Последното желание

1

Сомът показа мустакатата си глава, дръпна яко, заподскача, запени водата, блесна белият му корем.

— Внимавай, Лютиче! — изкрещя вещерът, забил токове в мокрия пясък. — Дръж го, дявола…

— Държа го… — изпъшка поетът. — Брей, че чудовище, майчице! Не риба, а левиатан! О, богове, голямо ядене ще падне!

— Охлаби, охлаби, че ще скъса канапа!

Сомът се стрелна към дъното, после запраши надолу по течението, към завоя на реката. Канапът изсвистя, ръкавиците на Лютичето и Гералт запушиха.

— Дърпай, Гералт! Не отпускай, ще се омотае в корените!

— Канапът ще се скъса!

— Няма! Дърпай!

Те се напънаха и задърпаха. Канапът пореше водата със свистене, вибрираше, разпръскваше капки вода, искрящи като разтопен живак под лъчите на изгряващото слънце. Внезапно сомът изплува от дълбокото, закръжи под самата водна повърхност и канапът се поразхлаби. Двамата рибари бързо се заловиха да придърпват улова към брега.

— Ще го опушим — каза Лютичето задъхано. — Караме го в селото и заръчваме да го опушат. А главата — за рибена чорба!

— Внимавай!

Усетил се на плиткото, сомът изскочи от водата до средата на дългото си два сажена тяло, тръсна глава, изпляска с плоската си опашка и рязко се гмурна към дълбокото. Ръкавиците отново запушиха.

— Дърпай! Вади го на брега, проклетника!

— Канапът няма да издържи! Давай, Лютиче!

— Не се бой, ще издържи! А главата… на чорба…

Отново придърпай близо до брега, сомът се развъртя и се зае бясно да дърпа канапа, сякаш за да покаже, че няма да позволи толкова лесно да го сложат в казана. Пръските се вдигнаха на сажен височина.

— Ще продадем кожата… — Почервенял от зор, забил пети в пясъка, Лютичето дърпаше канапа с две ръце. — А мустаците… С мустаците ще направим…

Никой никога нямаше да узнае какво възнамерява да прави поетът с мустаците на сома. Канапът се скъса с пукот, а рибарите изгубиха равновесие и се стовариха на мокрия пясък.

— Твойта кожа! — изрева Лютичето така, че ехото отекна сред ракитака. — Толкова кльопачка отиде на вятъра! Да пукне дано!

— Казвах ти аз — Гералт отупа панталона си, — казвах ти да си мериш силата! Всичко изпорти, приятелю. Никакъв рибар не става от тебе.

— Я стига — засегна се трубадурът. — Моя е заслугата, че чудовището изобщо захапа кукичката.

— Интересно. Че ти и пръста си не помръдна, докато аз замятах канапа. Само дрънчеше на лютнята си и се дереше с цяло гърло, нищо повече.

— Грешиш — ухили се Лютичето. — Когато ти заспа, свалих стръвта от кукичката и закачих на нея умрялата врана, която намерих в храсталака. Исках да ти видя физиономията сутринта, когато уловиш враната. Пък сомът точно заради нея е клъвнал. Ако още беше твоята стръв, имаше да чакаш да клъвне нещо.

— Че клъвна — клъвна. — Вещерът се изплю във водата и започна да намотава канапа на дървения прът. — Но канапът се скъса, защото ти дърпаше некадърно. Вместо да дърдориш, прибери останалите въдици. Слънцето изгря, време е да потегляме. Отивам да се приготвя.

— Гералт!

— Какво?

— И на втората въдица е клъвнало нещо… Не, язък, само нещо се е закачило. Ама тежи като камък, няма да се справя! Хайде… готово. Ха, ха, погледни! Това ако не са останки от речен кораб от времето на крал Дезмод! Ама че е голямо… Погледни, Гералт!

