Прекрасният нов свят

Глава дванадесета

Наложи се Бърнард да крещи през заключената врата — Дивакът не искаше да отвори.

— Но всички са там и те чакат.

— Нека си чакат! — отвърна приглушеният глас отвъд вратата.

— Но ти много добре знаеш, Джон (колко трудно е да бъдеш убедителен, когато крещиш с пълна сила!), че аз съм ги поканил нарочно, за да се запознаят с теб.

— Трябваше първо да ме попиташ дали аз искам да се запозная с тях.

— Но досега ти винаги си идвал, Джон.

— И точно заради това не искам да дойда сега.

— А за да ми доставиш удоволствие? — подмилкваше му се гръмогласно Бърнард. — Нима не би дошъл, за да ми доставиш удоволствие?

— Не.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— А аз какво ще правя? — отчаяно простена Бърнард.

— Върви по дяволите! — изрева отвътре гневният глас.

— Но тази вечер е дошъл самият Кентърбърийски обществен архипеснопоеп. — Бърнард едва ли не се давеше в сълзи.

— Ай яяя таква! — само на езика зуни Дивакът можеше да изрази чувствата си към Обществения архипеснопоец. — Хани! — добави той, след което продължи (с каква подигравателна свирепост само!): — Сонс есо цена. — И се изхрачи на пода, както сигурно би направил Попе.

Бърнард накрая бе принуден да се върне посрамен в апартамента си и да уведоми нетърпеливите гости, че Дивакът няма да се появи тази вечер. Новината бе посрещната с възмущение. Мъжете се разгневиха, че са били подмамени да любезничат с този нищожен тип с отвратителна репутация и еретични възгледи. Колкото по-високо бе положението им в обществената йерархия, толкова по-дълбоко бе тяхното негодувание.

— Да ми погоди такава шегичка на мен — повтаряше непрекъснато Архипеснопоецът. — На мен.

Колкото до жените, те възмутени разбраха, че са били обладани с измама — обладани от този презрян дребосък, комуто по погрешка е бил сипан алкохол в бутилката — от същество с физика на гама-минус. Това беше грубо престъпление и те го заявяваха на все по-висок и по-висок глас. Най-злостните хули сипеше Директорката от Итън.

Единствено Линайна не каза нищо. С очи, прибулени от необичайна тъга, тя седеше бледа в един ъгъл, изолирана от околните от чувство, което те не споделяха. Беше дошла на вечеринката изпълнена с някаква особена тревожна радост. „След няколко минути — бе си казала тя, щом влезе в стаята — ще го видя, ще разговарям с него, ще му кажа… (защото тя бе вече решила да му каже), че го харесвам повече от всеки друг, когото познавам. И тогава може би той ще каже…“

Какво ли ще каже? Кръвта нахлу в страните й.

„Защо се държеше така странно онази вечер след емоциното? Толкова чудато. И въпреки това съм съвсем сигурна, че наистина ме харесва. Сигурна съм…“

И точно тогава Бърнард бе направил съобщението си — Дивакът нямаше да присъствува на вечеринката.

Линайна изведнъж почувствува всички усещания, които обикновено се изпитват в началото на С.Б.С. — лечението „Симулиране на буйни страсти“ — усещане за ужасна празнота, бездиханен страх и повдигане. Сърцето й сякаш спря да бие.

„Вероятно постъпва така, защото не ме харесва“ — рече си тя. И отведнъж тази възможност се превърна в установен със сигурност факт: Джон бе отказал да дойде, защото не я харесва. Не я харесва…

— Това наистина е безобразие — говореше на Директора на крематориумите и извличането на фосфора Директорката от Итън. — Само като си помисля, че аз направо…

— Да — долетя гласът на Фани Краун, — това за алкохола е абсолютно вярно. Позната на една моя позната е работила по онова време в Зародишната зала. Та тя споделила с приятелката ми, а приятелката ми сподели с мен…

— Ужасно, ужасно — съчувствуваше Хенри Фостър на Обществения архипеснопоец. — Може би ще ви е интересно да узнаете, че нашият бивш Директор се канеше да го премести на работа в Исландия.

