Пророчеството

Девета глава

Зимните дни се точеха бавно. Всеки месец Каеде ходеше в имението на владетеля Фудживара, оставаше там една седмица и му разказваше историята на своя живот нощем, докато се сипеше сняг или луната пръскаше леденото си сияние над замръзналата градина. Той й задаваше куп въпроси и я караше да повтаря редица пасажи.

— От това би могла да излезе добра пиеса — каза той. — Може би трябва да се пробвам да я напиша.

— Но никога няма да можете да я покажете пред публика — отвърна тя.

— Не е необходимо, насладата ще бъде в самото писане. Ще я споделя с вас, разбира се. Може да изгледаме само едно представление за собствено удоволствие и после да заповядаме актьорите да бъдат убити.

Той често правеше подобни коментари, без да влага каквито и да било чувства, с което засилваше тревогата й, макар че тя усърдно криеше страховете си. С всеки нов разказ лицето й все повече наподобяваше маска, движенията й ставаха все по-премерени, сякаш непрестанно играеше собствения си живот на една сцена, която той бе създал така грижливо, както безупречно изградения театър, в който Мамору и другите младежи се превъплъщаваха в своите роли.

През деня Фудживара спазваше обещанието си да я обучава така, все едно бе момче. Използваше характерния за мъжете език и изискваше от нея да му говори по същия начин. Понякога се забавляваше да я гледа облечена в дрехите на Мамору, с вързани отзад коси. Тези представления я изтощаваха, но тя се учеше.

Фудживара изпълняваше и другите си обещания, пращаше храна в къщата й и в края на всяко посещение връчваше пари на Шизука. Каеде ги броеше със същата ненаситност, с която усвояваше уроците си. Гледаше и на двете като на равна плата за бъдещето й, която щеше да й осигури свобода и власт.

В началото на пролетта настъпи внезапно застудяване, от което цъфналите вече сливови дръвчета измръзнаха. Нетърпението на Каеде се увеличаваше с нарастващите дни; внезапният студ и тежките слани, последвани от нов сняг, почти я влудиха. Усещаше съзнанието си трескаво като затворена в клетка птица, но не смееше да сподели чувствата си с никого, дори и с Шизука.

В слънчеви дни ходеше в конюшните и наблюдаваше Раку, когато Амано пускаше конете да препускат из ливадите. Конят често като че отправяше въпросителен поглед на североизток, душейки острия вятър.

— Скоро — обеща му тя. — Скоро ще сме вече на път.

Най-накрая пълната луна на третия месец отмина и след нея от юг задуха топъл вятър. Каеде се събуди от звука на вода, която се стичаше от стрехите, виеше се в тънки вади през градината и се устремяваше към водопада. След три дни снегът се беше стопил. Светът се оголи, сив и кален, в очакване отново да се изпълни със звуци и багри.

— Трябва да замина за известно време — каза тя на Фудживара при последното си посещение. — Владетелят Араи ме вика в Инуяма.

— Ще поискате разрешение да се омъжите ли?

— Този въпрос трябва да се обсъди с него, преди да реша каквото и да било — отвърна тя глухо.

— Тогава ви пускам — устните му се извиха леко, но усмивката не докосна очите му.

През последния месец тя се подготвяше, очаквайки топенето на снеговете, признателна за парите на Фудживара. След седмица потегли в една студена ясна утрин, в която слънцето ту се показваше, ту се скриваше под бягащите облаци, а вятърът духаше от изток, остър и ободрителен. Хана я бе умолявала да й разреши да тръгне с нея и първоначално Каеде възнамеряваше да го стори. После обаче изпита нарастващ страх, че щом пристигнат в Инуяма, Араи може да я задържи като заложница. На този етап за Хана бе по-безопасно да си стои вкъщи. Избягваше да признае дори пред себе си, че ако Такео е в Тераяма, може изобщо да не стигне до столицата. Аи не прояви желание да я придружава и Каеде остави своя заложник Мицуру при Шоджи като гаранция за собствената й сигурност.

Взе със себе си Кондо, Амано и още шестима мъже. Искаше да се движи бързо, винаги със съзнанието, колко кратък може да се окаже животът и колко ценен е всеки час. Предреши се в мъжки дрехи и яхна Раку. Той бе изкарал зимата добре, почти без да загуби тегло, и сега пое на път с нетърпение. Вече сменяше зимната си одежда и твърдите сиви косми полепваха по дрехите й.

Шизука я съпровождаше заедно с Манами — прислужница от къщата. Шизука бе решила, че ще пътува с нея само до Тераяма и ще използва времето, докато Каеде пребивава в столицата, за да посети дядо си и баба си отвъд Ямагата и да се види със синовете си. Манами пое задължението да отговаря за храната и подслона им в странноприемниците по пътя, да осигурява топла храна и гореща вода, да се пазари за цената и да сплашва ханджиите, за да постигне най-доброто за господарката си.