Лютичето, разбира се, преувеличаваше. Издърпаното от водата нещо представляваше голямо кълбо прогнили въжета, остатъци от мрежи и водорасли, но сравнението с кораб от времената на легендарния крал беше доста пресилено. Бардът разстла на пясъка плячката си и зарови из нея с върха на ботуша си. Сред водораслите неуморно щъкаха безброй пиявици, рачета и мамарци.

— Хей! Погледни какво намерих!

Заинтригуван, Гералт се приближи. Находката се оказа нащърбено глинено гърне, наподобяващо амфора с две дръжки, което се беше омотало в мрежата, почерняла от изгнили водорасли, дребни животинки и охлюви, покрити с воняща тиня.

— Ха! — гордо възкликна Лютичето. — Знаеш ли какво е това?

— Разбира се! Старо гърне.

— Грешиш — обяви трубадурът и се зае да чегърта с парче дърво полепналите по гърнето мидени черупки и глина. — Това не е обикновено, а вълшебно гърне. Вътре има джин, който ще ми изпълни три желания.

Вещерът се изхили.

— Смей се ти. — Лютичето приключи с почистването, наведе се и почука по амфората. — Я виж, на капака има печат с магически знак.

— Какъв? Я покажи.

— Иска ти се! — Поетът скри гърнето зад гърба си. — Как пък не. Аз го намерих, значи на мен ми се полагат всичките желания.

— Не пипай печата! Остави гърнето!

— Пусни ме! То си е мое!

— Лютиче, внимавай!

— Как пък не!

— Не пипай! Ох, проклятие!

От гърнето, търкулнало се на пясъка, докато двамата се боричкаха, блъвна сияещ червен дим.

Вещерът отскочи назад и хукна за меча. Лютичето скръсти ръце на гърдите си и дори не се помръдна.

Димът запулсира и се скупчи на кълбо с неправилна форма пред главата на поета. После се превърна в гротескна глава без нос, с огромни очища и подобие на клюн. Беше около сажен широка.

— Джине — каза Лютичето и тропна с крак, — аз те освободих и занапред аз ще съм ти господар. Имам следните желания…

Главата изщрака с клюна, който не беше никакъв клюн, а нещо като увиснали, деформирани устни, които непрекъснато променяха формата си.

— Бягай — изкрещя вещерът. — Бягай, Лютиче!

— Желанията ми — продължи Лютичето — са следните. Първо, трубадурът от Цидарис Валдо Маркс да получи удар колкото се може по-скоро. Второ, в Цаелф живее графската дъщеря Виргиния, която не пуска на никого. Нека ми пусне. Трето…

Никой никога нямаше да научи какво е третото желание на Лютичето. Чудовищната глава изстреля две ужасяващи лапи, които стиснаха барда за гърлото и той захриптя.

Гералт се озова с три скока до главата и я посече със сребърния меч в посока от ухото към средата на лицето. Въздухът засвистя, главата запуши и рязко наедря, удвоявайки размера си. Страховитата уста също се уголеми значително, отвори се, изщрака с челюсти и от нея се чу писък, след което лапите придърпаха съпротивяващия се поет и го притиснаха към земята.

Вещерът направи с пръсти Знака Аард и насочи към главата цялата енергия, която бе успял да концентрира. Енергията се превърна в ослепителен лъч и удари право в целта. Разнесе се такъв гръм, че на Гералт му забучаха ушите, а върбите зашумяха от ударната вълна. Чудовището изръмжа и се изду още повече, но пусна поета. Изви се нагоре, направи кръгче и отлетя към водната повърхност, размахвайки лапи.

Вещерът се хвърли да издърпа проснатия на земята бард и в същия миг пръстите му напипаха нещо кръгло, засипано с пясък.

Това беше месингов печат със знака на пречупен кръст и с деветолъчка.

Увисналата над реката глава вече беше нараснала колкото копа сено, а зейналата пищяща паст наподобяваше вратник на обор със средна големина. Чудовището изпъна лапи и атакува.

Като не знаеше какво да направи, Гералт стисна печата в юмрук, изпъна ръка към нападателя и изкрещя краткото заклинание за прогонване на зли духове, на което го беше научила навремето една жрица. За пръв път прибягваше към тази формула, защото принципно не вярваше в суеверия. Ефектът надмина всичките му очаквания.

