Преобърнатият свят

1

ДОЛИНАТА БЕШЕ ПОТЪНАЛА в мрак и тишина. Видях от северната страна на реката да проблясва два пъти червена светлина, после спря.

Секунди по-късно чух от вътрешността на града стърженето на барабаните на лебедките и градът започна да се придвижва напред. Звукът отекна в долината.

Заедно с трийсетина други мъже лежах в храсталака, обрасъл по склона на хълма. Прекосяването на реката беше изключително важно и временно бях прехвърлен към Пазителите на реда. Всеки момент се очакваше трета атака — надявахме се, че ако градът успее да стигне до северния бряг на реката, ще е в състояние да се отбранява достатъчно дълго, за да може железопътните линии да бъдат положени поне до най-високата точка на прохода през планините на север. Веднъж стигнал там, той пак можеше да се отбранява през следващата фаза от полагането на линиите.

Знаехме, че някъде в долината има около сто и петдесет наемници, въоръжени с пушки. Те бяха сериозен противник. В града разполагахме само с дванайсет пушки, отнети от местните, но патроните за тях бяха свършили при второто нападение. Единствените ни оръжия бяха арбалетите — смъртоносни само от близко разстояние — и мисълта, че разузнаването си е свършило добре работата. Именно тя ни беше дала сила да подготвим първоначалната контраатака, в която участвах.

Няколко часа по-рано, с падането на нощта, заехме позиция високо над долината. Основната отбранителна сила бяха три редици арбалетисти, разположени около града. Когато той тръгнеше по моста, те щяха да се оттеглят и охраняват железопътните линии. Местните щяха да насочат огъня си върху тях и в този момент ние щяхме да нападнем в засада.

Ако късметът беше на наша страна, нямаше да има нужда от контраатака. Въпреки че по сведения на разузнаването имаше вероятност от още едно нападение, работата по строежа на моста беше приключила по-бързо от очакваното и се надявахме, че градът ще премине безпроблемно от другата страна под прикритието на мрака преди местните да са се усетили.

Но в безмълвната долина звукът от лебедките не можеше да се сбърка.

Предният край на града тъкмо беше достигнал моста, когато се чуха първите изстрели. Поставих стрела в лъка и сложих ръка на предпазителя.

Нощта беше облачна и имаше лоша видимост. Видях припламванията от пушките и прецених, че наемниците са се подредили в нещо като полукръг, на около стотина метра от нашите хора. Не можех да кажа дали куршумите им са попаднали в целта, но засега нямаше ответни изстрели.

Чуха се още изстрели и разбрахме, че те стесняват кръга. Половината от града беше на моста… и той продължаваше да се движи напред.

Далеч долу се чу вик:

— Светлини!

Мигновено се включиха осем прожектори, разположени над главите на арбалетистите в задната част на града и осветиха цялата местност. Местните бяха там и не се криеха.

Първата редица арбалетисти пуснаха стрелите си, наведоха се и започнаха да презареждат. Втората, след това и третата редица направиха същото.

Хванати неподготвени, наемниците дадоха няколко жертви, но после залегнаха и започнаха да стрелят по черните силуети на защитниците, открояващи се на светлината на прожекторите.

— Загаси светлините!

Всичко потъна в тъмнина и арбалетистите се разпръснаха. След няколко секунди прожекторите пак светнаха и арбалетистите откриха стрелба от новите си позиции.

Те пак се оказаха неподготвени и дадоха още жертви. Светлините за пореден път бяха изгасени и във внезапно настъпилия мрак арбалетистите се върнаха на предишната си позиция. Маневрата се повтори. Отдолу се чу вик и когато прожекторите светнаха, видяхме, че наемниците ни атакуват. Градът вече беше на моста.

Изведнъж се чу силна експлозия и отстрани на града избухнаха пламъци. Миг по-късно мостът беше взривен от втора експлозия и пламъците подпалиха сухото дърво на железния път.

— Резервите в готовност! — Изправих се и зачаках заповеди. Вече не изпитвах страх — след дългите часове на очакване, напрежението беше изчезнало. — Атака!

Прожекторите върху града продължаваха да светят и ние различавахме ясно местните. Повечето бяха влезли в ръкопашен бой с основната защита, но неколцина бяха залегнали и се целеха във високите нива на града. Два прожектора бяха ударени и изгаснаха.

Пламъците се разрастваха.

Видях един наемник близо до брега на реката, който се готвеше да хвърли метален цилиндър. Бях на не повече от двайсет метра от него. Прицелих се, пуснах стрелата и го улучих в гърдите. Запалителната бомба падна до него, експлодира и започна да пръска червени искри и пламъци.

Както се очакваше, контраатаката ни беше изненадала врага. Успяхме да повалим още трима мъже, но неочаквано те прекратиха стрелбата, побягнаха на изток и изчезнаха в сенките на долината.

За няколко минути настъпи паника. Бушуваха пожари на няколко места. Единият от тях беше концентриран точно под града, а другият — на няколко метра зад него. Трябваше бързо да се справим с пламъците, но никой не знаеше със сигурност дали всички наемни работници са се оттеглили.

Градът продължи да се придвижва напред, но там, където гореше мостът, огромни дървени отломки падаха в реката.

Ситуацията се нормализираше бързо. Един офицер от Пазителите на реда издаваше заповеди на висок глас и мъжете сформираха две групи. Първата зае отново отбранителна позиция около железопътните линии; аз се присъединих към другата, изпратена на моста да се бори с пожара.

След втората атака — при която за първи път се използваха запалителни бомби — по стените на града бяха монтирани пожарни кранове. Най-близкият беше повреден при една от експлозиите и от него се лееше вода.

Пожарът, обхванал железопътните линии, се разрасна толкова, че беше почти невъзможно да го спрем. Въпреки че най-лошото вече беше зад нас, три от ходовите колела все още не бяха преминали по горящото дърво… и докато се борехме с пожара сред гъстия дим и огнените езици, видях как релсата започва да се изкривява под въздействието на топлината и тежестта.

Чу се тътен и падна още една част от дървената конструкция. Димът беше непрогледно гъст. Задушавахме се и трябваше да се измъкнем изпод града.

Горните етажи горяха, но пожарникарите в града се мъчеха да се справят с огъня. Лебедките се завъртяха и градът запълзя бавно към сравнително по-голямата сигурност на северния бряг.

2

НА РАЗСЪМВАНЕ НАПРАВИХМЕ оценка на щетите. В престрелката бяха убити трима и ранени петнайсет пазители на реда. В самия град един мъж беше сериозно ранен от запалителните бомби, а десетина мъже и жени бяха пострадали от последвалия пожар.

Материалните щети бяха огромни. Цял район с административни офиси беше унищожен от огъня, а част от жилищния квартал беше станала необитаема поради пожара и водата.

Под града щетите бяха още повече. Въпреки че основната носеща част беше стоманена, имаше много дървени конструкции и цели участъци бяха изгорели. Задните ходови колела по дясната външна линия бяха излезли от релсите, а едно от големите колела се беше пропукало. То не можеше да се подмени и се наложи да го изоставим.

Градът достигна северния бряг, но мостът продължи да гори и накрая рухна. Заедно с него загубихме неколкостотин метра от незаменимите ни релси, изкривени от топлината.

След два дни извън града, през които работих с екипите, които се мъчеха да спасят каквото беше възможно от линиите, получих заповед да се явя при Клаузвиц.

С изключение на един-два часа, прекарани в града след първото ми завръщане, не бях докладвал официално на никой от старшите членове на моята гилдия. Изглежда нормалният протокол на гилдиите беше изоставен поради критичните обстоятелства и тъй като самият аз не виждах края на сериозната ситуация — атаките причиниха неизбежни забавяния, а оптимумът се беше отдалечил още повече — не очаквах такова повикване.

Настроението на хората, които бяха навън, беше тревожно — нещо средно между отчаяние и безнадеждност. Работата по полагането на железопътните линии към дефилето продължаваше, но спокойствието и енергията, която усещах през първите си дни извън града, отдавна бяха изчезнали. Сега линиите се изграждаха въпреки ситуацията с местните жители и вече разбирах, че мотивите на града произтичат от вътрешната необходимост да оцелее в една странна обстановка.

Разговорите между екипите, които монтираха железопътните линии, пазителите на реда и хората, отговарящи за тракцията, се въртяха само около нападенията. Никой вече не говореше за догонване на оптимума или за опасностите, които криеше миналото. Градът беше в криза и това личеше в поведението на всеки един от нас.

Когато влязох вътре, ме порази видимата промяна и тук.

Нямаше осветление, коридорите бяха пусти, атмосферата на обичайното ежедневие беше изчезнала.

Асансьорът не работеше. Много от главните врати в коридорите бяха заключени, а на едно място цяла стена беше паднала, вероятно заради пожарите, и всеки, който минеше през тази част на града, можеше да види какво става навън. Спомних си как Виктория негодуваше срещу старите правила и си помислих, че вече беше невъзможно да спазваме мерките за секретност, въведени от гилдиите в миналото.

Мисълта за Виктория ми причини болка. Все още не разбирах напълно какво се беше случило. През изминалите, както ми се струваше, само няколко дни, тя се беше отказала от негласното ни споразумение да се оженим и беше започнала друг живот, без мен.

След завръщането ми не се бяхме виждали, макар да се погрижих да разбере, че съм в града. При възникналата външна заплаха така или иначе беше невъзможно да я видя, но се нуждаех от време, за да обмисля този аспект от живота си преди да се срещна с нея. Отначало новината, че е бременна от друг мъж — научих, че е училищен администратор и се казва Юнг — не ми подейства болезнено, просто защото още не можех да го повярвам. Нещата не биха могли да се развият по този начин за малкото време, което знаех, че съм прекарал далеч от града.

Трудно намерих пътя към зоната на гилдиите от първа степен. Вътрешността на града беше много променена.

Навсякъде имаше хора, шумотевица и мръсотия. На всяко свободно място имаше поставени резервни легла. Дори и в някои от коридорите лежаха мъже, ранени по време на битката навън. Няколко стени и прегради бяха демонтирани, а пред района на гилдиите от първа степен, там, където преди имаше приятно обзаведени помещения за почивка за членовете на гилдиите, сега беше разположена резервна кухня.

Миризмата на изгоряло дърво се усещаше навсякъде.

