Преобърнатият свят

1

ХЕЛУЪРД MAH ЯЗДЕШЕ, изправен на стремената и притиснал глава към врата на грамадната светлокафява кобила. Скоростта го опияняваше: вятърът развяваше косата му, каменистата почва хрущеше под копитата, мускулестите хълбоци на животното потрепваха, а той знаеше, че всеки момент конят може да се препъне и да го хвърли. Яздеше на юг, отдалечавайки се от бедното селце, което току-що беше посетил, пресече подножието на планината и през равнината се отправи към града Земя. Когато градът се показа иззад едно ниско възвишение, Хелуърд забави коня до лек галоп и направи широк завой, за да се насочи отново на север. Не след дълго конят премина в ход, а с нарастването на жегата Хелуърд слезе и тръгна до него.

Мислите му се насочиха към Виктория, която вече беше бременна от доста мили. Тя изглеждаше здрава и разхубавена, а главният лекар каза, че бременността протича нормално. Сега Хелуърд имаше възможност да ходи по-често в града и двамата прекарваха много време заедно. Хубаво беше, че градът отново се придвижваше през равен терен, защото той знаеше, че ако възникне нужда от още един мост или пък се появи нещо непредвидено, ще може да прекарва с нея по-малко време.

Сега той очакваше да настъпи края на чиракуването му. Беше работил усърдно и продължително във всички гилдии, с изключение на една: неговата собствена, Гилдията на изследователите на бъдещето. Търговец Колингс му беше казал, че краят на чиракуването наближава и по-късно същия ден той трябваше да се види с Изследовател на бъдещето Клаузвиц, за да обсъдят официално досегашния му напредък. За Хелуърд периодът на чиракуване беше продължил твърде дълго. Макар емоциите и схващанията му все още да бяха като на младеж, според порядките в града той се считаше за възрастен; и наистина се беше потрудил, и беше научил много, за да достигне този статус. Като осъзнаваше външните приоритети на града макар и да нямаше логично обяснение за тях, той беше готов да бъде приет за пълноправен член на гилдията. През последните няколко мили тялото му беше станало по-мускулесто и източено, кожата му беше потъмняла и сега имаше здрав, тъмно златист тен. Вече не се схващаше след цял ден работа и се наслаждаваше на добрата си физическа форма след изпълнение на някоя трудна задача. Повечето от членовете на гилдиите, под чието ръководство беше работил, го уважаваха и харесваха заради готовността му да работи упорито, без да задава въпроси, а когато с Виктория се ожениха и заживяха спокойно в града, той си спечели популярност и околните започнаха да го възприемат като човек, на когото можеше да бъде поверена сигурността на града.

Хелуърд се беше сприятелил с Търговеца Колингс, с когото работеха добре заедно. След като прослужи задължителните периоди от по три мили с всяка от останалите гилдии, му позволиха да избере в коя от гилдиите, с изключение на неговата собствена, където да прекара още пет. Той предпочете тази — на Колингс. Работата в Разменната търговия го привличаше, защото му позволяваше да види как живеят хората извън града.

Местността, през която преминаваше градът в момента, беше планинска и гола, а почвата беше неплодородна. Имаше малко на брой селища, а онези, които посещаваха, почти винаги представляваха купчина порутени постройки. Мизерията и болестите бяха ужасяващи. Изглежда липсваше централизирано управление, тъй като всяко от селищата беше изградило собствени ритуали и организация. Понякога ги посрещаха с враждебност, друг път местните жители като че ли изобщо не се интересуваха от тях.

Работата в Разменната търговия зависеше до голяма степен от конкретната ситуация и нуждите на населението. Често преговорите нямаха резултат; единственото общо нещо между всички селища изглежда беше преобладаващата летаргия. Когато Колингс успяваше да предизвика някакъв интерес, потребностите веднага излизаха наяве. Общо взето, градът можеше да ги задоволи. С отличната си организация и с технологиите, с които разполагаше, бяха натрупани огромни запаси от храни, лекарства и химикали и благодарение на придобития в продължение на много мили опит беше научил кои неща се търсят най-много. Предлагаха антибиотици, семена за посев, торове, уредби за пречистване на водата — дори в някои случаи помагаха за поправянето на съществуващите инструменти. Членовете на Гилдията създаваха добри, хармонични отношения с местното население.

Колингс се опита да научи Хелуърд на испански, но той нямаше дарба за езици. Усвои няколко фрази, но приносът му в често продължителните преговори беше много малък. Преговорите с хората от селото, което бяха посетили завърши успешно. Наеха двайсет мъже за работа по железопътните линии, а едно по-отдалечено и по-малко село обещаха да осигури още десетина. Пет жени се бяха съгласили доброволно или бяха принудени — Хелуърд не знаеше точно, а и не попита Колингс — да се преместят в града. Сега двамата се връщаха, за да вземат обещаните провизии и да подготвят гилдиите за новия прилив от временно пребиваващо население. Колингс реши, че всички трябва да преминат през медицински преглед и това означаваше допълнителна работа за медицинските администратори.

Хелуърд обичаше да работи северно от града. Това щеше скоро да е негова територия, тъй като точно там, от другата страна на оптимума, Гилдията на бъдещето вършеше своята работа. Той често виждаше членовете й да яздят на север, в далечните земи, през които градът щеше да премине един ден. Един-два пъти се видя с баща и си бяха говорили за кратко. Хелуърд се надяваше, че опитът му на чирак ще му помогне да преодолее притеснението, което изпитваше, когато общуваше с баща си, но той очевидно продължаваше да се чувства неудобно в компанията на сина си. Хелуърд подозираше, че няма никаква дълбока или недоловима причина за това, тъй като веднъж Колингс беше говорил за Гилдията на бъдещето и беше споменал баща му.

„С него трудно се говори — беше казал Колингс. — Приятен човек е, когато го опознаеш, но е необщителен.”

След половин час Хелуърд отново яхна коня и пое по обратния път. След известно време се натъкна на Колингс, който си почиваше в сянката на голяма скала. Двамата си поделиха храната. В знак на добра воля старейшината на селището им беше дал голямо парче прясно сирене и те похапнаха от него, като се наслаждаваха на нещо различно от ежедневното им меню от синтетична храна.

— Щом такива неща ядат — отбеляза Хелуърд, — не разбирам каква полза биха имали от нашата помия.

— Не си мисли, че го ядат непрекъснато. Те само това имаха. Сигурно са го откраднали отнякъде. Не видях да отглеждат животни.

— Тогава защо ни го дадоха?

— Нуждаят се от нас.

След известно време те продължиха пътя си към града. И двамата мъже вървяха пеш, повели конете. Хелуърд нямаше търпение да се върне в града, но и съжаляваше, че този период от чиракуването свършва. Осъзнаваше, че това вероятно е последният път, когато е с Колингс, и се развълнува при мисълта, че е дошло време да поговори с него за нещо, което все още го измъчваше, а от всички мъже, които беше срещнал извън града, Колингс беше единственият, с когото можеше да го обсъди. Но въпреки това, той обмисли внимателно въпроса си преди да се реши да го зададе.

— Нещо си се умълчал. Това не е обичайно за теб — каза Колингс изведнъж.

— Знам… извинявай. Мислех си как ще стана член на гилдията. Не съм сигурен, че съм готов.

— Защо?

— Не ми е лесно да го обясня. Имам едно неясно съмнение.

— Искаш ли да поговорим?

— Да… можели?

— Не виждам защо не.

— Ами… някои от другите членове на гилдии не бяха склонни — каза Хелуърд. — Чувствах се много объркан първия път, когато излязох извън града и се научих да не задавам твърде много въпроси.

— Зависи от въпросите — отвърна Колингс.

Хелуърд реши да спре да се оправдава.

— Става въпрос за две неща — каза той. — Оптимумът и клетвата. Не съм сигурен в нито едно от двете.

— Нищо чудно. През милите съм работил с много чираци и всички те се тревожат от тези неща.

— Можеш ли да ми кажеш онова, което искам да знам?

Колингс поклати глава.

— Не и за оптимума. За него ще разбереш сам.

— Но всичко, което знам, е, че се движи на север. Той нещо условно ли е?

— Не е условно… но не мога да говоря за него. Обещавам ти, че много скоро ще научиш онова, което искаш да знаеш. А какъв е проблемът с клетвата?

Хелуърд помълча за момент.

После каза:

— Ако разбереш, че съм я нарушил, ще ме убиеш. Така ли е?

— На теория, да.

— А на практика?

— Мисълта няма да ми дава мира няколко дни, после сигурно щях да поговоря с някой от другите членове на гилдии, за да видя какво ще ме посъветва. Но ти не си я нарушил, нали?

— Не съм сигурен.

— По-добре ми разкажи какво стана.

— Добре.

Хелуърд започна да говори за въпросите, които му беше задавала Виктория в самото начало, като се опита да ограничи разказа си само до най-общото, без да казва нищо определено. Тъй като Колингс продължаваше да мълчи, Хелуърд навлезе в повече подробности. Не след дълго установи, че разказва почти дума по дума всичко, което й беше казал.

Когато свърши, Колингс каза:

— Според мен няма за какво да се безпокоиш.

Хелуърд изпита облекчение, но това, което го измъчваше, не можеше да бъде прогонено толкова бързо.

— Сигурен ли си?

— Нищо лошо не е станало заради това, че си споделил с жена си.

Градът вече се виждаше и се забелязваха обичайните признаци на оживление около железопътните линии.

— Не може да е толкова просто — възрази Хелуърд. — Клетвата е много ясно формулирана, а наказанието съвсем не е леко.

— Така е… но членовете на гилдии, които са живи днес, са я наследили. Ние полагаме Клетвата и я предаваме на следващите поколения. И ти ще го направиш на свой ред. Това не означава, че гилдиите са съгласни с нея, но още никой не е предложил друго.

— Значи гилдиите биха искали да се освободят от нея, ако е възможно? — попита Хелуърд.

Колингс се усмихна.

— Не казах точно това. Градът има дълга история. Основателят му се казва Франсис Дистейн и се твърди че, той е въвел клетвата. До колкото можем да разберем от старите документи, тези правила за секретност са били за предпочитане. Но днес нещата са малко по-свободни.

— Само че, клетвата остава в сила.

— Да, и според мен все още е полезна. В града има много хора, които може никога да не научат какво става тук, навън, и не е нужно да научават. Това са хората, които се занимават основно с обслужването на града. Те влизат в контакт с външни хора — пренасочените жени, например — и ако им беше разрешено да говорят твърде свободно, може би истинската същност на града ще стане всеобщо достояние на хората навън. Ние вече си имаме неприятности с местните хора — наемниците, както ги наричат пазителите на реда. Просъществуването на града е несигурно и той трябва да бъде опазен на всяка цена.

— В опасност ли сме?

— В момента не. Но ако в случай на саботаж веднага ще възникне голяма опасност. Ние и без това сме непопулярни… няма полза да увеличаваме тази непопулярност, като позволим на местните да научат, че сме уязвими.

— Значи мога да говоря по-открито с Виктория?

— Прецени сам. Тя е дъщеря на Леру, нали? Разумно момиче. Докато не споделя с други онова, което й казваш, не виждам нищо лошо. Но не говори с други хора.

— Няма — обеща Хелуърд.

— И недей да разправяш, че оптимумът се движи. Той не се движи.

Хелуърд го погледна изненадано.

— Казаха ми, че се движи.

— Това не е вярно. Оптимумът е неподвижен.

— Тогава защо градът никога не го достига?

— Достига го от време на време — каза Колингс. — Но никога не може да остане там за твърде дълго. Земята се отдалечава от него в южна посока.

2

РЕЛСИТЕ СЕ ПРОСТИРАХА на около миля северно от града. Докато приближаваха, Хелуърд и Колингс видяха как изтеглят един от кабелите на лебедките към анкерните гнезда. След ден-два градът щеше отново да се придвижи напред.

Те преведоха конете през релсите и се спуснаха към града. Тук, от северната страна, беше входът към тъмния тунел, който преминаваше под него и осигуряваше единствения официален достъп към вътрешността.

Хелуърд повървя с Колингс до конюшните.

Сбогом, Хелуърд.

Хелуърд пое предложената ръка и здраво я стисна.

Казваш го така, сякаш никога повече няма да се видим.

Колингс сви неопределено рамене.

Няма да се виждаме за известно време. Късмет, синко.

Къде отиваш?

Не отивам никъде. За разлика от теб. Само внимавай и гледай да не се изложиш.

Преди Хелуърд да успее да отговори, Колингс се обърна и влезе бързо в конюшните. За момент младият мъж се изкуши да го последва, но инстинктът му подсказа, че няма смисъл. Може би Колингс вече му беше казал повече, отколкото трябваше.

Изпълнен с противоречиви чувства, Хелуърд тръгна през тунела към асансьора и зачака кабината. Когато асансьорът пристигна, той отиде право на четвърто ниво, за да потърси Виктория. Тя не беше в стаята им, затова той слезе да я търси в отдела за синтетични материали. Тя вече беше бременна на повече от осемнайсет мили, но имаше намерение да продължи да работи, докогато може.

Той я взе и се върнаха в стаята заедно. Имаха още два свободни часа преди срещата на Хелуърд с Изследовател на бъдещето Клаузвиц и прекараха времето в разговори. По-късно, когато вратата беше отключена, постояха заедно навън на платформата.

В уреченото време Хелуърд се качи на седмо ниво и получи достъп до квартала на гилдиите. Тази част на града вече не му беше непозната, но той я посещаваше рядко и все още изпитваше леко страхопочитание към старшите членове на гилдиите и Навигаторите.

Клаузвиц го очакваше сам в стаята на Гилдията на бъдещето. Когато Хелуърд влезе, той го поздрави сърдечно и му предложи вино.

