БУРЯТА ВИЛНЯ ЦЯЛА НОЩ и никой от нас не можа да мигне. Лагерът ни беше на половин миля от моста, а звукът от прииждащите с грохот вълни достигаше до нас като глух, неясен тътен, почти притъпен от ревящия вятър. Във въображението си, ако не и в действителност, чувахме как дървото се цепи при всяко затишие.
Призори вълнението утихна и успяхме да поспим. Не за дълго, защото скоро след изгрев-слънце мъжете в кухнята започнаха да ни раздават храна. Никой не каза и дума, докато се хранехме. Имаше само една тема за разговор, но не се говореше за нея.
Отправихме се към моста. Бяхме изминали едва петдесет метра, когато някой посочи парче счупено дърво, изхвърлено на речния бряг. Това беше лоша поличба и наистина се оказа вярна. От моста не беше останало нищо друго, освен четирите основни стълба, забити в твърдата земя най-близо до брега.
Хвърлих поглед към Леру, който през тази смяна отговаряше за всички операции.
— Имаме нужда от още дървен материал — каза той. — Търговец Норис… вземете трийсет мъже и започнете да сечете дървета.
Изчаках да видя реакцията на Норис; от всички членове на гилдии на обекта той изпитваше най-голяма неохота за работа и се оплакваше доста в началото. Сега той не протестира. Всички вече се бяхме примирили.
Той само кимна на Леру, събра група мъже и се отправи към лагера, за да вземе трионите за рязане на дървета.
— Значи започваме отново — обърнах се аз към Леру
— Разбира се.
— Дали този ще бъде достатъчно здрав?
— Ако го построим правилно.
Той започна да организира разчистването на строителната площадка. Зад нас вълните, все още гигантски след бурята, се разбиваха в речния бряг.
Работихме цял ден и до вечерта обектът беше разчистен, а Норис и хората му бяха изтеглили четиринайсет дънера до площадката. На следващата сутрин можехме да продължим работа.
Привечер потърсих Лepy. Той седеше сам в палатката си и очевидно проверяваше чертежите на моста, но видях, че погледът му блуждае.
Не изглеждаше доволен, че ме вижда, но ние двамата отговаряхме за обекта и той знаеше, че не съм тук без причина. Сега бяхме горе-долу на една възраст: поради естеството на работата ми на север аз натрупах много субективни години. Това пораждаше известно неудобство помежду ни, тъй като той беше баща на бившата ми жена и в същото време сега бяхме връстници. Никой от нас не го споменаваше директно. Самата Виктория все още беше едва няколко мили по-възрастна, отколкото когато се оженихме и пропастта между нас сега беше толкова голяма, че всичко, което знаехме един за друг, усещах безвъзвратно загубено.
— Знам какво си дошъл да ми кажеш — започна той. — Че не можем да построим мост.
— Трудно ще е — отвърнах аз.
— Не… искаш да кажеш невъзможно.
— Ти какво мислиш?
— Аз съм строител на мостове, Хелуърд. От мен не се очаква да мисля.
— Това са пълни глупости и ти го знаеш.
— Добре… но щом има нужда от мост, аз го строя. Без да задавам въпроси.
— Винаги е имало отсрещен бряг. — казах аз.
— Това няма значение. Можем да построим понтон.
— И когато сме насред реката, откъде ще вземем дървен материал? Къде ще забием анкерите за кабелите? — Седнах неканен срещу него. — Всъщност грешиш. Не дойдох да те видя за това.
— Е?
— Отсрещният бряг — казах аз. — Къде е?
— Някъде там.
— Къде?
— Не знам.
— Откъде знаеш, че има бряг?
— Трябва да има.
— Защо тогава не можем да го видим? — попитах аз. — От този бряг тръгнахме на няколко градуса от перпендикуляра, но пак трябваше да можем да видим брега. Кривата…
— …е вдлъбната. Знам. Да не смяташ, че не съм мислил за това? Бихме могли да виждаме до безкрая. Ами мъглата в атмосферата? Можем да виждаме само на двайсет-трийсет мили и то при ясно време.