Пронизван от всяка изречена дума, пренадутият балон на блаженото самодоволство на Бърнард започна да издиша от хиляди рани. Пребледнял, смутен, окаян и разстроен, той сновеше сред гостите си, като мълвеше несвързани извинения; уверяваше ги, че следващия път Дивакът със сигурност ще присъствува, и ги умоляваше да седнат и си вземат каротинен сандвич, парче пай с витамин А или чаша шампанскозаместител. Те си похапваха както подобава, но не му обръщаха никакво внимание — пиеха или му подхвърляха в лицето грубости, или пък разговаряха помежду си по негов адрес, гръмогласно и оскърбително, сякаш него изобщо го нямаше там.

— А сега, приятели мои — заговори Кентърбърийският обществен архипеснопоец с онзи хубав, звънлив глас, с който повеждаше шествията по празненствата по случай Фордовден. — А сега, приятели мои, май дойде време да… — Той се изправи, остави чашата си, изчетка от пурпурната си вискозна жилетка трохите от една порядъчна закуска и тръгна към вратата.

Бърнард хукна да го пресрещне.

— Наистина ли трябва да си тръгвате, ваше архипеснопойско… Все още е твърде рано. Надявах се, че…

Да, на какво ли не се беше надявал, когато Линайна поверително му съобщи, че Общественият архипеснопоец би приел покана, ако му бъде изпратена. „Знаеш ли, той наистина е много мил.“ — И тя му беше показала малкото златно украшение за цип в Т-образна форма, което Архипеснопоецът й бе подарил за спомен от уикенда, прекаран в Епархиалната песнопевческа обител, „… на която вечеринка Кентърбърийският обществен архипеснопоец ще се запознае с г-н Дивака“ — бе оповестил във всяка покана своя триумф Бърнард. Но Дивакът бе избрал именно тази от всички други вечери, за да се заключи в стаята си и да крещи „Хани!“ и (какво щастие, че Бърнард не разбираше езика зуни!) „Сонс есо ие-на!“. И онова, което трябваше да стане върховен миг в цялата кариера на Бърнард, се оказа мигът на неговото най-страшно падение.

— Толкова се надявах… — повтори той на пресекулки, вдигнал към великия сановник умоляващи, обезумели очи.

— Млади ми приятелю — изрече Общественият архипеснопоец с гръмка и тържествена строгост — настъпи всеобща тишина. — Позволете да ви дам един малък съвет. — Той размаха пръст към Бърнард. — Преди да е станало твърде късно. Един малък съвет. — (Тонът му стана гробовен.) — Коригирайте поведението си, млади ми приятелю, коригирайте поведението си.

Той направи Т-образния знак над главата му и се обърна.

— Линайна, дете мое — изрече той с друг тон. — Ела с мен.

Покорно, но без усмивка и въодушевление (напълно равнодушна към оказаната й чест). Линайна тръгна подире му. Останалите гости поизчакаха благовъзпитано, преди да ги последват. Последните затръшнаха вратата. Бърнард остана съвсем сам.

Смъртно ранен, той се строполи в едно кресло и като закри лице с длани, зарида. След няколко минути обаче размисли и взе четири таблетки сома.

Горе в стаята си Дивакът четеше „Ромео и Жулиета“.

Линайна и Общественият архипеснопоец слязоха на покрива на Песнопевческата обител.

— Побързай, млади ми приятелю, тоест Линайна — извика нетърпеливо Архипеснопоецът от вратата на асансьора. Линайна, която се забави за миг, за да погледне луната, сведе очи и побърза да прекоси покрива, за да го догони.