Стаята на Изследователите на бъдещето имаше малък прозорец, през който се виждаше северната част на града. Пред себе си Хелуърд видя възвишението, където беше работил през последните няколко дни.

— Свикваш добре с работата, Чирак Ман.

— Благодаря, сър.

— Готов ли си да станеш Изследовател на бъдещето?

— Да, сър.

— Добре… от гледна точка на гилдията няма причина да не станеш. Отзивите за теб са добри.

— С изключение на тези от Пазителите на реда — вметна Хелуърд.

— Не се тревожи за това. Животът на военен не е за всеки.

Хелуърд почувства леко облекчение; беше се чудил дали новината за лошото му представяне при Пазителите на реда беше стигнала до неговата гилдия.

— Целта на този разговор — продължи Клаузвиц — е да ти обясня какво следва оттук нататък. Остават още три мили, през които трябва да си чирак в нашата гилдия, но що се отнася до мен, това са само формалности. Преди това обаче, ще трябва да напуснеш града. Това е част от обучението. Вероятно ще отсъстваш известно време.

— Може ли да попитам за колко дълго? — запита Хелуърд.

— Трудно е да се каже. Няколко мили, със сигурност. Възможно е да са десет или петнайсет, но може да се окаже и стотина.

— Но Виктория…

— Да, разбрах, че очаква дете. Кога трябва да се роди?

— След около девет мили — отвърна Хелуърд.

Клаузвиц се намръщи.

— Страхувам се, че няма да си тук по това време. Наистина няма друга начин.

— Не може ли да бъде отложено за след това?

— Съжалявам, но не може. Има нещо, което трябва да свършиш. Вече си разбрал, че от време на време градът е принуден да прави размени срещу жени, които взимаме отвън. Задържаме ги възможно най-кратко време, но въпреки това те рядко остават тук за по-малко от трийсет мили. Част от сделката, която сключваме, е да им осигурим надеждна охрана, когато се връщат в селищата си, а точно сега три жени искат да си тръгнат. Обикновено използваме чираци, които да ги охраняват по обратния път, още повече, че според нас това е важна част от процеса на обучение.

От досегашната си работа Хелуърд се беше научил да бъде по-уверен в себе си.

— Сър, жена ми очаква първото си дете. Аз трябва да съм с нея.

— Този въпрос не подлежи на обсъждане.

— А ако откажа да тръгна?

— Ще ти бъде показано копие от клетвата, която положи, и ще понесеш наказанието, предвидено в нея.

Хелуърд отвори уста, за да отговори, но се поколеба. Очевидно моментът не беше подходящ да оспорва валидността.

Изследовател на бъдещето Клаузвиц явно успяваше да се сдържи, защото щом Хелуърд се противопостави на инструкциите, лицето му беше почервеняло. Той седеше, облегнал ръце на масата. Вместо да каже онова, което мислеше, Хелуърд попита:

— Сър, мога ли да ви помоля да проявите разбиране.

— Можете, но аз не мога да го проявя. Клетвата те задължава да поставяш сигурността на града над всичко останало. Обучението ти в гилдията е въпрос, засягащ сигурността на града.

— Но защо да не отложим пътуването! Бих могъл да тръгна веднага щом се роди детето.

— Не. — Клаузвиц се обърна и извади голям лист хартия, върху който беше начертана карта и имаше списъци с цифри. — Тези жени трябва да бъдат върнати в селищата им. След девет мили, когато жена ти ще е родила, селищата ще бъдат опасно далеч. Те вече са на повече от четирийсет мили южно от нас. Ти си следващият чирак от списъка и трябва да отидеш.

— Това ли е последната ви дума, сър?

— Да.

Хелуърд остави недокоснатата чаша с вино и се отправи към вратата.

— Хелуърд, почакай.

Той спря на вратата.

— Ако ще тръгвам, бих искал да се видя с жена си.

— Разполагаш с още няколко дни. Потегляш след половин миля.

Пет дни. Нямаш почти никакво време.

— Е? — промърмори Хелуърд, като вече не изпитваше потребност да покаже обичайната вежливост.

— Моля те, седни.

Хелуърд неохотно се подчини.

— Не си мисли, че съм безчувствен, но по ирония на съдбата тази експедиция ще ти покаже защо някои обичаи може да ти изглеждат жестоки. Така стоят нещата и ние сме принудени да се съобразяваме с този факт. Разбирам загрижеността ти за… Виктория, но ти трябва да се върнеш в миналото. Няма по-добър начин да разбереш положението на града. Онова, което се намира на юг от нас, е причина за клетвата, за привидната жестокост на нашите обичаи. Ти си образован човек, Хелуърд… чувал ли си някога в историята да е имало цивилизована култура, която да е извършвала разменна търговия срещу жени единствено заради простата причина да забременеят еднократно? А когато родят, да ги връща обратно?

— Не, сър. — Хелуърд се поколеба. — Освен…

— Освен първобитните племена от диваци, които са отвличали жени, плячкосвали са и са грабели. Е, ние може би сме малко по-добри от тях, но принципът е не по-малко дивашки. Разменната търговия, която извършваме е несправедлива, макар да си мислиш обратното. Ние предлагаме сделката, поставяме условията си, плащаме цената и продължаваме по пътя си. Това, за което ти говоря, трябва да бъде направено; фактът, че ще изоставиш жена си в момент, когато тя има най-голяма нужда от теб, е дребна проява на безчовечност, произтичаща от един начин на живот, който сам по себе си е жесток.

— Едното не извинява другото — възрази Хелуърд.

— Не… Съгласен съм. Но ти си обвързан от положената клетва. Тази клетва е резултат от причините за по-големи жестокости и когато направиш тази лична саможертва, ще разбереш нещата по-добре.

— Сър, градът трябва да промени своите порядки.

— Ще разбереш, че това е невъзможно.

— Като пътувам назад в миналото?

— Много неща ще ти се изяснят. Не всички. — Клаузвиц се изправи. — Хелуърд, досега се представи като добър чирак. Знам, че през идните мили ще продължиш да работиш упорито и за благото на града. Имаш добра и красива съпруга, имаш, за какво да живееш. Не те заплашва смърт, това ти обещавам. Доколкото знам, наказанието, залегнало в клетвата, никога не е било изпълнявано, но те моля да изпълниш сега тази задача, която градът изисква от теб. Аз самият съм го правил много пъти, както и баща ти… както и всички останали членове на гилдиите. Точно в този момент седем от твоите колеги — като теб — са в миналото. Те трябваше да се изправят пред същите лоши изпитания от лично естество и не всички го направиха доброволно.

Хелуърд се ръкува с Клаузвиц и отиде да потърси Виктория.

3

ПЕТ ДНИ ПО-КЪСНО Хелуърд беше готов за път. Вече не се колебаеше дали да тръгне или не, но не му беше лесно да го обясни на Виктория. Отначало тя се беше ужаси от новината, но после изведнъж отношението й се промени.

— Разбира се, че трябва да отидеш. Не ме използвай като извинение.

— Ами детето?

— Аз ще съм добре — отвърна тя. — Какво би могъл да направиш, ако си тук? Само ще обикаляш наоколо и ще изнервяш всички? Лекарите ще се погрижат за мен. Няма да им е първата бременност, с която трябва да се справят.

— Но… не искаш ли да съм с теб? — попита той.

Тя се приближи и взе ръката му.

— Естествено — отвърна тя. — Но си спомни какво каза. Клетвата не е толкова строга, колкото си мислеше. Знам, че заминаваш и когато се върнеш, няма да има повече неизвестност. Тук си имам достатъчно занимания и ако онова, което Търговец Колингс ти е казал за клетвата, е вярно, ще можеш да ми разкажеш какво се върнеш.

Хелуърд не беше сигурен дали е разбрал правилно смисъла на думите й. От известно време той беше придобил навика да споделя с нея много неща, които виждаше и вършеше извън града и Виктория го слушаше с огромен интерес. Той вече не виждаше нищо нередно в това, да разговаря с нея, макар да го тревожеше фактът, че тя продължава да проявява определен интерес, въпреки че според него повечето неща бяха дреболии от ежедневието.

Сега вече той нямаше никакви лични причини да отлага пътуването в миналото, а и всъщност беше развълнуван от тази мисъл. Толкова много беше слушал за това, основно намеци и неясни обяснения и сега беше настъпило време самият той да поеме по този път. Джейз се беше върнал в миналото; може би щяха да се срещнат. Той искаше да го види отново. Много неща се бяха променили след последната им среща. Дали биха се познали?

Виктория не дойде да го изпрати. Когато тръгна, тя все още спеше в стаята си. През нощта се бяха любили нежно и спокойно, като се шегуваха, че го правят за последно. Тя се беше притиснала към него, когато той я целуна за довиждане, а щом затвори вратата и тръгна по коридора, му се стори, че я чува да плаче. Той се спря за миг, поколеба се дали да не се върне при нея, но след кратко колебание продължи по пътя си. Не виждаше смисъл да удължава сбогуването.

Клаузвиц го очакваше в стаята на Изследователите на бъдещето. В единия ъгъл беше струпана някаква екипировка, а върху масата — разгърната голяма карта. Сега той се държеше различно от предишния път. Веднага щом Хелуърд беше допуснат в стаята, Клаузвиц го отведе до бюрото и без предисловия му обясни какво трябва да направи.

— Това е подробна карта на земите на юг от града и е в линеен мащаб. Знаеш ли какво означава това? — Хелуърд кимна. — Добре. Един инч от него се равнява грубо на една миля… но в права линия. След време няма да имаш вече нужда от нея. В момента градът се намира тук, а селището, което трябва да намериш, е тук. — Клаузвиц посочи към няколко черни точки в другия край на картата. — За момента това са точно четирийсет и две мили оттук. След като напуснеш града, ще откриеш, че разстоянията, както и посоките са объркващи. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, който даваме на всички наши чираци, е да се движат по следите, оставени от града. Когато тръгнеш на юг, те ще са единственият ти контакт с града и единственият начин да намериш обратния път. Рововете, изкопани за траверсите и основите, би трябвало още да личат. Разбра ли?

— Да, сър.

— Предприемаш това пътуване с една-единствена цел. Трябва да се погрижиш жените, които ти поверяваме, да пристигнат невредими в селото си. Когато това стане, ще се върнеш в града незабавно.

Хелуърд правеше изчисления на ум. Той знаеше колко време му е нужно, за да измине една миля… само няколко минути. При цял ден преход в горещо време можеше да се надява, че ще изминава поне дванайсет мили; с жените, които щяха да го забавят — половината. Шест мили на ден означаваше седем дни на отиване и три-четири дни на връщане. В най-добрия случай би могъл да се върне в града след десет дни… или една миля, както се измерваше изтеклото време в града. Изведнъж се зачуди защо му бяха казали, че няма да успее да се върне навреме за раждането на детето си. Какво беше споменал Клаузвиц онзи ден? Че ще отсъства десет или петнайсет мили… може би дори сто? В това нямаше никакъв смисъл.

— Ще трябва да измерваш разстоянието по някакъв начин, за да знаеш кога си навлязъл в периметъра на селището. Между града и селището имаме трийсет и четири точки, където сме правили дупки за анкерите. На чертежа са обозначени като прави линии напречно на релсите. Няма да е трудно да ги откриеш, въпреки че после върху тях са положени железопътните линии. Те оставят доста ясни следи по земята. Придържай се към лявата външна линия. Тоест, най-дясната като вървиш на юг. Селището се намира от тази страна на железопътната линия.

— Жените сигурно ще познаят мястото, където са живели? — запита Хелуърд.

— Точно така. Сега… екипировката, от която ще имаш нужда. Всичко е тук и те съветвам да я вземеш. Не си мисли, че може да минеш без нещо от нея, защото ние знаем какво правим. Ясно ли е?

Хелуърд отново потвърди, че разбира. Двамата прегледаха екипировката. В едната раница имаше само суха синтетична храна и две големи манерки с вода. В другата — палатка и четири спални чувала. Освен това имаше здраво въже, клещи, чифт ботуши с метални шипове… и сгънат арбалет.

— Някакви въпроси, Хелуърд?

— Мисля, че нямам, сър.

— Напълно сигурен ли си?

Хелуърд погледна отново към купчината с екипировката. Щеше да е ужасно тежка за носене, освен ако не можеше да я подели с жените, а при вида на всичката суха храна стомахът му се сви.

— Не бих ли могъл да се прехранвам с местни земеделски продукти, сър? — попита той. — Намирам синтетичната храна за доста безвкусна.

— Съветвам те да не ядеш нищо друго освен това, което е в пакетите. Можеш да си доливаш вода, ако се наложи, но внимавай източникът да е течаща вода. След като изгубиш от поглед града, ако хапнеш нещо, което расте в околността, вероятно ще се разболееш. Ако не ми вярваш, можеш да опиташ. Аз го направих, когато отидох в миналото, и бях болен два дни. Това не е двусмислена теория, а съвет, който ти давам въз основа на суров опит.

— Но в града ядем местни храни.

— Защото градът е близо до оптимума. Ти ще се отдалечиш много на юг от него.

— И това променя храната, така ли, сър?

— Да. Нещо друго?

— Не, сър.

— Добре. Един човек иска да те види преди да тръгнеш.

Той посочи към вратата и Хелуърд тръгна натам, отвори и влезе в по-малка стая, където го чакаше баща му.

Първо се изненада, после не повярва на очите си. За последен път вижда баща си преди не повече от десет дни, когато той отиваше на север; сега, за толкова кратко време, на Хелуърд му се стори, че той изведнъж е остарял страшно много. Когато влезе в стаята, баща му се изправи, и се задържа с несигурна ръка за стола. Обърна се с мъка и погледна Хелуърд. Всичко в него издаваше напредналата възраст: беше прегърбен, дрехите му — увиснали, а протегнатата ръка трепереше.