— Ще построиш мост, дълъг трийсет мили?
— Не мисля, че ще ни се наложи — каза той. — Според мен всичко ще е наред. Защо иначе да упорствам?
— Нямам представа. — казах аз и поклатих глава.
— Знаеше ли, че ще ме назначат за Навигатор? — попита той, а аз пак поклатих тава. — Така е. Последния път, когато бях в града, имахме дълго съвещание. Общото мнение е, че реката може и да не е толкова широка, колкото изглежда. Не забравяй, северно от оптимума геометричните характеристики се изкривяват линейно. Тоест, на север и на юг. Очевидно е, че това е голяма река, но е логично да мислим, че има отсрещен бряг. Навигаторите смятат, че когато движението на повърхността отнесе реката до оптимума, ще видим отсрещния бряг. Съгласен съм, че дори и тогава тя може да се окаже твърде широка, за да бъде прекосена безопасно, но може само да чакаме. Колкото по на юг ни отнася земята, толкова по-тясна ще става реката. Тогава ще е възможно да построим мост.
— Рискът е прекалено голям — казах аз. — Центробежната сила ще…
— Знам.
— Ами ако отсрещният бряг и тогава не се появи?
— Хелуърд, трябва да се появи.
— Знаеш, че има алтернатива, нали? — попитах аз.
— Чувал съм какво говорят хората. Да изоставим града и да построим кораб. Никога не бих го одобрил.
— От гордост като строител на мостове?
— Не! — Лицето му почервеня, въпреки че той отричаше.
— Заради голите факти. Не бихме могли да построим нито достатъчно голям, нито достатъчно сигурен кораб.
— Изпитваме същите затруднения с моста.
— Знам… но ние разбираме от мостове. Кой в града знае как да проектира кораб? Както и да е, ние се учим от грешките си. Просто трябва да продължим да строим, докато мостът не стане достатъчно здрав.
— А времето изтича.
— Колко далеч на север от оптимума сме?
— На по-малко от дванайсет мили.
— В градско време това са сто и двайсет дни — отбеляза той.
— С колко време разполагаме тук горе?
— Субективно, около два пъти повече.
— Това е предостатъчно.
Изправих се и тръгнах към изхода на палатката. Не беше успял да ме убеди.
— Между другото — вметнах аз, — поздравления за поста Навигатор.
— Благодаря. И твоята кандидатура беше предложена.
НЯКОЛКО ДНИ ПО-КЪСНО пристигна новата смяна и двамата с Леру се отправихме към града. Ремонтът на моста напредваше и настроението на строителната площадка беше оптимистично. Вече имахме платформа от десет метра, готова за полагане на железопътните линии.
Конете се използваха от бригадите за изсичане на дървета, затова се наложи да вървим пеш. След като се отдалечихме от речния бряг, вятърът стихна и температурата се покачи. Лесно беше да забравиш колко горещо е на сушата.
Известно време вървяхме мълчаливо и после попитах Леру:
— Как е Виктория?
— Добре е.
— Не я виждам много често.
— И аз.
Реших да не казвам нищо повече; явно темата за Виктория го караше да се чувства неловко. През последните няколко мили новините за реката неизбежно се бяха разчули и Терминаторите — сред които сега Виктория беше водеща фигура — бяха излезли на преден план с шумните си акции. Те твърдяха, че на своя страна имат осемдесет процента от населението, което не членува в гилдиите, и градът трябва да бъде спрян. Напоследък нямах възможност да присъствам на събранията на Съвета на навигаторите, но научих, че се занимават главно с този проблем. Като нарушиха отново традициите си, те бяха започнали втора кампания за обучение на онези, които не бяха членове на гилдии, за да ги запознаят с истинската природа на света, но сами по себе си обърканите и абстрактни разяснения не можеха да се сравняват със силата, с която Терминаторите въздействаха на чувствата на хората.
