Първият крал на Шанара(Предистория на трилогията Шанара)

Първа глава

Старецът се появи сякаш от нищото. Пограничникът бе седял в очакване да го забележи, прикрит в сенките на гората на склона, наблюдавайки цял Стрелехайм и пътищата, водещи към него. Пълната луна ясно осветяваше местността в радиус от десет мили, но той не успя да види пристигането на стареца. Това го изнерви и смути, а фактът, че появата му всеки път бе така неочаквана, не го успокои особено. Как го правеше? Пограничникът бе прекарал почти целия си живот в тази страна и бе оцелял благодарение на съобразителността и опита си. Умееше да вижда неща, които другите не можеха да забележат. Проследяваше пътя на животните по лекото разклащане на високите треви. Определяше точното им местоположение и бързината на движението им. Но не бе успял да забележи един старец в ясна лунна нощ и то в откритата равнина, дори и когато очакваше появата му. Не го успокояваше особено и това, че старецът го откри така лесно. Движеше се встрани от пътечката, с бавни, премерени крачки. Беше свел леко глава, очите му искряха в сянката на качулката. Носеше черен плащ, като всеки друид, и силуетът му се открояваше по-тъмен в сенките, в които се прислоняваше. Не беше едър, нито висок, нито мускулест, но създаваше впечатление за твърдост и целеустременост. Очите му, когато проблясваха от сянката на качулката, бяха бледозелени. Но понякога изглеждаха бели, като кост, особено сега, когато мракът изсмукваше всички багри и оставяше на света само нюансите на сивото. Погледът му светеше като на звяр, сякаш отразяваше оскъдната светлина — пронизващ и хипнотичен. Светлината озаряваше и лицето му, правеше видими дълбоките бръчки, които го прорязваха от челото чак до брадичката, и играеше по издатините и вдлъбнатините на древната му кожа. Сивото и бялото се преливаха в заплетените, остри и тънки като паяжина кичури на косата и брадата му.

Пограничникът се изправи бавно на крака. Беше висок, дългокрак и широкоплещест мъж с дълга тъмна коса, привързана на тила. Кафявите му очи гледаха пронизващо и непреклонно, слабото му лице имаше ъгловати черти, но се отличаваше с особена, сурова красота.

Старецът се приближи с усмивка и го поздрави:

— Как си, Кинсън?

Звукът на познатия глас напълно изличи раздразнението на Кинсън Рейвънлок.

— Добре съм, Бремен — отвърна той и подаде ръка за поздрав.

Старецът пое ръката му и я стисна здраво. Кожата на десницата му бе суха и загрубяла от възрастта, но захватът му беше силен.

— Откога чакаш?

— От три седмици. Всъщност мислех, че ще чакам още дълго. Изненада ме. Но ти винаги ме изненадваш.

Бремен се засмя. Беше се разделил с пограничника преди шест месеца, с уговорката, че ще се срещнат отново при първото пълнолуние след четвърт сезон северно от Паранор, там, където горите отстъпваха пред равнината Стрелехайм. Времето и мястото бяха уговорени, но беше ясно, че може да претърпят промяна. И двамата осъзнаваха, че старецът ще бъде изправен пред множество неочаквани обрати по пътя си. Бремен се беше отправил на север, към забранени земи. Времето и мястото на завръщането му щяха да зависят от събития, които нямаше как да предвидят. За Кинсън не беше проблем, че се е наложило да чака три седмици. Нямаше да възрази, дори да бе чакал и три месеца.

Друидът го погледна с проницателните си очи, сега бели на лунната светлина.

— Какво научи, докато ме нямаше? Използва ли пълноценно времето си?

Кинсън сви рамене и отвърна:

— Донякъде. Нека поседнем да си починеш. Ял ли си?

Той подаде на стареца парче хляб и малко ейл и те седнаха един до друг в мрака, взрени в ширналата се под тях равнина. Тя беше огромна, тиха и пуста под купола на нощното небе. Старият друид дъвчеше разсеяно и с наслада. Пограничникът не бе запалил огън тази вечер, както и през всички останали нощи от бдението си, защото това беше твърде опасно.

— Тролите се придвижват на изток — обяви след малко Кинсън. — Хиляди са, не можах да ги изброя, макар че слязох до лагера им по новолуние преди няколко седмици. Броят им постоянно се увеличава от новите попълнения. Мисля, че контролират всичко на север от Стрелехайм. — Той помълча и добави: — Освен ако ти не си видял друго?

Друидът поклати глава. Беше отметнал качулката и сега сивокосата му глава се открояваше в тъмното.

— Не, сега всичко е под негова власт.

Кинсън го стрелна с поглед и понечи да каже нещо, но старецът го прекъсна:

— Какво друго видя?

Младият мъж отпи от меха с ейл и отвърна:

— Водачите на армията стоят затворени в палатките си. Никой не ги вижда. Тролите се страхуват дори да произнесат имената им. Това е нечувано. Скалните троли не се плашат от нищо. — Той погледна събеседника си. — Но понякога през нощите, докато те чаках, виждах странни сенки да прелитат в небето. Някакви крилати черни създания сноват над равнината. Може би ловуват, разузнават или просто търсят какво да отнесат — не зная и не искам да знам. Но ги усещам. Дори и сега. Те са там, кръжат в небето. Долавям присъствието им като някакъв сърбеж. Не, не сърбеж, по-скоро като тръпки, както когато усещаш, че лоши очи са се втренчили в теб. Целият настръхвам. Те не ме виждат, сигурен съм. Защото, ако ме виждаха, вече щях да съм мъртъв.

Бремен кимна и каза:

— Черепоносците, те са на служба при него.

— Значи той е жив? — възкликна Кинсън: — Знаел си. Затова ли отиде, да го провериш?

Друидът остави хляба и ейла на земята и се извърна към него. Очите му бяха хладни и сякаш помътнели от кошмарни спомени.

— Той е жив, Кинсън. Жив, като мен и теб. Проследих го до леговището му, дълбоко в сенките на Хребета, в сърцето на Царството на Черепите. Отначало не бях сигурен. Подозирах, че е още жив, но нямах доказателство. Затова тръгнах, както бяхме планирали, на север, към планините. Видях крилатите изчадия по пътя си. Те излизат само нощем, огромни хищни птици, които патрулират и дебнат плячка. Прикрих се с магията и вървях невидим като въздуха, из който кръжаха. Гледаха в мен, но не ме виждаха. Магията, вложена в илюзията, не бе много силна, за да не я усетят. Движех се на запад от тролите, но открих, че цялата им земя е покорена. Опълчилите се бяха унищожени. Малцина са успели да избягат. Останалите вече са под неговата власт.

Кинсън кимна. Бяха минали шест месеца, откак мародерстващи троли се спуснаха от Костниците на изток и започнаха да заробват своите. Армията им беше огромна и бърза и за по-малко от три месеца прекърши всяка съпротива по пътя си. Северните земи паднаха под гнета на водача на нашествениците, чиято самоличност все още тънеше в мистерия. Носеха се разни слухове, които обаче оставаха непотвърдени. Всъщност малцина дори знаеха за съществуването му. Никакви сведения за тази армия и тайнствения й водач не бяха проникнали по на юг от границите на Варфлийт и Тирсис, аванпостовете на човешката раса, въпреки че мълвата се бе разпростряла на изток и на запад, сред джуджетата и елфите. Но те бяха в по-тесни връзки с тролите, отколкото с хората — доскорошните им врагове. Споменът от Първата война на расите още бе жив, макар и след цели триста и петдесет години. Човеците живееха в изолация в Южната земя, като зайци, страхливо душещи земята, плахи и беззащитни, безполезни — просто храна за хищниците.

„Но не и аз — мислеше си мрачно Кинсън. — Не и аз, никога. Аз не съм заек. Аз избегнах тази съдба. Станах един от ловците.“

Бремен се раздвижи, за да се намести по-удобно на земята.

— Навлязох дълбоко в планините — продължи той, погълнат от разказа си. — Колкото по-навътре прониквах, толкова повече се убеждавах в истинността на подозренията си. Черепоносците бяха навсякъде. Имаше и други същества, твари, призовани от отвъдното, мъртви, върнати към живота, въплътено зло. Опитвах се да остана незабелязан. Знаех, че разкрият ли ме, магията няма да ме спаси. Мракът в онези земи е всепоглъщащ. Във въздуха тегне задух, който носи миризмата на смърт. Накрая стигнах Планината на Черепа — не можех да рискувам повече от един бърз поглед. Поех по галериите и най-после открих това, което търсех. — Той млъкна за миг и смръщи чело, после продължи: — Дори повече от това, много повече, и все зло.

— Но той там ли беше? — настоя да узнае Кинсън, лицето му се бе изопнало, очите му искряха.

— Да, там беше — потвърди тихо друидът. — Обгърнат от магията си, останал жив, благодарение на друидския сън. Но той не го използва мъдро, Кинсън. Смята, че стои отвъд законите на природата. Въпреки силата си, не може да осъзнае, че цената за злодеянията му ще бъде много висока. Или просто не го е грижа за това. Попаднал е под властта на Илдач и не е в състояние да се освободи.

— Магическата книга, която открадна от Паранор?

— Преди четиристотин години. Когато беше още само Брона, само друид, един от нас, преди да се превърне в Господаря на Магията.

Кинсън Рейвънлок знаеше историята. Самият Бремен му я беше разказал, макар че тя беше добре позната сред расите и той я бе чувал стотици пъти преди това. Елфът Галафил свикал Първия съвет на друидите преди петстотин години — хиляда години след опустошителните Велики войни. Най-мъдрите мъже и жени от всички раси се събрали в Паранор — онези, които още помнели стария свят и съхранявали няколко древни, парцаливи книги; онези, които благодарение на знанията си оцелели сред варварщината, господствала хиляда години. Съветът се събрал най-после в отчаяно усилие да изтръгне расите от зверствата, в които били потънали, и да ги поведе към съграждането на нова и по-добра цивилизация. Обединили усилията си, друидите се заели с тежката задача да обединят познанията си, за да споят останките от отмиращия свят и да ги използват за целите на общото добро. Целта им била да работят за напредъка на всички народи, като загърбят всичко, случило се дотогава. Сред тях имало хора, гноми, джуджета, елфи, троли, най-добрите и най-мъдрите от всички народи се надигнали от пепелищата на старото. Добре дошли били всички носители на знания и мъдрост, всеки имал шанс.

Но се оказало, че задачата им изисква много усилия и време. Някои от друидите започнали да губят търпението и вярата си. Един от тях, на име Брона, бил много надарен и амбициозен, но нехаен по отношение на собствената си безопасност. Той започнал да експериментира с магия. В стария свят било останало много малко от нея, почти изчезнала след залеза на вълшебното царство и издигането на хората. Но Брона вярвал, че може отново да я съживи. Науките на миналото се били провалили, и разпадът на стария свят бил прекият резултат от това. А друидите като че ли били решени да пренебрегнат уроците, които светът научил от Великите войни. Магията предлагала нов подход, а книгите, от които черпели знания за нея, били по-стари и по-изпитани от книгите на науката. Най-важната сред тях била Илдач, чудовищна, смъртоносна книга, която оцеляла през всички катаклизми още от зората на цивилизацията, защитавана от тайни заклинания, служеща на мистериозни нужди. Брона видял в тези древни страници отговорите, които търсел и разрешението на проблемите, пред които друидите били изправени. Бил твърдо решен да тръгне по пътя, който магията отваряла пред него.

Някои от друидите го предупреждавали за опасностите, други не се въодушевили особено от откритията му, тъй като не били забравили съвсем уроците на историята. Защото нямало такава форма на силата, която да не води след себе си неизброими последствия. Нямало меч, който да сече само с едната страна. Те го предупреждавали да внимава и да не бъде твърде дързък. Но Брона и онези, които го последвали, не можели да бъдат разубедени и накрая се отцепили от Съвета. Изчезнали, като отнесли със себе си Илдач — тяхната карта на новия свят, техния ключ към вратите, които искали да отворят.

Накрая всичко това довело до поквара. Те попаднали под властта й и се променили завинаги. Започнали да търсят силата, за да я използват за собствените си цели. Забравили за всичко останало, изоставили предишните си намерения. Непосредствен резултат от това била Първата война на расите. Те превърнали човеците в свой инструмент, подчинили ги на волята си чрез магия и ги направили свое оръжие. Но срещнали отпора на обединената мощ на останалите друиди от Съвета, с чиято помощ агресорите били отблъснати и расата на хората била заточена в Южната земя. Брона и последователите му изчезнали. Говорело се, че магията ги е унищожила.

— Какъв глупак! — внезапно възкликна Бремен. — Сънят на друидите го поддържа жив, но му отнема душата и от него остава само празна обвивка. През всичките тези години вярвахме, че е мъртъв. И всъщност част от него наистина е мъртва. Оцеляло е само злото, над което магията е взела превес. Онази част у него, която жадува за власт над света. Какво значение има, че ще трябва да плати високата цена за злоупотребата със Съня? Какво от това, че промените, до които води прекомерното удължаване на живота, са настъпили? Сега Брона е Господар на Магията, а Господаря ще оцелее на всяка цена.

Кинсън не отвърна. Не разбираше защо Бремен така охотно упреква Брона за употребата на друидския сън, след като той самият прави същото. Може би друидът щеше да възрази, че използва Съня по-умерено, контролирано, че е предпазлив за последствията от него. Щеше да каже, че е било наложително да го приложи, за да остане тук и да посрещне неизбежното завръщане на Господаря на Магията. Но за всеки беше ясно, че крайните последствия от употребата на Съня са едни и същи, без значение дали си Господар на Магията или обикновен друид.

Един ден Сънят щеше да поиска дължимото и от него.

— Ти видя ли го? — попита пограничникът, нетърпелив да чуе и останалото. — Видя ли лицето му?

Старецът се усмихна и отвърна:

— Той вече няма нито лице, нито тяло, Кинсън. Той е само присъствие, обгърнато от мантия с качулка. Понякога си мисля, че и аз вече съм такъв.

— Не е така! — възкликна Кинсън.

— Не, не е. Аз още мога да преценявам постъпките си и зная, че не съм станал слуга на Магията. Макар че ти се страхуваш точно от това, нали?

Кинсън не му отвърна, а продължи с въпросите:

— Как успя да стигнеш толкова близо до него? Как така не те усети?

Бремен гледаше настрани, сякаш се взираше в някакво друго място и друго време.

— Не беше лесно — отвърна той меко. — Цената беше много висока.

Той посегна отново към ейла и отпи голяма глътка, изтощението беше белязало силно лицето му като че ли бе прокарало метални пръсти по него.

— Бях принуден да стана един от тях — каза след малко. — Трябваше да се обвия в техните мисли и импулси, в злото, вкоренено в душите им. Бях невидим, за да не забележат физическото ми присъствие. Обгърнах духа си с мрака, белязал сърцата им, посегнах дълбоко в себе си, за да извадя наяве най-черното. О, виждам, че се питаш дали това е възможно. Повярвай ми, Кинсън, у всеки човек се крие зрънцето на злото, включително и у мен. Ние го потискаме, заравяме го дълбоко в душите си, но то живее в нас. Бях принуден да го извадя от това скрито кътче, за да се защитя. Усещането от съприкосновението с него беше ужасно, противен допир, така близо, така алчно, така зловещо. Но то ми послужи добре. Попречи на Господаря на Магията и неговите слуги да ме открият.

Кинсън се намръщи.

— Но ти е нанесло вреда.

— За известно време. Успях да се възстановя по дългия път обратно. — Мигновена усмивка, сякаш лек тик, премина по устните на стареца. — Проблемът е, че веднъж освободено от своята клетка, човешкото зло много трудно може да бъде затворено обратно. То удря по решетките, двойно по-нетърпеливо отпреди. Много по-подготвено да се освободи. И сега, след като веднъж съм го пуснал на свобода, рискът да ми се изплъзне отново е много по-голям. — Той поклати глава и добави: — Но животът постоянно ни подлага на изпитания, нали? Това е просто поредното.

Настъпи дълга тишина, в която двамата се взираха един в друг. Луната се бе преместила в южния край на хоризонта и вече залязваше. Звездите бяха ярки, а небето — ясно, без никакви облаци, искрящо като черно кадифе. Нищо не нарушаваше тишината.

Кинсън се прокашля и рече:

— Както ти сам каза, направил си, каквото трябва. Било е необходимо да се приближиш толкова, за да потвърдиш съмненията си. Сега вече знаем истината. — Млъкна за момент и после добави: — А видя ли книгата? Видя ли Илдач?

— Тя беше в ръцете му, нямаше как да я взема, иначе със сигурност щях да я унищожа, дори и с цената на живота си.

Господаря на Магията и Илдач не бяха легенда, бяха напълно реални, там, в Царството на Черепите. Кинсън Рейвънлок се отпусна бавно назад и поклати глава. Всичко беше истина, точно както Бремен се бе опасявал. Както и двамата се бяха опасявали. И сега армията на тролите слизаше от Северната земя, за да покори расите. Историята се повтаряше. Войната на расите започваше отново. Само че този път може би нямаше да има кой да сложи края й. Той въздъхна тежко.

— Има и още нещо — каза друидът и вдигна очи към Кинсън. — Не съм ти разказал всичко. Крилатите изчадия търсят един елфически камък. Черният елфически камък. Господаря на Магията е узнал за него от страниците на Илдач, тази отвратителна книга. Този не е като останалите елфически камъни, за които сме чували. Не е единият от трите камъка — за сърцето, ума и тялото, които, събрани заедно, дават мощ на притежателя си. Магията на този камък крие голямо зло. Причината за създаването му и предназначението му тънат в мистерия. Историята за нея е потънала в миналото, но явно в Илдач са описани свойствата и възможностите му. Така успях да ги узная и аз. Докато се спотайвах в сянката до стената на голямата зала, където се бяха събрали крилатите изчадия, за да получат заповеди от Господаря си, аз ги чух да говорят за това. — Той се наведе по-близо до пограничника и добави: — Той е скрит някъде в Западната земя, Кинсън, в древна крепост, охранявана по начин, който ние с теб дори не можем да си представим. Скрит е там от времето на вълшебното царство, изгубен за историята, забравен, както е забравена и магията му, и хората, които са я владели. Сега чака да бъде открит отново и силата му да бъде призована.

— И за какво служи тя?

— Тя може да разрушава всяка друга магия под каквато и да е форма, и да я предава във властта на онзи, който притежава камъка. Няма значение колко мощна и сложна е магията, пред която си изправен, ако имаш Черния елфически камък, ти ще станеш господар на противника си. Неговата магия ще стане твоя и той ще е беззащитен пред теб.

Кинсън поклати глава напълно отчаян.

— Как би могъл някой да противостои на подобно нещо?

Старецът се засмя меко и отвърна:

— Е, хайде сега, Кинсън, не е толкова просто. Нали помниш нашите уроци? Всяка употреба на магия си има своята цена. Винаги има последствия и колкото по-мощна е магията, толкова по-големи са те. Но нека оставим този въпрос за по-късно. Важното сега е да не позволим на Господаря на Магията да се добере до Черния елфически камък, защото той изобщо не се бои от последствията. Вече е извън всякакви разумни основания, нищо не би го разколебало. Затова трябва да открием камъка преди него, и то бързо.

— И как ще го направим?

Друидът се прозина и протегна, черната му роба прошумоля меко.

— Нямам отговор на този въпрос, Кинсън — каза той. — Освен това, първо се налага да свършим нещо друго.

— Ще идеш в Паранор пред Съвета на друидите?

— Налага се.

— Но защо изобщо ще си правиш труда? Те няма да те изслушат. Не ти вярват, а някои дори се боят от теб.

Старецът кимна и отговори:

— Някои, но не и всички. Има такива, които ще ме изслушат. Трябва да опитам на всяка цена. Те са в голяма опасност. Господаря на Магията помни много добре кой доведе до краха му в Първата война на расите. Не би допуснал втори път такова вмешателство, дори и те да не изглеждат вече голяма заплаха за него.

Кинсън се загледа в далечината и промълви:

— Ще са големи глупаци, ако пренебрегнат думите ти, а те ще направят точно това, Бремен. Скрити зад сигурните си стени, те са изгубили всякакъв досег с реалността. От толкова отдавна не са рискували да излязат в света, че вече нямат вярна преценка за нещата. Изгубили са идентичността си. Забравили са целите си.

— Стига, недей. — Бремен положи силната си длан на рамото на високия мъж. — Няма никакъв смисъл да повтаряме неща, които и двамата добре знаем. Ще направим, каквото можем, а после ще поемем по пътя си. — Той стисна леко рамото на Кинсън. — Много съм уморен. Ще останеш ли на пост няколко часа, докато поспя. След това ще тръгнем.

Пограничникът кимна.

— Ще пазя.

Старецът се изправи и се оттегли по-дълбоко в сенките, до широкото стъбло на дървото, където се настани удобно на меката трева и се уви в робата си. След минути вече спеше, дишането му стана дълбоко и равномерно. Кинсън се взираше в него. Дори и сега очите на друида не бяха напълно затворени. Зад тесните цепки блещукаше светлина.

„Също като на котка — помисли си Кинсън и бързо отмести поглед. — Като на много опасна котка.“

Времето минаваше, а нощта преваляше. Мина полунощ. Луната изчезна зад хоризонта и необятният калейдоскоп на звездното небе се завъртя. Над Стрелехайм тегнеше абсолютна тишина. Нищо не помръдваше в пустошта. Чуваше се единствено равномерното дишане на стареца. Пограничникът отново погледна към спътника си Бремен, самотник като него, сам във въжделенията си, низвергнат заради истина, която само той бе имал сили да прозре.

В това отношение си приличаха. Кинсън си спомни първата им среща. Старецът се бе приближил към него в една странноприемница във Варфлийт с молба за помощ. Кинсън Рейвънлок бе разузнавач, следотърсач и изследовател, откакто бе навършил петнадесет. Беше израснал в Калахом в едно от малкото семейства, останали в Пограничните земи на човешките поселения. Всички други се бяха преселили далеч на юг, бягайки от миналото си.

След края на Първата война на расите, когато друидите разделиха Четирите земи с център Паранор, на човеците бе наредено да оставят незаселен район между своите поселения и останалите раси. Затова, макар Южната земя да се простираше почти до Драконовите зъби на север, хората бяха изоставили почти напълно територията над Езерото на дъгата. Само няколко семейства останаха там, убедени, че това е техният дом, и нямаха никакво намерение да се местят в по-населените райони на отредената им земя. Семейство Рейвънлок бе едно от тях. Затова Кинсън беше израсъл като един от пограничниците, почти извън цивилизацията, но в разбирателство както с хората, така и с елфите, джуджетата, гномите и тролите. Той бе пътувал из техните земи и бе изучил обичаите им и усвоил езиците им.

Интересуваше се от история и затова се вслушаше в различните версии за събитията, и смяташе, че така е отсял само истината. Бремен също се интересуваше от уроците на историята и още от самото начало двамата споделяха някои общи възгледи. Един от тях бе, че ключът към продължителния мир между расите е именно в заздравяването на връзките помежду им, а не в разделянето и изолацията им. Другото им общо убеждение беше, че най-голямата пречка пред всеобщия мир е Господаря на Магията. Дори тогава, пет години по-рано, вече се носеха слухове за него. Мълвеше се, че нещо зло живее в Царството на Черепите, че там е събрана невиждана сган от зверове и зловещи създания. Дочуваха съобщения за летящи твари, крилати чудовища, които нощем търсят жертви сред смъртните. Шушукаха се истории за хора, които тръгнали на север и никога не се върнали. Тролите стояха настрани от Хребета и тресавището Малг. Дори не се и опитваха да прекосяват Киерлак. Когато трябваше да минат в близост до Царството на Черепите, те се събираха на големи групи и се въоръжаваха добре. В тази част на Северната земя не покълваше нищо, нищо не пускаше корени. С времето опустошеният регион постепенно потъна в саван от облаци и мъгли. Земята беше безводна и ялова. Навсякъде имаше само прах и скали. Нищо не вирееше там. Нищо, което бе наистина живо.

Мнозина не вярваха на тези истории. А други дори изобщо не обръщаха внимание на слуховете. Това си беше една отдалечена и отблъскваща част от света. Какво значение имаше дали там живее нещо, или не? Но Кинсън бе отишъл до Северната земя, за да се убеди с очите си и едва не се беше разделил с живота си. Крилатите изчадия го преследваха пет дни, след като го забелязаха да се прокрадва по границите на владенията им. Беше се отървал единствено благодарение на изключителните си умения и споходилия го късмет.

Затова, когато Бремен се приближи към него, той вече знаеше, че думите на друида са самата истина. Господаря на Магията бе реален. Брона и последователите му живееха на север, в Царството на Черепите. Опасността, надвиснала над Четирите земи, не беше въображаема. Нещо ужасно постепенно добиваше форма.

Съгласи се да придружи стареца по време на пътуванията му, за да му служи като втори чифт очи, когато е необходимо, като куриер, разузнавач и пазач, когато надвиснат опасности. Стори го по няколко причини, но никоя от тях не бе така съществена, както факта, че за първи път бе открил смисъл в съществуването си. Беше изморен от бездействието, от живота, в който виждаше отново и отново все същите познати неща, за което дори му се плащаше. Беше отегчен и изгубил посока. Жадуваше за предизвикателство.

А Бремен му предложи точно това.

Кинсън поклати замислено глава. Бе изненадан колко далеч бяха стигнали заедно и колко близки бяха станали, както и колко много значеше това за него.

Някакво мимолетно движение далеч в равнината Стрелехайм привлече погледа му. Той примигна и се втренчи в тъмното, но не видя нищо. Само че движението се повтори — леко трепване в мрака на долината. Беше толкова далеч, че той не бе сигурен какво точно вижда, но го завладя ужасно подозрение. Стомахът му се сви на ледена топка. И преди бе виждал подобно нещо, винаги през нощта, винаги в пустошта на някоя безлюдна местност близо до границите на Северната земя.

Замръзна на мястото си, взрян в далечината, като отчаяно се надяваше да греши. Движението отново се повтори, само че този път по-близо. Нещо се издигаше над земята, увисваше в мрака над равнината, а после отново потъваше надолу. Приличаше на огромна ловуваща птица, но не беше.

Беше един от черепоносците.

Кинсън чакаше неподвижен, като се мъчеше да отгатне посоката на летящото изчадие. Черната сянка отново се отдели от земята, извиси се нагоре, после се спусна към пропастта, приближавайки се именно към мястото, където пограничникът и друидът се бяха прикрили. После зловещият силует пак потъна надолу и изчезна в мрака, погълнал равнината.

Кинсън със страх осъзна какво всъщност прави черепоносецът — проследяваше някого, проследяваше Бремен.

Извърна се бързо, но старецът вече беше до него и също се взираше в далечината.

— Тъкмо щях да те…

— Да ме събудиш — довърши друидът. — Зная.

Кинсън отново погледна към равнината. Нищо не помръдваше.

— Видя ли го? — попита той тихо.

— Да — гласът му остана спокоен, макар и с отсянка на тревога. — Един от тях ме следи.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че следи точно теб?

— Като че ли не бях особено внимателен на връщане. — Очите на Бремен проблеснаха. — Знае, че съм минал по този път и се опитва да ме открие. В Царството на Черепите никой не ме забеляза, така че сега просто налучква дирите ми. Трябваше да бъда по-внимателен през равнината, но смятах, че съм в безопасност.

Видяха как черепоносецът се появи отново, издигна се за миг в небето, плъзна се безшумно над равнината и после пак се скри в мрака долу.

— Все още имаме време, преди да ни открие — прошепна Бремен. — Мисля, че трябва да тръгваме. Ще прикрием следите си, за да го объркаме, ако реши да ни последва по-нататък. Паранор и друидите ни чакат. Хайде, Кинсън.

Те станаха и се запромъкваха през сенките между дърветата надолу към отсрещния склон на хълма. Вървяха безшумно, с плавни, отработени движения, а тъмните им силуети сякаш се плъзгаха по земята.

След секунди вече бяха изчезнали.

Втора глава

През остатъка от нощта вървяха под заслона на гората. Кинсън водеше, а Бремен го следваше като сянка, стъпвайки точно в дирите му. Не говореха, чувстваха се добре един с друг в тишината. Не видяха черепоносеца отново. Бремен прикри следите им с магия, но не много силна, за да не бъде доловена. Изглежда обаче крилатото създание бе решило да не ги следва отвъд Стрелехайм, иначе щяха да усетят присъствието му. Долавяха единствено животните, които населяваха местността. Поне засега не ги грозеше опасност.

Кинсън Рейвънлок крачеше енергично, движенията му бяха плавни, личеше, че дълги години е странствал пеша из Четирите земи. Беше едър и силен мъж, в разцвета на силите си и още можеше да разчита напълно на рефлексите си в случай на опасност. Бремен го гледаше с възхищение и си спомняше своята младост. Колко дълго бе продължил пътят му… Друидският сън му бе дал по-голямо дълголетие, отколкото би позволила природата, но въпреки това не бе достатъчно. Усещаше как буквално от ден на ден силите се изцеждат от тялото му. Все още успяваше да поддържа темпото на пограничника, но скоро щеше да има нужда от магия, за да не изостава. Често беше подсилвал така издръжливостта си по време на това пътуване и знаеше, че дните му на този свят вече са преброени.

Но въпреки това още бе уверен в себе си. Винаги беше такъв. И това повече от всичко му помагаше да продължи да живее и да набира сили. Когато се присъедини към друидите, беше още младеж с интерес към историята и древните езици. Но тогава времената бяха много по-различни, друидите все още работеха за напредъка и развитието на расите, все още се стремяха да обединят народите в името на общата цел. Много по-късно, преди не повече от седемдесет години, те започнаха да се отдръпват от тези си занимания и се посветиха на лични изследвания. Бремен бе отишъл в Паранор да се учи, и това му желание никога не угасна. Но обучението изискваше много повече от кабинетни занимания и медитации. Знанието се постигаше и чрез пътешествия и общуване с другите, чрез разговори и обмяна на мисли. То се таеше и в способността да осъзнаеш постоянната изменчивост на живота, до която води умението да наблюдаваш и готовността да приемеш, че старите прийоми не винаги крият в себе си всички отговори.

В резултат на всичко това той бързо стигна до извода, че магията е много по-устойчива и трайна форма на силата, отколкото науките, властвали в света преди Великите войни. Всички знания, съхранени в записки и книги от времето на Галафил, се бяха оказали недостатъчни за нуждите на науката. Бяха твърде откъслечни и прекалено отдалечени във времето от цивилизацията, на която трябваше да служат. Същността и целите им бяха така мъгляви, че не предлагаха ключове към неотворените врати на познанието. Но магията бе нещо съвсем друго. Тя бе по-стара от науката и много по-лесна за усвояване. Елфите, които водеха корените си от времената на Магията, още пазеха тайните й. Макар че се бяха крили и изолирали много години, те все още притежаваха книги и писмена, далеч по-адекватни на обществените им нужди от науките на стария свят. Наистина, много от тези знания все още липсваха, великите чародейства от старото време бяха забравени и трудно можеха да бъдат възстановени. Но въпреки това, в магията се криеше по-голям потенциал, отколкото в науките, в които друидите от Съвета продължаваха да упорстват.

Членовете на Съвета обаче помнеха какво им бе коствало възраждането на магията при Първата война на расите, както и онова, което бе сполетяло Брона и сподвижниците му, затова никак не бяха склонни да отключат отново тази врата.

Заниманията с магия не бяха забранени, но не се поощряваха. Към нея се подхождаше като към нещо любопитно, в което могат да се открият няколко полезни способа, но магическите практики в никакъв случай не се възприемаха като път, по който трябва да се гради бъдещето. Бремен неуморно се опитваше да оборва това схващане, но без успех. Повечето от друидите в Паранор бяха доста тесногръди в разбиранията си и не проявяваха склонност към промени. Пееха все една и съща песен: „Трябва да се учим от грешките си! Не забравяй колко опасно може да бъде боравенето с магията. Най-добре забрави моментните си увлечения и се захвани със сериозни проучвания.“

Но Бремен не бе склонен да последва съвета им. В интерес на истината, не беше и способен да го направи, тъй като бе против самата му природа да отхвърля някоя възможност, само защото веднъж се е провалила. И то, защото с нея е било злоупотребено по ужасен начин, което не значи непременно, че ще се случи отново, изтъкваше той. Малцина се съгласяваха с него. И накрая, когато упорството му стана нетърпимо и те го прогониха от Съвета, той замина сам.

Отиде в Западната земя и живя дълги години сред елфите. Изучаваше тяхната мъдрост, внимателно изследваше писанията им и се опитваше да възстанови част от онова, което бяха загубили, когато вълшебният свят бе отстъпил пред света на смъртните. Със себе си беше донесъл малко. Вече владееше тайната на Друидския сън, макар и все още в елементарна форма. Усъвършенстването и възприемането в цялата му пълнота изискваше време, затова той не успя да се възползва от него, докато сам не стигна преклонна възраст. Елфите приеха Бремен като сродна душа и му предоставиха достъп до знанията си, с изключение на забравените писмена. С времето той успя да открие същински съкровища сред наглед несъщественото. Пътува и до други земи, където също намираше частици магия, макар и не така добре развита и в много отношения несвойствена дори за онези, които я използваха.

През цялото време работи усилено, за да потвърди все по-нарастващото си убеждение, че Господаря на Магията и неговите черепоносци са реалност. Че това са същите друиди, напуснали Паранор преди толкова много години, същите онези същества, отблъснати по време на Първата война на расите. Но доказателствата бяха като аромат на цвете, понесен от вятъра; в един момент бяха тук, а в следващия изчезваха. Той ги следваше неумолимо, пресичайки граници, прекосявайки кралства, изброждайки близки и далечни градове, воден от слуховете и мълвата. Накрая дирите го отведоха в Царството на Черепите, в сърцето на владенията на Господаря на Магията, до катакомбите, в които Брона се бе спотаил с демоничните си слуги, в очакване на събитията, които щяха да извадят него и мрачните му стремежи на бял свят. Затова Бремен трябваше да стане по-силен от него, трябваше да овладее познанието по-бързо. Бе му отнело години да развие уменията, необходими да оцелее при пътуването на север. Години на проучвания. Може би тази подготовка щеше да му отнеме по-малко време, ако Съветът го бе подкрепил, ако членовете му се бяха освободили от предразсъдъците и страховете си и бяха отворили умовете си за възможностите. Но това никога не се случи.

Той въздъхна, увлечен в тези мрачни мисли. Те го натъжаваха. Толкова време бе пропиляно. Толкова възможности бяха пропуснати. А може би вече бе твърде късно за онези от Паранор. Какво да им каже, за да отвори очите им за надвисналата заплаха? Дали изобщо щяха да му повярват, когато им съобщи какво е открил? Бяха изминали повече от две години от последното му посещение в крепостта. Някои вероятно го смятаха вече за мъртъв. А други може би дори се надяваха да е така. Надали щеше лесно да ги убеди, че са сгрешили по отношение на Господаря на Магията, че трябва да преосмислят санкциите, които бяха наложили на расите, и най-важното — да преразгледат отказа си от употребата на магия.

По изгрев те бяха вече дълбоко в гората. Сребърното зарево се преля в златно, когато слънцето изпълзя над билото на Драконовите зъби и лъчите му проникнаха между гъстите корони на дърветата, за да сгреят влажната земя. Пред тях гората оредяваше, само тук-там се виждаха скупчени групички дървета. В далечината Паранор изникна от гъстата мъгла. Крепостта на друидите представляваше масивна каменна цитадела, изградена на скална основа, която стърчеше като юмрук над земята. Стените й се издигаха високо в небесата, където се превръщаха в ослепително бели кули и бойници. Множество знамена се развяваха по върховете им. Някои носеха символите на Висшите друиди, други гербовете на управниците на Четирите земи. Мъглата се кълбеше по върховете на кулите и хвърляше тъмни сенки в основата на крепостта, където слънцето още не бе успяло да проникне и да прогони нощта. „Впечатляваща гледка — помисли си Бремен. — Дори сега, дори за мен — изгнаника.“

Кинсън го погледна въпросително през рамо, но Бремен му кимна да продължи. Нямаше смисъл да отлагат. Когато се приближиха, крепостта надвисна над тях в целия си ръст и сякаш дъхът на друида секна. Като че хилядите каменни блокове легнаха с цялата си тежест на плещите му, бреме, което не можеше да удържи. „Каква огромна, неудържима мощ, помисли си той, непробиваема като упоритата неотстъпчивост на онези, които я населяват.“ Искаше му се да бе иначе. Знаеше, че е длъжен да промени нещата.

Излязоха от рядката горичка, където слънцето още не бе превзело сумрака и тръгнаха към пътя, който водеше до портите на крепостта. Насреща им веднага излязоха неколцина въоръжени мъже, част от многонационалната гвардия на Съвета. Носеха сиви униформи, а отляво на гърдите им в червено бе избродирана факла — емблемата на друидите. Бремен се вгледа за познато лице, но не откри такова. Е, все пак бе заминал преди цели две години. Но поне всички от стражата бяха елфи и щяха да склонят да го изслушат. Кинсън отстъпи почтително встрани и му стори път. Бремен изправи стойка и призова магическите си сили, за да придаде величавост на осанката си, да заличи умората, с която се бореше, и да прикрие всяка слабост и колебание. Тръгна решително към портите, а черната роба се развяваше след него. Кинсън го следваше неотлъчно, като сянка. Стражите чакаха приближаването им с безизразни лица.

Когато стигна при тях, Бремен усети как непоколебимостта им е нараснала с неговото приближаване. Каза им само:

— Добро утро на всички!

— Добро утро, Бремен — отвърна единият, като пристъпи напред и се поклони леко.

— Ти ме познаваш?

Стражът кимна.

— Чувал съм за теб. Съжалявам, но ти е забранено да влизаш.

Той премести поглед и към Кинсън, с което даде да се разбере, че забраната е в сила и за него. Беше учтив, но категоричен. Никакви прогонени друиди не се допускаха. Нито пък представители на човешката раса. И това не подлежеше на никакви възражения.

Бремен погледна нагоре към парапетите, като, че бе схванал същността на въпроса.

— Кой е капитан на стражите?

— Сирид Лок — отвърна стражникът.

— Би ли го помолил да слезе, за да поговорим?

Елфът се поколеба, обмисляйки молбата. Накрая кимна и отвърна:

— Моля, изчакайте тук.

Той изчезна през една странична врата в цитаделата. Бремен и Кинсън останаха да чакат пред останалите стражи в сянката на крепостната стена. Нямаше да е особено трудно да минат през тях и да ги оставят втренчени в илюзорните им образи, но Бремен бе решил да не използва магия, за да проникне в града. Мисията му бе твърде важна, за да рискува да си навлече гнева на Съвета, като надхитри охраната и я направи на глупаци. Те не биха толерирали фокусите. Биха уважили прямотата. А той искаше да играе точно по тези правила.

Бремен се обърна и погледна към гората. Слънчевата светлина вече бе проникнала и в най-дълбоките й недра, разсейваше сенките и озаряваше крехките стебла на дивите цветя. Настъпила е пролетта, сепна се той. Бе изгубил представа за времето, докато пътуваше на север и обратно, погълнат от търсенето си. Пое си дъх, запленен от лекия аромат, процеждащ се откъм дърветата. От много време не бе обръщал внимание на цветята.

Усети някакво движение при портите зад гърба си и се обърна. Стражът, който бе влязъл, сега се появи отново заедно със Сирид Лок.

— Бремен — обърна се официално към него елфът и пристъпи напред с протегната ръка.

Сирид Лок беше слаб и мургав, с напрегнат поглед и измъчено лице. Елфическото в чертите му бе силно изразено — веждите му бяха извити нагоре, ушите му бяха заострени, а лицето бе толкова тясно, че изглеждаше изпито. Беше облечен в сиво като останалите, но факлата, избродирана на гърдите му, бе стисната от юмрук, а на раменете му имаше алени ивици. Той беше един от малцината, които бяха останали приятели на Бремен след прогонването му от Съвета. Сирид бе капитан на друидската стража повече от петнадесет години и никой не бе по-подходящ от него за тази работа. Елф-преследвач, отдал целия си живот на службата, Сирид Лок беше истински професионалист. Друидите бяха направили изключително правилен избор. Но имаше и още нещо, което щеше да свърши работа на Бремен — Съветът би изслушал молба, идваща от него.

— Радвам се да те видя, Сирид — отговори Бремен и прие ръката му. — Как си?

— Не по-зле от един мой познат. Остарял си с пет години, откакто ни напусна. Чета го по бръчките на лицето ти.

— Моето лице е огледало, в което виждаш собствения си образ, предполагам.

— Възможно е. Още ли пътуваш из света?

— Да, в добрата компания на моя приятел Кинсън Рейвънлок — представи Бремен пограничника.

Елфът пое ръката на Кинсън и го огледа внимателно, но не каза нищо. Пограничникът също остана сдържан.

— Имам нужда от помощта ти, Сирид — започна тържествено друидът. — Трябва да говоря с Атабаска и със Съвета.

Атабаска бе Върховният друид. Внушителен, неотстъпчив човек със закостенели разбирания, който никога не се бе разбирал с Бремен. Беше член на Съвета, когато старецът бе прокуден, макар и още да не се бе издигнал до Върховен друид. Но по-късно се беше добрал до този пост и то най-вече благодарение на вътрешнополитическите маневри, които Бремен толкова ненавиждаше. Въпреки всичко Атабаска беше главният, за добро или зло, и беше решаващият фактор, за да бъдат допуснати през тези врати. Сирид Лок се усмихна мрачно и каза:

— Защо не ме помолиш за нещо по-трудно? Знаеш, че достъпът до Паранор и Съвета ти е забранен. Дори не можеш да преминеш през тези стени, а какво остава да говориш с Върховния друид.

— Мога, ако той нареди — отвърна простичко Бремен.

Елфът кимна и проницателните му очи се присвиха.

— Разбирам. Искаш да говоря с него от твое име.

Бремен кимна. Тънката усмивка на Сирид изчезна.

— Той не те харесва — отбеляза той тихо. — Това не се е променило, докато отсъстваше.

— Не е нужно да ме харесва, за да поговори с мен. Имам да му кажа нещо много по-важно от личните пристрастия. Ще бъда кратък. Веднага щом ме изслуша, ще си тръгна оттук. — Той помълча и добави: — Не мисля, че искам твърде много, не е ли така?

Сирид Лок кимна и отвърна:

— Така е. — Погледна към Кинсън и добави: — Ще направя, каквото мога.

Той влезе вътре и остави стареца и пограничника да съзерцават стените и портата на крепостта. Пазачите стояха непоклатимо на местата си, препречили входа. Бремен ги изгледа важно за миг, после вдигна глава към слънцето. Вече личеше, че денят ще бъде горещ. Друидът погледна към Кинсън, после се премести в сянката на крепостната стена и седна на един издаден камък. Кинсън го последва, но остана прав. В очите му се четеше нетърпение. Искаше тази история да свърши. Беше готов да си тръгне. Бремен се усмихна вътрешно. Това бе толкова присъщо за него. Кинсън намираше разрешението на всички проблеми, като просто ги подминаваше. Беше преживял целия си живот така. Едва след като се срещнаха, той започна да разбира, че никой проблем не може да бъде разрешен, ако не се изправиш и не го посрещнеш. Не че Кинсън не бе способен да се справя в живота. Той просто преодоляваше неприятностите, като ги оставяше зад гърба си, и това наистина бе начин. Само че той никога не се оказваше окончателно разрешение на проблема.

Да, Кинсън бе израснал от онези първи дни. Той определено беше силен мъж, но Бремен знаеше, че старите навици умират трудно, и поривът да подмине неприятностите и трудностите още дреме в него.

— Само губим време — измърмори пограничникът, сякаш в потвърждение на мислите на друида.

— Търпение, Кинсън — предложи меко Бремен.

— Търпение ли? Защо? Те няма да те пуснат да влезеш. А дори да го направят, няма да те изслушат. Не искат да чуят онова, което имаш да им кажеш. Това не са онези друиди от миналото, Бремен.

Старецът кимна. Кинсън беше прав, но нищо не можеше да се направи. Друидите днес бяха такива и някои от тях все пак не бяха чак толкова лоши. Можеха да бъдат мощни съюзници. Кинсън би предпочел да се справят сами с проблема, но врагът, пред когото бяха изправени, бе твърде силен, за да бъде победен без ничия помощ. Нуждаеха се от друидите.

Откакто бяха изоставили практиката да се намесват в делата на расите, те се радваха на подобаващо уважение и респект. Това можеше да се окаже полезно за обединяването на Четирите земи срещу общия им враг.

Утринта започна да отстъпва място на предобеда, а Сирид Лок все още не се появяваше. Кинсън крачеше напред-назад известно време и най-накрая седна до Бремен с израз на безнадеждност на сухото си лице. Седеше мрачен и мълчалив.

Бремен въздъхна тихичко. Кинсън беше с него от много време. Друидът го беше избрал сред множество кандидати за задачата да бъде открита истината за Господаря на Магията. Кинсън беше най-подходящият. Той беше най-добрият следотърсач, когото старецът познаваше. Умен, смел и схватлив. Никога не действаше прибързано, обмисляше добре всичко. Бяха се сближили толкова, че Бремен го чувстваше като собствен син. Бяха станали най-близки приятели.

Но пограничникът не успяваше да бъде още нещо, от което старецът се нуждаеше. Не можеше да стане наследник на друида. Бремен бе стар и вече линееше, макар и добре да прикриваше това от чуждите погледи. И когато си отидеше, нямаше да има кой да продължи делото му. Нямаше да има кой да продължи проучванията му относно магията, така нужна за развитието на расите, нямаше да има кой да подтиква твърдоглавите друиди от Паранор да преосмислят становището си относно Четирите земи и нямаше да има кой да застане срещу Господаря на Магията. Навремето Бремен се бе надявал, че Кинсън може да е този човек. Възможността все още съществуваше, макар и да не изглеждаше особено вероятна. Пограничникът не притежаваше необходимото търпение. Презираше преструвките на дипломацията. Нямаше време да се занимава с ония, които не можеха да схванат веднага истините, които смяташе за очевидни. Опитът бе единственият учител, който уважаваше. Упорито се опълчваше срещу старото и беше непоправим самотник. Нито една от тези му черти нямаше да му послужи като друид, но и същевременно изглеждаше напълно невъзможно той да се промени по някакъв начин.

Бремен погледна към приятеля си, внезапно възмутен от своите мисли. Не беше справедлив към Кинсън. Достатъчно бе, че пограничникът му е така предан, толкова, че би останал с него дори ако се наложеше да жертва живота си. Кинсън беше най-добрият приятел и съратник и не беше редно да очаква нещо повече от него.

Само дето нуждата му от наследник бе така отчаяна! Беше стар, а времето се изнизваше толкова бързо.

Той откъсна очи от Кинсън и се загледа към дърветата в далечината, сякаш се опитваше да преброи дните, които му оставаха.

Вече бе станало обед, когато Сирид Лок най-после се появи от сенките при портите и като хвърли само бегъл поглед на Кинсън и стражите, се насочи директно към Бремен. Друидът скочи на крака да го посрещне, ставите и мускулите му се бяха схванали.

— Атабаска ще говори с теб — обяви капитанът на стражата със сурово изражение на лицето.

Бремен кимна.

— Явно доста си се поизмъчил, докато го убедиш. Длъжник съм ти.

Елфът изсумтя неопределено и добави:

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен. Атабаска си има свои причини да приеме срещата с теб, струва ми се. — Обърна се към Кинсън. — Съжалявам, но не бих могъл да уредя и ти да влезеш.

Кинсън се изправи и сви рамене.

— Предполагам, че за мен е по-добре да остана да чакам тук.

— И аз така мисля — съгласи се елфът. — Ще ти изпратя малко храна и прясна вода. Бремен, готов ли си?

Друидът погледна към Кинсън и се усмихна едва-едва.

— Ще се върна възможно най-скоро.

— Успех — рече тихо приятелят му.

Бремен последва Сирид Лок през портата на крепостта към сенките вътре.

Тръгнаха надолу по пещеро подобни коридори и лъкатушещи тесни проходи, в които цареше студена, мрачна тишина. Стъпките им кънтяха в тежките камъни. Не срещнаха никого. Изглеждаше сякаш Паранор е изоставен, но Бремен знаеше, че не е така. На няколко пъти му се стори, че дочува шепота от нечий разговор или намек за движение някъде в далечината. Сирид го водеше надолу по проходи, които рядко бяха използвани от другите и служеха за тайни посещения. Това изглеждаше съвсем разбираемо. Атабаска не искаше останалите друиди да разберат, че се е съгласил на срещата им, докато сам не реши, че тя си е струвала. Бремен щеше да получи тайна аудиенция и възможност да изложи накратко повода за посещението си, а след това щеше да бъде или окончателно пропъден, или призован да се обърне към Съвета. И в двата случая решението щеше да бъде взето бързо.

Те започнаха да се изкачват към горните помещения на крепостта. Канцелариите на Атабаска бяха доста високо и по всичко личеше, че е решил да приеме Бремен там. Докато се изкачваха, старецът премисляше думите на Сирид Лок. Атабаска може би имаше свои причини да се съгласи на срещата и те сигурно нямаше да бъдат съвсем очевидни. Върховният друид беше преди всичко политик, администратор и чиновник. Не че го подценяваше, но тези определения напълно описваха начина му на мислене. Той се съсредоточаваше най-вече над връзката причина-следствие. Ако едно нещо се е случило, как би могло то да се отрази на друго. В тази посока работеше съзнанието му. Беше способен и организиран, но и пресметлив. Бремен трябваше добре да пресява думите си.

Бяха стигнали почти до края на свързващия коридор, когато неочаквано от сенките изникна облечена в черна роба фигура и се изправи насреща им. Сирид Лок инстинктивно посегна към късия си меч, но нечии ръце вече бяха сграбчили неговите и ги притискаха към тялото му. Сякаш без никакво усилие, фигурата в черната роба повдигна Сирид от пода и го запрати настрани като някакво малко и дразнещо препятствие.

— Ееее, капитане — прошепна един груб глас. — Няма нужда от оръжия между приятели. Искам само да разменя една-две думи с твоя повереник и ще продължа по пътя си.

— Риска! — изуми се Бремен. — Добра среща, стари приятелю!

— Ще съм ти благодарен, ако си махнеш ръцете от мен, Риска — изсъска вбесен Сирид Лок. — Нямаше да посегна към оръжието си, ако не беше изскочил така, без предупреждение!

— Моите извинения, капитане — измърка Риска, пусна елфа и вдигна отбранително ръце. После погледна към Бремен и каза: — Добре дошъл у дома, Бремен от Паранор.

Риска пристъпи под светлината и прегърна стареца. Беше брадато джудже с откровено лице и внушителни плещи. Набитото му тяло бе грубо и мускулесто. Той стисна за миг Бремен с огромните си като дънери ръце, пусна го и хвана с безформените си, мазолести длани друида. Риска приличаше на дълбоко вкоренено дърво, устояло на времето и сезоните, неподатливо на годините. Беше друид-войн, последният от своя вид, изкусен с оръжието майстор в битките, изпечен в огъня на всички големи сражения от появата на новите раси насам. Бремен го бе обучавал лично до момента, в който го прогониха от крепостта преди повече от десет години. И въпреки всичко случило се, Риска бе останал негов приятел.

— Не от Паранор, Риска — възрази Бремен. — Но все пак още усещам това място като свой дом. А ти как си?

— Добре. Но съм отегчен. Няма почти никаква нужда от моите умения зад тези стени. Малцина от новите друиди хранят интерес към изкуството на войната. Поддържам формата си благодарение на стражата. Сирид ме изпитва всеки ден.

Елфът изсумтя и каза:

— Искаш да кажеш, че ме схрускваш всеки ден на закуска. Какво правиш тук? Откъде разбра къде да ни намериш?

Риска пусна Бремен и се огледа мистериозно.

— Тези стени имат уши, за онези, които знаят да слушат, де.

Сирид Лок се засмя въпреки волята си и рече:

— Шпионирането на ближния май се оказа най-уважаваното от всички бойни умения!

Бремен се усмихна на джуджето.

— Знаеш ли защо съм дошъл?

— Зная, че си тук, за да говориш с Атабаска. Но преди това исках да ти кажа нещо. Не, Сирид, остани, нямам тайни от теб. — Джуджето придоби сериозно изражение и добави: — Може да има само една причина за завръщането ти, Бремен. И сигурно новините никак не са добри. Но така да бъде. Ти обаче ще имаш нужда от съюзници, а аз съм един от тях. Можеш да разчиташ на гласа ми, ако се стигне дотам. Имам влияние в Съвета, каквото малцината, които още те подкрепят, не могат да предложат. Трябва да знаеш как стоят нещата в действителност, тук не си добре дошъл.

— Надявам се да убедя Атабаска, че общата ни цел изисква да загърбим различията помежду си. — Бремен сви вежди угрижено. — Не може да е чак толкова трудно да разбере това.

Риска поклати глава.

— Може, може, ще видиш. Трябва да бъдеш силен. Не бива да му отстъпваш. Той не харесва това, което си — предизвикателство за властта му. И с нищо не би могъл да го убедиш да го забрави. Страхът е оръжието, което ще ти послужи по-добре от всякакви доводи. Накарай го да разбере опасността. — Риска внезапно се извърна към Сирид и попита: — Ти би ли го посъветвал друго?

Елфът се поколеба, после поклати глава и отвърна:

— Не.

Риска се протегна и сграбчи още веднъж ръцете на Бремен.

— Ще си поговорим после.

След това се понесе надолу по коридора и изчезна в сенките. Старецът се усмихна на себе си. Силен дух, силно тяло, упорит и непреклонен във всичко. Такъв си беше Риска. И никога нямаше да се промени.

Старецът и елфът продължиха из мрачните коридори и стълбища, виещи се все по-навътре в крепостта, докато най-накрая стигнаха до една площадка в края на стълбите, която водеше до малка, тясна, обкована с желязо врата. Бремен бе виждал тази врата няколко пъти през годините, прекарани в крепостта. Тя беше заден вход към канцелариите на Върховния друид.

Атабаска чакаше вътре, за да го приеме. Бремен пое дълбоко дъх.

Сирид Лок почука три пъти на вратата, направи пауза и почука още веднъж. Отвътре един познат глас избоботи:

— Влез.

Капитанът на друидската стража бутна тясната врата, отвори я и пристъпи настрани.

— Беше ми наредено да чакам тук — рече меко той.

Бремен кимна, развеселен от тържествеността, изписана по лицето на елфа.

— Да, разбирам. Благодаря ти отново, Сирид.

После отвори ниската врата и пристъпи вътре. Стаята му беше позната. Това бяха личните покои на Върховния друид, стая за отдих и лични срещи. Беше голяма, с висок таван и прозорци от оловно стъкло, с полици, по които се виждаха книжа, различни предмети, дневници, папки и тук-там няколко книги. Масивни, обковани с желязо двойни врати заемаха средата на отсрещната стена. В центъра на стаята имаше огромно празно бюро. Лакираната му дървена повърхност отразяваше светлината на свещите.

Атабаска стоеше зад бюрото и чакаше. Той бе едър, внушителен мъж с рошава, дълга бяла коса и студени сини очи, поставени дълбоко в червендалестото му лице. Бе облечен в тъмносинята роба на Върховен друид, привързана с колан на кръста и без никакви отличителни знаци. Но около врата му висеше Ейлт Друин, медальонът на Върховните друиди от времето на Галафил. Ейлт Друин бе изкован от злато с примеси на придаващи здравина метали, обточен със сребърни орнаменти. Беше изработен във формата на ръка, стиснала горяща факла. Ръката и факлата бяха символ на друидите от самото начало. Говореше се, че медальонът притежава магически сили, но никой не беше виждал тази магия в действие. Думите „Ейлт Друин“ бяха елфически и в буквален превод означаваха „Сила чрез знание“.

Навремето това мото бе означавало нещо за друидите. Още една от малките иронии, които ни поднася животът, помисли си изморено Бремен.

— Добре дошъл, Бремен — поздрави го Атабаска със своя дълбок и високопарен глас. Този поздрав бе традиционен, но в неговата уста звучеше кухо и изкуствено.

— Добре заварил, Атабаска — отвърна Бремен. — Благодаря, че се съгласи да ме приемеш.

— Сирид Лок бе много убедителен. Освен това, ние не отпращаме от прага си онези, които някога са били наши братя.

Някога да, но не и сега, бе подтекстът на думите му. Бремен тръгна през стаята към огромното писалище, макар да се чувстваше отделен от Атабаска от нещо много по-голямо от полираната повърхност. Той отново се зачуди колко малък се усеща човек пред този едър мъж, малък, като малко момченце. Макар че беше с няколко години по-стар от Атабаска, Бремен не успяваше да потисне чувството, че се намира пред по-възрастен от него.

— Какво имаш да ми кажеш, Бремен? — попита Върховният друид.

— Четирите земи са изложени на смъртна опасност — отвърна Бремен. — Тролите са били подчинени на мощ, която излиза далеч извън обхвата на обикновения живот и силата на смъртните. Съвсем скоро другите раси ще попаднат под властта й, ако не се намесим, за да ги защитим. Дори друидите се намират в огромна опасност.

Атабаска премяташе разсеяно Ейлт Друин из пръстите си.

— И каква форма има това зло? Продукт на магия ли е?

Бремен кимна и отвърна:

— Слуховете са истина, Атабаска. Господаря на Магията е реален. Но има и още нещо, той е превъплъщение на друида размирник Брона, за когото се смяташе, че е победен и унищожен преди повече от триста години. Брона е оцелял, поддържал се е жив чрез зловредна и неразумна употреба на Друидския сън и като е разрушил душата си. Вече няма тленна форма, а е само дух. Но въпреки всичко остава фактът, че е жив и е източник на опасността, която ни заплашва.

— Видя ли го? Той ли беше обектът на твоите търсения?

— Да.

— И как го постигна? Той ли те допусна? Сигурно е трябвало да влезеш преобразен.

— Прикрих се с магия, за да стана невидим през част от пътуването си. После се обвих в мрачните одежди на собственото зло на Господаря на Магията, което дори самият той не би могъл да разкрие.

— Станал си едно цяло с него? — Атабаска бе хванал ръце зад гърба си. Очите му гледаха твърдо и внимателно.

— За известно време станах като него. Налагаше се, за да проникна достатъчно близо и да се уверя в съмненията си.

— А дали като си се превърнал в едно цяло с него, не си бил покварен по някакъв начин, Бремен? Дали употребата на магия не е нарушила преценката и баланса ти? Откъде си сигурен, че това, което си видял, не е само нещо въображаемо? Откъде можеш да знаеш, че откритието ти е реално?

Бремен се насили да запази спокойствие.

— Щях да зная, ако магията ме беше покварила по някакъв начин, Атабаска. Посветих години от живота си на изучаването й. Познавам я по-добре от всеки друг.

Атабаска се усмихна, хладно и невярващо.

— Но точно в това е въпросът. Доколко може някой от нас да оцени силата на Магията? Ти се отцепи от Съвета, за да се заемеш сам с проучвания, за чиято опасност беше предупреден. Пое по същия път, по който тръгна и някой друг — съществото, което твърдиш, че преследваш. Магията го е покварила, Бремен. Откъде си толкова сигурен, че не е покварила и теб? О, убеден съм, че се смяташ за неподвластен на нейното влияние. Но така мислеха и Брона, и последователите му. Магията е коварна сила, мощ, която надхвърля нашите разбирания и на която не може да се разчита. Увличали сме се от нея и сме били измамени. Тя още ни привлича, но сега сме много по-предпазливи отпреди — предпазливи сме, защото се поучихме от нещастието на Брона и останалите. А ти беше ли предпазлив, Бремен? Магията погубва; поне това знаем за нея. Тя покварява всички, които я използват, по един или друг начин, като накрая унищожава онзи, който борави с нея.

Бремен успя да се овладее и отвърна спокойно:

— Не може да се твърди категорично какви са последиците от прилагането на магия, Атабаска. Покварата може да дойде постепенно и под различни форми, в зависимост от начините, по които се прилага тя. Но това може да се каже и за старите науки. Всяка употреба на сила покварява, но това не означава, че не може да бъде употребена за добри цели. Зная, че не одобряваш работата ми, но от нея има полза. Аз не се отнасям лекомислено към мощта на магията. Нито пък отричам възможностите й.

Атабаска поклати лъвската си глава.

— Смятам, че си твърде потопен в тази материя, за да можеш да прецениш обективно. Това бе основният ти недостатък, когато ни напусна.

— Възможно е — съгласи се кротко Бремен. — Но това вече няма значение. Сега е важно само, че сме изправени пред заплаха. Друидите, Атабаска. Брона със сигурност помни какво доведе до разгрома му по време на Първата война на расите. Ако възнамерява да опита да завладее Четирите земи отново, което сега изглежда доста вероятно, той ще поиска да разруши първо най-голямата заплаха. Друидите. Съвета. Паранор.

Атабаска се взира известно време в него със сериозно изражение, после се обърна, приближи се до един от прозорците и застана там, загледан в слънчевата светлина навън. Бремен изчака малко и каза:

— Трябваше да дойда тук, за да те помоля да ми разрешиш да се обърна към Съвета. Дай ми шанс да разкажа на останалите какво видях. Остави ги те сами да преценят доколко са основателни твърденията ми.

Върховният друид се обърна, брадичката му бе леко вирната и той сякаш гледаше Бремен отгоре надолу.

— Зад тези стени ние сме общество, Бремен. Семейство. Живеем като братя и сестри, отдадени на една цел — да придобием знания за нашия свят и да се научим да ги прилагаме. Не ценим никого повече от останалите, смятаме всички за равни. Това е нещо, което ти никога не си успявал да приемеш.

Бремен понечи да се възпротиви, но Атабаска вдигна ръка в знак да замълчи.