— Хелуърд! Как си, сине?

И начинът му на говорене се беше променил. Нямаше и следа от стеснителността, с която толкова беше свикнал Хелуърд.

— Татко… как си?

— Добре съм, сине. Лекарите казват, че не трябва да се преуморявам. Много често ходех на север. — Той отново седна и Хелуърд инстинктивно пристъпи напред, за да му помогне да се настани. — Казаха ми, че отиваш в миналото. Така ли е?

— Да, татко.

— Внимавай, сине. Там долу има много неща, които ще те накарат да се замислиш. Не е като в бъдещето… там е моето място.

Клаузвиц беше последвал Хелуърд и сега стоеше на прага.

— Хелуърд, трябва да знаеш, че на баща ти му поставиха инжекция.

Хелуърд се обърна.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Снощи се върна в града с оплаквания от болка в гърдите. Поставиха му диагноза стенокардия и му дадоха болкоуспокоително. Трябва да лежи.

— Да. Няма да се бавя.

Хелуърд коленичи на пода до стола.

— Сега добре ли се чувстваш, татко? — запита той.

— Казах ти… добре съм. Не се тревожи за мен. Как е Виктория?

— Справя се.

— Добро момиче е Виктория.

— Ще й кажа да те навести — обеща Хелуърд. Беше ужасно да гледа баща си в това състояние. Нямаше представа, че е остарял толкова… но преди няколко дни изглеждаше различно. Какво му се беше случило за толкова кратко време? Те поговориха още няколко минути, но скоро баща му започна да бълнува несвързано. Накрая той затвори очи и Хелуърд се изправи.

— Ще извикам лекар — каза Клаузвиц и бързо излезе от стаята. Когато се върна, с него имаше двама от здравните администратори. Те внимателно повдигнаха стареца и го изнесоха в коридора, където ги чакаше количка с бял чаршаф.

— Той ще се оправи ли? — попита Хелуърд.

— Ще се погрижат за него, само това мога да кажа.

— Изглежда толкова стар — промълви необмислено Хелуърд. Самият Клаузвиц беше в напреднала възраст, макар и във видимо по-добро здраве от баща му.

— Професионален риск — каза Клаузвиц.

Хелуърд му хвърли бърз поглед, но не получи друга информация. Клаузвиц взе ботушите с метални шипове и ги побутна към него.

— Хайде… пробвай ги — каза той.

— Баща ми… ще помолите ли Виктория да го посети?

— Не се тревожи за това. Ще имам грижата.

4

ХЕЛУЪРД ВЗЕ АСАНСЬОРА и се изкачи до второ ниво. Когато кабината спря, той натисна копчето за задържане на вратата и тръгна към стаята, към която го беше насочил Клаузвиц. Тук го чакаха четири жени и един мъж. Още щом влезе в стаята, Хелуърд видя, че само мъжът и една от жените са градски администратори.

Представиха го на другите три жени, но те му хвърлиха бегъл поглед и извърнаха тави. В израженията им се четеше стаена враждебност, притъпена от безразличие, каквото самият Хелуърд беше изпитвал до този момент. До влизането му в стаята той не се беше замислял кои са жените и как изглеждат. Всъщност той не познаваше никоя, но докато Клаузвиц говореше за тях, Хелуърд ги беше свързал мислено с жените, които беше виждал в селищата на север, където беше ходил с Търговец Колингс. Обикновено те бяха слаби и бледи, с хлътнали очи в изпъкнали скули, измършавели ръце и плоски гърди. Облечени най-често в дрипави, мръсни дрехи, с пълзящи по лицата им мухи, жените от селата представляваха жалка гледка.

Тези трите изглеждаха съвсем различно. Те носеха чисти, добре прилягащи градски дрехи, косите им бяха измити и добре подстригани, бяха закръглени и с вид на сити хора, а очите им — бистри. С едва прикрита изненада Хелуърд забеляза, че те всъщност бяха много млади: може би малко по-големи от него.

Той ги оглеждаше, но те не му обръщаха внимание. Помисли си, че и те някога са били със същата окаяна външност като онези, които беше видял в селата и че след пристигането си в града временно са възстановили здравето и красотата, които може би щяха да притежават, ако не се бяха родили в бедност.

Жената администратор му описа накратко тяхното минало. Имената им бяха Росарио, Катерина и Лусия. Говореха малко английски. Всяка беше престояла в града повече от четирийсет мили и всяка беше родила дете. Две момчета и едно момиче. Лусия — която беше родила едно от момчетата — не искаше да задържи детето и то щеше да остане в града и да бъде отгледано в училището. Росарио беше избрала да вземе момченцето си и то се връщаше с нея в селището. Катерина нямаше възможност за избор, но така или иначе се беше отнесла с безразличие към факта, че ще загуби дъщеричката си.

Администраторката обясни, че на Росарио трябва да се дава толкова мляко на прах, колкото поиска, защото продължава да кърми бебето. Останалите две щяха да ядат същата храна като самия него.

Хелуърд направи опит да се усмихне дружелюбно на трите момичета, но те не му обърнаха никакво внимание. Когато понечи да погледне бебето на Росарио, тя му обърна гръб и се вкопчи в детето закрилнически.

Нямаше какво повече да си кажат. Тръгнаха по коридора към асансьора, като трите момичета носеха със себе си малкото си вещи. Натъпкаха се в кабината и Хелуърд натисна копчето за най-долното ниво.

Момичетата продължаваха да не му обръщат внимание и да разговарят помежду си на техния си език. Когато кабината се отвори към тъмната галерия под града, Хелуърд измъкна с усилие екипировката. Никое от момичетата не му помогна, а само го наблюдаваха развеселени. С мъка Хелуърд награби раниците и с препъване тръгна към южния изход.

Навън слънцето беше заслепяващо ярко. Той остави раниците на земята и се огледа.

Градът се беше преместил от последния път, когато беше навън и сега бригадите за поддръжка на железопътните линии изваждаха релсите. Момичетата присвиха очите при силното слънце и се огледаха. Вероятно за първи път виждаха външния свят след идването си в града.

Бебето в ръцете на Росарио заплака.

— Ще ми помогнете ли? — попита Хелуърд като имаше предвид многото пакети храна и екипировката. Момичетата го погледнаха неразбиращо. — Трябва да си поделим товара.

Те не отвърнаха, затова той клекна на земята и отвори раницата с храната. Реши, че няма да е справедливо да очаква от Росарио да носи допълнителен товар, затова раздели храната в три вързопа и даде по един на другите две, а после върна останалото в раницата си. Лусия и Катерина неохотно намериха място за вързопите с храна в своите чанти. Дългото въже беше най-трудно за носене, затова Хелуърд го нави стегнато и го напъха в раницата. Клещите и железните куки успя да побере в другата раница с палатката и спалните чували. Сега товарът му беше по-удобен за носене, но не много по-лек и независимо от казаното от Клаузвиц, Хелуърд се изкушаваше да изостави повечето неща.

Бебето продължаваше да плаче, но на Росарио изглежда й беше безразлично.

— Да тръгваме — каза той, раздразнен от поведението им. Закрачи на юг, успоредно на железопътните линии и след секунда те го последваха. Вървяха заедно, като поддържаха разстояние от няколко метра между себе си и него.

Хелуърд се мъчеше да поддържа добро темпо, но след час осъзна, че изчисленията му за продължителността на експедицията са били прекалено оптимистични. Трите момичета се движеха бавно и се оплакваха на висок глас от жегата и неравностите по земята. Вярно беше, че обувките, които им бяха дали, не бяха подходящи за такъв неравен терен, но жегата измъчваше и него. Облечен в униформата си и превит под товара на екипировката, той се беше сгорещил ужасно.

Все още виждаха града, слънцето изпращаше палещите си обедни лъчи, а бебето не спираше да плаче. Единственото приятно нещо до момента бяха няколкото минути, които прекара в разговор с Малчускин. Той се зарадва да го види, — пак се заоплаква от наемните работници и му пожела късмет в експедицията.

Разбира се, момичетата не бяха изчакали Хелуърд и той трябваше да побърза, за да ги настигне, след като беше спрял да говори с Малчускин.

Сега реши да даде почивка.

— Не можеш ли да го накараш да спре да плаче? — попита той Росарио.

Момичето го изгледа свирепо и седна на земята.

— Добре — измърмори тя. — Ще го нахраня.

После го погледна многозначително, а другите две момичета застанаха до нея. Схващайки намека, Хелуърд се отдалечи на известно разстояние и се обърна дискретно с гръб, докато тя кърмеше бебето.

По-късно той отвори една манерка с вода и им я подаде. Денят беше невъобразимо горещ и настроението му — не по-добро от това на момичетата. Той свали униформеното си яке, преметна го върху една от раниците и въпреки че сега усещаше по-остро болката от впиващите се ремъци, поне му беше малко по-прохладно.

Нямаше търпение да продължат. Бебето беше заспало, а две от момичетата направиха импровизирана люлка от един спален чувал, за да го носят в нея. Хелуърд трябваше да вземе торбите им и въпреки че сега беше претоварен от нещата, които трябваше да носи, с удоволствие прие допълнителната тежест в замяна на така желаната тишина.

Повървяха още половин час и той отново даде почивка. Вече беше потънал в пот, а това, че на момичетата също им беше горещо, не го успокои особено.

Той вдигна поглед към слънцето, което беше почти над главите им. Близо до мястото, където бяха застанали, имаше оголена скала, той отиде до нея и седна в сянката. Момичетата се присъединиха, като продължаваха да се оплакват една на друга на техния си език. Хелуърд съжали, че не си е дал труда да го понаучи, но и от малкото думи, които хващаше, разбираше, че е прицел на повечето оплакванията.

Той отвори пакета със суха храна и изля върху нея вода от манерката. Получилата се сива супа приличаше и имаше вкуса на прокиснала овесена каша. Хелуърд трябваше да изслуша още оплаквания от момичетата и макар в случая да бяха прави, той нямаше да им достави удоволствието да видят, че е съгласен с тях.

Бебето продължаваше да спи, но жегата го мъчеше. Хелуърд предположи, че ако отново тръгнат, то ще се събуди, затова когато момичетата се изтегнаха на земята, за да подремнат, не се опита да ги разубеди.

Докато си почиваха, Хелуърд се вгледа назад към града — бяха на няколко мили от него и той все още се виждаше ясно. Осъзна, че не беше обърнал внимание на следите, оставени от анкерните гнезда. Досега сигурно бяха минали само покрай едно и като се замисли, разбра какво беше имал предвид Клаузвиц, когато му каза, че те оставят ясно различими следи. Припомни си, че бяха минали покрай едно от тях няколко минути преди да спрат за почивка. Следите, оставени от траверсите, представляваха плитки вдлъбнатини, дълги около метър и половина и широки три и половина метра, но там, където бяха вкопани анкерите за закотвяне на кабелите, имаше дълбоки ями със струпани до тях купчини пръст.

Той мислено определи местоположението на първото гнездо. Оставаха още трийсет и седем.

Въпреки че напредваха бавно, все още не виждаше причина да не се върне в града навреме за раждането на детето си. След като заведеше жените до селото им, на връщане можеше да върви по-бързо сам, колкото и неприятни да бяха условията.

Реши да даде на момичетата един час за почивка и когато прецени, че е изтекъл, стана и се надвеси над тях.

Катерина отвори очи и го погледна.

— Хайде — каза той. — Искам да продължим.

— Много горещо.

— Много лошо — отвърна той. — Тръгваме.

Тя се изправи, протегна се, после заговори с другите две. Те станаха също толкова неохотно, а Росарио отиде да нагледа бебето. За ужас на Хелуърд тя го събуди и го повдигна, но плачът не започна отново. Без да се бави, Хелуърд върна торбите на Катерина и Лусия и взе двете си раници.

Далеч от сянката, изгарящата топлина на слънцето натежа отгоре им и само след няколко секунди ползата от почивката на сянка се изпари. Бяха изминали едва няколко метра, когато Росарио подаде бебето на Лусия.

Тя се върна при скалите и изчезна зад тях. Хелуърд отвори уста да попита къде е отишла… но после се сети. Когато се върна, Лусия отиде зад скалите, а след нея и Катерина. Хелуърд почувства, че гневът му се връща. Те го бавеха нарочно. Почувства натиск в собствения си пикочен мехур, който се засили, когато се досети какво правеха момичетата, но ядът и гордостта му не му позволиха да се облекчи и реши да почака.

Продължиха да вървят. Сега момичетата бяха захвърлили якетата — обичайното облекло в града — и останаха само панталони и ризи. Тънката материя, напоена от потта, прилепваше към телата им, и Хелуърд забеляза това със слаб интерес. Видя, че и трите момичета са с по-пълни фигура от Виктория; Росарио, например, имаше големи увиснали гърди с изпъкнали зърна. Едно от момичетата сигурно забеляза, че ги гледа, защото не след дълго и трите наметнаха якетата си.

За Хелуърд това нямаше значение…искаше единствено да се отърве от тях.

— Имаме ли вода? — попита Лусия, като се приближи до него.

Той порови в раницата и й подаде манерката. Тя пийна малко, след това навлажни дланите си и плисна вода върху лицето и врата си. Росарио и Катерина направиха същото. Гледката и звукът на водата дойдоха в повече на Хелуърд и мехурът му отново се обади. Той се огледа наоколо. Нямаше зад какво да се скрие, затова се отдалечи на няколко метра от момичетата и се облекчи. Зад себе си ги чу да се подхилват.

Когато се върна, Катерина му подаде манерката. Той я взе и я надигна към устните си. Изведнъж Катерина я бутна нагоре и водата се разплиска върху носа и очите му. Момичетата избухнаха в смях, докато той плюеше и кашляше. Бебето отново заплака.

