Два часът следобед е — обикновено по това време съм в гимнастическия салон, но сега съм принудена да следвам чичо Паоло, докато той развежда гостите ни из Литъл Кейм. Цял ден съм неспокойна и усещам, че поглеждам с копнеж към джунглата, когато сме извън сградите. Почти се надявам, че Ейо ще се появи от другата страна на оградата, но него го няма и това е добре. Какво ли биха казали Щраус и Ласло за диво момче, голо до кръста, което чука на портите и пита за Пиа?
Не съм единственият проект, който са дошли да проверят. Има още десетки, ръководени от учени, които не са част от екипа Имортис. Повечето изследват възможните употреби на местните растения в медицината и някои вече са завършили със създаването на нови лекарства. Ако Литъл Кейм някога бъде открит от хората, които не трябва да знаят за него, те ще научат само за тези проекти — биомедицински изследвания, достатъчно важни, за да бъдат пазени в тайна, но достатъчно безобидни, за да не будят подозрение.
Опитвам се да стоя настрана от Щраус и Ласло, доколкото е възможно. При вида им си спомням спринцовката, напъхана в чекмеджето с чорапите в спалнята ми.
Най-после пристигаме в лабораторията с плъховете. Стените са покрити с клетки. Повечето са наследници на Рузвелт. Стомахът ми се свива при мисълта за този плъх. В Литъл Кейм имаме десетки безсмъртни плъхове, но никой от тях не е така специален както Рузвелт. Той беше първият, както аз съм първата.
Преди години се наложи учените да спрат да размножават безсмъртните плъхове, защото стана ясно, че в противен случай Литъл Кейм ще бъде пренаселен от тях. Излишните не можеше да бъдат пуснати на свобода, да не би някой от тях да бъде открит, а с него — и необичайните му дарби. Разбира се, сега, когато знаем, че елизиумът е смъртоносен за безсмъртните, бихме могли да го използваме, за да контролираме популацията на плъховете. Чудя се дали чичо Паоло вече се е сетил за това.
Чичо Паоло показва на Щраус и Ласло една клетка с албиноси, когато Ласло му прави знак да запази тишина. Той вади от чантата си бипкащ сателитен телефон, но шумът от плъховете му пречи да чуе каквото и да било. Ласло излиза от стаята и затваря вратата.
Секунди по-късно вратата отново се отваря.
— Тръгваме си! — изкрещява Ласло.
— Какво? — разширява очи Щраус — Какво става?
— Беше Джерард, от Рио. Хората на „Дженисект“ току-що са пристигнали, душат наоколо и търсят накъде сме тръгнали. Трябва да изчезваме. Веднага, докато все още имаме време да ги отклоним от следата към Литъл Кейм.
Щраус се втурва през вратата, а ние с чичо Паоло я следваме.
— Значи си тръгват? Просто така? — питам тихо, докато вървим забързано.
— Това не е малък проблем, Пиа. — Лицето на чичо Паоло е пребледняло. — Може вече да е твърде късно. Корпусът трябва да действа бързо, ако иска да отклони „Дженисект“ от Литъл Кейм.
— Всъщност какво е „Дженисект“?
— Конкурентна корпорация — отговаря чичо Паоло. — Помниш ли, когато ти казах, че има хора, които биха убили всеки в Литъл Кейм само за да те хванат? Е, това е „Дженисект“.
Представям си мъже с пушки, които нахлуват в комплекса и стрелят по всеки, докато аз стоя неспособна да ги спра. Потрепервам.
— Значи това е краят на голямата визита на Корпуса.
По някакъв начин е разочароващо, че проляхме толкова много пот за визита, която продължи по-малко от двайсет и четири часа.
— Ти трябва да се концентрираш върху теста си, Пиа. Това не променя нищо.
Излизаме навън, той се затичва към джиповете, за да помогне с багажа и ме оставя сама. Сядам в сянката на едно дърво край пътя и наблюдавам. Това е чист хаос. Дори Щраус тича с чантата си на точки, която виси от едното й рамо като торба с банани. Спомням си как тя каза, че „Дженисект“ ще започнат трета световна война, за да стигнат до мен и, странно, единственото, което ми хрумва, е: Значи вече е имало две световни войни?
За моя изненада чичо Смиди също се качва на един от джиповете заедно с куфарите си. Може би най-после се връща във външния свят. Не мога да го оставя да си тръгне, без да се сбогувам с него.