— Ти ни напусна по свой собствен избор. Предпочете да изоставиш семейството си и работата си заради личните си стремежи. Твоите проучвания не могат да бъдат споделени с нас, тъй като те престъпват границите на властта, която сме установили. Това, което е добро за един, никога не може да подмени онова, което е добро за цялата общност. В семействата трябва да има ред. Всеки член от семейството трябва да уважава останалите. Когато ни напусна, ти показа неуважение към желанията на Съвета заради своите проучвания. Смяташе, че си по-наясно с нещата от нас. Сам се отказа от мястото си в нашата общност. — Той хвърли на Бремен студен поглед и продължи: — А сега се надяваш да се върнеш и да станеш наш водач. О, не си прави труда да отричаш, Бремен! Към какво друго се домогваш, ако не точно към това? Идваш със знание, което претендираш, че е само твое, с познания за сила, в която си посветен единствено ти, и с план за спасението на расите, който само ти можеш да създадеш. Господаря на Магията съществува. Господаря на Магията е Брона. Друидът отцепник използва Магията за собствените си цели и е подчинил тролите. Те ще предприемат поход срещу Четирите земи. А ти си единствената надежда. Ти трябва да ни посъветваш какво да направим и после ще ни заповядаш да изпълним дълга си и да спрем това извращение. Ти, който ни изостави за толкова дълго, сега трябва да ни водиш.

Бремен поклати бавно глава. Вече знаеше как ще завърши всичко това, но се принуди да продължи.

— Никого не искам да водя. Искам само да ви предупредя за опасността, която открих, и нищо повече. Какво ще се случи после, ще бъде решено от теб, като Върховен друид, и от Съвета. Не се стремя да се завърна като член на Съвета. Просто ме изслушай, а после ме отпрати.

Атабаска се усмихна.

— Все още си толкова самоуверен. Впечатлен съм. Възхищавам се на куража ти, Бремен, но смятам, че си на грешен път и се заблуждаваш. Освен това аз съм само един глас и нищо повече, нямам никакво намерение да взимам еднолично решение по този случай. Почакай тук с капитан Лок. Ще свикам Съвета и ще ги помоля да обсъдят твоята молба. Дали ще решат да те изслушат, или не? Този избор ще оставя на тях.

Той удари рязко по писалището и тясната врата на задния изход се отвори. Сирид Лок влезе и поздрави.

— Остани тук с нашия гост — нареди му Атабаска, — докато се върна.

После Върховният друид излезе през широките двойни врати в предната част на помещението, без да поглежда назад.

Атабаска го нямаше вече почти четири часа. Бремен седеше на пейка при един от високите прозорци и се взираше навън в смътната светлина на късния следобед. Чакаше търпеливо, защото знаеше, че нищо друго не може да направи. Поговори известно време със Сирид Лок, увлечен от новините относно работата на Съвета, разбирайки, че тя продължава в същата насока, както преди години, че малко се е променило, че почти нищо не е свършено. Това го угнети и скоро се отдаде на размисли за своите цели. Замисли се за това какво ще каже пред Съвета и как може да отговорят членовете му, но в сърцето си знаеше, че усилията му ще се окажат безплодни. Сега осъзна и защо Атабаска се бе съгласил с него. Върховният друид смяташе, че ще е по-добре да допусне да бъде изслушан, отколкото да го отпрати веднага, че е по-добре да си придаде вид, че ще обмисли искането му, отколкото да не направи нищо. Но решението вече бе взето. Не възнамеряваше да го послуша. Бремен беше прокуден и Атабаска нямаше да му позволи да се върне. Поради никаква причина, без значение колко убедителен ще бъде, колко завладяващ. В неговото съзнание той бе опасен човек, а може би и в съзнанието на останалите също. Той използваше неразумно магия. Играеше си с огъня. Те нямаше как да изслушат такъв човек. Никога.

Беше тъжно. Дойде да ги предупреди, но те бяха недостижими за него. Усещаше го. Сега очакваше само всичко това да се потвърди.

А потвърждението дойде скоро след като четирите часа изтекоха. Атабаска влезе през вратите с безцеремонното отношение на човек, който има и по-важни дела за вършене.

— Бремен. — В поздрава му се усещаше пренебрежение. Не обърна никакво внимание на Сирид Лок, не му каза нито да си тръгва, нито да остане. — Съветът обсъди молбата ти и я отхвърли. Ако искаш да я представиш още веднъж в писмен вид, тя ще бъде предадена на комисия за обсъждане. — Той седна зад писалището си със снопче книжа и започна да ги преглежда. Ейлт Друин проблесна ярко, когато се разлюля на гърдите му.

— Ние сме поели задължението да следваме курс на невмешателство в делата на расите, Бремен. Твоето искане е в разрез с това правило. Длъжни сме да стоим встрани от политически конфликти и териториални междуособици. Твоите твърдения са много неопределени и напълно недоказани. Не можем да ги приемем за верни. — Той вдигна поглед и добави: — Можеш да се запасиш с всичко, от което имаш нужда, за да продължиш пътуването си. Желая ти късмет. Капитан Лок, моля, ескортирайте нашия гост обратно до крепостните врати.

Той отново сведе поглед. Бремен се взираше безмълвно, втрещен от безцеремонността, с която бе отхвърлен. Когато Атабаска продължи да го игнорира, той каза тихо:

— Ти си глупак. — После се обърна и последва Сирид през тясната вратичка към коридора, който ги бе довел дотук. Чу как вратата се затваря и заключва зад него.

Трета глава

Сирид Лок и Бремен се спускаха обратно по стълбите в мълчание, стъпките им кънтяха в самотна каденца по лъкатушещия коридор. Зад тях светлината на площадката пред задния вход на помещенията на Върховния друид се стопи в мрака. Бремен се опитваше да потисне горчилката, която го изпълваше. Бе нарекъл Атабаска глупак, но може би истинският глупак беше самият той. Кинсън бе прав. Идването му в Паранор бе загуба на време. Друидите не бяха готови да изслушат своя блуден брат. Не се интересуваха от безумните му фантазии, от опитите му да се прокрадне обратно в тяхното лоно. Той ги виждаше как си разменят развеселени, саркастични погледи, когато Върховният друид ги информира за искането му. Виждаше ги как поклащат глави с негодувание. Високомерието му бе попречило да разбере колко голяма е бариерата, която трябва да преодолее, за да спечели отново доверието им. Само да можеше да поговори с тях, те щяха да го изслушат, така си бе мислил. Но не му беше даден шанс да стори дори и това. Самоувереността му го бе провалила. Гордостта му бе изиграла лоша шега. Беше направил голяма грешка.

Но въпреки всичко бях длъжен да го направя, опита се той да оправдае донякъде провала си. Най-малкото сега не трябваше да живее с вината и болката, която щеше да изпита, ако не бе предприел нищо. Нямаше как да бъде сигурен в резултата от усилията си. Но неговото посещение все пак можеше да доведе до нещо добро, някаква малка промяна в протичането на събитията, в настроенията, нещо, което той сега не можеше да предвиди. Не биваше да омаловажава съвсем усилието си. Кинсън може и да беше прав за крайния резултат, но и двамата не можеха да са сигурни дали от това нямаше да излезе нещо.

— Съжалявам, че не ти бе позволено да говориш, Бремен — рече тихо Сирид, като хвърли поглед през рамо.

Бремен вдигна очи, притеснен от мисълта колко ли съкрушен изглежда. Нямаше време за самооправдания. Беше изгубил шанса да говори директно пред Съвета, но имаше и други задачи, които да изпълни, преди да бъде пропъден завинаги от крепостта, и трябваше да се заеме с тях.

— Сирид, дали ще има време да посетя Кал Рис, преди да си тръгна? — попита той. — Ще отнеме само няколко минути.

Спряха на стълбите взрени един в друг, крехкият на вид старец и закаленият от времето елф.

— Беше ти казано, че можеш да получиш всичко, което ти е необходимо за пътуването — отбеляза Сирид Лок. — Не беше уточнено какво точно включва това. Струва ми се, че една кратка визита ще бъде в реда на нещата.

Бремен се усмихна.

— Никога няма да забравя колко усилия положи заради мен, Сирид. Никога.

Елфът махна пренебрежително с ръка.

— Нищо не съм направил, Бремен. Ела.

Те продължиха по стълбите до един близък коридор и поеха по него. Минаха покрай няколко врати и после отново надолу по друга поредица от стълби. През цялото време Бремен мислеше. Беше ги предупредил, за добро или за лошо. Сигурно повечето не биха обърнали внимание на думите му, но онези, които биха се вслушали в тях, трябваше да получат шанс да оцелеят, въпреки глупостта на останалите. Освен това, беше длъжен да направи някакво усилие да защити крепостта. Не че можеше да стори кой знае какво, при положение, че бе изправен пред мощта на Господаря на Магията, но беше длъжен да направи дори малкото, на което е способен. Щеше да започне с Кал Рис, най-старият му и най-верен приятел — макар да знаеше, че още веднъж ще се сблъска с почти сигурен неуспех.

Когато стигнаха коридора, който водеше до главната зала, съвсем близо до библиотеката, в която Кал прекарваше дните си, Бремен се обърна отново към Сирид и помоли:

— Ще ми направиш ли още една услуга? Ще извикаш ли Риска и Тей Трифънйъд, за да поговорим? Помоли ги да почакат в коридора, докато се видя с Кал. Ще се срещна с тях там. Давам ти думата си, че няма да ида никъде другаде и няма да направя нищо, с което да пристъпя наредбите относно моето посещение.

Сирид извърна поглед и отвърна:

— Не е нужно да ми даваш думата си, Бремен. Никога не е било нужно. Иди се виж с Кал. Аз ще доведа другите и ще се видим тук.

Той се обърна и тръгна надолу по стълбите към мрака. Бремен си помисли, че е голям щастливец да има Сирид за приятел. Спомни си го като млад, когато още учеше занаята, но беше все така силен и здраво стъпил на земята. Сирид бе дошъл от Арборлон и бе останал верен на първоначалната си служба, отдаден на каузата на друидите. Подобна ангажираност бе рядкост от страна на някой, който не беше друид. Бремен се зачуди дали елфът би постъпил отново така, ако имаше шанса да изживее живота си отначало.

Той престъпи през вратата и зави по коридора вдясно. Залата имаше сводест таван, укрепен с големи дървени греди, които лъщяха от лак и восък. По стените висяха гоблени и картини. Няколко древни мебели и стари брони заемаха едно изолирано пространство в малка ниша, осветено от едва мъждукащи свещи. Времето бе пленено зад тези стени, където нищо не се променяше, въпреки изнизването на дните и сезоните. В Паранор, най-старата и най-укрепената твърдина в Четирите земи, пазител на своето знание, хранилище на най-скъпоценните реликви и книги, цареше атмосфера на неизменчивост. Какъвто и прогрес да бе постигнат след края на варварщината, настъпила след Великите войни, източникът му беше тук. Сега имаше опасност всичко това да изчезне, да бъде загубено завинаги и, изглежда, единствен той съзнаваше това.

Бремен стигна до вратите на библиотеката, отвори ги тихо и пристъпи вътре. Помещението бе малко за библиотека, но бе претъпкано с книги. След разрухата на стария свят можеха да се намерят съвсем малко книги, а повечето от тях бяха съставени от друидите в последните двеста години, старателно изписани на ръка по спомени и наблюдения на шепа мъже и жени, които все още помнеха. Почти всичко се пазеше тук, в тази и в следващата стая, а Кал Рис бе друидът, отговорен за съхранението му. Всяка от книгите имаше голяма стойност, но никоя не можеше да се сравни с Друидските хроники — резултатът от усилията на Съвета да възстанови изгубеното знание на науката и магията от вековете преди Великите войни, от опитите им да разкрият тайните на силата, която бе дала най-великите творения на стария свят, да уточнят още не съвсем ясните детайли за възможностите на устройствата и формулите, талисманите и заклинанията, съжденията и схващанията, които един ден може би щяха да бъдат разбрани изцяло.

Друидските хроники. Това бяха книгите, от които Бремен се интересуваше най-много. Това бяха книгите, които той възнамеряваше да спаси.

Кал Рис беше покачен на една стълба и подреждаше няколко захабени и парцаливи книги с кожена подвързия, когато Бремен влезе. Библиотекарят се обърна и се втрещи, щом видя, кой стои пред него.

Кал Рис бе дребен, жилав човек, леко прегърбен от годините, но все още достатъчно пъргав, за да се катери. По ръцете му имаше прах, а ръкавите на робата му бяха навити и пристегнати. Сините му очи примигнаха и се свиха, когато усмивката грейна на лицето му. Той бързо се спусна по стълбата, тръгна към Бремен и стисна здраво ръцете на госта си.

— Стари приятелю! — поздрави го Кал. Тясното му лице беше като нашарено от сипаница, но умно и одухотворено, носът му приличаше на закривен клюн, а устните — на две тънки линии. Имаше малка брада — просто кичур, стърчащ от заострената му брадичка.

— Радвам се да те видя, Кал — отвърна Бремен. — Липсваше ми. Липсваха ми нашите разговори, усилията ни да прозрем световните мистерии, съжденията ни за живота. Дори жалките ни опити в шегите. Сигурно ги помниш.

— Помня ги, помня ги, Бремен — засмя се другият. — Е, ето те тук.

— Но се опасявам, че мога да остана само няколко минути. Чу ли вече?

Кал кимна. Усмивката изчезна от лицето му.

— Дошъл си да ни предупредиш за Господаря на Магията. Атабаска го предаде вместо теб. Помолил си да говориш пред Съвета, но той го стори вместо теб. Прекалено се е ангажирал, не мислиш ли? Но той си има своите причини, както и двамата с теб знаем. Във всеки случай Съветът гласува против. Неколцина спориха доста яростно в твоя защита. Риска, например. Тей Трифънйъд също, а и още един-двама. — Той поклати глава и добави: — Опасявам се, че аз запазих мълчание.

— Защото не си виждал никакъв смисъл да говориш — рече Бремен услужливо.

Но Кал отново поклати глава.

— Не, Бремен. Защото съм твърде стар и нямам сили за спорове. Чувствам се добре сред моите книги и искам само да ме оставят на мира. — Той примигна и погледна внимателно към Бремен. — Наистина ли си убеден в това, което твърдиш за Господаря на Магията? Наистина ли съществува? Брона ли е, друидът отцепник?

Бремен кимна.

— Точно за него говорих на Атабаска и точно той е огромната опасност за Паранор и Съвета. Рано или късно ще дойде тук, Кал. И когато го направи, ще разруши всичко.

— Може би да — призна Кал, потрепервайки. — А може би не. Не винаги се случва онова, което очакваме. Двамата с теб винаги сме били съгласни по този въпрос.

— Опасявам се, че този път шансът да се случи нещо по-различно от това, което аз предвиждам, е много малък. Друидите прекарват твърде много време зад тези стени. Не могат да видят какво всъщност се случва навън. Това ограничава кръгозора им.

Кал се усмихна.

— Ние имаме своите очи и уши и научаваме много повече, отколкото подозираш. Нашият проблем не е неосведомеността, а самодоволството. С готовност приемаме живота, който познаваме, и неохотно признаваме съществуването на нещо, което можем само да си представим. Мислим, че събитията трябва да протичат по наша воля и ничий глас освен нашия няма значение.

Бремен положи ръка на слабото рамо на дребния човек.

— Ти винаги си бил най-разумният от всички ни. Би ли се решил на едно малко пътуване с мен?

— Опитваш се да ме спасиш от съдбата, която смяташ, че ще ме сполети, нали? — Кал се засмя. — Твърде късно е за това, Бремен. Моята съдба е свързана безвъзвратно с тези стени и с писането на книгите, с които съм се заел. Твърде стар съм и твърде ангажиран с работата си, за да изоставя делото на целия си живот. Това е всичко, което зная. Аз съм един от друидите, които ти описах, изпосталели старчоци, вече преминаващи в миналото. Каквото сполети Паранор, това ще сполети и мен.

Бремен кимна. Беше очаквал Кал Рис да каже точно това, но се чувстваше длъжен да го помоли.

— Надявам се да размислиш. Има и други стени, между които да живееш, и други библиотеки, за които да се грижиш.

— Така ли? — попита Кал, извил нагоре вежда. — Е, те чакат други ръце, предполагам. Аз принадлежа на това място.

Бремен въздъхна.

— Тогава помогни ми по друг начин, Кал. Моля се да съм сбъркал в преценката си за опасността. Моля се да бъркам за това, което ще се случи. Но ако не е така, ако Господаря на Магията дойде в Паранор и вратите му не успеят да го задържат, тогава някой трябва да се погрижи за спасяването на Друидските хроники. — Той млъкна за миг и добави: — Те все още ли се съхраняват отделно в съседното помещение, зад скритата в библиотеката врата?

— Все още и винаги — отвърна Кал.

Бремен посегна към робата си и извади малка кожена кесия.

— Тук има специален прах. Ако Господаря на Магията успее да проникне зад тези стени, разпръсни това над Хрониките и те ще бъдат запечатани завинаги. Прахът ще ги скрие. Ще бъдат в безопасност. — Той подаде кесийката на Кал, който я пое неохотно. Съсухреният друид задържа торбичката в шепите си, като че да прецени стойността й.

— Елфическа магия? — попита той и Бремен кимна. — Някаква форма на магически прах, предполагам. Някаква форма на чародейство от стария свят. — Той се ухили дяволито. — Имаш ли представа какво ще ми се случи, ако Атабаска намери това у мен?

— Имам — отвърна Бремен сериозно. — Но той няма да го намери, нали?

Кал погледа дълбокомислено кесийката, после я мушна в робата си и рече:

— Не, няма. — След това сбърчи чело. — Но не съм сигурен дали мога да обещая, че ще го използвам, без значение по каква причина. Само в това отношение с Атабаска си приличаме, Бремен. Аз съм против употребата на магия при изпълнение на задълженията ми. Не одобрявам магията във всички отношения. Знаеш това. Бил съм достатъчно ясен по този въпрос и преди, нали?

— Така е.

— И въпреки всичко, ти ме молиш да направя такова нещо?

— Налага се. Към кого другиго мога да се обърна? На кого мога да се доверя? Оставям това на твоята преценка, Кал. Използвай праха, единствено, ако обстоятелствата станат толкова ужасни, че животът на всички бъде застрашен и няма изгледи някой да оцелее и да се погрижи за книгите. Не позволявай да попаднат в ръцете на онези, които биха злоупотребили със знанието. Това ще е по-лошо от всяко последствие от използването на магия, което можеш да си представиш.

Останаха загледани един в друг в последвалата тишина, всичко вече бе казано.

— Трябва да преосмислиш решението си и да дойдеш с мен — опита за последно Бремен.

Лека усмивка пробяга по тънките устни на Кал.

— Ти ме помоли да дойда с теб и преди, когато реши да напуснеш Паранор и да продължиш проучванията си за магията другаде. Тогава ти казах, че никога не бих тръгнал, че това е мястото, на което принадлежа. Нищо не се е променило оттогава.

Бремен усети горчива безпомощност да пропълзява в него и се усмихна, за да не му проличи.

— Тогава довиждане, Кал Рис, мой най-стари и най-добри приятелю. Остани си със здраве.

Дребният мъж прегърна стареца и притисна за миг крехкото му тяло в обятията си.

— Довиждане, Бремен — почти прошепна той. — Само този път се надявам да грешиш.

Бремен кимна безмълвно. После се обърна и излезе от библиотеката, без да поглежда назад. Улови се, че се е надявал нещата да стоят по-различно, макар да знаеше, че е невъзможно. Тръгна бързо надолу по коридора, към вратата, през която се излизаше на задното стълбище и по което бе дошъл. Усети, че се заглежда в украсите по стените и реликвите, сякаш никога не ги бе виждал — или може би сякаш никога повече нямаше да ги види. Усещаше как някаква частица от него се откъсва и изчезва, точно както когато бе напуснал Паранор за първи път. Не му се искаше да го признае, но все още се чувстваше повече у дома си тук, отколкото на което и да е друго място. И както с всеки дом, това място се беше загнездило в душата му по начин, който той не можеше нито да осъзнае, нито да превъзмогне.

Мина през вратата и пристъпи в мрака на площадката от другата страна, където се озова лице в лице с Риска и Тей Трифънйъд.

Тей веднага се приближи към него и го прегърна.

— Добре дошъл у дома, друиде — рече, като го потупваше по гърба.

Тей беше елф с необичаен ръст. Върлинест и доста тромав на вид, като че постоянно го грозеше опасност да се спъне в собствените си крака. Лицето му беше определено елфическо, само дето главата му изглеждаше присадена по погрешка към тялото. Все още бе млад, макар че служеше от петнадесет години в Паранор. Имаше гладко и добре избръснато лице, руса коса и сини очи, винаги готов да разцъфне в усмивка за всекиго.

— Изглеждаш добре, Тей — отвърна старецът, като дари елфа с лека усмивка. — Явно животът в Паранор ти понася.

— Да те видя отново, ми понася още по-добре — обяви другият. — Кога заминаваме?

— Да заминаваме ли?

— Бремен, не се прави на скромен. Отиваме там, където отиваш и ти. С Риска вече го решихме. Дори да не ни беше извикал на тази среща, щяхме да те настигнем по пътя. Дошло ни е до гуша от Атабаска и Съвета.

— Не беше там да видиш представлението им — подсмихна се Риска и излезе на светлото. — Пародия! Отнесоха се към молбата ти с такова разбиране, сякаш бяха призовани да станат жертви на чума! Не бяха разрешени никакви дебати и никакви доводи не се взеха под внимание! Атабаска представи искането ти по такъв начин, че не остана никакво съмнение какво е неговото отношение. Останалите го подкрепиха, до един подмазвачи. Тей и аз направихме всичко по силите си да осуетим машинациите му, но ни заглушиха. Дотегна ми от техните интриги, дотегна ми от късогледството им. Щом ти казваш, че Господаря на Магията съществува, значи той съществува. Щом ти казваш, че ще дойде в Паранор, значи ще дойде. Само че аз няма да съм тук да го посрещна. Нека другите останат вместо мен. По дяволите, как може да са такива глупаци?

Риска бе целият мускули и гняв, Бремен се усмихна вътрешно.

— Значи сте се представили много добре в моя защита?

— Бяхме като шепот при буря — изсмя се Тей. Ръцете му се повдигнаха и паднаха безпомощно от двете страни на черната му роба. — Риска е прав. В Паранор царят интригите. Те взеха властта, откакто Атабаска стана Върховен друид. Ти трябваше да заемеш този пост, Бремен, не той.

— Ти можеше да си Върховен друид, ако беше пожелал — наблегна раздразнено Риска. — Трябваше да си по-настоятелен.

— Не — отвърна Бремен. — Нямаше да се справя добре на тази длъжност, приятелю. Никога не ми се е удавала чиновническата работа и управлението. Моето предопределение е да търся и да разкривам онова, което е загубено, а не можех да сторя това от тази висока кула. Атабаска беше по-подходящ от мен.

— Как пък не! — сопна се Риска. — Той никога не е бил подходящ за каквото и да било. Негодува срещу теб дори и сега. Знае, че неговото място щеше да е твое, стига ти да бе поискал, и никога не ти прости това. Нито пък, че замина и пренебрегна всичко останало. Твоята свобода застрашава неговото упование в реда и подчинението. Той ни иска всички наредени спретнато по полиците, откъдето да ни сваля, когато му е удобно. Иска да ръководи живота ни, сякаш сме деца. Ти избяга от контрола му, като напусна Паранор, и той никога няма да ти го прости.

Бремен сви рамене.

— Минало заминало. Съжалявам единствено, че не взе под нужното внимание предупреждението ми. Смятам, че крепостта е в истинска опасност. Господаря на Магията идва насам, Риска. Той няма да заобиколи Паранор и друидите. Армията му ще ги прегази.

— А ние какво ще правим? — настоя Тей, като се оглеждаше наоколо, сякаш се опасяваше, че някой може да ги подслушва. — Ние продължихме да практикуваме магията, Бремен. И двамата, Риска и аз, всеки по свой начин, всеки по своя метод. Знаехме, че ще се върнеш за нас някой ден. Знаехме, че ще има нужда от нея.

Бремен кимна доволен. Беше разчитал най-много на тях, че ще продължат да развиват заклинателските си умения. Не бяха толкова посветени и опитни като него, но бяха достатъчно способни. Риска беше майстор на оръжието, умел в бойните и военните изкуства. Тей Трифънйъд беше вещ в познанието за стихиите, бе изучил силите, които създават и разрушават, разбираше баланса между земя, въздух, огън и вода в еволюцията на живота. Всеки от тях бе адепт, също като него, способен да призове магията, за да защити и опази. Практикуването на магията бе забранено между стените на Паранор, освен когато се извършваше под строг контрол. Заклинания се извършваха единствено и само по необходимост.

Експериментирането не се поощряваше и често се наказваше, ако бъдеше разкрито. Друидите живееха в сянката на собствената си история и на мрачния спомен за Брона и неговите сподвижници. Бяха се оставили да западнат заради вината и нерешителността. Те, изглежда, не разбираха, че изначално погрешната им посока на действие заплашва да ги погълне.

— Били сте прави — каза им Брона. — Аз разчитах, че няма да изоставите магията. И наистина искам да дойдете с мен. Ще имам нужда от вашите умения и силата ви в това, което ми предстои. Кажете ми, можем ли да призовем още някого от останалите? Някой, който осъзнава нуждата от употребата на магия.

Тей и Риска се спогледаха.

— Не, ще трябва да разчиташ само на нас.

— Вие ще се справите отлично — обяви Бремен, а старческото му лице се сбръчка в насилена усмивка. Само тези двамата ли щяха да се присъединят към него и Кинсън! Само те двамата срещу цяло множество! Той въздъхна. Е, може би бе очаквал твърде много. — Съжалявам, че съм принуден да искам това от вас — каза той и го мислеше искрено.

Риска се сопна:

— Щях да се почувствам пълно нищожество, ако не го беше направил. Отегчен съм до смърт от Паранор и неговите старци. На никого не му пука за прилагането на моите умения. Нямам никакви сподвижници. Всички ме смятат за някакъв анахронизъм. Тей се чувства по същия начин. Отдавна щяхме да напуснем, ако не се бяхме разбрали да те чакаме.

Тей кимна.

— Няма причина за униние в това, че се нуждаеш от другари по своя път, Бремен. Ние сме напълно готови.

Бремен се ръкува с всеки от тях и им благодари.

— Съберете всичко, което искате да вземете, и ще се срещнем пред крепостните порти утре сутрин. Тогава ще ви кажа накъде ще се отправим. Тази вечер ще спя навън в гората, моят другар Кинсън Рейвънлок ще бъде с мен. Той ме съпровожда през изминалите две години и се е доказал като безценен приятел. Той е следотърсач и разузнавач, пограничник с огромна смелост и кураж.

— Щом пътува с теб, няма нужда от други препоръки — каза Тей. — Сега ще тръгваме. Сирид Лок те чака някъде по-надолу по стълбите. Помоли да слезеш при него. — Тей помълча многозначително, после добави: — Сирид би бил добър спътник, Бремен.

Старецът кимна.

— Знам. Ще го помоля да дойде с нас. Починете си добре. Ще се видим по изгрев.

Джуджето и елфът се шмугнаха през вратата на коридора и я затвориха леко зад себе си, като оставиха Бремен сам на площадката. Той постоя там за момент, като се опитваше да прецени какво да предприеме сега. Тишината го обгръщаше, дълбока, погълнала всичко зад крепостните стени. Секундите се нижеха. Бремен не се нуждаеше от много време, но във всички случаи трябваше да побърза.

И отново щеше да му е нужна помощта на Сирид Лок.

Забърза надолу по стълбите, за да изпълни плана си, като прехвърляше подробностите от него в ума си. Миризма на плесен го удари в ноздрите и той сбърчи нос, щом навлезе в тесния проход. Навсякъде другаде, в главните коридори и стълбища на крепостта, въздухът беше чист и топъл. Той идваше от шахтата за отопление, която сгряваше крепостта през цялата година. Филтри и отдушници контролираха въздушния поток, но в скрити проходи, като този, такива нямаше.

Откри капитана на друидската стража две площадки по-надолу да стои сам, скрит в сенките. Сирид Лок тръгна към Бремен с невъзмутимо изражение, щом той се приближи.

— Реших, че ще се чувстваш по-добре, ако се срещнеш с твоите приятели насаме — каза елфът.

— Благодаря ти — отвърна Бремен, трогнат от съобразителността му. — Ние бихме искали ти да станеш един от нас, Сирид. Тръгваме по изгрев. Ще дойдеш ли?

Сирид се усмихна едва и рече:

— Знаех си, че си намислил нещо такова. Риска и Тей нямат търпение да напуснат Паранор, това не е тайна за никого. — Поклати леко глава. — Но що се отнася до мен, Бремен, моят дълг ме задържа тук. Особено ако твоите твърдения са истина. Някой трябва да защити друидите, дори от самите тях. Аз съм най-подходящият за целта. Стражата е мое дело. Всички са подбрани и обучени под мое командване. Не е редно да ги изоставя сега.

Бремен кимна.

— Предполагам, че не е. Но все пак ще се радваме да ни придружиш.

Сирид почти се засмя.

— Да, би било хубаво. Но изборът вече е направен.

— Тогава продължавай да бдиш над тези стени, Сирид Лок. — Бремен се взря в него. — Провери добре хората си. Има ли троли сред тях? Има ли такива, които могат да те предадат?

Капитанът на друидската стража поклати категорично глава.

— Нито един. Всички ще останат с мен до смъртта си. Дори тролите. Залагам живота си за това, Бремен.

Друидът се усмихна леко.

— Точно това правиш. — Той се огледа за миг, сякаш търсеше някого. — Той ще дойде, Сирид — Господаря на Магията ще дойде заедно със своите крилати изчадия и смъртни последователи и вероятно със същества, призовани от отвъдното. Ще връхлети над Паранор и ще се опита да те смаже. Пази си гърба, приятелю.

Закаленият от годините ветеран кимна.

— Той ще ни завари подготвени — рече Сирид и издържа погледа на друида. — Време е да те отведа при портите. Не искаш ли да вземеш някаква храна?

Бремен кимна.

— Да, ще взема. — После се сепна. — Почти забравих. Дали ще бъде възможно да разменя още една, последна дума с Кал Рис? Страхувам се, че се разделихме при малко странни обстоятелства, и бих искал да поправя това, преди да тръгна. Би ли ми отпуснал още няколко минути, Сирид? Ще се върна точно тук.

Елфът мълчаливо обмисли молбата му за момент, после кимна.

— Добре. Но, моля те, побързай. Вече разтеглих инструкциите на Атабаска до краен предел.

Бремен се усмихна обезоръжаващо и тръгна отново нагоре по стълбите. Мразеше да лъже Сирид Лок, но нямаше никакъв друг избор. Капитанът на друидската стража никога не би разрешил онова, което се канеше да направи; при никакви обстоятелства, дори на приятел. Бремен се изкачи две нива, мина по коридора към втори проход, бързо го извървя, после мина през още една врата към второ стълбище, дори още по-тясно и стръмно от предишното. Движеше се внимателно и много предпазливо. Не можеше да си позволи да го разкрият точно сега. Това, което възнамеряваше да направи, беше забранено. Ако някой го видеше, Атабаска спокойно можеше да го тикне в най-дълбоката тъмница за вечни времена, В края на тясното стълбище той спря пред масивна дървена врата, заключена с вериги, дебели колкото дланта му. Докосна внимателно катинарите един по един и с лек удар те всички паднаха на земята. Бремен махна веригите от халките, натисна вратата и загледа със смесица от облекчение и безпокойство как тя бавно се люшва назад.

Друидът пристъпи вътре и се озова на една платформа високо в крепостта. Под нея стените се спускаха надолу в черна пропаст, за която се говореше, че стига чак до центъра на Земята. Никой никога не се бе спускал до дъното й и не се бе завръщал. Никой никога не бе успявал да хвърли светлина чак дотам, за да види какво има долу. Наричаха ямата Друидския кладенец. Това бе място, в което се изхвърляше онова, което времето и съдбата бяха отхвърлили, отпадъците от заниманията с магията и науката, от живота и смъртта, от смъртното и безсмъртното. Тази яма бе тук още от времето на вълшебния свят. Подобно на Адския рог в Долината на шистите, тя беше един от проходите, които свързваха тукашния и отвъдния свят. Разказваха се легенди за това за какво бе използвана тя през годините и за ужасяващите неща, които беше погълнала. Бремен не се интересуваше от тези приказки. Онова, от което се вълнуваше, бе, че преди много време бе установил, че ямата е шахта, която канализира магията от царство, което никоя жива душа не бе посещавала, и в мрака, който обгръщаше тайните й, се крие сила, която нито едно същество не би се осмелило да предизвика.

Застанал на ръба на кладенеца, той вдигна ръце и започна да припява. Гласът му бе мек и равномерен, заклинанието му — добре подготвено и обмислено. Не погледна надолу дори когато усети вълнението и въздишките, изтръгнали се от дълбините. Движеше ръцете си бавно, рисувайки във въздуха символи — заклинания за подчинение. Изричаше думите без колебание, защото дори намек за нерешителност би довел до прекъсването на магията и би провалил усилията му.

Когато свърши, той посегна към робата си и извади оттам щипка зеленикав прах, който хвърли в бездната. Прашинките заблещукаха, извивайки се, сякаш понесени от въздушни течения. Те като че ли се уголемяваха и умножаваха, докато станаха хиляди. За момент увиснаха във въздуха, искрящи в мрака, след това примигваха и изчезнаха.

Бремен отстъпи бързо назад. Дишаше учестено, усещаше как куражът му се изпари, щом гърбът му опря в студената каменна стена на кулата. Вече нямаше предишната сила. Нямаше я едновремешната решимост. Той затвори очите си и застина в очакване стоновете и въздишките да се стопят отново в тишината. Използването на магия изискваше такива усилия! Искаше му се отново да е млад. Искаше му се тялото му да бъде отново силно, а той самият да притежава пак предишната непоколебимост. Но всъщност беше стар и слаб и нямаше никакъв смисъл да тъгува по невъзможното. Налагаше му се да се справи и с това тяло и с решимостта, която му бе останала.

Нещо застърга по каменните стени под него — може би нокти или люспи.

Нещо се катереше, за да види дали заклинателят е още там!

Бремен се окопити, запрепъва се обратно към вратата, излезе и я затвори плътно зад себе си. Сърцето му още биеше лудо, лицето му бе лъснало от пот.

— Напусни това място! — прошепна груб глас от другата страна на вратата, някъде дълбоко от ямата. — Напусни сега!

Ръцете на Бремен трепереха, докато заключваше отново катинарите на веригите. После се втурна надолу по тясното стълбище и през пустите проходи на крепостта, за да се присъедини към Сирид Лок.

Четвърта глава

Бремен и Кинсън Рейвънлок пренощуваха в гората недалеч от Паранор.

Откриха малка смърчова горичка, която им осигури относително прикритие. Но дори тук не се чувстваха в безопасност от крилатите ловци, които дебнеха в нощното небе.

Ядяха студената си вечеря — малко хляб, сирене, пролетни ябълки и ейл, и обсъждаха събитията от деня. Бремен му разказа за опита си да се обърне към Друидския съвет и му предаде разговорите си с онези, с които бе говорил в крепостта. Кинсън се ограничи само с няколко спокойни кимвания и от време на време изсумтяваше в знак на разочарование, но запази самообладание и добрите си маниери, като не натякна на стареца, че го е предупредил.

След това легнаха да спят, изморени от дългия преход от Стрелехайм и от многото безсънни нощи. Дежуреха на смени, защото не смятаха, че са в безопасност дори в такава близост до друидите. Всъщност те изобщо не смятаха, че за в бъдеще ще бъдат в безопасност където и да е. Скоро Господаря на Магията щеше да започне своя поход, а крилатите изчадия бяха негови очи навсякъде из Четирите земи. Бремен, който пръв остана на стража, изведнъж усети нещо, някакво присъствие, което улови с инстинктите си, нещо съвсем наблизо. Беше полунощ, смяната му вече изтичаше и той беше започнал да мисли за съня и за малко да го пропусне. Но нищо не се появи и тръпките, които пробягваха по гръбнака му, започнаха да изчезват също така бързо, както се бяха появили. Друидът потъна в дълбок сън без сънища, но се събуди още преди изгрев и се замисли за онова, което му предстоеше да свърши, за да победи заплахата от Господаря на Магията, когато Кинсън се промъкна безшумно от храстите и коленичи до него.

— Едно момиче иска да те види — рече той.

Бремен кимна безмълвно и седна. Нощта вече избледняваше в сиво, а хоризонтът на изток беше започнал да посребрява. Гората наоколо изглеждаше напълно пуста, огромен мрачен лабиринт от гъсти, преплетени клонаци, а короните на дърветата образуваха над тях балдахин и ги обграждаха като в гробница.

— Коя е тя? — попита старецът.

Кинсън поклати глава и отвърна:

— Не си каза името. Изглежда, че е от друидите. Носи друидска роба и отличителни знаци.

— Добре, добре — каза замислен Бремен и се изправи на крака. Мускулите го боляха, а ставите му се бяха вдървили.

— Тя предложи да изчака, но аз знаех, че сигурно вече си буден.

Бремен се прозя и отвърна:

— Станал съм по-предвидим, отколкото е полезно. Момиче, казваш? Сред друидите няма много жени, особено момичета.

— Аз дори не предполагах, че сред тях има жени. Във всеки случай не изглежда опасна и е твърдо решена да говори с теб.

Кинсън звучеше съвсем незаинтересован от случая, явно предполагаше, че ще бъде просто загуба на време. Бремен приглади смачканата си роба. Може би срещата щеше да има смисъл.

— Видя ли някакви крилати ловци, докато беше на стража?

Кинсън поклати глава.

— Не, но усетих присъствието им. Те кръжат из тези гори, сигурен съм. Ще говориш ли с нея?

Бремен го погледна.

— С момичето ли? Разбира се. Къде е тя?

Кинсън го поведе от заслона на смърчовете към малка полянка, не по-дълга от петдесет фута. Момичето стоеше там, мрачно и смълчано. Не беше много едра, по-скоро ниска и слабичка. Беше се загърнала с робата си, а качулката закриваше лицето й. Не помръдна, когато го видя, и остана да го чака неподвижна.

Бремен забави крачка. Чудеше се как го бе открила толкова лесно. Умишлено бяха устроили лагера си толкова навътре в гората, за да не бъдат намерени, докато спят. Въпреки това, момичето бе успяло — и то през нощта, без помощта на някаква светлина, освен тази на звездите и луната, доколкото успяваше да проникне през гъстия клонак. Младата жена или беше много добър следотърсач, или използваше магия.

— Остави ни насаме — рече Бремен на Кинсън и прекоси полянката, за да стигне до нея, като накуцваше лекичко, защото ставите му още не искаха да се раздвижат.

Тя свали качулката си, за да може той да види лицето й. Беше много млада, но не момиче, както бе решил Кинсън. Косата й бе черна и много късо подстригана, а очите й бяха тъмни и изключително големи. Имаше деликатни черти, гладко и открито лице. Наистина бе облечена в друидска роба, а на гърдите й се виждаше избродирана ръка, вдигнала горящата факла на Ейлт Друин.

— Името ми е Марет — каза тя и протегна ръка, когато той се приближи до нея.

Бремен пое ръката й. Беше малка, но захватът й — силен, а кожата на дланта й беше загрубяла от работа.

— Марет — поздрави я той.

Тя изтегли ръката си. Погледът й бе спокоен и издържа неговия, гласът й беше нисък и завладяващ.

— Аз съм друид-послушник, още не съм посветена, но ми е разрешено да се обучавам в крепостта. Дойдох преди десет месеца като лечител. Няколко години учих в страната на Сребърната река, а после две години в Сторлок. Започнах да се уча на знахарство, когато бях на тринадесет. Семейството ми живее в Южната земя, под Лий.

Бремен кимна. Щом й е било позволено да учи лечителство в Сторлок, значи имаше талант.

— Какво желаеш от мен, Марет? — попита той внимателно.

Тъмните й очи примигнаха.

— Искам да дойда с теб.

Той се усмихна едва и отвърна:

— Аз дори не зная къде отивам.

Тя кимна.

— Това няма значение. Зная на каква кауза служиш. Зная, че взимаш със себе си друидите Риска и Тей Трифънйъд. Искам да стана част от вашата група. Чакай! Преди да кажеш каквото и да било, ме изслушай. Така или иначе щях да напусна Паранор. Тук съм в немилост, особено в очите на Атабаска. А причината за това е, че продължих да изучавам магията, въпреки че ми беше забранено. От мен се очаква да бъда единствено лечител, така беше решено. Искат да използвам само онези умения и знания, които Съветът смята за подходящи.

„Подходящи за жена“ — изрече мислено Бремен фразата, която бе скрита в думите й.

— Усвоих всичко, на което могат да ме научат — продължи тях. — Те не биха го признали, но е точно така. Имам нужда от нов учител. Имам нужда от теб. Ти знаеш за магията повече от всеки друг. Наясно си с нейните нюанси и изисквания, с особеностите на прилагането й, с трудността да я впишеш в живота си. Никой няма твоя опит. Бих искала да я изучавам заедно с теб.

Той поклати бавно глава и отговори:

— Марет, там, където отивам, няма място за неопитни.

— Опасно ли ще бъде? — попита тя.

— Дори за мен. Както и за Риска и Тей, които донякъде са посветени в боравенето с магията. Но най-вече за теб.

— Не — отвърна тя тихо, явно готова да спори. — Едва ли ще бъде толкова опасно за мен, колкото си мислиш. Има нещо, което още не съм ти казала. Нещо, което никой в Паранор не знае, макар че, струва ми се, Атабаска се досеща. Аз не съм напълно неопитна. Познавам магията много повече, отколкото ми позволява обучението. Родена съм с нея.

Бремен се сепна.

— Присъща магия?

— Не ми вярваш, нали? — рече рязко тя.

Всъщност, той наистина не й вярваше. Присъщата магия беше нещо крайно необичайно. Магията се овладяваше чрез обучение и практика. Тя не се наследяваше. Поне не в тези времена. По време на вълшебното царство нещата бяха стояли различно, разбира се. Тогава магията бе толкова неразривна част от вродената същност на един човек, колкото и неговата плът и кръв. Но от незапомнени времена никой из Четирите земи не се беше раждал с присъща магия.

Никой човек.

Той продължаваше да се взира в нея.

— Особеното при магията, която притежавам, е, че не винаги мога да я контролирам — продължи тя. — Тя бликва и изчезва, като прилив на емоция, като покачване и спадане на температурата, като тласъци на съзнанието ми, и в десетки други прояви, които не винаги мога да управлявам. Понякога успявам да я овладея, но друг път тя върши, каквото си иска.

Момичето се поколеба и за първи път сведе за миг очи, преди пак да срещне погледа му. Докато говореше, на него му се стори, че долавя и отсянка на отчаяние в ниския й глас.

— Налага се да внимавам във всяко свое действие. Принудена съм постоянно да крия частица от себе си, да внимавам как се държа, как реагирам, нащрек съм дори и в най-обикновените неща. — Тя стисна устни. — Не мога да продължавам да живея така. Дойдох в Паранор, за да получа помощ. Но не я намерих. Сега се обръщам към теб. — Замълча за момент и после добави: — Моля те.

В тази молба се усещаше такава горчивина, че той се сепна. За секунда тя бе загубила самообладание, желязната си решимост, твърдото си поведение, което бе овладяла до съвършенство, за да се предпази. Бремен все още не знаеше дали може да й вярва; но реши, че вероятно казва истината. Едно беше сигурно, тя наистина имаше нужда от помощ.

— Бих могла да ви бъда полезна, ако ме вземеш със себе си — рече тихо момичето. — Ще бъда верен съмишленик. Ще правя това, което се изисква от мен. Ако бъдеш принуден да се изправиш пред Господаря на Магията и неговите слуги, аз ще застана до теб. — Тя едва доловимо се наведе напред. — Моята магия — довери му тя с плах глас — е много мощна.

Той взе ръката й и я задържа между своите.

— Ако се съгласиш да изчакаш до изгрев слънце, ще обмисля молбата ти — каза й. — Трябва да я обсъдя с останалите, с Тей и Риска, когато пристигнат.

Тя кимна и погледна над рамото му.

— А с твоя едър приятел?

— Да, също и с Кинсън.

— Но той няма магьоснически умения, нали?

— Не, но е добър в много други неща. Ти го усети, нали? Усети, че той не може да прилага магията.

— Да.

— Кажи ми, използва ли магия, за да ни откриеш?

Тя поклати глава и отвърна:

— Не. Беше просто инстинкт. Усетих ви. Винаги съм можела да го правя. — Тя се втренчи в него, задържайки погледа му. — Това форма на магията ли е, Бремен?

— Да. Не може да бъде определена така лесно, както останалите й разновидности, но въпреки всичко е магия. Присъща магия, бих добавил, вродено, а не придобито умение.

— Аз нямам придобити умения — каза тя тихо, като прибра ръце в робата си, сякаш изведнъж бяха измръзнали.

Той я изучава известно време замислен.

— Седни тук, Марет — каза накрая и посочи едно място на полянката зад гърба й. — Чакай останалите заедно с мен.

Тя го послуша. Отиде до туфа трева, която бе порасла там, където дърветата не закриваха слънцето, подгъна крака под себе си и се сгуши в гънките на робата си. Приличаше на малка тъмна статуя. Бремен я погледа, после прекоси полянката и се върна при Кинсън.

— Какво иска? — попита пограничникът, като тръгна с него към дърветата.

— Иска да дойде с нас — отвърна Бремен.

Кинсън повдигна вежди, завладян от съмнение.

— И защо ще иска да идва?

Бремен спря и се обърна към него.

— Още не ми е казала. — После хвърли поглед към мястото, където седеше момичето. — Даде ми достатъчно основания да обмисля молбата й, но все още крие нещо от мен.

— Значи ще й откажеш?

Бремен се усмихна.

— Ще изчакаме другите и ще го обсъдим.

Не се наложи да чакат дълго. Слънцето изгря над хълмовете и се изкачи над короните на дърветата за минути, разля светлината си към черната пазва на гората и прогони и последните останки от мрака. Цветовете се завърнаха на земята, сенки в зелено, кафяво и златно заеха мястото на отстъпващата тъмнина, птиците започнаха да се пробуждат, за да приветстват с песните си новия ден. Мъглата се притисна здраво към по-тъмните ниши на просветляващата гора, а през ниската й завеса, която все още забулваше стените на Паранор, вървяха Риска и Тей Трифънйъд.

И двамата бяха сменили друидските си роби с пътнически дрехи. Носеха раници, които се поклащаха свободно от широките им плещи. Елфът беше въоръжен с голям лък и тънък ловджийски нож. Джуджето носеше къс, двуръчен меч с широко острие, на кръста му се поклащаше бойна брадва, а в ръцете си държеше сопа, дебела колкото пред мишницата му.

Те се отправиха директно при Бремен и Кинсън, без да забележат Марет. Когато се приближиха, тя се изправи и зачака.

Тей я видя първи, като хвърли поглед зад гърба си, привлечен от неочакваното движение, което бе уловил с периферното си зрение.

— Марет — прошепна той.

Риска погледна към нея и изсумтя.

— Тя иска да тръгне с нас — обяви Бремен без всякакви предисловия. — Твърди, че може да ни бъде полезна.

Риска изсумтя отново и отстъпи по-далеч от момичето.

— Тя е още дете — промърмори той.

— Тя е в немилост пред Атабаска, защото се опитва да изучава магията — рече Тей и се обърна да я погледне. Усмивката на елфическото му лице стана още по-широка. — Дава големи надежди. Харесвам решителността й. Атабаска не напразно се плаши от нея.

Бремен го погледна и попита:

— Можем ли да й вярваме?

Тей се засмя.

— Що за странен въпрос? Да й вярваме за какво? Да вярваме, че ще направи какво? Някои казват, че на никого не бива да се има вяра, дори на теб и мен, а аз мога да говоря само за себе си. — Той замълча, после килна глава към Кинсън и рече: — Добро утро, пограничнико. Аз съм Тей Трифънйъд.

Елфът и Кинсън си стиснаха ръцете, Риска също го поздрави. Бремен се извини, че е забравил да ги запознае. Пограничникът каза, че е свикнал с това, и сви рамене многозначително.

— Е, ами момичето? — върна Тей разговора там, където бе прекъснал. — Аз я харесвам, но Риска е прав. Много е млада. Не знам дали ми се иска да си губя времето като я надзиравам непрекъснато.

Бремен сви тънките си устни.

— Тя, изглежда, не мисли, че ще ти се наложи. Твърди, че владее магията.

Риска изсумтя.

— Тя е само послушница. Била е в Паранор по-малко от три сезона. Как би могла да знае каквото и да било.

Бремен се озърна към Кинсън и видя, че пограничникът вече е взел решение.

— Не е съвсем така, не мислиш ли? — рече старецът на Риска. — Е, ще ми кажете ли какво решавате? Идва ли с нас, или не?

— Не — отсече веднага Риска.

Кинсън сви рамене и кимна в знак на съгласие.

— Тей? — попита Бремен елфа.

Тей Трифънйъд въздъхна с неохота и рече:

— Не.

Бремен обмисли известно време отговорите им, после кимна.

— Е, въпреки че всички гласувахте против, аз мисля, че може да дойде с нас. — Те се взряха в него. Обветреното му лице се сбръчка от внезапна усмивка. — Само да можете да се видите! Е, добре, нека ви обясня. Първо, имаше нещо в молбата й, което ме заинтересува, но пропуснах да ви го съобщя. Тя иска да се обучава с мен, да научи повече за магията. Готова е на всичко, за да го постигне. Отчаяно го желае. Не моли или проси, но отчаянието личи в очите й.

— Бремен… — започна Риска.

— Второ — продължи Бремен, като даде знак на джуджето да замълчи, — тя твърди, че притежава присъща магия. Мисля, че е възможно да казва истината. Ако е така, за нас няма да е зле да изучим същността й и да я използваме за добро. И в края на краищата, ние сме само четирима.

— Не сме дотам отчаяни, че да… — започна Риска отново.

— О, такива сме, Риска — прекъсна го рязко Бремен. — Точно такива сме. Четирима срещу Господаря на Магията, неговите крилати ловци, адските му изчадия и целия тролски народ — колко по-отчаяни можем да бъдем? Никой друг в Паранор не ни предложи помощта си. Само Марет. Не съм склонен да отпратя когото и да било на този етап.

— Но по-рано ти каза, че тя крие нещо от теб — посочи Кинсън. — Това едва ли отговаря на верността, която търсиш.

— Всички ние крием някакви тайни, Кинсън — смъмри го меко Бремен. — Няма нищо странно в това. Марет почти не ме познава. Защо да ми доверява всичко още при първия разговор? Просто беше предпазлива, нищо повече.

— Това не ми харесва — обяви внезапно Риска. Той опря тежката тояга на масивното си бедро. — Тя може и да владее някаква магия, дори може да има и дарбата да я използва. Но това не променя факта, че ние не знаем почти нищо за нея. И по-специално, не знаем можем ли да разчитаме на нея. Не ми се ще да излагам живота си на такъв риск, Бремен.

— Е, мисля, че бихме могли да й дадем шанс — противопостави се ведро Тей. — Ще имаме време да си съставим мнение, преди да се е наложило да изпитаме смелостта й. Вече има няколко неща, които говорят в нейна полза. Знаем, че е избрана за послушница от друидите — това само по себе си е много висока оценка. А и тя е лечител, Риска. Може да имаме нужда от уменията й.

— Добре, нека дойде — съгласи се Кинсън неохотно. — Бремен така или иначе вече е взел решение.

Риска се смръщи. Широките му рамене се изпънаха.

— Е, той може и да е взел своето решение, но не може да решава вместо мен. — Извърна се към Бремен и се взря мълчаливо в стареца за момент. Тей и Кинсън застинаха в очакване. Бремен не отвърна нищо. Просто стоеше.

Накрая Риска беше онзи, който отстъпи. Той само тръсна глава, сви рамене и се извърна.

— Е, ти си водачът, Бремен. Вземи я, щом искаш. Но не очаквай от мен да й бърша носа.

— Непременно ще й предам това — обяви Бремен и смигна на Кинсън, после махна на младата жена да се присъедини към тях.

Малко по-късно групата от петима потегли. Бремен водеше, Риска и Тей Трифънйъд вървяха от двете му страни, Кинсън на крачка зад тях, а Марет последна. Слънцето се бе издигнало в небето, висеше над Драконовите зъби на изток и осветяваше гъсто обраслата с дървета долина, небето бе ярко, синьо и безоблачно. Малката групичка пътуваше на юг. Криволичеха по малко отъпкани пътеки и бродове през широки и тихи потоци, към скалистите подножия на планините, които се издигаха над гористата местност към прохода Кенън. По обед вече бяха излезли от долината и наближиха прохода, въздухът стана резлив и хладен. Зад гърба си можеха да видят масивните стени на Паранор. Крепостта на друидите се издигаше високо на скалния си пиедестал насред старата гора. На силната слънчева светлина камъкът се открояваше ясно сред вълните от дървета, като главина в средата на огромно колело. Друидите се озърнаха назад към крепостта, един след друг, всеки завладян от мислите си, потънали в спомени за събития от миналото и за изтеклите години. Единствено Марет не показа никакъв интерес, тя нарочно се втренчи пред себе си, а дребното й лице бе застинало в безстрастна маска.

После навлязоха в Кенън, назъбените му стени се извисиха над тях, огромни каменни късове, прорязани от бавната секира на времето, и Паранор се изгуби от поглед.

Само Бремен знаеше накъде са се запътили и запази тази информация за себе си, докато не се установиха за през нощта над Мирмидон. Бяха излезли на сигурно място извън прохода и се прислониха в гората долу. Кинсън беше питал Бремен за посоката, когато останаха насаме, а Риска го беше попитал пред всички, но старецът не им отговори. По някакви свои причини той отказа каквито и да било обяснения на спътниците си. Никой не се опита да възроптае срещу избора му. Но тази нощ, след като стъкнаха огъня си и сготвиха руд (първото топло ядене на Кинсън от седмици), Бремен най-сетне разкри коя е крайната им цел.

— Ще ви кажа накъде сме се запътили — обяви той тихо. — Пътуваме към Адския рог. — Седяха около малкия огън, бяха привършили с вечерята и всеки се занимаваше с нещо. Риска точеше острието на широкия си меч. Тей отпиваше от меха с ейл и рисуваше картинки в прахта. Кинсън пришиваше нова ивица кожа към единия си ботуш, там, където подметката се бе отпрала. Марет седеше настрани и ги гледаше със странния си, спокоен поглед, който попиваше всичко и не издаваше нищо.

След думите на Бремен настъпи тишина, четири глави се вдигнаха като една и се втренчиха в него.

— Възнамерявам да говоря с духовете на мъртвите, за да се опитам да узная какво трябва да сторим за спасението на расите. Ще пробвам да науча как да действаме. Да разкрия съдбата ни.

Тей Трифънйъд се прокашля тихо.

— Адският рог е забранен за смъртните. Дори за друидите. Водите му са отровни. Само да ги вкусиш и си мъртъв. — Той погледна към Бремен многозначително, после извърна поглед. — Но ти знаеш това, нали?

Бремен кимна.

— Наистина, посещението на Адския рог е опасно. Призоваването на мъртвите също е много рисковано. Но аз съм проучвал магията, която пази отвъдното, и порталите, които го свързват с нашия свят, минал съм по всички съществуващи бродове между двата свята и се върнах жив. — Той се усмихна на елфа. — Пътувах доста надалеч, откакто се разделихме, Тей.

Риска изсумтя.

— Не съм убеден, че искам да узная съдбата си.

— Нито пък аз — додаде Кинсън.

— Ще моля за всичко, което биха могли да ни кажат — съобщи Бремен. — Те ще преценят какво трябва да узнаем.

— И ти смяташ, че духовете ще говорят с разбираеми за теб думи? — поклати глава Риска. — Не мисля, че действат по този начин.

— Да, така е — осведоми го Бремен. Приближи се по-близо до огъня и протегна ръце към топлината. Нощта беше хладна, дори в подножието на планините. — Мъртвите, ако се появят, предизвикват видения, а виденията говорят вместо тях. Мъртвите нямат гласове. Не и от отвъдното. Не и докато…

Той сякаш се замисли над онова, което възнамеряваше да каже, но махна с ръка и продължи:

— Но остава фактът, че виденията ще ни кажат онова, което духовете искат да ни съобщят — ако въобще решат да отговорят на молбата ни. Понякога въобще не се явяват. Но ние трябва да отидем и да ги помолим за помощ.

— Ти си правил това и преди — заяви внезапно Марет, прозвуча просто като констатация.

— Да — призна старецът.

„Да“ — спомни си Кинсън Рейвънлок. Защото той също беше там, в ужасяващата нощ, прорязвала от светкавици, със скупчени черни облаци и пороен дъжд, със съскащите изпарения от езерото и гласовете, които се носеха от подземните зали на обителта на мъртвите. Той бе стоял в края на Долината на шистите и гледаше как Бремен слиза до брега на водата и призовава духовете на мъртвите в буря, която сякаш бе напълно в унисон със злокобния момент. Каквито и видения да се бяха появили, явно не бяха предназначени за неговия взор. Но Бремен ги беше видял и те не вещаеха нищо добро. Пограничникът бе прочел всичко това в очите му, когато старецът се изкачи обратно от долината на зазоряване.

— Всичко ще бъде наред — увери ги Бремен, а сред гънките на лицето му се появи немощна и уморена усмивка.

Когато започнаха да се приготвят за лягане, Кинсън отиде при Марет и приклекна на коляно до нея.

— Вземи това — предложи той и й подаде своето пътническо наметало. — Ще те предпази от нощния студ.

Тя го погледна със своите огромни, смущаващи очи и поклати глава.

— Ти също имаш нужда от него, пограничнико. Не искам да ми оказваш специално внимание.

Кинсън издържа мълчаливо на погледа й няколко секунди и тихо каза:

— Казвам се Кинсън Рейвънлок.

Тя кимна.

— Знам как се казваш.

— Ще остана първи на стража и нямам нужда от това наметало, дори и да го задържа. Не проявявам никакво специално отношение.

Марет изглеждаше смутена.

— Аз също ще трябва да застана на стража — настоя тя.

— Да. Утре. По двама от нас всяка нощ. — Той упорито сдържаше раздразнението си. — Е, ще вземеш ли наметалото?

Тя го изгледа хладно, прие мантията и отвърна с безизразен глас:

— Благодаря.

Той кимна, изправи се и се отдалечи, като в себе си реши, че ще мине доста време, преди отново да й предложи каквото и да било.

Нощта беше абсолютно тиха и невероятно красива, необичайно пурпурните небеса бяха гъсто обсипани със звезди, а месецът беше като от сребро. Огромно и бездънно, без нито едно облаче и неозарявано от никаква чужда на нощта светлина, небето изглеждаше като изметено от грамадна метла, звездите искряха като диамантени прашинки по кадифената му повърхност. Виждаха се хиляди, а на места бяха толкова много, че приличаха на разлято мляко. Кинсън вдигна поглед нагоре с възхита. Времето се изнизваше гладко, като стъкло. Пограничникът се вслушваше да долови познатите горски шумове, но като че ли всички обитатели на гората също бяха изпълнени с благоговение като самия него и се бяха откъснали от обичайните си дела. Той се замисли за времето, когато беше момче и живееше в пограничната пустош, на изток и север от Варфлийт, в сянката на Драконовите зъби. Тогава също се чувстваше така. През нощта, когато родителите му, братята и сестрите му заспиваха, той обичаше да лежи буден и да гледа небето, да се чуди на необятността му, да мисли за всички онези места, които лежат под него и в които никога не е бил. Понякога заставаше пред прозореца на спалнята, сякаш, ако се приближеше още малко, щеше да види повече от онова, което чакаше някъде там. Винаги бе знаел, че ще замине, дори когато останалите започнаха да се ориентират към по-уседнал начин на живот. Те порастваха, задомяваха се, раждаха им се деца и се преместваха в свои домове. Ловуваха, търгуваха и обработваха земята в страната, в която се бяха родили. Единствен той скиташе, винаги с едно око към онези далечни небеса, винаги с обещанието, което бе дал пред себе си, че един ден ще види всичко, което лежи под тях.

Все още отправяше взор нагоре, дори сега, след като беше вече на трийсет години. Все още копнееше за невидяното и непознатото. Смяташе, че никога няма да се промени. А ако все пак това се случеше, той щеше да се е превърнал в човек, много различен от онзи, който винаги си бе представял, че ще бъде. Полунощ настъпи, а с нея се появи и Марет. Тя изникна неочаквано от сенките, загърната в наметалото на Кинсън, стъпваше толкова тихо, че вероятно никой от останалите не беше забелязал приближаването й. Пограничникът се обърна и се изненада, че я вижда, защото очакваше да дойде Бремен.

— Помолих Бремен да поема неговия ред — обясни тя, когато стигна при него. — Не искам към мен да се проявява по-различно отношение.

Той кимна и не каза нищо.

Тя свали наметалото и му го подаде. Без него изглеждаше малка и крехка.

— Реших, че ще имаш нужда от това, когато легнеш да спиш. Захладнява. Огънят съвсем изтля и може би е по-добре да го оставим така.

Кинсън пое наметалото и рече:

— Благодаря.

— Видя ли нещо?

— Не.

— Черните ловци ще ни проследят, нали?

Колко ли знае тя, зачуди се Кинсън. Колко знаеше за онова, пред което бяха изправени?

— Вероятно. Ти въобще спа ли?

Тя поклати глава и отвърна:

— Не мога да спра да мисля. — Огромните й очи се взряха в мрака. — Чакам този миг от много време.

— Да дойдеш с нас на това пътуване?

— Не. — Тя го погледна изненадана. — Да срещна Бремен. Да се уча от него, ако той реши. — Извърна се бързо, сякаш бе казала твърде много. — По-добре отивай да спиш, докато можеш. Аз ще остана на пост до сутринта. Лека нощ.

Кинсън се поколеба, но не намери какво да каже. Стана и се отправи към другите, които се бяха увили в наметалата си около огъня, от който сега бе останала само пепел. Легна до тях и затвори очи, като се опитваше да проумее що за човек е Марет, а после се насили да не мисли изобщо за нея.

Но не успя и дълго не можа да заспи.

Пета глава

Станаха преди зазоряване и тръгнаха на изток, като вървяха целия ден, чак до залез-слънце. Прекосиха подножието на Драконовите зъби над Мирмидон, като се придържаха към сянката на планината. Бремен ги предупреди, че дори тук ги грози опасност. Черните ловци вече бяха достатъчно дръзки да напускат Северната земя. Господаря на Магията беше повел армиите си на изток, към прохода Дженисън, което означаваше, че най-вероятно възнамерява да нахлуе в Източната земя. Ако имаха достатъчно смелост да нападнат страната на джуджетата, със сигурност нямаше да се поколебаят да настъпят и в пограничните земи.

