Част втора Изковаването на меча

Осемнадесета глава

Почти цяла седмица Бремен, Марет и Кинсън Рейвънлок пътуваха до Камъка на сърцето. Вървяха пеша през целия път, защото и друидът, и следотърсачът смятаха, че така е най-добре. Познаваха местността, защото я бяха прекосявали често, и знаеха, че няма как да минат по преките пътища на коне. Нямаше да пристигнат по-бързо, ако бъдеха принудени да изоставят конете там, където не можеха да минат. Най-добре беше просто да вървят пеша от самото начало и да не усложняват нещата.

Марет смяташе, че така е добре само за тях. Те бяха свикнали да изминават дълги разстояния. Но не и тя. Обаче не каза нищо.

Кинсън водеше, като поддържаше темпо, което смяташе, че ще е удобно и за тримата. Знаеше, че Марет не е съвсем подготвена за дълъг преход пеша, но все пак беше достатъчно издръжлива. Първите два дни ги води по равнинен терен, където пътищата и пътечките все още личаха. Спираха често, за да може Марет да си почива, като се грижеха всеки път да пие вода. През нощта той проверяваше ботушите и краката й, за да се увери, че са в добро състояние. За негова изненада, тя му позволи да прави това без никакви протести. Беше се вглъбила отново в себе си след завръщането на Бремен и Кинсън предполагаше, че се подготвя за мига, в който щеше да разкаже на друида истината за себе си.

Междувременно те продължиха през проходите — от Улфсктааг към Дарклин Рийч. През повечето време следваха река Раб, тъй като тя беше добър ориентир и покрай нея откриваха питейна вода. Дните бяха слънчеви и бавни, а нощите — спокойни. Гъстите гори предлагаха защита и покой и пътуването им протече без инциденти.

На третата нощ Марет изпълни обещанието си и разказа на Бремен, че го е излъгала за времето, прекарано в Сторлок. Тя никога не бе приемана сред сторите и те не я бяха учили да лекува. Всичко, което знаеше за магията, лечителството или нещо друго, бе научила сама. Уменията си усъвършенствала чрез усилни и често болезнени упражнения. Струваше й се, че магията й работи най-добре, когато я използва за лекуване, и единствено в тези случаи успява да я контролира.

Разказа му и за отношенията си с Коглин. Призна му, че той я е подтикнал да иде при друидите в Паранор и й е казал да потърси там помощ в обуздаването на магията си и че той е изготвил необходимите документи за достъп.

За изненада на Кинсън обаче, Бремен никак не й се ядоса. Изслуша я внимателно, кимайки в отговор, и не каза нищо. Бяха се разположили около огъня, вечерята вече бе изядена, пламъците се превръщаха във въглени, нощта бе ясна, а луната и звездите — ярки. Той не погледна към Кинсън. Сякаш напълно беше забравил за присъствието на пограничника.

Когато момичето спря да говори, Бремен се усмихна окуражително.

— Е, ти си била много дръзка млада дама. А аз оценявам искреността ти към Кинсън и мен. Естествено, ще се опитаме да ти помогнем. Колкото до Коглин, тая история с изпращането ти в Паранор да се учиш на магия и това, че те е снабдил с фалшиви документи, звучи съвсем в негов стил. Коглин не питае особена любов към друидите. Умира си да им натрие носовете и при най-малкия повод. Но струва ми се е бил наясно, че ако си достатъчно силно решена да откриеш истината за своята магия, ако си била нужният човек, така да се каже, вероятно накрая си щяла да се обърнеш към мен.

— Добре ли познаваш Коглин? — попита Марет.

— Колкото и всички останали. Той беше друид преди мен, по времето на Първата война на расите. Познаваше Брона. По някакъв начин му симпатизираше. Той самият беше бунтар в това отношение. Но освен това Коглин беше и добър и внимателен мъж. Никога не би рискувал да стори онова, което направи Брона. Той напусна друидите преди него. Напусна, защото беше разочарован от методите на обучение. Коглин се интересуваше от забравените науки, служили на стария свят преди разрушаването му. Но Върховният друид и Друидският съвет не подкрепяха работата му. В онези дни те предпочитаха магията — сила, към която Коглин се отнасяше скептично. Според останалите беше най-добре старите науки да останат в забвение. Те може и да бяха служили на стария свят, но бяха довели и до разрухата му. Разкриването на тайните им трябваше да се направи бавно и внимателно и единствено за ограничени цели. Коглин смяташе това за пълна глупост. Науката не може да бъде ограничавана, спореше той. Тя не се проявява съгласно човешките планове, а по свои собствени закономерности.

Бремен се залюля леко назад, кокалестите му ръце бяха сключени около свитите колене, усмихваше се на спомена за Коглин.

— И така, Коглин напусна, вбесен от отношението към него и от това, което сам си беше причинил, струва ми се. Оттегли се в Дарклин Рийч и поднови изследванията си сам. Виждахме се от време на време, когато пътищата ни се пресичаха. Говорехме. Споделяхме информация и идеи. И двамата бяхме отцепници. С тази разлика, че Коглин отказваше да се смята повече за друид, а аз отказвах да бъда нещо друго.

— Но той е живял много преди теб — отбеляза Кинсън небрежно, като ровеше из въглените с една пръчка и избягваше да поглежда Бремен в очите.

— Той използва Друидския сън, ако за това питаш — отвърна Бремен тихо. — Това бе единствената магическа привилегия, която си позволи. Към всичко останало се отнасяше с недоверие. Към всичко. — Той погледна към Марет. — Смята, че магията е опасна и неконтролируема. Предполагам, че донякъде е бил доволен да научи, че и ти си стигнала до този извод. Смятал е, че има смисъл да идеш в Паранор. Бедата е там, че твърде добре си крила тайната си и друидите никога не са разбрали на какво си способна.

Марет кимна, но не отговори. Тъмните й очи гледаха отнесено в празното пространство.

Кинсън се протегна. Двамата го изнервяха. Хората излишно усложняваха живота си и сега му се представяше поредното доказателство за това.

Той улови погледа на Бремен.

— Е, сега, когато между нас вече няма тайни и всички карти са на масата, моля те, кажи ми още нещо. Защо отиваме в Камъка на сърцето? Какво ще търсим при Коглин?

Бремен го гледа известно време, без да отговори. После каза:

— Както казах, Коглин продължи да се занимава със старите науки. Той знае тайни, изгубени за всички останали. Една от тях може да се окаже полезна за нас.

Старецът млъкна и се усмихна. Беше казал всичко, каквото имаше за казване. Сигурно се ръководеше и от друга причина освен да дразни пограничника, като го държи в неведение, но Кинсън не си направи труда да размишлява върху това или пък да разпитва повече. Само кимна и се изправи.

— Аз ще застана пръв на пост — обяви той и се отдалечи в мрака.

Седя умислен до след полунощ, когато Бремен дойде да го смени. Старецът се появи сякаш от нищото — Кинсън никога не успяваше да чуе приближаването му — и седна до него. Останаха така дълго, без да говорят, загледани в нощта. Седяха на един нисък склон, от който се откриваше гледка към криволичещата между дърветата река Раб. Водната повърхност бе спокойна и сребриста от лунната светлина. Гората беше тиха, сякаш заспала, а въздухът миришеше на хвойна и смърч. Дарклин Рийч започваше малко по на запад от мястото, на което бяха устроили лагера си. Когато на другия ден тръгнеха отново, теренът вече щеше да стане скалист, а пътуването по-трудно.

— Онова, което Коглин може да ни даде — каза внезапно старецът, а гласът му беше тих и покоряващ, — са неговите познания по металургия. Помниш ли виденията? Основното в тях беше създаването на магическо оръжие, което да унищожи Господаря на Магията. То е меч. Мечът ще влезе в битка, носен от мъж, когото още не сме срещнали. Необходими са много неща, за да бъде зареден този меч със силата да устои на Брона. А едно от тях се крие в процеса на изковаването му, за да стане оръжието по-силно от всяко друго. Коглин ще ни разкрие този процес.

Той погледна към Кинсън и се усмихна.

— Мисля, че е най-добре да запазим тази информация за себе си.

Кинсън кимна и не отговори. Бе забил поглед в краката си. После кимна отново и се изправи.

— Лека нощ, Бремен.

Понечи да се отдалечи, когато старецът го спря.

— Кинсън?

Пограничникът се обърна. Бремен отново се бе взрял в мрака, отвъд реката и гората.

— Все още не съм напълно сигурен, че всички тайни са на масата. Марет е много предпазлива млада жена. Тя има свои причини за всичко, което върши, и ги пази за себе си, докато не реши, че е безопасно да ги разкрие. — Той направи пауза, след това продължи: — Както ти сам вече знаеш. Лека нощ.

Кинсън остана на мястото си още миг, после се отдалечи.

Вървяха още три дни през толкова дива и непристъпна местност, че единствените пътеки, които откриха, бяха отъпканите от животни. Не срещнаха никого, нито каквито и да било човешки следи. Теренът бе станал хълмист, прорязан от дефилета и проломи, прояден от пролетните прииждания на Раб, обрасъл с храсталаци и треви, израсли до човешки ръст. На няколко места реката бе излязла от коритото си, образувайки криволици и тресавища, и те вече не можеха да разчитат да се ориентират по течението й. Кинсън ги отведе настрани от вече разпокъсаното й русло към дълбоката гора, като избра местност, където сенките на старите дървета бяха задържали надалеч, буйните храсталаци и високата трева и затова предлагаше по-добра проходимост из набраздения с възвишения и проломи терен. Времето остана добро, затова те успяха да изминат доста голямо разстояние, дори и при тези условия.

Докато пътуваха, Бремен вървеше до Марет, разговаряше с нея за магията й и даваше съвети относно употребата й.

— Има начини да я контролираш — каза й той. — Трудността се състои в това да ги откриеш. Присъщата магия е по-сложна от придобитата. Придобитата магия се научаваш да използваш чрез метода проба-грешка, като постепенно изграждаш познанията си за нея. Откриваш кога се получава и кога не; тя е предсказуема и обикновено можеш да разбереш начина й на действие. Но при присъщата магия това не винаги е възможно. Тя е просто там, родена е с теб, част от плътта и кръвта ти е. Прави, каквото си иска, когато си поиска и често както си поиска, а за теб остава само да откриеш принципите й на действие, доколкото можеш. Проблемът при контролирането на присъщата магия е далеч по-усложнен от факторите, които влияят на проявите й. Характерът ти може да оказва влияние. Емоциите ти, настроението ти.

Защитните сили на организма ти също могат да повлияят върху изблиците на магията. Твоят светоглед, Марет, начинът ти на мислене, убежденията ти, мотивацията ти — всички те могат да предопределят проявите й. Магията е хамелеон. Понякога просто се отказва и се оттегля, без да се опитва да преодолее защитите и затрудненията, които поставяш на пътя й. Друг път ги атакува, за да ги разруши и да мине през тях, и го постига, без значение какво се опитваш да направиш, за да я спреш.

— А кое е онова, което оказва най-голямо влияние при мен? — попита го тя.

— Точно това трябва да открием.

На шестия ден от тяхното пътуване, те достигнаха Камъка на сърцето. Беше точно след пладне и вече бяха прекосили района от обширни, стръмни хълмове и скалисти долини, който представляваше подстъп към планината Рейвъншорн. Беше им горещо, краката им се бяха подбили от ходене, а след като оставиха Раб и притоците й далеч след себе си, не се бяха къпали вече два дни. Никой не говореше много този ден, бяха концентрирали цялата си енергия, за да достигнат целта си преди мръкване, както бе преценил Кинсън. Въпреки страховитата репутация на Дарклин Рийч, по време на пътуването не срещнаха никакви опасности и общо взето, преходът им бе доста скучен. Затова за тях бе същинско облекчение да видят самотния, подобен на комин връх, който стърчеше към небето в ярката слънчева светлина, обляла малката долина пред тях. Те излязоха от заслона на смърчовете и елите, където сенките бяха тъй дълбоки, че трябваше да следват пътя си почти пипнешком, и тогава го видяха. Кинсън посочи натам, но Бремен и Марет вече кимаха и се усмихваха в знак, че са го забелязали.

Слязоха от хълмовете през туфи диви цветя към хладната сянка на дърветата, които изпълваха цялата долина. Вървяха в тишина сред високите дървета — червени брястове, бели и черни дъбове, калини и брези. Имаше и иглолистни, на стотици години, с гъсти иглички и мъхести стъбла, но широколистните преобладаваха. Затворени под балдахин от клони и зад стена от дебели дънери, те бързо изгубиха от поглед Камъка на сърцето. Кинсън водеше, като все още се оглеждаше за следи, но не откри нищо и вече започваше да се чуди защо. Ако Коглин живееше в долината, как така никога не се бе разхождал наоколо? Нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Имаше птици и дребни животни, но нищо друго.

Прекосиха едно поточе и струя ситни, студени капчици ги окъпа там, където водата се спускаше надолу по бързеите. Кинсън плисна няколко шепи на лицето си със затворени заради студа очи и изми потта от челото си. После продължи, като примигваше от влагата, вслушваше се в тишината и току хвърляше поглед назад към Бремен и Марет, които го следваха на няколко крачки. Усети леко безпокойство, но не успя да определи причината. Инстинктите му на следотърсач му нашепваха, че нещо не е наред, но спътниците му не изглеждаха никак разтревожени.

Той изостана крачка назад, за да се изравни с тях и измърмори:

— Нещо като че ли не е наред.

Марет го погледна безучастно. Бремен само сви рамене. Ядосан, Кинсън избърза отново напред. Прекосиха една широка поляна към група високи ели и продължиха през завесата от клони. Внезапно Кинсън усети миризма на дим. Забави крачка и се върна да предупреди останалите.

— Погледни напред — прошепна му Бремен и му посочи с поглед нещо зад него. Кинсън видя, че очите на Марет са странно разширени.

Пограничникът се завъртя бързо и се озова пред най-огромната блатна котка, която някога бе виждал. Тя седеше на шест фута от него и го гледаше. Светещите й очи бяха искрящо жълти, муцуната й беше черна, а окраската на тялото й причудлива и напомняше ковьор, съшит от различни парчета. Това бяха редки животни и се говореше, че срещата с блатна котка обикновено е последното събитие в живота ти. Живееха предимно изолирано, в тресавищата на Източната земя. Беше много трудно да бъдат забелязани, защото можеха да сменят окраската си и да се сливат с обкръжаващата ги среда. Средната им дължина беше три метра, а на височина достигаха до метър. Тази обаче беше дълга пет метра от носа до опашката и поне метър и двайсет метра висока. Очите й бяха почти на нивото на очите на Кинсън и ако решеше да скочи отгоре му, щеше да го направи, преди той да успее да мигне.

— Бремен — каза той меко.

Иззад гърба си Кинсън чу странно писукане и блатната котка вдигна огромната си глава в отговор. Звукът се чу отново и сега Кинсън осъзна, че го издава Бремен. Блатната котка облиза муцуната си, издаде подобен звук в отговор, обърна се и се отдалечи.

Бремен се приближи до вцепенения пограничник и сложи ръка на рамото му, за да го успокои.

— Това е котката на Коглин. Бих казал, че сме вече близо до нашия човек, не мислиш ли?

Излязоха от елите, прекосиха една горска полянка, пресечена от криволичещо поточе, и свиха покрай огромен бял дъб. През цялото време блатната котка вървеше тихо пред тях, нито бързо, нито прекалено бавно, като че ли апатично, но в същото време им позволяваше да не я губят от поглед. Кинсън погледна въпросително към Марет, но тя поклати глава. Очевидно не знаеше повече от него.

Накрая стигнаха до обширно сечище, сред което бе построена малка хижа. Тя беше грубо изработена, доста стара и направо плачеше за ремонт. Дъските по стените бяха доста разхлабени, капаците висяха от пантите, а гредите по тясната веранда бяха изпокъртени и пропукани. Покривът изглеждаше достатъчно здрав и коминът беше в добро състояние, но в зеленчуковата градина от южната страна на хижата цареше пълен хаос, а буренаците заплашваха да погълнат основите й. Един човек стоеше пред хижата и ги чакаше. Като си спомни описанието, което Марет му бе дала, Кинсън веднага разбра, че това е Коглин. Беше висок и прегърбен, с кокалеста фигура, доста чорлав и размъкнат, с дрехи, които изглеждаха в същото състояние като самата хижа. Косата му беше тъмна, тук-там прошарена със сиво, и стърчеше от ъгловатата му глава подобно на таралежови бодли. Тясна, заострена брада украсяваше брадичката му, а горната му устна бе полузакрита от мустаци. Бръчки прорязваха обветреното му лице, подобно на бразди, прокарани не само от отминалите години. Той сложи ръце на хълбоците си и ги зачака да се приближат, широка усмивка разкриви лицето му.

— Я виж, я виж — извика той възторжено. — Момичето от Сторлок минава да ме навести. Не мислех, че ще те видя повече. Явно имаш повече кураж, отколкото предполагах. И май си открила истинския учител в занаята, а? Добра среща, Бремен от Паранор!

— Добра среща, Коглин — отвърна Бремен и протегна ръка, която другият моментално стисна. — Виждам, че си изпратил котката си да ни посрещне. Как му беше името? Неуловимият? Така стресна приятелите ми, че им съкрати живота с по пет години.

— Хм, имаме лек за това и ако този с теб е Кинсън Рейвънлок, той сигурно вече знае за какво говоря! — Коглин махна с ръка на пограничника. — Друидският сън ще ви върне тия годинки за минутка! — Той вирна ъгловатото си лице. — Нали знаеш за какво служи тази котка, приятелю? — Кинсън поклати глава. — Тя следи за неканени гости, което включва почти всеки. Единствените, които могат да стигнат дотук, са онези, които знаят как да говорят с него. Бремен знае, нали, старче?

Бремен се засмя:

— Старче, а? Присмял се хърбел на щърбел.

— Е, не мога нито да отрека, нито да се съглася. Значи момичето те откри? Отне й доста време. Нали, Марет? — Коглин леко се поклони. — Хубаво име за хубаво момиче. Надявам се, че си докарала всички онези друиди до пълно умопомрачение и крах.

Бремен пристъпи към него. Усмивката изчезна от лицето му.

— Друидите сами се докараха до крах, опасявам се. Преди по-малко от две седмици. Всички от Паранор са мъртви освен мен самия и още двама. Не си ли чул?

Коглин се взираше в него, като че се съмняваше в здравия му разум, после поклати глава.

— Нищичко. Но аз не съм излизал отдавна от долината. Всички мъртви? Сигурен ли си в това?

Бремен бръкна в робата си и извади Ейлт Друин. Вдигна го, за да може Коглин да го види, и го остави да се полюшва на светлината.

Другият стисна устни.

— Да, явно е съвсем сигурно. Това нямаше да е у теб, ако Атабаска беше жив. Значи казваш, че всички са мъртви! По дяволите! Кой го направи? Той ли беше?

Бремен кимна. Нямаше нужда да произнася името. Коглин тръсна отново глава, като обви с ръце гърдите си.

— Не исках да им се случи това. Никога не съм го искал. Но те бяха глупаци, Бремен, и ти го знаеш. Издигнаха стените си и се затвориха зад портите си, като съвсем забравиха целите си. Прогониха ни, нас, единствените, които имахме капка разум, единствените, които знаехме за какво става въпрос. Галафил щеше да се срамува от тях. Но всички мъртви… По дяволите!

— Затова дойдохме да поговорим — тихо каза Бремен.

Проницателните очи на другия мъж остро се взряха в неговите.

— Разбира се, че е така. Изминали сте целият този път да ми донесеш новината и да поговорим за нея. Колко мило. Е, познаваме се твърде добре, не мислиш ли? Единият от нас е стар, а другият направо древен. Единият ренегат, другият отлъчен. Но и двамата не лишени от цели. Ха!

Коглин се изкикоти сухо и безрадостно. Загледа се за миг в земята, после вдигна очи към Кинсън.

— Я кажи, следотърсачо, видя ли и другата по пътя насам, с твоето остро зрение?

Кинсън се поколеба.

— Коя друга?

— Ха! Така си и мислех! Другата котка, как коя! Не я ли видя? — сопна се Коглин. — Е, тогава всичко, което мога да кажа, е, че си голям късметлия, че Бремен ти е приятел, иначе вече щеше да си станал нечий обяд! — Той се изкикоти, после сякаш изгуби интерес към темата и разпери ръце.

— Е, хайде, хайде! Няма смисъл да висим отвън. На огъня ни чака храна. Предполагам, че ще искате и да се изкъпете. Ще ми отворите работа, не че това има значение за вас. Но аз съм добър домакин, нали така? Хайде!

Като мърмореше под нос, той се обърна и изкачи стъпалата към хижата, а гостите му се повлякоха послушно след него.

Те се измиха и изпраха дрехите си, изсушиха ги, доколкото можаха, облякоха ги отново и по залез вече бяха седнали да вечерят. Небето се обагри в оранжево и златно, после в алено, а накрая в индигово-аметистово, като накара дори Кинсън да се загледа в него с възхита през стената от дървета. Коглин им сервира ястие далеч над очакванията на пограничника — задушено месо със зеленчуци, хляб, сирене и изстуден ейл. Ядоха на маса навън, зад хижата, под нощното небе, изпъстрено от звездите. На масата грееха свещи, които изпускаха някакъв вид тамян, за който Коглин твърдеше, че държи насекомите надалеч. Кинсън реши, че в това има нещо вярно, защото не видяха нито една летяща гадинка наоколо по време на вечерята.

Блатните котки се присъединиха към тях, приближиха се с падането на здрача и се свиха близо до масата. Както им бе казал Коглин, котките бяха брат и сестра. Неуловимият, мъжкият, когото бяха срещнали по пътя си, беше по-едрият, докато женската, Дим, беше по-малка и по-слаба. Коглин каза, че ги е намерил още като малки котенца, изоставени в блатистите райони на Древен Мур, беззащитни плячки за въркозверите. Били гладни, изплашени и безпомощни, затова ги взел в дома си. Той се засмя при спомена. Тогава малки космати топчици, те бяха израснали доста бързо. Коглин не направил нищо, за да ги накара да останат с него; те сами избрали да постъпят така. Вероятно, защото им се поправила компанията му, вметна той.

Здрачът дойде и отмина, нощта стана дълбока, повяваше лек ветрец и всичко бе потънало в мека тишина. Те изядоха храната и се отпуснаха, отпивайки ейл в чаши от печена глина. Тогава Бремен разказа на Коглин какво се бе случило с друидите в Паранор. Щом свърши, бившият друид се облегна назад с чашата в ръка и поклати глава с възмущение.

— Проклети глупаци, всички до един — рече той. — Жал ми е за тях, жал ми е, че ги е застигнала подобна участ, но съм и вбесен, защото профукаха възможностите, които Галафил и останалите откриха пред тях, когато сформираха Първия Съвет. Изгубиха целите си, изгубиха съзнание за основната причина на своето съществуване. Това не мога да им простя.

Той се изплю в мрака. Дим го погледна и примигна стресната. Неуловимият изобщо не помръдна.

Кинсън гледаше ту към него, ту към тях — разчорлен отшелник и неговите блатни котки, и се чудеше какво ли може да причини животът на такова усамотено място на разсъдъка на човека.

— Когато напуснах друидите, отидох при Адския рог и говорих с духовете на мъртвите — продължи Бремен, отпи от ейла си и бръчките по лицето му се изостриха при спомена. — Яви ми се самият Галафил. Попитах го как мога да унищожа Брона. Той ми отговори с четири видения. — Описа ги едно по едно. — И точно видението за мъжа с меча ме доведе при теб.

— И от мен се очаква да ти помогна да намериш този мъж, така ли? — попита Коглин.

Бремен тръсна глава. На светлината на свещите сивата му коса изглеждаше фина като коприна.

— Обръщам се към теб не заради мъжа, а заради меча. Той е талисманът, който трябва да изкова. Видението разкри, че Ейлт Друин ще бъде трансформиран при това изковаване и ще стане част от оръжието. Оръжието, което ще бъде проклятие за Брона. Не претендирам, че съм наясно с подробностите, все още. Имам представа само за същността на оръжието, от което се нуждаем. Знам и че изковаването му трябва да бъде особено прецизно, за да стане мечът достатъчно здрав да надделее над магията на Брона.

— Значи си минал целия този път, за да ме попиташ за това? — каза другият като че ли току-що бяха вдигнали завеса и истината бе излязла наяве.

— Никой не знае повече от теб за металургията. В този процес на изковаване науката и магията ще трябва да се слеят, за да постигнем успех. Аз имам магия — моята собствена и тази на Ейлт Друин — която да вложа. Но се нуждая от твоите научни познания. Имам нужда от това, което само науката може да осигури — най-подходящата метална сплав, правилните температури за пещта при топенето на всеки от металите, както и точната продължителност на процеса. Как да бъде закален металът, за да стане достатъчно здрав да устои на всяка сила?

Коглин отхвърли всичко това с едно махване на ръка.

— Но не можеш да го постигнеш просто така. Пропуснал си много важен момент. Комбинацията между магия и наука е невъзможна. И двамата го знаем. Затова, ако искаш оръжие, изковано с магия, използвай магия. Нямаш нужда от мен.

Бремен поклати глава.

— Опасявам се, че ще трябва малко да престъпим правилата. Магията не е достатъчна за тази задача. Нужна е и наука. Наука от стария свят. Брона е магично създание и точно магията е тази, която го пази. Той не познава науката, не го е грижа за нея, не й обръща внимание. За него, както и за много други, науката е мъртва, част от стария свят. Но ние знаем, че не е така, нали? Науката все още дреме жива, както и магията преди. Сега магията е на почит, но това не значи, че няма място за наука. Тя може да се окаже необходима при изковаването на този меч. Ако мога да приложа най-добрите техники от науката на стария свят, ще имам още една сила, на която да разчитам. Нуждая се от нея. Сега сме само ние — аз, Кинсън и Марет. Има само още двама души, които са на наша страна, единият тръгна на изток, другият — на запад. Само това сме. Нашата магия е нищожна пред магията на врага ни. Как бихме преодолели Господаря на Магията и слугите му без оръжие, срещу което да не могат да устоят?

Коглин подсмъркна.

— Няма такова оръжие. Пък и не може да се твърди, че оръжие, изковано с помощта на науката — изцяло или отчасти — би могло да устои или пък да има по-добри шансове от оръжие, изковано с магия. Също толкова вероятно е да се каже, че магията може да бъде победена само с магия, и всяка форма на науката тук е ненужна.

— Не вярвам в това.

— Вярвай, в каквото си искаш. — Коглин разроши раздразнено косата си. Смръщи се и изкриви тънките си устни. — Оставих зад себе си света и повечето от традиционните му убеждения преди много време. И те никак не ми липсват.

— Но те все някога отново ще те връхлетят, рано или късно, както връхлетяха нас. Няма да изчезнат или отмрат, само защото ти ги отхвърляш. — Бремен бе приковал очи в неговите. — Брона ще дойде тук един ден, след като свърши с онези от нас, които не са успели да се покрият. Добре е да го знаеш.

Лицето на Коглин се изопна.

— И той ще се разкайва за този ден, обещавам ти!

Бремен чакаше, без да казва нищо, без да си дава труд да оспорва думите му. Кинсън се обърна към Марет. Тя срещна погледа му и го задържа. Той знаеше, че тя си мисли същото като него — че позата на Коглин е напразна и глупава, че преценката му е явно нелепа. И все пак Бремен не спори с него. Коглин помръдна неловко на пейката.

— Защо ме притискаш, Бремен! Какво точно очакваш от мен? Не искам да имам нищо общо с друидите!

Бремен кимна, лицето му бе спокойно, а погледът хладен.

— И те с теб. Тях вече ги няма. Нито пък е останало каквото и да било от тях. Вече сме само двамата, Коглин, двама старци, които са все още живи само благодарение на магията на Друидския сън. Силите вече ме напускат, но няма да си отдъхна, докато не сторя, каквото мога за онези, които не са живели толкова дълго — мъже, жени, деца от всички раси. Те имат нужда от помощта ми. Кажи ми, и с тях ли нямаме нищо общо?

Коглин понечи да отговори нещо, но спря. Всички около масата знаеха какво се опитваше да каже и колко глупаво щяха да прозвучат думите му. Мускулите на челюстта му се изопнаха от безсилие. В пронизващите му очи проблесна колебание.

— Какво ще ти струва, ако ни помогнеш? — настоя спокойно Бремен. — Ако наистина не искаш да имаш нищо общо с друидите, тогава помисли върху това. Друидите нямаше да ни помогнат — наистина, решиха да не го правят, когато имаха този шанс. Прецениха, че трябва да останат отделени, извън политиката на расите. И този избор ги погуби. Сега и ти си изправен пред същата дилема. Пред същата дилема, Коглин — не прави грешка. Да останеш встрани или да се намесиш. Кое от двете?

Те седяха в тишина около масата, друидът, бившият друид, следотърсачът и момичето, а нощта ги обгръщаше с плътната си, кротка прегръдка. Големите котки спяха, дишането им бе меко — леко просвирване на въздух, изпускан от влажни ноздри. Миришеше на горящо дърво, на храна и на гора. Цареше уют и покой. Четиримата бяха обвити като в пашкул в сърцето на Дарклин Рийч и Кинсън си помисли, че тук с малко повече усилия човек може да си представи, че нищо от външния свят не може да го достигне.

Бремен се наведе леко напред, но разстоянието между него и Коглин сякаш значително се скъси.

— Какво толкова има да му мислиш, приятелю? Ти и аз, и двамата сме знаели правилния отговор цял живот, не е ли така?

Коглин изсумтя насмешливо, махна с ръка пред себе си и се загледа в мрака. После се извърна отново раздразнено.

— Има метал, здрав като желязо, но далеч по-лек, по-еластичен и не така трошлив. По-скоро е сплав, смесица от метали, която се е използвала в стария свят и е изобретение на старата наука. Всъщност, пак е предимно желязо, но закалено с въглерод при висока температура. Меч, изкован от тази сплав, наистина би бил непобедим. — Той погледна косо към Бремен. — Но температурите при закаляването са далеч по-високи от тези, които който и да било ковач може да създаде. Необходими са машини, за да се достигне тази температура, а тези машини са изгубени за нас.

— Имаш ли процеса? — попита Бремен.

Коглин кимна и почука с пръст главата си.

— Да, тук. Ще ти го кажа. Ще ти кажа всичко, което може да ти свърши работа, и ще приключим този безсмислен разговор! И все пак, не виждам каква полза ще има. Без подходящата пещ…

Кинсън отново погледна към Марет. Тя се взираше право в него, тъмните й очи бяха станали огромни, засенчени от кичурите на късата й черна коса, лицето й бе гладко и ведро. В този миг той си помисли, че е на крачка от това да я разбере, така, както преди не бе могъл. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, в откритостта на изражението й, в заряда на погледа й. Но тогава тя неочаквано се усмихна, устата й потрепна в ъгълчетата и очите й се отместиха от лицето му към нещо зад него.

Тогава той се обърна да погледне и видя, че Неуловимият се е втренчил в него, огромната муцуна на котката бе само на няколко инча от лицето му. Светещите очи се бяха заковали в пограничника, сякаш той беше най-странното нещо, което животното някога бе виждало. Кинсън преглътна буцата в гърлото си. Усещаше топлия дъх на котката. Кога ли се беше събудила? Как се бе приближила толкова близо, без да я усети? Издържа погледа й още миг, после пое дълбоко дъх и се извърна.

— Предполагам, че няма да пожелаеш да дойдеш с нас? — обърна се Бремен към домакина им. — Само на няколкодневно пътуване, колкото да видиш изковаването на талисмана.

Коглин изсумтя и тръсна глава.

— Играй си игричките другаде, Бремен. От мен процеса на изковаване и най-добрите ми пожелания. Ако нещо от това ти свърши работа, моля. Но не мърдам оттук.

Той бе надраскал нещо на парче стар пергамент и сега го подаде на друида.

— Най-добрата наука, която мога да предложа — измърмори той. — Заповядай.

Бремен взе пергамента и го пъхна в робата си. Коглин се изправи и погледна към Кинсън и Марет.

— Грижете се за тоя старец — каза им. В очите му се бе появила тревога, сякаш внезапно бе открил нещо притеснително. — Той се нуждае от много повече грижи, отколкото предполага. Ти, следотърсачо, го вразумявай от време на време. Погрижи се да чува добре, когато има нужда от това. А ти, момиче, как ти беше името? Марет? Ти искаш нещо много повече, нали?

Никой не продума. Кинсън извърна очи към Марет. Лицето й бе напълно безизразно, но като че ли беше пребледняла.

Коглин я изгледа сурово.

— Няма значение. Просто го пазете от самия него. Пазете го добре.

