Описание на Землемория
Народи и езици
Народи
Хардийските земи
Хардийският народ на Архипелага се препитава със земеделие, скотовъдство, риболов, търговия и обичайните за едно не-индустриално общество занаяти и умения. Числеността му е стабилна и ограничената им, годна за обитаване земя никога не е била пренаселвана. Гладът е нещо непознато, а бедността в много редки случаи е драстична.
Малките острови и села обикновено се управляват от повече или по-малко демократичен съвет или Дума, оглавявана или представлявана при преговори с други групи от избран Островитянин или Островитянка. В Разливите често не съществува никакво друго управление освен Островната дума и Градските думи. Във вътрешните острови рано е възникнала управляваща класа и повечето от големите острови и градове се управляват, поне номинално, от наследствени Владетели и Владетелки, докато целият Архипелаг от столетия се е управлявал от крале. Селищата и големите градове обаче често се управляват почти изцяло от своите Думи, както и от търговски и занаятчийски гилдии. Големите гилдии, тъй като мрежата им покрива всички Вътрешни острови, не са подвластни на никакъв друг господар или власт, освен на краля в Хавнър.
Формите на крепостничество, васалство и робство са съществували в различни периоди в някои райони, но не и под управлението на хавнърските крале.
Съществуването на магията като призната и ефективна сила, притежавана от определени индивиди, но не от всички, оформя и влияе на всички институции на хардийското население, така че макар ежедневието в Архипелага привидно да прилича на това в неиндустриалните общества другаде, има и почти неизмерими различия. Едно от тези различия е може би, или може да се разпознае в, липсата на каквато и да било институционализирана религия. Суеверието е толкова обичайно, колкото и навсякъде, но не съществуват никакви богове, никакви култове, никакво почитане на висша сила от какъвто и да било вид. Ритуал се проявява единствено в традиционните жертвоприношения на Древните сили по време на големите и повсеместно провеждани празненства като Слънчевото завръщане и Дълготрайния танц, при изричането и изпяването на традиционните песни и епоси на тези празненства и, вероятно, в извършването на магически заклинания.
Цялото население на Архипелага и на Разливите споделя хардийския език и култура, с местни отлики. Хората на Салджийския народ в далечния Югозападен разлив съхраняват ежегодните празненства, но почти нищо друго от архипелагската култура, тъй като нямат търговия, земеделие и не знаят нищо за другите народи.
Повечето хора на Архипелага са с кафява или червеникаво-кафява кожа, черна права коса и тъмни очи; преобладаващият телесен тип е нисък, тънък, с малки кости, но доста мускулест и със стегната плът. В Източните и Южните разливи хората обикновено са по-високи, с по-яки кости и по-тъмни. Много от южняците имат много тъмнокафява кожа. Повечето мъже на Архипелага са с малка или никаква окосменост по лицето.
Жителите на Оскил, Рогма и Борт са по-светлокожи от останалите на Архипелага и често имат светлокафява и дори руса коса и светли очи; тамошните мъже често са брадати. Техният език и част от поверията им са по-близки до каргадските, отколкото до хардийските. Тези далечни северняци вероятно са потомци на каргадците, които, след като заселили четирите големи Източни земи, са се върнали по море на Запад преди около две хиляди години.
Каргадските земи
На тези четири големи острова на североизток от главния Архипелаг преобладаващият цвят на кожата е светлокафяв до бял, с коса тъмна до руса и очи тъмни до сини или сиви.
Липсват значителни смесвания между видовете цвят на кожата, освен на Оскил, тъй като Северният разлив е изолиран и рядко заселен, а каргадците са се държали отчуждено и често пъти враждебно към жителите на архипелага цели две или три хилядолетия.
Четирите острова на Каргад имат предимно сух климат, но са плодородни, когато се напояват и обработват. Каргадците са поддържали общество, което изглежда малко повлияно, освен в отрицателен смисъл, от своите далеч по-многобройни съседи на юг и запад.
Сред каргадците магическата сила, изглежда, е рядка като природна дарба, може би защото е била пренебрегвана или активно потискана от тяхното общество и власти. Освен като зло, внушаващо страх и отбягвано, магиката не играе значима роля в тяхното общество. Тази неспособност или отказ да се практикува магия поставя каргадците в неблагоприятно положение спрямо обитателите на архипелага почти във всяко отношение, и това донякъде може да обясни защо те винаги са се въздържали от търговия и от всякакъв вид размяна, освен пиратски набези и нашествия по най-близките острови на Южния разлив и около Гонтско море.
Дракони
Песни и сказания указват, че драконите са съществували преди всяко друго живо същество. Някои старохардийски съставни имена или евфемизми за дракон са Първороден, Старей, Древни деца. (Думите за първородно дете на семейството в оскилски, ахад, и на каргадски, гадда, произлизат от думата хаат, „дракон“ на Древната реч.)
Откъслечни позовавания и приказки от Гонт и Разливите, пасажи от свещената история в Каргадските земи и една странна загадка в „Пелнийските сказания“, дълго време пренебрегвана от учените на Роук, разкриват, че в най-ранните времена драконите и човешките същества са били от един и същи вид. По-късно това драконово-човешко племе се разделило на два вида същества, несъпоставими в своите нрави и стремежи. Навярно някакво дълготрайно географско разделение е причинило постепенно и естествено отделяне, диференциране на видовете. Пелнийските сказания и Каргадските легенди твърдят, че разделението станало съзнателно, в резултат на едно взаимно споразумение, известно като верв надан, Ведурнан, „Разделението“.
Тези легенди са съхранени най-добре в Хур-ат-Хур, най-източната от Каргадските земи, където драконите са се изродили до животни без висока интелигентност. При все това тъкмо в Хур-ат-Хур хората съхраняват най-жива убеденост в първоначалното родство между човешкия и драконовия вид. А с тези приказки за древни времена се съчетават и истории от по-ново време за дракони, приемащи човешки облик, хора, придобиващи драконова форма, същества, които всъщност са и човешки, и драконски.
Както и да се е стигнало до Разделението, от началото на историческото време човешките същества са обитавали главния Архипелаг и Каргадските земи източно от него, докато драконите са се придържали към най-западните острови — и отвъд тях. Някои хора са се озадачавали защо са избрали за свое владение пустото море, след като драконите са „същества на вятъра и огъня“, които се давят, ако се гмурнат под водата. Но за тях не е наложително да докосват нито вода, нито суша; те живеят в полет, високо във въздуха, на слънчевата и звездната светлина. Единственото, което драконът използва като суша, е някое скалисто място, където може да снесе своите яйца и да отгледа дракончетата си. Малките голи и пустинни островчета на най-отдалечения Западен разлив са достатъчни за това.
„Сътворението на Еа“ не съдържа изрични позовавания за първоначално единство и по-късно отделяне на драконите от хората, но това може да е така, защото поемата, в предполагаемата й първоначална форма, на Езика на Сътворението, се датира към време преди Разделението. Най-доброто свидетелство в поемата за общия произход на дракони и хора е архаичната хардийска дума в нея, която обикновено се разбира като „хора“ или „човешки същества“, алат. Думата етимологично (от Истинските руни Атл и Хта) означава „елово-същества“, „тези, които изричат слова“ и следователно би могла да означава или да включва драконите. Понякога използваната дума е алхерат, „истино-слово-същества“, „тези, които изричат истински слова“, говорещите Истинската реч. Това би могло да означава хора чародеи, или дракони, или и двете. В древните „Пелнийски сказания“ се твърди, че думата се използва за обозначаване както на чародеи, така и на дракони.
При драконите знанието на Истинската реч е вродено, или както се изразява Гед, „драконът и речта на дракона са едно и също“. Ако човешките същества първоначално са споделяли това вътрешно присъщо знание или идентичност, то те са го изгубили така, както са изгубили драконската си природа.
Езици
Древната реч, или Езикът на Сътворението, с която Сегой е сътворил островите на Землемория в началото на времето, е вероятно безкраен език, тъй като назовава всички неща.
Този език е вроден при драконите, но не и при хората, както се каза по-горе. Съществуват изключения. Някои човешки същества, притежаващи могъщи дарби в магията — или поради древното родство между хора и дракони — знаят по рождение известен брой думи от Древната реч. Но огромното мнозинство от хората трябва да учат Древната реч. Хардийците, практикуващи занаята на магьосничеството, я учат от своите учители. Заклинатели и вещици научават по няколко думи от нея, а някои я овладяват почти толкова свободно, колкото драконите.
Всички заклинания използват поне една дума от Древната реч, въпреки че на селската вещица или заклинател може да не им е съвсем ясно значението й. Великите заклинания се правят само на Древната реч и се разбират в момента на изричането им.
Хардийският език на Архипелага, оскилският на Оскил и каргадският говор са все далечни издънки на Древната реч. Никой от тези езици не служи за правене на магически заклинания.
Населението на Архипелага говори хардийски. Съществуват толкова диалекти, колкото са островите, но отликите на никой от тях не са толкова крайни, че да е напълно неразбираем за другите.
Оскилският, говорен в Оскил и два острова северозападно от него, има повече сходства с каргадския, отколкото с хардийския. Каргадският е най-отдалечен и по речников състав, и по синтаксис от Древната реч. Повечето говорещи го (както и повечето говорещи хардийски) не съзнават, че езиците им имат общ предтеча. Учените на Архипелага знаят този факт, но повечето каргадци биха го отрекли, защото бъркат хардийския с Древната реч, на която се правят заклинанията, и поради това се боят и презират цялата архипелагска реч като злокобно магьосничество.
Писменост
За писмеността се смята, че е била изобретена от Господарите на руните, първите велики чародеи на Архипелага, навярно за да помогне за съхраняването на Древната реч. Драконите нямат писменост.
В Землемория съществуват две съвършено различни форми на писменост: Истинските руни и руническото писмо.
Истинските руни, използвани в Архипелага, въплъщават слова от Езика на Сътворението. Истинските руни не са просто символи, а сътворители: те могат да се използват за появата на нещо или на условие, или да предизвикат събитие. Да изписваш такава руна означава да действаш. Силата на действието варира според обстоятелствата. Повечето Истински руни се намират само в древни текстове или книги на древната мъдрост и се използват единствено от чародеи, обучени в прилагането им; но твърде много от тях, например символът, изписван на прага, за да опази къщата от пожар, се използват ежедневно и са познати и на неучените хора.
Дълго след изобретяването на Истинските руни за хардийския език е било създадено немагическо руническо писмо. Това писмо въздейства на реалността не повече от всяка друга писмовност — тоест непряко, но значително.
Твърди се, че Сегой пръв изписал Истинските руни с огън на вятъра, тъй че те са съвременни на Езика на Сътворението. Но това може и да не е така, тъй като драконите не ги използват, а и да ги знаят, не го признават.
Всяка Истинска руна си има значимост, обвързаност или област на значение, която повече или по-малко може да се определи на хардийски; но по-добре е да кажем, че руните изобщо не са думи, а по-скоро заклинания или действия. Само и единствено в синтаксиса на Древната реч, и само когато се изговарят или пишат от чародей, не като изявление, а с намерението да се действа, подсилено с глас и жест — в заклинание — словата на руната напълно разгръщат силата си.
Когато се записват, заклинанията се пишат с Истинските руни, понякога с известни примеси от хардийските руни. Да пишеш на Истинските руни, както и да говориш на Древната реч, означава да гарантираш истинността на това, което казваш — стига да си човек. На този език човешките същества не могат да лъжат. Драконите могат; или поне те твърдят така; а ако лъжат, то това не доказва ли, че твърдението им е истинно?
Назованото име на една Истинска руна може да е думата, която тя означава в Древната реч, или една от конотациите на руната, преведена на хардийски. Имената на обичайно използваните руни като Пир (използвани за защита от огън, вятър и лудост), Сифл („добра скорост“), Симн („спорна работа“) се използват безцеремонно от обикновените хора, говорещи хардийски; но практикуващите магията изричат дори такива добре познати и често използвани имена предпазливо, защото те всъщност са думи от Древната реч и могат да повлияят на събития по нежелани и неочаквани начини.
Така наречените „Шестстотин руни на хардийския“ не са хардийските руни, с които се пише на обикновения език. Те са Истински руни, на които са дадени „безопасни“, пасивни имена на обикновения език. Истинските им имена в Древната реч трябва да се запомнят в мълчание. Амбициозният ученик по магьосничество ще продължи с изучаването на „Следващите руни“, „Руните на Еа“ и много други. Доколкото Древната реч е безкрайна, така е и с руните.
Обикновеният хардийски, за целите на управлението, търговията или личните писма, или за да се записва история, приказки и песни, се пише със знаци, съответно наречени хардийски руни. Повечето жители на Архипелага научават по няколкостотин до няколко хиляди от тези знаци като основна част от своето няколкогодишно обучение. Говорим или писмен, хардийският е безполезен за правене на заклинания.
Литература и исторически извори
Преди хилядолетие и половина или повече, са били създадени хардийските руни, за да позволят разказвателното писане. Оттогава насетне са записани и съхранени като текстове „Сътворението на Еа“, „Великите подвизи“, „Баладите“ и „Песните“, които първоначално са били текстове за изпяване или декламиране. Те и до днес съществуват в двете си форми. Многото писмени копия на древните текстове служат, за да бъдат опазени от многобройните и безразборни изменения и различия, или изобщо да се забравят; но песните и историите, които са част от всяко детско образование, се преподават и научават на глас, предавани през годините от един жив глас на друг.
Древният хардийски се различава по речник и произношение от съвременната реч, но наизустяването и редовното декламиране и слушане на класиката опазва разбираемостта на архаичния език (и вероятно слага някаква спирачка на езиковата инерция в ежедневния говор), докато хардийските руни, също като китайските йероглифи, могат да се приспособяват към различните произношения и изменения в значенията.
Подвизи, сказания, песни и популярни балади все още се съчиняват за устни изпълнения, предимно от професионални певци. Нови творби, спечелили общ интерес, се записват поединично или се включват в сборници.
Независимо дали се изпълняват, или четат в мълчание, всички такива поеми и песни съзнателно биват оценявани според тяхното съдържание, а не по литературните им качества, и оценката варира от висока до нулева. Обичайните поетически средства са стабилната метрика, алитерацията, стилизираните фрази и устойчивите словосъчетания. Съдържанието включва митичен, епичен или исторически разказ, географски описания, практически наблюдения, свързани с природа, земеделие, морски познания и занаяти, нравоучителни приказки и притчи, философска, пророческа и духовна поезия и любовни песни. Подвизите и сказанията обикновено се декламират, баладите се пеят, често с акомпанимент на ударни инструменти; професионалните декламатори и певци могат да пеят с лира, цигулка, барабани и други инструменти. Песните по принцип съдържат по-малко разказвателен елемент и много от тях се ценят и опазват главно заради мелодиката им.
