Произход

Глава 9

На следващата сутрин виждам учебната програма, съставена от чичо Паоло и не мога да сдържа усмивката си. Днес, вместо обичайните часове с чичо Антонио, трябва да работя с чичо Уил в залата с буболечките. Но дори и да ме разпределят да къпя Мърморко, няма да възразя. Приключението от миналата нощ — макар да съм уплашена и малко ужасена, че изобщо се случи — ме остави зашеметена и не на себе си. Не изглежда съвсем истинско и ако не беше страстничето, което скрих в чекмеджето на нощното шкафче, щях да реша, че е било див и ярък сън. Преди да изляза от стаята си, поглеждам цветето още веднъж, просто за да се уверя, че продължава да е там. Стомахът ми се изпълва с пърхащи пеперуди от гледката и се чудя дали е защото излязох навън, или защото Ейо ми даде цветето.

Ентомологическата лаборатория се намира в Сграда А и стените й са покрити с табла с насекоми. Пеперуди, паяци, гъсеници — за каквото и да си помислите, чичо Уил го има. Колкото по-отвратително и по-голямо е насекомото, толкова по-любимо е на чичо Уил. Но никой друг не споделя тези чувства. Всеки в Литъл Кейм се старае по всякакъв начин да избягва лабораторията му. Аз нямам нищо против нея — има само едно нещо в колекцията му, което не харесвам и се надявам да не се появи в днешния урок.

Когато влизам в лабораторията, чичо Уил вдига поглед от микроскопа си и ми се усмихва леко.

— Пиа — казва той и това е всичко. Баща ми е най-тихият човек в Литъл Кейм. Той рядко прекарва време с другите или в гимнастическия салон и предпочита да е сам. Обитателите на Литъл Кейм се делят на много групи, но никога не съм чувала чичо Уил да е в някоя от тях. Изглежда компанията на буболечките му е по-приятна, отколкото тази на хората. Понякога си представям ден, в който всички напускат Литъл Кейм, за да се върнат във външния свят и сградите остават празни и тъмни. Всички, освен чичо Уил. Не мога да си го представя никъде другаде, освен точно където е сега и си мисля, че дори след като всички са си заминали, той все така ще си е тук и ще продължи да забожда бръмбари върху стиропор.

— Чичо Паоло ме прати да уча с теб. Не ти ли каза?

Чичо Уил кимва разсеяно. Той вече е залепил обратно око към микроскопа. Намествам се на металното столче — синята му тапицерия е скъсана и пропуска жълт дунапрен — и чакам.

След няколко минути чичо Уил отново вдига очи и се усмихва.

— Пиа.

— Ъм… да?

— Днес ще изучаваме моя малък любимец. — Той отваря капака на терариума и вади най-ужасяващото същество в Литъл Кейм. Това е искрящо черен бръмбар, по-голям от ръката ми и въоръжен с чифт страшни щипци. Сърцето ми се разтуптява. Значи все пак урокът ще е за Бабо̀. Обикновено не съм гнуслива, но при вида на този ненормално голям бръмбар ми се повдига. Когато бях на три, чичо Уил ми подари един титанов бръмбар, според него идеалният домашен любимец. Една нощ бръмбарът избяга от клетката си и два дни по-късно го намерих под възглавницата си. След години ми разказаха, че всички в Литъл Кейм са чули ужасения ми писък.

— Ох — поклащам глава, — може ли да изучаваме пеперуди? Или мравки? Или дори червеи? Моля ти се? Всичко, но не и това.

Чичо Уил изглежда обиден.

— Бабо̀ няма да ти направи нищо, Пиа. Послушен е, виж. Той поставя чудовището на металната маса до мен и автоматично се отдръпвам по-далече. Бръмбарът драска из документите и петриевите панички, събаря разни неща и разбърква всичко.

— Изглежда гладен — коментирам.

— Не, не, Бабо̀ не яде. Той е мъжки. Мъжките титанови бръмбари не се хранят, само летят и търсят женски за разплод.

