Произход

Глава 27

Никога няма да разбера дали ме е последвал. Бягам много бързо и прескачам дънери и камъни сякаш са мравуняци. Краката ми едва докосват земята. Летя. Отлитам към къщи точно както птичката, за която ме мисли Ейо. Но противно на думите му, не летя обратно към клетката си. Или ако е така, то е само временно.

Трябва да им докажа, че съм готова.

Да. Точно това трябва да направя. Не мога да тъпча повече на едно място. Трябваше да се вслушам в чичо Паоло, трябваше да се вслушам в собствения си разум. Не в сърцето, а в разума. Чичо Паоло беше прав. Винаги е прав. Сърцето води до хаос. Регресира. Умът е единственият път към разума и реда.

А аз почти го предадох. Слаба, глупава Пиа! Почти предадох мечтата си — предназначението си — за какво? За целувка? И бях толкова близо. Още един момент и щях да се отдам, да изгубя себе си в приливната вълна на емоциите.

Но в последната минута Ейо си убоде пръста и кръвта потече червена. Ти можеш да кървиш, Ейо, а аз не мога. Това е твоята слабост и моята сила. Това е причината да трябва да отлетя и ти да трябва да ме забравиш. Моля те, моля те, забрави ме.

Съжалявам. Иска ми се никога да не го бях подвеждала. Искаше ми се да си бях седяла на мястото, от своята страна на оградата, с приковани към микроскопа очи, там, където принадлежа.

Но сега имам шанса да променя всичко и да направя това, за което нямах кураж досега.

Достатъчно силна съм, чичо Паоло, и ще ти го покажа. Чичо Антонио греши, толкова много греши. Готова съм. Ще направя каквото искаш, ще бъда каквато искаш, ще осъществя това, заради което си ме създал. Ще създам безсмъртни и може би след много години ще намеря начин да забравя всичко, което се случи тази нощ.

Съдбата ми е да живея. Гняв бушува във вените ми, предизвикан от ударите на разбитото ми сърце. От всички хора точно чичо Антонио да ме предаде? Ако е толкова сигурен в някаква мрачна и ужасна тайна зад Литъл Кейм… защо все още не е изгорил цялото място до основи? Защо не е унищожил изследването и безсмъртните плъхове? Защо се бави и не изразява истинските си чувства? Откога го знае? Не мога да направя това, което иска от мен. Да изпълня мечтата си означава да си оцапам ръцете — и какво от това? На всеки тук му се е налагало да прави същото в даден момент. Както казва чичо Паоло, необходимо е. В джунглата за миг почти се поддадох. Представих си как се качвам на лодката с Ейо и напускам своя свят завинаги. Това беше слабост. Почти изгубих контрол над себе си и над това какво съм — и какво трябва да направя с живота си — завинаги. Сега ще докажа, че това няма да се повтори. Ще бъда силна.

Тайният вход е толкова добре скрит, че заблуждава за момент дори и моята памет. Най-сетне го виждам, отмахвам листата и отварям вратата. Този път стъпките ми през тунела са много по-уверени и бързо стигам до другия край.

Щом отново се озовавам в електрическата станция и в Литъл Кейм, вълната на адреналин, която ме е държала досега, ме напуска. Все още е нощ и почти всички спят.

Но може би не всички…

Прекосявам на пръсти пътя до Лаборатории А и поглеждам зад ъгъла. И ето. Прозорецът на лабораторията на втория етаж все още свети. Чичо Паоло работи до късно.

Добре. Трябва да продължа. Ако спра сега, може отново да изгубя контрол, да се поддам, да се върна и да помоля Ейо да ме хване за ръка и да ме отведе…

Спри тази мисъл дотук.

Няма движение в стъклената къща. Стаята на майка ми е тиха, но тя винаги спи леко.