Историческите книги и записки, както и магическите предписания, съществуват само в писмена форма — последните обикновено представляват смесица от хардийско руническо писмо и Истински руни. Една книга на познанието (сборник от заклинания, съставен от чародей или поредица чародеи) обикновено съществува в едно-единствено копие.
Често се оказва особено важно словата на тези книги-познания да не се изричат гласно.
Оскилците използват хардийските руни, за да пишат на своя език, тъй като те търгуват предимно с хардийски говорещи страни.
Каргадците проявяват остра съпротива към всякакъв вид писмо, защото го смятат за магьосническо и порочно. Те съхраняват сложни отчети и записи в тъкани с различни цветове и плетива и са опитни в математиката, като използват дванадесетична система; но са възприели някакъв вид символично писмо едва след идването на Богокралете, и при това го прилагат много оскъдно. Бюрократите и търговците на Империята са приспособили хардийските руни към каргадския, с някои опростявания и добавки за целите на търговията и дипломацията. Но каргадските жреци изобщо не учат писменост и мнозина каргадци все още изписват всяка хардийска руна с тънка черта през нея, за да заличат криещата се в нея магия.
История
Бележка по датировките: Много острови притежават свое местно летоброене. Най-широко разпространената система за датиране в Архипелага, която произлиза от Хавнърското сказание, е избрала за първа историческа година годината, в която тронът е взел Моред. По това летоброене „настоящето“ в описанието, което четете сега, е 1058 г. на Архипелага.
Началата
Всичко, което знаем за древните времена в Землемория, може да се намери в поеми и песни, предавани устно столетия наред, преди да бъдат записани.
„Сътворението на Еа“, най-старата и най-свещена поема, е най-малко от две хиляди години в хардийския език; първоначалната й версия може да е съществувала хилядолетия преди това. Нейните тридесет и една станси разказват как Сегой е въздигнал островите на Землемория в началото на времето и е създал всички неща и живи същества, като ги е назовал на Езика на Сътворението — езика, на който за първи път е била изречена поемата.
Океанът обаче е по-стар от островите; така твърдят песните.
Преди да бъде светлият Еа, преди Сегой
да повели да бъдат острови,
предутринен вятър браздеше морската шир…
А Древните сили на Земята, проявяващи се при Роукската могила, Горската обител, Гробниците на Атуан, Теренон, Устните на Паор и по много други места, може би са се породили със самия свят.
Възможно е Сегой да е една от Древните земни сили. Възможно е Сегой да е име на самата Земя. Според някои всички дракони, или определени дракони, или определени хора, са проявления на Сегой. Единственото, което е сигурно, е, че името Сегой е древно почтително название, образувано от старохардийския глагол „създавам, оформям, възниквам съзнателно“. От същия корен произлиза и съществителното есиги, „творческа сила, дихание, поезия“.
„Сътворението на Еа“ е в основата на образованието в Архипелага. Докато станат на шест-седем години, всички деца вече са слушали поемата и повечето са започнали да я запаметяват. Възрастен, който не я знае наизуст така, че да може да я декламира или пее с други и да я преподава на деца, е смятан за голям невежа. Тя се учи през зимата и пролетта, а се декламира и пее всяка година на Дълготрайния танц, празнуването на лятното слънцестоене.
Цитат от нея е приведен в началото на „Магьосникът от Землемория“:
Само в мълчанието има слово,
само в мрака — светлина,
само в смъртта — живот;
Ярко прорязва полетът на ястреба
пустеещите небеса.2
Началото на първата станца е цитирано в „Техану“:
Сътворено от неръкотворно, края от началото как да различим? Единствено ни е позната вратата между двата свята, където влизаме, когато си отиваме оттук. Сред всички същества, които вечно се завръщат, най-старият, Сегой, Вратарят…
и последният стих от първата станса:
И светлата Еа излязла от морската пяна3
Народи
Хардийските земи
Хардийският народ на Архипелага се препитава със земеделие, скотовъдство, риболов, търговия и обичайните за едно не-индустриално общество занаяти и умения. Числеността му е стабилна и ограничената им, годна за обитаване земя никога не е била пренаселвана. Гладът е нещо непознато, а бедността в много редки случаи е драстична.
Малките острови и села обикновено се управляват от повече или по-малко демократичен съвет или Дума, оглавявана или представлявана при преговори с други групи от избран Островитянин или Островитянка. В Разливите често не съществува никакво друго управление освен Островната дума и Градските думи. Във вътрешните острови рано е възникнала управляваща класа и повечето от големите острови и градове се управляват, поне номинално, от наследствени Владетели и Владетелки, докато целият Архипелаг от столетия се е управлявал от крале. Селищата и големите градове обаче често се управляват почти изцяло от своите Думи, както и от търговски и занаятчийски гилдии. Големите гилдии, тъй като мрежата им покрива всички Вътрешни острови, не са подвластни на никакъв друг господар или власт, освен на краля в Хавнър.
Формите на крепостничество, васалство и робство са съществували в различни периоди в някои райони, но не и под управлението на хавнърските крале.
Съществуването на магията като призната и ефективна сила, притежавана от определени индивиди, но не от всички, оформя и влияе на всички институции на хардийското население, така че макар ежедневието в Архипелага привидно да прилича на това в неиндустриалните общества другаде, има и почти неизмерими различия. Едно от тези различия е може би, или може да се разпознае в, липсата на каквато и да било институционализирана религия. Суеверието е толкова обичайно, колкото и навсякъде, но не съществуват никакви богове, никакви култове, никакво почитане на висша сила от какъвто и да било вид. Ритуал се проявява единствено в традиционните жертвоприношения на Древните сили по време на големите и повсеместно провеждани празненства като Слънчевото завръщане и Дълготрайния танц, при изричането и изпяването на традиционните песни и епоси на тези празненства и, вероятно, в извършването на магически заклинания.
Цялото население на Архипелага и на Разливите споделя хардийския език и култура, с местни отлики. Хората на Салджийския народ в далечния Югозападен разлив съхраняват ежегодните празненства, но почти нищо друго от архипелагската култура, тъй като нямат търговия, земеделие и не знаят нищо за другите народи.
Повечето хора на Архипелага са с кафява или червеникаво-кафява кожа, черна права коса и тъмни очи; преобладаващият телесен тип е нисък, тънък, с малки кости, но доста мускулест и със стегната плът. В Източните и Южните разливи хората обикновено са по-високи, с по-яки кости и по-тъмни. Много от южняците имат много тъмнокафява кожа. Повечето мъже на Архипелага са с малка или никаква окосменост по лицето.
Жителите на Оскил, Рогма и Борт са по-светлокожи от останалите на Архипелага и често имат светлокафява и дори руса коса и светли очи; тамошните мъже често са брадати. Техният език и част от поверията им са по-близки до каргадските, отколкото до хардийските. Тези далечни северняци вероятно са потомци на каргадците, които, след като заселили четирите големи Източни земи, са се върнали по море на Запад преди около две хиляди години.
Каргадските земи
На тези четири големи острова на североизток от главния Архипелаг преобладаващият цвят на кожата е светлокафяв до бял, с коса тъмна до руса и очи тъмни до сини или сиви.
Липсват значителни смесвания между видовете цвят на кожата, освен на Оскил, тъй като Северният разлив е изолиран и рядко заселен, а каргадците са се държали отчуждено и често пъти враждебно към жителите на архипелага цели две или три хилядолетия.
Четирите острова на Каргад имат предимно сух климат, но са плодородни, когато се напояват и обработват. Каргадците са поддържали общество, което изглежда малко повлияно, освен в отрицателен смисъл, от своите далеч по-многобройни съседи на юг и запад.
Сред каргадците магическата сила, изглежда, е рядка като природна дарба, може би защото е била пренебрегвана или активно потискана от тяхното общество и власти. Освен като зло, внушаващо страх и отбягвано, магиката не играе значима роля в тяхното общество. Тази неспособност или отказ да се практикува магия поставя каргадците в неблагоприятно положение спрямо обитателите на архипелага почти във всяко отношение, и това донякъде може да обясни защо те винаги са се въздържали от търговия и от всякакъв вид размяна, освен пиратски набези и нашествия по най-близките острови на Южния разлив и около Гонтско море.
Дракони
Песни и сказания указват, че драконите са съществували преди всяко друго живо същество. Някои старохардийски съставни имена или евфемизми за дракон са Първороден, Старей, Древни деца. (Думите за първородно дете на семейството в оскилски, ахад, и на каргадски, гадда, произлизат от думата хаат, „дракон“ на Древната реч.)
Откъслечни позовавания и приказки от Гонт и Разливите, пасажи от свещената история в Каргадските земи и една странна загадка в „Пелнийските сказания“, дълго време пренебрегвана от учените на Роук, разкриват, че в най-ранните времена драконите и човешките същества са били от един и същи вид. По-късно това драконово-човешко племе се разделило на два вида същества, несъпоставими в своите нрави и стремежи. Навярно някакво дълготрайно географско разделение е причинило постепенно и естествено отделяне, диференциране на видовете. Пелнийските сказания и Каргадските легенди твърдят, че разделението станало съзнателно, в резултат на едно взаимно споразумение, известно като верв надан, Ведурнан, „Разделението“.
Тези легенди са съхранени най-добре в Хур-ат-Хур, най-източната от Каргадските земи, където драконите са се изродили до животни без висока интелигентност. При все това тъкмо в Хур-ат-Хур хората съхраняват най-жива убеденост в първоначалното родство между човешкия и драконовия вид. А с тези приказки за древни времена се съчетават и истории от по-ново време за дракони, приемащи човешки облик, хора, придобиващи драконова форма, същества, които всъщност са и човешки, и драконски.
Както и да се е стигнало до Разделението, от началото на историческото време човешките същества са обитавали главния Архипелаг и Каргадските земи източно от него, докато драконите са се придържали към най-западните острови — и отвъд тях. Някои хора са се озадачавали защо са избрали за свое владение пустото море, след като драконите са „същества на вятъра и огъня“, които се давят, ако се гмурнат под водата. Но за тях не е наложително да докосват нито вода, нито суша; те живеят в полет, високо във въздуха, на слънчевата и звездната светлина. Единственото, което драконът използва като суша, е някое скалисто място, където може да снесе своите яйца и да отгледа дракончетата си. Малките голи и пустинни островчета на най-отдалечения Западен разлив са достатъчни за това.
„Сътворението на Еа“ не съдържа изрични позовавания за първоначално единство и по-късно отделяне на драконите от хората, но това може да е така, защото поемата, в предполагаемата й първоначална форма, на Езика на Сътворението, се датира към време преди Разделението. Най-доброто свидетелство в поемата за общия произход на дракони и хора е архаичната хардийска дума в нея, която обикновено се разбира като „хора“ или „човешки същества“, алат. Думата етимологично (от Истинските руни Атл и Хта) означава „елово-същества“, „тези, които изричат слова“ и следователно би могла да означава или да включва драконите. Понякога използваната дума е алхерат, „истино-слово-същества“, „тези, които изричат истински слова“, говорещите Истинската реч. Това би могло да означава хора чародеи, или дракони, или и двете. В древните „Пелнийски сказания“ се твърди, че думата се използва за обозначаване както на чародеи, така и на дракони.
При драконите знанието на Истинската реч е вродено, или както се изразява Гед, „драконът и речта на дракона са едно и също“. Ако човешките същества първоначално са споделяли това вътрешно присъщо знание или идентичност, то те са го изгубили така, както са изгубили драконската си природа.
Езици
Древната реч, или Езикът на Сътворението, с която Сегой е сътворил островите на Землемория в началото на времето, е вероятно безкраен език, тъй като назовава всички неща.
Този език е вроден при драконите, но не и при хората, както се каза по-горе. Съществуват изключения. Някои човешки същества, притежаващи могъщи дарби в магията — или поради древното родство между хора и дракони — знаят по рождение известен брой думи от Древната реч. Но огромното мнозинство от хората трябва да учат Древната реч. Хардийците, практикуващи занаята на магьосничеството, я учат от своите учители. Заклинатели и вещици научават по няколко думи от нея, а някои я овладяват почти толкова свободно, колкото драконите.
Всички заклинания използват поне една дума от Древната реч, въпреки че на селската вещица или заклинател може да не им е съвсем ясно значението й. Великите заклинания се правят само на Древната реч и се разбират в момента на изричането им.
Хардийският език на Архипелага, оскилският на Оскил и каргадският говор са все далечни издънки на Древната реч. Никой от тези езици не служи за правене на магически заклинания.
Населението на Архипелага говори хардийски. Съществуват толкова диалекти, колкото са островите, но отликите на никой от тях не са толкова крайни, че да е напълно неразбираем за другите.
Оскилският, говорен в Оскил и два острова северозападно от него, има повече сходства с каргадския, отколкото с хардийския. Каргадският е най-отдалечен и по речников състав, и по синтаксис от Древната реч. Повечето говорещи го (както и повечето говорещи хардийски) не съзнават, че езиците им имат общ предтеча. Учените на Архипелага знаят този факт, но повечето каргадци биха го отрекли, защото бъркат хардийския с Древната реч, на която се правят заклинанията, и поради това се боят и презират цялата архипелагска реч като злокобно магьосничество.
Писменост
За писмеността се смята, че е била изобретена от Господарите на руните, първите велики чародеи на Архипелага, навярно за да помогне за съхраняването на Древната реч. Драконите нямат писменост.
В Землемория съществуват две съвършено различни форми на писменост: Истинските руни и руническото писмо.
Истинските руни, използвани в Архипелага, въплъщават слова от Езика на Сътворението. Истинските руни не са просто символи, а сътворители: те могат да се използват за появата на нещо или на условие, или да предизвикат събитие. Да изписваш такава руна означава да действаш. Силата на действието варира според обстоятелствата. Повечето Истински руни се намират само в древни текстове или книги на древната мъдрост и се използват единствено от чародеи, обучени в прилагането им; но твърде много от тях, например символът, изписван на прага, за да опази къщата от пожар, се използват ежедневно и са познати и на неучените хора.
Дълго след изобретяването на Истинските руни за хардийския език е било създадено немагическо руническо писмо. Това писмо въздейства на реалността не повече от всяка друга писмовност — тоест непряко, но значително.
Твърди се, че Сегой пръв изписал Истинските руни с огън на вятъра, тъй че те са съвременни на Езика на Сътворението. Но това може и да не е така, тъй като драконите не ги използват, а и да ги знаят, не го признават.