Той млъкна внезапно, сякаш реши, че е казал твърде много. Измърмори нещо, което не успяха да чуят, после стана — развлечена, кокалеста фигура, — приличаше на карикатура на самия себе си.

— Прекарайте тук нощта и после потегляйте по пътя си — измърмори той с досада.

Огледа ги внимателно като че ли очакваше да открие нещо, което бе пропуснал, сякаш смяташе, че може би не са тези, за които се представят. След това се обърна и се отдалечи.

Те му пожелаха „Лека нощ“, но той не отговори. Отдалечаваше се решително, без да поглежда назад.

Деветнадесета глава

Облаци покриха краищата на непълната луна, като хвърляха причудливи сенки, пробягващи по лицето на земята, подобно на нощни птици, пред напредващите джуджета. Нижеха се протяжните предутринни часове, когато смъртта е по-близо и сънищата превземат напълно ума. Нощта беше топла и тиха. Сякаш всичко вървеше на бавни обороти и времето пропускаше по някоя и друга секунда в безспирния си бяг, а животът за миг се откъсваше от неумолимия си път към смъртта — само за няколко скъпоценни момента.

Джуджетата се бяха измъкнали от гората на Анар в лъкатушещ ред от тъмни силуети, напомнящ течението на река. Бяха няколко хиляди и се спуснаха през Улфсктааг към Нефритения проход, десетина мили северно от лагера на армията на Господаря на Магията. Минаха два дни откакто армията бе тръгнала на юг от Сторлок и макар че наблюдаваха отблизо похода й, джуджетата бяха решили да отложат атаката до този момент.

Сега те се промъкваха през редиците дървета, където Раб водеше началото си като плитка вада от рекичка, наречена Нун. Северната армия бе избрала, много неблагоразумно, точно това място за установяване на лагера си. Вярно, че местността предлагаше храна, прясна трева, както и достатъчно пространство, но откриваше и много възможности за нападателите и двата фланга на армията оставаха незащитени от анфиладен удар. Имаше поставени часови, но с всеки от тях се справиха бързо и дори присъствието на кръжащите черепоносци не можеше да възпре джуджетата в тяхното отчаяние.

Риска им осигури прикритие, когато приближиха достатъчно близо за нападение. Той изпрати илюзорни образи на самия себе си южно от Нун, за да отвлече вниманието на черепоносците, а когато облаците закриха луната и звездите напълно, джуджетата започнаха атаката. Те пропълзяха бързо последната миля, която разделяше ударния им отряд от спящата армия, избиха часовите, преди те да успеят да вдигнат тревога, изкачиха височината, която се издигаше от север и изток над реката и нападнаха. Строят им бе разгърнат по билото на хълма на половин миля във всички посоки. Бяха въоръжени с лъкове и прашки и обсипваха тролите, гномите и изчадията на мрака с дъжд от стрели. Армията се разбуди, разнесоха се викове и проклятия, войниците се втурнаха към оръжията и броните си, падаха ранени и мъртви насред крачка. Кавалерийски отряд се откъсна от центъра на суматохата, но това беше обречена контраатака. Групата набързо се разпокъса при опита си да се измъкне от хаоса в лагера.

Един от черепоносците изникна от мрака и се спусна към джуджетата за отплата с оголени нокти и зъби. Но Риска бе подготвен за това и когато чудовището се появи, той го изчака да се приближи почти до земята, преди да хвърли срещу му Друидския си огън и да го запрати настрани пищящо и цяло в пламъци.

Атаката беше бърза и пресметната. Вредата, която успяха да нанесат, бе по-скоро повърхностна и без особени последици за армия с тези размери, така че джуджетата не биваше да губят време. Първостепенната им цел беше да предизвикат объркване и да отклонят врага от поетия курс. В това бяха постигнали успех. Те се оттеглиха бързо към гората по най-прекия път, после свърнаха на север отново към Нефритения проход. Врагът не се забави да прати след тях потеря. Огромен отряд на коне се втурна да ги преследва, тъй като все още нямаха представа за размера на силите им. По изгрев преследвачите вече настигаха джуджетата близо до Нефритения проход. Всичко бе протекло според плана на Риска.

— Там — обяви тихо Гефтен, сочейки към дърветата в началото на прохода.

Долу последните редици джуджета се изливаха в клисурата и изчезваха сред скалите горе, заемайки позиции до другарите си, които вече ги чакаха там — четири хиляди души. Зад тях, на по-малко от миля, преследвачите вече се забелязваха сред неподвижните, дълбоки сенки на пред изгревната гора. Риска виждаше как редиците им се разширяват и разпростират все по-нашироко, подобно на появата на водни кръгове, предизвикани от хвърлен в средата на спокойно езеро камък. Силите на преследвачите бяха значителни и нямаше да се справят с тях в директен сблъсък, макар по-голямата част от армията на джуджетата да бе събрана тук.

— Колко остава? — попита той Гефтен.

Следотърсачът сви рамене съвсем леко и пестеливо, каквито бяха по принцип жестовете му, какъвто беше и самият той — дискретен и сдържан. Чорлава, неравна сива коса увенчаваше странната му продълговата глава.

— Час, ако спрат да обсъдят доколко е мъдро да влизат в прохода без никакъв план.

Риска кимна.

— Ще спрат. Вече на два пъти се опариха. — Той се ухили на по-възрастния си другар, закален ветеран от войните по границата с гномите. — Дръж ги под око. Аз ще кажа на краля.

Той изостави позицията си и тръгна назад през скалите. Чувстваше как се изпълва с дива възбуда, подхранвана от предстоящата битка. Ударът по лагера на Северната армия само бе изострил апетита му. Вдишваше утринния хлад и се чувстваше силен и готов. Цял живот бе чакал това. През всичките години, прекарани в изолация в Паранор, за да упражнява бойните си умения, военните тактики и боравенето с оръжия. Всичко беше заради този шанс да се изправи пред враг, който бе далеч по-голямо предизвикателство от онова, което Паранор би могъл да му предложи. Това го караше да се чувства жив по начин, който не можеше да игнорира, и дори отчаянието от обстоятелствата не успяваше да намали въодушевлението му.

Бе стигнал при джуджетата три дни по-рано и веднага бе отишъл при Рейбър. Кралят вече беше предупреден за присъствието на Северната армия и намеренията й и го прие. Риска просто потвърди онова, което той вече знаеше, и само даде още един тласък на решението му да предприеме някакви действия. Рейбър бе крал-войн така, както Риска бе друид-войн, мъж, прекарал целия си живот в битки. Подобно на Риска, той още като момче се беше сражавал срещу нахлуването на гномите в Долен и Централен Анар, които джуджетата смятаха за свои земи, откакто се помнеха. Когато стана крал, Рейбър продължи да преследва каузата си с решителността, с която влизаше в бой. Като поведе армията си дълбоко във вътрешността на тези земи, той отблъсна гномите и разшири границите на родината си почти двойно, а враговете бяха изтикани далеч на север от Раб и на изток от Сребърната река, така че повече да не представляват заплаха. За първи път от векове по земите между двете реки се възцари мир и спокойствие, в които джуджетата можеха да се установят и живеят.

Но сега отново се бе появило предизвикателство, този път в лицето на приближаващата армия. Рейбър беше мобилизирал джуджетата за предстоящата битка. Битка, която всички знаеха, че не може да бъде спечелена без чужда помощ, и въпреки всичко трябва да бъде поведена, за да оцелеят. Риска им беше казал, че елфите идват. Бремен бе наредил това да стане, а Тей Трифънйъд, на когото той вярваше като на самия себе си, бе заминал на изток, за да изпълни тази заръка. За джуджетата оставаше само да спечелят времето, нужно на подкрепленията да пристигнат. Рейбър разбра това. Той беше близък с Бремен и Куртан Балиндарох и познаваше и двамата като много достойни мъже. Те щяха да сторят всичко по силите си. Но времето беше скъпо и нищо не биваше да се приема за даденост. Кралят добре осъзнаваше и това. Затова Кълхейвън беше евакуиран — Северната армия щеше да нахлуе първо там, — а джуджетата нямаше да могат да защитят столицата си от толкова огромна сила. Жени, деца и старци бяха изпратени дълбоко във вътрешността на Анар, където щяха да са на сигурно място, докато опасността отмине. Междувременно армията на джуджетата се отправи на север през Улфсктааг, за да посрещне врага. Рейбър се обърна при приближаването на Риска и извърна поглед от командирите и съветниците си, от Уирик и Флиър, най-възрастните от петимата му синове, от картите, които изучаваха, и плановете, които чертаеха.

— Идват ли? — попита той бързо.

Риска кимна.

— Гефтен наблюдава приближаването им. Смята, че имаме час преди удара.

Рейбър кимна и направи знак на друида да тръгне с него. Кралят беше едро джудже, не висок, но широкоплещест, със силни гърди, главата му беше много голяма, с изпъкнали черти, брадатото му обветрено лице бе набраздено от бръчки. Гърбавият нос и рунтавите вежди му придаваха леко зловещ вид, но под внушителната си външност, той бе сърдечен, жизнерадостен и винаги готов да се засмее. По-възрастен от Риска с петнадесет години, кралят с нищо не отстъпваше във физическо отношение на друида и му беше съвсем равен в боя. Двамата бяха близки, в някои отношения дори по-близки, отколкото със семействата си, тъй като споделяха сходни схващания и опит и бяха минали през множество трудности и изпитания.

— Кажи ми отново как мислиш да го постигнеш — нареди кралят, като прихвана Риска с ръка и го отдели от останалите.

— Вече знаеш как — сопна се Риска. Планът бе общ, измислен от него и одобрен от краля и макар да го бяха споделили в общи линии с останалите, все още пазеха някои подробности само за себе си.

— Нищо, кажи ми все пак. — Кралят го погледна смръщен, после пак извърна лице. — Угоди ми. Аз съм твоят крал.

Риска кимна и се усмихна.

— Тролите и гномите и всякакви подобни ще се приближат към прохода. Ние ще се опитаме да ги спрем в началото му. Ще направим добро представление, после ще се оттеглим, видимо победени. Ще ги забавяме през планината няколко дни, но няма да ги спрем. Междувременно останалите им сили ще трябва да се отправят на юг, към Сребърната река. Джуджетата ще бягат при приближаването им. Ще намерят Кълхейвън изоставен. И ще открият, че няма кой да им се противопостави. Ще решат, че цялата ни армия сигурно се бие при Улфсктааг.

— Което няма да е много далеч от истината — изсумтя Рейбър, поглаждайки брадата си с огромната си ръка.

— Което няма да е много далеч от истината — повтори Риска. — Предусещайки победата, защото те познават добре тези планини, ще се отправят към Прохода на Примката и ще чакат другарите си да ни изтласкат на юг през долината направо в ръчичките им. Гномите ще ги уверяват, че има само два изхода от Улфсктааг — през Нефритения проход на север и през Прохода на Примката на юг. Ако нашата армия ги хване в капан между тях, те нямат шанс да се измъкнат.

Рейбър кимна, като хапеше горната си устна и края на мустаците си със здравите си зъби.

— Ами ако се придвижат към нас твърде бързо или твърде…

— Не, няма — прекъсна го Риска. — Няма да им позволим. Освен това, няма да поемат такъв риск. Ще бъдат предпазливи. Ще се опасяват, че можем да намерим заобиколен път, ако напредват твърде бързо. Най-лесно за тях ще е просто да ни изчакат. Ще чакат, докато ни видят, и тогава ще ударят.

Те отидоха до една плоска скала и седнаха един до друг, загледани в планината. Денят беше ясен и слънчев, но Улфсктааг, далече от подстъпа към прохода, дълбоко в долините и хребетите, които прорязваха огромната й шир, беше покрита със саван от мъгли.

— Това е добър план — каза накрая Рейбър.

— Най-добрият, който успяхме да измислим — поправи го Риска. — Бремен може би щеше да измисли по-добър, ако беше тук.

— Е, той скоро ще е при нас — обяви меко Рейбър. — Както и елфите. Тогава ще пратим този агресор на място, което няма да му е много по вкуса.

Риска кимна, без да отвърне, но се замисли за срещата си с Брона само преди няколко нощи, спомни си какво бе почувствал, когато осъзна какъв е обхватът на неговата мощ, как го бе вцепенил и почти задушил. Такова чудовище нямаше да бъде победено лесно, без значение каква сила излезе насреща му. Това беше повече от обикновена война, в която се сражаваха хора с оръжия, тази война се водеше с магия. А в подобна битка джуджетата щяха неизменно да бъдат в неизгодна позиция, докато видението на Бремен за талисмана не станеше реалност.

Чудеше се къде ли е сега старецът. Колко ли от четирите му видения бяха добили плът.

— Черепоносците ще се опитат да ни шпионират — размишляваше Рейбър.

Риска сви устни и отвърна:

— Ще се опитат, но Улфсктааг няма да е много приветлива към тях. Нито пък ще успеят да различат каквото и да било. Когато осъзнаят какво сме направили, ще бъде вече твърде късно.

Кралят се размърда на мястото си.

— Те ще дойдат за теб — каза той внезапно и се взря в друида. — Знаят, че ти си тяхната най-голяма заплаха, единствената заплаха, освен Бремен и Тей Трифънйъд. Ако те убият, няма да разполагаме с никаква магия в своя защита.

Риска сви рамене и се ухили.

— Тогава ще трябва да се грижиш по-добре за мен, кралю мой.

На северняците им отне повече време, отколкото бе изчислил Гефтен, да се впуснат в атака, но затова пък тя бе изключително яростна. Нефритеният проход беше широк там, където се отваряше към източен Анар, а после рязко се стесняваше между два върха, които всъщност бележеха входа към Улфсктааг. Предварително подготвена, че съпротивата на джуджетата ще бъде силна, армията на Господаря на Магията хвърли цялата си мощ в прохода, с намерението да победи още при първия опит. Срещу по-слабо подготвен противник щяха да успеят. Но джуджетата бяха удържали проходите през Улфсктааг с години срещу гномските конници и се бяха научили на някои трикове. Количественото превъзходство на северняците донякъде бе изгубило значение заради теснината на клисурата и неравността на терена. Джуджетата не се опитаха да блокират устрема им, а ги нападнаха от прикритието на склоновете. По криволичещия проход бяха изкопани скрити ями. Огромни канари бяха хвърлени отгоре, за да се издигнат барикади. Валяха стрели и копия. Стотици нападатели измряха при първия щурм. Тролите бяха особено напористи — огромни, силни и бронирани срещу остриетата. Но за сметка на това те бяха тромави и бавни и много от тях попаднаха в ямите или бяха смазани от канарите. И все пак продължаваха да настъпват.

Най-накрая бяха спрени в другия край на прохода. Рейбър бе наредил там да се изгради стена от трупи зад окоп, пълен с колове и при приближаването на северняците запалиха всичко. Тласкани напред от онези, които ги следваха, и твърде тежки, за да изкачат стената, тролите умираха на място, изгорени до кости. Писъците и зловонието на горящата им плът изпълни въздуха и атаката бе възпряна.

Настъпиха отново по пладне, този път не така безразсъдно, но отново бяха отблъснати. Следващата атака беше по здрач. И всеки път джуджетата бяха изтласквани по-навътре в прохода. Заели позиции от двете страни на клисурата, Рейбър и синовете му ръководеха армията си, като удържаха, доколкото позволяваше разума, преди да свирят отбой, и отстъпваха територията неохотно, но благоразумно, за да не бъдат погубени повече животи, отколкото бе необходимо. Рейбър командваше левия фланг заедно с Гифън, а Уирик и Флиър ръководеха десния. Риска бе оставен сам да избере къде да се сражава. Джуджетата се биеха храбро, притискани на всяка крачка от поне три пъти по-голяма сила. Но те бяха обръгнали от безкрайните битки през годините. По светло не се появиха нито крилати ловци, нито изчадията от отвъдното, така че не се наложи Риска да хаби магията си, за да подсилва защитата. Все пак планът им не бе да печелят битката, а да я изгубят възможно най-бавно.

По здрач сражението секна и над планините отново се спусна тишина. Мъгла се просмукваше от по-високите нива, заедно с бавното изтляване на светлината, за да обгърне както защитници, така и нападатели. Тишината стана още по-дълбока, щом видимостта намаля, а лек, влажен ветрец се плъзна от скалите и ги загали с дразнещата си милувка. В докосването на този бриз имаше живи същества, невидими, безформени, но осезаеми. Те бяха същества от Улфсктааг, създадени от магия, древни като самото време и петимни за допир като човешки души. Джуджетата знаеха за съществуването им и бяха предпазливи относно намеренията им. Те бяха предвестници на по-големи и мощни създания и не биваше да бъдат слушани. Нашепваха лъжи и фалшиви обещания, изпращаха сънища и предателски видения и да се вслушаш в тях, бе все едно да поканиш смъртта. Джуджетата разбираха това. И точно това знание ги пазеше.

Но не беше така с гномите, които бяха устроили лагера си в началото на прохода. Те бяха ужасени от тази планина и от съществата, които я обитаваха. Суеверни варвари, те се бояха от всяко проявление на магия и особено от вида, който се срещаше тук. Биха предпочели изобщо да не стъпват в Улфсктааг. Тук имаше богове, към които трябваше да се отправят молитви, и духове, които да бъдат умилостивявани. Тази земя беше свещена. Но мощта на Господаря на Магията и неговите мрачни последователи ги плашеше повече, затова те се държаха близо до доста по-стабилните и не така впечатлителни троли. Но вършеха това с неохота и свито сърце, а джуджетата бяха готови да използват страха им срещу тях.

Както бе предвидил Риска, армията на Северната земя предприе нова атака няколко часа преди зазоряване, когато тъмнината и мъглата все още прикриваха движението им. Те настъпиха тихо и яростно и заляха цялата клисура и по-ниските склонове над нея, с намерението да пометат джуджетата с числеността си. Но Рейбър бе изтеглил своята защитна линия на стотина метра по-назад от мястото, където бе завършила последната битка по здрач. Между тези две линии джуджетата бяха издигнали купчини неизсушени трупи и листа, готови за палене. Из прохода бяха издигнати нови барикади, а между кладите бяха изкопани ровове. Когато северняците достигнаха мястото, където смятаха, че е защитната линия на джуджетата, те откриха позициите изоставени. Дали джуджетата не бяха избягали от прохода? Дали не се бяха изтеглили под прикритието на мрака? За миг объркани, те се поколебаха, като се мотаеха насам-натам, докато водачите им вземат решение. Накрая отново се впуснаха напред. Но джуджетата вече бяха разбрали за атаката. Риска използва магията си, за да запали огньовете, които бяха пръснати по склоновете и из самия проход, и внезапно враговете им се оказаха погълнати от плътен дим, който ги давеше и заслепяваше. Очите им сълзяха, буци свиваха гърлата им, но те продължаваха упорито напред.

Тогава Риска призова своите привидения. Създаде някои от тях от магия, други извая от мъглата, и ги изпрати към дима да си поиграят. Озъбени същества, с оголени нокти, с кървава паст и черни очи, въплъщения на най-големите страхове, привиденията приближаваха към давещите се и полу ослепени северняци. Гномите подивяха и запищяха от страх. Нищо не бе в състояние да ги спре. Те напуснаха редиците и побягнаха. И сега джуджетата удариха — прашкари, стрелци, лъконосци изпратиха своите смъртоносни остриета и камъни към самото сърце на нападателите им и постепенно успяха да отблъснат враговете. Атаката загуби инерция и започна да се разпада, когато враговете падаха мъртви на всяка крачка. На зазоряване проходът отново беше в ръцете на джуджетата.

Северняците атакуваха отново на следващия ден, като отказваха да се предадат, решени да осъществят пробив. Загубите им бяха огромни, но и джуджетата бяха изгубили мнозина от своите и също не можеха да си позволят повече жертви. В ранния следобед Рейбър бе започнал да подготвя отстъплението на силите си. Бяха удържали цели два дни срещу тази армия и това бе предостатъчно. Сега беше време да отстъпят малко, да примамят врага напред. Изчакаха до здрач, докато мракът се спусне отново над тях. Тогава запалиха последния изкоп със сухо дърво, закрит отгоре с листа и зелени фиданки, за да може димът да прикрие движението им и се запромъкваха назад. Риска изостана, за да се увери, че врагът няма да ги последва твърде бързо. С една малка група джуджета-преследвачи, той отбраняваше най-тесните места във вътрешността на прохода срещу неуверените атаки, преди да се присъединят назад към останалите. Веднъж се появи един черепоносец, опита се да се спусне под пластовете дим и мъгла, но Риска го отблъсна с Друидския огън и го запрати настрани.

Вървяха цялата нощ, навлизайки дълбоко в планината. Гефтен — ветеран от безброй походи, ги водеше. Той познаваше добре каноните и дефилетата, хребетите и склоновете, знаеше накъде да върви и как да стигне дотам. Избягваха мрачните теснини, обитавани от чудовища — същества, оцелели още от древни времена и извор на суеверен страх за гномите. Придържаха се, където беше възможно, към високите, открити местности, като мракът и мъглата им осигуряваха достатъчно прикритие. Северната армия естествено щеше да изпрати съгледвачи, но те щяха да са гноми, а гномите щяха да са предпазливи. Силите на Рейбър се движеха бързо и решително. Когато армията на Господаря на Магията ги откриеше, тя отново щеше да е на избран от джуджетата терен.

На следващия ден, след като спряха да починат за няколко часа на зазоряване и после отново поеха на път, пристигна вестоносец от по-малката армейска част, която защитаваше Прохода на Примката на юг в планините. Останалата част от армията на Господаря на Магията била пристигнала и настъпваше откъм долното течение на Раб, за да установи лагера си. Атаката се очакваше по здрач. Джуджетата щяха да удържат прохода най-много ден, преди да отстъпят. Рейбър погледна към Риска и се усмихна. Денят щеше да бъде доста дълъг.

Те оставиха Северната армия да се спусне от Нефритения проход в преследване. Беше вече следобед и слънцето се скриваше зад върховете, а мъглата запълзя надолу от по-високите нива, подобно на лоза, устремяваща се към светлината. Джуджетата чакаха врага в един каньон, където теренът се издигаше и спускаше стъпаловидно през лабиринт от гигантски скали и коварни пропасти. Атакуваха, щом северняците се измъкнаха от една открита падина. Удържаха позициите си само колкото да възпрепятстват напредъка им, после отново се изтеглиха. Мракът се спусна и преследвачите им бяха принудени да спрат, без да успеят да си отмъстят.

По изгрев джуджетата вече бяха изчезнали. Северняците продължиха похода си, нетърпеливи да приключат с тази игра на котка и мишка. Но джуджетата ги изненадаха отново по пладне, като този път ги привлякоха в един задънен проход и се врязаха в незащитените им флангове, щом враговете се опитаха да се изтеглят. Докато Северната армия успее да възстанови редиците си, джуджетата бяха изчезнали отново. Целият ден измина в серия от удари и отстъпления, по-малката сила дразнеше и унижаваше по-голямата. Но южните подножия на планината вече бяха близо и северняците, вбесени от неспособността си да се приближат до джуджетата, започнаха да набират кураж от мисълта, че плячката им вече няма да има къде да се скрие.

Сега борбата ставаше сериозна. Една погрешна стъпка, и с джуджетата беше свършено. Вестоносци препускаха напред-назад между онези, които примамваха врага да слезе от север, и другите, които все още удържаха Прохода на Примката на юг. Нямаше време за губене. Врагът от юг настъпваше решително, за да преодолее Прохода на Примката, но джуджетата удържаха твърдо позициите си. Южният проход беше по-лесен за защита и труден за превземане, без значение каква сила настъпваше през него. Но джуджетата щяха да отстъпят по изгрев и нарочно да се изтеглят бавно, като накарат северняците да решат, че са ги надвили. Армията на Господаря на Магията щеше да превземе прохода и после да изчака другарите си да изтласкат малобройните и обкръжени джуджета към ударното й чело.

Зората вече беше близо и докато едната част от силите на северняците превземаше Прохода на Примката, другата настъпваше безмилостно на юг. Джуджетата, хванати в капан между тях, нямаше къде да бягат.

Целия ден армията на Рейбър се би, за да забави настъплението на юг. Кралят на джуджетата използваше всички тактики, които бе усъвършенствал през тридесетте години борба с гномите, за да притиска нашествениците при всяка възможност, или създаваше такива, когато не се появяваха сами. Той раздели армията си на три, като предаде командването на най-голямата част на своите генерали, за да бъде тя най-очевидната цел за преследвачите. Двете по-малки групи, едната под негово командване, а другата под ръководството на най-големия му син, Уирик, се превърнаха в клещи, които тормозеха северняците на всяка крачка. Действайки в унисон, те примамваха врага първо в една посока, а после в друга. Когато единият фланг на враговете оставаше открит, заради едната група, другата веднага нападаше. Джуджетата кръжаха около многобройната армия влудяващо неуловими. Северняците не успяваха да ги притиснат.

По здрач враговете вече бяха изтощени. Дори по-лошо, джуджетата на север получиха подкрепление от другарите си от юг. Двете групи се сляха. Бяха се изтеглили колкото бе възможно и изведнъж вече нямаше място за никакво отстъпление. Нощта и мъглата ги обгърнаха напълно, тъй че беше най-добре да изчакат до сутринта. Но вместо това преследването продължи, защото северняците бяха твърде гневни, за да чакат. Проходът на Примката беше само на няколко мили по-нататък. Джуджетата бяха в капан, лишени от възможност за маневриране или укритие, и сега, най-накрая, северняците бяха сигурни, че многочислената им сила ще постигне своето дълго чакано отмъщение.

Щом нощта се спусна и мъглата се сгъсти по протежение на последните пет мили от долината, към която джуджетата се бяха изтеглили, Рейбър разпрати съгледвачи, за да съобщят за напредъка на врага. Времето изтичаше и трябваше да действат бързо. Гефтен беше извикан и джуджетата най-после започнаха подготовката за бягството, планирано още от самото начало. То щеше да започне под прикритието на мрака и да свърши в полунощ, като отбележи кулминацията в плана, който кралят и Риска бяха измислили, когато друидът се завърна от Паранор. План, основан на знание, притежавано единствено от джуджетата. Единствено на тях бе известно, че през планината има и трети път. Близо до мястото, на което се бяха събрали, недалеч от доста по-достъпния Проход на Примката, имаше серия от свързани помежду си дефилета, тунели и тераси, които криволичеха на изток от Улфсктааг към горите на централен Анар. Самият Гефтен бе открил този таен проход. Беше го изследвал с шепа другари и докладвал на Рейбър преди около осем години. Това беше внимателно пазена тайна. Само малцина избраници сред джуджетата бяха използвали прохода от време на време, за да се уверят, че все още е проходим, да запомнят извивките и завоите му, но никой от останалите не познаваше пътя. Риска бе научил за него от Рейбър при едно посещение у дома преди няколко години. Кралят на джуджетата сподели тайната с единствения, който му бе близък като собствен син. Риска си бе припомнил това, когато Северната армия настъпи на изток, и планът му започна да се оформя.

Сега джуджетата привеждаха този план в действие. Те бавно започнаха да намаляват броя си, като заизливаха част от силите си в дълга, стабилна колона, отправяща се на изток през планината, следвайки пътя за бягство, добросъвестно начертан от Гефтен. Северняците наближиха началото на долината и съгледвачите се върнаха да докладват. Все още предстоеше най-опасната част от схемата. Северняците трябваше да бъдат забавени, докато джуджетата се изтеглят на безопасно разстояние. Заедно с Риска, Рейбър поведе малка група от двадесет доброволци на север. Те заеха позиции сред група скали, от които се виждаше широкия проход към долината. И когато първите редици от армията на Господаря на Магията се появиха, атакуваха.

Това бе прецизна, светкавична атака, целяща единствено да обърка и всее смут, тъй като джуджетата бяха само шепа бойци срещу огромна сила. Те изстрелваха стрели от прикритието на скалите, само колкото да привлекат вниманието върху себе си, преди да се оттеглят. Но дори така бягството беше трудно. Северняците се насочиха яростно към тях. Сред скалите беше тъмно и опасно — лабиринт от назъбени издатини и дълбоки пропасти, а светлината, както винаги в Улфсктааг, бе оскъдна. Мъглата се кълбеше надолу от високите върхове и закриваше всичко в долината. По-запознати с терена от своите преследвачи, джуджетата бързо се измъкнаха от лабиринта, но северняците бяха навсякъде и се тълпяха по скалите. Неколцина от нападателите бяха повалени. Някои свърнаха по грешен път и бяха убити. Битката беше яростна. Риска използва магията си, като изпрати Друидския огън сред тълпата преследвачи и ги отблъсна. Появиха се и няколко от изчадията от отвъдното, които се хвърлиха безумно след джуджетата, и Риска бе принуден да остане още малко, за да се справи и с тях.

Те почти го достигнаха. Приближиха го от три страни, привлечени от блясъка на магията. Създанията на мрака се хвърлиха към него, опитвайки се да го завлекат надолу. Той се биеше яростно и екзалтирано, чувстваше се по-жив от всякога, войн в стихията си. Беше силен и бърз и нямаше да го надвият. Отблъсна нападателите, използва друидската магия, за да прикрие движението си, и се измъкна от тях.

После се оказа от задната страна на лабиринта и хукна след последните от джуджетата. Силите им се бяха стопили наполовина, а онези, които бяха останали, бяха изтощени и целите в кръв. Рейбър се забави, докато Риска го настигне. Лицето му бе помръкнало и лъскаво от пот в слабата светлина. Бойната брадва, която носеше, бе окървавена и с едно строшено острие.

— Трябва да побързаме — предупреди той, катерейки се напред. — Почти ни настигат.

Риска кимна. Копия и стрели летяха към тях от скалите долу. Те се втурнаха нагоре по склона над долината. Чуваха виковете на северняците, които ги преследваха. Едно от джуджетата падна пред тях със стрела в гърлото. Останаха само двайсетина. Риска се извърна, щом усети, че нещо се спуска от небето, изпрати огнена мълния към един крилат ловец и бързо го отблъсна встрани. Мъглата започна да се сгъстява. Ако успееха да се откъснат от преследвачите си за още няколко минути, щяха да им избягат.

Така и сториха, продължаваха да тичат до пълно изтощение, водени единствено от силата на волята си. Бяха останали само осмина. Достигнаха сборното място на другарите си, което вече беше пусто. Беше останал само Гефтен. Без да продумат, те забързаха след нетърпеливия следотърсач, който ги поведе към възвишенията и върховете отвъд.

Зад тях северняците нахлуха в долината, прекършвайки дървета и храсти, виещи от гняв. Джуджетата се бяха скрили някъде, но бяха в капан. Скоро щяха да ги открият. Преследването продължаваше, придвижваха се все по на юг към Прохода на Примката. Риска си помисли, че ако имат късмет, двете половини на армията на Господаря на Магията щяха да връхлетят една върху друга в мрака и мъглата и всяка щеше да реши, че се е натъкнала на врага. С повече късмет, мислеше си, ще избият доста от своите, преди да разберат грешката си.

Той се придвижи към скалите, които бележеха началото на високите нива. Нямаше да ги последват тук, не и в тази тъмница, а на сутринта те вече щяха да са прекосили точката, след която следите им нямаше да могат да бъдат открити.

Рейбър изостана назад и потупа с доволство широкото рамо на другаря си. Риска се усмихна на своя крал, но неочаквано почувства студ и тревога. Бе преценил мащаба на армията, която ги преследваше. Бе осъзнал що за сила я ръководи. Да, този път джуджетата се бяха измъкнали. Бяха въвлекли северняците в дълго и безплодно преследване, бяха забавили настъплението им и бяха оживели за бъдещи сражения. Но щеше да дойде денят на разплатата. И Риска се опасяваше, че той ще настъпи доста скоро.

Двадесета глава

Над Арборлон се сипеше дъжд, бавен, напоителен ръмеж, който покриваше града с мъгливо сива пелена от проблясваща влага. Беше ранен следобед. Дъждът бе започнал по изгрев и сега, повече от девет часа по-късно, не показваше никакви признаци на отслабване. Джърл Шанара гледаше дъжда от уединението на лятната къща на краля, неговото сегашно убежище. Гледаше го как се плиска по прозорците и алеите, в стотиците локви, които вече се бяха образували. Гледаше как променя дърветата в гората, прави дънерите им копринено черни, а листата — трептящо зелени. В отчаянието му се струваше, че ако гледа достатъчно дълго и усилено, дъждът ще промени и самия него.

