Пророчеството

Трета глава

Звуците откъм храма в Тераяма, среднощната камбана, припяването на монасите… всичко това постепенно изчезна от слуха ми, докато следвах двамата учители — Кикута Котаро и Муто Кенджи, надолу по безлюдната пътека, стръмна и обрасла, която вървеше покрай потока. Крачехме бързо, а бълбукането на водата заглушаваше стъпките ни. Почти не си говорехме и не видяхме никого.

Когато стигнахме в Ямагата, вече се зазоряваше. Прозвучаха първи петли. Улиците на града бяха пусти, макар че вечерният час бе отменен и хората на Тохан бяха престанали да патрулират. Стигнахме до една къща на търговец насред града, недалеч от странноприемницата, където бяхме отседнали по време на празника на мъртвите. Беше ми добре позната от времето, когато извършвах нощните си обходи из града. Струваше ми се преди цяла вечност.

Юки — дъщерята на Кенджи — отвори портата, все едно ни бе чакала цяла нощ, макар и да пристигнахме тъй безшумно, че не излая нито едно куче. Тя не каза нищо, но аз долових напрежението в погледа, който ми отправи. Лицето й, живите й очи, грациозното й мускулесто тяло тутакси съживиха спомена за ужасните събития в Инуяма в нощта, когато бе умрял Шигеру. Допусках, че може да я видя в Тераяма, тъй като именно тя бе пътувала ден и нощ, за да отнесе главата на Шигеру в храма и да съобщи вестта за смъртта му. Имаше много неща, за които исках да я попитам — за пътуването й, за въстанието в Ямагата, за поражението на клана Тохан и за свалянето им от власт. Докато баща й и учителят Кикута вървяха напред и влязоха в къщата, аз поизостанах, тъй че двамата се качихме на верандата заедно. До вратата мъждукаше фенер.

— Вече не очаквах да те видя жив — каза тя.

— Аз пък не очаквах да оживея — припомняйки си нейната вещина и безпощадност, добавих: — Имам към теб огромен дълг. Никога няма да мога да ти се отплатя.

Тя се усмихна:

— Аз изплащах собствени дългове. Не ми дължиш нищо. Но се надявам да бъдем приятели.

Думата не изглеждаше достатъчно силна, за да опише онова, което вече ни свързваше. Тя ми бе донесла Джато — меча на Шигеру — и ми бе помогнала да го спася и да отмъстя за него — най-важните и най-отчаяни действия в моя живот. Изпитвах към нея искрена благодарност, примесена с възхищение.

Тя изчезна за момент и се върна с вода. Умих нозете си, слушайки двамата учители, които си говореха вътре в къщата. Възнамеряваха да си починат няколко часа, след което аз щях да продължа пътуването само с Котаро. Поклатих глава унило. Дошло ми беше до гуша да слушам.

— Ела — каза тя и ме отведе във вътрешността на къщата, където, също както в Инуяма, имаше скришно помещение, тясно като диря на змиорка.

— Пак ли съм затворник? — попитах, оглеждайки стените без прозорци.

— Не, това е само за собствената ти безопасност, колкото да си починеш няколко часа. После отново поемаш на път.

— Знам, чух.

— Разбира се — рече тя. — Забравих, че чуваш всичко.

— Твърде много — добавих, сядайки на дюшека, който вече бе опънат на пода.

— Дарбите са бреме. Но въпреки това е по-добре да ги притежаваш. Ще ти донеса нещо за хапване, а и чаят е готов — тя се върна след няколко минути. Изпих си чая, но не можех да погледна храна. — Няма топла вода, за да се изкъпеш — рече тя. — Съжалявам.

— Ще го преживея — вече ме беше къпала два пъти. Веднъж тук, в Ямагата, когато още не знаех коя е. Тогава ми беше изтъркала гърба и ми беше масажирала слепоочията. Втория път бе в Инуяма, когато почти не можех да ходя. Споменът за преживяното нахлу в съзнанието ми.

Погледът й за миг срещна моя и аз разбрах, че мисли за същото. После извърна очи и рече тихо:

— Ще те оставя да поспиш.

Сложих кинжала си до постелята и се мушнах под завивките, без да си правя труда да се събличам. Мислех за онова, което ми бе казала Юки — за дарбите. Не смятах, че някога отново ще бъда щастлив така, както се бях чувствал в родното си селце Мино… но в Мино бях дете, а сега това селце бе унищожено и семейството ми — погубено. Знаех, че не бива да се вкопчвам в миналото. Бях дал съгласието си да се присъединя към Племето. Причината да ме искат толкова настоятелно бяха дарбите ми и само като един от Племето щях да се науча да развивам и да владея способностите, с които бях надарен.

Помислих си за Каеде, която бях оставил потънала в дълбок сън в Тераяма. Заля ме безнадеждност, последвана от примирение. Нямаше да я видя никога повече. Трябваше да я забравя. Градът около мен бавно се събуждаше. Най-накрая заспах, когато отвъд вратите вече просветляваше.

Събудих се внезапно от шума на хора и коне откъм улицата, зад стените на къщата. Светлината в помещението се бе променила, все едно слънцето бе преминало над покрива, но нямах никаква представа, колко бях спал. Отвън ядосан мъж крещеше нещо, а в отговор някаква жена се жалваше с нарастващо раздразнение. Долових основния смисъл на думите. Мъжете бяха хора на Араи, които ме издирваха от къща на къща.

Отметнах завивката и пипнешком потърсих ножа. Точно когато го взех, вратата се плъзна встрани. В стаята безмълвно влезе Кенджи. Фалшивата стена тутакси се затвори зад гърба му. Той ми хвърли бърз поглед, поклати глава и седна с кръстосани крака на пода в тясното пространство между постелята и стената.

Разпознах гласовете… тези мъже бяха съпровождали Араи в Тераяма. Чух Юки да успокоява ядосаната жена, предлагайки на мъжете питие с думите:

— Хей, не се карайте, вече всички сме на една и съща страна — говореше им тя. — Смятате ли, че ако Отори Такео беше тук, бихме могли да го скрием?

Мъжете пийнаха набързо и си тръгнаха. Щом стъпките им заглъхнаха, Кенджи изсумтя и ми хвърли един от пренебрежителните си погледи.

— Никой в Ямагата не може да се прави, че не е чувал за теб — каза той. — Смъртта на Шигеру го превърна в божество, а благодарение на Ийда ти стана герой. Хората са луди по тази история — после изсумтя и добави: — Гледай да не се главозамаеш. Ужасно е досадно. Сега Араи е издал заповед за повсеместното ти издирване. Приел е изчезването ти като лично оскърбление. За щастие лицето ти не е добре познато тук, но все пак ще трябва да променим външността ти — той огледа чертите ми навъсено. — Този поглед на Отори… ще трябва да го прикриваш.

Внезапен шум отвън го прекъсна. Фалшивата стена се отмести отново. В стаята влезе Кикута Котаро, следван от Акио — младежа, който бе участвал в залавянето ми в Инуяма. След тях се появи Юки, която носеше чай.

Учителят Кикута отвърна с кимване на поклона ми.

— Акио беше из града да чуе новини.

Младежът коленичи пред Кенджи и леко кимна към мен. Аз му отвърнах по същия начин. Когато ме бяха отвлекли в Инуяма, той и другите от Племето се бяха старали да ме задържат, без да ме нараняват. Аз обаче се бях съпротивявал яростно. Исках да го убия. Бях го ранил с ножа си. Върху лявата му ръка забелязах полузаздравял белег, все още червен и възпален. Почти не бяхме разговаряли помежду си — той ме бе порицал за липсата на подобаващи обноски и ме бе обвинил, че съм нарушил всички правила на Племето. Между нас нямаше особено доброжелателство. Сега, щом погледите ни се срещнаха, усетих враждебността му.

— Изглежда, владетелят Араи е бесен, че този тук — посочи ме и стисна устни — си е тръгнал без позволение и е отказал един желан от него брак. Владетелят Араи е издал заповед за арестуването на този тук и е твърдо решен да разследва организацията, известна като Племето, която той смята за незаконна и нередна — поклони се повторно на Котаро и заяви със скрита неприязън: — Съжалявам, но името на този тук не ми е известно.

Учителят кимна и потърка брадичка, без да каже нищо. По-рано двамата бяхме разговаряли за имената и той ми бе наредил да продължа да се наричам Такео, макар че, както бе казал, такова име никога не е било използвано от Племето. Трябваше ли сега да приема фамилията Кикута? И какво щеше да е малкото ми име? Не желаех да се откажа от Такео, така ме бе кръстил Шигеру, но ако вече нямаше да съм Отори, какво право имах да го запазя?

— Араи предлага награда за информация — обяви Юки, поставяйки купичка чай на рогозката пред всеки от нас.

— Никой в Ямагата няма да посмее да предостави сведения доброволно — каза Акио. — Сторят ли го, ще пострадат!

— Точно от това се опасявах — каза Котаро на Кенджи. — Араи не е имал вземане-даване с нас, а сега се страхува от силата ни.

— Да го премахнем ли? — попита Акио с готовност. — Ние…

Котаро направи рязък жест с ръка. Младежът се поклони отново и млъкна.

