Приказки от Землемория

1. Ирия

Бащините й предци имаха широко, богато владение на широкия, богат остров Уей. Без да претендират за титла и дворцова привилегия в дните на кралете, през цялото тъмно време след падането на Махарион те държаха земята и хората си в здрави ръце, като влагаха приходите в земята, поддържаха справедливост и отблъскваха дребните тирани. След като редът и мирът се върнаха на Архипелага под давлението на мъдрите мъже на Роук, известно време семейството, стопанствата и селата процъфтяваха. Това благоденствие, както и красотата на ливадите, планинските пасища и увенчаните със стари дъбове хълмове направи владението им пословично дотолкова, че хората казваха „дебел като ирианска крава“ или „късметлия като ирианец“. Господарите, а и много обитатели на владението, добавяха името му към своето и се наричаха ирианци. Ала макар селяните и пастирите да поддържаха от сезон на сезон живота си стабилен и възпроизводителен, като дъбовете, с времето и обстоятелствата родът, притежаващ земята, започна да запада.

Раздели ги спор за наследството между братята. Единият наследник от алчност занемари имота си, другият го провали от глупост. Единият имаше дъщеря, която се опита да ръководи имението си от града, другият имаше син, чиито синове също се изпокараха и разделиха разделената вече земя. По времето, когато се роди момичето Драгънфлай1, Ирия, макар все още да беше един от най-красивите райони на Землемория със своите хълмове, поля и ливади, се бе превърнала в бойно поле на семейни вражди и съдебни спорове. Орните земи буренясаха, без покриви останаха стопанските постройки, опустяха оборите, а пастирите тръгнаха след стадата си през планината да дирят по-добри пасища. Старата къща, която бе центърът на владението, беше наполовина в развалини на хълма сред дъбовете.

Собственикът й бе един от четиримата мъже, които наричаха себе си „господари на Ирия“. Другите го наричаха „Господаря на Старата Ирия“. Цялата си младост и остатъка от наследството си бе пропилял из съдилища и в преддверията на владетелите на Уей в Шелиет в усилие да докаже правата си над цялото имение, както е било отпреди сто години. Върна се неуспял и огорчен, и остатъка от живота си изкара в пиене на силното червено вино от последното си лозе и в обикаляне на границите си с глутница злобни прегладнели псета, за да пъди натрапниците от земята си.

Беше си взел в Шелиет жена, за която никой в Ирия не знаеше нищо, защото, разправяха, дошла от друг остров, някъде от запад; а тя така и не се появи в Ирия, беше умряла при раждането в града.

Когато се прибра у дома, докара със себе си тригодишна дъщеря. Даде я на икономката и веднага я забрави. Понякога се сещаше за нея, щом се напиеше. Намереше ли я, я караше да стои до стола му или да седне на коленете му и да слуша за всичките лошотии, които злите хора са причинили нему и на рода Ирия. Ругаеше, плачеше и пиеше, а караше и нея да пие, като я заричаше да почита наследството си и да бъде вярна на Ирия. Тя отпиваше по глътка вино, но мразеше ругатните му и заричанията, и заканите, и лигавите ласки, които ги съпровождаха. Измъкваше се при всяка възможност и слизаше долу при кучетата, конете и говедата. Пред тях се кълнеше, че ще остане вярна на майка си, която никой не бе зачитал, нито й беше бил верен, освен нея.

Като стана на тринадесет, лозарят и икономката, единствените, които бяха останали от домашната прислуга, казаха на господаря, че е време дъщеря му да отпразнува имения си ден. Попитаха дали да повикат заклинателя от Западно езеро, или селската вещица ще свърши работа. Господарят на Ирия изпадна в бяс.

— Селска вещица? Някаква дърта вещерка да даде истинското име на ирианска дъщеря? Или оня трътлест дърт шарлатанин, слуга на ония нагли грабители на чужда земя, дето отмъкнаха Западно езеро от дядо ми? Ако тоя пор дори само стъпи в земята ми, ще насъскам псетата дроба да му разкъсат, това идете и му кажете, ако щете!

И прочие. Старата Маргарита се ската в кухнята, а старият Зайо се върна в лозето, а тринайсетгодишната Драгънфлай побягна от къщата надолу по хълма към селото, като сипеше бащините клетви върху псетата, които, побеснели от възбуда от виковете му, лаеха, джафкаха и тичаха подир нея.

— Марш обратно, кучко мръсна! — изрева тя. — Марш вкъщи, трътлест шарлатанино! — И кучетата млъкнаха и се затътрузиха назад към къщата с подвити опашки.

Драгънфлай завари селската вещица да вади червеи от забралата рана на задника на една овца. Прозвището на вещицата беше Роза, както на много жени на Уей и други острови в Хардийския архипелаг. Хората с тайно име, таящо в себе си силата им, както един диамант таи в себе си светлина, обикновено предпочитат публичното им име да е просто, обичайно като имената на останалите хора.

Роза мърмореше някакво заклинание против гниене, но повечето работа вършеха ръцете й и острото й ножче. Овцата понасяше търпеливо ровичкането на ножа, мътните й кехлибарени очи гледаха кротко и мълчаливо; само от време на време потупваше леко с малкото си ляво предно краче и въздъхваше.

Драгънфлай приближи и загледа какво прави Роза. Роза извади един червей, пусна го на земята, изплю се върху него и отново зачопли е ножа. Момичето се опря в овцата, а овцата се опря в момичето, даде му и получи утеха. Роза измъкна последния червей, хвърли го, заплю го и каза само:

— Я ми подай ведрото.

Изплакна раздраното с осолена вода. Овцата въздъхна дълбоко и изведнъж тръгна през двора да се прибира. От лекуване до гуша й беше дошло.

— Бъки! — викна Роза.

От храста, в който беше дрямало, се измъкна едно мърляво момче и тръгна подир овцата, която уж трябваше да пази, макар че тя беше по-стара от него, по-едра, по-охранена и сигурно по-умна.

— Казаха, че трябва да ми дадеш име — заяви Драгънфлай. — Баща ми е побеснял. Това е положението.

Вещицата не отвърна нищо. Знаеше, че момичето е право. Кажеше ли господарят на Ирия, че разрешава или не разрешава нещо, не се отмяташе, гордееше се със своята непреклонност, тъй като според него само слабите хора казват нещо, пък после се отмятат.

— Защо не мога сама да си дам истинското си име! — попита Драгънфлай, докато Роза плакнеше ножа и ръцете си в осолената вода.

— Не става.

— Но защо? Защо трябва човек да е непременно вещица или заклинател? Какво толкова правиш ти?

— Ами — каза Роза и плисна ведрото с осолената вода по спечената пръст на малкия двор пред къщата си, която, като повечето къщи на вещици, се намираше малко извън селото. — Ами — почна тя отново, като се изправи и се заоглежда унило наоколо, сякаш за отговор или за овца, или за кърпа. — Виж сега, човек трябва да знае нещо за силата — най-сетне довърши тя и изгледа Драгънфлай с едно око. Другото й око гледаше малко настрана. Понякога Драгънфлай мислеше, че кривогледството е в лявото око на Роза, друг път май беше в дясното, но винаги едното око поглеждаше право в теб, а другото гледаше малко по-настрана, зад ъгъла, оттатък някъде.

— Коя сила?

— Единствената — каза Роза. И също тъй изведнъж, както овцата си беше отишла, си влезе в къщата. Драгънфлай тръгна подир нея, но само до вратата. Никой не влизаше неканен в къщата на вещица.

— Ти каза, че съм я имала — подвикна от прага момичето към смрадливия сумрак в едностайната съборетина.

— Вярно, рекох ти, че в тебе има сила, и то голяма — рече вещицата от тъмното. — И ти го знаеш. Какво ще излезе от тебе не знам, ти също не знаеш. То ще се разбере. Но няма такава сила, че човек да може сам да се нарече.

— Но защо не? Има ли човек нещо по-свое от собственото си истинско име?

Дълго мълчание.

Вещицата се появи с вретено и къделя мръсна вълна. Седна на дървената пейка до вратата и завъртя вретеното. Изпреде половината къделя преди да отговори.

— Моето име съм аз самата. Така е. Добре, но какво е едно име? Това, с което ме нарича някой друг. Ако няма никой друг, за какво ще ми трябва име?

— Но… — почна Драгънфлай и млъкна, разбрала, че няма какво да възрази. След малко промълви: — Значи едно име трябва да е дар?

Роза кимна.

— Дай ми името ми, Роза.

— Баща ти е казал не.

— А аз казвам: дай ми го.

— Той е господарят тук.

— Той може да ме държи бедна, неука и никаква, но не може да ме остави без име!

Вещицата въздъхна, също като овцата — неловко и притеснено.

— Тая нощ — каза Драгънфлай. — При нашия извор, под хълма Ирия. Ако не го разбере, няма да го заболи. — Гласът й беше колкото придумващ, толкова и свиреп.

— Трябва да си получиш имения ден, както си му е редът, празника си, с танци, като всяко младо — каза вещицата. — Името се дава на съмване. И трябва да си има музика, празненство и всичко. Не може тъй. Да се промъкваш крадешката нощем и никой да не знае.

— Аз ще знам. Как разбираш какво име да кажеш, Роза? Водата ли ти го казва?

Вещицата поклати посивялата си глава.

— Не мога да ти кажа. — Но нейното „не мога“ не значеше „няма“. Драгънфлай зачака. — От силата е, както казах. Просто ей тъй, идва. — Роза спря да преде и погледна с едното око нагоре, към един облак на запад; другото гледаше малко по на север. — Заставате значи във водата, двете, ти и детето. Първо му прибираш детското име. Хората може да продължат да го използват ката ден, но то не е нейното име, нито пък е било нявга. Тъй че тя вече не е дете, а име още си няма. А ти — чакаш. Там, във водата. И си отваряш ума, ей тъй. Както кога отвориш вратите на къщата си, да влезне вятър. И ти иде. Езикът ти го изрича името. Дъхът ти го прави. Ей това даваш на детето — дъха, името. Не можеш го измисли. Оставяш го то да дойде при тебе. Трябва да дойде през тебе и през водата до оная, на която принадлежи. Ей туй е силата, така става. Това е. Не го правиш ти. Ама трябва да знаеш как да го оставиш да стане. Това е целият майсторлък.

— Маговете могат повече от това — каза след малко момичето.

— Никой не може повече от това.

Драгънфлай завъртя глава, докато прешлените на врата й не изпукаха, и запротяга нервно дългите си ръце и крака.

— Е, ще го направиш ли?

След малко Роза кимна. Веднъж.

Срещнаха се на пътеката под хълма Ирия посред нощ, много след залез и много преди изгрев слънце. Роза направи смътен лъжесветлик, да виждат къде стъпват по блатясалата земя около извора и да не паднат в някоя хлътина из папура. В студената тъма, под няколкото звезди и черната извивка на хълма двете се съблякоха и нагазиха в плитката вода, стъпалата им затънаха в кадифената тиня. Вещицата докосна ръката на момичето и каза:

— Отнемам ти името, дете. Вече не си дете. Нямаш име. Беше съвсем тихо.

Вещицата изшепна:

— Жено, получи името си. Ти си Ириан.

Още миг постояха така, съвсем безмълвни; после нощният вятър смрази голите им рамене и разтреперани, двете излязоха от водата, подсушиха се, колкото можаха, изгазиха боси и окаяни през режещите тръстики и сплетени коренища и най-сетне намериха пътеката. А щом тръгнаха по нея, Драгънфлай заговори шепнешком, накъсано и с ярост:

— Как можа да ме наречеш така! Вещицата не отвърна нищо.

— Не е честно! Това не е истинското ми име! Мислех, че името ще ми помогне да бъда себе си. Но стана още по-лошо. Ти го сбърка. Тъпа вещица! Сбърка го. Това е неговото име. Да си го държи. Толкова се гордее с него, с тъпото си имение, с тъпия си дядо. Не го искам. Няма да го взема. Това не съм аз. Все още не знам коя съм. Не съм Ириан! — Изведнъж млъкна, след като бе изрекла името.

Вещицата си мълчеше. Вървяха в тъмното една до друга. Накрая, с умолителен и боязлив глас Роза промълви:

— Така дойде…

— Ако го кажеш на някой, ще те убия — каза Драгънфлай. При тези думи вещицата изведнъж спря и изсъска като котка:

— Да го кажа на друг?

Драгънфлай също спря. Помълча и отвърна:

— Извинявай. Но се чувствам като… все едно си ме предала.

— Изрекох истинското ти име. Не е каквото мислех, че ще е. И никак не ми е спокойно от това. Все едно съм оставила нещо несвършено. Но това е името ти. Ако те издава, значи истинността му е в това. — Роза се поколеба, а после проговори вече не толкова сърдито, по-хладно: — Ако искаш силата да ме предадеш, Ириан, ей това ще ти кажа. Моето име е Етаудис.

Вятърът се усили. Двете трепереха и зъбите им тракаха. Стояха една срещу друга на тъмния път и едва се виждаха. Драгънфлай протегна треперещата си ръка и улови ръката на вещицата. Прегърнаха се силно и дълго. После забързаха отново, вещицата към колибата си край селото, а наследницата на Ирия — нагоре по хълма към порутената си къща, където кучетата, пуснали я да излезе без много врява, я посрещнаха с лай, който разбуди всички на половин миля околовръст, освен господаря, който хъркаше пиян до изстиналото огнище.

2. Слонова кост

Господарят на Ирия от Западно езеро, Брезата, не притежаваше старата къща, но притежаваше централните и най-богатите земи на старото владение. Баща му, който бе проявил повече интерес към лозята и овощните градини, отколкото към свадите с роднините си, беше оставил на Брезата процъфтяващ имот. Брезата наемаше хора, които да му управляват стопанствата, винарните и бъчварниците, коларския превоз и прочие, а той самият се радваше на богатството си. Ожени се за свенливата щерка на по-младия брат на владетеля на Уейфърт и изпитваше неописуемо удоволствие от мисълта, че дъщерите му са с благородна кръв.

По това време сред благородното съсловие беше на мода да си имаш на служба магьосник, при това истински магьосник, с тояга-жезъл и сиво наметало, обучаван на Острова на мъдрите; така господарят на Ирия от Западно езеро си взе магьосник от Роук. Изненада се колко лесно се урежда това, стига да си платиш.

Младежът, казваше се Слонова кост, всъщност все още не бе получил тоягата и наметалото си; обясни, че ще бъде обявен официално за магьосник, като се върне на Роук. Повелителите го пратили да обиколи света и да понатрупа опит, тъй като уроците в Школата не можели да дадат на човек опита, нужен, за да бъде магьосник. На това Брезата погледна с леко подозрение, ала Слонова кост го увери, че обучението му на Роук го е снабдило с всякакви видове магия, които можело да потрябват в Ирия на Западно езеро, на Уей. И за да го докаже, направи илюзия как стадо сърни тича през трапезарията, следвано от ято лебеди, които величествено се възнесоха откъм южната стена и отлетяха през северната; накрая в средата на трапезата бликна фонтан в сребърен басейн, а когато господарят и семейството му предпазливо повториха примера на магьосника и напълниха чашите си от него, течността имаше вкус на сладко златисто вино.

— Виното на Андрадите — каза младежът със скромна самодоволна усмивка. Но съпругата и дъщерите бяха спечелени окончателно. А Брезата реши, че младокът си заслужава парите, въпреки че самият той си предпочиташе сухото червено фанийско от собствените си лозя, от което можеш да се напиеш, ако пийнеш достатъчно, докато това жълтеникавото си беше чисто и просто подсладена с мед вода.

Ако младият чародей бе тръгнал да търси опит, едва ли щеше да го намери точно при Западно езеро. Всеки път, щом на Брезата му дойдеха гости от Кембърмаут или от съседните имения, се появяваха сърните, лебедите и фонтанът със златното вино. Правеше освен това и много красиви фойерверки в топлите летни вечери. Но дойдеха ли при господаря управителите на градините и лозята да молят ако може магьосникът да сложи заклинание крушите да вържат повече тая година, или да се махне маната по фанийските лозя на южния хълм, Брезата им казваше:

— Един магьосник от Роук не се принизява до такива дреболии. Идете и кажете на селския заклинател да си изкара хляба!

