъпи, избегна удара му и остави меча си, забит във врата му. Звярът продължи, ранен, но неумолим, с щракащи челюсти. Джърл не успя да избегне напора му и бе съборен на земята. Бореше се безрезултатно да се измъкне от хватката му, докато елфите-преследвачи отчаяно сечаха чудовището с мечовете си. И тогава, когато звярът се вдигна на задните си крака, за да го разкъса, той заби Меча на Шанара дълбоко в сърцето му и чудовището падна бездиханно на земята. Кралят се изправи на крака.

— Палатките! — изкрещя той на всички елфи, които можеха да го чуят, и заедно с Прейа се втурна напред.

Отвъд подстъпа към Рен, от северната страна на лагера, Кинсън, Марет, Риска и джуджетата си проправяха път към източните височини, за да открият пролука в позициите на северняците. Когато атаката на елфите започна, те замръзнаха по местата си, несигурни какво точно става. Викове и писъци се издигаха от лагера на Северната армия и бързо настъпи хаос. Опитните в битките джуджета незабавно формираха защитен клин, насочен към нападнатия лагер и започнаха да наблюдават как най-близките до северния периметър войници скачат бързо от постелките си, сграбчват оръжията си и се оглеждат диво на всички страни.

— Какво става? — прошепна Марет в ухото на Кинсън Рейвънлок.

Тогава чуха над гълчавата да се издига елфическият боен вик.

— Елфите атакуват! — възкликна удивен Риска.

От височините към лагера полетяха стрели и заваляха над стреснатите войници. При подстъпа към долината, в предната част на периметъра на врага, се чу звън на оръжия. Джуджетата стояха като вкаменени, докато битката се разразяваше, и слушаха как шумът от нея се засилва и приближава. Елфите бяха проникнали през защитата на северняците и се устремяваха директно към сърцето на вражеския лагер.

— Какво ще правим? — рече Кинсън, без да се обръща конкретно към някого, взирайки се в мрака, където изникваха групи вражески войници и после пак изчезваха в димната мъгла от лагерните огньове.

Точно пред тях един черепоносец полетя, издигайки се нагоре с широко разперени криле със закривени нокти. Извивайки встрани от джуджетата, крилатият ловец се насочи на изток към равнините. Секунда по-късно го последва още един.

— Те бягат! — прошепна невярваща Марет. Тогава в самия център на лагера нещо експлодира и към небето лумна огнен стълб, който се извиси в мрака, подобно на пламтящо копие, запратено към облаците от невидима ръка. Огънят увисна за няколко дълги секунди на фона на черното небе, а после изчезна сред дим.

Риска вдигна голямата си бойна брадва и погледна към останалите.

— Аз видях достатъчно. Елфите се нуждаят от нас. Да не ги караме да чакат.

Дружината тръгна напред. Водеше Риска, а Кинсън и Марет го следваха от двете му страни. Джуджетата се разгърнаха в атакуваща формация. Риска ги поведе малко на изток от височините, за да избегне лъконосците, скрити там, които можеха да ги сбъркат със северняци. Свърнаха наляво към задната част на лагера, където гноми от кавалерията вече се опитваха да се качат на конете. Когато вече бяха близо до лагера, Риска нададе бойния вик на джуджетата и поведе своите преследвачи напред.

И почти веднага срещнаха отпор. Дали поради лош късмет, или заради бързата реакция на защитниците, джуджетата моментално се озоваха обградени от цяла дружина скални троли, с пълно бойно снаряжение и пики в ръце. Две дузини от тях умряха още в първата минута на боя, неспособни да устоят срещу далеч по-мощните троли. Риска събра онези от бойците си, които бяха най-близо до него, призова Друидския огън и прогори проход сред групата на северняците, като ги принуди да отстъпят. Последва контраатака, водена от няколко огромни вълка, които Брона бе призовал от Черния дъбак. Джуджетата отново бяха отблъснати и този път устремът им беше разпокъсан в самия му център.

В суматохата Кинсън и Марет бяха отделени от Риска. Друидът тръгна наляво към задната част на лагера на Северната армия, а пограничникът и момичето — надясно, следвайки група джуджета, които възнамеряваха да се присъединят към елфите, вече сражаващи се в центъра на лагера. Риска, увлечен в яростната битка, не забеляза веднага отсъствието им, толкова беше погълнат от случващото се. Интензивността на защитата на северняците в задната част на лагера, след като главният напор на елфическата атака идваше отпред, го убеди, че Господаря на Магията е наблизо. Щом видя, че два черепоносеца вече се издигат в полет, той започна да подозира, че атаката се е оказала доста по-опустошителна, отколкото елфите предполагаха, и че Брона се готви за бягство. Под защитата на скалните троли и чудовищата от отвъдното, той щеше да се измъкне от лагера, заедно с крилатите си ловци и да се оттегли отново на север. Враговете вече се изтегляха в нощта, напускайки лагера подобно на змии, прогонени от гнездото си. Кавалерията се бе разпръснала във всички посоки, неорганизирано, в паника. Гръбнакът на Северната армия беше прекършен и не беше трудно да се забележи, че водачите й — за които времето нямаше никакво значение — възнамеряват да се оттеглят отново в убежището си отвъд Хребета, където да се прегрупират и да планират нова инвазия.

Но Риска беше преживял твърде много, за да позволи това да се случи. Той беше решен да ги спре тук.

Заедно с десетина джуджета той си проправяше път през двадесетина гноми на коне, все още задържани от един черепоносец. Фучейки сред тях, свирепото създание с искрящи очи и развяващо се наметало бе организирало ужасените гноми в редици, очевидно, за да му служат като защита. Отвъд, където лагерът беше неосветен, сред черните палатки настъпи някакво раздвижване. Коне изцвилиха пронизително, когато бичовете изсвистяха над тях, и огромните черни карети потеглиха в мрака и дима към равнините.

Риска, с бойната си брадва в ръка и с възпламенен Друидски огън в гърдите, се втурна да им препречи пътя.

Джърл Шанара се сражаваше в устрема си напред с неотслабваща ярост. Той все още беше в челото на елфическата атака, вече дълбоко във вражеския лагер, и се приближаваше към прошумоляващия балдахин на палатката на Господаря на Магията. Вече беше навлязъл в черния басейн от мрак, в мястото, където не проникваше никаква светлина. Огньовете по периметъра на лагера хвърляха странни сенки в сгъстяващата се тъмнина, но не разкриваха почти нищо. Създанията, които изскочиха да ги възпрат, бързо станаха неразличими в тъмнината, имаше троли, гноми и други същества. Той се втурна към тях, без да се интересува какви са точно без да се интересува изобщо от каквото и да било. Искаше само да премине напред. Прейа се сражаваше от едната му страна, твърдо и яростно. Дворцовата стража идваше след тях, като напразно се опитваше да го предпазва. В целия лагер на врага цареше хаос, врява и суетня.

В мрака отпред, близо до черните палатки, се чу звук от потеглящи карети и каруци, проскърцване на хамути и плющене на камшици и цвилене на конете, в отговор на заповедите на кочияшите.

И тогава Прейа падна на земята, подкосена от неясна мрачна форма, която се появи на четири крака от мрака. Челюсти се разтвориха и блеснаха огромни зъби, четинестото туловище се стовари върху кралицата. Джърл се обърна, за да я защити, но в същото време беше ударен от друго от съществата, което го просна на земята. Появиха се и още. От тъмното изскочиха вълци и се нахвърлиха върху елфите, които бяха посмели да пристъпят в забранената им територия. Бяха толкова много, че за момент изглеждаше, че не могат да бъдат възпрени. Прейа бе изчезнала сред купчина туловища. Джърл се биеше повален, като въртеше меча към всичко, което се приближеше до него. Опитваше се да стане на крака.

— Шанара! Шанара! — разнесе се вик, когато елфите-преследвачи и войниците от Дворцовата стража се втурнаха да му помогнат.