Така че те непрестанно оглеждаха небето, мрачните долини и процепите в планините, където сенките обвиваха скалите в постоянна нощ, и не се доверяваха на нищо, докато пътуваха. Но крилатите ловци не се появиха цял ден и като се изключат неколцина пътници, които се мярнаха далеч в горите и равнините на юг, не видяха никого. Спряха да починат и хапнат, а през другото време вървяха непрестанно, като поддържаха стабилно темпо до мръкване.

По залез стигнаха предпланините, които водеха към Долината на шистите и Адския рог. Спряха в една клисура, обърната към равнините на юг и към лъкатушещата синя панделка на Мирмидон, която се разклоняваше на изток към Раб. Реката постепенно се губеше, докато накрая съвсем изчезваше, разпръсквайки се на отделни потоци и езерца по голите долини. Сготвиха зеленчуци и един заек, който Тей беше убил. Изядоха вечерята, докато беше все още светло, а слънцето кървеше в алено и златно на западния хоризонт. Бремен им каза, че след полунощ ще се изкачат в планините, за да чакат последните часове преди изгрева, когато духовете на мъртвите могат да бъдат призовани.

Щом нощта се спусна, те зариха огъня и се увиха в наметалата си, за да поспят, колкото могат.

— Не се тревожи толкова, Кинсън — прошепна му Бремен, когато мина край него и видя лицето му.

Но от съвета му нямаше голям смисъл. Кинсън Рейвънлок беше посещавал Адския рог и знаеше какво го очаква.

По някое време след полунощ Бремен ги поведе нагоре към хълмовете на Драконовия зъб, сред които бе сгушена Долината на шистите. Катереха се по скалите в толкова черна нощ, че едва виждаха онзи, който вървеше непосредствено пред тях. След залеза се бяха скупчили гъсти, ниски, страховити облаци и от часове нямаше и следа от звездите и луната. Бремен ги водеше предпазливо, загрижен за сигурността им, макар че теренът, който пресичаха, му беше познат като петте му пръста. Не им говореше, докато се движеха, съсредоточен в непосредствената цел, и в онази, която им предстоеше, с твърдото намерение да предотврати всякакъв провал, както сега, така и по-късно. Защото срещата с мъртвите изискваше предвидливост и огромно внимание, непоколебима смелост и твърда решимост, които не оставяха място за никакво колебание. Веднъж щом връзката бъдеше осъществена, дори най-лекото разсейване можеше да бъде смъртоносно.

Оставаха няколко часа до зазоряване, когато стигнаха целта си. Спряха на скалния ръб над долината и се взряха в широката й плитка купа. Обгръщаха я скални отломъци, черни и лъскави дори в дълбоката тъма, отразяващи странните отблясъци на езерото. Адският рог се намираше в средата на долината, голям и непрогледен, спокойната му равна повърхност мъждукаше с някакво вътрешно сияние, сякаш душата на езерото пулсираше в дълбините му. В Долината на шистите цареше тишина и мъртвило. Тя беше лишена от всякакво движение, изпразнена от звуци. Изглеждаше като черна дупка и създаваше такова усещане — на око, взиращо се надолу към света на мъртвите.

— Ще чакаме тук — обяви Бремен и седна на плосък каменен къс, а робата му се уви около тънката му фигура като плащаница.

Останалите кимнаха, но останаха втренчени в долината, без да имат сили да се обърнат. Бремен не ги обезпокои. Чувстваха потискащата тежест на тишината. Само Кинсън бе идвал тук преди, но дори и той не бе успял да се подготви за гнетящото усещане. Бремен го разбираше. Адският рог беше като прокоба за онова, което очакваше всички. Беше като проблясък от бъдещето, от което нямаше да могат да избягат, зловещ мрачен взор към смъртта им. Не говореше с разбираеми думи, а с неясен шепот. Това, което разкриваше, бе твърде оскъдно, но съвсем достатъчно, за да спре дъха им.

Старецът беше идвал тук два пъти и всеки път си бе тръгвал изцяло променен. От мъртвите можеше да научиш истини и да получиш късче мъдрост, но за това трябваше да платиш цена. Нямаше как да се докоснеш до бъдещето и да останеш невредим. Нямаше как да надзърнеш в забраненото и да останеш с незасегнато зрение. Бремен си спомни чувството, завладяло го при предните му посещения. Спомни си студа, който си проправи път по костите му и остана там цели седмици след това. Спомни си всепоглъщащия копнеж по онова, което беше пропуснал в миналото и което никога нямаше да изживее отново. Дори сега се страхуваше от възможността някак да се отклони от тясната пътечка, позволена му при досега със забраненото, и да бъде погълнат от празнотата, от опасността да се превърне в същество, пленено в преддверието между живота и смъртта, нито жив, нито мъртъв.

Но нуждата да разбере как да унищожи Господаря на Магията, какви са възможностите пред него в усилието му да спаси расите и да научи тайните на миналото и бъдещето, скрити за живите, но достъпни за мъртвите, надделяваше над всякакъв страх и съмнение. Това желание го бе завладяло толкова силно, че го подтикваше да се впуска дори и в смъртоносни начинания. Да, осъществяването на връзката криеше опасности. Да, той нямаше как да излезе от всичко невредим. Но това нямаше значение в цялата схема на обстоятелствата. Приемаше да заплати дори с живота си, щом така щеше да унищожи неумолимия си враг.

Останалите се насилиха да се отместят от скалния ръб над долината и отидоха да седнат до него. Бремен отправи към всеки окуражаваща усмивка, погледна ги един по един, като прикани дори непокорния Кинсън да се приближи.

— Час преди зазоряване ще сляза в долината — каза им той тихо. — Тогава ще призова духовете на мъртвите и ще ги помоля да ми разкрият част от бъдещето. Ще ги помоля да разкрият тайните, които ще ни помогнат в борбата срещу Господаря на Магията. Ще ги помоля да ни предадат всяка магия, която може да ни послужи. Трябва да направя всичко това бързо, в малкото минути преди зазоряване. Вие ще ме чакате тук. Няма да слизате в долината каквото и да се случи. Няма да предприемате нищо каквото и да видите, дори и да ви се стори, че сте длъжни да го направите. Няма да правите нищо, само ще чакате.

— Може би някой трябва да дойде с теб — предложи направо Риска. — Така ще бъде по-сигурно, дори и пред лицето на мъртвите. Щом ти можеш да говориш с духовете им, значи и ние можем. Всички сме друиди, с изключение на пограничника.

— Няма никакво значение, че сте друиди — отвърна веднага Бремен. — Твърде опасно е за вас. Това е нещо, което трябва да свърша сам. Вие ще чакате тук. Обещай ми, Риска.

Джуджето го изгледа продължително, но после кимна. Бремен се обърна към останалите. Всички кимнаха неохотно. Очите на Марет срещнаха неговите и се взряха в тях с някакво тайнствено разбиране.

— Убеден ли си, че това е необходимо? — настоя меко Кинсън.

За миг бръчките по старческото лице на Бремен като че се изостриха, щом той сви чело.

— Ако можех да измисля нещо друго, което би ни помогнало, щях да напусна това място. Не съм глупак, Кинсън. Нито пък герой. Зная какво означава идването ми тук. Зная, че ще понеса вреди.

— Тогава може би…

— Мъртвите говорят с мен така, както никой жив не може — продължи Бремен, като го прекъсна рязко. — Нуждаем се от тяхната мъдрост и знание за бъдещето. От виденията, дори и толкова объркани и трудни за разгадаване, каквито са понякога. — Той си пое дълбоко дъх. — Трябва да погледнем през техните очи и ако е нужно да жертвам нещо от себе си, за да придобия това прозрение, нека да бъде така.

Всички мълчаха, погълнати от мислите си, зашеметени от думите му и от лошото предчувствие, което те предизвикаха. Но нищо не можеше да се направи. Той бе казал всичко. Може би щяха да го разберат по-добре, когато всичко това свършеше.

Така че спътниците седнаха в мрака, като поглеждаха скришом към потрепващата повърхност на езерото. Оскъдната светлина къпеше лицата им, докато се вслушваха в тишината и очакваха приближаването на зората.

И когато най-сетне мигът настъпи, Бремен се изправи и се обърна към тях с лека усмивка, после ги отмина безмълвно и се спусна към Долината на шистите.

Слизаше бавно. Беше минавал и преди по този път, но при толкова коварен терен това не бе от голямо значение. Камъните под краката му бяха хлъзгави и се разклащаха при всяка стъпка, ръбовете им бяха много остри и можеха да го порежат. Подбираше внимателно пътя си, като пробваше несигурната повърхност преди всяка стъпка. Хрущенето на ботушите му по камъните ехтеше в дълбоката тишина. От запад, където облаците бяха най-плътни, злокобно изтътна гръмотевица, предвещаваща буря. В долината нямаше никакъв вятър, но мирисът на дъжд се просмукваше в мъртвия въздух. Бремен погледна нагоре, когато блясъкът на светкавица проряза черните небеса и после изписа огнената си криволица и по на север на фона на планините. Зората щеше да донесе нещо повече от новия ден.

Той достигна до дъното на долината и си запроправя път напред доста по-бързо, сега стъпваше по-стабилно на равната земя. Пред него Адският рог блещукаше със сребристата си жар, светлина, отразена някъде от дълбините под равната му спокойна повърхност. Можеше да усети миризмата на смърт — нямаше как да сбърка отвратителната воня на гнило. Изкушаваше се да погледне назад, към мястото, където го чакаха другите, но знаеше, че не бива да се разсейва дори и така. Вече си повтаряше ритуала, който трябваше да следва, щом стигнеше до брега на езерото — думите, знаците, заклинателните жестове, които щяха да накарат мъртвите да говорят с него. Вече подготвяше силата си за тяхното омаломощаващо присъствие.

Скоро стъпи на брега на езерото — крехка, малка фигура сред огромната арена, заключена между скалите и небето. Той беше само един съсухрен старец, само кожа и кости, крепен единствено от своята решителност и непоколебимата си воля. Зад себе си чу отново тътена на гръмотевица от приближаващата буря. Отгоре облаците започнаха да се кълбят, разбърквани на моменти от вятъра, който носеше със себе си дъжд. Под себе си почувства трептенето на земята, щом духовете усетиха присъствието му.

Призова ги кротко, като извика името си, разказа историята си и причината, която го беше довела тук. Изписваше знаци с ръце и правеше жестове, които трябваше да ги извикат от света на мъртвите в света на живите. Видя, че в отговор водата започва да се раздвижва, и забърза още повече. Беше уверен и спокоен; знаеше какво ще последва. Първо дойде шепотът, мек и далечен, издигащ се като невидими балончета над водата. После се чуха виковете, протяжни и дълбоки. Те ставаха все поведе, все по-пискливи и по-нетърпеливи. Водите на Адския рог закипяха от недоволство и тъга и започнаха да се размътват така бързо, както и облаците горе от настъпващата буря. Бремен им нареждаше с жестове да отговорят. Уменията, които бе усъвършенствал по време на проучванията си заедно с елфите, му даваха сила, подкрепяха го и му служеха за основа, над която да надгради призоваващата магия.

— Отговорете ми — извика той. — Разкрийте се пред мен.

Пръски полетяха от средата на вече бурните води, издигнаха се във фонтан, свиха се обратно и се издигнаха отново. Дълбоко под земята прозвуча тътен, стон на недоволство. Бремен усети как първите признаци на съмнението се прокрадват в сърцето му и се насили да ги потисне. Почувства как го обгръща празнотата, струяща от езерото и стремяща се да завладее цялата долина. Сега пространството бе достъпно само за мъртвите — за мъртвите и за онзи, който ги беше призовал.

Духовете започнаха да се издигат от езерото: малки, бели нишки светлина, смътни човешки форми, тела, окъпани в бледо сияние, което мъждукаше в мрака на облачната нощ. Извисиха се в спирала над мъглата и се заизвиваха като змии, откъсвайки се от мрачното мъртвило на отвъдния си дом, за да посетят за кратко света, който бяха обитавали преди. Бремен остана с вдигнати в отблъскващ жест ръце, уязвим и объркан от силата им, макар че сам той бе извършил призоваването, макар че той ги бе върнал към живот. По крехките му кости плъзна хлад, лед потече във вените му. Но се овладя, за да се отърси от ужаса, който го обземаше, от шепота, който питаше укоризнено: „Кой ни повика? Кой посмя?“ После нещо огромно разкъса, водната повърхност в самия й център — обгърната в черна мантия фигура прекъсна потока на по-малките искрящи форми, разпиля ги с появата си и попи крехкото им сияние, като ги остави да се въртят и извиват като листа на вятъра. Черната фигура се издигна и застана в мрака, разпенвайки вълните на Адския рог, почти нереална, видение без плът, макар и от някаква субстанция, по-твърда от тази на дребните създания, над които господстваше.

Бремен запази присъствие на духа при приближаването на тъмната фигура. Това бе онзи, при когото бе дошъл; онзи, когото бе призовал, макар че все още не беше напълно уверен, че е постъпил правилно. Мрачният силует се приближаваше бавно и сега беше толкова близо, че закриваше небето и долината зад него. Качулката му се повдигна, но отдолу не се показа лице, нямаше и следа от нещо вътре в мантията.

Създанието проговори, а в гласа му кънтеше недоволство:

Знаеш ли кой съм…

Безизразни, безстрастни и празни без какъвто и да било въпрос, думите увиснаха в тишината и отекнаха продължително.

Бремен кимна бавно и отвърна:

— Зная.

На скалния ръб на долината, четиримата, които бе оставил зад себе си, наблюдаваха развитието на драмата. Видяха как старецът застава на брега на Адския рог и призовава духовете на мъртвите. Видяха как призраците се издигат от размътените води, видяха сияещите им форми, движенията на ръцете и краката им, извиването на телата им в страховит танц на мимолетна свобода. Видяха как огромната, обвита в черна роба фигура се издига от тяхната мъгла, забулва ги с появата си и поглъща светлината им. Видяха как се приближава и застава пред Бремен.

Но не можеха да чуят нищо. В долината всичко бе тихо. Звуците от езерото и духовете бяха недостъпни за тях. Гласовете на друида и тъмната фигура, ако те разговаряха, не достигаха до тях. Четиримата спътници на Бремен чуваха само вятъра, който фучеше край ушите им, и бъбренето на дъждовните капки, разбиващи се в скалите. Очакваната буря се беше разразила и сега се разстилаше от запад в купчини тъмни облаци, които връхлетяха върху тях с пороен дъжд, Достигна ги в същия миг, в който закачулената фигура се изправи пред Бремен, и за известно време погълна всичко. Езерото, духовете, мрачния силует, Бремен, цялата долина — всичко бе изчезнало само за едно премигване.

Риска изръмжа поразен и бързо се озърна към останалите. Те се бяха увили в наметалата си заради бурята, сгушени и сгърбени като старци.

— Виждате ли нещо? — извика той тревожно.

— Нищо — отвърна веднага Хей Трифънйъд. — Изчезнаха.

За миг никой не помръдна, не знаеха какво да правят. Кинсън се взря през дъждовната завеса, като се опитваше да различи някакви форми. Но всичко беше забулено и нереално.

— Може да е в опасност — сопна се укоризнено Риска.

— Той ни каза да чакаме — насили се да отвърне Кинсън. Никак не му се искаше да остане верен на заповедите на стареца, когато толкова се безпокоеше за него, но и не му се щеше да нарушава обещанието си.

Дъждът шибаше лицата им на внезапни пориви и ги задавяше.

— Той е добре — извика внезапно Марет, като махаше с ръка пред лицето си.

Те се взряха в нея.

— Можеш да ги видиш? — изуми се Риска.

Тя кимна и сведе лице.

— Да.

Но това не беше възможно. Кинсън бе най-близо до нея и видя онова, което другите не можеха. Ако тя наистина виждаше Бремен, не го правеше с очите си. Те, откри той шокиран, сега бяха изцяло побелели.

В Долината на шистите не валеше дъжд, не духаше вятър, не проникваше нищо от бурята. За Бремен не съществуваше нищо отвъд езерото и мрачната фигура, изправена пред него.

Изречи името ми.

Старецът пое дълбоко дъх, като се опита да успокои треперенето на крайниците си и да възпре вълната от студ, която изпълваше гърдите му.

— Ти си онзи, който някога бе Галафил.

Това бе очаквана част от ритуала. Призованият дух не можеше да остане, докато името му не бъде изречено от призовалия го. Сега той можеше да се задържи достатъчно дълго, за да отговори на въпросите на Бремен, ако пожелаеше да го направи.

Сянката се раздвижи като че обзета от внезапно безпокойство.

Какво искаш да узнаеш?

Бремен не се поколеба.

— Бих искал да узная всичко, което пожелаеш да ми кажеш за друида отцепник Брона, онзи, който се превърна в Господаря на Магията. — Гласът му трепереше също толкова силно, колкото и ръцете му, докато постепенно се стапяше в сух шепот: — Бих искал да узная как да го унищожа и какво предстои да се случи.

От Адския рог се чу съскане и цвъртене. Като че в отговор на думите му, стоновете и виковете на мъртвите се извисиха в нощта в пронизителна какофония. Бремен отново усети надигането на леда в гърдите си, който сякаш се увиваше като змия, която се подготвя за удар. Почувства как цялото бреме на годините се стоварва отгоре му. Усети как слабостта на тялото му ще осуети силата на решителността.

Искаш да го унищожиш на всяка цена.

— Да.

И би платил всяка цена за това.

Бремен усети как змията в гърдите му се забива дълбоко в сърцето.

— Да — прошепна той с отчаяние.

Духът на Галафил разтвори ръце, сякаш да го прегърне, да го прислони и защити.

Гледай!

Виденията започнаха да се появяват върху разперената му роба и приемаха форма върху савана на тялото му. Едно по едно те се материализираха от мрака, смътни и нереални, блещукащи като водите на Адския рог, с прииждащите от него духове. Бремен гледаше парада на виденията пред себе си и сякаш бе привлечен от тях, като към светлина в мрака. Бяха четири.

В първото той стоеше в древната крепост Паранор. Около него цареше мъртвило. В крепостта нямаше жива душа, предателство беше погубило всички, подмолно зло бе разрушило всичко. Чернота обгръщаше замъка на друидите, чернота се смесваше със сенките му и добиваше форма на дебнещи убийци, на смъртоносна сила. Но насред този мрак блестеше с уверена светлина, искреше медальонът на Върховния друид, очакващ завръщането му, нуждаещ се от допира му, образ на вдигната високо ръка с горяща факла — безценният Ейлт Друин.

Видението изчезна и сега той се рееше над огромните ширини на Западната земя. Погледна надолу смаян, неспособен да повярва, че лети. Първо не можеше да определи къде се намира. После разпозна тучната долина Саранданон и отвъд нея сините простори на Инисбор. Но в този миг облаци закриха погледа му и всичко се промени. Сега виждаше планини — Кенсроу или Брейклайн? Сред огромната им маса имаше два еднакви върха, като пръсти на ръка, раздалечени един от друг във формата на буквата V. Между тях един проход водеше към други гигантски сбрани пръсти, слети, разтрошени един в друг. Сред тях имаше крепост, скрита и усамотена, по-древна от всичко, което можеше да си представи, място, дошло от времето на Вълшебното царство. Бремен се спусна надолу в мрака и откри, че там дебне смъртта, макар че не успя да види лицето й. Някъде в нея, сред спиралите й, лежеше Черният камък на елфите.

Това видение също изчезна и сега той стоеше на бойно поле. Навсякъде лежаха мъртви и ранени, представители от всички раси и същества от непознат вид. Земята бе изпъстрена с кръв, виковете на бойците и шума от сблъсъка на оръжията им ехтеше в чезнещата сива светлина на късния следобед. Пред Бремен стоеше мъж с извърнато лице. Беше висок и рус. Беше елф. В дясната си ръка държеше сияещ меч. Няколко метра по-нататък стоеше Господаря на Магията — ужасяващ, загърнат в черна роба, непобедимо присъствие, което предизвикваше всички. Той като че ли чакаше високия мъж, без да бърза, уверен, предизвикателен. Високият се приближи, вдигнал меча си, а под облечената в ръкавица ръка, на дръжката на оръжието личеше знакът на Ейлт Друин.

Появи се още едно, последно видение. Беше мрачно, облачно и изпълнено със звуци на тъга и отчаяние. Бремен отново стоеше в Долината на шистите пред водите на Адския рог. Отново се бе изправил пред сянката на Галафил и гледаше как по-малките и по-светли духове се увиват около него като дим. До себе си старецът видя момче — високо, слабо и смугло, около петнадесетгодишно, печално, сякаш беше в траур. Момчето се обърна към Бремен и друидът погледна в очите му… очите му…

Виденията избледняха и изчезнаха. Сянката на Галафил се сви, закри изображенията и открадна мимолетната светлина, излъчваща се от тях. Бремен се взираше, примигвайки, и се зачуди на какво бе станал свидетел.

— Това ще се случи ли? — прошепна той на сянката. — Ще се сбъднат ли?

Нещо вече се сбъдва.

— Друидите, Паранор…?

Не питай повече.

— Но какво мога да…?

Сянката направи жест, сякаш да пропъди всички въпроси на стареца. Дъхът на Бремен секна, когато железни окови стегнаха гърдите му. После те се отпуснаха и той преглътна страха си. От Адския рог изригнаха пръски, светъл гейзер, грейнал като диаманти на фона на черното кадифе на нощта. Сянката започна да се отдръпва.

Не забравяй!

Бремен вдигна ръка в напразен жест да забави отдалечаването му.

— Чакай!

За всяко има цена.

Старецът тръсна глава объркан. За всяко има цена? За всяко какво? За кого?

Помни…

После Адския рог закипя отново и призракът започна да потъва бавно в пенещите се води, заедно с по-светлите и по-малки духове, които бяха кръжали около него. Спуснаха се стремително в пръски и мъгла, сред виковете и хленченето на мъртвите, обратно към отвъдното, от което бяха дошли. Щом изчезнаха, над тях се издигна огромна колона вода, която разкъса тишината и мъртвилото с ужасяваща експлозия.

Сетне бурята се спусна с вятър и дъжд, с гръмотевици и светкавици и зашиба стареца. Бремен падна на земята, повален от устрема й.

С отворени и втренчени очи, той лежеше безчувствен на ръба на езерото.

Марет стигна до него първа. Мъжете бяха по-едри и силни, но тя крачеше по-уверено по влажната, хлъзгава скала и почти прелетя през лъскавата й повърхност. Коленичи веднага и сграбчи стареца за раменете. Дъждът се сипеше непрестанно, набраздявайки вече спокойната повърхност на Адския рог, миеше черния, лъщящ килим на долината и правеше светлината на зората мъглива и неясна. Влагата се просмука през робата на Марет и я смрази, но тя не й обърна внимание, беше се концентрирала толкова силно, че дребните черти на лицето й се бяха разкривили. Вдигна глава към потъмнялото небе, очите й бяха затворени. Останалите трима забавиха ход, когато я приближиха, несигурни какво се случва. Ръцете й се стягаха около Бремен. После тя потрепери силно и се свлече напред, а мъжете се втурнаха, за да я хванат. Кинсън я отдели от Бремен, а Тей понесе стареца и, скупчени, те запристъпваха обратно през проливния дъжд, за да излязат от Долината на шистите.

Щом стигнаха на открито, намериха убежище в една пещера, покрай която бяха минали на идване. Там положиха момичето и стареца на каменния под и ги обвиха в наметалата им. Нямаха никаква храна, нито огън, затова бяха принудени да стоят прогизнали и премръзнали, в очакване да превали. Кинсън провери пулса на Марет и Бремен и установи, че и при двамата е стабилен. След време старецът се събуди, а почти веднага след него и момичето. Тримата мъже наобиколиха Бремен, за да го разпитат за случилото се, старецът поклати глава и им каза, че все още няма желание да говори. Те го оставиха неохотно и отново се оттеглиха назад.

Кинсън спря до Марет, искаше да я попита какво беше направила с Бремен — защото се виждаше ясно, че е направила нещо, — но тя само го погледна и се обърна веднага на другата страна, затова той се отказа. Денят започна да просветлява, а дъждът продължаваше да вали. Кинсън подели храната, която носеше, с останалите. Само Бремен не пожела да яде. Старецът сякаш се бе оттеглил някъде дълбоко в себе си — или може би все още беше някъде в долината зад тях — взираше се в нищото, сбръчканото му обветрено лице беше безизразно. Кинсън го гледа известно време, в опит да разгадае мислите му, но не успя.

Накрая друидът погледна нагоре, сякаш тепърва разбираше, че те са там и се чудеше защо. След това ги подкани да седнат по-близо до него. Когато се настаниха, той им разказа за срещата си със сянката на Галафил и за четирите видения, които му се бяха явили.

— Не мога да реша какво означават виденията — заключи той, а гласът му прозвуча немощен и груб в тишината. — Дали са просто пророчества за това, което предстои, за вече предрешено бъдеще? Дали са предупреждение какво може да се случи, ако определени неща бъдат направени? Защо сянката избра точно тези видения? Какъв отговор се очаква от мен?

— И каква цена се очаква да платиш заради участието си във всичко това? — измърмори мрачно Кинсън. — Не забравяй това.

Бремен се усмихна.

— Аз помолих за това, Кинсън. Сам избрах ролята на защитник на расите и унищожител на Господаря на Магията и нямам правото да питам какво ще ми коства, ако успея.

— И все пак — въздъхна той. — Мисля, че вече разбирам какво се иска от мен. Но ще имам нужда от помощта на всички ви. — Той ги изгледа поред. — Опасявам се, че ще трябва да поискам от вас да се изложите на голям риск.

Риска изсумтя и рече:

— Слава богу. Бях започнал да си мисля, че нищо няма да излезе от това начинание. Кажи какво трябва да направим.

— Да, най-добре да започваме да действаме — съгласи се Тей и се наведе нетърпеливо напред.

Бремен кимна, в очите му се четеше благодарност.

— Всички сме единодушни, че Господаря на Магията трябва да бъде спрян, преди да пороби расите. Знаем, че той веднъж вече се опита и се провали, но знаем и че този път е по-силен и по-опасен. Казвам ви това, защото вярвам, че ще се опита да унищожи друидите от Паранор. Първото видение навежда на мисълта, че съм прав. — Той замълча за момент и добави: — А и се страхувам, че вероятно това вече се случва.

Настъпи дълга тишина, в която другите си разменяха тревожни погледи.

— Мислиш, че всички друиди са мъртви? — попита тихо Тей.

Бремен кимна и отвърна:

— Възможно е. Надявам се обаче да греша. Но при всички случаи, без значение дали са мъртви, или не, според първото видение трябва да намеря Ейлт Друин. Четирите видения, взети заедно, ясно указват, че медальонът е ключът към изковаването на оръжието, с което да бъде унищожен Брона. Меч, острие, притежаващо специална сила, магия, на която Господаря на Магията не може да устои.

— Каква магия? — попита внезапно Кинсън.

— Все още не зная. — Бремен се усмихна отново и поклати глава. — Не зная почти нищо освен факта, че е нужно оръжие, и ако може да се вярва на видението, това оръжие трябва да бъде меч.

— И че трябва да намериш онзи, който ще го държи — добави Тей. — Мъжът, чието лице не си видял.

— Но последното видение, мрачният образ на Адския рог и момчето със странните очи — обади се разтревожена Марет.

— То ще чака, докато му дойде времето — прекъсна я внимателно Бремен. Очите му се спряха на лицето й. — Нещата следват своя ход, Марет. Не можем да ги пришпорваме. И не бива да се поддаваме на тревогата си за тях.

— Е, тогава какво искаш да направим? — настоя Тей.

Бремен се извърна към него и каза:

— Трябва да се разделим, Тей. Искам ти да се върнеш при елфите и да помолиш Куртан Балиндарох да организира експедиция за търсенето на Черния камък. По някакъв начин той е изключително важен за намерението ни да унищожим Брона. Виденията го показаха недвусмислено. Черните ловци вече го търсят. Не бива да им позволим да го намерят. Трябва да убедим краля на елфите да ни сътрудничи. Във виденията имаше подробности, които ще ни помогнат. Ще се възползваме от това, което ни бе разкрито, и ще открием Камъка преди Господаря на Магията. — Той се обърна към Риска. — Ти трябва да отидеш при Рейбър и джуджетата в Кълхейвън. Армията на Господаря на Магията настъпва на изток и предполагам, че следващият им удар ще бъде там. Джуджетата трябва да се подготвят за отпор и да удържат, докато им бъде изпратена помощ. Трябва да използваш специалните си умения, за да се увериш, че ще го направят. Тей ще говори с Балиндарох да призове елфите да обединят силите си с тези на джуджетата. Ако го сторят, ще се окажат равностоен противник на тролската армия, на която Брона разчита. Бремен замълча и после продължи:

— Но най-важното е да спечелим време, за да изковем оръжието, което ще унищожи Брона. Кинсън, Марет, аз ще се върна в Паранор, за да разбера дали видението за разрушаването му се е сбъднало. Ще се опитам да взема Ейлт Друин.

— Ако Атабаска все още е жив, никога няма да ти го даде — обяви Риска. — Знаеш това.

— Възможно е — отвърна кротко Бремен. — Но във всеки случай, трябва да разбера как да се изкове мечът, който видях, каква магия трябва да притежава и с каква сила трябва да бъде наситен. Налага се да разбера как да го направим неразрушим. А след това да намеря онзи, който ще го носи.

— Струва ми се, че ще трябва да вършиш чудеса — отбеляза иронично Тей Трифънйъд.

— Всички ще трябва да ги вършим — отвърна меко Бремен.

Те се спогледаха в сумрака, някакво негласно разбирателство витаеше помежду им. Извън убежището им дъждът се сипеше неспирно по голите скали. Беше късна утрин и светлината започна да се посребрява, щом слънцето си запроправя път през пелената на буреносните облаци.

— Ако друидите от Паранор са мъртви, тогава оставаме единствено ние — рече Тей. — Само ние петимата.

Бремен кимна.

— Тогава петима ще трябва да са достатъчно. — Той се изправи, взирайки се в сумрака навън. — По-добре да започваме.

Шеста глава

Същата нощ, на северозапад от мястото, където Бремен се бе изправил пред сянката на Галафил дълбоко в скалното лоно на Драконовия зъб, Сирид Лок инспектираше стражата на Паранор. Някъде към полунощ той прекоси открития двор по южните парапети и за миг вниманието му бе привлечено от внезапен проблясък далеч в небето. Той поспря, вгледа се и се вслуша в тишината. По целия хоризонт се бяха струпали облаци, закривайки луната и звездите и обгръщайки света в мрак. Проблясъкът се появи още веднъж, разчупвайки за секунда нощта, после изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Последва гръмотевица, която разкъса тишината, дълбок, протяжен тътен, който отекна във върховете на планините. Бурята се зараждаше на юг от Паранор, но въздухът миришеше на дъжд, а тишината бе плътна и тягостна.

Капитанът на друидската стража постоя замислено още минута, после влезе през вратата на кулата в крепостта. Той извършваше тези обиколки всяка вечер, пренебрегвайки съня. Беше силен мъж, който никога не нарушаваше привичките си в работата. Смяташе, че най-опасните мигове са точно преди полунощ и часовете преди зазоряване. Тогава умората и сънят притъпяват сетивата и те правят небрежен. Ако ги заплашваше атака, тя щеше да дойде точно тогава. Защото той вярваше, че Бремен не би ги предупредил без причина. А и тъй като беше предпазлив по природа, беше решил да бъде особено внимателен следващите няколко седмици. Вече бе увеличил броя на стражите на всеки пост и бе започнал трудния процес по укрепване на портите. Колебаеше се дали да изпрати нощни патрули в околните гори, като допълнителна мярка, но се опасяваше, че те ще са твърде уязвими извън защитата на крепостните стени. Стражата му бе многобройна, но все пак не беше армия. Можеше да осигури защита отвътре, но не би могла да води битка навън.

Сирид Лок слезе по стълбите на кулата към предния двор и го прекоси. Половин дузина стражи бяха разположени при входа и отговаряха за портите, подвижната решетка и за наблюдателниците, които гледаха към главния път към крепостта. При появата му те веднага се изпънаха. Той поговори с началника на смяната, убеди се, че всичко е наред, и продължи нататък. Прекоси отново открития двор и чу как нова гръмотевица разкъсва дълбоката тишина. Погледна на юг, за да види отблясъка на светкавицата, но осъзна, че тя вече сигурно вече е изчезнала. Не беше лесно да понася напрежението на отговорността си, особено тази вечер. Понякога си мислеше, че твърде дълго се е застоял в Паранор. Вършеше работата си добре. Беше горд с хората си: всички, които понастоящем се числяха към стражата, бяха избрани и обучени от него. Бяха стабилна група, на която можеше да се разчита. Но той вече не беше първа младост, а възрастта замъгляваше сетивата и предразполагаше към самодоволство. Не можеше да си позволи това. Поробването на Северната земя и слуховете за Господаря на Магията правеха времената доста опасни. Сирид усещаше промяната във въздуха. Нещо зло се приближаваше към Четирите земи и най-вероятно щеше да помете друидите в своя устрем. Нещо зло идваше и Сирид Лок се тревожеше, че няма да успее да разпознае лицето му, преди да е станало твърде късно.

Той мина през една врата в дъното на двора и тръгна надолу по коридор, който водеше към северната стена и към портата там. Крепостта имаше четири порти, по една за всеки подстъп към нея. Имаше и още няколко вратички, но те бяха изградени от камък и споени със стомана. Повечето от тях бяха много хитро замаскирани. Можеше да ги откриеш само ако се вгледаш много внимателно, но за да го направиш, трябваше да застанеш пред самата стена, където имаше достатъчно светлина, а тогава стражите на бойниците щяха да те видят. Въпреки това, Сирид поставяше по един човек на всяка врата в часовете между залез и изгрев, за всеки случай. Той подмина две от тези вратички по пътя си към западната порта, които бяха на петдесет метра една от друга по един лъкатушещ коридор. Стражите на всяка от вратите го поздравиха отривисто. Нащрек и готов! — гласеше поздравът им. Сирид отвърна и на двамата с одобрително кимване и отмина.

Но щом се изгуби от погледа им, се намръщи, обезпокоен от разпределението. Мъжът на първата врата беше трол от Кершалт, ветеран, но на втората беше млад елф, новак. Не обичаше да поставя новаци сами на стража. Отбеляза си наум да поправи това преди следващия караул.

Беше се залисал в тази мисъл, докато изкачваше задното стълбище, което се спускаше от спалните помещения на друидите, и затова не забеляза потайното движение на тримата мъже, скрити там.

Те се притиснаха плътно към каменната стена, когато капитанът на друидската стража мина покрай тях, без да ги забележи. Останаха така притихнали, докато той отмине, после се отделиха от стената и продължиха надолу. И тримата бяха друиди, всеки с повече от десет години стаж в Съвета, всеки, хранещ фанатичното убеждение, че е предопределен за велики дела. Защото бяха живели по друидския ред и се дразнеха от неговите правила, намираха ги за глупави, безцелни и незадоволителни. Силата бе нужна само ако имаш цел в живота. Човешките постижения за тях нямаха смисъл, ако не водеха до лична облага. Какъв смисъл имаха проучванията, ако не можеха да се приложат на практика? Какъв смисъл имаше да се ровиш във всички тези тайни на науката и магията, ако никога не можеш да ги изпробваш? Това се питаха тези тримата, в началото всеки сам себе си, а после един друг, щом разбраха, че споделят общи възгледи. Те, разбира се, не бяха единствените недоволни. И други мислеха като тях, но никой така ревностно, докато те бяха готови да се поддадат на покварата.

За тях нямаше никаква надежда. Господаря на Магията ги бе търсил дълго, докато планираше отмъщението си към друидите. Накрая ги беше открил и подчинил. Отне му време, но малко по малко ги покори, точно както бе покорил и онези, последвали го от крепостта преди триста години. Такива хора винаги имаше, те чакаха да бъдат призовани, да бъдат използвани. А Брона действаше много лукаво. В началото не се разкри, накара ги да чуват гласа му, сякаш е техният собствен глас, насочваше ги към възможностите, към усета за власт, към обаянието на магията. Накара ги сами да се обвържат към него, със собствените си ръце, подтикна ги да изковат веригите на надеждите и алчността, да се превърнат в слуги на нарастващата си страст към измамните мечти. Накрая те сами го умоляваха да ги вземе със себе си, дори и след като разбраха кой е всъщност и каква е цената, която трябваше да платят.

Сега тримата се прокрадваха из коридорите на Паранор, водени от зловещото си намерение, поели път, който щеше да ги обрече завинаги. Измъкнаха се тихо от стълбището и тръгнаха по коридора към вратата, до която стоеше на стража младият елф. Придържаха се към сенките, където не достигаше светлината от факлите, използвайки малки магически трикове, на които ги беше научил Господаря — о, колко сладък бе вкусът на силата, — за да станат невидими за очите на младия пазач.

После се нахвърлиха върху него, единият го удари силно по главата и го повали в безсъзнание. Другите двама се справиха бързо и яростно с ключалките на вратата, като ги освободиха една по една, задърпаха желязната решетка, повдигайки масивните пречки от техните легла и накрая напънаха, разтвориха самата врата и Паранор остана отворен за нощта и създанията, които чакаха в нея.

Друидите отстъпиха пред първото от тях, което се промъкна под светлината. Беше черепоносец, прегърбен и грамаден в черната си мантия. Огромните му нокти стърчаха пред него. Цялото в остри израстъци, чудовището изпълни коридора и сякаш изсмука всичкия въздух от него. Червените му очи изгаряха тримата, треперещи пред него. Създанието ги избута от пътя си пренебрежително. Кожестите му крила трепкаха леко. С доволно свистене то забеляза младия елф, разкъса гърлото му и го захвърли настрани. Друидите потръпнаха, щом кръвта на жертвата ги опръска.

Черепоносецът направи знак с глава към тъмнината и други същества заприиждаха през вратата, същества със зъби и нокти, разкривени и безформени, със стърчащи туфи черна козина, въоръжени и готови, а погледите им бързо обхождаха всичко наоколо. Зверовете се промъкваха, без да нарушават тишината. Някои трудно можеха да бъдат определени — може би някога са били троли. Други бяха създания от отвъдното и видът им нямаше нищо общо с човешкия. Всички те се бяха спотайвали още след падането на здрача в мрачните ниши, под прикритието на външните стени, където не можеха да бъдат забелязани от бойниците. Бяха се крили, знаейки, че тези три жалки създания, които сега трепереха пред тях, са покорени от Господаря и ще им осигурят достъп до крепостта.

Вече бяха вътре и изгаряха от нетърпение да започнат обещаното им кръвопролитие.

Черепоносецът изпрати едно от създанията обратно в нощта, за да извика онези, които бяха останали в гората. Бяха няколкостотин и чакаха сигнал за нападение. Щяха да ги забележат от бойниците, щом излезеха от прикритието на дърветата, но тревогата щеше да дойде твърде късно. Докато защитниците на Паранор ги достигнат, те вече щяха да са проникнали в крепостта.

Черепоносецът се обърна и пое надолу по коридора. Тримата друиди не го интересуваха, за него те не значеха абсолютно нищо. Остави ги зад себе си като ненужни остатъци. Беше работа на Господаря да реши какво да прави с тях. Черният ловец имаше една-единствена цел — да избие всичко по пътя си.

Нападателите се разделиха на малки групи. Някои от тях се запромъкваха нагоре по стълбата към спалните на друидите. Други завиха надолу по втория коридор, който водеше към сърцето на крепостта. Повечето продължиха с черепоносеца по прохода, който водеше към главните порти. Скоро се чуха писъци.

Сирид Лок тичаше през вътрешния двор откъм северната порта, когато най-накрая бе обявена тревога. Първи дойдоха писъците, после воят на боен рог. Капитанът на друидската стража разбра всичко за миг. Пророчеството на Бремен се бе сбъднало. Господаря на Магията беше проникнал през портите на Паранор. Тази увереност плъзна като лед по костите на Сирид. Докато тичаше, викаше хората си, с надеждата, че все още не всичко е изгубено. Те се втурнаха към крепостта и надолу по коридора, който водеше към вратата, която друидите изменници бяха отворили. Щом завиха зад ъгъла, зърнаха на входа черни, сгърбени силуети, които се провираха през отвора от мрака навън. Бяха твърде много за тях, осъзна Сирид. Той веднага изтегли хората си, а зверовете се спуснаха в преследване. Стражите излязоха от долното ниво и хукнаха нагоре по стълбите към следващото, като затваряха вратите и дърпаха решетките след себе си, опитвайки се да възпрат нападателите.

Това бяха отчаяни действия, но Сирид Лок не можа да измисли нищо друго.

На горния етаж те успяха да затворят по-малките входове и се отправиха към главното стълбище. Бяха петдесет силни мъже, но това съвсем не бе достатъчно. Сирид изпрати един от тях да събуди друидите и да ги моли за помощ. Някои от по-възрастните умееха да си служат с магия, а сетне щяха да се нуждаят от всяка сила, която друидите успееха да призоват, за да оцелеят. Умът му препускаше бясно, докато прегрупираше хората си. Това не бе насилствено нахлуване. В крепостта имаше предател. Зарече се, че ще открие виновника по-късно. И щеше да се разправи с него лично.

Стражите се строиха на върха на главното стълбище. Елфи, джуджета, троли и един-двама гноми чакаха рамо до рамо, готови и решителни. Сирид Лок стоеше пред тях с оголен меч. Не се заблуждаваше; предстоеше им отчаяна битка, предварително обречена. Вече бе обмислил възможностите. Нищо не можеха да направят за защитата на външните стени; те вече бяха изгубени. Все още държаха вътрешните стени и крепостта, входовете бяха запечатани, хората му — готови да окажат съпротива. Но всички тези усилия само щяха да забавят непоколебимия им враг. Имаше твърде много начини да се проникне през, над и под вътрешните стени и друидската стража нямаше да успее да ги удържи задълго. Рано или късно нападателите щяха да ги ударят в гръб. И когато това се случеше, щяха да са принудени да бягат, за да спасят живота си.

Атаката дойде отдолу, водена от черепоносеца. Чудовища с разкривени крайници прииждаха по стълбите — приличаха на огромни възли от зъби, нокти и оръжия. Сирид поведе хората си в контраатака и нападението бе отблъснато. Чудовищата настъпиха отново и друидската стража пак ги запрати обратно. Но вече половината от защитниците бяха или мъртви, или ранени, а никой не идваше на помощ.

Сирид Лок се огледа наоколо с отчаяние. Къде бяха друидите? Защо не бяха отговорили на сигнала за тревога?

Чудовищата атакуваха за трети път, като четинеста лавина от блъскащи тела и млатещи крайници, от зейналите им гърла изригваха викове и крясъци. Друидската стража отвърна на атаката, врязвайки се в изчадията, изблъсквайки ги обратно по стълбата. Половината от защитниците паднаха бездиханни по осеяния с кървави стъпки под. В отчаянието си Сирид изпрати още един от хората си да намери отнякъде помощ. Но точно преди войникът да тръгне, той го сграбчи за куртката и го придърпа по-близо.

— Намери друидите и им кажи да бягат веднага, докато все още могат! — прошепна му той така, че да не чуят останалите. — Кажи им, че Паранор е загубен! Върви бързо, кажи им. А после бягай и ти!

Лицето на вестоносеца пребледня и той хукна нататък, без да каже и дума.

Долу, в сенките, се надигаше още една атака, тръпнеше безформена маса от мрачни силуети, ехтяха гърлени крясъци. После, отнякъде високо в крепостта, където спяха друидите, се извиси пронизителен крясък.

Сирид усети как сърцето му спира. „Свърши се!“ — помисли си той. Не беше нито уплашен, нито натъжен, а само отвратен.

Няколко секунди по-късно изчадията на Господаря на Магията наново заприиждаха по стълбите. Сирид и малобройната му група се приготвиха да ги посрещнат с вдигнати оръжия.

Но този път нападателите бяха твърде много.

Кал Рис спеше в Друидската библиотека, когато звуците от нападението го събудиха. Беше работил до късно, каталогизираше докладите, които бе съставял в продължение на последните пет години, за особеностите на атмосферните условия и техния ефект върху посевите. Накрая беше заспал на бюрото си. Стресна се и се събуди, сепнат от виковете на ранените мъже, от звъна на оръжията и тропота на ботуши. Повдигна посивялата си глава и се огледа неуверено, после се изправи, остана неподвижен за момент, за да се опомни, и тръгна към вратата.

Надникна предпазливо навън. Сега виковете бяха още по-силни и по-ужасяващи, викове на паника и болка. Мъже от друидската стража тичаха покрай вратата му. Кал разбра, че крепостта е нападната. Предупреждението на Бремен беше останало нечуто и сега те щяха да платят цената за своето пренебрежение. Изненада се от увереността, която изпитваше по отношение на случващото се и неговата развръзка. Вече знаеше, че няма да преживее нощта.

И въпреки всичко се поколеба, все още не желаеше да приеме онова, което знаеше. Коридорът сега беше пуст, звуците от битката долитаха накъде отдолу. Реши да отиде и да види какво става, но още докато обмисляше намерението си, един мрачен силует изскочи от задното стълбище. Кал веднага се мушна обратно зад вратата, като остави само малък процеп, през който да наднича.

Черни, безформени създания изникнаха пред очите му, невиждани същества, чудовища от най-страшните му кошмари. Той пое дъх и го сдържа. Те влизаха от стая в стая, вършейки скверното си дело, и напредваха по коридора, в чийто край чакаше той.

Затвори тихо вратата на библиотеката. За момент просто остана на мястото си, неспособен да помръдне. Пред очите му се стрелнаха хиляди видения, спомени за ранните му дни като чирак-друид, за последващото му назначение като друид-книжник, за неуморните му усилия да събере и съхрани писанията на стария свят и света на магията. Толкова много неща се бяха случили за съвсем кратко време. Той поклати глава с почуда. Как така всичко се беше изнизало толкова бързо?

Сега виковете прозвучаха съвсем близо, идваха от коридора отвъд вратата, по който кръстосваха чудовищата. Времето отлиташе.

Той отиде бързо до писалището си и взе оттам кожената кесийка, която Бремен му беше дал. Може би трябваше да замине със стария си приятел. Може би трябваше да се спаси, докато все още можеше. Но кой щеше да защити Друидските хроники, ако го беше сторил? На кого другиго можеше да разчита Бремен? А и това беше мястото, на което принадлежеше. Знаеше толкова малко за света навън; много време беше минало, откакто беше излизал в него. Нямаше да е от полза за никого отвъд тези стени. Тук поне все още можеше да послужи на предназначението си.

Той отиде до библиотечния шкаф, който маскираше скритата вратичка към стаята, в която се съхраняваха Друидските хроники, и натисна механизма. Влезе вътре и се огледа. Помещението бе пълно с огромни, подвързани с кожа книги. Те бяха там, лавица след лавица, подредени и номерирани, хранилищата на знанието, на, всички познания, събрани от друидите от времето на Първия Събор и епохата на магията, от времето на възхода на човешката раса и Великите войни. Всяка страница от тези книги беше изпълнена с информация. Част от нея бе разбрана, друга все още тънеше в мистерия — всичко, останало от науката и магията. Повечето от написаното в тези книги бе дело на ръката на Кал, всяка заострена буква, всеки ред; бяха му отнели повече от петдесет години. Тези записки бяха най-голямата гордост на стареца, плод на усилията на целия му живот, най-голямото му постижение.

Той се приближи до най-близкия стелаж, пое си дълбоко дъх и развърза шнура на кожената кесийка. Отнасяше се с огромно недоверие към всички проявления на магията, но сега нямаше друг избор. Освен това, знаеше, че Бремен никога не би го подвел. Съхраняването на Хрониките беше най-важното нещо и за двамата. Те щяха да донесат спасението за всички. Кал загреба пълна шепа от блестящия сребрист прах и го хвърли към една от секциите на библиотеката. В този миг цялата стена, до която бяха наредени книгите, започна да трепти, подобно на мираж в силна лятна жега. Кал се поколеба, после хвърли още прах по размиващите се форми. Рафтовете и книгите изчезнаха. Той бързо мина нататък, като хвърляше шепи от праха по всяка от секциите на библиотеката и ги гледаше как затрептяват и избледняват, докато изчезнат съвсем.

Няколко секунди по-късно Друидските хроники вече ги нямаше. Остана само стая с четири голи стени и дълга маса за четене в средата.

Кал Рис кимна със задоволство. Сега Хрониките бяха на сигурно място. Дори и да разкриеха помещението, съдържанието му щеше да си остане скрито. Беше много повече от това, на което се бе надявал.

Той тръгна обратно, внезапно изтощен. По вратата на библиотеката имаше огромни драскотини, сякаш гигантски нокти се бяха опитвали да хванат дръжката и да я завъртят. Кал се обърна и внимателно затвори вратата на хранилището. Остави почти празната кожена кесийка в джоба на робата си, отиде до писалището си и остана прав до него. Нямаше никакви оръжия. Нито път за бягство. Оставаше му само да чака.

Тежки туловища блъскаха по вратата отвън и я разцепиха. Секунда по-късно тя поддаде, отвори се и се удари с трясък в стената. Три сгърбени чудовища се вмъкнаха в стаята, червените им очи се присвиха и се втренчиха с омраза в него. Той гледаше приближаването им, без да трепне.

Най-близкото от тях държеше късо копие. Нещо в поведението на мъжа го разгневяваше още повече. Щом стигна до Кал Рис, то заби копието в гърдите му и го уби мигновено.

Когато всичко свърши и оцелелите от стражата бяха заловени и изклани, останалите живи друиди бяха натирени от скривалищата си към Заседателната зала и принудени да паднат на колене, обградени от чудовищата. Намериха и Атабаска, все още жив, и го изправиха пред черепоносеца. Изчадието се втренчи във внушителния белокос Върховен друид, после му заповяда да коленичи и да го признае за свой господар. Когато Атабаска отказа, горд и надменен, въпреки поражението си, създанието го сграбчи за врата, взирайки се в изпълнените му със страх очи, и го изгори с огъня, който блъвна от пастта му.

Докато Атабаска се гърчеше в агония на пода, в Заседателната зала настъпи внезапна тишина. Съскането и глъчката замряха. Простъргването на нокти и скърцането на зъби изчезна. Спусна се тишина, мрачна и зловеща. Всички очи бяха вперени към главния вход на залата, където тежките двойни врати висяха разбити и изтръгнати от пантите.

Там, в неравния отвор, сенките като че ли започнаха да се събират, съединявайки се в мрак, който бавно започна да приема формата на висока, облечена в роба фигура, която не стоеше на пода като жив човек, а висеше във въздуха над него, лека и нематериална, като дим. С появяването й в залата започна да се просмуква студ, който бързо изпълни помещението и плъзна по костите на пленените друиди. Един по един нападателите им се свлякоха на колене, наведоха глави и грубият им шепот се понесе:

— Господарю, господарю.

Господаря на Магията погледна със задоволство към победените друиди. Сега те вече бяха негови. Паранор беше негов. Най-после, след толкова време бе осъществил отмъщението си.

Той заповяда на изчадията си да се изправят отново на крака, след това протегна обгърнатата си от мантията ръка към Атабаска. Без да може да се противопостави, ослепен и обзет от агония, Върховният друид беше издърпан нагоре сякаш от невидими въжета. Той увисна над пода, над останалите друиди, крещейки от ужас. Господаря на Магията направи въртеливо движение с ръка и Върховният друид застина зловещо. Последва второ въртеливо движение и Атабаска започна да вика с ужас и болка в дрезгавия си глас:

— Господарю, господарю, господарю.

Друидите, струпани под него, извърнаха очи от срам и ярост. Някои се разридаха. Огромните изчадия на Господаря на Магията изсъскаха от удоволствие и вдигнаха възторжено ноктестите си крайници. Господаря на Магията кимна и черепоносецът с ужасяваща бързина разкъса гърдите на Атабаска и изтръгна все още биещото му сърце. Върховният друид отметна назад глава и изкрещя, щом раздраха гърдите му, после се свлече напред и издъхна.

Няколко дълги секунди Господаря на Магията го задържа да виси отпуснат над събратята си, като парцалена кукла, с процеждаща се от тялото му кръв. Залюля го напред-назад, наляво-надясно и най-накрая го остави да се стовари на каменния, под където се превърна в безформена маса от разкъсана плът и строшени кости.

После нареди всички заловени друиди да бъдат подкарани като стадо добитък до най-затънтените кътчета на подземията на Паранор и там да бъдат зазидани живи.

Щом и последният от писъците им се разтвори в тишината, той тръгна из коридорите и стълбищата на крепостта в търсене на Друидските хроники. Беше унищожил друидите; сега трябваше да унищожи и знанията им. Или да вземе от тях онова, което би му послужило. Движеше се бързо, тъй като вече се чуваше глъчка някъде от вътрешността на бездънния кладенец на крепостта, където скритата магия се пробуждаше в отговор на присъствието му. В своите владения той можеше да се справи с всичко. Но тук, под небето на най-големите си врагове, имаше вероятност и да не успее. Откри библиотеката и я претърси. Намери стелажа, зад който бе скрит входът към помещението от другата страна, но то беше празно. Усети, че е използвана магия, но не можеше да определи нито произхода й, нито целта й. А колкото до Хрониките, от тях нямаше и следа.

Врявата от дълбините на Друидския кладенец се засили. Нещо беше излязло на свобода, предизвикано от появата му, и се надигаше, за да го намери. Това го притесни, някой бе призовал сила от подобно естество, за да го предизвика. Надали беше дело на тези жалки смъртни, които така лесно беше покорил. Те вече не бяха в състояние да направят нищо. Сигурно беше работа на онзи, който беше проникнал наскоро във владенията му, на онзи, когото слугите му бяха проследили, на друида Бремен.

Той тръгна обратно към Заседателната зала, нетърпелив да се махне възможно най-скоро. Беше постигнал целта си. Тримата, предали Паранор, бяха доведени пред него. Господаря не им заговори с думи, те не заслужаваха да хаби дъха си, остави мислите му да им говорят. Те раболепничеха и се държаха като послушни овце. Жалки, глупави създания, които жадуваха повече, отколкото заслужаваха.

— Господарю! — скимтяха те с жаловити гласове. — Господарю, ние служим единствено на теб!

„Кой друг от друидите, освен Бремен, напусна Крепостта?“

— Само трима, господарю. Едно джудже — Риска, един елф — Тей Трифънйъд и едно момиче от Южната земя — Марет.

„С Бремен ли тръгнаха?“

— Да, с него.

„И никой друг ли не е избягал?“

— Не, господарю, никой.

„Те ще се върнат. Ще чуят за падането на Паранор и ще искат да се уверят в това. Вие ще ги чакате. Ще завършите онова, което аз започнах. Тогава ще станете като мен.“

— Да, господарю, да.

„Станете.“

Те се изправиха припряно, с нетърпение — покварени души и умове, попаднали под властта му. Все още не притежаваха силата да извършат онова, което се изискваше от тях, затова трябваше да бъдат променени. Той ги докосна с магията си, оплете ги с нишки, тънки като паяжини и здрави като стомана, и отне и последните остатъци от човешкото в тях.

Писъците им ехтяха в празната зала, докато той неумолимо ги оформяше в нещо ново. Краката и ръцете им се мятаха, главите им диво се тресяха, а очите им се изцъклиха.

Когато приключи, тримата друиди бяха неузнаваеми. Той ги остави и следван покорно от останалите си слуги, се стопи обратно в нощта, изоставяйки крепостта на умиращите и мъртвите.

Седма глава

На раздяла Бремен подаде ръка на Риска и джуджето я стисна силно. Стояха пред самия вход на пещерата, в която се бяха прислонили, след като напуснаха Адския рог и неговите духове. Беше почти пладне, дъждът се бе стопил в ситен ръмеж и на запад, над тъмните върхове на Драконовите зъби небето беше започнало да просветлява.

— Изглежда, че няма скоро да се срещнем отново и ще поемем по различни пътища — изсумтя Риска. — Не зная как ще успеем да останем приятели. Не зная въобще защо ще правим всичко това.

— Нямаме друг избор — обади се от другата му страна Тей Трифънйъд. — Няма кой друг да го свърши вместо нас.

— Да, така си е. — Джуджето се усмихна, сякаш на себе си. — Е, това ще е изпитание за приятелството ни. Разпилени из Източната и Западната земя и кой знае кога ще се срещнем отново. — Той стисна силно ръката на Бремен. — Пази се!

— Ти също, добри ми приятелю — отвърна старецът.

— Тей Трифънйъд! — извика джуджето през рамо. Вече беше тръгнал надолу по пътеката. — Не забравяй обещанието си! Събери елфите и ги доведи на изток! Изправете се с нас срещу Господаря на Магията! Ще разчитаме на вас!

— Довиждане засега, Риска! — извика Тей след него.

Джуджето помаха, нарамвайки торбата си на едрите си плещи, широкият меч се поклащаше от едната му страна.

— Късмет, елфически уши. Бъди нащрек! Пази си гърба!

Елфът и джуджето продължиха още известно време в този дух, като стари приятели, които обичаха добросърдечните си шеги и бяха свикнали с взаимните си закачки, с които прикриваха чувствата, напиращи дълбоко в тях. Кинсън Рейвънлок стоеше настрани и слушаше словесното представление, като си пожелаваше да има време да опознае и двамата по-добре. Но сега това трябваше да почака. Риска бе заминал, а Тей щеше да ги напусне при изхода на Кенън, когато те щяха да свърнат на север към Паранор, а елфът да продължи на запад към Арборлон. Пограничникът поклати глава. Колко ли тежко щеше да е това за Бремен. Бяха минали две години, откакто се бе разделил с Риска и Тей. Дали щяха да минат още две, преди да ги види отново?

Когато Риска се скри от погледите им, Бремен поведе останалите трима членове на малката им група надолу, по пътечка, водеща към подножието на скалите, и после на запад по северния бряг на Мирмидон, следвайки дирите, които бяха оставили на идване. Вървяха малко след като се свечери и накрая спряха да починат от подветрената страна на горичка от елши в едно заливче, където Мирмидон се разклоняваше на юг и запад. Небето бе вече чисто и изпъстрено с брилянтни звезди, чиято светлина се отразяваше в калейдоскопичен блясък по спокойната водна повърхност. Пътниците се скупчиха на брега на реката и изядоха вечерята си, взирайки се в нощта. Не говориха много. Хей предупреди Бремен да бъде предпазлив в Паранор. Ако виденията му се бяха сбъднали и крепостта на друидите бе паднала, тогава трябваше да се очаква, че Господаря на Магията и неговите слуги може все още да са там. Или ако не беше така, добави елфът, те сигурно бяха оставили капани, за да заловят всеки от друидите, които бяха избягали и бяха достатъчно глупави да се върнат. Той изрече всичко това някак не съвсем сериозно и Бремен му отвърна с усмивка. Кинсън забеляза, че и двамата не се притесняват да обсъждат вероятността Паранор да е разрушен. Това нямаше как да не е болезнено за тях, но те не издадоха с нищо чувствата си. Не виждаха смисъл да се вкопчват в миналото. Сега само бъдещето имаше значение.

Бремен беше започнал да обсъжда подробно с Тей видението си за Черния камък на елфите, описвайки детайлно онова, което му се бе явило, което бе почувствал и което бе разбрал. Кинсън слушаше лениво, като поглеждаше от време на време към Марет, която правеше същото. Той се чудеше какво ли си мисли тя сега, когато вече знае, че друидите от Паранор вероятно са загинали. Питаше се дали осъзнава колко драматично се е променила ролята й като член на групата им. Тя не беше произнесла повече от две-три думи, откакто бяха излезли от Долината на шистите, и не взимаше участие в разговорите между Бремен, Риска и Тей, само наблюдаваше и слушаше. Както и самият Кинсън. Тя също беше външен човек, все още търсеше мястото си, не беше като останалите друиди, все още не се бе доказала, не им беше равна. Той я изучаваше и се опитваше да разбере нейната твърдост, нейната издръжливост. Тя щеше да има нужда и от двете в това, което предстоеше.

По-късно Марет заспа, Тей се изпъна на земята до нея, а Бремен остана на пост. Кинсън, увит в наметалото си, отиде да седне до стареца. Взрян в тъмнината, друидът не продума, когато пограничникът приближи. Кинсън седна, изпъна и кръстоса един върху друг дългите си крака и придърпа наметалото върху раменете си. Нощта беше твърде топла за сезона, ароматът на пролетни цветя и свежи листа и треви изпълваше въздуха. От планините повяваше лек ветрец, който шептеше в клоните на дърветата и къдреше водите на реката. Двамата мъже постояха така смълчани, заслушани в звуците на нощта, изгубени в мислите си.

— Поемаш голям риск с връщането си — каза накрая Кинсън.

— Необходим риск — поправи го Бремен.

— Сигурен си, че Паранор е паднал, нали? Известно време Бремен не отговори, стоеше неподвижен като камък, после кимна бавно.

— Ако е така, значи ще бъде много опасно за теб — настоя Кинсън. — Брона вече те търси. Вероятно знае, че си бил в крепостта и ще очаква завръщането ти.

Старецът извърна леко лице — сбръчкано и загрубяло от времето и слънцето, белязано от живот на трудности и разочарования — към младия си спътник.

— Наясно съм с това, Кинсън. И ти знаеш, че е така, тъй че защо въобще го обсъждаме?

— За да ти напомня — обяви твърдо Пограничникът. — Защото трябва да бъдеш особено предпазлив. Имал си видения, добре, но те често са измамни. Аз не им вярвам. И ти не бива да го правиш. Поне не напълно.

— Имаш предвид видението за Паранор, предполагам?

Кинсън кимна.

— Да — крепостта завладяна и друидите избити. Всичко е съвсем ясно. Но усещането за нещо дебнещо, за някаква опасност — ето тук се крие уловката. Ако това е вярно, злото няма да ти се яви във форма, която очакваш.

Бремен сви рамене.

— Да, предполагам. Но това няма значение. Трябва да се уверя, че Паранор е наистина загубен, без значение колко сигурен съм в това, а и трябва да намеря Ейлт Друин. Медальонът е задължителна част от талисмана, с който ще бъде унищожен Господаря на Магията. Видението показа това достатъчно ясно. Мечът, Кинсън, мечът, който трябва да изкова, който трябва да наситя с магията, срещу която Брона няма да може да устои. Ейлт Друин бе единственият елемент от задачата, който ми бе показан; медальонът се виждаше съвсем ясно на дръжката на меча. От него трябва да започна. Ще го открия и тогава ще реша какво да правя по-нататък.