5

ПРЕДИ ДА СЕ СТЪМНИ, минаха покрай още две стари анкерни гнезда и Хелуърд реши да се установят на лагер за през нощта. Той избра място близо до няколко дървета, на двеста — триста метра от следите, оставени от железопътните линии. Наблизо минаваше малък поток и след като провери чистотата му — нямаше друг ориентир освен собственото си небце — той обяви, че става за пиене и могат да запазят водата от манерките за по-късно.

Да опъне палатката се оказа сравнително лесно и въпреки че отначало работеше сам, момичетата му помогнаха да довърши. Щом я вдигнаха, той сложи спалните чували вътре, а Росарио влезе да нахрани бебето.

Когато то отново заспа, Лусия помогна на Хелуърд да приготви храната. Този път супата беше оранжева на цвят, но вкусът беше същият. Докато се хранеха, слънцето залезе. Хелуърд запали малък огън, но не след дълго от изток задуха вятър и студът ги прониза. Накрая бяха принудени да влязат в палатката и да легнат в спалните чували, за да се стоплят.

Хелуърд се опита да подхване разговор с момичетата, но никоя от тях не му отговори. Те или се подсмиваха, или си отправяха шеги една на друга на испански, и той бързо се отказа от идеята. В раницата с екипировката имаше няколко къси свещи и Хелуърд полежа час-два на светлината, която хвърляха, чудейки се каква полза ще има градът от тази негова безсмислена експедиция.

Накрая заспа, но плачът на бебето го събуди два пъти през нощта. Единия път едва различи очертанията на Росарио на фона на едва мъждукащата навън жарава; тя беше седнала в спалния си чувал и кърмеше бебето.

Събудиха се рано и тръгнаха на път веднага щом бяха готови. Хелуърд не знаеше какво се беше случило, но днес настроението на момичетата беше явно различно. Докато вървяха, Катерина и Лусия запяваха от време на време, а при първото спиране да пият вода отново се опитаха да го опръскат. Той се дръпна назад, за да избяга, но се препъна в неравната земя… и пак започна да пръска слюнки и да кашля за тяхно голямо удоволствие. Само Росарио се държеше на дистанция, като нарочно не му обръщаше внимание, докато Лусия и Катерина го дразнеха. Не му харесваше да го закачат, защото не знаеше как да им отвърне, но го предпочиташе пред пренебрежителното отношение от предишния ден.

С напредването на сутринта пак стана горещо и те започнаха да се държат още по-освободено. Нито едно от трите момичета не носеше яке, при следващата почивка Лусия разкопча горните две копчета на блузата си, а Катерина разтвори своята чак до долу, като завърза краищата на голям възел на корема си.

Сега вече Хелуърд не можеше да сбърка въздействието, което оказваше върху него. Колкото по-фамилиарно се държаха, толкова по-ведра ставаше атмосферата. Дори Росарио не се обърна с гръб към него следващия път, когато кърмеше бебето си.

Спасение от горещината намериха в една горичка, която Хелуърд си спомняше отпреди, когато помагаше за разчистването преди монтирането на релсите. Те седнаха в сенките, изчаквайки да отмине най-голямата жега.

Вече бяха минали покрай пет анкерни дупки за кабелите: оставаха още трийсет и три. Чувството на неудовлетвореност от бавното им придвижване отслабваше; Хелуърд разбираше, че дори и сам едва ли би могъл да се движи по-бързо. Теренът беше прекалено тежък, а слънцето — жарко.

Той реши да изчака два часа в сянката на дърветата. Росарио се беше отдалечила на известно разстояние от него и играеше с бебето си. Катерина и Лусия седяха под едно дърво. Бяха свалили обувките си и разговаряха тихо. Хелуърд затвори очи за няколко минути, но скоро го обхвана безпокойство. Излезе от горичката и отиде при следите, оставени от четирите релсови линии. Погледна наляво и надясно, на север и на юг: линията вървеше права и центрирана, като следваше извивките на земните възвишения и склонове, но неизменно се придържаше към вярната посока.

Той остана там няколко минути, като се наслаждаваше на усамотението си и си пожела времето да се промени и небето да се заоблачи, макар и за кратко. После се замисли дали няма да е по-добре да почиват през деня и да пътуват през нощта, но в крайна сметка прецени, че ще е твърде рисковано.

Тъкмо се канеше да се върне при дърветата, когато изведнъж забеляза някакво движение на около миля южно от него. Скри се зад един дънер и застина в очакване.

След секунда видя, че някой върви по железопътната линия към него.

Хелуърд си спомни за арбалета си, сгънат в раницата, но вече беше прекалено късно да се връща за него. На един-два метра встрани от дънера имаше храсталак и той се насочи тихо към него. Сега беше прикрит по-добре и се надяваше, че не се вижда.

Фигурата се приближаваше и след няколко минути Хелуърд с изненада видя, че мъжът носеше униформата на чирак от някоя от гилдиите. Първата му реакция беше да излезе от скривалището си, но той не се поддаде на импулса и остана на мястото си.

Когато мъжът се приближи на по-малко от петдесет метра, Хелуърд го позна. Това беше Торолд Пелъм, момче няколко мили по-голямо от него, напуснало училището преди доста време.

Хелуърд излезе от скривалището и се изправи.

— Торолд!

Моментално Пелъм застана нащрек. Той вдигна арбалета си, насочи го към Хелуърд, после бавно го свали.

— Торолд… аз съм. Хелуърд Ман.

— Боже, какво правиш тук?

Те се разсмяха, след като осъзнаха, че и двамата бяха тук по една и съща причина.

— Пораснал си — отбеляза Пелъм. — Беше още хлапе последния път, когато те видях.

— В миналото ли беше? — попита Хелуърд.

— Да. — Пелъм посочи с поглед в северна посока, където минаваше железопътната линия.

— Е и?

— Не е онова, което предполагах.

— Какво има там? — попита Хелуърд.

— Вече си в миналото. Не го ли усещаш?

— Какво да усещам?

Пелъм го погледна за миг.

— Тук не е толкова лошо. Но пак се усеща. Може би още не го усещаш. Засилва се бързо, колкото по на юг отиваш.

— Кое? Говориш със загадки.

— Не… просто не може да се обясни. — Пелъм пак погледна на север. — Наблизо ли е градът?

— На няколко мили. Не е далеч.

— Какво стана с него? Намериха ли начин да се движи по-бързо? Нямаше ме за кратко време, а градът се е придвижил много по-надалеч, отколкото си мислех.

— Не се движи по-бързо от обичайното.

— Малко по-назад има рекичка, над която е бил построен мост. Кога е станало това?

— Преди около девет мили.

Пелъм поклати глава.

— В това няма смисъл.

— Загубил си представа за времето, това е..

— Предполагам, че е така. — каза Пелъм и се усмихна. — Слушай, сам ли си?

— Не — отвърна Хелуърд. — С мен има три момичета.

— Как изглеждат?

— Добре. В началото беше малко трудно, но вече се опознахме.

— Хубави ли са?

— Не са лоши. Ела да ги видиш.

Хелуърд го поведе обратно през дърветата и не след дълго зърнаха момичетата.

Пелъм подсвирна:

— Уха… страхотни са. Ти… нали се сещаш?

— Не.

Тръгнаха обратно към железопътната линия.

Пелъм каза:

— А ще го направиш ли?

— Не съм сигурен.

— Един съвет от мен, Хелуърд, ако ще го правиш, побързай. Иначе ще стане твърде късно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще разбереш.

Пелъм се засмя жизнерадостно, после продължи по пътя си на север.

Почти веднага всички мисли и намерения за отношенията, за които намекваше Пелъм, излетяха от ума на Хелуърд. Росарио нахрани бебето си преди да тръгнат и те бяха вървели едва няколко минути, когато състоянието на детето рязко се влоши.

Росарио го притисна към себе си, като му тананикаше тихо и монотонно, но почти нищо не можеше да се направи. Лусия стоеше до нея и й говореше съчувствено. Хелуърд беше разтревожи, защото ако детето беше сериозно болно, нямаше какво друго да направят освен да се върнат в града. Но скоро на бебето спря да повръща и след като поплака още малко, притихна.

— Искаш ли да продължим? — попита той Росарио.

Тя сви рамене безпомощно.

— Si.

Тръгнаха по-бавно. Жегата не беше намаляла много и на няколко пъти Хелуърд питаше момичетата дали искат да спрат. Всеки път те отговаряха отрицателно, но Хелуърд забеляза, че във всички е настъпила едва доловима промяна. Като че ли трудностите ги бяха сплотили.

— Ще направим лагер довечера — каза Хелуърд. — И целия утрешен ден ще почиваме.

Всички приеха предложението и когато Росарио отново накърми бебето малко по-късно, то не повърна млякото.

Точно преди падането на нощта минаваха през местност — по-хълмиста и скалиста от онези, които бяха виждали досега — и изведнъж се озоваха пред пропастта, причинила толкова много неприятности на Строителите на мостове. Там, където преди беше мостът, почти не бяха останали следи, въпреки че в основите на носещите кули имаше две огромни бразди в земята от тази страна.

Хелуърд си спомни, че на северния бряг на потока в дъното на пропастта има малка поляна и поведе групата надолу.

Росарио и Лусия се суетяха около бебето, докато Катерина помогна на Хелуърд да опънат палатката. Неочаквано, докато разстилаха четирите спални чувала, Катерина обгърна с ръка врата му и го целуна леко по бузата.

Той й се усмихна.

— Това пък за какво беше?

— Добър си с Росарио.

Хелуърд не помръдна от мястото си, като мислеше, че целувката може да бъде повторена, но Катерина се отдалечи и повика другите.

Бебето изглеждаше по-добре и заспа веднага щом го сложиха в импровизираната му люлка в палатката. Росарио не каза нищо за детето, но Хелуърд усети, че вече е по-спокойна. Може би нямаше нищо сериозно.

Тави вечер беше много по-топла от предишната и след като се нахраниха, те останаха навън за известно време. Лусия се тревожеше за краката си и непрекъснато ги разглеждаше. Тя ги показа на Хелуърд и той видя, че по пръстите й са се появили огромни мазоли. Другите момичета казаха, че техните също са разранени.

— Утре — заяви Лусия, — никакви обувки.

С това историята като че ли приключи.

Момичетата влязоха в палатката, а Хелуърд остана навън докато се приготвят. Предишната нощ беше толкова студено, че всички спаха с дрехите си в чувалите, но тъй като сега беше топло и влажно, не можеше и дума да става за дрехи. Някаква свенливост накара Хелуърд да реши да остане облечен и да спи върху чувала, но бързо зараждащият се интерес към момичетата насочи мислите му към необуздани фантазии за онова, което биха могли да направят. След няколко минути се прибра в палатката. Свещите бяха запалени.

Всяко от трите момичета беше в собствения си чувал, но по купчината дрехи Хелуърд позна, че са се съблекли. Без да каже нито дума, той духна свещите и свали дрехите си в тъмното, като се препъваше и залиташе. Легна си, но си мислеше за Катерина, която лежеше близо до него в съседния спален чувал. Дълго време остана буден, като се мъчеше да се пребори с възбудата си. Виктория му се струваше много далеч.

6

КОГАТО СЕ СЪБУДИ, вече беше ден и след като не успя да се облече в спалния чувал, Хелуърд се измъкна от палатката гол и бързо навлече дрехите си навън. Запали лагерния огън и сложи вода, за да направи чай.

Тук, на дъното на пропастта, вече беше топло и Хелуърд отново се зачуди дали трябва да продължат или да си починат един ден, както беше обещал. В палатката се чу някакво раздвижване и след миг отвътре се появи Катерина, мина покрай него и се насочи към потока.

Хелуърд се загледа след нея: беше облечена само с развяваща се риза, разкопчана отгоре до долу и по бикини. Когато стигна до реката, тя се обърна и му махна с ръка.

— Идвай! — извика тя.

Хелуърд нямаше нужда от повече подканване. Той отиде при нея, чувстваше се неловко в униформата и с ботушите с метални шипове.

— Ще плуваме ли? — попита тя и без да дочака отговор, изхлузи ризата, смъкна бикините си и нагази във водата. Хелуърд хвърли бърз поглед към палатката: нямаше никакво движение.

След секунди беше свалил дрехите си и тръгна през плитчините към нея. Тя се обърна, погледна го и се усмихна като видя реакцията, която беше предизвикала в него. Плисна го с вода и се обърна. Хелуърд се хвърли към нея, обгърна я с ръце и двамата заедно паднаха във водата.

Катерина се изплъзна от прегръдките му и се изправи. Заподскача из плитчините, като се отдалечаваше от него и хвърляше пръски. Хелуърд я последва и я настигна на брега. Лицето й беше сериозно. Тя обгърна с ръце врата му и го дръпна към себе си. Целуваха се известно време, после излязоха от водата и се скриха във високата трева, която растеше на брега. Легнаха и започнаха да се целуват още по-страстно.

Докато се отделят един от друг, облекат и върнат в палатката, Росарио и Лусия вече ядяха жълтата каша. Никоя от двете не каза нищо, но Хелуърд видя Лусия да се усмихва на Катерина.

Половин час по-късно бебето пак започна да повръща… и както го държеше загрижено, Росарио изведнъж го бутна в ръцете на Лусия и побягна. Няколко секунди по-късно я чуха да повръща край потока.

Хелуърд се обърна към Катерина:

— Ти добре ли си?

— Да.

Хелуърд помириса храната, която ядяха. Беше нормална, неприятна, но не и развалена. Няколко минути по-късно Лусия се оплака от силни болки в стомаха и пребледня като платно.

Катерина тръгна нанякъде.

Хелуърд беше отчаян. Единственото, което като че ли им оставаше в момента, беше да се върнат в града. Ако храната им е развалена, как щяха да оцелеят през остатъка от пътуването?