И тогава избухна Друидски огън и запали най-близкия от вълците насред скок. Бремен навлезе в мелето, робата му беше цялата разпарцаливена, очите му блестяха също като на чудовищата, които се опитваше да разпръсне. Вълците се отдръпнаха изплашени, с оголени зъби. Още един от тях изчезна сред сини пламъци, а останалите се разбягаха, като виеха от бяс и ужас. Кралят се изправи и се извъртя, за да потърси Прейа. Но тя вече стоеше до него, лъсналото й от пот лице бе изкривено от болка, кръв се стичаше от едната й ръка, където кожената дреха и плътта под нея бяха разкъсани и се виждаше костта. Тя започна да превързва раната. Беше смъртно бледа.

— Давай! — изкрещя му тя. — Не ме чакай! Те идват!

Той се поколеба само за миг, после отново се хвърли напред, неколцина от Дворцовата стража го последваха. Вълците явно бяха последните от съществата, които пазеха Господаря на Магията и пътят напред беше чист. Пред Джърл се простираше мрачно пространство, подобно на черна дупка, но той не забави крачка. Само едно имаше значение — да открие водача на врага и да го притисне към стената. Той прекоси устремен неосветеното място, като нехаеше в какво точно навлиза. Беше твърдо решен да доведе битката докрай и готов да се изправи пред всичко.

Чу зад себе как Бремен изкрещява някакво предупреждение. Старецът беше толкова изтощен от битката, използването на магия така беше изцедило силата му, че не можеше да го последва.

Джърл Шанара стигна до палатката на Господаря на Магията, мечът му изсвистя надолу и разпори тъмната тъкан, запращайки в нощта наниза от черепи и кости, окачен на коловете й. Стената на палатката се разцепи под острието му и щом той влезе вътре, в лицето го блъсна студен, сух вятър.

Всичко тънеше в мрак. Като не можеше да види нищо и в усилието си да се защити, Джърл завъртя меча на Шанара в широка дъга, за да посече всичко, до което се докосне. Но острието прониза само въздуха. Кралят се хвърли през мрака към другия край на палатката и разцепи плата и там. Нахлу дим и врява и хладината отстъпи пред лятната жега. По кожата му изби пот.

Той бързо се извъртя обратно, свивайки се в защитна поза.

Но палатката беше празна.

В този момент Риска и неговите джуджета атакуваха останалите от гномите ездачи. Черепоносецът, който ги бе използвал за своя защита, падна под яростната атака на Друидския огън на Риска и ужасените гноми побягнаха в нощта. За известно време никой не се изправи пред джуджетата. Но тогава прозвуча звук от метални колела и един керван от закрити карети с увити в черно кочияши се насочи извън обсадения лагер. Риска се хвърли на пътя му и изпрати Друидския огън към водещите животни. Те се изправиха на задните си краха от уплаха и каретите рязко спряха.

Почти незабавно няколко звяра изскочиха иззад наклонените коли и цвилещите коне. Явно се бяха движили в края. Ожесточена, разярена глутница от изчадия от отвъдното. Атаката беше яростна и успя да отблъсне назад Риска и джуджетата му, въпреки всичките им усилия да ги задържат. Зъбите и ноктите разкъсваха, а огромните им мускулести крайници удряха джуджетата. Те се биеха с мрачна решителност, скупчени около водача си. Риска изпращаше вълна след вълна Друидски огън към чудовищата, като се опитваше да отвоюва малко пространство.

Но сега обвитите в черно кочияши бяха извили каретите и потеглиха в друга посока, като шибаха конете с ядни викове. Риска се опита да спре кервана отново. Но създанията от отвъдното бяха навсякъде и той не можеше да достигне колите с Друидския си огън. Многочислеността на чудовищата започна да взема превес. Един по един другарите на Риска започнаха да падат мъртви.

Внезапно нападателите се разпръснаха и се появиха множество изпаднали в паника северняци, които префучаха покрай джуджетата към мрачните равнини. Цялата Северна армия като че ли се беше впуснала в бягство, сякаш всеки войник точно в този момент бе решил, че е изтърпял достатъчно и му остава единствено да бяга. Гноми и троли заприиждаха от потъналото в пламъци бойно поле и се втурваха в нощта. Тълпата беше огромна и нищо не бе в състояние да я спре. За миг Риска и другарите му изчезнаха сред нея.

Когато напливът започна да секва, Риска се огледа наоколо. Беше сам в източния периметър на разпадналия се лагер. Всички джуджета, сражавали се заедно с него, бяха мъртви. Изчадията от отвъдното бяха изчезнали заедно с бягащите северняци. Сраженията в лагера не преставаха, защото елфите продължаваха да настъпват срещу онези, които все още не се бяха разбягали, и сега двете страни се бяха вкопчили в отчаяна и яростна битка.

На север, там, където под оловното небе се простираше Стрелехайм, керванът на Господаря на Магията бе започнал да изчезва в далечината.

Пред очите на друида падна червена пелена, обзе го безпомощност. Той се огледа наоколо за кон, но не видя нито един. Бягащите северняци се държаха надалече от него, защото виждаха просветващия по върховете на пръстите на дясната му ръка Друидски огън и проблясващата бойна брадва в другата. По лицето му се стичаше кръв, а очите му искряха от студен гняв.

В далечината керванът изчезваше в нощта.

Тридесет и трета глава

По изгрев Северната армия бе напълно разгромена, а елфите се впуснаха да преследват Господаря на Магията. Битката беше продължила цялата нощ, като се бе разпаднала на множество яростни схватки. Много от северняците бяха избягали по-рано, но други бяха останали. По-сплотените и дисциплинирани отряди бяха удържали позициите си до края. Борбата беше трудна, отчаяна и безпощадна.

Когато всичко свърши, Северната армия се пръсна във всички посоки. Броят на мъртвите и от двете страни беше потресаващ. Елфите бяха загубили почти половината от бойците, влезли с Джърл Шанара в битката тази нощ. Ръстин Апт бе загинал в подстъпа към долината, а хората му бяха избити. Едноокият Ам Банда бе паднал мъртъв на хълмовете. Корморант Итруриън бе получил толкова сериозна рана, че сигурно щеше да загуби ръката си. Само командирът на кавалерията, Киър Джоплин, и водачът на Дворцовата стража Триуитън бяха все още невредими. Но под техните команди можеха да се съберат едва осемстотин все още годни да вървят войници.

Денят беше студен и безоблачен — ясен белег за края на лятото и началото на есента. Слънцето огряваше слабо неравните върхове на Драконовите зъби. Малко на запад от тях Джърл Шанара и неговата дружина яздеха през равнината, осеяна от кълбета мъгла. По земята имаше слана, която сребрееше на засилващата се светлина. Дъхът на мъжете и животните излизаше на облачета. Из небето кръжаха ястреби, които се издигаха и спускаха по въздушните течения като мълчаливи зрители на преследването, започнало под тях.

Джърл Шанара и за миг не се поколеба дали да тръгне след Брона. Не можеше да постъпи иначе. Вече беше толкова претръпнал, чужд на всякакъв страх и нерешителност, недосегаем за умората и глада, че не можеше да се откаже. Беше целият в кръв и рани от нощната битка, но не усещаше болка. Носеше меча на Шанара препасан на гърба си и вече не се чудеше дали магията ще отвърне на призива му. Времето за размисъл отдавна бе минало, сега оставаше само да поеме отговорността, която му се бе паднала. Съмнения и страхове още витаеха в подсъзнанието му, но миля след миля те избледняваха все повече. Усещаше кипенето на кръвта си, ударите на сърцето си и силата на решителността си.

Прейа Старли яздеше до него, макар че бе ранена лошо и се нуждаеше от помощ, за да седи на седлото. Ръката й беше превързана и кървенето беше спряло, но лицето й бе бледо и изпито, а дишането й — накъсано. И все пак не пожела да остане назад, когато Джърл я помоли. Настоя, че има сили да язди, и така и постъпи. Щеше да види края на тази история, както бе видяла и началото й — рамо до рамо с него.