Стаята ми е тъмна и светвам лампата. Надявам се Ейо да не стои навън и да не ме наблюдава със своите големи, тъжни сини очи. Не мога да мисля за него. Не мога да се тревожа за него. Ейо е голям човек и ще трябва сам да се погрижи за себе си. Нека тича за помощ при чичо Антонио.

Отварям чекмеджето с чорапите си по-грубо, отколкото е необходимо. Спринцовката все още е там, иглата е остра и блестяща точно както сутринта. Вземам я и нежно я държа в дланите си. Остава още малко. Почти усещам допира на лабораторната престилка по краката си.

Спирам пред огледалото и се вглеждам в отражението си, в бледото момиче с диви очи и листа, останали в косата след тичането из джунглата. С малко боя на лицето бих могла да мина за Ай’оа, като се изключи бледият цвят на кожата ми.

Това е. Продължавам и никога няма да се обърна назад.

Оставам в стаята си само колкото да си среша косата и да си облека чисти дрехи. Широки бели панталони и обикновена бяла тениска. Белите дрехи подхождат на бялата ми лабораторна престилка. Бяла като чистотата на целта и като ясната мисъл.

Бяла като смъртта.

Менажерията, разбира се, е пуста. Чичо Джонас, както винаги, е оставил вратата отключена. Светвам редицата електрически лампи над главата ми и те една по една се връщат към живот с примигване и съскане. Животните, повечето от които бяха заспали, започват да грухтят и да ръмжат, раздразнени от светлината.

Спирам при клетката на Алай и поглеждам вътре, съжалявайки, че напоследък съм го забравила. Забравих доста важни за мен неща.

— Здрасти, момче — прошепвам, макар че наоколо няма кой да ме чуе. — Извинявай. Обещавам, че ще те изведа, може би утре.

Той вдига петнистата си глава, поглежда ме и за момент се стряскам колко човешки изглежда погледът му. Дали укорът в очите му е заради това, че го забравих… или заради нещо друго? Той остава тих и не идва до вратата.

Малко разколебана продължавам към клетката на оцелотите. Джинкс се е свила и продължава да дреме, но Снизи изправя главичка и ясните му сини очи надничат над петнистото й бедро.

Обект 294 — напомням си. — Той е само обект 294.

Когато отварям вратата и влизам в клетката, спринцовката натежава като камък в джоба ми. Трябва ли да го направя тук, пред Джинкс? Или навън, пред Алай и всички останали? Това е смешно. Те са само животни, Пиа. Нямат чувства.

Затварям вратата зад себе си, металните решетки са ледени. И ти не бива да имаш чувства.

Тялото на Снизи е топло и меко. Свикнал е чичо Джонас да го държи и не възразява, когато го вземам. Джинкс вдига глава и мустаците й потрепват, но щом вижда, че съм аз, се прозява, разкривайки остри зъби, и пак си ляга. Толкова неподозираща. Толкова невинна.

Само животни.

Решавам да го изнеса от клетката. Ако Джинкс усети, че се готвя да направя нещо на малкото й, ще обезумее.

Чичо Джонас има метална маса до стената, където разресва и лекува животните. Покрита е с драскотини и резки от нокти, виждам дори следи от зъби по ръба й. Полагам Снизи на масата и прокарвам ръка по гръбчето му. Той се извива, мърка и отърква главичката си в ръката ми. По-добре никога да не научава какво е КПИН.

Вадя спринцовката и имам чувството, че очите на Алай пробиват дупка в гърба ми. Ръката ми трепери силно чак до рамото. Изпускам спринцовката, тя пада шумно и аз подскачам. За щастие не се счупва. Вдигам я и се налага да държа китката си с другата ръка, за да овладея треперенето. Вместо това се задъхвам като Рузвелт преди смъртта му. Чувствам се като една от дрънкалките на Ай’оа, които те правят като пълнят кратуни със сушен боб и използват да отмерват ритъма, когато танцуват.

— Всичко е наред, всичко е наред — повтарям си, без да съм сигурна дали думите са насочени към мен или към Снизи. Котенцето примигва, прозява се и се изпъва, като протяга малките си нокти пред себе си.

