Последното желание

1

Както обикновено, първи му обърнаха внимание котките и децата. Един котарак на ивици, дремещ върху нагорещени от слънцето дъски, вдигна кръглата си глава, сви уши, изсумтя и скочи в копривата. Синът на рибаря Тригли, тригодишният Драгомир, който на прага на къщата полагаше всички усилия да изцапа още повече и без това мръсната си ризка, се разкрещя, втренчил пълните си със сълзи очички в преминаващия конник. Вещерът яздеше бавно, без да се опитва да изпревари каруцата със сено, заела цялата ширина на улицата. Зад него, изопнало шия и силно опънало въжето, пристъпваше привързано към седлото натоварено магаре. Освен обичайния товар дългоухото животно носеше още нещо, покрито с чул. По сиво-белите хълбоци на магарето имаше ивици засъхнала кръв.

Най-накрая каруцата сви в странична уличка, водеща към хамбарите и пристанището, откъдето подухваше бриз и миришеше на смола и волска урина. Гералт подкара коня по-бързо. Не обърна внимание на приглушените викове на търговките на плодове, втренчили се в костеливата лапа с остри нокти, увиснала изпод чула и размахваща се в такт с крачките на магарето.

Пред къщата на кмета, както обикновено, беше пълно с каруци. Гералт скочи от кобилата, оправи меча на гърба си и преметна юздата през дървения коневръз. Следващата го тълпа се нареди в полукръг около магарето.

Виковете на кмета се чуваха още от самия вход на къщата.

— Не е позволено! Не е позволено, мамицата ти! Не разбираш ли от човешка дума, мизернико?

Гералт влезе. Пред кмета, нисък и дебел, почервенял от ярост, стоеше селянин, стиснал за врата опитваща се да се освободи гъска.

— Какво… О, богове! Това си ти, Гералт? Да не съм ослепял? — Обърна се отново към селянина: — Вземи си това, простако! Оглуша ли?

— Казаха ми — отвърна селянинът, поглеждайки накриво гъската, — че трябва да дам нещо, защото иначе…

— Кой ти е казал? — изрева кметът. — Кой? Какво излиза, че взимам подкупи? Не позволявам, казах ти! Вън, казах ти! Здравей, Гералт.

— Здравей, Цалдемейн.

Кметът се здрависа с него и го тупна по рамото с другата ръка.

— Не си идвал вече две години, Гералт. Нали? Все така ли не се застояваш никъде? Откъде пристигаш? О, по дяволите, все едно откъде! Ей, някой да донесе бира! Сядай, Гералт, сядай. При нас е суматоха, утре започва панаирът. Е, какво става с теб, разказвай.

— После. Нека първо да излезем.

Тълпата вече беше три пъти по-голяма, но свободното място около магарето си оставаше. Гералт отметна чула. Тълпата ахна и отстъпи назад. Цалдемейн зяпна.

— Богове, Гералт. Какво е това?

— Кикимора. Не се ли полага някаква награда за нея, господин кмете?

Цалдемейн пристъпи от крак на крак, като не откъсваше поглед от паякоподобното тяло, изсъхналата черна кожа, вцепенените очи с вертикални зеници и подобните на игли зъби в окървавената уста.

— Къде… Откъде…

— На бента, на четири мили от селището. При блатата. Там, Цалдемейн, като че ли са загивали хора. Деца.

— А, браво. Но никой… Кой би си помислил… Ей, хора, по домовете, на работа! Това да не ви е театър! Покрий това, Гералт. Ще събере мухи.

В стаята си кметът безмълвно вдигна кана с бира и я изпи до дъно, на един дъх. После въздъхна тежко и подръпна носа си.

— Няма да има награда — каза той мрачно. — Никой не е предполагал, че в солените блата има такова нещо. Факт, неколцина изчезнаха там, но… кой ли не е ходил на онзи бент. А ти как се озова там? Защо не мина по главния път?

— По главните пътища трудно се намира работа за мен, Цалдемейн.

— Забравих. — Кметът изду бузи и избегна оригването. — А каква спокойна местност беше! Дори домашните духове само понякога поливаха стариците с мляко. Но ето — такава гадост под самите ни носове. Излиза, че трябва да ти благодаря. За заплащане — няма да ти платя. Нямам фонд за награди.

— Лош късмет. Малко пари щяха да ми дойдат добре, за да изкарам зимата. — Вещерът отпи от халбата и изтри пяната от устните си. — Тръгнал съм към Испаден, но не знам дали ще успея, преди да паднат снеговете. Може да спра в някое от градчетата край Лутонския път.

— Дълго ли ще останеш в Блавикен?

— Не. Нямам време да се размотавам. Зимата идва.

— Къде ще отседнеш? Може би при мен? Имам свободна стая на тавана, защо трябва да те обират тези разбойници, кръчмарите? Ще побъбрим, ще разкажеш какво си чул из широкия свят.

— С удоволствие, А какво ще каже твоята Либуша? Последния път даде да се разбере, че не ме харесва особено.

— В моята къща жените нямат думата. Но между нас казано, не прави пред нея онова, което направи миналия път на вечеря.

— Имаш предвид, че хвърлих вилицата по плъха?

— Не. Имам предвид, че го уцели, въпреки че беше тъмно.

— Мислех, че ще е забавно.

— Беше. Само че не прави това пред Либуша. Слушай, а тази… как беше там… Кики…

— Кикимората.

— Трябва ли ти за нещо?

— Че за какво ще ми трябва. Щом няма награда, можеш да я хвърлиш в помийната яма.

— Идеята не е лоша. Хей, там, Карелка, Борг, Носикамък! Има ли някой?

Влезе човек от градската стража, метнал на рамото си алебарда, чието острие се удари с тропот в горния праг на вратата.

— Носикамък — каза Цалдемейн, — вземи някой да ти помага, отведете зад кочината магарето заедно с оная гадост, която е покрита с чула, и я изхвърлете в помийната яма. Разбра ли?

— Слушам. Но… господин кмете.

— Какво?

— Може ли преди да я изхвърлим…

— Е?

— Да я покажа на маестро Ирион? Току-виж му потрябвала за нещо.

Цалдемейн удари с длан по масата.

— Не си глупав, Носикамък. Слушай, Гералт, може пък нашият градски магьосник да ти плати нещо за тая мърша? Рибарите му носят разни чудовища, осемкраки, клабатри, кергулени — не един е заработил нещичко по този начин. Хайде, да вървим в кулата.

— Забогатели сте толкова, че да си имате магьосник? За постоянно ли е тук, или временно?

— За постоянно. Маестро Ирион. Вече година, откакто е в Блавикен. Силен маг, Гералт, веднага си личи.

— Не мисля, че силният ви маг би платил за кикимора — намръщи се Гералт. — Доколкото ми е известно, тя не става за еликсири. Мисля, че Ирион само ще ми се изсмее. Ние, вещерите, не се обичаме особено с магьосниците.

— Никога не съм чул маестро Ирион да се подиграе на някого. Не мога да обещая, че ще плати, но от опит глава не боли. В блатата може да има много такива кикимори, и тогава какво? Нека магьосникът я огледа и ако трябва, да направи някакви магии на блатата.

Вещерът се замисли.

— Май си прав, Цалдемейн. Какво пък, да се видим с маестро Ирион. Тръгваме ли?

— Тръгваме. Носикамък, разгони тези деца и води клепоухото. Къде ми е шапката?

2

Кулата, построена от гладко издялани гранитни блокове и увенчана с каменни зъбци, изглеждаше представителна и се издигаше над порутените покриви и стрехи на къщите.

— Виждам, че е обновена — отбеляза Гералт. — С магия, или ви е впрегнал да работите?

— Главно с магия.

— Какъв е този ваш Ирион?

— Съвсем нормален. Помага на хората. Но е отшелник, мълчаливец. Почти не излиза от кулата.

На портите, украсени с розета и инкрустирани със светло дърво, висеше огромно клепало във формата на плоска рибена глава с изпъкнали очи, стиснала в зъбатата си уста месингова халка. Цалдемейн, очевидно запознат с действието на механизма, се изкашля и рече:

— Поздрав от кмета Цалдемейн, идващ при маестро Ирион по работа. Поздрав и от вещера Гералт от Ривия, също идващ по работа.

Дълго време не се случи нищо, най-накрая рибената глава размърда зъбатите си челюсти и изпусна облак пара.

— Маестро Ирион не приема. Вървете си, добри хора.

Цалдемейн пристъпи от крак на крак и погледна Гералт. Вещерът сви рамене. Носикамък, сериозен и съсредоточен, си бъркаше в носа.

— Маестро Ирион не приема — повтори металното клепало. — Вървете си, добри…

— Аз не съм добър човек — прекъсна го Гералт гръмогласно. — Аз съм вещер. А там, на седлото на магарето, има кикимора, която убих недалеч от града. Всеки магьосник-резидент е длъжен да се грижи за безопасността на района. Маестро Ирион няма защо да ми оказва честта да говорим и не е длъжен да ме приема, ако такава е волята му. Но нека да огледа кикимората и да си направи съответните изводи. Носикамък, махни чула от кикимората и я остави тук, до самата врата.

— Гералт — каза тихо кметът, — ти ще си отидеш, а на мен тук ще ми се наложи.

— Да вървим, Цалдемейн. Носикамък, извади си пръста от носа и прави каквото ти се казва.

— Сега — обади се клепалото със съвсем друг глас. — Гералт, наистина ли това си ти?

Вещерът тихо изруга.

— Вече губя търпение. Наистина съм аз. И какво от това, че съм аз?

— Приближи се към вратата — каза клепалото, изпускайки облак пара. — Сам. Ще те пусна.

— А кикимората?

— По дяволите кикимората. Искам да поговоря с теб, Гералт. Само с теб. Извинете, кмете.