„Нова теория на биологията“ — беше заглавието на доклада, който Мустафа Монд току-що бе прочел. Той поседя навъсено замислен, после взе писалката и написа на диагонал върху заглавната страница: „Авторовата математическа трактовка на концепцията за целта на живота е оригинална и твърде остроумна, но еретична и по отношение на сегашния обществен порядък — опасна и потенциално пагубна. Да не се публикува.“ Той подчерта последното изречение. „Авторът да се държи под наблюдение. Може да се наложи да бъде прехвърлен в Морската биологическа станция на остров Св. Елена.“ Жалко, помисли си той, като се подписа. Творбата бе майсторски изпипана. Но започне ли човек да приема обяснения от гледна точка на целта на живота — да, може ли някой да предположи какъв ще бъде резултатът? Това бе една от онези идеи, които лесно могат да предизвикат разграждане на хипнопедичните внушения при по-неустойчивите умове сред висшите касти, да ги накара да изгубят вярата си в щастието като Върховно благо и да започнат да вярват, че целта на живота е някъде отвъд, някъде извън сегашната сфера на човешката дейност; че целта на живота не е поддържането на благополучието, а някакво си издигане и усъвършенствуване на човешкото съзнание, някакво обогатяване на познанието. Което, размишляваше Контрольорът, не е изключено да е вярно. Но не и допустимо при сегашните обстоятелства. Той отново взе писалката и дръпна втора черта под думите: „Да не се публикува“, по-дебела и по-черна от първата, после въздъхна. „Колко ли щеше да е забавно — помисли си той, — ако човек не трябваше да мисли за щастието!“

С притворени очи и засияло от възторг лице Джон тихичко декламираше към празното пространство:

Златното Т-образно украшение сияеше върху гърдите на Линайна. Общественият архипеснопоец разпалено го улови и разпалено го задърпа надолу и още надолу.

— Струва ми се — обади се неочаквано Линайна, нарушавайки продължителната пауза, — че най-добре ще е да взема два грама сома.

По това време Бърнард бе вече дълбоко заспал и се усмихваше на съкровения рай на сънищата си. Усмихваше се и се усмихваше. Но на всеки тридесет секунди с почти неуловимо цъкване голямата стрелка на електрическия часовник над леглото му подскачаше неуловимо напред. Цък, цък, цък, цък… И настъпи утро. Бърнард се завърна при злочестините на пространството и времето. В най-противно настроение той взе таксилет до Центъра за обучение. Опиянението от успеха се бе изпарило; той трезво се бе върнал към предишното си „аз“ и за разлика от пренадутия балон от последните няколко седмици това предишно „аз“ изглеждаше невероятно по-тежко от въздуха.

Към този Бърнард със смачкан фасон Дивакът неочаквано се отнесе твърде дружелюбно.

— Сега отново заприлича на онзи човек, какъвто беше в Малпаис — рече той, когато Бърнард му разказа тъжната си история. — Спомняш ли си, когато разговаряхме за първи път? Пред къщичката. Сега си такъв, какъвто беше тогава.

— Защото съм отново нещастен, ето защо.

— Е, аз предпочитам да съм нещастен, отколкото да тъна в това измамно фалшиво щастие като твоето тук.

— Лесно ти е на теб да говориш — рече тъжно Бърнард, — та нали именно ти стана причина за всичко това. Като отказа да дойдеш на вечеринката ми и настрои всички против мен. — Той съзнаваше, че онова, което казва, е нелепо по своята несправедливост; мислено, а дори и гласно признаваше, че е истина всичко онова, което Дивакът каза сега за онези приятели, които не чинат пукната пара, щом и при най-дребното недоразумение могат да ти станат непримирими врагове. И въпреки че съзнаваше и приемаше всичко това, и въпреки че подкрепата и съчувствието на неговия приятел бяха вече единствената му утеха, Бърнард вироглаво продължаваше (наред с най-искрената си привързаност) да храни недоволство срещу Дивака и да замисля срещу него цяла поредица от дребни отмъщения. Да храни недоволство срещу Обществения архипеснопоец беше безполезно; не съществуваше никаква възможност да си отмъсти нито на Главния бутилировчик, нито на Помощник-главния предопределител. За Бърнард Дивакът в ролята на жертва притежаваше едно огромно предимство пред всички останали: той беше достъпен. Едно от основните предназначения на приятеля е да понася (в по-безобидна и символична форма) наказанията, които искаме, но не можем да наложим на враговете си.