А когато най-младата дъщеря се поболя от кашлица и се тръшна в леглото, жената на Брезата не посмя да безпокои мъдрия младеж с това, а смирено помоли Роза от Стара Ирия да дойде, ако може, при задната врата и да даде някой мехлем или пък да побае на детето, та дано оздравее.

Слонова кост така и не забеляза нито че дъщерята е болна, нито крушовата градина, нито лозята. Държеше се настрана, както си е редно за вещ и учен човек. По цял ден яздеше из околностите на хубавата черна кобилка, която работодателят му беше дал да използва, след като стана ясно, че не е дошъл чак от Роук, за да се тътри пеш в калта и прахоляка на селските пътища.

При обиколките си понякога минаваше покрай една стара къща на един хълм, между големи дъбове. Веднъж свърна от селския път нагоре по хълма, но му налетя озверяла глутница дръгливи озъбени псета. Кобилата се уплаши и понечи да го метне от седлото и да побегне, така че оттогава той заобикаляше къщата отдалече. Но имаше око за красотата и обичаше да гледа унесено старата къща под прежурящата светлина на ранния летен следобед.

Попита Брезата кое е това място.

— А, това е Ирия — каза Брезата. — Стара Ирия, искам да кажа. Тая къща по право е моя. Но след сто години вражди заради нея дядо ми я отстъпил, за да спрат споровете. Макар че господарят й още се кара с мен, когато не е толкова пиян, че да не може да говори. Не съм го виждал дъртия от години. Имаше дъщеря, мисля.

— Казва се Драгънфлай и върши всичката работа, видях я миналата година. Висока е, и красива като разцъфтяло дърво — рече най-младата дъщеря, Роза, която бързаше да натрупа наблюдения за цял живот още на четиринайсет години — единствените, които щяха да й останат. Прекъсна я кашлицата. Майка й погледна с мъка и копнеж магьосника. Не можеше да не е чул кашлицата този път, нали? Той се усмихна на младата Роза и сърцето на майката изпърха. Нямаше да се усмихне, ако кашлицата на Роза беше нещо сериозно, нали?

— Нямаме нищо общо с ония в старото имение — намеси се недоволен Брезата.

Тактичният младеж не попита повече. Но му се дощя да види момичето, красиво като разцъфтяло дръвче. Започна редовно да язди покрай Стара Ирия. Искаше да спре някого в селото под хълма и да зададе някои въпроси, но нямаше кого да спре и кой да му отговори. Само някаква гърбава вещица го изгледа накриво и бързо се шмугна в колибата си. Ако отидеше до къщата, щеше да се озове срещу глутницата зли песове и може би срещу пияния старец. Но рискът си заслужаваше, реши той; до гуша му бе дошло от скучния живот в Западно езеро, а пък обичаше рисковете. Така че пое нагоре към къщата, а кучетата залаяха и се нахвърлиха да хапят кобилата по краката. Тя заскача и ги зарита, а той успя да я задържи само благодарение на заклинанието за стоене на място и на силата на ръцете си. Кучетата вече скачаха да захапят и неговите крака и тогава между тях се появи млада жена, закрещя им ругатни и ги запердаши с каиш. Когато най-сетне накара запенената, пръхтяща кобила да се укроти, той я видя — девойката, красива като разцъфтяло дръвче. Беше много висока, много потна, с големи ръце и крака, и уста, и нос, и очи, и глава, обкръжена от рошава прашна коса. И крещеше:

— Марш! Марш вкъщи, леш мръсна, кучи синове проклети! — А псетата заскимтяха и подвиха опашки.

Слонова кост притисна десния си крак с ръка. Един кучешки зъб беше съдрал клина му на прасеца и оттам бликаше струйка кръв.

— Ранена ли е? — попита девойката. — О, гадини проклети! — Галеше десния преден крак на кобилката. Когато свали ръцете си, бяха покрити с конска пот и кръв. — Кротко, кротко — заговори тя на животното. — Храбра си ми ти, с храбро сърце. — Кобилата сведе глава и потръпна облекчено. — Защо я докарахте при подивелите псета? — запита го свирепо девойката. Беше коленичила и го гледаше отдолу. Той я гледаше от гърба на кобилата, но въпреки това се почувства нисък; много дребен се почувства.

Тя не изчака отговора му.

— Аз ще я отведа — рече тя, изправи се и хвана юздите. Слонова кост се сети, че от него се очаква да слезе. Направи го и попита:

— Много ли е зле?

Погледна към крака на кобилата и видя само светла накървавена пяна.

— Хайде ела, любов моя — каза младата жена. Не на него.

Кобилата тръгна доверчиво след нея. Изкачиха се по каменистата пътека до една стара конюшня от камъни и тухли, в която нямаше никакви коне, а само гнездящи лястовици, които се разхвърчаха над покривите и заклюкарстваха припряно.

— Успокойте я — каза му младата жена и го остави да държи юздите на кобилата. След малко се върна, помъкнала тежко ведро, и се захвана да плакне ранения крак на кобилката. — Свалете й седлото — сопна се тя; тонът й съдържаше неизреченото и нетърпеливо „глупак такъв!“ Слонова кост се подчини, колкото притеснен от тази груба великанка, толкова и заинтригуван. Кобилата й се подчиняваше безпрекословно. Щом й кажеше: „Вдигни си крака!“, кобилата си вдигаше крака. Жената я изтри цялата, отново постави чула на гърба й и я изведе на слънце. — Ще се оправи — каза тя. — Има разкъсано, но ако го плакнете с осолена вода четири пъти на ден, ще зарасте бързо. Дано.

Последното го каза искрено, макар и с неохота, сякаш все още не можеше да разбере как е могъл да остави кобилата си да я нападнат, и за първи път го погледна право в очите. Очите й бяха ясни, портокаловокафяви, като тъмен топаз или като янтар. Странни очи, на едно равнище с неговите.

— Дано — повтори той. Помъчи се да го каже безгрижно, лековато.

— Кобилата е от Ириан на Западно езеро. Вие сте чародеят значи?

Той кимна.

— Слонова кост, от Голямото пристанище на Хавнър, на вашите услуги. Може ли…

Тя го прекъсна.

— Мислех, че сте от Роук.

— Оттам съм — отвърна той, вече окопитил се.

Тя го изгледа със странните си очи, неразгадаеми като на овца. После избухна:

— Живели сте там? Учили сте там? Познавате ли Върховния маг?

— Да — отвърна с усмивка той. После трепна, наведе се и притисна с ръка прасеца си.

— И вие ли сте ранен?

— Нищо ми няма — отвърна той. Всъщност, по-скоро за негово разочарование, раната беше престанала да кърви.

Погледът на девойката се върна на лицето му.

— Какво е… как е на Роук?

Слонова кост отиде накуцвайки до един каменен блок за качване и седна на него. Изпъна крака си, огледа раната и вдигна очи към девойката.

— Много време ще ми трябва, за да ви разкажа какво е на Роук. Но за мен ще е удоволствие.

— Човекът е магьосник, или почти — рече вещицата Роза, — магьосник от Роук! Не трябва да му задаваш въпроси! — Беше повече от възмутена. Беше уплашена.

— Ами той няма нищо против — увери я Драгънфлай. — Само че почти не отговаря на въпросите ми.

— Разбира се, че няма да ти отговаря!

— Защо да не ми отговаря?

— Защото е магьосник! Защото ти си жена, не го знаеш изкуството, защото си невежа!

— А ти можеше да ме научиш! Така и не ме научи!

Роза отхвърли с едно щракване на пръстите всичко, което знаеше или на което можеше да я научи.

— Е, тогава ще трябва да се уча от него — каза Драгънфлай.

— Магьосниците не учат жени. Умът ти се е замаял.

— А вие с Метлата как си казвате заклинания?

— Метлата е селски заклинател. А тоя човек е мъдрец. Учил е Висшите изкуства в Големия дом на Роук!

— Той ми разказа как е там. Минаваш през града, Туил. Има една врата на улицата, ама е затворена. Прилича на най-обикновена врата.

Вещицата заслуша, неспособна да устои на изкушението от разкритите тайни и на заразително страстния копнеж на момичето.

— И като почукаш, идва някакъв човек, най-обикновен на вид. И те изпитва. Трябва да кажеш определена дума, като пропуск, преди да те пусне вътре. Ако не я знаеш, изобщо не можеш да влезеш. Но ако те пусне, тогава отвътре виждаш, че вратата е съвсем различна — направена е от рог, с изваяно на него дърво, а пък рамката е направена от зъб, зъб от дракон, който е живял много, много преди Ерет-Акбе, преди Моред, още преди да е имало хора в Землемория. Имало е само дракони в началото. Тоя зъб го намерили на планината Онн, в Хавнър, в центъра на света. А листата на дървото са изваяни толкова тънки, че светлината струи през тях, ала вратата е толкова здрава, че затвори ли я Вратарят, никакво заклинание не може да я отвори. А после Вратарят почва да те води от коридор на коридор, докато не се объркаш съвсем, и изведнъж излизаш под открито небе. В двора с фонтана, най-вътре в Големия дом. И там ще те чака Великият маг, стига да е там…

— Продължавай — измърмори вещицата.

— Е, той всъщност само това ми разказа, засега — каза Драгънфлай, връщайки се отново в кроткия сенчест пролетен ден и безкрайната познатост на селския път, предния двор на Роза и седемте й овце, пасящи по хълма Ириан и към бронзовите корони на дъбовете. — Много внимава как говори за Повелителите.

Роза кимна.

— Но ми разказа за някои от учениците.

— Е, това не вреди.

— Не знам — сви рамене Драгънфлай. — Да слушаш за Големия дом е чудесно, но си мислех, че хората там ще са… не знам. Разбира се, повечето от тях са момчета, когато отидат там. Но мислех, че трябва да са… — Погледът й се зарея към овцете по хълма, а лицето й се угрижи. — Някои от тях направо са лоши и глупави — продължи тя тихо. — Влизат в училището, защото са богати. И учат там само за да станат още по-богати. Или да се сдобият с власт.

— Е, ами така ще е то — каза Роза. — Че за к’во друго да ходят там?

— Но силата — както ти ми казваше — не е същото като да караш хората да правят каквото искаш, или да ти плащат…

— Не е ли?

— Не!

— Щом една дума може да изцери, значи друга може да нарани — каза вещицата. — Щом ръка може да убие, ръка може и да изцери. Само калпавата кола върви в една посока.

— Но на Роук те се учат да използват силата за добро, не за зло, не с корист.

— Всичко е с корист, тъй или инак, мен ако питаш. Хората трябва да живеят. Но какво ли знам аз? Аз си изкарвам хляба, като правя каквото знам да правя. Не се бъркам в големите изкуства, в опасните занаяти, като призоваване на мъртъвци. — И Роза направи знака за отблъскване на изречената опасност.

— Всичко е опасно — промълви Драгънфлай и този път се загледа през овцете, хълма, дърветата — в едни стаени дълбини, безцветна и огромна празнота като ясното небе преди изгрев.

Роза я наблюдаваше. Даваше си сметка, че не знае коя е Ириан, нито какво би могло да излезе от нея. Едра, силна, непохватна, неука, невинна, гневна — да. Но още докато беше дете, Роза бе забелязала у нея нещо много повече, нещо далече надхвърлящо това, което бе тя. А когато Ириан зарееше поглед като сега, далече от околния свят, като че ли пристъпяше в онова място или време, в което беше над самата себе си, отвъд всичко, познато на Роза… В такива моменти Роза се боеше от нея и се боеше за нея.

— А ти внимавай — каза мрачно вещицата. — Тъй е, всичко е опасно, а най-вече да се забъркваш с магьосници.

Заради обичта, уважението и доверието, Драгънфлай не можеше да пренебрегне едно такова предупреждение от Роза; но просто не можеше да възприеме Слонова кост като опасност. Не го разбираше, но просто не можеше да си представи, че трябва да се бои точно от него. Стараеше се да се държи почтително с него, но беше невъзможно. Смяташе, че е умен и доста хубав, но не го ценеше кой знае колко, освен заради нещата, които можеше да й каже. Знаеше какво иска да научи и лека-полека той й го каза, а то не беше точно онова, което тя искаше да научи, но искаше да научи още повече. Той беше търпелив с нея, а тя му беше благодарна за търпението и съзнаваше, че умът му сече по-бързо от нейния. Понякога той се усмихваше на невежеството й, но нито веднъж не й се подигра, нито я укори за това. Също като вещицата обичаше да отговаря на въпроса с въпрос; ала отговорите на Роза винаги се оказваха нещо, което тя винаги бе знаела, докато неговите отговори се оказваха неща, каквито никога не беше си представяла, и по един стъписващ, нежелан и дори болезнен начин променяха убежденията й.

Ден подир ден, както си говореха в старата конюшня на Ирия, където се срещаха, тя го разпитваше, а той й отговаряше още и още, макар и неохотно, и все частично; пазеше си учителите, прецени тя, мъчеше се да защити светлия образ на Роук, докато един ден не се предаде пред настойчивостта й и най-сетне не заговори свободно.

— Добри са хората там — рече той. — Великият маг наистина беше велик и мъдър. Но него го няма. А Повелителите… Някои се държат отчуждено, занимават се с тайнствените си науки, търсят още и още форми, нови и нови имена, но не използват знанията си за нищо. Други крият амбицията си под сивото наметало на мъдростта. Роук вече не е мястото, където е силата на Землемория. Сега това е Дворът в Хавнър. Роук живее със своето велико минало, пазено с хиляда заклинания от настоящето. А какво има зад тези стени-заклинания? Вражди и амбиции, страх от всичко ново, страх от младите, които предизвикват властта на старите. А в самия център — нищо. Един празен двор. Върховният маг никога няма да се върне!

— Откъде знаеш? — прошепна тя. Той я погледна сурово.

— Драконът го отнесе.

— Ти си го видял? Видял си го? — Тя стисна ръце в скута си; представяше си този полет, без дори да слуша отговора му.

Много време изтече преди отново да се върне при слънчевата светлина и конюшнята, и при своите мисли и загадки.

— Но дори да си е отишъл, все пак някои от Повелителите трябва да са мъдреци.

Той вдигна очи и заговори — неохотно, а в усмивката му се прокрадваше тъга.

— Знаеш ли, цялата загадъчност и мъдрост на Повелителите, когато се изкара на светло, не струва кой знае колко. Номерата на занаята са великолепни илюзии. Но хората не искат да знаят това. Искат си илюзиите, загадките. Кой може да ги обвини? В живота има толкова малко красиви и ценни неща.

И сякаш за да онагледи думите си, вдигна парченце счупена тухла от настилката и го подхвърли във въздуха, и докато говореше, то запърха над главите им на нежносини криле — пеперуда. Той протегна пръста си и пеперудата кацна на него. После го тръсна и пеперудата падна на земята — парченце тухла.

— В живота ми няма толкова ценни неща — промълви тя, загледана в земята. — Единственото, което знам, е да се оправям с къщата, да не превивам гръб пред никого и да говоря истината. Но ако дори и на Роук всичко е номера и лъжи, щях да намразя онези хора затова, че са ме лъгали, че са лъгали всички нас. Не може да са все лъжи. Не всички. Върховният маг наистина е слязъл в лабиринта при Белокосите и се е върнал с Пръстена на мира. Наистина е слязъл до смъртта с младия крал, надвил е паяка-магьосник и се е върнал. Знаем това от думите на самия крал. Дори и тук идваха арфисти да пеят тази песен, и един разказвач идва да я разказва.

Слонова кост кимна.

— Но в земята на смъртта Върховният маг е изгубил цялата си сила. Навярно оттогава цялото магьосничество е отслабнало.

— Заклинанията на Роза си действат добре, както винаги — отвърна тя упорито.