— След смъртта на Ийда вече се забелязва липса на стабилност. Ако и Араи загине, кой знае каква анархия ще настане!

Кенджи каза:

— Не виждам в Араи някаква сериозна опасност. Заплахи и закани може би, но в крайна сметка нищо повече. При настоящото положение на нещата той е нашата най-добра възможност за мир — после впери поглед в мен. — Това е, което искаме повече от всичко. Нуждаем се от известен ред и законност, за да може делото ни да преуспее.

— Араи ще се върне в Инуяма и ще я превърне в своя столица — каза Юки. — Градът е по-лесен за отбрана и представлява по-голямо средище от Кумамото. Освен това в качеството си на победител владетелят предявява претенции за всички земи на Ийда.

— Хм — изсумтя Котаро и се обърна към мен. — Бях планирал да се върнеш в Инуяма заедно с мен. През идните седмици трябва да се погрижа за някои дела там, а ти щеше да започнеш обучението си. Може би все пак ще е по-добре да останеш тук още няколко дни. След това ще те отведем на Север, отвъд Средната провинция, в друга къща на Кикута, където никой не е чувал за Отори Такео и където ще започнеш нов живот. Умееш ли да жонглираш?

Поклатих глава.

— Имаш една седмица да се научиш. Акио ще ти покаже. Юки и някои други актьори ще те придружават. Ще се срещна с теб в Мацуе.

Поклоних се безмълвно. Както бях свел очи, погледнах крадешком към Акио. Той се беше втренчил мрачен в пода, а между свъсените му вежди се бе врязала дълбока бръчка. Бе само три-четири години по-голям от мен, но в този момент си личеше как щеше да изглежда като старец. Значи той беше жонгльор. Съжалих, че бях порязал сръчната му ръка, но смятах действията си за напълно оправдани. При все това битката заедно с някои други чувства продължаваше да стои помежду ни, неразрешена и разяждаща.

Котаро каза:

— Кенджи, връзката ти с владетеля Шигеру те уличава. Твърде много хора знаят, че това е основното ти жилище. Останеш ли тук, Араи със сигурност ще те арестува.

— За известно време ще отида в планината — отвърна Кенджи. — Ще посетя старците, ще прекарам известно време с децата — той се усмихна и отново доби вида на моя безобиден възрастен учител.

— Извинете, но как да бъде наричан този човек? — попита Акио.

— Засега може да бъде назован някак като актьор — отвърна Котаро. — А какво ще е името му като член на Племето, зависи…

Зад думите му се криеше някакво значение, което не разбрах, но Акио явно го схвана отлично.

— Баща му се отрече от Племето! — избухна той. — Обърна ни гръб!

— Но синът му се завърна с всичките дарби на Кикута — отвърна учителят. — Не се безпокой, засега ти ще си старшият за всичко. Такео, ще се подчиняваш на Акио и ще се учиш от него! — по устните на новия ми учител заигра усмивка. Явно ме чакаха трудни дни. Лицето на Кенджи бе мрачно, сякаш и той предчувстваше неприятности. — Акио притежава много умения — продължи Котаро. — Ти трябва да ги овладееш — той изчака да кимна в знак на съгласие, след което нареди на Акио и Юки да напуснат.

Преди да си тръгне, Юки напълни отново купичките с чай и двамата възрастни мъже отпиха шумно. Долових мирис на готвено. Имах чувството, че не бях ял от дни. Съжалих, че не бях приел предложението на Юки да хапна нещо предишната вечер; вече ми призляваше от глад.

Котаро се обади:

— Казах ти, че съм първи братовчед на баща ти. Не ти казах обаче, че той бе по-възрастен от мен и след смъртта на дядо ни той щеше да стане господарят на рода. Акио ми е племенник и пряк наследник. Завръщането ти повдига въпроси за наследството и старшинството. Как ще ги разрешим, зависи от поведението ти през следващите месеци.

Беше ми нужно известно време, за да схвана какво искаше да ми каже.

— Акио е отгледан и възпитан в Племето — рекох бавно. — И знае всичко, което аз не знам. Като него сигурно са мнозина. Нямам желание да заемам неговото място или мястото на някой друг.

— Мнозина са, вярно е — отвърна Котаро, — и до един са по-покорни, по-добре обучени и по-заслужили от теб. Но никой не притежава дарбата на Кикута да чува колкото теб и никой друг освен теб не посмя да отиде сам в крепостта Ямагата.

Този епизод ми изглеждаше като част от минал живот. Почти не си спомнях порива, който ме бе тласнал да се покатеря в крепостта и да избавя, предавайки ги на смъртта, Скритите, които бяха затворени в кошове и провесени от крепостните стени — тогава за първи път бях отнел човешки живот. Щеше ми се изобщо да не го бях правил — ако не бях привлякъл по такъв драстичен начин вниманието на Племето върху себе си, може би те нямаше да ме вземат преди… преди… отърсих се от тези мисли. Нямаше смисъл безкрайно да се опитвам да разплитам нишките, които бяха изтъкали смъртта на Шигеру.

— При все това — продължи Котаро — трябва да знаеш, че не мога да се отнасям с теб по-различно, отколкото с останалите от твоето поколение. Не мога да имам любимци. Каквито и да са способностите ти, за нас те ще бъдат безполезни, ако не разполагаме и с готовността ти да ни се подчиняваш. Излишно е да ти напомням, че вече си ми дал дума да се подчиняваш. Ще останеш в тази къща още седмица. Забранено ти е да излизаш навън или да уведомяваш когото и да било, че си тук. През тази седмица трябва да научиш достатъчно, за да минеш за жонгльор. Двамата с теб ще се срещнем в Мацуе в началото на зимата. От теб зависи да преминеш обучението в пълно подчинение.

— Кой знае кога ще те видя отново — обади се Кенджи с обичайната смесица от обич и раздразнение. — Работата ми с теб приключи — продължи той. — Намерих те, обучих те, опазих те жив по някакъв начин и те върнах на Племето. Акио ще ти се види по-суров от мен — той се усмихна, показвайки празнините между зъбите си. — Но Юки ще те пази и ще се грижи за теб.

От начина, по който го каза, лицето ми пламна. Двамата с Юки не бяхме сторили нищо, дори не се бяхме докосвали, но помежду ни съществуваше привличане и явно Кенджи го знаеше.

И двамата учители се усмихваха, когато станаха и ме прегърнаха. Кенджи ме цапна по главата.

— Да правиш каквото ти се казва! — нареди той. — И да се научиш да жонглираш.

Щеше ми се двамата с Кенджи да можехме да поговорим насаме. Между нас имаше още толкова неразрешени неща. И все пак може би беше по-добре да се сбогува с мен, все едно наистина бе моят грижовен учител, от когото бях взел необходимото, и сега просто трябваше да продължа напред. Освен това, както ми предстоеше да науча, в Племето не пилееха време по миналото и предпочитаха да избягват сблъсъците с него.

След като си тръгнаха, стаята ми се стори по-мрачна от всякога, задушна и потискаща. Долавях през стаите шума от заминаването им. Те не бяха по обстойната подготовка и дългите сбогувания като повечето пътуващи. Кенджи и Котаро просто излязоха през портата, носейки в ръце всичко, от което се нуждаеха по пътя — по един лек платнен вързоп, запасен чифт сандали и няколко оризови питки с кисели сливи. Разсъждавах за тях и за пътищата, които вероятно бяха изминали, прекосявайки надлъж и нашир Трите провинции, следвайки огромната мрежа, далеч надхвърляща представите ми, която Племето бе изплело по села и градове. Където и да отидеха, щяха да намерят роднини; никога нямаше да останат без подкрепа или закрила.

Чух Юки да казва, че ще повърви с тях до моста, а после — и гласа на жената, която се бе ядосала на войниците, да й отговаря:

— Пазете се — викна тя подире им.

Стъпките заглъхнаха надолу по улицата.

Стаята стана още по-потискаща и самотна. Не можех да си представя да бъда затворен тук цяла седмица. Почти без да осъзнавам действията си, вече замислях как да се измъкна. Не да избягам. Бях се примирил, че ще остана в Племето. Просто да изляза. Хем отново да видя Ямагата през нощта, хем да проверя дали ще успея.

Скоро след това чух някой да приближава. Вратата се плъзна встрани и в стаята влезе жена. Носеше поднос с храна — ориз, мариновани зеленчуци, малко парче сушена риба и купичка супа. Тя коленичи и остави подноса на пода:

— Ето, хапни, сигурно си гладен.

Умирах от глад. От мириса на храната ми се зави свят. Нахвърлих й се като вълк. Жената седеше и ме наблюдаваше безмълвно, докато ядях.

— Значи ти си този, който толкова изтормози бедния ми съпруг — каза тя, докато лъсках купичката за последните зрънца ориз.

Съпругата на Кенджи. Вдигнах очи към нея и погледите ни се срещнаха. Лицето й бе гладко и бледо като неговото, с приликата, която много двойки добиват с годините през дългия си съвместен живот. Косите й бяха все още гъсти и черни, само с няколко бели нишки в средата на скалпа. Беше набита, масивна, с квадратни сръчни ръце с къси пръсти. Единственото, което си спомнях Кенджи да бе споменавал за нея, бе, че е добра готвачка, и наистина храната бе много вкусна. Казах й го и тя се усмихна. За миг разпознах в нея майката на Юки. Очите им бяха с еднаква форма и когато тя се усмихваше, добиваше същото изражение.

