Приказки от Землемория

Костите на Земята

Пак валеше и магьосникът на Ри Алби бе силно изкушен да направи заклинание за време — само едно малко, дребно заклинанийце, колкото да отпрати дъжда отвъд планината. Боляха го костите. Болеше ги за слънцето, да се покаже и да грейне през плътта му, и да ги изсуши. Можеше, разбира се, да изрече заклинание за болка, но то щеше да я облекчи само за малко. Нямаше лек за това, което го мъчеше. Старите кости се нуждаят от слънцето. Магьосникът стоеше вкочанен на прага на къщата си, между тъмната стая и прогизналия от дъжда двор, сдържаше се да не направи заклинание и го беше яд на себе си, че се сдържа и че трябва да се сдържа.

Не прокълна — мъжете на силата не кълнат, не е безопасно — но се окашля с ръмжене, като мечка. Малко по-късно откъм скритите високи склонове на планината Гонт отекна глух гърмеж, затъркаля се от север на юг и заглъхна сред покритите с облачна пелена гори.

Добър знак е гърмът, помисли Долс. Скоро щеше да спре да вали. Придърпа гуглата и излезе на дъжда да нахрани пилците.

Първо влезе в курника и намери три яйца. Червена Бока мътеше. Яйцата й скоро щяха да се излюпят. Кокошинките я мъчеха и тя изглеждаше проскубана и дръглива. Той измърмори няколко думи против кокошинки, каза си да не забрави да почисти полога, след като пилетата се излюпят, и излезе в дворчето пред курника, където Кафява Бока, Сивка и Гамаши, и Бъбривка, и Краля, се бяха сгушили под стряхата и тихо и свадливо коментираха дъжда.

— До пладне ще спре — каза магьосникът на кокошките. Нахрани ги и зажвака към къщата с три топли яйца в шепата. Като дете обичаше да гази в калта. Още помнеше каква радост му доставяше хладината й, вдигаща се между босите му пръсти. И сега обичаше да ходи бос, но калта вече не му харесваше; лепкава беше, а и не обичаше да се спира, за да си почисти краката преди да влезе в къщата. Докато подът беше от пръст, беше все едно, но сега имаше дюшеме, като на някой господар или търговец, или върховен маг. Да пази от влага и студ старите му кокали. Хрумването не беше негово. Миналата пролет Мълчание бе дошъл от Гонтски пристан да сложи под в старата къща. Спорили бяха много за това. Ама за толкова години трябваше да му дойде умът в главата и да разбере, че да спориш с Мълчание няма смисъл.

— Газил съм я тая пръст седемдесет и пет години — беше казал Долс. — Още няколко няма да ме убият.

На което Мълчание, разбира се, не отвърна нищо, остави го да си чуе приказките и сам да разбере колко е глупав.

— С пръстта се чисти по-лесно — каза той, вече разбрал, че битката е изгубена. Истина беше, че при един добре отъпкан глинен под трябва само да забършеш с метлата от време на време и да напръскаш с вода, да не се вдига прах. Но все едно прозвуча глупашки.

— Кой ще го сложи това дюшеме? — попита той, вече на хленч.

Мълчание кимна — с две думи, той сам.

Всъщност момчето беше първокласен работник — дърводелец, мебелист, зидар, покривчия, всичко му идеше отръки. Беше се доказал, докато живееше тук като ученик на Долс, а животът му при богаташите на Гонтски пристан не беше изнежил ръцете му. Докара дъските от дъскорезницата на Шестака в Ри Алби с волската кола на Бабичката; на другия ден нареди дюшемето и го излъска, докато старият магьосник беше горе при Блатясалото езеро да бере билки. Когато Долс се прибра, подът беше готов и лъснат като самото тъмно езеро.

— Всеки път, като влизам, ще трябва да си мия краката — измърмори той недоволно и застъпва предпазливо. Дървото беше гладко и изглеждаше меко под голите му пети. — Като сатен. Не си го направил всичко това за един ден без едно-две заклинания. Селска съборетина с под като в палат! Е, голяма гледка ще е зимъс, като светне огънят по това! Или ще трябва сега и килим да си взема? Вълнен вътък на златна основа, а?

Мълчание се усмихна. Беше доволен от себе си.

Беше цъфнал на прага на къщата на Долс преди няколко години. Не, двайсетина май трябваше да са, или двадесет и пет. Доста време вече. Тогаз си беше съвсем момче, дългокрако, с рошава коса, с гладко лице. Стисната уста, ясни очи.

— Какво искаш? — сопнал се беше магьосникът; знаеше много добре какво иска, какво искаха всички те, и гледаше да държи погледа си по-настрана от тия ясни очи. Беше добър учител, най-добрият на Гонт, знаеше го. Ала ученето му беше втръснало, не искаше още един чирак да му се мотае в краката. А и надуши опасност.

— Да уча — прошепна момчето.

