Прозрачни витражи

0011

Зоната за катарзис на хакера е вход на панелен блок. Мръсен, с унили гумени изтривалки до вратите. Защо изтривалките винаги са с такъв унил цвят? За да не ги откраднат ли?

— Най-трудно е да превъзпиташ човек, извършил икономическо престъпление. — съобщава изведнъж полковникът. — Разбирате ли, Карина?

— Не, не съвсем.

— Ами помислете само. — той се оживява. — Ето ви най-простият пример. Медицината лекува страшни заболявания: шарка, чума. А не може да се справи с най-обикновена настинка. Така е и с престъпленията в икономическата сфера: кражба на данни, незаконно използване на програми. Да хванем нарушителя, да го накажем — това ни е напълно по силите. Но да го убедим, че не трябва да прави така… Първо, сроковете на присъдите са малки. Изобщо няма време за работа с човека…

Стори ли ми се, или в гласа на Томилин наистина се промъкна огорчение?

— Второ, много трудно е да убедиш човек, че действията му са аморални. Дори християнските заповеди не са подходящи. Казано е „не кради“, но нима той е откраднал? Той само е изкопирал информация. Пострадал ли е конкретен човек. Общо взето — да. Но как да обясниш на провинциален програмист, че Бил Гейтс страда от незаконното използване на „Уиндоус-Хоум“, че на певицата Ения са нужни процентите от продажбата на дискове?

Гледам Томилин с удивление. Никога не бих и помислила, че слуша Ения! Такива като него трябва да слушат музика само веднъж годишно. На концерта по случай денят на милицията.

— Но ние, все пак, не се предаваме. — със скромна гордост казва Томилин.

Ние вървим по стълбите, Томилин леко побутва всяка врата. Най-накрая една поддава.

Влизаме.

Апартамент. Както е прието да се казва — чистичко. Даже твърде много, като вземем предвид дочуващите се детски гласове.

— Това е жилище на обикновен руски програмист. — тържествено казва Томилин, понижавайки глас. — Той се казва Алексей, жена му — Катерина, дъщерята — Диана, синът — Артем. Имената, възрастта, характера — всичко е съставено на основата на голяма представителна извадка. Това е абсолютно стандартен програмист.

В гърдите ми се надига смях. Но аз мълча и кимам.

— Алексей работи във фирмата „Седми проект“, занимаваща се с издаване и локализация на игрови програми. — продължава подполковникът. — Но хакери са проникнали в сървъра им и са откраднали най-новата игра, над която програмистите са работили пет години. Играта е излязла на пиратски дискове, фирмата е на ръба на банкрут.

Следвам Томилин в хола. Мислите относно играта, която правят пет години, запазвам за себе си.

А ето го и нашият програмист. Той е пълен, очилат и небръснат. Седи на табуретка пред компютъра, а на монитора — редове машинен код. Съдейки по поведението на Томилин, Алексей не ни вижда. Впрочем, той и без това е зает — сложил ръка на рамото на слабичко момче, той обяснява:

— Разбирам те, синко. Обещахме ти велосипед, но сега на нас с мама ни е много трудно. Откраднаха ни играта, която правехме толкова дълго, и няма да ни платят заплати.

— Но всички деца имат велосипеди… — тъжно отговаря детето.

— Ти вече си голям и сам трябва да разбереш. — сериозно отговаря стандартният руски програмист. — Хайде да се разберем така — за Нова Година ще ти купим кънки!

Най-важното е да не се смея. Ще изляза от образа. А и не е хубаво — все пак на детето му е тъжно!

— Добре, татко. — съгласява се стандартното дете на руският програмист. — Да ти помогна ли с настройката на програмата? Така по-бързо ще направиш новата игра.

— Хайде, сине. Ако не я откраднат, ще ти подарим велосипед!

— Примерно такава психодрама. — шепне на ухото ми Томилин. — Шокова терапия.

Неизвестно защо изведнъж си спомням стар-престар филм, още от комунистическо време. Действието се развиваше в един пионерски лагер, на сцената децата пееха песента „На прашните пътеки на далечните планети…“ А директорът на пионерският лагер, наклонил се към важния гост, му прошепва…

— Гагарин е пял тази песен в космоса! — казвам на глас аз. Без да искам. Само се откъсна от езика ми, честна дума!

И изведнъж лицето на Томилин едва забележимо се променя. Пламва и изгасва усмивка.

Изобщо не си толкова прост, другарю подполковник!