Всяка Истинска руна си има значимост, обвързаност или област на значение, която повече или по-малко може да се определи на хардийски; но по-добре е да кажем, че руните изобщо не са думи, а по-скоро заклинания или действия. Само и единствено в синтаксиса на Древната реч, и само когато се изговарят или пишат от чародей, не като изявление, а с намерението да се действа, подсилено с глас и жест — в заклинание — словата на руната напълно разгръщат силата си.
Когато се записват, заклинанията се пишат с Истинските руни, понякога с известни примеси от хардийските руни. Да пишеш на Истинските руни, както и да говориш на Древната реч, означава да гарантираш истинността на това, което казваш — стига да си човек. На този език човешките същества не могат да лъжат. Драконите могат; или поне те твърдят така; а ако лъжат, то това не доказва ли, че твърдението им е истинно?
Назованото име на една Истинска руна може да е думата, която тя означава в Древната реч, или една от конотациите на руната, преведена на хардийски. Имената на обичайно използваните руни като Пир (използвани за защита от огън, вятър и лудост), Сифл („добра скорост“), Симн („спорна работа“) се използват безцеремонно от обикновените хора, говорещи хардийски; но практикуващите магията изричат дори такива добре познати и често използвани имена предпазливо, защото те всъщност са думи от Древната реч и могат да повлияят на събития по нежелани и неочаквани начини.
Така наречените „Шестстотин руни на хардийския“ не са хардийските руни, с които се пише на обикновения език. Те са Истински руни, на които са дадени „безопасни“, пасивни имена на обикновения език. Истинските им имена в Древната реч трябва да се запомнят в мълчание. Амбициозният ученик по магьосничество ще продължи с изучаването на „Следващите руни“, „Руните на Еа“ и много други. Доколкото Древната реч е безкрайна, така е и с руните.
Обикновеният хардийски, за целите на управлението, търговията или личните писма, или за да се записва история, приказки и песни, се пише със знаци, съответно наречени хардийски руни. Повечето жители на Архипелага научават по няколкостотин до няколко хиляди от тези знаци като основна част от своето няколкогодишно обучение. Говорим или писмен, хардийският е безполезен за правене на заклинания.
Литература и исторически извори
Преди хилядолетие и половина или повече, са били създадени хардийските руни, за да позволят разказвателното писане. Оттогава насетне са записани и съхранени като текстове „Сътворението на Еа“, „Великите подвизи“, „Баладите“ и „Песните“, които първоначално са били текстове за изпяване или декламиране. Те и до днес съществуват в двете си форми. Многото писмени копия на древните текстове служат, за да бъдат опазени от многобройните и безразборни изменения и различия, или изобщо да се забравят; но песните и историите, които са част от всяко детско образование, се преподават и научават на глас, предавани през годините от един жив глас на друг.
Древният хардийски се различава по речник и произношение от съвременната реч, но наизустяването и редовното декламиране и слушане на класиката опазва разбираемостта на архаичния език (и вероятно слага някаква спирачка на езиковата инерция в ежедневния говор), докато хардийските руни, също като китайските йероглифи, могат да се приспособяват към различните произношения и изменения в значенията.
Подвизи, сказания, песни и популярни балади все още се съчиняват за устни изпълнения, предимно от професионални певци. Нови творби, спечелили общ интерес, се записват поединично или се включват в сборници.
Независимо дали се изпълняват, или четат в мълчание, всички такива поеми и песни съзнателно биват оценявани според тяхното съдържание, а не по литературните им качества, и оценката варира от висока до нулева. Обичайните поетически средства са стабилната метрика, алитерацията, стилизираните фрази и устойчивите словосъчетания. Съдържанието включва митичен, епичен или исторически разказ, географски описания, практически наблюдения, свързани с природа, земеделие, морски познания и занаяти, нравоучителни приказки и притчи, философска, пророческа и духовна поезия и любовни песни. Подвизите и сказанията обикновено се декламират, баладите се пеят, често с акомпанимент на ударни инструменти; професионалните декламатори и певци могат да пеят с лира, цигулка, барабани и други инструменти. Песните по принцип съдържат по-малко разказвателен елемент и много от тях се ценят и опазват главно заради мелодиката им.
Историческите книги и записки, както и магическите предписания, съществуват само в писмена форма — последните обикновено представляват смесица от хардийско руническо писмо и Истински руни. Една книга на познанието (сборник от заклинания, съставен от чародей или поредица чародеи) обикновено съществува в едно-единствено копие.
Често се оказва особено важно словата на тези книги-познания да не се изричат гласно.
Оскилците използват хардийските руни, за да пишат на своя език, тъй като те търгуват предимно с хардийски говорещи страни.
Каргадците проявяват остра съпротива към всякакъв вид писмо, защото го смятат за магьосническо и порочно. Те съхраняват сложни отчети и записи в тъкани с различни цветове и плетива и са опитни в математиката, като използват дванадесетична система; но са възприели някакъв вид символично писмо едва след идването на Богокралете, и при това го прилагат много оскъдно. Бюрократите и търговците на Империята са приспособили хардийските руни към каргадския, с някои опростявания и добавки за целите на търговията и дипломацията. Но каргадските жреци изобщо не учат писменост и мнозина каргадци все още изписват всяка хардийска руна с тънка черта през нея, за да заличат криещата се в нея магия.
История
Бележка по датировките: Много острови притежават свое местно летоброене. Най-широко разпространената система за датиране в Архипелага, която произлиза от Хавнърското сказание, е избрала за първа историческа година годината, в която тронът е взел Моред. По това летоброене „настоящето“ в описанието, което четете сега, е 1058 г. на Архипелага.
Началата
Всичко, което знаем за древните времена в Землемория, може да се намери в поеми и песни, предавани устно столетия наред, преди да бъдат записани.
„Сътворението на Еа“, най-старата и най-свещена поема, е най-малко от две хиляди години в хардийския език; първоначалната й версия може да е съществувала хилядолетия преди това. Нейните тридесет и една станси разказват как Сегой е въздигнал островите на Землемория в началото на времето и е създал всички неща и живи същества, като ги е назовал на Езика на Сътворението — езика, на който за първи път е била изречена поемата.
Океанът обаче е по-стар от островите; така твърдят песните.
Преди да бъде светлият Еа, преди Сегой
да повели да бъдат острови,
предутринен вятър браздеше морската шир…
А Древните сили на Земята, проявяващи се при Роукската могила, Горската обител, Гробниците на Атуан, Теренон, Устните на Паор и по много други места, може би са се породили със самия свят.
Възможно е Сегой да е една от Древните земни сили. Възможно е Сегой да е име на самата Земя. Според някои всички дракони, или определени дракони, или определени хора, са проявления на Сегой. Единственото, което е сигурно, е, че името Сегой е древно почтително название, образувано от старохардийския глагол „създавам, оформям, възниквам съзнателно“. От същия корен произлиза и съществителното есиги, „творческа сила, дихание, поезия“.
„Сътворението на Еа“ е в основата на образованието в Архипелага. Докато станат на шест-седем години, всички деца вече са слушали поемата и повечето са започнали да я запаметяват. Възрастен, който не я знае наизуст така, че да може да я декламира или пее с други и да я преподава на деца, е смятан за голям невежа. Тя се учи през зимата и пролетта, а се декламира и пее всяка година на Дълготрайния танц, празнуването на лятното слънцестоене.
Цитат от нея е приведен в началото на „Магьосникът от Землемория“:
Само в мълчанието има слово,
само в мрака — светлина,
само в смъртта — живот;
Ярко прорязва полетът на ястреба
пустеещите небеса.2
Началото на първата станца е цитирано в „Техану“:
Сътворено от неръкотворно, края от началото как да различим? Единствено ни е позната вратата между двата свята, където влизаме, когато си отиваме оттук. Сред всички същества, които вечно се завръщат, най-старият, Сегой, Вратарят…
и последният стих от първата станса:
И светлата Еа излязла от морската пяна3
История на Архипелага
Кралете на Енлад
Двата най-ранни оцелели епоса или исторически текстове са „Подвигът на Енлад“ и „Подвигът на младия крал“ или „Подвигът на Моред“.
„Подвигът на Енлад“, голяма част от който изглежда напълно митична, засяга кралете преди Моред и първата година от възшествието на Моред на трона. Престолният град на тези владетели е бил Берайла, на остров Енлад.
Ранните крале и кралици на Енлад, сред чиито имена са Лар Ашал, Дохун, Енашен, Тиман и Тагтар, постепенно разширявали владенията си, докато накрая се провъзгласили за владетели на Землемория. Владението им се простира на юг едва до Илиен и не включва Фелкуей на изток, Палн и Семел на запад, нито Оскил на север, но са изпращали изследователи из цялото Вътрешно море и в Разливите. Най-древните карти на Землемория, които днес могат да се намерят в архивите в двореца в Хавнър, са били нарисувани в Берайла преди около хиляда и двеста години.
Тези крале и кралици са притежавали известни познания по Древната реч и в магиката. Някои от тях със сигурност са били магьосници, или най-малкото са имали магьосници, които да ги съветват или да им помагат. Но магьосничеството в „Подвигът на Енлад“ е капризна сила, на която не може да се разчита. Моред е бил първият мъж и първият крал, наречен Магесника.
Моред
„Подвигът на младия крал“, пята ежегодно на Слънчевото завръщане, празника на зимното слънцестоене, разказва историята на Моред, така наречения още Крал-магесник, Белия вълшебник и Младия крал. Моред произлиза по съребрена линия от дома Енлад, наследявайки трона от свой братовчед; предците му са били магьосници, съветници на крале.
Поемата започва с най-познатата и най-обичана любовна история в Архипелага, за Моред и Елфаран. В третата година на царуването си младият крал отплавал на юг до най-големия остров в Архипелага, Хавнър, за да разреши споровете между тамошните градове-държави. На връщане със своя „безвеслен кораб“ той се отбил на остров Солея и там, „в градините на пролетта“, видял Елфаран, Островитянката, или Владетелката на Солея. Не продължил за Енлад, а останал при Елфаран. За да скрепи годежа си, й дарил сребърен пръстен (или гривна), съкровището на семейството му, на който била гравирана уникална и могъща Истинска руна.
Моред и Елфаран се венчали и поемата описва тяхното царуване като кратък златен век, основополагащ камък на последвалата ги етика в управлението.
Преди брака им някакъв маг или чародей, чието име никога не се упоменава, освен като „Врага на Моред“ или „Владетеля на жезъла“, ухажвал Елфаран. Озлобен и решен на всяка цена да я притежава, през няколкото последвали брака години на мир този мъж натрупал могъща сила в магьосничеството. След пет години се появил и обявил, според думите на поемата:
Ако не бъде моя Елфаран,
аз словото Сегоево ще отменя
и всички острови ще залича,
ще ги залеят белите вълни.
Той наистина притежавал силата да вдига огромни вълни в морето, да спира прилива или да го предизвиква преждевременно. А гласът му можел да омагьоса цели поселения, поставяйки всички, които го чуят, под негова власт. И така, той обърнал народа на Моред срещу него. С викове, че кралят им ги е предал, обитателите на Енлад унищожавали собствените си градове и ниви; моряци потопявали корабите си, а войниците, покорни на заклинанията на Врага, се сражавали един срещу друг в кървави, опустошителни битки.
Докато Моред полагал усилия да освободи народа си от тези заклинания и да се опълчи срещу своя враг, Елфаран се върнала с едногодишното им дете на родния си остров, Солея, където силите й щели да са най-могъщи. Но там Врагът я последвал с намерението да я превърне в своя пленница и робиня. Тя потърсила убежище при Изворите на Енса, където със своите познания на Древните сили на мястото можела да устои на Врага и да го прогони от острова. „Сладките земни води отблъснали соления унищожител“, гласи поемата. Но след като избягал, той пленил брат й Салан, който плавал от Енлад, за да й се притече на помощ. Превръщайки Салан в свой геббет или инструмент, Врагът го изпратил при Моред със съобщението, че Елфаран се е спасила с бебето на едно островче в Челюстите на Енлад.
Доверил се на пратеника, Моред влязъл в клопката. Едва спасил живота си. Врагът го преследвал от Източен до Западен Енлад по сеещ разруха път. На равнините на Енлад, срещайки съратниците, които му останали верни, най-вече моряци, дошли с корабите си до Енлад, за да му помогнат, Моред се обърнал и приел сражението. Врагът не можел да му се противопостави пряко, но изпратил срещу него собствените му обвързани със заклинанието воини и още по-лошо, пратил магии, които съсухряли телата на хората му, докато „живи не заприличали на черни мъртъвци, издъхнали от жажда сред пустинята“. За да опази хората си, Моред отстъпил.
След като оставил бойното поле, завалял дъжд и той видял истинското име на своя враг, изписано от дъждовните капки в прахта.
Научил името на Врага, той вече можел да се опълчи на чародейството му и да го изтласка от Енлад, гонейки го по зимното море, „яхнал западния вятър, дъждовния вятър, тежкия облак“. Никой от двамата не отстъпвал на своя противник и в последния им сблъсък, някъде сред Морето на Еа, и двамата загинали.
В своя предсмъртен гняв Врагът надигнал огромна вълна и я отпратил да залее остров Солея. Елфаран разбрала това в мига, в който усетила смъртта на Моред. Заповядала на хората си да се качат по своите лодки; след това, както гласи поемата, „Тя взела лирата в ръцете си“ и в часа, в който чакала гибелната вълна, която само Моред можел да укроти, създала песента, наречена „Оплакване на Белия вълшебник“. Островът бил потопен и с него — Елфаран. Но лодката й — люлка от върбово дърво — се понесла на воля и спасила детето им Сериад, носещо на ръката си годежния дар на Моред, пръстена с Руната на мира.
На картите на Архипелага остров Солея е отбелязан с бяло петънце или като въртоп.
След Моред от Енлад властвали още седем крале и кралици и кралството се разраствало на площ и благоденствие.
Кралете на Хавнър
Сто и петдесет години след смъртта на Моред крал Акамбар, княз на Далечния Шелиет, преместил двора в Хавнър и превърнал Големия пристан на Хавнър в столица на кралството. С по-централно разположение от Енлад, Хавнър бил по-подходящ за търговия и изпращане на флотилии, които да бранят хардийските острови срещу каргадските набези и грабежи.
Историята на „Четиринадесетте крале на Хавнър“ (всъщност шестима крале и осем кралици, ок. 150–400) е разказана в „Хавнърска балада“. Ако се проследи родословието по мъжка и женска линия и бракосъчетанията между различните благородни домове на Архипелага, ще се види, че кралският дом обединява пет княжества: домът Енлад, най-старият, възхождащ родословно пряко от Моред и Сериад; домовете на Шелиет, Еа и Хавнър; и най-сетне домът Илиен. Принцът на Илиен Джемал Морското чедо бил първият от своя дом, който взел трона на Хавнър. Негова внучка била кралица Херу; синът й Махарион (царувал от 430 до 452 г.) бил последният крал преди „Тъмното време“.