Знаех, че градът е изправен пред фундаментална промяна. Усещах как старата структура на гилдиите рухва. Ролята на много хора вече се беше изменила; докато работех с екипите, които монтираха и поддържаха железопътните линии, бях срещнал мъже, които за първи път излизаха извън града, мъже, които до атаките бяха работили в завода за синтетични храни, в образованието или във вътрешната администрация. Набирането на работна ръка сред местните жители вече беше невъзможно и се налагаше мобилизирането на всички жители за придвижването на града. Нямах представа защо Клаузвиц ме вика точно в този.

В стаята на Изследователите на бъдещето нямаше и следа от него, затова изчаках известно време. След половин час него още го нямаше и тъй като знаех, че навън ще съм по-полезен, излязох и си тръгнах.

В коридора срещнах Изследовател на бъдещето Дентън.

— Ти си Изследовател на бъдещето Ман, нали?

— Да.

— Напускаме града. Готов ли си?

— Трябваше да се видя с Изследовател на бъдещето Клаузвиц.

— Точно така. Той ме изпрати. Можеш ли да яздиш?

Бях забравил за конете, докато бях далеч от града.

— Да.

— Добре. Ще се срещнем при конюшните след час.

Той влезе в стаята на Изследователите на бъдещето.

Имах на разположение цял един час и осъзнах, че не знам какво да правя, нито кого да видя. Вече нямах никакви връзки с града. Дори спомените ми за неговия облик се бяха изкривили заради щетите, които беше понесъл.

Спуснах се към задната част, за да видя до каква степен беше повредено училището. Почти цялата надстройка беше изгоряла и срутена, а там, където живееха децата, беше останала единствено голата стомана, служеща за основа на града. Оттам се виждаше другата страна на реката, където се беше разиграло нападението. Чудех се дали местните ще направят нов опит. По моя преценка ги бяхме надвили, но ако тяхната враждебност продължаваше, може би те щяха да се организират и да нападнат отново.

Едва сега осъзнах колко уязвим е градът. Той не беше проектиран да отблъсква атаки, движеше се бавно, тромаво, беше построен от лесно възпламеними материали. Всичките му най-слаби места — железопътните линии, кабелите, дървената надстройка — бяха достъпни за нападение.

Чудех се дали местните жители разбират колко лесно биха могли да го унищожат. Всичко, което трябваше да направят, беше да извадят от строя движещите го сили за постоянно, после само да седят и да гледат как притеглянето го отнася бавно на юг.

Разсъждавах върху това известно време. Струваше ми се, че местните хора не знаеха кои са слабостите на града и неговите обитатели заради липсата на информация. Доколкото можех да преценя, странната трансформация, която беше сполетяла трите момичета в миналото, лично за тях не представляваше никаква промяна.

Тук, близо до оптимума, местните хора не бяха изложени на деформация — или претърпяваха само незабележими промени — и затова разликата не можеше да се долови.

Само ако успееха, дори и не умишлено, да забавят града и той да отиде толкова на юг, че никога повече да не потегли напред, те щяха да видят ефекта, който действията им щяха да имат върху него и жителите му.

Най-вероятно, градът щеше да се натъкне на труднопроходим терен; хълмът северно от нас вероятно не беше единственият в този район. Как изобщо се надявахме, че ще се доближим до оптимума?

Но засега градът беше в относителна безопасност. Граничещ от едната страна с реката, а от другата с възвишение, което не предлагаше никакво прикритие за нападателите, той беше заел добро стратегическо положение, докато чакаше да се положи железният път.

Зачудих се, дали имам време да сменя дрехите си, тъй като работех и спях с едни и същи от много време. Тази мисъл неизбежно ми напомни за Виктория и как се беше намръщила при вида на униформата ми след десет дни в нея извън града.

Надявах се, че няма да се срещнем.

Върнах се в стаята на Изследователите на бъдещето и поразпитах. Наистина имаше униформи и имах право на една, тъй като сега бях пълноправен член на гилдията… но точно в момента нямаше чисти. Казаха ми, че ще ми намерят.

Изследовател на бъдещето Дентън ме чакаше, когато пристигнах при конюшните. Дадоха ми кон и без повече да се бавим, излязохме изпод града и поехме на север.

3

ДЕНТЪН НЕ БЕШЕ ЧОВЕК, който ще започне разговор спонтанно. Отговаряше на въпросите, които намирах за уместно да му задам, но между тях настъпваше дълго мълчание. Не се чувствах неудобно, защото това ми предоставяше така нужното за мен време да мисля.

Обучението в гилдиите все още ми беше от полза: примирих се, че ще извличам максималното от онова, което виждах и няма да разчитам на интерпретациите на другите.

Следвахме трасето, по което щяха да минат железопътните линии, нагоре покрай хълма и през дефилето. От върха земята се спускаше право надолу на голямо разстояние покрай коритото на малка река. В края на долината имаше горичка, а зад нея, още една редица хълмове.

— Дентън, защо трябваше да напуснем града точно сега? — попитах аз. — Сигурно имат нужда от всеки човек.

— Работата ни винаги е важна.

— По-важна от отбраната на града?

— Да.

Докато яздехме, той ми обясни, че през последните няколко мили работата по изследването на бъдещето била оставена на заден план. Това отчасти се дължало на проблемите и отчасти, защото гилдията изпитвала недостиг на хора.

— Проучили сме местността до тези хълмове — каза той.

— Онези дървета… те са проблем за Гилдията, отговаряща за железопътните линии. Биха могли да предоставят прикритие за местните, а ние имаме нужда от дървен материал. Хълмовете са проучени на още около миля, но по-нататък всичко е неизследвана територия.

Той ми показа карта и ми разясни символите. Доколкото можех да разбера, задачата ни беше да обогатим информацията на картата в северна посока. Дентън имаше геодезичен измервателен уред, монтиран върху голям дървен триножник и от време на време отчиташе показанията му и нанасяше бележки върху картата.

Конете бяха натоварени с тежко оборудване. Освен огромните запаси от храна и завивките, всеки от нас носеше арбалет и много стрели;, имаше някакви инструменти за копаене, химически комплект за вземане на проби и малка видеокамера със записващо устройство. Аз отговарях за видеото и Дентън ми показа как да работя с него.

Обичайната практика на Изследователите на бъдещето, както ми обясни той, била през определен период от време изследовател или екип от изследователи да се придвижват северно от града по различни маршрути. В края на експедицията се съставяла подробна карта на терена, през който са преминали и се правел видео запис на топографските му особености. След това те се предавали на Съвета на навигаторите, които с помощта на докладите на другите изследователи, решавали по кой маршрут да се тръгне.

Някъде късно следобед, Дентън спря за около шести път и разгъна триножника си. След като направи ъглово измерване на надморската височина на близките хълмове и с помощта на жироскопен компас определи вярната посока на север, той закрепи свободно въртящо се махало в основата на уреда. Тежестта на махалото беше заострена и когато престана да се люлее и върхът застана неподвижен, Дентън взе една градуирана скала с начертани на нея концентрични кръгове и я постави между краката на триножника.

Стрелката се намираше точно над центъра.

— При оптимума сме — каза той. — Знаеш ли какво означава това?

— Не точно.

— Бил си в миналото, нали? — Аз потвърдих. — На този свят съществува центробежна сила, с която винаги трябва да се борим. Колкото по на юг отиваме, толкова по-голяма става тя и винаги е южно от оптимума, но на около дванайсет мили на юг от него не се отразява върху нормалните дейности. Ако се отдалечи от тази точка, градът ще има големи проблеми. Но ти вече знаеш това, ако си почувствал центробежната сила.

Той отчете още няколко показания на уреда си.

— Осем и половина мили — каза Дентън. — Това е разстоянието оттук до града или разстоянието, което той трябва да измине.

— Как се измерва оптимумът? — попитах аз.

— По нулевото гравитационно изкривяване. Той служи като еталон, по който измерваме напредването на града. Може да си го представиш физически като линия, начертана около света.

— И оптимумът винаги се движи?

— Не. Оптимумът е неподвижен… но повърхността се отдалечава от него.

— А, да.

Опаковахме принадлежностите си и продължихме на север. Малко преди залез-слънце направихме лагер за през нощта.

4

ГЕОДЕЗИЧНИТЕ ИЗМЕРВАНИЯ не изискваха много мислене и докато се придвижвахме бавно на север, единственото ми странично занимание беше да се оглеждам за враждебно настроени местни жители. Дентън ми каза, че е малко вероятно да ни нападнат, но все пак бяхме нащрек.

Продължавах да мисля за страховитото си преживяване, когато видях целият свят да се разстила пред мен. Бях сигурен, че се е случило, но не го разбирах.

На третия ни ден извън града се замислих за образованието, което бях получил като дете. Не знам кое предизвика тези мисли у мен; може би причините бяха няколко и не последно място шокът от гледката на тотално унищоженото училище.

Не се бях замислял много за обучението си, след като го напуснах. По онова време смятах, както беше обичайно за повечето от децата, че обучението ни не беше нищо повече от самоналожено наказание, което трябваше да изтърпим. Но като се връщах мислено назад, много от нещата, които ни набиваха в главите против нашата воля, сега придобиваха нов смисъл.

Например един от предметите, който ни се струваше най-скучен, беше така наречената от учителите „география”. Повечето от уроците бяха съсредоточени върху картографските и геодезичните техники; в затворената среда на училището тези упражнения бяха теоретични. Сега обаче, онези досадни часове най-сетне намериха своето приложение. С малко концентрация, аз бързо схванах принципите на работата, която ми показваше Дентън.

Преподаваха ни и много други предмети и сега виждах как те също намират практическа стойност. Всеки нов чирак имаше основни познания за работата, която трябваше да върши в собствената си гилдия, а освен това разполагаше с прилична информация за много от другите функции на града.

Нищо не би могло да ме подготви за чисто физическите усилия, които изискваше работата по железопътните линии, но аз почти инстинктивно схващах принципа на действие на машините, които теглеха града по тези линии.

Не ме интересуваше задължителното обучение при Пазителите на реда, но особеното значение, което отдаваха на военната стратегия по време на обучението ни и което навремето ме озадачаваше, несъмнено беше от полза на онези мъже, които по-късно излязоха да се бият, за да защитят града.

Този ред на мисли ме накара да се зачудя дали нещо в образованието ми е могло да ме подготви за живот в свят като нашия.

