Престолът от драконова кост

1. Скакалецът и кралят

През този паметен ден дълбоко в дремещото сърце на Хейхолт сред плетеницата от тихи коридори и запуснатите, обрасли с бръшлян вътрешни дворове на замъка, в килиите на монасите и във влажните сенчести стаи се наблюдаваше необичайно раздвижване. Придворните и слугите учудено въртяха очи и си шепнеха. В пълната с изпарения кухня миячите на съдове разменяха многозначителни погледи над мивките. Във всеки коридор и пред всяка врата на голямата крепост разговорите се водеха шепнешком.

Ако се съдеше по атмосферата на напрегнато очакване, причината за това би могла да се крие в първия пролетен ден, ала големият календар в разхвърляната стая на доктор Моргенес показваше друго: месецът бе едва новандер. Есента се канеше да си тръгва, отстъпвайки място на зимата.

Това, което отличаваше този ден от останалите, не се дължеше на сезона, а на мястото — тронната зала на Хейхолт. Цели три години по заповед на краля вратите й бяха затворени и тежките завеси скриваха многоцветните прозорци. Дори на чистачките бе забранено да прекрачват прага, което причиняваше на управителката на камериерките безкрайна мъка. В продължение на три лета и три зими залата бе стояла глуха и безлюдна. От днес тя вече не беше празна и целият замък гъмжеше от слухове.

Все пак имаше един човек в трескавия Хейхолт, чието внимание не беше насочено към отдавна необитаваната зала, една-единствена пчела в разбунения кошер, чиято песен не беше в тон с всеобщото жужене. Той седеше в центъра на Градината с храстите в една беседка между параклиса от белезникаво червени камъни и един декоративен храст без листа във формата на лъв. Мислеше си, че никой не забелязва отсъствието му. До този момент денят бе протекъл доста досадно — жените бяха твърде заети и нямаха почти никакво време, за да отговарят на въпросите му, а закуската бе сервирана късно и на всичко отгоре изстинала. Както обикновено му бяха дали някакви неясни разпореждания и никой нямаше време да се занимава с него…

Това, помисли си раздразнен той, можеше да се очаква. Ако не беше открил този огромен прекрасен бръмбар, който пъплеше из градината важно и самодоволно като забогатял селяк, целият му следобед щеше да е напълно провален.

С помощта на една клечка той разшири тясното улейче, което бе издълбал в замръзналия чернозем до стената, но пленникът му не искаше да върви по него. Побутна лекичко гладката черупка, но упоритият бръмбар не помръдна. Той се намръщи и захапа горната си устна.

— Саймън! Къде изчезна, в името на светия Създател?

Клечката падна от отпуснатите му пръсти; сякаш стрела прободе сърцето му. Той бавно се извърна към появилата се изневиделица фигура.

— Никъде… — понечи да обясни, но в този момент-два кокалести пръста сграбчиха ухото му и го принудиха да коленичи. Той заскимтя от болка и се изправи.

— Стига с това „никъде“, млади нехранимайко! — изрева право в лицето му Рейчъл Драконката — управителката на камериерките. Успя да го направи, защото се повдигна на пръсти, а и Саймън както винаги се беше прегърбил.

Беше с повече от педя по-ниска от него.

— Ами съжалявам, госпожо, наистина съжалявам! — измуча Саймън и с тъжен поглед проследи как бръмбарът си проправи път към свободата през една пукнатина в стената на параклиса.

— Престани с това вечно „съжалявам“ — изфуча Рейчъл. — Всички освен теб са заети с приготовленията. На всичко отгоре трябва да губя безценното си време, за да те търся. Как е възможно да си толкова лошо момче, Саймън? Би трябвало вече да се държиш като мъж! Не те ли е срам?!

Момчето, което беше на цели четиринайсет години, мълчеше притеснено. Рейчъл се вторачи в него.

„Не стигат червената му коса и пъпките — помисли си тя, — ами като замига така и се нацупи, съвсем заприличва на малоумен“.

Саймън погледна на свой ред мъчителката си. Рейчъл дишаше тежко и бълваше кълбета пара в новандерския въздух. Цялата се тресеше, но Саймън не беше сигурен дали от студ, или от гняв. Пък и разликата не беше кой знае колко голяма. Това само го накара да се почувства още по-зле.

„Все още чака да й отговоря. Колко уморена и ядосана изглежда само!“

Той се прегърби още повече и заби поглед в краката си.

— Добре, хайде тогава с мен. Добрият Господ ми е свидетел, че имам работа за мързеливец като теб. Не знаеш ли, че кралят е станал от болничното си легло? Че днес ще ходи в тронната зала? Да не си глух и сляп?

Тя го сграбчи за лакътя и го повлече през градината.

— Кралят? Крал Джон? — учуди се Саймън.

— Не, глупако, крал Тинтири-минтири! Разбира се, че крал Джон!

Рейчъл спря за миг, за да прибере под бонето си едно непокорно кичурче сива коса. Ръката й трепереше.

— Е, надявам се, че си доволен — добави тя. — Така ме обърка и разстрои, че си позволих да се отнеса с неуважение към нашия добър стар крал Джон. А е толкова болен, горкият!

Тя изсумтя и плесна силно Саймън по ръката.

— Хайде, тръгвай де!

И помъкна лошото момче след себе си.

Саймън никога не бе имал друг дом, освен вековния замък на име Хейхолт, което означаваше Върховна крепост. Името бе избрано подходящо. Кулата на Зеления ангел, най-високата му точка, се извисяваше много над най-високите и най-стари дървета. Ако ангелът, поставен на върха на кулата, пуснеше камък със зеленясалата си от времето ръка, той щеше да прелети надолу почти двеста лакътя, преди да цопне в крепостния ров и да смути съня на тлъстите Щуки, заровени във вековната кал на дъното.

Хейхолт бе много по-стар от всички поколения селяни от Еркинланд, които се бяха родили, трудили и умрели в полята и селата около Върховната крепост. Еркинландците просто бяха последните, които претендираха за собственост над замъка. Мнозина го бяха наричали свой, но никой не бе успял да го владее изцяло. Външната стена на крепостта пазеше отпечатъка от различни ръце и времена: грубо издяланите камъни и греди на римърите, безредните кръпки и странните резби на хернистирците, даже изкусната зидария на набанските занаятчии. Над всичко това обаче се извисяваше Кулата на Зеления ангел, издигната от безсмъртните сити много преди да дойдат хора по тези земи, когато целият Остен Ард бил тяхно владение. Ситите били първите строители на древната крепост на границата между залива Кинслах и речната делта. Нарекли замъка си Асу’а (Гледащ на изток). Ако тази крепост, владяна от толкова много господари, изобщо можеше да се нарече с подходящо име, това беше Асу’а.

Мирният народ сега беше изчезнал от тучните поля и околните хълмове и бе избягал към горите, скалистите планини и други мрачни и неудобни за човешки същества места. Само замъкът им, превърнал се в дом за узурпатори, беше останал след тях.

Парадоксът Асу’а: горд, но порутен, тържествен, но мрачен, привидно безразличен към своите постоянно сменящи се обитатели. Асу’а — Хейхолт. Извисяващ се внушително и властно над околността и над града, надвесен над владенията си като задрямала над малките си мечка с изцапана от мед муцуна.

Саймън, изглежда, беше единственият обитател на огромния замък, който не бе успял да намери мястото си в живота. Зидарите замазваха с хоросан варосаната облицовка на сградата и укрепваха порутените стени — макар на места разрушенията да бяха повече от поправеното, — без да се замислят накъде отива светът и защо. Слугите и виночерпците с весело свирукане търкаляха насам-натам огромни бурета с херес и осолено говеждо и заедно с управителя на замъка се пазаряха с фермерите за цената на лука и на изцапаните с пръст моркови, които всяка сутрин пристигаха в кухнята на Хейхолт. А Рейчъл и нейните камериерки вечно бяха страшно заети: размахваха сламените метли след валма прах, сякаш прибираха отлъчили се от стадото овце; мърмореха недоволно и кълняха хората, оставили в безпорядък стаите си, когато си тръгваха, и ругаеха мързеливите и небрежните.

Сред кипежа на този усилен труд непохватният Саймън беше като скакалеца в мравуняка от известната басня. Знаеше си, че никога нищо няма да излезе от него: бяха му го казвали много хора, повечето от които по-големи, а следователно и по-умни от него. Във възрастта, когато другите момчета вече поемаха предизвикателствата на възмъжаването, Саймън си оставаше нескопосник и развейпрах. Каквато и задача да му възложеха, бързо се разсейваше и се унасяше в мечти за битки и великани, за морски пътешествия с грамадни високи кораби… и по някаква причина нещата или се чупеха, или се губеха, или ставаха не както трябва.

Друг път изобщо не можеха да го открият. Спотайваше се като сянка някъде из замъка. Можеше да прескача ловко стени като майстор на покриви и знаеше толкова тайни проходи и скрити места, че го наричаха „момчето-призрак“. Рейчъл често го пляскаше и го наричаше идиот.

Накрая Рейчъл пусна ръката му. Саймън намусено затътри крака след управителката на камериерките като пръчка, закачена за подгъва на дългата й пола. Откриха го, бръмбарът изчезна и целият му следобед пропадна.

— Какво да правя, Рейчъл? — измърмори кисело той. — В кухнята ли да помагам?

Рейчъл изсумтя презрително и продължи да се клатушка напред — същински язовец в престилка. Саймън се обърна и погледна със съжаление към примамливите сенки на дърветата и храстите в градината. Стъпките им заглъхнаха в дългия каменен коридор.

Отгледаха го камериерките, но тъй като със сигурност никога нямаше да стане човек — не само защото беше все още момче, а защото очевидно не биваше да му се поверяват деликатни домашни дейности, — със съвместни усилия му намериха подходяща работа. В една голяма къща, а несъмнено Хейхолт беше най-голямата, нямаше място за такива, които не работят. Намериха му непретенциозна работа в кухнята на замъка, но дори и там не успяваше да се справи като хората. Другите кухненски прислужници се подхилкваха и побутваха, щом го съглеждаха потопил ръце до лактите в топлата вода, притворил очи и замечтан да изучава полета на птиците или да спасява бленувани девойки от въображаеми зверове, докато четката му плуваше във ведрото.

Легендата разказваше, че сър Флуриен — роднина на легендарния сър Камарис от Набан — пристигнал на младини в Хейхолт, за да стане рицар, и работил предрешен в същата тази миялня, поради невероятната си скромност. Говореше се, че кухненските прислужници го наричали подигравателно „Нежните ръчички“, защото тежката работа не захабила прекрасните му бели пръсти.

На Саймън му беше достатъчно да погледне собствените си вечно червени от горещата вода лапи с изпочупени нокти, за да се убеди, че не е никакъв сирак на велик господар. Той си беше мияч и метач, и толкова. Всички знаеха, че крал Джон беше убил Червения дракон горе-долу на неговите години. А Саймън водеше битки с метли и с глинени съдове. Не че имаше кой знае какво значение. Светът се бе променил, беше станал по-спокоен, отколкото в младините на Джон, и то най-вече благодарение на самия стар крал. Никакви дракони, във всеки случай не и живи, не населяваха вече мрачните безкрайни зали на Хейхолт. Рейчъл обаче — Саймън често я проклинаше наум — с нейното кисело лице и щипещи пръсти му беше предостатъчна.

Стигнаха до преддверието на тронната зала, в която кипеше трескава дейност. Камериерките се блъскаха от едната в другата стена като мухи в бутилка. Рейчъл застана с ръце на кръста и огледа владението си. Едва доловимата усмивка, плъзнала по лицето й, показваше, че е доволна от това, което вижда.

Забравен за момент, Саймън се спотаи до една стена с гоблени. Приведен, наблюдаваше тайничко новото момиче Хепсибах — с налята фигура, къдрава коса и дръзка походка. Когато мина край него, понесла ведро с плискаща се вода, тя забеляза погледа му и се усмихна весело. Саймън усети пламъчето, плъзнало от врата към бузите му, извърна се и се подпря на протрития гоблен.

Размяната на погледи не убягна от взора на Рейчъл.

— Господ да те убие, момче, не ти ли казах да се хващаш на работа? Хайде почвай де!

— Какво? Какво да правя? — извика Саймън и пред очите му причерня, като чу звънливия смях на Хепсибах откъм коридора.

От безсилие се ощипа по ръката. Заболя го.

— Вземи тази метла и върви да изметеш жилището на доктора. Този човек живее като плъх, който влачи всичко в дупката си, а знае ли човек къде ще поиска да влезе кралят сега, когато вече е на крака?

Тонът й недвусмислено подсказваше, че дори кралската особа не прави изключение от общовалидната за всички мъже опърничавост.

— Жилището на доктор Моргенес? — попита Саймън. За пръв път, откакто го бяха открили в градината, настроението му се повдигна. — Веднага тръгвам!

Грабна метлата на бегом и изчезна.

Рейчъл изсумтя и се обърна да огледа безупречно почистеното преддверие. За миг се запита какво ли става зад голямата врата на тронната зала, след което безжалостно прогони мерналата й се мисъл като досаден комар. Подбра войската си с пляскане на ръце и със стоманен поглед я поведе извън преддверието към следващата решителна битка с най-големия си враг — безпорядъка.

Окачени едно над друго в редици покрай стените, зад вратата на залата висяха прашни знамена с избелели хералдични символи, изобразяващи фантастични животни: слънчевозлатистият жребец на Меердон, блестящото рибарче в герба на Набан, бухал и вол, видра, еднорог, базилиск — върволица мълчаливи спящи създания. Никакъв полъх не смущаваше покоя на овехтелите флагове; дори паяжините висяха празни и разпокъсани.

Все пак в тронната зала беше настъпила някаква малка промяна, нещичко в сумрачното помещение беше живнало. Някой напяваше тиха мелодия с тънък гласец, който можеше да бъде или на младо момче, или на старец.

На каменната стена в най-отдалечения край на залата между статуите на Върховните крале на Хейхолт висеше тежък гоблен с извезания кралски герб — Огнената котва и Дървото. Почетна стража от шест мрачни статуи от малахит пазеше от двете страни на огромен масивен престол от жълтеникава кост; възлести кости и стави украсяваха страничните облегалки, а задната беше увенчана от огромен озъбен череп на влечуго с тъмни като кладенци очи.

Там седяха двама души — единият на престола, другият пред него. По-дребният, облечен в износена пъстроцветна дреха на шут, пееше; именно неговият глас се издигаше от подножието на трона — твърде крехък, за да предизвика дори най-слабо ехо. Над него се беше привела мършава фигура, кацнала върху предната част на престола като уморена и окуцяла стара граблива птица, прикована към потъмнелите кости.

Изнемощял от тригодишно боледуване, кралят се беше завърнал в своята прашна зала. Заслушан в песента на дребния мъж в краката си, той стискаше страничните облегалки с дългите си, белязани от старостта ръце.

Беше висок мъж — някога много висок, — ала сега бе прегърбен като монах по време на молитва. Беше облечен в провиснала небесносиня роба, а брадата му беше дълга като на пророк. В скута му лежеше меч, който блестеше, сякаш току-що излъскан. Челото му увенчаваше желязна корона, обсипана с морскозелени смарагди и загадъчни опали.

Човечето в краката на краля направи дълга пауза, след което подхвана друга песен:

Когато гласът замлъкна, високият старец в синята роба протегна ръка надолу и шутът я стисна. Никой не продума.

Джон Презвитер, владетел на Еркинланд и Върховен крал на Остен Ард, бич божи за ситите и защитник на правата вяра, господар на меча Блестящ гвоздей, проклятие за дракона Шуракай… Престър Джон отново седеше на своя престол от драконови кости. Беше много, много стар и плачеше.

— Ах, Таусър — въздъхна накрая той с плътен, но дрезгав от възрастта глас, — Господ е много немилостив, щом ме накара да преживея всичко това.

— Сигурно, господарю. — Върху лицето на дребното старче в карирано палтенце се появи съсухрена усмивчица. — Сигурно е така… Ала несъмнено много други не биха се оплаквали от жестокостите на живота, ако бяха на вашето положение.

— Но аз имам предвид точно това, приятелю! — гневно възрази кралят. — В тази мрачна възраст на немощ всички мъже са равни. Всеки глупав шивашки чирак получава от живота много повече удоволствия от мен.

— Хайде сега, господарю… — Таусър заклати побелялата си глава, но отдавна замлъкналите звънчета върху шапчицата му не издадоха никакъв звук. — Господарю мой, оплаквате се несправедливо. Всички хора стигат до този предел — и малки, и велики. Вие изживяхте прекрасен живот.

Престър Джон повдигна дръжката на Блестящ гвоздей пред себе си, сякаш беше Свещеното дърво. После вдигна дългото острие точно пред очите си.

— Знаеш ли историята на този меч? — попита той.

Таусър му метна светкавичен поглед: беше чувал историята безброй пъти.

— Разкажи ми, о, кралю! — тихо промълви той.

Престър Джон се усмихна, но не откъсна поглед от обшитата в кожа дръжка.

— Мечът, малки приятелю, е продължение на дясната ръка на мъжа… и на сърцето му. — Той повдигна оръжието още нагоре и то проблесна на светлината от един малък прозорец. — По същия начин човек е силната дясна ръка на Бога, човекът е строгият изпълнител на Божията воля. Разбираш ли?

Внезапно се наведе и воднистосините очи под рошавите му вежди се оживиха.

— Знаеш ли какво е това? — Той посочи с треперещ пръст парче назъбен ръждясал метал, привързано със златна жичка за дръжката на меча.

— Кажи ми, господарю!

Таусър прекрасно знаеше отговора.

— Това е единственият гвоздей от Дървото на екзекуцията, останал в Остен Ард. — Престър Джон поднесе дръжката на меча към устните си и я целуна, след което допря студения метал до бузата си. — Този гвоздей е от дланта на Усирис Ейдон, нашия Спасител… от Неговата ръка…

Отразили някакъв странен проблясък, очите на краля се превърнаха за миг в пламтящи огледала.

— Разбира се, да не забравяме и реликвата — продължи той след кратко мълчание, — костта от пръста на мъченика свети Ейлстан, убит от дракона. Ето тук на дръжката…

Последва нова пауза и когато Таусър погледна господаря си, той отново плачеше.

— Какъв срам! — простена Джон. — Нима заслужавам честта да нося Божия меч? След толкова много грехове, които все още петнят душата ми. Ръката, която някога порази Червения дракон, сега не може да повдигне дори чаша мляко. Аз умирам, скъпи Таусър, умирам.

Таусър се наклони напред, хвана възлестата ръка на разплакания мъж и я целуна.

— Ах, моля ви, господарю — настоя той, — не плачете! Всички умират — вие, аз, всички. Ако не ни затрие някоя глупост или злополука на младини, ни е писано да живеем като дърветата: да остаряваме бавно, докато накрая не залитнем и не рухнем. Какво можем да сторим срещу Божията воля?

— Но аз създадох това кралство! — отвърна с разтреперан гневен глас Джон Презвитер, рязко издърпа ръката си от ръката на шута и отново я опря върху страничната облегалка на трона. — Това би трябвало да натежи повече от всички грехове на душата ми, колкото и страшни да са те! Добрият Бог положително ще го запише в сметките си! Аз извадих тези хора от калта, наказах прокълнатите, като изгоних ситите от тези земи, дадох на селяните закон и справедливост… Доброто, което съм сторил, трябва да натежи на Божиите везни.

За момент гласът на Джон заглъхна, сякаш мисълта му отлетя другаде.

— Ах, стари приятелю — промълви горчиво накрая той, — а сега дори не мога да отида до пазара на Главната улица! Трябва да лежа в леглото или да се влача из този замък, подкрепян от млади прислужници. Моето… моето кралство тъне в разруха, докато прислужниците ми си шушукат и стъпват на пръсти зад вратата на спалнята ми. Всички са затънали в грях!

Думите на краля отекнаха в каменните стени на залата и постепенно заглъхнаха сред танцуващите прашинки. Таусър отново хвана ръката на Джон и я задържа, докато кралят се поуспокои.

— Е — каза след известно време Джон, — поне моят Елиас ще управлява по-твърдо от мен. След като видях целия този упадък — той обхвана с широк жест тронната зала, — реших днес да го призова да се върне от Меремунд, за да се подготви да поеме короната. — Кралят въздъхна. — Предполагам, че трябва да престана да хленча като някоя фуста и да съм благодарен, че имам нещо, което много крале нямат: силен син, който ще запази кралството ми обединено, след като мен вече няма да ме има.

— Двама силни синове, господарю.

— Пфу — намръщи се кралят, — бих могъл да кажа много неща за Джосуа, но „силен“ няма да е едно тях.

— Твърде суров сте към него, господарю.

— Глупости! Да не си решил да ме поучаваш, шуте? Нима познаваш сина ми по-добре от мен?

Ръката на Джон потрепна и за момент той сякаш се опита да се изправи. Накрая вълнението му утихна.

— Джосуа е циник — заговори по-тихо кралят, — циник, меланхолик, безчувствен към подчинените си, а един кралски син има само подчинени, всеки от които е потенциален убиец. Не, Таусър, малкият ми син не е съвсем наред, особено след като… след като изгуби ръката си. О, милостиви Ейдон, може би вината е моя.

— Какво искате да кажете, господарю?

— Трябваше да си взема друга съпруга след смъртта на Ебека. Домът беше хладен и неприветлив без кралица… Може би това беше причината за странните настроения на момчето. Елиас обаче не е такъв.

— Има нещо грубо откровено в нрава на принц Елиас — промълви Таусър, но кралят с нищо не показа да го е чул.

— Мисля, че Бог е милостив, задето Елиас е първородният. Той има смел, войнствен дух. Ако беше по-младият, Джосуа нямаше да може да защити трона си от него.

При тази мисъл крал Джон поклати със задоволство глава, след това протегна ръка, хвана ухото на шута и го издърпа, сякаш достопочтеният старец беше някое пет-шест годишно дете.

— Ще ми обещаеш ли едно нещо, Таус?

— Какво, господарю?

— Когато умра — а това несъмнено ще се случи скоро, едва ли ще изкарам зимата, — трябва да доведеш Елиас в тази зала… Мислиш ли, че тук ще извършат церемонията по коронясването? Все едно, след като свърши, доведи Елиас тук и му предай Блестящ гвоздей. Да, сега го вземи и го пази. Страхувам се, че може да умра, докато Елиас е в Меремунд или някъде другаде, а искам мечът да попадне право в неговите ръце заедно с моята благословия. Разбираш ли, Таус?

Престър Джон напъха с треперещи ръце меча в богато украсената ножница и безуспешно се опита да развърже ремъка, на който беше закачена. Възелът беше много стегнат и Таусър застана на колене, за да се опита да го разхлаби със старческите си, но все още силни пръсти.

— Каква е благословията, господарю мой? — попита той, прехапал език от усилие.

— Предай му това, което ти казах. Кажи му, че мечът е продължение на неговото сърце и ръка, така както ние сме инструменти на Сърцето и Ръката на Господа-Отец наш… И му кажи, че в името на каквато и да било цел, колкото и благородна да е тя, не бива… не бива… — Джон се поколеба и закри очи с треперещите си пръсти. — Не, няма значение. Кажи му само онова, което ти казах за меча. Кажи му го.

— Ще го сторя, кралю мой — каза Таусър. И се намръщи, въпреки че беше успял да развърже възела. — С радост ще изпълня желанието ви.

— Добре. — Престър Джон се облегна в престола си от драконова кост и притвори сините си очи. — Попей ми пак, Таус.

Таусър запя. Прашните знамена над тях сякаш леко се разлюляха, като от шепот, преминал сред тълпата зрители — древните чапли, мечките с помръкнали очи и останалите още по-странни създания.

2. История с две жаби

„Мозъкът на безделника е лехата на дявола“.

Саймън тънеше в мрачен размисъл над този израз — един от любимите на Рейчъл — и се взираше в падналите в преддверието на капелана конски доспехи. Само миг преди това подскачаше щастливо по павирания коридор покрай дългата страна на параклиса, тръгнал да почисти стаите на доктор Моргенес. Размахваше метлата и си въобразяваше, че е знамето с Котвата и Дървото на еркинландската гвардия на Престър Джон, която е повел на бой. Може би трябваше да внимава накъде замахва, но пък само идиот би могъл да окачи конска броня в преддверието на капелана. Не ще и дума, трясъкът беше ужасен и Саймън очакваше мършавият злобен отец Дреосан да слезе всеки момент.

Докато бързаше да събере потъмнелите от времето тенекии — кожените ремъци на някои бяха скъсани, — Саймън се замисли върху още една от максимите на Рейчъл: „На безделника дяволът му намира работа“. Това, разбира се, беше глупост, и той се ядоса. Не безделието и празните мисли го бяха вкарали в беда. Именно това, че му налагаха да върши нещо, за кой ли път му бе скроило номер. Веднъж завинаги да го оставят на мира!

Отец Дреосан все още не се бе появил, когато Саймън най-после успя да събере доспехите в безредна купчина и да я натика надве-натри под висящите краища на една покривка за маса. За малко да преобърне златната мощехранителница върху масата, но най-накрая — без повече произшествия — разпердушинената броня вече не се виждаше и само едно по-светло петно на стената издаваше, че изобщо някога е съществувала. Саймън вдигна метлата и бръсна с нея опушената каменна стена, за да заличи краищата на светлото петно, така че да не се откроява толкова. След това бързо се спусна по витата външна стълба, която водеше от преддверието в салона, и изскочи навън.

Когато отново стигна в Градината с храстите, откъдето насила го отвлече Драконката, спря за миг, за да вдъхне тръпчивия дъх на зеленина и да изчисти вонята на сапун от ноздрите си. Погледът му привлече нещо необичайно в горните клони на Празничния дъб — вековно дърво в дъното на градината, толкова чепато и възлесто, сякаш векове беше расло под някакъв гигантски похлупак. Замижа срещу светлината на слънцето и постави ръка над очите си, за да вижда по-добре. Птиче гнездо! По това време на годината!

Беше само на една крачка. Той пусна метлата и тръгна през градината, но изведнъж си спомни за задачата си при Моргенес. Ако беше някое друго поръчение, вече да се е покатерил на дървото, но едно посещение при доктора беше истинско изкушение, дори когато беше свързано с работа. Обеща си, че няма да остави дълго гнездото неизследвано, и продължи през храстите чак до двора пред Вътрешната врата.

Двама души тъкмо бяха минали през нея и се приближаваха към него; единият тромав и набит, а другият още по-набит и по-тромав. Бяха Джейкъб клисарят и неговият помощник Джеръмайъс. Последният носеше голяма, явно тежка чанта през рамо и пристъпваше дори по-мудно от обикновено — ако това изобщо беше възможно. Когато минаха покрай него, Саймън ги поздрави. Джейкъб се усмихна и му махна с ръка.

— Рейчъл иска нови свещи за трапезарията — каза клисарят — и ето й ги свещите!

Джеръмайъс направи кисела физиономия.

Саймън припна по моравата и стигна до масивната градска порта. Сноп лъчи от следобедното слънце все още обагряше назъбените крепостни стени зад него и сенките на бойниците по западната стена се влачеха в тревата като тъмни риби. Облеченият в бяло-червена ливрея пазач — малко по-голям от Саймън — се усмихна и кимна, когато първият таен агент мина с тежки стъпки край него със смъртоносната метла в ръка, ниско свел глава, за да не го забележи тиранинът Рейчъл, ако случайно надникне през някой от горните прозорци на замъка. След като премина външното укрепление и се скри в сянката на високата стена, Саймън забави ход. Издължената сянка на Кулата на Зеления ангел беше паднала в крепостния ров. Изкривеният силует на ангела, кацнал триумфално върху острия й връх, се къпеше в огнения гьол в най-отдалечения край на рова.

След като така и така беше тук, Саймън реши да налови малко жаби. Нямаше да отнеме кой знае колко време, а и докторът харесваше такива неща. Това не беше отлагане на поръчката, а по-скоро разширяване на услугата. Все пак не трябваше да се бави — нощта настъпваше доста бързо. Вече дочуваше щурците старателно да настройват инструментите си, за да изпълнят един от последните си концерти през отиващата си година, а жабите начеваха приглушения си, монотонен контрапункт.

Саймън нагази в покритата с лилии вода и спря да се ослуша и да погледа обагреното в тъмновиолетово небе на изток. След жилището на доктор Моргенес крепостният ров беше любимото кътче на Саймън в цялото Мироздание… или поне в онази негова част, която познаваше.

Въздъхна неволно, свали безформената си платнена шапка и зашляпа към мястото, където водната трева и хиацинтите растяха най-гъсто.

Когато Саймън стигна до Средния крепостен двор с прогизнали дрехи и с по една жаба във всеки джоб, слънцето окончателно се беше скрило и вятърът свистеше в тръстиките по брега на рова. Момчето застана пред вратата на жилището на доктор Моргенес и почука по масивната облицовка, като внимаваше да не докосва непознатия символ, изрисуван с креда върху дървото. Горчивият опит го беше научил да не пипа нищо, което принадлежи на доктора, без да го попита. Мина известно време, преди да чуе гласа на Моргенес.

— Махай се! — изрече с раздразнение той.

— Аз съм… Саймън! — подвикна Саймън и отново почука.

Този път мълчанието продължи по-дълго, после се чуха бързи стъпки и вратата рязко се отвори. Моргенес, чиято глава едва достигаше брадичката на Саймън, стоеше като в рамка на фона на ярка синя светлина. Беше навъсен и гледаше втренчено.

— Какво? — каза накрая. — Кой?

Саймън се засмя.

— Аз, разбира се. Искате ли жаби?

Измъкна една от пленничките си и я вдигна, стиснал хлъзгавото краче.

— Охо! — Докторът сякаш се събуждаше от дълбок сън. Разтърси глава. — Саймън… Ами да! Влизай, момчето ми! Моите извинения… малко съм разсеян.

Открехна вратата, колкото Саймън да се вмъкне в тесния коридор, и отново я затвори.

— Жаби, а? Хмммм, жаби…

Мина покрай момчето с рамото напред и го поведе навътре. В сиянието на сините лампи, наредени по коридора, тъничкото, сякаш маймунско телце на Моргенес не пристъпваше, а подскачаше. Саймън го последва — раменете му почти опираха в двете студени каменни стени. Така и не успя да разбере как помещения като тези на доктора, които отвън изглеждаха толкова малки — беше ги оглеждал от стената на замъка и ги беше измервал, крачейки откъм двора, — имат толкова дълги коридори.

Ужасен шум, изпълнил целия коридор, внезапно прекъсна мислите на Саймън — свирене, тропане и нещо като лай на стотина гладни хрътки.

Моргенес рипна изненадан.

— Ама че съм и аз, забравих да духна свещите. Чакай тук.

Дребосъкът забърза напред, развял рядката си бяла коса, открехна вратата в дъното на коридора едва-едва — виенето и свиркането станаха два пъти по-силни — и светкавично се мушна вътре. Саймън чу приглушен вик.

Ужасяващият шум моментално спря, така светкавично и напълно, сякаш… сякаш…

„Сякаш духнаха свещ“ — мина му през ума.

Докторът подаде глава от вратата, усмихна се и му кимна да влезе.

Саймън, който беше ставал свидетел на подобни сцени и по-рано, предпазливо последва Моргенес в кабинета му. При едно невнимателно нахлуване най-малко можеше да настъпи нещо странно и дори неприятно.

Нямаше и следа от онова, което беше причинило ужасната гюрултия, каквото и да бе то. Саймън за пореден път се изуми от несъответствието между изгледа на жилището на Моргенес отвън — приспособено казармено помещение с дължина не повече от двайсетина стъпки, сгушено до обраслата с бръшлян стена в североизточния ъгъл на Средния двор — и онова, което представляваше то отвътре, а именно стая с нисък таван, но просторна почти колкото плац за провеждане на рицарски турнири, макар и не чак толкова широка. Премрежил очи срещу оранжевата светлина, която се процеждаше през дългата редица малки прозорци, гледащи към Вътрешния двор, Саймън се взря в отсрещния край на стаята и реши, че едва ли би го достигнал с камък от входната врата, до която стоеше.

Странният ефект на разширяването обаче му беше напълно познат. Всъщност въпреки ужасяващия шум стаята изглеждаше както винаги — сякаш банда побъркани амбулантни търговци бяха вдигнали пазар, след което бяха избягали от ураганна буря. Голямата трапезна маса, проснала се по дължината на близката стена, беше отрупана с високи стъклени мензури, кутии, пълни с прахове и гърмяща сол, платнени торбички, както и някакви сложни конструкции от дърво и метал, по които бяха закачени колби, стъкленици и всякакви други съдове с неизвестно предназначение. Централно място върху масата заемаше огромна медна топка, от чиято лъскава повърхност стърчаха тънки закривени чучури. Тя като че ли плуваше в съд със сребриста течност, закрепен върху оста на триножник от гравирана слонова кост. Чучурите изпускаха пара, а медният глобус бавно се въртеше.

Подът и лавиците бяха отрупани с още по-странни неща. Полирани каменни блокове, четки и кожени крила се мъдреха до клетки за животни — някои празни, други не, — метални обвивки на непознати същества, покрити с опърпана кожа или безредно стърчащи пера; безразборно струпани късове кристали покрай тапицираните стени… и навсякъде книги, книги, книги, захвърлени разтворени или накацали тук-там из стаята като огромни тромави пеперуди.

Имаше и стъклени топки с цветни течности, които бълбукаха без огън, както и някаква плоска кутия с блестящ черен пясък, който постоянно се движеше, сякаш подухван от недоловими пустинни ветрове. От закачени по стените дървени сандъчета от време на време изскачаха изрисувани дървени птички, изпискваха нахално и се скриваха. До тях висяха карти на страни със съвсем непозната география, макар Саймън далеч да не беше „на ти“ с географията. Общо взето, бърлогата на доктора беше истински рай за един любознателен младеж, безспорно най-прекрасното място в Остен Ард.

Моргенес крачеше в другия край на стаята под една провиснала звездна карта, ярките небесни точки върху която бяха свързани с линия, очертаваща фигурата на странна четирикрила птица. Неочаквано докторът подсвирна със задоволство, наведе се и започна да рови като катерица напролет. Във въздуха зад гърба му се вдигна вихрушка от свитъци, вълнени дрехи, миниатюрни прибори за хранене и чашки като от сервиз на някое джудже. Накрая се изправи, вдигнал в ръце голяма стъклена кутия. Промъкна се до масата през вехториите по пода и я постави върху нея, след което грабна от някаква лавица две случайно попаднали му шишета.

Течността в едното имаше цвета на обагреното от залеза небе отвън и то димеше като кадилница. В другото имаше нещо синкаво и гъсто, което започна да се точи безкрайно бавно в кутията, когато докторът надигна шишетата. От двете течности се получи прозрачна като планински въздух смес. Докторът разпери ръце като пътуващ актьор и за миг застина неподвижен. После зашава с пръсти и попита:

— Жаби, а?

Саймън се втурна към него, като измъкна двете уловени жаби от джобовете си. Докторът ги взе и тържествено ги пусна в съда. Сащисаните земноводни цопнаха в прозрачната течност, спуснаха се плавно на дъното и енергично заплуваха в новия си дом. Саймън се изкикоти от изненада и възхищение.

— Това вода ли е?

Старецът се извърна и го погледна със светлите си очи.

— В известен смисъл, в известен смисъл… — Моргенес прокара дългите си разкривени пръсти през рядката си брадица. — Е, благодаря за жабите. Мисля, че вече знам какво да правя с тях. Абсолютно безболезнено е. Предполагам дори, че ще им хареса, макар да се съмнявам, че ботушите ще им допаднат.

— Ботуши ли? — учуди се Саймън, но докторът се отдалечи и отново се засуети. Накрая избута купчина карти от едно ниско столче и кимна на Саймън да седне.

— Е, млади момко, какво да ти предложа като справедлива отплата за свършената днес работа? Домашно животинче? Може би ще поискаш този кокиндрилис за домашен любимец?

И докторът се закиска и размаха един препариран гущер.

За момент Саймън се поколеба — чудесно би било да пъхне гущера в коша с бельо, за да го открие новото момиче Хепсибах — но не. Самата мисъл за камериерки и чистене го подразни — напомни му защо е тук — и Саймън я отпъди.

— Не — отвърна най-после той. — Искам да чуя някои истории.

— Истории? — Моргенес се приведе към него и го изгледа преценяващо. — Истории? По-добре върви при Шем Коняря, щом искаш да слушаш такива неща.

— Не такива — прекъсна го Саймън. Дано не беше обидил дребосъка. Старците са толкова чувствителни! — Истории за истински неща. Какво е било едно време — битки, дракони, — дето са се случвали!

— Аха. — Моргенес се надигна и усмивката се върна върху розовото му лице. — Разбирам. Имаш предвид историята. — Докторът потри ръце. — Това е по-добре — много по-добре!

Той скочи на крака и закрачи сред пръснатите по пода вехтории.

— Е, и какво искаш да чуеш, момчето ми? За превземането на Наарвед? За битката при Ач Самрат?

— Разкажете ми за замъка — отвърна Саймън. — За Хейхолт. Кралят ли го е построил? Колко е стар?

— Замъкът…

Докторът спря да крачи, хвана края на износената си сива роба и разсеяно затърка един от любимите експонати на Саймън — комплект боядисани в яркосиньо и жълто рицарски доспехи от полирано дърво.

— Хм… замъкът… — повтори Моргенес. — Е, това поне си струва двете жаби. Всъщност, ако ти разкажа цялата история, ще ти се наложи да пресушиш крепостния ров и да ми докараш цяла кола от брадавичестите си пленнички, за да ми платиш. Но днес сигурно искаш да чуеш най-главното от историята и няма никакво съмнение, че ще ти го разкажа. Почакай да наквася гърлото си.

Докторът отиде до дългата маса и взе голям бокал с пенлива кафява течност. Подуши я внимателно, поднесе я към устните си и отпи малка глътка. След миг размисъл облиза горната си устна и подръпна със задоволство брадичката си.

— Охо, тъмно пиво от Стеншиър. Няма спор — бирата е голяма работа. Та за какво говорехме? А, да, за замъка.

Моргенес разчисти място върху масата, след което — както държеше бокала — подскочи с изненадваща лекота, настани се отгоре и заклати обутите си в чехли крачета на половин лакът от пода. И отново отпи.

— Боя се, че тази история започва дълго преди царуването на нашия крал Джон. Ще трябва да ти разкажа за първите мъже и жени, дошли в Остен Ард — прости хорица, които живеели по бреговете на река Гленивент. Били главно скотовъдци и рибари, вероятно изгонени от изгубения Запад през някой несъществуващ вече провлак. Те не създавали особени проблеми на господарите на Остен Ард…

— Стори ми се, казахте, че те били първите хора, които дошли тук? — прекъсна го Саймън, тайно доволен, че е успял да хване Моргенес в противоречие.

— В смисъл, че те били първите човеци. Ситите владеели тази земя много преди на нея да стъпи човешки крак.

— Искате да кажете, че Малкият народ наистина е съществувал? — Саймън се ухили. — Както твърди и Шем Коняря? Покаси, ниски и прочее?

Това действително го развълнува.

Моргенес енергично поклати глава и отпи нова глътка.

— Не само е съществувал, по и все още съществува — макар че за това ще стане дума чак накрая, — а и те изобщо не са „малък народ“… Потрай, момчето ми, остави ме да продължа.

Саймън се наведе напред. Мъчеше се да овладее нетърпението си.

— Е?

— Та както споменах, хората и ситите били миролюбиви съседи. Наистина понякога възниквал спор за някое пасбище или нещо такова, но след като хората не представлявали особена заплаха. Почтеният народ проявявал великодушие. С течение на времето хората започнали да строят градове, някои отстоящи само на половин ден път от земите на ситите. После на скалистия полуостров Набан възникнало могъщо кралство и простосмъртните от Остен Ард се надявали да получат покровителството му. Все още ли следиш мисълта ми, момче?

Саймън кимна.

— Добре. — Последва солидна глътка. — Е, вероятно земята стигала за всички, докато по водите не пристигнало черното желязо.

— Какво? Черно желязо?

Острият поглед на доктора принуди Саймън да замълчи.

— Моряците от почти забравения запад, римърите — продължи Моргенес. — Акостирали някъде на север, тежковъоръжени и свирепи като мечки мъже, кръстосващи моретата в своите дълги лодки-змии.

— Римъри? — учуди се Саймън — Като придворния херцог Исгримнур? В лодки?

— Преди да се заселят тук, прадедите на херцог Исгримнур били велики мореплаватели — обяви тържествено Моргенес. — Не търсели пасища и обработваема земя, а плячка. Но най-важното е, че донесли желязото или поне тайната за получаването му. Правели железни копия и мечове, които не се чупели като бронза на Остен Ард и можели да сразят дори магическата сила на ситите.

Моргенес стана и отново напълни чашата си от едно покрито ведро, поставено върху огромен куп книги до стената. Вместо да се върне до масата, той спря и посочи с пръст лъскавите нараменници на рицарските доспехи.

— Никой не можел да им противостои дълго — студеният, твърд дух на желязото сякаш бил въплътен не само в оръжията им, но и в самите моряци. Много хора побягнали на юг да търсят закрила край предните гранични постове на Набан. Легионите на Набан, отлично организирани гарнизонни отряди, се съпротивлявали известно време. Накрая и те били принудени да отстъпят Фростмарч на римърите. Било… голямо клане.

Саймън се размърда от задоволство.

— Ами ситите? Казахте, че нямали желязо.

— Това се оказало фатално за тях. — Докторът наплюнчи пръста си и изтри едно петънце върху полираното дърво на нагръдника на бронята. — Дори те не могли да надвият римърите в открит бой, но — той насочи прашния си пръст към Саймън, сякаш това го засягаше лично — ситите познавали земята си. Били съвсем близо до нея, в известен смисъл част от нея, каквато нашествениците никога не биха могли да бъдат. Дълго защитавали именията си, отстъпвайки бавно към своите укрепления. Най-главното от тях, както и причината за цялата тази история, било Асу’а, Хейхолт.

— Този замък? Ситите са живеели в Хейхолт? — Саймън не можа да скрие съмненията си. — Преди колко време е построен?

— Саймън, Саймън…

Докторът се почеса по ухото и се върна на мястото си върху масата. Зад прозорците залезът окончателно се беше стопил и светлината на фенера разделяше лицето му на две половини като някаква театрална маска — половината осветена, половината скрита в тъмнина.

— Доколкото на мен или въобще на някой простосмъртен му е известно, може и да е имало замък, когато ситите дошли за пръв път тук… когато Остен Ард бил свеж и неопетнен като пролетен поток от разтопен сняг. Няма никакво съмнение, че ситите са живели тук безчет години преди пристигането на хората. Това било първото място в Остен Ард, докоснато от ловките ръце на строител. Именно от тази крепост се контролират водните пътища и движението на стадата по тучните пасища. Хейхолт и неговите предшественици — по-старите цитадели, заровени под нас — са се издигали тук от незапомнени времена. Когато дошли римърите, или римърсгардците, както е официалното им название, замъкът бил вече много, много стар.

Когато смисълът на казаното от Моргенес проникна в съзнанието на Саймън, му се зави свят. Старият замък изведнъж му се стори потискащ като килия с каменни стени. Той трепна и метна бърз поглед наоколо, сякаш всеки момент някое древно и злобно създание можеше да протегне към него прашните си ръце.

Моргенес се разсмя развеселен — смехът му прозвуча необичайно младежки за годините му — и скочи от масата. Фенерите сякаш грейнаха по-ярко.

— Не бой се, Саймън. Мисля — а никой не би могъл да знае това по-добре от мен, — че няма какво толкова да се страхуваш от магическите способности на ситите. Не и в наше време. Замъкът е напълно променен оттогава — камък по камък, и всеки аршин от него е многократно и ревностно освещаван от стотици свещеници. Е, Джудит и кухненският персонал може и да забелязват от време на време, че липсва някоя чиния с кейк, но ми се струва точно толкова логично да го е сторил някой младеж, колкото и привидение.

Кратка серия почуквания по вратата прекъсна доктора.

— Кой е? — извика той.

— Аз съм — отвърна унил глас. Последва дълга пауза. — Аз съм, Инч.

— О, кости на Анаксос! — изруга докторът, който обичаше причудливите изрази. — Ами отвори вратата… Твърде стар съм да тичам насам-натам, за да обслужвам разни глупаци.

Вратата се люшна навътре. Човекът, чийто силует се очерта на светлината на коридора, вероятно беше висок, но така беше сгушил глава между превитите си рамене, че беше трудно да се прецени. Топчестото му безизразно лице плуваше като луна над гърдите му, обкръжено от бодлива черна коса, подстригана явно с някакъв тъп и нащърбен нож.

— Съжалявам, че… че ви безпокоя, докторе, но… но нали казахте да дойда рано?

Гласът му беше плътен и ленив като гъста мазнина.

Моргенес подсвирна гневно и подръпна кичурче от бялата си коса.

— Да, така е, но ти казах веднага след вечеря, а все още дори не е дошло време за вечеря. Както и да е, няма да те върна. Саймън, познаваш ли помощника ми Инч?

Саймън кимна учтиво. Виждал беше този човек един-два пъти; Моргенес го викаше от време на време, явно за да му помага при вдигането на тежки предмети. А и беше пределно ясно, че едва ли става за нещо друго.

— Е, млади Саймън, мисля, че за днес е време да сложим край на моето празнословие — обяви старецът. — След като Инч е тук, трябва да го използвам. Ела пак и ще ти разкажа още неща, ако искаш.

— Разбира се!

Саймън кимна отново на Инч, който завъртя кравешкия си поглед след него. Вече до вратата, която тъкмо се канеше да отвори, в съзнанието му изникна неочаквана картина: метлата на Рейчъл там, където я беше оставил — на тревата край крепостния ров, сякаш труп на някаква странна водна птица.

„Идиот!“

Нямаше да й каже нищо. Можеше да прибере метлата на връщане и да съобщи на Драконката, че е почистил. Рейчъл имаше купища главоболия, а и въпреки че с доктора бяха едни от най-старите обитатели на замъка, не си говореха кой знае колко често. Да, това бе най-удачният план.

Без да си дава сметка защо, Саймън се обърна. Наведен над масата, дребосъкът внимателно разглеждаше някакъв надиплен ръкопис, а Инч стоеше зад него, вперил празен поглед в нищото.

— Доктор Моргенес…

Щом чу името си, докторът вдигна глава и примигна. Изглеждаше изненадан, че Саймън, който беше не по-малко изненадан, все още е в стаята.

— Докторе, постъпих глупаво.

Моргенес повдигна въпросително вежди.

— Трябваше да измета стаята ви. Рейчъл ме накара. А следобедът свърши.

— О, аха!

Моргенес сбърчи нос, като че ли го сърбеше, и се усмихна широко.

— Да изметеш стаята ми, а? Ами добре, момчето ми, ела утре и го направи. Кажи на Рейчъл, че имам още работа за теб, ако бъде така добра да те пусне.

Той се зае отново с книгата, след което пак вдигна поглед, присви очи и стисна устни. Докато докторът мълчеше умислен, възбудата, която Саймън изпитваше, внезапно се превърна в напрегнатост.

„Защо ме гледа така?“

— Като си помисля, момче — заговори накрая докторът, — занапред ме чака много работа, в която можеш да ми помагаш, а вероятно ще имам нужда и от чирак. Ела утре, както ти казах. Ще поговоря с управителката на камериерките и за другото.

Усмихна се лекичко и се наведе над ръкописа. Инч наблюдаваше Саймън иззад гърба на доктора с неразгадаем израз върху бялото си като брашно лице. Момчето се обърна и се втурна през вратата. Докато подскачаше по осветения в синьо коридор, а след това под мрачното, покрито с облаци небе, го обзе въодушевление. Чирак! На доктора!

Когато наближи крепостната врата, се спусна до рова, за да вземе метлата. Щурците вече бяха подхванали вечерния си хорал. Той намери метлата и поседна за миг в подножието на стената близо до водата, за да ги послуша.

Опиянен от ритмите, прокара пръсти по близките камъни. Докато галеше повърхността на един от тях, излъскан и гладък като полирано кедрово дърво, си помисли: „Този камък може би стои тук от… от времето, преди нашия бог Усирис да се е родил. Може би някое ситско момче е стояло някога в същото това тихо кътче, заслушано в нощта…

Откъде повя този ветрец?“

Сякаш някакъв глас шепнеше ли, шепнеше нещо, но твърде тихо, за да чуе думите.

„Може би и то е прокарало пръсти по същия този камък…“

Вятърът шепнеше: „Ще си го върнем, дете на хората. Ще си върнем всичко…“

Стиснал яката на палтото си срещу внезапния хлад, Саймън се изправи и се изкатери по тревистия склон, внезапно закопнял да чуе познати гласове и да види светлина.

3. Птици в параклиса

— В името на благословения Ейдон…

Шляп!

— … и майка му Елисия…

Шляп! Шляп!

— … и всички светии, които ни гледат отгоре…

Шляп!

— … гледат отгоре… ух! — Чу се угнетено изпъшкване. — Проклети паяци!

Шляпането се поднови, прекъсвано от ругатни и проклятия. Рейчъл чистеше паяжините от тавана на трапезарията.

Две болни момичета и друго с навехнат глезен. Беше един от онези дни, в които в ахатовите очи на Рейчъл Драконката се появяваше опасен блясък. Сара и Джейл лежаха с женско неразположение. Рейчъл беше взискателна управителка, но знаеше, че ако накара болно момиче да работи един ден, ще го загуби за цели три, и трябваше да поеме и техните задачи. Сякаш не работеше за двама и без това! Управителят на замъка бе казал, че тази вечер кралят ще вечеря в Парадната зала, а и принцът-регент Елиас беше пристигнал от Меремунд и имаше още повече работа за вършене.

А Саймън, когото преди час изпрати да донесе няколко снопа шавар, така и не се връщаше.

И ето я тук върху един паянтов стол с изморените си стари кокали да се мъчи да обере с метлата паяжините от високите ъгли на тавана.

„Това момче! Това, това…“

— Свети Ейдон, дай ми сила…

Шляп! Шляп! Шляп!

„Това проклето момче!“

Единственият проблем не беше в това, замисли се Рейчъл, когато се отпусна потна и със зачервено лице върху стола, че момчето е мързеливо и неуправляемо. Години наред беше опитвала какво ли не, за да пречупи чепатия му характер; беше сигурна, че притежава и добри качества. Най-лошото беше, че май никой друг не го беше грижа за него! Саймън беше висок колкото възрастен мъж и на години, на които вече трябваше да върши мъжка работа, но не. Криеше се, измъкваше се и си губеше времето по цели дни. Кухненските прислужници му се подиграваха. Камериерките го глезеха и му носеха храна, когато Рейчъл го гонеше от масата. Ами Моргенес! Милостива Елисия, той направо го насърчаваше!

А сега беше попитал Рейчъл дали момчето може да работи при него всеки ден, да мете, да поддържа чистота — ха! — и да му помага в работата. За толкова глупава ли я смятаха? Щяха да си седят по цял ден, а старият пияница щеше да смуче бира и да разправя на момчето Бог знае какви дяволски щуротии.

Все пак не можеше да не обмисли предложението на доктора. За пръв път някой проявяваше интерес към момчето и го искаше за някаква работа. Иначе всеки го подритваше насам-натам. А изглежда, Моргенес наистина възнамеряваше да направи нещо за него…

Рейчъл често се ядосваше на доктора заради странния му начин на изразяване, в който долавяше някаква скрита подигравка, но момчето май наистина му беше на сърце. Постоянно се интересуваше кое е най-доброто за него… я ще подхвърли някое предложение, я някоя идея, а веднъж, когато управителката на кухненската прислуга го натупа и изгони, тайно се застъпи за него. Моргенес неотклонно държеше момчето под око.

Рейчъл вдигна поглед към широките греди на тавана и заоглежда потъналите в сянка кътчета. После издуха един залепнал за лицето й кичур влажна коса.

Всичко започна, замисли се тя, в онази дъждовна нощ преди… колко беше, петнайсет години? Почувства се толкова остаряла, припомняйки си онова време… а сякаш беше изминал само миг…

Дъждът се лееше като из ведро през целия ден и през цялата нощ. Рейчъл пристъпваше внимателно през калния вътрешен двор — държеше с една ръка наметалото над главата си и фенера с другата. Цопна в един широк коловоз и водата изпръска прасците й. Издърпа крака си, но обувката й остана в калта. Изруга сърдито и забърза напред. Като нищо щеше да си докара някоя опасна настинка, тръгнала боса в такава нощ, но нямаше време да рови из локвите.

В кабинета на Моргенес мъждукаше светлина, но й се стори, че мина цяла вечност, докато чуе стъпките му. Когато вратата се открехна, видя, че докторът току-що е станал от леглото — беше облечен в дълга нощница, която плачеше за закърпване, и търкаше очи срещу светлината на фенера. Скупчените одеяла върху леглото му, оградено от подпрени книги, й заприличаха на отвратителна животинска бърлога.

— Докторе, тръгвай веднага! — каза тя — Трябва да дойдеш незабавно!

Моргенес я изгледа и отстъпи назад.

— Влизай, Рейчъл. Не знам какви среднощни кошмари са те довели, но щом вече си дошла…

— Не, не, глупако! Става въпрос за Сузана! Дойде й времето да ражда, но е много изнемощяла. Страхувам се за нея.

— Кой? Какво? Е, както и да е. Един момент да си взема нещата. Ама че ужасна нощ! Върви, ще те настигна.

— Но, доктор Моргенес, нося ти фенер.

Твърде късно. Вратата се хлопна и тя остана на Стълбището под стичащите се по дългия й нос дъждовни капки. Изруга и зашляпа обратно към помещението на прислугата.

Скоро докторът затрополи по стълбите; изтърсваше водата от наметалото си. Спря на вратата и с един поглед разбра положението: извърнала лице настрана, на леглото лежеше бременна жена и стенеше. Тъмната й коса беше разпиляна по челото и в потния си юмрук стискаше ръката на коленичила до нея млада жена. Откъм краката й стояха Рейчъл и друга възрастна жена.

Възрастната пристъпи към Моргенес, докато той сваляше натежалото си от дъжда наметало.

— Здравей, Елиспет! — промълви той. — Как е положението?

— Боя се, зле, господине. Иначе, знаете, щях да се оправя сама. От часове се мъчи и кърви. Пулсът й е много слаб.

— Хм.

Моргенес се наведе и затършува в чантата си.

— Дай й малко от това — каза той и подаде запушено с тапа шишенце на Рейчъл. — Само една глътка, но гледай да я глътне.

Продължи да рови из чантата си, докато Рейчъл внимателно разтвори стиснатата, трепереща челюст на жената в леглото и наля малко от течността в устата й. В изпълнената с тежка миризма на пот и кръв стая внезапно се разнесе някакъв странен, остър аромат.

— Докторе — каза Елиспет, — не мисля, че можем да спасим и майката, и детето. Ако изобщо можем да спасим някой от тях.

— Трябва да спасите детето — прекъсна я Рейчъл. — Това е дълг на почитащите Бога — така казва свещеникът. Спасете детето.

Моргенес се обърна и я изгледа ядосано.

— Добра жено, почитам Бога по мой си начин, ако нямаш нищо против. Ако спася нея — а не съм казал, че ще мога, — тя винаги може да си роди друго дете.

— Не, няма да може — разгорещено отвърна Рейчъл. — Съпругът й е мъртъв.

Моргенес най-добре би трябвало да знае това, помисли си тя. Рибарят, съпругът на Сузана, често посещаваше доктора, преди да се удави — макар Рейчъл така и да не проумя какво толкова си говореха двамата.

— Е — измънка смутено Моргенес, — винаги може да си намери друг… Какво? Съпругът й?

Докторът внезапно се разтревожи и се втурна към леглото. Изглежда, чак сега осъзна коя лежи там и чий живот изтича заедно с кръвта й върху грубите чаршафи.

— Сузана? — попита тихо той, посегна и обърна изкривеното от страх и болка лице към себе си.

За миг тя разтвори широко очи и отново ги затвори при поредния пристъп на болка.

Моргенес изпъшка — Сузана изстена — и вдигна изкривеното си от гняв лице към Рейчъл и Елиспет.

— Защо никой не ме е уведомил, че на това нещастно момиче му е време да ражда?

— Трябваше да роди чак след два месеца — кротко отвърна Елиспет. — Знаете това. Ние сме също толкова изненадани, колкото и вие.

— А и защо би трябвало да те е грижа, че някаква съпруга на рибар ще ражда? — намеси се Рейчъл. И тя можеше да се ядосва. — И защо обсъждаме това сега?

Моргенес й хвърли кратък поглед и примигна.

— Права си. — Обърна се отново към леглото и каза на треперещата жена: — Ще спася детето, Сузана.

Тя кимна и извика от болка.

Тъничкото пискливо стенание беше все пак плач на живо бебе. Моргенес подаде малкото, изпоцапано с кръв новородено на Елиспет.

— Момче — каза той и отново насочи вниманието си към майката.

Стихнала, тя дишаше по-спокойно, но кожата й беше бяла като мрамор.

— Спасих го, Сузана. Трябваше да го направя — прошепна той.

Ъгълчетата на устните й потрепнаха — може би в опит да се усмихне.

— Знам… — промълви тя с учудващо мек за пресъхналото й гърло глас… — Само… моят Ейлференд… да не беше… — Силите й секнаха и тя млъкна.

Елиспет се наведе да й покаже повитото в одеяло дете, все още свързано с нея чрез окървавената пъпна връв.

