Престолът от драконова кост

30. Хиляди хищнически нокти

Някой като че ли цепеше вратата с брадва — замахваше, удряше и сечеше дървото.

— Докторе! — извика Саймън и седна. — Това са войниците! Войниците са дошли!

Но не беше в покоите на Моргенес. Лежеше на едно малко легло в спретната стаичка, завит с пропити от пот чаршафи. Звукът от цепенето на дърво не спираше; след миг вратата се отвори и глъчката се усили. В стаята надникна едно непознато лице, бледо, с издължена брадичка и кичур оредяла коса, която изглеждаше със същия медночервен цвят, какъвто добиваше на светлина косата на Саймън. Единственото му око беше синьо. Другото беше покрито с черна превръзка.

— А! — каза непознатият. — Вече си се събудил. Добре.

Имаше типичния за Еркинланд акцент, но с долавяща се дълбочина, характерна за Севера. Той затвори след себе си вратата, прогонвайки от стаята част от шумовете на кипящата навън работа. Мъжът носеше дълго сиво свещеническо расо, което висеше на хилавото му тяло.

— Аз съм отец Странгиард. — Той седна в един стол с висока облегалка до Саймън. Освен стола и леглото, в което лежеше момчето, в стаята имаше ниска маса, върху която бяха сложени пергамент и няколко дреболии, и това изчерпваше цялото обзавеждане. Непознатият се настани удобно, наведе се напред и потупа Саймън по ръката.

— Как се чувстваш? Надявам се, по-добре?

— Да… предполагам, да. — Саймън се огледа. — Къде съм?

— В Наглимунд, но разбира се, това ти е известно. — Отец Странгиард се усмихна. — По-точно, ти си в моята стая и… в моето легло. — Той вдигна ръка. — Надявам се, че ти е удобно. Не е особено добре обзаведена — но, боже мой, колко глупаво от моя страна! Ти си спял в гората, нали? — Свещеникът отново се усмихна, леко и нерешително. — Би трябвало да е по-добре от гората, а?

Саймън стъпи на студения под и с облекчение установи, че е обут в панталони, макар че малко се притесни, като видя, че не са неговите.

— Къде са приятелите ми? — Една неприятна мисъл внезапно помрачи като облак мислите му. — Бинабик… мъртъв ли е?

Странгиард сви устни така, сякаш Саймън е изрекъл някакво богохулство.

— Мъртъв? Пресвети Усирис, не. Макар че не е добре, съвсем не е добре.

— Мога ли да го видя? — Саймън клекна, за да потърси обущата си. — Къде е той? Ами как е Мария?

— Мария? — Свещеникът гледаше озадачено пълзящия по пода Саймън. — А. Чувства се чудесно. Предполагам, че ще я видиш и нея.

Обущата бяха под масата. Когато Саймън ги обу, отец Странгиард се пресегна и взе от облегалката на стола една чиста бяла риза.

— Заповядай — каза той. — Моя е, но ти нещо бързаш. Какво искаш да направиш най-напред — да видиш приятелите си, или да хапнеш?

Саймън вече завързваше връзките на ризата.

— Бинабик и Мария. После ще ям — замислено промърмори той. — И Куантака.

— Жалко, че разполагаме с малко време — каза с укор отецът. — Ние в Наглимунд не ядем вълци. Предполагам, че ти е приятелка.

Саймън вдигна поглед и разбра, че едноокият се шегува.

— Да — каза той и внезапно се засрами. — Приятелка.

— Тогава да тръгваме — каза свещеникът и стана. — Наредено ми е да се уверя, че си добре нахранен. Така че колкото по-скоро те нахраня, толкова по-добре ще изпълня задачата си. — Той отвори вратата и в стаята нахлу светлина и глъчка.

Саймън премигна на яркото слънце и огледа високите стени на укреплението и огромния, обагрен в розово и кафяво силует на смътно виждащия се Велдхелм, на фона на който облечените в сиво стражи изглеждаха като джуджета. В средата на укреплението изпъкваха гъсто разположени ъгловати каменни постройки, в които нямаше и следа от ексцентричната красота на Хейхолт, от характерното за този град преплитане на стилове и епохи. Тъмните опушеносиви павета от пясъчник, малките неосветени прозорци и тежките врати, всичко изглеждаше така, сякаш е направено с една-единствена цел: да не допусне нещо да влезе.

Само на един хвърлей камък, в средата на оживения площад, група голи до кръста мъже цепеха дънери и редяха цепениците на една стигнала вече до главите им купчина.

— Какво правят? — попита Саймън.

Отец Странгиард проследи погледа му.

— А. Вдигат клада. Ще изгорим хуне — великана.

— Великана? — Той внезапно си спомни: ръмженето, косматото лице, нереално дългите ръце, протягащи се към него. — Не е ли мъртъв?

— О, мъртъв е. — Странгиард се отправи към главните постройки. Саймън изостана и хвърли един последен поглед на растящата грамада цепеници. — Някои от хората на Джосуа искаха да се позабавляват с тази история, разбираш ли, Саймън, да му отрежат главата, да я поставят на портите, такива неща. Принцът каза не. Каза, че наистина е бил зъл, но не е животно. Тези същества носели дрехи, знаел ли си? Използвали и тояги, по-точно сопи. Джосуа каза, че няма да излага на показ главата на никой враг само заради едното развлечение. Каза да го изгорим. — Странгиард се почеса по ухото. — Така че ще го изгорим.

— Тази вечер ли? — Саймън трябваше да ускори ход, за да не изостава от вървящия с големи крачки свещеник.

— Веднага щом е готова кладата. Принц Джосуа не желае да се шуми излишно около това. Сигурен съм, че на драго сърце би го погребал на хълма, но хората искат да го видят мъртъв. — Отец Странгиард бързо сграбчи висящото на гърдите му Дърво. — Разбираш ли, само за този месец това е третият великан, който слиза от север. Един от другите уби брата на епископа. Беше доста зловещо.

Бинабик беше в една малка стая близо до параклиса, разположена в средата на църковния двор, заобиколен от главните постройки в укреплението. Изглеждаше много блед и много по-дребен, но се усмихваше ведро.

— Приятелю Саймън — каза той и внимателно седна. Малкият му кафяв торс беше увит в превръзки чак до врата. Саймън устоя на изкушението да грабне човечето и да го прегърне, защото зарастващите рани можеше да се отворят. Вместо това седна в края на леглото и стисна топлата ръка на Бинабик.

— Мислех, че си отиваш завинаги — каза Саймън със сподавена болка.

— И аз помислих същото, когато ме прониза стрелата — отговори тролът и тъжно поклати глава. — Но очевидно не е толкова сериозно. Погрижиха се добре за мен и ако не се движа много, скоро ще съм като нов. — Той се обърна към свещеника. — Днес се разходих в двора.

— Добре, много добре. — Отец Странгиард се усмихна разсеяно, докато си играеше с лентата, прикрепяща превръзката на окото му. — Аз трябва да тръгвам. Сигурен съм, че искате да поговорите за доста неща. — Той бавно тръгна към вратата. — Саймън, можеш да използваш стаята ми, колкото пожелаеш. Временно живея в стаята на брат Еглаф. Той издава ужасни звуци, докато спи, но беше така мил да ме приюти.

Саймън му благодари. Свещеникът пожела бързо възстановяване на Бинабик и излезе.

— Той е много мъдър човек, Саймън — каза Бинабик. Двамата с момчето останаха заслушани в стъпките на отеца, докато той бавно се отдалечаваше по дългия коридор. — Води дворцовите архиви. Вече проведохме един доста приятен разговор.

— Малко е странен, не мислиш ли? Някак… не съвсем в ред?

Бинабик се разсмя, после се разтрепери и се закашля. Саймън се притесни и се наведе към него, но тролът го спря с ръка.

— Само секунда — каза той. Когато дишането му се нормализира, продължи: — Саймън, някои хора, които са изключително умни, просто забравят да говорят и да се държат като нормални.

Саймън кимна и се огледа. Стаята много приличаше на тази на Странгиард: скромно обзаведена, малка, с боядисани в бяло стени. Вместо пергамент и книги на масата имаше само един екземпляр на Книгата на Ейдон; една червена лента, приличаща на тънък език, беше сложена за означаване на мястото, до което беше стигнал последния читател.

— Знаеш ли къде е Мария? — попита Саймън.

— Не. — Бинабик изглеждаше прекалено сериозен. Момчето се зачуди каква ли е причината за това. — Предполагам, че е предала на Джосуа съобщението, което му носеше. Вероятно той я е изпратил обратно при принцесата, за да занесе отговора му.

— Не! — Саймън никак не хареса това предположение. — Как може всичко това да е станало толкова бързо?

— Бързо? — Бинабик се усмихна. — Днес е вторият ни ден в Наглимунд.

Саймън беше озадачен.

— Как е възможно? Та аз току-що се събудих!

Бинабик поклати глава и се мушна под чаршафите.

— Не е точно така. Вчера проспа по-голямата част от деня. Събуждаше се само да пийнеш вода и пак заспиваше. Мисля, че последната част от пътуването, заедно с треската, която изкара, докато плавахме по реката, са те изтощили доста.

— Усирис! — Саймън се почувства така, сякаш собственото му тяло го е предало. — И междувременно Мария е била изпратена някъде?

Бинабик извади ръката си изпод чаршафа и я размаха в знак на несъгласие.

— Не съм сигурен. Само предполагам. Със същата вероятност мога да кажа, че е някъде тук. Може да си говори с други жени или да е в отделението за слугите. В крайна сметка тя е слугиня.

Саймън се намръщи. Бинабик отново хвана ръката му.

— Бъди малко по-търпелив, приятелю Саймън — каза тролът. — Ти си истински герой, щом ни доведе дотук. Кой знае какво ще се случи тепърва?

— Прав си… предполагам… — Саймън пое дълбоко дъх.

— И ми спаси живота — изтъкна Бинабик.

— Има ли значение това? — Саймън смутено потупа малката ръка и стана. — Ти също си ми спасявал живота, и то няколко пъти. Нали приятелите са за това.

Бинабик се усмихна, но очите му издаваха тъга.

— Точно за това са приятелите — съгласи се той. — Макар че ми е приятно да си говорим, вече трябва да спя. Занапред ни предстоят важни дела. Ще намериш ли Куантака, за да разбереш как се грижат за нея? Странгиард обеща да я доведе при мен, но явно тази подробност се е изплъзнала от заетото му съзнание… — Той отпусна глава на възглавницата.

— Разбира се — каза Саймън и отвори вратата. — Знаеш ли къде е тя?

— Странгиард каза… в конюшните… — отговори Бинабик и се прозя. Саймън излезе.

Когато се озова на централния площад и спря, за да разгледа минаващите покрай него хора — придворни, слуги, духовници, никой от които не му обръщаше ни най-малко внимание, го осениха две прозрения.

Първо, той нямаше дори смътна представа къде са конюшните. Второ, беше много, много гладен. Отец Странгиард беше споменал нещо за това, че му било възложено да се погрижи Саймън да бъде добре нахранен, но същевременно беше изчезнал безследно. Този свещеник беше наистина дяволски глупаво старче!

Внезапно Саймън видя на отсрещния край на площада някакво познато лице. Направи няколко крачки и чак тогава си спомни името на човека.

— Сангфугол! — изкрещя той. Арфистът спря да свири и се огледа, за да разбере кой го вика. Мерна тичащия към него Саймън и засенчи с ръка очите си, за да вижда по-добре, но даже когато момчето спря точно пред него, продължаваше да го гледа озадачено.

— Да? — каза музикантът. Беше облечен с пищен бледолилав жакет, а тъмната му коса се подаваше грациозно изпод кожена шапка, която си отиваше с останалото му облекло. Макар че беше с чисти дрехи, Саймън се почувства дрипав в сравнение с усмихващия се любезно музикант. — Може би желаете да ми кажете нещо?

— Аз съм Саймън. Сигурно не си спомняш… поговорихме си на траурното пиршество в Хейхолт.

Сангфугол го изгледа продължително, намръщи се леко, после лицето му просветна.

— Саймън! Ама, разбира се! Сдържаното момче с добрите обноски. Ужасно съжалявам, но въобще не те познах. Много си възмъжал.

— Наистина ли?

Арфистът се засмя.

— Наистина! Когато те видях за последен път, по лицето ти нямаше и следа от този мъх. — Музикантът протегна ръка и докосна брадичката на Саймън. — Или поне не си спомням да е имало.

— Мъх? — Саймън се учуди. Вдигна ръка и опипа бузата си. Наистина усещаше някакъв мъх… но мек, като космите на ръцете му.

Сангфугол се усмихна.

— Как е възможно да не знаеш? Когато започна да ми набожда брада, всеки ден тичах пред огледалото на майка си, за да я гледам как расте. — Той вдигна ръка към гладко избръснатата си челюст. — Сега всяка сутрин я проклинам и я бръсна, за да могат дамите да се наслаждават на гладкото ми лице.

Саймън се засрами. Сигурно изглеждаше като селянин!

— Прекарах известно време по места, където нямаше огледала.

— Хммм. — Сангфугол го огледа от главата до петите. — А и си по-висок, ако не ми изневерява паметта. Какво те води в Наглимунд? Не че не мога да се досетя. Тук има много бегълци от Хейхолт, дори господарят ми — принц Джосуа — е един от тях.

— Знам — каза Саймън. Изпита необходимост да каже нещо, което поне отчасти да върне авторитета му пред този добре облечен млад мъж. — Помогнах му да избяга.

Арфистът повдигна вежди.

— Наистина ли? Това звучи доста интересно! Ял ли си? А може би предпочиташ малко вино? Знам, че е твърде рано, но честно казано, още не съм си лягал… не съм спал.

— Бих се радвал да хапна — каза Саймън, — но първо трябва да свърша нещо. Би ли ми показал къде са конюшните?

Сангфугол се усмихна.

— И сега какво, млад герой? Ще яздиш до Ерчестър и ще се върнеш с торба, в която носиш главата на Приратес, така ли? — Саймън се изчерви отново, но този път от задоволство. — Ела — каза арфистът, — ще отидем първо в конюшните, а после ще хапнем.

Когато Саймън попита къде е Куантака, гърбавият намусен мъж, който хвърляше сено с една вила, го изгледа подозрително.

— Я почакай малко, какво искаш? — попита мъжът и поклати глава. — Тоя вълк е голямо зло. Не трябваше да го водят тук. Аз не бих го оставил, но така нареди принцът. Този звяр за малко не ми откъсна ръката.

— Добре — каза Саймън. — Значи би трябвало да си доволен, че ще те отърва.

— Казвам ви, това е дяволско изчадие — отвърна мъжът, докато ги водеше през тъмната конюшня, а после и през задния двор. Стигнаха до един малък кален участък, сгушен под сянката на стената.

— Понякога тук колим крави — каза мъжът и посочи една квадратна яма. — Не разбирам защо принцът ми доведе на мен, бедния стар Лукуман, жив вълк. Трябвало е да промуши този зъл звяр с копието си, както е сторил с великана.

Саймън погледна гърбавия мъж с отвращение и се отправи към ръба на ямата. Там стърчеше забит в земята кол. За него беше вързано въже, което се спускаше в дупката. Вълчицата беше вързана през врата с въжето и лежеше на една страна върху калното дъно на ямата.

Саймън се смая.

— Какво си й направил!? — изкрещя той на коняря. В това време се приближи и Сангфугол: внимаваше да не се изцапа, докато върви през калния двор.

Недоверието на стария човек прерасна в раздразнение.

— Нищо не съм направил — обидено отвърна той. — Тоя звяр е същински демон — вие ли, вие. Освен това се опита да ме ухапе.

— И аз бих направил същото — сопна се Саймън. — Между другото, и сега мога да го направя. Извади я оттам.

— А как? — попита изплашено мъжът. — Не мога просто да издърпам въжето! Тоя звяр е прекалено тежък.

— Казва се Куантака, идиот такъв! — Саймън преливаше от яд, като гледаше как вълчицата, с която бяха извървели толкова мили, лежи в някаква си тъмна и мокра дупка. Той се наведе над ямата.

— Куантака — извика момчето. — Хей, Куантака! — Вълчицата размърда уши, сякаш се опитваше да прогони някаква муха, но не отвори очи. Саймън огледа двора и най-сетне намери това, което му трябваше: един пън, върху който се сечаха дърва; беше осеян с резки и дебел колкото гръдния кош на човек. Той го домъкна до ямата. Конярят и арфистът го гледаха с недоумение.

— Пази се — извика Саймън на вълчицата и после претърколи дънера през ръба; дървото падна на размекнатата почва, само на лакът от задните крака на животното. Куантака вдигна глава и го погледна за малко, после пак легна.

Саймън отново надникна през ръба на ямата и се опита да придума вълчицата да се покатери на пъна, но тя не му обърна никакво внимание.

— Бъди предпазлив, за бога — каза Сангфугол.

— Има късмет, че Звярът сега си почива — отвърна конярят, докато важно гризеше нокътя на палеца си. — Трябваше да го чуете преди малко, как виеше и тъй нататък.

Саймън се прехвърли през оградата на рова и се спусна вътре. Краката му стъпиха в хлъзгавата жвакаща кал.

— Какво правиш?! — извика Сангфугол. — Да не си луд?

Саймън клекна до вълчицата и бавно протегна ръка. Животното изръмжа, но той не отдръпна ръката си. Куантака го подуши с калния си нос, после внимателно изплези дългия си език и облиза опакото на ръката му. Саймън си наложи да я почеше по ушите, а после я прегледа за рани и счупени кости. Изглежда, нямаше нищо. Момчето се обърна и изправи пъна. Постави го в калта до стената на ямата и се върна при Куантака. Прегърна голямото й туловище и я накара да се изправи.

— Той е луд? — тихо прошепна на Сангфугол намусеният коняр.

— Затваряй си устата! — изръмжа Саймън и видя, че чистите му дрехи вече са изцапани с кал. — Хванете въжето и когато ви кажа, дърпайте. Сангфугол, ако не иска, отрежи му главата.

— Виж го ти него — каза укорително конярят, но грабна въжето. Арфистът застана зад него, готов да помага. Саймън побутна Куантака към дънера и най-сетне я убеди да стъпи с предните си крака върху него. После опря рамо в широката, покрита с гъста козина задница на вълчицата.

— Готови? Теглете! — извика той. Въжето се изпъна. В началото Куантака се съпротивляваше, дърпаше се от мъжете, които държаха въжето, и се отпускаше с цялата си тежест върху Саймън, но после стана по-отстъпчива и започна да се придвижва сама при всяко дърпане на въжето. Когато главата й с искрящи жълти очи, се промуши през оградата, Сангфугол и конярят ахнаха уплашено.

Саймън се покачи на пъна, за да излезе и той. Конярят трепереше от ужас пред вълчицата, която, от своя страна, го гледаше свирепо. Сангфугол, също доста изплашен, предпазливо лазеше по задник, забравил за момент за изящните си дрехи, и се опитваше да се отдалечи от нея.

Саймън се разсмя и помогна на арфиста да стане.

— Ела с мен — каза му той. — Ще заведем Куантака при нейния приятел и господар, хем и ти ще можеш да се запознаеш с него. После можем да хапнем, както мислехме.

Сангфугол бавно кимна.

— Сега, когато видях вече Саймън — Приятеля на вълци, лесно мога да повярвам на всичко. Да тръгваме.

Куантака побутна проснатия на земята коняр за последен път, което изтръгна от него ужасен стон. Саймън отвърза въжето от кола и тръгнаха към изхода на конюшнята, като оставяха зад себе си четири редици кални стъпки.

Бинабик и Куантака се радваха на срещата си. От време на време Саймън поемаше нещата в свои ръце, за да предпази още невъзстановилия се трол от опасните изблици на чувства, които му засвидетелстваше верният му „кон“. Междувременно Сангфугол се отби в кухнята и се върна с кана бира, голяма порция овнешко, сирене и хляб, всичко това увито в една кърпа. Младежът, както изненадано установи Саймън, беше още с калните си дрехи.

— Южната стена, където отиваме, е покрита с доста прах — обясни арфистът. — Проклет да съм, ако съсипя още един жакет.

Докато стигнат главната порта на крепостта и се изкачат по стръмното стълбище, Саймън разпитваше за хората, които обикаляха площада, за шатрите и навесите, издигнати под открито небе.

— Много от тях търсят убежище тук — каза Сангфугол. — Повечето идват от Фростмарч и долината на Зеленоводната река. Други, изпитали тежката ръка на граф Гутулф на гърба си, пристигат от Утаниат, но повечето са селяни, прокудени от земите си от времето или разбойниците. Или от други неща, например хунен. — Той посочи завършената клада, покрай която минаваха. Секачите си бяха отишли, а купчината дърва се издигаше мълчаливо и тържествено като разрушена църква.

Качиха се на стената и седнаха на един грубо издялан камък. Слънцето се беше издигнало високо и разпръсваше няколкото останали облака. На Саймън му се прииска да има шапка.

— Ти или някой друг сте донесли хубавото време. — На Сангфугол му стана топло и разкопча жакета си. — Това е най-странното време през месец мая, което съм виждал — снежни вихрушки във Фростмарч, студени дъждове в Утаниат… градушка! Преди две седмици тук валя градушка — ледени камъни, големи като птичи яйца. — Докато Саймън оглеждаше наоколо, той се зае да развие вързопа с храната. Седяха върху високата стена, ограждаща крепостта, а в нозете им подобно на пелерина се разстилаше Наглимунд.

Замъкът се гушеше сред една стръмна падина във Велдхелмските хълмове, сякаш беше положен в някаква огромна шепа. Срещу тях се издигаше западната стена, под която се простираше широката външна стена. Тя ограждаше Наглимунд с неговите криволичещи улички. Отвъд стената, докъдето стигаше поглед, всичко беше равнина, осеяна със скали и ниски хълмчета.

От хребета на хълма се спускаше лъкатушеща пътечка, виеща се между източната крепостна стена и островърхия щит, опасващ Велдхелм. По склоновете, ограждащи пътеката, искряха хиляди черни точки.

— Какво е това? — посочи Саймън. Сангфугол присви очи, без да спира да дъвче.

— Имаш предвид Ноктите?

— Какви нокти? Питам за тези дълги прътове на хълма.

Арфистът кимна.

— Ноктите. Какво предполагаш, че означава Наглимунд? Скъпи приятелю от Хейхолт, явно си забравил еркинландския си език. Крепостта на ноктите — това означава. Поставил ги е граф Исуайдс, още когато е строял Наглимунд.

— Кога е станало това? И за какво са? — Саймън гледаше съсредоточено; вятърът духна трохите и ги отвя оттатък външната стена.

— Знам само, че е било преди римърите да дойдат тук — отговори Сангфугол. — Но стоманата за всички тези пръчки е взета точно от римърите. Направили са ги дуорите — добави многозначително той, но името не говореше нищо на Саймън.

— Но защо? Прилича на градина с железни дървета.

— За да не допуска ситите до Наглимунд — заяви Сангфугол. — Исуайдс много се страхувал от тях, защото това всъщност е ситска земя. От другата страна на хълмовете е разположен един от големите им градове, забравих му името.

— Да’ай Чикица — тихо каза Саймън.

— Точно така — съгласи се арфистът. — За съжаление, ситите не понасят желязото. Кара ги да се чувстват зле, дори може да ги убие. Затова Исуайдс огражда замъка си с тези стоманени „нокти“. Те са били навсякъде, дори и пред самата крепост, но когато ситите си отишли, започнали да пречат: препятствали влизането на каруците в пазарни дни и така нататък. Така че когато крал Джон дава това място на моя господар — подозирам, че го е направил, за да ги държи с брат му на колкото се може по-голямо разстояние един от друг — принцът изважда всички, с изключение на тези по двата склона. Мисля, че го забавляват. Моят господар много обича антики.

Докато пиеха бира, Саймън разказа на арфиста какво му се беше случило, откакто се бяха видели за последен път, като пропусна някои от трудно обяснимите подробности, защото нямаше да може да отговори на въпросите, които приятелят му със сигурност щеше да зададе. Сангфугол беше впечатлен; освобождаването на Джосуа и страданията на Моргенес му направиха най-силно впечатление.

— Ах, този негодник Елиас — каза най-накрая той и Саймън се изненада, като видя неподправения гняв, помрачил като облак лицето му. — Крал Джон е трябвало да удуши този злодей още при раждането му, а ако не, поне да го назначи за главнокомандващ на войските и да го изпрати да тормози хората в Тритинг — каквото и да е, но да не го беше поставял на Престола от драконова кост, превръщайки го по този начин в мор за всички нас.

— Но той е точно там — каза Саймън. — Мислиш ли, че ще ни атакува тук, в Наглимунд?

— Само Бог и Сатаната знаят това. — Сангфугол горчиво се усмихна. — А Сатаната предварително застрахова залога си. Може все още да не знае, че Джосуа е тук, макар че това няма да продължи дълго. Тази крепост е наистина солидна твърдина. За това трябва да благодарим на починалия много отдавна Исуайдс. Независимо дали е, или не е твърдина, не мога да си представя, че Елиас ще стои дълго със скръстени ръце, докато тук на север Джосуа събира войската си.

— Но аз мислех, че принц Джосуа не иска да става крал — каза Саймън.

— Наистина не иска. Но Елиас не е от хората, които могат да разберат това. Амбициозните хора никога не могат да повярват, че останалите не са като тях. А край него е и Приратес, за да му дава злъчните си съвети.

— Но нали враждата между Джосуа и краля датира от много години? Доста преди да се появи Приратес?

Сангфугол кимна.

— Между тях винаги е имало проблеми. Някога са се обичали, били са по-близки от повечето братя — или поне по-старите придворни на Джосуа казват така. Но се спречкват и после умира Хилиса.

— Хилиса?

— Набанската съпруга на Елиас. Джосуа я е съпровождал вместо отишлия да воюва в Тритинг крал Джон. Трябвало е да я заведе при Елиас. Групата е причакана от тритинги. Джосуа загубва ръката си, докато се опитва да защити Хилиса, но напразно — конниците били прекалено много.

Саймън въздъхна.

— Значи така е започнало всичко!

— Тогава умира всякаква обич между тях… или поне така говорят.

След като поразмисли известно време върху думите на Сангфугол, Саймън стана и закрачи; раната на ребрата го заболя.

— Какво ще прави в такъв случай принц Джосуа? — попита той.

Арфистът се почеса по ръката и се загледа надолу към площада.

— Не смея дори и да предполагам — каза Сангфугол. — Принц Джосуа е предпазлив и муден, когато става въпрос за действие; така или иначе, не ме викат, когато обсъждат стратегията. — Той се усмихна. — Говори се, че ще пристигнат важни пратеници и Джосуа ще посети официално рийда още тази седмица.

— Какво?

— Рийд. Това е стара еркинландска дума, която означава приблизително съвет. Хората в тези области явно се придържат към старите понятия. В провинцията, далеч от замъка, продължават да говорят като едно време. Един човек от Хейхолт като теб вероятно ще се нуждае от преводач.

Саймън не искаше да се отклоняват от темата и да говорят за някакви си селяни.

— Съвет, казваш… Рийд? Това… военен съвет ли е?

— В наши дни — отговори музикантът и лицето му помръкна — всеки съвет в Наглимунд може да бъде единствено военен.

Разхождаха се покрай крепостните стени.

— Изненадан съм — каза Сангфугол, — че въпреки всички услуги, които си направил на господаря, той все още не те е поканил да го посетиш.

— Та аз се събудих едва тази сутрин — каза Саймън. — Между другото, може и да не ме е познал… в това мрачно сечище, с умиращия великан и тъй нататък.

— Може би имаш право — каза арфистът; придържаше здраво шапката си, която вятърът всячески се стремеше да грабне.

И въпреки това, мислеше си Саймън, ако Мария му бе предала посланието на принцесата, би трябвало да е споменала и за спътниците си. Никога не би помислил, че е момиче, което ще ги забрави просто ей така.

Въпреки това трябваше да е честен: кое момиче, ненадейно спасено от опасната пустош, не би предпочело да прекарва времето си с някой любезен младеж от замъка, вместо с някакъв си недодялан мияч на чинии?

— Виждал ли си случайно онова момиче, Мария, което дойде с нас? — попита той.

Сангфугол поклати глава.

— Всеки ден през портите минават хора. И не само тези, които напускат затънтените си ферми и села. Снощи дойдоха ездачите от ескорта на принц Гуитин от Хернистир, конете им бяха покрити с пяна. Тази вечер се очакват да пристигнат съюзниците на принца. Граф Етелферт, заедно с двеста души, е тук от една седмица. Веднага след него пристигна барон Ордмаер със сто утерсалци. Отвсякъде прииждат различни графове и водят войници. Ловът вече е започнал, Саймън — макар че само Ейдон знае кой кого преследва.

Бяха стигнали до североизточната наблюдателна кула. Сангфугол поздрави обикалящия страж, като докосна леко шапката си.

— Колкото и да е зает — внезапно поде арфистът, — изглежда несправедливо, че още не те е повикал. Нали нямаш нищо против да споделя нещо с теб? Поканен съм да вечерям с него тази вечер.

— Разбира се, бих искал да го видя. Аз… много се безпокоях за неговата сигурност. А и господарят ми помогна значително, за да може Джосуа да се върне тук, в дома си.

Саймън с изненада откри, че в гласа му се долавя нотка на огорчение. Не му се искаше да прозвучи така, но в крайна сметка беше изстрадал доста, за да стигне дотук, и именно той, а не някой друг, бе намерил Джосуа да виси с вързани ръце, като фазан, закачен над вратата на някой ловец.

Топът на забележката не убягна и на Сангфугол. Погледът, който отправи към Саймън, изразяваше едновременно съчувствие и учудване.

— Разбирам. Все пак бих те посъветвал да не си съставяш мнение за принца само на основата на това. Той е горд, труден за разбиране човек, Саймън, но съм сигурен, че не те е забравил. Както знаеш, напоследък от нас се изискват неимоверни мъки и усилия. Всяко действие ни коства почти толкова, колкото и на теб — пътуването ти.

Саймън вдигна брадичка и се загледа в хълмовете.

— Знам — каза той. — Ако ме приеме, ще ми окаже чест. Ако пък не може… какво толкова.

Арфистът се усмихна лениво със закачливите си очи.

— Чест и приятен разговор. Хайде, ела да ти покажа Ноктите на Наглимунд.

Гледката наистина беше внушителна. Полето блестящи стълбове, което започваше само на няколко лакътя след източната стена на замъка, се простираше нагоре и настрани по склона на около четвърт левга и стигаше досами подножието на хълмовете. Коловете бяха наредени в симетрични редове, сякаш там беше погребан легион копиеносци и над чернозема стърчаха само оръжията им, за да показват колко съвестно стоят на пост. Между редовете се виеше път, който тръгваше от една зейнала пещера, разположена на западния склон на хълма. Пътеката криволичеше надолу като следа, оставена от гъвкава змия, и стигаше до тежките източни порти на Наглимунд.

— И, не си спомням кой, е направил всичко това, защото се е страхувал от ситите? — попита Саймън учудено. — Защо просто не ги е наредил отгоре на стената?

— Казвал се е Исуайдс. Граф Исуайдс. Бил е набански управител тук и е било прецедент да построи замък на ситска земя. А що се отнася до това защо не на стената, предполагам, че се е страхувал да не намерят начин да минат над една-единствена стена, а пък защо не и под нея. Така е трябвало да минат през коловете. Още не си видял и половината, Саймън. Сякаш изникват от всички страни! — Сангфугол посочи с ръка.

— Какво са направили ситите? — попита Саймън. — Опитали ли са се да нападнат?

Сангфугол се намръщи.

— Поне не съм чувал. За това трябва да попиташ стария отец Странгиард. Той е историк и води архивите.

Саймън се усмихна.

— Запознах се с него.

— Интересно накуцващо старче, нали? Веднъж ми каза, че когато Исуайдс построил това място, ситите го нарекли… нарекли го… по дяволите! Би трябвало като съм баладист да знам тези древни истории. Все едно, името, което му дали, означавало приблизително „Капан, който улавя ловеца“ — сякаш Исуайдс е оградил сам себе си или е поставил капан за себе си.

— А така ли е било? Какво се е случило с него?

Сангфугол поклати глава и за малко не изгуби шапката си.

— Да ме вземат мътните, ако знам. Вероятно е остарял и е умрял тук. Мисля, че ситите не са му обръщали особено внимание.

Обиколката им отне час. Отдавна бяха изпразнили каната с бира, която Сангфугол беше донесъл, за да прокарват храната си, но арфистът далновидно беше взел и мях с вино, което им позволи да разквасват устни по време на екскурзията си. Смееха се; когато стигнаха главната порта и виещите се стъпала, арфистът тъкмо учеше Саймън на една неприлична песен за някакъв набански благородник. Озоваха се сред многобройна тълпа работници и войници; ако се съдеше по това, че не носеха униформи, можеше да се заключи, че повечето не са излезли по служба. Всички викаха и се блъскаха. Саймън бързо беше заклещен между някакъв дебелак и един брадат гвардеец.

— Какво става? — извика той на Сангфугол, когото тълпата беше избутала малко по-назад.

— Не съм сигурен — отвърна високо музикантът. — Може да е пристигнал Гуитин от Хернисадарк.

Дебелакът обърна зачервеното си лице към Саймън и каза бодро:

— Не, не е. — Дъхът му вонеше на бира и лук. — Всичко е заради великана, дето го убил принцът. — Мъжът посочи кладата.

— Но аз не виждам великана — каза Саймън.

— Сега го носят — отвърна човекът. — Току-що идвам, за да си намеря място да виждам. Синът на сестра ми беше сред мъжете, които помогнаха да се хване това чудовище! — гордо добави той.

През тълпата премина нова вълна; някой най-отпред виждаше нещо и мълвата се предаваше от човек на човек назад, към тези, които не виждаха. Проточваха се вратове и търпеливи майки с мръсни лица качваха децата си на раменете си.

Саймън се огледа. Сангфугол беше изчезнал. Младежът се изправи на пръсти и установи, че само неколцина от множеството са високи колкото него. Видя нещо като шатра или тента от лъскава коприна, опъната зад кладата. Пред нея някакви придворни в лъскави дрехи седяха на малки столчета и си говореха и ръкомахаха: ръкавите им се поклащаха като клони, пълни с шарени птици. Той оглеждаше лицата, надявайки се да зърне Мария — може би тя беше намерила някоя благородна дама, за която да работи. Несъмнено за нея не беше безопасно да се върне в Хейхолт или където и другаде да се намираше принцесата. Не я видя никъде, но преди да успее да огледа някоя друга част на струпалото се множество, видя редица въоръжени мъже да излизат изпод един от сводовете на вътрешната стена.

Тълпата се раздвижи и се развика, защото след първите шестима войници вървеше каруца, теглена от два коня. За миг Саймън почувства празнота в стомаха си, но бързо я прогони: нима щеше да му се гади всеки път, когато край него проскърцваха колелата на каруца?

Колата спря и войниците я обиколиха, за да развържат превитото туловище, качено в нея. Саймън мерна сред седналите благородници някаква жена с катраненочерна коса и бяла кожа. Опита се да я огледа по-добре, защото се надяваше, че е Мария, но смеещите се придворни стесниха кръга и той не можа да види нищо повече.

Осем яки гвардейци повдигнаха стълба, на който висеше тялото на великана. В тази поза чудовището приличаше на елен от кухненските запаси на краля. Най-напред мъжете плъзнаха стълба от каруцата на земята и го наместиха на плещите си. Съществото беше вързано през раменете и коленете, огромните му ръце се поклащаха във въздуха, а гърбът му се влачеше по земята. Множеството, което разгорещено се беше придвижило напред, започна да отстъпва, надавайки възклицания от страх и отвращение.

Саймън си мислеше, че сега великанът прилича много повече на човек, отколкото когато бе излязъл от гората и се бе изправил срещу него. С отпусната от смъртта кожа на тъмното лице и без смразяващото кръвта ръмжене Звярът приличаше на човек, на когото е съобщена някаква новина, която не може да разбере. Както беше казал Странгиард, около кръста му беше увито парче груб плат. В пепелта по площада се влачеше някакъв колан от червеникави камъни.

Дебелакът, който стоеше до Саймън и призоваваше войниците да вървят по-бързо, се обърна и го погледна весело.

— Знаеш ли какво е носил около врата си? — извика той. Притиснат от всички страни, Саймън само вдигна рамене. — Черепи! — каза мъжът с такова задоволство, че човек би помислил, че той самият ги е дал на мъртвия великан. — Носил ги като огърлица. Принцът ще им направи погребение като за ейдонити, въпреки че кой знае на кого са били. — И дебелакът пак обърна поглед към зрелището.

На върха на кладата се бяха покатерили няколко войници и помагаха на носачите да наместят тялото на звяра. Когато го поставиха както трябва, с гръб, обърнат към струпаните дървета, те издърпаха мушнатия между краката и ръцете му стълб и скочиха на земята. Щом скочи и последният, огромното туловище залитна леко напред и една жена изпищя. Няколко деца се разплакаха. Някакъв офицер със сиво наметало даде команда. Един от войниците се протегна напред и мушна горяща факла в струпаната около кладата слама. Пламъците, които изглеждаха безцветни, осветени от слънцето на късния следобед, се заизвиваха все по-високо и по-високо. Около тялото на великана се изви струйка дим; поривите на вятъра полюшваха рунтавата му козина, сякаш беше изсъхнала през лятото трева.

Ето! Саймън отново я видя зад кладата! Докато се опитваше да се промуши напред, някой, който искаше да запази добрата си наблюдателна позиция, го ръгна с лакът в ребрата. Саймън спря и се вгледа в мястото, където му се струваше, че я е зърнал.

И я видя пак и разбра, че не е Мария. Тази чернокоса жена, обвита в пищно, изящно изтъкано зелено наметало, беше може би двадесет години по-стара. Въпреки това беше наистина красива — кожата й имаше цвят на слонова кост, а големите й очи бяха леко дръпнати.

Докато Саймън я наблюдаваше, тя гледаше горящия великан. Косата му беше започнала да се накъдря и почернява, защото огънят се изкачваше все по-високо по купчината цепеници. Димът се виеше и направи завеса, която скри дамата от погледа на Саймън. Той се чудеше коя е и защо докато наглимундците крещяха и размахваха юмруци, тя гледаше огнените езици с тъжни, но същевременно гневни очи.

31. Съветите на принца

Въпреки че беше доста гладен след разходката около замъка със Сангфугол, когато по-късно дойде отец Странгиард, за да го заведе в кухнята — изпълнявайки с голямо закъснение обещанието си, — Саймън установи, че апетитът му се е изпарил. Зловонието на горяща плът все още изпълваше ноздрите му и докато вървеше зад архиваря на замъка, той усещаше напълно осезаемо надвисналия дим.

Едва докосна хляба и наденичките, които една груба готвачка тропна на масата пред него. После двамата със свещеника тръгнаха през площада и докато вървяха, отецът полагаше огромни усилия, за да поддържа разговора.

— Може би си просто… много изморен, момче. Да, това трябва да е. Съвсем скоро ще си възвърнеш апетита. Младите хора винаги имат охота за ядено.

— Убеден съм, че сте прав, отче — каза Саймън. Наистина беше изморен, а освен това понякога беше по-лесно да се съгласиш с някого, отколкото да обясняваш. Между другото момчето не беше напълно сигурно на какво се дължи тази отпуснатост, цялото му изтощение.

Повървяха малко из смрачаващия се вътрешен двор.

— О — каза накрая свещеникът, — искаше ми се да те попитам… Надявам се да не сметнеш, че е прекалено нахално от моя страна…

— Да?

— Ами, Бинбиник… Бинабик де, ми каза… каза ми за един ръкопис. Един ръкопис на доктор Моргенес от Ерчестър? Такъв велик човек, каква трагична загуба за научните среди… — Странгиард тъжно поклати глава, а после сякаш забрави какво иска да попита, защото продължи да върви във вглъбен размисъл. Най-сетне Саймън се почувства длъжен да наруши мълчанието и му подсказа:

— Книгата на доктор Моргенес? Какво имате предвид?

— О! О, да… ами, виж, исках да те помоля — и съзнавам каква голяма услуга би било — Бинбиник каза, че ръкописът е съхранен и че е при теб, в торбата ти.

Саймън се засмя. На горкичкия отец му трябваше цяла вечност!

— Не знам къде е торбата ми.

— О, под леглото ми, по-точно под леглото, където засега спиш ти. Можеш да го ползваш, колкото пожелаеш. Видях един подчинен на принца да я оставя там. Уверявам те, че не съм я докоснал! — побърза да добави той.

— Искате да прочетете книгата? — Саймън беше развълнуван от искреността на стария човек. — Непременно трябва да го направите. Толкова съм изморен, че не мога дори да се докосна до книга. Освен това, сигурен съм, че докторът би се радвал, ако някой учен човек прочете творбата му, а аз със сигурност не съм такъв.

— Наистина ли? — Странгиард изглеждаше замаян и неспокойно опипваше превръзката на окото си, сякаш му се искаше да я махне и да я хвърли с вик на радост. — О — свещеникът пое дълбоко дъх, за да се успокои, — това би било чудесно.

Саймън се почувства неудобно. В крайна сметка архиварят се беше изнесъл от собствената си стая, за да може той — един непознат, да се настани в нея. Благодарността на отеца го смущаваше.

„О — реши той, — но той всъщност не е толкова благодарен на мен, колкото на възможността да прочете работата на Моргенес за крал Джон. Този човек обича книгите така, както Рейчъл обича сапуна и водата“.

Почти бяха стигнали до ниските жилищни постройки край южната стена, когато пред тях изскочи някакъв силует — мъж, когото не можеха да видят заради мъглата и бързо отслабващата светлина. Човекът застана пред момчето и свещеника и от него се чу някакво подрънкване.

— Търся отец Странгиард — каза малко завалено мъжът. Изглежда, потрепери и звънтенето се чу отново.

— Аз съм — каза Странгиард с малко по-висок от обичайния за него тон. — Хм… искам да кажа, да аз съм. Какво ви води при мен?

— Търся един младеж — отговори мъжът и се приближи още малко. — Това той ли е?

Саймън напрегна мускулите си, но нямаше как да не забележи, че приближаващият се не е особено висок. А и имаше нещо в походката му…

— Да. — Саймън погледна Странгиард, но свещеникът не каза нищо повече и започна смутено да подръпва лентата на главата си.

— Аз съм — каза Саймън. — Какво искате?

— Принцът желае да говори с вас — каза дребният човек, пристъпи напред и се взря в него. Пак се чу подрънкване.

— Таусър! — възкликна щастливо Саймън. — Таусър! Какво правиш тук!? — Протегна ръка и потупа стареца по рамото.

— Кой си ти? — попита озадачено шутът. — Познавам ли те?

— Не знам. Аз съм Саймън! Помощникът на доктор Моргенес! От Хейхолт!

— Хм — несигурно каза смешникът. Миришеше на вино. — Май си спомням… всичко ми е много смътно, момче, много смътно. Таусър остарява и заприличва на стария крал Тетаин: „главата му е покрита със снежна шапка и следи, оставени от времето, като връх Минари“. — Той премигна. — Ох, вече не помня лицата така добре, като някога. Теб ли трябва да заведа при принц Джосуа?

— Предполагам. — Настроението на Саймън се повдигна. — Сигурно Сангфугол е говорил с принца. — Той се обърна към отец Странгиард. — Трябва да отида с него. Не съм местил торбата: даже не знаех, че е там.

Свещеникът измърмори нещо, за да благодари, и се разбърза, за да получи по-скоро наградата си. Саймън хвана шута за лакътя и двамата тръгнаха в обратна посока.

— Ух! — каза Таусър и потрепери; звънчетата по жакета му отново иззвъняха. — През деня слънцето грееше силно, но като се стъмни, задуха студен вятър. Това време е много лошо за старите кокали. Не разбирам защо Джосуа изпрати мен. Той леко залитна и се опря на ръката на Саймън. — Не е съвсем вярно — продължи Таусър. — Принцът обича да ми възлага задачи. Разбираш ли, мисля, че го прави не защото не харесва шегите и номерата ми, а по-скоро, за да не ме вижда да безделнича.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Как стигна до Наглимунд? — попита най-накрая Саймън.

— С последната каруца, която пътуваше по пътя Велдхелм. Сега Елиас го е затворил, кучият му син. Беше тежко пътуване — на север от Флет ни нападнаха разбойници. Всичко се разпада, момче. Всичко загнива.

Стражите, които стояха на пост пред двореца, ги огледаха внимателно на блещукащата светлина на факлите, после ги пуснаха да минат. Саймън и шутът тръгнаха по един студен коридор с каменен под и стигнаха до втора тежка дървена врата и втора двойка стражи.

— Стигнахме, момче — каза Таусър. — Аз отивам да си лягам, защото снощи имах тежка вечер. Беше ми приятно да видя позната физиономия. Обади ми се да пийнем и да ми разкажеш преживелиците си, става ли? — Той се обърна и се затътри по коридора — пъстрите кръпки на костюма му леко проблясваха — и скоро мракът го погълна.

Саймън пристъпи между стоящите неподвижно стражи и почука на вратата.

— Кой е? — попита един момчешки глас.

— Саймън от Хейхолт. Идвам да се срещна с принца.

Вратата се отвори безшумно. На прага стоеше десетинагодишно дете със сериозно лице, облечено като паж. То се отдръпна, за да направи път на Саймън. Младежът мина покрай него и влезе в едно преддверие, оградено със завеси.

— Влез — извика глухо някой. — Саймън се огледа и намери входа, който беше скрит зад една завеса.

Стаята беше оскъдно обзаведена, почти като тази на отец Странгиард. Принц Джосуа беше по нощница, а на главата му имаше боне. Беше седнал на една маса, с лакът, опрян на някакъв свитък, за да го държи отворен. Когато Саймън влезе, той не вдигна погледа си, но му посочи един стол и каза:

— Моля те, седни и ме изчакай един момент.

Саймън се поклони и седна на тежкия твърд стол. Видя, че в дъното на стаята нещо мърда. Нечия ръка дръпна завесата и зад нея проблесна светлината на лампа. Появи се едно лице с черни очи и гъста черна коса, спускаща се около него — жената, която беше видял на площада, докато изгаряха великана. Гледаше право към принца, но когато вдигна поглед, очите й срещнаха очите на Саймън и той видя, че са изпълнени с гняв, като очите на притисната в ъгъл котка. Завесата се спусна пак.

Момчето се разтревожи и му се прииска да каже нещо на Джосуа. Шпионин ли беше тази жена? Или може би убиец? После внезапно разбра защо тя е в спалнята на принца и се почувства като истински глупак.

Джосуа погледна изчервилия се Саймън и остави свитъка да се навие.

— Извинявай. — Той стана и придърпа стола си по-близо. — Имах малко работа. Надявам се, разбираш, че не съм искал да обидя този, който ми помогна да избягам от затвора.

— Не… не е необходимо да се извинявате, ваше височество — заекна Саймън.

Джосуа разпери пръстите на лявата си ръка и на лицето му се изписа болка. Саймън си спомни това, което му беше разказал Сангфугол, и си помисли какво ли е да загубиш едната си ръка.

— Моля те, насаме ми казвай само „Джосуа“, или, ако предпочиташ, „принце“. Когато учих в Набан, братята ми казваха „новия“ или „момче“. Не мисля, че оттогава съм се променил кой знае колко.

— Да, сър.

Джосуа отново погледна към масата. Саймън използва моментната тишина, за да го огледа внимателно. В действителност, той приличаше на принц точно толкова, колкото и когато го бе видял в окови. Изглеждаше изморен — явно грижите го съсипваха така, както времето съсипва скалите. Облечен за лягане, със замислено присвити вежди, Джосуа можеше по-скоро да мине за един от архиварите на отец Странгиард, отколкото за принц на Еркинланд, да не говорим за син на Престър Джон.

Принцът стана и се върна при свитъка.

— Написано е от стария Дендинис — той потупа пергамента с обвития в кожа чукан на дясната си китка, — военния архитект на Исуайдс. Знаеш ли, че Наглимунд никога не е превземан с обсада? Когато Фингил от Римърсгард слиза от север, е трябвало да огради замъка с две хиляди души, за да защити фланга си. — Той пак почука по свитъка. — Дендинис е строил добре.

Последва пауза. Най-сетне Саймън вметна непохватно:

— Това е наистина здрава крепост, принц Джосуа.

Принцът стисна устни като скъперник, който брои платените данъци.

— Да… но дори и хората, които живеят в здрави крепости, могат да умрат от глад. Каналите, по които получаваме доставки, са прекалено дълги, а откъде можем да получим помощ? — Джосуа погледна Саймън така, сякаш очакваше отговор, но младежът само въртеше очи и нямаше ни най-малка представа какво да каже. — Новините, които ще донесе Исгримнур, може да са добри — продължи принцът, — а може и да не са. От юг се носят слухове, че брат ми събира голяма войска. — Джосуа сведе поглед към пода, но внезапно погледна нагоре с горящи, трескави очи. — Прости ми още веднъж. Напоследък откривам, че съм потънал в мрачни мисли и думите ми изпреварват мисълта. Знаеш ли, едно е да четеш за велики битки, а съвсем друго да се опитваш да ги планираш. Имаш ли представа колко неща трябва да се обмислят? Събирането на наличните войски, вкарването на хората и животните им в замъка, осигуряването на фураж, укрепяването на стените… и всичко би било излишно, ако никой не подкрепи Елиас. Ако останем сами, ще издържим много дълго… но накрая ще бъдем победени.

Саймън беше смутен. Това, че Джосуа говореше така открито с него, го ласкаеше, но в един обсебен от мрачни предчувствия принц, който охотно разговаряше с едно момче така, сякаш говореше с военния си съвет, имаше и нещо плашещо.

— Ами — каза най-сетне Саймън, — вероятно всичко ще се нареди по божията воля. — Още докато го казваше, се намрази за глупостта си.

Джосуа само се засмя, но това беше тъжен смях.

— А, едно момченце ме хвана натясно, подобно на известните тръни, оплели Усирис. Прав си, Саймън. Докато дишаме, все още има надежда и аз трябва да ти благодаря за това прозрение.

— Само отчасти, принц Джосуа. — Той се запита дали думите му не звучат неблагодарно.

Лицето на принца възвърна мрачното си изражение.

— Чух за доктора. Това е тежък удар за всички ни, но сигурен съм, най-вече за теб. Ще ни липсва неговата мъдрост — добротата му също, но повече мъдростта. Надявам се другите да заемат частично мястото му. — Джосуа пак придърпа стола и се наведе напред. — Ще има съвет и мисля, че ще е скоро. Тази вечер идва Гуитин, синът на Лут, краля на Хернистир. Има и други, пристигнаха преди няколко дни. От това, което ще решим тук, зависят много неща, животът на много хора. — Джосуа замислено поклати глава.

— Граф Исгримнур… жив ли е, принце? — попита Саймън. — По пътя си… по пътя си насам го срещнах и бях една нощ в компанията на хората му, но… но после се разделихме.

— Той и хората му са тук от няколко дни. Отбиха се, преди да продължат към Елвритшала. Ето защо не мога да отлагам — ако съветът не се събере преди да тръгнат, може да се наложи да ги чакаме седмици. — Той пак погледна настрани и внезапно попита:

— Можеш ли да си служиш добре с меч, Саймън? Обучавали ли са те?

— Не достатъчно, сър.

— Тогава иди при гвардейския капитан и го накарай да намери някой, който да те обучава. Мисля, че ще се нуждаем от всяка ръка, да не говорим за тези, които са млади и силни.

— Разбира се, принц Джосуа — каза Саймън. Принцът стана и отиде до масата си, като му обърна гръб, сякаш посещението е приключило. Саймън седеше като замръзнал на стола си, защото искаше да попита нещо, но не беше сигурен дали е уместно. Най-сетне стана и тръгна заднишком към завесата, отделяща стаята от коридора. Джосуа продължаваше да се взира в свитъка на Дендинис. Саймън беше на крачка от изхода, когато спря, изправи рамене и зададе въпроса, който го вълнуваше.

— Принц Джосуа… — започна той и високият мъж го погледна през рамо.

— Да?

— Дали… дали онова момиче, Мария… момичето, което ви донесе новини от племенницата ви Мириамел… — Той си пое дъх. — Знаете ли къде е?

Джосуа повдигна вежди.

— Дори и в най-тежките си мигове не можем да спрем да мислим за тях, нали? — Принцът поклати глава. — Страхувам се, че не мога да ти помогна по този въпрос, млади човече. Лека нощ.

Саймън се поклони и излезе заднишком.

Докато се прибираше през площада, обезпокоен от посещението си при принца, се чудеше какво ли ще стане с всички тях. Пристигането му в Наглимунд му се бе сторило огромна победа. Седмици наред това беше единствената му цел, единствената му пътеводна звезда. Прокуден от дома си, той се бе хванал като удавник за сламка за тази мисъл, за да отложи решаването на други, по-важни въпроси. Сега това, което му се беше сторило рай в сравнение с пътуването през пущинаците, се оказа поредният капан. Шансовете на Джосуа бяха точно такива, каквито каза самият той: ако не ги победяха, щяха да умрат от глад.

Щом влезе в малката стая на Странгиард, момчето се просна на леглото, но заспа доста дълго, след като стражите извикаха, че е дванадесет.

На вратата се почука и Саймън отговори в просъница. Стана да отвори и видя, че вече се е съмнало и че пред него стоят един огромен вълк и един трол.

— Изненадан съм, че още си в леглото! — дяволито се засмя Бинабик. — Минаха само няколко дни, откакто напусна пущинаците, а мързелът на цивилизацията вече се е просмукал в кръвта ти.

— Не съм в леглото — намръщи се Саймън — Вече не съм. А вие защо не сте в леглото?

— В леглото? — повтори Бинабик, влезе накуцвайки в стаята и затвори вратата с дупе. — Аз съм по-добре, или по-точно значително по-добре. А и имам работа. — Той огледа стаята, а Саймън седна на ръба на леглото и заби поглед в босите си крака. — Знаеш ли къде е торбата, която успяхме да спасим? — най-сетне попита тролът.

— Ъъъ — измърмори Саймън и посочи пода. — Беше под леглото, но мисля, че отец Странгиард я е взел, за да прочете книгата на Моргенес.

— Значи трябва да е там — каза Бинабик и клекна на четири крака. — Свещеникът ми прилича на човек, който лесно забравя хората, но винаги връща нещата на мястото им, щом приключи работата си с тях. — Тролът затършува под леглото. — Аха! Ето я!

— Това не е ли опасно за раната ти? — попита Саймън и се засрами, задето не предложи да потърси той самият. Бинабик изпълзя и се изправи много внимателно, което не убягна от погледа на момчето.

— Троловете оздравяват бързо — каза Бинабик и се усмихна широко, но това не успокои Саймън.

— Мисля, че все още не бива да ставаш и да се разхождаш — каза той, докато Бинабик ровеше в торбата. — Още не си се оправил.

— Ти би бил чудесна майка за всеки трол — отговори Бинабик, без да вдига очи. — Защо не вземеш да ми сдъвкваш храната? Кинкипа! Къде са се дянали тези кокали?

Саймън коленичи и затърси обущата си, но това беше доста трудна задача, защото вълчицата непрестанно обикаляше из тясната стая.

— Куантака не може ли да почака отвън? — попита той, когато вълчицата го блъсна за пореден път.

— И двамата ти приятели биха си отишли на драго сърце, ако те притесняват, Саймън — каза превзето тролът. — Охо! Ето къде се били скрили!

Момчето погледна трола накриво. Бинабик беше смел, умен, любезен, силно привързан към Саймън. Но дори и да не притежаваше всички тези качества, той просто беше прекалено малък, за да го удари. Младежът въздъхна отвратено и отново се тръшна на леглото.

— Защо са ти тези ашици? — Той надигна глава. — Стрелата ми още ли е там?

— Да, тук е — отговори приятелят му. — А ашиците? Защото живеем в дни, които изискват да се вземат важни решения, и щях да съм глупак, ако не се вслушам във всеки мъдър съвет.

— Принцът ме повика снощи.

— Знам. — Бинабик изтръска ашиците от кесията, в която ги държеше, и ги претегли на ръка. — Тази сутрин говорих с него. Хернистирците са пристигнали. Тази вечер се свиква съветът.

— Казал ти е? — Саймън се разочарова, като разбра, че не е единственият довереник на Джосуа, но едновременно с това изпита и известно облекчение от възможността да сподели голямата отговорност с някой друг. — Ти ще ходиш ли?

— Като единствен от народа ми, който някога е влизал в Наглимунд? Като ученик на Укикук, Пеещия мъж на тролите в Минтахок? Разбира се, че ще отида. А ти ще дойдеш с мен.

— Аз?! — Саймън се стресна. — Защо? Какво, за бога, ще търся аз на… военен съвет? Та аз не съм войник. Не съм даже и зрял мъж още!

— Единственото безспорно нещо е, че не бързаш да станеш такъв. — Бинабик го изгледа с насмешка. — Но дори и ти не можеш вечно да се съпротивляваш на съзряването. Освен това то няма нищо общо с годините ти. Ти си видял и чул неща, които могат да бъдат полезни, и принц Джосуа би искал да присъстваш.

— Би искал? Покани ли ме?

Тролът нетърпеливо издуха падналия на челото му кичур.

— Не точно… но покани мен и аз ще те заведа. Джосуа не знае всичко, което си преживял.

— За бога, Бинабик…

— Моля те, не ме заклевай в името на Ейдон. Това, че вече имаш брада… или поне отчасти… не те прави автоматично мъж и не ти дава право да ругаеш. А сега, ако обичаш, помълчи, за да хвърля кокалчетата, а после ще ти съобщя още новини.

Разтревожен и потиснат, Саймън седна. Ами ако му задаваха въпроси? Нима щяха да го изкарат да говори пред бароните, графовете и всички останали? Него, който не беше нищо повече от един избягал мияч на чинии?

Бинабик си тананикаше тихо и монотонно и леко разклащаше ашиците като войник, играещ на зарове в някоя кръчма. После ги хвърли, те издрънчаха и се търкулнаха по плочките на пода. Тролът разгледа разположението им и след това ги хвърли още два пъти. Сви устни и известно време само стоеше и наблюдаваше напрегнато последната конфигурация.

— Облаци в дефилето — замислено каза той накрая. — Безкрила птица… Черната пукнатина. — Избърса устни с опакото на ръката си и удари гърдите си с длан. — Какви изводи да си направя от подобно разиграване?

— Означава ли нещо? — попита Саймън. — Какво означават думите, които изрече преди малко?

— Това са имена на определени разигравания — определени конфигурации. Хвърляме три пъти и всяка се тълкува по различен начин.

— Аз не… би ли ми обяснил? — каза Саймън и едва не падна, защото Куантака мина като лавина покрай него, за да положи глава на късите бедра на Бинабик.

— Да — отвърна тролът. — Първо: Облаци в дефилето. Това означава, че там, където се намираме в момента, е трудно да се гледа напред, но това, което предстои, е напълно различно от това, което е било преди.

— Това и аз можех да ти го кажа.

— Млъкни малко. Нима искаш вечно да си останеш глупак? Това, което се падна втория път, беше Безкрила птица. Означава предимство в нещо, но в случая може да се тълкува в смисъл, че можем да се възползваме от собствената си безпомощност, или поне така тълкувам ашиците днес. И накрая: нещо, което не трябва да забравяме…

— Или да се страхуваме?

— Или да се страхуваме от него — веднага се съгласи Бинабик. — Черната пукнатина — нещо твърде странно, което никога не ми се е падало за мен самия. Би могло да означава предателство.

Саймън пое дълбоко дъх и се сети.

— Например лъжлив пратеник?

— Точно така. Но има и други, наистина необичайни тълкувания. Учителят ми ми казваше, че може да означава и нещо, което идва от другаде, което прониква от други страни… в този смисъл може и да е нещо около тайните, които разгадахме… норните в сънища ти… разбираш ли?

— Отчасти. — Саймън стана и затърси ризата си. — А какви са другите новини?

Тролът, който умислено галеше гърба на Куантака, вдигна поглед чак след няколко мига.

— А — каза той и бръкна под жакета си. — Нося ти да прочетеш нещо. — Извади един сплескан свитък и му го подаде. Саймън почувства как голата му кожа настръхва.

Няколкото реда в средата на листа бяха написани с изчистен, но изящен почерк.

Беше подписано с една-единствена буква: „М“.

— От нея е — бавно каза той. Не беше съвсем сигурен дали е разочарован, или поласкан. — От Мария е, нали? Само това ли е изпратила? Видя ли я?

Бинабик кимна. Изглеждаше тъжен.

— Видях я, но само за миг. Каза, че сигурно ще я видим пак, но първо трябвало да свърши някои неотложни неща.

— Какви неща? Ядосва ме… не, не исках да кажа това. Тя тук, в Наглимунд ли е?

— Е, все пак ми даде бележката, не забравяй! — Бинабик се изправи и се олюля, но Саймън беше дълбоко вглъбен и не забеляза това. Тя му беше писала! Не го беше забравила! Но написаното не беше кой знае колко, а и Мария не бе дошла да го види, да поговорят, да…

„Милостиви Усирис, това ли е да си влюбен?“ — внезапно се запита той. Нямаше нищо общо с онова, което се пееше в баладите, които беше слушал — чувството беше повече дразнещо, отколкото вдъхновяващо. Някога си мислеше, че е влюбен в Хепсибах. Тогава наистина често мислеше за нея, но най-вече за външния й вид, за походката й. А Мария… той естествено си спомняше външността й, но същевременно се вълнуваше и от това какво мисли това момиче.

Какво мисли! Гадеше му се от него самия. „Та аз не знам даже откъде е, да не говорим за това какво мисли! Не знам и най-елементарните неща за нея… и ако ме харесва, то поне едно е сигурно — не си е направила труда да го напише в това писмо“.

И той знаеше, че това е чистата истина.

„Но тя казва, че съм смел. Нарича ме приятел“.

Вдигна поглед от пергамента и забеляза, че Бинабик го гледа втренчено. Беше се навъсил, но Саймън нямаше представа каква е причината за това.

— Бинабик — почна той, но не можа да измисли какъв въпрос да зададе, така че отговорът, който получи, да проясни обърканите му мисли. — Виж — каза най-после, — знаеш ли къде е гвардейският капитан? Трябва да си намеря меч.

Излязоха във вътрешния двор под намръщеното сиво небе. През портите на града непрекъснато минаваха хора. Едни караха зеленчуци, лен и други неща за продан; други теглеха разнебитени каручки, в които бяха натоварили цялата си оскъдна покъщнина. Спътниците на Саймън — дребният трол и огромната жълтоока вълчица — впечатляваха всички. Някои ги сочеха с пръст и викаха гневно, други се отдръпваха и се кръстеха. На всички лица беше изписан страх — страх от непознатото, страх от настъпилите за Еркинланд лоши дни. Саймън се разкъсваше между желанието да помогне на всички и копнежа да не вижда грозните им, противни физиономии.

Бинабик го остави в караулното помещение — едно крило на къщата на вратаря, след което си тръгна, за да се срещне с отец Странгиард в библиотеката на замъка. Саймън бързо намери гвардейския капитан — изпит забързан млад мъж, който не се беше бръснал от няколко дни. Беше гологлав, а конусообразният му шлем беше пълен с малки камъчета, които използваше да брои войниците от пристигащите в замъка чужди армии. Беше му наредено да чака Саймън, който беше силно поласкан от факта, че принцът не го е забравил. Капитанът веднага предаде младежа на грижите на един еркинландски гвардеец, който се казваше Хейстън и приличаше на мечка.

— Още не си възмъжал напълно май — изръмжа Хейстън и заподръпва къдравата си кафява брада, докато оглеждаше дългурестия Саймън. — Ставаш за стрелец, това е. Ще ти дадем и меч, но той няма да ти е много-много от полза. Истината е в лъка.

Двамата тръгнаха покрай външната стена и отидоха в оръжейния склад. Той представляваше дълга тясна стая, разположена на гърба на ковачницата, в която сега кипеше оживена работа. Отговарящият за оръжията ги поведе между редове очукани брони и потъмнели мечове. Като видя оскъдното снаряжение, с което разполагаше замъкът — една обречена на загуба защита, изглеждаща нищожна пред бляскавите легиони, които Елиас несъмнено щеше да мобилизира, Саймън се опечали.

— Не е останало много — отбеляза Хейстън. — Съвсем недостатъчно за водене на война. Да се надяваме, че войниците, които идват от другаде, няма да донесат само вили и коси.

Най-сетне оръжейникът намери един прибран в ножница меч, за който гвардеецът прецени, че е достатъчно лек като за Саймън. Мечът беше покрит с кора от засъхнало масло и на оръжейника му беше доста трудно да прикрие отвращението си.

— Излъскай го — каза той — и ще стане чудничък.

Продължиха търсенето и намериха един дълъг лък, който нямаше тетива, но като цяло беше в добър вид. Откриха и един кожен колчан.

— Тритингски е — каза Хейстън и посочи гравюрите на един елен с кръгли очи и зайци, с които беше украсена тъмната кожа. — Те правят чудесни колчани. — На Саймън му се струваше, че гвардеецът се чувства малко виновен за неугледния меч.

Когато се върнаха в караулното, наставникът на Саймън взе от интенданта тетива и дванадесет стрели, а после показа на момчето как да почиства и съхранява новите си оръжия.

— Наточи го хубаво, момче, наточи го хубаво — каза якият гвардеец, — защото точно по това един истински мъж се отличава от фустите. — Някак противно на очакванията на Саймън, под мръсотията и песъчинките проблесна истинска стомана.

Беше се надявал, че веднага ще започнат тренировките с меч или поне стрелба в цел, но вместо това Хейстън взе два дървени кола, увити с парцали, и го изведе извън града, на склона на хълма. Младежът бързо разбра, че някогашните му боричкания с’Джеръмайъс нямат нищо общо с тренировките с един истински войник.

— Ще имаме повече нужда от копия — каза Хейстън, а Саймън седна на тревата, задъхан след един удар в корема. — Но нямаме достатъчно. Затова ще наблегнем на стрелите, момче. Въпреки това, когато някой враг се изпречи срещу теб, трябва да можеш да въртиш добре меча. И тогава ще благодариш стократно на стария Хейстън.

— Защо… не… лък? — каза на пресекулки Саймън.

— Утре, момче, ще те уча как да използваш лъка и стрелите… или вдругиден. — Хейстън се засмя и му подаде широката си лапа. — Ставай. Забавата днес едва започва.

Саймън беше изморен, потен и пребит като куче и мислеше, че мозъкът му ще изтече през ушите. Накрая Хейстън го заведе да хапне от следобедната закуска на войниците — боб и хляб, а самият той продължи с теоретичната част на обучението, от която момчето не чу почти нищо, заради тихото, но непрестанно бучене в ушите. Най-накрая гвардеецът го пусна да си ходи и му каза да дойде пак рано следващата сутрин. Саймън закуцука към празната стая на Странгиард и заспа, без дори да се събуе.

Дъждът пръскаше през отворения прозорец, а в далечината отекваха гръмотевици. Саймън се събуди и видя, че Бинабик го чака, точно както сутринта, сякаш дългият следобед, когато Хейстън го налагаше, просто го е нямало. Но когато седна, илюзията бързо се изпари: всеки мускул от тялото му беше схванат. Почувства се сякаш е на сто години.

Бинабик трябваше доста да се постарае, за да го убеди да стане от леглото.

— Саймън, това не е някакво си спортно зрелище, на което можеш да отидеш, а можеш и да не отидеш. Става въпрос за неща, от които ще зависи животът на всички ни.

Момчето отново легна по гръб.

— Вярвам ти… но ако стана, ще умра.

— Престани. — Дребният мъж го хвана за китката, заби пети в пода и се разтрепери, докато се опитваше да го вдигне да седне.

Доста по-късно куцукащият Саймън и Бинабик излязоха и веднага усетиха свежестта на вятъра и дъжда.

— Ще трябва ли да останем до края на вечерята? — попита Саймън. За първи път в живота му се случваше да не му се яде — заради последиците от боя.

— Не мисля. В това отношение Джосуа е доста особен. Не си пада по ядене и пиене с придворните си. Предпочита уединението. Затова смятам, че всички са хапнали предварително. Всъщност благодарение на това успях да убедя Куантака да си остане в стаята. — Той се усмихна и потупа Саймън по рамото. Момчето потрепери. — Тази вечер ще пируваме само с тревоги и дискусии. А това е много лошо за храносмилането на троловете, хората и вълците.

Навън валеше, но голямата зала на Наглимунд беше суха, затоплена от три огромни камини и осветена от пламъците на безброй свещи. Полегатите греди на тавана се губеха нейде високо, а стените бяха покрити с гоблени с религиозни сюжети.

Множество маси бяха подредени във формата на голяма подкова. Високият тесен дървен стол на Джосуа беше поставен в средата на дъгата и на него беше гравиран Лебедът на Наглимунд. Петдесетина мъже вече бяха седнали разпръснато около подковата и оживено разговаряха. Бяха предимно високи мъже, облечени в кожени роби и накичени с много бижута, по което си личеше, че са по-нисши благородници, но имаше и такива, които носеха груби войнишки дрехи. Когато двамата минаха край тях, някои от присъстващите ги огледаха преценяващо, след което подновиха разговорите си.

Бинабик побутна с лакът бедрото на Саймън.

— Вероятно мислят, че сме наети акробати. — И се засмя, но на Саймън му се стори, че смехът му не е весел.

— Кои са тези хора? — попита Саймън, след като седнаха в единия край на подковата. Появи се един паж, постави пред тях вино, сипа в него гореща вода и потъна нейде в дългите сенки на стените.

— Графове от Еркинланд, верни на Наглимунд и Джосуа, или такива, които още не са решили кого да подкрепят. Този якият, облеченият в червено и бяло, е Ордмаер, баронът на Утерсал. Говори с Гримстед, Етелферт и няколко други графове. — Тролът взе бронзовия си бокал и отпи. — Хммм. Нашият принц не пилее с лека ръка виното си, или може би желае присъстващите да оценят качествата на местната вода. — Бинабик се усмихна дяволито. Саймън се облегна назад, защото очакваше, че ще последва нов удар с малкия остър лакът, но дребният човек просто се загледа напред.

Саймън отпи голяма глътка вино. Беше воднисто. Чудеше се дали икономът, или самият принц е такъв скъперник, че не може да поднесе наистина качествена напитка. Така или иначе, беше по-добре от нищо и можеше да притъпи болката в крайниците му. Когато изпи виното, пажът дотича отново и напълни бокала.

Влязоха още мъже. Едни от тях разговаряха оживено, а други само надменно оглеждаха седналите. Появи се един много, много стар мъж, облечен в пищни свещенически одежди — подпираше се на ръката на някакъв як млад свещеник. Старецът започна да поставя на централната маса най-различни блестящи предмети. Изразът му красноречиво говореше за злия му нрав. По-младият мъж му помогна да седне на един стол, наведе се и прошепна нещо на ухото му. Старият човек му отговори очевидно не особено вежливо и свещеникът погледна тъжно към високия таван, след което излезе.

— Това лекторът ли е? — попита тихичко Саймън.

Бинабик поклати глава.

— Не ми се вярва върховният глава на ейдонитската църква да дойде тук — в убежището на един принц, лишен от правомощия. По-вероятно е да е Ейнодис, епископът на Наглимунд.

В този момент влезе последната група мъже и Бинабик изведнъж замълча. Тези от тях, които имаха тънки плитки, спускащи се по гърбовете, бяха облечени в характерните за Хернистир бели, препасани с колани туники. Мъжът, който явно беше водачът им, беше млад, мускулест и имаше дълги мустаци. Говореше с някакъв южняк, облечен изключително елегантно, който по всяка вероятност беше само няколко години по-възрастен от събеседника си. Този мъж, със старателно накъдрената си коса и робата си в нежни нюанси на виолетово и синьо, изглеждаше толкова елегантен, че Саймън беше сигурен, че даже и Сангфугол би се впечатлил. Някои от старите войници край масата открито се подсмиваха на контешкото му облекло.

— А тези? — попита Саймън. — Тези с белите дрехи и златните огърлици хернистирци ли са?

— Да. Това са принц Гуитин и свитата му. Предполагам, че другият е барон Девазалес от Набан. Слави се с остър ум, въпреки малко лековатата си страст към дрехите. Чувал съм също, че е смел воин.

— Бинабик, откъде знаеш всичко това? — попита Саймън и насочи вниманието си от новодошлите към приятеля си. — Да не би да подслушваш през ключалките?

Тролът надменно се изпъчи.

— Както знаеш, не съм живял само в планината. Освен това, докато ти топлиш леглото си, аз се срещнах със Странгиард и с други източници на информация.

— Какво!? — Гласът на Саймън излезе по-висок от това, което очакваше, и той осъзна, че е пийнал повечко. Седналият до него мъж го изгледа с любопитство и младежът се наведе към трола, за да продължи по-тихо.

— Бях… — подхвана той, но точно тогава всички столове в залата започнаха да скърцат, защото седящите на тях ставаха. Саймън вдигна очи и видя в отсрещния край на салона слабия, облечен в обичайното за него сиво принц Джосуа — тъкмо влизаше. Лицето му беше спокойно, но той не се усмихваше. Единственото, което показваше, че е принц, беше една сребърна лента на челото му.

Джосуа кимна на присъстващите и седна. Всички бързо последваха примера му. Пажовете се появиха, за да налеят вино. Тогава старият епископ, който седеше от лявата страна на принца — отдясно беше седнал Гуитин от Хернистир — стана.

— Моля за вниманието ви. — Епископът говореше сърдито, сякаш вършеше някаква услуга, в чиято неефективност беше убеден предварително. — Сведете глави, за да се помолим на Усирис Ейдон да благослови тази маса и разискванията, които ще станат на нея. — След като каза това, той взе едно красиво Дърво от ковано злато и сини камъни, вдигна го пред гърдите си и продължи: — Нека този, който се роди на нашата земя, но плътта му не е като собствената ни плът, ни чуе сега. Нека този, който беше човек, макар че Баща му беше самият Бог, ни даде подкрепата си. Виж тази маса и седящите на нея и сложи ръка на рамото на този, който се е загубил и търси брод.

Старият човек си пое дъх и огледа масата. На Саймън, който се опитваше да го гледа, въпреки че главата му клюмаше, му се стори, че свещеникът на драго сърце би използвал украсеното си със скъпоценни камъни Дърво, за да разбие главите на голяма част от присъстващите.

— А също — набързо завърши епископът, — прости на този тук, които може да кажат нещо ужасно глупаво. Ние сме твои чеда.

Старецът се смръщи и почти се тръшна на стола си. Мъжете на масата замърмориха.

— Саймън, май епископът не се радва, че е тук — прошепна Бинабик.

Джосуа се изправи.

— Благодаря, епископ Ейнодис, за… прочувствената молитва. Благодаря и на всички, които дойдоха в тази зала. — Той огледа високото, осветено от огъня помещение. Беше сложил лявата си ръка на масата, а другата беше скрита в диплите на наметалото му. — Времената са тежки — продължи Джосуа, докато местеше погледа си от лице на лице. Саймън усети как топлината на стаята прониква в тялото му и се запита дали принцът ще каже нещо за освобождаването си. Премигна и когато отвори очи, видя Джосуа да плъзга погледа си от него към средата на стаята. — Тежки и трудни времена. Негово величество кралят на Хейхолт — и да, разбира се, мой брат, но предвид целта, която ни е събрала тук, ще го наричам само крал — изглежда, е обърнал гръб на проблемите ни. Данъците са повишени толкова, че приличат на жестоко наказание, въпреки че реколтата пострада вследствие на страшната суша в Еркинланд и Хернистир и ужасните бури на север. И докато Хейхолт иска да получи много повече от това, което винаги е получавал при управлението на крал Джон, същевременно Елиас изтегли войските, които преди гарантираха сигурността на пътищата, за да ги изпрати в по-рядко населените земи на Фростмарч и Велдхелм.

— Съвсем вярно! — извика барон Ордмаер и тресна гарафата си на масата. — Бог да ви благослови, това е самата истина, принц Джосуа! — Той се обърна и размаха юмрук към всички присъстващи. Последваха одобрителни викове, но част от мъжете, между които и епископ Ейнодис, само поклатиха критично глави, защото още в самото начало се казваха такива безразсъдни слова.

— И това — каза високо Джосуа, успокоявайки същевременно събралите се, — това поставя пред всички ни един въпрос. Какво да направим? Ето заради това ви повиках тук, а предполагам, за това сте дошли и вие. За да решим какво да правим. Да не позволим оковите — той вдигна лявата си ръка и показа една закопчана белезница, — с които кралят иска да ни окове, да щракнат около вратовете ни.