— А, няма нищо, маестро Ирион — махна с ръка Цалдемейн. — До после, Гералт. Носикамък! Гадината — в помийната яма!

— Както наредите.

Вещерът се приближи до инкрустиралата врата и тя се открехна леко, точно толкова, че той да може да се промъкне, и веднага се хлопна, оставяйки го в пълна тъмнина.

— Хей! — извика той, без да скрива раздразнението си.

— Готово — отвърна смайващо познат глас.

Усещането беше толкова неочаквано, че вещерът залитна и разпери ръце в търсене на опора. Опора нямаше.

Градината цъфтеше в бяло и розово, въздухът беше наситен с аромата на дъжд. Небето беше пресечено от огромна дъга, свързваща короните на дърветата с далечната синкава верига на планините. Къщичката насред градината, малка и спретната, беше потънала сред слез. Гералт погледна в краката си и видя, че стои до колене в мащерка.

— Хайде, идвай, Гералт — прозвуча гласът. — Аз съм пред къщата.

Той влезе в градината. Забеляза някакво движение вляво и погледна натам. Русокоса девойка, напълно гола, вървеше край храстите, носейки пълна с ябълки кошница. Вещерът тържествено си обеща повече да не се учудва на нищо.

— Най-накрая. Здравей, вещерю.

— Стрегобор! — слиса се Гералт.

Вещерът беше срещал през живота си разбойници с външността на градски съветници, съветници, изглеждащи като старци просяци, блудници с вид на принцеси и принцеси, изглеждащи като крави, и крале с маниерите на разбойници. Стрегобор винаги бе изглеждал така, както по всички канони и представи би трябвало да изглежда един магьосник. Беше висок, слаб, прегърбен, имаше буйни гъсти вежди и дълъг, гърбав нос. Отгоре на всичко носеше черна, дълга до земята дреха с широки ръкави, а в ръката си държеше дълъг жезъл с кристално кълбо на върха. Нито един от познатите на Гералт магьосници не изглеждаше като Стрегобор. И — което беше най-учудващото — Стрегобор наистина беше магьосник.

Качиха се на една тераска и се разположиха в плетени столове от върбово дърво, до масичка от бял мрамор. Голата русокоска с кошницата ябълки се приближи, усмихна се и отново тръгна към градината, поклащайки бедра.

— И това ли е илюзия? — попита Гералт, любувайки се на поклащащата се плът.

— Да. Както и всичко останало. Но, драги мой, това е илюзия от най-висока класа. Цветята ухаят, можеш да изядеш някоя ябълка, пчелите могат да те ужилят, а нея — магьосникът посочи красавицата — можеш да я…

— Може, по-късно…

— Правилно. Какво правиш тук, Гералт? Все така се трудиш — избиваш за пари представители на изчезващи видове? Какво получи за кикимората? Сигурно нищо, иначе нямаше да дойдеш тук. Помисли си само — има хора, които не вярват в предопределението. Освен ако не си знаел за мен. Знаеше ли?

— Не знаех. Ако има място, където не съм очаквал да те срещна, то е именно тук. Ако не ме лъже паметта, по-рано живееше в Ковиж, в кула, подобна на тази.

— Много неща се промениха оттогава.

— Поне името ти — със сигурност. Сега май се казваш маестро Ирион?

— Така се е наричал строителят на тази кула. Починал е преди двайсет години. Реших, че трябва да го почета по някакъв начин, след като съм се нанесъл в неговата обител. Тук съм резидент. Повечето жители се изхранват от морето, а както знаеш, моята специалност са промените във времето. От време на време викам буря или порой, от време на време със западния вятър докарвам по-близо до брега стада риби. Може да се живее. Исках да кажа, можеше да се живее — добави той тъжно.

— Защо „можеше“? И защо си си сменил името?

— Предопределението има много лица. Моето предопределение е прекрасно отвън и отвратително отвътре. То е протегнало към мен окървавените си нокти…

— Изобщо не си се променил, Стрегобор — намръщи се Гералт. — Дърдориш глупости, и при това правиш дълбокомислени и многозначителни гримаси. Не можеш ли да говориш нормално?

— Мога — въздъхна магьосникът. — Ако това ще ти достави удоволствие. Дойдох тук, бягайки от жестоко същество, което иска да ме убие. Бягството обаче не ми помогна — то ме намери. По всяка вероятност ще се опита да ме убие утре, в краен случай — вдругиден.

— Аха — рече вещерът с безразличие. — Сега разбирам.

— Май възможната ми смърт не те вълнува особено.

— Стрегобор — каза Гералт, — такъв е светът. Човек вижда много, като пътува. Двама селяни се бият заради межда насред полето, която на другия ден смазват конете на дружините на двама местни графове, жадуващи да се унищожат един друг. На дърветата край пътищата се полюшват обесени, в горите разбойници прерязват гърлата на търговци. В градовете постоянно се натъкваш на трупове в отточните канали. В дворците се намушкват с кинжали, а на пиршествата постоянно някой лежи под масата, с лице, посиняло от отровата. Свикнал съм. Така че защо трябва да се вълнувам, че някого го заплашва смърт, особено ако заплашва теб, а не мен?

— Особено ако заплашва мен — повтори Стрегобор, усмихвайки се. — А аз те мислех за приятел. Надявах се на твоята помощ.

— Последната ни среща — каза Гералт — беше в двореца на крал Иди в Ковиж. Отидох да си получа наградата за убийството на амфисбената, която тероризираше района. Тогава ти и твоят събрат Завист7 се надпреварвахте да ме наричате шарлатанин, безразсъдна машина за убиване и ако не ме лъже паметта, мършояд. В резултат на това Иди не само не ми плати нито шелонг, но и ми нареди до дванайсет часа да напусна Ковиж, и тъй като пясъчният му часовник беше повреден, едва успях навреме. А сега ти казваш, че разчиташ на моята помощ. Казваш, че те преследва чудовище. От какво се страхуваш, Стрегобор? Ако те нападне, му кажи, че обожаваш чудовищата, опазваш ги и следиш нито един вещер-мършояд да не нарушава спокойствието им. Ако и след това то те разкъса и изяде, значи е страшно неблагодарно.

Магьосникът се бе извърнал и мълчеше. Гералт се разсмя.

— Не се надувай като жаба, магьоснико. Разкажи какво те заплашва. Ще видим какво може да се направи.

— Чувал ли си за Проклятието на Черното слънце?

— Че как, чувал съм. Само че под наименованието Манията на лудия Елтибалд. Така наричаха мага, който устрои гонение, в резултат на което бяха убити или заточени в кули няколко десетки девойки от благороднически произход, дори с кралска кръв. Уж били обладани от демони, проклети, покварени от Черното слънце, както наричате на глупавия си жаргон най-обикновените слънчеви затъмнения.

— Елтибалд, който изобщо не беше луд, разшифрова надписите на менхирите на дауките, на надгробните камъни в некрополите на вожгорите, анализира митовете и легендите на Ооболаците. Не можеше да има никакво съмнение. Черното слънце трябваше да предвещава скорошното завръщане на Лилит, почитана на изток под името Ния, и гибелта на човешката раса. Пътят за Лилит трябваше да бъде проправен от „шейсет девици със златни корони, чиято кръв би запълнила руслото на река“.

— Глупости — каза вещерът. — При това неримувани. Всички прилични предсказания са в стихове. Всички знаят какво са имали предвид Елтибалд и Съветът на магьосниците. Възползвали сте се от бълнуванията на душевноболен, за да укрепите властта си, да разрушите съюзи, да не допускате родствени връзки, да отслабите династиите — с други думи да дърпате както си искате конците на марионетките с корони. А ти ме баламосваш с разни предсказания, от които би се засрамил дори някой старец на панаир.

— Може да се отнасяш скептично към теорията на Елтибалд и към интерпретациите на предсказанията, но не можеш да отречеш факта, че сред момичетата, родени след затъмнението, се наблюдават чудовищни мутации.

— Защо да не мога? Аз чух точно обратното.

— Присъствах на аутопсията на една от тях — каза магьосникът. — Гералт, това, което открихме в черепа и гръбначния й мозък, не можеше да се определи еднозначно. Някаква червена гъба. Вътрешните органи бяха объркани, разместени, някои изобщо ги нямаше. Всичко беше покрито с подвижни камшичета и розово-сини парченца тъкан. Сърцето беше с шест камери. Две от тях на практика атрофирали, но все пак… Какво ще кажеш за това?

— Виждал съм хора, които вместо ръце имат орлови нокти, хора с вълчи зъби. Хора с допълнителни стави, допълнителни органи и допълнителни сетива. Всичко това е резултат от вашите игри с магиите.

— Казваш, че си виждал различни — вдигна глава магьосникът, — а колко от тях си унищожил за пари със своето вещерско призвание? Колко? Защото може да имаш вълчи зъби и да се ограничаваш с това да ги показваш на момичетата в обора, а може и да имаш вълча природа и да нападаш деца. Именно така беше с родените след затъмнението момичета, за които се установи, че имат необяснима склонност към жестокост, агресивност, бурни изблици на гняв и извънредно буен темперамент.

— При всяка жена можеш да откриеш подобни прояви, ако решиш — усмихна се Гералт. — Какви ги говориш? Питаш колко мутанти съм убил, а защо не се поинтересуваш при колко съм развалил магията, колко съм отървал от уроки? Аз, вещерът, когото вие презирате. А какво направихте вие, могъщите магьосници?

— Приложихме висша магия. Наша и на свещениците в различни храмове. Всички изпитания завършиха със смъртта на девойките.

— Това говори лошо за вас, а не за девойките. И така, първите трупове. Доколкото помня, се прави аутопсия само на тях?