След известно време Росарио се върна в лагера. Изглеждаше изтощена и бледа и се отпусна на земята в сянката. Лусия й даде да пие от манерката. Самата Лусия също беше пребледняла и се държеше за корема, а бебето продължаваше да пищи. Хелуърд не беше подготвен да се справи с подобна ситуация и нямаше никаква представа как да им помогне.

Отиде да търси Катерина, която изглежда не беше засегната от болестта.

Намери я при потока. Тя се връщаше към лагера, и носеше диви ябълки, които, беше намерила по пътя. На външен вид бяха червени и зрели, и Хелуърд опита една. Беше сладка и сочна… но после си спомни за предупреждението на Клаузвиц. Разумът му нашепваше, че Клаузвиц греши, но той с неохота я върна на Катерина и тя я доизяде.

Изпекоха една от ябълките в жаравата, после я смачкаха на каша и на малки хапки я дадоха на бебето. Този път то не повърна храната и започна да гука доволно. Росарио беше все още твърде слаба, за да се грижи за него, затова Катерина го сложи в люлката му и след минути то заспа.

Лусия престана да повръща, въпреки че стомахът продължи да я боли през цялата сутрин. Росарио се възстанови по-бързо и изяде една ябълка.

Хелуърд довърши остатъка от жълтата синтетична храна… и не му прилоша.

По-късно същия ден той се изкачи на възвишението над потока и тръгна по северната му страна. Тук, няколко мили назад във времето, много хора бяха пожертвали живота си в името на това градът да премине през пропастта. Сцената все още беше пред очите му и въпреки че повечето от оборудването, използвано от града, беше преместено, споменът за онези дълги дни и нощи, прекарани в тичане, за да се завърши мостът, изплуваха в него. Той погледна към южната страна, точно там, където беше построен мостът.

Проломът не изглеждаше толкова широк, колкото тогава, нито пропастта толкова дълбока. Може би поради силното му вълнение в онзи момент, пропастта му се беше сторила такова непреодолимо препятствие.

Само че… тя със сигурност беше по-широка?

Той си спомни, че когато градът прекосяваше моста, железният път беше дълъг поне шейсет метра. Сега му се струваше, че на мястото, където беше построен мостът, пропастта е широка едва десетина метра.

Хелуърд спря и се загледа при отсрещната страна като недоумяваше как би могло да се получи това очевидно противоречие. Тогава му хрумна една идея.

Мостът беше построен според доста точни инженерни изчисления; самият той беше работил в продължение на много дни по строежа на носещите кули и знаеше, че те бяха издигнати на еднакво разстояние една от друга от двете страни на пропастта, за да може градът да премине между тях.

Това разстояние беше около трийсет.

Той отиде до мястото, където беше издигната една от северните кули и тръгна към нейния двойник. Отброи петдесет и осем крачки.

Върна се обратно и опита пак: този път бяха шейсет крачки.

Опита пак, този път с по-широки крачки: петдесет и пет.

После застана на ръба на пропастта и погледна надолу. Спомняше си съвсем ясно колко далече му се струваше потокът, когато строяха моста. Сега беше съвсем лесно да се спусне до мястото, където лагеруваха.

Хрумна му още нещо и той тръгна на север към рампата, откъдето градът отново беше стъпил на твърда почва. Следите от четирите релси все още личаха ясно, като вървяха успоредно една на друга в северна посока.

Ако двете кули сега бяха очевидно по-раздалечени, какво ставаше със самите релси?

От дългите часове работа с Малчускин Хелуърд познаваше отблизо всеки детайл от релсите и техните траверси. Ширината на коловозите беше близо метър и те бяха положени върху траверси, дълги метър и половина. Той разгледа следите, оставени в земята от траверсите, и видя, че бяха много по-големи. Направи грубо измерване и прецени, че сега са поне с половин метър по-дълги и по-плитки, отколкото трябваше да бъдат. Но той знаеше, че това е невъзможно: градът използваше траверси със стандартна дължина, а изкопаните за тях ровове винаги бяха с приблизително еднакви размери.

За да е сигурен, той провери още няколко рова и установи, че всички те са очевидно с половин метър по-дълги, отколкото би трябвало.

И твърде близо един до друг. Траверсите се полагаха от екипите за поддръжка на релсите през интервали от около метър.

Хелуърд прекара още известно време в подобни измервания, после се спусна в пропастта, прегази през потока (който сега му се струваше по-тесен и по-плитък, отколкото преди) и се покатери по южния гребен.

И тук направените от него измервания на следите от преминаването на града бяха в рязък контраст с онова, което трябваше да открие.

Озадачен и силно разтревожен, той се върна в лагера.

Момичетата изглеждаха по-добре, но състоянието на бебето отново се беше влошило. Те му казаха, че са яли от ябълките, които Катерина беше намерила. Той разряза една наполовина и я разгледа внимателно. Не можа да открие никаква разлика между нея и другата ябълка, от която беше хапнал. Изкуши се да я изяде, но вместо това я подаде на Лусия.

Изведнъж му хрумна нещо.

Клаузвиц го беше предупредил за местните храни; вероятно защото самият той беше от града. Беше му казал, че може да яде местна храна, когато градът е близо до оптимума, но тук, няколко мили на юг, нещата се променяха. Ако ядеше градска храна, нямаше да се разболее.

Но момичетата… те не бяха от града. Може би точно неговата храна ги разболяваше. Те можеха да ядат градска храна, когато бяха близо до оптимума, но не и сега.

В това имаше някаква логика, но се явяваше нещо друго — бебето. С изключение на няколкото малки хапки ябълка, то не беше приемало нищо друго освен майчиното си мляко. Дали то не можеше да му навреди?

Той отиде заедно с Росарио да види бебето. То лежеше в люлката си, а лицето му беше зачервено и мокро от сълзи. Сега не плачеше, но нещо го мъчеше. Хелуърд изпита съжаление към малкото създание и се зачуди какво би могъл да направи, за да му помогне.

Лусия и Катерина седяха пред палатката и бяха в добро настроение. Те заговориха Хелуърд, но той отмина и отиде да седне до потока. Продължаваше да мисли върху новата си идея.

Единствената му храна беше майчиното мляко… Ами ако майката се променяше, защото се бяха отдалечили от оптимума? Тя не беше от града, за разлика от бебето. Може би отговорът се криеше тук. Не беше много логично — бебето със сигурност е част от майката, — но това беше възможност.

Той се върна в лагера и приготви още синтетична храна и сухо мляко, като внимаваше да използва само водата, донесена от града. Даде млякото на Росарио и й каза да нахрани бебето с него.

Първоначално тя се възпротиви на идеята, но после отстъпи. Бебето прие храната и два часа по-късно отново спеше спокойно.

Денят бавно отминаваше. Долу в заливчето въздухът беше застинал и топъл и Хелуърд пак изпита чувство на безсилие. Сега той осъзнаваше, че ако предположението му се окажеше вярно, нямаше да е в състояние да предложи никаква храна на момичетата. Но при оставащите им трийсет или повече мили те нямаше да оцелеят само на ябълки.

По-късно той сподели с тях какво се върти в ума му и предложи за момента да ядат съвсем малки количества от храната му, като си допълват дажбите с всичко, което успеят да намерят в околността. Те изглеждаха озадачени, но се съгласиха.

Следобед стана непоносимо горещо… и нервността на Хелуърд се предаде на момичетата. Те се държаха безгрижно и игриво, като му се смееха за неудобната униформа. Катерина каза, че отива пак да поплува и Лусия реши да я придружи. Те съблякоха дрехите си пред него, после го нападнаха на шега и го накараха да се разсъблече. Дълго време шляпаха голи във водата, а по-късно дойде и Росарио, чието подозрително отношение към него като че ли се беше разсеяло.

Останалата част от деня лежаха край палатката и се препичаха на слънчевите лъчи.

Същата нощ Лусия хвана Хелуърд за ръката тъкмо когато се канеше да влезе в палатката и го отведе надалеч от лагера. Тя се люби с него страстно, притискайки го плътно към себе си, все едно че той беше единствената реална сила в нейния свят.

На сутринта Хелуърд долови, че между Лусия и Катерина се заражда ревност и побърза с подготовката за пътуването.

Поведе ги през потока и нагоре към възвишенията в южна посока.

Движеха се, следвайки лявата външна железопътна линия. Тази местност беше позната на Хелуърд, тъй като точно оттук беше минал градът, когато за пръв път беше работил навън. По-нагоре, на около две мили на юг, видя хребета на платото, откъдето трябваше да се изкачи градът при първото преместване, на което беше станал свидетел.

Спряха за почивка към десет часа и Хелуърд си спомни, че само на две мили западно от мястото, където се намираха, имаше малко местно селище. Хрумна му, че там би могъл да получи храна и проблемът с изхранването на момичетата да бъде разрешен. Предложи им го.

Възникна въпросът кой да отиде. Смяташе, че трябва да бъде той заради поетите отговорности, но щеше да се нуждае от някое от момичетата, тъй като не говореше езика. Не искаше да оставя само едно от тях с бебето, а и смяташе, че ако избере Катерина или Лусия, изоставената щеше да демонстрира по-явно ревността, която според него и двете изпитваха. Накрая предложи Росарио да го придружи и от одобрението на останалите Хелуърд разбра, че е постъпил правилно.

Тръгнаха в посоката, в която според спомените на Хелуърд се намираше селото и го намериха лесно. След дълъг разговор между Росарио и трима мъже от селото получиха малко сушено месо и пресни зеленчуци. Всичко мина доста гладко — Хелуърд се зачуди с какви ли доводи ги беше убедила — и не след дълго те поеха назад към другите.

Като вървеше на няколко метра зад Росарио, Хелуърд забеляза нещо в момичето, което не беше виждал преди.

Тя беше с доста по-едро телосложение от другите две, а ръцете и лицето й — закръглени и месести. Момичето наистина имаше лека склонност към напълняване, но най-неочаквано на Хелуърд му се стори, че сега това й личеше повече, отколкото преди. В началото това не му направи особено впечатление, но впоследствие привлече вниманието му и той видя, че ризата й се беше опънала плътно по гърба й. Но преди дрехите не й бяха толкова тесни, тя ги получи в града и й стояха добре. После Хелуърд забеляза панталоните, които носеше: горе бяха плътно прилепнали, но крачолите се влачеха по земята, докато вървеше. Наистина не носеше обувки, но дори и така, той не си спомняше да са били толкова дълги преди.

Настигна я и тръгна до нея.

Ризата прилягаше плътно към гръдния й кош, като очертаваше гърдите й, а ръкавите бяха прекалено дълги. Освен това, момичето сякаш беше станало по-ниско, отколкото беше предишния ден.

Когато се върнаха при останалите, Хелуърд забеляза, че и техните дрехи не им бяха по мярка. Катерина беше вързала ризата си на кръста, както преди, но Лусия я беше закопчала и плътно прилепналият плат се беше разтворил между копчетата.

Той се опита да се отърси от натрапчивата мисъл, но докато вървяха на юг, промяната ставаше все по-очевидна и комична. Като се наведе да се погрижи за бебето, Росарио сцепи дъното на панталоните си. Едно от копчетата на Лусия изхвърча, докато тя надигаше манерката с вода към устните си, а ризата на Катерина се скъса по шевовете при под мишниците й.

Повървяха още няколко мили надолу по линията и Лусия загуби още две копчета. Сега ризата й беше разтворена почти до долу и тя я завърза на възел, както беше направила Катерина. И трите момичета бяха навили краищата на панталоните си и беше ясно, че чувстват голямо неудобство.

Хелуърд даде сигнал за почивка на едно закътано място и те си устроиха лагер. След като се нахраниха, момичетата свалиха отеснените си дрехи и влязоха в палатката. Пошегуваха се с Хелуърд за собствените му дрехи: нямаше ли и те да се скъсат? Той остана да седи сам навън, още не му се спеше, а и не искаше да стои вътре с тях.

Бебето заплака и Росарио излезе от палатката, за да вземе храна. Хелуърд я заговори, но тя не му отвърна. Той я наблюдаваше как добавя вода към сухото мляко и гледаше голото й тяло, което не предизвикваше никакво сексуално желание у него. Беше я видял гола вечерта, но сега тя със сигурност изглеждаше напълно различно. Тогава тя беше почти с неговия ръст, а сега — по-ниска и дебела.

— Росарио, будна ли е още Катерина?

Тя кимна безмълвно и влезе обратно в палатката. Няколко секунди по-късно Катерина излезе и Хелуърд се изправи.

Те се погледнаха на светлината от лагерния огън. Катерина мълчеше, а Хелуърд не знаеше какво да каже. Тя също се беше променила… Миг по-късно към тях се присъедини Лусия и застана до Катерина.

Вече беше сигурен. По някое време през деня външността на момичетата се беше променила.

Той се вгледа в двете. Вчера, голи край потока, телата им бяха издължени и гъвкави, гърдите закръглени и налети.

Сега ръцете и краката им изглеждаха по-къси и по-набити. Раменете и бедрата им бяха по-широки, а гърдите не толкова заоблени и по-провиснали. Лицата им бяха по-закръглени, а вратовете им по-къси.

Те пристъпиха напред и застанаха пред него. Лусия взе катарамата на панталоните му в ръцете си. Устните й бяха влажни. От преддверието на палатката ги наблюдаваше Росарио.

7

НА СУТРИНТА ХЕЛУЪРД видя, че за една нощ момичетата са се променили още повече. По негова преценка сега никоя от тях не беше по-висока от метър и половина, говореха по-бързо отпреди, а гласовете им бяха станали по-високи.