„Годините на кралете на Хавнър“ били период на благоденствие, открития и могъщество, но през последното столетие от този период нападенията на каргадците от изток и на дракони-те от запад взели да стават чести и ожесточени.
Крале, Владетели и Островитяни, заети със защитата на островите на Архипелага, започнали във все по-голяма степен да разчитат на чародеи за отблъскването на драконите и каргадските флотилии. В „Хавнърска балада“ и „Подвизите на господарите на драконите“ в хода на сказанието имената и подвизите на такива магьосници започват да засенчват тези на кралете.
Великият учен-маг Ат съставил сборник с древни науки, побрал много откъслечни знания, особено за думите от Езика на Сътворението. Неговата „Книга на имената“ се превърнала в основата на назоваването и станала системна част от магическото изкуство. Ат оставил книгата си с един свой съратник чародей на Поуди, преди да замине на запад, изпратен от краля, за да разгроми или прогони драконите, които нападали стада, запалвали пожари и унищожавали стопанства по всички западни острови. Някъде западно от Енсмер Ат се опълчил на великия дракон Орм. Описанията за този сблъсък са различни; но въпреки че драконите спрели за известно време враждебните си набези е сигурно, че Орм го е преживял, а Ат — не. Неговата книга, изгубена в продължение на столетия, днес се намира в Самотната кула на Роук.
Твърди се, че драконите се хранят със светлина или огън; те убиват от ярост, за да опазят малките си или за забавление, но никога не изяждат жертвите си. От памтивека чак до царуването на Херу те използвали само най-външните острови на Западния разлив — който трябва да е бил най-източната граница на владенията им — за срещи и за отглеждане на потомството си, и рядко били виждани от повечето жители на островите. По природа раздразними и високомерни, възможно е драконите да са се почувствали застрашени от нарастващото население и от благополучието на Вътрешните острови, което довело до увеличаване на корабния трафик чак извън Западния разлив. Каквато и да е била причината, през тези години те зачестили със своите набези, внезапни и напосоки, над стада и селяни по самотните западни острови.
Една поема от „Ведурнан“ или Разделението, която се знае в Хур-ат-Хур, гласи:
Човеците избраха хомота,
а драконите — крилото.
Човеците — имането,
а драконите — нищото.
Тоест човешките същества са избрали да притежават неща, а драконите — не. Но така както сред хората съществуват аскети, някои дракони са алчни за бляскави неща — злато, скъпоценни камъни; един от тях бил Йевод, който понякога се появявал сред хората в човешки облик и който превърнал богатия остров Пендор в драконска люпилня, докато не бил прогонен на запад от Гед. Но хищните дракони от „Баладата“ и песните, изглежда, са били подтикнати не толкова от алчност, колкото от гняв, от чувството, че са измамени, предадени.
„Подвизите“ и баладите, разказващи за набези на дракони и контранабези на магьосници, описват драконите като безжалостни като всяко диво животно, вдъхващи ужас, непредсказуеми, но интелигентни и понякога — по-мъдри от чародеите. Макар да говорят на Истинската реч, те са безкрайно измамни. Някои от тях просто се наслаждават от умствените двубои с чародеи, „цепейки аргументите с раздвоения си език“. Също като човешките същества, с изключение на най-великите, всички крият истинските си имена. В баладата „Пътешествието на Хаса“ драконите се описват като могъщи, но подвластни на чувства същества, чийто гняв към нашественическата човешка флота е оправдан от тяхната любов към пустинното им владение. Те се обръщат към героя със следните думи:
Отплавай назад към домовете на изгрева, Хаса.
За нашите криле остави дългите ветрове на заника,
нам остави морето-въздух, незнайното, отвъдното…
Махарион и Ерет-Акбе
Кралица Херу, с прозвище Орлицата, наследила трона от своя баща, Денгемал от дома Илиен. Съпругът й Айман бил от дома Моред. След като царувала тридесет години, тя дала короната на своя син Махарион.
Съветникът-магьосник на Махарион и негов неразделен приятел бил един човек от простолюдието, „безотчи“, безбрачен син на една вещица от вътрешен Хавнър. Той е най-любимият герой на Архипелага и историята му е разказана в „Подвигът на Ерет-Акбе“, който бардовете пеят на Дълготрайния танц.
Дарбите на Ерет-Акбе в магиката се проявили още когато бил момче. Изпратили го в кралския двор, за да го обучават тамошните чародеи, а кралицата го избрала за другар на своя син.
Махарион и Ерет-Акбе станали „братя по сърце“. Те прекарали десет години неразделно, в сражения с каргадците, чиито редки набези от Изтока в последно време се превърнали в продължително колонизиращо и носещо робски гнет нашествие. В продължение на едно поколение или повече Венуей, Торхивън и Ториклите, Спийви, Перегал и части от Гонт били под каргадска власт. При Уей Шелиет Ерет-Акбе сътворил могъща магия срещу каргадските сили, които акостирали при блатото на Уей с „хиляда кораба“ и пълчищата им нахлували по сушата. Използвайки едно призоваване на Древните сили, наречено Водната вещина (навярно същото, което използвала и Елфаран на Солея срещу Врага), той превърнал водите на Шелиетските аязма — свещени извори и езерца в градините на Владетелите на Уей — в потоп, който помел нашествениците назад към морския бряг, където ги чакала войската на Махарион. Нито един кораб от флотилията не се завърнал в Карего-Ат.
Следващият противник на Ерет-Акбе се оказал магьосник, наречен Повелителят на огъня, чиято сила била толкова голяма, че удължил деня с пет часа, въпреки че не успял да изпълни клетвата си — да спре слънцето по пладне и да прогони завинаги тъмнината от островите. Повелителят на огъня приел драконов облик, за да се срази с Ерет-Акбе, но накрая бил сразен с цената на горите и градовете на Илиен, които подпалил по време на битката.
Възможно е Повелителят на огъня всъщност да е бил дракон в човешки облик; твърде скоро след неговата гибел Орм, Великият дракон, който преди това надвил Ат, повел пълчища от своя вид да опустошат западните острови на Архипелага — навярно за да отмъсти за Повелителя на огъня. Тези огнени налети предизвикали голям ужас и стотици морски съдове пренесли бягащите хора от Палн и Семел до Вътрешните острови; но драконите не причинявали толкова щети, колкото каргадците, и Махарион преценил, че непосредствената опасност е на изток. Докато самият той заминал на запад да се срази с драконите, изпратил Ерет-Акбе на изток, за да се помъчи да установи мир с краля на Каргадските земи.
Херу, кралицата-майка, дала на пратеника пръстена, който Моред дарил на Елфаран; съпругът й Аймал й го подарил в деня на бракосъчетанието им. Той се предавал от поколение на поколение потомци на Сериад и се превърнал в най-скъпото им притежание. На него била гравирана фигура, неизписана никъде другаде, Обвързващата руна или Руната на мира, за която се вярвало, че осигурява мирно и справедливо управление. „Нека кралят на Каргад носи пръстена на Моред“, казала кралицата-майка. Така, понесъл най-щедрия от всички възможни дарове като знак за мирни намерения, Ерет-Акбе потеглил сам за Града на кралете на Карего-Ат.
Там бил посрещнат гостоприемно от крал Торег, който след потресаващата загуба на флотата си бил готов да призове за примирие и да се оттегли от окупираните хардийски острови, стига Махарион да не потърси възмездие.
Каргадската кралска власт обаче се намирала под влиянието на върховните жреци на Боговете-близнаци. Върховният жрец на Торег, Интатин, който се противопоставял на всякакво примирие или споразумяване, предизвикал Ерет-Акбе на дуел по магьосничество. Тъй като каргадците не практикували чародейството така, както го разбирали хардийците, Интатин трябва да е прилъгал Ерет-Акбе в някое място, където Древните сили на земята са отнели силите му. Хардийската „Подвигът на Ерет-Акбе“ разказва само за „борбата“ между героя и върховния жрец, докато:
просмукала се слабостта на древната тъма
в костите на Ерет-Акбе,
а тишината на тъмата майчина — в ума му.
Лежал той дълго, забравил ярка слава, братски дълг,
лежал тъй дълго, а на гърдите му лежал
прекършеният пръстен.
Дъщерята на „мъдрия крал Торег“ измъкнала Ерет-Акбе от неговия транс или от оковалото го заклинание и той възвърнал силата си. Дал й половината от Пръстена на мира, която останала при него. (От нея тя се предавала на потомците й над петстотин години до последните наследници на Торег, брат и сестра, прогонени в изгнание на един пустинен остров на Източния разлив; а сестрата го дала на Гед.) Интатин задържал другата половина от счупения Пръстен и тя „потънала в мрака“ — тоест била скрита във Великата съкровищница на Гробниците на Атуан. (Там Гед я намерил и след като съединил двете половини, а с тях и Руната на мира, двамата с Тенар върнали Пръстена в Хавнър.)
Каргадската версия на историята, разказвана като свещена литургия от жречеството, твърди, че Интатин надвил Ерет-Акбе, който „изгубил своята тояга, и амулет, и сила“ и едва се добрал в Хавнър като прекършен човек. Само че по онова време чародеите все още не носели тояга-жезъл, а Ерет-Акбе определено трябва да е бил здрав човек и могъщ магьосник, когато се изправил срещу дракона Орм.
Крал Махарион се стремял към мир, но така и не го получил. Докато Ерет-Акбе пребивавал в Карего-Ат (вероятно няколко години), нападенията на дракони се усилили. Вътрешните острови били обезпокоявани от бежанците, напускащи западните острови, и от прекъсвания на мореплаването и търговията, след като драконите започнали да палят морски съдове, плаващи на запад от Хоск, и да връхлитат над кораби дори във Вътрешно море. Всички магьосници и годни да носят оръжие мъже, които Махарион могъл да събере под своя команда, тръгвали на бран срещу драконите и той самият ги предвождал четири пъти; но мечовете и стрелите не били от голяма полза срещу бронираните, бълващи огън и летящи врагове. Палн се превърнал в „овъглено поле“, села и градове в западните предели на Хавнър изгорели до основи. С помощта на заклинанията си кралските магьосници успели да оковат и убият няколко дракона над Пелнийско море, което вероятно усилило яростта на драконите. Точно когато Ерет-Акбе се завръщал, Великият дракон Орм полетял към град Хавнър и заплашил с огъня си кулите на кралския палат.
Ерет-Акбе, току-що доплавал в залива „с платна, изтънели от източните ветрове“, не можал да спре, „за да прегърне сърдечния си брат или да поздрави дома му“. Сам приел драконов облик и полетял да се срази с Орм над връх Онн. „Пламък и огън в среднощния въздух“ се виждали от двореца в Хавнър. Летели на север, драконът бягал, а Ерет-Акбе го преследвал. Над морето край Таон Орм се обърнал и ранил магьосника толкова тежко, че го принудил да кацне на земята и да върне човешкия си облик. Сега драконът го преследвал чак до Стария остров, Еа, първата земя, която Сегой въздигнал от морето. На тази свята и наситена със земна сила почва двамата с Орм се срещнали. Прекратили битката си и си заговорили като равни, споразумявайки се да прекратят враждата между своите раси.
Но за жалост кралските чародеи, вбесени от щурма над сърцето на кралството и окуражени от победата си в Пелнийско море, отвели флотата чак в далечния Западен разлив и нападнали островчетата и скалите, по които драконите отглеждали своите малки, като избили много потомства, „трошейки яйцата чудовищни с железните си млатила“. Щом Орм чул това, гневът му отново се пробудил и той „полетял към Хавнър като огнена стрела“. (В хардийски, както и на каргадски, за драконите се говори в мъжки род, въпреки че полът на всички дракони е въпрос на догадки, а в случая с най-старите и най-великите — пълна загадка.)
Ерет-Акбе, полусъвзел се, тръгнал след Орм, прогонил го от Хавнър и го преследвал „из целия Архипелаг и Разливите“, не го оставял да кацне на суша и все го гонел над морската шир, докато накрая в един последен и ужасен полет двамата прехвърлили Драконовия низ и достигнали последния остров от Западния разлив, Селидор. Там, на един вдаден в океана бряг, изнемогващи, двамата се възправили един срещу друг и се вкопчили „с нокти и пламък, със слово и меч“, докато:
не стекла се кръвта им и пясъкът червен не станал.
Дъхът им секнал. И телата
се проснали край шумното море.
И прага на смъртта пристъпили ведно.
Самият крал Махарион, според сказанието, отишъл в Селидор, „за да поплаче край морето“. Той прибрал меча на Ерет-Акбе и го поставил на върха на най-високата кула в двореца си.
След смъртта на Орм драконите си останали заплаха за Запада, особено когато били предизвиквани от ловци на дракони, но престанали да нападат населени острови и търговските кораби. Йевод от Пендор бил единственият дракон, който нападал Вътрешните земи след времето на „Кралете“. В продължение на много столетия във Вътрешното море не е бил виждан нито един дракон, чак до времето, когато Калесин, наречен „Най-старият“, не отнесъл Гед и Лебанен на остров Роук.
Махарион умрял няколко години след Ерет-Акбе, без да успее да спечели мир, и оставил кралството в големи размирици. Навсякъде се говорело, че след като е изгубен Пръстенът на мира, не може да се появи истински крал на Землемория. Смъртно ранен в битка срещу разбунтувалия се Владетел на пристаните Гехис, Махарион изрекъл пророчество: „Тронът ми ще наследи оня, що жив прекоси земята на смъртта и се върне на далечните брегове на деня“.
Тъмното време, Ръката и Школата на Роук
След смъртта на Махарион през 452 г. тронът бил оспорван от няколко претенденти; нито един от тях не се наложил. Няколко години те се борили помежду си и унищожили изцяло централната власт. Архипелагът се превърнал в полесражение за феодални князе наследници, управи на малки острови и градове-държави и пиратски главатари, като всички се мъчели да усилят богатството и мощта си и да разширят или опазят границите на владенията си. Търговският и морски трафик се стопили заради пиратските набези, градове и поселения се прибрали зад крепостните си стени; занаятите, рибарството и земеделието страдали от непрестанните набези и войни; робството, което не съществувало по времето на „Кралете“, станало нещо обичайно. Магията се превърнала в основното оръжие при набези и битки. Чародеи се наемали на служба при бойни главатари или сами се стремели към власт и могъщество. Заради безотговорността на тези магьосници и извращението на тяхната мощ, самата магия придобила мрачна слава.