— Не само. Не ме гледай така, много добре знаеш, че имаше и други трупове. Първо решихме да ги избием всичките. Но после размислихме… Онези, които вече бяха убити, прибирахме и им правехме аутопсии. На една направихме дисекция.

— И вие, кучи синове, се осмелявате да критикувате вещерите? Ех, Стрегобор, Стрегобор, ще дойде ден, когато хората ще поумнеят и ще ви избият до крак.

— Не мисля, че това ще се случи много скоро — отбеляза кисело магьосникът. — Не забравяй, че го направихме, за да защитим хората. Мутантките щяха да удавят в кръв цели страни.

— Така твърдите вие, магьосниците, които не виждате по-далеч от своя ореол на безпогрешност. И като стана дума за това, вероятно няма да имаш нахалството да твърдиш, че когато сте преследвали тези така наречени мутантки, не сте сгрешили нито веднъж?

— Добре — каза Стрегобор след дълго мълчание. — Ще бъда откровен, макар че не е в мой интерес. Сгрешихме, и то неведнъж. Да ги разделим на групи се оказа доста трудна задача. Затова престанахме да ги… избиваме, а започнахме да ги изолираме.

— А, да, вашите прочути кули — изсумтя вещерът.

— Да, нашите кули. Но това беше поредната грешка. Подценихме ги и много от тях избягаха. Сред принцовете, особено онези, които бяха по-млади и нямаше какво да правят, а още по-малко — какво да губят, се разпространи някаква идиотска мода да освобождават затворените красавици. За щастие повечето си счупиха вратовете.

— Доколкото ми е известно, затворените в кулите девойки са умирали бързо. Както се говори — не без ваша помощ.

— Клевета. Но наистина те бързо изпадаха в апатия, отказваха да се хранят… И което е интересно, малко преди смъртта придобиваха ясновидски способности. Поредното доказателство за мутация.

— Всяко следващо доказателство е все по-неубедително. Няма ли други?

— Има. Например Силвена, господарката на Нарок, до която не успяхме дори да припарим, страшно бързо взе властта в свои ръце. Сега там стават страховити неща. Фиалка, дъщерята на Ейермир, която избяга от кулата си с помощта на въже, изплетено от коса, отдавна тероризира Северен Велхад. Бернике от Талгар бе освободена от един принц глупак. Него го ослепиха и го хвърлиха в яма, а най-често срещаното нещо в Талгар са бесилките. Има и други примери.

— Точно това е, че има — каза вещерът. — В Ямурлак, например, управлява старецът Абрад. Той има скрофулоза, няма нито един зъб, родил се е сто години преди затъмнението и не може да заспи, ако не обезглавят някого в негово присъствие. Избил е всичките си роднини и е докарал половината народ до състояние на невменяемост, както се говори. Забелязват се и следи на извънредно буен темперамент — в младостта му са го наричали Абрад Свалифуста. Ех, Стрегобор, добре щеше да е, ако жестокостта на владетелите можеше да се обясни с мутации или затъмнения…

— Чуй ме, Гералт…

— И през ум не ми минава. Няма да ме убедиш в правотата си, още по-малко пък в това, че Елтибалд не е бил побъркан разбойник. Да се върнем към чудовището, което те заплашва. Длъжен съм да ти кажа, че историята, която ми разказваш, не ми харесва, но ще я изслушам до края.

— Без да ме прекъсваш с ехидни забележки?

— Не мога да обещая.

— Е, както и да е. — Стрегобор мушна ръце в ръкавите си. — Това само ще отнеме повече време. И така, историята започна в Крейден, малко северно кралство. Жената на Фредефалк, княза на Крейден, беше Аридея. Умна, образована жена. В нейния род имаше мнозина изследователи на магическото изкуство и вероятно по наследство тя се беше сдобила с доста рядък и мощен артефакт, Огледалото на Нехалена. Както е известно, Огледалата на Нехалена са се използвали главно от пророци и ясновидци, защото са предсказвали бъдещето безпогрешно, макар и предсказанията да не били разбираеми за всички. Аридея използваше Огледалото доста често…

— С обичайния въпрос, предполагам — прекъсна го Гералт. — „Коя е най-красива на света?“ Доколкото ми е известно, Огледалата на Нехалена биват два вида — ласкателни и строшени.

— Грешиш. Аридея се интересуваше повече от съдбата на страната. А в отговор на въпросите й огледалото предсказало мъчителна смърт за нея самата и за множество от поданиците й или от ръката, или по вина на дъщерята на Фредефалк от първия му брак. Аридея се постарала тази новина да стигне до Съвета, а Съветът изпрати в Крейден мен. Мисля, че няма нужда да добавям, че дъщерята на Фредефалк се е родила скоро след затъмнението. Известно време наблюдавах момичето. И в този период тя успя да убие чрез мъчения едно канарче и две кученца и да извади окото на една слугиня с дръжката на гребен. Направих няколко теста с помощта на заклинания и повечето от тях потвърдиха, че момичето е мутант. Доложих за това на Аридея, защото Фредефалк беше наясно относно дъщеря си. Аридея, както казах, не беше глупава жена…

— Ясно — прекъсна го отново Гералт. — И, може да се предположи, не е обичала особено доведената си дъщеря. Предпочитала е някое от собствените й деца да наследи трона. За последвалото мога да се досетя. Изглежда, там не е имало кой да счупи вратлето на дъщеричката. Включително и ти.

Стрегобор въздъхна, вдигна очи към небето, на което многоцветната дъга продължаваше да прелива цветовете си.

— Настоявах само да я изолираме, но княгинята реши друго. Изпрати малката в гората с наемен убиец, ловец. После го намерихме в храсталака. Беше със свалени панталони, така че не беше трудно да се възстанови ходът на събитията. Беше забила фуркета си в мозъка му през ухото, когато вниманието му е било погълнато от други неща.

— Ако мислиш, че ми е жал за него — промърмори Гералт, — грешиш.

— Организирахме хайка — продължи Стрегобор, — но момичето сякаш се беше провалило вдън земя. А на мен ми се наложи да напусна спешно Крейден, защото Фредефалк започна да подозира нещо. Чак след четири години получих известие от Аридея. Беше проследила принцесата — живееше в Махакам със семейство джуджета, които беше убедила, че е много по-изгодно да се обират търговците по пътищата, отколкото да си докарват белодробни болести в шахтите. Навсякъде я наричаха Свраката, защото обичаше да набива пленниците живи на кол. Аридея наемала на няколко пъти убийци, но нито един не се върнал. А после вече стана трудно да намира желаещи — слухът за девойката беше плъзнал навсякъде. Беше се научила да борави с меча така, както малцина мъже могат. Повикаха ме отново в Крейден и научих, че са отровили Аридея. Всички мислеха, че това е работа на самия Фредефалк, който си бе взел по-млада и силна наложница, но аз смятам, че е бил? Ренфри.

— Ренфри?

— Така се казва момичето. Смятам, че тя е отровила Аридея. Княз Фредефалк скоро загина при странни обстоятелства по време на лов, а най-големият син на Аридея изчезна безследно. Разбира се, и това е работа на малката. Казвам „малката“, но по това време е била вече на седемнайсет години.

След кратка пауза магьосникът продължи:

— По това време тя и джуджетата й вече всяваха страх в цял Махакам. Но веднъж по някакъв повод се скарали. Не знам дали заради разделянето на плячката, или кой е на ред да застане на пост, но извадили ножовете. Седемте джуджета не преживели тази разпра. Оцеляла само Свраката. Единствено тя. Тогава вече бях в района. Срещнахме се очи в очи. Тя веднага ме позна и мигновено съобрази каква е била тогава моята роля в Крейден. Уверявам те, Гералт, когато тази дива котка се хвърли към мен с меч в ръка, едва успях да изрека заклинанието, а ръцете ми трепереха страшно. Заточих я в блок от планински кристал, шест на девет лакти. Когато изпадна в летаргия, хвърлих блока в шахта на джуджетата и затрупах изхода.

— Нескопосана работа — отбеляза Гералт. — Лесна за разваляне магия. Не беше ли по-добре да я превърнеш в пепел? Имате толкова симпатични заклинания.

— Не и аз. Не е моята специалност. Но имаш право, нескопосно постъпих. Намерил се някакъв идиот кралски син, похарчил сума ти пари да развали заклинанието и триумфално я отвел вкъщи, в някакво забутано кралство на изток. Баща му, стар разбойник, се оказал по-умен. Напердашил сина си и наредил да разпитат Свраката за съкровищата, които била заграбила с джуджетата и които хитроумно била скрила. Грешката му била, че когато я сложили гола на масата на палача, негов помощник бил най-големият син на краля. Получило се така, че на сутринта същият този най-голям син, вече останал без роднини, се възкачил на трона и Свраката заела мястото на първа негова фаворитка.

— Виж ти, не е зле.

— Въпрос на вкус. Не останала дълго време фаворитка — до следващия дворцов преврат, ако може да се нарече дворцов, защото онзи дворец мязал на обор. Скоро се оказа, че тя не е забравила за мен. В Ковиж ми организира три покушения от засада. Реших да не рискувам и се преместих в Понтаж. Тя отново ме намери. Тогава избягах в Ангрен, но и там ме откри. Не знам как го прави, заличавам следите си добре. Може да е някакво свойство на мутацията й.

— А защо не я заключи отново в кристал? Угризения на съвестта?

— Не. Нямах такива. Но се оказа, че е придобила имунитет към магии.

— Това е невъзможно.

— Възможно е. Достатъчно е да се сдобиеш със съответния артефакт или аура. Може пак да е някакво свойство на прогресиращата й мутация. Избягах от Ангрен и се скрих тук, в Лукоморие, в Блавикен. Живях една година спокойно, но тя отново ме надуши.

— Откъде знаеш? Да не е вече тук?