— Кой би си помислил, че ще се появиш след всичките тези години — продължи тя словоохотливо и майчински. — Познавах добре Исаму, баща ти. А за теб никой не знаеше нищо, докато не се случи онова с Шинтаро. Да чуеш и да надхитриш най-опасния наемен убиец в Трите провинции! Когато откриха, че Исаму е оставил син, фамилията Кикута бяха въодушевени. Както и всички ние. Че и с такива дарби!

Аз мълчах. Тя изглеждаше безобидна възрастна жена… но и Кенджи ми се бе сторил безобиден старец. Усетих в себе си едва доловимо ехо от недоверието, което бях изпитал, когато бях видял Кенджи за пръв път на улицата в Хаги. Опитах се да я преценя, без да ми личи, докато тя се бе втренчила в мен съвсем открито. Чувствах, че ме предизвиква по някакъв начин, но нямах намерение да откликвам, преди да разбера повече за нея и за уменията й. Вместо това попитах:

— Кой е убил баща ми?

— Така и не се разбра. Станало е години преди да знаем със сигурност, че е мъртъв. Бе успял да намери отдалечено място, където да се скрие.

— Някой от Племето ли е бил?

Това я разсмя, което пък ме ядоса.

— Кенджи каза, че нямаш доверие на никого. Не е лошо, но на мен можеш да се довериш.

— Също като на него — измърморих.

— Планът на Шигеру щеше да те убие — каза тя меко. — А за Кикута, за цялото Племе е изключително важно да те опазим. Да се открие подобно богатство от дарби в днешно време, е невероятна рядкост.

В отговор на тези нейни думи само изсумтях, опитвайки се да различа някакъв скрит смисъл зад ласкателството й. Тя наля чай и аз го изпих на един дъх. Главата ме болеше от задушната стая.

— Напрегнат си — рече тя, взе купичката от ръцете ми и я остави на подноса. Отмести го встрани и се приближи до мен. Коленичи зад гърба ми и започна да масажира врата и раменете ми. Пръстите й бяха силни, гъвкави и едновременно с това деликатни и чувствителни. Разтри гърба ми, а после ми нареди: — Затвори очи — и се зае с главата ми.

Чувството бе невероятно. Почти застенах на глас. Ръцете й сякаш имаха собствен живот. Поверих им се изцяло. После чух лекото плъзгане на вратата. Рязко отворих очи. Все още чувствах пръстите й по скалпа си, но вече бях сам в стаята. По гръбнака ми пробягаха тръпки. Жената на Кенджи изглеждаше безобидна, но вероятно имаше същите мощни способности както съпругът й или дъщеря й. Освен това бе отнесла ножа ми.

Нарекоха ме Минору, но почти никой не се обръщаше към мен с това име. Когато бяхме сами, Юки понякога ми казваше „Такео“, оставяйки думата да се отрони от устата й, все едно си поднасяше подарък. Акио ми говореше само на „ти“ и винаги с маниер, използван за обръщение към подчинен. Имаше това право. Беше по-старши от мен по години, обучение и знания, а и бях получил изрично нареждане да му се подчинявам. При все това ме дразнеше; не си бях дал сметка, до каква степен бях свикнал да се отнасят към мен с уважение като воин от фамилията Отори и наследник на Шигеру.

Обучението ми започна същия следобед. Не подозирах, че мускулите на ръцете ми могат да болят тъй силно. Дясната ми китка все още беше слаба от първия ми бой с Акио. В края на деня вече пулсираше болезнено. Започнахме с упражнения за пъргавост и ловкост на пръстите. Дори и с ранената си ръка Акио бе много по-бърз и сръчен от мен. Седяхме един срещу друг и за кой ли път той перваше ръцете ми, преди да успея да ги мръдна.

Беше толкова бърз; не можех да повярвам, че дори не успявам да видя движението. Първоначално ударът бе като леко тупване, но когато се свечери и двамата вече бяхме уморени и разочаровани от непохватността ми, той започна да ме удря сериозно.

Юки, която бе дошла в стаята при нас, каза тихо:

— Ако насиниш ръцете му, ще отнеме повече време.

— Може би трябва да му насиня главата — измърмори Акио и следващия път, преди да успея да си дръпна ръцете, той ги сграбчи с дясната ръка, а с лявата ме зашлеви по бузата. Беше си бая удар, достатъчно силен, че да ми избият сълзи. — Без нож не си такъв смелчага — каза той, пусна ръцете ми и отново вдигна своите в готовност.

Юки замълча. Усетих как вътрешно почва да ми прикипява от гняв. За мен бе оскърбително, че Акио си позволява да удря един Отори. Тясната стаичка, преднамереното дразнене, безразличието на Юки — от всичко това накуп загубих контрол. Следващия път Акио направи същото, само че с другата ръка. Ударът беше даже по-силен и главата ми се отметна назад. Причерня ми, а после очите ми се наляха с кръв. Усетих как яростта изригва в мен точно както с Кенджи. Хвърлих се върху него.

Много години минаха, откакто бях седемнайсетгодишен, откакто яростта ме сграбчи и ме запокити отвъд самообладанието. Но и досега си спомням чувството за отприщената воля, сякаш животинската ми същност се бе развилняла, но нямам никакъв спомен за случилото се след това, а само за неясното чувство, че не ме е грижа, дали ще живея, или ще умра, за отказа повече да бъда обект на принуда или подигравки.

След първия миг на изненада, щом сключих ръце около гърлото на Акио, двамата ме усмириха без усилие. Юки ми приложи своята хватка с натиска във врата и когато започнах да губя съзнание, ме удари в корема, и то с неподозирана за мен сила. Аз се превих на две, давейки се. Акио се измъкна изпод мен и изви ръцете ми отзад на гърба.

Седнахме на постелката тъй близо един до друг, все едно бяхме любовници. Дишахме тежко. Целият епизод бе траял не повече от минута. Не можех да повярвам, че Юки ме бе ударила тъй силно. Мислех, че ще е на моя страна. Впих поглед в нея с омраза в сърцето.

— Ето това трябва да се научиш да владееш — заяви ми тя спокойно.

Акио пусна ръцете ми и коленичи в готовност.

— Да започваме.

— Не ме удряй в лицето — рекох.

— Юки е права, по-добре да не ти насинявам ръцете — отвърна той. — Тъй че действай по-чевръсто.

Мислено си дадох дума, че няма да му позволя да ме удари отново. Следващия път, когато изтървах топката, успях да отдръпна главата и ръцете си, преди да успее да ме докосне. Наблюдавайки го, започнах да усещам и най-лекия намек за движение. Накрая успях да ожуля кокалчетата му. Той не каза нищо, кимна със задоволство, но едва забележимо, и двамата продължихме да работим с жонгльорски топки.

Така минаха часове — подхвърляхме топката от едната длан в другата, от едната ръка на рогозката и от там — в другата ръка. В края на втория ден вече умеех да жонглирам с три топки в традиционен стил, в края на четвъртия — и с четири. На моменти Акио все още успяваше да ме изненада и да ме плесне, но в повечето случаи вече можех да го избягвам насред сложен танц на топки и ръце.

В края на четвъртия ден виждах топки зад спуснатите си клепачи, бях неописуемо отегчен и изнервен. Някои хора, сред които, предполагам, и самият Акио, работят настоятелно по изграждането на подобни умения, защото са обсебени от тях и от желанието си да ги усъвършенстват. Аз бързо осъзнах, че не се числя към този тип. Не виждах смисъла на жонглирането. Не ми беше интересно. Учех по най-трудния начин и по най-лошата причина — тъй като не го ли сторех, щях да ям бой. Подчиних се на суровите методи на Акио, защото бях принуден, но ми беше противно и го ненавиждах. Още два пъти пришпорването му доведе до същите изблици на гняв, но точно както аз се учех да предвиждам поведението му, така и те двамата с Юки вече разпознаваха признаците и бяха готови да ме обуздаят, преди някой да пострада.

През онази четвърта нощ, след като къщата утихна и всички заспаха, реших да изляза навън с изследователска цел. Бях обзет от скука, не можех да заспя, копнеех да подишам чист въздух, но най-вече исках да видя дали ще успея. За да осмисля подчинението си към Племето, трябваше да разбера дали мога да бъда непокорен. Знаех разположението на къщата. Бях си го означил мислено, докато нямах какво друго да правя, освен да слушам. Знаех къде спи всеки един през нощта. Юки и майка й бяха в една стая в дъното на постройката заедно с още две жени, които бях чувал, но не бях виждал. Едната обслужваше клиентите в магазина, като се шегуваше шумно с тях на местния диалект. Юки се обръщаше към нея с „лельо“. Другата беше по-скоро прислужница. Вършеше повечето работа по чистенето и готвенето, винаги ставаше първа сутрин и си лягаше последна вечер. Говореше много малко, с приглушен глас, на северен диалект. Името й бе Садако. Всички в къщата се задяваха с нея и я използваха за какво ли не, но в отговор поведението й винаги оставаше тихо и почтително. Чувствах, че познавам тези жени, макар че не ги бях зървал нито за миг.