В уроците, които ни преподаваха и които се отнасяха конкретно до астрофизиката и астрономията, винаги се говореше за планетите като сфери. Земята — планетата, не нашият град — беше описвана като елипсовиден сфероид и ни бяха показвали карти на повърхността й. На този аспект от физичната наука не се обръщаше внимание. Постепенно бях приел, че светът, в който съществуваше градът Земя, е сфера като планетата Земя и нищо, на което ме бяха учили, не противоречеше на това предположение. Всъщност естеството на света никога не се обсъждаше открито.

Знаех, че планетата Земя е част от система от планети, които обикалят около сферично слънце. Около самата планета Земя се движи сферичен сателит. И пак тази информация винаги ми се струваше теоретична… и липсата на практическо приложение не ме безпокоеше, дори когато напуснах града, тъй като винаги е било ясно, че съществуващите в момента обстоятелства са различни. Слънцето и луната не са сферични, нито пък светът, в който живеем.

Оставаше въпросът: къде се намираме?

Може би отговорът беше в миналото.

То също беше подробно застъпено, въпреки че историята, която учехме, се отнасяше предимно за планетата Земя. Учехме главно за военни маневри и как властта и формата на управление преминават от една държава в друга. Знаехме, че времето се измерва в години и векове на планетата Земя, че писаната история е просъществувала около двайсет века. Може би беше неправилно, но бях останал с впечатлението, че не си струва да живееш на планетата Земя, защото по-голямата част от съществуването й изглежда беше поредица от конфликти, войни, териториални претенции, икономически натиск. Представата за цивилизация беше претърпяла голямо развитие и ни се обясняваше като състояние, при което хората живеят в градове. По определение ние от града Земя бяхме цивилизовани, но нашият начин на живот се различаваше от техния. Цивилизацията на планетата Земя се свързваше с егоизъм и алчност. Хората, които живееха в цивилизована държава, експлоатираха други, които не живееха в такава. На планетата Земя имаше недостиг на жизненоважни ресурси, а хората от цивилизованите народи можеха да ги монополизират поради по-голямата си икономическа мощ. Този дисбаланс като че ли беше в основата на конфликтите.

Изведнъж видях прилика между нашия начин на живот и техния. Градът, без съмнение, беше в положение на война заради ситуацията с наемните работници, а тя на свой ред — резултат от нашата система за разменна търговия. Ние не ги експлоатирахме, защото бяхме богати, но пък имахме излишък от ресурси, които не достигаха на планетата Земя: храна, горива, суровини. Ние страдахме от недостиг на работна ръка и плащахме за нея с излишните си ресурси.

Процесът следваше обратната посока, но резултатът беше същият.

Следвайки тази логика, разбрах, че изучаването на историята на планетата Земя беше подготвило онези, които щяха да станат членове на Гилдията за разменна търговия, но този факт не ме отведе по-далеч в търсенето ми на истината. Историята започваше и свършваше на планетата Земя, без да се споменава как се е появил градът на този свят, нито как е бил построен, кои са основателите му и откъде са дошли.

Умишлен пропуск? Или забравени знания?

Вероятно мнозина членове на гилдии са се опитвали да намерят логични отговори на тези въпроси, но доколкото знаех, те оставаха скрити някъде в града или съществуваше общоприета хипотеза, която още не бях открил. Самият аз възприех системата на гилдиите като нещо съвсем естествено. Оцеляването в този свят беше въпрос на инициатива: в голям мащаб, като теглим града на север, далеч от онази зона на удивително изкривяване зад нас, а в личен план — като си създам начина на живот, който искам. Изследовател на бъдещето Дентън беше самостоятелен човек, както и повечето други, които познавах. Исках да стана като тях и да разбирам нещата самостоятелно. Сигурно можех да споделя мислите си с Дентън, но реших да не го правя.

Пътуването на север беше бавно. Не поехме право на север, а се отклонявахме много пъти на изток и запад. От време на време Дентън измерваше положението ни спрямо оптимума и във всеки един момент се намирахме на не повече от петнайсет мили северно от него.

Попитах го дали има някаква причина, поради която не трябва да отидем по-далеч на север от оптимума.

— Обикновено стигаме толкова на север, колкото можем — отвърна той. — Но ситуацията в града е извънредна. Налага се да търсим не само най-лесния маршрут на север, но и терен, който ще ни позволи да се защитим най-добре.

Картата, която съставяхме, ставаше все по-пълна и детайлна с всеки изминал ден. Дентън ми позволяваше да работя с оборудването винаги, когато пожелаех и не след дълго станах експерт като него. Научих се как да триангулирам с геодезичния измервателен уред, как да измервам надморската височина на хълмовете и как да изчислявам разстоянието, на което се намирахме северно или южно от оптимума. Все повече ми харесваше да работя с камерата, но се мъчех да сдържам ентусиазма си, за да не хабя батериите.

Чувствах се спокойно и удобно далеч от напрежението на града и открих, че Дентън, въпреки дългите си периоди на мълчание, е дружелюбен и интелигентен човек.

Загубих представа за изминалите дни, но със сигурност бяха поне двайсет. Дентън с нищо не показваше някакво желание да се връща.

Стигнахме малко селище, сгушено в една долина. Не се приближихме. Дентън просто го отбеляза на картата с груба преценка на населението.

Местността беше потънала в свежа растителност, необичайна за мен. Слънцето продължаваше да грее силно. Тук валеше по-често, обикновено през нощта, и имаше много поточета и реки.

Без да коментира, Дентън отбелязваше всички особености на терена, дело на природата или човека, които биха затруднили преминаването на града или биха били подходящи за конкретните му нужди. Не беше работа на Изследователите на бъдещето да вземат решения за маршрута, по който щеше да поеме градът; нашата задача беше само да определим реалния характер на терена.

Атмосферата беше спокойна и се наслаждавахме на красивата природа. Знаех, че градът ще премине оттук през следващите няколко мили, без изобщо някой да забележи всичко това. В естетическо отношение тази потънала в зеленина местност c безоблачно небе би му въздействала по същия начин като пустиня с пясъчна буря.

През часовете, когато не бях ангажиран с рутинните ни задължения, се отдавах на размишления. Не можех да забравя онова зрелищно проявление на света, в който съществуваме. Трябваше да има нещо, някъде в онези дълги години на досадно обучение, което подсъзнателно ме беше подготвило за тази гледка. Ние живеем според нещата, които приемаме за даденост. Ако приемеш, че светът, през който пътувахме, е като всеки друг, можеше ли образованието да те подготви за момента, в който представата ти за него ще се преобърне на сто и осемдесет градуса?

Подготовката за тази гледка беше започнала в деня, когато Изследовател на бъдещето Дентън ме изведе извън града за първи път, за да видя с очите си едно слънце, чиято форма беше всичко друго, но не и сфера.

Но усещането, че и по-рано е трябвало да открия някакво указание, остана.

Изчаках още няколко дни, през които проблемът продължаваше да ме тормози, след което ми дойде идея. Една вечер с Дентън си бяхме направили лагер на открито край широка, плитка река, и към залез-слънце взех видеокамерата и рекордера и се изкачих сам на нисък хълм на около половин миля от лагера. От върха се разкриваше гледка към хоризонта на североизток.

Слънцето се скриваше и омарата във въздуха притъпяваше ослепителния му блясък. Виждах ясно формата му: както винаги, широк диск, прободен от остриета отгоре и отдолу. Включих камерата и започнах да снимам. По-късно прегледах записа на касетата, за да проверя дали картината е ясна и ненакъсана.

Не можех да се наситя на гледката. Небето се обагряше в червено и след като главният диск беше потънал зад хоризонта, отвесната островърха куличка от светлина бързо се плъзваше надолу. Няколко минути след изчезването й оставаше впечатлението за ярко огнище от оранжево-бяло в центъра на червеното зарево, но не след дълго то се стопяваше и нощта настъпваше бързо.

Отново пуснах видеото, за да наблюдавам изображението на слънцето върху малкия монитор на рекордера. Сложих на пауза картината, после регулирах яркостта, затъмних образа, докато остана само бялата форма.

Това беше миниатюрно изображение на света. Моят свят. Бях виждал тази форма и преди… много преди да напусна училището. Онези странни симетрични криви образуваха сборен модел, който някой някога ми беше показал.

Дълго се взирах в монитора, но после изпитах угризения и го изключих, за да пестя батериите. Не се върнах при Дентън веднага. Опитах се да си спомня за времето, когато някой беше нарисувал четири линии върху парче картон и го беше вдигнал, за да могат всички да видят мястото, където градът Земя се бореше за своето оцеляване.

Картата, която съставяхме заедно с Дентън, ставаше все по-точна. Начертан върху дълъг свитък твърда хартия, който той беше донесъл, чертежът придоби формата на продълговата, тясна фуния, чийто най-стеснен връх представляваше малка горичка на около миля северно от мястото, където се намираше градът, когато го напуснахме. Ние се бяхме придвижвали само в очертанията на фунията, което ни позволяваше да измерваме големите земни обекти от всички страни, за да сме сигурни, че предаваме информацията възможно най-точно.

Скоро работата ни приключи и Дентън каза, че веднага се връщаме в града.

Бях направил пълен видеозапис с визуални препратки на целия терен, който обходихме. В града Съветът на навигаторите щеше да го прегледа, за да планира следващия маршрут на града. Дентън ми каза, че други Изследователи на бъдещето ще тръгнат скоро на север и ще начертаят още една фуниевидна карта на терена. Може би тя също щеше да започва от малката горичка и щеше да се отклони на пет или десет градуса източно или западно. Или, ако Навигаторите преценяха, че в местността, която бяхме проучили, можеше да се намери безопасен път, новата карта щеше да започне още по-далеч в познатата територия и границата на бъдещето, което бяхме проучили, щеше отново да бъде преместена напред.

Отправихме се назад към града. Представях си — доста мелодраматично — че сега, когато имахме информацията, за която бяхме изпратени, щяхме да яздим ден и нощ без да мислим за опасности или комфорт. Вместо това, продължихме бавно сред природата.

— Не трябва ли да побързаме? — попитах аз накрая, като си мислех, че Дентън може би се бави заради мен и исках да му покажа, че съм готов да се движим по-бързо.

— В бъдещето няма бърза работа — отвърна той.

Не му се противопоставих, въпреки да знаех, че бяхме извън града поне от трийсет дни. През това време движението на земята би трябвало да е отдалечило града на още три мили от оптимума и следователно щеше да му се наложи да измине поне същото разстояние, за да остане в безопасната зона.

Знаех, че неизследваната територия започва едва на около миля отвъд последното местоположение на града.

Накратко, той щеше да има нужда от информацията, с която разполагахме.

