Пророчеството

Седма глава

Напуснах къщата по същия път, по който бях проникнал в нея — навън през прозореца на горния етаж, надолу по стената и по славеевия под. Сега той спеше под краката ми, но се заклех следващия път, когато мина по него, да го накарам да запее. Само че не прехвърлих зида, за да се озова отново на улицата. Вместо това се втурнах безшумно през градината, станах невидим и прилепвайки до камъните като паяк, се изкатерих до отвора, през който потокът се вливаше в реката. Скочих в най-близката лодка, отвързах я, стиснах греблото, оставено на кърмата, и се оттласнах навътре в реката.

Лодката изстена тихо под тежестта ми, а течението усили плисъка на водата около нея. За нещастие небето се бе прояснило. Беше много по-студено и под почти пълната луна — много по-светло. Откъм брега чух тропот на нозе, пратих фалшивия си образ обратно при зида и се свих в дъното на лодката. Но Акио не се подлъга по второто ми аз, а скочи от стената, все едно летеше. Отново станах невидим, макар и да допусках, че срещу него това щеше да се окаже безполезно, и се хвърлих от лодката, прелитайки досами водната повърхност, в друга лодка на брега. Дращейки трескаво, отвързах въжето и се оттласнах навътре с греблото. Видях как Акио се приземи, умело запазвайки равновесие въпреки люлеенето на лодката, след което скочи и полетя отново, когато аз за пореден път прибягнах до фалшивия си образ, оставих го в лодката и скочих в следващата. Усетих раздвижването на въздуха, когато се разминахме. Контролирайки падането си, скочих обратно в първата лодка, стиснах греблото и се хвърлих да греба тъй бързо, както никога през живота си. Второто ми аз се стопи, щом Акио го сграбчи, и той се приготви да скочи за пореден път. Нямаше измъкване, ако не навлезех в реката. Извадих ножа си и щом преследвачът ми се приземи, нанесох удар. Акио се отдръпна с обичайната си скорост и с лекота се приведе, за да избегне удара. Бях очаквал този ход и го посрещнах с греблото, което го цапна отстрани по главата. Той се строполи на дъното, зашеметен за момент. Аз обаче загубих равновесие поради силното люлеене на лодката и с мъка се задържах да не падна през борда. Пуснах греблото и се вкопчих в дървената стена. Не исках да се озова в ледената вода, без да го повлека със себе си и да го удавя. Докато се плъзгах към отсрещния край на лодката, Акио се съвзе. Скочи рязко и се хвърли върху мен. Паднахме заедно и той ме сграбчи за гърлото.

Все още бях невидим, но напълно безпомощен, притиснат под него като шаран върху дъската на готвач. Усетих как ми причернява, и в този момент той отслаби хватката си.

— Предател! — възкликна. — Кенджи ни предупреди, че накрая ще се върнеш при Отори. Радвам се, че го стори, защото искам да те видя мъртъв, откакто се срещнахме за пръв път. Сега ще си платиш. За безочието си към Кикута… За ръката ми… И за Юки!

— Убий ме — отвърнах предизвикателно, — както семейството ти е убило баща ми. Никога няма да избягате от нашите призраци. Клетвите ни ще ви преследват до последния ви дъх, защото вдигате ръка срещу собствения си род!

Лодката се люлееше под нас, носена от течението. Ако в онзи момент Акио бе използвал ръцете или ножа си, сега нямаше да ви разказвам тази история. Но той не можа да устои на изкушението за една последна гавра с мен.

— Детето ти ще е мое. Ще го възпитам, както подобава, като истински Кикута — разтърси ме бясно. — Покажи ми лицето си! — изръмжа гневно. — Искам да видя очите ти, когато ти кажа как ще го науча да ненавижда паметта ти. Искам да гледам как умираш! — той се приведе още по-близо до мен, търсейки с поглед лицето ми.

Лодката пое по лунната пътека. Съзрял сиянието й, мигом възвърнах видимите си очертания и го погледнах право в очите. Видях онова, което исках да открия — неистова ревност и омраза, които замъгляваха преценката му и отнемаха силата му.

Той се осъзна за част от секундата. Опита се да откъсне поглед, но ударът на греблото вероятно бе намалил обичайната му бързина и бе твърде късно. Вече бе оборен от неустоимия сън на Кикута. Тялото му омекна, той се свлече на една страна, като напразно мигаше трескаво, отчаяно полагайки усилия да го прогони. Както се клатушкаше, лодката се наклони силно. Собственото му тегло го повлече с главата надолу в ледените води.

Лодката продължаваше да се носи, вече по-бързо, повлечена от надигащия се прилив. По осветената от луната пътека видях как тялото изплува на повърхността. Нямаше да се върна и да го довърша. Надявах се, че ще се удави или ще замръзне до смърт, но оставих това на съдбата. Хванах греблото и насочих лодката към отсрещния бряг.

Когато стигнах там, вече се тресях от студ. Прозвучаха първи петли, а луната бе увиснала ниско над хоризонта. Тревата на брега бе заскрежена, а камъните и клоните искряха, сковани в ледена белота. Обезпокоих една спяща чапла и се запитах дали не е същата, която идваше да лови риба в градината на Шигеру. Тя излетя от най-високите клони на върбата с познатия плясък на криле.

Бях изтощен, но твърде възбуден, за да помисля за сън, а и бездруго трябваше да се движа, за да се сгрея. Насила ускорих крачка, следвайки тесния планински път в посока югоизток. Луната бе ярка, а и пътят ми бе познат. Призори бях минал първия проход и вече се спусках към малко селце. Почти нямаше будни, но една старица вече разпалваше въглените в огнището си и срещу една монета ми предложи топла супа. Оплаках се от своя оглупял от старост господар, който ме е изпратил залудо през планините към някакъв отдалечен храм. Зимата несъмнено щеше да го довърши, а аз щях да бъда принуден да остана там.

Тя се изкиска и рече:

— Тогава ще трябва да станеш монах!

— Не и аз. Твърде много обичам жените…

Това й се стори забавно и тя намери няколко прясно мариновани сливи, които прибави към закуската ми. Щом видя низа от монети, ми предложи подслон и храна. Яденето бе привлякло демона на съня и се изкушавах да полегна, но се боях, че някой може да ме разпознае, и даже вече съжалявах за онова, което й бях казал. Може и да бях зарязал Акио в реката, но знаех, че можеше да се съвземе и да тръгне да ме преследва. Не се гордеех с дезертьорството си от Племето, след като бях дал дума да им се подчинявам, и в мразовитата дрезгавина на утрото почвах да осъзнавам какво щеше да представлява остатъкът от живота ми. Бях направил своя избор да се върна при клана Отори, но оттук нататък никога нямаше да се освободя от ужаса, че някой всеки миг щеше да дебне да ме убие. Цяла тайна организация щеше да бъде изпратена срещу ми, за да ме накаже за измяната. За да се промъкна през мрежата им, трябваше да се движа по-бързо от всеки техен пратеник. Трябваше освен това да се добера до Тераяма, преди да паднат снеговете.

Когато пристигнах в Цувано следобед на втория ден, небето бе добило цвят на олово. Всичките ми мисли бяха устремени назад към времето, когато се бях запознал там с Каеде, и към тренировъчния бой с мечове, когато се бях влюбил в нея. Нима името й вече бе вписано в списъка на мъртвите? Щяхме ли да се съберем отново в отвъдното, или бяхме обречени повече никога да не се срещнем нито в живота, нито в смъртта? Терзаеха ме скръб и срам. Тя ми бе казала „Чувствам се в безопасност единствено с теб“, а аз я бях изоставил. Ако съдбата се смилеше и тя отново се озовеше в обятията ми, никога повече нямаше да я пусна.

Съжалявах горчиво за решението си да тръгна с Племето и за кой ли път премислях причините, които бяха обусловили този избор. Смятах, че съм сключил сделка с тях и че животът ми им принадлежи… това бе едната страна. Но зад нея упреквах собствената си суета. Бях пожелал да опозная и да развия онази част от характера си, която бях получил по линия на баща си, от фамилията Кикута, от Племето — онова тъмно наследство, дарило ме с умения, които ме изпълваха с гордост. Бях откликнал с нетърпение и охота на предложената от тях съблазън — онази смесица от ласкателство, разбиране и бруталност, чрез която ме бяха използвали и манипулирали. Питах се какъв ми е шансът да се измъкна от тях невредим.

Мислите ми се виеха в шеметни кръгове. Вървях като замаян. По обед бях поспал малко в една хралупа встрани от пътя, но студът ме бе събудил. Единственият начин да се стопля бе да не спирам да вървя. Заобиколих града и спускайки се през прохода, поех отново по пътя покрай реката. Придошлите води се бяха оттеглили след наводненията, причинени от силните бури, които ни бяха задържали в Цувано, и крайбрежните диги бяха възстановени, но дървеният мост тук си стоеше разрушен. Платих на един лодкар да ме превози до другия бряг. Никой друг не пътуваше толкова късно, бях последният клиент. Усетих, че ме наблюдава с любопитство, но не ми каза нищо. Не можех да го определя като член на Племето, но въпреки това ме изпълваше с безпокойство. Остави ме на отсрещния бряг и аз побързах да се отдалеча. Когато се обърнах при завоя на пътя, той продължаваше да ме гледа. Кимнах му, но той не ми отвърна.

Беше по-студено от всякога, въздухът бе влажен и мразовит. Вече съжалявах, че не бях потърсил подслон за нощта. Ако ме застигнеше виелица преди следващия град, нямах особени изгледи да оцелея. Ямагата все още бе на няколко дни път. На границата на владението щеше да има пропускателен пункт, но въпреки писмото на Ичиро и облеклото ми на слуга не исках да прекарам нощта там — щеше да има твърде много любопитни, твърде много стражи. Не знаех какво да сторя, затова продължих да вървя.

Нощта настъпи. Дори и с тренираните ми в школата на Племето очи беше трудно да следвам пътя. На два пъти се отклонявах от него и трябваше да се връщам. Веднъж попаднах в някаква дупка или канавка, на дъното на която имаше вода, и се измокрих до коленете. Вятърът виеше пронизително, откъм гората долитаха странни звуци, от които в съзнанието ми оживяваха легенди за чудовища и таласъми. Имах чувството, че мъртвите ме следват по петите.

Докато небето на изток взе да просветлява, бях премръзнал и треперех неистово. Посрещнах зората с радост, но тя не ме спасяваше от жестокия студ. Дори напротив, накара ме да осъзная колко сам съм. За първи път в главата ми се прокрадна коварната мисъл, че ако границата на владението се охранява от хора на Араи, ще отида при тях и ще се предам. Те щяха да ме отведат при него, но преди това сигурно щяха да ми дадат нещо топло за пиене. Щяха да ме сложат да седна до огъня и да ми направят чай. Мисълта за горещата течност ме обсеби изцяло. Усещах как парата се вие към лицето ми, как топлата купичка сгрява дланите ми. Дотолкова се бях унесъл, че не бях забелязал вървящия след мен човек.

Внезапно почувствах нечие присъствие зад гърба си. Обърнах се, удивен, че не бях чул стъпки по пътя, нито нечие дишане. Бях слисан и дори уплашен от тази явна загуба на слух. Сякаш пътникът бе паднал от небето или бе излязъл изпод земята, както правят мъртъвците. После си дадох сметка, че или изтощението бе разстроило ума ми, или наистина виждах призрак, защото мъжът, който вървеше точно зад мен, бе низвергнатият Джо-Ан, когото смятах за мъртъв, издъхнал от мъченията на хората на Араи в Ямагата.

Шокът бе толкова голям, че едва не припаднах. Кръвта се дръпна от главата ми и се олюлях. Джо-Ан ме подхвана, преди да се свлека на земята, а ръцете му си изглеждаха съвсем истински, здрави и силни, пропити с миризма на щавена кожа. Земя и небе се завъртяха около мен, а пред очите ми заиграха черни петна. Той ме отпусна на земята и натисна главата ми така, че да се озове между коленете ми. Нещо в ушите ми бучеше оглушително. Седях така превит, ръцете му придържаха главата ми, докато бученето намаля, а черните петна се разнесоха и зрението ми се проясни. Втренчих се в земята. Тревата бе заскрежена, а между камъните се виждаха частици почернял лед. Вятърът виеше в клоните на кедрите. Единственият друг звук бе тракането на зъбите ми.

Джо-Ан заговори. Нямаше съмнение, това бе неговият глас:

— Простете, господарю, изплаших ви. Не исках да ви стряскам.

— Казаха ми, че си мъртъв. Помислих те за призрак.

— Е, може и да съм умрял за известно време — прошепна той. — Поне хората на Араи си помислиха така и захвърлиха тялото ми в мочурището… Но Тайният бог е имал други планове за мен и ме върна в този свят. Работата ми явно още не е свършена.

Вдигнах глава предпазливо и го погледнах. Имаше нов, зараснал наскоро белег, който вървеше от носа до ухото. Липсваха му и няколко зъба. Хванах го за китката и обърнах ръката му, за да мога да я огледам. Ноктите ги нямаше, а пръстите бяха изкривени и премазани от удари с тояга.

— Трябва да те помоля за прошка — рекох унило.

— Нищо, което ни се случва, не е извън плана Божи.

Чудех се защо плановете на който и да е бог трябва да включват изтезания, но не го казах на Джо-Ан. Вместо това попитах:

— Как ме откри?

— Лодкарят дойде при мен — смята, че е превозил вас през реката. Аз очаквах вест от вас. Знаех, че ще се върнете — той взе вързопа, който бе оставил отстрани на пътя, и започна да го развързва. — Въпреки всичко пророчеството трябваше да се изпълни.

— Какво пророчество? — спомних си, че съпругата на Кенджи го бе нарекла побъркан. Той не отговори. Извади от бохчата две малки просени питки, произнесе над тях кратка молитва и ми подаде едната. — Ти всеки път ме храниш — рекох. — Ала май този път няма да мога да ям…

— Тогава пийте — каза Джо-Ан и ми подаде груба съдина от бамбук. Не бях сигурен дали ще успея да преглътна, но си помислих, че течността може да ме сгрее. Щом спиртната напитка нахлу в корема ми, мракът и бученето ме връхлетяха отново и повърнах няколко пъти, като целият се тресях, докато накрая грохнах от изтощение.

Джо-Ан цъкна няколко пъти с език, както би направил на кон или вол. Проявяваше търпението на човек, свикнал да се занимава с животни. Когато успях да заговоря отново, рекох през тракащи зъби:

— Трябва да продължа пътя си.

— Закъде сте тръгнали?

— Тераяма. Ще прекарам зимата там.

— Е — той потъна в едно от своите познати състояния на мълчание. Молеше се, слушаше някакви вътрешни гласове, които щяха да му кажат какво да направи. — Това е добре — рече накрая. — Ще поемем през планината. Ако продължите по пътя, ще ви спрат на бариерата, а и бездруго ще отнеме твърде много време. Снегът ще падне, преди да стигнете Ямагата…

— През планината?!? — вдигнах поглед към зъберите, които се издигаха на североизток. Пътят от Цувано за Ямагата минаваше в подножието им, но самата Тераяма се падаше точно зад тях. Над хребетите бяха надвиснали сиви облаци с онази мътна влажна лъскавина, която вещаеше сняг.