Никоя не успя да влезе в дрехите си. Лусия се опита, но не можа да напъха краката си в панталоните и скъса ръкавите на ризата си. Когато напускаха лагера, изоставиха дрехите си и продължиха пътя си голи.

Хелуърд не можеше да откъсне очи от тях. С всеки изминал час промяната в тях като че ли ставаше все по-очевидна. Сега краката им бяха толкова къси, че успяваха да правят само малки крачки и той беше принуден да ходи бавно, за да не изостават зад него. Освен това забеляза, че докато вървяха, стойката им се изкривяваше все повече и повече, сякаш се накланяха назад.

Те също го наблюдаваха и когато спряха да пият вода, настъпи обезпокоително мълчание, докато странната групичка си подаваше манерката от човек на човек.

Около тях се забелязваха видими признаци на необяснима промяна в пейзажа. Следите от лявата външна линия, които продължаваха да им служат за ориентир, вече почти не се различаваха. Последната ясна следа Хелуърд видя в един от изкопите за траверсите. Следващите релси, на лявата вътрешна железопътна линия, не се виждаха; постепенно ивицата между двете се разширяваше и на изток ставаше повече от половин миля. Все по-често се натъкваха на анкерни гнезда. Само тази сутрин бяха минали покрай дванайсет, а според изчисленията на Хелуърд им оставаха само девет.

Но как щеше да разпознае селището на момичетата? Пейзажът наоколо представляваше еднообразна равнина. На мястото, където почиваха, нямаше друго освен застинала вулканична лава: не се виждаше никаква сянка или заслон. Той се вгледа внимателно в земята. Ако прокараше пръст през нея, все още се образуваше плитка вдлъбнатина в пръстта, но макар почвата да беше рохкава и песъчлива, на допир се усещаше кална и лепкава.

Момичетата ставаха все по-ниски, а телата им — все по-деформирани. Стъпалата им бяха плоски и разплути, краката им — груби и къси, телата им — заоблени и набити. В този си вид му изглеждаха уродливо грозни и въпреки че беше омагьосан от настъпващите с тях физически промени, звукът от пискливите им гласове започваше да го дразни. Само бебето не се беше променило.

Точно както самият Хелуърд беше роден от майка от външния свят, така и бебето на Росарио беше дете на града. Каквито и трансформации да настъпваха с трите момичета и областта, от която идваха, нито той, нито бебето бяха засегнати от тях.

Хелуърд нямаше представа какво трябва да направи, нито как да разбира случващото се.

Почувства, че страхът му се засилва, защото това излизаше извън представите му за нормалното. Доказателствата бяха налице; логиката нямаше на какво да се опре.

Той погледна на юг и видя, че недалеч се очертава редица от възвишения. По формата и височината им той предположи, че това трябва да е подножието на някаква по-голяма планинска верига, но в същия миг го обзе тревога — забеляза, че върховете на хълмовете бяха побелели от сняг. Слънцето грееше все така силно и въздухът беше топъл; логично беше да се заключи, че какъвто и сняг да паднеше при тези климатични условия, това трябваше да се случи по върховете на много високи планини. И все пак те се намираха много близо — на не повече от една-две мили, помисли си той — за да прецени, че бяха високи не повече от сто и петдесет метра.

Той се изправи и изведнъж падна на земята.

След удара установи, че се търкаля, сякаш по стръмен скат, на юг. Успя да се спре и да се изправи несигурно на краката си, като се съпротивляваше на силата, която го теглеше на юг. Това не беше непозната сила; беше изпитвал притеглянето цяла сутрин, но падането го беше изненадало и сега силата изглеждаше далеч по-мощна от преди. Защо не го беше засегнала до този момент? Той се върна мислено назад. Осъзна, че същата сутрин, наред с другите безумия, я беше усетил и подсъзнателно беше почувствал, че се спускат надолу. Но това беше нелепо: земята беше равна, докъдето стигаше погледът. Той застана до момичетата като анализираше усещането.

Не беше от въздушното налягане, нито от гравитационното притегляне по наклонена плоскост. Беше нещо средно между двете: на равна повърхност без забележимо движение на въздуха, имаше усещането, че нещо го тласка или тегли на юг.

Направи няколко крачки в северна посока и осъзна, че напряга краката си, като че ли се изкачва по хълм; обърна се на юг и обратно на онова, което виждаха очите му, почувства, че все едно се намира на стръмен склон.

Момичетата го наблюдаваха с любопитство и той се върна при тях.

Видя, че през последните няколко минути телата им се бяха деформирали още повече.

8

МАЛКО ПРЕДИ ДА ПОТЕГЛЯТ, Росарио се опита да говори с него. Трудно я разбираше. Поначало тя имаше силен акцент, а сега гласът й беше станал по-висок и говореше прекалено бързо.

След няколко опита той схвана какво искаше да му каже.

Тя и другите момичета се страхуваха да се върнат в селото си. Сега те бяха от града и щяха да бъдат отблъснати от своите.

Хелуърд обясни, че трябва да продължат, тъй като те сами бяха решили така, но Росарио заяви, че няма да мръднат оттук. Имаше съпруг в селото си и въпреки че в началото искаше да се върне при него, сега мислеше, че той ще я убие. Лусия също била омъжена и споделяше страховете й. Местните хора мразеха града и момичетата щяха да бъдат наказани за това, че са свързани с него.

Хелуърд се отказа да й отговаря. Никой от двамата не разбираше какво му казва другият. Тя се беше сетила за последиците твърде късно; в края на краищата бяха отишли в града доброволно. Той се опита да й го обясни, но тя не разбираше.

Дори докато разговаряха, процесът на промяна продължаваше. Беше висока не повече от трийсет сантиметра, а тялото й — както и на другите момичета — на ширина беше почти метър. Вече не приличаше на човешки същества, макар и да знаеше, че са такива.

— Чакай тук! — каза й той

Изправи се и отново падна, изтъркулвайки се по земята. Силата, въздействаща върху тялото му, сега беше много по-голяма и той се спря с голямо усилие. Изпълзя до раницата си, като се бореше с гравитацията, придърпа я към себе си, намери въжето и я преметна през рамената си.

После събра сили и тръгна на юг. Вече не различаваше нищо друго освен линията на издигащата се пред него повърхност. Земята, по която вървеше сега, беше с неясни очертания и въпреки че от време на време спираше, за да я провери, не можеше да различи нищо по нея, което някога е било трева, скали или пръст.

Релефът на земята се видоизменяше: разтягаше се странично на изток и запад, като в същото време губеше височина и дълбочина.

Онова, което беше голяма скала, му приличаше на тъмносива ивица земя, тънка като конец и дълга около двеста метра. Ниските заснежени хребети пред него вероятно бяха планини, а дългата зелена ивица — дърво.

Онази тясна светла ивица — гола жена.

Достигна платото по-бързо, отколкото очакваше. Притеглянето на юг се засилваше и когато се озова на по-малко от петдесет метра от най-близкия хълм, Хелуърд се препъна… и започна да се търкаля все по-бързо към него.

Северният склон беше почти вертикален и приличаше на подветрената страна на морска дюна. Мигновено силата, която го тешеше в южна посока, го издърпа нагоре по склона въпреки гравитацията. Той знаеше, че ако стигне върха, няма да може да устои на притеглянето и в отчаянието си трескаво потърси нещо, за което да се хване. Накрая напипа остра издатина, сграбчи я с две ръце, като с последни сили се съпротивляваше на неумолимото налягане. Тялото му се извъртя така, че сега лежеше по лице на скалата, с крака над главата. Знаеше, че ако не се задържи ще бъде изтеглен нагоре по склона и изхвърлен на юг.

Протегна се назад към раницата си и намери куката. Заби я здраво под издатината, захвана въжето за нея и омота другия край около китката си.

Притеглянето на юг сега беше толкова силно, че нормалната земна гравитация почти не се усещаше.

Под него планината променяше формата си. Твърдата, вертикална стена бавно се разширяваше на изток и запад, изравняваше се със земята, а билото на хребета сякаш пълзеше надолу към него. Видя пукнатина в скалата до себе си, която бавно се затваряше, затова извади куката и я заби в нея. Секунди по-късно куката беше здраво захваната.

Билото на хребета се удължи и сега се намираше под тялото му. Силата, която го влечеше на юг, го пое и го изтласка през хребета. Въжето се опъна и той увисна хоризонтално.

Онова, което допреди малко представляваше планина, се превърна в твърда издатина под гърдите му, коремът му се намираше там, където преди беше долината, краката му трескаво търсеха опора в изчезващия хребет на онова, което преди беше друга планинска верига.

Беше се проснал върху повърхността на света — гигант, полегнал върху някогашна планинска местност.

Той се надигна като се опитваше да заеме по-удобно положение. Когато изправи глава, дъхът му изведнъж секна. От север духаше силен, леден вятър, но въздухът беше разреден и не му достигаше кислород. Отново наведе глава, като опря брадичката си на земята. На това ниво можеше да поема въздух през носа си, за да диша.

Беше ужасно студено.

Имаше облаци, които, носени от вятъра, се стелеха ниско над земята, подобно на бял чаршаф. Те прииждаха към него и се разстилаха в лицето му като пяна при носа на кораб.

Устата му беше под тях, очите му над тях.

Хелуърд погледна напред през изтънялата, разредена атмосфера над облаците. Обърна поглед на север.

Намираше се на върха. Целият свят беше под краката му.

Виждаше всичко.

На север земята беше равна и плоска. Само в центъра, тя се надигаше и образуваше съвършено симетрично, извисяващо се, виещо се вдлъбнато острие. Тя се стесняваше, ставаше все по-дълго и източено, и се издигаше толкова високо, че краят не се виждаше.

Цялата палитра от цветове беше събрана в него. Имаше широки участъци от кафяво и жълто, с късчета зелено. По-нататък на север беше небето: чисто, сапфирено синьо, толкова ярко, че заслепяваше очите. Над всичко това се простираха белите облаци в издължена, рядка вихрушка от искрящи рояци снежинки. Слънцето залязваше. Червено на североизток, то пламтеше на невъзможния хоризонт.

Формата му беше същата. Широк, плосък диск, който би могъл да е екваторът; в самия му център, както на север, така и на юг, полюсите му представляваха издигащи се вдлъбнати остриета.

Хелуърд беше виждал слънцето толкова често, че вече не поставяше под съмнение вида му. Но сега той знаеше: светът имаше същата форма.

9

СЛЪНЦЕТО ЗАЛЕЗЕ И СВЕТЪТ ПОТЪНА В МРАК.

Сега притеглянето на юг беше толкова силно, че тялото му едва докосваше онова, което някога бяха планини под него. Той се държеше за въжето в мрака и имаше чувство, че виси на вертикална скална стена; разумът му нашепваше, че е все още в хоризонтално положение, но възприятието му казваше друго.

Вече нямаше вяра на якостта на въжето. Хелуърд се протегна напред, вкопчи се с пръсти в две малки издатини от втвърдена вулканична лава (дали някога не са били планини?) и се изтегли напред.

Повърхността по-нататък ставаше още по-гладка и Хелуърд едва намери нещо, за което да се хване здраво. С усилие установи, че може да забие пръсти достатъчно дълбоко в земята, за да намери временна опора. Отново се издърпа напред: едва няколко сантиметра…. но в друг смисъл, те се равняваха на няколко мили. Притеглянето на юг не отслабваше.

Отказа се от въжето и запълзя напред на ръце. След още няколко сантиметра стъпи върху ниския хребет, който някога представляваше планина. Напрегна мускули и отново се придвижи напред.

Постепенно притеглянето, което изпитваше върху себе си, започна да отслабва, докато накрая вече не му бяха нужни толкова отчаяни усилия, за да се задържи. Хелуърд се отпусна за момент, като се опитваше да възстанови дишането си, но в същия миг почувства, че притеглянето отново се усилва и продължи напред. Не след дълго се отдалечи достатъчно, за да се опре на ръце и колене.

Не погледна на юг. Какво ли беше останало зад гърба му?

Пълзя дълго, докато почувства, че може да се изправи. Направи го, като се наклони на север, за да противодейства на силата. Продължи напред, усещаше как необяснимото притегляне постоянно отслабва. Скоро почувства, че се е отдалечил достатъчно от зоната, където то беше най-силно, и седна на земята, за да си почине.

Погледна на юг. Всичко беше потънало в мрак. Облаците, които допреди малко се носеха около лицето му, сега се бяха издигнали нагоре. Те закриваха луната, в чието съществуване Хелуърд, в своята наивност, никога не се беше съмнявал. Тя също имаше странна форма; той я беше виждал много пъти и винаги я беше приемал такава.

Продължи да върви на север, като усещаше, че притеглянето все повече отслабва. Пейзажът около него беше мрачен и без отличителни черти, и той не му обръщаше внимание. Една-едничка мисъл владееше ума му: да се отдалечи достатъчно преди да си почине, за да не бъде издърпан обратно в зоната на привличането. Сега той беше научил една основна истина за този свят, а именно, че повърхността наистина се движеше, както беше казал Колингс. Горе на север, където беше градът, повърхността се придвижваше почти недоловимо бавно: с около една миля на всеки десет дни. Но по-далеч на юг тя се движеше по-бързо и ускорението беше експоненциално. Видя го по начина, по който се промениха телата на момичетата: само за една нощ повърхността се беше придвижила достатъчно, за да предизвика страничната деформация на телата им, но той самият беше останал незасегнат.

Градът не можеше да си позволи почивка. Съдбата му беше да се движи непрестанно, защото ако спреше, щеше да започне дългото бавно завръщане назад — към миналото — и в крайна сметка щеше да стигне до зоната, където планините се превръщаха в ниски хребети, и привличане щеше да го понесе към гибелта му.