— Иди на Роук — каза магьосникът. Момчето беше с обуща и хубаво кожено палто. Можеше да си позволи да плати или да си спечели превоз с някой кораб до Школата.

— Ходих.

При тия думи Долс отново го изгледа. Нямаше наметало, нямаше тояга.

— Провали ли се? Отпъдиха ли те? Избяга?

На всеки въпрос момчето поклащаше глава. Затвори очи; устата му вече си беше затворена. Само стоеше — стегнато, измъчено. Вдиша дълбоко; гледаше магьосника право в очите.

— Майсторството ми е тука, на Гонт — рече то все така почти шепнешком. — Учителят ми е Хелет.

Магьосникът, чието истинско име беше Хелет, за миг замръзна и така го изгледа, че момчето сведе очи към земята.

В мълчание, Долс подири името на момчето и видя две неща: шишарка и руната на „Затворената уста“. След това, като порови в ума си — и едно изречено име. Но не го изрече.

— Омръзнало ми е да уча и да говоря — рече той. — Имам нужда от мълчание. Това стига ли ти?

Момчето кимна.

— Тогава за мен ти си Мълчание — каза магьосникът. — Можеш да спиш в къта под западния прозорец. В коша с дървата има един стар сламеник. Проветри го. Гледай да не донесеш мишки с него.

И се отправи към Овърфел, ядосан на момчето, че е дошло, и на себе си, че го е приел; ала сърцето му подскачаше не от яда. Докато крачеше — тогава можеше да крачи — с морския вятър, който все го блъскаше наляво, и с ранната слънчева светлина над морето, покрай огромната сянка на планината, мислеше за Маговете на Роук, майсторите на изкуството на магиката, изкусни в загадките и в силата. „Много им е дошъл, а? И на мене ще ми дойде много“, мислеше той и се усмихваше. Беше миролюбив човек, но нямаше нищо против малко опасност.

После спря и усети пръстта под стъпалата си. Беше бос, както обикновено. Като ученик на Роук носеше обувки. Но се върна на родния си Гонт, в Ри Алби, с магьосническата си тояга-жезъл, и изхвърли обущата. Стоеше неподвижен и усещаше пръстта и камъка по стръмната пътека под краката си, и скалите отдолу, и корените на острова още по-дълбоко, в тъмното. В тъмното, под водите всички острови се допираха и ставаха едно. Така твърдеше Ард, докато го учеше, така казваха и учителите на Роук. Но това беше неговият остров, неговият камък и неговата пръст. Магьосничеството му извличаше сила от това. „Майсторството ми е тук“, бе казало момчето, но то отиваше по-надълбоко от едното майсторство. Това може би бе нещо, на което Долс можеше да го научи: какво е туй, дето отива по-надълбоко от майсторството. Каквото беше научил той самият тук, на Гонт, много преди да замине за Роук.

А момчето трябваше да си има тояга. Защо Немерл му бе позволил да напусне Роук без тояга — с празни ръце като чирак или като някоя вещица? Такава сила не можеше да скитосва на воля, без да е насочвана и без да излъчва сигнала си.

„Ард нямаше тояга — помисли Долс и в същото време помисли: — Момчето иска да получи тоягата си от мен. Гонтски дъб, от ръцете на гонтски магьосник. Е, стига да си я заслужи, ще му направя. Стига да може да си държи устата затворена. И ще му оставя книгите си с познания. Стига да може да почиства курника и да разбира «Глосите на Данимир», и да си държи устата затворена.“

Новият ученик чистеше курника и прекопаваше лехата с боб, учеше значението на „Глосите на Данимир“ и „Тайните на Енладите“ и си държеше устата затворена. Слушаше. Чуваше какво казва Долс; понякога чуваше какво мисли Долс. Правеше каквото Долс иска и правеше онова, което Долс не знаеше, че иска. Дарбата му далеч надхвърляше напътствията на Долс, но младежът с право бе дошъл в Ри Алби и двамата го знаеха.

През тези години понякога Долс мислеше за синове и бащи. Беше се скарал навремето с баща си — заклинател и търсач, заради избора му на Ард за свой учител. Баща му се беше развикал, че ако стане ученик на Ард, няма повече да е негов син, подхранвал бе след това гнева си и така си умря, без да му прости.

Долс беше виждал млади мъже да плачат от радост при раждането на първия им син. Беше виждал бедни мъже да плащат на вещици едногодишна плата само за обещанието им, че ще имат здраво момче, и богаташ до натруфеното със злато личице на бебето да шепне с благоговение: „Ето го безсмъртието ми!“ Виждал бе мъже да бият синовете си, да ги хулят и унизяват, да ги проклинат и да ги прокуждат, с омраза към смъртта, която виждаха в тях. Виждал бе ответната омраза в очите на синовете им, заканата, безжалостното презрение. И понеже бе виждал всичко това, знаеше защо така и не бе потърсил помирение с баща си.