— Катеренето ще е трудно — рече Джо-Ан. — Ще трябва да починете малко, преди да поемете нагоре.

Взех да мисля как да се изправя на крака:

— Нямам време. Трябва да се добера до храма, преди да паднат снеговете.

Джо-Ан вдигна поглед към небето и подуши вятъра:

— Довечера ще е твърде студено, за да вали сняг, но пък може да почне още утре. Ще помолим Тайното божество да го задържи — той стана и ми помогна да се изправя. — Сега можете ли да ходите? Живея недалеч, но трябва да се върнем малко назад. Ще си починете там, а после ще ви отведа при хора, които ще ви покажат пътя през планината.

Чувствах се безплътен, все едно тялото ми бе станало ефирно, като че ли бях се раздвоил и по някакъв начин бях изчезнал с образа на второто си аз. Бях признателен на Племето за тренировките, които ме бяха научили да намирам онези резерви на сила, за които повечето хора дори не подозират. Бавно, докато се съсредоточавах в дишането си, усетих как някаква енергия и сила се завръщат. Без съмнение Джо-Ан отдаде съвземането ми на молитвите си. За момент ме изгледа с хлътналите си очи, после върху устните му сякаш трепна усмивка, той се обърна и пое обратно по пътя, по който бяхме дошли.

Поколебах се за миг отчасти защото не исках да се връщам назад по собствените си стъпки, загубвайки преднината, която ми бе коствала толкова много, а и защото изпитвах някаква неохота да тръгна с низвергнатия. Едно беше да поговоря с него насаме посред нощ и съвсем друго — да вървя плътно до него, да ме видят в неговата компания. Все още не бях един от владетелите Отори, а и вече не принадлежах към Племето. Джо-Ан ми предлагаше помощ и подслон, но когато го последвах, ме побиха тръпки.

След по-малко от час изоставихме пътя и поехме по пътека, която следваше брега на тясна река. Минахме през две-три бедстващи села, където по нас хукнаха деца да просят храна, но се отдръпнаха, щом разпознаха низвергнатия. В следващото село две по-големи момчета събраха достатъчно дързост да ни замерят с камъни. Един замалко да ме уцели в гърба… чух го навреме как лети към мен, и отстъпих встрани. Канех се да се върна и да накажа хлапето, но Джо-Ан ме спря.

Далеч преди да стигнем, долових миризмата на табачницата. Реката се разшири и накрая се вля в главния канал. При мястото на сливането се виждаха редици от дървени рамки, върху които бяха опънати кожите. Тук, на влага и завет, нямаше опасност да се заскрежат, но с настъпването на зимния мраз щяха да ги смъкнат и да ги складират на закрито до пролетта. Мъжете там вече работеха, всички до един низвергнати, разбира се, полуголи въпреки студа, само кожа и кости също като Джо-Ан и със същия сломен вид на пребити кучета. Над реката се стелеше мъгла, примесена с пушек от огнищата с дървени въглища. Двата бряга бяха свързани с плаващ мост, който бе скалъпен от тръстика, овързана с въжета и бамбук. Спомних си как преди време Джо-Ан ми беше казал да отида при моста на низвергнатите, ако имам нужда от помощ. Сега по волята на съдбата се бях озовал тук… или както той несъмнено би казал — доведен от силата на Тайния бог. Зад редиците от рамки стърчаха няколко малки дървени колиби — имаха такъв вид, сякаш един-единствен силен пристъп на вятъра би ги помел. Докато следвах Джо-Ан към вратата на първата колиба, мъжете продължаваха да работят, но аз чувствах погледите им. В очите на всеки един се четеше непонятна за мен настоятелна молба, все едно бях важен за тях и можех да им помогна по някакъв начин.

Опитвайки се да прикрия неохотата си, влязох в колибата, без да изувам обувките си, тъй като подът бе пръстен. В огнището гореше слаб огън. Вътре бе тъй задимено, че на очите ми залютя от пушека. В дъното имаше още някой — бе свит в ъгъла под купчина кожи. Помислих, че е жената на Джо-Ан, но човекът се размърда, изпълзя напред на колене и опря чело в земята пред мен. Беше мъжът, който ме бе превозил през реката.

— Вървял е почти цялата нощ, за да ми каже, че ви е видял — поясни Джо-Ан с извинителен тон. — Имаше нужда да почине малко, преди да поеме обратно.

Дадох си сметка за жертвата, която предполагаше една такава постъпка — не само самотният преход през обитавания от таласъми мрак, но и опасността от крадци и патрули, както и загубата на парите, които би могъл да спечели през този ден.

— Защо е сторил това за мен?

Тогава лодкарят седна, вдигна глава и ми хвърли бърз поглед. Не каза нищо, но в очите му се четеше онова, което бях видял и в очите на останалите щавачи — страст и копнеж. Бях виждал това изражение и по-рано, преди месеци, върху лицата на хората, докато яздехме обратно от Тераяма към Ямагата, погледът, подобен на няма молба, който отправяха към Шигеру. Бяха намерили в Шигеру някакво упование — обещание за справедливост, за състрадание — и сега тези хора търсеха същото у мен. Каквото и да им бе казал Джо-Ан, то ме бе превърнало в тяхна надежда.

И тогава нещо в мен откликна на безмълвния им призив, както бе откликнало на селяните, на земеделците с техните тайни ниви. Отнасяха се с тях като с кучета, гонени и гладуващи, но аз видях в тях мъже, които по ум и сърце не стояха по-долу от който и да е воин или търговец. Бях отгледан и възпитан сред хора като тях и бях научен, че Тайният бог гледа на всички нас с еднакви очи. Независимо от онова, което бях станал, от всичко, на което ме бяха научили кланът Отори или Племето, сякаш против волята им дори, бе невъзможно да забравя това.

Джо-Ан каза:

— Сега той е ваш човек. Както и аз, и всички ние. Ако ви потрябваме, просто трябва да ни повикате — той се усмихна и изпочупените му зъби проблеснаха на мъждивата светлина.

Беше сварил чай и ми подаде малка дървена купичка. Усетих как парата се издига към лицето ми. Чаят бе от клонки, какъвто пиехме някога в Мино.

— А защо вас? Онова, което ще ми трябва, е армия! — отпих и усетих как топлината плъзна по тялото ми.

— Да, армия — отвърна Джо-Ан. — Тепърва ви предстоят много битки. Така гласи пророчеството.

— Тогава как можете да ми помогнете? На вас ви е забранено да убивате…

— Воините убиват с готовност — отвърна Джо-Ан. — Има обаче много неща, които не биха свършили, а те далеч не са маловажни. Неща, които смятат под достойнството си. Строителство, колене, погребване. Ще го осъзнаете, когато ви потрябваме.

Чаят успокои стомаха ми. Джо-Ан извади още две малки просени питки, но нямах апетит и накарах лодкаря да изяде моя дял. Джо-Ан също не хапна, но прибра втората. Видях как другият го проследи с поглед, и преди да тръгне, му дадох няколко монети. Той не искаше да ги вземе, но аз ги тикнах в ръката му.

Джо-Ан измърмори над него благословията преди път и после отмести кожите, за да мога да заема мястото му под тях. Топлината на чая остана в мен. Кожите воняха, но предпазваха от студа и заглушаваха шума. Помислих си за момент как някой от тези гладуващи мъже може да ме предаде за купичка супа, но в момента нямах друга възможност; налагаше ми се да се доверя на Джо-Ан. Оставих мрака да ме обгърне и да ме потопи в дълбок сън.

Джо-Ан ме събуди след няколко часа. Беше късен следобед. Даде ми чай, който не бе много по-различен от гореща вода, и се извини, че не може да ми предложи храна.

— Трябва да тръгваме — рече, — ако искаме да стигнем при въглищарите преди мръкнало.

— Въглищарите ли? — обикновено се будех бързо, но този ден бях замаян от съня.

— Все още са горе в планината. Ползват пътеки през гората, които ще ви преведат през границата. Но ще си тръгнат с първия сняг — млъкна за момент и после продължи: — Трябва да говорим с един човек по пътя.

— С кого?

— Няма да се бавим — отвърна той с една от тайнствените си усмивки.

Когато излязохме навън, коленичих до речния бряг и наплисках лицето си с вода. Беше ледена. Както бе предсказал Джо-Ан, беше застудяло и въздухът бе по-сух — твърде студено и твърде сухо, за да завали сняг.

Изтръсках водата от ръцете си, а той размени няколко думи с мъжете. Те отправиха към мен искрящи погледи. Щом тръгнахме, престанаха да работят и докато минавах покрай тях, коленичеха и се кланяха доземи.

— Знаят ли кой съм? — попитах Джо-Ан с приглушен глас. Отново ме обзе страх, че тези хора, които живееха в такава оскъдица, можеха да ме предадат.

— Знаят, че сте Отори Такео — отвърна той. — Ангелът от Ямагата, който ще донесе справедливост и мир. Така гласи пророчеството.

— Какво пророчество?

— Ще го чуете лично.

Връхлетяха ме съмнения. Какво правех, поверявайки живота си в ръцете на този побъркан? Чувствах, че всеки следващ пропилян миг ще ми попречи да стигна до Тераяма, преди снегът или Племето да са ме застигнали. Но вече си давах сметка, че единствената ми надежда бе да премина планината. Налагаше се да следвам Джо-Ан.

Прекосихме по-малката река нагоре по течението при един рибен яз. Срещнахме само двама-трима рибари и няколко момичета, които носеха храна на мъжете, които горяха оризови стъбла и разпръсваха тор по голите стърнища. Момичетата се изкатериха по брега, за да не пресекат пътя ни, а един от рибарите ни заплю. Другият изруга Джо-Ан, че отравял водата. Аз вървях с приведена глава и извърнато лице, но те изобщо не ми обърнаха внимание. Всъщност избягваха да ни погледнат открито, сякаш дори това щеше да ги омърси и да ги обрече на зла участ.

Джо-Ан като че ли не забелязваше враждебността на хората; беше вглъбен в себе си, все едно загърнат в черно наметало, но когато минахме покрай тях, каза:

— Не ни позволяваха да ползваме дървения мост, за да пренасяме кожите до другия бряг. Затова трябваше да се научим как да си направим свой. Сега техният е разрушен, но те пак отказват да ползват нашия — поклати глава и прошепна: — Само ако познаваха Тайния…

На отсрещния бряг вървяхме покрай реката още около километър, след което завихме на североизток и започнахме да се изкачваме. Оголелите кленове и букове отстъпиха място на борове и кедри. Колкото по-навътре навлизахме в гората, толкова по-тъмна и стръмна ставаше пътеката, докато накрая вече се катерехме по камъни и скали къде прави, къде на четири крака. Сънят ме бе освежил и чувствах, че силите ми се възвръщат. Джо-Ан се катереше неуморно, почти без да се задъхва. Трудно можех да позная възрастта му. Бедността и страданията го бяха съсухрили, тъй че изглеждаше като старец, но можеше и да е на не повече от трийсет. В него имаше нещо неземно, все едно наистина бе възкръснал от мъртвите.

Накрая прехвърлихме един хребет и се озовахме на малко плато. Насред него имаше огромен камък, паднал от канарата отгоре. Под нас виждах проблясващата лента на реката, която се виеше далеч нататък, почти до Цувано. Над долината се стелеше дим, примесен с мъгла. Облаците бяха ниско и скриваха планинската верига отсреща. Катеренето ни бе загряло, дори се бяхме изпотили, но когато спряхме, дъхът ни излизаше на бяла струя в мразовития въздух. Няколко късни къпини искряха в тъмночервено върху оголелите храсти; освен тях наоколо всичко беше безцветно. Дори вечнозелените дървета тъмнееха. Чух стичащи се капки вода и два гарвана, които се зовяха един друг горе от скалата. Когато млъкнаха, долових нечие дишане.

Звукът идваше, бавен и отмерен, от самата скала. Забавих собственото си дишане, докоснах Джо-Ан по ръката и посочих с глава към нея. Той се усмихна и каза тихо:

— Всичко е наред. Това е онзи, когото дойдохме да видим.

Гарваните се обадиха отново с рязък и зловещ грак. Започнах да треперя. Студът пълзеше по тялото ми и ме обгръщаше. Страховете от предишната нощ заплашваха да изплуват отново. Исках да продължа да се движа. Нямах никакво желание да се срещам с онзи, който се криеше зад скалата и дишаше тъй бавно, че едва ли бе човешко същество.

— Елате — рече Джо-Ан и аз го последвах покрай ръба на канарата, като се стараех да не поглеждам надолу към зеещата под нас пропаст.

В скалите отстрани имаше пещера. От тавана й капеше вода. През вековете бе оформила колони и копия, а в пода бе издълбала улей, който водеше до малък дълбок вир, чиито стени бяха равни като на водохранилище и с белотата на варовик. Самата вода бе черна.

Таванът на пещерата се снишаваше, следвайки линията на планината, а в горната, по-сухата страна се виждаше фигура, която бих помислил за статуя, ако не бях чул дишането й. Беше сиво-бяла като варовика, сякаш бе седяла там толкова дълго, че бе започнала да се вкаменява. Трудно бе да се различи дали е мъжка или женска; съзрях в нея един от онези древни люде — отшелник, монах или монахиня, — които бяха надраснали пола и рода и дотолкова бяха доближили отвъдното, че представляваха почти чист дух. Косите падаха като бял шал, лицето и ръцете бяха сиви като остаряла хартия.

Фигурата седеше в поза за медитация върху пода на пещерата без всякакъв признак на напрежение или неудобство. Пред нея имаше нещо като каменен олтар с положени вехнещи цветя — последните есенни лилиуми — и други приношения — два горчиви портокала с набръчкана кора, парченце плат и няколко дребни монети. Наподобяваше всяко друго светилище в израз на почит към божеството на планината, само дето в камъка бе издълбан знакът, който използваха Скритите, същият, който преди толкова време владетелката Маруяма бе очертала върху дланта ми в Чигава.

Джо-Ан развърза вързопа си и извади последната просена питка. Коленичи и я постави внимателно върху олтара, след което се поклони доземи. Фигурата отвори очи и се взря в нас; гледаше ни, но без да ни вижда. Очите й бяха забулени с пелената на слепотата. Върху лицето й се изписа изражение, което ме накара да падна на колене и да й се поклоня — изражение на съвършена нежност и състрадание, примесено с абсолютно знание. Не се съмнявах, че се намирам в присъствието на свято същество.