Печатът изсъска, нажежи се и опари дланта му. Гигантската глава замръзна над водата. Повися така минута-две, после нададе вой, заръмжа и се превърна в пулсиращо кълбо дим, в огромен, вихрено въртящ се облак. Изстреля се с писък шеметно нагоре по течението на реката, чертаейки по водната повърхност ситно надиплена ивица. След броени секунди се изгуби в далечината, а водата още известно време донасяше ехото на постепенно стихващия й вой.

Вещерът се приведе към поета, който беше коленичил на пясъка.

— Лютиче? Жив ли си? Лютиче, какво ти е, по дяволите?

Поетът заклати глава, размаха ръце и отвори уста да изкрещи. Гералт се намръщи и примижа — Лютичето беше надарен с добре школуван звучен тенор, който при силна уплаха можеше да достигне невероятна височина. Ала от гърлото на барда се отрони само тихо хриптене.

— Лютиче? Какво ти е? Не мълчи де!

— Кхх… ъъъ… кх-учи син!

— Боли ли те? Как си, Лютиче?

— Кхх… кх-учи син…

— Млъкни. Ако всичко е наред, кимни с глава.

Лютичето се намръщи, кимна с голямо усилие, извъртя се на хълбок и тутакси повърна кръв.

Гералт изруга.

2

— О, богове! — Стражът отстъпи назад и отпусна фенера. — Какво му е?

— Пусни ни да минем, добри човече — каза тихо вещерът, придържайки свилия се върху седлото поет. — Спешно е, сам виждаш.

— Виждам — отвърна стражът и преглътна, загледан в бледото лице на поета и в оплесканата му със съсирена кръв брадичка. — Ранен ли е? Зле изглежда.

— Бързам — настоя отново Гералт. — От съмване пътуваме. Моля ви, пуснете ни да влезем.

— Не можем — обади се другият страж. — Минаването през портите е разрешено само от изгрев до залез слънце. През нощта не може. Заповед. Важи за всички, освен за онези, които носят знака на краля или на кмета. Е, и на велможи със собствен герб.

Лютичето изхриптя, сгърчи се още повече, опря чело в гривата на коня и се разтресе, опитвайки се да повърне, макар че вече нямаше какво. По шията на коня, изпъстрена със засъхнали дири от предишните такива усилия, се стече тънка струйка.

— Хора — изрече Гералт с цялото спокойствие, на което беше способен, — виждате колко му е зле. Трябва ми някой, който да го излекува. Пуснете ни, много ви се моля.

— Хич не ми се молете. — Стражът се подпря на алебардата. — Заповедта си е заповед. Ще ви пусна, а после мен ще ме вържат за позорния стълб и ще ме изгонят от стражата. С какво ще храня тогава децата? Не, господа, не може. Свалете приятеля си от коня и го заведете в стражевата кула до крепостната стена. Там има една стаичка. Ще го превържем и ако му е писано, ще устиска до изгрев слънце. Още малко остава дотогава.

— Превръзката няма да свърши работа — процеди през зъби вещерът. — Има нужда от знахар, жрец, добър лечител…

— Все едно, няма да намерите такъв по нощите — вметна вторият страж. — Можем да направим за вас само това, за да не стърчите пред портите до изгрев. В стаята е топло, има къде да полегне раненият и ще му е по-добре, отколкото на седлото. Хайде да го свалим от коня.

В стаята в кулата наистина беше топло, уютно и задушно. Дървата пращяха весело в запалената камина, зад която долиташе звънка песен на щурче. На масивната маса, отрупана с ядене и пиене, се бяха настанили трима мъже.

— Извинявайте, уважаеми — каза придържащият Лютичето страж, — ако ви попречихме… Нали нямате нищо против… Този рицар, хм… И другият е ранен, та си помислих…

— Правилно си помислил. — Единият от мъжете обърна към тях слабото си ъгловато лице и стана. — Хайде, слагайте го на леглото.