Откакто се бе върнал в града преди няколко дни, беше в отвратително настроение. Пристигна с оцелелите от своята измъчена дружина, с Прейа Старли, Врий Иридън и елфите-преследвачи Обан и Ръск. Донесе със себе си Черния камък на елфите и тялото на Тей Трифънйъд. Завръщането им не донесе никаква радост и никой не ги очакваше. В негово отсъствие Куртан Балиндарох бе умрял от раните си. Синът му, Алитен, се беше възкачил на трона и първата му работа била да оглави експедиция, която да открие следите на убийците на баща му. Пълна лудост. Никой не го беше спрял. Джърл беше възмутен. Това беше глупаво действие и той се страхуваше, че елфите бяха наследили глупак за крал. Всъщност оказа се, че елфите отново бяха останали без крал, тъй като Алитен Балиндарох беше напуснал Арборлон преди седмица и от него досега нямаше ни вест, ни кост.

Джърл седеше в тишината и се взираше през прозореца в дъжда, в пролуките между капките, в сивотата, в нищото. Погледът му бе празен. Лятната къща беше пуста също като него, сам в тишината, потънал в мислите си. Не беше приятна компания за никого. Загубата на Тей го зашеметяваше, беше по-болезнена, отколкото би могъл да си представи, по-дълбока, отколкото би могъл да признае. Приживе Тей бе неговият най-добър и най-близък приятел. Въпреки че бяха поели по различни пътища, тяхното приятелство бе издържало задълженията им, които ги бяха разделили за дълго и събитията, променили живота им. Това, че Тей бе станал друид, а Джърл — капитан на Дворцовата стража и после съветник на краля, не беше променило нищо. Откакто Тей се завърна от Паранор последния път, откакто Джърл отново зърна приятеля си, яздещ по пътя към Арборлон, сякаш бяха минали само няколко секунди от тяхната раздяла, като че ли времето не значеше нищо. Сега Тей си бе отишъл, беше жертвал живота си за своите приятели и съратници, за да може Черният елфически камък да стигне сигурно до Арборлон. Черният елфически камък. Смъртоносното оръжие. Тъмен гняв забушува у Джърл Шанара при мисълта за прокълнатия талисман. Този Камък бе опазен с цената на живота на неговия приятел, а той още нямаше никаква представа за какво служи. За какво можеше да бъде използван? Каква бе ползата от него, че да си заслужава загубата на най-скъпия му другар?

Нямаше отговор за това. Беше сторил каквото трябва. Бе донесъл Черния камък обратно в Арборлон, беше го опазил от ръцете на Господаря на Магията, но през целия път си мислеше дали нямаше да бъде по-добре да се отърве от тази магия, да я захвърли в най-дълбоката пропаст. Може би точно така щеше да постъпи, ако беше сам толкова силен беше гневът му от загубата на Тей. Но Прейа и Врий Иридън бяха с него и грижата за Камъка падаше и върху техните плещи. И така, той го отнесе обратно у дома, както беше пожелал Тей, и бе готов да се откаже от всякакви претенции над него в момента, в който пристигнат.

Но съдбата отново бе решила друго. Куртан Балиндарох беше мъртъв, а наследникът му беше потеглил на безумна мисия. На кого тогава трябваше да предаде Камъка? Не и на Върховния съвет на елфите, сбирщина от некадърни, препиращи се старци, лишени от всякаква прозорливост и здрав разум, а сега, след смъртта на Куртан, загрижени единствено за собствената си безопасност. Не и на Алитен, който така или иначе липсваше — Елфическият камък не бе предназначен за него. Оставаше Бремен, но друидът още не беше пристигнал в Арборлон — ако въобще някога пристигнеше.

И затова по съвет на Прейа и със съгласието на Врий Иридън (те двамата бяха единствените, с които можеше да се посъветва по въпроса) той скри Черния камък дълбоко в катакомбите на тъмниците на двореца — там, където никой никога нямаше да може да го открие без неговата помощ. Далеч от любопитни очи и умове, които биха се опитали да отключат силата му. Джърл, Прейа и локатът разбираха опасността от него така, както никой друг не би могъл. Бяха видели с очите си какво може да стори магията му и бяха станали свидетели на обхвата на неговата мощ. Всички онези гноми и чудовища бяха изпепелени само за едно мигване. Тей Трифънйъд бе погубен от черната му сила, въпреки друидските си защити. Такава мощ бе прокълната. Такава мощ бе черна и безумна и трябваше да остане заключена завинаги.

„Надявам се, че животът ти не е жертван напразно, Тей — помисли си Джърл Шанара, със замъглени от сълзи очи. — Но не мога да си представя какво е това, което би си струвало.“

Хладината на дъжда започна да се просмуква в него и предизвика болки в костите му. Огънят, единственият източник на топлина в огромната стая, вече изтляваше в огнището зад него, и той тръгна натам, за да сложи още няколко цепеници. Вгледа се към издигащите се пламъци, когато подсили огъня, и се замисли за капризите на съдбата. Толкова много бе изгубено през тези няколко седмици. И за какво беше всичко? Докъде щеше да доведе? В името на какво? Джърл поклати глава и отметна назад русата си коса. Философските въпроси само го объркваха. Той беше боец и разбираше най-добре онова, срещу което можеше да се изправи. Къде беше врагът му, къде беше плътта му, кръвта му? Чувстваше се съсипан, напълно изтощен и опустошен. Дъждът и сивотата бяха напълно в унисон с настроението му. Беше се върнал към нищото, нямаше цел, нито някакво обозримо бъдеще, само огромна загуба и болка.

В деня на завръщането си той бе посетил родителите на Тей, както и Кира, за да им съобщи за смъртта му. Нямаше друг начин. Родителите на Тей приеха новината стоически, с малко сълзи. Краят на техния живот беше близо и те разбираха неминуемостта на смъртта. Но Кира беше съсипана. Тя се хвърли на врата на Джърл, обляна в сълзи, стискаше го с отчаяние и търсеше у него сила, която не бе в състояние да й даде. Той я държеше в прегръдките си и си мислеше, че и тя е загубена за него, както и брат й. Кира се притисна към него, малка, сгърчена фигурка, лека като въздуха и сякаш също толкова нематериална, хлипаща и трепереща, и в този момент той си помисли, че мъката им по Тей е единственото нещо, което някога вече ще могат да споделят.

Извърна се от огъня и се загледа отново през прозореца. Сив и влажен, денят се изнизваше, без да е донесъл надежда.

Входната врата се отвори и затвори, едно наметало беше свалено и окачено на закачалката, Прейа Старли тръгна през стаята. Влага блестеше по лицето, ръцете и гладката й кафеникава кожа, все още белязана от драскотините, получени по време на пътуването им до Брейклайн. Тя изтръска водата от къдравата си, канелена коса, и пръските се разхвърчаха навсякъде. Меднокафявите й очи го изучаваха, сякаш изненадани от видяното.

— Искат да те направят крал — обяви тя тихо.

Той се втренчи в нея.

— Кой?

— Всички. Върховният съвет, кралските съветници, хората по улиците, Дворцовата стража, армията, всички. — Тя се усмихна едва. — Казват, че ти си единствената им надежда. На Алитен не може да се разчита, той е твърде неразумен за този пост. Няма опит. Няма умения. Макар че вече е крал, те искат да си отиде.

— Но след него има още двама оцелели внуци. Какво ще стане с тях?

— Те са бебета, едва проходили. Освен това, елфите не искат деца да заемат трона на Балиндарох. Искат теб.

Той поклати глава, отказвайки да повярва на думите й.

— Но те нямат право да взимат такова решение. Никой няма право.

— Ти имаш — каза тя и отиде до огъня — слабо, гъвкаво като на котка тяло в сумрака, пълно с грация и сила. Джърл се възхити на лекотата, с която се движеше, на спокойствието й. Беше впечатлен от дълбочината на нейната сила, дори сега, при всичко случило се. Тя стоеше пред огъня и триеше ръцете си, за да ги стопли. След минутка спря и остана загледана в пламъците.

— Чух гласа му днес — каза накрая. — На улицата. Гласа на Тей. Викаше ме, викаше името ми. Чух го ясно. Обърнах се, толкова бях нетърпелива да го открия, че се блъснах в човека зад мен. Избутах го, без да обръщам внимание на протестите му, за да намеря Тей. — Тя поклати бавно глава. — Но него го нямаше. Въобразила съм си.

Гласът й замря до шепот. Тя не се обърна.

— Още не мога да повярвам, че си отиде — каза след миг Джърл. — Все си мисля, че е просто някаква грешка, че е някъде вън и всеки момент ще влезе през вратата.

Той гледаше към сянката на портала.

— Не искам да бъда крал. Искам Тей отново да е жив. Искам всичко да си бъде както преди.

Прейа кимна мълчаливо и погледа още известно време пламъците. Чуваха плясъка на дъжда по покрива и прозорците и шепота на вятъра.

Тя се обърна и застана пред него. Той не можеше да разчете погледа й. В него се преливаха толкова много емоции.

— Обичаш ли ме? — попита тя направо, взирайки се в очите му.

Той бе така изненадан от въпроса, беше го хванала напълно неподготвен, че не успя да отговори. Само я гледаше с отворена уста.

Тя се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не е успял да научи. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Знаеше ли, че Тей беше влюбен в мен?

Той бавно поклати глава, втрещен.

— Не.

— Откакто се помня. — Тя помълча и после добави: — Така, както ти винаги си бил влюбен в Кира. — Протегна се бързо и сложи пръст на устните му. — Не, остави ме да довърша. Това трябва да бъде казано. Тей беше влюбен в мен, но никога нищо не направи по въпроса. Дори не беше способен да говори за това. Чувството му за лоялност към теб беше толкова силно, че не можеше да мисли за себе си. Знаеше, че аз принадлежа на теб и макар че не бе сигурен в твоите чувства, не се намеси. Вярваше, че ме обичаш и ще се ожениш за мен, и не искаше да изложи на опасност отношенията си с нас, като промени това. Знаеше за Кира, но осъзнаваше и че тя не е за теб, макар ти да не го проумяваш.

Пристъпи по-близо до него. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й, но тя не им обърна внимание.

— Това бе онази страна на Тей Трифънйъд, която ти никога не видя. Не я видя, защото не гледаше. Той беше цялостен човек, като теб и мен. Никой от вас не разбираше другия така, както си мислеше. Всеки беше като сянка на другия, но и толкова различен в някои отношения, както сянката е различна от плътта. Аз познавам тези различия. Винаги съм ги знаела.

Тя преглътна.

— Сега и ти ще трябва да се изправиш пред тях. И пред това какво е да си жив, когато сянката ти е мъртва. Тей си отиде, Джърл. Ние оставаме. Какво ще стане с нас? Трябва да решим. Тей ме обичаше, но е мъртъв. А ти обичаш ли ме? Обичаш ли ме така силно? Или Кира винаги ще бъде между нас?

— Кира е омъжена — каза той меко, със задавен глас.

— Кира е жива. Животът поражда надежда. Ако я искаш толкова силно, сигурно ще намериш начин да я имаш. Но не можеш да имаш и двете ни. Аз изгубих единия от двамата най-важни мъже в живота си. Загубих го, без дори да имам време да поговоря с него, както сега говоря с теб. Няма да позволя това да се повтори.

Тя млъкна, беше й трудно да изрече следващите си думи, но трябваше да го направи.

— Искам да ти кажа нещо. Ако Тей ме беше помолил да избирам между вас двамата, сигурно щях да избера него.

Настъпи безкрайна тишина. Тя затвори очи и остана така. Стояха в средата на стаята, без да помръдват. Огънят в камината пращеше леко, а дъждът продължаваше да шурти. Сенките в стаята бяха започнали да се издължават с настъпването на нощта.

— Не искам да те загубя — каза тихо Джърл.

Прейа не отговори. Чакаше да чуе още.

— Наистина някога обичах Кира — призна той. — И предполагам, че още я обичам. Но вече не е същото като преди. Зная, че съм я загубил, и вече не скърбя за тази загуба. От години. Все още мисля за нея, когато си спомням за детството ни с Тей. Тя беше част от него и щях да съм глупак, ако се преструвам, че е било иначе.

Той си пое дълбоко дъх.

— Ти ме попита дали те обичам. Обичам те. Всъщност не бях мислил за това по някакъв конкретен начин — просто винаги съм го приемал за даденост. Предполагам, смятал съм, че ти винаги ще си до мен и всяко друго умуване по този въпрос ми се е струвало ненужно. Защо да обсъждам нещо толкова очевидно? Струваше ми се, че е безсмислено. Но съм грешал. Разбирам това. Приемах те за даденост, без дори да го осъзнавам. Смятах, че това, което споделяме, само по себе си е достатъчно. Не съм допускал мисълта за някаква промяна, нито съмнения или размисли по въпроса. Но аз изгубих Тей и голяма част от мен си отиде с него. Загубих посока и цел. Стигнах до края на пътя, по който вървя от много време, и открих, че няма как да се върна обратно. Когато ме попита дали те обичам, аз се изправих лице в лице с факта, че всъщност любовта ми към теб е единственото, което ми остана. И това не е никак малко. Не е просто утешение за болката ми, а много повече. Чувствам се глупаво да говоря за това. Но то е единствената истина, която мога да призная. То значи много повече от всичко друго в моя живот. Тей ме накара да го открия, със смъртта си. Цената бе твърде висока, но вече е факт.

Големите му ръце се протегнаха и легнаха нежно на раменете й.

— Обичам те, Прейа.

— Наистина ли? — попита тя тихо.

Той усети как между тях зейна огромна бездна, когато тя изрече тези думи. Усети как огромна тежест се стоварва върху плещите му. Стоеше неловко пред нея, неспособен да реши какво друго може да стори. Ръстът и силата му винаги бяха неговият източник на увереност, но с Прейа те сякаш се обръщаха срещу него.

— Да, Прейа — каза той накрая. — Наистина. Обичам те толкова силно, колкото въобще някога съм обичал. Не зная какво друго да кажа. Освен, че се надявам и ти все още да ме обичаш.

Дори сега тя не каза нищо, стоеше неподвижна пред него и се взираше в очите му. Сълзите й бяха секнали, но лицето й бе набраздено и влажно от тях. Мъничка усмивка изви ъгълчетата на устата й.

— Не съм спирала да те обичам — прошепна. Пристъпи напред и го остави да я прегърне. След малко и тя обви ръце около него.

Все още стояха заедно пред огъня, когато след няколко часа се появи Врий Иридън. Вече бе тъмно и последните остатъци от деня изтляваха, дъждът намаля до ситен ръмеж, който безшумно продължаваше да напоява вече прогизналата гора. Тишина бе обгърнала изморения град, в прозорците на сградите започнаха да се появяват светлинки, едва блещукащи през процепите между изкривените, приведени от влага клони на дърветата. Сега никой не живееше в палата, който бе затворен, докато завършат ремонтите и бъде определен владетел. Само в лятната къща имаше някакви признаци на живот. Но въпреки това Дворцовата стража охраняваше Джърл Шанара, пазеха го като един от своите и едновременно с това като член на кралското семейство и според слуховете бъдещ крал.

Стражата спря на три пъти Врий, преди да успее да стигне до вратата на лятната къща. Позволиха му да мине, само защото Джърл им беше дал да разберат, че локатът трябва да има свободен достъп до него по всяко време. Беше странно как се бяха променили отношенията им. Имаха много малко общо помежду си и смъртта на Тей лесно би могла да сложи край на всяка претенция за приятелство между тях, тъй като ги беше свързвал единствено друидът и пътуването им на запад. Сега, когато Тей вече беше мъртъв, те можеха да се отдръпнат един от друг, всеки хранещ подозрения и презрение към другия, всеки държащ на своето.

Но не стана така. Вероятно това беше тяхното неизказано, индивидуално разрешение на случилото се, явно смятаха, че поне толкова дължат на Тей. А може би ги свързваше общата нужда, нуждата да разберат ужасяващите събития от пътуването, да се опитат да докажат, че смъртта на приятеля им си е струвала. Тей се беше пожертвал за тях — как можеха да не пренебрегнат различията си в негова памет? Разговаряха за много неща по пътя към дома — за това, което бе сторил той, за важността, която бе придавал на заръката на Бремен, за смъртоносната природа на Черния камък на елфите, за мястото му в общата схема на нещата, за мрачната сянка на Господаря на Магията, надвиснала над всички. Разговаряха с Прейа за онова, което Тей се бе надявал да завърши, и за начина, по който бяха длъжни да осъществят целите му — да видят как Черния камък на елфите достига до Бремен и как елфическата армия се притичва на помощ на джуджетата. Мислеха не за себе си, а за целия свят и за опасността, която го заплашваше.

По време на завръщането им от Брейклайн, две нощи преди да достигнат Арборлон, Джърл попита локата дали би могъл да му разкрие някакви видения или предусещания за бъдещето, които биха повлияли на онова, което се опитваха да направят. Не му беше лесно да моли за това и Врий Иридън го знаеше. След кратък размисъл локатът отвърна, че би могъл — че ще стори всичко по силите си, за да помогне. Даже би се радвал да предложи услугите си на Джърл, ако той реши, че ще има полза от тях. Те си стиснаха ръцете, за да скрепят договорката и въпреки че нямаше да го признаят, началото на своето приятелство.

И сега, локатът дойде за първи път от два дни и щом пристъпи на сухо в къщата изглеждаше напълно съсипан. Износената му наметка бе прогизнала, дребната му, слаба фигура се бе сгърбила и трепереше. Прейа го посрещна на вратата, взе наметалото му и го отведе до огъня, за да се стопли. Джърл наля чаша силен ейл и му я подаде. Прейа зави стареца с одеяло. Врий Иридън прие всичко това, като мърмореше благодарности и ги поглеждаше крадешком. Погледът му бе напрегнат. Нещо го беше довело при тях.

— Трябва да ти кажа нещо — рече той на Джърл, след като се постопли и вече можеше да говори, без да трепери. — Имах видение, което те засяга.

Джърл кимна и попита:

— Какво видя?

Локатът потри ръце, после отпи няколко глътки от ейла. Лицето му беше измършавяло, а очите — хлътнали и празни, сякаш не бе спал добре. Но той изглеждаше като обсебен още след завръщането им в Брейклайн. Събитията в Чу Магна го смазаха психически. Крепостта и нейните обитатели го бяха атакували безжалостно в опитите си да го прекършат, за да не бъде от полза за Тей Трифънйъд, когото те смятаха за свой. Бяха се провалили, но щетите, нанесени му от атаката, бяха явни.

— Когато Тей дойде да моли за помощта ми в търсенето на Черния елфически камък, аз използвах уменията си, за да прочета съзнанието му. — Врий внезапно се извъртя, за да застане с лице към тях, погледът му неочаквано стана спокоен. — Това беше начинът бързо и точно да разбера какво е онова, което той вярваше, че мога да открия. Не му казах какво смятам да правя; не исках да скрива тайните, които носеше в себе си. Открих повече, отколкото търсех. Друидът Бремен му е споделил четири видения. Едното беше за Чу Магна и Черния елфически камък. И то бе онова, което трябваше да видя. Но аз видях и останалите. Видях опустошения Паранор и Бремен, който търси медальон, висящ на верижка. Видях отново друида, пред мрачно езеро…

Гласът му заглъхна. Врий нетърпеливо махна с ръка, като че да отхвърли това, което бе на път да каже.

— Но това няма значение. Само последното е важно. Той отново млъкна, объркан.

— Чух слухове. Елфите искат да те направят крал. Ще се откажат от Алитен и внуците и ще те коронясат.

— Само приказки, нищо повече — бързо го прекъсна Джърл.

Врий Иридън се сви в робата си.

— Не мисля. — Думите му останаха да висят във въздуха.

Прейа пристъпи напред до Джърл.

— Какво видя, Врий? Алитен Балиндарох мъртъв ли е?

Локатът поклати глава.

— Не знам. Не това ми се яви. Видях друго. Но то е свързано с възкачването на трона. — Той си пое дълбоко дъх. — Последното видение на Бремен, което зърнах в паметта на Тей, беше за мъж, застанал на бойно поле с меч в ръка. Мечът беше талисман, въплъщаваше мощна магия. Ейлт Друин — изображение на ръка, държаща запалена факла — беше вграден на дръжката му, това се виждаше ясно. Срещу мъжа стоеше привидение, изпяло обгърнато в черно, без черти, нищо от него не се виждаше, освен очите, които пронизваха с червен огън. Двамата се бяха изправили в смъртоносна битка.

Той отпи отново от ейла и извърна поглед.

— Успях да зърна видението само веднъж и не му обърнах много внимание. Тогава не беше важно. Потвърждаваше онова, което Тей ми каза за своето търсене, и нищо повече. Всъщност дори не бях мислил за него досега.

Тъмните му очи се вдигнаха.

— Днес четох картите си пред огъня. Заради топлината на пламъците и ромона на дъжда, който се сипеше навън, задрямах, и тогава видението отново ми се яви. Беше внезапно, силно и неочаквано. Това е напълно необичайно, защото повечето видения и предусещания, индикаторите, които насочват към нещо загубено, се появяват бавно и са доста по-слаби. Но това видение беше съвсем ясно и аз веднага го разпознах. Беше видението на Бремен за мъжа и призрака на бойното поле. Но този път разбрах кои са. Привидението беше Господаря на Магията. А мъжът, Джърл Шанара, беше ти.

Джърл го напуши смях. По някаква причина това му се стори нелепо. Вероятно заради абсурдността на идеята. Може би заради неспособността му да повярва, че Тей не го беше разпознал във видението, а Врий бе успял. А сигурно беше просто реакция на лошото предчувствие, което го жегна при думите на локата.

— Има и още нещо. — Врий не му даде време да мисли. — Върху меча в ръцете ти стоеше медальонът, с който Бремен се сдобива във видението на разрушения Паранор. Този медальон се нарича Ейлт Друин. Той е символ на поста на Върховния друид на Паранор. Магията му е много мощна. Мечът беше оръжието, изковано да унищожи Брона, а Ейлт Друин бе част от него. Никой не ми е казвал тези неща, разбираш ли. Просто го знам. Както разбрах, щом те видях застанал на бойното поле, че ще станеш крал на елфите.

— Не. — Джърл тръсна глава упорито. — Заблудил си се.

Локатът се обърна и впери поглед в него.

— Видя ли лицето ми?

— Не беше нужно да гледам лицето ти — каза меко Врий Иридън — или да чувам гласа ти. Или пък да се оглеждам за останалите, които те следват като свой крал. Беше ти.

— Тогава самото видение е лъжливо. Сигурно е така! — Джърл погледна към Прейа за подкрепа, но тя му отвърна само с непоколебимо мълчание. Той бе свил ядно юмруци. — Не искам нищо от това!

Никой не проговори. Огънят пукаше леко, а нощта беше дълбока и тиха, сякаш заслушана в онова, което ставаше, подобно на шпионин, нетърпелив да разбере какво ще се случи. Джърл стана и отиде до прозореца. Загледа се в дърветата и мъглата. Искаше му се да изчезне.

— Ако им позволя да ме направят крал…

Но не успя да довърши. Прейа се изправи и се обърна към него.

— Това би ти дало шанс да довършиш започнатото от Тей. Ако беше крал, щеше да убедиш Върховния съвет да изпрати елфите в помощ на джуджетата. Ако беше крал, щеше да скриеш Черния камък там, където решиш, и нямаше да отговаряш пред никого. И най-важното — щеше да имаш възможността да унищожиш Господаря на Магията.

Джърл рязко извърна глава.

— Господаря на Магията унищожи друидите. Какъв шанс бих имал срещу такова чудовище?

— По-голям от всеки друг, за когото се сещам — отвърна тя веднага. — Видението се е явило два пъти, веднъж на Бремен и веднъж на Врий. Може би е пророческо. Ако е така, тогава ти имаш шанса да направиш нещо, което дори Тей не би могъл. Имаш шанса да спасиш всички ни.

Той се втренчи в нея. Тя вярваше, че той ще стане крал. Казваше му, че трябва да стане. Молеше го да се съгласи с нея.

— Права е — каза тихо Врий.

Но Джърл не го чу. Продължаваше да се взира в Прейа, като си мислеше как преди няколко часа го беше молила да направи избор от съвсем друго естество. Какво знача за теб? Колко важна съм за теб? Сега отново му задаваше въпроси, думите в които бяха съвсем малко по-различни. Какво значи твоят народ за теб? Колко важни са за теб? Имаше усещането за внезапен, рязък обрат както в природата на тяхното приятелство, така и в насоката, в която тръгваше животът му, и двата предизвикани от смъртта на Тей Трифънйъд. Събитията, за които не бе и сънувал, че са възможни, се случваха и създаваха тези обрати. А сега съдбата непоколебимо бе сложила ръце на плещите му. Отговорност, водачество и надеждите на неговия народ — всичко това очакваше неговото решение.

Умът му препускаше в търсене на отговори, които така и не се появяваха. Но той знаеше с ужасяваща увереност, че какъвто и избор да направи, той винаги ще го преследва.

— Трябва да се изправиш в лице с това — каза внезапно Прейа. — Трябва да решиш.

Джърл имаше чувството, сякаш светът бе излязъл от контрол. Тя искаше твърде много от него. Още нямаше нищо за решаване. Всичко бе продукт на слухове и спекулации. Не бяха предприети никакви официални обсъждания относно трона. Съдбата на Алитен още не беше ясна. Ами внуците на Куртан Балиндарох? Самият Тей бе спасил живота им. Нима щяха просто да ги отхвърлят, без да се замислят? Той самият още не бе наясно с всичко това. Едва проумяваше какво го молят да реши.

Но мислите му сякаш бяха стегнати в мрачен пръстен и в последвалата тишина той се озова сам-самичък пред озъбеното лице на своето собствено отчаяние.

Извърна се от двамата, които го чакаха да продума, и се загледа през прозореца в нощта.

Отговор още не идваше.

Двадесет и първа глава

Слънцето залязваше и обливаше Дехтера с кървавочервена светлина. Градът се бе разпрострял в равнината между ниските хълмове, проточили се на север и на юг. Постройките бяха накъсана, неравна плетеница от стени и покриви, чиито силуети се открояваха на пурпурния хоризонт. Мракът изпълзяваше от източните пасища, бореше се с петната дневна светлина и поглъщаше земята в своя черен търбух. Слънцето се бе настанило зад нисък куп облаци, като обагряше небето и земята първо в оранжево, а после в червено и рисуваше с трептящи, спиращи дъха цветове — непокорния жест на раздяла на деня, който не искаше да си отиде.

Застанал на изток заедно с Бремен и Марет, там, където мракът вече властваше над ниските възвишения и сенките започваха да прорязват долината, Кинсън Рейвънлок се взираше безмълвно към мястото, до което бяха стигнали след дълго пътуване.

Дехтера беше индустриален град, лесно достъпен от другите главни градове на Южната земя, разположен в близост до мините, които обслужваха нуждите му. Беше голям, по-голям от всяко поселище на север, от пограничните градове, дори от тези на джуджетата и елфите, и от всички, освен най-големите тролски градове. В Дехтера имаше много хора, къщи и магазини, но най-многобройни бяха пещите. Те горяха без прекъсване, скупчени на гроздове из целия град. През деня можеха да бъдат открити по стълбовете гъст дим, който се издигаше от техните комини, а през нощта — по яркото, горещо сияние от отворената им паст. Те поглъщаха жадно дървата и въглищата, с които се захранваше топенето на рудата, преминаваща към техните търбуси, за да бъде втечнена и да добие форма. Чуковете и наковалните на ковачите звънтяха и хвърляха искри по всяко време на деня. Дехтера бе град на безкрайните багри и звуци. Дим, жега и пепел изпълваха въздуха и се наслояваха по сградите и хората. Сред градовете на Южната земя той бе най-мърлявият член на фамилия, която по-скоро се нуждаеше от него, отколкото го харесваше и по-често го товареше с бреме, отколкото прегръщаше и никога дори и не бе помисляла да погледне на него с нещо подобно на гордост или надежда.

Този град е доста странен избор за изковаване на талисмана, за кой ли път си помисли Кинсън Рейвънлок. Защото това беше място, в което нехаеха за ирационалното. Град, който оцеляваше благодарение на труда и рутината, прословут с негостоприемството си към друидите и към всяка магия. И все пак бяха тук. Бремен се беше възпротивил, когато преди няколко дни пограничникът за първи път спомена за съмненията си, че ще открият човека, който им бе нужен.

Който и да е той, добави Кинсън, защото, макар че друидът бе благоволил да им каже къде отиват, не си беше направил труда да им обясни при кого.

Отне им почти две седмици да стигнат дотук. Коглин беше дал на Бремен формулата за изготвянето на металната сплав, необходима за изковаването на меча. На раздяла той си беше все така скептичен и упорит, като си взе сбогом с тях с пълната увереност, че никога повече няма да ги види. Те приеха отказа му с уморено примирение и потеглиха отново за Сторлок по същия път през Дарклин Рийч. Само тази част от пътуването им отне почти седмица. Щом пристигнаха в Сторлок, си осигуриха коне и продължиха с тях през равнините. Армията на Северната земя бе минала на юг от тях, заета с преследването на джуджетата из Улфсктааг. Въпреки всичко, Бремен се притесняваше да не би силите им все още да са разгърнати извън Анар и поведе спътниците си чак до планината Рун и тогава свърнаха на юг покрай бреговете на Езерото на дъгата. Той смяташе, че толкова на запад от Анар шансът да срещнат слугите на Господаря на Магията е малък. Прекосиха Сребърната река и заобиколиха Мъгливото блато, преди да навлязат в Батълмаунд. Пътуваха бавно и предпазливо, защото този район беше опасен, дори и без изчадията на Брона, и нямаше никакъв смисъл да се поемат излишни рискове. В Батълмаунд живееха същества, родени от стара магия, сродни на онези, които обитаваха Улфсктааг. И макар че Бремен знаеше за присъствието им, както и начин да ги победи, по-добре беше въобще да ги избягват.

Затова тримата поеха на юг по границата на обитавания от сирени и призраци Батълмаунд и тъмните дебри на Черния дъбак с неговите глутници вълци. Пътуваха през деня и се редуваха на пост през нощта.

По-скоро усещаха, отколкото виждаха съществата, които искаха да избегнат. Създания колкото естествени, толкова и непознати, подобни на земята, водата и въздуха. Долавяха очи, които ги следят, на няколко пъти усетиха нечие присъствие наблизо. Но нищо не се изправи открито пред тях, нито пък направи опит да ги проследи, и така те се изплъзнаха от опасностите на пограничните земи и продължиха неотклонно напред.

И сега, в края на тринайсетия ден от този етап на одисеята им, те стояха загледани надолу към червения хаос на нощния кошмар на индустриална Дехтера.

— Вече мразя този град — обяви Кинсън навъсено, изтръсквайки праха от дрехите си. Земята пред тях бе гола и суха, лишена от дървета и сенки. Беше покрита само с висока гъста трева и ронливи наноси. Ако в тази част на света изобщо валеше, то явно не бе много често.

— Не бих искала да живея на такова място — съгласи се Марет. — И изобщо не мога да си представя кой би искал.

Бремен не каза нищо. Стоеше загледан в Дехтера, но погледът му сякаш блуждаеше някъде по-далеч. След това затвори очи и застина така. Кинсън и Марет се спогледаха. Долу гърлата на пещите искряха като нажежени бели петна сред сгъстяващия се мрак. Червеният прибой на залеза вече отмираше, слънцето изчезваше зад хоризонта и светлината му сега бе само мъждива линия, едва видима през облаците на запад. Над равнините бе толкова тихо, че до тях достигаха звуците от ударите върху метала.

— Тук сме — каза внезапно Бремен и отвори очи, — защото Дехтера е домът на най-изкусните ковачи из Четирите земи, като не се броят тролите. Южняците не биха помогнали на друидите, но ще бъдат по-склонни от тролите да ни снабдят с това, което ни е нужно. Трябва само да намерим точния човек. Кинсън, това ще е твоята задача. Ти ще можеш да минеш през града свободно, без да привлечеш внимание.

— Така си е — съгласи се Кинсън, нетърпелив да се заеме с нещо. — Кого ще търся?

— Това трябва да решиш сам.

— Сам? — Кинсън беше смаян. — Изминахме целия този път, за да открием човек, когото дори не познаваме?

Бремен се усмихна снизходително.

— Търпение, Кинсън. И имай вяра. Не сме дошли просто така, без причина. Човекът, когото търсим, е тук, познат или не. Както казах, най-добрите ковачи в Четирите земи живеят в Дехтера. Но ще трябва да изберем един от тях и изборът ни трябва да е мъдър. Ще се наложи да направим малко разследване. Твоите умения на следотърсач ще ти послужат.

— И какво точно трябва да търся у този мъж? — настоя Кинсън; беше вбесен от собствената си несигурност.

— Каквото би търсил у всеки друг — изключителни умения, знания и добро име сред гилдията. Майстор ковач. — Бремен сложи крехката си ръка върху рамото на едрия мъж. — Наистина ли трябва да ме питаш за това?