Другата жертва приятел на Бърнард бе Хелмхолц. Когато сломен той дойде и помоли още веднъж за приятелството, което в дните на своето преуспяване не бе имал за достойно да запази, Хелмхолц му го даде; даде му го без укор, без натякване, сякаш изобщо бе забравил, че някога е имало кавга. Бърнард бе трогнат, но същевременно се почувствува и унижен от това великодушие — великодушие още по-необикновено (а следователно още по-унизително) от обстоятелството, че се дължеше не на сома, а единствено на характера на Хелмхолц. Този, който прости и забрави, бе обикновеният, познат Хелмхолц, а не Хелмхолц, отправил се на половинграмов излет. Бърнард бе съответно признателен (каква огромна утеха да си възвърне приятеля!), но и съответно засегнат (с какво удоволствие би отмъстил на Хелмхолц за това великодушие!)

При първата им среща след разпрата Бърнард изплака мъката си и прие утешението. Едва няколко дни по-късно узна за своя изненада, а и срам, че не е бил единственият изпаднал в беда, Хелмхолц също бе в конфликт с Властта.

— Всичко стана заради едни стихове — обясни той. — Изнасях обичайната си лекция от курса по висше емоционално инженерство на студенти трета година. Дванадесет лекции, от които седмата е на тема стихове, или по-точно: „Използуването на стиховете в духовната пропаганда и рекламната дейност“. Винаги илюстрирам лекциите си с множество примери. Този път реших да им прочета едни стихове, които тъкмо бях съчинил. Чиста лудост, разбира се, но не можах да устоя на изкушението. — Той се засмя. — Любопитно ми беше да видя как ще реагират. Освен това — добави той с по-сериозен тон — исках да направя един малък опит — да се помъча да моделирам у тях онова чувство, което бях изпитал самият аз, докато съчинявах стиховете. О, Форд! — Той отново се изсмя. — Каква врява се вдигна само! Ректорът ме извика и ме заплаши, че незабавно ще ме изхвърли. Вече съм белязан.

— Но какви толкова са тези стихове? — попита Бърнард.

— За човешката самота.

Веждите на Бърнард се стрелнаха нагоре.

— Ще ти ги изрецитирам, ако искаш. — И Хелмхолц започна:

— Ето този пример им дадох, а те ме наклеветиха на Ректора.

— Не се изненадвам — рече Бърнард. — Тези стихове са в разрез с цялото им хипнопедично учение. Спомни си, та те са получили най-малко четвърт милион предупреждения срещу вредата от самотата.

— Знам. Но ми се искаше да видя какво ще е въздействието на стиховете.

— Е, сега видя.

Хелмхолц само се засмя.

— Имам чувството — заговори той, след като помълча известно време, — че едва сега имам за какво да пиша. Сякаш едва сега съм вече в състояние да използувам онази сила, която усещам вътре у себе си — онази излишна, скрита сила. Сякаш нещо ме осенява.

Бърнард си помисли, че въпреки всичките си неприятности Хелмхолц изглежда напълно щастлив.

Хелмхолц и Дивакът се харесаха от пръв поглед. Бяха толкова сърдечни един с друг, че Бърнард го прониза остра ревност. През всичките тези седмици той никога не бе стигал до такава близост с Дивака, каквато Хелмхолц постигна още от първия път. Като ги наблюдаваше и като слушаше разговора им, той се улавяше понякога, че съжалява и че му се иска изобщо да не беше ги запознавал. Бърнард се срамуваше от своята ревност и периодично се мъчеше или с усилия на волята, или като вземаше сома, да се предпази от това чувство. Усилията му обаче не бяха от най-успешните, а и помежду соматичните излети по необходимост имаше интервали. И омразното чувство упорито се връщаше.

При третата си среща с Дивака Хелмхолц му издекламира своите стихове за самотата.

— Как ги намираш? — попита, когато завърши.

Дивакът поклати глава.

— Чуй сега това — гласеше неговият отговор и като отключи чекмеджето, в което държеше изгризаната от мишките книга, той я отвори и зачете:

Хелмхолц слушаше с нарастващо вълнение. При „дърво самотно“ той се сепна, на „пронизителен предвестник“ се усмихна от внезапно удоволствие, от „птица в тиранично ято“ кръвта нахлу в лицето му, но при „надгробни трели“ пребледня и затрепери от неизпитвано досега чувство. Дивакът продължи да чете:

— „Веселете се в захлас“! — прекъсна четенето с гръмкия си неприятен смях Бърнард. — Звучи направо като Химн на духовното сливане! — Той отмъщаваше на двамата си приятели, задето те се харесваха един другиго повече, отколкото харесваха него.