Беше видял баща и син да се трудят заедно от изгрев до залез, старецът караше един сляп вол, а мъжът на средна възраст натискаше железния плуг, без дума да си кажат. На тръгване за дома старият за малко се облегна на рамото на сина си.

Това го бе запомнил завинаги. Спомняше си го и сега, когато гледаше през огнището в зимните вечери към мургавото лице, надвесено над книга с познание или над риза, която трябваше да се закърпи. Очите сведени надолу, устата затворена, духът — вслушан.

— Веднъж в живота си, ако извади късмет, магьосникът намира човек, с когото може да поговори. — Немерл бе казал това на Долс една-две нощи преди Долс да напусне Роук, година-две преди да бъде избран за Върховен маг. Дотогава той беше Повелител на шарките и най-добрият от учителите на Долс в школата. — Мисля, че ако останеше, Хелет, можехме да поговорим.

Известно време Долс не можеше да отговори. След това, запъвайки се, гузен за проявената неблагодарност и изумен от ината си, промълви:

— Учителю, бих останал, но работата ми е на Гонт. Бих искал да съм тук, с вас…

— Това е рядка дарба, да знаеш къде трябва да си, преди да си бил по всички места, където не е трябвало да бъдеш. Е, пращай ми по някой ученик от време на време. Роук се нуждае от гонтско магьосничество. Мисля, че тук пропускаме някои неща, неща, които си струва да се знаят.

Долс беше пращал ученици на Школата, трима или четирима, добри момчета, с дарба за това или онова; но онзи, за когото Немерл беше чакал, бе отишъл и си бе заминал по своя воля, а какво бяха мислили за него на Роук, Долс не разбра. И Мълчание, разбира се, не го каза. Ясно беше, че там той бе научил за две-три години онова, което някои момчета научаваха за шест или седем, а други така и не научаваха. За него това бе просто подготвителна работа.

— Защо не дойде първом при мен? — беше го попитал Долс. — Пък после на Роук, да го огладиш?

— Не исках да ви губя времето.

— Немерл знаеше ли, че идваш да работиш при мен? Мълчание поклати глава.

— Ако беше благоволил да му кажеш за намеренията си, можеше поне едно писмо да ми прати.

Мълчание го погледна стъписано.

— Приятел ли ви беше? Долс помълча.

— Беше учителят ми. Щяхме да станем приятели, може би, ако бях останал на Роук. Имат ли приятели магьосниците? Колкото имат жени или синове, предполагам… Веднъж ми каза, че в нашия занаят този, който намери човек, с когото да може да поговори, е щастливец… Това го запомни. Ако имаш късмет, един ден ще трябва да си отвориш устата.

Мълчание сведе рошавата си, умислена глава.

— Ако не ръждяса дотогава — добави Долс.

— Ако ме помолите, ще говоря — каза младежът толкова искрено, с такава готовност да оспори изцяло характера си по молба на Долс, че магьосникът се разсмя.

— Помолих те да мълчиш — каза той. — И нямах предвид моята нужда. Аз говоря достатъчно и за двама. Все едно. Като му дойде времето, ще знаеш какво да кажеш. Това е изкуството, нали? Какво да кажеш и кога да го кажеш. А останалото е мълчание.

Младежът спа три години на сламеника под малкия западен прозорец на къщата на Долс. Учеше магьосничество, хранеше пилците, доеше кравата. Веднъж подхвърли, че Долс би могъл да си гледа кози. Не беше проговарял от близо седмица, студена и мокра есенна седмица. Това каза: „Можете да си гледате кози“.

Долс беше разтворил на масата дебела книга на познанието, мъчеше се да сглоби едно от Заклинанията на Акаста, доста повредено и обезсилено от Миазмите на Фундаур преди столетия. Тъкмо бе започнал да долавя смисъла на липсващата дума, която можеше да запълни една от празнините, почти я беше докопал и: „Можете да си гледате кози“.

Долс смяташе себе си за речовит, нетърпелив човек със сприхав, нрав. Необходимостта да се въздържа от клетви се бе оказала много тежко бреме за него на младини, а от тридесет години тъпотията на чираци, клиенти, крави и пилци съвсем го беше изтормозила. Чираците и клиентите се бояха от езика му, но пък кравите и кокошките не обръщаха внимание на избухванията му. Дотогава никога не се беше ядосвал на Мълчание. Паузата, която последва, бе много дълга.

— За какво?

Мълчание явно не забеляза паузата, нито подозрителната кротост в гласа на Долс.

— За мляко, за сирене, за печено яре, за живинка.

— Ти гледал ли си някога кози? — попита Долс със същия кротък, учтив глас.

Мълчание поклати глава.