Слонова кост се усмихна. Нищо не каза, но тя разбра колко нищожни му изглеждат работите на някаква си селска вещица, на него, който беше видял толкова велики дела и такива могъщи сили. Въздъхна и каза от сърце:

— Ох, да не бях жена!… Той отново се усмихна.

— Ти си красива жена — каза й, но простичко, без онова умилкване, с което се опитваше да й говори отначало, докато не му даде да разбере, че не й харесва. — Защо искаш да си мъж?

— За да мога да ида на Роук! И да видя, и да уча! Защо, защо само мъже могат да ходят там?

— Така е било отредено от първия Върховен маг, преди столетия — каза Слонова кост. — Но… аз също съм се чудил.

— Наистина ли?

— Често. Докато гледах само момчета и мъже, ден след ден, в Големия дом и навсякъде из Школата. Като знаех, че хората от града са обвързани със заклинания кракът им да не стъпва дори в полята около Роукската могила. Веднъж на много години, може би, някоя велика дама бива допусната да влезе за малко във външните дворове… Защо ли е така? Нима всички жени са неспособни да разбират? Или е защото Повелителите се страхуват от тях, страх ги е да не бъдат покварени… Не, просто се боят, че ако допуснат жени, това може да промени правото, в което са се впили — чистотата на това право…

— Жените могат да живеят целомъдрено не по-зле от мъжете — каза грубо Драгънфлай. Знаеше, че е рязка и груба, докато той беше деликатен и фин, но другояче не можеше да се държи.

— Разбира се — отвърна той с бляскава усмивка. — Но вещиците не винаги са целомъдрени, нали?… Може би точно от това се боят Повелителите. Може би целомъдрието не е чак толкова необходимо, колкото ни вменява Правото на Роук. Може би това е начинът не толкова да се опази чиста силата, колкото да опазят силата за себе си. Като оставят жените отвън, като оставят отвън всеки, който не е съгласен да се превърне в евнух, за да се домогне до тази единствена сила… Кой знае? Жена-магьосник! Виж, това би променило всичко, всички правила!

Тя разбираше как танцува умът му пред нейния, как волно се извисява и си играе с идеи, превръща ги така, както бе превърнал парчето тухла в пеперуда. Не можеше да затанцува с него, не можеше да играе с него, но го гледаше в почуда.

— Би могла да отидеш на Роук — каза той, с блеснали от възбуда, от коварство и дързост очи. И видял нейното почти умолително, изпълнено с неверие мълчание, настоя: — Би могла. Вярно е, че си жена, но външността ти може да се промени. Имаш нужния дух, куража, волята на мъж. Би могла да проникнеш в Големия дом. Знам го.

— И какво ще правя там?

— Каквото правят всички ученици. Ще живееш сама в каменна килия и ще се учиш на мъдрост! Може да не се окаже това, което си мечтала, но поне това ще научиш.

— Не мога. Ще разберат. Не бих могла дори да вляза. Нали каза, че имало Вратар. Не знам думата, която трябва да му кажа.

— Думата пропуск, да. Но аз мога да те науча на нея.

— Можеш ли? Нима е позволено?

— Не ме интересува какво е позволено — отвърна той намръщен както никога. — Самият Върховен маг казваше: „Правилата са създадени, за да бъдат нарушавани“. Несправедливостта създава правилата, а куражът ги нарушава. Аз имам нужния кураж. А ти?

Тя го изгледа. Не можеше да каже нищо. Стана и излезе на двора пред конюшнята, и закрачи нагоре по пътеката, стигаща до средата на склона. Едно от кучетата, любимото й — голяма и грозна едроглава хрътка — се помъкна след нея. Спря се на склона точно над блатясалия извор, където Роза я беше нарекла преди десет години. Застана там. Кучето клекна в краката й и я загледа в лицето. Мислите й бяха замъглени, но думите в ума й се повтаряха: „Мога да отида на Роук и да разбера коя съм“.

Загледа се на запад, над папура, върбалаците и далечните хълмове. Небето на запад беше празно и чисто. Стоеше неподвижна, а душата й сякаш се възнесе към небето и си отиде, остави я.

Чуваше се само тихото чаткане на копитата на кобилката, поела нагоре по пътеката. Драгънфлай се върна отново при себе си, извика на Слонова кост и затича надолу да го срещне.

— Ще отида — каза му тя.

Не беше замислял, нито му беше хрумвало подобно нещо, но макар и да изглеждаше налудничаво, колкото повече се замисляше, толкова повече му допадаше. Възможността да изтърпи цялата тази дълга сива зима в Западно езеро тежеше на духа му като камък на шията. Тук нямаше нищо освен Драгънфлай, която бе изпълнила мислите му изцяло. Внушителната й, невинна сила го беше завладяла изцяло, ала той правеше това, което й харесва, за да може да я накара накрая тя да направи онова, което щеше да му хареса, а играта, мислеше си, си струваше да се изиграе. Избягаше ли с нея, играта все едно че беше спечелена. Колкото до шегата в нея, представата, че наистина я вкарва в школата на Роук, предрешена като мъж, вероятността да успее беше нищожна, но му доставяше удоволствие като жест на неуважение към благочестивостта и помпозността на Повелителите и техните подлизурковци. Ако пък по някакъв начин успееше, ако наистина успееше да вкара през онази врата една жена, макар и за миг, какво сладко отмъщение щеше да е това!

Парите бяха проблем. Момичето, разбира се, си въобразяваше, че като велик магьосник той ще щракне с пръсти и хоп — ще ги метне в морето в някоя вълшебна лодка, понесена от порива на вълшебния вятър. Ала когато й каза, че ще трябва да си платят превоза на кораб, тя отвърна само:

— Имам пари от сиренето.

Много ценеше тези нейни селяшки изрази. Тя понякога го плашеше и това го ядосваше. В сънищата му тя никога не му се отдаваше, а по-скоро той самият се отдаваше на някаква огнена, унищожителна сладост, потъвайки в изпепеляващата й прегръдка, сънища, в които понякога тя се оказваше нещо непосилно и непонятно за него, и в които той самият беше нищо. Пробуждаше се от тези сънища потресен и засрамен. Денем, видеше ли големите й мръсни ръце, когато му говореше недодялано, като неграмотна простачка, той си възвръщаше чувството за превъзходство. Само съжаляваше, че няма някой, пред когото да повтори изразите й, някой от старите му приятели в Голямото пристанище, който щеше да схване колко са смешни.

— Имам пари от сиренето — повтаряше си той на връщане към Западното езеро, и се засмиваше. — Мда.

А черната кобилка помръдваше с ухо.

Каза на Брезата, че е получил повикване от учителя си на Роук, Повелителя Ръка, и че трябва да тръгне веднага. Не можел да каже по каква работа, разбира се, но нямало да отнеме много време; половин месец дотам, още половин — за връщане; при всички случаи щял да се върне най-късно до сеитбата. Трябвало да помоли господаря да му осигури някакъв аванс от възнаграждението, за да плати за превоза и нощувките си, тъй като един магьосник от Роук не бивало да се възползва от готовността на хората да му дават всичко, което му трябва, а да си плаща пътя като обикновен човек. С това Брезата се съгласи и се наложи да даде на Слонова кост една кесия за път, първите истински пари, попадали в джоба му от години: пет пула от слонова кост, с Видрата от Шелиет от едната страна и Руната на мира на другата, в чест на крал Лебанен.

— Здрасти, адашчета — каза им той, след като остана насаме с тях. — С вас и с парите от сиренето ще се оправим добре.

Почти нищо не каза на Драгънфлай за плановете си, главно защото почти нямаше такива, разчиташе повече на късмета и на бързия си ум, който рядко го проваляше, стига да му се отвореше малка възможност да го използва. Момичето почти не зададе въпроси.

— Целия ли път ще ходя като мъж? — беше единият.

— Да — отвърна й той. — Но само предрешена. Заклинание за привидност ще ти поставя чак като стигнем на Роук.

— Мислех, че ще е за превръщане — каза тя.

— Би било неблагоразумно — отвърна той, подражавайки на сериозния тон на Повелителя на промените. — Ако се наложи, ще го направя, разбира се. Но ще се увериш сама, че магьосниците са много пестеливи с великите заклинания. И с основание.

— Равновесието — кимна тя, приемайки както винаги всяка негова дума в най-простото й значение.

— А може би и защото такива изкуства вече нямат някогашната сила — каза той.

Сам не разбираше защо се опитва да отслаби вярата й в магьосничеството; навярно защото всяко отслабване на нейната сила, на целостта и беше печалба за него. Беше започнал просто с опитване да я склони да легне с него, игра, която обичаше да играе. Играта се бе превърнала в нещо като надпревара, каквато той не беше очаквал, но и не можеше да я прекрати. Вече беше решен не да я спечели, а да я надвие. Не можеше да позволи тя да го надвие. Трябваше да й докаже, пък и на себе си, че сънищата му са безсмислени.

Съвсем в началото, нетърпелив да преодолее пълното й физическо безразличие, той беше направил магия, заклинание за съблазън, към което изпитваше презрение още докато го правеше, макар да знаеше, че действа. Хвърли й го докато тя, съвсем типично за нея, оправяше един волски юлар. Но не събуди у нея онази томителна жажда като у момичетата, над които го бе прилагал в Голямото пристанище и в Туил. Драгънфлай изведнъж се умълча и посърна. Престана да му задава безкрайните си въпроси за Роук и щом той заговореше, не му отговаряше. А когато той подходи много предпазливо и я хвана за ръката, тя го цапардоса толкова силно по главата, че свят му се зави. Видя я как стана и излезе от конюшнята, без една дума да каже, а любимата й грозна хрътка изприпка след нея. Хрътката се обърна и му се ухили.

Той тръгна по пътеката към старата къща. Щом ушите му престанаха да бръмчат, се запромъква след нея, все още надявайки се, че заклинанието действа и че това е нейният просташки начин най-сетне да го вкара в леглото си. Като наближи къщата, чу трясък от трошащи се грънци. Бащата, пияницата, изскочи залитайки от вратата, уплашен и объркан, сподирен от гръмкия, дрезгав глас на Драгънфлай:

— Марш навън, пияна гад ньедна! Ах ти, мръсен безсрамнико!

— Тя ми взе чашата — изхленчи като кутре пред непознатия господарят на Ирия, а кучетата заджавкаха около него. — Счупи ми я.

Слонова кост си тръгна. Не се върна цели два дни. На третия яхна кобилата и подкара покрай Стара Ирия колкото да види какво ще стане, и тя закрачи отгоре да го посрещне.

— Съжалявам, Слонова кост — каза му и го изгледа с мътните си оранжеви очи. — Не знам какво ме прихвана онзи ден. Ядосана бях. Но не на теб. Извинявай.

Той щедро й прости. Но повече не опита с любовни заклинания.

Скоро, мислеше сега той, нямаше и да му трябват. Щеше да има истинска власт над нея. Най-сетне беше разбрал как да я спечели. Тя сама му се беше оставила в ръцете. Силата и волята й бяха огромни, но за щастие беше глупава, а той — не.

Брезата пращаше колар за Кембърмаут с шест бурета десетгодишно фанийско, поръчано от тамошния търговец. Зарадва се, че ще може да изпрати магьосника си като охрана, тъй като виното беше ценно и макар младият крал да се стараеше колкото може по-бързо да въведе ред, по пътищата все още се срещаха банди разбойници. Така Слонова кост напусна Зимно езеро на големия фургон, теглен от четири товарни коня, подрусвай-ки се леко по каменистия път. Долу при Магарешки хълм изведнъж край пътя изникна някакъв недодялан младеж и помоли коларя да го вземе.

— Не те познавам — каза коларят и надигна камшика да раз-кара непознатия, но Слонова кост се показа от фургона и рече:

— Пусни го този момък, добри човече. Нищо лошо няма да направи, щом съм с теб.

— Ама го дръжте под око, господарю — каза коларят.

— Ще го държа — каза Слонова кост и намигна на Драгънфлай. Тя, грижливо предрешена в старо селяшко палто, гамаши и отвратителна плъстена шапка, не му отвърна с намигане. Вживя се в ролята си още щом седнаха един до друг отзад, провесили крака — краката им подскачаха от друсането, а шестте бурета ги разделяха от дремещия колар, и дремещите летни хълмове бавно-бавно се изнизваха зад тях. Слонова кост се опита да я подразни, но тя само поклати глава. Може би се беше уплашила от този налудничав план, след като вече се започна. Знае ли човек. Беше се навъсила и мълчеше. „Сигурно ще съм страшно отегчен от тази жена — помисли Слонова кост, — след като легна с нея.“ Тази мисъл го възбуди почти непоносимо, но когато я погледна пак, желанието му се изпари.

Ханове по пътя нямаше, тъй като преди време всичко наоколо бе влизало в границите на владението Ирия. Когато слънцето се спусна над полята на запад, отбиха в една селска къща, предлагаща ясли за конете, навес за колата и слама в плевника на конюшнята за коларите. Плевникът беше тъмен и задушен, а сламата — плесенясала. Слонова кост не изпита никаква страст, въпреки че Драгънфлай лежеше няма и на три педи от него. През целия ден беше играла ролята си на мъж толкова старателно, че май бе успяла да убеди дори и него. „Може би все пак ще успее да излъже старците!“ — помисли той, ухили се и заспа. През целия следващ ден се подрусваха във фургона, един-два пъти ги настигна лятна градушка, и най-сетне по здрач стигнаха Кембърмаут — заможен пристанищен град с крепостна стена. Оставиха коларя да се оправя с работата на господаря и тръгнаха да обиколят за някой хан до пристанището. Драгънфлай оглеждаше забележителностите на града в пълно мълчание, което можеше да се вземе или за възхита, или за неодобрение, или за тъпо безразличие.

— Това е просто обикновено градче — каза Слонова кост. — Единственият истински град на света е Хавнър.

Нямаше смисъл да се опитва да я впечатли; тя каза само:

— За Роук не пътуват много кораби, нали? Как мислиш, много време ли ще ни трябва да си намерим?

— Не, ако нося тояга.

Тя престана да се озърта и известно време продължи да крачи напред, умислено. В движение беше красива — дръзка и изящна, с високо вдигната глава.

— Искаш да кажеш, че ще се подчинят на магьосник? Но ти не си магьосник.

— Това е формалност. Ние, старшите заклинатели, можем да носим тояга, когато сме по работа, за Роук. Както съм аз.

— Че водиш там мен ли?

— Водя им ученик — да. Ученик с големи дарби.

Повече въпроси не му зададе. Нямаше навика да спори — това беше едно от добрите й качества.

Докато вечеряха в пристанищната гостилница, тя го попита с необичайна плахост:

— Наистина ли имам големи дарби?

— Според мен, да.

Тя се замисли — разговорът с нея често течеше много мудно — и рече:

— Роза винаги ми е казвала, че имам сила, но не знаеше точно каква. А аз… знам, че имам, но и аз не знам каква е.

— Отиваш на Роук, за да разбереш точно това — каза той и вдигна чашата си за наздравица. Тя също вдигна своята и му се усмихна, с толкова нежна и лъчезарна усмивка, че той каза спонтанно: — И дано намериш това, което търсиш!

— Ако го намеря, ще е благодарение на теб — отвърна тя. В този момент той я обичаше заради вярното й сърце и бе готов да се отметне от всички свои мисли за нея, освен като приятел и спътник в едно смело приключение, в една дръзка шега.

Наложи се да спят в една стая в претъпкания хан с още двама пътници, но мислите на Слонова кост бяха съвсем целомъдрени, въпреки че малко го беше смях на себе си заради това.

На заранта той откъсна един билков стрък от кухненската градинка на хана и го омагьоса в подобие на великолепна тояга, с меден обков и точно по неговата мярка.

— Какво е дървото? — попита Драгънфлай възхитена, щом го видя, а когато той й отвърна със смях: „Розмарин“, и тя се разсмя.

Тръгнаха към кейовете да разпитат за някой кораб, пътуващ на юг, който може да вземе един магьосник и чирака му до Острова на мъдрите, и много скоро намериха една тежка търговска гемия, заминаваща за Уотхорт, чийто собственик щеше да превози магьосника на добра воля, а чирака му — на половин цена. Макар и на половин цена, отидоха половината пари от сиренето, но пък получиха удобна каюта, защото „Морската видра“ беше двумачтов кораб.