— Да. Видях я в кристала. — Магьосникът вдигна жезъла си. — Не е сама, ръководи банда, което значи, че е замислила нещо сериозно. Гералт, няма къде да избягам вече, не знам място, където да се скрия. Да. Това, че ти дойде тук точно сега, не е случайност. Това е предопределение.

Вещерът вдигна вежди.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че е ясно. Ти ще я убиеш.

— Аз не съм наемен убиец, Стрегобор.

— Не си убиец, съгласен съм.

— Срещу пари убивам чудовища. Зверове, заплашващи хората. Страшилища, създадени чрез магии и заклинания от такива като теб. Но не и хора.

— Тя не е човек. Тя е чудовище, мутант, проклет изрод. Ти докара тук кикимора. Свраката е по-лоша от кикимора. Кикимората убива от глад, а Свраката — за удоволствие. Убий я и ще ти платя колкото поискаш. В границите на разумното, разбира се.

— Вече ти казах, че смятам за глупост историите за мутации и проклятието на Лилит. Девойката си има причини да си разчисти сметките с теб и аз няма да се меся в това. Обърни се към кмета, към градската стража. Ти си градският магьосник, тукашният закон е на твоя страна.

— Плюя аз на този закон, на кмета и на неговата помощ! — избухна Стрегобор. — Не се нуждая от защита, а искам да я убиеш! В тази кула не може да влезе никой, тук съм в пълна безопасност. Но какво от това, не мога да стоя тук до края на живота си! Свраката няма да се откаже, докато съм жив, знам го. Какво да правя, да стоя в тази кула и да чакам смъртта?

— А тя и другите като нея как са стояли в кулите? Знаеш ли какво, магьоснико? Трябвало е да оставиш преследването им на други магьосници, по-могъщи, трябвало е да предвидиш последствията.

— Моля те, Гералт.

— Не, Стрегобор.

Магьосникът мълчеше. Неистинското слънце на неистинското небе не се бе придвижило към зенита, но вещерът знаеше, че в Блавикен вече се смрачава. Почувства глад.

— Гералт — каза Стрегобор, — когато слушахме Елтибалд, у мнозина от нас се появиха съмнения. Но решихме да изберем по-малкото зло. Сега аз те моля за същото.

— Злото си е зло, Стрегобор — изрече сериозно вещерът и се изправи. — По-малко, по-голямо, средно — всичко е едно и също, пропорциите са условни, а границите размити. Аз не съм свят отшелник, не съм вършил само добро през живота си. Но ако трябва да избирам между едно зло и друго, предпочитам да не избирам изобщо. Време е да тръгвам. Ще се видим утре.

— Възможно е — каза магьосникът. — Ако успееш.

3

В „Златния двор“, най-представителната странноприемница в града, беше многолюдно и шумно. Гостите, местни и пътници от други места, бяха заети предимно с типичните за националността и професията им неща. Сериозните търговци спореха с джуджетата за цените на стоките и процентите на кредитите. Не толкова сериозните щипеха по задничетата девойките, разнасящи бира и зеле с грах. Местните глупаци се правеха на добре информирани. Девойките по всякакъв начин се стараеха да се харесат на богатите, като същевременно отблъскваха бедните. Каруцарите и рибарите пиеха така, сякаш на другия ден ще забранят добива на хмел. Моряците пееха песни, възхваляващи морските вълни, храбростта на капитаните и прелестите на сирените, последното — живописно и с подробности.

— Напрегни си паметта, Стотник — каза Цалдемейн на кръчмаря, навеждайки се над тезгяха така, че да бъде чут сред глъчката. — Шест момъка и девойка, облечени в черни кожени дрехи, украсени със сребро по новиградската мода. Видях ги на бариерата. Отседнали са или при теб, или в „При Тунчик“.

Кръчмарят смръщи изпъкналото си чело, докато бършеше една халба с раираната си престилка.

— Тук са, кмете — каза най-накрая. — Казват, че са дошли за панаира, и всичките са с мечове, дори девойката. Облечени са в черно, както каза.

— Аха — кимна кметът. — Къде са сега? Нещо не ги виждам.

— В малката стаичка. Платиха със злато.

— Ще отида сам — каза Гералт. — Това не бива да се превръща в официално посещение, поне засега. Ще я доведа тук.

— Може би така ще е най-добре. Но внимавай. Не искам сбивания тук.

— Ще се постарая.

Песента на моряците, ако се съди по-честите нецензурни изрази, наближаваше грандиозния си край. Гералт отмести лекичко твърдата и лепкава от мръсотия завеса, прикриваща входа на стаичката.

На масата седяха шестима мъже. Момичето, което очакваше да види, не беше сред тях.

— Какво? — извика онзи, който го видя пръв. Беше плешив, а лицето му бе обезобразено от белег, минаващ през лявата вежда, основата на носа и дясната буза.

— Искам да се видя със Свраката.

От масата се надигнаха две еднакви фигури с еднакво безизразни лица, светли разрошени коси до раменете и еднакви черни кожени дрехи, лъщящи със сребърните си украшения. С еднакви движения близнаците вдигнаха от скамейката еднакви мечове.

— Спокойно, Вир. Седни, Нимир — каза човекът с белега, облегнал лакти на масата. — С кой казваш, че искаш да се срещнеш, братко? Коя е тази Сврака?

— Много добре знаеш за кого говоря.

— Кой е тоя? — попита полугол потен тип, с препасани на кръст ремъци на гърдите и налакътници с шипове. — Познаваш ли го, Нохорн?

— Не го познавам — отговори онзи с белега.

— Някакъв албинос — изкикоти се слаб и висок тъмнокос мъж, седнал до Нохорн. Нежните черти на лицето, големите черни очи и ушите с остри върхове издаваха, че е наполовина елф. — Албинос мутант, шега на природата. И такива ги пускат в кръчмите, сред порядъчните хора.

— Виждал съм го някъде — каза як тип със загоряло лице и оплетени на плитки коси. Гледаше злобно Гералт с присвитите си очи.

— Няма значение къде си го виждал, Тавик — каза Нохорн. — Чуй, братко, Циврил току-що страшно те обиди. Няма ли да го предизвикаш на дуел? Толкова скучно е тази вечер.

— Не, няма да го предизвикам — отговори спокойно вещерът.

— А мен ще ме предизвикаш ли, ако плисна по теб тази рибена чорба? — изкикоти се голият до кръста.

— Успокой се, Петнайсетак — каза Нохорн. — Щом е казал не, значи не. Засега. Е, братко, кажи, каквото имаш да кажеш, и се омитай. Имаш възможност да излезеш сам. Ако не се възползваш, прислугата ще те изхвърли.

— С теб нямам за какво да говоря. Искам да се видя със Свраката. С Ренфри.

— Чухте ли, момчета? — Нохорн погледна другарите си. — Той иска да се види с Ренфри. А може ли да узная защо, братко?

— Не може.

Нохорн вдигна глава и погледна близнаците, които веднага пристъпиха напред, звънтейки със сребърните катарами на високите си ботуши.

— Сетих се — каза изведнъж онзи с плитките. — Спомних си къде съм го виждал!

— Какво мрънкаш, Тавик?

— Пред дома на кмета. Беше докарал някакъв дракон да го продава, някаква кръстоска между крокодил и паяк. Хората мърмореха, че е вещер.

— Какво е това вещер? — попита голият, Петнаисетака. — А, Циврил?

— Наемен магьосник — отговори полуелфът. — Прави фокуси срещу шепа сребърници. Нали казах — шега на природата. Обида за човешките и божиите закони. Такива трябва да се изгарят.

— Не обичаме магьосниците — изсъска Тавик, който още оглеждаше с присвити очи Гералт. — Нещо ми подсказва, Циврил, че в тази дупка ще имаме повече работа, отколкото предполагахме. Сигурно има още като него, явно се подкрепят.

— Краставите кучета се надушват — усмихна се зловещо полуелфът. — И как може на света да има такива като тях? Кой ви плоди, изроди?

— Бъди така добър да се държиш по-учтиво — отговори спокойно Гералт. — Майка ти, както виждам, достатъчно често е бродила сама из гората, така че имаш причина да се замислиш над собствения си произход.

— Възможно е — каза полуелфът, без да спира да се усмихва. — Но поне познавам майка си. А ти, вещерю, не можеш да се похвалиш с това.

Гералт леко пребледня и стисна зъби. Нохорн видя това и се разсмя гръмогласно.

— Е, братко, такава обида вече не можеш да пуснеш край ушите си. Струва ми се, че на гърба си имаш меч? Е, какво, ще излезете ли с Циврил на двора? Както казах — скучна вечер.

Вещерът не отговори.

— Проклет страхливец — изсумтя Тавик.

— Какво разправяше за майката на Циврил? — продължи монотонно Нохорн, опрял брадичка върху преплетените си пръсти. — Нещо страшно обидно, ако съм разбрал правилно. Че е развратничела, нещо такова. Хей, Петнайсетак, нима можещ да слушаш спокойно как някакъв скитник обижда майката на твоя приятел? Майката е нещо свято!

Петнайсетака се изправи спокойно, откачи меча си и го хвърли на масата. Изпъчи гърди, намести шиповете на лактите си, изплю се и пристъпи напред.

— Ако още не си разбрал — каза Нохорн, — ще поясня: Петнайсетака те предизвиква на юмручен бой. Казах ти, че прислугата ще те изнесе. Направете място.

Петнайсетака се приближи и вдигна юмруци. Гералт сложи длан на ръкохватката на меча и каза:

— Внимавай. Още една крачка, и ще се наложи да търсиш ръката си на пода.

Нохорн и Тавик скочиха и стиснаха мечовете си. Безмълвните близнаци извадиха своите. Петнайсетака се поколеба. Само Циврил не помръдна.

— Какво става тук, да го вземат дяволите? Не мога ли да ви оставя сами дори за минута?