Бремен и момчето Аланон също бяха с тях, макар че старецът беше слаб колкото Прейа. Прекомерната употреба на друидската магия го беше изтощила толкова много, че вече не бе способен на кой знае какво. Не го каза, но беше очевидно за всеки, който има очи и здрав разум. И все пак той беше обещал, че ще е с краля, когато дойде време да използва меча, и нямаше да престъпи думата си.

Марет, Кинсън Рейвънлок и Риска също ги придружаваха. Те бяха по-отпочинали и силни. За тях битката все още предстоеше и като осъзнаваха изтощението, което заплашваше да залее всички останали, бяха обещали пред самите себе си да ги защитят, доколкото могат. Отзад яздеше Киър Джоплин заедно със своята кавалерия и Триуитън с Дворцовата стража, както и малка група джуджета, дошли от север с Риска. Всичко на всичко наброяваха по-малко от деветстотин души. Но нямаха намерение да се чудят дали ще са достатъчно да притиснат Господаря на Магията. Защото никой не знаеше колко войници бяха избягали заедно с отлъчения друид, нито пък колко се бяха присъединили към тях оттогава. Със сигурност щеше да има черепоносци и изчадия от отвъдното, вълци от Черния дъбак, скални троли, както и много други създания от земите на изток и север. Дори и само малка част от армията, участвала в обсадата при Рен, да се беше събрала отново, елфите щяха да бъдат в голяма беда.

Все още далеч на север, в подножието на хълмистите равнини, Рейбър приближаваше заедно със своите четири хиляди джуджета. Ако елфите успееха да насочат Господаря на Магията натам, щяха да имат някакъв шанс.

Слънцето изгря високо в небето, което сега представляваше странна смесица от сиво и сребърно, а светлината започна да прогонва сенките на нощта и студа. Мъглата обаче отказваше да се вдигне и продължаваше да виси упорито над равнините, като се нагъваше из широките падини и плитки клисури, които набраздяваха полето. Събираше се на басейни в пространствата между възвишенията и караше тревистото поле да изглежда заблатено. В далечината нищо не помръдваше, хоризонтът беше чист. Ястребите също бяха изчезнали от небето. Войните на Джърл Шанара яздеха в напрегната тишина, поддържайки стабилно, равномерно темпо и постоянно оглеждаха полето пред себе си.

Вече наближаваше средата на следобеда, когато най-сетне настигнаха Господаря на Магията. Още по обяд стана ясно, че скъсяват дистанцията, защото започнаха да срещат изоставени карети и каруци, строшили се при бягството на врага. Час по-рано бяха пресекли следите на кервана, множество коловози от колела, дири на животни и хора. Дори за следотърсачите беше трудно да определят колко души пътуват с Брона. Въпреки нежеланието на краля, Прейа бе слязла от коня, за да ги разгледа, и докладва по своя тих и уверен маниер, че врагът наброява поне хиляда души.

Сега, когато се изкачиха на едно възвишение на стотина ярда южно от мястото, където остатъкът от Северната армия бе принуден да спре, елфите се увериха с очите си, че предположението на кралицата им е правилно. Черните карети и каруците бяха изтеглени в сянката на серия хълмове, които се издигаха стъпаловидно от изток — скално подножие на Драконовите зъби. Слугите на Господаря на Магията се бяха притиснали към тях — скални троли и други създания; съществата от отвъдното бяха увити в наметалата си и закачулени; сиви вълци сновяха свити из мъглата. А над целия този спектакъл кръжаха няколко черепоносци като огромни черни птици.

Отвъд, строени на височината в бойна формация, блокирайки всеки подстъп на север, стояха джуджетата на Рейбър. Бягството на Господаря на Магията бе спряно.

Мъглата все още покриваше всичко и създаваше илюзорни образи. Много от съществата, които се бяха присвили долу в равното, с тела, обвити от виещите се сиви кълбета, бяха мъртви. Лежаха в странни пози, рухнали върху скалите, или набучени на оръжия. Ръцете и краката им стърчаха нагоре като прекършени сопи. Сред мъглата се виждаха и черните очертания на изгорените останки на създанията от отвъдното. Битката този ден вече беше завършила. Отцепникът друид и неговите последователи бяха попаднали на армията на джуджетата и се бяха опитали да си пробият път през редиците й. Но опитът им се бе провалил. Джуджетата ги бяха отблъснали. Затова Господаря на Магията бе събрал остатъка от армията си и се бе изтеглил на сегашната си позиция. Джуджетата се подготвяха за още един удар. И двете страни чакаха.

Джърл Шанара се взря надолу. Какво чакаха?

Отговорът бързо дойде. Чакат мен, сети се той. Чакат Меча на Шанара.

В този миг осъзна, че всичко ще свърши тук, на тази пуста част от Стрелехайм, на тази вече напоена с кръв земя. Щеше да се изправи срещу Господаря на Магията в смъртоносна битка и един от двамата щеше да бъде убит. Всичко това беше предречено от някаква жестока, извратена съдба, която отдавна бе подредила всичко по местата му.

Той погледна към останалите, изненадан от спокойствието, което чувстваше.

— Те са в капан. Не могат да избягат. Джуджетата са отрязали пътя им към Северната страна и сега ще трябва да се изправят пред нас.

Риска вдигна бойната си брадва.

— Да не ги караме да чакат.

— Един момент — намеси се Бремен. Беше толкова състарен и измъчен, че едва се разпознаваше на отслабващата светлина на късния следобед. Той бе само един изтощен човек, поддържан единствено от вече отмиращата си решителност. — Те ни чакат. Искат да идем при тях. Това трябва да ни накара да се замислим.

Лицето на джуджето се изопна, в очите му се появи гняв.

— Той няма друг избор, освен да чака. Какво те тревожи?

— Помисли, Риска. Той иска да влезе в битка с нас, защото, ако победи, все още може да избяга. — Очите на стареца скачаха от лице на лице. — Ако ни унищожи — нас, последните друиди и краля на елфите в добавка, ще елиминира най-голямата опасност пред себе си и вероятно така ще усъвършенства начините да избегне собствената си смърт. Тогава може да се скрие и да се възстанови. Може да изчака нов шанс да се завърне.

— Няма да избяга от мен — измърмори мрачно Риска.

— Не го подценявай, Риска — предупреди го старецът. — Не подценявай силата на магията, която владее.

Настъпи продължителна тишина. Риска си спомни колко близко бе до смъртта последния път, когато се опита да се изправи пред Господаря на Магията.

Погледът му се спря на стареца, после се извърна към мъгливата равнина.

— Тогава какво предлагаш? Да не правим нищо?

— Само да бъдем предпазливи.

— А как иначе? — гласът на Риска издаваше нетърпението му. — Защо да губим време! Колко още ще стърчим тук?

— Той чака мен — обади се внезапно Джърл Шанара. — Знае, че идвам за него. — Всички погледнаха към краля. — Ще влезе в битка с мен, защото смята, че това е най-лесният път за него. Не се страхува. Вярва, че ще ме победи.

— Няма да се изправиш пред него сам — каза бързо Прейа Старли. — Аз ще съм до теб.

— Всички ще сме с теб! — отсече Риска, предизвиквайки някой да му се противопостави.

— Но в това се крие опасност — отново ги предупреди Бремен. — Всички ние, събрани заедно. Ние сме изморени и изнемощели. Не сме толкова силни, колкото трябва да бъдем.

Тогава напред излезе Марет, тъмното й лице беше напрегнато.

— Достатъчно силни сме, Бремен. — Тя стисна здраво друидската тояга с две ръце. — Не можеш да очакваш просто да стоим и да гледаме.

— Изминахме дълъг път, за да видим края на всичко това — присъедини се към нея Кинсън Рейвънлок. — Това е и наша битка.

Всички се взираха в стареца и чакаха да им отговори. Той ги гледаше, без да ги вижда, погледът му се рееше безцелно. Изглежда обмисляше нещо повече от това, което те можеха да разберат, нещо отвъд този момент и това място, нещо отвъд непосредствената заплаха.

— Бремен — каза тихо кралят, като изчака, докато старческите очи се спрат на него. — Аз съм готов за това. Не се съмнявай в мен.