Последваха още няколко одобрителни вика и всички се разприказваха. Джосуа размахваше окованата си ръка, опитвайки се да въдвори тишина. И тогава на входа се появи едно огненочервено сияние. В стаята влезе жена с дълга сребриста рокля, която блестеше като пламък на факла. Беше същата, която Саймън видя в покоите на Джосуа — тъмноока и високомерна. Съпроводена от погледите на мъжете, оглеждащи я с неприкрит интерес, тя бързо прекоси залата и стигна до стола на принца. Джосуа изглеждаше смутен. Жената се наведе към него и зашепна нещо на ухото му.

— Коя е тази жена? — прошепна Саймън и ако се съдеше по надигналата се вълна от шепот, той не беше единственият, който питаше.

— Казва се Воршева. Дъщеря на водача на едно от племената на тритингите. Освен това е… каква се пада на принца? Предполагам, жена. Казват, че била изключително красива.

— Вярно е. — За момент Саймън продължи да гледа жената, после се обърна към трола. — „Казват“! Какво искаш да кажеш с това „казват“? Тя е пред очите ти, нали?

— Да, но ми е трудно да преценя. — Той се усмихна. — Просто не харесвам високи жени.

Явно лейди Воршева беше предала съобщението си и сега слушаше отговора на Джосуа. Миг по-късно грациозно напусна и на излизане през вратата остави след себе си само един последен ален отблясък.

Принцът вдигна очи и на Саймън му се стори, че зад спокойното му изражение забелязва нещо като… смущение?

— Така — започна Джосуа. — Ние… Да, барон Девазалес?

Контето от Набан се изправи.

— Ваше височество, вие казахте, че трябва да мислим за Елиас само като за крал. Но това очевидно не е вярно.

— Какво имате предвид? — попита господарят на Наглимунд, надвиквайки неодобрителното мърморене на поданиците си.

— Моля за извинение, принце, но искам да кажа следното: ако той беше просто един крал, ние нямаше да сме тук, или поне граф Леобардис нямаше да ме изпрати. Вие сте единственият друг син на Престър Джон. В противен случай защо бихме пропътували такъв дълъг път? Ако не беше така, тези, които имат оплаквания срещу Хейхолт, биха отишли в Санселан Махистревис или в Тайг в Хернисадарк. Но вие сте негов брат, нали? Братът на краля?

На устните на Джосуа се появи хладна усмивка.

— Да, бароне, наистина съм негов брат. И много добре разбирам какво имате предвид.

— Благодаря, ваше височество. — Девазалес се поклони. — Но въпросите остават. Какво искате вие, принц Джосуа? Отмъщение? Тронът? Или просто да постигнете примирие с един грабещ крал, за да не ви безпокои, докато си живеете тук в Наглимунд?

Присъстващите еркинландци започнаха да подсвиркват, неколцина даже се изправиха — всички мъже с рунтави вежди и потрепващи мустаци. Но преди някой от тях да вземе думата, младият Гуитин от Хернистир скочи и се надвеси над масата към барон Девазалес, като кон, опитващ се да дърпа юздите си.

— Господата от Набан искат да чуят нечия дума, така ли? Е, тогава ето моята. Да се бием! Елиас оскверни кръвта и трона на баща ми и изпрати Ръката на краля в Тайг, за да говори заплахи и грубости, като човек, който наказва деца. Няма нужда да претегляме „за“ и „против“ — готови сме да се бием!

Няколко души посрещнаха с одобрение смелите думи на хернистиреца, но като допи и последните капки вино в бокала си и огледа залата със замъгления си поглед, Саймън видя, че повечето са разтревожени и тихо разговарят със седящите до тях. До него Бинабик се беше намръщил и гледаше мрачното лице на принца.

— Чуйте ме! — извика Джосуа. — Набан, представен от пратениците на Леобардис, зададе трудни, но резонни въпроси и аз ще им отговоря. — Той погледна хладно Девазалес. — Нямам никакво желание да ставам крал, бароне. Брат ми знае това, но то не го възпря да ме залови, да убие доста от хората ми и да ме хвърли в тъмницата си. — Принцът отново размаха окованата си ръка. — Заради това, да, аз искам отмъщение, но ако Елиас управляваше добросъвестно и справедливо, щях да пожертвам отмъщението, което търся за доброто на Остен Ард и особено на моя Еркинланд. Що се отнася до примирието… не знам дали въобще е възможно. Елиас стана опасен и непредсказуем. Някои казват, че от време на време има пристъпи на лудост.

— Кой го казва? — попита Девазалес. — Хора, които несъмнено са опитали несъмнено тежката му ръка? Ние говорим за евентуална война, която ще разедини нациите ни така, както ръждата разяжда метала. Ще е срамно, ако тази война избухне на основата на слухове.

Джосуа се наведе напред, повика един паж и му прошепна нещо. Момчето направо излетя от стаята.

Един мускулест брадат мъж, облечен в кожи и окичен със сребърни накити, се изправи.

— Ако баронът не ме помни, аз ще му припомня кой съм — каза той с явно смущение. — Аз съм Етелферт, господарят на Тинсет, и искам да кажа само това: щом моят принц казва, че кралят е загубил разсъдъка си, то неговите думи са ми достатъчни. — Той свъси вежди и седна.

Джосуа стана. Облечената му в сиви дрехи снага беше изопната като струна.

— Благодаря, граф Етелферт, за добрите думи. Но — той огледа присъстващите, които притихнаха, — няма нужда никой да приема със сляпо доверие моите, или тези на поданиците ми, думи. Вместо да говоря, аз ще ви представя човек, който има лични наблюдения върху състоянието на Елиас и вие, сигурен съм в това, ще му повярвате. — Той махна с лявата си ръка към по-близката до него врата на стаята, същата, през която беше излязъл пажът. Момчето беше влязло пак, а в коридора зад него се виждаха две фигури. Едната беше на лейди Воршева. Другата, облечена в небесносиньо, мина покрай Воршева и застана така, че стенният свещник я освети.

— Господа — каза Джосуа. — Принцеса Мириамел — дъщерята на Негово величество краля.

Саймън се взираше зяпнал в късите буйни кичури златиста коса, които се подаваха изпод воала и короната и които вече не бяха скрити под тъмната перука… и докато гледаше до болка познатото му лице, усети как вътрешностите му се преобръщат. Опита се да стане като всички останали, но краката му омекнаха и младежът се свлече на стола си. Как? Защо? Това беше нейната тайна — нейната зловеща, коварна тайна.

— Мария — промърмори Саймън.

Тя седна в подадения й от Гуитин стол и му благодари с изискано грациозно кимване. Когато всички седнаха и учудени заговориха, Саймън се изправи. Олюляваше се.

— Ти — каза той на Бинабик и сграбчи дребния мъж за рамото, — ти… ти знаеше ли?!

Тролът се накани да каже нещо, но после се отказа и само направи гримаса и повдигна рамене. Саймън обходи с поглед морето от глави и видя Мария… Мириамел… Гледаше го с широко отворени, печални очи.

— Проклятие! — изсъска той, после се обърна и бързо излезе от залата. Очите му преливаха от сълзи.

32. Новини от север

— Е, момче — каза Таусър и побутна поредната бутилка през масата, — наистина се оказа прав — голяма грижа са. И винаги ще бъдат.

Саймън изгледа дъртия шут, който внезапно му заприлича на съкровищница на цялото познание.

— Пишат писма на един приятел — обади се той и отпи яка глътка. — Лъжливи писма.

Тръшна чашата на масата и се загледа как виното се люшка, заплашвайки да се разлее.

Таусър се облегна на стената на миниатюрната си стаичка. Беше по ленена долна риза и не се беше бръснал от ден-два.

— Наистина пишат такива писма — съгласи се той и поклати печално обраслата си с бяла четина брадичка. — Понякога лъжат другите дами за теб.

Саймън се намръщи, замислен върху казаното. Сигурно бе направила именно това — разказала е на другите знатни благороднички за глупавия прислужник, който се беше спуснал с нея в лодка по реката. Положително е било голяма веселба из цял Наглимунд.

Отпи пак и киселото вино отново изпълни устата му със зловоние. Остави чашата.

Таусър се опитваше да се надигне.

— Виж, виж — бърбореше старчето, докато ровеше в един дървен сандък. — Проклятие, знам, че е някъде тук.

— Трябваше да се сетя! — упрекна се Саймън. — Тя ми написа бележка. Как може едно слугинче да… да знае да пише по-добре от мен?!

— Ето я проклетата струна от лютня!

Таусър продължаваше да тършува.

— Но, Таусър, тя ми написа бележка — да ме благословял Господ! Нарече ме „приятел“.

— Какво? Е, това е чудесно, момче, чудесно. Тъкмо такова момиче търсиш, не някоя надута горделивка, която ще те гледа отвисоко, като онази другата. А! Ето я!

— Какво?

Саймън беше загубил нишката. Всъщност беше сигурен, че е говорил за едно-единствено момиче — архиизменницата, променливата Мария… Мириамел… но това нямаше кой знае какво значение, нали?

„Все пак заспа на рамото ми“.

Спомни си смътно на пияна глава нечий топъл дъх върху бузата си и го заболя поради липсата му.

— Виж това, момче.

Таусър се бе изправил над него, хванал в ръка нещо бяло. Саймън се вторачи озадачен.

— Какво е това?

— Шал. За студено време. Виждаш ли това?

Старчето посочи с разкривения си пръст някакви знаци, избродирани върху бялото с тъмносиня нишка. Формата на руните напомни на Саймън за нещо, което го накара да потръпне от студ въпреки опиянението от виното.

— Какво представлява?

— Руни от Римърсгард — отвърна старият шут и се усмихна отнесено. — Означават „Круинх“ — истинското ми име. Едно момиче ги избродира, избродира шала. За мен. Когато бях в Елвритшала с моя любим крал Джон.

И неочаквано заплака, олюля се и се тръшна на коравия стол. След секунди от хълцанията му нямаше и следа и сълзите в зачервените му очи грейнаха като локвички след летен дъждец. Саймън не каза нищо.

— Трябваше да се оженя за нея — продължи най-сетне Таусър. — Но тя не искаше да напусне земята си, не искаше да дойде с мен в Хейхолт. Чуждото я плашеше, страхуваше се да изостави семейството си. Умря преди много години, нещастното момиче. — Той подсмръкна. — А нима можех да изоставя скъпия ми Джон?

— Какво искаш да кажеш? — попита Саймън.

Не можеше да си спомни къде беше виждал наскоро римърсгардски руни — а и нямаше желание да се напряга да си припомни. Предпочиташе да си седи на светлината на свещта и да остави старчето да бърбори.

— Кога си… кога си бил в Римърсгард? — добави той.

— О, момченцето ми, преди много, много, много години. — Таусър избърса очи без никакво притеснение и издуха носа си в една огромна кърпа. — След битката при Наарвед. В годината след нея, тъкмо тогава срещнах момичето, което избродира шала.

— Каква е тази битка при Наарвед?

Саймън посегна да си налее още вино, но се отказа. Какво ли се случваше в голямата зала в момента?

— Наарвед? — изкикоти се Таусър. — Не знаеш за Наарвед? Където Джон победи дъртия крал Джормгрун и стана Велик крал на Севера?

— Е знам нещичко — отвърна с известна неловкост Саймън. Колко много неща трябва да знае човек! — Прочута битка ли е?

— Разбира се! — Очичките на Таусър блеснаха. — Джон държа цяла зима Наарвед в обсада. Джормгрун и хората му изобщо не допускаха, че еркинландците ще преживеят свирепите римъргардски снегове. Бяха сигурни, че Джон ще вдигне обсадата и ще се оттегли на юг. Но Джон успя! Не само сломиха съпротивата на Наарвед, но при последния щурм Джон лично се прехвърли във вътрешната крепост и отвори портите. След което проби защитата на Джормгрун и го посече пред собствения му езически олтар!

— Наистина ли? И ти беше там?

Саймън беше чувал за тази история, но се развълнува да я чуе от непосредствен свидетел.

— Както съм тук сега. Бях в лагера на Джон; вземаше ме навсякъде със себе си, скъпият ми крал.

— Исгримнур как стана херцог?

— Аа. — Ръката на Таусър, която стискаше белия шал, заопипва за каната с вино и накрая я намери. — Баща му Избеорн беше първият херцог, разбираш ли. Беше първият покръстен езически благородник от Римърсгард, получил благоволението на Усирис Ейдон. Джон обяви дома му за най-знатния дом в Римърсгард. Затова Исгримнур, синът на Избеорн, е херцог и надали ще срещнеш по-благочестив ейдонит.

— Какво стана със синовете на крал Джорг… как му беше името? Никой от тях ли не пожела да стане ейдонит?

— О! — Таусър махна пренебрежително с ръка. — Мисля, че всички загинаха в битката.

— Хм.

Саймън се облегна: опитваше се да престане да мисли за цялата тази религиозна и езическа бъркотия, за да се съсредоточи върху грандиозната битка.

— Крал Джон носеше ли тогава Блестящ гвоздей? — попита той.

— Да… да, носеше го — отвърна Таусър. — Божествено дърво, беше истински красавец в битка. Блестящ гвоздей искреше толкова ярко и се мяташе така светкавично — истинска светкавица, — че понякога Джон сякаш беше огрян от прекрасна, небесна, сребърна светлина.

Старият шут въздъхна.

— И кое беше момичето? — попита Саймън.

Таусър го изгледа втренчено.

— Какво момиче?

— Дето ти извеза шала.

— О! — Таусър се намръщи и лицето му се покри с бръчки. — Сигмар. — Остана дълго замислен. — Разбираш ли, останахме там почти цяла година. Тежка работа е да управляваш една победена страна, много тежка. Понякога ми се струваше по-тежка дори от проклетата война. Тя чистеше кралската зала, където седях постоянно и аз. Имаше коса с цвят на злато — не, по-светла, почти бяла. Укротявах я, както се укротява диво жребче: ту с любезна дума, ту с храна за семейството й. Ах, беше истинска красавица!

— Тогава искаше ли да се ожениш за нея?

— Мисля, че да. Минаха много години, момче. Исках да я взема със себе си, наистина. Но тя не би го сторила за нищо на света.

Известно време никой не каза нито дума. Ураганните ветрове виеха зад дебелите стени на замъка като забравени от господаря си хрътки. Восъкът се стичаше пращейки по свещта.

— Ако би могъл да се върнеш — обади се накрая Саймън, — ако би могъл отново да си там… — опита се да формулира сложната си представа, — би ли… би ли я оставил да ти се измъкне пак?

В първия момент не последва отговор. Саймън тъкмо се канеше да протегне ръка и да побутне старчето, когато то помръдна и се прокашля.

— Не знам — промълви Таусър. — Изглежда така, сякаш Бог определя какво да се случи, но имаме и право на избор, нали, момче? Без право на избор нищо добро няма. Не знам — не мисля, че ми се иска да се ровя много-много из миналото. Сигурно така е най-добре, независимо дали изборът ти е бил правилен, или не.

— Изборът със задна дата е много по-лесен — отсече Саймън и се надигна с мъка. Таусър не откъсваше поглед от полюшващия се пламък на свещта. — Искам да кажа, че в момента на вземане на решение никога не знаеш достатъчно. По-късно започваш да разбираш всичко.

Внезапно се почувства повече уморен, отколкото пиян. Благодари за виното, пожела лека нощ на стария шут и излезе на двора под яростния дъжд.

Саймън заизтръсква калта от ботушите си, загледан в пристъпващия по подгизналия, шибан от дъжда склон Хейстън. Пушеците на градчето под него бавно се издигаха към стоманеносивото небе. Докато развиваше плата, с който беше увил меча си, забеляза бледите слънчеви проблясъци, промушили се през струпаните на северозапад облаци, които свидетелстваха или за съществуването на по-светли и приятни пространства някъде там отвъд бурята, или за безучастната към грижите на света игра на светлината. Почувства се самотен. Застанал сред полюшващите се треви, спокойно можеше да бъде камък или пън.

Бинабик беше наминал сутринта и хлопането му по вратата в края на краищата беше успяло да се промъкне в тежкия му от пиянството сън. Беше пренебрегнал тропането и едва чутите думи, докато накрая и двете престанаха, поради което можа да подремне още малко. Все още нямаше особено желание да вижда дребния мъж и беше благодарен на безучастната врата.

Хейстън грубиянски му се присмя, когато го видя да се тътри сиво-зеленикав към бараките на охраната, и след като се зарече много скоро да му покаже какво е истинско напиване, се зае да му изкара потта. Макар да беше убеден, че всичките му жизнени сокове безвъзвратно са се изпарили, след около час Саймън усети, че кръвта отново се размърдва във вените му. Хейстън го обработваше по-безмилостно и от предишния ден с увития в плат меч и ватирания щит, но Саймън му беше благодарен за това развлечение: беше истинско удоволствие да се мята сред монотонния, несекващ ритъм на стоварващия се по щита меч, да нанася удари, да отскача и да контраатакува.

Сега, пронизван като с игли от вятъра през просмуканата си от пот риза, той вдигна нещата си и тръгна по склона към главната врата.

Докато се влачеше през осеяния с локви вътрешен двор, имаше усещането, че всички цветове на Наглимунд са изтекли. Мършавите дървета, сивите пелерини на стражите на Джосуа, тъмните одежди на свещениците — всичко му се струваше издялано от камък; дори забързаните пажове приличаха на статуи, на които временно бяха вдъхнали живот, но които всеки момент отново щяха да застинат в неподвижност.

Докато се забавляваше едва ли не с наслаждение с мрачното си настроение, вниманието му бе привлечено от появилия се внезапно в края на един дълъг двор цветен проблясък, чиято яркост бликна като извивка на тромпет в тиха вечер.

Екстравагантните коприни принадлежаха на три млади жени, изскочили изпод един свод — сякаш се носеха във въздуха, без да докосват земята, захласнати от смях. Едната беше в черно и златно, другата в жълто като ожъната нива; третата беше облечена в дълга, блещукаща в гълъбовосиво и синьо рокля. Достатъчна му беше частица от секундата, за да познае в нея Мириамел.

Преди да осъзнае какво прави, краката му сами го насочиха към отдалечаващата се тройка; миг по-късно затича, но трите изчезнаха под дългата колонада; до слуха му продължаваха да достигат единствено звуците от разговора им — въздействаха му, както въздейства възбуждаща миризма на вързан ловджийски пес. След трийсетина огромни крачки той ги настигна.

— Мириамел! — почти извика Саймън и се закова притеснен на плочника. — Принцесо? — добави сконфузено, когато тя се обърна.

Изненадата, че го вижда, моментално отстъпи място на друго чувство, което за негов ужас твърде много напомняше съжаление.

— Саймън? — попита тя, но той не забеляза в погледа й никакво колебание.

Стояха само на два-три метра един от друг, но се гледаха така, сякаш се намираха от двете страни на пропаст. Известно време останаха като заковани, всеки изчакваше да чуе другият да изрече подходящите думи. Накрая Мириамел каза тихичко нещо на компаньонките си, чиито лица Саймън изобщо не погледна, освен за да забележи неодобрението, беше сигурен той, което се четеше в израза им; двете отстъпиха няколко крачки назад, след което се обърнаха и се отдалечиха.

— Аз… странно ми е да не те наричам Мария… принцесо.

Саймън погледна опръсканите си с кал ботуши и позеленелите си от тревата панталони и вместо неудобство неочаквано изпита пламенна гордост. Може наистина да беше селяндур; но поне беше почтен селяндур.

Принцесата го огледа бързо, оставяйки лицето му за накрая.

— Съжалявам, Саймън. Излъгах те не защото исках, а защото се налагаше. — Тя разпери безпомощно пръсти. — Съжалявам.

— Не… няма защо да съжаляваш. Просто… просто… — Той затърси думите, стиснал ножницата с все сила. — Просто е странно.

Сега той я огледа. Прецени, че красивата рокля — на зелени райета, вероятно заради непоколебимата преданост към баща й — едновременно допълва с нещо и отнема нещо от онази Мария, която познаваше. Призна си, че изглежда великолепно; красивите й категорично изваяни черти сега бяха спокойни като скъпоценен камък, поставен в подчертаваща изяществото му елегантна кутийка. Същевременно нещо беше изчезнало — нещо закачливо, естествено и лекомислено — от онази Мария, която беше споделила пътуването му по реката и ужасната нощ на Стайл. Почти нищо върху спокойното й лице не напомняше за всички тези неща, но все пак нещичко от тях се прокрадваше в късо подстриганите кичурчета, които се подаваха на врата изпод шапката й.

— Да не си боядисала косата си черна? — попита накрая той.

Тя се усмихна свенливо.

— Да. Дълго преди да избягам от Хейхолт бях решила какво да направя. Отрязах си косата — беше много дълга — добави с гордост тя, — след това накарах една жена в Ерчестър да направи от нея перука. Донесе ми я Лелет. Скрих отрязаната си коса под нея — боядисах я черна, — за да наблюдавам хората около баща си, без да ме познаят, и да чуя неща, които инак не бих чула… за да разбера какво става.

Въпреки че се чувстваше неловко, Саймън се възхити от съобразителността й.

— Но защо шпионираше мен? Аз не бях важен.

Принцесата все така сплиташе и разплиташе пръстите си.

— Всъщност не те шпионирах — не и първия път. Подслушвах спора между баща ми и чичо ми в параклиса. При следващите случаи… да, наистина те преследвах. Бях те виждала в замъка, винаги самостоятелен, без никой да ти казва какво да правиш, къде да отидеш, на кого да се усмихнеш и с кого да разговаряш… Завиждах ти.

— Без никой да ми казва какво да правя! — Саймън се ухили. — Значи никога не си виждала Драконката! — Той се усети. — Принцесо, искам да кажа.

Мириамел, която се усмихна за миг, отново се смути. Саймън отново усети гнева, който цяла нощ беше бушувал в него. Защо тя се чувстваше неловко? Нали той я беше смъкнал от дървото? Нали тя отпусна глава на рамото му?

„Да, но май тъкмо там е проблемът“, мина му през ума.

— Трябва да тръгвам. — Той вдигна ножницата, сякаш да й покаже някакъв орнамент в украсата й. — Приятелките ти те чакат.

Миг преди да й обърне гръб, спря и й се поклони. Изразът й стана още по-объркан и печален.

— Принцесо — каза той и се отдалечи.

Не се обърна да погледне дали го наблюдава. Крачеше вдигнал високо глава, с изпънат като струна гръб.

Докато се връщаше към стаята си, го срещна Бинабик, облечен в по-приличния си кат дрехи, състоящ се от елек от еленова кожа и гердан от птичи черепи. Саймън го поздрави хладно; тайно се учуди, че на мястото на разтърсващия го гняв сега се е настанила някаква странна душевна празнота.

Тролът го изчака, докато изстъргваше на прага калта от обущата си, след което го последва в стаята и загледа как се преоблича в другата риза, която Странгиард любезно му беше оставил.

— Сигурно си ядосан, Саймън — подхвана Бинабик. — Много искам да разбереш, че не знаех за принцесата, преди Джосуа да ми каже.

Ризата на свещеника се оказа дълга дори за източената фигура на Саймън и той я напъха в бричовете си.

— Защо не ми каза? — попита той, доволен от лекотата и безразличието, които изпитваше.

Нямаше никаква причина да се тревожи от двуличието на дребосъка; винаги се беше справял сам.

— Заради обещанието. — Бинабик изглеждаше много нещастен. — Бях дал съгласието си, преди да разбера за какво. Но го узнах само един ден, преди и ти да узнаеш — толкова голяма ли е разликата? Тя трябваше да ни каже коя е, така мисля аз.

В думите му имаше основание, но на Саймън не му допадаше да слуша критики за Мириамел, макар той самият да я обвиняваше за по-големи, но и по-неуловими престъпления.

— Сега това няма значение — каза само той.

Бинабик се усмихна измъчено.

— Дано да е така. Сега най-важното несъмнено е да разкажеш историята си и мисля, че това ще стане тази вечер. Докато те нямаше, не се случи кой знае какво, освен дето барон Девазалес искаше да получи уверения от принц Джосуа, че набанците ще застанат на негова страна. Но тази вечер…

— Не искам да ходя. — Той занавива ръкавите си. — Ще отида да видя Таусър или може би Сангфугол… Принцесата ще бъде ли там?

Тролът изглеждаше загрижен.

— Кой би могъл да каже? Но ти си необходим, Саймън. Херцогът и неговите римърсгардци са тук. Пристигнаха преди по-малко от час — сипят проклятия, конете им са мръсни и целите в пяна. Довечера ще се обсъждат важни неща.

Саймън се загледа в пода. По-простичко би било да намери арфиста и да се напие; май наистина помагаше да забравиш за всички проблеми. Без съмнение там щяха да са и някои от новите му познайници от стражата, които можеха да се окажат приятна компания. Можеха да слязат заедно в града, който почти не беше виждал още. Много по-лесно щеше да е, отколкото да седи в онази огромна зала, онази потискаща зала с целия товар на надвисналата над всички опасност. Другите да обсъждат и да му берат грижата — той беше най-обикновен кухненски прислужник и твърде дълго се беше чувствал като в небрано лозе. Не беше ли най-добре така? Не беше ли?

— Ще отида — каза накрая той, — но само при условие, че сам реша дали да говоря, или не.

— Дадено! — възкликна Бинабик и се усмихна широко, но Саймън не беше в настроение да му отвръща със същото.

— Ха! — провикна се херцог Исгримнур от Елвритшала. — Някой да се нуждае от още доказателства? Съвсем скоро ще има всичките ни земи!

Също като хората си, Исгримнур не беше успял дори да смени дрехите си след пътуването. Водата се стичаше по мокрите му дрехи на локвички по каменния под.

— Като си помисля, че някога дундурках това чудовище в скута си!

Той сграбчи апоплектично гърди и погледна за подкрепа към хората си. Всички, с изключение на Айнскалдир с дръпнатите очи, чието лице остана абсолютно безизразно, закимаха мрачно в знак на съчувствие.

— Херцоже! — извика Джосуа и вдигна ръка. — Исгримнур, моля те да седнеш. Не спираш да крещиш, откак нахлу с гръм и трясък, а аз продължавам да не разбирам какво…

— Какво е направил брат ти кралят!? — Исгримнур почервеня, сякаш готов да грабне принца и да го просне на земята. — Открадна земята ми! Дал я на изменници и те пратили сина ми в тъмница! Какво още очаквате да направи, за да се убедите, че е демон?

Скупчилите се владетели и военачалници, наскачали при внезапното нахлуване на кряскащите римърсгардци в залата, заотстъпваха и почнаха да сядат на твърдите дървени столове: мърмореха разгневено, докато плъзгаха със звънко съскане оръжията си в ножниците.

— Трябва ли да помоля твоя представител да говори вместо теб, Исгримнур? — попита Джосуа. — Или си в състояние да ни разкажеш какво се е случило?

Старият херцог метна свиреп поглед към принца, след което вдигна ръка и я прекара по лицето си, сякаш за да избърше потта си. В продължение на няколко ужасни мига Саймън беше сигурен, че Исгримнур ще заплаче: зачервеното му лице се сгърчи от маска на отчаяние и безпомощност и той изгледа всички като хванато в капан животно. Отстъпи крачка назад и се сви в стола си.

— Дал е земята ми на Скали Остроносия — изрече накрая глухо той и в гласа му нямаше и следа от доскорошния гняв. — Нямам нищо, нямам къде да отида освен тук.

И поклати глава.

Етелферт от Тинсет се надигна; на широкото му лице се четеше нескрито съчувствие.

— Кажи ни какво се случи, херцог Исгримнур — заговори той. — Всеки от нас си има една или друга мъка, но ни сплотява и дълголетно другарство. Ще бъдем меч и щит един за друг.

Херцогът вдигна благодарен поглед към него.

— Благодаря, лорд Етелферт. Ти си добър другар и добър северняк. — Той се обърна към останалите. — Прощавайте, Позорно е това, което ще кажа. Нека ви разкажа някои неща, които трябва да знаете.

Исгримнур грабна случайно попадналия пред погледа му бокал и го пресуши. Няколко души от останалите, очаквайки, че историята му ще бъде дълга, поръчаха да напълнят отново чашите им.

— Сигурен съм, че ще узнаете много от онова, което се случи, тъй като Джосуа и много други от присъстващите тук вече го знаят: казах на Елиас, че няма повече да се подчинявам на нареждането му да остана в Хейхолт, докато снежни виелици избиват хората ми и погребват градовете ни и докато малкият ми син управлява римърите вместо мен. Кралят се противопоставяше месеци наред, но накрая каза „да“. Взех хората си и поехме на север.

Той въздъхна.

— Най-напред ни устроиха засада при „Свети Хоудрунд“; преди да попаднем в капана, нападателите убиха обитателите на това свято място. Нападнахме ги, но те избягаха, тъй като ни попречи внезапно разразила се буря.

— Това не съм го чувал — обади се Девазалес от Набан; гледаше замислено Исгримнур. — Кой ви направи засада край манастира?

— Не знам — отвърна възмутеният Исгримнур. — Не можахме да хванем нито един пленник, макар да изпратихме доста от тях по мразовития път към ада. Някои приличаха на римърсгардци. Тогава мислех, че са наемници — сега не съм сигурен, че е така. Един мой роднина падна в битката.

— Второ, докато лагерувахме недалеч на север от Чука, ни нападнаха гадните букени, огромна орда, и то в открито поле — продължи херцогът. — Атакуваха цял въоръжен лагер! И тях отблъснахме, но дадохме много жертви… Хани, Тринин, Утий от Сийгард…

— Букени? — Трудно беше да се прецени дали Девазалес свъси вежди от учудване, или с презрение. — Да не искаш да ми кажеш, че хората ти са били нападнати от дребосъците от приказките, херцог Исгримнур?

— Приказки на юг, може би — подсмихна се Айнскалдир от мястото си. — Приказки за изнежените дворци на Набан; за нас на север са си съвсем истински и държим секирите си наточени.

Барон Девазалес настръхна, но преди да успее да отвърне разгневено, Саймън усети помръдване до себе си и чу звънък глас.

— И на север, и на юг има колкото щеш неразбиране и незнание — обади се Бинабик, изправен върху стола си, с ръка върху рамото на Саймън. — Букените, копачите, не копаят бърлогите си много по-южно от северната граница на Еркинланд, но онова, което е късмет за населяващите по-южните райони, не бива да се смята за универсална истина.

Девазалес зяпна от изумление, а и не само той.

— А това да не е един от самите букени, дошъл като пратеник в Еркинланд? Сега вече видях всичко под слънцето и ще умра щастлив!

— Ако съм най-чудноватото нещо, което ще видите, преди да е свършила годината… — започна Бинабик, но го прекъсна Айнскалдир, който скочи от мястото си и застана до сащисания Исгримнур.

— По-лошо и от букен! — изръмжа той. — Това е трол — адско изчадие! — Опита се да се измъкне от възпиращата го ръка на херцога. — Какво прави този крадец на бебета тук?

— Повече добрини от теб, тлъст брадат идиот! — викна Бинабик.

Настъпи всеобщо надвикване и объркване. Саймън хвана трола през кръста, тъй като дребосъкът се беше навел толкова напред, че имаше опасност да се катурне върху оплесканата с вино маса. Най-накрая Джосуа успя да извиси глас над крясъците и призова всички да се усмирят.

— В името на кръвта на Ейдон, няма да търпя това! Мъже ли сте, или деца? Исгримнур, Бинабик от Ийканук е тук по моя покана. Ако твоят човек не зачита правилата в моята зала, може да изпита гостоприемството на някоя килия в крепостта! Искам извинение!

Принцът се приведе напред като готов за атака ястреб и Саймън, който дърпаше Бинабик за елека, беше поразен от приликата му с починалия Върховен крал. Ето това беше истинският Джосуа!

Исгримнур сведе глава.

— Прося извинение за своя васал, Джосуа. Твърде темпераментен е и не познава правилата на благовъзпитаното поведение.

Римърът изгледа свирепо Айнскалдир, който мърмореше нещо в брадата си със забити в пода очи.

— Нашият народ и тролите са отколешни врагове — обясни херцогът.

— Тролите от Ийканук не са ничии врагове — отвърна повече от надменно Бинабик. — Именно римърите толкова се плашат от огромните ни размери и сила, че ни нападат навсякъде, където ни зърнат — дори в залата на принц Джосуа.

— Достатъчно. — Джосуа махна с ръка. — Не сме се събрали да раздухваме стари омрази. Бинабик, ще дойде и твоят ред да се изкажеш. Исгримнур, не си свършил разказа си.

Девазалес се окашля.

— Нека кажа само едно нещо, принце. — Той се обърна към Исгримнур. — Изправен пред мъника от… Ийканук?… Мога по-лесно да повярвам на историята ти за букените. Прости думите ми на съмнение, херцоже.

Свъсеното лице на Исгримнур поомекна.

— Не отваряй дума, бароне — измърмори той. — Вече забравих, както съм сигурен, че и вие забравихте глупостите на Айнскалдир.

Херцогът направи пауза, за да се съсредоточи, и продължи:

— Та, както ви казах, тъкмо това беше най-странното. Дори във Фростмарч и сред северната пустош рядко се срещат букени — и сме благодарни на Бога, че е така. Да атакуват въоръжена сила с нашите размери за тях просто е нечувано. Букените са дребни — той хвърли бегъл поглед към Бинабик, отмести го върху Саймън и отново се намръщи. — Дребни… те са дребни… но свирепи и опасни, когато са многобройни.

Тръсна глава, сякаш за да се освободи от разсеялата го мисъл откъде му е познато лицето на Саймън, и отново насочи вниманието си към останалите около масата.

— След като се отървахме от обитателите на дупките и успяхме да си проправим път до Наглимунд, бързо се презапасихме и се отправихме на север. Нямах търпение да видя отново дома си, сина си и съпругата си. Горният Велдхелмски път и пътят Фростмарч не са приятни места в наше време. Онези от вас, чиито земи са на север оттук, знаят какво искам да кажа. Изпитахме истинско облекчение, когато видяхме светлините на Вественби вечерта на шестия ден от пътуването ни. На другата сутрин пред портата ни посрещна Сторфот, тан на Вественби — когото бихте нарекли барон, предполагам — заедно с петдесетина свои телохранители. Но дали беше излязъл да приветства с добре дошъл своя херцог? О, не! Притеснен — нямаше как да не е притеснен този предател — ми заявява, че Елиас ме е нарекъл изменник и е предал земите ми на Скали Остроносия. Съобщава ми, че Скали иска да се предам, а той, Сторфот, ще ме откара в Елвритшала, където вече е затворен синът ми Изорн… и че Скали ще е справедлив и милостив. Справедлив! Скали от Калдскрайк, който закла собствения си брат в пиянска свада! Щял да ме пощади под собствения ми покрив! Ха!

— Ако моите хора не ме бяха спрели… ако не бяха… — Херцог Исгримнур млъкна и заусуква брадата си в неврастенична ярост. — И както сами можете да предположите — продължи той, — бях готов да изтърбуша Сторфот на мига. По-добре да пукна с меч в червата, помислих си, отколкото да се кланям на прасе като Скали. Но, както изтъкна и Айнскалдир, най-добре ще е да си върна замъка и да накарам Скали да захапе желязото.

Исгримнур се ухили мрачно на своя придружител, след което се обърна към събралите се и шляпна празната си ножница.

— Това го обещавам. Ако трябва, ще се довлека по дъртия си тлъст търбух чак до Елвритшала, кълна се в Дрор… в Усирис Ейдон, искам да кажа — извинете, епископе, — че ще стигна дотам и ще натикам меча си цял метър в червата му.

Гуитин, принцът на Хернистир, необичайно мълчалив до този момент, стовари юмрук върху масата. Бузите му пламтяха, но не, помисли си Саймън, само от виното, макар младият благородник да беше изпил доста.

— Добре! — каза принцът. — Но внимавай, Исгримнур, внимавай: не Скали е най-големият ти враг — не, а самият крал!

Над масата премина тихо буботене, този път, изглежда, в знак на одобрение. Фактът, че някому бяха отнели земите, за да ги предоставят на смъртния му враг, засегна дълбоко почти всички.

— Хернистирецът има право! — кресна дебелият Ордмаер и надигна туловището си. — Очевидно Елиас те е държал в Хейхолт толкова дълго, за да даде възможност на Скали да извърши тъмното си дело. Зад всичко стои Елиас.

— Както е успял с помощта на верните си маши Гутулф, Фенгболд и останалите да погази правата на повечето от вас! — Гуитин беше набрал скорост и нямаше намерение да спира. — Елиас е този, който се е заел да ни срази до един, докато не изчезне всяка съпротива срещу господството на беди и нещастия, докато не докара всички ни до мизерия с непосилните си данъци или рицарите му не ни стрият на прах под краката си. Самият Върховен крал е врагът и трябва да действаме!

Гуитин се извърна към Джосуа, пренебрегвайки протокола.

— Тъкмо ти трябва да ни поведеш, принце. Брат ти крои планове срещу всички нас, което ясно доказват действията му срещу теб и Исгримнур! Не е ли той истинският ни и най-опасен враг?!

— Не! Не е той!

Поразяващият крясък изплющя като камшик през огромната зала на Наглимунд. Саймън и всички останали се извърнаха да видят чий е гласът. Не беше на принца, който изглеждаше объркан като другите.

Старецът сякаш беше изникнал от самия въздух; появил се бе внезапно от сенките и пристъпваше към тях. Беше висок и невъобразимо слаб; светлината на факлите хвърляше дълбоки сенки върху изпитото му лице. Наметалото му беше от вълча кожа, а дългата му бяла брада беше натъпкана в колана му. „Някакъв дух от зимна гора“, помисли си Саймън.

— Кой си ти, старче? — викна му Джосуа. Двама от стражата пристъпиха напред и застанаха от двете страни на стола на принца. — И как попадна на нашия съвет?

— Някой от шпионите на Елиас! — изсъска един от северните лордове, а останалите заповтаряха казаното.

Исгримнур се изправи.

— Той е тук, защото аз го доведох, Джосуа — дрезгаво каза херцогът. — Чакаше ни на пътя за Вественби — знаеше накъде сме се запътили и че ще дойдем тук. Каза, че каквото и да се случи, ще дойде да разговаря с теб.

— И че за всички ще е по-добре да дойда колкото е възможно по-скоро — добави старецът, втренчил блеснали очи в принца. — Имам да ви съобщя важни неща — на всички вас. — Той огледа насядалите по масата с тревожния си поглед и шушукането моментално замря. — Дали ще ме чуете, или не, е ваш избор… в такива случаи винаги е така.

— Това са гатанки, старче — подметна иронично Девазалес. — Кой си ти всъщност и какво знаеш за нещата, които обсъждаме? В Набан — той се ухили на Джосуа — изпращаме такива глупави старчета на Вилдериванските братя, които се грижат за малоумните.

— Тук не обсъждаме Юга, бароне — отвърна с ледена усмивка старецът, — макар че и Югът скоро ще усети студени пръсти върху шията си.

— Стига! — кресна Джосуа. — Говори веднага или наистина ще те окова във вериги като шпионин. Кой си и каква работа имаш с нас?!

Старецът сковано се поклони.

— Моля за извинение. Отдавна не ми се е налагало да спазвам добрите обноски. Името ми е Джарнауга, от някогашния Танголдир.

— Джарнауга! — възкликна Бинабик и отново се покатери на стола си, без да откъсва поглед от новопристигналия. — Изумително! Джарнауга! Хей, аз съм Бинабик! Дълго чиракувах при Укикук!

Старецът прикова ясния си стоманен поглед в трола.

— Да. Ще разговаряме — и то скоро. Но преди това имам работа с мъжете в тази зала.

Стоеше изправен гордо срещу принца.

— Чух младият хернистирец да казва, че крал Елиас е врагът, и чух други да му пригласят. Всички вие приличате на мишоци, които си шушукат за ужасния котарак и скрити по дупките си мечтаят един ден да се справят с него. Никой от вас не осъзнава, че проблемът не е в котарака, а в господаря, който го е довел, за да унищожи мишките.

Джосуа се наведе напред, неволно показвайки, че е заинтригуван.

— Да не би да искаш да кажеш, че самият Елиас е нечия пионка? На кого? На онзи демон Приратес?

— Приратес си въобразява, че е демон — отвърна с презрение старецът, — но всъщност е дете. Имам предвид онзи, за когото животът на един крал е краткотраен миг… който ще отнеме много повече от земите ви.

Всички се разшумяха.

— Този обезумял монах да не е дошъл да ни чете лекция за делата на дявола? — викна един от бароните. — За никого не е тайна, че Сатанаил се възползва от хора, за да постигне целите си.

— Не говоря за вашия ейдонитски сатана — отвърна Джарнауга и отново извърна лице към принца. — Говоря за истинския господар на злото в Остен Ард, който е реален като този камък — той клекна и удари пода с дланта си, — а също така и частица от земята ни.

— Богохулство! — изкрещя някой. — Изхвърлете го!

— Не, оставете го да говори!

— Продължавай, старче!

Джарнауга вдигна ръце.

— Не съм някой невменяем премръзнал светец, дошъл да спасява изпадналите ви в опасност души. — Той присви устни в мрачна усмивка. — Идвам при вас като представител на Лигата на свитъка на старинните ръкописи, прекарал живота си край — наблюдавайки я непрестанно — смъртоносната планина, наречена Стормспайк. Ние от Лигата на свитъка, което може да потвърди и тролът пред вас, прекарахме дълго време в бдение, докато други спяха. Сега идвам да изпълня отдавна даден обет… и да ви разкажа неща, които не бихте искали да чуете никога.

В залата надвисна напрегната тишина. Старецът отиде до вратата към двора и я блъсна. Воят на вятъра, слабо стенание допреди миг, ги оглуши.

— Месец ювен! — продължи Джарнауга. — Само няколко седмици до лятото! Вслушайте се: може ли един крал, дори да е Върховен крал, да направи това?! — Вихрушка от дъжд профуча като облак прах покрай него. — Облечени в кожи гиганти ловуват хора във Велдхелм. От студената земя изпълзяват букени и нападат въоръжени воини във Фростмарч, а на север в Стормспайк ковашките огнища горят цяла нощ. Лично аз съм наблюдавал отблясъците им в небето и съм чувал гърма от стоварващите се замръзнали чукове! Мислите ли, че е възможно Елиас да докара всичко това? Не виждате ли, че по никое време настъпва черна, свирепа зима, което нито един от вас не е в състояние да проумее?

Исгримнур отново се надигна — с пребледняло лице и присвити очи.

— И какво, човече, какво? Да не искаш да кажеш, че трябва да се помолим на едноокия Удун да победим… Белите лисици от старите приказки?

Думите му бяха последвани от хор от сподавени въпроси и възмутено мърморене.

Джарнауга се втренчи в херцога и на набразденото му от бръчки лице се изписа съжаление и печал.

— О, херцог Исгримнур, де да бяха Белите лисици — някои ги знаят като норните. Би било истинска благодат за нас, ако работата беше в тях. Но ви заявявам, че Утук’ку, самата кралица на норните, господарката на ужасяващата планина Стормспайк, има толкова общо с всичко това, колкото и Елиас.

— Спри, човече, задръж езика зад зъбите си за момент. — Девазалес подскочи вбесен. — Простете ми, принц Джосуа, но е непростимо този луд да нахълтва и да разтуря съвета, вземайки думата без никакви обяснения кой или какво е всъщност, и аз, пратеникът на херцог Леобардис, да си губя времето да слушам северняшките му измишльотини за вампири. Това е нетърпимо!

Всички отново се развикаха и Саймън потръпна от някакъв странен възбуждащ студ. Нима двамата с Бинабик се бяха оказали в центъра на събития, много по-страховити от всичко, което можеше да измисли Шем Коняря! Но щом се замисли за историята, която би могъл да разказва един ден край камината, си спомни муцуните на норнските хрътки, бледите лица в мрачната планина от сънищата си и отново, нито за първи, нито за последен път, отчаяно му се прииска да си е пак в кухнята в Хейхолт, без нищичко да се е променяло и изобщо никога да не се променя…

Старият епископ Ейнодис, наблюдавал до този момент новодошлия с острия, ожесточен поглед на хиена, към чиято мърша са посегнали, се надигна и каза високо:

— Трябва да заявя, без да чувствам никакъв срам да го призная, че почти не съм мислил за този… този съвет. Елиас вероятно е допускал грешки, но Негово светейшество лектор Ранесин предложи посредничеството си, за да се опита да постигне мир между ейдонитите, включвайки, разбира се, техните уважавани езически съюзници — той кимна към Гуитин и хората му, — но чувам само войнствени призиви за проливане на ейдонитска кръв като отмъщение заради незначителни оскърбления.

— Незначителни оскърбления? — възкликна гневно Исгримнур. — Наричаш присвояването на моето херцогство незначително оскърбление ли, епископе? Ами ако се прибереш у дома и намериш църквата си превърната в… конюшня от проклетите хирки или в свърталище на троли, дали това за теб ще бъде „незначително оскърбление“?

— Свърталище на троли? — възкликна възмутено Бинабик.

— Това още веднъж доказва твърдението ми — отсече Ейнодис, стиснал във възлестия си юмрук Дървото като нож за защита от разбойници. — Виж се, крещиш на духовник, който се опитва да поправи глупостите ти. — Той се изправи в цял ръст. — А сега — епископът размаха Дървото към Джарнауга — сега този… брадат отшелник ни разправя приказки за вещици и демони и издълбава още по-широка пропаст между единствените синове на Върховния крал! Кому носи облага това, а? На кого служи този Джарнауга, а?

Зачервен и разтреперан, епископът се стовари върху стола си, грабна подадената от прислужника му гарафа с вода и отпи жадно.

Саймън дръпна Бинабик за ръката и приятелят му седна на мястото си.

— Настоявам за обяснение на „свърталище на троли“ — изръмжа той, но видя смръщеното лице на Саймън, сви устни и не пророни нито дума повече.

Принц Джосуа продължаваше да гледа втренчено Джарнауга, но той издържа на погледа му със спокойния израз на котка.

— Чувал съм за Лигата на свитъка — каза накрая Джосуа. — Не знаех, че нейните последователи се опитват да оказват влияние върху владетели и държави.

— Аз пък нищо не съм чувал за тази така наречена Лига — намеси се Девазалес — и мисля, че е крайно време този странен старец да ни каже кой го изпраща и какво е това, което ни заплашва, щом не е Върховният крал, както, изглежда, предполагат повечето събрали се тук.

— По изключение съм съгласен с набанеца — викна Гуитин от Хернистир. — Нека Джарнауга каже всичко, за да можем да вземем решение дали да му повярваме, или да го изхвърлим.

Седналият на най-високия от всички столове принц Джосуа кимна. Старият римър обходи с поглед напрегнатите в очакване лица, след това вдигна ръце в странен жест — допря палци и показалци, сякаш държеше пред очите си тъничка нишка.

— Добре — каза той. — Добре. И така, това са първите ни крачки по пътя, единствения път, който би могъл евентуално да ни изведе от черната сянка на планината.

Разпери ръце, сякаш изтегляше невидимата нишка, след което разтвори пръстите си.

— Историята на Лигата е съвсем кратка — започна той, — но е само частица от една по-голяма история.

Отново отиде до вратата, която един паж беше затворил, за да не излиза топлината, и докосна тежката рамка.

— Можем да затворим тази врата, но това няма да спре снега и градушката отвън. Така и вие можете да ме наричате луд — това няма да ви спаси от онзи, който ви заплашва. Пет века е чакал той, за да си възвърне онова, което смята за свое, а ръката му е по-студена и по-силна, отколкото би могъл да си представи който и да било от вас. Негова е голямата история, сред която е сгушена приказката за Лигата и Носителите на свитъка като забит в огромно дърво връх на стрела, скрит под кората му. Негова е връхлетялата ни зима, която измести лятото от полагащото му се място. Тя е знак за могъществото му и за попълзновенията му да подреди нещата според собствената си воля.

Джарнауга млъкна и в залата надвисна тишина, нарушавана единствено от самотния вой на вятъра зад стените.

— Кой? — попита най-после Джосуа. — Как е името му, старче?

— Мислех, че знаеш, принце — отвърна Джарнауга. — Научил си много неща. — Той го изгледа. — Твоят враг… нашият враг… нашият враг… умря преди петстотин години; мястото, където приключи първият му живот, е под темелите на замъка, където е започнал твоят живот. Казва се Инелуки — Кралят на бурите.

33. От пепелищата на Асу’а

— Истории в историите — произнесе напевно Джарнауга, докато сваляше наметката си от вълча кожа.

Пламъците осветиха увитите около дългите му ръце змии и това предизвика нови шушукания.

— Не мога да ви разкажа историята на Лигата на свитъка, без първо да проумеете рухването на Асу’а. Залезът на крал Ейлстан Фискерн, създателя на Лигата като стена срещу мрака, не може да бъде отделен от залеза на Инелуки, чийто мрак се стоварва върху ни сега. Тъй че историите са преплетени една с друга като нишките на платно. Ако изтеглите само една от тях, тя си остава една отделна нишка. Никой не е в състояние да разгадае целия гоблен само от една-единствена нишка.

Докато говореше, Джарнауга прокарваше тънките си пръсти през сплетената си брада, приглаждаше я и я подреждаше, сякаш самата тя беше гоблен, който би могъл да придаде някакъв смисъл на разказа му.

— Дълго преди хората да дойдат в Остен Ард — продължи той — тук живеели ситите. Нито един мъж и нито една жена не знаят кога са пристигнали те от изток, от земите на изгряващото слънце, за да се заселят тук. В Еркинланд, там, където сега се възправя Хейхолт, те изградили най-величавото си творение, замъка Асу’а. Изкопали дълбок ров, за да положат основите му в самата сърцевина на Остен Ард, след което построили стени от слонова кост, перли и опал, по-високи от дърветата, и кули, които се възправяли в небето като корабни мачти, кули, от които се виждал целият Остен Ард, а притежаващите остро зрение сити можели да наблюдават великия океан, който опасва западното крайбрежие.

— Безброй години те живели сами в Остен Ард и построили по планинските склонове и в горските усои своите крехки градове, които приличали на цветя от лед, както и горските си поселища, напомнящи лодки с много платна — продължи той. — Но Асу’а бил най-величествен и кралете на ситите царували векове наред тъкмо там.

Джарнауга спря и огледа насядалите около масата.

— Първите хора, които пристигнали, били прости пастири и рибари, оставили зад гърба си пустошта на запад, вероятно побягнали от нещо ужасно или просто в търсене на нови пасища. Ситите не им обърнали повече внимание, отколкото на сърните или на дивите котки, дори след като броят им бързо нараснал и хората започнали да издигат каменни градове и да изковават инструменти и оръжия от бронз. Тъй като не посягали към онова, което принадлежало на ситите, и не напускали границите на предоставените им земи, царувал мир. Дори Набанската империя на юг, прочута със своите изкуства и бойна слава, скрила под огромната си сянка всички простосмъртни от Остен Ард, не причинявала никакви грижи на ситите и техния ърл-крал Ию’унигато.

Джарнауга се огледа за нещо за пиене и докато един паж му наливаше, сред слушателите се разнесоха недоумяващи шушукания.

— Доктор Моргенес ми разказваше за това — прошепна Саймън на Бинабик.

Тролът се усмихна и кимна разсеяно, очевидно замислен за нещо свое.

— Сигурен съм, че няма нужда — подхвана отново Джарнауга, повишил глас, за да привлече вниманието на мърморещото множество — да говоря за промените, настъпили с появата на първите римъри. И без това достатъчно стари рани ще зейнат, без да се спираме на всичко случило се, когато те успели да прекосят водната шир, пристигайки от запад. Но онова, за което трябва да се каже, е походът на крал Фингил от север и рухването на Асу’а. Пет дълги столетия са покрили голяма част от историята с отломките на времето и невежеството, но преди двеста година кралят-рибар Ейлстан основал Лигата именно за да изрови и съхрани това знание. Тъй че сега ще ви разкажа неща, които повечето от вас не са чували никога… При битката на Чука и равнината Ач Самрат, и в Утануош Фингил и войските му победили и стегнали примката около Асу’а. Ситите загубили последните си съюзници сред хората при Самърфилд в Ач Самрат, а след разгрома на хернистирците никой измежду ситите не бил в състояние да противостои на северното желязо.

— Разгром, постигнат с цената на предателство — обади се принц Гуитин; лицето му бе зачервено и целият трепереше. — Само предателство е пропъдило Синах от бойното поле — продажните тритинги нападнали хернистирците в гръб с надеждата да получат трохите от кървавата трапеза на Фингил!

— Гуитин! — изрева Джосуа. — Чу Джарнауга: това са стари рани. Тук не присъства нито един тритинг. Би ли прескочил масата, за да се нахвърлиш срещу херцог Исгримнур, тъй като той е римър?

— Ами да опита — изръмжа Айнскалдир.

Гуитин сконфузено наведе глава.

— Прав си, Джосуа. Джарнауга, приеми извиненията ми.

Старецът кимна и синът на Лут се извърна към Исгримнур.

— И разбира се, херцоже, тук ние сме най-близките съюзници.

— Никой не е обиден, млади господине — усмихна се Исгримнур, но застаналият до него Айнскалдир не откъсваше очи от Гуитин, който го гледаше не по-малко напрегнато.

— И така — продължи Джарнауга, сякаш никой не го бе прекъсвал — макар стените на Асу’а да били скрепени с древни и могъщи вълшебства, витаела прокобата, че настъпва краят на тази крепост и сърцевина на рода на ситите, че простосмъртните са на път да сринат този дом и ситите ще изчезнат завинаги от Остен Ард. Крал Ию’унигато се облякъл целият в бял траур и заедно със своята кралица Амерасу прекарал дългите дни на обсадата на Фингил — които се превърнали в месеци, а след това в години, тъй като дори хладната стомана не била в състояние да разруши съграденото от ситите за една нощ, — заслушан в меланхолична музика и поезия, която разказвала за щастливите времена на ситите в Остен Ард. Отвън, от лагерите на обсадилите крепостта северняци, Асу’а продължавала да внушава могъщество, обгърната от вълшебства и магьосничество… но зад блещукащата обвивка пулсирало затихващото й сърце. Но имало все пак измежду ситите един, който не искал да се примири и да прекарва последните си дни в оплакване на изгубеното спокойствие и поруганата невинност. Това бил синът на Ию’унигато и се казвал… Инелуки.

Без да изрече нито дума, но съвсем не безшумно, епископът беше започнал да събира нещата си. Сега махна с ръка към младичкия дякон, който го придружаваше, за да му помогне да се изправи на крака.

— Извини ме, Джарнауга — каза Джосуа. — Епископе, защо ни оставяш? Както сам чуваш, ужасяващи неща са се насочили срещу нас. Очакваме твоята мъдрост и могъществото на Майката Църква да ни поведе.

Епископът го изгледа сърдито.

— Да не искаш да остана тук на този военен съвет, който никога не съм одобрявал, за да слушам този… този налудничав човек как изрежда имената на езически демони? Погледнете се всички — гълтате думите му, сякаш всички до една са от Книгата на Ейдон.

— Тези, за които говоря, са родени много преди вашата свещена книга, епископе — обади се кротко Джарнауга, но наклони заплашително глава напред.

— Фантазии — изсумтя епископът. — Мислиш, че съм някой заядлив дъртак, но ти казвам, че тези детински приказки ще те докарат до проклятие. По-тъжното е, че заради теб то ще се стовари върху цялата ни земя.

Той очерта с ръка знака на Дървото във въздуха пред себе си — като щит — и се заклатушка към изхода, опрян на ръката на младия свещеник.

— Фантазии или не, демони или сити — каза Джосуа и огледа събралите се, — това е моята зала и помолих този човек да ни разкаже онова, което знае. Никакви пререкания повече.

И седна на мястото си.

— Сега внимавайте — продължи Джарнауга, — защото идва най-същественото. Говоря за Инелуки, сина на краля-ърл Ию’унигато. Инелуки, чието име на езика на ситите означава „ясно слово“, бил по-младият от двамата сина на краля. Заедно с по-големия си брат Хакатри той победил змея Хидохебхи Черния, майка на червения змей Шуракай, убит от Престър Джон, както и на Игджарджук, белия дракон на Севера.

— Ще ме извиниш ли, Джарнауга? — изправи се един от приближените на Гуитин. — За нас това е доста странно, макар и не съвсем неизвестно. Ние, хернистирците, познаваме легендите за един черен дракон, майката на всички змейове, но в тях тя е наречена Дрочнатаир.

Джарнауга кимна като учител на своя ученик.

— Това е името, с което са я знаели първите хора на запад, дълго преди Херн да построи Тайг в Хернисадарк. Ето така оцеляват отломки от древни истини — в приказките, които децата слушат в леглата си вечер или които войници и ловци си разказват край огньовете. Но Хидохебхи е нейното ситско име, а тя била по-силна от всяко от децата си. В битката с нея, която е дълга и знаменита история, братът на Инелуки — Хакатри — пострадал ужасно, обгорен от ужасяващите й пламъци. Нито умирал, нито можел да бъде намерен лек за раните му и облекчение за безкрайните му мъки в целия Остен Ард. Накрая кралят го положил в една лодка с най-доверения му прислужник и двамата потеглили през океана на запад, тъй като ситите вярвали, че отвъд залязващото слънце съществува земя, където няма болка и където Хакатри ще оздравее.

— Така Инелуки станал наследник на баща си под сянката на оттеглянето на Хакатри — продължи той; — Може би обвинявайки сам себе си, той прекарал дълги години в издирването на знания, по всяка вероятност запретени както за хората, така и за ситите. Първоначално сигурно се е надявал да помогне на брат си и да го върне от неизследвания запад… но както обикновено се случва, много скоро диренията му го обсебили изцяло и Инелуки, чиято хубост била тихата музика на замъка Асу’а, започнал да изглежда все по-странен на околните — един търсач сред мрака… Случило се така, че когато северняците се надигнали да грабят и убиват, за да сключат най-накрая смъртоносен железен кръг около Асу’а, именно Инелуки се заел да разбие капана. В дълбоките пещери под Асу’а, осветени от умело конструирани огледала, имало магьоснически градини, където ситите отглеждали странните дървета, които използвали така, както южняците използвали бронза и северняците желязото. За вълшебните дървета, чиито корени според някои стигали чак до центъра на земята, се грижели посветени градинари-жреци. Всеки ден те повтаряли древните заклинания и изпълнявали вечните ритуали, от които дърветата заяквали, а през това време кралят и придворните му в замъка отгоре потъвали във все по-дълбоко отчаяние и забрава.

— Но Инелуки не забравял градините, нито пък тайните книги, които бил прочел, и забулените пътеки, които избродил в търсене на мъдростта. — Джарнауга си пое дъх. — В покоите си, където не пристъпвал вече никой, се заел с нещо, с което се надявал да спаси Асу’а и ситите. С огромни мъки той успял по някакъв начин да произведе черно желязо, което присадил на вълшебните дървета така, както градинар облагородява своите овошки. Много от дърветата, не по-малко чувствителни от самите сити, се поболели и загинали, но едно оцеляло. Инелуки обсипал това дърво със заклинания и думи, вероятно по-древни и от ситите, които проникнали по-надълбоко и от корените му. Дървото отново израснало мощно, но този път в жилите му като кръв течало отровното желязо. Като видели съсипаната свещена градина, пазачите побягнали. Съобщили на крал Ию’унигато и той се обезпокоил, но нищо не можело да спре сина му, независимо от неизбежния край. Какво можела да им помогне вълшебната гора срещу всичките тези светлооки мъже със смъртоносното желязо в ръцете си, обградили отвсякъде крепостта?

— Колкото повече заяквало дървото — продължи старецът, — толкова по-зле се чувствал Инелуки, но волята му била по-силна от всяка болест. Останал непреклонен, докато най-после не дошло време да пожъне плодовете на упорството си. Грабнал страховитото растение, цялото пронизано от гибелно желязо, и се качил в ковачниците на Асу’а. Изтощен, изпаднал в умопомрачение, но изпълнен с мрачна решителност, той наблюдавал с безразличие бягащите презглава майстори-ковачи на Асу’а. Сам разпалил ковашките пещи и ги нажежил както никога преди това; сам изрекъл Думите на Сътворяването, блъскайки с Чука, който формира, хващан дотогава единствено от Главния ковач. Сам сред червените отблясъци на ковачницата изковал меч, страховит сив меч, който всявал ужас дори само като го погледнеш. И призовал такива смразяващи и сатанински магии, докато го изковавал, че дори въздухът в Асу’а пращял и пукал от жегата, а стените се люшкали, сякаш разтърсвани от гигантски юмруци. След това отнесъл новоизкования меч в огромната зала на баща си, за да покаже на своя народ това, което ще го спаси. Но видът му бил толкова ужасен, а сивият меч толкова страховит, искрящ с почти ослепяващ очите блясък, че ситите хукнали подплашени от залата и в нея останали само Инелуки и баща му Ию’унигато.

В надвисналата тишина след думите на Джарнауга, толкова дълбока, че дори и огънят сякаш бе стаил дъха си и бе престанал да пращи, Саймън усети как настръхва, изпаднал в някаква странна замаяност.

„Меч! Сив меч! Виждам го толкова ясно! Какво означава това? Защо не мога да се отърва от тази мисъл?“

Той се зачеса с всичка сила по главата, като че ли болката би могла да роди някакъв отговор.

— Когато кралят-ърл най-после видял какво е направил синът му, сърцето му се смразило, тъй като острието, което държал в ръцете си Инелуки, не било просто оръжие, а проклятие срещу земята, родила едновременно желязо и омагьосано дърво. Това било отвор в тъканта на съзиданието, през който изтичал животът.

„Не бива да се създава такова нещо — казал той на сина си. — По-добре да потънем в пустошта на забравата, по-добре простосмъртните да оглозгат кокалите ни, по-добре изобщо да не бяхме се раждали, отколкото да създаваме такова нещо, а камо ли да го използваме“.

Но Инелуки бил изпаднал в умопомрачение от могъществото на творението си.

„Това е единственото оръжие, което ще ни спаси! — отвърнал той на баща си. — В противен случай тези създания, тези насекоми ще се нароят върху лицето на земята и ще унищожат всичко по пътя си, ще заличат красотата, която нито виждат, нито възприемат. Трябва да им се попречи на всяка цена!“

„Не — настоял Ию’унигато. — Не. Понякога цената е прекалено висока. Погледни се! То вече е съсипало разума и сърцето ти. Аз съм твой крал и твой отец и ти заповядвам да го унищожиш, преди да те е погълнало изцяло“.

Като чул тези думи, с които баща му настоявал да унищожи онова, заради което едва не загинал, докато го изковавал — и то с единствената цел да спаси народа си от окончателния мрак, — Инелуки изпаднал в умопомрачение, вдигнал меча и го стоварил върху баща си. Така погубил краля на ситите.

Подобно нещо не се било случвало никога и щом Инелуки видял Ию’унигато да лежи бездиханен пред него, дълго ридал безутешно не само заради баща си, но и за себе си, и за своя народ. Накрая вдигнал сивия меч пред очите си.

„В печал беше създаден — изрекъл той — и печал донесе със себе си. Печал ще бъде името ти“.

И го нарекъл Джингизу на езика на ситите.

„Печал… меч, наречен Печал…“, отекна в съзнанието на Саймън и мислите му се запремятаха, заглушавайки думите на Джарнауга, бурята отвън и всичко останало. Защо му прозвуча толкова познато? „Печал… Джингизу… Печал…“

— Но историята не свършва с това — продължи северянинът и повиши глас, което вся допълнителен смут в душите на и без това тревожните му слушатели. — Обезумял както никога заради онова, което сторил, Инелуки грабнал брезовата корона от главата на баща си и се самообявил за крал. Всички били потресени от убийството и никой от семейството и роднините му не се осмелил да му се противопостави. Дори някои тайно се зарадвали на промяната, особено петима, които като Инелуки били разгневени от идеята за пасивна капитулация пред обкръжилите ги простосмъртни. С Печал в ръката си, Инелуки бил направо неукротим. С петимата си съратници — които ужасените и суеверни северяни нарекли Червената ръка заради техния брой и огненочервените им наметала — Инелуки за първи път през продължилата почти цели три години обсада повел битка извън стените на Асу’а. Само благодарение на численото си превъзходство железните пълчища на Фингил попречили на превърналия се в кошмар за тях Инелуки да разбие обсадата. Ако и останалите сити се били присъединили към тях, вероятно и досега по крепостите на Хейхолт щяха да крачат техни крале.

Но народът на Инелуки нямал никаква воля за битка. Уплашени от своя нов крал и ужасени от убийството на Ию’унигато, ситите се възползвали от причинената от Инелуки и Червената ръка неразбория, за да напуснат Асу’а, предвождани от кралица Амерасу и Шима’онари, син на брата на Инелуки Хакатри, и се скрили в мрачните дебри на гората Алдхеорте от кръвожадните простосмъртни и своя крал.

Така Инелуки се оказал изоставен почти само с петимата си ратници сред стените на величествения Асу’а. Дори мощните му магии били безсилни пред многочислената армия на Фингил. Заклинанията на северните шамани превъзмогнали непристъпността на древните стени. С катран, слама и факли римърите подпалили изящните постройки. Пълзящите пушеци и пламъци накарали и последните сити да ги напуснат, онези, които били твърде слаби или боязливи, за да побегнат, или изпитвали твърде силна привързаност към вековния си дом. Римърите на Фингил извършили ужасяващи неща; останалите сити нямали сили да се съпротивляват. Настъпил краят на техния свят. Свирепите убийства, жестоките мъчения и изнасилвания на беззащитните жертви, вандалското унищожение на хиляди изящни и незаменими предмети, всичко сторено от армията на Фингил оставило кървавия си отпечатък върху нашата история и това петно никога няма да бъде заличено. Бегълците в гората чували стенанията и тръпнели, и отправяли молитви към предците си за справедливост.

В този последен, най-фатален час Инелуки се изкачил заедно с Червената ръка на върха на най-високата кула. Очевидно бил взел решение онова, което ситите нямало повече да обитават, никога да не стане дом на хората.

Този ден изрекъл думи, по-ужасяващи от всичко, което бил изрекъл дотогава, и далеч по-гибелни дори от онези думи, с помощта на които закалил Печал. Докато гласът му отеквал над буйните пламъци, римърите се строполявали със стенания в крепостния двор, с овъглени лица и изтичаща от очите и ушите им кръв. Екотът станал непоносим, превръщайки се във всеобщ предсмъртен писък. Огромна светкавица нажежила до бяло небето, последвана от абсолютен мрак, толкова непрогледен, че дори Фингил, който се намирал в палатката си на повече километър, помислил, че е ослепял.

Все пак Инелуки се провалил. Асу’а все така се издигала на мястото си и продължавала да гори, макар много от воините на Фингил да се гърчели във вопли и предсмъртни ридания на земята в основите на кулата. На самия връх, странно как недокоснат от пушеците и пламъците, вятърът отвявал шест купчинки сива пепел и бавно я разпръсквал из двора.

„Печал…“, въртеше се в главата на Саймън, който едва успяваше да си поеме дъх. Светлината на факлите трептеше като побесняла. „Хълмът. Чух колелата на каруцата… те докараха Печал! Сякаш Дяволът, затворен в кутия… ядрото на всичката печал“.

— Така умрял Инелуки. Мигове преди да издъхне, един от офицерите на Фингил се заклел, че видял огромен пурпурен като нажежени въглени силует да изскача от кулата и да се вие като пушек, сякаш протегната към небето гигантска червена ръка…

— Неееее! — изкрещя Саймън и скочи от мястото си.

Нечия ръка се протегна да го спре, след това още една, но той се освободи от тях като от паяжина.

— Те донесоха сивия меч, ужасяващия меч! А после го видях! Видях Инелуки! Той беше! Той беше!…

Залата се заклатушка и лицата с втренчени в него очи — на Исгримнур, на Бинабик, на стареца Джарнауга — заподскачаха пред погледа му като риби над повърхността на езеро. Искаше да каже още нещо, да им разкаже всичко за хълма и за белите демони, но пред него дръпнаха някаква черна завеса…

Саймън препускаше из мрачни пространства и единствените му спътници в празното бяха думи.

„Урод! Ела при нас! Има специално място за теб!“

„Едно момче! Дете на простосмъртни! Какво видя то, какво видя то?“

„Вкочани очите му и го спусни в сянката. Покрий го с лепкав, хаплив мраз“.

Пред него изникна някакъв огромен като хълм силует с формата на глава на елен с разклонени рога. Имаше корона от белезникави камъни, а в очите му горяха огньове. Червена беше и ръката му и когато го сграбчи и го повдигна, пръстите й го изгориха като главни. Наоколо проблясваха бели лица, блуждаещи в мрака като пламъчета на свещи.

„Колелото се върти, простосмъртни, върти, върти… Кой си ти да го спреш?“

„Мушица е той, нищожна мушица…“

Кървавочервените пръсти го стиснаха, а огнените очи припламнаха с мрачна и безгранична насмешка. Саймън надаваше пронизителни писъци, но в отговор отекваше безсърдечен кикот.

Събуди го някаква странна вихрушка от тътнещи гласове и притискащи го ръце и се озова в свят, отразил като в огледало съня му, обкръжен от надвиснали над него призрачно бледи като гъби лица, осветени от отблясъците на факли. Зад неясните им овали по стените блещукаха светли точици и чезнеха в надвисналия отгоре сумрак.

— Събужда се — каза някакъв глас и проблясващите точици внезапно се приближиха и образуваха редици закачени един до друг глинени съдове.

Лежеше на пода на някакъв килер.

— Не изглежда добре — обади се друг неспокоен и плътен глас. — Най-добре да му дам още вода.

— Сигурна съм, че ще се оправи, ако искате да се върнете вътре — отвърна първият и Саймън се усети да мига и да се кокори, за да види лицето на този, комуто принадлежеше гласът.

Беше Мария — не, беше Мириамел, застанала на колене до него; не можеше да не забележи смачкания ръб на роклята й върху нечистия каменен под.

— Не, не — каза другият, херцог Исгримнур, и подръпна нервно брадата си.

— Какво… стана?

Дали не бе паднал и не бе ударил главата си? Опипа внимателно главата си, но не усети никаква подутина.

— Катурна се, момче — измърмори Исгримнур. — Разкрещя се, че… че си видял разни неща. Изнесох те тук и…

— И остана да те гледа как лежиш на пода — обади се със строг глас Мириамел. — Добре, че дойдох. — Тя вдигна поглед към римъра. — Нали си участвал в битки? Какво правиш, когато някой е ранен — пулиш се насреща му ли?

— Това е друго — оправда се херцогът. — Превързваме ги, ако са ранени и им тече кръв. Отнасяме ги върху щитовете им, ако са мъртви.

— Много умно — изсумтя Мириамел, но Саймън забеляза усмивка да опъва устните й. — А ако не им тече кръв или не са мъртви, вероятно просто ги прекрачвате? Няма значение.

Исгримнур стисна устни и подръпна брадата си.

Принцесата продължи да попива челото на Саймън с навлажнената си кърпичка. Той нямаше представа дали това върши някаква работа, но в момента му беше приятно да лежи и да се грижат за него. Съзнаваше, че съвсем скоро ще му се наложи да дава обяснения.

— Аз… аз те познах, момче — каза най-после Исгримнур. — Беше в „Свети Хоудрунд“, нали? И този трол… мисля, че го видях…

Вратата на килерчето се открехна по-широко.

— А, Саймън! Надявам се, че дойде на себе си.

— Бинабик! — възкликна Саймън и опита да се надигне. Мириамел го натисна внимателно, но категорично по гърдите, принуждавайки го да остане легнал. — Наистина го видях, видях го! Точно това не можех да си спомня! Хълмът, пожарът и… и…

— Знам, приятелю Саймън, започнах да проумявам много неща, когато се изправи — но не всичко все пак. Все още има доста неясни неща в тази загадка.

— Сигурно си мислят, че съм луд — изпъшка Саймън и отблъсна ръката на принцесата, наслаждавайки се на мигновеното съприкосновение.

Какво си мислеше тя? Наблюдаваше го, както пораснало момиче гледа по-малкия си палав брат. По дяволите и момичета, и жените!

— Не, Саймън. — Бинабик приклекна до Мириамел и го заоглежда загрижено. — Разказах много истории, сред които и общото ни приключение. Джарнауга потвърди много от онова, за което намекваше моят господар. Той също е получил едно от последните съобщения на Моргенес. Не, никой не те мисли за луд, макар доста хора все още да не осъзнават реалната заплаха. Особено барон Девазалес, струва ми се.

— Мммм… — Исгримнур затътри ботуша си по пода. — Ако момъкът е наред, по-добре да вляза вътре. Саймън, нали така беше? Да, добре… пак ще си поговорим.

Херцогът успя да измъкне огромно си туловище от тясното килерче и затрополи по коридора.

— И аз ще отида. — Мириамел се изправи и изтупа набързо праха от роклята си. — Има неща, които не могат да бъдат решени, преди да бъда изслушана, каквото и да си мисли чичо ми.

На Саймън му се прииска да й благодари, но не можа да се сети за нищо, което да каже и което не би го накарало да се почувства още по-неловко. Докато успее да се освободи от скрупулите си, принцесата се отдалечи сред вихрушка от коприна.

— Ако се чувстваш достатъчно добре, Саймън — обади се Бинабик и протегна малката си груба ръка, — има неща, които трябва да чуем в заседателната зала. Струва ми се, че в Наглимунд никога не е имало подобен съвет.

— На първо място, млади момко — започна Джарнауга, — макар да вярвам на всичко, което ни каза, трябва да си наясно, че този, когото си видял на хълма, не е Инелуки.

Пламъците в камината се бяха превърнали в тлеещи въглени, но никой не бе напуснал залата.

— Ако бе видял Краля на бурите в образа, който би трябвало да има сега, той щеше да те превърне на пихтия, полепнала върху Камъните на гнева. Не, онзи, когото си видял — освен бледоликите норни и Елиас с неговите васали, — е един от Червената ръка. Дори да е така, за мен е невероятно, че след срещата с това среднощно привидение си запазил разсъдъка си.

— Но… но…

Щом започна да си припомня казаното от стареца в мига преди да загуби съзнание, когато спомените му за тази ужасна нощ — смразяваща я бе нарекъл докторът — бяха започнали да изплуват, Саймън отново изпита объркване и смут.

— Но нали казахте, че Инелуки и неговите… Червената ръка… са мъртви?

— Мъртви, да. Земните им обвивки са се изпепелили в последните гибелни мигове. Но нещо е останало: някой или нещо, което е претворило меча Печал. По някакъв начин — и без да бях узнал за преживяното от теб, защото доказателство именно за това е възникването на Лигата на свитъка — Инелуки и неговата Червена ръка са оцелели: като сън наяве или като неумираща идея може би, скрепени единствено от омраза сенки, както и от последните ужасни заклинания на Инелуки. Така или иначе мракът, обсебил съзнанието му накрая, все още е жив.

— Крал Ейлстан Фискерн пристигнал след три столетия в Хейхолт, замъка, който се издигал върху костите на Асу’а — продължи той. — Ейлстан бил мъдър човек, който се стремял към познанието, и в развалините под Хейхолт открил неща, благодарение на които разбрал, че Инелуки не бил погубен окончателно. Създал Лигата, на която съм член и чийто брой силно намаля със загубата на Моргенес и Укикук, за да не изчезне старото знание. Не само за мрачния господар на ситите, но и за много други неща, случили се през тези злокобни времена в северните предели на Остен Ард. С годините постепенно станало ясно, че по някакъв начин Инелуки или неговият дух, или привидение, или оживяла воля отново се проявил сред единствените същества, които биха могли да го приемат.

— Норните! — отсече Бинабик, сякаш плътен облак мъгла внезапно се бе вдигнал от очите му.

— Норните — потвърди Джарнауга. — Съмнявам се, че дори Белите лисици първоначално са знаели какво се е случило с него, но скоро влиянието му в Стормспайк явно станало много силно, за да може да се отрече. Петимата от Червената ръка също се завърнали с него, макар и във вид, какъвто никой на тази земя не познавал преди това.

— А ние сме смятали, че почитаният от черните римъри Льокен е бил само наш езически бог на огъня — отбеляза учудено Исгримнур. — Ако знаех колко много са се отдалечили от пътеката на светлината… — Той докосна закаченото на шията му Дърво. — Усирис!

Принц Джосуа, който бе слушал, без да отрони дума, се наведе напред.