От психологична гледна точка, Терминаторите вече бяха извоювали една победа. С концентрирането на работна ръка върху строежа на моста, работата по полагането на железопътните линии беше оставена само на една бригада и въпреки че градът продължаваше непрекъснато да се движи, той беше принуден да забави ход и сега се намираше на половин миля зад оптимума. Пазителите на реда бяха осуетили един опит на Терминаторите да прережат кабелите, но това не донесе особена полза. Реалната опасност, за която Навигаторите си даваха ясна сметка, беше упадъкът на традиционната политическа власт в града.
Виктория, а вероятно и други неприкрити Терминатори, все още изпълняваха незначителни задачи от името на града, но може би тяхното влияние се проявяваше във факта, че много от ежедневните рутинни практики на града изоставаха. Официално, Навигаторите отдаваха това на прехвърлянето на много мъже към моста, но малцина се съмняваха в истинските причини.
В средите на гилдиите решителността оставаше почти непроменена. Имаше много оплаквания и несъгласие с решенията, но като цяло всички приемаха, че мостът трябва да се построи. Спирането на града си оставаше немислимо.
— Ще приемеш ли поста на Навигатор? — попитах.
— Така мисля. Не искам да се оттеглям, но…
— Да се оттегляш? Изобщо не става въпрос за това.
— Искам да кажа да се оттегля от активна работа в гилдията — каза той. — Такава е новата политика на Навигаторите. Вярват, че като вкарат в Съвета мъже, които играят активна роля, ще се сдобият с по-убедителен глас. Точно затова, между другото, те искат в Съвета.
— Работата ми е на север — отвърнах аз.
— И моята. Но стигаме до възраст…
— Не трябва да мислиш за оттегляне — прекъснах го аз.
— Ти си най-добрият Строител на мостове в града.
— Така се говори. Никой не е толкова нетактичен да каже, че последните ми три моста бяха неуспешни.
— Имаш предвид онези, които реката разруши?
— Да. И новият ще си отиде, ако има още една буря.
— Самият ти каза…
— Хелуърд… не съм човекът, който ще построи този мост. Той има нужда от млада кръв. Нов подход. Може би корабът е решението.
И Леру, и аз разбирахме какво означаваше за него това признание. Гилдията на строителите на мостове беше най-гордата в града. Всички мостове досега бяха оправдавали надеждите.
Продължихме да вървим.
Почти с пристигането си в града започнах да се питам кога ще се върна на север. Атмосферата тук не ми харесваше; струваше ми се, че хората са заменили старата система на потисничество от страна на гилдиите със самоналожена заслепеност за реалността. Лозунгите на Терминаторите бяха навсякъде, а по коридорите бяха разхвърляни лошо напечатани листовки. Хората говореха за моста и изпитваха страх. Мъжете, които се връщаха от работа, разказваха за провалите, говореха за построяването на мост към някакъв далечен бряг, който не се вижда. Разпространяваха се слухове, вероятно създадени от Терминаторите, за десетина убити мъже, за още атаки от местните жители.
В стаята на Изследователите на бъдещето ме посрещна Клаузвиц, който вече беше Навигатор. Той ми връчи официално писмо от Съвета на навигаторите, с което ме канеха да се присъединя към тях, като се посочваха имената на човека, направил предложението (Клаузвиц) и на човека, който го беше подкрепил — МакМахон.
— Съжалявам — казах. — Не мога да го приема.
— Нуждаем се от теб, Хелуърд. Ти си един от най-опитните ни хора.
— Може би. Имат нужда от мен на моста.
— Би свършил по-добра работа тук.
— Не мисля така.
Клаузвиц ме отведе встрани и ми заговори поверително.
— Съветът създава работна група за справяне с Терминаторите — каза той. — Искаме да участваш в нея.
— Как ще се справите с тях? Ще им забраните да говорят?
— Не… ще се наложи да постигнем компромис с тях. Те искат да изоставим града завинаги. Ние ще направим отстъпка и ще се откажем от моста.
Аз го погледнах без да вярвам.
— Не мога да бъда част от това — отсякох.
— Вместо това ще построим кораб. Не голям, дори не толкова сложен, колкото града. Просто достатъчно голям, за да ни откара до отсрещния бряг, където ще построим отново града.