Акио и другите трима мъже спяха в таванското помещение над магазина. Всяка нощ се редуваха да стоят на пост заедно със стражите в задната част на къщата. Акио бе дежурил предишната нощ и аз си бях изпатил, тъй като принудителното будуване бе добавило острота към заяждането му. Преди прислужницата да си легне, докато лампите все още светеха, чувах как някой от мъжете й помага да залости вратите и външните капаци; дървените плоскости се плъзгаха на мястото си с приглушено тракане, което неизбежно разлайваше кучетата.

Въпросните кучета бяха три и всяко от тях си имаше свой собствен, различен глас. Всяка вечер ги хранеше един и същ човек, като им подсвиркваше през зъби по начин, който бях упражнявал насаме, благодарен, че наоколо нямаше друг, надарен с острия слух на Кикута.

През нощта входните врати на къщата се залостваха, а задните порти се охраняваха, но една вратичка оставаше незалостена. Тя водеше към тясно пространство между къщата и външния зид, в края на което се намираше нужникът. Водеха ме там три-четири пъти през деня. Няколко пъти по мръкнало ме бяха извеждали в задния двор, за да се изкъпя в малката постройка, която се намираше между края на къщата и портите. Макар че ме криеха, това беше, както казваше Юки, с оглед на собствената ми безопасност. Доколкото виждах, никой не смяташе сериозно, че мога да се опитам да избягам — не бях под постоянно наблюдение.

Лежах дълго, заслушан в звуците на къщата. Чувах дишането на жените в стаята на долния етаж и на мъжете в таванското помещение. Отвъд стените градът постепенно потъваше в тишина. Бях преминал в състояние, което познавах отлично. Не можех да го обясня, но ми беше познато като собствената ми кожа. Не изпитвах нито страх, нито вълнение. Мозъкът ми бе изключил. Целият бях само инстинкт, инстинкт и слух. Времето промени своя ход и почна да тече по-бавно. Нямаше значение, колко щеше да ми отнеме да отворя вратата на тайната стаичка. Знаех, че накрая ще го направя, при това безшумно. По същия начин, без нито един звук, щях да се добера до външната врата.

Стоях до тази врата, улавящ и най-малкия шум наоколо, когато дочух стъпки. Съпругата на Кенджи стана, прекоси стаята, където спеше, и се отправи към тайното помещение. Вратата се плъзна встрани. Минаха няколко секунди. Тя излезе от стаята и с лампа в ръка пое бързешком, но не тревожно, към мен. За миг си помислих да стана невидим, но знаех, че няма смисъл. Почти със сигурност щеше да успее да ме види, а в противен случай щеше да разбуди хората в къщата.

Без да кажа нищо, посочих с глава вратата, която водеше към нужника, и се отправих обратно към скришната стая. Докато минавах покрай жената на Кенджи, усетих, че е вперила поглед в мен. И тя не каза нито дума, само ми кимна, но аз почувствах, че бе наясно с опита ми да се измъкна.

Стаята бе по-задушна от всякога. Сънят сега изглеждаше невъзможен. Все още се намирах в състоянието на безмълвен инстинкт. Опитах се да доловя дишането й, но не успях. Накрая се убедих, че сигурно е заспала отново. Станах, бавно отворих вратата и се озовах в съседното помещение. Лампата все още светеше. Съпругата на Кенджи седеше до нея. Очите й бяха затворени, но тя ги отвори и ме видя пред себе си.

— Пак ли до нужника? — попита със своя дълбок глас.

— Не мога да заспя.

— Седни. Ще ти направя чай — изправи се с единствено движение. Въпреки възрастта и размерите си бе гъвкава като момиче. Сложи ръка на рамото ми и ме натисна леко да седна на рогозката. — Да не избягаш! — предупреди ме с насмешка в гласа.

Седнах, но без да мисля. Все още бях решен да се измъкна. Чух чайника да свири, докато тя раздухваше въглените, чух потракването на метал и съдини. Върна се с чая, коленичи да го налее и ми подаде купичка, която се приведох да поема. Лампата осветяваше пространството помежду ни. Взрях се в очите й, видях в тях веселостта и присмеха, разбрах, че по-рано ме е ласкала, без всъщност да вярва в дарбите ми. После клепачите й трепнаха и се спуснаха. Оставих купичката, подхванах я, като политна, и я положих, вече дълбоко заспала, на рогозката. На светлината на лампата разсипаният чай вдигаше пара.

Би трябвало да се ужася, но не изпитах нищо подобно. Единственото, което почувствах, бе хладното задоволство, което доставят уменията на Племето. Съжалих, че не бях помислил за това по-рано, но изобщо не ми бе хрумнало, че бих имал каквато и да било власт върху съпругата на учителя Муто. Най-вече изпитах облекчение, че нищо няма да ме спре да изляза навън.

Когато се измъкнах през страничната врата в двора, чух, че кучетата се размърдаха. Подсвирнах им тихо и остро, така че само те и аз да чуем. Едното се приближи безшумно, за да ме подуши, и размаха опашка. Както всички кучета, и то ме хареса. Протегнах ръка и кучето отпусна глава върху дланта ми. Луната бе ниско на небето, но светеше достатъчно, за да накара очите му да заискрят в жълто. Втренчихме се един в друг за няколко мига, после кучето се прозя, оголвайки грамадни бели зъби, легна в краката ми и заспа.

В главата ми натрапчиво изплува една мисъл: „Кучето е едно, а съпругата на учителя Муто — съвсем друго“, но реших да не се задълбочавам. Клекнах и погалих няколко пъти главата на кучето, вперил поглед в зида.

Естествено, нямах нито оръжие, нито какъвто и да било инструмент. Покривът на стената беше широк и така наклонен, че без куки щеше да е невъзможно да се добера до горе. Накрая се покатерих върху керемидите на нужника и прескочих. Станах невидим, изпълзях до върха на зида далеч от задната порта и стражите и се прехвърлих на улицата точно преди ъгъла. Останах там притаен няколко мига. Долових тихите гласове на стражите. Кучетата не издаваха нито звук; целият град, изглежда, бе потънал в сън.

Също както в нощта, когато се бях покатерил в крепостта Ямагата, сега се прокрадвах от улица на улица, движейки се на зигзаг в посока към реката. Върбите си бяха все там, потънали в сиянието на залязващата луна. Клоните се поклащаха на есенния вятър, окичени с вече пожълтели листа, две-три даже се бяха отронили и се носеха по водната повърхност.

Приклекнах под техния заслон. Нямах представа, кой управляваше този град сега. Владетелят, когото Шигеру бе посетил — съюзникът на Ийда, — бе свален заедно с клана Тохан, когато градът бе въстанал при вестта за смъртта на осиновителя ми, но вероятно Араи бе назначил някакъв временен управител. Не долових звук от преминаващ патрул. Взрях се в крепостта, без да мога да различа дали главите на Скритите, които бях избавил от мъчения, дарявайки ги със смърт, вече бяха свалени. Беше ми почти невъзможно да повярвам на собствените си спомени — все едно бях сънувал или бях чул тази история за някой друг.

Мислех си за онази нощ и как бях плувал под повърхността на реката, когато чух по брега да се приближават нечии стъпки — земята бе мека и влажна и шумът бе приглушен, но който и да бе вървящият, вече се намираше твърде близо. Трябваше да си тръгна на мига, но бях обзет от любопитство и исках да видя кой би дошъл при реката по това време на нощта; освен това знаех, че няма да ме види.

Беше мъж под среден ръст, много слаб — в тъмнината не успях да видя нищо повече. Огледа се предпазливо и после коленичи при самата вода, сякаш се молеше. Вятърът откъм реката довя мирис на влага и тиня, а с него и миризмата на мъжа. Долових нещо познато. Задуших въздуха като куче, опитвайки се да го определя. Миг-два по-късно се сетих — беше миризмата от табашка работилница. Мъжът вероятно щавеше кожи и по тази причина бе низвергнат от обществото и смятан за духовно осквернен заради това, че по наследство се занимаваше с дейност, свързана със смъртта. Тогава разбрах кой е — човекът, който бе разговарял с мен, след като се бях покатерил на крепостната стена. Неговият брат бе един от изтезаваните Скрити, които бях избавил чрез бърза смърт. Бях използвал второто си аз на речния бряг и този човек бе помислил, че е видял ангел; той бе пуснал слуха за ангела на Ямагата. Предполагах защо бе коленичил там да се моли. Самият той вероятно също бе от Скритите и се надяваше да зърне ангела отново. Спомних си как първия път, когато го видях, си помислих, че трябва да го убия, но не намерих сили да го сторя. Взрях се в него с противоречивите чувства, които събужда у вас човек, чийто живот сте пощадили.

Изпитах и нещо повече — болка от съзнанието за безвъзвратна загуба, съжаление за сигурността от детството ми, копнеж по думите и ритуалите, които навремето ми бяха такова упование. Тогава ми се струваха неотменни като редуването на сезоните и като неизменната поява на звездите и луната върху небесния свод. Бях изтръгнат от живота ми сред Скритите, когато Шигеру ме бе спасил в Мино. Оттогава пазех в тайна своя произход, не го споменавах пред никого и никога не се молех открито. Но понякога го правех скришом, според вярата, в която бях отгледан и възпитан — молех се на тайното божество, което бе почитала майка ми. Сега почувствах неистово желание да се приближа до този човек и да го заговоря.