Беше елф. Такъв беше и единият от двамата му сътрапезници. Личеше си по облеклото им — характерна смесица от човешка и елфическа мода. И двамата бяха преселници, съжителстващи с хората. Третият мъж, наглед по-възрастен от тях, беше човек. Рицар, както личеше по дрехите и късите прошарени коси, подстригани така, че да може да си слага шлема.

— Казвам се Хиреадан — представи се по-високият елф, онзи с изразителното лице. Както обикновено при представителите на Стария народ, беше невъзможно да се определи възрастта му. Можеше да е и на двайсет, и на сто и двайсет години. — А това е моят роднина Ердил. Велможата е Вратимир.

— Велможа, значи — с надежда промърмори Гералт, но внимателното взиране в герба, извезан върху туниката, изпари надеждите му: разделеният на четири части щит със златни лилии беше зачертан от сребърна ивица. Вратимир не само че беше незаконно дете, но отгоре на всичко — рожба на смесена връзка между човек и нечовек. И като такъв, макар и притежател на герб, явно нямаше привилегията да влиза в града след залез.

— Уви — каза елфът, комуто не бе убягнал погледът на вещера, — и ние сме принудени да чакаме, докато се зазори. Законът не признава изключения, поне не за такива като нас. Заповядайте при нас, господин рицарю.

— Аз съм Гералт от Ривия — представи се той. — Не съм рицар, а вещер.

— Какво му е? — Хиреадан посочи Лютичето, който междувременно бе настанен от стражите на леглото. — Прилича ми на отравяне. Ако е така, мога да помогна. Имам добро лекарство.

Гералт седна, после разправи накратко случката при реката, прескачайки някои подробности.

Елфите се спогледаха. Прошареният рицар се изплю през зъби и се намръщи.

— Невероятно — каза Хиреадан. — Какво ли може да е това?

— Джин в бутилка — измърмори Вратимир. — Като в приказките…

— Не съвсем — Гералт показа сгърчилия се на леглото поет. — Не знам нито една приказка с такъв край.

— Горкичкият, явно си е изпатил от магия — заключи Хиреадан. — Боя се, че лекарствата ми едва ли ще свършат работа. Но поне ще облекчат мъките му. Давал ли си му вече някакъв лек, Гералт?

— Еликсир срещу болки.

— Ела да ми помогнеш. Ще придържаш главата му. Лютичето жадно изгълта лечебната смес от вино и лекарства, като на последната глътка се задави, закашля се и оплеска с лиги възглавницата.

— Аз го познавам — каза вторият елф, Ердил. — Това е Лютичето, трубадур и поет. Навремето се изявяваше в двореца на крал Егайн в Цидарис, тогава съм го слушал.

— Трубадур — повтори Хиреадан, загледан в Гералт. — Много лоша работа. Засегнати са мускулите на шията и глътката. Започват промени в гласовите връзки. Трябва час по-скоро да се прекрати действието на магията, инак… Нещата могат да станат необратими.

— Това означава… Да не би да онемее?

— Няма да онемее. Но няма да може да пее.

Гералт, без да каже нито дума в отговор, седна на стола и подпря глава на стиснатите си юмруци.

— Има нужда от магьосник — каза Вратимир. — От лекарство или изцеряващо заклинание. Трябва да го заведеш в някой друг град, вещерю.

— Защо? — надигна Гералт глава. — Тук, в Ринда, няма ли магьосници?

— В цяла Ринда маговете са кът — рече рицарят. — Прав ли съм, господа елфи? След като крал Хериберт въведе разбойнически данък върху магиите, тяхната гилдия бойкотира столицата и градовете, които с изплезен от усърдие език изпълняват всякакви кралски укази и заповеди. А доколкото съм чувал, тукашните градски съветници са особено раболепни. Така ли е, Ердил и Хиреадан?

— Така е — потвърди Ердил. — Но… Хиреадан, може ли да му кажа?