Пътуването назад отне три дни. На третия ден, когато яхнахме конете и продължихме на юг, споменът, който търсех, изплува в съзнанието ми. От един предмет, за който изобщо не се бях сещал, дойде отговорът.

Спомних си за един период от последните ми няколко мили в училището, когато учителят ни беше въвел в света на висшата математика. Всичките й аспекти бяха предизвиквали една и съща реакция у мен — не проявявах никакъв интерес и не постигнах особен успех — и това по-нататъшно развитие на абстрактните понятия не обещаваше нещо по-различно.

Обучението обхващаше дял от висшата математика, познат като зависими променливи величини. Именно графиките бяха събудили спомена: винаги съм имал умерен талант да рисувам и за няколко дни ми беше станало интересно. Интересът ми умря почти моментално, когато открих, че графиките не са самоцелни, а се чертаят, за да научим повече за зависимата променлива величина, а аз не знаех какво е зависима променлива величина.

Една графика, която ме затрудни особено, беше обсъждана в големи подробности.

Тя изобразяваше кривата на уравнение, в което едната величина се представяше като реципрочна или обратна на другата. Графиката представляваше хипербола. Едната й част беше начертана в положителния квадрант, другата в отрицателния.

Всеки край на кривата беше с безкрайна величина, едновременно положителна и отрицателна.

Учителят беше обяснил какво би станало, ако завъртим тази графика около една от осите й. Нито разбрах защо трябва да се чертаят графики, нито че биха могли да се въртят и отново се бях пренесъл във фантазиите си. Но все пак забелязах, че учителят беше нарисувал върху голямо парче картон на какво щеше да заприлича твърдото тяло, ако бъде завъртяно по този начин.

Резултатът беше обект със странна форма: дисковидно триизмерно тяло с безкраен радиус и с две хиперболични остриета над и под диска, всяко от които се стесняваше в посока на безкрайно далечна точка.

Това беше математическа абстракция и по онова време не ми се беше видяла особена интересна.

Но тази математическа невъзможност не ни беше преподавана без причина и учителят имаше основания да се опита да ни я нарисува. По заобиколния начин, по който ни се преподаваше всичко, в онзи ден аз бях видял формата на света, в който живеех.

5

С ДЕНТЪН ЯЗДЕХМЕ през гората в подножието на веригата хълмове, а пред нас се разстилаше дефилето.

Неволно дръпнах юздите и спрях коня.

— Градът! — извиках аз. — Къде е?

— Струва ми се, все още край реката.

— Тогава сигурно е унищожен!

Не можеше да има друго обяснение. Ако градът не се беше придвижил през тези трийсет дни, само нова атака би могла да го забави. Досега трябваше да е стигнал дефилето.

Дентън ме наблюдаваше с развеселено изражение.

— За пръв път ли си толкова далеч на север от оптимума? — попита той.

— Да.

— Но нали си бил в миналото. Какво стана, когато се върна в града?

— Беше атакуван — отвърнах аз.

— Да, но колко време беше изминало?

— Повече от седемдесет мили.

— Това повече ли беше, отколкото очакваше?

— Да. Мислех, че ме е нямало едва няколко дни, една-две мили във времето.

— Добре. — Дентън потегли и аз го последвах. — Обратното е вярно, ако вървиш на север от оптимума.

— Какво искаш да кажеш?

— Никой ли не ти е говорил за субективните величини на времето? — Озадаченото ми изражение отговори на въпроса му. — Ако отидеш на юг от оптимума, субективното време се забавя. Колкото по на юг отиваш, толкова по-бавно тече времето. В града времето тече горе-долу нормално, когато той е близо до оптимума и затова, когато се връщаш от миналото, ти се струва, че той се е придвижил много по-надалеч, отколкото е възможно.

— Но ние бяхме на север.

— Да, и ефектът е обратен. Докато яздим на север, нашето субективно време се ускорява и ни се струва, че градът изобщо не се е придвижил. От опит мога да ти кажа, че там са изминали около четири дни, откакто ни няма. В момента е по-трудно да се прецени, тъй като самият град е по-далеч на юг от оптимума, отколкото е нормално.

Няколко минути не казах нищо, като се опитвах да схвана идеята.

— Значи, ако градът можеше да се придвижи на север от оптимума, нямаше да се налага да изминава толкова много мили. Би могъл да спре.

— Не. Той трябва винаги да се движи.

— Но ако на мястото, където бяхме, времето тече по-бавно, градът би имал полза да се озове там.

— Не — повтори той. — Разликата в субективното усещане за време е относителна.

— Не разбирам — промърморих откровено.

Сега яздехме през долината към дефилето. Скоро щяхме да видим града, ако той наистина беше там, където предвиждаше Дентън.

— Има два фактора. Единият е движението на повърхността, другият е как величините за време на даден човек се променят субективно. И двата са абсолютни, но не и задължително свързани, доколкото знаем.

— Тогава защо?

— Слушай. Повърхността се движи във физически смисъл. На север се движи бавно — и колкото по на север отива човек, толкова по-бавно се движи, — а на юг се движи по-бързо. Ние смятаме, че ако беше възможно да се достигне най-северната точка, там земята изобщо няма да се движи. От друга страна, вярваме, че на юг движението на повърхността се ускорява до безкрайна величина в най-далечния край на света.

— Аз бях там… в най-далечния край.

— Изминал си… колко? Четирийсет мили? Може би случайно и повече? Отишъл си достатъчно далеч, за да почувстваш ефекта… но това е било само началото. Говорим за милиони мили. Буквално… милиони. Много повече според някои. Основателят на града Дистейн смятал, че светът е безкраен.

— Но градът трябва да измине само още няколко мили и ще се озове северно от оптимума.

— Точно така… и това много ще улесни живота. Пак ще трябва да местим града, но не толкова често и не толкова надалеч. Проблемът е, че само това можем да направим, за да не изоставаме от оптимума.

— Какво му е толкова специалното на оптимума?

— Там условията в този свят се доближават най-много до тези на планетата Земя. В точката на оптимума нашите субективни величини за време са нормални. Освен това, един ден трае двайсет и четири часа. Навсякъде другаде в този свят субективното време на даден човек поражда малко по-дълги или по-къси дни. Скоростта на земята в оптимума е около една миля на всеки десет дни. Оптимумът е важен, защото в свят като този, където има толкова много променливи величини, имаме нужда от еталон. Не бъркай разстоянието, измерено в мили, с времето, измерено в мили. Ние казваме, че градът се е придвижил толкова много мили, а всъщност имаме предвид, че са изминали десет пъти по двайсет и четири часови дни. Затова не бихме спечелили нищо, ако сме на север от оптимума.

Бяхме се изкачили до най-високата точка на дефилето. Анкерните гнезда за закотвяне на кабелите бяха монтирани и предстоеше придвижване на града. Виждаха се много пазители на реда, които охраняваха не само около него, но и от двете страни на железопътните линии. Решихме да не се спускаме към града, а да изчакаме при гнездата до приключване на преместването.

— Чел ли си Директивата на Дистейн? — каза изведнъж Дентън.

— Не. Чувал съм за нея. В клетвата.

— Точно така. Клаузвиц има копие. Трябва да я прочетеш, щом си член на гилдията. Дистейн е формулирал правилата за оцеляване в този свят и никой досега не е открил причина те да се променят. Струва ми се, че ще разбереш света малко по-добре.

— Дистейн разбирал ли го е?

— Така мисля.

Преместването отне още един час. Местните не се намесиха. Нямаше и следа от тях. Видях, че сега някои от пазителите на реда бяха въоръжени с пушки, вероятно отнети при последното сражение с тях.

Когато влязохме в града, отидох направо при централния календар и открих, че докато ни е нямало, са изминали три и половина дни.

Проведохме кратък разговор с Клаузвиц, после ни отведоха при Навигатор МакМахон. Двамата с Дентън описахме терена, през който бяхме пътували, като посочихме основните особености на релефа върху нашата карта. Дентън нахвърли предложенията ни за маршрута, по който да поеме градът, като изброи това, което би могло да създаде проблем и алтернативни маршрути. Теренът беше подходящ за града. Хълмовете биха довели до малко отклонение от правата посока на север, но нямаше много стръмни наклони и земята беше с около трийсет метра по-ниска в северния край, отколкото височината, на която в момента се намираше градът.

— Веднага ще направим още две проучвания — обърна се Навигаторът към Клаузвиц. — Едното с пет градуса на изток, а другото c пет градуса на запад. Разполагате ли със свободни хора?

— Да, сър.

— Днес ще свикам Съвета и ще определим временния ви маршрут. Ако при тези две нови проучвания бъде открит по-добър терен, ще преразгледаме решението си по-късно. Колко скоро ще можете да направите нормално геодезично измерване?

— Веднага щом успеем да освободим хора от Пазителите на реда и Железопътните линии — отвърна Клаузвиц.

— Те са приоритет. Засега ще се задоволим с тези проучвания. Когато ситуацията се успокои, ще се съсредоточим отново върху тях.

— Да, сър.

Навигаторът взе картата ни и моята видео касета, и напуснахме кабинета.

— Сър, бих искал да отида като доброволец на едно от новите проучвания — казах на Клаузвиц отвън.

— Не — отговори той. — Взимаш си три дни отпуск, после се връщаш в Гилдията, отговаряща за железопътните линии.

— Но…

— Такива са правилата.

Клаузвиц се обърна и заедно с Дентън тръгнаха към стаята на Изследователите на бъдещето. Това беше и моя територия, но изведнъж се почувствах отхвърлен. Истината беше, че нямаше къде да отида. Докато работех извън града, нощувах в едно от спалните помещения на Пазителите на реда. Сега, официално в отпуск, дори не бях сигурен къде точно живея. В стаята на Пазителите на бъдещето имаше легло и за момента можех да спя там, но знаех, че трябва да видя Виктория възможно най-скоро. Досега го отлагах и отсъствието ми от града беше добро извинение. Все още се чудех как да се справя с новата ситуация, а отговорът се криеше в срещата с нея. Смених си дрехите и взех душ.

6

ДОКАТО БЯХ НА СЕВЕР, в града нищо не се беше променило. Вътрешните и здравните администратори бяха изцяло погълнати от грижи за ранените и преустройството на помещенията за спане. Върху лицата на хората се четеше по-малко отчаяние, но дори и при това положение осъзнавах, че моментът не е подходящ да се опитвам да уредя някакъв си личен проблем.