Всъщност той беше градско момче, родом от Гонтски пристан. За себе си не бе разказвал нищо, но Долс го беше поразпитал. Баща му, пристанищен работник, беше загинал в голямото земетресение, когато Мълчание трябваше да е бил седем-осем годишен. Майка му беше готвачка в един пристанищен хан. На дванадесет момчето, изглежда, се беше забъркало в някаква беля, свързана вероятно с магията, и майка му успяла да го уреди като чирак при Еласен, сносен заклинател във Валмаут. Там момчето получило истинското си име, наред с някои умения в дърводелството и земеделието, без нещо много повече; а Еласен проявил щедрост, след три години, като платил превоза му до Роук. Това беше всичко, което Долс знаеше за него.

— Мразя козе сирене — каза Долс.

Мълчание кимна, съгласен както винаги.

Години след това от време на време Долс си спомняше как се беше ядосал, когато Мълчание го попита защо не гледа кози; и всеки път споменът му оставяше едно кротко и спокойно чувство, както когато изядеш последната хапка от добре узряла круша.

След като прекара следващите няколко дни в опити да възстанови липсващата дума, накара Мълчание да проучи Заклинанията на Акаста. Накрая двамата заедно се справиха, след дълги мъки.

— Като оране със сляп вол — каза Долс.

Скоро след това даде на Мълчание тоягата, направена за него от гонтски дъб.

А владетелят на Гонтски пристан се бе опитал отново да привлече Долс долу, за да прави каквото е нужно в Гонтски пристан, и Долс беше изпратил вместо себе си Мълчание, и той бе останал там.

А сега Долс стоеше на прага на дома си, с три яйца в шепата, и дъждът се стичаше студен по гърба му.

От колко време беше стоял така? Защо стоеше тук? Беше мислил за кал, за пода, за Мълчание. Беше ли вървял по оная пътека над Овърфел? Не, това бе преди много, много години, беше слънчево. Валеше. Беше нахранил кокошките и се беше върнал при къщата с три яйца, те все още бяха топли в ръката му, копринено-кафяви, топли яйца, и тътенът на далечната гръмотевица все още беше в ума му, вибрираше гърмът в костите му, в нозете му. Гръм ли?

Не. Гръм имаше, но преди доста време. Това не беше гръм. Имал бе някога това странно усещане и не беше го познал, преди… колко? Много отдавна, далеч преди всички онези дни и години, за които бе мислил. Кога, кога се беше случило?… Преди земетресението. Малко преди земетресението. Малко преди половин миля от брега на Есари да се срине в морето и хората загинаха, смачкани под развалините на селата си, а една огромна вълна потопи кейовете на Гонтски пристан.

Той стъпи от високия праг в пръстта, за да усети земята с жилите на стъпалата си, но калта се хлъзгаше и зацапваше известията, които пръстта имаше за него. Остави яйцата на прага, седна до тях, изми стъпалата си с дъждовна вода от делвата до стъпалото, подсуши ги с парцала, метнат на дръжката на делвата, изплакна го и го изцеди, и го окачи на дръжката на делвата, взе яйцата, бавно се надигна и влезе в къщата си.

Изгледа свъсено тоягата си, подпряна в ъгъла зад вратата. Остави яйцата в килера, изяде набързо една ябълка, защото беше огладнял; и взе тоягата. Беше от тис, отдолу с меден обков и излъскана като сатен на дръжката. Беше му я дал Немерл.

— Стой! — каза й на нейния си език и я пусна. Тя остана права, все едно че я е забил в земята.

— До корена — рече той припряно, на Езика на Сътворението. — До корена!

Загледа тоягата, изправена на блестящия дървен под. След малко, както я гледаше, тя започна много леко да потръпва, да трепери, да се тресе.

— Ах, ах, ах — рече старият магьосник.

— Какво да правим сега? — каза след малко той. Тоягата се олюля, остана неподвижна, затрепери отново.

— Достатъчно, миличка — каза Долс и я хвана. — Хайде, стига. Нищо чудно, че все мисля за Мълчание. Дали да го повикам… да го повикам… Не. Какво рече Ард? Намери центъра, центъра намери. Това е въпросът. Това трябва да сториш…

Докато си мърмореше и изваждаше от скрина дебелото си наметало, докато слагаше котлето да кипне над огъня, той се зачуди дали винаги си е говорил сам, дали е дърдорил през цялото време, докато Мълчание живееше с него. Не. Беше му станало навик след като си отиде Мълчание, помисли той с малката частица от ума си, която продължаваше да мисли обикновените житейски мисли, докато останалата част се подготвяше за ужаса и разрухата.

Свари трите пресни яйца и другото, от вчера, и ги прибра в една торба с четири ябълки и мях резливо вино в случай, че му се наложи да остане навън цялата нощ. Потръпна от болката в ставите под тежкото си наметало, взе тоягата, каза на огъня да угасне и излезе.