Затичвам се към джипа, пресягам се и слагам ръка на рамото му.
— Чичо Смиди! Напускаш ли ни вече? — Надявах се да остане още най-малко няколко седмици.
Старият учен ми се усмихва и ме потупва по ръката. Кожата му е тънка и крехка като крило на пеперуда и пръстите му изглеждат странно, без да държат неизменната му четка за рисуване. Чудно е как тези слаби ръце са нарисували толкова красиви неща през времето му тук.
— Сбогуваме се, Пиа.
— Къде ще отидеш?
— У дома. Не се тревожи за мен, Пиа. Корпусът се грижи отлично за своите пенсионери. Планирам да седна в някое кресло и да проспя остатъка от живота си. Не гледай така уплашено, мила. Това е моето желание.
Мина много време, откакто трябваше да се сбогувам с някого — последният човек, който напусна, беше леля Клер, лекарката, която предшестваше леля Бриджид.
— Ще ми липсваш. Ще ми липсват уроците по рисуване.
Чичо Смиди оглежда лицето ми и поклаща глава.
— Дадох четирийсет и три години на това място. Четирийсет и три години в тази забравена от Бога джунгла, но не съжалявам нито за миг от тях.
— Защо?
— Защото — той стисва ръката ми изненадващо здраво за толкова стар човек — така докоснах вечността. Ти си нашата надежда, Пиа. Не ни разочаровай.
Неспособна съм да отговоря заради буцата, заседнала в гърлото ми, затова само кимвам. Не искам да си го мисля, но имам чувството, че тези думи са подготвени от някой друг, а не от чичо Смиди. Прекалено точно съвпадат с теста тази сутрин. Но не му противореча. Чичо Смиди винаги е бил мил с мен и ще ми липсва.
Джиповете са готови за отпътуване. Щраус крещи на шофьорите да се качват и портите се отварят със скърцане. Минал е по-малко от час от телефонния разговор на Ласло.
Джиповете навлизат в джунглата с рев и с главозамайваща скорост. След минути звукът на двигателите заглъхва, заменен от песента на птиците и бръщолевенето на маймуните.
Краткото посещение предизвиква пълно объркване в Литъл Кейм и докато стоим около портата и гледаме след отдалечаващите се джипове, всички сме изумени. Вчера сутринта се появиха изневиделица, а сега отново ги няма, сякаш никога не са идвали.
Е, почти. Оставиха ни доказателство за визитата си и то е скрито в чекмеджето с чорапите ми.
Когато се замислям за теста, по гръбнака ми пролазват тръпки. Искам да се зарадвам, че Щраус и Ласло са си отишли, но вместо това изпитвам непреодолима тъга. Колко дълго мога да отлагам? Няма ли да е по-добре просто да отида и да приключа с това?
Опитвам се да погледна на теста от рационална, научна гледна точка. Всичко е в името на по-висшето благо. Кой знае? Може би чичо Сергей ще открие ваксина за КПИН още щом изследва клетките на Снизи.
Но това не помага. Прилошава ми от мисълта за спринцовката, за теста, за всичко. Може би чичо Паоло е прав. Може би въпреки всичко не съм готова. Определено не виждам връзка между Снизи и приемането ми в екипа Имортис, защото първото ми изглежда напълно излишно. Може би ако ще помагам на чичо Сергей да открие ваксината, в теста има някаква логика, но бъдещите ми изследвания са напълно несвързани с оцелоти, КПИН и пентобарбитал.
Но ако не издържа теста, Щраус ще уволни чичо Паоло, а може би и останалите членове на екипа Имортис. Сбогуването с чичо Смиди ми беше достатъчно тежко — ще е непоносимо да загубя и всички останали. Ти си нашата надежда — ми каза чичо Смиди. Може би чичо Паоло или Виктория Щраус са му наредили да го изрече, но това не го прави по-малко истина.
Чувствам се объркана и разкъсвана от съмнения и с труд се сдържам да не изкрещя на глас. Иска ми се двамата от Корпуса никога да не бяха идвали. Иска ми се чичо Смиди да не си беше заминал. Иска ми се в чекмеджето с чорапите ми да нямаше спринцовка с отрова. Иска ми се… иска ми се… Иска ми се да съм с Ейо. Точно сега.