— Томасу — рече то и аз си помислих, че гласът е по-скоро женски, отколкото мъжки. Толкова отдавна никой не ме бе наричал с името, което ми бе дала моята майка, че косите на врата ми настръхнаха, и когато потръпнах, не беше само от студ. — Седни — рече тя. — Имам да ти кажа нещо, което трябва да чуеш. Ти си Томасу от Мино, но си станал и Отори, и Кикута. Във вените ти тече смесена кръвта на три рода. Роден си сред Скритите, но животът ти вече не е тайна и не ти принадлежи. Земята ще поднесе онова, което Небето желае… — тя млъкна. Минутите се точеха. Студът проникваше в костите ми. Питах се дали ще каже още нещо. Първоначално се изненадах, че знае кой съм; после реших, че вероятно Джо-Ан й е разказал за мен. Ако това бе пророчеството, то бе тъй неясно, че не ми говореше нищо. Помислих си, че ако остана още дълго така коленичил, ще замръзна до смърт, но бях прикован от силата в очите на слялата жена. Вслушвах се в дишането на трима ни, в звуците на планината, в гарваните, които продължаваха да грачат дрезгаво, в кедрите, тъй неспокойни на североизточния вятър, в стичащите се струйки вода, в стенанието на самата планина, когато стана толкова студено, че скалите се свиха. — Земите ти ще се простират от море до море — рече тя накрая, — но мирът настъпва с цената на пролятата кръв. Пет битки ще ти го донесат: четири ще спечелиш и една ще загубиш. Мнозина трябва да умрат, но теб самия не те заплашва смърт освен от ръката на собствения ти син! — настъпи ново продължително мълчание. С всяка секунда здрачът се сгъстяваше и въздухът ставаше още по-мразовит. Обходих с поглед пещерата. Отстрани до святата жена стоеше молитвено колело върху малък дървен блок с гравирани по ръба лотосови листа. Бях озадачен. Знаех, че много планински светилища са забранени за жени, и никой от онези, които бях виждал, не съдържаше такава смесица от символи, сякаш тук си съжителстваха и Тайният бог, и Просветленият и духовете на планината. Тя продължи, все едно бе прочела мислите ми; в гласа й се долавяше скрит смях, примесен с удивление. — Всичко е едно. Запази това в сърцето си. Всичко е едно!

Докосна молитвеното колело и го завъртя. Ритъмът му сякаш проникна във вените ми и се вля в кръвта ми. Тя започна да припява тихо с думи, които никога не бях чувал и не разбирах. Те изпълваха пространството около нас и накрая се стапяха във вятъра. Когато ги чухме отново, бяха станали благословията на сбогуване, изричана от Скритите. Тя ни подаде една купичка и ни каза да пийнем от вира на тръгване.

Върху повърхността вече се образуваше тънка коричка лед и водата бе тъй студена, че скова зъбите ми. Без да губи време, Джо-Ан ме поведе бързо напред, като се взираше тревожно на север. Преди да се върнем обратно, заобикаляйки канарата, хвърлих един последен поглед към святата жена. Тя седеше неподвижно; от това разстояние изглеждаше като част от скалата. Не можех да повярвам, че ще остане тук, навън, сам-сама през цялата нощ.

— Как оцелява? — попитах. — Ще умре от студ.

Джо-Ан се навъси:

— Бог поддържа живота й. За нея е все едно дали ще умре.

— Значи е като теб?

— Тя е свят човек. Някога я мислех за ангел, но тя е човешко същество, превърнато в това, което е, от силата Божия.

Не искаше да говори повече. Изглежда, бе доловил притеснението ми. Спускахме се бързо надолу, докато стигнахме до малък каменен водопад. Изкатерихме се по него. От другата страна имаше тясна пътека сред тъмната гора. Щом се озовахме на нея, отново поехме нагоре.

Окапала шума и борови иглички заглушаваха стъпките ни. Под дърветата вече бе почти нощ. Въпреки това Джо-Ан още повече ускори крачка. Бързането малко ме посгря, но нозете и ръцете ми бавно се сковаваха, сякаш варовитата вода, която бях изпил, ме превръщаше в камък. Сърцето ми също се бе смразило от озадачаващите думи на старицата и всичко онова, което вещаеха за бъдещето ми. Никога не бях се сражавал в битка — нима наистина щях да се бия в пет? Ако кръвопролитието бе стойността на мира, за пет сражения това наистина щеше да е тежка цена. А идеята, че собственият ми син, още нероден, е обречен да ми отнеме живота, ме изпълни с непоносима скръб. Изравних се с Джо-Ан и го докоснах по ръката.

— Какво значи това?

— Каквото гласи, това е — той забави крачка, за да си поеме дъх.

— На теб същото ли ти каза по-рано?

— Да.

— Кога?

— След като умрях и отново се върнах към живота. Исках да живея като нея, да бъда отшелник в планината. Мислех, че може да ме вземе за слуга, но тя ми отказа с думите, че работата ми в този свят още не е свършена, и тогава изрече думите за вас…

— Ти си й разказал кой съм, за някогашния ми живот и всичко останало?

— Не — отвърна той търпеливо. — Нямаше нужда да й казвам, защото тя вече знаеше. Нареди ми да ви служа, защото само вие ще донесете мир.

— Мир? — повторих аз. Това ли бе имала предвид, когато каза „онова, което Небето желае“? Дори не бях сигурен какво означаваше тази дума. Самата идея за мира ми се струваше като част от фантазиите на Скритите, историите за онова царство, които мама ми разправяше шепнешком през нощта. Дали някога щеше да бъде възможно клановете да престанат да се сражават помежду си? Цялата класа на воините се биеше — с тази цел бяха отгледани, възпитани и подготвени, живееха за това — да завладяват нови земи, с които да поддържат нови армии, за да завоюват още земи… — Мир чрез война?

— Че има ли друг начин? — попита в отговор Джо-Ан. — Ще има битки.

Четири ще спечелиш, една ще загубиш.

— Ето, затова се подготвяме сега. Забелязахте мъжете в табачницата, видяхте очите им. Откакто извършихте онова милостиво дело в крепостта Ямагата, когато сложихте край на мъките на изтерзаните Скрити, за тези хора се превърнахте в герой. После и онова, което сторихте за владетеля Шигеру в Инуяма… дори и без пророчеството те биха заявили готовността си да се бият за вас. Сега знаят, че Бог е с вас.

— Тя седи в планинско светилище и използва молитвено колело — рекох. — При все това ни благослови в традицията на твоя народ.

— На нашия народ — поправи ме той.

Поклатих глава:

— Аз вече не следвам тези принципи. Убивал съм много пъти. Наистина ли вярваш, че тя говори с думите на вашия Бог?

— Не знам защо Бог ми повелява да я слушам — призна. — Но го прави и аз се подчинявам.

„Той е луд, помислих си, изтезанията и страхът са замъглили разсъдъка му.“ А на глас рекох:

— Тя каза: „Всичко е едно.“ Не го вярваш, нали?

Той прошепна:

— Вярвам на всички учения на Тайния. Живея според тях от детството си. Зная, че са истина. Но ми се струва, че има място отвъд ученията, място отвъд думите, където това може да е истина. Където се вижда как всички вярвания произлизат от един и същ източник. Брат ми бе свещеник; той щеше да ми каже, че това е ерес. Още не съм бил на това място, но тя, тя живее там.

Останах безмълвен, разсъждавайки как думите му можеха да се отнесат към самия мен. Чувствах как трите елемента, които изграждаха природата ми, се бяха свили вътре в мен като три отделни змии, всяка една готова да причини смъртта на останалите, стига да й бъдеше позволено да атакува. Никога не бих могъл да живея един живот, ако не отрека две трети от себе си. Единственият ми изход бе да продължавам напред, да превъзмогна разделението и да намеря начин да обединя в едно отделните части.

— Вие също — добави Джо-Ан, четейки мислите ми.

— Ще ми се да вярвам, че е така — рекох накрая. — Но докато за нея то е място на най-дълбока духовност, за мен е практически единствената смислена възможност…

— Значи вие сте онзи, който ще донесе мир.

Отказвах да повярвам на пророчеството. То беше много повече и в същото време много по-малко от онова, което исках за собствения си живот. Но думите на старицата бяха пропили съществото ми и вече не можех да се отърва от тях.

— Онези хора от табачницата… твоите хора… те няма да се бият, нали?

— Някои ще го сторят — отвърна Джо-Ан.

— Знаят ли как?

— Може да бъдат обучени. Има толкова други неща, които умеят — строителство, транспорт, превеждане по тайни пътеки…

— Като тази ли?

— Да, тя е дело на въглищарите. Скриват входовете с купчина камъни. Имат мрежа из цялата планина.

Земеделци, низвергнати, въглищари — на никого от тях не бе позволено да носи оръжие или да участва в битките между клановете. Запитах се колко ли още бяха онези като земеделеца, когото бях убил в Мацуе, или като Джо-Ан. Какво разхищение на смелост и интелигентност да не се използват такива хора. Ако зависеше от мен да ги обуча и въоръжа, щях да разполагам точно с мъжете, които ми трябваха. Но дали воините щяха да се бият редом с тях? Или просто щяха да заклеймят и мен като низвергнат?

Бях се отдал на такива разсъждения, когато внезапно ме лъхна мирис на изгоряло; след малко долових далечни гласове и други шумове от човешка дейност — удари на брадва, пукот на горящ огън. Озърнах се и Джо-Ан го забеляза.

— Чувате ли ги вече?

Кимнах заслушан, мъчейки се да преценя броя им. Четирима според гласовете, вероятно още един, който не говореше, но се движеше с отчетлива стъпка, и никакви кучета, което изглеждаше необичайно.

— Виждаш ли, аз съм наполовина Кикута, от Племето. Притежавам много от техните дарби.

Той не можа да се сдържи и леко потръпна. Такива дарби Скритите възприемаха като вещерство. Когато бе приел вярата на Скритите, собственият ми баща се бе отказал от всичките си умения — бе намерил смъртта си, защото бе положил клетва никога повече да не убива.

— Знам — отвърна Джо-Ан.

— Ако ще върша онова, което очакваш от мен, ще се нуждая от всичките си способности.

— Членовете на Племето са деца на дявола — измърмори той, след което добави припряно, както и по-рано: — Вашият случай е различен, господарю.

Това ме накара да си дам сметка за рисковете, които поемаше заради мен, застрашен не само от хората, но и от свръхестествените сили. Моята кръв на принадлежащ към Племето вероятно ме правеше в съзнанието му опасен като таласъм или като речен дух. Отново бях удивен от силата на убеждението, което го движеше, и от себеотрицанието, с която се бе оставил в ръцете ми.

Мирисът на изгоряло се засили. По дрехите и по кожата ни се посипаха частици пепел и сажди, напомняйки ми зловещо за сняг. Земята стана сивкава. Пътеката излезе на едно сечище сред дърветата, където имаше няколко пещи за дървени въглища, които бяха оградени с влажна почва и торф. Само една продължаваше да гори, като през цепнатините й просветваха червени пламъци. Трима души бяха заети да разглобяват студените пещи и да опаковат дървените въглища. Друг бе коленичил при малък огън, над който на трикрака поставка къкреше котле. Дотук четирима, но чувствах, че има и пети. Чух тежки стъпки зад гърба си и неволното рязко поемане на въздух, което предхожда атака. Бутнах Джо-Ан встрани и със скок се обърнах, заставайки с лице към онзи, който се опитваше да ни издебне в гръб.

Беше най-грамадният човек, когото бях виждал, вече разперил ръце, за да ни сграбчи. Една огромна длан и един дървен чукан, заради който се отказах да го нараня повече. Оставих образа си на пътеката, промъкнах се зад него и му викнах да се обърне, стиснал ножа така, че да види добре острието, което заплашваше да пререже гърлото му.

Джо-Ан изкрещя:

— Аз съм, глупако! Джо-Ан!

Мъжът до огъня се изсмя гръмогласно и другите въглищари тутакси дотърчаха.

— Не го наранявайте, господарю! — викнаха ми те. — Той не иска да ви причини зло. Просто го изненадахте, нищо повече.

Великанът бе отпуснал рамене и стоеше с единствената си ръка, протегната в жест на покорство.

— Ням е — обясни ми Джо-Ан. — Но и с една ръка е силен като два вола, освен това е добър работник.

Въглищарите бяха явно разтревожени, че ще накажа един от най-ценните им хора. Хвърлиха се в нозете ми, умолявайки ме за милост. Казах им да станат и да си обуздаят великана.

— Можех да го убия!

Всички станаха, приветстваха ни с добре дошли, потупаха Джо-Ан по рамото, поклониха ми се отново и ме накараха да седна до огъня. Един от тях ми сипа чай от котлето. Нямах представа, от какво бе направен; имаше странен и трудноопределим вкус, но беше горещ. Джо-Ан ги отведе настрани и като шепнеха, събрали глави, проведоха разговор, от който чувах всяка дума.

Джо-Ан им каза кой съм, което предизвика сподавени възклицания и нови поклони, а после им обясни, че трябва да стигна до Тераяма по възможно най-бързия начин. Възникнаха кратки препирни относно най-безопасния път и това, дали да тръгна незабавно, или да изчакам утрото, след което всички се върнаха при огъня, седнаха в кръг и се втренчиха в мен с блеснали очи върху тъмните им от сажди лица. Бяха с оскъдно облекло, при все това сякаш не забелязваха студа. Говореха като група, и изглежда, се изживяваха като едно цяло. Помислих си, че тук, в гората, са принудени да спазват свои собствени правила и да живеят като диваци, почти като животни.

— Никога не са разговаряли с владетел — каза Джо-Ан. — Единият попита дали не сте самият Йошицуне9, завърнал се от Голямата земя. Казах им, че макар и да бродите из планините като него и да ви преследват всички, вие ще станете даже още по-голям герой, защото той се е провалил, а на вас Бог ви е обещал успех.

— Господарят ще ни позволява ли да режем дървета, където поискаме? — попита един от по-възрастните. Те не разговаряха с мен пряко, а отправяха всичките си реплики към Джо-Ан. — Има много места в горите, където вече не ни пускат. Ако отсечем дърво там… — с изразителен жест той показа как прерязва собственото си гърло.

— Глава за дърво, ръка за клон — обади се друг. Пресегна се към великана и вдигна осакатената му ръка. Мястото при китката, където бе отсечена, бе зараснало и сега бе покрито със сбръчкан синкав белег, а там, където бе обгорена, се виждаха сивкави следи, плъзнали нагоре по кожата. — Служители на клана Тохан му сториха това преди няколко години. Той не разбираше, но въпреки това му отрязаха ръката.

Великанът я протегна към мен кимайки, а на лицето му бяха изписани недоумение и мъка.

Знаех, че кланът Отори също имат закони, които предотвратяват безразборното сечене на дървета с цел съхранение на горите, но не смятах, че налагат такива жестоки наказания. Запитах се какъв е смисълът да се осакати така един човек — нима човешкият живот наистина струваше по-малко от живота на дървото?

— Владетелят Отори ще си върне всички тези земи — рече Джо-Ан. — Той ще управлява от море до море. Ще донесе справедливост.