Вече не държеше крава. Застана и се загледа в курника, замислен. Лисицата напоследък се навърташе в градината. Но пилците щяха да имат зърно, ако се забавеше. И те трябваше да рискуват, като всеки друг. Открехна леко портата. Макар дъждът да беше утихнал, мъглив и ситен, кокошките стояха сгушени под стрехите на курника, унили. Тази заран Краля не беше изкукуригал ни веднъж.

— Имате ли да ми кажете нещо? — попита ги Долс. Кафява Бока, любимката му, се отърси и си каза името няколко пъти. Другите не казаха нищо.

— Е, пазете се, тогава. Оная нощ на пълнолуние видях лисицата — рече им Долс и тръгна.

Докато вървеше, мислеше; мислеше здраво; припомняше си. Припомняше си всичко, което можеше, от нещата, за които бе чул от Ард веднъж и само веднъж, и много отдавна. Странни неща, толкова странни, че така и не бе успял да разбере дали са истинско магьосничество, или просто вещерство, както казваха на Роук. Неща, за които той със сигурност не беше чувал на Роук, нито беше говорил там за тях, може би от страх, че Учителите ще го презрат, че говори сериозно за такива неща, може би защото нямаше да ги разберат, тъй като бяха гонтски работи, истини на Гонт. Нямаше ги написани в книгите с познание на Ард, дошли от Великия маг на Перегал. Всички те бяха устно слово. Бяха домашни истини.

— Ако ти се наложи да разчетеш Планината — това бяха думите на Ард, — иди при Тъмното езеро, горе, над пасището на Семере. Оттам можеш да видиш пътищата. Трябва да намериш центъра. Виж оттам къде да влезеш.

— Да вляза? — бе прошепнало момчето Долс.

— Че какво би могъл да сториш отвън? Долс дълго мълча, а сетне попита:

— Как?

— Ей така.

И дългите ръце на Ард се изпънаха напред и нагоре, в магическия зов, за който Долс по-късно щеше да разбере, че е велико заклинание на Превращението. Ард изрече словата на заклинанието невярно, както се полага да го правят учителите по магьосничество, за да не се изпълни. Ала Долс знаеше хитрината с правилното им чуване и запомнянето им. Когато Ард завърши, Долс беше повторил словата в ума си в мълчание, бегло повтаряйки и странните, непривични жестове, които бяха съставна част от тях. Ръката му изведнъж замръзна.

— Но човек не може да развали това! — каза той. Ард кимна.

— Невъзвратимо е.

— Но защо?

— По необходимост — отвърна Ард.

Долс прояви достатъчно благоразумие, за да не иска обяснения. Необходимостта да се изрече такова заклинание можеше да те споходи много рядко. Възможността изобщо да ти се наложи да го използваш беше нищожна. Той остави ужасното заклинание да се утаи в ума му, да се скрие, покрито от хиляди други полезни или красиви, или вдъхновяващи магии и вълшебства, всичкото познание и правила на Роук, цялата мъдрост на книгите, която бе научил от Ард. Грубо, чудовищно, безполезно, то лежеше потънало в мрака на ума му от шестдесет години, като темел на по-стара, забравена къща долу в подземието на ново жилище, изпълнено със светлини, богатства и деца.

Дъждът беше спрял, въпреки че мъглата все още скриваше планинските зъбери и дрипави облаци се стелеха над високите лесове. Макар и не толкова неуморен скитник като Мълчание, който можеше да прекара целия си живот скитайки из горите на планината Гонт, ако го оставеха, Долс беше роден в Ри Алби и познаваше пътищата и пътеките толкова добре, все едно бяха част от самия него. Хвана краткия път при кладенеца на Риси и още преди обяд излезе на високото пасище на Семере, равно стъпало на планинския склон. На миля по-надолу се виждаха стопанските сгради, закътани от един хълм, отвъд който като сенчест облак се движеше стадо овце. Гонтски пристан и заливът му оставаха скрити под стръмните хълмове, издигащи се откъм вътрешността на острова над града.

Пообиколи малко, докато намери онова, което според него трябваше да е Тъмното езеро. Беше малко, наполовината кал и тръстики, с една едва отличима, блатясала пътека към водата, и никакви дири по нея, освен от кози копита. Водата беше тъмна, макар да лежеше под яркото слънце и далече над торфищата. Той тръгна по козите следи и измърмори, когато кракът му се подхлъзна в калта и изкълчи глезена си, за да не цопне във водата. На самия й край остана неподвижен. Наведе се да раз-търка глезена и се вслуша.

Цареше абсолютно мълчание.

Нямаше вятър. Нямаше птичи зов. Никакво далечно мучене или блеене, нито човешки глас. Сякаш всичко на острова беше замряло. Една муха не избръмча.

Той погледна към тъмната вода. Не отразяваше нищо.

