Прозрачни витражи

0100

Не мога да понасям, когато се опитват да ми уредят семейния живот!

Ако бях мъж, никой нямаше да се учудва, че на двадесет и шест годишна възраст се занимавам с кариерата си, а не стоя в кухнята. Направо средновековие! Всичките ми роднини непрекъснато се опитват да ме запознаят с някой, при това родителите ми активно им помагат.

Имам добра приятелка — наистина, никога не сме се срещали в реалността. Казва се Наташа, тя е рускиня, но живее в Австралия, заминала е там с родителите си още като е била малка. Преди две години с нея обсъждахме кога е подходящо да се омъжиш, и трябва ли изобщо да го правиш. Някак се получи така, че Наташа заговори за лесбийски секс. Пообсъждахме малко темата и решихме да опитаме — ами ако все пак се получи нещо? Толкова добри приятелки сме, ами ако успеем и да създадем здраво семейство? Решихме да не протакаме, отидохме в някакво дийптауновско ресторантче, изпихме бутилка шампанско и опитахме да се целуваме. Мляснах Наташа по устата — и изведнъж ми стана толкова смешно…

Ох, как се смяхме. Тъкмо се настроим на сериозна вълна, както се полага на влюбени жени, погледнем се — и отново ни напушва смях. Никаква романтика. Така че изпихме още едно шампанско и се запознахме с момчетата от съседната маса.

Общо взето смятам, че семейството е отживелица от довиртуалната ера. Но никога не мога да кажа това на родителите си.

Отпивайки прясно мляко направо от пакета, аз гледах монитора и обмислях жилищният въпрос, който разваля винаги и всичко у нас. Искаше ми се да мисля за нещо хубаво. За това, че ще разоблича отвратителна банда виртуални престъпници и ще получа премия — толкова голяма, че ще си купя апартамент. Е, или пък ще спечеля от лотарията къща, лимузина и яхта… това е доста по-вероятно.

И в този момент на екрана замига панелът на „бръмбара“, а колонките запищяха противно.

Виж ти!

Аз скочих, заподскачах на един крак, напъхвайки се в комбинезона. На монитора се разтвори карта на Дийптаун, а по нея невъзмутимо плуваше зелена точка. Хакерът Антон Стеков бе напуснал прехваленият виртуален затвор и със спокойна крачка се разхождаше из града!

Имах няколко входни точки в дълбината. Сега се включих към портала в развлекателният център — не най-добрият, но затова пък се намираше директно на пътя на хакера. Надявайки шлема си, аз се опитвах да си спомня какви тела имах там. Май нямах голям избор…

deep

Enter.

Аз скачам от койката в малка тясна стаичка. Отварям гардероба — на закачалките висят две мадами. Едната е вулгарна до безобразие, наклепана с грим и облечена в глупава старомодна рокля. Втората — твърде малолетна, в такава само в младежка дискотека можеш да идеш…

Така, а с какво съм в момента?

Доста симпатично момиче, здрава, с хубави извивки, но спортна. Ще стане. Такава трябва да се хареса на Стеков.

Закопчавам на ръката си скенера, маскиран като часовник, и излизам от стаята.

По прозрачният под на високият небостъргач, към плъзгащите се в прозрачни колони прозрачни асансьори. Сградата е изцяло от стъкло, само заетите стаи тъмнеят като капки мед в пчелна пита. Никога няма да построят такъв небостъргач — там, в истинският свят…

Шмугвам се в услужливия асансьор — и той с главозамайваща скорост пада от небесата към улиците на Дийптаун. Тези, които имат страх от високото, да не се притесняват…

А скенера пищи жизнерадостно, стрелката плавно се завърта по екрана. Хакера не взема такси, той просто върви по улицата.