Но няма време да обмислям това. Заговорих твърде силно — и от обърнатото с гръб към нас кресло се дочува пъшкане. Креслото скърца жалостиво (и защо стандартният програмист се мъчи на табуретка, когато има и други мебели?). Над облегалката се появява проблясваща плешивина. После — широки рамене.

— О-хо-хо… — въздъхва притежателят на плешивината, обръщайки се.

Ама че гардероб!

Хакерът изобщо не е толкова пълен и нисък, колкото ми се стори. Той просто е широк. Затворническата дреха едва се закопчава, вижда се космата гръд.

— Затворник Антон Стеков. — с привидна небрежност, макар и без запъване, поставяйки ръце зад главата, произнася хакера. — Усъден…

— Осъден. — внезапно го поправя Томилин.

— Осъден, осъден, — съгласява се хакера. — по член двеста седемдесет и две, част първа от НК Русия…

На носът на хакера — очила с тънка, интелигентска рамка. Или лещите са много силни, или той си е с изпъкнали очи.

Докато хакера рапортува, опитвам се да разбера какво е правил. Нима е слушал оплакванията на стандартното дете на стандартният програмист?

Най-накрая разбирам. В ъгъла едва чуто мърмори телевизор — старичък „Самсунг“. Хакерът само е гледал новините!

— Аз съм инспектор по надзора. — казвам аз. — Затворник Стеков, имате ли оплаквания?

— Имам. — поглеждайки за момент началника, казва хакера.

— Слушам ви.

— Дистанционното не работи. — въздъхва Стеков и ми го показва като доказателство. — Не, аз разбирам — ако наказанието е такова — така да бъде. Но ако е просто недоглеждане?

— Нещо друго? — питам аз, опомняйки се. Леко почуквам с токче по пода — и миниатюрният термит се устремява към затворника.

— Нищо друго. — с достойнство отговаря хакера. — Отношението е добро, плюскането е вкусно, чаршафите се сменят редовно, веднъж седмично се къпем.

— Ще видя какво мога да направя… с дистанционното…

Томилин чака с каменно изражение на лицето.

— Разрешете да се върна към отбиване на наказанието? — пита Стеков.

Очаквам някаква реакция от страна на подполковника, но такава няма. Ние напускаме хакера, излизаме във входа, после — в килията.

— Надува се. — неочаквано отбелязва Томилин. — Затварянето във виртуалността е най-неприятното наказание за хакера. Да се намираш в дълбината, и при това — да нямаш никаква възможност да „разбиваш“ програми.

Кимам… и изведнъж разбирам какво ме е напрегнало. Член двеста седемдесет и две, част първа. Изправителна работа за срок от шест месеца до една година, лишаване от свобода за срок до две години.

— Каква му е присъдата?

— Шест месеца.

— И… колко му остава?

— Малко по-малко от два.

Не разбирам. Дори ако хакера е успял да се измъкне от виртуалния затвор — защо му е този риск? Ами че той почти си е излежал присъдата!

— Ще продължим ли обиколката? — пита Томилин.

Струва си да се посетят още една-две килии. С единствената цел да объркам Томилин. Гледам часовника си.

— Имам още двайсет минути. Хайде. Ще се съсредоточим на компютърните престъпления, става ли?

deep

Цветната мозайка се върти пред очите ми. Ту се опитва да се сглоби в картинка, ту се разпада. Рицарски меч, доспехи, протегната ръка, скъпоценни камъни, гущер на стената…

Но аз знам — в този пъзел липсва един фрагмент, най-важния.

Изход.

Свалих шлема, разкопчах яката на комбинезона. В стаята беше тъмно — сутринта така и не дръпнах щорите…

Станах, протегнах се сладко и извиках:

— Мамо! Татко! Прибрах се!

През вратата се дочу нещо неразбираемо, заглушено от музика. Голяма беда с тези родители! Като надуят тези „Машина времени“ или някои други старчоци — не можеш да ги надвикаш!

— Не чувам! — отново извиках аз.

Макаревич, съкрушаващ се от невъзможността да промени света, притихна.

— Дъще, ще вечеряш ли? За теб да слагам ли? — приближавайки се до вратата, попита мама.

— Идвам. — изхлузвайки комбинезона, казах аз. — Сега.

Настръхвайки под студения душ — няма нищо по-хубаво за да се отърсиш от дълбината, — аз „превъртях“ затвора в спомените си. Томилин, хакерът Антон.

Не, нещо не пасва.

