Прекрасният нов свят

Глава седма

Високото скалисто плато бе като кораб, попаднал на безветрие в пролив от червеникавокафяв прах. Проливът криволичеше между стръмни брегове, а през долината от единия до другия бряг минаваше ивица зеленина — реката и полята край нея. На носа на този каменен кораб, спрял по средата на протока, от голата скала се издигаше с ясни и геометрични очертания пуеблото Малпаис. Блок върху блок, като всеки нов етаж бе по-малък от долния, високите къщи се издигаха нагоре към синьото небе като стъпаловидни пресечени пирамиди. В подножието им имаше разпръснати ниски постройки, лабиринт от стени, а от трите страни урвите се спускаха направо в долината. Няколко стълба пушек се издигаха отвесно в нераздвижвания от ветрец въздух и се стапяха.

— Странно — рече Линайна. — Много странно. — Това бе обичайната и укорителна дума. — Тук не ми харесва. И не ми харесва този човек. — Тя посочи към индианеца водач, определен да ги заведе горе в пуеблото. Чувствата очевидно бяха взаимни — дори гърбът на този човек, който крачеше отпреде им, издаваше враждебност и мрачно презрение. — А освен това — снижи тя глас — той вони.

Бърнард не се опита да отрече това. Продължиха да вървят.

Внезапно въздухът наоколо сякаш оживя и запулсира с неуморното движение на кръвта. Там горе, в Малпаис, заудряха барабаните. Нозете им запристъпяха в ритъма на това тайнствено сърце; те ускориха ход. Пътеката ги изведе в подножието на пропастта. Бордовете на огромния каменен кораб-плато се извисяваха триста стъпки над главите им.

— Да бяхме дошли тук с вертолета — рече Линайна, като гледаше с негодувание нагоре, към надвисналите голи скали. — Как мразя да вървя пеш! А и човек се чувствува толкова нищожен, когато застане в подножието на някой хълм.

Те повървяха още малко в сянката на скалистото плато, заобиколиха една издатина и там, в един измит от водата пролом, се тръгваше нагоре като по корабен трап. Заизкачваха се. Пътеката бе много стръмна и криволичеше на зигзаг от единия към другия скат на пролома. Тътенът на барабаните ту съвсем заглъхваше, ту се чуваше така, сякаш идваше много отблизо.

Когато изкачиха половината път до билото, покрай тях прелетя толкова наблизо орел, че вятърът от крилете му обвя лицата им с хлад. В една скална пукнатина се виждаше купчинка кости. Всичко бе някак си тягостно странно, а вонята от индианеца ставаше все по-силна и по-силна. Най-сетне излязоха от пролома на яркото слънце. Билото на скалистото плато представляваше плоска каменна тераса.

— Също като Чаринг Тий Тауър — бе единственият коментар на Линайна. Но не я оставиха да се наслаждава дълго на откритието си за тази ободряваща прилика. Тихи леки стъпки ги накараха да се обърнат. Голи от шията до пъпа, с бели ивици, изрисувани по тъмнокафявите им тела (като асфалтови тенис кортове — щеше да обяснява по-късно Линайна), с нечовешки лица, намацани в огненочервено, черно и охра, по пътеката приближаваха бежешком двама индианци. В черните им коси бяха вплетени ленти от лисича кожа и ивици червен плат. От раменете им се развяваха плащове от пуйчи пера, а около главите им пламтяха пищно огромни диадеми от пера. При всяка тяхна стъпка звънтяха и подрънкваха сребърните им гривни и тежки огърлици от кост и тюркоазни мъниста. Приближаваха безмълвно, като тичаха безшумно с мокасините си от еленова кожа. Единият държеше метличка от пера, а другият (поне така изглеждаше отдалеч) носеше във всяка ръка по три-четири парчета дебело въже. Едното от въжетата се изви неспокойно и Линайна изведнъж видя, че това са змии.

Мъжете приближаваха все повече и повече — черните им очи стрелнаха Линайна, но без дори и намек, без даже най-незначителен знак, че са я видели или че са забелязали съществуването й. Размърдалата се змия отново увисна отпуснато редом с останалите. Мъжете отминаха.