Кинсън се намуси. Застаналата от другата му страна Марет леко се усмихна.

— И какво ще трябва да направя, когато открия този майстор ковач?

— Ще се върнеш за мен. Тогава заедно ще го убедим да се присъедини към каузата ни.

Кинсън се взря отново в града, в лабиринта от тъмни сгради и пръснати тук-там огньове, в смесицата от черни сенки и пурпурни отблясъци. Работният ден бе преминал в работна нощ и не се забелязваше никакво отслабване на огньовете в пещите или забавяне на работата. Потрепващ от влага задух, носещ жегата и вонята на човешка пот, бе виснал над града.

— Ковач, който разбира от смесване на металите, за да направи по-здрава сплав, и от закаляване, за да й придаде сила. — Кинсън поклати глава. — Да не споменаваме, че трябва и да е ковач, който няма да има нищо против да помогне на друидите да си изковат магическо оръжие.

Бремен притисна по-силно ръка към рамото на приятеля си.

— Не се задълбочавай толкова в нашите очаквания за ковача. Търси други качества. Намери майстора, когото търсим, а останалото остави на мен.

Кинсън кимна. Погледна към Марет, към огромните й тъмни очи, които отвърнаха на погледа му.

— А ти?

— Ние с Марет ще те чакаме тук. Ще се справиш по-добре сам. Ще се движиш по-свободно, ако не си обременен от чуждо присъствие. — Бремен свали ръката си от рамото на пограничника. — Бъди внимателен, Кинсън. Това са твои сънародници, но не и задължително приятели.

Кинсън свали раницата си, провери оръжията си и нагласи внимателно наметката върху плещите си.

— Знам това.

Той стисна ръката на стареца и я задържа. Тя бе станала по-крехка отпреди, костите й бяха като на птичка. Кинсън бързо я пусна.

Тогава, така импулсивно, че по-късно дори не можа да разбере какво го е накарало да го направи, той прегърна Марет, целуна я леко по бузата, обърна се и се запъти надолу по драпирания от нощта склон към града. Отне му повече от час да стигне дотам. Вървеше бавно и внимателно през равнината. Нямаше причина да бърза, а и беше по-добре да не привлича внимание, в случай че някой го наблюдаваше. Постепенно излизаше от мрака и запристъпва към светлината. Усети как температурата на въздуха се покачва, щом наближи сградите и ударите на чуковете и звънът на метала станаха по-силни. Извисяваха се гласове — какофония, която издаваше присъствието на кръчмите, гостилниците и бордеите, сврени между огромните пещи и складове. Над сумтенето и псувните, над глъчката и крясъците се издигаха смехове. Смесицата от усилен труд и нощни удоволствия цареше над всичко в странен дисонанс. В този град няма никакъв ред, реши пограничникът. Никакъв ред. За миг се сети за Марет, за спокойствието, с което го гледаше — сякаш го изучаваше и преценяваше дали е годен за нещо. Странно, но това не го притесняваше. Нещо в погледа й му носеше увереност, чувстваше се добре от мисълта, че тя иска да го опознае по-добре. Не му се беше случвало преди, дори с Бремен. Но Марет беше различна. Бяха се сближили доста за последните две седмици по пътя към Дехтера. Бяха разговаряли не за настоящето, а за миналото, за времето, когато са били младежи и за това какво им бе донесла зрелостта. Разказаха историите си и откриха, че имат много общи неща. Споделянето не беше много типично за него. Бяха научили едни и същи уроци от живота и бяха стигнали до еднакви заключения. Възгледите им за света бяха сходни. Бяха доволни от това кои са и какво представляват и приемаха факта, че са различни от останалите. Не им пречеше да живеят в самота, да пътуват, да изследват непознатото, да откриват новото. Бяха прекъснали връзките със семействата си преди много време. Бяха свалили кожите си на цивилизовани хора и навлекли наметките на скиталци. Гледаха на себе си като на изгнаници по свой собствен избор и приемаха, че така е най-добре.

Но най-важна от всичко беше общата им готовност да оставят другия да запази тайните си и да ги разкрие, когато сам реши. Това имаше може би по-голямо значение за Марет, отколкото за Кинсън, защото тя беше по-прикритата от тях двамата и повече държеше да опази тайните си. Тя бе крила истини още от самото начало и Кинсън беше сигурен, че въпреки последните й откровения, все още не е казала всичко. Но не усещаше в това никакви лоши намерения и твърдо вярваше, че всеки има правото да се бори със собствените си демони, без да допуска чужда намеса. Марет бе рискувала толкова много, когато тръгна с тях. Беше предприела опасна игра, когато стана техен съюзник, макар че за нея щеше да бъде много по-лесно да поеме по свой път. Може би Бремен щеше да й помогне да овладее магията си, но може би не — нищо не беше сигурно. Тя знаеше това. Той рядко засягаше тази тема, след като напуснаха Камъка на сърцето, и Марет не направи опит да настоява.

Във всеки случай, в резултат на взаимното им доверие, те се бяха сближили доста. Връзките между тях бяха изграждани избирателно и предпазливо и сега и двамата успяваха да разберат по-добре постъпките и думите на другия. Това се нравеше на Кинсън.

И все пак, помежду им все още зееше пропаст, която той не можеше да запълни, пространство, което не можеше да бъде прехвърлено нито с думи, нито с дела. Но Марет бе избрала това положение. Тя постъпваше така не само с Кинсън, макар на него да му се струваше другояче, когато се замислеше за близостта, която биха споделяли иначе. Мотивите на Марет, макар и неясни за него, изглежда надделяваха над навика и страха. Имаше нещо в нея, което изискваше да се изолира от останалите, някаква пробойна, някакъв недостатък или тайна, по-ужасяваща от всичко, което той можеше да си представи. От време на време усещаше как се опитва да разбие изградения от самия нея затвор с някоя думичка или постъпка, но явно не успяваше. В пясъка бяха прокарани ограничителните линии на нейната клетка и тя не можеше да се застави да пристъпи извън тях.

Затова сега той изпитваше известна доза облекчение от изненадата, с която тя бе отвърнала на целувката му. Целувка така неочаквана, че за миг бе успяла да проникне отвъд защитните й зидове. Той извика в съзнанието си изражението на лицето й в момента на отдръпването му. Видя отново как ръцете й се бяха обвили отбранително около дребното й тяло.

Кинсън се усмихваше на себе си, докато вървеше. Дехтера вече беше близо, сега вече различаваше стените и покривите на отделни сгради, от прозорците и вратите струеше светлина, по тесните пасажи пробягваха плъхове, а улиците гъмжаха от бездомници. Работници сновяха насам-натам по задачите си през знойна пелена от пепел. Той изгони мислите за Марет от съзнанието си. Вече не можеше да се занимава с тях, задачата, която го очакваше, изискваше пълното му внимание. За Марет щеше да има време по-късно. Остави спомена за очите й още малко в съзнанието си, преди да прогони и него.

Тръгна бавно по една от главните улици на града, като изучаваше сградите и хората, които се тълпяха около него. Намираше се в работнически квартал, сред множество складове и хранилища. Магарета теглеха плоски талиги, натоварени с метални остатъци за претопяване и повторно изковаване в пещите. Оглеждаше ръждивите, порутени сгради. Мина през район с по-малки ковачници, обслужвани от по един ковач. Инструментите и леярските форми в тях изглеждаха съвсем примитивни и явно служеха само за по-прости поръчки, затова не спря край тях. Подмина купчини шлака и старо желязо, грамади от стари строителни греди и цяла редица изоставени сгради. От каналите и отпадъчните ями се разнасяше отвратителна воня и той побърза да отмине. Сенки потрепваха и скачаха в сиянието от пещите и уличните лампи; дребни създания се стрелкаха от скривалищата си и после отново изчезваха. Хората, с които се разминаваше, вървяха приведени и изглеждаха изтощени — работници цял живот, бъхтещи непрестанно от надница до надница, докато смъртта изиска душите им. Малцина си правеха труда да вдигнат очи към него. Никой не говореше.

Той продължи към центъра на града, задушната нощ напредваше бавно, наближаваше полунощ. Кинсън хвърляше поглед през вратите и прозорците на кръчмите и гостилниците, като се чудеше къде да влезе. Най-накрая избра една-две, подходящи за целта му — постоя достатъчно дълго, за да послуша разговорите, да поразпита, да си поръча нещо за пиене, когато се наложи, и после продължи. Въпросите бяха — кой е най-добрият ковач в града, кой е най-големият майстор в занаята. Всеки път получаваше различни отговори, продиктувани от различни съображения. Като започна с имената, повтаряни най-често, Кинсън спря при няколко средни по големина ковачници, за да разпита и ковачите, които работеха там. Някои му отвърнаха само с изсумтяване и пълно пренебрежение. Други се оказаха по-словоохотливи. Един-двама отговориха доста уклончиво. Кинсън слушаше, усмихваше се любезно и после продължаваше по пътя си.

Полунощ дойде и отмина.

— Той няма да се върне тази нощ — каза Бремен, загледан в града, наметалото му бе увито плътно към слабото му тяло въпреки жегата.

Марет стоеше до него и мълчеше. Бяха гледали как пограничникът върви към града, докато силуетът му съвсем не се разтопи в сгъстяващия се мрак. Дори тогава не помръднаха, продължиха бдението си, сякаш стояха на стража. Над тях в небето засияха звездите и месечината, ясно видими от хълма, но не и от покрития с дим град долу.

Бремен се обърна, пристъпи няколко крачки вляво и седна сред туфа мека гъста трева, за да отпочинат старите му кости, и въздъхна със задоволство. Внезапно осъзна, че се задоволява с все по-малко. Мина му мисълта за храна, но реши, че всъщност не е гладен. Погледна към Марет, която дойде и седна до него неканена, озъртайки се в мрака, сякаш нещо я дебнеше.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита я той, но тя поклати глава. Беше потънала в мислите си, може би изгубена отново в миналото или пък опитваща се да разгадае бъдещето — беше се научил да разпознава този поглед. Винаги отнесена някъде другаде, обладана от неспокоен дух и измъчвана от вечна неудовлетвореност, това беше Марет.

Той я остави насаме с мислите и за известно време, като се опитваше да събере своите собствени. Не искаше да действа прибързано. Ставаше въпрос за доста деликатна материя и ако тя почувстваше принуда, щеше да се затвори напълно в себе си. И все пак имаше някакво решение и то трябваше да бъде намерено сега.

— В нощи като тези мисля за детството си — каза той накрая, като не гледаше към нея, а към билото на хълмовете и звездите, увиснали над тях. Усмихна се и продължи: — О, сигурно ти се струва, че някой толкова стар като мен, никога не е бил малко момче. Но аз бях. Живеех в хълмист район под Леа с дядо си, който беше голям майстор леяр. Дори когато остаря, ръцете му си останаха все така здрави, а зрението — остро. Можех да го гледам с часове, възхитен от ловкостта и търпението му. Той обичаше баба ми и когато тя умря, той каза, че е отнесла със себе си и част от него, която нищо не може да му върне обратно, но че болката от загубата е изкупена от времето, прекарано заедно. Каза, че е получил мен на нейно място. Беше прекрасен човек.

Погледна към Марет и видя интерес в очите й.

— Но виж, родителите ми бяха съвсем друго нещо. По нищо не приличаха на дядо. Не бяха способни да се задържат за дълго на едно място през целия си кратък живот и не бяха наследили нищо от отдадеността му към занаята. Винаги бяха в движение, винаги променяха нещо, търсеха новото, различното. Оставили са ме при дядо скоро след раждането ми. Не бяха намерили време за мен. — Той сбърчи чело. — Дълго негодувах срещу това, но накрая успях да проумея, че с децата и родителите е така. Едните разочароват другите неволно и без да го съзнават и минава доста време, докато това се превъзмогне. Така беше и с моите родители и решението им да ме оставят.

— Но ти си бил в правото си да очакваш родителите ти да бъдат до теб, докато си дете — обади се Марет.

Бремен се усмихна.

— И аз смятах така. Но детето невинаги разбира сложността на избора на възрастните. Най-голямата надежда в живота на едно дете е, че неговите родители ще се опитат да направят най-доброто за него, но трудността е точно в това да решиш кое е най-добро. Моите родители знаеха, че няма да е добре да израсна по пътищата с тях, защото нямаше да могат да ми отделят вниманието, от което се нуждаех. Те рядко отделяха внимание дори един на друг. И така, оставиха ме при дядо, който ме обичаше и се грижеше за мен така, както те не биха могли. Това беше правилният избор.

Тя помисли малко върху думите му и каза:

— Но това е оставило следа у теб.

Той кимна.

— За известно време, но не особено трайна. Може би дори ме закали. Не претендирам, че съм разбрал. Ние растем по възможно най-добрия начин при обстоятелствата, в които сме поставени. И каква полза има да умуваме над това след години? Най-добре е просто да се опитаме да разберем защо сме такива, каквито сме, и тогава да се постараем да станем по-добри с помощта на наученото.

Настъпи дълга тишина, щом се обърнаха един към друг, изражението на лицата им добре се различаваше на светлината на звездите и луната.

— Говориш за мен, нали? — каза накрая Марет. — За моите родители, за моето семейство.

Лицето не Бремен не трепна.

— Не ме разочароваш, Марет — каза той меко. — Интуицията не те подвежда.

Дребните й черти се изопнаха.

— Аз наистина се възмущавам от родителите си. Изоставиха ме да расна при непознати. Не е било по вина на мама; тя е умряла при раждането ми. Не зная нищо за баща си. Може би и той не е бил виновен. — Тя поклати глава. — Но това не променя начина, по който се чувствам. Нито факта, че съм била изоставена.

Бремен се наведе напред, имаше нужда да се помести, за да не се схванат мускулите и ставите му. Тези дни болките се появяваха по-често и все по-трудно ги пропъждаше. Не е така с глада обаче, помисли си той с ирония. Добре дошла, старост. Дори Друидският сън вече нямаше силата да го поддържа.

Очите му потърсиха нейните.

— Смея да предположа, че имаш и друга причина да се гневиш на родителите си, освен това, което ми каза. Смея да предположа, че гневът тежи на сърцето ти, като огромен камък, който не можеш да поместиш. От много време той предопределя живота ти. Той те е изпратил в Паранор. Той те е изпратил и при мен.

Зачака, като остави думите му да попият в съзнанието й и й позволи да надзърне в очите му. Искаше тя да разбере, че той не е врагът, когото търси, защото Марет правеше точно това — търсеше си враг. Искаше да приеме мисълта, че той може да и бъде приятел, ако му позволи. Искаше да му се довери, да разкрие и последната истина, която пазеше толкова внимателно.

— Ти знаеш — отвърна тихо тя.

Той поклати глава.

— Не. Просто предполагам, нищо повече. — Усмихна се изморено. — Но бих искал да зная. Бих искал да ти предложа някакво успокоение, ако мога.

— Успокоение — тя произнесе думата по някакъв мрачен, безнадежден начин.

— Ти дойде при мен, за да откриеш истината за себе си, Марет — продължи внимателно Бремен. Може и да не си мислила по този начин, но точно това направи. Дойде да търсиш помощ за своята магия, за силата, от която нито можеш да се отървеш, нито да живееш без нея. Това е невероятно, ужасяващо бреме, но по-лошо от него е бремето на истината, която криеш. Мога да усетя оттук как ти тежи, дете. Носиш го като вериги, намотани около тялото ти.

— Ти наистина знаеш — прошепна тя настойчиво. Тъмните й очи бяха огромни и втренчени.

— Чуй ме. Твоите вериги са се преплели сложно една в друга — истината, която криеш, и магията, която те плаши. Разбрах го от пътуването с теб, от наблюденията ми, от тревогите, които сподели. Ако искаш да се освободиш от оковите на магията, първо трябва да извадиш наяве истината, която криеш в сърцето си. Истината за родителите ти. За раждането ти. За това коя си и каква си. Кажи ми, Марет.

Тя поклати мрачно глава, сведе поглед, ръцете й обгърнаха дребното й тяло, сякаш да го стоплят.

— Кажи ми — настоя той.

Тя преглътна сълзите, опита се да овладее внезапно появилото се треперене и вдигна лице към звездната светлина.

После бавно, колебливо, започна да говори.

Двадесет и втора глава

— Не се страхувам от теб — беше първото, което каза. Думите напираха и като че ли с изричането им тя отпушваше скрит източник на сила. — Може да си помислиш така, щом чуеш, каквото имам да ти казвам, но ще сгрешиш. Не се страхувам от никого.

Бремен беше изненадан от това изявление, но не го показа.

— Нищо не предполагам за теб, Марет.

— Може би съм дори по-силна от теб — добави тя предизвикателно. — Магията ми може би е по-мощна от твоята, затова нямам причини да се страхувам. Ако решиш да ме изпиташ, ще съжаляваш.

Той поклати глава и отвърна:

— Не мисля да те подлагам на изпитание.

— Когато чуеш всичко, може би ще мислиш другояче. Може да решиш, че си длъжен. Може да се почувстваш застрашен. — Тя пое дълбоко дъх. — Не разбираш ли? Нищо между нас не е такова, каквото изглежда! Може би сме врагове, които нямат избор, освен да се изправят един срещу друг!

Той обмисли думите й за момент, после каза:

— Не мисля така. Но ми кажи каквото трябва. Не ми спестявай нищо.

Тя се втренчи в него безмълвно, сякаш се опитваше да реши доколко е откровен, да открие истинското намерение, което се криеше зад настойчивостта му. Дребното й тяло беше свито, а огромните й тъмни очи бяха станали по-дълбоки, приличаха на езера, които ясно отразяваха бушуващите в нея емоции.

— Никога не съм знаела нищо за родителите си — каза тя. — Майка ми е умряла при раждането, а баща ми е заминал още преди това. Никога не съм ги познавала, нито съм ги виждала, нямам спомен да са били с мен. Научих за тях, защото хората, които ме отгледаха, съвсем ясно показваха, че не съм тяхно дете. Не го правеха по неприятен начин, но бяха твърди, сурови хора, работили цял живот, за да получат онова, което имаха, и смятаха, че така трябва да бъде с всеки. Аз не бях тяхна и затова и те не предявяваха претенции към мен. Грижеха се за мен, но аз не им принадлежах. Принадлежах на хора, които бяха или мъртви, или изчезнали. Бях много малка, когато разбрах, че майка ми е умряла. Хората, които ме отгледаха, не криеха това. Говореха за нея от време на време и когато пораснах достатъчно, за да почна да питам, ми я описаха. Била е дребна и тъмна като мен. Била е красива. Обичала е да се занимава с градинарство и да язди. Явно я смятаха за добър човек. Живяла е в тяхното село, но за разлика от тях е пътувала и до други части на Южната земя и е видяла нещо от света. Не се е родила в селото, дошла е от някъде другаде. Така и не разбрах откъде. Нито пък защо. Мисля, че може да не е казала на никого. Дори и да имам други роднини из Южната земя, така и не научих за тях. Вероятно хората, които ме отгледаха, също не са ги познавали.

Тя замълча за миг, но погледът й остана фиксиран в стареца.

— Осиновителите ми имаха две деца, и двете по-големи от мен. Обичаха ги и се стараеха те да се чувстват част от семейството. Взимаха ги на гости, на излети и събирания. Но не и мен. Още от самото начало разбрах, че не съм като тях. Аз трябваше да оставам в къщата, да я наглеждам, да помагам в къщната работа, да изпълнявам каквото ми се каже. Позволяваха ми да си играя, но винаги съм знаела, че при мен не е същото, както при брат ми и сестра ми. Когато пораснах, разбрах, че моите нови родители са били притеснени за мен по причини, които не разбирах. Имаше нещо в мен, към което се отнасяха с недоверие или неодобрение. Предпочитаха да си играя сама, отколкото с брат си и сестра си и аз най-често постъпвах така. Даваха ми храна, дрехи и подслон, но бях гостенка в дома им, а не член на семейството. Не бях като двете им деца. Знаех го.

— Това сигурно те е огорчавало и обезсърчавало още тогава — каза тихо Бремен.

Марет сви рамене.

— Бях дете. Не бях достатъчно наясно с живота, за да оценя онова, което правят за мен. Приемах ситуацията и не се оплаквах. Не се отнасяха зле с мен. Мисля, че вторите ми родители изпитваха дори състрадание към мен, някакво съжаление, иначе нямаше въобще да ме вземат. Никога не го казваха, разбира се. Нито обясняваха причините си, но аз мисля, че не биха се грижили за мен — дори по този начин — ако не ме обичаха поне малко. — Въздъхна и продължи: — На дванайсет години ме изпратиха да стана чирак. Знаех, че това ще се случи, и както с всичко останало, го приех като част от естествения ход на живота ми, от порастването ми. Това, че сестра ми и брат ми не бяха изпратени да станат чираци, не ме притесняваше. Към тях винаги се бяха отнасяли по-различно и аз приех факта, че техният живот ще бъде по-различен от моя. След като отидох да чиракувам, видях вторите си родители само още няколко пъти. Втората ми майка дойде да ме види веднъж и ми купи кошница с лакомства. Това посещение мина доста неловко и тя бързо си тръгна. Веднъж ги видях и двамата на улицата, минаваха покрай грънчаря. Не ме и погледнаха. Дотогава вече бях разбрала за склонността на грънчаря да налага телесни наказания при най-малкия повод. Вече ненавиждах живота си и обвинявах вторите си родители, че са ме пратили при него. Не исках повече да ги виждам. След като напуснах грънчаря и селото, в което се родих, вече не ги срещнах.

— Нито брат си и сестра си? — попита Бремен.

Тя поклати глава.

— Нямаше нужда. Каквато и близост да бе имало между нас, докато растяхме, тя изчезна после. Мисълта за тях сега само ме натъжава.

— Имала си трудно детство. Сигурно сега го осъзнаваш по-добре, отколкото тогава?

Тя му отвърна с крехка, хладна усмивка.

— Вече разбирам много неща, които са били крити от мен като дете. Но остави ме да довърша историята си и тогава сам ще отсъдиш. Най-важното от всичко беше, че точно преди да отида да чиракувам при грънчаря, започнах да дочувам разни неща за баща си. Тогава бях на единайсет и вече знаех, че на дванайсет ще стана чирак. Знаех, че ще напусна дома, и предполагам това ме накара за първи път да се замисля сериозно за широкия свят. През нашето село минаваха калайджии, търговци и трапери и от тях разбрах, че има и други места, които трябва да се видят, далечни места. Понякога се чудех дали баща ми не е някъде там и ме чака. Чудех се дали знае за мен. По свой си, детски начин бях осъзнала, че родителите ми не се бяха оженили и живели заедно като мъж и жена. Баща ми вече е бил заминал, докато майка ми ме е износвала. Тогава кой е бил той? Никой не искаше да ми каже. На няколко пъти понечвах да попитам, но имаше нещо в начина, по който вторите ми родители говореха за майка ми и живота й, което ми даваше да разбера, че не бива. Майка ми някак беше нарушила правилата и това й бе простено единствено, защото бе умряла при раждането ми. Аз бях част от това престъпление, но не ми беше ясно как и защо.

Когато пораснах достатъчно, за да науча критите от мен тайни, започнах да настоявам за това. Бях на единайсет — достатъчно голяма, за да разпозная лъжата, както и сама да я използвам. Започнах да задавам въпроси за майка си, малки и несъществени въпроси, които нямаше да пробудят гняв или подозрение. Питах най-често втората си майка, защото тя не бе толкова сдържана. Задавах въпроси, когато оставахме сами, после вечер подслушвах пред вратата на спалнята им какво казва тя на мъжа си. Понякога не казваше нищо. Друг път думите бяха заглушавани от затворената врата. Но веднъж-дваж успях да дочуя по няколко изречения, фраза, или само дума — по нещо за баща си. Не самите думи, а начинът, по който бяха изричани, ми разкриваха много. Баща ми е бил странник, минал през селото, останал за кратко, върнал се един-два пъти и после изчезнал. Местните го избягвали, всички освен майка ми. Тя била привлечена от него неясно по каква причина. Дали заради външността му, заради словата му или пък заради живота, който е водил. Така и не научих. Но беше съвсем ясно, че всички са се страхували от него и не са го харесвали. И някаква част от този страх и неприязън се бяха прехвърлили и върху мен.

Тя притихна за момент, събирайки мислите си. Изглеждаше малка и уязвима, но Бремен знаеше, че това впечатление е измамно. Той чакаше, позволявайки й да се взира в очите му сред дълбоката тишина на нощта.

— Знаех и че не съм като останалите и притежавам магия, макар че тогава тя едва бе започнала да се пробужда у мен. Не беше узряла. Представляваше още само едва забележими нишки, леки нашепвания в детското ми тяло. Изглеждаше логично да предположа, че точно магията плаши останалите и че нея съм наследила от баща си. В моето село се отнасяха с огромно недоверие към магията — тя беше просто нежелано наследство от Първата война на расите, когато хората са били покварени от друида Брона, победени във войната с останалите раси, а после заточени на юг. — Магията бе виновна за всичко това, тя беше огромен, тъмен непознат, който се спотайва в ъглите на подсъзнанието и заплашва лековерните. Хората от моето село бяха суеверни и не добре образовани, плашеха се от много неща. Обвиняваха магията за повечето от онова, което не разбираха. Мисля, че хората, които ме отгледаха, смятаха, че мога да се превърна в някакво копие на баща си, че нося зърното на неговата магия и затова никога не успяха да ме приемат напълно като свое дете. Когато станах на единайсет, започнах да проумявам това. Грънчарят знаеше добре моята история, макар че в началото, когато отидох да работя при него, не говореше за това пред мен. Не му се щеше да признае, че се бои от едно дете, дори и дете с моето потекло, и се гордееше, че ме е взел, когато никой друг не е искал. Първо не разбирах това, но по-късно той ми каза. „Никой не те искаше — затова си тук. Трябва да си ми благодарна.“ Започваше да говори така, когато се напиеше и решаваше да ме бие. Пиенето развързваше езика му и му даваше смелост, която иначе съвсем му липсваше. С времето той започна да пие повече, но не аз бях причината. Беше пил много през целия си живот, но остаряването и безплодните усилия да постигне някакъв успех в живота съвсем го обезкуражаваха. Колкото повече пиеше, толкова по-късо ставаше работното му време. Много пъти го замествах, като поемах поръчки, които можех да изпълня. Научих се на много неща и рано придобих умения. — Тя поклати тъжно глава, в гласа й пропълзяваше хлад. — Напуснах го на петнайсет. Твърде често се опитваше да ме бие без причина и аз му отвърнах. Тогава вече бях по-голяма. Магията ми ме пазеше. Не разбирах колко голяма е мощта й до деня, в който не се защитих. Тогава разбрах. Едва не го убих. Избягах от селото, от местните, от живота си и знаех, че никога няма да се върна. В онзи ден осъзнах нещо, което преди само бях подозирала. Разбрах, че наистина съм дете на баща си.

Тя отново млъкна, лицето й беше напрегнато, гняв се събуждаше в тъмните и очи.

— Разбрах истината за баща си. При едно от многобройните си напивания грънчарят ми я каза. Пи, докато започна едва да се държи на крака, и после реши да ми се подиграе. Постоянно повтаряше: „Ти знаеш ли коя си? Знаеш ли какво представляваш? Ти, дете на баща си! Черно петно върху лицето на земята, родено от демон и кучка! Имаш очите му, момиченце! Носиш позора на неговата кръв и черната му същност! Не струваш пукната пара за останалите, затова ще ме слушаш, когато те накарам да направиш нещо! По-добре си отваряй добре ушите! Иначе няма да си намериш място в целия свят!“

И така всеки път, винаги последвано от побой. Тогава не усещах много ударите. Знаех как да се прикрия и да кажа онова, което искаше да чуе, за да спре. Но започна да ми писва. Вбесявах се от това унижение. В деня, когато го напуснах, знаех още преди да ме удари, че ще му отвърна. Когато се разкрещя за баща ми, се изсмях в лицето му. Нарекох го лъжец и пияница. Казах му, че не знае нищо за моя баща и той съвсем изгуби контрол. Нарече ме с думи, които не мога да повторя. Каза, че баща ми е дошъл от север, от пограничната страна, където черният му орден е изградил дома си. Каза ми, че баща ми е магьосник и крадец на души. „Демон, предрешен като човек! В черна роба, с вълчи очи! Твоят баща, момиче! О, ние знаем какъв е той! Ние знаем тъмната му тайна! И ти си същата като него, притворна, с лоши очи! Мислиш си, че не виждаме, но не е така! Всички го виждаме, цялото село! Защо мислиш, че те дадоха на мен? Защо мислиш, хората, които те отгледаха, бяха тъй нетърпеливи да се отърват от теб? Защото знаят какво представляваш! Знаят, че си от друидско котило!“

Тя пое бавно дъх, като го гледаше и чакаше да каже нещо. Може би искаше да чуе реакцията му. Жадуваше за това. Но той не й отговори.

— Знаех, че е прав — каза тя накрая, предизвикателството в думите й беше очевидно. — Мисля, че го знаех от известно време. Понякога се чуваха приказки за мъжете в черни роби, които кръстосват из Четирите земи и чиято обител е крепостта Паранор. Магьосници, всемогъщи и все виждащи, по-скоро призраци, отколкото хора, причината за толкова много болка и страдание сред народа на Южната земя. Говореше се, че от време на време някой от тях минава близо до селото. Веднъж дочух разговор: „Един от тях веднъж остана. Прелъсти една жена. Роди се дете!“ Тогава се вдигаха ръце в предупредителен жест и гласът заглъхваше. Баща ми! За него говореха тихите, изплашени гласове. За баща ми!

Тя се приведе напред и на Бремен му се стори, че го прави, за да извлече страховитата си магия от сърцевината на дребното си телце към крайчеца на пръстите си, да се подготви. Прониза го опасение. Насили се да запази спокойствие, да остане напълно неподвижен, да й позволи да продължи.

— Стигнах до извода — продължи тя бавно и решително, — че те говорят за теб.


Дюкянджията точно щеше да затваря, когато Кинсън Рейвънлок пристъпи през прага от тъмното и се загледа в меча. Вече беше късно, улиците на Дехтера бяха започнали да опустяват, мяркаха се само мъже, които влизаха или излизаха от кръчмите. Кин сън беше изморен от търсенето и беше тръгнал да си търси стая в един от хановете, когато мина по уличка с оръжейни дюкяни и видя меча. Той беше изложен на витрина, зарешетена от кръстосани железни пръчки, с вградени между тях малки мръсни стъкла. Почти щеше да го подмине, забързан да намери подслон за през нощта, но брилянтният проблясък на металното острие привлече погледа му.

Сега стоеше смаян и втренчен в меча. Това беше най-изключителното, най-майсторски изработеното оръжие, което бе виждал. Дори зацапаното стъкло и слабата светлина не можеха да скрият изумителния блясък на полираната му повърхност и остротата му. Мечът беше огромен, сякаш твърде голям за среден на ръст мъж. По грамадната му дръжка личеше сложна резба — оплетени около крепости змии на фона на гора. Имаше и други, по-малки оръжия, също толкова изкусни и красиви, вероятно изковани от същите ръце, но точно мечът го заплени.

— Извинете, но затварям — обяви дюкянджията и започна да гаси лампите в задната част на своя поовехтял, но изненадващо чист магазин. В него имаше всякакви оръжия — мечове, кинжали, кортици, секири, пики и много други, окачени по целите стени, на всяко възможно място, във витрини и по окачалки. Кинсън огледа всички, но погледът му все се връщаше към меча.

— Няма да ви бавя — каза той бързо. — Само искам да питам нещо.

Дюкянджията въздъхна и тръгна към него. Беше слаб и жилав, с мускулести, здрави ръце. Движеше се леко и изглеждаше, че е способен набързо да се въоръжи с някое от оръжията, ако стане нужда.

— Предполагам, че искаш да питаш за меча?

Кинсън се усмихна.

— Така е. Как разбра?

Дюкянджията сви рамене и прокара ръка през оредяващата си тъмна коса.

— Видях на какво се спря погледа ти, когато пристъпи през прага. Освен това, всички питат за меча. И как не? Най-майсторската работа из Четирите земи. Много е скъп.

— Обзалагам се, че е така — отвърна Кинсън. — Предполагам, че затова още не е продаден.

Продавачът се засмя.

— О, той не е за продан. Само за показ е. Мой е. Не бих го продал за всичкото злато в Дехтера или който и да е друг град. Такава майсторска изработка не може да се купи и се среща съвсем рядко.

Кинсън кимна и каза:

— Наистина превъзходно оръжие. Но ще са му необходими ръце на силен мъж.

— Като теб ли? — попита продавачът и повдигна вежда.

Кинсън сви многозначително устни.

— Мисля, че е прекалено голям дори за мен. Погледни колко е дълъг.