— Но защо, ако този изскочил от миналото демон е истинският ни неприятел, не ни се представи? Защо използва като маша моя брат Елиас?

— Ето че стигаме до мястото, където дългите години на проучвания на върха на Танголдир не могат да ми помогнат — сви рамене Джарнауга. — Наблюдавах и слушах, и пак наблюдавах — именно затова бях там, — но какво става в мозъка на такива като Краля на бурите не съм в състояние да ви кажа.

Етелферт от Тинсет се изправи и се окашля. Джосуа му кимна да говори.

— Ако всичко това е истина… а трябва да призная, че ми се вие свят от всички тези истории… може би… аз съм в състояние да ви го кажа.

Той се огледа, сякаш очакваше някой да го прекъсне заради самонадеяността му, но тъй като върху лицата на околните се четяха единствено тревога и объркване, отново се окашля и продължи:

— Римърите — той погледна Джарнауга — казват, че именно нашият Ейлстан Фискерн пръв забелязал завръщането на Краля на бурите. Това е станало три столетия след превземането на Хейхолт от Фингил. Почти преди двеста години. Ще рече, че на този… демон, мога да допусна, му е трябвало много време да възвърне силата си.

— Ние, които владеем земи, заобиколени от ненаситни съседи — той погледна крадешком Ордмаер, но тлъстият барон беше съвсем пребледнял и не реагира на прикритата му нападка, — знаем, че най-добрият начин да се защитиш е като накараш съседите си да воюват един срещу друг. Струва ми се, че тъкмо това се случва тук. Този римърсгардски демон дава подарък на Елиас, след което го скарва с неговите барони, херцози и останалите.

Етелферт изгледа околните, придърпа туниката си и седна.

— Не е „римърсгардски демон“ — изръмжа Айнскалдир. — Ние сме ейдонити.

Джосуа не обърна внимание на забележката на северняка.

— Има истина в това, което казвате, лорд Етелферт, но мисля, че тези, които познават Елиас, ще се съгласят, че той също не е лишен от собствени намерения.

— Не му беше нужен някакъв ситски демон, за да ми отнеме земята — вметна натъртено Исгримнур.

— Въпреки това — продължи Джосуа — намирам, че на Джарнауга, Бинабик от Ийканук… и младия Саймън, който беше чирак на доктор Моргенес… за съжаление може да им се вярва. Бих предпочел да мога да заявя, че не вярвам на тези приказки, все още не съм сигурен на какво точно вярвам, но не мога и да не ги взема под внимание. — Той отново се извърна към Джарнауга, който побутваше с ръжен огъня в най-близката камина. — Ако мрачните прокоби, които вещаеш, са истина, кажи ми едно нещо: какво иска Инелуки?

Старецът продължи да гледа в огъня, после изведнъж замахна с ръжена.

— Както вече казах, принц Джосуа, моята задача е да бъда очите на Лигата. И Моргенес, и господарят на младия Бинабик знаеха по-добре от мен какво би могло да се спотайва в главата на Господаря на Стормспайк. — Той вдигна ръка, сякаш за да предотврати по-нататъшни въпроси. — Ако трябваше да гадая, бих казал следното: помислете за омразата, съхранила жив Инелуки в празнотата и измъкнала го обратно от пламъците на собствената му смърт…

— Значи онова, което иска Инелуки — прозвуча тежко гласът на Джосуа в мрачната, притаила дъх зала, — е мъст?

Джарнауга продължи да се взира в жарта.

— За много неща трябва да помисля — въздъхна господарят на Наглимунд — и не бива да се вземат прибързани решения. — Той се изправи, висок и бледен, скрил мислите си зад слабото си лице като зад маска. — Ще се върнем тук утре по залез.

И излезе, придружен от двете страни от облечените в сиви наметала стражи.

Мъжете в залата се запоглеждаха, след което се надигнаха и си тръгнаха на мълчаливи групички. Саймън зърна Мириамел, на която така и не бе дадена думата, да излиза заедно с Айнскалдир и накуцващия херцог Исгримнур.

— Да вървим, Саймън — обади се Бинабик и го подръпна за ръкава. — Мисля да пусна Куантака да търчи — дъждът поутихна. Трябва да се възползваме от такива неща. Все още ми харесва да размишлявам, докато вятърът брули лицето ми… а за доста неща трябва да помисля.

— Бинабик — рече най-после Саймън, все още напрегнат от този изумителен и изтощителен ден. — Помниш ли онзи сън, който сънувах… всички сънувахме… в къщата на Гелое? Стормспайк… и онази книга?

— Да — отвърна начумерено дребосъкът. — Това е едно от нещата, които ме тревожат. Думите, думите, които си видял, не ме оставят на мира. Боя се, че в тях се крие някаква ужасно важна загадка.

— Ду… Ду Свар… — опита се да проясни замъгления спомен Саймън. — Ду…

— Ду Сварденвирд, така беше — въздъхна Бинабик. — Пророчеството за мечовете.

Горещият въздух шибаше до болка лицето на Приратес, но то не изразяваше дори капчица напрежение. Докато прекосяваше леярната с развята като криле мантия, той с удоволствие наблюдаваше опулените и боязливо отдръпващи се от пътя му работници, нахлузили маски върху лицата си и метнали плащове върху раменете си. Въодушевен от пулсиращата светлина на ковачницата, той се изкикоти, като се представи, че е някакъв архидемон, крачещ по плочите на самия Ад, пред когото пребягват подплашени дребни дяволчета.

Миг по-късно доброто му настроение се стопи и той се навъси. Нещо се бе случило с онзи нещастник, момчето на вещера — Приратес си го знаеше. Беше го почувствал съвсем отчетливо, сякаш го бяха проболи с нещо остро. След нощта сред изправените камъни между двамата все още беше останала някаква странна, едва доловима връзка, която му пречеше и го тормозеше. Тази нощ му предстоеше прекалено важна и опасна работа, за да си позволява каквито и да било отклонения. Сега момчето отново си мислеше за онази нощ и вероятно разказваше всичко, което знаеше, на Лут, Джосуа или на някой друг. Трябваше да направи нещо с този противен любопитко.

Спря пред един огромен тигел и се изпъчи със скръстени на гърдите ръце. Постоя така, ядосвайки се все повече и повече от напразното очакване. Най-после един от леярите пристигна забързан и тромаво коленичи пред него.

— С какво можем да ви обслужим, господарю Приратес? — запита мъжът с глух глас, тъй като долната част на лицето му бе омотана с влажна кърпа.

Свещеникът го гледа дълго, докато на лицето на мъжа не се появи истински страх.

— Къде ти е надзирателят? — изсъска Приратес.

— Ей там, отче. — Мъжът посочи към едно от мрачните отверстия в стената на напомнящата пещера леярна. — При лебедката… ваше високопреосвещенство.

Последното нямаше основания, тъй като официално засега той беше само свещеник, но прозвуча приятно за слуха му.

— Хайде де! — подкани го Приратес. Мъжът не реагира и той го ритна силно по омотания с кожа пищял. — Докарай го тук! — изкрещя той.

Мъжът се поклони и забърза да изпълни заповедта. Олюляваше се като прохождащо дете във ватираното си облекло. Приратес усещаше капчиците пот по челото си и бълвания от пещите въздух, който изгаряше дробовете му, но въпреки това върху слабото му лице потрепна усмивка. Беше преживявал и по-неприятни неща — Бог… или който и да беше… отлично го знаеше.

Най-накрая надзирателят се появи, огромен и флегматичен. Дори само ръстът му, когато най-после се дотътри и се извиси над Приратес, можеше да се изтълкува като оскърбление.

— Предполагам, знаеш защо съм дошъл? — присви недоволно устни свещеникът и черните му очи проблеснаха гневно.

— Заради машините — отвърна надзирателят със спокоен, но по детински сприхав глас.

— Именно заради обсадните машини! — изсумтя Приратес. — Свали тази проклета маска, Инч, за да те виждам, когато ти говоря.

Надзирателят вдигна покритата си с четина лапа и смъкна маската си. Набразденото му от белези от изгаряния лице и празната дясна очна кухина засилиха усещането на свещеника, че е застанал в някое от преддверията на пъкъла.

— Машините не са завършени — отсече Инч. — Загубих вече трима души. Бавно върви.

— Знам, че не са завършени. Вземи повече хора. Ейдон ми е свидетел що боклук се мота из Хейхолт. Ще ти дадем някои от благородниците да работят, нека им излязат пришки на ръчичките. Но кралят ги иска готови. Веднага. След десет дни тръгва на бран. Десет дни, да те вземат мътните!

Едната вежда на Инч бавно се повдигна — като подвижен мост.

— Към Наглимунд. Тръгва към Наглимунд, нали?

Очите му засвяткаха лакомо.

— Това не е грижа за такива като теб, белязана маймуно — изсумтя презрително Приратес. — Просто приключвай! Знаеш защо ти дадохме такъв висок пост — но можем и да ти го отнемем…

Докато се отдалечаваше, Приратес усещаше забития в гърба му поглед на Инч и изопнатия като каменна статуя силует сред блещукащата, просмукана от пушеци светлина. За стотен път се запита дали не бе сбъркал, като бе оставил този скот жив, и дали не трябва да поправи грешката си.

Свещеникът тъкмо беше стигнал до една от обширните площадки с отвеждащи наляво и надясно коридори и издигащо се нагоре стълбище, когато някакъв тъмен силует внезапно изникна от сенките.

— Приратес?

Макар нервите му да бяха толкова здрави, че не би извикал дори ако го цапардосат със секира, той усети как пулсът му се ускори.

— Ваше величество? — отвърна спокойно Приратес.

С омотаната около лицето му качулка Елиас приличаше на карикатура на леярите под тях. През последните дни се движеше неизменно по този начин, поне когато напускаше покоите си — по същия начин, както не се разделяше и с пъхнатия в ножницата меч. Придобивката му му бе донесла такава сила, с каквато можеха да се похвалят малко простосмъртни, но това си имаше своята цена. Червеният свещеник отлично знаеше, че подобни сделки са тънка работа.

— Не… не мога да спя, Приратес.

— Напълно разбираемо, кралю. Много тегоби лежат върху плещите ви.

— Ти ми помагаш… да ги понасям. Обсадните машини ли нагледа?

Приратес кимна, но се сети, че Елиас може би не го вижда в тъмното.

— Да, ваше величество. Бих искал да изпека това прасе надзирателя Инч в една от собствените му пещи. Ще ги имаме все пак.

Кралят дълго не каза нищо; само потупваше дръжката на меча си.

— Наглимунд трябва да бъде смазан — отрони накрая Елиас. — Джосуа ме предизвиква.

— Той вече не ви е брат, ваше величество, а само враг — отвърна Приратес.

— Не, не… — каза бавно Елиас, потънал в размисъл. — Той е мой брат. Затова не бива да бъде разрешавано да ме предизвиква. Това ми изглежда очевидно. Не е ли очевидно, Приратес?

— Разбира се, ваше величество.

Кралят се загърна по-плътно в наметалото си, сякаш за да се предпази от внезапно задухал студен вятър, макар пещите под тях да бълваха на талази горещ въздух.

— Намери ли дъщеря ми, Приратес? — попита неочаквано Елиас.

Свещеникът едва успя да зърне блесналото око върху потъналото в пещерата на качулката лице.

— Както ви казах, ваше величество, ако не е заминала в Набан, при семейството на майка си — а нашите агенти не смятат така, — значи е при Джосуа в Наглимунд.

— Мириамел. — Изреченото с едно издишване име отекна по каменното стълбище. — Трябва да я върна тук. Трябва! — Кралят вдигна ръка пред лицето си и бавно я сви в юмрук. — Тя е единственото късче свястна плът, което ще спася от разтрошената черупка на къщата на брат ми. Останалото ще го изпепеля.

— Вече имате силата да го сторите, кралю — обади се Приратес. — А имате и могъщи приятели.

— Да. — Върховният крал бавно кимна. — Да, така е. А какво ново за ловеца Инген Джегер? Нито намери дъщеря ми, нито се завърна. Къде е?

— Все още търси момчето на вещера, ваше величество.

— Струва ми се, че хвърлихме огромни усилия в опити да открием това момче, което според теб знае някои от тайните ни. — Кралят се намръщи и заговори остро: — Бих желал толкова грижи да бъдат положени за собствената ми плът и кръв. Не съм удовлетворен.

За момент потъналите му в сянка очи просветнаха гневно, после той попита:

— Приратес? — Гласът му отново се бе променил.

— Да, ваше величество?

— Мислиш ли, че ще мога да спя… когато съсипя Наглимунд и дъщеря ми се завърне при мен?

— Сигурен съм, кралю.

— Добре. Ще ми достави още по-голяма наслада, като го знам.

Елиас се отдалечи по сенчестия коридор. Приратес не помръдваше, заслушан в отдалечаващите се стъпки на краля.

34. Забравени мечове

Воршева беше разгневена. Четката се тресеше в ръката й, а върху брадичката й бе очертана ярка червена линия.

— Вижте какво направих! — измърмори ядосано тя. — Жесток сте, като ме карате да бързам.

Избърса уста с една кърпичка и поднови заниманията си.

— В името на Ейдон, предстоят ни по-съществени неща от едно червене!

Джосуа се надигна и отново закрачи.

— Не ми говорете така, принце! И не се разхождайте зад гърба ми… — Тя размаха ръка, докато се мъчеше да намери подходящите думи. — Щом се налага да ме изхвърлите, първо поне ще се приготвя.

Принцът вдигна един ръжен и се наведе да разбърка въглените.

— Никой не ви изхвърля, милейди.

— Щом съм ви лейди — намуси се Воршева, — защо да не мога да остана? Вие се срамувате от мен.

— Защото ще разговаряме за неща, които не ви засягат. Ако все още не сте забелязали, готвим се за война. Съжалявам, ако това ви причинява главоболия. — Той изсумтя, изправи се и внимателно остави ръжена до камината. — Вървете да разговаряте с другите дами. И се радвайте, че не ви се налага да носите моя товар.

Воршева се извърна да го погледне.

— Другите дами ме мразят! — отсече тя, присвила очи: върху бузата й бе провиснал кичур черна коса. — Чувам ги да си шушукат за повлеканата на принц Джосуа. И аз ги мразя — тия северни крави! Във владенията на баща ми щяха да ги нашибат с камшик за такова… такова… такова неуважение!

Пое дъх, за да се успокои, и попита:

— Защо сте така хладен с мен, сър? И защо ме доведохте тук, в тази студена страна?

Принцът вдигна очи и за миг непреклонният му израз се смекчи.

— И аз понякога се питам. — Той бавно поклати глава. — Моля ви, ако ненавиждате придворните дами, идете и накарайте арфиста да ви посвири. Моля ви. Тази нощ нямам нищо против.

— Нито пък която и да било нощ — сви устни Воршева. — По всичко личи, че изобщо не ме желаете, но вашите вехтории, да, да, само от тях се интересувате! Вие и вашите овехтели книги!

Търпението на Джосуа беше на път да се изчерпи.

— Събитията, които ще обсъждаме тази вечер, наистина са отдавнашни, но са от огромно значение за настоящето. Хиляди проклятия, аз съм принц на тази страна и не мога да загърбя отговорностите си!

— С това се справяте по-добре дори отколкото предполагате, принц Джосуа — отвърна ледено тя и наметна плаща върху раменете си.

Когато стигна до изхода, се извърна.

— Мразя това, че мислите единствено за миналото — стари книги, стари битки, стари истории… — тя пак сви устни — стари любови.

Вратата се затръшна зад гърба й.

— Благодарности, принце, задето ни допуснахте в покоите си — каза Бинабик. Върху кръглото му лице се четеше тревога. — Не бих си позволил подобна молба, ако не смятах, че е наложително.

— Разбира се, Бинабик — отвърна принцът. — Аз също предпочитам да разговаряме в по-спокойна обстановка.

Тролът и старият Джарнауга бяха придърпали до масата твърди дървени табуретки, за да седнат близо до Джосуа. Отец Странгиард, който ги придружаваше, се разхождаше спокойно из стаята и разглеждаше гоблените. За всичките си години в Наглимунд за първи път попадаше в частните покои на принца.

— Все още съм замаян от всичко, което чух снощи — каза Джосуа, след което посочи пергаментите, които Бинабик беше разпръснал пред него. — Да не би да искате да кажете, че има още неща, които ми предстои да узная? — Принцът се усмихна криво. — Господ сигурно ме наказва, като ми отнема кошмара да управлявам един обсаден замък, а след това усложнява нещата до такава степен.

Джарнауга се наведе напред.

— Ако си спомняте, принц Джосуа, това, за което говорим, не е никакъв кошмар, а самата жестока действителност. Никой от нас не може да си позволи лукса да смята, че това е фантазия.

— С отец Странгиард ровихме дни наред в архивите на замъка — обади се Бинабик — при моето първо идване, за да се опитаме да открием значението на Пророчеството за мечовете.

— Имаш предвид съня, за който ми разказа? — попита Джосуа и заотгръща напосоки изписаните листове върху масата. — Който сте сънували с момчето в къщата на магьосницата?

— А и не само те — намеси се Джарнауга, присвил сините си очи. — През нощите преди да напусна Танголдир аз също сънувах една огромна книга. Върху нея с огнени букви беше изписано „Ду Сварденвирд“.

— Разбира се, че съм чувал за книгата на свещеник Нисес — кимна принцът, — когато бях млад ученик при усирианските братя. Прокълната книга, която вече не съществува. Да не искате да кажете, че сте открили копие от нея в библиотеката на замъка?

— Не, въпреки че отделихме доста време — отвърна Бинабик. — Ако въобще я е имало някъде, освен може би в Санселан Ейдонитис, би трябвало да е тук. Странгиард събира изключителна библиотека.

— Много мило — обади се архиварят, преструвайки се, че разглежда внимателно един гоблен, за да не би непристойната руменина да накърни репутацията му на уравновесен историк.

— Всъщност, колкото и да търсихме със Странгиард, тъкмо Джарнауга е на път отчасти да реши нашия проблем — продължи Бинабик.

Възрастният мъж се наведе напред и почука с костелив пръст по пергамента.

— Това беше късмет, който, надявам се, предвещава добро за всички нас. Навремето Моргенес ми изпрати въпроси за Нисес — разбира се, римър като мен, — отговорите на които да му помогнат да запълни някои бели петна в описанието му за живота на баща ви крал Джон. Боя се, че не му помогнах много. Казах му, каквото знам. Но запомних въпросите.

— Друг късмет е — възкликна възбуден Бинабик, — че единственото нещо, което младият Саймън успя да спаси при разрушаването на покоите на Моргенес, е… тази книга! — Той грабна сноп листа с малката си кафява ръка и го размаха. — „Животът и царуването на крал Джон Презвитер от Моргенес Ерсестрес“. Тъй че докторът продължава да е с нас!

— Дължим му повече, отколкото може да бъде изречено — произнесе тържествено Джарнауга. — Той прозря настъпването на мрачните времена и направи много приготовления, за някои от които все още не подозираме.

— Но най-важното в момента — продължи нетърпеливо тролът — е това: животописът му за крал Джон. Погледнете!

Той мушна листовете в ръката на Джосуа. Принцът ги попрелисти, след което вдигна поглед и се усмихна едва-едва.

— Заплетеният и архаичен език ми напомня студентските дни, когато се ровех из архивите на Санселан Ейдонитис. — Той поклати глава със съжаление. — Това, разбира се, е изумително и се моля някой ден да имам достатъчно време, за да прочета цялата творба на Моргенес, но все пак… — Джосуа вдигна страницата, която четеше. — Ето например описанието за изковаването на меча Печал, но няма нищо повече от онова, което Джарнауга вече разказа. С какво би могло да ни бъде полезно?

Бинабик отново взе ръкописа и каза:

— Трябва да бъдем по-внимателни, принц Джосуа. Моргенес цитира Нисес — а фактът, че действително е прочел поне части от „Ду Сварденвирд“, за мен само доказва съобразителността му — цитира Нисес, който говори за други два „Велики меча“. Освен Печал. Ето, нека прочета това, което според Моргенес са думи на самия Нисес.

Бинабик се прокашля и започна да чете:

— По този начин — продължи Бинабик, — предаван по наследство на всеки следващ набански владетел, мечът Трън най-после стигнал до…

— До сър Камарис, любимия приятел на баща ми — допълни Джосуа. — Безброй са историите за меча Трън, но до днес не знаех откъде пристига… ако може да се вярва на Нисес. Разказаното понамирисва на ерес.

— Онези негови твърдения, които са насочени срещу вярата, звучат основателно — обади се Джарнауга и потупа брадата си.

— И все пак — отвърна Джосуа, — какво означава това? Когато Камарис се е удавил, е изчезнал и мечът му.

— Позволете ми да ви прочета още малко от ръкописа на Нисес — намеси се Бинабик. — Ето тук той говори за третата част на нашата загадка.

Тролът млъкна, пристъпи към масата и отпи вода от каната.

— Ще рече, Бинабик от Ийканук, два могъщи меча — обади се Джосуа. — Вероятно от тази кошмарна година мозъкът ми е омекнал, но не проумявам какво значение имат те за нас.

— Три меча — поправи го Джарнауга, — ако прибавим Джингизу на Инелуки — който наричаме Печал. Три Велики меча.

— Трябва да прочетете тази последна част от книгата на Нисес, която цитира Моргенес, принц Джосуа — намеси се най-после Странгиард и вдигна оставения от Бинабик на масата пергамент. — Ето тук. Откъсът в стихове в края на ръкописа на този луд.

Джосуа зачете на висок глас:

— Мисля… мисля, че разбирам — каза принцът, явно заинтригуван. — Това е едва ли не пророчество за нашето време — че един ден Инелуки ще се завърне.

— Да — каза Джарнауга; решеше с пръсти брадата си, загледан над рамото на Джосуа. — Очевидно, ако всичко съвпада, „три Меча ще се появят“.

— Според нас, принце — обади се Бинабик, — ако Кралят на бурите изобщо може да бъде сразен, то ще стане, ако намерим трите меча.

— Трите меча, за които споменава Нисес ли? — запита Джосуа.

— Така изглежда.

— Но ако е вярно онова, което е видял Саймън, Печал вече е в ръцете на брат ми. — Принцът свъси вежди и бръчици прорязаха бледото му чело. — Ако беше толкова лесно да отидем и да го вземем от него в Хейхолт, нямаше да се спотайваме тук в Наглимунд.

— Печал е последната ни грижа, принце — обади се Джарнауга. — Трябва да се размърдаме, за да си осигурим другите два. Всички познават проницателния ми поглед, но дори аз не провиждам в бъдещето. Вероятно ще възникне възможност да вземем Печал от Елиас или пък той ще допусне някаква грешка. Но сега трябва да се погрижим да намерим Трън и Минияр.

Джосуа се отпусна в стола си и стисна слепоочията си.

— Прилича на детска приказка! — възкликна той. — Как да оцелеят обикновените хора в такива времена? Мразовита зима през ювен… възкръсналият Крал на бурите, който е мъртъв ситски принц… а сега и отчаяно търсене на някакви отдавна забравени мечове — истинска лудост! Безумие! — Той отвори очи. — Все пак какво можем да направим? Вярвам на всичко, което чух… значи също съм полудял!

Принцът се изправи и закрачи из стаята. Останалите го наблюдаваха, доволни, че въпреки крехката си надежда най-после бяха успели да накарат Джосуа да повярва в необикновената и тягостна истина.

— Отец Странгиард — обърна се накрая принцът към свещеника, — ще отидете ли да намерите херцог Исгримнур? Освободих прислугата и всички останали, за да останем насаме.

— Разбира се — отговори архиварят и бързо излезе от стаята.

— Каквото и да се случи — продължи Джосуа, — тази вечер трябва да изясня доста неща на съвета. Исгримнур трябва да е до мен. Бароните го познават като практичен мъж, докато мен все още ме подозират заради прекараните в Набан години и странните ми маниери. — Принцът се усмихна уморено. — Ако всички тези налудничави неща са истина, задачата ни е наистина ужасно сложна. Ако херцогът на Елвритшала ме подкрепи, мисля, че и бароните ще го направят — въпреки че не възнамерявам да споделям с тях тази последна информация, макар тя да представлява някаква крехка надежда. Не ми се вярва някои от лордовете да са способни да запазят в тайна такива изумителни неща. — Принцът въздъхна. — Достатъчно неприятно беше Елиас да ми е единственият враг. — Той се втренчи в пламъците в камината и присви очи, но не заплака. — Бедният ми брат.

Сепнат от тона му, Бинабик вдигна поглед към него.

— Бедният ми брат — повтори Джосуа. — Сигурно сънува кошмари — Кралят на бурите! Белите лисици! Не мога да допусна, че е знаел какво върши.

— Някой е знаел какво вършат те, принце — натърти тролът. — Струва ми се, че господарят на Стормспайк и фаворитите му не обикалят от къща на къща като амбулантни търговци, за да продават стоката си.

— О, изобщо не се съмнявам, че Приратес се е докопал до тях по някакъв начин — съгласи се Джосуа. — Още от семинарията на усирианските братя познавам и него, и сатанинската му жажда за забранени знания. — Той поклати печално глава. — Но макар и изключително храбър, Елиас винаги е изпитвал подозрение към тайните в старинните книги и презрение към начетеността. Освен това избягва да говори за духове и демони. Стана още по-зле след… след смъртта на съпругата му. Питам се какво ли го е накарало да преживее целия този ужас заради подобна сделка. Дали не съжалява сега — с такива ужасни съюзници! Бедният, глупав Елиас…

Пак валеше и когато Странгиард се върна с херцога, и двамата бяха станали вир-вода, докато успеят да прекосят обширния вътрешен двор. Исгримнур стоеше на вратата на покоите на Джосуа и потропваше с крак като неспокоен кон.

— Занимавах се със съпругата си — заобяснява той. — Тя и другите жени не дочакали пристигането на Скали и отишли при тан Тонруд, нейния вуйчо. Доведе със себе си шестима от моите мъже и двайсетина жени и деца. Пръстите й са измръзнали. Бедната Гутрун.

— Съжалявам, че те накарах да я оставиш сама, Исгримнур, особено след като е пострадала — извини се принцът, докато стискаше ръката на херцога.

— Не мога да направя кой знае какво. Момичетата ще й помогнат. — Намръщи се, но в гласа му прозвуча нотка на уважение. — Тя е силна жена. Роди ми силни синове.

— А ние ще помогнем на Изорн, най-големия ти син, не изпадай в униние. — Джосуа отведе Исгримнур до масата и му подаде ръкописа на Моргенес. — Все пак май ще ни се наложи да водим повече от една битка.

Херцогът прочете пасажите за съдбоносните мечове и зададе няколко въпроса, после зачете отново.

— Тези стихове, така ли? — попита накрая той. — Мислите ли, че в тях е ключът за всичко това?

— Ако имаш предвид ключ за врата — отвърна Джарнауга, — да, наистина се надяваме, че е така. Защото, изглежда, тъкмо това трябва да направим: да намерим мечовете от пророчеството на Нисес, които да ни защитят от Краля на бурите.

— Но твоето момче твърди, че Елиас притежава меча на ситите — и аз действително го видях да носи един чудат меч, когато ми каза, че мога да замина за Елвритшала. Беше огромен и странен.

— Това ни е известно, херцоже — обади се Бинабик. — Първо трябва да открием другите два.

Исгримнур го погледна със скептично присвити очи.

— И какво искаш от мен, дребосъко?

— Единствено помощта ти, под каквато и да е форма — отговори Джосуа и потупа римъра по рамото. — Бинабик от Ийканук е тук поради същата причина.

— Чували ли сте нещичко за съдбата на Минияр, меча на Елврит? — попита Джарнауга. — Признавам, че аз би трябвало да знам, тъй като целта на нашата Лига е да събира такова знание, но Минияр е изчезнал от известните нам приказки.

— Знам за него от баба си, която беше разказвачка на приказки — отвърна Исгримнур и задъвка мустака си, докато се опитваше да си припомни. — По родословната линия на Елврит стига до Фингил Червеноръкия, от когото го наследява синът му Хйелдин, а когато той пада от кулата — с мъртвия Нисес на пода зад него, — го поема неговият помощник Икфердиг заедно с короната на римърите и владичеството на Хейхолт.

— Икфердиг умира в Хейхолт — обади се плахо Странгиард, който грееше ръцете си на камината. — В моите книги е наречен Изгорелия крал.

— Изпепелен от драконовите пламъци на Червения Шуракай — добави Джарнауга. — Опечен в тронната си зала като заек.

— Тъй че — продължи замислен Бинабик, докато деликатният Странгиард потръпваше от думите на Джарнауга — Минияр е или някъде сред стените на Хейхолт… или е изпепелен от огненото дихание на дракона.

Джосуа се надигна и се приближи към камината, загледан в потрепващите пламъци. Странгиард отстъпи настрана, за да не притеснява принца.

— Две неясни и нерадостни възможности — каза Джосуа и погледна навъсено отец Странгиард. — Днес не ми носите добри новини. — При тези думи архиварят смръщи лице. — Първо ми казвате, че едничката ни надежда е да намерим тези три легендарни меча, а след това, че два от тях са в крепостта на моя враг брат ми — ако въобще съществуват. — Принцът изпъшка. — А третият? Да не би Приратес да си реже мръвките на масата с него?

— Трън — обади се Бинабик и се покатери на ръба на масата. — Мечът на великия рицар Камарис.

— Изкован от звездния камък, разрушил храма на Ювенис в древен Набан — допълни Джарнауга. — Но по всяка вероятност е потънал в морето заедно с великия Камарис, когато е бил пометен от вълните в залива Фиранос.

— Ето виждате ли! — викна Джосуа. — Два в ръцете на брат ми, а третият в още по-яката хватка на ревнивия океан. Прокълнати сме още преди да започнем!

— Невероятно е, че и книгата на Моргенес е оцеляла след унищожаването на покоите му и на самия него — прозвуча твърдо гласът на Джарнауга, — за да стигне през опасности и безнадеждност до нас и да прочетем пророчеството на Нисес. Но тя наистина е оцеляла. И стигна до нас. Надежда винаги съществува.

— Извинете, принце, но изглежда, можем да направим само едно — обади се Бинабик и поклати мъдро глава, както бе възседнал масата. — Отново да разровим архивите, докато не открием отговора на загадката за Трън и другите мечове. И то колкото е възможно по-бързо.

— Наистина бързо — подкрепи го Джарнауга, — тъй като губим скъпоценно време.

— На всяка цена — отсече Джосуа и придърпа стола си до камината. — На всяка цена побързайте, макар дълбоко да се боя, че времето ни е изтекло.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите — повтаряше Саймън и мяташе камъни от крепостната стена срещу фучащия насреща му вятър.

Наглимунд се издигаше сред огромното разпенено сивкаво нищо, сякаш поникнала сред изсипващите се дъждовни водопади планина.

— По дяволите — изруга отново той, докато се навеждаше да потърси друг камък на мократа каменна стена.

Сангфугол вдигна очи към него изпод провисналата си подгизнала коса.

— Саймън — измърмори сърдито той, — не става и така, и така. Първо ги ругаеш, че те мъкнат като чувал на амбулантен търговец, а след това проклинаш и мяташ камъни, че не са те поканили на следобедните дебати.

— Знам — отвърна Саймън и запрати следващия камък от стената. — Не знам какво искам. Нищо не знам.

Арфистът се намръщи.

— Това, което аз бих искал да знам, е: какво правим тук? Няма ли по-добри местенца, където човек би могъл да се чувства нещастен и изоставен? На тази стена измръзнах като ташаците на копач на кладенец. — И той затрака със зъби с надеждата да предизвика съчувствие. — Чий го крепим тук горе?

— Вятърът и дъждът проясняват главата — извика Таусър зад гърба му. — Няма по-добър лек, след като си се наливал цяла нощ.

Дребният старец намигна на Саймън, който предположи, че Таусър отдавна би слязъл долу, ако не предпочиташе да се наслаждава на гледката на треперещия в красивото си сиво кадифено наметало Сангфугол.

— Е — изръмжа арфистът, нещастен като мокър котарак, — пиеш като някой младок, Таусър — или като вдетинен, — тъй че за мен не е никаква изненада да те видя да подскачаш по стената като хлапак.

— О, Сангфугол — ухили се Таусър, — прекалено си… Ха! — посочи той. — Това не е ли херцог Исгримнур? Чух, че се е върнал. Хей, херцоже!

Шутът се разкрещя и размаха ръце. Исгримнур, присвил очи срещу забиващите се в тях дъждовни капки, погледна нагоре.

— Херцог Исгримнур! Аз съм — Таусър!

— Ти ли си, Таусър? — извика херцогът. — Да те вземат мътните, наистина си ти, дърт копелдак такъв!

— Качи се де, качи се! — подкани го Таусър. — Ела да ми кажеш какви са новините!

— Не се изненадвам — заключи сардонично Санфугол, когато херцогът нагази в превърнатия в езеро от дъжда двор, за да стигне до виещата се по крепостната стена стълба. — Само един римър, освен този умопобъркан дъртак, може да се изкатери чак тук по собствена воля. Сигурно му е направо горещо, щом като не вали сняг.

Исгримнур кимна уморено на Саймън и арфиста, след което се обърна, сграбчи обсипаната с изпъкнали вени ръка на шута и го млясна приятелски. Изправен в целия си огромен ръст до Таусър, приличаше на мечка, която пошляпва малкото си.

Докато херцогът и шутът говореха, Саймън продължи да мята камъни, а Сангуфол не помръдваше — на лицето му бе изписана мъченическа безнадеждност. Много скоро разговорът между римърите естествено се прехвърли от общите приятели и домашните проблеми към по-мрачни теми. Щом Исгримнур заговори за надвисналата заплаха от война и сянката на Севера, Саймън отново усети студа, за който мразовитият вятър му беше помогнал — странно как — да забрави за известно време. Когато херцогът заприказва с приглушен глас за Владетеля на Севера и спомена, че някои неща са твърде страшни, за да бъдат изречени на глас, Саймън усети студът да прониква още по-дълбоко в него. Загледа се в смрачената далечина и изпита усещането, че отново крачи по пътя от своя сън…

Черните мисли го притиснаха като огромен камък. Толкова лесно би било, сигурен беше, да пристъпи в тъмнината, в топлината отвъд студа…

„… Тъй близо… тъй близо…“

— Саймън! — чу глас в ухото си.

Нечия ръка го сграбчи за лакътя. Той погледна сепнато надолу и видя ръба на крепостната стена на сантиметри от краката си и шибаната от вятъра вода на двора точно под него.

— Какви ги вършиш? — попита го Сангфугол и разтърси рамото му. — Ако паднеш долу, няма да ти се размине само с няколко строшени кокала.

— Аз… — смотолеви Саймън объркано. — Аз…

— Трън? — високо каза Таусър в отговор на нещо казано преди това от Исгримнур. Саймън се извърна и видя как дребният шут дърпа римъра за наметалото като досаден хлапак. — „Трън“ ли каза? А защо не дойде веднага при мен? Знам всичко, което би могъл да знае някой! — Старецът се обърна към Саймън и арфиста. — Кой е прекарал най-дълго с нашия Джон? Кой? Никой, освен мен, разбира се. Правех смешки и се премятах, и го забавлявах цели шейсет години. Както и великия Камарис. Виждал съм го да идва в двора. — Извърна се отново към херцога с грейнал поглед, какъвто Саймън не беше забелязвал преди. — Аз съм този, който ви трябва — гордо заяви Таусър. — Бързо! Заведи ме при принц Джосуа.

Кривокракият шут почти заподскача от нетърпение, докато водеше слисания римър към стълбите.

— Слава на Бога и ангелите му — възкликна Сангфугол, докато ги гледаше да се отдалечават. — Предлагам веднага да вървим да излеем нещо във вътрешностите си — за компенсация на влагата отвън.

И поведе Саймън, който продължаваше да поклаща глава, надолу по кънтящото, осветено от факли стълбище, далеч от мократа от дъжда стена и северните ветрове към топлината.

— Ние разбираме мястото ти в тези събития, Таусър — рече нетърпеливо Джосуа.

Вероятно за да се предпази от проникващия отвсякъде студ, принцът бе омотал около врата си вълнен шал. Върхът на тънкия му нос беше червен.

— Тъкмо уточнявам това място, така да се каже, ваше височество — заяви самодоволно Таусър. — Ако мога да получа чаша вино, което ще улесни разказа, ще пристъпя направо към най-главното.

— Исгримнур — изпъшка Джосуа, — ще бъдеш ли така добър да намериш нещо за пиене на нашия многоуважаем шут? В противен случай се боя, че ще трябва да чакаме края на историята до Второ пришествие.

Херцогът на Елвритшала пристъпи към кедровия шкаф до масата на Джосуа и взе кана червено вино.

— На. — Той подаде напълнен бокал на Таусър. Шутът сръбна една глътка и се ухили.

„Не от виното има нужда той, а от внимание — помисли си римърът. — Времената са твърде сурови дори за младите и способните, камо ли за един остарял смешник, чийто господар е мъртъв“.

Загледа се в лицето на шута и за момент му се стори, че зад бръчките като през тънка завеса съзира детинския му израз.

„Дано Бог ми подари бърза и достойна смърт — помоли се наум Исгримнур, — за да не се превърна някога в един от тези изкуфели глупаци, седнали край огъня да разправят на младоците, че нещата никога няма да бъдат такива, каквито са били“.

Върна се до стола си, заслушан във вълчия вой на ветровете отвън.

„Макар че този път това може и да е вярно. Може би добрите времена са си отишли безвъзвратно. Може би не ни остава нищо друго освен една обречена битка срещу пълзящия от всички страни мрак“.

— Разбирате ли — не спираше Таусър, — Трън, мечът на Камарис, не потъна заедно с него в океана. Беше го дал на съхранение на своя оръженосец Колмънд от Родстанби.

— Дал му меча си?! — учуди се Джосуа. — Това не отговаря на нито една от историите за Камарис-са-Винита, които съм чувал.

— Да, но не го познаваш през тази последна година… а и как би могъл, след като току-що се бе пръкнал на този свят? — Таусър сръбна още един гълток и се вторачи замислено в тавана. — Сър Камарис стана много особен и рухна след смъртта на майка ти кралица Ебека. Той й се беше посветил, както знаеш, и боготвореше дори плочките, по които стъпваха краката й — сякаш беше самата Божия майка Елисия. Винаги съм си мислил, че се самообвиняваше за смъртта й, сякаш би могъл да я излекува с помощта на оръжието си или с чистотата на сърцето си… нещастен идиот.

Забелязал нетърпението на Джосуа, Исгримнур се приведе напред.

— Та значи дал звездния меч Трън на оръженосеца си?

— Да, да — отвърна старчето сопнато, раздразнено, че го пришпорват. — Когато Камарис изчезнал в морето отвъд остров Харча, Колмънд си го присвоил. Възвърнал си семейните земи в Родстанби във Фростмарч и станал лорд на доста обширната провинция. Славата на Трън се носела по цял свят и щом враговете му само го зървали — а никой не можел да го сбърка, целия черен и блестящ, с изключение на сребърната му дръжка, изящен и смъртно опасен, — не смеели да застанат насреща му. Твърде рядко му се налагало да го изважда от ножницата дори.

— Значи е в Родстанби? — обади се възбудено Бинабик. — На два дни път оттук?!

— Не, не, не — измърмори Таусър и размаха бокала към Исгримнур, за да го напълни отново. — Ако мъничко почакаш, троле, ще ви разкажа всичко.

Преди Бинабик или принцът, или някой от останалите да успее да отговори, Джарнауга, който бе приклекнал край огъня, се надигна и се наведе към дребния шут.

— Таусър — каза той с твърд и хладен като лед глас, — не можем да те чакаме повече. От север надвисва гибелен мрак като сянката на смъртта. Ние трябва да се доберем до меча, схващаш ли? — В прилив на ярост той приведе лице още по-близо до неговото и рунтавите вежди на дребосъка подскочиха от уплаха. — Ние трябва да намерим Трън, тъй като много скоро самият Крал на бурите ще почука на врата ни. Разбираш ли?

Джарнауга отново приклекна до камината. Таусър го гледаше зяпнал.

„Ха така — помисли си Исгримнур. — Ако искахме новината да се разчуе в цял Наглимунд, сега ни е в кърпа вързано. И все пак, изглежда, успя да го вразуми“.

Изминаха няколко секунди, преди шутът да отмести уплашения си смаян поглед от светлоокия северняк. Когато се обърна, в очите му вече не се четеше задоволството, което излъчваха допреди малко.

— Колмънд — подхвана той, — сър Колмънд бил чувал разкази за легендарното съкровище на дракона Игджарджук на връх планината Урмшайм. Нямало друго такова огромно богатство по широкия свят.

— Само на един равнинец би му хрумнало да търси дракон из планините — или пък злато! — възмути се Бинабик. — Моят народ отдавна живее край Урмшайм и живеем дълго, защото не стъпваме там.

— Но нали разбирате — продължи Таусър, — че за цели поколения драконът е бил единствено легенда. Никой не го е виждал, никой не го е чувал… с изключение на полудели из снежните полета скитници. А Колмънд притежавал меча Трън, вълшебен меч, който го предвождал в диренето му на вълшебното съкровище!

— Що за идиотизъм! — възкликна Джосуа. — Нима не е имал всичко, което е искал? Могъщо владение? Меч на герой? Защо му е било да скитосва подир привиденията на малоумни?

— Да ме вземат мътните, Джосуа — изруга Исгримнур, — защо въобще хората вършат това или онова? Защо са окачили нашия повелител Усирис с главата надолу на Дървото? Защо му е нужно на Елиас да хвърли в затвора родния си брат и да се съюзява с демони, след като вече е Върховен крал на цял Остен Ард?

— Нещо наистина подтиква мъжете и жените да посягат към неща, които не биха могли да достигнат — обади се Джарнауга от ъгъла до камината. — Понякога онова, към което се стремят, прескача границите на разбираемото.

Бинабик скокна лекичко на пода.

— Много приказки за нещо, което никога няма да проумеем — заяви той. — Въпросът остава: къде е мечът? Къде е Трън?

— Загубен някъде на север, сигурен съм — отвърна Таусър. — Не съм чувал сър Колмънд да се е завръщал от диренето си. Една от легендите твърди, че е станал крал на Хунен и продължава да живее там в ледена крепост.

— Напомня ми старинните предания за Инелуки — подхвърли замислено Джарнауга.

— Стигнал до манастира „Свети Скенди“ в Хейтстед — неочаквано се обади отец Странгиард от дъното на стаята. — Думите на Таусър ми го припомниха. Сетих се, че имам някои от книгите на ордена Скенди, спасени при опожаряването на манастира. Ето тук главната счетоводна книга от годината на основаването, хиляда сто трийсет и първа. Вижте, има списък на снаряжението на отряда на Колмънд.

Той я подаде тържествено на Джосуа, който я вдигна към очите си.

— „Сушени месо и плодове — започна Джосуа, напрягайки се да разчете потъмнелия ръкопис. — Вълнени наметала, два коня…“ — Той вдигна поглед. — Пише, че отрядът се състои от „една дузина и един“ — тринайсет.

Подаде книгата на Бинабик, който се върна до огъня и двамата с Джарнауга я заразглеждаха внимателно.

— Значи ги е сполетяла беда — отбеляза Таусър, докато напълваше отново бокала си. — Според историите, които съм чувал, е тръгнал от Родстанби с две дузини избраници от най-добрите си мъже.

Исгримнур се бе втренчил в трола.

„Сигурно е доста умен — мислеше си римърът, — макар да нямам много вяра нито на него, нито на такива като него. И с какво държи това момче под властта си? Това също не ми харесва особено, макар да ми се струва, че историите, които разказват, са до голяма степен верни“.

— И каква работа ни върши всичко това? — попита той. — Щом мечът е изчезнал, просто го няма и се налага да направим всичко възможно да се укрепим добре тук.

— Херцог Исгримнур — обади се Бинабик, — вие май не разбирате: ние нямаме избор. Ако Кралят на бурите наистина е по-опасният ни враг — за което, мисля, сме единодушни, — изглежда, единствената ни надежда е да се сдобием с трите меча. Засега за два от тях не можем да направим нищичко. Остава Трън и трябва да го намерим — ако това въобще е възможно.

— Не ме поучавай, дребосък — изръмжа Исгримнур, но Джосуа махна уморено с ръка, за да предотврати свадата им.

— Престанете — каза принцът. — Оставете ме да помисля. Умът ми е трескав от толкова налудничави неща, струпани на едно място. Имам нужда от малко спокойствие.

Странгиард, Джарнауга и Бинабик заразглеждаха монашеската счетоводна книга и ръкописа на Моргенес, като разговаряха шепнешком; Таусър довърши виното си: до него навъсеният Исгримнур отпиваше малки глътки. Джосуа не откъсваше очи от огъня. Изтощеното лице на принца приличаше на изопнат върху кост пергамент; херцогът на Елвритшала избягваше да го поглежда.

„Дори баща му на смъртното си ложе не изглеждаше по-зле — мислеше си Исгримнур. — Дали има сили да ни поведе през обсадата, която, както изглежда, ще ни сполети много скоро? Има ли сили да оцелее самият той? Винаги е бил мислител, всичко го безпокои… макар, честно казано, да не е мухльо, когато хване меча и щита“.

Той пристъпи с тежка крачка към принца и отпусна мечата си лапа върху рамото му. Джосуа вдигна очи.

— Можеш ли да ми дадеш сигурен човек, приятелю? Имаш ли някой, който познава североизточните земи?

Исгримнур се замисли.

— Има двама-трима. Фреке обаче е твърде стар, за да издържи на пътуването, което замисляш. Айнскалдир не би ме изоставил, освен ако насила не го изблъскам с копието си през вратата на Наглимунд. А и положително ще ни дотрябва с неговата необузданост тук, когато битката стане прекалено напечена. Като язовец е — става най-свиреп и безпощаден, когато го набуташ в някоя дупка. — Херцогът се умълча за известно време. — От останалите бих ти дал Слудиг. Млад и силен е, а освен това и умен. Да, Слудиг ще ти свърши работа.

— Добре — бавно каза Джосуа. — Имам трима-четирима, които ще изпратя, но по-добре малка група, отколкото голяма.

— А за какво по-точно?

Исгримнур огледа обширната зала и отново се запита дали не им се привиждат призраци и дали зимният студ не е вкочанил разсъдъка им.

— Да търсят меча на Камарис — отвърна принцът с едва доловима усмивка. — Абсолютна лудост, а и нямаме на какво да се опрем, освен на отколешни истории и няколко нечетливи думи във вехти книги, но не бихме могли да си позволим да отхвърлим тази възможност. Посред лято ни връхлитат зимни бури. Всичките ни съмнения с нищо не променят този факт.

Той заоглежда залата, присвил замислено устни.

— Бинабик от Ийканук — извика накрая и тролът бързо дойде при него. — Ще поемеш ли водачеството на отряд по дирите на Трън? Познаваш северните планини по-добре от всички тук, с изключение на Джарнауга, може би, който, надявам се, ще се присъедини.

— За мен е огромна чест, принце — отвърна Бинабик и коленичи.

Дори Исгримнур не се сдържа и се ухили.

— За мен също е чест, принц Джосуа — каза Джарнауга, — но мисля, че не бива. Тук в Наглимунд ще служа най-добре. Краката ми са стари, но очите ми все още са зорки. Ще помагам на Странгиард в проучването на архивите, тъй като все още има много въпроси, които се нуждаят от отговор, много загадки се крият в разказите за Краля на бурите и за местонахождението на Минияр, меча на Фингил. А има и други възможности, с които също бих могъл да помогна.

— Ваше височество — попита Бинабик, — ако все още има непопълнено място, мога ли да получа разрешението ви да взема младия Саймън? В последното си желание Моргенес помоли момчето да бъде наглеждано от моя господар. След смъртта на Укикук сега аз съм господарят и не се отказвам от тази грижа.

Джосуа го изгледа скептично.

— И мислиш да се грижиш за него, като го вземеш със себе си в подобна налудничава експедиция из непознатия север?

Бинабик повдигна вежди.

— Непознат за големите хора, може би. За моя народ той е като домашен двор. А и по-безопасно ли е за него да остане в замък, на който предстои битка с Върховния крал?

Принцът стисна челото си, сякаш го болеше главата.

— Сигурно си прав. Ако тази крехка надежда се стопи, за всички, които са застанали на страната на господаря на Наглимунд, няма да има безопасно кътче. Ако момчето иска да тръгне, вземи го. — Той прегърна Бинабик. — Добре, малки човеко — ти си малък, но храбър. Върни се при книгите си, а утре сутрин ще ти изпратя трима добри еркинландци и човека на Исгримнур — Слудиг.

— Моите благодарности, принц Джосуа — отвърна Бинабик. — Но мисля, че трябва да потеглим през нощта. Малка група сме и е по-добре да не привличаме вниманието на злонамерените.

— Така да бъде — съгласи се Джосуа, изправи се и вдигна ръка, сякаш го благославяше. — Кой би могъл да каже дали това е някакво глупашко поръчение, или спасение за всички нас? Би трябвало да потеглите с фанфари и овации. Но необходимостта налага да няма почести и дискретността трябва да бъде съблюдавана неотклонно. Помнете, че мислите ни са с вас.

Исгримнур се поколеба, след което се приведе и стисна малката ръка на Бинабик.

— Всичко е дяволски странно — промълви той, — но Бог да е с вас. Ако Слудиг започне да се заяжда, бъди снизходителен. Лесно кипва, но е с добро сърце и е беззаветно предан.

— Благодаря ти, херцоже — отвърна замислено тролът. — Дано твоят бог наистина ни благослови. Тръгваме към непознати места.

— Като всички смъртни — добави Джосуа. — Рано или късно.

— Какво! Казал си на принца и на всички, че ще тръгна с вас? — Саймън сви юмруци от гняв. — Кой ти даде право?

— Приятелю Саймън — отвърна кротко Бинабик, — никой не те заставя да тръгнеш. Само поисках разрешение от Джосуа да участваш в това дирене и той го даде. Изборът зависи от теб.

— Мамка му! Какво друго бих могъл да избера? Ако кажа не, всички ще ме помислят за страхливец!

— Саймън. — Дребосъкът бе самото търпение. — Първо, моля те да не използваш войнишките попържни, които си усвоил току-що. Ние кануките сме благовъзпитан народ. Второ, не е хубаво да се съобразяваш чак толкова с мнението на другите. Така или иначе, тези, които остават в Наглимунд, съвсем не са страхливци.

Саймън въздъхна отчаяно и обви ръце около гърдите си. Загледа се в навъсеното небе и мътно прозиращото иззад облаците слънце.

„Защо хората винаги вземат решения вместо мен, без да ме питат? Да не съм дете?“

Остана неподвижен още няколко мига, със зачервено не само от студа лице. Бинабик протегна ласкаво малката си ръка към него.

— Приятелю, тъжно ми е, че за теб това не е чест, каквато се надявах, че ще бъде — свързана с една наистина ужасяваща опасност, разбира се, но чест все пак. Обясних колко важно ни се струва това дирене и че съдбата на Наглимунд и целия Север може да зависи от неговия успешен край. Естествено, всичко може да приключи без слава и триумф в бялата северна пустош.

Той потупа тържествено Саймън по ръката, след което бръкна в джоба на подплатения си с кожа елек.

— Вземи. — И пъхна в шепата му нещо твърдо и студено.

Обърканият Саймън погледна ръката си. Беше пръстен, най-обикновена тъничка халка с инкрустиран простичък знак: издължен овал с наклонен триъгълник в единия край.

— Рибешкият знак на Лигата на свитъка — обясни Бинабик. — Моргенес го е сложил на крачето на врабчето заедно с бележката, за която споменах. В края на бележката пишеше, че това е за теб.

Саймън се опита да огледа пръстена на слабата слънчева светлина.

— Не съм виждал Моргенес да го носи — каза той зачуден, че пръстенът не събужда у него никакъв спомен. — Всички членове на Лигата ли имат такива пръстени? А и имам ли право да го нося? Едва-едва чета. А и с писането не съм много добре.

Бинабик се усмихна.

— Моят господар нямаше такъв пръстен или поне никога не съм го виждал. Колкото до другото: Моргенес е искал да го имаш и съм сигурен, че това е достатъчно.

— Бинабик — Саймън присви очи, — от вътрешната страна има надпис. — Той вдигна пръстена към очите на трола. — Не мога да го прочета.

Тролът присви очи.

— Надписът е на някакъв ситски език… и е трудно да се прочете, защото е много ситен и шрифтът ми е непознат. — Продължи да оглежда пръстена още няколко мига. — Този знак означава „дракон“… а този, предполагам, „смърт“… „Смърт и дракон“?… „Смърт на дракона“? — Вдигна очи към Саймън, ухили се и сви рамене. — Нямам представа какво би могло да означава. Нямам достатъчно знания. Вероятно някаква приумица на твоя доктор или семеен девиз. Може би Джарнауга би могъл да го разчете.

Пръстенът без усилие се плъзна на средния пръст на дясната ръка на Саймън, сякаш му беше по мярка. Моргенес беше толкова дребен! Как го бе носил?

— Мислиш ли, че е магически? — попита внезапно младежът и присви очи, сякаш така би могъл да открие кръжащи като ситни мушици заклинания около пръстена.

— Дори да е — отвърна шеговито Бинабик, — Моргенес не е оставил никакви указания за употребата му. — И поклати глава. — Не ми се вярва. Просто спомен от човек, който държи на теб.

— Защо ми го даваш чак сега? — попита Саймън и усети, че се просълзява.

— Защото утре тръгвам на север. Ако решиш да останеш тук, може и да не се видим вече.

— Бинабик!

Беше му все по-трудно да удържи сълзите. Почувства се като малко дете, което препиращи се възрастни подбутват насам-натам.

— Чуй ме. — Лицето на трола беше съвсем сериозно. Той вдигна ръка, за да предотврати излишни възражения и въпроси. — Сега ти трябва да решиш, приятелю. Аз потеглям към покритата със сняг и лед земя с едно поръчение, което може да се окаже лудост и да погуби живота на безумците, които са решили да го изпълнят. Тези, които останат, ще се изправят срещу гнева на кралските войски. Боя се, че такъв избор е пагубен. — Бинабик поклати глава. — Но, Саймън, какъвто и да е изборът ти, да тръгнеш на север или да останеш да се сражаваш за Наглимунд — и принцесата, — ще си останем приятели, нали?

Той се вдигна на пръсти, тупна Саймън над лакътя, след това се обърна и закрачи през двора към архивите.

Саймън я завари сама да хвърля камъчета в кладенеца. Беше облечена в тежко наметало за дълъг път с качулка против студа.

— Здравей, принцесо — каза той.

Тя вдигна поглед и се усмихна печално. Изглеждаше много по-голяма, направо жена.

— Здравей, Саймън.

Дъхът й образува около главата й ореол от мъгла.

Той понечи да се поклони, но тя вече не го гледаше. Поредното камъче изтрака в стените на кладенеца. Той се подвоуми дали да не приседне, което би било нормално, но единственото подходящо място беше ръбът на кладенеца, което или би го поставило в неловка близост до принцесата, или би го принудило да гледа встрани. Предпочете да остане прав.

— Как си? — попита накрая.

Тя въздъхна.

— Чичо ми се държи с мен като с рохко яйце — все едно ще се строша, ако вдигна нещо или ме докосне някой.

— Сигурен съм… сигурен съм, че просто е притеснен за безопасността ти, след като преживя това рисковано пътуване, за да пристигнеш тук.

— Рискованото пътуване, което преживяхме двамата с теб. Но на теб никой не ти върви по петите, за да внимава да не си ожулиш коленете. Дори те обучават да се биеш с меч!

— Мири… Принцесо! — Саймън беше повече от изумен. — Надявам се, не искаш да се биеш с мечове?!

Тя вдигна глава и погледите им се срещнаха. За момент очите й лумнаха като слънца, с някакъв необясним копнеж; миг по-късно тя отново сведе уморено глава.

— Не — промълви тя. — Всъщност не. Но наистина бих искала да направя нещо!

Изненада го нескритата болка, прозвучала в гласа й, и в същия момент си я спомни по време на бягството им нагоре по Стайл — как търпеливо понасяше всички трудности; спътник, за какъвто човек би могъл само да мечтае.

— Какво… какво искаш да направиш?

Тя отново го погледна, доволна от сериозния му тон.

— Добре — започна тя, — не е тайна, че на Джосуа му е трудно да убеди Девазалес, че неговият господар херцог Леобардис трябва да се опълчи срещу баща ми. Джосуа би могъл да ме изпрати в Набан!

— Да те изпрати… в Набан!?

— Разбира се, идиот такъв. — Тя се намръщи. — От страна на майка ми аз съм от дома Ингадарин, много благороден род от Набан. Леля ми е омъжена за Леобардис! Кой по-добре от мен би могъл да убеди херцога!?

Тя плесна с пъхнатите си в ръкавици ръце, за да е по-категорична.

— О… — Саймън не знаеше какво да отговори. — Може би Джосуа смята, че това ще е… би било… не знам. — Той се замисли. — Имам предвид дали е редно дъщерята на Върховния крал да бъде тази… която организира съюзи, насочени срещу него?

— А кой познава по-добре намеренията на Върховния крал?

Вече наистина беше ядосана.

— А какво… — Той се поколеба, но любопитството му надделя. — Какво изпитваш към баща си?

— Дали го мразя? — В гласа й прозвуча горчивина. — Мразя това, в което се превърна. Мразя това, което мъжете около него го подучиха да върши. Ако все пак открие доброта в сърцето си и осъзнае грешките си… е, тогава отново бих го обикнала.

В кладенеца се изсипа цяла лавина камъчета. Саймън продължаваше да стои неловко до нея.

— Съжалявам, Саймън — каза накрая тя. — Станала съм много лоша. Старата ми дойка би се изумила, че съм забравила възпитанието си, обикаляйки из горите. Как си ти, как вървят нещата ти?

— Бинабик ме помоли да тръгна с него в мисията, на която го изпраща Джосуа — отговори той неочаквано за самия себе си. — На север — добави многозначително.

Очакваше да се притесни и дори да се уплаши, но лицето й сякаш грейна отвътре; и макар да му се усмихваше, тя като че ли не го виждаше.

— О, Саймън! — възкликна тя. — Колко смело! Колко прекрасно! Можеш ли… Кога тръгвате?

— Утре — отвърна той, смътно съзнавайки, че поради някаква странна причина „помоли да тръгна“ се бе превърнало в „тръгвам“. — Но все още не съм решил — едва чуто добави той. — Помислих си, че може да съм по-нужен тук, в Наглимунд — да мятам копия от крепостната стена.

Последното беше казано, за да не би тя случайно да си помисли, че остава, за да работи в кухнята или нещо от този сорт.

— О, Саймън — продължи Мириамел и внезапно хвана студената му ръка. — Ако чичо ми има нужда да го направиш, трябва да го направиш! Толкова е слаба надеждата, която ни крепи, ако е вярно всичко, което чувам…

Тя посегна към шията си и бързо размота небесносиния шал, който носеше — нежна, прозрачна ивица плат, — и му го подаде.

— Вземи това и го носи.

Саймън усети кръвта да нахлува с бучене в главата му и да избива върху бузите му и положи максимални усилия устните му да не се разтегнат в малоумна усмивка от изумление.

— Благодаря… принцесо — промълви най-после той.

— Ако го носиш — тя се изправи, — ще бъде все едно и аз самата съм там.

Направи лека танцова стъпка и се разсмя.

Саймън напразно се опитваше да проумее какво точно се бе случило, и то за толкова кратко време.

— Точно така, принцесо — смотолеви той. — Все едно сте там.

Нещо в тона му мигновено промени настроението й: изражението й стана сериозно, дори тъжно. Усмихна се още веднъж, но този път усмивката й бе вяла и някак унила, след това светкавично пристъпи към него — той така се стресна, че за малко не вдигна ръка да я отблъсне — и докосна със студените си устни бузата му.

— Знам, че ще се държиш храбро, Саймън. Върни се невредим. Ще се моля за теб.

И мигновено изчезна — хукна през двора като момиченце, с пелерината си приличаше на тъмносива вихрушка, и се скри в сумрака на свода. Саймън стоеше с шала в ръка. Мислеше за него, за усмивката й, докато целуваше бузата му, и усети в него да лумва някакво пламъче. Сякаш по някакъв необясним начин една-единствена факла се възправяше с пламъка си срещу огромния сив мраз, вкочанил целия север. Едничка ярко блещукаща светлинка сред ужасяващ ураган… но дори едно самотно огънче е в състояние да отведе пътника невредим до дома му.

Събра мекия плат на топка и го пъхна под ризата си.

— Радвам се, че дойдохте толкова скоро — каза лейди Воршева.

Великолепието на жълтата й рокля сякаш се отразяваше в тъмните й очи.

— За мен е чест, милейди — отвърна свещеникът; погледът му блуждаеше из стаята.

Воршева се засмя дрезгаво.

— Вие сте единственият, за кого е чест да ме посети. Но това няма значение. Нали разбирате какво трябва да направите?

— Сигурен съм, че съм разбрал правилно. Трудно е за изпълнение, но лесно за проумяване.

Той приведе глава.

— Добре. В такъв случай не чакайте повече — колкото по-дълго е чакането, толкова по-малък е шансът за успех. А и плъзват всевъзможни слухове.

Тя изчезна в задната стаичка сред облака от коприни.

— Ъъ… милейди?

Мъжът духна в шепите си. Покоите на принца бяха студени — огънят не бе запален.

— Остава проблемът с… плащането?

— Нима не го правите от почит към мен? — извика Воршева от стаичката.

— Уви, госпожо, аз съм беден човек. Това, което ви трябва, изисква средства.

Той пак духна в шепите си и пъхна ръце дълбоко под робата си.

Тя се върна с кесия от лъскав плат.

— Това го знам. Ето. В злато, както обещах — половината сега, останалата половина, щом се убедя, че работата е свършена. — Подаде му кесията и се дръпна. — Воните на вино! Това ли е човекът, комуто е поверена толкова важна работа?

— Това е светопричастно вино, милейди. Понякога, при изпълнените ми с премеждия пътувания, то ми остава единственото нещо за пиене. Трябва да разберете.

Усмихна й се притеснено, след което направи знака на Дървото над златото и го изпразни в джоба на робата си.

— Правим онова, което отговаря на Божията воля.

Воршева бавно кимна.

— Това го разбирам. Не ме проваляйте. Вие служите на велика цел, не само на мен.

— Разбирам, госпожо.

Той се поклони, обърна се и излезе. Воршева стоеше, забила поглед в разхвърляните върху масата на принца пергаменти. След малко въздъхна дълбоко — работата беше свършена.

По залез-слънце на другия ден след разговора с принцесата Саймън се озова в покоите на принц Джосуа, за да се сбогува. Усещаше се някак замаян, сякаш току-що се бе събудил, докато слушаше последния разговор на принца с Бинабик. Момчето и тролът цял ден бяха приготвяли багажа си, бяха намерили нова подплатена с кожа пелерина и шлем, както и ризница, която Саймън да носи под връхните си дрехи. Тя едва ли би могла да го предпази от пряк удар на меч или улучила го в гърдите стрела, но щеше да му е от полза при някое не чак толкова смъртоносно нападение.

Тежестта й му вдъхна увереност, но Хейстън го предупреди че в края на целодневните преходи няма да му е особено весело.

— Да си воин е тежко бреме, момче — каза едрият мъжага, — а най-тежкото е да оживееш.

Самият Хейстън бе един от тримата еркинландци, направили крачка напред, когато капитаните подканиха желаещите. Като своите двама спътници — едрия почти колкото него Етелбърн, ветеран с рунтави мустаци и с белег върху лицето, и кльощавия Гримрик с лоши зъби и проницателен ястребов поглед — той се бе подготвял за обсада толкова дълго, че всичко, което би го размърдало, беше за предпочитане, дори едно такова опасно и тайнствено приключение, каквото се очертаваше да бъде това. Когато Хейстън разбра, че и Саймън тръгва, решението му да се присъедини стана още по-непреклонно.

— Да пращаш такова момче е лудост — изломоти той, — особено кат не се е научило да върти меча и да опъва лъка. По-добре да ида да го науча.

Слудиг, човекът на херцог Исгримнур, беше също там, млад римър в същите доспехи като на еркинландците — кожи и конусообразен шлем. Вместо дълъг меч, с каквито бяха въоръжени другите, русобрадият Слудиг беше пъхнал в колана си два нащърбени топора. Хилеше се веселяшки на Саймън, предугаждайки въпросите му.

— Случва се единият да заседне в нечий череп или гръден кош — обясни римърът. — Добре е да имаш един в резерва.

Саймън се опита да се усмихне.

— Добра повторна среща, Саймън — протегна мазолестата си ръка Слудиг.

— Повторна ли?

— Срещнахме се преди време в манастира „Хоудрунд“ — разсмя се Слудиг. — Но ти яздеше със задника нагоре на седлото на Айнскалдир. Надявам се, че можеш да яздиш и както трябва.

Саймън се изчерви, стисна ръката на северняка и се извърна.

— Не сме в състояние да ви подпомогнем кой знае с какво — изказваше съжаленията си Джарнауга на Бинабик. — Скендианските монаси не са оставили почти никакви записки за експедицията на Колмънд, освен сметките от продажбата на екипировката. Вероятно са го помислили за луд.

— Сигурно са имали основание — отбеляза тролът.

— Все пак открихме нещо — намеси се Странгиард.

Косата на свещеника стърчеше на кичури във всички посоки, а превръзката на окото му се бе поизместила настрани, все едно току-що бе вдигнал глава от книгите, в които се бе взирал цяла нощ… както всъщност си беше.

— Счетоводителят на манастира е написал — продължи той: — „Лордът не знае колко ще продължи пътуването му до Дървото на Римър…“

— То е неизвестно — каза Джарнауга. — Всъщност вероятно монахът погрешно е разбрал или е стигнало до него от трета ръка… но с положителност е име. Вероятно ще научите, когато стигнете до планината Урмшайм.

— Може би — добави замислено Джосуа — е град, през който ще минете, или селище в подножието на планината?

— Възможно е — не скри колебанието си Бинабик, — но от онова, което знам за тези места, между разрушения Скенди и планината няма нищо такова — нищо, освен лед, дървета и скали, разбира се.

Докато се сбогуваха, до слуха на Саймън достигна гласът на Сангфугол от стаята в дъното: пееше на лейди Воршева:

Саймън взе колчана си и провери за трети или четвърти път дали Бялата стрела е там. Като в просъница си даде сметка, че отново потегля на път — и отново не беше съвсем наясно защо. Толкова кратко беше времето, прекарано в Наглимунд. И вече изтичаше. Докосна хлабаво вързания около врата му син шал и си даде сметка, че повече може и да не срещне тези, които оставаха в тази стая или в Наглимунд… Сангфугол, стария Таусър или Мириамел. За момент му се стори, че сърцето му спира, той протегна ръка да се подпре на нещо и усети една силна ръка да го сграбчва за лакътя.

— Дръж се, момче. — Беше Хейстън. — Не стига, че не знаеш да въртиш меча и да стреляш, ами сега ще трябва и да те качим на коня.

— На кон? — възкликна Саймън. — Това ще ми хареса.

— Няма да ти хареса — ухили се Хейстън. — Първите месец-два.

Джосуа се обърна с по няколко думи към всеки от тях, след което си заразменяха сърдечни и тържествени ръкостискания. Малко по-късно се озоваха в мрачния мразовит двор, където ги очакваше Куантака заедно със седем потропващи с копитата си и изпускащи пара коне, пет от които ездитни и два товарни за тежкия багаж. Ако въобще имаше луна, беше се скрила като заспала котка зад одеялото на облаците.

— Добре, че е тъмно — обади се Бинабик и се метна в новото седло върху сивия гръб на Куантака.

Мъжете, които за първи път виждаха „коня“ на трола, се спогледаха изненадани. Бинабик цъкна с език и вълчицата се понесе пред тях. Стражата вдигна бариерите и скоро спътниците излязоха под необятното небе сред ширналото се, тънещо в сенки поле.

— Сбогом на всички — промълви Саймън.

Високо в Стайл, от билото на извисяващия се над Наглимунд хълм ги наблюдаваше един черен силует.

В безлунната нощ Инген Джегер не успя да види почти нищо, освен това, че някакви хора излизат от замъка през източната врата. Това все пак беше достатъчно, за да възбуди любопитството му.

Потри ръце и помисли да извика някой от хората си, за да се спуснат и да огледат по-добре. Вместо това вдигна юмрук към устата си и избуха като снежен бухал. След секунди от шубрака се измъкна огромен силует. Беше хрътка, по-голяма дори от онази, която бе удушила опитомената вълчица на трола, грейнала в бяло под лунната светлина; очите й проблясваха като два перлени прореза върху издължената ухилена муцуна. Звярът изръмжа глухо и дълбоко и завъртя глава.

— Да, Нику’а, да — изсъска Инген. — Пак е време да половуваме.

35. Гарванът и котелът

Щом хлопането се възобнови — скръбен звън, знак за толкова много и все неприятни неща — Мейгуин трепна. Едно от момичетата, дребна белокожа красавица, която Мейгуин от пръв поглед бе преценила като кръшкачка, пусна гредата, която избутваха, и затисна уши с ръце. Тежката греда, с която се опитваха да затворят портата, за малко да се стовари върху тях, но Мейгуин и другите две момичета успяха да я задържат.

— По дяволите, Сифга — изръмжа Мейгуин, — да не си полудяла?! Гредата можеше да ни счупи краката.

— Съжалявам, госпожо — отвърна момичето с пламнали страни. — Просто този звън… стреснах се!

Тя зае отново мястото си и всички забутаха, опитвайки се да наместят тежката дъбова греда в жлеба, за да затворят вратата. Зад оградата струпаните червеникави говеда мучаха, разтревожени също като младите жени от несекващото хлопане.

Със скърцане и блъскане гредата застана на мястото си и всички задъхани отпуснаха ръце.

— Богове милостиви — изпъшка Мейгуин, — изкривих си гърба!

— Не е справедливо — отбеляза Сифга и огледа нацупено кървящите драскотини по дланите си. — Това е мъжка работа!

Металическото блъскане престана и за момент сякаш самата тишина пропя. Дъщерята на Лут въздъхна и вдиша дълбоко ледения въздух.

— Не, Сифга — отвърна тя, — това, което мъжете вършат сега, е мъжка работа, а всичко останало е женска работа — освен ако не искаш да държиш меч и копие.

— Сифга? — разсмя се едно от момичетата. — Че тя не може да убие и паяк.

— Винаги викам Тюйлет за това — отвърна Сифга, горда с чувствителността си — и той винаги идва.

Мейгуин се намръщи.

— По-добре да свикваме сами да се оправяме с паяците. Скоро няма да останат много мъже наоколо, а тези, които останат, ще имат доста друга работа.

— За теб е различно, принцесо — отвърна Сифга. — Ти си голяма и силна.

Мейгуин я изгледа остро, но не каза нищо.

— Не очаквате битките да продължат цяло лято, нали? — запита друго момиче, сякаш ставаше дума за някаква дребна неприятност.

Мейгуин ги огледа всичките, влажните им от потта лица и блуждаещите им погледи, в които вече проблясваше желанието да подхванат по-приятна тема. За момент й се прииска да изкрещи, да ги сплаши и да ги накара да проумеят, че не става дума за някакъв турнир, за някакво развлечение, а за фатално сериозни неща.

„Защо да завирам лицата им в калта точно сега? — помисли си тя. — Много скоро на всички ще ни стане достатъчно непоносимо“.

— Не знам дали ще продължи толкова дълго, Гуилан — поклати глава тя. — Надявам се да не е така. Наистина се надявам.

Щом се запъти от яхъра към голямата зала, двамата мъже подновиха блъскането по огромния бронзов котел, обърнат наопаки в рамка от дъбови пръти пред централната порта на Тайг. Докато притичваше покрай тях, грохотът от свирепите удари на обкованите с метал сопи бе толкова силен, че тя запуши уши. Отново се запита как въобще успяват да мислят баща й и съветниците му, камо ли да правят някакви стратегически планове при това ужасяващо бумтене досами залата. Но пък ако не беше Котелът на Рин, щяха да минат дни, за да бъдат предупредени едно по едно отдалечените градчета, особено онези, които се гушеха по склоновете на Грианспог. Така селищата и замъците, намиращи се достатъчно близо, за да чуят бумтенето на котела, щяха да изпратят ездачи до по-отдалечените. Повелителите на Тайг бяха използвали котела във времена на опасност дълго преди Херн Ловеца и Ойндут Могъщото копие да превърнат земите си във велико кралство. Децата, които никога не бяха чували звука му, моментално го разпознаваха, толкова много приказки се разправяха за Котела на Рин.

Капаците на високите прозорци на Тайг бяха затворени срещу мразовития вятър и мъглите. Мейгуин завари баща си и съветниците му в сериозна дискусия пред камината.

— Дъщеря ми — обяви Лут, като се надигна, и положи видимо усилие, за да й се усмихне.

— С няколко жени затворихме последните говеда — докладва Мейгуин. — Не мисля, че е редно да ги тъпчем толкова натясно.

Лут махна пренебрежително с ръка.

— По-добре да загубим малко от тях сега, отколкото да ни се наложи да ги събираме, ако бъдем принудени да се оттеглим бързо към хълмовете.

Вратата в дъното на залата се отвори и караулът хлопна мечове върху щитовете, сякаш пригласяше на пронизителния тътен на Котела.

— Наистина съм ти благодарен, Мейгуин — добави кралят и се обърна към новопристигналия, — Еолаир! — викна той, докато графът крачеше към тях в изпоцапаните си от пътя дрехи. — Толкова скоро се връщаш от лечителите! Как са хората ти?

Графът на Над Мулах се приближи и коленичи, но веднага се изправи заради нетърпеливия жест на Лут.

— Петима са в добро състояние; двамата ранени не изглеждат добре. За останалите четирима ще извикам Скали да даде лично обяснение.

Най-накрая видя дъщерята на Лут и й се усмихна широко, но умореният и угрижен израз върху лицето му остана непроменен.

— Милейди Мейгуин — каза той, поклони се и целуна дългите й пръсти, които, притеснено забеляза тя, бяха мръсни.

— Чух, че си се върнал, графе — каза тя. — Само бих искала обстоятелствата да са по-благоприятни.

— Ужасно съжалявам за твоите храбри мулахи, Еолаир — намеси се кралят и седна отново до стария Краобан и останалите си доверени мъже. — Но да благодарим на Бриниох и Мураг Едноръкия, че попадна на този разузнавателен отряд. Иначе Скали и неговите копелета северняците щяха да ни нападнат изневиделица. След като си получи заслуженото в схватката с твоите мъже, ще е много по-разсъдлив, убеден съм в това — а може и изцяло да промени намеренията си.

— Би ми се искало да е истина, кралю — отвърна Еолаир и поклати унило глава.

На Мейгуин й прималя от възхита пред непреклонността, с която той понасяше изтощението си, но наум се наруга заради детинската си милозливост.

— Но — продължи той — боя се, че не е. Щом Скали си позволява подобно коварно нападение толкова далеч от собствения си дом, значи е сигурен в превъзходството си.

— Но защо все пак, защо? — възрази Лут. — Години наред поддържаме мир с римърите!

— Допускам, ваше величество, че в случая това е без значение. — Тонът на Еолаир бе почтителен, но без нотки на боязън, че си е позволил да поправи краля. — Ако старият Исгримнур все още управляваше в Елвритшала, бихте имали право да се учудвате, но Скали е абсолютна креатура на Елиас, мисля аз. Според слуховете в Набан Елиас ще тръгне срещу Джосуа всеки момент. Той знае, че сме отхвърлили ултиматума на Гутулф, и се бои от необезпокояваните от никого хернистирци в тила си, когато тръгне срещу Наглимунд.

— Но Гуитин е все още там! — не скри страха си Мейгуин.

— С петдесетина от най-добрите ни мъже, за беда — измърмори седналият до камината Краобан.

Еолаир погледна Мейгуин ласкаво, но и снизходително.

— Брат ти без съмнение е в по-голяма безопасност зад дебелите стени на замъка на Джосуа, отколкото би бил тук в Хернисадарк. А ако узнае за нашето положение и успее да излезе, неговите петдесет мъже ще се окажат в тила на Скали, което е в наша полза.

Крал Лут разтърка очи, сякаш за да изтрие грижите и тревогата от последния ден.

— Не знам, Еолаир, не знам. Имам лошо предчувствие за всичко това. Не е нужен гадател, за да разбере човек, че нищо добро не ни чака, което е ясно още от първия ден на тази година.