През този период драконите не представлявали никаква заплаха, а каргадците се затворили в собствените си вътрешни кавги, но с годините раздорът сред населението на Архипелага се влошавал. Моралната и интелектуална традиция се облягала единствено на знанието и преподаването на „Сътворението“ и други митове и героични сказания, както и на съхранението на занаяти и умения: сред тях било и магическото изкуство, използвано за праведни цели.
„Ръката“, необвързващ съюз или общност, загрижена главно за разбирането и етичното прилагане и учене на магията, била създадена от мъже и жени от остров Роук около сто и петдесет години след смъртта на Махарион. Възприемайки Ръката като заплаха за хегемонията си, магьосниците — бойни главатари на Уотхорт нападнали Роук и избили почти всички възрастни мъже на острова. Но Ръката вече се била разпростряла и по други острови около Вътрешното море. Под името „Жените на Ръката“, общността оцеляла в продължение на столетия, поддържайки тънка, но здрава мрежа от информация, общение, взаимна защита и учене.
Някъде към 650 г. сестрите Елеал и Яхан от Роук, Медра Откривателя и други хора на Ръката основали на Роук школа, център, където можели да се събират и да споделят познание, да уточняват дисциплини и да упражняват етичен контрол над практикуването на магьосничеството. Заради посредничеството на Ръката по другите острови, славата на тази школа бързо се разраснала. Магьосникът Териел от Хавнър, предусетил, че школата представлява заплаха за безконтролното лично могъщество на чародеите, дошъл с огромна флота, за да я унищожи. Той бил сразен, а флотата му разпръсната. Тази първа победа укрепила славата за ненакърнимостта на Школата на Роук.
Под непрестанно усилващото се влияние на Роук чародейството се оформило в цялостна научна дисциплина и приложението му все повече попадало под контрола на морални и политически цели. Магьосници, обучавани в Школата, отивали по други острови на Архипелага, за да действат срещу военни главатари, пирати и враждуващи благородници, да предотвратяват грабежи, да налагат наказания и примирия, да укрепват граници и да защитават хора, стопанства, села, градове и корабоплаване, докато не се възстановил общественият ред. В ранните години били изпращани, за да наложат мир; после във все по-голяма степен били призовавани да го поддържат. Докато тронът в Хавнър оставал празен, в продължение на над двеста години Школата на Роук служела ефективно като централно управление на Архипелага.
Властта на Върховен маг на Роук била в много отношения съпоставима с тази на краля. Със сигурност Халкел, първият Върховен маг, е бил повлиян от амбиция, арогантност и суетност при учредяването на собствената си авторитетна титла. Но понеже Върховните магове били ограничавани от съдържателното учение и практика на Школата и от бдителността на колегите си, никой след него не е злоупотребявал със своята власт, за да отслаби други и да възвеличи себе си.
Все пак лошата слава, която магията си спечелила през Тъмното време, продължавала да съпътства много от практиките на заклинателите и вещиците. Особени подозрения и злословия будели женските сили, още повече защото те се съчетавали с Древните сили.
Из цяла Землемория винаги са съществували извори, пещери, хълмове, камъни и гори — места на средоточие на сила и святост. Някои от тях будели боязън и почит сред местните обитатели, славата на други се простирала надлъж и шир.
Познаването на тези места и сили било в основата на религията в земите на Каргад. В Архипелага знанието за Древните сили все още било част от дълбоката и обща основа на мисленето и почитта. По всички острови най-прилаганите от вещиците умения като бабуване, знахарство, скотовъдство, напояване, рударство и металургия, заклинания за садене и отглеждане, любовни магии и прочие често привличали или черпели мощ от Древните сили. Но училите на Роук магьосници като цяло започнали да се отнасят с подозрение към старинните практики и престанали да призовават „Силите на Майката“. Само в Палн чародеите съчетали двете практики в една тайнствена, езотерична и смятана за опасна Пелнийска наука.
Въпреки че като всяка сила и те могат да бъдат насочени да служат на злото и на суетната амбиция (както станало с камъка на Теренон в Оскил), Древните сили по природа били святи и предетични. През и след Тъмния век обаче те били оставени на жените и демонизирани от чародеите в Хардийските земи, както и в Каргадските земи от култовете на кралете-жреци и боговете-крале. Така към осми век във Вътрешните земи на Архипелага единствено селски жени поддържали ритуалите и жертвоприношенията по древните светилища. Заради това били презирани и оскърбявани. Магьосниците стоели настрана от такива места. На Роук, центъра на Древните сили в цяла Землемория, за най-значителните проявления на тези сили — Роукската могила и Горската обител — изобщо не се говорело като за такива. Само Повелителите на шарките, които живеели през целия си живот в Дъбравата, служели за връзка на човешките умения и дейности с по-древната земна святост, напомняйки на чародеи и магове, че силата им не е тяхна, а им е дадена в заем.
История на Каргадските земи
Историята на Четирите земи е предимно легендарна и засяга местните борби и примирия на племената, градовете-държави и малките кралства, съставящи от хилядолетия обществото на Каргад.
Робството за много от тези държави е обичайно, както и по-стриктната, отколкото в Архипелага, кастова система и „разделение на труда“ между двата пола.
Религията била обединяващ елемент дори за най-войнствените племена. На Четирите земи съществували стотици „Места на мира“, на които не се допускали никакви битки и вражди. Каргадската религия представлява домашен или общностен култ към Древните сили, хтоничните или земни сили, проявяващи се като духове на мястото. Те били почитани при светилището или при домашни олтари с приношения на цветя, масло, храна, с танци, надбягвания, жертвоприношения, изваяния, песни, музика и тишина. Почитането се извършвало както непреднамерено, така и с ритуали, лично или с участието на цялата общност. Жречество не съществувало — всеки възрастен човек можел да извърши церемониите и да учи децата на това. Тази древна духовна практика се съхранила, макар и неофициално и често пъти скрито, и под по-новите, институционализирани религии на Боговете-близнаци и Бога-крал.
От неизброимите свети дъбрави, пещери, ридове, хълмове, извори и камъни на Четирите земи най-святото място била една пещера и изправените камъни в пустинята Атуан, наречено Гробниците. То било център за поклонничество от най-ранните останали в писмената история времена и кралете Атуан и по-късно Хупун поддържали приют за дошлите да се поклонят.
Преди шест-седем века по островите започнала да се разпространява една небесна религия, възникнала от култа към Боговете-близнаци, първоначално герои от една пустинна сага от Хур-ат-Хур. Към пантеона бил добавен Небесен баща и възникнала жреческа каста, която да извършва ритуалите. Без да потиска култа към Древните сили, жречеството на Боговете-близнаци и Небесния баща започнало да професионализира религията, да организира ритуалите и празненствата, да строи все по-скъпи храмове и да държи под свой контрол публичните церемонии като бракосъчетания, погребения и назначаването на длъжностни лица.
Йерархичният и централистки уклон на тази религия най-напред оказал подкрепа на кралете Хупун на Карего-Ат. Със сила и дипломатически маневри домът Хупун за около столетие успял да завладее или погълне повечето от останалите каргадски кралства, които били над двеста.
Когато (през 440 г. по хардийското летоброене) Ерет-Акбе дошъл да потърси мир между Архипелага и Каргадските земи, носейки Обвързания пръстен като израз на кралската искреност, той пристигнал в Хупун като столица на Каргадската империя и се отнесъл към крал Торег като към владетел.
Но в продължение на няколко десетилетия кралете Хупун били в конфликт с върховния жрец и неговите последователи в Авабат, Свещения град, на петдесет мили от Хупун. Жреците на Близначните богове били в процес на отнемане на властта на кралете и на превръщане на Авабат не само в религиозен, а и в политически център на страната. Посещението на Ерет-Акбе, изглежда, съвпаднало с окончателното изместване на властта от кралете към жреците. Крал Торег го посрещнал с почести, но Върховният жрец Интатин се сразил с него, победил го или го измамил, и за известно време го задържал в плен. Пръстенът, който трябвало да свърже двете кралства, бил строшен.
След тази борба родословието на каргадските крале в Хупун продължило и те били почитани формално, но останали безвластни. Четирите земи се управлявали от Авабат. Върховните жреци на Близначните богове станали жреци-крале.
През 840 г. по архипелагското летоброене единият от двамата жреци-крале отровил другия и се самопровъзгласил за въплъщение на Небесния баща, Бога-крал, който трябвало да бъде почитан приживе. Култът към Близначните богове продължил, както и народният култ към Древните сили; но религиозната и светска власт оттогава преминали в ръцете на Бога-крал, избиран (често при повече или по-малко прикрито насилие) и обожествяван от жреците в Авабат. Четирите земи били обявени за Небесна империя, а официалната титла на Бога-крал била Всемогъщият император.
Последните наследници на дома Хупун били момче и момиче, Енсар и Антил. Понеже жадувал да сложи край на каргадската кралска династия, но не искал да рискува със светотатственото проливане на царствена кръв, Богът-крал наредил двете деца да бъдат пратени в изгнание на пустинен остров. Сред дрехите и играчките, които взела със себе си принцеса Антил, била и половината от счупения Пръстен, донесен от Ерет-Акбе, който тя наследила от дъщерята на Торег. Вече като старица, тя я дала на младия чародей Гед, озовал се на острова й при корабокрушение. По-късно, с помощта на върховната жрица на Гробниците на Атуан, Арха-Тенар, Гед можал да съедини счупените половини на Пръстена и да възстанови Руната на мира. Двамата с Тенар отнесли изцерения Пръстен в Хавнър, за да чака наследника на Моред и Сериад, крал Лебанен.
Магьосничество
Сред хардийски говорещото население на Архипелага способността да се прави магия се приема за вроден талант, като музикалната дарба, макар и много по-рядка. На повечето хора им липсва напълно. При малко хора, може би един на стотина, тя е талант, усвоим с учене. При много по-малко хора се проявява, без да се учи.
Дарбата за магьосничество се проявява главно в използването на Истинската реч, Езика на Сътворението, в който името на едно нещо е самото нещо.
Тази реч, която е вродено присъща за драконите, може да се учи от човешки същества. Някои, малко на брой хора, са родени с неучено познание поне на няколко думи от Езика на Сътворението. Неговото изучаване е в основата на преподаването на магия.
Истинското име на една личност е дума в Истинската реч. Съществен елемент в таланта на вещицата, заклинателя или магьосника е силата да разпознае истинското име на едно дете и да му даде това име. Знанието може да бъде породено и дарът получен само при определени условия, в подходящото време (обикновено в началото на юношеството) и на подходящо място (извор, речен вир или бързей).
Тъй като името на лицето е самото лице, в най-буквалния и абсолютен смисъл, всеки, който го знае, притежава над лицето истинска власт, власт на живот и смърт. Често едно истинско име изобщо не се знае от никой друг, освен от даващия го и от притежателя, като и двамата го пазят в тайна през целия си живот. Силата да даваш истинско име и задължението да го пазиш в тайна са едно цяло. Истински имена са били издавани, но никога от далия името.
Някои хора с голяма вродена и придобита с обучение сила са в състояние да разкриват истинското име на друга личност или понякога дори да го разбират неволно. Такова знание е изключително опасно, тъй като с него може да се злоупотреби. Обикновените хора — и драконите — пазят истинските си имена в тайна; чародеите крият и бранят своите с помощта на заклинания. Моред не е могъл дори да започне битката със своя Враг, докато не видял името на Врага си изписано в праха от падащия дъжд. Гед е успял да принуди дракона Йевод да му се подчини, след като е открил с помощта на чародейството и на научните си познания истинското име на Йевод, скрито под столетни пластове от лъжливи имена.
Преди времето на Моред магьосничеството било див и необуздан талант. Самият той, едновременно и крал, и магьосник, превърнал изкуството на магиката в интелектуална и морална дисциплина, като събрал чародеи, които да работят заедно в кралския двор за общото добро и да изучават етичните основи и ограничения на дейността си. Тази хармония, общо взето, преобладавала при царуването на Махарион. В Тъмното време, при липсата на какъвто и да било контрол върху магическите сили и повсеместната злоупотреба с тях, магиката си спечелила лоша слава.
Школата на Роук
Школата била основана някъде към 650 г, както обяснихме по-горе. Деветимата Повелители или Главни учители на Роук първоначално били:
Ветроключ, или Повелителят на заклинанията, контролиращи климата
Ръката, Повелителят на илюзиите
Билкаря, Повелителят на знахарските изкуства
Преобразителя, Повелителят на заклинанията, които преобразуват материални неща и тела
Призовника, Повелителят на заклинанията, които призовават духове на живи и мъртви
Нарицателя, Повелителят на знанието на Истинската реч
Пазителя на шарките, обитател на Горската обител, Повелителят на смисъла и значението
Откривателя, Повелителят на заклинанията по откриване, обвързване и връщане
Вратаря, Повелителят на влизането и напускането на Големия дом.
Първият Върховен маг, Халкел, премахнал титлата Откривател и я заменил с Песнопоец. Задачата на Песнопоеца е да съхранява и преподава всички устни „подвизи“, балади, песни и пр., както и пеещите се заклинания.
Халкел подредил в стриктна йерархия първоначално синонимните и грубо определими думи като вещер, заклинател, магьосник. Според неговите правила:
Вещерството било ограничено единствено до жени. Цялото магьосничество, практикувано от жени, било наречено „низш занаят“, дори когато включвало дейности, иначе смятани за „висши изкуства“, като знахарството, баенето, превръщането и пр. Вещиците можели да се учат само една друга или при заклинатели. Било им забранено да постъпват в Школата на Роук и Халкел разубеждавал заклинателите изобщо да учат вещици. Изрично забранил жени да бъдат учени на каквато и да било дума от Истинската реч и макар тази забрана да била често пренебрегвана, с течение на времето тя довела до дълбока и продължителна загуба на знания и сила сред жените, практикуващи магьосничество.
Заклинателството се практикувало от мъже — единствената му отлика от вещерството. Заклинателите се обучавали взаимно и притежавали известни познания в Истинската реч. Заклинателството включвало както низши занаяти според определението на Халкел (откриване, поправяне, намиране на вода с лескова пръчка, церене на животни и пр.), така и някои висши изкуства (знахарство, баене, влияние върху климата). Учениците, проявили дарба за заклинателство, били изпращани в Роук за обучение, като първо изучавали висшите изкуства на заклинателството и ако покажели висок успех, можели да продължат с обучението си в изкуствата на магьосничеството, особено с назоваване, призоваване и моделиране, и така да станат магьосници.
Магьосникът, според определението на Фалкел, бил мъж, получил своята тояга-жезъл от учител, самият той магьосник, поел особена отговорност за неговото обучение. Обикновено самият Върховен маг връчвал тоягата на ученика и го обявявал за магьосник. Този вид преподаване и наследяване на знания се е появил и по други места освен в Роук — особено на Палн, — но Повелителите на Роук се отнасяли с подозрителност към всеки ученик, който се е учил другаде, освен на Роук.