Те се поклониха отново, заклеха се да ми служат и аз обещах да сторя каквото мога за тях, когато денят настъпи. После ни нахраниха… с месо — малки птички, които бяха уловили, и заек. Толкова рядко вкусвах месо, че не можех да си спомня кога за последен път бях ял, ако не се смяташе пилето със задушени зеленчуци при борците. Онова месо обаче беше благо в сравнение със заека. Бяха го хванали преди седмица и го бяха запазили за последната си нощ в планината, заравяйки го в земята, за да не го види някой служител на клана, ако дойдеше да дебне из лагера. Имаше вкус на пръст и кръв.

Докато ядяхме, обсъдиха плановете си за следващия ден. Решиха един от тях да ме отведе до границата. Те самите не смееха да я пресекат, но според тях пътят до Тераяма оттатък билото на планината бил съвсем лесен. Щяхме да тръгнем на зазоряване и ако не завалеше сняг, щяха да ми трябват не повече от дванайсет часа.

Вятърът бе сменил посоката си леко на север и бе станал заплашително студен и влажен. Въглищарите вече бяха решили вечерта да разглобят последната пещ и на следващия ден да започнат спускането от планината. Джо-Ан можеше да им помогне, замествайки мъжа, който щеше да ми стане водач.

— Значи нямат нищо против да работят с теб? — попитах Джо-Ан по-късно.

Бях озадачен от въглищарите. Те ядяха месо, значи не следваха учението на Просветления; не произнесоха молитва над храната в традицията на Скритите и приемаха един низвергнат да яде и да работи редом с тях за разлика от другите селяни.

— Самите те са низвергнати — отвърна Джо-Ан. — Освен дърва горят и трупове. Но не са от Скритите. Почитат духовете на гората, най-вече божеството на огъня. Вярват, че утре ще слязат заедно от планината и той ще живее с тях през цялата зима, топлейки домовете им. Напролет заедно с него ще поемат обратно в планината — в гласа му се долавяше нотка на неодобрение. — Все се опитвам да им разкажа за Тайния бог — продължи той. — Но те ми викат, че не можели да изоставят божеството на предците си, защото тогава кой щял да пали огъня в пещите?

— Може би всичко е едно — рекох, дразнейки го на шега, тъй като месото и топлината, предоставени от почитащите божеството на огъня, бяха повдигнали духа ми.

Той ми отправи една от своите леки усмивки, но не каза нищо повече по въпроса. Изведнъж доби изтощен вид. Здрачът се бе сгъстил и въглищарите ни поканиха в колибата си. Беше скалъпена от клони и покрита с кожи, които вероятно бяха разменили срещу въглища. Вмъкнахме се вътре и се скупчихме плътно един до друг, за да се предпазим от студа. Главата ми бе на топло, защото бе най-близо до печката, но гърбът ми се бе вкочанил, и когато се обърнах, имах чувството, че клепачите ми ще замръзнат и повече никога няма да мога да ги отворя.

Не спах много, но лежах, заслушан в дълбокото дишане на мъжете край мен, и разсъждавах за бъдещето си. Бях решил, че съм се обрекъл на гибел заради смъртната присъда на Племето, като всеки ден почти не очаквах да оцелея до падането на нощта, но пророчицата ми бе върнала живота. Собствените ми умения се бяха развили сравнително късно — някои от момчетата, с които бях тренирал в Мацуе, бяха започнали да проявяват талантите си на осем-деветгодишна възраст. На колко щеше да го стори моят син? Колко време щеше да мине, докато станеше достатъчно вещ, за да се изправи срещу мен? Вероятно шестнайсетина години. Значи аз самият щях да живея още горе-долу толкова. Това просто изчисление ми вдъхна известна горчива надежда.

Понякога усещах, че вярвам на пророчеството, друг път — не. Всъщност така бе през целия ми съзнателен живот.

На следващия ден щях да пристигна в Тераяма. Щях да се сдобия със записките на Шигеру за дейностите на Племето, щях отново да държа Джато в ръце. През пролетта щях да установя връзка с Араи. Въоръжен с тайната информация за Племето, щях да потърся подкрепата му срещу чичовците на Шигеру. Защото за мен беше ясно, че първият сблъсък трябваше да е с тях. Щях да отмъстя за смъртта на Шигеру и да поема наследството си, което щеше да ми предостави онова, от което се нуждаех най-много — силна база в непревземаемия Хаги.

Джо-Ан спеше неспокойно — тръпнеше и стенеше. Дадох си сметка, че вероятно изпитва непрестанна болка, макар че, когато бе буден, не го показваше по никакъв начин. Малко преди зазоряване студът понамаля и аз спах дълбоко около час само за да се събудя от тих и лек звук, който изпълваше ушите ми — звука, от който се ужасявах. Изпълзях до входа на колибата. На светлината на огъня видях снежинките, които бяха почнали да падат, и чух едва доловимото съскане, с което се топяха върху жаравата. Разтърсих Джо-Ан и събудих въглищарите.

— Вали сняг!

Те скочиха, запалиха клони за факли и започнаха да събират лагера си. Бояха се да останат в капана на планината. Скъпоценните дървени въглища от последната пещ бяха увити в мокрите кожи, които смъкнаха от колибата. Помолиха се припряно над тлеещите въглени и ги сложиха в желязно гърне, за да ги вземат със себе си надолу по склона на планината.

Снегът все още бе слаб и рехав и не натрупаше, а се стапяше, щом докоснеше земята. При все това с настъпването на зората видяхме, че небето е сиво и зловещо, а облаците — натежали от сняг. Вятърът също се усилваше; завалеше ли по-едрият сняг, щеше да е като виелица.

Нямаше време за ядене, нито за чай. Когато дървените въглища бяха готови, мъжете побързаха да поемат надолу. Джо-Ан падна на колене пред мен, но аз го вдигнах и го прегърнах. Тялото му в обятията ми бе костеливо и крехко като на старец.

— Ще се срещнем отново през пролетта — рекох. — Ще ти пратя вест при моста на низвергнатите.

Той кимна, внезапно обзет от вълнение, все едно не можеше да понесе да ме изпусне от погледа си. Един от мъжете вдигна малък вързоп и го сложи на раменете си. Останалите вече поемаха надолу по склона в колона по един. Джо-Ан направи непохватен жест към мен — смесица от сбогуване и благословия. После се обърна и се отдалечи, залитайки леко под тежестта на товара си.

Изпратих го с поглед, улавяйки се, че повтарям шепнешком познатите думи, които Скритите си казват на раздяла.

— Хайде, господарю — подкани ме тревожно моят водач.

Обърнах се и го последвах нагоре по склона.

Катерехме се от близо три часа. От време на време водачът ми спираше, за да привежда клони, по които щеше да намери обратния път. Снегът бе все тъй сух и лек, но колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече натрупваше, докато накрая земята и клоните вече бяха посипани със ситен бял прашец. Бързото катерене ме загря, но стомахът ми куркаше от глад. Месото от предишната нощ го бе залъгало с фалшиви очаквания. Бе невъзможно да се отгатне колко бе часът. Небето бе забулено в еднообразна кафеникавосива пелена, а земята излъчваше оная странна светлина на снежен пейзаж, която изцяло обърква ориентацията.

Когато водачът ми спря, бяхме на половината път от главния връх на планинската верига. Пътеката, която следвахме, тук извиваше и поемаше надолу. През булото на падащите снежинки, през плетеницата от тежките клони на буковете и кедрите съзрях в ниското долината, която вече побеляваше.

— Не мога да продължа с вас — рече той. — Ако искате съвета ми, връщайте се обратно с мен. Наближава виелица. Дори при хубаво време до храма остава близо ден ходене. Продължите ли, ще загинете в снега.

— Не ми е възможно да се върна — отвърнах. — Ела още малко с мен. Ще ти платя добре — не успях обаче да го убедя, а и в действителност не исках. Той изглеждаше притеснен и самотен без другарите си. Дадох му половината от монетите, а в замяна той ми даде кокал от заешко бутче с малко месо по него.

Описа ми пътеката, по която трябваше да поема, като ми посочи ориентирите през долината, доколкото това бе възможно в дрезгавината на деня. През нея минавала река, обясни той, без да знаеше, че аз отдавна я бях чул. Тя бележела границата на владението. Нямало мост, но на едно място била достатъчно тясна, за да я прескоча. Във вировете се криели водни духове, а течението било бързо, затова трябвало да внимавам да не падна вътре. Освен това, тъй като мястото било най-лесно за преминаване, понякога било охранявано, макар че според него в ден като този едва ли щяло да има патрул.

Щом съм се озовял в следващото владение, трябвало да продължа на изток, спускайки се към малко светилище. Там пътеката се раздвоявала. Трябвало да поема по дясното, по-ниско разклонение и да вървя все на изток, в противен случай съм щял да установя, че отново почвам да се изкачвам по склона на планината. Вятърът сега духаше от североизток, тъй че да съм го държал откъм лявото си рамо. За да подчертае това, той докосна два пъти рамото ми, като се взираше в лицето ми с тесните си очи.

— Не приличате на господар — рече, а чертите му се изкривиха в подобие на усмивка. — Но все пак късмет!

Благодарих му и поех надолу по склона, ръфайки кокала вървешком. Строших го със зъби и изсмуках костния мозък. Снегът стана по-гъст и мокър и вече се топеше по-бавно върху главата и дрехите ми. Мъжът беше прав, нямах вид на господар. Косите ми, които не бяха подстригвани, откакто Юки ги бе подрязала в подобаващ за уличен актьор стил, сега бяха прораснали и стърчаха рошави край ушите ми. Не се бях бръснал от дни. Дрехите ми бяха подгизнали и мръсни. Със сигурност миризмата, която се носеше от мен, не бе на господар. Помъчих се да си спомня кога за последен път се бях къпал… и внезапно се сетих за конюшнята с борците, за първата нощ, след като бяхме напуснали Мацуе; за просторната баня, за разговора, който бях подслушал между Акио и Хаджиме.

Запитах се къде ли бе Юки в този момент, дали вече бе научила за бягството ми. Мисълта за детето ми бе особено мъчителна. В светлината на пророчеството идеята да държат сина ми далеч от мен и да го научат да ме мрази ми причиняваше още по-голяма болка. Спомних си заплахата на Акио; изглежда, Кикута познаваха характера ми по-добре от самия мен.

Вече чувах шума на реката по-ясно, а и това бе почти единственият звук в замрелия под снежната пелена пейзаж. Дори гарваните бяха замлъкнали. Когато съзрях брега, снегът вече трупаше калпаци върху облите камъни покрай водата. Някъде по-горе тя се спускаше от планината като водопад, после се разливаше между стръмните канари, подскачайки по скалите в поредица от бързеи, след което се обуздаваше в тесен канал между две каменни плочи. Стари извити борове се бяха вкопчили в канарите и целият пейзаж, побелял от снега, изглеждаше така, сякаш бе притихнал в очакване Сешу да дойде и да го нарисува.

Клекнах зад един объл камък, където в тънкия слой почва несигурно се крепеше малко борово дръвче. Приличаше повече на храст, но ми предоставяше убежище. Пътеката бе покрита със сняг, но не ми беше трудно да видя накъде води и на кое място да прескоча реката. Вперих поглед в тесния брод и известно време останах така, наострил слух.

Ромонът на водата върху камъните не беше съвсем монотонен. От време на време секваше и тогава се възцаряваше подозрителна тишина, сякаш аз не бях единственото същество, което се вслушваше. Не ми беше трудно да си представя обитаващи тъмните води духове, които нарочно забавят и усилват течението, дразнят и предизвикват човеците и ги примамват да отидат при тях.

Имах чувството, че дори долавям дишането им. После, точно когато успявах да откроя звука, реката възобновяваше своя ромон. Беше вбесяващо. Знаех, че губя време, клечейки там под храста заслушан във водните духове и постепенно засипван от снега, но упорствах с нарастваща увереност, че различавам нечие дишане, при това съвсем не толкова далеч от мен.

Веднага след тесния брод реката се спускаше около трийсетина метра, преминавайки в поредица от дълбоки вирове. Долових внезапно движение и осъзнах, че една почти чисто бяла чапла ловеше риба в единия от тях, без да обръща внимание на снега. Беше като знамение — символът на Отори на границата на владението на клана, — може би знак от Шигеру, че най-накрая бях направил правилния избор.

Чаплата бе от моята страна на реката и крачеше през вира към мен. Запитах се какво ли си намира за ядене посред зима, когато жабите и поповите лъжички са се изпокрили в тинята. Тя изглеждаше невъзмутима и безстрашна, уверена, че нищо не я заплашва в тази пустош. Докато я наблюдавах със същото чувство за сигурност и с мисълта, че всеки миг ще се отправя към реката и ще я прескоча, нещо я подплаши. Тя извъртя дълга шия към брега и тутакси хвръкна. Плясъкът на крилата й прозвуча само веднъж над водата и после тя изчезна безшумно надолу по реката.

Какво бе видяла? Напрегнах очи, втренчен в същото място. Реката замлъкна за миг и аз чух дишането. Разширих ноздри и долових слаб мирис на човек, довян от североизточния вятър. Не виждах никого, но знаех, че там някой лежи невидим в снега.

Беше на такова място, че ако тръгнех направо към брода, съвсем лесно щеше да ми отреже пътя. След като можеше да остане невидим тъй дълго, значи беше от Племето и в такъв случай щеше да ме съзре веднага щом стигнех до водата. Единствената ми надежда бе да го изненадам и да прескоча някъде по-нагоре, където реката бе по-широка.

Нямаше смисъл да чакам повече. Безшумно поех дълбоко въздух и се втурнах навън от заслона на боровото дръвче надолу по склона. Движех се по пътеката, докато можех, тъй като не бях сигурен каква бе земята под снега. После я изоставих и хуквайки към реката, хвърлих поглед встрани. Видях как врагът ми се надига от снега. Беше целият в бяло. За момент изпитах облекчение, че не е от Племето, а просто е в маскировъчно облекло… може би не беше от Племето, а просто от граничната охрана… в този миг тъмната бездна зейна под мен и аз скочих.

Реката избуча, после замлъкна и тогава в тишината чух как нещо се върти във въздуха зад мен. Щом се озовах на другия бряг, тутакси се хвърлих на земята, дращейки по заледената скала, като едва не се изпуснах. Летящият предмет изсвистя над главата ми. Ако бях останал прав, щеше да ме улучи във врата. Пред мен в снега се открои дупка с форма на звезда. Само от Племето използваха такива ножове за хвърляне, при това по няколко, един след друг.

Претърколих се два-три пъти и щом се озовах на безопасно място, все така без да се изправям, незабавно станах невидим. Знаех, че мога да задържа това състояние, докато се добера до прикритието на гората, но не знаех дали той може да ме види, а и бях забравил за следите, които щях да оставя в снега. За мой късмет той също се подхлъзна, докато прескачаше реката, и макар че изглеждаше по-едър и по-силен от мен и вероятно можеше да тича по-бързо, аз бях спечелил преднина.