Друидът го гледа няколко дълги секунди, после кимна с уморено примирение.

— Ще постъпим както желаеш, кралю на елфите.

Риска нареди да вдигнат на пики сигнални флагове, за да предупредят Рейбър за намеренията си. Отговорът дойде бързо. Джуджетата щяха да настъпят по елфическа команда. Пътят на север щеше да остане блокиран за всеки, който се опита да избяга. А на Джърл Шанара и елфите се падаше да затворят челюстите на капана.

Кралят извика Триуитън и десетина войни от Дворцовата стража да застанат до него. Риска събра шест от своите джуджета. Докато се групираха, Джърл Шанара избута Прейа настрани и каза бързо:

— Искам ти да ме чакаш тук.

Тя тръсна глава и отвърна:

— Не мога да го направя и ти го знаеш.

— Ранена си. Няма да си толкова бърза и силна. Как очакваш да се справиш?

— Не искай това от мен.

— Ще се разсейвам, ако се налага да се тревожа за теб! — Лицето му се бе наляло с кръв, в очите му имаше гняв. Гласът му стихна до шепот: — Обичам те, Прейа.

— Би ли помолил Тей Трифънйъд да остане, ако беше тук? — отвърна тя тихо. Даде му секунда да помисли, очите й търсеха неговите. Последва лека, крехка усмивка. — Аз също те обичам. Така че не очаквай от мен по-малко, отколкото мога да направя.

В същия този момент Кинсън Рейвънлок разговаряше с Марет.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш, когато всичко това започне? — попита я той тихо.

Тя го погледна изненадана.

— Разбира се. Защо да не се оправя?

— Ще трябва да използваш магията си. Няма да ти е лесно. Самата ти си ми казвала за неприязънта си към това.

— Да, така е — съгласи се тя, като се приближи по-близо до него и го докосна леко по рамото. — Но ще направя каквото трябва, Кинсън.

Бремен излезе пред групата и се обърна към всички.

— Ще осигуря достатъчно закрила, за да отклоня първия удар, но на повече няма да съм способен. Силите ми са към края си. Риска и Марет ще трябва да се справят сами. Грижете се един за друг, но най-вече за краля. Той трябва да получи шанса да използва меча срещу Брона. Всичко зависи от това.

— Той ще получи шанса си — обеща Риска, който стоеше точно срещу стареца. — Поне това дължим на Тей.

И те потеглиха. Джърл Шанара беше начело, а Прейа Старли до него. От дясната им страна стоеше Риска, а отляво Бремен. Момчето Аланон, Кинсън Рейвънлок и Марет вървяха на няколко крачки след тях. Дворцовата стража и джуджетата-преследвачи се бяха разгърнали в дълги редици. Следваше ги остатъкът от армията. От север джуджетата започнаха да се спускат от хълмовете. Светлината започна да отслабва с наближаването на залеза, сенките се издължаваха, а хладината на ранната вечер запълзя из въздуха.

Сивите вълци удариха първи, връхлитайки на черни талази. Врязаха се в предните редици на елфите и джуджетата и щракваха челюсти, преди да побягнат. Риска хвърли пелена от Друидски огън, за да разгони най-близките, но незабавно беше връхлетян от други. Появиха се огромни създания от отвъдното, разкъсваха огъня и отблъскваха настрани остриетата. Скалните троли настъпиха в гъсти редици, огромните им пики бяха сведени, а металните им върхове образуваха искряща равна линия. Димът от Друидския огън се смеси с мъглата и цялото бойно поле бе обгърнато от сив сумрак.

Джърл Шанара вървеше напред невредим. Нищо не се приближаваше към него, нападателите го заобикаляха. Един глас дълбоко в него му нашепваше, че Господаря на Магията го чака. Господаря на Магията го искаше за себе си.

Скалните троли се приближиха към Кинсън Рейвънлок и връхлетяха отгоре му. Пограничникът падна на земята в кълбо от огромни крайници. Тоягата на Марет заискри със син пламък, но тя не можеше да използва огъня, без да нарани Кинсън. Неколцина елфи-преследвачи се втурнаха да помогнат на пограничника и заудряха тролите, когато и други създания се присъединиха към боя и всички бяха погълнати в огромното меле.

Един черепоносец излезе на пътя на Джърл Шанара, но отстъпи настрани и се изправи пред Бремен.

— Старче — изсъска той с мрачно предизвикателство.

Аланон застана пред друида, за да го защити, защото знаеше, че е изтощен и магията му е изчерпана. Но тогава се намеси Риска и огънят му удари черепоносеца с такава сила, че отхвърли чудовището назад и го превърна в димяща купчина. Джуджето си запроправя път към центъра на битката, дрехите му бяха раздрани от схватката със сивите вълци, лицето му бе покрито с кръв.

— Елате ми! — изръмжа той и вдигна предизвикателно бойната си брадва.

Кинсън отново се бе изправил на крака, поочукан и олюляващ се. Широкият му меч посече един от скалните троли, който се опитваше да се добере до него. Дворцовата стража и джуджетата се биеха рамо до рамо с пограничника. Пред тях черните, копринени платнища на каретите и каруците се къдреха сред кълбящата се мъгла, подобно на мъртвешки савани.

Джърл Шанара продължаваше да върви. До него вече беше само Прейа. Бремен и Аланон бяха останали назад, а Риска бе изчезнал в боя. Елфите-преследвачи и Дворцовата стража се стрелкаха из мъглата, но кралят като че се движеше насред пространство, в което никой не смееше да пристъпи. В мъглата пред него се отвори коридор и той видя в края му да стои загърната в черна роба фигура. Качулката се вдигна и в мрака под нея пламнаха черни очи, искрящи от гняв и предизвикателство. Това беше Господаря на Магията. Ръцете му се вдигнаха изпод робата и призоваха краля.

Ела при мен, кралю на елфите. Ела при мен.

Далеч назад Бремен се опитваше да стигне до Джърл. Аланон го подкрепяше и старецът вървеше, подпирайки се на рамото му. Беше призовал отново Друидския огън, като използваше момчето, за да му влее сила, но слабостта му бе твърде голяма. Гледаше как Господаря на Магията се материализира от мъглата, как призова Джърл Шанара при себе си и изведнъж усети, че гърлото му се свива. Беше ли готов кралят за този сблъсък или щеше да изгуби куража си? Друидът не знаеше това и нямаше как да узнае. Кралят разбираше толкова малко от изискванията на магията на меча и когато се изправеше пред такава мощ, можеше да изгуби увереност. Джърл Шанара обладаваше огромна сила, но бе обзет и от силни съмнения. Кое щеше да надделее пред лицето на Господаря на Магията?

Марет се беше добрала до Кинсън и го издърпа читав от битката, като разпръсна скалните троли с Друидски огън. Тя помете всичко пред себе си и северняците отстъпиха пред яростта й. Кинсън се опитваше да върви редом с нея, олюлявайки се. От дълбоки прорези по хълбока и краката му шуртеше яркочервена кръв, едната му ръка висеше безжизнена.

— Върви! — извика й той. — Защити краля!

Сега битката бе особено яростна, елфите и джуджетата бяха обкръжени от две страни от северняците. Чуваха се викове и писъци, звън на оръжия и сумтене на мъжете, които се сражаваха или умираха. Тъмни вади кръв напояваха земята, тела лежаха прекършени и разкривени в смъртта.

Една от каруците беше преобърната и същества, които изглеждаха като създадени от метал и пръти, се изляха от строшената кола, съскащи като змии, изкарани от дупката си. Насочиха се към Рейбър, но джуджетата, охраняващи краля, ги отблъснаха.

Вбесени, изчадията се извърнаха към Бремен и Аланон и се устремиха натам. Бяха жилави, безформени, напълно нечовешки създания, с широки лица и криви черти, като че излезли от чудовищна утроба. Успяха да си пробият път през Дворцовата стража, изпречила се да ги спре, и се хвърлиха безразсъдно напред. Аланон се опита да призове Друидския огън, но този път не успя. Бремен се беше свлякъл на едно коляно, навел глава. Концентрираше се върху Джърл Шанара и се опитваше да го открие със съзнанието си сред мъглата.