— Е, поне няма да се тревожа за вас, когато се разделим — каза Шизука на третата нощ, след като чу как Манами скастри съдържателя на странноприемницата, че им е предоставил лоши, пълни с бълхи постели. — С този език Манами ще стъписа и човекоядец!

— Ще ми липсваш — каза Каеде. — Мисля, че ти си моята смелост. Без теб не осъзнавам колко безстрашна мога да бъда. И кой ще ми казва какво всъщност се случва под булото на всички тези лъжи и преструвки?

— Според мен вие и сама вече се справяте достатъчно добре — отвърна Шизука. — Освен това с вас ще бъде и Кондо. Ще направите по-добро впечатление на Араи, ако сте без мен!

— Какво да очаквам от Араи?

— Той винаги е заставал на ваша страна. Ще продължи да ви защитава и да ви подкрепя. По принцип е щедър и лоялен, освен когато се чувства засегнат или мамен.

— Стори ми се доста поривист, импулсивен… — каза Каеде.

— Да, до безразсъдство. Пламенен във всякакъв смисъл, страстен и упорит.

— Ти си го обичала много, нали?

— Тогава бях още момиче. Той ми беше първият мъж. Обичах го силно, вероятно и той мен, по свой начин. Живяхме заедно четиринайсет години…

— Ще го помоля да ти прости — възкликна Каеде.

— Не знам от какво се боя повече — от гнева му или от прошката му — призна Шизука, мислейки за доктор Ишида и за дискретната, напълно задоволителна връзка, която бяха поддържали през цялата зима.

— Тогава да не те споменавам изобщо!

— Обикновено мълчанието е за предпочитане — съгласи се Шизука. — Както и да е, главната му грижа ще бъдат вашият брак и съюзът, който може да се постигне чрез него.

— Няма да се омъжа, докато не получа Маруяма — отвърна Каеде. — Първо трябва да ми съдейства да го сторя.

„Но преди това трябва да видя Такео, помисли си тя. Ако не е в Тераяма, ще трябва да го забравя. Ще е знак, че не ни е писано. О, милостиви Небеса, нека бъде там!“

Когато пътят пое нагоре в планината, топенето вече не бе тъй явно. На места пътеките бяха затрупани от снежни преспи и често покрити с лед. Копитата на конете бяха увити със слама, но въпреки това напредваха бавно и нетърпението на Каеде се усили.

Най-накрая, един късен следобед пристигнаха в странноприемницата в подножието на свещената планина, където Каеде бе отдъхвала, когато за първи път бе посетила храма заедно с владетелката Маруяма. Тук щяха да прекарат нощта преди последното изкачване на другия ден.

Каеде спа неспокойно, съзнанието й бе изпълнено с онези, които я бяха съпровождали в предишното й пътуване, а сега се намираха сред покойниците. Спомни си деня, в който бяха яздили заедно — колко безгрижни й изглеждаха всички, докато са планирали убийство и гражданска война. Тогава нямаше представа, какво означава това, беше неопитно момиче, питаещо тайна любов. Заля я вълна на презрение и съжаление към онова невинно, доверчиво девойче. Сега беше съвсем различна, но любовта си бе останала същата.

Светлината зад капаците избледняваше, долавяха се призивните трели на птички. Стаята бе непоносимо задушна. Манами похъркваше леко. Каеде стана бързо, навлече една подплатена роба и плъзна встрани вратата към вътрешния двор. От другата страна на зида конете потропваха в конюшнята. Един от тях изцвили, все едно видя човек, когото познаваше. „Мъжете сигурно вече са станали“, помисли си тя и чу нечии стъпки през портата и отстъпи назад.

На сутрешната дрезгавина всичко изглеждаше мъгливо и неясно. В двора се появи мъжка фигура. Тя си помисли: „Това е той. Не е възможно!“

От мъглата излезе Такео и се отправи към нея. Каеде стъпи на верандата и когато той я разпозна, тя видя изражението, което се изписа на лицето му. Помисли си с признателност и облекчение: „Всичко е наред. Той е жив. И ме обича.“

Той се качи безшумно на верандата и падна на колене пред нея. Тя също коленичи.

— Вдигни глава — прошепна тя.

Той се подчини и няколко мига двамата се взираха един в друг — тя все едно щеше да го изпие с поглед, а той косо, без да я гледа в очите. Седяха в неловко мълчание, тъй много бе неизреченото помежду им.