Под укритието на дърветата незабавно се раздвоих и пратих фалшивото си изображение нагоре по склона, а самият аз се втурнах надолу по пътеката с ясното съзнание, че не мога дълго да запазя преднината и че единствената ми надежда е по някакъв начин да го издебна и да го нападна от засада. Пред мен пътеката завиваше покрай грамадна плоска скала; над нея се бе надвесил голям клон. Заобиколих я, после се върнах обратно, стъпвайки внимателно по собствените си следи, и със скок се улових за клона. Изтеглих се горе, наместих се и извадих ножа си, макар че ми се щеше Джато да бе у мен. Носех и други оръжия — една гарота и шип за врат, с които се очакваше да убия Ичиро. Но членовете на Племето държаха да убиват със собствените си оръжия, както и да надхитрят врага със собствените си номера. Най-голямата ми надежда бе ножът. Спрях да дишам и станах невидим. Чух го, как спира, съзирайки фалшивия ми образ, и после как хуква отново.

Знаех, че ще разполагам с една-единствена възможност. Хвърлих се отгоре му. От тежестта ми загуби равновесие и когато залитна, успях да намеря пролука в предпазната яка на врата му. Забих ножа в главната артерия на гърлото и разрязах на кръст дихателната тръба, както ме бе обучил Кенджи. Той изръмжа изненадан — бях чувал този звук неведнъж от членове на Племето, когато не очакват да им се наложи да играят ролята на жертва — и не успявайки да запази равновесие, рухна на земята. Аз изпълзях встрани. Ръцете му се вдигнаха към гърлото, където дъхът му свистеше шумно, а кръвта бликаше на струя. После рухна безжизнен по очи. Кръвта продължаваше да шурти, багрейки снега в алено.

Пребърках бързо дрехите му и взех останалите ножове и късия му меч, който беше доста добър. Имаше и набор отрови, които също прибрах, защото по онова време все още не разполагах със собствени. Нямах представа, кой е. Свалих ръкавиците му и погледнах дланите му, но върху тях липсваше отличителната права линия на Кикута, а и доколкото можех да видя, нямаше никакви татуировки.

Оставих трупа му на гарваните и лисиците с мисълта, че за тях това ще бъде желано зимно угощение, и тръгнах колкото се може по-бързо и по-безшумно, опасявайки се, че може да не е сам и другите сега да наблюдават реката и да ме дебнат от засада. Кръвта във вените ми течеше устремно; бях се загрял от тичането и кратката схватка и изпитвах дълбоко, примитивно доволство, че трупът върху снега не е моят.

Бях малко разтревожен, че от Племето ме бяха догонили тъй бързо и явно знаеха накъде съм поел. Дали вече бяха намерили тялото на Акио и разпратили съобщения по конници от Хаги до Ямагата? Или Акио бе оцелял? Наругах се, че не бях пожертвал още малко време, за да го довърша. Може би схватката трябваше да ме стресне повече, да ме накара да осъзная какво значеше Племето да ме преследва до края на живота ми. Всъщност аз го осъзнавах, но бях бесен, че се опитват да ме убият като куче в гората, и в същото време окуражен от факта, че първият им опит се бе провалил. Вярно, бяха успели да убият баща ми, но самият Кенджи бе казал, че никой нямало да може да го доближи, ако не бил дал клетва да не отнема повече човешки живот. Знаех, че притежавам всички негови таланти, а може би дори и повече. Нямаше да позволя на онези от Племето да ме издебнат. Щях да продължа започнатото от Шигеру и да ги сразя.

Всички тези мисли се въртяха в съзнанието ми, докато едва се придвижвах в снега. Те ми даваха сили и усилваха решимостта ми да оцелея. След като приключих с Племето, насочих гнева си към владетелите Отори, чието коварство ми се струваше още по-страшно. Воините заявяваха претенцията си, че честта и верността са най-важни за тях, при все това измамите и предателствата бяха част от същността им и обслужваха личните им цели точно както при Племето. Чичовците на Шигеру го бяха пратили на смърт и сега се опитваха да ме обезнаследят. Само че не знаеха какво ги очаква.

Ако можеха да ме видят — потънал до колене в снежните преспи, зле облечен и екипиран, без свои хора, пари или земя, със сигурност нямаше да си изгубят съня заради заплахата, която представлявах за тях.

Не можех да спра и да си почина. Единственият изход за мен бе да вървя, докато стигна Тераяма, или да рухна от изтощение върху собствените си следи. Все пак от време на време стъпвах встрани от пътеката и се ослушвах за някакъв шум от преследвач. Не чувах нищо друго освен стенанията на вятъра и тихия съсък от падането на снежинките, докато денят взе да преваля и вече по здрач ми се стори, че долавям откъслечни звуци някъде от ниското.

Бяха последното, което бих очаквал да чуя в планината и в потъналата в сняг гора. Наподобяваха трели на флейта, самотни като вятъра в клоните на боровете, мимолетни като снежинките. По гръбнака ми плъзнаха тръпки не само от обичайното въздействие, което музиката имаше върху мен, но и от някакъв по-дълбок страх. Мислех си, че съм се приближил твърде много до границата между този свят и отвъдното и че чувам духове. Сетих се за планинските таласъми, които примамват човеците и ги държат пленници под земята в продължение на хиляди години. Прииска ми се да можех да изрека молитвите, на които ме бе учила мама, но устните ми бяха замръзнали, а и бездруго вече не вярвах в силата им.

Музиката се усили. Приближавах източника й, но не можех да спра да вървя, сякаш тя ме бе омагьосала и ме теглеше към себе си. Завих зад ъгъла и видях, че пътеката се разклонява. Тутакси си спомних какво ми бе казал водачът, и наистина видях малкото светилище, едва забележимо, с поставени пред него три портокала, искрящо ярки под снежните си шапки. Зад светилището имаше невзрачна колиба с дървени стени и сламен покрив. Страховете ми веднага се стопиха и замалко да се разсмея на глас. Не таласъм бях чул, а някакъв монах или отшелник, който се бе оттеглил в планината да дири просветление.

Вече долавях мирис на дим. Топлината ме привличаше неустоимо. Представих си жаравата, която изсушава подгизналите ми нозе и ги съживява от късовете лед, в които се бяха превърнали. Почти усещах горещината от огъня върху лицето си. Вратата на колибата бе отворена, за да влиза светлина и да излиза пушекът. Свирецът на флейта не ме бе видял, нито пък ме бе чул. Беше потънал в скръбната неземна музика.

Още преди да го зърна, вече знаех кой е. Бях чувал същите протяжни трели и преди, нощ след нощ, докато скърбях при гроба на Шигеру. Бе Макото, младият монах, който ме бе утешавал. Седеше с кръстосани крака и затворени очи. Свиреше на дълга бамбукова флейта, но до него върху възглавничката лежеше друга, по-малка, която се държеше странично до устните. Близо до входа гореше и пушеше малък мангал. В дъното на колибата имаше една по-издигната част, пригодена за спане. На стената бе облегната дървена бойна тояга, но друго оръжие не се виждаше. Пристъпих навътре — дори с мангала там бе малко по-топло, отколкото навън — и изрекох тихо:

— Макото?

Той нито отвори очи, нито престана да свири. Повторих името му. Музиката секна и той отдели флейтата от устните си. Прошепна изнурено:

— Остави ме на мира. Престани да ме тормозиш. Съжалявам. Съжалявам — и пак не вдигна поглед.

Когато отново поднесе флейтата към устата си, коленичих пред него и го докоснах по рамото. Той отвори очи, втренчи се в мен и ме стресна, тъй като внезапно скочи на крака, захвърляйки флейтата. Отстъпи назад, грабна тоягата и я вдигна заплашително. Очите му бяха пълни със страдание, лицето му бе изпито, все едно постеше от дълго време.

— Не ме приближавай! — рече с приглушен дрезгав глас.

Аз също станах.

— Макото! — рекох ласкаво. — Не съм враг. Не ме ли позна? Това съм аз, Отори Такео.

Пристъпих към него и той тутакси вдигна тоягата, готов да я стовари върху рамото ми. Видях я устремена към мен и успях леко да я отклоня. За щастие пространството бе твърде тясно и той не бе успял да замахне достатъчно силно, иначе щеше да ми счупи ключицата. Така само успя да ме събори на земята. Ударът вероятно бе разтърсил ръцете му, защото той пусна тоягата и се втренчи с недоумение първо в тях и после в мен.

— Такео? — рече той. — Значи си истински? Не е призракът ти?

— Достатъчно истински, само примрял от студ и глад — отвърнах, докато ставах и свивах ръката си. След като се уверих, че нямам счупено, бръкнах в дрехите си за ножа. Чувствах се по-защитен с нож в ръка.

— Прости ми — каза той. — Никога не бих те наранил. Просто виждах привидението ти твърде често — изглеждаше така, сякаш му се искаше да се пресегне и да ме докосне, но после се отказа. — Не мога да повярвам, че си ти. Каква странна съдба те води насам в този час?

— Отивам в Тераяма. На два пъти ми предлагаха убежище там. Сега ми се налага да се възползвам от него до пролетта.

— Не мога да повярвам, че си ти — повтори той. — Целият си подгизнал. Сигурно умираш от студ — той се озърна из малката колиба. — Толкова малко имам да ти предложа — обърна се към пригодената за спане част, препъна се в тоягата и се наведе да я вдигне. Постави я обратно до стената, после взе една от тънките конопени завивки от леглото. — Свали си дрехите. Ще ги изсушим. Увий се в това.

— Трябва да продължа — рекох. — Само ще поседна за малко край огъня.

— Не можеш да стигнеш до Тераяма тази вечер. След час ще мръкне, а остават още близо пет часа път. Прекарай нощта тук, а утре сутрин ще тръгнем заедно.

— Дотогава виелицата ще затрупа пътеката. Искам снегът да ме затвори в храма, не отвън.

— Това е първият сняг за годината. В планината е силен, но от тук на долу по-скоро прилича на суграшица — усмихна се и цитира старото стихотворение:

— За нещастие съм беден също като поета и семейството му!

Това бе един от първите текстове, които Ичиро ме бе научил да пиша, и сега той оживя в съзнанието ми с кристална яснота. Започвах да треперя неистово. Тъй като вече не се движех, наистина замръзвах. Побързах да си сваля мокрите дрехи. Макото ги взе и ги разпъна пред мангала, като добави малко дърва и раздуха жаравата.

— Това прилича на кръв — рече той. — Ранен ли си?

— Не, някой се опита да ме убие на границата.

— Значи кръвта е негова?

Кимнах, без да бях сигурен докъде да му разкрия истината с оглед на безопасността — неговата и моята.

— Преследвал ли те е?

— Или ме е преследвал, или ме е дебнел от засада. Така ще бъде до края на живота ми.

— Ще ми кажеш ли защо? — той запали една восъчна свещ от огъня и я поднесе към фитила на малка лампа. Пламъчето изсъска и неохотно се съживи. — Маслото свършва — извини се той и отиде да затвори външните капаци.

Предстоеше ни цяла нощ.

— Може ли да ти се доверя?

Въпросът ми го разсмя.

— Нямам представа, какво си преживял, откакто се разделихме, нито какво те води тук сега. А и ти не знаеш нищо за мен. В противен случай не би ме питал. Ще ти разкажа всичко по-късно. А междувременно, да, можеш да ми се довериш. Ако нямаш доверие в друг, повярвай в мен — в гласа му прозвуча скрито дълбоко вълнение. Той се извърна. — Ще стопля малко супа. Съжалявам, нямам нито вино, нито чай.

Спомних си как ме утешаваше, докато бях обладан от ужасна скръб след смъртта на Шигеру. Беше ми вдъхнал увереност, когато бях съсипан от угризения, и ме беше държал в прегръдките си, докато скръбта се уталожи.

— Не мога да остана при Племето. Напуснах ги и те ще ме преследват, докато ме премахнат — докато ме слушаше, Макото взе едно гърне от ъгъла и го постави внимателно върху жаравата. После отново отправи поглед към мен. — Искаха да им намеря архива, който Шигеру е поддържал за тях — продължих. — Изпратиха ме в Хаги. Трябваше да убия Ичиро, моя учител, и да им дам сведенията. Но, естествено, те не бяха там — Макото се усмихна, но не каза нищо. — Това е една от причините, поради които трябва да се добера до Тераяма. Защото архивът е там — завърших. — Ти си го знаел, нали?

— Щяхме да ти кажем, ако вече не беше избрал да се присъединиш към Племето — рече той. — Но дългът ни към владетеля Шигеру ни забраняваше да поемем този риск. Той ни повери записките си, защото знаеше, че храмът ни е един от малкото в Трите провинции, в който не са проникнали членове на Племето — той сипа супата в една купичка и ми я подаде. — Имам само една съдина. Не очаквах посетители. Най-малко пък теб.

— А ти защо си тук? Тук ли смяташ да прекараш зимата?

Не изрекох на глас мисълта си, но се съмнявах, че ще оцелее. Може би не искаше. Отпих глътка супа. Беше гореща и солена, но това бе всичко, което можеше да се каже за нея. Освен това, изглежда, бе единствената му храна. Какво бе станало с жизнения млад мъж, когото бях срещнал в Тераяма? Какво го бе тласнало към това състояние на примирение… или по-скоро на отчаяние?

Придърпах завивката около себе си и се примъкнах по-близо до огъня. Както винаги, се ослушвах. Вятърът се бе усилил и свиреше през сламения покрив. От време на време лампата примигваше, хвърляйки чудати сенки на отсрещната стена. Шумът от онова, което валеше отвън, не бе тихото, подобно на придихание докосване на снежинките, а нещо по-твърдо и вледенено.

След като вратата бе затворена, колибата почваше да се затопля. От дрехите ми взе да се издига пара. Пресуших купичката и му я върнах. Той я напълни отново, отпи глътка и я остави на пода.

— Зимата, остатъка от живота си, което от двете се окаже по-дълго — рече той, погледна ме и сведе очи. — Трудно ми е да разговарям с теб, Такео, след като до такава степен те засяга, но Просветленият е намерил за нужно да те изпрати тук, тъй че трябва да опитам. Присъствието ти променя всичко. Казах ти, привидението ти бе постоянно с мен, спохождаше ме в сънищата ми. Копнеех да преодолея това обсебване… — той се усмихна със самоирония. — От дете се опитвам да живея в безпристрастност към света на сетивата. Единственото ми желание бе просветление. Неистово желаех да постигна святост. Не казвам, че никога не съм изпитвал привързаност — знаеш какво е, когато мъже живеят заедно без жени. Тераяма не прави изключение. Но никога не се бях влюбвал. Никога не се бях чувствал обсебен както с теб… — устните му отново се изкривиха в усмивка. — Няма да навлизам в причините за това. Не е важно, а и бездруго не съм убеден, че ги знам. Но след смъртта на владетеля Шигеру ти бе обезумял от скръб. Бях затрогнат от страданието ти, исках да те утеша…

— И успя — рекох с приглушен глас.