Гералт се обърна много бавно и срещна погледа на очи с цвят на море.

Беше висока почти колкото него. Сламенорусите коси бяха подстригани неравно и стигаха малко под ушите.

Тя стоеше, опряла се с ръка на вратата. Носеше тясно кадифено кафтанче, пристегнато с изящен колан. Полата й също беше неравна, асиметрична — от лявата страна достигаше до прасеца, а отдясно разкриваше здраво бедро над висок ботуш от лисича кожа. На левия й хълбок висеше меч, а на десния — кинжал с голям рубин на върха на ръкохватката.

— Онемяхте ли?

— Това е вещер — промърмори Нохорн.

— Е, и какво?

— Искаше да говори с теб.

— Е, и какво?

— Той е магьосник — обади се Петнайсетака.

— Не обичаме магьосниците — изръмжа Тавик.

— Спокойно, момчета — каза девойката. — Той иска да говори с мен, това не е престъпление. Продължавайте да си вършите работата. И без скандали. Утре е пазарен ден. Не искате вашите изстъпления да развалят панаира — толкова важно събитие в живота на това мило градче.

В настъпилата тишина се чу тихо, противно кикотене. Смееше се Циврил, все още разположил се небрежно на скамейката.

— Ти пък, Ренфри… — каза през смях полуелфът. — Важно… събитие!

— Млъквай, Циврил! Веднага!

Циврил спря да се смее. Веднага. Гералт не се учуди. В гласа на Ренфри прозвуча нещо много странно. Нещо, което напомняше за червените отблясъци от пожар върху мечовете, стоновете на ранени, цвиленето на коне и миризмата на кръв. Очевидно, останалите също си направиха подобни асоциации, защото дори загорялата кожа на Тавик пребледня.

— Е, белокоси — наруши тишината Ренфри, — да отидем в голямата зала и да се присъединим към кмета, с когото дойде тук. Предполагам, че и той иска да поговори с мен.

Щом ги видя, Цалдемейн, който чакаше на тезгяха, прекъсна тихия си разговор с кръчмаря, изправи се и скръсти ръце на гърдите си.

— Чуйте, госпожо — каза той твърдо, без да губи време за размяна на излишни любезности. — Знам от този вещер от Ривия какво ви е довело в Блавикен. Изглежда, сте обидена за нещо на нашия магьосник.

— Възможно е. И какво от това? — попита тихо Ренфри. Също не особено учтиво.

— За подобни обиди има градски и кастелански съдилища. При нас, в Лукоморието, всеки, който се опита да мъсти с меч за такива обиди, се смята за най-обикновен престъпник. Затова или утре сутринта ще се ометете от Блавикен заедно с черната си компанийка, или ще ви хвърля в някоя яма пре… как се казваше това, Гералт?

— Превантивно.

— Точно така. Разбрахте ли ме, госпожичке?

Ренфри пъхна ръка в торбичката на колана си и извади свит няколко пъти пергамент.

— Прочетете това, кмете, ако сте грамотен. И повече не ме наричайте „госпожичке“.

Цалдемейн взе пергамента, чете дълго време, а после го подаде безмълвно на Гералт.

— „До моите кметове, васали и свободни поданици — прочете вещерът на глас. — Уведомяваме всички и всеки, че Ренфри, крейденската княгиня, е на служба при нас и ни е много скъпа и че нашият гняв ще се стовари върху всеки, който реши да я възпрепятства. Аудоен, крал…“ Думата „възпрепятства“ се пише с „е“, но печатът изглежда истински.

— Защото си е истински — каза Ренфри и дръпна пергамента от ръцете му. — Предостави ми го Аудоен, вашият милостив господар. Затова не ви съветвам да ме възпрепятствате. Независимо от това как се пише думата, последствията могат да бъдат печални за вас. Няма да успеете да ме хвърлите в яма, уважаеми кмете. И не ме наричайте „госпожичке“. Не съм нарушила нито един закон. Засега.

— Ако нарушиш дори най-дребния — Цалдемейн изглеждаше така, сякаш иска да я заплюе, — ще те хвърля в ямата заедно с твоя пергамент. Кълна се във всички богове, госпожичке. Да вървим, Гералт.

— А на теб, вещерю — докосна Ренфри ръката на Гералт, — искам да ти кажа още нещо.

— Не закъснявай за вечеря — подхвърли кметът през рамо. — Иначе Либуша ще се разсърди.

— Няма да закъснявам.

Гералт се облегна на тезгяха и загледа синьозелените очи на девойката, като си играеше с висящия на шията му медальон с вълча муцуна.

— Чувала съм за теб — каза тя. — Ти си Гералт от Ривия, белокосият вещер. Приятел ли ти е Стрегобор?

— Не.

— Това улеснява нещата.

— Не мисля. Нямам намерение да гледам отстрани.

Ренфри присви очи.

— Утре Стрегобор ще умре — рече тя тихо, отмятайки от челото си кичур от неравно подстриганите си коси. — Няма да е хубаво, ако си отиде и още някой.

— Да, и ако преди него умрат още няколко души. А аз не виждам друга възможност.

— Доста скромно казано.

— За да ме уплашиш, е необходимо нещо повече от думи, Сврако.

— Не ме наричай Сврако, не ми харесва. Работата е там, че аз виждам и други възможности. Струваше си да ги обсъдим, но какво да се прави — Либуша чака. Поне красива ли е тази Либуша?

— Това ли само имаше да ми кажеш?

— Не. Но сега иди. Либуша чака.

4

В стаичката му на тавана имаше някой. Гералт знаеше това още преди да наближи вратата и го разбра по едва доловимото вибриране на медальона. Изгаси газеничето, с което осветяваше пътя си по стълбището, измъкна кинжала от канията на ботуша си и го мушна отзад на колана си. Натисна дръжката на вратата.

В стаята беше тъмно. Но не и за вещер.

Преднамерено без да бърза, сякаш сънено, той пристъпи през прага и затвори вратата след себе си. В следващия момент, отблъсквайки се силно с крака, той се хвърли към човека, седнал на леглото му. Повали го на завивките, притисна го под брадичката с левия лакът и посегна към кинжала. Но не го измъкна. Нещо не беше наред.

— Не е зле за начало — приглушено рече неподвижно лежащата под него Ренфри. — Разчитах на това, но не очаквах, че ще се озовем в леглото толкова скоро. Бъди така любезен да махнеш ръката си от гърлото ми.

— Това си ти.

— Това съм аз. Слушай, има два варианта. Първият — да слезеш от мен и да поговорим. Вторият — да останем както сме, но искам да си сваля поне ботушите.

Вещерът избра първия вариант. Девойката си пое дъх, стана и си оправи косата и полата.

— Запали свещите. Не мога да виждам в тъмното като теб, а обичам да гледам събеседника си.

Тя — висока, слаба, гъвкава — се приближи до масата, седна и изпъна напред обутите си в ботуши крака. Като че ли нямаше оръжие.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Не.

— В такъв случай добре, че аз донесох със себе си — засмя се тя и остави на масата кожен мях и две кожени чаши.

— Почти полунощ е — каза студено Гералт. — Може ли направо да пристъпим към работа?

— Минутка само. Ето, пий. За твое здраве, Гералт.

— Подобно, Сврако.

— Казвам се Ренфри, по дяволите — вдигна глава тя. — Разрешавам ти да пропускаш княжеската титла, но не ме наричай Сврако.

— По-тихо, ще събудиш цялата къща. Мога ли най-накрая да науча защо си влязла тук през прозорчето?

— Колко си досетлив, вещерю. Искам да спася Блавикен от клане. За да обсъдя този въпрос с теб, се катерих по покривите като котка през март. Надявам се да оцениш това.

— Оценявам го. Само че не знам какъв смисъл има от този разговор. Работата е ясна. Стрегобор се е затворил в магьосническата си кула и за да се добереш до него, трябва да организираш обсада. Ако направиш това, кралското ти листче няма да ти помогне. Ако нарушиш закона открито, Аудоен няма да те защити. Кметът, стражата, целият Блавикен ще се обърнат против теб.

— Ако целият град се обърне против мен, жестоко ще се разкайва. — Ренфри се усмихна, показвайки хищните си бели зъби. — Огледа ли моите момчета? Гарантирам, че си знаят работата. Представиш ли си какво ще стане, ако започне битка между тях и онези глупаци от стражата, които само се спъват в собствените си алебарди?

— А ти, Ренфри, какво, да не си въобразяваш, че ще стоя отстрани и ще гледам спокойно такава битка? Нали виждаш, че живея у кмета? Ако се наложи, ще застана до него.

— Не се съмнявам — каза Ренфри, вече по-сериозно, — само че най-вероятно ще си сам, защото останалите ще се изпокрият из мазетата. На света няма човек, който би се справил с въоръжената ми седморка. Това не е по силите на сам човек. Но, белокоси, нека да не се плашим взаимно. Казах — кръвопролитието може да се избегне. Конкретно — има двама души, които могат да направят това.

— Целият съм в слух.

— Единият — продължи Ренфри — е Стрегобор. Лично. Той ще излезе доброволно от кулата си и аз ще го отведа някъде в пустошта, а Блавикен отново ще се потопи в сладка апатия и скоро ще забрави за всичко.

— Стрегобор може и да прилича на побъркан, но не е чак дотам.

— Кой знае, вещерю, кой знае. Има доводи, които не могат да се отхвърлят и предложения, на които не може да се откаже. Като например тридамският ултиматум. Ще обявя на магьосника тридамския ултиматум.

— Каква е неговата същност?

— Това е една малка тайна.

— Така да бъде. Само че се съмнявам, че ще има ефект. Достатъчно е да се спомене за теб и на Стрегобор започват да му тракат зъбите. Ултиматумът, който би го заставил да ти се предаде доброволно, трябва наистина да е някакъв особен. Нека по-добре да преминем направо към втората личност, която може да предотврати клането в Блавикен. Опитвам се да отгатна кой може да е.