Накрая Такео каза:

— Видях коня си. А това можеше единствено да означава, че си тук, но не можех да повярвам…

— Казаха ми, че си тук, че си в голяма опасност, но жив…

— Опасността не е кой знае каква — прошепна той. — Най-страшното идва от теб… че не можеш да ми простиш.

— Не мога да не ти простя — отвърна тя простичко. — Стига да не ме изоставиш отново.

— Казаха ми, че си щяла да се омъжваш… Страхувах се от това цяла зима…

— Да, владетелят Фудживара иска да се ожени за мен. Но засега успявам да се измъквам.

— Тогава трябва да сключим брак незабавно. Дошла си тук да посетиш храма?

— Такова бе намерението ми. После трябваше да отида в Инуяма…

Тя огледа жадно лицето му. Изглеждаше по-възрастен, костите му бяха по-изпъкнали, очертанията на устните — по-решителни. Косите му, по-къси от тогава, не бяха събрани отзад на кок както на воините, а падаха свободно върху челото му, гъсти и блестящи.

— Ще пратя хора да те съпроводят нагоре в планината. Довечера ще дойда в женската постройка на храма. Имаме да планираме толкова неща… Не ме поглеждай в очите — добави той. — Не искам да те приспивам…

— Нямам нищо против. Сънят рядко ме спохожда. Нека ме обгърне до довечера, после часовете ще полетят. Когато ме приспа предния път, в съня ми се яви Бялата богиня и ми каза да бъда търпелива, да те чакам. Тук съм, за да й благодаря за този съвет и за това, че ми спаси живота…

— Разбрах, че си била на косъм от смъртта… — каза той, но не можа да продължи. След малко заговори с усилие: — Муто Шизука с теб ли е?

— Да.

— И имаш васал от Племето на име Кондо Киичи?

Тя кимна.

— Трябва да ги отпратиш. Засега остави другите си хора тук. Имаш ли още една жена, която да те придружи?

— Да — отвърна Каеде. — Но мисля, че Шизука не би сторила нещо, което да ти навреди — още докато говореше, си помисли: „Всъщност откъде съм толкова сигурна? Може ли наистина да имам доверие на Шизука? А на Кондо? Вече съм била свидетел на неговата безпощадност.“

— Племето ме осъди на смърт — поясни Такео. — По тази причина всеки от тях представлява опасност за мен.

— А не е ли опасно да излизаш вън от храма просто така?

Той се усмихна:

— Никога не съм позволявал някой да ме затваря и да не ме пуска навън. През нощта предпочитам да проучвам околността. Трябва да познавам терена, в случай че Отори замислят да ме нападнат през границата. Тъкмо се връщах, когато изведнъж видях Раку. И той ме позна. Чу ли го?

— Не, но знам, че той също те чака — каза тя и усети как в корема й плъзва тъга. — Всички ли желаят смъртта ти?

— Няма да успеят. Още не. Довечера ще ти обясня защо.

Тя изпита неистов копнеж да се озове в прегръдките му. Усети как тялото й се устреми към неговото. В същия момент той откликна и я пое в обятията си. Тя почувства ударите на сърцето му, устните му, които докоснаха врата й. В следващия миг той прошепна:

— Някой вече е буден. Трябва да тръгвам — тя не бе чула нищо. Такео се отдръпна нежно от нея. — До довечера — прошепна.

Каеде отправи поглед към него, дирейки очите му, с тайната надежда да потъне в сън, но Такео вече го нямаше. Не можа да сподави тревожния си вик. Нямаше и следа от него, нито в двора, нито отвъд. Чановете звъннаха рязко, сякаш раздвижени от дъха на някой, който минава под тях. Сърцето й блъскаше в гърдите. Нима току-що бе видяла неговия призрак? Сънуваше ли и ако бе така, какво щеше да завари, когато се събудеше?

— Какво търсите тук, господарке? — попита Манами с писклив от тревога глас. — Ще простинете до смърт!

Каеде се загърна по-плътно в робата си. Наистина трепереше.

— Не можах да спя — каза тя бавно. — Сънувах сън…

— Влезте вътре. Ще пратя да ви донесат чай — Манами нахлузи сандалите си и пое припряно през двора.

Покрай стрехите се стрелкаха лястовици. Конете изцвилваха от време на време, докато ги хранеха. Както и по-рано, Каеде безпогрешно разпозна пръхтенето на Раку. Въздухът бе остър, но тя усещаше и аромат на цъфнали цветчета. Сърцето й преливаше от надежда. Не беше сън. Не беше сън! Такео беше тук. След няколко часа щяха да бъдат заедно. Не искаше да влиза вътре. Искаше да остане тук, където го бе видяла, да си спомни погледа му, докосването му, уханието му.