Върнах му писмото и се обърнах.
— Не — казах аз. — Това е последната ми дума.
ПРИГОТВИХ СЕ ДА НАПУСНА града незабавно, решен да отида отново на север и да проуча още веднъж реката. Докладите от проучванията ни потвърждаваха, че реката наистина е река, че бреговете не описват кръг и че това не е езеро. Езерата могат да бъдат заобиколени, реките трябва да бъдат прекосени. Спомних си за оптимистичната забележка на Леру, че отсрещният бряг може да се покаже, когато реката наближи оптимума. Това беше отчаяна надежда, но ако успеех да намеря отсрещния бряг, нямаше да има повече възражения към моста.
Вървях през града, осъзнавайки, че с думите и намеренията си бях предопределил действията си. Харесвах идеята за моста, въпреки че се бях разграничил от инициаторите за изграждането му: Съвета. В известен смисъл бях сам, духом и телом. Ако се планираше компромис с Терминаторите, накрая щеше да ми се наложи да го приема, но засега мостът беше единствената конкретна реалност, колкото и да беше неправдоподобен.
Спомних си нещо, което Блейн беше казал веднъж. Той описваше града като фанатично общество, а аз оспорих твърдението му. Каза още, че едно от определенията за фанатик е човек, който продължава да се бори за своя шанс, след като е загубил всяка надежда. Градът се бореше за шанса си още от времето на Дистейн и имаше седем хиляди мили писана история, нито една от които не беше извоювана лесно. Не е възможно човечеството да оцелее в тази среда, беше казал Блейн, и все пак градът продължаваше да оцелява.
Може би бях наследил този фанатизъм, защото имах чувството, че в момента само аз съм съхранил инстинкта за оцеляване на града. За мен построяването на моста имаше смисъл, колкото и безнадеждна да изглеждаше задачата.
В един от коридорите срещнах Гелман Джейз. Според субективната ми преценка сега той беше много мили по-млад от мен, защото беше ходил на север съвсем рядко.
— Къде отиваш? — попита той.
— На север. В момента няма какво да правя в града.
— Няма ли да ходиш на събранието?
— Кое събрание?
— На Терминаторите.
— Ти ще ходиш ли? — запитах го.
В гласа ми сигурно пролича неодобрението, което изпитвах, защото той отвърна отбранително:
— Да. Защо не? За пръв път ще разкрият намеренията си.
— Ти с тях ли си? — попитах.
— Не… но искам да чуя какво ще кажат.
— Ами ако те убедят?
— Няма такава вероятност — заяви Джейз.
— Тогава защо ще ходиш?
— Толкова ли си тесногръд, Хелуърд?
Отворих уста, за да го отрека… но не казах нищо. Факт беше, че не съм отворен към промените.
— Не вярваш ли, че може да има и друга гледна точка?
— Вярвам… но по този въпрос няма спор. Те грешат и ти го знаеш не по-зле от мен.
— Само защото човек греши не означава, че е глупак.
— Гелман, бил си в миналото — отвърнах аз. — Знаеш какво става там. Знаеш, че градът ще бъде отнесен там от движението на земята. Няма никакво съмнение какво трябва да направи градът.
— Знам. Но повечето хора са готови да се вслушат в думите им. И ние трябва да ги изслушаме.
— Те застрашават сигурността на града.
— Но за да победиш врага, трябва да го опознаеш. Отивам на събранието, защото за пръв път ще изкажат публично възгледите си. Искам да знам срещу какво заставам. Ако ще преминаваме през онзи мост, точно хора като мен ще се погрижат да успеем. Ако Терминаторите предлагат алтернатива, искам да я чуя. Ако не предлагат, искам да го знам.
— Заминавам на север — казах аз.
Джейз поклати глава. Поспорихме още известно време, после отидох с него на събранието.
Няколко мили по-рано работата по възстановяването на училището беше изоставена. Повредените части отдавна бяха разчистени, а отдолу се виждаше широката метална основа на града и се откриваше гледка към околността. В северния край на тази зона бяха извършени някои възстановителни работи — дървените ограждения и леко повдигната платформа пред тях служеха за импровизирана сцена.