Не, не мога да повярвам на късмета си! Толкова бързо и лесно да открия нарушение! Заданието ми и без това беше главозамайващо: първа инспекция в първия виртуален затвор. Не мога да разбера защо го повериха на мен, защо не изпратиха група опитни програмисти — при нас има истински майстори, те могат да разглобят затвора байт по байт, дори без да влизат в дълбината. А другарят подполковник и неговите подопечни дори нямаше да разберат, че лежат на предметното стъкло под микроскопа…

И в този момент ме спохожда много лоша мисъл.

Нямам думи колко лоша.

А защо реших, че това не се случва? Та това е стандартна схема — при обектът се изпраща неопитен сътрудник, „смотаняк“ на нашия жаргон, а истинските професионалисти работят тихо и незабележимо…

Но сега не трябва да мисля за това, нямам време. Аз излизам от асансьора и веднага забелязвам Антон Стеков.

Не, колко е нагъл само!

Затворникът се разхожда по улиците в истинския си облик. Дори не се е потрудил да се преоблече! Използва това, че виртуалните затвори са нещо ново, и още никой не е чувал за бягство.

Аз тръгвам след хакера, опитвайки се да съобразя какво да правя. Да се свържа с полицията на Дийптаун? Имам идентификационен номер на сътрудник на МВД Русия, длъжни са да ми окажат помощ. А може би трябва да проследя Стеков? Разбира се, това не е моя специалност, но…

„Карина, опомни се!“ — строго си казвам аз. „Не си играй на детектив, ти си експерт, а не оперативен работник!“

Точно така е, но продължавам да вървя след Стеков. Ругая се, спомням си отчетите на психолозите — при хората, които влизат в дълбината още от детска възраст, се забелязва значителен психически инфантилизъм, склонност да се играе, а не да се живее… И все пак аз вървя след Стеков.

За щастие — не за дълго.

Хакера се отправя с уверена стъпка към масичките на малко открито кафене. Посреща го висок, светлокос мъж — ама че се е издокарал, направо като някой викинг от филмите… сигурно в истинският живот е закръглен дребосък…

Стеков и непознатият се прегръщат, разменят някакви реплики. Опитвайки се да се изглеждам непринудено, аз сядам на съседната масичка. Изключвам звука на скенера — стига е пищял.

Неумело, непрофесионално… не са ме обучавали да преследвам…

Но те като че ли не ме забелязват.

Светлокосият здравеняк вика келнера, купува от него пакет „Беломор“ и се отдалечава. Върви някак неуверено, да не би да е пиян? Едва не се блъсва в мен и мърмори:

— Извинявай, птиче…

Отговарям без да се замисля, този образ сам ми подсказва маниерът на поведение:

— Лети си, орльо…

— Както кажеш, птиче. — светлокосият тип ме дарява с добродушен поглед и се отдалечава.

Добре ще е да проследя и него. Но сега нямам бръмбари, а и е опасно да ги инсталирам — мога да го изплаша.

А Стеков на съседната маса непринудено допива оставеното от „викинга“ кафе. Усмихва ми се, после става и се приближава:

— Извинете, може ли да седна?

Това вече не го очаквах. От една страна — късмет… от друга…

— Ами опитай… — отговарям аз. Грубо момиче съм, но затова пък — откровена и независима.

— Да ви поръчам ли кафе? — пита Стеков. Забелязвам, че наблизо стои келнерът и търпеливо чака поръчката. Келнерът очевидно е програма.

— Ами… — аз все повече и повече изпадам от образа. Поведението на Стеков изобщо не пасва с неговите тайни излизания от затвора! — Поръчай. — разрешавам аз. — Черно, без захар. А какво си се издокарал такъв?

Нападението е най-добрата защита!

— Издокарал? — с искрено недоумение пита хакера. — Това е обикновена затворническа дреха.

— Е, и защо си я навлякъл? — продължавам аз. Нима ще каже, че е избягал от затвора?

— За да привличам вниманието. — Стеков се усмихва. Някак странно… сякаш е нечия чужда усмивка… — Знаете ли, че в дълбината се появи и затвор?