Маг останал, общо взето, неопределен термин: магьосник с голяма мощ.
Името и длъжността Върховен маг било изобретено от Халкел, а Върховният маг на Роук бил десетият Повелител, който не се брои между Деветимата. Личност със значителна морална и интелектуална сила, Върховният маг също така упражнявал значителна политическа власт. Като цяло тази власт се използвала добронамерено. Поддържайки Роук като силно централизиращ, нормализиращ и умиротворяващ елемент в обществото на Архипелага, Върховните магове разпращали по островите заклинатели и магьосници, обучени да разбират етичното приложение на магията и да пазят човешките общности от суша, мор, нашественици, дракони, както и от безскрупулното прилагане на собствените си умения.
След коронацията на крал Лебанен и възстановяването на Върховните дворове и дворцови съвети в Голямото пристанище Хавнър Роук останал без Върховен маг. Изглежда, че тази длъжност, несъществувала първоначално като елемент в управлението на Школата или на Архипелага, вече не била полезна, нито уместна, и Гед, когото мнозина наричат най-великия от Върховните магове, вероятно е бил последният такъв.
Безбрачие и вещерство
Школата Роук била основана както от мъже, така и от жени и през първите няколко десетилетия там преподавали и се учели и мъже, и жени; но след като през Тъмното време жените, вещерството и Древните сили започнали да бъдат смятани за нечисти, широко се разпространило убеждението, че мъжете трябва да се подготвят да упражняват „висшите изкуства“, като усърдно избягват „низшите занаяти“, „Земното познание“ и жените. Мъж, непожелал да се подложи на железния контрол на заклинанието за целомъдрие, изобщо не можел да практикува висшите изкуства. От него не можело да стане нещо повече от обикновен заклинател. Така мъжете магьосници започнали да отбягват жени, като отказвали да ги учат или да се учат от тях. Вещиците, които почти без изключение продължавали да се занимават с магьосничество, без да се отказват от своята сексуалност, били описвани от целомъдрените мъже като изкусителни, нечисти, похотливи и изцяло порочни.
Когато през 730 г. първият Върховен маг на Роук, Халкел от Уей, изключил жените от Школата, от неговите деветима Повелители единствено Пазачът на шарките и Вратарят възразили — и били свалени от постовете си. Над три столетия нито една жена нито преподавала, нито учила в Школата на Роук. През тези столетия магьосничеството било почитано изкуство, осигуряващо висок сан и власт, докато вещерството било смятано за нечисто и невежествено, за суеверие, практикувано от жени, на които плащали селяци.
Вярата, че един магьосник трябва да е безбрачен, се съхранила неоспорима толкова векове, че вероятно се превърнала в психологически факт. Без този предразсъдък в убежденията обаче, изглежда, че връзката между магизма и сексуалността може да зависи от конкретния човек, от самата магика, както и от обстоятелствата. Няма съмнение, че един толкова велик маг като Моред бил също така съпруг и баща.
В продължение на половин хилядолетие или повече мъжете, амбицирани да усъвършенстват великите заклинания на магиката, се самообричали на абсолютно целомъдрие, налагано чрез самоизричани заклинания. В Школата на Роук учениците живеели под това заклинание за целомъдрие от момента, в който влязат в Големия дом, и ако станели магьосници — до края на живота си.
Между заклинателите обаче малцина са безбрачни и много от тях се женят и създават семейства.
Жените, които се занимават с магьосничество, може да се подлагат на периоди на безбрачие, както и на пост и други дисциплини, за които се вярва, че пречистват и съсредоточават сила; но повечето вещици водят активен сексуален живот, държат се по-свободно от повечето селски жени и са по-малко застрашени от насилие. Много от тях сключват „вещерски брак“ помежду си или с обикновена жена. Рядко се женят за мъже и когато го правят, обикновено си избират заклинател.
Кралете на Енлад
Двата най-ранни оцелели епоса или исторически текстове са „Подвигът на Енлад“ и „Подвигът на младия крал“ или „Подвигът на Моред“.
„Подвигът на Енлад“, голяма част от който изглежда напълно митична, засяга кралете преди Моред и първата година от възшествието на Моред на трона. Престолният град на тези владетели е бил Берайла, на остров Енлад.
Ранните крале и кралици на Енлад, сред чиито имена са Лар Ашал, Дохун, Енашен, Тиман и Тагтар, постепенно разширявали владенията си, докато накрая се провъзгласили за владетели на Землемория. Владението им се простира на юг едва до Илиен и не включва Фелкуей на изток, Палн и Семел на запад, нито Оскил на север, но са изпращали изследователи из цялото Вътрешно море и в Разливите. Най-древните карти на Землемория, които днес могат да се намерят в архивите в двореца в Хавнър, са били нарисувани в Берайла преди около хиляда и двеста години.
Тези крале и кралици са притежавали известни познания по Древната реч и в магиката. Някои от тях със сигурност са били магьосници, или най-малкото са имали магьосници, които да ги съветват или да им помагат. Но магьосничеството в „Подвигът на Енлад“ е капризна сила, на която не може да се разчита. Моред е бил първият мъж и първият крал, наречен Магесника.
Моред
„Подвигът на младия крал“, пята ежегодно на Слънчевото завръщане, празника на зимното слънцестоене, разказва историята на Моред, така наречения още Крал-магесник, Белия вълшебник и Младия крал. Моред произлиза по съребрена линия от дома Енлад, наследявайки трона от свой братовчед; предците му са били магьосници, съветници на крале.
Поемата започва с най-познатата и най-обичана любовна история в Архипелага, за Моред и Елфаран. В третата година на царуването си младият крал отплавал на юг до най-големия остров в Архипелага, Хавнър, за да разреши споровете между тамошните градове-държави. На връщане със своя „безвеслен кораб“ той се отбил на остров Солея и там, „в градините на пролетта“, видял Елфаран, Островитянката, или Владетелката на Солея. Не продължил за Енлад, а останал при Елфаран. За да скрепи годежа си, й дарил сребърен пръстен (или гривна), съкровището на семейството му, на който била гравирана уникална и могъща Истинска руна.
Моред и Елфаран се венчали и поемата описва тяхното царуване като кратък златен век, основополагащ камък на последвалата ги етика в управлението.
Преди брака им някакъв маг или чародей, чието име никога не се упоменава, освен като „Врага на Моред“ или „Владетеля на жезъла“, ухажвал Елфаран. Озлобен и решен на всяка цена да я притежава, през няколкото последвали брака години на мир този мъж натрупал могъща сила в магьосничеството. След пет години се появил и обявил, според думите на поемата:
Ако не бъде моя Елфаран,
аз словото Сегоево ще отменя
и всички острови ще залича,
ще ги залеят белите вълни.
Той наистина притежавал силата да вдига огромни вълни в морето, да спира прилива или да го предизвиква преждевременно. А гласът му можел да омагьоса цели поселения, поставяйки всички, които го чуят, под негова власт. И така, той обърнал народа на Моред срещу него. С викове, че кралят им ги е предал, обитателите на Енлад унищожавали собствените си градове и ниви; моряци потопявали корабите си, а войниците, покорни на заклинанията на Врага, се сражавали един срещу друг в кървави, опустошителни битки.
Докато Моред полагал усилия да освободи народа си от тези заклинания и да се опълчи срещу своя враг, Елфаран се върнала с едногодишното им дете на родния си остров, Солея, където силите й щели да са най-могъщи. Но там Врагът я последвал с намерението да я превърне в своя пленница и робиня. Тя потърсила убежище при Изворите на Енса, където със своите познания на Древните сили на мястото можела да устои на Врага и да го прогони от острова. „Сладките земни води отблъснали соления унищожител“, гласи поемата. Но след като избягал, той пленил брат й Салан, който плавал от Енлад, за да й се притече на помощ. Превръщайки Салан в свой геббет или инструмент, Врагът го изпратил при Моред със съобщението, че Елфаран се е спасила с бебето на едно островче в Челюстите на Енлад.
Доверил се на пратеника, Моред влязъл в клопката. Едва спасил живота си. Врагът го преследвал от Източен до Западен Енлад по сеещ разруха път. На равнините на Енлад, срещайки съратниците, които му останали верни, най-вече моряци, дошли с корабите си до Енлад, за да му помогнат, Моред се обърнал и приел сражението. Врагът не можел да му се противопостави пряко, но изпратил срещу него собствените му обвързани със заклинанието воини и още по-лошо, пратил магии, които съсухряли телата на хората му, докато „живи не заприличали на черни мъртъвци, издъхнали от жажда сред пустинята“. За да опази хората си, Моред отстъпил.
След като оставил бойното поле, завалял дъжд и той видял истинското име на своя враг, изписано от дъждовните капки в прахта.
Научил името на Врага, той вече можел да се опълчи на чародейството му и да го изтласка от Енлад, гонейки го по зимното море, „яхнал западния вятър, дъждовния вятър, тежкия облак“. Никой от двамата не отстъпвал на своя противник и в последния им сблъсък, някъде сред Морето на Еа, и двамата загинали.
В своя предсмъртен гняв Врагът надигнал огромна вълна и я отпратил да залее остров Солея. Елфаран разбрала това в мига, в който усетила смъртта на Моред. Заповядала на хората си да се качат по своите лодки; след това, както гласи поемата, „Тя взела лирата в ръцете си“ и в часа, в който чакала гибелната вълна, която само Моред можел да укроти, създала песента, наречена „Оплакване на Белия вълшебник“. Островът бил потопен и с него — Елфаран. Но лодката й — люлка от върбово дърво — се понесла на воля и спасила детето им Сериад, носещо на ръката си годежния дар на Моред, пръстена с Руната на мира.
На картите на Архипелага остров Солея е отбелязан с бяло петънце или като въртоп.
След Моред от Енлад властвали още седем крале и кралици и кралството се разраствало на площ и благоденствие.
Кралете на Хавнър
Сто и петдесет години след смъртта на Моред крал Акамбар, княз на Далечния Шелиет, преместил двора в Хавнър и превърнал Големия пристан на Хавнър в столица на кралството. С по-централно разположение от Енлад, Хавнър бил по-подходящ за търговия и изпращане на флотилии, които да бранят хардийските острови срещу каргадските набези и грабежи.
Историята на „Четиринадесетте крале на Хавнър“ (всъщност шестима крале и осем кралици, ок. 150–400) е разказана в „Хавнърска балада“. Ако се проследи родословието по мъжка и женска линия и бракосъчетанията между различните благородни домове на Архипелага, ще се види, че кралският дом обединява пет княжества: домът Енлад, най-старият, възхождащ родословно пряко от Моред и Сериад; домовете на Шелиет, Еа и Хавнър; и най-сетне домът Илиен. Принцът на Илиен Джемал Морското чедо бил първият от своя дом, който взел трона на Хавнър. Негова внучка била кралица Херу; синът й Махарион (царувал от 430 до 452 г.) бил последният крал преди „Тъмното време“.
„Годините на кралете на Хавнър“ били период на благоденствие, открития и могъщество, но през последното столетие от този период нападенията на каргадците от изток и на дракони-те от запад взели да стават чести и ожесточени.
Крале, Владетели и Островитяни, заети със защитата на островите на Архипелага, започнали във все по-голяма степен да разчитат на чародеи за отблъскването на драконите и каргадските флотилии. В „Хавнърска балада“ и „Подвизите на господарите на драконите“ в хода на сказанието имената и подвизите на такива магьосници започват да засенчват тези на кралете.
Великият учен-маг Ат съставил сборник с древни науки, побрал много откъслечни знания, особено за думите от Езика на Сътворението. Неговата „Книга на имената“ се превърнала в основата на назоваването и станала системна част от магическото изкуство. Ат оставил книгата си с един свой съратник чародей на Поуди, преди да замине на запад, изпратен от краля, за да разгроми или прогони драконите, които нападали стада, запалвали пожари и унищожавали стопанства по всички западни острови. Някъде западно от Енсмер Ат се опълчил на великия дракон Орм. Описанията за този сблъсък са различни; но въпреки че драконите спрели за известно време враждебните си набези е сигурно, че Орм го е преживял, а Ат — не. Неговата книга, изгубена в продължение на столетия, днес се намира в Самотната кула на Роук.
Твърди се, че драконите се хранят със светлина или огън; те убиват от ярост, за да опазят малките си или за забавление, но никога не изяждат жертвите си. От памтивека чак до царуването на Херу те използвали само най-външните острови на Западния разлив — който трябва да е бил най-източната граница на владенията им — за срещи и за отглеждане на потомството си, и рядко били виждани от повечето жители на островите. По природа раздразними и високомерни, възможно е драконите да са се почувствали застрашени от нарастващото население и от благополучието на Вътрешните острови, което довело до увеличаване на корабния трафик чак извън Западния разлив. Каквато и да е била причината, през тези години те зачестили със своите набези, внезапни и напосоки, над стада и селяни по самотните западни острови.
Една поема от „Ведурнан“ или Разделението, която се знае в Хур-ат-Хур, гласи:
Човеците избраха хомота,
а драконите — крилото.
Човеците — имането,
а драконите — нищото.
Тоест човешките същества са избрали да притежават неща, а драконите — не. Но така както сред хората съществуват аскети, някои дракони са алчни за бляскави неща — злато, скъпоценни камъни; един от тях бил Йевод, който понякога се появявал сред хората в човешки облик и който превърнал богатия остров Пендор в драконска люпилня, докато не бил прогонен на запад от Гед. Но хищните дракони от „Баладата“ и песните, изглежда, са били подтикнати не толкова от алчност, колкото от гняв, от чувството, че са измамени, предадени.
„Подвизите“ и баладите, разказващи за набези на дракони и контранабези на магьосници, описват драконите като безжалостни като всяко диво животно, вдъхващи ужас, непредсказуеми, но интелигентни и понякога — по-мъдри от чародеите. Макар да говорят на Истинската реч, те са безкрайно измамни. Някои от тях просто се наслаждават от умствените двубои с чародеи, „цепейки аргументите с раздвоения си език“. Също като човешките същества, с изключение на най-великите, всички крият истинските си имена. В баладата „Пътешествието на Хаса“ драконите се описват като могъщи, но подвластни на чувства същества, чийто гняв към нашественическата човешка флота е оправдан от тяхната любов към пустинното им владение. Те се обръщат към героя със следните думи:
Отплавай назад към домовете на изгрева, Хаса.
За нашите криле остави дългите ветрове на заника,
нам остави морето-въздух, незнайното, отвъдното…
Махарион и Ерет-Акбе
Кралица Херу, с прозвище Орлицата, наследила трона от своя баща, Денгемал от дома Илиен. Съпругът й Айман бил от дома Моред. След като царувала тридесет години, тя дала короната на своя син Махарион.