Знам всичко това, но Бабо̀ е любимият обект на изследване на чичо Уил. Баща ми рядко изрича повече от три думи на ден, но ако го споменеш, може да стане приказлив като доктор Непохватка. Или ще говорим за Бабо̀, или ще имам един много тих урок.

— Очарователно — казвам.

— Знам, знам! — весело клати глава чичо Уил, доволен, че съм разбрала радостта, която носят титановите бръмбари.

Докато той бърбори за Бабо̀, единственото, върху което успявам да се съсредоточа, са опитите на чудовищно грамадния бръмбар да се покатери върху микроскопа. Чичо Уил го вдига, като внимава пръстите му да са по-далече от щипците.

— Виж колко е силен. — Той взема молив и го разклаща над главата на Бабо̀. Бръмбарът изглежда се интересува доста повече от това да се измъкне от хватката на чичо Уил, отколкото от молива, и аз колебливо се намръщвам.

Внезапно Бабо̀ хваща молива с щипците си и го разполовява. Изскимтявам и скачам от стола, чичо Уил се разсмива и започвам да се чувствам като идиот.

— Сряза го на две! — Притискам се към терариума, пълен с мравки, и не желая да съм и на сантиметър по-близо до този звяр.

— Искаш ли да го подържиш?

— Не! — Залитам назад и фермата за мравки се разлюлява.

Чичо Уил надава безмълвен стон, пуска Бабо̀ на пода и се втурва към мен. Изумена, аз се чудя какво става и чак тогава осъзнавам, че фермата за мравки е на път да падне от стойката си. Баща ми се хвърля напред и я задържа, докато отново застане стабилно. На челото му избиват капчици пот и виждам, че трепери.

— Чичо Уил? Извинявай, не исках да прекатуря мравките…

— Не са просто мравки, дете! — Той се взира почти трескаво в терариума. — Eciton burchellii. Или поне бяха Eciton burchellii преди експериментите.

— Експерименти?

Чичо Уил прехапва устни. Изглежда няма желание да говори за това, но аз се взирам многозначително в него и чакам отговор. Бабо̀ е изчезнал в най-далечния ъгъл на стаята, където го чувам да рови в купчина изхвърлен стиропор.

— Аз… разработвах формула, главно с Ilex paraguariensis…

— Стероид — отбелязвам. Виждам листата, разпилени по масата.

— Да. Понякога няма ефект. Понякога подтиква обектите да бягат в кръг, докато не умрат от изтощение. Но този път…

— Изражението на чичо Уил е мрачно. — Този път е различно.

Премествам поглед от него към мравките. Големи са за мравки, но не уродливо големи като Бабо̀. Терариумът не е запълнен с пясък и кал, за разлика от обичайните ферми за мравки, в които има листа и пръчки, имитиращи дъждовната гора. Осъзнавам, че има много, много повече мравки, отколкото съм забелязала в началото. Това на дъното на терариума, което взех за горен пласт на почвата, всъщност е жив килим от мравки.

— Eciton burchellii са армия мравки — казвам. — Месоядни, ловуващи на рояци.

Той кима.

— Точно така. Но стана грешка. Порязах си пръста на счупена стъкленица, докато правех формулата. Помислих, че съм я изчистил, но по-късно открих, че една капка е паднала в сместа. — Гласът му трепери и той продължава дрезгаво. — Мравките… жадуват за човешка плът.

— Какво?

Чичо Уил ми показва пръст, увит с парцалче, и си прочиства гърлото, но гласът му продължава да трепери.

Пръстът изглежда така, сякаш е бил потопен в киселина. Кожата е червена и обезобразена, в резултат на работата на стотици мънички челюсти.

— Нападнаха ме. Отидох до терариума да им сменя водата и те просто… ме нападнаха.

Човекоядни мравки. Чела съм за видове мравки, които могат да разкъсат човек, но никога за такива, които предпочитат конкретно хора.

— Ако избягат на свобода…

— Подготвил съм се за такова малко вероятно събитие. — Той посочва бялата кутия на стената. В нея има широка червена ръкохватка.