— Тук не ми харесва — каза Линайна. — Не ми харесва.

Тя обаче хареса още по-малко онова, което я очакваше на входа на пуеблото, където водачът им ги остави и влезе, за да получи наставления. Посрещнаха ги мръсотията, купищата смет, прахолякът, кучетата и мухите. Лицето й се сбърчи в гримаса на отвращение. Тя долепи кърпичката до носа си.

— Но как могат да живеят така? — избухна тя с глас, изпълнен с негодувание и неверие. (Не беше възможно!)

Бърнард сви философски рамене.

— Във всеки случай — рече той — те са живели именно по този начин през последните пет-шест хиляди години. Предполагам, че вече са свикнали.

— Но чистотата следва фордотата — упорствуваше тя.

— Да, а цивилизация означава стерилизация — издекламира иронично Бърнард края на втория хипнопедичен урок по елементарна хигиена. — Тези хора обаче никога не са чували за Нашия Форд и те не са цивилизовани. Така че няма смисъл да…

— О! — Тя го сграбчи за лакътя. — Виж!

Почти гол индианец слизаше много бавно по стълбата от долната тераса на една съседна къща — стъпало по стъпало, с колебливата предпазливост на изключително напредналата възраст. Лицето му бе дълбоко набраздено и черно като маска, изсечена от обсидиан. Беззъбата уста бе хлътнала навътре. В ъгълчетата на устните му, както и от двете страни на брадичката проблясваха няколко дълги, щръкнали снопчета брада, почти бели на фона на смуглата кожа. Дългата несплетена коса висеше на сиви кичури около лицето. Тялото му бе прегърбено и измършавяло — почти само кожа и кости. Той слизаше много бавно, спирайки на всяка напречна дъска, преди да се осмели да прекрачи следващата.

— Какво му има? — прошепна Линайна. Очите й се бяха разширили от ужас и изумление.

— Стар е, нищо повече — отвърна колкото се може по-небрежно Бърнард. Той също бе стъписан, но направи усилие да не показва, че е развълнуван.

— Стар ли? — повтори тя. — Но Директорът също е стар, много хора са стари, но не изглеждат така.

— Това е, защото ние не им позволяваме да изглеждат така. Предпазваме ги от болестите. Изкуствено поддържаме в баланс действието на жлезите с вътрешна секреция, което им осигурява продължителна младост. Не позволяваме съотношението между магнезия и калция в организма да спада под стойността, която са имали на тридесет години. Преливаме им млада кръв. Непрекъснато стимулираме обмяната на веществата им. И след всичко това те, естествено, не изглеждат така. Отчасти — продължи той, — защото повечето от тях умират много преди да достигнат възрастта на този клетник. Изцяло съхранената им младост продължава някъде докъм шестдесетгодишна възраст, а след това прас! — и край.

Но Линайна не го слушаше. Тя наблюдаваше стареца. Полека-лека той слезе. Нозете му докоснаха земята. Обърна се. Очите в дълбоко хлътналите орбити бяха все още необикновено бистри. Те я изгледаха продължително-невъзмутимо, без изненада, сякаш нея изобщо я нямаше там. После бавно, превил гръб, старецът, накуцвайки, мина покрай тях и изчезна.

— Но това е ужасно! — прошепна Линайна. — Чудовищно е. Не биваше да идваме тук. — Тя опипа джоба си за сома само за да открие, че по недоглеждане, каквото никога не бе допускала, е оставила шишенцето си долу, в хижата. Джобовете на Бърнард също бяха празни.

Линайна трябваше да се изправи срещу ужасите на Малпаис без никаква подкрепа. А тези ужаси я засипваха — плътно и бързо. Зрелището, което представляваха двете млади жени, поднасящи гръдта си на своите бебета, я накара да се изчерви и да отвърне лице. През целия си живот не бе виждала нещо толкова неприлично. А нещата ставаха още по-неприятни от това, че вместо тактично да се престори, че не е забелязал нищо, Бърнард продължи да коментира открито тази възмутителна сцена от ежедневието на живораждащите. Сега, когато въздействието на сомата бе преминало, той се срамуваше от слабостта, която бе проявил тази сутрин в хотела, и продължаваше да прави всичко възможно, за да се покаже храбрец и противник на общоприетите правила за поведение.