— Мъничък е — усмихна се старицата, — но само защото се появи толкова рано. Как ще се казва?

— Наречете… го… Сеоман — изхърка Сузана. — Означава… „очакващ“.

Обърна глава към Моргенес, като че ли искаше да добави нещо. Докторът се наведе по-близо, бялата му коса докосна бледата й като сняг буза, но тя така и не успя да изрече думите. Миг по-късно въздъхна и тъмните й очи се извъртяха така, че се показа бялото. Момичето, което държеше ръката й захлипа.

Рейчъл също усети в очите й да напират сълзи. Обърна се и се престори, че чисти нещо. Елиспет прерязваше последната връзка на новороденото с мъртвата му майка.

Дясната ръка на Сузана се отпусна безжизнено, пръстите й се разтвориха и от тях изпадна нещо блестящо, търкулна се по грубите дъски и спря до крака на доктора. С крайчеца на окото си Рейчъл видя как Моргенес се наведе и го вдигна — то моментално изчезна в дланта му, а оттам в чантата му.

Това вбеси Рейчъл, но изглежда, никой друг не забеляза. Тя се извърна рязко, изправи се насреща му с преливащи от сълзи очи, но печалният израз върху лицето му я принуди да замълчи.

— Той ще бъде Сеоман — каза с дрезгав глас докторът; гледаше я със странно замъглен поглед. — Трябва да се грижиш за него, Рейчъл. Родителите му са мъртви.

Рейчъл рязко пое въздух. Дойде на себе си миг преди да се хързулне от стола. Да задреме посред бял ден — срамота! Ето докъде се докара днес с напъните си да компенсира отсъствието на трите момичета… и на Саймън.

Нуждаеше се от малко свеж въздух. Цял ден да бръска с метлата като луда, изправена върху някакво столче — нищо чудно, че беше започнала да халюцинира. Сега щеше да излезе за малко навън. Бог й беше свидетел, че си е заслужила глътка чист въздух. Този проклетник Саймън!

Разбира се, тя го отгледа, заедно с камериерките. Сузана нямаше никакви роднини в околността, а и никой не беше чувал за роднини на съпруга й Ейлференд, тъй че те отхраниха момчето. Понякога Рейчъл се оплакваше, но както не би предала своя крал и не би оставила леглата неоправени, така не би изоставила и момчето. Нарече го Саймън. Всеки, който беше на служба при крал Джон, приемаше име от родния остров на краля Уоринстен. Саймън най-много приличаше на Сеоман, тъй че си остана Саймън.

Рейчъл бавно заслиза към партера. Краката й трепереха. По-добре да беше взела наметало — навън студът сигурно хапеше. Вратата изскърца и бавно се открехна — беше тежка, а и пантите се нуждаеха от смазване — и Рейчъл излезе на двора. Утринното слънце надничаше иззад бойниците като малко дете.

Тя обичаше това място под каменния свод, свързващо трапезарията с главния корпус на параклиса. В малкия двор под сянката на свода растяха борове и пирен; цялата градина не беше по-дълга от един хвърлей камък. Оттатък каменния път се виждаше тъничкият като игла силует на Кулата на Зеления ангел, блеснала на слънчевата светлина с белотата на слонски бивен.

Едно време, спомни си Рейчъл, много преди Саймън да се появи на този свят, тя самата беше момиченце, което си играеше в градината. Някои от прислужничките биха умрели от смях, ако можеха да си го представят: Драконката — малко момиче. Разбира се, че беше, а след това и млада госпожица, при това с не лоша външност, което си беше самата истина. По това време градината беше изпълнена с шумолене на брокат и коприна, със смеещи се дами и господа със соколи върху юмруците и весели песни на уста.

Сега Саймън си мислеше, че знае всичко — Господ просто е създал младите мъже глупави, и това си е. Пустите момичета го бяха разглезили почти непоправимо и щяха съвсем да го разглезят, ако Рейчъл не си отваряше очите на четири. Знаеше това-онова, макар тези младоци изобщо да не го подозираха.

„Едно време всичко беше другояче“, помисли си тя… и при тази мисъл боровият аромат на сенчестата градина сякаш сграбчи сърцето й. Някога замъкът беше толкова красив и оживен: окичени с пера и стегнати в бляскави ризници снажни рицари, нагиздени в прекрасни рокли красиви момичета, музика… ах, и полето за турнири, осеяно с блестящи като брилянти на слънцето палатки! Сега замъкът кротко спеше и сънуваше. Високите бойници командваха такива като Рейчъл: готвачи и камериерки, дворцови управители и кухненски прислужници…

Наистина беше студеничко. Рейчъл се приведе напред, загръщайки се по-плътно в шала, след което се изправи с втренчен поглед. Насреща й стоеше Саймън, скрил ръце зад гърба си. Как успя да се натресе тъкмо на нея? И каква е тази идиотска усмивка върху лицето му? Рейчъл усети справедливият гняв отново да се надига в нея. Ризата му — чиста само допреди час — беше черна от мръсотия и скъсана на няколко места, както и бричовете му.

— Благословена света Риап, избави ме! — изпищя Рейчъл. — Какво си направил, глупаво момче!?

Риап била ейдонитка от народа на набаните, загинала с името на единия бог на уста, след като била многократно изнасилена от пирати. Беше любимката на прислугата.

— Виж какво имам, Рейчъл! — рече Саймън и й показа нещо рошаво и сламено: птиче гнездо. Отвътре се чуваха немощни писукания. — Намерих го под Кулата на Хйелдин! Сигурно го е съборил вятърът. Три още са живи и мисля да ги отгледам.

— Съвсем ли си се побъркал? — Рейчъл вдигна метлата си като някаква Божия светкавица на възмездието, която положително би поразила похитителите на Риап. — По-скоро аз ще преплувам до Пердруин, отколкото ти да отгледаш тези гадинки в моето домакинство! Някакви отвратителни хвъркати същества, които непрекъснато се завират в косите на хората! Я си погледни дрехите! Знаеш ли колко време ще й трябва на Сара, за да закърпи всичко това?

Дръжката на метлата се тресеше във въздуха.

Саймън заби поглед в земята. Естествено, че не беше намерил гнездото на земята: беше същото онова, което забеляза в Градината с храстите малко килнато на една страна сред клоните на Празничния дъб. Изкатери се да го спаси и развълнуван от мисълта, че ще си има свои малки птиченца, въобще не помисли за грижите, които щеше да създаде на Сара, кроткото грозновато момиче, което кърпеше дрехите на прислугата. Почувства се разстроен и потиснат.

— Виж, Рейчъл, не забравих да откъсна шавар!

Той подхвана внимателно гнездото с една ръка, а с другата измъкна изпод жилетката си проскубано изпоцапано снопче.

Изражението на Рейчъл поомекна, но тя продължи да се мръщи.

— Работата е в това, че въобще не помисляш, момче, изобщо не мислиш — като малко дете си. Ако някой счупи нещо или не си свърши работата навреме, трябва да си поеме отговорността за това. Така е подреден този свят. Знам, че не искаш да правиш бели, но, в името на нашата Господарка, как може да си толкова глупав?

Саймън вдигна предпазливо очи. Макар от лицето му да не слизаше изразът на надлежно съжаление и разкаяние, с острия си поглед на базилиск Рейчъл не пропусна да отбележи мерналата му се мисъл, че най-лошото е отминало. И отново свъси вежди.

— Съжалявам, Рейчъл, наистина съжалявам… — измънка той, докато тя посягаше да го бодне с дръжката на метлата по рамото.

— Стига си ми се измъквал с твоето вечно „съжалявам“, момче. Веднага разкарай тези птици оттук и ги върни там, откъдето си ги взел. Няма да търпя пърхащи и летящи гадинки наоколо.

— Моля те, Рейчъл, ще ги сложа в клетка! Сам ще я направя!

— Не, не и пак не. Отнеси ги, ако щеш, на твоя безполезен за нищо доктор, само не ги разнасяй наоколо да притесняваш почтените хора, които си имат предостатъчно работа.

Саймън се отдалечи с тежка стъпка, стиснал гнездото в шепите си. Някъде бе сбъркал в изчисленията — Рейчъл за малко да отстъпи, но все пак си остана непоклатима като стълб. И най-малката грешка, която човек допускаше с нея, означаваше светкавично и абсолютно поражение.

— Саймън! — викна тя.

Той се извърна.

— Мога ли да ги задържа?!

— Разбира се, че не. Не ставай идиот.

Тя го заразглежда втренчено: Последва дълга неловка пауза; Саймън пристъпваше от крак на крак и чакаше.

— Върви да работиш при доктора, момче — отсече накрая тя. — Може би ще успее да налее малко мозък в главата ти. Аз се предавам. — Гледаше го навъсено. — Гледай да правиш, каквото ти казва, и благодари на него — и на малкото късмет, който ти е останал — за този последен шанс. Разбра ли?

— Да, разбира се! — отвърна въодушевено той.

— Няма да ми се измъкнеш толкова лесно. За вечеря да си се върнал.

— Да, госпожо! — Саймън се обърна, за да хукне към покоите на Моргенес, но спря.

— Рейчъл? Благодаря.

Рейчъл изсумтя от възмущение и закрачи към стълбището на трапезарията. Саймън се запита как се бяха заболи в шала й толкова много борови иглички.

Лек като мъгла снежец се спусна от ниските оловносиви облаци. Саймън знаеше, че времето се променя задълго: студът щеше да се задържи чак до Кандлеманса. Вместо да пренесе птичетата през ветровития вътрешен двор, реши да се мушне през параклиса и да прекоси до западния край на Вътрешната стена. Утринните молитви бяха свършили преди час-два и параклисът вече трябваше да е празен. На отец Дреосан можеше и да не му допадне, че Саймън кръстосва обителта му, но добродушният свещеник сега сигурно бе седнал на масата пред обилната късна закуска и мърмореше по адрес на качеството на маслото и съставките на медения пудинг.

Саймън изкачи двайсетината стъпала до страничната врата на параклиса. Снегът беше започнал да се усилва. Сивият каменен вход беше осеян с мокрите следи на разтопени снежинки. За негова изненада вратата се отвори без обичайния шум на скърцащи панти.

За да не остави издайнически мокри следи върху покрития с плочки под на параклиса, Саймън се шмугна през кадифените драперии към дъното на предното помещение и изкачи няколкото стъпала до вътрешната галерия.

Претъпканата с вещи и задушна от изпаренията през най-горещите дни на лятото тясна галерия сега беше приятно затоплена. Със захвърлените по пода от монасите отпадъци — орехови черупки, ябълкова огризка, парчета керемиди с изписани по тях кратки изповеди, дребни нарушения на дадения пред Бога мълчалив обет — помещението напомняше по-скоро клетка за маймуни или панаирджийски мечки, отколкото място, където набожни служители пеят песни във възхвала на Бога. Саймън се усмихна и се запромъква между разхвърляните навсякъде боклуци — топчета грубо платно, няколко малки паянтови столчета. Забавно беше да узнае човек, че тези мъже със сериозни лица и гладко избръснати глави могат да бъдат немарливи като селски ратаи.

Стреснат внезапно от достигнал до слуха му разговор, Саймън спря и се мушна обратно сред драпериите, които покриваха задната стена на галерията. Притиснат до вмирисания на мухъл плат, той затаи дъх. Сърцето му туптеше. Ако отец Дреосан или Барнабас клисарят бяха долу, изобщо няма да успее да стигне до другата врата и да се измъкне незабелязано. Трябваше да се връща обратно и все пак да мине през Вътрешния двор — направо в лагера на врага.

Сгушен, онемял като риба, Саймън напрегна слух. Стори му се, че чува два гласа. Тъкмо в този момент птичетата записукаха в ръцете му. Той закрепи внимателно гнездото в свивката на лакътя си, докато си сваляше шапката — тежко му, ако отец Дреосан го завареше в параклиса и с шапка! — и постави меката периферия върху гнездото. Писуканията моментално секнаха, сякаш беше настъпила нощ. Внимателно разтвори краищата на драперията с разтреперани ръце и подаде глава навън. Гласовете се чуваха откъм олтара. В интонациите не настъпи никаква промяна: не го бяха чули.

Светеха само няколко фенера. Огромният таван на параклиса тънеше в плътна сянка и блещукащите покрай купола прозорчета сякаш плуваха в среднощно небе — отвори в мрака, през които се съзираха Небесните предели. Похлупил питомците си, които полюшваше лекичко в ръце, Саймън се запрокрадва с безшумни стъпки към перилата на галерията. Настани се в сенчестия ъгъл близо до стълбището към основното помещение и промуши лице между украсените с резба колонки на балюстрадата, прилепи едната си буза до мъченията на свети Туна, а с другата отърка рождеството на света Пелипа от острова.

— И ти с твоите проклети оплаквания! — изруга единият глас. — До гуша ми е дошло от тях.

Саймън не можеше да види лицето на говорещия — беше обърнат с гръб към галерията и се виждаше само наметалото му с висока яка. Събеседникът му обаче — отпуснал се на една пейка срещу него — се виждаше ясно; Саймън веднага го позна.

— Хората често наричат нещата, които не искат да чуят, „оплаквания“, братко — отвърна седналият на пейката и размаха уморено изящните пръсти на лявата си ръка. — Предупреждавам те за свещеника заради предаността си към кралството. — Последва миг тишина. — И в името на някогашната ни привързаност един към друг.

— Можеш да твърдиш абсолютно всичко, което си пожелаеш! — ревна първият, но в гневния му тон прозвуча и болка. — Но Престолът е мой по закон и по волята на баща ни. Нищо, което мислиш, казваш или направиш, не е в състояние да промени това!

Джосуа Безръкия, както Саймън често бе чувал да наричат по-малкия син на краля, се надигна сковано от пейката. Върху светлосивите му туника и панталони имаше едва доловими фигури в червено и бяло; късо подстриганата му отстрани кафява коса бе вдигната високо над челото. Вместо ръка от десния му ръкав се показваше затапен цилиндър от черна кожа.

— Аз наистина не искам Престола от драконова кост, повярвай ми, Елиас — отвърна той. Думите бяха изречени меко, но долетяха до скривалището на Саймън като стрели. — Просто те предупреждавам за свещеник Приратес, човек с… нечисти интереси. Не го води тук, Елиас. Той е опасен човек, повярвай ми, защото го познавам отдавна, още от усирианската семинария в Набан. Монасите бягаха от него като от чумав. И въпреки всичко продължаваш да го слушаш, сякаш заслужава доверието ти наравно с херцог Исгримнур или стария сър Флуриен. Глупак! Той ще разруши дома ни. — Той успокои тона си. — Единственото, което искам, е да ти дам искрен съвет. Умолявам те да ми повярваш. Нямам никакви намерения за трона.

— В такъв случай напусни замъка! — процеди Елиас и се обърна с гръб към брат си със скръстени на гърдите ръце. — Върви и ме остави да се подготвя да управлявам, както подобава — освободен от твоите оплаквания и интриги.

По-възрастният принц беше със същото високо чело и орлов нос като на брат си, но имаше доста по-мощно телосложение от него; приличаше на човек, който би могъл да чупи вратове с голи ръце. Косата, ботушите за езда и туниката му бяха черни. Наметалото и панталоните — тъмнозелени.

— И двамата сме синове на баща си, о, бъдещи кралю… — Джосуа се усмихна подигравателно. — Короната е твоя по право. Нека не те притесняват страданията, които сме си причинили. Твоята скорошна кралска персона ще се радва на пълна безопасност — имаш думата ми. Но — повиши глас той — никой, запомни това, абсолютно никой не може да ми заповядва да напусна бащината си къща. Дори ти, Елиас.

Брат му се обърна и го изгледа втренчено; когато погледите им се срещнаха, на Саймън му се стори, че блеснаха искри като от сблъсък на мечове.

— Страданията, които сме си причинили? — изръмжа Елиас и в гласа му прозвучаха несигурност и болка. — Какво страдание съм ти причинил аз? Ръката ти? — Той се отдалечи на няколко крачки от Джосуа; думите му преливаха от горест. — Една загубена ръка. Заради теб аз съм вдовец, а дъщеря ми е сираче. Не ми говори за страдания!

Джосуа сякаш задържа дъх, преди да отговори.

— Твоята болка… познавам болката ти, братко — промълви най-после той. — Нима не знаеш, че бих дал не само дясната си ръка, но и живота си…

Елиас се извърна рязко, бръкна в пазвата си и измъкна изпод туниката си нещо блещукащо. Саймън се опули между перилата. Не беше нож, а нещо меко и гъвкаво, като парче лъскав плат. Елиас го вдигна с оскърбителен жест пред лицето на изумения си брат, след което го хвърли на пода, обърна се и се отдалечи с широки крачки. Джосуа дълго не помръдна, след това се наведе като замаян и вдигна лъскавото нещо — бе сребрист дамски шал. Докато се взираше в блестящата в дланта му материя, лицето му се изкриви от болка или ярост. После той напъха шала под ризата си и последва брат си извън параклиса.

Мина дълго време, преди Саймън да реши, че е безопасно да изпълзи от скривалището си, след което пое към главния вход на параклиса. Чувстваше се така, сякаш беше станал свидетел на някакво странно куклено представление — усирийска пиеса, представена единствено за него. Светът неочаквано му се стори по-малко сигурен и непоклатим, щом като принцовете на Еркинланд, наследниците на цял Остен Ард, можеха да си крещят и да се карат като пияни войници.

Когато надникна в залата, го сепна някакво неочаквано движение: една фигура в кафяво палто бързо се отдалечаваше по коридора — дребна фигура, вероятно младеж на възрастта на Саймън или още по-млад. Непознатият погледна за миг назад — мернаха се уплашените му очи — и изчезна зад ъгъла. Саймън не го позна. Дали този човек също беше подслушал принцовете? Саймън разтърси глава. Чувстваше се объркан и оглупял като поразен от слънчов удар вол. Свали шапката от гнездото и с възвръщането на светлината птичетата отново записукаха. Той разтърси глава още веднъж. Утрото беше наистина тревожно.

4. Клетка за щурци

Моргенес трополеше из кабинета си, изцяло погълнат от търсенето на някаква изгубена книга. Махна с ръка, с което разреши на Саймън да намери клетка за птичетата, след което продължи да се рови, събаряйки камари ръкописи и листове като сляп великан, попаднал в град от стъклени кули.

Да се намери дом за пиленцата се оказа по-трудно, отколкото предполагаше Саймън: имаше безброй много клетки, но никоя не изглеждаше достатъчно подходяща. Някои бяха с много широки мрежи, сякаш предназначени за прасета или мечки; други вече бяха натъпкани със странни предмети, нито един от които изобщо не приличаше на някакво животно. Най-накрая намери под един топ лъскаво платно една, която му се стори подходяща. Беше висока до коленете му и имаше формата на камбана от здраво усукани речни тръстики, плюс това беше празна, като се изключеше слоят пясък на дъното; от едната й страна имаше завързана с въженце вратичка. Саймън развърза възела и я отвори.

— Престани! Престани веднага!

— Какво?

Саймън отскочи назад. Докторът профуча край него и затвори вратата на клетката с ритник.

— Съжалявам, че те уплаших, момчето ми — каза задъхан Моргенес, — но трябваше да помисля, преди да те оставя да се мотаеш и да бърникаш наоколо. Боя се, че тази не става.

— Защо?

Саймън се наведе да я огледа, но не видя нищо необичайно.

— Е, мърльо мой, кротувай малко, без да пипаш, и ще ти покажа. Глупаво беше да не се сетя.

Моргенес порови известно време и измъкна някаква кошница със сушени плодове. Издуха праха от една смокиня и се върна при клетката.

— Сега гледай внимателно.

Отвори вратата и хвърли вътре плода; той падна върху пясъка на дъното на клетката.

— И какво? — попита Саймън озадачено.

— Изчакай! — прошепна докторът.

Едва го изрече и нещо започна да се случва. Отначало въздухът в клетката сякаш затрептя; скоро стана ясно, че самият пясък се придвижва в кръг около смокинята. Внезапно — толкова внезапно, че Саймън отскочи и ахна от изненада — сред пясъка се отвори голяма зъбата уста и нагълта плода със скоростта на шаран, изскочил над повърхността на езеро, за да налапа комар. Още няколко вълнички набраздиха пясъка, след което всичко отново застина и клетката придоби предишния си невинен вид.

— Какво има там отдолу? — попита задъхано Саймън.

Моргенес се засмя.

— Нищо! — Изглеждаше безкрайно доволен. — Самото зверче! Няма никакъв пясък: просто маскировка, така да се каже. Всичко това на дъното на клетката е едно умно животинче. Прекрасно, нали?

— Предполагам — промълви Саймън, без да е напълно убеден. — Откъде е?

— От Наскаду, някъде от пустинните земи. Сега разбираш защо не исках да си пъхаш ръката вътре. Не вярвам, че и пернатите ти сирачета биха останали доволни от съжителството с него.

Моргенес отново затвори вратата, завърза я здраво с едно ремъче, покачи се на масата и постави клетката върху една висока полица. След това продължи по масата, като ловко заобикаляше разхвърляните вещи, докато не намери онова, което търсеше, и скочи на пода. Кутията беше направена от тънки дървени лентички и в нея нямаше и следа от съмнителния пясък.

— Клетка за щурци — поясни докторът и помогна на младежа да премести птичките в новия им дом.

Вътре имаше малък съд с вода; Моргенес измъкна отнякъде торбичка със семена и ги пръсна по пода на клетката.

— Дали са достатъчно големи да ги кълват? — запита Саймън.

Докторът махна небрежно с ръка.

— Не се безпокой — каза той. — Добре е за зъбите им.

Саймън обеща на птичките, че ще се върне с нещо по-подходящо, и последва доктора през работилницата.

— Е, млади Саймън, чародей на сипките и лястовиците — усмихна се Моргенес, — какво мога да направя за теб в това студено утро? Струва ми се, че онзи ден не успяхме да приключим справедливата и почтена сделка с жабите, тъй като ни прекъснаха.

— Да, и се надявах…

— Мисля, че имаше и още нещо?

— Какво? — напрегна се да си спомни Саймън.

— Нещо като под, който се нуждае от помитане? Самотна изоставена метла, която с цялото си сламено сърце копнее да влезе в употреба?

Саймън кимна навъсено. Представяше си началото на чиракуването си по по-романтичен начин.

— Аха. Известна антипатия към слугинската работа? — Докторът повдигна едната си вежда. — Обяснимо, но неуместно. Човек трябва да цени отегчителните занимания, които ангажират тялото, но оставят свободни ума и сърцето. Е, ще се помъчим да ти помогнем през твоя първи работен ден. Измислил съм прекрасно разрешение. — И направи смешна танцова стъпка. — Аз ще говоря, а ти ще работиш. Става ли?

Саймън сви рамене.

— Имате ли метла? Забравих да взема моята.

Моргенес дълго рови зад вратата и най-после измъкна нещо толкова проскубано и покрито с паяжини, че беше почти невъзможно да се оприличи на уред за метене.

— Сега — каза докторът и му го връчи тържествено, сякаш беше самото бойно кралско знаме — какво искаш да ти разкажа?

— За морските нашественици и за тяхното черно желязо, за ситите… и, разбира се, за нашия замък. И за крал Джон.

— Аха. — Докторът кимна замислено. — Дългичък списък, но ако не ни прекъсне пак онзи празноглав мързеливец Инч, навярно ще мога да го посъкратя. Захващай се, момчето ми, захващай се — нека прах да лети! Впрочем, докъде точно бях стигнал?

— Ами, римърите дошли с железните си мечове и ситите започнали да отстъпват. Римърите посекли всички — хора и сити — с черното си желязо.

— Хм — измърмори сухо Моргенес, — сега си спомням. Хм. Е, в интерес на истината, северните нашественици не избивали абсолютно всички. Нито пък нашествията и атаките им били толкова безжалостни, колкото вероятно съм ти ги представил. Прекарали дълги години на север, преди да прекосят Фростмарч, а тогава се натъкнали на още по-голямо препятствие: мъжете на Хернистир.

— Да, но народът на ситите… — не се стърпя Саймън. Знаеше всичко за хернистирците — беше срещал много от тези езичници от западните области. — Казахте, че Малкият народ трябвало да се спасява от железните мечове!

— Не се казва „малък народ“, Саймън, аз… ох, за бога! — Докторът се отпусна върху купчина подвързани с кожа книги и подръпна редките си бакенбарди. — Сега виждам, че трябва да ти разкажа тази история с повече подробности. Трябва ли да се върнеш за обяда?

— Не — излъга невъзмутимо Саймън.

Една разказана от край до край история на доктора би била отлична компенсация за поредния пердах от страна на Рейчъл.

— Добре. В такъв случай да си намерим малко хляб и лук… и може би каничка с нещо за пиене — човек доста ожаднява, когато приказва, — след което ще се постарая да превърна шлаката в най-чист метал без примеси: накратко, да те науча на нещо.

След като се снабдиха с провизии, докторът отново зае мястото си.

— Така, така, Саймън — о, и не се срамувай да размахваш метлата, докато ядеш. Младите са толкова съобразителни! И ме поправяй, ако объркам нещо. Днес е дросдей, петнайсети или шестнайсети? — не, петнайсети новандер. А годината е 1163, нали?

— Мисля, че да.

— Отлично. Сложи това на табуретката, моля те. Така, хиляда сто шестдесет и трета година от какво? Знаеш ли?

Моргенес се наведе напред.

Саймън се намуси. Докторът го мислеше за глупак и му се присмиваше. От къде на къде един кухненски прислужник би могъл да знае такива неща? Той продължи да мете мълчаливо.

След малко вдигна очи. Докторът дъвчеше и го наблюдаваше напрегнато над коравия черен комат.

„Какви пронизващи сини очи има старецът!“

Саймън отново се извърна.

— Е? — повтори докторът, след като преглътна. — От какво?

— Не знам — измънка Саймън, възмутен от собствения си сърдит глас.

— Така да е. Не знаеш или си мислиш, че не знаеш. Слушаш ли прокламациите, когато ги чете глашатаят?

— Понякога. Когато съм на пазара. Иначе Рейчъл ми казва какво гласят.

— И как завършват? Накрая прочитат някаква дата, спомняш ли си?… Внимавай с кристалната урна, момчето ми, метеш така, като че ли бръснеш най-лошия си враг… Та как завършват?

На потъналия от срам Саймън му идеше да хвърли метлата и да си тръгне, но неочаквано от дълбините на съзнанието му изплува една фраза, примесена с шумовете на пазара — плющене на знамена и чергила — и свежия мирис на пролетна трева под краката.

— От Основаването.

Беше абсолютно сигурен. Чу фразата толкова ясно, сякаш беше застанал на Главната улица.

— Отлично! — Докторът вдигна каната си като за наздравица и сръбна солидна глътка. — И така, „Основаването“ на какво? Не се притеснявай — продължи той, щом Саймън завъртя глава, че не знае, — ще ти кажа. Не очаквам днешните млади хора — възпитавани в дух на съмнително рицарство и безразсъдна смелост — да знаят кой знае колко за истинската същност на събитията. — Докторът поклати глава тъжно-подигравателно. — Набанската империя е основана — или било обявено, че е основана — преди хиляда сто шестдесет и не-знам-си-колко години от Тиагарис, първия император. По това време легионите на Набан господствали над всички страни на човеците на север и на юг от двете страни на река Гленивент.

— Но — но Набан е толкова малък! — изуми се Саймън. — Само нищожна част от кралството на крал Джон.

— Това, млади човече — продължи Моргенес, — наричаме „история“. Империите постепенно залязват, кралствата рухват. Всъщност за хиляда години може да се случи всичко. Разцветът на Набан продължил много по-кратко. Това, което исках да подчертая обаче, е, че някога Набан господствал над Човеците, а те живеели в съседство с народа на ситите. Кралят на ситите управлявал тук, в Асу’а — Хейхолт, както го наричаме ние. Ърлът — „ърл“ е стара дума за „крал“ — отказал на хората правото да преминават през земите на народа му без специално разрешение и хората, доста изплашени от ситите, се подчинили.

— Какво представляват ситите? Ти каза, че не са Малкия народ.

Моргенес се усмихна.

— Оценявам интереса ти, момчето ми — особено след като не съм споменавал за убийства и осакатявания нито веднъж днес! Но бих го оценил още по-високо, ако не беше така плах с метлата. Танцувай с нея, момчето ми, танцувай! Я виж, почисти това, ако обичаш.

Моргенес се дотътри до стената и посочи едно петно от сажди с диаметър няколко лакътя. Напомняше следа от стъпало. Саймън предпочете да не задава въпроси и се зае да го изтрие от измазания с хоросан камък.

— Ооо, много ти благодаря. От месеци се каня да го махна, всъщност от миналата година. И така, в името на малкия Вистрилс, докъде бях стигнал?… А, да, твоите въпроси. Ситите? Те били първи тук и навярно ще бъдат тук и когато нас вече няма да ни има. Когато всички нас няма да ни има. Различават се от нас така, както човек от животно, но имаме и нещо общо…

Докторът млъкна и се замисли.

— Честно казано, човекът и животното живеят от сравнително кратко време в Остен Ард, което не може да се каже за ситите. Честният народ може и да не е действително безсмъртен, но те със сигурност живеят много по-дълго от всеки простосмъртен, дори от нашия деветдесетгодишен крал. Възможно е изобщо да не умират, освен по собствено желание или насилствено — вероятно ако си сит, самото насилие би могло да бъде някакъв избор…

Моргенес замълча. Саймън го гледаше зяпнал.

— О, затвори тази уста, момчето ми, приличаш на Инч. Имам право да се отдам на кратък размисъл. Би ли предпочел да се върнеш и да слушаш по цял ден управителката на камериерките?

Саймън затвори уста и отново се зае с почистването на петното от сажди на стената. Беше променил първоначалната му форма и сега то приличаше на овца; от време на време спираше да го огледа. От досада го засърбя вратът: харесваше доктора и предпочиташе да е тук, отколкото където и да било другаде… но старецът продължаваше ли, продължаваше по същия начин! Може би ако зачистеше още малко в горната част, щеше да заприлича на куче… Стомахът му тихо изкъркори.

Моргенес продължи да обяснява ненужни според Саймън подробности за епохата на мир между поданиците на неостаряващия ърл-крал и на новоизлюпените човешки императори.

— …така ситите и хората установили някаква хармония в отношенията си — продължаваше старецът. — Започнали и да търгуват помежду си…

Стомахът на Саймън изкъркори силно. Докторът се подсмихна и остави последната глава лук, която току-що беше вдигнал от масата.

— Хората докарвали подправки и бои от Южните острови или скъпоценни камъни от планината Грианспог в Хернистир; в замяна получавали красиви неща от ковчежетата на ърл-краля, предмети с изкусна и загадъчна изработка.

Търпението на Саймън се изчерпи.

— Ами моряците? Римърите? Ами железните мечове?

Той се огледа да залъже с нещо глада си. Последната глава лук? Прокрадна се внимателно. Моргенес беше с лице към прозореца и наблюдаваше сивото пладне навън. Саймън скри в джоба си главата с цвят на пожълтяла хартия и бързо се върна при петното на стената. Доста Смалено, сега приличаше на змия.

Моргенес продължи, без да откъсва поглед от прозореца:

— Струва ми се, че днес моят разказ изобилства на мирни времена и хора.

Поклати глава и се върна на мястото си.

— Не бой се — мирът скоро ще свърши.

Поклати отново глава и върху набръчканото му чело падна кичурче рядка коса. Саймън тайно гризна от лука.

— Златната епоха на Набан продължила малко повече от четири столетия до първото идване на римърите в Остен Ард. Набанската империя започнала да се руши отвътре. Накрая родът на Тиагарис изчезнал и всеки нов император, който вземал властта, бил просто поредният хвърлен зар. Някои от тях били свестни мъже, които се опитвали да запазят целостта на кралството. Други, като Крексис Козела, били по-лоши и от северните нашественици. А трети, като Енфортис, били просто слабохарактерни. Майсторите на желязото пристигнали при царуването на Енфортис. Набанците решили напълно да се оттеглят от севера. Оттеглили се през река Гленивент толкова набързо, че много от северните гранични аванпостове се оказали напълно изоставени и нямали друг шанс, освен да се присъединят към настъпващите римъри, или да загинат. Хм… Отегчавам ли те, момчето ми?

Саймън, който се беше подпрял на стената, рязко се изправи и видя пред себе си хитрата усмивчица на Моргенес.

— Не, докторе, не! Просто затворих очи, за да слушам по-добре. Продължавайте!

Всъщност от всичките тези имена, имена, имена му се доспа… и му се искаше докторът да ги претупа набързо, за да стигне до времената на битките. Но истински му харесваше, че е единствен в целия замък, на когото Моргенес разказва всичко това. Камериерките нямаха и понятие от тези работи… мъжките работи. Какво разбират някакви прислужнички и сервитьорки от армии, знамена и мечове?

— Саймън?

— Оо! Да! Продължавайте!

Обърна се, за да доизчисти петното на стената, докато докторът поднови разказа си. Но стената беше чиста. Нима беше свършил, без да забележи?

— В такъв случай ще се опитам да посъкратя малко разказа, момчето ми. Както споменах, Набан изтеглил армиите си от севера, и за първи път се превърнал изцяло в южна империя. Разбира се, това било само началото на края. С течение на времето империята се свивала все повече и повече, точно както се сгъва одеяло, за да остане днес само едно херцогство — полуостров с няколко прилежащи острова. Какво правиш, в името на Стрелата на Палдир?

Саймън се беше извил като хрътка и се опитваше да изчисти едно трудно достъпно петънце. Да, тъкмо това беше останало от петното върху стената: мръсен змиевиден отпечатък върху ризата откъм гърба му. Беше го забърсал, докато подпираше стената. Извърна се с виновно изражение към Моргенес, но той само се засмя и продължи:

— След напускането на имперските гарнизони, Саймън, в Севера настъпил хаос. Моряците завладели най-северната част на Фростмарч и нарекли новия си дом Римърсгард. Това не ги задоволило и те се разгърнали на юг, помитайки всичко пред себе си по време на кръвопролитното настъпление… Подреди тези фолиа на купчина до стената!… Ограбвали и погубвали другите човеци, като ги вземали в плен, но смятали ситите за зли създания и ги преследвали навсякъде с огън и меч… внимавай с това, добро момче си ти.

— Тук ли, докторе?

— Да, но… в името на костите на Анаксос… не ги изпускай! Остави ги на пода! Ако знаеш само колко ужасни среднощни часове преживях, мятайки зарове в едно утаниатско гробище, за да се добера до тях… А така! Много по-добре. Мъжете на Хернистир — горди, свирепи мъже, които даже набанските императори никога не успели да подчинят докрай — изобщо не смятали да прекланят глави пред Римърсгард. Били ужасени от онова, което северняците сторили на ситите. Хернистирците поддържали най-близки отношения с Честния народ — все още личат следите на древен търговски път между този замък и Тайг в Хернисадарк. Отчаяни, владетелят на хернистирците и ситският крал се съюзили и за известно време успели да удържат нахлуващата северна вълна. Но дори обединени, съпротивата им не можела да продължава вечно. Кралят на римърите Фингил прекосил Фростмарч и нападнал териториите, владени от ситите… — Моргенес се усмихна тъжно. — Вече наближаваме края, млади Саймън, дръж се, наближаваме края на цялата история… В годината 663-та двете велики армии достигнали равнините на Ач Самрат, в Самърфилд, на север от река Гленивент. Цели пет дни кървави битки хернистирците и ситите удържали напора на римърите. На шестия ден обаче били нападнати коварно откъм незащитения си фланг от армия на тритингите, които отдавна ламтели за богатствата на Еркинланд и на ситите. Тритингите извършили страховит щурм под прикритието на нощта. Защитата се пропукала, колесниците на хернистирците били пометени. Белият елен на дома на Херн бил стъпкан в кървавата кал. Разправят, че през този ден на бойното поле загинали десет хиляди хернистирци. Никой не знае колко сити са загинали, но загубите им също били сериозни. Оцелелите хернистирци избягали обратно в родните си гори. В Хернистир днес Ач Самрат е синоним на ненавист и поражение.

— Десет хиляди! — Саймън подсвирна.

Очите му блеснаха при мисълта за цялата тази ужасяваща грандиозност.

Моргенес направи лека гримаса, но не каза нищо.

— Този ден сложил край на господството на ситите в Остен Ард, макар обсадата да продължила цели три години, преди Асу’а да падне в ръцете на победителите от Севера. Ако не били страшните, тайнствени магии на сина на ситския крал, вероятно след превземането на замъка нямало да оцелее нито един сит. Много от все пак успели да се спасят с бягство в горите и на юг към водите, както и… другаде.

Саймън слушаше като прикован.

— А синът на краля? Как му беше името? Какви магии е правил? — Докато задаваше въпроса, му хрумна внезапна мисъл. — Ами Престър Джон? Мислех, че ще ми разкажете за краля — нашия крал!

— Друг път, Саймън.

Моргенес размаха снопче шумолящи пергаментови листа пред лицето си, макар в помещението да бе доста прохладно.

— Много има да ти разказвам за мрачните векове след падането на Асу’а — безброй истории. Римърите управлявали тук до появяването на дракона. В по-късни времена, докато драконът спял, други хора господствали в замъка. Изминали много години, няколко крале се сменили в Хейхолт, преди да дойде Джон…

Той прокара ръка по лицето си, сякаш за да изтрие умората.

— Ами синът на краля на ситите? — тихо попита Саймън. — Ами… „страшната Магия“?

— За сина на ърл-краля… по-добре да не казвам нищо.

— Но защо?

— Стига въпроси, момчето ми! — измърмори Моргенес и махна с ръка. — Уморих се да приказвам!

Саймън се обиди. Единственото, което искаше, беше да чуе цялата история; защо възрастните се дразнеха толкова лесно? Все пак по-добре да не попарва кокошката, която снася златни яйца.

— Съжалявам, докторе.

Опита се да демонстрира разкаяние, но старият учен изглеждаше толкова смешен с розовото си като на маймуна лице от нахлулата в него кръв и с щръкналата рядка косица! Саймън усети устните му да се разтеглят в усмивка. Моргенес забеляза това, но запази сериозно изражение.

— Наистина съжалявам.

Отново не последва реакция. Какво друго да пробва?

— Благодаря за разказа.

— Не е „разказ“! — избоботи Моргенес. — Това е история! Изчезвай! Ела утре сутринта готов за работа, защото днес едва започна това, което трябваше да свършиш.

Саймън се изправи, като се опитваше да скрие усмивката си, но щом се обърна и тръгна, тя моментално цъфна на лицето му. Когато вратата зад него хлопна, чу как докторът проклина всички зли духове, които били скрили каната с черната бира.

Лъчите на следобедното слънце се прокрадваха през пролуките на буреносните облаци. Саймън крачеше към вътрешния двор. Когато наближи, като че ли се засуети и се заозърта безцелно — високо и непохватно червенокосо момче с прашни дрехи. В главата му се рояха странни мисли — цял кошер бръмчащи и жужащи желания.

„Вгледай се в този замък“, помисли си той.

Остарял и занемарен, хиляди и хиляди наредени един върху друг безжизнени камъни — каменна грамада, обитавана от дребнави същества. Едно време е било съвсем различно. Случвали са се велики събития. Свирене на рогове, блясък на мечове, стълкновения между грандиозни армии, които връхлитали една срещу друга и отстъпвали като вълните на Кинслах, които блъскат стената Сийгейт. Стотици години бяха изминали оттогава, но на Саймън му се струваше, че всичко това се случва сега, и то пред очите му, а затъпелите хорица, с които живее в замъка, се тътрят край него, без да мислят за нищо друго, освен за следващото ядене и за дрямката след него.

„Идиоти“.

Мина през страничната врата и погледът му бе привлечен от някакъв отблясък откъм отдалечената алея около Кулата на Хйелдин. Там стоеше сияйна миниатюрна девойка в зелена рокля и със златиста коса, сякаш скъпоценно бижу, огряно от самотен слънчев лъч, спуснал се от небето единствено заради нея. Саймън не виждаше лицето й, но беше сигурен, че е красива — красива и милостива като изображението на Неопетнената Елисия в параклиса.

Зелено-златистият блясък в миг го възпламени като подпалено от искра сухо дърво. Всичките му грижи и ядове на секундата се изпариха. Почувства се лек и безтегловен като лебедов пух, подвластен на всеки полъх, който би го понесъл към златното сияние.

След това отклони поглед от прекрасното момиче без лице към опърпаните си дрешки. Рейчъл го чакаше, а и вечерята му беше изстинала. Някаква смътна тежест възстанови обичайното си място, приведе врата му и го принуди да отпусне рамене, докато се тътреше към стаите за прислугата.

5. Прозорецът на кулата

Новандер изтичаше с ветрове и рехав снежец; декандер търпеливо чакаше реда си на опашката на годината.

След като повика синовете си в Хейхолт, крал Джон Презвитер отново се разболя и се върна в сумрачната си стая, заобиколен от знахари, учени доктори и свадливи, досадни прислужници. Епископ Домитис се довлече от „Свети Сутрин“, голямата църква в Ерчестър, и се настани до леглото на Джон, за да го буди, разтърсвайки го, по всяко време на денонощието и да следи за състоянието на кралската душа. Старецът, който продължаваше да губи сили, понасяше болките и свещеника с мъжествен стоицизъм.

В малката стая в съседство на кралската, която Таусър обитаваше вече над четиридесет години, грижливо смазан и положен в увита във фино платно ножница на дъното на дъбовия сандък на шута лежеше мечът Блестящ гвоздей.

Новината се разнесе надлъж и нашир по обширните земи на Остен Ард: Престър Джон умира. От разположения на запад Хернистир и от северния Римърсгард веднага изпратиха делегации до Еркиланд. Старият херцог Исгримнур, съратникът на Джон, който винаги стоеше от лявата му страна на Голямата маса, доведе петдесет римъри от Елвритшала и Наарвед. Всички бяха увити от глава до пети в кожи, тъй като трябваше да прекосят Фростмарч посред зима. Само двайсет хернистирци съпровождаха Гуитин, сина на крал Лут, но бляскавото злато и сребро, с които се бяха окичили, привличаха погледите, засенчвайки грубото платно, от което бяха ушити одеждите им.

Замъкът се оживи от музиката на отдавна нечувани езици: римърсгакски, пердруински и харча. Из двора се носеше езикът на хълмистия остров Наракси, а в обора отекваше напевната реч на тритингите — обитателите на пасищата, които както винаги се чувстваха най-добре около конете. Над всички тези и останалите езици се носеше провлаченият говор на Набан — живият език на Майката Църква и на нейните ейдонитски свещеници, които полагаха неизменни грижи за пристигането и отпътуването на хората и техните души.

В извисяващия се Хейхолт и долу в Ерчестър тези миниатюрни армии от чужденци се смесваха и разделяха почти без произшествия. Макар много от тези хора да бяха отколешни врагове, близо петдесетгодишното царуване на Великия крал бе излекувало много рани. Изпитите кани бира бяха повече от разменените остри думи.

Имаше едно-единствено обезпокоително изключение сред тази хармония, което трудно можеше да не се забележи или да се изтълкува погрешно. Където и да се срещнеха — под широките врати на Хейхолт или в тесните улички на Ерчестър, — облечените в зелени намотала войници на принц Елиас и сиворизите привърженици на принц Джосуа се блъскаха и си разменяха остри думи, демонстрирайки по този начин публично неразбирателството между кралските синове. На няколко пъти гвардията на Престър Джон беше повикана, за да предотврати опасни сбивания. Накрая някакъв привърженик на Джосуа беше намушкан от един млад благородник от Меремунд, приближен на престолонаследника. За щастие човекът на Джосуа избегна фаталния изход — ударът беше пиянски и лошо прицелен и противниците най-после се принудиха да се вслушат в укорите на по-старите придворни. Отрядите на принцовете се върнаха към тактиката на студените погледи и презрителните усмивки и кръвопролитията бяха предотвратени.

Това бяха странни дни в Еркинланд и целия Остен Ард, белязани едновременно от тъга и въодушевление. Кралят не беше още мъртъв, но явно скоро щеше да умре. Целият свят предстоеше да се промени. Нима беше възможно всичко да си остане постарому, след като Престър Джон престанеше да седи на Престола от драконова кост?

— … Удунсдей: сън… дросдей: по-добре… фрейдей: най-добре… сатринсдей: пазарен ден… съндей — почивка!

Саймън си тананикаше старото стихче и тичаше нагоре по скърцащото стълбище, като прескачаше по две стъпала наведнъж. При вратата на Боровата градина едва не събори Софрона, отговорничката за спалното бельо, която бе повела отряд натоварени с одеяла камериерки. Тя писна лекичко и се подпря на рамката на вратата, когато Саймън се стрелна край нея, размаха мършав пръст след него и изкрещя:

— Ще кажа на Рейчъл!

Придружителките й сподавиха смеха си.

На кой му пукаше за Софрона? Днес беше сатринсдей — пазарен ден — и готвачката Джудит му даде две пенита, за да й купи нещо, и половин пени да го изхарчи за себе си. Благословен сатринсдей! Монетите подканващо прозвънваха в кожената му кесия, докато обикаляше из безкрайните дворове на замъка, за да излезе през вратата на Вътрешния двор в Средния двор, сега почти празен, тъй като обитателите му — войници и занаятчии — бяха или на пост, или на пазар.

Във външния двор пасяха животни, бутаха се на студа под погледите на овчарите, които едва ли бяха в по-добро настроение. Саймън изтича покрай редиците схлупени къщурки, складове и навеси за животни, много от които бяха толкова овехтели и обрасли с изсъхнал бръшлян, че приличаха на брадавици по вътрешните стени на Великата крепост.

Слънцето проблясваше през облаците и осветяваше гравюрите, които изпълваха импозантната халцедонова фасада на вратата Нарулах. Саймън тъкмо беше спрял да тича, крачеше забързано между локвите вода, зазяпан в плетениците от изображения, представящи победата на крал Джон над Ардривис — битката, при която Набан окончателно беше паднал под владичеството на краля, — когато до слуха му достигна тропот на препускащи копита и пронизително скърцане на колела на каруца. Той вдигна ужасен поглед и видя пред себе си опулените, мътни очи на кон, който профуча през вратата Нарулах, като пръскаше кал изпод копитата си. Саймън се метна встрани от пътя и усети в лицето си вятъра от профучалия покрай него кон, помъкнал зад себе си тресящата се талига. Зърна за миг каруцаря, облечен в тъмно наметало с качулка с червена подплата. Докато каруцата профучаваше край него, мъжът го стрелна с очи — черни и блестящи като на кръвожадна акула; момчето изпита мимолетното усещане, че погледът му го изгаря. Залитна назад, улови се за каменната колона на вратата и проследи с поглед изчезващата по пътя кола. Пилците се разкудкудякаха и се разхвърчаха, с изключение на онези, които останаха да лежат премазани и окървавени в коловозите на талигата. По земята се посипаха кални пера.

— Ей, момче, нали не си ранен? — Един от стражите откопчи треперещата ръка на Саймън от гравюрите и го изправи. — Хайде, върви си по пътя тогава.

Снегът танцуваше из въздуха и полепваше по лицето му, после се стичаше разтопен. Саймън се спускаше по дългия склон към Ерчестър. Монетите подрънкваха в джоба му кротко и някак неуверено.

— Този свещеник напълно е откачил — подхвърли пазачът на другаря си. — Не е ли от хората на принц Елиас?

Саймън мина покрай три дечурлига и майка им, която се мъкнеше едва-едва по мократа пътека; децата се закискаха при вида на бледото му лице и почнаха да го сочат с пръсти.

Цялата Главна улица беше покрита с опнати между постройките съшити парчета кожа. На всяка пресечка бяха струпани огромни каменни огнища, чиито пушеци — макар не изцяло — се просмукваха през дупките в навесите. Навяваният пак през тях сняг се разтапяше, съскайки от нагорещения въздух. Докато се грееха край пламъците или се разхождаха и разговаряха, като тайничко оглеждаха изложените от двете страни на улицата стоки, жителите на Ерчестър и Хейхолт се бяха смесили с дошлите от други владения — всички обикаляха по широката централна улица, опнала се цели десет километра от вратата Нарулах чак до Площада на битките в другия край на града. Приклещен като в менгеме, Саймън усети, че доброто му настроение се завръща. Какво го интересуваше някакъв си пиян свещеник? Все пак беше пазарен ден!

Обичайната тълпа пазаруващи и кресливи търговци, опулени провинциалисти, комарджии, джебчии и музиканти днес беше набъбнала от армията на многобройните делегации, пристигнали по повод предстоящата кончина на краля. Наперените в бляскавите си одежди римъри, хернистирци и пердруинци предизвикваха у Саймън истински възторг. Той тръгна след една група набански легионери, облечени в синьо и златно, възхитен от напетата им стойка и достолепната им надменност. Приближи ги с надеждата да разгледа отблизо късите мечове в запасаните високо на кръста им ножници. И в този момент един от тях — светлоок войник с тънички черни мустачки — се обърна и го видя.

— Ей, братлета! — ухили се той и грабна за ръката един от другарите си. — Я вижте! Бас ловя, че това е един малък подъл крадец, който е хвърлил око на кесията ти, Тюрис!

Двамата заоглеждаха Саймън. Набитият брадясал Тюрис се ухили мрачно на Саймън и изръмжа:

— Само да я пипне, ще го убия!

Явно изобщо нямаше чувство за хумор. Към двамата се присъединиха още трима млади легионери, стесниха кръга около Саймън и той се почувства като хваната в капан лисица.

— Какво става тук, Гелеез? — попита един от новодошлите другаря на Тюрис. — Ху фог? Да не е краднал нещо?

— Не, не… — изкиска се Гелеез. — Само се помайтапих с Тюрис. Кльощавият не е направил нищо.

— Имам си моя кесия! — възмути се Саймън. Отвърза я от колана си и я размаха пред самодоволно ухилените физиономии на войниците. — Не съм крадец! Аз живея в двореца на краля! Вашият крал!

Войниците се изкискаха.

— Хей, я го чуйте! — викна Гелеез. — Нашият крал, казва. Какъв смелчага, а?

Саймън разбра, че младият легионер е пиян. Възхищението му се смеси с известна доза отвращение.

— Хей, момчета — зашава вежди Гелеез, — Мулвайс ней кенит дренисенд, както казват — да внимаваме с това хлапе и да го оставим да поспи.

Последва нов взрив от смях. С пламнало лице Саймън привърза кесията си и се обърна да си тръгне.

— Довиждане, придворна мишко! — викна подигравателно един от войниците.

Саймън нито се обърна, нито отвърна нещо, а само ускори крачка.

Тъкмо подмина едно от каменните огнища, оставил зад себе си навеса на Главната улица, когато усети някой да го хваща за рамото. Извърна се, предполагайки, че набанците са го настигнали, за да продължат с подигравките си, но пред него стоеше пълничък мъж с грубовато розово лице. Непознатият беше облечен в сива роба и имаше характерната за просещите монаси тонзура.

— Прощавай, млади момко — рече той с гърленото произношение на хернистирец. — Исках само да разбера дали си в безопасност и да не би тези гойрах приятелчета да са ти сторили нещо.

Странникът посегна с ръка и опипа Саймън, сякаш проверяваше дали не е ранен. В покритите му с тежки клепачи очи, заобиколени със ситни бръчици, свидетелство за чести усмивки, се спотайваше дълбока сянка — обезпокоителна, но не и заплашителна. Саймън усети, че неволно се е втренчил в странника, и боязливо се дръпна.

— Не, благодаря, отче — отвърна той, като скри притеснението си зад официалния тон. — Само се шегуваха. Нищо ми няма.

— Добре, това е много добре… О, прощавай, не се представих. Аз съм брат Кадрах ек-Кранхир от Вилдериванския орден. — Лицето му се разтегли в извинителна усмивка. Дъхът му издаваше, че е пил вино. — Пристигнах с принц Гуитин и хората му. А ти кой си?

— Саймън. Живея в Хейхолт.

Той посочи неопределено с ръка към замъка.

Монахът отново се усмихна, без да отвърне, и се обърна да погледне някакъв облечен в ярки, неподхождащи си цветове хирка, който водеше на верига мечка с намордник. Когато мечката отмина, Кадрах отново насочи проницателните си очички към Саймън.

— Чувал ли си да разправят, че хирките говорят с животните си? Особено с конете. И отлично се разбират с тях.

Монахът сви насмешливо рамене, сякаш за да покаже, че един Божи човек не би могъл да повярва на подобни глупости.

Саймън не отговори. Разбира се, че беше чувал тези истории за дивите хирки. Шем конярят се кълнеше, че било самата истина. На пазара често виждаше хирки да продават красиви коне на безбожни цени и да смайват селяните с номера и трикове. Докато си мислеше за тях — и за не съвсем почтената им репутация, — Саймън опипа с ръка кожената си кесия, за да се увери, че монетите са си на мястото.

— Благодаря ви за помощта, отче — каза накрая той, макар да не си спомняше човекът да му е помогнал с нещо. — Трябва да вървя да купя подправки.

Кадрах го изгледа продължително, сякаш се опитваше да си припомни нещо, ключът за чието обяснение се криеше в израза на Саймън. Накрая каза:

— Бих искал да те помоля за една услуга, млади момко.

— Каква? — попита подозрително Саймън.

— Както вече споменах, аз съм чужденец във вашия Ерчестър. Може би ще бъдеш така добър да ме поразведеш наоколо, просто да ми помогнеш. После ще продължиш по пътя си, след като си свършил едно добро дело.

— О!

Саймън изпита известно облекчение. Отначало му идеше да откаже — толкова рядко му се случваше да се пошляе сам из пазара. Но пък на човек често ли му изпада възможност да разговаря с ейдонитски свещеник от езическия Хернистир? Освен това брат Кадрах явно не беше от тези, дето постоянно опяват за греха и вечните мъки. Погледна го още веднъж, но лицето на монаха си остана непроницаемо.

— Е, щом е така — добре… Да вървим… Искате ли да видите танцьорите от Наскаду на Площада на битките?

Кадрах се оказа интересен събеседник. Макар да не спираше да говори — разказваше на Саймън за пътуването в студа от Хернисадарк до Ерчестър с принц Гуитин и често подхвърляше шегички по адрес на някой минувач и причудливите му одежди, — все пак изглеждаше някак сдържан и постоянно нащрек, дори когато се заливаше от смях на собствените си шеги. Двамата обикаляха пазара през по-голямата част от следобеда, разглеждаха масите със сладкиши и сушени зеленчуци, наредени покрай стените на магазините по Главната улица, и вдишваха топлите ухания, които се разнасяха от хлебопекарните и магазинчетата за кестени. Монахът забеляза изпълнения с копнеж поглед на Саймън и настоя да спрат и да купят кошничка печени кестени, която плати на продавача със съсухрено лице с половин пени, което чевръсто измъкна от някакъв джоб на расото си. След като изгориха пръстите и езиците си и решиха да изчакат кестените да изстинат, се забавляваха с някакъв комичен спор между един продавач на вино и някакъв мошеник, препречил вратата на винарната.

После спряха да погледат някаква усирийска пиеса сред тумба пищящи деца и опулени възрастни. Куклите подскачаха и се кланяха, а император Крексис, с кози рога и брадичка, размахваше дълга пика и преследваше облечения в бяла мантия Усирис. Накрая заловиха Усирис и го окачиха на Дървото на Екзекуцията, а Крексис подскачаше около Дървото и мушкаше и измъчваше прикования към него Спасител, надавайки пронизителни писъци. Възбудените до полуда деца крещяха и ругаеха подрипващия император.

Кадрах смушка с лакът Саймън.

— Виждаш ли? — каза той и посочи с дебелия си пръст авансцената.

Увисналата до земята завеса се издуваше като под напора на силен вятър. Кадрах отново смушка Саймън.

— Не смяташ ли, че това е чудесно изображение на нашия Бог? — попита той, без да сваля очи от плющящото платно. На сцената Крексис танцуваше, а Усирис страдаше. — Докато човек разиграва своя спектакъл, Кукловодът остава невидим; ние не Го съзираме, а Го познаваме по действията на Неговите кукли. От време на време завесата, която Го скрива от вярващата в Него публика, помръдва. О, и ние сме признателни дори за това едва забележимо помръдване зад завесата — безкрайно признателни!

Саймън го гледаше вторачено: накрая Кадрах отмести очи от представлението и го погледна. Странна тъжна усмивка сви ъгълчетата на устните на монаха; за пръв път тя съответстваше на израза на очите му.

— Ех, момче — въздъхна той, — какво ли би могъл да проумяваш от религиозните работи все пак?

Разхождаха се още известно време и най-накрая брат Кадрах се сбогува с безкрайни благодарности за отзивчивостта на младия момък. Саймън продължи да се шляе без посока, дълго след като монахът си тръгна. Късчетата небе през тентата на навеса вече бяха потъмнели от ранния здрач, когато се сети за онова, което му бяха поръчали.

Пред щанда на един търговец на подправки откри, че кесията му е изчезнала.

Сърцето му три пъти се преобърна, докато се опитваше паникьосан да си спомни всичко. Сигурен беше, че когато спряха с Кадрах да купят кестени, я усещаше на пояса си, но не можеше да си спомни дали кесията беше с него и след това. Така или иначе, вече я нямаше заедно с неговото половин пени и двете пенита, които му бе поверила Джудит!

Напразно претърсва целия пазар, докато небето в пролуките не почерня като стар чайник. Снегът, който доскоро почти не усещаше, му се струваше ужасно студен и мокър, докато крачеше с празни ръце към замъка.