Като един Отори, дори като член на Племето, би трябвало да отбягвам някакъв си кожар, тъй като те убиват животни и се смятат за осквернени, но Скритите вярват, че всички хора са създадени равни от тайното божество; така ме бе учила и моята майка. При все това някакъв остатък от предпазливост ме задържа в укритието на върбата, макар че, когато чух произнасяната шепнешком молитва, езикът ми сякаш сам взе да повтаря думите заедно с него.

И всичко щеше да приключи дотам — все пак не бях пълен глупак, макар че в онази нощ се държах като такъв, — ако не бях чул шум от приближаващи по най-близкия мост хора. Беше някакъв патрул, вероятно воини на Араи, макар че нямаше как да знам със сигурност. По всяка вероятност бяха спрели на моста, втренчили се в реката отдолу.

— Вижте го оня, побъркания — чух да казва един от тях. — Призлява ми да го гледам там всяка нощ — изговорът му беше като на местен жител, но следващият, който се обади, сякаш беше от Западната провинция.

— Хвърли му един бой и скоро ще се откаже да идва.

— Вече го сторихме. Без резултат.

— Значи се е върнал за още, така ли?

— Хайде да го затворим за няколко нощи.

— По-добре да го хвърлим в реката.

Засмяха се. Звукът от стъпките им се усили, щом почнаха да тичат, и после позаглъхна, тъй като бяха минали зад един ред къщи. Все още бяха на известно разстояние; мъжът на брега не бе чул нищо. Не смятах да стоя и да гледам, докато стражите хвърлят моя човек в реката. Моят човек — той вече ми принадлежеше!

Измъкнах се безшумно изпод клоните на върбата и хукнах към него. Потупах го по рамото и когато се обърна, му прошепнах:

— Ела, скрий се бързо!

Той ме позна незабавно и ахвайки от изумление, се хвърли в нозете ми, като се молеше несвързано. В далечината чувах как патрулът се приближава по улицата, която вървеше покрай реката. Разтърсих мъжа, повдигнах главата му, сложих пръст на устните си и като си напомнях да не го гледам в очите, го издърпах в заслона на върбите.

„Трябва да го оставя тук, помислих си. Мога да стана невидим и да избегна патрула“, но в този миг ги чух да трополят при ъгъла и осъзнах, че е твърде късно.

Вятърът набразди повърхността на реката и затрептя в листата на върбата. В далечината се обади петел, отекна звън на храмова камбана.

— Няма го! — възкликна глас на не повече от десетина крачки.

Друг мъж изруга:

— Мръсни отрепки!

— Кое е по-зле според теб — отрепки или Скрити?

— Някои са и двете! Ето това е най-лошото.

Чух как изсвистя издърпан от ножницата меч. Един от войниците посече няколко тръстики и после замахна към върбата. Мъжът до мен се напрегна. Трепереше, но не издаваше нито звук. Мирисът на щавена кожа тъй силно биеше в ноздрите ми, че според мен нямаше начин стражите да не го усетят, но вероятно смрадта откъм реката го бе замаскирала.

Вече мислех дали да не отвлека вниманието им от несретника, да използвам второто си аз и някак да се измъкна, когато двойка патици, спящи в тръстиките, внезапно излетяха със силно квакане, плъзнаха се по повърхността на водата и разкъсаха тишината на нощта. Мъжете извикаха от изненада, а после взеха да се подиграват един на друг. Поседяха още малко сред шеги и недоволство, хвърлиха няколко камъка по патиците, след което си тръгнаха, поемайки в обратната посока. Чух как стъпките им отекнаха през града и заглъхнаха до степен, в която и аз вече не ги чувах.

— Какво правиш навън по това време на нощта? Щяха да те хвърлят реката, ако те бяха заварили.

Той отново сведе глава в нозете ми.

— Изправи се — подканих го. — Отговори ми.

Мъжът вдигна глава, отправи бърз поглед към лицето ми и после отново сведе очи.

— Идвам всяка нощ, когато мога — изрече едва чуто. — Моля се на Бог да ви зърна още веднъж. Никога няма да забравя какво сторихте за брат ми, за останалите — замълча за момент и после прошепна: — Мислех, че сте ангел. Но хората казват, че сте син на владетеля Отори. Убили сте владетеля Ийда, за да отмъстите за смъртта на баща си. Сега имаме нов господар — Араи Дайичи от Кумамото. Хората му претърсват града за вас. Предположих, че сигурно знаят, че сте тук. Затова дойдох тази вечер отново с надеждата да ви видя. В каквато и форма да се явявате, сигурно сте един от Божиите ангели, за да сторите онова, което сторихте.

Бях изумен да чуя моята история, повторена от този човек. Тя върна съзнанието ми за опасността, в която се намирах.

— Иди си у дома. Не казвай на никого, че си ме видял — канех се да тръгвам.

Той сякаш не ме чу. Беше като в екстаз — очите му искряха, по устните му просветваха пръски слюнка.

— Чакайте, господарю! — призова ме. — Всяка нощ ви нося храна… храна и вино. Трябва да ги споделим заедно, после да ме благословите и тогава ще умра щастлив.

Той извади малък вързоп. Докато развиваше храната и я поставяше на земята помежду ни, започна да реди първата молитва на Скритите. От познатите думи по врата ми плъзнаха тръпки и когато той свърши, отговорих тихо с втората молитва. Двамата заедно направихме знака над храната и себе си, след което започнахме да ядем.

Донесеното беше жалка оскъдица — просена питка със следи от кожа на пушена риба в нея, но съдържаше всички части на ритуалите от моето детство. Низвергнатият извади малка стъкленица и сипа от нея в дървена купа. Беше някаква домашно приготвена напитка, доста по-силна от вино, и всеки от нас отпи само по глътка, но мирисът ми напомни за дома. Почувствах тъй осезателно присъствието на мама, че очите ме засмъдяха от сълзи.

— Свещеник ли сте? — прошепнах, питайки се как е оцелял от гоненията на клана Тохан.

— Брат ми беше нашият свещеник. Онзи, когото вие милостиво избавихте от мъките. След смъртта му аз правя каквото мога за нашите хора… онези, които са оцелели.

— Много ли са загиналите по време на управлението на Ийда?

— На Изток са стотици. Родителите ми избягаха тук преди години, а под управлението на Отори нямаше гонения. Но през тези десет години след Яегахара никой не е бил в безопасност. Сега имаме нов върховен господар — Араи. Никой не знае накъде ще поеме. Разправят, че сега се бил заел да корми друга риба. Може да ни оставят на мира, докато се занимава с Племето — при последната дума гласът му се сниши до шепот, сякаш дори самото й споменаване щеше да му навлече възмездие. — И това би било само справедливост — продължи той, — защото именно те са убийците и сатрапите. Нашите хора са безобидни. На нас ни е забранено да убиваме — той ми хвърли извинителен поглед. — Разбира се, господарю, вашият случай е различен.

Той нямаше представа, колко се бях отклонил или отдалечил от онова, на което ме бе учила мама. Някъде лаеха кучета; петли оповестяваха настъпващия ден. Трябваше да тръгвам, но нямах никакво желание.

— Не се ли страхуваш? — попитах.

— Често ме обзема ужас. Не съм надарен със смелост. Но животът ми е в ръцете на Бог. Той има някакъв план за мен. Ето че ви прати при нас.

— Аз не съм ангел.

— Как тогава един Отори ще знае нашите молитви? — възрази той. — Кой друг освен един ангел би споделил храна с такъв, като мен?

Осъзнавах риска, който поемах, но въпреки това му казах:

— Владетелят Шигеру ме спаси от Ийда в Мино.

Не беше нужно да казвам повече. Той замълча за миг, сякаш обзет от благоговение. После прошепна:

— Мино? Мислехме, че там не е оцелял никой. Колко странни са пътищата Господни. Пощаден сте за велико дело. Ако не сте ангел, тогава сте избран от Тайния.

Поклатих глава:

— Не, не съм нищо такова. Даже животът ми не ми принадлежи. Съдбата, която ме отведе далеч от моя народ, сега ме откъсва от клана Отори — не исках да му казвам, че съм станал един от Племето.

— Имате ли нужда от помощ? — попита. — Винаги ще се отзовем. Елате при нас при моста на низвергнатите.

— Къде е това?

— Там, където щавим кожите… между Ямагата и Цувано. Питайте за Джо-Ан — после каза третата молитва, изразявайки благодарност за храната.

— Трябва да тръгвам — рекох.

— Преди това ще ме благословите ли, господарю?

Положих дясната си ръка върху главата му и започнах молитвата, която мама ми казваше едно време. Почувствах се неловко, знаейки, че нямам особено право да произнасям тези думи, но те се отрониха с лекота от устата ми. Джо-Ан хвана ръката ми и докосна чело и устни до пръстите ми. Тогава осъзнах колко силно бе доверието му в мен. Пусна ръката ми и се поклони доземи. Когато отново вдигна глава, бях в другия край на улицата. Небето изсветляваше, въздухът на разсъмване бе хладен.