— Каква чудесна родствена близост — рече той преднамерено предизвикателно. — И какви ли дълбоки чувства поражда тя! Често си мисля, че човекът може би е ощетен в известна степен от това, че няма майка. А вероятно и ти си ощетена от това, че не си станала майка, Линайна. Представи си, че си седиш сега там с някое свое бебче.

— Бърнард! Как не те е срам! — Покрай тях мина старица с възпалени очи от някакво кожно заболяване и гледката накара Линайна да забрави за възмущението си.

— Да се махаме — замоли го тя. — Тук не ми харесва.

Но тъкмо тогава се върна водачът им и като им направи знак да го последват, ги поведе по тясната уличка между къщите. Заобиколиха един ъгъл. Върху купчина смет лежеше умряло куче, някаква жена, болна от гуша, пощеше косата на едно момиченце. Водачът им спря в подножието на някаква стълба, вдигна отвесно ръка, после я насочи водоравно напред. Изпълниха онова, което той безгласно им нареди — изкачиха се по стълбата и през вратата, към която тя водеше, влязоха в една възмрачна продълговата тясна стая — из нея се носеше мирис на пушек и запръжка с мас, както и на стари и отдавна непрани дрехи. В дъното на стаята се намираше друга врата, през която се процеждаше сноп слънчева светлина и се чуваше тътенът на барабаните, много силен и близък.

Те прекрачиха прага и се озоваха на широка тераса. Долу, под тях, обграден отвсякъде от високите къщи, се намираше селският площад, който гъмжеше от индианци. Ярки одеяла и пера в черните коси, блясък на тюркоаз и лъснала от зноя черна кожа. Линайна отново долепи кърпичката до носа си. Посред площада се намираха две кръгли площадки, иззидани от камък и месена глина, очевидно покриви на подземни помещения, защото в центъра на всяка площадка имаше по един отворен люк, през който от мрака на подземието стърчеше стълба. Изпод земята долитаха звуци на флейта, но почти се губеха сред упоритата, безмилостна настойчивост на барабаните.

Линайна хареса барабаните. Притворила очи, тя се отдаде изцяло на приятния им несекващ бумтеж, допусна го да нахлуе все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й, докато накрая на този свят не съществуваше нищо друго освен плътния им тътен. Той ободряващо й напомняше за синтетичната врява, която се вдигаше на обредните сбирки за духовно сливане или на тържествата по случай Фордовден. „Веселете се в захлас, фордови чеда…“ — прошепна си тя. Тези барабани отмерваха същите ритми.

Внезапно екна изумителна песен — стотици мъжки гласове ревнаха ожесточено в металически рязко съзвучие. Няколко протяжни тона и тишина, тътнещата тишина на барабаните; после пронизителен цвилещ дискант — отговорът на жените. След това отново барабаните и пак плътното мъжко дивашко потвърждение на тяхната мъжественост.

Странно ли? — да, наистина странно. Обстановката бе странна, както бяха странни и музиката, и дрехите, и заболяването от гуша, и кожните болести, и старите хора. Но самото зрелище — то като че ли не беше чак толкова странно.

— Напомня ми на Празниците на Общественото песнопойство на нисшите касти — сподели тя с Бърнард.