По-лош от всеки пердах, установи Саймън, като се прибра без подправки и пари, беше разочарованият поглед на добрата пълничка и побеляла от брашно Джудит. Рейчъл също прибягна до гадния номер да го удостои единствено с мъчителния за него израз на презрение заради детинската му глуповатост и обещанието, че ще му се наложи „да се съдере от работа“, докато възстанови парите. Дори Моргенес, при когото отиде с надеждата да срещне поне капка разбиране, му се стори донякъде изненадан от безотговорността му. С една дума, макар боят да му се размина, никога не се бе чувствал толкова угнетен и разочарован от самия себе си.

Съндей дойде и си отиде, мрачен, кишав ден, през който по-голямата част от персонала на Хейхолт, изглежда, прекара времето си в параклиса, молейки се за крал Джон или напъждайки Саймън. Той пък беше в онова заядливо, раздразнително и пакостливо настроение, от което обикновено излизаше след посещение при Моргенес или когато се измъкваше навън, за да се посвети на проучванията си. Докторът обаче се беше заключил с Инч и работеше върху нещо, както сам каза, голямо, опасно и леснозапалимо, поради което не се нуждаеше от Саймън, а времето беше толкова студено и мрачно, че дори лошото му настроение не успя да го принуди да скитосва навън. Вместо това прекара безкрайния следобед с Джеръмайъс, дебелия чирак на свещаря, в мятане на камъни от една куличка на стената във Вътрешния двор и в безсмислени спорове дали рибата от крепостния ров замръзва през зимата и ако не, къде се дява до настъпването на пролетта.

Когато в мундей сутринта се надигна отпаднал и с още по-лошо настроение, студът все още върлуваше както навън, така и в помещенията на прислугата. Моргенес също беше някак потиснат и необщителен и щом приключи с домакинската работа в дома на доктора, Саймън задигна малко хляб и сирене от килера и се измъкна, за да се усамоти.

Известно време се помота безцелно из Архивната зала в Средния двор, заслушан в досадното като жужене на насекомо скрибуцане на монасите-писари, но след около час започна да изпитва усещането, че писците стържат по собствената му кожа…

Реши да си вземе вечерята и да се качи на Кулата на Зеления ангел, което не беше правил, откакто времето започна да се променя. Като знаеше, че клисарят Барнабас с огромно удоволствие ще го изхвърли оттам, предпочете да не минава по прекия път към кулата, а да заобиколи по тайния си маршрут към горните етажи. Завърза внимателно храната в носната си кърпа и тръгна.

Докато крачеше из безкрайните лабиринти на Канцеларията, прекосявайки ту покрити коридори, ту открити дворове, за да се окаже отново на закрито — тази част на замъка беше осеяна от малки вътрешни дворове, — суеверно избягваше да поглежда към кулата. Величествено източена, тя се извисяваше в югозападния ъгъл на Хейхолт като бреза сред каменна градина, толкова невероятно висока и стройна, че гледана от земята, сякаш бе кацнала на далечен хълм на много мили отвъд стените на замъка. Застанал отдолу, той я чуваше да потрепва на вятъра като изопната от небесен ключ струна на лютня.

Първите четири етажа на Кулата на Зеления ангел не се различаваха от стотиците други постройки в замъка. Предишните господари на Хейхолт бяха облицовали тънката й основа с назъбени гранитни стенички — дали от разбираемото желание да я направят по-устойчива, или защото откъснатостта на кулата внушаваше безпокойство, никой не смееше да каже със сигурност. Укрепленията стигаха до нивото на външната стена и кулата се изопваше незащитена нагоре — прекрасно белолико създание, измъкнало се от мръсния си пашкул. Абстрактните балкони и прозорци бяха изсечени направо в гладката каменна повърхност като гравюри върху моржовите зъби, които Саймън често виждаше на пазара. На върха на кулата хладно проблясваше в меднозлатно и зелено самият Ангел с една протегната като за сбогуване ръка, а с другата засенчил обърнатите си на изток очи.

Огромната шумна канцелария днес беше по-претъпкана от обикновено. Облечените в раса питомци на отец Хелфсин се щураха от стая в стая или се тълпяха на открито по дворовете, отдадени на трескави спорове в мразовития, изпълнен с прелитащи снежинки въздух. Някои, понесли свитъци, се опитаха да изпратят Саймън с поръчки до Архивната зала, но той им отказваше под предлог, че доктор Моргенес му е възложил някаква работа.

Спря в преддверието на Тронната зала и се престори, че се възхищава на огромните мозайки, докато чакаше последните свещеници да се изнижат към параклиса. След това открехна вратата и се промъкна в залата.

Огромните панти изскърцаха и утихнаха. Стъпките на Саймън отекнаха многократно, постепенно заглъхвайки в спотаената, сякаш задъхана тишина. Независимо колко пъти се бе промъквал в тази зала — доколкото му беше известно, през последните години той беше единственият обитател на замъка, посмял да припари тук, — неизменно изпитваше страхопочитание.

Едва миналия месец, след като крал Джон неочаквано се изправи на крака, Рейчъл и компания най-после получиха разрешение да прекрачат забранения праг; впуснаха се в двуседмична атака срещу трупания с години прахоляк и мръсотия, счупени стъкла и птичи курешки и гнезда, паяжини на преселили се от памтивека при своите осмокраки прадеди паяци. Но макар Тронната зала да бе идеално почистена, с излъскани плочници, измити стени и знамена — макар не всички до едно, — изтупани от плътния слой прах, в нея властваше атмосфера на старост и мъртвило. Сякаш единствено отмереният ритъм на древността определяше хода на времето тук.

Подиумът се намираше в отсрещния край на огромната зала, сред облак светлина, която се изливаше от един украсен с фигури прозорец в сводестия таван. Върху него — празен, ограден от статуите на шестимата Върховни крале на Хейхолт — като странен олтар сред танцуващите блестящи прашинки, се възправяше Престолът от драконова кост.

Костите бяха огромни и толкова излъскани, че излъчваха матовото сияние на полиран камък. С малки изключения бяха оформени и нагласени така, че независимо от размерите им да е трудно да се определи към коя част от огромното туловище на могъщото огнедишащо влечуго са принадлежали някога. Беше очевидно от какво е направена единствено облегалката зад кадифените кралски възглавнички — огромно ветрило от извити жълти ребра с дължина седем лакътя. Ясно се открояваше и друго — на върха на облегалката се мъдреше черепът със страховитите челюсти на дракона Шуракай. Орбитите зееха като разбити черни прозорци, а закривените остри зъби достигаха големината на човешка длан. Черепът на дракона с цвят на стар пергамент беше осеян със ситни пукнатини, но изглеждаше някак си като жив — страховит и възхитително жив.

Всъщност в залата витаеше някаква удивителна и свещена атмосфера, което Саймън изобщо не можеше да проумее. Тронът от тежки жълтеникави кости, масивните черни фигури, застанали на стража около него във величествената безлюдна зала — всичко това внушаваше страховито могъщество. Всичките й осем обитатели в момента — прислужникът, статуите и огромният череп без очи — сякаш бяха затаили дъх.

Саймън се намираше в някакъв тих, изпълнен със страхопочитание екстаз. Може би малахитовите крале само чакаха с мрачно, вкаменено търпение момчето да протегне богохулно ръката си на простосмъртен към седалището от драконова кост, чакаха… чакаха… за да оживеят с ужасяващо скрибуцане! Той потръпна, изпитал мъчително задоволство от собственото си въображение, и пристъпи бавно напред, за да огледа мрачните им лица. От малък знаеше имената им от някакво безсмислено детско стихче, на което Рейчъл — Рейчъл? Нима е възможно? — го беше научила, когато все още беше ухилена три-четиригодишна маймунка. Дали можеше да си го спомни?

Щом на самия него споменът за детските години му се струваше така далечен, какъв ли бе за Престър Джон, запита се неочаквано той. За краля, помъкнал товара на толкова много десетилетия? Безмилостно ясен като спомена за минали унижения, които беше преживял Саймън, или мъгляв и нереален като разказите за славното минало? Дали когато човек остарее, спомените не изместват от съзнанието останалите му мисли? Или изчезват — детството, ненавистните врагове, приятелите?

Как беше онази стара песен? Шестима крале…

Точно така!

Това бяха тримата крале на Римърсгард вляво от трона. Не беше ли Фингил онзи, за когото разказваше Моргенес — предводителят на страшната армия? Който избил ситите? Значи вдясно от пожълтелите кости са…

„Ха!“ Саймън се вторачи с тайно злорадство в тъжното изпито лице на крал Сулис Чаплата. „Имам по-добра памет, отколкото предполагат, по-добра, отколкото на повечето идиоти!“ И естествено сега в Хейхолт властваше седмият крал — старият Престър Джон. Дали някой ден щяха да прибавят и него в песента?

Шестата статуя, най-близо до дясната страна на трона, беше любимецът на Саймън: единственият еркинландец, седял на великия трон на Хейхолт. Момчето се приближи, за да разгледа издълбаните дълбоко очи на свети Ейлстан, наречен Ейлстан Фискерн, защото произлизаше от рибарския народ на Гленивент; наричаха го и Мъченика, тъй като беше убит от огнедишащия змей Шуракай — съществото, накрая намерило гибелта си от ръцете на Престър Джон.

За разлика от Изгорелия крал от другата страна на трона, лицето на Рибарския крал не беше сгърчено от страх и съмнения: каменното му изражение излъчваше по-скоро въплътената от склуптора увереност, а непроницаемият поглед създаваше усещането, че вижда нещата отвъд. Отдавна починалият майстор беше изобразил Ейлстан смирен и благочестив, но едновременно и храбър. В тайните си помисли Саймън често си представяше своя баща-рибар именно така.

Докато съзерцаваше статуята, усети върху ръката си внезапна студенина. Беше докоснал страничната облегалка на Престола! Прислужник да докосва трона! Дръпна светкавично ръка, изумен от смразяващия хлад, който излъчваха мъртвите кости на свирепия звяр, и залитна крачка назад.

За миг сърцето му замря, тъй като му се стори, че статуите се привеждат над него, протягайки сенки върху тапицираните стени, и той хукна назад. След като се увери, че всъщност нищо не е помръднало, се изправи с цялото си съхранено достойнство, поклони се на кралете и Престола и закрачи обратно по каменния под. Търсейки опипом с ръка — „Спокойно, спокойно — мина му през ума, — не се дръж като страхлив глупак“, — най-после намери вратата към приемната, за където всъщност се беше запътил. Огледа още веднъж внимателно все така неподвижния мизансцен зад гърба си и се мушна през вратата.

Зад тежката завеса от плътно червено кадифе с изрисувани празнични сцени една стълба в стената отвеждаше към будоар на върха на южната галерия на тронната зала. Като се упрекваше заради проявеното преди малко малодушие, Саймън се заизкачва по стълбата. Горе вече беше лесно да се провре през отвора на дългия прозорец на будоара, за да се озове върху стената под него. Сега обаче маневрата се оказа по-трудна, отколкото когато беше идвал за последен път през септандер: камъните бяха хлъзгави от снега и духаше доста силен вятър. За щастие стената беше широка. Максимално съсредоточен, той успя да преодолее и това препятствие.

Сега идваше онова, което обичаше най-много. Ъгълът на стената излизаше само на около метър и половина от широката подветрена страна на Кулата на Зеления ангел на четвъртия етаж. Затаил дъх, той почти чуваше пронизителния звук на бойните тръби и дрънченето на оръжията на биещите се рицари по палубите под него, докато се готвеше да скочи от една горяща мачта върху друга, превъзмогвайки напора на свирепия вятър…

Дали защото леко се подхлъзна при скока, или защото въображаемата морска схватка под него беше погълнала вниманието му, но Саймън скочи лошо на ръба на кулата. Удари жестоко коляно в камъка, пързулна се и едва не падна от три-четири метра върху ниската стена в основата на бойницата или направо в крепостния ров. Сърцето му затупка в бесен галоп. Все пак успя да се приплъзне между зъбците на куличката и да достигне с пълзене до пода от дълги дъски отдолу, за да се спусне върху него.

Чувстваше се ужасно глупаво, седнал под лекия снежец и стиснал пулсиращото си коляно. Чувстваше се така, сякаш бе извършил някакъв грях или предателство, или подлост; ако не осъзнаваше какъв хлапак изглежда в момента, щеше да зареве.

Накрая се изправи и закуцука към кулата. Все пак късметът не му изневери: никой не беше чул тежкото му тупване. Бръкна в джоба си — коматът и сиренето бяха доста неприятно сплескани, но все пак ставаха за ядене. Това все пак го утеши донякъде.

Изкачването по стълбите с натъртено коляно беше истинска мъка, но не си струваше да се докопаш до Кулата на Зеления ангел — най-високата постройка в Еркинланд, а защо не и в цял Остен Ард — и да не се изкачиш нито сантиметър над главните стени на Хейхолт.

Стълбището на кулата беше прихлупено и тясно, стъпалата бяха от гладък бял камък, какъвто нямаше никъде другаде в замъка — хлъзгав на пипане, но стабилен под краката. Обитателите на замъка твърдяха, че това е единствената част от старата крепост на ситите, останала непроменена. Веднъж доктор Моргенес му каза, че това не е вярно. Дали това означаваше, че кулата е претърпяла промени, или че има и други непипнати части от старата Асу’а, докторът — с привичния си влудяващ маниер — така и не уточни.

След като се изкачва няколко минути, Саймън видя от прозорците, че вече се намира над нивото на Кулата на Хйелдин. Мрачният купол на кулата, от която Лудия крал беше намерил смъртта си преди много време, сякаш се взираше нагоре към Зеления ангел над ширналия се покрив на тронната зала като втренчено в своя принц завистливо джудже, което никой не наблюдава.

Каменната облицовка на стълбищната шахта тук беше различна: в мека сиво-бежова гама, очертана с миниатюрни преплетени шарки в небесносиньо. Саймън откъсна очи от Кулата на Хйелдин и погледна за момент там, където светлината от един висок прозорец падаше върху стената, но когато се опита да проследи очертанията на един от изящните синкави спирални орнаменти, главата му се замая и той се отказа.

Най-накрая, когато беше започнал да мисли, че мъчителното изкачване трае вече часове, стълбището свърши пред блестящия бял под на камбанарията. И той беше от същия необикновен камък, от който беше направено и стълбището. Макар кулата да се издигаше още стотина лакътя нагоре, заостряйки се към върха, върху който сред облаците беше кацнал Зеленият ангел, стълбището свършваше тук, при огромните бронзови камбани, увиснали в редици като огромни зелени плодове от мертеците. Самата камбанария беше открита от всички страни и когато камбаните на Зеления ангел биеха, звукът се разнасяше из цялата околност през високите сводести прозорци.

Саймън се облегна на един от шестте стълба от тъмно, гладко и твърдо като скала дърво, които се издигаха до тавана. Задъвка комата и загледа панорамата на запад, където водите на Кинслах неспирно се плискаха в масивните диги на Хейхолт. Тъй като денят беше мрачен и снежинките танцуваха като полудели, Саймън се изненада от яснотата на разкрилата се под него гледка. Безчет малки лодки пореха вълните на Кинслах под напъните на приведените над веслата облечени в черни наметала гребци. Стори му се, че някъде много далеч съзира очертанията на езерото, от което извира река Гленивент в началото на дългия си път към океана, криволичещ в продължение на десетки километри през пристанищни градове и ферми. Обърнат с лице към делтата на реката, остров Уорнистен се плакнеше в обятията на морето, а на запад отвъд него нямаше нищо, освен безбройни неизследвани левги вода.

Саймън размърда удареното си коляно и реши, че не бива да сяда на пода, след като ще му се наложи да става. Нахлупи шапката върху ушите си, зачервени и подути от вятъра, и отхапа парче от ронливото сирене. Вдясно от него, много встрани от полезрението му, се простираха ливадите и стърчаха хълмовете на Ач Самрат, далечните предели на хернистирското кралство, бойно поле на жестоката битка, която беше описал Моргенес. От лявата му страна оттатък ширналия се Кинслах, докъдето стигаше погледът се простираха безкрайните ливади Тритингс. Които все пак имаха край: по-нататък лежаха Набан, заливът Фиранос с островите си, блатистата земя Вран… все места, които Саймън никога не беше виждал и вероятно никога нямаше да види.

Отегчен от еднообразието на Кинслах и от представите си за недостъпния юг, той закуцука към срещуположната страна на камбанарията. Гледана от средата на помещението, откъдето не се виждаха никакви подробности от пейзажа, издигащата се безформена тъмна маса облаци напомняше сива дупка в нищото, а кулата за момент заприлича на призрачен кораб, понесъл се без посока из мъгливо и пусто море. Вятърът фучеше и виеше край рамките на прозорците без стъкла; камбаните тихо прозвънваха, като че ли бурята беше натикала в бронзовите им кожуси малки подплашени духове.

Саймън стигна до ниския перваз и се надвеси, за да огледа безпорядъка от покриви под себе си. Вятърът моментално се нахвърли отгоре му, сякаш искаше да го вдигне и да го запокити като коте, което си играе с мъртъв есенен лист. Той сграбчи с все сила влажния камък и скоро вятърът отпусна прегръдката си. Саймън се усмихна: от тази удобна за наблюдение позиция фантастичната бъркотия от покривите на Хейхолт — всеки с различна височина и форма, всеки със своя собствена гора от комини — приличаше на пълен със странни квадратни зверчета двор. Струпани почти едно върху друго, сякаш се боричкат за местенце като прасета пред копаня с храна.

По-нисък от двете кули, куполът на параклиса на замъка се издигаше над Вътрешния двор със замрежени от лапавицата витражи. Другите здания в крепостта — жилищните постройки, трапезарията, тронната зала и канцеларията — бяха притиснати от всевъзможни пристройки, нямо свидетелство за стълпотворението от арендатори, обитаващи замъка. Другите два двора и масивната стена, която свързваше укрепленията, спускайки се в концентрични кръгове по хълма, бяха пренаселени по същия начин, Самият Хейхолт не се беше разпрострял отвъд очертанията на външната стена. Хората се блъскаха в него, като строяха все по-нависоко или разделяха вече построеното на все по-малки части.

Отвъд крепостта се простираше Ерчестър с безредно струпаните си улици с похлупени от снежна мантия ниски къщурки; сред тях се издигаше единствено катедралата, джудже в сравнение с Хейхолт и покатерилия се в небесната кула Саймън. Тук-там се носеха раздухвани от вятъра облачета дим.

Зад градските стени се виждаха покритите със сняг очертания на църковния двор — старото езическо гробище, което се ползваше с лоша слава. Тревистите хълмове отвъд него стигаха почти до гората. Високият връх Тистерборг се издигаше над тях достолепен като катедралата над ниските покриви на Ерчестър. Саймън не ги виждаше, но знаеше, че Тистерборг е увенчан от кръг полирани от вятъра каменни стълбове, наричани от местните хора Камъните на гнева.

А отвъд Ерчестър, отвъд църковния двор, хълмовете и покрития със снежна гугла Тистерборг беше Гората. Казваше се Алдхеорте — Старо сърце — и се простираше неизбродна, мрачна и тайнствена като море. Покрайнините й бяха населени и я кръстосваха няколко поддържани пътя, но малцина се осмеляваха да навлязат по-дълбоко в нея. Огромна сенчеста област в централната част на Остен Ард, от която не пристигаха никакви пратеници и в която отиваха много малко посетители. В сравнение с необятността й дори колосалната Сиркоил на запад, обраслото с гора било на Хернистир, представляваше просто храсталак. Съществуваше само една Гора.

Морето — на запад, Гората — на изток; Северът с железните му мъже и земята на рухналите империи на юг… взрян в Остен Ард, Саймън забрави за известно време за коляното си. И за един миг се почувства истински крал на целия познат нему свят.

Когато забуленото в мъгла зимно слънце започна да се спуска, Саймън най-после реши да си тръгва. Болката в крака се обади и той изохка; коляното му се беше схванало от дългото стоене на перваза. Явно нямаше да може да се смъкне от камбанарията по трудния, таен маршрут. Налагаше се да опита късмета си и да се моли Барнабас или отец Дреосан да не го спипат.

Безкрайното стълбище беше истинско мъчение, но гледката, на която се беше насладил от прозореца на кулата, си заслужаваше мъките и той ни най-малко не съжаляваше. Копнежът да види колкото може повече от света тлееше в него като нераздухан огън и изпълваше с топлина всяка клетка от тялото му. Щеше да помоли Моргенес да му разкаже още за Набан и Южните острови, както и за шестимата крале.

На четвъртия етаж, откъдето бе проникнал в кулата, чу шум: някой бързаше по стълбите под него. Замръзна на място и се запита дали не е разкрит — не че влизането в кулата беше строго забранено, но нямаше някаква сериозна причина да е тук; клисарят щеше да го заподозре в провинение. Странно защо, стъпките се отдалечаваха. Несъмнено Барнабас или който и да било друг не би се поколебал да дойде, да го сграбчи за многострадалния врат и да го помъкне надолу. Саймън продължи по спираловидната стълба; отначало предпазливо, но подтикван от любопитството си, все по-бързо и по-бързо, въпреки пулсиращото от болка коляно.

Най-после стълбите свършиха пред входната зала на кулата. Помещението беше осветено слабо и по стените тъмнееха сенки и избелели гоблени с неясни, вероятно религиозни сюжети. На последното стъпало той спря, скрит в сянката на стълбището. После тръгна по застлания с плочи под, като се стараеше да не вдига шум. Всяко случайно проскърцване на обувките му отекваше в дъбовия таван. Главната врата на залата беше затворена. Единствената светлина идваше от прозорците над трегера.

Как би могъл някой да отвори и да затвори масивната врата, без Саймън да усети? Дочу само леки стъпки и с безпокойство зачака изскърцването на тежките панти. Отново се заоглежда.

Ето там. Изпод украсения с ресни ръб на лекедосания сребрист тапет покрай стълбището се подаваха две малки кръгли неща — обувки. Взря се по-внимателно и различи издутина — някой се криеше там.

Застанал като чапла на един крак, той събу едната си обувка, а след това и другата. Кой можеше да е? Да не би дебелият Джеръмайъс да го бе проследил чак дотук, за да му погоди някой номер? Е, ако беше така, ей сега щеше да му даде да разбере.

Запристъпва почти безшумно по каменните плоча през залата, докато не застана точно срещу подозрителната издутина. За миг, докато протягаше ръка към ръба на тапета, си спомни странния израз на брат Кадрах за завесите, когато гледаха кукленото представление. Поколеба се, после се засрами от собствената си боязливост и дръпна тапета.

Вместо да се открехне, разкривайки шпионина, тежкият тапет се раздра и се свлече като чудовищно колосано одеяло. За един миг Саймън зърна дребно уплашено личице, после тежкият плат го затрупа и го повали на земята. Докато ругаеше и се мъчеше да се освободи от този капан, една кафява фигурка се стрелна покрай него.

До слуха му достигаха шумовете от битката на непознатия с тежката врата, докато той самият се бореше с набития с прах плат, в който се беше омотал. Най-накрая успя да се освободи, изправи се и се спусна стремглаво, за да хване непознатия, преди да се е измъкнал през открехнатата врата. Сграбчи шпионина за палтенцето от груб плат миг преди той да изскочи навън.

Беше ядосан и объркан.

— Кой си ти? — изръмжа Саймън. — Подслушвач такъв!

Пленникът му не отговори, но удвои усилията си да се освободи. Който и да беше, не беше достатъчно голям, за да се изскубне от ръцете на Саймън.

Докато се опитваше да го издърпа обратно през вратата — съвсем не лека задача, — Саймън с изненада позна сукното с пясъчен цвят, което стискаше. Сигурно беше момчето, което подслушваше до вратата на параклиса! Саймън дръпна ожесточено и успя да промъкне главата и раменете му през отвора, така че видя лицето му.

Пленникът беше дребосък с фини, малко остри черти: в носа и брадичката му имаше нещо лисиче, което обаче не отблъскваше. Косата му беше катраненочерна. Заради ниския ръст в първия момент Саймън го помисли за сит — опита се да си припомни историите на Шем, че ако хванеш пука за крака, ще спечелиш гърне със злато, — но преди да успее да се порадва на бленуваното съкровище, зърна изпотени от страх зачервени бузи и реши, че това не е никакво свръхестествено същество.

— Ей, как се казваш? — попита той.

Плененият направи нов опит да се освободи, но явно беше уморен и след миг изобщо престана да се съпротивлява.

— Как ти е името? — настоя Саймън, този път с по-мек тон.

— Малахиас.

Задъханото момче извърна лице.

— Е, Малахиас, защо ме следиш?

Саймън разтърси лекичко рамото му, за да му напомни кой кого е хванал.

Момчето го изгледа навъсено. Очите му бяха съвсем черни.

— Не съм те следил!

Отново извърна лице настрана и Саймън внезапно изпита усещането, че чертите му са му познати.

— Кой си тогава, господинчо? — попита Саймън и посегна към брадичката на момчето, за да обърне лицето му към себе си. — Да не би да работиш в обора или някъде другаде в Хейхолт?

Преди да го погледне още веднъж, Малахиас изненадващо го блъсна в гърдите — неочаквано силно. Саймън изпусна дрехата му, залитна и седна на земята. Докато успее да се надигне, Малахиас се шмугна през вратата и я затръшна, при което бронзовите панти изскърцаха оглушително.

Саймън продължаваше да седи на каменния под с натъртено коляно и натъртен задник и въпиещо за удовлетворение смъртно наранено достойнство, когато, привлечен от шума, от главната зала на Канцеларията дотърча клисарят Барнабас. Спря на вратата като закован и втренченият му поглед се премести от седналия на пода босоног Саймън към разкъсания и смачкан тапет пред стълбището и обратно към Саймън. Клисарят не отрони нито дума, но на всяко от слепоочията му се изду и запулсира вена, а веждите му надвиснаха така, че очичките му се превърнаха в цепки.

Разгромен и посрамен, Саймън седеше на пода и поклащаше глава като пияница, който се е спънал в собствената си чаша и се е стоварил върху котката на господин кмета.

6. Каменната могила. Скалите

За наказание за прегрешението си Саймън беше лишен от службата при доктора и преместен в кухнята.

По цели дни кръстосваше своя затвор от миялнята до помещението за бельо и обратно като ястреб в неумолимо преследване на плячката си.

„Сам си го направих — минаваше му от време на време през ума. — Явно съм точно толкова глупав, колкото твърди Драконката“. „Защо всички ме тормозят така? — ядосваше се друг път. — Сякаш съм някакво диво животно, на което никой не може да има доверие“.

Рейчъл се смили и започна да му възлага дребни поръчки. Дните вече не изглеждаха толкова тягостни, но за него това беше поредното доказателство, че му е писано вечно да си остане товарно добиче. Да тегли и да влачи, докато не остарее и стане негоден за каквато и да било работа. След това ще го заведат в задния двор и Шем ще го цапардоса по главата с дървения си чук.

Изтичаха последните дни на новандер и декандер се промъкваше тихичко като крадец на кокошки.

В края на втората седмица от новия месец Саймън отново получи предишната си свобода. Забраниха му да стъпва в Кулата на Зеления ангел и в някои други любими негови свърталища. Позволиха му да продължи службата си при доктора, ала го натовариха с допълнителна работа следобед, тъй че на обяд трябваше да се връща в помещенията за прислугата. Макар и кратки, посещенията все пак представляваха значителен напредък. Всъщност, изглежда, Моргенес все повече и повече разчиташе на Саймън. Докторът го обучи на много неща, свързани с използването и поддържането на невероятното разнообразие от дреболии, които задръстваха работилницата.

Освен това, полагайки мъчителни усилия, Саймън се учеше да чете. Беше много по-трудно от метенето на подове и чистенето на прашни колби и стъкленици, но Моргенес бе непреклонен и непрекъснато повтаряше, че ако не познава буквите, никога няма да му бъде полезен помощник.

В Деня на свети Тунат, 21 декандер, в Хейхолт кипеше трескава работа. Денят на светеца беше последният голям празник преди Ейдонманса и на него се вдигаше богато пиршество. Слугинчетата нареждаха клонки имел и бодлива зеленика около десетките тънки свещи от пчелен восък, които трябваше да бъдат запалени по залез-слънце, за да бликне светлината на пламъчетата им от всеки прозорец и да призове скитащия в мрака на зимната нощ свети Тунат да дойде и да благослови замъка и неговите обитатели. Други слуги нареждаха смолисти пънове в камините или застилаха пода с тръстика.

Саймън, който през целия следобед се стараеше да остане незабелязан, все пак беше открит и му възложиха да отиде до доктор Моргенес и да разбере дали разполага с подходяща за полиране течност, тъй като армията на Рейчъл беше изразходвала целия наличен запас, за да излъскат Голямата маса, която светеше с ослепителен блясък, а работата в Парадната зала едва започваше.

Саймън вече беше прекарал цяла сутрин при доктора, сричайки на висок глас труднопроизносими думи от една книга, озаглавена „Ефикасните церове на лечителите от Вран“, но въпреки това предпочиташе да задоволява и най-странните прищевки на доктора пред ужасяващия стоманен блясък в погледа на Рейчъл. Той буквално прелетя от Парадната зала през просторния салон на Канцеларията и през трапезарията под Кулата на Зеления ангел. Няколко секунди по-късно профуча по моста над крепостния ров като, боен петел в атака и само след миг за втори път през този ден се озова пред вратата на доктора.

Известно време докторът не му отваряше. Саймън дочу гласове отвътре. Опита се да овладее нетърпението си, като чупеше големи трески от проядената рамка на вратата. Най-после старецът се появи. Не беше минало много време от последната среща на Моргенес със Саймън, но докторът не го попита на какво се дължи повторното му посещение. Покани го разсеяно да влезе. Саймън усети странното му настроение и тихо го последва по осветения коридор.

Плътни завеси закриваха прозорците. Отначало, докато очите му свикнат със сумрака в стаята, Саймън не можа да забележи присъствието на друг посетител. След малко различи неясен силует върху един голям моряшки сандък. Мъжът със сивото наметало гледаше към пода и лицето му не се виждаше, но момчето го позна.

— Прощавайте, принц Джосуа — каза Моргенес, — това е Саймън, моят нов помощник.

Джосуа Безръкия вдигна глава. Белезникавите му очи — дали бяха сини… или сиви? — се спряха разсеяно за миг върху младежа, все едно хиркски търговец оглеждаше кон, който не възнамерява да купи. След това принцът насочи вниманието си към Моргенес, сякаш Саймън изобщо не присъстваше. Докторът направи знак на момчето да отиде в другия край на стаята и да изчака там.

— Ваше височество — обърна се той към принца, — боя се, че не мога да направя нищо повече. Използвах всичките си знания на доктор и аптекар. — Старецът нервно потри ръце. — Простете ми. Знаете, че обичам краля и ми е тежко да го гледам как страда, но… но в някои неща не бива да се намесват такива като мен. Има твърде много възможности, твърде много непредсказуеми последствия. Едно от тях е наследяването на трона.

Моргенес, когото Саймън никога не беше виждал в подобно настроение, извади от робата си някакъв предмет на златна верижка и го огледа развълнуван. Доколкото му беше известно, докторът, който обичаше да се глуми над хорската суета, никога не носеше бижута.

— Но, дявол да го вземе, не те карам да се намесваш в наследството!

Тихият глас на Джосуа прозвуча напрегнато като тетива на лък. На Саймън му стана страшно неудобно, че е свидетел на такъв разговор, но нямаше как да си тръгне незабелязан.

— В нищо не те моля да се намесваш, Моргенес — продължи Джосуа. — Само ми дай нещо, което да облекчи последните мигове на стария. Независимо дали баща ми ще умре утре, или след година, Елиас ще си остане Велик крал, а аз — само законен владетел на Наглимунд. — Принцът поклати глава. — Помисли за старата ви връзка — ти, който си бил негов лекар, който си изследвал и записвал житейския му път в продължение на десетилетия!

Джосуа посочи разхвърляна купчина изписани листа върху прояденото от червеи бюро на доктора.

„Да пише за живота на краля?“ — учуди се Саймън. За пръв път чуваше за това. Изглежда, днес докторът наистина щеше да го смае с тайните си.

Джосуа не се отказваше.

— Няма ли да се смилиш? Той е като стар лъв в капан — огромен звяр, ръфан от чакали! Милостиви Усирис, несправедливостта…

— Но, ваше височество… — започна с болка в гласа Моргенес и в същия момент отвън се чуха гласове и тропот на тичащи крака.

Пребледнял и с пламнали очи, Джосуа скочи и извади меча си толкова светкавично, сякаш острието направо изникна от лявата му ръка. Вратата се разтресе от силно чукане. Моргенес тръгна да отваря, но принцът му изсъска да спре. Сърцето на Саймън се разлудува — уплахата на Джосуа го зарази.

— Принц Джосуа, принц Джосуа! — извика някой.

Чукането се поднови. Джосуа прибра с едно движение меча в ножницата, заобиколи доктора и тръгна по коридора. Отвори рязко вратата и в рамката й се показаха четирима души. Трима бяха от неговите войници — със сиви наметала; четвъртият, който падна на коляно пред принца, беше с бляскава бяла роба и по сандали. Сякаш насън, Саймън разпозна в него свети Тунат, отдавна починалия мъченик, чийто образ беше виждал на безброй религиозни рисунки. Какво означаваше това?!

— О, ваше височество… — промълви коленичилият светец и спря, за да си поеме дъх.

Появилата се върху устата на Саймън усмивка — вече бе разбрал, че това е преоблечен да изиграе ролята на светеца войник в тазвечерното празненство — застина при вида на покрусения израз върху младежкото лице.

— Ваше височество… Джосуа! — повтори войникът.

— Какво има, Деорнот? — напрегнато попита принцът.

Деорнот вдигна глава. Тъмната, грубо подстригана по войнишки коса се люшна под бялата качулка. В този миг погледът му наистина беше мъченически — покрусен и всезнаещ.

— Кралят, господарю, вашият баща кралят… епископ Домитис каза… че е мъртъв.

Джосуа избута безмълвно от пътя си коленичилия мъж и тръгна навън, следван от войниците. Миг по-късно Деорнот се изправи и ги последва, стиснал молитвено ръце, сякаш полъхът на трагедията беше превърнал преструвката в реалност. Вратата се полюшваше от студения вятър.

Саймън се обърна към Моргенес и видя, че докторът гледа след тях с блеснали от сълзи старчески очи.

И тъй, в Деня на свети Тунат крал Джон Презвитер най-после умря в твърде напреднала възраст, обичан и почитан, неделима част от живота на своите поданици, като земята, върху която живееха. Макар и отдавна очаквана, смъртта му потопи в скръб всички населени с човеци земи.

Някои от най-старите си спомниха, че точно преди осемдесет години именно в Деня на св. Тунат през 1084 година от Основаването Престър Джон убил дяволското влечуго Шуракай и триумфално минал на коня си през вратите на Ерчестър. Многократното повтаряне на тази история не без съответните преувеличения се придружаваше от многозначително поклащане на главите. Миропомазан за крал от самия Бог, както свидетелстваше величавият акт, и накрая приласкан в лоното на Спасителя тъкмо на неговата годишнина. Това трябваше да се очаква, заключаваха всички.

Макар тежката зима да беше в разгара си, в Ерчестър и Великата крепост се струпа народ от всички земи на Остен Ард. Много от местните жители негодуваха заради пришълците, заели най-добрите скамейки в църквата и по кръчмите. Недоволството до голяма степен се дължеше на факта, че някакви си чужденци вдигат толкова врява заради собствения им крал: въпреки че крал Джон беше господар на всички, гражданите на Ерчестър го смятаха единствено за свой владетел. В по-младите си и здрави години той обичаше да се появява сред народа, яхнал кон и облечен в бляскавите си доспехи. Жителите на града и най-вече тези от по-бедните квартали често споменаваха „нашия старец горе в Хейхолт“ с някаква фамилиарна, собственическа гордост.

Сега него вече го нямаше или поне беше станал недостъпен за тези простодушни хорица. Отсега нататък той принадлежеше на хронистите, поетите и свещениците.

За периода от четиридесет дни между смъртта и погребението отнесоха тялото на крал Джон в Залата за приготовления в Ерчестър, където свещениците го измиха с редки масла, изтриха го с тръпчива билкова смола от южните острови, след което го увиха в бяло ленено платно от глезените до шията, като през цялото време шепнеха молитви за всепобеждаващо благочестие. След това облякоха крал Джон в скромно одеяние, подобно на това, което младите рицари обличат при посвещаването си, и го положиха внимателно в ковчег насред Тронната зала под пламъчетата на високи черни свещи.

След като изложиха тялото на Престър Джон за поклонение, отец Хелфсин, съветникът на краля, нареди да запалят огън на върха на каменното укрепление при Вентмаут, което се правеше само по време на война и при велики събития. Малцина сред живите си спомняха кога за последен път е запалвана могъщата кула-факла.

Хелфсин заповяда също така да бъде изкопана яма при Свертклиф — местността на изток от Ерчестър с изглед към Кинслах, — на ветровития склон, където лежаха затрупани под снега шестте гробни могили на кралете, властвали в Хейхолт преди Джон. Времето беше ужасно за копаене, тъй като земята беше замръзнала, но копачите на Свертклиф се гордееха с оказаната им чест и стоически понасяха хапещия студ. Докато завършат ямата и я покрият с огромна тента от брезент в червено и бяло, измина по-голямата част от мразовития месец джоневер.

Приготовленията в Хейхолт продължаваха. Четирите кухни на замъка светеха и пушеха като леярни, докато цял орляк изпотени кухненски прислужници печаха месото, хляба и сладкишите за погребението. Управителят на замъка Питър Позлатения бокал — дребно енергично човече с жълтеникава коса — сякаш беше едновременно навсякъде като някакъв ангел отмъстител. В един и същ момент опитваше кипящата в огромните казани супа, проверяваше дали има прах в пукнатините на Голямата маса — безсмислено старание, след като за чистенето отговаряше Рейчъл — или сипеше проклятия след забързаните сервитьори. Всички бяха единодушни, че е настъпил неговият час.

Погребалната церемония събра в Хейхолт представители от всички кътчета на Остен Ард. Скали Остроносия от Калдскрайк, нелюбимият братовчед на херцог Исгримнур, пристигна от Римърсгард с десетина съмнителни родственици с гъсти бради. От трите клана, които деляха управлението на дивата Тритингс, пристигнаха марчтаните, като представители на своя владетелски дом. Беше твърде странно, че както никога членовете на клана бяха загърбили враждата си и пристигнаха заедно — свидетелство за уважението им към крал Джон. Говореше се даже, че когато вестта за смъртта на Джон достигнала Тритингс, стражите на трите клана се срещнали по границите на земите, защитавани толкова ревностно един от друг, и цяла нощ пили и ревали в памет на Джон.

От Санселан Махистревис, херцогския дворец в Набан, херцог Леобардис изпрати своя син Бенигарис с отряд легионери и рицари в брони — почти сто души. Когато слязоха от трите военни кораба, върху чиито платна се развяваше златното набанско рибарче, събраната на пристана тълпа ги посрещна благосклонно. Чуха се дори възгласи в знак на почит по адрес на Бенигарис, яхнал високия си кон, макар много от хората да си шепнеха, че дори да е племенник на Камарис, най-великия рицар от времето на Джон, то той е издънка от бащиното си родословно дърво, а не на чичо си. Камарис бил изключително висок и внушителен мъж — поне така твърдяха онези, които бяха достатъчно стари, за да го помнят, — а в интерес на истината Бенигарис беше по-скоро възпълничък. Все пак от изчезването на Камарис-са-Винита бяха изминали почти четиридесет години: много от по-младите подозираха, че слуховете за внушителността на Камарис са плод на въображението на изкуфелите старци.

От Набан пристигна още една велика делегация, не чак толкова войнствена като хората на Бенигарис: самият лектор на библейски текстове Ранесин доплува в Кинслах на красив бял кораб, върху чието лазурносиньо платно грееха бялото Дърво и златният Стълб на Църквата Майка. Тълпата на пристана, посрещнала сдържано Бенигарис и набанските войници, сякаш смътно припомняйки си времето, когато Набан беше воювал с Еркинланд за надмощие, приветства лектора с гръмки възгласи и се втурна напред, така че се наложи кралските войници да обединят усилията си с охраната на лектора, за да я спрат. Въпреки това в блъсканицата двама-трима се озоваха в леденото езеро и само незабавното им измъкване от водата ги спаси от измръзване.

— Не точно това бих искал — прошепна лекторът на младия си секретар отец Диниван. — Виж само какво нескопосано нещо са ми изпратили.

И посочи покритата носилка — великолепна изработка от резбовано черешово дърво и синьо-бяла коприна. Облеченият в семпло черно одеяние отец Диниван се ухили.

Ранесин, строен и хубав мъж на около седемдесет години, погледна с раздразнение очакващата го носилка и се намръщи, след което кимна едва-едва на един изнервен еркинландски офицер от охраната.

— Моля ви да махнете това — каза той. — Оценяваме вниманието на съветник Хелфсин, но предпочитаме да повървим сред хората.

Подразнилото го превозно средство беше избутано настрана и лекторът тръгна към претъпканите с хора стъпала на кея на Кинслах. Когато направи знака на Дървото — палецът и малкият пръст като изкривени клони, а средните пръсти изправени вертикално, — блъскащата се тълпа бавно отвори пътека по огромното стълбище.

— Моля ви да не вървите толкова бързо, господарю — посъветва го Диниван, докато се провираше между протегнатите махащи ръце. — Охраната много ще изостане.

— А какво те кара да мислиш — по лицето на Ранесин пробяга и изчезна дяволита усмивка, преди някой освен Диниван да я е забелязал, — че не се опитвам да направя тъкмо това?

Диниван тихичко изруга и моментално се упрекна за слабостта си. Лекторът го беше изпреварил с няколко крачки и тълпата се вмъкна между тях. За щастие страничният вятър се усили и Ранесин беше принуден да забави ход и да сграбчи с другата си ръка шапката си, която беше почти толкова висока и тънка, колкото Негово преосвещенство. Като забеляза, че лекторът се забавя под напора на вятъра, Диниван ускори крачка, настигна господаря си и го хвана здраво за лакътя.

— Простете ми, господарю, но уредникът на Майката Църква Велигис никога няма да ми прости, ако ви позволя да паднете в езерото.

— Разбира се, сине мой — кимна Ранесин и продължи да очертава във въздуха Дървото, докато се изкачваха по дългото стълбище. — Постъпих неразумно. Знаеш обаче как ненавиждам този ненужен разкош.

— Но, лекторе — противопостави се учтиво Диниван, като повдигна рунтавите си вежди в престорена изненада, — вие сте гласът на Усирис Ейдон. Не е редно да търчите по стълбите като млад семинарист.

Разочарован, Диниван забеляза, че думите му предизвикаха съвсем вяла усмивчица. Известно време продължиха да се изкачват мълчаливо един до друг, като младежът не изпускаше ръката на възрастния мъж.

„Горкият Диниван — помисли си Ранесин. — Толкова се старае и е тъй внимателен. Не че не се отнася към мен — лектора на Майката Църква все пак — с известно неуважение. Прави го, разбира се, защото аз му го позволявам — за мое собствено добро. Но днес не съм в добро настроение и той го знае“.

Това естествено се дължеше на смъртта на Джон, но причината беше не просто загубата на добър приятел и прекрасен крал, а неминуемите промени, към които Църквата в лицето на лектор Ранесин изпитваше сериозно подозрение. Както и тъгата от раздялата, разбира се — само на този свят, напомни си настоятелно лекторът, — с един човек с добро сърце и с добри намерения, макар в отделни случаи Джон да беше прекалено праволинеен при осъществяването им. Ранесин му беше изключително задължен, не на последно място заради изигралото значителна роля влияние на краля за издигането на някогашния Осуайн до върховете на Църквата, а по-късно и до лекторския пост, което в продължение на пет столетия не бе постигал никой друг еркинландец. Кралят щеше да му липсва много.

Ранесин възлагаше надежди и на Елиас. Принцът безспорно беше сърцат, решителен и смел — все редки черти за синовете на велики мъже. Вярно, че бъдещият крал беше освен това избухлив и някак си нехаен, но — Дуос вулстей — поемането на отговорностите на властта и наличието на добри съветници често лекуваха или поне смекчаваха подобни недостатъци.

Когато стигна горния край на стълбището на Кинслах и заедно с блъскащата се около него свита стъпи на Кралския път, който опасваше Ерчестър, лекторът си даде обещание, че ще изпрати свой доверен съветник, който да помага на новия крал и, разбира се, отблизо да следи за съблюдаването на интересите на Църквата — някой като Велигис, а защо не и младия Диниван… не, с Диниван не би се разделил. Все щеше да намери някой, който да неутрализира нетърпимите младоци от свитата на Елиас и онази празноглав идиот епископ Домитис.

Утрото на първи фейевер, деня преди Елисияманса — Деня на Жената, — беше ясно и мразовито. Слънцето едва докосваше острите върхове на далечните планини, когато пред параклиса на Хейхолт се проточи бавна и тъжна процесия. Пред олтара върху платформа, застлана с копринен плат на златисти и сини ивици, вече лежеше тялото на краля.

Саймън със завист и възхищение наблюдаваше благородниците в техните скъпи тъмни одежди. Беше се промъкнал до празния балкон за църковния хор над олтара направо от кухнята, както си беше в изцапаната със сос риза. Дори скрит в сянката, изпитваше срам от мизерното си облекло.

„Единственият прислужник тук съм аз — помисли си той. — Единственият от всички, които са живели в замъка заедно с нашия крал. Откъде се взеха всички тези изтънчени дами и господа? Познавам само някои от тях — херцог Исгримнур, двамата принцове и още някои“.

Безспорно имаше нещо нередно в това, че онези, които седяха долу в параклиса, бяха толкова прекрасни в погребалните си копринени облекла, а той мъкнеше кухненската миризма като одеяло върху себе си. В какъв смисъл нередно? Нима може един кухненски прислужник да бъде поканен сред благородници? Или самият той беше допуснал грешка, осмелявайки се да се промъкне тук?

„Ами ако крал Джон гледа?“ При тази мисъл му стана студено. „Ако ме наблюдава отнякъде? Дали ще каже на Господ, че съм се вмъкнал на погребението му с мръсна риза?“

Накрая пристигна лектор Ранесин, облечен както подобава на светия му сан в наметало от черно, златно и сребристо. Носеше венец от свещени цианови листа и държеше кадилница и жезъл от черен оникс. Направи знак на тълпата да коленичи и започна встъпителната молитва на манса сеа куелосан — заупокойната литургия. Докато произнасяше строфите с плътния си глас с едва доловим набански акцент и кадеше над тялото на мъртвия крал, на Саймън му се стори, че върху лицето на Престър Джон изгря светлина. За миг сякаш видя как е изглеждал кралят, когато е влязъл за пръв път през вратите на току-що завладения Хейхолт — с блестящи очи и прашни от битката доспехи. Как му се искаше да го е видял тогава!

Когато безконечните молитви свършиха, благородниците станаха, за да изпеят Кансим фелис; Саймън се задоволи да изговаря думите беззвучно. След като опечалените отново седнаха, Ранесин започна да говори и за всеобща изненада изостави набанския език и премина на по-неофициалния уестърлингски, който Джон беше обявил за говорим език в своето кралство.

— Помни се — напевно зареди Ранесин, — че когато в Дървото на екзекуцията бил забит последният гвоздей и нашият Господар Усирис бил оставен да виси в ужасна агония, го видяла една благородна жена от Набан на име Пелипа, дъщеря на могъщ рицар. Сърцето й се изпълнило с жалост пред неговото страдание. Когато паднал мракът на тази Първа нощ, докато Усирис Ейдон висял умиращ и самотен, защото неговите ученици били изгонени с бичове от двора на храма, тя отишла при Него със златна купа с вода, намокрила скъпия си шал и го поднесла към сухите Му устни. Пелипа Му дала да пие и заплакала, като видяла болката на Спасителя. Казала Му: „Бедни човече, какво са направили с теб?“ А Усирис й отговорил: „Нищо, което да не е отредено на нещастния Човек“. Тогава Пелипа отново се разплакала и казала: „Не е ли достатъчно, че те убиват заради думите ти, а трябва и да те окачват с петите нагоре, за да те унижат?“ А Усирис Пречистващия отвърнал: „Дъще, няма значение как вися — с краката нагоре или обратно, — аз продължавам да гледам право в лицето Бог, моя Баща“.

— И така — лекторът сведе поглед към събраното множество, — какво е казано от нашия Господ Усирис, същото можем да кажем и за нашия обичан Джон. Народът в града говори, че Джон Презвитер не си е отишъл, а е останал да се грижи за своите хора и за своя Остен Ард. Книгата на Ейдон ни уверява, че сега той вече се е възнесъл в нашия прекрасен Рай, изпълнен с музика, светлина и сини планини. Други — наши братя, поданици на Джон в Хернистир — ще кажат, че той се е присъединил към останалите герои сред звездите. Това няма значение.

— Където и да се намира този, който някога беше младият крал Джон, възнесен на блестящите планини или сред звездните пространства, ние знаем едно: той щастливо гледа Бог право в лицето…

Когато лекторът свърши словото, дори и той с насълзени очи, и приключиха последните молитви, събраното множество напусна параклиса.

Саймън наблюдаваше в почтително мълчание облечените в черно лични лакеи на крал Джон да изпълняват последните си задължения към него и да се въртят като бръмбари около паднало водно конче, докато го обличаха в кралските одежди и доспехи. Знаеше, че трябва да си тръгне. Не беше редно да шпионира тази церемония — това граничеше със светотатство, но не можеше да помръдне. Чувството на скръб и страх се смени с някакво странно усещане за нереалност. Сякаш беше зрител на представление на мистерия, действащите лица в която се движат сковано по сцената, защото крайниците им ту замръзват, ту се размразяват, ту отново замръзват.

Лакеите на мъртвия крал го облякоха в снежнобялата му ризница и пъхнаха ръкавиците му в презраменния ремък, но оставиха ходилата му боси. Опънаха една небесносиня туника над ризницата и простряха ярко алено наметало през раменете му; през цялото време се движеха като болни от треска. Брадата и косата му вързаха на плитки, а върху челото му положиха желязната диадема, която символизираше господството над Хейхолт. Накрая Ноа, възрастният оръженосец на краля, извади железния пръстен на Фингил, който съхраняваше; внезапните му скръбни ридания разцепиха надвисналата тишина. Ноа хлипаше тъй горчиво, че Саймън се запита как успя да надене през сълзите си пръстена върху белия пръст на краля.

После облечените в черно бръмбари вдигнаха краля и го положиха в ковчега. Покрит със златоткан покров, той за последен път беше изнесен от своя замък, носен от по трима мъже от двете страни. Зад тях вървеше Ноа — носеше увенчания с изображение на дракон боен шлем на краля.

Скрит сред сенките на балкона, Саймън най-после изпусна дъха си, който сякаш беше сдържал поне цял час. Краля го нямаше.

Когато херцог Исгримнур видя тялото на Престър Джон да минава през вратата Нарулах с процесията от благородници зад него, го обзе някакво смътно и тягостно чувство, напомнящо сън, че се дави.

„Не бъди такова магаре, старче — каза си той. — Никой не живее вечно, а и Джон си пооткрадна доста годинки“.

Странното беше, че дори когато двамата бяха рамо до рамо сред ужасяващия ад на битката и черноперите стрели на тритингите свистяха край тях като самите Божии светкавици, Исгримнур беше сигурен, че Джон Презвитер ще умре в постелята си. По време на битка този мъж се държеше като благословен от Бога, недосегаем и властен, присмиващ се на кървавата мъгла, която скриваше небесата. Ако Джон беше римър, усмихна се на себе си Исгримнур, положително би носил меча кожа.

„Но сега е мъртвец и тъкмо това е най-необяснимото. Погледни ги — рицари и лордове… те също мислеха, че е вечен. И сега са уплашени“.

Елиас и лекторът бяха заели местата си непосредствено зад ковчега на краля. След тях вървяха Исгримнур, принц Джосуа и русокосата принцеса Мириамел, единствено дете на принц Елиас. Останалите високопоставени семейства също бяха заели местата си без обичайната борба с лакти за по-представителна позиция. Когато понесоха тялото по Кралския път към хълма над залива, в края на процесията запристъпва и простолюдието, стихнала в страхопочитание огромна тълпа.

Върху основа от дълги пръти в подножието на Кралския път чакаше „Морска стрела“, с която, както се говореше, преди много години кралят пристигнал в Еркинланд от островите Уестърлинг. Беше малка, не по-дълга от пет лакътя; херцог Исгримнур се зарадва, като видя, че дървеният корпус е лакиран наскоро и проблясва на мътната светлина на фейеверското слънце.

„Господи, колко обичаше Джон тази малка лодка!“, спомни си той.

Кралските дела не оставяха на Престър Джон кой знае колко време за морето, но херцогът си припомни онази безумна нощ преди трийсетина години, когато Джон изпадна в такова настроение, че нямаше начин двамата с Исгримнур — тогава млад мъж — да не вдигнат платната на „Морска стрела“ и да не излязат във ветровития Кинслах. Въздухът беше тъй студен, че хапеше кожата. Джон — тогава почти седемдесетгодишен — крещеше и се смееше, докато „Морска стрела“ превземаше високите вълни. Исгримнур, чиито прадеди бяха слезли на сушата дълго преди той да се роди, стискаше здраво перилата и се молеше на многото стари и на единствения си нов бог.

Кралските лакеи и войници грижливо положиха Джон в „Морска стрела“ върху специално подготвена за ковчега платформа. Четиридесет войници от кралската Еркинска гвардия вдигнаха на раменете си дългите пръти заедно с лодката, след което я понесоха напред.

Кралят и „Морска стрела“ поведоха събралото се множество по хълма над залива и след половин левга спряха до Свертклиф и до гроба. Свалиха покривалото и дупката зейна като отворена рана край шестте величествени могили на предишните господари на Хейхолт.

От едната страна на ямата беше струпан куп греди, камъни и неогладени дъски. „Морска стрела“ бе положена откъм другия край на гроба, където дупката беше изкопана плитко и под полегат ъгъл. Когато лодката зае мястото си, благородническите родове на Еркинланд и лакеите на Хейхолт застанаха в редица, за да оставят в нея или в гроба по някоя малка вещ в знак на обич. Всяка област също беше изпратила някаква изкусно изработена вещ, която Престър Джон да отнесе със себе си на Небето — наметало от скъпа коприна от остров Риса от Пердруин, Дърво от бял порфир от Набан. Делегацията на Исгримнур беше донесла от Елвритшала в Римърсгард сребърна брадва — дуорска изработка със сини планински кристали на дръжката. Лут, кралят на Хернистир, беше изпратил от Тайг в Хернисадарк дълго копие от ясеново дърво, украсено с червено злато и със златен връх.

Слънцето вече беше почнало да се спуска, когато най-после дойде и редът на Исгримнур; макар по сиво-синкавия небесен свод да нямаше облаци, то сякаш скъпеше топлината си. Вятърът се усилваше и свистеше над скалистия връх. Исгримнур носеше в ръка очуканите бойни ботуши на Джон. Нямаше сърце да вдигне поглед към надничащите от тълпата пребледнели лица — сякаш снежни отблясъци в гъста гора.

Пристъпи към „Морска стрела“ и погледна за последно своя крал. Макар по-бяло и от гръд на чайка, лицето на Джон все пак излъчваше такава непреклонност и красота — беше като заспал, — че Исгримнур се разтревожи за своя стар приятел, който лежеше на вятъра, без да е завит поне с одеяло. Върху лицето му за малко не се появи усмивка.

„Джон все повтаряше, че имам сърце на мечка и остроумие на вол — упрекна се Исгримнур. — А щом тук е толкова студено, представям си как ще се чувства в замръзналата земя…“

Заобиколи внимателно, но чевръсто високата купчина пръст, като си помагаше при нужда с ръка. Макар гърбът ужасно да го болеше, беше сигурен, че никой не подозира това; не беше чак толкова стар, за да не изпита гордост при тази мисъл.

Повдигна един след друг изпъстрените със сини венички крака на Престър Джон и му нахлузи ботушите. Похвали наум за умело свършената работа хората от Залата за приготовления заради лекотата, с която изпълни задачата си. Без да поглежда лицето на своя приятел, бързо взе ръката му и я целуна, след което се оттегли, странно успокоен.

Изведнъж му се стори, че тази безжизнена обвивка, която щеше да бъде предадена на земята, вече не принадлежи на неговия крал, лишена от излетялата на свобода като новоизлюпена пеперуда душа. Гъвкавостта на крайниците му, застиналото в покой познато лице — каквото Исгримнур го беше виждал безброй пъти, докато кралят си открадваше час-два сън по време на затишието на някоя битка, — всичките тези неща го караха да изпитва усещането, че изоставя жив приятел. Знаеше, че Джон е мъртъв — беше държал ръката на краля до последния му дъх, — и все пак се чувстваше предател.

Потънал в дълбок размисъл, той едва не се сблъска с принц Джосуа, който го заобиколи пъргаво на път към могилата. Исгримнур с изумление забеляза, че принцът носи меча на Джон Блестящ гвоздей върху сиво платно.

„Какво става? — учуди се Исгримнур. — Защо мечът е у него?“

Когато херцогът стигна до предната редица на тълпата и се обърна да гледа, безпокойството му нарасна: положил меча върху гърдите на краля, Джосуа се опитваше да свие пръстите му около дръжката.