Това щеше да е краят на стареца и момчето, ако не беше Кинсън Рейвънлок. Докато се влачеше немощно след Марет, все по-слаб заради раните си, той видя атаката, когато се приближи до Бремен и Аланон. Реагира инстинктивно, събра всичката останала му сила и се впусна в тяхна защита. Достигна ги точно когато ордата от ужасни създания проби кордона на Дворцовата стража. Широкият му меч описа голяма дъга и три от съществата бяха повалени. После се насочи към останалите и започна да ги отблъсква и сече с оръжието си. Зъби и нокти се забиваха в него и той усети как в тялото му се отварят нови рани. Чудовищата бяха твърде много, за да ги задържи сам, и Кинсън извика на Бремен и момчето да бягат. Секунда по-късно създанията надделяха и го повалиха на земята.

Но Марет го спаси за втори път, като се появи сред ореол от Друидски огън, а тоягата й диво пламтеше. Създанията от отвъдното се извърнаха, за да се хвърлят отгоре й, но огънят ги помете, сякаш бяха песъчинки. Последва нова контраатака, когато други същества се спуснаха към младата жена, опитвайки се да проникнат през щита й от пламъци. Кинсън понечи да се изправи на крака, но отново беше съборен в схватката. Дворцовата стража, джуджетата, скалните троли и чудовища се появиха на тълпи и в един момент изглеждаше, че всички оцелели войници и от двете страни са се събрали точно в този участък от бойното поле.

Отпред, обграден от мъглата, Джърл Шанара се приближаваше към Господаря на Магията. С всяка крачка на краля Брона ставаше все по-едър и сега изглеждаше направо огромен. Черният му силует блокираше светлината в далечния край на тунела и в очите му искреше яростно презрение. Около него в мъглата се мяркаха чудовища, явно негови защитници. Джърл усети как увереността му започва да се топи. Нещо се стрелна от мъглата и сграбчи Прейа, която вървеше до него. Той се извъртя, за да й помогне, но нея вече я нямаше, беше изчезнала в мрака. Кралят изкрещя от страх и гняв и след миг чу гласа и да шепне забързано в ухото му, усети как ръката й стиска рамото му и осъзна, че тя никога не го е напускала и всичко е било само илюзия.

Смехът на Господаря на Магията долетя до него, противен и подигравателен.

Ела при мен, кралю на елфите! Ела при мен!

В този миг Прейа се препъна и падна на земята. Джърл се наведе към нея, без да сваля очи от черния силует отпред, но тя се отдръпна от него.

— Остави ме.

— Не — отвърна веднага той, отказвайки да я послуша.

— Аз ти преча, Джърл. Бавя те.

— Няма да те изоставя!

Тя посегна към лицето му и той усети кръвта по ръцете й, лепкава и топла.

— Не мога да се държа на краката си. Кървя твърде силно. Трябва да спра, Джърл. Ще те чакам тук. Моля те. Остави ме.

Гледаше го твърдо, канелените й очи се бяха приковали в неговите, лицето й беше бледо и разкривено от болка. Той бавно се изправи и се отдалечи от нея, като се опитваше да възпре сълзите си.

— Ще се върна за теб — обеща й.

Той я остави просната на една страна на земята, подпряна на лакът, държаща късия си меч в свободната си ръка. Джърл направи само няколко крачки, преди да се обърне, за да провери, че тя е добре. Прейа му кимна да продължи. Когато отново погледна назад, нея вече я нямаше.

Кинсън Рейвънлок най-сетне се беше изправил на крака и се опитваше да вземе широкия си меч, за да разпръсне враговете, заплашващи да обградят Марет, когато бе повален от толкова ужасен удар, че се прекатури на земята, без да може да си поеме дъх. Марет се обърна към него и в този миг бе връхлетяна от огромен вълк. Той стигна до нея, преди тя да успее да го порази с Друидския огън. Звярът я блъсна с такава сила, че тя изпусна друидската тояга и падна на земята. Вълкът се нахвърли да я разкъса. Кинсън чу вика й и отчаяно се заопитва да иде при нея, но краката не го слушаха. Лежеше в локва кръв, дишането му беше повърхностно и накъсано, започваше да губи съзнание.

И тогава Друидският огън изригна от Марет и полетя във всички посоки. Вълкът беше изпепелен. Пламъците погълнаха всички на десетина метра от нея. Кинсън инстинктивно прикри главата си, но огънят опърли лицето и ръцете му, изсмука всичкия въздух и го остави без дъх. Пограничникът извика безпомощно. Всичко изчезна в огнената стихия.

В тунела от мъгла, който водеше към Господаря на Магията, Прейа Старли гледаше как един от черепоносците се материализира от мрака и се устремява към нея. Джърл вече не се виждаше, беше твърде напред. Можеше да му извика, но реши да не го прави. Разкъсвана от болка, тя се вдигна на колене, но не успя да се изправи. Завладя я безсилие. Все пак сама беше решила да дойде. Наблюдаваше приближаващото чудовище, протегнала меча си напред. Щеше да има шанс само за един удар, а това в никой случай нямаше да е достатъчно. Пое си дълбоко дъх, щеше й се да има достатъчно сили да се изправи.

Черепоносецът изсъска към нея и огромните му кожести криле пернаха леко извития й гръб.

— Малко елфическо момиче — прошепна чудовището с наслада, с искрящи червени очи.

Посегна към нея и тя отдръпна меча си за удар.

Само десетина метра деляха Джърл Шанара от Господаря на Магията. Кралят видя как обвитата в черна роба фигура се раздвижва и променя пред него, сякаш бе част от мъглата, която се кълбеше около тях. В сянката на качулката в двете пламтящи очи гореше ожесточение. Нищо друго, което бе останало от Брона, не можеше да се види. Господаря на Магията висеше над земята, сякаш безтегловен, като празна обвивка. Странният, завладяващ глас продължи да призовава краля на елфите.

Ела при мен. Ела при мен.

И Джърл Шанара го стори. Извади меча си, талисманът, който бе донесъл за тази битка, чиято магия не знаеше как да използва, и пристъпи напред за схватка. В този миг по острието затанцува светлина, пробяга по цялата му дължина и изчезна в тялото му. Джърл залитна, щом сиянието навлезе в него, и усети пулса на мощта му. Обгърна го топлина, която се разпростираше от гърдите към крайниците му. После почувства как енергията се връща в меча, отнасяйки и частица от самия него, свързвайки ги така, че той стана едно с острието. Всичко това се случи тъй бързо, че вече беше приключило, преди той дори да помисли да се възпротиви. Вгледа се с почуда в меча, сега продължение на самия него, после в черната фигура пред себе си и после видя как светът, изтъкан от мъгла и сенки, бавно избледнява.

След това започна да потъва в себе си, привлечен от сила, на която не можеше да устои. Светът наоколо придобиваше огромни размери, а той ставаше все по-малък, докато не се превърна само в незначителна частица живот в огромна, гъмжаща вселена от съществувания. Видя се какъвто всъщност беше — почти лишен от присъствие, не повече от прашинка. Бе понесен на гърба на вятъра над целия свят — над всичко, което бе съществувало и някога щеше да съществува. Това му се разкри, подобно на огромен гоблен, простиращ се толкова надалече, че не можеше нито да го обхване с поглед, нито да го изброди. В този миг осъзна кой е всъщност. Каква е стойността му в голямата схема на нещата.

Сетне светът, над който се носеше, сякаш започна да смъква кожата си на пластове и онова, което бе светло и съвършено, стана мрачно и порочно. Целият ужас и всички измени на съществата от началото на времето припламнаха за миг към живот. Джърл Шанара се отврати от болката и ужаса, които чувстваше във всеки един от тях, но нямаше как да отвърне поглед. Това беше истината за нещата — истината, която му бяха казали, че мечът ще му разкрие. Той потръпна пред необятността й, пред дълбочината и обхвата на промените й. Беше ужасен и засрамен, лишен от всичките си илюзии, принуден да види света и обитателите му такива, каквито всъщност бяха.