— Ха! — Дюкянджията изглежда се развесели. — Всички мислят така! Точно това е учудващото в това острие. Виж, денят беше дълъг и аз съм уморен. Но ще ти покажа една малка тайна. Ако харесаш това, което видиш, може би ще си купиш нещо и аз ще получа отплата за времето, което ти отделих. Така честно ли е?

Кинсън кимна. Продавачът отиде до голямата витрина, бръкна под рамката и отключи някакъв механизъм. Чуха се няколко изщраквания. После той махна веригата, изкусно увита около дръжката на меча, за да поддържа оръжието в леглото му, и внимателно го вдигна с острието надолу. Обърна се, широко ухилен, и задържа оръжието пред себе си, като лесно го балансираше в ръцете си, сякаш изобщо не тежеше.

Кинсън се втрещи, невярващ на очите си. Продавачът се изсмя на изражението му и после подаде меча на пограничника. Кинсън го пое и изумлението му нарасна. Мечът беше толкова лек, че можеше да го държи само с една ръка.

— Как е възможно това? — възкликна той, като вдигна сияещото острие пред очите си, смаян както от лекотата, с която го удържаше, така и от майсторството на изработката му. Обърна се към продавача: — Не може да е особено здрав, щом е толкова лек!

— Това е най-здравото парче метал, което някога си виждал, приятелю — обяви продавачът. — Сплавта и закалката го правят по-здрав от желязо, но много лек. Няма друг като него. Ето, нека ти покажа нещо.

Той взе меча от Кинсън и го сложи отново във витрината, заключи отново катинарите и веригите, които го държаха на мястото му. После посегна и взе един нож. Само острието му беше дълго двайсет инча. Беше гравирано със същия сложен мотив и явно беше дело на същите умели ръце.

— Това е оръжие за теб — обяви продавачът тихо и подаде ножа на Кинсън с усмивка.

Ножът беше превъзходен като меча, макар и не така внушителен по размери. Кинсън веднага беше очарован. Леко, перфектно балансирано, майсторски изработено, остро като котешки нокът, оръжието се отличаваше с невъобразима красота и здравина. Пограничникът се усмихна възхитен и продавачът отвърна на усмивката му. Кинсън попита за цената. Пазариха се няколко минути, после сключиха сделката. Кинсън се раздели с почти всичките си пари, които никак не бяха малко, но дори и не помисли да се откаже.

Затъкна ножа и канията му в колана си и острието легна приятно върху хълбока му.

— Моите благодарности — каза той. — Това беше добър избор.

— Това ми е работата — възрази продавачът.

— Все още имам някои въпроси — каза Кинсън, когато мъжът тръгна да го изпраща.

— Тъй ли, какво? Нали ти казах всичко? Мислех, че искаш да питаш за меча…?

— Пак е за меч — прекъсна го Кинсън, като още веднъж хвърли поглед към острието. — Но за друг меч. Имам приятел, който се нуждае от такова оръжие, но иска то да бъде изковано по негови собствени изисквания. За това ще трябва много добър ковач. Онзи, който е направил твоя меч, ми се струва подходящ за тази работа.

Продавачът се взираше в него, сякаш смяташе, че е изгубил ума си.

— Искаш да имаш меч, изкован от майстора на моя меч?

Кинсън кимна, после бързо добави:

— Ти ли си майсторът?

Мъжът се усмихна неопределено.

— Не. Но така или иначе няма да успееш да придумаш майстора да ти направи меч.

Кинсън поклати глава.

— Не разбирам.

— Да, предполагам. — Продавачът въздъхна. — Слушай внимателно, ще ти обясня.


Първата реакция на Бремен на думите на Марет беше да й каже направо, че тези обвинения са нелепи. Но изражението й го накара да размисли. Явно беше стигнала до това заключение след дълги размишления и нямаше да се даде толкова лесно. Заслужаваше да бъде приета на сериозно.

— Марет, как така реши, че аз съм твоят баща? — попита той внимателно.

Нощта ухаеше на треви и цветя, луната и звездите обливаха със сребриста светлина далечните хълмове над ярките проблясъци на града. Марет извърна поглед за момент, сякаш търсеше отговора на въпроса си в тъмнината.

— Мислиш ме за глупачка — просъска тя.

— Не, нищо подобно. Моля те, кажи ми какви са мотивите ти.

Тя тръсна глава.

— От много години, още преди да се родя, друидите са се затворили в Паранор. Изолирали са се от расите, изоставили са предишната практика да ходят сред хората. Само от време на време някой от тях се е връщал у дома, за да навести семейството и приятелите си, но такива в моето село нямаше. Малцина изобщо рискуват да навлязат в Южната земя. Но имаше един, който го правеше, който идваше от време на време. Ти. Ти идваше в Южната земя, въпреки подозрението към друидите там. Дори понякога са те виждали. Хората от моето село говореха, че когато майка ми е забременяла с мен, ти си бил демонът, черният призрак, който я е прелъстил, който я е принудил да се влюби!

Тя млъкна. Дишаше тежко. В думите й звучеше неизреченото предизвикателство той да посмее да отрече. Цялата се бе напрегнала и изопнала, черната енергия на магията й пращеше от върховете на пръстите й.

Очите й го изгаряха.

— Търся те, откакто се помня. Носех бремето на магията си като камък на шията си и не е минал нито ден, без то да ми напомни за теб. Майка ми не успя да ми разкаже за теб. Разполагах само със слухове. Но по време на пътуванията си винаги те търсех. Знаех, че един ден ще те открия. Отидох в Сторлок с мисълта да те намеря, с мисълта, че може да минеш оттам. Ти не дойде, но Коглин ми даде ключ към Паранор и това бе дори по-добро, защото знаех, че все някога ще се върнеш в крепостта.

— И затова ме помоли да тръгнеш с мен — обади се той. — Защо не ми каза тогава?

Тя тръсна глава.

— Исках първо да те опозная. Исках да видя сама що за човек е баща ми.

Той кимна бавно, обмисляйки думите й. После сплете ръце пред себе си, усещаше костите си и подобната си на пергамент кожа прекалено остарели и вече непоправимо увредени.

— Ти ми спаси живота на два пъти. — Усмивката му беше вяла, а в очите му грееше любопитство. — Веднъж при Адския рог и веднъж в Паранор.

Тя се втренчи в него, без да може да му отговори.

— Аз не съм твоят баща, Марет — каза й той.

— Разбира се, че така ще кажеш!

— Ако бях твой баща — отвърна той тихо, — щях да съм горд да го призная. Но не съм. По времето на твоето зачеване, аз пътувах из Четирите земи и може дори да съм идвал в селото на майка ти. Но аз нямам деца. Лишен съм от тази способност. Живял съм твърде дълго, поддържан от Друидския сън. Но сънят изиска много в замяна. Даде ми времето, което иначе не бих имал, но на много голяма цена. Част от тази цена е невъзможността да имам деца. И следователно никога не съм имал връзка с жена. Никога не съм имал любовница. Бях влюбен веднъж, преди много време, толкова отдавна, че вече почти не помня лицето на момичето. Беше преди да стана друид. Преди да започна живота, който водя сега. Оттогава не съм имал друга.

— Не ти вярвам — отвърна тя веднага.

Той се усмихна тъжно.

— Напротив. Знаеш, че е така. Усещаш го. Аз не съм твоят баща. Но истината може да е още по-жестока. Вероятно суеверието на хората от твоето село им е помогнало да вярват, че аз съм човекът, от когото е заченала майка ти. Името ми сигурно им е било добре известно и са се спрели на него, само защото баща ти е бил чужденец с черна роба, владеещ магия. Но, чуй ме, Марет. Има още нещо, върху което трябва да се замислим, и то няма да е никак приятно за теб.

Тя стисна устни.

— Защо ли не съм изненадана?

— Разсъждавах върху естеството на твоята магия. Присъща магия, която ти е вродена и е неразривна част от теб. Това се случва рядко. Тя е характерна за хората от вълшебния свят, но в голямата си част те са мъртви от векове. Освен елфите, но и те са изгубили магията си — почти изцяло. Друидите, в това число и аз самият, не притежават каквато и да било присъща магия. Тогава откъде е дошла твоята, ако баща ти е бил друид? Да предположим за момент, че наистина е бил такъв. Кой от друидите притежава подобна сила? Защото явно магията е изиграла голяма роля в твоето зачеване.

— О, по дяволите! — промълви тя тихо, схващайки накъде бие той.

— Чакай, не казвай още нищо — бързо се обади Бремен. Посегна напред и взе ръцете й в своите. Тя не се възпротиви, тъмните й очи се бяха разширили, на лицето й бе изписан ужас. — Бъди силна, Марет. Налага се. Хората от твоето село са описвали баща ти като демон и призрак, като тъмно създание, което може да изменя външността си при нужда. Ти сама го каза. Този вид магия не се практикува от друидите. Поне от повечето от тях. Но има други, за които това би било лесно.

— Лъжи — прошепна тя, но в думите й не звучеше никаква увереност.

— Господаря на Магията има слуги, които приемат човешки облик. Правят го по различни причини. Опитват се да покварят онези, чийто облик взимат. Опитват се да ги измамят, за да ги завладеят и да ги използват. Понякога го правят единствено, за да си възвърнат донякъде частица от собствената си изгубена човечност, да съживят отново поне мъничко от онова, с което са се простили, когато са станали такива, каквито са. А друг път постъпват така просто от зла воля. Магията, която притежават, до такава степен се е сраснала с тях самите, че те я използват, без да мислят. Не правят разлика между нещата. Действат по инстинкт и според желанията, които ги ръководят на момента. Не по някаква причина или емоция, просто по инстинкт.

В очите на Марет имаше сълзи.

— Баща ми? Бремен кимна бавно.

— Това би обяснило магията, с която си родена. Присъща магия, черен дар, завещан от баща ти. Това не е друидски дар, а дар от създание, за което магията е част от съществото му. Така е, Марет. Трудно е да го приемеш, знам, но е така.

— Да — прошепна тя, толкова тихо, че той едва я чуваше. — Сигурно.

Сведе глава и заплака. Ръцете й стискаха неговите, магията й отслабваше, избледняваше заради гнева и напрежението, сплетени на възел дълбоко в нея.

Бремен се премести по-близо и обви раменете й с крехката си ръка.

— И още нещо, дете — каза той тихо. — Аз все още бих искал да бъда твой баща, ако ми позволиш. За мен ще бъдеш като родна дъщеря. Мислих много за теб. Бих ти дал всякакъв съвет относно твоята борба да схванеш същността на магията си. И първото, което бих ти казал, е, че ти не си като баща си. С нищо не приличаш на него, на мрачното създание. Твоята магия си е твоя. Ти носиш бремето на нейната сила, а то никак не е леко. Но въпреки че си я получила от баща си, тя не определя характера ти, нито пък диктува същността на сърцето ти. Ти си добра и силна личност, Марет. Нямаш нищо общо с мрачното създание, чието дете си.

Тя склони глава към рамото му.

— Няма откъде да знаеш това. Може да съм точно такава.

— Не — извика той. — Не. У теб няма нищо от него, дете. Нищо.

Той погали тъмната й коса, притисна я към себе си и я остави да плаче, да излее болката, събирана толкова много години. След всичко това щеше да остане празна и вцепенена, затова трябваше да й бъдат влети надежда и смисъл.

И сега той мислеше, че има начин да го стори.


Минаха два дни, преди Кинсън Рейвънлок да се върне. Той пристигна от долината по залез, откъм суровото оранжево сияние, родено от дима и огъня на огромните пещи на Дехтера. Нямаше търпение да стигне при тях, да им занесе новината. Захвърли прашната си наметка с широк жест и ги прегърна ентусиазирано.

— Намерих човека, който ни трябва — обяви той, като се тръшна до тях, сви крака на тревата, и прие меха с ейл, който Марет му подаде. — Точният човек, струва ми се. — Усмивката му стана още по-широка и после бързо сви рамене. — За жалост той не се съгласи с мен. Някой ще трябва да го убеди, че съм прав. Затова се върнах за вас.

Бремен кимна и посочи към меха.

— Пийни, хапни нещо и после ни разкажи всичко.

Кинсън опря меха до устата си и отметна назад глава. На запад слънцето потъваше зад хоризонта и интензивността и нюансите на светлината се променяха бързо с падането на здрача. В играта на светлината на залеза Кинсън долови някакво мрачно и тревожно пламъче в очите на стареца. Без да продума, той погледна и към Марет. Тя срещна смело очите му.

Пограничникът свали меха и ги попита сериозно:

— Случи ли се нещо, докато ме нямаше?

За миг настъпи тишина.

— Разказвахме си истории — отвърна Бремен. Усмивката му беше меланхолична. Погледна към Марет, после пак към Кинсън. — Би ли искал да чуеш една от тях?

Кинсън кимна сериозно.

— Ако смятате, че има време.

Бремен посегна към ръката на Марет и момичето я протегна към него. В очите й имаше сълзи.

— Мисля, че затова ще трябва да намерим време — каза старецът.

И от начина, по който произнесе тези думи, Кинсън разбра, че е прав.

Двадесет и трета глава

Ърпрокс Скрел седеше, сам на една дървена пейка, сгърбен, с опрени върху коленете лакти, с нож за дялане в едната ръка и парче дърво в другата. Движенията му бяха сръчни, извърташе дървото ту на една, ту на друга страна, дялкаше го с леки удари на китката, а стърготините хвърчаха пред него. Правеше нещо прекрасно, макар че още не бе сигурен какво точно. Това бе част от удоволствието. Парчетата дърво винаги съдържаха в себе си определени възможности, още преди да е допрял ножа до тях. Трябваше просто да се вгледа много внимателно, за да ги забележи. Веднъж направеше ли го, работата бе наполовина свършена. Сякаш формата сама се появяваше под ръцете му.

Беше вечер в Дехтера, светлината избледняваше в смътно сиво там, където пещите не грееха с нажежените си очи. Жегата беше потискаща, но Ърпрокс Скрел беше свикнал с нея, затова не му пречеше да седи тук. Можеше да остане у дома с Мина и децата. Бяха приключили с вечерята, денят клонеше към залез. Можеше да се изтегне на дългата веранда или да седне навън, под сянката на старата калина. Там беше тихо и хладно, домът му бе отдалечен от центъра на града. За нещастие това бе проблем. Липсваха му шумът, жегата и смрадта на пещите. Предпочиташе да работи близо до тях. Те толкова дълго бяха част от живота му, че му се струваше неестествено да са далеч.

Освен това, тук беше ковачницата му, непроменена цели четиридесет години. Преди това бе принадлежала на баща му. Може би един ден щеше да бъде на сина му — на някой от синовете му. Когато работеше, искаше да е тук. Тук се чувстваше на мястото си. Тук потта и трудът му бяха оформяли живота му, тук вдъхновението и уменията му бяха давали форма на живота на другите.

Това бе твърде смело твърдение, помисли си той, но той беше смел човек. Или пък луд, зависи кого питате.

Мина разбираше. Тя разбираше всичко, свързано с него, и това беше повече, отколкото можеше да се каже за всяка друга съпруга, която познаваше. Тази мисъл го накара да се усмихне. Донесе му специално усещане за Мина. Започна да си подсвирква тихо.

Хората от града минаваха по улиците пред Ърпрокс Скрел, забързани насам-натам, като малки бобри, хукнали по задачите си. Той ги поглеждаше тайничко изпод гъстите си тъмни вежди, без те да забележат. Мнозина от тях му бяха приятели — или по-скоро бяха онова, което в днешните времена минаваше за приятел. Повечето бяха дюкянджии, търговци, занаятчии или работници от също толкова отдавна, отколкото и той беше ковач. Повечето му се възхищаваха — на уменията му, на сръчността, на живота му. Някои от тях смятаха, че той въплъщава самото сърце и душа на техния град.

Ърпрокс въздъхна и спря да си свирука. Да, познаваше всички, но те вече не му обръщаха много внимание. Щом уловеше нечий поглед, получаваше само официално кимване или небрежно помахване. Само един или двама щяха да се спрат да поговорят с него. И толкова. Повечето го отбягваха. Не им се щеше да се докосват до онова, което не бе наред у него.

Още веднъж се зачуди защо не могат просто да приемат онова, което беше направил, и да свикнат.

Той се втренчи за миг в дървената фигурка. Бягащо куче, бързо и силно, с протегнати крака, изпънати назад уши, сведена глава. Щеше да я подари на внука си Аркен, синът на най-голямата му дъщеря. Много от изделията си раздаваше, макар че можеше да ги продаде, ако искаше. Но той не се нуждаеше от пари; имаше доста и ако се наложеше, щеше да изкара още. Имаше нужда единствено от душевен мир, от усещане за цел. Колкото и да беше тъжно да признае, дори две години по-късно още не можеше да ги открие.

Хвърли поглед през рамо към сградата отзад, мрачно, тихо присъствие сред какофонията на града. Тя хвърляше четвъртитата си сянка над него в сгъстяващия се здрач. Огромните порти, които водеха към вътрешността й, бяха затворени тази нощ — не си беше направил труда да ги отвори. Понякога го правеше само защото това го караше да се чувства повече у дома си, отколкото заради работата му. Но по-късно започна да му става тягостно да седи там, с тези отворени врати, с потъналия в тишина мрак зад тях; нищо не се бе случило след толкова години жега, непрестанен шум и труд. Освен това, те само привличаха любопитни, предлагаха им измамни възможности.

Той разбърка стърготините с върха на ботуша си. По-добре беше да остави миналото заключено.

Мракът се спусна и Ърпрокс стана, за да запали фенерите, закачени в скоби по тясната стена на сградата. Те щяха да хвърлят достатъчно светлина, за да продължи работата си. Трябваше да си иде у дома, знаеше го. Мина щеше да го чака. Но в него гореше някакво безпокойство, което караше ръцете му непрестанно да вършат нещо и мислите му да витаят из нощните шумове, които започваха да набират сила. Можеше да отсее всеки от тях, да ги отдели един от друг така сигурно, както стърготините се натрупваха на купчинка в краката му. Познаваше ги така добре, както познаваше и града, и хората му. Това знание го успокояваше. Дехтера не бе град за всекиго. Тя беше специална и уникална, говореше на свой собствен език. Или разбираш какво ти казва, или не. Или думите й събуждат любопитството ти, или отминаваш.

По-късно, за първи път в живота си, той се замисли, че може би е чул от гласа на града само толкова, колкото бе поискал.

Потъна в размисъл върху това, забравил за фигурката от дърво, когато тримата непознати се приближиха. В началото не ги видя, бяха увити в наметалата си, с качулки на главите в мрака, просто част от тълпата, която сновеше по улицата пред него. Но те се отделиха от потока й и тръгнаха към него. Вече нямаше съмнение какво е намерението им. Това веднага събуди любопитството му — напоследък рядко някой го приближаваше. Качулките донякъде го притесниха; беше ужасно горещо, за да се увиват така. Дали не се криеха от нещо?

Надигна се да ги посрещне — едър, кокалест мъж, с тежки ръце, широки гърди и големи длани. Лицето му беше изненадващо гладко за човек на неговата възраст, загоряло от слънцето, със силни черти, по широката му челюст се виждаше рядка брада, черната му коса вече беше започнала да оредява. Той остави ножа и дървената фигурка на пейката зад себе си и застана в очакване с ръце на хълбоците. Когато тримата пристъпиха бавно към него, най-високият отмахна качулката, за да открие лицето си. Ърпрокс Скрел кимна в знак, че го е познал. Това беше мъжът, който го бе посетил, пограничникът, дошъл от Варфлийт, тих, силен мъж, с нещо повече наум, отколкото искаше да покаже. Беше купил нож от един от дюкянджиите и дойде да похвали Ърпрокс за майсторлъка му. Поне привидно. Чувстваше, че това не е обикновена визита. Пограничникът беше казал, че ще се върне.

— Държиш си на думата виждам — поздрави го Ърпрокс, спомняйки си за обещанието на Кинсън и с желанието пръв да определи правилата — това бяха неговият град, неговият дом и неговите правила.

— Кинсън Рейвънлок — напомни му пограничникът.

— Да, спомням си.

— Това са приятели, които искат да се срещнат с теб. — Качулките бяха отметнати. Момиче и старец. Те го гледаха открито, но оставаха с гръб към тълпата от минувачи. — Дали бихме могли да си поговорим с теб за няколко минути?

Чакаха търпеливо, докато той ги оглеждаше и мислеше. Нямаше нищо, за което да се хване, но все пак нещо у тях го тревожеше. Някакво безпокойство се зароди в гърдите му, неясно и неопределимо. У тези тримата се усещаше ясно чувство на решимост.

Явно бяха изминали дълъг път и бяха преодолели доста трудности. Усещаше, че въпросът на пограничника е просто жест на любезност и не му оставя никакъв избор.

Той се усмихна непринудено. Въпреки недоверието му, те събуждаха любопитство.

— За какво искате да говорите с мен?

Сега старецът пое нещата в свои ръце и пограничникът побърза да отстъпи на заден план.

— Имаме нужда от уменията ти на ковач.

Ърпрокс задържа усмивката си и отвърна:

— Вече съм в пенсия.

— Кинсън казва, че ти си най-добрият, че не е виждал по-майсторски оръжия от твоите. Нямаше да го твърди, ако не беше така. Той разбира много от оръжия и от занаятчиите, които ги изработват. Пътувал е много из Четирите земи.

Пограничникът кимна.

— Видях меча на онзи дюкянджия. Никога не съм виждал нещо подобно, никъде. Имаш уникален талант.

Ърпрокс Скрел въздъхна и отговори:

— Нека ви спестя усилията, за да не си губите повече времето. Бях добър в занаята, но вече не съм. Бях майстор ковач, но онези дни отминаха. Сега съм в пенсия. Изобщо не се занимавам с метал. Не извършвам специални поръчки и не приемам никакви задачи. Сега правя дърворезба и толкова.

Старецът кимна, очевидно спокоен. Погледът му се насочи покрай Ърпрокс, към дървената пейка и парчето резбовано дърво на нея, после попита:

— Ти ли направи това? Може ли да погледна?

Ърпрокс сви рамене и му подаде кучето. Старецът го изучава доста време, като го въртеше из ръцете си, проследявайки с пръсти извивките на дървото. В очите му личеше искрен интерес.

— Много е добро — каза той накрая, като подаде фигурката на момичето, което я прие без коментар. — Но не колкото оръжията ти. Истинското ти умение е там. В изковаването на метала. Откога работиш с дърво?

— Още от дете. — Ърпрокс се раздвижи неловко. — Какво искате от мен?

— Сигурно си имал доста основателна причина да се върнеш към дърворезбата, щом като си бил толкова успешен майстор ковач — настоя старецът, без да обръща внимание на думите му.

Ърпрокс започва леко да се изнервя.

— Да. Имам много основателна причина и не бих искал да я обсъждам с вас.

— Да, предполагам, но се страхувам, че ще се наложи. Имаме нужда от помощта ти и целта на моето пътуване дотук е да те убедя в това.

Ърпрокс се втренчи в него, донякъде удивен от прямотата му.

— Е, поне си честен относно намеренията си. Но сега, разбира се, съм наясно с тях и съм готов да отхвърля всеки твой аргумент. Така че наистина си губиш времето.

Старецът се усмихна.

— Ти вече беше наясно. Достатъчно умен си, за да забележиш, че идваме отдалече и сигурно нещо много важно ни е довело при теб. — Бръчките по обветреното му лице се изостриха. — Кажи ми тогава. Защо захвърли всичко? Защо изостави занаята на ковач? Защо, щом си бил най-добрият толкова много години?

По челото на Ърпрокс мина сянка.

— Изморих се от всичко това.

Те чакаха да каже още нещо, но той не искаше да го направи. Старецът сви устни.

— Мисля, че е имало и нещо повече.

Той млъкна за момент и тогава на Ърпрокс му се стори, че очите му побеляват, сякаш изгубиха цвета и изражението си и станаха безизразни и непроницаеми като камък. Чувстваше се така, сякаш старецът гледа право през него.

— Изгубил си кураж — каза Бремен. — Ти си внимателен човек, с жена и деца, и въпреки цялата ти физическа сила, не харесваш болката. Но оръжията, които си изковавал, са причинявали болка и ти си знаел. Това знание е започнало да те тормози и си решил, че ти стига толкова. Имал си пари и други умения, затова просто си затворил вратите на магазина си и си се оттеглил. Никой не знае това освен Мина. Никой друг не разбира. Мислят, че си луд. Отбягват те като прокажен.

Очите му се избистриха и отново се фокусираха върху него.

— Ти си чужденец в собствения си град и не разбираш защо. Но истината е, че си човек, надарен с уникален талант, и всеки, който е виждал изделията ти, е осъзнал това и не може да приеме, че може да го пропилееш толкова глупаво.

Ърпрокс Скрел почувства как нещо студено започва да лази по гърба му.

— Всеки има право да каже мнението си. Но сега аз не искам да разговарям повече с теб. Мисля, че трябва да си вървиш.

Старецът се загледа в мрака, но не помръдна от мястото си. Тълпата зад него вече оредяваше, нощта се сгъстяваше. Ърпрокс Скрел внезапно се почувства съвсем сам и уязвим. Дори сред привичната обстановка, сред хора, които го познаваха и бяха готови да му помогнат при нужда, той се почувства напълно изолиран.

Момичето му подаде дървената фигурка. Ърпрокс я пое, взирайки се дълбоко в огромните й тъмни очи, привлечен от нея по начин, който не можеше да обясни. Нещо в погледа й му подсказваше, че тя разбира онова, което е сторил. Беше виждал подобно съпричастие единствено в очите на Мина. Изненада се да го открие тук, в погледа на момиче, което изобщо не го познава.

— Кои сте вие? — попита той отново, като се взираше поред в лицата им.

Отвърна му старецът:

— Ние сме носителите на заряд, който преобразува всичко. Изминахме дълъг път, за да попълним този заряд. Нашето пътешествие мина през много места и макар че си важен за успеха му, то няма да свърши тук. Ти си само едно малко парченце от мозайката, която трябва да подредим. Имаме нужда от меч, Ърпрокс Скрел, меч, различен от всеки друг, изкован досега. Трябват ни ръце на майстор ковач, които да му придадат форма. Той ще се отличава със специални качества. Неговото предназначение няма да бъде да разрушава, а да спасява. Той ще бъде едновременно най-твърдият и най-изкусният меч, който някога си правил.

Едрият мъж се усмихна нервно.

— Смели думи. Но не мисля, че им вярвам.

— Защото не искаш да изковеш още едно оръжие през живота си. Защото си оставил всичко това зад гърба си и договорът, който си сключил със самия себе си, ще бъде нарушен, ако сега отстъпиш.

— Така ми е добре. Сложих край на тази част от живота си. Заклех се, че никога няма да се върна към нея. Не виждам защо трябва да променям решението си заради вас.

— Ами ако ти кажа — започна многозначително старецът, — че имаш шанс да спасиш хиляди животи чрез изковаването на меча, който ни е нужен. Това дали би променило решението ти?

— Но не е така — настоя упорито Ърпрокс. — Никое оръжие не може да го постигне.

— Ако предположим, че жена ти и децата ти ще са сред хилядите, които би могъл да спасиш чрез изковаването на този меч. Ако предположим, че твоят отказ да ни помогнеш ще им коства живота.

Мускулите на едрия мъж се напрегнаха.

— Значи жена ми и децата ми са в опасност — това ли искаш да намекнеш? Трябва да си наистина напълно отчаян, щом опираш до заплахи!

— Да предположим, че ти кажа, че всичко това тук до няколко години ще е вече минало, ако не ни помогнеш. Всичко.

Ърпрокс усети пробождането на съмнението. Старецът изглеждаше толкова сигурен.

— Кой си ти? — настоя отново той.

Другият пристъпи много близо до него. Ърпрокс можеше да види всяка бръчка по обветреното му лице, всеки посребрен кичур по главата и брадата му.

— Името ми е Бремен — отвърна старецът, а очите му се взираха в ковача. — Чувал ли си за мен?

Ърпрокс кимна бавно. Наложи се да събере всичката си смелост, до последната трошичка, за да запази самообладание.

— Чувал съм за теб. Ти си един от друидите.

Старецът отново се усмихна.

— Това плаши ли те?

— Не.

— А аз плаша ли те?

Едрият мъж не каза нищо, само стисна зъби. Бремен кимна бавно.

— И не бива да се плашиш. Аз съм твой приятел, макар че сигурно не изглежда така. Нямам намерение да те плаша. Говоря само истината. Има нужда от твоя талант, отчаяна нужда. Тя касае всичките Четири земи, надлъж и шир. Това не е игра. Ние се борим да запазим живота на много хора и твоята жена и деца са между тях. Нито преувеличавам, нито пък крия нещо, като казвам, че вече сме единствените, които могат да ги защитят от тази заплаха.

Ърпрокс усети как увереността му отново се възвръща.

— И каква точно е тя?

Старецът отстъпи назад.

— Ще ти покажа.

Той вдигна ръце и махна с тях пред объркания поглед на Ърпрокс Скрел. Въздухът затрепери и сякаш оживя. Мъжът виждаше развалините на град, от сградите бяха останали само останки, от земята се издигаше пара и дим; въздухът бе наситен с пепел и прахоляк. Градът беше Дехтера. Жителите му лежаха мъртви по улиците и праговете на къщите. Онова, което се движеше из сенките и ровеше из телата, не принадлежеше към човешкия род, беше безформено и противно. Нещо въображаемо, но добило плът. И то беше единственият признак на живот във видението на разрушената Дехтера.

Образът изчезна. Ърпрокс потрепери, щом старецът отново се появи пред очите му. В погледа на друида се четяха твърдост и решителност.

— Видя ли? — попита той тихо.

Ърпрокс кимна.

— Това беше бъдещето на твоя град и на твоите съграждани. Това беше бъдещето на семейството ти. Само това беше останало. Но по времето, когато това видение се сбъдне, всичко на север вече ще е загинало. Елфите и джуджетата ще са унищожени. Тъмната вълна, която ще ги залее, ще е стигнала и дотук.

— Това са лъжи! — каза Ърпрокс, изговаряйки думите бързо от гняв и уплаха. Не си беше дал време да помисли. Отричаше прибързано и упорито. Мина и децата му мъртви? Всичките му познати мъртви? Това не беше възможно.

— Жестоки истини — каза спокойно Бремен. — Не лъжи.

— Не ти вярвам! Не вярвам на нищо от това!

— Погледни ме — нареди му старецът меко. — Погледни в очите ми. Взри се дълбоко в тях.

Ърпрокс Скрел го направи, неспособен да се възпротиви. Втренчи се в очите на Бремен и видя как те отново побеляха. Сякаш беше притеглян към някакъв басейн, който го обгръщаше и поглъщаше. Усети, че се слива с него по необясним начин, че става част от него и получава достъп до онова, което знаеше той. Моментът на това сливане бе съпроводен от проблясъци на знание, истини, които той нито можеше да отхвърли, нито да отрече. Животът на друида изведнъж му бе разкрит, всичко което беше и можеше да бъде, миналото и бъдещето се появиха заедно в колаж от изображения и проблясъци, които бяха толкова ужасяващи и поразителни, че Ърпрокс Скрел се вкопчи в него с отчаяние.

— Недей! — прошепна той, като затваряше очи пред онова, което вече бе видял. — Не ми показвай нищо повече!

Бремен прекъсна връзката и Ърпрокс залитна крачка назад, преди да се овладее. Студът, зародил се в основата на гръбнака му, сега се просмукваше из цялото му тяло. Старецът кимна. Очите им се срещнаха.

— Приключих с теб. Видя достатъчно, за да разбереш, че не лъжа. Повече не се съмнявай в мен. Приеми, че искането ми е искрено. Помогни ми да сторя необходимото.

Ърпрокс кимна, а големите му ръце се свиха в юмруци. Болката в гърдите му бе осезаема.

— Ще изслушам това, което имаш да ми кажеш. Поне това мога да направя.

Но още докато изговаряше тези думи, той знаеше, че ще направи много повече.

И така, Бремен го накара да седне на пейката, после се настани до него. Приличаха на двама стари приятели, които говорят по работа. Пограничникът и момичето стояха тихо пред тях и слушаха. Хората минаваха по улицата, без да подозират нищо. Никой не се приближи. Никой дори не погледна към тях. Може би даже вече и не можеха да го видят, мина през главата на Ърпрокс. Може би вече бе станал невидим. Защото докато Бремен говореше, той започна да осъзнава колко много магия е набъркана във всичко това.