„Това е безумие! — мина му през ума. — Този меч е предназначен за наследника на краля — знам, че Джон би искал да принадлежи на Елиас! А в случай, че Елиас е предпочел да го погребе заедно с баща си, защо сам не го положи в гроба? Безумие! Нима никой друг не се учудва на това?“

Исгримнур се огледа, но не видя нищо, освен скръб по лицата на околните.

Сега и Елиас слезе при гроба, мина бавно покрай по-малкия си брат като участник във величествен танц — какъвто всъщност беше. Наследникът на трона се наведе над перилата на лодката. Никой не видя какво остави при баща си, но всички забелязаха проблесналата върху бузата му сълза, докато очите на Джосуа останаха сухи.

Множеството произнесе още една молитва. Вятърът откъм езерото изду наметалото на Ранесин, докато той ръсеше „Морска стрела“ със свещено миро. С помощта на подпорите и без да отронят нито дума, войниците спуснаха внимателно лодката в трапа, докато легне на два метра под земята. Над нея издигнаха огромен свод от греди, а градинарите подредиха чимовете. След като бяха подредени и камъните, оформящи пирамидата на Джон, погребалната процесия се заизнизва обратно покрай канарите над Кинслах.

Погребалната гощавка в огромната зала на замъка напомняше не толкова тържествено събиране, колкото шумен и весел пир. Джон беше умрял, разбира се, но животът му беше продължил достатъчно дълго — много по-дълго от живота на повечето хора — и той беше оставил след себе си кралство, което се радваше на мир и благоденствие, и силен син за господар.

Камините преливаха от камари дърва; танцуващите пламъци хвърляха странни сенки, които подскачаха по стените, потни прислужници препускаха насам-натам. Пируващите размахваха ръце и произнасяха тостове за починалия крал и за новия, който щеше да бъде коронясан сутринта. Малки и големи кучета се боричкаха за хвърлените остатъци от храна и ровеха сламата по пода. Принуден да разнася една тежка кана с вино от маса на маса, навикван и потупван от пируващите, Саймън се чувстваше като в някакъв оглушителен ад, за каквито говореше в проповедите си отец Дреосан: разпилените по масите и хрущящи под краката му кости можеха да са захвърлените останки на грешници, измъчвани преди това от тези смеещи се демони.

Макар все още да не беше коронясан, Елиас имаше осанката на крал-воин. Беше седнал на главната маса в обкръжението на младите лордове, ползващи се с благоразположението му: Гутулф от Утаниат, Фенгболд — графът на Фолшайър, Брюгар от Уестфолд и други. Всички до един носеха върху жалейните черни ленти зеления цвят на Елиас и се надпреварваха да произнесат най-гръмкия тост и най-солената шега. Бъдещият крал оценяваше старанието им и награждаваше допадналите му шеги със силния си смях. От време на време се накланяше към Скали от Калдскрайк, родственика на Исгримнур, специално поканен от него на масата. Едър мъж с орлов профил и руса брада, Скали изглеждаше леко притеснен, че седи до престолонаследника, още повече че херцог Исгримнур не беше удостоен с подобна чест. В един момент обаче Елиас каза нещо, което явно попадна в целта; Саймън забеляза римърът да се усмихва, след което избухна в силен кикот и чукна металния си бокал с този на принца. Усмихнат кръвожадно, Елиас се извърна и каза нещо на Фенгболд, който се присъедини към веселбата.

Масата, на която седеше херцог Исгримнур заедно с принц Джосуа и още няколко души, беше много по-тиха, сякаш настроението на нея беше в тон със сивите одежди на принца. Макар останалите благородници да полагаха всевъзможни усилия да поддържат разговора, когато мина покрай масата, Саймън забеляза, че главните фигури изобщо не вземат участие в него. Джосуа гледаше безмълвно пред себе си, сякаш очарован от гоблените по стените. Херцог Исгримнур също не обръщаше внимание на разговора, но причината за това не беше очевидна. Дори Саймън забеляза навъсените погледи, които старият херцог мята към Скали Остроносия, и как скубе разсеяно ресните на туниката си от меча кожа.

Незачитането от страна на Елиас на един от най-верните рицари на Джон не остана незабелязано от другите маси. Някои от по-младите благородници, макар и достатъчно възпитани, за да го покажат, изглежда, се забавляваха с неловкото положение, в което се намираше херцогът. Шепнеха си, закрили уста с шепи, и повдигаха многозначително вежди, за да подчертаят значителността на скандала.

Замаян от глъчката, пушека и от собствените си объркани наблюдения, Саймън се олюля за миг, но в същия момент от една от страничните маси някой му изрева за още вино и той отново се разбърза.

По-късно, когато най-после успя да си открадне кратка почивка в нишата под един от гигантските гоблени, Саймън забеляза, че на главната маса на един висок стол между Елиас и Гутулф се е разположил нов гост. Новодошлият беше облечен в съвсем неуместно за помен яркочервено наметало, обшито с черни и златни кантове. Непознатият се наведе и зашепна нещо в ухото на Елиас. Саймън не можеше да откъсне поглед от него. Мъжът нямаше нито един косъм на главата, нито дори вежди и мигли, макар да беше сравнително млад. Изопнатата върху черепа му кожа беше необикновено бледа даже на ярката светлина на лоените свещи; хлътналите му очи бяха толкова тъмни, че приличаха на блестящи черни копчета под безвеждото чело. Саймън позна тези очи — те го бяха пронизали иззад качулката на кочияша, който едва не го прегази при вратата Нарулах. Той потрепери и се вторачи в тях. В този човек имаше нещо отблъскващо, но хипнотично, като в гърчеща се змия.

— Противен е, нали? — обади се някакъв глас до лакътя му.

Саймън подскочи. Млад тъмнокос мъж, върху чиято гълъбовосиня туника висеше лютня от ясеново Дърво, се усмихваше в нишата зад него.

— Из… винете — заекна Саймън. — Стреснахте ме.

— Нямах такова намерение — засмя се мъжът. — Просто дойдох да разбера дали можеш да ми помогнеш.

Извади скритата зад гърба си ръка и показа празната си чаша.

— О… съжалявам… Почивах си, господарю… Много съжалявам.

— Престани, приятелю, успокой се! Не съм дошъл да те притеснявам, но ако не престанеш да се извиняваш, ще се разсърдя. Как се казваш?

— Саймън, господине.

Той вдигна припряно каната и напълни чашата на младия мъж. Непознатият я сложи в нишата, бръкна пак под туниката си, извади още една чаша и я предложи на Саймън с поклон.

— Вземи — каза той. — Канех се да я открадна, но вместо това можем да пием за наше здраве и за паметта на стария крал. И, моля те, не ме наричай „господине“, защото не съм!

Чукна каната с чашата и Саймън я наля.

— Вземи — каза непознатият. — Наричай ме Сангфугол или, както си кълчи езика старият Исгримнур, Зонгвогол.

Отличната имитация на римърски акцент накара Саймън да се усмихне. След като се огледа крадешком за Рейчъл, той остави каната на земята и надигна към устните си чашата, която му беше дал Сангфугол. Макар да беше силно и резливо, червеното вино накваси пресъхналото му гърло като пролетен дъждец; когато свали чашата, той се усмихваше широко.

— Вие… от свитата на херцог Исгримнур ли сте? — попита Саймън и изтри устни с ръкав.

Сангфугол се засмя.

— Свита! Напълно в стила на виночерпец! Не, аз съм арфистът на Джосуа. Живея в неговия замък в Наглимунд на север.

— Джосуа обича музика?! — Незнайно защо тази мисъл порази Саймън. Той си наля още една чаша. — Изглежда толкова сериозен.

— И наистина е сериозен… но това не означава, че не обича свиренето на арфа или на лютня. Е, повече харесва тъжните ми песни, но понякога ме кара да изсвиря „Балада за трикракия Том“ или нещо друго в този стил.

Преди Саймън да зададе следващия си въпрос, от главната маса се чуха весели викове. Фенгболд беше бутнал чаша вино в скута на един от сътрапезниците си, който с несигурни пиянски движения се мъчеше да изстиска ризата си, а Елиас, Гутулф и другите благородници му се присмиваха и подвикваха. Само плешивият непознат с червеното наметало гледаше безучастно и невъзмутимо, оголил зъби в непроницаема усмивка.

— Кой е този? — обърна се Саймън към Сангфугол, който беше изпил виното си и вдигнал лютнята към ухото си, подръпваше струните и въртеше лекичко дървените ключове, за да я настрои. — Имам предвид мъжа в червено.

— Аха — отвърна арфистът, — видях, че го наблюдаваш. Страшничък е, нали? Приратес, набански свещеник, един от съветниците на Елиас. Разправят, че бил изключителен алхимик — макар да изглежда твърде млад за това, нали? Да не говорим, че не е съвсем подходящо занимание за свещеник. Всъщност, ако се поослушаш по-внимателно, ще чуеш да се шепне, че е магьосник: занимава се с черна магия. Ако се вслушаш още по-внимателно…

На това място Сангфугол снижи драматично глас и Саймън се наведе, за да го чува. Лекичко се олюля и осъзна, че току-що е изпил трета чаша вино.

— Ако се вслушаш много, много внимателно… — продължи арфистът, — ще чуеш да казват, че майката на Приратес била вещица, а баща му… демон!

Сангфугол дръпна силно една струна и Саймън отскочи сепнат назад.

— Но не бива да вярваш на всичко, което чуваш, Саймън — особено когато го чуеш от пияни музиканти — заключи кискайки се Сангфугол и протегна ръка.

Саймън я изгледа втренчено и глупаво.

— Да се здрависаме, приятелю — хилеше се арфистът. — Удоволствие беше да си побъбря с теб, но трябва да се връщам на масата, където ме очакват и други развлечения. Сбогом!

— Сбогом! — Саймън стисна ръката на Сангфугол и го проследи с поглед, докато той си проправяше път през помещението с ловкостта на опитен пияч.

След като Сангфугол седна на мястото си, погледът на Саймън се спря върху две от сервиращите момичета, облегнали се на стената до коридора в отсрещната част на залата. Вееха си с престилките и бъбреха. Едната беше Хепсибах, новото момиче, а другата — Ребах, една от кухненските прислужници.

Кръвта на Саймън се беше поразгорещила. Беше толкова лесно да прекоси залата и да отиде да си поговори с тях. Имаше нещо в тази Хепсибах — в дръзките й очи, в предизвикателната й усмивка… Саймън тръгна с позамаяна глава през залата и шумът го заля като наводнение.

„Чакай, чакай — мина му през ума и той внезапно се изплаши и дори се засрами. — Как просто ей така ще отида и ще ги заговоря — нали ще разберат, че съм ги наблюдавал? Няма ли да…“

— Ей, ти, мързелив глупак! Донеси ни още вино!

Саймън се обърна. Червендалестият граф Фенгболд размахваше чашата си от кралската маса. Момичетата вече се отдалечаваха по коридора. Саймън хукна обратно към нишата, за да вземе каната, и я измъкна изпод кълбо кучета, които се биеха за парче месо. Едно мършаво кутре с бяло петно върху кафявото чело скимтеше жалостиво в края на глутницата, неспособно да се състезава с по-големите песове. Саймън намери късче мазна кожа на един празен стол и я подхвърли на палето. То размаха пънчето на отрязаната си опашка, нагълта почерпката и последва Саймън, който вече носеше каната през залата.

Фенгболд и Гутулф, графът на Утаниат с масивната челюст, бяха вкопчили десници и мереха сили, забили ками в масата до ръката на противника. Саймън ловко обикаляше масата с тежката кана и разливаше вино в чашите на надвикващите се зрители, като внимаваше да не стъпче мотаещото се из краката му кученце. Кралят, който наблюдаваше с интерес състезанието, имаше свой собствен прислужник, тъй че Саймън подмина чашата му. Накрая наля вино на Приратес. Избегна погледа на свещеника, но не можа да не усети странната му миризма — някаква необикновена смесица от мирис на метал и сладникави аромати. Отстъпи назад и видя, че кутрето рови в сламата до черните, излъскани до блясък ботуши на Приратес, подушило някакво паднало лакомство.

— Тук! — изсъска Саймън, отстъпи още по-назад и потупа коляно, но кутрето изобщо не му обърна внимание. Вместо това започна да рови с двете си лапички, побутвайки с гръб скрития зад червеното наметало прасец на свещеника.

— Ела тук! — изсъска отново Саймън.

Приратес помръдна глава и погледна надолу, като завъртя бавно блестящия си череп върху дългата си шия. После вдигна крак и със светкавично движение стовари тежкия си ботуш върху гърба на кученцето. Чу се изпукване на счупена кост и приглушено квичене. Палето се заизвива безпомощно в сламата, а Приратес повдигна отново пета и размаза черепа му.

Свещеникът изгледа равнодушно телцето, след което вдигна поглед към ужасеното лице на Саймън. Черните му очи — безжалостни и безчувствени — го приковаха. После отново се сведоха към кученцето и когато той повторно погледна Саймън, устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

„Нищо не можеш да направиш, момче — говореше усмивката му. — А и кой го е грижа?“

Свещеникът отново насочи вниманието си към масата. Вече освободен от магията на погледа му, Саймън остави каната и тръгна да търси място да повърне.

Беше точно преди полунощ; поне половината от пируващите се бяха дотътрили сами до леглата си или ги бяха отнесли. Мнозина надали щяха да присъстват на утрешната коронация. Саймън тъкмо наливаше в чашата на един пиян гост силно разредено вино — Питър Позлатения бокал не би сервирал друго в този късен час, — когато граф Фенгболд, единственият останал от компанията на краля, влезе олюлявайки се в залата. Младият благородник беше с разчорлени коси и с полусмъкнати панталони, а на лицето му грееше блажена усмивка.

— Елате отвън, всички! — извика той. — Излезте веднага! Елате да видите!

И залитна обратно към вратата. Онези, които бяха в състояние да го направят, се изправиха и го последваха, като се побутваха и майтапеха; някои тананикаха пиянски песнички.

Фенгболд стоеше отвън, отметнал глава, с разпусната по оплесканото му наметало коса и вперил поглед в небето. Сочеше с пръст нагоре; последвалите го вдигнаха лица един подир друг.

Върху небето беше изрисувана странна фигура, напомняща дълбока рана, от която в среднощния мрак шурти кръв. От север на юг се носеше огромна червена комета.

— Опашата звезда! — изкрещя някой. — Поличба!

— Старият крал е мъртъв, мъртъв, мъртъв! — извика Фенгболд и размаха камата си във въздуха, сякаш предизвикваше звездите да слязат и да се бият с него. — Да живее новият крал! — продължи да вика той. — Дойде ново време!

Разнесоха се одобрителни викове; някои се разкрещяха и затропаха с крака. Други подхванаха смешен танц — хванати за ръце се завъртяха в кръг. Над тях червената звезда блестеше като тлеещ въглен.

Саймън, който последва пируващите навън, за да види причината за тази врява, тръгна обратно към залата; виковете на танцуващите се носеха зад него. Изненада се, като видя доктор Моргенес, застанал в сянката на крепостната стена. Загърнат в плътно наметало срещу студения въздух, старецът не забеляза своя помощник. Моргенес също гледаше опашатата звезда, която чертаеше алена диря в небесния свод. Но за разлика от останалите, на лицето му нямаше и следа от пиянска веселост. Изглеждаше изплашен, безсилен и смален.

Прилича, помисли си Саймън, на самотник в пустошта, заслушан в песента на гладни вълци…

7. Звездата на завоевателя

Пролетта и лятото през първата година от царуването на Елиас бяха вълшебни, бляскави с разкоша и великолепието си. Цял Остен Ард изглеждаше обновен. Младите аристократи изпълниха отдавна стихналите зали на Хейхолт и възвърнаха багрите и дневната светлина там, където доскоро властваше мракът. Както в младите години на Джон, замъкът преливаше от смях и пиянско веселие, и блясък на брони и бойни оръжия. Нощем в оградените с жив плет градини отново звучеше музика и прекрасни придворни дами откликваха на ухажванията на кавалерите или се измъкваха от тях, носейки се в топлия мрак като изящни привидения. Турнирното поле отново се оживи; по него, като цветя в леха, изникнаха пъстри палатки. Всеки ден за простолюдието беше празник, сякаш веселбите никога нямаха да имат край. Крал Елиас и приятелите му се забавляваха безразсъдно — като деца, които знаят, че скоро ще ги сложат в леглото да спят. Целият Еркинланд пируваше и се въргаляше като опиянено от лятото куче.

Някои от селяните мрачно мърмореха — трудно било да се засеят пролетните посеви при такава разпуснатост. Много от по-старите раздразнителни свещеници роптаеха срещу всеобщия разгул и лакомия. Но повечето хора се присмиваха на тези черногледци. Царуването на Елиас току-що започваше и Еркинланд — а и целият Остен Ард — излизаше от една дълга зима и навлизаше в сезона на неудържима младост. Нима имаше нещо неестествено в това?

Пръстите на Саймън се бяха схванали от усърдното редене на буквите върху сивия пергамент. Моргенес беше застанал до прозореца с издължена като флейта стъклена тръба в ръка и оглеждаше как е почистена срещу светлината на слънцето.

„Ако каже и една дума, че не е почистена както трябва, тръгвам си — закани се Саймън наум. — Единствената светлина, която виждам напоследък, е тази, която се отразява в чашите, които лъскам“.

Моргенес се отдалечи от прозореца и отнесе стъклената тръба до масата, където Саймън се потеше над писането. Щом старецът се приближи, Саймън се приготви за поредното хокане; усещаше възмущението му да се издува като топка между плешките му.

— Чудесна работа, Саймън! — каза Моргенес и постави пипетата до пергамента. — Полагаш много по-добри грижи, отколкото бих могъл самият аз. — Докторът го потупа по ръката и се приведе над него. — Как върви?

— Ужасно — чу собствения си глас Саймън; макар негодуванието му все още да го стягаше като във възел, жалкият му тон го възмути. — Искам да кажа, че никога няма да ме бива в това. Не мога да изписвам буквите чисто, без да цапам с мастилото, а и не мога да прочета нищо от това, което съм написал!

Щом го каза, му поолекна, но продължаваше да се чувства глупаво.

— Напразно се притесняваш, Саймън — успокои го докторът и се изправи. Изглеждаше разсеян: очите му оглеждаха стаята. — Първо на първо, всеки, който се учи, отначало размазва буквите; някои го правят цял живот, но това не означава, че не са имали да кажат нещо важно. Второ, естествено е да не разбираш това, което пишеш — книгата е на набански. А ти не знаеш набански.

— Но защо трябва да преписвам думи, които не разбирам? — измърмори Саймън. — Това е глупаво!

Моргенес го изгледа сърдито.

— И щом като те карам да го правиш, значи съм глупав, така ли?

— Не, нямах предвид това… само че…

— Не си прави труда да обясняваш.

Докторът дръпна един стол и седна до Саймън. Дългите му разкривени пръсти задраскаха безцелно из боклуците по масата.

— Карам те да преписваш тези думи, защото човек по-лесно се съсредоточава върху формата и размера на буквите, ако съдържанието им не отвлича вниманието му.

— Аха. — Думите му само отчасти убедиха Саймън. — Може ли поне да ми кажете каква е тази книга? Непрекъснато гледам рисунките, но пак не мога да разбера.

Той прелисти страниците назад до една илюстрация, която беше разглеждал много пъти през последните три дни — причудлива гравюра на мъж с огромни пронизващи очи и черни ръце. Главата му беше увенчана с рога. Около краката му се тълпяха пълзящи фигури. Над рогатата глава на мъжа висеше пламтящо слънце върху мастиленочерно небе.

— Като тази — посочи странната рисунка Саймън. — Тук отдолу пише „Са асдридан кондикуилес“ — какво означава това?

— Означава — каза Моргенес, като затвори книгата и я вдигна — „Звездата на Завоевателя“ и не е нещо, което е необходимо да знаеш.

После сложи книгата върху един нестабилно подпрян до стената куп.

— Но аз съм ваш помощник! — възрази Саймън. — Кога ще ме научите на нещо?

— Глупаво момче! Какво си мислиш, че правя? Опитвам се да те науча да четеш и да пишеш. Това са най-важните неща. Какво искаш да научиш?

— Магьосничество! — отговори моментално Саймън.

Моргенес се вторачи в него и попита заплашително:

— Ами четенето?

Саймън се ядоса. Всеки се опитваше да го обърка на всяка крачка.

— Не знам — отвърна той. — Всъщност защо буквите и четенето да са толкова важни? В книгите просто се разказва за разни неща. Защо трябва да чета книги?

Моргенес се ухили като дърта лисица, открила пролука в плета на кокошарник.

— Ех, момчето ми, защо ли ти се ядосвам… как можа да изречеш такава великолепна, очарователна и съвършена глупост!

Докторът се изкиска одобрително.

— Какво искате да кажете? — Саймън свъси вежди. — Как така хем великолепна, хем глупост?

— Великолепна, защото имам великолепен отговор — засмя се Моргенес. — Глупост, защото… защото младите са създадени глупави, предполагам — както костенурките са създадени с черупки и пчелите с жила — това е защитата им срещу грубостта на живота.

— Моля?

Саймън съвсем се обърка.

— Книгите… — подхвана тържествено Моргенес, като се облегна на паянтовото си столче — книгите са магията. Това е простият отговор. Но книгите са също така и капани.

— Магия? Капани?

— Книгите са форма на магията… — докторът повдигна книгата, която току-що беше поставил върху купа, — защото прекосяват времето и пространството много по-лесно, отколкото всяко заклинание или магия. Какво е мислел еди-кой си за еди-какво си преди двеста години? Можеш ли да прелетиш обратно във времето и да го попиташ? Не — или поне най-вероятно не. Но я виж сега! Ако е записал мислите си, ако някъде съществува пергамент или книга с неговите логически размишления… той разговаря с теб! През вековете! И ако поискаш да посетиш далечната Наскаду или изчезналата Кандия, достатъчно е само да отвориш книгата…

— Да, да, всичко това го разбирам.

Саймън не се и опита да скрие разочарованието си. Не това беше имал предвид, като каза „магия“.

— Ами капаните? Защо „капани“?

Моргенес се наведе напред и размаха подвързания с кожа том под носа на Саймън.

— Написаното е капан — отвърна с въодушевление той, — при това най-съвършеният. Книгата, разбираш ли, е единственият капан, който не изпуска своя пленник — знанието — за вечни времена. Колкото повече книги има човек — докторът описа кръг с ръка, обхващайки цялата стая, — толкова повече са капаните, следователно толкова по-голям е шансът да хванем някой особен, неуловим, блестящ звяр, който в противен случай би умрял незабелязан.

Моргенес приключи с величествен жест и стовари книгата обратно върху купа. Вдигна се облаче прах и прашинките закръжиха из пресечената с ивици от решетките на прозорците слънчева светлина.

За момент Саймън се вторачи в блещукащите прашинки. Да следиш мисълта на доктора беше все едно да ловиш мишка с ръка, мушната в ръкавица с един пръст.

— Ами истинската магия? — обади се накрая той, смръщил упорито чело. — Като тези, които Приратес прави в кулата?

Внезапен изблик на гняв — дали пък не беше страх? — изкриви за миг лицето на доктора.

— Не, Саймън — тихо каза той. — Не ми навирай Приратес. Той е опасен, глупав човек.

Въпреки собствените му ужасни спомени за червения свещеник, напрежението в погледа на доктора се стори на Саймън странно и някак притеснително. Все пак събра кураж да зададе още един въпрос.

— Й вие се занимавате с магии, нали? С какво е опасен Приратес?

Моргенес внезапно се изправи и за един ужасяващ миг Саймън изтръпна, че старецът или ще го удари, или ще му изкрещи. Вместо това той се отдалечи с вдървена крачка до прозореца и се загледа навън. Редичката му косица приличаше на рошав ореол над тесните му раменца.

Моргенес се обърна и отново се приближи до Саймън. Лицето му беше мрачно и тревожно.

— Саймън — промълви той, — вероятно няма смисъл да ти го казвам, но искам да стоиш настрана от Приратес — не се приближавай до него и не говори с никого за него… освен с мен, разбира се.

— Но защо?

Обратно на онова, което вероятно си мислеше докторът, Саймън и без това беше решил да стои настрана от алхимика. Но обикновено Моргенес не беше особено общителен с него и Саймън не искаше да пропусне удобния случай.

— Какво толкова му е лошото?

— Забелязал ли си, че всички се страхуват от Приратес? Че когато той слиза от новата си квартира в Кулата на Хйелдин, бързат да се махнат от пътя му? Причината е следната. Страхуват се, защото самият той не изпитва нормалните човешки страхове. Личи му по погледа.

Известно време Саймън дъвка замислено перото.

— Нормалните страхове? Какво означава това?

— Няма „безстрашни“ хора, Саймън — освен ако не са луди. Хората, за които се смята, че са безстрашни, просто добре прикриват страха си, а това е съвсем друго нещо. Старият крал Джон знаеше какво е страх, знаят го с положителност и двамата му синове… както и аз. Приратес… хората виждат, че той не се страхува и не уважава нещата, които ние останалите уважаваме и от които се страхуваме. Когато казваме за някой, че е луд, много често имаме предвид тъкмо това.

На Саймън му стана интересно. Не можеше да повярва, че Престър Джон или Елиас някога са изпитвали страх, но го впечатли темата за Приратес.

— Нима е луд, докторе? Как е възможно? Нали е свещеник и съветник на краля.

Саймън си спомни очите му и зловещата му усмивка и в себе си призна, че Моргенес е прав.

— Ще ти го кажа по друг начин. — Моргенес занавива на пръста си кичурче от снежнобялата си брада. — Одеве ти говорех за капани, за търсене на познанието като за преследване на неуловим звяр. Е, докато аз и останалите търсачи на познание излизаме и отиваме при капаните си, за да проверим какъв великолепен звяр сме имали късмета да хванем, Приратес отваря широко вратата си през нощта и чака да види какво ще влезе вътре.

Докторът взе перото от ръката на Саймън, вдигна ръкава на робата си и изтри едно мастилено петънце върху бузата му.

— Проблемът при подхода на Приратес — продължи той — е, че ако Звярът, който ти е дошъл на посещение, не ти харесва, е трудно — много, много трудно — да затвориш отново вратата.

— Ха! — изръмжа Исгримнур. — Туше, момче, туше! Признай си!

— Лек ветрец покрай жилетката ми — отвърна Джосуа и повдигна вежда в престорено учудване. — Тъжно ми е като те гледам да прибягваш от немощ до такива отчаяни номера…

Без да променя тона си, Джосуа атакува по средата на изречението. Исгримнур парира с ръкохватката и отклони удара.

— Немощ ли? — изсъска той през стиснати зъби. — Сега ще ти покажа аз една немощ и ще те пратя разциврен при кърмачката ти да ти смени пеленките!

Все така пъргав, въпреки възрастта и теглото си, херцогът на Елвритшала нападна противника си. Държеше оръжието с две ръце и това му даваше предимство при широките дъги, които описваше във въздуха с дървения меч. Джосуа отскочи назад и блокира удара. Влажни кичури бяха полепнали по челото му. Най-после видя възможност за атака. Докато Исгримнур въртеше учебния меч в поредната свистяща дъга, принцът приклекна, вдигна меча си под ъгъл над главата си, за да отклони удара на противника, мушна пета зад крака на Исгримнур и го подсече. Херцогът се строполи по гръб на земята като вековно дърво. Миг по-късно Джосуа също се просна на тревата до Исгримнур. Развърза светкавично с единствената си ръка връзките на подплатената си предпазна жилетка и се претърколи по гръб.

Исгримнур пуфтеше като ковашки мях и дълго не каза нищо. Очите му бяха затворени; по брадата му блестяха капчици пот. Джосуа се наведе да го огледа. На лицето му се мярна сянка на тревога и той посегна да развърже жилетката на херцога. Но щом пръстите му докоснаха възела, огромната ръка на Исгримнур литна нагоре, цапардоса го отстрани по главата и той отново се просна по гръб. Принцът опипа ухото си, смръщен от болка.

— Ха! — изхриптя херцогът. — Това ще ти е за урок… пале такова…

Последва нова безмълвна пауза. И двамата дишаха тежко, загледани в безоблачното небе.

— Играеш нечестно, млади човече — обади се най-после Исгримнур и седна. — Следващия път, когато се завъртиш около Хейхолт, ще ти го върна. Освен това, ако не беше толкова дяволски горещо и ако не бях толкова дяволски дебел, щях да съм те намушкал в ребрата още преди час.

Джосуа също седна и заслони очи с ръка. По жълтата трева на турнирното поле към тях се приближаваха двама души. Единият беше облечен в дълго наметало.

— Горещо е — каза Джосуа.

— И то през новандер! — изсумтя Исгримнур и смъкна защитната си жилетка. — Дните на Хрътката отдавна отминаха и все пак е проклета горещина! Къде е дъждът?

— Вероятно се е изплашил.

Джосуа присви очи към приближаващите фигури.

— Привет, братко! — извика единият от идващите. — А, чичо Исгримнур! Играта, изглежда, ви е изтощила.

— Джосуа и жегата за малко да ме убият, ваше величество — провикна се Исгримнур, когато кралят наближи.

Елиас беше облечен в разкошна туника в морскозелено. До него крачеше тъмноокият Приратес с развявана от вятъра червена роба, като някакъв пурпурен прилеп.

Джосуа стана и подаде ръка на Исгримнур, който се надигна с мъка.

— Херцог Исгримнур преувеличава както обикновено — каза кротко принцът. — Бях принуден да го съборя на земята и да седна отгоре му, за да спася собствения си живот.

— Да, да, наблюдавахме грубичката ви игра от Кулата на Хйелдин — каза Елиас и махна небрежно към кулата, която се извисяваше над външната стена на Хейхолт. — Нали, Приратес?

— Да, ваше величество. — Усмивката на Приратес беше тънка като конец, а гласът му изскрибуца като пила. — Брат ви и херцогът наистина са яки мъже.

— Впрочем, ваше величество — обади се Исгримнур, — мога ли да ви попитам нещо? Не ми е приятно да ви безпокоя с държавни дела в такъв момент, но…

Елиас, който се взираше в полето, се извърна към херцога леко раздразнен.

— Тъкмо обсъждам някои важни въпроси с Приратес. Защо не идваш, когато свиквам заседания по тези въпроси?

И отново му обърна гръб. На турнирното поле Гутулф и граф Еолаир от Над Мулах, родственик на хернистирския крал Лут, преследваха един буен жребец, който беше скъсал ремъците си. Гледката разсмя Елиас и той смушка с лакът Приратес, който му отвърна с поредната формална усмивка.

— Извинете ме, ваше величество — не се отказваше Исгримнур, — но се опитвам да отнеса този въпрос до вас цели две седмици. Съветник Хелфсин непрекъснато повтаря, че сте твърде зает…

— В Кулата на Хйелдин — изсумтя Джосуа.

Братята кръстосаха погледи за част от секундата, след което Елиас се обърна към херцога.

— Е, добре. Какво има?

— Става дума за кралския гарнизон във Вественби. Вече повече от месец са там, без да бъдат сменени. Фростмарч е все още неспокойно място, а без гарнизона във Вественби нямам достатъчно хора, за да охранявам северния път Велдхелм. Няма ли да изпратите друга част?

Елиас отново се беше загледал към Гутулф и Еолаир — две малки фигурки в нагорещения въздух, отдалечаващи се подир преследвания жребец. Отговори, без да се обръща.

— Скали от Калдскрайк казва, че имаш предостатъчно хора. Казва още, че събираш войниците си в Елвритшала и Наарвед. Защо?

Тонът му беше престорено безгрижен.

Преди слисаният Исгримнур да успее да отговори, се обади Джосуа:

— Скали Остроносия е лъжец, щом казва това. А ти си глупак, щом му вярваш.

Елиас рязко се извърна, стиснал устни.

— Така ли, братко Джосуа? Значи Скали е лъжец? И трябва да повярвам тъкмо на теб, който никога не си крил омразата си към мен?

— Хайде сега, хайде сега… — намеси се Исгримнур, разтревожен и уплашен не на шега. — Елиас… ваше величество, вие познавате моята преданост — аз бях най-верният приятел на баща ви…

— О да, баща ми! — изсумтя Елиас.

— … и ви моля да не стоварвате гнева си заради тези клеветнически слухове — защото те са точно това — върху Джосуа. Той не ви мрази! Той ви е точно толкова предан, колкото и аз!

— В това — отвърна кралят — изобщо не се съмнявам. Ще изпратя гарнизон във Вественби, щом съм готов, не и преди това!

За момент Елиас се втренчи в тях, широко отворил очи. Приратес, който досега беше мълчал, протегна бялата си ръка и дръпна Елиас за ръкава.

— Моля ви, господарю, не му е нито времето, нито мястото за такива неща… — И изгледа нагло Джосуа изпод тежките си клепачи.

Кралят погледна своя фаворит и кимна.

— Имаш право. Позволих си да се ядосам за нищо. Прости ми, чичо — обърна се той към Исгримнур, — защото, както сам каза, днес е горещ ден. Извини ме за избухливостта.

И се усмихна.

Исгримнур сведе глава.

— Разбира се, господарю. В такова задушно време е лесно да се поддадем на лошите слухове. Необичайно горещо за този късен сезон, не съм ли прав?

— Така е. — Елиас се обърна и се усмихна широко на свещеника с червеното наметало. — Въпреки цялата си благочестивост като свещеник, Приратес, изглежда, не е в състояние да издейства от Бог дъжда, за който се молим, така ли е, съветнико?

Приратес изгледа краля някак особено и сгуши глава в яката си като някаква бяла костенурка.

— Моля ви, господарю — отвърна той, — да подновим нашия разговор и да оставим тези господа да се забавляват със своите мечове.

— Да. — Кралят кимна. — Така мисля и аз.

Миг след като двамата тръгнаха, Елиас спря и бавно се обърна към Джосуа, който тъкмо вдигаше дървените мечове от изсъхналата трева.

— Знаеш ли, братко — каза кралят, — мина много време, откакто не сме кръстосвали тоягите. Като ви гледах, си спомних старите времена. Какво ще кажеш да разменим няколко удара, след като така и така сме на арената?

Последваха няколко мига мълчание.

— Както кажеш, Елиас.

Джосуа хвърли единия дървен меч към краля и той ловко го хвана за дръжката с дясната си ръка.

— Всъщност — продължи Елиас и на лицето му се мярна усмивка — не вярвам да сме се занимавали с това след твоята… злополука. — Гласът му стана сериозен. — За твое щастие, ръката, която изгуби, не е тази, с която се дуелираш.

— Наистина за щастие.

Джосуа отмери крачка и половина и застана с лице към Елиас.

— От друга страна — не млъкваше Елиас, — жалко, че трябва да се задоволим с тези тояги. — Той размаха тренировъчния меч. — Такова удоволствие ми доставя, когато те гледам да използваш твоята — как се наричаше онази твоя карфица? — Найдел! Жалко, че не е тук.

Елиас скочи без предупреждение напред и нанесе силен страничен удар към главата на Джосуа. Принцът парира, остави острието на противника да се плъзне по неговото, след което атакува с мушкане. Елиас засече идващото острие и го отклони ловко встрани. Двамата братя отстъпиха назад и закръжиха един срещу друг.

— Да. — Джосуа насочи меча пред себе си. Тясното му лице лъщеше от пот. — Жалко, че Найдел не е у мен. Още по-жалко, че Блестящ гвоздей не е у теб.

Принцът направи вертикален замах, който премина в страничен сечащ удар. Кралят светкавично отстъпи и контраатакува.

— Блестящ гвоздей? — възкликна Елиас, леко задъхан. — Какво искаш да кажеш? Знаеш, че го заровихме в гроба на баща ни.

Избегна още един страничен удар и отблъсна Джосуа назад.

— О, зная — отвърна Джосуа, докато парираше, — но от меча на краля… както и от кралството му… трябва мъдро…

Удар.

— … и достойно…

Контраудар.

— … трябва мъдро и съвестно да се възползва… неговият наследник.

Двете дървени остриета застъргаха едно в друго със скърцането на цепеща се греда. Ръкохватките удариха една в друга и лицата на Елиас и Джосуа почти се докоснаха. Мускулите под ризите им се изопнаха; за момент двамата замръзнаха почти неподвижни и напрегнати, потрепвайки едва забележимо. Накрая Джосуа, който, за разлика от краля, не можеше да държи дръжката с две ръце, усети острието му да се накланя към него, с рязко свиване на раменете се освободи, отскочи назад и отново насочи острието пред себе си.

Докато стояха задъхани на няколко крачки един срещу друг, над турнирното поле отекна плътен звън: камбаните на Кулата на Зеления ангел биеха за обяд.

— Достатъчно, господа! — извика Исгримнур: усмихваше се измъчено. Лицата на двамата излъчваха нескрита ненавист. — Камбаните бият, което означава, че е време за обяд. Да приемем ли, че резултатът е равен? Боя се, че ако не се скрия от това слънце и не намеря шише вино, няма да доживея до тазгодишния Ейдонманса. Дъртите ми северняшки кости не са създадени за такава жестока жега.

— Херцогът е прав, господарю — застърга гласът на Приратес и той постави ръка върху китката на краля, който все още стискаше вдигнатия си меч. Устните на Приратес се свиха в змийска усмивка. — Ние с вас можем да свършим работата си по обратния път.

— Добре — изсумтя Елиас и хвърли меча през рамото си: той се удари в земята, преметна се във въздуха и тупна в тревата. — Благодаря за тренировката, братко.

След което се обърна и двамата с Приратес се отдалечиха — зелено и алено едно до друго.

— Какво ще кажеш, Джосуа? — попита Исгримнур и взе дървения меч от ръката на принца. — Да вървим да пийнем вино?

— Да — отвърна Джосуа и се наведе да вдигне защитните жилетки, докато Исгримнур отиде да прибере захвърления от краля меч.

Изправи се и се загледа в далечината.

— Мъртвите винаги ли стоят между живите, чичо? — тихо попита принцът и прокара ръка през лицето си. — Както и да е. Да потърсим някое прохладно местенце.

— Наистина, Джудит, всичко е наред. Рейчъл няма да се разсърди…

Трескавата ръка на Саймън беше уловена на милиметри от купата за месене на тесто. Макар и възпълничка и розовичка, Джудит стискаше здраво.

— Я се разкарай. „Рейчъл няма да се сърди“, как не! Рейчъл ще ми строши кокалите.

След като бутна ръката на Саймън в скута му, Джудит издуха падналия пред очите й кичур и изтри пръсти в изцапаната си престилка.

— Трябваше да се сетя, че и при най-слабия мирис на печен ейдонитски хляб ще дотърчиш като инискрихтско улично псе.

Разочарован, Саймън чертаеше фигурки по поръсения с брашно плот.

— Но, Джудит, имаш купища тесто — защо да не си взема малко от купата?

Джудит стана от стола и величествено се понесе към един от стотиците кухненски рафтове, като кораб по водите на спокойна река. Двама млади кухненски прислужници се разбягаха пред нея като изплашени чайки.

— Къде ли е… — замислено каза тя; — къде ли е онова гърне с масло?

Докато Джудит стоеше и смучеше замислено пръст, Саймън пак се присламчи до купата за месене.

— Да не си посмял, хлапако! — подхвърли тя през рамо, без дори да се обърне да го погледне. Да не би да имаше очи и на гърба? — Не, че няма предостатъчно тесто, Саймън. Просто Рейчъл не иска да си разваляш апетита преди вечеря.

И продължи да оглежда рафтовете, отрупани с какви ли не неща. Саймън седна и се нацупи.

Кухнята беше чудесно местенце. Макар да беше по-дълга дори от покоите на Моргенес, изглеждаше малка и уютна, изпълнена с пулсиращата топлина на фурните и мириса на разни хубави неща. В железни гърнета къкреше агнешка яхния, в пещите бухваше ейдонитски хляб, а по замъглените от влагата прозорци като медни звънчета висяха връзки тъмнокафяв лук. Прислужници търкаляха през вратата качета с брашно и маринована риба или вадеха от пещите самуни с плоски дървени лопати. Един от помощник-готвачите вареше в гърне върху огъня ориз в бадемово мляко за десерт на краля. А едрата добродушна Джудит, благодарение на която огромната кухня приличаше на уютна селска колиба, ръководеше всичко, без да повиши глас нито веднъж, а само с поглед, от който не убягваше нищо — благ властелин в кралството си от тухли и гърнета, огряно от светлината на огнището.

Джудит се върна с едно гърне и под печалния поглед на Саймън взе една четка с дълга дръжка и започна да размазва маслото върху самуните ейдонитски хляб.

— Джудит — попита най-после Саймън, — вече е почти Ейдонманса. Защо няма сняг? Моргенес казва, че по това време на годината винаги има сняг.

— Не знам, бога ми! — отвърна Джудит. — Нямаше и дъжд през новандер. Мисля, че ще е сушава година.

Намръщи се и мацна с четката най-близкия самун.

— Поят кравите и овцете на крепостния ров на Хейхолт — каза Саймън.

— Така ли?

— Да, виждат се кафяви следи по краищата, където водата е спаднала. На някои места не стига дори до коленете ми.

— И съм сигурна, че си открил всички тези места.

— Така мисля — потвърди гордо Саймън. — А миналата година по това време всичко беше заледено. Представяш ли си!

Джудит вдигна очи от хлебната глазура и погледна Саймън с благите си светлосини очи.

— Знам, че е много вълнуващо, когато се случват такива неща — каза тя, — но запомни, момчето ми, че водата ни трябва. Без дъжд или сняг няма да има вкусни гозби. Не можеш да пиеш от Кинслах, знаеш го.

Водата на Кинслах, както и на Гленивент, която се вливаше в нея, беше солена като морската.

— Знам — каза Саймън. — Сигурен съм, че скоро ще завали сняг или дъжд, щом е толкова топло. Ще е много странна зима.

Джудит понечи да каже нещо, но замълча, погледна към вратата зад рамото на Саймън и попита:

— Да, момичето ми, какво има?

Саймън се обърна и видя на няколко крачки от себе си една позната къдрокоса девойка — Хепсибах.

— Рейчъл ме прати да намеря Саймън, госпожо — каза тя с небрежен реверанс. — Трябва да свали нещо от един висок рафт.

— Добре, скъпа, няма нужда да искаш разрешение за това. Само се мотае около тестото и не върши никаква работа.

И махна на Саймън да се измита, но той не я забеляза, заплеснат по пристегнатата в кръста престилка на Хепсибах и по къдравата й коса, която напираше немирно изпод шапката й.

— За бога, момче, изчезвай най-после.

Джудит го смушка с дръжката на четката.

Хепсибах се обърна и излезе. Саймън се изправи, за да я последва, и управителката на кухнята отпусна топлата си ръка на рамото му.

— Вземи — каза тя. — Този май го развалих. Виж — целият е изкривен.

И му подаде самун топъл хляб, усукан като въже и ухаещ на захар.

— Благодаря! — отвърна той, отчупи едно парче и го тикна в устата си, докато бързаше към вратата. — Вкусно е!

— Разбира се, че е вкусно! — викна след него Джудит. — Ако кажеш на Рейчъл, ще ти одера кожата!

Последните й думи бяха адресирани към празната врата.

След няколко крачки Саймън настигна Хепсибах, която не бързаше особено.

„Мен ли изчаква?“, мина му през ума и дъхът му секна, но той реши, че всеки, получил поръчение, което го отдалечава от лапите на Рейчъл, би се мотал колкото може по-дълго далеч от нея.

— Искаш ли… искаш ли малко? — попита той, леко задъхан.

Прислужницата отчупи парченце хляб, помириса го и го лапна.

— О, много е вкусно! — каза тя и възнагради Саймън с ослепителна усмивка, при което около очите й се образуваха ситни бръчици. — Може ли още малко?

Той й даде.

Излязоха на двора. Хепсибах обви ръце около тялото си и възкликна:

— Ах, колко е студено!

Всъщност беше сравнително топло — дори прекалено топло, като се имаше предвид, че беше декандер, — но сега, след като Хепсибах го беше казала, Саймън беше сигурен, че усеща подухването на хладния вятър.

— Да, студено си е — каза той и отново млъкна.

Завиха покрай ъгъла на вътрешната кула с кралските резиденции и Хепсибах посочи някакво малко прозорче под една от бойниците.

— Виждаш ли там? — каза тя. — Онзи ден видях принцесата да реше косата си… о, божичко, нали има хубава коса?

В съзнанието на Саймън проблесна смътен спомен за злато, отразило слънчевите лъчи, но сега не биваше да се разсейва.

— О, мисля, че ти имаш много по-хубава коса — каза той и се обърна да погледне една от караулните кули върху стената на Средния двор; по лицето му плъзна издайническа руменина.

— Наистина ли така мислиш? — засмя се Хепсибах. — Аз пък мисля, че е като копа сено. Принцеса Мириамел си има дами, които да я решат. Русокосата Сара — познаваш ли я? — е приятелка с една от тях. Та тази дама казала на Сара, че понякога принцесата е много тъжна и иска да се върне в Меремунд, където е пораснала.

Саймън наблюдаваше с огромен интерес шията на Хепсибах, около която се извиваха къдрави кичури кестенява коса.

— Хм! — отвърна само той.

— Искаш ли да научиш още нещо? — попита Хепсибах и отмести поглед от кулата. — Какво си ме зяпнал? — изписка тя, но очите й се смееха. — Престани! Казах ти, че косата ми не прилича на нищо. Искаш ли да научиш още нещо за принцесата?

— Какво?

— Баща й иска да я омъжи за граф Фенгболд, но тя не иска. Кралят много й е ядосан, а Фенгболд заплашва, че ще се върне във Фолшайър — макар никой да не знае защо. Лофсуну казва, че никога няма да го направи, тъй като никой в неговото графство няма достатъчно пари и вкус, за да оцени конете му, дрехите му и всичко останало.

— Кой е Лофсуну? — поинтересува се Саймън.

— О — каза свенливо Хепсибах, — един войник, когото познавам. Служи във войската на граф Брюгар. Много е красив.

Последният залък ейдонитски хляб заседна в гърлото на Саймън.

— Войник ли? — тихо каза той. — Да не би да е твой роднина?

Хепсибах се изкикоти — звук, който започваше малко да дразни Саймън.

— Роднина? Милостива Риап, не, не бих казала! Просто се мотае около мене. — Тя отново се изкиска. Това подразни Саймън още повече. — Може би си го виждал — продължи тя. — В охраната на източната казарма е. С широки рамене и с брада. — Тя очерта във въздуха фигурата на мъж, в чиято сянка през някой горещ летен ден спокойно биха се настанили двама Саймъновци.

Гордостта на Саймън се бореше с чувствителната му натура. Накрая гордостта надделя.

— Войниците са тъпаци — изсумтя той.

— Не са! — отвърна Хепсибах. — Вземи си думите назад! Лофсуну е прекрасен човек! Някой ден ще се ожени за мен!

— Няма що, ще сте чудесна двойка — изръмжа иронично Саймън и моментално съжали за тона си. — Пожелавам ти да сте щастливи — добави той с надеждата причината за негодуванието му да не е така очевидна, както я усещаше.

— Разбира се, че ще бъдем щастливи — омекна Хепсибах и се загледа към двамата стражи, които крачеха по бойниците над тях, метнали копия на рамо. — Един ден Лофсуну ще стане сержант и ще имаме собствена къща в Ерчестър. Ще бъдем щастливи, като… ще бъдем много щастливи. Във всеки случай по-щастливи от горката принцеса.

Саймън стисна устни, взе един камък от земята и заблъска с него по стената.

Доктор Моргенес, който крачеше по стената, погледна надолу и видя да минават Саймън и една от младите прислужнички. Сух порив на вятъра отметна качулката от главата му. Той се усмихна и пожела наум успех на Саймън — момчето явно се нуждаеше от него. Вдървената му стойка и пристъпите на раздразнителност му придаваха вид по-скоро на момче, отколкото на мъж, но високият ръст подсказваше, че един ден ще стане истински мъж. Саймън беше в пубертета — дори докторът, за чиято възраст никой в замъка не беше сигурен, все още помнеше как се беше чувствал на неговите години.

Внезапно чу зад гърба си пляскане на криле и сякаш не особено изненадан, бавно се обърна. Ако го наблюдаваше в този момент, човек би видял една сива сянка да увисва пред него за няколко мига, след което да изчезва в една от широките гънки на сивите му ръкави.

Ръцете на доктора, празни допреди миг, държаха малък свитък пергамент, завързан с тънка синя панделка. Хванал го с едната си ръка, той внимателно го разгъна с пръст. Изписаното в него известие беше на южняшкия език на Набан и на Църквата, но с чепатите руни на Римърсгард.

До подписа авторът беше изрисувал оградено в кръг грубо перо.

— Странно време, нали? — изрече суховат глас. — И все пак твърде приятно за разходка по стената.

Докторът се извърна и смачка пергамента в шепата си. До рамото му се усмихваше Приратес.

— Днес небето гъмжи от птици — каза свещеникът. — Интересувате ли се от птиците, докторе? Познавате ли техния начин на живот?

— Имам известни познания — отвърна спокойно Моргенес.

Сините му очи се присвиха.

— И аз понякога съм си мислел да ги изследвам — кимна Приратес. — Както ви е известно, лесно се ловят… и крият толкова ценни за един любознателен ум тайни. — Той въздъхна и потърка гладката си брадичка. — От друга страна, времето ми е толкова запълнено… Лек ден, докторе. Наслаждавайте се на времето.

И се отдалечи. Стъпките му отекваха по камъните.

Дълго след като свещеникът си беше отишъл, Моргенес не помръдна, загледан в сиво-синьото небе на север.

8. Горчивина и благоухание

Беше късен джоневер. Дъждовете все така не идваха. Слънцето се спускаше отвъд западната стена и насекомите шумоляха във високата суха трева. Саймън и Джеръмайъс, чиракът на свещаря, седяха задъхани, притиснали гърбове един в друг.

— Давай! — Саймън се напрегна и се изправи. — Да опитаме още веднъж.

Загубил опора, Джеръмайъс се търкулна на сухата трева като преобърната костенурка.

— Продължавай сам — изхриптя той. — Никога няма да стана войник.

— Разбира се, че ще станеш — отвърна ядосано Саймън. — И двамата ще станем. Последния път се справи много по-добре. Хайде, ставай.

Като пъшкаше мъчително, Джеръмайъс се остави да го вдигнат и неохотно взе дървената тояга, която му подаде Саймън.

— Хайде да се прибираме, Саймън. Всичко ме боли.

— Много мислиш — рече Саймън и вдигна тоягата си. — Защитавай се!

Тоягите се удариха една в друга.

— Оу! — извика Саймън.

— Ха, ха! — изкикоти се ликуващият Джеръмайъс. — Смъртоносен удар!

Блъскането и удрянето продължиха.

Не само неуспешният флирт с Хепсибах събуди предишното очарование на военния живот в представите на Саймън. Преди възкачването на Елиас на трона той беше сигурен, че истинското му желание, за което би дал всичко, е да стане помощник на Моргенес и да изучи всички тайни на сложния, вълшебен свят на доктора. Но след като постигна това и измести непохватния Инч като негов помощник, желанието му започна да линее. Работата беше прекалено много, а и Моргенес беше дяволски взискателен. Научи ли въобще някаква магия? Не. В сравнение с часовете, прекарвани в четене и писане, в метене и търкане из мрачната стая на доктора, величавите дела на бойното поле и възхитените погледи на младите дами бяха далеч за предпочитане.

Във вмирисаната на лой бърлога на Джейкъб свещаря дебелият Джеръмайъс също беше запленен от бойния блясък през първата година от царуването на краля. По време на организираните всеки месец от Елиас тържества за участие в рицарските турнири се записваше цветът на аристокрацията от цялата околност. Издокарани като шарени пеперуди в коприна и бляскав метал, рицарите бяха най-красивото нещо на света. Препускащият през турнирните полета вятър нашепваше за отминали славни битки и събуждаше силен копнеж в гърдите на младоците.

Саймън и Джеръмайъс отидоха при бъчваря да им направи два дървени меча като тези, с които си играеха като деца, и когато приключваха с работата си, се дуелираха по цели часове. В началото провеждаха битките си в конюшнята, докато Шем не ги изхвърлеше оттам, разтревожен за здравето на питомците си. Тогава се преместваха на неокосената трева в южната част на турнирното поле. Вечер след вечер Саймън се връщаше накуцвайки в помещенията за прислугата, с мръсни панталони и скъсана риза. Рейчъл Драконката вдигаше очи и горещо се молеше на света Риап да я отърве от малоумието на момчетата, после запретваше ръкави и прибавяше още няколко към синините, които Саймън вече имаше.

— Мисля — изпухтя Саймън, — че за днес стига.

Превит на две и с пламнало лице, Джеръмайъс само успя да кимне в знак на съгласие.

Докато вървяха в падащия мрак към замъка, изпотени и запъхтени като впрегатни добичета, Саймън с удовлетворение установи; че Джеръмайъс е започнал да се освобождава от обичайната си мудност. Още някой и друг месец и щеше да заприлича на воин. Преди да започнат редовните си тренировки приличаше на лоена свещ.

— Днес не беше зле, нали? — попита Саймън.

Джеръмайъс разтърка стриганата си глава и го изгледа с ненавист.

— Не знам как ме накара да се съглася. На такива като нас никога няма да им позволят да станат нещо друго, освен слуги.

— Но на бойното поле всичко е възможно! — отвърна Саймън. — Може да спасиш живота на краля от тритингите или от ездачите на Наракси и веднага те произвеждат в рицар.

— Хм. — Джеръмайъс не изглеждаше особено впечатлен. — А как ще ни вземат в армията, като нямаме нито благородно потекло, нито коне, нито дори мечове?

— Да — замисли се Саймън. — Ами… е, все ще измисля нещо.

— Хм — изсумтя отново Джеръмайъс и изтри зачервеното си лице с полата на ризата си.

Когато наближиха замъка, пред очите им грейнаха десетки запалени факли. Обраслото с трева пространство пред външните стени беше покрито с безразборно струпани опърпани палатки и колиби, сякаш люспи на стар болен гущер. Тревата отдавна беше изчезнала, опасана до корен от овцете и козите. Дрипавите обитатели на тези бордеи палеха огньовете и подвикваха на дечурлигата да се прибират, преди да се е стъмнило; над тях се издигаха облаци прах, за да се спуснат и полепнат по дрехите и платнищата, боядисвайки ги в сиво-кафяво.

— Ако не завали скоро — каза Джеръмайъс и се намръщи при вида на глутница пищящи хлапета, които дърпаха износената дреха на възрастна жена, — стражата На Еркинланд ще трябва да ги изгони. Нямаме достатъчно вода, че да даваме и на тях. Да вървят да си копаят кладенци.

— Но къде… — понечи да попита Саймън, но не продължи, тъй като нещо привлече вниманието му.

Стори му се, че в дъното на една от уличките вижда познато лице. То се мярна сред тълпата за миг и изчезна, но Саймън беше сигурен, че е момчето, което го беше шпионирало и изложило на гнева на клисаря Барнабис.

— Ето го онзи, за който ти казах — прошепна развълнувано той. Джеръмайъс се обърна недоумяващо. — Мал… Малахиас! Имам да му връщам!

Саймън се приближи до групичката, сред която беше видял лицето с острите черти. Повечето бяха жени и малки деца, но имаше и няколко възрастни, превити и съсухрени като стари дървета. Бяха се скупчили около някаква жена, клекнала пред отвора на полусрутена колиба, подпряна на крепостната стена. Жената полюшваше в скута си бледото телце на малко дете и хлипаше. Малахиас не се виждаше никакъв.

Саймън погледна безизразните измъчени лица около себе си, после отново погледна плачещата жена.

— Болно ли е детето? — попита той човека до себе си. — Помощник съм на доктор Моргенес. Да отида ли да го доведа?

Една старица вдигна лице към него. Обкръжените й от плетеница дълбоки бръчки очи бяха тъмни и пронизващи като на хищна птица.

— Махай се оттук, придворни служителю — каза тя и се изплю в прахта. — Човек на краля! Просто се махни.

— Само искам да помогна — започна Саймън, но нечия силна ръка го сграбчи за лакътя.

— Прави, каквото ти казват, момче. — Беше жилав старец със сплъстена брада. Изражението му обаче не беше зло. Той издърпа Саймън настрани. — Нищо не можеш да направиш тук, а хората стават лоши, когато са разгневени. Детето е мъртво. Върви си.

И побутна Саймън внимателно, но твърдо.

Джеръмайъс не беше помръднал от мястото си. Светлината на лагерните огньове озаряваше разтревоженото му лице.

— Не прави така, Саймън — захленчи той. — Не обичам да съм навън, особено след залез-слънце.

— Гледаха ме така, сякаш ме мразят — измърмори объркано и разстроено Саймън, но Джеръмайъс вече крачеше бързо напред.

— Момче! Не ме ли чуваш? Събуди се, момче!

— Не! — Викът най-после излетя от примката на свитото му гърло. — Не! Няма! Не!

— За бога, момче, събуди се! Разбуди всички останали!

Ръката го разтърси грубо още веднъж, след което внезапно блесна светлина. Саймън се надигна, опита се да изпищи и падна назад, задавен от пристъп на кашлица. Някакъв мрачен силует с рязко очертани на светлината на газената лампа контури се надвеси над него.

„Всъщност момчето не е събудило никого — помисли си Исгримнур. — Откакто съм влязъл, всички се мятат и стенат, сякаш сънуват един и същи кошмар. Ама че проклета нощ!“

Исгримнур изчака, докато спящите наоколо се поуспокоят, след което отново насочи вниманието си към момчето.