Не беше лесно да намеря Виктория. След като разпитах няколко от вътрешните администратори, бях изпратен в импровизирана обща спалня на най-долното ниво, но тя не беше там. Поговорих с жената отговорник.

— Вие сте нейният бивш съпруг, нали?

— Точно така. Къде е тя?

— Не иска да ви вижда. Много е заета. Ще се свърже с вас по-късно.

— Искам да я видя — настоях аз.

— Не може. Сега бихте ли ме извинили, много сме заети.

Тя ми обърна гръб и продължи работата си. Огледах се из претъпканата спалня: в единия край спяха работници, които не бяха на смяна, а в другия лежаха ранени. Виктория не беше там.

Върнах се в стаята на Изследователите на бъдещето. Докато я търсех, взех решение. Нямаше смисъл да се мотая из града безцелно; можех спокойно да отида да работя по железопътните линии. Но първо исках да прочета копието на Клаузвиц от Директивата на Дистейн.

В стаята на Изследователите на бъдещето имаше само един член на гилдията. Той се представи като Изследовател на бъдещето Блейн.

— Ти си синът на Ман, нали?

— Да.

— Радвам се да се запознаем. Беше ли вече в бъдещето?

— Да.

Блейн ми харесваше. Не беше много по-възрастен от мен, а лицето му беше свежо и открито. Изглежда се зарадва, че има с кого да си поговори. Обясни ми, че по-късно през деня трябвало да тръгне на север за едно от геодезичните измервания и следващите няколко мили щял да бъде абсолютно сам.

— Нормално ли е да ходим на север сами? — попитах.

— Нормално, да. Можем да работим по двойки, ако Клаузвиц разреши, но повечето Изследователи на бъдещето предпочитат да работят сами. Самият аз обичам да имам компания, там горе ми е малко самотно. Ами ти?

— Бил съм в бъдещето само веднъж. С Изследовател на бъдещето Дентън.

— Как се разбираше с него?

И ние продължихме да си говорим приятелски, без обичайните задръжки, които сякаш изникваха всеки път, когато се заговарях с някои от членовете на други гилдии. Самият аз подсъзнателно бях придобил такъв маниер на поведение и в началото предположих, че може да съм му се сторил сдържан. Откровеността му обаче ме накара да се отпусна и не след дълго го чувствах като стар приятел.

Разказах му, че съм направил видеозапис на слънцето.

— Заличи ли го?

— Какво искаш да кажеш?

— Изтрий го от лентата.

— Но защо?

Той се разсмя.

— Навигаторите ще сърдят, ако го видят. Не е разрешено да използваш касетите за нищо друго, освен за изображения във връзка с терена.

— Те ще го видят ли?

— Биха могли. Ако са доволни от картата, вероятно ще проверят някои препратки. Малко вероятно е да изгледат цялата касета. Но ако го направят…

— Какво лошо има в това? — попитах аз.

— Такива са правилата. Лентата е ценна и не трябва да се хаби. Но не се тревожи за това. Защо записа слънцето?

— Хрумна ми една идея. Исках да я изпробвам и да я анализирам. Формата му е толкова интересна.

Блейн ме погледна с интерес.

— Какво е твоето мнение? — попита той.

— Обратни величини.

— Точно така. Как стигна до това заключение? Някой каза ли ти?

— Спомних си нещо от училището. Хипербола.

— Обмисли ли го вече внимателно? Има още нещо. Мислил ли си за повърхнината?

— Изследовател на бъдещето Дентън ми обясняваше. Каза, че била голяма.

— Не просто голяма… — отбеляза Блейн, — а безкрайно голяма. На север от града повърхността се извива нагоре в почти вертикална посока, но никога не става напълно отвесна. Южно от града тя става почти хоризонтална, но не съвсем. Светът, със своя безкраен радиус, се върти около оста си с безкрайна скорост.

Той съобщи този факт без да влага емоции и с безизразно лице.

— Шегуваш се — казах аз.

— Не, не се шегувам. Напълно сериозен съм. Там, където сме ние, близо до оптимума, последиците от въртенето са същите, каквито биха били на планетата Земя. По-далеч на юг, въпреки че ъгловата скорост е идентична, скоростта се увеличава. Когато беше в миналото, усети ли центробежната сила?

— Да.

— Ако беше отишъл по-далеч, сега нямаше да си тук, за да си го спомниш. Тази сила е съвсем истинска.

— Казаха ми — заобяснявах аз, — че нищо не може да се движи по-бързо от скоростта на светлината.

— Вярно е. Няма такова нещо. На теория обиколката на света е безкрайно дълга и той се движи с безкрайно голяма скорост. Но има или се смята, че има точка, в която материята престава да съществува и тя служи като ефективна окръжност. Тази точка се намира там, където въртенето на света придава на материята скорост, равна на тази на светлината.

— Значи скоростта не е безкрайна.

— Не съвсем. Но е страшно голяма. Виж слънцето.

— Виждал съм го — отвърнах аз. — Често.

— С него е същото. Ако не се въртеше, то щеше да' е безкрайно голямо, това е истината.

— Дори и да е така, то не е чак толкова голямо. Как може да има място за повече от един обект с безкрайно големи размери? — попитах аз.

— Има отговор и за това. Няма да ти хареса. Отиди в библиотеката и намери някоя книга по астрономия. Няма значение коя. Всички те са от планетата Земя, така че ще откриеш едни и същи твърдения. Ако сега бяхме на планетата Земя, щяхме да живеем в безгранична вселена, изпълнена с определен брой големи тела с пределен размер. Тук властва вселената: ние живеем в огромна вселена, която обаче има край и въпреки това е изпълнена с определен брой тела с безкрайна големина.

— В това няма никакъв смисъл.

— Знам — каза Блейн. — Казах ти, че няма да ти хареса.

— Къде се намираме?

— Никой не знае.

— Къде е планетата Земя?

— И това никой не знае.

— В миналото се случи нещо странно — казах аз. — Бях с три момичета. Докато вървяхме на юг, телата им се промениха. Те…

— Видя ли някой в бъдещето?

— Не, ние… избягвахме селата.

— На север от оптимума местните хора се променят физически. Стават много високи и слаби. Колкото по на север отиваме, толкова повече физическите фактори се променят.

— Бях само на около петнайсет мили на север.

— Тогава вероятно не си забелязал нищо особено. На трийсет и пет мили северно от оптимума всичко става много странно.

— Защо се движи повърхността? — попитах след известно време.

— Не съм сигурен — отговори Блейн.

— А някой знае ли?

— Не.

— Накъде се движи?

— Ще е по-добре да попиташ — отбеляза Блейн, — откъде се отдалечава?

— Ти знаеш ли?

— Според Дистейн движението на повърхността е циклично. В Директивата си пише, че на северния полюс земята всъщност е неподвижна. На юг от него тя се движи много бавно към екватора. Колкото повече се приближава към екватора, толкова по-бързо започва да се движи както под ъгъл, заради въртенето, така и в права линия. В най-отдалечения край тя се движи в две посоки едновременно с безкрайна скорост.

Погледнах го с учудване и успях само да кажа:

— Но…

— Почакай… не съм свършил. Светът има и южна част. Ако той беше сфера, щяхме да я наричаме полукълбо, но Дистейн е възприел понятието за по-лесно. В северното полукълбо важи обратното. Тоест, земята се движи от екватора към южния полюс, като постоянно намалява скоростта си. На южния полюс тя отново е неподвижна.

— Пак не ми каза откъде се отдалечава земята.

— Дистейн предполага, че северният и южният полюс са идентични. С други думи, след като дадена точка от повърхността достигне южния полюс, тя се появява и на северния.

— Това е невъзможно!

— Не и според Дистейн. Той твърди, че светът е оформен като пространствена хипербола; тоест, всички граници са безкрайни. Ако можеш да си го представиш, границите придобиват характеристиките на противоположната им величина. Безкрайно отрицателното става безкрайно положително и обратно.

— Дословно ли го цитираш?

— Да. Но ти трябва да прочетеш оригинала.

— Така и ще направя — казах аз.

Преди Блейн да напусне града и да се отправи на север решихме, че когато кризата извън града отмине, ще пояздим заедно.

Като останах сам, прочетох копието от Директивата на Дистейн, което Блейн беше взел за мен от Клаузвиц.

То се състоеше от няколко страници напечатан текст, голяма част от който щеше да бъде неразбираема за мен, ако го бях прочел, когато за пръв път се осмелих да изляза извън града. Сега, благодарение на собствените ми представи и опита, който бях придобил, както и на онова, което Блейн ми разказа, той ми служеше само за потвърждение. Открих донякъде логиката в системата на гилдиите: опитът ми беше помогнал да започна да разбирам.

Имаше много теоретична математика и дълги изчисления, на които хвърлих само бегъл поглед. По-интересно ми беше онова, което приличаше на бързо нахвърлен дневник и някои пасажи привлякоха вниманието ми:

Намираме се далеч от Земята. Съмнявам се, че някога отново ще видим родната си планета, но за да оцелеем тук, трябва да се съхраним като микрокосмос на Земята. Ние сме изоставени и изолирани. Заобикаля ни един враждебен свят, който ежедневно застрашава оцеляването ни. Докато сградите ни стоят непокътнати, ще можем да оцелеем на това място. Първостепенната ни задача е защитата и опазването на нашия дом.

По-нататък той пишеше:

Измерих скоростта на регресия като една десета от сухопътната миля за период от двайсет и три часа и четирийсет и седем минути. Въпреки че отклонението в южна посока е бавно, то е постоянно; следователно градът ще се придвижва с поне една миля на всеки десет дни.

Нищо не трябва да се изпречва на пътя му. Вече се натъкнахме на една река и я прекосихме при огромна опасност. Без съмнение ще срещаме още препятствия в идните дни и мили и ще трябва да сме подготвени. Трябва да се концентрираме върху намирането на някакви местни материали, които да могат да се съхраняват за постоянно в сградите за следваща употреба като строителни материали. Ако бъдем предупредени навреме, трябва да можем да построим мост.

Стърнър беше изпратен напред и ни съобщава, че на няколко мили пред нас има блатиста местност. Вече изпратихме екипи на североизток и северозапад, за да определят докъде се простира тресавището. Ако не е прекалено широко, можем да се отклоним от северната посока за известно време и да наваксаме разликата впоследствие.