При следващите им две-три срещи той често повтаряше това малко отмъщение. То беше елементарно, но се оказа изключително резултатно, тъй като Хелмхолц и Дивакът ужасно се огорчаваха от разбиването и оскверняването на някой любим поетичен кристал. Накрая Хелмхолц заплаши, че ще изрита Бърнард от стаята, — ако още веднъж се осмели да прекъсне четенето. Но колкото и да бе странно, следващото прекъсване, и то най-безобразното от всички, бе дело на самия Хелмхолц.

Дивакът четеше „Ромео и Жулиета“ — четеше (понеже през цялото време виждаше себе си като Ромео и Линайна като Жулиета) с дълбоко и разтърсващо проникновение. Хелмхолц бе изслушал с недоумение сцената на първата среща на влюбените. Сцената в градината го възхити със своята поезия, но изразените в нея чувства го накараха да се усмихне. Да стигнеш до такова състояние само заради обладаването на едно момиче — това му се стори доста смешно. Но пък взето словесен детайл по детайл — какъв шедьовър на емоционалното инженерство!

— Виж го ти този стар чудак! — възкликна той. — Та пред него всички наши специалисти по пропагандата изглеждат абсолютни глупаци!

Дивакът се усмихна победоносно и отново зачете. Всичко вървеше сравнително добре до последната сцена на трето действие, където Капулети и синьора Капулети започват да тормозят Жулиета да се омъжи за Парис. Халмхолц бе неспокоен по време на цялата сцена, но когато прочувствено имитирана от Дивака Жулиета извиква:

Хелмхолц избухна в неудържим кикот.

Майката и бащата (каква гротескна гадост!) насилват дъщеря си да се събере с някого, когото тя не иска! И идиотката не казва, че си има някакъв друг, когото (за момента във всеки случай) предпочита! По своята цинична нелепост положението бе неудържимо комично! До този момент той бе успявал с героични усилия да сподавя напъващия го все по-силно смях, но това „о, майко моя!“ (изречено с такова трепетно страдание от Дивака) и споменаването на гробницата, „дето спи Тибалт“ — очевидно без да е кремиран, прахосвайки фосфора си в някаква мрачна гробница, — това вече му дойде прекалено много. Той се кикотеше и кикотеше, докато от очите му рукнаха сълзи; смя се неутешимо, докато, пребледнял от възмущение, Дивакът го погледна отгоре над книгата и тъй като смехът не секваше, я затвори, изправи се и с жест на човек, който издърпва поставения пред свинята бисер, я заключи в чекмеджето.

— И все пак — рече Хелмхолц, когато си възвърна способността да диша, дотолкова, че да може да се извини и да смекчи гнева на Дивака, за да изслуша обясненията му — отлично знам, че на човека са му потребни необикновени, налудничави ситуации като тази — за нищо друго не може да се пише действително добре. Защо този стар чудак е бил такъв прекрасен специалист по пропагандата? Защото е имал толкова много смахнати, ужасно смешни неща, за които да се вълнува. Човек трябва да бъде обиждан и огорчаван, защото в противен случай той не би могъл да измисли действително свестни, пронизващи като рентгенови лъчи фрази. Но бащи и майки. — Той поклати глава. — Не би могъл да очакваш от мен да запазя сериозна физиономия при тези бащи и майки. А и кой може да се развълнува от това, дали някакво си момче и момиче ще се взаимообладават или не? (Дивакът потрепера, но втренчи замислено поглед в пода, Хелмхолц не забеляза.) — Не! — въздъхна той. — Това няма да свърши работа. Ние се нуждаем от друг вид лудост и буйство. Но какви? Какви? Къде можем да ги намерим? — Той потъна в мълчание и като разтърси глава, най-сетне каза: — Не знам. Не знам.