Когато с Джейз излязохме от последната сграда и тръгнахме натам, вече се беше събрала публика. Изненадах се, че са дошли толкова много хора; постоянното население на града вече беше значително намаляло заради мъжете, изтеглени да работят по моста, но по груба преценка определих, че присъстват поне триста-четиристотин души. Със сигурност имаше и хора, които не бяха тук. Може би работниците на моста, Навигаторите и някои прекалено горди членове на гилдии?
Някой вече говореше и тълпата слушаше без да реагира особено. Разпознах го, беше един от специалистите по синтетични храни. Описваше особеностите на терена, през които преминаваше сега градът.
— …почвата е богата и имаме добри шансове да отгледаме наши собствени посеви. Имаме предостатъчно вода както тук, така и на север от нас.
Смях.
— Климатът е подходящ. Местните хора не са враждебно настроени, нито е нужно да ги настройваме срещу себе си…
След малко той свърши и се чуха слаби аплодисменти. Следващият говорител беше Виктория.
— Хора от града, изправени сме пред още една криза, предизвикана от Съвета на навигаторите. В продължение на хиляди мили ние си проправяме път през тази земя и полагаме нечовешки усилия, за да оцелеем. Нашият начин на оцеляване е да се движим напред, на север. Зад нас — и тя замахна с ръка, за да обхване обширната равнина, която се простираше отвъд южния край на платформата — е изминалият период от нашето съществуване. Пред нас, казват ни те, има река. Река, която трябва да прекосим, за да гарантираме оцеляването си. Не ни казват какво има отвъд реката, защото не знаят.
Виктория говори дълго време и, признавам си, бях предубеден срещу нея още от първите й думи. Звучаха ми като евтина реторика, но тълпата изглежда ги харесваше. Може би не бях толкова безразличен, колкото предполагах, защото когато тя описваше построяването на моста и хвърли обвинението, че мнозина мъже са загинали, аз пристъпих напред, за да възразя. Джейз ме хвана за ръката.
— Хелуърд… недей.
— Говори глупости! — казах аз, но сред тълпата вече се бяха разнесли гласове, че това е само слух. Виктория го призна, но добави, че на строежа на моста вероятно стават повече неща, отколкото знаят хората; тези думи бяха посрещнати с известно одобрение.
Речта на Виктория завърши неочаквано.
— Според мен този мост е не само ненужен, но и опасен. По този въпрос разполагам с експертно мнение. Както много от вас знаят, баща ми е водач на Гилдията на строителите на мостове. Именно той проектира моста. Сега ви моля да чуете какво има да ви каже.
— Боже… не може да го направи! — възкликнах аз.
— Леру не е Терминатор — каза Джейз.
— Знам. Но е загубил вяра.
Строителят на мостове Леру вече беше на платформата. Той застана до дъщеря си и изчака аплодисментите да затихнат. Не гледаше право в тълпата, а беше свел поглед към пода. Изглеждаше изморен, стар и победен.
— Хайде, Джейз. Няма да гледам как се унижава.
Джейз ме погледна несигурно. Леру се подготвяше да заговори.
Разбутах тълпата, защото исках да се махна преди да е казал нещо. Бях започнал да уважавам Леру и не желаех да стана свидетел на поражението му.
Малко по-нататък пак спрях.
Бях разпознал още някого, застанал зад Виктория и баща й. За миг не можах да си спомня нито името, нито лицето… после ми изплува. Това беше Елизабет Хан.
Бях шокиран да я видя отново. Бяха минали много мили, откакто си беше тръгнала: поне осемнайсет мили от времето, отброявано в града, много повече по моето субективно време. След като си беше отишла, се опитах да я изтрия от паметта си.
Леру беше започнал обръщението си към тълпата. Той говореше тихо и думите му не се чуваха добре.
Взирах се в Елизабет. Знаех защо е там. Когато Леру свършеше да се унижава, щеше да говори тя. Вече знаех какво щеше да каже.