— Аларма за извънредни случаи — казвам аз, разпознавайки я веднага. Има по една във всяка сграда в Литъл Кейм, дори в стъклената къща. Ако дръпнеш ръкохватката, ще се задействат силни аларми из целия комплекс — сигнал всички да се евакуират моментално. Доколкото знам, алармите никога не са били задействани.

— И имам това — добавя чичо Уил. Той отваря металната кутия под терариума. Пълна е със спрейове срещу насекоми. Почуквам по терариума. Вместо да се разпръснат, мравките се покатерват една върху друга и се мъчат да захапят пръста ми през стъклото.

— Да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да го използваме — казвам. — Защо просто не се отървеш от тях, преди да избягат и да изядат всички?

Чичо Уил взима Бабо̀ и го връща в клетката му.

— Все още може толкова много да се научи от тях — казва той леко свенливо. — Рискът си струва.

Докато оправя бъркотията след Бабо̀, разсеяно потропвам по петриевата паничка с вода и гледам вълничките по повърхността й. Умът ми е изпълнен със спомена от предишната нощ, особено колко обезпокоително сини бяха очите на Ейо, когато осветих лицето му с фенера си. Изведнъж ми идва една мисъл.

— Чичо Уил?

— Хм?

— Кога за първи път излезе от Литъл Кейм?

Той сбръчква чело, докато измита парчетата стиропор в кошчето.

— Сигурно бях на девет. Излязохме с доктор Сато за час-два, за да събираме паяци.

— На девет! Толкова малък? — изправям се възмутена.

— Нещата… — той спира, устата му потръпва. — Нещата тогава бяха различни.

Опитвам се да сдържа раздразнението си от тази несправедливост. Причината да задавам въпроса е друга.

— Имаш предвид преди инцидента?

— Да.

— И виждал ли си някога хората, които живеят в джунглата?

— Туземците ли? — Той вдига рамене. — Няколко пъти. Защо?

— Те какви са?

— Не общуват с нас, освен ако не търгуваме — намръщва се той. — Чакай. Не знам дали Паоло би искал да ти кажа всичко това.

— Стига с този чичо Паоло. Кажи ми още.

Той предпазливо поклаща глава.

— Чичо Уил…

— Пиа, моля те. — Той присвива умолително очи. — Хайде да продължим с урока.

Наблюдавам мълчаливо как подрежда пластмасови кутии с насекоми и се чудя дали някога се е осмелявал да се измъкне навън като мен. Дали би ми казал, ако го е правил? Но не. Прекалено кротък е, прекалено потънал в своя собствен свят с титанови бръмбари и бойни мравки. Не мога да си го представя да лъже на табла, какво остава да се измъква от Литъл Кейм, за да отиде при Ай’оа.

Може би чичо Уил няма да отговори на всичките ми въпроси… но сега съм почти сигурна, че Ейо не ми е брат.

С изненада установявам, че се усмихвам.

След като времето ми с чичо Уил изтича, излизам и виждам, че навън се сипе проливен дъжд и плющи в градината, а езерцето прелива. Една златна рибка е изхвърлена на пътеката, където безпомощно се мята в малка локва вода. Хуквам през дъжда, вдигам я и я връщам в езерцето.

Кларънс и Мик са на двора, облекли са жълти дъждобрани и събират останките от вчерашното парти. По земята са разхвърляни неизядени плодове, салфетки и сребърни прибори, заедно с листа и клони, повалени от бурята. Навеждам глава срещу дъжда и бързо минавам покрай тях, доволна, че задачата не се е паднала на мен. Когато стигам до къщата си, съм мокра до кости.

Преобличам се, изсушавам си косата, затварям вратата, сядам на пода пред стъклената стена и се вглеждам в джунглата. Облегнала съм глава на Алай и от мъркането му тялото ми вибрира. Малката част от небето, която успявам да зърна, е покрита с облаци с цвят на въглища и дъждът разтърсва листата на дърветата грубо като вятър. Въпреки че стената ми е частично защитена от навеса на покрива, по стъклото се стичат струи вода. През тях светът навън се вижда като през калейдоскоп, умножен и увеличен в експлозия от зелено, черно и кафяво.