„Я виж ти — малкото кутре кашля лошо. Честно казано, не е чак толкова малък — просто едно недохранено жребче“.

Исгримнур постави фенера в една ниша в стената, след което издърпа провисналия от едната страна на леглото чаршаф, за да хване младежа здраво за рамото. Изправи момчето в леглото и го тупна силно по гърба. То се изкашля още веднъж и спря. Исгримнур го тупна още няколко пъти с широката си космата лапа.

— Съжалявам, приятелю, съжалявам. Хайде, успокой се.

Докато младежът се будеше, херцогът огледа отделения със завеса алков, в който беше вмъкнато дървеното му легло. Зад провесеното платно се дочуваше бълнуването на още десетина прислужници, които спяха наоколо.

Исгримнур отново вдигна фенера и заразглежда закачените по стената странни неща: полуразрушено птиче гнездо, копринено флагче, което изглеждаше зеленикаво на мъждивата светлина — вероятно от празничния реквизит на някой рицар. До тях, също закачени на гвоздеи или мушнати в пукнатините на стената, имаше ястребово перо, грубо издялано Коледно дърво и рисунка, чиито неравни ръбове подсказваха, че е откъсната от някоя книга. Исгримнур присви очи и различи мъж с облещени очи и високо вдигната коса… или може би рога?

Погледна отново надолу, усмихвайки се вътрешно на невероятната сбирщина младежки джунджурии. Момчето го гледаше ококорено и разтревожено. „С този нос и с тази рошава коса — дали не е червена? — дяволски прилича на блатна птица“, помисли си Исгримнур.

— Съжалявам, че те събудих, но си най-близо до вратата. Трябва да говоря с Таусър — шута. Познаваш ли го?

Момчето кимна; оглеждаше изпитателно лицето му.

„Добре — помисли си римърът. — Поне не е глупав“.

— Казаха ми, че тази вечер ще нощува тук, но не го виждам. Къде е?

— Вие сте… вие сте…

Момчето не смееше да го произнесе.

— Да, аз съм херцогът на Елвритшала и ако обичаш, остави поклоните и другите формалности. Само ми кажи къде е шутът и ще те оставя да си легнеш отново.

Без да каже нито дума повече, момчето се изправи и наметна одеялото върху раменете си. Краят на дългата му риза шляпаше около босите му нозе, докато прескачаше спящите, някои от които лежаха направо с дрехите на пода, сякаш дрямката ги беше настигнала, преди да успеят да се довлекат до леглата си. Исгримнур крачеше зад него с фенера — пристъпваше внимателно сред тъмните силуети, като че следваше някоя от самодивите на Удин през бойно поле, пълно с телата на убитите.

Прекосиха още две стаи като два призрака — малък и голям. Въпреки масивното си туловище големият пристъпваше безшумно като малкия. В камината на последната стая блещукаха няколко въглена. На плочките пред нея върху постеля от няколко палта, стиснал в мазолестата си стара ръка мях за вино, лежеше шутът Таусър — хъркаше и ломотеше в съня си.

— Аха! — промърмори Исгримнур. — Е, благодаря ти, момче. Връщай се в леглото и приеми извиненията ми. Макар да си мисля, че сънуваше сън, от който ти се искаше да се събудиш. Хайде, върви.

Момчето се обърна, мина покрай Исгримнур и тръгна към вратата. Приятно изненадан, херцогът чак сега забеляза, че младежът е висок почти колкото него, а той не беше нисък. Слабата фигура и прегърбената стойка на младежа го правеха да изглежда по-дребен.

„Жалко, че никой не го е научил да стои изправен — помисли си той. — А най-вероятно и никога няма да се научи на това в кухнята или там, където работи“.

Момчето изчезна, а херцогът се наведе и разтърси Таусър — в началото лекичко, след това по-силно, докато не стана ясно, че дребосъкът е съвсем пиян; и най-мощното разтърсване предизвика в отговор съвсем слабо мърморене в знак на протест. Накрая търпението на Исгримнур се изчерпи, той се наведе, сграбчи стареца за глезените и го повдигна, така че Таусър увисна надолу с главата и плешивото му теме опря в пода. Сумтенето на Таусър премина в недоволно мърморене и накрая прерасна в разбираеми думи.

— Какво… Пусни… пусни де! Господ да те убие дано!…

— Ако не се събудиш, пияницо, ще ти блъскам главата в пода, докато не си набиеш в нея мисълта, че виното е отрова! — каза Исгримнур и подкрепи думите си с дела, като повдигна шута на педя от пода, след което не особено деликатно чукна главата му в студения камък.

— Престани! Дяволе… предавам се! Изправи ме, човече, изправи ме, моля те! Да не съм Усирис, че да вися надолу с главата за надзидание на… тълпата!

Исгримнур внимателно го спусна да легне по гръб.

— Не богохулствай пиян, стари глупако! — изръмжа херцогът.

Докато гледаше Таусър да се обръща по корем, Исгримнур пропусна да забележи една слаба сянка, която застана до вратата зад него.

— О, милостиви Ейдон — изстена Таусър, надигна се и седна. — Нужно ли беше да използваш главата ми за лопата? Ако си решил да копаеш кладенец тук, трябва да ти кажа, че земята в стаите на прислугата е твърде камениста.

— Стига, Таусър. Не съм те събудил два часа преди изгрев, за да си разменяме шегички. Джосуа го няма.

Таусър потърка темето си, а с другата ръка слепешком затърси меха с вино.

— Къде го няма, Исгримнур? Майчице, човече, нима се опита да разбиеш чутурата ми само защото Джосуа не е дошъл на някаква ваша среща? Нямам нищо общо с това, уверявам те.

И отпи яка глътка от меха.

— Идиот! — възкликна Исгримнур, но тонът му не беше груб. — Имам предвид, че е заминал, напуснал е Хейхолт.

— Невъзможно — отвърна убедено Таусър, повъзвръщайки форма с още една глътка. — Ще замине чак следващата седмица. Така каза. Покани ме да тръгна с него, ако искам да му бъда шут в Наглимунд. — Таусър извърна глава настрани и се изплю. — Казах му, че ще му отговоря утре, тоест днес. Предполагам, че след като на Елиас май не му пука дали ще остана… — Той поклати глава. — Като се има предвид, че бях любимият събеседник на баща му…

Исгримнур нетърпеливо поклати глава и прошарената му брада се разтресе.

— Не, човече, заминал си е. Доколкото имам сведения, тръгнал е някъде към полунощ — поне така каза еркинският гвардеец, когото намерих пред празната стая на принца, когато отидох на уговорената среща. Самият той ме помоли да отида толкова късно, макар че по това време би трябвало да съм си в леглото. Каза, че въпросът не търпи отлагане. Мислиш ли, че при тези обстоятелства би заминал, без дори да ми остави съобщение?

— Кой знае? — отвърна Таусър и набръчканото му лице се изкриви от дълбок размисъл. — Може именно за това да е искал да разговаря с теб — защото е искал да си тръгне тайно.

— Тогава защо не ме е изчакал? Това не ми харесва.

Исгримнур се наведе и разбута въглените с една пръчка.

— Странен въздух витае из залите на замъка тази вечер.

— Джосуа често е странен в действията си — отбеляза успокояващо Таусър. — Поддава се на настроенията си. А, бога ми, само как си сменя настроенията! Вероятно е излязъл на лов за бухали на лунна светлина или си е намерил друго някое щуро занимание. Не се притеснявай.

След дълго мълчание Исгримнур въздъхна.

— Ох, сигурно си прав — каза той, почти убеден. — Макар явно да са скарани с Елиас, тук, в бащината му къща, пред очите на Бог и на придворните нищо не би могло да се случи.

— Нищо, ама ми блъскаш главата посред нощ. Господ, изглежда, малко бави наказанията си тази вечер.

Таусър се ухили.

Продължиха да разговарят тихо на слабата светлина на въглените, а Саймън се прокрадна безшумно към леглото си. Увит в одеялото, дълго лежа буден, вперил поглед в тъмнината; но когато петелът във вътрешния двор най-после приветства първите лъчи на изгряващото слънце, момчето отново беше заспало.

— И запомнете! — предупреди Моргенес и изтри потта от челото си със светлосиня кърпичка. — Не яжте нищо, преди да ми го донесете и да ме попитате. Особено ако има червени точици. Ясно? Много от екземплярите, които ви карам да събирате, са силно отровни. Не бъдете глупави, ако това изобщо е възможно. Саймън, ти ще си начело, момчето ми. Ще те държа отговорен за безопасността на останалите.

Останалите бяха Джеръмайъс, чиракът на свещаря, и Исак, млад придворен прислужник. Докторът беше избрал този горещ фейеверски следобед, за да организира излет за събиране на гъби и билки в Кинсуд, малка гора от около стотина акра, разположена по високия бряг на Кинслах покрай западната стена на Хейхолт. Поради сушата запасите на Моргенес от важни артикули обезпокоително бяха намалели, а Кинсуд, разположена покрай голямото езеро, изглеждаше добро място за събиране на влаголюбивите съкровища на доктора.

Джеръмайъс изчака стъпките на Моргенес да заглъхнат сред сухото пращене на съчки и се обърна към Саймън.

— Още ли не си го попитал?

Дрехите му бяха мокри от пот и залепнали по тялото му.

— Не. — Саймън клечеше и наблюдаваше колона забързани мравки по ствола на един бор. — Днес ще го направя. Просто трябва да измисля подходящ начин.

— Ами ако откаже? — Джеръмайъс погледна мравешката колона с недоволство.

— Няма да откаже. — Саймън се изправи. — А ако откаже… все ще измисля нещо.

— Какво си шушукате? — На сечището се беше появил младият Исак. — Не е хубаво да пазите тайни.

Макар да беше три-четири години по-малък от тях, Исак вече разговаряше с „аристикратичен“ тон. Саймън го сряза:

— Не е твоя работа.

— Гледаме това дърво — добави виновно Джеръмайъс.

— Аз пък си мислех — отвърна лукаво Исак, — че има доста дървета, които могат да бъдат наблюдавани, без човек да се крие и да си шепне тайно.

— Да, обаче това дърво… — започна Джеръмайъс, — това дърво е…

— Зарежи глупавото дърво — прекъсна го презрително Саймън. — Да вървим. Моргенес ни изпревари и ще ни даде да се разберем, ако съберем по-малко от него.

Той се наведе под един провиснал клон и се вмъкна в шубраците.

Работата се оказа тежка; след около час и половина трите момчета спряха да пийнат вода и да починат на сянка. Бяха покрити с фин червен прах до коленете и лактите. Всеки носеше набраните гъби завързани на вързопче в носната си кърпа. Вързопчето на Саймън беше най-голямо. Намериха един голям смърч и седнаха, като опряха гърбове в ствола му и опънаха крака.

— Защо е толкова горещо? — изстена Джеръмайъс и избърса потта от челото си. — И защо носната ми кърпа е пълна с някакви гадни гъби, та трябва да трия потта си с ръце?

— Топло е, защото си е топло — изсумтя Саймън. — Защото няма дъжд.

Известно време мълчаха. Изглежда, даже насекомите и птиците се бяха изпокрили в по-усойни местенца, за да изкарат знойния следобед.

— Предполагам, трябва да се радваме, че не сме в Меремунд — обади се най-после Джеръмайъс. — Разправят, че хиляда души измрели от чумата.

— Хиляда ли? — обади се пренебрежително Исак. От жегата слабото му бледо лице се беше зачервило. — Хиляди! Така се говори в двора. Моят господар ходи из Хейхолт с кърпичка на лицето, напоена със светена вода.

— Знае ли твоят господар какво става в Меремунд? — попита с интерес Саймън. Исак можеше да е полезен. — Говори ли за това?

— Непрекъснато — отвърна самодоволно младият прислужник. — Кметът е мъж на сестра му. Първи побягнали от чумата. Моят господар научи много новини от тях.

— Елиас е назначил Гутулф от Утаниат за свой Първи министър — добави Саймън.

Джеръмайъс изстена, отлепи гърба си от дървото и се просна на покритата с борови иглички земя.

— Така е — отвърна Исак и започна да рови земята с една клонка. — Успял да ограничи чумата в Меремунд. Спрял разпространението й.

— Какво е причинило заразата? — попита Саймън. — Знае ли някой в двора?

Чувстваше се глупаво да задава въпроси на едно хлапе, но Исак слушаше клюките из двора и ги споделяше с охота.

— Никой не знае със сигурност. Някои казват, че завистливи хернистирски търговци от Абаингат пуснали отрова в кладенците. В Абаингат също измрял много народ. — Исак го сподели с известно задоволство — в края на краищата хернистирците не бяха ейдонити, а езичници, независимо колко аристократичен беше домът на Лут под върховната власт на краля. — Други говорят, че сушата напукала земята и пукнатините изпускали отровен въздух. Каквато и да е заразата, моят господар казва, че тя не щади никого — бил той богаташ, свещеник или селянин. Първо вдигаш температура и започва да те тресе… — Легналият по гръб Джеръмайъс изстена и избърса потта от челото си. — После се покриваш с мехури, все едно си лежал върху горещи въглени. Мехурите започват да се пукат и да текат… — Той натърти на последната дума, нацупи се детински и прекрасната му руса коса се разпиля върху зачервеното му лице. — А после умираш. В ужасни мъки.

Гората изливаше жегата си върху тях. Седяха, без да разговарят.

— Моят господар Джейкъб — обади се накрая Джеръмайъс — се страхува, че чумата ще стигне до Хейхолт заради всички тия мръсни селяни край стените. — Гората сякаш въздъхна. — Рубен Мечока, ковачът, разказа на моя господар как научил от един монах лечител, че Гутулф е взел строги мерки в Меремунд.

— Строги мерки? — попита Саймън със затворени очи. — Какво означава това?

— Монахът казал на Рубен, че при пристигането си в Меремунд като Първи министър на краля, Гутулф повел Еркинската гвардия към домовете на болните. Взели чукове, гвоздеи и дъски и заковали къщите им.

— С хората вътре? — попита Саймън.

Стана му едновременно страшно и интересно.

— Разбира се. За да спрат разпространението на чумата. Заковали с дъски вратите и прозорците на къщите, за да не могат семействата на болните да се измъкнат и да разнесат заразата.

Джеръмайъс повдигна ръкав и отново избърса потта си.

— Аз пък мислех, че чумата идва от лошите изпарения от земята.

— Дори да е така, тя е заразна. Затова умрели толкова много свещеници, монаси и лечители. Монахът казал, че нощем седмици наред улиците на Меремунд били… били… как го казал? — като кръговете на Ада. Чувало се как хората вият като кучета в закованите къщи. Накрая, когато всички притихнали, Гутулф и Еркинската стража ги изгорили, без да разковават дъските.

Саймън тъкмо се чудеше над последната подробност, когато се чу шум от чупене на клонки.

— Ей, мързеливци такива! — Моргенес се появи иззад дърветата. Наметалото му беше покрито с клонки и листа, а от периферията на огромната му шапка висеше стиска мъх. — Трябваше да се сетя, че ще ви намеря да лежите.

Саймън се понадигна.

— Седнахме само за малко, докторе — каза той. — Събирахме доста време.

— Не забравяй да го попиташ! — прошепна Джеръмайъс, докато ставаше.

— Е — каза Моргенес и огледа преценяващо вързопчетата им, — смятам, че сте се справили добре, като имаме предвид обстоятелствата. Дайте да видя какво сте открили. — Приклекна като фермер, който плеви леха, и започна да преглежда събраното от момчетата. — О! Дяволско ухо! — извика той и вдигна в ръката си една гъба с формата на фуния. — Отлично!

— Докторе! — обади се Саймън. — Исках да ви помоля за една услуга.

— Хм! — Моргенес ровеше гъбите.

— Ами Джеръмайъс иска да постъпи в гвардията — или поне да опита. Проблемът е, че граф Брюгар изобщо не ни познава нас, момчетата от замъка, а Джеръмайъс няма връзки в тези среди.

— Това — отвърна сухо Моргенес — не е изненадващо.

И изпразни следващата кърпичка.

— Мислите ли, че бихте могли да му напишете препоръчително писмо? Вас всички ви познават добре.

Саймън се стараеше гласът му да звучи спокойно. Исак наблюдаваше потящия се Джеръмайъс със смесица от възхищение и насмешка.

— Хм. — Тонът на доктора прозвуча неопределено. — Подозирам, че съм твърде известен на Брюгар и приятелите му. — Вдигна поглед и заоглежда критично Джеръмайъс — Знае ли Джейкъб за това?

— Той… знае какво искам — заекна Джеръмайъс.

Моргенес изсипа събраното в една чанта и върна носните кърпи на момчетата. После стана и отърси полепналите листа и борови иглички от наметалото си.

— Мисля, че бих могъл — каза той, щом тръгнаха обратно към Хейхолт. — Не казвам, че го одобрявам, и не смятам, че една бележка от мен ще бъде удостоена с почтително внимание, но след като Джейкъб знае, всичко е наред.

Движеха се в колона и сухите съчки пукаха под краката им.

— Благодаря ви, докторе! — каза задъхан Джеръмайъс, който се опитваше да не изостава от другите.

— Не вярвам да те приемат.

В гласа на Исак се усещаше завист. С приближаването на замъка, той постепенно възвръщаше високомерието си.

— Доктор Моргенес — каза Саймън, като се мъчеше да придаде на гласа си равнодушен тон, — не може ли аз да напиша писмото, а после вие ще го погледнете и ще го подпишете? Ще е добро упражнение за мен, не мислите ли?

— Е, Саймън — каза докторът, докато прекрачваше едно паднало дърво, — това е отлична идея. Радвам се, че поемаш такава инициатива. Може би все пак от тебе ще излезе истински помощник.

Добронамереното изказване на доктора и гордостта в тона му накараха Саймън да се почувства така, сякаш му навлякоха оловна жилетка. Още не беше направил нищо, камо ли нещо лошо, а вече се чувстваше като убиец и даже по-зле. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато един писък разцепи задушния горски въздух.

Саймън се обърна и видя Джеръмайъс с побеляло като платно лице — сочеше нещо в храсталака до едно повалено дърво. Исак стоеше вцепенен до него. Саймън забърза към тях, следван по петите от Моргенес.

В шубрака лежеше полузаровен труп. Макар лицето му да беше скрито от храстите, почти изсъхналата плът върху откритите части на тялото му свидетелстваше, че човекът е мъртъв отдавна.

— Ох, ох, ох — пъшкаше Джеръмайъс, — мъртъв е! Има ли разбойници наоколо? Какво ще правим?

— Вземи, че млъкни — скастри го Моргенес. — Като за начало. Я да видя.

Докторът повдигна полите на наметалото си, нагази в храсталака и внимателно отмести клоните, които скриваха по-голямата част от тялото.

По остатъците от брада, провиснала по изяденото му от насекоми и птици лице, можеше да се предположи, че е римър. Носеше обикновени походни дрехи: леко вълнено наметало, ботуши от щавена кожа, толкова изгнила на места, че се виждаха части от подплатата.

— Как е умрял? — попита Саймън.

Тайнствените тъмни очни орбити го накараха да усети слабост и замаяност. Озъбената уста с разкъсана около нея плът сякаш се усмихваше, като че ли трупът лежеше тук от седмици, наслаждавайки се на някаква зловеща шега.

Моргенес отмести с пръчка туниката. Няколко мухи излетяха и закръжиха лениво около трупа.

— Вижте — каза той.

От една дупка с неравни ръбове в изсъхналото тяло на мъртвеца се подаваше част от стрела, отчупена на около педя от ребрата.

— Някой го е направил набързо — вероятно не е искал да разпознаят стрелата му.

Изчакаха Исак да се посъвземе и забързаха към замъка.

9. Дим срещу вятъра

— Взе ли го? Той заподозря ли нещо?

Все така бледен въпреки прекараните на слънце часове, Джеръмайъс подскачаше покрай Саймън като поплавък от овчи мехур на рибарска мрежа.

— Взех го — изръмжа Саймън.

Суетнята на Джеръмайъс го дразнеше. Струваше му се несъвместима с мъжката отговорност на задачата им.

— Много мислиш.

Джеръмайъс не се обиди, а каза само:

— Е, щом си го взел, добре.

Главната улица, проснала се под безмилостното следобедно слънце, беше почти безлюдна. Навесите бяха прибрани. Само стражите — жълтите им наметала демонстрираха лоялността им към граф Брюгар, а широките платнени колани бяха в зеленото на крал Елиас — се криеха тук-там във входовете или играеха на зарове, облегнати на стените на затворените магазини. Макар сутрешният пазар отдавна да беше приключил, Саймън имаше усещането, че хората по улицата са по-малко от обикновено. Повечето бяха бездомници, стекли се през зимните месеци в Ерчестър, избягали от пресъхналите реки и изчерпаните кладенци по своите краища. Обхванати от безразличие, те стояха прави или седяха на групички в сянката на каменните стени и постройки или се придвижваха насам-натам мудно и безцелно. Градските стражи ги изблъскваха от пътя си или ги прекрачваха, като че ли са улични псета.

От Главната улица двамата завиха надясно по Кръчмарската улица, най-голямата, която пресичаше Главната под прав ъгъл. Тук беше по-оживено, въпреки че по-голямата част от хората, които се срещаха, бяха войници. Горещината бе принудила повечето хора да се приберат по домовете си. Те се навеждаха от ниските прозорци с шишета в ръце и наблюдаваха с пиянско безразличие Саймън, Джеръмайъс и другите минувачи.

Едно селско момиче — вероятно дъщеря на коняр, ако се съдеше по каната, която носеше на рамото си — мина забързано по улицата. Неколцина войници подсвирнаха и подвикнаха подир нея, като разливаха бирата си в праха пред прага на кръчмата. Девойката вървеше, без да се обръща, навела брадичката си към гърдите. Бързината и тежката кана, която носеше, я принуждаваха да върви със ситни крачки. Саймън се загледа с възхищение в плавното полюшване на бедрата й и даже изви глава, за да я проследи с поглед.

— Хайде, Саймън! — извика Джеръмайъс. — Тук е!

Катедралата „Свети Сутрин“ се извисяваше над Главната улица като камък край селски път. Камъните на фасадата й матово отразяваха лъчите на упоритото слънце. Високите сводести арки и колоните хвърляха издължени сенки, водоливниците весело надничаха надолу, кискаха се и се кривяха над раменете на строгите светци. От пилона над високата двукрила врата безжизнено висяха три знамена: Зеленият дракон на Елиас, Стълбът и Дървото на Църквата, а под тях — златната корона на град Ерчестър на бял фон. Двама градски стражи се бяха облегнали на отворената врата, подпрели копията си с върховете надолу в каменния под.

— Е, за тук сме! — каза решително Саймън и следван от подтичващия Джеръмайъс, заизкачва двете дузини мраморни стъпала. На върха един от стражите лениво вдигна копието си и препречи пътя им. Качулката на ризницата му висеше назад на раменете му.

— Какво искате бе? — попита той, като присви очи.

— Донесение за Брюгар… — Саймън се смути, като чу собствения си глас. — За граф Брюгар от доктор Моргенес в Хейхолт.

И малко дръзко подаде навития пергамент. Стражът, който ги спря, взе пергамента и хвърли бегъл поглед на печата. Другият съзерцаваше резбования трегер на вратата, сякаш се надяваше да види там писмено нареждане за освобождаването му от смяна.

Първият страж върна донесението и сви рамене.

— Навътре и вляво. И да не се мотаете много.

Възмутен, Саймън се изпъчи в пълната си височина. Когато станеше гвардеец, щеше да се държи много по-подобаващо на ранга си от тези отегчени небръснати идиоти. Нима не знаеха каква голяма чест е за тях да носят зеления цвят на краля? Двамата с Джеръмайъс минаха покрай стражите и влязоха в прохладната вътрешност на „Свети Сутрин“.

В преддверието нямаше никакво движение, даже въздухът не помръдваше, ала зад вратата Саймън забеляза светлина, която играеше по движещи се фигури. Вместо да тръгне направо към вратата вляво, той се обърна, за да види дали стражите ги гледат — разбира се, че не гледаха — после закрачи напред към главното помещение на катедралата.

— Саймън! — изплашено изсъска Джеръмайъс — Какво правиш? Казаха насам! — Той посочи най-лявата врата.

Без да обръща внимание на спътника си, Саймън провря главата си през входа. Джеръмайъс го последва с нервно мърморене.

„Също като в религиозните картини — помисли си Саймън, — където виждаш Усирис и Дървото далеч на заден план, а лицата на набанските селяни и другото — на преден“.

Главното помещение беше толкова голямо и с толкова високи тавани, че сякаш бе цял отделен свят. От най-високото горе слънчевата светлина струеше, омекотена от цветните витражи, като през облаци. Около олтара се суетяха свещеници в бели роби — чистеха и лъскаха, досущ камериерки с обръснати глави. Саймън предположи, че се подготвят за службата през Елисияманса, която бе след две седмици.

Близо до вратата стражите на Брюгар — с жълти наметала — безпричинно се правеха на заети и натоварени с различни поръчения. Тук-там се мяркаше зеленият цвят на Еркинската гвардия или сиво-кафявите или черни дрехи на някой ерчестърски виден гражданин. Двете групи изглеждаха напълно отделени. След малко Саймън забеляза дъските и столовете, които разделяха помещението на предна и задна част, и осъзна, че тази своеобразна ограда не е направена, за да не позволява на свещениците да излизат навън, както изглеждаше, а по-скоро — да не пуска войниците вътре. Изглежда, епископ Домитис и свещениците все още не бяха изгубили надежда, че окупирането на тяхната катедрала от началника на стражата е само временно.

Докато изкачваха стълбите, трябваше да покажат пергаментовия свитък последователно на още трима стражи, всеки от които по-бдителен от онези на входната врата — може би защото не бяха изложени на слънчевия пек, или заради близостта на обекта, който охраняваха. Най-после застанаха в претъпканата стражева стая пред; един ветеран с нашарено от белези лице и беззъба усмивка, чийто колан с връзка ключове и унищожителното безстрастие в поведението му издаваха авторитет.

— Да, лорд Брюгар е тук. Дайте ми писмото и ще му го предам. — Сержантът почеса брадата си с безразличие.

— Не, сър, трябва да му го предадем лично. То е от доктор Моргенес. — Саймън се постара гласът му да звучи твърдо. Джеръмайъс беше забил поглед в пода.

— Така ли? Виж ти! — Мъжът се изплю на покрития със стърготини под. Тук-там под боклука проблясваха мраморните плочки. — Ейдон да ме убие, какъв ден! Изчакайте тук тогава.

— Така, какво имаме тук? — Граф Брюгар, който седеше на масата пред остатъците от някакво птиче блюдо, повдигна вежди. Имаше фини черти, които почти се губеха в пълното му, отпуснато лице, а ръцете му бяха като на музикант — нежни и с дълги пръсти.

— Писмо, господарю. — Допрял едното си коляно до пода, Саймън държеше пергамента в протегнатата си ръка.

— Ама донеси ми го бе, момче. Не виждаш ли, че обядвам? — Гласът на графа беше висок и женствен, ала Саймън бе чувал, че Брюгар е изкусен фехтовач — тези изящни ръце бяха убили много хора.

Докато графът четеше писмото и мърдаше омазнените си устни, Саймън се постара да държи раменете си изтеглени назад и гърба — прав като дръжката на копие. С крайчеца на окото си забеляза погледа на прошарения сержант, затова повдигна брадичката си и загледа право пред себе си, като мислеше какво сравнение може да се направи между него и онези отпуснати тъпанари на пост пред вратата на катедралата.

— „Моля да приемете… приносителите… на служба в поверената ви част…“ — прочете на висок глас Брюгар.

Натъртването на „приносителите“ за момент паникьоса Саймън — дали е забелязал това „ите“, което Саймън беше прибавил на мястото на „я“? Беше го сбутал малко, за да го събере между думите.

Вперил погледа си в Саймън, граф Брюгар подаде писмото на сержанта, отговарящ за личния състав. Докато мъжът четеше дори още по-бавно от Брюгар, благородникът огледа Саймън от глава до пети, после хвърли бърз поглед към все още коленичилия Джеръмайъс. Когато сержантът върна писмото, усмивката му разкри липсата на два зъба и розовият му език шаваше в дупката.

— Значи — с отегчена въздишка произнесе Брюгар — Моргенес, старият билкар, иска да се заема с две дворцови мишки и да ги превърна в мъже. — Той взе едно бутче от чинията си и го задъвка. — Невъзможно!

Саймън почувства как краката му се подкосяват и стомахът му се качва в гърлото.

— Но… но защо? — заекна той.

— Защото не ми трябвате. Имам достатъчно бойци. Не мога да си позволя да ви взема. Никой няма да сади и сее, ако не завали, и вече имам върволица мъже, които си търсят работа, за да се прехранват. Но по-важното е, че не ви искам — две дворцови момченца с отпусната плът, които в живота си не са почувствали нищо по-болезнено от някое шляпване по розовите задничета, задето са крали черешово сладко. Изчезвайте! Ако започне война, ако тези презрени езичници в Хернистир продължават да не зачитат кралската воля или коварният Джосуа се разбунтува, тогава ще имате възможност да носите вили за сено или коси, заедно с останалите селяни — може даже да влезете в армията и да поите конете, ако имаме нужда от хора. Ала никога няма да бъдете войници. Кралят не ме е направил началник на стражата, за да дундуркам хайлази като вас. Сержант, покажи на тези дворцови мишки някоя дупка, през която да се ометат.

Саймън и Джеръмайъс мълчаха по целия път към Хейхолт. Когато остана сам в своята заградена със завеса ниша, Саймън счупи дървения меч в коляното си. Не плака. Не би заплакал за нищо на света.

„Има нещо странно в северния вятър днес — помисли си Исгримнур. — Нещо, което мирише на животно или е предизвестие за буря, или пък и двете… нещо злокобно, от което настръхвам“.

Отърка ръце, сякаш от студ, макар че не беше студено, и се загърна в лекото си лятно наметало, което носеше от месеци в тази толкова странна година. Отиде до вратата и погледна навън, засрамен, че стар войник като него може да играе такива юношески игрички.

„Къде е този проклет хернистирец?“

Когато се обърна и понечи да тръгне към вътрешността на стаята, едва не се спъна в един куп кутии за пера и кракът му закачи една от пирамидите свитъци, които задръстваха помещението. Той изруга цветисто и успя да се наведе навреме, за да предотврати рухването на купа. Тъй като църковните писари бяха заети с ритуалите за Елисияманса, опразнената Архивна зала несъмнено беше най-доброто място, което можеше да се намери в такъв кратък срок, за тайна среща — но защо не бяха оставили между проклетите си свитъци с драсканици пространство, където един нормален човек да може да се движи?

На вратата се потропа. Херцог Исгримнур с облекчение се втурна натам и вместо да надникне предпазливо, рязко отвори, но видя един, а не двама души, както беше очаквал.

— Слава на Ейдон, че дойде, Еолаир! — изръмжа той — Къде е уредникът?

— Шт! — Графът на Над Мулах сложи пръст на устните си и затвори вратата. — По-тихо. Главният архивар се мотае в другата зала.

— И защо трябва да ме е грижа? — възкликна херцогът, ала с по-тих глас. — Да не сме деца, та да се крием от този съсухрен стар евнух?

— Ако искаш за срещата да узнаят всички — попита Еолаир, докато се настаняваше на един стол, — защо тогава се крием в този килер?

— Това не е килер — изсумтя римърът — и ти знаеш много добре защо те повиках тук, а не в двореца, където нищо не остава скрито. Къде е уредникът Велигис?

— Прецени, че един килер не е място за дясната ръка на лектора — засмя се Еолаир. Исгримнур остана сериозен. От зачервеното лице на хернистиреца реши, че е пиян или поне пийнал. Искаше му се и той да бе пийнал нещо.

— Помислих си, че е важно да се срещнем някъде, където можем да говорим свободно — каза Исгримнур и в гласа му прозвуча оправдание. — Напоследък често ни виждат заедно.

— Остави това, Исгримнур, знам, че си прав — успокоително махна с ръка Еолиар.

Той беше облечен за честването на Деня на жената в костюм на невинен новопосветен — роля, която езичникът хернистирец беше усвоил добре. Празничната му бяла туника беше пристегната с три колана, всеки покрит със злато и емайлирани метални плочки, а дългата му грива бе събрана на опашка и завързана със златна панделка.

— Само се шегувах. А това, че верните поданици на крал Джон се срещат тайно, за да обсъдят някои неща, които не са измяна, наистина е мрачна шега — обобщи той.

Исгримнур бавно отиде до вратата и провери дали е затворена. Обърна се, опря широкия си гръб на стената и кръстоса ръце пред мощните си гърди. Той също беше облечен празнично — в изискана лека синя туника и тесни панталони до глезените, ала масурите на брадата му се бяха разрошили от нервно подръпване и панталонът му се бе издул около коленете. Исгримнур ненавиждаше контенето.

— Е — изръмжа той и предизвикателно наклони глава, — аз ли ще започна, или ти?

— Няма смисъл да се притесняваме кой ще заговори пръв — каза графът.

За миг руменината на лицето на Еолаир и високите му скули напомниха на стария мъж за нещо, което беше виждал някога, преди години: призрачна фигура, застанала на петдесетина метра от него в снега на Римърсгард.

„Една от Белите лисици, каза баща ми“.

Исгримнур се чудеше дали са верни старите истории, че в жилите на благородниците от дома на Хернистир наистина тече ситска кръв.

Еолаир прокара ръка по челото си и изтри капчиците пот. Моментната прилика изчезна.

— Доста сме си говорили и знаем, че нещата страшно се объркаха. Това, което трябва да обсъдим и заради което имаме нужда от уединение — той махна с ръка към задръстеното архивно помещение — тъмно убежище за хартия и пергаменти, осветено от висок триъгълен прозорец — е какво можем да направим. Ако изобщо можем да направим нещо. Това е проблемът: какво да правим?

Исгримнур все още не беше готов за такава откровеност. Каквото и да кажеше, то вече щеше да носи слабия отвратителен привкус на измяната.

— Така е — каза той. — Аз съм последният човек, който би държал Елиас отговорен за това проклето време. Би трябвало да знам: когато е горещо като в Ада и сухо като стари кости, в моята земя на север идва ужасна зима, невиждан сняг и лед. Така че кралят е толкова виновен за времето, колкото аз съм виновен за рухналите от тежестта на снега покриви и умрелия от студ добитък в оборите на Римърсгард. — Той подръпна ожесточено брадата си и още един масур щръкна разрошен, а панделката безпомощно увисна от сивите косми. — Разбира се, Елиас е виновен, че ме държи тук, докато моите родственици и поданиците ми страдат, но това е вече друга история…

— Но проблемът е, че изглежда, този човек изобщо не го е грижа! Кладенците пресъхват, нивите са незасяти, умиращи от глад хора спят в полето, градовете са в лапите на чумата — а той явно не забелязва това. Налозите и таксите скачат, проклетите блюдолизци от аристокрацията, които е събрал около себе си, по цял ден пият, пеят, фехтуват се и… и… — Старият херцог изсумтя с отвращение. — Ами турнирите! В името на червеното копие на Удин, аз също обичах турнирите като всеки мъж по моето време, ала Еркинланд се руши под бащиния му трон, земите под върховната му власт са неспокойни като необязден жребец — и все пак турнирите продължават! Ами излетите с кораби по Кинслах! Ами шутовете, акробатите и борбите на кучета с мечки! Времената са по-лоши, отколкото ги описват по времето на Крексис Козела!

Лицето на Исгримнур също се бе зачервило. Той стискаше юмруци и гледаше в пода.

— В Хернистир — след грубата тирада на римъра гласът на Еолаир звучеше меко и напевно — казваме: „Овчар, а не касапин“, което означава, че кралят би трябвало да се грижи за своите хора и за земята си като за стадо, като взима от тях само това, което му е необходимо, за да преживява, а не да ги използва, докато не останат само огризки за дояждане. — Еолаир се загледа в малкия прозорец и в частиците прах, които се въртяха и отразяваха светлината. — Това прави Елиас: изяжда земята си къс по къс, като великана Кройч ма Фарег, който някога погълнал планината Кранхир.

— Преди Елиас беше добър. Наистина — каза Исгримнур. — Човек можеше да се разбере с него много по-лесно, отколкото с брат му. Разбира се, не от всеки става добър крал, но мисля, че е нещо по-лошо. Не просто един човек, покварен от властта. Нещо дяволски се е объркало и вината не е на Фенгболд и Брюгар, и онези, които го водят към пропастта. — Херцогът се беше пооживил. — Знаеш, че това се дължи на извратеното Копеле Приратес, който пълни съзнанието му със странни идеи и го държи до късно през нощта в тази кула, със светлини и нечестиви шумове, докато кралят не загуби представа къде се намира и докато не изгрее слънцето. Какво би могъл да търси Елиас при такова изчадие като този кучи син Приратес? Той е крал на целия известен свят — какво би могъл да му предложи Приратес?

Еолаир стана, с очи все още вперени в светлината над тях, и изтри челото си с ръкав.

— И аз бих искал да знам — каза той. — Е, какво може да се направи?

Исгримнур присви старите си, но блестящи очи.

— Какво казва уредникът Велигис? В края на краищата катедралата „Свети Сутрин“, която конфискуваха, е собственост на Църквата. Корабите, които Гутулф отмъкна от независимото пристанище Абаингат под лъжливия претекст за опасност от чума, бяха набански кораби на херцог Леобардис и на твоя крал Лут. Леобардис и лекторът Ранесин са близки; те управляват Набан като двуглав монарх. Несъмнено Велигис има какво да каже от името на своя господар.

— Той има много неща за казване, но нищо от тях не е съществено, приятелю. — Еолаир отново се отпусна на стола си. Блясъкът на светлината намаляваше със залеза на слънцето и малката стая потъна в още по-плътна сянка. — Велигис твърди, че не знае какво мисли херцог Леобардис за този пиратски акт — три кораба, натоварени със зърно, отмъкнати направо от пристанището на Хернистир. От името на господаря си той, както винаги, се изразява неясно. Негово преосвещенство Ранесин възнамерява да играе ролята на помирител между Елиас и херцог Леобардис и може би да заздрави позициите на вашата ейдонитска църква тук в двора. Моят господар крал Лут ми нареди после да отпътувам за Набан и може би, като пристигна там, ще узная истината на място. Аз обаче мисля, че лекторът се е излъгал: ако се съди по подигравателното отношение на Елиас и неговите подлизурковци към Велигис, кралят е по-неукротим дори и от баща си, който обаче бе под крилото на Майката Църква.

— Толкова заговори! — изстена Исгримнур. — Толкова много интриги! Свят ми се завива. Не съм човек за такива работи. На мен ми дай меч или брадва и ме остави да се бия.

— Затова ли си се привързал към килерите? — усмихна се Еолаир и извади изпод наметалото си мях с медовина. — Няма какво да се заблуждаваме. Мисля, че на тази възраст се оправяш в интригите доста добре, скъпи херцоже.

Исгримнур се намръщи и взе предложения му мях.

„Еолаир си е роден интригант — помисли си той. — Би трябвало да съм благодарен, че поне има с кого да говоря. Въпреки изискания му хернистирски език — чувам, че обича жените, но отвътре е твърд като стомана — той е съюзник в неспокойни времена“.

— Има и още нещо. — Исгримнур върна меха на Еолаир и избърса устата си.

Графът отпи солидна глътка и кимна.

— Казвай. Целият съм слух като киркойлски заек.

— Този мъртвец, когото Моргенес намери в Кинсуд — каза Исгримнур.

— Убитият със стрела?

— Беше от моите хора. Казваше се Биндесек. Нямаше да мога да го позная, ако не беше счупената кост на лицето му. Пострада преди време при изпълнение на мое поръчение. Не казах нищо, разбира се.

— Твой човек? — Еолаир въпросително повдигна вежди. — И какво е правил там? Знаеш ли?

Исгримнур се изсмя късо.

— Разбира се! Затова си замълчах. Изпратих го, когато Скали от Калдскрайк взе хората си и се отправи на север. Остроносия се сприятели с твърде много хора от придворните на Елиас, а това не ми харесваше. Така че изпратих Биндесек с вест до моя син Изорн. Докато Елиас ме държи тук и ми възлага тези тъпи задачи, тези показни псевдодипломатически мисии — ако са толкова важни, защо ще ги поверява на недодялана стара бойна хрътка като мен — исках Изорн да е изключително предпазлив. Вярвам на Скали толкова, колкото на изгладнял вълк, а както разбирам, синът ми вече си има достатъчно проблеми у дома. Всички донесения, които успяват да пристигнат през Фростмарч, са лоши: урагани, бушуващи на север, несигурни пътища, селяните ги събират насила в общинските сгради. Това говори, че идват неспокойни времена, и Скали го знае.

— Мислиш ли тогава, че Скали е убил твоя човек? — Еолаир се наведе напред и подаде меха на херцога.

— Не знам със сигурност.

Исгримнур отметна глава и отпи още една солидна глътка. Мускулите по здравия му врат пулсираха. Тънка струйка медовина потече по синята му туника.

— Искам да кажа, че това изглежда логично, ала се съмнявам. — Той разсеяно избърса петното. — Преди всичко, даже и да е хванал Биндесек, убийството му би било измяна. Въпреки арогантното си отношение, Скали е мой васал и аз съм негов господар.

— Но тялото беше скрито.

— Не толкова добре. И защо толкова близо до замъка? Защо не са изчакали, докато стигне до хълмовете Велдхелм или пътя за Фростмарч, ако изобщо този път е проходим, и да го убият там, където никога не бих го открил? Освен това използването на стрела не е в стила на Скали. Той би го накълцал с бойната си секира, но да го уцели със стрела и после да го скрие в Кинсуд? Някак си не се връзва.

— Тогава кой?

Исгримнур завъртя глава. Медовината започваше да му действа.

— Именно това ме тревожи, хернистирецо — каза накрая той. — Просто не знам. Случват се странни неща. Разкази на пътници, слухове от двора…

Еолаир отиде до вратата и я отвори, за да може в малката стая да влезе свеж въздух.

— Наистина странни времена, приятелю — каза той и въздъхна тежко. — И може би най-важният въпрос е: къде ли в този странен свят се намира принц Джосуа?

Саймън вдигна едно камъче и го хвърли. То описа елегантна дъга в утринния въздух и с приглушено тупване падна в един оголен декоративен храст с формата на животно в градината долу. Саймън се претърколи от улука към сянката на един комин и усети с гърба си студенината на масивните камъни. Високо горе слънцето наближаваше пладне.

Беше ден за бягане от задължения — от домашната работа, която му възлагаше Рейчъл, или пък от лекциите на Моргенес. Докторът още не беше разбрал или пък не споменаваше за неуспешния опит на Саймън да навлезе във военното поприще и момчето беше доволно от това състояние на нещата.

Както лежеше проснат, с разперени ръце и крака и с присвити очи на утринната светлина, той дочу слаб цъкащ звук близо до главата си. Отвори едното си око и видя как покрай него се стрелна, малка сива сянка. Обърна се бавно по корем и се огледа.

Покривът на големия параклис представляваше поле от изгърбени, неравни плочи, в чиито пукнатини бяха избуяли гъсти снопчета кафяв и бледозелен мъх, преживял по някакво чудо сушата — държеше се за живота със същата упоритост, с която се държеше в пукнатините. Полето от плочи се простираше от улука на ръба на сградата до свода на параклиса, който се издигаше като черупката на морска костенурка над леките вълни на тихо заливче. Наблюдавани оттук, оцветените стъкла на прозорците на свода, които във вътрешността на параклиса грееха с изображения из живота на светците, сега изглеждаха мрачни и безвкусни — върволица от недодялани фигури в тъмнокафяв цвят. На върха на купола от една желязна топка вертикално нагоре се издигаше златно Дърво. От мястото си обаче Саймън виждаше, че е само позлатено. Златното покритие се белеше на дълги ярки ивици, които разкриваха корозията отдолу.

Под параклиса във всички посоки се простираше море от покриви — постройките на Главната зала, Тронната зала, Архивната и помещенията за прислугата — сбутани и неравни, ремонтирани и префасонирани безброй пъти, тъй като сменящите се сезони рушаха сивия камък и покривната ламарина. От лявата страна на Саймън, стройна, надменна и бяла се издигаше Кулата на Зеления ангел; отвъд купола на параклиса надничаше Кулата на Хйелдин — с масивното си туловище приличаше на просещо храна куче.

Докато разглеждаше панорамата на морето от покриви, с крайчеца на окото си той отново съзря сивата сянка. Обърна се бързо и видя задницата на малка сива котка на черни петна да изчезва в една дупка до ръба на покрива. Запълзя по аспидните плочи, за да разгледа по-отблизо. Когато се приближи достатъчно, за да вижда дупката, се отпусна по корем и подпря брадичка върху ръцете си. Нямаше и следа от движение.

„Котка на покрива. Е, защо да не живее тук и някой друг освен мухи и гълъби? Сигурно се храни с птици и с ровещите покривите плъхове“.

Въпреки че бе видял само опашката и задните й крака, Саймън внезапно се почувства близък с тази покривна котка. И тя като него знаеше тайните проходи, ъглите и пролуките, и ходеше където си иска без разрешение. Също като него този сив ловец вървеше по пътя си, лишен от грижите и състраданието на другите…

Саймън съзнаваше, че това е силно преувеличена представа за собственото му състояние, ала сравнението му хареса.

Например не беше ли пропълзял незабелязано по същия този покрив преди четири дни, един ден след Елисияманса, за да наблюдава мобилизирането на Еркинската гвардия? Рейчъл Драконката, раздразнена от увлечението му по всичко друго, само не и по домакинската работа, смятано от нея за неговото истинско, но пренебрегнато задължение, му бе забранила да слезе и да се присъедини към тълпата, събрана при главната врата.

Рубен Мечока, широкоплещестият мускулест майстор от ковачницата на замъка, беше казал на Саймън, че Еркинската гвардия отива във Фолшайър, нагоре по река Имстрека, на изток от Ерчестър. Докато спускаше една нажежена до червено подкова във ведро с вода, той обясни на момчето, че тамошната гилдия на вълнопроизводителите се разбунтувала. Рубен разгони с ръце съскащата пара и се опита да му опише сложната ситуация: изглежда, сушата причинила такива проблеми, че овцете на фолшайърските фермери — тяхното основно средство за препитание — трябвало да бъдат секвестирани от Короната, за да се нахранят гладуващите бежански маси, струпани в Ерчестър. Търговците на вълна, с викове, че това ще доведе до гладна смърт самите тях, излезли по улиците и настроили местните хора срещу омразното постановление.

Така че миналия тиасдей Саймън тайно се бе качил на покрива на параклиса, за да наблюдава отпътуването на Еркинската гвардия — няколкостотин добре въоръжени пешаци и десетина рицари под командването на граф Фенгболд, владетеля на Фолшайър. Фенгболд яздеше начело на стражата, с шлем и броня, великолепен в своето червено наметало с извезан със сребърни нишки орел, и няколко зевзеци от тълпата се обадиха, че графът взимал толкова войници със себе си, защото се страхувал, че фолшайърските му поданици няма да го познаят след толкова продължително отсъствие. Други пък предположиха обратното — именно защото щели да го познаят. Не можеше да се каже, че Фенгболд ревностно защитава интересите на собственото си наследствено владение.

Саймън с възхищение си спомни внушителния шлем на Фенгболд — сребрист и увенчан с разперени криле.

„Рейчъл и другите са прави — помисли си той. — Ето, че пак съм се размечтал. Фенгболд и неговите приятели благородници никога няма да узнаят за моето съществуване. Трябва да направя нещо със себе си. Нали не искам завинаги да си остана дете? — Той задраска по една аспидна плочка с остро камъче, опитвайки се да нарисува орел. — Освен това вероятно бих изглеждал глупаво в доспехи, нали?“

Споменът за войниците от Еркинската гвардия, минаващи с горда стъпка през вратата Нарулах, го жегна болезнено, но същевременно и го сгря. Той лениво подритна с крак пред котешката бърлога, в очакване на нейната обитателка.

Чак към един следобед от дупката се подаде едно подозрително носле. В този момент Саймън, яхнал напет жребец, минаваше през вратите на Фолшайър, а от прозорците върху него се сипеха цветя. Внезапното раздвижване привлече вниманието му и той затаи дъх, тъй като нослето беше последвано от останалата част на зверчето: малка сива котка с къса козина и с бяло петно, което се спускаше от дясното око до брадичката. Момчето стоеше съвсем неподвижно, но котката — само на три лакътя от него — внезапно се стресна от нещо, изви гръб и присви очи. Саймън се уплаши, че го е видяла, ала не помръдна. Котката внезапно се придвижи напред и скочи от извития сенчест ръб на покрива към едно широко огряно от слънцето място, Саймън гледаше със задоволство как намери едно камъче, бутна го и то се затъркаля по плочките, после го настигна и ловко го спря с лапичка. След това повтори забавлението.

Известно време той наблюдаваше котешките лудории, докато един неуспешен скок не го накара да издаде местоположението си — котката се хлъзна и с предните си лапи се спря в една нащърбена плоча, преобърна се презглава в пукнатината между аспидните плочи и остана да лежи там и отчаяно да върти опашка. Той не успя да сдържи смеха си и прихна; зверчето подскочи, преобърна се във въздуха, стъпи на крака, хвърли светкавичен поглед към Саймън и хукна към дупката си. Това отчаяно бягство го накара да избухне в нов пристъп на смях.

— Заплес! — извика той след изчезналото животинче. — Заплес, заплес!

Докато пълзеше към отвора на дупката, за да изпее малка песничка за покривите, камъните и самотата на сивата котка, която — струваше му се — щеше да го изслуша с интерес, нещо привлече погледа му. Той сложи ръцете си на ръба на покрива и надигна глава, за да погледне. Повеят на вятъра разроши косата му.

На югоизток, далеч зад покрайнинните на Ерчестър и земите над Кинслах, в ясното мариско небе се носеше размазано тъмносиво петно, сякаш някой бе прокарал мръсния си палец по току-що боядисана стена. Вятърът разнасяше петното, ала отдолу се издигаха още по-тъмни кълбета, твърде гъсти, за да ги разпръсне дори най-силният вятър. Над хоризонта на изток надвисваше черен облак.

След продължително объркване той осъзна, че това, което вижда, е дим, замърсяващ светлото чисто небе.

Фолшайър гореше.

10. Крал Бучиниш

Два дни по-късно, в утрото на последния ден на марис, докато Саймън отиваше на закуска заедно с другите прислужници, една тежка черна ръка се стовари на рамото му и го спря. За един ужасяващ, нереален момент мисълта му полетя назад към съня му за тронната зала и тромавия танц на малахитовите крале.

Оказа се обаче, че тази ръка е облечена в износена черна ръкавица без пръсти. А и собственикът й не беше от черен камък, въпреки че щом вдигна очи и видя пред себе си лицето на Инч, изненаданият Саймън си помисли, че Господ е пренебрегнал недостига на жива материя, когато е правил този човек, и в последния момент е прибавил като заместител някакво безжизнено и безплътно вещество.

Инч се наведе и приближи косматото си лице до лицето на Саймън; даже дъхът му сякаш миришеше повече на камък, отколкото на вино, лук и други обичайни неща.

— Докторът иска да те види. — Той се облещи. — Веднага.

Другите кухненски прислужници се отдръпнаха, докато минаваха покрай Саймън и едрия Инч, оглеждаха ги с любопитство и продължаваха по пътя си. Саймън ги изпращаше с отчаян поглед, докато се гърчеше в опит да се измъкне от захвата на тежката ръка.

— Добре. Идвам веднага — каза той, извъртя се внезапно и успя да се освободи. — Само да взема малко хляб, та да похапна пътьом. — Забърза по коридора към трапезарията на слугите и хвърли бегъл поглед назад. Инч стоеше на същото място и го наблюдаваше със спокойните си очи на бивол, пасящ в ливада.

Когато след малко се появи с комат хляб и парче меко бяло сирене, Саймън с изненада установи, че Инч още го чака. Запъти се към жилището на Моргенес и едрият мъж тръгна редом с него. С плаха усмивка момчето му предложи от храната си, ала Инч само я погледна с безразличие и не каза нищо.

Вървяха по набраздената от следи на колела суха земя на средния двор и се разминаваха с групи монаси-писари, които извършваха ежедневните си преходи между Канцеларията и Архивната зала. Инч се изкашля, сякаш се канеше да заговори. Саймън, който в присъствието на този човек се чувстваше толкова неудобно, че дори мълчанието го изнервяше, го погледна с очакване.

— Защо — започна най-после Инч, — защо отнемаш мястото ми? — Не извърна восъчните си очи от задръстената със свещеници пътека пред тях.

Сърцето на Саймън стана студено и тежко като от камък. Той съжаляваше това впрегатно добиче, което се мислеше за човек, ала също така и се плашеше от него.

— Аз… аз не съм ти отнел мястото. — Протестът прозвуча фалшиво дори за собствените му уши. — Нали докторът още те вика да му помагаш, когато трябва да се премести или да се поправи нещо? Той ме обучава на други, съвсем различни неща.

Продължиха в мълчание. Най-после се показа жилището на Моргенес, обвито в задушаващ го бръшлян, като леговището на малко, но находчиво зверче. Когато се приближиха на десетина крачки, ръката на Инч отново сграбчи рамото на Саймън.

— Преди да дойдеш ти — каза Инч и кръглото му лице се приближи към Саймън като кошница, спусната с въже от прозорец, — преди да дойдеш ти, аз бях негов помощник. Аз щях да съм следващият.

Той се намръщи, издаде напред долната си устна и слетите му в една черта вежди се смъкнаха надолу, ала погледът му остана замечтан и тъжен.

— Щях да бъда доктор Инч.

Мъжът се вторачи в Саймън и той се изплаши, че лапата, стиснала ключицата му, може да го смачка.

— Не те харесвам, момченце от кухнята.

Инч го пусна и си тръгна. Темето му едва се виждаше зад грамадата на прегърбените му рамене. Саймън разтърка врата си и почувства, че му се гади.

Моргенес тъкмо изпращаше трима свещеници от покоите си. Те бяха очевидно и — що се отнася до Саймън — възмутително пияни.

— Дойдоха, за да им дам лептата си за Деня на глупаците — каза Моргенес, докато затваряше вратата зад тройката, която вече бе започнала да пее нестройна песен. — Подръж стълбата, Саймън.

На най-горната стъпенка на стълбата бе закрепена кофа с червена боя. Докторът извади четката от боята и започна да изписва тайнствени букви над рамката на вратата — ъгловати символи, всеки от които представляваше малка странна рисунка. Те напомняха на Саймън древните текстове, които бе виждал в някои от книгите на Моргенес.

— За какво са тези неща? — попита момчето.

Докторът продължи да рисува енергично, без да отговори. Саймън пусна за миг стълбата, за да се почеше по глезена, и тя се залюля заплашително. Моргенес трябваше да се хване за трегера на вратата, за да не се прекатури.

— Не, не, не! — изкрещя той, докато се опитваше да балансира плискащата се в кофата боя, за да не се излее. — Нали знаеш, Саймън. Правилото е: всички въпроси в писмен вид! Ала изчакай първо да сляза — ако падна и умра, няма да има кой да ти отговори. — Моргенес се зае отново с рисуването, като мърмореше нещо под нос.

— Съжалявам, докторе — каза Саймън с леко негодувание. — Просто забравих.

Известно време не се чуваше нищо, освен свистящия замах на четката.

— Винаги ли ще трябва да си записвам въпросите? Не мога да записвам всички въпроси толкова бързо, колкото ми идват наум.

— Това — каза докторът и присви очи пред последната мазка на четката — е общата идея, скрита зад правилото. Ти, момче, измисляш въпроси тъй, както Господ създава мухите и бедните хора — на тумби. Аз съм стар човек и предпочитам сам да си определям темпото.

— Но — в гласа на Саймън прозвуча отчаяние — в такъв случай ще трябва да пиша до края на дните си.

— Сещам се и за други, по-малко полезни начини, по които би могъл да изживееш живота си — отговори Моргенес, докато слизаше тромаво от стълбата. Обърна се, за да оцени цялостния ефект на дъгата от странни букви над рамката на вратата. — Например — каза докторът и хвърли на Саймън изпитателен поглед — би могъл да подправиш писмо и да се запишеш в стражата на Брюгар, за да те кълцат с мечове през целия ти живот.

„Проклятие — помисли си Саймън, — хвана ме като плъх в капан“.

— Значи вие… сте разбрали, така ли? — най-после попита той.

Докторът кимна. Тънката гневна полуусмивка не слезе от лицето му.

„Усирис да ми е на помощ! Какви очи! — помисли си Саймън. — Като игли. Погледът му е по-страшен от гласа на Рейчъл Драконката“.

Докторът продължаваше да го гледа. Саймън сведе очи към пода. Най-после, намусено и с глас, който, макар и да не му се искаше, звучеше детински, той каза:

— Съжалявам.

Докторът закрачи из стаята, като отвързано животно.

— Де да можех да се досетя за какво ще използваш това писмо! — сумтеше той. — Какво си мислеше? И защо, защо реши, че трябва да ме излъжеш?

В известен смисъл Саймън бе доволен, че вижда доктора разстроен — загрижеността на Моргенес го радваше. От друга страна обаче изпитваше срам. Някъде вътре в него (колко Саймъновци имаше там?) седеше един спокоен и заинтригуван наблюдател, който чакаше да види кое чувство ще надделее.