Докато си говореха с корабовладелеца, на пристанището спря фургон и започнаха да разтоварват шест познати им бурета.

— Това е наше — рече Слонова кост, а корабовладелецът отвърна:

— За град Хорт заминава. А Драгънфлай каза тихо:

— От Ирия.

И погледна през рамо към сушата. Това беше единственият път, когато Слонова кост я видя да поглежда назад.

Корабният ветроловец се качи на борда малко преди да отплават. Не беше роукски магьосник, а някакъв обрулен от морския вятър човек в протрито моряшко наметало. Слонова кост размаха „тоягата“ си за поздрав. Заклинателят го изгледа от глава до пети и рече:

— На тоя кораб с времето работи един човек. Ако не съм аз, се махам.

— Аз съм просто пътник, господине. С радост оставям ветровете в твоите ръце.

Заклинателят погледна Драгънфлай, която стоеше права като дърво и мълчеше.

— Добре — отрони той и това бе последната дума, която каза на Слонова кост.

По време на пътуването обаче той говори няколко пъти с Драгънфлай, което попритесни Слонова кост. Невежеството и доверчивостта й можеше да й навредят, а оттам — и на него. Какво толкова си приказвали, попита я той, а тя му отвърна:

— Какво ще стане с нас. Той я зяпна.

— С всички нас. От Уей и Фелкуей, и от Хавнър, и Уотхорт, и Роук. Казва, че когато крал Лебанен трябвало да бъде коронясан, миналата есен, повикал от Гонт стария Върховен маг да дойде и да му даде короната, ала той отказал. А нов Върховен маг няма. Затова кралят си сложил короната сам. А според някои това е грешно и той няма законно право на трона. Но според други сега самият крал е Върховен маг. Обаче той не е магьосник, а само крал. Тъй че, според трети, тъмните времена отново щели да дойдат, след като няма ред и справедливост, а магьосничеството се използва за зли цели.

Слонова кост помълча стъписан.

— И този стар ветроловец казва всичко това?

— Всички го говорят, мисля — отвърна с мрачна откровеност Драгънфлай.

Но ветроловецът поне си знаеше работата. „Морската видра“ пореше бързо на юг. Срещаха летни шквалове и вълни с бели гребени, но не и буря или опасен вятър. Отбиха се и взеха товар от пристанищата по северния бряг на Оу, на Илиен, Ленг, Камери и Оупорт, а сетне поеха на запад да откарат пътниците до Роук. И щом обърнаха на запад, Слонова кост усети празнота в стомаха си, защото много добре знаеше колко добре се пази Роук. Знаеше, че нито той, нито ветроловецът ще могат да обърнат роукския вятър, ако задуха срещу тях. А духнеше ли, Драгънфлай щеше да попита защо? Защо духа срещу тях?

Зарадва се, щом забеляза, че заклинателят също е неспокоен, застанал до кормчията, без да откъсва очи от върха на мачтата, готов да извика да приберат платната при най-малкия намек за вятър от запад. Но вятърът духаше стабилно от север. Този вятър донесе шквал и Слонова кост слезе в каютата, но Драгънфлай остана горе на палубата. Беше му казала, че се страхува от водата. Не можела да плува, така беше казала:

— Удавянето сигурно е ужасно… Да не можеш глътка въздух да вдишаш…

И беше потръпнала. Това бе първото нещо, за което бе проявила страх. Но не харесваше ниската претъпкана каюта и беше стояла всеки ден на палубата, и беше спала там в топлите нощи. Слонова кост не беше се и опитвал да я убеждава да слезе в каютата. Вече бе разбрал, че от убеждаване полза няма. За да я има, трябваше да я покори; а това щеше да стане само ако стигнеха на Роук.

Отново се качи на палубата. Проясняваше се и щом слънцето залезе, облаците на запад се разпръснаха и разкриха блесналото като злато небе зад високата тъмна извивка на един хълм.

Слонова кост се вторачи в този хълм с някаква странна смесица от копнеж и омраза.

— Това е Роукската могила, момко — обърна се ветроловецът към Драгънфлай, която бе застанала до него при парапета. — Сега навлизаме в залива Туил. Там духа само оня вятър, който те си поискат.

Докато навлязат в залива и хвърлят котвата, вече се беше стъмнило и Слонова кост каза на корабовладелеца:

— Ще сляза на брега на заранта.

Драгънфлай го чакаше долу в малката им тясна каюта, сериозна както винаги, но с блеснали от възбуда очи.

— Ще слезем на брега на заранта — повтори той и на нея и тя кимна разбиращо.

— Добре ли изглеждам? — попита го.

Той седна на тесния си нар и я погледна. Тя седеше на нейния тесен нар — не можеха да застанат съвсем лице в лице, защото нямаше място за коленете им. В Оупорт по негов съвет тя си беше купила хубава риза и панталони, тъй че да изглежда по-подходящ кандидат за Школата. Лицето й беше загоряло от слънцето и вятъра, чисто. Косата си беше прибрала на плитка, като Слонова кост. Беше си измила и ръцете и сега те лежаха отпуснати на бедрата й, дълги и силни ръце, като на мъж.

— Не ми приличаш на мъж — каза той и сведе глава. — Поне на мен. На мен никога не си ми приличала на мъж. Но не се тревожи. Пред тях ще минеш.

Тя кимна угрижено.

— Първият изпит е най-важният, Драгънфлай — каза той. Всяка нощ, докато лежеше сам в тази каюта, беше обмислял този разговор. — Да влезеш в Големия дом. Да преминеш през вратата.

— Мислих за това — рече тя припряно и искрено. — Не мога ли просто да им кажа коя съм? А ти да гарантираш за мен — да кажеш, че макар да съм жена, имам някаква дарба… И да обещая, че ще положа клетвата и ще направя заклинанието за целомъдрие, и ще живея отделно, ако поискат…

Той клатеше глава през цялото време, докато тя говореше.

— Не, не, не, не. Безнадеждно е. Безполезно. Фатално!

— Дори ако ти…

— Дори и аз да настоявам за теб. Няма да слушат. Правото на Роук забранява да се учат жени на каквото и да било висше изкуство, дори на една дума от Езика на Сътворението. Винаги е било така. Няма да слушат. Затова трябва да им се покаже! И ние ще им го покажем, двамата с теб. Ще ги научим. Трябва ти смелост, Драгънфлай. Не трябва да се поддаваш на слабост и да си мислиш: „О, само ако им се помоля да ме пуснат, не могат да ми откажат“. Могат и ще го направят. А ако се разкриеш, ще те накажат. И мен също. — Особено наблегна на последното и измърмори: — Да не дава дано!

Тя го изгледа с неразгадаемите си очи и после попита:

— Какво трябва да направя?

— Вярваш ли ми, Драгънфлай?

— Да.

— Ще ми се довериш ли изцяло, напълно… съзнавайки, че рискът, който аз поемам заради теб, е много по-голям от твоя?

— Да.

— Тогава трябва да ми кажеш думата, която ще изречеш пред Вратаря.

Тя го зяпна.

— Но аз мислех, че ти ще ми я кажеш… думата за пропуск.

— Пропускът, за който той ще те попита, е истинското ти име.

Помълча малко, докато тя го възприеме, и продължи тихо:

— А за да подейства заклинанието за привидност над теб, за да стане толкова пълно и дълбоко, че Повелителите на Роук да те виждат като мъж и нищо друго, за да стане това, ти също трябва да помниш името си. — Отново помълча. Докато говореше, му се струваше, че всичко, което казва, е истина, и гласът му беше развълнуван и нежен. — Можех да го науча отдавна. Но предпочетох да не използвам изкуствата си. Исках да ми се довериш напълно и сама да ми кажеш името си.

Тя гледаше в ръцете си, стиснати в скута й. На смътночервеникавата светлина от лампата в каютата миглите й мятаха много нежни, издължени сенки по страните й.

— Името ми е Ириан — промълви тя. Той се усмихна. Тя не се усмихна.

Той замълча. Всъщност беше съвсем объркан. Ако го беше знаел, щеше да е толкова лесно, щеше да разполага с името й, а с него — и с властта да направи с нея каквото си поиска — преди дни, преди седмици, само с една преструвка за този безумен план… без да се отказва от заплатата си и от несигурното си положение, без това пътуване по море, без да му се налага да бие целия този път до Роук заради това! Защото знаеше, че целият му план е пълна глупост. Нямаше начин да я прикрие така, че да излъже макар и за миг Вратаря. Всичките му хрумвания да унизи Повелителите, както те го бяха унизили, бяха налудничави. Обсебен от желанието да излъже момичето, сам беше попаднал в капана, който й готвеше. С горчивина осъзна, че винаги е вярвал на собствените си лъжи, оплитал се е в мрежите, които старателно е заплитал. След като се бе изложил като пълен глупак на Роук, се беше върнал, за да го повтори. Изпълни го голям, неутешим гняв. Нищо нямаше да се получи, нищичко.

— Какво има? — попита тя. Нежността в дълбокия й, дрезгав глас съвсем го съкруши и той скри лицето си в длани, борейки се да надмогне срамните сълзи.

Тя сложи ръка на коляното му. За първи път го докосваше. Той го изтърпя — топлата тежест на допира й, който беше желал толкова време.

Искаше му се да я удари, да избие от нея тази ужасна, невежествена добрина, но когато най-сетне проговори, каза:

— Исках само да се любя с теб.

— Тъй ли?

— А ти да не мислеше, че съм един от евнусите им? Че бих се кастрирал със заклинания, за да съм свят? Защо нямам тояга според теб? Защо не съм в Школата? Да не би да повярва на всичко, което ти казах?

— Да — отвърна тя. — Съжалявам. — Ръката й остана на коляното му. — Можем да се любим, ако искаш.

Той изправи гръб и я изгледа.

— Какво си ти?

— Не знам. Нали затова поисках да дойда на Роук. Да разбера.

Той се отдръпна и стана, изгърбен; никой от двамата не можеше да стои прав в ниската каюта. Отдръпна се колкото може по-далече от нея, с гръб, стискаше и отпускаше ръце.

— Няма да го разбереш. Всичко е лъжа и преструвки. Старци, които си играят с думи. Не исках да играя игрите им, затова напуснах. Знаеш ли какво направих? — Обърна се и се ухили злобно, победоносно. — Накарах едно момиче, градско момиче, да дойде в стаята ми. В килията ми. В малката ми каменна целомъдрена килийка. Имаше прозорче към една задна улица. Без заклинания — при техните магии никакви заклинания не можеш да направиш. Но тя пожела да дойде и дойде, а аз пуснах въжена стълба от прозореца и тя се качи. И когато старците влязоха, го правехме! Показах им! А ако можех да вкарам и теб, пак щях да им покажа, щяха да ги науча на техния урок!

— Е, ще се опитам — каза тя.

Той я зяпна.

— Не по същите причини като теб, но все пак искам да вляза. Пък и бихме целия този път. А и името ми знаеш.

Вярно беше. Знаеше името й: Ириан. Беше като въглен в огъня, като жар, изгаряща ума му. Мисълта му не можеше да го удържи. Знанието му не можеше да го използва. Езикът му не можеше да го изрече.

Тя го погледна — грубото й, силно лице бе смекчено от сумрака на фенера.

— Щом си ме довел дотук само за да се любиш с мен, Слонова кост — каза тя, — можем да го направим. Ако още го искаш.

Онемял, той само поклати глава. След малко успя дори да се засмее.

— Мисля, че подминахме… тази възможност…

Тя го погледна без съжаление или укор, или срам.

— Ириан — каза той и този път името дойде лесно, сладко и студено като изворна вода в пресъхналата му уста. — Ириан, чуй какво трябва да направиш, за да влезеш в Големия дом…

3. Азвер

Той я остави на ъгъла на улицата — тясна, сива, потайна на вид улица, виеща се между безлики стени с една дървена врата в края, в по-висока стена. Беше сложил върху нея заклинанието си и тя приличаше на мъж, макар да не се чувстваше като мъж. Двамата със Слонова кост се прегърнаха, защото в края на краищата си бяха приятели, спътници, пък и той толкова много беше направил за нея.

— Кураж! — каза й той и я пусна. Тя тръгна по улицата и спря пред вратата. Погледна назад, но него вече го нямаше.

Почука.

След малко чу как резето изскърца. Вратата се открехна. Зад прага стоеше мъж на средна възраст.

— Какво мога да направя за теб? — каза той. Не се усмихна, но гласът му беше любезен.

— Можете да ме пуснете в Големия дом, господине.

— Знаеш ли как се влиза? — Очите му с форма на бадеми бяха вежливи, но сякаш я гледаха от много мили или много години разстояние.

— Влиза се оттук, господине.

— Знаеш ли чие име трябва да кажеш, за да те пусна?

— Моето собствено, сър. Ириан.

— Нима? — каза той. Това я смути. Тя помълча.

— Това е името, което вещицата Роза от селото ми на Уей ми даде, в извора под хълма Ирия — най-сетне отвърна тя. Казваше чистата истина.

Вратарят я изгледа много продължително.

— Тогава това е името ти. Но може би не цялото ти име. Смятам, че имаш и друго.

— Не го зная, господине.

И след нова дълга пауза каза:

— Може би ще го науча тук, господине.

Вратарят килна леко глава. Много смътна усмивка очерта бръчиците около устните му. Той пристъпи встрани.

— Влез, дъще.

И тя пристъпи през прага на Големия дом.

Заклинанието на Слонова кост за привидност се разпадна като паяжина. Тя беше и приличаше на себе си.

Тръгна след Вратаря по някакъв каменен коридор. Чак в края му се сети да погледне през рамо и видя светлината, струяща през хилядите листа на дървото, изваяно във високата врата, в костенобялата й рамка.

Някакъв забързан по коридора младеж в сиво наметало се закова на място, щом се приближиха. Зяпна Ириан, после кимна късо и продължи. Тя погледна през рамо към него. Той погледна през рамо към нея.

През коридора, на равнището на очите, плавно се носеше някакво мъгливо зеленикаво кълбо, което явно гонеше младежа. Вратарят махна с ръка към него и кълбото го избягна. Ири-ан свърна встрани и се сниши уплашена, но усети как студеният му пламък близна косата й, щом премина над нея. Вратарят я погледна и усмивката му се разшири. Макар да не каза нищо, тя усети, че е загрижен за нея. Изправи се и продължи след него.

Спряха пред една дъбова врата. Вместо да почука, той изписа във въздуха руна с върха на тоягата си — лека тояга от някакво сиво дърво. Вратата се отвори и отвътре отекна глас:

— Влез!

— Почакай малко тук ако обичаш, Ириан — каза Вратарят и влезе в стаята, като остави вратата отворена. Тя видя вътре рафтове, отрупани с книги, маса, затрупана с още книги и мастилници и писания, две-три момчета, насядали на масата, и един сивокос набит мъж, с когото Вратарят заговори. Видя как лицето на мъжа се промени, как погледът му се отклони за миг стъписан към нея, и как той заразпитва Вратаря с тих, напрегнат глас.

После двамата дойдоха при нея.

— Повелителят на промените на Роук; Ириан от Уей — каза Вратарят.

Преобразителят я зяпна открито. Беше по-нисък от нея. После се вторачи във Вратаря и отново в нея.

— Прости ми, че ще говоря за теб пред самата теб, млада жено — рече той. — Но се налага. Повелителю Вратар, знаеш, че никога не съм оспорвал решенията ти, но Правото е изрично. Длъжен съм да те попитам какво те накара да го нарушиш и да я пуснеш да влезе.

— Тя помоли — каза Вратарят.

— Но… — Преобразителят замълча.

— Кога за последен път жена е молила да я пуснат в Школата?

— Те знаят, че Правото не им го позволява.

— Ти знаеше ли го, Ириан? — попита я Вратарят и тя отвърна:

— Да, господине.