— Интересно колко ли си проницателен, белокоси.

— Това си ти, Ренфри. Самата ти. Ти ще проявиш истинско княжеско, дори кралско великодушие и ще се откажеш от отмъщението си. Познах ли?

Ренфри отметна глава назад и се разсмя гръмогласно, закривайки с малко закъснение устата си с ръка. После пак стана сериозна и втренчи във вещера искрящите си очи.

— Гералт, бях княгиня, но в Крейден. Имах всичко, за което можех да мечтая, дори нямаше нужда да искам нещо. Слугите тичаха веднага щом ги повикам. Имах рокли, обувки. Кюлотки от батиста. Скъпоценности и бижута, светложълто пони, златни рибки в басейна. Куклите и къщичката за тях не биха се побрали в тази стая. И това продължи до деня, в който Стрегобор и онази курва Аридея не наредиха на ловеца да ме отведе в гората, да ме заколи и да им предаде сърцето ми и черния ми дроб. Прекрасно, нали?

— По-скоро отвратително. Радвам се, че тогава си се разправила с ловеца, Ренфри.

— Как ли пък не! Смили се и ме пусна. Но първо ме изнасили, кучият му син, и ми взе обеците и златната диадема.

Гералт я погледна в лицето, играейки си с медальона. Тя не извърна поглед.

— Тогава се приключи с княгинството. Роклята — разкъсана, кюлотките — завинаги изгубили белотата си. А после дойдоха мръсотията, гладът, вонята, тоягите и ритниците. Отдавах се на първия срещнат за къшей хляб и покрив над главата. Знаеш ли какви бяха косите ми преди това? Като коприна и стигаха до под прасеца ми. Когато въшлясах, отрязаха косите ми до кожа с ножица за стригане на овце. Вече така и не пораснаха както трябва.

Тя помълча, отхвърляйки от челото си една от неравните си къдрици.

— Пораснах, за да не умра от глад. Убивах, за да не ме убият. Седях в ями, пропити с миризмата на урина, без да знам дали ще ме обесят на сутринта, или само ще ме нашибат с камшици и ще ме прогонят. И през цялото време моята мащеха и твоят магьосник ме преследваха, наемаха убийци, опитваха се да ме отровят. Правеха ми уроки. Да проявя великодушие? Да им простя по кралски? По кралски ще му отсека главата, а може първо и двата крака, ще видим.

— Аридея и Стрегобор са се опитвали да те отровят?

— Точно така. С ябълки, напоени със сок от отровно биле. Спаси ме едно джудже. То ми даде еметикум, от който щях да си повърна всички вътрешности. Но оцелях.

— Едно от седемте джуджета?

Ренфри, която в този момент тъкмо пълнеше чашата си, застина.

— Охо — изрече. — Ти знаеш много неща за мен. Но какво от това? Какво имаш против джуджетата? Или против другите хуманоиди? Честно казано, те се отнасяха към мен по-добре, отколкото повечето хора. Но това не е твоя работа. Казах ти — Стрегобор и Аридея ме преследваха като див звяр. После вече не можеха, а аз самата станах ловец. Аридея пукна в собственото си легло. За нея съставих специална програма. А сега за магьосника. Гералт, как мислиш, той заслужава ли да умре? Кажи!

— Аз не съм съдия. Аз съм вещер.

— Именно, та си вещер. Казах, че има двама души, които могат да предотвратят клането в Блавикен. Вторият си ти. Теб магьосникът ще те пусне в кулата и ти ще го убиеш.

— Ренфри — отговори спокойно Гералт, — като идваше насам, случайно да си падала на главата си от някой покрив?

— Ти вещер ли си, или не, по дяволите? Разправят, че си убил кикимора и си я докарал на магаре, за да вземеш награда. Стрегобор е по-лош от кикимората, той е безумно животно и убива, защото боговете са го създали такъв. Стрегобор е изверг, маниак, чудовище. Докарай ми го на магарето си, и няма да пожаля златото си за теб.

— Аз не съм наемен убиец, Сврако.

— Не си. — Тя качи краката си на масата, без дори да се опитва да прикрие бедрата си с полата. — Ти си вещер, спасител на хората, които защитаваш от Злото. А в конкретния случай злото са мечовете и пожарите, които ще се развихрят тук, когато се изправим едни срещу други. Не ти ли се струва, че ти предлагам по-малкото зло, най-доброто решение? Дори за този кучи син Стрегобор. Можеш да го убиеш милосърдно, с едно движение, уж случайно. Ще умре, без да знае, че умира. А аз не мога да му обещая това. Даже напротив.

Гералт мълчеше. Ренфри изпъна ръце назад и ги сложи зад главата си.

— Разбирам колебанието ти — каза тя. — Но трябва да получа отговор незабавно.

— Знаеш ли защо Стрегобор и княгинята са искали да те убият тогава, в Крейден, а и после?

Ренфри се изправи рязко, свали краката си от масата.

— Мисля, че това е ясно — избухна тя. — Искаха да се отърват от първородната дъщеря на Фредефалк, защото аз бях наследница на трона. Децата на Аридея са родени в резултат на морганатичен брак8 и те нямаха никакво право на…

— Нямам предвид това, Ренфри.

Девойката наведе глава, но само за миг. Очите й заискриха.

— Е, добре. Защото уж съм проклета. Още от утробата на майка ми. Уж съм…

— Довърши!

— Чудовище.

— А не си ли?

За миг Ренфри изглеждаше беззащитна и съкрушена. И много тъжна.

— Не знам, Гералт — прошепна тя, после изражението й отново стана свирепо. — И откъде да знам, по дяволите? Ако си порежа пръста, тече кръв. Също така кървя всеки месец. Ако преям, ме боли коремът, а ако препия, имам главоболие. Когато ми е весело, пея, а когато ми е тъжно — ругая. Ако мразя някого, го убивам, а ако… О, по дяволите, стига толкова. Какъв е твоят отговор, вещерю?

— Моят отговор е: „не“.

— Помниш ли какво ти казах? — попита тя след кратко мълчание. — Има предложения, на които не може да се откаже, защото последствията са страшни. Предупреждавам те, че моето предложение е точно такова. Помисли си добре.

— Добре си помислих. И се отнеси към мен сериозно, защото аз те приемам напълно на сериозно.

Ренфри мълча известно време, играеше си с верижката на перлата си, обикаляща три пъти шията й и кокетно скриваща се между изящните й гърди, част от които бе разкрита от деколтето й.

— Гералт, Стрегобор помоли ли те да ме убиеш?

— Да. Той смяташе, че това ще бъде по-малкото зло.

— И ти му каза същото, което и на мен?

— Да.

— Защо?

— Защото не вярвам в по-малкото зло.

Ренфри леко се усмихна, после устните й се изкривиха в гримаса, много грозна на светлината на свещите.

— Друг път не вярваш! Разбираш ли, прав си, но само отчасти. Съществуват само Злото и Голямото зло, а в сенките зад тях се крие Много голямото зло. Много голямото зло, Гералт, е такова, каквото дори не можеш да си представиш, даже ако мислиш, че нищо не може да те учуди. И знаеш ли, Гералт, понякога се случва така, че Много голямото зло те хваща за гърлото и ти казва: „Избирай, братко, или мен, или онова, по-малкото“.

— Ще ми кажеш ли накъде биеш?

— На никъде. Подпийнах си и философствам, търся някакви истини. Току-що намерих една: по-малкото зло съществува, но ние не сме в състояние да го избираме сами. Само Много голямото зло може да ни принуди да направим такъв избор. Независимо дали го искаме.

— Аз явно съм изпил твърде малко — усмихна се ехидно вещерът. — А между другото, полунощ вече мина. Да говорим конкретно. Ти няма да убиеш Стрегобор в Блавикен. Няма да ти позволя. Няма да допусна да се стигне до клане и кръвопролития. За втори път ти предлагам: откажи се от отмъщението. Откажи се от намерението си да го убиеш. По такъв начин ще му докажеш, и не само на него, че не си кръвожадно, безчовечно чудовище, мутант и изрод. Ще докажеш, че той е сгрешил. Че ти е причинил Много голямо зло с грешката си.

Ренфри известно време гледа медальона му. Вещерът бе стиснал верижката му и го въртеше.

— А ако кажа, вещерю, че не умея да прощавам или да се отказвам от отмъщение, това ще бъде равносилно на признание, че той и онези като него са прави? Така ли? С това ще докажа, че все пак съм чудовище, демон, прокълнат от боговете? Чуй ме, вещерю. В самото начало на скитанията ми ме приюти един кмет ерген. Харесваше ме. Но тъй като аз изобщо не го харесвах, дори напротив, всеки път, когато ме искаше, така ме пребиваше, че на следващия ден едва успявах да стана от леглото. Веднъж станах по тъмно и му прерязах гърлото. Със сърп. Тогава не бях толкова опитна, колкото съм сега, и ножът ми се струваше нещо много малко. И, разбираш ли, Гералт, когато слушах как кметът хрипти и когато гледах как краката му се гърчат, осъзнах, че синините от неговите юмруци и ритници вече не ме болят и ми е хубаво, толкова хубаво, че… Отидох си, подсвирквайки си весело, здрава, радостна и щастлива. И после всеки път се повтаряше същото. Ако не беше така, кой би си хабил времето да отмъщава?

— Ренфри — каза Гералт. — Въпреки мотивите ти, ти няма да си тръгнеш оттук, подсвирквайки си, и няма да се чувстваш толкова хубаво като тогава. Няма да си отидеш весела и щастлива, но все пак ще си отидеш жива. Утре сутринта, както нареди кметът. Вече ти го казах, но пак ще повторя: няма да убиеш Стрегобор в Блавикен.