— Даже трябва — отвърна Хиреадан и погледна вещера. — Няма смисъл да криеш онова, което целият град знае. В Ринда временно се е заселила една магьосница.

— Вероятно инкогнито?

— Не съвсем — усмихна се елфът. Голяма особнячка е. Пренебрегва хем бойкота, обявен на Ринда от съвета на магьосниците, хем наредбата на градските съветници, и при това процъфтява, защото поради споменатите събития тук възникна повишено търсене на магьоснически услуги. И разбира се, тя не внася никакви данъци в градската хазна.

— И градският съвет я търпи?

— Магьосницата живее в къщата на заможен търговец, търговски представител на Новиград, който същевременно е и титулярен съветник. Никой не смее да я закача за нищо. Тя се ползва с право на убежище.

— По-скоро домашен арест, отколкото убежище — поправи го Ердил. — На практика тя е нещо като затворник там. Обаче не се оплаква от липса на клиенти. Демонстративно не обръща внимание на градските съветници, устройва балове и увеселения…

— А съветниците са бесни и насъскват срещу нея всички, не подбират средства да окалят реномето и. Разпространяват за нея отвратителни слухове с надеждата, че висшият духовник на Новиград ще забрани на търговеца да й предоставя убежище.

— Не обичам да се меся в подобни дела — измърмори Гералт. — Обаче нямам друг избор. Как се казва този търговски представител?

— Беау Берант. — На вещера му се стори, че Хиреадан смръщи вежди, докато изговаряше името на търговеца. — Какво пък, това май е единственият ти шанс. По-точно — единственият шанс на горкия ти приятел. Но дали магьосницата ще склони да помогне… Не знам.

— Внимавай, когато отидеш там — посъветва го Ердил. — Копоите на кмета наблюдават къщата. Ако те задържат, знаеш какво да правиш. Парите отварят всички врати.

— Още щом отворят градските порти, отивам там. Как се казва магьосницата?

На Гералт му се стори, че изразителното лице на Хиреадан леко се изчерви. Но това можеше да се дължи и на отблясъка на пламъците в камината.

— Йенефер от Венгерберг.

3

— Господарят спи — повтори слугата, който вардеше на вратата. Гледаше Гералт отгоре надолу. Беше с цяла глава по-висок и дваж по-широк в раменете. — Оглуша ли, скитнико? Спи, казах.

— Нека спи — съгласи се вещерът. — Дошъл съм по работа не при господаря ти, а при дамата, дето ви е… наемателка.

— По работа, значи. — Оказа се, че пазачът си пада по шегите, което беше смайващо предвид телосложението и външността му. — Иди да я свършиш тая работа в бардака. Разкарай се!

Гералт свали кесията си от колана и я претегли на дланта си, без да пуска ремъчето.

— Не можеш да ме купиш — рече гордо церберът.

— Не се и каня.

Пазачът, с неговите размери и забавени рефлекси, едва ли би избегнал и бърз удар на обикновен човек. Камо ли удар на вещер, нанесен по-бързо от едно мигане на окото. Тежката кесия удари пазача по слепоочието и отекна с метален звън. Слугата се стовари върху вратата и се вкопчи с две ръце в крилото й. Гералт го отлепи от него с ритник в коляното, блъсна го с рамо и го измлати още веднъж с кесията. Очите на пазача се събраха, краката му се подкосиха. Като видя, че макар и почти изгубил съзнание, слугата все още се опитва да размахва ръце, вещерът го халоса още веднъж право по темето.

— Парите отварят всички врати — каза той.

В преддверието беше доста тъмно. Зад вратата вляво долиташе здраво хъркане. Вещерът предпазливо надникна вътре. На кушетката, отметнала завивките, спеше някаква дебелана по нощница, заметната почти до пъпа. Не особено изискана гледка. Гералт издърпа пазача в стаята, излезе и заключи вратата с резето.

Отдясно имаше още една врата, полуотворена, зад която пък имаше стълбище със спускащи се надолу каменни стъпала. Вещерът тъкмо се канеше да отмине, когато отдолу долетя нечленоразделна ругатня, грохот и трясък на счупен съд.