— За мен то бе много повече от утешение! Не си давах сметка, че е толкова силно. Харесваше ми начинът, по който се чувствах, и бях благодарен, че изживявам нещо, което не бях изпитвал никога, но и го ненавиждах. В сравнение с него духовните ми стремления изглеждаха някак кухи и фалшиви. Отидох при нашия игумен и му казах, че според мен трябва да напусна храма и да се върна в света. Той предложи да замина за известно време и да размисля над решението си. Имам приятел от юношеските години в Западната провинция. Казва се Мамору и постоянно ме молеше да му отида на гости. Знаеш, че свиря малко на флейта. Бях поканен да се присъединя към Мамору и останалите в представянето на една драма — „Ацумори“ — той замълча. Вятърът запрати в стената вихрушка от суграшица. Пламъчето на лампата се беше смалило и трептеше тъй силно, сякаш всеки миг щеше да изгасне. Нямах представа, какво щеше да каже Макото в следващия миг, но сърцето ми бе набрало скорост и усещах как пулсът ми бие все по-ускорено в гърлото от страх, че ще чуя нещо, което не желаех да чувам. Макото каза: — Приятелят ми живее в имението на владетеля Фудживара — поклатих глава. Никога не бях чувал за него. — Той е благородник в изгнание, прокуден от столицата. Земите му са в съседство с имота на фамилията Ширакава.

Само това, че чух името й, за мен бе като удар в корема.

— Видя ли владетелката Ширакава?

Той кимна.

— Казаха ми, че била на смъртно легло — сърцето ми блъскаше тъй силно, сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърлото ми.

— Беше тежко болна, но се оправи. Лекарят на владетеля Фудживара й спаси живота.

— Жива ли е? — мъждукащата лампа сякаш засия и изпълни със светлина колибата. — Каеде е жива?

Той се взря изпитателно в лицето ми, а върху неговото се изписа болка.

— Да, и съм неимоверно благодарен, защото, ако беше умряла, виновникът, нанесъл фаталния удар, щях да бъда аз.

Намръщих се, опитвайки се да разтълкувам думите му:

— Какво се е случило?

— В имението на Фудживара я знаят като владетелката Отори. Хората вярват, че владетелят Шигеру се е оженил за нея тайно в Тераяма в деня, когато пристигна на гроба на брат си — същия, в който и ние с теб се запознахме. Аз не очаквах да я видя в къщата на владетеля Фудживара. Не ми бяха казали за брака й. Бях напълно слисан, когато ми я представиха. Предположих, че си се оженил за нея и че самият ти си в имението. И го изтърсих. Не само че разкрих пред себе си силата и природата на собствената си обсебеност от теб, за която се заблуждавах, че вече отминава; за един миг аз опровергах версията й в присъствието на баща й…

— Но защо й е трябвало да твърди подобно нещо?

— Защо всяка жена твърди, че е омъжена, когато не е? Тя замалко не се спомина, защото пометна.

Бях загубил дар слово. Макото продължи:

— Баща й ме разпита за брака. Знаех, че не се е състоял в Тераяма. Опитах се да се измъкна, без да му отговарям направо, но той вече имаше своите подозрения, а и аз бях казал достатъчно, за да ги потвърдя. Тогава не го знаех, но психиката му от известно време била твърде нестабилна и той често заявявал, че ще си отнеме живота. Разрязал си корема в нейно присъствие и по всяка вероятност шокът е предизвикал помятането.

Обадих се глухо:

— Детето е било мое… Тя трябваше да бъде моя съпруга… И ще стане.

Но когато чух собствените си думи, предателството ми към Каеде сякаш стана още по-голямо. Дали някога щеше да ми прости?

— Така предположих и аз — каза той. — Но кога? Какво си възнамерявал? Жена от нейния ранг и фамилия?

— Мислехме за смъртта. Случи се в нощта, в която Инуяма падна. Не искахме да умрем без… — не бях способен да довърша.

След малко Макото продължи:

— Не можех да намеря покой. Страстта ми ме бе запратила обратно в света на страданието, от който си мислех, че мога да избягам. Чувствах, че бях причинил непоправимо зло на друго живо същество, макар и само жена, но в същото време някаква обладана от ревност част от мен искаше тя да умре, защото знаех, че ти я обичаш, вероятно тя теб също. Виждаш, че не крия нищо. Трябва да ти разкажа най-лошото за себе си…

— Аз съм последният, който би те осъдил. Собственото ми поведение доведе до далеч по-жестоки последици.

— Но ти принадлежиш към този свят, Такео, ти живееш в него. А аз исках да бъда различен… Върнах се в Тераяма и помолих игумена за разрешение да се оттегля в тази малка колиба, където да се посветя на Просветления чрез свирене на флейта, макар че отдавна вече не се надявам да бъда дарен с върховната милост на Бога, защото изобщо не съм достоен за нея.

— Ние всички живеем в този свят. Къде другаде да живеем? — докато говорех, сякаш чувах гласа на Шигеру: „Както реката е винаги на прага, така и светът е винаги отвън. И ние трябва да живеем в него.“

Макото бе вперил поглед в мен с внезапно разведрено лице и светнали очи.

— Това ли е посланието, което трябва да чуя? Затова ли си пратен при мен?

— Приятелю, та аз не съм наясно с плановете за собствения си живот! Как бих могъл да проумея твоите? Но това бе едно от първите неща, които научих от Шигеру. Трябва да живеем в света.

— Тогава нека го приемем като негов завет — промълви Макото и видях как жизнеността му взе да се възвръща. Той сякаш се бе примирил със смъртта, но сега пред очите ми се връщаше към живота. — И ти възнамеряваш да изпълниш желанията му?

— Ичиро ми каза, че трябва да отмъстя на чичовците му и да предявя претенции за наследството си. Това и смятам да сторя. Но как ще го постигна, нямам представа. Освен това трябва да се оженя за госпожица Ширакава. Това също бе желание на Шигеру.

— Владетелят Фудживара я иска за съпруга — каза предпазливо Макото.

Щеше ми се да подмина репликата му. Не можех да повярвам, че Каеде би се омъжила за някой друг. Последните й думи към мен бяха: „Никога няма да обичам друг освен теб.“ А преди това бе казала: „В безопасност съм единствено с теб.“ Знаех с каква репутация се бе сдобила — че всеки мъж, който я докосне, умира. Аз бях споделил ложето й и бях оцелял. Бях я дарил с дете. И я бях изоставил. Едва не се бе споминала и бе загубила детето ни… дали някога щеше да ми прости?

Макото продължи:

— Всъщност Фудживара проявява предпочитание към мъже. Но, изглежда, е бил обсебен от господарката Ширакава. Предлага й брак само формално, за да й предостави закрила. Вероятно не е безразличен и към наследството й. Имотното състояние на фамилията Ширакава е окаяно, но пък остава Маруяма… — след като пак не казах нищо, той промърмори: — Той е колекционер. Тя ще стане част от неговите притежания. Колекцията му никога не е била достъпна за обществото. Показват я само на отбран кръг приятели…

— Това не може да й се случи!

— Какъв й е изборът? Пак има късмет, че не е напълно опозорена. Фактът, че е преживяла смъртта на толкова мъже, които са били свързани с нея, си е достатъчен срам. Но в нея има и нещо… неестествено. Разправят, че когато двама от васалите на баща й отказали да й служат, тя наредила да бъдат наказани със смърт. Четяла и пишела като мъж. И очевидно събира армия, за да може през пролетта да предяви претенции за земите на Маруяма.

— Може би тя самата ще си е закрила — рекох.

— Една жена? — възкликна Макото презрително. — Невъзможно.

Усетих как сърцето ми се изпълва с възхищение към Каеде. Какъв съюзник щеше да излезе от нея! Сключехме ли брак, щяхме да владеем половината територия на Сейшуу. Маруяма щеше да ми предостави всички необходими средства, за да се изправя срещу владетелите Отори. След като се справех с тях единствено доскорошната сърцевина в провинцията на Тохан и понастоящем собственост на Араи щеше да попречи на земите ни да се разпрострат на три морета, както гласеше пророчеството.

След като снегът бе започнал, всичко трябваше да почака до пролетта. Бях изтощен, при все това изгарях от нетърпение. Изпитвах ужас, че преди да я видя отново, Каеде можеше да вземе решение, чиито последствия щяха да бъдат необратими.

— Каза, че ще дойдеш с мен в храма?

Макото кимна:

— Тръгваме призори.

— Но ако не бях се натъкнал на тебе, щеше да останеш тук цяла зима?

— Не си правя илюзии. Вероятно щях да издъхна в колибата. Може би си спасил живота ми.

Разговаряхме до късно през нощта. Той говореше така, все едно присъствието на друго човешко същество бе отприщило натрупаното през седмиците мълчание. Разказа ми за себе си. Оказа се четири години по-голям от мен. Бе роден в семейство на воин с нисък ранг и бе служил на клана Отори до битката при Яегахара, но след поражението бил принуден да се закълне във вярност на Тохан. Бил възпитан като воин, макар че бил петият син в това голямо семейство, което прогресивно обеднявало. От най-ранна възраст бил насърчаван в любовта си към учението и в интереса си към религията и когато семейството почнало да запада, едва единайсетгодишен бил изпратен в Тераяма. Брат му, по това време на тринайсет, също бил гласен за послушник, но след първата си зима в храма избягал и повече никой не бил чул за него. Най-големият брат бил убит при Яегахара, а скоро след това починал и баща им. Двете му сестри се омъжили за воини от клана Тохан, но от години нямал вести от тях. Майка му и досега живеела в стопанството на фамилията, също както едно време, заедно с двамата му оцелели братя и техните семейства. Те вече почти не се смятали за част от класата на воините. Виждал се с майка си един-два пъти годишно.

Разговаряхме непринудено, като стари приятели, и аз си спомних колко бях копнял за такъв другар, докато бях на път с Акио. Малко по-възрастен и значително по-добре образован от мен, Макото притежаваше тежест и ум, твърде различни от моята безразсъдна природа. При все това, както щях да установя по-късно, освен че беше монах и учен, той притежаваше смелостта и силата на истински воин.

Макото продължи с разказа си, описвайки ми ужаса и безчинствата, връхлетели Ямагата и Тераяма след смъртта на Шигеру.

— Бяхме въоръжени и готови за бунт. От известно време Ийда отправяше заплахи, че ще унищожи храма ни, осъзнавайки, че с всяка изминала година ставаме по-богати и могъщи. Даваше си сметка за силното негодувание, породено от това, че бяхме принудени да се подчиняваме на Тохан, и разчиташе да потуши всеки възможен бунт още в зародиш. Ти видя какво бе отношението на хората към Шигеру. Смъртта му предизвика у тях чувство за непреодолима загуба и безутешност. Никога не бях виждал подобно нещо. Бунтовете в града, от които Тохан се страхуваха, докато Шигеру бе жив, се разразиха с още по-голяма сила при вестта за смъртта му. Избухна спонтанно въстание — бивши воини на клана Отори, граждани, въоръжени с колове, дори селяни с коси и камъни поеха към крепостта. Бяхме готови да се присъединим към атаката, когато пристигна вестта за смъртта на Ийда и за победата на Араи при Инуяма. Силите на Тохан се оттеглиха към Кушимото, а ние се втурнахме да ги преследваме. Срещнахме те на пътя с главата на Ийда. Историята за това, как си избавил владетеля Шигеру, бе почнала да се разпространява и хората гадаеха кой е човекът, когото бяха нарекли Ангела на Ямагата — той въздъхна и раздуха последния тлеещ въглен. Лампата отдавна бе угаснала. — Когато се върнахме в Тераяма, ти изобщо не изглеждаше като герой. Не бях виждал човек, тъй покрусен и съсипан от скръб, при това принуден да вземе смазващи решения. Беше ме заинтригувал още при запознанството ни, но тогава ми се стори странен… надарен може би, но слаб; острият ти слух изглеждаше неестествен, като на животно. По принцип смятам, че умея да преценявам хората. Бях изненадан, когато игуменът те покани да дойдеш отново, и озадачен от доверието, което Шигеру имаше в теб. Осъзнах, че не си такъв, какъвто изглеждаш, дадох си сметка за смелостта, която вероятно притежаваш, и съзрях силата на емоциите ти. Влюбих се в теб. Както споменах, не ми се беше случвало. Казах ти, че не възнамерявах да ти обясня защо, но сега се налага — след миг добави: — Повече няма да говоря за това.

— Няма нищо лошо. Даже напротив. Нуждая се от приятелство повече от всичко на света.

— Освен от армия?

— Тя ще трябва да почака до пролетта.

— Ще направя всичко възможно да ти помогна.

— А какво става с призванието ти, с диренето на просветление?

— Моето призвание е твоята кауза. Защо иначе Просветленият ще те води тук, за да ми напомниш, че живеем в света? Между нас съществува неимоверно силна връзка. Сега разбирам, че не е нужно да й се противопоставям…

Огънят бе почти угаснал. Вече не виждах лицето на Макото. Треперех, увит в тънката завивка. Питах се дали ще мога да заспя, дали някога щях да успея да заспя отново, да престана да се вслушвам за дъха на убиеца. В един свят, изпълнен с такава враждебност, предаността на Макото ме трогна дълбоко. Не знаех какво да кажа. Хванах ръката му и я стиснах за миг в израз на благодарност.

— Ще стоиш ли на пост, докато поспя два-три часа?

— Разбира се.

— Събуди ме, за да можеш и ти да поспиш, преди да тръгнем.

Той кимна. Завих се във втората завивка и легнах. Огънят едва мъждукаше. Чувах заглъхващия му шепот. Навън вятърът бе понамалял. Стрехите капеха; в сламения покрив отгоре шумолеше някакво животинче. Обади се кукумявка и мишлето застина. Потънах в неспокоен сън и сънувах деца, които се давеха. Хвърлях се в ледената черна вода отново и отново, но не успях да ги спася.

Събудих се от студ. Зората точно почваше да разпръсва мрака в колибата. Макото седеше в поза на медитация. Дишането му бе тъй бавно, че почти не го чувах, но знаех, че е нащрек. Наблюдавах го известно време. Щом отвори очи, отместих поглед.

— Трябваше да ме събудиш.

— Не съм уморен. Нуждая се от много малко сън — после попита с любопитство: — Защо никога не ме гледаш в очите?

— Има вероятност да те приспя. Това е едно от уменията на Племето, които съм наследил. Би трябвало да мога да го владея, но съм запращал хора в дебрите на съня, без да съм искал. Затова не ги гледам в очите.

— Искаш да кажеш, че не е само острият ти слух? Какво още?

— Мога да ставам невидим… достатъчно дълго, за да заблудя противника или да се промъкна покрай някой пазач. Умея освен това привидно да оставам на място, което всъщност съм напуснал, или да се оказвам на две места едновременно. Наричаме го използване на второто аз — докато говорех, наблюдавах Макото скришом, защото бях любопитен каква щеше да е реакцията му.

Той неволно потръпна и промърмори:

— Звучи по-скоро като демон, отколкото като ангел. Нима всички… членове на Племето го умеят?

— Различните хора притежават различни способности. Изглежда, аз съм наследил много повече от предвидения ми дял.