Съветникът-магьосник на Махарион и негов неразделен приятел бил един човек от простолюдието, „безотчи“, безбрачен син на една вещица от вътрешен Хавнър. Той е най-любимият герой на Архипелага и историята му е разказана в „Подвигът на Ерет-Акбе“, който бардовете пеят на Дълготрайния танц.
Дарбите на Ерет-Акбе в магиката се проявили още когато бил момче. Изпратили го в кралския двор, за да го обучават тамошните чародеи, а кралицата го избрала за другар на своя син.
Махарион и Ерет-Акбе станали „братя по сърце“. Те прекарали десет години неразделно, в сражения с каргадците, чиито редки набези от Изтока в последно време се превърнали в продължително колонизиращо и носещо робски гнет нашествие. В продължение на едно поколение или повече Венуей, Торхивън и Ториклите, Спийви, Перегал и части от Гонт били под каргадска власт. При Уей Шелиет Ерет-Акбе сътворил могъща магия срещу каргадските сили, които акостирали при блатото на Уей с „хиляда кораба“ и пълчищата им нахлували по сушата. Използвайки едно призоваване на Древните сили, наречено Водната вещина (навярно същото, което използвала и Елфаран на Солея срещу Врага), той превърнал водите на Шелиетските аязма — свещени извори и езерца в градините на Владетелите на Уей — в потоп, който помел нашествениците назад към морския бряг, където ги чакала войската на Махарион. Нито един кораб от флотилията не се завърнал в Карего-Ат.
Следващият противник на Ерет-Акбе се оказал магьосник, наречен Повелителят на огъня, чиято сила била толкова голяма, че удължил деня с пет часа, въпреки че не успял да изпълни клетвата си — да спре слънцето по пладне и да прогони завинаги тъмнината от островите. Повелителят на огъня приел драконов облик, за да се срази с Ерет-Акбе, но накрая бил сразен с цената на горите и градовете на Илиен, които подпалил по време на битката.
Възможно е Повелителят на огъня всъщност да е бил дракон в човешки облик; твърде скоро след неговата гибел Орм, Великият дракон, който преди това надвил Ат, повел пълчища от своя вид да опустошат западните острови на Архипелага — навярно за да отмъсти за Повелителя на огъня. Тези огнени налети предизвикали голям ужас и стотици морски съдове пренесли бягащите хора от Палн и Семел до Вътрешните острови; но драконите не причинявали толкова щети, колкото каргадците, и Махарион преценил, че непосредствената опасност е на изток. Докато самият той заминал на запад да се срази с драконите, изпратил Ерет-Акбе на изток, за да се помъчи да установи мир с краля на Каргадските земи.
Херу, кралицата-майка, дала на пратеника пръстена, който Моред дарил на Елфаран; съпругът й Аймал й го подарил в деня на бракосъчетанието им. Той се предавал от поколение на поколение потомци на Сериад и се превърнал в най-скъпото им притежание. На него била гравирана фигура, неизписана никъде другаде, Обвързващата руна или Руната на мира, за която се вярвало, че осигурява мирно и справедливо управление. „Нека кралят на Каргад носи пръстена на Моред“, казала кралицата-майка. Така, понесъл най-щедрия от всички възможни дарове като знак за мирни намерения, Ерет-Акбе потеглил сам за Града на кралете на Карего-Ат.
Там бил посрещнат гостоприемно от крал Торег, който след потресаващата загуба на флотата си бил готов да призове за примирие и да се оттегли от окупираните хардийски острови, стига Махарион да не потърси възмездие.
Каргадската кралска власт обаче се намирала под влиянието на върховните жреци на Боговете-близнаци. Върховният жрец на Торег, Интатин, който се противопоставял на всякакво примирие или споразумяване, предизвикал Ерет-Акбе на дуел по магьосничество. Тъй като каргадците не практикували чародейството така, както го разбирали хардийците, Интатин трябва да е прилъгал Ерет-Акбе в някое място, където Древните сили на земята са отнели силите му. Хардийската „Подвигът на Ерет-Акбе“ разказва само за „борбата“ между героя и върховния жрец, докато:
просмукала се слабостта на древната тъма
в костите на Ерет-Акбе,
а тишината на тъмата майчина — в ума му.
Лежал той дълго, забравил ярка слава, братски дълг,
лежал тъй дълго, а на гърдите му лежал
прекършеният пръстен.
Дъщерята на „мъдрия крал Торег“ измъкнала Ерет-Акбе от неговия транс или от оковалото го заклинание и той възвърнал силата си. Дал й половината от Пръстена на мира, която останала при него. (От нея тя се предавала на потомците й над петстотин години до последните наследници на Торег, брат и сестра, прогонени в изгнание на един пустинен остров на Източния разлив; а сестрата го дала на Гед.) Интатин задържал другата половина от счупения Пръстен и тя „потънала в мрака“ — тоест била скрита във Великата съкровищница на Гробниците на Атуан. (Там Гед я намерил и след като съединил двете половини, а с тях и Руната на мира, двамата с Тенар върнали Пръстена в Хавнър.)
Каргадската версия на историята, разказвана като свещена литургия от жречеството, твърди, че Интатин надвил Ерет-Акбе, който „изгубил своята тояга, и амулет, и сила“ и едва се добрал в Хавнър като прекършен човек. Само че по онова време чародеите все още не носели тояга-жезъл, а Ерет-Акбе определено трябва да е бил здрав човек и могъщ магьосник, когато се изправил срещу дракона Орм.
Крал Махарион се стремял към мир, но така и не го получил. Докато Ерет-Акбе пребивавал в Карего-Ат (вероятно няколко години), нападенията на дракони се усилили. Вътрешните острови били обезпокоявани от бежанците, напускащи западните острови, и от прекъсвания на мореплаването и търговията, след като драконите започнали да палят морски съдове, плаващи на запад от Хоск, и да връхлитат над кораби дори във Вътрешно море. Всички магьосници и годни да носят оръжие мъже, които Махарион могъл да събере под своя команда, тръгвали на бран срещу драконите и той самият ги предвождал четири пъти; но мечовете и стрелите не били от голяма полза срещу бронираните, бълващи огън и летящи врагове. Палн се превърнал в „овъглено поле“, села и градове в западните предели на Хавнър изгорели до основи. С помощта на заклинанията си кралските магьосници успели да оковат и убият няколко дракона над Пелнийско море, което вероятно усилило яростта на драконите. Точно когато Ерет-Акбе се завръщал, Великият дракон Орм полетял към град Хавнър и заплашил с огъня си кулите на кралския палат.
Ерет-Акбе, току-що доплавал в залива „с платна, изтънели от източните ветрове“, не можал да спре, „за да прегърне сърдечния си брат или да поздрави дома му“. Сам приел драконов облик и полетял да се срази с Орм над връх Онн. „Пламък и огън в среднощния въздух“ се виждали от двореца в Хавнър. Летели на север, драконът бягал, а Ерет-Акбе го преследвал. Над морето край Таон Орм се обърнал и ранил магьосника толкова тежко, че го принудил да кацне на земята и да върне човешкия си облик. Сега драконът го преследвал чак до Стария остров, Еа, първата земя, която Сегой въздигнал от морето. На тази свята и наситена със земна сила почва двамата с Орм се срещнали. Прекратили битката си и си заговорили като равни, споразумявайки се да прекратят враждата между своите раси.
Но за жалост кралските чародеи, вбесени от щурма над сърцето на кралството и окуражени от победата си в Пелнийско море, отвели флотата чак в далечния Западен разлив и нападнали островчетата и скалите, по които драконите отглеждали своите малки, като избили много потомства, „трошейки яйцата чудовищни с железните си млатила“. Щом Орм чул това, гневът му отново се пробудил и той „полетял към Хавнър като огнена стрела“. (В хардийски, както и на каргадски, за драконите се говори в мъжки род, въпреки че полът на всички дракони е въпрос на догадки, а в случая с най-старите и най-великите — пълна загадка.)
Ерет-Акбе, полусъвзел се, тръгнал след Орм, прогонил го от Хавнър и го преследвал „из целия Архипелаг и Разливите“, не го оставял да кацне на суша и все го гонел над морската шир, докато накрая в един последен и ужасен полет двамата прехвърлили Драконовия низ и достигнали последния остров от Западния разлив, Селидор. Там, на един вдаден в океана бряг, изнемогващи, двамата се възправили един срещу друг и се вкопчили „с нокти и пламък, със слово и меч“, докато:
не стекла се кръвта им и пясъкът червен не станал.
Дъхът им секнал. И телата
се проснали край шумното море.
И прага на смъртта пристъпили ведно.
Самият крал Махарион, според сказанието, отишъл в Селидор, „за да поплаче край морето“. Той прибрал меча на Ерет-Акбе и го поставил на върха на най-високата кула в двореца си.
След смъртта на Орм драконите си останали заплаха за Запада, особено когато били предизвиквани от ловци на дракони, но престанали да нападат населени острови и търговските кораби. Йевод от Пендор бил единственият дракон, който нападал Вътрешните земи след времето на „Кралете“. В продължение на много столетия във Вътрешното море не е бил виждан нито един дракон, чак до времето, когато Калесин, наречен „Най-старият“, не отнесъл Гед и Лебанен на остров Роук.
Махарион умрял няколко години след Ерет-Акбе, без да успее да спечели мир, и оставил кралството в големи размирици. Навсякъде се говорело, че след като е изгубен Пръстенът на мира, не може да се появи истински крал на Землемория. Смъртно ранен в битка срещу разбунтувалия се Владетел на пристаните Гехис, Махарион изрекъл пророчество: „Тронът ми ще наследи оня, що жив прекоси земята на смъртта и се върне на далечните брегове на деня“.
Тъмното време, Ръката и Школата на Роук
След смъртта на Махарион през 452 г. тронът бил оспорван от няколко претенденти; нито един от тях не се наложил. Няколко години те се борили помежду си и унищожили изцяло централната власт. Архипелагът се превърнал в полесражение за феодални князе наследници, управи на малки острови и градове-държави и пиратски главатари, като всички се мъчели да усилят богатството и мощта си и да разширят или опазят границите на владенията си. Търговският и морски трафик се стопили заради пиратските набези, градове и поселения се прибрали зад крепостните си стени; занаятите, рибарството и земеделието страдали от непрестанните набези и войни; робството, което не съществувало по времето на „Кралете“, станало нещо обичайно. Магията се превърнала в основното оръжие при набези и битки. Чародеи се наемали на служба при бойни главатари или сами се стремели към власт и могъщество. Заради безотговорността на тези магьосници и извращението на тяхната мощ, самата магия придобила мрачна слава.
През този период драконите не представлявали никаква заплаха, а каргадците се затворили в собствените си вътрешни кавги, но с годините раздорът сред населението на Архипелага се влошавал. Моралната и интелектуална традиция се облягала единствено на знанието и преподаването на „Сътворението“ и други митове и героични сказания, както и на съхранението на занаяти и умения: сред тях било и магическото изкуство, използвано за праведни цели.
„Ръката“, необвързващ съюз или общност, загрижена главно за разбирането и етичното прилагане и учене на магията, била създадена от мъже и жени от остров Роук около сто и петдесет години след смъртта на Махарион. Възприемайки Ръката като заплаха за хегемонията си, магьосниците — бойни главатари на Уотхорт нападнали Роук и избили почти всички възрастни мъже на острова. Но Ръката вече се била разпростряла и по други острови около Вътрешното море. Под името „Жените на Ръката“, общността оцеляла в продължение на столетия, поддържайки тънка, но здрава мрежа от информация, общение, взаимна защита и учене.
Някъде към 650 г. сестрите Елеал и Яхан от Роук, Медра Откривателя и други хора на Ръката основали на Роук школа, център, където можели да се събират и да споделят познание, да уточняват дисциплини и да упражняват етичен контрол над практикуването на магьосничеството. Заради посредничеството на Ръката по другите острови, славата на тази школа бързо се разраснала. Магьосникът Териел от Хавнър, предусетил, че школата представлява заплаха за безконтролното лично могъщество на чародеите, дошъл с огромна флота, за да я унищожи. Той бил сразен, а флотата му разпръсната. Тази първа победа укрепила славата за ненакърнимостта на Школата на Роук.
Под непрестанно усилващото се влияние на Роук чародейството се оформило в цялостна научна дисциплина и приложението му все повече попадало под контрола на морални и политически цели. Магьосници, обучавани в Школата, отивали по други острови на Архипелага, за да действат срещу военни главатари, пирати и враждуващи благородници, да предотвратяват грабежи, да налагат наказания и примирия, да укрепват граници и да защитават хора, стопанства, села, градове и корабоплаване, докато не се възстановил общественият ред. В ранните години били изпращани, за да наложат мир; после във все по-голяма степен били призовавани да го поддържат. Докато тронът в Хавнър оставал празен, в продължение на над двеста години Школата на Роук служела ефективно като централно управление на Архипелага.
Властта на Върховен маг на Роук била в много отношения съпоставима с тази на краля. Със сигурност Халкел, първият Върховен маг, е бил повлиян от амбиция, арогантност и суетност при учредяването на собствената си авторитетна титла. Но понеже Върховните магове били ограничавани от съдържателното учение и практика на Школата и от бдителността на колегите си, никой след него не е злоупотребявал със своята власт, за да отслаби други и да възвеличи себе си.
Все пак лошата слава, която магията си спечелила през Тъмното време, продължавала да съпътства много от практиките на заклинателите и вещиците. Особени подозрения и злословия будели женските сили, още повече защото те се съчетавали с Древните сили.
Из цяла Землемория винаги са съществували извори, пещери, хълмове, камъни и гори — места на средоточие на сила и святост. Някои от тях будели боязън и почит сред местните обитатели, славата на други се простирала надлъж и шир.
Познаването на тези места и сили било в основата на религията в земите на Каргад. В Архипелага знанието за Древните сили все още било част от дълбоката и обща основа на мисленето и почитта. По всички острови най-прилаганите от вещиците умения като бабуване, знахарство, скотовъдство, напояване, рударство и металургия, заклинания за садене и отглеждане, любовни магии и прочие често привличали или черпели мощ от Древните сили. Но училите на Роук магьосници като цяло започнали да се отнасят с подозрение към старинните практики и престанали да призовават „Силите на Майката“. Само в Палн чародеите съчетали двете практики в една тайнствена, езотерична и смятана за опасна Пелнийска наука.