След това въведение следваха две страници с теория, която Блейн се беше опитал да ми разясни. Изчетох я два пъти и всеки път проумявах написаното малко по-добре. Оставих я и продължих да чета нататък. Дистейн пишеше:

Чен осигури запасите от ядрено гориво, които бях поискал. Всичко се оказа непотребно! С транслационния генератор те вече не са нужни! Не казах нищо на Л. Харесва ми да споря с него… защо да не продължим? Бъдещите поколения ще бъдат на топло!

Температурата на въздуха днес: — 23 °C. Продължаваме да се движим на север.

По-нататък:

Проблеми с една от гъсеничните вериги. Т. ме посъветва да разреша да ги демонтират. Казва, че Стърнър докладва от север, че се е натъкнал на нещо, което прилича на останки от железопътна линия. Някакъв невероятен план да придвижим града по релсите по някакъв начин.

Т. казва, че ще стане.

И по-нататък:

Реших да създам система от гилдии. Приятен архаизъм, който всички одобряват. Начин да структурираме организацията без драстично да променяме начина на управление, но според мен в града ни би могло да се наложи система, която ще надживее всички ни.

Демонтирането на гъсеничните вериги напредва задоволително. Причини голямо забавяне. Надявам се да наваксаме.

Наташа роди днес момче.

Доктор С. ми даде още хапчета. Казва, че работя твърде много и трябва да си почивам. По-късно, може би.

Към края на Директивата се прокрадваше по-дидактичен тон:

В онова, което написах тук, следва да бъдат посветени само онези, които се осмелят да излязат навън; не е нужно на онези, които са вътре в града, да им бъде напомняно за страховитите перспективи. Организирани сме добре: разполагаме с достатъчно механична енергия и човешка инициативност, за да се запазим невредими в този свят за още известно време. Онези, които идват след нас, трябва да научат по трудния начин какво ще стане, ако не успеем да се възползваме от нашата енергия или от нашата инициативност, и това познание ще е достатъчно, за да използваме и двете максимално.

Някой от Земята трябва да ни намери един ден, ако такава е волята Божия. Дотогава нашата максима е оцеляване на всяка цена.

От сега нататък се споразумяваме и с настоящото нареждаме:

Върховната отговорност е в ръцете на Съвета. Тези мъже ще направляват града и ще бъдат наричани Навигатори. Членовете на Съвета, които не могат да бъдат по-малко от дванайсет, ще се избират от старшите членове на следните гилдии:

Гилдия за релсите: която ще носи отговорност за поддръжката на железния път, по който се движи градът;

Гилдия за тракция: която ще носи отговорност за поддържането на движещата сила на града;

Гилдия на изследователите на бъдещето: която ще носи отговорност за проучването на земите, през които ще премине нашият град в бъдеще;

Гилдия за мостове: която ще носи отговорност за безопасното преминаване през земни препятствия, ако няма друг възможен път.

Освен това, ако е необходимо в бъдеще да се създадат други гилдии, такива не могат да бъдат създавани без единодушното гласуване на Съвета

(подпис)

Франсис Дистейн

По-голямата част от Директивата представляваше кратки бележки, датиращи последователно от 23 февруари 1987 до 19 август 2023. Последното подписано изложение носеше дата 24 август 2023.

Имаше още два листа. Единият беше допълнение и отбелязваше сформирането на Гилдията за разменна търговия и Гилдията на пазителите на реда. Нямаше дата. На другия лист имаше графика, начертана на ръка. Тя изобразяваше хипербола, образувана от уравнението у = 1/х, а под него бяха изписани някакви математически знаци, които не можех да разбера. Това беше Директивата на Дистейн.

7

ИЗВЪН ГРАДА РАБОТАТА по полагането на релсите напредваше.

Когато се присъединих към бригадите, които монтираха линиите, повечето релси, намиращи се зад града, бяха извадени, и други екипи ги поставяха отново от горния край на дефилето надолу по дългата долина към гората. Атмосферата се беше разведрила; според мен заради успешното и необезпокоявано преместване на града далеч от реката. Освен това наклонът на следващия участък беше в наша полза. Щеше да се наложи да използваме кабелите и анкерите, за да се преодолеят последиците от центробежната сила, която се усещаше дори тук.

Чувствах се някак особено да стоя на земята край града и да гледам как се простира във всички посоки върху равнината. Сега знаех, че такива забележимо хоризонтални линии не съществуват; при оптимума, който според необятната скала на този свят не се намираше чак толкова далеч, земята на практика беше наклонена на цели четирийсет и пет градуса на север. Но дали усещането беше по-различно от това да живееш на повърхността на един сферичен свят като планетата Земя? Спомних си, че в училището прочетох една книга, написана на някакво място, наречено Англия, която разказваше за същото това място. Книгата беше за малки деца и описваше живота на едно семейство, което планираше да емигрира на друго място, наречено Австралия. Децата в книгата вярваха, че там, където отиват, ще бъдат с главата надолу и авторът се беше постарал да обясни как всички точки върху една сфера изглеждат в отвесно положение заради гравитацията. Същото ставаше и в нашия свят. Бях и на север и на юг от оптимума, и винаги земята изглеждаше хоризонтална.

Тежката работа по железопътните линии ми харесваше. Хубаво беше отново да използвам тялото си и да не ми остава време да мисля за нещата, които ме подлудяваха.

Оставаше да оправя една голяма бъркотия: Виктория.

Трябваше да я видя, колкото и неприятна да беше срещата, и исках да изгладя нещата бързо. Докато не говорех с нея, независимо от резултата, нямаше да се чувствам спокойно в града.

Вече бях свикнал да приемам физическото обкръжение на "града. Малко въпроси оставаха без отговор. Разбирах как и защо се движи градът, знаех за многото неуловими опасности, които го очакваха, ако той някога прекратеше пътуването си на север. Знаех, че градът е уязвим и точно в този момент беше застрашен от нови атаки, но на това положение скоро щеше да се сложи край.

Само че нищо от това не можеше да разреши личната криза, причинена от раздялата с едно момиче, което бях обичал само за няколко дни, както ми се струваше.

Открих, че като член на гилдията имам право да присъствам на съвещанията на Съвета на навигаторите. Не бях задължен да участвам активно, но можех да наблюдавам заседанието като зрител.

Казаха ми, че ще има съвещание и реших да присъствам.

Навигаторите се събираха в малка зала, разположена точно зад главната квартира на Навигацията. Срещата беше непринудена. Очаквах повече церемониалност и тържественост, но тъй като се взимаха жизненоважни решения за управлението на целия град, атмосферата беше по-скоро делова. Навигаторите влязоха в залата и заеха местата си около масата.

Присъстваха двама Навигатори, които познавах по име, Олсън и МакМахон, както и още тринайсет.

Първият обсъждан въпрос беше военното положение навън. Един от Навигаторите се изправи, представи се като Навигатор Торене и докладва стегнато за ситуацията в момента.

Пазителите на реда бяха открили, че в непосредствена близост до града все още има поне стотина местни мъже, повечето въоръжени. Според военното разузнаване, те бяха деморализирани, защото бяха понесли много жертви; това било, каза Навигаторът, в рязък контраст с духа на нашите войски, които смятали, че могат да отбият следващи атаки. Сега те разполагали с двайсет и една пушки, отнети от местните и малко муниции, взети също със сила. А в Гилдията за тракция открили метод за производството им в малки количества.

Втори Навигатор потвърди, че това е така.

Следващият доклад беше за състоянието на градската инфраструктура.

Проведе се продължителна дискусия какви възстановителни работи трябва да се предприемат и колко скоро да започнат. Споменаваше си, че вътрешните администратори са подложени на голямо напрежение и осигуряването на места за спане е от първостепенно значение.

Навигаторите се съгласиха, че приоритет има изграждането на ново спално крило.

Тази дискусия доведе естествено до по-значими въпроси, които живо ме интересуваха.

Доколкото можех да преценя, присъстващите Навигатори изказваха основно две мнения. Едните се обединяваха около идеята, че предишната политика на „затворен град” трябва да бъде приложена отново, колкото е възможно по-бързо. Другите смятаха, че е изживяла времето си и трябва да бъде изоставена завинаги.

Струваше ми се, че това е изключително важен въпрос, който би могъл драстично да промени социалната структура на града… но това остана неуточнено в хода на дискусията. Да се откажем от „затворената” система би означавало, че всеки, които израсне в града, постепенно ще научава истината за ситуацията, в която съществува градът. Това предполагаше нов начин на обучение и щеше да доведе до промени в правомощията на самите гилдии.

Накрая, след много призиви за гласуване и предложения за изменения, се пристъпи към гласуване с вдигане на ръце. С гласовете на мнозинството беше решено системата на „затворен град” да не се въвежда отново за момента.

Последваха нови разкрития. От следващата точка от дневния ред излезе наяве, че в града има седемнайсет пренасочени жени, които бяха тук още преди първата атака на местните хора. Проведе се дебат какво трябва да се прави с тях. Събранието беше информирано, че жените искат да останат в града; веднага стана ясно, че нападенията може би са имали за цел да ги освободят.

Ново гласуване: трябва да им се разреши да останат в града, докато желаят.

Беше решено също така чираците вече да не бъдат посвещавани в тази длъжност чрез изпитанието отиване в миналото. То беше отменено след първото нападение, а сега някои от Навигаторите подкрепяха връщането му. Стана ясно, че дванайсет чираци са били убити в миналото, а други петима са в неизвестност. Решиха отмяната да остане в сила.

Всичко това ми беше много интересно. До този момент не съзнавах колко отблизо Навигаторите следят работата на системата. Не беше казано нищо конкретно, но членовете на някои гилдии считаха Навигаторите за група застаряващи педанти, които са скъсали с действителността. Някои от тях определено бяха в напреднала възраст, но работеха пълноценно. Забелязах, че има много празни места, предназначени за членове на другите гилдии, и си помислих, че би трябвало повече от тях да присъстват на съвещанията на Навигаторите.

Имаше още въпроси за решаване. Докладът, който двамата с Дентън изготвихме за терена на север, беше представен от Навигатор МакМахон. Той добави, че се провеждат още две проучвания на пет градуса по-далеч и резултатите ще станат известни след ден-два.

Участващите в събранието се договориха градът да продължи по временния маршрут, набелязан от Дентън и мен, докато не се намери по-подходящ.

Накрая, Навигатор Лукан повдигна въпроса за тегленето на града. Той каза, че от Гилдията за тракция предложили план за малко по-бързото му придвижване. Повторното достигане на оптимума щяло да бъде важна крачка за връщането на града към нормалното състояние и всички се съгласиха с това.