Помещението долу се оказа голяма кухня, претъпкана с твърде ароматни билки и смолисти цепеници. По каменния под, сред парчетата на глинено гърне, ниско навел глава, пълзеше чисто гол мъж.

— Ябълков сок, мамка му — едва разбираемо избръщолеви той, въртейки глава като овен, който по погрешка е ударил рогата си в крепостна стена. — Сок… от ябълки… желае… Къде са слугите?

— Какво желаете? — учтиво се поинтересува вещерът.

Мъжът вдигна глава и изхълца. Очите му бяха кръвясали и гледаха тъпо.

— Тя желае ябълков сок — съобщи той и се надигна с усилие, подпря се на печката, след което седна на покрилата с овча кожа ракла. — Трябва да й се занесе горе, че…

— С търговеца Беау Берант ли имам честта да разговарям?

— По-тихо — рече мъжът, изкривил болезнено лице. — Стига си вдигал врява. Слушай, там, в бъчвата… има ябълков сок. Сипи в нещо… и ми помогни да изкача стълбите, става ли?

Гералт сви рамене и състрадателно поклати глава. Лично той избягваше пиянските истории, но състоянието, в което беше изпаднал търговецът, не беше нещо непознато за него. Намери сред съдовете кана и оловна халба и загреба сок от бъчвата. Чу хъркане и се извърна. Голият спеше сладко с клюмнала на гърдите глава.

На вещера му хрумна подличката идея да го плисне със сок, за да го събуди, но веднага размисли. Взе каната и излезе от кухнята. В края на коридора зърна масивна, инкрустирала врата. Открехна я предпазливо, точно толкова, колкото да се вмъкне в стаята. Вътре беше тъмно като в рог, ето защо му се наложи да разшири зениците си. И тутакси запуши нос.

Застоялият въздух бе натежал от миризмата на прокиснало вино, запалени свещи и презрели плодове. И беше примесен с ухание на люляк и касис.

Гералт се огледа. Масата насред стаята беше отрупана с кани, гарафи, потири, бокали, чаши с високи дръжки, сребърни блюда и вази, чинии, вилици и ножове с дръжки от слонова кост. Измачканата, изхлузила се на една страна покривка, тук-там колосана от восъка, прокапал от свещниците, беше изпъстрена с лилави петна. Корите от портокал проблясваха като цветчета сред купищата костилки от сливи и кайсии, дръжчици от круши и останали без грозде чепки. Единият потир беше прекатурен и счупен. Другият, здрав, беше пълен наполовина с течност, в която бе топнат пуешки кокал. До потира стоеше черна обувчица с висок ток, изработена от кожа на василиск. На света нямаше по-скъпа кожа за обувки.

Втората обувчица се търкаляше под масата върху небрежно захвърлената черна рокля с бели дипли и бродерия на листенца и цветенца.

За миг Гералт се спря нерешително, бореше се с желанието да се извърне и да си тръгне. Но в такъв случай пазачът щеше да си е изпатил напразно. А вещерът не обичаше да прави каквото и да е напразно. В ъгъла на стаята забеляза вита стълба, на чиито стъпала лежаха четири повехнали рози и изцапана с карминено червило и вино салфетка. Уханието на люляк и касис стана по-силно.

Стълбата водеше в спалня, чийто под бе покрит с голяма рунтава кожа. Върху нея небрежно беше просната бяла риза с дантелени маншети, а до нея бяха захвърлени няколко бели рози. И черен копринен чорап. Вторият чорап беше овесен на една от четирите резбовани подпори, крепящи балдахина над ложето. Барелефите изобразяваха фавни и нимфи в най-различни пози, някои от които доста интересни. Имаше и смешни, направо идиотски. Много от позите се повтаряха.

Гералт силно се изкашля, загледан в щедро бликналите изпод одеялото къдрици. Завивката се размърда и изстена. Гералт се изкашля отново, още по-силно.

