Прекрасният нов свят

Глава десета

Стрелките на всичките четири хиляди електрически часовника във всичките четири хиляди зали на Център „Блумсбъри“ показваха два часа и двадесет и седем минути. В този „Кошер на трудолюбието“, както обичаше да го нарича Директорът, кипеше работа. Всеки бе зает, всичко се движеше съгласно разпоредбите. Под микроскопите, размахали дълги опашки, сперматозоидите се отправяха първо към яйцеклетките; оплодените вече яйцеклетки нарастваха, деляха се или, ако се бокановскизираха, се пъпкуваха, в резултат на което се получаваха цели популации от отделни зародиши. От Залата на Обществено предопределение ескалаторите слизаха с бръмчене в приземието и там, сред пурпурния мрак, приятно затоплени върху своите възглавнички от перинеум и натъпкани с кръвозаместител и хормони, зародишите си растяха и растяха или отравяни линееха в забавеното развитие на епсилонството. С леко бръмчене и тракане движещите се ленти пълзяха неусетно през седмиците и вечностите на биологическата рекапитулация27 към Залата за преточване, където току-що извадените от бутилките бебета надаваха своя първи вик на ужас или удивление.

Динамомашините в подземието мъркаха, асансьорите сновяха нагоре-надолу. По всичките единадесет етажа на яслите бе време за хранене. Хиляда и осемстотин надлежно етикирани бебета изсмукваха едновременно от хиляда и осемстотин шишета своя половин литър пастьоризиран външен секрет.

В спалните над тях, разположени на десет последователни етажа, момченцата и момиченцата, които бяха още много невръстни, за да не се нуждаят от следобеден сън, бяха заети, както и всички останали, макар че не го съзнаваха — те слушаха хипнопедичните уроци по хигиена и общуване, по класово съзнание и любовен живот на проходилото дете. А над тези десет етажа имаше отново зали за игри, където поради дъжделивото време деветстотин по-големи деца се забавляваха с кубчета, моделиране на глина и еротични игри.

Бзз-бзз-бзз! — жужеше кошерът оживено и радостно. Весело си пееха девойките над епруветките, докато работеха. Предопределителите си подсвиркваха с уста, а какви славни шеги се пускаха над изпразнените вече бутилки в Залата за преточване!

Но лицето на Директора, който влезе в Залата за оплождане заедно с Хенри Фостър, бе мрачно, вкаменено от суровост.

— За публично назидание — говореше той. — И то тук, в тази зала, защото в никоя друга зала на Центъра не работят толкова много членове на висшите касти. Казах му да дойде тук в два и половина.

— Но той си върши много добре работата — обади се Хенри с лицемерно великодушие.

— Знам. Но това е още една причина за повече строгост към него. Умствените му способности налагат и съответни нравствени отговорности. Колкото е по-надарен един човек, толкова е и по-голяма вероятността да се отклони от правия път. По-добре да пострада един, отколкото мнозина да бъдат покварени. Помислете безпристрастно по този въпрос, господин Фостър, и ще видите, че никоя простъпка не е толкова ужасна, колкото престъпването на общоприетите правила за поведение. Убийството лишава от живот само отделния индивид — но в края на краищата какво представлява отделният индивид? — Като замахна широко с ръка, той посочи към строените в редица микроскопи, към епруветките и инкубаторите. — Та какво по-лесно от това да произведем един или колкото си поискаме нови индивиди? Престъпването на общоприетите правила за поведение е заплаха не само за живота на отделния индивид. То нанася удар по самото Общество. Да, по самото Общество — повтори той. — Но ето го и него.

Бърнард бе влязъл в залата и вървеше към тях между редиците на осеменителите. Прикриваше безпокойството си под лустро от наперена самоувереност.

— Добро утро, господин Директоре! — изрече той с нелепо гръмогласен тон, след което, за да поправи грешката си, добави невероятно тихо, почти писукайки: — Бяхте ме помолили да дойда тук, за да разговаряте с мен.

— Точно така, господин Маркс — рече важно Директорът. — Наистина ви помолих да дойдете тук. Доколкото разбирам, върнали сте се от отпуск снощи.

— Да — потвърди Бърнард.

— Такааа — повтори Директорът, удължавайки „а“-то. После внезапно повиши глас: — Дами и господа! — изрева той. — Дами и господа!

Песента на момичетата от епруветките и разсеяното подсвиркване на микроскопистите секнаха отведнъж. Настъпи гробна тишина; всички се заоглеждаха наоколо.