— Аз все още съм тук, татко — обади се Мейгуин и пристъпи напред, за да коленичи до него. — Оставам с теб.

Кралят я помилва по ръката.

Еолаир се усмихна и кимна при думите на момичето, но очевидно в ума му бяха неговите двама умиращи мъже и огромната римърска войска, която се спускаше по Фростмарч към Инискрих.

— Онези, които останат, надали ще са ни благодарни — измърмори едва чуто той.

Бронзовият тътен на котела ехтеше над Хернисадарк, изпращайки неспирни призиви към далечните хълмове: „Пазете се… Пазете се… Пазете се…“

Лорд Девазалес и малобройният му набански отряд бяха съумели някак си да превърнат помещенията си във ветровитото източно крило в нещо, което поне малко от малко наподобяваше южните им домове. Макар необичайният студ да не позволяваше широко разтворените прозорци и врати, така характерни за мекия климат на Набан, те бяха покрили каменните стени с яркозелени и небесносини гоблени и бяха запълнили всяка подходяща повърхност със свещи и светилници, поради което стаите грееха от светлина.

„И по обяд вътре е по-светло, отколкото навън“ — помисли си Исгримнур.

Ноздрите на херцога потрепнаха като на подплашен кон. Девазалес бе изпонаслагал панички с благоуханно масло навсякъде; в тях плуваха запалени фитили като бели червеи и изпълваха стаята с тежкия аромат на островни подправки.

„Дали не му харесва миризмата на всеобщия страх, или на доброто почтено желязо?“

Исгримнур изсумтя от погнуса.

Девазалес остана изненадан от непредизвестеното и неочаквано посещение на херцога и принца, но веднага ги покани да влязат и да седнат.

— Съжалявам, че те обезпокоих, лорде — каза Джосуа, като опря лакти на коленете си, — но исках да поговорим насаме преди приключването на съвета тази вечер.

— Разбира се, принце, разбира се — закима Девазалес.

Докато оглеждаше с отвращение лъскавата му коса и блещукащите дрънкулки по врата и китките му, Исгримнур се запита как е възможно този да е смъртоносно опасният фехтовач, за какъвто се славеше.

„По-скоро прилича на човек, който би се обесил на синджирчетата си“.

Джосуа набързо разказа за събитията през последните два дни, които бяха истинската причина за това, че съветът не бе продължил. Девазалес, който подобно на останалите събрали се владетели се бе усъмнил, но бе приел за достоверни твърденията за заболяването на принца, повдигна вежда, но не каза нищо.

— Не можех да говоря открито, а и все още не мога — подчерта Джосуа. — В цялото това безумно струпване, свикването на местни войски и пристигания и заминавания един друговерец или някой от шпионите на Елиас много лесно би могъл да съобщи новините за нашите страхове и планове на Върховния крал.

— Но нашите страхове са известни на всички — прекъсна го Девазалес, — а и не сме планирали нищо — засега.

— До момента, в който ще бъда готов да говоря за тези неща на всички владетели, ще съм осигурил необходимата безопасност — но разберете, лорде, вие все още не знаете цялата история.

След което принцът заразказва на Девазалес за всички последни разкрития, за трите меча и за пророческата поема в книгата на лудия свещеник и как тези неща съвпадат със сънищата на много хора.

— Но щом като съвсем скоро смяташ да кажеш това на своите васали, защо на мен го казваш сега? — попита Девазалес.

Исгримнур изсумтя: и той си бе задавал същия въпрос.

— Защото имам голяма нужда от твоя херцог Леобардис, и то веднага! — отвърна Джосуа. — Имам нужда от Набан!

Той се изправи и закрачи из стаята, сякаш за да огледа драпериите, но погледът му бе съсредоточен върху нещо, което се намираше на километри отвъд стените.

— Нуждая се от гаранцията на твоя херцог от самото начало, но сега той ми трябва повече от всякога. Поради всевъзможни практически съображения Елиас е предал Римърсгард в ръцете на Скали и неговия гарванов род. По този начин заби нож в гърба на крал Лут; хернистирците ще могат да ми пратят съвсем малко мъже, защото са принудени да защитават собствените си земи. Гуитин, който допреди седмица се канеше да нападне Елиас, сега вече няма търпение да се върне и да помогне на баща си при защитата на Хернисадарк и неговите провинции.

Джосуа се извърна и заби поглед право в очите на Девазалес. Лицето на принца бе застинало в маска на хладна гордост, ръката му върху колосания нагръдник потрепваше, което не пропуснаха да забележат и Исгримнур, и лордът.

— Ако херцог Леобардис се надява да стане нещо повече от лакей на Елиас, този път трябва да свърже съдбата си с моята.

— Но защо го казваш на мен? — попита Девазалес. Изглеждаше истински притеснен. — Всичко това го знам, както и останалите неща — мечовете, книгата и всичко друго, — които са без значение.

— По дяволите, те имат огромно значение! — почти изкрещя Джосуа. — Без Леобардис и с намиращия се под заплахата на Севера Хернистир моят брат ни държи в примка, при това той е в съюз с демони — а кой би могъл да знае какви ужасни преимущества крие всичко това?! Направихме някакъв нищожен, крехък опит да парираме тези сили, но каква ще е ползата — дори и да успеем, което е твърде невероятно, — ако всички имения вече са опустошени?! Отсега нататък нито твоят херцог, нито някой друг ще може да отговори на крал Елиас с нещо друго освен: „Да, господарю“!

Лордът отново поклати глава и огърлиците му прозвъннаха тихо.

— Объркан съм, господарю. Възможно ли е да не знаеш? Онази нощ по най-бързия си ездач изпратих съобщение до Санселан Махистревис в Набан: съобщих на Леобардис, че се надявам да влезеш в битка и че той трябва да се придвижи и да предостави хората си в твоя подкрепа.

— Какво?!

Исгримнур подскочи, изумен също като принца. Двамата се олюляха над Девазалес, а върху лицата им се четеше изразът на мъже, попаднали в засада.

— Защо не ми каза? — попита Джосуа.

— Но, принце, аз ти казах — изломоти Девазалес, — или по-точно, тъй като бях предупреден да не те безпокоя, изпратих послание с печата си в покоите ти. Нима не си го прочел?

— Благословени да са Усирис и Неговата Майка! — Джосуа се плесна с длан по бедрото. — Сам съм си виновен, защото и в момента е върху нощната ми масичка. Деорнот ми го донесе, но го оставих за по-спокоен момент. И съм забравил. Все пак нищо лошо не е станало, а новината ти е отлична.

— И казваш, че Леобардис ще се присъедини? — попита подозрително Исгримнур. — Защо си толкова сигурен? Самият ти доста се съмняваше.

— Херцог Исгримнур — отвърна с леден тон Девазалес, — положително си давате сметка, че само изпълнявам своя дълг. Херцог Леобардис наистина е отдавна в разбирателство с принц Джосуа. Той също така се опасява, че Елиас става прекалено дързък. От седмици войските са в пълна готовност.

— Тогава защо те изпраща? — запита Джосуа. — Какво очакваше да открие, което да не съм му съобщил по моите пратеници?

— Не е очаквал нищо ново — отвърна Девазалес, — макар тук да научихме много повече, отколкото е предполагал някой от нас. Изпрати ме по-скоро за да видят това някои в Набан.

— Има ли съпротива сред васалите му? — попита със светнали очи Джосуа.

— Разбира се, но в това няма нищо необикновено… и не е причина за моята мисия. По-важно бе да се разклати една по-непосредствена съпротива.

Макар в стаичката очевидно да нямаше никой, освен тях тримата, Девазалес се огледа.

— Съпругата му и синът му се противопоставят най-вече на съюзяването му с теб — каза накрая той.

— Имаш предвид по-големия, Бенигарис?

— Да, в противен случай самият той или някой от по-малките синове на Леобардис щеше да е тук вместо мен. — Лордът помръдна рамене. — Бенигарис харесва много неща в управлението на Елиас, както и херцогиня Несаланта…

Пратеникът на Набан отново помръдна рамене.

— Тя също предпочита Върховния крал — усмихна се горчиво Джосуа. — Несаланта е умна жена. Жалко, че сега ще бъде принудена да подкрепи съюзниците, които е избрал съпругът й. Опасенията й могат да се окажат основателни.

— Джосуа! — възкликна потресен Исгримнур.

— Шегувам се, приятелю — успокои го принцът, но изражението му го издаваше. — Значи херцогът ще излезе на бойното поле, Девазалес?

— Веднага щом стане възможно, принц Джосуа. Заедно с цвета на набанското рицарство.

— И могъща армия от копиеносци и стрелци, надявам се. Е, Ейдон да пази всички ни, херцоже.

Двамата с Исгримнур се сбогуваха и излязоха от украсените покои в мрачния коридор.

— Един човек, когото познавам, ще остане много доволен от тази новина, Исгримнур.

Херцогът повдигна учудено вежди.

— Моята племенница. Мириамел много се разстрои при мисълта, че Леобардис може да не се присъедини. Все пак Несаланта й е леля. Тази новина наистина ще я зарадва.

— Да отидем да й кажем — предложи Исгримнур. — Може да е с останалите придворни дами. Омръзна ми да гледам мустакати войници. Може и да съм дърт, но все още ми е приятно да огледам някоя и друга дама от време на време.

— Добре — усмихна се Джосуа с първата непринудена усмивка, която Исгримнур бе забелязал от няколко дни. — След което ще отидем да посетим съпругата ти, за да й разкажеш за нестихващата си любов към дамите.

— Принц Джосуа — отвърна загрижено старият херцог, — за мен никога няма да станеш толкова стар или високопоставен, та да не мога да ти издърпам ушите, в което мога да те уверя още сега, по дяволите.

— Не и днес — захили се Джосуа. — Ще ми трябват, за да чуя онова, което ще ти каже Гутрун.

Нашепващият откъм водата вятър ухаеше на кипариси. Тиамак обърса капките пот от челото си и поблагодари безмълвно на Този, който винаги стъпва по пясъка за ненадейния полъх. На връщане, след като беше проверил въдиците и рачилата, усети буреносният въздух да се спуска над Вран: горещ, гневен и неумолим като крокодил, който обикаля около пробита лодка.

Тиамак отново избърса челото си и посегна към купата с чай от жълтикорен върху огнеупорната тухла. Докато посръбваше — напуканите устни го боляха, — се замисли какво му предстои да стори.

Тревожеше го странното съобщение на Моргенес. Дни наред злокобните думи трополяха в главата му като камъчета в суха кратуна, докато насочваше лодката си през страничните ръкави на Вран или си проправяше път към пазара в търговското селище Кванитупул, разположено край изтичащата от езерото Еадне река. Всяко новолуние правеше тридневен преход с лодката до Кванитупул, разчитайки на необикновеното си умение да печели по сергиите, като помагаше на по-дребните врански търговци в сделките им с набанските и пердруински търговци, които обикаляха крайбрежните селища. Уморителните пътувания до Кванитупул бяха необходимост, ако не за друго, поне за да спечели няколко монети и евентуално чувалче ориз. Ориза използваше като добавка към раците, прекалено глупави или прекалено самоуверени, за да не се хванат на въдиците и в рачилата му. Все пак малко раци проявяваха благосклонност, тъй че обикновената му храна беше риба и корени.

Свит в мъничката си колиба от смокинови пръти, докато тревожно премисляше съобщението на Моргенес за стотен път, той си спомни за оживените хълмисти улички на Ансис Пелипе, столицата на Пердруин, където за първи път срещна застарелия доктор.

Наравно с врявата и зрелищността на огромното пристанище, сто, не, стотици пъти по-голямо от Кванитупул — нещо, на което приятелите му от Вран никога не биха повярвали, каквито провинциални простаци си бяха, — Тиамак беше запомнил най-вече миризмите, милионите всевъзможни благоухания: влажния солен мирис на кейовете, подправен с острия лъх на рибарските лодки; огньовете по улиците, край които брадати островитяни предлагаха шишове с цвъртящо печено овнешко; миризмата на потни хрупащи коне, чиито горделиви ездачи, търговци и войници, галопираха нагло по средата на калдъръмените улици, разгонвайки пешеходците, които се криеха, където свърнат; и, разбира се, носещите се из пазара за подправки ухания на шафран и канела, като изкусителен шепот на леки жени.

От спомените така огладня, че му се доплака, но напрегна волята си. Имаше работа и не биваше да се разсейва с подобни плътски размишления. По някаква причина Моргенес имаше нужда от него и Тиамак трябваше да е готов.

Всъщност тъкмо храната беше онова, с което привлече вниманието на Моргенес преди толкова много години в Пердруин. Докторът — търсеше някакво лекарство из пазарите на Ансис Пелипе — едва не събори младежа от Вран, така напрегнато се бе вторачил младият Тиамак в една редица марципани върху сергията на някакъв сладкар. Пристигналият от отдалечените мочурливи области момък развесели и заинтригува доктора с грижливо заучените набански фрази, които използваше, докато му се извиняваше. Когато Моргенес разбра, че момчето е послушник на усирианските братя в столицата на Пердруин и е първият човек от своето село, напуснал блатистия Вран, му купи голямо парче марципан и чаша мляко. От този момент Моргенес се превърна в бог за изумения Тиамак.

Макар да беше препис на изпокъсаното от употреба оригинално съобщение, зацапаният пергамент пред него беше твърде нечетлив. Беше се взирал в писмото толкова пъти, че то вече беше загубило смисъл. Беше използвал и оригиналния шифър, превеждайки го отново и отново, само и само за да се увери, че не е пропуснал някоя неуловима и важна подробност.

„Времето на Звездата Завоевател несъмнено настъпва…“, бе написал докторът, предупреждавайки Тиамак, че това по всяка вероятност е последното му писмо за доста дълго занапред. Ще е необходима неговата помощ, уверяваше го Моргенес, „… ако определени страховити неща, за които — казано е — се загатва в скандалната изгубена книга на свещеник Нисес…“ не могат да бъдат избегнати.

При първото си отиване в Кванитупул след получаването на изпратеното по врабче съобщение Тиамак попита Мидастри, пердруинския търговец, с когото понякога изпиваше по бира, какви страховити неща се случват в Ерчестър, града, в който живееше Моргенес в Еркинланд. Мидастри му отговори, че е чувал за някакъв конфликт между Върховния крал Елиас и Лут от Хернистир, а и месеци наред всички обсъждали спречкването между Елиас и брат му принц Джосуа, но не се сети за нищо по-особено. Тиамак, когото съобщението на Моргенес бе накарало да се опасява от по-значителна и непосредствена заплаха, се поуспокои. И все пак неясният смисъл на съобщението на доктора не му даваше мира.

„Скандалната изгубена книга…“ Откъде знаеше тайната Моргенес? Тиамак не бе казал на никого; искаше да изненада доктора при посещението си, което възнамеряваше да направи следващата пролет, когато за първи път щеше да се отправи на север от Пердруин. Излизаше, че Моргенес знае нещичко за неговия трофей — но защо не му бе казал? Защо вместо това само намекваше и загатваше като рак, който внимателно измъква рибешката глава от някое рачило?

Вранът остави чашата чай и запристъпва из схлупената стая почти приклекнал. Горещият, задушен вятър се усили, залюля къщичката върху високите й подпори и повдигна сламения покрив, със змийски съсък. Тиамак потърси в дървената ракла увитото си в хартия съкровище, грижливо скрито под купчината пергамент — собствения му препис на „Ефикасни лекове“, за който тайно си мислеше като за своето „велико дело“. Измъкна го и го разви, за кой ли път през последните две седмици.

Докато го сравняваше със собствения си препис на съобщението на Моргенес, остана впечатлен от разликата. Думите на Моргенес бяха преписани старателно с черно мастило върху евтин пергамент, толкова тънък, че пламъкът на свещ би могъл да го изпепели от разстояние една длан. Другият, трофеят, беше изписан върху дебела гладка кожа. Червеникавокафявите думи се нижеха разкривени през страницата, сякаш пишещият бе яздил кон или ги бе писал по време на земетресение.

Това беше най-голямата скъпоценност в колекцията на Тиамак — и ако наистина беше онова, което предполагаше, щеше да е бисерът на всяка колекция. Беше го открил в огромен куп изписани пергаменти, които един търговец в Кванитупул продаваше за упражнения по краснопис. Търговецът не знаеше чия собственост са били ръкописите, а само че ги е спечелил на търг на домакинско движимо имущество в Набан. Опасявайки се късметът да не му избяга, Тиамак потисна желанието си да задава повече въпроси и моментално го купи — заедно с още една връзка пергаменти — за един изтрит набански куинис.

Отново заби поглед в него — макар да го беше чел повече пъти дори от съобщението на Моргенес, ако това можеше да е възможно — и най-вече в горната част на пергамента, не толкова изпокъсана, колкото изгризана, където едва се разчиташе някаква драскулка, която завършваше с буквите „…АРДЕНВИРД“.

Заглавието на прочутата, изчезнала книга на Нисес — някои я смятаха за измислена — не беше ли „Ду Сварденвирд“? Откъде би могъл да знае Моргенес? Тиамак все още не беше споменал на никого за щастливото си откритие.

Северняшките руни под заглавието, на някои места зацапани, а на други превърнали се в люспици с ръждив цвят, все пак бяха напълно разбираеми, изписани на архаичния набански език отпреди пет века:

Под странния текст имаше едно-единствено име, изписано с едри разкривени руни: „НИСЕС“.

Макар да гледаше втренчено ръкописа, просветлението си оставаше мъчително отдалечено. Накрая той въздъхна, нави старинния свитък и го прибра в раклата.

Какво всъщност искаше от него Моргенес? Да му отнесе това нещо в Хейхолт? А дали пък да не го прати на друг мъдрец като вълшебницата Гелое, дебелия Укикук в Ийканук или познатия му в Набан? Вероятно най-умното беше просто да изчака следващия знак от доктор Моргенес, вместо да избързва глупашки, без да е схванал за какво става дума. В края на краищата от думите на Мидастри излизаше, че от каквото и да се опасява Моргенес, угрозата е все още твърде далечна; положително разполагаше с време, за да узнае какво точно иска докторът.

„Време и търпение — посъветва се наум той, — време и търпение…“

Дърветата зад прозореца простенваха под грубите пориви на вятъра.

Вратата внезапно се отвори и Сангфугол и лейди Воршева подскочиха като заварени в непристойна поза, въпреки че ги разделяше цялата дължина на обширната стая. Лютнята, която певецът бе подпрял на стола си, се катурна и падна в краката му. Той бързо я вдигна и я притисна към гърдите си като дете.

— По дяволите, Воршева, какви си ги свършила!? — попита ядосано Джосуа.

Херцог Исгримнур стоеше на входа и гледаше тревожно.

— Успокой се, Джосуа — настоя той и подръпна късото сиво палто на принца.

— Когато науча истината от тази… тази жена — изсъска Джосуа. — Дотогава стой настрана.

Воршева бързо се овладя и попита;

— За какво намекваш? Втурваш се като бик и задаваш въпроси. За какво намекваш?

— Не се опитвай да ме баламосваш. Току-що разговарях с капитана на портала; сигурно предпочита да не бях го срещнал, толкова разгневен бях. Каза ми, че Мириамел е излязла вчера преди обяд с мое разрешение — каквото никога не съм й давал, но му е показала моя печат върху фалшив документ!

— И защо ми крещиш? — отвърна надменно Воршева.

Сангфугол започна да се измъква боязливо към вратата, все така стиснал инструмента си.

— Много добре знаеш — изръмжа Джосуа: зачервеното му лице започна да възвръща естествената си бледност. — А ти стой на мястото си, арфисте, защото не съм приключил с теб. Напоследък се ползваш от прекомерното доверие на съпругата ми.

— По ваша заповед, принц Джосуа — отвърна Сангфугол, — за да облекча самотата й. Но, кълна се, не знам нищо за принцеса Мириамел!

Джосуа пристъпи в стаята и тръшна тежката врата, без да погледне назад. Въпреки възрастта и килограмите си Исгримнур отскочи пъргаво встрани.

— Скъпа Воршева, не се дръж с мен като с някое от каруцарчетата, с които си отрасла. Единственото, което съм чувал от теб, е колко печална е нещастната принцеса и как й липсва семейството й. Сега Мириамел е напуснала с някакъв разбойник, а друг негов съучастник е използвал печата на пръстена ми, за да премине необезпокоявана през портата! Не съм глупак!

Тъмнокосата жена срещна за миг погледа му и устните й се разтрепериха. От очите й бликнаха сълзи от гняв. Тя седна в стола си, което бе съпроводено от шумоленето на дългите й поли.

— Чудесно, принц Джосуа — отвърна тя, — отрежи ми главата, щом искаш. Помогнах на нещастното момиче да се върне при родителите си в Набан. Ако не беше така коравосърдечен, самият ти щеше да я изпратиш с въоръжен конвой. Вместо това единственият й спътник е един благ монах. — Тя измъкна кърпичка от деколтето на роклята си и попи очите си. — И все пак така е по-щастлива, отколкото да седи тук затворена като в клетка.

— Сълзите на Елисия! — изруга Джосуа и размаха ръка във въздуха. — Глупава жена! Желанието на Мириамел е да играе ролята на посланик — намислила е да се прослави, като привлече роднините си в Набан на моя страна в тази битка.

— Може би не е честно да казваш „да се прослави“, Джосуа — намеси се Исгримнур. — Мисля, че принцесата искрено желае да помогне.

— И какво лошо има в това?! — отсече предизвикателно Воршева. — Нуждаете се от подкрепата на Набан, не е ли така? Или сте прекалено горделиви?

— Боже Господи, набанците са вече на наша страна! Разбираш ли? Преди час имах среща с лорд Девазалес. А ето че дъщерята на Върховния крал се скита някъде из земите, в които войските на баща й са готови да нахлуят всеки момент и които гъмжат от негови шпиони!

Джосуа размаха безпомощно ръце, след което се тръшна върху един стол и изопна дългите си крака.

— На мен и това ми е в повече, Исгримнур — продължи уморено той, а ти се питаш защо не обявя съперничество за трона на Елиас. Та аз дори не съм състояние да гарантирам безопасността на едно момиче под собствения си покрив.

Исгримнур се усмихна печално.

— Баща й също не успя да се справи с това, доколкото си спомням.

— И все пак… — Принцът вдигна ръка и разтри челото си. — Усирис, главата ми направо ще се пръсне.

— Чуй ме, Джосуа — продължи херцогът и хвърли предупредителен поглед към останалите да не се намесват, — не всичко е загубено. Просто трябва да пратим взвод сигурни мъже да намери Мириамел и този монах… Кедрик или както му е името…

— Кадрах — отвърна глухо Джосуа.

— Добре, Кадрах. Е, една млада девойка и един благочестив монах не могат да се придвижват кой знае колко бързо. Просто ще изпратим няколко конници, за да ги настигнат.

— Освен ако лейди Воршева не е предоставила коне и на тях — отвърна ядосано Джосуа и се изправи. — Не сте го направили, нали?!

Воршева не посмя да го погледне.

— Милостиви Ейдон! — възкликна Джосуа. — Това е последният номер! Ще те върна на оня варварин баща ти в чувал, дива котко!

— Принц Джосуа? — обади се арфистът и тъй като не получи отговор се изкашля и почна отново: — Ваше височество?

— Какво? — отвърна раздразнено Джосуа. — Да, ти си върви. Ще си поговоря с теб по-късно. Върви.

— Но, сър… мога ли… Не казахте ли, че името на монаха е… Кадрах?

— Да, така каза капитанът на порталната стража. Защо, познаваш ли го?

— О, не, принц Джосуа, но мисля, че момчето, Саймън, го е срещало. Разказваше ми за приключенията си и името ми звучи доста познато. О, принце, ако това наистина е той, може би принцесата е в опасност.

— Какво искаш да кажеш? — Джосуа се приведе напред.

— Този Кадрах, за който ми е разказвал Саймън, е мошеник и крадец, сър. Може да е предрешен като монах, но не е никакъв божи човек, това е абсолютно сигурно.

— Не може да бъде! — обади се Воршева. Беше пребледняла. — Срещала съм се с този мъж и ми е цитирал Книгата на Ейдон. Брат Кадрах е благороден, прекрасен човек.

— И дяволът може да цитира Книгата — отвърна Исгримнур и тъжно поклати глава.

Принцът тръгна към вратата.

— Веднага трябва да изпратим хора, Исгримнур — отсече той, след което се върна и сграбчи ръката на Воршева. — Хайде, госпожо — заповяда й грубо той. — Нищо не е в състояние да поправи стореното от теб, но поне можеш да дойдеш и да разкажеш всичко, което знаеш, къде си скрила конете и всичко останало.

— Но аз не мога да изляза! — отвърна изумена тя. — Вижте, аз съм разплакана! Лицето ми е ужасно.

— За болката, която причини на мен, а вероятно и на глупавата ми племенница, това наказание е твърде недостатъчно. Тръгвай!

И я избута от стаята. Исгримнур ги последва. Гневните им гласове отекнаха по каменния коридор.

Останал сам, Сангфугол наведе очи и изгледа опечалено лютнята си. Цепнатина раздираше по цялата дължина издължения й извит гръб от ясен, а една от струните бе увиснала като безполезна къдрица.

— Да, тази вечер музиката ще е скръбна — промълви той.

Когато Лут застана до леглото й, оставаше още час до зазоряване. Не беше спала цяла нощ, изтръпнала от безпокойство за него, но когато той се приведе да докосне ръката й, се престори на заспала: искаше да му спести единственото, което можеше да му спести — съзнанието за собствения й огромен страх.

— Мейгуин — тихо каза той.

Плътно стиснала очи, тя преодоля порива да го прегърне. В пълно въоръжение, с изключение на шлема, което тя разбра от шумовете при приближаването му и миризмата на масло, вероятно щеше да му е трудно да се изправи, ако го принудеше да се наведе още повече. Дори раздялата, въпреки цялата й горчивина, бе по-поносима, в сравнение с мисълта за това, че умората и възрастта му могат да проличат именно през тази нощ.

— Ти ли си, татко? — промълви най-накрая тя.

— Аз съм.

— Тръгваш ли?

— Трябва. Слънцето скоро ще се покаже, а се надяваме да стигнем Коумуд преди пладне.

Тя се надигна. Огънят бе угаснал и в стаята не се виждаше почти нищо. Иззад стената долитаха хлиповете на мащехата й Инахуен. Мейгуин усети пристъп на гняв от тази демонстрация на скръб.

— Щитът на Бриниох да те пази, татко — каза тя и протегна ръка в тъмното, за да пипне сбръчканото му лице. — Бих искала да съм ти син, за да воювам до теб.

Усети помръдването на устните му върху пръстите си.

— О, Мейгуин, както винаги си неукротима. Нима нямаш достатъчно задължения тук? Няма да ти е лесно да си господарка на Тайг, докато ме няма.

— Забравяш жена си.

Лут се усмихна в тъмнината.

— Не я забравям. Ти си силна, Мейгуин, по-силна от нея. Трябва да й дадеш малко от силата си.

— Обикновено получава онова, което иска.

Макар кралят да стисна здраво юмрука й в ръката си, гласът му бе нежен.

— Недей, дъще. Наред с Гуитин, в целия свят вас тримата обичам най-много. Помагай й.

Мейгуин мразеше да плаче. Издърпа ръката си и затърка с все сила очи.

— Добре — процеди накрая. — Прости ми.

— Няма за какво да ти прощавам — отвърна той и отново стисна ръката й. — Сбогом, дъще, до завръщането ми. Из полетата ни грачат освирепели гарвани и се налага да ги прогоним.

Тя светкавично скокна от леглото и обви ръце около него. Миг по-късно вратата се отвори и се затвори и тя чу по коридора стъпките му и подрънкването на шпорите му, напомнящо печална музика.

Малко след това вече се тресеше от ридания, завита с одеялото, за да не я чуе никой.

36. Пресни рани и стари белези

Конете се плашеха от Куантака, тъй че Бинабик яздеше огромната сива вълчица на доста голямо разстояние пред Саймън и останалите; носеше фенер, за да ги насочва в мрака, и потрепващата светлинка се полюшваше пред тях като пламъче на погребална свещица.

Луната се гушеше в гнездото си от облаци и те напредваха бавно и предпазливо. Подрусването на коня под него и топлината, която излъчваше широкият му гръб, на няколко пъти за малко да приспят Саймън, но всеки път го сепваха одрасквания по лицето: бяха сведените клони на дърветата. Почти не говореха. От време на време някой от мъжете прошепваше окуражителна думичка на коня си или пък Бинабик подвикваше за някое препятствие пред тях; но ако не бяха тези редки звуци и приглушеното барабанене на копитата, можеха да минат за сива колона от изгубени души.

Малко преди зазоряване спряха да си направят лагер. Лунният блясък превръщаше дъха им в сребристосини облаци. Не запалиха огън. Етелбърн пое първия караул; увити в тежките си наметала, останалите се свиха на влажната земя да подремнат.

Саймън се събуди под надвиснало като овесена каша утринно небе с вледенени нос и уши. Докато клечеше до малкия огън и дъвчеше парчето хляб и твърдото сирене, които му даде Бинабик, Слудиг приседна до него. Бузите на младия римър пламтяха от червенина от свежия вятър.

— Сякаш е ранна пролет в моя край — ухили се той, набоде комата хляб на ножа си и го сложи над огъня. — Така по-бързо се става мъж, ще разбереш.

— Надявам се, че има начини да възмъжееш и без да замръзнеш до смърт — изсумтя Саймън, докато търкаше ръце една в друга.

— Можеш да убиеш мечка с копие — каза Слудиг. — И това правим.

Саймън не схвана дали се шегува.

Бинабик, който тъкмо бе пратил Куантака на лов, седна с кръстосани крака до тях и попита:

— Готови ли сте за яка езда днес?

Саймън не отговори, тъй като устата му бе пълна с хляб; понеже и Слудиг не отвърна, Саймън вдигна очи. Римърът се бе втренчил в огъня, плътно стиснал устни. Увисна неловка тишина.

Саймън преглътна.

— Мисля, че да, Бинабик — отвърна той. — Далеч ли трябва да стигнем?

Бинабик се усмихна, сякаш мълчанието на римъра беше напълно естествено.

— Докъдето искаме. Днес ми се струва добър ден за дълга езда, тъй като небето е ясно. Дъждовете и снеговете могат да ни настигнат по-скоро, отколкото ни се иска.

— Знаем ли накъде да вървим?

— Отчасти, приятелю Саймън. — Бинабик взе една клонка и започна да чертае върху влажната земя. — Тук се намира Наглимунд. — Той описа груб кръг. След това очерта раковинообразна линия, започваща от дясната страна на кръга. — Това е Велдхелм. На този кръстопът се намираме ние.

Нарисува знак недалеч от кръга. След това очерта набързо огромен овал до отдалечения край на планината, няколко по-малки кръгчета по продължението й и нещо, което приличаше на друга верига хълмове, от другата й страна.

— Та така — продължи той, надвесен над драсканиците си. — Много скоро ще доближим това езеро. — Той посочи овала, — казва се Дроршул.

— Дроршулвен — Езерото на чука на Дрор. — Слудиг се намръщи, наведе се напред и отбеляза с пръст една точка край северния ръб на езерото. — Това е Вественби — тайнството на онзи предател Сторфот. Много би ми се искало да го прекосим нощно време.

Избърса ножа си и го огледа на слабата светлина на огъня.

— Така или иначе, няма да стигнем дотам — натърти Бинабик — и ще трябва да отложиш отмъщението си. Минаваме от другата страна, покрай Халнир към Хейтстед, близо до който е манастирът „Свети Скенди“, а след това най-вероятно ще пресечем северната равнина към планините. Никакво спиране за рязане на гърла.

И побутна с клонката редицата кръгчета оттатък езерото.

— Говориш така, защото вие, тролите, не знаете какво е чест — отсече огорчено Слудиг и изгледа Бинабик изпод гъстите си руси вежди.

— Слудиг — обади се умолително Саймън, но Бинабик не отвърна на заяждането.

— Имаме задача — продължи спокойно тролът. — Исгримнур, твоят херцог, иска така, а неговата воля не позволява да злоупотребяваме с доверието му със среднощни набези, за да прережем гърлото на Сторфот. Това не значи, че един трол няма чест, Слудиг.

Римърът го изгледа остро за миг, след което поклати глава.

— Прав си. — Саймън се изненада, че в тона му не прозвуча никаква враждебност. — Ядосан съм и не си подбирам думите.

Изправи се и тръгна към Гримрик и Хейстън, които товареха конете; докато се отдалечаваше, разкърши яките си мускулести рамене, сякаш за да се освободи от някакво бреме.

— Той се извини — каза Саймън.

— Не всички римъри са нелюбезни като Айнскалдир — отвърна приятелят му. — Но и не всички троли са като Бинабик.

Яздиха през целия дълъг ден по хълмистите склонове под прикритието на дърветата. Когато най-после спряха за вечеря, Саймън беше съвсем наясно с предупрежденията на Хейстън: макар конят му да ходеше бавно и теренът, по който се движеха, да беше сравнително равен, усещаше краката и чатала си така, сякаш цял ден го бяха измъчвали с някакви ужасяващи уреди за изтезания. Като се хилеше нарочно, Хейстън любезно му обясни, че след като се схване през нощта, го чака най-лошото; след това му даде да пие от меха с вино толкова, колкото му се иска. Когато накрая се сгуши сред разкривените мъхести корени на един останал почти без листа дъб, Саймън се чувстваше малко по-добре, макар от виното да му се причуваха гласове, които пееха странни песни.

Когато на сутринта се събуди, не само установи, че всичко, което му беше казал Хейстън, е десет пъти по-вярно, ами и се сипеше сняг и покриваше всичко със студено плътно одеяло. Треперейки в сумрачния ювенски ден, той продължаваше да чува гласове сред вятъра. Думите им бяха разбираеми: правеха си шеги с времето и се присмиваха на пътниците, които си мислят, че могат безнаказано да кръстосват из новопровъзгласеното царство на зимата.

Принцеса Мириамел се бе втренчила ужасена в разкрилата се пред очите й сцена. Облакът от цветове и черен пушек, който се стелеше на хоризонта пред тях още от сутринта, когато потеглиха с конете, сега се бе превърнал в гоблен на смъртта, изтъкан от плът, метал и разровена пръст. Двамата с Кадрах не можеха да откъснат очи от гледката.

— Милостива Елисия! — задъха се тя и дръпна юздите на подплашения кон. — Какво е станало тук!? Баща ми ли го е сторил?

Закръгленият дребосък примигна и помръдна устни в молитва, както се стори на принцесата.

— Повечето мъртви са хернистирци, милейди — каза накрая той, — а предполагам, че останалите са римъри, доколкото мога да преценя по външния им вид. — Той се намръщи, щом ято уплашени гарвани внезапно литна във въздуха като рояк мухи, направи един-два кръга и отново кацна. — Изглежда, оцелелите са се изтеглили на запад.

Очите на Мириамел се напълниха със сълзи от страх и тя вдигна юмрук да ги изтрие.

— Сигурно отстъпват към Хернисадарк, към Тайг. Защо е трябвало да се случи? Всички ли са полудели?

— Всички отдавна са полудели, милейди — отвърна Кадрах със странна печална усмивка. — Просто дойде време това да излезе наяве.

Ден и половина бяха яздили здраво, пришпорвайки конете на лейди Воршева до възможния предел на изтощение, додето стигнаха и прекосиха река Гринуейд в горното й течение, на около двайсет и пет левги югозападно от Наглимунд. След това забавиха ход, давайки възможност на конете да отдъхнат в случай, че отново се наложи да увеличат темпо.

Мириамел яздеше добре в мъжки стил, подходящ за облеклото — брич и късо палто, — в което се бе предрешила при бягството си от Хейхолт. Подстриганата й коса отново беше боядисана в черно, макар съвсем малка част от нея да се виждаше изпод качулката, както срещу студа, така и за да не я разпознаят; брат Кадрах, който яздеше до нея в изпоцапаното си от пътя сиво облекло, също трудно би могъл да привлече нечие внимание. Така или иначе, в такова неприятно време и в тези опасни времена по крайбрежния път се срещаха твърде малко пътници. Принцесата беше започнала да изпитва увереност, че бягството им е осъществено успешно.

Някъде от около пладне, преди още да бяха прекосили насипа над широката, придошла река, неизменно ги съпътстваше воят на далечни тръби, чиито пискливи медни звуци бяха по-силни дори от стенанията на подгизналия от дъжда вятър. Отначало им се сториха заплашителни и тя си помисли, че по петите ги преследва изпратен от чичо й или баща й наказателен отряд, но скоро стана ясно, че по-скоро двамата с Кадрах наближават източника на гюрултията, отколкото той тях. Същата сутрин бяха видели първите симптоми за битката: отделни виещи се черни пушеци, които се влачеха по спокойното сега небе.

— Не можем ли да направим нещо? — попита Мириамел, която беше слязла и застанала до пръхтящия кротко кон.

Ако не се смятаха птиците, картината под тях беше абсолютно неподвижна — като изваяна от сиви и червени камъни.

— А какво бихме могли да направим, милейди? — залита Кадрах, без да слиза от коня си.

И отпи една глътка от мяха с вино.

— Не знам. Вие сте свещеник! Не трябва ли да се помолите за душите им?

— За чии души, принцесо? Тези на моите земляци-езичници или тези на правоверните ейдонити от Римърсгард?

Пропитите му с горчивина думи увиснаха над тях като пушек.

Мириамел се извърна, за да погледне дребния човек, чийто израз сега беше съвършено различен от онзи на веселяка, какъвто бе през последните няколко дни. Когато разказваше историите си или пееше хернистирски приключенски и пиянски песни, той направо засияваше от радост. А сега приличаше на човек, изпитал вкуса на съмнителната победа от изпълнението на ужасяващо пророчество.

— Не всички хернистирци са езичници! — отсече тя, разгневена от странното му настроение. — Самият ти си ейдонитски монах!

— В такъв случай да сляза ли долу, за да ги попитам кой е езичник и кой не е? — Той размаха месестата си ръка към останките от приключилата касапница. — Не, милейди, тук вече има работа само за лешоядите.

Смуши коня си с пети и се придвижи малко по-напред.

Мириамел остана на мястото си, вторачена в гледката, притиснала буза до конския врат.

— Сигурна съм, че няма вярващ, който да остане безчувствен пред такава сцена — викна подире му тя. — Дори онова червено чудовище Приратес!

Гърбът на Кадрах се сгърчи при споменаването на името на кралския съветник, сякаш го удариха изотзад.

— Елате, милейди — каза той през рамо. — Трябва да се смъкнем от този хълм, където всеки може да ни види. Не всички лешояди са пернати. Някои са двукраки.

Вече със сухи очи, принцесата сви безмълвно рамене, покатери се на седлото и последва монаха надолу по гористия склон, опнал се край окървавената Инискрих.

Тази нощ в лагера им на хълма над просналото се под тях белезникаво езеро Дроршул, по чиито пусти брегове не растеше нито едно дърво, Саймън отново сънува колелото.

То отново го блъскаше и подхвърляше безмилостно като парцалена кукла, издигаше го върху огромния си ръб. Брулеха го студени ветрове и парчета лед разраняваха лицето му, докато се мяташе сред мразовитата чернота.

Когато, блъскан от вятъра и целия в кръв, колелото го вдигна до най-високата точка, той съзря в мрака сияние, блестяща отвесна ивица, която се спускаше от непроницаемата чернота над него към не по-малко непрогледните дълбини под нея. Беше някакво бяло дърво, чийто масивен ствол и тънки клонки блещукаха, сякаш обсипани със звезди. Опита се да се освободи от вкопчилото го колело, да се отблъсне към подканващата го белота, но колелото явно го държеше много здраво. С огромно, последно усилие той се отскубна и скочи.

Гмурна се във вселена от блещукащи листа, понесъл се сякаш сред блясъка на звездите; отправи зов за помощ към благословения Усирис, но ничия ръка не се протегна към него, докато се носеше с все сила отвесно надолу през студената небесната твърд…

В Халнир, град на бавно замръзващия източен бряг на езерото, нямаше дори призраци. Полузатрупан от снеговете, със срутени от ветрове и градушки покриви, той се бе проснал като умрял от глад лос под мрачните и невъзмутими небеса.

— Нима Скали и гарваните му толкова бързо са успели да изтръгнат живота от целия Север? — попита Слудиг, ококорил очи.

— Сякаш всички са побягнали от късния студ — обади се Гримрик и придърпа плаща под заострената си брадичка. — Много е студено тук и много далеч от малкото отворени пътища.

— Вероятно и в Хейтстед ще е същото — отбеляза Бинабик и пришпори Куантака обратно нагоре по стръмното. — Добре, че не разчитахме да намерим храна по пътя.

Тук хълмовете започваха да се снишават и един огромен ръкав на северната Алдхеорте покриваше последните им ниски склонове. Беше съвсем различно от южната част на гората, която познаваше Саймън, и то не само заради снега, покрил земята като килим. Тук дърветата бяха прави като свещи и високи, изопнати като колони под белите си гугли тъмнозелени борове и смърчове, ограждащи широки сенчести коридори. Ездачите сякаш прекосяваха сумрачни катакомби, а снегът се сипеше върху тях като пепелта на времената.

— Там има някой, брат Кадрах! — прошепна Мириамел. И посочи. — Там! Не виждаш ли блясъка — метал е!

Кадрах отпусна меха и се вторачи. Ъгълчетата на устата му бяха моравочервени. Той се намръщи и присви очи, сякаш за да задоволи поредната й прищявка. Миг по-късно изражението му стана наистина сериозно.

— В името на всеблагия Бог, ти си права, принцесо — пошепна той и подръпна поводите. — Там наистина има нещо.

Подаде й поводите, скочи в гъстата зелена трева, направи й знак да пази тишина и запристъпва напред; като се криеше зад дърветата, се приближи на стотина крачки от блестящия предмет и проточи шия, за да го зърне, като дете, което играе на криеница. След малко се обърна и кимна на Мириамел да се приближи с двата коня.

Беше някакъв мъж, подпрян на пълзящите във всички страни корени на един дъб, целият в броня, която все още проблясваше тук-там, въпреки че беше очукана страховито. В тревата от едната му страна лежеше дръжката на строшен меч, скършен прът и зелен флаг с герба на Белия елен на Хернистир.

— Елисия, Божа майко! — ахна Мириамел. — Жив ли е?

Кадрах набързо завърза конете за един извит като свод корен и пристъпи към нея.

— Не ми изглежда жив.

— Жив е! — възкликна принцесата. — Чуй… Диша!

Монахът коленичи, за да огледа мъжа: дишането му наистина се чуваше на пресекулки изпод шлема. Кадрах повдигна забралото под разперения като крила гребен и се видя мустакато лице, покрито с ручейчета засъхнала кръв.

— Небесни хрътки! — изпъшка Кадрах. — Затова е Артпреас, графът на Кюимн.

— Познаваш ли го? — попита Мириамел, докато отпушваше меха с вода и мокреше кърпичката си.

— Всъщност знам за него — отвърна Кадрах и посочи двете птици, извезани върху съдраната туника на рицаря. — Той е владетел на Кюимн, близо до Над Мулах. Знакът му е чучулиги-близнета.

Мириамел попи лицето на Артпреас, а монахът внимателно заоглежда окървавените дупки в ризницата му. Очите на рицаря потрепнаха.

— Свестява се! — ахна принцесата. — Кадрах, мисля, че ще оживее!

— Но не за дълго, милейди — отвърна кротко дребният мъж. — В корема му има широка като ръката ми рана. Нека му дам последно причастие, за да умре в мир.

Графът изстена и от устата му потече струйка кръв. Мириамел я избърса нежно от брадичката му. Очите му се отвориха и клепачите му потрепнаха.

— Е гундхайн, ма коналбен — промълви на хернистирски рицарят. Закашля се едва-едва и от устата му бликна още кръв. — Има едно добро… момче. Те… взеха ли флага?

— Какво иска да каже? — попита шепнешком Мириамел.

Кадрах посочи разкъсаното знаме на тревата под ръката на графа.

— Успяхте да го спасите, граф Артпреас — отвърна тя и доближи лице до неговото. — Знамето е в безопасност. Какво се случи?

— Воините на Скали Гарвана… бяха навсякъде. — Последва продължителна кашлица и очите на рицаря се отвориха още по-широко. — О, мои храбри момчета… мъртви, всички до един… накълцани като… като…

Артпреас изхлипа сухо и болезнено. Очите му се вторачиха в небето; движеха се бавно, сякаш следяха движението на облаците.

— А къде е кралят? — попита най-после той. — Къде е нашият храбър стар крал? Тези гойрах северняци го бяха наобиколили отвсякъде, Бриниох ги провали, Бриниох на ферт уб… уб… строкинх.

— Кралят? — прошепна Мириамел. — Сигурно има предвид Лут.

Очите на графа неочаквано се насочиха към Кадрах и за миг в тях сякаш припламна искра.

— Падреик? — промълви той и вдигна треперещата си окървавена ръка, за да я отпусне върху китката на монаха.

Кадрах трепна и като че ли понечи да се дръпне, но изглежда, не можеше да отдели очи, грейнали от странен блясък.

— Ти ли си, Падреик, фейр? Върна… ли се?…

След което рицарят се вцепени и се закашля ужасно дълго и мъчително, при което червената струя забълва като гейзер. След малко очите му се подбелиха.

— Мъртъв е — обади се Кадрах. Гласът му бе остър. — Усирис да го избави и Бог да смири душата му.

Направи знака на Дървото над неподвижните гърди на Артпреас и се изправи.

— Нарече те Падреик — каза Мириамел, загледана замислено в кървавочервеното парче плат, което продължаваше да държи.

— Припознал се е — отвърна монахът. — Умиращ, който търси стар приятел. Ела. Нямаме лопати, за да изкопаем гроб. Поне да намерим камъни, за да го покрием. Беше… казвали са ми, че бил добър човек.

Докато Кадрах се отдалечаваше през сечището, Мириамел внимателно издърпа металната ръкавица от ръката на Артпреас и я уви в разкъсания зелен флаг.

— Моля ви, елате да ми помогнете, милейди — провикна се Кадрах. — Нямаме време за губене.

— Идвам — отвърна тя и мушна вързопа в дисагите. — Поне малко можем да си позволим да изгубим.

Саймън и спътниците му напредваха бавно покрай дългата страна на езерото през полуостров с високи дървета под несекващия сняг. От лявата им страна се простираше замръзналото огледало на Дроршул; отдясно се възправяха белите рамена на Горен Велдхелм. Воят на вятъра заглушаваше всички думи, които бяха по-тихи от крясък. Саймън не откъсваше очи от огромния тъмен гръб на Хейстън, който се подрусваше пред него; сякаш всички бяха самотни острови сред студено снежно море: постоянно пред очите един на друг, но разделени от непреодолими пространства. Усети, че мислите му се замъгляват, приспани от монотонния ход на коня му.

Странно, но пред вътрешния му поглед току-що напуснатият от тях Наглимунд изглеждаше нереален като далечен спомен от детството. Беше му трудно да си спомни дори лицата на Мириамел и Джосуа, сякаш се опитваше да възстанови в съзнанието си чертите на непознати, придобили значение за него дълго след като са си отишли. Но пък невероятно ярки бяха спомените му за Хейхолт… за дългите летни нощи в двора, за сърбящата го от окосената трева и насекомите кожа или за ветровити пролетни следобеди, в които се катери по стените, а упоителният мирис на розовия плет в двора го привлича като топла прегръдка. Припомни си леко влажния дъх на стената до мъничкото си креватче, набутано в един ъгъл в помещението за прислугата, и се почувства като крал в изгнание, сякаш някакъв узурпатор чужденец го бе лишил от замъка му — както, в известен смисъл, се беше случило.

Останалите също изглеждаха погълнати от собствените си мисли; като се изключеше подсвиркването на Гримрик — тъничко свистене, което само от време на време побеждаваше воя на вятъра, но изглежда, не секваше нито за миг, — те напредваха около езерото Дроршул в пълна тишина.

На няколко пъти, когато успяваше да зърне Куантака сред носещите се снежинки, тя като че ли се вслушваше в нещо. Когато най-накрая спряха да лагеруват, той попита Бинабик.

— Тя чува ли нещо? Има ли нещо пред нас?

Тролът поклати глава и протегна ръце по-близо до огъня.

— Може би. Тя всъщност подушва какво има пред нас — нали яздим срещу вятъра. По-вероятно чува нещо зад или встрани от нас.

Саймън се замисли над думите му за миг и после попита:

— Нима има някой зад нас?

— Съмнявам се. Кой би могъл да е? И защо?

Така или иначе, Слудиг, който яздеше в края на колоната, също бе забелязал неспокойствието на вълчицата. Макар все още да не изпитваше абсолютно доверие към Бинабик, а още по-малко към Куантака — когато си легна да спи, опъна спалния си чувал възможно по-далече от тях, — той не се съмняваше в острите сетива на сивата вълчица. Докато другите ядяха корав хляб и сушено еленско, той точеше брадвичките си с бруса.

— Тук между Димърског — гората северно от нас — и Дроршулвен — каза намусено Слудиг — винаги е било дивотия, дори когато Исгримнур, а преди това и баща му управляваха Елвритшала и зимата си знаеше мястото. Кой знае днес какво броди из бялата пустош или из Тролските планини отвъд нея?

Не спираше да точи оръжията си.

— Най-вече тролове — подхвърли язвително Бинабик, — но мога да ви уверя, че е малко вероятно да ни нападнат през нощта, за да ни изтрепят и ограбят.

Слудиг се ухили кисело, без да пуска бруса.

— Римърът има право — обади се Хейстън и погледна Бинабик с неодобрение. — А самият аз се боя не от тролове.

— Близо ли сме до твоята страна, Бинабик? — попита Саймън. — До Ийканук?

— Ще я доближим, когато стигнем планините, но мисля, че моето рождено място е всъщност на изток оттам, закъдето сме се запътили.

— Така ли мислиш?

— Не забравяй, че все още не сме съвсем сигурни къде точно отиваме. Дървото на Римър — какво значи това? Дърво на римърите? Или на римите може би, тоест на песните? Знам, че планината Урмшайм, където се предполага, че е отишъл Колмънд, се намира някъде на Север между Римърсгард и Ийканук, но тя е голяма планина. — Тролът сви рамене. — В нея ли е дървото? Или преди нея? Или на съвсем друго място?

Саймън и останалите наблюдаваха навъсено огъня. Едно беше да предприемеш рискована мисия за върховния си владетел, а друго да търсиш слепешката из бялата пустош.

Пламъците просъскваха, хапейки влажното дърво. Просналата се в снега Куантака се надигна и вирна глава. Тръгна решително към края на поляната, после се върна и отново легна. Никой не каза нито дума, но сърцата им за пореден път се бяха свили.

Щом приключиха с вечерята, хвърлиха още дърва в огъня — те пукаха и веселяшки изпускаха пара напук на сипещия се сняг. Докато Бинабик и Хейстън разговаряха кротко, а Саймън точеше меча си с бруса на Етелбърн, се надигна тиха мелодия. Саймън се обърна към свирукащия с присвити устни Гримрик, който не откъсваше очи от подскачащите пламъци. Когато видя, че младежът го гледа, жилавият еркинландец разтегна в усмивка щърбата си уста.

— Спомних си нещо — каза той. — Една стара зимна песен.

— Ами изпей я — обади се Етелбърн. — Една песен няма да ни навреди.

— Давай, давай — настоя и Саймън.

Гримрик погледна към Хейстън и трола, сякаш се боеше да не се противопоставят, но те се бяха задълбочили в разговора си.

— Добре — съгласи се той. — Дано не ни навреди. — Окашля се и сведе очи, сякаш притеснен от неочакваното внимание. — Тая песен я пееше баща ми, като излизахме някой декандерски следобед да сечем дърва. — Той отново се окашля. — Зимна песен — добави той, окашля се за пореден път и запя с дрезгав, но мелодичен глас:

— Усирис, да не си полудял?!

Слудиг скочи и всички се сепнаха.

Ококорил от ужас очи, той направи с широк жест знака на Дървото пред себе си, сякаш за да укроти връхлитащ го звяр.

— Да не си полудял? — повтори той, вторачен в сащисания Гримрик.

Еркинландецът огледа останалите си спътници и сви безпомощно рамене. После попита:

— Какво му става на този римър, троле?

Бинабик вдигна очи към Слудиг, който не помръдваше.

— Какво има, Слудиг?

Севернякът огледа недоумяващите им лица и изсумтя:

— Всички ли си загубихте акъла? Не знаеш ли за кого пееш?

— За Дъртака Едноок — отвърна Гримрик и вдигна озадачено вежди. — Най-обикновена песен, северняко. Знам я от баща си.

— Пееш за Удун Едноокия — Удун Римъра, стария черен бог на моя народ. Кланяли сме му се, когато сме тънели в езическо невежество. Не призовавай Удун Небесния отец, когато прекосяваш страната му, инак ще се появи — за злочестина.

— Удун Римъра… — тихо каза Бинабик.

— Щом вече не вярвате в него — попита Саймън, — защо се боиш да го споменаваш?

Слудиг го изгледа, все така стиснал устни.

— Не съм казал, че не вярвам… Да ме прости Ейдон… Казах, че ние, римърите, вече не му се кланяме. — Той отново седна. — Сигурно ме мислите за глупак. По-добре това, отколкото да си навличаме гнева на ревнивите стари богове. Сега сме в неговата земя.

— Ама това е песен — защити се Гримрик. — Ничий гняв не си навличам, просто една проклета песен.

— Бинабик, затова ли се казва „удунсдей“? — понечи да попита Саймън, но спря, като видя, че тролът не го слуша.

Дребосъкът се усмихваше доволно, сякаш току-що бе гаврътнал огромна глътка превъзходно питие.

— Точно така, няма съмнение! — възкликна човечето и се обърна към пребледнелия и намръщен Слудиг. — Браво, приятелю!

— Какви ги дрънкаш? — попита ядосано русобрадият северняк. — Не те разбирам.

— Сетих се кое е мястото, към което се е запътил Колмънд. Мислех, че става дума за „рима“, като в поезията, но ти току-що го каза. Удун Римъра. Ние търсим Дървото на Удун.

Няколко секунди погледът на Слудиг остана празен, след това той бавно кимна.

— Света Елисия, троле! Дървото на Удун. Как не се сетих? Дървото на Удун!

— Да не би да знаеш мястото, за което говори Бинабик? — попита Саймън.

— Разбира се. Това е една много стара наша легенда — за дърво от лед. Старите приказки разказват, че Удун го накарал да порасне, за да се изкачи до небето и да царува над всички богове.

— Каква работа ни върши някаква си легенда?

Макар да чу думите на Хейстън, Саймън усети да го обгръща странен, сковаващ студ. Леденото бяло дърво… видя го отново: извисилия се в мрака бял ствол, недостъпната бяла кула, огромна, мержелееща се сред чернотата бледа ивица… проснала се насред живота му, и му беше необяснимо ясно, че няма как да я заобиколи… никаква пътечка около крехкия белезникав пръст — подканващ, предупреждаващ, очакващ.

Бялото дърво.

— Защото легендата също така казва къде се намира то — каза някакъв глас, който отекваше като в дълъг коридор. — Дори да няма нищо такова, знаем, че сър Колмънд вероятно е отишъл там, където сочи легендата — северната страна на Урмшайм.

— Слудиг е прав — добави нечий глас… на Бинабик. — Трябва само да тръгнем, накъдето е тръгнал Колмънд с Трън — всичко останало е без значение.

Гласът на трола идваше от много далеч.

— Аз… трябва да си легна — каза Саймън с надебелял език.

Надигна се и залитна. Никой от останалите, които разговаряха оживено, не му обърна внимание. Той се уви в дебелото си наметало и усети снежният свят да се завърта шеметно около него. Затвори очи и макар все още да усещаше всяка подробност около себе си, в същия момент започна да се спуска в дълбините на съня, неспособен да се противопостави по какъвто и да било начин.

През целия следващ ден продължиха да напредват покрай залива с надеждата в късния следобед да стигнат до разположения в североизточния край на езерото Хейтстед. Решиха, че ако обитателите му не са побягнали от лютата зима на запад, Слудиг би могъл да отиде да купи провизии. В случай, че бе изоставен, вероятно биха могли да намерят подслон в някоя празна къща за през нощта и да се поизсушат преди дългия поход през пустошта. Така пътуването им край брега на езерото минаваше в приятни очаквания.

Хейтстед, състоящ се от петдесетина големи къщи, бе кацнал на един нос, съвсем малко по-широк от самото градче; гледано откъм височината, то сякаш изникваше от замръзналото езеро.

Радостната възбуда на спътниците продължи докъм половината им спускане към носа. Ставаше все по-очевидно, че сградите не са нищо повече от обгорели скелети.

— Да пукна дано! — възкликна гневно Слудиг. — Това не е просто едно напуснато селце, троле. Прогонили са ги!

— Ако въобще са имали късмет да се измъкнат — измърмори Хейстън.

— Съгласен съм с теб, Слудиг — каза Бинабик. — Все пак трябва да отидем и да огледаме, за да разберем кога е било опожарено.

Саймън гледаше обгорените останки на Хейтстед и не можа да не си спомни овъгления скелет на манастира „Св. Хоудрунд“.

„Свещеникът в Хейхолт постоянно повтаряше, че огънят пречиства — помисли си той. — Ако е истина, защо всички се плашат от огъня, от пожара? В името на Ейдон, все пак никой не би искал да бъде пречистен чак до такава степен“.

— О, не! — възкликна Хейстън.

Саймън едва не се блъсна в него, тъй като огромният гвардеец дръпна юздите.

— О, боже! — добави той.

Саймън надникна иззад него и видя редица тъмни фигури, които се измъкваха от дърветата до градчето на около километър разстояние от тях — бяха конници. Саймън започна да ги брои, докато се изнизваха един след друг на откритото… седем, осем, девет. Всички бяха с ризници. Водачът им носеше черен железен шлем във формата на глава на хрътка; профилът на озъбената муцуна се очертаваше ясно всеки път, щом се извърнеше да даде поредната заповед. Деветимата потеглиха напред.

— Ей оня — с кучешката глава. — Слудиг измъкна брадвата си и посочи приближаващите се мъже. — Той устрои засадата срещу нас в Хоудрунд. Точно на него имам зъб заради младия Хоув и монасите в манастира!

— Не можем да се справим — каза спокойно Хейстън. — Ще ни накълцат — деветима срещу шестима, като двама от нас са трол и хлапак.

Бинабик не отвърна нищо, а спокойно измъкна мушнатата под подпругата на седлото на Куантака тояжка. После каза:

— Трябва да бягаме.

Слудиг вече пришпорваше коня си, но Хейстън и Етелбърн го застигнаха след няколко крачки и го хванаха за лактите. Римърът, който дори не бе надянал шлема си, се опита да се освободи; погледът му беше налудничав.

— По дяволите — изруга Хейстън, — хайде! Имаме поне шанс да се скрием в дърветата!

Водачът на приближаващите конници изкрещя нещо и те преминаха в тръс. Изпод конските копита се надигаше бяла мъгла, сякаш препускаха върху морска пяна.

— Обърни го! — изкрещя Хейстън на Етелбърн и грабна юздите на коня на Слудиг; Етелбърн нанесе удар с дръжката на меча си по хълбока на коня на римъра и те побягнаха от връхлитащите конници, които ревяха и размахваха брадви и мечове. Саймън се тресеше върху седлото, уплашен да не се свлече от него.

— Бинабик, накъде? — извика с дрезгав глас той.

— Към дърветата — викна Бинабик. — Опасно е да се катерим обратно по пътя. Давай, Саймън, и не се отдалечавай от мен!

Докато се отдалечаваха от овъглените останки на Хейтстед. Саймън успя да смъкне лъка от раменете си, след което приведе глава до шията на коня си и заби шпорите. Внезапният скок на коня го разтресе до мозъка на костите и в следващия миг той вече се носеше навътре във все по-гъстата гора.

Зърна миниатюрния гръб на Бинабик и подскачащата сива задница на Куантака сред издигащите се от всички страни огромни дървета. Виковете отекваха зад тях, той се обърна и видя четиримата си спътници — препускаха плътно един до друг — и преследвачите между дърветата зад тях. До слуха му достигна звук като от разкъсан пергамент и за момент той зърна трептяща стрела в дървото точно пред себе си.

Глухото барабанене на копитата се носеше отвсякъде. Той се бе прилепил към врата на коня и се молеше да оцелее. Току пред лицето му ненадейно изсвири и се скъса черна нишка, а после още една: преследвачите им ги обхождаха във фланг и ги обстрелваха непрекъснато. Саймън изкрещя срещу профучаващите зад близките дървета силуети и още няколко стрели изсвистяха покрай него. Той посегна и изтегли стрела от подскачащия си колчан, но когато понечи да я сложи на тетивата, тя проблесна белезникаво. Беше Бялата стрела. Как трябваше да постъпи?

За част от секундата, която му се стори безкрайна, той я натика през рамо обратно в колчана и издърпа друга. Някакъв присмехулен глас в главата му се изхили, че в такъв момент е решил да подбира стрелите си. Едва не изпусна и лъка, и стрелата, когато конят му залитна покрай едно покрито със сняг дърво. Миг по-късно чу болезненото и същевременно ужасено и ужасяващо изцвилване на сгромолясващ се кон. Хвърли поглед през рамо и видя само трима от спътниците си и — някъде зад тях — сплетено кълбо от ръце, конски копита и размятан сняг. Необезпокоявани, преследвачите профучаваха край рухналия конник.

„Кой ли е?“, мина му светкавична мисъл.

— Нагоре по склона, по склона! — крещеше Бинабик някъде вдясно от Саймън.

Той видя развятата като флаг опашка на Куантака — вълчицата вземаше на скокове една височина към сгъстяващата се гора: боровете се възправяха като невъзмутими стражи пред бушуващия край тях оглушителен хаос. Саймън дръпна с все сила юздите, които държеше с дясната си ръка, и се понесе нагоре по склона зад подскачащата вълчица. Тримата му спътници профучаха край него — пришпорваха задъханите коне към заслона от източени като върлини стволове на върха.

Слудиг бе все така без шлем, а мършавият със сигурност беше Гримрик, но другият, едър и с шлем, се беше се изкачил малко по-нагоре по склона; преди Саймън да успее да разбере кой е, до слуха му достигнаха дрезгави триумфиращи възгласи и конниците връхлетяха отгоре им.

След миг на вцепенение той опъна лъка, но крещящите нападатели се движеха толкова бързо между дърветата, че стрелата прелетя далече над главата на най-близкия до него мъж и изчезна. Саймън стреля пак и му се стори, че улучи крака на един от бронираните конници. Някой изкрещя от болка. Слудиг пришпори с ответен рев белия си кон и нахлупи шлема върху главата си. Двама от нападателите се отделиха от групата и препуснаха към него. Саймън го видя да се навежда светкавично, за да избегне меча на първия, и после как се извръща и стоварва брадвата в ребрата му, докато профучаваше покрай него; от прореза в ризницата на мъжа бликна ярка кръв. В същия момент вторият го застигна; в последния момент Слудиг успя да отбие удара му с другата секира, но мечът все пак издрънча върху шлема му. Римърът се люшна и едва не падна, докато нападателят му обръщаше коня си.

Преди двамата да застанат отново един срещу друг, до слуха на Саймън достигна пронизително цвилене. Той се извърна и видя към него да се клатушка още един конник — Куантака бе впила зъби в крака му и дереше с нокти цвилещия кон. Саймън изтегли меча си от ножницата, но в този миг, докато безуспешно се опитваше да се освободи от вълчицата, конникът връхлетя върху него. Мечът на Саймън отхвръкна надалеч, след което и самият той увисна в безпомощна безтегловност. След един безкрайно проточил се миг сякаш някакъв гигантски юмрук изкара въздуха от гърдите му и той се просна по очи на земята до цвилещите коне. Куантака се измъкна изпод тях и побягна. Мъжът беше лошо затиснат и крещеше.

Саймън се надигна с мъка, като плюеше сняг, и грабна лъка и колчана си. Битката заглъхваше нагоре по склона и той тръгна натам.

Някой се изсмя и той се обърна.

На двайсетина крачки под него, яхнал неподвижен сив кон, беше мъжът с черната ризница и шлема с глава на хищна хрътка. Върху късото му черно палто беше изрисуван герб с формата на пирамида.

— Ето те и теб, момче — рече Кучешката муцуна с плътен, кънтящ изпод шлема глас. — Теб търся.

Саймън се обърна и продължи нагоре, препъваше се и затъваше в дълбокия до коленете му сняг. Мъжът в черно се разсмя и го последва.

Саймън спря; усещаше вкуса на собствената си кръв от разбития си нос и разкъсаната си устна. Облегна се на един смърч, извади стрела, пусна колчана на земята и опъна лъка. Мъжът в черно спря на пет-шест метра от него и наклони скритата си зад шлема глава на една страна, сякаш имитираше хрътката, която наподобяваше.

— Убий ме, ако можеш, момче — подхвърли подигравателно той. — Стреляй!

И пришпори коня си към разтреперания Саймън.

Чу се съсък. Сивият кон внезапно се изправи на задните си крака и отметна глава назад. В гърдите му потрепваше стрела. Конникът с кучешката глава рухна на снега, а тресящият се в конвулсии кон падна на колене и после го затисна. Саймън гледаше изумен. Миг по-късно погледна невярващо лъка в изпънатата си ръка. Стрелата си беше на тетивата.

— Хейстън? — Той погледна нагоре по склона.

И видя между дърветата три силуета.

Нито един от тях не беше Хейстън. Нито един не беше човешки. Наблюдаваха го със светли котешки очи, стиснали плътно уста.

Ситът, който бе изстрелял стрелата, нагласи нова и бавно насочи леко потрепващия й връх към очите на Саймън.

— Тси им тси, Судхода’я — каза той с едва доловима, хладна като мрамор усмивка. — Кръв… както казвате… за кръв.

37. Уловът на Джирики

Саймън се бе втренчил безпомощно в черния връх на стрелата и в тримата с мършавите лица. Целият се тресеше.

— Скей! Скей! — изкрещя някой. — Спри!

Двама от ситите се извърнаха надясно и погледнаха към височината, но третият продължаваше да държи невъзмутимо лъка.

— Скей, рас-зидай-я! — крещеше една дребна фигура и в същия момент подскочи, строполи се върху снега, търкулна се като снежна топка и спря на няколко крачки от Саймън.

Беше Бинабик. Надигна се бавно на колене, целият овъргалян в сняг, сякаш се измъкваше от чувал с брашно.

— Какво?… — опита се да промълви с вцепенените си устни Саймън, но тролът му даде знак да мълчи.

— Шшш. Отпусни бавно лъка — бавно!

Докато момчето изпълняваше нареждането, Бинабик изригна нов гейзер неразбираеми думи на непознат език, като размахваше умолително ръце срещу немигащия сит.

— Какво… къде са другите… — прошепна Саймън, но Бинабик отново му направи знак да мълчи и изсъска:

— Не говори… става дума за живота ти.

Тролът вдигна ръце и Саймън, който вече бе пуснал лъка, повтори жеста му с обърнати навън длани.

— Надявам се, не си изгубил Бялата стрела?

— Не… не знам.

— Дъще на планините, надявам се, че не си. Изтърси бавно колчана.

Изломоти още нещо на език, който Саймън сметна за ситски, след това подритна колчана и стрелите се пръснаха върху изпотъпкания сняг като черни пръчици за игра… с изключение на една. Единствено нейното триъгълно острие проблясваше като небесносиня капка сред заобикалящата я белота.

— О, слава на Висшите пространства — въздъхна Бинабик. — Стаджа’а аме ине! — викна той на ситите, които гледаха като котки, чиято перната плячка вместо да отлети, е зачуруликала. — Бялата стрела! Не може да не знаете за нея! Им шейиз т’си кео’су д’а Яна о Лингит!

— Това е… невъзможно — продума ситът с лъка и го отпусна. Акцентът му беше чудат, но добре владееше западната реч. Той мигна. — Някакъв трол да ме учи на Правилата на Песента. — Хладната му усмивка за момент се върна. — Можеш да ни спестиш уверенията… и недодяланите си обяснения. Вдигни тази твоя стрела и ми я донеси.

После изсъска няколко думи към другите двама, докато Бинабик се навеждаше. Те изгледаха още веднъж Саймън и трола и хукнаха вихрено нагоре по склона. Третият сит продължи да държи стрелата си насочена към Саймън, докато Бинабик пристъпваше към него.

— Подай ми я — нареди ситът. — С перата напред, троле. А сега се върни при другаря си. — Той отпусна лъка, за да разгледа Бялата стрела. Едва сега Саймън усети хриптящото си дишане. Отпусна треперещите си ръце, когато скриптящите по снега стъпки на Бинабик спряха до него.

— Беше дадена на този младеж в знак на благодарност — каза тролът предизвикателно.

Ситът вдигна очи и го изгледа.

Според първото впечатление на Саймън много приличаше на онзи сит, когото бе спасил — същите високи скули и странни птичи жестове. Носеше панталони и жакет от блещукащ бял плат, покрит на раменете, ръкавите и кръста с нежни тъмнозелени люспи. Почти черната му, но и с някакъв зеленикав оттенък коса бе сплетена в две сложни плитки, спуснати пред ушите му. Ботушите, коланът и колчанът бяха от мека млечнобяла кожа. Саймън си помисли, че единствено благодарение на това, че силуетът му се очертава на фона на сивкавото небе, се вижда така ясно: ако ситът застанеше на фона на снега сред някоя горичка, щеше да е невидим като вятъра.

— Иси-иси’йе! — измърмори развълнуван ситът и се обърна да вдигне стрелата към мержелеещото се зад облаците слънце.

След това отпусна ръка, погледна за миг с изумление Саймън и присви очи.

— Къде намери това, Судхода’я? — запита рязко той. — Как такъв като теб се е сдобил с подобно нещо?

— Дадоха ми я! — отвърна Саймън, възвърнал силата на гласа си и нормалния цвят на бузите си. Беше сигурен в онова, което казва. — Спасих един от вашите. Той я изстреля в едно дърво и избяга.

Ситът отново го огледа подробно, сякаш възнамеряваше да добави нещо, после погледна нагоре по склона. Чу се продължително изчуруликване или поне в първия момент така се стори на Саймън, докато не видя бледите устни на сита да помръдват; неподвижен като статуя, ситът изчака прозвучалите в отговор трели.

— Тръгвайте. Пред мен — каза той и посочи с лъка си трола и момчето.

Закатериха се с мъка по стръмния склон. Ситът пристъпваше малко зад тях, като не преставаше да върти Бялата стрела в тънките си пръсти.

След стотина удара на сърцето стигнаха заобления връх на хълма и се заспускаха от другата му страна. Четирима сити се бяха навели над една яма. Двама от тях Саймън вече беше видял преди малко — позна ги по синкавия оттенък на сплетените им коси. Другите двама бяха с разпуснати тъмносиви коси, макар че върху златистите им лица нямаше нито една бръчка. В ямата, под заплашителния четириъгълник от насочени към тях ситски стрели, клечаха Хейстън, Гримрик и Слудиг. И тримата бяха окървавени, а върху лицата им се четеше безпомощната недоверчивост на хванати животни.

— Кокалите на свети Ейлстан! — изруга Хейстън, щом ги видя. — О, боже, момче, надявах се, че си се отървал. — Той поклати глава. — Все пак добре, че не си пукнал.

— Виждаш ли, троле? — промълви печално Слудиг; брадясалото му лице бе изцапано с кръв. — Видя ли докъде я докарахме? Демони! Не трябваше да се закачаме… с онзи, тъмния.

Ситът, който държеше Бялата стрела, явно водачът им, каза на другите няколко думи и направи знак на спътниците на Саймън да излязат от ямата.

— Те не са демони — обади се Бинабик, докато двамата със Саймън се опитваха да помогнат на тримата да се изкатерят, което никак не беше лесно. — Те са сити и няма да ни направят нищо лошо. Тъкмо тяхната Бяла стрела ги принуждава.

Водачът на ситите го погледна раздразнено, но не каза нищо. Гримрик изпълзя задъхан от ямата.

— Си… сити? — изпъшка той и пое тежко въздух. Една рана точно под косата му обагряше челото му в тъмночервено. — Е, вече със сигурност се натресохме на едновремешни приказки. Сити! Усирис Ейдон да ни е на помощ.

Той направи знака на Дървото и уморено се обърна да помогне на залитащия Слудиг.

— Какво стана? — попита Саймън. — Как паднахте тук… какво се случи?

— Тия, дето ни преследваха, са мъртви — отвърна Слудиг и се подпря на едно дърво. Ризницата му беше разкъсана на няколко места, а шлемът му беше очукан и разкривен като старо котле. — С някои се справихме сами. Останалите — той махна към ситските стражи — се строполиха, набучени със стрели като таралежи.

— Щяха да набучат и нас, ако тролът не ги беше заговорил на техния език — намеси се Хейстън. И се усмихна едва забележимо на Бинабик. — Не си помислихме нищо лошо, когато побягна. Молехме се за теб.

— Тръгнах да намеря Саймън. Отговарям за него — отвърна простичко Бинабик.

— Но… — Саймън се огледа, надявайки се въпреки всичко, но не видя другия им спътник. — Значи… значи улучиха Етелбърн?

Хейстън бавно кимна.

— Да.

— В пъкъла да горят душите им! — изруга Гримрик. — Бяха римъри мръсните копелета!

— На Скали — добави Слудиг студено.

Ситите започнаха да ги подканват с жестове да се изправят.

— Двама носеха гарвана на Калдскрайк — продължи Слудиг. — О, как се моля да ми падне и между нас да са само брадвите ни.

— Чакат го цяла тълпа такива като теб — обади се Бинабик.

— Стойте! — извика Саймън: нещо не беше наред. Той се обърна към водача на ситите. — Ти разглеждаше моята стрела. Знаеш, че казвам истината. Не можеш да ни водиш никъде и да ни направиш нищо, каквото и да е, докато не разберем какво се е случило с нашия другар.

Ситът го огледа преценяващо.

— Не знам дали казваш истината, дете на хората, но съвсем скоро ще разберем. По-скоро, отколкото би желал. Колкото до другия… — Той огледа за миг окаяната компания на Саймън. — Добре. Ще ви разрешим да го видите.

Поговори с другарите си и тръгнаха надолу по склона. Минаха безмълвно покрай набодените със стрели трупове на двама от нападателите. Снегът почти бе затрупал неподвижните фигури и бе скрил алените петна.

Откриха Етелбърн на стотина метра от пътя. Пречупена стрела от ясен стърчеше от гърлото му, точно под брадичката.

— Поне не се е мъчил дълго — промълви Хейстън с набъбнали в очите му сълзи. — Слава на Ейдон, че е свършил бързо.

Изкопаха дупка, доколкото беше възможно — кълцаха втвърдената земя с мечове и брадви; ситите стояха настрана, съвсем безразлични. Увиха Етелбърн в дебелото му наметало и го спуснаха в плиткия гроб. Когато го затрупаха, Саймън бодна меча му в земята като надгробен знак.

— Вземи шлема му — каза Хейстън на Слудиг. Гримрик кимна.

— Да, той не би искал да остане неизползван — съгласи се еркинландецът.

Слудиг закачи очукания си шлем на меча на Етелбърн, след което взе неговия.

— Ще отмъстим за теб, човече — отрони римърът. — Кръв за кръв.

Надвисна мълчание. Снегът продължаваше да вали. Стояха, загледани в черния гроб. Скоро и той щеше да побелее.

— Хайде — обади се най-после ситът водач. — Достатъчно дълго ви чакахме. Има някой, който би искал да види тази стрела.

„Почти нямах време да те опозная, Етелбърн — помисли Саймън. — Но ти имаше хубав, гръмък смях. Ще го запомня“.

Обърнаха се и закрачиха към вкочанените хълмове.

Паякът висеше неподвижен като матов скъпоценен камък в заплетена огърлица. Мрежата най-после беше довършена с последните, внимателно опънати на местата им нишки; протягаше се от единия до другия ъгъл на тавана, нежно потрепвайки от въздушното течение, като подръпвани от невидими ръце струни.

За момент Исгримнур загуби нишката на разговора, макар да беше важен. Погледът му се бе отместил от тревожните лица около камината в огромната зала към сумрачния ъгъл с почиващия си там мъничък строител.

„Има смисъл — каза си той. — Построяваш нещо и оставаш там. Така е редно. Не това препускане ту насам, ту натам, без да видиш семейството си или родната стряха цяла година“.