Аз изскочих изпод душа, избърсах се и хвърлих хавлията направо в коша за пране. Нахлузих старите, пробити на коленете дънки , и стара риза — някога я носеше мама, но на мен страшно ми харесваше.

— Карина!

— Идвам. — отключвайки вратата, промърморих аз. — Нали ви казах, ей сега…

Татко вече беше в къщи. Седеше на масата, хвърляйки по едно око към телевизора. И не пропусна да попита:

— Любимият град?

— Можеш да спиш спокойно. — аз се строполих на своята привична табуретка. — Татко, представи си, че си в затвора…

— Не искам. — моментално отвърна татко.

— Поне опитай. Затворили са те за половин година, ами, за хакване на сървър и кражба на файл…

— Карина! — татко многозначително почука с вилица по чинията си.

— За неправомерен достъп до охранявана от закона компютърна информация, като това деяние е довело до копиране на информацията… — с досада казах аз.

— Представих си. — отвърна татко. — Сега вече си представих. После?

Разбира се, не трябваше да обсъждам такива неща с роднините си. Е… малко ли неща не трябва да правя? Да инсталирам бръмбари на Томилин също нямах право.

— Осъдили са те на половин година във виртуален затвор…

— Добре поне, че не е бесилка. — вметна татко. Улови укорителния поглед на мама и се усмихна.

— Половин година. — продължих да упорствам аз. — Излежал си четири месеца. И изведнъж си намерил начин да излезеш навън, в Дийптаун. Но ако това се разкрие, ще те съдят за бягство! Е, ще се разхождаш ли Дийптаун?

— Това за твоят американски стаж ли е? — невинно попита татко.

— Не е стажът, аз се върнах преди повече от седмица… — започнах аз, но съобразих, че татко се шегува. Стажът в САЩ го изкарах във виртуалността, макар че много се надявах на истинско пътуване. И всяка вечер се налагаше да слушам за чудесата на техниката: „Я, дъщеря ни вече се е върнала от Щатите? Брей, какви са бързи самолетите днес!“. — Татко, питам сериозно!

— Не съм юрист. — скромно каза татко. — И дори не съм затворник.

— Татко…

Татко се замисли.

— Може и да избяга. — каза накрая той. — Ако има някаква важна причина. Това наш хакер ли е?

— Питам само абстрактно. — тормозейки котлетът с вилицата, казах аз.

— И аз също. Това абстрактен руски хакер ли е?

— Ъхъ.

— Тогава той може да е влюбен, може да пие бира с приятели, или да бяга само заради тръпката.

— Ами ако хакерът е американски?

— Тогава той ограбва банки, използвайки безупречното си алиби. — уверено каза татко. — И защо не? Да влезеш в затвора за малко, и докато честно си излежаваш наказанието, да се занимаваш със сериозен бизнес.

— Карина, петте минути минаха. — напомни ми мама.

Родителите ми са добри. Но правилото, че на масата не се говори за работа, а ако все пак се говори, то за не повече от пет минути, се съблюдава строго. По-добре да не споря.

— Вие сте зли, ще избягам от вас. — казах аз и протегнах към Клеопатра, дресираното мишле на мама, седящо на рамото й, парче котлет. Клео подуши котлета, но не го взе.

— Не тъпчи бедното животно. — строго каза мама.

— Когато доведеш в къщи някой млад човек и кажеш: „Ще замина с него“, ние ще сме щастливи. — добави татко.

— Ще ви го припомня. — злорадо обещах аз.

— Виртуалните млади хора не се броят. — уточни мама.

Не, хубаво е, когато родителите ти са програмисти. При това не толкова стандартни, както във Вътрешната Монголия на Антон Стеков.

Но понякога ми се иска да приличат повече на родители, а не на по-големи брат и сестра. Впрочем, братя и сестри също биха ми свършили работа…

— Вече преболедувах тези детски забави. — казах аз. — Аз съм на двайсет и шест и съм стар плъх от МВД-ешкия аквариум. Тийновете да се влюбват във виртуалността.

— Карина? — меко попита татко.

— Тинейджърите!

— Карина?

— Пъпчивите недорасляци! — аз хвърлих вилицата така, че Клео трепна на маминото рамо. Искаше ми се веднага да изскоча от кухнята, но първо отворих хладилника и грабнах пакет мляко.

— Не го пий студено! — напомни ми мама.

— Постави го пред духалото, да се затопли. — посъветва ме татко.

— Татко? — ехидно попитах аз, отправяйки се към стаята си.

— Пред вентилатора на системния блок. — бързо се поправи татко. Но аз вече се бях скрила зад вратата.