Хайде направи го, Пиа, не се замисляй повече. Спри да разсъждавай. Направи го и край.

Вземам спринцовката и се разтрепервам, но колената ми омекват. Не мога да стоя права. Вземам Снизи и сядам с кръстосани крака на пода.

Трябва да докажа… няма правилно и грешно… прогрес, регрес, разум, хаос… Живот и смърт.

Снизи подушва спринцовката, после отърква глава и уши в нея и мърка, доволен от допира на гладката повърхност.

Ти си върхът на човешкото съвършенство… Няма по-велико нещо от теб, Пиа… Наистина най-великата и най-благородната форма на състрадание.

Снизи се опитва да направи скок — наблизо има щурец и той иска да го улови. Задържам го.

Трябва да го направиш. Трябва да ни докажеш, че си готова.

Хващам Снизи за козината на гърба му и се боря с треперенето на ръката си. Алай е на крака в клетката си, крачи напред-назад с приковани в мен очи и потрепваща опашка.

Не можеш да се разкайваш, не можеш да носиш вина в себе си. Трябва да убиеш обект 294 и да си способна да го оставиш в миналото, разбираш ли това?

Не разбирам — прошепвам и чак тогава усещам, че по бузите ми се стичат сълзи. — Не разбирам.

Алай крачи напред-назад, погледът му е като този на Ейо — остър, жив и изпълнен със знание.

Необходимо е.

— Не мога! — Оставям спринцовката, вдигам Снизи и заравям лице в козината му. — Не мога да го направя! — прошепвам. — Не съм достатъчно силна.

Чувам тупване, оглеждам се и с изненада виждам майка си, която стои на входната врата и ме наблюдава.

— Какво… какво правиш тук? — заеквам. — Мислех си, че спиш.

— Слаба — казва тя.

— Какво? — Притискам котенцето към себе си.

— Винаги си била слаба, Пиа. Мека. Емоционална. Неспособна.

— Не… не съм! Просто той е котенце… какъв е смисълът…

— Смисълът — казва тя и тръгва към нас. Все още е облечена и осъзнавам, че изобщо не е била в спалнята си днес. Вероятно е работила с чичо Паоло в лабораторията. — Смисълът е, че Паоло поиска това от теб. Той е блестящ учен и велик човек и ти трябва да бъдеш благодарна за честта да работиш заедно с него.

— Благодарна съм…

Тя се приближава и взема Снизи от ръцете ми.

— Наследила си това от баща си, Пиа. Със сигурност не от мен.

— Какво правиш?

Тя се навежда и взема спринцовката.

— Това, което ти не можа. Паоло е отдал живота си на теб, Пиа. Ти си всичко за него. Няма да позволя слабостта ти да му струва мястото в Литъл Кейм. Не и след всичко, което е направил за нас. Ти ще станеш това, което той иска да бъдеш, но не е необходимо да научава, че сме ускорили нещата.

— Какво искаш да… Не!

Твърде късно е. Тя забива иглата в топлата козина. Запушвам си ушите в опит да заглуша скимтенето на Снизи. Алай изревава и Джинкс се изправя, козината й настръхва. Дори Мърморко се присъединява, като надава ужасния си дълъг рев с уста, образувала буквата „о“. Другите животни, събудени и развълнувани от суматохата, започват да скимтят, да лаят, да ръмжат и да кряскат.

Става много шумно. Спрете, спрете, спрете!

— Спрете! — проплаквам към майка ми и към обезумелите животни. Снизи отслабва. Спира да маха с опашка и да се опитва да достигне с лапи косата на майка ми. Очите му изгубват любопитния си блясък.

Той застива. Майка ми го захвърля на земята пред мен. Тялото тупва с гаден звук и аз се отдръпвам с ужас.

— Ето — казва тя. — Аз свърших мръсната работа, а ти ще обереш овациите.

— Няма! Ще му кажа какво направи!