— Беау? — избръщолеви лавината от черни къдрици. — Донесе ли ми сок?

— Донесох.

Къдриците се отметнаха, за да разкрият бледо тясно лице с остра брадичка, теменужени очи и тесни, леко изкривени в капризна гримаса устни.

— Ох… — устните се изкривиха още по-силно. — Умирам от жажда.

— Моля.

Жената се измъкна изпод завивката и седна. Имаше хубави рамене и красива шия, украсена с лента от фино кадифе с искряща от елмази брошка с формата на звезда. Освен лентата жената не носеше друго.

— Благодаря. — Тя взе чашата, изгълта питието на един дъх, после вдигна ръка към слепоочието си. Завивката се изхлузи още повече. Гералт отмести поглед. Тактично но без особено желание.

— Ти пък кой си? — попита жената, присви очи и се покри със завивката? — Какво правиш тук? Къде е оня овен Берант?

— На кой от въпросите да отговоря първо?

И моментално съжали за иронията си. Жената вдигна ръка и изстреля от пръстите си златиста лента. Гералт реагира машинално, събра длани за Знака на Хелиотроп и успя да пресрещне магията пред самото си лице, но зарядът й се оказа толкова силен, че го отпрати към стената и той се свлече на пода.

— Недейте! — изкрещя, когато видя, че жената отново вдига ръка. — Госпожо Йенефер! Дошъл съм с добри намерения!

Откъм стълбите долетя тропот, на вратата се показаха слугите.

— Госпожо Йенефер!

— Разкарайте се — спокойно каза магьосницата. — Изтрябвали сте ми. Плащам ви да пазите къщата. Но щом тоя тип все пак се е вмъкнал, ще се оправя с него сама. Предайте това на господин Берант. И ми пригответе банята.

Вещерът се изправи с усилие. Йенефер, присвила очи, мълчаливо го наблюдаваше.

— Ти отблъсна заклинанието ми — най-после наруши мълчанието си тя. — Не си магьосник, личи си. Но реагира направо светкавично. Казвай кой си. Съветвам те да не бавиш отговора си.

Йенефер се хвана за дървения анатомичен орган на един фавн, твърде подходящ за дръжка, и се пресегна от леглото. Без да сваля поглед от Гералт, тя дръпна от пода пеньоар с кожена яка, загърна се плътно с него и стана от ложето. Наля си бавно чаша сок, изпи я на един дъх, изкашля се и се доближи до Гералт. Той скришом масажираше опашната си кост, влязла преди минута в твърде болезнен допир със стената.

— Гералт от Ривия — повтори магьосницата и го погледна накриво изпод гъстите си черни мигли.

— Как се озова тук? И защо? Дано не си сторил някакво зло на Берант.

— Не съм. Имам нужда от вашата помощ, госпожо Йенефер.

— Вещер — измърмори тя и се доближи още повече, загръщайки се по-плътно с пеньоара. — Не стига, че си първият вещер, когото виждам на живо, ами си и прочутият Бял вълк. Чувала съм доста работа за теб.

— Мога да си представя какви.

— Не знам какво си представяш — каза тя с прозявка и застана плътно до него. — Може ли? — Докосна бузата му и надникна в очите му. — Зениците сами ли се приспособяват към осветлението, или ти ги командваш?

— Цял ден съм пътувал до Ринда, без да спирам — спокойно каза Гералт. — Цяла нощ съм чакал да отворят градските порти. Зашеметих пазача, който ми се изпречи на пътя. Нахално и невъзпитано наруших съня и спокойствието ти. И всичко това в името на закъсал приятел, на когото можеш да помогнеш само ти. Моля те, помогни му, а после може да си побъбрим за мутациите и аберациите.

Тя отстъпи крачка и изкриви устни в грозна гримаса.

— За каква помощ говорим?

— За възстановяване на поразени от магия органи. Гърло, ларинкс и гласни струни. Прилича на поражение от пурпурна мъгла. Или нещо подобно.