Пристъпи с неохота навътре, с боси стъпала и оголени крака — беше навил наметалото си и го беше прибрал в пътната си торба преди час, когато изгря слънцето. В краката му се отриваха тръстики. Калта беше мека и жвакаше под стъпалата му, пълна с преплетени тръстикови корени. Без никакъв шум той бавно навлизаше в езерото, кръговете и пълните от движението му бяха леки и смътни. Дълго време дъното беше плитко. Сетне предпазливото му стъпало не усети дъно и той спря.

Водата тръпнеше. Той го усети първо на бедрата си — плискане, като гъделичкащия допир на кожена дреха; сетне го видя, потръпването на повърхността над цялото езеро. Не кръглите вълни, които правеше при вървежа си, които вече бяха затихнали, а нагъване, надигане, тръпка, отново и отново.

— Къде? — прошепна той и изрече гласно думата на езика, разбиран от всички неща, които нямат друг език.

И дойде мълчанието. Сетне една риба скочи над чернилката и разтърси водата — сиво-бяла риба, дълга колкото дланта му, и в скока си рибата извика с тънък и ясен глас, на същия език:

— Явед!

Старият магьосник се вцепени. Припомни си всичко, което знаеше за имената на Гонт, върна в ума си имената на всички склонове, стръмнини и ридове, и след минута се сети къде е Явед. Беше мястото, където хребетите се разделяха, малко по-навътре от Гонтски пристан, дълбоко сред заплетения лабиринт от хълмове над града. Там беше мястото на разлома. Едно земетресение с център оттам щеше да разтърси града и да го срине до основи, да предизвика срутище и приливна вълна, да затвори скалите на залива като сключени длани. Долс потръпна, разтрепери се целият като водата на езерото.

Обърна се и припряно закрачи към брега, без да го е грижа повече къде стъпват краката му и без да му мисли повече, че ще наруши мълчанието с пляскането си и задъханото си дишане. Загази обратно по тинестата пътека през ракитите, докато не стигна сухата земя и острата трева и не чу бръмченето на комарите и песента на скакалци. Чак тогава седна на земята, защото краката му трепереха.

— Няма да стане — рече той на себе си на хардийски, и добави: — Не мога да го направя. — А после рече: — Не мога да го направя сам.

Толкова се беше объркал, че когато се сети да повика Мълчание, не можа да си припомни началото на заклинанието, което знаеше от шестдесет години; а после, когато реши, че си го е спомнил, вместо него започна да реди заклинанието за призоваване и то започна да става преди да е осъзнал какво прави и да спре, и да започне да го разваля дума по дума.

Отскубна шепа трева и почна да трие мазната тиня от краката си. Още не беше засъхнала, беше само полепнала по кожата му.

— Мразя калта — измърмори Долс. После стисна зъби и престана да се опитва да си почисти краката. — Пръст, пръст — зашепна и леко потупа земята, на която седеше. И бавно, много предпазливо, започна да изрича заклинанието за повикване.

На една оживена улица, водеща към оживените кейове на Гонтски пристан, магьосникът Оджиън изведнъж спря. Корабният капитан до него измина няколко крачки преди да се обърне и да види, че Оджиън говори с въздуха.

— Но аз ще дойда, учителю! — изрече той, а след малко: — Кога?

След дълго мълчание каза на въздуха нещо, което капитанът не разбра, и с едно движение на ръката му въздухът около него за миг помръкна.

— Капитане — каза чародеят, — съжалявам, но заклинанието на платната ви ще трябва да го отложа. Скоро ще има земетръс. Трябва да предупредя града. Вие предайте на хората долу всеки кораб, който може да отплава, незабавно да излезе в открито море. Заобиколете покрай Дългоръките чука-ри! Желая ви късмет.

И се обърна и затича нагоре по улицата — здрав мъж с рошава посребрена коса. Тичаше като подгонен елен.

Гонтски пристан е разположен в дъното на дълъг тесен залив между стръмни брегове. Входът му откъм морето е между два големи носа, Портата на пристана и Дългоръките чукари, на по-малко от сто стъпки разстояние един от друг. Хората на Гонтски пристан са предпазени от пирати. Но в тяхната безопасност е и техният риск: дългият залив минава по един земен разлом, а разтворените челюсти могат да се затворят.

След като направи каквото можеше с предупреждаването на града, след като се разпореди стражите при портата и на пристанището да направят каквото могат, за да не се запушат изходните пътища и да станат гибелни за изпадналото в паника население, Оджиън се затвори в една стаичка в кулата на фара на Пристана, заключи вратата, защото изведнъж се оказа, че всеки иска да го види, и отпрати към Тъмното езеро в пасището на Семере, горе на планината.

Старият му учител седеше в тревата до езерото и хрупаше ябълка. По земята до краката му се валяха яйчени черупки, омесени със засъхналата кал. Когато той вдигна очи и видя отпратеното на Оджиън, се усмихна с широка, добра усмивка. Но изглеждаше стар. Никога не бе изглеждал толкова стар. Оджиън не го беше виждал повече от година, защото беше много зает. Все зает беше в Гонтски пристан, вършеше работа за владетелите и хората, все не можеше да пообиколи из горите в планината или да иде да седне с Хелет в малката къща при Ри Алби и да слуша, и да помълчи. Стар беше Хелет, вече на близо осемдесет; и беше уплашен. Усмихна се с радост, като видя Оджиън, но беше уплашен.