Няколко секунди Кинсън го изучава мълчаливо.

— Вече имаш план, нали?

— Да кажем наченки на план — усмихна се старецът. — Познаваш ме твърде добре, приятелю.

— Познавам те достатъчно добре, за да предугадя ходовете ти — въздъхна Кинсън и се загледа отвъд реката. — Не че това ми помага да те накарам да си по-предпазлив.

— О, не бих бил толкова сигурен.

„Не би ли?“ — продължи наум Кинсън. Но не му се искаше да спори, с надеждата, че в думите на стареца има поне малко истина, с надеждата, че друидът наистина се е вслушал в него, особено в предупреждението му да бъде предпазлив. Беше доста странно, че в залеза на живота си Бремен беше толкова по-безразсъден от младия мъж. Кинсън винаги бе живял в пограничните райони и беше разбрал, че животът и смъртта са разделени само от една-единствена грешна стъпка, че трябва да знаеш кога да действаш и кога да изчакаш, за да останеш жив. Предполагаше, че Бремен напълно осъзнава това, но не винаги одобряваше решенията му. Старият друид бе много по-склонен от него да предизвиква съдбата. Може би защото владее магията, помисли си пограничникът. Той бе по-бърз и по-силен от стареца, инстинктите му бяха по-изострени, но Бремен имаше магията, която го поддържаше, а магията никога не търпеше провал. Това донякъде носеше успокоение на Кинсън — увереността, че приятелят му е обвит от допълнителен защитен пласт. Но все пак не бе достатъчно, за да прогони тревогата.

Той раз кръстоса дългите си крака и ги протегна пред себе си, облегна се назад и се подпря на ръце.

— А какво се случи с Марет? — попита внезапно той. — При Адския рог, когато ти изпадна в несвяст и тя стигна първа до теб?

— Интересна жена е Марет — гласът на стареца внезапно се бе смекчил. Той отново извърна лице към Кинсън с блуждаещ поглед. — Помниш ли как твърдеше, че притежава магия? Е, оказа се права. Но вероятно е магия от почти непознат за мен вид. Все още не съм сигурен. Макар че поназнайвам нещо за нея. Тя е емпат, Кинсън. Умението и да лекува е следствие на тази сила. Може да приеме чуждата болка в себе си и да я намали, да сподели чуждата рана и да ускори заздравяването й. Точно това направи с мен при Адския рог. Аз изпаднах в несвяст от шока, който виденията и досегът със сенките на мъртвите ми причиниха. Но тя ме повдигна — усещах ръцете й — и ме събуди, отново силен, изцелен. — Той примигна. — Беше толкова чисто. А ти успя ли да забележиш какъв ефект имаше това върху нея?

Кинсън сви многозначително устни.

— Тя като че ли за миг остана съвсем без сили, но не за дълго. Само че очите й… На скалите, когато ти изчезна в бурята, докато говореше със сянката на Галафил, тя каза, че може да те види, докато ние останалите не виждахме нищо. Очите й бяха бели.

— Явно магията й е доста комплексна, не мислиш ли?

— Емпатична, казваш. Но не и слаба.

— Не. Магията на Марет е много мощна. Тя вероятно е родена с нея и е работила с години, за да развие уменията си. Разбира се със сторите. — Той направи пауза и продължи: — Чудя се дали Атабаска е осъзнал, че тя притежава тази дарба. Дали въобще някой от тях го е разбрал.

— Тя не е от хората, които говорят много за себе си. Не допуска никого твърде близо. — Кинсън се замисли за миг. — Но явно ти се възхищава. Каза ми колко важно е било за нея, че е тръгнала с теб на това пътешествие.

Бремен кимна.

— Да. Е, има доста загадки около Марет, струва ми се. А ние ще трябва някак да ги изкараме на бял свят.

„Е, желая ти успех“ — понечи да каже Кинсън, но реши да премълчи. Спомни си с каква резервираност Марет бе приела дори малкото удобство, когато той й предложи наметалото си. Сигурно трябваше да се случи нещо крайно необикновено, за да се реши да разкрие нещо повече за себе си.

Но така или иначе нищо обикновено не ги чакаше…

Той седеше до Бремен на брега на Мирмидон, смълчан, неподвижен, вперил поглед отвъд реката, сякаш там зърваше проектирани виденията от най-тъмните ъгълчета на съзнанието си, чието сбъдване предусещаше със страх.

По изгрев станаха и вървяха цял ден в сянката на Драконовите зъби, следвайки течащия на запад ръкав на Мирмидон. Времето бе все така топло, а температурите продължаваха да се покачват, въздухът сякаш лепнеше от жега и влага. Те свалиха пътническите си наметала и пиеха много вода. В следобедните часове спираха по-често за почивка и още по светло стигнаха Кенън. Там Тей Трифънйъд ги остави и продължи през пасищата към горите на Арборлон.

— Когато намериш Черния камък на елфите, Тей, дори и не помисляй да го използваш — предупреди го Бремен на раздяла. — В никакъв случай. Дори и да се намираш в опасност. Силата му е достатъчно мощна да изпълни всяко желание, но крие и опасност. Всяка магия изисква своята цена. Знаеш го не по-зле от мен. А цената за употребата на Черния елфически камък е твърде висока.

— Може да ме унищожи — досети се Тей.

— Ние с теб сме обикновени смъртни — каза тихо Бремен. — Трябва да пипаме много внимателно, когато си имаме работа с магия. Твоята задача е да откриеш Камъка на елфите и да ми го донесеш. Ние не искаме да използваме силата му, а само да попречим на Господаря на Магията да го направи. Помни това.

— Ще го запомня, Бремен.

— Предупреди Куртан Балиндарох за опасността, пред която сме изправени. Убеди го да изпрати армия в помощ на Рейбър и джуджетата. Не ме проваляй.

— Можеш да разчиташ на мен. — Друидът елф стисна ръката му и тръгна, като помаха весело. — Беше славна среща! Грижи се за него, Кинсън. Пази се, Марет. Късмет на всички.

Той си заподсвирква щастливо и се обърна още веднъж към тях с усмивка. После ускори крачка и изчезна сред дърветата и скалите.

Бремен, Кинсън и Марет се събраха, за да решат дали да продължат през прохода, или да изчакат до сутринта. Изглеждаше, че се задава още една буря, но ако изчакаха, можеха да загубят още два дни. На Кинсън му се стори, че старецът е нетърпелив да стигне до Паранор и да разбере истината за случилото се. Бяха отпочинали и във форма, тъй че той настоя да продължат. Марет бързо се съгласи с него. Бремен се усмихна доволен и ги поведе напред.

Напредваха през прохода, докато слънцето клонеше към хоризонта и лека-полека се скриваше от погледа. Небето бе все още чисто, а въздухът топъл, тъй че пътуването бе приятно. Към полунощ вече бяха достигнали възвишението и се спуснаха към долината. Излезе югозападен вятър, който виеше неспирно, вдигаше фунии прах и чакъл от пътеката и изпълваше въздуха с тях. Те вървяха с наведени глави, докато не достигнаха подножието на планините и излязоха на завет. Пред тях черният силует на крепостта на друидите се открояваше на звездното небе, кулите и бойниците й стърчаха застинали и назъбени. Не се виждаше никаква светлина от прозорците и амбразурите. Нищо не помръдваше. Нито звук не нарушаваше тишината.

Достигнаха долината и гората ги погълна. Луната и звездите осветяваха пътя им през дълбоките сенки и ги водеха към крепостта. Огромните стари дървета ги обграждаха отвсякъде, извисявайки се над тях като колони на храм. Поляните бяха покрити с мека, гъста трева и наоколо ромоляха малки поточета. Нощта бе все така тиха и сънлива, изпразнена от всякакви звуци и движения, освен виенето на вятъра, който отново се бе появил, облъхваше лицата им на кратки, но резливи пориви и караше плащовете им и клоните на дърветата да шумолят като отметнати завивки. Бремен ги водеше с бърз, уверен ход, който съвсем не подхождаше на възрастта му и уморяваше дори и тях. Кинсън и Марет се спогледаха. Друидът бе почерпил сили от скрития си извор. Бе станал твърд и непоклатим като стомана.

Още не се беше зазорило, когато стигнаха до Паранор. Забавиха ход, щом крепостта изникна пред погледа им, материализирайки се между дърветата, източена към звездното небе, като огромна черна люспа. Тиха, без никаква светлинка. Отвътре не се чуваше нищо, нищо не помръдваше. Бремен накара пограничника и лечителката да останат стаени в сенките на гората. С каменно изражение той огледа безмълвно крепостните стени и бойниците. После, все още придържайки се към укритието на гората, поведе спътниците си наляво, заобикаляйки към крепостта. Вятърът фучеше между бойниците и около спираловидните кули с печален вой. Сред дърветата те го усещаха като дъх на великан, който предвестява приближаването на собственика си. Кинсън се потеше обилно, нервите му бяха опънати до скъсване. Стигнаха пред главната порта и спряха отново. Вратите зееха, подвижната решетка бе вдигната, входът се чернееше и напомняше уста, раззината в предсмъртен вик.

До разбитите врати лежаха тела, безжизнени и разкривени.

Бремен се сгърби напред, взирайки се съсредоточено в крепостта, но сякаш не виждаше нея, а нещо отвъд. Сивата му коса се развяваше, тънка като коса на царевица. Устните му помръдваха. Кинсън посегна под наметалото и извади от там късия си меч. Очите на Марет бяха широко отворени и потъмнели, а дребната и фигура беше застинала, изпъната като стрела.

Бремен ги поведе напред. Прекосиха откритата местност, която отделяше крепостта от гората. Вървяха бавно и уверено, без да си правят труда да бързат или да прикриват приближаването си. Очите на Кинсън шареха неспокойно, но Бремен не изглеждаше притеснен. Стигнаха до портата и мъртъвците и спряха, за да видят кои са. Бяха от Друидската стража, повечето от тях изглеждаха като разкъсани от животни. Кръв се процеждаше от телата им и попиваше в земята наоколо. Изглежда се бяха защитавали яростно.

Бремен навлезе в сянката на стената, мина през разбитите порти и под вдигнатата решетка и там откри Сирид Лок. Капитанът на Друидската стража се бе свлякъл до вратата на наблюдателницата, по лицето му имаше засъхнала кръв, тялото му бе прободено и натрошено на десетина места. Но беше все още жив. Очите му блещукаха отворени, а устните му се движеха. Бремен бързо се наведе, за да го чуе. Кинсън не можеше да долови нищо, вятърът отнасяше думите.

Старецът вдигна поглед.

— Марет — извика я той тихо.

Тя веднага се приближи и се наведе над Сирид. Нямаше нужда да и казват какво се иска от нея. Ръцете й бързо пробягаха по тялото на ранения мъж, в търсене на начин да му помогне. Но беше твърде късно. Сега дори и емпат не можеше да го спаси.

Бремен придърпа Кинсън до себе си, лицата им почти се докосваха. Над тях вятърът продължаваше да вие, като се извиваше около крепостните стени.

— Сирид каза, че Паранор е бил предаден отвътре, през нощта, докато всички са спели. Били са трима друиди. Всички освен тях са избити. Господаря на Магията ги оставил да се справят с нас. Те са някъде вътре. Сирид е успял да се довлече само дотук.

— Нали няма да влезеш? — попита Кинсън бързо.

— Длъжен съм. Трябва да спася Ейлт Друин. — Набръчканото лице на стареца бе спокойно, а в очите му личеше твърдост и гняв. — Вие с Марет ще ме чакате тук.

Кинсън поклати глава упорито. Очите му се напълниха с прах и пясък, когато вятърът изфуча през тъмния вход.

— Това е пълна глупост, Бремен! Ще имаш нужда от помощта ни!

— Ако нещо се случи с мен, ще трябва вие да съобщите на останалите! — не отстъпи Бремен. — Прави каквото ти казвам, Кинсън!

Той се изправи и тръгна, парцалива фигура, само кожа и кости, обгърната от развяващата се роба. Мина бързо през портите и прекоси двора до вътрешната стена. За секунди се скри във входа и изчезна от погледа.

Кинсън се взираше след него, обзет от безсилие.

— По дяволите! — мърмореше той, вбесен от собствената си нерешителност.

Погледна към Марет. Младата жена затваряше очите на Сирид Лок. Капитанът на Друидската стража беше мъртъв. Кинсън си помисли, че бе цяло чудо, че е издържал толкова дълго. Всяка от раните му бе смъртоносна. Фактът, че беше устоял досега, бе доказателство за верността и отдадеността му.

Марет се беше изправила и гледаше надолу към него.

— Хайде — каза тя. — Да тръгваме след Бремен.

— Но той каза…

— Знам какво каза. Но ако нещо се случи с него, какво значение би имало дали ще съобщим за това на останалите?

Устните му се свиха в тясна цепка.

— Наистина, какво ли.

Те забързаха през празния, ветровит вътрешен двор към крепостта.

Вътре в Паранор, Бремен се придвижваше внимателно по празните коридори, тих, като облак, пресичащ небето. Докато вървеше, се опитваше да се настрои към миризмите и звуците на крепостта. Наостри сетивата и инстинктите си, за да открие опасността, за която Сирид Лок го предупреди, но не успя да долови нищо. Или беше дълбоко скрита, или вече бе отминала.

Бъди предпазлив, рече на себе си той. Бъди нащрек!

Всички в крепостта бяха мъртви, в това бе сигурен. Всички друиди, всички стражи, всички, които се бяха обучавали и живели тук толкова много години, всички, които той бе изоставил само преди четири дни. Тази мисъл го удари като юмрук в стомаха; спря дъха му и го лиши от сили; остави го вцепенен и обезверен. Всички са мъртви. Знаеше, че това може да се случи, беше вярвал, че е възможно, дори бе видял пророчеството за него. Но реалността беше далеч по-жестока. Телата лежаха навсякъде, разкривени от смъртта. Някои бяха умрели от меч, други бяха разкъсани на две. А му се стори, че останалите са отведени в най-дълбоките подземия на Крепостта и убити там. Никой не бе оцелял. Ничий пулс не достигаше до слуха му. Ничий глас не викаше. Нищо не помръдваше. Паранор се бе превърнал в костница. В гробница.

Той продължи да върви по кънтящите коридори към Заседателната зала и там намери Атабаска. Лицето му беше запазило предсмъртното си изражение, тялото му представляваше ужасна развалина. Бремен спря, за да потърси Ейлт Друин, но не го откри. Изправи се и застина. Чувстваше единствено мъка за Върховния друид, единствено съжаление. Щом видя всички избити и крепостта на друидите — пуста, му се прииска да се беше опитал по-упорито да ги убеди, че ги грози опасност. Усети чувство за вина. Не можеше да се успокои. По някакъв начин той също бе виновен за всичко това. Имаше и знанието, и силата, а не беше успял да ги използва. И резултатът бе налице. Бремен придърпа робата на Атабаска върху лицето му и продължи нататък.

После се качи до библиотеката, като се движеше с долепен към стената гръб, наострил слух за всеки признак на опасност. А тя бе тук, както го бяха предупредили и Сирид, и виденията. Друидите изменници го чакаха. Това беше сигурно. Но Господаря на Магията бе заминал заедно с изчадията си. Въртопът магия, завихрил се при появата им — Бремен беше прокарал дълбоко в Друидския кладенец магическите си нишки — се бе развълнувал и закипял само колкото да ги разтревожи и да ги подтикне да бързат. Заслуша се и сега успя да долови леко съскане, магията се спускаше отново към дъното, магията, която бе давала живот на крепостта, която бе давала мощ на повечето от друидските заклинания. Необятна и изменчива, тя връщаше само малка частица от обещаното и бледнееше пред лицето на Брона и чудовищната му сила. Но все пак беше изпълнила предназначението си, беше прогонила друида отцепник от крепостта.

Бремен въздъхна. Толкова малка победа не му носеше никакво облекчение. Брона бе осъществил своето отмъщение и единствено това имаше значение. Беше унищожил онези, които му се бяха опълчили, които го бяха предизвикали, и бе опустошил убежището им. Сега вече нямаше кой да го спре, освен един старец и шепата му последователи.

Може би. Може би.

Стигна до библиотеката и откри Кал Рис. Не можа да се сдържи и от гърдите му се откъсна приглушен вик. Веднага покри стария си приятел, нямаше сили да го погледне отново. Мина през скритата врата към стаята, в която се съхраняваха Друидските хроники. В нея не бе останало нищо освен работната маса и столовете. Прахът, който Бремен бе дал на Кал като крайна мярка, вече потъмнял, беше пръснат по пода като доказателство, че онова, за което старецът бе настоял, е изпълнено. Бремен се опита да си представи Кал в последните минути от живота му, но не успя. Достатъчно беше да знае, че Друидските хроники са спасени. Това можеше да послужи като епитаф за стария му приятел.

И тогава чу нещо, някакъв звук, който идваше нейде отдолу, звук — толкова лек, че го долови по-скоро с инстинктите си. Забърза през стаята, почувствал, че отреденото му време в Паранор е вече към края си. Трябваше да намери Ейлт Друин. Медальонът беше последната му надежда. Не го видя на гърдите на Атабаска. Възможно бе да са го взели след смъртта му, но Бремен не мислеше така. Сирид Лок му беше казал, че атаката се е състояла през нощта и е заварила всички неподготвени. Атабаска сигурно е бил вдигнат от постелята. Надали бе имал време да си сложи медальона. Може би още беше в покоите му.

Бремен изкачи стълбището до канцеларията на Върховния друид. Приличаше на тих, безмълвен призрак, бродещ сред мъртвите. Чувстваше се напълно безплътен, безтегловен и нереален. Беше така незначителен — човек, който си играе с огъня, без да разполага с лек за изгарянията, които неизбежно щеше да причини. Усещаше се изморен, изгубен в страховете си. Беше си поставил напълно непостижима задача — да създаде магия, която да вложи в талисман, и да открие войн, който да я овладее. Какъв беше шансът му да я изпълни? Имаше ли надежда?

Намери вратата към покоите на Атабаска отворена и пристъпи предпазливо през нея. Прегледа рафтовете и писалището, но без резултат. Надникна във всички шкафове и папки, но не откри нищо. И вече изплашен, че може би е дошъл твърде късно дори за медальона, той забърза към спалнята на Върховния друид.

Там, положен на нощната масичка, забравен в бързината, с която Атабаска бе изтръгнат от постелята, за да срещне смъртта си, просветваше Ейлт Друин.

Бремен го сграбчи и започна да го оглежда, за да се увери, че е истински. Излъсканият метал просветваше пред него. Старецът прокара пръсти по гравираното изображение на ръката и горящата факла. След това бързо го пъхна в робата си и изхвърча от стаята.

Мина отново по коридорите и стълбищата, все така нащрек, напрягайки сетивата си. Бе стигнал чак дотук, без да срещне нищо по пътя си. Може би просто бе минал покрай онова, което го дебнеше. Като безшумна сянка той се промъкваше по мъртвите коридори, през сенките в тесните ъгли и разпръснатите по каменния под тела. Изведнъж през високите прозорци с ромбовидни стъкла зърна лек проблясък в небето на изток. Нощта си отиваше, зазоряваше се. Бремен пое дълбоко дъх в тежкия, спарен въздух и закопня за уханието и свежестта на гората отвън.

Стигна до главното стълбище и се спусна надолу. Намираше се между два етажа, когато долови някакво движение на широката площадка отдолу. Забави ход, после спря и зачака. Нещото долу се отдели от сенките — самото то сянка с чудата форма. Беше човек, но само донякъде. Ръцете, краката, торсът и главата му — всичко бе покрито с гъста черна козина, остра и четинеста. Цялото бе разкривено и някак сгърбено, като клони на върба, странно издължено и обезформено. Ноктите и зъбите му се белееха с цвета на оголена, изсъхнала кост, очите му проблясваха в алено и зелено. Създанието шепнеше името му, викаше го, умоляваше, примамваше го с почти осезаема злост в гласа.

— Бреме-ен, Бреме-ен, Бреме-ен.

Старецът бързо вдигна очи към горната площадка, която също се виждаше от широката вита стълба, и там се появи още едно същество. Изпълзя от мрака като огледално отражение на другото.

— Бреме-ен, Бреме-ен, Бреме-ен.

Двете започнаха да се приближават, тръгнаха по стълбите, едното нагоре, а другото надолу. Бяха го хванали в капан. Нямаше врати, през които да избяга, можеше да тръгне само по стълбите и да мине покрай едното или другото чудовище. Осъзна, че са го причаквали. Бяха го оставили да си свърши работата, да вземе онова, което искаше, и го бяха обградили. Господаря на Магията беше планирал всичко, с намерението да разбере какво е толкова важно, че да принуди Бремен да се върне, какво съкровище, каква частица магия може да е тъй скъпоценна за него, че да рискува живота си. Разберете какво е това, беше им наредил Брона, а после го вземете от безжизненото му тяло и ми го донесете.

Бремен поглеждаше ту към едното, ту към другото създание. Някога друиди, тези изчадия сега бяха напълно безформени. Рейвъри, берсеркъри, същества, лишени от всичко човешко и превъплътени така, че да послужат на една последна цел. Трудно му бе да изпитва жалост към тях. Все пак са били все още хора, когато са предали крепостта и обитателите й. Имали са свободата да избират.

Но те трябва да са трима, сети се той внезапно. Къде е третият?

Шестото чувство и изострените му докрай инстинкти го подтикнаха да погледне нагоре точно когато третото същество се измъкваше от каменната ниша, в която се бе скрило, и се появи на стълбата. Бремен се хвърли настрани и то се срути на стълбите, чу се прашене на счупени кости. Но това не беше всичко. Съществото се надигна, безформена купчина със стърчащи зъби и нокти, и като крещеше и пръскаше слюнка се нахвърли върху друида. Бремен реагира инстинктивно и използва защитата на Друидския огън, който погълна чудовището в синя пелена. Но дори и сега то не спря. Продължи да се приближава, горящо, черната му четина пламтеше като факла, а кожата под нея започна да се бели и топи. Бремен отново го посрещна с огън, но вече беше изплашен, изумен, че изчадието продължава да се държи на крака. То се спусна към него и старецът се изви настрани, падна по гръб на стълбите и зарита отчаяно.

И тогава, най-сетне, силата на съществото започна да чезне. Краката му се подкосиха и то се срути, претърколи се към ръба на стълбището и изчезна от поглед — ярък пламък в мастилената тъмнина.

Бремен се надигна на крака, опърлен от пламъците и изподран от ноктите на чудовището. Другите двама нападатели продължаваха бавно да се приближават, с превзети стъпки, като дебнещи котки. Бремен се опита да призове магическата си защита, но беше изтощен от борбата с първото създание.

А другарите му като че ли знаеха това. Промъкваха се плавно към него, скимтейки нетърпеливо.

Бремен опря гръб в стената на стълбището и ги загледа.

В това време Кинсън и Марет се промъкваха тихо по коридорите на крепостта и го търсеха. Навсякъде лежаха мъртъвци, но от стареца нямаше и следа. Макар че трескаво се ослушваха и оглеждаха, те не доловиха присъствието му никъде. Тревогата на Кинсън нарасна. Ако в крепостта се криеше зло, което дебнеше натрапниците, то можеше да открие първо тях. Можеше да ги открие, преди те да са намерили Бремен, и той щеше да бъде принуден да им се притече на помощ. Или пък друидът вече сам бе паднал жертва, без те да го чуят? Може би бяха закъснели? Не трябваше да позволява на стареца да тръгне сам!

Вървяха покрай телата на войниците от Друидската стража, които бяха устроили последната си защитна позиция в края на стълбите на второто ниво на крепостта. Продължиха нагоре. Все още нищо не се появяваше. Стълбите водеха нагоре в тъмнината, сякаш безкрайни. Марет се бе притиснала към стената, за да има по-добра видимост към онова, което лежеше пред тях. Кинсън продължаваше да хвърля погледи назад, в случай че атаката дойдеше оттам. Лицето и ръцете му бяха лепкави от пот.

Къде беше Бремен?

Тогава нещо на горната площадка помръдна, леко просветна и се откъсна от сенките.

— Бреме-ен, Бреме-ен, Бреме-ен.

Те се спогледаха, после продължиха предпазливо напред.

Нещо се строполи на стълбите над тях, някакво тежко тяло. Беше твърде далеч, за да могат да го видят, но и достатъчно близко, за да възбуди въображението им. В мрака избухна син пламък. Прокънтяха писъци и се чу тупване на тела. Няколко секунди по-късно една пламтяща топка профуча от ръба на стълбището и прелетя покрай тях. Беше някакво полуживо същество, което се загърчи в агония, щом се удари в пода долу.

Забравили всякаква предпазливост, Марет и Кинсън се втурнаха напред. Зърнаха Бремен високо горе на стълбата, обграден от две отвратителни създания, които се приближаваха към него, едното от горната, а другото отделната площадка. Старецът беше окървавен, обгорен и очевидно бе останал без сили. Друидският огън струеше от пръстите му, но вече не можеше да възпламенява. Създанията, които се промъкваха към него, се наслаждаваха на ужаса му.

И тримата се обърнаха изумени, щом пограничникът и момичето се приближиха.

— Не, върнете се! — извика Бремен, когато ги зърна.

Но Марет тичаше нагоре по стълбите към площадката под него с изумителна бързина и остави изненадания Кинсън зад гърба си. Тя се закова на място и се сгъна в наметалото като навита докрай пружина. Разпери широко ръце, с обърнати нагоре длани, сякаш умоляваше небесата за помощ. Кинсън ахна изумен и се втурна след нея. Какво правеше тя? Чудовищата приближаваха към нея, като съскаха застрашително и се извиваха. Спускаха се с ужасяваща скорост по стълбите с извадени нокти. Кинсън изкрещя гневно, но все още бе твърде далеч!

И тогава Марет сякаш експлодира. Избухна някакъв ужасен тътен, който запрати Кинсън към стената. Той изгуби от поглед Марет, Бремен и чудовищата. От мястото, където стоеше момичето, изригна пламък — синкава струя, която заискри до бяло. Тя разкъса по-близкото чудовище на парчета. После достигна и второто, което бе по-близо до Бремен, и го изтласка настрани като листо на вятъра. Чудовището изкрещя ужасено и пламъците бързо го погълнаха. Огънят се разрастваше, облизваше каменните стени и стълбището, поглъщаше въздуха и го превръщаше в дим.

Кинсън закри очи и се запрепъва напред. Огънят изведнъж изчезна. Остана само димът, който изпълваше всичко на гъсти облаци. Кинсън продължи по стъпалата и откри Марет, припаднала на площадката. Вдигна я и леко залюля крехкото й тяло. Какво беше станало с нея? Какво бе направила? Беше лека като перце, дребното й лице бе бледо и осаждено, късата й черна коса беше влажна. Притворените й очи се взираха сляпо. През цепките на клепачите, той видя, че са побелели. Наведе се по-близо. Тя като че ли не дишаше. Не успя да напипа пулс.

Бремен внезапно се появи пред него, сякаш се материализира сред мъглата, разрешен и с безумен поглед.

— Изведи я оттук! — извика той.

— Но аз мисля, че тя… — опита се да се възпротиви Кинсън.

— Бързо, Кинсън! — сряза го Бремен. — Ако искаш да я спасиш, изведи я от крепостта! Върви!

Кинсън се обърна, без да продума, и забърза надолу по стълбите, понесъл Марет в прегръдките си. Бремен се завлече подире му, а разпарцаливената му роба се развяваше след него. Щом стигнаха долу, спряха. Разкашляха се, задавени от дима, очите им сълзяха. И тогава Бремен долови някакъв тътен от земята под тях. Звук на нещо пробуждащо се, нещо огромно и разгневено, нещо толкова голямо, че надхвърляше всяка представа.

— Бягай! — извика още веднъж той, без да има нужда.

И те хукнаха през димния мрак на мъртвия Паранор към дневната светлина и живота.

Осма глава

След като се раздели с Бремен, Тей Трифънйъд продължи на запад по поречието на Мирмидон, през планините, които оформяха южния скат на Драконовите зъби. Наближаваше залез и той спря да пренощува в тяхното подножие, а по зазоряване потегли отново. Новият ден бе ясен и мек, предната нощ ветровете бяха помели земята, слънцето грееше ослепително. Елфът се спусна към пасищата на Стрелехайм и се приготви да ги прекоси. Напред в далечината се виждаха горите на Западната земя, а отвъд тях покритите с бяло върхове на Каменната шпора. Арборлон беше на един ден път, затова той поддържаше спокойно темпо, мислите му бяха заети със случилото се след пристигането на Бремен в Паранор.

Познаваше Бремен от почти петнадесет години, по-отдавна дори от Риска. Беше го срещнал в Паранор, преди да го прогонят. Тей току-що бе пристигнал от Арборлон и се обучаваше за друид. Бремен още тогава бе стар. Беше открояваща се личност с остър език. В онези дни той бе отдаден на каузата на истината бунтар, уверен в себе си, но неразбираем за останалите. Друидите от Паранор го избягваха, все едно беше луд, и единствено Кал Рис и още един-двама от останалите ценяха приятелството му и търпеливо слушаха думите му. Другите обаче често извръщаха очи, щом го срещнеха.

Но не и Тей. От първия миг, в който се срещнаха, той беше като омагьосан. Беше открил някой, който вярваше, че е важно, дори необходимо, да се предприеме нещо повече от празни приказки по проблемите на Четирите земи. Само проучванията и споровете не бяха достатъчни; необходими бяха действия. Бремен вярваше, че старите начини са най-добри, че друидите от Първия Съвет са били прави, като са се намесили в развитието на расите. Ненамесата беше грешка, която щеше да струва скъпо на всички. Тей разбираше това и вярваше в него. И той като Бремен изучаваше старото знание, уменията на вълшебните създания и магическите практики в света преди Великите войни. И той като Бремен приемаше, че веднъж победената мощ е двойно по-опасна и че друидът отцепник Брона се е преродил под друга форма и ще се завърне отново, за да покори Четирите земи. Това схващане не беше популярно, беше дори опасно, и накрая коства мястото на Бремен сред друидите.

Но преди да се случи това, той бе спечелил Тей за своята кауза. Двамата бяха осъществили незабавна връзка и по-възрастният мъж бе взел младежа за свой ученик. Бремен бе учител с огромен запас от знания, който не подлежеше на каталогизация. Тей изпълняваше задачите и с усърдие извършваше проучванията, които му бяха определени от Съвета и неговите старши членове, но свободното си време и ентусиазма си пазеше почти единствено за Бремен. Макар и повлияни от ранна възраст от особената история и знания на своята раса, малцина от елфите в Паранор, които бяха посветени за друиди, приемаха схващанията на Бремен с охотата на Тей. Но и малцина бяха така надарени като него. Той бе започнал да усъвършенства магическите си умения още преди да дойде в Паранор, но под опеката на Бремен напредна така бързо, че скоро никой, освен учителят му, не можеше да се мери с него. Дори Риска, след като дойде в обителта, никога не успя да достигне нивото му, може би защото бе твърде отдаден на военните си умения, за да приеме напълно концепцията, че магията е по-мощно оръжие.

Онези първи пет години бяха най-вълнуващи за младия елф. Мисленето му беше безвъзвратно повлияно от наученото тогава. Повечето от уменията, които бе усъвършенствал, и знанията, които бе получил, пазеше в тайна, принуден от друидската забрана за заниманията с магия, освен под формата на чисто абстрактни проучвания. Бремен смяташе тази забрана за глупава и погрешна, но той винаги бе сред малцинството, а в Паранор решенията на Съвета бяха закон. Така че Тей изучаваше тайно знанието, което Бремен беше готов да сподели, таеше го в сърцето си и го криеше от чужди очи. Когато Бремен избра изгнанието и реши да иде на запад при елфите, за да продължи проучванията си там, Тей го помоли да тръгне с него. Старецът не се съгласи. Не му забрани, но го помоли да размисли. Риска също поиска да го последва, но и за двамата в Паранор имаше по-важни задачи, и Бремен им се противопостави. „Останете в Паранор и бъдете мои уши и очи. Развивайте уменията си и убеждавайте останалите, че опасността, за която ги предупреждавах, е истинска. Когато дойде времето да тръгнете, аз ще се върна за вас.“

Така и стана. Преди пет дни Тей, Риска и младата лечителка Марет бяха избягали съвсем навреме. Но останалите, всички онези, които старецът се беше опитал да убеди, всички онези, които се съмняваха и му отвръщаха с насмешка, вероятно не бяха успели да се спасят. Разбира се, Тей нямаше как да го знае със сигурност, но чувстваше със сърцето си, че видението, за което Бремен им разказа, вече се е сбъднало. Щяха да минат дни, преди елфите да потвърдят това, но Тей бе уверен, че с друидите е свършено.

Така или иначе, неговото заминаване с Бремен беше белязало края на времето му в Паранор. Без значение дали друидите бяха живи или мъртви, той вече нямаше да се върне. Неговото място бе навън, в света. Задачата му беше да изпълни онова, за което Бремен настояваше, за да спасят расите. Господаря на Магията беше излязъл от леговището си, разкрит от онези, които имаха очите да видят и усета да разберат, и сега идваше на юг. Северната земя и тролите вече бяха под властта му и сега той се опитваше да покори и останалите раси. Затова всеки от тях — Бремен, Риска, Марет, Кинсън Рейвънлок и той самият — трябваше да поемат отговорностите си. Всеки трябваше да се изправи и да се бори на своя собствен фронт.

За него бе определена Западната земя, неговият дом. Завръщаше се в нея за първи път от почти пет години. Родителите му бяха остарели. По-младият му брат се бе оженил и преселил в Саранданон. Сестра му се бе сдобила с второ дете. Животът на всички се беше променил в негово отсъствие и сега той щеше да се върне в един по-различен свят. И най-важното, той самият щеше да им донесе промяна, която щеше да омаловажи всичко останало. Промяна очакваше Четирите земи и мнозина нямаше да я посрещнат с охота. Щом станеше ясно защо се завръща, той нямаше да бъде добре приет. Трябваше да подходи много внимателно, да избере предпазливо и приятелите, и средата си.

Но Тей Трифънйъд беше доста добър в това. Той бе приветлив, сговорчив човек, който винаги проявяваше съпричастност към проблемите на другите и с готовност предлагаше помощта си. Не бе склонен към конфронтации, като Риска и не бе така непреклонен, като Бремен. В Паранор той се беше радвал на искрена симпатия, въпреки че се бе съюзил с другите двама. Тей винаги се водеше от твърдите си убеждения и безупречната си етика, но никога не се държеше назидателно, като пример за подражание. Дори Атабаска не бе влизал в разногласия с него, защото виждаше в него онова, което се надяваше да открие дълбоко скрито дори и в най-непокорните от останалите. Огромните ръце на Тей бяха като от стомана, но сърцето му бе нежно. Никой обаче не бъркаше нежността му със слабост, а и Тей никога не ги разочарова. Знаеше кога да отстоява позицията си и кога да отстъпи. Беше помирител и умееше да прави компромиси. В близко бъдеще щеше да се нуждае от тези си умения.

Прехвърляше наум списъка със задачите си, като внимателно обмисляше всяка от тях.

Трябва да убеди своя крал, Куртан Балиндарох, да организира търсенето на Черния камък на елфите.

Трябва да убеди своя крал да изпрати подкрепления на джуджетата.

Трябва да го убеди, че Четирите земи са на път да станат жертва на нови обстоятелства и събития по начин, който ще ги промени необратимо и завинаги.

Крачеше из пасбищата, унесен в размисли. Вървеше на северозапад, към гористите местности, които бележеха източната граница на неговата родина. Усмихваше се лекичко и си подсвиркваше някаква мелодийка. Все още не знаеше как ще се справи с тези задачи, но това нямаше значение. Щеше да намери начин. Бремен разчиташе на него и Тей нямаше намерение да го разочарова.

Последните светли часове вече изтичаха, слънцето започна да клони на запад към далечните планини и скоро изчезна. Тей се отклони от Мирмидон към горите на Западната земя под Пайкун и се отправи на север. Тъй като вече бе мръкнало и не виждаше добре в равнините, той продължи под прикритието на дърветата, подпомаган от друидските си умения. Беше елементалист, подходът му беше да съчетава науката и магията, за да уравновесява основните компоненти на света — земя, въздух, огън и вода. Той бе изучавал тяхната симбиоза, начините, по които се взаимодействаха, начините, по които работеха заедно, за да поддържат и продължават живота, както и начините, по които се защитаваха взаимно, когато единият от елементите бе нарушен. Тей беше овладял принципите на превръщането на един елемент в друг, на използването на единия, за да разруши другия, на умението да вдъхне живот на някой от тях чрез другия. Дарбите му бяха развити до съвършенство. Той можеше да разчита движения и да усеща присъствие с помощта на елементите. Можеше да долавя мисли. В по-общ смисъл, умееше да възстановява миналото и да предсказва бъдещето. Не беше точно като да получава видения. Не беше свързано с мъртвите или с отвъдното, а с природните закони, с енергийните линии, които опасваха света и свързваха всички неща в закономерност от действия и противодействия, причини и следствия, избор и резултати. Тей се беше научил да разчита тези промени и да схваща значението им интуитивно.

И така, сега, докато вървеше в сенките на нощната гора, той прочиташе в движението на вятъра, в миризмите, които дърветата бяха попили, и във вибрациите, пораждащи се по повърхността на земята, че голяма група гноми са минали преди него по този път и сега чакат някъде напред. Колкото повече напредваше, толкова по-силно усещаше присъствието им. Навлизаше все по-дълбоко сред дърветата, ослушвайки се за тях, като периодично докосваше земята, в търсене на остатъчната топлина на телата им. Магията, с която си служеше, се зараждаше в гърдите му на тънки ластари, които се проточваха навън през пръстите.

Той забави ход и накрая застина, усетил нещо ново. Стоеше съвършено неподвижен, чакаше. Дълбоко в него се загнезди хлад, непогрешимо предупреждение за онова, което бе усетил, за онова, което приближаваше. Секунда по-късно то се появи в небето, едва видимо през клоните на дърветата — беше един от крилатите ловци, един от черните вестители на Господаря на Магията. Рееше се бавно и мудно из кадифената чернота, дебнеше, но не нещо конкретно. Тей остана още малко неподвижен, едва устоявайки на естествения импулс да побегне, като се успокояваше, че така съществото няма да го забележи. Черепоносецът направи кръг и се върна отново, крилат силует, увиснал под звездите. Тей сдържа дъха си и се опита да успокои ударите на сърцето си, да се стопи в смълчания мрак на гората.

Накрая съществото отлетя на север. Може би, за да се присъедини към онези, които ръководеше, реши Тей. Не беше добър знак, че слугите на Господаря на Магията са дошли толкова на юг и са посмели да тършуват из кралството на елфите. Това бе доказателство, че най-вероятно друидите вече не бяха заплаха за тях. Предполагаше, че дълго подготвяното нашествие на Брона е вече в ход.

Тей пое дълбоко дъх и го задържа. Ами ако Бремен бе сгрешил и силите му бяха насочени не към, джуджетата, а към елфите?

Той продължи да обмисля тази възможност, докато вървеше, все още в търсене на гномите. Откри ги двадесет минути по-късно, бяха устроили лагера си в края на Гората на хралупата. В бивака им нямаше никакви огньове, а навсякъде се виждаха часови. Над него кръжеше черепоносецът. Явно бяха някакъв нападателен отряд, но Тей не можеше да си представи какво възнамеряват да правят. Тук, толкова близо до ливадите, нямаше какво толкова да се превзема, освен няколко изолирани чифлици, които едва ли представляваха интерес за тях. И все пак, беше доста обезпокояващо да открие гноми от Източните земи, да не говорим за черепоносеца, толкова на запад и така близо до Арборлон. Приближи се бавно, докато започна да ги вижда по-ясно. Наблюдава ги известно време, като се опита да долови нещо, но не успя. Преброи ги внимателно и бавно се оттегли. Стъпваше в дирите си, докато не се отдалечи на безопасно разстояние, откри една закътана елова горичка, пропълзя под заслона от клони и заспа.

Събуди се сутринта. Гномите си бяха отишли. Той се огледа внимателно за тях от укритието си, после се измъкна и тръгна към лагера им. Следите им водеха на запад към Гората на хралупата. Черепоносецът бе изчезнал заедно с тях.

Той се поколеба дали да не тръгне подире им, но после се отказа. Имаше си достатъчно работа, за да се занимава и с това. А и там, където имаше една група нападатели, задължително имаше и други, затова най-важното бе да предупреди елфите за тях колкото е възможно по-скоро.

И така, Тей продължи на запад, като се придържаше към дърветата, и с широки крачки бързо стопяваше разстоянието. Още преди пладне достигна долината Рен и тръгна на запад. Долината Рен бе портата към Арборлон и Запада и елфите сигурно я наблюдаваха. В източния си край тя бе доста привлекателна — красива тревиста местност, която се проточваше между ниски хълмове. После долината бързо се стесняваше, теренът се издигаше стръмно нагоре, а възвишенията се превръщаха в отвесни скали. Щом пътникът достигнеше другия й край, той вече се чувстваше като в челюстите на менгеме. Рен осигуряваше на елфите естествена защитна позиция срещу армии, настъпващи от изток. И тъй като подстъпите от север и юг бяха осеяни с гъсти гори и планински терен, тя си оставаше единственият път за някаква по-значителна военна сила към или от Западната земя. Разбира се, долината винаги се охраняваше и Тей знаеше, че ще бъде посрещнат. Не му се наложи да чака дълго. Беше прекосил почти половината от зеления коридор, когато няколко конника елфи се появиха от прохода сред тропот на копита и се изпречиха на пътя му. Щом се приближиха, те дръпнаха юздите с викове на изненада. Познаваха Тей и го посрещнаха сърдечно. Дадоха му кон и го поведоха към лагера си, където командирът на стражите изпрати вест в Арборлон за неговото пристигане. Тей каза на командира за нападателния отряд, но премълча за черепоносеца, защото предпочете да запази тази информация за Балиндарох. Командирът не беше получил никакъв рапорт за гноми и незабавно изпрати конници на юг, за да ги открият. После нареди да донесат храна и напитки за Тей и докато той се хранеше, седна до него, като отговаряше на въпросите му за Арборлон и го осветляваше за събитията, за които друидът питаше.

Разговорът им бе кратък и непринуден. Носели се слухове за движение на тролите към Стрелехайм, но нищо определено. Никакви сведения не били пристигали от толкова далеч на юг. Тей се въздържа да спомене каквото и да било за Господаря на Магията или Паранор. Когато свърши с яденето, поиска разрешение да продължи. Командирът му предложи кон и двама мъже за ескорт. Тей прие коня, но отказа ескорта и отново тръгна на път.

Яздеше по долината към Арборлон, потънал в мисли. Само слухове, никакви сведения. Призраци и сенки. Господаря на Магията бе неуловим като дим.

Но Тей беше видял черепоносеца и гномите, а Бремен бе видял Господаря на Магията в неговото убежище в Северната земя — и всичко това беше съвсем реално. Бремен изглеждаше сигурен в онова, което предстоеше да се случи, и сега бе ред на Тей да намери начин да убеди елфите.

Пътят му описваше змийски извивки през горите на Западната земя, като избягваше гъстите дъбрави, промъкваше се покрай малки езера и по бреговете на виещи се поточета, издигаше се и се спускаше, заедно с извивките на терена. Слънчевата светлина обагряше с петнисти шарки горите и изписваше линии по високите дънери и туфичките диви цветя — дълги пръсти светлина насред сенките. И като малки знаменца те приветстваха Тей с добре дошъл у дома. В отговор той се сви в наметалото си, усещайки как слънцето се спуска като топла мантия върху широките му плещи.

Срещаше и други пътници, мъже и жени, тръгнали до съседни села и домове, търговци и занаятчии, пътуващи по работа до различни места. Някои му кимаха или помахваха за поздрав, други просто го подминаваха. Но всички бяха елфи, а той отдавна не бе бил на място, населявано само от подобни нему, от много дълго време. Сега това му изглеждаше някак странно — толкова себеподобни и нито един различен.

Вече наближаваше Арборлон в мудните, протяжни часове на ранния следобед, а горещината на късния пролетен ден бе тежка и натрапчива дори и в хладината на горите, когато един конник се появи пред него. Новодошлият изплува от ослепителната светлина на настъпващото утро и се спусна към него в галоп, наметалото и косата му се развяваха от вятъра. Замаха бясно с едната си ръка и буйният му вик разкъса тишината. Тей го позна веднага. Широка усмивка грейна на лицето му и той помаха нетърпеливо в отговор и пришпори коня си напред. Двамата се срещнаха сред виещи се облаци прах, дръпнаха юздите на конете си и скочиха на земята, нетърпеливи да се прегърнат.

— Самият Тей Трифънйъд, от плът и кръв! Новодошлият обви ръце около високия, дългурест Тей, вдигна го като дете, завъртя го веднъж и после го пусна с грухтене.

— По дяволите — изръмжа той. — Ти сигурно не си правил нищо друго, освен да ядеш, докато те нямаше! Тежък си като кон!

Тей стисна десницата на най-добрия си приятел.

— Не съм аз натежал, а ти си станал по-слаб, хаймана с хаймана!

Другият отвърна на ръкостискането му и каза:

— Добре дошъл у дома, все пак. Липсваше ми!

Тей отстъпи, за да го разгледа по-добре. Не бе виждал Джърл Шанара от цели пет години. Предположи, че е липсвал най-много на него, дори повече, отколкото на близките си, защото той беше най-старият му приятел. Бяха израсли заедно в Западната земя, бяха неразделни. Джърл бе единственият човек, на когото можеше да каже всичко, единственият, на когото можеше да довери живота си. Връзката между тях беше изкована в детството им и бе издържала дори в годините на раздяла, докато Тей беше в Паранор, а Джърл бе останал тук. Като първи братовчед на Куртан Балиндарох, неговата служба при трона бе предопределена още с раждането му.

Джърл Шанара бе роден воин. Имаше твърде внушителна физика за елф — едър, със силни крайници, с бързи като на котка рефлекси, изненадващи за размерите му, и инстинкти на боец. Беше започнал да се обучава в бойните умения почти откакто бе проходил, обичаше двубоите и беше напълно пристрастен към възбудата и предизвикателството на битките. Но в него имаше нещо много повече от силата и изключителната му физика. Той бе бърз и хитър. Можеше да бъде безмилостен съперник. Бе изумително отдаден на работата си. Винаги изискваше от себе си най-доброто, без значение от важността на задачата или пък дали има кой да оцени усилията му. Но най-важното от всичко беше, че Джърл Шанара не изпитваше никакъв страх. Може би това качество му бе вродено или бе продукт на възпитанието му, или пък на двете, но Тей никога не беше виждал приятеля си да отстъпва пред каквото и да било.

Друидът си помисли, че всъщност те са доста странна двойка. Приличаха си на външен вид. И двамата бяха доста по-едри от обичайното, руси, с дълги крайници, отгледани с високи очаквания от своите семейства и въпреки това бяха безкрайно различни. Тей беше отстъпчив, винаги готов на компромиси в трудни ситуации; Джърл беше с буен темперамент, често влизаше в конфронтации и бе вбесяващо упорит в споровете. Тей бе по-интелектуален, занимаваха го трудните въпроси и сложните загадки, които предизвикваха и объркваха; Джърл беше по-отдаден на материята, предпочиташе да приема спортни и бойни предизвикателства, разчиташе на бързи заключения и интуиция. Тей винаги бе искал да пътува и да се обучава при друидите в Паранор; а мечтата на Джърл беше да стане капитан на Дворцовата стража, елитна част от елфи-преследвачи, които защитаваха краля и неговото семейство. Двамата бяха различни, с различни желания и цели, но все пак имаше нещо, което ги свързваше така силно, както кръвните връзки и повелите на съдбата.

— Е, значи се върна — обяви Джърл, като най-сетне пусна Тей. Прекара огромната си ръка през русата си къдрава коса и дари приятеля си с дяволита усмивка. — Намери ли най-сетне себе си? Колко ще останеш?

— Не зная. Но няма да се връщам пак в Паранор. Нещата се промениха.

Усмивката на Джърл се изпари.

— Така ли? Я ми разкажи.

— Всичко с времето си. Нека аз преценя кога да го направя. Тук съм със специална задача. Бремен ме изпрати.

— Е, тогава сигурно е нещо сериозно. — Джърл познаваше стареца от престоя му в Арборлон. Помълча и после добави: — Дали е свързано с онова същество, което наричат Господаря на Магията?

— Винаги си схващал бързо. Да, така е. Той напредва на юг с армиите си, за да нападне джуджетата. Знаеше ли това?

— Носят се слухове за придвижване на тролите към Стрелехайм. Мислехме, че сигурно са се насочили на запад, към нас.

— Първо ще нападнат джуджетата, после вас. Задачата ми е да убедя Куртан Балиндарох да изпрати елфи в подкрепление. Предполагам, че ще ми трябва помощ за това.

Джърл Шанара посегна към юздите на коня си.

— Нека се махнем от пътя и да седнем да поговорим на сянка. Нали нямаш нищо против, ако не продължим веднага към града?

— Бих поговорил първо насаме с теб.

— Добре. Всеки път, щом те видя, забелязвам, че заприличваш все повече на сестра си. — Те подкараха конете към гората и ги вързаха за един тънък ясен. — Това е комплимент, нали разбираш.

— Разбирам — усмихна се Тей. — Как е тя?

— Щастлива и доволна със своето семейство. — Джърл го погледна тъжно. — Справя се доста добре без мен в края на краищата.

— Кира никога не е била за теб. Знаеш го по-добре от мен. Виж само как живееш. Какво би направил с живота й? Или пък тя с твоя? Нищо не ви свързва, освен детството.

Джърл изсумтя.

— Това важи и за нас двамата, но ние все още сме близки.

— Близки не означава женени. А и при нас е различно.

Тей се настани на тревата и сви крака пред себе си. Джърл приседна на един пън, леко прояден от дъждовете и времето, и заби поглед в ботушите си, сякаш ги виждаше за първи път. Загорелите му от слънцето ръце бяха нашарени от бели белези и малки червени резки и драскотини. Тей не можеше да си спомни време, когато те не бяха изглеждали точно по този начин.

— Още ли си капитан на Дворцовата стража? — попита той приятеля си.

Джърл поклати глава.

— О, станах доста по-важна клечка. Сега съм главен съветник по военните въпроси на Куртан. Де факто съм негов генерал, нещо като старши на генералите. Не че в момента има значение, тъй като не сме във война с никого. Но предполагам, че това може да се промени, нали?

— Бремен смята, че Господаря на Магията ще се опита да покори другите раси, като започне с джуджетата и продължи нататък. Тролската армия е силна. Ако расите не се обединят срещу него, ще бъдат завладени една по една.

— Но друидите няма да позволят това да се случи. Макар и вече да западат — не се обиждай, Тей, — все пак няма да останат със скръстени ръце.

— Бремен вярва, че Паранор е паднал и друидите са били унищожени.

Джърл Шанара бавно се изправи и стисна устни при тази новина.

— Кога се е случило? Не сме чули нищо.

— Най-много преди ден-два. Бремен тръгна обратно към Паранор, за да се увери, но мен изпрати в Арборлон, така че не мога да съм сигурен. Би било добре да пратиш някого да провери дали е вярно, преди да говоря с краля. Някой, на когото може да се разчита.

— Ще го направя. — Джърл поклати бавно глава. — И всички друиди ли са мъртви? Всички?

— Всички освен мен, Бремен, едно джудже на име Риска и една жена от Сторлок, която все още се обучава. Напуснахме заедно Паранор преди нападението. Може и някой друг да е избягал по-късно.

Джърл го погледна остро.

— Значи ти си се върнал, за да ни предупредиш, да съобщиш за падането на Паранор и да молиш за помощ срещу Господаря на Магията и тролските му армии.

— И за още едно нещо. Нещо много важно. И точно за него ще се нуждая най-много от помощта ти, Джърл. Съществува един Черен елфически камък, който обладава огромна магическа сила. Той е много по-опасен от всички останали и е бил скрит още във времето на вълшебното царство в Брейклайн. Бремен откри някои указания къде може да се намира, но Господаря на Магията и неговите изчадия също го търсят. Трябва да го открием първи. Възнамерявам да помоля краля да изпрати експедиция. Но може би той ще е много по-склонен да изпълни молбата, ако тя дойде от теб.

Джърл се засмя — силен, сърцат рев.

— Така ли мислиш? Че аз мога да помогна? Аз не бих разчитал на това на твое място! Случи се веднъж-дваж да настъпя Куртан по мазолите и не мисля, че в момента е особено благосклонен към мен! О, да, той харесва съветите ми за движенията на войските и защитната стратегия, но нищо повече! — Най-сетне смехът му затихна и той започна да трие очите си. — Ох, е, все пак ще направя каквото мога. — Изкиска се отново. — Ти правиш живота интересен, Тей. Винаги си го правил.

Тей се усмихна.

— Животът сам се прави интересен. И аз като теб просто го следвам.

Джърл Шанара протегна ръка и те отново стиснаха десници, а после се прегърнаха силно. Тей усещаше огромната сила на приятеля си и му се струваше, че сам може да почерпи от нея.

Все още прегърнати, той се изправи и издърпа и Джърл.

— Най-добре е да се захващаме за работа.

Другият кимна и на лицето му грейна смела, уверена усмивка, в която личеше и нещо дяволито.

— Ти и аз, Тей — каза той. — Ние двамата, също както едно време. Сигурно ще бъде забавно.

Той, разбира се, имаше предвид нещо съвсем друго, но Тей реши, че го е разбрал.

Девета глава

След като пристигна в Арборлон, Тей прекарваше времето си при семейството и приятелите си, като нетърпеливо чакаше вестта от Джърл Шанара за съдбата на Паранор и друидите. На раздяла приятелят му го бе уверил отново, че веднага ще изпрати някого да разбере дали подозренията на Бремен са истина. Веднага след това щеше да бъде уговорена среща с краля на елфите, Куртан Балиндарох, и Върховния съвет на елфите. Тогава Тей щеше да има възможност да отправи молбата си да помогнат на джуджетата и да се организира търсенето на Черния елфически камък. Джърл обеща да застане до него. Засега нямаше смисъл да се предприема нищо друго.

Точно това бе трудно за Тей, който ясно си спомняше, че Бремен бе поискал помощта на Балиндарох спешно. Сякаш чуваше гласа на стареца във всяко простъргване на обувките по камъните, в гласовете на непознати, които не можеше да види, дори в сънищата си. Но самият Бремен нито се появи, нито изпрати някаква вест, а Тей знаеше, че няма никакъв смисъл да преговаря, преди да разбере истината за Паранор. Официалното приветствие от Балиндарох по случай завръщането му бе пристигнало почти веднага, но не беше придружено от покана да се яви пред него или Върховния съвет. Всички освен Джърл Шанара смятаха, че се е върнал в Арборлон, за да посети близките и приятелите си.

Той остана в дома на родителите си, и двамата вече доста остарели, погълнати почти изцяло от ежедневието и добруването на децата си. Те го разпитваха за живота му в Паранор, но лесно се уморяваха и не настояваха за подробности. За Господаря на Магията и черепоносците не знаеха нищо. За тролската армия бяха чували само слухове. Живееха в малка къщичка в края на Градините на живота, до течението на Каролан, и прекарваха дните си, като работеха в миниатюрната си градинка или се отдаваха на интересите си — баща му рисуваше върху коприна, а майка му тъчеше. Разговаряха с него, докато работеха, редуваха се да му задават въпроси, погълнати в заниманията си, слушайки го с половин ухо. Дребни, крехки, чезнещи пред очите му, те му напомняха за несигурността на живота, който той съвсем доскоро смяташе за неизменен.

Семейството на брат му живееше в Саранданон, няколко мили на югозапад, и затова Тей се опита да научи каквото може от родителите си. Никога не бе поддържал близки отношения с брат си и не го беше виждал повече от осем години, но слушаше за него с интерес и беше доволен да чуе, че се справя добре с обработването на земята.

Сестра му Кира беше нещо съвсем друго. Тя живееше в Арборлон и той отиде да я види още през първия си ден у дома. Откри я въвлечена в борба да облече най-малкото си дете. Лицето й беше все още младо и свежо, енергията й — все още неизчерпаема, усмивката й — топла и пленителна, като птича песен. Тя се втурна към него със сърдечен смях, озова се в прегръдките му и го стиска, докато не му се стори, че ще се пръсне. Заведе го в кухнята и му наля изстуден ейл, настани го на старата дървена пейка и го заразпитва за живота му, като едновременно с това му разказваше за своя. Споделиха тревогите си за родителите, припомняха си истории от детството и не усетиха кога мръкна. Срещнаха се отново на следващия ден и заедно със съпруга на Кира и децата отидоха на пикник в гората край Пеещия ручей. Кира го попита дали вече се е видял с Джърл Шанара и повече не го спомена. Часовете се изнизваха и Тей почти бе на път да забрави за истинската причина, която го бе довела у дома. Децата играеха с него, но накрая се умориха и седнаха на брега на ручея, като пляскаха с крака в студената вода, докато той разговаряше с родителите им за начините, по които светът се променяше. Зет му беше кожар и редовно търгуваше с другите раси. Вече не изпращаше търговците си в Северната земя, чиито обитатели бяха поробени. Носят се слухове, каза той, за зли създания, крилати чудовища и мрачни сенки, за зверове, които нападат свирепо хора и елфи. Тей слушаше, кимаше и потвърждаваше, че също е чул за това. Стараеше се да не поглежда към Кира, докато говори. Не искаше тя да види онова, което се криеше в очите му.

Срещна се и със стари приятели, някои, от които едва бяха навлезли в зрелостта, когато ги бе видял последния път. С някои беше близък. Но те бяха поели по различни пътища и вече нямаше връщане назад. Или може би той бе онзи, който се бе отдалечил от тях. Сега си бяха почти непознати, макар че гласовете и лицата им му бяха все още близки. Само че му бяха чужди с избора, който бяха направили в живота си. Не сподели нищо с тях, освен спомени за едно време. Беше тъжно, но той не се изненада. Времето изличаваше близостта и разхлабваше връзките. Приятелствата се превръщаха просто в припомняне на миналото и смътни надежди за бъдещето и нищо не можеше да възстанови изгубеното. Но така постъпваше животът с хората — разпръсваше ги по различни пътеки, докато един ден не открият себе си.

Арборлон също му изглеждаше някак чужд, макар и не по начина, който бе очаквал. Физически все още си беше същият — село, разраснало се в град, пълен с вълнения и очаквания — главният кръстопът на Западната земя. Двадесет години устойчив растеж го бяха превърнали в най-големия и най-важен център в северната половина на познатия свят. След Първата война на расите ролята на елфите в бъдещето на Четирите земи се бе променила необратимо и след западането на влиянието на Южната земя, значението на Арборлон и събратята му нарастваше все повече. Но докато градът и околностите му бяха познати на Тей, макар и да не го посещаваше често, той все пак не можеше да потисне усещането, че тук вече е чужд. Това не беше неговият дом, поне през последните петнадесет години и сега бе твърде късно да го промени. Дори Паранор да бе разрушен и друидите — избити, той не беше сигурен дали ще може да се завърне тук отново. Арборлон бе част от миналото му и той някак го беше надраснал. Тук беше чужденец, колкото и да се опитваше да се убеди в обратното, и се почувства някак неловко, когато се опита отново да се нагоди към родния си град.

Колко бързо се променят нещата, когато убягват от вниманието ти, често си мислеше той през първите няколко дни у дома. Как бързо се променя животът.

В късния следобед на четвъртия ден от завръщането му Джърл Шанара дойде при него, придружен от Прейа Старли. Тей още не се бе виждал с Прейа, макар често да се чудеше какво ли прави. Тя беше най-поразителната жена, която някога бе срещал, и ако не бе влюбена в Джърл, откакто се помнеха, а в него, той щеше да й посвети живота си. Беше красива, с дребни, съвършени черти, имаше коса и очи с цвят на канела, а кожата й притежаваше особен тъмен тен, който напомняше проблясъка на залеза по водна повърхност. Тялото й притежаваше извивките, грацията и гъвкавостта на котка. Такова впечатление създаваше Прейа на пръв поглед, но това далеч не беше всичко. Тя бе войн не по-малко от Джърл, тренирана беше за следотърсач и бе по-добра от всеки друг в това умение, беше твърда, уверена и сигурна като изгрева. Можеше да проследи пор в мочурище. Можеше да определи размера, броя и пола на всяка коза от стадо, катерещо се по скалите. Можеше да оцелее със седмици в пустошта, без да разполага буквално с нищо, освен с това, което сама си уловеше. Тя се беше отказала от начина на живот на останалите елфически жени, бе пренебрегнала удобствата на дома и близостта със съпруг и деца. Веднъж бе споделила с Тей, че е напълно щастлива от живота, който води и ще получи всичко останало, когато Джърл реши, че е готов за него. А дотогава щеше да чака.

Джърл, от своя страна, не се решаваше. Тей смяташе, че той не е сигурен в чувствата си към нея. Обичаше я по свой си начин, но Кира бе онази, в която се бе влюбил първо и най-силно и не бе в състояние да я забрави, дори след всичките тези години. Прейа сигурно знаеше това — бе твърде умна, за да не го е разбрала, — но никога не каза и дума. Тей очакваше отношенията им да са се развили от последното му посещение насам, но изглежда не беше така. Джърл изобщо не бе споменал Прейа в разговора им. Тя явно още стоеше пред портите на крепостта от само достатъчност и независимост, която Джърл Шанара бе издигнал около себе си, и чакаше да бъде допусната вътре.

Тя пристъпи към Тей с усмивка, щом той вдигна глава от картата на Западната земя, която изучаваше на малката масичка в градината на родителите си. Тей се изправи да я посрещне. Гърлото му се сви, щом я видя, и се наведе да приеме прегръдката и целувката й за добре дошъл.

— Изглеждаш добре, Тей — поздрави го Прейа и отстъпи назад, за да го огледа по-добре, докато ръцете й почиваха леко на раменете му.

— Да, сега, като те видях, вече съм по-добре — отвърна той, изненадан от дръзкия си отговор.

Прейа и Джърл го поведоха от къщата към Каролан, където можеха да разговарят насаме. Седнаха в края на Градините на живота, загледани в скупчените върхове на високите дървета отвъд Пеещия ручей. Джърл беше избрал струпани в кръг пейки, за да могат да седят един срещу друг, без да бъдат смущавани от минувачите. Не бе казал почти нищо, откакто бяха отишли у Тей, погледът му изглеждаше някак хладен и разсеян. Сега се обърна директно към него:

— Бремен е бил прав. Паранор е паднал. Всички друиди вътре са мъртви. Ако има други избягали освен спътниците ти, значи се крият някъде.