Според предложението трябва да се състави график за непрекъснатото му изтегляне. Това щяло да изисква по-добър контакт с Гилдията, отговаряща за железопътните линии, а рискът от скъсани кабели може би щял да нарасне. Но той твърдеше, че след изгарянето на моста ще имаме недостиг на така ценните запаси от релси и градът ще трябва да се изтегля на по-къси разстояния. Предложението на Гилдията за тракция беше северно от града да се полагат по-къси участъци от железопътната линия, а лебедките да работят непрекъснато. Периодично те щяха да бъдат спирани за основен ремонт и тъй като наклоните на бъдещата територия бяха до голяма степен благоприятни за нас, бихме могли да придвижваме града с достатъчно голяма скорост, за да се върнем при оптимума в рамките на двайсет-двайсет и пет мили от изтеклото време.

Малко бяха против този план, въпреки че председателят поиска подробен доклад. Резултатът от гласуването беше девет гласа „за”, шест — „против”. Когато докладът бъдеше представен, градът щеше да премине в непрекъснат ход веднага, щом е възможно.

8

ТРЯБВАШЕ ДА НАПУСНА ГРАДА за проучвателна мисия на север. Сутринта ме отзоваха от работата ми по железопътните линии и Клаузвиц ми даде инструкции. Щях да тръгна на следващия ден и да пропътувам двайсет и пет мили на север от оптимума, след което да се върна и да докладвам за характера на терена и местоположението на различните селища. Можех да избирам дали да работя сам или с друг член от Гилдията на изследователите на бъдещето. Като си спомних за новото си приятелство с Блейн, помолих да отида заедно с него и ми разрешиха.

Нямах търпение да тръгна. Не се чувствах длъжен да продължавам с физическия труд по железопътните линии. Мъжете, които никога не бяха излизали извън града, работеха добре в екип и напредвахме много по-бързо, отколкото когато наемахме местна работна ръка.

Последната атака на местните сега ни изглеждаше много далечна и духът беше висок. Стигнахме дефилето благополучно и пред нас се разкри дълъг склон, който се спускаше през долината. Времето беше хубаво и всички имаха големи надежди.

Вечерта се върнах в града. Реших да обсъдя проучвателната мисия с Блейн и да прекарам нощта в помещенията на Изследователите на бъдещето. Щяхме да сме готови за тръгване на разсъмване.

Докато вървях по коридорите, видях Виктория.

Тя работеше сама в малък офис, пълен с купчини хартии. Влязох и затворих вратата.

— А, ти ли си — измърмори тя.

— Нещо против?

— Имам много работа.

— И аз.

— Тогава ме остави на мира и продължавай да си я вършиш.

— Не — казах аз. — Искам да поговорим.

— Някой друг път.

— Не можеш вечно да ме избягваш.

— Вече не съм длъжна да говоря с теб — каза тя.

Взех писалката от ръката й и я хвърлих. На пода се пръснаха листа и тя се стресна.

— Какво стана, Виктория? Защо не ме дочака?

Тя гледаше в хартиите по земята и не отговаряше.

— Хайде… кажи ми.

— Беше толкова отдавна. Още ли има значение за теб?

— Да.

Сега тя отвърна на погледа ми. Беше се променила много, изглеждаше остаряла. Видимо по-уверена, приличаше повече на жена… но аз разпознах характерния начин, по който държеше главата си, как стискаше ръцете си: в полусвит юмрук, като изпъваше два пръста, а другите сочеха навътре.

— Хелуърд, съжалявам, ако си бил наранен, но и на мен ми дойде много. Това достатъчно ли е?

— Знаеш, че не е. Ами всички онези неща, за които си говорехме?

— Например?

— Лични неща, интимни.

— Клетвата ти е на сигурно място… не се тревожи.

— Дори не мислех за нея — казах аз. — Говоря за другите неща, за теб и мен?

— Нашата любов?

Потрепнах.

— Да.

— И това беше много отдавна. — Може би тя беше забелязала реакцията ми, защото изведнъж омекна. — Съжалявам, не исках да съм груба.

— Говори каквото искаш.

— Не… просто не очаквах да те видя. Нямаше те толкова дълго време! Можеше да си мъртъв и никой не ми казваше нищо.

— Ти попита ли някого?

— Шефа ти. Клаузвиц. Каза ми единствено, че си напуснал града.

— Но нали ти казах къде отивам. Казах ти, че трябва да отида на юг от града.

— И каза, че ще се върнеш след няколко мили.

— Знам — отвърнах аз. — Сбърках.

— Какво стана?

— Аз… забавих се. — Дори не знаех как да й обясня.

— И това е всичко. Забавил си се?

— Оказа се много по-надалеч, отколкото си мислех.

Тя започна безцелно да рови из хартиите, като се опитваше да ги подреди.

— Така и не видя Дейвид, нали?

— Дейвид? Така ли го нарече?

— Той беше… — Тя отново вдигна поглед към мен, а очите й бяха пълни със сълзи. — Трябваше да го оставя в училището, имаше да се върши страшно много работа. Виждах го всеки ден и тогава дойде първата атака. Трябваше да съм на пост в пожарната и не можех… По-късно слязохме долу в…

Затворих очи и се обърнах. Тя скри лице с ръце и започна да плаче. Подпрях се на стената, а после заплаках и аз.

В този момент влезе някаква жена влезе, видя какво става и бързо ни остави отново сами. Облегнах се с цялата си тежест на вратата, за да не ни прекъсват повече.

След известно време Виктория каза:

— Мислех, че никога няма да се върнеш. В града настъпи голямо объркване, но аз успях да намеря един човек от твоята гилдия. Той каза, че много чираци са били убити на юг. Казах му откога те няма. Той не можеше да се ангажира с нищо конкретно. Знаех единствено, че те няма отдавна, а обеща да се върнеш бързо. Изминаха близо две години, Хелуърд.

— Предупредиха ме — казах аз. — Но не повярвах.

— Защо?

— Трябваше да пропътувам около осемдесет мили, натам и обратно. Мислех си, че ще успея за няколко дни. Никой в гилдията не ми каза защо не мога да го направя.

— Но те са знаели?

— Несъмнено.

— Можеха поне да изчакат, докато ни се роди детето.

— Трябваше да тръгна, когато ми наредиха. Това беше част от обучението в гилдията.

Сега Виктория беше по-спокойна отпреди; емоционалната реакция напълно беше унищожила антипатията, която усещах, вече бяхме в състояние да разговаряме по-спокойно. Тя вдигна падналите хартии, подреди ги и ги сложи в едно чекмедже. Седнах на стола срещу нея.

— Знаеш, че системата на гилдиите ще трябва да се промени — каза тя.

— Не драстично.

— Ще бъде унищожена напълно. Трябва. Всъщност това вече се случи. Сега всеки може да излезе извън града. Навигаторите да се придържат към старата система, колкото си искат, защото живеят в миналото, но…

— Не са толкова тесногръди, колкото си мислиш — прекъснах я аз.

— Ще се опитат да върнат секретността и да скрият истината веднага, щом могат.

— Грешиш — заявих категорично. — Знам, че грешиш.

— Добре… но някои неща ще трябва да се променят. Сега всички в града знаят за опасността, в която се намираме. Проправяли сме си път през тези земи с измами и кражби и точно това поражда опасностите. Време е да сложим край на това.

— Виктория, ти не…

— Виж само пораженията! Трийсет и девет деца бяха убити! Бог знае колко са разрушенията. Да не мислиш, че можем да оцелеем, ако хората отвън продължат да ни нападат?

— Сега е по-спокойно. Ситуацията е под контрол.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Не ме интересува каква е сегашната ситуация. Мисля в дългосрочен план. В основата на всичките ни беди е придвижването на града. Точно това положение поражда опасността. Ние преминаваме през земята на други хора, уговаряме сделки за работна ръка, която да мести града, водим жени, които да правят секс с мъже, непознати за тях… и всичко това, за да не спира градът да се движи.

— Градът никога не може да спре — казах аз.

— Виждаш ли… ти вече си част от системата на гилдиите. Повтаряш все едно и също, без да схващаш цялостната картина. Градът трябва да се движи, градът трябва да се движи. Не приемай това твърдение за несъмнена истина.

— То е несъмнена истина. Знам какво ще стане, ако спре.

— Е?

— Градът ще бъде унищожен и всички ще загинем.

— Не можеш да го докажеш.

— Не… но знам, че ще стане така.

— Мисля, че грешиш — каза Виктория. — И не съм само аз. Дори през последните няколко дни чух да го казват и други. Хората имат глави на раменете си. Те бяха навън и видяха какво е. Няма друга опасност, освен тази, която създаваме сами.

— Виж, не желая да се караме за тези неща — казах аз. — Исках да те видя и да поговорим за нас.

— Едно и също е. Онова, което се случи с нас, е косвено свързано с правилата в града. Ако не беше член на гилдия, още можехме да живеем заедно.

— Има ли някакъв шанс…?

— Ти искаш ли го?

— Не съм сигурен — отвърнах.

— Невъзможно е. Поне за мен. Не бих могла да се примиря с онова, в което вярвам, с твоя начин на живот. Опитахме се и това ни раздели. Както и да е, сега живея с…

— Знам.

Тя ме погледна и усетих отчуждението й.

— В нищо ли не вярваш, Хелуърд? — попита тя.

— Само в това, че системата на гилдиите, с всичките й несъвършенства, е логична.

— И искаш пак да заживеем заедно — всеки със своите убеждения? Няма да стане.

И двамата се бяхме променили много; тя беше права. Нямаше смисъл да си представяме какво би могло да бъде при създалите се обстоятелства. Нямаше как да разделим личните си взаимоотношения от системата на града.

Въпреки това отново се опитах да й обясня случилото се, исках да намеря път към нея, да съживим предишните чувства, които изпитвахме един към друг. Виктория откликна любезно, но според мен и двамата разбрахме, че нямаме бъдеще заедно. Почувствах се по-добре след като я видях. Тръгнах към помещенията на Изследователите на бъдещето и осъзнах, че сме успели да разрешим най-сериозния проблем помежду ни.

9

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗАЕДНО с Блейн се отправихме на север, за да изследваме бъдещето. Тогава започна дългият период, през който градът възвърна сигурността си и претърпя радикални промени.

Станах свидетел на този постепенен процес, тъй като собствените ми възприятия за реалното протичане на времето в града бяха изкривени заради пътуването ми на север. От опит научих, че на около двайсет мили северно от оптимума един ден се равняваше на час от изминалото в града време. Доколкото беше възможно, следях случващото се в града и присъствах на повечето събрания на Навигаторите.