Бремен му разказа първо за Господаря на Магията и за неговата инвазия по другите земи. Северната земя вече била покорена, Източната — нападната, а Западната — в опасност. Господаря на Магията бил магическо създание, живяло далеч извън границите на човешкия си живот и призовало създания със свръхестествена сила за целите на своята кауза. Никое обикновено оръжие не можело да го победи. Нужен бил мечът, който Ърпрокс щеше да изкове, меч, създаден колкото от магия, толкова и от метал, острие, в което се съчетават уменията и знанията както на майстор ковач, така и на друид, съюз от наука и магия.

— То трябва да притежава сила и в двата смисъла — обясни Бремен. — Трябва да може да устои и на най-страшното нещо, изпратено срещу него, било то метал или магия. Трябва да бъде изкован така, че да е възможно най-неуязвим, а това ще е трудно. Наука и магия. Ти ще осигуриш първото, а аз — второто. Но твоята работа ще бъде по-важна, защото, ако му липсват физическите характеристики, необходими за здравината му, магията, която аз ще му дам, няма да е от полза.

— Какво знаеш за металите, от които ще бъде направен? — попита Ърпрокс, заинтригуван въпреки волята си.

— Те трябва да бъдат комбинирани и закалени така, че да се получи сплав с нужната здравина. — Бремен бръкна в робата си и извади формулата, която Коглин му беше дал. — Това ще ни помогне да постигнем желания резултат.

Ърпрокс взе листа и започна внимателно да го изучава. Кимна, щом го прочете, като си мислеше:

„Да, това е вярната комбинация от метали и подходящата сплав.“ Вдигна очи и се усмихна широко.

— Такива температури! Замислял ли си се по-задълбочено върху условията, необходими за тази сплав? Никой не е виждал подобни температури за топенето на метал от разрухата на стария свят насам! Пещите и формулите, са загубени завинаги! Нямаме начини да постигнем това, което се иска тук!

Бремен кимна кротко.

— На каква температура ще издържи твоята ковачница? На колко силен огън?

Ковачът поклати глава.

— На всякаква. На каквато успеем да постигнем. Сам построих пещта си, има много слоеве от камък и пръст, за изолация и сигурност. Не в това е проблемът. Проблемът е в горивото. Няма толкова силно гориво, което да произведе температурата, която формулата изисква! Трябва да знаеш това!

Бремен взе листа с формулата от ръцете му и го пъхна отново в робата си.

— Ще е нужно да поддържаме висока температура само за кратко. Аз ще ти помогна в това. Разполагам със способи, които ти нямаш. Разбираш ли?

Ърпрокс разбираше. Старецът щеше да използва магия. Но възможно ли беше това? Достатъчно силна ли беше магията му? Трябваше да достигнат огромни температури! Той поклати глава, взирайки се със съмнение в друида.

— Ще го направиш ли? — попита го тихо Бремен. — Едно последно изковаване, едно последно леене на метал?

Майсторът ковач се колебаеше, за последните няколко секунди отново се бе върнал в старото си аз, такъв, какъвто бе от толкова много години, заинтригуван от предизвикателството да изкове това оръжие, подтикнат от желанието да защити семейството и съседите си, града и земята си. В молбата на стареца има смисъл, призна той. Но имаше и причини да му откаже.

— Нуждаем се от теб, Ърпрокс — каза внезапно пограничникът, а момичето се усмихна мълчаливо в знак на съгласие. И тримата чакаха отговора му, търпеливо и непоколебимо.

Е, рече си той, работата с дърво съвсем не беше на нивото на уменията му в изковаването на метала, това беше вярно. Тя беше просто бягство, макар и да не искаше да си го признае. И що се отнасяше до това, беше глупаво да твърди, че дърворезбата е от някакво истинско значение за него. Така че, какво би му струвало да изработи още едно последно острие, оръжие, което може би щеше да е по-значимо от всичко, правено от него досега, което щеше да бъде използвано, за да спаси много животи? Беше ли излъгал старецът за това? Не можеше да е абсолютно сигурен, но не смяташе така. През целия си живот бе способен да преценява хората, така както преценяваше и металите. Чувстваше, че тази му дарба още е в него. Този човек, друид или не, излъчваше достойнство и почтеност. Вярваше в своята кауза и явно беше убеден, че Ърпрокс Скрел също ще повярва в нея.

Едрият мъж поклати глава, усмихна се и сви рамене.

— Е, добре. Ако така ще ме оставите на мира, ще го направя този ваш меч.

Разговаряха до късно през нощта за онова, което бе необходимо, за да започнат с изковаването на меча. Ърпрокс щеше да осигури гориво за пещта и метали за сплавта. Щеше да им отнеме няколко дни да постигнат температурата, нужна за началото на процеса. Самото изковаване щеше да стане сравнително бързо, ако магията на Бремен спомогнеше за засилването на огъня. Формата за меча беше готова, нужни бяха само малки корекции.

Старецът му показа медальона, който криеше в робата си. Той представляваше странно, пленяващо изображение на ръка, стиснала горяща факла. Друидът му каза, че се нарича Ейлт Друин и че трябва да бъде инкрустиран в дръжката на меча по време на изработката му. Ърпрокс поклати глава и отбеляза, че медальонът ще се разтопи от високата температура и е твърде крехък, за да устои при закаляването. Но старецът му каза да не се тревожи за това. Ейлт Друин беше изкован с магия и тя щеше да го пази. Магията, наблегна той, която ще даде на меча силата, нужна за унищожаването на Господаря на Магията.

Ърпрокс Скрел не знаеше дали да вярва на това, но прие думите му. Все пак не беше негов проблем да решава дали мечът ще направи онова, на което Бремен се надява. Неговата работа беше само да го изкове съгласно формулата и според законите на своята наука, за да излезе от леярната възможно най-здрав. Значи три дни за подготовка. Но имаше и някои други подробности. Всички знаеха, че вече не е в занаята. Щом материалите започнеха да пристигат, щяха да се появят и въпроси. Щом запалеше пещта, въпросите щяха да станат още повече. А и колко ли любопитство щеше да привлече изковаването на самия меч?

Но старецът като че ли не се безпокоеше за това. Той посъветва Ърпрокс да не се притеснява, просто да се заеме с работата и да се концентрира, за да се подготви за задачата. Щом започнеха приготовленията, той и спътниците му щяха да бъдат наблизо, за да се справят с евентуалните прояви на любопитство от страна на гражданите на Дехтера.

И така се започна. Тази нощ се разделиха със стискане на ръце, за да скрепят уговорката си, тримата чужденци по-доволни от нея, отколкото Ърпрокс. Но той бе развълнуван и заинтригуван от задачата, която го чакаше, въпреки опасенията си. Прибра се при семейството си в малките часове на нощта, седна с Мина на кухненската маса и й разказа за решението си. Както винаги, не скри нищо от нея. Тя слушаше и му задаваше въпроси, но не го посъветва да промени намерението си. Каза му, че той трябва да реши, защото сам най-добре разбира какво се иска от него и как би живял с това оттук нататък. Колкото до нея самата, струвало й се, че са му изложени доста основателни причини да приеме работата и че преценката му за двамата мъже и момичето трябва да се основава на собственото му мнение за тях, а не на слухове и клюки.

Мина, както винаги, разбираше по-добре от всеки друг.

Каменни въглища, добити по границите с Източната земя и доставени на запад, изпълваха пещта и сандъците в ковачницата по обед на следващия ден. Вратите на сградата бяха широко отворени и първото подклаждане на пещта започна. Тя грейна и блъвна жега. Металите пристигнаха, изискани според формулата на Коглин. Леярските форми бяха извадени за почистване. Отхвърляйки всякаква помощ, Ърпрокс работеше сам в сумрака и жегата на ковачницата. Не му беше нужна помощ. Така бе конструирал ковачницата, че скрипците и макарите, които можеха да се управляват само с една ръка, позволяваха да бъдат местени из цялото помещение, от един ъгъл в друг. А неизбежната тълпа, която се бе събрала да гледа какво прави той, все пак не смееше да се приближи много, въпреки опасенията му. Вместо това, хората се задоволяваха само да гледат. Отнякъде се появи и слухът, че Ърпрокс Скрел пали пещта си не защото се връща към занаята, а защото има купувач за ковачницата, който иска да се увери, че тя ще функционира така, както му е казано, преди да сложи парите на масата. Собственикът, гласеше мълвата, е от вътрешността на Южната земя и е дошъл в Дехтера с младата си жена и възрастния си баща. Те можеха да бъдат видени от време на време около Скрел или при входа на ковачницата, по улиците на града, да идват и да си отиват в търсене на още информация относно покупката, за да разберат дали тя ще се окаже сполучлива.

За Ърпрокс времето минаваше бързо. Съмненията му, толкова силни през първата нощ, бяха заличени от неочакваното оживление, което изпитваше при подготовката за предстоящата необикновена задача. Никой ковач из целите Четири земи не бе работил с магия — поне не знаеше за такъв — и беше невъзможно да не изпита вълнение при тази перспектива. В сърцето си знаеше, точно както беше научил и Кинсън, че е най-добрият в занаята и е усъвършенствал умението да изковава метала в остриета като никой друг. Сега трябваше да отиде отвъд собствения си опит, да създаде оръдие, което щеше да е по-добро и от най-доброто, което е правил, и творецът у него оценяваше огромното доверие, което възлагаха на таланта му. Все още не знаеше дали мечът ще оправдае надеждите, които Бремен му възлагаше, дали ще възпре по някакъв начин инвазията, от която старецът се страхуваше, дали ще послужи като защита срещу заплахата на Господаря на Магията. Тези въпроси не го засягаха. Пред него стоеше само предизвикателството да приложи уменията си по начин, който дори не бе смятал за възможен.

Беше толкова погълнат от приготовленията, че минаха два дни, преди да си спомни, че никой не е и споменал за някакво заплащане, но в следващия миг осъзна, че това няма значение, че в този случай парите нямат значение.

Не беше забравил нищо за двете години, изминали от затварянето на ковачницата, и неговата награда беше да установи, че все още знае съвсем точно какво да направи. Подходи към работата с увереност и решителност, захранваше огъня в пещта, като изпитваше мощта му с разтопяване на парчета метал с различна якост и плътност. Допълнителното гориво и материали, които беше поръчал, пристигнаха и бяха складирани. Друидът, пограничникът и момичето минаха да видят как напредва и отново изчезнаха. Не знаеше къде отиват всеки път, нито колко отблизо всъщност го следят. Говореха рядко с него и то предимно старецът. От време на време се питаше колко отдаден е на тази задача, доколко се доверява на историята, която му беше разказал старецът, историята за унищожението, което ги заплашваше. Но тези въпроси се появяваха само нарядко и между другото. Сега той беше като набрала инерция кола, която лети напред с такава скорост, че вече нищо не е в състояние да я забави. Само работата имаше значение. Беше изненадан, когато осъзна колко му е липсвала. Парливият мирис на въглищата, когато пламъците ги поглъщаха, звънът на необработения метал по пътя му към пещта, паренето на огъня по кожата, издигащите се през комина пепел и дим — всички те бяха стари приятели, дошли да приветстват завръщането му. Плашеше го мисълта колко лесно се бе отказал от обета си да не се връща към занаята. Но още повече го плашеше друго — че този път може би нямаше да може да се откъсне отново от него.

На третата нощ тримата дойдоха при него за последен път — друидът Бремен, пограничникът Кинсън Рейвънлок и момичето, чието име така и не беше научил. Ковачницата беше готова и те като че ли знаеха това. Пристигнаха след залез и го поздравиха по начин, който даваше да се разбере, че са дошли, за да видят дали ще изпълни обещанието си. Металите, необходими за изковаването, бяха там, формите лежаха отворени и готови да бъдат напълнени, скрипците, веригите и тигелите към пещта, които щяха да придвижват суровия материал през различните подготвителни етапи, бяха внимателно разположени по местата си. Ърпрокс знаеше наизуст формулата на стареца. Всичко беше готово.

Поседяха заедно в сумрачната ковачница, в очакване градът да притихне и хората му да заспят. Горещината ги обливаше, а нощта напредваше. Говореха малко, заслушани в звуците, потънали в мислите си.

Хората се блъскаха и прииждаха като вълни в скалите на някакъв далечен бряг, далеч от погледа. Наближи полунощ и тълпите се оттеглиха по кръчмите и бордеите, улиците започнаха да се опразват.

Тогава старецът стана, взе ръката на Ърпрокс Скрел в своята и я задържа.

— Тази нощ ще трябва да направиш най-доброто си изделие досега — каза му той твърдо. — Длъжен си, за да успеем.

Ковачът кимна. Беше се съблякъл до кръста и мускулестото му тяло лъщеше от пот.

— Ще сторя, каквото мога. Не забравяйте и вие да направите същото.

Бремен се усмихна в отговор, бръчките по лицето му изглеждаха още по-дълбоки на светлината от пещта, където пламъците просветваха през цепнатините в капака.

— Не се плашиш от всичко това нали?

— Да се плаша ли? От огън и метал? От изковаването на едно оръжие, та било то и с намесата на магия, след като съм създал хиляди? — Ърпрокс Скрел тръсна глава. — По-скоро бих се изплашил от въздуха, който дишам. Тази нощ няма да правим нищо по-различно от това, което съм вършил цял живот. Може би с някои леки разлики, но нищо повече. Освен това, какво толкова може да ми се случи? Да се проваля? Това няма да стане.

— Магията винаги е непредсказуема. Дори и да си уверен в коваческите си умения, тя може да се прояви незадоволително.

Ковачът се взира известно време в стареца, после бавно се засмя.

— Не вярваш това. Ти си също такъв майстор, какъвто съм и аз. По-скоро би умрял, отколкото да оставиш магията да те провали.

Настъпи дълга тишина, в която двамата се взираха един в друг, жегата от пещта ги обливаше, светлинките й проблясваха по набраздените им лица.

— Май сега ми сваляш окончателно мярката — тихо каза ковачът. — Не се притеснявай. Не е нужно. Готов съм за това.

Но старецът поклати глава.

— Не, преценявам какво ще ти причини всичко това. Не можеш да боравиш с магия и да останеш непроменен. След тази нощ животът ти никога вече няма да бъде същият. Сигурно го усещаш.

Ърпрокс Скрел дари стареца с иронична усмивка.

— На това разчитам. Нека да ти призная нещо. Като изключим Мина и децата, ненавиждам живота си. Изморен съм от това, в което се превърнах. Не го разбирах, докато не те срещнах. В този момент съм готов за каквато и да било промяна.

Той усещаше как очите на друида го преценяват за миг, чувстваше тежестта им някъде дълбоко в себе си и се зачуди дали не бе говорил твърде дръзко.

Старецът кимна.

— Много добре. Да започваме.

Години след това щяха да се разказват истории за случилото се през онази нощ. Истории, предавани от уста на уста и прераснали в легенди. Щяха да идват от различни източници, но изворът им щеше да бъде в погледите, хвърляни от минувачите, поспрели да зърнат за миг какво става във великата ковачница на Ърпрокс Скрел. Вратите й бяха отворени, за да може вътре да влиза свеж въздух и тежкият задух да излита навън. Тези, които посмяваха да се приближат достатъчно, ставаха свидетели на гледки, за които по-късно твърдяха, че са рожба на безумие.

Мечът беше изкован от Ърпрокс Скрел тази нощ, но начинът, по който това бе направено, щеше да остане завинаги тема на спорове.

Несъмнено между присъстващите в ковачницата цареше съгласие. Те се движеха из задимения, изпълнен с пепел въздух подобно на призраци, приведени заради горещината и блясъка на пещта, като се изправяха за миг, за да изпълнят някоя задача, свързана с изковаването, а после се оттегляха отново. Там бяха ковачът, признат майстор в занаята, мъжът, който бе изоставил работата си от цели две години, а после, за една нощ, без да каже никому, отново се бе върнал към нея. Там беше старецът, загърнат в черната си роба, който в един момент изглеждаше почти безплътен, а в друг — твърд и непоколебим като камък. Там бяха и пограничникът и младата жена. Всеки имаше свои задължения. Майсторът и старецът работеха рамо до рамо при изковаването на меча. По-младият мъж беше техен помощник, като изпълняваше нарежданията им — да донесе това, да наклони онова, впрягайки силата си там, където беше необходима. Момичето стоеше при вратата и се грижеше никой да не влезе или да се задържи твърде дълго, за да гледа. Странно, но точно тя правеше най-силно впечатление. Някои казваха, че променяла формата си, за да отблъсне твърде любопитните, като ту се превръщала в звяр от отвъдното, ту в блатна котка. Други говореха, че танцувала гола пред огромната пещ в ритуал, който спомагал за закаляването. Трети твърдяха, че ако тя те погледне, веднага губиш ума си. Но всички бяха съгласни в едно, че е била нещо повече от това, което изглеждала.

Че беше използвана магия през онази нощ никой не спореше. Горещината от огъня беше твърде силна, блясъкът — твърде ярък, експлозиите при топенето на суровата руда — твърде бурни. Някои казваха, че са видели как от ръцете на стареца се изстрелва зелена светлина, която подхранвала пламъците в пещта и помагала на лебедките и макарите да вдигат отливката далеч от пламъците и накрая заточвала острието след изливането и полирала грубата му повърхност. Докато майсторът ковач изпращаше в пещта различни метали, докато смесваше и после разбъркваше сплавта, старецът мърмореше заклинания. Металите щяха да минат през огъня и после отново да излязат оттам. И всеки път магията на стареца щеше да лумва ярко в помощ на процеса. О, да, в изковаването беше намесена магия и в това нямаше никакво съмнение. Разказвачите бяха единодушни.

Те говореха и за вездесъщото изображение на ръка, държаща горяща факла. Никой не разбираше значението му, но това бе образ, който като че ли се появяваше навсякъде. Едни го бяха видели върху медальона, който старецът бе извадил от робата си. Други го бяха зърнали отразен от пламъците в пещта по стените на ковачницата. Трети твърдяха, че се е издигнал от самия огън, току-що роден от най-жежкото ядро на пещта, дух, дошъл от отвъдното. Но тези, които го бяха видели последни, твърдяха, че е бил инкрустиран върху дръжката на огромния меч. Този образ се беше слял с метала, хвърлен в пещта, блестеше и искреше. Ръката бе прикрепена към мястото, на което острието и дръжката се сливаха, а пламъците се издигаха нагоре към върха на меча.

Отливането, закаляването, изковаването и заточването на меча отне остатъка от нощта. Над звъна на ковашкия чук и свистенето на парата при охлаждането на острието се издигаха странни звуци. В пламъците имаше цветове, каквито никой не беше виждал, пъстър като дъгата спектър, който надхвърляше всичко, познато при изковаването на метал в града на ковачите. Из въздуха се усещаха странни миризми и вкусове, мрачни и противни. Хората, които се приближаваха до ковачницата тази нощ, за да хвърлят по един бърз, любопитен поглед, се чудеха на лудостта, на която ставаха свидетели, и после отминаваха.

На сутринта изковаването бе приключило и тримата странници си бяха отишли. Никой не видя заминаването им, нито разбра накъде са се отправили. Нямаше го и мечът и всички предположиха, че тримата са го взели със себе си. Ковачницата зееше празна на светлината на изгрева, огънят вече бе започнал да отслабва и щеше да замира в продължение на много дни. Малцината, приближили се твърде близо до все още отворените врати, твърдяха, че земята под краката им започвала да искри, когато се опитвали да влязат вътре. Магия, шепнеха те. Няма никакво съмнение.

Ърпрокс Скрел се прибра у дома и повече не се върна. Обяви, че ковачницата отново е затворена. Говореше съвсем спокойно с приятелите и съседите си и ги увери, че нищо злощастно не се е случило онази нощ. Изковал меч за потенциални купувачи и те се оттеглили, за да обмислят цената на покупката.

Усмихваше се при тези думи. Изглеждаше съвсем спокоен. Но очите му бяха някак трескави и отнесени.

След месец напусна града. Мина, децата и внуците му заминаха с него, цялото семейство. Тогава се появиха слухове, че е продал тялото и душата си на мрачните твари, които живеят на север. Никой не искаше да си има много вземане-даване с него. Заминаването му беше добре дошло за всички.

Никой не знаеше къде е отишъл. Носеха се слухове, разбира се. Слухове винаги имаше.

Едни казваха, че е заминал на север, към пограничните земи и се е установил там със семейството си. Други смятаха, че е променил името си, за да не разбере никой кой е всъщност.

След години един човек твърдеше, че го е видял. Той беше търговец на бижута, който пътуваше из целите Четири земи в търсене на нови пазари. Каза, че се е натъкнал на Ърпрокс Скрел в едно малко селце над Езерото на дъгата.

Само дето ковачът вече не носел името Скрел.

Сега се казвал Крийл.

Двадесет и четвърта глава

Вятърът и дъждът връхлитаха върху крепостния вал и стените на Стедън Кийп, сякаш отразяваха яростта на битката, която се водеше пред огромните порти на крепостта. На два пъти Северната армия настъпваше към стените и на два пъти джуджетата я отблъскваха обратно. Вече беше почти полунощ, небето чернееше, дъждът се сипеше, светлината беше толкова оскъдна, че едва се виждаше на повече от няколко крачки, освен в моментите, когато мълниите обагряха цял Рейвъншорн с яркия си, мимолетен огън.

Ще изгубим и тази битка, мислеше си Риска, докато се спускаше по стълбището от главната стена към централния двор, за да намери Рейбър. Не че някой от тях въобще си беше въобразявал, че ще стане иначе. Беше малко чудо, че изобщо издържаха толкова дълго. По-голямото чудо бе, че след седмици битки и отстъпления бяха все още живи. Но времето им беше изтекло и шансовете им бяха изчерпани. Щяха да протакат колкото беше възможно.

Къде бяха елфите? Защо не бяха дошли?

Седмици след бягството им от Улфсктааг джуджетата водиха битки, за да задържат напредването на северняците. Армията на Господаря на Магията ги удряше на всяка крачка, но те си пробиха път с бой. Извадиха късмет в Улфсктааг; отърваха се почти без загуби. Но късметът ги изостави. Оттогава водиха дузина битки и в няколко от тях преследвачите им взеха надмощие, дали благодарение на упорството си, или просто поради чист късмет. Джуджетата, които паднаха в капана им, бяха изклани на място. Въпреки че обитателите на Източната земя се биха диво и нанесоха тежки загуби на нападателите си, това се оказа без особено значение. Враговете ги превъзхождаха и по брой, и по сила. Джуджетата просто нямаха шанс срещу армия от такъв мащаб. Бяха смели и решителни, но постоянно понасяха жестоки удари.

Сега бяха навлезли дълбоко в Рейвъншорн и ги грозеше опасността да бъдат изтикани и от този протекторат. Улфсктааг и Централен Анар бяха загубени. Кълхейвън бе паднал още преди това. Сребърната река от Езерото на дъгата до Килидилън беше вече в ръцете на врага. Нямаше как да разберат колко от земите на север са покорени. Вероятно всичките. Ако северняците превземеха и Рейвъншорн, джуджетата щяха да бъдат принудени да изминат целия път обратно до Хей Бенс и крепостта на Дън Фий Аран. Ако и тя паднеше, щяха да загубят и последното си място за отстъпление. Тогава нямаше да имат друг избор, освен да избягат в земите на изток, страна, в която рядко се осмеляваха да навлизат.

Но Риска предполагаше, че точно това е на път да се случи. Със сигурност нямаше да успеят да удържат тази крепост. Стедън Клип щеше да падне до сутринта. Северняците бяха преодолели крепостните ровове и ямите-капани и сега издигаха обсадните си стълби, за да се прехвърлят зад стените. Вятърът и дъждът явно с нищо не пречеха на усилията им. Те бяха във властта на нещо много по-силно от стихиите — на страха, на лудостта, на ужаса от създанието, което ги командваше. Магията ги тласкаше напред, черна и страховита, и вероятно за тях, в това им състояние, дори смъртта беше за предпочитане пред провала.

Риска стигна подножието на стълбището и прекоси двора към кулата. Връхлитаха го шумовете на битката, които дори яростната буря не можеше да заглуши. По портите кънтяха ударите на тарана, ритмични и безумно настойчиви. Вратите се тресяха, но удържаха. Горе, от бойниците, джуджетата изпращаха стрели и копия към нападателите, чиито редици бяха толкова гъсти, че нямаше как да пропуснат. По една от стените се издигаха пламъци от горящо масло, остатъци от по-ранна атака, която джуджетата бяха отблъснали. Навсякъде сновяха защитници, опитвайки се да запълнят празнините в отбраната на стените, тъй като не им достигаха бойци.

Внезапно от хаоса се появи Рейбър и го стисна за рамото.

— Ще успеем да ги удържим само докато издигнат стълбите! — извика той срещу вятъра, свеждайки лицето си към Риска. — Не можем да направим нищо друго!

Риска кимна. Чувстваше се изтощен и обезкуражен. Беше изморен от постоянните бягства, от ужаса да бъдеш преследван и от гнева, че това се случва отново и отново.

— Тунелите са готови — отвърна той, без да си прави труд да повишава глас. Току-що се бе върнал от проверката на тунелите за бягство. Гефтен ги беше проучил лично, за да е сигурен, че са безопасни. Джуджетата щяха да избягат през проходи, издълбани в скалите в задната част на крепостта и оттам щяха да излязат на източната страна на върховете. После щяха да се спуснат към гъсто залесената долина от другата страна и отново да изчезнат.

Рейбър го отведе на завет към входа на кулата, откъдето се бе появил. Там го прегърна и го погледна изпитателно.

— Какво става с елфите? — попита кралят на джуджетата с едва сдържан гняв.

Риска поклати глава и отговори:

— Те щяха да дойдат, ако Тей е намерил начин да ги доведе. Нещо се е случило. Нещо, за което нямаме представа.

Рейбър тръсна брадатото си лице с очевидно отвращение.

— Като че ли това е само наша война, а? Ние и никой друг срещу армия с такива размери! — От стените се издигнаха викове, защитниците хукнаха да запълнят новите пробойни. — Колко още се предполага, че ще издържим? Губим все повече бойци при всяка следваща битка!

Гневът му беше разбираем. Един от загиналите бе най-големият му син. Уирик бе повален преди четири дни от случайна стрела. Оттегляха се през Анар към Рейвъншорн с намерението да достигнат крепостта Стедън Кийп. Стрелата беше минала през гърлото му и се бе забила в мозъка му. Беше умрял веднага, дори преди някой да забележи, че е улучен. Рейбър бе до него, когато това се случи, и го хвана, щом Уирик се свлече на земята.

Риска и кралят стояха, взирайки се един в друг във влажната сянка на портала, и двамата мислеха за смъртта на момчето, прочитаха я в очите на другия.

Рейбър извърна поглед, възмутен.

— Само ако имахме някаква вест, някакво потвърждение, че идва помощ… — Той поклати отново глава.

— Бремен никога няма да ни изостави — обяви Риска тихо, но твърдо. — Каквото и да се случи, той ще дойде.

Рейбър присви очи.

— Ако е още жив.

Думите му увиснаха във въздуха, прерязали като бръснач тишината, обвинителни, сурови и отчайващи.

И тогава един ужасен, скърцащ звук прекъсна размислите им относно съдбата на Бремен — кошмарният стон на металните резета и на разтрошени греди. И двамата веднага разбраха какво се е случило, но Рейбър го изрече пръв:

— Портите!

Те се стрелнаха от входа на кулата към прогизналата от дъжда нощ. Мълния проряза черния таван на облаците. Отпред, големите порти бяха поддали под непрестанните удари на тарана. Пантите бяха строшени, а гредите — прекършени. Джуджетата се опитваха да ги подсилят отвътре с дървени трупи, но беше само въпрос на време всичко да се срути. Ударите на тарана и виковете на нападателите се засилиха. По стените джуджетата вече несигурно се оттегляха от защитните си позиции.

Флиър дотича при баща си с развята дълга коса.

— Трябва да изведем всички оттук! — извика той с пребледняло и изплашено лице.

— Направи го! — сопна се Рейбър в отговор, гласът му беше студен и рязък. — Изтегляйте се от стените, през коридорите на крепостта към тунелите! До гуша ми дойде от всичко това!

Флиър хукна обратно, а вбесеният Рейбър се извъртя и се втурна към портите, суровото му лице цялото пламтеше. Като видя какво възнамерява да направи, Риска тръгна след него, сграбчи го за ръката и го завъртя обратно.

— Не, Рейбър — извика му той. — Аз ще застана срещу тази атака, не ти!

— Сам? — сопна се кралят, като се опитваше да освободи ръката си.

— Колко от хората си смяташе да помолиш да останат с теб? — отговори остро и дръзко Риска. — Сега тръгвай! Изведи армията!

Дъждът бръскаше в очите им и ги караше да примигват начесто. Две самотни фигури, изправени една срещу друга.

— Това е лудост! — изсъска кралят.

Риска поклати глава.

— Ти си крал, трябва да останеш жив. Какво ще се случи с джуджетата, ако загинеш? Освен това, аз имам своята друидска магия, което не може да се каже за теб. Върви, Рейбър!

Дясната порта поддаде, сцепи се и после се разтроши на парчета. През отвора нахлуха черни силуети с проблясващи оръжия. Риска протегна нагоре ръце с разкривени пръсти и призова друидската магия. Рейбър се поколеба за миг, после се втурна обратно, като викаше на офицерите си и крещеше заповеди за отстъпление. Джуджетата се заспускаха от бойниците и хукваха към вратите на кулата и сигурността на коридорите, които лежаха отвъд. Вече всички от портите се бяха изтеглили. Риска стоеше сам под дъжда и чакаше търпеливо. Това не бе никак трудно решение. Беше се изморил да бъде преследван. Беше готов да се изправи и да се бие. Жадуваше за това.

Когато първата вълна нападатели се показа от отвора, той изпрати към тях Друидския огън. Изгори всичко пред погледа си. Пламъците се прехвърлиха през останките от вратата и погълнаха първите редици на северняците, преди те да успеят да избягат. В мрака отвъд останалите започнаха да отстъпват, неспособни да издържат на горещината. Риска поддържа огъня известно време, после го остави да отмре. Магията препускаше из него в неистов бяг и отмиваше всеки страх и съмнение, изтощението и болката. И тогава в него се появи онова всепоглъщащо усещане, което винаги се раждаше в разгара на битката, усещането, заради което живееше.

Таранът отново задумка и второто крило на портата рухна, разширявайки процепа. Но никой не се приближаваше. Риска хвърли поглед нагоре през пелената на дъжда. Последните от джуджетата се спускаха от бойниците и наблюдателниците. След секунди щеше да е съвсем сам. Знаеше, че е време да бяга. Че трябва да се изтегли с останалите, докато още може. Нямаше смисъл да остава. И все пак не можеше да се принуди да се обърне. Сякаш държеше изхода на битката в ръцете си, сякаш, ако останеше на мястото си, ако устоеше, щеше да възпре яростната атака, която заплашваше да погълне всички.

И тогава в овъгления от пламъците портал се появи нещо огромно, неясен силует, който изпълни цялата пролука. Риска се поколеба, чакаше да види какво е. Тъмната форма изникна пред погледа му, приближавайки се сред бледата, несигурна светлина на отмиращия вече Друидски огън. Това бе едно от съществата от отвъдното, които служеха на Брона, излязло от скривалището си с падането на нощта. Беше изчадие от тиня и слуз, покрито с ризница, от която стърчаха шипове, крайниците му бяха тежки, а туловището — масивно. Стоеше на два крака, но не приличаше на човек. Бе прегърбено сякаш под тежестта на собствената си грозота, жълтите му очи просветваха с убийствена жажда. То видя друида и забави ход, извръщайки лице към него. В ноктестите си ръце държеше огромна сопа.

— Е, това е — въздъхна бавно Риска.

Съществото постоя за миг само в процепа на портата, после запристъпва тежко през горящите останки. Никой друг не се появи, макар че Риска чуваше как северняците се катерят по стълбите, които бяха издигнали по опустелите вече стени, как се скупчват в тъмнината за последния щурм, който щеше да ги пренесе зад стените на Стедън Кийп.

А междувременно това изчадие е изпратено да ме предизвика, помисли си Риска. Дали смятат, че няма да му устоя? Дали ме изпитват, за да разберат що за мощ притежавам и доколко силна е волята ми? Какво ли се крие зад всичко това?

Той естествено не можеше да си отговори на нито един от тези въпроси. Чудовището приближаваше към него, разблъсквайки отломки и тела, светещите му очи бяха фиксирани в друида.

Искат да ме хванат в капан, досети се внезапно Риска. Това е просто диверсия, за да ме разсеят, уловка за магията ми, а после ще връхлетят с цялата си сила върху мен. Наглостта на намерението им го накара да се усмихне.

Изчадието от отвъдното се приближаваше тежко, набирайки скорост, и размахваше сопата пред себе си като оръжие и щит едновременно. Все още имаше време за бягство, но Риска не помръдваше от мястото си. Северняците го гледаха. Знаеха кой е и чакаха да видят реакцията му. Щеше да им покаже нещо, което да запомнят.