Тей се взря в него, като се опитваше да осмисли ужасяващия смисъл на чутото, после се обърна към Прейа. По лицето й не се четеше никаква изненада. Тя вече знаеше.

— Изпратил си Прейа в Паранор? — бързо попита той, внезапно осъзнал защо тя е тук.

— А кого другиго? — попита Джърл сухо. И беше прав. Тей го бе помолил да изпрати някой надежден, а нямаше друг по-надежден от Прейа. Но това беше опасна задача, изключително рискована и Тей би избрал друг за нея. Осъзна, че всъщност причината за това е отношението му към нея. Но от това не се почувства особено благороден.

— Кажи му какво си видяла — подтикна я тихо Джърл.

Тя се обърна към Тей, бакърените й очи гледаха меко и някак успокоително.

— Прекосих Стрелехайм без инциденти. Имаше троли, но нямаше никакви следи от гномите и черепоносеца, които си видял. Навлязох в Драконовите зъби по изгрев на втория ден и се отправих право към крепостта. Портите бяха отворени и вътре цареше пълно мъртвило. Влязох без особени трудности. Всички стражи лежаха избити, някои от оръжие, а други разкъсани от нокти и зъби, сякаш са ги нападнали животни. Друидите бяха вътре, всичките мъртви. Някои бяха убити в битка. Други са били извлечени от Заседателната зала и зазидани в килиите. Успях да проследя пътя им и да открия гробниците.

Тя замълча, забелязала ужаса и тъгата, които пролазиха в очите му, щом той си спомни онези, които бе оставил след себе си. Една тънка ръка се приближи към неговата.

— Имаше и следи от втора битка, която се е провела на стълбището към главния вход. Тя е по-скорошна, състояла се е няколко дни след първата. Имаше няколко убити създания, същества, които не можах да разпозная. Използвана е магия. Цялото стълбище е почерняло от нея, сякаш по него е минал пламък, оставил след себе си само пепел и смърт.

— Бремен? — попита Тей.

Тя поклати глава.

— Не зная. Вероятно. — Ръката й легна леко върху неговата. — Тей, съжалявам.

Той кимна.

— Макар че го очаквах през всичките тези дни, макар че се опитвах да се подготвя да го приема, все пак ми е трудно да те слушам как го изричаш. Всички мъртви. Всички, с които работих и живях толкова години. Може би дори и Бремен. Това ме кара да се чувствам някак пуст отвътре.

— Е, това вече се е случило и нищо не може да се направи — намеси се Джърл и стана. — Трябва да говорим със Съвета сега. Ще отида при Балиндарох и ще назнача среща. Той може и да пофучи, но ще намеря начин да го накарам да ни изслуша. Междувременно Прейа може да ти каже всичко останало, което искаш да узнаеш. Бъди силен, Тей. Ще успеем да постигнем своето.

Той тръгна, без да поглежда назад, както винаги — човек на действието. Тей го погледа как се отдалечава, после се обърна към Прейа.

— А ти как си?

— Добре. — Тя го погледна насмешливо. — Изненада се, че аз отидох в Паранор, нали?

— Да, беше доста егоистична реакция от моя страна.

— Но и много мила — усмихна се тя. — Радвам се, че се върна, Тей. Много ми липсваше. Винаги ми е било интересно да разговарям с теб.

Той протегна дългите си крака и се загледа отвъд Каролан, откъдето към Градините се задаваше отряд от Черните часови.

— Но сега едва ли е така. Изобщо не зная какво да кажа. Тук съм от четири дни и вече мисля за заминаване. Чувствам се някак без корени.

— Е, ти отсъства доста време. Сигурно градът ти изглежда чужд.

— Не мисля, че вече принадлежа на това място, Прейа. Може би вече не принадлежа на никое място, щом Паранор го няма.

Тя се изсмя леко.

— Познавам това усещане. Само Джърл никога не е бил спохождан от подобни съмнения, защото не си ги позволява. Той принадлежи на това място, иска да бъде така; готов е да се нагоди към него. А аз не мога да го направя.

Останаха смълчани за момент. Тей се опитваше да не я гледа.

— Ти ще се отправиш на запад след няколко дни, когато кралят те изпрати да търсиш Камъка — каза тя накрая. — Може би ще се почувстваш по-добре, когато това стане.

Той се усмихна.

— Джърл ти е казал.

— Джърл ми разказа всичко. Аз съм негов спътник в живота, въпреки че той не го осъзнава.

— Ако е така, значи е глупак.

Тя кимна разсеяно.

— Аз ще дойда с теб, когато тръгнеш.

Сега той погледна право в нея.

— Не.

Тя се усмихна, развеселена от тревогата му.

— Не можеш да ми забраниш, Тей. Никой не може. Не бих го позволила.

— Прейа…

— Знам, че ще е твърде опасно, знам, че ще е тежко пътуване и прочее и прочее — въздъхна тя, без да го упреква. — Чувала съм всичко това и преди, Тей, макар и не от някой, който толкова го е грижа за мен. — Тя срещна погледа му. — Но аз ще дойда с теб.

Той поклати глава с възхищение и се усмихна, напук на себе си.

— Разбира се. А Джърл сигурно няма да възрази?

Усмивката й грейна, лицето й просветна от неподправено удоволствие.

— Не. Той все още не знае, нали разбираш. Но когато научи, ще свие рамене, както винаги, и ще ми каже да правя, каквото искам. — Тя млъкна за миг. — Той ме приема такава, каквато съм, за разлика от теб. Той ме третира като равна. Разбираш ли?

Тей се размърда на пейката, като се зачуди дали наистина разбира.

— Мисля, че той е голям щастливец да те има до себе си — каза накрая. Прокашля се и продължи: — Разкажи ми повече за онова, което откри в Паранор, всичко, което смяташ, че може да е от значение, всичко, което мислиш, че трябва да зная.

Тя подгъна крака под себе си на пейката като че ли да се опази от неприятните думи, които трябваше да изрече, и му заразказва.

Когато Прейа си отиде, той остана на мястото си известно време, като се опитваше да си представи лицата на друидите, които никога нямаше да види отново. Странно, но като че ли спомените му за някои от тях бяха започнали да избледняват. Сигурно така става, каза си той, дори с онези, които са били от най-голямо значение.

Свечеряваше се, затова той стана и тръгна по брега на Каролан, загледан в залеза. Небето се обагряше в златно и сребърно, щом светлината започна да избледнява и да се превръща в мрак. Тей изчака, докато факлите започнаха да озаряват града зад него, после се обърна и тръгна към дома на родителите си. Чувстваше се някак чужд и изолиран. Разрушаването на Паранор и смъртта на друидите сякаш бяха отрязали котвата му и той бе оставен да се носи по течението. Сега можеше единствено да изпълни волята на Бремен да намери Черния камък на елфите, и той беше решен да го направи. Едва след това би могъл да започне живота си отново. Зачуди се дали ще успее и къде.

Почти бе стигнал до дома си, когато един кралски вестоносец пристъпи от сенките и му съобщи, че трябва да тръгне с него веднага. Случаят очевидно беше неотложен, затова Тей не възрази. Обърна се по пътеката и последва вестоносеца обратно към Каролан и към палата, който приютяваше краля и доста голямото му семейство. Куртан Балиндарох бе петият от своята династия и кралското семейство се увеличаваше все повече с всяка следваща коронация. Сега в палата живееха не само кралят и неговата кралица, но и петте им деца, техните съпрузи и съпруги и над десетина внуци, многобройни лели, чичовци и братовчеди. Един от тях бе и Джърл Шанара, макар че той прекарваше повечето време в Дома на стражата, където се чувстваше значително по-удобно.

Палатът се появи пред погледа му, като светло петно на фона на тъмните Градини на живота. Но щом наближиха главния вход, вестоносецът го поведе надолу по пътека, която водеше към лятната къща в единия край на двора. Тей се огледа наоколо, мракът се бе спуснал над земята. Искаше да види Дома на стражата. Усещаше, че ги наблюдават, ако искаше щеше дори да разбере колко са на брой като използва магията си, но не можа да види нищо. В палата, зад светлите прозорци се мяркаха сенки, подобно на безлики привидения. Без да им обърне внимание, вестоносецът подмина главното здание и се отправи към мястото, където Балиндарох бе решил да го приеме. Тей се учуди на ненадейната покана. Дали не беше изникнало още нещо? Дали не се беше случила още някоя трагедия? Насили се да не гадае, а да изчака, докато получи отговорите.

Кралският пратеник го поведе директно към предната врата на лятната къща и му каза да влезе. Тей пристъпи вътре сам и мина през фоайето към жилищните помещения, където го чакаше Джърл.

Приятелят му сви рамене и вдигна безпомощно ръце.

— И аз знам колкото теб. Бях извикан, и ето ме.

— Каза ли на краля какво знаем?

— Казах му, че искаш незабавна аудиенция с Върховния съвет, че имаш спешни новини. Нищо повече.

Те стояха един до друг, потънали в догадки. Тогава предната врата се отвори и се появи Куртан Балиндарох. Тей се зачуди откъде е дошъл — от главното здание или беше подслушвал под прозорците в градината. Куртан беше непредсказуем. Физически той бе със средно телосложение и ръст, на средна възраст, леко прегърбен, малко посивял по слепоочията и по края на брадата, а по лицето и врата му бяха започнали да се очертават серия дълбоки бръчки. В него нямаше нищо отличително; изглеждаше съвсем обикновено. Той не притежаваше ораторска дарба или харизма на водач и бързо признаваше смущението си, когато бе завладян от него. Беше станал крал по обичайния начин, като най-голямото дете на предишния крал, и нито бе жадувал за властта, нито пък се беше свенил от нея. Онова, с което беше характерно властването му, бе, че той не демонстрира нито непредвидимост или жестокост, нито склонност към драматични и необмислени промени, затова поданиците му го приемаха по-скоро като благоразположен чичо.

— Добре дошъл, Тей — поздрави го той. Беше усмихнат и спокоен и не изглеждаше никак притеснен, когато се приближи към младия мъж и стисна ръката му. — Реших, че бихме могли да обсъдим новините, които носиш, в тесен кръг, преди да се явиш пред Върховния съвет. — Той прекара ръка през гъстата си коса. — Предпочитам да свеждам изненадите в живота си до минимум. Пък и ако имаш нужда от съюзник, мога да ти послужа като такъв. Не, не поглеждай към приятеля си — не ми е казал и дума. А дори и да беше, нямаше да го послушам. На него не може да се разчита. Джърл е тук само защото съм сигурен, че нямате тайни помежду си, така че няма голям смисъл да започвате с това тепърва.

Той ги прикани с жест.

— Нека седнем тук, в тези меки кресла. Гърбът ме наболява. Така става, когато се появят внуците. И нека забравим официалностите, да се обръщаме един към друг на малки имена. Така или иначе се познаваме от много време.

Така си е, помисли си Тей, като седна до Джърл срещу краля. Куртан Балиндарох бе по-възрастен от него с поне двайсет години, но те цял живот бяха приятели. Джърл винаги бе живял в двора, а Тей бе прекарвал при него по-голямата част от времето си и добре бе опознал краля. Когато Джърл и Тей бяха момчета, Куртан ги водеше на риба и на лов. Специални събития и празници често ги събираха заедно. Тей бе присъствал на коронацията на Куртан преди около трийсет години. Всеки от тях знаеше какво да очаква от другия.

— Още щом разбрах, че се връщаш без някаква особена причина, а просто да ни посетиш, се усъмних — обяви кралят с въздишка. — Ти винаги си бил твърде организиран, за да пропилееш посещението си у дома в разни социални удоволствия. Надявам се не се обиждаш. — Той се облегна назад. — Е, какви новини ни носиш? Давай, разкажи ни всичко.

— Има много за разказване — отвърна Тей, като се наведе напред, за да улавя по-добре погледа на краля. — Бремен ме изпрати. Той дойде в Паранор преди две седмици и се опита да предупреди Съвета на друидите, че ги грози опасност. Ходил е в Северната земя и се е убедил в съществуването на Господаря на Магията. Разбрал е, че той всъщност е отлъчилият се друид Брона, който все още е жив след няколкостотин години, съхранен от магията, която го е покварила. Точно той е намерил начин да обедини тролите и да ги подчини, за да воюват за него. Преди да пристигне в Паранор, Бремен е проследил тази армия на юг към Източната земя.

Тей млъкна, за да подбере внимателно думите си.

— Съветът на друидите не го послуша. Атабаска отпрати Бремен и неколцина от нас тръгнаха с него. Помолихме Сирид Лок също да дойде, но той отказа. Остана, за да защитава Атабаска и останалите срещу самите тях.

— Добър човек — отбеляза кралят. — Много способен.

— Водени от Бремен, ние отидохме в Долината на шистите. Там, при Адския рог, Бремен говори с духовете на мъртвите. Аз гледах как го прави. Те му казаха няколко неща. Едно от тях бе, че Паранор и друидите ще бъдат погубени. Другото бе, че Господаря на Магията ще нападне Четирите земи и че трябва да бъде изработен талисман, който да го спре. Третото се отнасяше за местонахождението на Черния камък на елфите — магия, която Господаря на Магията търси, но ние трябва да открием първи. Когато духовете на мъртвите се оттеглиха, Бремен изпрати друида Риска да предупреди джуджетата за опасността. А мен — да предупредя теб. Бях инструктиран да те убедя да изпратиш армия на изток, отвъд Пограничните земи, за да се присъедини към силите на джуджетата. Единствено обединените ни сили могат да ни защитят от армията на Господаря на Магията. Другата ми задача е да помоля за помощ при търсенето на Черния камък на елфите.

Балиндарох вече не се усмихваше.

— Беше пределно прям — обяви кралят, без да се опитва да скрие изненадата си. — Очаквах да подходиш по-изкусно в искането на помощта ми.

Тей кимна.

— Такова бе и моето намерение. И така щях да постъпя, ако разговарях с теб пред Върховния съвет. Но сега говорим насаме. Тук сме само тримата и както ти сам отбеляза, познаваме се от достатъчно дълго време, за да оставим преструвките.

— Има и по-важна причина за това — прекъсна го бързо Джърл. — Кажи му, Тей.

Тей скръсти ръце пред себе си, но не откъсваше поглед от очите на краля.

— Изчаках досега преди да говоря с теб, защото исках да се убедя в подозренията на Бремен относно Паранор и друидите. Помолих Джърл да изпрати някого да види какво се е случило, да се уверя. И той го направи. Прейа Старли се върна този следобед и говори с мен. Паранор наистина е паднал. Всички друиди и онези, които са ги пазили, са мъртви. Също и Сирид Лок, и Атабаска. Не е оцелял никой — никой, който притежава нужната сила, за да се изправи срещу Брона.

Куртан Балиндарох се взираше безмълвно в него, после стана, отиде до прозореца, взря се в нощта, сетне се върна обратно и отново седна.

— Това са тревожни новини — каза той тихо. — Когато ми каза за видението на Бремен, помислих, че ще се окаже просто номер, някаква уловка или нещо друго, но не и истината. Както и да е. Казваш, че всички друиди са мъртви? И мнозината наши сред тях? Но те винаги са били там, откакто съществува писаната история. И сега ги няма? Всичките? Трудно ми е да го повярвам.

— Но е така — обяви Джърл, който не искаше кралят да бъде обзет от съмнения. — Сега трябва да действаме бързо, за да не се случи същото и с нас.

Кралят на елфите потърка брадата си.

— Не бързай толкова, Джърл. Нека да помислим малко. Ако направя това, което Бремен иска от мен, и пратя елфическата армия на изток, ще оставя Арборлон и Западната земя незащитени. Това е много опасен ход. Познавам историята на Първата война на расите достатъчно добре, за да не повтарям грешките и. Нужна е предпазливост.

— Но тя предполага забавяне, а ние нямаме време! — сопна се Джърл.

Кралят го фиксира с леден поглед.

— Не ме притискай, братовчеде.

Тей не искаше да рискува да допусне спор между тях в такъв момент.

— Какво предлагаш ти, Куртан? — намеси се той бързо.

Кралят го погледна. Стана и отново се приближи до прозореца, застана с гръб към тях. Джърл хвърли поглед към Тей, но той се направи, че не го забелязва. Въпросът не беше да избира между него и краля. Чакаше Куртан да се обърне, да пресече стаята и да седне отново.

— Всичко, което ми разказа, ме убеди, Тей. Така че не гледай на отговора ми като на някакво противопоставяне. Вярвам напълно в думите на Бремен. Щом той казва, че Господаря на Магията е друидът отцепник Брона, значи е така. Щом казва, че магията на земята е впрегната в служба на злото, тогава значи и това е истина. Но аз се интересувам от история и зная, че Брона никога не е бил глупак, и не бива да предполагаме, че ще направи онова, което очакваме. Може би знае какво възнамеряваме да сторим, дори още преди да сме го решили. Трябва добре да обмислим действията си.

Настъпи тишина, сякаш слушателите се опитваха да осмислят думите му.

— Тогава какво ще правиш? — попита накрая Тей.

Куртан се усмихна с типичния си бащински маниер.

— Ще дойда с вас пред Върховния съвет и ще ви окажа подкрепа, разбира се. Съветът трябва да бъде накаран да види необходимостта от реакция на новините, които носите. Сигурно няма да бъде трудно. Загубата на Паранор и друидите ще е достатъчна, за да ги убеди, струва ми се. Очаквам, че молбата ви да се търси Черния камък на елфите ще бъде одобрена веднага. Няма причина това да се отлага. Разбира се, твоята сянка, братовчед ми, ще настоява да дойде с теб и както можеш да се досетиш, аз ще се съглася с това. Той стана и те също се изправиха.

— А що се отнася до твоята втора молба, наша армия да отиде на помощ на джуджетата, ще се наложи да я пообмисля още малко. Ще изпратя съгледвачи, за да разберат повече за разположението на силите на Господаря на Магията из Четирите земи. Когато се върнат със своите донесения и след като добре съм обмислил въпроса, а Върховният съвет е имал време да го обсъди, решението ще бъде взето.

Той млъкна в очакване на отговора на Тей.

— Благодарен съм ви, господарю — отзова се бързо Тей. В интерес на истината това бе повече, отколкото очакваше.

— Тогава докажи го, като изложиш убедително аргументите си пред Съвета. — Кралят сложи ръка на рамото на Тей. — Те ни чакат в Заседателната зала. Ще искат да се уверят, че причината да бъдат отделени от семействата си тази вечер е сериозна. — Той хвърли поглед към Джърл. — Братовчеде, можеш да дойдеш с нас, ако смяташ, че ще успееш да сдържаш езика си. Твоето мнение се цени в този род проблеми и може да се нуждаем от него. Съгласен ли си?

Джърл кимна. Те излязоха от лятната къща в нощта и тръгнаха надолу към Заседателната зала. Неколцина от дворцовата стража като че се материализираха от нищото, пред и зад тях, тъмни сенки, очертали се на далечната светлина от факлите на двореца. Кралят сякаш не ги забелязваше, тананикаше си тихичко, докато вървеше, и току поглеждаше звездите с кротко възхищение.

Тей бе приятно изненадан, че Куртан реагира така бързо. Вдишваше нощния въздух, наслаждавайки се на ароматите на жасмина и люляка, и мислеше за онова, което предстоеше. Вече планираше пътуването на запад, съобразяваше от какво ще имат нужда, по кои пътища трябва да тръгнат, как ще действат. Колко ли трябваше да бъдат? Десетина души щяха ли да са достатъчни? Достатъчни, за да могат да се отбраняват, но и не твърде много, за да привличат внимание. Усещаше мощното, внушително присъствие на Джърл до рамото си. Той сякаш също бе потънал в мислите си. Тей се радваше, че е до него, толкова стабилен и надежден. Увлече се в спомени по отминали времена, когато бяха още момчета. Тогава пред тях винаги имаше по някое приключение, което ги очакваше, по някой нов проблем, който трябваше да разрешат, някое ново предизвикателство, което да посрещнат. Явно всичко това му бе липсвало. Беше доволен да го усети отново. За първи път, откакто бе пристигнал, реши, че може би всъщност наистина си е у дома.

Тази нощ той говори пред Върховния съвет с увереност и убедителност, които надхвърляха всичко, на което бе смятал, че е способен. Изпълни всичко, което Бремен бе поискал от него. Но точно Бремен, макар да не присъстваше, бе причина за това. В Арборлон старецът беше уважаван и зачитан. За времето, което беше прекарал тук, си беше спечелил много приятели с работата си по възстановяване на историята и магията на елфите. А щом той търсеше помощта на елфите, особено при положение, че Паранор е унищожен и друидите — мъртви, то Съветът бе уверен, че друидът наистина се нуждае от нея. Беше дадено разрешение да се започне търсенето на Черния камък на елфите. Щеше да се сформира група под общото водачество на Тей Трифънйъд и Джърл Шанара. Бе обещано и бързо обсъждане на молбата за изпращане подкрепления на джуджетата. Подкрепата на Съвета беше силна и ентусиазирана и далеч надхвърляше очакванията на Куртан Балиндарох. Щом видя ефекта, който думите на Тей оказаха върху членовете му, той също изказа подкрепата си, като внимателно наблегна, че все още има някои въпроси, които чакат разрешението си, преди да бъде изпратена помощ на джуджетата.

Върховният съвет беше закрит в полунощ. Вън от Заседателната зала Тей и Джърл Шанара си стиснаха мълчаливо ръцете в чест на успеха. Кралят мина покрай тях с усмивка. Над тях небето беше осеяно със звезди, въздухът бе сладък и топъл. Успехът замая главите им. Нещата бяха протекли така, както Тей се бе надявал, и в него импулсивно се зароди желанието да съобщи това на Бремен. Джърл говореше непрекъснато, изпълнен с въодушевление, нетърпелив да поеме на запад, да се впусне в ново приключение и да избяга от скучното ежедневие на дворцовия живот в Арборлон.

И в този миг на тържествуване и на двамата им се струваше, че всичко е възможно и нищо не може да тръгне на зле.

Десета глава

Когато всички останали вече си бяха тръгнали, Тей и Джърл поеха заедно от Заседателната зала към палата. Не бързаха, чувстваха, че все още погълнати от еуфорията на успеха, няма да могат да заспят. Нощта бе спокойна, градът пред тях — също, светът се беше превърнал в място за сън и почивка. Пред портите и на пресечките пламтяха факли, сигнални огньове срещу атаката на сенките, които бяха станали по-плътни, щом луната се спусна под хоризонта на юг. Сградите се извисяваха в тъмнината като огромни зверове, свити и заспали. Дърветата на гората обточваха пътищата и обграждаха домовете на елфите — пазачи, изправени рамо до рамо, неподвижни в мрака. Тей плъзна лениво поглед по равнините и сенките и го обзе странно чувство на уют, сякаш някой бдеше и го защитаваше. Джърл продължаваше да говори, прескачайки от тема на тема, и нетърпеливо обсъждаше предстоящите събития. Ръкомахаше постоянно, а смехът му кънтеше. Тей го остави да говори, погълнат от собствената си възбуда, като успяваше и да го слуша, и да се отдаде на мислите си за това как миналото му се беше върнало в настоящето и как вероятно онова, което бе оставил зад гърба си, може да бъде призовано отново.

— Ще ни трябват коне, за да прекосим Саранданон — размишляваше Джърл. — Но може да пътуваме по-бързо през гората към долината и след това през Брейклайн, ако сме спешени. Ще трябва да се екипираме различно за всеки етап от пътуването, ще носим различни провизии.

Тей кимна, без да отговаря. И без това отговор не се очакваше.

— Трябва да сме най-малко дузина, но може би две дузини ще бъде по-добре. Ако бъдем принудени да влезем в бой, вероятно ще се окажем недостатъчно. — Джърл се изсмя. — Изобщо не знам за какво се тревожа. Кой би дръзнал да се изправи пред нас двамата!

Тей сви рамене, загледан надолу по пътя, където светлините на палата се появиха сред дърветата.

— Надявам се да не разберем.

— Е, ще бъдем предпазливи. Ще потеглим тихо, под прикритието на дърветата, и ще се придържаме встрани от опасните места. Но… — Той спря и дръпна Тей пред себе си. — Не бива да се заблуждаваме — Господаря на Магията и изчадията му ще ни преследват. Те знаят, че дори Бремен да не е успял да избяга от Крепостта, шепа негови последователи са го направили. Доста вероятно е да подозират, че той се е промъкнал в леговището им в Северната земя. А и знаят, че ще тръгнем да търсим Черния камък на елфите.

Тей обмисли думите му.

— Трябва да очакваме най-лошото. Така няма да бъдем изненадани.

Джърл Шанара кимна, внезапно натъжен.

— Така си е.

Отново поеха по пътя.

— Не ми се спи — оплака се едрият мъж и пак спря. — Къде можем да идем за по чашка ейл? Само по една, да го отпразнуваме.

Тей сви рамене.

— Може би в двореца?

— Не и в двореца! Мразя го! Всички тези роднини и деца, които тършуват навсякъде. Не, не и там. Не може ли у вас?

— Родителите ми спят. Освен това, там се чувствам също толкова чужд, колкото ти в двореца. Какво ще кажеш за казармите на Дворцовата стража?

Джърл разцъфна в усмивка.

— Готово! По чашка-две, а после в леглата. Имаме много неща да обсъдим, Тей.

Те поеха отново, като същевременно се озърнаха към двореца, когато минаха покрай него. В една стая на горния етаж мъждукаше самотна светлинка зад закрит със завеса прозорец — свещица в детска стая, която носеше успокоението, че утрото отново ще настъпи.

Някъде далеч се чуха пронизителните крясъци на нощна птица, които отекнаха някак окаяно, преди да затихнат.

Джърл забави крачка и спря, като придърпа Тей по-близо до себе си. Взираше се в двореца.

— Какво има? — попита след малко Тей.

— Не виждам никакви стражи.

Тей погледна и отвърна.

— Не виждаш стражи? Мислех, че не се и очаква да можем да ги видим.

Джърл тръсна глава.

— Ти не можеш, но аз мога.

Тей също започна да се взира, но не видя нищо отвъд мрачните здания и заслонения от дървета двор. Не се виждаха никакви човешки фигури. Той се огледа за движение, но не откри такова. Елфическите преследвачи бяха обучени да изчезват. А дворцовите стражи бяха дори още по-добри в това. Но все пак той бе способен да ги открие така лесно, както и Джърл.

Използва малка частица от магията си, за да претършува цялата околност около двореца — вълшебни пръсти, които, можеха да открият всичко. Сега долови движение — бързо, потайно и чуждо.

— Нещо не е наред — каза той изведнъж.

Джърл Шанара се втурна напред, без да продума, направо към входа на двореца, като ускоряваше все повече крачка. Тей тръгна след него; там се криеше нещо страховито. Опита се да намери някакво определение за него, да определи вида му, но то му се изплъзваше, предизвикателно и неуловимо. Проучи сенките от двете страни на двореца — всичко като че ли бе станало по-мрачно и потайно. Ръцете му опипваха въздуха, от върховете на пръстите му във все по-разширяваща се мрежа струеше друидска магия. И той усети как нещо се доближава до мрежата му, извива се, гърчи се, отскубва се и се стрелва нанякъде.

— Гноми! — извика Тей.

Джърл се затича, като посегна към колана и извади късия си меч. Острието проблесна слабо в мрака, щом бе освободено от затвора си. Джърл Шанара не ходеше никъде без своите оръжия. Тей се затича след него. Не продумваха, но забавиха крачка, щом наближиха предните врати, и се заоглеждаха на всички страни, готови за изненада.

Вратите бяха отворени. Вътре не светеше, но от алеята не бе възможно да се разбере нищо. Джърл не се поколеба. Влезе сведен през вратите с изваден меч. Тей го последва.

Преддверието се простираше пред тях като пещерен тунел. Навсякъде лежаха трупове, осеяли пода като торби със стари дрехи, кървави и неподвижни. Бяха елфическите преследвачи, избити до един, но имаше и неколцина гноми. Подът бе хлъзгав от кръвта им. Джърл насочи Тей към едната страна на коридора, а самият той пое по другата. Така заедно тръгнаха към главните помещения. Те бяха тихи и празни. Двамата се върнаха назад и се отправиха бързо към стълбите, които водеха на горния етаж. Джърл не проговори, дори и сега. Не бе попитал Тей дали иска оръжие. Не се бе опитал да му каже какво да прави. Но и нямаше нужда. Тей беше друид и знаеше какво да стори.

Изкачваха стълбите като призраци, заслушани в тишината, нащрек за всеки предателски звук. Но нямаше нищо такова. Стигнаха горната площадка и погледнаха към мрачните коридори. Там лежаха още мъртви стражи. Тей бе изумен. Не бяха чули никакъв вик! Как бе възможно тези обучени елфи-преследвачи да умрат, без да вдигнат тревога?

Коридорът се разклоняваше в две посоки — поемаха в тъмното към крилата на двореца, където бяха покоите на кралското семейство. Джърл погледна към Тей, очите му бяха твърди и блестящи, посочи му да поеме надясно, а той тръгна наляво. Друидът видя как приятелят му се отдалечава приведен в мрака като котка, и после бързо се обърна.

Движеше се с ръце, свити в юмруци, магията се събираше и пулсираше в дланите му в очакване да бъде освободена. Страхът му се примесваше с ужас. Сега долови звуци, слаби звуци, ридания и мимолетни викове и се втурна към тях, забравил всяка предпазливост. Щом зави към задното крило на двореца, в сенките отпред нещо помръдна. Проблеснаха остриета и към него започнаха да се приближават някакви безформени силуети. Гноми. Той реагира, без да се замисля. Дясната му ръка се повдигна и дланта му се разтвори, магията избухна към нападателите, връхлетя ги и ги захвърли към стените така силно, че той чу как костите им се строшиха. Продължи през тях, сякаш изобщо не бяха там, мина покрай няколко отворени врати, зад които обитателите на стаите бяха проснати мъртви — майки, бащи, а също и деца — и се отправи към затворените помещения, където все още може би имаше надежда.

Нова група нападатели изскочиха от скривалищата си, които той бе подминал, връхлетяха отгоре му и го повалиха на пода. Оръжия се вдигнаха и после се спуснаха към него, за да изпълнят ужасната си цел, островърхи и смъртоносни. Но той бе друид и защитите му бяха вече активирани. Остриетата се плъзнаха настрани, сякаш бяха срещнали други оръжия, ръцете му се насочиха към жилавите им тела и ги отхвърлиха. Тей беше силен, дори и без магията, а подкрепен и от нея, далеч превъзхождаше гномите. Изправи се отново на крака почти незабавно, огънят му ги обгърна в смъртоносна хватка, като повали онези, които все още се държаха прави. Чуха се нови викове и той продължи нататък, поразен от онова, което се случваше. Нападение, смъртоносна атака срещу цялото кралско семейство на елфите. Веднага разбра, че това е същата онази банда гноми-преследвачи, на които бе попаднал по време на пътуването си из равнините под Стрелехайм, знаеше, че те не са нито съгледвачи, нито фуражири, а убийци и че някъде наблизо е черепоносецът, които ги предвожда.

Тей подминаваше стая след стая с мъртъвците на семейство Балиндарох, възрастни и деца, убити в съня си. Щом веднъж бяха преодолели Дворцовата стража, вече нищо не бе спирало гномите да изпълнят смъртоносната си мисия. Тей изфуча от безсилие. В това бе намесена магия. Нищо друго не би могло да осигури на убийците безпрепятствено проникване, без да бъде вдигната тревога. В гърдите му се надигна гняв. Стигна до още една врата и откри вътре няколко гноми, които убиваха мъж и жена, изправени до стената на стаята. Тей запрати магията си към убийците и ги изгори живи. Като че в отговор, отново се чуха крясъци. Може би това бе закъснелият знак за тревога, който обаче дойде от другото крило, където се сражаваше Джърл Шанара.

Тей повдигна мъжа и жената, свлекли се до стената, и отмина, неспособен да им помогне. Оставаха само още няколко врати. Една от тях, осъзна той внезапно с отчаяние, беше спалнята на Куртан Балиндарох.

Тей се втурна първо натам, вече изгубил надежда, че ще стигне навреме, за да спаси когото и да било. Подмина една затворена врата отляво и една отворена отдясно. През отворената се появиха двама гноми, с окървавени оръжия, жълтите им очи проблясваха, по лукавите им лица бе изписана изненада. Той направи жест с ръце и те изчезнаха в избухналия огън и умряха, преди да разберат какво им се е случило. Тей усети как силата му намалява. Никога не я бе употребявал толкова много преди и трябваше да бъде внимателен. Бремен го бе предупреждавал няколко пъти, че употребата на магията си има граници. Трябваше да запази онова, което му бе останало, за момента, в който щеше да има най-голяма нужда от него.

Сега видя, че вратата на кралската спалня също е отворена, сцепена леко на мястото, на което е била насилена.

Тей не се поколеба. Втурна се към нея, блъсна я и връхлетя вътре. В стаята нямаше никаква светлина, но през широките прозорци на отсрещната стена се процеждаше мътното сияние от уличните фенери. По завесите и драпериите играеха сенки, разкривени и гротескни. Куртан Балиндарох бе запратен към стената. Лежеше, осветен от слабата светлина, лицето и гърдите му бяха окървавени, едната му ръка бе извита ужасяващо настрани, очите му бяха отворени и мигаха бързо. Черепоносецът стоеше на няколко стъпки от него, загърнат в кожестите си криле. Той бе сграбчил кралицата и я беше вдигнал над разпарцаливените чаршафи на леглото. Тялото и бе скършено и безжизнено, очите й гледаха невиждащо. Изчадието я захвърли небрежно настрани, щом Тей се появи, и се обърна към друида, съскайки предизвикателно. От сенките изскочиха и няколко гноми, но Тей ги отхвърли настрани като мухи и насочи цялата си сила към водача им. Беше сварил черепоносеца неподготвен. Той вероятно беше очаквал просто още някой пазач, още някоя беззащитна жертва. Магията на Тей експлодира към чудовището в огнено кълбо и отнесе половината от лицето му. Черепоносецът изпищя от болка и гняв, заби нокти в кожата си от безсилие, а после се хвърли към друида. Скоростта му бе смайваща и сега Тей се оказа изненаданият. Черепоносецът връхлетя върху него, преди да се окопити, блъсна го настрани и изчезна през вратата.

Друидът с мъка се изправи на крака, погледна към Куртан Балинадрох, поколеба се за момент, но после се впусна да преследва чудовището.

Тръгна обратно по мрачния коридор, провирайки се покрай телата на мъртвите, като внимаваше да не се подхлъзне по окървавения под. Сетивата му бяха изострени до краен предел в усилието да долови присъствието на други нападатели. Пред него черепоносецът вече бе само неясна сянка, движеща се в мрака. Някъде от вътрешността се чуха викове, понесе се тропот на ботуши и звън на оръжия, когато дворцовите стражи нахлуха в двореца, напуснали казармите си в отговор на тревогата. Пулсът на Тей блъскаше в ушите му, докато тичаше. Той захвърли наметалото си, за да се движи по-бързо. При завоя на коридора Черепоносецът инстинктивно свърна към отсрещното крило, избягвайки групата елфи-преследвачи, които тичаха по стълбите. Тей извика към сънародниците си за помощ, когато изтича покрай тях.

Викаше също и на Джърл Шанара.

Черепоносецът се обърна назад, един внезапен проблясък от факла освети обезобразеното му, кърваво лице. Но той не забави ход и свърна към едно тясно стълбище, което водеше към покрива. Чудовището бе по-бързо от Тей и преднината му се увеличаваше. Елфът изруга вбесен.

И тогава изведнъж една самотна фигура изникна от мрака в другия край на коридора — една гъвкава фигура, която излъчваше сила и с лекота се провираше през телата на мъртвите. Тя свърна нагоре по стълбите и хукна след черепоносеца.

Това бе Джърл.

Тей се втурна напред, насилвайки се да бяга по-бързо, а накъсаното му, хрипливо дишане отекваше в ушите му. Стигна до стълбите няколко секунди след приятеля си и хукна след него. Спъна се и политна към катранения мрак, който обгръщаше стълбището, задрапа отново нагоре и продължи.

Горе, при перилата на покрива, той откри Джърл, вкопчен в битка с черепоносеца. Силите не бяха равностойни, черният ловец беше много по-силен от елфа, но Джърл Шанара изглеждаше като обсебен от зъл дух. Биеше се, сякаш за него нямаше никакво значение дали ще оцелее, стига да не позволи на врага си да избяга. Те се мятаха напред-назад по покрива, притискаха се към перилата, извиваха се и отново се появяваха под светлината на факлите. Джърл бе сключил ръце около крилете на чудовището, за да не може то да отлети. Черепоносецът посягаше с ноктите си към елфа, но Джърл бе зад него, и той не можеше да го достигне.

Тей извика на приятеля си и се втурна да му помогне. Призова магията да се влее в пръстите му, както го бе учил Бремен, приведе силата на тялото си в хармония с елементите на земята, която го бе родила, и се опита да разгори огъня на живота. Черепоносецът видя приближаването му и се извъртя обратно, за да постави Джърл между тях и друидът да не може да използва магията си. Долу, в двора, елфите-преследвачи съзряха борещите се и разпознаха Шанара. Стрели бяха заредени в големи лъкове и тетивите бяха опънати в очакване.

В този миг чудовището разкъса хватката на Джърл, скочи през парапета и полетя. За момент увисна срещу светлината, огромно, тъмно и кошмарно — звяр, бързащ да намери убежище. Тей запрати срещу него всичко, с което разполагаше, и друидския огън погълна омразния му силует. Долу тетивите се отпуснаха и десетки стрели се забиха в туловището на изчадието. Черепоносецът потрепери, олюля се несигурно, от него, като котешки опашки, се виеха струйки дим, от цялото му тяло стърчаха стрели. Втори залп полетя към него. Сега едно от крилата му се сгъна и с последно отчаяно усилие Черепоносецът се хвърли към върховете на няколко скупчени дървета. Но силата му бе изчерпана и вече не можеше да ръководи тялото си. Той падна, удари се силно в земята, а няколко мечоносци се скупчиха отгоре му. Дори сега чудовището умира дълго.

Претърсването на околността, града и горите отвъд него не разкри никаква следа от преследвачите. Изглежда, всички бяха избити. Вероятно сами бяха очаквали, че ще умрат. Може би бяха дошли в Арборлон с тази мисъл, но това сега нямаше значение. Те бяха успяха да изпълнят задачата си. Бяха унищожили цялото семейство Балиндарох. Мъже, жени и деца бяха избити в съня си, някои без изобщо да се събудят, други, събудени само колкото да осъзнаят случващото се, преди животът им да бъде отнет. Размерът на бедствието бе потресаващ. Куртан Балиндарох бе все още жив, но на ръба. Лечителите се трудиха цялата нощ, но дори след като бяха направили всичко възможно, вероятността да го спасят оставаше нищожна. Един от синовете му, предпоследния, Алитен, бе все още жив. Той беше отишъл на лов на запад с приятели и единствен бе имал късмета да избегне съдбата на останалите от своето семейство. Бяха оцелели и две от внучетата, спящи в стаята, която Тей бе подминал на път към спалнята на краля. Бяха се спасили, само защото убийците гноми не бяха успели да стигнат до тях. Атаката не ги бе събудила. По-голямото беше едва на четири, а по-малкото още нямаше две годинки.

За часове градът бе превърнат във военен лагер. Елфи-преследвачи бяха разпратени на стража във всички посоки. Вестоносци тръгнаха по всеки път и пътечка из кралството, както и към долината Рен, за да разнесат вестта. Хората от града бяха събудени и уведомени да се подготвят за пълен щурм. Никой не бе сигурен какво може да се случи, всички бяха ужасени и изплашени от покушението над кралското семейство. Сега всичко изглеждаше възможно и бяха убедени, че каквато и катастрофа да последва, трябва да са готови за нея.

На зазоряване времето се бе променило, температурите спаднаха, облаци затулиха небето, въздухът стана тежък и някак застинал. Скоро ситен дъжд замъгли всичко и се смрачи.

Тей и Джърл Шанара седяха на една пейка край един еркерен прозорец в малка ниша далеч от входа на двореца и гледаха дъжда. Телата на мъртвите бяха изнесени. Всички стаи бяха претърсени по два пъти за скрити убийци. Кръвта и съсиреците бяха измити, а спалните, в които се бе състояло клането, бяха изпразнени и почистени. Всичко бе свършено по тъмно, още преди зазоряване, сякаш да се скрие ужасът. Сега палатът беше празен. Дори двете малки внучета на Куртан Балиндарох бяха отведени в други домове, докато бъде решено какво да се прави с тях.

— Ти знаеш защо се случи това, нали? — попита изведнъж Джърл, нарушавайки тишината, която се бе възцарила от известно време.

Тей го погледна:

— Убийствата ли?

Джърл кимна.

— За да ни дестабилизират. За да ни попречат да мобилизираме армията си. — Звучеше уморен. — С две думи, за да ни попречат да изпратим помощ на джуджетата. Ако Куртан умре, елфите няма да могат да направят нищо, докато не бъде избран нов крал. Господаря на Магията знае това. Затова изпрати убийците си в Арборлон със заповед да избият всички. Докато успеем да се съвземем дотолкова, че да можем да разрешим собствените си проблеми, вече ще е твърде късно за джуджетата. Източната земя ще е паднала. Тей пое дълбоко дъх и рече:

— Не можем да позволим това да се случи.

Джърл изсумтя насмешливо.

— Не можем да го предотвратим! То се случи! — Той направи презрителен жест. — Куртан Балиндарох ще бъде щастливец, ако преживее дори още един ден. Видя какво са му сторили. Той не е силен човек, Тей. Изобщо не разбирам как още е жив.

Джърл се отпусна назад, на стената, с опрени в пейката пред него крака. Изглеждаше като малко момче, което е наказано да си остане вкъщи. Дрехите му бяха станали на дрипи; не ги бе сменил след битката. Ужасна резка минаваше по лявата страна на челюстта му. Беше я почистил и после бе забравил за нея. Изглеждаше като развалина.

Тей бързо огледа себе си. И той не изглеждаше по-добре. И двамата се нуждаеха от баня и сън.

— Как мислиш, какво ли още ще направи, за да ни спре? — попита тихо Джърл.

Тей поклати глава.

— Тук нищо. Какво друго би могъл да стори тук? Но ще тръгне след Риска и Бремен, предполагам. Може би вече е по петите им. — Загледа се в дъжда и се заслуша в барабаненето му по стъклото. — Иска ми се да можех да ги предупредя. Ще ми се да знаех къде е Бремен. — Той се замисли за причиненото на елфите тази нощ — тяхното кралско семейство бе унищожено, чувството им за сигурност — подкопано, душевният им мир — загубен. От тях беше отнето много и Тей не бе сигурен дали изобщо ще успеят да се възстановят. Джърл беше прав. Докато кралят не оздравееше или пък не бъдеше избран нов след смъртта му, Върховният съвет нямаше да може да помогне на джуджетата. Никой не би поел отговорността за такова решение. А и не бе ясно дали някой въобще би могъл. Алитен може би щеше да се опита да действа на мястото на баща си, но това не бе много вероятно. Той не притежаваше силата на Куртан, беше безразсъден, импулсивен младеж, който не бе поемал никаква отговорност през живота си. Служеше като съветник на баща си и правеше каквото му се каже, но нямаше никакъв ръководен опит. Щеше да стане крал след смъртта на Куртан, но Върховният съвет нямаше да бърза да подкрепя решенията му. Нито пък той щеше да бърза да ги взема. Алитен щеше да бъде колеблив и нерешителен, щеше да се тревожи да не сбърка. За него това не бе най-доброто време да се възкачи на престола. Господаря на Магията нямаше да се забави да се възползва от положението.

Размерът и сложността на тази дилема бяха потискащи. Елфите знаеха кой е отговорен за атаката. Ясно бяха видели черепоносеца, преди да бъде убит, а гномите преследвачи бяха разпознати. Те всички бяха слуги на Господаря на Магията. Но Брона беше безлик и вездесъщ по Четирите земи — сила без център, легенда, граничеща с мит, и никой не знаеше как да го открие. Беше там и в същото време го нямаше. Съществуваше, но до каква степен? Как трябваше да действат срещу него? Сега, когато друидите от Паранор бяха мъртви, нямаше кой да им каже какво да направят, нямаше кой да ги посъветва, вече нямаше кой да респектира врага. С два бързи удара Господаря на Магията бе разрушил баланса на силите в Четирите земи и бе парализирал най-силните сред расите.

— Не можем просто да си седим тук — отбеляза Джърл, сякаш прочел мислите на Тей.

Друидът кимна. Той мислеше, че времето им изтича, че е на път да се провали в задачите, които Бремен му беше поставил. Взираше се навън в дъжда, сива мъгла, която обгръщаше света зад прозореца и го караше да изглежда кален и размазан. Толкова неща бяха изглеждали ясни, а сега всичко бе станало несигурно.

— Ако не можем да направим нищо за джуджетата, нека поне направим нещо за себе си — каза тихо Тей. Очите му бяха приковани в Джърл. — Трябва да тръгнем да търсим Черния елфически камък.

Приятелят му го гледа известно време, после кимна бавно.

— Ами да, защо не? Куртан вече даде разрешението си. — Лека възбуда блесна в твърдите му сини очи. — Тъкмо ще имаме какво да правим, докато чакаме да се развият събитията тук. А ако намерим Камъка, ще се сдобием с оръжие срещу Господаря на Магията.

— Или поне ще му попречим да го използва срещу нас. — Хей не беше забравил предупреждението на Бремен за силата на Черния елфически камък. Той се изпъна на пейката под прозореца, отърсвайки се от депресията, решимостта му се възвръщаше.

— Е, приятелю — дяволито се обади Джърл, — така те харесвам повече.

Тей се изправи нетърпеливо.

— Кога най-скоро можем да тръгнем?

В ъгълчето на устните на Джърл играеше усмивка.

— А ти колко бързо можеш да се приготвиш?

Единадесета глава

Събраха се на зазоряване на следващия ден — Тей, Джърл и неколцината, избрани да тръгнат с тях. Напуснаха града тихо, докато жителите му все още се събуждаха, за да остане заминаването им незабелязано. Бяха само петнадесетима, така че не бе трудно да се измъкнат, без да ги видят. Тей и Джърл бяха инструктирали останалите от малката им група през нощта. Нямаше нищо подмолно в потайността им, просто искаха да бъдат предпазливи. Колкото по-малко хора забележеха заминаването им, толкова по-малко щеше да се говори за това. Дори и най-невинните разговори можеха да стигнат до неподходящи уши. Върховният съвет знаеше за плановете им. На Алитен, който още не се бе върнал от лова, щеше да бъде съобщено по-късно. Това беше достатъчно. Дори най-близките им не знаеха, къде отиват и каква е задачата им. След случилото се със семейство Балиндарох, никой не бе склонен да поема ненужни рискове.

Зад себе си оставяха доста тревожна ситуация. Балиндарох бе на крачка от смъртта и не беше ясно дали ще се възстанови. Върховният съвет щеше да поеме държавните дела в негово отсъствие, както повеляваше законът на елфите, но на практика можеше да направи много малко, докато съдбата на краля не се изясни. Алитен, единственият му оцелял син, щеше да управлява в двореца на баща си, но само формално, докато не се състои официалната коронация.

Животът щеше да продължи, но държавните дела щяха да се забавят и почти да замрат. Армията щеше да остане в бойна готовност, командващите правеха необходимото да защитят града и жителите му и в по-малка степен елфите, които живееха в околността. Но действията им щяха да са с изключително защитен характер и никой нямаше да подкрепи нападение извън границите на Западната земя, докато Балиндарох не се възстанови или синът му не се възкачи на трона. Това означаваше, че на джуджетата нямаше да бъде изпратена помощ. Във Върховния съвет се бяха оказали толкова тесногръди в това отношение, че даже отказаха да се изпрати вест на джуджетата за случилото се. И Тей, и Джърл бяха молили за това, но в отговор получиха единствено уверението, че молбата им ще бъде обсъдена. Внезапно секретността бе станала най-важна от всичко. И тъй като нямаше какво друго да направят, Тей и Джърл решиха да не отлагат пътуването си. Кралят можеше да оживее или да умре, Алитен можеше да бъде коронясан или не, а Върховният съвет можеше да изпрати вест на джуджетата или да си замълчи — събитията щяха да последват своя ход и тяхното присъствие в Арборлон нямаше да ги промени с нищо. Най-добре беше да се заемат с търсенето на Черния елфически камък и така да променят нещата, доколкото могат.

Имаше и още една причина за заминаването им. Два неочаквани въпроса излязоха на бял свят след убийствата, едното от които засягаше Тей, а другото Джърл. И двата допринесоха за по-скорошното им отпътуване.

Първо, някои започнаха да се чудят на всеослушание, защо атаката срещу кралското семейство на елфите почти е съвпаднала във времето със завръщането на Тей от Паранор. Друидите бяха уважавани, но към тях понякога се подхождаше и с недоверие. Онези, които се съмняваха в тях, бяха малцина, но непосредствена след такова плашещо и неочаквано нещастие, техните гласове започнаха да привличат повече внимание. Друидите притежаваха сила и техните методи бяха обвити в тайнственост — поначало обезпокояваща комбинация, а още повече след решението им да се изолират от останалото население след Първата война на расите. Не беше ли възможно, подшушваха тези гласове, друидите по някакъв начин да са замесени в случилото се със семейство Балиндарох? Тей бе ходил да види краля и да говори с него преди Върховния съвет в нощта на убийствата. А може би се беше развихрил спор, който бе вбесил Тей — и по такъв начин е засегнал и всички друиди? Не е ли бил той първият, който е влязъл в спалнята на краля по време на клането? Дали това е просто съвпадение? Видял ли е някой какво се е случило? Видял ли е някой какво всъщност е направил Тей?

Нямаше значение, че тези въпроси вече бяха зададени на един или друг форум, на един или друг чиновник. Нямаше значение и че Върховният съвет и армията не изглеждаха ни най-малко притеснени от тях. Онова, което имаше значение, бе, че не им бяха представени никакви конкретни отговори и никакви неопровержими факти не бяха приложени, а точно в тяхното отсъствие безумните теории разцъфтяваха все повече.

Вторият въпрос беше дори по-тревожен. Тъй като почти цялото кралско семейство беше унищожено, имаше неколцина, които твърдяха, че след смъртта на Куртан Балиндарох, Джърл Шанара ще стане крал. Най-добре беше да се придържат към наследствената линия, но Алитен беше слаб и колеблив и не много харесван от хората, които щеше да управлява. И ако той не събереше кураж, следващият по право да управлява бе едно четиригодишно дете. Това означаваше години на регентско управление, каквото никой не искаше. Нападението над кралското семейство бе само началото на голямо бедствие. Всички разбираха това. Северната земя беше вече покорена от Господаря на Магията, крилатите му ловци и демонични слуги. А какво щеше да стане, ако елфите се окажеха следващите? Носеха се слухове, че армиите вече са потеглили на юг. Джърл Шанара бе първи братовчед на краля и следващ в линията на наследниците, ако родът Балиндарох бъдеше унищожен. Вероятно най-доброто решение щеше да е той да поеме управлението, без значение кой е наследник по закон. Бивш капитан от Дворцовата стража, стратег във върховното армейско командване и съветник на Върховния съвет и на краля, той беше напълно подходящ за това. Може би изборът на крал не трябваше да се съобразява с традицията и протокола. Може би беше по-добре той да бъде направен възможно най-скоро.

Тей и Джърл дочуха тези слухове почти веднага, разбраха докъде могат да доведат и решиха, че най-добрият начин да се справят с тях е те самите да слязат от сцената, докато нещата се поуспокоят. Приказките ги накараха да ускорят още повече заминаването си и те сториха точно това. За двадесет и четири часа събраха групата си и багажа си, уточниха плана за пътуването и тръгнаха.

Когато потеглиха, валеше — студен, ситен дъжд, който бе започнал няколко часа по-рано и не показваше никакви признаци, че ще спре скоро. Пътищата и пътеките вече бяха съвсем мокри, клоните и дънерите на дърветата бяха подгизнали и черни. От гората пълзеше мъгла, която се вдигаше от все още топлата земя, и изпълваше пролуките и цепнатините със странно движение. Мрак и влага покриваше всичко. Малкият отряд се движеше в ранната утрин като група привидения, които бързат по дирите на нощта. Вървяха пеша, носеха само оръжията си, храната и дрехите, които щяха да са им нужни през следващите двадесет и четири часа. След това щяха да перат дрехите си и да ловуват, за да се хранят, докато стигнат Саранданон, който бе на около три дни път. Там щяха да се снабдят с коне, нови дрехи и припаси за остатъка от пътуването им на запад към Брейклайн. Бяха доста разнородна група. Джърл Шанара избра всички без един. Направи го с одобрението на Тей, защото друидът дълго бе отсъствал от Арборлон и не познаваше елфите, които щяха да бъдат най-подходящи за мисията им. Нуждаеха се от елфи-преследвачи, първокласни бойци. Джърл избра десетима, заедно с които ставаха дванадесет. Прейа Старли вече бе обявила, че ще тръгне с тях, сигурна в себе си, както винаги, и нито Тей, нито Джърл се опитаха да я разубедят. Джърл избра и още един следотърсач — кален от времето ветеран, на име Ритън Кип, който бе служил в Дворцовата стража повече от тридесет години. Щяха да им потрябват двама следотърсачи, защото трябваше да поставят пост на опашката на групата и в авангард. Освен това, ако нещо се случеше с Прейа, щяха да имат нужда от неин заместник. На Тей тези думи никак не се понравиха, но нямаше как да не признае, че са разумни.

Така ставаха петнадесет души. Тей помоли да включат и още един.

Той беше Врий Иридън. На пръв поглед изборът бе странен и Джърл не се забави да го отбележи. Врий Иридън не се радваше на популярност сред елфите — беше самотник, леко шантав, срамежлив мъж, който не се интересуваше от нищо, освен от работата си. А работата му беше от доста спорно естество. Той беше локат, мистик, специализиран в откриването на изчезнали хора и загубени предмети. Спорен бе и въпросът доколко постигаше успех. Някои хранеха непоколебима вяра в способностите му. Това бяха онези, които не го смятаха за заблуден глупак. Към него проявяваха търпимост, защото от време на време постигаше безспорен успех и защото елфите по принцип се отнасяха с разбиране към различните, тъй като самите те през годините бяха обект на твърде много подозрения в очите на останалите раси. Самият Врий Иридън не претендираше за признание на постиженията му, признанието идваше от другите. Но това с нищо не допринасяше за издигането му в очите на хулителите.

Тей не бе сред тях. Той самият смяташе, че е като Врий Иридън, макар че никога не бе споделял това с когото и да било. Смяташе, че двамата са сродни души. Ако бе решил, Врий можеше да стане друид. Уменията му щяха да му дадат тази възможност, а и Тей би го препоръчал. И двамата притежаваха дарби, които бяха развивали с години. Тей бе елементалист, а Врий — локат. Проявите на таланта на Тей обаче бяха много по-очевидни — съчетаването на магия и наука, почерпени от земните ресурси, и използването на тази сила даваха ясни доказателства за това на какво е способен. Дарбата на Врий Иридън, от друга страна, по-скоро се помещаваше изцяло вътре в него, тя бе пасивна по естество и трудна за доказване. Мистиците работеха с ясновидство, интуиция, дори с предчувствия — всички те много по-силни от тези на обикновените мъже и жени и невидими за окото. Дарбите на локатите бяха очевидни преди, във времето, когато елфите и останалите същества от вълшебното царство упражняваха постоянно тази дарба. Сега бяха останали само шепа от тях. Другите бяха изчезнали заедно с отмирането на стария свят и с необратимата промяна в природата на магията. Но Тей бе последовател на старите методи, разбираше източниците на силата на Врий Иридън и знаеше, че тя е толкова истинска, колкото и неговата.

Той отиде да се види с локата късно следобед в деня преди плануваното заминаване и го откри в двора на къщата му, наведен над сбирка разпарцаливени карти и писания. Дребната му, крехка фигура се бе сгърбила, сякаш да се предпази от нещо, ръцете му проследяваха линиите и думите по хартията. Той вдигна глава, щом Тей влезе през вратата на малката, с нищо незабележителна къщурка, и примижа късогледо към него, когато се приближи. Локатът присви очи, борейки се със слънчевата светлина и собственото си отслабващо зрение. Говореше се, че с всяка година очите му отслабват все повече, но и че колкото по-слаби стават те, толкова повече се изостря интуицията му.

— Аз съм, Тей Трифънйъд — обяви услужливо Тей, като се приближи, за да излезе на светло.

Врий Иридън се взираше в него, без да може да го познае. Тей бе отсъствал пет години, така че беше възможно локатът вече да не го помни. А и друидът не носеше робата си, беше я сменил с по-удобно елфическо облекло, предпочитано от хората от Западната земя, затова сигурно не можеше да го разпознае и като друид.

— Нуждая се от помощта ти, за да открия нещо — продължи Тей непоколебимо. Другият леко вдигна глава в отговор. — Ако се съгласиш да ми помогнеш, ще имаш възможността да спасиш стотици животи, много от тях — елфически. Това ще бъде най-важната задача, с която някога си се захващал. Ако успееш, никой повече няма да се усъмни в теб.

Врий Иридън изведнъж като че ли се развесели.

— О, това е доста смело твърдение, Тей.

Тей се усмихна.

— Налага ми се да правя такива изявления. Утре заминавам за Саранданон и отвъд него. Трябва да те убедя да тръгнеш с мен. Нямам достатъчно време да подходя по-подобаващо.

— И какво е това, което търсиш?

— Черния елфически камък, изгубен от времето на Вълшебното царство, преди хиляди години.

Дребният мъж се взираше в него. Не го попита защо е дошъл при него и дали вярва в способностите му. Просто прие, че Тей знае за силата му, вероятно заради самия него или пък заради делата му. Или просто защото това нямаше значение. В очите му обаче се четеше любопитство и леко колебание.

— Дай ми ръцете си — каза той.

Тей протегна ръцете си и Врий Иридън ги стисна в своите. Захватът му бе изненадващо силен. Очите му срещнаха тези на Тей, задържаха погледа му за момент, после надникнаха през него и сякаш отвъд, като се разфокусираха. Остана така доста време, неподвижен като камък, взрян в нещо невидимо за друида. После примигна, отпусна захвата си и се отдръпна. Лека усмивка пробяга по тънките му устни.

— Ще дойда с теб — каза той. Просто така.

Попита къде ще се срещнат и какво трябва да вземе със себе си, после се обърна към картите и свитъците, без да продума повече като че ли беше забравил за разговора. Тей се помота още малко около него, но скоро разбра, че няма смисъл да стои повече, и си тръгна.

И така, те, петнадесетте спътници напуснаха Арборлон под слабия дъжд в ранното утро, загърнати в наметалата си, с вдигнати качулки, безлики в мрака. Всеки бе дошъл по причини, известни най-добре на самия него. В бъдеще никой от тях нямаше да ги обсъжда. Никой не вярваше, че в това има смисъл. Взетото решение е окончателно решение. Въоръжени с това убеждение, те щяха да се спуснат извън Каролан, там, където ромолеше Пеещият ручей, щяха да го прекосят на сала, който обслужваше града, и да се насочат на запад през сенчестите коридори на древните гори.

Вървяха цял ден през дъжда, който не преставаше, макар че от време на време намаляваше. Спряха веднъж да обядват и два пъти при потоци, за да напълнят меховете за вода, но не си позволиха друга почивка. Никой не бе изморен, дори Врий Иридън. Бяха елфи — свикнали на дълги преходи, пък и всички бяха в достатъчно добра форма, за да успяват да поддържат умерено бързия ход на Джърл Шанара. Пътят бе разкалян и на места се губеше, понякога бяха принуждавани да си проправят път през дефилета, наводнени от дъждовете. Никой не се оплака. Изобщо не говореха много. Дори когато спряха да се нахранят, седнаха далеч един от друг, всеки увит в наметалото си, потънал в собствените си мисли. Веднъж Тей спря Врий Иридън, за да му каже колко му е признателен, задето е решил да дойде с него. Локатът го изгледа, както се гледа човек, загубил ума си, сякаш току-що бе направил най-безумното изявление в историята на човечеството. Тей се усмихна и изостана от него, като не се опита да го заговори повече.

Все повече се отдалечаваха от планините защитници на Арборлон и наближаваха Саранданон. Нощта се спусна и те направиха лагера си. Не запалиха огън и изядоха вечерята си студена. Сред дърветата беше мрачно и тихо, нищо не помръдваше, освен неспирния дъжд. Щеше да мине още ден и нещо, докато се измъкнат от горите и излязат на открито в равнината. Там щяха да попаднат в съвсем различна част от страната на елфите, да минават покрай селски стопанства, в които се произвеждаха житните култури и се отглеждаше добитъкът, с които се изхранваше елфическият народ. Отвъд тях, в най-добрия случай на една седмица езда, ги чакаше планината Брейклайн и тяхната цел.

Прогизнал, измръзнал и потънал в мислите си, Тей седна настрани, щом свърши с яденето, и се загледа в мрака. Надяваше се да се сети за нещо, което бе пропуснал, прехвърляше в ума си видението за Черния камък на елфите, явило се на Бремен при Адския рог. Подробностите от него вече му бяха познати, но сега той ги доизглаждаше, както се изглажда намачкана хартия, за да може да ги разгледа отново и разучи на спокойствие. Бремен му бе дал описание на скривалището на талисмана така, както то му бе разкрито от сянката на Галафил, затова сега оставаше само да го намерят в истинския живот. Имаше няколко начина да го направят. Следотърсачите Прейа Старли и Ритън Кип може би щяха да открият Черния камък на елфите просто чрез събиране на физически доказателства по време на тяхното търсене. Тей можеше да го открие като елементалист, чрез локализиране на пресечните точки на силовите линии, предизвикани от магията на камъка. Можеше да го намери и Врий Иридън чрез специалните си умения на локат, като проследи Черния камък на елфите, сякаш е просто загубена вещ, чрез ясновидството и интуицията си.