Но минута-две по-късно й напомняше много по-малко за това невинно мероприятие. Защото най-неочаквано из онези кръгли помещения под земята плъпна тълпа от отвратителни чудовища. Маскирани и изрисувани противно, без дори и следа от човешки облик, с накуцваща стъпка, те затропаха в кръг по площада в някакъв необикновен танц, все обикаляха и обикаляха, като през цялото време непрекъснато пееха — с всяка обиколка темпото ставаше малко по-бързо. Барабаните също промениха и ускориха своя ритъм, така че грохотът им заприлича на пулсираща в ушите треска; а тълпата бе започнала да пее в ритъма на танца и песента й ставаше все по-гръмка и по-гръмка; и първоначално изпищя някаква жена, после друга и трета, сякаш ги убиваха, и тогава предводителят на танцуващите неочаквано излезе от редицата, побягна към големия дървен сандък, който се намираше в единия край на площада, вдигна капака и извади две черни змии. От тълпата се надигна мощен рев и всички останали танцьори се втурнаха към предводителя с протегнати напред ръце. Той хвърли змиите на онези, които дотичаха първи, и бръкна отново в сандъка за още. Той изхвърляше все нови и нови змии — черни и кафяви, и Пъстри. И после танцът отново започна с променен ритъм. Те обикаляха и обикаляха със змиите, с гъвкава като на змии походка, като вълнообразно люлееха коленете и ханша. Все обикаляха и обикаляха. После предводителят даде знак и една подир друга всичките змии бяха нахвърляни в средата на площада; изпод земята излезе някакъв старец и ги наръси с царевично брашно, а от другия люк се появи жена и ги наръси с вода от черна делва. После старецът вдигна ръка и тревожно и ужасяващо се въдвори пълна тишина. Барабаните замлъкнаха, животът сякаш бе секнал. Старецът посочи към двата люка, през които се слизаше в долния свят. И бавно, издигани от невидими ръце, от единия се появи рисувано изображение на орел, а от другия — на мъж, гол и прикован към кръст. Двете изображения сякаш се закрепиха във въздуха от само себе си и се загледаха в тълпата. Старецът плесна с ръце. Гол юноша (ако изключим белия памучен набедреник) на около осемнадесет години излезе от тълпата и застана отпреде му с кръстосани на гърдите ръце и сведена глава. Старецът направи над главата му знака на кръста и се извърна настрани. Юношата бавно започна да обикаля гърчещата се купчина змии. Той бе завършил първата обиколка и бе преполовил втората, когато от тълпата на танцуващите към него пристъпи висок мъж с маска на койот и камшик в ръка. Юношата продължи да върви, сякаш не забелязваше съществуването на другия. Човекът-койот вдигна камшика — настъпи дълъг миг на очакване, после бързо движение, съскането на камшика и гръмкото му изплющяване при съприкосновението с плътта. Тялото на юношата потрепна, но без да издаде и звук, той продължи да върви със същия бавен, равен ход. Койотът замахна отново и отново и при всеки удар от тълпата се надигаше глух възглас, следван от дълбок стон. Юношата продължаваме да върви. Направи две обиколки, три обиколки, четири. Кръвта шуртеше. Пет обиколки, шест обиколки. Линайна внезапно покри лице с длани и се разрида.

— О, спри ги, спри ги! — замоли се тя. Но камшикът продължаваше да се стоварва безжалостно. Седем обиколки. И тогава юношата изведнъж се олюля и все така, без да отрони и звук, политна ничком напред. Като се наведе над него, старецът докосна гърба му с дълго бяло перо, поаленяло го повдигна за миг нагоре, за да го видят хората, и после го тръсна три пъти над змиите. Отрониха се няколко капки и ненадейно барабаните отново гръмнаха в препускащи ритми; настана страшна врява. Танцуващите се втурнаха напред, грабнаха змиите и се разбягаха. Подире им се завтекоха мъже, жени и деца — цялата тълпа. Само след минута площадът опустя, единствен юношата остана прострян, напълно неподвижен там, където бе паднал. От една къща излязоха три старици, с мъка го повдигнаха и внесоха вътре. Орелът и разпнатият на кръста мъж постояха още малко на стража над безлюдното село и след това, сякаш видели вече достатъчно, потънаха бавно надолу през своите люкове и изчезнаха в подземния свят.

Линайна продължаваше да хълца.

— Какъв ужас! — повтаряше тя непрекъснато и всички утешения на Бърнард оставаха безрезултатни. — Какъв ужас! Тази кръв! — Тя потрепера. — О, защо не ми е тук сомата!

От вътрешното помещение се разнесе тропот на нозе.

Линайна не помръдна и заровила лице в длани, седеше невиждаща и безучастна. Обърна се само Бърнард.