— Тогава какво те доведе тук? — попита строго Повелителят на промените, но и без да скрива любопитството си.

— Майстор Слонова кост каза, че мога да мина за мъж. Макар да смятах, че трябва да кажа коя съм. Ще бъда целомъдрена като всеки друг, господине.

Две дълги извивки се очертаха на бузите на Вратаря и оградиха леката кривина на усмивката му. Лицето на Преобразите-ля си остана строго, но той примига и след като помисли малко, каза:

— Сигурен съм… да, честността определено е била по-добрият вариант. Та за кой майстор спомена?

— Слонова кост — каза Вратарят. — Един младеж от Голямото пристаните Хавнър, когото пуснах да влезе преди три години и да си излезе миналата година, както сигурно си спомняш.

— Слонова кост! Оня дето се учеше при Ръката? Той тук ли е? — обърна се с гняв Преобразителя към Ириан. Тя стоеше изпъната и не отвръщаше нищо.

— Не е в Школата — каза усмихнат Вратаря.

— Той те е излъгал, девойко. Подиграл се е с теб, опитвайки се да се подиграе с нас.

— Използвах го да ми помогне да дойда тук и да ми каже какво трябва да кажа на Вратаря — каза Ириан. — Не съм тук да се подигравам с никого. Дойдох, за да науча това, което трябва да знам.

— Често съм се чудил защо го пуснах това момче — каза Вратарят. — Сега май започвам да разбирам.

При тези думи Преобразителят го изгледа и след като помисли, попита навъсено:

— Вратарю, какво имаш предвид?

— Мисля, че Ириан от Уей може да е дошла при нас, търсейки не само онова, което тя трябва да знае, но и онова, което трябва да научим ние. — Тонът на Вратаря също бе станал сериозен, а усмивката му я нямаше. — Мисля, че това може да се окаже сериозна тема за разговор между нас деветимата.

Преобразителят прие това с искрено удивление, но не възрази. Каза само:

— Но не и пред учениците. Вратарят поклати глава в съгласие.

— Тя може да нощува в града — каза Преобразителят с облекчение.

— Докато ние си говорим зад гърба й?

— Няма да я вкараш в Заседателната зала, нали? — каза изумен Преобразителят.

— Върховният маг вкара там момчето Арен.

— Но… но Арен беше крал Лебанен…

— А Ириан коя е?

Преобразителят замълча, а сетне каза тихо, почтително:

— Приятелю, какво смяташ да направиш? Да научиш? Какво е тя, че искаш това за нея?

— Кои сме ние — каза Вратарят, — че да й откажем, без да знаем какво е тя?

— Жена — каза Повелителят на призоваването.

Ириан бе чакала с часове в стаята на Вратаря, ниска, светла и гола стая с един стол до малкото прозорче, гледащо към кухненските градини на Големия дом — хубави и добре поддържани градини, с дълги лехи зеленчуци и билки, с плодни храсти и дръвчета зад тях. Видя как един едър тъмнокож мъж излезе с две момчета и започнаха да плевят една от зеленчуковите лехи. Гледката на грижливата им работа я поразсея. Съжали, че не може да слезе да им помогне. Очакването и цялата тази странност наоколо много й тежаха. Веднъж Вратарят дойде, донесе й чаша вода и блюдо със студено месо, хляб и лук, а тя яде, защото й каза да яде, но дъвчеше и преглъщаше трудно. Градинари-те се прибраха и нямаше нищо за гледане през прозорчето освен зелките и подскачащите врабци, и от време на време по някой ястреб, закръжил високо в небето, и вятъра, който шумолеше в короните на дърветата отвъд лехите.

Вратарят дойде пак и каза:

— Ела, Ириан, да се срещнеш с Повелителите на Роук.

Сърцето й запрепуска като товарен кон в галоп. Тя го последва през лабиринт от коридори до една стая с тъмни стени и ред високи сводести прозорци. Вътре стояха прави група мъже. Всички се обърнаха да я видят, щом влезе.

— Ириан от Уей, ваши благородия — каза Вратарят. Всички мълчаха. Той й махна да се приближи. — С Повелителя на промените вече се запозна. — Изреди всички останали, но тя не можа отведнъж да запомни имената и майсторствата им, освен че Повелителят Билкар се оказа оня, когото беше взела за градинар, а най-младият от тях, високият със строгото, красиво лице, което приличаше на издялано от тъмен камък, беше Повелителят Призовник. Тъкмо той пръв проговори, когато Вратарят приключи.

— Жена — каза той.

Вратарят кимна, спокоен както винаги.

— Затова ли ни събра Деветимата? Само затова?

— Затова и за нищо друго — отвърна Вратарят.

— Над Вътрешното море са видели да прелитат дракони. Роук е без върховен маг, а островите са без законно коронован крал. Толкова работа има да се свърши — каза Призовникът. Гласът му беше като от камък, студен и тежък. — Кога ще я свършим?

Последва неловка тишина, тъй като Вратарят не му отговори. Накрая един слаб светлоок мъж, облечен в червена риза под сивото си магьосническо наметало, каза:

— Като ученик ли водиш тази жена в дома, Повелителю Вратар?

— Ако съм го сторил, от вас зависи да го одобрите или не — каза той.

— И? — подкани го с лека усмивка мъжът с червената риза.

— Повелителю Ръка — каза Вратарят, — тя помоли да влезе като ученик и аз не видях основание да й откажа.

— Имаш всички основания — заяви Призовникът. Заговори друг мъж, с дълбок и ясен глас.

— Тук е важна не нашата преценка, а Правото на Роук, което всички ние сме се заклели да спазваме.

— Съмнявам се, че Вратарят би го пренебрегнал току-така — каза един, когото Ириан не бе забелязала, докато не заговори, въпреки че беше едър мъж, с костеливо, грубо лице. За разлика от останалите, той гледаше нея, докато говореше.

— Аз съм Куремкармерук — каза й той. — Като Повелител Нарицател, боравя с имената свободно, в това число и с личното ми. Кой те нарече, Ириан?

— Вещицата Роза от нашето село, повелителю — отвърна тя, макар гласът й да прозвуча малко високо и пресипнало.

— Да не й е сбъркано името? — попита Вратарят Нарицателя. Куремкармерук поклати глава.

— Не. Но…

Призовникът, който беше стоял с гръб към тях, с лице към празната камина, се обърна.

— Имената, които вещиците си дават една на друга, не могат да ни занимават тук. Вратарю, ако проявяваш някакъв интерес към тази жена, би могъл да го изразиш извън тези стени — извън вратата, която си се заклел да пазиш. Тя няма място тук, нито някога ще има. Тя може да донесе само смут, раздор и още по-голяма слабост между нас. Аз повече няма да говоря и нищо повече няма да кажа в нейно присъствие. Единственият отговор на една съзнателна грешка е мълчанието.

— Мълчанието не стига — каза друг, който не беше проговарял досега. За Ириан той изглеждаше много странно, тъй като имаше светлочервеникава кожа, дълга светла коса и тесни очи с цвета на лед. Речта му също звучеше странно, скована и някак изкривена.

— Мълчанието е отговорът на всичко и на нищо — каза той. Призовникът вдигна благородното си тъмно лице и хвърли поглед към бледия мъж в другия край на стаята, но не отвърна нищо. И без дума или жест се обърна и излезе. Докато минаваше бавно покрай Ириан, тя се сви и се отдръпна от пътя му. Все едно, че пред нея се беше отворил гроб — зимен гроб, студен, мокър и черен. Дъхът й заседна в гърлото и тя зяпна, за да вдиша. След като се съвзе, забеляза, че Преобразителят и бледият мъж я гледат напрегнато.

Онзи с плътния и нисък като камбана глас също я изгледа и й заговори с откровена и добронамерена суровост.

— Както разбирам, човекът, който те е довел тук, е искал да навреди, но не и ти. И все пак с идването си тук, Ириан, ти нанасяш вреда и на нас, и на себе си. Всяко нещо, което не е на мястото си, вреди. Една изпята нота, колкото и добре да е изпята, разваля мелодията, щом не е част от нея. Жени учат жените. Вещиците учат своя занаят от други вещици и от заклинатели, а не от магьосници. Това, което ние учим тук, е на език не за женски уста. Младежкото сърце се бунтува срещу такива закони, нарича ги несправедливи, деспотични. Но тези закони са истински, основават се не на това, което ни се иска, а на това, което е. Справедливият и несправедливият, глупавият и мъдрият, всички трябва да им се подчиняваме, или да похабим живота си и да съжаляваме.

Преобразителят и един слаб мъж с изпито лице, който стоеше до него, кимнаха в съгласие. Повелителят Ръка каза:

— Ириан, съжалявам. Слонова кост беше мой ученик. Ако съм го учил зле, дваж по-зле постъпих, че го отпратих. Сметнах го за незначителен и поради това — за безвреден. Ала той те е излъгал и подвел. Не бива да изпитваш срам. Вината е негова и моя.

— Аз не се срамувам — каза Ириан. Изгледа ги всички. Чувстваше, че е редно да им благодари за учтивостта, но думите не й дойдоха. Кимна им сковано, обърна се и излезе.

Вратарят я догони, когато се спря на първата пресечка на коридора и не знаеше накъде да продължи.

— Насам — каза й той и тръгна след нея, а след малко още веднъж: — Насам.

И много скоро стигнаха до някаква врата. Не беше направена от рог и слонова кост. Беше от нерезбован дъб, черна и масивна, с желязно резе, изтъняло от времето.

— Това е градинската врата — каза магът, докато отключваше. — Портата на Медра, както я наричат. Пазя и двете врати.

Той я отвори. Ярката дневна светлина заслепи Ириан. Щом свикна с нея и започна да вижда ясно, тя видя пътека, водеща от вратата през градините и полята отвъд тях; отвъд полята бяха високите дървета, а Роукската могила се възвишаваше вдясно от нея. Но на пътеката точно пред вратата, сякаш ги беше чакал, стоеше светлокосият мъж с тесните очи.

— Шаркопазителю — каза Вратарят, ни най-малко изненадан.

— Къде водиш тази дама? — попита Пазителят на шарките със странния си говор.

— Никъде — отвърна Вратарят. — Пускам я да си излезе така, както я пуснах да влезе, по нейно желание.

— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се Шаркопазителят към Ириан.

Тя го погледна, погледна и Вратаря, и не отвърна нищо.

— Не живея в този дом. Нито в никой дом — каза Пазителят на шарките. — Живея ей там. В Дъбравата… Аха — рече той и се обърна рязко. Малко по-надолу на пътеката се бе появил Куремкармерук, Нарицателя. Нямаше го там, докато другият маг не каза: „Аха“. Ириан запремества поглед от единия към другия, съвсем объркана.

— Това е само моя привидност, изпратеното от мен — заговори й старецът. — Аз също живея не тук. Живея на мили оттук. — Посочи с ръка някъде на север. — Би могла да ме навестиш, когато приключиш с нашия Шаркопазител. Бих искал да науча повече за името ти. — Кимна на другите двама магове и изчезна. На мястото, където стоеше, забръмча дива пчела.

Ириан сведе поглед към земята. Дълго помълча, а накрая се окашля смутено и проговори, без да вдига очи:

— Наистина ли вредя с това, че съм тук?

— Не знам — отвърна Вратарят.

— В Дъбравата не може да се навреди — каза Шаркопазителят. — Хайде. Там има една стара къща, колиба. Стара, мръсна. Но теб това няма да те притесни, нали? Поостани там. Виж.

И тръгна по пътеката, между лехите с магданоз и бобените врежове. Тя погледна Вратаря, а той леко й се усмихна. Тя тръгна след белокосия.

Повървяха около половин миля. Вдясно на фона на залязващото слънце в цял ръст се издигаше закръглената могила. Зад тях, на по-ниския хълм, се беше проснала Школата — сива и с многобройни покриви. Горската дъбрава вече се възправяше пред тях. Тя видя дъбове и върби, леска и ясен, и високи вечнозелени дървета. От гъстия мрак на дърветата течеше поток с тревисти брегове, с много кафяви, отъпкани места, където слизаха говеда и овце на водопой или за да го пребродят. Бяха минали през стобора от едно пасище, на което петдесет-шестдесет овце пасяха ниската бледозелена трева, и сега стояха край потока.

— Онази къща. — Магът посочи един нисък, обрасъл с мъх покрив, полускрит от предвечерните сенки на дърветата. — Ще останеш ли тази нощ?

Молеше я да остане, не я задължаваше. Тя можа само да кимне.

— Ще донеса храна — рече той и продължи напред, ускори крачка и скоро изчезна, макар и не така изведнъж като Нарицателя, сред светлина и сянка под дърветата. Ириан тръгна през високата трева и бурените към къщурката.

Изглеждаше много стара. Личеше, че е била престроявана многократно, но от дълго време бе стояла занемарена. От дълго време никой не беше живял тук, ако се съдеше по застоялия въздух. Все пак въздухът беше приятен, сякаш спалите тук бяха спали в мир и покой. Колкото до олющените стени, мишките, праха и паяжините, както и оскъдните вещи, всичко това за Ириан беше съвсем като в родния й дом. Тя намери една стара метла и помете мишите изпражнения. После застла дървения нар с одеялото си. Намери някаква пукната кана в дола-па с изкорубената врата и я напълни с вода от потока, който течеше чист и кротък само на десет стъпки от вратата. Направи всичко това в някакъв транс, а след като го направи, седна в тревата с гръб до стената, нагряна от слънцето, и заспа.

Когато се събуди, Повелителят на шарките седеше наблизо, а между двамата на тревата имаше кошница.

— Гладна ли си? Яж — каза той.

— Ще ям по-късно, господине. Благодаря ви — отвърна Ириан.

— А аз съм гладен сега — каза магът. Взе си от кошницата едно твърдо сварено яйце, счупи го, обели го и го захапа.

— Това е „къщата на Видрата“ — каза той. — Много е стара. Стара като Големия дом. Тук всичко е старо. Ние сме стари — Повелителите.

— Не сте много — каза Ириан. Смяташе го за между тридесет и четиридесетгодишен, макар да беше трудно да се определи. За косата му продължаваше да мисли, че е бяла, просто защото не е черна.

— Но аз ида отдалече. Милите могат да бъдат години. Каргиец съм. От Карего. Знаеш ли го?

— Белокосите! — Ириан го зяпна изумена. Всички онези балади на Маргарита за Белокосите, които дошли на корабите си от Изток, за да сеят опустошение по земята и да набиват невинни бебета на пиките си, и историята как Ерет-Акбе загубил Пръстена на мира, и новите песни, както и Кралското сказание как Върховният маг Ястреба отишъл при Белокосите и се върнал с пръстена…

— Белокоси ли?

— Скрежни. Бели — каза тя и отвърна поглед смутена.

— Аха — каза той. — Повелителят Призовник не е стар. — И я изгледа накриво с тесните си, ледени на цвят очи.

Тя си замълча.

— Мисля, че се уплаши от него. Тя кимна.

След като не отвърна нищо и изтече известно време, той рече:

— В сенките на тези дървета няма страшно. Само истина.

— Когато мина покрай мен — промълви тя, — видях гроб.

— Аха — каза Шаркопазителят.

Беше струпал на земята до крака си парченцата от черупката на яйцето. Подреди ги в дъга, а после ги затвори в кръг.

— Да — каза той, гледайки черупките; после грижливо и внимателно ги зарови. Отупа ръцете си от пръстта и погледът му отново пробяга към Ириан.

— Ти вещица ли си, Ириан?

— Не.

— Но имаш някакви познания.

— Не. Нямам. Роза не поиска да ме учи. Каза, че не смеела. Защото съм имала сила, но тя не знаела каква е.

— Твоята Роза е мъдро цвете — каза магът, без да се усмихне.

— Но аз знам, че трябва да направя нещо. Трябва да бъда нещо. Точно затова поисках да дойда тук. Да разбера. На Острова на мъдрите.

Вече бе попривикнала със странното му лице и можеше да го разчита. Реши, че изглежда тъжно. Говореше хрипливо, бързо, сухо и миролюбиво.