И в този миг почувства, че може да изгуби куража си. Но тогава образите се отдръпнаха, светът помръкна и той отново се озова сред мъглата, изправен като вледенен пред извисяващата се фигура на Господаря на Магията. Мечът на Шанара сияеше с бяла светлина.

„Помогнете ми“, помоли се той, но знаеше, че вече е съвсем сам.

Светлината го изпълни отново и светът от мъгла и сенки отново изчезна. Джърл потъна в себе си и този път се озова лице в лице с истината за собствения си живот. Тя неумолимо се разкриваше пред него, образ по образ, като огромен колаж от случки и събития. Но тези образи не бяха нещата, които би желал да види; бяха онези, които искаше да забрави, които бе заровил в миналото си. Нямаше нищо от това, с което се гордееше, с което винаги бе смятал, че го свързват. Видя най-лошите постъпки в живота си. Как беше разочаровал другите, бе пренебрегвал нуждите им, бе причинявал болка. Толкова пъти не бе успявал да стори това, което трябваше. Толкова пъти бе преценявал погрешно.

Опита се да извърне поглед, да накара образите да спрат. Би побягнал от всичко това, ако можеше да се освободи от магията на меча. Това бяха истините, пред които не искаше да се изправи, и тяхната жестокост бе толкова голяма, че бе на път да изгуби ума си.

Може би извика от отчаяние — не знаеше. В този миг осъзна ужасяващата мощ на истината и разбра защо Бремен бе толкова разтревожен за него. Той нямаше сили за това; не му достигаше кураж. Друидът грешеше. Мечът на Шанара не беше предназначен за него. Не той трябваше да го владее.

И все пак не се пречупи напълно пред видяното дори когато то се отнасяше за Тей Трифънйъд и Прейа Старли дори когато разкри дълбочината на тяхното приятелство. Джърл се насили да гледа, да го приеме и да си прости ревността, която се надигна в гърдите му. И щом го стори, се почувства по-силен. Мина му мисълта, че вероятно това наистина е оръжието, което може да бъде използвано срещу Господаря на Магията, създание, изцяло изтъкано от измама. Каква ли цена щеше да изиска магията от Брона, когато го принудеше да открие, че е съставен единствено от човешките страхове, че е просто мираж, който може да изчезне при най-леката промяна на светлината? А може би той вече беше изгубил всичко човешко, плътта и кръвта си, емоциите и здравия си разум. Може би истината бе проклятие за него.

Образите избледняха и светлината изчезна. Въздухът пред Джърл се избистри и той видя черната фигура на Господаря на Магията отново да се появява. Колко ли време бе минало, докато бе под властта на магията? Колко дълго беше стоял тук, вкаменен? Фигурата в черна роба сега приближаваше неумолимо към него. Гласът на Господаря на Магията просъска, изпълнен с очакване. Вълни от погнуса заливаха краля на елфите, разяждаха решителността му, подронваха физическата му сила, за да изцедят куража от сърцето му.

Ела при мен. Ела при мен.

Джърл Шанара се почувства толкова нищожен, толкова безпомощен пред това чудовище. Мощта на Господаря на Магията беше така огромна и ужасяваща, че никой не можеше да се изправи срещу нея. Беше толкова неизменна, че нямаше магия, която да я победи. Гласът прошепна думите настойчиво.

Свали меча. Ела при мен. Ти си нищо. Ела при мен.

Но кралят на елфите вече бе видял себе си, сведен до най-съкровената си същност, беше опознал най-лошите си страни, и сега дори ужасяващото отчаяние, което препусна из него, щом Господаря на Магията приближи, не беше достатъчно да го накара да се откаже. Истината вече не го плашеше. Той вдигна меча пред себе си, искряща сребриста нишка в мрака, и извика:

— Шанара! Шанара!

Мечът изсвистя надолу, стовари се върху защитите на Господаря на Магията, разкъса пласта магия и проникна до черната фигура отвъд. Брона потръпна и отчаяно се опита да спре удара. Но светлината на меча вече се излъчваше на тласъци към него и започна да разкрива собствения му живот. Господаря на Магията отстъпи крачка назад, после още една. Джърл Шанара настъпи, отблъскван от гнева и омразата, които се излъчваха от врага му, но неумолим в решителността си. Борбата между тях щеше да свърши тук. Господаря на Магията щеше да умре този ден.

Прикритите от робата ръце полетяха към него и една кокалеста длан го посочи.

Как смееш да ме съдиш? Ти я остави да умре! Изостави я заради това! Ти я уби!

Джърл се сепна при тези думи и пред очите му се заредиха жестоки видения: Прейа безпомощна, простряна на земята, кървяща и сломена, а един черепоносец се пресяга към нея с оголени нокти. Тя умира заради мен, порази го ужасната мисъл. Защото я изоставих.

Гласът на Господаря на Магията отново изкънтя в главата му.

А приятелят ти, кралю на елфите. В Чу Магна. Той умря заради теб! Ти го остави да умре!

Джърл изкрещя от ужас и гняв и завъртя меча, както би постъпил с най-обикновено оръжие. Стовари го с всичка сила върху Господаря на Магията. Острието проряза от горе до долу черната роба, но светлината, която се излъчваше от него проблесна и угасна. Господаря на Магията се сгърчи, изпълненият му с омраза глас заглъхна в отчаян шепот, робата му се свлече на купчина на земята.

Остана само мрачно присъствие, което веднага изчезна в мъглата.

Кралят на елфите стоеше като вкаменен в последвалата тишина, взираше се в пространството пред себе си, после в празната роба. Погледът му беше изпълнен с несигурност и въпроси, на които не можеше да намери отговор.

Марет седеше сама насред обгореното и почерняло от магията й поле. Друидският огън най-накрая беше секнал и тя отново бе овладяла мощта си. Навсякъде лежаха тела, зловеща тишина покриваше бойното поле като с покров. Тя присви очи и се взря в мъглата. Там имаше дълга, ниска стена от страдание, какофония от издигащи се в отчаяние гласове. От мъглата се издигаха привидения, безплътни като дим, черни силуети в сумрака, безформени, безцелно носещи се. Дали не бяха духовете на мъртвите? Те се издигаха в червеното на залеза и после изчезваха, сякаш изобщо не бяха съществували. Долу телата на черепоносците се бяха превърнали във въглени, създанията от отвъдното изчезваха в далечината, а вълците бягаха с вой към пустошта.

Свърши се, помисли си тя, зашеметена и невярваща.

Мъглата се раздвижи, после избледня, а накрая изчезна. Сега цялото бойно поле се откриваше пред погледа й; касапница, осеяно с мъртви и ранени, окървавено, обгорено. В центъра му стоеше кралят на елфите, с наведен меч и взрени в нищото очи.

Марет посегна за друидската тояга, която бе изпуснала в битката. Тогава видя Риска, проснат сред купчина мъртви врагове. Беше получил толкова много рани, че дрехата му бе прогизнала от кръв. В отворените му, изцъклени очи се четеше изумление, сякаш бе изненадан, че съдбата, която беше предизвиквал така често, най-после бе сложила ръка върху него. Кога беше паднал? Тя дори не го беше видяла. Вдигна поглед. Кинсън Рейвънлок лежеше на няколко стъпки зад нея, гърдите му едва-едва се повдигаха и спадаха, земята наоколо бе покрита с кръв. Малко по-нататък в полето се бяха свили Бремен и момчето. Очите на Марет уловиха погледа на друида и за момент те останаха взрени един в друг. Тя си помисли колко дълго и усилено го беше търсила, колко много бе дала от себе си, за да стане друид, за цената, която беше платила. Бремен и тя. Те бяха миналото и настоящето — един умиращ друид и един бъдещ друид. Тей Трифънйъд вече го нямаше. Риска лежеше мъртъв. Бремен вече бе старец. Скоро тя щеше да бъде единствената от техния вид, последната от друидите.