Когато чудовището беше на двайсетина крачки от него, Риска извади бойната си брадва, сграбчи я с две ръце, завъртя се около себе си, за да набере инерция, и запрати искрящото острие към съществото. То беше вече точно пред него, готово за атака, и нямаше никакъв шанс да отклони удара. Брадвата удари челото му, над гъстите вежди, и го разцепи на две с трясък на забиващ се в кост метал. Силата на удара отметна огромната глава назад. По разкривеното му лице потече кръв — черна слуз, която изпълваше зейналата му паст. Звярът се свлече на колене, почти мъртъв и започна да пада напред.

Риска вече се бе отдръпнал и тичаше към сигурността на вратата на кулата, когато нещо помръдна в сенките от едната й страна и той хвърли инстинктивно магията си натам. Мигновеният проблясък освети неколцина черепоносци, които се промъкваха в тъмното, чернокрили и червенооки. Опитваха се да се приближат до него. Риска стисна зъби с отвращение. Бяха се оказали по-бързи, отколкото предполагаше. Бяха прелетели над стените, докато той послушно бе чакал да устроят капана си. Той се спусна наляво към най-близкия от тях и запрати Друидския си огън към него. Крилатият ловец падна назад, съскащ от гняв. Червен огън експлодира пред Риска, щом той се опита да достигне входа на кулата. Нещо се стовари отгоре му и започна да го удря — беше един от черепоносците, който го раздираше с острите си нокти. Риска се претърколи, освободи се и се изправи на крака. От местата, прогорени от пламъка, се издигаше пара и се смесваше с дъжда и мъглата. Гръмотевица избоботи и изтрещя с подновена ярост. Разнесоха се радостни викове, щом северняците нахлуха през незащитения процеп в портата към двора зад него.

Друг от черепоносците се хвърли в атака толкова внезапно, че Риска едва успя да избегне удара. Копия и стрели летяха около него. Какъв глупак беше да се забави толкова много! Мисълта проблесна като мълния в главата му. Той запрати струи Друидски огън на всички страни и се втурна през гората от оръжия и оголени зъби и нокти към входа на кулата. Не поглеждаше назад, знаеше какво ще види и се страхуваше, че видът му ще го вцепени. Отблъсна още един от черепоносците, който се изпречи на пътя му, за да забави бягството му. Отчаян, Риска изпрати мълнии Друидски огън във всички посоки, отблъсквайки враговете, които се бяха приближили твърде близо до него. Притича последните няколко метра до входа така, сякаш бе подпалил и себе си, и се изстреля през отворената врата. Срути се в тъмното, но бързо се изправи и продължи стремглаво напред. Коридорите на крепостта тънеха в катранен мрак, всички факли бяха изгасени, но той познаваше Стедън Кийп и нямаше нужда от светлина, за да намира пътя си. Чу преследвачите, които идваха зад него, и щом прекоси първия коридор, спря за миг, за да подпали прохода от край до край. Това само щеше да ги забави, нищо повече. Но той имаше нужда точно от това.

Няколко секунди по-късно мина през тежка, обкована с желязо врата, която затръшна и залости след себе си. Вече нямаше да го хванат. Не и тази нощ. Но се беше спасил на косъм и осъзнаваше, че следващия път може би няма да е такъв късметлия.

Избърса кръвта, която се стичаше в очите му, усети жилото на болката от раната в челото. Не беше ударен лошо. После щеше да има достатъчно време да се погрижи за това. Рейбър и останалите го чакаха някъде из тунелите. Риска познаваше краля на джуджетата твърде добре, за да реши, че може да го е изоставил. Приятелите не постъпваха така.

Той преглътна трудно с пресъхнало гърло.

Ами тогава какво се бе случило с Тей и елфите, зачуди се мрачно друидът.


Нощта бе паднала над Арборлон и топлото меко одеяло на мрака обгръщаше града. Тук не валеше както далеч на изток. Джърл Шанара стоеше пред прозореца на лятната къща и чакаше пукването на зората. Изобщо не беше спал цялата нощ, разкъсван от съмнения, чиито корени можеха да бъдат проследени до гибелта на Тей Трифънйъд. Измъчваше го мисълта за това какво можеше да бъде и как се бяха стекли нещата сега. Беше въвлечен в ситуация, която бе започнала да се оформя седмици по-рано и щеше да достигне кулминацията си с настъпването на утрото. Той не успяваше да се отърси от отчаянието, което го изпълваше при мисълта, че обстоятелствата и съдбата бяха предопределили живота му по начини, които нито бе могъл да предвиди, нито пък да промени.

— Ела при мен, любов моя — извика го Прейа Старли от здрачната стая. Тя стоеше обгърнала тялото си с ръце, като, че да се защити.

— Мислех — отвърна той хладно.

Тя се приближи до него и обви ръце около кръста му, притискайки се към него.

— Напоследък мислиш твърде много.

Така си е, рече си той. Преди беше друго, когато Тей бе жив, преди появата на Господаря на Магията и нещастието, което бе стоварил върху главите на елфите. Тогава беше по-свободен, не носеше бремето на толкова важни отговорности и задължения, животът и бъдещето му принадлежаха единствено на него, имаше безброй възможности. Колко бързо се бе променило това.

Той вдигна огромната си ръка и я положи върху нейната.

— Аз все още не искам да бъда крал.

Но при първите лъчи на слънцето щеше да стане крал. Щяха да го коронясат по изгрев, съгласно елфическата кралска традиция още от времето на вълшебния свят. Но решението беше взето. То бе предопределено от събитията, започнали с убийството на Куртан Балиндарох и достигнали апогея си със смъртта на последния от синовете му. От седмици вече елфите бяха изоставили надеждата, че наследникът на техния крал ще се завърне от преследването на убийците на баща му, в което така неблагоразумно се беше впуснал. Но Алитен беше нагло, глупаво момче и никога не бе успявал да предвиди неприятностите, в които се впускаше. Северняците го очакваха, с надеждата, че ще тръгне да ги търси. Оставиха го сам да налети на тях, подмамиха го, заловиха го и го убиха. Оцелелите от групата му, а те бяха малцина, донесоха тялото му у дома. Той бе последният пълнолетен наследник на трона от династията Балиндарох и последната надежда на Джърл Шанара, че изборът на елфите няма да падне върху него самия.

Но те направиха точно това, разбира се. Мнозина от тях никога не бяха искали Алитен за свой управник. Заплахата от северняците отново нарастваше. Те бяха завзели цял Стрелехайм и бяха отрязали контактите на елфите с останалите земи и народи. Нахлуването в Западната земя щеше да настъпи скоро — в това никой не се съмняваше. Явно се очакваше само завръщането на Господаря на Магията, който се бе отправил на изток, за да нападне джуджетата. Елфите-преследвачи, изпратени на разузнаване, успяха да докладват само толкова. И въпреки всичко Върховният съвет нямаше да предприеме нищо, докато чакаше завръщането на Алитен и формалното му съгласие да стане крал. Сега с Алитен беше свършено, оставаха само двете внучета, твърде малки, за да управляват, твърде невръстни да осъзнаят пред каква чудовищна заплаха са изправени. Дали трябваше да бъде избран регент? Или пък те да управляват с помощта на съветници? Но незабавно се бе появило силното чувство, че нито едно от тези решения не е достатъчно, за да се спре заплахата, и че Джърл Шанара, като първи братовчед на краля и най-опитен боец и стратег в Западната земя е единствената им надежда.

Но дебатите около това може би щяха да се проточат безкрайно, ако не беше неотложната нужда, диктувана от обстоятелствата, и решителността на Прейа Старли. Тя бе дошла при Джърл почти веднага след като мъртвото тяло на Алитен бе върнато и когато споровете бяха станали толкова ожесточени, че имаше опасност да всеят сред елфите непоправим разкол.

— Не можеш да позволиш това да се случи — каза му тя. Беше късно, поредната протяжна, сънлива вечер, когато дневната жега все още се мотае плътна и клисава из ъгълчетата на устата и очите. — Ти си най-голямата надежда на елфите и добре го знаеш. Трябва да се бием, ако искаме да оцелеем, Джърл. Северняците няма да ни оставят друг избор. Когато настъпи часът, кой друг ще ни поведе, ако не ти? А ако ще водиш, тогава го направи като крал.

— Моето право да заема трона вечно ще стои под въпрос! — беше се сопнал той, изморен от спора и обезсърчен от неизбежността му.

— Обичаш ли ме? — попита тя внезапно.

— Знаеш, че те обичам.

— Аз също те обичам. Тогава ме послушай. Направи ме твоя жена, твой другар в живота, свой най-близък довереник и вечен приятел. Аз вече съм всичко това за теб, така че ще трябва да направиш само една мъничка стъпка. Обвържи се с мен в очите на целия народ. Кажи на Върховния съвет, че искаш да бъдеш крал, че ние двамата ще осиновим двете малки момченца, които загубиха семейството си, и ще ги направим наши синове. Те си нямат никого. Защо да не получат нас? Това ще спре клюките. Ще сложи край на възраженията. Така момчетата ще имат възможност да те наследят като крал, когато пораснат. Това ще заздрави раните, причинени на всички от семейство Балиндарох, и ще позволи на елфите да се заемат с оцеляването си!

Е, всичко това бе на път да се случи. И силата на нейната настойчивост му бе въздействала както нищо друго. По-късно щеше да се чуди на това, на простотата на решението, на забележителната решителност на Прейа. Така или иначе щеше да се ожени за нея. Наистина я обичаше и искаше да стане негова жена. Тя беше най-близкият му приятел, довереник и любовница. Елфите предпочитаха кралят им да има наследници и затова бяха харесвали толкова семейство Балиндарох. По тази причина решението за осиновяването на двете момчета получи подкрепа. А одобрението, с което беше посрещната кандидатурата на Джърл за престола, беше изумително.

Все още в прегръдката на Прейа, той погледна към нощта навън, обзет от спомени. Колко далеч беше стигнал за толкова кратко време.

— Искаш ли да имаш собствени деца, Прейа? — попита я той внезапно.

Настъпи тишина, докато тя размишляваше над това, или поне върху отговора си. Той не се опита да погледне лицето й.

— Искам да живея с теб — каза тя накрая. — За момента ми е трудно да мисля за каквото и да било друго. Когато елфите отново са в безопасност, когато Господаря на Магията бъде унищожен… — Тя млъкна и го изгледа настойчиво и продължително. — Да не би да ме питаш дали кръвната връзка има някакво значение за мен, дали ще приема момчетата, които решихме да осиновим, като свои? Е, не е така. Ако нямаме други деца, момчетата ще са нашите деца. Ще ни бъдат като родни синове. Доволен ли си?

Той кимна, без да проговори, като си мислеше как се бяха развили отношенията им, колко драматично се бяха променили те след смъртта на Тей. Дълго бе обмислял признанието й, че може би е обичала приятеля му, че може би дори е щяла да тръгне с него, ако я бе помолил. Това не го притесняваше толкова, колкото би трябвало. Той самият беше обичал Тей и сега, след смъртта му, за него бе трудно да изпитва каквото и да било недоволство.

— Ти ще влезеш във Върховния съвет — каза й той тихо. — Врий Иридън също. Когато съм в състояние, ще го направя Първи министър. Съгласна ли си?

Тя кимна.

— Явно си извървял дълъг път от предишното си мнение за локата.

Джърл сви рамене и отговори:

— Ще поискам елфическата армия да бъде мобилизирана за поход на изток — не, ще настоявам. — Той се наежи. — Ще направя това, което щеше да стори Тей. Ще се погрижа джуджетата да не бъдат изоставени. Ще се погрижа Черният камък на елфите да стигне до Бремен. Ако се проваля като крал, няма да е поради липса на кураж или от безотговорност.

Това беше доста дръзка и твърда декларация, нещо като защитен вал, който издигаше срещу съмненията и несигурността, все още спотайващи се в ъгълчетата на самонадеяността му. Прейа щеше да разбере. Той не можеше да си позволи колебания. Границата между успеха и провала, между живота и смъртта щеше да бъде много крехка.

Тя се притисна към него.

— Ще сториш, каквото трябва, онова, което смяташ за правилно. Ще бъдеш крал и никой няма да съжалява. Ще водиш своя народ и ще го опазиш. Това е съдбата ти, Джърл. Твоята орис. Врий го прозря във виденията си. Трябва да разбереш, че е истина.

Той мълча един дълъг момент преди да отговори:

— Виждам, че нямам друг избор и затова трябва да приема това. И винаги си мисля за Тей.

Те постояха така, без да говорят, още дълго. После Прейа го поведе през сумрака на лятната къща към леглото им и го задържа там до сутринта.

Двадесет и пета глава

Нетърпеливи да наваксат времето, което усещаха, че са пропилели, носителите на току-що изкования от Ърпрокс Скрел меч купиха коне и потеглиха на север през Южната земя към пограничните земи при Северната река. Пътуваха с постоянно темпо, като спираха само да се нахранят и отпочинат, и не разговаряха много помежду си. Спомените за изковаването на меча властваха над мислите им и бяха толкова живи ден по-късно, сякаш всичко се бе случило само преди минути. Това, че ефектите на призованата магия надхвърляха далеч самото изковаване, беше неоспоримо. Създаването на оръжието-талисман бе променило всеки от тях. Бяха като новородени, изковаването ги бе преобразило също толкова силно, колкото и самото острие, и сега им предстоеше да разгадаят що за форма са приели.

На Кинсън Рейвънлок се падна да носи меча по време на пътуването обратно. Бремен му го повери веднага след като напуснаха града, принуден от съображения, които не успя съвсем да скрие от своя приятел. Като че ли просто не успяваше да носи тежестта на оръжието, не можеше да понесе допира му. Това бе доста странен, объркващ момент, но Кинсън пое меча, без да каже и дума, и го препаса през гърба си. Тежестта му не представляваше нищо за него, но значението му за бъдещето на расите нямаше как да бъде пренебрегнато. Но тъй като не бе станал непосредствен свидетел на виденията при Адския рог, Кинсън не беше обременен от прозрението на друида за вероятното бъдеще, затова мечът не оказваше такова силно влияние върху него. Той го носеше както би носил всяко друго оръжие и макар че умът му отново и отново се връщаше към момента на неговото създаване, не миналото го безпокоеше, а настоящето.

Понякога през нощта Кинсън взимаше меча и го разглеждаше. Нямаше да го направи, ако Марет не беше поискала това от него през първата им нощ на открито. Любопитството й беше по-силно от тревогата. Собствените й размисли за случилото се по време на изковаването подклаждаха необходимостта й да погледне по-отблизо онова, което бяха създали. Бремен не възрази, макар че стана и се отдалечи в мрака, затова Кинсън не виждаше причина да й откаже. Двамата вдигнаха оръжието на светлината на огъня и го заразглеждаха. То беше удивително, перфектно балансирано, гладко, лъскаво и блестящо, толкова леко, че можеше да се удържа само с една ръка, въпреки размера и дължината му. Ейлт Друин бе вграден в дръжката му, а пламъците над свитата в юмрук ръка се издигаха по протежение на острието, сякаш, за да изпепелят върха му. По полираната му повърхност не се забелязваше никаква цепнатинка, което беше в действителност невъзможно при обикновеното изковаване, но в този случай бе постигнато с формулата на Коглин и магията на Бремен.

След няколкодневно носене на меча Кинсън започна да си мисли, че липсата му на страхопочитание към стойността на оръжието се крие донякъде и във факта, че Бремен все още не е наясно какво точно трябва да се направи с този талисман. Със сигурност предназначението му беше да унищожи Господаря на Магията — но как? Естеството на магията, с която беше наситен, си оставаше мистерия за всички, освен за друида. Мечът беше предназначен за войн-елф — толкова бе станало ясно от видението на Галафил. Но какво трябваше да направи този войн с него? Дали щеше да го използва като обикновено оръжие? Като се имаше предвид природата на мощта на Господаря на Магията, това не изглеждаше особено вероятно. В него трябваше да има магия, на която Брона да не може да устои, която да пробие всичките му защити и да го унищожи. Но що за магия щеше да е това? В Ейлт Друин имаше магия, това беше ясно, но Бремен никога не бе разбрал каква точно, пък и каквото и да бе естеството й тя, изглежда, не бе влизала в употреба през целия му дълъг живот.

Бремен призна това пред пограничника и момичето и го стори не неохотно, а с някаква странна смесица от объркване и любопитство. Тайната на магията на меча не беше пречка за друида, а предизвикателство, пред което той се изправяше с решимостта, която беше показал и в търсенето на майстор ковач. В края на краищата, не изглеждаше съвсем правдоподобно да се смята, че изковаването само по себе си е достатъчно, за да се насити мечът с необходимата мощ. Дори вграждането на Ейлт Друин не изглеждаше достатъчно. Имаше нужда от още нещо и той трябваше да разбере какво е то. Сподели с Кинсън, че черпи надежда от факта, че бяха стигнали толкова далеч и бяха постигнали толкова много. Това го караше да вярва, че са способни да довършат задачата си.

Това се струваше не дотам убедително на Кинсън, но Бремен бе успял да осъществи толкова много неща, откакто бяха заедно, и то явно чрез силата на вярата си, че пограничникът не виждаше причина да се съмнява в него тепърва. Ако мечът притежаваше магия, способна да разруши Господаря на Магията, Бремен щеше да открие каква е тя. Ако сблъсъкът бе предопределен, друидът щеше да намери начин изходът от него да е в тяхна полза.

И така, те излязоха от вътрешността на Южната земя и се отправиха обратно към Батълмаунд, на път за Сребърната река. Старецът обясни на спътниците си, че крайната им цел е Адският рог. Там той щеше да призове отново духовете на мъртвите, за да разбере какво трябва да направят по-нататък. По пътя щяха да се опитат да разберат какво се е случило с джуджетата. Времето беше горещо и задушно, затова бяха принудени да спират често, за да си почиват и те, и конете. Часовете пълзяха с досадна неохота. Тримата не забелязаха никакви следи от сблъсъка, за който знаеха, че се е състоял по на север, нито признаци за присъствието на северняците. Не чуха и вест за злощастие от онези, които срещаха по пътя си. И все пак у тях се бе загнездило упорито, тревожно подозрение, че някак твърде са се отдалечили от мястото, където бе започнало пътуването им, и при завръщането си ще открият, че много възможности са безвъзвратно загубени.

Късно следобед на третия ден от прекосяването на Батълмаунд, Бремен им извика да спрат, въпреки че оставаха още няколко часа до мръкване. Поведе ги извън равнините, към Черния дъбак. Още веднъж предприеха несигурен преход между двете тресавища, като едва успяваха да избегнат опасностите, които ги дебнеха отвсякъде. Но сега друидът пренебрегна всяка предпазливост и ги поведе право към забранените гори. Това притесни Кинсън, но той успя да сдържи езика си. Бремен трябва да имаше добра причина за това отклонение.

Яздиха до покрайнините на гората и навлязоха само на стотина фута навътре. Избелелите от слънцето равнини още се виждаха в пролуките между дърветата, а гъстите дъбрави бяха пред тях. Тогава слязоха от конете. Като остави Марет да държи поводите, друидът отведе Кинсън към група широколистни дървета, оглежда ги замислено известно време, после избра един клон и каза на пограничника да го отреже. Той се подчини, без да коментира, и засече с меча си твърдата дървесина. Бремен го накара да окастри клона, после взе грубата дървена сопа в изкривените си ръце и кимна с одобрение. Върнаха се обратно при конете, качиха се на седлата и се отправиха отново извън гората, на изток. Кинсън и Марет си размениха объркани погледи, но запазиха мълчание.

Спряха да лагеруват малко по-нататък в една долчинка, която бе просто лека вдлъбнатина в терена между дърветата. Там Бремен накара Кинсън да дооформи клона във формата на жезъл. Кинсън се занимава с това почти два часа, докато другите двама приготвяха вечерята и наблюдаваха за животни. Когато младият мъж изглади чеповете и възлите на местата, където бяха расли по-малките разклонения, Бремен отново взе тоягата от него. Тримата се настаниха около малкия огън. Денят вече отмираше и от него бяха останали само няколко бледи проблясъка на западния хоризонт. Нощта пълзеше по петите на удължаващите се сенки. Смрачаваше се. Бяха се установили близо до Черния дъбак, доста встрани от равнините. На няколко метра от гората течеше поточе, което се провираше решително през група скали и лъкатушеше нататък в сенките. Нощта бе тиха и спокойна, нямаше никакви натрапчиви шумове, нищо не помръдваше. Този път у тях не се породи усещането, че някой ги наблюдава.

Бремен застана пред огъня, като изправи дървената сопа пред себе си. Единият й край бе притиснат здраво към земята, а другият — насочен към небето. Двете му ръце я стискаха по средата. Грубо одялканата тояга беше дълга почти два метра.

— Останете седнали, докато свърша — нареди той мистериозно.

Затвори очи и притихна. След секунда ръцете му започнаха да сияят с бяла светлина. Блясъкът бавно започна да се разпростира и в двете посоки, по цялата дължина на тоягата. Когато напълно я обгърна, започна да пулсира. Кинсън и Марет гледаха, без да продумат, следвайки заръката на Бремен. Светлината започна да се просмуква в дървото и то стана някак прозрачно. После започна да описва странни фигури нагоре-надолу по тоягата, като постепенно се задвижи по-бързо. През цялото време Бремен стоеше неподвижен като камък, със затворени очи, смръщил вежди в концентрацията си.

След това сиянието помръкна и се завърна в ръцете на друида, където съвсем изчезна. Очите на Бремен се отвориха. Той си пое бавно и дълбоко дъх и вдигна тоягата. Дървото бе станало черно като мастило, повърхността му бе гладка и лъскава. Нещо от светлината, проникнала в него, се отразяваше в тъмния гланц. Беше само искрица, която примигваше и изчезваше, за да се премести на друго място, неуловима като проблясък на котешко око.

Бремен се усмихна и подаде тоягата на Марет.

— Това е за теб.

Тя я взе от него и я вдигна, удивена от усещането при допира с нея.

— Все още е топла.

— И такава ще си остане — рече Бремен с недоволство като че от самия себе си. Сянка на изтощение пълзеше по набразденото му лице. — Магията, с която е наситена, не може да бъде премахната, но ще остане там, само докато тоягата е цяла.

— И какво е предназначението на тази магия? Защо даваш тоягата на мен?

Старецът се наведе леко напред, светлината променяше плетеницата от бръчки, които прорязваха лицето му.

— Нейното предназначение е да те пази, Марет. Ти си търсила дълго и усилено начин да контролираш магията си, да й попречиш да излезе на свобода и да се развилнее, а може би дори и да те погълне. Много мислих какво може да се направи по въпроса. И реших, че тази тояга е отговорът. Тя ще изпълнява ролята на канал. Забий единия й край дълбоко в земята и тя ще изтегли излишъка от магията, която решиш да използваш.

Той млъкна и потърси с поглед тъмните й очи.

— Разбираш какво означава това, нали? Смятам, че ще се наложи да използваш магията си отново при пътуването ни на север. Няма защо да се залъгваме. Господаря на Магията ще ни търси и ще дойде време да защитиш себе си, а може би и останалите. Може да не съм там да ти помогна. Твоята магия е твърде важна, за да си позволиш да не разчиташ на нея. Надявам се, че тоягата ще ги позволи да я използваш, без да се боиш.

Тя кимна бавно.

— Дори и ако е присъща магия?

— Дори и тогава. Ще ти отнеме известно време да се научиш как да боравиш правилно с тоягата. Ще ми се да можех да ти обещая, че ще имаш това време, но не мога. Трябва да си спомниш предназначението й, ако се наложи да се защитаваш.

Тя изви вежда и отвърна:

— Не действай безразсъдно. Не призовавай магията, без да помислиш първо за тоягата. Не използвай магията, без да изправиш тоягата в земята и да отвориш канала, през който ще премине излишъкът.

Той се усмихна.

— Бързо схващаш, Марет. Ако ти бях баща, щях наистина да съм много горд с теб.

Тя му върна усмивката и каза:

— Аз така или иначе мисля за теб като за свой баща. Не както преди, по хубав начин.

— Поласкан съм. Сега приеми тоягата като своя и не забравяй да я използваш. Щом стигнем Сребърната река, ще се озовем на вражеска територия и битката с Господаря на Магията започва наново.

Тази нощ спаха добре и продължиха пътя си призори. Яздеха бавно, като често оставяха конете да си почиват в обедната жега, и напредваха на север. Отдясно равнините на Батълмаунд трептяха на слънцето, голи, пусти и неподвижни. Отляво, като тъмна стена, се издигаше Черният дъбак и той притихнал като полето, висок и страховит. Пътуваха в мълчание. Кинсън носеше меча, Марет — тоягата, а Бремен — бремето на тяхното бъдеще.

По мръкване бяха заобиколили Мъгливото тресавище и достигнаха Сребърната река. Нетърпелив да изкачи височините, които лежаха пред тях, за да огледа Раб и цялата местност на север преди утрото, Бремен реши да пресекат реката. Откриха плитчини. Раб бе започнала да пресъхва от няколко дни, заради оскъдните дъждове и силната жега. И щом слънцето започна бавно да клони отвъд мъждукащото огледало на Езерото на дъгата, те прекосиха поредица от хълмове и се изкачиха на един склон. Там, в една гъста горичка, слязоха от конете, вързаха ги и продължиха пеша. Дневната светлина избледня до сребристо сиво и сенките на нощта започнаха да се издължават. Въздухът, все още горещ, бе някак задимен и имаше вкус на прах и изсъхнала трева. Нощните птици прелитаха из тъмното в търсене на храна — мимолетни движения, които едва появили се, отново изчезваха. Навсякъде жужаха насекоми.

Тримата стигнаха до билото на стръмнината и спряха, залязващото слънце озаряваше равнините с червен огън.

Под тях лежеше цялата армия на Северната земя, която се разпростираше на няколко мили на север. Беше заляла цялата равнина. Бойните й знамена не се виждаха ясно, но тя беше твърде огромна и зловеща, за да бъде сбъркана с друга. Огньовете вече бяха запалени, малки светлинки, нашарили полето като светулки. Коне и каруци се тътреха мудно, проскърцваха колела и хамути, ездачи и колари сипеха ругатни, докато прекарваха провизии и въоръжение по местата им. Палатките се издуваха от горещия бриз в сигурната прегръдка на огромната армия. Една от тях, непроницаемо черна, с шиповидни подпори, стоеше сама в центъра на множеството, което се бе простряло по полето около нея като защитен ров. Друидът, пограничникът и момичето се взряха натам смълчани.

— Какво прави тук Северната армия? — попита Кинсън накрая.

Бремен поклати глава.

— Не съм сигурен. Трябва да са дошли от Анар, където последно ги видяхме, така че вероятно се движат на запад…

Гласът му заглъхна и той не доизрече думите. Ако армията на Господаря на Магията се бе изтеглила от Източната земя, значи битката с джуджетата бе приключила и сега врагът най-вероятно се насочваше към елфите. Но какво беше станало с Рейбър и неговата армия? Какво беше станало с Риска?

Кинсън Рейвънлок тръсна глава с отчаяние. От инвазията в Източната земя бяха изминали седмици. Много неща можеха да са се случили за толкова време. Застанал там, с меча на Ърпрокс Скрел, препасан на гърба му, той внезапно се зачуди дали не са дошли твърде късно, за да бъде талисманът от някаква полза.

Откопча токата на ремъка, измъкна меча и го подаде на Бремен.

— Трябва да разберем какво става. И е съвсем логично аз да го направя. — Извади и собствения си меч и остави само едно късо острие и ловен нож.

— Ще се върна до изгрев.

Бремен кимна, без да се възпротиви. Разбираше какво иска да каже пограничникът. И двамата можеха да слязат долу, но Бремен беше този, когото не можеха да си позволят да изгубят на този етап. Сега имаха меча, талисмана от видението, което им бе явил Галафил, и трябваше да разберат как да го използват и да открият онзи, който ще го носи. Единствен Бремен можеше да направи това.

— Ще дойда с теб — обади се Марет внезапно, импулсивно.

Пограничникът се усмихна. Това бе неочаквано предложение. Той помисли малко и отвърна, без да прозвучи грубо:

— Ако сме двама, ще бъде двойно по-трудно да се промъкнем незабелязано. Чакай ме тук с Бремен. Другия път може ти да идеш вместо мен.

После пристегна колана с оръжията, които си бе оставил, мина няколко крачки вдясно и се спусна по склона в сумрака.

Когато пограничникът замина, старецът и момичето се върнаха обратно сред дърветата и се заеха да устройват лагера си. Изядоха вечерята си студена, защото не искаха да рискуват да запалят огън в такава близост до Северната армия и черепоносците, които със сигурност кръжаха наоколо. Пътуването им в горещия ден ги бе изцедило напълно и те разговаряха съвсем малко, преди Бремен да остане на стража и Марет да заспи.

Часовете се точеха бавно, нощта напредваше, огньовете на вражеския лагер сияеха по-ярко в далечината, небето бе обсипано със звезди. Тази нощ нямаше луна. Или беше нова или бе далеч на юг и не можеше да се види от паравана на дърветата, който растяха по склона.

Бремен усети как мислите му се връщат към други времена и места, към вече изгубените му дни в Паранор, към запознанството му с Тей Трифънйъд и Риска, към вербуването на Кинсън Рейвънлок, към търсенето на истината за Брона. Мислеше за дългата история на Паранор и се зачуди дали някога там отново ще се съберат друиди. Откъде, питаше се той, ще дойдат нови попълнения сега, когато старите загинаха? Нищо не можеше да замени знанието, загубено заедно с тях. Част от него бе пренесено в Друидските хроники, но не всичко. Макар и вече клонящи към залеза си и обрекли се на усамотение, онези, които бяха станали друиди, бяха най-ярките представители на няколко поколения от народите на Четирите земи. Кой щеше да заеме мястото им?

Но в тези му размишления нямаше много смисъл, тъй като въобще не беше вероятно някой да оцелее, за да организира нов Друидски съвет, ако усилията му да унищожи Господаря на Магията не успееха. И дори по-лошо — това отново го наведе на мисълта, че все още не е намерил свой наследник. Погледна към спящата Марет и за миг се зачуди дали тя не може да заеме това място. Бяха станали близки след напускането на Паранор, а имаше и вродена дарба. Магията й беше невъобразимо силна и тя самата добре разбираше възможностите й. Но нямаше никаква гаранция, че Марет някога ще успее да усъвършенства своята смъртоносна мощ, която тогава би била безполезна. Друидите преди всичко трябваше да се учат на дисциплина и самоконтрол. А Марет все още се бореше да постигне и двете.

Погледна назад към равнината, после отпусна ръка и я остави да легне на меча. Все още е такава загадка, изстена той. Какво се очакваше да направи, за да намери решението? Можеше да отиде до Адския рог, за да потърси помощ от друидите, но нямаше никаква гаранция, че те ще му я дадат. При последното му посещение бяха отказали дори да го изслушат. Защо сега да е по-различно? Дали наличието на меча ще ги накара да се надигнат от отвъдното? Дали ще ги заинтригува достатъчно, че да се появят? Дали ще решат да отговорят на призива му, защото самите те някога са били хора и биха се отзовали на един човешки зов?

Той затвори очи и ги потърка изморено. Когато ги отвори отново, един от вражеските огньове се движеше към него. Той примигна невярващ, сигурно си бе въобразил. Но огънят се приближаваше, малка, блещукаща светлинка в безкрайния мрак на равнината. Като че плаваше. Щом се приближи, Бремен се изправи неволно, опитвайки се да реши какво да предприеме. Странно, но не чувстваше заплаха, а само любопитство.

Тогава светлината спря, придоби форма и той видя, че я носи малко момче. Лицето на детето беше спокойно и ясните му сини очи го гледаха любопитно. Усмихна се за поздрав, щом приближи, като държеше факлата високо. Бремен отново примигна. Не беше виждал такава светлина преди. Тя гореше без пламък, искреше от капсула от стъкло и метал, сякаш излъчвана от миниатюрна звезда.

— Привет, Бремен — каза ведро момчето.

— Привет — отвърна старецът.

— Изглеждаш изморен. Явно пътуването те е изтощило. Но ти постигна много, така че вероятно жертвата си е струвала. — Сините очи искряха. — Аз съм кралят на Сребърната река. Чувал ли си за мен?

Бремен кимна. Беше чувал за това създание от вълшебния свят, последното от вида си, същество, за което се говореше, че живее до Езерото на дъгата и близкото до него протежение на реката, на която бе и наречено. Мълвеше се, че е оцеляло хиляди години и е едно от първите същества, създадени от Словото. Казваха, че проницателността и магията му са също толкова древни и безпределни. Кралят на Сребърната река се явявал на пътници в беда, най-често в образа на момче, а понякога и като старец.