Манами се върна. Носеше поднос с чаши и чай. Смъмри я отново и я накара да влезе в стаята. Шизука тъкмо се обличаше. Хвърли поглед към Каеде и възкликна:

— Да не сте видели Такео?

Каеде не отвърна веднага. Взе си чаша чай от Манами и отпи бавно. Знаеше, че трябва да внимава какво говори — Шизука бе от Племето, а те бяха осъдили Такео на смърт. Тя го бе уверила, че Шизука няма да му причини зло, но как можеше да е сигурна? Въпреки това установи, че не може да владее изражението си, че не може да спре да се усмихва, все едно маската се бе счупила и паднала.

— Отивам в храма… Веднага! — рече тя. — Трябва да се приготвя. Манами ще дойде с мен. Шизука, можеш да тръгнеш още днес да видиш синовете си. Вземи със себе си и Кондо…

— Ама аз мислех, че Кондо ще дойде с вас в Инуяма — възпротиви се тя. — Да ви пази…

— Промених си решението. Той идва с теб. И двамата трябва да тръгнете незабавно!

— Така е заръчал Такео, нали? — усмихна се Шизука. — Не можете да се преструвате пред мен, господарке. Знам, че сте го видели…

— Казах му, че няма да му причиниш зло — продължи Каеде. — Така ли е?

Шизука отвърна рязко:

— По-добре не ми задавайте този въпрос. Но ако не го видя, няма как да му навредя, нали? Колко време възнамерявате да останете в храма? Не забравяйте, че Араи ви очаква в Инуяма…

— Не знам, Шизука, не знам… Всичко зависи от Такео — не можа да се сдържи и продължи: — Той ми каза, че иска да се оженим. И ще го сторим.

— Не бива да правите нищо, преди да се видите с Араи — каза Шизука настоятелно. — Ако се омъжите без одобрението му, ще го засегнете. Това за него ще бъде тежко оскърбление. Не можете да си позволите да го превърнете в свой враг. Той е вашият най-силен съюзник. Ами владетелят Фудживара? Та вие сте като сгодена за него. И него ли ще уязвите?

— Не мога да се омъжа за Фудживара! — извика Каеде. — Той знае най-добре от всички, че мога да се омъжа единствено за Такео. На всички останали нося смърт. Но за Такео нося живот… И той на мен…

— Светът не е устроен по този начин — каза Шизука. — Спомнете си какво ви каза владетелката Маруяма, колко лесно всеки военачалник и воин може да смаже една жена, ако реши, че тя поставя под съмнение властта му над нея. Фудживара очаква да се ожени за вас… Възможно е вече да се е допитал до Араи и сигурно е получил благословията му. Освен това Такео е настроил всички от Племето против себе си, което значи, че няма как да оцелее. Не ме гледайте така… Мъчно ми е, че ви причинявам болка. Но го правя, защото толкова ви обичам, че не мога да премълча. Бих могла да ви се закълна, че никога няма да му навредя, но това ще е без значение — има стотици други, които ще се опитат да го сторят. Рано или късно някой от тях ще успее. Никой не може да избяга от Племето завинаги. Трябва да приемете, че това ще е съдбата му. Какво ще правите след смъртта му? Сама, без ничия помощ, без подкрепата на всички, които са били на ваша страна, но вие сте отхвърлили или оскърбили? Няма да имате и най-малка надежда за Маруяма и ще загубите даже собственото си имение Ширакава. Сестрите ви ще бъдат обречени на гибел заедно с вас. Араи е вашият върховен господар. Трябва да отидете в Инуяма и да приемете решението му, за кого да се омъжите. В противен случай ще го разгневите. Повярвайте ми, зная как разсъждава.

— Може ли Араи да попречи на настъпващата пролет? — попита Каеде. — Може ли да заповяда на снега да не се топи?

— Всички мъже предпочитат да вярват, че могат. А жените постигат своето, като подхранват тази вяра, а не като я оспорват.

— Владетелят Араи ще узнае и друго — каза Каеде глухо. — Приготвяй се. Двамата с Кондо трябва да тръгнете след час.

Тя се обърна. Сърцето й биеше лудо, вълнението преливаше от тялото й. Не можеше да мисли за нищо друго, освен да бъде заедно с Такео. Появата му, близостта му отново бяха разпалили треската в нея.

— Направо сте обезумели — рече Шизука. — Загубили сте си разсъдъка. Навличате гибел на себе си и на семейството си!

Сякаш в потвърждение на страховете на Шизука внезапно се разнесе грозен шум; къщата застена, преградите загракаха, чановете зазвъняха, когато земята се разтресе в мощен гърч.