Облеклото на младежа, който излезе на терасата, бе индианско, но сплетената му коса бе сламеноруса, очите му бяха бледосини, а кожата — бяла, с бронзов загар.

— Здравейте. Добро утро — поздрави непознатият на безупречен, но някакъв особен английски. — Вие сте цивилизовани, нали? И не сте от Резервата, а от Другия свят?

А кой сте…? — заговори учудено Бърнард.

Момъкът въздъхна и поклати глава.

— Злочест окаяник. — И като посочи към кървавите петна посред площада, попита с глас, който потрепваше от вълнение: — Виждате ли това проклето срамно петно16?

— По-добре грам, отколкото срам — изрече Линайна машинално изпод дланите си. — Ах, защо не ми е тук сомата!

— Трябваше аз да бъда там — продължи момъкът. — Защо не ми позволиха да бъда аз жертвата? Щях да направя десет обиколки, дванадесет, петнадесет. Паловтива стигна само до седем. От мен щеше да изтече двойно повече кръв. „Тя морета безкрайни в червено ще обагри.“17 — Той разпери ръце в разточителен жест, после отчаяно отново ги отпусна. — Но не ми позволиха. Не ме обичат заради цвета на кожата ми. Винаги е било така. Винаги. — Очите на момъка плувнаха в сълзи. Той се засрами и се извърна настрани.

От смайване Линайна забрави за сомата. Тя откри лице и за първи път погледна към непознатия.

— Да не би да имате предвид, че сами сте искаш да ви налагат с онзи камшик?

Все така обърнат настрани, момъкът направи потвърдителен знак.

— За доброто на пуеблото — за да повикам дъжда да дойде и царевицата да израсте. И за да угодя на Пуконг и Исус. А освен това и за да покажа, че мога да понасям болка, без да гъкна. Да! — И гласът му изведнъж прозвуча по друг начин, той се обърна с гордо изпъчени гърди и с гордо, предизвикателно вирната брадичка. — За да покажа, че съм мъж. Ооо! — И като ахна, той млъкна и зяпна. За първи път през живота си виждаше лицето на момиче, чиито страни нямаха цвета на шоколад или на чортова кожа, чиято коса бе кестенява и падаше на вълни и чийто поглед (чудо невиждано!) изразяваше благосклонен интерес. Линайна му се усмихваше. „Какво симпатично момче — мислеше си тя, — с толкова красиво тяло.“ Кръвта нахлу в лицето на момъка, той сведе очи, отново ги вдигна само за миг, колкото да зърне, че тя продължава да му се усмихва, и бе толкова покъртен, че трябваше да се извърне настрани и да се престори, че гледа много настойчиво към нещо в другия край на площада.

Въпросите на Бърнард дойдоха тъкмо навреме. Кой? Как? Кога? Откъде? Без да сваля поглед от лицето на Бърнард (тъй като така страстно копнееше да види усмивката на Линайна, та чак не смееше да погледне към нея), момъкът се опита да му обясни. Двамата с Линда — Линда бе майка му (от тази дума на Линайна й стана неловко) били пришълци в Резервата. Линда била дошла от Другия свят много отдавна, още преди той да се роди, с един мъж, който му бил баща. (Бърнард наостри уши.) Тя тръгнала да се разхожда сама из онези планини, хей там, на север, паднала от едно стръмно място и си наранила главата. („Разказвай, разказвай!“ — подкани го Бърнард.) Намерили я ловци от Малпаис и я донесли в пуеблото. Колкото до мъжа, който му бил баща, Линда така и не го видяла повече. Той се казвал Томакин. (Да, малкото име на Д.И.О. бе Томас!) Сигурно бе отлетял обратно в Другия свят, отлетял без нея — лош, жесток, отвратителен човек.

— И така съм се родил в Малпаис — рече в заключение той. — В Малпаис. — И поклати глава.

В каква мръсотия само бе потънала онази къщичка в покрайнините на пуеблото!

От пуеблото я отделяше ивица прах и смет. Две обезумели от глад кучета ровеха противно с муцуни в боклука пред вратата. Когато влязоха вътре, здрачът вонеше и гъмжеше от мухи.