Поех обратно, промъквайки се предпазливо от врата до врата. Зазвуча храмовата камбана. Градът се разбуждаше, взеха да свалят първите капаци, а по улиците се долавяше мирис на пушек от кухненските огнища. Бях останал твърде дълго при Джо-Ан. През цялата нощ не бях използвал второто си аз, но се чувствах раздвоен, сякаш завинаги бях оставил истинската си същност край върбата при него. Онова мое аз, което се завръщаше при Племето, бе пусто.

Когато стигнах до къщата на Муто, натрапчивата мисъл, която се бе спотайвала в дъното на съзнанието ми цяла нощ, сега изплува на повърхността. Как щях да мина през покрива на зида откъм улицата? Белият хоросан, сивите керемиди проблясваха на утринната дрезгавина, все едно ми се присмиваха. Клекнах в заслона на отсрещната къща, обзет от дълбоко съжаление за собствената си прибързаност и глупост. Бях загубил фокус и концентрация — слухът ми бе остър както винаги, но вътрешната увереност, инстинктът бе изчезнал.

Не можех да остана там, където се намирах в момента. В далечината чух тропот на нозе и на конски копита. Приближаваха група мъже. Гласовете им се носеха към мен. Стори ми се, че разпознах западния диалект, който би означавал, че са хора на Араи. Знаех, че ако ме открият, животът ми с Племето щеше да приключи… а може би и животът ми въобще, в случай че Араи бе толкова оскърбен, колкото се говореше.

Нямах друг шанс, освен да изтичам до портата и да извикам на стражите да отворят, но точно когато се канех да прекося улицата, от другата страна на зида чух гласове. Акио подвикваше тихо на пазачите. Последваха скърцане и тракане, докато вдигаха резетата на портата.

Патрулът се появи в отсрещния край на улицата. Аз станах невидим, изтичах до портата и се шмугнах вътре.

Стражите не ме видяха, но Акио успя точно както бе предугадил движенията ми в Инуяма, когато от Племето ме хванаха за пръв път. Препречи ми пътя и сви юмруци.

Аз се стегнах да понеса ударите, които, бях сигурен, щяха да последват, но той реши да не пилее време. Дръпна ме рязко към къщата.

Конете на патрула вече се движеха по-бързо и се приближаваха в тръс по улицата. Препънах се в кучето. То изскимтя в съня си. Ездачите извикаха на пазачите при портата:

— Добро утро!

— Какво открихте? — викна един от пазачите в отговор.

— Не е ваша работа!

Докато Акио ме дърпаше да вляза в къщата, погледнах назад. През тясното пространство между банята и стената видях само отворената порта и улицата зад нея.

Зад конете двама пешаци влачеха помежду си пленник. Не можах да го видя ясно, но чух гласа му. Чух молитвите му. Беше мъжът, с когото бях разговарял доскоро — низвергнатият Джо-Ан.

Вероятно инстинктивно бях пристъпил пак към портата, защото Акио ме дръпна обратно с такава сила, че замалко да ми изкълчи рамото. След което вече ме плесна — безмълвно, но резултатно — отстрани по врата. Стаята се завъртя шеметно; усетих, че ми призлява. Все така, без да каже нито дума, ме завлече в основното помещение, където прислужницата метеше рогозката и въобще не ни забеляза.

След като плъзна встрани стената към тайното помещение и ме блъсна вътре, викна към кухнята. В стаята влезе съпругата на Кенджи и той върна стената обратно на мястото й.

Лицето й бе бледо, очите — подпухнали, сякаш все още се бореше със съня. Почувствах гнева й още преди да заговори. Тя ме зашлеви два пъти през лицето:

— Ах, ти, малък негоднико! Мелез малоумен! Как посмя да ми сториш това! — Акио ме блъсна на пода, без да пуска ръцете ми, които бе извил отзад на гърба ми. Не изохках, само сведох покорно глава. Не виждах смисъл да казвам каквото и да било. — Кенджи ме предупреди, че ще се опиташ да се измъкнеш. Тогава не му повярвах. Защо го направи? — тъй като не отговорих, тя коленичи до мен и повдигна главата ми, за да може да ми вижда лицето. Държах очите си извърнати встрани. — Отговори ми! Да не си невменяем?

— Просто да видя дали ще успея — промълвих. Тя въздъхна с нескрито раздразнение досущ като съпруга си. Добавих: — Мразя да ме затварят…

— Това е лудост! — възкликна гневно Акио. — Той излага на опасност всички ни. Трябва да…

Тя го прекъсна рязко:

— Това решение може да бъде взето само от главата на фамилията Кикута. А дотогава нашата задача е да се опитаме да го опазим жив и да не позволим на Араи да го залови — тя отново ме цапна по главата, но този път не толкова силно.

— Кой те видя?

— Никой. Само един от низвергнатите.

— Кой?

— Един кожар. Джо-Ан.

— Джо-Ан? Откаченият? Онзи, дето видял ангел? — тя пое дълбоко въздух. — Не ми казвай, че точно той те е видял.

— Поговорихме си малко — признах.

— Хората на Араи вече са го заловили — заяви Акио.

— Надявам се, осъзнаваш какъв глупак си! — рече тя.

Отново сведох глава. Мислех за Джо-Ан, искаше ми се да го бях проводил до дома му… ако изобщо имаше някакъв дом… питах се дали не бих могъл да го спася, безмълвно си задавах въпроса, какво ли възнамеряваше сега неговият Бог. „Често изпитвам страх, бе казал Джо-Ан. Ужас.“ Сърцето ми се сви от жал и угризения.

— Разбери какво е издал низвергнатият — нареди на Акио съпругата на Кенджи.

— Той няма да ме предаде! — заявих аз.

— Подложен на изтезания, всеки предава — отвърна той рязко.

— Трябва да ускорим заминаването ти — продължи тя. — Може би е по-добре да тръгнеш още днес.

Все още коленичил зад мен, Акио продължаваше да ме стиска за китките. Почувствах движението, когато кимна.

— Ще бъде ли наказан? — попита той.

— Не, трябва да може да пътува. Освен това, както вече би трябвало да си разбрал, телесното наказание не го впечатлява. Но се погрижи да разбере съвсем точно какво изтърпява низвергнатият. Главата му може да е твърда, но сърцето му е меко.

— Господарят каза, че това е основната му слабост — отбеляза Акио.

— Да, ако не беше така, щяхме да имаме един нов Шинтаро.

— Меките сърца могат да се каляват — измърмори Акио.

— Е, вие, Кикута, най-добре знаете как се прави това.

Стоях коленичил на пода, докато те ме обсъждаха хладно, все едно бях стока — бъчва вино например, което можеше да се окаже особено фино или пък кисел бълвоч.

— Сега какво? — попита Акио. — Трябва ли да стои вързан, докато тръгнем?

— Кенджи каза, че ти сам си избрал да дойдеш при нас — обърна се към мен съпругата му. — Ако е истина, защо се опита да избягаш?

— Нали се върнах.

— Ще пробваш ли отново?

— Не.

— И ще отидеш в Мацуе с актьорите, без да правиш нещо, с което да изложиш на опасност тях или себе си?

— Да.

Тя се замисли за момент, но все пак нареди на Акио да ме върже. След като той го стори, двамата ме оставиха, за да подготвят заминаването ни. Прислужницата влезе с поднос храна и чай и безмълвно ми помогна да ям и да пия. След като изнесе подноса с купичките, повече никой не ме доближи. Вслушан в звуците в къщата, си мислех, че различавам цялата суровост и жестокост, скрита под всекидневната й песен. Заля ме вълна от умора. Примъкнах се до постелята, наместих се удобно, доколкото ми бе възможно, помислих си с безнадеждност за Джо-Ан и собствената си глупост и накрая съм заспал.

Събудих се внезапно. Сърцето ми блъскаше в гърдите, гърлото ми бе пресъхнало. Бях сънувал низвергнатия — ужасен сън, в който отдалеч един настоятелен глас, тънък като жужене на комар, ми шепнеше нещо, което само аз можех да чуя.

Акио сякаш бе стоял с долепено до външния зид лице. Описа до най-малка подробност изтезанията, на които хората на Араи бяха подложили Джо-Ан. Разказът му се точеше бавно и монотонно и от него кожата ми настръхна, а стомахът ми се сви на топка. От време на време Акио млъкваше задълго; тогава с облекчение си мислех, че е свършил, но после гласът му зазвучаваше отново.

Дори не можех да си запуша ушите. Нямаше начин да престана да го чувам. Съпругата на Кенджи беше права — това бе най-страшното наказание, което можеше да ми се измисли. Накрая вече съжалявах, че не бях убил Джо-Ан още първия път, когато го бях видял на речния бряг. Жалостта тогава бе възпряла ръката ми, но впоследствие тази жалост бе довела до фатални резултати. А можех да му осигуря бърза и милостива смърт! Сега заради мен бе принуден да търпи ужасни изтезания.