Тихо почукване на вратата ми напомня, че тази сутрин не съм изнесла навън мръсните дрехи за леля Ненин. Отварям и я виждам застанала под огромен капещ чадър в едната ръка.

— Извинявай, лельо Ненин — измърморвам и хуквам из стаята да събера всичко, което се нуждае от пране. Издърпвам роклята си изпод леглото и оглеждам мръсотията по нея. Калта, листата и две-три дупки са ясно доказателство, че съм прекарала нощта навън. Снощи не изглеждаше чак толкова зле, но тогава бях прекалено смаяна от това какво съм сторила, за да забележа.

Твърде късно — леля Ненин я е видяла.

— Пиа! Какво си направила с красивата си рокля? — ахва тя, взима я от мен и я разглежда слисано. Пъха пръст в една дупка и клати глава. — Мога да я закърпя, но ще са нужни няколко пранета, за да се изчисти.

— Аз… — Умът ми е напълно блокирал.

— Не се ли замисли, Пиа, преди да отидеш в менажерията с тази рокля? Виж какво са направили ноктите на ягуара? — цъка с език неодобрително тя.

— О-о… разбира се. Менажерията! — Отпускам се облекчено и престорено се разкайвам. — Съжалявам, лельо Ненин. Стана без да искам.

— Ще видя какво мога да направя — въздъхва тя и излиза с торбата мръсни дрехи в ръка.

Когато си отива, аз отново се отпускам, разгъвам част от картата и започвам да разучавам Тихия океан. Поглъщам имената на островите, пръснати като бонбони „Скитълс“ сред синьото, но скоро умът ми започва да блуждае.

Изваждам страстничето от чекмеджето на нощното шкафче, където то плава в плитка паничка с вода, слагам го до себе си на килима и започвам да разглеждам сложната му структура. Малко цветя са така зашеметяващо сложни като страстничето и още по-малко са така красиви като него. Мисля си за времето, когато държах в ръцете си елизиум и решавам, че това са двете най-красиви цветя, които съм виждала. Цветето на живота и цветето на страстта.

Разбира се, не мога да гледам цветето, без да си мисля за Ейо. За гердана с нефритен ягуар на голите му гърди. За сините му очи с цвят на джунгла.

Отново се чудя кой ли е баща му. Изключих чичо Уил. От това, което знам, може дори да не е истински учен — може да е Кларънс или Жак. Следващия път, когато видя Ейо, ще го накарам да ми опише своя Папи.

Следващия път, когато го видя.

— Кога реших, че изобщо ще отида да го видя отново, Алай? — В момента, в който се заклех, че ще го направя? Защо го направих? Не мога отново да изляза навън. Снощи беше достатъчно опасно…

От какво се страхуваш?

От чичо Паоло. От майка ми. Дори от чичо Антонио.

Какво могат да ти направят? На теб, момичето, което не може да кърви.

Какво биха направили? Да ми отнемат свободата, която имам? Тази мисъл ме тревожи. Досега не съм се замисляла внимателно върху този въпрос. Какво точно имам, което биха могли да ми отнемат?

Едва ли наистина ще ме заключат или нещо подобно.

Биха ли го сторили? Потрепервам.

Докато не се връщам в джунглата, мога да продължа да си мисля, че възможността е винаги налице. Както крия картата под килима си. Дори да я оставя там и никога повече да не я извадя, ще знам, че е там, ако наистина ми потрябва.

И това те задоволява? Задоволява те да умираш от жажда, когато чашата с вода е до теб?

Не знам! Не знам. Обръщам се й скривам лицето си в петната на Алай. През целия си живот никога не съм била толкова объркана. Преди всичко беше по-просто. Учи по биология, Пиа. Изяж си вечерята, Пиа. Отиди да спиш, Пиа. Хайде чичо Паоло да ти премери пулса, да ти изследва слюнката, да ти прегледа очите, ушите и носа, Пиа.

Бягай, Пиа.

Не разбирам този подтик да избягам. Няма логика. През последните няколко седмици стана по-силен. Може би ако не бях открила дупката в оградата, това чувство щеше да премине. Може би е само временно.

А може би не е.