— Линда! — извика момъкът.

От вътрешната стая се обади твърде хриплив женски глас:

— Идвам!

Те зачакаха. В паници по пода се виждаха остатъци от едно, а може би и от няколко блюда.

Вратата се отвори. Въздебела руса индианка прекрачи прага, закова се на място и се втренчи в непознатите с опулени очи и зейнала уста. Линайна забеляза с отвращение, че два от предните й зъби липсват. А цветът на онези, които бяха останали… Тя потрепера: Изглеждаше по-страшно и от стареца. Толкова дебела! И всичките тези бразди по лицето й, отпуснатата кожа, бръчките. Ами увисналите бузи с тези морави петна. И червените жилчици по носа, кървясалите очи. А тази шия, а парцаливото и мръсно одеяло, с което бе покрила главата си. Ами тези огромни гърди под кафявата торбеста туника, а издутият стомах, ханшът! О, изглеждаше много по-страшно от стареца, много по-страшно! И най-неочаквано това същество, от чиято уста бликна словесен поток, се втурна към нея с разтворени обятия и — о, Форд! Форд! Беше толкова гадно, че още миг и щеше да й призлее — и я притисна до шкембето си, до огромната си гръд и започна да я целува. О, Форд! Да я целува лигаво, а миришеше така ужасно (очевидно никога не беше се къпала) и направо смърдеше на онази гадост, която сипваха в бутилките на делтите и епсилоните (не, това за Бърнард не беше вярно!), определено вонеше на алкохол. При първата възможност Линайна се изскубна от прегръдката й.

Насреща й стоеше подпухнало и разкривено лице; клетницата плачеше.