Откъсна очи от стареца и вдигна тоягата си. Държеше я така, сякаш бе натежала от отговорността, която лягаше на плещите й. Огледа бойното поле с отчаяние.

Очите й се напълниха със сълзи. Нека това да е краят, рече си тя. После захвърли тоягата надалеч и коленичи да прегърне Кинсън.

Тридесет и четвърта глава

Джърл Шанара спаси живота на своята кралица този ден, защото когато пропъди Господаря на Магията, той прогони и неговите черепоносци, включително и онзи, който заплашваше Прейа. Щом мощта на Господаря на Магията се оттегли от него, чудовището просто изчезна. Кралицата се възстанови от раните си и се върна с Джърл в Западната земя. Заедно, те царуваха над елфите много години. Никога вече не влязоха в битка, защото битки вече нямаше. Вместо това, насочиха енергията си към изучаване на изкуството да управляват във все по-сложния и взискателен свят. С помощта и съветите на Врий Иридън, те успяха да овладеят държавническото умение. Родиха си три собствени деца, и трите дъщери и когато Джърл Шанара се спомина много години по-късно, по-големият от наследниците на Балиндарох, които бяха осиновили, се възкачи на трона. Династията Шанара впоследствие се умножи и продължи повече от двеста години.

Кралят носи Меча на Шанара до самата си смърт. Синът, който го наследи, го носи известно време, но после го вгради в каменен блок, взет от Паранор, и го остави в друидската крепост.

Кинсън Рейвънлок не умря от раните си, а оздравя след няколкоседмично възстановяване в новоизградения аванпост на Тирсис. През цялото време Марет се грижи за него и когато той се почувства достатъчно добре, отпътуваха на запад, покрай Мирмидон, към един горист остров в подножието на Драконовите зъби, където построиха дома си. След това живяха заедно и накрая се ожениха. Изградиха търговски център и основаха снабдителна линия по реката. И други от пограничните земи се присъединиха към тях и скоро те се превърнаха в средоточие на едно процъфтяващо селище. С времето това търговско поселение щеше да се разрасне в града, наречен Керн.

Марет никога повече не използва магията си за друидски цели. Тя концентрира уменията си в лечителското изкуство и беше много търсена из целите Четири земи. Прие името на Кинсън, когато се омъжи за него, и никой никога вече не спомена нейното собствено. Кинсън известно време се тревожи за нея, защото смяташе, че магията й може отново да направи пробив, да се освободи и да подкопае увереността й, но това никога не се случи. Имаха няколко деца и много време след смъртта на Кинсън и Марет, един техен потомък щеше да влезе в още една битка срещу Господаря на Магията.

Рейбър оцеля и се върна у дома с джуджетата си, за да се захване с трудната задача да възстанови Кълхейвън и останалите градове, които Северната армия беше разрушила. Той отнесе Риска със себе си и го погреба в новопосадените Градини на живота, на едно високо възвишение, откъдето се виждаше как Сребърната река се извива в продължение на няколко мили сред горите на Анар.

Онзи ден в Стрелехайм Северната армия беше фактически унищожена. Тролите и гномите, които бяха успели да избягат по-рано от долината Рен, накрая намериха пътя си към дома. Силата на Господаря на Магията беше прекършена и расите от Север и Изток започнаха болезнения процес на възстановяване на разбитите си съдби. Гномите и тролите, които по принцип бяха племенни общества, се откъснаха от останалите раси и за известно време не поддържаха почти никакви отношения с тях. Щяха да минат повече от сто години, преди да се постигне известно равновесие между победители и победени и търговията между тях отново да се възобнови.

Бремен изчезна скоро след последната битка. Никой не видя заминаването му. Никой не разбра къде е отишъл. Той си взе сбогом с Марет и чрез нея с Кинсън, който все още беше в безсъзнание. Друидът каза на младата жена, че никога вече няма да се видят отново. След това се носеха слухове, че се е върнал да изживее последните години от живота си в Паранор. Понякога Кинсън си мислеше да иде да го потърси, да разбере истината. Но никога не го стори.

Джърл Шанара видя друида още веднъж, след почти месец от битката за Рен. Срещнаха се късно през нощта, само за няколко минути, когато старецът дойде в Арборлон, за да отнесе тайно Черния камък на елфите. Те поговориха шепнешком за талисмана, сякаш самите думи можеха да им причинят болка, сякаш дори споменаването на черната магия можеше да бележи душите им.

Това беше последният път, когато някой видя друида.

Момчето Аланон също изчезна. Лека-полека светът отново ставаше, какъвто бе преди и спомените за Господаря на Магията започнаха да избледняват.

Минаха три години. В един горещ и ярък слънчев ден, късно през лятото, един старец и едно момче се катереха по хълмовете на Драконовите зъби към Долината на шистите. Бремен вече бе съсухрен и прегърбен от възрастта, сивото в косата и брадата му се бе превърнало в бяло. Вече не можеше да се движи лесно, очите му бяха започнали да отслабват. Аланон беше на петнадесет, по-висок и много по-силен, с широки рамене, с дълги и мощни крайници. Вече наближаваше зрелост, по лицето му се беше появила тъмната сянка на брада, гласът му бе станал дълбок и груб. Сега той владееше друидската магия не по-зле от Бремен. Но старецът водеше, а момчето го следваше в последното им пътуване заедно.

През тези три години Аланон се беше учил от Бремен. Старецът бе приел, че момчето ще го наследи след смъртта му, че Аланон ще бъде последният от друидите. Тей и Риска бяха мъртви, а Марет бе избрала друг път. Момчето беше младо, но със силна жажда за знания и още в самото начало беше станало ясно, че притежава решителността и силата, необходими да стане един от тях. Бремен се занимава с него всеки ден от тези три години, учеше го на онова, което трябваше да знае за магията на друидите, за тайните на нейната мощ, даваше му възможност да експериментира сам. Както във всичко останало, Аланон се впусна в това с плам и всеотдайност, граничеща с абсурд. Беше изцяло погълнат от желанието си да успее. Беше умен и интуитивен и проницателността му не се притъпи с израстването. Често успяваше да види скритото дори за стареца, острият му ум бързо схващаше възможности, които дори друидът не бе забелязал. Момчето остана заедно с Бремен в Паранор, двамата откъснати от света. Изучаваше Друидските хроники и упражняваше уроците, които получаваше от древните книги. Бремен използваше магията си, за да прикрива от останалите присъствието им в пустите гори. Никой не ги обезпокои. Никой не се опита да навлезе в обителта им.

Бремен често мислеше за Господаря на Магията и събитията, довели до неговото прогонване. Говореше за това с момчето, разказа му всичко случило се — унищожаването на друидите, търсенето на Черния камък на елфите, изковаването на Меча на Шанара, битката за Рен. Съобщаваше подробностите на Аланон устно, а после ги описваше на страниците на Друидските хроники. А в себе си таеше тревога за бъдещето. Собствените му сили вече изчезваха. Животът му наближаваше края си. Нямаше да види делото си завършено. На Аланон и на онези, които щяха да дойдат след него, щеше да се падне да го продължат. Но колко недостатъчно му се струваше това! Не виждаше голяма надежда момчето и наследниците му да се справят без него. Негова беше отговорността и неговата ръка трябваше да се погрижи за това.

И така, четири дни по-рано той повика момчето при себе си и му каза, че обучението му е приключено. Щяха да напуснат Паранор и да се отправят към Адския рог, за да посетят за последен път духовете на мъртвите. Приготвиха си провизии и напуснаха крепостта по изгрев. Преди това обаче старецът призова магията, която пазеше стените на Паранор, за да запечата древната крепост. От дълбините на Друидския кладенец се надигна прастарата магия, която живееше в него. Тя се заизвива нагоре под формата на зловеща зелена светлина. Щом момчето и старецът вече се бяха отдалечили достатъчно, Паранор започна да потрепва, подобно на мираж в горещ ден, после се стопи бавно в слънчевата светлина и изчезна. Щеше да се появява на равни интервали след това, понякога в жежкото пладне, друг път в мрачна нощ, но никога нямаше да се задържа задълго. Момчето не каза нищо, щом се обърнаха и тръгнаха към дърветата, но старецът прочете в очите му, че разбира какво става.