Когато най-накрая гласът на Акио окончателно секна, отвън долових стъпките на Юки. Тя влезе в стаята с купичка, ножици и бръснач в ръце. Следваше я прислужницата Садако, която пък донесе някакви дрехи, остави ги на пода и безмълвно напусна стаята. Чух я да казва на Акио, че обядът е готов, при което той стана и я последва в кухнята. Мирисът на готвено се носеше из къщата, но аз нямах никакво желание да ям.

— Трябва да ти отрежа косите — каза Юки.

Все още имах прическата на воин — обръснато чело и висок кок на темето, така ме бе научил Ичиро, учителят ми в имението на Шигеру. Не бях подстригван от седмици, нито се бях бръснал, макар че брадата ми все още бе доста оскъдна.

Юки ми развърза ръцете и краката и ме накара да седна пред нея.

— Ти си идиот — рече тя, щракайки с ножиците. Не отвърнах. Вече го осъзнавах, но освен това знаех, че вероятно пак бих сторил същото. — Майка ми се беше вбесила. Не знам какво я изненада повече: това, че си успял да я приспиш или че си посмял да го сториш — около мен се сипеха валма коси. — Едновременно с това бе и някак развълнувана — продължи Юки. — Казва, че й напомняш за Шинтаро, когато е бил на твоята възраст.

— Тя го е познавала?

— Ще ти кажа една тайна… Мама е била страстно влюбена в него. Щяла да се омъжва за Шинтаро, но от Племето били против и затова се омъжила за баща ми. Както и да е, мисля, че не би понесла някой да има такава власт над нея. От всички Кикута Шинтаро бил най-големият майстор на приспиването — никой не бил в безопасност в негово присъствие — Юки бе по-оживена и приказлива от всякога. Чувствах как ръката й леко трепери, докосвайки врата ми, докато студените ножици щракаха върху скалпа ми. Спомних си пренебрежителните думи на Кенджи за съпругата му, разказите му за момичетата, с които бе спал. Бракът помежду им бе като повечето бракове — уреден съюз между две фамилии. — Ако мама се бе омъжила за Шинтаро, аз щях да бъда някой друг — отбеляза Юки замислено. — Мисля, че и досега не е престанала да го обича някъде дълбоко в сърцето си.

— Макар че е бил убиец?

— Той не беше убиец! Не и повече, отколкото си ти!

Нещо в гласа й ми подсказа, че разговорът започва да става опасен. Намирах Юки за много привлекателна. Знаех, че има силни чувства към мен. Но в отговор не изпитвах към нея онова, което бе събудила в душата ми Каеде, и не желаех да говоря за любовта.

Опитах се да сменя темата:

— Мислех, че само Кикута владеят умението да приспиват. Шинтаро не беше ли от фамилията Курода?

— По бащина линия. Майка му беше Кикута. Шинтаро и баща ти бяха братовчеди… — побиха ме тръпки при мисълта, че човекът, чиято смърт бях причинил и на когото толкова приличах по думите на всички, се оказва мой роднина. — Какво точно се случи в нощта, в която умря Шинтаро? — попита Юки с любопитство.

— Чух някой да се катери по външната стена на къщата. Прозорецът на първия етаж беше отворен заради горещината. Господарят Шигеру искаше да го залови жив, но когато го сграбчи, тримата паднахме в градината. Натрапникът си удари главата в един камък, но ние решихме, че в момента на падането е погълнал и отрова. Все едно, издъхна, без да дойде в съзнание. Баща ти потвърди, че е Курода Шинтаро. По-късно научихме, че чичовците на Шигеру — владетелите Отори — са го наели да убие осиновителя ми.

— Странно — отбеляза Юки, — че точно в този момент си бил там, без никой да го знае.

Аз откликнах, загърбил предпазливостта вероятно заради спомените за онази нощ.

— Не е толкова странно. Шигеру ме е издирвал, когато ме спаси в Мино. Знаел е за съществуването ми и е бил наясно, че баща ми е бил убиец…

Ръцете на Юки бяха престанали да се движат:

— Татко не знаеше, че е станало така…

— Не, не знаеше, Шигеру го остави да си мисли, че е действал импулсивно, когато е спасил живота ми и ме е отвел в Хаги, че всичко е било съвсем случайно…

— Сериозно ли?

Твърде късно напрегнатостта й събуди подозренията ми.

— Какво значение има вече?

— Как така владетелят Отори е открил нещо, което дори в Племето не са подозирали? Какво друго ти каза?

— Много неща — отвърнах нетърпеливо. — Той и Ичиро ме научиха на почти всичко, което знам.

— Имам предвид за Племето!

Аз поклатих глава, все едно не разбирах.

— Нищо. За Племето знам само онова, което ми е обяснил баща ти и което съм научил тук.

Тя се втренчи в мен. Нарочно извърнах очи, за да избягна погледа й.

— Трябва още много да учиш — рече накрая. — Ще имам възможност да те обучавам по пътя — прокара ръце по подстриганата ми коса и стана с едно-единствено движение, също като майка си. — Сега облечи това. Ще ти донеса нещо за ядене.

— Не съм гладен — рекох, пресегнах се и взех дрехите. Някога в ярки цветове, сега бяха избелели до убито оранжево и кафяво. Запитах се кой ли ги бе носил и какво ли го бе сполетяло по пътищата.

— Предстоят ни много часове в път — рече тя. — Днес може повече да не ядем. Каквото ти наредим с Акио, това ще правиш. Ако ти кажем да свариш мръсотията под ноктите ни и да я изпиеш, ще го сториш. Щом ти кажем да ядеш, значи ще ядеш. И толкоз. Ние се научихме на това покорство още като деца. На теб тепърва ти предстои.

Исках да я попитам дали бе изпълнявала чужди заповеди, когато ми донесе Джато — меча на Шигеру — в Инуяма, но реших, че е по-разумно да си замълча. Преоблякох се в одеждите на пътуващ актьор и когато Юки се върна с храната, почнах да ям безропотно.

Тя ме наблюдаваше мълчаливо и когато свърших, каза:

— Низвергнатият е мъртъв.

Искаха сърцето ми да стане твърдо като камък. Нито я погледнах, нито отвърнах.

— Не е казал нищо за теб — продължи тя. — Не подозирах, че един отхвърлен от обществото може да притежава такава смелост. Не е имал отрова, за да се отърве. Но въпреки това не е казал нищо.

Благодарих на Джо-Ан в сърцето си, благодарих на Скритите, които отнасяха своите тайни със себе си… Къде? В рая? В друг живот? В безмълвния гроб? Исках да се помоля за него по почина на нашия народ. Или да му запаля свещи и тамян, както ме бяха научили Ичиро и Чийо в къщата на Шигеру в Хаги. Размишлявах как Джо-Ан бе поел сам в мрака. Какво щяха да правят хората му без него?

— Молиш ли се на някого? — попитах Юки.

— Разбира се — отвърна тя изненадана.

— На кого?

— На Просветления, във всичките му проявления. На божествата на планината, на гората, на реката — на всички древни. Тази сутрин отнесох ориз и цветя в светилището на моста, за да измоля благословия за пътуването ни. Все пак се радвам, че тръгваме точно днес. Денят е добър, всички знаци са благоприятни — тя ме погледна, все едно обмисляше казаното, после поклати глава. — Не задавай такива въпроси. Разкриват, че си тъй различен. Никой друг не би попитал нещо подобно.

— Никой друг не е живял моя живот.

— Сега си един от Племето. Опитай се да се държиш подобаващо — тя извади малка торбичка изпод ръкава си и ми я подаде. — Ето. Акио каза да ти ги дам.

Отворих я, опипах съдържанието й и го изсипах. На пода паднаха пет жонгльорски топки, гладки и твърди, увити в оризова слама. Колкото и да мразех жонглирането, нямаше как да не ги вдигна. После се изправих, с три в дясната ръка и две в лявата. Усещането за топките, както и одеждите на пътуващ актьор вече ме бяха превърнали в някой друг.

— Ти си Минору — каза Юки. — Получил си тези топки от баща си. Акио е твоят по-голям брат, аз съм ти сестра.

— Не си приличаме особено — отбелязах, подхвърляйки топките във въздуха.

— Ще си заприличаме — отвърна Юки. — Татко ми каза, че си можел донякъде да променяш чертите си.

— Какво е станало с баща ни? — топките се издигаха и падаха, въртяха се, описвайки кръг, фонтан…

— Починал е.

— Много удобно.

Тя не ми обърна внимание.

— Пътуваме за Мацуе, за есенния фестивал. Ще ни трябват пет-шест дни, в зависимост от времето. Все още има хора на Араи, които обикалят града да те търсят, но като цяло издирването тук е приключило. Той вече е тръгнал за Инуяма. Ние пътуваме в обратна посока. За през нощта разполагаме с къщи, където ни е подсигурен безопасен подслон. Но пътят не принадлежи на никого. Ако срещнем патрули, ще трябва да удостовериш самоличността си.

Аз изпуснах една от топките и се наведох да я взема.

— Не ти е позволено да ги изпускаш — рече Юки. — Никой на твоята възраст не го прави. Баща ми каза освен това, че умееш добре да се превъплъщаваш. Не ни излагай на опасност.

Излязохме през задния вход. Съпругата на Кенджи дойде да ни изпрати. Огледа ме внимателно и провери косите и дрехите ми.