— О, мила моя, мила моя — започна да се лее на пресекулки словесният поток. — Да знаехте само колко се радвам — след всичките тези години! Цивилизовано лице. Да, и цивилизовани дрехи. Защото вече си мислех, че никога няма да зърна пак истинска ацетатна коприна. — Тя попипа ръкава на ризата на Линайна. Ноктите й бяха почернели. — Ами тези възхитителни вискозенокадифени къси панталонки! Знаете ли, мила, аз още си пазя старите дрехи, онези, с които дойдох тук; прибрала съм ги в сандъка. После ще ви ги покажа. Макар че ацетатът целият е станал на дупки. А какъв прекрасен бял патрондаш имах — макар че трябва да призная, че вашият зелен марокен е още по-прекрасен. Само че на мен този патрондаш не ми помогна. — Сълзите й отново закапаха. — Джон сигурно ви е разказал. Какво трябваше да изстрадам — и при това без грамче сома! Само някакво питие, наречено мескал, което Попе ми носеше от време на време. Попе е едно момче, което познавах. Но след това от него, от този мескал де, ти става толкова зле и ти се гади от пейотъла, а освен това винаги на следващия ден ти е още по-зле, защото изпитваш онова ужасно чувство на срам. О, колко много се срамувах! Само си представете: аз, една бета, да родя бебе; поставете се на моето място. (Само при мисълта за това Линайна потрепери.) Макар че нямах никаква вина, кълна се; и все още не разбирам как се случи, при положение, че правех целия комплекс от малтусиански упражнения — целия, от начало до край — винаги го правех, кълна се, но въпреки това се случи, а, разбира се, тук нямаше и помен от Абортен център. А между другото онзи Център в Челси все още ли съществува? — попита тя. Линайна кимна. — И все така ли е облян в светлина всеки вторник и петък? — Линайна отново кимна. — Тази прекрасна розова стъклена кула! — Горката Линда вдигна лице и със затворени очи възторжено съзерцаваше запомнената яркоосветена картина. — И реката нощем! — прошепна тя. Едри сълзи закапаха бавно изпод плътно спуснатите клепачи. — И вечер да се прибереш с вертолета от Стоук Поуджес. И след това гореща вана и вибровакуумен масаж… Но уви! — Тя си пое дълбоко въздух, разтърси глава, отново отвори очи, подсмръкна веднъж-дваж, издуха нос с пръсти и ги избърса в полата на туниката си. — О, извинявайте много! — рече тя в отговор на неволната гримаса на погнуса, която направи Линайна. — Как можах да го направя! Съжалявам. Но какво да се прави, когато тук няма никакви носни кърпи. Спомням си как ме разстройваше цялата тази мръсотия и как нищо — нищичко не беше стерилно. Когато ме донесоха тука, имах ужасна порезна рана на главата. Не можете да си представите с какво я посипаха. С нечистотии, само с нечистотии. Често им казвах: „Цивилизация означава стерилизация.“ А също и: „Стрептококи и бацили армия несметна — без хубава баня и без тоалетна“ — все едно че бяха деца. Но те, естествено, не разбираха. И как да разберат? И накрая мисля, че свикнах с тази мръсотия. И наистина как можеш да поддържаш чистота, когато дори няма инсталирана топла вода? Я погледнете тези дрехи! Тази гадна вълна не е като ацетатната. Тя няма износване. И трябва да я закърпиш, щом се прокъса. Да, но аз съм бета. Работех в Залата за оплождане и никой никога не ме е учил да върша подобни неща. А и не ми беше работа да ги върша. Освен това никога не е било редно да се кърпят дрехи. Щом по тях се появят дупки — хвърли ги и си купи нови. „Много кръпки — празна кесия.“ Не е ли така? Кърпенето е противообществено деяние. Тук обаче всичко е различно. Все едно да живееш с луди. Всичко, което те вършат, е налудничаво. — Тя се огледа и макар и да видя, че Джон и Бърнард ги бяха оставили и се разхождаха нагоре-надолу сред праха и боклука пред къщата, пак сниши поверително глас и се наведе толкова близо, че излизащата от устата й воня на ембрионална отрова раздвижи мъха по лицето на Линайна, която цялата настръхна и се сви. — Да вземем например начина, по който тук се взаимообладават — прошепна дрезгаво тя. — Налудничав, уверявам ви, напълно налудничав. Всеки принадлежи на всички останали — нали така? Нали така? — упорствуваше тя, като дърпаше Линайна за ръкава. Линайна кимна с извърната настрани глава, изпусна въздуха, който бе задържала в гърдите си, и успя да си поеме друг, относително по-чист. — Е, а тук — продължи Линда — никой не бива да принадлежи на повече от един човек. И ако те обладават по обичайния начин, останалите те имат за порочна и за противообществен елемент. Ненавиждат те и те презират. Веднъж дойдоха цяла глутница жени и ми направиха сцена, задето мъжете им ме посещавали. А защо не? И като се нахвърлиха отгоре ми… Не, беше направо страшно. Даже не мога да ви разкажа за това. — Линда закри лице и потрепера. — Жените тук са толкова омразни. Смахнати, смахнати и жестоки. И разбира се, нямат и понятие от малтусиански упражнения, от бутилки, от преточване или нещо от този род. Ето защо и раждат деца, непрекъснато — като кучки. Толкова е противно! И само като си помисля, че и аз… О, Форд, Форд, Форд! И все пак Джон наистина ми беше голяма утеха. Не знам какво бих правила без него. Въпреки че той толкова се разстройваше всеки път, когато някой мъж… Дори когато беше още съвсем малък. Веднъж (но това се случи, когато бе вече по-голям) той се опита да убие горкия Вайхусива — или май беше Попе? — само защото ме обладаваха понякога. Защото така и не успях да го накарам да проумее, че при цивилизованите хора трябва да е именно така. Според мен лудостта е заразна. Във всеки случай Джон май се е заразил от индианците. Защото той, естествено, прекарваше много време сред тях. Въпреки че се държаха така отвратително с него и не му позволяваха да върши нещата, които вършеха останалите момчета. Което донякъде бе от полза, защото ме улесни да му дам известно обучение. Макар че нямате представа колко е трудно това. Има толкова много неща, които не знам, а и не ми влизаше в работата да знам. Искам да кажа, че когато едно дете те попита как лети хеликоптерът или кой е създал света — е, какво можеш да му отговориш, ако си само една бета и винаги си работила в Залата за оплождане? Какво можеш да отговориш?