Отново тръгнах напред, но изведнъж някой ме хвана за ръката. Беше Джейз.
— Какво правиш? — попита ме той.
— Онова момиче — отвърнах. — Познавам я. Тя не е от града. Не трябва да й позволяваме да говори.
Хората около нас ни подвикваха да замълчим. Мъчех се да се освободя от Джейз, но той ме задържаше.
Изведнъж избухнаха аплодисменти и разбрах, че Леру е свършил.
— Виж… трябва да ми помогнеш — казах на Джейз. — Не знаеш кое е това момиче!
С периферното си зрение забелязах Блейн, който идваше към нас.
— Хелуърд… видя ли кой е тук?
— Блейн! Помогни ми, за Бога!
Отново се напрегнах да се отскубна и Джейз с мъка ме удържа. Блейн се приближи бързо и хвана другата ми ръка. Двамата ме издърпаха назад, извън тълпата, до самия ръб на металната основа на града.
— Слушай, Хелуърд — каза Джейз. — Остани и я изслушай.
— Знам какво ще каже!
— Тогава позволи и на другите да го чуят.
Виктория пристъпи напред.
— Хора от града, още един човек иска да говори пред вас. Мнозина не я познават, защото тя не е от нашия град. Но онова, което има да каже, е от огромно значение и след това никой от вас вече няма да се съмнява какво трябва да направим.
Тя вдигна ръка и Елизабет излезе напред.
Елизабет говореше тихо, но гласът й стигаше ясно до всички присъстващи.
— За вас тук аз съм непозната — каза тя, — защото не съм родена като вас между стените на града. Но вие и аз сме от един и същ вид: ние сме хора и сме от планета, наречена Земя. Вие оцелявате в този град близо двеста години или седем хиляди мили според вашия начин за измерване на времето. Светът около вас тъне в анархия и разруха. Хората са невежи, необразовани и тънат в мизерия. Но не всички на този свят са в това положение. Аз съм от Англия, една страна, където започваме да възраждаме цивилизацията. Има и други страни, по-големи и по-могъщи от Англия. Така че вашето стабилно и организирано съществуване не е уникално.
Тя направи пауза, проверявайки реакцията на тълпата до момента. Цареше тишина.
— Дойдох във вашия град случайно и живях тук една миля, в отдела за пренасочване. — Това съобщение предизвика лека изненада. — Говорила съм с някои от вас, знам как живеете. После напуснах града и се върнах в Англия. Прекарах близо шест месеца там, опитвайки се да разбера града ви и неговата история. Сега знам много повече, отколкото при първото си посещение.
Тя отново направи пауза. Някъде от тълпата изкрещя мъж:
— Англия е на Земята!
Елизабет не реагира. Вместо това каза:
— Имам въпрос. Има ли някой тук, който отговаря за двигателите на града?
Настъпи кратко мълчание, след което Джейз каза:
— Аз съм член на Гилдията за тракция.
Към нас се извърнаха глави.
— Тогава може да ни кажете какво задвижва двигателите.
— Ядрен реактор.
— Опишете как се подава горивото.
Джейз ме пусна и отстъпи встрани. Почувствах как хватката на Блейн се разхлабва, вече можех да му избягам. Но и аз като всички останали се заслушах, вниманието ми беше привлечено от любопитните въпроси.
— Не знам. Никога не съм виждал как се прави — каза Джейз.
— Значи преди да можете да спрете града си, трябва да научите.
Елизабет отстъпи назад и прошепна нещо на Виктория. Миг по-късно тя отново излезе напред.
— Вашият реактор не е това, за което го мислите. Мъжете, които наричате членове на Гилдията за тракция, неволно са ви подвели. Реакторът не функционира и не го е правил от хиляди мили.
Блейн се обърна към Джейз:
— Е?
— Това са глупости.
— Знаеш ли как се захранва?
— Не — отвърна тихо Джейз, въпреки че много от хората около нас слушаха. — Нашата гилдия е убедена, че той ще работи до безкрайност, без да бъде обслужван.