Очите на Ренфри блестяха, отразявайки свещите, перлата в деколтето й също блестеше, както и медальонът с вълча муцуна, който се клатеше на сребърната верижка.

— Жал ми е за теб — обади се внезапно девойката, без да откъсва поглед от проблясващия сребърен медальон. — Ти твърдиш, че не съществува по-малкото зло. И утре ще останеш на площада, върху обления в кръв паваж, сам-самичък, защото не си направил правилния избор. Ще си направил избор, но не правилния. Никога няма да знаеш дали си постъпил правилно, никога няма да си сигурен. Никога, чуваш ли? А ще ти се отплатят с камъни и лоши думи. Жал ми е за теб.

— А ти? — попита вещерът тихо, почти шепнешком.

— Аз също не умея да правя правилни избори.

— Коя си ти?

— Тази, която съм.

— Къде си?

— Студено ми е…

— Ренфри! — Гералт стисна медальона.

Тя вдигна глава, сякаш събудила се от сън, примигна учудено няколко пъти. За един кратък миг изглеждаше уплашена.

— Ти спечели — каза тя рязко. — Спечели, вещерю. Утре сутринта ще си тръгна от Блавикен и никога няма да се върна в това отвратително градче. Никога. Налей ми, ако е останало нещо.

Обичайната подигравателна, лукава усмивка отново заигра на устните й, когато остави чашата.

— Гералт?

— Да?

— Този проклет покрив е твърде стръмен. По-добре да си тръгна оттук на разсъмване. В тъмнината може да падна и да се осакатя. Аз съм княгиня, имам нежно тяло, усещам грахово зърно през сламен дюшек. Е, какво мислиш?

— Ренфри — усмихна се неволно Гералт, — подобава ли на една княгиня да говори такива неща?

— Какво разбираш ти от княгини, проклетнико? Аз бях княгиня и знам, че красотата на живота е в това да правиш това, което ти се прави. Трябва ли да ти кажа какво ми се прави, или ще се досетиш сам?

Гералт не отговори, продължаваше да се усмихва.

— Дори не смея да помисля, че не ти харесвам — намръщи се девойката. — Нека по-добре да смятаме, че просто се страхуваш да не те сподели съдбата на кмета ерген. Ех, белокоси, нямам нищо остро в мен. Всъщност провери сам.

Тя положи краката си на коленете му.

— Свали ми ботушите. Те са най-подходящото място за криене на кинжал.

Вече боса, тя се изправи и откопча катарамата на колана си.

— Тук не крия нищо. И тук също, както виждаш. Но духни най-накрая проклетата свещ!

Навън в тъмнината мяучеше котка.

— Ренфри!

— Какво?

— Това батиста ли е?

— Разбира се, да я вземат дяволите. Аз княгиня ли съм, или какво?

5

— Тате — провлачи монотонно Марилка, — кога ще отидем на панаира? На панаира, тате?

— Тихо, Марилка — промърмори Цалдемейн, обирайки със залък хляб остатъците храна от дъното на чинията си. — Та какво казваше, Гералт? Те си отиват от града?

— Да.

— Не мислех, че всичко ще мине толкова гладко. С този неин пергамент и с печата на Аудоен ме беше притиснала до стената. Правех се на много страшен, но, честно казано, нищо не можех да им направя.

— Дори ако бяха нарушили закона открито? Ако бяха организирали безредици, битка?

— Дори тогава. Аудоен е страшно раздразнителен крал, изпраща на ешафода за всякакви дреболии. Имам жена, дъщеря, харесвам длъжността си. Не ми се налага да мисля откъде да търся утре нещо за ядене. С други думи, добре е, че си тръгват. А как всъщност стана така?

— Тате, искам на панаира!

— Либуша, вземи Марилка! Да, Гералт, не очаквах. Разпитах Стотника, кръчмаря от „Златния двор“, за новиградзската компания. Това се казва шайка. Разпознали са някои от тях.

— Така ли?

— Този, с белега на лицето, Нохорн, е бивш приближен на Абергард от така наречените ангренски наемници. Чувал ли си за тях? Ясно, кой не е чувал. Този, когото наричат Петнайсетака, също е бил там. А дори и да не е бил, прякорът му не идва от петнайсет добри дела. Мургавият полуелф, Циврил, е разбойник и професионален убиец. Май е свързан по някакъв начин с клането в Тридам.

— Къде?

— В Тридам. Не си ли чул за него? Много шум се вдигна навремето. Преди три… Да, преди три години, защото тогава Марилка беше на две. Баронът на Тридам държал в яма някакви разбойници. Техните приятелчета, и между тях май е бил и полуелфът Циврил, пленили на реката сал, пълен с поклонници — това било по време на Празника на Нис. Пратили на барона искане да освободи всички. Баронът, разбира се, отказал, и тогава те започнали да убиват поклонниците, един след друг. Докато баронът не смекчил позицията си и не пуснал цялата дружина от ямата, те изпратили по течението повече от десет трупа. Заради това баронът го заплашвало изгнание, а даже и обезглавяване — едни го упреквали, че отстъпил едва след като убили толкова хора, други вдигнали шум, че е създал прен… прецедент, или както там се нарича, трябвало е да застрелят всички с арбалети, заедно със заложниците, или да превземат сала с щурм, без да отстъпват нито педя. Баронът казал в съда, че е избрал по-малкото зло, защото на сала е имало повече от двайсет и пет души, сред тях — жени и деца…

— Тридамският ултиматум — прошепна вещерът. — Ренфри…

— Какво?

— Цалдемейн, панаирът.

— Е, и какво?

— Не разбираш ли? Тя ме е излъгала. Никъде няма да ходят. Ще принудят Стрегобор да излезе от кулата, както са принудили барона от Тридам. Или ще принудят мен… Не разбираш ли? Ще започнат да избиват хора на панаира. Вашият пазар между тези стени е истински капан!

— О, богове, Гералт! Сядай! Накъде си тръгнал?

Марилка, изплашена от виковете, клекна в ъгъла на кухнята и се разрева.

— Казвах ти! — извика Либуша, като сочеше Гералт. — Казвах ти! Само беди ще донесе той!

— Млъквай, жено! Гералт! Седни!

— Трябва да ги спра! Незабавно, докато хората на пазара не са се събрали. Извикай стражата! Когато излязат от странноприемницата, за вратовете — и в ямата!

— Гералт, бъди разумен. Не може така, не можем да ги пипнем с пръст, докато не са направили нещо. Ще се съпротивляват, ще се пролее кръв. Те са професионалисти, ще убият много хора. Ако слухът стигне до Аудоен, ще си изгубя главата. Добре, ще събера стражите, ще отида на пазара, ще ги наблюдаваме…

— Това с нищо няма да помогне, Цалдемейн. Когато тълпата изпълни площада, вече няма да можеш да успокоиш народа, няма да можеш да спреш паниката и клането. Трябва да бъдат обезвредени сега, докато пазарът е безлюден.

— Това ще е беззаконие. Не мога да го допусна. А това за полуелфа и Тридам може да е слух. Ако бъркаш, Аудоен ще ми съдере кожата.

— Трябва да изберем по-малкото зло!

— Гералт! Забранявам ти! Като кмет, забранявам! Остави меча! Стой!

Марилка пищеше, закрила лицето си с ръце.

6

Циврил, сложил длан над очите си, гледаше слънцето, подаващо се иззад дърветата. На пазара започваше оживление, трополяха колички и каруци, първите прекупвачи вече пълнеха сергиите си със стока. Чуваше се удрянето на чукче, кукуригаше петел, чайките надаваха крясъци.

— Очертава се чудесен ден — мърмореше Петнайсетака замислено. Циврил го погледна накриво, но не каза нищо.

— Как са конете, Тавик? — попита Нохорн, слагайки си ръкавиците.

— Готови са, оседлани. Циврил, все още има малко хора на пазара.

— Ще дойдат повече.

— Трябваше да хапнем нещо.

— После.

— Да бе. Откъде време после? А и желание.

— Гледайте — обади се неочаквано Петнайсетака.

Откъм главната улица идваше вещерът. Зави между щандовете и тръгна право към тях.

— Аха — каза Циврил. — Ренфри беше права. Подай ми арбалета, Нохорн.

Циврил се наведе, опъна тетивата, помагайки си с крак, и грижливо сложи стрелата в жлеба, Вещерът продължаваше да върви. Циврил вдигна арбалета.

— Нито крачка повече, вещерю!

Гералт спря. От групата го деляха около четирийсет крачки.

— Къде е Ренфри? — попита вещерът.

Полуелфът изкриви красивото си лице в гримаса.

— При кулата. Прави на магьосника едно предложение. Знаеше, че ще дойдеш. Нареди да ти предадем две неща.

— Говори.

— Първото е послание, което звучи така: „Аз съм това, което съм. Или аз, или другото, по-малкото.“ Предполагам, че знаеш какво означава.

Вещерът кимна, после вдигна ръка и хвана ръкохватката на меча, стърчаща над дясното му рамо. Острието блесна, описа кръг над главата му и той тръгна бавно към групата.

Циврил се разсмя неприятно, зловещо.

— Точно така. Тя предвиди и това. А сега ще получиш второто, което нареди да ти предадем: Право между очите.

Вещерът вървеше. Полуелфът вдигна арбалета пред лицето си. Стана много тихо.

Тетивата иззвъня. Вещерът замахна с меча си и се чу протяжен звън от удара на метал в метал. Стрелата излетя нагоре, удари се приглушено в покрива на близката къща, отскочи и издрънча във водосточната тръба. Вещерът продължаваше да върви.

— Отби я — ахна Петнайсетака. — Отби я в полет…

— Съберете се — изкомандва Циврил.