— Мисля, че това, което трябва да направим — почна той без предисловия, — е да удържим разлома да не се свлече много. Ти при Портите, а аз — отвътре, в планината. Ей тъй, заедно да я свършим. Може и да успеем. Усещам как се надига, а ти?

Оджиън поклати глава. Остави пратеното да седне в тревата до Хелет, макар то да не смачка стръковете трева, където седна.

— Нищо не направих, само хвърлих града в паника и пратих корабите извън залива — рече той. — Ти какво усещаш. Как го усещаш?

Въпросите бяха като на магьосник към магьосник, за работата. Хелет се поколеба преди да отговори.

— Това го научих от Ард — отвърна и замълча.

Нищо не беше разправял на Оджиън за своя първи учител, заклинател без добро име даже на Гонт, а може би — с лошо име. Оджиън знаеше само, че Ард никога не бе ходил на Роук, беше се учил в Перегал, и че някаква загадка или пък срам петняха името му. Колкото и да беше приказлив за магьосник, за някои неща Хелет беше мълчалив като камък. Затуй Оджиън, който ценеше мълчанието, никога не го беше питал за учителя му.

— Не е роукска магия — каза старецът. Гласът му беше сух, малко насилен. — Но не нарушава равновесието. Не е лепкаво.

Ето това беше думата му за зли дела, заклинания за печалба, проклятия, черна магия: „лепкаво“.

След малко, търсейки верните думи, той продължи:

— Пръст. Камъни. Мръсна е тая магия. Стара е. Много стара. Стара като остров Гонт.

— Древните сили? — промълви Оджиън.

— Не съм сигурен.

— Ще удържи ли самата земя?

— Мисля, че е повече въпрос да се слееш с нея. Вътре. — Старецът заравяше семките на ябълката и по-големите яйчени черупки в рохкавата пръст, и затъпкваше отгоре с ръка. — Зная думите, разбира се, но не съм се учил какво да правя, докато отивам. Туй е бедата с великите заклинания, нали? Няма как да го упражниш. — Вдигна очи. — Ах… ето го! Усещаш ли го?

Оджиън поклати глава.

— Напряга се — рече Хелет, а ръката му все така разсеяно леко потупваше пръстта, както някой би потупал изплашена крава. — Вече е скоро, струва ми се. Можеш ли да задържиш Портите отворени, драги?

— Кажи ми ти какво ще правиш… Но Хелет поклати глава.

— Не. Не му е времето. Не е от вашите неща.

Изглеждаше все по-смутен от онова, което долавяше в земята или във въздуха, а чрез него и Оджиън започна да усеща някаква усилваща се, непоносима напрегнатост.

Седяха и мълчаха. Кризата отмина. Хелет се поотпусна и дори се усмихна.

— Много старо е това — заговори той, — дето ще го правя. Жалко, че не мога да го обмисля по-добре. Да ти го предам. Но изглежда грубовато малко. Недодялано… Тя не ми каза откъде го е научила. Оттук, разбира се… Има различни видове знание, в края на краищата.

— Тя ли?

— Ард. Моята учителка. — Хелет вдигна очи, с неразгадаемо лице, малко лукаво може би. — Ти не знаеше ли? Не, предполагам, че не съм ти го споменавал. Чудно, каква ли разлика е имало в магьосничеството й, след като беше жена. Или за мен, затуй, че съм мъж… Това, което според мен е важното, е в чия къща живеем. И кого пускаме да влиза в тая къща. А това нещо… Ето го! Пак…

Внезапната му напрегнатост и скованост, стегнатото му лице и вглъбеният поглед напомняха за страданието на жена, чиято утроба се свива. Това си помисли Оджиън, когато запита:

— Какво означаваше „в планината“? Спазъмът отмина. Хелет отговори:

— Вътре в нея. Там, на Явед. — Посочи групата хълмове под тях. — Ще вляза и ще се опитам да задържа нещата да не се разсипят. Сигурно ще разбера как, като почна да го правя. Мисля, че ти трябва да се върнеш при себе си. Затяга се. — Замълча отново, напрегнат като че ли от някаква силна вътрешна болка, присвит и стегнат. Надигна се с усилие. Оджиън неволно протегна ръка да му помогне.

— Остави — ухили се старият магьосник, — ти си само вятър и слънчев зрак. Сега аз ще стана пръст и камък. Най-добре е да си ходиш. Сбогом, Айхал. И дръж… дръж устата отворена, нали?