Краченето на Моргенес започна да го изнервя.

— Какво ви интересува? — извика Саймън на стареца — Това е моят живот, нали? Глупавият живот на един кухненски прислужник! Пък и така или иначе не ме взеха… — смотолеви той недоволно.

— И трябва да си благодарен — остро каза Моргенес. — Да си благодарен, че не са те взели. Що за живот е това? Да се мотаеш из казармите и да играеш на зарове с безмозъчни глупаци в мирно време; да те секат, да те пробождат със стрели и да те тъпчат конските копита по време на война. Не знаеш, глупаво момче такова, че да си прост пехотинец на бойното поле, заедно с всички тези високопоставени рицари, е по-лошо, отколкото да си топка с пера на игрите по случай Деня на жената. — Той се извърна и застана лице в лице със Саймън. — Знаеш ли какво са направили Фенгболд и неговите рицари във Фолшайър?

Младежът не отговори.

— Запалили целия квартал на вълнопроизводителите — това направили. Изгорели всички: мъже, жени, деца. Само защото не искали да предадат овцете си. Фенгболд заповядал да напълнят коритата за дезинфекция на овцете с вряло масло и изпържил вътре водачите на гилдията. Шестстотин от собствените му поданици били посечени, а той и неговите войници се завърнаха в замъка с песен на уста! Това ли са хората, към които искаш да се присъединиш?

Сега Саймън наистина се ядоса. Усети как лицето му пламва и се уплаши, че ще избухне в плач. Безстрастният наблюдател в съзнанието му беше изчезнал.

— И какво от това? — изкрещя той. — Кой го е грижа! — Явната изненада на Моргенес от необичайното му избухване го накара да се почувства още по-зле. — Какво ще излезе от мен? — попита той и яростно се плесна по бедрото. — Нищо героично няма в кухненската работа, нищо героично няма сред камериерките… и нищо героично — тук, в тази мрачна стая, пълна с глупави… книги!

Разстроеното лице на стареца най-после отприщи бента; Саймън избухна в сълзи, избяга в другия край на стаята и се хвърли ридаещ върху моряшкия сандък, и притисна лицето си в студената каменна стена. Някъде отвън тримата млади свещеници пееха химни в нестроен пиянски хор.

Дребничкият доктор моментално се озова до него и неловко го погали по рамото.

— Хайде, момчето ми, стига… — каза той объркано. — Какви са тези приказки за слава? И ти ли си прихванал тази болест? Да ме вземат дяволите, какъв сляп идиот съм! Трябваше да го предвидя. Тази зараза е проникнала дори в твоето простодушно сърце, нали, Саймън? Съжалявам. Необходима е силна воля или опитно око, за да може човек да види грозната същност под външния блясък. — Той отново погали Саймън по ръката.

Саймън нямаше представа за какво говори докторът, ала гласът му му действаше успокояващо. С изненада усети, че гневът му намалява — ала съзнанието за слабостта му го накара да седне и да бутне настрана ръката на стареца. После неумело изтри мокрото си лице с ръкава на жилетката си.

— Не знам защо съжалявате, докторе — каза Саймън и се опита гласът му да прозвучи твърдо. — Аз съжалявам… че се държах като дете.

Той стана и малките очи на доктора го проследиха, докато пресече стаята и стигна до дългата маса, където спря и прокара пръст по купчината отворени книги.

— Излъгах ви и се изложих — каза той, без да вдига поглед. — Моля ви, простете глупостта на един кухненски прислужник, докторе… момче от кухнята, което си бе въобразило, че може да бъде нещо повече от това.

В мълчанието, което последва тази смела реч, Саймън чу Моргенес да издава странни звуци — да не би да плачеше? Ала миг по-късно всичко се изясни: Моргенес се кискаше. Не, смееше се и се опитваше да прикрие смеха си зад широкия си ръкав.

Саймън бързо се извъртя, с пламнали като въглени уши. Моргенес улови за миг погледа му, после отклони поглед. Раменете му потръпваха от смях.

— О, момче… момчето ми! — изхриптя накрая той и протегна ръка, за да спре побеснелия Саймън. — Спри! Не се ядосвай. Ти ще се затриеш на бойното поле! Ти трябва да бъдеш велик благородник и да печелиш победите си на масата за преговори, които са винаги по-значими от победите на бойното поле — или да бъдеш уредник на Църквата и да спасяваш вечните души на богатите и съгрешилите.

Моргенес отново се закиска и задъвка брадата си, докато пристъпът премине. Саймън стоеше неподвижен като камък, с намръщено лице, без да е сигурен дали това е комплимент, или обида. Накрая докторът се успокои, изправи се и тръгна към бъчонката с бира. Една солидна глътка завърши процеса на успокояването и той се обърна усмихнат към Саймън.

— Ох, Саймън, благословен да си! Не позволявай дрънкането и хвалбите на другарите на крал Елиас и на неговите главорези да те впечатляват толкова. Имаш пъргав ум — е, понякога — и притежаваш заложби, за които нищо не знаеш — все още. Научи каквото можеш от мен, ястребче, и от други по пътя си, които ще могат да те научат на нещо. Кой знае каква съдба те очаква? Към славата има много пътища. — Той вдигна чашата си и отпи още една глътка.

След като хвърли поглед към Моргенес, за да се убеди, че речта му не е била просто още една подигравка, Саймън най-после си позволи свенлива усмивка. Харесваше му да го наричат „ястребче“.

— Съжалявам, че ви излъгах. Но след като имам пъргав ум, защо не ме научите на нещо важно?

— Например? — попита Моргенес и усмивката му угасна.

— Ами не знам. Магия… или нещо такова.

— Магия! — изсъска Моргенес. — Само това ли ти е в ума, момче? Да не мислиш, че съм някакъв долнопробен магьосник или евтин придворен фокусник, че да те уча на номера? — Саймън мълчеше. — Все още съм ти ядосан, задето ме излъга — прибави докторът. — Защо трябва да те възнаграждавам?

— Ще върша всяка работа, която ми възложите, по всяко време — каза Саймън. — Даже ще измия тавана.

— Хайде стига — каза Моргенес. — Недей да ме тормозиш! Виж какво, момче, зарежи това увлечение по магията и цял месец ще отговарям на всички твои въпроси, без да записваш нито един от тях. Какво мислиш, а?

Саймън го изгледа, ала не каза нищо.

— Добре тогава, ще ти дам да прочетеш моя ръкопис за живота на Престър Джон — предложи докторът. — Спомням си, че ме помоли за това един-два пъти.

Саймън го погледна по-настойчиво.

— Ако ме учите на магия — каза той, — всяка седмица ще ви нося по един от сладкишите на Джудит и по кана тъмно пиво от килера.

— Ето! — каза докторът тържествуващо. — Виждаш ли? Виждаш ли, момче? Толкова си сигурен, че магическите трикове ще ти донесат сила и късмет, че си готов да откраднеш и да ме подкупиш, за да те обучавам на тях. Не, Саймън, не мога да се пазаря с тебе за това.

Саймън отново се ядоса, ала само въздъхна дълбоко и се ощипа по ръката.

— Защо сте толкова непреклонен, докторе? — попита той, когато се успокои. — Защото съм кухненски прислужник ли?

Докторът се усмихна.

— Макар да работиш в кухнята, момче, ти не си кухненски прислужник. Ти си мой помощник. Не, нямаш недостатъци, освен възрастта и неопитността си. Просто не осъзнаваш за какво ме молиш.

Саймън се отпусна на стола и промърмори:

— Не разбирам.

— Именно. — Докторът сръбна още една глътка бира. — Това, което наричаш „магия“, е само поведението на нещата в природата, природни стихии, също като вятъра и огъня. Те се подчиняват на природни закони, ала тези закони са трудни за изучаване и разбиране. Някои може никога да не бъдат разбрани.

— Но защо не ме научите на законите?

— Поради същата причина, поради която не бих дал запалена факла на невръстно дете, седнало върху купа сено. Детето — без да се обиждаш, Саймън — не е подготвено за отговорността. Само тези, които са изучавали дълги години множество дисциплини, могат да започнат овладяването на Изкуството, което толкова те привлича. Дори и тогава те не са напълно подготвени да управляват някаква сила. — Старецът отпи отново, избърса устни и се усмихна. — Когато най-после се научим да използваме Изкуството, ние сме вече достатъчно стари, за да знаем, че не бива да го правим. То е твърде опасно за младите, Саймън.

— Но…

— Ако кажеш: „Но Приратес…“, ще те ритна — каза Моргенес. — Казах ти веднъж, че е луд, или поне се държи като луд. Той вижда само властта, която може да бъде постигната с усвояването на Изкуството, и не се интересува от последствията. Попитай ме за последствията, Саймън.

Той вяло попита:

— Ами послед…

— Не можеш да използваш някаква сила, без да платиш за това, Саймън. Ако откраднеш сладкиш, някой друг ще остане гладен. Ако яздиш кон прекалено бързо, конят ще умре. Ако използваш Изкуството, за да отваряш врати, не можеш да избираш гостите, които ще ти дойдат.

Разочарован, Саймън гледаше в една точка в прашната стая.

— Защо нарисувахте тези знаци над вратата, докторе? — попита той накрая.

— За да не ми дойдат на посещение гостите на някой друг.

Моргенес млъкна, за да сложи чашата си на масата, при което от яката на сивата му роба изхвръкна нещо златно и блестящо, увисна на гърдите му и се залюля на верижката си. Докторът като че ли не забеляза.

— Сега трябва да си ходиш. Ала запомни този урок, Саймън… урок, който важи също и за кралете, и за кралските синове. Всичко си има цена. За всяка власт се заплаща някаква цена, но това невинаги е очевидно. Обещай ми, че ще запомниш това.

— Обещавам, докторе. — Започваше да чувства последиците от крещенето и плача си преди малко — главата му бе леко замаяна, сякаш се беше надбягвал с някого. — Какво е това? — Той се наведе, за да огледа златния предмет. Моргенес го положи на дланта си и хвърли бегъл поглед към Саймън.

— Перо — кратко каза той. Преди докторът да пусне блестящия предмет обратно в пазвата си, Саймън видя, че писецът на перото е прикрепен до релефа на някакъв свитък, направен от бисернобял камък.

— Перо за писане, нали?

— Да, перо за писане — изръмжа докторът. — Сега, ако нямаш друга работа, освен да ме разпитваш за личните ми принадлежности, изчезвай. И не забравяй какво ми обеща! Помни!

Докато вървеше към помещенията на прислугата през градинките с декоративни храсти във вътрешните дворове, Саймън се чудеше на събитията в това странно утро. Докторът бе разбрал за писмото, ала не го наказа и не го изгони. Обаче му отказа да го учи на каквото и да било, свързано с магия. И защо въпросите на Саймън относно медальона с перото го ядосаха толкова много?

Вървеше мудно и разсеяно подръпваше сухите безлистни розови храсти. Внезапно убоде пръста си на един скрит трън. Проклинайки, вдигна ръката си. На върха на пръста му имаше червена капчица кръв, като малка алена перла. Той лапна пръста си и усети вкуса на сол.

В късната нощ срещу Деня на глупците Хейхолт бе разтърсен от силен гръм. Гърмът събуди спящите обитатели и изтръгна протяжен ответен звук от камбаните в Кулата на Зеления ангел.

Някои от младите свещеници, които с радост бяха зарязали молитвите тази нощ — единствената им свободна нощ в годината, — изпопадаха от масите, на които седяха, пиеха и ругаеха епископ Домитис. Разтърсващата сила на удара бе толкова голяма, че даже и през най-пияните премина вълна на ужас, сякаш дълбоко в себе си бяха предчувствали, че Господ ще изрази неудоволствието си от тяхната оргия.

Ала когато изплашената групичка се струпа във вътрешния двор и обръснатите монашески глави лъснаха като бели гъби под копринения саван на небето, от световната катастрофа, която очакваха да видят, нямаше и следа. Като се изключеха няколкото лица на разбудени обитатели на замъка, които любопитно надничаха през прозорците, нощта бе спокойна и ясна.

В скромното си, скрито от завесата легло, разположено сред съкровищата, които бе събирал толкова старателно, Саймън сънуваше. В съня си се катереше по един стълб от черен лед и всеки път, когато се придвижеше нагоре, следваше плъзгане надолу. В зъбите си стискаше свитък — някакво послание. На върха на парещия леден стълб имаше врата. На входа й се спотайваше нещо тъмно и го чакаше… чакаше посланието.

Когато най-после стигна прага, една ръка се плъзна навън като змия и сграбчи свитъка с мастиления си призрачен юмрук. Саймън се опита да се плъзне надолу и да избяга, ала от входа се измъкна още една лапа и хвана китката му. Нещо го изтегли нагоре и лицето му се озова срещу две очи, яркочервени като дупки в утробата на черна адска пещ…

Събуди се задъхан и чу сърдития звън на камбаните, сякаш ядосани, че са ги събудили. Звънът бавно заглъхна и камбаните отново потънаха в студения си мрачен сън.

Само един човек в замъка твърдеше, че е видял нещо. Калеб конярчето — слабоумният помощник на Шем — бе страшно развълнуван и не можа да заспи цяла нощ. На сутринта той щеше да бъде провъзгласен за Крал на глупците и младите монаси щяха да го понесат на раменете си към замъка; щяха да пеят неприлични песни и да пръскат по пътя овес и цветя. Щяха да го отнесат в трапезарията, където той трябваше да ръководи банкета по случай Деня на глупците, седнал на трон, направен от тръстика от река Гленивент.

Калеб разправяше наляво и надясно, че чул не само гръм, но и някакви думи, гръмовен глас, говорещ на език, за който конярчето можеше само да каже, че бил „лош“. Твърдеше още, че видял как от прозореца на Кулата на Хйелдин изскочила една голяма огнена змия, увила се около върха на кулата и после се пръснала сред облак от искри.

Никой не обърна голямо внимание на приказките на Калеб — неслучайно слабоумното момче бе избрано за Крал на глупците. Освен това утрото донесе в Хейхолт нещо, което бе много по-важно от какъвто и да било нощен гръм и даже от очакваното празненство по случай Деня на глупците.

Дневната светлина разкри редица облаци — дъждовни облаци, струпани на северния хоризонт като стадо охранени сиви овце.

— В името на аления чук на Дрор, в името на единственото ужасно око на Удин и в името на… на… на нашия бог Усирис! Трябва да се направи нещо!

Почти забравил в яда си за ейдонитските канони на смирение и благочестие, херцог Исгримнур стовари нашарения си с белези космат юмрук върху Голямата маса така силно, че глинената посуда подскочи цяла стъпка. Масивното му тяло се люлееше като претоварен кораб в бурно море, докато очите му шареха от единия до другия край на масата. После той отново стовари ръката си върху масата. Една кана се люшна и после се предаде на земното притегляне.

— Трябва да се вземат мерки, господарю! — избоботи той и гневно задърпа дългите си бакенбарди. — Във Фростмарч цари проклета анархия. Докато седим тук с моите хора, като чепове върху стар дънер, Фростмарч Роуд се е превърнал в разбойнически път! Вече цели два месеца нямам вести от Елвритшала! — Херцогът гневно изпухтя и мустаците му се развяха. — Синът ми има сериозни проблеми, а аз не мога да направя нищо! Нали Върховният крал трябва да се грижи за безопасността, господарю?

Почервенял като цвекло, римърът се отпусна обратно на стола си. Елиас лениво повдигна вежди и огледа другите рицари, разположени около масата. Празните столове далеч надвишаваха броя на седящите хора. Факлите по стените хвърляха дълги трептящи сенки върху високите завеси.

— Е, сега след като възрастният, но уважаван херцог се изказа, има ли някой друг, който да се присъедини към прошението му? — Елиас си играеше със златната си чаша, като я тътреше по нашарената с резки дъбова маса. — Има ли още някой, който смята, че Върховният крал на Остен Ард е изоставил поданиците си?

Гутулф, седнал от дясната страна на краля, се ухили самодоволно.

Дълбоко засегнат, Исгримнур понечи отново да се изправи, ала Еолаир от Над Мулах го хвана за ръката.

— Господарю — каза Еолаир, — нито Исгримнур, нито който и да е друг от изказалите се преди него, ви обвинява в нещо. — Хернистирецът сложи дланите си върху масата. — Това, което искаме да кажем, е, че ние ви молим, умоляваме ви, господарю, да обърнете повече внимание на проблемите на тези ваши поданици, които живеят далеч от Хейхолт. — Еолаир вероятно сметна думите си за твърде прями и се постара да докара усмивка на умното си лице. — Те преживяват трудни времена — продължи той. — Беззаконието се шири навсякъде из Севера и Запада. Изгладнелите хора имат малко задръжки и сушата, която току-що свърши, извади наяве най-лошото у всеки.

Еолаир свърши. Елиас мълчаливо продължи да го наблюдава. Исгримнур не можеше да не забележи колко блед изглеждаше кралят. Това му напомни за времето, когато на южните острови се бе грижил за бащата на Елиас — Джон, докато се оправи от пристъп на треска.

„Тези ярки очи — помисли си той, — този нос като клюн на хищна птица. Странно как дребните неща се предават от поколение на поколение и напомнят за човека дълго след като делото и животът му са отминали“.

Исгримнур си помисли за Мириамел, красивото тъжно дете на Елиас. Почуди се какво ли е наследила тя от баща си и какво — от, хубавата си, нежна майка, която бе мъртва вече от десет години — или може би дванадесет?

От другата страна на масата Елиас бавно разтърси глава, сякаш се събуждаше от сън или се стремеше да изгони винените пари от мозъка си. Исгримнур видя Приратес, седнал от лявата страна на краля, да отдръпва бързо ръката си от ръкава на Елиас. Имаше нещо отблъскващо в свещеника, помисли си за кой ли път Исгримнур, нещо много по-лошо от липсата на окосмяване и стържещия му глас.

— Е, граф Еолаир — каза кралят и по устните му заигра неуловима усмивка, — като си говорим за задължения и прочее, какво казва твоят роднина крал Лут относно посланието, което му изпратих? — Той се наведе с подчертан интерес и сплете пръстите на силните си ръце на масата.

Еолаир отговори спокойно, като грижливо подбираше думите си:

— Както винаги, господарю, той иска да ви засвидетелства своето уважение и любов към благородния Еркинланд. Обаче смята, че не може да си позволи да плаща по-голям данък…

— Дан! — поправи го Гутулф, който си чистеше ноктите с тънък кинжал.

— … данък, точно сега — завърши Еолаир, без да обръща внимание на прекъсването.

— Така ли? — попита Елиас и се усмихна отново.

— Всъщност, господарю — Еолаир нарочно не показа, че е разбрал подтекста на усмивката, — той ме изпрати, за да моля за кралската помощ. Знаете за проблемите, които причиниха сушата и чумата. Еркинската гвардия трябва да работи в сътрудничество с нас, за да поддържаме търговските пътища проходими.

— А, значи трябва, така ли? — Очите на крал Елиас заблестяха и на шията му запулсира една вена. — Вече сме на „трябва“, а? — Той се наведе още повече, като блъсна встрани бързата като змия ръка на Приратес, която се опитваше да го възпре. — И кой си ти — изръмжа той, — далечен братовчед с жълто около устата на един крал на овчари, който е крал само заради слабата воля и снизхождението на баща ми! — кой си ти, та да ми казваш „трябва“?!

— Господарю! — извика ужасено старият Флуриен от Набан и размаха изпъстрените си със старчески петна ръце — могъщи някога ръце, ала сега разкривени и сбръчкани като краката на ястреб. — Господарю — задъха се той, — гневът ви е благороден, ала Хернистир е верен съюзник под върховната власт на вашия баща; освен това е и родно място на пресвятата ви майка, лека й пръст! Моля ви, господарю, не говорете така за Лут!

Елиас обърна смарагдовите си очи към Флуриен и изглежда, се канеше да прехвърли гнева си върху този изнемощял ветеран, но Приратес отново го дръпна за ръкава, наведе се и прошепна в ухото му няколко думи. Лицето на краля се смекчи, ала линията на устните му остана тънка и опъната като тетивата на лък. Даже въздухът над масата изглеждаше натежал от предчувствие за нещо страшно.

— Прости ми непростимото, граф Еолаир — каза Елиас накрая и ъгълчетата на устните му се разтеглиха в странна глупава усмивка. — Прости ми за грубите, безпричинни думи. Дъждът започна преди по-малко от месец, а дванадесетте месеца преди това бяха изпитание за всички нас.

Еолаир кимна, ала в умните му очи се четеше тревога.

— Разбира се, ваше величество. Моля да ме извините, че ви провокирах.

Флуриен сплете старческите си ръце и кимна одобрително.

Исгримнур се изправи тромаво като кафява мечка, изкачваща заснежен връх.

— Аз също ще се опитам, господарю, да говоря изискано, макар всички да знаете, че това е напълно противно на войнишката ми природа.

Елиас продължаваше да се усмихва.

— Добре, чичо Меча кожа — всички ще поупражняваме малко обноски. Какво би желал от своя крал?

Херцогът на Елвритшала си пое дълбоко дъх и подръпна брадата си.

— Моите хора и хората на Еолаир са сериозно затруднени, господарю. За пръв път от ранните години на управлението на Джон Презвитер Фростмарч е отново непроходим — снежни виелици на север, разбойници по пътищата на юг. Кралският Северен път през Велдхелм не е в по-добро състояние. Трябва да отворим тези пътища и да ги охраняваме. — Исгримнур се извърна настрани и се изплю на пода. Флуриен потрепна. — Много от моите селища, според последното писмо на сина ми Изорн, страдат от липса на храна. Не можем да търгуваме със стоките си, не можем да поддържаме връзка с по-отдалечените кланове.

Гутулф, който дълбаеше с ножа си масата, се прозя така, че всички да го видят. Двамата млади барони Хийферт и Годуиг, пременени със зелени пояси, тихо се закискаха.

— Разбира се, херцоже — каза Гутулф провлачено и се изтегна на стола като котка на припек, — ти не обвиняваш нас за това, нали? Нима нашият господар, кралят, има силата на всемогъщия Бог, та да спре бурите и снега с едно махване на ръка?

— Не съм казвал това — избоботи Исгримнур.

— Може би — обади се Приратес с широка, абсолютно неуместна усмивка от централното място на масата — обвиняваш краля и за изчезването на брат му, както чуваме да се говори?

— Никога! — Исгримнур наистина беше изненадан. До него Еолаир присви очи, сякаш бе видял нещо, което не е очаквал. — Никога! — повтори херцогът, като гледаше безпомощно Елиас.

— Стига, стига, знам, че Исгримнур никога не би си помислил такова нещо — каза кралят и вяло махна с ръка. — Та нали старият чичо Меча кожа ни е дундуркал с Джосуа на коленете си?! Надявам се, разбира се, на Джосуа да не му се е случило нещо лошо — фактът, че още не се е появил в Наглимунд от толкова време, е обезпокоителен — но ако се е случило нещо, съвестта, която трябва да бъде гузна за това, не е моята. — Ала когато спря да говори, Елиас наистина изглеждаше разтревожен, вперил поглед в нищото, сякаш се луташе из обърканите си спомени.

— Позволете ми да се върна на въпроса, господарю — каза Исгримнур. — Северните пътища не са сигурни и времето не е единствената причина за това. Моите хора са пръснати твърде нарядко. Трябват ни повече мъже — силни мъже, които отново да превърнат Фростмарч в сигурно място. Земята там гъмжи от грабители, престъпници и… и още по-лоши неща, както говорят някои.

Приратес, силно заинтригуван, подпря брадичката си с ръце като дете, което наблюдава дъжда през прозореца. Светлината от факлите се отразяваше в хлътналите му очи:

— Какви още по-лоши неща, благородни Исгримнур?

— Няма значение. Хората мислят, че… няма нищо. Знаете какви са обитателите на пограничните области… — Римърът млъкна и смутено отпи глътка вино.

Еолаир стана.

— След като той не изказва мислите си относно това, което се говори по пазарите и между прислужниците, ще го направя аз. Хората на север се страхуват. Случват се неща, които не могат да бъдат обяснени с ужасното време и с лошата реколта. В моята страна нямаме нужда да наричаме нещата ангели и дяволи. Ние от Хернистир — ние на запад, — знаем, че по тази земя бродят неща, които не са хора… и знаем дали да се страхуваме от тях, или не. Ние, хернистирците, сме познавали ситите, когато все още са живеели в нашите поля, когато високите планини и широките ливади на Еркинланд са били техни.

Факлите се бяха разгорели и на светлината им високото чело и бузите на Еолаир сякаш излъчваха леко алено сияние.

— Ние не сме забравили — тихо каза той. Гласът му достигна даже до задрямалия Годуиг, който повдигна пияната си глава като хрътка, дочула далечен вик. — Ние, хернистирците, помним времето на великаните и дните на северното проклятие — на Белите лисици, така че ще кажа открито злото е излязло на свобода през тези злокобни зима и лято. Не само бандити тормозят пътниците и причиняват изчезването на отдалечените фермери. Хората на север се страхуват. — Ние, хернистирците! — Подигравателният глас на Приратес прониза мълчанието и разпръсна унеса от споменаването на отвъдното. — Ние, хернистирците! Нашият благороден езически приятел претендира, че говори открито! — Приратес прокара ръка по голямото, пищно украсено Дърво на гърдите си, увиснало върху неприлично червените му одежди. Лицето на Елиас се оживи — стана му забавно.

— Е, добре! — продължи свещеникът. — Той ни наприказва най-глупавите и неясни приказки и загадки, които съм чувал! Великани и джуджета! — Приратес рязко махна с ръка и широкият му ръкав се развя над чиниите. — Сякаш Негово величество кралят няма достатъчно грижи — брат му е изчезнал, поданиците му са гладни и изплашени, сякаш сърцето на краля не е на път да се разбие! А ти, Еолаир, му поднасяш езически врели-некипели, излезли от устите на стари клюкарки.

— Какво като е езичник? — изръмжа Исгримнур. — У Еолаир има много повече ейдонитска доброта, отколкото у шайката мързеливи хлапаци, които се мотаят из този дворец… — барон Хийферт изскимтя, с което предизвика у Годуиг пристъп на пиянски смях — из този дворец, докато хората живеят с мизерна надежда и с още по-мизерна реколта!

— Недей, Исгримнур! — каза Еолаир.

— Господа! — обади се Флуриен с треперлив глас.

— Няма да търпя да обиждат честта ти! — изръмжа Исгримнур към Еолаир. Вдигна юмрука си, за да удари отново по масата, ала размисли и вместо това стисна Дървото, което висеше на шията му. — Простете за избухването ми, кралю, ала граф Еолаир казва истината. Независимо дали страховете им са оправдани, или не, хората наистина се страхуват.

— И от какво се страхуват, скъпи ми стари чичо Меча кожа? — попита кралят и протегна чашата си към Гутулф, за да я напълни.

— Страхуват се от тъмнината — каза старият мъж с достойнство, — страхуват се от зимната тъмнина, страхуват се, че светът ще стане още по-тъмен.

Еолаир сложи на масата чашата си с дъното нагоре.

— На пазара в Ерчестър, малцината търговци, които са успели да дойдат на юг, разказвали за странни видения. Чух тази история толкова пъти, та не се съмнявам, че всеки в града също я е чувал. — Еолаир спря и погледна римъра, който кимна замислено и замачка прошарената си брада.

— Е? — попита Елиас нетърпеливо.

— В безлюдната пустош на Фростмарч видели чудно нещо през нощта — талига, черна талига, теглена от бели коне.

— Колко необичайно! — изхили се Годуиг, ала Приратес и Елиас се спогледаха мълчаливо. Кралят вдигна вежди и отново насочи погледа си към човека от Запада.

— Продължавай.

— Тези, които са я виждали, твърдят, че се появила няколко дни след Деня на глупците. Казват, че в талигата имало ковчег и зад нея вървели монаси с черни раса.

— И на какъв езически горски дух приписват селяните това видение? — Елиас бавно се отпусна назад в стола си и загледа хернистиреца.

— Разправят, кралю, че това е катафалката на баща ви — простете, господарю — и че докато земята страда, той няма да намери покой в гробната си могила.

След известна пауза кралят заговори с глас по-тих от съскането на факлите.

— Е, тогава — каза той, — трябва да направим всичко възможно, за да може баща ми да си получи заслужената почивка, нали?

„Виж ги! — помисли си Таусър, докато влачеше схванатия си крак и измореното си тяло по пътечката на тронната зала. — Погледни ги! Висят тук и се хилят — приличат повече на езически главатари на тритингите, отколкото на ейдонитски рицари на Еркинланд“.

Придворните на Елиас свиреха и подвикваха, докато шутът куцукаше покрай тях, и клатеха глави, сякаш той беше маймуна на верижка от Наракси. Даже кралят и неговата дясна ръка, граф Гутулф, чийто стол беше поставен до трона, участваха в грубите подигравки. Елиас седеше прехвърлил крака си върху страничната облегалка на Престола от драконова кост, като селски хаймана на ограда. Единствено младата дъщеря на краля, Мириамел, седеше неподвижна и мълчалива, с тъжно красиво лице и с присвити рамене, сякаш очакваше да я ударят. Косите й с цвят на пчелен мед — не беше ги наследила нито от мургавия си баща, нито от майка си, която имаше катраненочерна коса — се спускаха от двете страни на лицето й като завеси.

„Изглежда така, сякаш се опитва да се скрие зад тази коса — помисли си Таусър. — Какъв срам. Казват, че луничавото галениче било опако и вироглаво, обаче в очите му виждам единствено страх. Мисля, че заслужава нещо повече от тези надути вълци, които в наше време бродят из замъците, ала се говори, че баща й вече я е обещал на онзи проклет пиян самохвалко Фенгболд“.

Движеше се бавно, тъй като пътят му към трона беше препречен от протегнати ръце, които го попипваха или го плясваха. Смяташе се, че ако човек се докосне до главата на джудже, това му носи късмет. Таусър не беше джудже, ала бе стар, много стар и прегърбен, и на придворните им се виждаше забавно да го третират като джудже.

Най-после стигна до трона на Елиас. Очите на краля бяха зачервени от прекалено пиене или от недостатъчно спане, а най-вероятно и от двете.

Елиас насочи зелените си очи към малкия човек.

— Е, скъпи Таусър — каза той, — реши да ни удостоиш с присъствието си, а? — Бялата риза на краля беше разкопчана, а върху изящните му кожени ръкавици, затъкнати в колана, се мъдреше петно от сос.

— Да, сър, дойдох.

Таусър опита да се поклони — трудна работа с неговия схванат крак, — което предизвика приглушено кискане сред дамите и лордовете.

— Преди да ни позабавляваш, стари шуте — каза Елиас, като заклати и свали крака си от облегалката на трона и погледна стария човек възможно най-невинно, — може би ще мога да те помоля за една малка услуга? Един въпрос, който отдавна искам да ти задам?

— Разбира се, кралю.

— Тогава кажи ми, Таусър, как се случи така, че те нарекоха с кучешко име? — Елиас повдигна вежди в престорено учудване и погледна първо Гутулф, който се изхили, после Мириамел, която извъртя очи настрани. Останалите придворни захихикаха и зашепнаха, прикрили устите си с ръце.

— Не са ме нарекли с кучешко име, господарю — тихо каза Таусър. — Сам си го избрах.

— Какво? — попита Елиас. — Май не те чух добре.

— Сам се нарекох с кучешко име, господарю. Благородният ви баща често се шегуваше с мен относно моята вярност, защото аз винаги бях с него — до рамото му. Той на шега кръсти едно от кучетата си Круинх, което бе рожденото ми име. — Старият мъж леко се извърна с лице към множеството, сякаш да представи номера си по-добре. — „В такъв случай — казах аз, — след като по волята на Джон на кучето е дадено моето име, аз пък ще взема неговото“. Оттогава никога не съм отговарял на друго име, освен Таусър и никога няма да го направя. — Таусър си позволи да се усмихне. — Възможно е почитаемият ви баща след това малко да е съжалявал за шегата си.

Елиас не изглеждаше много доволен от отговора, ала все пак се засмя и плесна коляното си.

— Нахално джудже, а? — каза той и се огледа.

Присъстващите се смееха от учтивост, за да са в тон с настроението на краля, с изключение на Мириамел. Тя погледна Таусър от своя стол с висока облегалка със странно изражение, което Таусър не можа да разгадае.

— Е — каза Елиас, — ако не бях толкова добър, а бях например езически крал като Лут от Хернистир, щях да заповядам да отсекат мъничката ти сбръчкана глава, задето говориш така за починалия ми баща. Но, разбира се, аз не съм такъв крал.

— Разбира се, че не сте, господарю — каза Таусър.

— Да ни попееш ли си дошъл, или да направиш няколко премятания? Вярвам, че не е второто, тъй като явно си много стар за подобни номера. Хайде кажи ни! — Елиас се отпусна в стола си и плесна с ръце да му донесат още вино.

— Да пея, ваше величество — отвърна шутът.

Той свали лютнята от рамото си и започна да я настройва, като въртеше дървените ключове. Един млад прислужник се притече, за да напълни чашата на краля, а Таусър вдигна поглед към тавана, където пред измитите от дъжда прозорци висяха знамената на рицарите и благородниците от Остен Ард. Прахта и паяжините бяха изчистени, ала на Таусър цветовете на бойните флагове му изглеждаха фалшиви и твърде ярки, като гримираното лице на лека жена, която иска да изглежда млада, разваляйки по този начин и малкото хубост, която все още й е останала.

След като неспокойният паж напълни чашите на Гутулф, Фенгболд и останалите, Елиас махна с ръка на Таусър.

— Господарю — сведе глава шутът, — ще ви изпея песен за един друг добър крал, който обаче бил нещастен и тъжен.

— Не обичам тъжни песни — каза Фенгболд. Както можеше да се очаква, той вече бе доста пиян. Гутулф до него се изкиска.

— Тихо! — Първият министър на краля смушка съседа си с лакът, така че да видят всички. — Ако не ни хареса песента, когато свърши, ще го накараме да ни подскача.

Таусър прочисти гърлото си, дръпна струните и запя с тихия си, нежен гласец:

— Нещо не ми харесва тази песен — изръмжа Гутулф. — Има нещо подигравателно.

Елиас му нареди да замълчи — очите му проблеснаха и той даде знак на Таусър да продължи.

— Стига! Това е измяна! — изрева Гутулф, скочи и бутна стола си назад; дългият му меч излетя със свистене от ножницата. Ако Фенгболд не бе скочил и не бе хванал ръката му, Гутулф щеше да посече разтреперения Таусър.

Елиас също се бе изправил светкавично.

— Махни това желязо, идиот такъв! — изкрещя той. — Никой не може да вади меч в Тронната зала!

После обърна гръб на ръмжащия граф на Утаниат и погледна шута. Старецът се бе посъвзел след кипването на вбесения Гутулф и се опитваше да се държи достойно.

— Да не си мислиш, джудже нещастно, че песничката ти е забавна — изръмжа кралят, — или че дългата ти служба при баща ми те прави недосегаем? Да не си посмял да скверниш царската особа с такива тъпи шеги. Махай се от очите ми!

— Признавам, господарю, че песента не е нова — започна шутът с треперещ глас. Шапката му със звънчетата се беше килнала назад. — Ала тя не е…

— Марш оттук! — изсъска Елиас с пребледняло лице и безумни очи.

Таусър бързо закуцука към вратата, потресен от дивия поглед на краля и отчаяното, като на заключена птичка лице на дъщеря му, принцеса Мириамел.

11. Неочакван гост

Беше обикновен следобед в последния ден на аврел. Саймън беше потънал в една купа сено в мрачната плевня на конюшнята, удобно разположен сред бодливото жълто море. Само главата му се подаваше над сеното. Прашинките проблясваха на светлината пред широкия прозорец. Саймън лежеше заслушан в равномерното си дишане.

Току-що бе слязъл от сенчестата галерия на параклиса, където монасите пееха своите обедни богослужения. Чистите, изваяни тонове на тържествените им молитви го бяха разчувствали така, както самият параклис и скучната суетня между неговите драпирани стени никога не го бяха вълнували. Всяка нота се изпяваше с нежна грижовност и се отделяше от устните с любов — сякаш майстор-дърворезбар пускаше изящни детски лодчици в потока. Пеещите гласове бяха обвили самотното му сърце в приятна, прохладна сребърна мрежа и нежната смиреност на нишките й все още обземаше душата му. Беше толкова странно усещане: за момент се почувства покрит с пера и сърцето му се разтуптя, като изплашена птичка, сгушена в шепата на Бог.

Той избяга по стълбището на галерията, почувствал се недостоен за такова внимание и нежност — беше твърде недодялан и глупав. Струваше му се, че с грубите си ръце на кухненски прислужник може по някакъв начин да разстрои звучната мелодия.

Сега в плевнята сърцето му започна да се успокоява. Той се зарови дълбоко в шумолящото сено, затвори очи и се заслуша в пръхтенето на конете отдолу. Струваше му се, че почти усеща неуловимия допир на прашинките, които кацаха по лицето му в безмълвния сънлив полуздрач.

Навярно беше задрямал, но не беше сигурен. Следващото нещо, което чу, бяха внезапни високи гласове под него. Преплува през гъделичкащото сено с претъркулване, добра се до ръба на плевнята и погледна надолу към конюшнята.

Бяха трима: Шем Коняря, Рубен Мечока и още един дребен човек, за когото Саймън си помисли, че може да е Таусър, ала не беше сигурен, защото човекът не носеше шутовски костюм, а шапката му засенчваше голяма част от лицето му. Бяха влезли заедно през вратите на обора като трио клоуни. Мечока носеше кана с размерите на агнешко бутче. И тримата бяха доста пияни, а Таусър — ако това бе той — пееше някаква стара мелодия:

Рубен подаде каната на дребосъка и тежестта й го олюля насред песента. Той направи крачка назад и се просна на земята, а шапката отхвръкна от главата му. Наистина беше Таусър — Саймън видя сбръчканото му лице и присвитите му устни. Покрай очите му се появиха бръчки, сякаш се канеше да заплаче като дете. Вместо това се закикоти безпомощно и се облегна на стената, с каната между краката си. Спътниците му се стовариха до него. Седяха един до друг като свраки на плет.

Саймън се чудеше дали да излезе от укритието си. Не познаваше добре Таусър, но беше в приятелски отношения с Шем и Рубен. Ала след кратък размисъл реши да не се показва. По-забавно щеше да е да ги наблюдава, без да знаят. Можеше и да му хрумне някой номер.

— В името на свети Муирфат и на Архангела — с въздишка промълви Таусър след няколко просмукани с алкохол минути. — Имах страшна нужда от това. — Прокара пръст по ръба на каната и после го пъхна в устата си.

Шем Коняря се пресегна над шкембето на ковача и взе каната, за да отпие. Изтри устни с опакото на грубата си ръка.

— И де ще идеш сега? — попита той шута.

Таусър отново въздъхна. Оживлението на веселата пиянска компания внезапно се изпари. Всички гледаха мрачно в земята.

— Имам роднини — далечни роднини — при устието на реката. Може и там да отида, макар че едва ли ще се радват на още едно гърло. Може пък да отида на север в Наглимунд.

— Да, ама Джосуа е изчезнал — каза Рубен и се оригна.

— Да бе, няма го — добави Шем.

Таусър затвори очи и чукна главата си в грубата дървена врата на една от клетките.

— Да, обаче хората на Джосуа все още държат Наглимунд и ще посрещнат добре човек, изгонен от своя дом от чукундурите на Елиас, още повече сега, когато се говори, че кралят е убил бедния принц Джосуа.

— Обаче някои викат, че Джосуа бил станал предател — заяви Шем и сънено потърка брадичката си.

— Пфу! — Дребният шут се изплю.

Горе в плевнята Саймън също усещаше топлината на пролетния следобед — правеше го муден и сънлив. Разговорът долу му се струваше маловажен и някак отвлечен. „Убийство“ и „измяна“ му изглеждаха далечни и странни понятия.

В дългата пауза, която последва, Саймън почувства как клепачите му бавно и неумолимо се спускат надолу…

— Май не е било много мъдро, братко Таусър. — Говореше Шем, старият мършав Шем, изпит и потъмнял, като нещо закачено в килер за опушване на месо. — Да бъзикаш краля, искам да кажа. Трябваше ли да пееш такваз песен, дет’ щи го подразни?

— Ха! — Таусър яростно се зачеса по носа. — Моите прадеди от запад са били истински бардове, а не куци стари акробати като мен. Те биха му изпели песен, от която направо щяха да му щръкнат ушите! Разправят, че поетът Еоин-ек-Клуиас веднъж така величествено изпял една песен на гнева, че всички златни пчели от Грианспог се спуснали върху вожда Гормбата и го нажилили до смърт… това се казва песен! — Старият шут отново подпря главата си на стената на конюшнята. — Кралят!? Господи, дори не мога да понасям да го наричам така. Бях с пресветия му баща от малък — това бе крал, който си заслужава да бъде наречен крал. Този си е чист разбойник… не е даже и наполовина мъж, какъвто бе баща му…

Таусър снижи гласа си. Главата на Шем Коняря бавно се спусна на гърдите му. Очите на Рубен бяха отворени, но сякаш гледаха към тъмните пространства между покривните греди. До него Таусър отново се размърда.

— Разказах ли ви — каза старият мъж с внезапно оживление, — разказах ли ви за меча на краля? Мечът на крал Джон — Блестящ гвоздей? Знаете ли, той ми го даде и каза: „Таусър, само ти можеш да го предадеш на моя син Елиас. Само ти…“ — Една сълза се отрони измежду клепачите върху сбръчканата буза на шута. — „Заведи моя син в тронната зала и му дай Блестящ гвоздей!“ — каза ми той и аз го направих. Занесох му меча в нощта, когато неговият скъп баща умря… сложих му го в ръката, точно както ми заръча баща му… и той го изпусна! Изпусна го! — Гласът на Таусър гневно се извиси. — Мечът, който баща му бе носил в повече битки, отколкото са бълхите по куче! Не можех да повярвам, че съществува такава непохватност, такова… неуважение! Слушаш ли ме, Шем? Рубен?

До него ковачът изсумтя.

— Пфу! Разбира се, бях ужасен. Вдигнах меча, изтрих го с ленения парцал, в който беше увит, и му го подадох; този път той го пое с двете си ръце. „Изплъзна се“, каза ми като пълен идиот. Сега, когато мечът отново бе в ръцете му, по лицето му премина странно изражение, като… като на… — Шутът се отнесе.

Саймън се изплаши, че е заспал, но изглежда, дребният старец с размътена от виното глава просто се бе замислил.

— Изражението му — продължи Таусър — бе като на дете, хванато да върши нещо много, много лошо — точно такова беше! Точно такова! Той пребледня, устните му се изкривиха — и ми подаде меча. „Погреби това заедно с баща ми — каза ми. — Това е неговият меч; той трябва да е при него“. — „Но той пожела да го получите вие, господарю!“, казах аз. Ала слушаше ли ме той? Слушаше ли? Не! „Това е нова епоха, старче — каза ми. — Няма нужда да се захласваме по тези стари реликви от миналото“. Можете ли да си представите такава крещяща безочливост!?

Таусър потърси с ръка каната и като я напипа, я вдигна и отпи солидна глътка. И двамата му събеседници бяха затворили очи и дишаха тежко, ала дребният старец не забелязваше това, потънал във възмущението си.

— И после дори не отдаде на бедния си мъртъв баща почитта… да положи собственоръчно меча в гроба му. Дори… дори не го докосна! Накара по-малкия си брат да го направи… — Таусър сведе плешивата си глава. — Като че ли му изгори ръцете… да видиш само как ми го върна… толкова бързо… проклето пале… — Главата на Таусър подскочи още веднъж, отпусна се на гърдите му и не се повдигна повече.

Когато Саймън тихо се спусна по стълбата, и тримата мъже вече хъркаха като стари кучета пред камина. Той се промъкна на пръсти покрай тях и загрижено спря да запуши каната, за да не би някой да я събори, като махне с ръка в съня си. После излезе на двора под полегатите лъчи на слънцето.

„Толкова много странни неща се случиха тази година — помисли си той, докато седеше и хвърляше камъчета в кладенеца в средата на общинския двор. — Суша и болест, изчезването на принца, избити и изгорени хора във Фолшайър“. — Но като че ли тези неща не изглеждаха толкова важни.

„Всичко това се случва на някой друг — помисли Саймън с известна радост, примесена със съжаление. — Всичко това се случва на другите“.

Тя се бе свила до прозореца, загледана през изящно гравираните му решетки към нещо долу на двора. Не вдигна поглед, когато той влезе, въпреки че тътренето на ботушите му по плочника ясно издаде идването му. Той спря за момент на вратата, с кръстосани на гърдите ръце, ала тя още не се обръщаше. Той направи няколко крачки напред и после спря, като надничаше над рамото й.

На двора нямаше нищо за гледане, освен един кухненски прислужник, седнал на ръба на каменния кладенец — дългокрак младеж с чорлава коса и изцапана риза. Освен него там имаше само овце — мръсни купчинки вълна, които търсеха из черната земя поникнала трева.

— Какво има? — попита той и сложи широката си длан на рамото й. — Мразиш ли ме, че си тръгна, без да промълвиш и дума?

Тя поклати глава и за миг в косата й се вплете един слънчев лъч. Ръката й се прокрадна към неговата и я хвана с хладните си пръсти.

— Не — каза тя, все така загледана в празния двор долу, — но мразя нещата, които виждам около себе си.

Той се наведе, но тя рязко издърпа ръката си и я вдигна към лицето си, сякаш да го заслони от следобедното слънце.

— Кои неща? — попита той и в гласа му се промъкна раздразнение. — Да не би да предпочиташ да си в Меремунд и да живееш в онзи ветровит затвор, който ми даде баща ми, с вонята на риба, която отравя въздуха дори на най-горните балкони? — Той посегна, хвана брадичката й и нежно, ала решително я обърна към себе си. Очите й бяха гневни и насълзени.

— Да! — каза тя и отблъсна ръката му, ала не отклони погледа си от неговия. — Мисля, че да. Там можеш да усещаш вятъра и да виждаш океана.

— Господи, момиче, океана! Ти си господарка на целия свят, а плачеш, защото не можеш да виждаш проклетата вода? Погледни! Погледни натам! — Той посочи с ръка отвъд стените на Хейхолт. — Какво според теб представлява Кинслах?

Тя го погледна насмешливо.

— Това е само залив, кралски залив, който безстрастно очаква краля да се понесе из него на кораба си или да поплува. Никой крал не може да притежава морето.

— Аха. — Той се отпусна на една табуретка и изпружи дългите си крака. — И с това, предполагам, искаш да намекнеш, че ти също се чувстваш тук като в затвор? Каква глупост! Знам защо си разстроена.

Тя спря да гледа през прозореца, обърна се и го погледна изпитателно.

— Нима? — В насмешливия й тон се прокрадна малка надежда. — Кажи ми тогава защо, татко.

Елиас се засмя.

— Защото ще се омъжваш. Изобщо не ме изненадваш. — Той придърпа табуретката си към нея. — О, Мири, няма от какво да се страхуваш. Фенгболд е перко, ала е още млад и глупав. С една търпелива женска ръка, която да го насочва, скоро ще се научи на обноски. А ако не — е, това ще докаже, че наистина е глупак, щом не знае как да се държи с дъщерята на краля.

Лицето на Мириамел застина в примирение.

— Ти не разбираш. — Гласът й бе равен като на данъчен чиновник. — Фенгболд ме вълнува, колкото камък или обувка. Загрижена съм за теб — ти си този, който трябва да се страхува. Защо е цялата тази показност? Защо се подиграваш и заплашваш старите хора?

— Подигравам се и заплашвам ли? — За миг широкото лице на Елиас се сгърчи грозно. — Този стар кучи син пее песен, с която все едно ме обвинява, че съм убил брат си, а ти твърдиш, че се подигравам с него? — Кралят рязко се изправи и с гневен ритник отпрати табуретката в средата на стаята. — От какво трябва да се страхувам? — внезапно попита той.

— Ако ти не знаеш, татко — ти, който прекарваш толкова време с тази червена змия Приратес и с неговите сатанинщини — ако ти не усещаш какво става…

— Какво, в името на Ейдон, се опитваш да ми кажеш? — строго попита кралят. — Какво разбираш ти? — Той тупна с ръка по бедрото си. — Нищо! Приратес е мой способен служител — той ще направи за мен това, което никой друг не може.

— Той е чудовище и се занимава с черна магия! — извика принцесата. — Превръщаш се в негов инструмент, татко! Какво се е случило с теб? Ти се промени! — Мириамел въздъхна болезнено и се опита да скрие лице в дългия си син воал, после изприпка с кадифените си чехли в спалнята и затръшна тежката врата след себе си.

— По дяволите тия деца! — изруга Елиас. — Момиче! — извика той и закрачи към вратата. — Ти нищо не разбираш! Не знаеш нищо за призванието на краля. Нямаш право да си толкова непокорна. Аз нямам син! Нямам си наследник! Около мен е пълно с кариеристи и имам нужда от Фенгболд. Не се противи!

Той чака дълго, ала принцесата не отговаряше. Кралят удари вратата и дървото се разтресе.

— Мириамел! Отвори! — Мълчание. — Дъще — каза той, като опря чело в хладното дърво, — само ми роди внук и ще ти оставя Меремунд. Ще се погрижа Фенгболд да не те спира да отидеш там. Можеш да прекараш остатъка от живота си в съзерцание на океана. — Вдигна ръка и избърса нещо от лицето си. — Аз самият не мога да го гледам… Кара ме да мисля за майка ти.

Удари вратата още веднъж. Ехото избумтя и бавно заглъхна.

— Обичам те, Мири… — нежно каза кралят.

Бойницата на ъгъла на Западната стена вече бе отхапала едно късче от следобедното слънце. Още едно камъче изтрополи по стените на кладенеца и последва другарчетата си по съдба.

„Гладен съм“ — помисли си Саймън.

Нямаше да е зле да се помотае из кухнята и да изпроси нещо за ядене от Джудит. Вечерята нямаше да е сервирана поне още час, а стърженето в стомаха му припомни, че не е слагал нищо в устата си от ранна сутрин. Единственият проблем бе, че Рейчъл и нейният легион чистеха трапезарията и съседните стаи — последната битка от изморителната пролетна кампания на Драконката. Разбира се, би било по-добре, ако е възможно, да не се засича с Рейчъл и да не слуша забележките й относно моленето за храна преди вечеря.

След кратко размишление, по време на което изпрати още три камъчета с дрин-дран-дрънкане надолу в кладенеца, Саймън реши, че е по-добре да премине под Рейчъл Драконката, отколкото да я заобикаля. Трапезарията заемаше целия втори етаж на столовата по протежение на Морската стена от централното укрепление; щеше да му отнеме много време да заобикаля Канцеларията, за да излезе при кухните от другата страна. Не, складовите помещения бяха единственият маршрут.

Той рискува с един бърз преход от общия двор през западния вход на столовата и успя да се промъкне, без да го забележат. Мирисът на сапунка и далечното шляпане на парцали го накараха да ускори крачка и той се шмугна в мрачния сутерен и складовите помещения, които заемаха по-голямата част от пространството под столовата.

Тъй като сутеренът беше на цели шест или седем лакътя под височината на стените на вътрешния двор, през прозорците му проникваше само слаба, отразена слънчева светлина. Гъстата сянка вдъхна сигурност на Саймън. Поради леснозапалимите материали, тук почти никога не се внасяха фенери. Вероятността да го открият беше нищожна.

В голямото централно помещение чак до тавана се издигаха грамади бъчви и каци — мрачни, заоблени кули с тесни проходи между тях. Какво ли нямаше в тези бъчви: сушени зеленчуци, сирена, топове платно от стари времена, дори рицарски брони, потопени в каци с черно като нощ масло. Изкушението да отвори някои от буретата и да види какви съкровища се крият в тях беше много силно. Но Саймън нямаше лост, за да откърти тежките, здраво заковани капаци, нито пък смееше да вдига шум, след като Драконката и нейните легиони миеха и търкаха точно над главата му като грешници от ада.

В средата на дългото сенчесто помещение, докато си проправяше път между купищата бъчви, които се надвесваха над него като колоните на катедрала, Саймън едва не падна в една дупка.

Отскочи изненадано назад, с разтуптяно сърце, но бързо разбра, че това в пода не е просто дупка, а люк с отворен капак. Ако внимаваше малко повече, можеше да го заобиколи, въпреки теснотата на пътечката… но защо бе отворен? Явно тежкият капак беше вдигнат с някаква цел. Сигурно някой от склададжиите бе пренесъл нещо някъде по-надолу и не бе могъл да затвори капака, тъй като ръцете му са били заети.

Саймън се поколеба само за миг, после заслиза надолу по стълбата. Кой знае какви странни и вълнуващи неща се криеха в помещението долу?

Долу бе по-тъмно, отколкото в горното помещение, и отначало той не можа да различи нищо. Търсещият му крак попадна на нещо; той се наведе пъргаво и напипа познатата стабилност на дървен под. Когато обаче свали и другия си крак от стълбата, не усети никакво съпротивление — от падането го спаси единствено това, че се беше хванал здраво за стъпенките на стълбата. Непосредствено под нея имаше още една зееща дупка — още един отвор, водещ към по-долно помещение. Той заопипва с крак, докато намери ръба, после стъпи върху сигурния под на средното помещение.

Отвореният люк над него очертаваше сив квадрат в тъмнината. На слабата светлина Саймън с разочарование установи, че помещението, в което се намира, е само малко по-голямо от обикновен килер; таванът бе много по-нисък, отколкото на горното помещение. Малката стая беше натъпкана до тавана с бурета и чували, между които минаваше само една малка пътечка, стигаща до срещуположната стена, която разделяше подпрените сухи продукти.

Докато разглеждаше килера с не особено голям интерес, някъде изскърца дъска и в тъмнината под него се чу отмереният звук на стъпки.

„Господи, кой ли е това? Какво да правя?“

Колко глупаво от негова страна да не се сети, че люкът може да е отворен, защото в помещенията долу все още има някой! Отново беше сгазил лука. Прокле се наум за глупостта си и се плъзна по тясната пътечка между складираните стоки. Стъпките долу стигнаха до стълбата. Саймън се мушна встрани от пътечката в една пролука между два мухлясали чувала, които миришеха така, сякаш бяха пълни със стари чаршафи. Като разбра, че може да бъде видян от всеки, който се покаже от долния люк и стъпи на пътечката, Саймън се преви почти на две и се отпусна върху един сандък. Стъпките спряха и стълбата заскърца под тежестта на някой, който се качваше по нея. Саймън затаи дъх. Нямаше представа защо изведнъж се изплаши толкова много; ако го хванеха, това щеше да означава само още нови наказания, още от страшните погледи и солени забележки от страна на Рейчъл. Защо тогава се чувстваше като заек, преследван от хрътки?

Шумът от изкачването продължи и за момент изглеждаше, че който и да е, ще продължи да се изкачва към голямото горно помещение… но после скърцането спря. Тишината звънеше в ушите на Саймън. Последва ново изскърцване, после още едно. Момчето усети тежест в стомаха и разбра, че стъпките се връщат надолу. Чу се приглушено тупване, когато невидимият слезе от стълбата на пода на килера; после отново настъпи мълчание, ала този път сякаш тупкаше самата тишина. Бавните стъпки се приближиха до тясната пътечка и спряха точно срещу набързо избраното скривалище на Саймън. В неясната светлина той видя островърхи черни ботуши, които почти можеше да докосне, а над тях висеше обшитият с черно край на алена роба. Това бе Приратес.

Саймън се сви още повече върху сухите продукти и замоли Ейдон да успокои сърцето му, което биеше като бясно. Нещо привлече погледа му нагоре и го накара да погледне иззад смачканите бабуни на чувалите, които го скриваха. През тясната пролука той видя тъмното лице на алхимика; за момент изглеждаше, че Приратес гледа право в него, и Саймън едва не изпищя от ужас. Миг по-късно осъзна, че не е така; забулените в сянка очи на аления свещеник се взираха над главата на Саймън в стената зад него. Той се ослушваше.

„Излез“.

Устните на Приратес не бяха помръднали, ала Саймън чу гласа така ясно, сякаш думите бяха прошепнати направо в ухото му.

„Излез. Веднага“.

Гласът беше твърд, ала спокоен. Саймън се засрами от поведението си: нямаше от какво да се страхува; беше детински глупаво да клечи тук в тъмното, когато можеше да се изправи и да се покаже, да си признае малката шега, която си беше позволил… ала все пак…

„Къде си? Покажи се“.

Точно когато спокойният глас го бе убедил, че е по-лесно да стане и да си каже всичко и той посегна към чувалите, за да си помогне при ставането, черните очи на Приратес за миг проникнаха през тъмния процеп, откъдето надничаше Саймън. Този поглед попари всякакво намерение да се изправи, както внезапен мраз попарва розов цвят. Очите на Приратес проникнаха в душата на момчето и в сърцето му се отвори врата; на входа й надвисна сянката на разрушението.

Това беше смъртта — Саймън знаеше това. Почувства студеното трошене на гробна пръст под ровещите си ръце, тежестта на тъмния, влажен чернозем в устата и очите си. Думите и безстрастният глас бяха изчезнали, усещаше само как нещо го тегли, нещо нематериално, което малко по малко го издърпваше напред. Леденостудена змия обви сърцето му. Чакаше го смъртта — неговата смърт. Само да издадеше звук, само да трепнеше или да си поемеше въздух, и никога повече нямаше да види слънцето. Той стисна очи толкова силно, че го заболяха слепоочията. Стисна и зъби, за да възпре желанието си да си поеме дъх. Тишината свистеше и гърмеше. Силата, която го теглеше, нарасна. Саймън се почувства така, сякаш бавно потъва в тъмните дълбини на морето.