— Вашият реактор не е това, за което го мислите — повтори Елизабет.
— Не я слушайте — извиках аз. — Фактът, че разполагаме с електрическа енергия, означава, че реакторът работи. Откъде иначе ще получаваме енергията?
Елизабет се обади от платформата:
— Изслушайте ме.
Елизабет каза, че ще ни разкаже за Дистейн. Аз я слушах заедно с другите.
Франсис Дистейн бил ядрен физик, който живял и работил във Великобритания, на планетата Земя. Живял по време, когато електрическата енергия на Земята застрашително намалявала. Елизабет посочи причините за това, а именно, че изгаряли изкопаеми горива, за да произвеждат топлина, която след това превръщали в енергия. Когато залежите от горива се изчерпели, нямало да има повече енергия. Дистейн, каза Елизабет, твърдял, че е изобретил процес, чрез който могат да се произвеждат несъмнено неограничени количества енергия без каквото и да било гориво. Повечето учени поставили под съмнение работата му. С течение на времето запасите от изкопаеми горива били изчерпани и на планетата Земя настъпил дълъг период, известен сега като Катастрофата. Той сложил край на напредналата в технологично отношение цивилизация, която доминирала на Земята.
Тя каза, че хората на Земята сега започват да се възстановяват и откритието на Дистейн е от първостепенна важност. Първоначално очертаният от него процес бил примитивен и опасен, но усъвършенстването му е постижимо и ще бъде успешно.
— Какво общо има това с несигурността на града? — извика някой.
— Слушайте — отвърна Елизабет и продължи.
Дистейн открил генератор, който създавал изкуствено енергийно поле, което, ако съществува в непосредствена близост до друго подобно поле, генерира електричество. Неговите противници базирали критиките си на факта, че от това нямало никаква практическа полза, тъй като двата генератора консумирали повече електричество, отколкото произвеждали.
Дистейн не успял да получи нито финансова, нито морална подкрепа за работата си. Дори когато твърдял, че е открил естествено поле — транслатерационен прозорец, както го нарекъл — и по този начин можел да постигне същия ефект, без да е необходим втори генератор, пак не му обърнали внимание.
Той смятал, че този естествен прозорец от потенциална енергия се движи бавно над повърхността на Земята, следвайки линия, която Елизабет описа като огромен кръг.
Накрая Дистейн успял да набере средства от частни спонсори, построил подвижна изследователска станция и с голям екип от наети помощници се отправил към провинция Гуандун в южен Китай, където, твърдял той, се намирал естественият транслатерационен прозорец.
— Никой повече не чул за Дистейн — допълни Елизабет.
Елизабет продължи, че ние се намираме на планетата Земя, че никога не сме я напускали.
Тя разказа, че светът, в който съществуваме, е планетата Земя, че нашето възприятие за него е било изкривено от транслатерационния генератор, който, докато се самозахранва, продължава да работи и да поражда полето около нас.
Каза, че Дистейн е пренебрегнал страничните ефекти, за които другите учени го предупреждавали: че полето би могло да засегне завинаги възприятието, че би могло да има генетични и наследствени последици.
Тя обясни, че транслатерационният прозорец все още съществува на Земята и са открити много други.
Добави, че прозорецът, открит от Дистейн в Китай, е същият, от който продължава да черпи енергия нашият генератор.
Че следвайки големия кръг, той е пропътувал цяла Азия и после Европа.
Че сега се намираме в периферията на Европа и пред нас лежи океан, широк няколко хиляди мили.
Тя разказваше… а хората слушаха.
Елизабет свърши да говори. Джейз бавно си проби път през тълпата към нея.
Обърнах се и тръгнах към входа на града. Елизабет ме забеляза и извика:
— Хелуърд!
Не й обърнах внимание, проправях си път през тълпата и влязох във вътрешността на града. Слязох по стълбите, преминах през галерията под града и отново излязох на дневната светлина.
Тръгнах на север, между релсите и кабелите.