— Мъжете на Острова не винаги са мъдри — рече той. — Вратарят… може би. — Сега я погледна не отстрани, а направо, очите му уловиха погледа й и го задържаха. — Но там. В леса. Под дърветата. Там е старата мъдрост. Не остарява. Мога да те науча. Мога да те заведа в Дъбравата. — След малко се надигна. — Искаш ли?

— Да — отвърна тя колебливо.

— Къщата наред ли е? — Да…

— Утре — каза той и си тръгна.

Така половин месец или малко повече, в горещите дни на лятото Ириан спеше в къщата на Видрата, място за мирен сън и покой, и се хранеше с това, което й носеше в кошницата си Повелителят на шарките — яйца, сирене, зеленчуци, плодове, пушено месо — и отиваше с него всеки следобед в дъбравата с високите дървета, където пътеките сякаш никога не бяха точно там, където ги помнеше, и често водеха далече отвъд онова, което изглеждаше като края на гората. Вървяха там в тишина и говореха рядко, когато седнеха да отдъхнат. Магът беше кротък човек. Макар у него да се долавяше плам, не й го показваше и присъствието му не тежеше, беше леко като на дърветата и на редките птици и четириноги твари в Дъбравата. Както сам и каза, не се опитваше да я учи. Когато го попита за Дъбравата, й каза, че с Роукската могила тя съществува, откакто Сегой е сътворил островите на света, и че цялата магия е в корените на дърветата, и че те са оплетени с корените на всички гори, които са били и които тепърва ще бъдат.

— И понякога Дъбравата е на това място — каза й, — а друг път — на друго. Но винаги я има.

Тя така и не разбра къде живее. Допускаше, че просто спи където си избере в тези топли есенни нощи. Попита го откъде идва храната, която ядат. Това, което Школата не можела да си осигури сама, каза той, го доставяли стопаните наоколо, смятали се за добре възнаградени със закрилата на Повелителите над техните стада, ниви и градини. Това й се стори логично. На Уей фразата „магьосник без каша“ означаваше нещо невиждано и нечувано. Но тя не беше магьосник и поради това, тъй като искаше да си спечели кашата, полагаше всички усилия да възстанови къщата на Видрата, като заемаше сечива от някой стопанин и купуваше пирони и вар в градчето Туил — половината пари от сиренето й бяха останали.

Шаркопазителят никога не идваше преди пладне, така че утрините й бяха свободни. Със самотата беше свикнала, но все още й липсваха Роза и Маргарита, и Зайо, и пилците и кравите и овцете, и проскубаните глупави кучета, и всичката работа, която вършеше вкъщи, мъчейки се да опази Стара Ирия да не се разпадне и да сложи храна на масата. Всяка заран работеше, без да бърза, докато не видеше магът да излиза от дърветата — косата му с цвета на слънцето беше грейнала на слънчевата светлина.

Навлезеше ли в Дъбравата, забравяше за всякакво печелене или отплащане, дори за учене. Достатъчно й беше просто да е там.

Когато го попита дали тук идват ученици от Големия дом, той каза:

— Понякога.

А веднъж й каза:

— Моите думи са нищо. Чуй листата.

Това бяха единствените му думи, които можеха да минат за обучение. Докато вървеше, тя се вслушваше в листата, щом вятърът ги раздвижеше или нахлуеше бурен в короните на дърветата; наблюдаваше играта на сенките и си мислеше за корените дълбоко долу в земния мрак. Беше доволна, че е тук. И в същото време непрекъснато, без недоволство или нетърпение, усещаше, че е в очакване на нещо. А това мълчаливо очакване беше най-дълбоко и ясно, щом излезеше изпод дървесния покров и видеше откритото небе.

Веднъж, когато се отдалечиха много и дърветата, тъмни и вечнозелени, тя не ги познаваше, се издигаха много високо над тях, тя чу зов — дали беше надут рог или нечий вик? — далечен и едва доловим. Остана на място, заслушана на запад. Магът продължи да върви и се обърна чак когато разбра, че е спряла.

— Чух… — каза тя, ала не можа да каже какво е чула. Той се вслуша. Накрая продължиха през тишината, усилена и сгъстена от далечния зов.

Никога не навлизаше в Дъбравата без него и минаха много дни преди той да я остави сама вътре. Но в един жарък следобед, когато излязоха на поляна сред стари дъбове, той каза:

— Ще се върна.

И се отдалечи с бързите си, тихи стъпки, изведнъж се изгуби сред пъстрите и изменчиви дълбини на леса.

Не изпитваше желание да обикаля сама. Тукашният покой зовеше за тишина, гледане и слушане; а и тя знаеше колко измамни са пътеките и че Дъбравата е, по думите на Шаркопазителя, „по-голяма отвътре, отколкото отвън“. Седна на тревата под пъстрите лъчи на слънцето и загледа как сенките на листата играят по поляната. Пелената от дъбови листа и жълъди беше дълбока; макар нито веднъж да не видя диви свине в гората, видя дирите им. За миг долови миризмата на лисица. Мислите й се движеха кротко и леко като полъха на вятъра в топлата светлина.

Тук умът й често изглеждаше изпразнен от всякаква мисъл, изпълнен със самата гора, но в този ден спомените й се върнаха живи и ярки. Помисли за Слонова кост, помисли, че никога вече няма да го види, зачуди се дали е намерил кораб, с който да се върне в Хавнър. Беше й казал, че повече няма да се върне в Западно езеро; единственото място за него беше Голямото пристанище, кралският град, а остров Уей ако ще да потъне в морето по-дълбоко и от Солея. Но тя самата си мислеше с любов за пътищата и полята на Уей. Мислеше си за Стара Ирия, за бла-тясалия извор под хълма, за старата къща на билото му. Мислеше за Маргарита, как пееше балади в кухнята, в зимните вечери, отмервайки ритъма с дървените си обуща; и за стария Зайо в лозята с острия му като бръснач косер, дето й показваше как се подрязва лозата „най-отдолу, до живота в нея“; и Роза, нейната Етаудис, как бае шепнешком да облекчи болката в счупената ръка на някое дете. „Мъдри хора съм познавала“ — помисли си тя. Умът й се отдръпна пред спомена за баща й, но движението на листата и сенките задържаха и него. Видя го пиян, с лиги по устата. Усети жилавите му, треперещи ръце върху себе си. Видя го разплакан, разтреперан и засрамен; и скръб се надигна през тялото й и се стопи, като изтръпване, което се стапя, щом протегнеш ръце и размърдаш пръсти. За нея той беше нещо по-малко от майка й, която не бе познавала.

Протегна се, усети лекотата на тялото си в следобедната топлина и умът й отново се унесе към Слонова кост. В живота си не беше имала никого, когото да пожелае. Когато младият магьосник се появи за първи път, яхнал кобилката, толкова дребен и така високомерен, й се прииска да може да го пожелае; но не го пожела и не можеше, и затова реши, че сигурно е защитен със заклинание. Роза й беше обяснила как действали магьосническите заклинания, „за да не ти щукне нито на тебе, нито на тях, сещаш ли се, щото това щяло да им отнеме от силата, така казват“. Но Слонова кост, бедничкият Слонова кост, се беше оказал съвсем беззащитен. Ако някой беше под властта на заклинание за целомъдрие, то това сигурно беше тя, защото колкото чаровен и хубав да беше, тя така и не можа да изпита нещо друго освен харесване, а единствената й страст бе да научи всичко, което той можеше да й предаде.

Замисли се за себе си, седнала сред дълбоката тишина на Дъбравата. Не пееха птици; вятърът беше затихнал; листата висяха унило. „Дали съм омагьосана? Дали съм безплодно същество, непълна, не истинска жена?“ — питаше се и оглеждаше силните си голи ръце, меката издутина на гърдите си в сянката под яката на ризата.

Вдигна очи и видя Белокосия да излиза от една тъмна пътека между високите дъбове и да пристъпя към нея по поляната.

Той спря пред нея. Тя усети, че се изчервява, лицето и гърлото й пламнаха, замая се, ушите й закънтяха. Потърси в себе си думи, да каже каквото и да е, за да отвлече вниманието му от себе си, ала нищичко не можа да измисли. Той седна до нея. Тя сведе очи, уж че разглежда скелета на ланския лист до ръката си.

„Какво искам?“ — запита се наум, а отговорът дойде не в думи, а през цялото й тяло и душа: огънят, много по-голям огън от този, полетът, полетът изгарящ…

Върна се в себе си, в стаения въздух под дърветата. Белокосият мъж седеше до нея, свел лице към земята, и тя помисли колко мъничък и лек изглежда, колко тих и скръбен. Нямаше от какво да се бои. Тук нищо лошо не можеше да я сполети.

Той вдигна очи към нея.

— Ириан, чуваш ли листата?

Ветрецът отново леко полъхваше и тя успя да долови смътен шепот между дъбовете.

— Малко.

— Думите чуваш ли?

— Не.

Нищо не попита и той нищо повече не каза. След малко стана и тя тръгна подир него към пътеката, която винаги ги извеждаше, рано или късно, извън гората на поляната до потока Туилбърн и къщата на Видрата. Когато излязоха там, беше късен следобед. Той отиде до потока и коленичи да пие от него, точно където напускаше леса, над всички бродове. Тя — също. После седнаха в прохладната висока трева на брега и той заговори.

— Моите хора, каргите, почитат богове. Близначни богове, братя. И кралят там също е бог. Но преди боговете и след тях винаги са потоците. Пещери, камъни, хълмове. Дървета. Земята. Тъмата земна.

— Древните сили — каза Ириан. Той кимна.

— Там жените познават Древните сили. Тук също — вещиците. А това знание е лошо… така ли?

Когато я питаше така, винаги я изненадваше. Тя не каза нищо.

— Тъмното е лошо — каза Пазителят на шарките. — Така ли? Ириан вдиша дълбоко и както си седяха, го погледна право в очите.

— „Само в мрака е светлината“ — каза тя.

— Аха — каза той. И извърна лице, за да не види тя какво е изписано на него.

— Трябва да си ходя — каза тя. — Мога да се разхождам в Дъбравата, но не мога да живея там. Не е… моето място. А и Повелителят Песнопоец каза, че вредя с това, че съм тук.

— Всички вредим с това, че сме — промълви Пазителят на шарките.

И както правеше често, направи на земята една малка фигурка с каквото имаше подръка: върху шепа пясък от речния бряг постави едно сухо листо, тревен стрък и наоколо им подреди кръг от камъчета. После ги пренареди. И каза:

— Сега трябва да поговоря за вредата. След дълга пауза продължи:

— Сигурно знаеш, че един дракон ни върна нашия господар Ястреба, с младия крал, от бреговете на смъртта. Сетне драконът отнесе Ястреба у дома му, защото силата му я нямаше, не беше повече маг. Затуй скоро след това Повелителите на Роук се събраха да изберат нов Върховен маг, тук, в Дъбравата, както винаги. Но не както винаги… Преди да дойде драконът Призовникът също се беше завърнал от смъртта, там, докъдето може да стигне, докъдето може да го заведе неговото изкуство. Той е видял там нашия върховен повелител и младия крал, в оная страна отвъд каменната стена. Каза, че те няма да се върнат. Каза, че Ястреба му казал да се върне при нас и да донесе това известие. И ние скърбихме за своя господар. Но после дойде драконът, Калесин, и го донесе жив.

— Призовникът също беше сред нас, когато стояхме на Роук-ската могила и видяхме Върховния маг, коленичил пред крал Лебанен — продължи той. — И тогава, докато драконът отнасяше приятеля ни, Призовникът падна. Лежеше като мъртъв, студен, сърцето му не биеше, но дишаше. Билкарят приложи цялото си изкуство, но не можа да го вдигне. „Мъртъв е — каза той. — Дъхът не го оставя, но е мъртъв.“ И го оплакахме. А сетне, тъй като ни беше обзело отчаяние, а всички мои шарки говореха за промяна и опасност, се събрахме, за да си изберем нов повелител на Роук, върховен маг, който да ни закриля. И на своя съвет поканихме младия крал на мястото на Призовника. Струваше ни се редно и той да заседава с нас. Единствен Преобразителят се изказа изпървом против, а после се съгласи.

— Събрахме се, седнахме, ала не можехме да решим. Говорехме какво ли не, но никой не каза нито едно име. И тогава аз… — Той помълча малко. — Тогава ме споходи онова, което моите хора наричат „едуевану“, втория дъх. Думите ми дойдоха и аз ги изрекох. Казах: „Хама Гондун!“ А Куремкармерук им го каза на хардийски: „Жена от Гонт“. Но когато се съвзех, не можех да им обясня какво значи това. И така се разделихме, без избран върховен маг.

— Скоро след това кралят си замина, а с него замина Ветроключ. Преди кралят да бъде коронясан, отидоха на Гонт и потърсиха Ястреба, за да разберат какво означава това „жена от Гонт“. Но него не видели, видели само моята сънародничка, Тенар на Пръстена. Тя казала, че не била жената, която търсят. И те не намерили нищо. Затова Лебанен реши, че е пророчество, което тепърва ще се сбъдне. И в Хавнър сам постави короната на главата си.

— Билкарят, и аз също, решихме, че Призовникът е мъртъв. Смятахме, че дъхът, който дишаше, е останал от някое негово заклинание, като заклинанието, което знаят змиите, и с чиято помощ сърцата им продължават да бият дълго след като умрат. Макар да изглеждаше ужасно да погребем дишащо тяло, все пак то беше студено, кръвта не течеше из него и нямаше душа. Това беше по-ужасното. И така, приготвихме се да го заровим. И тогава, както лежеше до гроба, очите му се отвориха. Той се размърда и проговори. Каза: „Призовах се сам отново в живот, за да сторя това, което трябва да сторя“.

Гласът на Шаркопазителя стана по-хриплив и той изведнъж забърса с опакото на ръката си фигурката от камъчета.

— И тъй, когато Ветроключ се върна от коронясването на краля, бяхме отново деветима. Но разделени. Защото Призовникът каза, че трябва да се съберем отново и да изберем върховен маг. Кралят нямал място между нас, рече той. И „една жена от Гонт“, която и да е тя, също няма място между мъжете на Роук. Е? Ветроключ, Песнопоеца, Преобразителя и Ръката рекоха, че е прав. И тъй като крал Лебанен е човек, завърнал се от смъртта, изпълнявайки онова пророчество, рекоха, че и върховният маг ще е човек, завърнал се от смъртта.

— Но… — почна Ириан и спря.

След малко Пазителят на шарките каза:

— Това изкуство, призоваването, знаеш ли, е ужасна работа. Винаги е опасно. Тук — той се загледа към зеленозлатия сумрак на дърветата, — тук няма призоваване. Няма връщане през стената. Няма стена.

Лицето му беше лице на воин, но докато гледаше към гората, някак омекна, изпълни се с тъга и копнеж.

— А сега — рече той, — използва теб като повод за събирането ни. Но аз няма да ида в Големия дом. Няма да бъда призован.

— Той няма ли да дойде тук?

— Мисля, че няма да стъпи в Дъбравата. Нито на Роукска могила. На Могилата каквото има, има.

Тя не го разбра, но и не попита, улисана.

— Казваш, че ме използва за повод да се съберете.

— Да. За да се изгони една жена, са нужни девет мага. — Много рядко се усмихваше, а усмихнеше ли се, усмивката му беше бърза и напрегната. — Трябва да се съберем, за да наложим Правото на Роук. И да изберем върховен маг.

— Ако си ида… — Видя, че поклати глава. — Мога да отида при Нарицателя…

— Тук си по на сигурно.

Представата, че може да причини вреда, я безпокоеше, но че сама може да е застрашена не беше й хрумвало. Струваше й се немислимо.

— Аз ще се оправя. Значи Нарицателят, ти и… Вратарят?…

— …не желаем Торион да ни бъде върховен маг. Също и Билкарят, макар че той си копае и не говори много.

Забеляза, че Ириан го гледа удивена.

— Торион Призовника, това е истинското му име — рече той. — Той умря.