Внезапно измяукване раздра тишината и стреснатият Приратес изруга. Невидимата задушаваща хватка изчезна. Очите на Саймън се отвориха навреме, за да види една гъвкава сива сянка, която профуча край него, прескочи ботушите на Приратес и изчезна в тъмнината на долния люк. Изненаданият смях на свещеника отекна глухо в претъпканото помещение.

„Котка!“

След миг черните ботуши се обърнаха и тръгнаха обратно по пътечката. Саймън чу скърцането на стъпалата. Остана неподвижен, с притаен дъх, нащрек. По челото му се стичаше студена пот и влизаше в очите му, ала той не вдигна ръка, за да я изтрие — още не.

Най-после, много след като скърцането на стълбата бе утихнало, Саймън се изправи и опита да се задържи на изтръпналите си, разтреперани крака. Слава на Усирис, благословена да е тази сива котка! Ала какво да прави сега? Беше чул хлопването на горния капак и стъпките по пода отгоре, ала не можеше да е сигурен, че Приратес си е тръгнал. Щеше да е рисковано дори да повдигне тежкия капак и да се огледа. Ако свещеникът бе още в склада, сигурно щеше да го чуе. Как да се измъкне оттук?

Реши, че просто трябва да остане на място и да чака в тъмнината. Дори свещеникът да беше в помещението отгоре, най-вероятно щеше да си свърши работата и да си тръгне. Това изглеждаше най-безопасният план — ала нещо у Саймън се разбунтува. Едно бе да си изплашен — а Приратес му беше изкарал ума, и друго — да прекараш цялата вечер в един тъмен килер и да понесеш полагащото се наказание, при положение че свещеникът навярно бе вече на път към своето гнездо в Кулата на Хйелдин.

„Освен това не мисля, че той наистина щеше да успее да ме накара да се покажа… По-скоро бях изплашен до смърт…“

В ума му изникна споменът за кученцето с пречупения гръбнак. Той отвори уста и задиша дълбоко.

Ами котката, която го спаси от залавяне — от залавяне? Въгленочерните очи на Приратес като че ли още го наблюдаваха. Те не бяха плод на уплашеното му въображение. Къде изчезна котката? Ако беше скочила в долното помещение, явно бе попаднала в капан и никога не би намерила пътя обратно без помощта на Саймън. Беше въпрос на чест да я спаси.

Той тихо се придвижи напред и забеляза смътна светлина през отвора в пода. Фенер ли гореше долу? Или имаше друг изход, врата към някой от вътрешните дворове?

След като почака малко и се ослуша, за да се увери, че този път никой няма да го изненада, Саймън предпазливо стъпи на стълбата и заслиза надолу. Струя студен въздух изду леко ризата му и кожата по ръцете му настръхна. Той захапа долната си устна, поколеба се, после продължи.

В началото единствената светлина идваше отдолу, сякаш Саймън се спускаше в гърлото на някаква бутилка. После светлината се разпростря и скоро опипващият му крак стъпи на под. Саймън се огледа и видя, че стълбата свършва тук; нямаше люк за по-долно помещение. Единственият източник на светлина в стаята, тъй като най-горният люк бе затворен, бе един странен светещ четириъгълник на срещуположната стена — призрачна врата, очертана на стената с колеблива жълтеникава светлина.

Саймън суеверно направи знака на Дървото и се огледа. В стаята имаше само една счупена тренировъчна мишена за копия и останки от други съоръжения за рицарски турнири. Въпреки че издължените сенки оставяха много неосветени ъгли, той не можа да види нищо, което би представлявало интерес за човек като Приратес. Тръгна към светещата фигура на стената с протегнати напред ръце — петпръсти силуети, очертани в кехлибарен цвят. Внезапно четириъгълникът присветна силно, после изгасна. Черен плащ се спусна върху всичко наоколо.

Саймън остана сам в тъмнината. Не се чуваше никакъв звук, освен пулсиращата му кръв, отекваща в ушите му като шум от вълните на далечен океан. Той предпазливо направи стъпка напред; звукът от обувката му по пода отекна в тишината. Направи още една крачка и после друга: протегнатите му пръсти напипаха студен камък… и нещо друго; местенца на странна слаба топлина. Той се отпусна на колене до стената.

„Сега знам как се чувства човек на дъното на кладенец. Надявам се, че никой няма да застане отгоре и да хвърля камъни върху главата ми“.

Докато седеше и умуваше какво да прави, дочу слаб звук от някакво раздвижване. Нещо се блъсна леко в гърдите му и изтръгна от тях изненадано възклицание. Нещото се отдръпна, ала миг по-късно го побутна отново. Нещо се триеше нежно в ризата му… и мъркаше.

— Коте? — прошепна той.

„Ти ме спаси, знаеш ли? — Саймън погали невидимото телце. — По-полека де. Не мога да разбера кое е глава, кое е опашка, като се въртиш така. Вярно е, спаси ме, но и аз ще те измъкна от дупката, в която си се завряло“.

— Разбира се и аз се набутах в същата дупка — каза Саймън на глас.

Вдигна косматото животинче и го сложи в пазвата си. Усетила топлината на тялото му, котката замърка доволно.

— Знам какво беше това светещо нещо — прошепна той. — Врата. Магическа врата.

Това обаче бе магическата врата на Приратес и Моргенес щеше жив да го одере само защото се е приближил до нея. Ала Саймън бе обзет от прилив на решително възмущение: този замък беше и негов в края на краищата и складовите помещения не бяха собственост на някакъв парвенюшки свещеник, колкото и страшен да бе той. Във всеки случай, ако се качеше обратно по стълбата и Приратес беше още там… е, дори и възвърналата се гордост на Саймън не му позволи да се заблуждава относно това, което би се случило тогава. Така че или трябваше цяла вечер да седи в непрогледната тъмнина на шахтата, или…

Той долепи дланта си до стената и я прокара по студените камъни, докато отново не намери ивиците топлина. Проследи ги с пръсти и откри, че приблизително отговарят на четириъгълното очертание, което бе видял в началото. Сложи дланите си по средата и натисна, ала неизмазаната стена не помръдна. Натисна отново с всичка сила; котката неспокойно се размърда под ризата му. Отново нищо. Опря се на стената и усети как топлите ивици започват да изстиват под дланите му. Внезапно си представи Приратес, спотаил се като паяк в тъмнината отгоре, с ехидна усмивка на ръбатото си лице, и сърцето му заби по-силно.

— О, Елисия, Майчице Божия, отвори! — измънка той отчаяно. Дланите му бяха потни от страх и хлъзгави. — Отвори!

Камъкът внезапно се затопли, после стана горещ и Саймън се отдръпна. На стената пред него се появи тънка златиста линия. Двата й края запълзяха хоризонтално като потоци от разтопен метал, после се спуснаха надолу и после отново се сляха. Пред него светеше вратата. Саймън само повдигна ръка и я докосна с пръст и тя засвети още по-ярко. По краищата се очертаха пукнатини. Той внимателно постави пръстите си в единия край и бутна: каменната врата безшумно се отвори и в помещението нахлу поток светлина.

Измина известно време, докато очите му привикнат към нея. Зад вратата, изсечен направо в грубия камък на замъка, почваше коридор, който се губеше зад ъгъла. В една поставка на стената гореше факла: това го беше объркало така. Той се изправи и почувства приятната тежест на котката в пазвата си.

Щеше ли Приратес да остави запалена факла, ако не възнамеряваше да се върне? И какъв беше този странен проход? Саймън си спомни, че Моргенес беше споменавал нещо за ситски руини под замъка. Това със сигурност беше стар каменен градеж, ала неугледен и груб, напълно различен от изящната нежност на Кулата на Зеления ангел. Той реши да поогледа; ако коридорът не водеше наникъде, в крайна сметка щеше да му се наложи да се върне по стълбите.

Стените на тунела бяха влажни. Докато Саймън с опипване се придвижваше по коридора, чуваше далечен тътен, проникващ през самата скала.

„Сигурно се намирам под нивото на Кинслах. Нищо чудно, че камъните, въздухът — всичко е толкова влажно“. Сякаш в подкрепа на мисълта му, през шевовете на обувките му започна да прониква вода.

Коридорът отново завиваше и се спускаше надолу. Мъждукащата светлина от факлата при входа се смеси със светлина от нов източник. Саймън зави покрай още един последен ъгъл и излезе на равна широка площадка, която на десетина крачки свършваше със стена от напукан гранит. Там, в една халка на стената, гореше още една факла.

От лявата му страна се мержелееха два тъмни отвора. В дъното, точно зад тях, имаше нещо, което приличаше на врата, почти съвпадаща с края на коридора. Той продължи напред; в краката му се плискаше вода.

Първите две кухини приличаха на някогашни помещения — най-вероятно килии, но сега разбитите врати висяха безжизнено на разкривените си панти. Играещите светлини на факлата разкриваха вътре само сенки и нищо друго. В необитаемите помещения се усещаше влажният мирис на тлен. Саймън бързо ги подмина и стигна до вратата в дъното. Котката в пазвата му леко го одраска, докато разглеждаше масивните дъски на трепкащата светлина. Какво ли имаше зад вратата? Друга запусната стая или коридор, водещ по-нататък в блъсканата от морския прибой скала? Или може би това бе тайната съкровищница на Приратес, скрита от всички любопитни очи… е, от почти всички любопитни очи?…

В горната част на вратата беше закрепена метална плочка: Саймън не можеше да прецени дали е резе, или капаче на шпионка. Опита се да я отмести, ала ръждивият метал не помръдна. По пръстите му полепнаха червеникави прашинки ръжда. Огледа се и откри част от счупена панта. Вдигна я и зачегърта метала, докато накрая с жално изскърцване пластинката не се отмести настрани около разядената от солта и ръждата пантичка. Саймън хвърли бърз поглед по коридора, ослуша се за приближаващи стъпки, после се наведе и погледна през дупката.

За голяма негова изненада, в стаята пламтеше снопче тръстики в поставка на стената, ала шеметната, ужасяваща мисъл, че е намерил тайната съкровищница на Приратес, бързо се изпари от главата му, след като огледа влажния, покрит със слама под и голите стени. В дъното на стаята обаче имаше нещо… някаква свита тъмна сянка.

Саймън внезапно чу някакво дрънчене и стреснато се обърна. Заля го вълна от страх и той тревожно се заоглежда в очакване всеки момент да чуе тупкането на черните ботуши по коридора. Шумът се повтори и Саймън с удивление установи, че идва от стаята зад вратата. Той предпазливо долепи окото си до дупката и се взря в сенките вътре.

Нещо до черната стена се движеше — някакъв тъмен силует, и когато се наклонеше на една страна, резкият металически звук отекваше в малкото помещение. Силуетът вдигна глава.

Саймън ахна и отскочи от шпионката, сякаш го бяха зашлевили през лицето. В един безумен миг почувства, че земята се върти под краката му, сякаш бе махнал покрова на нещо познато, само за да открие разложената му вътрешност.

Окованият затворник, който гледаше към него, съществото с безумни очи, беше принц Джосуа.

12. Шест сребърни врабчета

Саймън се препъваше през двора. Мислите се надвикваха в главата му като улична тълпа. Искаше да се скрие. Искаше да избяга. Искаше да изкрещи ужасната истина и да избухне в смях, да накара обитателите на замъка да изскочат навън. Колко уверени се чувстваха, уверени във всичко, догаждаха се и клюкарстваха, ала не знаеха нищо! Нищичко! Саймън искаше да изреве, да блъска и да хвърля, ала в сърцето му още витаеше страхът от очите на Приратес — очи на хищна птица. Какво можеше да напрани? Кой би му помогнал, за да се оправи в този объркан свят?

„Моргенес“.

Докато вървеше с изтръпнали крака през потъналия в здрач двор, в съзнанието му изплува спокойното, леко присмехулно лице на доктора и изтласка страшния образ на свещеника и на окованата сянка в тъмницата долу. Без да се замисля повече, Саймън профуча през обкованата черна врата на Кулата на Хйелдин и хукна по стълбите на Канцеларията. За секунди прекоси дългите коридори и рязко отвори вратата, водеща към забранената за него Кула на Зеления ангел. Изпитваше толкова болезнена нужда да стигне до жилището на доктора, че ако клисарят Барнабас му препречеше пътя в опит да го залови, щеше да изтече като живак между пръстите му. Силен вятър премина през него, изпълни го животинска пъргавина и го избута още напред. Още преди страничната врата на кулата да се затвори зад него, той вече тичаше по подвижния мост и миг по-късно заудря по вратата на доктора. Двама стражи от Еркинската гвардия го погледнаха с безразличие и се върнаха към играта си на зарове.

— Докторе! Докторе! Докторе! — изкрещя Саймън и отново заблъска вратата като полудял бъчвар бъчвата си. Докторът бързо се появи, бос и разтревожен.

— В името на рогата на пръхтящия Криунос, момче! Да не си полудял!? Да не би да си глътнал рояк пчели!?

Саймън се провря покрай доктора, без да пророни и дума за обяснение, и тръгна по коридора към кабинета му. Спря се запъхтян до вътрешната врата и изчака дребния старец да го настигне. Моргенес го изгледа внимателно и го пусна в кабинета.

Щом вратата се затвори, Саймън започна да разказва за експедицията си и за резултатите от нея. Моргенес се засуети около слабия огън и наля от една кана вино с подправки да се топли в тигана. Докато работеше, слушаше внимателно и вмъкваше по някой въпрос в тирадата на Саймън, сякаш пъхаше пръчка в мечешка клетка. Накрая поклати замислено глава и подаде на момчето чаша греяно вино, после взе своята чаша и седна в един надраскан стол с висока облегалка. Беше напъхал слабичките си бели нозе в чехли, седеше с кръстосани крака на възглавничката на стола, а сивата му роба се диплеше около кокалестите му пищяли.

— Знам, че не биваше да докосвам магическата врата, докторе, знам, но го направих — и видях Джосуа! Съжалявам, че все обърквам нещата, но съм сигурен, че го видях! Имаше брада и изглеждаше ужасно… ала бе той!

Моргенес отпи от виното и забърса бакенбардите си с дългия си ръкав.

— Вярвам ти, момче — каза той. — Иска ми се да не ти вярвах, но всичко дяволски се връзва. Това само потвърждава странната информация, която получих.

— Но какво ще правим? — едва се сдържа да не изкрещи Саймън. — Той умира! Елиас ли е направил това с него? Знае ли кралят?

— Наистина не мога да твърдя това, ала едно е сигурно — Приратес знае.

Докторът остави чашата си и стана. Зад главата му последните лъчи на следобедното слънце обагряха тесните прозорци в червена светлина.

— Що се отнася до това, което ще направим, първо трябва да отидеш на вечеря.

— Вечеря!? — Саймън се задави и изплю виното върху ризата си. — След като принц Джосуа…

— Да, момче, точно така. Вечеря. Сега не можем да направим нищо, а аз трябва да помисля. Ако пропуснеш вечерята си, ще се вдигне шум — макар и не кой знае какъв, ала ще предизвика точно това, което искаме да избегнем — ще привлече внимание. Така че иди и си изяж вечерята… и докато дъвчеш, бъди така добър да си държиш устата затворена.

Вечерята се точеше бавно като пролетното размразяване на земята. Сбутан между мляскащи прислужници, с разтуптяно сърце, Саймън с мъка се сдържаше да не започне да хвърля чашите и посудата на застлания с тръстика под. Безсмисленият и неуместен разговор го вбесяваше, а овчарската баница, приготвена от Джудит специално за Вечерта на Белтаин, му се струваше твърда и безвкусна като талаш.

Рейчъл недоволно наблюдаваше шаването му и когато Саймън не можа да се сдържи повече и скочи, и помоли да напусне, стана и го последва до вратата.

— Съжалявам, Рейчъл, много бързам! — каза той, като се надяваше да отложи „конското“, което явно щеше да последва. — Доктор Моргенес иска да му помогна за нещо много важно. Моля те!

За миг изглеждаше, че Драконката се готви да приложи страховитата си хватка върху ухото му и да го върне насила на масата, ала нещо в изражението или в тона му я спря и тя за малко не се усмихна.

— Добре, момче, но само този път. И преди това ще благодариш на Джудит за прекрасната баница. Трудила се е над нея цял следобед.

Саймън се стрелна към Джудит, кацнала като огромна палатка на масата си. Пухкавите й бузи поруменяха, докато той хвалеше усилията й. Когато се втурна обратно към вратата, Рейчъл се пресегна и го хвана за ръкава. Саймън спря и се обърна, отворил уста за възражение, ала тя само рече:

— Просто се успокой и бъди внимателен, глупчо такъв. Нищо не е толкова важно, че да се пребиеш, докато стигнеш до доктора. — Потупа го по ръката, пусна го и го проследи с поглед, докато изчезваше през вратата.

Докато стигне до кладенеца, Саймън вече бе облякъл жилетката и палтото си. Моргенес още не беше дошъл. Изведнъж един мек глас до лакътя му го стресна:

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, момко. Дойде Инч и ми беше дяволски трудно да го убедя, че изобщо нямам нужда от неговите услуги точно сега. — Докторът придърпа качулката си и скри лицето си.

— Как успяхте да се приближите толкова тихо? — попита Саймън, снижил гласа си по примера на доктора.

— Е, все още мога да се движа по малко, Саймън — каза засегнато докторът. — Стар съм, обаче не съм още на умирачка.

— Извинете — прошепна Саймън.

Мълчаливо слязоха по стъпалата и влязоха в първото складово помещение. Моргенес извади кристална сфера, голяма колкото ябълка. Потърка я и в центъра й се появи светлинка, която постепенно се усили и в мрака изплуваха очертанията на натрупаните наоколо бурета и чували, потопени в мека златиста светлина. Моргенес протегна сферата напред и двамата внимателно тръгнаха покрай складираните стоки.

Капакът беше затворен; Саймън не можеше да си спомни дали го е затворил самият той при безумното си бягство. Внимателно се спуснаха по стълбата — Саймън напред, Моргенес над него, като осветяваше пътя със светещата сфера. Саймън посочи килера, където Приратес едва не бе го хванал, после продължиха към най-долното помещение.

Долната стая беше празна както преди, ала вратата, която водеше към каменния коридор, бе затворена. Саймън беше почти сигурен, че не я е затворил той, и го каза на Моргенес. Дребният доктор само махна с ръка, отиде до стената и намери мястото, където според указанията на момчето се намираше отворът. Прокара ръката си в кръг по стената, като мърмореше нещо под носа си, ала отворът не се появи. Моргенес приклекна и продължи да си говори още известно време. На Саймън му омръзна да пристъпва от крак на крак и клекна до доктора.

— Не можете ли просто да кажете някоя магическа дума и да я отворите?

— Не! — прошепна Моргенес. — Мъдрият човек никога, повтарям — никога не използва Изкуството без нужда, особено ако си има работа с друг посветен, като нашия отец Приратес. Все едно да си напиша името на вратата.

Саймън се намръщи. Докторът постави лявата си ръка плътно в средата на мястото, където би трябвало да се намира вратата, и след кратко опипване сръчно удари по нея с ръба на дясната си длан. Вратата се открехна и светлината от факлата в коридора заля стаята. Докторът надникна вътре, после пусна кристалната сфера в гънките на огромния си ръкав и извади една съшита от парчета кожа торба.

— Е, Саймън, момчето ми — изкиска се тихо той, — какъв крадец би излязъл от мене! Тази врата не е вълшебна, а само скрита с помощта на Изкуството. Хайде, идвай!

Влязоха във влажния каменен коридор.

Тръгнаха към заключената желязна врата. Стъпките им глухо отекваха в тишината. Докторът огледа ключалката, пристъпи към шпионката и надникна вътре.

— Мисля, че си прав, момко — прошепна той. — Мътните го взели! Как ми се иска да не беше! — Той се съсредоточи върху ключалката. — Бягай в края на коридора и си отваряй очите и ушите!

Саймън застана на пост, а Моргенес порови в кожената си торба, извади едно дълго, тънко като игла острие, втикнато в дървена дръжка, и доволно го размаха.

— Наракски дълъг нож. Знаех си, че ще потрябва някой ден!

Пъхна го в ключалката и го развъртя. Острието се плъзна в отвора доста свободно. Той го изкара, извади от торбата малко шишенце, разклати го и махна тапата със зъби. Саймън гледаше захласнат как докторът обърна шишенцето и изля тъмната гъста течност върху острието, после бързо го пъхна отново в ключалката.

Повъртя известно време острието, отстъпи назад и започна да брои на пръсти. След като преброи пръстите на двете си ръце по три пъти, хвана тънката дръжка и я завъртя. Намръщи се и я пусна.

— Ела, Саймън. Имаме нужда от твоите силни млади ръце.

По указанията на доктора Саймън хвана дръжката на странния инструмент и започна да върти. Изпотените му ръце се хлъзнаха по полираното дърво. Той стисна по-здраво и след малко почувства, че острието закачи нещо в ключалката. Миг по-късно чу как резето се плъзна. Моргенес кимна и Саймън бутна вратата с рамо.

Светлината от тлеещите тръстики в поставката на стената беше съвсем слаба, но окованият в дъното на килията се виждаше. Той вдигна поглед и очите му се разшириха. Опита се да каже нещо, ала от устните му излезе само леко свистене. Миризмата на гниеща слама бе непоносима.

— Ах… ах, бедният принц Джосуа… — каза Моргенес. Докато докторът разглеждаше оковите, Саймън гледаше безпомощно, неспособен да се намеси, сякаш събитията, които се случваха, бяха сън. Принцът бе страшно отслабнал и брадясал като пътуващ гадател; кожата, която се виждаше през окъсаното зебло, с което бе облечен, беше покрита с червени отоци.

Моргенес зашепна нещо в ухото на Джосуа Безръкия, после извади от чантата си едно продълговато шишенце, подобно на тия, в които дамите съхраняваха червилата си, чевръсто натри едната си длан с част от съдържанието на шишенцето, после — другата и огледа оковите на Джосуа. Двете му ръце бяха приковани към масивна желязна халка в стената; едната окова стягаше китката, другата — тънката предмишница на принца.

Моргенес свърши с разтриването на ръцете си, после подаде флакона и чантата на Саймън.

— Сега бъди добро момче и закрий очите си ръце. Размених един подвързан с коприна том на Плезинен Мирменис — единствения на север от Педруин — за този боклук. Остава да стискаме палци. Саймън, ама закрий очите си де…

Когато вдигна ръцете си, той видя как Моргенес посяга към халката, която държеше веригите на принца към камъка. Миг по-късно през преплетените пръсти на Саймън проблесна розова светлина, съпроводена от пукот като от удар с чук върху аспидна плочка. Когато младежът отново отвори очи, принц Джосуа се бе свлякъл на пода заедно с веригите си. Моргенес клечеше над него, а от дланите му се виеше пушек. Халката на стената беше почерняла и изкривена като прегорял геврек.

— Уф! — изпъшка докторът. — Надявам се… надявам се, че… никога няма да ми се наложи да правя това пак. Можеш ли да изправиш принца, Саймън? Аз съм много слаб.

Джосуа се претърколи неловко по гръб и се огледа.

— Мисля, че… мога да ходя. Приратес… ми даде нещо…

— Глупости. — Моргенес си пое дълбоко дъх и с мъка се изправи. — Саймън е силен момък. Хайде, момче, стига си се блещил! Вдигни го!

След няколко опита Саймън успя да опаше около кръста на принца свободните краища на веригите, все още прикрепени към ръцете му. После, с помощта на Моргенес, успя някак си да го вдигне на гърба си и Джосуа го яхна като детенце. Саймън стоеше и си поемаше дъх на едри глътки. В едни момент си помисли, че няма да издържи принца, ала после с един тромав подскок го повдигна по-високо на гърба си и откри, че даже с допълнителната тежест на веригите това не е невъзможно.

— Махни тая глупава усмивка от лицето си, Саймън — каза докторът. — Все още не сме го качили по стълбата.

Успяха някак си — Саймън пухтеше, почти разплакан от усилието, Джосуа немощно плетеше крака по стъпенките, а Моргенес тикаше отзад и шепнеше окуражително. Беше дълго и кошмарно изкачване, ала накрая стигнаха до главния склад. Моргенес изприпка край тях, а Саймън се облегна на един денк, за да отдъхне, все още с принца на гърба си.

— Тук някъде, тук някъде… — мърмореше Моргенес, докато си проправяше път през струпаните стоки. Когато стигна до южната стена на помещението, осветявайки с кристала пред себе си, затърси още по-енергично.

— Какво? — попита Саймън, ала докторът му направи знак да мълчи. Докато гледаше как Моргенес изчезва и се появява иззад пирамидите от бъчви, Саймън почувства леко докосване по косата. Принцът го галеше по главата.

— Истински, истински! — въздъхна Джосуа. Саймън усети нещо мокро да се стича по шията му.

— Намерих го! — чу се тихият ликуващ вик на Моргенес. — Насам! — Саймън се надигна с леко залитане и понесе принца. Докторът стоеше до голата каменна стена и сочеше една пирамида от големи бъчви. На светлината на лампата сянката му изглеждаше великанска.

— Какво намерихте? — Саймън намести принца на гърба си и се загледа. — Бъчви?

— Точно така! — изкиска се докторът и с театрален жест извъртя наполовина обръча на най-горната бъчва. Цялата й страна се отдели, сякаш беше врата, и зад нея зейна тъмнината на пещера.

Саймън се втренчи подозрително в мрака.

— Какво е това?

— Проход, глупаво момче такова. — Моргенес го хвана за лакътя и го поведе към бъчвата, която стигаше едва до гърдите му. — Този замък гъмжи от тайни проходи.

Саймън се наведе и намръщено надникна в тъмната вътрешност на бъчвата.

— Вътре?

Моргенес кимна. След като се убеди, че вътре няма да може да върви изправен, Саймън коленичи и започна да се придвижва педя по педя; а принцът го беше яхнал, все едно че е пони.

— Не знаех, че в склада има такива проходи — каза той и гласът му отекна във вътрешността на бъчвата. Моргенес се наведе, за да вкара главата на Джосуа в ниския вход.

— Саймън, нещата, които не знаеш, са много повече от нещата, които знам аз. Направо се отчайвам от това несъответствие. Сега си затвори устата и побързай.

От другата страна вече можеха да се изправят. Сферата на Моргенес разкри дълъг коридор със сводест таван, целият в прах.

— Ех, Саймън — каза Моргенес, докато бързаха напред, — де да имахме време да ти покажа стаите, покрай които минава този коридор — някои от тях бяха будоари на една много велика и много красива дама. Тя използваше този коридор, за да ходи на тайните си срещи, — Докторът погледна Джосуа, който бе притиснал лицето си към врата на Саймън, и измърмори; — Заспал е! Заспал е като къпан.

Коридорът се изкачваше и спускаше, завиваше ту на една страна, ту на друга. Вървяха покрай множество врати, някои от тях — с ръждясали ключалки, други — с дръжки, излъскани като нова монета. По едно време минаха покрай няколко малки прозореца. Саймън хвърли бърз поглед и се стресна, като видя очертаните върху вечерното небе силуети на часовоите на Западната стена. Там, където бе залязло слънцето, облаците имаха лек червен нюанс.

„Трябва да сме над Кралската трапезария — зачуди се Саймън. — Кога сме се изкачили толкова?“

Когато Моргенес най-после спря, вече се препъваха от изтощение. В тази част на лъкатушещия коридор нямаше прозорци — само драперии. Моргенес повдигна една. Показа се сив камък.

— Грешка — изпъшка докторът и вдигна следващата завеса, зад която имаше груба дървена врата. Той долепи ухото си до нея и се ослуша, после я отвори.

— Архивната. — Посочи осветения от факли коридор. — Само на няколкостотин крачки от жилището ми…

Щом Саймън и неговият пътник минаха, докторът затвори вратата с тежко хлопване. Саймън погледна и видя само обикновен дървен панел — като всички по стената на коридора.

Трябваше да направят само още един преход, един относително бърз спринт от най-източната врата на стаите на Архивната и през открития общ двор. Докато се прокрадваха възможно най-близо до стените, на Саймън му се стори, че забеляза някакво движение в сенките покрай стената от другата страна на двора: нещо голямо, което бавно се въртеше, сякаш следеше с поглед придвижването им, една позната фигура с прегърбени рамене. Ала здрачът бързо се сгъстяваше и той не можеше да е сигурен — може би просто пред очите му играеха черни петна.

Нещо го бодеше от едната страна, сякаш някой беше стиснал реброто му с ковашките клещи на Рубен. Моргенес бе изкуцукал напред и държеше вратата отворена. Саймън със залитане влезе, внимателно положи товара си на пода, после се просна с разперени ръце и крака на плочника, изпотен и останал без дъх. Стаята танцуваше лудешки пред очите му.

— Ето, ваше височество, изпийте това — чу той гласа на Моргенес.

Саймън отвори очи и се повдигна на лакът. Джосуа седеше, облегнат на стената; Моргенес клечеше до него с кафява керамична каничка в ръка.

— По-добре ли сте? — попита докторът.

Принцът немощно кимна и каза:

— Вече се чувствам по-силен. Тази течност има вкуса на онова, което ми даде Приратес… само че не е толкова горчива. Каза, че силите ми отслабват прекалено бързо… че се нуждаят от мен тази вечер.

— Нуждаят се от вас ли? Това не ми харесва, изобщо не ми харесва.

Моргенес подаде каничката на Саймън. Питието имаше тръпчив и кисел вкус, но сгряваше. Докторът надникна навън, после пусна резето.

— Утре е Денят на Белтаин, първи мая — каза той. — Тази нощ е много лоша нощ, принце. Нарича се Каменната нощ.

Саймън почувства как приятната топлина от питието се стича към стомаха му. Болката в ставите му намаля, но все още се чувстваше замаян.

— Струва ми се много злокобна тяхната „нужда“ от вас тази нощ — повтори Моргенес. — Страхувам се, че ще се случат и по-лоши неща от затварянето на брата на краля.

— Затварянето ми стига. — Болезнена гримаса изкриви отслабналото лице на Джосуа, после изчезна, заменена от дълбоки тъжни бръчки.

— Моргенес — каза той малко по-късно, с треперещ глас, — тези мръсници избиха хората ми. Нападнаха ни от засада.

Докторът вдигна ръката си, сякаш се канеше да я сложи на рамото на принца, после неловко я отдръпна.

— Знам, милорд, знам. Сигурен ли сте, че брат ви има пръст в това? Не е ли възможно Приратес да е действал на своя глава?

Джосуа уморено поклати глава.

— Не знам. Мъжете, които ни нападнаха, не носеха отличителни знаци и откакто ме доведоха тук, не съм виждал никого освен свещеника… ала не е за вярване, че Приратес ще извърши такова нещо без знанието на Елиас.

— Наистина.

— Но защо? Защо, дяволите да ги вземат? Аз не се стремя към властта, по-скоро обратното. Знаеш това, Моргенес. Защо ще правят това?

— Принце, страхувам се, че точно сега нямам отговор, ала трябва да ви кажа, че това напълно потвърждава някои мои подозрения относно… едни други неща. Относно… северните събития. Спомняте ли си приказките за Белите лисици? — Тонът на Моргенес беше многозначителен, ала принцът само повдигна вежди и не каза нищо. — Е, сега няма да обсъждаме моите опасения. Времето ни е малко и трябва да се погрижим за по-належащи неща.

Моргенес помогна на Саймън да се изправи, после се засуети в търсене на нещо. Младежът гледаше боязливо принца, който седеше отпуснат до стената със затворени очи. Докторът се върна с едно длето и чук, чиято глава беше заоблена от дълга употреба.

— Бъди така добър да свалиш оковите на принц Джосуа, момчето ми. Трябва да се погрижа за още няколко неща. — И отпраши нанякъде.

— Ваше височество? — тихо каза Саймън, като приближи принца. Джосуа отвори замъглените си очи, погледна първо момчето, после инструментите, които държеше, и кимна.

Саймън коленичи до принца и с няколко силни удара разби ключалката на оковата, която обвиваше дясната ръка на принца. Когато се премести от лявата му страна, Джосуа отново отвори очи и спря ръката на Саймън.

— Махни веригата само от едната страна, млади човече. — На лицето му потрепна призрачна усмивка. — Остави ми тази окова, за да ми напомня за брат ми. Остави ми неговия знак. — Той показа сбръчканото чуканче. — Както виждаш, имаме си система за водене на сметки.

Саймън почувства внезапен хлад и трепна, после положи лявата предмишница на Джосуа на каменния плочник. С един-единствен удар разсече веригата и остави пръстена почерняло желязо върху ръката на принца.

Моргенес се появи с кат тъмни дрехи.

— Хайде, Джосуа, трябва да побързаме. Мина почти час, откакто се стъмни, а не знаем кога ще ви потърсят. Оставих шперца счупен в ключалката, ала това няма да ги забави много, преди да открият отсъствието ви.

— Какво ще правим? — попита принцът. Едва се държеше на крака, докато Саймън му помагаше да навлече селското облекло. — На кого в замъка можем да се доверим?

— В момента на никого — не и сега. Затова трябва да стигнете до Наглимунд. Само там ще сте в безопасност.

— Наглимунд… — замечтано произнесе Джосуа. — Толкова пъти съм сънувал родното място през тези ужасни месеци — но, не! Трябва да разкрия на хората двуличието на брат ми. Ще намеря смели сърца, които да ме подкрепят!

— Не и тук… не и сега. — Гласът на Моргенес беше твърд, очите му — повелителни. — Ще се озовете обратно в тъмницата и този път ще ви отсекат главата тайно и без да се бавят. Нима не разбирате? Трябва да се доберете до някое укрепено място, където ще можете да избегнете коварството, за да можете да предявите обвиненията си. Много крале са хвърляли в затвора и са убивали роднините си — повечето от тях са го вършели безнаказано. За да разбуниш населението, се изисква много повече от едно роднинско спречкване.

— Добре — неохотно рече Джосуа, — дори и да си прав, как ще се измъкна? — Задави го пристъп на кашлица. — Вратите на… на замъка… са… сигурно са затворени през нощта. Да отида до вратата на вътрешното укрепление, преоблечен като пътуващ музикант и с пеенето си да ги запленя така, че да ме пуснат ли?

Моргенес се усмихна. Саймън беше впечатлен от духа на измъчения принц, който само преди час бе окован във влажна тъмница без надежда за избавление.

— По стечение на обстоятелствата не ме заварвате неподготвен с този въпрос — каза докторът. — Моля, погледнете.

Той отиде в дъното на дългата стая, в ъгъла, където преди време Саймън беше плакал до грубата каменна стена, и посочи звездната карта, чиито свързани с линия съзвездия образуваха фигурата на четирикрила птица. Поклони се и дръпна картата настрани. Зад нея имаше голяма квадратна дупка, изсечена в камъка, затворена с дървена врата.

— Както вече демонстрирах, Приратес не е единственият със скрити врати и тайни коридори. — Докторът се изкиска. — Отец Червено расо е новодошъл и има още много да учи за замъка, който е бил мой дом по-дълго, отколкото вие двамата можете да предположите.

Саймън беше толкова развълнуван, че едва го свърташе на едно място, ала по лицето на Джосуа се четеше съмнение.

— Къде води това, Моргенес? — попита той. — Едва ли ще ми е от полза да се измъкна от подземието на Елиас само за да се намеря в крепостния ров на Хейхолт.

— Не се страхувайте. Този замък е построен върху истинска плетеница от пещери и тунели — да не говорим за руините на по-стария замък под нас. Целият лабиринт е толкова голям, че дори аз не познавам и половината от него — ала го познавам достатъчно, за да ви осигуря безопасно измъкване. Елате с мен.

Моргенес поведе принца, който се подпираше на рамото на Саймън, към дългата маса и разви един пергамент, чиито краища бяха посивели и изтънели от времето.

— Виждате — каза Моргенес, — че не съм си губил времето, докато моят млад приятел тук, Саймън, бе на вечеря. Това е план на катакомбите — само на част от тях, ала на него е начертан маршрутът ви. Ако го следвате внимателно, ще излезете над земята в гробищния двор зад стените на Ерчестър. Сигурен съм, че оттам ще намерите по-безопасно място за през нощта.

След като разучиха картата, Моргенес дръпна Джосуа настрани и двамата си зашушукаха нещо. Почувствал се ненужен, Саймън започна да разглежда картата на доктора. Моргенес бе очертал маршрута с яркочервено мастило. Зави му се свят, докато проследяваше завоите и преходите.

Когато двамата мъже приключиха разговора си, Джосуа прибра картата и каза:

— Е, ако ще тръгвам, трябва да тръгвам веднага. Няма да е разумно след час да ме намерят все още тук, в Хейхолт. Ще обмисля внимателно другите неща, които ми каза. — Погледът му обходи разхвърляната стая. — Страхувам се само какво може да ви навлече това смело дело.

— Нищо не можете да направите, Джосуа — отвърна Моргенес. — А аз си имам начини за защита. Знам няколко трика. Веднага щом Саймън ми каза, че ви е намерил, започнах някои приготовления. Отдавна се страхувах, че няма да ме търпят повече. Това само малко ускори нещата. Ето, вземете този фенер.

При тези думи докторът смъкна фенера от стената и го подаде на принца заедно с торбата, която висеше на една кука до него.

Сложил съм вътре малко храна и още малко от целебната течност. Не е кой знае какво, ала трябва да пътувате без много багаж. Побързайте, моля ви! — Той отмести картата от входа. — Изпратете ми вест веднага щом се намерите в безопасност в Наглимунд, и тогава ще имам повече новини за вас.

Принцът кимна и закуцука към тайната врата. Когато се обърна, светлината от факлата очерта сянката му далеч напред в тъмнината на шахтата.

— Никога няма да забравя това, Моргенес — каза той. — А ти, млади момко… днес извърши едно смело дело. Надявам се, че един ден това ще помогне на бъдещето ти.

Саймън коленичи, смутен от чувствата, които бушуваха в него. Принцът изглеждаше толкова тъжен и изтощен… В душата на младежа се бореха гордост, тъга и страх, мислите му бяха объркани и неясни.

— Сбогом, Джосуа — каза Моргенес, сложил ръка на рамото на Саймън. Двамата гледаха светлината от факлата на принца, отдалечаваща се по наклонения коридор, докато тя се изгуби в мрачината. После докторът затвори вратата и окачи картата на мястото й.

— Хайде, Саймън — каза той, — имаме още много работа. Приратес ще открие липсата на своя гост през тази Каменна нощ и не ми се вярва, че ще остане доволен.

Известно време измина в мълчание. Саймън клатеше крака, кацнал на масата. Беше изплашен, ала въпреки това се наслаждаваше на напрежението, което витаеше в стаята — и което сигурно беше надвиснало навсякъде в достолепния стар замък. Моргенес се щураше насам-натам, зает с куп задачи, напълно непонятни за Саймън.

— Виждаш ли, свърших повечето работа, докато ти вечеряше, ала все още има няколко неща, няколко неразвързани възела.

Обяснението на възрастния мъж изобщо не осветли Саймън по въпроса, ала нещата се случваха твърде бързо дори и за неговата нетърпелива душа. Той кимна и продължи да клати краката си.

— Е, предполагам, че това е всичко, което мога да направя за тази вечер — каза накрая Моргенес. — По-добре да идеш да си легнеш. Ела рано сутринта, да речем веднага след като свършиш утринната си домакинска работа.

— Работа? — възкликна Саймън. — Работа?! Утре?

— Разбира се! — отряза го докторът. — Не си мислиш, че ще се случи нещо необичайно, нали? Да не смяташ, че кралят ще обяви: „А, между другото, снощи брат ми се е измъкнал от тъмницата, затова днес всички ще зарежем работата си и ще го търсим“ — не смяташ така, нали?

— Не, аз…

— И несъмнено няма да кажеш: „Рейчъл, не мога да работя, защото с Моргенес замисляме заговор срещу краля“, нали?

— Разбира се, че не…

— Добре. Тогава ще свършиш домакинските си задължения, ще дойдеш тук, когато си готов, и ще обсъдим положението. Това е много по-опасно, отколкото предполагаш, Саймън, ала се страхувам, че вече си замесен, за добро или за лошо. Надявах се, че ще те държа далеч от това…

— Далеч от кое, докторе? Замесен в какво?

— Няма значение, момче. Не ти ли стига за днес? Ще се опитам да ти обясня каквото мога утре, ала Каменната нощ не е най-подходящото време да говорим за неща като…

Думите на Моргенес бяха прекъснати от силно хлопане по външната врата. Саймън и докторът се спогледаха. След миг хлопането се повтори.

— Кой е? — извика Моргенес с толкова спокоен глас, та Саймън трябваше погледне лицето му, за да се увери, че е разтревожен.

— Инч — долетя отговорът. Моргенес видимо се успокои.

— Върви си — рече той. — Казах ти, че нямам нужда от теб тази вечер.

Последва кратко мълчание.

— Докторе — прошепна Саймън, — мисля, че видях Инч по-рано…

Приглушеният глас се чу отново:

— Мисля, че забравих нещо… забравих нещо в кабинета ви, докторе.

— Ела си го вземи утре — извика Моргенес и този път раздразнението му беше истинско. — Твърде съм зает, за да ме безпокоят точно сега.

Саймън се обади отново:

— Мисля, че го видях, докато носех Джо…

— Незабавно отворете вратата — в името на краля!

Стомахът на Саймън се сви от отчаяние и страх: този нов глас не беше на Инч.

— В името на Малкия крокодил! — изруга докторът с лека почуда в гласа. — Този тъпанар с биволски очи ни е предал. Не вярвах, че има достатъчно ум за това… Няма да позволя да ме безпокоят повече! — извика той, хвърли се към дългата маса и се напъна да я избута до залостената врата. — Аз съм стар човек и се нуждая от почивка!

Саймън скочи да му помогне. Ужасът му бе примесен с необясним порив на въодушевление.

Откъм коридора долетя трети глас, жесток и груб:

— Почивката ти наистина ще бъде дълга, старче. — Саймън залитна, коленете му омекнаха и той едва не падна. Беше Приратес.

Докато Саймън и докторът най-после довлякоха масата, откъм вратата долетя ужасен хрущящ звук.

— Секири — каза докторът и хукна покрай масата в търсене на нещо.

— Докторе! — прошепна Саймън уплашено. — Какво ще правим?

Обърна се и видя невероятна сцена.

Моргенес бе коленичил върху масата, наведен над някакъв предмет, в който Саймън веднага разпозна клетка за птици. Лицето му беше плътно притиснато до тънките решетки: той гукаше и мърмореше нещо на създанията вътре — не спря дори когато вратата се разцепи.

— Какво правите! — изхриптя Саймън. Моргенес скочи на пода с клетката в ръка и заситни към прозореца. После се обърна, погледна спокойно ужасения младеж, усмихна се тъжно и поклати глава.

— Разбира се, момче — каза той, — трябва да се погрижа и за теб, както обещах на баща ти. Ах, колко малко време имахме!

Остави клетката на пода, изприпка обратно до масата и започна да рови из разхвърляните предмети, без да обръща внимание на това, че вратата на кабинета се тресеше от силни удари. Чуваха се груби гласове и дрънчене на брони. Моргенес намери това, което търсеше — една дървена кутия, обърна я и изтърси в шепата си някакъв блестящ златен предмет. Понечи да тръгне обратно към прозореца, после спря и взе сноп тънки листа.

— Вземи това, моля те! — каза той и подаде листата на Саймън, после пак се устреми към прозореца. — Това е моята творба „Животът на Престър Джон“ и не искам да доставя на Приратес удоволствието да й бъде цензор.

Объркан, Саймън взе листата и ги натика в пояса си. Докторът бръкна в клетката, извади един от малките й обитатели и внимателно го сложи в шепата си. Беше сребристосиво врабче. Саймън наблюдаваше с мълчаливо удивление как Моргенес спокойно завърза бляскавата дрънкулка — пръстен? — за крачето на врабчето. На другия му крак вече бе привързано малко парченце пергамент.

— Бъди силно с този тежък товар! — каза тихо докторът на малката птичка.

Острието на една секира проби масивната врата точно над резето. Моргенес се наведе, вдигна от пода една летва и строши стъклото на високия прозорец, после вдигна врабчето и го пусна. Птичката подскочи един-два пъти по рамката, после хвръкна и се загуби в нощното небе. По същия начин докторът освободи още пет врабчета едно след друго, докато клетката не се изпразни.

От вратата се откърти голямо парче. Саймън виждаше през дупката разярени лица и блясък на факли.

Докторът му махна и викна:

— Тунелът, момче! Бързо!

На пода падна още едно парче дърво. Докато бързаха да пресекат стаята, докторът подаде на Саймън нещо малко и кръгло.

— Потъркай това и ще имаш светлина — каза той. — По-добро е от факла. — Дръпна картата от стената и отвори вратата. — Хайде, побързай! Търси Стълбището на Тан-жа и се изкачи по него!

Докато Саймън влизаше в тунела, тежката врата на кабинета падна на пода. Моргенес се обърна натам.

— Докторе! — изкрещя Саймън. — Елате с мен! Можем да се измъкнем!

Докторът го погледна, усмихна се и поклати глава. Масата пред вратата се катурна сред трясък от счупено стъкло и в развалините й нагазиха въоръжени мъже, облечени в зелено и жълто. Насред Еркинската гвардия, свит като жаба сред гора от мечове и секири, стоеше Брюгар, главнокомандващият. В рамката на вратата се виждаше масивната фигура на Инч; зад него аленееше мантията на Приратес.

— Спрете! — избумтя един глас.

Въпреки целия си страх и объркване Саймън се учуди, че крехкият Моргенес може да извика така. Докторът се бе изправил пред стражата, пръстите му бяха странно сгърчени. Въздухът между него и стреснатите войници започна да трепти и да се изкривява. Като че ли от нищото се издигна невидима здрава стена — ръцете на доктора чертаеха странни фигури. За миг факлите осветиха сцената пред очите на Саймън, сякаш беше застинала върху някакъв стар гоблен.

— Бог да те пази, момче! — прошепна докторът. — Тръгвай! Веднага!

Саймън отстъпи една крачка в коридора.

Приратес разблъска вцепенените стражи. Приличаше на размазана червена сянка. После протегна ръка и там, където докосна втвърдения въздух, проблесна мрежа от сини искри. Моргенес се олюля и преградата му започна да се топи като ледена стена на горещо слънце. Той залитна и събори на пода няколко чаши от една полица.

— Спрете момчето! — изкрещя Приратес и внезапно Саймън видя очите му над аленото наметало… студени черни очи, змийски очи, които го сякаш го спираха… пронизваха го…

Трептящата въздушна преграда се разпадна.

— Хванете ги! — изсвистя гласът на граф Брюгар; войниците се втурнаха напред. Саймън гледаше с необясним интерес. Искаше да избяга, ала не можеше. Между него и мечовете на Еркинската стража стоеше единствено Моргенес.

— ЕНКИ АННУКАЙ ШИ’ИГАО!

Бумтящият глас на доктора отекна като каменна камбана. Внезапен вятър засвистя из стаята и угаси факлите. Моргенес стоеше в центъра на вихрушката с по един флакон в протегнатите си ръце. В настъпилата тъмнина се чу гръм, после избухна бяла светлина и флаконите се пръснаха в огън. Огнени потоци плъзнаха по ръкавите на Моргенес и обвиха главата му с ореол от танцуващи пламъци. Ужасна горещина блъсна Саймън, когато докторът се обърна към него. Лицето на Моргенес се кривеше и трептеше зад пламтящата мъгла, която го обграждаше.

— Тръгвай, мили Саймън — сякаш прошепна самият огън. — За мен е вече твърде късно. Върви при Джосуа.

Саймън заотстъпва, като се олюляваше; крехката фигура на доктора трептеше сред пламъците. Моргенес се извъртя, направи няколко несигурни крачки и се хвърли с разперени ръце срещу пищящите стражи, които се заблъскаха отчаяно, докато се опитваха да се измъкнат през разбития вход на стаята. Адски пламък се издигна нагоре и обгори гредите на тавана. Стените започнаха да се тресат. За миг Саймън чу грубия задавен глас на Приратес, смесен с предсмъртния вик на доктора… после избухна ярка светлина и се разнесе оглушителен гръм. Горещата въздушна вълна шибна Саймън, отхвърли го в тунела и затръшна вратата зад него с гръм, сякаш настъпваше Денят на Страшния съд. Замаян, той чу протяжния скърцащ звук от срутването на подпокривните греди. Вратата потрепери, затисната от купища обгоряло дърво и камъни.

Дълго лежа, разтърсван от ридания. Горещината сушеше извиращите му сълзи. Накрая с мъка се изправи, напипа топлата каменна стена и тръгна със залитане в мрака.

13. Между световете

Единствените му спътници в този ужасен час бяха гласове, много гласове. Саймън не знаеше дали са плод на собственото му въображение, или на плашещите сенки, които го обграждаха.

„Саймън Идиота! Пак оплеска всичко, идиот с идиот!

Приятелят му е мъртъв, единственият му приятел; бъдете добри, бъдете добри!

Къде сме?

В тъмнината, завинаги в тъмнината, за да се носим слепешком като изгубени стенещи души по безкрайните тунели…

Сега той е Саймън Странника, осъден да се скита, да се чуди…“

„Не — Саймън потрепери, опита се да заглуши шумните гласове. — Ще си спомня. Ще си спомня червената линия върху старата карта и че трябва да търся Стълбището на Тан-жа, каквото и да означава това. Ще запомня безизразните черни очи на този убиец Приратес; ще запомня моя… моя приятел доктор Моргенес…“

Той се отпусна на песъчливия под на тунела и заплака от безпомощен, безсилен гняв — едва тупкащо живо сърце сред вселена от черен камък. Тъмнината го давеше, притискаше и отнемаше дъха му.

„Защо докторът направи това? Защо не избяга?

Направи го, за да те спаси, идиот такъв — и за да спаси Джосуа. Ако беше побягнал, щяха да ви последват; магията на Приратес бе по-силна. Щяха да те хванат и после щяха да тръгнат след принца, да го заловят и да го хвърлят обратно в килията. Моргенес умря за вас“.

Саймън ненавиждаше собствения си плач — пресекливия, хленчещ звук, който отекваше, без да спира. Извика на помощ всичките си сили. Плачът премина в хлипове и после в сухо стържене, което беше по-поносимо — не като блеенето на изгубен идиот в тъмнината.

Виеше му се свят и му се гадеше. Избърса лицето си с ръкав и усети тежестта на забравената кристална сфера на Моргенес в ръката си. Светлина. Докторът му беше дал светлина. Заедно с купчината листа, които му убиваха, пъхнати в пояса, това бе последният дар от Моргенес.

„Не — прошепна един глас, — предпоследният, Страннико Саймън“.

Саймън разтърси глава и се опита да прогони страха, който се увърташе и мърмореше около него. Какво беше казал Моргенес, след като завърза дрънкулката за тънкото краче на врабчето? Да бъде силно с тежкия си товар? Защо седеше в непрогледната тъмнина, разреван и сополив? Нали в края на краищата беше помощник на Моргенес?

Изправи се замаян и разтреперан. Почувства как стъклената повърхност на кристала се затопли под галещите му пръсти. Насочи поглед в тъмнината към мястото, където би трябвало да се намират ръцете му, и се замисли за доктора. Как можеше старецът да се смее толкова често, когато светът бе пълен с прикрито коварство, с красиви неща, гниещи отвътре? Имаше толкова много сянка, толкова малко…

Пред него проблесна искрица светлина — като иглено ухо в плътната завеса на нощта. Той потърка сферата по-енергично и се загледа. Светлината се усили, сенките сякаш се сгънаха; стените на коридора израснаха от двете му страни, обагрени в пламтящ кехлибар. Гърдите му се изпълниха с въздух. Той виждаше!

Моментното му въодушевление се изпари, когато огледа коридора. Болката в главата му накара стените да затрептят пред очите му. Тунелът беше почти безформен — просто дупка, която се спускаше в утробата на замъка, окичена с белезникави паяжини. Зад себе си, нагоре по коридора, той виждаше разклонението, покрай което бе вече минал, като зейнала в стената уста. Върна се и откри в отвора само чакъл и парчета, нападали от зидарията — купчина отломки, която се простираше отвъд обсега на слабата светлина от сферата. Колко ли още разклонения бе пропуснал? И как да разбере кои от тях водят във вярната посока? Обзе го нов пристъп на задушаваща безнадеждност. Беше безнадеждно сам, безнадеждно изгубен. Никога нямаше да се добере отново до света на светлината.

„Саймън Странника, Саймън Идиота… семейството — мъртво, приятелят — мъртъв, вижте го как ще се чуди и скита вечно…“

— Тишина! — изръмжа той на глас и се стресна от думата, която заподскача по пътеката пред него, като вестител, носещ прокламация от краля на Подземния свят: „Тишина… тишина… иши… нана… аа…“

Саймън — Кралят на тунелите — започна мъчителното си придвижване напред.

Коридорът се виеше надолу в каменното сърце на Хейхолт — мръсна, лъкатушеща, покрита с паяжини пътека, осветена единствено от блясъка на кристалната сфера на Моргенес. Раздвижени от преминаването на Саймън, разкъсаните паяжини играеха призрачен танц; като се обърна назад, парцаливите ленти сякаш му махаха, като сграбчващи безкостни пръсти на удавник. Валма сребристи нишки се закачаха по косата му и увисваха лепкаво по лицето му, така че трябваше да държи ръка пред очите си, докато вървеше. Често усещаше някое малко членестоного да се шмугва между пръстите му, когато разкъсваше мрежата му, и трябваше да спира за момент с наведена глава и да изчаква, докато пристъпът на отвращение попремине.

Ставаше по-студено и стените на коридора бяха все по-влажни. Части от тунела се бяха срутили; на места падналата пръст и камъни бяха струпани по средата на пътеката на такива големи купчини, че Саймън едва можеше да се провре покрай тях.

А правеше точно това — провираше се сред отломките, вдигнал в една ръка светещата сфера над главата си, а с другата опипваше пътя пред себе си. Внезапно почувства в нея пареща болка, сякаш го прободоха хиляди карфици. Светлината на кристала разкри ужасяваща гледка — стотици, не, хиляди малки бели паяци се тълпяха по китката му и под ръкава на ризата и ухапванията им го горяха като нажежени въглени. Саймън изпищя и удари ръката си в стената. Ужасените му викове отекнаха по коридора и бързо заглъхнаха. Той коленичи на влажната земя и започна да търка нахапаната си ръка в пръстта, докато пламтящата болка поотслабна, после запълзя на ръце и колене далеч от ужасното гнездо, което беше разбунил. Докато стоеше приклекнал и трескаво търкаше ръката си с рохкавата пръст, от очите му отново бликнаха сълзи и това съвсем го съсипа.

Когато се престраши да погледне ръката си, светлината от кристала разкри само зачервена и подута кожа под мръсотията, вместо кървавите рани, които беше сигурен, че ще види. Ръката му пулсираше и той си помисли дали паяците не са отровни — дали най-лошото тепърва не предстои. Усети, че риданията отново се надигат в гърдите му, задържа дъха си и с усилие се изправи. Трябваше да продължи. Трябваше.

„Хиляди бели паяци!“

Трябваше да продължи. Вървеше в слабата светлина на сферата, която осветяваше загладени от влагата камъни и задръстени с пръст пресечни коридори, обрасли с белезникави корени. Сигурно вече се намираше дълбоко под замъка — дълбоко в черната земя. Нямаше и следа, че Джосуа или някой друг е минавал оттук. Обзе го отчаяната увереност, че в тъмнината е пропуснал някакъв важен завой и сега слиза все по-надълбоко в ямата, от която нямаше измъкване.

Беше вървял толкова дълго, толкова пъти бе завивал и заобикалял, че вече бе безсмислено да помни червената линия върху старата карта на Моргенес. Нямаше нищо, което поне малко да прилича на стълбище в тези тесни, задушни къртичи проходи. Дори светещият кристал започна да примигва. Гласовете отново се изплъзнаха от контрола му и го обградиха като някаква креслива тълпа от полудели сенки.

„Тъмно е и става все по-тъмно. Тъмно е и става все по-тъмно.

Нека да полегнем за малко. Искаме да поспим, само за малко, да поспим…

В краля живее животно и Приратес е неговият пазител…

«Мили Саймън», Моргенес те нарече «мили Саймън»… той е познавал баща ти. Той имаше тайни.

Джосуа отива в Наглимунд. Там слънцето свети през целия ден и през цялата нощ. Наглимунд. В Наглимунд ядат сладка сметана и пият чиста бистра вода. Слънцето е ярко.

Ярко и горещо. Горещо е. Защо?“

Внезапно във влажния коридор стана по-топло. Саймън залитна, отчаяно сигурен, че го хваща треска от отровата на паяците. Щеше да умре в тъмнината, в ужасната тъмнина. Никога повече нямаше да види слънцето и да почувства неговата…

Топлината сякаш нахлуваше в дробовете му. Ставаше все по-горещо.

Задушният въздух го обгърна целия и залепи ризата за гърдите му, а косата — за челото му. Страхът му се усили още повече.

„Да не би да съм се въртял в кръг? Да не би да съм вървял цялото това безкрайно време само за да се озова отново пред руините на кабинета на Моргенес — изгорелите и опушени останки от живота му?“

Но това бе невъзможно. С малки изключения, той бе вървял неизменно надолу. Защо бе толкова горещо?