Градът се върна към спокойното си съществуване по-бързо, отколкото бяха очаквали повечето хора.

Нямаше вече нападения от местните хора, въпреки че един от пазителите на реда, участвал в разузнавателна мисия, беше заловен и убит. Скоро след тази случка, ръководителите на Пазителите на реда обявиха, че местните жители са се разпръснали и се връщат към селищата си на юг.

Въпреки че военното положение продължи дълго време, то така и не беше отменено напълно. Мъжете, мобилизирани от Пазителите на реда, постепенно бяха освободени от задълженията си за поддържане на реда и можеха да започнат работа по други проекти.

Както бях научил на първото събрание на Навигаторите, начинът, по който се придвижваше градът, беше променен. След някои първоначални затруднения, успешно беше създадена система за непрекъснато теглене, като се използваше сложна схема от редуващи се кабели и постоянно монтиране на железопътни линии. Една десета от милята за период от двайсет и четири часа не беше чак толкова голямо разстояние за изминаване и не след дълго градът достигна оптимума.

Установи се, че тази система всъщност предоставя по-голяма свобода за движение. Например беше възможно да се отклоним съществено от посоката право на север, ако се появеше някое действително голямо препятствие.

Теренът се оказа благоприятен. Както показваха нашите проучвания, общата надморска височина намаляваше и повечето наклони на повърхността работеха в наша полза.

В тази област имаше повече реки, отколкото биха искали Навигаторите, и Строителите на мостове имаха много работа. Но след като градът достигна оптимума и придоби по-голям капацитет да поддържа скорост, съответстваща на движението на земята, разполагахме с повече време да вземаме решения и с повече време да построим безопасен мост.

С известно колебание в началото, системата за разменна търговия се въведе отново.

Макар и закъсняла, преценката на събитията беше в полза на града и преговорите за търговия се водеха по-добросъвестно, отколкото преди. Градът плащаше по-щедро за работната ръка, от която все още имаше нужда, и дълго време се опитваше да избягва пренасочването на жени.

Проследих дебата по тази тема в продължение на множество събрания на Навигаторите. В града все още имаше седемнайсет пренасочени жени, които бяха с нас още преди първата атака, и те не изразиха желание да се връщат у дома си. Но все още се раждаха главно момчета и много хора вече искаха върне предишната система за пренасочване на жени. Никой не знаеше защо има такъв дисбаланс в разпределението на половете, но фактът беше безспорен. Освен това, три от жените бяха родили през последните няколко мили и бебетата до едно бяха момчета. Предполагаше се, че колкото по-дълго жените, дошли отвън, остават в града, толкова по-голяма е вероятността те да родят момчета. И отново никой не разбираше защо става така.

При последното преброяване беше установено, че имаше общо седемдесет и шест момчета и четирийсет момичета на възраст под сто и петдесет мили.

С нарастването на този процент Гилдията за разменна търговия беше упълномощена да поднови преговорите.

Всъщност точно това решение придаваше особено значение на протичащите в обществото на града промени.

Системата на „отворен град” беше останала и хора, които не бяха членове на гилдии, също можеха да присъстват на събранията на Навигаторите като зрители. Няколко часа след като беше обявено, че разменната търговия с жени се подновява, всички в града бяха научили новината и имаше протестиращи. Въпреки това, решението влезе в сила.

Макар че отново се използваха наемни работници, сега те бяха далеч по-малко, отколкото преди и по железопътните линии и по кабелите винаги работеха голям брой хора от града. Действията, които предприемаше градът, не оставаха дълго в тайна.

Но хората не знаеха почти нищо за истинския характер на света, в който живеехме.

По време на един от дебатите чух за пръв път думата „терминатор”. Разбрах, че Терминаторите са група хора, които се противопоставят активно на продължаващото придвижване на града и са твърдо решени да го спрат. Знаеше се, че Терминаторите не са войнствено настроени и не биха предприели директни действия, но се радваха на значителна подкрепа вътре в града.

Взе се решение да започне програма за превъзпитание, за да се представи образно необходимостта от придвижването на града на север.

Следващото събрание беше брутално разтурено.

Група хора нахлу в залата по време на заседанието и се опита да заеме председателското място.

Не се изненадах, когато сред тях видях Виктория.

След бурни спорове Навигаторите повикаха на помощ Пазителите на реда и събранието беше закрито.

Колкото и да беше чудно, с този инцидент Терминаторите постигнаха желания резултат. Събранията на Навигаторите отново бяха закрити за широката публика. Раздвоението във възгледите на обикновените хора от града продължи да се разширява. Терминаторите имаха значителна подкрепа, но не разполагаха с власт.

Последваха няколко инцидента. Един кабел беше прерязан при мистериозни обстоятелства, а веднъж един от Терминаторите се опита да говори пред наемните работници и да ги накара да се върнат по селата си. Но като цяло движението на Терминаторите беше един от проблемите на Навигаторите.

Превъзпитанието вървеше добре. Организираха поредица от лекции, които имаха за цел да разяснят специфичните опасности на този свят, а желаещите да ги чуят бяха доста. Моделът на хиперболата се възприе за емблема на града и членовете на гилдиите го носеха като орнамент, бродиран на гърдите на пелерините си.

Не знам доколко обикновените хора от града разбираха нещо от лекциите. Дочух да ги обсъждат, но влиянието на Терминаторите отслабна и доверието в тях намаля. Дълго време хората от града умишлено бяха оставени да мислят, че той съществува в един свят, подобен на планетата Земя, ако не и на самата планета Земя. Може би реалната ситуация беше прекалено възмутителна, за да повярва някой в нея: те щяха да се вслушат в онова, което им се казва, и може би да му повярват, но според мен Терминаторите въздействаха повече върху чувствата на хората.

Независимо от всичко, градът продължи да се придвижва бавно на север. От време на време аз се откъсвах от другите си дела и се опитвах да си го представя като малка точица материя в един чужд свят; гледах на него като на част от една вселена, която се опитва да оцелее в друга; като град, пълен с хора, който пълзи по склон под четирийсет и пет градуса срещу движещата се повърхност с помощта на няколко тънки кабела.

С връщането на града към по-стабилен начин на живот задачите, свързани с изследването на бъдещето, станаха по-рутинни.

За нашите цели земята на север от града беше разделена на няколко сегмента, които се разпростираха от оптимума във всички посоки през интервали от пет градуса. При нормални обстоятелства градът не би търсил маршрут, който отстои на повече от петнайсет градуса право на север, но допълнителната възможност да се отклонява за кратко време предоставяше значителна гъвкавост.

Процедурата беше проста. Геодезистите яздеха северно от града сами или по двойки и изследваха отредения им сегмент. Разполагахме с много време.

Често се чувствах окрилен от усещането за свобода на север. Това, ми каза Блейн веднъж, било типично за повечето Изследователи на бъдещето. Защо да бързаш да се връщаш, щом един ден, прекаран в безделие край някоя река, трае едва няколко минути от времето в града?

За приятните преживявания на север се заплащаше определена цена, която ми се струваше нереална, докато не изпитах последиците й върху себе си. Един ден, преминал в безгрижие на север, беше един ден от живота ми. За петдесет дни остарявах с пет мили в града, но хората там остаряваха само с четири дни за същото това време. В началото това беше без значение: връщахме се в града толкова често, че не виждах и не усещах разликата. Но с времето хората, които познавах — Виктория, Джейз, Малчускин — сякаш изобщо не остаряваха, докато един ден, като се погледнах в огледалото, видях голяма промяна.

Не исках да заживявам с друго момиче за постоянно. Все повече вярвах в теорията на Виктория, че начинът на живот в града може да разруши всяка една връзка.

Първите пренасочени жени щяха скоро да дойдат в града и ми казаха, че като неженен мъж имам право да правя секс с някоя от тях за известно време. В началото отхвърлих идеята, защото не ми допадаше. Струваше ми се, че дори една чисто физическа връзка трябва да е допълнена от споделени емоции, но начинът, по който се уреждаше изборът на партньори, беше изкусно съобразен със съществуващите обстоятелства. Винаги, когато бях в града, ме насърчаваха заедно с другите необвързани мъже да общуваме и да се сближаваме с момичетата в специално предназначена за тази цел стая за развлечения. Отначало се чувствах неудобно, но след известно време свикнах с тези моменти и накрая задръжките ми паднаха.

Започнах да харесвам едно момиче на име Дорита, което също ме харесваше, и не след дълго ни предоставиха една стаичка, където можехме да живеем заедно. Нямахме много общо помежду си, но опитите й да говори английски бяха очарователни и компанията ми изглежда й беше приятна. Скоро забременя и в свободните дни между изследователските мисии наблюдавах напредването на бременността й.

Бавно, невероятно бавно.

Бавното придвижване на града ме дразнеше все повече. Според субективната ми представа за време бяха изминали сто и петдесет, може би двеста мили, откакто бях станал пълноправен Изследовател на бъдещето, а градът все още се намираше в района на онези хълмове, където се намирахме по време на нападенията.

Подадох молба за временно прехвърляне в друга гилдия; колкото и да ми харесваше свободния живот в бъдещето, чувствах, че времето ми лети.

В продължение на няколко мили работих с Гилдията на тракцията и през това време Дорита роди. Даде живот на близнаци: момче и момиче. Страхотен повод за празнуване… но разбрах, че градският живот поражда друг вид недоволство у мен. Бях работил с Джейз, който на времето беше няколко мили по-възрастен от мен. Сега той беше видимо по-млад и нямахме почти нищо общо помежду си.

Малко след раждането Дорита напусна града, а аз се върнах в собствената си гилдия.

Също като членовете на Гилдията на изследователите на бъдещето, които бях виждал като чирак, все по-трудно се приспособявах към града. Харесваше ми да съм сам, откраднатите часове на север ми носеха удоволствие и се чувствах неудобно в града. Започнах да рисувам, но не споделих това с никого. Вършех работата си за гилдията колкото може по-бързо и ефикасно, а после се качвах на коня и поемах към бъдещето, където скицирах всичко, което виждах. Опитвах се да нарисувам пейзаж, където времето почти е спряло.

Наблюдавах града от разстояние, той ми беше чужд; не го чувствах вече част от този свят, нито пък част от мен. Миля след миля той се придвижваше напред, без никога да намери и без дори да търси място, където най-после да спре.