Замисли се за съпругата си: червенобузата Гутрун с нейния остър поглед. Не беше го упрекнала и с една-едничка дума, но той знаеше, че е ядосана заради дългото му отсъствие от Елвритшала и заради това, че беше оставил най-големия им син, гордостта на сърцето й, да управлява такова огромно херцогство… и да се провали. Не че Изорн или някой друг в Римърсгард би могъл да спре Скали и привържениците му, ползващи се с подкрепата на Върховния крал. И все пак именно младият Изорн бе владетел, докато отсъстваше баща му, и именно Изорн щеше да бъде запомнен като онзи, който безпомощно бе наблюдавал вечните врагове на елвритшалци да се перчат като господари в родния му дом.

„С нетърпение очаквах да се прибера вкъщи — помисли с тъга старият херцог. — Би било хубаво да се грижа за конете и кравите, да разрешавам местните караници и да гледам как децата ми отглеждат своите деца. Вместо това земята отново е разпердушинена като сламен покрив. Бог да ми е на помощ, но достатъчно битки водих, докато бях по-млад…“

В края на краищата битките бяха за млади мъже, които живееха лекомислено и безгрижно. И да има за какво да си говорят и да си спомнят дъртаците, докато си седят на топло, а зимата стене навън.

„Един проклет остарял пес като мен е готов да се изтегне и да дреме край огъня“.

Подръпна брадата си, докато наблюдаваше как паякът лази към по-тъмния ъгъл, където се бе омотала една непредпазлива муха.

„Мислехме, че Джон е изковал мир, който да продължи хиляда години. А не надживя смъртта му дори и две лета. Съзиждаш още и още, опъвайки нишка след нишка като онзи дребен приятел там горе, за да профучи накрая вятърът и да разпердушини всичко“.

— … тъй че почти осакатих два коня, за да донеса тези новини възможно по-скоро, господарю — приключи младият мъж, който говореше.

— Справил си се великолепно, Деорнот — отвърна Джосуа. — Моля те, стани.

С все още мокро лице от ездата, воинът с гладки коси се изправи и се уви още по-плътно в дебелото одеяло, което му бе дал принцът. Изглеждаше като тогава, когато, облечен в костюма на благочестивия монах за празненствата на свети Тунат, съобщи на принца за смъртта на баща му.

Принцът положи ръка на рамото му.

— Радвам се, че си отново тук. Безпокоях се за сигурността ти и се проклинах, че ми се наложи да те изпратя с такава опасна мисия. — Той се обърна към останалите. — Така. Чухте доклада на Деорнот. Елиас най-накрая е излязъл на бойното поле. Напредва към Наглимунд с… Деорнот? Колко каза, че са?

— Хиляда и повече рицари и почти десет хиляди пешаци — каза посърнал воинът. — Такава средно е най-вероятната численост според различните доклади.

— Ясно — въздъхна Джосуа. — По всичко изглежда, че разполагаме с не повече от петнайсетина дни, преди да се появи пред стените ни.

— Мисля, че е точно така, ваше височество — кимна Деорнот.

— А какво ще кажеш за моя господар? — попита Девазалес.

— Вижте… — започна воинът, но стисна зъби за миг, докато овладее треската си. — В Над Мулах цари невъобразима паника — в което няма нищо необяснимо предвид случващото се на запад…

Той млъкна и хвърли поглед към принц Гуитин, седнал малко настрана от останалите и загледан мрачно в тавана.

— Продължавай — кротко го подкани Джосуа. — Да изслушаме всичко докрай.

Деорнот извърна очи от хернистиреца.

— Та, както казах, беше трудно да получа достоверна информация. Така или иначе, според някои жители на крайбрежния Абаингат, херцог Леобардис е отплувал от Набан и вече дори е излязъл в открито море, и вероятно ще акостира близо до Кранхир.

— С колко хора? — изръмжа Исгримнур.

Деорнот сви рамене.

— Всички твърдят различни неща. Вероятно триста конници и около две хиляди пешаци.

— Това звучи достоверно, принц Джосуа — промълви Девазалес, свил замислено устни. — Много от васалите няма да се присъединят от страх да не застанат против волята на Върховния крал, а пердруинците както обикновено ще запазят неутралитет. Граф Стреаве знае, че е най-добре да помогне и на двете страни и да спаси корабите си, за да превозва стоки.

— Следователно можем да се надяваме на силната подкрепа на Леобардис, макар да ми се щеше да е още по-силна.

Джосуа огледа насядалите в кръг мъже.

— Дори набанците да спрат временно Елиас — обади се лорд Ордмаер — чертите на възпълното му лице не успяваха да прикрият страха му, — пак ще ни превъзхожда трикратно по численост.

— Но ние сме обградени от стени, сър — отсече Джосуа. Тясното му лице бе станало неумолимо. — Намираме се в здрава крепост. — Обърна се отново към Деорнот и лицето му се смекчи.

— Кажи ни останалите новини, мой верни приятелю, и върви да спиш. Боя се за здравето ти, а ще ми трябваш силен в дните, които са пред нас.

Деорнот се усмихна благодарно.

— Да, ваше височество. Боя се, че и останалите вести не са радостни. Хернистирците са отблъснати при Инискрих. — Понечи да погледне към Гуитин, но вместо това сведе очи. — Казват, че крал Лут е ранен, а войските му са се оттеглили в планината Грианспог, за да създават повече проблеми на Скали и хората му.

Джосуа хвърли скръбен поглед към принца на Хернистир.

— Така. Все пак е по-добре, отколкото се опасяваше, Гуитин. Баща ти е жив и продължава да воюва.

Младият мъж вдигна глава. Очите му бяха зачервени.

— Да! Те продължават да воюват, а аз си седя зад каменните стени, пия си бирата и си похапвам хляб и сирене като някой дебелак. Баща ми може би умира в момента! Как е възможно да седя тук!

— А мислиш ли, че можеш да победиш Скали с петдесетината си мъже, момчето ми? — попита кротко Исгримнур. — Или предпочиташ бърза и славна смърт, вместо да почакаш, за да разбереш как би било най-правилно да постъпиш?

— Не съм чак такъв глупак — отвърна хладно Гуитин. — И освен това, в името на Багба, Исгримнур, кой си ти, та да ми говориш по този начин? Какво става с онази стомана, дето я пазиш за червата на Скали?

Исгримнур го изгледа слисано.

— Не мога да превзема Елвритшала с десетината си рицари. Единственото, което ще направя, е да се промъкна покрай фланга на гарваните на Скали и да отида при народа си в планината.

Неспособен да срещне светлия и настойчив поглед на принц Гуитин, Исгримнур отново се загледа в ъгъла на тавана, в който кафявият паяк усърдно увиваше нещо в лепкава коприна.

— Гуитин — рече с успокояващ тон Джосуа. — Моля те само да изчакаш да поговорим още малко. Ден-два не са кой знае каква разлика.

Младият благородник се изправи; столът му изскърца върху каменната настилка.

— Да чакаме! Само това правиш, Джосуа! Чакаш тукашния сбор, чакаш Леобардис и неговата войска, чакаш… чакаш Елиас да се изкатери по стените и да опожари Наглимунд! Омръзна ми да чакам! — Той вдигна ръка, за да изпревари протеста на Джосуа. — Не забравяй, че аз също съм принц! Дойдох при теб заради приятелството на нашите бащи. А сега баща ми е ранен и преследван от северните дяволи. Ако умре, без да е получил подкрепа, и аз стана крал, пак ли ще ми нареждаш? Ще продължаваш ли да ме държиш тук? Бриниох! Не мога да проумея подобна малодушна съпротива!

Преди да стигне до вратата, той се обърна.

— Ще кажа на хората си да се приготвят за заминаване утре по залез-слънце. Ако ти хрумне някаква причина да не го правя, за която не се сещам, знаеш къде да ме намериш!

Щом принцът тръшна вратата зад себе си, Джосуа се изправи.

— Мисля, че доста хора тук… — той спря и поклати уморено глава — имат нужда от храна и питие — ти също, Деорнот. Но те моля да останеш още малко, след като другите се оттеглят, за да ти задам няколко лични въпроса.

И подкани с жест Девазалес и останалите към столовата. Те тръгнаха, разговаряйки тихо.

— Исгримнур — извика принцът и херцогът се спря на входа и го погледна въпросително. — Ти също остани, моля те.

След като Исгримнур отново зае мястото си, Джосуа погледна очакващо Деорнот и попита:

— Имаш ли други новини за мен?

Воинът се намръщи.

— Ако носех една-едничка добра новина, мой принце, първо нея щях да ви кажа, преди да дойдат другите. Не открих никаква следа от племенницата ви и монаха, който я придружава, освен един стопанин близо до кръстовището Гринуейд, който видял двама души, отговарящи на тяхното описание, да прегазват реката преди няколко дни в южна посока.

— Което е онова, което знаехме, че ще направят според думите на лейди Воршева. Но досега те вече са навлезли в Инискрих и само Благословеният Усирис знае какво може да се случи или накъде ще продължат. Единственият ни шанс, в който съм сигурен, е, че брат ми Елиас ще преведе войската си през подножията на хълмовете, тъй като през този влажен сезон Велдхелм е единственото безопасно място за тежките талиги. — Той се втренчи в полюшващите се пламъци. — Е, добре, благодаря ти, Деорнот. Ако всички мои васали бяха като теб, спокойно можех да се изсмея на заплахите на Върховния крал.

— Хората ви са добри, ваше височество — отвърна предано младият рицар.

— Върви. — Принцът потупа Деорнот по коляното. — Нахрани се и се наспи. До утре няма да ми трябваш.

— Да, ваше височество.

Младият еркинландец отметна одеялото, изправи се и излезе с изпънат като върлина гръб. Няколко минути Джосуа и Исгримнур не казаха нито дума.

— Мириамел се запиля Бог знае къде, а Леобардис тласка Елиас към нашите врати. — Принцът поклати глава и разтри слепоочията си с единствената си ръка. — Лут е ранен, хернистирците се оттеглят, а машата на Елиас Скали господства навсякъде от Вестивег до Грианспог. И на всичко отгоре, демони, изскочили от приказките, се разхождат по земята на простосмъртните. — Той се усмихна мрачно на херцога. — Мрежата се затваря.

Исгримнур зарови пръсти в брадата си.

— Но вятърът люшка мрежата, Джосуа. Силният вятър.

Не поясни забележката си и високата зала отново потъна в тишина.

Мъжът с кучешката маска изруга едва чуто и изплю кървава храчка върху снега. Беше сигурен, че всеки друг на негово място отдавна да е пукнал от строшените крака и сплесканите ребра, но тази мисъл не беше особено успокоителна. Благодарение на дългите години на постоянни тренировки и изтощителен труд бе успял да спаси живота си в мига, в който конят се претърколи върху него, но всичко щеше да се окаже напразно, ако не успееше да се довлече до някое закътано и сухо местенце. Още час или два на открито щяха да довършат онова, на което бе поставил началото агонизиращият до него кон.

Ужасните сити — тяхната неочаквана намеса беше истинска изненада — минаха с пленниците си на няколко метра от мястото, където лежеше скрит под десетсантиметрова снежна покривка. Той събра всичките си запаси от сила и смелост да остане неподвижен, докато Бледоликите оглеждаха околността. Сигурно решиха, че е изпълзял настрани и е умрял — на което се беше надявал, естествено, — и след минутка продължиха по пътя си.

Сви се треперейки на кълбо в снежната ямичка, която си бе изкопал за прикритие, и засъбира сили за следващото движение. Единствената му надежда беше да се добере обратно до Хейтстед, където би трябвало да го очакват двамина от хората му. Прокле се сто пъти, че се бе доверил на дебелаците на Скали — впиянчени плячкаджии и насилници на жени, неспособни да лъснат ботушите му дори. Само да не беше пращал своите с друга задача.

Тръсна глава, за да се отърве от въртящите се в кръг потрепващи точици светлина, които плуваха на фона на смрачаващото се небе, след което сви напуканите си устни. От озъбената кучешка муцуна неочаквано прозвуча бухане на бухал. Докато чакаше, направи нов безуспешен опит да се надигне — дори да запълзи. Безсмислено: и двата му крака бяха в окаяно състояние. Превъзмогвайки болката в натрошените си ребра, той протегна ръце, за да се изтегли малко по-близо към дърветата, след което спря, проснат задъхан и неподвижен.

Миг по-късно усети горещ полъх и надигна глава. Черната муцуна на шлема му се бе удвоила, сякаш отразена в някакво причудливо огледало, и само на сантиметри от него се хилеше някаква бяла муцуна.

— Нику’а — изстена той на съвсем различен език от родния му черен римърски. — Ела тук, Удун да те порази! Ела!

Огромното куче пристъпи крачка напред и се извиси над ранения си господар.

— Стой — продължи мъжът и протегна силните си ръце, за да сграбчи белия кожен нашийник. — Тегли!

И миг по-късно замуча от болка, когато кучето започна да го тегли, но не пускаше, стиснал зъби и облещил очи зад кучешката маска на шлема. Изпаднал почти в безсъзнание от жестоката, разкъсваща болка, докато кучето го влачеше в снега, той не отпускаше хватката си, докато не стигна прикритието на един гъсталак. Чак тогава се отпусна и потъна в болезнен мрак.

Когато се свести, сивото небе беше още по-навъсено, а вятърът го бе завил с тънко снежно одеяло. Нику’а продължаваше да чака, равнодушно и без да трепне на студа, въпреки късата си козина, сякаш се излежаваше пред напалена камина. Проснатият на земята мъж не се изненада: отлично познаваше вкочанените черни бърлоги на Стормспайк и знаеше как са отгледани тези зверове. Загледан в червената морда и кривите зъби на Нику’а, както и в тънките цепки на очите му, сякаш капки от някаква млечнобяла отрова, той отново изпита благодарност, че именно той бе тръгнал подир кучетата, а не обратното.

Свали шлема — не без усилия, тъй като се бе сплескал при падането — и го сложи на снега. С ножа наряза черната си пелерина на дълги ивици; малко по-късно се захвана с изтощителното нарязване на няколко тънки дръвчета. Болките в ребрата бяха ужасяващи, но той стискаше зъби и не спираше. Имаше две превъзходни причини да оживее: дългът да съобщи на господарите си за неочакваното нападение на ситите и собственото си неимоверно желание да си отмъсти на тази сган, която му се бе изпречвала безброй пъти.

Когато най-после приключи с рязането, бледото око на луната вече надничаше с любопитство между върхарите на дърветата. Завърза с ивиците от пелерината няколко по-къси парчета на краката си като шини; след това, изпънал неподвижните си крака, привърза здраво последните къси за двете най-дълги. Като ги държеше внимателно, отново сграбчи нашийника на Нику’а и огромното белезникаво, с цвят на труп куче го изправи. Той се олюля, но успя да нагласи импровизираните патерици под мишниците си.

Направи няколко крачки. Щеше да се справи… пък и нямаше друг избор.

Погледна озъбения шлем и помисли за усилията, които би му коствало да го достигне и за вече излишната му сега тежест. Все пак се наведе и го вдигна. Беше му го връчила в свещените пещери на Стормспайк самата Тя, когато го нарече Своя свещен ловец — него, простосмъртния! Не можеше да го остави в снега, също както не би могъл да остави и туптящото си сърце. Спомни си онзи невероятен, зашеметяващ миг, синкавите блясъци, които потрепваха в Залата на Дишащата арфа, когато коленичи пред трона, пред кроткото сияние на Нейната сребърна маска.

И Инген Джегер заслиза по дългия склон, като обмисляше отмъщението си.

Останали с един по-малко, Саймън и спътниците му нямаха особен ищах за разговори, а и пазачите им не ги насърчаваха да говорят. Сивкавият следобед бавно се превръщаше във вечер.

Изглежда, ситите отлично знаеха къде искат да отидат, макар покритите с борове склонове да се струваха на Саймън съвсем еднакви и неразличими един от друг. Кехлибарените очи на водача им непрекъснато шареха на подобното му на маска лице, но изглежда, той не търсеше да открие нищо; създаваше по-скоро впечатлението, че разчита неуловимия език на околността със същата компетентност, с каквато отец Странгиард оглеждаше рафтовете си с книги.

Единственият път, когато даде израз на чувствата си, бе в началото на похода им, когато Куантака се спусна по склона и легна до Бинабик — сбърчи нос и задуши ръката му, нервно подвила опашка. Ситът вдигна учудено вежди и се огледа, за да види реакцията на спътниците си. Саймън не забеляза никакъв жест от негова страна, но на вълчицата бе позволено да пристъпва необезпокоявана до тях.

Когато най-после възвиха на север покрай полите на покрит с дълбок сняг стръмен склон, дневната светлина вече гаснеше. Вцепенен от умора, Саймън се зарадва, когато водачът даде знак да спрат.

— Тук — каза ситът и посочи една огромна скала, която се издигаше високо над главите им.

И посочи пак, този път към една тясна пролука в скалата. Двама от ситите се наведоха чевръсто и се шмугнаха в нея.

— Ти — обърна се водачът към Саймън. — Върви след тях.

Последва гневно мърморене от страна на Хейстън и другите двама воини, но въпреки необичайната ситуация Саймън изпита странна увереност. Клекна и мушна глава в дупката.

Видя тесен светъл тунел, покрита с лед тръба, която се извиваше стръмно нагоре пред очите му, явно издълбана в каменната сърцевина на планината. Реши, че влезлите току-що сити вероятно са се изкачили до завоя пред него. Нямаше и следа от тях, а никой не би могъл да се скрие в този гладък като стъкло проход, широк колкото едва да протегне ръце.

Подаде глава в студа отвън и попита:

— Как да се придвижвам? Почти отвесно е и всичко е в лед. Ще се хлъзна надолу.

— Вдигни глава — отвърна главният сит — и ще разбереш.

Саймън отново се вмъкна в тунела, като се напъха малко по-навътре, тъй че успя да провре раменете си и да се обърне по гръб. Погледна нагоре. Ледът на тавана, ако можеше да се нарече таван нещо, разположено на половин ръка разстояние от носа му, беше прорязан на равни разстояния от хоризонтални резки, които създаваха впечатление, че проходът е по-дълъг, отколкото беше в действителност. Всяка беше с дълбочина няколко сантиметра и достатъчно широка, за да поставиш ръце една до друга. След кратък размисъл той разбра, че трябва да се придвижва на ръце и крака, като се подпира на пода на тунела.

Замисли се дали да не се измъкне от тесния проход, но след миг се отказа. Ситите пред него се бяха покатерили светкавично като катерици и той изпита желание да им покаже, че дори и да не притежава тяхната пъргавина, е достатъчно смел, за да ги последва.

Катеренето се оказа трудно, но не чак толкова. Завоите бяха достатъчно начесто, за да прави кратки почивки, като запъва крака в извивките. Скоро Саймън си даде сметка за предимствата на тунела. Катеренето се осъществяваше с големи мъки и би било много трудно, почти невъзможно, освен ако не си двукрако, а всеки на когото би му се наложило да се измъкне, би могъл да се плъзне по него със скоростта на змия.

Тъкмо си мислеше да направи поредна почивка, когато чу точно над главата си гласове. Миг след това силни ръце се протегнаха към него, сграбчиха го и го изтеглиха нагоре. Той изхвръкна от тунела, задъхан от изненада, и се търкулна върху топъл каменен под, покрит с разтопен сняг. Двамата сити, които го бяха измъкнали, клечаха до отвора; в полумрака лицата им почти не се виждаха. Единствената светлина в стаята — по-скоро грижливо почистена пещера — идваше от процеп в отсрещната стена. Беше с размерите на врата и през него нахлуваше жълтеникаво сияние и образуваше на пода на пещерата светъл правоъгълник. Саймън се надигна на колене и усети нежно възпиращо докосване по рамото. Чернокосият сит до него посочи ниския таван, след това направи някакво вълнообразно движение и посочи към отвора на тунела.

— Чакай — каза той. — Трябва да чакаме.

Следващият беше Хейстън — мърмореше и ругаеше. На двамата сити се наложи да измъкнат едрото му тяло като коркова тапа от шише с вино. Бинабик го следваше по петите — за чевръстия трол не бе проблем да се движи плътно след еркинландеца. Скоро се появиха и Слудиг и Гримрик. Останалите трима сити се изкатериха ловко след тях.

Щом последният от Светлоликите се измъкна от тунела, тръгнаха отново — минаха през процепа в скалата и по някакъв къс коридор, след който най-после можеха да се изправят в цял ръст. Блещукащите в нишите по стените фенери от млечно златист кристал и стъкло приглушаваха сиянието от отвора в дъното на помещението и те го забелязаха чак когато се приближиха до него. Един от ситите пристъпи към закачената пред него тъмна завеса и извика. Миг след това двама сити изскочиха иззад завесата. Държаха мечове от някакъв тъмен метал. Застанаха бдително, без да показват нито изненада, нито любопитство.

— Ще ви завържем ръцете — каза водачът.

Щом произнесе тези думи, останалите сити измъкнаха изпод дрехите си кълбета блестящ черен ширит.

Слудиг отстъпи крачка назад и блъсна един от пазачите, който само изсъска.

— Не — каза със заплашителен глас римърът. — Никой не може да ме върже против волята ми.

— Нито пък мен — добави Хейстън.

— Не ставайте глупаци — прекъсна ги Саймън и пристъпи напред, протегнал кръстосани китки. — Имаме шанс да се измъкнем, но не и ако подхванете битка.

— Саймън е прав — подкрепи го Бинабик. — Аз също ще им разреша да ме вържат. Нямате капка разум, ако не сторите същото. Бялата стрела на Саймън е истинска. Само затова все още не са ни убили, а ни доведоха тук.

— Но как можем да… — почна Слудиг.

— Освен това — сряза го Бинабик — как предлагате да действаме? Дори да се справите с тези тук и с останалите, които по всяка вероятност са зад тези стени, после какво? Ако се пързулнете надолу по тунела, неминуемо ще попаднете на Куантака, която чака на изхода. Толкова ще я изплашите, че едва ли ще имате възможност да й дадете да разбере, че не сте врагове.

Слудиг погледна сърдито трола, после се усмихна едва забележимо.

— Пак печелиш, троле.

И протегна ръце напред.

Черният ширит беше хладен и люспест като змийска кожа, но еластичен като кожен ремък. Щом му надянаха примката, Саймън изпита усещането, че великан сграбчва ръцете му. Когато ситите приключиха с връзването, ги поведоха към покритата със завеса врата.

Когато се опитваше да си го спомни по-късно, на Саймън му се струваше, че бяха прекрачили през облаците, за да попаднат в някакво бляскаво сияйно пространство, намиращо се в непосредствена близост до слънцето. След мрачната снежна пустош и тесните тунели, сякаш бяха попаднали насред необузданото пиршество на празника на Деветия ден след Осемте безрадостни дни.

Ярката светлина струеше от всички страни. Залата бе с височина по-малко от два човешки боя, но много обширна. По стените се виеха сплетени корени. В един ъгъл на трийсетина крачки от тях в гладко каменно корито проблясваше вода, която се извиваше като дъга и се спускаше с плясък в естествено издълбан в скалата басейн. Нежният й звук се сливаше със странната, неуловима мелодия, която изпълваше пещерата.

Навсякъде имаше фенери, подобни на онези в каменния коридор — обливаха пещерата с жълтеникави, с цвят на слонова кост, бледосини и розови светлини и оцветяваха каменните стени в стотици различни оттенъци. В центъра на пещерата, до брега на накъдреното от вълнички езерце, подскачаше буен огън: пушекът изчезваше в цепнатината над него.

— Елисия, Майко на свещения Ейдон — прошепна със страхопочитание Слудиг.

— Не знаех, че тук има заешка дупка — изсумтя Гримрик, — в която са си направили цял замък.

В помещението имаше десетина сити, до един мъже, доколкото можа да прецени Саймън. Неколцина седяха кротко пред други двама, седнали на висок камък. Единият държеше подобен на флейта инструмент, а другият пееше; музиката се стори на Саймън толкова странна, че минаха няколко секунди, преди да разграничи гласа от звука на флейтата, както и шума на водопада от двете. Но нежната мелодия докосна болезнено сърцето му и в същия момент той усети и как настръхва от нея.

Онези, които не бяха се скупчили около музикантите, разговаряха кротко или се бяха проснали по гръб, вторачени нагоре, сякаш погледите им проникваха през каменната твърд на хълма чак до нощното небе. Някои погледнаха бегло към пленниците на входа, но го направиха по начина, както се стори на Саймън, по който заслушан в интересна история човек обръща глава към прокрадваща се край него котка.

Изумени от гледката, той и спътниците му се пулеха невярващо. Водачът им се запъти към дъното на помещението, където други двама бяха застанали един срещу друг до висока маса от плосък лъскав бял камък. И двамата се бяха втренчили напрегнато в нещо на масата. Ситът спря на известно разстояние от тях, сякаш очакваше да го привикат.

Ситът, който бе с гръб към тях, беше облечен в красив жакет в листнозелено с висока яка и носеше панталони и високи ботуши в същия цвят. Дългата му сплетена коса беше по-огненочервена дори от косата на Саймън, а ръцете, които местеха нещо по масата, проблясваха от пръстени. Този срещу него бе облечен в широка бяла роба, омотана около покритите му с гривни ръце, а косата му имаше синкав оттенък. На едното му ухо висеше лъскаво черно гарваново перо. Неочаквано той оголи зъби и каза нещо на червенокосия, след което протегна ръка и плъзна някакъв предмет напред. Саймън го загледа още по-напрегнато и примигна.

Това беше ситът, когото бе спасил от капана. Беше сигурен.

— Това е той! — възбудено пошепна младежът на Бинабик. — Стрелата е негова!

В същия момент пазачът им пристъпи към масата и този, когото Саймън позна, вдигна поглед. Пазачът му каза нещо, но облеченият в бялата роба само хвърли бегъл поглед към затворниците и махна пренебрежително с ръка, съсредоточавайки се отново върху онова, което Саймън най-после реши, че е или някаква карта, или игра. Червенокосият му партньор изобщо не се обърна. След миг пазачът им се върна при тях.

— Трябва да почакате, докато господарят Джирики приключи. — Той се втренчи с безизразните си очи в Саймън. — Тъй като стрелата е твоя, мога да те развържа. Другите не.

Саймън, само на хвърлей камък от онзи, който бе демонстрирал снизхождение, но не му бе оказал внимание, изпита желание да се втурне напред и да застане пред сита в бялата роба. Усетил намерението му, Бинабик го сбута предупредително.

— Щом другите трябва да останат вързани, и аз оставам — отвърна накрая Саймън.

За пръв път му се стори, че върху лицето на пазача им се появи неочакван израз на притеснение.

— Наистина е Бяла стрела — каза водачът. — Няма да те затворят, освен ако не се докаже, че си я придобил с непочтени средства, но спътниците ти не мога да освободя.

— Тогава оставам вързан — отвърна категорично Саймън.

Ситът го изгледа за миг, след което спусна клепачи и примигна като влечуго. После го погледна отново; усмихваше се някак тъжно.

— Така трябва да е — каза той. — Не обичам да завързвам притежател на стаджа аме, но не виждам друга възможност. Моя ще е отговорността дали постъпвам правилно, или не.

И необяснимо защо приведе почтително глава, без да откъсва ясните си очи от Саймън.

— Майка ми ме е нарекла Ан’най — добави той.

Саймън не каза нищо, докато не усети Бинабик да го настъпва по крака.

— О! — възкликна той. — Аз съм… майка ми ме е нарекла Саймън… всъщност Сеоман. — И като видя, че ситът кима удовлетворено, светкавично добави: — А това са моите спътници — Бинабик от Ийканук, Хейстън и Гримрик от Еркинланд и Слудиг от Римърсгард.

Може би, щом като ситът придаваше такава важност на размяната на имената, това принудително представяне щеше да му помогне да спаси спътниците си.

Ан’най пак кимна почтително, отдалечи се и застана до каменната маса. Останалите пазачи оказаха изненадващо любезна помощ на завързаните да седнат и се разпръснаха из пещерата.

Саймън и спътниците му си зашепнаха: говореха тихо по-скоро заради странната, извиваща се мелодия, отколкото заради ситуацията, в която се намираха.

— Все пак — каза Слудиг след горчивите си оплаквания от начина, по който са се отнесли с тях — поне сме живи. Не всеки, който попадне на демони, има този късмет.

— Върхът си, хлапак! — захили се Хейстън. — Накара бледоликия да ти се кланя до земята. Да не забравим да си поискаме чувал със злато за из път.

— Кланя се той! — усмихна се подигравателно Саймън. — Да не би да съм свободен? Или развързан? Или нахранен?

— Вярно — съгласи се Хейстън. — Не би било зле да хапна малко хлебец. И да обърна една делва вино.

— Мисля, че докато не се срещнем с Джирики, няма да получим нищо — обади се Бинабик. — А ако онзи е наистина, когото Саймън е спасил, може и да ни нагостят добре.

— Мислиш ли, че е важен? — попита Саймън. — Ан’най го нарече „господаря Джирики“.

— Ако няма и друг с това име… — понечи да отговори Бинабик, но го прекъсна връщането на Ан’най.

Придружаваше го Джирики — стискаше Бялата стрела в ръка.

— Веднага ги развържете — нареди той.

Обърна се и каза нещо с напевната си скороговорка. Мелодичната фраза прозвуча някак си като упрек. Ан’най изслуша забележката на Джирики, ако наистина беше такава, без да променя израза си; само сведе поглед.

Саймън гледаше внимателно Джирики. Беше сигурен — макар по него да нямаше рани и белези от висенето в капана, че това е същият сит.

Джирики махна с ръка и Ан’най се отдалечи. Поради властните му жестове и това, че се различаваше от останалите, в първия момент Саймън реши, че е по-възрастен или поне връстник с останалите сити. Но сега, макар върху златистите лица на ситите да отсъстваха характерни за възрастта черти, Саймън внезапно осъзна, че поне според ситските стандарти лорд Джирики е все още младеж.

Докато току-що освободените пленници разтъркваха китките си, Джирики вдигна Бялата стрела над главата си.

— Простете, че се забавих. Ан’най допусна грешка, защото знае колко сериозно се отнасям към играта шент. — Премести поглед от тях към стрелата и отново към тях. — Не се надявах да те срещна отново, Сеоман — продължи той, вирнал по птичешки брадичка и с усмивка, която така и не стигаше до очите му. — Но дългът си е дълг… а стаджа аме е и нещо повече. Променил си се от предишната ни среща. Тогава повече приличаше на горско животно, отколкото на човек. Сякаш се бе загубил.

Очите му сияеха.

— Ти също си се променил — отвърна Саймън.

Някаква болка помрачи слабото лице на Джирики.

— Три нощи и два дни прекарах увиснал в онзи капан. Още малко и щях да умра, дори и ловецът да не дойдеше, а от срам. — Изразът му се внезапно се промени, сякаш той изряза болката си като с нож. — Елате, трябва да ви нахраним. За беда, не можем да ви нагостим, както ми се иска. Носим малко неща в нашата… — той махна към помещението, търсейки подходящата дума — ловна хижа.

— Тук сте, за да… ловувате ли? — запита Саймън, докато ситът ги водеше да седнат край огъня. — Какво ловувате? Хълмовете изглеждат съвсем пусти.

— О, дивечът, който преследваме, е в по-голямо изобилие от всякога — отвърна Джирики, докато минаваха до нещо покрито със сукно до една от стените.

Облеченият в зелено червенокос сит се обърна от игралната маса, където Ан’най беше заел мястото на Джирики, и каза нещо с интонация, която беше едновременно въпросителна и вероятно гневна, на ситски.

— Само показвам на нашите посетители плодовете на нашия лов, вуйчо Кендхараджа’аро — отвърна весело Джирики, но Саймън отново изпита усещането, че нещо в усмивката на сита липсва.

Джирики клекна грациозно до покритите неща, сякаш кацнала на брега морска птица. Издърпа с елегантен жест сукното настрана и се видяха няколко огромни белокоси глави с мъртвешки замръзнал върху лицата им израз на озъбена ярост.

— Камъни на Чуку! — изруга Бинабик, а другите ахнаха.

След миг вцепенение Саймън разпозна покритите с кожа лица.

— Великани! — промълви той. — Хунен!

— Да — рече принц Джирики и в гласа му припламна заплаха. — А вие, простосмъртни бракониери… вие какво ловувате по бащините ми хълмове?

38. Песните на древните

Деорнот се събуди целият в пот в хладния мрак. Вятърът съскаше и виеше, драскаше с нокти по капаците на прозорците като ято безутешни мъртъвци. Сърцето му подскочи при вида на тъмната фигура над него, очертана на фона на въглените в камината.

— Капитане! — Беше един от хората му; шепнеше паникьосан. — Някой се приближава към вратата! Въоръжени мъже!

— Божие дърво! — изруга Деорнот, докато нахлузваше ботушите си.

Навлече ризницата си, грабна меча и шлема и последва воина навън.

Други четирима се бяха скупчили на платформата над портата, клекнали зад укреплението. Вятърът го блъсна с все сила и той също клекна.

— Там, капитане! — каза този, който го бе събудил. — Приближават се по пътя през града.

И посочи.

Проблясващата през препускащите облаци лунна светлина посребряваше струпаните един до друг дрипави сламени покриви на Наглимунд. Някой наистина се движеше по пътя — неголяма група конници, десетина на брой.

Мъжете над портата наблюдаваха бавното приближаване на конниците. Един от войниците тихичко изпъшка. Деорнот също бе напрегнат от очакването. Писъкът на роговете и виковете на бойното поле бяха за предпочитане.

„Тъкмо това очакване лиши всички ни от мъжество — помисли си Деорнот. — Веднъж да ни оцапат с кръв, нашите наглимундци отново ще възвърнат гордостта си“.

— Зад тях сигурно се крият още! — прошепна един от воините. — Какво да правим?

Дори сред воя на вятъра гласът му изглеждаше силен. Възможно ли бе приближаващите конници да са го чули?

— Нищо — отвърна решително Деорнот. — Чакаме.

Чакането сякаш се проточи дни. Докато конниците се приближаваха, на лунната светлина проблясваха върхове на копия и шлемове. Безмълвните ездачи спряха пред масивната порта, без да помръдват, като че ли заслушани в нещо.

Един от пазачите на портата се надигна и опъна лъка си — прицели се в гърдите на първия конник. В мига, в който Деорнот се спусна към него, за да го спре, отдолу се чу силно тропане. Деорнот сграбчи лъка и го вдигна нагоре; стрелата изсъска към бушуващия от поривите на вятъра мрак.

— В името на добрия Бог, отворете! — чу се мъжки глас; после отново се разнесе тропането по портата.

Беше римър и гласът му подсказваше, помисли си Деорнот, че е на ръба на обезумяването.

— Всички ли сте заспали?! Пуснете ни да влезем! Аз съм Изорн, синът на Исгримнур, измъкнах се от ръцете на враговете ни!

— Гледай! Виж как се разпръскват облаците! Не мислиш ли, че това е добър знак, Велигис?

Херцог Леобардис посочи отворения прозорец на каютата и за малко не цапардоса по главата потъналия в пот оръженосец. Оръженосецът се сниши, преглътна ругатнята, докато се опитваше да задържи набедрениците на херцога, и се извърна да шамароса някакъв млад прислужник, който не успя да се дръпне достатъчно бързо. Прислужникът, който през цялото време се опитваше да остане незабелязан в претъпканата каюта, поднови отчаяните си усилия да стане съвсем невидим.

— Може би по някакъв начин сме първата стъпка, която ще сложи край на цялата тази лудост.

Леобардис тръгна дрънчейки към прозореца, а оръженосецът запълзя зад него, като се мъчеше да задържи завързания наполовина набедреник на мястото му. По надвисналото небе наистина се изопваха дълги накъдрени сини ивици, сякаш тъмните огромни крайбрежни канари на Кранхир, застрашително извисяващи се над залива, в който флагманът на Леобардис „Скъпоценният камък на Еметин“ всеки момент щеше да хвърли котва, раздираха ниските облаци.

Велигис, огромен закръглен мъжага в златисти одежди на писар, пристъпи към прозореца и застана до херцога.

— Как може да загасим огъня, като хвърляме масло в него? Това, ако ме извините за нахалството, е глупост.

Думкането на тъпана за сбор отекна над водата. Леобардис отметна падналия пред очите му кичур бяла коса.

— Знам как се чувства лекторът — каза той — и знам, че ти нарежда, многообични ми писарю, да се опиташ да ме убедиш да се откажа от това. Любовта на Негово преосвещенство към мира… е, добре, тя е достойна за възхищение, но мир не се постига с приказки.

Велигис отвори едно малко месингово ковчеже, извади едно бонбонче и внимателно го лапна.

— Думите ви заплашително напомнят светотатство, херцог Леобардис. Нима молитвата е „приказки“? Нима застъпничеството на Негово преосвещенство лектор Ранесин пред Бога е по-маловажно от мощта на вашите войски? Ако е така, то вярата ни в словото на Усирис и неговия последовател свети Сутрин е напразна.

Писарят въздъхна тежко и засмука бонбона.

Страните на херцога почервеняха; той махна на оръженосеца да се дръпне, наведе се със скърцане да закопчае последната катарама сам, след което го подкани с жест да му подаде разкошната копринена туника с изрисуваното със златисти цветове върху гърдите рибарче от Бенидривайн.

— Бога ми, Велигис — каза сопнато той, — нямам желание да споря с теб днес. Върховният крал Елиас ми създаде твърде много проблеми и е крайно време да направя необходимото.

— Но вие не тръгвате на бой самичък — разгорещи се едрият мъж. — Повеждате стотици, не, хиляди мъже, чието добруване е ваша грижа. Семената на разрухата се носят във въздуха и отговорността на Майката Църква е да внимава те да не попаднат на плодородна почва.

Леобардис поклати печално глава, а дребният паж повдигна плахо позлатения му шлем с боядисана в синьо грива.

— Днес отвсякъде сме заобиколени от плодородна почва, Велигис, а разрухата е на всяка крачка — ако ми простиш, че се възползвам от поетичното ти слово. Въпросът е да се опитаме да скършим пъпките й, преди да са разцъфнали. Ела. — Той потупа писаря по месестата ръка. — Време е да сляза в десантната лодка. Придружи ме.

— Разбира се, херцоже, разбира се. — Велигис се извърна на една страна, за да се промуши през тясната врата. — Простете ми, че няма да сляза с вас на брега поне засега. Напоследък краката не ме държат. Остарявам.

— О, но словата ти не са загубили пламенността си — отвърна Леобардис, докато бавно пристъпваха по палубата.

Загърната в тъмна роба дребна фигура пресече пътя им и спря за миг, за да кимне бегло, без да отпусне скръстените си на гърдите ръце. Писарят се намръщи, но херцог Леобардис отвърна на поздрава с усмивка.

— Нин Рейсу отдавна е на „Скъпоценния камък на Еметин“ — поясни той — и е най-добрата познавачка на морето. Не я карам да спазва етикета — ниските са странен народ, Велигис, щеше да го знаещ, ако кръстосваше моретата. Ела, лодката е насам.

Вятърът откъм брега изду наметалото на Леобардис като синьо платно под надвисналото небе.

Най-малкият син на Леобардис Варелан се взираше към сушата — твърде дребничък, за да изпълни блестящата си ризница. Тънкото му личице се подаваше боязливо от отверстието на шлема, за да огледа струпващите се набански войски, сякаш баща му би го държал отговорен и за най-дребната разпуснатост сред блъскащите се и ругаещи войници. Повечето го подминаваха без необходимото чинопочитание. Варелан бе свъсил чело и не се успокои дори когато видя баща си да слиза от достигналата сушата лодка и да изгазва последните няколко крачки до скалистия южен бряг на Хернистир.

— Милорд… — започна той и не продължи.

Леобардис предположи, че се колебае дали да слезе от коня и да коленичи. Едва успя да не се намръщи. Обвини наум Несаланта за плахостта на момчето, тъй като тя не се отделяше от него, като пияница, който не се отделя от чашата си; не желаеше да признае, че последното й дете вече е пораснало. Вероятно и той имаше известна вина. Не биваше да се присмива на интереса на момчето към духовенството. Но това беше преди години и вече нищо не можеше да се промени; момчето трябваше да стане воин, та дори това да му струва живота.

— Е, Варелан — каза той и се огледа. — Изглежда, сине, всичко е както трябва.

Макар според онова, което виждаха очите му, баща му или беше полудял, или проявяваше прекалена любезност, върху лицето на младия мъж грейна благодарна усмивка.

— След два часа корабите ще бъдат разтоварени. Потегляме ли тази нощ?

— След като сме се клатили цяла седмица по морето? Ще ни убият и двамата и ще си намерят нова херцожка фамилия. Макар че ще трябва да очистят и Бенигарис, ако искат да отсекат цялото родословно дърво. Като стана дума за брат ти, защо не е тук?

Въпросът прозвуча уж между другото, но отсъствието на по-големия му син го подразни. След продължили седмици наред тежки спорове дали Набан да запази неутралитет и бурни реакции по повод решението на херцога да подкрепи Джосуа, Бенигарис бе променил убежденията си и бе обявил намерението си да се присъедини към баща си и войските. Херцогът беше сигурен, че Бенигарис не би могъл да се откаже от възможността да поведе Легионите на Рибарчето в битка, дори това да означаваше отказ от възможността да седне за кратко върху трона на Санселан Махистревис.

Усети, че се разсейва, и продължи:

— Не, не, Варелан, трябва да дадем една нощ на мъжете да си отдъхнат в Кранхир, макар че това може да се окаже недостатъчно при този лош развой на войната на Лут на север. Къде каза, че е Бенигарис?

Варелан се изчерви.

— Нищо не съм казал, милорд. Съжалявам. Замина с приятеля си граф Аспитис Превес за града.

Леобардис не обърна внимание на притеснението на сина си.

— Бога ми, не мислех, че е прекалено да очаквам моя син и наследник да ме посрещне. Както и да е, да вървим да видим какво е положението при останалите командващи.

Той щракна с пръсти и адютантът приближи коня, по чиято амуниция подрънкваха звънчета.

Откриха Майлин-са-Ингадарис под бяло-червеното албатросово знаме на дома му. Старецът, сърдечен враг на Леобардис от много години, приветства херцога. Двамата с Варелан наблюдаваха разтоварването на двата кораба под надзора на Майлин, след което седнаха в раираната му палатка да изпият кана сладко ингадаринско вино.

Леобардис благодари на граф Майлин за гостоприемството му и излезе, последван от най-малкия си син. Тръгнаха през оживения лагер, като се отбиваха на кратки визити в становете на някои от другите благородници.

Тъкмо тръгнаха да се връщат нагоре по брега, когато херцогът забеляза големия си син — яздеше як пъстър кавалерийски кон. Връщаше се отнякъде с още един конник.

Сребърните доспехи на Бенигарис, неговата най-голяма ценност, бяха богато украсени и проблясваха от отразената светлина. Плътно пристегнатият нагръдник скриваше тлъстините по тялото му и му придаваше вид на сърцат и безстрашен рицар. Младият Аспитис също беше облечен в ризница с великолепна изработка: в седеф върху нагръдника бе инкрустиран семейният кръст с перо. Не носеше наметало и също като Бенигарис, проблясваше като лъскав морски рак.

Бенигарис каза нещо на спътника си; Аспитис Превес се разсмя и се отдалечи в галоп. Бенигарис продължи да се спуска към баща си и по-малкия си брат под акомпанимента на скърцащия под конските копита чакъл.

— Това е граф Аспитис, нали? — попита Леобардис, опитвайки се да скрие огорчението си. — Да не би династията Преван да ни е станала враг, та не смее да се приближи и да приветства своя херцог?

Бенигарис се наведе и потупа коня си по шията. Леобардис не можа да види дали го наблюдава изпод рунтавите си вежди.

— Казах на Аспитис, че имаме личен разговор, татко. Щеше да дойде, но го отпратих. Тръгна си от уважение към теб.

Обърна се към Варелан, който сякаш плуваше в ярките бронирани доспехи, и му кимна небрежно.

Херцогът изпита усещането, че го надиграват, и смени темата.

— Какво те накара да отидеш до града, сине?

— Да чуя новините, татко. Реших, че Аспитис, който е бил вече тук, ще ми помогне да науча полезни неща.

— Доста време не си бил тук. — Леобардис безуспешно се опитваше да се разгневи. — И какво научи, Бенигарис — ако въобще си научил нещо?

— Нищо по-различно от онова, което вече чухме от моряците. Лут е ранен и се е оттеглил в планините. Скали контролира Хернисадарк, но не разполага с войски да продължи да напредва, докато не бъдат покорени хернистирците в Грианспог. Тъй че засега крайбрежието е свободно, както и областите отсам Ач Самрат — Над Мулах, Кюимн и цялото крайбрежие до Инискрих.

Леобардис разтри очи и примижа срещу бляскавата слънчева пътека върху вълните.

— Вероятно бихме свършили най-добра работа на принц Джосуа, ако пробием тази близка обсада. Ако извадим две хиляди души в гърба на Скали Остроносия, ще успеем да освободим войските на Лут — каквото е останало от тях — и да оголим гърба на Елиас при обсадата му на Наглимунд.

Той обмисли този план и го хареса. По подобен начин би постъпил брат му Камарис: светкавичен, мощен удар, като изплющяване на камшик. Камарис винаги се втурваше в битката директно и без колебания, като стоварващ се чук.

Бенигарис поклати глава с нескрита тревога.

— О, не, татко! Не! Ако постъпим така, Скали просто ще се изсипе в Сиркоил или също ще се оттегли в планините Грианспог. Така тъкмо ние ще се окажем в капан. През това време Елиас ще се справи с Наглимунд и ще се обърне срещу нас. Ще се окажем притиснати като в лешникотрошачка между Върховния крал и Гарвана.

Той тръсна глава, сякаш уплашен от подобна възможност.

— Имаш право, Бенигарис… макар да ми се струва, че доскоро мислеше по различен начин.

— Преди да решиш да изведеш войската на бойното поле, милорд.

Бенигарис вдигна шлема си, завъртя го в ръцете си и го закачи на лъка на седлото.

— Щом като се намесихме, аз съм лъв на Наскаду — завърши той.

Леобардис пое дълбоко дъх. Тътенът на войната се носеше във въздуха и го изпълваше с тревога и покруса. И все пак разпадането на Остен Ард след продължилия толкова години мир по времето на Джон — Опеката на Върховния крал — изглежда, бе успяло да върне вироглавия му син на негова страна. Не можеше да не е благодарен за това, колкото и маловажно да беше то в сравнение с по-значителните събития. И херцогът на Набан отправи благодарствена молитва към своя непонятен, но все пак благодетелен Бог.

— Хвала на Усирис Ейдон, че те върна при нас! — промълви Исгримнур и отново усети сълзи в очите си.

Приведе се над леглото и в изблик на радост разтърси грубовато рамото на Изорн, с което си спечели острия поглед на Гутрун: тя не се отделяше от порасналия си син, откак се бе завърнал предишната нощ.

Изорн се усмихна едва-едва на баща си. Имаше сините очи и едрите черти на херцога, но младежката му свежест като че ли бе помръкнала, откакто не се бяха виждали: лицето му беше изпито и навъсено и сякаш нещо се бе скършило в инак масивната му фигура.

„Всичко е от трудностите и притесненията, които е преживял — реши херцогът. — Той е силно момче. Виж го само как понася суетенето на майка си. Ще стане чудесен мъж — не, станал е чудесен мъж. Когато наследи херцогството… щом запокитим Скали право в пъкъла…“

— Изорн! — прогони нечий глас мислите му. — Истинско чудо е, че отново си сред нас.

Принц Джосуа се наведе и стисна ръката на Изорн с лявата си ръка. Гутрун кимна одобрително. Не направи реверанс: очевидно даваше да се разбере, че майчинските й задължения в случая я освобождават от задължението да спазва етикета. Джосуа като че ли не обърна внимание.

— Истинско чудо — съгласи се с дрезгав глас Исгримнур, свъси вежди и се стегна, за да не позволи на разширеното си сърце да му създава проблеми. — Измъкнал се е със съобразителност и храброст, това е самата истина.

— Исгримнур… — обади се предупредително Гутрун.

Джосуа се разсмя.

— Разбира се. В такъв случай, Изорн, ще кажа, че съобразителността и храбростта ти са великолепни.

Изорн се надигна в леглото и намести по-удобно бинтования си крак, подпрян над завивката като реликва на светец.

— Прекалено сте любезен, ваше височество. Добре, че някои от калдскрайките на Скали нямаха желание да измъчват събратята си, инак щяхме да сме там — вкочанени трупове.

— Изорн! — възкликна гневно майка му. — Не споменавай такива неща. Това е богохулство.

— Но е истина, майко. Самите Гарвани на Скали ни дадоха ножовете, за да успеем да избягаме. — Той се извърна към Джосуа. — В Елвритшала стават грозни неща — а и в цял Римърсгард, принц Джосуа! Повярвайте ми! Скали не е сам. Градът гъмжи от римъри, дошли от земите край Стормспайк. Остроносия остави тъкмо тях да ни пазят. Тъкмо тези прокълнати от Бога чудовища измъчваха нашите мъже — за нищо! Нямахме какво да крием от тях! Правеха го за удоволствие, ако човек може да си представи подобно нещо. Нощ след нощ заспивахме, заслушани във воплите на нашите другари, и се питахме кой ли ще е следващият.

Той изпъшка, издърпа ръката си от ръката на Гутрун и разтърка слепоочията си, сякаш за да изтрие ужасния спомен.

— Дори за хората на Скали това беше отвратително. Според мен самите те започват да се питат в какво ги е забъркал техният тан.

— Вярваме ти — каза кротко Джосуа.

След това вдигна изпълнен с безпокойство поглед към изправения до него Исгримнур.

— Но имаше и други — пристигаха през нощта, закачулени в черно. Дори нашите пазачи не виждаха лицата им! — Изорн говореше спокойно, но очите му се бяха изцъклили. — Дори не се движеха като хора — Ейдон ми е свидетел! Пристигаха от студената пустош отвъд планините. Усещахме студа, който излъчваха, когато минаваха край затвора ни! Близостта им ни плашеше повече от близостта на нагорещените римърски железа. — Изорн разтърси глава и я отпусна отново върху възглавницата. — Съжалявам, татко… принц Джосуа. Много съм уморен.

— Той е силен мъж, Исгримнур — каза принц Джосуа. Двамата вървяха по разкаляния коридор.

Покривът течеше, както повечето покриви в Наглимунд след тежката зима, продължила цяла пролет и цяло лято.

— Единственото, което бих искал, е да не се беше срещал самичък с онова копеле Скали. Проклет да е!

Исгримнур се подхлъзна на един мокър камък и наруга възрастта и тромавостта си.

— Направил е всичко, което е било по силите му. Трябва да си горд с него.

— Гордея се.

Повървяха мълчаливо, после Джосуа каза:

— Признавам, че в присъствието на Изорн ми е по-леко да поискам от теб… онова, което трябва да поискам.

Исгримнур подръпна брадата си.

— И какво е то?

— Една молба. За която не бих се осмелил, ако… — Той се поколеба. — Не. Да вървим в моята стая. Трябва да го обсъдим насаме.

И той докосна с облечената в кожа китка на дясната си ръка лакътя на херцога — жест на ням упрек, който да парира евентуалния му отказ.

Исгримнур подръпна брадата си до болка. Имаше чувството, че му предстои да чуе нещо, което няма да му хареса.

— В името на Дървото, да вземем поне кана вино, Джосуа. Много ми се ще да пийна.

— В името на Усирис! На пурпурния млат на Дрор! На костите на свети Ейлстан и свети Скенди! Ти да не си луд?! Защо да напускам Наглимунд?

Исгримнур трепереше от изумление и гняв.

Не бих те помолил, ако имаше друг начин, Исгримнур. — Принцът говореше спокойно, но дори през пелената на гнева херцогът усещаше терзанията му. — Две нощи не съм мигнал: опитвах се да измисля друг начин. Не мога. Някой трябва да открие принцеса Мириамел.

Исгримнур отпи голяма глътка, виното се стече по брадата му, но той не обърна внимание.

— Защо? — попита накрая той и тресна каната на масата. — И защо аз, по дяволите? Защо аз?

Принцът запази самообладание.

— Трябва да я открием, защото е съдбовно важна… а е и моята единствена племенница. Ами ако аз умра, Исгримнур? Ако задържим Елиас, пробием обсадата, но ме улучи някоя стрела или падна от крепостната стена? След кого ще тръгнат хората — не само бароните и военачалниците, а обикновените хора, които се струпаха зад стените ми, за да намерят закрила? И без това ще е трудно да бъде победен Елиас под мое предводителство… но ако умра?

Исгримнур не откъсваше очи от пода.

— Лут. И Леобардис.

Джосуа тръсна енергично глава.

— Крал Лут е ранен, може би умира. Леобардис е херцог на Набан — някои хора не са забравили за войната с Еркинланд. Самият Санселан е напомняне за времето, когато Набан властваше над всички. Дори ти, добродетелен и високоуважаван мъж, не би могъл да събереш войска, която да тръгне срещу Елиас. Та той е син на Престър Джон! Сам той го възкачи на Престола от драконова кост. Въпреки всичките му порочни деяния, единствено човек от семейството би могъл да го свали от трона… знаеш го!

Отговорът на Исгримнур беше дълго мълчание.

— Но защо аз? — попита накрая той.

— Защото Мириамел не би се върнала с никого другиго. Деорнот? Той е храбър и предан като ловен сокол, но ще му се наложи да домъкне принцесата в Наглимунд в чувал. Освен мен само на теб не би оказала съпротива, а тя трябва да се върне по собствено желание, защото ще е гибелно, ако то открият. Елиас може скоро да разбере, че я няма, и тогава ще подпали целия Юг, за да я открие.

Джосуа отиде до писалището и разсеяно разбърка листовете по него.

— Обмисли всичко внимателно, Исгримнур. Забрави, че става дума за теб. Кой друг е пътувал толкова много и има толкова много приятели в невероятни места? Кой друг, ако ми простиш, по-добре познава тъмните пътечки в Ансис Пелипе и Набан?

Исгримнур се усмихна криво.

— Все пак не виждам никакъв смисъл, Джосуа. Как да оставя хората си, когато Елиас идва срещу нас? И как да запазя всичко в тайна, след като всички ме познават?

— Колкото до първото, именно затова възприемам завръщането на Изорн като Божия поличба. И двамата знаем, че на Айнскалдир му липсва самообладание да командва. Изорн може. Така или иначе, той заслужава да му се даде възможност да стори нещо добро. Разгромът на Елвритшала смачка младежката му гордост.

— Тъкмо смачканата гордост прави от момчето мъж — изръмжа херцогът. — Продължавай.

— Що се отнася до второто, да, всички те познават, но от двайсет години рядко си ходил на юг от Еркинланд. А и за всеки случай ще те гримираме.

— Ще ме гримирате ли?

Исгримнур заопипва смутено сплетената си брада. Джосуа отиде до вратата и извика нещо. Сърцето на херцога се сви. Изпитваше ужас от битката, не толкова заради себе си, колкото заради хората си, заради съпругата си… а сега и синът му беше тук, натоварвайки го с още едно бреме. Но да ги остави, дори и втурвайки се към една опасност, не по-малка от онази, която оставяше зад себе си… му се струваше непоносимо малодушие и предателство.

„Но нали съм се клел във вярност на бащата на Джосуа — милият Джон, — как мога да не се подчиня на онова, което синът му иска от мен? А и аргументите му са дяволски смислени“.

— Влез — каза принцът и отстъпи, за да пропусне някого през вратата.

Беше отец Странгиард, с разкривено в свенлива усмивчица розово личице и приведен от товара, който носеше: вързоп от тъмно платно.

— Надявам се да станат — каза той. — Все пак са си на друг, нали… — Той млъкна, но след малко като че ли отново намери нишката на мисълта си. — Еглаф беше много любезен да ги даде. Мисля, че са приблизително твоя размер, макар той да е малко по-нисък.

— Еглаф ли? — възкликна Исгримнур. — Кой е този Еглаф? Джосуа, какви са тези глупости?

— Брат Еглаф, разбира се — поясни Странгиард.

— Твоята маска, Исгримнур — добави Джосуа.

Дворцовият архивар изтърси от вързопа черни вълнени свещенически одежди.

— Ти си вярващ, Исгримнур — каза принцът. — Сигурен съм, че ще се справиш.

Херцогът бе готов да се закълне, че Джосуа едва сдържа усмивката си.

— Какво? Расо?! — Исгримнур започна да схваща, че става дума за нещо, което никак не му допадаше.

— Как по-незабелязано да кръстосваш из Набан, където Майката Църква е кралица и свещениците от всевъзможни религии са повече от останалите граждани? — Джосуа вече наистина се усмихваше.

Исгримнур побесня.

— Джосуа, отдавна имах съмнения, че си си загубил ума, но сега вече съм сигурен! Това е най-налудничавият план, който съм чувал! А отгоре на всичко кой е виждал някога ейдонитски свещеник с брада?

Той изсумтя с презрение.

Принцът — след като хвърли многозначителен поглед към отец Странгиард, който метна дрехите на един стол и заотстъпва към вратата — отиде до масата и вдигна една покривчица, под която се видя… леген с гореща вода и проблясващ бръснач.

Глинените съдове в дворцовата кухня на долния етаж затракаха от изригналия вулканичен рев на Исгримнур.

— Говорете, простосмъртни. Да шпионирате ли сте дошли в нашите планини?

Ледена тишина последва думите на принц Джирики. С крайчеца на окото си Саймън видя Хейстън да протяга ръка назад: опипваше стената за нещо, което да използва като оръжие; Слудиг и Гримрик не откъсваха очи от наобиколилите ги сити — очакваха всеки момент да бъдат нападнати.

— Не, принц Джирики — бързо каза Бинабик. — Ти си свидетел, че не очаквахме да срещнем хората ти тук. Пристигаме от Наглимунд по нареждане на принц Джосуа с ужасно важна задача. Търсим…

Тролът се поколеба, сякаш притеснен да не каже прекалено много. Накрая продължи, като сви рамене:

— Отиваме в Драконовата планина, за да търсим меча Трън на Камарис-са-Винита.

Джирики присви очи; червенокосият сит зад него тихичко подсвирна и попита:

— За какво ви е това нещо?

Бинабик не откъсваше отчаяния си поглед от пода. С всяка секунда сякаш самият въздух се сгъстяваше.

— За да ни спаси от Краля на бурите Инелуки! — изтърси Саймън.

Никой от ситите не помръдна и не отрони дума.

— Продължавайте — каза най-после Джирики.

— Щом се налага — отвърна Бинабик. — Това е част от една история, дълга почти колкото вашата Уа’киза Тумет’ай ней-Р’и’анис — Песента за разгрома на Туметай. Ще се опитаме да ви разкажем, колкото можем.

Тролът обясни набързо основните факти. На Саймън му се стори, че умишлено пропуска много неща; един-два пъти Бинабик вдигна очи към него, очевидно предупреждавайки го да не се обажда.

Бинабик разказваше на смълчаните сити за подготовката на Наглимунд и за престъпленията на Върховния крал; обясняваше думите на Джарнауга и книгата на Нисес, като изрецитира стихотворението, което ги бе насочило към Урмшайм.

Когато свърши, погледът на Джирики бе поомекнал, а Кендхараджа’аро го наблюдаваше скептично в надвисналата тишина. Внезапно бяха попаднали в някакво невероятно и налудничаво място като от приказките. Саймън усети, че сърцето му бие лудо, но не само от страх.

— Не е за вярване, сине на сестра ми — обади се накрая Кендхараджа’аро и разпери обсипаните си с пръстени ръце в непонятен жест.

— Е, вуйчо. Но мисля, че не е време да говорим за това.

— А другият, когото спомена момчето? — продължи Кендхараджа’аро с надигащ се гняв. — Черният под Накига…

— Не сега — прекъсна го рязко ситският принц.

После се обърна към петимата пришълци.

— Налага се да поднесем извиненията си. Не е редно да обсъждаме тези неща, преди да сте се нахранили. Вие сте наши гости.

При тези думи Саймън усети, че го залива вълна на облекчение и леко се олюля, почувствал внезапна слабост.

— Сядайте — каза Джирики. — И простете за подозрителността ни. Обяснимо е — макар да ти дължа кръвна дан, Сеоман, защото си моят хикка стаджа, — тъй като вашата раса не е кой знае колко доброжелателна към нас.

— Не мога изцяло да се съглася с теб, принц Джирики — отвърна Бинабик, докато сядаше на един плосък камък до огъня. — От всички сити вашето семейство би трябвало да помни, че ние, кануките, не сме ви сторили никакво зло.

Джирики погледна малкото човече и изопнатите му черти се отпуснаха.

— Хващаш ме в неучтивост, Бинбиникегабеник. От западняците, които познавахме най-добре, някога много обичахме кануките.

Бинабик вдигна глава и се опули.

— Откъде знаеш цялото ми име? Не съм го споменавал нито аз, нито някой от спътниците ми.

Джирики се разсмя искрено и Саймън изпита внезапен силен прилив на предразположение към него.

— О, троле — отвърна принцът, — ти, който си пътувал толкова много, не би трябвало да се изненадваш, че името ти е известно. Колко кануки, освен твоя господар и теб, са прекосявали земите южно от планините?

— Познавал си моя господар? Той умря.

Бинабик свали ръкавиците и размърда пръстите си.

— Той ни познаваше — каза Джирики. — Не те ли научи той на нашия език? Нали каза, че тролът ти е говорил, Ан’най?

— Да, принце. И доста правилно.

Бинабик се изчерви, доволен и същевременно притеснен.

— Укикук ме понаучи, но така и не ми каза как го е научил той. Мислех, че го е наследил от своя господар.

— Сядайте, сядайте. — Джирики подкани с жест Хейстън, Слудиг и Гримрик да последват примера на Саймън и Бинабик.

Тримата пристъпиха като кучета, които се боят да не бъдат набити, и се настаниха до огъня. Няколко сити се приближиха с подноси, отрупани с всевъзможни лакомства: масло и хляб, пита миризливо солено сирене, дребни червени и жълти плодове, каквито Саймън виждаше за първи път. Имаше и няколко купи с познати горски плодове, както и подредени една върху друга стичащи се медени пити. Когато Саймън протегна ръка и взе две, Джирики отново се разсмя, сякаш в далечината изкряка сойка.

— Навсякъде е зима — обясни той, — но пчелите в закътаните твърдини на Джао е-Тинукай’и не го знаят. Вземайте всичко, каквото ви харесва.

Превърналите се в гостоприемни домакини неприятели наляха от каменни кани странно на вкус, но силно вино — напълниха догоре дървените чаши. Саймън се зачуди дали не трябва да се помолят, но ситите вече бяха започнали да се хранят. Хейстън, Слудиг и Гримрик се оглеждаха неспокойно — явно им се ядеше, но бяха уплашени и недоверчиви. Тримата напрегнато наблюдаваха как Бинабик отчупва парче хляб и го маже с масло. Секунди по-късно, убедени, че не само е все още жив, но и похапва в отлично настроение, те нападнаха ситската гощавка с невъздържаността на помилвани затворници.

Саймън избърса меда от брадичката си и заоглежда ситите. Белоликите се хранеха бавно, от време на време оглеждаха дълго някой плод между пръстите си, преди да го вдигнат към устата си. Почти не разговаряха, но щом някой подхвърлеше нещо на техния напевен език или изчуруликаше някаква мелодийка, останалите го изслушваха. В повечето случаи отговор не следваше, но ако имаше такъв, изслушваха и него. Често се чуваше общ кротък смях, но нито веднъж не се развикаха и не започнаха да спорят, а и не се случи някой да прекъсне говорещия.

Ан’най седеше до Саймън и Бинабик. В един момент един от ситите направи тържествено изявление, което разсмя останалите, и Саймън помоли Ан’най да обясни шегата.

Облеченият в бяло сит се почувства малко неловко.

— Ки’ушапо каза, че приятелите ти се хранят така, сякаш се боят храната да не им избяга.

И посочи Хейстън, който тъпчеше устата си с две ръце.

Саймън не бе сигурен какво има предвид Ан’най — не може да не бяха виждали гладни хора, — но все пак се усмихна.

Едва когато храната попривърши и очевидно неизчерпаемата река от вино напълни за пореден път дървените чаши, римърът и двамата еркинландски гвардейци се развеселиха. В един момент Слудиг се надигна — виното се разплиска от чашата му — и предложи да произнесе тост за новите си приятели сити. Джирики се усмихна и кимна, но Кендхараджа’аро настръхна; а когато Слудиг се заклатушка и запя стара пиянска северняшка песен, вуйчото на принца се оттегли в ъгъла на пещерата и заби поглед в развълнуваната повърхност на блесналото под светлината на фенерите езеро.

Останалите сити се смееха, щом Слудиг подхванеше припева с дрезгавия си като магарешки рев глас, поклащаха се в такт и си шушукаха. Слудиг, Хейстън и Гримрик изглеждаха съвсем щастливи, дори Бинабик се хилеше, засмукал някаква обелка от круша. Единствено Саймън, припомнил си пленителната музика, която ситите бяха изсвирили, изпитваше срам, сякаш римърът беше някаква панаирджийска мечка, която танцува за трохи на пазара.

Той стана и избърса ръцете си. Бинабик също се изправи и след като получи разрешение от Джирики, се спусна по галерията, за да нагледа Куантака. Тримата воини се кикотеха гръмогласно и си разказваха пиянски войнишки истории. Саймън се приближи до една от нишите в стената, за да огледа странните фенери. Внезапно си спомни за блестящия кристал, който му беше дал Моргенес — нима беше направен от ръката на сит? — и сърцето му се сви от самота и студ. Вдигна един от фенерите и видя как сенчестите очертания на костите на ръката му прозират през кожата като през мътна вода. Колкото и да се взираше, не можеше да проумее как е вмъкната светлината във вътрешността на прозрачния кристал.

Усети, че някой го наблюдава, и се извърна. Джирики го гледаше втренчено с проблясващите си котешки очи.

Хейстън, в чиято глава виното явно се бе разбушувало, бе успял да предизвика един от ситите — онзи, когото Ан’най бе нарекъл Ки’ушапо — да премерят сили в борба с ръце. Облеченият в черно-сиви дрехи жълтобрад Ки’ушапо получаваше пиянски съвети от Гримрик. Ясно защо мършавият гвардеец намираше подкрепата си за уместна: ситът беше с цяла глава по-нисък и почти два пъти по-лек от Хейстън. Щом ситът хвана огромната лапа на Хейстън, Джирики стана, мина покрай тях и приближи с грациозната си походка към Саймън.

На Саймън му беше трудно да види в това самоуверено и интелигентно същество изгубилото разума си създание, което бе открил в капана, въпреки че и сега в начина, по който Джирики извръщаше глава или изпъваше дългите си пръсти, се усещаше онова диво, което го бе ужасило. А и всеки път, щом изпъстрените му със златни точици янтарни очи отразяваха огъня, проблясваха като диаманти в черна горска пръст.

— Ела, Сеоман — каза ситът. — Ще ти покажа нещо.

Пъхна ръката си под лакътя на младежа и го поведе към езерцето, до което бе седнал Кендхараджа’аро и плъзгаше пръсти по повърхността му. Борбата между Хейстън и Ки’ушапо бе в разгара си. Противниците стискаха ръце, без нито един от двамата да е спечелил преимущество до момента, но брадатата физиономия на Хейстън се бе изкривила от напрегнатата му озъбена усмивка. За разлика от него, стойката на по-слабичкия сит не беше особено напрегната и единствено ръката му потрепваше от усилието. Саймън си помисли, че това не предвещава успех за Хейстън. Слудиг гледаше зяпнал как дребосъкът побеждава едрия мъжага.

Джирики изчурулика нещо на вуйчо си, но той не отговори: младежкото му лице изглеждаше затворено като заключена врата. Саймън го подмина и последва принца покрай стената на пещерата. Миг по-късно Джирики изчезна от изумения му поглед.

Просто бе прекрачил в друг тунел, който се виеше зад каменния улей на малкия водопад. Саймън се вмъкна след него; груби каменни стъпала се извиваха нагоре, осветени от десетки фенери.

— Следвай ме — каза Джирики и тръгна.

Заизкачваха се по спираловидното стълбище. Накрая последният фенер остана зад тях и запристъпваха внимателно в почти абсолютен мрак, докато най-после Саймън не видя пред себе си блещукането на звездите. След миг преходът се разшири в малка пещера, над една от чиито страни надвисваше нощното небе.

Той последва Джирики до ръба на пещерата — висок до кръста каменен перваз. Скалистата фасада на хълма се спускаше отвесно надолу: десет лакътя до върховете на вечнозелените борове и още петдесет до покритата със снежен килим земя. Нощта беше ясна, звездите блещукаха свирепо в мрака, а гората се разстилаше във всички посоки като огромна тайна.

— Дължа ти един живот, дете на хората, — проговори Джирики. — Не се страхувай, че ще го забравя.

Саймън не отвърна; боеше се да не разруши магията, с чиято помощ се бе промъкнал в нощта като шпионин в божествената градина. Избуха бухал.

Последва нова безмълвна пауза, след която ситът докосна Саймън по ръката и посочи притаения океан от дървета.

— Там. На север, под Жезъла на Лу’яса… — Той посочи три подредени в линия звезди в най-ниската точка на кадифеното небе. — Виждаш ли очертанията на планините?

Саймън се взря. Стори му се, че съзира мъждукаща луминесценция по продължение на мрачния хоризонт, едва забележим намек за някакъв огромен бял силует, толкова надалеч, че изглеждаше недосегаем за лунната светлина, която проблясваше по дърветата и снега под тях.

— Мисля, че да — отвърна тихо той.

— Натам сте тръгнали. Планинците казват, че Урмшайм е там някъде, но може да се види само в ясна нощ. — Той въздъхна. — Твоят приятел Бинабик снощи говори за изгубения Тумет’ай. Някога се е виждал оттук — там някъде на изток — посочи в мрака той, — точно от тази височина, но това е било по времето на прапрадядо ми. На дневна светлина Сени Анзи’ин… Кулата на Крачещата зора… отразявала лъчите на издигащото се слънце в покривите си от кристал и злато. Казват, че приличала на прекрасна факла, запалена върху утринния хоризонт…

Той млъкна и най-после обърна очи към Саймън: част от лицето му не се виждаше в среднощния мрак.

— Тумет’ай отдавна е погребана — продължи той и помръдна рамене. — Нищо не трае вечно, дори и ситите… дори и самото време.

— На колко… на колко години си?

Джирики се усмихна и зъбите му грейнаха на лунната светлина.

— По-стар съм от теб, Сеоман. Да слезем долу. Днес видя и преживя много неща и няма съмнение, че се нуждаеш от сън.

Върнаха се в осветената от огъня пещера. Тримата гвардейци яката хъркаха, увити в наметалата си. Бинабик седеше, заслушан в бавната скръбна песен, която припяваха няколко сити — напомняше жуженето на кошер и ромона на река и мелодията й изпълваше пещерата с тежкия аромат на някакво рядко, умиращо цвете.

Увит в пелерината си и загледан в отраженията на пламъците по камъните на стените, Саймън заспа под звуците на странната мелодия на племето на Джирики.

39. Ръката на Върховния крал

Събуди се и видя, че светлината в пещерата се е променила. Огънят все още гореше и тънки жълти пламъчета пробягваха сред белезникавата пепел, но фенерите бяха загасени. Дневната светлина се промъкваше през пукнатините на тавана, невидими през нощта, и превръщаше каменната стая в прорязан от снопове светлина сумрак.

Тримата му спътници все още похъркваха, омотани в наметалата си и проснати като жертви на бойното поле. В пещерата нямаше никого, освен Бинабик, който бе кръстосал крака пред огъня и разсеяно свиреше на своята тояжка-флейта.

Саймън се надигна замаян и попита:

— Къде са ситите?

Бинабик изсвири още няколко тона и каза, без да се обръща:

— Приятелю! Наспа ли се?

— Да — изсумтя Саймън и отново легна и се загледа в прашинките, които потрепваха под тавана на пещерата. — Къде са ситите?

— На лов, както се полага. Хайде ставай. Имам нужда от помощта ти.

Саймън изпъшка и седна.

— На лов за великани? — попита след малко с препълнена с плодове уста.

Хъркането на Хейстън беше станало толкова силно, че Бинабик остави с досада флейтата.

— На лов за всичко, което заплашва границите им, поне така мисля. — Тролът се вторачи в нещо на каменния под. — Кикасут! Няма никакъв смисъл. Изобщо не ми харесва.

— Кое няма смисъл? — Саймън огледа пещерата. — Това ситски дом ли е?

Бинабик му метна смръщен поглед.

— Добре е, че си възвърнал способността си да задаваш купища въпроси наведнъж. Не, това не е ситски дом. Това е, струва ми се, каквото го нарече Джирики: ловна хижа, място за техните ловци, докато се скитат из горите. Колкото до другия ти въпрос, тъкмо тези кости са безсмислени — или по-скоро прекалено многозначителни.

Ашиците лежаха на купчинка пред коленете на Бинабик. Саймън ги огледа внимателно.

— Какво означава това?

— Ще ти кажа. Може би не е зле през това време да измиеш лицето си от мръсотията, кръвта и сока от горски плодове. — Тролът се ухили кисело и посочи езерцето в ъгъла. — Мисля, че това е подходящо за целта.

Саймън потопи глава в хапещо студената вода, потрепери и изпръхтя:

— Ааа! Студено!

— Може би виждаш — продължи Бинабик невъзмутимо, — че тази сутрин хвърлих ашиците. Ето какво казват те: Сенчестата пътека, Пуснатата стрела и Черната пукнатина. Това много ме обърква и тревожи.

— Защо?

Саймън плисна още вода върху лицето си и се избърса с ръкава си, който не беше кой знае колко чист.

— Защото хвърлих ашиците, преди да напуснем Наглимунд — отвърна троснато Бинабик, — и се получиха същите фигури! Абсолютно същите!

— И какво лошо има в това?

Нещо ярко на ръба на езерцето привлече погледа му — кръгло огледалце от тъмно стъкло във великолепно гравирана с непознати букви дървена рамка.

— Много често повтарянето на едни и същи неща е лош знак — каза Бинабик, — но при ашиците има и още нещо. За мен те са водачи към мъдростта, разбираш ли?

— Ммм…

Саймън тръкна огледалото в нагръдника си.

— Добре, какво би си помислил, ако отвориш вашата Книга на Ейдон и видиш, че на всичките й страници най-неочаквано има един-единствен стих — който се повтаря отново и отново?

— Имаш предвид книга, която съм виждал и преди това? И която се различава от предишния път? Ще си помисля, че е някаква магия.

— В такъв случай — поуспокои се Бинабик — разбираш проблема ми. Има стотици начини на подреждане на ашиците. Да се подредят шест пъти по един и същи начин — не мога да не си помисля нещо лошо. Колкото и много неща да съм изучил, продължава да не ми харесва думата „магия“ — но има някаква сила, която сграбчва костите, така както мощният вятър развява всички флагове в една и съща посока… Саймън? Слушаш ли ме?

Вторачен в огледалото, Саймън с изумление наблюдаваше непознатото лице, което го гледаше оттам. Непознатият имаше издължено скулесто лице, потънали в дълбока сянка сини очи, буйни златисточервеникави бакенбарди, брада и мустаци. С още по-голямо изумление Саймън установи, че — разбира се! — наблюдава себе си, отслабнал и променен от странстванията, при това с брада. Що за лице беше това, запита се неочаквано той? Все още я нямаше типичната мъжественост и суровост, но му се понрави, че е успял да се отърве донякъде от предишния израз на полуидиот. Въпреки всичко откри нещо разочароващо в издължената физиономия на рошавия младеж, който се взираше в него.

„Такъв ли съм изглеждал на Мириамел? Селянче?“

Щом си спомни за принцесата, му се стори, че за миг видя образа й в огледалото, изникнал сякаш от неговия. За няколко секунди двете лица сякаш не можеха да се откопчат едно от друго, като две души в едно тяло; миг по-късно вече виждаше единствено лицето на Мириамел — или по-скоро на Малахиас с късата черна коса и момчешките дрехи. Зад нея се простираше безцветно небе, изпълнено с мрачни, кълбести, буреносни облаци. Имаше още някой, точно зад нея, кръглолик мъж със сива качулка. Беше го виждал, сигурен беше, абсолютно сигурен — кой беше?

— Саймън!

Гласът на Бинабик го плисна като студена вода. Сепнат, той за малко не изтърва огледалото. Когато отново го погледна, видя в него единствено собственото си лице.