В съзнанието му изникна споменът за един от разказите на Шем Коняря — за младия Престър Джон, който се скитал в тъмнината сред страшната, всепоглъщаща горещина — към дракона Шуракай, чието леговище било под замъка… под този замък.

„Но драконът е мъртъв! Докосвал съм костите му в Тронната зала. Дракона го няма вече“ — нямаше го огнедишащото туловище с размери на турнирно поле, дебнещо в тъмнината, с нокти като мечове и с душа, стара като камъните на Остен Ард — „Драконът е мъртъв!“

Но дали пък драконите нямаха братя?

И какъв бе този шум? Този приглушен, тътнещ рев?

Горещината беше непоносима и въздухът бе наситен с дим, от който му се насълзяваха очите. Сърцето на Саймън натежа в гърдите му като къс олово. Петна червеникава светлина се смесиха със светлината на сферата и я замъглиха. Тунелът тук беше равен и не завиваше нито наляво, нито надясно. Минаваше през една полусрутена галерия със сводест вход, чиито очертания танцуваха в оранжево сияние. Саймън потръпна, въпреки потта, която се стичаше по лицето му, и почувства, че нещо го влече натам.

„Обърни се и бягай, идиот такъв!“

Не можеше. Всяка стъпка му костваше усилие, но той се приближаваше. Стигна до сводестия вход и боязливо проточи глава, за да надникне вътре.

Беше голяма пещера, обляна от танцуваща светлина. Скалните стени изглеждаха като разтопен восък по тялото на свещ, камъкът бе нашарен от вертикални застинали вадички от метал. За момент заслепените от светлината очи на Саймън се разшириха учудено: в дъното на пещерата група тъмни фигури бяха коленичили пред нещо с формата на… чудовищен, пламтящ в огън дракон!

Миг след това Саймън видя, че не е дракон: огромното нещо, свито върху камъните, беше масивна пещ. Тъмно облечените фигури хвърляха дърва в пламтящата й паст.

„Леярната! Леярната на замъка!“

Навсякъде из пещерата мъже с кожени престилки, закрили лицата си с кърпи, ковяха оръжия. Вадеха от пламъците огромни кофи с нажежено течно желязо, увесени на краищата на дълги прътове. Разтопеният метал се плискаше и съскаше, докато го изливаха в плоски форми, и над стенещите гласове на пещите отекваше звънът на чукове по наковалните.

Саймън за малко да скочи и да се спусне към тези хора — защото това бяха хора, въпреки странното им облекло. В този миг му се струваше, че всичко друго е по-добро от тъмния тунел и от гласовете, ала размисли. Нима смяташе, че тези леяри ще му помогнат да се измъкне? Несъмнено те знаеха само един изход от горящата пещера: нагоре и обратно в лапите на Приратес — ако свещеникът бе оживял от огнения ад в жилището на Моргенес — или пред безмилостния съд на Елиас.

Той се отпусна на пода, за да помисли. Бученето на пещта и болката в главата му пречеха. Не си спомняше да е минавал скоро покрай пресечни тунели. Виждаше нещо, което изглеждаше като редица дупки на срещуположната стена на пещерата: можеше и да са просто складови помещения…

„Или килии“.

Възможно бе обаче да са входове на други тунели, водещи към и извън пещерата. Да се върне обратно по тунела му се струваше глупаво.

„Страхливец! Кухненски прислужник!“

Изтощен, целият схванат, той се колебаеше, обзет от нерешителност. Дали да се върне обратно и да се залута из същите тъмни, гъмжащи от паяци тунели, след като единственият му източник на светлина беше почти угаснал… или да се промъкне през ревящия огнен ад на леярната, а оттам — един бог знае къде? Какво да избере?

„Ще бъде крал на Подземния свят, Повелител на Плачещите сенки!

Не, близките му ги няма. Нека той да бъде!“

Той се плесна по главата, за да прогони бърборещите гласове.

„Ако ми е писано да умра — реши той, като се опита да овладее лудо биещото си сърце — нека поне да е на светло“.

Погледна кристалната сфера в шепата си. Светлината неотменно намаляваше и присветваше немощно с последните си остатъци енергия. Той пусна сферата в джоба си.

Пламъците на пещта и тъмните фигури, които се суетяха пред тях, хвърляха по стената танцуващи ивици от червено, оранжево и черно. Саймън се смъкна от мястото си и се сви до полегатия насип. Най-близкото място, удобно за скривалище, бе неугледно тухлено съоръжение на петнадесет-двадесет лакътя от него — излязла от употреба фурна или пещ за изпичане на тухли. Той си пое дълбоко въздух и се устреми към нея, с подтичване и пълзене. От движението му се зави свят и когато стигна, трябваше да клекне и да стисне очи, докато черните петна пред тях изчезнат. Ревът на бумтящата пещ отекваше като гръм в главата му и заглушаваше дори гласовете в нея с болезнения си трясък.

Придвижваше се от едно тъмно място към друго — островчета, които му предлагаха сигурност под сянката си, сред океан от дим и червеникав шум. Леярите не поглеждаха нагоре и не го виждаха; те почти не говореха помежду си; оглушителният шум ги принуждаваше да се разбират с жестове, като рицари в хаоса на битката. Очите им — точки отразена светлина над кърпите, които закриваха лицата им, изглежда, бяха съсредоточени единствено върху яркия, неустоим блясък на горещото желязо. Блестящият метал, червен като линията върху картата на доктора, която все още лъкатушеше тъжно в паметта на Саймън, беше навсякъде — досущ като вълшебната кръв на дракон. Тук се плискаше през ръба на ваната и пръскаше рубинени капки, там се виеше като змия по камъка и със съскане изтичаше в басейнче солена вода. От кофите течаха големи езици лава и заревото им оцветяваше леярите в демонични алени нюанси.

Пълзешком Саймън бавно се промъкна покрай стената на горещата пещера, докато стигна до най-близкия насип, който водеше извън помещението. Непоносимата задушна горещина, гаденето и световъртежът го подтикваха да се изкатери нагоре, ала утъпканата земя на склона беше набраздена с дълбоки, пресичащи се дири от колела на колички. В замъгленото му съзнание се появи мисълта, че този вход често се използва и не бива да минава през него.

Накрая стигна до един отвор, пред който нямаше насип. Катеренето по изгладената от топлината — от драконовата кръв? — скала бе изключително трудно, но отслабващите му сили стигнаха да се довлече до отвора и да се отпусне по гръб в гостоприемната сянка вътре. Той извади сферата от джоба си и тя замъждука в ръката му като хваната светулка.

Когато дойде на себе си, пълзеше.

„Пак ли на колене, идиоте?“

Тъмнината беше непрогледна и той се движеше надолу слепешком. Подът на тунела бе сух и песъчлив.

Пълзя дълго, много дълго; даже гласовете вече звучаха, сякаш го съжаляваха.

„Саймън — изгубен… Саймън — изгубен, изгубен, изгу…“

Единствено бавно намаляващата горещина зад него го убеждаваше, че наистина се придвижва — ала към какво? Накъде? Влачеше се като ранено животно през непрогледната тъмнина, спускаше се надолу, все по-надолу. Нима щеше да пълзи все така надолу чак до самия център на земята?

Шаващите многокраки създания под пръстите му вече изобщо не го стряскаха. Тъмнината беше непрогледна, и в него, и около него. Чувстваше се почти безплътен — кълбо изплашени мисли, което се търкаля надолу в тайнствената земна твърд.

По някое време угасналата сфера, която беше стискал толкова дълго, че сякаш се бе сляла с ръката му, засвети отново — този път със странна синкава светлина. Примигващото синьо сияние от сърцевината на сферата се усили толкова, че той замижа и отдалечи кристала от себе си. Изправи се бавно и постоя така задъхан. Коленете и дланите му бяха изтръпнали и протрити от лазенето по пясъка. Стените на тунела бяха покрити с влакнести черни растения, преплетени като неразчепкана вълна, но през виещите се стебла просветваха сияйни петна, които отразяваха възродената светлина. Саймън докуцука до стената, за да я разгледа, ала бързо отдръпна ръката си и тихо възкликна от погнуса, когато докосна влажния черен мъх. Заедно със светлината се върна и част от куража му; той си спомни през какво е преминал и потрепери.

Стената под мъха бе покрита с някаква облицовка. На места плочките бяха надраскани и напукани, другаде пък изобщо липсваха и отдолу се разкриваше тъмната пръст. Зад него тунелът вървеше нагоре. Виждаха се следите му — спираха до мястото, където беше застанал. Пред него се простираше тъмнината. Реши да се опита да повърви на два крака.

Скоро проходът се разшири. От двете му страни започнаха да се появяват входове на други коридори, повечето задръстени с камъни и пръст. Скоро под натежалите му от умора крака се появи плочник — неравен и напукан камък, който отразяваше светлината на сферата със странно млечнобяло сияние. Таванът постепенно се издигаше, докато не се изгуби в тъмнината, извън обсега на синята светлина. Коридорът продължаваше да слиза надолу. В тъмнината над него сякаш се чу пляскане на ципести криле.

„Къде съм? Как може Хейхолт да се спуска до такава дълбочина? Докторът каза: «Замък върху замък, надолу, чак до сърцето на света». Замък върху замък… върху замък…“

Беше спрял и стоеше с лице към входа на един от пресечните коридори. С част от съзнанието си се виждаше отстрани — окъсан, изплескан с мръсотия, с полюшваща се като на слабоумен глава. От долната му устна висеше лига.

Входът пред него не беше задръстен: в тъмното отвъд свода се носеше странен аромат, като от изсушени цветя. Той пристъпи вътре и прокара по устата си едната си ръка — бе изтръпнала като безжизнено парче месо; с другата държеше сферата, протегна я високо и напред.

„… Прекрасно! Прекрасно място!…“

Беше стая. На синята светлина изглеждаше безупречно подредена, толкова подредена, сякаш някой току-що я бе напуснал. Таванът беше висок, изящно изрисуван с ажурни храсти, разцъфнали цветя и хиляди лъкатушни ручейчета. Овалните прозорци бяха засипани с чакъл, пръстта беше избила през тях върху покрития с плочки под, но иначе всичко друго си стоеше недокоснато. Имаше легло, виртуозно изработено от резбовано дърво, и един стол, изящен и крехък, сякаш беше изваян от птича кост. В центъра на стаята се издигаше фонтан от полиран камък — изглеждаше така, сякаш всеки миг от него щеше да бликне пеещ водоскок.

„Дом за мен. Дом под земята. Легло, в което да заспя, да спя, да спя, докато и Приратес, и кралят, и войниците си отидат…“

Няколко колебливи стъпки и вече стоеше до леглото. Матракът бе чист като плащаницата на светец. От една ниша над леглото го гледаше лице — прекрасно одухотворено лице на жена. Това бе статуя. Нещо обаче не бе както трябва: линиите бяха прекалено рязко очертани, очите — твърде големи и дълбоки, скулите — високи и остри. И все пак това беше изключително красиво лице, изваяно в гладкия камък, замръзнало навеки в тъжна, загадъчна усмивка.

Той протегна ръка, за да докосне каменната буза, и неволно бутна с крака си рамката на леглото: съвсем леко, като докосване от паяк. Леглото се разпадна на прах. Миг по-късно пред ужасения му поглед бюстът в нишата се превърна в ситна пепел под пръстите му, чертите на жената се стопиха за миг. Той пристъпи несигурно крачка назад. Сферата проблесна и светлината й бавно намаля до слабо мътно сияние. Палецът на крака му се изравни със стола и изящния фонтан и миг по-късно самият таван започна да се сипе отгоре. Заплетените лози се превърнаха в ситен прах. Сферата примигна, когато той се втурна към вратата, а след като изскочи в коридора, изгасна съвсем.

Останал отново в тъмнина, той чу плач. Тръгна олюлявайки се напред, сред безкрайния мрак — чудеше се кое ли е това същество, чиито сълзи все още не бяха изтекли.

Времето сякаш течеше на пресекулки. Някъде беше изпуснал изтощения кристал — да лежи завинаги в тъмнината, като малка перла в дълбините на незнайно море. С последната здрава частица от обърканите си мисли, които се рояха, необезпокоявани повече от светлината, осъзна, че продължава да се движи надолу.

„Надолу. В ямата. Надолу.

Накъде? Към какво?

От сянка към сянка, както винаги пътува един прислужник.

Мъртъв идиот. Призрачен идиот…“

Продължаваше да върви без посока… Спомни си за Моргенес, с рядката му брадица, пламнала в огън, спомни си за блестящата комета, потопила Хейхолт в червена светлина… спомни си за самия себе си, как слиза — изкачва се? — из черното пространство на небитието, като малка студена звезда. Носи се без посока.

Празнотата беше пълна. Тъмнината — в началото просто липса на светлина и живот — започна да добива собствени измерения. Ставаше тясна и задушаваща, когато тунелите се стесняваха и Саймън се катереше по купчини чакъл и заплетени корени. Друг път беше широка, просторна тъмнина на невидими помещения, изпълнена със сухия плясък на прилепови криле. Вървеше слепешком из тези безкрайни подземни галерии и чуваше само собствените си приглушени стъпки и тупкането на пръстта, която се ронеше от стените при преминаването му. Беше изгубил всякакво усещане за посока. Може би вървеше направо по стените или се клатушкаше по тавана като полудяла муха. Нямаше ляво и дясно; когато пръстите му напипваха твърди стени и входове, водещи към други тунели, той тръгваше пипнешком по тях, без да мисли, към още по-заплетени кръстовища, към други безкрайни, населени с прилепи катакомби.

„Призракът на един идиот!“

Мирисът на вода и камък изпълваше всичко. Усещането му за миризми, както и слухът му, изглежда, се бяха изострили в тази черна, сляпа нощ и докато се влачеше все по-надолу и по-надолу, ароматите на този среднощен свят ставаха все по-осезателни — влажна глинеста пръст, гъста като хлебно тесто, и сладникавият, но остър дъх на скали. Надушваше мъх и корени, натрапчивия, сладникав мирис на живи и умиращи неща. Ала над всички тези миризми се носеше всепроникващият възсолен дъх на морска вода.

Морска вода? Останал без дъх, той се заслуша и улови тътнещите звуци на океана. Колко ли дълбоко бе слязъл? Чуваше само тихото шумолене на невидими животинки и собственото си пресекнато дишане. Да не би да бе слязъл чак под нивото на Кинслах?

Ето! Слаби мелодични тонове звънтят в дълбочината. Някъде капе вода.

Вървеше надолу. Стените бяха влажни.

„Ти си мъртъв, Саймън Идиоте. Дух, осъден да се скита в небитието.

Няма светлина. Никога не е имало. Подушваш ли тъмнината? Чуваш ли ехото на небитието? Винаги е било така!“

Беше му останал само страхът, но и това бе нещо — щом е изплашен, значи би трябвало да е жив! Имаше тъмнина, но го имаше и Саймън! Не бяха едно и също. Не още. Не съвсем…

И тогава, толкова бавно, че той дълго не можа да усети разликата, светлината отново се появи. Беше толкова слаба, толкова неясна, че отначало представляваше само цветни точици, играещи пред безполезните му очи. После изненадващо той видя пред себе си един черен силует, една по-тъмна сянка. Кълбо от гърчещи се червеи? Не. Пръсти… ръка… неговата ръка! Беше пред него, очертана на слабата светлина.

Тесните стени на коридора бяха покрити с рошав мъх, който светеше — бледо светлозелено сияние, което само подчертаваше тъмнината на тунела пред него и очертаваше собствените му ръце. Ала това бе светлина! Светлина! Саймън се засмя беззвучно и сянката му затрепери по стената.

Тунелът се разширяваше в поредната галерия. Саймън вдигна глава, изненадан от съзвездията светещ мъх, пръснати по високия таван, и усети, че върху врата му падат капки студена вода. Водата отгоре закапа още по-силно и всяка капка падаше върху камъните под краката му като мъничко чукче върху стъкло. Сводестото помещение беше пълно с каменни стълбове, удебелени в краищата и тънки в средата; някои бяха тънки като косъм, като струйка стичащ се мед. Докато крачеше с несигурна стъпка, в замаяното му съзнание изникна мисълта, че повечето от тях са дело на капещата върху камъка вода, а не на човешки ръце. Ала все пак на неясната светлина се виждаха очертания, които не изглеждаха дело на природата; правоъгълни ръбове по обрамчените с мъх стени, срутени колони сред сталагмитите, твърде правилни за случайни образувания. Той се движеше из място, някога виждало и друго, освен безспирния ритъм на водата, капеща в каменни басейни. Някога тук са отеквали други стъпки. Ала това „някога“ имаше смисъл само ако Времето бе все още някакъв фактор. Толкова дълго бе пълзял в тъмнината, че нищо чудно да се бе промъкнал в неясното бъдеще или в тъмното минало, или пък в незнайните владения на лудостта — как можеше да знае?…

Пристъпи напред и празнотата под ходилото му го стресна. Пропадна в студена мокра тъмнина. Докато падаше, ръцете му се вкопчиха в другия край, а водата се оказа дълбока само до коленете. Стори му се, че някаква ноктеста лапа се впи в крака му, докато се измъкваше обратно на пътеката. Потрепери, не само от студ.

„Не искам да умирам. Искам отново да видя слънцето“.

„Бедният Саймън — откликнаха гласовете. — Полудял е в тъмнината“.

Треперещ, с подгизнали дрехи, той закуцука през помещението, осветено със зеленикава светлина, като гледаше внимателно пред себе си, защото следващия път тъмната дупка можеше и да не е толкова плитка. Малки светлинки, проблясващи в розово и бяло, се стрелкаха в дупките, докато той внимателно ги прекрачваше или минаваше покрай тях. Риби? Светещи риби в дълбините на земята?

Сега, когато минаваше от едно голямо помещение в друго, и пак в друго, очертанията на нещата, направени от човешка ръка, се виждаха все по-ясно под пластовете мъх и огладения от водата камък. В неясната светлина изникваха странни силуети: срутени издатини, някога вероятно били балкони, сводести вдлъбнатини, покрити с белезникав мъх, някога сигурно били прозорци или врати. Той примижа и се опита да различи детайлите в здрача. Почувства как очите му го лъжат. По някакъв начин уголемените форми, размити в сянката, сякаш едновременно заблестяха с очертанията, които са имали някога. С крайчеца на окото си той видя как една от разрушените колони, които ограждаха галерията, внезапно се изправи — блестящо бяла, с фриз от красиви гравирани цветя. Когато се обърна, за да я погледне, тя отново се превърна в купчина разбити камъни, полузатрупана от мъх и пръст. Плътният мрак на помещенията се гърчеше лудо в ъгълчетата на очите му. Главата му започна да пулсира. Непрестанният шум на падащата вода отекваше като удари на чук в размътеното му съзнание. Гласовете подновиха какофонията си, като гуляйджии, разпалени от дива музика.

„Лудо! Момчето е лудо!

Смилете се, той е загубен, загубен!…

Ще си го върнем, момче! Всичко ще си върнем!

Луд идиот!“

Когато тръгна по поредния спускащ се надолу тунел, започна да чува други гласове — гласове, които не бе чувал преди, някак си едновременно по-реални и по-нереални от тези, които толкова дълго бяха негови нежелани спътници. Някои от новите гласове крещяха на непознати езици, освен ако не бе ги зървал в старите книги на доктора.

Руакха, руакха, Асу’а!

Т’си е-иси’ха ас-иригу!

„Дърветата горят. Къде е принцът? Вълшебната гора е в пламъци, градините горят!“

Здрачът се кривеше и огъваше около него, сякаш стоеше в центъра на въртящо се колело. Той се обърна и се запрепъва слепешком по коридора. Влезе в още една висока зала, стиснал главата си, която се пръскаше от болка. Тук имаше друга, различна светлина: тънки синкави лъчи, които се спускаха косо през пролуки в невидимия таван; светлина, която пронизваше тъмнината, ала не осветяваше нищо. Той усети мириса на вода и на странна растителност, чу шум от тичащи хора, които крещяха, чу плачещи жени и звъна от сблъсъка на метал в метал. В странния полумрак се чуваше шумът на яростен бой, бушуващ около него, без да го засегне. Той изпищя — или си мислеше, че е изпищял — ала не можа да чуе гласа си, оглушен от врявата в главата си.

После, сякаш за да го уверят, че наистина е полудял, в прорязаната от сини лъчи тъмнина се защураха някакви неясни фигури; брадати мъже с факли и секири преследваха някакви по-слаби хора, въоръжени с мечове и лъкове. Всички тези фигури — на преследвачи и преследвани, бяха прозрачни и неясни като мъгла. Никой не видя и не докосна Саймън, въпреки, че той стоеше на пътя им.

„Джингизу! Аиа’ай! О, Джингизу!“ — чу се пронизителен вик.

„Избийте дяволите сити! — крещяха груби гласове. — Запалете гнездото им!“

Той здраво затисна ушите си с ръце, ала не успя да заглуши гласовете. Препъваше се напред, опитваше се да избяга от мятащите се сенки, падна през един вход и най-после легна на равна площадка, изградена от бял лъскав камък. Усещаше дебелия мъх под опипващите си ръце, ала виждаше само гладка пустота. Влачеше се по корем напред, мъчеше се да избяга от ужасните гласове, пищящи от болка и гняв. Пръстите му напипваха пукнатини и дупчици, но все пак камъкът изглеждаше гладък като стъкло. Той достигна ръба на площадката и погледна през голямо равно поле от черна пустота, което миришеше на вечност и на смърт, на спокойния океан. Невидимо камъче се изтърколи изпод ръката му и се устреми надолу. Пада дълго, после цопна в дълбините.

До него заблестя нещо голямо и бяло. Той вдигна натежалата си глава от ръба на тъмното езеро и погледна нагоре. Само на няколко сантиметра от мястото, където лежеше, започваха стъпалата на голямо каменно стълбище — виеща се нагоре спирала, която се издигаше покрай стената на пещерата и обикаляше подземното езеро, за да изчезне високо горе в тъмнината. Той зяпна; някакъв смътен спомен внезапно се промъкна сред врявата в главата му.

„Стълбището Тан-жа. Докторът каза да търся стълбище…“

Закатери се на четири крака по студените гладки камъни. Осъзнаваше, че е безвъзвратно полудял или е умрял и е затворен в някакъв ужасен отвъден свят. Беше под земята, в непрогледна тъмнина: тук не можеше да има гласове и призрачни воини. Не можеше да има светлина, която осветява стъпалата пред него, като залят от лунната светлина албастър.

Започна да се изкачва, издърпваше тялото си от едно стъпало към друго с помощта на разтрепераните си и хлъзгави от потта пръсти. Докато се катереше все по-високо — понякога изправен, понякога дращеше приведен с нокти — погледна надолу. Мълчаливото езеро, като огромен басейн от сенки под него, се намираше на дъното на голямо кръгло помещение, много по-голямо от леярната. Таванът се простираше безкрайно нагоре и се губеше някъде в тъмнината, заедно с горната част на красивите бели колони, наредени в кръг из залата. Мъглива разсеяна светлина осветяваше морскосините и смарагдовозелени стени и докосваше рамките на високите сводести прозорци, които сега блещукаха със злокобни алени отблясъци.

В центъра на бисернобялата мъгла, носеща се над безмълвното езеро, седеше някаква тъмна, потрепваща форма. Сянката, която хвърляше, бе вълшебна и ужасяваща и предизвикваше у Саймън необясним и болезнен страх.

„Принц Инелуки! Те идват! Северняците идват!“

Когато този последен пламенен зов отекна между тъмните стени в главата на Саймън, фигурата в центъра на залата повдигна глава. На лицето й заблестяха огненочервени очи и прорязаха мъглата като факли.

„Джингизу — въздъхна един глас. — Джингизу. Толкова много мъка“.

Алената светлина заблестя по-ярко. Някъде отдолу се надигна вълна от писъци на смъртен страх. Застанала в центъра на всичко това, тъмната фигура вдигна един дълъг тънък предмет и красивата зала се разтресе, затрептя като отражение в неспокойна вода, после изчезна в нищото. Саймън извърна лице ужасен, потопен в задушаваща вълна от мъка и отчаяние.

Нещо си беше отишло. Нещо прекрасно беше непоправимо разрушено. Тук беше загинал цял един свят и заглъхващият му прощален вик прониза сърцето на Саймън като меч. Дори всепоглъщащият му страх бе изместен от мъката, която сви сърцето му и докара болезнени сълзи от извори, които отдавна би трябвало да са пресъхнали. Потопен в тъмнината, той продължи да се катери по безкрайното стълбище, виещо се нагоре във величествената зала. Сенките и мълчанието погълнаха призрачната битка и призрачната зала под него и спуснаха върху трескавото му съзнание черен покров.

Опипващите му ръце преминаха през милиони стъпала. Милиони години изтекоха, докато той пътуваше в нищото, потънал в скръб.

Тъмнина отвън и тъмнина в него. Последното, което почувства, беше метал под пръстите си и свеж въздух върху лицето си.

14. Огън на хълма

Събуди се в дълга мрачна стая, заобиколен от неподвижни спящи силуети. Разбира се, всичко е било само сън. Той отново бе в леглото си сред другите дремещи прислужници и единствената светлина идваше от един тънък лунен лъч, който се процеждаше през пролука във вратата. Разтърси замаяната си от болка глава.

„Защо спя на пода? Тези камъни са толкова студени…“

И защо останалите лежаха така неподвижно — неясни, призрачни силуети, чиито шлемове и щитове бяха прилежно подредени един до друг на леглата им, като… като на мъртъвци, очакващи присъдата си? Всичко беше само сън… А може би не?!

С ужасена въздишка Саймън изпълзя от черната паст на подземието към бледосинята пукнатина във вратата. Образите на мъртъвците, застинали в камъка върху древните си гробове, не смутиха преминаването му. Той избута с рамо тежката врата на криптата и потъна в избуялата влажна трева на гробището.

Струваше му се, че е прекарал безкрайни години в тъмните дупки долу и сега кръглата, с цвят на слонова кост луна, зареяна в надвисналата тъмнина, му заприлича на поредния тунел, който обаче водеше към едно прохладно, светло кътче отвъд синевата, към страна на искрящи реки и забрава. Доближи лицето си до земята и усети влагата на стръковете, смачкани под него. Като пръсти през тревата стърчаха износени от времето камъни; или бяха разхвърляни на счупени парчета, гравирани от лунната светлина с мървешкобледи оттенъци, безмълвни и безжизнени, като древните покойници, върху чиито гробове бяха поставени.

В съзнанието на Саймън неясният промеждутък от времето между последните огнени минути в кабинета на доктора и къпещата се в нощта трева в настоящето беше така далечен, като почти навидимите облаци, които плуваха по небето. Крясъците и жестоките пламъци, горящото лице на Моргенес, очите на Приратес, зейнали като черни дупки в тъмнината — всичко това беше толкова истинско, колкото и дъхът, който сега си поемаше. Подземието беше само отшумяла, полузабравена болка, мъгла от гласове и безсмислена лудост. Той си спомняше грубите стени и паяжините, безкрайните криволичещи галерии. Имаше като че ли и много ярки съновидения за тъга и за смъртта на красиви неща. Чувстваше се крехък и безсилен като изсъхнал есенен лист. Осъзна, че най-после е изпълзял от подземието. Коленете и ръцете му бяха разранени, дрехите му — разкъсани, а спомените му бяха потънали в тъмнина. Нито един от тях не беше достатъчно реален. Поне не колкото земята, върху която лежеше в момента, в обления от лунна светлина и потънал в покой двор на гробището.

Сънят притискаше тила му с нежната си, но тежка ръка. Той се бореше с него — изправи се и разтърси глава. Не можеше да си позволи да спи тук. Доколкото си спомняше, от входа в стаята на доктора никой нямаше да успее да тръгне по петите му, но тази подробност не бе кой знае каква утеха. Враговете му разполагаха с войници, с коне и с пълномощия от краля.

Сънливостта му бе изместена от страх и доста гняв. Бяха му откраднали всичко — приятелите, дома, ала нямаше да му отнемат живота и свободата. Внимателно се огледа и избърса сълзите, бликнали от страх и изтощение.

Крепостната стена на Ерчестър се издигаше на около два и половина километра като каменен пояс, облян от лунна светлина, който разделяше спящите граждани от гробището и от останалия свят. Пред външната порта се простираха смътните очертания на пътя Велдхелм. Отдясно на Саймън той завиваше на север към хълмовете, а вляво следваше река Имстрека, като прекосяваше обработваемите земи под Свертклиф, минаваше през Фолшайър и се губеше сред ливадите далеч на изток.

Градовете, разположени по главния път, бяха най-вероятно първите места, където Еркинската гвардия щеше да търси един беглец. Освен това по-голямата част от пътя криволичеше през фермите в долината Асу, където щеше да му е много трудно да намери скривалище, ако му се наложеше да се отклони от пътя.

Саймън обърна гръб на Ерчестър и на единствения дом, който някога бе имал, излезе куцукайки от двора на църквата и пое към далечните тревисти хълмове. При първите си стъпки усети остра болка в задната част на главата, но знаеше, че ще е най-добре, ако забрави за известно време телесните и духовни страдания и се отдалечи колкото се може повече от замъка, докато все още е тъмно. Можеше да си позволи да се тревожи за бъдещето, когато намери сигурно място, където да се скрие.

Луната се носеше плавно по топлото небе. Наближаваше полунощ. Стъпките на Саймън ставаха все по-тежки. Гробището като че ли нямаше край. Очертанията на далечните хълмове се издигаха и спускаха като нежни подутини, а той продължаваше да върви между ерозиралите каменни късове, някои — самотни и изправени, други — приведени един към друг, като увлечени в клюки старци. Провираше се между надгробните камъни и се препъваше по неравната туфеста земя. Всяка стъпка му костваше усилия, сякаш газеше в дълбока вода.

Залитна от изтощение, спъна се в поредния скрит камък и тежко се строполи на земята. Опита се да стане, ала краката му бяха натежали като чували с мокър пясък. Известно време пълзя, после се сви на кълбо под една обрасла с трева могила. Някаква буца подби гърба му и той тромаво се извъртя на една страна, но пак му беше неудобно, тъй като сега лежеше върху навития ръкопис на Моргенес, който бе мушнал в пояса си. Погледна с полузатворени от изтощение очи и се пресегна, за да открие това, което го беше притеснило. Беше късче метал, покрито с дебел слой ръжда и надупчено като проядено от червеи дърво. Опита се да го извади, но то беше забито дълбоко в земята. Вероятно останалата част от него — каквото и да беше то — лежеше в дълбините на могилата, огряна от сребристата лунна светлина, и пръстта я държеше здраво. Дали беше връх на копие? Тока на колан или бронирана плочка от нечии доспехи, чийто собственик отдавна се беше превърнал в тор за тревата, върху която лежеше? В един тягостен миг Саймън си помисли за всички тела, които лежаха дълбоко под земята, за плътта, някога била пълна с живот, а сега разлагаща се сред тишина и мрак.

Когато сънят най-после го надви, той си представи, че е на покрива на параклиса. Под него се простираше замъкът… но този замък беше направен от влажна, ронлива пръст и ослепително бели корени. Хората в него спяха дълго и се въртяха неспокойно, дочули в съня си стъпките на Саймън по покрива над леглата им…

Вървеше — или сънуваше, че върви — покрай черна река, която се плискаше шумно, но не отразяваше никаква светлина, сякаш бе от втечнена сянка. Около него се стелеше гъста мъгла и той не можеше да различи нищо по земята, върху която стъпваше, освен неясни сенки. В тъмнината зад себе си долови някакви гласове; мърморенето им се сливаше с неразбираемия глас на черната вода, която се приближаваше, връхлиташе като вятър през листа.

Отсрещната страна на реката не беше покрита с мъгла. Пред погледа му се простираше тревата на другия бряг, а зад нея, в подножието на хълмовете, се издигаше сенчеста горичка ели. Цялата местност отвъд реката беше тъмна и влажна, сякаш се зазоряваше или смрачаваше. След миг той разбра, че е вечер, защото сред приведените един към друг хълмове отекваше самотната песен на славей. Всичко изглеждаше застинало в безвремие.

Той се вторачи отвъд ромолящата вода и на срещуположния бряг, досами реката, видя някаква фигура; една жена, цялата облечена в сиво и с дълги прави коси, които закриваха страните й. Беше прегърнала нещо и го стискаше силно. Когато жената вдигна погледа си към него, той видя, че плаче. Стори му се, че я познава.

— Коя си ти? — извика той. Гласът му заглъхна, щом думите се отрониха от устата му, погълнати от шума на реката. Жената се взираше в него, сякаш за да запомни с големите си черни очи всяка черта от лицето му. Най-после продума:

— Сеоман. — Думите й като че ли идваха от дълбините на дълъг коридор — слаби и кухи. — Защо не дойде при мен, момчето ми? Вятърът е тъжен и студен, а аз толкова дълго чаках.

— Мамо? — Саймън почувства ужасяваща студенина. Сякаш бе потопен в ледените вълни на реката. Тя отново проговори:

— Толкова отдавна не сме се виждали, мое прекрасно дете. Защо не дойдеш при мен? Защо не дойдеш да изсушиш сълзите на една майка? Вятърът е студен, ала реката е топла и нежна. Ела… няма ли да прекосиш водата, за да дойдеш при мен?

Държеше ръцете си протегнати, устните й под черните очи се усмихнаха. Саймън тръгна към нея, към изгубената си майка, която го викаше, и слезе по полегатия бряг към смеещата се черна река. Ръцете й очакваха да го прегърнат… него, нейния син.

И тогава Саймън видя, че това, което е прегърнала и което виси на едната й ръка, е кукла… кукла, направена от тръстика, листа и сплетени стръкчета трева. Но куклата беше почерняла, изсъхналите листа клюмаха от стеблата и Саймън внезапно разбра, че нищо не може да прекоси тази река и да навлезе в земята на здрача живо. Той спря на ръба на водата и погледна надолу.

В дълбините на мастилената вода проблесна слаба светлина, постепенно си проправи път до повърхността и се превърна в три крехки сияещи фигури. Шумът на реката стихна и се превърна във висока неземна музика. Водата се развълнува и закипя, разми очертанията на фигурите, но все пак му се струваше, че ако пожелае, може да посегне и да ги докосне…

— Сеоман! — повика го отново майка му.

Той вдигна поглед, за да я види как се отдалечава и постепенно се изгубва, сякаш сивкавата земя бе порой, който я увличаше далече от него. Държеше ръцете си разперени, а гласът й бе като резонираща самота, като необуздания копнеж на студа по топлина и безнадеждния стремеж на мрака към светлината.

— Саймън… Саймън!… — извиси се отчаян вопъл.

Той седна на тревата и се облегна на един от близките камъни. Луната все още блестеше високо горе, ала нощта бе станала студена. Валмата на мъглата милваха изпочупените камъни около него. Сърцето му биеше лудо.

— Саймън… — Викът се чу шепнешком от тъмнината отвъд. Беше една сива фигура и женски глас, който тихо го викаше от потъналия в мъгла църковен двор, откъдето беше дошъл — дребен, шаващ, сивкав силует, далечен проблясък сред застилащата земята мъгла, проправил си път между гробовете, но Саймън почувства как сърцето му ще се пръсне. Той се затича между тревистите могилки, сякаш го преследваше самият дявол. Потъналият в мрак Тистерборг изплува на неясния хоризонт, хълмовете лежаха наоколо, а Саймън бягаше… и бягаше…

След хиляди удара на сърцето, което препускаше с бясна скорост, той най-после забави ход. Не би могъл да стигне по-далече дори да го преследваше Лукавия. Беше изтощен, куцаше и умираше от глад. Страхът и объркването го притискаха като окови; сънят толкова го беше уплашил, че се събуди още по-отпаднал.

Докато крачеше уморено напред, потънал в мисли за замъка, усети как спомените за по-добрите времена започват да избледняват; нишките, които все още го свързваха със света на светлината, реда и сигурността, бяха съвсем изтънели.

„Как ли съм се чувствал, докато съм лежал на спокойствие в плевнята? Сега в съзнанието ми витаят само думи. Харесваше ли ми да съм в замъка? Там ли наистина спях, тичах, ядях и говорех, и…

Не мисля. Струва ми се, че винаги съм бродил из тези тревисти хълмове, огрени от луната — бледата луна; скитал съм се безспир като клетия, самотен дух на някой идиот, скитал съм, скитал съм…“

Един случаен отблясък от огън на върха на хълма прекъсна мрачните му размишления. От известно време пътеката се изкачваше и той почти беше стигнал до подножието на Тистерборг. Поясът високи дървета, който го ограждаше, беше потънал в плътна, непроницаема тъмнина, която контрастираше с мъглата на хълма. А огънят, който гореше на хребета, бе някакъв признак на живот сред могилите, влагата и вековете смърт. Той бавно се затича, доколкото можеше в сегашното си състояние. Вероятно овчари бяха запалили огън — един приятен начин да прогонят тъмнината на нощта.

„Може би имат храна! Овчи бут… парче хляб…“

Стомахът му изкъркори и се сви при мисълта за ядене. Кога беше ял за последен път? Само вечерята преди… колко? Чудно, че се сети.

„Дори и да нямат храна, ще е чудесно просто да чуя гласове, да се постопля край огъня… огъня…“

Споменът за поглъщащи пламъци изплува в съзнанието му и придаде на самотата нови измерения.

Вървеше през дърветата и преплетените храсти. Пръстен от мъгла беше обгърнал полите на Тистерборг, сякаш хълмът бе остров, промушен през море от паяжини. Когато наближи върха, забеляза заоблените форми на Камъните на гнева, които увенчаваха последното възвишение, очертани с червеникав оттенък на фона на небето.

„Още камъни. Камъни и пак камъни. Какво каза Моргенес за това, за тази нощ — ако все още беше същата луна, същата тъма, обгърнала същите трепкащи звезди — как я нарече?“

Каменната нощ. Сякаш самите камъни празнуваха. Сякаш докато Ерчестър спеше зад затворени прозорци и заключени врати, камъните се веселяха. Като си помисли това, му се стори, че вижда как празнуващите камъни пристъпват тромаво, покланят се, завъртат се… обръщат се бавно…

„Глупости! — помисли той. — Мислите ти са в хаос — и нищо чудно. Имаш нужда от храна и сън, иначе съвсем ще полудееш“ — каквото и да означаваше да полудееш… да си непрекъснато ядосан? Да не се плашиш от нищо? Беше виждал една луда жена на Площада на битките, но тя просто стискаше вързоп парцали и се клатушкаше напред-назад, сякаш оплакваше мъртвец.

„Един луд на лунна светлина. Един луд идиот“.

Стигна до края на гората, която покриваше върха на хълма. Сякаш въздухът бе застинал в очакване. Саймън усети как косата му настръхва. Хрумна му, че е по-добре да върви бавно, да огледа внимателно тези среднощни овчари, вместо да изскочи ненадейно от шубраците като подплашен глиган. Проправи си път към светлината, като се провря под преплетените клони на един повален от вятъра дъб. Точно над него стърчаха Камъните на гнева — високи, разположени в кръг колони, изваяни от бурите.

После забеляза няколко души с наметала, скупчени около горящия огън. Бяха някак сковани и неестествени, сякаш очакваха нещо обичайно, ала не толкова желано. На североизток, отвъд камъните, билото на Тистерборг постепенно се стесняваше. Повалените от вятъра храсти и треви бяха полегнали плътно по спускащата се надолу поляна.

Докато се взираше в неподвижните като статуи силуети около огъня, Саймън почувства, че отново го обзема страх. Защо бяха застинали така? Дали въобще бяха живи същества, или някакви зловещи творения на демоните от хълма?

Един от силуетите се приближи до огъня и го разрови с пръчка. Когато пламъците се разгоряха, Саймън видя, че поне този е простосмъртен. Крадешком допълзя до външния кръг от камъни. Пламъците на огъня уловиха и оцветиха в червено кратък отблясък на метал под наметалото на най-близкия силует — този овчар носеше ризница.

Саймън усети как огромното нощно небе се снижава и го загръща като одеяло. Всички мъже с наметала, които виждаше — а той виждаше близо половината от тях — бяха въоръжени. Сигурен бе, че това е Еркинската гвардия. Горчиво се прокле наум: сам беше дошъл при техния огън, като нощна пеперуда, привлечена от пламъка на свещ.

„Защо винаги съм такъв проклет, жалък глупак?!“

Повя слаб вятър, раздуха огъня и той заприлича на горящо знаме. Войниците, загърнати с наметала и с качулки на главите, едновременно — бавно и някак неохотно — обърнаха лицата си и се взряха в мрака, скриващ северния склон на хълма.

И тогава Саймън също го чу. Сред свистенето на вятъра, който люлееше тревата и леко поклащаше дърветата, се открои един слаб, но постепенно засилващ се шум: пронизително скърцане на дървените колела на каруца. Една огромна сянка се движеше в мрака, покриващ северния рид. Войниците се отстраниха от пътя и се скупчиха около огъня от страната, която беше по-близо до Саймън. Все още никой не бе промълвил и дума.

Огънят очерта неясни размити фигури — коне. От мрака изплува и голямата черна каруца, която теглеха. Около нея вървяха четири силуета с черни качулки, които съответстваха на погребалния й ход. Мъждукащата светлина освети още един — пети силует — на каруцата, надвесен над впряга от снежнобели жребци. Този последен силует изглеждаше някак по-масивен и по-тъмен от останалите, сякаш обвит в тайнственост, и даже скованата му поза говореше за неговата мрачна, тайнствена власт.

Войниците все още не бяха помръднали, ала внимателно наблюдаваха. Тишината се нарушаваше само от приглушеното скърцане на колелата. Вцепенен, Саймън почувства как студ сковава съзнанието му и остри нокти го разкъсват отвътре.

„Това е сън, само лош сън… Защо не мога да помръдна?“

Черната каруца спря едва когато стигна до осветеното от огъня място. Един от четиричленния й ескорт вдигна ръка, при което черният ръкав се смъкна и се видя китката му — тънка и бяла като кост.

Той проговори със студен като метал глас, беззвучен като пукащ се лед.

— Тук сме, според уговорката.

Сред чакащите настъпи оживление. Един от тях пристъпи напред.

— Ние също.

Саймън, който безпомощно наблюдаваше тази неестествена церемониалност, не бе изненадан да чуе гласа на Приратес. Свещеникът свали качулката си; пламъците на огъня осветиха извивката на високото му чело и подчертаха очите в хлътналите му като на скелет орбити.

— Тук сме, както се бяхме разбрали — продължи той и гласът му сякаш леко потрепери. — Носите ли обещаното?

Мъртвешки бледата ръка посочи към каруцата.

— Ние — да. А вие?

Приратес кимна утвърдително. Двама от войниците се наведоха и с усилие вдигнаха от земята някакъв товар, довлякоха го до алхимика и грубо го хвърлиха в обутите му с ботуши крака.

— Пред вас е — каза той. — Донесете дара на вашия господар.

Двама мъже с наметала отидоха до каруцата и внимателно свалиха един дълъг тъмен предмет. Докато го носеха, хванали го в двата края, вятърът се усили и залудува по хълма. Мъжете с черните плащове се наведоха и качулката на този, който беше по-близо, падна. Видя се кичур сребристобели коси. Лицето, което се откри за миг, бе деликатно като маска, изработена от най-фина и изящна слонова кост. Миг по-късно качулката бе отново на главата му.

„Какви са тези същества? Вещери? Призраци?“ Скрит зад заслона на камъните, Саймън повдигна треперещата си ръка и очерта символа на Дървото.

„Белите лисици… Моргенес каза: Белите лисици…“

Приратес, тези демони — или каквито и да бяха — това бе вече прекалено. Сигурно още сънуваше в гробищата. Помоли се да е така и затвори очи, за да прогони сатанинските видения, ала земята под него бе напоена със силния мирис на влажна пръст, а огънят пращеше в ушите му. Отвори очи и се убеди, че кошмарът не е изчезнал.

Какво ставаше?

Двете тъмни фигури стигнаха до жаравата, оставиха товара си на земята и отстъпиха назад. Това беше ковчег, или поне нещо с формата на ковчег, но беше високо само три педи. От ръбовете му се процеждаше смразяваща синкава светлина.

— Донесете обещаното по-близо — каза едно от съществата с черни наметала. Приратес даде знак и войниците извлякоха вързопа в краката му по-напред. Щом отстъпиха, алхимикът го ритна с върха на ботуша си. Беше някакъв човек с кърпа, затъкната в устата, и със завързани ръце. Саймън съвсем смътно разпозна топчестото бледо лице на граф Брюгар, началника на гвардията.

Известно време човекът с наметалото оглеждаше насиненото и ожулено лице на Брюгар. Изражението му беше скрито от падащите дипли на качулката, но когато заговори, в ясния му неземен глас се долавяше гняв.

— Това не е точно обещаното.

Приратес се приведе леко, сякаш за да избегне погледа на мъжа с качулката.

— Този тук позволи обещания ви човек да избяга — каза той и като че издаде опасенията си. — Но той ще заеме мястото му.

Друг един силует се промуши между двама войници, пристъпи напред и застана до Приратес.

— Обещан? Какво значи „обещан“? Кой е бил обещан?

Свещеникът вдигна примирително ръце, ала лицето му остана непоколебимо.

— Моля ви, кралю, мисля, че знаете! Моля ви!

Елиас рязко извърна глава и се вторачи в съветника си.

— Наистина ли знам, свещенико? Какво си обещал от мое име?

Приратес се наведе към своя господар и в острия му тон прозвучаха нотки на обида.

— Господарю, вие ми заповядахте да направя необходимото за тази среща. Аз го сторих… или по-скоро щях да го сторя, ако този предател — той ритна вързания Брюгар — не беше изменил на дълга си към своя крал. — Алхимикът погледна фигурите с черни наметала, в чието привидно безразличие се забелязваха признаци на нетърпение, и се намръщи. — Моля ви, кралю, този, за когото говорим, избяга. Въпросът е приключен. Моля ви!

И леко докосна покритото с наметало рамо на Елиас. Кралят се отдръпна рязко и го загледа изпитателно изпод качулката си, но не каза нищо. Приратес отново се обърна към мъжа с черното наметало.

— Този, който ви предлагаме… неговата кръв също е благородна, а потеклото му — изтънчено.

— Изтънчено потекло? — възкликна мрачната фигура и раменете й се разтресоха сякаш от смях. — Е, да, това е много важно. Има ли в семейството му много поколения истински мъже? — Черната качулка се обърна и срещна скритите погледи на спътниците си.

— Разбира се — промълви Приратес с явно смущение. — От стотици години.

— В такъв случай господарят ни сигурно ще бъде доволен. — Сега той се разсмя с глас — смразяващ смях, който накара Приратес да отстъпи крачка назад.

— Продължавайте.

Свещеникът погледна Елиас, който свали качулката си. Саймън почувства как надвисналото небе се спуска още по-ниско. Лицето на краля, бледо дори на фона на огнените отблясъци, сякаш плуваше във въздуха. Нощта преваляше и безразличният му поглед хвърляше отблясъци като огледало в осветен от факли коридор. Най-накрая Елиас кимна.

Приратес пристъпи напред, сграбчи Брюгар за яката, довлече го до приличащия на ковчег сандък и го пусна на земята. След това свещеникът разгърна наметалото си, под което се показа червената му одежда, бръкна във вътрешните й гънки и извади дълъг извит нож, подобен на сърп. Вдигна го пред очите си, обърна се с лице към най-северната точка на кръга от камъни и запя. Гласът му ставаше все по-силен и властен:

Силуетите с черни наметала се полюляваха — всички освен този, който беше върху каруцата — застинал като самите Камъни на гнева — и от гърдите им се изтръгна дружна въздишка, която вятърът отнесе.

Приратес извика:

Алхимикът плъзна ръката си надолу и сграбчи главата на Брюгар. Графът, който лежеше отпуснат в краката му, внезапно се дръпна рязко и побягна, а в ръцете на изненадания Приратес остана само кървав кичур коса.

Саймън безпомощно гледаше как Началникът на стражата с изцъклен поглед закуцука направо към скривалището му и смътно дочу гневните крясъци на Приратес. Щом двама войници се втурнаха след Брюгар, младежът усети как лепкавата нощ го притиска плътно, спира дъха му, премрежва зрението му…

Графът бягаше тромаво, поради завързаните си ръце, и беше само на няколко крачки от него, когато се препъна и падна. Войниците се хвърлиха отгоре му. Краката му ритаха, дъхът му застърга иззад натъпканата в устата му кърпа. Саймън бе приклекнал зад каменното си укритие; изплашеното му сърце биеше до пръсване. Той отчаяно се опитваше да овладее треперещите си нозе. Войниците — бяха толкова близо, че почти можеше да ги докосне — изправиха грубо Брюгар на крака, с ужасни ругатни. Един от тях извади меча си и удари графа с тъпата страна. Отвъд пламъците на огъня Саймън виждаше втренчения поглед на Приратес и мъртвешки бледото учудено лице на краля, застанал зад него. Дори и след като довлякоха до огъня отпуснатото тяло на Брюгар, Приратес продължаваше да се вглежда в мястото, където графът беше паднал.

„Кой е там?“

Вятърът сякаш подхвана и довя този глас направо в главата на Саймън. Приратес гледаше точно към него! Сигурно го виждаше!

„Който и да си, излез! Заповядвам ти да излезеш!“

Силуетите с черни наметала подхванаха някакъв странен злокобен напев. Саймън се бореше с мощната воля на алхимика. Спомни си страшното премеждие в склада и напрегна всичките си сили, за да се противопостави на мощта на свещеника. Почувства се изтощен и изцеден като парцал.

„Излез“, повтори гласът и някакъв порив обсеби съзнанието му. Бореше се душата му да остане неуязвима, но поривът беше по-силен. Оставаше само да го открие, да го сграбчи…

— Ако споразумението вече не ви удовлетворява — каза един тънък глас, — нека го развалим сега. Опасно е ритуалът да остане незавършен. Много е опасно.

Говореше мъжът с качулката и Саймън почувства смущение в търсещата го мисъл на червения свещеник.

— Ъъ… какво? — каза Приратес, сякаш току-що се събуждаше.

— Може би не сте съвсем наясно какво правите тук — изсъска черният силует. — Може би не разбирате с кого и с какво си имате работа.

— Не… да, разбирам — заекна свещеникът. Саймън успя да усети безпокойството му, сякаш имаше мирис. — Бързо — обърна се той към войниците, — донесете ми тази торба с мърша. — Те довлякоха Брюгар и го пуснаха в краката му.

— Приратес… — подхвана кралят.

— Моля ви, ваше величество, умолявам ви! Ще ни отнеме само минута.

Саймън с ужас откри, че част от мисълта на Приратес още не бе напуснала собственото му съзнание — беше като лепкава връв, която свещеникът не беше издърпал обратно. Той почти усещаше нервното вълнение на алхимика, когато Приратес вдигна главата на Брюгар; долавяше как откликва на тихия напев на мъжете с качулки. А после усети и нещо по-силно — тръпка на ужас, която се впи в незрялото му, уязвимо съзнание. В нощта имаше едно необяснимо „друго“, едно ужасно „нещо друго“. То се носеше над хълма като нисък облак и пламтеше в седналия на каруцата силует, като тайнствен черен пламък. Проникваше дори в твърдта на изправените камъни и ги изпълваше с доминиращото си присъствие.

Сърпът се издигна нагоре. За миг проблясващата пурпурна извивка на острието му изглеждаше като втора луна на небето — като стар червен полумесец. Приратес извика някакви заплетени думи, които Саймън не разбра.

— Ай Саму ситхетч’а — ай Накига!

Сърпът се спусна и главата на Брюгар клюмна. Пурпурночервена кръв бликна от гърлото му и се плисна по ковчега. За момент началникът на гвардията потрепери конвулсивно под ръката на свещеника, после увисна като змиорка. Тъмната струя продължаваше да капе по черния капак. Уловен в странната плетеница от чужди и собствени мисли, Саймън несъзнателно изпита ужасяващия екстаз на Приратес. После усети „другото“ — студено, мрачно, ужасяващо всеобхватно Нещо. Прастарото му съзнание ликуваше с някаква светотатствена радост.

Един от войниците повръщаше. Ако не беше безпомощното вцепенение, което го омаломощаваше, Саймън щеше да направи същото.

Приратес бутна тялото на графа и Брюгар се свлече на земята. Белите му пръсти бяха сгърчени към небето. Кръвта се просмукваше в тъмния сандък и синкавата светлина заблестя още по-ярко. Линията, която тя описваше около ръбовете на ковчега, стана много по-отчетлива. Бавно и ужасяващо капакът започна да се отваря, сякаш някаква сила го надигаше отвътре.

„Свети Усирис, който ме обича, свети Усирис, който ме обича — мислите на Саймън вихрено препускаха в ужасеното му съзнание, — помогни ми, помогни ми, помогни — самият Дявол е в този сандък, той излиза навън, спаси ме, о, помогни ми…“

„Направихме го, направихме го! — Това бяха други мисли, чужди, а не неговите. — Твърде късно е за връщане назад. Твърде късно“.

„Първата стъпка. — Най-смразяващите, най-ужасяващите мисли. — Колко ще има да плащат само…“

Докато капакът се вдигаше, светлината изскочи навън — наситеновиолетова, с оттенъци на мръсносиво и мътнопурпурно — ослепителна, пулсираща светлина. Капакът зейна отворен и в този момент вятърът задуха още по-силно, сякаш изплашен и отвратен от сиянието около дългия черен сандък. Най-после можеше да се види какво има вътре.

„Джингизу — прошепна един глас в главата на Саймън. — Джингизу…“

Беше меч. Спотайваше се в сандъка, смъртоносен като усойница; изглеждаше, като че ли някога е бил черен, ала сега блестеше с преливащ се сив блясък, като мазно петно върху тъмна вода.

„Тупти като сърце — сърце, побрало цялата тъга…“

В главата на Саймън прозвуча един силен глас — колкото отблъскващ, толкова и омагьосващ, който го примамваше като пръсти, докосващи нежно кожата му.

— Вземете го, ваше величество! — каза Приратес сред свистенето на вятъра.

Замаян и безпомощен, Саймън ненадейно пожела самият той да имаше сили да го вземе. А не можеше ли? Силата пееше в него, възпяваше властта на всемогъщите, радостта от сбъднатите мечти.

Елиас бавно тръгна напред. Един след друг войниците около него се отдръпнаха и с ридания или молитви на уста хукнаха надолу по хълма и изчезнаха сред тъмнината на близките дървета. След броени секунди на хълма останаха Елиас, Приратес, скритият Саймън, мъжете с качулките и мечът. Елиас направи още една стъпка и стигна до сандъка. Очите му се бяха разширили от страх; той изглеждаше изпълнен с тягостни съмнения и беззвучно мърдаше устни. Вятърът разгръщаше наметалото му с невидими пръсти, а тревите се сплитаха около глезените му.

— Трябва да го вземете! — повтори Приратес. Елиас се взираше в него, сякаш го виждаше за пръв път. — Вземете го! — В главата на Саймън думите на Приратес се въртяха лудешки като плъхове из горяща къща.

Кралят се наведе и протегна ръка. Внезапно силното желание на Саймън се смени с ужас пред дивото, празно небитие на мрачната песен на меча.

„Не бива! Не може ли да разбере? Не бива!“

Когато ръката на Елиас доближи меча, поривите на вятъра стихнаха. Четирите силуета с качулки стояха неподвижно пред каруцата, петият сякаш беше потънал в още по-дълбока сянка. Тишината беше толкова гъста, че сякаш можеше да я докоснеш.

Елиас сграбчи дръжката и с плавно движение извади меча от ковчега. Страхът внезапно изчезна от лицето му и устните Му се разтеглиха в безпомощна, идиотска усмивка. Той вдигна меча високо. По ръба му танцуваше синкав отблясък, който го открояваше на фона на тъмното небе. Елиас едва не захлипа от радост:

— Аз… приемам дара на Господаря. Аз ще… изпълня нашето споразумение. — Той бавно коленичи, като държеше меча пред себе си. — Да живее Краля на бурите — Инелуки!

Вятърът отново засвистя. Саймън се отдръпна от пламтящия огън на хълма, а четирите фигури с наметалата вдигнаха белите си ръце и запяха:

— Инелуки, ай! Инелуки, ай!

„Не! — препуснаха мислите на Саймън. Кралят… всичко е загубено! Бягай, Джосуа!“

„Мъка… Мъка по цялата земя…“

Петият силует с качулка започна да се гърчи на каруцата. Черното наметало падна и се видя фигура от огненочервена светлина, плющяща като пламнало платно. Това същество, всяващо потискащ, смразяващ сърцето страх, растеше пред ужасените очи на Саймън — безплътно, с танцуващи очертания, все по-голямо и по-голямо, докато прозрачното му, поклащано от вятъра туловище не покри всичко наоколо — едно създание от вихрен въздух и огнен пурпур.

„Самият Дявол е тук! Печал, името му е Печал…! Кралят доведе Дявола! Моргенес, свети Усирис, спасете ме, спасете ме, спасете ме!!!“

Хукна като луд в черната нощ, далече от червеното нещо и тържествуващото „друго нещо“. Шумът на стъпките му бе погълнат от пищенето на вятъра. Клоните се впиваха като нокти в ръцете му, в косата и лицето му…

„Ледените нокти на Севера… останките на Асу’а“.

И когато най-накрая се препъна и падна, а духът му избяга от ужас, избяга далече в дълбоката тъма, му се стори, че в този последен миг чу как самите камъни застенаха в земята под него.