В този момент, докато вървеше бавно на север през странната, потънала в мрак местност, Хелуърд не можеше да намери логично обяснение на онова, което беше преживял. Всичко се случваше в разрез с логиката: земната повърхност беше твърда, тя не можеше да се движи. Планините не се деформираха, когато се изкачваш по склоновете им. Хората не се смаляваха до трийсет сантиметра; пропастите не се стесняваха; бебетата не се задушаваха от майчиното мляко.

Беше късно, но Хелуърд не чувстваше умора, а само отпадналост от физическите усилия по планинския склон. Стори му се, че денят е минал бързо; по-бързо, отколкото би повярвал.

Вече беше отдалечил от зоната на максималното притегляне, но все още го усещаше и не искаше да спре. Не можеше да заспи с мисълта, че земята под него ще се раздвижи и ще го отнесе безвъзвратно на юг.

Той беше микрокосмос на града: и също, като него не можеше да си позволи почивка.

Накрая умората надви, той се просна на коравата земя и заспа.

Събуди се при изгрев-слънце и първата му мисъл беше за притеглянето от юг. Разтревожен, той скочи на крака и изпробва равновесието си: притеглянето беше налице, но не по-силно от последния път.

Погледна на юг.

Колкото и невероятно да му се струваше, планините си бяха там.

Не можеше да е истина. Той ги беше видял, беше почувствал как се смаляват и изчезват. И сега те си бяха на мястото: стръмни, с неправилна форма, покрити със сняг.

Хелуърд намери раницата си и провери съдържанието й. Беше загубил въжето и куката, а повечето неща от екипировката бяха останали при момичетата, когато ги напусна, но все още имаше манерка с вода, спален чувал и няколко пакета суха храна. Щеше да му е достатъчно, за да преживее известно време.

Хапна малко и после метна раницата на гърба си.

Вдигна поглед към слънцето, този път твърдо решен да не бърка посоката.

Тръгна на юг към планините.

Притеглянето бавно се засилваше и го дърпаше напред. Планините, като че ли почнаха да се смаляват. Пръстта, върху която стъпваше, стана по-твърда, а теренът отново беше осеян с разтопени напречни слоеве.

Над главата му слънцето се движеше по-бързо, отколкото имаше право.

Борейки се с притеглянето, Хелуърд спря, когато видя, че планините са само вълнообразна редица от ниски хълмове.

Не беше екипиран, за да продължи нататък. Обърна се и тръгна на север. Час по-късно се спусна нощта.

Продължи да върви в мрака, докато усети, че притеглянето отслабва и спря за почивка.

На разсъмване, планините се виждаха ясно… и приличаха на планини.

Не направи опит да тръгне, а изчака. С напредването на деня се покачваше и претеглянето. Движението на земната повърхност го носеше на юг към планините… и докато наблюдаваше и чакаше, видя как те бавно се разтягат настрани.

Премести лагера, придвижвайки се на север преди падането на нощта. Беше видял достатъчно; време беше да се върне в града.

Кой знае защо тази мисъл го разтревожи. Дали трябваше да разкаже за случилото се?

За много неща той дори не беше сигурен, че са му се случили, а още по-малко беше в състояние да свърже онова, което беше видял и почувствал, и да го опише разбираемо на някой друг.

В основата на всичко беше смайващата гледка на разтягащия се пред него свят. Дали някой някога е ставал свидетел на подобно явление? Как би могъл умът да добие представа за нещо, което погледът не можеше да обхване в пълнота? На ляво и на дясно — и доколкото самият той знаеше, на юг от него — повърхността на света се простираше сякаш до безкрая. Само на север, право на север, съществуваше някаква определена форма: онази извиваща се, възвисяваща се островърха планинска верига, чиито високи върхове не се виждаха.

Също като слънцето, също като луната. И доколкото самият той знаеше, също като всяко тяло във видимата вселена.

Трите момичета: как би могъл да докладва, че ги е съпроводил невредими до селото им, когато те бяха преминали в състояние, в което той не можеше нито да общува с тях, нито дори да ги вижда? Те бяха отишли в свой собствен свят, напълно непознат за него.

Бебето: какво беше станало с него? То очевидно беше родено в града, защото също като него не беше засегнато от деформациите, които настъпваха навсякъде около тях, и вероятно беше изоставено от Росарио… и може би вече мъртво. Но Дори и да беше все още живо, движението на повърхността щеше да го отнесе на юг към онази зона на притегляне, където нямаше да оцелее.

Потънал в такива мисли, Хелуърд продължи да върви, без повече да обръща внимание на заобикалящата го природа. Едва когато спря, за да пие вода, той се огледа наоколо и с учудване, осъзна, че разпознава местността.

Това беше скалистият терен на север от пропастта, където беше построен мостът.

Отпи няколко глътки вода, после се върна назад по стъпките си. За да намери обратния път към града, трябваше да открие отново железопътните линии, а нямаше по-добър ориентир от площадката, където беше построен мостът.

Натъкна се на поток, който явно прекосил без да е забелязал. Тръгна по течението му, като се чудеше дали има някаква вероятност това да е същият поток, защото сега приличаше на ручейче. След известно време бреговете на потока станаха по-стръмни и неравни, но нямаше и следа от пропастта.

Хелуърд се покатери с мъка по брега и тръгна срещу течението. Макар да му бе познат до болка, потокът изглеждаше по-широк и деформиран, и можеше да е абсолютно друг поток.

После забеляза издължен черен овал до водата. Спусна се долу и го разгледа. Долавяше се мирис на изгоряло… и като се вгледа по-внимателно, откри че това са останки от огън. От неговия лагерен огън.

Близкият поток сега беше широк не повече от метър, но и преди, когато мина оттук с момичетата, беше около три метра. Върна се на брега. След дълго търсене откри някои белези по земята, които биха могли да са следи от една от носещите кули.

Разстоянието от единия до другия бряг беше не повече от пет-шест метра. Водата беше само на няколко крачки.

Точно на това място беше прекосил градът.

Той тръгна на север и не след дълго откри следа от траверса, дълга пет-шест метра. Съседната се намираше на седем сантиметра от него.

През следващата нощ пейзажът вече беше придобил пропорции, които му бяха по-познати. Дърветата приличаха на дървета, не на пълзящи храсти. Камъните бяха заоблени, тревата растеше на туфи, а не се стелеше като зелени петна. Железопътните линии, край които вървеше, все още бяха твърде раздалечени, за да отговарят на ширината на коловозите, използвани от града, но Хелуърд прецени, че пътешествието му няма да продължи още дълго.

Не знаеше колко дни са минали, но пейзажът му ставаше все по-познат и той беше сигурен, че до този момент е отсъствал от града за далеч по-малко време, отколкото беше прогнозирал Клаузвиц. Дори като вземеше предвид онези два-три дни, които бяха изминали толкова бързо, докато се намираше в зоната на притеглянето, градът едва ли се беше придвижил на повече от една-две мили на север.

Тази мисъл го ободри, защото запасите му от храна и вода свършваха.

Той продължи да върви, а дните отминаваха. Все още нямаше и следа от града, а железопътните коловози, покрай които вървеше, не даваха признаци да се стесняват до обичайната си ширина. Той вече до такава степен беше свикнал с идеята за страничното деформиране на света в южна посока, че това, което виждаше му се струваше нормално.

От няколко дни ширината на железопътните коловози не се променяше и една сутрин го обезпокои нова мисъл — дали не се беше озовал в район, където земята не се движеше със същата скоростта, с която вървеше самият той? Тоест, дали не беше като мишка на бягаща пътека, която тича на място?

За час-два той забърза ход, но скоро разумът надделя. В края на краищата, беше успял да се отдалечи от зоната на притеглянето, където движението на юг беше по-ускорено. Но дните минаваха, а градът не се виждаше. Не след дълго му останаха само два пакета храна и му се наложи да допълва запасите си от вода от местни източници.

Когато храната му свърши, изведнъж го обзе вълнение. Вероятността да умре от глад вече не съществуваше… той беше разпознал къде се намира! Това беше районът, през който беше яздил с Търговец Колингс: по онова време, на две-три мили северно от оптимума!

Според неговите изчисления той беше отсъствал не повече от три мили… значи трябваше да види града.

Право напред, следите от релсите продължаваха до ниско възвишение… а нямаше и следа от града. Изкопите за траверсите все още бяха деформирани, а следващата поредица от следи — от лявата вътрешна линия — беше на известно разстояние.

Според разсъжденията на Хелуърд всичко това би могло да означава, че докато е бил надалеч, градът по някакъв начин се е придвижил много по-бързо. Може би той дори е застигнал оптимума и се е озовал в район, където земната повърхност се придвижваше много бавно. Вече започваше да разбира защо градът се мести: може би пред оптимума имаше зона, където земята изобщо не се движеше.

В такъв случай градът би могъл да спре… и да стигне до края на огромната бягаща пътека.

10

ХЕЛУЪРД ИЗКАРА НОЩТА гладен и спа лошо. Сутринта пийна няколко глътки вода и не след дълго тръгна отново. Скоро трябваше вече да види града…

В най-горещата част от деня се наложи да спре за почивка. Местността беше равна, без растителност и не предлагаше никаква сянка. Хелуърд седна край железопътната линия.

Докато се взираше мрачно пред себе си, видя нещо, което му вдъхна нова надежда: трима души вървяха бавно по железопътната линия към него. Сигурно бяха изпратени от града, за да го търсят. Нерешително ги изчака да приближат.

Опита да се изправи, но се препъна. Остана да лежи неподвижно.

— От града ли си?

Хелуърд отвори очи и погледна към онзи, който го беше заговорил. Той беше млад мъж, облечен в униформа на чирак от гилдиите. Хелуърд кимна, челюстта му увисна.

— Болен си… какво е станало?

— Добре съм. Имате ли храна?

— Изпий това.

Подадоха му манерка с вода и Хелуърд отпи. Вкусът на водата беше различен: беше престояла и блудкава, градска вода.

— Можеш ли да станеш?

С известна помощ Хелуърд се изправи на крака и заедно се отдалечиха от железопътната линия към мястото, където имаше няколко храста. Хелуърд седна на земята, а младият мъж отвори раницата си. С трепет той видя, че раницата е същата като неговата.

— Познавам ли те? — попита той.

— Чирак Келън Ли-Чен.

Ли-Чен! Спомняше си го от училището.

— Аз съм Хелуърд Ман.

Келън Ли-Чен отвори пакет суха храна и добави малко вода. Скоро пред него стоеше познатата порция сивкава каша и Хелуърд започна да я яде с ентусиазъм, какъвто не си спомняше да е изпитвал досега.

Няколко метра по-назад стояха и чакаха две момичета.

— Отивате в миналото — отбеляза той между две хапки.

— Да.

— Оттам се връщам

— И какво има там?

Изведнъж Хелуърд си спомни, че беше срещнал Торолд Пелъм при почти същите обстоятелства.

— Вече си в миналото — каза той. — Не го ли усещаш?

Келън поклати шава отрицателно.

— Какво имаш предвид? — попита той.

Хелуърд имаше предвид притеглянето на юг което сега беше доловимо, но продължаваше да се усеща, докато вървеше. Той разбра, че Келън вероятно още не го е забелязал. Ако човек не го е изпитвал с цялата му сила, то не се поддаваше на описание.

— Не може да се опише с думи — отвърна Хелуърд. — Върни се от миналото и сам ще видиш.

Хелуърд хвърли поглед към момичетата. Те седяха на земята, нарочно обърнали гръб на мъжете. Не можа да се сдържи да не се усмихне вътрешно.

— Келън, на какво разстояние оттук е градът?

— На няколко мили назад. Около пет.

Пет мили! Значи вече трябва да беше застигнал оптимума.

— Можеш ли да ми дадеш някаква храна? Съвсем малко… да ми стигне само докато се върна в града.

— Разбира се.

Келън взе четири пакета и му ги подаде. Хелуърд ги погледна, после върна три от тях.

— Един ще е достатъчен. Ще имаш нужда от останалите.

— Няма да ходя надалеч — отвърна Келън.

— Знам… но пак ще ти потрябват. — Отново погледна другия чирак. — Кога напусна училището, Келън?

— Преди около петнайсет мили.

Но Келън беше много по-млад от него. Спомняше си го ясно: Келън беше два класа след него в училището. Явно сега набираха чираци на много по-малка възраст. Но Келън изглеждаше зрял и доста пълен. Тялото му не приличаше на младежко.

— На колко мили си? — попита Хелуърд.

— Шестстотин шейсет и пет.

Не можеше да бъде… той беше поне с петдесет мили по-млад от Хелуърд, който по собствените му изчисления беше на шестстотин и седемдесет мили.

— Работил ли си по железопътните линии?

— Да: много тежка работа.

— Знам. Градът как успя да се придвижи толкова бързо?

— Бързо ли? Случихме на лош период. Трябваше да прекосим една река, а в момента ни забавя хълмиста местност. Не успяхме да изминем много. Когато тръгвах, градът беше на шест мили зад оптимума.

— Шест мили! Значи оптимумът е започнал да се движи по-бързо?

— Доколкото знам, не. — Келън погледна към момичетата. — Мисля, че вече трябва да тръгвам. Ти добре ли си?

— Да. Разбираш ли се с тях?

Келън се засмя.

— Не е зле — отвърна той. — Има езикова бариера, но си мисля, че можем да намерим някакъв общ език.

Хелуърд се разсмя и отново си спомни за Пелъм.

— Направи го скоро — каза той. — По-късно става трудно.

Келън Ли-Чен го зяпна за момент, после се изправи.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — отвърна той. Ли-Чен се върна при момичетата, които започнаха да се оплакват шумно, когато разбраха, че почивката им ще бъде толкова кратка. Докато минаваха покрай него, Хелуърд видя, че едната от тях беше разкопчала ризата си до долу и я беше завързала на възел.