— Не знаех нищо за Племето, дори не подозирах, че съществуват, докато след посещението ти през лятото игуменът не заговори за теб и за връзката ти с тях.

— Мнозина смятат, че тези умения са магия.

— Така ли е?

— Не знам, защото нямам представа, как ги постигам. Не съм ги търсил, те просто се проявиха в мен. Но тренировките ги засилват.

— Предполагам, че както всички други, тези умения могат да се прилагат и за добро, и за зло — рече той тихо.

— Е, Племето искат да ги използват единствено за неща, от които те получават облаги — обясних. — Затова няма да ми позволят да живея. Ако дойдеш с мен, ще бъдеш изложен на същата опасност. Готов ли си?

Той кимна.

— Да, готов съм. И все пак това не те ли тревожи? Повечето хора биха изпитвали страх, който би сломил силата им.

Не знаех какво да отговоря. Често ме описваха като безстрашен, но епитетът ми се струваше твърде силен за едно състояние, което по-скоро наподобяваше невидимостта — дарба, която ми бе вродена. А безстрашието ме спохождаше само от време на време и изискваше енергия, която да го захранва. Познавах страха по-добре от всеки друг. Но тогава не исках да мисля аз това. Станах и взех дрехите си. Още не бяха изсъхнали и когато ги облякох, се усещаха някак лепкави върху кожата ми. Излязох навън да се облекча. Въздухът бе влажен и мразовит, бе спряло да вали, а натрупалият сняг бе станал на киша. Около колибата и светилището нямаше други следи от стъпки освен моите собствени, вече полузасипани. Пътеката се губеше надолу по хълма. Беше проходима. Ако не се смяташе вятърът, гората и планината бяха обгърнати от тишина. Някъде далеч чух грак на гарвани, а по-наблизо — малка птичка, която писукаше жално. Не долавях звуци от човешко съществуване, нямаше удари на брадви по дървен ствол, нито звън на храмова камбана, нито лай на селско куче. Изворът при светилището бълбукаше немощно. Умих лицето и ръцете си в ледената черна вода и пих до насита.

Това беше закуската ни, друга нямахме. Макото опакова оскъдните си вещи, мушна флейтите в пояса си и взе бойната тояга. Тя бе единственото му оръжие. Дадох му късия меч, който бях взел от нападателя си предишния ден, и той го тикна до флейтите.

Когато тръгнахме, във въздуха кръжаха рехави снежинки, които продължиха да падат през цялата сутрин. Пътеката обаче не бе затрупана, а и Макото познаваше пътя. От време на време се подхлъзвах на някой заледен участък или хлътвах до колене в скрита дупка. Скоро дрехите ми бяха тъй мокри, както и предишната нощ. Пътеката бе тясна; вървяхме един зад друг с умерена крачка почти без да си говорим. Макото сякаш бе изчерпал запаса си от думи, а аз бях прекалено зает да се ослушвам — за нечий дъх, за изпукала клонка, за звук на тетивата, за свистене на хвърления нож. Почувствах се като диво животно — неизменно в опасност, вечно преследван.

Светлината избледня до сребристосиво, остана така около три часа и после взе да потъмнява. Снежинките вече падаха по-обилно и почнаха да се вият и да натрупват. Към пладне спряхме да се напием при един поток, но щом престанахме да се движим, студът ни връхлетя, тъй че побързахме да продължим напред.

— Това е северната река, която тече покрай храма — каза Макото. — Ще вървим по нея, докато пристигнем. Остават ни към два часа път.

Стори ми се толкова по-леко от пътуването ми, след като бях напуснал Хаги. Почти си отдъхнах. Тераяма бе само на два часа разстояние. Имах си другар. Щяхме да стигнем до храма и щях да съм в безопасност до края на зимата. Но ромоленето на реката заглушаваше останалите звуци и не улових никакво предупреждение за мъжете, които ни бяха устроили засада.

Бяха двама и ни нападнаха, изскачайки от гората като вълци. Но явно бяха очаквали един човек… мен… и присъствието на Макото ги изненада. Решиха, че виждат някакъв безобиден монах, и се хвърлиха първо към него, предполагайки, че ще се втурне да бяга. Той повали първия с удар в главата, който вероятно бе строшил черепа му. Вторият имаше дълъг меч, който ме изненада, защото от Племето обикновено не носеха такива. Станах невидим и щом той замахна към мен, се приведох и нанесох удар върху ръката, която стискаше меча, за да го обезоръжа. Ножът се отплесна от ръкавицата му. Нанесох втори удар и оставих фалшивия си образ да се появи в нозете му. Този път уцелих и когато той замахна отново, видях, че от китката на дясната му ръка рукна кръв. Фалшивият ми образ се стопи, а аз, все така невидим, се хвърлих върху него, опитвайки се да му прережа гърлото; съжалявах, че не стисках Джато, за да се сражавам с него подобаващо. Той не ме виждаше, но сграбчи ръцете ми и изкрещя от ужас. Усетих как отново ставам видим, в същия миг го осъзна и той, втренчи се в лицето ми, все едно виждаше призрак, очите му се разшириха от ужас и изведнъж се олюля, тъй като Макото го бе ударил отзад, счупвайки тоягата във врата му. Рухна като вол, повличайки ме със себе си.

Измъкнах се изпод тялото му и дръпнах Макото в укритието на скалите, в случай че на хълма имаше и други. Най-много се страхувах от стрелци, които можеха да ни уцелят от разстояние. Но гората тук ставаше твърде гъста, за да се използва лък. Нямаше признаци за чуждо присъствие.

Макото дишаше тежко, очите му искряха:

— Сега осъзнах какво си имал предвид, когато ми разправяше за уменията си…

— Ти самият се оказа доста вещ! Благодаря ти.

— Кои са?

Отидох при двата трупа. Първият бе Кикута — познах го по дланта, но вторият носеше герба на Отори под бронята си.

— Този е воин — рекох, втренчен в чаплата. — Това обяснява меча. Другият е от Племето — Кикута.

Не познавах мъжа, но трябва да сме били роднини, свързани чрез линиите на дланите си.

Воинът на Отори ме изпълни с безпокойство. Дали бе пристигнал от Хаги? Какво правеше заедно с един поръчков убиец от Племето? Изглежда, всички знаеха, че съм се отправил към Тераяма. Мислите ми отлетяха към Ичиро. Мислено се помолих да не са изтръгнали информацията от него. Или бе Джо-Ан? А може би някой от онези потънали в нищета мъже около него, за които се опасявах, че може да ме предадат? Нищо чудно нападателите ни вече да са били в храма и сега там да ни дебнат и други?

— Ти изчезна напълно — рече Макото. — Виждах само следите ти в снега. Невероятно! — усмихна ми се, а лицето му бе неузнаваемо. Трудно бе да се повярва, че той и отчаяният свирач на флейта от предишната нощ бяха един и същ човек. — От доста време не бях участвал в истинска битка. Удивително е как съприкосновението със смъртта прави живота тъй прекрасен!

Снегът изглеждаше по-бял, а студът — още по-пронизващ. Изпитвах неистов глад, копнеех за утеха на сетивата, за гореща баня, за храна, за вино и за голото тяло на любимата, притиснато до моето.

Продължихме напред с възобновена енергия. Нуждаехме се от нея; през последния час вятърът се бе засилил и снегът отново заваля обилно. Имах причини да изпитвам още по-голяма признателност към Макото, защото накрая вече крачехме като слепци, без да виждаме нищо, но той познаваше пътеката и не се обърка. След последното ми ходене в храма около главните постройки бе издигната дървена стена и при портите стражите ни викнаха да спрем. Макото отговори и те го посрещнаха възторжено. Бяха се притеснявали за него и изпитаха искрено облекчение, че е решил да се върне.

След като отново залостиха портите и влязохме в помещението на пазачите, те се втренчиха изпитателно в мен, без да са сигурни дали ме познават. Макото каза:

— Владетелят Отори Такео дири тук убежище за през зимата. Бихте ли уведомили игумена, че е пристигнал?

Единият от тях пое бързо през двора, приведен срещу силния вятър, и докато стигна до манастира, вече беше побелял. Просторните покриви на главните постройки вече бяха окичени със снежни калпаци, а голите клони на вишневите и сливовите дръвчета бяха натежали от даровете на зимата.

Пазачите ни подканиха с жестове да седнем до огъня. Също като Макото те бяха млади монаси, въоръжени с лъкове, копия и тояги. Сипаха ни чай. Никога не бях вкусвал нещо тъй прекрасно. Димът от горещата течност се смесваше с издигащата се от дрехите ни пара, от което помещението се изпълни с уютна топлина. Помъчих се да й устоя, още не исках да се отпускам.

— Някой идвал ли е да ме търси тук?

— Рано тази сутрин в планината забелязахме непознати. Заобиколиха храма и поеха нагоре през гората. Нямахме представа, че са търсили вас. Притеснихме се малко за Макото… мислехме, че може да са разбойници… но времето бе твърде лошо, за да пратим някого навън. Господарят Отори пристига точно навреме. Пътеката, по която сте слезли, вече е непроходима. Храмът ще бъде затворен до началото на пролетта.

— За нас е чест, че се върнахте — каза един от тях притеснено и разменените погледи ми подсказаха, че макар и не съвсем, те осъзнаваха важността на появата ми.

След десетина минути монахът се върна задъхан.

— Нашият игумен приветства господаря Отори — рече той — и ви моли да се чувствате добре дошли. Може да се изкъпете и да се нахраните. Би искал да разговаря с вас след края на вечерните молитви.

Макото привърши чая си, отправи ми официален поклон и каза, че трябва да се подготви за вечерната служба, все едно бе прекарал деня в храма заедно с другите монаси, а не бе вървял в снежна виелица и убил двама мъже. Маниерите му бяха сдържани и хладни. Знаех, че под тях се крие сърце на истински приятел, но тук той бе един от монасите, докато аз трябваше да се науча отново да бъда господар. Вятърът виеше около островърхите краища на покривите, а снегът се сипеше неспирно. Намирах се на сигурно място в Тераяма. Разполагах с цяла зима, за да променя живота си.

Младият мъж, който донесе съобщението от игумена, ме отведе в едно от помещенията за гости на храма. През пролетта и лятото тези стаи щяха да са пълни с посетители и поклонници, но сега бяха пусти. Макар че външните капаци бяха затворени заради бурята, вътре беше сковаващ студ. Вятърът стенеше през цепнатините в стените, през по-големите дори навяваше сняг. Същият монах ми показа пътя до малката баня, построена над топъл извор. Свалих мокрите си измърсени дрехи и старателно изтърках цялото си тяло. После се отпуснах в горещата вода. Беше даже по-хубаво, отколкото си бях представял. Замислих се за мъжете, които се бяха опитали да ме убият през последните два дни, и изпитах див възторг, че оцелелият бях аз. Водата бълбукаше и вдигаше пара около мен. Изпитах прилив на благодарност към нея за това, че извира от планината, че къпе изнуреното ми тяло и сгрява премръзналите ми крайници. Мислех и за самата планина, която по същия начин можеше да изхвърля пепел и огън или да тресе снага и да размята постройките наоколо, все едно са сухи подпалки, да кара хората да се чувстват безпомощни като насекомите, които изпълзяват от пламтящите в огъня пънове. Планината можеше да ме сграбчи в обятията си и да ме остави на бялата смърт, но вместо това ми бе поднесла тази гореща вода.

От хватката на воина ръцете ми бяха покрити със синини, на врата си имах дълга, но плитка рана от острие — вероятно на това място ме бе засегнал с меча си. Дясната китка, която ме наболяваше, откакто Акио ми я бе извил в Инуяма, скъсвайки сухожилията, беше укрепнала. Тялото ми изглеждаше по-мършаво от всякога, но бе в добра форма въпреки продължителния преход. А сега вече бях и чист.

Чух стъпки в съседното помещение и монахът ми викна, че е донесъл чисти дрехи и храна. Излязох от водата с пламнала от горещата вода кожа, изсуших се с оставените за целта парцали и хукнах обратно по дъсчената пътека през снега към съблекалнята.

Беше празна; дрехите бяха оставени на пода — чиста препаска, подплатена долна роба, горна от коприна, също подплатена, и пояс. Връхната роба бе в червеникавоморав цвят, с втъкани шарки от тъмномораво и с герба на Отори в сребристо на гърба. Облякох я бавно, наслаждавайки се на допира на коприната. Отдавна не бях носил дреха с подобно качество. Запитах се как ли се бе озовала в храма и кой ли я бе оставил там. Дали не е принадлежала на Шигеру? Усетих как присъствието му ме обгръща. Първото, което щях да направя на следващото утро, бе да отида на гроба му. Той щеше да ми каже как да отмъстя за него.

Мирисът на храната ме накара да осъзная колко съм гладен. Донесеното бе повече от всичко, което бях ял през последните няколко дни; трябваха ми само две минути, за да го погълна без остатък. После, тъй като не исках да загубя разлялата се по тялото ми топлина от ваната или да заспя, направих няколко упражнения и завърших с медитация.

Отвъд вятъра и снега чувах припяванията на монасите в главната постройка на храма. Снежната вечер, пустата стая с нейните спомени и призраци, внушаващите покой слова на древните сутри — всичко това се смеси като въздействие и предизвика у мен особено чувство на сладостна тъга. Полазиха ме тръпки. Щеше ми се да можех да го изразя, да бях обръщал повече внимание, докато Ичиро се мъчеше да ми преподава поезия. Копнеех да хвана четката — ако не можех да опиша вълненията си с думи, вероятно бих могъл да ги изобразя.

„Върни се при нас, ми бе казал възрастният свещеник. Когато всичко това свърши…“ Част от мен искаше да го сторя и да прекарам остатъка от живота си в това потънало в покой място. Но после си спомних как дори тук бях дочул да се кроят планове за война. Това далеч не бе краят… всъщност беше едва началото.

Припяването свърши и аз чух приглушения тропот от вървежа на монасите, които в колона по един се отправяха да ядат и после да поспят няколко часа, преди камбаната да ги вдигне в полунощ. Към помещението, в което се намирах, се приближиха нечии стъпки откъм манастира. Вратата се плъзна встрани и на прага застана същият монах. Поклони ми се и каза:

— Господарю Отори, игуменът желае да се срещне с вас.

Станах и го последвах обратно покрай манастира.

— Как се казваш?

— Норио, господарю — отвърна той и добави шепнешком: — Роден съм в Хаги.

Не каза нищо повече, тъй като разпоредбите в храма забраняваха излишните приказки. Заобиколихме централния вътрешен двор, вече покрит със сняг, минахме покрай столовата, където монасите бяха коленичили в безмълвни редици, всеки с купичка храна пред себе си, край главната постройка на храма, от която се носеше мирис на тамян и восък, а златните фигури проблясваха в сумрака, към третата страна на квадрата. Тук имаше поредица от малки помещения, които се използваха за кабинети и учебни стаи. От най-отдалечената дочух потракване на молитвена броеница и произнасяна шепнешком сутра. Спряхме пред първото помещение и Норио обяви високо:

— Отче, гостът ви е тук.