— Да не ти прилоша? — запита тролът разтревожено.

— Не…

— Ако си се умил, ела да ми помогнеш. Ще си поговорим за поличбите по-късно, когато си в състояние да се съсредоточиш.

И Бинабик се надигна и пусна ашиците в кожената им кесия.

Бинабик се спусна пръв в ледената пързалка — след като предупреди Саймън да държи пръстите на краката си изпънати напред и ръцете си плътно до главата. Секундите стремително спускане напомняха падане насън от високо и когато тупна в мекия сняг пред отвора на тунела, заслепен от ярката студена дневна светлина, Саймън усети, че му е приятно.

Миг по-късно го събори изненадващ удар в гърба, последван от задушаващо срутване на планина от мускули и козина отгоре му.

— Куантака! — чу той веселия крясък на Бинабик. — Щом така приветстваш приятелите си, радвам се, че не съм ти враг!

Саймън избута вълчицата настрана, но го сполетя нова атака по лицето, осъществена този път с грапавия вълчи език. Най-накрая, не без помощта на Бинабик, успя да се отърве. Като виеше възбудено, Куантака обиколи младежа и трола и се втурна към потъналата в сняг гора.

— Сега — обади се Бинабик, докато отърсваше снега от черната си коса — трябва да открием къде ситите са прибрали конете ни.

— Наблизо, човеко канук.

Саймън подскочи, обърна се и видя цяла редица сити да се измъква безмълвно от гората. Предвождаше ги облеченият в зелено вуйчо на Джирики.

— А защо ги търсите?

Бинабик се усмихна.

— Със сигурност не за да избягаме от вас, уважаеми Кендхараджа’аро. Вашето гостоприемство е твърде щедро, за да бързаме да го изоставим. Но има някои неща, които бих искал да се уверя, че все още притежаваме, тъй като се сдобихме с тях с немалко трудности в Наглимунд, а те ще ни трябват за пътуването, което ни предстои.

Кендхараджа’аро изгледа безизразно трола, след което даде знак на двама от останалите сити.

— Сиджанди, Ки’ушапо — покажете им.

Двамата жълтокоси тръгнаха нагоре по склона, но след няколко крачки спряха и зачакаха Саймън и тролът да ги последват. Саймън погледна назад. Кендхараджа’аро ги наблюдаваше непроницаемо със светлите си присвити очи.

На пет-шестстотин метра намериха конете, прибрани в малка пещера, скрита зад два натежали от сняг бора. Пещерата беше уютна и суха; шестте коня със задоволство хрупаха дъхаво сено.

— Откъде се взе всичко това? — възкликна изненадано Саймън.

— И ние често си водим конете — отвърна Ки’ушапо; изговаряше внимателно западняшките думи. — Изненадва ли ви, че си имаме конюшня за тях?

Бинабик затършува в дисагите, а Саймън заоглежда пещеричката — видя процеждащата се през една пролука високо в стената светлина и едно пълно с чиста вода каменно корито. На отсрещната страна имаше подпрени шлемове, брадви и мечове.

— Нашите са, Бинабик! — ахна Саймън. — Как са се озовали тук?

Ки’ушапо заобяснява бавно като на дете.

— Сложихме ги тук, след като ги взехме от теб и спътниците ти. Тук са на безопасно и сухо място.

Саймън изгледа сита с недоверие.

— Мислех, че не докосвате желязо — че за вас то е отрова!

И внезапно млъкна, уплашен, че е нагазил в забранена територия, но Ки’ушапо само погледна мълчаливия си спътник, преди да отговори.

— Значи си слушал приказки за Дните на Черното желязо — каза той. — Да, някога беше така, но тези от нас, които оцеляха през онези дни, научиха много неща. Сега знаем каква вода да пием и от кои точно извори, за да можем да боравим за кратко със смъртоносното желязо, без да ни причинява вреда. Защо, мислите, ви разрешихме да останете с ризници? Но, разбира се, то не ни харесва и не го използваме… дори не го докосваме, ако не ни се налага. — Той погледна към Бинабик, който продължаваше да рови в дисагите. — Ще ви оставим да намерите, каквото търсите — добави ситът. — Ще видите, че нищо не липсва — поне нищо от онова, с което бяхте, когато попаднахте в ръцете ни.

Бинабик го погледна и каза:

— Разбира се. Безпокоя се единствено за неща, които може да сме загубили във вчерашната битка.

— Разбира се — каза и Ки’ушапо.

И двамата с мълчаливия Сиджанди се оттеглиха под клоните на дърветата пред входа.

— А! — възкликна Бинабик накрая и повдигна една торбичка, която звънна, сякаш беше пълна със златни монети. — Напразни тревоги! Ето я.

И я пъхна обратно в дисагите.

— Какво е това? — попита Саймън.

Бинабик се ухили дяволито.

— Още един канукски номер, който скоро ще ни свърши отлична работа. Хайде да се връщаме. Ако другите се събудят и видят, че са сами, както са махмурлии, току-виж се уплашили и направили някоя глупост.

Докато се връщаха, Куантака дотърча с оплескана от кръвта на някое нещастно животинче муцуна. Подскочи няколко пъти около тях, след това спря, вирна глава и задуши. После се отдалечи с големи скокове.

Джирики и Ан’най се бяха присъединили към Кендхараджа’аро. Принцът беше свалил бялата мантия и сега беше по жакет в светлокафяво и синьо. Държеше дълъг лък и носеше колчан, пълен с украсени с кафяви пера стрели.

Куантака обиколи ситите — ръмжеше и ги душеше, но размахваше опашка, сякаш поздравяваше стари познайници. Втурна се към развеселените Светлолики, след това хукна назад, като ръмжеше гърлено и мяташе глава, сякаш захапала заек за врата. Щом Бинабик и Саймън се приближиха, тя пристъпи към трола, докосна с черните си ноздри ръката му, след което отново се отдалечи с танцови подскоци и поднови темпераментните си обиколки.

— На място ли е цялото ви имущество? — попита Джирики.

Бинабик кимна.

— Да, разбира се. Благодарности, че сте се погрижили за конете ни.

Джирики махна небрежно с тънката си ръка и попита:

— А сега какво ще правите?

— Мисля скоро да потегляме по пътя си — отвърна тролът и засенчи очи, за да огледа сиво-синьото небе.

— В никакъв случай не и днес — каза Джирики. — Починете си този следобед и се нахранете още веднъж с нас. Имаме още доста неща, за които да си поговорим. Можете да тръгнете утре на зазоряване.

— Ти… и твоят вуйчо… ни засвидетелствате изключителна добронамереност, принц Джирики. И почит.

Бинабик се поклони.

— Не сме особено добронамерени, Бинбиникегабеник, не и колкото бяхме някога, но сме наистина благовъзпитани. Да вървим.

След великолепния обяд, състоящ се от хляб, сладко мляко и удивително странна пикантна супа от орехи и снежни цветя, ситите и хората прекараха дългия следобед в кротки разговори, песни и дрямка.

В беглия сън на Саймън се появи Мириамел, застанала върху океана като върху неравна зелена мраморна повърхност: подканваше го да се приближи към нея. В съня си той видя на хоризонта свирепи черни облаци и изкрещя, за да я предупреди. Сред воя на вятъра принцесата не го чу, а само се усмихна и отново го подкани. Той разбра, че вълните ще го отклонят, и се гмурна, за да доплува до нея, но усети, че студената вода го тегли надолу…

Когато най-после се отърси от съня, видя, че следобедът преваля. Сноповете светлина бяха избледнели и се бяха килнали като пияни. Няколко сити наместваха кристалните фенери в нишите по стените, но макар че наблюдаваше действията им, Саймън не можа да разбере какво ги запалва: след като ги поставяха на местата им, те постепенно започваха да светят с нежна червеникава светлина.

Саймън се присъедини към спътниците си до огъня. Бяха сами: въпреки гостоприемността и дори дружелюбността си, ситите, изглежда, предпочитаха собствената си компания и бяха насядали на малки групички из пещерата.

— Момче — Хейстън протегна ръка и го тупна по рамото, — уплашихме се, че ще спиш цял ден.

— И аз щях да заспя, ако бях изял толкова хляб, колкото него — подметна Слудиг, който си почистваше ноктите с някаква тресчица.

— Всички сме на мнение, че трябва да потеглим рано сутринта — каза Бинабик, а Гримрик и Хейстън кимнаха в съгласие. — Не е сигурно, че мекото време ще продължи дълго, а ни чака още много път.

— Меко време ли? — учуди се Саймън и се намръщи от болка в изтръпналите си крака. — Снегът е затрупал всичко.

Бинабик се разсмя гърлено.

— Приятелю Саймън, разговаряш с човек, който знае какво е снежна буря и какво е студ. Това сега е все едно пролет в Канук, когато подскачаме голи по снега в Минтахок. Съжалявам, че ти го казвам, но едва когато наближим планините, ще усетиш истински студ.

„Изобщо не изглежда да съжалява“, помисли си Саймън и попита:

— И кога тръгваме?

— При първия светлик на изток — отговори Слудиг. — Колкото по-рано — добави многозначително той, като хвърли поглед към техните необичайни домакини, — толкова по-добре.

Бинабик го изгледа и отново се обърна към Саймън.

— Тъй че ще си подредим нещата тази вечер.

Джирики изникна като че ли от въздуха до тях.

— О — каза той, — тъкмо за това исках да си поговорим.

— Предполагам, заминаването ни не представлява някакъв проблем? — запита Бинабик, но веселият му тон не можа напълно да скрие някаква нотка на безпокойство.

Хейстън и Гримрик изглеждаха притеснени, а Слудиг — направо ядосан.

— Не — отвърна ситът. — Но има някои неща, които искам да ви даря.

С плавен жест той пъхна ръката си под мантията и извади Бялата стрела.

— Тя е твоя, Саймън.

— Какво? Но тя… тя ти принадлежи, принц Джирики.

Ситът повдигна за момент глава, сякаш заслушан в някакъв далечен призив, след което отново сведе очи.

— Не, Сеоман, не е моя, докато не я заслужа пак — живот за живот.

Вдигна я — държеше я с двете си ръце като струна: така, че косо падащата отгоре светлина грейна върху миниатюрните сложни рисунки по дължината й.

— Знам, че не можеш да разчетеш тези надписи — продължи бавно Джирики, — но ще ти кажа, че това са Словата на Сътворението, изписани върху стрелата от самия Виндаомейо Майстора на стрели — далеч, далеч в миналото, преди ние от Първите хора да бъдем разделени на Трите рода. Тя е като част от моето семейство, сякаш е направена от собствената ми кост и сухожилие — и е част от мен. Аз не я отстъпих лесно — почти нито един простосмъртен не е държал стаджа аме — и със сигурност не мога да си я взема, докато не платя дълга си.

И с тези думи той я връчи на Саймън, чиито пръсти потрепнаха, щом докоснаха гладката повърхност на стрелата.

— Не… не разбрах… — заекна той; имаше усещането, че тъкмо той най-неочаквано е станал длъжник.

И сви рамене, неспособен да каже нищо повече.

— Така — обърна се Джирики към Бинабик и останалите. — Моята съдба, както вие, простосмъртните, го разбирате, е странно свързана с това дете на човеците. Затова няма да се изненадате особено, когато ви кажа какво още ще ви проводя във вашата необикновена и по всяка вероятност напразна мисия.

— И какво ще да е то, принце? — попита Бинабик.

Джирики се усмихна лукаво и самодоволно.

— Себе си. Ще тръгна с вас.

Младият копиеносец остана дълго прав, несигурен дали да прекъсне мислите на принца. Джосуа гледаше втренчено пред себе си, стиснал парапета на западната стена на Наглимунд с побелели пръсти.

Накрая принцът като че ли го забеляза, обърна се и воинът отстъпи, изненадан от неестествено пребледнялото му лице.

— Ваше височество… — почна той; не смееше да го погледне в очите.

— Прати ми Деорнот — промълви принцът и се насили да се усмихне, което се стори на воина най-ужасното нещо. — И стария Джарнауга — римъра. Знаеш ли го?

— Да, ваше височество.

Джосуа вдигна лице към небето и се взря в купищата мастиленосини облаци, сякаш върху тях беше изписано някакво пророчество. Копиеносецът се поколеба дали това не означава, че разговорът е приключил, и се обърна да тръгне.

— Момче — спря го принцът.

— Да, ваше височество?

— Как се казваш?

Дали въпросът му не бе отправен към небето?

— Остраел, ваше височество… Син на Остраел Фирсфрам, господарю… от Ранчестър.

Принцът го погледна за секунда, след което отново се вторачи в смрачаващия се хоризонт, сякаш не можеше да откъсне очи от гледката.

— Кога за последен път си беше в Ранчестър, момче?

— По-предишния Елисияманса, принц Джосуа, но им пращам половината си заплата, господарю.

Принцът кимна, сякаш беше чул голяма мъдрост.

— Добре, сине на Остраел Фирсфрам. Върви и ми прати Деорнот и Джарнауга. Тръгвай.

На младия копиеносец отдавна му бяха казали, че принцът е побъркан. Докато се тътреше надолу по стълбите с тежките си ботуши, си помисли за лицето на Джосуа и го побиха тръпки — припомни си блесналите екстатични очи на изрисуваните в семейната им Книга на Ейдон мъченици — и не само пеещите мъченици, но и уморената печал на самия Усирис, отвеждан в окови към Дървото.

— А разузнавачите сигурни ли са, ваше височество? — попита внимателно Деорнот.

Не искаше да го засяга, но днес усещаше в принца някакво обезумяване, което не можеше да проумее.

— В името на Божието дърво, Деорнот, разбира се, че са сигурни! Познаваш ги и двамата — надеждни мъже. Върховният крал е в Гринуейд Форд, на по-малко от десет левги оттук. До утре сутринта ще застане пред стените. Със значителни сили.

— Значи Леобардис прекалено се бави.

Деорнот присви очи и погледна не на юг, откъдето неумолимо приближаваха армиите на Елиас, а на запад, където отвъд мъглите на късната утрин през Инискрих и Южен Фростмарч се придвижваха Легионите на Рибарчето.

— Да спрем чудото — промълви принцът. — Върви, Деорнот. Кажи на сър Ейдграм да поддържа пълна готовност. Искам всяко копие наточено, всяка тетива изопната и нито капка вино в крепостта… Ясно?

— Разбира се, ваше височество — кимна Деорнот.

Усети, че дишането му се учести и че нещо в стомаха му лекичко потрепва в очакване. В името на милостивия Бог, щяха да дадат на Върховния крал да усети вкуса на достойнството на Наглимунд — беше убеден в това!

Някой се изкашля предупредително. Беше Джарнауга: изкачваше стълбището към широката пътека с лекотата на мъж на половината на годините му. Беше наметнал една от широките черни пелерини на Странгиард и бе напъхал края на дългата си брада в колана.

— Отзовавам се на повикването ти, принц Джосуа — заяви той със сдържана любезност.

— Благодаря, Джарнауга — отвърна Джосуа. — Върви, Деорнот. Ще разговаряме на вечеря.

— Да, ваше височество.

Деорнот се поклони и се спусна по стълбите, като прескачаше по две стъпала.

Джосуа изчака няколко секунди, преди да заговори.

— Погледни натам, старче, погледни — обади се накрая той и обхвана с широк жест проснатия пред тях Наглимунд, ливадите и нивите зад него и зеленото и жълтото на горите под смръщеното небе. — Плъховете пристигат да глозгат стените ни. Дълго няма да видим тази спокойна гледка, ако изобщо я видим отново някога.

— Целият замък говори за напредването на Елиас, Джосуа.

— Не може да бъде другояче. — Сякаш наситил се на гледката, принцът се обърна с гръб към парапета и втренчи съсредоточено очи в светлоокия възрастен мъж. — Исгримнур тръгна ли?

— Да. Не беше доволен, че тръгва тайно преди разсъмване.

— А как можехме да постъпим? След като разпространихме слуха за мисията му до Пердруин, щяха да възникнат трудности, ако някой го беше видял да заминава в свещенически одежди — и без брада, какъвто е бил като момче в Елвритшала. — Принцът се усмихна криво, със стиснати устни. — Бог ми е свидетел, Джарнауга, макар че превърнах в майтап неговото преобразяване, чувствам го като нож в корема, че разделих този добър мъж със семейството му и го пратих да се опита да оправи собствения ми провал.

— Ти си господарят тук, Джосуа; понякога да си господар означава да си по-несвободен и от най-нищожния крепостник.

Принцът пъхна дясната си ръка под наметалото.

— Той взе ли Квалнир?

Джарнауга се ухили.

— Напъха го в ножницата под горната пелерина. Бог да е на помощ на онзи, който се опита да обере този тлъст дърт монах.

Уморената усмивка на принца за миг стана по-широка.

— Самият Господ не би могъл да им помогне, като имам предвид отвратителното настроение на Исгримнур. — Усмивката му отново се стопи. — Ела, Джарнауга, поразходи се с мен по стената. Имам нужда от доброто ти зрение и мъдрото ти слово.

— Наистина виждам по-надалеч от повечето хора, Джосуа — на това ме научиха баща ми и майка ми. Затова съм наречен „Железноокия“ на нашия римърски език: научен съм да пронизвам с поглед завесите на лъжата така, както черното желязо отсича заклинанията. Колкото до другото, не мога да ти обещая нещо, което да е достойно да се нарече мъдрост, в този късен час.

Принцът махна с ръка в знак на несъгласие.

— Ти вече ни помогна да проумеем много неща, които инак не бихме проумели. Кажи ми за тази Лига на свитъка. Изпратиха ли те в Танголдир да шпионираш Стормспайк?

— Не, принце, Лигата не постъпва така. Моят баща също беше Носител на свитъка. — Той измъкна златна верижка изпод яката си и показа на Джосуа гравирани перо и свитък, закачени на нея. — Той ме възпита да заема мястото му и нищо не беше в състояние да ми попречи да изпълня желанието му. Лигата Не принуждава никого; тя единствено изисква да сториш онова, което можеш.

Джосуа крачеше замислен.

— Ако можеше една страна да бъде управлявана по този начин — промълви накрая той. — Ако хората вършеха онова, което трябва да вършат. — Той погледна със сериозните си сиви очи възрастния римър. — Но невинаги е толкова лесно — нередното и правилното невинаги са така очевидни. Положително тази твоя Лига си има свой върховен жрец или принц. Моргенес ли беше?

Джарнауга сви устни.

— Наистина има времена, когато е нужно да имаме водач, силна ръка. Печалната ни неподготвеност за настоящите събития го доказва. — Джарнауга поклати глава. — И мигновено бихме предоставили подобно водачество на доктор Моргенес, ако беше поискал — той притежаваше невероятна мъдрост, Джосуа; надявам се, че си го оценявал по достойнство. Но той не пожела. Искаше единствено да изследва и да чете, и да задава въпроси. Все пак да благодарим на неведомите сили, че той бе с нас, докогато беше възможно. В този момент неговата проницателност е нашият единствен закрилник.

Джосуа спря и опря лакти на парапета.

— Значи тази ваша Лига никога не е имала водач?

— Не, откак крал Ейлстан Фискерн — вашият свети Ейлстан — е помирил… — Той направи пауза, припомняйки си нещо. — Всъщност за малко да имаме един, и то по мое време. Беше млад хернистирец, поредното откритие на Моргенес. По качества се доближаваше до Моргенес, но не беше прозорлив като него, поради което изучаваше неща, с които Моргенес не би се занимавал. Беше амбициозен и настояваше, че трябва да се превърнем в сила в името на доброто. Един ден той можеше да стане водачът, за който говориш, Джосуа: човек с голяма мъдрост и мощ…

Тъй като възрастният мъж млъкна, Джосуа го погледна и видя, че той наблюдава втренчено западния хоризонт.

— Какво се случи? — попита принцът. — Мъртъв ли е?

— Не — отвърна бавно Джарнауга, без да откъсва поглед от осеяната с хълмове равнина. — Не мисля. Той… се промени. Нещо го изплаши или нарани, или… или кой знае. Напусна ни много отдавна.

— Значи наистина имате провали. — Джосуа пак тръгна.

Възрастният мъж не го последва.

— О, разбира се — отвърна той и вдигна ръка над очите си, загледан в неясната далечина. — Някога Приратес също беше един от нас.

Преди принцът да успее да каже нещо, някой от двора викна:

— Джосуа!

Бръчиците около устата на принца се изопнаха.

— Лейди Воршева — измърмори той и погледна надолу. Тя го гледаше с негодувание. Бе облечена в блестяща червена рокля и вятърът размяташе косата й като черен пушек.

Таусър стоеше неловко до нея.

— Какво искаш? — попита принцът. — Би трябвало да си в централната кула. Всъщност заповядвам ти да отидеш в кулата.

— Бях там — отвърна ядосано тя. После повдигна полите на роклята си и тръгна към стълбището, без да спира да говори. — И много скоро ще се върна, не се притеснявай. Но преди това трябва още веднъж да видя слънцето — или предпочиташ да ме затвориш в килия?

Въпреки раздразнението си Джосуа с мъка удържа сериозния си израз.

— Небето знае, че в кулата има прозорци, лейди. — Той обърна намръщеното си лице към Таусър. — Не можеш ли поне да я задържиш далеч от стените, Таусър? Скоро ще бъдем обсадени.

Дребосъкът сви рамене и закуцука по стълбите след Воршева.

— Покажи ми армиите на твоя ужасен брат — леко задъхана настоя тя, щом застана до принца.

— Ако армиите му бяха тук, ти нямаше да си — избухна Джосуа. — Все още няма нищо за гледане. А сега, моля те, слез.

— Джосуа? — Джарнауга продължаваше да присвива очи към облачния запад. — Мисля, че май нещичко може да се види.

— Какво?!

Само след миг принцът бе застанал до стария римър и се взираше да види онова, което виждаше той.

— Елиас ли е? Толкова скоро? Не виждам нищо!

И плесна безсилно длан в камъка.

— Не ми се вярва Върховният крал да идва от толкова западна посока — усъмни се Джарнауга. — Не се учудвай, че не ги виждаш. Както вече ти казах, обучен съм да виждам дотам, докъдето другите не могат. Така или иначе, те са там: много коне и мъже — все още твърде надалеч, за да знам колко. И идват към нас. Ето там.

Той посочи с ръка.

— Хвала на Усирис! — възкликна възбудено Джосуа. — Сигурно си прав! Може да е единствено Леобардис!

Той се изправи, неочаквано преливащ от живот, но същевременно обезпокоен.

— Много е деликатно — измърмори едва ли не на себе си. — Набанците не бива да идват прекалено наблизо, в противен случай ще са ни безполезни, хванати в капан между Елиас и стените на Наглимунд. Тогава ще трябва да ги пуснем вътре, което ще означава само още гърла за хранене. — Той закрачи към стълбите. — Ако пък останат прекалено далеч, няма да сме в състояние да ги подкрепим, когато Елиас връхлети срещу тях. Трябва да изпратим конници!

Той се спусна стремглаво по стълбището, като викаше Деорнот и Ейдграм, лорд-губернатора на Наглимунд.

— Ах, Таусър — обади се Воршева с поруменели от вятъра и събитието страни, — най-после ще бъдем избавени! Всичко ще се оправи.

— Да, милейди — присъедини се шутът. — Вече съм преживявал всичко това с моя господар Джон, нали така… и нямам особено желание да го преживея отново.

В двора на крепостта под тях войниците проклинаха и крещяха. Джосуа даваше нареждания. Металическият звън от удрянето на колчани в щитове, на шлемове и мечове, докато набързо ги грабваха от ъглите, по които ги бяха оставили, отекваше между стените като сигнал за тревога.

Граф Аспитис Превес размени няколко думи с Бенигарис, след което подкара коня си до този на барона през високата, мокра от росата трева. Зората прозираше като светло петно над сивия хоризонт.

— А, Аспитис! — приветства го сърдечно Леобардис. — Какви са новините?

Трябваше да се старае да е любезен с приятелите на Бенигарис — дори с Аспитис, когото смяташе за не особено свястна издънка на фамилията Преван.

— Разузнавачите току-що се върнаха, бароне.

Графът — красив строен младеж — изглеждаше доста блед.

— Намираме се на по-малко от пет левги от стените на Наглимунд, милорд — добави той.

— Отлично! Ако имаме късмет, ще сме там в ранния следобед.

— Но Елиас е пред нас.

Аспитис хвърли поглед към сина на барона, който тръсна глава и изруга тихичко.

— Да не би вече да е обсадил крепостта? — изненада се Леобардис. — Как? Да не би да е обучил войските си да летят?

— Всъщност не, господарю, не е Елиас — побърза да се поправи Аспитис, — а голяма войска под флага на Глигана и копията — знамето на граф Гутулф от Утаниат. Около половин левга са пред нас и ще ни попречат да стигнем до крепостта.

Баронът поклати облекчено глава.

— Колко души има Гутулф?

— Около сто рицари, милорд, но Върховният крал със сигурност не е кой знае колко далеч.

— Това не бива да ни притеснява — заключи Леобардис, докато спираше коня на брега на една от многото рекички, които пресичаха ливадите на изток от Гринуейд. — Нека Ръката на Върховния крал и войската му гният там. Ние сме по-нужни близо на Джосуа, където ще можем да тормозим обсаждащите и да пазим продоволствените канали.

Той се спусна в реката, като вдигна фонтан пръски. Бенигарис и графът пришпориха конете след него.

— Но, татко — възпротиви се Бенигарис, като го настигна, — само помисли! Нашите разузнавачи казват, че Гутулф е пред войската на краля и има само сто рицари. — Аспитис Превес кимна утвърдително и Бенигарис сключи навъсено вежди. — Ние сме три пъти повече и ако изпратим бързи конници, можем да привлечем и силите на Джосуа. Можем да смажем Гутулф в стените на Наглимунд между чук и наковалня. — Той се ухили и потупа баща си по бронираното рамо. — Помисли си как ще се отрази това на крал Елиас — ще го накара сериозно да си помисли, не е ли така?

Дълго време Леобардис продължи да язди мълчаливо. Погледна назад към разветите знамена на легионите, разпрострели се на около километър в равнината. За миг слънцето намери малка пролука сред пелената от облаци и оцвети превитите от вятъра треви. Това му напомни Езерните земи на изток от неговия замък.

— Извикай тръбача — промълви той накрая и Аспитис се извърна и изкрещя някаква заповед.

— Ще изпратя конници към Наглимунд, Татко — заяви Бенигарис, почти ухилен от облекчение.

Баронът виждаше колко силно жадува слава синът му, но това щеше да донесе слава и на Набан.

— Вземи най-бързите си конници, синко — викна той на сина си, който препусна назад през редиците. — Защото ще се придвижим по-бързо, отколкото някой би могъл да си мечтае!

След това нададе мощен вик, който накара главите на всички да се извърнат към него:

— Легионите да потеглят! В името на Набан и Майката Църква! Враговете ни да се пазят!

След малко Бенигарис се върна и докладва, че пратениците са потеглили. Барон Леобардис нареди на тръбачите да дадат сигнал и огромната армия се понесе напред. Копитата затупкаха в барабанен тътен. Слънцето се издигна в мътното утринно небе и знамената заплющяха в синьо и златно. Рибарчето полетя към Наглимунд.

Джосуа намести простия си светъл шлем и препусна през вратата начело на четиридесет яхнали конете си рицари. Арфистът Сангфугол дотича и понечи да му подаде нещо; принцът дръпна юздите и конят премина в ходом.

— Какво искаш? — попита нетърпеливо Джосуа, оглеждайки мъгливия хоризонт.

Арфистът се задъхваше.

— Това е… знамето на баща ви, принц Джосуа — отвърна той. — Донесено… от Хейхолт. Не носите никакво друго знаме, освен сивия лебед на Наглимунд — какво по-добро бихте желали?

Принцът се загледа в наполовина разгънатия червено-бял флаг. Окото на огнения дракон проблясваше враждебно, сякаш някакъв натрапник заплашваше свещеното Дърво, около което се бе усукал. Деорнот и Изорн, както и още няколко от намиращите се наблизо рицари — се усмихнаха в очакване.

— Не — отсече Джосуа. Погледът му бе непреклонен. — Аз не съм баща ми. И не съм крал.

Извърна се, омота поводите около дясната си китка и вдигна ръка.

— Напред! — извика той. — Отиваме да посрещнем приятели и съюзници!

И препусна с хората си по стръмните градски улички. Няколко цветя, хвърлени от доброжелатели от крепостната стена, паднаха в изровения кален път зад тях.

— Римъре, какво виждаш? — попита настоятелно Таусър и се намръщи. — Какво си мърмориш?

Малкият отряд на Джосуа се бе превърнал в шарено петънце, което бързо изчезваше в далечината.

— Един ескадрон се придвижва край хълмовете на юг — каза Джарнауга. — Оттук не изглежда да е голяма войска, но все още са далеч.

Затвори за момент очи, опитвайки се сякаш да си спомни нещо, след което отново ги отвори и се взря в далечината.

Таусър инстинктивно направи знака на Дървото; очите на стария римър бяха толкова ярки, сякаш грееха като фенери от сапфир!

— Глава на глиган върху кръстосани копия — изсъска Джарнауга. — На кого е?

— На Гутулф — отвърна изуменият Таусър. Римърът май виждаше призраци, тъй като старият шут не съзираше нищичко до хоризонта. — Графа на Утаниат — Ръката на краля.

Наблизо до тях на стената лейди Воршева замислено наблюдаваше отдалечаващата се конница на принца.

— Значи идва от юг пред същинската войска на Елиас. Изглежда, Леобардис го е видял: набанците са се насочили към южните хълмове, вероятно за да го нападнат.

— Колко… колко са? — попита все по-обърканият Таусър. — И как можеш да видиш такова нещо? Аз не виждам нищо, а зрението ми е единственото, което не е…

— Сто рицари, а може и по-малко — прекъсна го Джарнауга. — Тъкмо това ме притеснява: защо са толкова малко…

— Милостиви Боже! Какво е решил баронът? — Джосуа се надигна на стремената, за да огледа по-добре. — Обърнал се е на изток и препуска в галоп с насочени копия към южните хълмове! Да не се е побъркал?!

— Милорд, погледнете! — изкрещя Деорнот. — Погледнете към подножието на хълма Биволски гръб.

— В името на Ейдон, това е войската на краля! Какви ги върши Леобардис? Да не смята да нападне Елиас без подкрепления?

Джосуа плесна коня по шията и препусна напред.

— Изглежда малобройна част, принц Джосуа — викна Деорнот. — Може би преден отряд.

— Защо не прати конница? — попита недоумяващо принцът. — Виж, ще ги избутат към Наглимунд и ще ги хванат в капан до стената. Защо, за Бога, Леобардис не ми изпрати конница?! — Той изпъшка и се обърна към Изорн, който беше вдигнал шлема на баща си над челото си, за да огледа по-добре хоризонта. — Май ще подложат на изпитание храбростта ни, приятелю.

Неизбежността на предстоящата битка като че ли наметна върху Джосуа плаща на спокойствието. Погледът му се успокои и на лицето му се появи странна полуусмивка. Изорн се ухили на Деорнот, който развързваше щита си от лъка на седлото, след което отново погледна принца.

— Да я изпитат, господарю — закани се синът на барона.

— Напред! — извика принцът. — Осквернителят от Утаниат е пред нас! Напред!

След което пришпори петнистия си кон в галоп. Изпод копитата се разлетяха буци пръст.

— За Наглимунд! — изкрещя Деорнот и вдигна високо меча си. — За Наглимунд и нашия принц!

— Гутулф не се отказва! — обяви Джарнауга. — Държи се до хълма, въпреки че набанците идват насреща му. Джосуа обърна посоката, за да ги пресрещне.

— Бият ли се? — попита уплашената Воршева. — Какво става с принца?

— Все още не е стигнал мястото на битката — ето там! — Джарнауга закрачи към югозападната кула. — Набанците връхлитат върху рицарите на Гутулф! Голяма бъркотия!

Той примижа и затърка очи с юмруци.

— Какво?! Какво?! — Таусър загриза палеца си; гледаше втренчено към хълмовете. — Недей да мълчиш, римъре!

— От такова разстояние е трудно да различиш какво става — обясни без нужда Джарнауга, тъй като никой от другите двама или останалите, които се намираха по стените на замъка, не виждаше друго освен някакво смътно движение по обгърнатия в мъгла хълм Биволски гръб. — Принцът препуска към полесражението, а рицарите на Леобардис и Гутулф са се пръснали по склоновете на хълма. Сега… сега…

Той млъкна и се вгледа в далечината.

— Ооо! — завайка се възмутено Таусър, като се пляскаше по мършавото бедро. — В името на свети Мюирфат и Архангела, това е по-отвратително от всичко, за което се сещам. Можех да го прочета в… в някоя книга! По дяволите, човече — говори!

Деорнот имаше усещането, че е попаднал в сън сред мрачното блещукане на ризниците, виковете и приглушеното дрънчене на остриета върху щита му. Докато отрядът на принца връхлиташе срещу сражаващите се, лицата на набанските и еркинландските рицари се мярваха като неочаквани вихрушки тук-там сред боя. За един миг, продължил сякаш дяла вечност, той имаше чувството, че е водна пръска върху гребена на надвиснала вълна. След секунда, когато рицарите на Джосуа изскочиха във фланг на Глигана и копията на Гутулф, битката се стовари отгоре им с целия си оглушителен рев и трясък на оръжия.

Внезапно пред него изникна безизразно лице в шлем над обезумелите очи и червена муцуна на кавалерийски кон. Деорнот усети удар в рамото и се люшна в седлото; пиката на рицаря се тресна в щита му и се плъзна встрани. Видя за миг тъмната туника на мъжа пред себе си и замахна с две ръце с меча, който отскочи от щита, стовари се върху гърдите на рицаря и той се катурна от коня върху калната окървавена трева.

За момент около него нямаше никого; огледа се, за да открие знамето на Джосуа, и усети тъпо пулсиране в рамото. Принцът и Изорн, синът на Исгримнур, се биеха гърбом един към друг насред мятаща се тълпа от рицари на Гутулф. Джосуа нанесе светкавичен удар и Найдел прониза забралото на един от конниците с черни гребени. Мъжът сграбчи покритото си с метал лице — ръцете му мигновено почервеняха, — след което изчезна зад изправилия се на задни крака кон.

Деорнот зърна Леобардис, барона на Набан, възседнал коня си в най-отдалечения край на битката под плющящото под напора на вятъра знаме с рибарчето. Наблизо двама рицари едва удържаха конете си и Деорнот позна в по-едрия от тях, облечен в богато украсена ризница, неговия син Бенигарис. Ама че проклетник! Барон Леобардис беше на възраст, но защо Бенигарис стоеше отстрани?! Та това си беше война!

Някаква фигура изникна пред него и Деорнот пришпори коня наляво, за да избегне стоварващата се отгоре му бойна секира. Конникът прелетя, без да се обръща, но го връхлетя друг. За известно време всичко изчезна и остана само танцът на мечовете, докато си разменяха удари с воина от Утаниат; грохотът наоколо му стихна в глух тътен като от водопад. Накрая той откри пролука в защитата на мъжа и нанесе удар с меча по шлема му, като смачка пантата на забралото му. Рицарят политна на една страна и рухна, но кракът му остана закачен за стремето, той увисна като заклано прасе на ченгел и обезумелият му кон го повлече нанякъде.

Граф Гутулф, облечен в черна мантия и с черен шлем, се намираше само на хвърлей от него и нанасяше с огромния си меч удари наляво и надясно — държеше далеч от себе си двама набански конници в сини пелерини, сякаш си играеше с момченца. Деорнот се приведе върху седлото, за да препусне натам — каква чест, да размени удари с Чудовището на Утаниат! — но в този момент един строполил се до него кон принуди неговия да се завърти около себе си.

Все още като в просъница, неочаквано се видя изблъскан в периферията на битката. Синьо-златното знаме на Леобардис стърчеше насреща му; баронът, чиято бяла коса се спускаше като водопад изпод шлема му, се бе изправил на стремената и крещеше заповеди на воините си; после спусна забралото пред светлите си очи, готов да се хвърли в боя.

Сънят на Деорнот заприлича на кошмар. Онзи, когото мислеше за Бенигарис, изтегли дългия си меч — толкова бавно, че на Деорнот му се стори, че е достатъчно да протегне ръка, за да го спре — и внимателно и хладнокръвно го заби под шлема в тила на барона. Сред грохота на боя, изглежда, никой освен Деорнот не видя грозното деяние. Облян в кръв, Леобардис изви гръб при издърпването на острието и вдигна треперещите си ръце към врата си, опитвайки се сякаш да даде израз на разтърсила го печал. Миг след това баронът клюмна върху седлото и после на обляната от рукналата кръв бяла конска шия, преди да се търкулне върху земята.

Бенигарис хвърли бегъл поглед, сякаш съзерцаваше паднало от гнездото птиче, а след това допря рога до устните си. Сред клокочещия от всички страни хаос на Деорнот му се стори, че зърва за миг блясъка на пламъче в черния процеп на шлема на Бенигарис, сякаш бяха кръстосали погледите си със сина на барона над главите на сражаващите се помежду им мъже.

Рогът нададе протяжен и пронизителен писък и десетки глави се извърнаха към него.

— Тамбана Леобардис ейс! — изрева Бенигарис с потресаващо дрезгав и печален глас. — Баронът падна! Убиха баща ми! Оттеглете се!

И отново наду рога, и докато Деорнот гледаше ужасен и невярващ, от хълмистия склон над тях прозвуча друг рог. И от сенчестото прикритие на дърветата изникна редица бронирани конници в развърнат строй.

— Светила на Запада! — простена Джарнауга, от което Таусър получи нов пристъп на безсилие.

— Кажи ни! Как върви битката?

— Боя се, че е загубена — отвърна римърът с глух като далечно ехо глас. — Някой падна.

— О! — задъха се Воршева с влажни от сълзи очи. — Джосуа! Нали не е Джосуа?!

— Не мога да кажа. Мисля, че е Леобардис. Сега пък нов отряд се спуска по хълма откъм гората. В червени куртки, на знамето им има… орел?

— Фолшайър — изпъшка Таусър и като свали отрупаната си със звънчета шапка, я запрати върху камъните. — Божа майчице, това е граф Фенгболд! О, Усирис Ейдон, спаси принца ни! Курвенски копелета!

— Връхлитат Джосуа като чук — промълви Джарнауга. — А набанците са объркани, струва ми се. Те… те…

— Оттеглете се! — изкрещя Бенигарис, а Аспитис Превес издърпа знамето от вцепенените ръце на оръженосеца на Леобардис и прегази младия мъж под копитата на коня си.

— Прекалено много са! — извика Аспитис. — Отстъпете! Баронът е мъртъв!

Деорнот обърна коня си, препусна през навалицата към Джосуа и изкрещя:

— Капан!

Рицарите на Фенгболд се спускаха с тътен по склона. Пиките им блестяха.

— Това е капан, Джосуа!

Мина право през двама от Глиганите на Гутулф, които се опитаха да го спрат, стоварвайки тежки удари върху щита и шлема му, намушка втория право в гърлото и едва не изпусна меча си, чийто връх изскочи чак под тила му. Видя струя кръв да облива забралото му, но не беше сигурен дали е неговата, или на някой друг.

Принцът подканваше рицарите си да се съберат около него чрез призивния зов на рога на Изорн, чиито звуци се носеха над виковете и дрънченето на оръжията.

— Бенигарис уби барона! — извика Деорнот.

Джосуа вдигна смаян поглед към го връхлитащата го окървавена фигура.

— Бенигарис го намушка в гърба! Ние сме в капан!

За миг принцът се поколеба, вдигнал ръка, сякаш за да открие забралото и да се огледа. Фенгболд и неговите Орли вече връхлитаха фланга на наглимундците, за да спрат оттеглянето им.

— Свири отбой, Изорн! — извика принцът. — Трябва да си пробием път и да се измъкнем! Назад! Назад в Наглимунд! Измамени сме!

С призивния зов на рога и мощен рев на негодувание рицарите на принца се втурнаха право срещу пурпурните редици на Фенгболд. Деорнот пришпори коня си, за да достигне предната линия, и видя Джосуа да пробива отбраната на първия Орел и да му нанася удар под ръката; мечът му просвятваше като змия, забиваше се и се измъкваше светкавично. Миг по-късно Деорнот налетя на тълпа облечени в червени униформи конници. Размаха меча си и закрещя; не усещаше, че по страните зад шлема му се стичат сълзи.

Смаяни от яростта на нападателите, воините на Фенгболд се засуетиха объркано и наглимундците успяха да си пробият път. Зад тях набанските легиони отстъпваха разпокъсани към Инискрих. Гутулф не тръгна да ги преследва, а изпрати войските си да се присъединят към Фенгболд в преследването на оттеглящите се рицари на Джосуа.

Деорнот обгърна с две ръце шията на коня си. Чуваше стържещото му дишане, докато галопираше през ливадите и незасятите ниви. Шумът от преследвачите постепенно затихна с приближаването на стените на Наглимунд.

Вратата беше вдигната — черна, зейнала уста. Деорнот се втренчи в нея — главата му пулсираше като тътнещ барабан — и внезапно му се прииска тя да го погълне — да потъне в дълбока и мрачна забрава, от която да не се събуди никога.

40. Зеленият шатър

— Не, принц Джосуа. Не можем да ти позволим да извършиш такава глупост.

Изорн се отпусна тежко на стола и намести внимателно крака си.

— Не можете ли? — Принцът вдигна поглед към римъра. — Вие да не сте ми пазачи? Да не съм малолетен или пък малоумен, че да ми казвате какво да правя?

— Принце — намеси се Деорнот, като пипна коляното на Изорн, за да го накара да млъкне, — разбира се, че ти си господарят. Не те ли следваме? Не сме ли ти се заклели във вярност? — Мъжете из стаята закимаха навъсено. — Но трябва да знаеш, че искаш много от нас. След това подло предателство на краля наистина ли смяташ, че въобще можеш да му се довериш?

— Познавам го, както не го познава нито един от вас скочи Джосуа, сякаш изгарян от вътрешен огън. — Той ме иска мъртъв, естествено, но не по този начин. Не така подло. Ако се закълне, че няма да ме докосне — и ако не допуснем явна глупост, — ще се върна невредим. Той все още иска да изпълнява ролята на Върховния крал, а Върховният крал не заколва невъоръжения си брат под флага на примирието.

— В такъв случай защо те хвърли в килия, за което ти ни каза? — попита навъсено Етелферт от Тинсет. — Да не би това да е доказателство за достойнство?

— Не — отвърна Джосуа, — но не мисля, че това беше идея на Елиас. В това бе замесена ръката на Приратес. Елиас се е превърнал в чудовище — Бог да ми прости, защото някога той беше мой брат, и то не само по кръв, — но мисля, че все още е съхранил някакво чудато чувство за чест.

Деорнот издиша шумно.

— Каквото демонстрира към Леобардис ли?

— Честта на вълка, който прегризва врата на слабия и подвива опашка пред силния — изръмжа Изорн.

— Не съм съгласен. — Лицето на Джосуа се изопна. — Отцеубийството на Бенигарис според мен е по-скоро от злоба. Предполагам, че Елиас…

— Принц Джосуа, с ваше позволение… — прекъсна го Джарнауга и огледа присъстващите изпод вежди. — Не мислите ли, че се опитвате да търсите извинение за брат си? Безпокойствата на васалите ви са напълно основателни. Това, че Елиас предлага да преговаряте, не означава, че сте длъжен да отидете при него. Никой не би поставил под съмнение честта ви, ако не го направите.

— Ейдон да ми е на помощ, човече, ни най-малко не ме интересува кой какво си мисли за моята чест! — викна принцът. — Познавам брат си, и то така, както никой не е в състояние да го проумее — и не ми казвай, че той се е променил, Джарнауга — той хвърли гневен поглед, предугаждайки думите на възрастния мъж, — защото никой не знае това по-добре от мен. Но независимо от всичко ще отида и няма какво повече да обяснявам. А сега искам да ме оставите. Има други неща, които трябва да обмисля.

И им махна с ръка да напуснат стаята.

— Деорнот, той да не е полудял? — попита Изорн с навъсено от мрачни предчувствия лице. — Как е възможно сам да се тика в окървавените ръце на краля?

— Инат, Изорн — всъщност какво право имам да го казвам? Вероятно наистина знае какво говори. — Деорнот поклати глава. — Онова проклето нещо още ли е там?

— Шатърът ли? Да. На малко повече от хвърлей стрела от стените — а така също и на достатъчно разстояние от лагера на Елиас.

Деорнот закрачи бавно, съобразявайки се с бързината, с която раненият крак на младия римър му позволяваше да се движи.

— Бог да ни е на помощ, Изорн, никога не съм го виждал такъв, а му служа, откак пораснах достатъчно, за да мога да въртя меча. Сякаш се е заел да докаже, че Гуитин беше прав, наричайки го „твърдоглав“. — Деорнот въздъхна. — Горко ни — ако не успеем да го спрем, ще трябва да направим всичко възможно, за да го защитим. Кралският пратеник каза двама телохранители, не повече?

— Толкова и за краля.

Деорнот кимна замислено.

— Ако до вдругиден — той посочи бялата ленена превръзка през рамото си — мога да движа ръката си, няма земна сила, която да ми попречи да бъда единият от тях.

— А аз другият — отсече Изорн.

— Мисля, че е по-добре да останеш зад стените с двайсетина конници. Да поговорим със съветника по охраната лорд Ейдграм. Ако му устроят засада — само врабче да прехвръкне от кралския лагер към този шатър, — ще бъдете там за няколко удара на сърцето.

Изорн кимна.

— Надявам се. Може да поговорим с мъдреца Джарнауга и да го помолим да даде на Джосуа някакъв амулет да го пази.

— Онова, от което се нуждае, и ми е болно да го кажа, е заклинание, което да го пази от собствената му прибързаност. — Деорнот прескочи една голяма локва. — Така или иначе, никакво заклинание не може да устои на удар с кинжал в гърба.

Устните на Лут не преставаха да помръдват беззвучно, сякаш изричаха неспирен порой от обяснения. Мънкането му се бе превърнало в безмълвие още преди два дни; Мейгуин се проклинаше, че не беше записвала последните му думи, поради убедеността си, че гласът му ще се възвърне, както много пъти след раняването му. Усещаше, че този път това няма да се случи.

Очите на краля бяха затворени, а върху лицето му непрестанно се редуваха изражения на страх и скръб. Тя докосна изгарящото му чело, усети конвулсивно свиващите се едва-едва мускули в ритъма на неизречените слова и отново изпита усещането, че трябва да заплаче, сякаш сълзите, които извираха някъде вътре в нея, без да могат да се излеят, щяха да изтекат навън през самата й кожа. Но не беше плакала от нощта, в която баща й бе повел войските към Инискрих — не дори и когато го донесоха на носилка, обезумял от болки и с просмукани от тъмна кръв бинтове на корема. Щом и тогава не заплака, никога повече нямаше да си го позволи. Сълзите бяха за децата и идиотите.

Нечия ръка я докосна по рамото.

— Мейгуин. Принцесо.

Беше Еолаир. Умното му лице бе сгърчено от скръб като прилежно сгъната за зимата лятна рокля.

— Трябва да поговорим отвън.

— Излезте, графе — отвърна тя и отново обърна поглед към грубото легло от дънери и слама. — Баща ми умира.

— Споделям скръбта ви, милейди. — Докосването му беше още по-настойчиво, като на животно, което навира муцуната си в мрака. — Повярвайте ми. Но боговете са наредили живите да живеят, а хората имат нужда от вас в този момент. — Сякаш почувствал, че думите му са прекалено хладни и прекалено надменни, той стисна лекичко ръката й и я пусна. — Моля ви. Лут-уб-Литин би се радвал да постъпите по този начин.

Мейгуин преглътна огорчението си. Беше прав, разбира се. Изправи се с изтръпнали от каменния под на пещерата колена и го последва, като мина покрай смълчаната си мащеха, седнала до задния край на леглото и загледана в закрепените по стената факли.

„Виж ти — мина й през ума. — На хернистирците им трябваха хиляди години, за да изпълзят от пещерите на слънчева светлина…“

Тя приведе глава, за да се промъкне под ниския таван, и присви очи от дразнещия пушек на факлите.

„А бе достатъчен по-малко и от месец, за да ни натикат обратно в тях. Започваме да се превръщаме в животни. Боговете са ни обърнали гръб“.

Когато изскочи на дневна светлина след Еолаир, тя отново вдигна глава. Лагерната глъчка я заобиколи от всички страни: въргалящи се в калта деца под грижливия надзор на възрастните, коленичили придворни дами — повечето в дрипи от красивите си доскоро дрехи — приготвяха катерици или зайци за къкрещите на огъня гърнета и стриваха зърно върху плоски камъни. Нагъсто израслите дървета по скалистия планински склон се превиваха неохотно под напора на вятъра.

Мъже почти не се виждаха; онези, които не бяха загинали на Инискрих или чиито рани не лекуваха из галериите на пещерите, бяха отишли на лов или пазеха в по-ниското от евентуално придвижване на войската на Скали за окончателно разгромяване на съсипаната хернистирска съпротива.

„Останали са ни само спомените — помисли си тя, като огледа изпоцапаната си и изпокъсана пола — и скритите дупки по Грианспог. Като подгонени лисици. Когато господарят Елиас пристигне да получи плячката от своята хрътка Скали, с нас ще е свършено“.

— Какво всъщност искаш, граф Еолаир? — попита тя.

— Не аз го искам, Мейгуин — отвърна и той поклати глава. — Иска го Скали. Няколко души от караула се върнаха и казаха, че цяла сутрин е на дъното на Моир Брах и крещи за баща ви.

— Нека си крещи тая свиня — намръщи се Мейгуин. — Защо някой воин не прободе с една стрела този мръсник?

— Не е толкова близо, принцесо. А има и петдесетина души с него. Не, мисля, че трябва да слезем и да го изслушаме — от някое прикритие, разбира се, за да не ни види.

— Как ли не — отвърна тя с презрение. — Какво ни е грижа какво иска да ни каже Остроносия? Отново ще настоява да капитулираме, без съмнение.

— Възможно е.

Граф Еолаир сведе замислено очи и Мейгуин усети, че я залива вълна на съжаление към него — защо трябваше да търпи яда й?

— Мисля, че има още нещо, милейди. Той е там вече повече от час, казват мъжете.

— Добре — отсече тя. Изпитваше желание да се отдалечи от постелята на Лут и същевременно се презираше заради това си желание. — Идвам с теб.

Отне им почти цял час, за да се спуснат по гористия планински склон. Земята беше влажна, а въздухът хладен; дъхът на Мейгуин струеше на малки облачета, докато тя вървеше през деретата след Еолаир. Безрадостният студ бе прогонил птиците от Сиркоил или ги бе принудил да се умълчат. Нито звук не съпътстваше спускането им, освен шушненето на разклащаните от вятъра клони.

Докато наблюдаваше графа на Над Мулах да си проправя чевръсто път през шубраците — напомняше й юноша със стройния си гръб и лъскавата опашка на тила, с пъргавите си и гъвкави движения, — Мейгуин отново изпита някаква смътна и безнадеждна любов към него. Подобно чувство й се струваше толкова нелепо — на нея, върлинестата и непохватна дъщеря на един агонизиращ мъж, — че се превърна в нещо като гняв. Когато Еолаир се извърна, за да й помогне да прескочи един издаден камък, тя се начумери, сякаш й предлагаше нещо оскърбително, а не ръката си.

Сгушените мъже в горичката над дългия хребет Моир Брах се сепнаха от приближаващите се Еолаир и Мейгуин, но бързо свалиха лъковете си и им направиха знак да продължат. Тя надникна между папратите към каменния пръст, заради който хребетът беше наречен така, и видя на дъното тълпа подобни на мравки фигури: бяха на половин километър от тях.

— Току-що спря да говори — прошепна един от караула, младо момче с широко отворени от напрежение очи. — Пак ще почне, принцесо, ей сега ще видите.

Като че ли в потвърждение на думите му една от фигурите се отдели от навалицата мъже с шлемове и пелерини, наобиколили една каруца, вдигна ръце към устата си и застана с лице, обърнато малко по на север от скривалището на наблюдателите.

— … за последен път… — отекна гласът, заглушен от разстоянието — ти предлагам… заложници… в замяна на…

Мейгуин наостри уши, за да схване думите. Информация ли каза?

— … за момчето на магьосника и… принцесата.

Еолаир хвърли поглед към Мейгуин. Тя бе застинала като закована. Какво искаха от нея?

— Ако не кажете… къде… е принцесата… ще… заложниците.

Мъжът, който говореше — по разкрачената стойка и злобния му, подигравателен тон Мейгуин разбра, че това е самият Скали, — размаха ръка и една съпротивляваща се фигура в някаква светлосиня дрипа беше свалена от каруцата и домъкната до него. Мейгуин се вторачи, усетила ужасна тежест в сърцето. Беше сигурна, че светлосинята рокля е на Сифга… малката глупава сладурана Сифга.

— … Ако не ни кажете… знаете… принцеса Мириамел, нещата… жалко за тези…

Скали даде знак и ритащото момиче — което можеше и да не е Сифга, опита се да си внуши Мейгуин — бе метнато обратно в каруцата сред останалите пленници, налягали един до друг в нея.

Значи търсеха принцеса Мириамел, дъщерята на Върховния крал! Дали беше избягала? Или я бяха отвлекли?

— Не можем ли да направим нещо? — пошепна тя на Еолаир. — А кое е това „момче на магьосника“?

Графът безпомощно поклати глава.

— Какво бихме могли да сторим, принцесо? Скали иска повече от всичко да ни накара да слезем долу. Хората му са десет пъти повече от нас!

Дълго време Мейгуин наблюдаваше безмълвно; усещаше как я завладява яростта. Обмисляше какво да каже на Еолаир и останалите — как да им даде да разберат, че ако никой от мъжете не иска да тръгне с нея, сама ще слезе при Тайг, за да спаси пленниците на Скали… или, по-вероятно, да умре геройски, опитвайки се да го направи, — когато набитият мъж на дъното, вече без шлем, така че се виждаше жълтеникавото петънце на косата и брадата му, закрачи към подножието на Моир Брах.

— Добре! — изрева той. — … и проклятието на Локийн… Ние… и ще ги вземем… — Фигурката посочи към каруцата. — Но… оставим подарък!

Развързаха нещо от единия кон, някакъв тъмен вързоп, и го хвърлиха в краката на Скали Остроносия.

— В случай че… очаквайки помощ!… Едва ли ще послужи срещу… Калдскрайк!

Миг по-късно под пронизителния рев на рога Скали препусна заедно с римърите си към Хернисадарк. Тресящата се каруца потегли зад тях.

Изчакаха един час, преди внимателно да се спуснат по склона: придвижваха се с предпазливостта на кошута, която прекосява открита поляна. След като стигнаха дъното на Моир Брах, притичаха до черния вързоп, който беше оставил Скали.

Когато го отвориха, мъжете изкрещяха от ужас и захълцаха в мъчителни ридания… но от очите на Мейгуин не капна нито сълза, дори след като видя какво бяха сторили Скали и неговите главорези с брат й Гуитин, преди да умре. Когато Еолаир обгърна раменете й, за да й помогне да се отдалечи от подгизналото от кръв одеяло, тя се отърси гневно от ръката му, след което се извърна и му зашлеви силна плесница. Той не се опита да се защити, а само се втренчи в нея. Беше сигурна, че изпълнилите очите му сълзи не са заради плесницата — и в този момент това я накара да го намрази още по-силно.

Но нейните очи останаха сухи.

Снегът се стелеше като пелена — премрежваше погледа, правеше дрехите им по-тежки, вкочаняваше пръстите и ушите и те ги сърбяха до болка — но Джирики и тримата му спътници сити не обръщаха особено внимание на това. Докато Саймън и останалите се клатушкаха тежко върху конете си, ситите крачеха енергично пред тях и често спираха, за да изчакат конниците да ги настигнат, търпеливи като добре охранени котараци и с необяснима жизнерадост в лъчезарните си очи. Въпреки че бяха вървели цял ден пеша, от изгрев до здрач, вечерта Джирики и спътниците му обикаляха из лагера със същата бодрост, с каквато бяха потеглили на зазоряване.

Докато останалите събираха дърва за огъня, Саймън се доближи нерешително до Ан’най и попита:

— Мога ли да ти задам няколко въпроса?

Ситът вдигна поглед. Очите му бяха спокойни.

— Питай.

— Защо вуйчото на принца се разгневи, че Джирики реши да тръгне с нас? И защо взе и вас тримата?

Ан’най вдигна тъничката си ръка към устата си, сякаш за да скрие усмивката си, макар че върху лицето му не се появи никаква усмивка. След това я свали и се видя все така невъзмутимото му лице.

— Това, което става между принца и с’ху Кендхараджа’аро, не е моя работа, затова не мога да кажа нищо. — Той кимна многозначително. — Колкото до другото, вероятно той сам може да отговори най-добре… да, Джирики?

Саймън вдигна очи и остана смаян, че вижда принца зад себе си: усмихваше се с тъничките си устни.

— Защо ги взех със себе си? — попита Джирики и направи широк жест с ръка от Ан’най към другите двама сити, които се връщаха към лагера. — Ки’ушапо и Сиджанди взех, защото някой трябва да се грижи за конете.

— Да се грижи за конете ли?

Джирики вдигна вежди и щракна с пръсти.

— Троле — викна през рамо той, — ако това човешко дете е твой ученик, значи наистина си лош учител! Да, Сеоман, конете — или очакваш да изкачват планините редом с теб?

Саймън се обърка.

— Но… Да изкачват? Конете? Не съм мислил за… искам да кажа, не може ли просто да ги оставим? Да ги пуснем да си вървят?

Не беше честно; през цялото пътуване се чувстваше не повече от излишен пискюл — освен, разбира се, заради Бялата стрела, — а сега ситът го държеше отговорен и за конете!

— Да ги пуснем да си вървят? — Гласът на Джирики прозвуча остро, почти гневно, но лицето му остана спокойно. — Да ги оставим да загинат ли искаш да кажеш? След като вече са толкова надалеч от местата, където сами биха могли да се върнат, да ги пуснем да се мъкнат из снежната пустош и да умрат?

Саймън понечи да възрази, че отговорността не е негова, но в последния момент прецени, че е по-добре да не спори.

— Да — отвърна той. — Не бива да ги оставим да умрат.

— Освен това — обади се Слудиг и пусна наръч дърва на земята, — как ще се прекосим след това цялата тази пустош?

— Точно така — подкрепи го Джирики с широка усмивка; беше доволен. — Затова взех Ки’ушапо и Сиджанди, Те ще се грижат за конете и ще приготвят нещата за моето… за нашето завръщане. — Той докосна върховете на двата си показалеца като че ли в знак на нещо завършено. — Колкото до Ан’най — продължи той, — при него нещата са по-сложни. Причината да е тук е подобна на моята.

Той погледна към другия сит.

— Чест — каза Ан’най с наведени очи, загледан в сплетените си пръсти. — Задължен съм пред хикка стаджа — Носача на Стрелата. Не се отнесох с нужното уважение към един… свят гост. Затова идвам да изкупя грешката си.

— Нищожен дълг — добави тихо Джирики, — ако го сравним с моя, но Ан’най ще направи онова, което трябва.

Саймън се запита дали Ан’най сам е взел това решение, или Джирики го е накарал по някакъв начин да тръгне с тях. Беше много трудно да разбереш нещичко за тези сити — как разсъждават, какво искат. Толкова различни бяха, толкова спокойни и толкова неуловими!

— Хайде, идвайте — обади се Бинабик.

Пред тях затрептя крехко пламъче и той заразмахва ръце да се разгори.

— Ей сега огънят ще се разпали и съм сигурен, че няма да откажете малко храна и вино, за да затоплим вътрешностите си.

След няколко дни езда оставиха зад гърба си Северен Алдхеорте, прекосиха хълмовете Велдхелм и стъпиха върху равната, покрита със сняг пустош.

Студът беше сковал всичко — всяка безкрайна нощ, всеки безрадостен ден, — остър, пронизващ студ. Снегът постоянно се сипеше върху лицето на Саймън, щипеше очите и изгаряше и напукваше устните му. Лицето го пареше до болка, сякаш бе вървял дълго под слънцето, а треперещите му ръце едва удържаха поводите. Сякаш завинаги го бяха изхвърлили навън, наказание, което бе продължило твърде дълго. Така или иначе, нямаше как да оправи нещата, освен всеки ден да се моли безмълвно на Усирис да му даде сили, за да издържи до следващия лагер.

„Поне — мина му тъжна мисъл през ума, — поне Бинабик си прекарва добре“.

И наистина, тролът беше в стихията си — яздеше най-отпред, караше спътниците си да побързат, от време на време се смееше от удоволствие, докато подскачаше на гърба на Куантака из преспите. През дългите вечери край огъня, докато простосмъртните му спътници трепереха и мажеха с мазнина вкочанените си от леда ръкавици и ботуши, за да омекнат, Бинабик изброяваше подробно различните видове сняг и разнообразните признаци, предвещаващи лавини, за да ги подготви за пътуването им из планините, които се извишаваха неумолимо на хоризонта пред тях, сурови и непреклонни като божества под белоснежните си корони.

С всеки ден исполинските вериги пред тях изглеждаха все по-огромни, макар сякаш да не се приближаваха и на сантиметър до тях, независимо колко време бяха пътували. След седмица сред вкочанената, лишена от живот пустош Саймън закопня за злокобната гора Димърског и за брулените от ветровете върхари — всичко друго, само не и тази безкрайна, смразяваща костите равнина.

На шестия ден минаха край руините на манастира „Св. Скенди“. Почти всичко беше покрито от снежните преспи: единствено изгнилият островръх покрив на параклиса се подаваше малко над повърхността, увенчан от желязно Дърво, опасано спираловидно от някакъв напомнящ змия звяр. В ледената мъгла гледката напомняше потънал сред море от абсолютна белота кораб.

— Каквито и тайни да крие — каквото и да знае за Колмънд или меча Трън, — те са скрити твърде надълбоко в него — каза Бинабик, докато подминаваха манастира.

Слудиг притеснено очерта знака на Дървото на челото и на сърцето си, а ситите обиколиха бавно останките — оглеждаха ги, сякаш никога не бяха виждали толкова любопитна гледка.

Докато се гушеха край огъня през нощта, Слудиг поиска да узнае защо Джирики и другарите му отделиха толкова много време, за да огледат манастира.

— Защото — отвърна принцът — ни доставяше удоволствие.

— Какво ще рече това? — попита раздразнено Слудиг и погледна Хейстън и Гримрик, сякаш предполагаше, че те са разбрали какво иска да каже ситът.

— Може би е по-добре да не говорим за тези неща — намеси се Ан’най. — Край този огън сме приятели.

За момент лицето на загледания в огъня Джирики придоби тържествен израз, след което се изкриви в странна дяволита усмивка. Саймън се смая: понякога му бе трудно да приеме, че Джирики е по-възрастен от него, толкова младежко и непредвидимо изглеждаше понякога поведението му. Но Саймън си спомни и за пещерата над гората. Младежка възраст и напреднала старост бяха смесени на едно място; тъкмо такава комбинация представляваше Джирики.

— Ние се вглеждаме в неща, които ни интересуват — поясни той, — също като простосмъртните. Само че причините са различни и може би не бихте могли да проумеете нашите.

Широката му усмивка изразяваше приятелско предразположение, но Саймън усети някакъв дисонанс, нещо не на мястото си.

— Въпросът, северняко — продължи Джирики, — е с какво толкова би могло да те засегне нашето взиране?

За момент над огъня се спусна тишина; Слудиг гледаше вторачено ситския принц. Влажните дърва изпукаха и запращяха, а вятърът зафуча и конете се размърдаха.

Слудиг сведе поглед.

— Разбира се, че можете да гледате, каквото си искате — промълви накрая той и се усмихна тъжно; разтопеният сняг се стичаше по русата му брада. — Просто това ми напомни за Сийгард — от Скипхавен. Имах усещането, че се присмивате на нещо скъпо за мен.

— Скипхавен ли? — изръмжа Хейстън, скрит в кожите си. — Не съм го чувал. Да не е църква?

— Кораби… — каза Гримрик и свъси вежди.

Слудиг кимна сериозно.

— Там се намират корабите на Римърсгард.

— Но римърите не карат кораби! — изненада се Хейстън. — В цял Остен Ард няма друг народ, тъй привързан към земята!

— О, някога сме го правили. — Лицето на Слудиг проблесна на светлината на пламъците. — Преди да прекосим морето — когато сме живели в Ийсгард, изоставения Запад, — нашите предци са изгаряли хора и са погребвали кораби. Поне така разправят легендите.

— Изгаряли са хора? — учуди се Саймън.

— Мъртвите — обясни Слудиг. — Предците ни са строили кораби за мъртъвци от прясно отсечен ясен и ги изгаряли върху водата, и така душите отлитали с пушека на небето. Но огромните кораби, с които сме кръстосвали световните океани и реките — опора на живота ни, както нивата за фермера и стадото за пастира, — сме погребвали на сушата, когато остарявали толкова, че вече не можели да се крепят над водата, за да се вселят душите им в дърветата, които да израстат стройни и високи, за да се превърнат в нови кораби.

— Но ти каза, че това е ставало оттатък океана — в ония времена — възкликна Гримрик. — Сийгард е отсам, нали? В Остен Ард?

Ситите мълчаха и не помръдваха, вторачени напрегнато в Слудиг.

— Така е. Точно там килът на кораба на Елврит докоснал за първи път брега и той обявил: „Ние прекосихме черния океан и намерихме нов дом“. — Слудиг огледа насядалите около огъня. — Там погребали огромните кораби. „Никога повече няма да прекосим обратно този обитаван от дракони океан“, казал Елврит. Цялата долина на Сийгард в подножието на планините е осеяна с могилите на последните кораби. На носа на самия бряг, на ръба на най-голямата котловина е погребан корабът на Елврит — Сотфенгсел — и само високата му мачта се издига от пръстта като дърво без клони; тъкмо за това си спомних при манастира.

Той поклати глава с грейнали от спомените очи.

— На мачтата на Сотфенгсел расте имел. Всяка година в деня на смъртта на Елврит млади девойки от Сийгард обират белите му плодчета и ги отнасят в църквата…

Слудиг замълча. Огънят изсъска.

— Онова, което не казваш — обади се след малко Джирики, — е, че пристигайки по тези земи, римърите са прогонили други от тях.

Дишането на Саймън се учести. Още в началото беше усетил нещо скрито зад привидно спокойния израз на принца.

Слудиг отговори с изненадваща кротост, вероятно все още припомняйки си набожните девици на Сийгард.

— Не мога да залича стореното от предците ми.

— В това има нещо вярно — продължи Джирики, — но този път ние, Зида’я — ние, ситите — няма да повторим грешката си отпреди. — Той изгледа с ожесточение Бинабик, който издържа погледа му. — Всички ние трябва да си изясним някои неща, Бинбиникегабеник. Говорех самата истина, когато съобщих причината да ви придружим: моята заинтересуваност къде отивате и крехката и необикновена връзка между човешкото дете и мен. Нито за миг не си въобразявайте, че споделям вашите страхове и усилия. Доколкото те ме засягат, дано вие и вашият Върховен крал взаимно се изтребите до крак.

— С цялата си почит към вас, принц Джирики — отвърна Бинабик, — смея да ви кажа, че това не е цялата истина. Ако ни засягаха единствено боричканията между простосмъртни крале и принцове, сега всички ние щяхме да защитаваме Наглимунд. Вие знаете, че поне ние петимата имаме други цели.

— Тогава знай следното — натърти Джирики. — Макар годините, изминали след нашето разделяне с Хикеда’я — които наричате норни, — да са безброй като снежинки, ние все още сме една кръв. Как бихме могли да застанем на страната на парвенюта срещу своя род? Защо да го правим, след като някога сме кръстосвали заедно под слънцето, когато сме пристигнали от безкрайно далечния Изток? Каква преданост бихме могли да дължим на простосмъртните, които ни опустошиха с такава ярост, с каквато опустошават и всичко друго… дори себе си?

Нито един от хората не смееше да вдигне очи към хладния му поглед. Джирики вдигна дългия си пръст.

— А онзи, когото шепнешком наричате Крал на бурите… чието име бе Инелуки… — Той се усмихна горчиво при трепването и размърдването на хората. — Аха, дори името му всява ужас! Някога той беше най-съвършеният от нас — красив на външност, много по-мъдър, отколкото биха могли да си представят простосмъртните, блестящ като пламък! — и ако сега се е превърнал в нещо, което вдъхва мрачен ужас, в нещо смразяващо и злокобно, чия е вината? И ако, безплътен и отмъстителен, възнамерява да изтрие човечеството от лицето на своята земя като прах от страница — защо ние да не ликуваме? Не Инелуки ни прогони да се крием като кошути в тъмните гори на Алдхеорте, вечно нащрек да не бъдем разкрити. Преди да дойдат хората, ние кръстосвахме Остен Ард под лъчите на слънцето и творенията на ръцете ни грееха с красотата си под звездите. Какво друго, освен страдание ни донесоха простосмъртните?!

Никой не понечи да отговори, но сред настъпилата след думите на Джирики тишина се понесе печален, тих звук. Мелодия от непознати думи, излъчваща сякаш призрачна красота в мрака.

Когато спря да пее, Ан’най вдигна поглед към своя смълчан принц и своите спътници сити и накрая към тези, които ги гледаха през танцуващите пламъци.

— Това е една от нашите песни, които простосмъртните пееха някога — промълви той. — Западняците я харесваха заради древността й и й дадоха думи на своя език. Аз ще… ще се опитам да й дам думи на вашия.

Той се замисли, вдигнал очи към небето. Вятърът бе стихнал и звездите блестяха студени и далечни.

Ан’най запя:

Гласът на Ан’най сякаш галеше печалните слова и Саймън изпита копнеж, какъвто не бе изпитвал никога — някаква носталгия по дом, който не познава, чувството, че е загубил нещо, което никога не е притежавал. Докато Ан’най пееше, никой не отрони дума. А и не би могъл.

Песента свърши. Огънят беше единственото светло кръгче сред потъналата в мрак пустош.

Зеленият шатър стърчеше самотен насред подгизналата от влага равнина пред стените на Наглимунд. Стените му се тресяха от вятъра, сякаш единствен той дишаше сред огромното пространство.

Тракайки със зъби от суеверна уплаха, макар и самият влажен и остър като нож вятър да беше достатъчно основание за това, Деорнот погледна Джосуа, който яздеше малко пред него.

„Я го виж — помисли си Деорнот. — Като че ли вече вижда брат си — сякаш вижда през зелената коприна и черната драконова грива право в сърцето на Елиас“.

Погледна другия си спътник и усети още по-голяма тежест в сърцето. Младият воин, когото Джосуа настоя да вземат с тях — казваше се Остраел, — беше готов да припадне всеки момент. Глуповатото му четвъртито лице, чийто загар бе избледнял през мъгливите пролетни седмици, се бе сгърчило от едва прикрит ужас.

„Ейдон да ни е помощ, ако се наложи да разчитаме на него. Защо го взе изобщо Джосуа?“

Докато приближаваха, входът на шатъра се раздели на две.

Деорнот се стегна, готов да грабне лъка. Наруга се наум, че е разрешил на своя принц да постъпи по такъв глупашки, наистина глупашки начин, но в същия момент воинът в зеленото наметало ги огледа равнодушно и отстъпи към едната страна на входа, като държеше завесата отворена.

Деорнот направи почтителен знак на Джосуа да изчака и пришпори коня си в бърза обиколка около зеления шатър. Беше доста голям, дванайсетина или малко повече крачки страната, и въжетата проскърцваха под тежестта му под напорите на вятъра, но по изпотъпканата наоколо трева Деорнот не забеляза никакви признаци за засада.

— Добре, Остраел — каза той, щом се върна. — Ще застанеш тук, до този мъж — Деорнот посочи воина — така, че отвътре през цялото време да се вижда поне едното ти рамо, ясно ли е?

И като взе измъчената усмивка на младия копиеносец за потвърждение, Деорнот се обърна към часовоя на краля. Покритото му с брада лице му бе познато; без съмнение го беше виждал в Хейхолт.

— Ако и ти застанеш близо до входа, ще е най-добре за всички.

Часовоят сви устни, но се приближи към входа.

Воинът бе скочил от коня и крачеше към вратата, но Деорнот се вмъкна светкавично пред него, хванал дръжката на меча си.

— Надали има нужда от толкова предпазливост, Деорнот — промълви тих, но плътен глас. — Нали така ти е името? Все пак тук всички сме хора на честта.

Деорнот спря. Джосуа влезе зад него. Вътре беше сковаващо студено и тъмно. Стените грееха в зеленикаво, едва-едва пропускайки светлината отвън, и хората в шатъра сякаш се носеха във вътрешността на огромен, но недостатъчно добре шлифован смарагд.

Пред него изникна бледо лице с черни като върхове на карфици очи сред нищото. В зеленикавия сумрак пурпурната пелерина на Приратес изглеждаше ръждивокафява — цветът на засъхнала кръв.

— А, Джосуа! — добави той с ужасяващо подигравателен тон. — Пак се срещаме. Кой би предположил, че толкова много неща ще се случат след последния ни разговор?

— Затваряй си устата, свещенико — или какъвто и да си — рече принцът. В гласа му се усещаше такава хладнокръвна сила, че дори Приратес премигна от изненада. — Къде е брат ми?

— Тук съм, Джосуа — чу се плътен дрезгав шепот, сякаш ехото на вятъра.

В ъгъла, в стол с висока облегалка седеше човек — близо до ниска масичка, пред която имаше друг стол: единствените мебели в просторния, потънал в сумрак шатър. Джосуа пристъпи напред. Деорнот придърпа наметалото плътно около тялото си и го последва, по-скоро за да не остане до Приратес, отколкото от желание да види краля.

Принцът седна срещу брат си. Елиас изглеждаше странно вдървен, светлите му като скъпоценни камъни очи блестяха върху лицето му на хищник изпод желязната корона на Хейхолт над бледото чело и черната коса. Между краката си бе подпрял меч в ножница от черна кожа. Яките ръце на Върховния крал почиваха върху главичката на необичайно раздвоения ефес. Макар да го огледа за момент, Деорнот отклони очи от меча; изпита неприятно чувство на гадене, като при гледка, която наблюдаваш от огромна височина. Отново погледна към краля, но не се почувства по-добре: във вкочанения студ на шатъра Елиас беше само по кожен елек и жилите по покритите му с тежки гривни голи ръце потрепваха като живи същества.

— Е, братко — промълви кралят и оголи зъби в усмивка, — добре изглеждаш.

— За разлика от теб — контрира светкавично Джосуа, но Деорнот не пропусна да забележи неспокойната искрица в погледа му. Нещо ужасно дебнеше във въздуха и всички го усещаха. — Покани ме да преговаряме, Елиас. Какво искаш?

Кралят присви очи — те сякаш потънаха в зелената сянка — и дълго не отговори.

— Моята дъщеря. Искам дъщеря си. И още… едно момче — но то не е толкова важно. Не, искам най-вече Мириамел. Ако ми я предадеш, ще дам дума, че нищо няма да се случи на децата и жените в Наглимунд. В противен случай всички, които се крият зад стените му и ми попречат… ще умрат.

Последното бе изречено с такава небрежност, че Деорнот потръпна.

— Не е при мен, Елиас — отвърна бавно Джосуа.

— Къде е?

— Не знам.

— Лъжец!

Кралят изкрещя с такава ярост, че Деорнот за малко да изтегли меча си — очакваше Елиас да скочи от стола. Кралят обаче почти не помръдна, а само подкани с жест Приратес да напълни отново бокала му от пълна с някаква черна течност кана.

— Не мисли, че съм лош домакин, задето не предлагам и на теб — обясни Елиас, след като отпи огромна глътка и се усмихна мрачно. — Предполагам, че това питие няма да ти подейства добре. — Той подаде чашата на Приратес, който я пое внимателно и я остави на масичката. — А сега — продължи Елиас почти добронамерено — може ли да не си губим времето с излишни игрички? Искам дъщеря си и ще си я получа. — Тонът му придоби гротескно жаловит оттенък. — Няма ли права един баща над дъщеря си, която обича и е отгледал?

Джосуа пое дълбоко дъх.