Тя знаеше, че крал Лебанен използва открито истинското си име. Той също се беше завърнал от смъртта. Но че Призовникът прави същото продължаваше да я стъписва и безпокои, щом помислеше за това.

— А… а учениците?

— Също са разделени.

Тя си помисли за Школата, където беше влязла за толкова малко. Оттук под клоните на Дъбравата й се видя като каменни стени, оградили един вид съществуване от всички останали, като кошара, като клетка. Как можеше който и да е от тях да съхрани разсъдъка си в равновесие в място като това?

Пазителят на шарките избута четири камъчета в малка дъга върху пясъка и продължи:

— Жалко, че Ястреба си отиде. Съжалявам, че не мога да разчета какво пишат сенките. Но единственото, което чувам в шепота на листата, е „Промяна, промяна…“ Всичко ще се промени, но не и те. — Отново вдигна поглед към дърветата, все така изпълнен с копнеж. Слънцето гаснеше. Той стана, пожела й вежливо лека нощ и си тръгна, потъна сред дърветата.

Тя поседя още малко на брега на Туилбърн. Беше обезпокоена от думите му, а и от своите мисли и чувства в Дъбравата, безпокоеше я и това, че изобщо бе възможно тук да я безпокои каквато и да било мисъл и чувство. Влезе в къщата, приготви си вечерята — пушено месо, хляб и маруля — и я изяде, без да усети вкус. После закрачи неспокойно покрай бързея. В късната привечер беше много топло, в замреженото от перести облаци млечносиво небе грееха само най-ярките звезди. Тя свали сандалите си и нагази във водата. Беше прохладна, но из нея пробягваха жилки слънчева топлина. Смъкна дрехите си, мъжките панталони и риза, които бяха цялото й облекло, и се гмурна гола във водата; усещаше по тялото си тласъка на течението. Никога не беше плувала в потоците на Ирия, а морето мразеше с неговити сиви и студени гърбици, но сега тази бърза вода й хареса. Отпусна се и бързеят я понесе, дланите й се плъзгаха над коприненогладките подводни камъни и по собствените й хълбоци, краката й се плъзгаха между водораслите. Безпокойството и тревогата й се отмиха от нея в забързалата се вода и тя се понесе с наслада в прегръдката на потока, взирайки се в белия, мек плам на звездите.

Прониза я хлад. Водата бе станала студена. Стегна се, все още с меки и отпуснати крайници, погледна нагоре и видя на брега черната фигура на мъж.

Стъпи на дъното и се изправи гола във водата.

— Махни се! — викна Ириан. — Марш оттук, гадино мръсна, развратнико гнусен, или дроба ще ти откъсна! — Скочи към брега, хвана се за жилавата трева и се изправи. Нямаше никого. Стоеше цялата пламнала, разтреперана от гняв. После при-тича по брега, намери дрехите си и ги навлече, без да спира да кълне: — Магьосник въшлив! Ах ти, мръсен кучи син!

— Ириан?

— Той беше тук! — извика тя. — Онзи гнусник, Торион! — Тръгна към Шаркопазителя, излязъл на звездната светлина до къщата. — Къпех се в потока, а той стоеше и ме гледаше!

— Пратено е било само… негова привидност. Не може да ти навреди, Ириан.

— Пратено, ама с очи, привидност, ама вижда! Дано да го… — И млъкна изведнъж, изгубила думи. Прилоша й. Разтресе се цялата и преглътна слюнката, напълнила устата й.

Пазителят на шарките пристъпи и взе ръцете й в своите. Дланите му бяха топли, а тя се почувства смъртно изстинала сега, когато се приближи до него за топлината на тялото му. Постоя така, извърнала лице настрана — но ръцете им бяха оплетени и телата им — притиснати едно до друго. Накрая тя се отдръпна и отметна назад провисналата си мокра коса.

— Благодаря ти. Беше ми студено.

— Знам.

— Никога не ми е било студено. Беше заради него.

— Казвам ти, Ириан, той не може да дойде тук, не може да ти навреди тук.

— Никъде не може да ми навреди — каза тя и огънят отново пламна в жилите й. — Само да се опита, ще го унищожа.

— Аха — каза Пазителят на шарките.

Тя го погледна на звездната светлина и рече:

— Кажи ми името си. Не истинското си име. Само някакво име, с което да мога да те наричам. Когато мисля за теб.

Той помълча, а сетне каза:

— В Карего-Ат, докато бях варварин, бяха Азвер. На хардийски това е „боен пряпорец.“

— Азвер — каза тя. — Благодаря ти.

Дълго лежа будна в малката къща; въздухът беше душен, а ниският таван сякаш я притискаше; после заспа изведнъж и дълбоко. Събуди се също така изведнъж, тъкмо когато на изток започваше да изсветлява. Отиде до вратата да види онова, което най обичаше да гледа, небето преди изгрева. Но погледна надолу и видя Азвер Шаркопазителя, загърнат в сивото си наметало, заспал дълбоко на земята пред прага й. Прибра се безшумно в къщата. След малко го видя да се връща при дърветата си — вървеше малко сковано и се почесваше по главата, както правят все още неразсънилите се хора.

Захвана се за работа — да остърже вътрешната стена на къщата и да я подготви за варосване. Щом първият слънчев лъч удари в прозорчето, на отворената й врата се почука. Отвън стоеше мъжът, когото бе помислила за градинар, Билкарят, едър и як като кафяв бик, и до него мършавият и мрачен стар Нарицател.

Тя измърмори нещо за поздрав. Вече я плашеха тези Повелители на Роук; а и появата им означаваше, че мирното време е изтекло, свършили са дните за ходене сред смълчаната лятна гора с Пазителя на шарките. Бяха свършили още предната нощ. Знаеше го, ала не искаше да го знае.

— Пазителят на шарките ни повика — каза Повелителят на билките. Изглеждаше смутен. Видя някакъв бурен, израсъл под прозореца, и каза: — Я, това е велвер. Някой от Хавнър трябва да го е посадил тук. Не знаех, че има от него на острова. — Огледа го много грижливо и прибра няколко семенца в кесията си.

Ириан оглеждаше Нарицателя прикрито, но също толкова грижливо, като се мъчеше да разбере дали е това, което тук наричаха „изпратено“, или си е от плът и кръв. Нищо у него не изглеждаше безтелесно, но тя сметна, че не е тук, а когато той пристъпи в лъча светлина и не хвърли сянка, се увери.

— Далече ли живеете оттук, господине? — попита тя. Той кимна.

— Останах някъде по средата. — Вдигна очи. Пазителят на шарките идваше, вече напълно буден.

Той ги поздрави и попита:

— А Вратарят ще дойде ли?

— Каза, че предпочитал да пази вратите — отвърна Билкарят. Затвори грижливо кесията си с многото джобове и огледа останалите. — Но вече не знам дали може да опази мравуняка.

— Какво сега? — каза Куремкармерук. — Аз чета за дракони. Мравки не ме интересуват. Но всички момчета, които учех в Кулата, напуснаха.

— Призовани са — сухо каза Билкарят.

— Е? — още по-сухо каза Нарицателят.

— Мога да ви кажа само както аз го виждам — каза Билкарят много неохотно, с неудобство.

— Давай — подкани го старият маг. Билкарят се колебаеше.

— Тази жена не е от нашия съвет — каза накрая.

— Тя е от моя — каза Азвер.

— Тя дойде на това място по това време — каза Нарицателят.

— А на това място, по това време, никой не идва случайно. Всеки от нас го знае само така, както го вижда. Има имена зад имена, скъпи ми Знахарю.

Черноокият маг сведе очи.

— Добре — отрони той облекчено, приел оценката. — Торион много се събира с другите Повелители и с младите. Тайни срещи, вътрешни кръгове. Сплетни, слухове. Младите ученици са наплашени, неколцина вече попитаха мен и Вратаря дали може да си идат… да напуснат Роук. И ние щяхме да ги пуснем. Но в пристанището няма нито един кораб, и нито един не е дошъл в залива Туил след онзи, който докара теб, скъпа, а на другия ден отплава отново за Уотхорт. Ветроключ държи Роукския вятър срещу всичко. И самият крал да рече да дойде, няма да може да спре на Роук.

— Докато вятърът не се промени, така ли? — каза Пазителят на шарките.

— Торион твърди, че Лебанен не е законен крал, тъй като не го е коронясал върховен маг.

— Глупости! Историята не е това! — каза старият Нарицател.

— Първият върховен маг се е появил столетия след последния крал. Роук е управлявал вместо кралете.

— Аха — каза Пазителят на шарките. — Трудно е за иконома да предаде ключовете, когато господарят на къщата се върне. Нали?

— Пръстенът на мира е изцерен — заговори Билкарят с търпеливия си, угрижен тон, — пророчеството е изпълнено, синът на Моред е коронован, а ето, че мир все още нямаме. Къде сме сбъркали? Защо не можем да намерим равновесието?

— Какво смята да прави Торион? — запита Нарицателят.

— Да доведе Лебанен тук — отвърна Билкарят. — Младежите приказват за „истинска корона“. Втора коронация, тук. От върховния маг Торион.

— Да не дава дано! — изломоти Ириан и направи знака, предназначен да попречи на словото да се превърне в дело. Никой от мъжете не се усмихна, а Билкарят със закъснение повтори жеста.

— Но как ги държи? — каза Нарицателят. — Билкар, ти беше тук, когато Ястреба и Торион се биха с Ириот. Мисля, че неговата дарба беше също толкова силна като на Торион. Той използваше хората, контролираше ги напълно. Това ли прави Торион?

— Не знам — отвърна Билкарят. — Мога само да ви кажа, че когато съм с него, когато съм в Големия дом, имам чувството, че нищо повече не може да се направи. Че нищо няма да се промени. Нищо няма да израсте. Че каквито и лекове да приложа, болестта ще свърши със смърт. — Изгледа ги един по един като ранен бик. — И мисля, че е вярно. Няма друг начин да възстановим Равновесието, освен да си кротуваме. Много далече отидохме. Върховният маг и Лебанен да отидат в плът в смъртта и да се върнат — това не беше редно. Те нарушиха закон, който не трябва да се нарушава. Торион се върна тъкмо за да възстанови закона.

— Какво, да ги върнем отново в смъртта? — каза Нарицателят, а Пазителят на шарките изсумтя:

— Кой може да каже какво е законът?

— Има стена — каза Билкарят.

— Оная стена не е с по-дълбоки корени от моите дървета — заяви Пазителят на шарките.

— Прав си, Билкарю, в неравновесие сме — с твърд и дрезгав глас каза Куремкармерук. — Кога и къде започнахме да прехвърляме границата? Какво сме забравили, на какво сме обърнали гръб, какво пренебрегнахме?

Ириан запремества поглед от единия към другия.

— Когато равновесието е нарушено, кротуването не върши работа. Може само да доведе до още по-голямо зло — каза Пазителят на шарките. — Докато… — И той направи бърз и красноречив жест с ръце, с отворени длани нагоре и после — надолу.

— Може ли да има нещо по-грешно от това сам да се призовеш от смъртта? — каза Нарицателят.

— Торион беше най добрият от всички ни — храбро сърце, благороден ум. — Билкарят говореше почти с ярост. — Ястреба го обичаше. И всички ние.

— Съвест го е обладала — каза Нарицателя. — Съвестта му е казала, че единствен той може да оправи нещата. За да го стори, той отрече смъртта си. Така той отрича живота.

— И кой ще се възправи срещу него? — запита Пазителят на шарките. — Аз мога само да се скрия сред дърветата си.

— А аз в кулата си — каза Нарицателят. — А ти, Билкарю, и ти, Вратарю, сте в капана, в Големия дом. Зад стените, които съградихме, за да пазят всичкото зло отвън. Или вътре, както може да се окаже сега.

— Ние сме четирима срещу него — каза Пазителят на шарките.

— Те са петима срещу нас — отвърна Билкарят.

— Дотам ли се стигна — каза Нарицателят, — да стоим в края на леса, засаден от самия Сегой, и да си говорим как да се унищожим едни други?

— Да — каза Пазителят на шарките. — Онова, което не се променя твърде дълго, се самоунищожава. Гората е вечна, защото тя умира и умира, и така живее. Не ще позволя тази мъртва ръка да ме докосне. Или да докосне краля, който ни донесе надежда. Направен беше оброк и се направи чрез мен. Аз го изрекох — „Жена от Гонт“. Не ще допусна това слово да се забрави.

— Тогава дали да не идем на Гонт? — запита Билкарят, повлиян от страстта на Азвер. — Ястреба е там.

— И Тенар е там — каза Азвер.

— Може би надеждата ни е там — каза Нарицателят.

И се смълчаха, мъчейки се да стаят в себе си надеждата.

Ириан също се смълча, но нейната надежда се стопи, заменена от чувство за срам и за пълна нищожност. Това бяха храбри, мъдри хора, стремяха се да спасят всичко, което обичаха, ала не знаеха как да го сторят. А тя не можеше да сподели мъдростта им, не можеше да помогне с нищо в решенията им. Отдели се от тях, а те не забелязаха. Закрачи бавно към Туилбърн, там, където потокът се стичаше от гората в малък водопад. Водата беше грейнала под утринните лъчи на слънцето и весело ромонеше. Искаше й се да заплаче, но в плаченето хич я нямаше. Застана безмълвно и се загледа във водата, а срамът й бавно се превърна в гняв.

Върна се при тримата мъже и каза:

— Азвер.

Той се обърна сепнат към нея и пристъпи.

— Защо нарушихте своето Право заради мен? Честно ли беше към мен, която никога няма да мога да бъда това, което сте вие?

Азвер се намръщи.

— Вратарят те пусна, защото го помоли — каза той. — Аз те доведох при Дъбравата, защото листата на дърветата ми казваха твоето име много преди да дойдеш тук. „Ириан“, казваха, „Ириан“. Защо си дошла, не знам, но не е случайно. Призовникът също го знае.

— Може би съм дошла за да го унищожа. Той я погледна и не каза нищо.

— Може би съм дошла да унищожа Роук. Тогава светлите му очи лумнаха.

— Опитай!

Вдигнала високо глава, тя го прикова с поглед и цялото й тяло потръпна. Почувства се по-голяма от него, по-голяма от самата себе си, неизмеримо по-голяма. Можеше само да посегне с пръст и да го унищожи. А той стоеше пред нея дребен, смел в мимолетната си тленност, беззащитен. Ириан вдиша, дълго и предълго, и отстъпи.

Усещането за неимоверна сила се изцеди от нея. Леко извърна глава и сведе поглед надолу, изуми се като видя собствената си кафява ръка, загърнатия ръкав на ризата, тревата, прохладна и зелена около обутите й в сандали стъпала. Погледна отново Пазителя на шарките и отново видя пред себе си — крехко и уязвимо същество. Съжали го и го почете. Дощя й се да го предупреди за гибелта, надвиснала над него. Но нито думичка не можа да излезе от устата й. Обърна се и се върна при брега на потока, до малкия водопад. Там се смъкна и скри лицето си в шепи, за да го забрави, да забрави целия свят.

Гласовете на говорещите магове ромоняха като гласовете на бързея. Потокът редеше своите думи, а те — своите, но нито едните, нито другите бяха верните думи.

4. Ириан

Когато Азвер се върна при останалите мъже, на лицето му имаше нещо, което накара Билкаря да каже:

— Какво става?

— Не знам — отвърна той. — Може би не трябва да напускаме Роук.

— Вероятно не можем — каза Билкарят. — Ако Ветроключ заключи ветровете срещу нас…

— Аз се връщам, където съм — каза рязко Куремкармерук. — Не обичам да оставям себе си така, като стара обувка. Ще се върна при вас вечерта. — И изчезна.

— Бих искал да повървя малко под дърветата ти, Азвер — въздъхна Билкарят.

— Върви, Деяла. Аз ще остана тук.

Билкарят тръгна към Дъбравата. Азвер седна на грубата пейка, направена от Ириан, опря се на стената на къщата и погледна към девойката, свила се безмълвно малко по-нагоре край потока. Между тях и Големия дом на полето тихо блееха овце. Утринното слънце прежуряше.