— Не. — бързо отговарям аз. — И какво, ако се е появил?

— Това не ви ли шокира? — Стеков сваля очилата и ме гледа със съвсем не късоглед поглед.

— Малко ли затвори има по света…

— Но това е в света. — търпеливо обяснява Стеков. — Там има още много неща. Война, например. И други гадости. Но ето го и удивителното човешко свойство — да мъкне цялата налична гадост със себе си… Между другото, нека се запознаем. Казвам се Чингиз.

Ама че име си е измислил.

— Ксения. — изтърсвам напосоки. — Може и само Ксюша.

Името не предизвиква вътрешен протест. Груба и здрава девица — типична Ксюша. Сигурно обича марихуана и стар рок…

— Прекрасно. — кима „Чингиз“. — Имате ли няколко часа?

— Зависи за какво. — уточнявам аз.

— За разходка. — сериозно казва Стеков. — Та вие сте отдавна в дълбината, нали? Бих предположил — още от четиринайсетгодишна.

— А на колко съм сега? — любопитствам аз. Той наистина позна.

— Двайсет и четири — двайсет и пет. — Стеков дори не чака потвърждение. — Разбирате ли, Ксюша, дълбината налага своя отпечатък върху поведението. Ако имаш известен опит, можеш да определиш колко отдавна човекът влиза във виртуалността.

Келнерът носи кафето. Отпивам малка глътка и кимам кокетливо на Стеков:

— Интересен си. Да се поразходим.

Аз все по-дълбоко потъвам в разговора. Сега би трябвало да заловя хакера на местопрестъплението, а аз флиртувам… но сега нямам възможност да позвъня в полицията, нали така? Всичко става твърде бързо.

Стеков отново слага очилата си, става, маха с ръка, спирайки такси. А аз поглеждам мимоходом в екрана на скенера.

Стрелката сочи някъде в посока на затвора. Но не и на Стеков!

— По дяволите! — викам аз, скачайки. Чашката пада от масата върху каменните плочи на тротоара и звънко се разбива на парчета. Лъже-Стеков се обръща с усмивка:

— Какво има, Ксюша?

Аз мълча. Иска ми се да се разрева. Аз съм глупачка, последната глупачка! „Лети си, орльо!“ Измамиха ме толкова просто и изящно… трябваше само малко да си размърдам мозъка и…

— Не го преживявайте толкова. — Лъже-Стеков ме хваща меко за лакътя. — Нищо ужасно не е станало, повярвайте ми.

— Къде е той? — изтърсвам аз.

— Тоха? Мисля, че вече се е върнал в затвора.

— Разбирате ли, че сте виновен в съучастничество? — питам аз. — Имайте предвид, че разговорът ни се записва и…

— Аз все още ви каня на разходка. — Лъже-Стеков изобщо не изглежда уплашен. — Между другото, Ксюша, замисляли ли сте се защо виртуалният затвор е поместен в Дийптаун?

Мълча. Всичко отиде по дяволите, изплаших престъпника, провалих инспекцията…

— Какво им пречеше да направят отделно виртуално пространство за затвора? — продължава Лъже-Стеков. — Никакви бягства, дори теоретически.

— Мислите, че големите клечки на върха разбират от тези неща? — отговарям аз. И мислено се хващам за главата. Какви ги върша? Споря с престъпник, одумвам началството пред него!

— Разбират. Е, ще тръгваме ли?

Оглеждам се — наблизо, на кръстовището, стои полицай. Обикновен Дийптауновски полицай, як, с предразполагащо добро лице. Бяла униформа, значка с номер. На колана — кобур с пистолет, белезници, радиостанция. Само да викна — и моят събеседник ще бъде арестуван. Никъде няма да избяга.

Но вече осъзнавам, че няма да извикам полицая. Стеков зададе същия онзи въпрос, който мъчеше и мен.

Защо затворът не е изолиран?

И отговорът е само един.

За да има къде да се бяга.