Прозрачни витражи

0000

Тази играчка ми беше най-любимата, когато бях малка.

Пъзел като пъзел. Събираш картинка от стотици парченца с различна форма.

Само че този пъзел беше прозрачен. Тънка пластмаса в преливащи цветове, мътна — но ако погледнеш през нея към лампата, можеш да видиш нажежената спирална нишка.

Сглобявах пъзела си почти половин година.

Сам-самичка!

Той не беше за деца, сега разбирам това, твърде голям беше. Пет хиляди парченца прозрачна пластмаса: малинови и мраморни, лилави и шоколадови, лазурни и морковни, лимонови и кървави, маренго и мокра прах, въглен и кармин. Картинката се образуваше неохотно, като че ли я оскърбяваше факта, че я сглобява осемгодишно момиченце, упорито лазещо по пода в детската стая. Строго забраних на родителите си да чистят там — можеха да разрушат възникващият изпод ръцете ми свят. Мама все пак чистеше, внимателно заобикаляйки пъзела, но само докато бях на училище.

А от цветните парченца се образуваше стена. Каменна стена на древен замък, покрита с мъх, с изронена мазилка между камъните, с тъмен гущер, припичащ се под слънчевите лъчи.

И витражен прозорец. Полупрозрачен, нереален, зад който смътно се различаваха човешки сенки. Цветен прозорец, на който рицар в бляскави доспехи беше коленичил пред прекрасна дама в бяла рокля. Пъзелът още не беше завършен, но вече можех с часове да се любувам на рицаря и неговата дама. Смущаваше ме, че доспехите на рицаря, блестящи и великолепни, се оказаха леко очукани, а на места — дори зацапани с кал. Учудваше ме лицето на дамата — в него нямаше възторг, по-скоро — печал и жалост. И все пак аз гледах пъзела, измисляйки си историята на рицаря и принцесата (та нали младата дама можеше да е само принцеса!). Реших, че рицарят току-що се е върнал от поход, а вече се готви за друг. Затова са вдлъбнатините и калта по доспехите, затова е печална принцесата.

А разноцветните фигурки заставаха на своите си, единствено правилни места. Изгряваше дъгата над рицаря и принцесата. Ръката на рицаря стискаше дръжката на меча. В светлите (като моите!) коси на принцесата блясваше гребен със скъпоценни камъни. Гущерът на стената се сдоби с приятелка.

Родителите ми спряха да се усмихват снизходително, гледайки моята битка с витража. Сега и те обичаха да стоят тихо, гледайки как се образува цветния прозорец в сивата стена. Сигурно понякога са забелязвали нужните фигурки преди мен. Но нито веднъж не ми подсказаха — това се подразбираше.

Сам-самичка!

И настана денят, в който разбрах — днес пъзелът ще бъде сглобен. Останаха ми не повече от петдесет парчета. Най-сложните, почти неразличими едно от друго. Но аз знаех, че днес ще видя цялата картина, завършена.

Не отидох да обядвам, а после — и да вечерям. А мама не ми се скара, донесе ми чай и сандвичи. Дори не забелязах кога ги изядох.

Парченце пасваше към парченце. Цветната мозайка се сля във възел.

И остана последното парченце — вече знаех какво е. Прозрачно, с три зъбчета. Въобще не беше главно, само прозрачно парченце между наведената глава на рицаря и протегнатата към нея ръка на принцесата. Аз протегнах ръка, опитвайки се да го напипам, без да откъсвам поглед от картината.

Кутията с фигурките беше празна.

После обърнах цялата стая нагоре с краката. После плаках ту в ръцете на татко, ту на коленете на мама. Татко обеща, че ще напише писмо във фирмата, произвеждаща пъзела, и те непременно ще ми изпратят липсващото парченце. И даже още един пъзел, за компенсация. Мама прерови кошчето за боклук и изтръска цялата прахосмукачка. Макар и да знаеше, че там няма нищо.

Късно вечерта аз се върнах в стаята си, при почти сглобения пъзел. Ако не знаеш, че едно парченце липсва, можеше и да не го забележиш.

Сега аз знаех истината. Знаех защо е толкова тъжно лицето на принцесата и защо толкова безнадеждно и уморено е склонил глава рицаря. Те никога няма да се докоснат един друг. Между тях е празно.

Приклекнах и положих длани на картината. И придвижих лявата си ръка назад, а дясната — напред.

Стената на замъка се пропука, гущера беше разкъсан наполовина, рицаря се разпадна на блестящи парченца доспехи, принцесата се разпръсна на бели парцалчета от роклята.

Пурпур, ръжда, охра, стара мед, бежово…

Дъга, цветна буря, боядисан сняг…

Когато за пръв път видях дийп-програма, се поразих — колко приличаше завладяващият й калейдоскоп на стария пъзел, разпаднал се под моите ръце.

Но тогава дийп-програмата още не съществуваше. Изобретиха я три години по-късно.