Баща му го бе нарекъл „Боен пряпорец“. Дошъл бе на запад, оставяйки зад гърба си всичко познато. Истинското си име бе научил от дърветата на Горската обител и беше станал Пазител на шарките на Роук. През цялата тази година шарките на сенките и клоните, и корените, целият мълчалив език на неговата гора беше говорил за разруха, за престъпване, за промяна на всички неща. Знаеше, че това вече ги е сполетяло. Беше дошло с нея.

Тя беше под негова опека, под закрилата му, беше го разбрал още щом я видя. Дори да бе дошла, за да унищожи Роук, както му каза, той трябваше да й служи. Правеше го драговолно. Беше вървяла с него в гората — висока, непохватна, неустрашима; отмятала беше трънестите ръце на храстите с голямата си, грижлива длан. Очите й, кехлибаренокафяви като водата на Туилбърн в сянка, се бяха взирали във всичко; беше слушала; беше стояла в пълна кротост. Искаше му се да я опази и знаеше, че не би могъл. Дал й беше малко топлина, когато й стана студено. Нямаше какво друго да й даде. Тя щеше да иде там, където трябваше да иде. От опасност не разбираше. Мъдрост не притежаваше, освен невинността си, броня нямаше, освен яростта си. „Коя си ти, Ириан?“ — промълви той към нея, загледан как се е присвила като животно, затворено в своята немота.

Билкарят се върна от гората и поседя малко с него, без да проговори. По пладне тръгна към Големия дом, като обеща на заранта да се върне с Вратаря. Щяха да поканят останалите магове да се срещнат с тях в Дъбравата.

— Но той няма да дойде — рече Деяла, а Азвер кимна.

През целия ден се заседя при къщата на Видрата, без да изпуща Ириан от очи; накара я да хапне с него. Тя дойде при къщата, но след като се нахраниха, отново се върна при мястото си на брега на потока и остана да седи там неподвижно. И той също почувства тялото и ума си отпуснати и затъпели, и се опита да се отърси от това чувство, ала не можа. Помисли за очите на Призовника и тогава и на него му стана студено, студът го прониза целия, макар да седеше в щедрия зной на летния ден. „Управляват ни мъртъвци“ — помисли той и тази мисъл не го напусна.

Зарадва се, като видя Куремкармерук бавно да идва по брега на Туилбърн от север. Старецът газеше през потока бос, държеше обущата си в едната ръка, а високия жезъл в другата, и изръмжаваше, щом кракът му се подхлъзнеше по някой камък. Седна на отсамния бряг да си подсуши краката и да си обуе обущата.

— На връщане за Кулата — рече той — ще се возя. Наемам си кола, купувам си муле. Остарях, Азвер.

— Ела в къщата — подкани го Пазителят на шарките и сложи вода и храна за Нарицателя.

— Момичето къде е?

— Спи. — Азвер кимна към Ириан, която се беше свила в тревата до малкия водопад.

Дневният пек беше започнал да се смалява и по тревата от Дъбравата плъзнаха сенки, макар къщата на Видрата все още да беше огряна от слънчевите лъчи. Куремкармерук приседна на пейката с гръб до стената, а Азвер — на прага.

— Стигнахме до края — отрони в тишината старецът. Азвер кимна, в тишина.

— Какво те доведе тук, Азвер? — запита Нарицателят. — Често съм мислел да те попитам. Толкова път. Пък и в каргийските земи нямате магьосници.

— Нямаме. Но имаме нещата, от които е съставено магьосничеството. Вода, камъни, дървета, думи…

— Но не и думите на Сътворението.

— Не. Нито драконите.

— Никога?

— Само в старите приказки от най-далечния изток, от пустините на Хур-ат-Хур. Преди да е имало богове. Преди да е имало хора. Преди хората да станат хора, са били дракони.

— Виж, това е интересно — рече старецът и се понадигна. — Казах ти, че четях за драконите. Нали знаеш оная мълва, дето прелетели над Вътрешното море на изток, чак до Гонт. Това несъмнено ще да е бил Калесин, отвеждащ Гед у дома, поукрасена от моряци, за да стане хубавата приказка още по-добра. Но едно момче тук ми се закле, че цялото му село видяло летящи дракони тая пролет, западно от планината Онн. Тъй че почнах да чета стари книги, за да разбера кога са престанали да идват на изток от Пендор. И в един стар пелнийски ръкопис се натъкнах на твоята история, или нещо такова. Че хора и дракони били един и същи вид, но се скарали. Някои заминали на запад, други на изток, и станали два вида, и забравили, че някога са били едно.

— Ние отидохме още по на изток — каза Азвер. — Но знаеш ли как е пълководец на моя език?

— „Едран“ — отвърна уверено Нарицателят и се засмя. — Дракон…

След малко добави:

— Мога да проследя една етимология чак до ръба на ориста… Но си мисля, Азвер, че сега сме точно там. Няма да го надвием.

— Той има предимство — каза много сухо Азвер.

— Така е. Но дори да признаем, че е невероятно, да признаем, че е невъзможно… ако го надвием… ако се върне в смъртта и ни остави живи… какво ще правим? След това какво?

След дълго мълчание Азвер отвърна:

— Представа нямам.

— Твоите листа и сенки нищо ли не ти казват?

— Промяна, промяна — отвърна Пазителя на шарките. — Превращение.

Изведнъж вдигна очи. Овцете, които се бяха струпали край стобора, се пръснаха. Някой идеше насам по пътеката от Големия дом.

— Млади мъже — промълви задъхан Билкарят, след като се добра до тях. — Армията на Торион. Идат насам. Да вземат момичето. Да го прогонят. — Спря и си пое дъх. — Вратарят говореше с тях, когато тръгнах. Мисля, че…

— Ето го — каза Азвер и Вратарят се появи, гладкото му жълто-кафяво лице беше спокойно, както винаги.

— Казах им, че ако в този ден излязат през Портата на Мед-ра, нивга не ще се върнат в дома, който познават. И неколцина от тях склониха да се върнат. Но Ветроключ и Песнопоец ги подкараха. Скоро ще дойдат.

Вече се чуваха мъжки гласове в полята източно от Дъбравата.

Азвер бързо отиде при лежащата край потока Ириан, останалите тръгнаха след него. Тя се разбуди и се надигна, още замаяна от съня и отпусната. Стояха около нея като стража, когато групата от тридесетина души подмина къщата и тръгна към тях. Повечето бяха по-стари ученици — в тълпата се мяркаха няколко магьоснически тояги — и ги водеше Ветроключ. Мършавото му старческо лице изглеждаше напрегнато и уморено, но той учтиво поздрави четиримата магове.

Те също го поздравиха и думата взе Азвер:

— Заповядай в Дъбравата, Повелителю Ветроключ — рече той, — и да изчакаме там другите от Деветимата.

— Първо трябва да решим въпроса, който ни разделя — каза Ветроключ.

— Тежък въпрос — вметна Нарицателят.

— Жената с вас отхвърля Правото на Роук — заяви Ветроключ. — Тя трябва да си иде. На пристана чака лодка, която да я вземе, и вятърът, мога да ви уверя, ще е попътен чак до Уей.

— Не се съмнявам в това — каза Азвер, — но се съмнявам, че ще тръгне.

— Пазителю на шарките, нима ще отречеш Правото и общността ни, траяла толкова дълго, за да крепи реда против силите на развалата? Нима точно ти си този, който ще наруши правилата, ще строши шарката?

— Не е стъкло, че да се строши — каза Азвер. — Тя е дъх, огън.

Голямо усилие му струваше да продължи.

— Смърт тя не познава — каза той, ала говореше на своя език и другите не го разбраха. Той пристъпи по-близо към Ириан. Усети топлината на тялото й. Тя беше вдигнала глава и гледаше, с животинска безмълвност, сякаш не разбираше никого от тях.

— Торион се завърна от смъртта, за да спаси всички ни — каза Ветроключ, ясно и пламенно. — Той ще бъде Върховният маг. Под негова власт Роук ще бъде това, което е бил. Кралят ще получи истинската корона от неговата ръка и ще властва с негово напътствие, както властваше Моред. Вещици не ще сквернят святата земя. Дракони не ще заплашат Вътрешно море. Ще цари ред, сигурност, мир.

Никой от четиримата магове с Ириан не му отвърна. В настъпилата тишина младежите с него замърмориха и един сред тях рече:

— Дайте ни вещицата.

— Не — каза Азвер, ала нищо повече не можа да добави. Вдигна жезъла си от върба, но той бе само дърво в ръката му.

От четиримата само Вратарят проговори. Пристъпи напред, Огледа младите мъже един по един и каза:

— Вие ми се доверихте, когато ми дадохте имената си. Сега ще ми се доверите ли?

— Господарю — каза един от тях, с хубаво тъмно лице и магьоснически жезъл от дъбово дърво, — вярваме ви, и тъкмо затова ви молим, нека вещицата да си иде и да се върне мирът.

Ириан пристъпи напред преди Вратарят да успее да проговори.

— Не съм вещица — каза тя. Гласът й прозвуча висок и метален след плътните гласове на мъжете. — Изкуство не владея. Нямам знание. Дойдох да уча.

— Тук не учим жени — каза Ветроключ. — Ти го знаеш.

— Нищо не знам — каза Ириан, пристъпи още крачка напред и застана срещу стария маг. — Кажете ми коя съм.

— Знай мястото си, жено — хладно отвърна магът.

— Мястото ми — рече тя бавно, като провлачваше думите, — мястото ми е на хълма. Където нещата са такива, каквито са. Кажете на мъртвия, че ще го срещна там.

Ветроключ не каза нищо. Младежите замърмориха сърдито и неколцина от тях пристъпиха напред. Азвер застана между тях и нея; думите й го бяха освободили от парализата на тяло и ум, която го удържаше.

— Кажете на Торион, че ще го срещнем на Роукската могила — рече той. — Когато дойде, ще сме там. Сега ела с мен — обърна се той към Ириан.

Нарицателят, Вратарят и Билкарят тръгнаха след двамата в Дъбравата. Пътека за тях имаше. Ала когато неколцина от младите понечиха да ги последват, пътека нямаше.

— Върнете се — каза Ветроключ на младите.

Те се обърнаха, разколебани. Ниското слънце все още огряваше полята и покривите на Големия дом, но в леса витаеха само сенки.

— Вещерство — замърмориха те, — светотатство, поквара.

— По-добре стойте настрана — каза им Ветроключ с напрегнато и мрачно лице. Тръгна обратно към Школата и те се помъкнаха след него, като спореха в безсилие и гняв.

Не бяха много навътре в Дъбравата и все още вървяха покрай потока, когато Ириан спря, извърна се, клекна до огромните, изгърбени над земята корени на една върба и се надвеси над водата. Четиримата магове останаха на пътеката.

— Тя проговори с другия дъх — каза Азвер.

Нарицателят кимна.

— Тогава трябва ли да я следваме? — попита Билкарят. Този път кимна Вратарят. Усмихна се и рече:

— Така изглежда.

— Добре — отвърна Билкарят, изгледа ги с търпеливия си, угрижен поглед; отдели се малко встрани и приклекна да разгледа някакво малко стръкче или мъх на земята.

Времето в Дъбравата течеше както винаги, сякаш не течеше изобщо, а в същото време свършваше отведнъж, денят тихо се изсипа с няколко дълги дъха, потръпване на листата, птица, запяла далече някъде, друга, отвърнала й от още по-далече. Ириан бавно се надигна. Не проговори, само погледна пътеката и тръгна. Четиримата мъже поеха след нея.

Излязоха в спокойния вечерен въздух. На запад още светлееше, когато прегазиха Туилбърн и закрачиха през полята към Роукска могила, издигаща се напред тъмна и висока на фона на небето.

— Идват — каза Вратарят.

През градините и нагоре по пътеката от Големия дом идеха мъже — петимата магьосници и много ученици. Водеше ги сам Торион Призовника, висок в сивото си наметало, понесъл жезъла си от костенобяло дърво, около който смътно сияеше лъжесветлик.

Там, където двете пътеки се срещаха и сливаха, за да възвият нагоре към билото на Могилата, Торион спря и зачака. Ириан закрачи напред и се озова лице в лице с него.

— Ириан от Уей — проговори Призовникът с дълбок и ясен глас, — за да бъде мир и ред, и в името на равновесието на всички неща, повелявам ти да напуснеш този остров. Не можем да ти дадем това, що искаш, и затова те молим за прошка. Ала речеш ли да останеш тук, ти отхвърляш прошката и трябва да научиш какво носи това престъпване.

Тя се изправи, висока почти колкото него, и също толкова изпъната. Близо минута не каза нищо, а накрая проговори с висок, дрезгав глас:

— Ела на хълма, Торион.

Остави го на кръстопътя, долу на равното, и продължи още малко нагоре по склона, няколко крачки. Обърна се и го погледна отвисоко.

— Какво те плаши в този хълм?

Смрачаваше се. Западът се бе изтънил до смътна червена резка, а небето на изток бе потъмняло над морската шир.

Призовникът вдигна очи към Ириан. Вдигна бавно двете си ръце и жезъла в изричане на заклинание, проговаряйки на езика, който всички магьосници и магове на Роук бяха учили, езика на тяхното изкуство, Езика на Сътворението:

— Ириан, в твоето име те призовавам и ти повелявам да ми се подчиниш!

Тя се поколеба, сякаш за миг готова да се подчини, да се върне при него, ала извика:

— Аз не съм само Ириан!

При този вик Призовникът затича нагоре към нея, протегна напред ръце, устреми се към нея, сякаш искаше да я сграбчи и да я задържи. Двамата вече бяха на хълма. Тя се извиси неописуемо над него, огън изригна между двамата, яркочервен пламък сред вечерния сумрак, блеснали тъмнозлати люспи и огромни криле… и се заличи всичко това, и нищо друго нямаше освен жената, застанала на пътеката, и високия мъж, скланящ се ничком пред нея, бавно скланящ се към земята — и се просна върху нея.

От всички единствен Билкарят, лечителят бе първият, който излезе от вцепенението. Тръгна по пътеката и коленичи до Торион.

— Приятелю — промълви той. — Братко.

Под сивото наметало ръцете му напипаха само купчина дрехи и сухи кости, и скършена тояга.

— Така е по-добре, Торион — промълви той. Ала плачеше. Старият Нарицател пристъпи напред и каза на жената на хълма:

— Коя си ти?

— Не зная другото си име — отвърна тя. Говореше като преди, като на Призовника, на Езика на Сътворението, езика, на който говорят драконите.

Обърна му гръб и закрачи нагоре по хълма.

— Ириан — извика Азвер, Пазителят на шарките, — ще се върнеш ли при нас?

Тя спря и го изчака да стигне до нея.

— Ще се върна, ако ме повикаш.

Протегна ръка и хвана неговата. Той вдиша рязко.

— Къде ще отидеш?

— При онези, които ще ми дадат името. В огън, не във вода. При моя народ.

— На запад?

— Отвъд запада.

Обърна им гръб и продължи нагоре към билото в сгъстяващата се тъмнина. И щом се отдалечи от тях, те я видяха, всички — огромните златолюспести хълбоци, увенчаната с остър шип виеща се опашка, дъха й, който беше ярък пламък. На билото на могилата тя спря за миг, издължената й глава се извърна, за да огледа бавно остров Роук, най-дълго се взира към Горската обител, вече тъмно петно в тъмата. И тогава с гръм, като от разтърсени бронзови листи, широките криле се разтвориха и се възнесе нагоре драконът, описа кръг над Роукска могила, и отлетя.

Ивица от пламък и дим се изсипа от тъмното небе.

Азвер, Пазителят на шарките, стоеше, стиснал с лявата си ръка дясната, опарена от нейното докосване. Погледна надолу към мъжете, смълчани в подножието на хълма, с лица, вторачени след дракона.

— Е, приятели мои — извика той. — А сега какво? Единствен Вратарят отговори:

— Мисля, че трябва да се върнем в дома си и да разтворим вратите му.