Мечовете изсъскаха, докато излизаха от ножниците. Хората на Ренфри застанаха рамо до рамо и насочиха остриетата напред.

Тавик не издържа и се понесе към вещера. Близнаците го последваха.

— Не се разделяйте! — изкрещя Циврил, завъртя глава и изгуби Гералт от поглед. Изруга и отскочи встрани, видя, че групата му се разпада и кръжи между сергиите в налудничав хоровод.

Тавик беше първи. Само преди миг още летеше към вещера, но изведнъж го видя да се мярка от лявата му страна, носещ се в противоположна посока. Заситни крачка, за да се спре, но преди да е успял да вдигне меча си, вещерът вече прелиташе край него. Тавик усети силен удар с меча над едното си бедро. Отскочи и се понесе към земята. Едва когато вече беше на колене, погледна бедрото си и запищя.

Близнаците атакуваха едновременно носещата се между тях размита черна фигура и налетяха един на друг, удряйки раменете си и за момент губейки ритъм. Това се оказа достатъчно. Вир, когото вещерът съсече по цялата ширина на гърдите, се преви на две, направи още няколко крачки и рухна върху една сергия с плодове. Нимир получи удар в слепоочието, завъртя се на място и се строполи безчувствен в близката канавка.

На пазара се завъртя вихър от бягащи прекупвачи, затрещяха преобръщащи се сергии, вдигна се прах и се разнесоха викове. Тавик още веднъж се опита да се вдигне на треперещите си крака и падна.

— Петнайсетак, отляво! — изрева Нохорн, носейки се в полукръг, за да заобиколи вещера откъм гърба.

Петнайсетака се обърна бързо. Но не достатъчно бързо. Получи удар в корема, задържа се на крака, но следващият удар беше по врата му, точно под ухото. Направи няколко крачки и се строполи върху пълна с риба количка, която се преобърна, и Петнайсетака се плъзна по паважа, покрит с люспи.

Циврил и Нохорн нанесоха удари едновременно от двете страни, елфът със замах отгоре, а Нохорн — с клякане, нисък и плосък замах. Вещерът отби и двата удара, двата металически звука се сляха в един. Циврил отскочи и се спъна, но се задържа на крака, като се подпря на дървените стълбове на една от сергиите. Нохорн се хвърли и го прикри, вдигайки меч над главата си. Ударът беше толкова силен, че го отхвърли назад и краката му се подкосиха. Той скочи и вдигна ръка да се предпази. Но късно. Получи удар в лицето, симетричен на стария белег.

Циврил, отблъсквайки се с гръб от сергията, прескочи падащия Нохорн, атакува полуобърнат, нанесе удар с две ръце, не уцели и моментално отскочи. Не усети застигналия го удар. Краката му се подкосиха, когато, защитавайки се, се опита да премине с финт към поредното нападение. Мечът падна от ръката му, разсечена от вътрешната страна, над лакътя. Той падна на колене, тръсна глава, опита се да стане, но не успя. Отпусна глава на коленете си и застина така, сред червената локва и разпилените зелки, гевреци и риби.

На пазара се беше появила Ренфри.

Тя вървеше с мека, котешка стъпка между сергиите. Тълпата, която бучеше като рояк стършели в близките улички и покрай стените на къщите, притихна. Гералт стоеше неподвижно, отпуснал ръката, която стискаше меча. Девойката спря на десет крачки от него. Видя се, че под кафтанчето си има ризница — къса, едва прикриваща бедрата й.

— Ти избра — каза тя. — Сигурен ли си, че това е правилният избор?

— Тук няма да има втори Тридам — изрече Гералт с усилие.

— Не би и могло. Стрегобор ми се изсмя. Каза, че ако ще да избия целия Блавикен и дори най-близките села, той няма да излезе от кулата. Защо ме гледаш така? Да, излъгах те. Цял живот съм лъгала, когато е било необходимо, защо да правя изключение за теб?

— Върви си, Ренфри.

— Не, Гералт — разсмя се тя и бързо измъкна меча си.

— Ренфри.

— Не, Гералт. Ти направи своя избор, сега е мой ред.

С едно движение тя скъса полата си, размаха я във въздуха и я нави около лявата си ръка. Гералт отстъпи, вдигна ръка и направи някакъв знак с пръсти. Ренфри отново се засмя — късо, хрипливо.

— Напразно, белокоси. Това не ме лови. Само меч.

— Ренфри — повтори той, — върви си. Ако мечовете ни се срещнат, аз вече няма… да мога…

— Знам — каза тя. — Но и аз… не мога иначе. Просто не мога. Ние сме това, което сме. Аз и ти.

Тя тръгна към него с лека, разкрачена походка. В дясната й ръка, изпъната встрани, проблясваше мечът, а с лявата влачеше полата по земята. Гералт отстъпи две крачки назад.

Ренфри скочи, замахна с лявата ръка, полата излетя във въздуха и мечът проблесна, прикрит зад нея. Къс удар. Гералт отскочи, платът дори не го докосна, а мечът на Ренфри се плъзна по неговото оръжие. Той машинално се защити със средата на острието и бързо завъртя нейния меч, опитвайки се да го избие. Това беше грешка. Тя отби острието му и веднага, с полусвити, разкрачени крака го атакува, целейки се в лицето. Гералт едва успя да парира удара и отскочи от падащия върху него плат. Завъртя се, избягвайки проблясващия в мълниеносни удари меч, и отново отскочи. Ренфри налетя към него, хвърли полата в очите му и го атакува отблизо, полуобърната. Той избягна удара и се озова съвсем до нея. Тези прийоми й бяха познати. Обърна се едновременно с него, почти докосвайки го. Той усети дъха й и острието й премина по гърдите му. Болката го сряза, но не наруши ритъма му. Обърна се още веднъж, в противоположната посока, отби меча й, летящ към слепоочието му, направи бърз финт и атакува. Ренфри отскочи и се наведе за удар надолу. Гералт, приклекнал при нападението си, мълниеносно я наръга отдолу, със самия връх на меча, в незащитените от ризницата бедро и слабини.

Тя не извика. Падна на колене и настрани, пусна меча и стисна с две ръце съсеченото си бедро. Кръвта зашуртя на тласъци между пръстите й и потече на ручей по украсения й колан, ботушите от лисича кожа и мръсния паваж. Тълпата, изпокрила се по ъглите, се раздвижи и нададе вой.

Гералт прибра меча си.

— Не си отивай — простена тя, свивайки се на кълбо.

Той не отговори.

— Студено ми е…

Той не отговори. Ренфри отново застена. Струйките кръв запълваха дупките между камъните на паважа.

— Гералт… прегърни ме…

Той не отговори.

Тя падна настрани и застина, притиснала буза към паважа. Острият кинжал, който досега прикриваше с тялото си, се изплъзна от вдървените й пръсти.

Измина минута, която се стори на вещера цяла вечност. Той вдигна глава при звука на почукващия по паважа жезъл на Стрегобор. Магьосникът се приближаваше бързо, заобикаляйки труповете.

— Ама че битка! — изрече той задъхано. — Видях, Гералт, видях всичко в кристала…

Приближи се и се наведе. В дългата си до земята черна дреха, опрян на жезъла си, той изглеждаше стар, ужасно стар.

— Изумително — поклати глава Стрегобор. — Свраката е мъртва.

Гералт не отговори.

— Е, Гералт — изправи се магьосникът, — отиди за каруца. Ще я откараме в кулата. Трябва да й направя аутопсия.

Погледна към вещера и без да дочака отговор, се наведе над тялото.

Вещерът усети, че някой вътре в него самия, някой, когото не познаваше, стисна ръкохватката на меча и бързо го извади от ножницата.

— Само я докосни, магьоснико — каза онзи, когото вещерът не познаваше, — само я докосни, и главата ти ще отлети на паважа.

— Какво, Гералт, полудя ли? Ранен си, в шок си! Аутопсията е единственият начин да узная…

— Не я докосвай!

При вида на вдигнатия над него меч, Стрегобор отскочи и размаха жезъла си.

— Добре! — извика той. — Както искаш! Но ти така и няма да узнаеш! Никога няма да бъдеш сигурен! Чуваш ли, вещерю? Никога!

— Махай се оттук!

— Както искаш. — Магьосникът се обърна и удари с жезъла по паважа. — Връщам се в Ковиж, нито ден няма да остана в тази дупка. Ела с мен. Не оставай тук. Тези хора нищо не знаят, не разбират, видели са само как убиваш. А ти убиваш грозно, Гералт. Е, идваш ли?

Гералт не отговори, дори не го погледна. Прибра меча си. Стрегобор сви рамене и бързо се отдалечи, почуквайки ритмично с жезъла си.

От тълпата полетя камък и се удари в паважа. Последва го втори и изсвистя до самото рамо на Гералт. Вещерът се изправи, вдигна двете си ръце и направи няколко бързи движения с тях. Тълпата зашумя, посипаха се камъни, но Знакът ги отблъскваше и те преминаваха покрай целта, предпазвана от невидима сферична броня.

— Достатъчно!!! — изрева Цалдемейн. — Стига толкова, мамицата ви!

Тълпата зашумя като вълните на прибой, но камъните престанаха да летят. Вещерът стоеше неподвижно. Кметът се приближи към него.

— Това ли е всичко? — попита той, като сочеше проснатите по площада неподвижни тела. — Така ли изглежда по-малкото зло, което избра? Направи ли вече всичко, което смяташ за нужно?

— Да — отговори Гералт с усилие.

— Сериозна ли е раната ти?

— Не.

— В такъв случай се махай оттук!

— Да — отговори вещерът. Постоя още минута, отбягвайки погледа на кмета. После бавно, много бавно се обърна.

— Гералт.

Вещерът го погледна.

— Не се връщай никога — каза Цалдемейн. — Никога.