— Правата ти над нея са си ваша работа. Тя не е при мен, но и да беше, не бих ти я предал без нейното желание. — Той продължи припряно, за да не позволи на краля да отговори: — Опомни се, Елиас, умолявам те — някога ти беше мой брат, въпреки всичко. Баща ни обичаше и двамата, теб повече от мен, но най-много тази земя. Не съзнаваш ли какво вършиш? Не става въпрос само за тази битка — Ейдон е виждал много сражения по тази земя. Но има нещо друго. Приратес знае за какво говоря. Няма никакво съмнение, че тъкмо той те поведе по този път надолу!

Деорнот забеляза как Приратес се извръща, изненадан от думите на принца.

— Умолявам те, Елиас — продължи Джосуа сериозно и скръбно. — Отвърни се от пътя, който си избрал, върни този прокълнат меч на нечестивците, които искат да отровят и теб, и Остен Ард… и аз ще оставя живота си в твоите ръце. Ще отворя портите на Наглимунд за теб, както девица открехва прозореца си за своя любим! Ще повдигна всеки камък на небето и земята, за да намеря Мириамел! Захвърли меча, Елиас! Захвърли го! Неслучайно е наречен Печал!

Кралят се взираше потресен в Джосуа. Приратес измърмори нещо и се втурна напред, но Деорнот скочи и го сграбчи. Свещеникът се сгърчи като змия в ръката му; макар да изпитваше отвращение от докосването до него, Деорнот го стисна здраво.

— Не мърдай! — изсъска той в ухото на Приратес. — Даже да изречеш проклятие над мен, ще прекъсна живота ти, преди да издъхна! — Той тикна извадения си кинжал в пурпурната пелерина. — Не ти е тук мястото — нито пък моето! Това са отношения между братя.

Приратес се укроти. Джосуа се бе навел напред, без да откъсва поглед от Върховния крал. Елиас го гледаше втренчено, сякаш не го виждаше ясно.

— Толкова е красива моята Мириамел — прошепна той. — Понякога виждам в нея майка й Хилиса — бедното, мъртво момиче! — Лицето на краля, замръзнало в злобна гримаса допреди миг, изглеждаше стъписано. — Как можа да го стори, Джосуа? Как можа? Беше тъй млада…

Протегна пипнешком бялата си ръка напред. Джосуа също протегна своята. Дългите студени пръсти на краля обаче изведнъж сграбчиха с всичка сила облеченото в кожа чуканче на дясната китка на принца. Очите на Елиас лумнаха и лицето му се изкриви от ярост.

— Пръждосвай се в скривалището си, предател с предател! — изръмжа той. — Лъжец! Лъжец! Ще те унищожа!

Такава омраза струеше от краля, че Деорнот се стресна и пусна Приратес.

— Ще те унищожа — изкрещя Елиас и се загърчи в стола си, докато Джосуа отстъпваше към изхода, — та дори и Всемогъщият няма да открие и частица от душата ти!

Младият Остраел бе така ужасен от лицата на Деорнот и принца, че рида безмълвно по време на цялото препускане към мрачните стени на Наглимунд под брулещия вятър.

41. Хладен огън и твърд камък

Сънят постепенно избледня, разсейвайки се като мъгла, ужасен сън, в който се намираше сред давещо го зелено море. Нямаше горе и долу, а само извираща отникъде светлина навсякъде около него и стълпотворение от стрелкащи се сенки, акули с безжизнените очи на Приратес.

Деорнот изскочи на повърхността и се отърси от съня в замаяна полудрямка. По стените на помещенията за охраната хладно проблясваше отразената лунна светлина, а равномерното дишане на мъжете напомняше шепот на вятър през сухи листа.

Усети учестения пулс в гърдите си, после сънят отново завладя изтощената му душа, замилва го с нежни пръсти и зашепна безгласно в ухото му. Той отново се унесе, но този път мрежите на съня бяха по-рехави. Този път те го повлякоха към по-светло пространство, огряно от влажно лъщящо обедно слънце: озова се в бащиното си имение в Хевъншайър, където бе отраснал, обработвайки земята със сестрите си и по-големия си брат. Частица от него беше останала в помещението — съзнаваше, че след малко ще се развидели и че е утрото на деветия ден на ювен, — но друга част се бе оттеглила в миналото. Отново му замириса на разорана земя и дочу скрибуцането на колелетата на каруцата, докато волът я теглеше на път за пазара.

Скърцането се засили едновременно с отслабването на острия мирис на кална пръст. Колата сякаш беше току зад гърба му. Заспали ли бяха воловарите? Нима бяха пуснали воловете да тъпчат из нивите? Завладя го детински ужас.

„Бащата ще пощурее — на мен ли заръча? Аз ли трябваше да се грижа за тях?“

Предчувстваше как ще го изгледа баща му, че няма да изслуша никакви извинения, представяше си навъсеното му, почервеняло от гняв лице, лицето на Господ-Бог, както винаги си мислеше малчуганът Деорнот, който запокитва някой грешник в преизподнята.

„Майчице Елисия. Бащата ще ме нашиба с ремъка, няма отърване…“

Надигна се върху сламеника; дишаше тежко. Сърцето му прескачаше както след съня с акулите, но се поуспокои, щом огледа казарменото помещение.

„Откога си мъртъв, татко? — запита се той, докато триеше с юмрук хладната пот от челото си. — Защо продължаваш да ме преследваш? Нима годините и молитвите не…“

Внезапно почувства да го полазват мравки по гърба. Вече беше буден, нали? Тогава защо не преставаше нескончаемият скрибуцащ звук?

Скочи светкавично и призракът на мъртвия му баща отлетя като пусната стрела.

— На крак, всички на крак! На оръжие! Обсадата започна!

Намъкна ризницата си и се втурна покрай редицата легла: разбуждаше с ритници препилите махмурлии, подвикваше заповеди към онези, които се бяха разбудили от първия му вик. Откъм портата се чуваха тревожни викове и насеченият вой на тръба.

Шлемът се бе килнал върху главата му, а щитът го блъскаше отстрани. Той надникна в останалите помещения и видя, че всички вече са станали и грабват въоръжението си.

— Наглимундци! — викна той и размаха юмрук. — Ще издържим. Бог е с нас, ще издържим!

Усмихна се на нестройния вик, който дойде в отговор, и се спусна към стълбището, намествайки шлема си.

Под светлината на полумесеца върхът на Голямата порта на западната стена изглеждаше странно деформиран: допълнителната дървена ограда и навесът, които щяха да предпазват защитниците от стрелите, бяха завършени преди броени дни. Върху порталната кула гъмжеше от полуоблечени воини, причудливи силуети щъкаха под лунните лъчи.

Стрелците и копиеносците палеха все повече факли по крепостните стени. Пропищя нова тръба, сякаш петел, загубил надежда да дочака зазоряването — призоваваше и останалите воини да излязат по-скоро на двора.

Пронизителното скрибуцане на дървени колела се усили. Деорнот хвърли поглед към голата наклонена равнина пред градската стена; търсеше източника на този шум, макар да предполагаше какъв може да е той — и все пак не бе подготвен за истинската гледка.

— Проклето Божие дърво! — изруга той и чу мъжът до него да повтаря ругатнята.

Бавно като накуцващи гиганти, смътно очертани в предутринния здрач, към тях се придвижваха шест огромни обсадни кули, високи точно колкото здраво укрепената преградна стена на Наглимунд. Покрити целите в тъмни кожи, те се тътреха напред — исполински като дървета мечоци с квадратни глави; пъшканията и виковете на скритите мъже, които ги бутаха, и пронизителното скърцане на огромните като къщи колела наподобяваха сумтенето на чудовища, невиждани от най-древни времена.

Деорнот усети да го връхлита противен страх. Кралят най-после идваше насам и войската му се намираше пред вратите им. Каквото и да се случеше, един ден хората щяха да възпеят всичко това!

— Пестете си стрелите, глупаци! — кресна той към няколко от защитниците, запратили необмислено стрелите си в тъмнината — падаха далеч от намиращите се все още на голямо разстояние цели. — Изчакай, изчакай, изчакай! Много скоро ще са по-близо, отколкото бихте искали!

В отговор на разцъфтелите пламъци на факлите върху стените на Наглимунд войската на Елиас задумка тъпаните; протяжният тътен в мрака постепенно премина в бавен ритъм, отмерващ сякаш крачките на титан. От всички кули на отбраняващите се забучаха рогове — слаб и немощен звук на фона на барабанния грохот, предвещаващ все пак готовност за отчаяна съпротива.

До Деорнот застанаха двама бронирани бойци: Изорн беше с шлем като меча глава, шлемът на Айнскалдир бе с метален клюн пред носа. Очите на римъра с тъмната брада горяха като факли; той отпусна с категоричен жест ръка върху рамото на сина на своя господар Исгримнур и го поведе внимателно, но енергично към парапета. Загледан в полумрака, Айнскалдир глухо изръмжа.

— Там — обади се той и посочи основите на обсадните кули, — в краката на огромните мечки. Метателните машини и стеноломът.

Посочи още няколко огромни съоръжения, които се влачеха подир кулите. Няколко катапулта с дълги и яки ръце, изопнати назад като главите на подплашени змии. Други приличаха на раци с яки черупки със скрити под бронята вътрешности, конструирани така, за да могат да се приближат безпрепятствено под дъжда от стрели и камъни до стената и да изпълнят предназначението си.

— Къде е принцът? — попита Деорнот, безсилен да откъсне очи от пълзящите машини.

— Идва — отвърна Изорн. Беше се надигнал на пръсти, за да гледа над рамото на Айнскалдир. — През цялото време, откак се върнахте от преговорите, е с Джарнауга и главния архивар. Надявам се, че приготвят някакво чудодейно средство, което да ни влее сили или да изстиска силите на краля. Наистина, Деорнот, виж ги само. — Той посочи тъмните, безбройни като мравки силуети на кралската войска, които пъплеха подир бавно напредващите кули. — Ужасно много са.

— В името на раните на Ейдон — изсумтя Айнскалдир и погледна кръвнишки Изорн. — Нека само се приближат. Ще ги сдъвчем и ще ги изплюем.

— Точно така — обади се Деорнот; надяваше се, че е успял да изкара усмивка върху лицето си. — С Бог, принца и Айнскалдир едва ли нещо може да ни уплаши!

Кралската армия излезе на равното, следвайки обсадните машини, пъплещи през покритите с мъгла ливади като мухи върху обелка от ябълка. Навсякъде никнеха шатри — сякаш ръбести гъби след дъжд, направо върху пръстта.

Докато обсаждащите заемаха позиции, неусетно се развидели. Скритото зад облаците слънце почти не успя да пропъди нощния мрак и светът потъна в матовата дрезгавина.

Огромните обсадни кули, които не помръдваха в продължение на цял един дълъг час, като задрямали караули, внезапно тръгнаха напред. Войниците се засуетиха край исполинските колела и масивните машини се заклатушкаха тромаво напред. Най-после се приближиха на достатъчно разстояние и стрелците върху стените изстреляха залп; крясъците им се смесиха със съскането на литналите стрели — сякаш като отпуснаха изопнатите тетиви, освободиха и натрупаното в сърцата им напрежение. След първия хаотичен залп започнаха да налучкват дистанцията и много от кралските воини рухнаха простреляни в издълбаните коловози или останаха да лежат ранени, а безпощадните колела на машините ги размазваха под съпровода на писъците им. Но към мястото на всеки прободен се втурваше друг воин с шлем и синя куртка, за да грабне въжето. Обсадните кули трещяха неумолимо към стените.

Сега вече кралските стрелци бяха достатъчно близо, за да отвърнат на огъня. Стрелите полетяха надолу и нагоре между стените и земята под тях като побеснели оси. Докато машините трополяха и скрибуцаха, слънцето за миг проби; тук-там назъбените стени се бяха обагрили в червено, сякаш поръсени от кротък дъжд.

— Деорнот!

Оплесканото с кал бледо лице на воина се подаваше от вътрешността на шлема като пълнолуние.

— Гримстед заповяда да дойдеш веднага! Подпряха стълби на стената под кулата Дендинис!

Деорнот скръцна със зъби от безсилие и се обърна да потърси Изорн. Римърът бе взел лъка от един ранен и помагаше да опазят непревзети последните няколко метра земя между най-близката обсадна кула и стената, като прострелваше всеки воин, дръзнал от глупост да се подаде иззад защитния перваз на кулата, за да докопа подмятаните от вятъра разхлабени въжета.

— Изорн! — кресна Деорнот. — Докато тук задържаме кулите, те са подпрели стълби на югозападната стена!

— Върви там! — каза синът на Изгримнур, без да откъсва поглед от върха на стрелата. — Ще дойда, когато мога!

— А къде е Айнскалдир?

С периферното си зрение забеляза как пратеникът пристъпва на място от нетърпение.

— Бог знае!

Деорнот изруга тихичко, приведе глава и затича тромаво зад пратеника на Гримстед. Пътьом поведе след себе си пет-шест души, изтощени мъже, които се бяха отпуснали за момент на завет, за да си поемат дъх. Щом ги викна, поклатиха неохотно глави, но смъкнаха шлемовете и го последваха; имаха му доверие — много хора го смятаха за дясната ръка на принца.

„Само дето Джосуа не извади късмет с предишната си дясна ръка — горчиво помисли той, докато подтичваше приведен и потен въпреки студа. — Дано тази му служи по-дълго. Но къде все пак е принцът? Все трябва да го е виждал някой…“

Зави към огромния корпус на кулата Дендинис и с изумление видя воините на сър Гримстед да отстъпват, а червено-сините флагове на селодшайърците на барон Годуиг да се прехвърлят върху преградната стена.

— За Джосуа! — изкряска той и се втурна напред.

Мъжете зад него подеха вика му. Нахвърлиха се върху нападателите, засякоха с мечовете и за момент ги отблъснаха. Един от тях рухна от стената с писък — размахваше ръце, сякаш за да се хване за студения вятър. Мъжете на Гримстед възвърнаха куража си и нападнаха. Деорнот издърпа едно копие от здравата хватка на някакъв проснал се труп — усети в същия момент силния удар от дръжката на заблудено копие в корема — и заизбутва първата от високите стълби. Миг по-късно двама негови воини се присъединиха към него и отделиха стълбата от стената; тя затрептя във въздуха, а вкопчилите се в нея нападатели ръсеха ругатни от зейналите си като черни дупки уста. За момент стълбата запази равновесие, изправена между земята и небето, след което политна към земята, ръсейки воини като плодове от разтърсен клон.

След няколко мига всички освен двама от червено-сините лежаха окървавени. Защитниците избутаха останалите три стълби и Гримстед изкомандва воините си да дотъркалят един от огромните камъни, който не им бе останало време да дотътрят преди започването на атаката. Катурнаха го от един по-нисък перваз на стената и той се сгромоляса върху рухналите стълби, натроши ги на подпалки и премаза един от ранените, който не помръдна, вторачен тъпашки в търкалящия се срещу него огромен камък.

Един от защитниците — брадат младеж, с когото Деорнот веднъж бе хвърлял зарове — лежеше мъртъв със строшен от ръба на нечий щит врат. И четирима от мъжете на сър Гримстед лежаха, проснали се като мъртвопияна компания заедно със седмина селодшайърци, неоцелели след неуспешната атака.

Деорнот едва дишаше от болката в корема. Гримстед се дотътри накуцвайки и застана до него, зейнал с беззъба уста и с една безформена кървава дупка върху прасеца под ботуша.

— Тук са седем и още шест-седем се изтърсиха от първата стълба — отбеляза рицарят и загледа удовлетворено надолу към гърчещите се тела и парчета от стълби. — Покрай цялата стена е тъй. Загубите му са много повече, на крал Елиас де, от нашите, много повече.

Деорнот усети, че му прилошава, а и раненото му рамо пулсираше, сякаш в него бе забит пирон.

— Кралят има… много повече хора от нас — отвърна той. — Може… да ги хвърля насреща ни като обелки от ябълка.

Усети, че ще повърне, и закрета към ръба на стената.

— Обелки от ябълка… — повтори той и се наведе над парапета.

— Прочети го още веднъж, моля те — каза тихо Джарнауга, загледан в преплетените си пръсти.

Отец Странгиард вдигна очи и понечи да зададе въпрос. В този момент нещо отвън изтрещя и паникьосаният едноок свещеник светкавично очерта знака на Дървото върху гърдите си.

— Камъни! — възкликна той с писклив глас. — Те… те мятат камъни по стената! Не трябва ли… няма ли…?

— Сражаващите се на върха на стената също са в опасност — прекъсна го строго възрастният римър. — Тук сме, защото тук можем да помогнем най-добре. Нашите другари търсят един меч в снежнобелия север, като рискуват живота си. Друг меч е вече в ръцете на нашия враг, тъкмо когато той обсажда нашата крепост. Ако съществува дори нищожна надежда да разберем какво се е случило с Минияр, меча на Фингил, тя е тук, при нас. — Изразът му поомекна. — Малкото камъни, които достигат централната кула, трябва да прехвърлят високата стена зад тази стая. Изложени сме на нищожен риск. А сега те моля, прочети отново този пасаж. Има нещо в него, което не мога да схвана съвсем, а ми се струва важно.

Високият свещеник се вторачи в страницата. През прозореца в смълчаната стая се прокрадваха приглушени от разстоянието вопли и крясъци като в просъница. Странгиард помръдна устни.

— Чети — напомни Джарнауга.

Свещеникът се изкашля.

— „… И така, Джон се спусна в тунелите под Хейхолт — изпускащи пара отверстия и влажни галерии, сякаш оживели от диханието на Шуракай. Невъоръжен, само с копие и щит, той приближи леговището на огнения дракон и тогава запуши дори кожата на ботушите му; беше, без никакво съмнение, уплашен, както никога повече нямаше да бъде през дългия си живот…“

Странгиард спря да чете.

— Каква полза от това, Джарнауга? — Недалеч от тях нещо глухо избумтя, сякаш се стовари гигантски чук. Странгиард стоически не му обърна внимание. — Да… да продължа ли? За цялата битка на крал Джон с дракона?

— Не. — Джарнауга размаха съсухрената си ръка — Дай финалния пасаж.

Свещеникът прелисти внимателно няколко страници.

— „… Така той отново излезе на дневна светлина, без никаква надежда да се завърне. Малкото мъже, които бяха останали на входа на пещерата — само по себе си доказателство за истинска храброст, защото кой би могъл да знае какво би се случило на входа на тунела на един разярен дракон? — нададоха викове от радост и изумление; радост, че виждат Джон от Уоринстен да излиза жив от бърлогата на червея, и изумление от огромния пурпурен и извит като кука нокът, забит в окървавеното му рамо. Като вървяха пред него и крещяха с пълен глас, те въведоха коня му, който яздеше, през портата на Ерчестър, а хората надничаха със зяпнали уста през прозорците и се втурваха на улиците. Някои твърдят, че онези, които предричали най-гръмогласно ужасната смърт, от която щял да бъде сполетян Джон, и потресаващите последици за самите тях от делата на младия рицар, сега най-възторжено го приветствали за величавата му постъпка. Твърди се, че улиците моментално се изпълнили с ликуващи граждани, които постлали пътя под копитата на коня му с цветя, а Блестящ гвоздей се издигал високо пред него като факел, докато яздел през града, който вече бил негов…“

Странгиард въздъхна и внимателно постави ръкописа обратно в кедровата кутия, която беше намерил, за да го съхранява в нея.

— Прекрасна и ужасяваща история, бих казал, Джарнауга, а Моргенес, мммм, да, той представя нещата великолепно — но ние каква полза имаме? — при цялото ми уважение, нали разбираш.

Джарнауга се втренчи в изпъкналите кокалчета на ръцете си и се намръщи.

— Не знам. Но тук има нещо. Доктор Моргенес волно или неволно е намекнал нещо. Небе, облаци и камъни! Почти го докосвам! Напипвам го слепешката!

През прозореца нахлу поредната тупурдия: силни, тревожни викове и тряскането на брони: отвън се изнизваше взвод пазачи.

— Не мисля, че ни остава много време за умуване, Джарнауга — заключи Странгиард.

— Аз също — отвърна възрастният мъж и потърка очи.

През целия следобед войската на крал Елиас връхлиташе каменните канари на Наглимунд. Слабите лъчи на слънцето проблясваха върху излъскания метал, докато следваха една след друга вълните от воини в брони и шлемове, втурнали се за пореден път нагоре по стълбите, за да бъдат отново отблъснати от защитниците на замъка. Тук-там кралските сили успяваха да направят временен пробив в непоклатимия обръч от непреклонни мъже и несломим камък, но биваха неизменно отхвърляни. В продължение на няколко безкрайни минути дебелакът Ордмаер, барон на Утерсал, сам удържаше една от пробойните: срази се с катерещите се по стълбата воини, като съсече четирима от тях и задържа останалите до пристигането на подкрепление, макар сам той да получи смъртоносна рана в тази битка.

Именно принц Джосуа предвождаше взвода защитници, осигурил целостта на обръча и възпрял атаката по стълбата. Мечът Найдел проблясваше като слънчев лъч сред гора от клони и нанасяше светкавични смъртоносни удари.

Принцът заплака, когато откриха тялото на Ордмаер. Не че двамата се обичаха кой знае колко, но смъртта на Ордмаер бе героичен акт и неговото поваляне в разгара на битката неочаквано напомни на Джосуа за всички останали — копиеносци, стрелци и пешаци от двете страни, които гинеха в собствената си кръв под студените облачни небеса. Принцът заповяда да свалят огромното, отпуснато туловище на барона в дворцовия параклис. Гвардейците изругаха наум, но се подчиниха.

Когато пурпурният слънчев диск се спусна към хоризонта, войската на крал Елиас като че ли започна да се огъва и да отпада: обезсърчени от неуспешните опити да изтикат обсадните машини до преградната стена под пороя от съскащи стрели, атакуващите изоставяха стълбите още при първия отпор над главите им. Беше мъчително за един еркинландец да убие друг еркинландец по заповед дори и на Върховния крал. Още по-мъчително беше това, когато тези събратя еркинландци се сражаваха като язовци в клетка.

С настъпването на залеза откъм редиците на шатрите над полето прозвуча печален рог и войската на Елиас започна да се оттегля, помъкнала ранените и много от убитите, изоставила покритите с кожи обсадни кули и скелета в очакване на сутрешната атака. Към повторното прозвучаване на рога се присъединиха гръмовните барабани, сякаш за да напомнят на защитниците, че подобно на зеления океан, огромната кралска войска може вечно да връхлита с вълните си. Докато най-накрая — сякаш бумтяха барабаните, — не рухне и най-непреклонният камък.

Самите обсадни кули, възправени като самотни обелиски пред стените, също напомняха за намерението на Елиас да се завърне. Провисналите по тях влажни кожи не позволяваха на запратените по тях запалени стрели да им навредят, но командващият охраната Ейдграм беше обмислял въпроса през целия ден. След като се посъветва с Джарнауга и Странгиард, планът беше готов.

Още докато последните кралски воини се оттегляха накуцвайки по склона към стана си, Ейдграм нареди на своите мъже да натоварят безшумно върху катапултите на двете миниатюрни метателни устройства пълни с масло мехове. Щом освободиха катапултите, меховете полетяха съскайки във въздуха и разплискаха маслото върху кожените наметала на кулите. След това вече беше проста работа да метнат няколко горящи стрели, които разцепиха като светкавици синкавия здрач; след броени секунди четирите огромни кули заприличаха на исполински факли.

Кралските хора бяха безсилни да потушат пламъците. Защитниците върху стената закрещяха, изтощени, но окрилени от танца на огнените отблясъци върху назъбените стени.

Когато крал Елиас се появи, яхнал коня си и загърнат в огромната си черна пелерина като някакъв призрак, защитниците на Наглимунд се занадпреварваха да го подиграват. Но когато той вдигна своя странен сив меч и изкряска като обезумял към облаците, призовавайки ги да излеят дъжд, който да угаси обгърнатите в пламъци кули, се закискаха малко притеснено. Кралят продължаваше да препуска насам-натам и гарвановата му пелерина плющеше на студения вятър; страховитата ярост в гласа му ги накара да проумеят, че той наистина очаква дъждът да се отзове и е вбесен, че това не се случва. Смехът стихна в боязлива тишина. Защитниците на Наглимунд един по един замлъкнаха и заслизаха по стълбите, за да се погрижат за раните си. Обсадата всъщност едва започваше. Не се очертаваше скоро да си отдъхнат под тези небеса.

— Пак сънувах странни сънища, Бинабик.

Саймън яздеше до Куантака на няколко метра пред останалите. През този шести ден от пътуването им през Бялата пустош времето беше ясно, но ужасно студено.

— Какви по-точно?

Саймън намести лентата за очи, която му бе направил тролът — цепната кожена ивица, за да го предпазва от ослепителния блясък на снега.

— Кулата на Зеления ангел… или някаква кула. Сънувах, че е обляна в кръв.

Бинабик присви очи зад своята лента и посочи бледата сивкава ивица, която се мержелееше по протежението на хоризонта в основата на планината.

— Сигурен съм, че това там е Димърског — или Килакицок, както я е нарекъл моят народ: Сенчестата гора. След някой и друг ден сме там.

Загледан към тъмната ивица, Саймън усети да го обзема безсилие.

— Изобщо не ми пука за проклетата гора — изруга той — и ми дойде до гуша от ледове и сняг! Ще се вкочаним и ще пукнем сред тая отвратителна пустош! Какво ще кажеш за сънищата ми?!

Тролът се олюля за момент върху Куантака. През воя на вятъра до слуха им достигнаха виковете на Хейстън.

— Вече съм изпълнен с печал. — Бинабик обмисляше всяка своя дума, сякаш съчетаваше ритъма на речта си с ритъма на движението им. — Две нощи лежах буден в Наглимунд и се тревожех какво зло бих ти причинил, ако те взема със себе си при това пътуване. Нямам представа какво означават сънищата ти, а единственият начин да го разбереш е да избродиш Пътя на сънищата.

— Както направихме в къщата на Гелое?

— Но аз не мога да се доверя само на собствените си сили — не тук и сега. Възможно е сънищата ти да ни помогнат, но все пак не смятам за разумно да извървим Пътя на сънищата сега. Тук сме всички и такава ще е съдбата ни. Мога само да кажа, че правя онова, което ми се струва най-правилно.

Саймън се замисли върху казаното и изпъшка.

„Всички сме тук. Бинабик е прав; всички сме тук, твърде надалеч, за да се върнем обратно“.

— Инелу… — Той направи знака на Дървото с треперещи не само от студа пръсти. — Кралят на бурите… Дяволът ли е? — зададе накрая въпроса си Саймън.

Бинабик се навъси.

— Дяволът ли? Противникът на вашия Бог? Защо питаш? Нали чу какво каза Джарнауга — знаеш какво е Инелуки.

— Надявам се. — Саймън потрепери. — Само че… го виждам в сънищата си. Струва ми се, че е той. Червените му очи, всъщност това е всичко, което виждам, а всичко друго е черно… като изгорели пънове, които все още тлеят тук-там.

Прилоша му дори само от спомена.

Тролът сви рамене, стиснал козината на вълчия врат.

— Той не е вашият Дявол, приятелю Саймън. Макар да е зъл или поне ми се струва, че нещата, които иска, ще се окажат пагубни за нас останалите. А това не е малко зло.

— А… драконът? — промълви колебливо Саймън.

— Дракон ли?

— Който живее в планината. Чието име не мога да кажа.

Бинабик избухна в смях, издишвайки облак пара.

— Игджаржук му е името! Дъще на планините, твърде много са ти тревогите, млади приятелю! Дяволи! Дракони! — Той избърса с ръка сълзите си и му показа ръкавицата си. — Гледай! — закиска се Бинабик. — Караш ме да правя още лед.

— Но наистина има дракон! — отвърна разпалено Саймън. — Всички го казаха!

— Имало е някога, много отдавна, Саймън. За това място се говорят какви ли не страхотии заради изолираността му и всичко останало, струва ми се. Легендите на Канук разказват, че някога сред ледовете там е живял огромен червей и моят народ не стъпва там, но сега си мисля, че това по-скоро е свърталище на бели леопарди и други такива същества. Не че не съществуват опасности. Хунен, както отлично знаем, отиват твърде надалеч тези дни.

— Значи наистина няма от какво чак толкова да се страхувам? Цяла нощ сънувах ужасни неща.

— Не съм казал, че няма от какво да се страхуваш, Саймън. Не бива никога да забравяме, че имаме врагове; някои от тях, както изглежда, са наистина изключително могъщи.

Поредната мразовита нощ сред пустошта; поредният огън на открито в черната празнота на снежните поля. Саймън искаше повече от всичко на този свят да се свие в леглото си в Наглимунд, завит с одеяла, пък пред вратата му ако ще да бушува най-кървавата битка в историята на Остен Ард. Беше сигурен, че ако в този момент му предложат топло, сухо кътче за спане, е готов да излъже, да убие или да богохулства, само и само да го получи. Омотан в одеялото си, като се мъчеше да не трака със зъби, той имаше усещането, че дори клепачите му замръзват.

Вълци виеха в безконечния мрак отвъд слабите отблясъци на пламъците, сякаш водеха протяжни объркани спорове. Две нощи преди това, когато вълчата песен за първи път достигна до слуха им, Куантака цяла нощ нервно обикаля около лагера. Постепенно свикна с нощния вой на събратята си и сега само от време на време отговаряше с тревожно скимтене.

— Защо не им от-т-тговаря? — попита притесненият Хейстън.

Жител на равнините на еркинландския север, и той като Слудиг не питаеше никаква любов към вълци, макар да бяха станали големи приятели с вълчицата на Бинабик. — Защо не ги прати да тормозят някой друг?

— Както и при хората, не всички глутници имат миролюбиви отношения една с друга — отвърна Бинабик, с което не успокои никого.

Цяла нощ едрата вълчица се правеше, че не обръща внимание на воя — преструваше се, че спи, но я издаваха ушите, които при всяко по-силно извиване щръкваха и се завъртаха по посоката му. Вълчата песен, мислеше си Саймън, свит на кравай под одеялото, беше най-скръбната мелодия, която бе чувал.

„Защо съм тук? — запита се той. — Защо сме тук всички? Търсим сред този отвратителен сняг някакъв меч, за който на никого дори не му е хрумвало от десетилетия. А принцесата и всички останали са се върнали в замъка и чакат кралят да ги нападне! Пълна глупост! Бинабик е израсъл в планините, сред снеговете; Гримрик, Хейстън и Слудиг са войници; само Ейдон знае какво искат ситите. Аз какво правя тук? Абсолютна глупост!“

Воят утихна. Един дълъг показалец докосна ръката му и го накара да подскочи.

— Слушаш ли вълците, Сеоман? — попита Джирики.

— Н-налага ми се, дори да не искам.

— Пеят жестоки песни. — Ситът поклати глава. — И те са като вас, простосмъртните. Пеят за това къде са били и какво са видели и подушили. Разказват си един на друг къде препускат лосовете и кой с кого се е чифтосал, но най-вече просто повтарят: „Аз съм! Ето ме!“

Джирики се усмихна, присвил очи срещу тлеещия огън.

— И т-това ли си мислиш, че… че си казваме ние, простосм-м-мъртните?

— Със и без думи — отвърна принцът. — Опитай се да гледаш през нашите очи: за нас, Зида’я, вие много често сте като децата. Вие знаете, че живелите толкова дълго сити не спят, че сме будували през дългата нощ на историята. Като децата искате да останете край огъня с по-възрастните, за да слушате песните и приказките и да гледате танците.

Той посочи наоколо, сякаш мракът беше изпълнен с невидими гуляйджии.

— Но не можете, Саймън — продължи с благ тон той. — А и не бива. На вашия род му е дадено да заспи последния сън, както на нашия му е дадено да броди и да пее под звездите в безкрайната нощ. Може би дори има нещо прекрасно във вашите сънища, което ние, Зида’я, не разбираме.

Надвисналите в черното като кристал небе звезди сякаш се отдалечаваха, потъваха все по-дълбоко в огромната нощ. Саймън се замисли за ситите и за техния живот, който не свършваше никога, но така и не можеше да проумее какво означава това. Премръзнал до мозъка на костите — дори сякаш и душата му се бе вкочанила, — той се примъкна още по-близо до огъня и смъкна влажните ръкавици, за да сгрее ръцете си.

— Но ситите могат д-да умрат, н-н-нали? — попита той, ядосан, че заеква от студ.

Джирики присви очи и Саймън се ужаси, че ще го цапардоса заради дързостта му. Вместо това ситът хвана треперещата му ръка.

— Твоят пръстен — промълви той, втренчен в заврънкулката с форма на риба. — Не бях го виждал досега. Кой ти го даде?

— Моят… моят господар, ми… мисля, че той беше — заекна Саймън. — Доктор Моргенес от Хейхолт. Изпрати ми го по Б-б-бинабик.

Хладната, мощна хватка на ситския принц го уплаши, но той не опита да освободи ръката си.

— Значи ти си един от човеците, които знаят Тайната? — запита Джирики. Гледаше го напрегнато.

Изразът на обагрените му в ръждиво от пламъците златисти очи го стресна.

— Т-тайна ли? Н-н-не! Не знам никаква тайна!

Джирики продължи да го гледа и Саймън не можеше да откъсне поглед от очите му, сякаш бе сграбчил главата му с две ръце.

— Тогава защо е трябвало да ти дава пръстена? — зададе по-скоро сам на себе си въпроса Джирики и пусна ръката му. — А и аз самият ти дадох Бяла стрела! Предците са съградили странен път помежду ни.

Обърна се към потрепващите пламъци; явно не желаеше да отговаря на въпросите на Саймън.

„Тайни — ядоса се Саймън. — Пак тайни! Бинабик има тайни. Моргенес имаше тайни, ситите са пълни с тайни! Не ме интересуват никакви тайни! С какво съм заслужил това наказание? Защо всеки ми тика тайните си в лицето?!“

Поплака си мълчаливо няколко минути, стиснал коленете си, разтреперан; бленуваше непостижими неща.

Стигнаха източния край на Димърског следобеда на следващия ден. Макар гората да бе покрита с дебело снежно одеяло, видът й наистина оправдаваше думите на Бинабик, че е свърталище на сенки. Не навлязоха сред дърветата, а вероятно не биха го направили, дори пътят да отвеждаше натам, толкова заплаха излъчваше гледката. Въпреки размерите си — а някои от дърветата бяха наистина огромни, — те напомняха кълчещи се джуджета, сякаш сгърчени под покритите с ледени иглички и натежали от сняг клони. Просеките между разкривените туловища криволичеха като обезумели, изсечени сякаш от гигантска пияна къртица, и отвеждаха към тайнствени и заплашително дебнещи усои.

Докато яздеха в почти абсолютна тишина, нарушавана единствено от приглушеното скриптене на снега под копитата, Саймън си представи, че се насочва по някоя зинала просека през осеяните с облечени в кора колони и наметнати с белоснежен покров зали на Димърског, за да достигне най-после до — кой би могъл да отгатне какво? Вероятно до мрачните, злокобни недра на гората, където дърветата вдишваха и издишваха в еднакъв ритъм, шушнеха безкрайни приказки и триеха клони едно в друго под зловещия шепот на вятъра през замръзналите си вейки.

Тази нощ отново лагеруваха на открито, макар Димърског да клечеше съвсем наблизо като заспал звяр. Никой не пожела да пренощуват под клоните на дърветата — и най-вече Слудиг, отрасъл с приказки за страховити създания, дебнещи из сумрачните горски коридори. Ситите не изглеждаха притеснени и все пак Джирики прекара част от нощта в смазване на магическия си меч. Гушеха се около самотния огън под непрестанния, бръснещ вой на източния вятър, който мяташе огромни снежни вихрушки и си играеше с върховете на дърветата. Заспаха под звуците на проскърцващия горски оркестър.

След още два дни бавна езда покрай гората стигнаха до предпланините. Пейзажът беше потискащ, а от ослепителния блясък на снежната покривка Саймън започна да го цепи главата от болка, но като че ли стана малко по-топло. Снегът продължаваше да се сипе, но несекващият вятър не ги пронизваше със същата ярост, както сред пустото поле, далеч от завета на планината.

— Вижте! — извика Слудиг; сочеше хълмистия склон.

В първия момент Саймън не видя нищо, освен покрити със сняг канари и дървета. Но когато плъзна поглед по ниските хълмове на изток, забеляза движение. Две фигури с необичайна форма — а не бяха ли всъщност четири, но някак странно слети? — се открояваха на хребета на около двеста метра от тях.

— Вълци ли са? — попита притеснено той.

Бинабик пришпори Куантака малко пред групата и вдигна ръце като фуния пред устата си.

— Ях аконик мидж-аях ну тутусик, хенимаатук!? — извика той.

Думите отекнаха и заглъхнаха сред снежните хълмове.

— Всъщност не би трябвало да се вика — прошепна той на смутения Саймън, който го бе последвал. — Може да предизвика срутване на лавини във височините.

— Но кои са те?

— Шшшт!

Бинабик размаха ръка. Миг по-късно двете фигури се спуснаха по склона към тях. Саймън най-после различи двама дребни мъже, яхнали рунтави кочове с извити рога. Бяха троли!

Единият започна да вика нещо. След като го изслуша съсредоточено, Бинабик се обърна усмихнат към другарите си.

— Настояват да разберат къде отиваме, дали няма някой римър месоядец между нас и не е ли затворник.

— Да вървят по дяволите! — изръмжа Слудиг.

Бинабик се ухили още по-широко и се обърна отново към хребета.

— Бинбиникегабеник еа сикка! — викна в отговор той. — Ук сиккам мо-хинак да Ийджарджук!

Двете глави под кожените качулки ги оглеждаха безмълвно няколко секунди, като стъписани от внезапния изгрев на слънцето бухали. Накрая единият потупа с длан гърдите си, а другият направи широк кръг с ръка, след което обърнаха оседланите си кочове и препуснаха нагоре по склона сред облак сняг.

— Какво стана? — попита слисаният Слудиг.

Бинабик се усмихваше някак насила.

— Казах им, че сме се запътили към Урмшайм — обясни той. — Единият направи знака за прогонване на злото, а другият — заклинанието срещу умопобъркани.

След като заизкачваха възвишенията, спряха да лагеруват в една обградена от скали долинка в покрайнините на Урмшайм.

— Тук трябва да оставим конете и излишните неща — каза Бинабик, като огледа заслона.

Джирики приближи ръба на долинката и заоглежда скалистия, скрит под снежна шапка връх на Урмшайм. Западният склон бе обагрен в розово от залязващото слънце. Вятърът издуваше пелерината му и развяваше косата му като бледолилаво облаче.

— Отдавна не съм виждал тези места — промълви той.

— Изкачвал ли си планината преди? — попита Саймън, докато се мъчеше да разкопчае катарамата на подпругата на коня.

— Никога не съм виждал другата страна на върха — отвърна ситът. — За мен това ще е ново — да зърна източните предели на Хикеда’я.

— Норните?

— Много отдавна, по време на Подялбата, им отстъпихме всичко на север от планината. — Джирики закрачи обратно към тях. — Ки’ушапо и Сиджанди трябва да приготвят подслон за конете. Вижте, под онези скали расте някакъв шубрак, който ще свърши работа, ако закъсате със зоба.

Той продължи на ситски и Ан’най и другите двама се заеха да вдигнат лагер, по-стабилен от всеки, в който бяха отсядали, след като напуснаха ловната хижа.

— Виж какво нося, Саймън! — викна Бинабик.

Младежът мина покрай тримата воини, които цепеха отсечените за огъня дърва. Тролът клечеше на земята и измъкваше от дисагите загънати в мушама вързопи.

— Наглимундският ковач ме мислеше за толкова побъркан колкото и дребен — усмихна се Бинабик на приближаващия Саймън — но ми направи нещата, които поръчах.

От развързаните торбички се показаха всевъзможни странни предмети — покрити с шипове метални пластини с каишки и катарами, чудати чукове със заострени глави и амуниции, предназначени сякаш за съвсем дребни коне.

— Какви са тези неща?

— За покоряването на планините — ухили се Бинабик. — Дори ние, кануките, при цялата ни пъргавост, не тръгваме да се катерим по най-високите върхове неподготвени. Ето тези се завързват на ботушите — посочи пластините с шипове той, — а това са брадвички за лед — изключително полезни. Слудиг сигурно ги е виждал.

— А амунициите?

— С тях можем да се навържем един за друг. Ако завали суграшица или стъпим върху снежен дракон или много тънък лед, щом падне някой от нас, останалите да поемат тежестта му. Ако имахме достатъчно време, щях да приготвя амуниции и за Куантака. Тя ще се разстрои, че не я вземам, и раздялата ни ще е много тежка.

Тролът затананика някаква тиха мелодия и продължи да смазва и да лъска приспособленията.

Саймън ги заоглежда безмълвно. Беше си въобразявал, че изкачването на планината ще е нещо като изкачване по стълбата на Кулата на Зеления ангел — може би по-стръмно, но все пак само малко по-трудничко катерене. Сега тези приказки за пропадащи хора и тънък лед…

— Ей, Саймън — подвикна Гримрик. — Ела да свършиш нещо полезно. Пренеси малко цепеници. Да се сгреем хубавичко за последен път, преди да тръгнем да се трепем по чукарите.

Бялата кула отново озари сънищата му. Беше се вкопчил отчаяно в омазаната й с кръв стена, под него виеха вълци, а някаква мрачна фигура с червени очи блъскаше злокобно отекващите камбани над главата му.

Ханджията вдигна очи и отвори уста да каже нещо, но замълча, премигна и преглътна като жабок.

Странникът беше монах в черна мантия с качулка, изпоплескана с кал. Впечатляваше исполинската му осанка: не беше кой знае колко висок, но от широкоплещестата му като каца фигура кръчмарското салонче — и без това не особено светло — потъна в сумрак.

— Про… простете, отче. — Ханджията се усмихна предразполагащо. Този тук беше поклонник на Ейдон, в състояние сякаш да изтръгне греха от теб, стига да поиска. — Какво ме попитахте?

— Казах, че нямах късмет в кръчмите по всички улици край пристана. Гърбът ме заболя. Дай ми халба от най-доброто, което имаш. — Той пристъпи тежко към една от масите и стовари туловището си върху скърцащата пейка. — Този проклет Абаингат има повече кръчми, отколкото пътища.

Акцентът му, забеляза кръчмарят, беше римърски. Това обясняваше грубоватите черти на розовото му лице: кръчмарят бе чувал да се говори, че римърите имат толкова гъста брада, че им се налага да я бръснат по три пъти на ден — поне малкото от тях, които не я оставят да си расте на воля.

— Ние сме пристанищен град, отче — каза той, докато поставяше халбата пред намръщения чорлав монах. — И покрай всичко, което се случва напоследък… — той сви рамене и го огледа мрачно, — твърде много странници търсят стаи.

Монахът изтри пяната от горната си устна и се навъси.

— Знам. Истинска проклетия. Бедният Лут…

Кръчмарят се огледа притеснено, но еркинландските гвардейци в ъгъла не им обръщаха никакво внимание.

— Каза, че не си имал късмет, отче — смени темата той. — Мога ли да попитам какво търсиш?

— Един монах — изръмжа едрият мъжага. — Един брат-монах и… и едно момче. Претършувах всяко кътче в пристана.

Кръчмарят се усмихна и почна да лъска една метална чаша с престилката си.

— И дойде тук най-накрая? Извини ме, отче, но мисля, че твоят Бог е сметнал за необходимо да те подложи на проверка.

Едрият мъж изпъшка, след което вдигна поглед от бирата.

— Какво искаш да кажеш?

— Те бяха тук, наистина — ако става дума за същите двама.

Доволната усмивка застина върху лицето му, тъй като монахът се надигна залитайки от пейката. Зачервеното му лице се оказа на сантиметри от неговото.

— Кога?

— Преди д-два-три д-дни — не съм сигурен…

— Наистина ли не си сигурен — попита заплашително монахът, — или просто искаш пари?

Той се потупа по наметалото. Кръчмарят не знаеше дали този странен божи човек опипва кесията, или камата си; и без това нямаше особено доверие на поклонниците на Усирис, а и животът му в най-космополитния град на Хернистир не бе променил мнението му за тях.

— О, не, отче, самата истина! Те… бяха тук преди два-три дни. Разпитваха за кораб, който пътува за Пердруин. Монахът беше нисък, плешив. Момчето е слабо, чернокосо. Бяха тук.

— Ти какво им каза?

— Да проверят при „Стария Гейлгиат“ до Еиргид Рам — кръчмата с изрисувано на вратата гребло!

Той млъкна от уплаха, щом огромните ръце на монаха обгърнаха раменете му. Миг след това кръчмарят, също солиден мъж, почувствал се като дете в мощната прегръдка, почти строшила ребрата му, се олюля, едва поемайки си дъх, докато монахът тикаше един златен империал в ръката му.

— Милостивият Усирис да благослови кръчмата ти, хернистирецо! — изрева едрият мъж. — Това е първата ми сполука, откак съм се захванал с това проклето търсене!

И се втурна през вратата, сякаш се спасяваше от обхваната от пламъци къща.

Кръчмарят си пое болезнено дъх и стисна монетата, все още топла от огромната лапа на монаха.

— Абсолютни малоумници са тези ейдонити — измърмори той. — Не са с всичкия си.

Изправена до перилата, тя наблюдаваше изчезващия в мъглата Абаингат. Вятърът рошеше ниско подстриганата й черна коса.

— Брат Кадрах! — извика тя. — Ела тук. Има ли по-възхитителна гледка?

И посочи разширяващата се ивица зелен океан, която ги отделяше от брега. Чайките кръжаха и издаваха пронизителни писъци над разпенената водна диря.

Монахът махна вяло с ръка. Беше клекнал до куп празни бурета.

— Наслаждавай се… Малахиас. Не съм голям любител на морето. Бог ми е свидетел, че не се надявам това пътуване да промени нещата.

Той избърса водните пръски — или потта — от челото си. Не беше близвал вино, откак бяха стъпили на кораба.

Мириамел вдигна очи и забеляза, че двама моряци я наблюдават с любопитство. Наведе глава и отиде да седне до монаха.

— Защо тръгна с мен? — запита тя след малко. — Все още не мога да си го обясня.

Монахът не я погледна.

— Защото милейди ми плати.

Мириамел придърпа качулката над главата си.

— Единствен океанът е в състояние да ти подскаже кое е същественото — промълви тя и се усмихна.

В отговор Кадрах се усмихна едва-едва.

— О, всемилостиви Боже, наистина е така — изпъшка той. — На мен ми подсказва, че животът е сладък, че океанът е вероломен и че аз съм глупак.

Мириамел кимна сериозно, загледана в издутите платна, и каза:

— Полезно е да си припомни човек подобни неща.

42. Под Дървото на Удун

— Тая работа не става за два дни, Елиас — ломотеше Гутулф. — Не става. Наглимунд е корав орех… корав — ти го знаеше…

Усещаше се, че завалва думите; беше му необходимо да се напие, за да застане срещу стария си другар. Графът на Утаниат се чувстваше неловко до краля, а това, че му носеше лоши новини, засилваше неловкостта му.

— Имаше на разположение цели две седмици. Дадох ти всичко — войски, обсадни машини — всичко! — Кралят свъси вежди. Изглеждаше болнав и измъчен и все не успяваше да срещне погледа на Гутулф. — Повече не мога да чакам! Вече сме средата на лятото!

— Че какво значение има това?

Гутулф, на когото му се гадеше от студа, извърна глава и изплю изгубилия вкуса си цитрусов корен, който дъвчеше. Кралският шатър беше студен и усоен като дъното на кладенец.

— Никой не е превземал солидна крепост за две седмици — освен с измама, — дори при слаба защита, а наглимундците се бият като натикани в ъгъла животни. Търпение, ваше величество; нуждаем се единствено от търпение. За няколко месеца ще ги уморим с глад.

— Няколко месеца! — Елиас се изкиска глухо. — Чуваш ли го, Приратес!

Пурпурният свещеник се ухили като скелет.

Смехът на краля прекъсна внезапно и той отпусна брадичката си, която почти докосна ефеса на дългия сив меч, подпрян между коленете му. Имаше нещо в този меч, което Гутулф не харесваше, макар да знаеше, че е глупаво да си мисли подобни неща за най-обикновен предмет. Но напоследък Елиас наистина го носеше навсякъде.

— Днес е последният ти шанс, Утаниат. — Гласът на краля беше дълбок и дрезгав. — Или влизаш през портата, или ще дам… нови разпореждания.

Гутулф се изправи и се олюля.

— Полудя ли, Елиас? Полудя ли? Как е възможно… сапьорите са прокопали едва половината… — Той млъкна замаян. Дали не си бе позволил твърде много? — Защо трябва да ни е грижа, че сме в средата на лятото? — Той отново се свлече умоляващо на коляно. — Отговори ми, Елиас.

Графът очакваше бурния отговор на разгневения крал, но същевременно се надяваше съвсем слабо да се възвърне частица от старото им другарство. Не дочака нито едно от двете.

— Не проумяваш, Утаниат — отвърна Елиас, втренчил зачервените си очи в стената на шатъра — или в пустото пространство. — Имам… други задължения. Утре всичко ще е различно.

Саймън си бе въобразявал, че вече е проумял законите на зимата. След прекосяването на необитаемата пустош и безкрайните бели дни на парещи очите ветрове и снегове беше сигурен, че си е взел поука от всички уроци на зимата. След първите няколко дни из Урмшайм остана изумен от предишното си невежество.

Крачеха в редичка по тесните заледени пътеки, привързани един за друг, опипваха внимателно с крак, преди да направят всяка следваща стъпка. От време на време яростният вятър се нахвърляше върху тях — като върху листа, които за малко да отбрули, и те долепваха гърбове към вкочанения склон на Урмшайм и го изчакваха да поутихне. Всяка крачка можеше да се окаже фатална; Саймън, който се смяташе за изкусен катерач, постоянно се подхлъзваше и спираше на сантиметри от бездната, над която бушуваха единствено белите снежни вихрушки. Гледката от Кулата на Зеления ангел, която някога смяташе за покрива на света, сега му се струваше безопасно, детинско забавление, все едно си се качил на някой стол насред кухнята на замъка.

От планинската пътечка се виждаха други върхове със струпалите се около тях облаци. Североизточните предели на Остен Ард се простираха пред погледа му, далечни и недостижими. От височината му се зави свят. Сърцето му задумка и дъхът спря в гърлото му. Прииска му се да не бе тръгвал нагоре, но сега единствената му надежда отново да спусне надолу беше да продължи да се катери.

Често се улавяше да се моли с надеждата, че местоположението им по тези върхари ще помогне думите му да бъдат чути по-скоро на небето.

Умопомрачителната височина и стопяващата се самоувереност бяха достатъчно непоносими, но на всичко отгоре въжето около кръста го свързваше с останалите от групата, с изключение на ситите. Притеснително беше не само обстоятелство, че може да направи грешна стъпка: всеки можеше да ги повлече надолу, увиснали на въжето като върху рибарска корда, и да ги метне към безкрайните, главозамайващи дълбини. Напредваха мъчително бавно, но никой от тях, и най-малкото Саймън, не би предпочел нещо друго.

Не че всички уроци на планината бяха непоносимо трудни. Макар въздухът да бе разреден и така болезнено студен, че понякога му се струваше, че следващото вдишване ще го превърне във вледенен камък, от вкочаняващия мраз изпитваше някаква странна екзалтация, някакво усещане за простор и нереалност, сякаш пронизващият вятър духаше през самия него.

Вледененият планински масив беше болезнено красив. Саймън не беше и сънувал, че ледът може да притежава цвят; еднообразната му разновидност, която познаваше и която украсяваше покривите на Хейхолт и забулваше кладенците през джоневер, беше или кристално прозрачна, или млечнобяла. За разлика от нея, ледената броня на Урмшайм, изкорубена, усукана и нагъната от вятъра и безкрайно отдалеченото наглед слънце, приличаше на приказна гора от цветове и причудливи форми. Огромни ледени кули, прорязани от морскозелени и виолетови жили, надвисваха над главите на проправящата си с големи мъки път групичка. Някои ледени канари се бяха разцепили и рухнали на кристални отломъци и острите им ръбове наподобяваха буреносно сини необработени скъпоценни камъни, сякаш натрошени късове от творбата на архитект исполин.

На едно място почернелите скелети на две вкочанени, отдавна изсъхнали дървета стърчаха като самотни стражи до един забулен в бяла мъгла процеп. Слънчевите лъчи бяха изтънили ледената стена между тях до дебелината на пергамент; мумифицираните дървета напомняха небесен караул, а ледът между тях проблясваше като разтърсвано от вятъра платно, искрящо като дъга в рубиново, бледооранжево, светлолилаво и бледорозово; в сравнение с него — без никакво съмнение — знаменитите стъклописи на Ейдонитското светилище сивееха в матовите нюанси на зеленясала вода и разтопена лой.

Но докато залъгваше очите им с блестящата си фасада, с безчувственото си сърце планината кроеше злокобни планове срещу неканените си гости. В късния следобед на първия ден, докато Саймън и простосмъртните му спътници все още се мъчеха да свикнат с необичайните обувки с шипове на Бинабик, заради които бяха принудени да пристъпват едва-едва — ситите сметнаха за под достойнството си да се възползват от подобни приспособления, но въпреки това се катереха почти със същото темпо и предпазливост като останалите, — плътен мрак внезапно обхвана небето, сякаш то бе попивателна, върху която някой беше разлял мастило.

— Залегни! — изрева Бинабик, докато Саймън и двамата еркинландци се взираха любопитно натам, където допреди малко светеше слънчевият диск.

Слудиг, който пристъпваше зад Хейстън и Гримрик, вече се бе строполил върху твърдия сняг.

— Легнете на земята! — викна повторно тролът.

Хейстън дръпна Саймън с все сила.

Докато се чудеше дали Бинабик не е забелязал някаква опасност по пътеката — в такъв случай какво ли правеха ситите, които бяха изчезнали зад завоя пред тях, — Саймън дочу воя на вятъра, свистял часове наред монотонно и еднообразно, да се превръща в пронизителен писък. Усети удар, след това мощен тласък и заби пръсти през снежната покривка чак до ледения пласт под нея. Миг по-късно в ушите му гръмна могъщ трясък. Още докато първият отекваше надолу по склона, го разтърси нов — все едно Куантака тръскаше глава, захапала уловен плъх. Той изскимтя и се прилепи плътно към земята, докато вятърът го раздрусваше с костеливите си пръсти, а грохотът се сгромолясваше на вълни отгоре му, сякаш цялата планина се бе превърнала в наковалня на някакъв страховит ковач-исполин.

Ураганът отмина точно така внезапно, както бе връхлетял. Дълго след като воят на вятъра бе утихнал, Саймън не помръдна, притиснал чело във вкочанената земя. Когато най-после се надигна, ушите му пищяха, а белезникавият слънчев диск надничаше сред мастилената облачна пелена. До него седеше Хейстън, с вид на сащисано дете, с разкървавен нос и натъпкана със сняг брада.

— Ейдон милостиви! — изръмжа той. — В името на страдащия, кървящ и нещастен Ейдон и на Всевишния. — Изтри нос с опакото на ръката си и се вторачи недоумяващо в червената следа върху кожената си ръкавица. — Какво стана?

— Имаме късмет, че пътеката тук е широка — обади се Бинабик, докато се изправяше.

Макар и той да беше целият в сняг, изглеждаше едва ли не радостен.

— По тези места ураганите връхлитат изневиделица — добави той.

— Изневиделица… — промълви Саймън и погледна към краката си.

Беше разкъсал кожата на десния си ботуш над прасеца с шиповете на левия, пареше го и беше сигурен, че се е наранил до кръв.

След миг иззад завоя изскочи тъничката фигурка на Джирики.

— Загубихте ли някого? — викна той.

Бинабик му отвърна, че всички са в безопасност, а ситът махна присмехулно с ръка и отново изчезна.

— По него няма никакъв сняг — отбеляза кисело Слудиг.

— Планинските урагани се движат мълниеносно — отвърна тролът. — Същото важи и за ситите.

Седмината пътешественици прекараха нощта един до друг в една плитка пещера в леда върху източния склон на планината само на пет-шест лакътя от ръба на дебнещата черна бездна. Докато трепереше от студ, поуспокоен, но нестоплен от тихото пеене на Джирики и Ан’най, Саймън си спомни нещо, което му бе казал през един ленив следобед доктор Моргенес, когато той се оплакваше от живота в пренаселените общи кухненски помещения.

„Не превръщай в свой дом никое място — говореше му старчето, твърде отпуснато от пролетната топлина, за да направи нещо повече, освен да помаха с пръст. — Превърни в свой дом собственото си съзнание. То само ще ти подскаже с какво да го обзаведеш — спомени, приятели, на които да се довериш, любов към познанието и други такива неща. — След което се ухили. — Така домът ти винаги ще е с теб, където и да си. И никога няма да ти липсва — освен ако не си загубиш главата, разбира се…“

И досега не беше съвсем сигурен какво точно искаше да каже докторът; по-добре от всичко обаче знаеше, че отново би искал да има свой собствен дом. През седмицата, прекарана в празната стая на отец Странгиард в Наглимунд, беше започнал да я чувства като дом. Не че нямаше известна романтика в това да живееш на свобода по пътищата и да превръщаш всяко място в свой дом като някой търговец на коне хирка. Но той предпочиташе други неща. Беше започнало да му се струва, че от години не се е застоявал на едно място — всъщност колко ли продължаваше вече всичко това?

След като преброи старателно новолунията с помощта на Бинабик, когато не си спомняше съвсем точно, остана поразен, че са изминали… по-малко от два месеца! Изумително, но вярно: тролът потвърди изчисленията му, че са изминали три седмици от ювен, а Саймън знаеше, че пътуването започна през злощастната Каменна нощ в последните часове на аврел. Колко невероятно се бе променил светът за седем седмици! И — помисли си, докато се унасяше — предимно към по-лошо.

Късно сутринта на другия ден, докато се катереха по една масивна ледена плоча, която се бе пързулнала от планинския хребет напреко на пътечката, Урмшайм отново се развилня. Огромен клин под краката на Гримрик се пропука с ужасяващ, стържещ звук, променяйки цвета си от сиво-синкав на бял, и се откърти от плочата, след което се плъзна и се натроши надолу по склона. Еркинладецът успя само да изкрещи от изненада и миг по-късно изчезна в зейналата цепнатина. Преди да успее да помисли дори, Саймън се хвърли напред. Просна се, протегна отчаяно ръка да сграбчи ледената стена; черната цепнатина се приближаваше неумолимо към него. Ужасен и безпомощен, той зърна смътните очертания на зъберите на два-три километра под себе си. Изпищя и усети, че се плъзга, опитвайки се безуспешно да се хване за нещо.

Бинабик беше на предния край на въжето и благодарение на опитността и съобразителността си се хвърли напред, когато чу шума на разцепващ се лед; просна се с лице към земята, сграбчи леда с една ръка и заби брадвичката и шиповете колкото е възможно по-дълбоко. Хейстън сграбчи Саймън за колана с грамадната си ръка, но дори и той с масивното си туловище не успя да спре неумолимото им плъзгане. С тежестта си Гримрик ги теглеше подир себе си, надаваше жалостиви крясъци зад ръба на пукнатината и се мяташе, увиснал на въжето над скритата от снежни вихрушки бездна. На опашката на редичката Слудиг беше успял да се вкопчи някъде и засега задържаше Саймън и Хейстън и крещеше като обезумял към ситите.

Ан’най и принц Джирики се втурнаха към тях, като докосваха едва-едва снежната покривка с леки заешки подскоци. Забиха брадвичките си дълбоко в леда и светкавично завързаха за тях края на въжето, което държеше Бинабик. Освободен по този начин, тролът внимателно запълзя към пропастта с двамата сити, за да помогне на Слудиг.

Саймън усети, че въжето започна да го тегли и бездната бавно започна да се отдалечава зад него. Издърпваха го! Нямаше да умре — поне не точно в този момент. Когато отново стъпи на крака, се наведе да вдигне едната си изхлузила се ръкавица и усети, че главата му ще се пръсне.

Сега вече всички затеглиха въжето и най-после успяха да издърпат Гримрик — изпаднал в безсъзнание и с посивяло лице — и да го изтеглят на безопасно място. Мина доста време, преди той да разпознае другарите си; тресеше се като от страховита треска. Слудиг и Хейстън направиха носилка от две наметала и го повлякоха по пътеката.

Когато откриха един дълбок пролом, чието дъно опираше в камъка, слънцето едва бе превалило пладне, но нямаха никакъв друг избор, освен да направят ранен лагер. Напалиха огън със съчките, които бяха събрали в подножието на Урмшайм и домъкнали до чукарите именно за подобни случаи. Тресящият се Гримрик се отпусна до него с тракащи зъби и зачака Бинабик да му забърка цяр от билки и прахове с разтопен сняг. Никой от останалите не завидя на Гримрик за скъпоценната топлинка, която не достигаше до тях.

С напредването на следобеда проникващият в пещерата тънък слънчев лъч най-накрая обагри в розово синкавата стена и помръкна, от което студът като че ли стана още по-плътен и мъчителен. Саймън, чиито мускули потръпваха като струни на лютня, а ушите му пареха болезнено въпреки кожената качулка, усети да се плъзга — също тъй неумолимо и безпомощно както към празнотата на бездната — към прегръдката на съня. Но вместо суровия мраз, в който очакваше да потъне, го обгърнаха топли и благоуханни ръце.

— Сеоман?

Нечия ръка лекичко разтърсваше рамото му.

— Сеоман, ти плачеш. Събуди се.

— Танцьорите… маските…

— Събуди се!

Ръката го разтърси още по-енергично. Той открехна очи и видя тясното лице на Джирики, с изпъкнало чело и скули на смътната, падащо косо светлина.

— Изглежда, сънуваше нещо ужасно — каза ситът и клекна до него.

— Но… значи не е истина. — Той потрепери. — Беше л-лято… беше Лятната нощ…

— Аха. — Джирики повдигна вежда и сви рамене. — Струва ми се, че си бродил по места, където не би трябвало да стъпва кракът ти.

— Какво лошо може да има в едно лято?

Ситският принц отново сви рамене, след което измъкна от вътрешността на наметалото си — с жест на любим вуйчо, който подава играчка на хлипащо дете, за да го разсее — нещо блестящо във фино гравирана дървена рамка.

— Знаеш ли какво е това? — попита Джирики.

— Ами… огледало…

Саймън не беше сигурен какво точно го пита ситът. Дали знаеше, че Саймън бе поглеждал в него в пещерата?

Джирики се усмихна.

— Да. Много специално огледало с изключително дълга история. Знаеш ли какво може да се направи с такова нещо? Освен да се обръснеш, както правят мъжете? — Той протегна ръка и докосна с хладния си пръст обраслата с мъх буза на Саймън. — Можеш ли да отгатнеш?

— Да виждаш неща, които са надалеч? — отвърна след кратко колебание Саймън, очаквайки да го разгневи с отговора си.

Ситът го изгледа втренчено.

— Да не би да си чувал за огледалата на Светлоликите? — запита учуден накрая той. — Нима в легендите и приказките все още се разказва за тях?

Сега Саймън имаше възможност да скрие истината. Отговорът му обаче бе изненадващ за самия него.

— Не. Погледнах в него, когато бяхме във вашата ловна хижа.

За още по-голяма негова изненада, признанието му накара Джирики да се ококори.

— Видял си други места в него? Не само отражение?

— Видях… видях принцеса М-мириамел — моята приятелка — каза той и докосна синьото й шалче, вързано на врата му. — Беше като насън.

Ситът погледна намръщено огледалото, но не беше ядосан, а сякаш се взираше през повърхността на езеро, в което се стрелка неуловима рибка, която иска да открие.

— Имаш силна воля, млади момко — промълви бавно Джирики, — по-силна, отколкото предполагаш — или пък си белязан от други сили по някакъв начин…

Помълча известно време, загледан в огледалото.

— Това огледало е много древно — каза накрая. — Говори се, че е люспа от Великия червей.

— Какво значи това?

— Великият червей, който според много легенди опасва света. Според нас, ситите, обаче, Червеят опасва едновременно всички светове, тези на бодърстването и тези на мечтите… които са били и които ще бъдат. Опашката е в устата му и затова няма нито край, нито начало.

— Червей? Искаш да кажеш д-д-дракон ли?

Джирики кимна светкавично като птичка, клъвнала зърно.

— Казано е също, че всички дракони произлизат от Великия червей и всеки е по-малък от предшествениците си. Игджарджук и Шуракай не са велики като майка си Хидохебхи, която пък на свой ред не била велика колкото родителя си Кейрукама’о Златистия. Ако всичко това е вярно, някой ден драконите ще изчезнат — ако вече не са изчезнали.

— Бб-би… било добре — отбеляза Саймън.

— Така ли? — отново се усмихна Джирики, но очите му блестяха като студени камъчета. — Хората порастват, а великите червеи… и другите… се смаляват. Вероятно така е отредено. — Той се протегна с трептящата, ленива грациозност на току-що събудена котка. — Отредено — повтори Джирики. — Както и да е, извадих тази люспа на Великия червей да ти покажа нещо. Искаш ли да видиш, дете на хората?

Саймън кимна.

— Това пътуване е трудно за теб.

Джирики погледна през рамо за миг към останалите, които се бяха скупчили край огъня до Гримрик. От тях единствен Ан’най вдигна очи и между двамата сити прехвръкна някакъв неразгадаем контакт.

— Погледни — каза след миг Джирики.

Повърхността на огледалото, което държеше в дланите си като скъпоценна глътка вода, сякаш се накъдри от вълнички. Сред отразения в него мрак — прорязан от нащърбена светлосива ивица небе през отверстието — бавно никнеха точици зеленикава светлина, някакви странни звезди, които покълваха върху вечерното небе.

— Ще ти покажа истинско лято — промълви тихичко Джирики, — по-истинско от всяко, което познаваш.

Яркозелените петънца се раздвижиха и започнаха да се сливат, искрящи смарагдови рибки, издигащи се към повърхността на забулено в сенки езерце. Саймън изпита усещането, че потъва в огледалото, макар да не помръдваше от мястото си. Зеленото се пръсна във всевъзможни зелени оттенъци и багри. За миг всичко се подреди в изумително стълпотворение от мостове, кули и дървета: едновременно град и гора, слети насред тревиста равнина — не град, върху който бе избуяла гора, както Да’ай Чикица, а цветуща, дишаща амалгама от растителност и излъскан камък, изумрудена и преливаща от свежест.

— Енки-е-Шао’сейе — прошепна Джирики.

Избуялата трева се превиваше под вятъра; сред извисените островърхи градски кули пърпореха алени, бели и небесносини флагове.

— Последният и най-велик град на Лятото — добави ситът.

— Къде… е… той? — въздъхна Саймън, изумен и очарован от красотата му.

— Не толкова къде, дете на хората, а по-скоро кога. Светът е не само по-огромен, отколкото ти е известно, Сеоман, но и много, много по-древен. Енки-е-Шао’сейе е разрушен много отдавна. Намира се на изток от огромната гора.

— Разрушен?

— Беше последното място, където Зида’я и Хикеда’я живееха заедно преди Раздялата. Славеше се с множеството си занаяти и изключителната си красота; самият вятър свиреше край кулите му, а нощните лампи блестяха като звезди. Ненаис’у танцуваше под лунната светлина край горското си езеро и възхитените дървета се привеждаха да я гледат. — Той бавно поклати глава. — Всичко това го няма. Такива бяха летните дни на моя народ. Сега сме в късната есен…

— Няма го?!

Саймън така и не успяваше да осъзнае цялата тази трагедия. Струваше му се, че само да бръкне в огледалото и ще докосне с пръст някоя от острите като игли кулички. Усети очите му да се изпълват със сълзи. Без дом. Ситите бяха загубили своите домове… бяха самотни бездомници на този свят.

Джирики прекара ръка над огледалото и то потъмня.

— Няма го — повтори той. — Но докато съществуват спомените, лятото остава. И дори зимата отминава.

Обърна се и дълго гледа Саймън; накрая измъченото му младежко лице го накара да се усмихне едва-едва.

— Недей да тъгуваш толкова — каза той и потупа Саймън по ръката. — Светлината не е напуснала окончателно този свят — все още. И не всички прекрасни места са унищожени. Има го все още Джао е-Тинукай’и, където живее моето семейство и моят народ. Някой ден, може би, ако двамата се спуснем безопасно от тази планина, ще го видиш. — Той се усмихна със странната си усмивка, замислен за нещо. — Може би ще го видиш…

Останалата част от изкачването на Урмшайм — още три дни по тесни, не по-широки от ледени ивици опасни пътечки над отвесни, гладки като стъкло урви, и две нощи на свиреп, пронизващ студ — мина като мимолетен, но мъчителен сън за Саймън. Единствено подаръкът на Джирики от лятото — беше сигурен, че това бе подарък, — му вдъхваше сили. Докато се мъчеше да се залови за нещо с вкочанените си пръсти и да не се подхлъзне от пътечката, си мислеше, че някъде отново ще се озове на топло, в нещо като легло и в чисти дрехи — нямаше нищо против и една топла баня! Всички тези неща съществуваха някъде, стига да устискаше и да се измъкнеше жив от планината.

„Всъщност — мина му през ума — човек не се нуждае от кой знае колко много неща. Да искаш прекомерно много е по-лошо от алчност: най-обикновена глупост — напразно губене на ценно време и хабене на усилия“.

Катереха се под лъчите на огряващото всяка сутрин десните им рамене слънце. Въздухът беше болезнено разреден и трябваше начесто да спират, за да си поемат дъх; дори издръжливият Джирики и никога неоплакващият се Ан’най пристъпваха бавно, с натежали като от тежки доспехи крайници. Хората едва се тътреха. Гримрик бе дошъл на себе си благодарение на ефикасния канукски еликсир на Бинабик, но непрекъснато се тресеше и кашляше.

От време на време вятърът се усилваше и подгонваше надвисналите над хребетите на Урмшайм облаци като парцаливи призраци. Безмълвните съседи на планината изникваха бавно — назъбени чукари, които сякаш обсъждаха величествени проблеми, извисени над Остен Ард, безразлични към жалкия нищожен пейзаж в краката им. Бинабик, който вдишваше разредения въздух на Покрива на света със същата лекота, с която вдишваше въздуха в някой кухненски килер в Наглимунд, посочи на задъханите си спътници просналия се на изток скалист Минтахок и останалите планини, обграждащи тролските зъбери на Ийканук.

Натъкнаха се съвсем внезапно на него — тъкмо бяха преполовили височината на планинския масив, който все още се извисяваше над главите им. Докато кретаха по една оголена скала и всяко вдишване изгаряше дробовете им, въжето се изопна като тетива между тях и чуха един от ситите — изкачил се пред тях и изчезнал от погледите им — да надава странен, подобен на изсвирване вик. Всички се закатериха към върха, колкото им стигаха силите; въпросът защо се разбързаха увисна неизречен. Бинабик, който бе най-отпред на редицата, спря на билото и се олюля, за да запази равновесие.

— Дъще на планините! — изпъшка тролът, издишвайки струйка пара.

Дълго не помръдна. Саймън внимателно изкатери последните няколко крачки.

В първия момент не видя нищо, освен поредната снежна долина, чиято бяла стена се издигаше пред тях, открита надясно към пустото небе и редица забулени със сняг канари, които се спускаха по склона на Урмшайм. Обърна се към Бинабик да го попита какво го е накарало да извика и въпросът замря върху устните му.

Лявата част на долината проникваше дълбоко в планината, извисявайки се постепенно в стръмен склон. В най-високата й точка през триъгълния отвор към сиво-синьото небе се възправяше Дървото на Удун.

— Елисия, Божия майко! — прошепна Саймън прегракнало. — Майчице Божия!

Застанал срещу тази огромна, умопомрачителна неправдоподобност, в първия момент той си помисли, че това наистина е дърво — титанично дърво от лед с височина триста метра, с безчет проблясващи на дневната светлина клони, чийто чезнещ във висинето връх бе скрит от облачния ореол. Едва когато се убеди в реалността му — че подобно творение би могло да съществува в един и същи свят редом с такива банални неща като прасета, огради и така нататък, — започна да проумява какво представлява то: замръзнал водопад, събирал векове размразения сняг, образувал милиони ледени висулки, огромно кристално изваяние върху назъбения скален гръбнак, оформил ствола на Дървото на Удун.

Джирики и Ан’най не помръдваха, сякаш бяха препарирани под склона, вторачени във върха на ледника. Следвайки Бинабик, Саймън започна да се спуска по склона към тях; усещаше въжето да се затяга около кръста му, тъй като Гримрик бе изкачил билото и на свой ред стоеше като вцепенен; Саймън изчака търпеливо същото да се повтори с Хейстън и Слудиг. Накрая всички се запрепъваха надолу към покритата с дълбок сняг долина, като внимаваха къде стъпват. Ситите пееха тихичко, без да обръщат никакво внимание на приближаващата ги група човеци.

Дълго никой не каза нищо. Величавостта на Дървото на Удун сякаш ги бе лишила от дъх и те само стояха и се взираха в него.

— Да продължаваме — обади се най-после Бинабик.

Саймън трепна от възмущение. Гласът на трола прозвуча грубо и натрапчиво.

— Туй е най-п-п-проклетата гледка, която са виждали оч-ч-чите ми — запелтечи Гримрик.

— Тук дъртият черен Едноок се е изкатерил до звездите — промълви кротко Слудиг. — Господ да ми прости, ако сквернословя, но все още усещам присъствието му.

Бинабик тръгна през откритата долина. След няколко мига другите го последваха, теглени от въжето на трола. Снегът беше дълбок до бедрата и се придвижваха бавно. След трийсетина мъчителни крачки Саймън погледна назад. Ан’най и Джирики не бяха тръгнали с тях: продължаваха да стоят един до друг, сякаш очакваха нещо.

Групата продължаваше напред. Стените на долината надвиснаха над главите им, като че ли смаяни от тези редки пътешественици. Саймън видя, че основата на леденото дърво е осеяна с много отверстия под сводестия навес на най-ниските разклонения — не точно разклонения, а пластове от разтопени и замръзнали отново шушулки, всеки следващ по-широк от пласта над него, и по този начин най-долните разклонения образуваха площадка с широчината на половин турнирно поле, покрита сякаш с обли речни камъни.

Бяха се придвижили толкова близо, че колосалната ледена колона сякаш пробиваше самия небесен покров. Саймън изви болезнено врат нагоре, за да зърне за последен път чезнещия във висинето връх на Дървото, и внезапно го заля вълна от изумление и уплаха и за миг му причерня.

„Кулата! Кулата с клоните от сънищата ми!“

Онемял, той се разбърза и се строполи върху снега. Хейстън протегна яката си ръка и го вдигна, без да промълви нито дума. Саймън погледна още веднъж нагоре и ужасяващото усещане, много по-силно от замайване, го сграбчи още по-неумолимо.

— Бинабик! — викна той.

Тролът, който в този момент навлизаше под виолетовата сянка на Дървото на Удун, се извърна чевръсто.

— Тихо, Саймън! — изсъска той. — Някой остър леден блок може да се стовари върху главите ни и да ни създаде куп неприятности.

Саймън забърза през лепкавия сняг, колкото му стигаха силите.

— Бинабик, това е кулата, която сънувах — бяла кула с клони като на дърво! Точно тя е!

Тролът огледа бъркотията от огромни морени и натрошени скални отломки в сумрачното подножие на Дървото.

— Мислех, че ти се е сторило, че е Кулата на Зеления ангел в Хейхолт?

— Така беше — искам да кажа, по нещо и от двете. Но тъй като никога не бях виждал това, не знаех, че е тъкмо то! Разбираш ли?

Бинабик повдигна рунтавите си черни вежди.

— Като ни остане време, ще хвърля ашиците. Сега още не сме си свършили работата.

И изчака останалите да приближат, без да добави нищо повече.

— Мисля — обади се най-после той, — че скоро трябва да направим лагер. Тогава можем да използваме последните часове от деня, за да потърсим следи от групата на Колмънд или меча Трън.

— Ония… — Хейстън посочи към останалите далеч зад тях сити — ще помогнат ли?

Преди Бинабик да успее да отвърне, Гримрик свирна възбудено и посочи купчината канари над тях.

— Вижте, вижте! — възкликна той. — Там май е бил някой. Вижте скалите там!

Саймън проследи пръста на воина, който сочеше към скалите; пред отверстието на една от дупките бяха струпани няколко купчини камъни.

— Прав си! — извика Хейстън. — Прав е! В името на кокалите на Тунат, някой е лагерувал там.

— Внимавай! — опита се да го спре Бинабик, но Саймън вече бе захвърлил въжето и се катереше по сипея. След броени секунди стигна до пещерата и се изправи върху един нестабилен камък.