ПО-КЪСНО ДОЧУХ конски тропот и се обърнах. Елизабет ме настигна.
— Къде отиваш? — попита тя.
— Обратно на моста.
— Недей. Няма смисъл. От Гилдията за тракция изключиха генератора.
Посочих към слънцето.
— И затова сега то е сфера.
— Да.
Продължих да вървя.
Елизабет повтори онова, което беше казала преди. Умоляваше ме да се вслушам в здравия разум. Не спираше да повтаря, че единствено възприятието ми за света е изкривено.
Продължих да мълча.
Тя не беше ходила в миналото. Никога не се беше отдалечавала от града на повече от няколко мили на север или на юг. Тя не беше с мен, когато видях реалностите на този свят.
Възприятието ли промени физическите измерения на Лусия, Росарио и Катерина? Нашите тела бяха почувствали сексуалното изживяване: аз познавах реалните последици от това възприятие. Възприятието на бебето ли го накара да откаже млякото на Росарио? Само моето възприятие ли накара дрехите на момичетата да се разкъсат, докато телата им се деформираха вътре в тях?
— Защо не ми каза всичко това, когато беше в града предишния път? — попитах аз.
— Защото тогава не знаех. Трябваше да се върна в Англия. И знаеш ли какво? Никой в Англия не се заинтересува. Опитах се да намеря някой, който би могъл да прояви някаква загриженост за теб и твоя град… но намерих такъв човек. В този свят се случват много неща, настъпват големи и вълнуващи промени. Никой не го е грижа за града и неговите хора.
— Ти се върна — казах аз.
— Аз видях твоя град с очите си. Знаех какво планирате да направите — ти и другите. Трябваше да разбера за Дистейн… някой трябваше да ми обясни за транслатерацията. Днес тя е рутинна технология, но не знаех как действа.
— Разбира се от само себе си — отвърнах аз.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако генераторът е изключен, както ти казваш, няма да има повече проблеми. Аз просто трябва да продължа да гледам към слънцето и да си казвам, че то е сфера, независимо на какво друго може да ми прилича.
— Но само ти виждаш нещата така — отговори тя.
— И виждам, че грешиш. Знам какво виждам.
— Не, не знаеш.
Няколко минути по-късно край нас премина голяма тълпа мъже, отправили се на юг към града. Повечето от тях носеха личния си багаж. Никой не ни поздрави.
Закрачих по-бързо, като се опитвах да я оставя след себе си. Тя ме следваше, водейки коня си за юздите.
Строителната площадка на моста беше пуста. Тръгнах по брега към меката жълтеникава пръст и се качих на моста. Вълните се разбиваха на брега, но тук, под мен, водата беше спокойна и чиста. Обърнах се и погледнах назад. Елизабет стоеше на брега с коня си и ме гледаше. Няколко секунди се взирах в нея, после се наведох и събух ботушите си. Отидох до самия край на моста. Вдигнах поглед към слънцето. То се спускаше към североизточния хоризонт. По свой собствен начин беше красиво. С изящна, енигматична форма, много по-въздействаща от една обикновена сфера. Съжалявах само, че никога не успях да го нарисувам добре.
Скочих от моста с главата надолу. Водата беше студена, но усещането — приятно. Изплувах на повърхността, прииждащата вълна ме блъсна обратно към най-близкия пилон на моста и аз се изтласках от него. С мощни загребвания заплувах на север.
Чудех се дали Елизабет продължава да гледа, затова се обърнах по гръб и се задържах на повърхността. Тя се беше отдалечила от билото и бавно яздеше с коня си по неравната повърхност на моста. Когато стигна до края, спря.
Без да слиза от коня, тя погледна към мен.
Продължих да плувам по гръб, исках да видя дали ще ми махне с ръка. Слънцето я къпеше в мека златиста светлина на фона на тъмносиньото небе зад нея.
Отправих поглед на север. Слънцето залязваше и почти целият му широк диск се беше скрил зад хоризонта. Изчаках, докато се скрие и последният му заострен връх светлина. С падането на мрака заплувах към брега сред шума на разбиващите се вълни.