— Седиш на границата на моите градини — каза момчето и направи широк жест с ръка. — Ако се вгледаш, ще ги видиш.

Бремен го послуша и изведнъж склонът и равнината изчезнаха и той се озова насред гъста градина с цъфнали дървета и лози, въздухът бе наситен с аромата им, шепотът на клоните се носеше като тиха песен из копринения мрак на нощта.

Видението избледня.

— Дойдох да ти донеса утеха и подкрепа — каза момчето. — Тази нощ най-сетне ще спиш спокойно. Няма да има нужда някой да стои на пост. Твоето пътуване те отведе далеч от Паранор и продължи твърде дълго. Ще срещаш препятствия на всяка крачка, но ако се движиш внимателно и се вслушваш в инстинктите си, ще оцелееш, за да унищожиш Господаря на Магията.

— Знаеш ли какво трябва да направя? — попита бързо Бремен. — Можеш ли да ми кажеш?

Момчето се усмихна.

— Трябва да правиш онова, което смяташ за най-добро. Това е същината на бъдещето. То не е предварително предначертано, а е само набор от възможности и ние трябва да изберем кои от тях да сбъднем и после да се опитаме да го постигнем. Сега отиваш към Адския рог. Носиш меча при духовете на мъртвите друиди. Този избор струва ли ти се грешен? Не беше. Изглеждаше му правилен.

— Но аз не съм сигурен — призна старецът.

— Нека да видя меча — помоли внимателно момчето.

Друидът извади меча и му го показа. То се пресегна, сякаш да го вземе, но задържа ръката си точно преди да го докосне и само прокара пръсти надолу по дължината на острието и се отдръпна.

— Ще разбереш какво трябва да направиш, когато стигнеш там — каза то.

Изненадващо за самия себе си Бремен вече беше разбрал това:

— При Адския рог.

— Там, както и по-късно, в Арборлон, където всичко е променено и е положено ново начало. Ще разбереш.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за моите приятели, какво е станало…?

— Семейство Балиндарох е унищожено и сега елфите имат нов крал. Потърси него, той ще отговори на въпросите ти.

— Ами Тей Трифънйъд? А Черния камък на елфите?

Но момчето се беше изправило, понесло със себе си странната светлина.

— Заспивай, Бремен. Утрото скоро ще настъпи.

Огромна умора се стовари върху стареца. Дори и да искаше, не можеше да се изправи, за да го последва. Щеше му се да му зададе още въпроси, но не можеше да се застави да произнесе думите. Сякаш някакъв товар се беше стоварил отгоре му, огромен и настоятелен. Той се плъзна на земята, увит в робата си, очите му натежаха, дишането му се забави. Момчето махна с ръка.

— Спи, за да се сдобиеш със силата, нужна да продължиш.

После се оттегли със светлината си в мрака, като се смаляваше все повече и повече. Бремен се опита да го проследи с очи, но не можеше да се накара да остане буден. Дишането му стана по-дълбоко, клепачите му се склопиха.

Когато момчето и светлината изчезнаха, той вече спеше.

По изгрев Кинсън Рейвънлок се завърна. Появи се от пелената на сутрешната мъгла, която бе увиснала, гъста и влажна, над Раб. През нощта бе застудяло. Зад него в армията на Господаря на Магията бе започнало раздвижване. Множеството приличаше на ленив звяр, който се готви да продължи пътя си. Пограничникът се изтегна изморен, щом стигна до стареца и момичето, които вече бяха будни и го чакаха. Изглеждаха така, сякаш бяха спали добре. Той се учуди на новата решителност, която грееше в очите им. Извади оръжията си, прие студената закуска, която му предложиха, и се настани доволно в сянката на дъбовете.

— Северняците са тръгнали срещу елфите — съобщи им той без всякакви предисловия. — Казват, че джуджетата са разбити.

— Но ти не си сигурен — предположи тихо Бремен. Беше седнал заедно с Марет срещу него.

Кинсън поклати глава.

— Изтласкали са джуджетата отвъд Рейвъншорн, удряли са ги на всяка крачка. Казват, че са ги разбили при Стедън Кийп, но Рейбър и Риска явно са избягали. Не са сигурни и колко от джуджетата са избити. — Той изви вежда. — Не ми прозвуча като убедителна победа.

Бремен кимна умислен.

— Но Господаря на Магията става неспокоен от това преследване. Той усеща, че заплахата няма да дойде от джуджетата, страхува се от елфите. Затова се е обърнал на запад.

— Как разбра това? — обърна се Марет към Кинсън, очевидно озадачена. — Как успя да се приближиш толкова? Не те ли забелязаха?

— Е, и ме видяха, и не ме видяха — усмихна се пограничникът. — Бях толкова близо, че можех да ги докосна, но те не погледнаха към лицето ми. Сметнаха ме за свой. В мрака, загърнат в наметалото и с качулка на главата, леко приведен, можеш да минеш за един от тях, защото те просто не очакват да си някой друг. Това е доста стар трик и е по-добре да се поупражнява, преди да го приложиш на практика. — Той я огледа изпитателно. — Ти май добре си се наспала в мое отсъствие.

— Цялата нощ — призна тя печално. — Заради Бремен. Не ме събуди да застана на пост.

— Нямаше нужда — обади се припряно старецът. — Но днес имаме проблем за разрешаване. Опасявам се, че сме изправени пред още един кръстопът. Ще трябва да се разделим. Кинсън, искам да отидеш в Източната земя и да потърсиш Риска. Разбери как стоят нещата. Ако Рейбър и джуджетата все още представляват бойна сила, доведи ги на запад в подкрепление на елфите. Кажи им, че имаме талисман, с който ще унищожим Господаря на Магията, но се нуждаем от помощта им, за да го притиснем до стената.

Кинсън се смръщи, докато обмисляше думите му.

— Ще направя, каквото мога, Бремен. Но джуджетата разчитаха на елфите, а се оказва, че те не са дошли. Чудя се колко охотно ще се съгласят да им се притекат на помощ сега.

Бремен го погледна спокойно.

— От теб зависи да ги убедиш, че се налага да го направят. Това е заповед, Кинсън. Кажи им, че семейството на Балиндарох е било избито и е избран нов крал. Кажи им, че това е забавило елфите. Напомни им, че заплахата тегне над всички. — Той хвърли поглед към Марет, която седеше до него, после отново се обърна към пограничника. — Аз трябва да продължа към Адския рог, за да разговарям с духовете на мъртвите за меча. Оттам ще се отправя на запад, към елфите, за да намеря подходящия човек за него. Ще се срещнем там.

— А аз накъде ще тръгна? — попита изведнъж Марет.

Старецът се поколеба.

— Кинсън може да има по-голяма нужда от теб.

— Не се нуждая от никого — възрази веднага пограничникът. Тъмните му очи срещнаха погледа на момичето и бързо се сведоха надолу.

Марет погледна въпросително към Бремен.

— Направих за теб каквото можах — каза той тихо.

Тя като че ли разбра. Усмихна се смело и се обърна към Кинсън.

— Бих искала да дойда с теб, Кинсън. Твоето пътуване ще бъде по-дълго и може би ще протече по-леко, ако сме двама. Не се страхуваш от присъствието ми, нали?

Кинсън изсумтя.

— Никак. Само помни какво ти каза Бремен за тоягата. Може би ще успееш да не ми подпалиш задника.

Той съжали за думите си още преди да ги е доизрекъл.

— Не исках да го кажа — рече печално. — Съжалявам.

Тя тръсна глава.

— Знам какво имаш предвид. И няма защо да се извиняваш. Ние сме приятели, Кинсън. А приятелите се разбират.

Тя му се усмихна окуражително, погледът й се задържа върху него и той за миг си помисли, че може би е права и наистина са приятели. Но усети, че в същото време започва да се чуди дали не е имала предвид нещо повече.

Двадесет и шеста глава

Вече сам — всички, които бе повел от Паранор, се бяха пръснали по задачите си — Бремен пътуваше на север, към Адския рог. Спусна се в равнината Раб, като си пробираше път през сред утринната мъгла, щом слънцето се издигна в безоблачното небе. Яздеше бавно и се придържаше далеч на изток от марша на Северната армия, нащрек за съгледвачи, които със сигурност бяха разпратени, и за изостанали войници от задните редици. Можеше да чуе армията дори от разстояние, тътена на каруците и машините, проскърцването на хамути и подпори, шумотевицата, която се надигаше в мъглата, безплътна и сякаш долитаща отникъде. Обгърна се с магия, за да не могат случайно да го забележат. Вслушваше се в хаоса от звуци, за да разбере дали не го заплашва нещо. И напрегнато се взираше в пелената на мъглата.

Времето се изнизваше и слънцето започна да прониква през мъглата. Шумовете от отдалечаващата се армия започнаха да заглъхват с придвижването й на запад и Бремен се поуспокои. Сега виждаше равнината доста по-ясно — пресъхналата, ширнала се надалече гола земя и прогорените от слънцето треви, прашните дири, провлекли се от Анар до Рун, прокарани от северняците, оставили след себе си купчини боклуци и усещане за опасност. Той яздеше през отпадъците, през наслоения чакъл, бележещ преминаването на армията, и размишляваше за грозотата и безсмислието на войната. Носеше меча на Ърпрокс Скрел препасан на гърба си. След заминаването на Кинсън този товар се падаше на него. Докато яздеше, усещаше натиска му, който постоянно му напомняше за предизвикателството, пред което беше изправен. Чудеше се на собствената си самонадеяност да поеме такава отговорност. Толкова по-лесно щеше да е, ако не го бе правил. Нямаше някаква конкретна причина точно той да поеме това бреме. Никой не го бе насилвал. Никой не беше дошъл при него с тази заръка. Сам беше направил избора си и докато тази сутрин яздеше към Драконовите зъби и сблъсъка, който го чакаше там, не можеше да спре да се чуди що за извратена нужда го бе подтикнала към това.

Наближаваше пладне, а той не откри никаква вода в равнината, затова продължи, без да спира. Слезе от коня и го води за поводите известно време, като си сложи качулката, за да се предпази от обедната жега. Слънцето сега беше искряща бяла сфера, която прежуряше с безжалостна настойчивост. Той мислеше за чудовищността на заплахата, пред която бяха изправени народите на Четирите земи. Те изглеждаха също толкова беззащитни, колкото и земята под слънчевите лъчи. Толкова много зависеше от все още неизвестни неща — магията на меча, носителя на меча, резултата от мисиите на всеки от малката им група и съчетаването на всичко това в точното време и точното място. Начинанието изглеждаше просто абсурдно, когато се замислеше върху отделните му компоненти. Беше сякаш обречено на провал. Но погледнато в цялост, на фона на предизвикалата го огромна нужда и тяхната решителност, провалът изглеждаше немислим.

С падането на нощта той спря да лагерува в открито поле, в едно дефиле, където конят можеше да залъже глада си от малко ручейче и няколко пръснати тук-там стръкчета трева. Бремен хапна от хляба, който все още носеше със себе си, и пи от меха с ейл. Гледаше към нощното небе, разкрило му цялата си палитра от звезди, и видя, че гребенът на месечината се издига над южния хоризонт. Седна с меча в скута си и отново се замисли за неговата употреба. „Ще разбереш какво се иска“, беше казал кралят на Сребърната река. Времето течеше, а той все така стоеше умислен, нощта беше тиха и спокойна. Северната армия бе вече твърде далеч, за да може да я чуе или да види огньовете й. Тази нощ Раб принадлежеше изцяло на него и той се почувства така, сякаш бе единственият жив човек в целия свят.

Тръгна на зазоряване. Около слънцето се бяха струпали облаци, които донякъде отслабваха силата му. Под копитата на коня се вдигаха малки прашни експлозии, които после се разнасяха и разпръсваха от мекия западен вятър. Местността пред него започна да се променя, отново се появи зеленина там, където Мирмидон течеше надолу към Рун. От равното се издигаха дървета, малки горички, които стояха на стража до вирчетата и притоците на по-голямата река. Късно следобед той я прекоси по една широка плитчина и се отправи напред, към стената на Драконовите зъби. Можеше да спре там да си почине, но реши да продължи. Времето беше суров надзирател и не позволяваше никакви отсрочки.

С падането на нощта вече беше стигнал предпланините, които водеха към Долината на шистите. Слезе от коня и го завърза близо до един поток. Изяде вечерята, загледан в слънцето, което потъваше зад Рун. Мислеше за онова, което предстои. Дълга нощ, от една страна, а от друга — успех или провал. Можеше лесно да се откаже, но несигурността все още бе твърде огромна. За известно време остави мислите си да блуждаят и усети, че се опитва да събере парченца от собствения си живот, за да ги прецени. Сякаш ако го направеше, щеше да почерпи кураж от мисълта за своите способности. Беше постигнал някакъв успех в усилията си да попречи на Господаря на Магията и можеше да почерпи увереност от него. Но знаеше, че това е опасна игра и една погрешна стъпка можеше да се окаже фатална, а всичко постигнато да е напразно. Замисли се колко нечестно е всичко това, но знаеше, че в цялата история на света справедливостта никога не е определяла събитията. Щом дойде полунощ, той стана и се запъти към планината. Беше облечен в черната роба на своя орден, със знака на Ейлт Друин изрисуван на гърдите. Носеше удивителния меч на Ърпрокс Скрел. Усмихна се. Мечът на Ърпрокс Скрел. Трябваше да му измисли друго име, защото той вече не принадлежеше на ковача. Но все още не се сещаше за друго, а и нямаше как да го измисли, преди да е намерил истинския му притежател и да открие предназначението му. Затова изхвърли от главата си мисълта за името на меча, вдиша дълбоко от нощния въздух, така хладен и чист тук на високото.

Прекоси клисурите и дефилетата, които водеха към Долината на шистите и няколко часа преди зазоряване стигна целта си. Постоя малко на склона над долината и се загледа надолу към Адския рог. Езерото беше спокойно и гладко като стъкло и отразяваше обсипаното със звезди небе. Взря се в огледалото на тихите води и се замисли за тайните, които то криеше. Дали щеше да успее да отключи поне частица от тях? Дали щеше да намери начин да открие поне една или две, тези, които да му дадат шанс да проведе успешно борбата си? Там, в дълбините на езерото, чакаха отговорите — съкровища, натрупани и пазени от духовете на мъртвите. Може би защото това беше всичко, останало им от живота, който бяха напуснали, може би защото в смъртта имаш твърде малко неща, които можеш да наречеш свои.

После той седна сред скупчените камъни и продължи да се взира в езерото и да размишлява за неговите тайни. Какво ли е животът ти да е свършил и ти да си се превърнал само в дух? Какво ли е да живееш във водите на Адския рог? Дали и в смъртта се чувстваш така, както и приживе? Дали отнасяш там всичките си спомени? Дали изпитваш същите копнежи и нужди? Има ли някакъв смисъл в съществуването ти, когато си се лишил от тленното си тяло?

Толкова много неизвестни. Но той беше стар и тези тайни скоро щяха да му бъдат разкрити.

Час преди зазоряване извади меча и тръгна надолу към долината. Подбираше внимателно пътя си през късовете обсидиан, внимаваше къде стъпва и се опитваше да не мисли за онова, което лежеше пред него. Успокои се, като се отдръпна дълбоко в себе си, докато вървеше, събирайки мислите си и концентрирайки се върху целите си. Нощта беше спокойна и тиха, но той вече усещаше как нещо под земята кипи. Спусна се по склона на долината, стигна до ръба на Адския рог и спря. Постоя така за момент, без да помръдва. В него започна да се прокрадва несигурност. Толкова много неща зависеха от това, което предстоеше да се случи, а той почти не знаеше какво трябва да направи.

Сложи меча до себе си, до самата вода и се изправи. Сега нищо не можеше да стори за него. Времето течеше.

Започна да изрича заклинанията и да прави магическите жестове, за да призове духовете на мъртвите. Пробиваше си път към тях с мрачна решителност, като успя да блокира, доколкото можа, съмненията и колебанията си, и опита да прогони страха си. Почувства как земята се затресе и водите на езерото се развълнуваха в отговор на усилията му. Небето притъмня, сякаш закрито от облаци, и звездите изчезнаха. Водата закипя и засъска, гласовете на мъртвите започнаха да се издигат до шепот, който бързо се извиси в стонове и писъци. Бремен усети как изведнъж решителността му нараства, сякаш така издигаше щит пред онова, което мъртвите можеха да му причинят. Почувства, че става твърд и непоколебим, открит само за собствените си бързо прелитащи мисли. Приключи с призоваването, взе меча отново и отстъпи назад. Езерото бурно кипеше, струи летяха във всички посоки, гласовете се бяха издигнали във влудяваща какофония. Друидът стоеше като закован и чакаше онова, което щеше да се случи. Беше затворен в долината, откъснат от живите, сам с мъртвите. Ако нещо се объркаше, нямаше кой да му помогне. Ако се провалеше, никой нямаше да го потърси. Всичко щеше да се стовари само на неговите плещи.

Тогава езерото изригна като вулкан. Гейзерът се издигна право нагоре, огромен, черен воден стълб. Очите на Бремен се разшириха. Такова нещо не се бе случвало никога. Стълбът се устреми към небето, а водата нито започна да пада надолу, нито се разпръсна. Всичко наоколо се изпълни с призрачните, потрепващи силуети на духовете. Те се появяваха на рояци и изникваха не от самото езеро, а от водния стълб, изхвърлени от кипящото му тяло. Плуваха из въздуха като че все още бяха във водата, малките им фигури се вихреха в искрящ калейдоскоп на фона на нощното небе. Въртяха се и пищяха, гласовете им бяха остри и изпълнени с болка, сякаш единственото им желание беше да бъдат открити точно в този миг.

От центъра на водната колона се разнесоха отривисти, бумтящи звуци и Бремен се отдръпна неволно, земята под краката му отекна от тътена. Помисли си, че някак е прекалил. Беше сбъркал в нещо. Но вече бе твърде късно да оправи нещата, дори и да знаеше как, беше твърде късно и за бягство.

В ръцете му вграденият в дръжката на меча Ейлт Друин започна да сияе.

Бремен потрепна, сякаш се бе изгорил. По дяволите!

Тогава водната колона се раздели на две, точно през средата като че разцепена от мълния. От вътрешността й заискри толкова ярка светлина, че Бремен трябваше да закрие очите си. Той понечи да се защити като вдигна меча пред себе си. Светлината лумна и започнаха да се появяват редица мрачни силуети. Те се материализираха един по един — обвити в робите си и закачулени, черни като нощта, сякаш димящи от вътрешна енергия.

Бремен се свлече на коляно, неспособен да се задържи повече на краката си пред лицето на случващото се. Все още се опитваше да закрие очите си и в същото време да гледа. Една след друга фигурите в черни роби започнаха да се приближават и сега Бремен ги разпозна. Това бяха духове на друидите, сенките на онези, които вече не бяха сред живите, на всички съществували някога, по-многочислени в смъртта, отколкото в живота, призраци, лишени от плът, но въпреки това все още излъчващи ужасяващото си присъствие. Старецът неволно се сви от страх пред тях, толкова много идваха наведнъж, а прииждаха и други, сякаш безкрайна редица, носеща се във въздуха пред него, изникваха от въртопа на езерото, неумолими и мрачни.

Сега ги чу да говорят, чу ги да го викат. Гласовете им се издигаха над тези на по-малките привидения, които кръжаха около тях, изричаха името му отново и отново. Бремен, Бремен. Най-отпред беше Галафил, неговият глас беше най-силен. Бремен, Бремен. Старецът отчаяно искаше да избяга, би дал всичко, за да може да го направи. Куражът му се стопи и решителността му изчезна. Привиденията се приближаваха към него и той вече почти усещаше докосването на призрачните им ръце по тялото си. Започна да го обзема лудост. Те продължаваха да прииждат, огромни силуети си проправяха път през тъмнината. Безлики привидения, духове от миналото. Той откри, че не може да спре да трепери, нито да се накара да мисли. Искаше да изкрещи отчаянието си.

И тогава се озоваха пред него, начело с Галафил. Бремен прикри безпомощно глава в гънката на ръката си.

Вдигни нагоре меча.

Той се подчини и вдигна оръжието пред себе си като защитен талисман. Галафил протегна ръка и пръстите му докоснаха Ейлт Друин. Емблемата в миг засия. Галафил се обърна и следващият друид се приближи, докосна я и също се отдалечи. И така един по един духовете преминаваха пред стареца и докосваха меча. Прокарваха пръсти по изображението на Ейлт Друин и отминаваха. Отново и отново емблемата ярко заискряваше в отговор. Иззад заслона на ръката си, Бремен наблюдаваше случващото се. Може би му предаваха благословията си, одобрението си. Но старецът знаеше, че има и нещо повече, нещо по-мрачно, по-жестоко. При този допир частица от мъртвите се преливаше в меча. Усещаше го.

Затова беше дошъл. Не можеше да има съмнение. Точно това беше търсил. Макар че дори сега, в момента на случването му, той не успяваше да разгадае неговия смисъл.

Седеше коленичил на ръба на Адския рог, в мрака, сред пръските вода, изумен и объркан, вслушваше се в стоновете на мъртвите, гледаше ги как преминават и се чудеше какво всъщност става. Най-после всички друиди се изредиха пред него, докоснаха Ейлт Друин и отминаха. Най-после беше сам, превит в мрака. Гласовете на духовете вече заглъхваха и в последвалата тишина той можеше да чуе собственото си хрипливо дишане. Пот бе обляла тялото му и лъщеше по лицето му. Ръката, с която държеше меча, се беше схванала, но той не можеше да се накара да я отдръпне. Чакаше, знаеше, че не е дошъл краят.

Бремен.

Името му — изречено от познат глас. Той вдигна предпазливо глава. Сенките на друидите бяха изчезнали. Водната колона — също. Беше останало само езерото и мракът на нощта, а точно пред него — сянката на Галафил. Привидението го изчака търпеливо да се изправи и да притисне меча до тялото си, сякаш за да почерпи сила от него. По лицето на Бремен имаше сълзи и той не можеше да разбере откъде се бяха появили. Това неговите сълзи ли бяха? Опита се да проговори, но не успя.

Вместо него заговори сянката:

Чуй ме. Мечът получи своята мощ. Отнеси го на онзи, който ще се сражава с него. Ще го намериш на запад. Ще разбереш. Сега оръжието е негово.

Гласът на Бремен започна да търси думи, които така и на намираше. Привидението вдигна ръка към него.

Питай.

Умът на стареца се проясни и думите му излязоха резки и пълни с почуда.

— Какво направихте?

Направихме каквото можахме. Нашият живот е минало. Учението ни беше загубено. Магията ни бе разпиляна и изчезна с времето. Остана само нашата истина, всичко което притежавахме в живота си, в ученията си, в магията си. Тя поразява със смъртоносна сила.

Истина? Бремен се взираше в него объркан. В какво се криеше силата на меча? Що за магия носеше истината? Всички друиди преминаха пред него, докоснаха острието, накараха го да сияе… заради това?

Сянката на Галафил отново вдигна ръка, жест, тъй повелителен, че въпросите на Бремен заседнаха в гърлото му. Черната фигура пред него изличи за миг всичко наоколо, остана само тя с вдигната ръка, а светът потъна в тишина.

Чуй ме, Бремен, последния от Паранор, и аз ще ти кажа какво да направиш. Чуй ме.

И Бремен, напълно в плен на думите на привидението, го стори.


Когато всичко свърши и сянката на Галафил изчезна, когато водите на Адския рог отново станаха спокойни и гладки, а от изток зората започна да пълзи в сребърно и златно, старецът тръгна към склона на Долината на шистите и там поспа известно време сред хаоса на черните камъни. Слънцето изгря и денят дойде, а друидът все още не се събуждаше. Спеше дълбоко и сънуваше, гласовете на мъртвите му шепнеха думи, които не можеше да разбере. Стана по залез, все още обладан от сънищата, от неспособността му да разгадае значението им и обзет от страх, че те крият от него тайните, необходими за оцеляването на расите. Седеше на жегата, под настъпващите сенки на спускащия се здрач. Извади остатъците от хляба от торбата си и изяде половината притихнал, взрян в планината, във високите, странни формации на Драконовите зъби, където облаците се разкъсваха в назъбените върхове по пътя си на изток, към равнината. Отпи от почти празния мях с ейл и се замисли за онова, което беше научил.

За тайната на меча.

За същината на неговата магия.

После стана и се запъти обратно към подножието на планината, където бе оставил коня си предната нощ. Но конят го нямаше. Някой го бе откраднал.

Следите на крадеца личаха ясно в прахоляка. Бяха само на един човек, приближаваха се и после се връщаха обратно, а до тях се виждаха и следи от подкови. Той не се замисли много по въпроса, а започна да се спуска на запад, тъй като не желаеше да забавя пътуването си повече. Чакаха го поне четири дни път пеша и даже повече, ако се наложеше да избегне Северната армия, което сигурно щеше да се случи. Но нищо не можеше да се направи. Може би по пътя щеше да намери друг кон.

Нощта напредваше и луната изгря, отново пълна. Светеше ярко, мимолетните сенки на облаците ставаха сияйни, когато преминаваха през нея в тихата си процесия. Той вървеше с постоянно темпо, следвайки сребърната нишка на Мирмидон, която лъкатушеше по пътя си на запад. Придържаше се към сянката на Драконовите зъби, където лунната светлина нямаше да го осветява. Докато вървеше, обмисляше възможностите отново и отново. Галафил пак му се яви и му говори. Духовете на мъртвите отново преминаха пред него, печални и безгласни призраци. Ръцете им се протягаха към дръжката на меча, свеждаха се към изображението на Ейлт Друин, докосваха го за миг и се отдръпваха.

Предаваха истините, които бяха открили в живота си. Насищаха острието с тяхната мощ.

Упълномощаваха го.

Бремен вдъхна дълбоко от нощния въздух. Дали сега разбираше напълно силата на талисмана? Така смяташе и въпреки това, тази магия му изглеждаше твърде нищожна, за да влезе в битка срещу толкова могъщ враг. Как щеше да убеди онзи, който щеше да носи меча, че тя е достатъчна, за да постигне надмощие? Колко от наученото трябваше да му разкрие? Ако кажеше твърде малко, рискуваше войнът да го пренебрегне. Ако кажеше твърде много, можеше да го загуби заради страха. На, кое да заложи? Дали щеше да разбере, когато го срещне? Това колебание го караше да губи посоката си. Толкова много зависеше от това оръжие, а само на него се падаше тежката задача да реши как да бъде използвано.

Само на него, защото той бе поел това бреме и жребият вече бе хвърлен.

Нощта напредваше, Бремен стигна до мястото, където един ръкав на реката се отклоняваше на юг през Рун. Вятърът духаше от югозапад и носеше миризма на смърт. Друидът леко се сепна, когато вонята достигна обонянието му. Под Мирмидон бе имало клане и то голямо. Той се поколеба какво да направи, после тръгна към едно място, където реката се стесняваше, и я прекоси. Надолу лежеше Варфлийт, селището, където бе вербувал Кинсън преди години. Смрадта се носеше оттам.

Той пристигна в града няколко часа преди зазоряване. Нощта беше тиха, черната й плащаница покриваше всичко. Миризмата започна да става по-силна и той веднага разбра какво се е случило. Към небето като бавно къдреща се сива панделка на лунната светлина се издигаше дим. Искряха червени въглени. Греди стърчаха от земята като копия. Варфлийт бе изгорен до основи, а всичките му жители избити или отвлечени в плен. Хиляди хора. Старецът поклати безнадеждно глава, щом тръгна по тихите, пусти улици. Сградите бяха срутени и плячкосани. На всяка крачка лежаха трупове на хора и животни, натрупани на гротескни, безразборни купчини сред развалините. Той вървеше сред разрухата и се изумяваше на зверството. Кракът му попадна на трупа на старец — очите му бяха отворени и се взираха безжизнено. Плъх изскочи изпод тялото и се втурна нанякъде.

Бремен стигна до центъра на селището и спря. Сякаш тук не се бе водила битка; виждаха се само няколко пръснати оръжия. Много от мъртъвците изглеждаха като поразени в съня си. Колко ли от близките и приятелите на Кинсън бяха сред тях? Той тъжно поклати глава. Предположи, че атаката се е състояла преди два дни. Северната армия се бе спуснала от Източната земя и се придвижваше на запад над Езерото на дъгата към елфите. А Варфлийт бе имал нещастието да лежи на пътя и.

Сигурно всички южняшки селища оттук до Стрелехайм са сполетени от същата съдба, помисли си той с отчаяние. Огромна празнина се загнезди в гърдите му. Нямаше думи, способни да изразят чувствата му.

Той прихвана черната си роба, нагласи меча по-високо на гърба си и тръгна през селището, като се опитваше да не поглежда към последиците от клането. Почти го беше прекосил, когато усети движение. Друг би го пропуснал, но той беше друид — не гледаше с очите, а със съзнанието си.

Нещо живо се криеше сред развалините.

Бремен свърна наляво, като се движеше предпазливо. Вече бе разстелил защитната мрежа на магията над себе си. Не се чувстваше заплашен, но се беше научил, че трябва да се внимава при всякакви обстоятелства. Мина през няколко разрушени домове към една срутена барака. Там, точно до разбития вход се беше свила малка фигура.

Бремен спря внезапно. Там имаше момче, на не повече от дванадесет години, дрехите му бяха разкъсани и изцапани, а лицето и ръцете му — покрити с пепел и мръсотия. То се притисна назад към сенките, сякаш искаше да се скрие в земята. Държеше нож в едната си ръка и го бе вдигнало пред себе си. Провисналата, тъмна коса се спускаше до раменете му и се беше разпиляла по тясното му лице.

— Излез, момче — каза меко старецът. — Всичко е наред.

Момчето дори не помръдна.

— Тук няма никой освен нас двамата. Който и да е сторил това, вече си е отишъл. Излез сега.

Момчето остана на мястото си.

Бремен се загледа в далечината, привлечен от внезапния проблясък на падаща звезда. Пое си дълбоко дъх. Не биваше да се бави, нито можеше да помогне някак на момчето. Само си губеше времето.

— Аз си тръгвам — каза той уморено. — Ти също трябва да го направиш. Тези хора тук са мъртви. Отиди до някое от селищата на юг и потърси помощ. Желая ти успех.

Той се обърна и започна да се отдалечава. Мнозина щяха да останат бездомни и съсипани, докато всичко това свърши. Тази мисъл беше ужасно тягостна. Той отново поклати глава. Измина стотина ярда и внезапно спря. Обърна се и видя момчето — беше прилепило гръб към стената с нож в ръката и го гледаше.

Бремен се поколеба.

— Гладен ли си?

Посегна към торбата си и извади оттам последния къшей хляб. Момчето издаде глава напред и светлината освети лицето му. Очите му блеснаха, щом видя хляба.

Очите му…

Бремен почувства как гърлото му се свива. Той бе виждал това момче! То беше момчето от четвъртото видение на Галафил! Очите му го издадоха. Бяха така искрящи, така пронизващи като че можеха да свалят кожата ти. Беше просто дете, сираче сред тази кланица, но все пак в него имаше нещо толкова впечатляващо, така приковаващо погледа…

— Как се казваш? — попита го внимателно Бремен.

Детето не отвърна. Дори не помръдна. Друидът се поколеба и после се запъти към него. Момчето веднага се дръпна назад в сенките. Старецът спря, сложи хляба на земята, и тръгна обратно.

След петдесетина ярда отново спря. Момчето го следваше, наблюдаваше го отблизо и гризеше придобития от него хляб.

Бремен започна да му задава въпроси, но то не пожела да говори. Когато друидът се опиташе да се приближи, детето бързо отстъпваше обратно. Когато пробва да го убеди да дойде по-близо, то сякаш не му обърна никакво внимание.

Накрая старецът продължи по пътя си. Не знаеше какво да стори за момчето. Не искаше да го взима със себе си, но видението на Галафил го навеждаше на мисълта, че има някаква връзка между тях. Може би ако беше достатъчно търпелив, щеше да разбере каква е тя. Щом слънцето изгря, той се насочи отново на север и прекоси обратно Мирмидон. Вървя така до залез, като следваше подножията на Драконовите зъби. Когато реши да спре, за да си устрои лагер, видя момчето. Седеше точно до полянката, на която бе решил да се установи, скрито сред сенките на дърветата, и го наблюдаваше. Бремен нямаше никаква храна, но му остави чаша с ейл. Заспа и се събуди към полунощ, за да продължи пътя си. Момчето спеше до него. Станаха заедно и продължиха на запад.

Тази нощ, щом достигнаха равнината Стрелехайм и се приготвиха да я прекосят, момчето изрече първите си думи.

Каза, че името му е Аланон.

Загрузка...