— Дами и господа! — повтори още веднъж Директорът. — Извинете ме, че прекъсвам заниманията ви. Неприятен дълг ме принуждава да постъпя така. Сигурността и устойчивостта на Обществото са в опасност. Да, дами и господа, в опасност. Този човек — той посочи обвинително към Бърнард — този човек, който е застанал тук пред вас, този алфа-плюс, комуто бе дадено толкова много и от когото трябваше да се очаква пак толкова много, този ваш колега — или дали не ще е по-добре да избързам и да кажа този ваш бивш колега? — изобщо не оправда гласуваното му доверие. Със своите еретични възгледи за спорта и сомата, със скандалните си нарушения на общоприетите правила за сексуален живот, с отказа си да следва учението на Нашия Форд и да се държи в извънработно време като „бебе в бутилка“ — тук Директорът направи Т-образен знак, — той, дами и господа, доказа, че е враг на Обществото, че е рушител на устоите му, на всеобщия Ред и Устойчивост и че е заговорник срещу самата Цивилизация. Поради тази причина предлагам той да бъде позорно уволнен от поста, който заема в този Център; предлагам незабавно да бъде преместен в някой подцентър от най-нисък ранг и за да може наказанието му да бъде от най-голяма полза за Обществото, да бъде изпратен колкото се може по-надалеч от всеки важен населен център. В Исландия той ще има най-нищожна възможност да отклонява другите от правия път със своя противофордов пример. — Директорът направи пауза и като скръсти ръце, се обърна важно към Бърнард. — Е, Маркс — рече той, — можете ли да представите някакъв довод, който да ме възпре да изпълня присъдата, която току-що произнесох?

— Да, мога! — отвърна гръмко Бърнард.

Леко слисано, но все така величествено. Директорът каза:

— Тогава представете го.

— Разбира се, само че доводът е в коридора. Един момент. — С бърза стъпка Бърнард се отправи към вратата и със замах я отвори. — Влезте! — изкомандува той и доводът влезе и се представи.

Разнесе се ахкане и ропот на удивление и ужас, някаква девойка изпищя; покачил се върху стол, за да вижда по-добре, някой катурна две епруветки, пълни със сперматозоиди. Подпухнала, с увиснали меса — зловещо чудовище на средна възраст сред тези стегнати млади тела и свежи лица, — Линда вървеше към средата на Залата, като кокетно се усмихваше със своята щърба и повехнала усмивка и олюляваше, както тя си мислеше, сладострастно огромния си ханш. Бърнард крачеше редом с нея.

— Ето го! — рече той и посочи Директора.

— Да не би да смятахте, че няма да го позная? — попита с негодувание Линда и се обърна към Директора: — Разбира се, че те познах. Томакин, и щях да те позная навсякъде, сред хиляди други. Но май ти си ме забравил. Не си ли спомняш? Не си ли спомняш своята Линда, Томакин? — Тя стоеше, вперила очи в него, килнала глава на една страна, като продължаваше да се усмихва, но като срещна гримасата на погнуса, замръзнала върху лицето на Директора, усмивката й започна постепенно да става все по-малко и по-малко самоуверена, потрепна и накрая угасна. — Не си ли спомняш, Томакин? — повтори тя с глас, който трепереше. В погледа й се четеше тревога и мъка. Осеяното с петна повехнало лице се изкриви гротескно в гримаса на дълбока скръб. — Томакин! — Тя протегна ръце. Някой започна да хихика.

— Какво — заговори Директорът — означава тази чудовищна…

— Томакин! — Тя се втурна напред, като повлече след себе си одеялото, обви ръце около шията му и зарови лице в гърдите му.

Гръмна бурен смях.

— … тази чудовищна дебелашка шега, която цели да ме направи за смях? — изкрещя Директорът.

С поаленяло лице той се опита да се освободи от прегръдката й. Тя се притискаше отчаяно.

— Но аз съм Линда. Линда! — Гласът и се удави в смеха. — И родих от теб бебе! — изпищя тя, надвивайки врявата. Внезапно настъпи ужасна тишина; очите блуждаеха неловко, без да знаят накъде да погледнат. Изведнъж Директорът пребледня, спря да се дърпа и като я улови за китките, се втренчи ужасено в нея. — Да, бебе — и станах негова майка. — Тя подхвърли това сквернословие като предизвикателство сред оскърбената тишина и най-неочаквано, като се откъсна от него, закри засрамена, ах, колко засрамена, лице и се разрида: — Вината не беше моя. Томакин. Та нали винаги си правех упражненията? Нали? Винаги… Нямам представа как… Ако само знаеше колко бе ужасно, Томакин… И все пак той ми беше голяма утеха. — И като се обърна към вратата, тя извика: — Джон! Джон!

Той влезе незабавно, поспря за миг още щом пристъпи прага, огледа се, после с обутите си в мокасини нозе безшумно прекоси бързо залата, падна на колене пред Директора и изрече с ясен глас:

— Татко мой!

Тази дума (защото „татко“ не беше толкова цинична дума, колкото „майка“, която бе така тясно свързана с гадостта и нравствената поквара да родиш дете, а бе по-скоро противна, отколкото порнографска или цинична), тази комично неприлична дума отприщи станалото съвсем непоносимо напрежение. Избухна смях, неудържим, почти истеричен, който заприижда вълна подир вълна, сякаш никога нямаше да секне. „Татко мой“ — и това се отнасяше за Директора! „Татко мой!“ О, Форд, о, Форд! Това беше наистина великолепно. Крясъците и гръмогласният хохот гръмнаха отново, лицата сякаш заплашваха след миг да се разпаднат на съставните си части лееха се потоци от сълзи. Бяха прекатурени още шест епруветки със сперматозоиди. „Татко мой!“

Дълбоко унижен, блед. Директорът се озърна с разярен поглед.

„Татко мой!“ Смехът, който бе започнал да затихва, отново избухна, по-гръмогласен отпреди. Директорът запуши уши с ръце и избяга от залата.