— Надявам се да се видим отново — рече, — но като знам колко безразсъден си, едва ли ще се случи.

Аз й се поклоних безмълвно. Акио вече беше в двора с ръчна кола, подобна на онази, в която ме бяха напъхали в Инуяма. Нареди ми да се кача и аз се подчиних, озовавайки се притиснат между декори и костюми. Юки ми подаде ножа. Бях доволен да си го получа обратно. Побързах да го скрия между дрехите си.

Акио хвана дръжките на колата, повдигна я леко и забута напред. Подрусвах се през града в полумрак, вслушвах се в звуците му и в разговора на актьорите. Разпознах гласа на Кейко — другото момиче от Инуяма. С нас имаше и още един мъж — бях чувал гласа му в къщата, но не знаех как изглежда.

Когато и последните къщи останаха далеч зад гърба ни, Акио спря, отвори страничната вратичка на колата и ми нареди да сляза. Беше някъде към втората половина от часа на козата6 и все още твърде топло въпреки началото на есента. Акио лъщеше от пот. Беше съблякъл повечето от дрехите си, за да бута по-лесно. Видях колко силно е тялото му. Беше по-висок от мен и много по-мускулест. Отиде да пие вода на потока покрай пътя, след което намокри главата си и наплиска лицето си. Юки, Кейко и по-възрастният мъж бяха клекнали отстрани на пътя. Трудно бих разпознал когото и да е от тримата. Те се бяха преобразили в трупа актьори, които изкарваха несигурната си прехрана, пътувайки от град на град, и съществуваха благодарение на собствената си находчивост и таланти, винаги на ръба на глада или престъплението.

Мъжът ми се усмихна, разкривайки оределите си зъби. Лицето му бе мършаво, изразително и малко зловещо. Кейко не ми обърна внимание. И тя като Акио имаше полузаздравели белези на едната си ръка от моя нож.

Поех дълбоко въздух. Макар и горещо, бе неизразимо по-добре, отколкото в стаята, в която бях затворен, и вътре в задушната кола. Зад нас се намираше град Ямагата, чиято крепост се открояваше с белотата си на фона на планината, все още потънала в пищна зеленина, тук-таме с ярки цветни петна, където листата бяха почнали да жълтеят. Оризовите ниви също вече светлееха в златисто. Наближаваше времето за събиране на реколтата. На югозапад виждах стръмния склон на Тераяма, но покривите на храма бяха скрити зад короните на кедровите дървета. Отвъд се простираха един зад друг планински хребети, които синееха в далечината и искряха на следобедната мараня. Безмълвно се сбогувах с Шигеру, обзет от неохота да поема в друга посока и да прекъсна последната си връзка с него и с живота си като един от клана Отори.

Акио ме тупна по рамото.

— Престани да блееш като малоумен — рече. Говореше по различен начин — някак недодялано и грубовато. — Твой ред е да буташ.

До настъпването на вечерта вече изпитвах неистова омраза към тази кола. Беше тежка и неудобна, правеше пришки на ръцете и напрягаше болезнено гърба. Беше изнурително да се дърпа нагоре по баира, тъй като колелетата засядаха в дупки и неравности и трябваше всички заедно да я избутваме, но да се удържа надолу по склона, беше още по-тежко. С радост бих пуснал дръжките и бих я оставил да се забие в гората. С копнеж си помислих за коня ми Раку.

По-възрастният мъж — казваше се Казуо — вървеше редом с мен, помагаше ми да овладея новия изговор и ме учеше на думите, които трябваше да знам като неизменна част от езика на пътуващите актьори. Някои от тях вече бях усвоил от Кенджи — тайния уличен жаргон на Племето, — но други чувах за пръв път. Имитирах го, както бях имитирал учителя Ичиро в дома на Отори в един съвсем различен процес на учене и се опитвах да се вживея в новата си същност, превръщайки се в Минору.

Към края на деня, почти на здрачаване, се спуснахме по един склон към някакво село. Пътят вече вървеше по равно и стана по-гладък. Един човек на път за дома ни викна за поздрав.

Долавях мириса на пушек от горящо дърво и аромати на готвено. Навсякъде около мен се носеха звуците на селото привечер — плисък на вода, докато стопаните се мият, глъч на деца, увлечени в игра и препирни, бъбренето на жени, заети с готвене, пукот на огньове, удари на брадва в дърво, камбаната на светилището — цялото многообразие от звуци на онзи живот, сред което бях отраснал. Долових и още нещо — подрънкване на юзди и приглушен тропот на конски копита.

— Отпред има патрул — рекох на Казуо.

Той вдигна ръка да спрем и извика приглушено към Акио:

— Минору казва, че има патрул.

Акио ме изгледа, присвил очи срещу залязващото слънце.

— Чу ли ги?

— Чух коне. Какво друго може да е?

Той кимна и сви рамене, сякаш казваше: „Сега или друг път, все едно.“

— Поеми колата.

Щом заех мястото на Акио, Казуо подхвана улична шеговита песен. Имаше хубав глас, който отекна в тишината на вечерта. Юки бръкна в колата и извади малък барабан, който подхвърли на Акио. Той го улови и тутакси заудря в ритъма на песента. Юки извади и някакъв еднострунен инструмент, на който взе да подрънква, както вървеше редом с нас. Кейко въртеше пумпали като онези, които бяха привлекли вниманието ми в Инуяма.

С песен и свирня завихме зад ъгъла и се озовахме срещу патрула. Бяха поставили бамбукова бариера точно пред първите къщи на селото. Около десетина на брой, повечето мъже седяха на земята и ядяха. Върху наметките им бе изобразен гербът на Араи; на насипа отстрани стърчаха забити флаговете със залязващото слънце, принадлежащи на клана Сейшуу. Под тях кротко пасяха четири коня.

Ято деца се въртяха наоколо и щом ни видяха, хукнаха към нас с викове и смях. Казуо прекъсна песента си, за да им зададе две-три гатанки, и после викна дръзко към войниците:

— Как е, момчета?

Командирът стана и се приближи. Всички незабавно коленичихме в прахта.

— Изправете се — рече той. — Откъде сте? — имаше ъгловато лице с гъсти вежди, тънки устни и стиснати челюсти. Избърса ориза от устата си с опакото на ръката си.

— От Ямагата — Акио подаде барабана на Юки и протегна към него дървена плочка. На нея бяха записани имената ни, наименованието на групата и разрешителното от гилдията и от градската управа. Командирът се втренчи в нея и взе да разшифрова имената ни, като от време на време вдигаше поглед и го насочваше към всеки един от нас, оглеждайки внимателно лицата ни. Кейко въртеше пумпалите. Мъжете я гледаха с нещо повече от вял интерес. Според тях актьорите не бяха нещо по-различно от проститутките. Един от тях й подхвърли подигравателно предложение и тя се засмя в отговор. Аз се облегнах на колата и избърсах потта от лицето си.

— Какво прави тоя Минору? — попита командирът, връщайки дъсчицата на Акио.

— Братлето ли? Жонгльор е. Това е семейният ни занаят.

— Хайде да го видим — рече командирът, а тънките му устни се разтегнаха в подобие на усмивка.

Акио не се поколеба нито за миг.

— Ей, братче, я покажи на господаря.

Аз избърсах ръце в лентата си за коса и я вързах около главата си. Извадих топките от торбичката, почувствах гладката им тежест и след миг се превърнах в Минору. Това бе моят живот. Не познавах друг — пътя, всяко следващо село, подозрението, враждебните погледи. Забравих за умората, за болките в главата и пришките по ръцете. Бях Минору, отдаден на онова, което вършех, откакто бях проходил… Топките полетяха във въздуха. Започнах с четири, после включих и петата. Току-що бях свършил втората поредица от фонтани, когато Акио ми даде знак с глава. Насочих топките към него. Той ги улови с лекота и подхвърли дъсчицата наред с тях. После ми ги върна. Острият дървен ръб засегна дланта ми, осеяна с пришки. Ядосах му се, питайки се какво цели — да покаже уменията ми? Да ме издаде? Загубих ритъм. Дъсчицата и топките паднаха в праха.

Усмивката изчезна от лицето на командира. Той направи крачка напред. В този момент ме облада див импулс — да се предам, да се оставя на милостта на Араи, да избягам от Племето, преди да е станало прекалено късно.

Акио сякаш полетя към мен.

— Идиот! — изкрещя той и ме зашлеви през ухото. — Баща ни ще се обърне в гроба!

Още щом замахна към мен, знаех, че фалшивата ми личност ще остане неразкрита. Би било немислимо един актьор да удари воин от клана Отори. Ударът отново ме превърна в Минору, така както нищо друго не би го сторило.

— Прости ми, братко — рекох хрисимо, вдигайки от земята топките и дъсчицата; продължих да ги въртя във въздуха, докато накрая командирът се разсмя и ни махна да минаваме.

— Елате да ни гледате довечера! — викна Кейко на войниците.

— Добре, до довечера — викнаха те в отговор.

Казуо запя отново. Юки заби барабана. Аз подхвърлих дъсчицата към Акио и прибрах топките. Бяха потъмнели от кръв. Хванах дръжките на колата. Бариерата се вдигна и ние поехме към селото отвъд.