Въпреки че като всяка сила и те могат да бъдат насочени да служат на злото и на суетната амбиция (както станало с камъка на Теренон в Оскил), Древните сили по природа били святи и предетични. През и след Тъмния век обаче те били оставени на жените и демонизирани от чародеите в Хардийските земи, както и в Каргадските земи от култовете на кралете-жреци и боговете-крале. Така към осми век във Вътрешните земи на Архипелага единствено селски жени поддържали ритуалите и жертвоприношенията по древните светилища. Заради това били презирани и оскърбявани. Магьосниците стоели настрана от такива места. На Роук, центъра на Древните сили в цяла Землемория, за най-значителните проявления на тези сили — Роукската могила и Горската обител — изобщо не се говорело като за такива. Само Повелителите на шарките, които живеели през целия си живот в Дъбравата, служели за връзка на човешките умения и дейности с по-древната земна святост, напомняйки на чародеи и магове, че силата им не е тяхна, а им е дадена в заем.
История на Каргадските земи
Историята на Четирите земи е предимно легендарна и засяга местните борби и примирия на племената, градовете-държави и малките кралства, съставящи от хилядолетия обществото на Каргад.
Робството за много от тези държави е обичайно, както и по-стриктната, отколкото в Архипелага, кастова система и „разделение на труда“ между двата пола.
Религията била обединяващ елемент дори за най-войнствените племена. На Четирите земи съществували стотици „Места на мира“, на които не се допускали никакви битки и вражди. Каргадската религия представлява домашен или общностен култ към Древните сили, хтоничните или земни сили, проявяващи се като духове на мястото. Те били почитани при светилището или при домашни олтари с приношения на цветя, масло, храна, с танци, надбягвания, жертвоприношения, изваяния, песни, музика и тишина. Почитането се извършвало както непреднамерено, така и с ритуали, лично или с участието на цялата общност. Жречество не съществувало — всеки възрастен човек можел да извърши церемониите и да учи децата на това. Тази древна духовна практика се съхранила, макар и неофициално и често пъти скрито, и под по-новите, институционализирани религии на Боговете-близнаци и Бога-крал.
От неизброимите свети дъбрави, пещери, ридове, хълмове, извори и камъни на Четирите земи най-святото място била една пещера и изправените камъни в пустинята Атуан, наречено Гробниците. То било център за поклонничество от най-ранните останали в писмената история времена и кралете Атуан и по-късно Хупун поддържали приют за дошлите да се поклонят.
Преди шест-седем века по островите започнала да се разпространява една небесна религия, възникнала от култа към Боговете-близнаци, първоначално герои от една пустинна сага от Хур-ат-Хур. Към пантеона бил добавен Небесен баща и възникнала жреческа каста, която да извършва ритуалите. Без да потиска култа към Древните сили, жречеството на Боговете-близнаци и Небесния баща започнало да професионализира религията, да организира ритуалите и празненствата, да строи все по-скъпи храмове и да държи под свой контрол публичните церемонии като бракосъчетания, погребения и назначаването на длъжностни лица.
Йерархичният и централистки уклон на тази религия най-напред оказал подкрепа на кралете Хупун на Карего-Ат. Със сила и дипломатически маневри домът Хупун за около столетие успял да завладее или погълне повечето от останалите каргадски кралства, които били над двеста.
Когато (през 440 г. по хардийското летоброене) Ерет-Акбе дошъл да потърси мир между Архипелага и Каргадските земи, носейки Обвързания пръстен като израз на кралската искреност, той пристигнал в Хупун като столица на Каргадската империя и се отнесъл към крал Торег като към владетел.
Но в продължение на няколко десетилетия кралете Хупун били в конфликт с върховния жрец и неговите последователи в Авабат, Свещения град, на петдесет мили от Хупун. Жреците на Близначните богове били в процес на отнемане на властта на кралете и на превръщане на Авабат не само в религиозен, а и в политически център на страната. Посещението на Ерет-Акбе, изглежда, съвпаднало с окончателното изместване на властта от кралете към жреците. Крал Торег го посрещнал с почести, но Върховният жрец Интатин се сразил с него, победил го или го измамил, и за известно време го задържал в плен. Пръстенът, който трябвало да свърже двете кралства, бил строшен.
След тази борба родословието на каргадските крале в Хупун продължило и те били почитани формално, но останали безвластни. Четирите земи се управлявали от Авабат. Върховните жреци на Близначните богове станали жреци-крале.
През 840 г. по архипелагското летоброене единият от двамата жреци-крале отровил другия и се самопровъзгласил за въплъщение на Небесния баща, Бога-крал, който трябвало да бъде почитан приживе. Култът към Близначните богове продължил, както и народният култ към Древните сили; но религиозната и светска власт оттогава преминали в ръцете на Бога-крал, избиран (често при повече или по-малко прикрито насилие) и обожествяван от жреците в Авабат. Четирите земи били обявени за Небесна империя, а официалната титла на Бога-крал била Всемогъщият император.
Последните наследници на дома Хупун били момче и момиче, Енсар и Антил. Понеже жадувал да сложи край на каргадската кралска династия, но не искал да рискува със светотатственото проливане на царствена кръв, Богът-крал наредил двете деца да бъдат пратени в изгнание на пустинен остров. Сред дрехите и играчките, които взела със себе си принцеса Антил, била и половината от счупения Пръстен, донесен от Ерет-Акбе, който тя наследила от дъщерята на Торег. Вече като старица, тя я дала на младия чародей Гед, озовал се на острова й при корабокрушение. По-късно, с помощта на върховната жрица на Гробниците на Атуан, Арха-Тенар, Гед можал да съедини счупените половини на Пръстена и да възстанови Руната на мира. Двамата с Тенар отнесли изцерения Пръстен в Хавнър, за да чака наследника на Моред и Сериад, крал Лебанен.
Магьосничество
Сред хардийски говорещото население на Архипелага способността да се прави магия се приема за вроден талант, като музикалната дарба, макар и много по-рядка. На повечето хора им липсва напълно. При малко хора, може би един на стотина, тя е талант, усвоим с учене. При много по-малко хора се проявява, без да се учи.
Дарбата за магьосничество се проявява главно в използването на Истинската реч, Езика на Сътворението, в който името на едно нещо е самото нещо.
Тази реч, която е вродено присъща за драконите, може да се учи от човешки същества. Някои, малко на брой хора, са родени с неучено познание поне на няколко думи от Езика на Сътворението. Неговото изучаване е в основата на преподаването на магия.
Истинското име на една личност е дума в Истинската реч. Съществен елемент в таланта на вещицата, заклинателя или магьосника е силата да разпознае истинското име на едно дете и да му даде това име. Знанието може да бъде породено и дарът получен само при определени условия, в подходящото време (обикновено в началото на юношеството) и на подходящо място (извор, речен вир или бързей).
Тъй като името на лицето е самото лице, в най-буквалния и абсолютен смисъл, всеки, който го знае, притежава над лицето истинска власт, власт на живот и смърт. Често едно истинско име изобщо не се знае от никой друг, освен от даващия го и от притежателя, като и двамата го пазят в тайна през целия си живот. Силата да даваш истинско име и задължението да го пазиш в тайна са едно цяло. Истински имена са били издавани, но никога от далия името.
Някои хора с голяма вродена и придобита с обучение сила са в състояние да разкриват истинското име на друга личност или понякога дори да го разбират неволно. Такова знание е изключително опасно, тъй като с него може да се злоупотреби. Обикновените хора — и драконите — пазят истинските си имена в тайна; чародеите крият и бранят своите с помощта на заклинания. Моред не е могъл дори да започне битката със своя Враг, докато не видял името на Врага си изписано в праха от падащия дъжд. Гед е успял да принуди дракона Йевод да му се подчини, след като е открил с помощта на чародейството и на научните си познания истинското име на Йевод, скрито под столетни пластове от лъжливи имена.
Преди времето на Моред магьосничеството било див и необуздан талант. Самият той, едновременно и крал, и магьосник, превърнал изкуството на магиката в интелектуална и морална дисциплина, като събрал чародеи, които да работят заедно в кралския двор за общото добро и да изучават етичните основи и ограничения на дейността си. Тази хармония, общо взето, преобладавала при царуването на Махарион. В Тъмното време, при липсата на какъвто и да било контрол върху магическите сили и повсеместната злоупотреба с тях, магиката си спечелила лоша слава.
Школата на Роук
Школата била основана някъде към 650 г, както обяснихме по-горе. Деветимата Повелители или Главни учители на Роук първоначално били:
Ветроключ, или Повелителят на заклинанията, контролиращи климата
Ръката, Повелителят на илюзиите
Билкаря, Повелителят на знахарските изкуства
Преобразителя, Повелителят на заклинанията, които преобразуват материални неща и тела
Призовника, Повелителят на заклинанията, които призовават духове на живи и мъртви
Нарицателя, Повелителят на знанието на Истинската реч
Пазителя на шарките, обитател на Горската обител, Повелителят на смисъла и значението
Откривателя, Повелителят на заклинанията по откриване, обвързване и връщане
Вратаря, Повелителят на влизането и напускането на Големия дом.
Първият Върховен маг, Халкел, премахнал титлата Откривател и я заменил с Песнопоец. Задачата на Песнопоеца е да съхранява и преподава всички устни „подвизи“, балади, песни и пр., както и пеещите се заклинания.
Халкел подредил в стриктна йерархия първоначално синонимните и грубо определими думи като вещер, заклинател, магьосник. Според неговите правила:
Вещерството било ограничено единствено до жени. Цялото магьосничество, практикувано от жени, било наречено „низш занаят“, дори когато включвало дейности, иначе смятани за „висши изкуства“, като знахарството, баенето, превръщането и пр. Вещиците можели да се учат само една друга или при заклинатели. Било им забранено да постъпват в Школата на Роук и Халкел разубеждавал заклинателите изобщо да учат вещици. Изрично забранил жени да бъдат учени на каквато и да било дума от Истинската реч и макар тази забрана да била често пренебрегвана, с течение на времето тя довела до дълбока и продължителна загуба на знания и сила сред жените, практикуващи магьосничество.
Заклинателството се практикувало от мъже — единствената му отлика от вещерството. Заклинателите се обучавали взаимно и притежавали известни познания в Истинската реч. Заклинателството включвало както низши занаяти според определението на Халкел (откриване, поправяне, намиране на вода с лескова пръчка, церене на животни и пр.), така и някои висши изкуства (знахарство, баене, влияние върху климата). Учениците, проявили дарба за заклинателство, били изпращани в Роук за обучение, като първо изучавали висшите изкуства на заклинателството и ако покажели висок успех, можели да продължат с обучението си в изкуствата на магьосничеството, особено с назоваване, призоваване и моделиране, и така да станат магьосници.
Магьосникът, според определението на Фалкел, бил мъж, получил своята тояга-жезъл от учител, самият той магьосник, поел особена отговорност за неговото обучение. Обикновено самият Върховен маг връчвал тоягата на ученика и го обявявал за магьосник. Този вид преподаване и наследяване на знания се е появил и по други места освен в Роук — особено на Палн, — но Повелителите на Роук се отнасяли с подозрителност към всеки ученик, който се е учил другаде, освен на Роук.
Маг останал, общо взето, неопределен термин: магьосник с голяма мощ.
Името и длъжността Върховен маг било изобретено от Халкел, а Върховният маг на Роук бил десетият Повелител, който не се брои между Деветимата. Личност със значителна морална и интелектуална сила, Върховният маг също така упражнявал значителна политическа власт. Като цяло тази власт се използвала добронамерено. Поддържайки Роук като силно централизиращ, нормализиращ и умиротворяващ елемент в обществото на Архипелага, Върховните магове разпращали по островите заклинатели и магьосници, обучени да разбират етичното приложение на магията и да пазят човешките общности от суша, мор, нашественици, дракони, както и от безскрупулното прилагане на собствените си умения.
След коронацията на крал Лебанен и възстановяването на Върховните дворове и дворцови съвети в Голямото пристанище Хавнър Роук останал без Върховен маг. Изглежда, че тази длъжност, несъществувала първоначално като елемент в управлението на Школата или на Архипелага, вече не била полезна, нито уместна, и Гед, когото мнозина наричат най-великия от Върховните магове, вероятно е бил последният такъв.
Безбрачие и вещерство
Школата Роук била основана както от мъже, така и от жени и през първите няколко десетилетия там преподавали и се учели и мъже, и жени; но след като през Тъмното време жените, вещерството и Древните сили започнали да бъдат смятани за нечисти, широко се разпространило убеждението, че мъжете трябва да се подготвят да упражняват „висшите изкуства“, като усърдно избягват „низшите занаяти“, „Земното познание“ и жените. Мъж, непожелал да се подложи на железния контрол на заклинанието за целомъдрие, изобщо не можел да практикува висшите изкуства. От него не можело да стане нещо повече от обикновен заклинател. Така мъжете магьосници започнали да отбягват жени, като отказвали да ги учат или да се учат от тях. Вещиците, които почти без изключение продължавали да се занимават с магьосничество, без да се отказват от своята сексуалност, били описвани от целомъдрените мъже като изкусителни, нечисти, похотливи и изцяло порочни.
Когато през 730 г. първият Върховен маг на Роук, Халкел от Уей, изключил жените от Школата, от неговите деветима Повелители единствено Пазачът на шарките и Вратарят възразили — и били свалени от постовете си. Над три столетия нито една жена нито преподавала, нито учила в Школата на Роук. През тези столетия магьосничеството било почитано изкуство, осигуряващо висок сан и власт, докато вещерството било смятано за нечисто и невежествено, за суеверие, практикувано от жени, на които плащали селяци.
Вярата, че един магьосник трябва да е безбрачен, се съхранила неоспорима толкова векове, че вероятно се превърнала в психологически факт. Без този предразсъдък в убежденията обаче, изглежда, че връзката между магизма и сексуалността може да зависи от конкретния човек, от самата магика, както и от обстоятелствата. Няма съмнение, че един толкова велик маг като Моред бил също така съпруг и баща.
В продължение на половин хилядолетие или повече мъжете, амбицирани да усъвършенстват великите заклинания на магиката, се самообричали на абсолютно целомъдрие, налагано чрез самоизричани заклинания. В Школата на Роук учениците живеели под това заклинание за целомъдрие от момента, в който влязат в Големия дом, и ако станели магьосници — до края на живота си.
Между заклинателите обаче малцина са безбрачни и много от тях се женят и създават семейства.
Жените, които се занимават с магьосничество, може да се подлагат на периоди на безбрачие, както и на пост и други дисциплини, за които се вярва, че пречистват и съсредоточават сила; но повечето вещици водят активен сексуален живот, държат се по-свободно от повечето селски жени и са по-малко застрашени от насилие. Много от тях сключват „вещерски брак“ помежду си или с обикновена жена. Рядко се женят за мъже и когато го правят, обикновено си избират заклинател.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