— Тази стена е направена от хора, няма съмнение! — викна възбудено той.

Отворът на пещерата беше малко над три метра широк и някой набързо, но и умело беше подредил един до друг няколко големи камъка отпред — вероятно, за да пази топлината. Или да се предпазва от зверове?

— Моля те да не крещиш, Саймън — настоя Бинабик. — Ей сега сме при теб.

Саймън наблюдаваше припряното им катерене — всички изгаряха от нетърпение, забравили за разредения въздух и убийствения студ. Едва когато Хейстън запълзя на четири крака по камарата скали, двамата сити изникнаха под стряхата на Дървото на Удун. Преценявайки за момент ситуацията, те се изкачиха до пещерата със скоростта на подскачащи по клони катерици.

На Саймън му отне няколко мига, за да свикне с полумрака в ниската пещера. После се ококори ужасен.

— Бинабик! Това е… те са…

Тролът, който стоеше изправен до приклекналия Саймън, постави длан на гърдите си.

— Кинкипа! — промълви той. — Чакали са ни.

Пещерата беше покрита с кафяви човешки кости. Скелетите, по които нямаше нищо, освен ръждясали черни и зелени метални принадлежности и бижута, седяха, подпрели гърбове на стените на пещерата. Тънък слой лед покриваше всичко като защитно стъкло.

— Колмънд ли е? — попита Саймън.

— Усирис да ни пази — закашля се зад тях Слудиг, — излезте навън, въздухът сигурно е отровен!

— Няма никаква отрова — скастри го Бинабик. — А дали са хората на сър Колмънд — струва ми се, че шансовете са добри.

— Интересно как ли са умрели — отекна стряскащо гласът на Джирики в тясната пещера. — Ако са замръзнали, защо не са се скупчили да се стоплят? — Той посочи пръснатите из помещението останки. — Ако ги е убил някакъв звяр — или са се избили един друг, — то защо костите са подредени толкова внимателно, сякаш всеки поред е лягал, за да умре?

— Тук се крият тайни, за които си струва доста да поговорим някой ден — отвърна тролът, — но сега имаме други задължения, а и се стъмва много бързо.

— Елате — обади се Слудиг с настоятелен и напрегнат от притеснение глас. — Всички! Веднага!

Беше застанал над един от скелетите. Макар да бяха струпани в оцветена в червено купчинка, костите наподобяваха очертанията на човек, коленичил в молитвена поза с протегнати ръце. Между костите на двете му ръце, скрити до половината от леда — сякаш потопени в купа с мляко камъни, се виждаше продълговат предмет, омотан във вкочанен навосъчен плат.

Въздухът като че ли внезапно се изпари от пещерата. Надвисна напрегната, мъртвешка тишина. Тролът и римърът коленичиха, имитирайки сякаш позата на древните кости, и се захванаха да къртят замръзналия вързоп с брадвичките си. Платът се отчупваше на трески като кора на дърво. В един момент се откърши една дълга ивица и се видя абсолютно черна повърхност.

— Не е метал — възкликна разочаровано Саймън.

— Трън също не е направен от метал — изсумтя Бинабик. — Поне не и от всички онези метали, които са виждали очите ти.

Слудиг успя да пъхне върха на брадвичката си под вкочанения плат и напрягайки сили, двамата с Хейстън откъртиха още една ивица. Саймън се задъха. Бинабик беше прав: излюпило се като смолисто черна пеперуда от своята какавида-затвор, това не беше просто меч, а меч, какъвто не бе виждал никога — дълъг, колкото две широко разперени ръце, и черен. Абсолютно черният му цвят не се променяше от обагрените в други цветове проблясъци по острието му — така свръхестествено наточено, че разрязваше дори сумрака в пещерата на многоцветни дъги. Ако не беше усуканата около дръжката сребърна корда — ефесът бе катраненочерен като всичко останало, — впечатлението, че е сътворен не от човешка ръка, би било абсолютно. Въпреки симетричността си мечът по-скоро напомняше творение на природата, съвършено чиста субстанция на естествена чернота, приела само по една случайност формата на изящно оръжие.

— Трън — прошепна Бинабик почти с благоговение, зад което напираше удовлетворението му.

— Трън — повтори Джирики и Саймън дори не се опита да налучка мислите, които побра в произнасянето на тази единствена дума.

— Значи това е той? — обади се последен Слудиг. — Красив е. Какво би могло да ги убие при наличието на такова оръжие?

— Кой би могъл да знае какво се е случило с Колмънд? — намеси се и Бинабик. — Но дори да притежаваш меч като Трън, все пак не можеш да го изядеш, когато няма никаква храна.

Продължиха да оглеждат меча. Гримрик, който беше най-близо до изхода, най-после се надигна, обгърнал тялото си с немощни ръце.

— Както каза тролът, меч не храни. Ще наклада огън за през нощта.

Измъкна се от дупката, изправи се и се протегна. Взе да си подсвирква — първоначално тихичко, но постепенно все по-силно и по-силно.

— В пукнатините има мъх — може да гори с нашите цепеници — викна след него Слудиг.

Хейстън се приведе и внимателно докосна с пръст черното острие.

— Студено е — ухили се той. — Че как иначе?

След това се обърна към Бинабик, необичайно притеснен.

— Може ли да го вдигна?

— Обаче внимателно — каза тролът.

Хейстън плъзна предпазливо пръсти под усуканата с кордата дръжка и дръпна, но мечът не помръдна.

— Замръзнал е — предположи той.

Отново дръпна, този път по-силно, но със същия резултат.

— Яко е замръзнал — задъха се той и затегли с всички сили.

Парата изскачаше на облаци от устата му.

Слудиг се наведе да му помогне. Отвън Гримрик спря да свирука и измърмори нещо неразбрано.

Римърът и еркинландецът напрегнаха мишци едновременно и черният меч се раздвижи, но вместо да се освободи от сковалия го лед, помръдна съвсем леко встрани.

— Не е замръзнал — промълви задъхано Слудиг. — Тежък е като воденичен камък. Двамата заедно едва го помръднахме!

— А как ще го свалим от планината, Бинабик? — попита Саймън.

Досмеша го. Всичко бе толкова глупаво и странно — да открият магическия меч и да не могат да го отнесат! Протегна ръка и усети скритата под хладната повърхност тежест — и още нещо. Някаква топлина ли беше? Да, и някакъв смътен живот, сякаш заспала змия, която помръдва, разбуждайки се бавно от сън — или само си въобразяваше разни неща?

Без да откъсва очи от неподвижното острие, Бинабик се почеса замислено по разчорлената коса. Миг по-късно Гримрик се появи отново в пещерата; размахваше ръце. Щом се извърнаха към него, той се свлече на колене, след което рухна на земята като чувал с брашно.

Като огромен трън от гърба му стърчеше черна стрела.

Синкава светлина къпеше сребърната маска и обагряше контурите й в бледо огнено. Отдавна никое живо същество не беше виждало скритото зад нея лице — някога модел за изваяната й неземна красота. Безброй промени бяха настъпили на този свят, откак лицето на Утук’ку завинаги бе изчезнало зад лъскавите й черти.

Окъпаната в синьо маска се обърна и огледа гигантската, потънала в сенки каменна зала и втурналите се да изпълнят поръчките й слуги. Гласовете им се издигаха в песни на възхвала и възпоминания; белите им коси се развяваха, подухвани от вечните ветрове в Залата на Арфата. Тя слушаше със задоволство хлопането на вълшебни чукове, отекващо из безкрайния лабиринт от коридори, които прорязваха замръзналата Накига, планината, наречена от норните Маска на сълзите. Простосмъртните наричаха нейния дом Стормспайк и Утук’ку знаеше, че планината не ги оставя на мира и в сънищата им… както би трябвало да бъде. Сребърното лице кимна доволно. Всичко беше готово.

Провесена сред мъглата, увенчаваща Великия кладенец, Арфата внезапно издаде печален стон — сякаш порив на вятъра по високите дефилета. Царицата на норните знаеше, че това не е Неговият глас — не на Онзи, който караше Диханната арфа да пее и вие, не на Онзи, от чиято гневна песен цялата зала се разтрисаше от непоносими звуци. Друг немощен глас помръдваше струните й впримчен сред сложната им плетеница като насекомо в паяжина.

Тя повдигна покрития си със сребристобяла ръкавица пръст на сантиметри над черния камък на своя стол и го помръдна незабележимо. Стенанието се усили и нещо в мъглата над Кладенеца потрепна — сивият меч Джингизу заискри с пулсираща светлина. Нещо го държеше: смътен силует, чийто безформен юмрук стискаше дръжката на Джингизу.

Утук’ку разбра. Нямаше нужда да съзира молителя; мечът бе там, много по-реален от всеки простосмъртен, комуто бе разрешено да го притежава временно.

— Кой застава пред Кралицата на Хикеда’я? — попита тя. Прекрасно знаеше отговора.

— Елиас, Върховният крал на Остен Ард — отвърна неясният силует. — Реших да приема условията на твоя господар.

Думата „господар“ я жегна.

— Човеко — проговори най-после тя с кралска невъзмутимост, — каквото искаш, ще ти бъде дадено. Но ти изчака дълго… прекалено дълго.

— Имаше…

Силуетът се олюля, сякаш едва се крепеше на краката си. Колко тленни, колко безпомощни бяха тези простосмъртни! Как бяха успели да причинят такива пакости!

— Мислех — продължи той, — че нещата ще са… различни. Сега се подчинявам.

— Разбира се, че ще се подчиниш. И ще получиш обещаното.

— Благодаря ти, кралице. А в замяна аз ще ти дам обещаното…

— Разбира се, че ще го дадеш.

Тя отпусна ръка и видението изчезна. С пристигането Му дълбините на Кладенеца се обляха в червено. Щом Той я взе, Арфата звънна в триумфиращи звуци.

— Не… не искам да умра… — хриптеше Гримрик.

С изскочилата по устата му кървава пяна и разкривените зъби в зиналата уста приличаше на уловен и ръфан от побеснели хрътки заек.

— Толкова… толкова е студено… — Той потрепери.

— Кой беше? — изкрещя уплашеният и паникьосан Саймън.

— Който и да е — измърмори пребледнелият Хейстън, наведен над улучения си земляк, — сгащиха ни в капан.

— Трябва да се измъкнем! — отсече Слудиг.

— Омотайте наметалата около ръцете си — нареди Бинабик, докато сглобяваше от тояжката си тръбата за издухване на стрели. — Нямаме щитове, но това ще свърши някаква работа.

Без да каже нито дума, Джирики прескочи Хейстън и падналия Гримрик и приближи изхода. Стиснал зъби, Ан’най го последва.

— Принц Джирики… — опита се да го спре Бинабик, но ситът не му обърна внимание.

— Хайде — настоя Слудиг. — Не можем да ги пуснем сами.

И измъкна меча си изпод наметалото.

Преди да тръгнат след ситите към изхода на пещерата, Саймън погледна меча Трън. Бяха изминали толкова дълъг път, за да го намерят — щяха ли да го загубят сега? Ако успееха да се измъкнат, но пътят им към пещерата бъдеше отрязан и не можеха да се върнат? Постави ръка върху дръжката му и отново усети странното потръпване. Дръпна и за негово изумление тя се намести в дланта му. Тежестта на меча беше колосална, но с усилията на двете си ръце той успя да го повдигне от вкочанения под на пещерата.

Какво беше това? Зави му се свят. Двама яки мъжаги не успяха да го помръднат, а той успя! Магия?

Саймън внимателно помъкна дългия тежък меч натам, където стояха останалите. Хейстън развърза наметалото си, но вместо да го навие за защита около ръката си, внимателно покри Гримрик. Раненият се закашля и избълва още кръв. Двамата еркинландци плачеха.

Преди Саймън да успее да им каже за меча, Джирики пристъпи върху скалистата площадка пред пещерата като самоуверен фокусник.

— Покажете се! — извика той и ледените стени на долината отекнаха в отговор. — Кой напада групата на принц Джирики и-Са’онсерей, син на Шима’онари и потомък на династията на Годишния танц? Кой ще посмее да воюва със Зида’я?

В отговор по стръмните стени на долината се спуснаха десетина фигури и застанаха на стотина метра от основата на Дървото. Всички бяха въоръжени, всички изглеждаха разгневени и носеха бели наметала с качулки, а на гърдите си триъгълника на Стормспайк.

— Норни? — задъха се Саймън, за миг забравил за меча, който бе понесъл.

— Тези не са Хикеда’я — отсече Ан’най. — Това са простосмъртни, които изпълняват заповедите на Утук’ку.

Един от тях пристъпи вдървено напред и Саймън позна загорялата от слънцето кожа и светлата брада.

— Вървете си, Зида’я — изрече Инген Джегер. Гласът му бе провлечен и хладнокръвен. — Ловците на кралицата не търсят свада с вас. Става дума за простосмъртните, които се крият отзад и отдавна ми се пречкат — на тях не е разрешено да напуснат това място.

— Те са под моя закрила, простосмъртни човече. — Принц Джирики потупа меча си. — Връщайте се и сядайте под масата на Утук’ку — тук няма да получите огризки.

Инген Джегер кимна.

— Така да бъде.

Махна небрежно с ръка и един от неговите хора извади светкавично лък и пусна стрела. Джирики отскочи встрани и дръпна Слудиг, който бе застанал точно зад гърба му. Стрелата се строши в една скала до отвора на пещерата.

— Легни! — изкрещя принцът, докато Ан’най изстрелваше стрела в отговор. Ловците се пръснаха, като оставиха един от техните с лице върху снега. Саймън и спътниците му се втурнаха по хлъзгавата скала към подножието на леденото дърво. Покрай тях засвистяха стрели.

За броени минути двете страни изчерпиха оскъдните си амуниции, по преди това Джирики успя да окичи с перо още един от нападателите на Инген — улучи тичащия мъж право в окото, сякаш бе закрепена върху стена ябълка. Намиращият се наблизо Слудиг бе улучен в месестата част на бедрото от отскочила от един камък стрела, но успя да отскубне върха й и да докуцука до едно прикритие.

Саймън клечеше зад една каменна издатина и се проклинаше, че бе оставил лъка и скъпоценните си стрели в пещерата. Видя Ан’най, чийто колчан бе празен, да захвърля лъка и да изтегля тънкия си черен меч от ножницата; лицето му бе непреклонно. Саймън усещаше, че собствената му решителност е прикритие на непреодолимия страх, сграбчил пърхащото му като побесняло сърчице и свития от напрежението стомах. Погледна Трън и почувства пулсиращия в него живот. Тежестта му бе станала някак по-различна, като на живо същество, сякаш вътре в него жужаха безброй пчели; сякаш беше завързано животно, потръпващо от възбуда, усетило изкусителните аромати на свободата.

Вляво от него, откъм другата страна на каменния ствол, Хейстън и Слудиг се прокрадваха напред, като използваха огромните извити ледени клони за прикритие. Незаплашван от стрели, Инген събираше своите за щурм през долината.

— Саймън! — изсъска някой.

Сепнат, той се извърна и видя приклекналия зад каменното възвишение над главата му Бинабик.

— Какво да правим? — постара се да попита със спокоен глас Саймън, но не му се удаде.

Тролът се бе вторачил в черния меч, гушнат като дете в ръцете му.

— Но как… — възкликна изуменият Бинабик.

— Не знам, просто го вдигнах! Не знам! Какво да правим сега?

Тролът поклати глава.

— Ти сега няма да мърдаш оттук. Аз ще помогна с каквото мога. Ах, защо нямам копие!

Той подскочи лекичко и изпод краката му изригна гейзер чакъл, който се изсипа върху Саймън.

— За Джосуа Безръкия! — изкрещя Хейстън и се хвърли изпод свода на Дървото на Удун към бялата долина, следван от неустрашимия Слудиг. Щом стигнаха до дълбокия сняг, намалиха темпо, сякаш попаднали в гъста каша. Ловците на Инген се бъхтеха към тях, изпълнявайки същия спънат, необикновен танц.

Хейстън развъртя тежкия си меч, но още преди да бе стигнал до нападателите, първата фигура в бяло наметало се строполи, стиснала се за гърлото.

— Ийканук! — нададе триумфален вик Бинабик и се приведе да зареди тръбата си.

Щом първите мъже на Инген стигнаха до Хейстън и Слудиг, отекна дрънчене на мечове. Миг по-късно дотърчаха и ситите, но все пак групата им беше много по-малобройна. В следващия момент един от мечовете цапардоса с плоското високия Хейстън по главата и той рухна сред снежен облак. Само скокът на Ан’най върху него го спаси да не бъде намушкан на място.

Остриета проблясваха на оскъдната слънчева светлина, болезнените и яростни крясъци почти заглушаваха трясъка на метала. Саймън забеляза със свито сърце как Бинабик, чиито стрели се оказаха безполезни срещу дебелите наметала на ловците, измъкна дългия нож от канията си.

„Откъде тази смелост? Толкова е дребен — ще го убият, преди да се доближи достатъчно, за да го използва!“

— Бинабик! — викна той и се изправи.

Вдигна тежкия черен меч над главата си — той го повлече напред — и се запрепъва след него.

Земята под краката му се разтегна. Той се олюля, разкрачил крака, и му се стори, че самата планина се наклони. Проглуши го пронизително стържене, сякаш влачеха огромен камък през каменоломна. Сражаващите се, се заковаха втрещени на място и се вторачиха в краката си.

Сред грохота на трошащия се лед земята започна да се издува. В центъра на долината, само на няколко метра от зейналия широко с уста слисан от ужас Инген Джегер се откърти огромен леден блок, разтроши се и се надигна нагоре, като разхвърляше снежни облаци.

Тласнат от внезапното размърдване на земята под краката му, Саймън се втурна напред, стиснал с все сила Трън — и се оказа точно между сражаващите се. Изглежда, никой не го забеляза: всички до един се бяха вцепенили, сякаш ледът бе вкочанил кръвта им и те се пулеха към невероятното нещо, което се надигаше изпод снега.

Леденият дракон.

Дълга колкото човешки бой змиеподобна глава с бели люспи и озъбена уста изскочи от пукнатината, втренчила премрежени сини очи в тях. Люшна се насам-натам върху дългата си шия и заоглежда с любопитство миниатюрните същества, дръзнали да я събудят от многогодишната и дрямка. След това се стрелна с ужасяваща бързина и захапа един от ловците с челюстите си, прегриза го надве и погълна краката му. Окървавената горна половина падна върху снега като ненужна дрипа.

— Игджарджук! Това е Игджарджук! — чу се пискливият вик на Бинабик.

Блестящата глава с цвят на слонова кост захапа следващата писукаща мръвка в бяло наметало. С пребледнели от умопомрачителен ужас лица останалите се втурнаха във всички посоки, а в това време една от белите лапи с криви нокти се вкопчи в ръба на пукнатината и огромното драконово туловище, покрито със странна бледа козина на гърба и пожълтяло като древен пергамент, се измъкна от нея. Дългата колкото турнирно поле подобна на камшик опашка помете двама от стенещите ловци в ямата.

Саймън гледаше като зашеметен, неспособен да повярва в чудовищното нещо, приклекнало на ръба на ледената пукнатина като котка на облегалката на кресло. Главата с издължена муцуна се люшна над него, за да го разгледа, и мътносините немигащи очи се втренчиха в него с кротка, вековечна злост. Саймън усети, че главата му ще се пръсне, сякаш се опитваше да гледа през вода — през тези очи, пусти като ледникови бездни! То го видя, то го познаваше по някакъв начин — древно като костите на планината, мъдро, свирепо и безучастно като самото Време.

Челюстите се разтвориха и част от черния език се стрелна навън, сякаш вкусвайки въздуха. Главата се люшна още по-близо.

— Скей, изчадие на Хидохебхи! — кресна някой.

Миг по-късно Ан’най яхна задната част на чудовището и запъна крака в гъстата козина. Запя, вдигна меча си и го заби в люспестия крак. Саймън се изправи и залитна назад; в същия момент драконът изви опашка нагоре и отхвърли с мощен удар сита надалеч; Ан’най отхвръкна на петдесетина метра и тупна сгърчен върху снега близо до ръба на долината, зад който нямаше нищо, освен мъгла. Джирики се втурна към него, като виеше от гняв и отчаяние.

— Саймън! — изкрещя тролът. — Бягай! Нищо не можем да направим!

В този миг съзнанието на Саймън започна да се прояснява. На секундата скочи на крака и се спусна след Джирики. Бинабик, който се намираше откъм далечния край на цепнатината, се метна назад, когато драконът стрелна светкавично глава, и огромните челюсти захапаха въздуха и изтрещяха като метална врата. Тролът се строполи в една пролука в леда и изчезна.

Джирики седеше превит над тялото на Ан’най, неподвижен като статуя. Докато бързаше към него, Саймън погледна през рамо и видя как Игджарджук се плъзна надолу от натрошения леден блок и тръгна напреко през долинката, като се вкопчваше в леда с късите си крака — скъсяваше бързо разстоянието между себе си и препъващата се плячка.

Саймън понечи да изкрещи, за да предупреди Джирики, но гърлото му се бе схванало: излезе някакво сподавено мучене. Ситът се извърна. Кехлибарените му очи блестяха. Изправи се до тялото на другаря си и протегна напред гравирания си с рунически знаци меч от вълшебно дърво.

— Ела, дъртако! — викна Джирики. — Ела насам, за да усетиш вкуса на Индрежу, копеле на Хидохебхи!

Саймън сгърчи лице, докато тичаше задъхан към принца. Защо крещеше — драконът и без това се носеше към тях.

— Мини зад мен… — понечи да каже ситът и неочаквано рухна; снегът под него бе пропаднал. Джирики полетя назад към ръба на долината и празното пространство зад него. Отчаяно дращеше с ръце, за да се задържи за снега. Накрая спря с увиснали над бездната крака. На метър от него като окървавена дрипа лежеше Ан’най.

— Джирики… — Саймън не продължи.

Чу грохот зад себе си. Извърна се и видя връхлитащото огромно бяло туловище на Игджарджук и мятащата се в такт с препускащите му крака глава. Саймън се хвърли встрани от Джирики и Ан’най, претърколи се и се изправи. Вече само на стотина крачки, чудовището не откъсваше от него огромните си кръгли сини очи.

Саймън осъзна, че продължава да носи Трън. Вдигна го. Беше лек като върбова клонка и изсвистя в ръцете му като развято от вятъра въже. Погледна през рамо зад гърба си: само на няколко крачки зееше бездната. Далечен връх се рееше сред валмата мъгла отвъд нея — бял, невъзмутимо спокоен.

„Усирис да ми е на помощ — учуди се той, — защо драконът не издава нито звук?“

Изпита усещането, че и неговото съзнание се рее като в мъгла. Докосна с едната си ръка омотаното около врата му шалче на Мириамел и отново сграбчи сребърната дръжка. Главата на Игджарджук се извиси над него със зейналото си като черна яма гърло и блесналите като сини фенери очи. Светът като че ли бе стихнал окончателно.

Какво трябваше да извика накрая?

Връхлетя го мразовитият дъх на дракона, зловонен като вкисната студена пръст и влажни камъни, и в същия миг той си спомни какво бе казал веднъж Джирики за простосмъртните.

— Ето ме! — извика той и замахна със свистящия Трън към зловещото око. — Аз съм… Саймън!

Острието се тресна в нещо. Порой черна кръв се изля отгоре му, изгаряща като огън, като лед, обжари лицето му, и в същия момент огромното бяло туловище се сгромоляса, запращайки го в мрака.

43. Опустошение

Червеношийката с оранжеви като избелял кехлибар гърдички кацна на един от долните клони на бряста. Обърна глава насам-натам, оглеждайки билковата градина, и изчурулика сърдито, сякаш недоволна, че намира всичко в такъв безпорядък.

Джосуа я проследи как отлита, как се гмурка над градинската ограда и след това се извисява стремително край зъберите на централната кула. След миг се превърна в черно петънце на фона на просветващата сивкава зора.

„Първата червеношийка, която виждам от толкова време. Може би добро предзнаменование в този мрачен ювен“.

Обърна се и с изненада видя изправеният на пътеката Джарнауга да се взира натам, където бе изчезнала птичката. Старецът, който явно не обръщаше внимание на студа, беше само по бричове и тънка риза; белите му крака бяха боси.

— Добро утро, Джарнауга — поздрави го Джосуа и загърна по-плътно яката на наметалото си, сякаш от нечувствителността на римъра му бе станало по-студено. — Какво те води в градината толкова рано?

— Това старо тяло се нуждае от съвсем малко сън, принц Джосуа — усмихна се той. — А и аз бих те попитал същото, но мисля, че знам отговора.

Джосуа кимна мрачно.

— Откак посетих тъмницата на брат си, не мога да спя.

— Има най-различни видове затворничество — поклати глава Джарнауга.

Двамата крачеха мълчаливи из лабиринта от алеи. Градината — някогашната гордост на лейди Воршева, демонстрираща нейния педантичен усет за елегантност, твърде необичаен за едно родено в талига момиченце, шушукаха си придворните, — в момента беше запусната заради лошото време и струпалите се неотложни грижи и безпокойства.

— Нещо не е наред, Джарнауга — обади се най-после Джосуа. — Почти го усещам, както рибар усеща влошаването на времето. Какво прави брат ми?

— Струва ми се, че прави всичко възможно, за да ни изтрепе до крак — отвърна старецът и съсухреното му лице се изопна в сурова усмивка. — Това ли наричаш „не наред“?

— Не — отвърна сериозно принцът. — Не. Тъкмо там е проблемът. Вече цял месец го отблъскваме с цената на скъпи жертви — барон Ордмаер, сър Гримстед, Улдорсен от Калдсей, както и стотици храбри воини, — а ето, че почти от две седмици не е предприел сериозна атака. Нападенията му са… формални. Очевидно е решил да ни подложи на обсада. Защо? — Той приседна на една пейка и Джарнауга се присъедини към него. — Защо? — повтори той.

— Една обсада невинаги се печели със силата на оръжието. Вероятно има намерение да ни умори от глад.

— В такъв случай защо изобщо атакува? Причинихме им ужасни загуби. Защо просто не изчака? Сякаш единствената му цел е да държи нас вътре, а той да е отвън. Какво прави Елиас?

Старецът сви рамене.

— Както ти казах: много неща мога да видя, но какво става в сърцето на един човек е отвъд зрението ми. Дотук оцеляхме. Да бъдем благодарни и на това.

— Благодарен съм. Но познавам брат си. Не е от тези, които изчакват търпеливо. Нещо се носи във въздуха, той крои нещо…

И потъна в мълчание, загледан в една обрасла с бурени леха. Цветята така и не бяха успели да се разпъпят и плевелите се бяха нахвърлили като лешояди, обвивайки повехналите зелени стръкове.

— Можеше да е великолепен крал — обади се неочаквано Джосуа в отговор сякаш на някакъв незададен въпрос. — Едно време беше просто силен, но не и тиранин. Искам да кажа, понякога в младостта ни беше и жесток, но това беше онази невинна жестокост, която големите момчета демонстрират пред по-малките. Дори ме е учил на разни неща — фехтовка, борба. Аз не го научих на нищо. Не се интересуваше особено от нещата, които знаех.

Принцът се усмихна печално и за миг като че ли върху изострените му черти грейна нежен момчешки израз.

— Можехме дори да бъдем приятели… Само Хилиса да бе жива.

— Майката на Мириамел? — попита тихо Джарнауга.

— Беше много красива — южнячка, нали разбираш, — тъмнокоса, с бели зъби. Беше много свенлива, а когато се усмихнеше, сякаш запалваха фенер. Обичаше брат ми — колкото й бе възможно. Но той я плашеше: толкова гръмогласен, огромен. А тя беше съвсем мъничка… тъничка като върбичка, подскачаше, щом някой я докоснеше по рамото…

Принцът не каза повече нито дума, потънал в размисъл. Блед слънчев лъч проби облаците на хоризонта и обагри в нежножълто мрачната градина.

— Говориш така, сякаш твърде много си мислил за нея — каза предпазливо старецът.

— О, аз я обичах. — Каза го съвсем простичко, без да откъсва очи от преплетените бурени. — Изгарях от любов към нея. Молех Бог да ми отнеме тази любов, макар да знаех, че ще се превърна в празна обвивка, ако бъда лишен от смисъла на живота си. А мисля, че и тя ме обичаше; често ми казваше, че съм единственият й приятел. Никой не я познаваше по-добре от мен.

— Подозираше ли Елиас?

— Разбира се. Подозираше всеки, който застанеше до нея по време на карнавалните шествия, а аз бях постоянно с нея. Но винаги с нужната почтеност — добави светкавично той. — Защо трябваше да съм до такава степен съвестен, дори и сега? Усирис да ми прости, но по-добре да му бяхме изменили! — Джосуа го изрече със стиснати зъби. — Предпочитам да бе мъртвата ми любов, отколкото само мъртвата съпруга на брат ми. — Той погледна укоризнено изпъкналата от десния му ръкав буца плът. — Смъртта й тежи като ужасяващ товар на съвестта ми — вината е моя! Боже мой, семейството ни е прокълнато.

Той млъкна, защото по пътеката се чуха стъпки.

— Принц Джосуа! Принц Джосуа, къде сте?

— Тук съм — отвърна разсеяно принцът и след миг един от гвардейците изскочи иззад живия плет.

— Принце — започна задъхан той и падна на едно коляно. — Сър Деорнот каза да дойдете веднага!

— Пак ли налитат? — запита Джосуа със сдържан тон, докато се надигаше и изтръскваше росата от вълненото си наметало.

— Не, ваше височество — отвърна гвардеецът; отваряше и затваряше от превъзбуда мустакатата си уста като риба на сухо. — Вашият брат — искам да кажа, кралят, ваше височество. Оттегля се. Обсадата свърши.

Принцът изгледа смутено Джарнауга. После забързаха по пътеката зад възбудения гвардеец.

— Върховният крал капитулира! — викна Деорнот, докато Джосуа се изкачваше по стълбите с развято от вятъра наметало. — Гледай! Подви опашка и побягна!

Деорнот се обърна и тупна Изорн приятелски по рамото. Синът на херцога се ухили, но намиращият се до него Айнскалдир изгледа ожесточено младия еркинландец — даваше му да разбере, че не бива да си позволява подобна глупост с него.

— Това пък какво е сега? — измърмори Джосуа, докато профучаваше край Деорнот към порутената преградна стена.

Точно под тях лежаха пръснати отломъците на разрушена сапьорска машина, доказателство за неуспелия опит да срутят стената, като прокопаят тунел под нея. Стената бе хлътнала около метър, но не бе рухнала: Дендинис я бе построил да издържи цяла вечност. Като подпалиха дървените колони, служещи за подпори при прокопаването на тунела, сапьорите сами се бяха затрупали под рухналите камъни.

В далечината лагерът на Елиас напомняше гъмжащ мравуняк. Оцелелите обсадни машини лежаха съборени и натрошени, за да не могат да бъдат използвани; нямаше ги безкрайните редици палатки — сякаш бяха пометени от ураганни ветрове. Чуваха се едва доловими звуци — далечни викове и плющене на камшици, — съпровождащи товаренето на обоза на Върховния крал.

— Той се оттегля! — каза възторжено Деорнот. — Успяхме!

Джосуа поклати глава.

— Защо? Защо го прави? Успяхме да унищожим съвсем незначителна част от войските му.

— Вероятно е разбрал, че Наглимунд е непристъпен — обади се Изорн.

— А защо не ни изчака да отслабнем? — не се отказваше принцът. — Ейдон! Какво става? Разбирам самият Елиас да се върне в Хейхолт — но защо не остави поне някаква символична обсада?

— За да ни примами навън — обади се тихо Айнскалдир. — На открит бой.

Свъсил вежди, той прокара палец по острието на камата си.

— Възможно е — отвърна принцът. — Но би трябвало да ме познава по-добре.

— Джосуа…

Джарнауга гледаше оттатък вдигащата лагера войска към утринната мъгла, забулила северния хоризонт.

— От север се задават странни облаци.

Другите се вторачиха нататък, но не видяха нищо, освен смътните очертания на Фростмарч.

— Какви са тези облаци? — запита най-после принцът.

— Буреносни облаци. Абсолютно необичайни. Каквито не съм виждал никога южно от планините.

Принцът бе застанал до прозореца, притиснал чело в хладната каменна рамка и заслушан в ромона на вятъра. Долу пустият двор бе огрян от лунната светлина и дърветата се полюшваха.

Воршева измъкна бялата си ръка изпод кожената завивка.

— Джосуа, какво има? Студено е. Затвори прозореца и си легни.

Той не помръдна.

— Вятърът духа навсякъде — отвърна кротко той. — Не можеш да му попречиш нито да нахлуе, нито да си замине.

— Прекалено късно е за твоите гатанки, Джосуа — прозя се тя и прокара пръсти през черната си коса, която се разпръсна върху чаршафа като черни криле.

— Вероятно за много неща е прекалено късно — добави той, приближи се и седна до нея на леглото.

Погали нежно дългата й шия, но продължаваше да гледа към прозореца.

— Съжалявам, Воршева. Знам, че съм… неясен. Никога не съм бил подходящият човек — нито за учителите си, нито за брат си или баща си… нито пък за теб. Понякога се питам дали не съм се родил в неподходящо време.

Той прокара пръст по бузата й и усети топлия й дъх върху ръката си.

— Когато се вгледам в този свят такъв, какъвто ми се представя, се чувствам безкрайно самотен.

— Самотен ли!? — надигна се Воршева.

Кожената й роба се отметна; гладката плът с цвят на слонова кост грейна под лунната светлина.

— Ти си жесток човек, Джосуа! Продължаваш да ме наказваш за грешката ми, че се опитах да помогна на принцесата. Как е възможно да споделяш едно легло с мен и да се наричаш самотен? Махни се, хленчещо момченце, върви да спиш с някое от онези студенокръвни северни момичета или в някоя монашеска бърлога. Хайде, махай се!

Тя замахна, но той хвана ръката й. Воршева беше крехка, но силна и го плесна два пъти със свободната си ръка, преди той да се търкулне върху нея и да я притисне.

— Кротко, милейди, кротко! — разсмя се той. Тя не се примири и продължи борбата. — Права си — продължи той. — Оскърбих те и те моля за прошка. Предлагам примирие.

Наведе се и я целуна по врата и по поруменялата от гняв буза.

— Ще те ухапя! — изсъска тя. Тялото й трепереше под неговото. — Ужасих се, когато тръгна на бой, Джосуа. Мислех, че ще загинеш.

— И аз бях уплашен не по-малко, милейди. На този свят има много неща, от които да се страхуваме.

— А сега се чувстваш самотен.

— Човек може да е самотен — отвърна принцът и й подаде устната си да я захапе — и в най-изисканата и превъзходна компания.

Свободната й ръка обви врата му и го привлече по-близо. Лунната светлина посребри сплетените им тела.

Джосуа пусна кокалената лъжица в купата със супата и изгледа ядосано образувалите се по повърхността й вълнички. Трапезарията бръмчеше от мърморенето на множество гласове.

— Не мога да ям! Трябва да разбера!

Воршева, която се хранеше мълчаливо, но с обичайния си добър апетит, го стрелна с обезпокоен поглед през масата.

— Какво и да се случва, принце — обади се притеснено Деорнот, — трябва да сте силен.

— Ще трябва да кажеш нещо на хората, принц Джосуа — намеси се с пълна уста Изорн. — Те са развълнувани и объркани. Краля го няма. Защо да не празнуваме?

— Отлично знаете защо! — изсумтя Джосуа и подпря с длан слепоочието си да успокои болката. — Сигурно разбирате, че това е капан — че Елиас не би се предал така лесно!

— Да — съгласи се Изорн, но не изглеждаше особено убеден. — Това обаче не означава, че целият скупчил се като добитък във вътрешната крепост народ… — той посочи с широк жест заобиколилите от всички страни масата на принца хора, някои бяха седнали направо на пода или подпираха стената на трапезарията, тъй като имаше столове само за благородниците, — че тези хора са в състояние да разберат това. Казва ти го човек, прекарал кошмарна зима в затрупания под снеговете Елвритшала.

И Изорн отхапа огромен залък.

Джосуа въздъхна и се обърна към Джарнауга. Старецът, чиито змиевидни татуировки помръдваха странно под светлината на фенерите, беше потънал в разговор с отец Странгиард.

— Джарнауга — каза тихичко Джосуа. — Спомена, че искаш да разговаряме за някакъв сън.

Възрастният римър помоли свещеника за извинение.

— Да, Джосуа — наведе се към принца той, — но може би е по-добре да поговорим насаме. — Той наостри уши към глъчката в трапезарията. — Макар че едва ли някой би могъл да ни подслуша тук, дори ако се навре под стола ти.

На лицето му се появи хладна усмивка.

— Пак имах сънища — продължи след малко той със светнали изпод рунтавите вежди очи. — Не съм в състояние сам да ги повикам, но понякога се явяват неканени. Нещо се е случило с групата, която изпрати в Урмшайм.

— Нещо? — Слабото лице на Джосуа потъмня.

— Беше само сън — каза за свое оправдание Джарнауга, — но усетих голям трус — болка и ужас — и чух момчето Саймън да вика… да вика уплашен и ядосан… и още нещо…

— Възможно ли е случилото се с тях да е свързано с бурята, която видя тази сутрин? — попита мрачно принцът, сякаш чул дълго чакана лоша вест.

— Не мисля. Урмшайм е по на изток, зад езерото Дроршул и оттатък Пустошта.

— Живи ли са?

— Не мога да разбера. Беше само сън, при това кратък и много странен.

Малко по-късно двамата крачеха безмълвно по високата стена на замъка. Вятърът беше изтъркалял облаците надалеч и лунните лъчи огряваха пустия град под тях с призрачната си светлина.

Втренчен в черното северно небе, Джосуа издиша облак пара.

— Значи се стопи и най-слабата надежда за Трън.

— Не съм казал такова нещо.

— И няма нужда. Предполагам, че и вие със Странгиард не сте напреднали с проучванията си какво се е случило с Минияр, меча на Фингил?

— Не, за съжаление.

— Какво още трябва да се случи, за да ни увери в нашето поражение? Бог си направи жестока шега с…

Джосуа млъкна, щом старецът го стисна за ръката.

— Принц Джосуа — промълви той, присвил очи към хоризонта, — ти ме убеди никога да не се отнасям пренебрежително към боговете, дори към чуждите.

В старческия му глас за първи път прозвуча вълнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали попита какво още може да ни се случи? — изсумтя с горчивина старецът. — Буреносните облаци, черният ураган на север… идва към нас — при това много бързо.

Младият Остраел от Ранчестър трепереше до преградната стена; припомняше си онова, което му бе казал веднъж баща му.

„Добре е да служиш на своя принц. Това ще те научи да гледаш на света като воин, момчето ми — нареждаше Фирсфрам, обгърнал със съсухрената си фермерска ръка през рамото своя син, докато майка му безмълвно ги наблюдаваше със зачервени очи. — Може би ще те пратят на Южните острови или в Набан и ще се махнеш от този прокълнат вятър във Фростмарч“.

Баща му го нямаше вече. Изчезна миналата зима, отмъкнаха го вълци през ужасно студения декандер… вълци или нещо друго, защото нямаше и следа от него. И сега синът на Фирсфрам, все още не вкусил южняшкия живот, стоеше върху стената на мразовития вятър и студът проникваше до самото му сърце.

Майка му и сестрите му се притискаха една към друга във временните бараки със стотиците прокудени в крепостта на Наглимунд. Каменните й стени бяха много по-добро убежище срещу вятъра от вишката, на която стоеше той, но дори те, независимо колко дебели бяха, не можеха заглушат страховития ураган, който настъпваше срещу тях.

Всяващо ужас огромно сиво петно, от което не можеше да откъсне поглед, се разстилаше над хоризонта като разлято във вода мастило. Празно пространство, сякаш гигантска гума беше изтрила въздуха. Като че ли самото небе се бе изкривило, завихряйки облаците спираловидно надолу като във фуния. Огнените шипове на светкавиците прорязваха от време на време върха на урагана. И грохотът, далечен като плисък на дъжд върху масивен покрив и натрапчив като звука от тракащите зъби на Остраел, не секваше.

Топлият климат и приказните, облени от слънчева светлина хълмове на Набан все повече се превръщаха за сина на Фирсфрам в разказвани от свещеници митове, измислена утеха, която забулваше ужаса от неминуемата смърт.

Ураганът връхлиташе с барабанен грохот като рояк оси.

Свирепият вятър за малко да угаси фенера на Деорнот; той го заслони с наметалото си, докато пламъкът отново не заблещука уверено. До него Изорн Исгримнурсон се взираше в студения, прорязван от светкавици мрак.

— В името на Божието дърво! Черно като в нощ — изпъшка Деорнот. — Току-що отмина пладне, а едва виждам.

Изорн отвори уста, тъмна ивица върху бледото му, осветено от фенера лице, но не отрони нито дума. Устните му помръдваха беззвучно.

— Всичко ще е наред — опита се да го успокои Деорнот, но самият той бе уплашен от страха, обладал младия римър. — Най-обикновен ураган — поредният злобен, жалък номер на Приратес…

Самият той знаеше, че това не е истина. Черните облаци, които забулваха слънцето, домъкнали нощта до самите порти на Наглимунд, влачеха със себе си заплаха, която притискаше цялото му същество с тежестта на каменния похлупак на гробница. Що за магия беше тази, пронизала го като с ледено копие до мозъка на костите?

Ураганът настъпваше неумолимо към тях като огромен тъмен облак, проснал се във всички посоки около замъка, извисил се и над най-високите зъбери на стените, раздиран от синкавобелия блясък на светкавиците. Сгушеният град и околността проблясваха ослепително за миг и отново потъваха в мрак. Барабанният грохот отекваше в преградната стена.

Когато блесна поредната светкавица, замествайки за миг дневната светлина, Деорнот видя нещо, което го накара да се извърне и да сграбчи ръката на Изорн тъй силно, че римърът присви очи от болка.

— Доведи принца — глухо каза Деорнот.

Изумлението от странното поведение на Деорнот потисна суеверния страх на Изорн от урагана. Лицето на младия рицар сякаш се бе състарило, изпод забитите му в ръката на Изорн нокти потече струйка кръв.

— Какво… какво има?

— Доведи принц Джосуа — повтори Деорнот. — Върви!

Без да откъсва очи от приятеля си, римърът направи знака на Дървото и тръгна, олюлявайки се, към стълбището.

Втрещен, натежал като олово, Деорнот не помръдваше; предпочиташе да беше загинал на хълма Биволски гръб — дори с най-позорната смърт, — отколкото да бе зървал гледката пред очите си.

Когато Изорн се върна с принца и Джарнауга, Деорнот продължаваше да гледа втренчено пред себе си. Не се наложи да го питат какво е видял, тъй като светкавиците осветиха гледката.

Пред стените на Наглимунд стоеше огромна армия. Сред вихъра на урагана се възправяше безкрайна гора от настръхнали копия. Цяла галактика от грейнали очи проблясваше в мрака. Барабаните отново изтрещяха като гръмотевица, а ураганът се носеше към замъка и града като гигантска вълна от дъжд, черни облаци и ледени мъгли.

Хиляди грейнали очи, изпълнени с ожесточено нетърпение, оглеждаха втренчено стените. Развети бели коси и тесни бледи лица в тъмни шлемове не помръдваха с приковани в камъните на Наглимунд погледи. Небесният огън оцветяваше в синьо върховете на копията. Бяха сякаш някаква призрачна армия, неосезаема като лунно сияние. Барабаните изгърмяха ритмично. Из мъглата крачеха и някакви високи бронирани силуети с криви тояги в ръцете. Барабаните отново гръмнаха и се възцари тишина.

— Милостиви Ейдон, смили се над мен! — замоли се Изорн. — Положи ме с ръце върху гръдта си…

— Кои са тия, Джосуа? — попита тихичко Деорнот, сякаш просто от любопитство.

— Белите лисици. Норните — отвърна принцът. — Подкрепленията на Елиас. — Той вдигна уморено ръка, сякаш за да изтрие от погледа си гледката на призрачния легион. — Децата на Краля на бурите.

— Ваше високопреосвещенство, моля ви!

Отец Странгиард дърпаше възрастния мъж, отначало лекичко, а след това все по-силно. Старецът не помръдваше от пейката — дребен силует в сумрака на билковата градина.

— Трябва да се отдадем на молитви, Странгиард — повтори заинатено епископ Ейнодис. — Падни на колене.

Пулсиращият, оглушителен тътен на урагана се усилваше. Главният архивар изпита паническо желание да побегне — някъде, където и да е.

— Това… това не е обичайното смрачаване, епископе. Трябва да влезете вътре веднага. Моля ви.

— Знаех си, че не бива да оставам. Казах на принц Джосуа да не застава срещу законния крал — не преставаше да хленчи Ейнодис. — Бог ни се гневи. Трябва да се молим, за да ни покаже праведния път — да си спомним мъките му върху Дървото…

Той размаха конвулсивно ръка, сякаш пъдеше мухи.

— Това ли? Това не е Божие дело — отвърна Странгиард с необичаен за него навъсен израз. — Това е дело на твоя „законен крал“ — и на неговия любим магьосник.

Епископът се направи, че не го чува.

— Благословени Усирис — задърдори той, отдалечавайки се пълзешком от свещеника към потъналия в сянка буренак. — Твоите смирени чада се разкайват за греховете си. Не се подчинихме на волята Ти и си навлякохме справедливия Ти гняв…

— Епископ Ейнодис! — викна Странгиард вбесен и пристъпи след него, но спря от изненада.

Над градината се спусна плътна, студена вихрушка. След миг главният архивар се разтресе от сковаващия студ и барабаненето внезапно спря.

— Нещо…

Леден вятър метна качулката в лицето му.

— О, да, ние, немощните хорица, съгрешихме безмерно в горделивостта си! — припяваше Ейнодис и пълзеше из буренака. — Ние Те ум-м-моляваме… ние Те ум-м-мо… — И изведнъж млъкна, сякаш задавен.

— Епископе?

В центъра на буренака нещо помръдна. Странгиард зърна зейналата уста на стареца. Като че ли нещо го бе сграбчило; наоколо му се разлетя кал и скри случващото се в сумрачния гъсталак. Епископът изписка умолително.

— Ейнодис! — изкрещя Странгиард и се метна в буренака. — Епископе!

Писъкът престана. Странгиард стоеше над свитото тяло на епископа. Съвсем бавно, сякаш довършвайки някакъв сложен номер, то се търкулна на една страна.

Лицето му бе оплискано в кръв. На земята до него като захвърлена играчка се мъдреше някаква черна глава. Докато дъвчеше светкавично, главата се извърна и се ухили на Странгиард. Малките й очички блещукаха като избелели зърна, а тънките мустачки бяха опръскани с кръвта на епископа. Една ръка с дълги нокти се протегна от дупката, за да придърпа епископа, и в същия момент от двете й страни изпод земята изскочиха още две глави. Главният архивар отстъпи крачка назад. В гърлото му като буца заседна ужасен вик. Земята отново потръпна конвулсивно — навсякъде около него. Тънички черни ръце се заизвиваха като къртичи зурли над пръстта.

Странгиард залитна назад и се строполи; запълзя към пътеката, очаквайки всеки миг някоя лепкава ръка да го сграбчи за глезена. Зина ужасено, но не можа да издаде нито звук. Изправи се и хукна по пътеката към параклиса босоног — беше загубил сандалите си в храсталака. Целият свят сякаш тънеше във влажно безмълвие, което го давеше, сграбчило сърцето му. Дори трясъкът на хлопналата зад гърба му врата на параклиса отекна някак глухо. Докато се мъчеше да пусне с треперещи пръсти резето, пред очите му се спусна сивкава пелена. Той се отпусна с облекчение в нея като в меко легло.

Пламъците на безброй факли разцъфтяха сред норните като маково поле — мятаха алени отблясъци върху отвратителните им лица и придаваха гротескно исполински размери на бронираните великани, които се спотайваха зад тях. Много воини се изкатериха по стените на замъка, за да гледат, без да проронят и дума от вцепенение.

Петима призрачни като паяжина конници излязоха напред. Отблясъците от факлите подскачаха върху пелерините им и червената пирамида на Стормспайк проблясваше и пулсираше върху издължените им правоъгълни щитове. Сякаш самият ужас обграждаше като облак тези качулати силуети и сграбчваше сърцето на всеки, който ги зърнеше. Струпалите се по стените защитници усетиха да ги завладява ужасяващо, безпомощно безсилие.

Конникът, който яздеше най-отпред, вдигна копието си; четиримата зад него повториха жеста му. Барабаните избумтяха трикратно.

— Къде е господарят на Уджин е-д’а Сикуней — Капана, уловил ловеца? — Присмехулният му вик отекна като вой на вятъра в дълъг каньон. — Къде е господарят на Къщата с хиляда пирони?

Вместо отговор връхлетя ревът на бушуващия ураган.

— Тук съм — пристъпи най-после напред Джосуа, крехък силует на върха на порталната кула. — Какво търси тази странна тълпа пред вратата ми?

Гласът му бе спокоен, но се усети леко потрепване.

— Ами… дойдохме да проверим ръждясали ли са пироните, след като натрупахме мощ.

Думите се редяха бавно, издишвани сякаш с големи усилия, като че ли конникът не бе свикнал да говори.

— Дойдохме, простосмъртни, да си върнем малко от своето. Този път пръстта на Остен Ард ще бъде напоена с човешка кръв. Дойдохме да сринем вашия дом над главите ви.

Неизмеримата мощ и омраза, стаени в глухия му глас, накараха много от воините да заплачат и да се спуснат от стените към замъка под тях. Докато Джосуа стоеше безмълвен над портата, един пронизителен вик се извиси над стоновете и уплашените шепоти на наглимундците.

— Копачи! В крепостта има копачи!

Принцът се извърна, привлечен от някакво раздвижване до себе си. Деорнот се изкачи, преплитайки крака, и застана до него.

— Градините на крепостта гъмжат от букени — промълви младият рицар.

Очите му се разшириха, щом погледна надолу към белите конници.

Принцът пристъпи напред.

— Говориш сякаш за отмъщение — извика той към бледата тълпа долу. — Но това е лъжа! Вие идвате по нареждане на Върховния крал Елиас — един простосмъртен. Вие служите на простосмъртен. Хайде. Сторете най-голямото зло! Ще разберете, че не всички пирони на Наглимунд са ръждясали и че нашето желязо все още може да умъртвява сити!

Оределите на стената воини се пооживиха. Конникът-водач смуши коня си крачка напред.

— Ние сме Червената ръка! — В гласа му прозвуча гробовен хлад. — Не служим на никого, освен на Инелуки, Господаря на бурите. Тук сме по своя собствена воля — така както смъртта ви ще си е вашата собствена смърт!

Той размаха копието над главата си и барабаните гръмнаха отново. Пронизително ревнаха рогове.

— Докарайте фургоните! — викна от покрива Джосуа. — Блокирайте вратата! Ще се опитат да я съборят!

Но вместо да докарат таран и да се опитат да строшат тежкото желязо и яките греди на портата, норните останаха безмълвни на местата си — наблюдаваха как петимата конници бавно пристъпват напред. Един от стражите върху стената стреля. Последваха го двайсетина други, но стрелите, улучили ездачите, просто преминаха през тях: призрачните конници дори не спряха.

Думкаха яростни барабани, стенеха и пищяха гайди и тръби. Осветявани от време на време от блесналите светкавици, конниците слязоха на земята и закрачиха към портата.

Водачът смъкна качулката си със смразяваща решителност. Бликна алена светлина. Той откъсна качулката и сякаш се преобърна наопаки; превърна се в безформено огнено сияние. Останалите направиха същото — пет огромни безлики силуета с блещукащи очертания, по-високи от два човешки боя и потрепващи в аленочервени копринени отблясъци.

Щом водачът вдигна ръце и опря огнените си длани върху портата, на безокото му лице зейна черна уста.

— Смърт! — изрева той и гласът му сякаш разтърси стените до основи.

Металните панти се нажежиха до оранжево.

— Хей ма’акаджо-ша!

Масивните греди почерняха и запушиха. Теглейки като обезумял за ръката вцепенения Деорнот, Джосуа скочи върху стената.

— Т’си анх пра Инелуки!

Докато воините се блъскаха с крясъци надолу по стълбите, блесна ярка светлина, чу се оглушителен трясък, по-силен от барабанен гръм, и непоклатимата порта избухна в пушещи и пламнали трески. Те се посипаха, съскайки като смъртоносен дъжд, а стената се сгромоляса, стоварвайки се върху опитващите се да се спасят мъже.

През димящия отвор нахлуха бронирани норни. Някои носеха дълги дървени или кокалени тръби с прикрепени към краищата им главни. От тръбите хвърчаха огромни пламъци и превръщаха бягащите воини в подскачащи, стенещи факли. Гигантски тъмни фигури си проправяха път по чакъла: като размахваха дълги, обковани с желязо тояги в косматите си ръце и ревяха като мечки-стръвници, хунен трошаха всичко по пътя си. Потрошени тела се мятаха като кегли около тях.

Преодолели сковаващия страх, някои от воините се втурваха храбро в битката. Един от гигантите рухна, прободен с две копия в корема, но само миг след това копиеносците вече бяха мъртъвци, целите окичени с белоперестите стрели на норните. Надавайки диви крясъци, призрачните норни връхлитаха неспирно през димящия пролом.

Деорнот дръпна потресения Джосуа към вътрешната крепост. Почернялото от сажди лице на принца бе омазано със сълзите и кръвта му.

— Елиас е посял зъбите на дракона — задъхано каза Джосуа, докато Деорнот го дърпаше покрай един воин, от чието гърло излизаха гъргорещи звуци.

На Деорнот му се стори, че позна младия копиеносец Остраел, който ги охраняваше при срещата с краля, погребан под гърчещите се черни тела на двайсетина копачи.

— Брат ми е засял семена за смъртта на всички! — простена Джосуа. — Той е луд!

Преди да успее да отговори — а и какъв ли би могъл да бъде отговорът му, запита се Деорнот, — двама норни с блещукащи като огънчета очи през процепите на шлемовете заобиколиха ъгъла на вътрешната крепост: влачеха пищящо момиче. Единият забеляза Деорнот, изсъска нещо, преряза с тъмния си тънък меч гърлото на девойката и блъсна тялото й настрани.

Деорнот усети да му се повдига и се хвърли към тях с вдигнат меч. Принцът го бе изпреварил с проблясващия като мълниите в черното небе над главата му Найдел — а беше едва следобед!

„Значи настъпи часът“, помисли си обезумял той.

Стоманата звънна в полираното омагьосано дърво.

„Над всичко достойнството мина му отчаяна мисъл. — Дори и никой да не го види… Бог вижда…“

Белите лица, отвратителни и злобни, плуваха пред смъдящите го от потта очи.

Нито един от сънищата му за Ада, нито една от гравюрите в многобройните му книги, нито едно от предупрежденията на учителите му ейдонити не биха могли да подготвят отец Странгиард за невъобразимия пъкъл, в който се бе превърнал Наглимунд. Светкавици пращяха в небето, буботеха гръмотевици, а гласовете на палачи и жертви едновременно се издигаха на възбог като вопли на прокълнати. Въпреки вятъра и шибащия дъжд навсякъде из мрака бушуваха пожари и изпепеляваха мнозина, които се надяваха да намерят спасение от безумието зад яките врати.

Докато накуцваше из тъмните коридори, той виждаше как норните се катерят през строшените прозорци на параклиса и стана безпомощен свидетел, когато сграбчиха нещастния брат Еглаф, коленичил за молитва пред олтара. Бе му непосилно да съзерцава онова, което щеше да последва, без да може да помогне с нищо на своя брат пред Бога. Измъкна се навън с очи, прелели от заслепяващите го сълзи, и натежало като олово в гърдите сърце и се насочи към покоите на принца във вътрешната крепост.

Сгушен в дълбоката сянка на живия плет, зърна телата на храбрия Етелферт от Тинсет и двама от гвардейците му, смлени на кървава пихтия от сопата на един ревящ гигант.

Пред очите му изтече до последна капка кръвта на главния управител Ейдграм, останал на крака, докато писукащите копачи връхлитаха отгоре му.

Видя и как един космат гигант раздра на парчета една от придворните дами под обезумелия поглед на друга, клекнала до тях жена.

Ужасът вилнееше на всяка крачка като някакъв кошмар, който никога няма да приключи.

Макар и убеден, че Бог е извърнал очи от предсмъртната агония на Наглимунд, той отправи отчаяна и страстна молитва през сълзи към Усирис. Сред купчина трупове, чиито очи се белееха като на убити по време на лов животни, пред него изникнаха двама обгорели рицари без шлемове. Мина доста време, преди да разпознае в тях Деорнот и принца. Още по-мъчително трудно успя да ги убеди да го последват.

В лабиринта от коридори на резиденцията беше по-спокойно. Норните бяха успели да проникнат и тук: имаше няколко сгърчени до стената и пльоснати върху каменната настилка тела, но повечето хора се бяха скрили в параклиса или трапезарията, където норните не бяха претърсвали. Поне засега.

При вика на Джосуа Изорн отлости вратата. Синът на Исгримнур, Айнскалдир и шепа еркинландци и римъри охраняваха лейди Воршева и херцогиня Гутрун. Имаше още няколко придворни, сред които бяха Таусър и арфистът Сангфугол.

Докато принцът се опитваше да се освободи от прегръдката на ридаещата Воршева, Странгиард откри легналия на един тюфлек в ъгъла Джарнауга; главата му бе бинтована надве-натри с просмукана с кръв превръзка.

— Покривът на библиотеката се срути — усмихна се горчиво старият римър. — Боя се, че пламъците погълнаха почти всичко.

За отец Странгиард това може би беше най-тежкият удар. Той отново зарида и сълзите потекоха дори изпод превръзката на окото му.

— Можеше… можеше да е и по-лошо — успя да изстене накрая той. — Можеше и ти да загинеш, приятелю.

Джарнауга поклати глава и трепна от болката.

— Не. Все още не. Но съвсем скоро. Успях да спася едно нещо.

Той измъкна изпод робата си омачкания ръкопис на Моргенес. Най-горната страница аленееше от кръвта му.

— Пази го. Надявам се, че все още може да помогне.

Странгиард взе внимателно ръкописа, завърза го с един шнур от масата на Джосуа и го пъхна във вътрешния джоб на расото си.

— Можеш ли да се изправиш? — попита той Джарнауга.

Старецът кимна и свещеникът го подкрепи да се надигне.

— Принц Джосуа — каза Странгиард, като държеше Джарнауга за лакътя. — Хрумна ми нещо.

Принцът се извърна от спешното обсъждане с Деорнот и останалите и изгледа нетърпеливо главния архивар.

— Какво? — Без опърлените вежди челото му се натрапваше още по-силно — бледа лъщяща изпъкналост под ниско подстриганата коса. — Да не искаш да построя нова библиотека? — Принцът се подпря изтощен на стената; отвън долитаха викове. — Извинявай, Странгиард. Казах глупост. Какво си намислил?

— Има изход.

Няколко оплескани с кал отчаяни лица се извърнаха едновременно към него.

— Какъв? — Джосуа се приведе, гледаше го напрегнато. — Да излезем с марш през вратата ли? Доколкото знам, отворена е.

Неотложността на момента помогна на Странгиард да издържи на погледа на принца.

— Има таен проход от караулната стая до източната врата — продължи той. — Знам го — нали вие ми наредихте да се взирам месеци наред в чертежите на замъка на Дендинис при подготовката за обсадата.

Спомни си свитъците от кафяв пергамент, изпъстрени с избледняло мастило със старателните указания на Дендинис, сега овъглени и превърнати в пепел върху каменния под на библиотеката. Очите му отново се просълзиха.

— Ако… ако се доберем дотам, можем да се измъкнем нагоре по Стайл към хълмовете Велдхелм.

— А оттам накъде? — запита с раздразнение Таусър. — Да умрем от глад по чукарите? Или да ни изядат вълците в Алдхеорте.

— Може би предпочиташ да бъдеш изяден тук веднага от по-неприятни създания? — изсумтя Деорнот.

Сърцето му заби по-бързо при думите на свещеника; смътната надеждица беше почти мъчителна, но бе готов да понесе всичко, за да спаси своя принц.

— Ще се наложи да си проправяме път с бой — обади се Изорн. — Вече чувам норните да нахлуват в резиденцията. С нас има жени и деца.

Джосуа огледа двайсетината изтощени и уплашени лица около себе си.

— Мисля, че е по-добре да загинем навън, отколкото да изгорим живи тук — каза най-накрая той. И вдигна ръка в жест на благослов или примирение. — Да тръгваме.

— Една дума, принц Джосуа.

Принцът се приближи до пристъпващия с големи усилия Джарнауга, подкрепян от свещеника.

— Ако успеем да се придвижим до вратата на Галерията — продължи тихо Странгиард, — възниква още един проблем. Тя е направена за защита, не за бягство. Отвътре лесно може да бъде не само затворена, но и отворена.

Джосуа изтри пепелта от челото си.

— Искаш да кажеш, че трябва да намерим начин да я блокираме зад себе си?

— За да имаме надежда за спасение.

Принцът въздъхна. По ранената му устна избиха капки кръв.

— Нека първо стигнем до вратата, след това ще му мислим.

Измъкнаха се накуп през вратата, като изненадаха двама норни в коридора. Айнскалдир тресна с брадвата си по шлема този, който беше по-близо до него, и мрачният проход се освети от бликналите искри. Другият успя само да вдигне късия си меч, преди Изорн и един от наглимундските стражи да го пронижат. Деорнот и принцът подкараха бързо придворните навън.

Грохотът от касапницата бе позатихнал. Из пустите коридори само от време на време долитаха болезнени стонове и възторжени възгласи. Щипещият очите пушек, догарящите пламъци и присмехулните песни на норните придаваха на резиденцията облика на кошмарно подземие, лабиринт в преддверието на самата Преизподня.

Насред варварски порутената градина на замъка ги нападнаха подвикващи копачи. Един от воините се строполи мъртъв с нащърбен букенски нож в гърба, а докато отблъскваха нападателите, една от прислужниците на Воршева бе отмъкната в една пукнатина в земята. Деорнот се втурна да я спаси и прониза едно гърчещо се и свирукащо черно тяло с меча си, но тя вече бе изчезнала. Единствено изящната пантофка, която остана да лежи в подгизналата от дъжда кал, напомняше за съществуването й само допреди миг.

Двама великани бяха открили винарската изба и водеха люта пиянска битка за последната бъчва пред караулното помещение на вътрешната крепост — налагаха се, обезумели от ярост, със сопите си и ревяха оглушително. Ръката на единия висеше, а другият имаше ужасяваща рана на главата: част от кожата му се люшкаше и цялото му лице беше окървавено. Но двамата продължаваха да се кълцат сред отломките от натрошени каци и труповете на защитници на Наглимунд, и да джавкат на неразбираемия си език.

Проснати под проливния дъжд направо в калта в края на градината, Джосуа и Странгиард се взираха с присвити очи.

— Вратата на караулното е затворена — каза Джосуа. — Може и да успеем да прекосим невредими открития двор, но ако е залостена сме обречени. Няма да можем да я разбием бързо.

Странгиард потръпна.

— Дори и да го направим, след това няма… няма да можем да я залостим отвътре.

Джосуа погледна Деорнот, който не каза нищо.

— Все пак — прошепна принцът — тъкмо затова сме тук. Вземаме разстоянието на бегом.

И всички хукнаха. Двамата великани, единият от които бе забил зъби във врата на другаря си, се търкаляха на земята, сплетени в невиждана битка като богове от праисторически времена. Без да забележи притичващите край тях човешки същества, единият пририта от болка и масивният му крак просна арфиста Санфугол в калта. Изорн и старият Таусър моментално притичаха назад и го вдигнаха; в същия момент от другия край на двора до слуха им достигна пронизителен възбуден крясък.

Бяха привлекли вниманието на десетина норни, двама от които яхнали бели коне. Щом видяха групичката на принца, те нададоха оглушителни викове и препуснаха напред покрай вече безжизнените гиганти.

Изорн стигна до вратата и я дръпна. Тя се отвори, но докато обхванатите от ужас хора се блъскаха да влязат вътре, първият ездач връхлетя, насочил дългото си копие напред.

Чернобрадият Айнскалдир се втурна ръмжейки като побеснял пес напред, приклекна светкавично под удара на копието, подскочи и се метна откъм едната страна на норна. Сграбчи развятото му наметало и го дръпна с все сила, като се търкулна на земята и събори врага със себе си. Останалият без ездач кон се плъзна върху влажния калдъръм. Айнскалдир коленичи над падналия норн, стовари с все сила брадвата си върху него и повтори удара. Бе ослепял за случващото се около него и за малко вторият ездач да го прониже с копието си, ако Деорнот не бе грабнал един капак от каца — запрати го по норна и го събори от коня върху един жив плет. Ревящите пешаци вече връхлитаха, когато Деорнот издърпа обезумелия Айнскалдир от накълцаното туловище на норна.

Вмъкнаха се през вратата на броени крачки пред нападателите си и Изорн и други двама успяха да я затръшнат. Копията изтрещяха по масивното дърво; миг по-късно един от норните изкрещя нещо с пискливия си, стържещ глас.

— Брадви! — обади се Джарнауга. — Поне дотолкова познавам езика на Хикеда’я. Отиват за брадви.

Странгиард! — викна Джосуа. — Къде е проклетият тунел?

— Много е… много е тъмно — отвърна с разтреперан глас свещеникът.

Стаята наистина бе осветена единствено от колебливите оранжеви отблясъци между гредите на тавана. Под прихлупения покрив се събираше пушек.

— Мисля… мисля, че е до южната стена…

Айнскалдир и още няколко души се втурнаха и задърпаха тежките гоблени.

— Вратата! — изрева Айнскалдир. — Заключена е — добави след миг.

Ключалката на масивната дървена врата беше празна. Джосуа се вторачи в нея и в същия момент през вратата към вътрешния двор се показа върхът на забита отвън брадва.

— Строшете я — изкомандва той. — Останалите да струпат, каквото намерят, пред другата врата.

За броени секунди Айнскалдир и Изорн строшиха резето. В следващия миг избиха вратата от пантите и се втурнаха по стръмния коридор. Още едно парче от вратата зад тях се отцепи.

Пробягаха неколкостотин метра, като по-здравите помагаха на по-немощните. Накрая един от придворните се свлече ридаейки на земята, неспособен да продължи. Изорн понечи да се върне, но майка му Гутрун, самата тя залитаща от умора, му махна с ръка.

— Остави го. Може да продължи и сам.

Изорн я изгледа строго и сви рамене. Продължиха по наклонения каменен тунел и чуха, че мъжът се надигна и ги последва с ругатни.

Щом стигнаха вратата — мрачна и масивна на светлината на единствената факла, извисяваща се от пода чак до тавана, — зад тях отекна глъчката от преследвачите им. Страхувайки се от най-лошото, Джосуа протегна ръка към металната халка и дръпна. Вратата се люшна навътре под глухия стон на пантите.

— Слава на Усирис — промълви Изорн.

— Изкарайте жените — нареди Джосуа и двама от воините изпълниха за секунди заповедта, като ги избутаха през огромната врата.

— Следва най-трудното — каза Джосуа. — Или трябва да намерим начин да залостим вратата, или да оставим достатъчно мъже да забавят преследвачите.

— Аз оставам — изръмжа Айнскалдир. — Тази нощ вкусих магьосническа кръв. Нямам нищо против още малко.

И потупа дръжката на меча си.

— Не. Тази работа е единствено за мен.

Джарнауга се закашля и се отпусна на ръката на Странгиард. Високият свещеник го погледна и моментално разбра.

— Аз умирам — отрони Джарнауга. — Не ми е писано да изоставя Наглимунд. Винаги съм го знаел. Трябва само да ми оставите меч.

— Ти нямаш сили! — прекъсна го раздразнено Айнскалдир.

— Имам достатъчно, за да затворя тази врата — отвърна спокойно старецът. — Виждате ли? — Той посочи огромните панти. — Изработени са съвсем деликатно. Щом се затвори вратата, едно откършено острие ще препречи пътя и на най-якия преследвач. Вървете.

Принцът се обърна с намерение да се противопостави, но откъм тунела отекнаха дрезгави крясъци.

— Добре — промълви тихо той. — Бог да те благослови, старче.

— Излишно е — отвърна Джарнауга.

Той свали нещо лъскаво от врата си и го притисна в ръката на Странгиард.

— Странно е да се сприятелиш в последния момент — каза Джарнауга.

Очите на свещеника се насълзиха и той целуна римъра по бузата.

— Приятелю мой — прошепна той и мина през отворената врата.

Последното, което видяха, бе грейналият му от пламъка на факлата поглед, докато притискаше с рамо вратата. Тя се затвори и шумът от преследвачите заглъхна.

След дълго изкачване по една безкрайна стълба най-после се измъкнаха на открито под пронизващия вятър и леещия се като из ведро дъжд. Ураганът бе поутихнал и от голия склон под гористия Стайл се виждаха блещукащите сред останките на Наглимунд пожари и черните нечовешки силуети, които танцуваха сред пламъците.

Джосуа дълго съзерцава гледката безмълвно; по почернялото му от саждите лице се стичаха струи дъжд. Миниатюрната му компания се гушеше треперейки зад гърба му в очакване да продължат пътя си.

Принцът вдигна левия си юмрук.

— Елиас! — извика той и вятърът подгони ехото надалеч. — Ти донесе смърт и проклятие над бащиното ни кралство! Ти събуди древното зло и разруши Опеката на Върховния крал! Лиши ме от дом и унищожи много от нещата, които обичах. — Той спря и преглътна сълзите си. — Ти не си повече крал! Ще ти отнема короната. Ще я отнема, кълна се!

Деорнот го хвана за лакътя и го отдалечи от ръба на пътеката. Поданиците на Джосуа го очакваха, измръзнали и уплашени бездомници насред пустия Велдхелм. За миг той сведе глава — било от умора, било за молитва, след което ги поведе в мрака.

44. Кръв и кръжащият свят

— Сеоман — произнесе още по-силно гласът и той осъзна, че вече няколко пъти го е повикал.

Отвори очи. Цветовете бяха толкова наситени, че моментално ги затвори заслепен. Зад спуснатите му клепачи се завъртяха сребърни и червени кръгове.

— Хайде, Сеоман, върни се. Имаме нужда от теб.

Той пооткрехна очи, за да привикне със светлината. Сега не се появиха никакви цветове — всичко бе бяло. Изпъшка, опита се да помръдне и усети ужасяваща слабост, сякаш нещо го притискаше от всички страни; същевременно имаше усещането, че е прозрачен и крехък, сякаш изваян от стъкло. Дори с притворени очи усещаше как светлината преминава през него, как го изпълва с хладно сияние.

Върху чувствителното му лице падна някаква сянка, чието тегло усети осезаемо. Нещо влажно и студено докосна устните му. Преглътна, изпитвайки болезнено пощипване, закашля се и отпи пак. Като че ли с тази глътка усети всички възможни вкусове на водата — на вледенен планински връх, на бухнал дъждовен облак, на скалист планински вир.

Отвори очи по-широко. Всичко наоколо бе пронизващо бяло, освен златистото лице на Джирики, което се рееше малко над него. Намираше се в пещера с покрити с бледа пепел стени, прорязани от едва доловими ивици; на каменния под покрай стените бяха струпани купчини кожи, дървени гравюри и украсени бокали. Натежалите му ръце, сковани, но някак странно чувствителни, сграбчиха кожената завивка и опипаха лекичко дървеното легло, в което бе легнал. Как…?

— Аз…

Отново се закашля.

— Ранен си и си изтощен. Нормално е.

Ситът свъси чело, но грейналите му очи не промениха израза си.

— Знаеш ли, че извърши нещо ужасно, Саймън? Втори път ме спаси.

— Ммммм.

Мозъкът му реагираше мудно като мускулите му. Какво точно се бе случило? Планината… пещерата… и…

— Драконът!

Саймън усети, че се задавя, и опита да се надигне. Кожената завивка се плъзна надолу и той почувства сковаващия студ. Светлината се процеждаше през закачената на входа кожена завеса. Всичко около него се завъртя, главата му забуча и той отново се отпусна назад.

— Няма го — отсече Джирики. — Мъртъв или не — не знам, — но го няма. Когато ти нанесе удар той се преметна край теб и се провали в бездната. Не можах да забележа къде точно сред снеговете и ледовете на безконечните дълбини. Ти размаха меча Трън като истински воин, Сеоман Снежен кичур.

— Аз…

Пое колебливо дъх и опита да заговори отново. Говоренето му причиняваше болка.

— Не мисля… че бях аз. Трън… ме използва. Искаше… да бъде спасен, струва ми се. Сигурно звучи глупаво, но…

— Не е глупаво. Мисля, че си прав. Виж.

Джирики посочи близката стена. Трън лежеше, положен върху наметалото на принца, черен и далечен като дъно на кладенец. Нима това нещо бе оживяло в ръката му?

— Беше лесно да го донесем — продължи Джирики. — Вероятно искаше да ни доведе тук.

От думите на сита нещо в главата на Саймън просветна.

„Мечът искаше да дойде тук — но къде е това тук? И как се озовахме… О, Божия майко, драконът…“

— Джирики! — задъха се той. — Другите! Къде са другите?

Принцът кимна.

— А, да. Мислех да мине повече време, но явно нямам избор.

За момент той затвори големите си светли очи.

— Ан’най и Гримрик са мъртви. Заровихме ги в Урмшайм. — Той въздъхна и объркано зажестикулира. — Ти не проумяваш какво означава да заровиш простосмъртен и сит заедно, Сеоман. Много рядко се случва, а цели пет столетия въобще не се е случвало. Делата на Ан’най ще са живи до свършека на света сред Танца на годините в летописите на нашия народ, а името на Гримрик ще живее заедно с неговото. Те завинаги остават да лежат под Дървото на Удун. — Джирики помълча малко. — Останалите… е, те оцеляха.

Нещо сграбчи сърцето на Саймън, но той отблъсна мислите за двамата загинали за по-късно. Загледа се в криволичещите бледи ивици и забеляза, че са изображения на огромни змии и зверове с издължени бивни — покриваха целия таван и стените. Безизразните им погледи го разтревожиха: взираше ли се по-дълго в тях, сякаш започваха да се движат. Обърна лице към сита.

— Къде е Бинабик? Искам да говоря с него. Сънувах най-странния сън… най-странния сън…

Преди Джирики да отговори, Хейстън пъхна глава в отвора на пещерата.

— Кралят още ли не ще да приказва? — попита той, след което видя Саймън. — О, хлапак, надигна се, а? — нададе радостен вик той. — Чудесно!

— Какъв крал? — смути се Саймън. — Надявам се, не Елиас?

— Не, хлапе — поклати глава Хейстън. — След… след всичко горе в планината ни намериха тролите. Ти проспа няколко дни. Сега сме в Минтахок — планината на тролите.

— Бинабик при семейството си ли е?

— Не съвсем.

Хейстън погледна Джирики. Ситът кимна.

— Бинабик и Слудиг… кралят ги държи затворници. Някои казват, че ги заплашва смъртно наказание.

— Какво!? Затворници ли?! — избухна Саймън и отново се отпусна, усетил жестока болка в главата. — Но защо?

— Слудиг, защото е омразен римър — обясни Джирики. — А Бинабик, казват, бил извършил някакво ужасно престъпление срещу краля на тролите. Още не знаем какво, Сеоман Снежен кичур.

Саймън поклати изумен глава.

— Това е лудост. Или съм се побъркал, или продължавам да сънувам. — Той изгледа укорително Джирики. — И защо непрекъснато ме наричаш така?

— Недей…

Вместо да изчака обясненията на Хейстън, Джирики измъкна от дрехата си огледалото. Саймън се надигна и го взе; усети с чувствителните си пръсти фино резбованата рамка. Вятърът отвън зафуча и студеният въздух изпълни пещерата.

Целият свят ли беше скован от лед? Никога ли нямаше да свърши вечната зима?

При други обстоятелства би останал поразен от златистите червеникави мустаци и бакенбарди, покрили плътно цялото му лице, но сега вниманието му привлече огромен белег от брадичката, през бузата, чак до лявото му слепоочие. Кожата около него беше синкава и прозрачна. Докосна белега и трепна, след това плъзна пръсти по косата си.

Един огромен кичур бе побелял като снеговете на Урмшайм.

— Ти си белязан, Сеоман. — Джирики протегна дългия си пръст и докосна бузата му. — За добро или за зло, но си белязан.

Саймън изпусна огледалото и захлупи лицето си с ръце.