Покорен, Оджиън се върна в себе си в тясната си стая в Гонтски пристан, неразбрал шегата на стареца, докато не се извърна към прозореца и не видя Дългоръките чукари в края на дългия залив, челюстите, готови да се затворят.

— Ще я държа — рече той и се приготви.

— Видиш ли, това, което трябва да сторя — говореше старият магьосник все още на Мълчание, защото му беше утеха да говори с него, макар да го нямаше вече, — е да сляза в планината, вътре в недрата й. Но не както го прави един заклинател-намирач, не само да се плъзнеш навътре и да оглеждаш и опипваш. По-надълбоко. Чак най-навътре. Не до жилите, а до костите. Тъй.

И останал сам горе, на високото пасище, под лунната светлина, Хелет широко разтвори ръце в жеста на великата молитва, разтваряща всички велики заклинания; и я изрече.

Нищо не се случи, докато изричаше словата, на които го бе научила Ард, неговата стара вещица-учителка с хапливата уста и дългите ръце. Накриво бяха изречени словата тогава, ала сега той ги изговори вярно.

Нищо не се случи и му остана време да съжали за слънчевия светлик и за морския вятър, а и да се усъмни в заклинанието, в себе си да се усъмни, преди земята около него да се надигне — суха, топла и черна.

Вътре в нея той разбра, че трябва да бърза и че трябва да се въплъти в тях, за да ги води, ала да бърза не можеше. Обзел го бе смутът преди всяко превръщане. Навремето се беше превръщал в лисица, в бик и във водно конче и знаеше какво е да промениш съществото си. Но сегашното беше по-различно, това бавно уголемяване. „Ставам огромен“ — помисли той.

И се пресегна към Явед, към болката и страданието. Щом доближи до него, усети една огромна сила да се влива в него откъм запад, сякаш Мълчание в края на краищата бе хванал ръката му. А през тая връзка той самият можеше да изпрати силата си, силата на планината, и да помогне. „Не му казах, че не ще се върна“ — помисли той, с последните думи на хардийски, последната му жал, че вече е в костите на планината. Познаваше вече огнените жили и туптежа на огромното сърце. Знаеше какво да направи. И не на човешка реч заговори:

— Успокой се, отпусни се. Ето така. Дръж се. Дръж се здраво. Така. Ще ни олекне.

Магът Оджиън беше този, когото хората видяха да стои самотен на върха на сигналната кула на пристана, когато улиците се занадигаха и засмъкваха на вълни, когато каменните плочи на настилките заподскачаха, а глинените стени започнаха да се сриват на прах и Дългоръките чукари се наклониха и взеха да се събират с грохот. Тъкмо Оджиън видяха те, вдигнал ръце пред себе си, напрегнат, да ги отдалечава с неистово усилие: а с него се отдалечаваха и скалите, отново се изправиха, укрепиха се и не помръднаха повече. Градът потръпна и замря, Оджиън бе този, който спря земния трус. Те го видяха, и го казаха.

— Моят учител беше с мен, и неговият — с него — отвърна им Оджиън, когато взеха да го възхваляват. — Можах да задържа Портата отворена, защото той удържа планината неподвижна.

Те хвалеха скромността му и не го слушаха. Слушането е рядка дарба, а хората държат да си имат своите герои.

Когато редът в града се възстанови и всички кораби се върнаха в залива, и стените отново се вдигнаха, Оджиън избяга от славословията и се качи на хълмовете над Гонтски пристан. Намери онази странна долчинка, наречена Дърварска клисура, истинското име на която на Езика на Сътворението беше Явед, както истинското име на Оджиън беше Айхал. Обикаля я цял ден, сякаш търсеше нещо, а вечерта легна на земята и й заговори.

— Трябваше да ми го кажеш. Можеше да се сбогуваме. После поплака и сълзите му капеха по сухата пръст сред тревата и правеха кални петънца, малки, лепкави петънца.

Спа там, на земята, без постеля или одеяло между него и пръстта. По изгрев слънце стана и тръгна по планинския път на Ри Алби. Не влезе в селото — заобиколи го и отиде при къщата, издигаща се накрая, северно от останалите къщи в началото на Овърфел. Вратата беше отворена.

Необраният боб беше презрял по врежовете; зелките вече бяха направили глави. Три кокошки се суетяха, кудкудякаха и кълвяха по прашния двор — червена, кафява, бяла; една сива мътеше в курника. Пилета нямаше, не се виждаше и петелът, Краля, тъй го наричаше Хелет. „Краля е мъртъв — помисли Оджиън. — Може би някое пиле, което точно сега се излюпва, ще заеме мястото му“. — Стори му се, че долови миризма от лисица откъм овощната градинка зад къщата.

Измете праха и листата, довени от вятъра през открехнатата врата по лъскавия дървен под. Изнесе завивките на Хелет на слънцето, да се проветрят.

„Ще поостана тук — помисли си. — Къщата е хубава.“

А после си рече:

„Може и кози да си завъдя.“