С храната, която му даде Келън, Хелуърд беше сигурен, че ще стигне до града без повече проблеми. Още пет мили бяха нищо в сравнение с разстоянието, което беше изминал и той нямаше търпение да стигне града преди падането на нощта. Природата около него сега беше напълно непозната: независимо от казаното от Келън, определено му се струваше, че градът трябва доста да е напреднал по време на отсъствието му.

Вечерта наближаваше, а от града все още нямаше и следа.

Единственият обнадеждаващ знак беше, че сега следите, оставени от траверсите, бяха с по-нормални размери; следващия път, когато Хелуърд спря, за да пие вода, измери най-близкия изкоп и прецени, че е дълъг около шест метра.

Пред него имаше възвишение, отвъд което се виждаше хребет, по който преминаваха следите от железопътната линия. Беше сигурен, че градът се намира в падината отвъд, затова забърза напред, надявайки се да го зърне преди падането на нощта.

Слънцето докосваше хоризонта, когато стигна до хребета и погледна към долината.

През нея течеше широка река. Железопътните линии стигаха до южния бряг, намери следите им и от другата страна. Доколкото можеше да види, те продължаваха нагоре през долината и се губеха от поглед сред някаква гора. От града нямаше и следа.

Ядосан и объркан, Хелуърд се взираше към долината, докато се стъмни и после си направи лагер за през нощта.

Тръгна на път на разсъмване и се озова скоро на брега на реката. От тази страна имаше много следи от човешка дейност: земята край водата беше разкаляна и имаше много изоставен дървен материал и счупени основи за траверси. Във водата бяха забити няколко дървени стълба, вероятно останали от моста, който трябваше да бъде построен.

Хелуърд нагази във водата, като се придържаше за опора към най-близкия стълб. Водата ставаше все по-дълбока и той заплува, но течението го пое и го отнесе далеч надолу, преди да успее да се излегне на северния бряг.

Целият прогизнал, той тръгна срещу течението, докато стигна до останките от железопътната линия. Раницата и дрехите му тежаха страшно много, затова се съблече и ги разстла на слънцето, заедно със спалния чувал и брезентовата раница. Час по-късно дрехите бяха сухи, облече се и потегли. Спалният чувал още не беше изсъхнал напълно, но той реши да го остави да се проветри при следващото спиране.

Тъкмо пристягаше ремъците на раницата си, когато дочу шум и нещо на рамото му се скъса. Хелуърд обърна глава точно навреме, за да види стрелата от арбалет, която падна на земята.

Той се хвърли към една от основите за траверсите в опит да се скрие.

— Не мърдай!

Погледна в посоката, от която идваше гласът; на петдесетина метра от него имаше няколко храста, но не се виждаше никой.

Хелуърд прегледа рамото си: стрелата беше разкъсала част от ръкава му, но нямаше кръв. Чувстваше се беззащитен, защото беше загубил арбалета си заедно с останалите вещи.

— Излизам… не се движи.

Секунда по-късно иззад храста пристъпи мъж, който носеше униформата на чирак от гилдиите, с насочен към Хелуърд арбалет.

— Не стреляй! — извика Хелуърд. — Аз съм чирак от града.

Мъжът не каза нищо, но продължи да напредва. Спря на около пет метра от него.

— Добре… изправи се.

Хелуърд изпълни заповедта, очаквайки да бъде разпознат.

— Кой си ти?

— От града съм — отвърна Хелуърд.

— Коя гилдия?

— Изследователите на бъдещето.

— Кой е последният ред от клетвата?

Хелуърд поклати глава невярващо.

— Слушай, какво?

— Хайде… клетвата.

— „Кълна се във всичко това с пълното съзнание, че ако изменя на което и да е… „

Мъжът свали лъка си.

— Добре — каза той. — Трябваше да съм сигурен. Как се казваш?

— Хелуърд Ман.

Другият го огледа внимателно.

— Боже, никога нямаше да те позная! Пораснала ти е брада!

— Джейз!

Двамата млади мъже се взираха един в друг още няколко секунди и после се поздравиха приятелски. Хелуърд осъзна, че се бяха променили до неузнаваемост от последната си среща. На времето бяха голобради момчета, измъчвани от чувство на неудовлетвореност от живота в училището; сега възгледите и външният им вид бяха доста различни. В училището Гелман Джейз си даваше вид на светски човек, презиращ реда, който трябваше да спазват, и се беше държал като лекомислен и безгрижен лидер на момчетата, които съзряваха далеч по-бавно. Хелуърд не забеляза нищо от това в поведението му, докато стояха край реката и говореха за изминалите години. Всичко, което беше преживял Джейз извън града, го беше променило много. И двамата не приличаха на бледите, недоразвити и наивни момчета, израсли заедно: със слънчев загар, с бради, мускулести и загрубели, те бяха възмъжали бързо.

— Какво се канеше да направиш, да ме застреляш ли? — попита Хелуърд.

— Помислих, че си от местните жители.

— Не видя ли униформата ми?

— Това вече няма значение.

— Но…

— Хелуърд, нещата се променят. Колко чираци видя в миналото?

— Двама. Трима, с теб включително.

— Добре. Знаеш ли, че градът изпраща в миналото по един чирак на всяка миля? Трябваше да сме много повече. И след като вървим по един и същи маршрут, би трябвало да се срещаме почти всеки ден. Но местните хора ги залавят, убиват ги и взимат униформите им. Теб нападнаха ли те?

— Не — каза Хелуърд.

— Мен ме нападнаха.

— Можеше да се опиташ да ме идентифицираш преди да стреляш по мен.

— Нямах намерение да те уцеля.

Хелуърд посочи към скъсания си ръкав.

— Значи си лош стрелец.

Джейз намери къде беше паднала стрелата, провери дали не е повредена и я върна в колчана.

— Трябва да стигнем до града — каза той

— Знаеш ли къде е?

Джейз изглеждаше разтревожен.

— Не мога да пресметна — отвърна той. — Изминах много мили. Да не би градът изведнъж да се е ускорил?

— Доколкото знам, не. Вчера срещнах един чирак. Каза ми, че градът всъщност се е забавил.

— Тогава къде е, по дяволите? — попита Джейз.

— Някъде нагоре. — Хелуърд посочи към следите от железопътната линия, която водеше на север.

— Да тръгваме тогава.

До края на деня все още не достигнаха града — въпреки че сега железопътните линии бяха с нормални размери — и направиха лагер в горичка, през която течеше поток с чиста вода.

Джейз беше далеч по-добре екипиран от Хелуърд. Освен арбалета си, имаше резервен спален чувал (влажният чувал на Хелуърд беше започнал да мирише и се наложи да го изхвърли), палатка и много храна.

— Какво разбра? — пита Джейз.

— За миналото ли?

— Да.

— Още се опитвам да го проумея — отговори Хелуърд. — Ами ти?

— Не знам. И с мен май е същото. Не намирам логика в случилото се и все пак знам, че съм го видял и съм го изпитал, значи трябва да е истина.

— Как е възможно повърхността да се движи?

— И ти ли го забеляза? — попита Джейз.

— Така мисля. Така беше, нали?

По-късно всеки разказа собствената си версия за преживяното след напускането на училището. Историята на Джейз се различаваше доста от тази на Хелуърд.

Той беше завършил училището няколко мили преди Хелуърд и беше преминал през почти същите случки като него, докато работел извън града. За разлика от него не се беше оженил, а се срещал с някои от пренасочените жени. Затова вече познавал двете жени, които му били предадени, когато започнал пътуването си към миналото.

Слушал много истории, разказвани от местните жители за хората от града, според които там живеели гиганти, които плячкосвали, изнасилвали и убивали жените.

Колкото по на юг отивал, толкова повече осъзнавал, че страхът на момичетата се засилва и ги попитал защо. Обяснили му, че със сигурност техните хора ще ги убият, когато се приберат. Искали да се върнат в града. Тогава Джейз забелязал първите ефекти на деформации и любопитството му започнало да расте. Казал на момичетата да тръгнат обратно и сами да намерят пътя към града. Възнамерявал да прекара още един ден сам, а после и той да се върне на север.

Продължил на юг, но не видял нищо особено интересно, затова се опитал да намери момичетата. Открил ги три дни по-късно. Гърлата им били прерязани и висели с главите надолу на едно дърво. Все още в шок, Джейз бил нападнат от тълпа местни мъже с чирашки униформи. Успял да избяга, но те го преследвали. Прекарал три кошмарни дни. Докато им се изплъзне, паднал и навехнал лошо крака си и както бил окуцял, можел единствено да се крие. По време на преследването се отдалечил много от железопътните линии и се придвижил няколко мили на юг. Преследвачите се отказали от гонитбата и Джейз останал сам. Продължил да се крие… но постепенно усещал как притеглянето на юг бавно се засилва. Намирал се непознат за него район. Той описа на Хелуърд равнинната местност без отличителни черти, огромното притегляне, начина, по който бяха настъпили физическите деформации.

Опитал да се върне назад към железопътните линии, но се придвижвал трудно заради навехнатия крак. Накрая бил принуден да се захване за земята с куката и въжето, докато болката в крака отмине. Притеглянето продължавало да се засилва и от страх, че въжето няма да издържи дълго, започнал да пълзи на север. След дълги и мъчителни усилия успял да излезе от зоната на най-силното притегляне и се отправил назад към града.

Скитал се дълго време без да открие железопътните линии. Поради това познаваше местността отвъд самите линии много по-добре от Хелуърд.

— Знаеше ли, че там има друг град? — попита той, като посочи на запад от линиите.

— Друг град? — изуми се Хелуърд.

— Изобщо не прилича на нашия. Построен е върху земята.

— Но как…?

— Огромен е. Десет или двайсет пъти по-голям от нашия. Отначало не разбрах какво представлява… Помислих си, че е селище като всяко друго, само че много по-голямо. Хелуърд, слушай, той прилича на градовете, за които учехме в училище… онези на планетата Земя. Стотици, хиляди сгради… и всичките построени върху земната повърхност.

— Там има ли хора?

— Малко… не много. Имаше много щети. Не знам какво се е случило, но по-голямата част изглеждаше изоставена. Не останах дълго, защото не исках да ме видят. Но гледката е красива… с всички онези сгради.

— Можем ли да отидем там?

— Не… по-добре да стоим настрана. Има много местни жители. Там става нещо, ситуацията се променя. Те са по-добре организирани, имат комуникации. В миналото, когато градът минавал покрай някое село, често ние сме били първите хора, дошли отвън, които местните жители виждали от дълго време. Но от нещата, които ми казаха момичетата, останах с впечатлението, че това вероятно вече не е така. За града се носят слухове… и местните не ни обичат. Никога не са ни обичали, но на малки групи те бяха слаби. Сега си мисля, че искат да унищожат града.

— Затова се обличат като чираци — отбеляза Хелуърд, като все още не разбираше какви сериозни неща му казва Джейз.

— Това е само малка част от проблема. Те убиват чираци и взимат дрехите им, за да им е по-лесно да убиват други. Но ако решат да нападнат града, то ще е, когато бъдат добре организирани и решени да го направят.

— Не мога да повярвам, че биха могли да представляват опасност за нас.

— Може би не… но ти си извадил късмет.

На сутринта те се отправиха на път рано и изминаха голямо разстояние. Вървяха през целия ден, като спираха за малко. Следите, оставени от железопътните линии, се бяха върнали към нормалните размери и мисълта, че градът не би могъл да е на повече от няколко мили пред тях, ги караше да бързат повече.

В ранния следобед железопътната линия започна да лъкатуши покрай един хълм и когато стигнаха билото му, видяха пред себе си града, застанал неподвижно в широка долина.

Спряха и се вгледаха в него.

Беше се променил.

Нещо в него накара Хелуърд да се затича напред, като се спусна бързо по хълма.

От тази височина можеха да видят обичайното оживление около града: зад него четири бригади изваждаха релсите, а отпред един по-голям екип забиваше стълбове в реката, която в момента препречваше пътя. Но формата му се беше променила. Задният отсек беше деформиран и опушен.

Сега пазителите на реда бяха повече — те спряха Джейз и Хелуърд и провериха самоличността им. Те се ядосаха, че ги бавят излишно, защото беше ясно, че градът е сполетян от огромно бедствие. Докато чакаха да получат разрешение от вътрешността на града, Джейз научи от пазителя на реда, който стоеше на пост, че е имало две нападения от наемните работници. Второто било по-сериозно от първото. Двайсет и трима пазители на реда били убити; вътре в града продължаваха да броят телата на жертвите.

Вълнението от завръщането им се изпари мигновено от гледката, която се разкри пред очите им. Когато разрешителното пристигна, Хелуърд и Джейз продължиха пътя си мълчаливо.

Училището беше сринато до основи и имаше загинали деца. Вътре в града ставаха още повече промени. Последиците от тях бяха ужасяващи, но Хелуърд не можеше да реагира толкова бързо. Можеше само да ги отбележи, след което се опита да не мисли за това, докато външното напрежение не се уталожи.

Научи и за смъртта на баща си. Само няколко часа след като Хелуърд беше напуснал града, той беше получил сърдечен удар. Клаузвиц му съобщи новината и пак той му каза, че чиракуването му е свършило.

Виктория беше родила дете — момче — но то било сред загиналите по време на нападението.

Тя беше подписала формуляр, с който обявила брака им за приключен. Живеела с друг мъж и отново била бременна.

Имаше и още нещо, свързано с всички тези събития, макар и трудно да го проумее: от централния календар Хелуърд научи, че докато го е нямало, градът се е придвижил с общо седемдесет и три мили, но дори при това положение е осем мили зад оптимума. Според субективната му представа за време, беше отсъствал по-малко от три мили.

Той прие всичко това. Шокът щеше да дойде по-късно. Междувременно ги очакваше още едно нападение.