Обзема ме силно и непреодолимо желание. Трябва да се махна от Литъл Кейм поне за няколко часа. Трябва да изчистя съзнанието си и пак да почна да мисля рационално. Оградата около Литъл Кейм сякаш се стеснява и ме притиска, стяга белите ми дробове и не ми дава да дишам. Просторът на джунглата отвъд нея ме зове.
Осъзнавам, че само аз съм останала при портите. Всички други са се пръснали по лабораториите или общежитията, вероятно за да обмислят посещението на Корпуса и как ще повлияе на бъдещето на Литъл Кейм. Тръгвам да търся леля Хариет и я намирам в лабораторията й, свела глава над снимка, поставена на масата.
— Лельо Хариет?
Тя се изправя и се обръща, като пъхва снимката в джоба си. Очите й са зачервени, сякаш е плакала.
— О, Пиа.
Заставам несигурно на вратата и питам:
— Добре ли си?
— Разбира се, че съм добре. — Тя разтърква очи. — Какво искаш?
— Трябва да изляза за няколко часа. Дали имаш някакви идеи освен джиповете?
— Пиа… — Тя хваща кичур от косата си и затваря очи. — Сега наистина не е добър момент. Всички са превъзбудени около цялата история с Корпуса и това ги прави непредвидими. Сега ме притискат двойно повече — казаха, че искат жизнеспособни клонинги на безсмъртни плъхове до края на годината и точно сега нямам време да те измъквам и вмъквам в комплекса. — Тя отваря очи и ме поглежда раздразнено. — Съжалявам. Изчакай няколко дни. Нека всичко утихне.
След миг мълчание кимвам бавно, излизам и тръгвам по коридора. Очевидно леля Хариет е също толкова под напрежение, колкото и чичо Паоло.
Чудесно.
Мога и сама да се измъкна.
Обикалям периметъра на комплекса и търся дупки в оградата. Няма нито една. Дори виждам места, които чичо Тимоти е подсилил, вероятно в деня, когато откриха първата дупка. Ако ще търся начин за измъкване, трябва да погледна нагоре.
Наелектризираните вериги свършват на пет метра над земята, но хоризонталните метални греди са още по-нависоко. Технически, мога да изкатеря оградата, тъй като електричеството няма да ми навреди. Но ще боли и вероятно преди да съм стигнала и половината, ръцете ми ще се пуснат сами. Освен това, алармата в будката на охраната ще се задейства и хората на чичо Тимоти ще ме хванат за секунди.
Секунди.
Електрическите импулси в оградата са на всеки 1,2 секунди, което теоретично означава, че бих могла да го направя, ако съм много-много бърза. Но не мисля, че дори и аз бих могла да изкатеря тези пет метра за по-малко от секунда.
Ако не се налагаше да изкатеря целите пет метра…
Тичам покрай оградата и стигам до сградата на поддръжката. Това е най-изолираната част на Литъл Кейм… и най-прорасналата. Едно дърво букайо се издига над оплетените храсти, клоните му започват ниско над земята и се извиват навън, покрити с яркочервени цветя, които приличат на човки на кълвачи.
Перфектно е.
Почвам да се катеря като маймуна — служа си с ръце и крака. Когато се изравнявам с горната част на металната мрежа, спирам. Мога да се покатеря по-високо и да достигна гредите, но те са прекалено гладки, за да се задържа и вероятно ще се подхлъзна и ще падна на земята от пет метра височина. Трябва да скоча, да се хвана за мрежата, да се прехвърля през нея и да се спусна от другата страна — за по-малко от 1,2 секунди.
Клонът, за който се държа, е як и го обхващам здраво с ръце, затварям очи и дишам възможно най-бавно. И слушам.
Чичо Паоло е тествал слуха ми многократно, но никога не съм се концентрирала толкова много, колкото сега. Изолирам ненужните шумове (крясъците на капуцините, вятъра в листата, ударите на собственото ми сърце) и се съсредоточавам върху най-неуловимия от всички звуци — почти незабележимото бръмчене на електричеството, пулсиращо през оградата. Отначало звукът е монотонен и ако обърна съвсем малко глава настрани, го губя изцяло. Но колкото по-дълго слушам, толкова по-ясни стават импулсите. Бръм… бръм… бръм… Улавям ритъма. 1,2 секунди, като часовник.
Отварям очи, но слухът ми вече е настроен на вълните на оградата. Напрягам мускули, изчаквам точния момент… и скачам.