Тей хвърли поглед към локата, който вече спеше. Повечето от останалите също спяха или пък вече се унасяха. Дори Джърл Шанара се бе изпънал на земята, увит в одеялото си. Един от елфите-преследвачи стоеше на стража в края на лагера, като обхождаше периметъра и сякаш плуваше в мрака — просто сянка в нощта. Тей го наблюдава известно време, като мислеше за други неща, после отново погледна към Врий Иридън. Локатът бе проучил негласно видението на Бремен, когато взе ръцете на Тей в своите при първата им среща. Сега друидът бе сигурен, макар че не го осъзна веднага. Точно това беше накарало локата да се присъедини към тях, този моментен проблясък на забравеното място, на магията, която бе надживяла един вече изчезнал свят, за нещо познато преди и може би чакащо да бъде открито отново. Направеното бе много изкусно и Тей се възхищаваше на Врий за тази му способност. Никой друг не би посмял да проникне през ключалката на съзнанието на един друид.

Тей стана, все още не му се спеше, и тръгна към поста на стражата. Елфът го забеляза, но не се приближи към него, а продължи обиколките си. Тей се загледа в мокрите дървета, очите му се нагаждаха към мрака. Забелязваше странни силуети и форми в дъжда, макар че луната и звездите не се виждаха. Мярна преминаващ елен, малък и деликатен в прикритието на мрака, очите му гледаха зорко, ушите му бяха наострени за всеки шум. Видя нощни птици да прелитат бързо от клон на клон в търсене на храна. От време на време откриваха плячка и се гмуркаха с невероятна бързина към земята, а после отново се издигаха, сграбчили в ноктите и заострените си клюнове малки създания. В тези жертви Тей виждаше елфите, покорени от Господаря на Магията. Представяше си колко беззащитни биха били те пред ловуващия Брона. Вече имаха чувството, че са набелязани за жертви. Не му се искаше да мисли за това, но и не смяташе, че ужасното усещане скоро ще изчезне.

Все още бе погълнат от тези мисли, когато Прейа Старли се появи сякаш от нищото до него. Той ахна неволно, после се насили да се овладее, щом видя усмивката в ъгълчетата на устните й. Тя бе отсъствала през целия ден, беше тръгнала рано с Ритън Кип да разузнават местността напред. Никой не знаеше кога ще се върнат, съгледвачите имаха свободата да правят, каквото сметнат за нужно и да се придържат към собствения си график. Тя му смигна, щом видя изненадата, изписана на лицето му, и последвалото я раздразнение. Без да казва нищо, Прейа го хвана за ръка и го поведе назад към лагера. Носеше свободни пътнически дрехи, ръкавици и меки ботуши, прогизнали от дъжда. Водата попиваше през къдравата й, късо подстригана, канелена коса и се стичаше по лицето й. Но тя като че ли не забелязваше това.

Накара го да седне няколко метра встрани от мястото, където спяха останалите от групата, като избра сух участък под един дъб, където гъстите листа предлагаха относителен комфорт. Разкопча ремъците на дългите ножове, късия меч и лъка, които носеше. Изглеждаше някак твърде крехка и млада за такива оръжия. После седна до него.

— Не можеш ли да заспиш? — попита тя тихо, като стисна ръката му.

Той сви дългите си крака пред себе си и поклати глава.

— Къде беше?

— Тук-там. — Тя избърса дъжда от лицето си и се усмихна. — Не ме забеляза, нали?

Той й хвърли мрачен поглед.

— А ти как мислиш? Да не би да обичаш да скъсяваш живота на хората, като им изкарваш акъла? Ако преди не можех да заспя, то как ще заспя сега?

Тя потисна смеха си.

— Мисля, че ще се справиш някак. Все пак си друид, а друидите се справят с всичко. Вземи пример от Джърл. Спи като бебе през цялото време. Няма намерение да стои буден, дори и когато на мен ми се ще да не го прави.

Тя примигна, усетила, че е казала твърде много, и бързо извърна очи. След малко добави:

— Кип продължи напред към Саранданон, за да се увери, че конете и припасите са готови. А аз се върнах, за да ви съобщя за гномите-преследвачи.

Той се взря в нея и зачака.

— Две големи групи — продължи тя — и двете на север от нас. Може и да са повече. Има много следи. Не мисля, че знаят за нас. Все още. Но трябва да внимаваме.

— Можеш ли да кажеш какво правят тук?

Тя поклати глава и отвърна:

— Предполагам, че ловуват. Поне следите им говорят за това. Държат се близо до Кенсроу, северно от пасищата. Но може и да не останат там, особено ако разберат за присъствието ни.

Той помълча, премисляйки думите й. Усещаше, че тя очаква да каже нещо и изучава лицето му в мрака. Нечие хъркане премина в кашлица и един подобен на огромен вързоп силует се размърда. Ситният дъжд продължаваше, като мека пелена от капки в мрака.

— Видя ли черепоносци? — попита той накрая.

Тя тръсна глава още веднъж.

— Не.

— А някакви странни следи?

— Не.

Той кимна, с надеждата, че това би могло да бъде показателно за нещо. Може би Господаря на Магията бе прибрал чудовищата си у дома. Може би бяха изправени единствено пред гномите-преследвачи.

Тя шавна до него, после се изправи на колене.

— Предай на Джърл рапорта ми, Тей. Трябва да се връщам.

— Сега?

— По-добре сега, отколкото по-късно, ако искаш да не пуснеш вълка през прага си — ухили се тя. — Помниш ли тази поговорка? Повтаряше я винаги, когато говореше, че ще отидеш в Паранор и ще станеш друид. Това беше твоят начин да кажеш, че ще ни защитаваш, нас, горките приятели-домошари, които напускаше.

— Помня. — Той взе ръката й. — Гладна ли си?

— Вече ядох.

— Защо не останеш до зазоряване?

— Не.

— Защо не докладваш сама на Джърл?

Тя се взира в него известно време, обмисляйки нещо.

— Единственото, което искам от теб, е да му го предадеш. Ще го направиш ли?

Тонът на гласа й се бе променил. Явно не желаеше да обсъжда това. Той кимна и дръпна ръката си.

Тя се изправи, пристегна отново на местата им ножовете и меча, нарами лъка, дари го с бърза усмивка и каза:

— Помисли за онова, което току-що поиска от мен, Тей.

Тя се плъзна в мрака и миг по-късно изчезна. Тей остана на мястото си още известно време, размишлявайки върху думите й, после скочи на крака и събуди Джърл.

Дъждът не спря и през следващия ден, пороят не престана. Групата продължи през гората, като се оглеждаше за гноми и беше нащрек за всичко. Часовете се нижеха бавно. Залезът не бързаше да дойде. През целия ден всичко тънеше в сивата мъждива светлина, която се процеждаше през скупчените облаци и натежалите от водата клони. Пътуването протичаше бавно и монотонно. Не срещнаха никого в гората. Нищо не помръдваше сред влажния сумрак.

Нощта дойде и си отиде, а нито Прейа Старли, нито Ритън Кип се върнаха. По изгрев на третия ден групата наближи Саранданон. Дъждът бе спрял и небето започна да се прояснява. Слънчевата светлина се провираше през пролуките в разделящите се облаци, тесни снопове лъчи заструиха от яркото синьо небе. Въздухът стана по-топъл, заиздига се пара и земята започна да съхне.

На една огряна от слънцето полянка, сред диви пролетни цветя, те попаднаха на лъка на Прейа Старли, прекършен и окалян. Нямаше никаква друга следа от елфическото момиче.

Но следи от гномски ботуши имаше навсякъде.

Дванадесета глава

Дневната светлина вече избледняваше и мракът се разстилаше откъм Анар, когато и последните редици от огромната армия на Господаря на Магията се изсипаха от прохода Дженисън към пасищата на северен Раб. Беше им отнело цял ден да се спуснат от Стрелехайм, тъй като Дженисън беше тесен и криволичещ и армията бе затруднена в насочването на товарните животни, обоза и каруците, които образуваха колона, дълга около две мили. Войните се движеха с различно темпо, кавалерията бе бърза и нетърпелива, леката пехота, лъконосците и стрелците бяха по-бавни, а най-тежковъоръжените пешаци бяха още по-бавни. Никое от подразделенията на армията обаче, не бе така тромаво и проблемно, както товарния обоз, който пълзеше през прохода безумно бавно, спираше на всеки няколко минути, заради счупени колела или оси, заради постоянната нужда да се оправят заплетените хамути и да се поят животните, както и заради честите сблъсъци, неразбории, задръствания на пътя и прочее подобни неща.

Всичко това породи чувство на ледено задоволство у Риска, който ги наблюдаваше от своето скривалище в Драконовите зъби, на половин миля на юг. Нека всичко забавя слугите на мрака, мислеше си той. Нека всичко забавя тяхното омразно движение на юг, към неговата родина.

По-голямата част от армията се състоеше от троли. Отпуснати, някак безчувствени, почти безлични — те приличаха повече на зверове, отколкото на разумни същества. Най-едри и свирепи бяха скалните троли, средният им ръст бе около шест фута, а всеки тежеше по сто-двеста килограма. Те представляваха ядрото на армията и техният дисциплиниран, стегнат марш доказваше, че са способни бойци. Останалите троли бяха като че ли по-скоро за пълнеж. Кавалерията и леката пехота се състояха предимно от гноми — дребни, жилави бойци, племенна раса като тролите, но не толкова опитни и по-зле тренирани. Те служеха в армията на Господаря на Магията по две причини. Първата, и най-важната, бе, че ужасно се плашеха от магията, а магията на Господаря на Магията далеч надхвърляше всичко, което бяха смятали за възможно. Втората и също много значителна причина бе, че знаеха какво се беше случило, когато по-едрите, по-свирепите и далеч по-добре въоръжени троли се бяха опитали да му се опълчат. Гномите бързо бяха решили да застанат на печелившата страна, преди някой друг да вземе решението вместо тях.

Сред армията имаше и създания, които нямаха имена, същества, доведени от отвъдното, изчадия, излезли от черните бездни, в които са били заточени преди векове. Сега те бяха освободени от магията на Брона. На дневна светлина стояха обвити в наметала и закачулени, като неясни форми сред прахоляка, вдиган от напредващите редици. Не принадлежаха към никоя раса или род, в познатия смисъл на тези думи. Но щом здрачът се спусна и сенките се удължиха, те започнаха да свалят покривалата си и да се разкриват — ужасяващи, безформени чудовища, от които всички страняха. Сред тях имаше черепоносци, крилатите ловци, най-близките сподвижници на Брона. Някога те бяха живели като хора — друиди, прекалено често и безмерно вкусвали от магията, която ги бе покварила. Сега се издигнаха в полет, заедно с отмирането на светлината, за да започнат да търсят жертви, с които да заситят глада си.

А в средата, в самия център на ордата, която се носеше в неумолимия си стремеж като сал в бурно море, се намираше огромната, черна, покрита с коприна носилка, в която бе самият Господар на Магията. Тридесет троли го носеха напред през редиците. Покривалото на носилката беше напълно непрозрачно дори на най-силна светлина, от железните прътове стърчаха шипове и остриета, а на флагчетата по нея бяха изрисувани бели черепи.

Риска наблюдаваше създанията около носилката приведен и прикрит, защото си даваше сметка, че те не могат да го видят, но господарят им може.

Щом нощта падна и цялата армия се спусна от Северната земя и продължи марша си на юг, за да завладее Анар и да пороби джуджетата, Риска изморено се измъкна от скалната цепнатина и остави сенките да го погълнат. Бремен бе прав, разбира се — за всичко. Брона бе оцелял в Първата война на расите и се беше спотайвал всичките тези години, набирайки сила, за да удари още веднъж. Сега се беше завърнал, но този път като Господаря на Магията, а тролите и гномите бяха във властта му, подчинени и служещи на каузата му. Ако друидите бяха унищожени, както бе предрекъл Бремен, а Риска вече не се съмняваше в това, значи не беше останал никой, който да заеме страната на трите раси, никой, владеещ магията. Народите щяха да падат един по един — джуджета, елфи, хора. Една по една Четирите земи щяха да бъдат поробени. И това щеше да се случи много скоро. Все още никой не вярваше, че подобно нещо е възможно. А когато най-после осъзнаеха истината, щеше да е късно. Риска вече сам бе видял армията на Господаря на Магията. Тя бе непреодолима, чудовищна. Единствената надежда на расите бе в обединението. Но щеше да мине много време, докато те сами се решат да го сторят. Политиците щяха да бавят всяко решение. Егоизмът щеше да породи допълнителна предпазливост. Трите раси щяха да обсъждат и обмислят, докато не се превърнат в роби, преди да са се усетили.

Бремен беше предсказал всичко това, а сега малцината, които му бяха повярвали, трябваше да намерят начин да го предотвратят.

Риска посегна към торбата си, извади оттам парче хляб, който бе купил в покрайнините на пограничните поселения, и започна да го дъвче разсеяно. Беше се разделил с Бремен и останалите от малката им група преди три дни близо до гърлото на Адския рог и бе поел на изток от Калахорн, за да занесе на джуджетата вестта за приближаването на Господаря на Магията, да ги предупреди за опасността и да ги убеди да дадат отпор на армията на Северната земя. Но когато достигна западните покрайнини на Раб, реши, че задачата му значително ще се улесни, ако докладва, че е видял настъпващата армия със собствените си очи. Тогава щеше да е в състояние да даде приблизителна оценка на размера и мощта й, което щеше да го направи доста по-убедителен. Затова се отклони на север и посвети целия втори ден да се добере до Джанисън. Там, на третия ден, той лежа прикрит в подножието на Драконовите зъби и наблюдаваше как армията на Господаря на Магията се спуска откъм Стрелехайм. Тя се точеше още и още, докато накрая започна да му се струва, че няма да има край. Беше преброил отрядите и взводовете, животните и каруците, флаговете с родови гербове и бойни знамена, докато накрая успя да си създаде представа за мащаба й. Изглеждаше като че ли цялата тролска нация е тръгнала на бой. Това бе най-голямата армия, която беше виждал. Джуджетата никога не биха могли да се справят сами с нея. Можеха да я забавят, но не и да я спрат. Дори и елфите да се присъединяха към тях, пак нямаше да достигнат нейните размери. А и не притежаваха такава магия, каквато владееха Брона, черепоносците и изчадията от отвъдното. Нямаха талисмани. Имаха само Бремен, Тей Трифънйъд и него самия — последните друиди.

Риска поклати глава, докато дъвчеше и преглъщаше. Нещата бяха несъизмеримо различни. Трябваше да намери начин някак да ги уравновеси.

Той изяде хляба и отпи голяма глътка от меха с ейл, който носеше на ремък през рамо. Надигна се и тръгна обратно към урвата, откъдето можеше да види лагеруващата долу армия. Сега там бяха запалени огньове, нощният мрак вече поглъщаше всичко, в равнините проблясваха пламъци, а въздухът се изпълваше с дим. Армията се бе разположила почти на цяла миля. Из нея цареше оживление — разнасяше се глъчка, виждаше се движение. Приготвяше се храна, разпъваха се постелки. Подхванати бяха нужните възстановителни работи, чертаеха се планове. От поста си Риска се взираше към тях, обезсърчен и гневен.

Ако силата на волята и гнева сама по себе си можеше да възпре тази лудост, неговата щеше да се окаже достатъчна. Той зърна двойка черепоносци, които кръжаха в мастиленото небе над аурата на огньовете в търсене на шпиони. Сви се в прикритието на скалите и сякаш се сля с планината — още един безцветен къс от суровия терен. Очите му обхождаха надлъж и шир лагера, но не смееха да се обърнат към черната копринена носилка, в която си почиваше Господаря на Магията. Сега тя бе спусната на земята, в средата на армията, обкръжена от троли и нечовешки създания, малък остров на тишина сред кипящото множество. Близо до нея не бяха запалени никакви огньове. Никой не се приближаваше към нея от светлото. Мракът се бе сгъстил около нея като езеро, изолирайки я и сякаш я белязваше като нещо, което не бива да бъде осквернявано.

Изражението на Риска стана още по-сурово. Всички беди започват и свършват с чудовището, което се крие в тази палатка, мислеше си той. Господаря на Магията е главата на звяра, който ни плаши толкова много. Ако отрежеш главата, звярът ще умре.

Убий Господаря на Магията, и опасността ще изчезне.

Убий Господаря на Магията…

Това бе безумна, безразсъдна и импулсивна мисъл и той не си позволи да се задълбочава в нея. Отхвърли я и се насили да обмисли това, което бе длъжен да направи. Бремен разчиташе на него. Трябваше да занесе вестта за тази армия на джуджетата, за да могат те да се подготвят за нападението срещу родината им. Трябваше да ги убеди да се изправят срещу многократно превъзхождаща ги сила, без всякаква надежда за победа. Трябваше да убеди Рейбър и старейшините от Съвета на джуджетата, че ще се намери начин Брона да бъде унищожен, а те просто трябваше да осигурят с цената на живота си времето, необходимо за това. Целта бе от висш порядък и щеше да изисква огромна жертва. На него щеше да се падне да ги води — друид-воин, който можеше да се изправи срещу всяко от създанията на Господаря на Магията.

Защото Риска бе роден за битки. Това беше всичко, което умееше. Бе израснал до зрелост в Рейвъншорн, син на родители, преживели целия си живот в пустошта на Западната земя. Баща му бе следотърсач, а майка му ловец. Баща му имаше осем братя и сестри, а майка му седем. Повечето от тях все още живееха близо един до друг и Риска бе расъл при всеки от тях по едно или друго време. Като дете виждаше по-често своите лели, чичовци и братовчеди, отколкото родителите си. Отговорността за отглеждането на децата се поделяше от всички в неговото семейство. Джуджетата от тази част на света бяха в непрекъсната война с гномските племена и в постоянна опасност. Но Риска беше способен да се справя. Научи се да се сражава и ловува още в най-ранна възраст и сам откри, че е много добър в това — всъщност дори повече от добър. Можеше да усети неща, които другите не могат. Успяваше да проучи онова, което оставаше скрито за останалите. Беше бърз, ловък и необичайно силен за годините си. Разбираше изкуството на оцеляването. Винаги успяваше да се измъкне.

Когато беше на дванадесет, го нападна един коден и Риска уби звяра. На тринадесет, когато групата им от двадесет души попадна на засада на гноми, единствено той успя да избяга. Когато майка му бе убита, той беше едва на петнадесет, но проследи убийците й и ги ликвидира съвсем сам. Когато баща му умря при ловен инцидент, той занесе тялото му в самото сърце на страната на гномите и го зарови там, за да може духът му да продължи битката с враговете. Дотогава половината от братята и сестрите му вече бяха мъртви, погубени в битки или от болести. Той живееше в жесток свят, непознаващ прошка, и животът му бе труден и несигурен. Но Риска оцеля и често се шушукаше, когато той не можеше да чуе, защото беше суеверен и не обичаше да се предизвиква съдбата, че още не е изковано острието, което може да го убие.

Когато стана на двадесет години, той слезе от Рейвъншорн в Кълхейвън и постъпи на служба при Рейбър — наскоро коронования крал на джуджетата, сам много почитан войн. Но Рейбър го задържа при себе си в Кълхейвън за кратко, защото го изпрати в Паранор при друидите. Кралят виждаше у Риска особени дарби и смяташе, че най-голяма полза за неговия народ би имало, ако младият мъж със сърце на войн и ловни умения бъде обучен от тях. Също като Куртан Балиндарох, Рейбър познаваше Бремен и му се възхищаваше. И затова на стареца бе изпратена нота с молба да вземе Риска под крилото си и да го направи свой ученик. Въоръжено с тази нота, младото джудже замина за Паранор, Крепостта на друидите, и остана там като верен последовател на Бремен, който искрено вярваше във възможностите на магията.

Очите му все още бяха втренчени в черната копринена палатка в лагера на врага, докато обмисляше как би могъл да си послужи с магията. След тази на Бремен, неговата бе най-силна — вероятно напоследък дори по-силна, като се имаше предвид собствената му младост и издръжливост и напредващата възраст на стареца. Риска бе твърдо убеден в това, макар да знаеше, че Тей Трифънйъд би поспорил по този въпрос. Също като Тей Риска бе изучавал усърдно уроците на Бремен. След прогонването на стареца джуджето продължи да се усъвършенства, като непрекъснато изпитваше силата си. Учи и се упражняваше в действителност съвсем сам, тъй като с изключение на Тей, никой друг сред друидите не се смяташе за войн и не се стремеше да изучава бойните изкуства. А що се отнасяше до Риска, той беше на мнение, че магията за него има едно-единствено полезно приложение — да защитава себе си и приятелите си и да унищожава враговете си. Останалите й употреби — лечителство, откриване на подпочвени води, предсказване на бъдещето, емнатия, овладяване на науките, елементализъм, историята и вълшебствата — не го интересуваха. Той бе боец и силата на оръжията беше неговата страст.

Спомените се възродиха, после избледняха и мислите му се върнаха към настоящия проблем. Какво да направи? Не можеше да пренебрегне отговорностите си, но не можеше да игнорира и собствената си същност. Долу копринените гънки на палатката сякаш се накъдряха от слабия танц на светлината от огньовете. Един взрив бе всичко, от което се нуждаеше. Колко лесно биха се разрешили всичките им проблеми, ако успееше да го направи!

Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Не се страхуваше от Брона. Съзнаваше колко е опасен и могъщ, но не се страхуваше. Той самият притежаваше значителна магия и ако успееше да я концентрира в директен удар, мислеше, че никой и нищо не биха могли да й устоят.

Затвори очи. Защо въобще се захващаше с това? Ако се провалеше, нямаше да има кой да предупреди джуджетата! Щеше да даде живота си за нищо!

Но ако успееше…

Той се промъкна обратно към скалите, отметна пътническото си наметало и започна да вади оръжията си. Усещаше, че в себе си вече е взел решението още когато идеята за това се породи в съзнанието му. Да убие Господаря на Магията и да сложи край на тази лудост. Той бе най-подходящият от всички за това. Сега бе идеалният момент — Северната армия все още бе близо до дома си и Брона смяташе, че не го грози атака. Дори и да загинеше, щеше да си струва. Беше готов за тази саможертва. Войнът винаги е готов за саможертва.

Когато остана по ботуши, панталони и туника, той пъхна един кинжал в колана си, запаса бойната си брадва и се спусна надолу по скалите. Вече наближаваше полунощ, когато достигни подножието на планината и тръгна през равнината. Над него все още кръжаха черепоносците, но засега той оставаше зад тях и се бе обгърнал с магия, която го правеше невидим за дебнещите им очи. Те бдяха за врагове отвън и нямаше да го забележат. Напредваше лесно, почти небрежно, погълнат от мрака и тишината, светлината от лагерните огньове го правеше незабележим в тъмното. Системата им от часови бе печално непълна. Стражите, гноми и троли, се бяха наредили твърде надалеч един от друг и прекалено близо до светлината, за да бъдат в състояние да видят каквото и да било, приближаващо се от мрака. Небето беше облачно, а нощният въздух — замъглен от дима и затова единствено най-зоркият поглед и то при най-добро стечение на обстоятелствата би забелязал движение в равнините.

И все пак джуджето не искаше да поема никакви рискове. Приведе се надве, когато прикритието от треви и шубраци започна да изтънява, и подбираше пътя си много внимателно. Избра един от гномите часови за цел. Като остави бойната си брадва във високата трева, той продължи, въоръжен само с кинжала. Гномът така и не го видя. Риска го повлече назад към тревата, скри го там, загърна се в неговото наметало, сложи си качулката, за да прикрие лицето си, взе отново брадвата и тръгна.

Някой друг на негово място би помислил два пъти, преди да се запъти направо към лагера на врага. Но Риска дори не се поколеба. Знаеше, че директният подход винаги е най-добър, когато се опитваш да заловиш някого неподготвен, защото човек е склонен да обръща далеч по-малко внимание на онова, което е точно пред очите му, отколкото на това, което се спотайва в ъгълчетата на полезрението. Обикновено пренебрегваме нещата, които смятаме за напълно безсмислени, а един самотен враг, запътил се направо към центъра на собствения ти, тежковъоръжен военен лагер е нещо напълно лишено от здрав смисъл.

Въпреки това, Риска продължи да се придържа извън светлината на огньовете, когато навлезе в лагера, и не свали наметалото. Не се опита да скрие или наведе главата си, защото това би било знак, че нещо около него не е наред. Движеше се, сякаш бе сред свои и не промени посоката. Той премина външния периметър от стражи и огньове и се запъти към центъра на лагера. Около него се кълбеше дим и той го използваше като предпазна завеса. Навсякъде се носеха викове и смях, мъжете ядяха и пиеха, разказваха си истории и си пробутваха лъжи. Броните и оръжията подрънкваха, товарните животни тъпчеха на място и пръхтяха в задимения мрак. Риска мина покрай тях, без да забавя крачка, без да отделя очи от целта си — сега острите върхове на прътите на носилката и тъмните флагчета се извисяваха над множеството. Той носеше бойната брадва ниско до бедрото си и с помощта на магията си се представяше в очите на околните като войник без всякакво значение — поредният гном-преследвач, тръгнал по своята си незначителна работа.

Навлезе дълбоко в лабиринта от огньове, покрити каруци и купчини припаси, минаваше покрай редиците завързани товарни животни и кърпачите, заети с поправката на хамутите и останалото снаряжение, покрай огромни стойки с пики и копия, с навирени към небето дръжки и остриета. Придържаше се, доколкото можеше, към онези части от лагера, в които имаше предимно гноми, но сега отново бе принуден да премине през няколко групи троли. Държеше се резервирано спрямо тях, както би направил гном — с почтителност, предпазливост, без да показва страх, но и в никакъв случай предизвикателно. Извръщаше се настрани, когато ги приближеше, не изгаряше от желание да види грубите им черти, безличните лица и озверели от битките погледи. Усещаше как очите им се спират на него и после се извръщат настрани. Никой не го спря, нито го извика. Никой не го разкри.

По гърба и под мишниците му се стичаше пот и то не заради топлата нощ. Сега мъжете се приготвяха да лягат, увиваха, се в наметалата си около огньовете и притихваха. Риска ускори ход. Нуждаеше се от шума и глъчката, за да прикрият движенията му. Ако всички заспяха, щеше да изглежда не на място, ако продължи да върви. Вече се приближаваше към убежището на Господаря на Магията — можеше да види балдахина му, който се издигаше в мрака. Колкото повече се приближаваше, толкова по-нарядко се виждаха огньове, а и войниците около тях бяха значително по-малко. Никой нямаше право да се приближава толкова близо до мястото на Господаря, пък и никой нямаше желание да го прави. Риска спря до последния от огньовете, около който спяха дузина мъже. Бяха троли, огромни бойци със сурови изражения, а оръжията им лежаха до тях. Той не им обърна никакво внимание, а започна да изучава празното място пред себе си. Черната палатка бе отделена на сто фута от всички страни от спящата армия. Не се виждаха никакви стражи. Риска се поколеба. Защо нямаше пазачи? Огледа се внимателно наоколо, като се опитваше да ги открие. Но такива нямаше.

И тогава за малко да се върне обратно. Усещаше, че има нещо гнило. Трябваше да има стражи. Дали не чакаха в палатката? Дали не бяха някъде, където не можеше да ги види? За да разбере това, трябваше да прекоси откритото пространство между последния огън и палатката. Беше достатъчно светло, за да видят приближаването му, затова се налагаше да използва магия за прикритие. Щеше да бъде съвсем сам и нямаше да има къде да се скрие.

Умът му препускаше. Дали там имаше черепоносци? Дали всички бяха излезли на лов, или някои бяха останали да защитават господаря си? Дали и други същества не стояха на стража там?

Въпросите го изгаряха, въпроси, за които нямаше отговор.

Той се колеба още известно време, като се озърташе наоколо, вслушваше се и душеше въздуха. После стисна по-здраво бойната си брадва и тръгна напред. Беше се обгърнал с магия, която трябваше да го прикрие, да му помогне да се смеси с нощта, да го направи неразличим в мрака. Но я използваше съвсем пестеливо, за да не може някой, вещ в нея, да го усети. Целият се изпълни с решителност. Можеше да го направи. Трябваше. Прекоси откритото пространство тих като облак, носен от вятъра в небето. До него не достигаше никакъв шум, не се забелязваше никакво движение. Дори сега не видя някой да пази палатката.

Вече бе до нея, сега въздухът изведнъж стана абсолютно неподвижен, звуците, миризмите и движенията на армията изчезнаха и заглъхнаха напълно. Стоеше до черната коприна и чакаше инстинктите му да го предупредят за капан. Но те не го сториха. Риска прокара острието на брадвата, наточено като бръснач, по черната плът на коприната и после отвори процепа.

Тогава чу нещо — въздишка, може би, или пък слаб стон. Пристъпи бързо през отвора.

Въпреки обгърналия го отвсякъде мрак, очите му успяха да се нагодят почти на мига. Там нямаше нищо — нито хора, нито мебели, нито оръжия, нито постелки, никакъв признак на живот. Палатката беше празна.

Риска се втренчи, неспособен да повярва на очите си.

После някакво съскане разкъса тишината, ниско й пронизително, и въздухът точно пред лицето му се раздвижи. Мракът започна да се сгъстява и в празното пространство се заоформя нещо. Една увита в черно наметало фигура се очерта пред очите му. Риска схвана какво се случва и по тялото му плъзна ужасяващ студ. Господаря на Магията бе стоял там през цялото време, там — в мрака, невидим, беше го наблюдавал и очаквал. Вероятно дори знаеше за идването му. Той не бе, както си беше въобразявало джуджето, същество от плът и кръв, което може да бъде убито с обикновено оръжие. Беше се освободил от смъртната си обвивка чрез своята магия и сега можеше да приеме всяка форма или просто да се разтвори в пространството. Нямаше нищо чудно в липсата на стражи. Те просто не бяха необходими.

Господаря на Магията посегна към него. За миг на Риска му се стори, че не може дори да помръдне и реши, че ще умре, без да е успял да вдигне и пръст, за да се защити. Но после огънят на решителността му разкъса страха и сякаш го съживи. Той изрева предизвикателно към ужасната черна фигура, към скелето подобната ръка, протегната към него, към червените като кръв очи, към собствения си страх, към съдбата-изменница. Бойната му брадва се вдигна, за да опише огромен мах, а огънят на собствената му магия плъзна по цялата й дължина. Господаря на Магията направи движение с ръце и Риска усети как сякаш железни окови приковават ръцете му към тялото.

С небивало усилие той ги разкъса и запрати брадвата. Тя се удари в покритата с мантия форма и експлодира в пламъци.

Риска, не дочака да види резултата от удара си. Той инстинктивно усещаше, че не може да спечели тази битка. Физическата сила и бойните умения никак не бяха достатъчни, за да повалят такъв противник. В момента, в който хвърли брадвата, се шмугна през отвора в палатката, скочи на крака и хукна да бяга. Около огньовете вече се чуваха викове, войните се събуждаха. Риска не погледна назад, но усещаше присъствието на Брона като черен облак, който се протяга към него, опитвайки се да го завлече обратно. Хукна през откритото пространство, скочи в най-близкия огън и зарита из умиращите вече пламъци. Навсякъде се пръснаха искри и горящи главни. Той грабна един меч от спящия наблизо и се плъзна наляво в дима от разровения огън.

Във всички части на лагера се вдигна тревога. Ръката на Господаря на Магията все още се протягаше към него, стягаше се около гърдите му, но постепенно започна да отслабва, щом той увеличи дистанцията.

Мислите на Риска бяха напълно разпилени и той се опита да ги събере. Пред него изникна трол и препречи пътя му. Джуджето остави кинжала си, забит в гърлото му. Реагира инстинктивно, все още не можеше да мисли ясно. Навсякъде около него се въртяха мъже, тичаха във всички посоки, в търсене на причината за бъркотията, все още неразбрали, че причината всъщност е той. Риска се принуди да забави ход, да не обръща внимание на бесните удари на сърцето си и на стягането в гърдите. По дяволите! Бе стигнал толкова близо?

Сега вървеше бързо, но не тичаше. Ако се втурнеше в бяг, само щеше да привлече внимание. Той призова магията си, за която бе забравил в мига на бягството си. Осъзна, че за първи път почти изцяло бе изгубил контрол върху нея, че почти се бе оставил на страха. Обви се бързо в магията си и се отправи наляво, към равнините — посока, обратна на тази, от която бе дошъл и в която нямаше да го търсят. Ако го разкриеха и се наложеше да си пробива път с бой, със сигурност щеше да загине. Те бяха твърде много за него. Твърде много за когото и да било — друид или не.

В долната част на лагера ускори крачка, гневът от срещата му с Господаря на Магията заплашваше да го задуши. Насили се да диша равномерно, да не обръща внимание на суматохата сред пробуждащата се армия, на виковете и крясъците, на тропота на ботушите, когато отделения въоръжени войници бяха разпратени във всички посоки. Пред себе си вече виждаше мрачните равнини, ширналата се празнота, която се простираше отвъд кръга от лагерни огньове. Имаше стражи по целия периметър, но те се взираха към мрака, в очакване на нападатели отвън. Той изпитваше почти неустоимо желание да погледне през рамо, да види какво ще се случи, но нещо в него го предупреждаваше, че ако го стори, ще се разкрие. Вероятно Господаря на Магията щеше да види очите му и да разбере кой е дори и от убежището си. Вероятно щеше да разпознае лицето му. Може би това щеше да е достатъчно, за да го погуби. Риска не се обърна. Продължи напред, като забави крачка, за да избере отправната точка на бягството си, щом наближи края на лагера.

— Ти и ти! — извика той на двойка гноми, когато мина между тях, без да спре, за да не видят лицето му. Обърна се към тях на собствения им език. Беше се научил да го говори съвсем гладко още десетгодишен. После им направи знак да го последват и рече: — Елате с мен.

Те не понечиха да възразят. Войниците рядко го правеха. Риска се държеше и изглеждаше като офицер и те тръгнаха, без да спорят. Той закрачи към мрака, сякаш знаеше какво прави и изпълнява някаква задача. Отведе ги доста надалеч в нощта, после ги разпрати в различни посоки и просто продължи напред. Не се и опита да се върне за оръжията и наметалото си, защото знаеше, че е твърде опасно. Беше щастливец, че въобще остана жив, и нямаше намерение да предизвиква повече съдбата. Вдишваше дълбоко нощния въздух, като се опитваше да успокои сърцето си.

Зачуди се дали Бремен знае каква е природата на врага му. Дали старецът осъзнава каква сила притежава Господаря на Магията? Сигурно да, защото той бе ходил в убежището му и го беше шпионирал. Прииска му се да бе разпитал по-подробно стареца, когато беше имал възможност за това. Ако го беше сторил, никога нямаше да се опита да убие Брона сам. Щеше да знае, че няма подходящото оръжие за това. Нищо чудно, че Бремен търсеше талисман. Нищо чудно, че разчиташе на виденията на мъртвите за съвет.

Огледа небето за черепоносци, но не видя нито един. Въпреки това остана все така обвит в магията си. Навлезе в Раб и сви на югоизток към Анар. Преди светлината на утрото да го разкрие, щеше да е на сигурно място, под прикритието на дърветата. Беше се измъкнал, за да се сражава отново в бъдеще, и с пълно право можеше да се нарече късметлия.

Но как трябваше да се бори срещу враг като Господаря, на Магията? Какво можеше да каже на джуджетата, за да им вдъхне надежда?

Отговорите му се изплъзваха. Той вървеше в нощта и ги търсеше.

Тринадесета глава

Два дни по-късно армията на Северната земя беше разпънала лагера си на двадесет мили от Сторлок. Бяха прекосили равнините безпрепятствено и се насочиха на изток към Анар, като се придържаха встрани от лабиринтите на горите. Приличаха на огромен, бавен червей, който лека-полека се приближава към поселенията на джуджетата.

Сигнални огньове горяха в далечината под сумрачното небе — ярка, жълта мъгла, която се простираше на няколко мили из равнините. Кинсън Рейвънлок виждаше сиянието им от мястото си в края на Драконовите зъби, под Долината на шистите. Войските бяха прекосявали река Раб сигурно целия следобед, преди да устроят лагера си. По изгрев щяха да поемат отново на юг, което означаваше, че на зазоряване на следващия ден щяха да са точно срещу селото на сторите.

Което пък значеше, мислеше си пограничникът, че той и Марет трябваше да прекосят Раб още същата вечер и да изпреварят армията, ако не искат да останат в капан, откъснати в тази част на равнините.

Той стоеше неподвижен в сянката на един процеп в скалите, на около петдесет фута височина. Съжаляваше, че не бяха стигнали дотук ден по-рано, за да не се налага нощен преход. Знаеше, че с падането на мрака крилатите ловци на Брона ще се вдигнат в небето и ще закръжат над откритите пространства, които ги деляха от сигурността. А тази мисъл далеч не беше успокояваща. Обърна се към Марет, която седеше и разтриваше краката си, за да облекчи болките от усиленото ходене през целия ден. Бе захвърлила безцеремонно ботушите си на земята до наметалото и оскъдните си провизии. Но той знаеше, че не биха могли да се движат по-бързо от това. Беше я карал да върви свръх сили, само за да стигнат поне дотук. Тя все още бе слаба заради случилото се с нея в Крепостта на друидите; енергията й бързо се стопяваше и се нуждаеше от чести почивки. Не се беше оплакала нито веднъж дори когато бе настоял да се откажат от съня, докато не стигнат Сторлок. Тя обладава изключителна решимост, призна неохотно пред себе си Кинсън. Така му се искаше да я опознае малко по-добре.

Той погледна отново назад към равнините, към лагерните огньове, към мрака, който се разстилаше от изток и се спускаше на пластове над земята. Значи щеше да е тази нощ… Щеше му се да притежава магия, която да прикрие движението им, но това бе толкова невъзможно, колкото и ако си бе пожелал да полети. Не можеше да поиска от Марет да използва своята, разбира се. Бремен беше забранил. А и самият Бремен го нямаше, така че нямаше да получат помощ отникъде.

— Ела да хапнеш нещо — извика му Марет.

Той се обърна и слезе от скалите. Тя бе наредила чинии с хляб, сирене и плодове и наливаше ейл в метални чаши. Бяха се снабдили с провизии от един фермер преди Варфлийт предната вечер и сега това бе всичко, останало от тях. Той седна срещу нея и започна да яде. Тя не го поглеждаше. Преди два дни напуснаха падналия Паранор, върнаха се обратно през Кенън и тръгнаха на изток покрай Мирмидон, като следваха склоновете на Драконовите зъби дотук. Бремен ги беше изпратил напред, беше им наредил да тръгнат без него, да вървят по поречието на Мирмидон до река Раб и после да я прекосят към Сторлок. Там трябваше да съберат сведения за мъж, който според друида живее някъде в пустошта на Източните земи, в Горен Анар — мъж, за когото Кинсън никога не бе чувал. Трябваше да разберат къде точно могат да го открият и после да изчакат, докато Бремен се присъедини към тях. Друидът не им бе обяснил какво се очаква да правят междувременно. Не им бе казал и защо трябва да търсят този непознат. Просто им обясни какво да правят — всъщност обясни на Кинсън, защото Марет тогава все още спеше — и изчезна сред дърветата.

Кинсън смяташе, че се е върнал обратно в крепостта на друидите, и сега отново се зачуди защо. Бяха се измъкнали от Паранор сред въртоп от звуци и ярост, сред отприщената и разбесняла се магия, освободена от Марет и от нещо в самата крепост. Сякаш някакъв звяр се бе надигнал да ги погълне. На Кинсън му се стори, че може да усети дъха му във врата си и да чуе стърженето на ноктите му, докато ги преследва. Но те бяха избягали в горите и се бяха скрили там в избеляващия вече мрак на нощта, докато гневът на звяра отслабна от само себе си и съвсем отмря. Стояха под прикритието на дърветата целия следващ ден и оставиха Марет да спи. Бремен се грижи за нея, отначало видимо притеснен, но щом тя се пробуди за момент, колкото да изпие чаша вода, преди да заспи отново, той спря да се тревожи.

— Магията й е твърде мощна за нея — обясни той на Кинсън.

Продължиха да бдят над нея в късните утринни часове, след като се бе пробудила и после бе заспала отново. Слънцето беше високо над главите им и мрачният спомен от нощта беше започнал да избледнява. Виждаха притихналия Паранор отвъд дърветата, мъртъв и изпразнен от живот.

— Изглежда, че тя е дошла при друидите, за да намери начин да я разбере по-добре. Но предполагам, че не е прекарала достатъчно време с тях, за да го постигне. Вероятно поиска да дойде с нас, защото вярва, че можем да й помогнем.

Бремен поклати посивялата си глава.

— Но нали видя, че тя призова магията си, за да ме защити от изчадията, които Брона бе оставил да ме чакат, само че после веднага изгуби контрол над нея! Изглежда, не е способна да прецени от какво количество се нуждае. Или може би проблемът изобщо не е в преценката, а в самото призоваване, нейната магия приема, каквато форма си поиска. При всички положения, тя се излива от нея като река! В крепостта погълна онези създания като комари. Беше толкова мощна, че възбуди магията, която крепостта поддържа за своя защита, земната магия, вложена там от първите друиди. Това е магията, която аз раздвижих при завръщането си, за да се убедя, че все още пази крепостта от опити за разрушение. Не можех да защитя друидите от Господаря на Магията, но можех да предпазя Паранор. Магията на Марет бе така всепроникваща, че изглеждаше сякаш самата крепост е в опасност и затова се пробуди и земната магия.

— Ти каза веднъж, че нейната магия е присъща — размишляваше Кинсън. — От какво ли произтича, че е толкова мощна?

Старецът сви устни.

— От някой друг друид, може би. Или от елф, който носи старата магия във вените си. Някое създание, оцеляло от времето на вълшебния свят. Всеки от тези варианти е възможен. — Той повдигна едната си вежда озадачено. — Чудя се дали самата тя знае отговора.

— А аз се чудя дали би ни го казала, ако го знае — бе отговорът на Кинсън.

До този момент тя почти не бе говорила за това.

Когато Марет се събуди, Бремен вече бе заминал. На Кинсън се падна задачата да й обясни, че не трябва да използва магията си, докато друидът не се завърне и не поговори с нея. Тя прие този декрет просто с кимване. Не каза нищо за случилото се в крепостта, сякаш изцяло бе забравила за него.

Той свърши с яденето и вдигна очи. Тя го гледаше.

— За какво мислиш? — попита.

Той сви рамене и отвърна:

— За онзи, когото трябва да открием. Чудех се защо Бремен го смята за толкова важен.

Тя кимна бавно.

— Коглин.

— Ти знаеш името му?

Марет не отговори, сякаш не го бе чула.

— Може би някой от приятелите ти в Сторлок ще ни помогне.

Очите й станаха напълно безизразни.

— Нямам приятели в Сторлок.

За миг той просто се взираше в нея, без да може да разбере.

— Но нали каза на Бремен…

— Излъгах. — Тя си пое дъх и извърна очи от него. — Излъгах и него, и всички в Паранор преди това. Това бе единственият начин да ме приемат. Отчаяно желаех да се уча при друидите и знаех, че няма да ме допуснат, ако не им дам основателна причина. Затова им казах, че съм се обучавала при сторите. Дадох им и писмени документи в потвърждение на това, всичките фалшиви. Измамих ги съвсем преднамерено. — Тя вдигна очи. — Но сега ми се иска да престана с лъжите и да ти кажа истината.

Мракът около тях вече беше пълен и последните остатъци от дневната светлина избледняваха. Тъмнината обгърна мъжа и момичето и те вече едва се виждаха. Тъй като щяха да прекосят Раб през нощта, Кинсън не си бе направил труда да запали огън. Но сега му се искаше да го бе направил, за да вижда по-добре лицето й.

— Мисля — започна той меко, — че сега е подходящ момент за истината. Но откъде ще разбера дали това, което ще кажеш, е истината, а не просто друга лъжа?

Тя се засмя тъжно.

— Ще разбереш.

Той улови погледа й.

— Лъжите бяха заради магията ти, нали? — предположи Кинсън.

— Доста си схватлив, Кинсън Рейвънлок — отвърна Марет. — Точно затова те харесвам. Да, наложи се да лъжа заради моята магия. Отчаяно търся начин да… — Тя се поколеба в търсене на правилната дума. — …Да се науча да живея със самата себе си. Боря се със собствената си сила от твърде дълго и това все повече ме изтощава и отчайва. Понякога ме спохождаха мисли да посегна на живота си заради онова, което става с мен.

Тя замълча и се загледа в мрака.

— Имам магията, откакто съм се родила. Присъща магия, както казах и на Бремен. Това е самата истина. Никога не съм познавала баща си. Майка ми е умряла при раждането ми. Отгледаха ме чужди хора. Дори и да съм имала роднини, те никога не се появиха. Хората, които ме отгледаха, го сториха по причини, които така и не разбрах. Те бяха сурови и необщителни и не ми казаха много. Мисля, че по някакъв начин са се чувствали задължени, но така и не обясниха защо. Напуснах ги, когато навърших дванадесет и станах чирак на един грънчар. Изпратиха ме в дюкяна му да пренасям и влача материалите, да чистя и да уча занаят, ако искам, но най-вече да правя това, което ми наредят. И тогава имах магията си, разбира се, но както и аз самата, тя още не беше зряла, представляваше само неясно присъствие, което се изявяваше едва-едва. Когато достигнах зрелост, тя разцъфна в мен. Един ден грънчарят се опита да ме удари и аз се защитих съвсем инстинктивно, като я призовах. Едва не го убих. Тогава го напуснах и отидох в пограничните земи, за да намеря място, на което да се установя. Известно време живях във Варфлийт. — Усмивката й се завърна. — Навремето може и пътищата ни да са се пресичали. Или тогава ти вече си бил заминал? Най-вероятно. — Тя сви рамене. — Година по-късно ме нападнаха отново. Този път бяха няколко мъже и не смятаха само да ме бият. Отново призовах магията. И не успях да я овладея. Убих двама от тях. Напуснах Варфлийт и се отправих на изток.

Усмивката й се появи отново, но по-горчива и иронична.

— Предполагам, смяташ, че това ми се е превърнало в навик. Започнах да мисля, че не мога да живея с никого, защото не мога да разчитам на самата себе си. Местех се от място на място, от ферма на ферма, като се прехранвах както можех. Този период бе от полза за мен. Тогава разбрах нови неща за магията, която притежавах. Тя можеше не само да разрушава, но и да лекува. Открих, че съм емпат. Можех да изцелявам ранени. Разбрах това при един инцидент. Мой познат, когото харесвах, беше на крачка от смъртта след едно падане. Тогава у мен се породи надежда. Магията, използвана по този начин, можеше да бъде контролирана. Не разбирах защо, но тя някак ми изглеждаше управляема, когато я призовавах, за да лекувам, а не да разрушавам. Вероятно гневът по принцип е по-неуправляем, отколкото състраданието. Не зная.

Във всеки случай аз тръгнах към сторите, за да живея там и да помоля да ми бъде позволено да се уча от тях как да използвам дарбата си. Но те не ме познаваха и нямаше да ме приемат. Те са гноми, а на никой представител на друга раса не е било позволявано да се учи при тях. Отказаха да направят изключение за мен. С месеци се опитвах да ги убедя, като стоях в селището им и наблюдавах работата им, хранех се с тях, когато ме канеха, и молех само да ми дадат шанс, нищо повече.

И тогава веднъж един мъж дойде от пустошта да посети сторите. Той искаше нещо от тях, нещо от тяхното знание и те не изглеждаха никак притеснени да му го дадат. Аз бях изумена. След месеци на молби за трошички, аз не получих нищо. А този мъж, и то южняк, а не гном, се появи от нищото и сторите горяха от желание да му помогнат. Тогава реших да го попитам защо е така.

Тя зарови с ботуш в земята, сякаш се опитваше да изкопае миналото.

— Имаше доста странен вид, висок и слаб, кожа и кости, с мършаво лице и буйна коса. Мислите му като че постоянно се объркваха, сякаш най-трудното нещо на света бе да проведе един обикновен разговор. Но аз го накарах да говори с мен. Накарах го да изслуша моята история. В течение на разговора стана ясно, че той е много вещ в магията. Затова му разказах всичко. Вярвах му. И до днес не знам защо, но му вярвах. Той каза, че сторите няма да ме допуснат, затова няма смисъл да оставам в селището. Предложи да ида в Паранор при друидите. Аз се засмях. Възразих, че те също няма да ме допуснат.

Но той каза, че ще го направят. Обясни ми какво да им кажа. Помогна ми да измисля историята и написа документите, които щяха да ми осигурят достъпа. Каза, че знае някои неща за друидите, че сам е бил друид навремето, преди много години. Но ме предупреди да не споменавам името му, защото не се е радвал на благоразположението им.

Тогава го попитах как се казва и той ми отговори. Коглин. Каза, че друидите вече не са като едно време и че с изключение на Бремен вече не пътуват из Четирите земи както преди. Каза, че ще приемат историята, която бе измислил за мен, ако успея да демонстрирам лечителските си дарби. И че няма да си правят труда да ме проверяват повече, защото са прекалено доверчиви. Оказа се прав. Направих това, което ми каза, и друидите ме приеха. Тя въздъхна.

— Но разбираш защо помолих Бремен да ме вземе със себе си, нали? Заниманията с магия не се толерираха в Паранор, не и в някаква съществена степен. Само малцина, като Риска и Тей, имаха реална представа за нея. Трябваше да намеря начин да разбера как да контролирам своята собствена сила. Ако се издадях, че я притежавам, веднага щяха да ме прогонят. Друидите се плашат от магията. По-скоро плашеха се, сега вече ги няма.

— А нарасна ли мощта на магията ти? — попита той, щом тя спря. — Стана ли още по-неконтролируема? Такава ли беше, когато я призова в крепостта?

— Да. — Устните й се свиха в тясна цепка и изведнъж в очите й се появиха сълзи — Разбираш ли, тя ме завладя изцяло. Като потоп, който заплашва да ме погълне. Не можех да дишам!

— Значи ти се обърна към Бремен за помощ; за да те научи как да я ръководиш, единствения друид, който би могъл да разбере мощта й.

Тя го погледна право в очите.

— Не се извинявам за онова, което извърших.

Той я гледа дълго, преди да отговори.

— И за минута не съм си помислял, че би го направила. Нито пък аз съм човекът, който има право да те съди. Не съм живял твоя живот. Но смятам, че лъжите трябва да свършат тук и сега. Мисля, че трябва да кажеш на Бремен, когато го видим отново, това, което разказа на мен. Ако очакваш да ти помогне, най-малкото би трябвало да си откровена с него.

Тя кимна и изтри раздразнено очите си.

— Това и смятам да направя. — Изглеждаше малка и уязвима, но гласът и бе твърд. Той осъзна, че това щеше да й коства много.

— Можеш да ми се довериш — каза тя внезапно, сякаш прочела мислите му.

— Да, но не и на магията ти — поправи я той.

— Не. Въпреки нея. Трябва да ми вярвате, че няма да я използвам, ако Бремен забрани.

Кинсън я изучава безмълвно за момент, после кимна.

— Така може.

Изведнъж му хрумна, че те доста си приличат. И двамата бяха пътували надалеч, за да загърбят миналото си, и за двамата това пътуване още не беше приключило. И двамата се бяха обвързали с Бремен, животът им беше сложно преплетен с неговия, и нито той, нито тя вече дори не си представяха, че някога са можели да постъпят другояче.

Той вдигна очи към небето и скочи на крака.

— Време е да тръгваме.

Почерниха лицата и ръцете си, привързаха металните прибори и оръжия, за да не подрънкват, слязоха от скривалището си сред скалите и тръгнаха да прекосят Раб. Нощният въздух беше хладен и мек, лек бриз повяваше от хълмовете и носеше дъх на билки и кедри. Облаците се рееха над тях, закриваха месеца и звездите така, че светлината им се разсейваше и те се появяваха само за кратко. В такава нощ звуците се разнасяха надалеч, затова Кинсън и Марет вървяха тихо и предпазливо из високите треви, като избягваха хлабавите камъни, които можеха да издадат присъствието им. На север светлините от лагера на армията приличаха на яркожълти, димящи минзухари на фона на мрачното небе. Те се простираха на запад до Драконовите зъби и на изток до Анар. Кинсън често спираше и се ослушваше в нощта. Марет вървеше на крачка зад него и мълчеше. Той усещаше къде е тя, без да се налага да се обръща назад, момичето бе като сянка зад гърба му.

Часовете се нижеха и равнините се простираха пред тях като че безкрайни, а от време на време им се струваше, че изобщо не напредват. Кинсън продължаваше да оглежда облачното небе, нащрек за крилати ловци. Но го правеше повече по навик, а не защото очакваше появата им. Бе разбрал от опит, че първо ще ги усети и тогава трябва бързо да се скрие. Ако чакаше да ги забележи, вече щеше да е станало твърде късно.

Спряха веднъж, свити в едно криво дере, обрасло с храсталак, за да отпият от меховете с ейл. Бяха седнали близо един до друг в мрака. Кинсън осъзна, че се чуди какво ли й е било, без семейство и приятели, отшелник заради своята магия, останала бездомна — поради обстоятелствата, а и по собствен избор. Тя е показала кураж в упоритостта си, с това, че не се е предала, когато за нея това е бил най-лесният избор, рече си той. Нито пък е направила компромис със себе си и останалите, когато е решила по кой път да поеме.

Кинсън се зачуди колко ли от всичко това бе усетил Бремен, когато реши да й позволи да тръгне с тях. Зачуди се доколко Марет бе успяла да заблуди стареца. Явно не толкова, колкото си мислеше. Той знаеше от опит, че Бремен може да прозре вътре в човек, сякаш бе направен от стъкло, и да види всички механизми, които го движат. Това бе една от причините, поради които бе останал жив през всичките тези години.

По някое време след полунощ един от черепоносците прекоси пътя им. Зададе се от изток, оттам накъдето се бяха запътили. Това изненада Кинсън, който си бе мислил, че опасността може да дойде единствено от север. Той усети създанието и се хвърли незабавно по очи в един храсталак, като повлече и Марет със себе си. По израза на лицето и личеше, че тя разбира какво става. Кинсън я придърпа по-близо до себе си, надълбоко в укритието им.

— Не поглеждай нагоре — прошепна той. — Дори не мисли за това, което лети над нас. Ще усети и мислите ти.

Те се притиснаха към земята, когато създанието прелетя близо, а страхът ги обля като жега в зноен ден. Кинсън се насили да диша спокойно и да мисли за отминалите дни, за дните, когато беше момче, ловуващо заедно с братята си. Не издаваше нито звук, тялото му бе неподвижно, мускулите отпуснати, очите затворени. Притисната към него, Марет също дишаше равномерно и изобщо не помръдваше. Черепоносецът се завъртя над тях в кръг. Кинсън го усещаше и знаеше колко е близо. Имаше опит от времето, когато бе ходил да разузнава из Северната земя, когато черните ловци дебнеха всяка нощ по пътя му. Бремен го бе научил как да ги избягва, как да оцелее. Чувствата, които чудовищата пораждаха, нямаше как да бъдат избегнати, но трябваше да бъдат изтърпени. Сами по себе си те не можеха да навредят. Марет разбираше това. Тя не помръдваше, нито потрепваше в прегръдката му. Не се опита да се надигне и да избяга от укритието им. Лежеше търпеливо, изпълнена с решителност.

Най-сетне черепоносецът отлетя към друга част на равнината, като ги остави разтреперани, но изпълнени с облекчение. Винаги става така, помисли си Кинсън, докато се изправяше на крака. Мразеше това усещане, мразеше срама, който се натрупваше в него, защото бе принуден да се крие така, да се спотайва. Но смъртта мразеше повече.

Той хвърли на Марет една окуражителна усмивка и те продължиха пътя си в нощта.

Стигнаха Сторлок точно преди зазоряване, целите мокри и изкаляни от внезапния дъжд, който ги бе застигнал на миля преди селото. С тъжни и почтителни лица, облечените в бели роби стори излязоха да ги посрещнат. Размениха си само няколко думи; но и те като че ли бяха излишни. Сторите ги познаха и не задаваха въпроси. Кинсън предположи, че вероятно ги помнят отпреди. Марет бе живяла сред тях, а той беше идвал в селото им няколко пъти заедно с Бремен. Във всеки случай това доста опрости нещата. Макар по принцип сдържани и умислени, сторите бяха щедри, осигуриха им храна и подслон. И като че ли ги бяха очаквали, те им поднесоха топла супа, дадоха им сухи дрехи и им приготвиха легла в спални за гости в главната сграда. Час след като пристигнаха, Кинсън и Марет вече спяха.

Събудиха се в късния следобед. Дъждът бе спрял и те излязоха навън, за да огледат наоколо. Селото бе тихо, а обкръжаващата го гора изглеждаше сякаш лишена от живот. Когато тръгнаха да обикалят Сторлок, срещнаха стори, които се движеха като привидения, тихо, всеки тръгнал по своята си работа. Те почти не поглеждаха към непознатите. Никой не се приближи към тях. Никой не ги заговори. Отидоха в няколко от болниците, където лечителите се грижеха за болните, дошли от всички краища на Четирите земи. Никой не изглеждаше обезпокоен от присъствието на Кинсън и Марет. Не ги помолиха да напуснат. Когато Марет спря да поиграе с две малки гномчета, които бяха обгорени при нещастен случай, Кинсън излезе навън и се загледа във вече смрачаващата се гора, замислен за опасността, която Северната армия носеше.

На вечеря той сподели с Марет притесненията си. Армията щеше да стигне до Раб на място, много близко до селото. А ако имаха нужда от храна и припаси, щяха да изпратят съгледвачи да претърсят околността и Сторлок щеше да бъде в голяма опасност. Мнозина знаеха за сторите и тяхната дейност и уважаваха уединението им. Но армията на Брона щеше да се придържа към съвсем различен морален кодекс, към различни правила, и привилегиите, с които обикновено се ползваше селището, щяха да изчезнат. Какво щеше да стане със сторите, ако някой от черепоносците тръгнеше да дебне насам? Лечителите не можеха да се защитават сами; не можеха да се сражават. Разчитаха единствено на неутралитета си и на незаинтересоваността на политиците към тях. Но дали това бе достатъчно там, където бяха намесени и крилатите ловци?

Като въртяха тази мисъл из умовете си, те попитаха за Коглин и почти веднага разбраха къде може да бъде открит. Явно това не бе някаква особена тайна. Коглин поддържаше постоянен контакт със сторите, като предпочиташе да се снабдява с всичко необходимо от тях, а не от търговските фортове, пръснати в покрайнините на пустошта, в която се бе оттеглил. Някогашният друид беше устроил дома си навътре в Анар, в рядко прекосяваните пущинаци на Дарклин Рийч, на едно място, наречено Камъкът на сърцето. Дори Кинсън не бе чувал за Камъка на сърцето, макар че знаеше за Дарклин Рийч и смяташе, че е опасна местност. Там живееха гномите-паяци — жилави, почти животински създания, толкова диви и примитивни, че продължаваха да говорят с духове и да принасят жертви на старите богове. В Дарклин Рийч времето беше спряло. Там нищо не се беше променило от началото на Великите войни. Кинсън съвсем не бе щастлив от факта, че сигурно ще им се наложи да тръгнат натам.

След като вечерята приключи и сторите се захванаха пак с делата си, пограничникът и момичето седнаха на една груба пейка до входа на трапезарията и се загледаха към спускащия се навън мрак. Тревогата на Кинсън се засилваше, Бремен все още не се бе появил. Може би беше още в Паранор. Може би беше попаднал в капан от другата страна на Раб, а Северната, армия е отрязала пътя му. Младият мъж не можеше да понася тази несигурност. Не обичаше да чака появата на друида, да стои бездеен, вместо да свърши нещо. Когато се налагаше, можеше да изчака, но се питаше каква ли е причината за забавянето сега. Мислеше, че щеше да е по-добре, ако Бремен ги беше изпратил напред, за да открият Коглин и ако се наложи да отидат и в Дарклин Рийч. Чувстваше как времето им се изплъзва.

От залата се появи колона стори, обвити в робите си, със закачулени глави, затворени в себе си и потайни. Те слязоха по стъпалата пред входа и прекосиха улицата към отсрещната сграда, където белите им силуети бавно изчезнаха в сивия сумрак, подобно на призраци в нощта. Кинсън се зачуди на праволинейността им, на странната смесица от отдаденост на работата и пълната им незаинтересованост към света извън тяхното малко селце. Той погледна към Марет, опитвайки се да си я представи като една от тях. Запита се дали все още иска да бъде приета тук. Дали изолацията не би й паснала по-добре? Дали тогава щеше да може да се поддава на повелите на магията си, без да се страхува, че ще я изпусне от контрол? Дали нямаше да се чувства по-малко притеснявана, отколкото в Паранор? Пъзелът на нейния живот бе събудил любопитството му и той усети, че започва да мисли за нея така, както не беше мислил за никой друг.

Кинсън спа лошо през нощта, тормозен от сънища, гъмжащи от безлики, ужасяващи създания. Когато се събуди малко преди зазоряване, скочи и бързо грабна меча си, още преди да осъзнае какво върши. Отвън се чуваха груби и гърлени гласове, звън и стържене на брони. Веднага разбра какво се е случило. Заряза ботушите си, само с меч в ръка се измъкна от спалнята и тръгна бавно по коридора, който водеше към главния изход, и стигна до прозорците, гледащи към главната улица. Като се придържаше в сенките, той надникна навън.

На улицата се бе появила голяма група троли. А няколко стори се бяха скупчили пред тях на стълбите на главния лечебен център отсреща. Тролите бяха въоръжени, от жестовете им ставаше ясно, че имат намерение да влязат вътре. Сторите не им се противопоставяха явно, но и не се махаха от пътя им. Гневните гласове, които бе чул, бяха на тролите; сторите стояха тихо и упорито пред натрапниците. Кинсън не можеше да разбере какво искат тролите — храна, провизии или нещо друго, но знаеше, че няма да се откажат от намеренията си. Те също бяха наясно, че в селото няма кой да им се опълчи.

Кинсън оглеждаше тъмната сграда, сумрачната улица, гъстата гора и пътя и обмисляше възможностите. Можеше да остане тук и да се надява, че нищо няма да се случи. Но тогава щеше да обрече сторите на съдбата, която им готвеха тролите. Можеше да нападне тролите откъм гърба и сигурно щеше да убие най-много четирима-петима от тях, преди да го надвият. С това нямаше да постигне много. Щом го убиеха, което беше сигурно, тролите така или иначе щяха да са свободни да правят каквото искат със сторите. Можеше да опита да им отвлече някак вниманието. Но нямаше никаква гаранция, че ще успее да изведе всички извън селото, нито че те няма да се върнат по-късно.