И така, по залез те наближиха входа на Долината на шистите и си устроиха лагер в сянката на Драконовите зъби. Изядоха вечерята си в тишина, гледаха как мракът се сгъстява и звездите заискряват по-силно. В полунощ станаха и тръгнаха по ръба на долината и погледнаха надолу към обсидиановата й купа. Адският рог блещукаше на звездната светлина, спокоен и тих. От долината не се чуваше нито звук. Нищо не помръдваше по назъбената й повърхност.

— Тази нощ ще те напусна — каза старецът накрая.

Момчето кимна, но не каза нищо.

— Ще бъда тук, ако имаш нужда от мен. — Бремен замълча, после продължи: — Предполагам, че известно време това няма да се случи. Но когато стане, ще дойдеш на това място.

Момчето го погледна несигурно.

Бремен въздъхна, забелязал объркването в очите му.

— Сега трябва да ти кажа нещо, което не съм споделял с никого, дори със самия Джърл Шанара. Седни до мен и слушай.

Те приседнаха сред разтрошените скали, две самотни фигури, чиито силуети се очертаваха на фона на звездното небе. Старецът помълча известно време, докато се опитваше да подреди думите си, бръчките по лицето му се врязаха по-дълбоко.

— Джърл Шанара не успя да унищожи Господаря на Магията — каза той накрая. — Като се усъмни във властта си над меча, като си позволи да се разсее от съмнения и обвинения към самия себе си, той остави Брона да избяга. Знам за провала му, защото, въпреки че бях доста отслабнал от употребата на друидската магия, за да продължа, последвах краля с умствения си взор и станах свидетел на двубоя им. Видях как той се поколеба за миг, после се опита да използва талисмана като обикновено оръжие и забрави многократните ми предупреждения да разчита единствено на магията. Видях как една мрачна сянка се надига от мъглата, щом робата на Господаря на Магията се свлече под последния удар на меча, и разбрах какво означава това. Господаря на Магията и неговите черепоносци бяха пропъдени от материалните си форми от магията и, принудени отново да се превърнат в мрачни призраци, те отлетяха обратно в етера. Но все още не са унищожени. Той поклати глава.

— Няма смисъл да казваме това на краля. Няма да постигнем нищо. Джърл Шанара беше смел и находчив водач. Той преодоля собствените си опасения и страх, за да насочи друидската магия срещу най-страховития враг в историята на Четирите земи. И стори това при възможно най-трудните и жестоки обстоятелства. Успя да изпълни онова, което се очакваше от него във всички отношения, освен в едно. Достатъчно е, че осуети плановете на Господаря на Магията и го прогони от Четирите земи. Достатъчно е, че магията на меча на Шанара успя да отслаби мощта на друида отцепник така силно, че ще минат векове преди той да я възстанови. Има време за подготовка за момента, в който това ще се случи. Джърл Шанара стори каквото можа, и аз мисля, че трябва да оставиш нещата така.

Старческите очи се приковаха в Аланон.

— Но трябва да знаеш за неговия провал, защото ти си онзи, който ще трябва да бди за последствията от него. Брона е жив и един ден ще се завърне. Аз няма да съм там, за да се изправя пред него. Ще трябва ти да го сториш вместо мен — или ако не ти, някой друг като теб, някой, когото ще избереш така, както аз те избрах.

Настъпи дълга тишина, докато те се взираха един в друг в тихия, обгръщащ ги мрак.

Бремен поклати безпомощно глава.

— Ако имаше друг начин, щях да избера него. — Чувстваше се неловко, докато изричаше това, сякаш търсеше извинение да промени решението си, макар да знаеше, че е невъзможно. — Ще ми се да можех да остана още с теб, Аланон. Но вече съм стар и усещам, че от ден на ден отслабвам все повече. Успях да се съхраня толкова дълго, колкото беше възможно. Друидският сън вече не е достатъчен. Трябва да приема друга форма, ако искам да ти бъда полезен в битката, пред която си изправен. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Момчето го погледна, тъмните му очи бяха напрегнати.

— Разбирам. — Млъкна, светлината в погледа му се промени. — Ще ми липсваш, татко.

Старецът кимна. Сега момчето го наричаше „татко“. Аланон го беше приел така и това обръщение бе станало естествено за него.

— И ти ще ми липсваш — отвърна тихо Бремен.

Те поговориха още за миналото, за бъдещето и за сложната обвързаност между тях. Припомняха си общи преживелици, повториха клетвите, които бяха дали, и преговориха уроците, които биха му били от полза занапред.

После, щом нощта започна да избледнява и зората приближи, тръгнаха заедно към Долината на шистите. С изстиването на въздуха се беше образувала мъгла, която сега висеше като саван над долината, покриваше я с потрепващ мрак, скриваше звездите и сребърната им светлина. Ботушите им хрущяха по нестабилните камъни, сърцата им биеха бурно от очакването. Почувстваха как в тях се надига топлина, докато си проправяха път надолу по склоновете на долината, а после прекосиха дъното й до езерото. Адският рог просветваше като черен лед, гладък и спокоен. Огледалната му повърхност не се набраздяваше дори от най-лека вълничка.

Когато бяха на десетина стъпки от мрачния ръб на езерото, Бремен извади Черния камък на елфите от робата си и го подаде на момчето.

— Пази го на сигурно място за времето, когато ще се върнеш в крепостта — напомни му той. — Помни какво представлява. Не забравяй какво ти казах за мощта му. Бъди внимателен.

— Ще бъда — увери го Аланон.

„Той е само едно момче, внезапно си помисли старецът. Искам от него да понесе толкова много, а той е още дете.“ Бремен се взря неволно в Аланон, сякаш така щеше да открие нещо, което бе пропуснал досега, някаква особеност на характера му, която да му вдъхне още увереност. После се извърна настрани. Беше направил всичко по силите си, за да подготви момчето. Това трябваше да е достатъчно.

Тръгна сам по края на езерото и се вгледа в мрачните води. Притвори очи и се напрегна да стори необходимото. После използва друидската магия, за да призове духовете на мъртвите. Те се появиха бързо, сякаш бяха очаквали да ги повика, сякаш бяха чакали него. Виковете им се извисиха в тишината, земята затътна и водите на Адския рог се развълнуваха като врящ казан. Вдигна се пара, гласове зашепнаха и застенаха от мрачните дълбини. Призраците бавно се издигнаха от мъглата в пръските, първо сребристите, дребни форми на по-малките духове, а след тях по-едрата и тъмна фигура на Галафил.

Бремен се обърна и погледна към мястото, където чакаше Аланон. И в същия миг видя детайлите от четвъртото видение на Галафил, онова, което не беше успял да разбере толкова дълго — той, застанал пред водите на Адския рог, докато сянката на Галафил се приближава сред мъгла и въртоп от изгубени души; и Аланон с безмерна тъга в очите, който наблюдава случващото се.

Сянката продължаваше да идва към него, неумолимо присъствие, по-черно от нощта, в която се движеше. Галафил, вървеше по водите на Адския рог, сякаш по твърда земя, и приближаваше към мястото, където го чакаше Бремен. Старецът вдигна ръка, за да поздрави призрака, слабото му тяло изглеждаше сковано и изтощено.

— Готов съм — рече той кротко.

Сянката го притисна в прегръдката си, отнесе го към водите на Адския рог и го повлече към дълбините.

Аланон стоеше сам на брега и продължаваше да се взира безмълвно. Не беше помръднал, откакто водите отново се успокоиха. Остана така, докато мракът отстъпи и слънцето изгря над Драконовите зъби. С едната си ръка стискаше силно Черния елфически камък в гънките на робата си. Очите му бяха твърди и спокойни.

Когато слънцето се издигна високо в утринното небе и прогони и последните сенки от долината, Аланон се обърна и пое по пътя си.