Изпитах срам, когато го видях, защото това бе възрастният свещеник, в същите износени дрехи, в които го бях видял при последното ми посещение в Тераяма. Смятах, че е един от възрастните монаси, а не главата на храма. Бях така потънал в собствените си грижи и неволи, че дори не бях разбрал кой е. Паднах на колене и опрях чело в постелката. Непринуден както обикновено, той тръгна към мен, нареди ми да се изправя и ме прегърна. После седна и впери в мен изпитателен поглед с озарено от усмивка лице. Аз също се усмихнах, чувствайки искреното му задоволство от срещата и откликвайки на радостта му.

— Владетелю Отори — каза той, — щастлив съм, че се върна при нас невредим. Много те мислех през всичкото това време. Преживял си тежки времена…

— Които още не са свършили, но разчитам на гостоприемството ви до края на зимата. Май всички ме преследват и имам нужда от безопасно място, където да се подготвя.

— Макото ми разказа малко за положението, в което се намираш. Тук винаги си добре дошъл.

— Длъжен съм да ви съобщя целта си незабавно. Възнамерявам да предявя претенции за наследството си от клана Отори и да накажа виновниците за смъртта на господаря Шигеру. Това може да изложи храма на известен риск.

— Готови сме за това — отвърна той невъзмутимо.

— Проявявате към мен голямо великодушие, не заслужавам подобна чест…

— Ще установиш, смятам, че всички ние, които имаме дългогодишна връзка с клана Отори, се смятаме за твои длъжници — отвърна той. — И, разбира се, вярваме в бъдещето ти.

„Повече, отколкото аз самият“, довърших мислено думите му. Усетих как се изчервявам. Бе немислимо да ме хвали след всички грешки, които бях допуснал. Почувствах се като измамник, навлякъл робата на Отори с подстриганата си коса, без пукната пара, без собственост, без хора и без меч.

— Всички стремления започват с едно-единствено действие — каза той, все едно бе прочел мислите ми. — Твоето бе да дойдеш тук.

— Изпрати ме моят учител Ичиро. Ще се срещнем с него тук през пролетта. Той ме посъветва да потърся закрилата на владетеля Араи. Трябваше да го сторя от самото начало.

Игуменът се усмихна и около очите му се събраха ситни бръчици.

— Не, от Племето нямаше да те оставят жив. Тогава беше много по-уязвим. Не познаваше врага си. Сега вече имаш някаква представа от мощта им.

— Какво знаете за тях?

— Шигеру често ми се доверяваше и търсеше съвета ми. При последното му посещение говорихме за теб надълго и нашироко.

— Не съм чул.

— Да, защото той беше предпазлив и нарочно разговаряхме при водопада, за да не можеш да чуваш. После се преместихме в неговата стая…

— Където разговаряхте за война?

— Той се нуждаеше от уверението ми, че храмът и градът ще се вдигнат след смъртта на Ийда. Все още се колебаеше относно опита за покушение, страхувайки се, че те изпраща на сигурна смърт. Както се оказа, собствената му смърт запали искрата на въстанието и ние не бихме могли да го предотвратим, дори и да искахме. Но Араи бе в съюз с Шигеру, не с клана Отори. Ако може да завземе тази територия, ще го стори. Най-късно до лятото ще са във война — той замълча, после продължи: — Отори възнамеряват да предявят претенции за право на собственост върху земите на Шигеру и да обявят осиновяването ти за незаконно. Не им стигна, че участваха в заговор за убийството на осиновителя ти, ами и сега сквернят паметта му. Затова съм доволен, че възнамеряваш да си изискаш наследството.

— Само че дали Отори някога ще ме приемат? — възкликнах и протегнах ръце с дланите нагоре. — Нали съм белязан като Кикута.

— Ще говорим за това по-късно. Ще се изненадаш колко много хора очакват завръщането ти. Ще разбереш напролет. Твоите хора ще те намерят.

— Един воин на Отори вече се опита да ме убие — рекох, изпълнен със съмнение.

— Макото ми каза. В клана ще има разцепление, но Шигеру го знаеше и го приемаше. Разломът не беше предизвикан от него — семената бяха посети още когато бе незаконно лишен от власт след смъртта на баща му.

— Смятам, че виновниците за смъртта му са неговите чичовци. Но колкото повече научавам, толкова повече се изненадвам, че са го оставили жив тъй дълго.

— Съдбата определя колко дълго да живеем — отвърна старецът. — Владетелите Отори се страхуват от собствените си хора. По традиция васалите и селяните там са непостоянни, трудноуправляеми, изменчиви… Никога не са живели в страх и подчинение както селяните под управлението на Тохан. Шигеру ги познаваше и зачиташе, в замяна на което получи тяхното уважение и искрена обич. Това го закриляше от чичовците му. Верността им към него сега ще се прехвърли към теб.

— Може би — рекох, — но има един по-сериозен проблем — сега съм осъден на смърт от Племето.

Лицето му остана спокойно, с цвят на слонова кост на светлината на лампата.

— Което, предполагам, е още една причина да си тук?

Реших, че ще продължи, но той замълча. Впери поглед в мен, а на лицето му се изписа очакване.

— Владетелят Шигеру е водел архив — казах предпазливо, внимавайки как говоря в тихото помещение. — Сведения за Племето и техните действия. Надявам се, че ще ми го предоставите.

— Той се съхранява тук за теб — отвърна игуменът. — Сега ще пратя да го донесат. Разбира се, има и още нещо, което пазя в очакване на завръщането ти.

— Джато — рекох.

Той кимна:

— Ще ти е нужен — повика Норио и го помоли да отиде до хранилището и да донесе сандъчето и меча. — Шигеру не искаше по никакъв начин да влияе на решенията ти — каза, докато аз се вслушвах в стъпките на Норио, които заглъхваха покрай манастира. — Даваше си сметка, че наследството ти ще предизвика раздвоение в чувството ти за вярност и принадлежност. Беше подготвен за възможността да избереш да служиш на Кикута. В такъв случаи никой освен мен нямаше да има достъп до архива. Но тъй като ти избра страната на Отори, сведенията са твои.

— Откупих си няколко месеца живот — казах с нотка на презрение към самия себе си. — В избора ми няма благородство, освен ако не изпълня желанието на Шигеру. Даже едва ли може да се нарече избор, тъй като животът ми с Племето отиваше към своя край. Колкото до принадлежността ми към клана Отори, тя се основава единствено на осиновяването, което ще се оспорва от всички…

Нова усмивка озари лицето на игумена, а в очите му светеха разбиране и мъдрост.

— Няма по-основателна причина от волята на Шигеру.

Чувствах, че знае още нещо, което възнамеряваше да сподели с мен по-късно, но докато си го помисля, чух нечии стъпки, които приближаваха. Неволно се напрегнах, но после разпознах стъпките на Норио, този път малко по-тежки, тъй като носеше сандъчето и меча. Той плъзна вратата встрани, влезе и тутакси коленичи. Остави сандъчето и меча върху рогозката. Не извърнах глава, но чух тихия звук, който издадоха. Пулсът ми се ускори от връхлетелите ме чувства — смесицата от радост и страх, че отново ще държа в ръце Джато.

Норио постави скъпоценните предмети пред игумена, където и аз можех да ги виждам. Бяха увити в парчета вехт плат, така че мощта им бе замаскирана. Игуменът разви Джато, хвана го с две ръце и го протегна към мен. Аз го поех по същия начин, вдигнах го над главата си и му се поклоних, усещайки хладната позната тежест на ножницата. Копнеех да издърпам меча и да събудя стоманената му песен, но нямаше да го направя в присъствието на игумена. Поставих го почтително на пода до себе си, а в това време той отвори сандъчето. От него се разнесе мирис на седефче. Разпознах го незабавно. Наистина бе онова, което бях носил пред очите на Кенджи нагоре по планинската пътека, мислейки го за подарък за храма. Нима Кенджи наистина не е подозирал какво е било съдържанието му?

Възрастният човек вдигна един от свитъците и ми го подаде.

— Трябва да прочетеш първо този. Така ми каза Шигеру — щом го поех, игуменът добави с внезапно дълбоко вълнение: — Не мислех, че този момент някога ще настъпи.

Взрях се в очите му. Дълбоко разположени върху старческото му лице, те бяха искрящи и пълни с живот като на двайсетгодишен. Той срещна погледа ми невъзмутимо и аз тутакси разбрах, че не е подвластен на неустоимия сън на Кикута. В далечината една от малките камбани удари три пъти. Представих си монасите по време на молитва, на медитация. Усетих духовната сила на това свещено място, съсредоточена и отразена в личността на стареца пред мен. Отново почувствах прилив на признателност към него, към вярата, която го поддържаше, към Небесата и различните божества, които въпреки моето неверие, изглежда, бяха взели живота ми под своя закрила.

— Прочети го — подкани ме той. — Останалото можеш да проучиш по-късно, но прочети този сега.

Развих свитъка и се втренчих мрачно в текста. Разпознах почерка на Шигеру и йероглифите, между тях и собственото си име, но думите не ми предаваха никакъв смисъл. Очите ми се плъзнаха надолу и после нагоре по колоните; развих още малко и се озовах насред океан от имена. Това, изглежда, бе някакво родословие, подобно на онези, които Госабуро ми разясняваше в Мацуе. След като го проумях, започнах бавно да го разгадавам. Върнах се към началния текст и внимателно го прочетох отново. После трети път. Вдигнах поглед към игумена:

— Вярно ли е?

Той се засмя тихо:

— Изглежда, че е така. Не виждаш собственото си лице, тъй че няма как да откриеш доказателството върху него. Ръцете ти може да са на Кикута, но чертите ти до една са на Отори. Майката на баща ти е работила като шпионка за Племето. Била е наета от Тохан и пратена в Хаги, когато Шигемори — бащата на Шигеру — е бил още юноша. Последвала е връзка, очевидно без одобрението на Племето. Резултатът е бил баща ти. Баба ти трябва да е била доста изобретателна — не е казала на никого, била е омъжена за един от братовчедите й и детето е било отгледано и възпитано като Кикута.

— Шигеру и баща ми са били братя? Той е бил мой чичо?

— Трудно би могло да се отрече, като се има предвид как изглеждаш. Когато те е видял за първи път, Шигеру е бил поразен от приликата ти с по-малкия му брат Такеши. Разбира се, двамата братя са си приличали. Сега, ако косите ти бяха по-дълги, щеше да си копие на Шигеру като младеж.

— Как е разбрал всичко това?

— Отчасти от историята на собственото си семейство. Баща му е подозирал, че жената, с която е имал връзка преди толкова години, е била заченала от него, и преди смъртта си го е споделил с него. Останалото Шигеру е разгадал сам. Следите на баща ти са го отвели в Мино, където е разбрал, че след смъртта му се е родил син. Баща ти вероятно е изстрадал част от съмненията и противоречията, които измъчват и теб. Макар и отгледан като Кикута и независимо от уменията си, които дори според мерилото на Племето са били впечатляващи, той се е опитал да избяга от тях. Само по себе си това предполага, че кръвта му е била смесена и че е бил лишен от фанатизма на един истински член на Племето. Шигеру е започнал да събира сведения за Племето, откакто се е запознал с Муто Кенджи. Двамата са се срещнали в Ямагата; Кенджи се е оказал на мястото на сражението и е станал свидетел на смъртта на Шигемори — той сведе поглед към Джато. — Взел е този меч и го е дал на Шигеру. Може и да са ти разказали тази история.

— Кенджи веднъж спомена за нея.

— Кенджи е помогнал на Шигеру да избяга от воините на Ийда. По онова време и двамата са били съвсем млади; сприятелили са се. Освен това са си били взаимно полезни. През годините са обменяли информация за куп неща, понякога, в интерес на истината, без да го осъзнават. Мисля, че Кенджи дори не си е давал сметка, колко потаен и дори неискрен е можел да бъде Шигеру.

Замълчах. Разкритието ме бе удивило, но всъщност, като се замислех, имаше своя безупречен смисъл. Именно кръвта ми на Отори бе тъй нетърпелива да усвои уроците на отмъщението, когато семейството ми бе погубено в Мино, пак тя бе причината за дълбоката ми свързаност с Шигеру. Отново изпитах безкрайна печал, че вече го няма, прииска ми се да бях разбрал всичко това по-рано, но в същото време изпитах и радост, че сме от един корен, че наистина съм част от клана Отори.

— Това потвърждава, че изборът ми е правилен — рекох най-накрая със сподавен от вълнение глас. — Но ако ще бъда един от Отори, воин, имам да уча страшно много — посочих с жест свитъците в сандъчето. — Дори не мога да чета гладко!

— Разполагаш с цялата зима — отвърна игуменът. — Макото ще ти помогне с четенето и писането. През пролетта ще трябва да отидеш при Араи, за да усвоиш практиката на войната. Междувременно трябва да изучиш теорията и да започнеш тренировки с меча… — той млъкна и се усмихна отново. Сигурен бях, че ми е подготвил поредната изненада. — Ще те обучавам аз — рече той. — Преди да бъда призван да служа на Просветления, минавах за нещо като експерт по тези въпроси. Светското ми име бе Мацуда Шинген.

Дори и аз бях чувал това име. Мацуда бе един от най-прославените воини на Отори от по-старото поколение, истински герой за младежите в Хаги. Игуменът се засмя, съзирайки удивлението, изписано на лицето ми.

— Мисля, че зимата ще бъде интересна и вълнуваща. Ще правим много упражнения, за да ни е топло. Вземи си вещите, владетелю Отори. Почваме утре сутрин. Когато не учиш, ще се отдаваш на медитация заедно с монасите. Макото ще те буди далеч преди изгрева.

Поклоних му се, преизпълнен с благодарност. Той ми махна да стана.

— Просто си изплащаме дълга към теб.

— Не — възразих, — аз съм ви задължен завинаги. Ще направя всичко, което ми кажете. Предоставям се изцяло на вашите услуги.

Бях на прага, когато той викна:

— Може би има едно нещо…

Обръщайки се, паднах на колене.

— Каквото пожелаете.

— Пусни си дълга коса! — рече и прихна.

Продължавах да чувам тихия му смях, докато следвах Норио обратно към помещението за гости. Момчето ми носеше сандъчето, но аз стисках в ръка Джато. Вятърът бе поутихнал, а снегът бе станал по-влажен и обилен. Разстилаше наоколо пелена от безмълвие и покриваше планината и храма, откъсвайки го от външния свят.

В помещението постелята ми вече беше готова. Благодарих на Норио и му пожелах лека нощ. Стаята бе осветена от две лампи. Извадих Джато от ножницата и вперих поглед в острието с мисълта за огъня, който го бе изваял в такова съчетание от изящност, сила и смъртоносна острота. Вдлъбнатините в стоманата оформяха красива вълнообразна шарка. Това бе дарът на Шигеру за мен заедно с името и живота ми. Хванах меча с две ръце и изпълних древните движения, на които ме бе научил в Хаги.

Джато ми запя за кръв и война.