Внезапно се сети за Марет. Тя имаше силата да спаси тези гноми. Магията й бе достатъчно мощна да изпепели цялата група нападатели, преди да успеят дори да мигнат. Но й беше забранено да използва магията си, а без нея тя бе също толкова беззащитна, колкото и сторите.

От другата страна на улицата един от тролите започна да изкачва стъпалата към входа със застрашително приведена огромна пика.

Кинсън беше готов да излезе от сенките на портала, когато от групичката обсадени стори се чу вик.

Някой ги разбутваше в стремежа си да излезе от сградата, която пазеха — една тромава, полуоблечена фигура, която се олюляваше несигурно и мяташе ръце, сякаш обхваната от лудост. От фигурата се развяваха парцали — превръзките на раните, сега непокрити и кървящи. Лицето на създанието бе обезобразено от язви, а тялото му бе ужасно измършавяло от болестта.

Фигурата се препъваше от средата на групичката стори към края на портала, виейки от отчаяние. Тролите вдигнаха отбранително оръжията си, а тези от предната редица даже отстъпиха стъписани едно стъпало назад.

— Чума! — изви обезобразеният. Думата разкъса тишината остро и ужасяващо. Рояк насекоми се надигнаха от гърба на болния и лудо зажужаха. — Чума, чумата е навсякъде! Бягайте! Бягайте!

Чумавият се олюля и се свлече на колене. Късове плът се откъснаха от него, от отворените му рани по дървените стъпала закапа кръв, от която започна да се вдига пара в студения нощен въздух. Кинсън потрепери от ужас. Болният буквално се разкапваше.

На тролите това им дойде твърде много. Войни до дъното на душата си, те не се плашеха от враг, когото можеха да видят, но се ужасяваха от невидимото като най-смирения търговец. Втурнаха се назад в безпорядък, като се опитваха да не показват страха си, но твърдо решени да не останат и миг повече близо до умиращия, който се гърчеше на стъпалата пред тях. Водачът направи в беса си предизвикателен жест към сторите и цялото им селище, после цялата група тръгна по пътя към Раб и изчезна към дърветата.

Когато си отидоха, Кинсън излезе на светлото и свали меча, щом ударите на сърцето му започнаха да се забавят и кръвта му се поуспокои. Погледна към сторите от другата страна на улицата и видя, че са се скупчили около странния човек, обезумял от болестта. Като се насили да надделее собствения си страх, той пресече улицата, за да види дали може да помогне с нещо.

Щом стигна до групата, видя, че в средата й стои Марет.

— Наруших обещанието си — каза тя, огромните й тъмни очи и гладкото й лице бяха белязани от тревога. — Много съжалявам, но не можех да стоя и да гледам как ще ги наранят.

— Използвала си магията си — изуми се той.

— Само мъничко. Само онази част, която използвам, когато лекувам, онази част, която използвам като емпат. Мога да я обърна така, че да накарам здравото да изглежда болно.

— Да изглежда?

— Е, в повечето случаи. — Тя се поколеба. Сега той видя умората й, тъмните кръгове около очите, бръчките, които отшумяващата болка бе гравирала в ъгълчетата на устните й. Пот бе избила по челото й. Пръстите й бяха изкривени и сковани. — Нали разбираш, Кинсън. Беше наложително.

— И опасно — добави той.

Миглите й потрепнаха. Тя бе на ръба на припадъка.

— Сега съм добре. Просто трябва да поспя. Ще ми помогнеш ли?

Той поклати смаяно глава, вдигна я, без да продума, и я отнесе обратно в стаята й.

На следващия ден Северната армия разтури лагера си и тръгна на юг. Ден по-късно Бремен се появи.

Марет се беше възстановила от ефекта на магията и изглеждаше укрепнала, немощният сега беше Бремен — изтощен и разтревожен, целият покрит с прах, опръскан с кал и явно вбесен. Той яде, изкъпа се, преоблече се и тогава им разказа какво го бе задържало. След като се уверил, че магията, която пази Паранор, отново се е върнала в обителта си и крепостта е непокътната, той отишъл още веднъж до Адския рог, за да говори с духовете на мъртвите. Надявал се, че ще научи нещо повече за виденията, разкрити му предния път, че ще му се яви още нещо. Но духовете не проговорили, дори не се появили. Водите на езерото се надигнали така яростно, щом ги призовал, че за малко не го залели и завлекли в дълбоките си недра, заради дързостта му да ги обезпокои. Гласът му почти трепереше, когато описваше тази заплаха. Оказало се, че е получил цялата помощ, която му се полагала. Оттук нататък съдбата им била в техните ръце.

Щом го попитаха за Коглин, той заяви, че има достатъчно време за това по-късно. Сега трябвало да бъдат търпеливи и да го оставят да си поспи.

Кинсън и Марет не понечиха да възразят. Очевидно му бяха нужни няколко дни почивка, за да възстанови силите си.

Но още преди слънцето да е изгряло на следващия ден, друидът ги вдигна от леглата и в дълбоката, предутринна тишина ги поведе от все още спящото село на сторите към Дарклин Рийч.

Четиринадесета глава

Тъй като Прейа Старли и Ритън Кип все още ги нямаше, когато малката група от Арборлон наближи Саранданон, Тей Трифънйъд си присвои длъжността на съгледвач. Джърл Шанара възрази, но не особено категорично, признавайки аргумента му, че един друид с неговите умения би бил най-подходящ да бди за всяка заплаха. Той простря тънката мрежа на магията си — нишки, които се проточваха като нервни окончания, за да ги предпазва от това, което ги очакваше. С помощта на друидската си подготовка се концентрира върху управлението на елементите, чрез които щеше да долови присъствието на натрапници. Но нищо не се появи.

Зад него останалите бяха разгърнали строя си и оглеждаха местността отляво и отдясно. Утрото стана по-топло, влагата от предните два дни започна да съхне, а дърветата пред тях се разреждаха все повече; и долината на Саранданон се появи пред погледа им, проточила се надалеч до мъгливите планини на запад.

Мислите на Тей препускаха. За първи път след завръщането му от Паранор си позволи да мисли какво би означавала за него загубата на Прейа Старли. Това бе доста странно упражнение, защото първо на първо тя никога не бе била негова. В известна степен принадлежеше другиму, принадлежеше на Джърл и Тей го знаеше. Но той осъзна, че все пак мисли за нея като за своя, защото я бе обичал непрестанно, без това да помрачава отношението му към неговия приятел. Той приемаше връзката между двамата като даденост и се задоволяваше да мисли за Прейа просто като за спомен, който винаги може да извика в съзнанието си, да й се възхищава, без истински да я притежава. Той беше друид, а друидите не се женеха, животът им бе отдаден на търсенето на знания и тяхното разпространяване. Живееха в изолация и умираха сами. Но чувствата им бяха същите, като на всички останали мъже и жени и Тей разбираше, че винаги се е противопоставял на онова, което изпитваше към Прейа.

Но какво би означавала за него загубата й?

Този въпрос го изгаряше като огън, сгорещяваше кръвта му, обгаряше кожата му, заплашваше да го погуби. Можеше само да се докосне до тази мисъл, без да има сили да даде отговор. Ами ако тя беше мъртва? Винаги бе смятал, че е готов да я загуби по някакъв начин. Знаеше, че един ден тя ще се омъжи за Джърл. Знаеше, че ще имат деца и свой живот. Той се беше отказал от всякаква друга възможност преди много време. Бе оставил всичко това зад гърба си, когато отиде да живее сред друидите, когато стана един от тях. Осъзнаваше, че чувствата му към нея няма как да получат реализация в истинския живот и трябва да потиска желанието си, защото за него тя никога няма да бъде нещо повече от близък приятел.

Но мисълта за смъртта й, за невъзвратимата й загуба, го караше да допусне нещо, което никога не бе признавал — че винаги е таил надеждата, колкото и слаба да бе тя, че някак невъзможното ще се случи, Прейа ще се откаже от Джърл и ще стане негова.

Осъзнаването на този факт бе тъй силно, че за момент той изгуби представа къде се намира, изпусна нишките на търсещата магия, която опипваше мрака, и остана сляп за всичко друго освен за тази единствена истина. Прейа да бъде негова — беше пазил тази мечта жива и внимателно я бе съхранявал в най-тайното ъгълче на съзнанието си. Прейа да бъде негова, защото той не можеше да престане да я желае.

О, по дяволите!

В следващия миг се овладя, събра нишките магия и ги опъна отново. Не можеше да си позволи това. Не смееше да мисли повече за Прейа Старли. Наставленията на Бремен отново нахлуха в главата му, изречените думи бяха като жигосани в душата му. Убеди елфите да идат на помощ на джуджетата. Открий Черния елфически камък. Само тези две задачи имаха значение сега. Животът на хората, които обичаше, който зависеше от упоритостта му, от усърдието му, от куража му, беше по-важен от неговия. Той се загледа в мъглата, спуснала се над долината, и успя да се изтръгне от настоящето и да се пресели в бъдещето със силата на волята си.

По обед стигнаха до Саранданон. Дори нещо повече, натъкнаха се на следите на голяма група гноми-преследвачи. Самите гноми обаче не се виждаха никъде. Елфите вече бяха доста изнервени и нетърпеливи да достигнат до планината, както им бе обещано, и да се измъкнат от този регион. Ако превъзхождащ ги по сила враг ги застигнеше в тази открита местност, която не предлагаше никаква възможност за бягство, щяха да загазят много сериозно. Тей претърсваше въздуха и земята за гноми и откри следи от преминаването им навсякъде, но все още не долавяше самите тях. Ако бяха намерили Прейа, значи вече знаеха, че не е сама. Един следотърсач винаги е част от по-голяма група, заради която разузнава местността напред. А дали я бяха открили? Дали вече бяха толкова наясно? Това заключение изглеждаше неизбежно, като се имаше предвид прекършения й лък, който бяха открили сред множество вражески следи. Всичко това водеше до един друг неминуем въпрос, който той така отчаяно се опитваше да избегне.

Джърл познаваше добре всички аванпостове в долината, където се държаха коне за нуждите на елфическите преследвачи, и насочи групата към най-близкия. Там, където засетите ниви свършваха, местността ставаше хълмиста и обрасла с високи треви. Придържаха се все към нея, като се движеха в подножията на възвишенията. Когато вече им оставаше по-малко от миля до целта, Тей получи силно усещане за присъствието на гноми-преследвачи и накара спътниците си да спрат. Някъде близо пред тях бе заложен капан. Гномите ги очакваха. Тей и Джърл се отделиха от останалите и продължиха сами, като тръгнаха първо на юг, а после свърнаха отново на север, за да се появят от посока, различна от тази, в която ги очакваха. Магията на Тей им осигуряваше прикритие и очи, с които да виждат и невидимото. Щом наближиха малката група сгради на аванпоста, Тей определи, че капанът се намира точно там. Вятърът, не по-силен от лек бриз, облъхваше лицата им и те успяха да доловят миризмата на враговете съвсем ясно — неприятната и остра воня на телата им, премесена с дъх на пръст. Те не бяха направили никакви усилия да се прикрият. Тей веднага долови опасността.

Гномите-преследвачи по принцип бяха доста по-предпазливи. Двамата приятели запълзяха към мястото, от което щяха да виждат едната страна на обора и цялото открито заграждение, където се държаха конете. Заграждението бе празно. В двора не помръдваше нищо. От къщата не долиташе нито звук.

И все пак тук се спотайваше нещо. Тей беше сигурен в това.

Решени да не си тръгват, без да разберат какво се е случило, и двамата едновременно се съгласиха, че тук може би ще открият Прейа. Продължиха внимателно покрай отточния канал зад нивата с ново поникнала пшеница, за да могат да огледат и пред къщата и обора. Сега Тей успя да долови движение и в двете сгради, неспокойно и потайно. Гномите преследвачи ги очакваха. Опита се да усети и присъствието на нещо друго, много по-опасно, но не го откри. Той бавно си пое дъх и внимателно последва Джърл, който се запромъква безшумно напред. Чуваше как житните стъбла запяха леко от тяхното движение и вятъра в дълбоката тишина на ширналата се отвъд равнина. Това му напомни за усещането, което бе изпитал при влизането в дома на семейство Балиндарох в нощта на убийствата — усещане за лоша поличба, сякаш чуваше шепота на самата съдба.

Накрая стигнаха мястото, което Джърл беше избрал. Останаха прикрити сред пшеницата, но бяха достатъчно близо, за да виждат предната страна на аванпоста. Джърл вдигна леко глава и после бързо се сниши. Лицето му бе смъртно бледо. Тей се взря в него, търсейки погледа му, после сам се надигна внимателно и погледна.

Ритън Кип висеше прикован към вратата на обора. В ръцете и краката му бяха забити пирони. От раните му капеше кръв и попиваше в нацепеното дърво. Косата и дрехите му висяха като на бостанско плашило. В този миг главата на Кип се вдигна леко. Старият следотърсач бе все още жив.

Тей се сниши и затвори очи за миг. В него завилняха гняв и страх и заплашиха да завладеят съзнанието му. Нищо чудно, че гномите не се бяха постарали да прикрият присъствието си. Те знаеха, че елфите ще се покажат, щом видят Ритън Кип, прикован към обора. Друидът неистово се опитваше да се успокои. Втренчи се в мрачното лице на Джърл Шанара.

Щом приятелят му се наведе към него, Тей видя, че сините му очи са студени и някак спокойни.

— Дали са хванали и Прейа?

Тей не отговори. Не смееше да отвори уста. Вместо това затвори очи за втори път и изпрати своите нишки магия към къщата и обора в търсене на момичето. Беше рисковано, но не виждаше никакъв друг начин. Не бързаше, проникваше дълбоко навътре във всяка сграда, за да се увери напълно.

После отвори очи и въздъхна:

— Не.

Джърл кимна, лицето му не изразяваше нищо от това, което минаваше през ума му. Устата му се беше изкривила така, че думите едва се разбираха:

— Не можем да спасим Ритън Кип, но не можем и да го оставим.

Взря се в Тей като че чакаше отговор. Тей кимна. Знаеше какво очаква от него Джърл и отвърна с тиха въздишка:

— Разбрах.

Знаеше, че ще е опасно. Гномите-преследвачи може и да не бяха усетили магията му, но един черепоносец със сигурност би я доловил. Не беше открил нито един крилат ловец, докато търсеше Прейа, но може би те нарочно се прикриваха. Вероятно този капан беше заложен именно за него, за единия от друидите, които преследваха. Искаха да го примамят вътре и после да го привлекат на своя страна. Ако там имаше черепоносец и Тей направеше онова, което Джърл искаше от него, щяха да бъдат загубени. Но нямаше голям избор. Джърл бе прав. Не можеха да оставят Кип да умре по този начин.

Тей призова магията си и се обгърна в тъмния й плащ, като зареди въздуха около себе си със силата й. Усещаше как топлата й мощ се надига в гърдите му. Очите му останаха отворени, защото този път употребата на магията изискваше да има видимост и да й се укаже посока. Лицето му се промени и заприлича на маска. Видя как Джърл се сви до него поразен.

После вдигна глава колкото да може да вижда изнемощялата, измъчена фигура на Ритън Кип, и насочи магията си към тънката нишка на живота му. Действаше предпазливо, опипвайки етера, нащрек за появата на опасност. Но нищо не се появи и той продължи. Когато достигна сърцето на Ритън Кип, когато усети болката и страданието му, когато чу накъсаното му дишане, сякаш бе неговото собствено, той изтегли въздуха, който захранваше умиращите дробове на стареца, и после търпеливо зачака дишането му да спре.

Когато свърши, се сви обратно при Джърл. Лицето му лъщеше от пот. В очите му имаше сълзи.

— Свърши се — прошепна.

Джърл Шанара сложи ръка на рамото му и го стисна леко, за да го успокои.

— Налагаше се, Тей. Болеше го ужасно. Не можехме просто да го оставим така.

Тей кимна безмълвно. Знаеше, че Джърл е прав, но знаеше и че не той ще живее със спомена за нежната нишка на живота на Ритън Кип, която бе пулсирала леко между пръстите му, а миг след това беше замряла. Чувстваше се празен и вледенен. Опустошен и изоставен.

Джърл му направи знак и те тръгнаха обратно по канала и през полето, като оставиха аванпоста и неговите обитатели, живи и мъртви, зад гърба си.

Отне им почти час да се върнат при другарите си. Вече бе късен следобед и слънцето започваше да се снишава към назъбените върхове на Брейклайн. Тръгнаха под изгарящия му блясък, полу ослепени, защото бяха принудени да излязат от сянката на хълмовете и да прекосят равнината. Тей все още водеше, широката мрежа на магията му се простираше пред него и търсеше опасности. Беше проверил за преследвачи след завръщането им от чифлика, но не откри такива. Пред тях обаче имаше следи от гноми почти навсякъде. Не можеше да каже на колко големи групи се движат, но знаеше, че са няколко. Бяха обсъдили да изчакат до залез, преди да продължат, но все пак решиха, че е доста по-опасно да останат на едно място, затова тръгнаха. Джърл вървеше близо до него и го водеше към втория аванпост, който бе на няколко мили по-нататък, с надеждата, че той не е разкрит. Никой не говореше. Останалите от дружината оглеждаха околността за врагове.

Тогава внезапно Врий Иридън се озова до Тей. Дребната му, крехка фигура се притисна към него, изпитото му лице бе пламнало от възбуда.

— Там! — посочи той рязко наляво. — Коне, дузина или повече, скрити в онази клисура!

Тей и Джърл спряха и се загледаха нататък, но не видяха нищо освен поля, засети нагъсто с ранна пшеница.

Очите на локата се стрелкаха от лицето на единия към лицето на другия, нетърпението му беше очевидно.

— Не си губете времето да гледате! Оттук не можете да ги видите!

— А ти откъде разбра? — попита бързо Джърл.

— Интуиция — сопна се другият. — Как иначе?

Едрият мъж хвърли един бегъл поглед, изпълнен със съмнение и каза:

— Аванпостът, който търсим, се намира точно пред нас. Там също има коне, нали?

Гласът на Врий Иридън стана рязък от нетърпение.

— Знам само това, което ми казва интуицията! Вляво от нас има коне, в една клисура отвъд онези хълмове! — И той посочи за по-ясно.

Джърл Шанара се смръщи, раздразнен от настойчивостта на локата.

— А ако бъркаш? Колко път има до тази клисура, която никой от нас не може да види?

Тей бързо вдигна ръка, за да изпревари гневния отговор на Врий. Досега бе мълчал и претеглял възможностите, но сега хвърли един последен поглед към полето и попита тихо дребния елф:

— Сигурен ли си за конете?

Старецът му отвърна със смразяващ поглед. И Тей кимна с леко крива усмивка.

— Мисля, че трябва да проверим какво има отляво.

Въпреки опасенията на Джърл, те смениха посоката и тръгнаха през полето. Пред тях се простираше централната част на долината Саранданон, в която засетите ниви приличаха на съшит от различни парчета юрган — ранните посеви се редуваха с участъци необработена земя. Сега бяха съвсем на открито и лесно можеха да бъдат забелязани. Но нищо не можеше да се направи. Както и да пътуваха, щяха да са незащитени и Тей се опита да се успокои донякъде с тази мисъл, защото сега се отдалечаваха от аванпоста и ако Врий Иридън бъркаше или някак се бе заблудил, шансовете им за бягство намаляваха значително. Друидът се опита да не се тревожи. Нали тъкмо затова бяха взели със себе си и локат — заради способността му да усеща онова, което дори друидската магия не може да долови. Дребният елф не би казал нищо, ако интуицията му не беше толкова силна. Той осъзнаваше в каква опасна ситуация са не по-зле от Тей.

Магическата мрежа на друида се беше разпростряла нашироко в търсене на врагове и сега ги откри. Приближаваха бързо от север, патрул гноми на коне, все още на известно разстояние от тях, но яздеха точно през нивите. Не се виждаха, но в намеренията им нямаше никакво съмнение. Той извика кратко предупреждение към Джърл и малката им група се втурна да бяга. Пред тях полето свършваше до редица ниски хълмове. Клисурата трябва да е отзад, помисли си Тей. Както и конете, примоли се той наум, защото сега бяха вече твърде далеч от аванпоста, за да бягат в друга посока.

И тогава се появиха още гноми, друга група, която изскочи от прикритието си в аванпоста, който вече едва се виждаше през житните стебла. Тези бяха пешаци, но започнаха съвсем целенасочено да преграждат пътя на елфите, с явното намерение да ги задържат до пристигането на яздещите им събратя. Тей изскърца със зъби, докато бягаше. От аванпоста нямаше да получат никаква помощ. Сега им оставаше само предчувствието на Врий Иридън и клисурата.

Джърл Шанара го задмина без усилия, краката му летяха през рохкавата земя, докато тичаше през житните класове към хълмовете. Останалите също се бяха спуснали напред, по-бързи от Тей. Той дишаше тежко и всяка глътка въздух му причиняваше остра болка в гърдите. Друидът изведнъж изпадна в паника. Ами ако конете, които бе усетил Врий Иридън, бяха просто друг капан? Ами ако бяха възседнати от гноми, които ги очакват? Той френетично се опита да метне мрежата си от магия отвъд хълмовете, за да разбере дали има някаква причина за опасение, но силата му бе отслабнала и не успя да ги достигне.

Викове, хрипливи и резки, се разнесоха от преследващите ги гноми, но той не им обърна внимание. Врий Иридън се появи отново до него, беше в по-добра форма отколкото Тей изобщо си бе представял. Извика му да се пази, но локатът като че не го чу. Просто го подмина. Сега друидът се влачеше най-отзад. Това е цената, която човек плаща за уседналия живот, помисли си той иронично.

После Джърл Шанара излезе от нивята и започна да се катери по хълма. И тогава отвъд билото се чу остро изцвилване и тропот на копита. Прахът се вдигаше на облаци в чистия следобеден въздух. Джърл забави бяг, несигурен какво го чака, посегна бързо и извади меча си. Неговите елфи преследвачи се втурнаха да го защитят. Металните остриета блеснаха на слънцето, светлината затанцува по гладката им повърхност като внезапни експлозии от блясък.

В следващия миг пред погледа им се появи редица коне, изниквайки от слънчевото сияние като взрив от звуци и цветове. Бяха дузина, може би повече, завързани един за друг, галопиращи в жегата на късния следобед като появил се внезапно мираж.

Водеше ги един-единствен ездач, приведен ниско над първия кон.

Тей Трифънйъд забави бяг в края на житните ниви, сърцето му биеше лудо и пулсът отекваше в главата му.

Ездачът беше Прейа Старли.

Тя профуча покрай Джърл Шанара, без да намали ход, като отвърза няколко от животните и хвърли въжетата в очакващите му ръце. Продължи да язди и да пуска един по един поводите на животните към елфите-преследвачи, покрай които минаваше. После препусна право към Тей и щом стигна пред него, дръпна рязко юздите.

— Скачай, Тей Трифънйъд, да си спасяваме кожите! Тук гъмжи от гноми! — Лицето и туниката й бяха изпъстрени с кръв. Той видя прорези и натъртвания по лицето й. Тя изви коня си към него така силно, че едва не го събори на земята, и му извика: — Хайде!

Нямаше време за умуване. Останалите от групата вече бяха яхнали конете и препускаха напред. Тей стъпи в стремето, което тя бе освободила, и се метна зад нея.

— Дръж се здраво за мен! — извика му Прейа. И сред вихър от прах, песъчинки и тропот на копита те се устремиха след останалите.

Беше кошмарно бягство. Гномите пешаци се бяха пръснали из цялото поле пред тях в усилието си да ги спрат, някои носеха прашки, други имаха лъкове. От север се появиха и гномите ездачи. Заедно те превъзхождаха по численост елфите близо четири към едно. Очевидно бяха твърде много, за да бъдат надвити в открита битка.

Джърл Шанара пое водачеството и препусна право към гномите пешаци. Причината за неговото решение беше съвсем явна. Единствената надежда на елфите бе да оставят далеч зад себе си гномите конници, а можеха да го постигнат само като наберат преднина и я поддържат. Ако свърнеха наляво, както се опитваха, да ги принудят гномите пешаци, щяха да се върнат отново към ниските хълмове и да се забавят, като позволят на конната дружина гноми да им отреже пътя. А ако завиеха надясно, щяха да се окажат точно пред ездачите. Нямаше никакъв смисъл да се връщат обратно. Затова им оставаше само да продължат напред, да минат през редиците на гномите пешаци и да се отправят на запад, защото и елфи, и гноми знаеха, че още не се е родил гном, който да настигне елф на кон.

Елфите-преследвачи яздеха през житното поле, някои в една нива, други — в друга, раздалечени толкова, колкото бе възможно, за да разредят редиците на вражеските стрелци и прашкари, да ги объркат, разделят и избягат от капана им. Гномите се щураха насам-натам, крещейки диво, и се опитваха да следват жертвите си. Елфите оставаха приведени над конете, за да се превърнат в по-малки мишени. Само Джърл стърчеше изправен на стремената, ревящ като безумец. Мечът му се въртеше над главата му подобно на смъртоносна коса. От своята позиция най-вляво, Тей можеше само да го наблюдава как се устремява направо в пастта на врага, а големият му червеникавокафяв кон скача лудо през браздите. Друидът знаеше какво прави приятелят му. Опитваше се да привлече възможно най-много гноми към себе си, за да осигури на другарите си по-голям шанс да се измъкнат.

Прейа му изсъска да се сниши и едрият й дорест кон кривна рязко по протежение на плитката клисура, която разделяше полето от хълмовете. На Тей му се стори, че чува как нещо изсвистява покрай главата му. Наведе се над стройния гръб на Прейа като защитна мантия, вкопчен здраво в кръста й. Усещаше как тялото й се движи под него, как се накланя на едната и на другата страна и как конят й откликва на тези повели. Той видя, че някой бяга пред тях, неясни очертания на ръце и крака сред житата. Нещо малко и твърдо се удари в рамото му и Тей почувства, че ръката му се вдървява. Отпусна хватката си около кръста на Прейа и помисли, че ще падне, но тя се протегна назад, хвана другата му ръка и му помогна да се закрепи на седлото. Достигнаха западния край на полето, прескочиха над дренажната дига към една широка окосена ивица и препуснаха към откритото поле. Тей рискува да хвърли един поглед през рамо. Гномите, явно вбесени, бяха коленичили в края на нивата и зареждаха прашките и лъковете си. Но стрелите и камъните вече не можеха да достигнат целите си.

Тей отново се обърна напред. Елфите се носеха в неравна редица, препускайки към залеза, подминаха изоставените сгради на аванпоста и се насочиха към пасищата отвъд. Опита се да ги преброи, да разбере дали Джърл е добре, но всичко бе забулено от прах и обвито в маранята на късната следобедна жега. Той бързо се отказа и се концентрира върху собствените си усилия да се задържи върху коня.

Елфите се събраха отново недалеч от аванпоста и минаха в раван. Като по чудо всички се бяха спасили, повечето невредими. Джърл Шанара имаше само драскотини. Тей откри, че е ударен по рамото от камък и е лошо натъртен. Схващането на ръката вече преминаваше, но на негово място идваше тъпата болка. Няма счупено, помисли си той, и не се задълбочи повече по въпроса. Гномите ездачи препускаха след тях, завивайки на запад през пасищата, осъзнали, че плячката им е успяла да разкъса капана в житата. Но те вече бяха пришпорвали твърде много животните, за да стигнат дотук, пък и не познаваха така добре местността като елфите. Поемайки отново водачеството, Джърл Шанара избра най-благоприятния път за своята дружина. Това бе неговата родина и той я познаваше добре. Там, където теренът внезапно се спускаше надолу, той можеше да открие проход нагоре. Знаеше къде да заобиколи опасните тресавища и блата. Там, където реките бяха широки и бързотечни, можеше да намери плитчините.

Преследването продължаваше, но гномите вече изоставаха все повече и с падането на нощта се изгубиха от поглед на притъмняващия хоризонт.

Дори тогава, когато забавиха съвсем хода на конете, за да не се наранят в здрача под облачното небе, елфите продължиха още известно време, за да избегнат опасността да бъдат разкрити. Джърл ги поведе на запад покрай коритото на едно поточе, което прикриваше следите им, макар че променяше посоката им. Мракът ги обгръщаше — дългоочакван съюзник. Дневната жега се разнесе и въздухът захладня. Заръмя слаб дъждец, който бързо премина. Яздеха в тишина, ако не се брои пляскането на копитата на конете в плитката вода и приглушеното им топуркане, щом излязоха на меката земя.

Когато успя да се закрепи горе-долу стабилно на седлото, Тей се наведе до ухото на Прейа и прошепна:

— Какво ти се случи?

Тя хвърли поглед към него, очите й блестяха изумително на нашареното й с белези лице.

— Капан. — Гласът и бе нисък и дрезгав от яд. — Кип отиде напред, за да провери конете в първия аванпост. Аз разузнавах, докато не открих гномите-преследвачи, които бяхме засекли в района. Но те ни очакваха. Извадих късмет. Но не и Кип.

— Ние го намерихме, аз и Джърл — каза той тихо.

Тя кимна, без да отговори. Той искаше да й каже какво е направил и защо, но не можа да изрече думите.

— Как са разбрали? — попита Тей.

Усети как тя сви рамене.

— Не са. Досетили са се. Аванпостовете не са никаква тайна. Гномите знаеха, че може да тръгнем да търсим Черния елфически камък. Просто са ни причакали. Предполагам, че са завардили всички аванпостове. — Тя замълча за момент. — Ако знаеха плановете ни с точност, ако знаеха как да ни открият, щяха да хванат и мен. Но аз ги намерих точно преди те да ме открият.

— Сигурно е трябвало да се биеш, за да им избягаш. Открихме лъка ти.

Тя поклати глава.

— Опасявах се, че ще стане така, но нямаше какво да направя.

— Но ние мислехме…

— Изтървах го, докато им се изплъзвах — прекъсна го тя, преди да е успял да се доизкаже. — После тръгнах след Кип. И тук вече имаше битка. При аванпоста, точно след като го заловиха. Но бяха твърде много за мен. Наложи се да го изоставя.

Думите й преливаха от горчивина. Струваше й много да ги изрече.

— Ние също трябваше да го изоставим — призна той.

Тя не се обърна.

— Жив ли?

Той поклати бавно глава. Прейа усети жеста му.

— Не можех да се върна да ви предупредя. Имаше твърде много гноми между нас. Трябваше да продължа напред и да се опитам да осигуря коне. Знаех, че без тях сме загубени. Мислех си, че мога отвлека няколко и от тях. — Смехът й бе кратък и някак кух. — Прекалено амбициозно. Все пак успях да открадна коне под носа им предната нощ, докато спяха. Отведох ги на юг до аванпоста отвъд долината. Знаех, че още не са го открили. Взех конете, които яздите сега, подкарах ги пак обратно и ги скрих, докато се появите.

Тей се взираше в нея с възхищение.

— Как, по дяволите, успя да свършиш всичко това само за един ден?

Тя сви рамене.

— Не беше толкова трудно. — Настъпи дълга пауза, чуваше се само мекото потропване на копита. — Не беше толкова трудно, колкото онова, което ти е трябвало да направиш. — Отново се обърна към него, усмивката й бе тъжна и несигурна. — Добре си се справил, Тей.

Той се насили да се усмихне в отговор.

— Но не колкото теб.

— Не бих искала да те загубя — каза тя внезапно и се обърна напред.

Тей седеше тихо зад нея, неспособен да отговори.

Яздеха през цялата нощ и устроиха лагера си точно преди зазоряване в едно плитко дефиле, обрасло с тънко клони ясени и бели брези. Спаха само няколко часа, станаха, нахраниха се — отново суха храна. Дъждът бе започнал отново, неспирен ситен дъжд, който замъгляваше всичко в смътна сивота. Пелената на дъжда ги прикриваше. Така продължиха през целия ден и през следващия и късно през нощта на втория ден, скрити от преследвачите си. Тей яздеше при Прейа Старли, като използваше магията си да претърсва гъстия мрак. Тревожеше се не толкова, че гномите могат да ги открият, колкото да не се натъкнат случайно на тях. През повечето време яздеха бавно, защото искаха да запазят силите на конете за момента, когато щяха да се нуждаят от нея и за да ги предпазят от погрешни стъпки в пропитата с влага земя.

Тей и Прейа не говореха, бяха се концентрирали върху наблюдението, той с магията си, тя с острия си поглед. Но се притискаха в дъжда и за Тей това бе достатъчно. Той си позволи да си въобрази, че значат повече един за друг, отколкото преди. Това бе напълно безсмислено, но го караше да се чувства поне за кратко така, сякаш е намерил място и за себе си в света извън Паранор. Помисли си, че ако положи достатъчно усилия, вероятно ще открие начин да се завърне в този свят, дори без Прейа. Знаеше, че тя няма да тръгне с него, но вероятно щеше да му помогне да намери пътя. Беше обгърнал хлабаво кръста и, прикривайки я от дъжда със слабото си тяло. Усещаше как топлината й преминава в него. Чудеше се как животът му се беше стекъл така, че стигна дотук. Мислеше за избора си и се запита дали ако трябваше да го повтори, щеше да постъпи иначе.

Легнаха да спят почти на зазоряване на третия ден, като този път си намериха укритие в горичка с високи дървета, зад една закътана клисура в подножието на Кенсроу. Бяха се придвижили далеч на север от мястото, където навлязоха в долината, и сега бяха близо до западния й край. Пред тях се простираха мрачният Инисбор и проходът Беън Дроу, който щеше да ги изведе до Брейклайн. Не бяха открили следи от гноми през този ден. Започнаха да мислят, че са се отдалечили много от преследвачите си и съвсем ще се отърват от тях сред лабиринтите на планините.

Тей стана рано и видя, че Джърл вече е буден и стои в края на лагера, загледан в настъпващия ден, който отново се очертаваше да бъде мрачен, защото времето още не се бе оправило.

Едрият мъж се обърна, щом друидът се приближи.

— Тей. Доста кратка нощ, нали?

Тей сви рамене.

— Аз се наспах.

— Но май не както си свикнал да се наспиваш. Не както в Паранор, при друидите, в легло, в суха стая и с топла закуска, която те очаква на сутринта.

Тей застана до него, като избягваше погледа му.

— Това няма значение. Всички друиди са мъртви. Паранор го няма. Тази част от живота ми приключи.

Сините очи на приятеля му го изучаваха проницателно.

— Нещо те тревожи. Твърде добре те познавам, за да не го забележа. Тези дни изглеждаш доста объркан. Заради Ритън Кип ли? Заради онова, което направи, за да го отървеш от болката ли?

— Не — отвърна искрено Тей. — По-сложно е.

Джърл помълча малко и после попита:

— Да се опитам ли да се досетя, или предпочиташ да не говорим за това?

Тей се поколеба. Не беше сигурен дали въобще иска да отговори.

— Свързано е с чувството да се завърнеш към нещо, от което си бил разделен задълго — отвърна той накрая, като внимателно подбираше думите си. — Бях извън Западната земя цели петнадесет години. Сега се върнах, но сякаш вече не принадлежа на това място. Не знам нито къде трябва да бъда, нито как да действам, нито какво да правя. Ако не беше това търсене, щях да съм напълно изгубен.

— Е, може би засега то е достатъчно — внимателно отвърна приятелят му. — Може би останалото ще дойде с времето.

Тей поклати глава.

— Не мисля. Смятам, че съм се променил и не мога отново да се върна назад. Онези години в Паранор ме оформиха по начин, който все още не разбирам. Усещам се като хванат в капан между онзи, който бях някога, и човека, който съм сега. Не се чувствам нито като единия, нито като другия.

— Но ти се прибра съвсем скоро, Тей. Не можеш да очакваш да се почувстваш веднага както преди. Разбира се, че ще ти е странно.

Тей погледна приятеля си.

— Мисля, че когато всичко това приключи, май ще трябва да замина отново, Джърл.

Джърл Шанара отметна един рус кичур от очите си, лицето му блестеше от влагата на ситния дъжд.

— Много бих съжалявал, ако го направиш. — Той млъкна за миг. — Но бих те разбрал, Тей. И ние пак ще си останем най-добри приятели, завинаги.

Той сложи ръка на рамото на Тей и я задържа там. Тей се усмихна в отговор.

— Винаги ще бъдем приятели.

Те отново поеха на запад в мъглата на ситния дъжд, който се засили с напредването на деня. Вече бяха в покрайнините на Саранданон, яздеха, обгърнати от сумрака, видими единствено един за друг. Сякаш светът, от който идваха и в който отиваха, се разтопяваше. Сякаш нямаше нищо освен материализиращият се пред тях малък къс земя, през който минаваха. Той бързо изчезваше отново зад гърбовете им като че ли бе съществувал само за няколко секунди, колкото да го прекосят.

По залез наближиха клисурата Беън, проходът през Кенсроу, който водеше до Брейклайн, и навлязоха в нея вече по мръкнало. Там отново се натъкнаха на гноми-преследвачи, които и този път бяха пред тях. Голяма група, разположена насред клисурата и препречваща пътя им. Не бяха онези, които ги атакуваха в източния край на долината. Тези явно се бяха установили тук отдавна. Прейа Старли отиде да разузнае напред. Откри лагера им и докладва, че явно не е устроен наскоро. Часови бяха разположени из цялата клисура и нямаше начин да минат незабелязани. Оставаше да заобиколят, но това щеше да ги забави с три дни, а те не можеха да си го позволят. Трябваше да намерят начин да продължат.

След кратко обсъждане се спряха на план, който разчиташе предимно на изненадата. Изчакаха до полунощ, после се качиха на конете и препуснаха право към прохода. Загърнати в пелерините си, под прикритието на нощта и лошото време, те едва се различаваха един друг, а какво остава за стражите гноми. Яздеха без да бързат, сякаш лениво, като създаваха впечатлението, че са на своя земя. Когато стигнаха достатъчно близо до входа на клисурата, за да могат да ги забележат, Тей, който бе научил няколко езика по време на престоя си в Паранор, извика на гномите, като се държеше, сякаш бе очаквал да ги види. Подкрепления, съобщи той небрежно, и елфите се приближиха още повече.

Когато гномите усетиха, че нещо не е наред, те вече ги бяха задминали и пришпорваха конете си напред. Яздеха през лагера, като разпръскваха гноми и огньове във всички посоки и ревяха така, сякаш бяха поне стотина. Изненадата беше пълна. Гномите се изтъркаляха от постелите и хукнаха да ги преследват, но елфите вече се бяха отдалечили на безопасно разстояние.

И тогава късметът им изневери. Като предпазна мярка в случай на провал, гномите бяха разположили още една редица в другия край на прохода. Там вече бяха чули предупредителните викове на другарите си и чакаха елфите да се приближат. Копия, стрели и камъни от прашки полетяха към малката група, щом тя стигна до края на клисурата. Нямаше време да премислят стратегията си, нямаше време за каквото и да било, освен да се наведат ниско и да се надяват, че ще се измъкнат невредими. Джърл Шанара, безстрашен и упорит, се впусна право към най-гъстата група от нападатели. Около него свистяха оръжия и заваля град от стрели. Но дяволският му късмет както винаги проработи и той някак успя да се задържи на коня. Понесе се в кариер към гномите и Тей видя как разпръсква телата им като сухи съчки. Джърл Шанара вече бе в безопасност.

Тей и Прейа също препуснаха. Дребният кон на момичето профуча покрай тълпата нападатели, близо до левия склон на клисурата, после прескочи насипа, издигнат срещу конете. Виковете на преследвани и преследвачи се смесиха с цвиленето на животните. Ездачите препускаха — безплътни фигури, стрелкащи се напред-назад в мрака. В отчаянието си Тей използва магия, за да обгърне със защитна преграда останалите елфи и да ги скрие от гномите.

Но когато се събраха отново на няколко мили след клисурата, шестима от тях липсваха. Бяха останали само осмина, а стотиците гноми, разпръснати из цял Саранданон, щяха да се съберат в прохода и да ги преследват до Брейклайн.

Щяха да ги преследват, докато ги открият.

Петнадесета глава

По здрач на следващия ден елфите вече бяха навлезли дълбоко в планината. Бяха яздили цялата предишна вечер, след бягството от капана на гномите в клисурата Биън, после продължиха на запад към скалистите предпланини на Брейклайн, и не спряха, докато утринната светлина не изпълзя от изток и не се разля над долината Саранданон. Тогава починаха няколко часа, после станаха, ядоха и пак тръгнаха. Дъждът бе спрял, но небето си оставаше облачно и сиво, по хълмовете бе виснала мъгла, плътна като одеяло. Във въздуха се усещаше влага, която носеше миризмата на пръст и гнило дърво. Колкото повече се изкачваха, толкова по-голи и скалисти ставаха хълмовете и миризмата се разсея. Тук въздухът беше хладен, резлив и чист, а мъглата започна да се разкъсва.

По пладне възвишенията бяха останали зад гърба им и пътят им вече се виеше нагоре в планината. Джърл Шанара им бе казал, че ще яздят докато съвсем се стъмни, защото искаше да наберат преднина пред преследвачите си. Беше твърдо решен преди да спрат да са излезли на терен, по който не оставят ясни следи. Никой не възрази. Яздеха послушно в мрака и тишината, гледаха как мъглата се разнася и пред тях се открива планината. Брейклайн представляваше стена от назъбени скали, върхове, които се издигаха високо в небето и изчезваха сред облаците, стръмни урви, които се спускаха стръмно надолу на няколко хиляди фута, огромни голи склонове и назъбени проломи, формирани от движението на земята по времето, когато светът все още е добивал облика си. Планината се издигаше до небесата, сякаш се опитваше да се изкачи там и да избяга от света, приличаше на протегнатите ръце на гиганти, заледени от времето. На север и на юг, докъдето стигаше погледът, навсякъде се простираше Брейклайн, като бариера, забраняваща преминаването, като крепост срещу натрапници.

Елфите започнаха пътя си през планината в тишина. Пред лицето на подобна дълговечност ги завладя онова характерно усещане за собствената им смъртност.

С падането на нощта вече бяха прехвърлили по-ниските върхове и нямаха видимост нито към хълмовете, по които се бяха изкачили дотук, нито към по-отдалечената долина Саранданон. Устроиха лагера си в една смърчова горичка, сгушена в плитка долчинка, свряна между голите върхове, по които блестеше сняг, подобно на тънка, бяла мантия. Там имаше прясна вода, трева за конете и дърва за огън.

Щом свършиха с настаняването и се нахраниха, Прейа Старли се върна назад по следите им, за да провери за преследвачи. Докато я чакаха да се върне, Тей обсъди с Джърл и Врий Иридън видението, което бе разкрило местоположението на Черния елфически камък. Той още веднъж изброи особеностите му, като си направи труда да опише всичко, което Бремен му бе казал. Джърл Шанара слушаше внимателно, силното му лице бе напрегнато, погледът му — съсредоточен и уверен. Врий Иридън, от друга страна, изглеждаше почти незаинтересуван от въпроса, очите му често блуждаеха и се взираха в нощта в търсене на нещо повече от това, което думите на Тей можеха да предложат.

— Никога не съм бил в тази част на Западната земя — отбеляза той, когато Тей свърши. — Не зная нищо за нея. За да усетя скривалището, което търсим, трябва първо да се приближа до него.

— Голяма полза, няма що — сопна се раздразнено Джърл. Той също бе забелязал как бродят очите на локата и явно беше ядосан от поведението му. — Това ли е всичко, което можеш да направиш?

Врий Иридън само сви рамене. Джърл беше вбесен.

— Може би щеше да се справиш по-добре, ако бе обърнал повечко внимание на думите на Тей!

Локатът го погледна, присвивайки късогледо очи, в които мъждукаше лек огън.

— Нека ти кажа нещо. Когато Тей дойде да ме моли за помощ, аз прочетох съзнанието му. Понякога мога да го правя. Видях видението на Бремен, онова, което Тей току-що описа, и си го спомням доста добре. Това видение е реално, приятелю. Ако не беше то, нямаше да съм тук. То е реално и мястото, което показва, също е реално, в това съм абсолютно сигурен. И въпреки това не мога да го открия, без да знам нещо повече.

— Джърл, ти често си пътувал из страната — прекъсна го бързо Тей, нетърпелив да предотврати сблъсъка между двамата. — Нещо от това, което разказах, не ти ли звучи познато?

Приятелят му поклати глава, по лицето му се изписа раздразнение.

— Повечето от пътуванията ми са били ограничени до проходите — до Хейлис Кът и Уорл Рън, и онова, което лежи зад тях. А точно тази планинска формация — двата върха, разтворени като пръсти — ми звучи като всяко едно от десетките двойни възвишения, които съм виждал.

— Но не си сигурен кое точно?

— А ти как мислиш? — сопна се Джърл.

— По кой път смяташ, че трябва да тръгнем? — настоя Тей. Не можеше да разбере нетипичното поведение на приятеля си.

Джърл скочи на крака.

— Откъде да знам? Попитай нашето приятелче локата, може да има някоя блестяща идея!

— Я чакай! — обади се веднага Врий Иридън и също се изправи. Застана пред Джърл. Изглеждаше съвсем дребен и слаб в сравнение с едрия елф, но изобщо не личеше да се страхува. — Защо не опитаме нещо? Може би ще мога да ти помогна да си спомниш, ако си видял точно тази планинска формация.

Тей също скочи, веднага разбрал какво иска да каже локата.

— Можеш ли да направиш с Джърл същото, което направи и с мен? — попита той бързо. — Можеш ли да пробудиш спомена му, както направи с видението на Бремен.

— За какво говорите? — тросна се Джърл, като поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Вероятно — отговори Врий на Тей, после се обърна към Джърл. — Нали ти казах. Понякога мога да чета съзнанието на хората. Направих го с Тей, за да надникна във видението на Бремен. Мога да опитам и с теб, за да разбера дали в подсъзнанието ти е останал спомен за формацията, която търсим.

Джърл целият пламна.

— Я прилагай магиите си на някой друг! Завъртя се назад, но Тей го сграбчи за ръката и го върна обратно.

— Няма на кого друг, Джърл. Имаме само теб. Да не би да се страхуваш?

Едрият елф се взря почти гневно в него, но Тей не отстъпи, най-вече, защото нямаше друг избор. Нощното небе се бе изчистило от облаците и сега необятната му шир бе изпълнена със звезди. Яркостта им почти заслепяваше. Застанал под светлината им, в пазвата на планината, впримчен в този неочакван сблъсък с най-добрия си приятел, Тей се почувства някак странно беззащитен.

Джърл внимателно освободи ръката си от хватката му.

— Не се страхувам от нищо и ти го знаеш — отвърна той меко.

Тей кимна.

— Да, знам го. Но сега те моля, позволи на Врий да опита.

Те седнаха близо един до друг в тишината. Врий Иридън взе ръцете на Джърл Шанара в своите. Държеше ги хлабаво и се взираше право в очите му. После затвори своите. Тей ги наблюдаваше с безпокойство. Джърл се бе напрегнал като котка преди скок, готов да избяга при първия признак на опасност. Локатът, от своя страна, беше спокоен и вглъбен, особено сега, потънал някъде дълбоко в съзнанието на Джърл, в търсене на това, което им трябваше. Двамата останаха така няколко секунди, свързани — странен съюз. Никой не показваше с нищо какво се случва.

И тогава Врий Иридън пусна ръцете на Джърл и кимна рязко.

— Намерих го. Поне отправната точка. Имаш много добра памет. Двата върха във формата на буквата V се наричат Клещи — или поне ти така ги наричаш.

— Сега си спомням — каза тихо едрият мъж. — Преди пет-шест години, когато търсех трети проход към низината Хори. В планините северно от Уорл Рън, сред най-едрите масиви. Нямаше начин да се открие проход там, затова се отказахме. Но помня двата върха. Да, помня ги!

Изведнъж ентусиазмът му сякаш започна да се топи и раздразнението му се върна.

— Е, достатъчно. — Той кимна рязко, повече на себе си, отколкото на тях и се изправи. — Вече имаме отправна точка. Надявам се, че всички са доволни. Сега може би ще мога да поспя малко.

Вбесен, той се отдалечи. Тей и Врий Иридън гледаха след него, без да продумат.

— Обикновено не се държи така — рече накрая Тей.

Локатът се изправи.

— Току-що изгуби шестима от хората си, които му вярваха, в нападение, което чувства, че е можело да бъде предвидено. — Тей се взря в него и старецът сви рамене. — В момента мисли за това. Не можа да го скрие от мен, макар и да се опита.

— Но тези мъже не умряха по негова вина — обяви Тей. — Никой нямаше вина.

Локатът присви очи към него.

— Само че Джърл Шанара не гледа на нещата по този начин. Ами ако ти беше на негово място, как щеше да се чувстваш?

После Врий се изправи и се отдалечи, като остави Тей да размишлява сам по въпроса.

Групата отново потегли с пукването на зората, като се отправи на север през планините към Уорл Рън. Прейа Старли се бе върнала през нощта, за да докладва, че няма никакви следи от преследвачи наблизо. Но никой от елфите дори за момент не си помисли, че са в безопасност. Това означаваше само, че си бяха осигурили малко повече свободно пространство. Гномите все още бяха някъде там и ги търсеха. Но щеше да им е много трудно да ги открият в планините, където следите имаха склонността да изчезват сред безчетните скали и объркани проходи. Ако имаха късмет, можеха да се изплъзват от преследвачите си достатъчно дълго, за да открият това, което търсеха.

На Тей му се струваше, че подобна възможност е твърде оптимистична, но пък беше най-доброто, на което можеха да се надяват. Яздеха на север през остатъка от деня, без да видят никакви преследвачи. Следваха дълбоките долини, които прорязваха източната периферия на лабиринта на планините, към прохода Уорл Рън. Установиха се да нощуват на едно равно място, от което се виждаше проходът и долините, които водеха към него откъм Саранданон. Сега бяха близо до мястото, откъдето Джърл беше видял формацията, наречена от него Клещите.

Този ден той като че ли беше в по-добро настроение. Все още беше необщителен и сдържан, но вече не така груб. За това вероятно бе допринесъл и фактът, че сега имаха доста по-добра представа къде отиват. В действителност той се бе извинил на Тей по един доста безцеремонен начин, като бе обяснил поведението си с недостатък в характера. На Врий обаче не каза нищо и Тей предпочете да остави нещата да поулегнат.

Прейа Старли не изглеждаше никак впечатлена от промяната в поведението на Джърл и през цялото време разговаряше с него, сякаш всичко е наред. Тей реши, че тя сигурно вече е опознала настроенията на приятеля му доста добре и е намерила начин да отвръща на всяко от тях. Той изведнъж усети пристъп на ревност, защото между тях двамата не съществуваше такава близост. Още веднъж осъзна, че е аутсайдер, завърнал се изведнъж в стария си живот и все още опитващ се да се нагоди към него. Не знаеше защо това го тревожи толкова, като се изключеше фактът, че с живота му в Паранор бе свършено и му предстоеше отново да свикне с двоякото си отношение към Прейа и Джърл. Не можеше да твърди, че е особено честен с тях, защото бе крил чувствата си към Прейа и от двамата. Или поне така си мислеше. Може би те знаеха много повече, отколкото показваха, и сега той играеше някаква игра на тайни там, където тайни вече нямаше.

Отново тръгнаха по изгрев и стигнаха Клещите по пладне. Тей веднага разпозна върховете, ясното указание от видението на Бремен. Те се издигаха и оформяха на хоризонта остро V, раздалечени доста един от друг и оформящи дълбока цепнатина. Пред тях имаше лабиринт от по-малки възвишения, носещи следите на времето и стихиите, напълно голи, ако не се брояха няколкото разпръснати тук-там групички ели и елши, както и няколко упорити туфи трева и диви цветя. Отвъд тях, след V-образната цепнатина, се издигаше планинска стена, така мъглива, че не можеха да се видят очертанията й.

Джърл заведе групата до началото на прохода, който водеше нагоре към върховете, и там слязоха от конете. Пред тях в небето се рееха грабливи птици и описваха широки, изящни кръгове. Денят беше ясен и светъл; дъждоносните облаци се бяха понесли на изток, към Саранданон. Тей усети слънцето по лицето си, топло и успокояващо, когато се загледа нагоре към прострялата се безкрайна шир от скали и дефилета и се зачуди какви ли тайни крият.

— Ще оставим конете тук и ще продължим пеша — обяви Джърл и се ухили самодоволно, щом видя изражението му. — Във всеки случай можем да продължим с конете само още малко, Тей. После ще трябва да ги оставим на преследвачите си. Ако направим това сега, ще можем да ги скрием в гората. Може да се наложи да се върнем пак тук, преди да приключим задачата си.

Прейа го подкрепи и Тей знаеше, че са прави, макар че не му се искаше да оставят животните, които ги бяха превели през толкова опасности. И без това се бяха сдобили толкова трудно с тях. Но на онези, които ги преследваха, също щеше да се наложи да продължат пеша, щом стигнеха дотук, затова той реши, че това е най-доброто, което могат да направят.

Джърл избра един от елфите-преследвачи, прошарен ветеран на име Обан, да остане с конете. Инструктира го да отведе животните и да ги скрие някъде, където няма да могат да ги открият, после да остане на пост, докато дружината се завърне. Обан искаше да се присъедини към тях, след като скрие конете, но Джърл изтъкна, че може да се наложи да ги закара на друго място, ако преследващите ги гноми се приближат прекалено близо до тях и че ще е необходимо той да доведе конете при другарите си, ако бъдат нападнати при слизането от върховете. Обан се съгласи неохотно, взе поводите на конете и замина.

Джърл поведе останалите. Вече бяха само седмина — той самият, Тей, Прейа, Врий Иридън и последните трима от елфите-преследвачи. Тръгнаха през лабиринта от скали и дървета към мрачната пролука между Клещите.

Катериха се през остатъка от деня. Докато напредваха, Тей се хвана, че отново премисля задачата, която им предстоеше. Вярно бе, че и останалите от групата споделяха отговорността за намирането на Черния елфически камък, но все пак заръката на Бремен бе отправена изрично към него. Освен всичко останало, той бе и единственият друид сред тях. Само той можеше да борави с магия и да им осигури някаква реална защита. А и беше най-подготвеният да открие и запази Черния камък. Не бе забравил онази част от видението на Бремен, която намекваше за опасността, обграждаща скривалището на Камъка, внушението за мрачната спирала, която го пази от посегателства, неподправеното усещане за нещо зло. Тей се опасяваше, че откриването му ще е само първата стъпка. След това им предстоеше да го запазят, което нямаше да стане лесно и безопасно. Щом Камъкът бе останал недокоснат толкова векове, сигурно бе силно защитен. Врий Иридън и Прейа Старли можеха да му помогнат при намирането. Джърл Шанара и елфите-преследвачи сигурно щяха да му съдействат да го вземе. Но по-голямата част от бремето лежеше на неговите плещи.

И така бе редно, разсъди той. Беше се подготвял за това през тези петнадесет години, през почти целия си съзнателен живот. Времето, прекарано в Паранор, всъщност бе посветено на това. Нищо, което бе вършил досега, не можеше да се сравни с предстоящата му задача. Като останалите друиди, той бе прекарал дните в Паранор, погълнат от проучванията си, в търсене на познание и това, че беше продължил да развива магическите си умения, не променяше факта, че бе водил предимно уседнал живот. Беше живял петнадесет години в изолирана, уединена крепост, без да се интересува от света навън. Сега, когато службата му в Паранор бе изтекла, животът му щеше да се промени завинаги. И промяната започваше тук, в тези планини, сред останките от други векове, с талисман, невиждан от никого след появата на човешкия род.

Затова не биваше да се провали — това беше най-важното. Провалът значеше и край на всяка надежда да бъде спрян Господаря на Магията, край на всеки шанс да бъде създадено оръжие, което да го унищожи, и най-вече край на живота на Тей. Нямаше да има втора възможност, нямаше да може да се върне и да опита отново. Това усилие щеше да бъде кулминацията на годините, посветени на заниманията с друидска магия. Щеше да бъде апотеоз както на това, че магията може да бъде съзидателна, така и на основната цел на живота му като друид.

Но притесненията му далеч не се ограничаваха с това. Групата им бе изтощена от постоянното преследване, от бягствата и криенето, от измъкването от капани, от недостига на сън и дългите часове езда. Не бяха яли както трябва повече от седмица, лишени от провизиите, които се надяваха да съберат, защото бяха захвърлили целия си улов по време на бягството. Бяха обезсърчени от загубата на другарите си и от страха, непрестанно разяждащ увереността им, че търсенето ще успее. Никой не говореше за тези притеснения, но те бяха там — в лицата им, в очите им, в начина, по който се движеха, явни за всеки, който си направеше труда да ги погледне.

Времето ни се изплъзва, мислеше си Тей. Процеждаше се като вода през шепи и ако не внимаваха, можеше да се окаже, че е изтекло.

С падането на нощта вече бяха при входа на прохода и установиха лагера си в една рядка горичка от елши, откъм подветрената страна на планината. На тази височина бе хладно, но не чак мразовито. Скалните стени сякаш събираха и задържаха дневната топлина в прохода, вероятно защото се спускаха рязко в дълбока долина, която свързваше източните и западните части. Ядоха пестеливо, вода все още имаха. Увиха се в одеялата си и заспаха необезпокоявани.

На зазоряване отново потеглиха. Изгревът се изля в долината и освети пътя им с неясни сияния, които проблясваха по източния хоризонт като сигнални огньове. Прейа Старли ги водеше, като разузнаваше на няколкостотин метра напред от основната група и се връщаше от време на време да докладва, да предупреждава за пречки и да им посочва по-лек маршрут. Тей вървеше с Джърл, но не говореха много. Вече се изкачваха нагоре от долината през западния й край, като излизаха от сянката на двата върха, и внезапно откриха, че пътят им е препречен от масивна грамада, която сякаш беше формирана от огромни пластове земя, начупени и струпани от ръцете на гигант. Пред тях стената на Брейклайн се издигаше до небесата, а нащърбените й върхове бяха като скупчени заедно от ръцете на същия гигант, събрани по някаква напълно случайна и неразбираема логика, очакващи някой да ги подреди и да ги постави отново на местата им.

Прейа се върна да ги преведе вляво от грамадата почти цяла миля, по една пътечка, която се извиваше нагоре към острите скали. Сега бяха изчерпали цялата информация от възродилия се спомен на Джърл и вече не им оставаше нищо друго, освен да продължават, докато нещо от видението на Бремен не се появи само. Катереха се по скалите, избягвайки цепнатините, които се спускаха право в мрака, и се придържаха настрани от ръбовете на склоновете и стръмнините там, където при една погрешна стъпка можеха да полетят надолу завинаги. Джърл беше прав, като остави конете, помисли си Тей. Тук щяха да са напълно ненужни.

На билото се натъкнаха на малка, виеща се пътека, почти неразличима, която водеше през тясно дефиле към по-големите канари отпред. Последваха я предпазливо, Прейа избърза напред. Елфическото момиче запристъпва леко през плетеницата от светлина и сенки и после напълно изчезна от поглед.

След малко отново се натъкнаха на нея. Стоеше в края на дефилето, загледана към планините отвъд. Щом се приближиха, тя се обърна към тях, видимо развълнувана. Посочи нещо и Тей веднага видя групата скали вляво от мястото, където стояха. Приличаха на шипове, стърчащи към небето под най-причудливи ъгли, обградени в основата си от широк и висок пояс натрошени скали.

Подобно на свити пръсти, слети в еднородна маса.

Тей се усмихна изморено. Това беше отличителният белег, който търсеха, сбора от нащърбени върхове, които криеха някъде дълбоко в скалната си основа крепост, изгубена от времето на вълшебния свят. Крепост, която видението на Бремен бе обещало и която пазеше Черния камък на елфите.

Беше се оказало по-лесно, отколкото очакваше, да открият първо двата върха във формата на буквата V и после групата скали, които напомнят свити пръсти. Умението на Врий, който беше възстановил спомена на Джърл, и разузнаването на Прейа ги бяха довели до целта така бързо и ефикасно, че направо не беше за вярване. Ако не бяха се сблъсквали с гномите-преследвачи по пътя, щяха да пътуват почти без усилие.

Само че тогава, също толкова бързо, се появиха и трудностите. Търсиха през целия ден, а и на следващия входа към крепостта, скрит сред върховете, но не откриха нищо. Масивните скали, големите скални блокове и плочи, разпръснати около двата върха, предлагаха десетки отвори, които не водеха наникъде. Бавно и усърдно членовете на малката дружина изследваха всяка пътечка, минаваха по нея в сенчестия и хладен сумрак, докато стигнат до някоя стръмнина, гола скала или пропаст. Търсенето продължаваше, настъпи третият ден, после и четвъртият, а елфите все още не бяха открили нищо.

Търпението им започна да се изчерпва. Бяха изминали дълъг път и платили огромна цена само за да се озоват в пълна безизходица — това беше повече, отколкото можеха да понесат. Разяждаше ги ужасното усещане за изтичащото време, за опасността от гномите, които неизбежно щяха да дойдат от изток, за неоправданите очаквания и горчивото разочарование.

Джърл Шанара ги подтикваше да продължават. Той не стана мрачен и навъсен, както Тей очакваше, нито си върна лошото настроение, което беше демонстрирал към Врий Иридън след загубата на другарите им при клисурата Биън. Не загуби духа, решителността и спокойствието си. Пришпорваше всички неумолимо, дори и него. Настояваше да продължават с търсенето. Караше ги да минават пак по следите си. Принуждаваше ги да проверяват всеки процеп в скалите отново и отново. Силата на волята му отказваше да ги остави да изгубят надежда. Тей осъзна, че Джърл е забележителен водач.

Не получиха от Врий Иридън помощта, която бе очаквал Тей. Нямаше видения, нито усещания, нито проблясъци на интуицията му, нищо, което да им даде указание къде се намира крепостта или входът към нея. Локатът не изглеждаше особено притеснен от това, всъщност даже беше по-скоро ведър. Но Тей предполагаше, че е свикнал с провала и е приел факта, че дарбата му не се появява по команда, а когато и както сама пожелае. Поне не седна да чака появата й. Както всички останали от групата, и той се впусна в търсене, проверяваше нишите в срутените скали, надничаше във всички скрити местенца и пролуки, в тази пукнатина или в онова дефиле. Не коментираше неспособността си да им помогне с таланта си, нито пък Джърл каза нещо по въпроса. И това му правеше чест.