— Няма да направиш нищо подобно. — Тя грабва ръката ми и напъхва спринцовката в нея. — Не ти се иска малкото котенце да е умряло напразно, нали?

Дълго се гледаме очи в очи, а после тя се обръща рязко и излиза, като оставя вратата да се затръшне зад гърба й. Взирам се след нея и се чудя дали изобщо някога съм я познавала, а от гърлото ми излиза ридание. Сърцето ми се свива и по бузите ми потичат сълзи. Как можа, майко?

Мисля си за рождения си ден, за това колко сигурна се чувствах в ръцете на майка ми през онази кратка, неочаквана прегръдка.

Дали този момент беше лъжа? Трябва да е било така. Тази вечер в очите й определено нямаше майчинска топлота. Споменът за нежната прегръдка, който носех със себе си като защитна обвивка, беше изтръгнат и разбит на парченца.

Тя ме предупреди, че ще направи всичко, за да задържи чичо Паоло в Литъл Кейм и сега доказа думите си. Майка ми никога не е била близка с мен. За нея най-важни винаги са били чичо Паоло и екипа Имортис, работата и изчисленията й. Но все съм си мислела, че я разбирам поне малко. Тя е типът учен, какъвто чичо Паоло иска и аз да бъда — ръководена от хладен ум и напълно концентрирана върху задачите си. Винаги съм й се възхищавала.

Но точно сега само я мразя — и мразя себе си за това. Точно в този момент се мразя за страшно много неща, но най-вече за тялото в ръцете ми.

— О, Снизи — плача, приведена над него. — Снизи, Снизи, Снизи, съжалявам, съжалявам, съжалявам… — Поглеждам към Джинкс и я виждам през сълзи. — Съжалявам, съжалявам…

Не мога да спра да плача. Ако това продължи, някой ще чуе врявата, която животните вдигат и ще дойде да провери какво става. Не бива да ме видят в този вид. Трябва да бъда готова, да съм силна. Все пак вече съм една от тях. Мечтата ми се сбъдва.

Обмисли най-вече цената — навестява ме гласът на леля Хариет. — Задай си въпроса какво искат от теб. Помисли каква искат да бъдеш.

— Вече е малко късно — казвам на глас. — Сторено е. Беше… необходимо.

Но защо? Не. Трябва да спра да мисля по този начин. Направено е, свършено е. Трябва да се примиря.

Не мога върна Снизи, но както майка ми каза, не мога и да позволя смъртта му да бъде напразна.

Изправям се — тялото му е доста по-тежко, отколкото преди — и го полагам на масата. След това отивам до мивката при клетката на папагалите ара и си измивам ръцете. Насапунисвам ги, търкам отново и отново, после ги изплаквам и повтарям всичко отначало. Мия си ръцете пак и пак и с усилие си налагам да спра.

След това се връщам и увивам Снизи в одеяло — вероятно в същото, в което чичо Джонас го е увил след раждането му. Главата му се показва със стъклени и неподвижни очи. Прегръщам вързопа, хвърлям празната спринцовка в кошчето за боклук и се насочвам към изхода. Снизи е тежък, толкова тежък…

Загасям лампите в менажерията и животните започват да притихват. Освен Алай. Успявам дори в тъмното да зърна огъня в очите му и чувам постоянното ръмжене, вибриращо в гърлото му. Има нещо диво в поведението му, нещо ужасяващо. Прилича повече на диво животно, отколкото на питомния домашен любимец, който отгледах и разглезих.

Доволна съм, че вратата се затваря зад мен и че сама прекосявам бързо двора към Лаборатории А. При чичо Паоло все още свети. Ще му дам неговия обект 294 и ще приключа с това.

Колкото и да се мъча да заглуша всяка мисъл, и особено тези за майка ми, една упорства, докато не се измъква като обезумяло врабче от клетката на ума ми.

Ако това беше само тест, който да ме подготви… какво следва оттук нататък?