Сега ме обзема ново чувство — за вина. Ако съм толкова отдадена на целта си в Литъл Кейм, защо толкова се зарадвах на кратката си свобода? Ти не си тук, за да тичаш из дъждовната гора, си казвам. Пълниш главата си с диви момчета от джунглата. Чичо Паоло е прав. Все още не съм готова. Твърде съм недисциплинирана, прекалено лесно се разсейвам. Трябва да се овладея.

Искам свободата на джунглата. Искам да създам някой като себе си. Мечтите ми са заплетени една в друга като растения, борещи се за най-доброто място под слънцето. Те се задушават взаимно и всяка иска да надделее. Знам какво желая повече от всичко — желала съм го цял живот. Но съм обзета от ново желание, от яростна и непредсказуема мечта, която може да унищожи всичко, към което съм се стремила.

Какво намирам в това момче? Спомням си дълбоката самота, която изпитах снощи на партито си и силното желание да имам някой, който да разбира какво е да си безсмъртен. Ейо не е този човек. Никога не може да бъде този човек. Той е като всички други — краткотраен, преходен. Огън, който гори ярко, да, но един ден ще угасне.

Спомням си разказа на Кларънс за жена си — как е умряла в автомобилна катастрофа. Спомням си болката в очите му и как трепереха ръцете му, докато говореше за нея. Осъзнавам, че съм ужасена — ужасена — че може да загубя някого по този начин. Представям си как чичо Антонио или майка ми внезапно си отиват, как ми ги отнема сила, която никога няма да разбера. Смъртта.

Побиват ме тръпки.

Да се обвържа със смъртен е все едно да привържа ръката си към мълния. Раменете ми се напрягат, навеждам се напред, обхващам лицето си с ръце, взирам се, но не виждам нищо.

Само че… когато погледнах в сините му очи… нямах чувството, че привързвам ръката си към мълния.

Имах чувството, че е проникнала в мен. Мълния от електричество в стомаха ми.

Мислех, че съм оставила дивата Пиа в джунглата или поне че съм уталожила апетита й за известно време. Но изглежда колкото повече я храня, толкова повече огладнява. Толкова повече огладнявам, напомням си аз. Последното нещо, което ми трябва, е да развия някакво психическо разстройство като шизофрения.

Само аз съм, една Пиа. Дивата Пиа и плахата Пиа са една и съща. Но продължавам да изпитвам раздвоение. Това ме обърква още повече. Чичо Паоло ми казва, че колкото и сложна да е ДНК, екосистемата или дори една-единствена клетка, накрая науката опростява всичко. Една формула може да придаде смисъл и на най-сложните числа. Няма може би в науката, освен хипотезите. А хипотезите не се третират като истина, третират се като трамплин, който те насочва към внимателен анализ, експерименти и документиране. Само тогава можеш да откриеш истината и щом веднъж го направиш, всичко отново е просто.

Чичо Паоло казва, че в крайна сметка всичко се свежда до науката. Няма нищо, което научният метод да не може да разреши. Ограничени сме единствено от въпросите, които все още не сме се сетили да зададем. А той никога не греши, така че в думите му трябва да има истина. В края на краищата той е помогнал за моето създаване. Ако има някой, на когото мога да вярвам, това е чичо Паоло.

Ако се върна в джунглата, само ще насърча всички онези неща в мен, които са възможно най-ненаучни. Вместо да се движа към целта си, ще се връщам назад. Знам, че съм близо до края. Трябва да е така. Обучавана съм цял живот. Мога ли наистина да си позволя да се разсейвам точно сега?

Прокарвам пръсти по ръцете си, представяйки си Ейо — не, не Ейо — някой друг, друго момче, момче с непробиваема кожа като моята. Безсмъртно момче. Господин Перфектен.

Вече решавам. Ще кажа на чичо Паоло всичко. За Ейо и неговите Ай’оа, за дупката в оградата, дори за дивата Пиа. Тогава той ще начертае няколко диаграми, може би и уравнения, ще извади учебник по психология и ще обясни научно всичко. И всичко пак ще стане просто.

Всичко ще стане такова, каквото беше преди.