Накрая Прейа бе тази, която направи откритието. Макар че районът, който претърсваха, беше доста обширен и подобен на лабиринт, след четири дни бяха покрили по-голямата част от него. Дотогава за всички вече беше ясно, че ако видението не ги е заблудило, крепостта е скрита по начин, за който не са се сетили. Прейа стана преди зазоряване на петия ден от диренето и тръгна надолу, за да огледа разрушените скални отломъци. Стори го без отчаяние и не от желание да разучи отново местността. Тя седна в сенките на източния скален склон и загледа как светлината започва да осветява върховете и мракът се разсейва, за да се смени сивотата на чезнещата нощ със среброто и златото на новия ден. Гледаше как ярките лъчи на слънцето падат по върховете на планината, просмукват се надолу по скалите, както боя се стича по дървени стени, цвят, обагрящ всяка мрачна пукнатина, открояващ всяка форма и релеф.

И тогава видя птиците. Огромни бели риболовци, морски птици на мили от всякаква видима вода. Издигаха се от една пукнатина в скалата към връх, разположен в средата на групата скали, няколкостотин фута под мястото, където тя седеше. Птиците се появиха неочаквано, бяха повече от дузина, издигнаха се нагоре с идването на светлината, като по команда, извисиха се в небето и изчезнаха към новия ден, настъпващ от изток.

Какво, зачуди се изведнъж Прейа Старли, правят тези морски птици сред голите скали?

Тя веднага се върна при останалите с новината. Описа им видяното, убеди ги, че си струва да бъде проучено и тогава изведнъж Врий Иридън извика, сякаш бе получил откровение:

— Да, да, точно това търсим!

Всички от групата се оживиха и макар че бяха донякъде резервирани и измъчени от дългото търсене, спането върху скалите цели пет нощи и липсата на добра храна, те излязоха от лагера и тръгнаха към планинския склон със завидна решителност.

Отне им половината сутрин да стигнат до цепнатината, от която бяха излетели птиците. Нагоре нямаше път и пътеката, която бяха принудени да следват, лъкатушеше напред-назад по скалния склон. Налагаше се да са изключително предпазливи и да внимават при всяка стъпка. Прейа, която както винаги водеше, стигна горе първа и изчезна в процепа. Докато другите стигнат до тесния перваз пред пукнатината, тя вече се бе върнала с новината, че има проход, който води през скалите.

Тръгнаха напред в колона по един. Скалните стени се стесняваха около тях. Топлината на слънцето отстъпи място на мрак и хлад. Светлината избледня. Скоро надвиснали над тях скални издатини образуваха таван над главите им и ги затвориха изцяло. Ако въобще проникваше някаква светлина, тя се процеждаше през множеството пукнатини в скалния проход. Скоро очите им привикнаха към мрака и те продължиха. Досетиха се, че за птиците е било по-лесно да се придвижат в по-високите нива, където проходът се разширяваше. Намериха бели пера и парченца стара трева и клонки, които белите риболовци явно бяха носили за гнездата си. А те, разбира се, сигурно бяха далеч напред, където имаше повече светлина и въздух. Дружината продължи.

След известно време скалният таван се спусна толкова ниско, че бяха принудени да пълзят. После проходът се разклони наляво и надясно. Прейа им каза да изчакат и тръгна надясно. Върна се след известно време и ги поведе наляво. Не бяха вървели много, когато проходът отново се разшири и те вече можеха да се изправят. Пред тях светлината вече бе по-ярка. Наближаваха края.

След още петдесетина метра излязоха на брега на огромно езеро. Неговата поява бе така неочаквана, че всички се заковаха на местата си и се втренчиха невярващо. То изпълваше огромен кратер, водите му бяха обширни и спокойни, ненабраздявани дори от най-леката вълничка. Над него се виждаше небето, безоблачен син купол, през който към кратера струеше светлина и топлина. Слънчевите лъчи се отразяваха в повърхността на водата и езерото бе като огледало за околните скали, като изобразяваше дори най-малкия детайл от релефа им. Тей огледа скалите и откри гнездата на риболовците високо горе. Птици обаче не се виждаха. Под заслона на планинските скали и по равната шир на езерото не помръдваше нищо, тишината бе всепоглъщаща и пълна и някак крехка като стъкло.

След кратко обсъждане с Джърл, Прейа Старли ги поведе наляво по брега на езерото. Той представляваше смес от натрошени скали и плоски камъни, които проскърцваха под ботушите им и звукът откънтяваше зловещо в пещеро подобната кухина на кратера. Тей хвърли магията си напред, за да търси капани и скрити опасности, но линиите на земната енергия бяха толкова мощни и древни, че разкъсваха крехката му мрежа и го принуждаваха да я изгражда отново. Той придърпа Джърл близо до себе си и го предупреди, че тук има огромна магия, стара като света.

Тя пазеше кратера и всичко, което лежеше в него. Тей не можеше да открие някаква конкретна опасност в нея, нито източника или предназначението й. Не смяташе, че са заплашени, но беше по-добре да бъдат предпазливи.

Продължиха, докато не обиколиха езерото почти наполовина. Все още не се забелязваше никаква следа от живот или знак, че отвъд има нещо, което могат да видят. Нито Тей със своята друидска магия, нито Врий Иридън с дарбата си на локат успяха да открият онова, което търсеха. Слънцето беше проникнало отвъд скалния склон и сега приличаше директно над тях — горящо кълбо насред синьото. Не можеха да погледнат нагоре, без да ги заслепи, затова свеждаха очи към земята, докато вървяха.

И тогава, с настъпването на зенита, Тей Трифънйъд видя сянката.

Беше се отдръпнал, за да открие по-високо място, от което да огледа другия бряг през заслепяващите отражения по повърхността на езерото. Докато търсеше подходяща позиция, откъдето да види нещо въпреки блясъка, той забеляза, че сянката на една голяма издатина високо над езерото пада върху скалната стена на няколко метра напред. Сянката пълзеше по стената до една тясна пукнатина и спираше. Нещо около тази пукнатина привлече погледа му. Той изпрати магията си да я изследва.

Това, което откри, беше надпис, издълбан в скалата.

Тръгна бързо напред, за да настигне Прейа, и заедно насочиха дружината натам. Секунди по-късно стояха пред цепнатината, взирайки се в надписа. Той беше древен и неразгадаем. Беше на елфически, но на непознат диалект и почти изличен от времето.

Тогава, внезапно вдъхновен, Врий Иридън пристъпи напред, накара Джърл и Тей да го повдигнат, протегна ръка и прокара пръсти по надписа. Остана така за момент, със затворени очи, ръцете му ту се движеха, ту спираха, ту пак започваха да го обхождат. После се спусна пак долу. Като в транс, той се наведе към скалата, на която стояха, и като, че без да вижда какво прави, защото очите му бяха втренчени в нещо, невидимо за останалите, започна да драска с парче камък думи по гладката повърхност.

Тей се наведе, за да прочете написаното.

ТОВА Е ЧУ МАГНА. НИЕ ВСЕ ОЩЕ ЖИВЕЕМ ТУК. НЕ ДОКОСВАЙ НИЩО. НЕ ВЗИМАЙ НИЩО. НАШИТЕ КОРЕНИ СА ДЪЛБОКИ И СИЛНИ. ПАЗИ СЕ.

— Какво означава това? — прошепна Джърл.

Тей поклати глава.

— Това е магическа защита над онова, което лежи отвъд тази цепнатина. Означава, че всяко вмешателство ще доведе до неприятни последствия.

— Тук се казва, че те са още живи — обяви Врий Иридън, а в гласа му звучеше неверие. — Това не може да бъде! Погледнете този надпис! Той е още от света на магията!

Те стояха, като ту се втренчваха в надписа, ту в цепнатината, ту се споглеждаха. Зад тях елфите-преследвачи и Прейа Старли чакаха. Никой не продумваше. Усещаха как времето се изнизва, как миналото и настоящето се сливат и преминават отвъд всяко понятие за земен живот и история. Сякаш бяха на ръба на пропаст, със съзнанието, че една грешна стъпка би ги запратила направо към смъртта. Хей чувстваше присъствието на магия така силно, сякаш усещаше допира й с кожата си. Магия стара, мощна и неустоима, надхвърляща всяка нужда и цел, изпълваше всичките му сетива и заплашваше да го залее изцяло.

— Не сме дошли чак дотук, за да се връщаме обратно — тихо рече Джърл, като погледна към Тей. — Не и без причина.

Тей кимна. Той също бе решен да продължат. Погледна към Врий Иридън, Прейа Старли, към елфите-преследвачи, които стояха зад нея, и накрая пак към Джърл. Той му отвърна с крива усмивка.

Друидът пое дълбоко дъх и пристъпи в тъмната паст на пукнатината.

Шестнадесета глава

Пукнатината бързо се разшири и прерасна в коридор, достатъчно широк да минат двама елфи един до друг. Стъпала се виеха надолу в мрака, който бе толкова непрогледен, че дори изключително острото зрение на Тей не успяваше да различи нищо. Той се придвижи няколко метра напред, като опипваше стената, и откри метална плоча. Когато я докосна, от плоската и повърхност заструи светлина — бледожълта и студена. Той се взря изненадан в нея; тук имаше магия, каквато не бе срещал досега. Светлината разкри още една плоча, малко по-напред. Тей тръгна към нея, положи ръка отгоре й и тя също засия. Това го изуми. Чуваше стъпките на останалите, които идваха зад него. Почуди се какво ли си мислят. Но никой не проговори, а и той не се обърна към тях. Вместо това продължи, като докосваше металните пластини и така осветяваше пътя им през мрачния коридор.

Спускаха се дълго. Тей не можеше да определи колко, беше се концентрирал изцяло върху разпростирането на друидската магия напред по прохода, за да открие скрити капани. Металните плочи, които излъчваха светлина, бяха признак на съвършенство, каквото не беше очаквал. Магията на Вълшебното царство не беше добре позната, тъй като по-голямата част от нейните тайни бяха изгубени с времето, но Тей винаги я беше смятал по-скоро за природна, отколкото за технологична. Плочите му подсказваха, че е грешил, и това го направи неспокоен. Реши, че тук не бива да приема нищо за даденост. Следвайки въздушните течения, плъзгайки се през пролуките между камъните, лъкатушейки между прашинките, които се вдигаха от стъпките им, друидската му магия изследваше всичко. Бързо и прецизно той обследваше и подреждаше в ума си тайните на света, през който минаваха. Не откри никаква следа от човешко присъствие, макар че предупреждението над входа намекваше за обратното. Не откри знак някой да е минавал оттук от години, може би и от векове. И въпреки това имаше натрапчивото усещане, че е наблюдаван, че някой го преценява, че нещо чака пред тях, търпеливо и неумолимо.

Стълбището свърши пред масивна желязна врата, по която нямаше никакви ключалки. Не я пазеше никаква магия. Над ръждивата й, корозирала рамка, в камъка бяха издълбани думите ЧУ МАГНА — но само те и нищо повече от надписа над цепнатината, през която бяха влезли.

Останалите от малката група се скупчиха около него. Прейа Старли, застанала на четири крака, започна да оглежда земята пред вратата, после стана и поклати глава. Никой не бе минавал оттук от много дълго време.

Тей провери двете крила на вратата и процепа между тях. Не откри нищо. Пристъпи напред, хвана големите железни дръжки и ги натисна надолу.

Дръжките поддадоха лесно, езичетата се освободиха и крилата на вратата се отвориха навътре в пълен синхрон. От отвора се появи мъглива светлина, която заструи с неземно потрепване, сякаш се процеждаше през стъкло, покрито от дъждовни капки.

Пред тях се извисяваше огромна крепост. Каменните й блокове бяха така древни, че ръбовете им бяха вече изгладени от времето, а повърхността им бе така напукана, сякаш бяха покрити с паяжина. Това беше удивителна конструкция, с кули, извисяващи се хармонично над бойниците, на всеки ъгъл имаше цяла плетеница от свързани помежду си парапети и подвижни греди, и тесни проходи, извиващи се в сложни спирали, подобни на преплетените нишки в гоблен. Крепостта се издигаше все по-високо и по-високо, а върхът й бе почти невидим за окото. Планината я обграждаше от всички страни, като само отгоре се откриваше небето, над тавана от облаци и мъгла. Дървета и шубраци растяха нагъсто по скалните стени, до най-високите им нива, клони и лози се спускаха през шпиловете във вътрешността на крепостта, а дневната светлина едва проникваше през обърканата им плетеница. Явно странната й природа се дължеше на тях. Защото тя се процеждаше през филтъра на растителния саван и се отразяваше чудно през мъглата, като обливаше камъка с воднисто сияние.

Тей пристъпи през вратата в огромен двор, който обграждаше цялата крепост. Сега откри, че е минал през нейната външна стена, каквато всъщност представляваха скалните върхове. Обърна се назад и се взря в тях изумен, осъзнавайки, че с времето планината се е надигнала и се е приближила към древната крепост, докато стените й са започнали да се пропукват и раздробяват. Сантиметър по сантиметър, планината бе започнала да поглъща отново земята, на която бе изградена крепостта. И един ден щеше окончателно да я заключи, може би за добро.

Продължиха из двора, като се оглеждаха наоколо предпазливо. Въздухът беше влажен и зловонен, миришеше на блато и гнило. Това бе странно, тъй като бяха навътре в планината. Но те се бяха спуснали доста надолу, откакто влязоха през пукнатината в кратера, и Тей предполагаше, че може би отново са близо до морското равнище. Той вдигна поглед към дърветата, храстите и лозите, които растяха високо над тях, по скалата, и видя, че мъглата е по-скоро ситен дъжд. Усещаше влагата по лицето си. Погледна към крепостните врати и прозорци, които приличаха на черни дупки в мъглата. Метални дръжки и ключалки висяха напълно ненужни; почти на всеки ъгъл дървото бе прогнило. Влагата беше разяла камъка и хоросана. Тей се приближи до стената на най-близката кула и потри камъка с ръка. Повърхността му се зарони като пясък под пръстите му. Тази древна крепост, тази Чу Магна създаваше неприятното усещане, че ще се разпадне при първия по-силен полъх на вятъра.

И тогава Тей видя Врий Иридън, който бе коленичил в центъра на двора, с наведена между раменете глава, обвил ръце около себе си, за да не се свлече напълно, дрезгавото му дишане отекваше в тишината. Втурна се и коленичи до него. Прейа също се появи, после и Джърл, по лицата им бе изписана тревога.

— Какво става? — попита Тей. — Зле ли ти е?

Локатът кимна бързо, протягайки ръце към него, молейки за подкрепата му, трепереше като в треска.

— Това място! — едва промълви той. — По дяволите, не го ли усещаш?

Тей го притисна към себе си.

— Не, не усещам нищо. Ти какво чувстваш?

— Ужасна мощ! Зло, дере като пясък кожата ми! Първо не усещах нищо и после изведнъж се появи! Завладя ме изцяло! За миг не можех да си поема дъх!

— Какво представлява? — бързо попита Джърл, като се приближи още към тях.

Локатът поклати глава.

— Не мога да кажа! Досега не съм срещал подобно нещо! Не беше видение, нито интуиция, нито… каквото и да било. Просто мрак, вълна от мрак, а след това се почувствах…

Той си пое дълбоко дъх, затвори очи и застина. Тей погледна бързо към него, опасявайки се, че е изгубил съзнание. Но Прейа го докосна и поклати глава; Врий Иридън само си почиваше. Тей остана на колене, обгърнал локата в прегръдките си, а другите от групата стояха в очакване.

Най-накрая Врий отвори очи, издиша дълго, освободи се от Тей и се изправи на крака. Когато застана пред тях, вече изглеждаше достатъчно стабилен, но ръцете му още трепереха.

— Черният елфически камък е тук — прошепна той. — Него усетих, източника на злото. — Той примигна, после се взря в Тей. — Мощта му е огромна!

— Можеш ли да кажеш къде е? — попита Тей, опитвайки се да запази спокойствие.

Локатът поклати глава, обгръщаше с ръце тялото си, като да се предпази от нещо.

— Някъде напред. В крепостта.

Продължиха към същинската крепост. Тей отново водеше, изпращаше мрежата на магията си напред, за да ги пази от опасности. Минаха през входа в центъра на крепостта и тръгнаха по коридорите във вътрешността й. Тей усещаше Джърл до себе си и Прейа на стъпка назад. Осъзна, че се опитват да го предпазят. Поклати глава. Беше разстроен от неспособността си да усети близостта на Черния елфически камък, което се бе удало толкова лесно на Врий Иридън. Друидската му магия го бе провалила. Но защо? Дали тя не беше безполезна в тази крепост? Не, отговори си сам, защото беше усетил някакво присъствие преди да влязат, очи, които ги наблюдават. Но чии бяха те? Черният елфически камък не би могъл да притежава интелигентност, но явно тук живееше нещо. Какво ли бе то?

Те продължаваха да вървят из крепостта, като слизаха все по-навътре, в най-дълбоките й катакомби. Всичко бе покрито от сенки, подобно на тъмни пластове прашно кадифе. След стъпките им се вдигаше прах, който замъгляваше въздуха. Мебелировката на крепостта вече бе изгнила и се беше разпаднала. Нищо не беше останало, освен парчета метал и парцали. Пирони стърчаха от стените там, където преди бяха висели гоблени и картини. Нищо не бе останало от произведенията на древните художници и занаятчии. Вървяха по коридори и проходи до стаите, някои от които огромни и царствени, други — малки и интимни, но всички лишени от живот. По коридорите, които прекосяваха, имаше редици пейки, но когато Тей сложи ръка върху една от тях, тя се разтроши на прах. В нишите имаше счупено стъкло. Оръжия лежаха строшени и вече безполезни, сред купчини изгнило дърво и ръждив метал. Таваните се издигаха в облаци от мрак, а прозорците зееха като кухини на ослепени очи. Нищо не помръдваше, тишината беше като в гробница.

На един кръстопът на няколко широки коридора Врий внезапно ги накара да спрат. Той бе притиснал с една ръка главата си, деликатните му черти бяха изкривени от болка, слабото му тяло се бе изопнало.

— Наляво! — изхъхри той, като едва посочи с ръка. Те се насочиха натам. Прейа Старли изостана, за да хване ръката му и да го подкрепя. Дишането му отново се бе учестило, очите му премигваха, сякаш искаха да се освободят от нещо, което ги дразнеше. Тей се обърна към него, после отново тръгна напред. Все още не усещаше нищо. Чувстваше се странно беззащитен, сякаш магията му го бе изоставила и той вече не можеше да разчита на нея. Стисна зъби, за да прогони усещането за собствената си безполезност, и се насили да продължи. Магията никога нямаше да го напусне, увещаваше се сам той. Никога.

Тръгнаха надолу по широко стълбище, което се виеше около външната стена на огромна ротонда. Стъпките им кънтяха леко в тишината и сега Тей усети отново очите, но вече доста по-осезаемо. Онова, което живееше в крепостта, бе наблизо.

Стигнаха до дъното на стълбището и спряха. Пред тях се откриваше двор, широк и изпълнен с мъглива светлина. Сенки падаха тук-там, накъсани и парцаливи. Задушливият дъх на плесен от мрачните коридори изчезна. Прахът, който изпълваше неподвижния въздух в коридорите, сега се изпари.

В средата на двора имаше градина.

Тя бе с правоъгълна форма, обградена от широка алея от цветни керемиди и камъни, с все още наситени багри. По външния край на градината растяха цветя от видове, които Тей не успя да разпознае. Бяха пъстри и буйни. Централната част на градината бе заета от горичка крехки дръвчета и лози, така гъсто преплетени, че на практика не можеха да бъдат разделени. Листата им бяха яркозелени и искрящи, клоните и стъблата им имаха странна окраска.

Градина! Тей Трифънйъд бе изумен. Обзе го силно вълнение. Градина, дълбоко в недрата на тази древна крепост, където не би могло да вирее нищо, където не би могла да проникне никаква слънчева светлина. Не можеше да повярва!

Почти без да се замисля, той слезе от стълбите и забърза към нея. Беше само на няколко метра, когато Джърл Шанара го хвана за ръката и твърдо го придърпа назад.

— Не бързай толкова, Тей — предупреди го той.

Стреснат, Тей погледна приятеля си, после видя, че Врий Иридън отново се е свлякъл на колене и клати бавно глава наляво-надясно, поддържан от Прейа. Друидът внезапно осъзна колко силен бе бил импулсът му да тръгне напред, да проучи това, което вижда. Усети обаче и че изцяло е лишен от защитите си. В нетърпението си беше изпуснал неволно мрежата на друидската магия.

Без да казва нищо, той бързо отиде до коленичилия Врий. Локатът веднага го сграбчи, като по-скоро го усети, отколко видя, и го привлече към себе си.

— Черният камък на елфите — изсъска той през зъби, които бе стиснал, сякаш да преодолее някаква вътрешна болка — е тук!

С трепереща ръка Врий посочи към градината.

Прейа докосна рамото на Тей съвсем леко само колкото да я погледне. Червеникавокафявите й очи излъчваха тревога.

— Той се свлече, щом ти слезе от стълбището. Нещо го нападна. Какво стана?

Тей поклати глава.

— Не съм сигурен.

Взе ръцете на Врий Иридън в своите. Локатът потрепна, после застина отново. Тей призова магията си, целителната й сила, и я изпрати да се влее в тънките ръце и крехкото му тяло. Врий Иридън въздъхна и отново притихна, главата му клюмна.

Прейа погледна към Тей и изви вежда.

— Само го придържай за момент — каза й той. После се надигна, застана до Джърл и го попита тихо:

— Какво мислиш, че прави тази градина тук?

Приятелят му поклати глава и отвърна:

— Нищо добро, ако в нея лежи Черният камък. На твое място не бих пристъпвал в нея.

Тей химна.

— Но иначе не мога да стигна до него.

— Бих се учудил, ако стигнеш до него, дори и да влезеш в градината. Ти сам каза, че видението е съдържало предупреждение за нещо, което пази Камъка. Може би това е градината. Или нещо, което живее в нея.

Те стояха и се взираха в плетеницата от лози и клони, опитвайки се да доловят нещо от опасността, която усещаха, че ги очаква. Като че ли лек ветрец разклати за миг листата, но нищо друго не помръдна. Тей протегна ръка и изпрати нишка от магията си, за да изследва вътрешността на градината. Тя си запроправя път навътре, претърсвайки внимателно. Но там нямаше нищо освен това, което вече бяха видели — стройни дървета и лози с искрящи листа, и почвата, на която растяха.

И все пак друидът усещаше някакъв живот, нещо повече от растенията, присъствие на нещо силно, древно и смъртоносно.

— Ела с мен — каза накрая той на Джърл.

Те се отделиха от групата и започнаха бавно и внимателно да изследват външния периметър на градината.

Алеята беше широка и свободна, така че имаха видимост във всички посоки. Всяка страна на градината бе дълга няколкостотин метра и навсякъде се виждаше все същото — цветя по края, дървета и лози във вътрешността. Нямаше никакви пътечки. Нито признаци на друг живот. Нито някаква следа от Черния елфически камък.

Накрая се озоваха на мястото, от което бяха тръгнали. Тей отново се приближи към Врий Иридън. Локатът отново бе дошъл в съзнание и се бе свил до Прейа. Очите му бяха отворени и се взираха в градината, но на Тей му се стори, че всъщност виждат нещо съвсем друго.

Друидът коленичи до стареца и тихо го попита:

— Сигурен ли си, че Черният елфически камък е тук?

Локатът кимна.

— Някъде в този лабиринт — прошепна той, гласът му бе груб и надебелял от страх. Очите му внезапно се вдигнаха към Тей. — Не бива да ходиш там! Няма да излезеш отново, Тей Трифънйъд! Онова, което пази Камъка, живее в това място и те чака!

Юмрукът му се вдигна пред изкривеното му от болка лице.

— Послушай ме! Няма да можеш да устоиш пред него!

Тей стана и отиде при Джърл Шанара.

— Искам да направиш нещо — каза му, като внимаваше Врий Иридън да не го чуе. — Извикай останалите елфи тук, а Прейа остави с локата.

Джърл го гледа известно време, после направи знак на елфите-преследвачи да се приближат. Когато се събраха, погледна питащо към Тей.

— Искам да ме хванете за ръцете — рече им друидът. — По двама от всяка страна. Дръжте ме и не ме пускайте, без значение какво казвам или правя. Не ме изпускайте. Не реагирайте на това, което ви говоря. Дори не ме поглеждайте, ако можете. Ще успеете ли да го направите?

Елфите преследвачи се спогледаха и кимнаха.

— Какво смяташ да правиш? — настоя Джърл.

— Ще използвам друидската магия, за да открия какво е скрито в градината — отвърна Тей. — Нищо няма да ми се случи, ако запомниш това, което ти казах.

— Ще го запомня — отвърна приятелят му. — Всички ще го запомним. Но тая работа хич не ми харесва.

Тей се усмихна, сърцето му биеше лудо.

— На мен също.

После затвори очи и изличи присъствието на останалите от съзнанието си. Започна да събира магията в себе си, беше се вглъбил изцяло. Там, дълбоко в сърцевината на собствената си същност, той започна да оформя магически образ на самия себе си, същество от дух, лишено от материя, което изпрати напред с едно дълго, бавно издишане.

Отдели се от вещественото си тяло като едва видимо привидение, частица етер на фона на бледата сива светлина на древната крепост. Промъкна се покрай Джърл Шанара и елфите-преследвачи, покрай Прейа и Врий Иридън, и продължи към гъстата, зелена плетеница на потъналата в тишина градина. Докато се придвижваше, усети доста по-ясно магията, заровена там. Стара, лукава и всепроникваща, корените й бяха по-дълбоки от тези на дърветата и лозите, които я криеха. Това бе ядрото, с което бяха свързани линиите на земната енергия, пазещи крепостта. Те излизаха от него като паяжинни нишки, увиваха се около камък и метал, достигаха от външните стени до най-високите кули, от най-дълбоките килии до най-издигнатите бойници. Разпростираха се по планинските върхове, чак до небето. Огромна концентрация на мисъл, чувство и сила. Сега той вървеше към тяхната мрежа и внимателно подбираше пътя си, като се провираше помежду им, без да ги докосва.

Най-сетне се озова в градината и си запроправя път из нейния лабиринт, сред тежкия мирис на плесен и почва и сладкия дъх на листа и лози. Навсякъде градината бе една и съща — гъста и тайнствена. Той се рееше безтегловен и нематериален по въздушно течение, като избягваше енергийните линии, разпрострени навсякъде, и не правеше нищо, с което можеше да обезпокои онова, което го наблюдаваше.

Беше навлязъл толкова навътре, че вече си мислеше, че би трябвало да я е прекосил надлъж цялата, когато откри неочаквано сгъстяване на енергийните линии на място, където светлината като че ли бледнееше и сенките отново настъпваха. Тук нямаше дървета и лози. Тук господстваше само мрак. На място, на което нищо не растеше, се виждаше само гола земя, която сякаш попиваше разсеяната светлина както гъбата попива водата. Нещо невидимо трептеше и пулсираше като сърце, обгърнато с пластове защитна магия, обвито в покривало от сила.

Тей Трифънйъд се приближи бавно, взирайки се в задушаващите сенки, като внимателно се провираше покрай защитните линии магия. В този си облик той призова покоя в себе си, успокои пулса си, шепота на дъха си, докато накрая потрепването на сърцето му съвсем замря. Оттегли всичко, освен една съвсем мъничка част от себе си, и се сля с мрака. И тогава го видя. Върху древна метална рамка, по която бяха изписани руни и странни същества, лежеше скъпоценен камък, черен като мастило, толкова непроницаем, че никаква светлина не се отразяваше по гладката му повърхност. Непрогледен и неизмерим, излъчващ магия, надхвърляща всичко, което Тей някога си бе представял, Черният камък на елфите чакаше.

Чакаше него.

О, по дяволите! Чакаше него! Като пеперуда, привлечена от пламък, той посегна към него импулсивно, без да мисли, неспособен да устои. Посегна алчно, като отчаян удавник, а сега Джърл Шанара не беше тук, за да го спре. Само образ, нематериално видение, Тей дори не съзнаваше какво върши. В този момент всякакви мотиви бяха изгубили смисъл за него и го движеше единствено нуждата.

И точно фактът, че беше само дух и нищо повече, го спаси. В момента, в който ръцете му се сключиха около Камъка, той се осъзна. Усещаше как магическите енергии затреперват в отговор на присъствието му, чувстваше как вибрират и вият предупредително. Опита се да се отдръпне, да избяга от онова, което го връхлиташе, но не можеше. Онзи, който го наблюдаваше и бе останал скрит за него, съществото, което живееше в руините на Чу Магна, изведнъж придоби ужасяваща форма. Земята затрепери при пробуждането му, лозите, които растяха из цялата градина, допреди миг отпуснати и неподвижни, сега започнаха да се изправят — спирали на смъртта, за която сянката на Галафил беше предупредила Бремен. Те се извиваха между стройните дървета като змии и търсеха. Магията ги направляваше, хранеше ги, даваше им живот и Тей, макар и безплътен, веднага разбра какво търсят. Те се увиха около ръцете и краката му, около тялото и главата му, десетки здрави пипала, появили се отвсякъде. Започнаха да стягат все повече и повече. Тей можеше да усети натиска им. Не би трябвало да го усеща — нали се бе превърнал само в дух. Но магията на градината имаше силата да го открие дори и в тази нематериална форма. Магия, която търсеше магия — магия, която можеше да унищожи дори друид. Тей се почувства сякаш го разкъсват. Чу, че крещи — болката бе напълно реална в душата му. Като призова себе си от ядрото на разпокъсаната си форма, опирайки се на миниатюрната като песъчинка частица, оцеляла от собственото му аз, той се откъсна от увитите лози към светлината.

И внезапно отново се озова в тялото си, извиваше се и крещеше, бореше се да се освободи така буйно, че Джърл и елфите-преследвачи не можеха да го удържат. Тей си пое дъх, потрепери и накрая се свлече в ръцете им. Целият бе прогизнал от пот, дрехите му се бяха разкъсали при усилията да се отскубне от ръцете им. Пред него градината се вълнуваше от живот, цял смъртоносен океан, тресавище, от което никой не можеше да се измъкне.

И въпреки всичко той бе успял.

Очите му се притвориха и стесниха като цепки.

— По дяволите! — прошепна Тей, като се опитваше да се отърси от спомена за примката на здравите лози, пропълзели по него.

— Тей! — гласът на Джърл бе дрезгав от отчаяние. Едрият мъж го държеше, обвил с ръце тялото му. Трепереше силно. — Тей, чуваш ли ме?

Друидът се вкопчи в приятеля си и очите му изведнъж се отвориха. Каза си, че вече е добре. Вече беше в безопасност, невредим. Пое си дълбоко и бавно дъх. Беше се завърнал сред живите и от ужаса, вдъхнат му от черната магия на Камъка, беше разбрал онова, което трябваше да узнае.

Разказа на останалите какво бе научил. Повика всички да се съберат близо до него, защото нямаше причина да го държи в тайна от някой от тях, и им каза какво се бе случило. Не ги излъга, но премълча най-мрачното от истината, която бе открил. Опита се да не показва колко е изплашен, макар че страхът му отново се пробуди, щом започна да си припомня преживяното, и го заля като огромна, пълноводна река. Правеше усилие да удържа гласа си спокоен и да не се разпростира прекалено. Когато свърши, им каза, че трябва да помислят какво да предприемат.

Всички се отдалечиха, освен Врий. Локатът остана, без Тей да го е молил за това и когато другите не можеха вече да ги чуят, го хвана за ръката.

— Не каза нищо за онзи, който наблюдава. Не го назова, а би трябвало да знаеш кой е. — Тънките, слаби пръсти го стиснаха още повече. — Усещах, че чака теб, точно теб, сякаш си по-специален за него. Кажи ми какво представлява, Тей Трифънйъд.

Тръгнаха по спираловидното стълбище и седнаха един до друг в тишината на крепостните дълбини. Пред тях градината отново бе притихнала, отново беше само градина и нищо повече. Сякаш не се бе случило нищо.

Тей погледна към локата и после извърна очи.

— Ако ти кажа, трябва да си остане между нас. Никой не бива да узнае.

Врий Иридън кимна и прошепна:

— Господаря на Магията ли е?

Тей поклати глава.

— Това, което властва тук, е много по-старо. Онова, което живее в градината, преди е обитавало тази крепост. То е сбор от души, същества от вълшебното царство, предимно елфи, които преди много векове са били също като мен и теб. Но са пожелали мощта на Черния елфически камък. Пожелали са я и тяхната жажда е била така отчаяна, че не са могли да устоят. Използвали са Камъка, всички те, вероятно заедно, а може и поотделно, и са били унищожени. Не мога да кажа как, но историята им ми бе разкрита. Усетих ужаса и лудостта им. Трансформирани са, превъплътени са в тази градина, в едно колективно съзнание, в обща мощ, чиято магия крепи развалините на крепостта. Тя е концентрирана тук, където останалото от тях е пуснало корени под формата на тези дървета и лози.

— И те са били хора? — попита ужасен локатът.

— Някога. Но вече не. Изгубили са всичко човешко у себе си, когато са призовали силата на Черния елфически камък. — Тей се взря в него като обсебен. — Бремен ме предупреди за опасността. Каза ми, че каквото и да се случва, по каквато и да било причина, в никакъв случай да не използвам Черния камък. Сигурно е знаел какво ще ми струва, ако го направя.

Слабото лице на Врий Иридън се сведе и върху него легна сянка. Очите му мигаха бързо.

— Успях да почувствам, че нещо живее тук и те очаква — казах ти това. Но защо те чака? Дали търси някой от своя вид, същества, притежаващи мощ, които използват магия под някаква форма? Или пък се пази от тях? Какво го движи? Мен сигурно пропуска, защото магията ми не подлежи на определение и не е толкова силна. Тя е само интуиция и прозорливост и то няма нужда от нея. Но, по дяволите, мога да почувствам мрака, който се съдържа в него!

Той се обърна към Тей.

— Ти имаш друидска магия, а тя е далеч по-непреодолима. Няма съмнение, че това тук или се страхува, или ламти за нея.

Тей мислеше трескаво.

— То защитава Черния елфически камък, защото той е източник на мощта му. И на живота му. Аз го застраших, като навлязох в градината и обезпокоих енергийните му линии. Дали е разбрало, че съм друид? Не съм сигурен.

— Но несъмнено те е разпознало като враг. Със сигурност, защото се опита да те убие. Знае, че не те е победило. — Локатът въздъхна, дълго, накъсано дихание. — И ще чака да опиташ отново, Тей. Ако се върнеш в градината, ще бъдеш погълнат.

Те се взираха един в друг, без да продумат. „Разпознало те е като враг — повтори наум Тей думите на Врий Иридън. — Знае, че не те е победило.“ Това изведнъж му напомни за нещо, но не можеше да се сети за какво. Доста се помъчи, докато си спомни. Бремен беше променил външния си вид, формата си, самото си мислене, за, да може да проникне в леговището на Господаря на Магията. Старецът беше променил самия себе си, за да стане едно от чудовищата, които живееха там.

Дали можеше да направи същото тук?

Дъхът му заседна в гърлото и той се извърна, за да не види Врий какво се крие в очите му. Не можеше да повярва, че мисли за подобно нещо. Не можеше дори да си представи, че въобще допуска тази идея в главата си. Това беше лудост!

Но какъв друг избор имаше? Нямаше друг начин — вече знаеше това. Погледна към останалите, които бяха седнали заедно в края на смъртоносната градина. Бяха изминали дълъг път, за да намерят Черния камък на елфите, и никой от тях нямаше да се върне сега. Безпредметно бе да се мисли друго. Залозите бяха твърде големи, цената на провала — твърде висока. По-скоро биха умрели.

О, но трябваше все пак да има друг начин! Като че железни окови бяха стегнали ума му. Как щеше да се принуди да го направи? Какъв шанс имаше да успее? Ако този път се провалеше, нямаше да има връщане. Щеше да бъде погълнат…

Погълнат.

Той се изправи, имаше нужда да стане, сякаш да се изправи лице в лице с решението си, да се отдалечи от страха си. Слезе от стълбището, като остави смутения локат да се взира след него. Отдалечи се и от другите — от Джърл, от Прейа и елфите-преследвачи, — за да събере мислите си и да прецени мощта на силата си. Чувстваше се така изтощен и пречупен, сякаш на плещите му тегнеше канара. Мислеше за себе си като за друид — сега, преди и завинаги, но той беше само един от малцината, част от ред, който най-вероятно бе осъден да отмре. Светът се променяше и някои неща трябваше да отминат по реда си. Може би така щеше да се случи и с тях, с Бремен, с Риска и с него самия.

Но те нямаше да се оставят да угаснат така, бездейни, помисли си той, обзет от гняв. Нямаше да изчезнат като привидения, стопяващи се в мъглата с настъпването на новия ден, като нещо незначително и лишено от смисъл.

Не биваше да бъдат по-малко от това, което бяха.

Окрилен от тези мисли и въоръжен със силата на убеждението си, той събра и последните останки от своя кураж и извика Джърл Шанара.

Седемнадесета глава

— Има начин да се доберем до Черния елфически камък — каза тихо Тей на Джърл. — Но единствено аз мога да го направя, и то сам.

Бяха застанали встрани от останалите, леко кривата усмивка на Тей не можеше да прикрие възела, стегнал гърлото му. Денят вече отстъпваше място на нощта, слънцето бе на път да се скрие на запад, отвъд върховете на заобикалящата ги планина. Не му се искаше да остане тук по тъмно.

Джърл го гледа известно време, без да продума.

— Предполагам, че ще използваш някаква друидска магия.

— Да.

Проницателните очи на приятеля му се втренчиха в него.

— Ще се маскираш?

— Да, може и така да се каже. — Тей млъкна за малко и после продължи. — По-добре да не ти обяснявам подробности. Бих искал просто да ми повярваш. Имам нужда да бъда оставен сам, каквото и да се случи. Никой не бива да се приближава до мен, докато не кажа, че може. Ще бъде трудно, защото сигурно ще ти се иска да постъпиш другояче.

— Ще бъде опасно — заяви Джърл.

Тей кимна.

— Трябва да ида в градината. Ако не се върна, ти ще отведеш другите обратно в Арборлон. Чакай, изслушай ме — прекъсна той рязко протеста на приятеля си. — Ако загина, никой друг не би могъл да се справи. Ти имаш смело сърце, Джърл, но не и магия и няма да можеш да надделееш над онова, което живее в градината. Трябва да се върнеш в Арборлон и да чакаш Бремен. Той ще може да помогне. Ние открихме Черния елфически камък, значи ни остава само да намерим начин да се сдобием с него. Ако аз не успея, той трябва да го направи.

Джърл Шанара сложи ръце на хълбоците си и се загледа настрани възмутен.

— Не ме бива много да стоя мирно, докато животът на някой друг е в опасност — особено, ако този някой си ти.

Тей обви ръце около себе си и се загледа в краката си.

— Разбирам те. Щях да се чувствам по същия начин на твое място. Чакането е трудно. Но съм принуден да те помоля за това. Ще имам нужда от твоята сила по-късно, когато моята се изчерпи. И още нещо. Когато изляза оттам и ме видиш, дори и да не си сигурен, че това съм аз, извикай името ми.

— Тей Трифънйъд — рече послушно Джърл.

Взираха се един в друг. Мислеха за годините на приятелството им и преценяваха доколко всичко това надхвърляше очакванията им.

— Добре — каза накрая Джърл. — Отивай. Прави каквото трябва.

Той събра останалите от групата, както му бе поръчал Тей, и ги заведе в подножието на спираловидното стълбище, доста настрани от градината. Тей хвърли към тях последен поглед и се вгледа за миг в очите на Прейа, преди да се обърне отново. Беше се дистанцирал от чувствата си към нея, откакто бяха влезли в Чу Магна, защото знаеше, че не може да си позволи и най-малкото разсейване. Сега го направи отново, фокусира се върху същността си на друид, върху годините, отдадени на усъвършенстване на специфичните му дарби, върху познанията и уменията, които бе придобил. Представи си Бремен: сухото, набръчкано лице; странните, властни очи; усещането за целеустременост, което доминираше в цялото му изражение. Повтори си заръките, които старецът му бе дал, задължението, което бе поел, когато дойде тук.

После се обърна към градината, към смъртоносната плетеница от лози, към сенчестите ъгълчета, към невидимата жива сила, която чакаше някъде в дълбините й. Успокои се, забави ударите на сърцето си, укроти мислите си, обгърна се в плащ от спокойствие. Устреми се към елементите, които захранваха със сила неговата магия — към въздуха, водата, огъня, земята, към инструментите на своя занаят. Призова онова, което успя да открие от тях, търсеше ги и ги привличаше, обгради се с упоителната им смес. Вдишваше ги, вливаше ги в себе си и бавно започна да се променя.

Действаше внимателно, за да постигне резултата, който желаеше. Предприемаше малки стъпки в призоваването на магията си, като променяше себе си, без да бърза. Започна да съблича собствената си индивидуалност пласт по пласт, изтри чертите си, промени вида си. Изчисти се напълно, така че не остана нищо от физическата му същност. После се обърна навътре в тялото си, за да промени и онова, което бе там. Заключи всичките си чувства и въжделения, мисли и надежди, морални устои и житейски ценности — всичко, което го отличаваше като личност. Събра ги и ги скри там, където нямаше да могат да бъдат открити, откъдето нищо не беше в състояние да ги извади, освен Джърл Шанара, когато произнесеше името му.

Тогава започна да се изгражда наново. Черпеше от живота в градината, за да го постигне. Черпеше от онези създания, някога също били разумни същества. Откри есенцията на онова, което бяха, ядрото на онова, в което ги бе превърнал Черният елфически камък, и го пусна да разцъфти в самия него. Стана като тях, загубен в мрака, обзет от гняв, празен, отражение на тяхното безумие, на тяхната злина. Но все пак не се бе лишил от най-съкровеното на собствената си същност. Беше само на крачка от тяхната участ, съвършено близо.

Наблюдаващите го елфи можеха да видят метаморфозата му. Виждаха как високата му, леко прегърбена фигура се свива и гърчи, а длъгнестите му крайници се изкривяват. Усещаха как нечестивостта пълзи по него, докато поглъща всичко. Можеха да усетят миризмата на гнило. Можеха да вкусят разрухата му. Той бе отрицание на всичко добро, на всичко човешко и дори Джърл Шанара, който бе наясно с това, което приятелят му се опитваше да направи, се отдръпна.

Лудостта зажужа из главата на Тей Трифънйъд, напълно избуяла и обсебваща. Той беше пропит от извратената черна магия на градината, от разрухата на онези, които я бяха осеяли с живота си и превърнали в свой дом. За миг Тей си помисли, че разбира тази магия, как тя е произлязла от неправилната употреба на Черния елфически камък, но мисълта за това разбиране бе заплаха и за последните следи от неговия здрав разум, за мъничкото ядро, което бе запазил, и той се насили да я отпъди.

Навлезе в градината, като събрат на създанията, които тя бе погълнала. Вървеше смело, защото нищо друго не би било подходящо. Влезе като един от тях, все още ангажиран със задълженията, които те бяха изоставили след метаморфозата си, все още обитаващ света, който те бяха напуснали. Промъкваше се между стройните дървета и провисналите лози, влизаше като змия в змийското леговище. Беше отровен, колкото и те, и нищо от онова, в което се бяха превърнали, не беше по-зло от това, в което той се бе преобразил. Навлезе в сенчестите дълбини на градината, привлечен от тях, прониквайки с лекота в бездушната им прегръдка.

Градината и съществата, които я хранеха, реагираха както се беше надявал. Приеха го като свой. Разпознаха го, приветстваха го като един от тях. Той се потопи в тяхната поквара, в разрухата им, позволи ластарите на колективното им съзнание да пропълзят като червеи в ума му, за да могат да разберат намерението му. И видяха, че той беше техен пазител. Той беше градинарят. Той бе дошъл, за да им донесе нещо, промяна, която щеше да породи нов растеж, която щеше да задоволи някоя неизказана още нужда. Той бе дошъл, за да им донесе освобождение.

Тей навлезе дълбоко в градината, така дълбоко, че напълно изгуби себе си в онова, в което се бе превърнал. Всичко останало избледня и нямаше да се завърне отново в паметта му, докато не излезеше оттук. Той се сви на възел, от който животът му се изцеждаше на мънички, алени капки. Целият бе само болка и лудост, гневен призрак, изгубил напълно предишната си същност. Беше лишен от всичко, което бе представлявал.

Но имаше и нещо, което не преставаше да го движи. Непроменимото и неизменно съзнание за целта, която си бе поставил. Той беше дошъл за Черния елфически камък и дори в безумието си бе твърдо решен да се сдобие с него. Непоколебим, воден от непреодолимата нужда, той се приближи към него. Магическите линии го докосваха и после се плъзгаха настрани. Лозите потреперваха, но не от гняв, а от признателност. Животът в градината му позволи да се наведе над Черния камък, да го вземе в ръцете си, да го притисне към гърдите си. Те виждаха, че е дошъл да се погрижи за него. Беше дошъл да извлече нова магия от него, магия, която и те щяха да споделят, магия, която щеше да нахрани и задоволи отново глада им.

Защото Тей бе избрал тази маскировка за себе си. Съществата, които съставляваха градината, не можеха повече да призовават силата, която ги бе покварила, не можеха да се хранят от нея. Те бяха заключени в новото си преображение, хванати в капан сред лозите, дърветата и цветята на това парче земя, дълбоко в крепостта, която някога бе техен дом, вкоренени тук завинаги. Те пазеха Камъка, както биха пазили ключалките на оковите си, в очакване на времето, когато ще им бъде донесен ключа, който да ги освободи. Тей носеше този ключ. Тей беше шансът, надеждата и обещанието, което им нашепваше тяхната лудост.

И така, той тръгна, стъпка по стъпка, обратно през градината, стиснал в ръце — или по-скоро в онова, което минаваше за ръце — Черния елфически камък. Нишките магия се влачеха след него, мрежата от силови линии на градината се отваряше, за да му направи път, ластарите се отдръпваха, за да го пропуснат. Те леко изплющяваха при преминаването му и той усещаше как градината потреперва от болка. Но болката откънтяваше и в него, прекрасно усещане. Болка, която бе обещание за агония, агонията на трансформацията. Мрачна решителност пришпорваше краката му, разяждаше сърцето му, тласкаше го напред през сенките. Нова сила се докосна до уродливата му форма, леко и все още колебливо, като допир на копринени пръсти до кожата. Това беше спящата магия на Черния камък, която се пробуждаше, нетърпелива да се освободи, да даде живот на нови обещания. Тя галеше Тей, като любовница. Милваше разкривеното му тяло и го изпълваше с радост. Нашепваше му, че може да има мощта й за себе си, че може да се разпорежда с нея, както пожелае и тя ще му даде всичко.

Той се изтръгна от сенките на градината към светлината, навън от лозите, вън от гласовете, от допира на обитателите й. Беше ужасно, опустошено същество, изцяло чуждо на всичко човешко — нещо толкова омразно и безчестно, че бе напълно неразпознаваемо. Завлачи се, като оставяше кални дири по каменната пътека, сграбчил Черния камък на елфите, а нишките магия се носеха невидими зад него — струни, които само той можеше да съзре, въжета, които можеха да го върнат обратно на мига. Отпред елфите, дошли с него в Чу Магна, го гледаха с ужас. Щом се появи, те веднага извадиха оръжията си и се подготвиха за нападение. Той ги гледаше и не можеше да разбере кои са. Гледаше ги и изобщо не го беше грижа за тях.

Тогава Джърл Шанара вдигна ръка, за да възпре другарите си. Тръгна напред, втренчен в странното същество. Когато стигна на няколко метра от него, спря и прошепна с накъсан, дрезгав и изпълнен с отчаяние глас в тишината:

— Тей Трифънйъд?

Произнасянето на името му от Джърл Шанара върна живота на Тей. Друидската магия, която бе задържана в най-съкровените дълбочини на неговото същество, в най-недостъпното ядро на неговата същност, забушува из него и експлодира навън. Тя го освободи от ремъците на маскировката, която бе приел, изтръгна го от обгърналия го мрак, от тресавището, в което беше потънал. Изгори черупката, която бе навлякъл, и погълналата го лудост. И веднага го сътвори наново. Чертите на лицето му и личността му се възвърнаха, мотивите и въжделенията му се възродиха.

След това магията му прекъсна нишките от сила, които се провлачваха след него, и го направи пълновластен господар на Черния елфически камък.

И тогава градината като че побесня. Лозите и дърветата се надигнаха от земята с такава сила, сякаш щяха да се изтръгнат от корените си. Спуснаха се към Черния елфически камък и Тей Трифънйъд, първо за да го върнат обратно, а после да го погубят. Но Тей бе защитен от своя друидски огън, магията, която отново се бе завърнала, в момента на освобождението му, и бе прегрупирала силите си, за да го защити от гнева на градината. Лозите го шибаха, нараняваха го и се опитваха да го завлекат обратно в сенчестите си недра. Но огънят ги задържаше, изпепеляваше ги и го пазеше.

Джърл Шанара и останалите от групата се впуснаха напред с мечове и ножове и започнаха да режат преплетените лози. „НЕ! — помисли си Тей, докато се опитваше да ги спре. — Не, бягайте!“ Беше ги предупредил да не се приближават, изрично бе казал на Джърл да не го правят! Но елфите не можеха да се спрат, като видяха как се връща и носи безценния камък, убедени, че се намира в беда. И така, те се спуснаха смело и безразсъдно напред, с извадени оръжия, нехаещи за размера на опасността, пред която бяха изправени.

Но твърде късно осъзнаха грешката си. Градината се обърна срещу тях веднага. Хвана най-близкия от елфите, преди той да успее да отскочи настрани, отдели го от другарите му и го разкъса на парчета. Обезумял, Тей насочи част от друидския си огън към обкръжените си приятели, като отслаби собствената си защита. После се втурна към стълбите, викайки на останалите да го последват. Всички побързаха да го сторят; всички, освен още един от елфите-преследвачи, който бе твърде бавен в реакцията си и докато се обръщаше, беше заловен откъм гърба и повлечен към участта си.

Тей стигна до стълбището и побягна нагоре. Усещаше как силовите линии навсякъде около него се разрушават. Чувстваше отслабването на магията на градината. Открадването на Черния камък на елфите бе причинило необратими щети дълбоко в жизнената сила на Чу Магна и тъканта й бе разкъсана непоправимо. Тей усещаше как земята започва да се тресе под краката му.

— Какво е това? Какво става? — извика Джърл, като се изравни с него.

— Крепостта се срутва! — изкрещя Тей. — Трябва да излезем!

Те се втурнаха по коридорите, през лабиринта, през тъмните, празни проходи обратно към процепа, през който бяха проникнали. Странна и разстройваща смесица от въодушевление и тревога бушуваше в гърдите на Тей. Беше свободен, гамбитът му бе успял, кръвта му започваше да кипи при тази мисъл. Но цената, която щеше да се наложи да плати, още не бе ясна. Не се чувстваше никак добре; нещо се беше случило с него в градината, нещо, което още не можеше да разбере. Той се огледа, сякаш се опитваше да открие дали не му липсва някое късче. Но беше цял и невредим. Щетата беше вътре в него.

По древните стени на крепостта се появиха цепнатини, които ставаха все по-дълги и по-широки пред очите му. Каменните блокове се разтресоха ужасно и започнаха да се разтрошават. Тей бе разрушил силата на Чу Магна, внимателно съградената магия, поддържала градината и крепостта в по-крехък баланс, отколкото бе предполагал. Чу Магна пропадаше. Нейното време на този свят, продължило толкова дълго, беше към края си.

Прейа Старли профуча покрай него, и се втурна напред, като викаше назад през рамо. Тя отново бе заела позицията си на разузнавач в челото на отряда. Тичаше по треперещите камъни, стройните й крака и канелената й коса сякаш летяха. Тей се взря след нея, не можеше да я види ясно. Зрението му беше замъглено и дишането му се затрудни. Поемаше жадно въздух, но все не му стигаше.

Беше започнал да се препъва, когато Джърл Шанара го настигна, забави крачка, обви силната си ръка около изнемощялото му тяло и го повдигна. След тях тичаха Врий Иридън и последният от елфите-преследвачи.

Стени и тавани се срутиха, когато излязоха от крепостта и хукнаха през двора към външната стена и портите. Тей почувства, че в гърдите му гори огън. Осъзна, че някаква част от нечистата магия на градината все още е в него. Опита се да я запечата, да я изолира от останалото си тяло, като използва собствената си магия, за да я задуши. После погледна към себе си, сякаш да добие увереност.

За негов ужас Черният елфически камък пулсираше меко до гърдите му. Той извърна очи, като бързо покри скъпоценния камък, за да не го видят останалите.

Петимата се стрелнаха през портите на крепостта и после нагоре по стълбите, които водеха обратно към пукнатината. Тътенът зад тях започна да се усилва, примесен със звука от пропукващи се и цепещи се камъни. В прохода се вдигнаха облаци прах и те едва си поемаха дъх. Врий Иридън бе започнал също да изостава и елфът-преследвач, който тичаше до него, спря да му помогне. Подобно на старци, четиримата се влачеха напред, кашляха и се давеха, в опит да настигнат Прейа Старли.

В лоното на планината избухна експлозия. Огромен облак прах и наноси ги удари в гърба, събори ги и ги просна на стълбите. Разтреперани и замаяни, те не преставаха да драпат напред.

Силата на Тей бързо чезнеше. Болката в гърдите му започна да се разраства Усещаше как пулсирането на Камъка се усилва. Частицата нечиста магия от градината, все още заключена в него, се хранеше от мощта на Черния камък. Тей се бе маскирал твърде добре. Беше се променил твърде успешно. Беше смятал, че ще може да се възстанови от стореното, но заразата, която сам бе допуснал в себе си, нямаше да изчезне така лесно. Той стисна зъби и продължи напред. Бе поел този риск. Вече нищо не можеше да се направи.

Минаха през пукнатината в скалата и обратно към склона, който водеше към езерото в планинския кратер. Прейа Старли стоеше като вкаменена точно пред тях, само на няколко метра по-нататък.

— По дяволите! — изсъска Джърл Шанара.

Пред тях, наредени в широк полукръг, отрязали всеки изход за бягство, стояха десетки гноми-преследвачи. В центъра им, обвити в черно и прегърбени като привидения, дебнещи в нощта, бяха двама черепоносци.

Преследвачите им най-после се бяха добрали до тях.

Елфите се запрепъваха и струпаха зад Прейа. Тей набързо пресметна, че са само петима срещу почти стотина гноми. Нямаха никакъв шанс. Прейа отстъпи бавно до Джърл. Не беше извадила оръжието си.

— Вече чакаха, когато излязох — каза тя тихо. В гласа й нямаше никакъв страх. Погледна към Тей, лицето й бе странно спокойно. — Твърде много са за нас.

Джърл кимна. Погледна към Тей с помръкнало лице. Зад тях цепнатината избълва прах и чакъл, когато нова експлозия разтресе планината. Земята потрепери в отговор на срутването на Чу Магна и изтичането на магията й.

— Ще трябва да се върнем — прошепна Джърл. — Може да намерим друг път.

Но Тей знаеше, че друг път няма. Пътят им беше само този — през черепоносците и гномите-преследвачи. Да се върнат обратно в процепа, си беше чисто самоубийство. Цялата планина се рушеше и всяко същество, хванато в тунелите й, щеше да загине. Отзад последният от елфите-преследвачи пусна Врий Иридън от прегръдката си и старецът се свлече на скалите. Локатът бе почти в безсъзнание. По лицето и главата му имаше кръв. Кога се беше случило това? — зачуди се Тей. — Как го беше пропуснал?

Елфът-преследвач пристъпи до него.

Безнадеждно е, помисли си Тей.

Отдалечи се от Джърл и опита да се задържи на крака сам. Откри, че може. Изправи се, после погледна право към приятеля си. Джърл отвърна на погледа му с подозрение и Тей неволно му се усмихна. Прейа Старли го гледаше с любопитство.

— Чакайте ме тук — каза Тей.

— Какво смяташ да правиш? — веднага попита Джърл, като пристъпи напред да го хване за ръката и да го задържи.

Тей внимателно се освободи и отвърна.

— Всичко ще бъде наред. Просто чакайте тук.

Тръгна надолу по склона, като подбираше внимателно пътя си по гладките, нестабилни камъни, усещайки продължителните трусове, които пронизваха планината заради несекващото разрушаване на Чу Магна. Погледна нагоре, над скалното лице, към небето, после към необятните стени на кратера, към спокойното, пленено в него езеро, към планинските върхове и изтляващото слънце. Остави мислите си да се реят свободно. Мислеше за Бремен и Риска, сега пръснати надалеч, в друга част на Четирите земи, водещи своите собствени битки. Представи си какво ли им е на тях. Помисли за семейството си, за дома си в Арборлон, за родителите си и Кира, за брат си, жена му и децата, за старите приятели, за местата, по които бе живял. Помисли за погубения Паранор и друидите. Успя да побере нещата от миналото и настоящето само в няколко кратки момента, пръсна спомените си пред себе си, а после ги измете настрани.

Спря, когато бе само на десетина метра от черепоносците. Те се бяха изправили и го гледаха с гибелните си червени очи, лицата им бяха скрити под качулките на наметалата. Тей знаеше, че не му достига магия да се изправи срещу тях. Бе злоупотребил със себе си в Чу Магна и сега беше слаб и изтощен. Прие това спокойно. Търсенето на Черния елфически камък бе свършило. Сега оставаше само да го отнесат в Арборлон. Другарите му трябваше да получат шанса си да завършат пътуването до дома. Той беше длъжен да им го даде. Макар че преди щеше да е способен сам да осигури защита на всички, сега не можеше да защити дори себе си. И въпреки това трябваше да го стори. Той беше всичко, което имаха.

Погледна към свитата си в юмрук ръка. Силата на Черния камък лежеше в нея. Бремен го бе предупредил да не я призовава и той му беше дал дума. Но нещата не винаги се подреждат така, както желаем.

Тей рязко вдигна юмрука си и усети мрачните вибрации на Камъка в дланта си. Като събра и последните частици от силата и решителността, които му бяха останали, той посегна към сърцето на мрачната магия и призова мощта й. Черепоносците вече реагираха. Осъзнали опасността, те събудиха собствения си смъртоносен огън, отвратителен зелен блясък, който хвърлиха към него с ужасяваща точност. Но не се оказаха достатъчно бързи. Черният елфически камък бе очаквал призива на Тей, беше го жадувал. Камъкът беше свързан с него още от мига, в който друидът го отне от градината. Сега бяха господар и слуга, но с още неустановени роли. Пулсирайки от нетърпение, магията заструи между пръстите на Тей в ивици, лишени от светлина, черна пустота, която поглъщаше всичко по пътя си. Тя смаза огъня на черепоносците. Смаза и самите черепоносци. Смаза и гномите-преследвачи, всичките, дори тези, които се опитаха да избягат. Всички, до последния ужасен гном. Погълна всичко. Изпепели гномите и чудовищата, превърна ги във въглени и се насочи обратно, за да нахрани притежателя на Камъка с животите им.

Тей потрепери и извика, щом магията се върна при него, напоена с животите на своите жертви. Дълбоко в него навлезе злото на черепоносците и убийствената мощ на техния огън. Черните им намерения и извратените им стремежи забушуваха из него, изпълваха го и го опустошаваха. И тогава той разбра каква е тайната на мощта на Черния камък на елфите — тя анулираше силата на магията на другия, открадваше я, присвояваше я. Но цената беше отвратителна, защото взетата мощ ставаше мощ на притежателя на Камъка и го променяше завинаги.

Всичко това продължи само секунди. Цялата вражеска сила беше унищожена. По скалния склон в кратера останаха само парцали от дрехи, парчета от оръжия и малки купчини въглени. Във въздуха витаеше миризма на изгорена плът. По повърхността на спокойните води се бяха появили вълнички, породени от преминаването на огъня на Камъка.

Тей се свлече на колене, магията бушуваше из него на спирали. Усещаше как започва да изяжда тялото и духа му, превръщайки ги в прах. Не можеше да я спре с нищо. Щеше да бъде унищожен от нея и пресътворен отново. Черният камък на елфите падна от треперещите му пръсти на скалата и остана там неподвижен. Мрачните му лъчи бяха секнали. Вибрациите бяха заглъхнали. Тей се втренчи в него, опитвайки се да намери начин да концентрира магията си, за да спре процеса на покварата. Стисна очи от болка. Нищо не би могло да го подготви за този ужас — нищо. Не се беше подчинил на Бремен и сега плащаше цената за това.

После Джърл Шанара го държеше, сведен над него, говореше му нещо. Прейа също бе там. Чуваше гласовете им, но не можеше да разбере думите. Все още беше със затворени очи и се бореше с магията на Черния елфически камък. Сега той се бе превърнал в градина. Магията бе посята в него, бе пуснала корени в очакване да се поддаде на нейната съблазън. Това беше капан, който не бе предвидил. Имаше толкова много други обстоятелства, толкова много неща, за които да мисли.

— Тей! — чу той Прейа да вика.

Сега в него растеше нещо тъмно, нещо огромно и невъобразимо зло. Отново бе хвърлен в пробуждането на магията, донесла със себе си същността на черепоносците. Тя го покваряваше. Не можеше да се пребори с нея. Беше твърде увреден, за да го направи.

— Прейа! — прошепна той. — Кажи на Бремен…

След това изгуби съзнание и потъна в друго време и място. Беше лято в Арборлон и отново бе дете. Играеше си с Джърл и падна, докато се опитваше да изкатери една стена. Удари силно главата си и лежеше на тревата. Джърл беше до него и казваше: „О, я не бъди такова бебе! Нищо и никакво падане! Не си се ударил!“ И той се бореше да стане, почти зашеметен, с ожулени лакти и лице, когато Прейа, която играеше с тях, го прегърна и каза: „Остани така, Тей. Изчакай за момент, докато замайването премине. Не бързай.“

Той отвори очи. Джърл Шанара го държеше в прегръдките си с угрижено лице. Прейа бе застанала на колене наблизо, очите й бяха пълни със сълзи, които се стичаха по лицето й.

Ръката му откри нейната и я задържа.

Тогава, също както бе направил с Ритън Кип, той използва магията, за да изтегли въздуха от дробовете си. Усети как сърцето му забавя ударите си. Почувства и отслабването на разрушителната сила в себе си. Приспа му се. Само това му бе останало. Сънят.

Мракът покри очите му и го лиши от зрение. Той въздъхна. Смъртта дойде бързо и нежно и го отнесе.