— Нещо подобно — повтори тя. — Накратко, пораженията не са от пурпурна мъгла. Тогава от какво си е изпатил приятелят ти? Хайде, говори, че когато ме събудят на разсъмване нямам нито сили, нито желание да сондирам мозъци.

— Хм… По-добре да разправя всичко отначало…

— О, не — прекъсна го тя. — Щом работата е толкова сложна, изчакай. С тоя лош вкус в уста, чорлава, без да си измия очите и да задоволя някои други сутрешни нужди, направо не възприемам какво ми се говори. Слез в банята и ме изчакай там. След малко идвам и всичко ще ми разкажеш.

— Йенефер, не искам да нахалствам, но времето си тече. Приятелят ми…

— Гералт — прекъсна го тя, — заради теб станах от леглото, макар че смятах да спя до обяд. Готова съм да се откажа от закуската. Знаеш ли защо? Защото ти ми донесе ябълков сок. Толкова си бързал, толкова си страдал заради мъките на приятеля си, нахлул си със сила, зашеметявайки разни хора, обаче въпреки това обърна внимание на една прежадняла жена. И спечели с това моята благосклонност, така че може и да ти помогна. Но не искай от мен да се откажа от сутрешния си тоалет. Моля те, отиди в банята.

— Добре.

— Гералт?

— Да? — Той спря на прага.

— Възползвай се от удобния случай и също се изкъпи. Че по миризмата мога да позная не само породата и възрастта, но и цвета на коня ти.

4

Тя влезе в мига, в който голият Гералт седеше на малкото столче и се поливаше с голяма кана с дръжка. Той се изкашля и стеснително се извърна.

— Не се притеснявай — каза тя и хвърли дрехите си на закачалката. — Не изпадам в несвяст, щом видя гол мъж. Приятелката ми Трис Мериголд обича да казва, че щом си виждала един, значи си виждала всички.

Той стана и уви бедрата си с кърпа.

— Ама че сладък белег — усмихна се Йенефер, като видя гърдите му. — От какво ти е? Поряза се с триона, докато режеше дърва?

Той си замълча. Магьосницата продължи огледа, кокетно навела глава настрани.

— Първият вещер, когото имам шанса да видя отблизо, при това чисто гол. О! — Тя се наведе и се ослуша. — Ама че странно тупти сърцето ти! Много бавно. Можеш ли да управляваш изхвърлянето на адреналин? Прощавай, просто професионален интерес. Май се дразниш от приказките за качествата, присъщи на твоя организъм. И си свикнал тези качества да бъдат наричани с думи, които не понасям, като отгоре на всичко изпадаш в патетичен сарказъм, който ми е още по-омразен.

Той продължи да мълчи.

— Е, стига, водата във ваната изстива. — Йенефер понечи да свали пеньоара, но се поколеба и се отказа, — Аз ще се къпя, а ти ще ми разказваш. Така ще пестим време. Но… Не искам да те притеснявам, пък и ние почти не се познаваме. Затова от приличие…

— Ще се извърна — предложи той неуверено.

— Не. Трябва да виждам очите на събеседника си. Имам по-добра идея.

Той чу как тя изрече заклинание, усети как затрепери медальонът му и видя черният пеньоар да се свлича на пода.

— Сега пък аз не виждам очите ти, Йенефер — каза той. — Жалко.

Невидимата магьосница прихна и започна да се плиска с вода в голямото корито.

— Хайде, слушам те.

Гералт, вече обул панталона си, седна на столчето. Докато закопчаваше катарамите на ботушите си, заразправя случката при реката, като съвсем претупа борбата със сома. Йенефер не приличаше на човек, интересуващ се от риболова.

Когато стигна до момента, в който съществото-облак се беше измъкнало от делвата, голямата гъба, сапунисваща невидимото тяло, замръзна на място.

— Тъй-тъй — чу той. — Интересно. Джин, затворен в бутилка.

— Какъв ти джин — възрази той. — Някаква разновидност на пурпурна мъгла. От нов, неизвестен вид…

— Новите неизвестни видове заслужават да се сдобият с име — изрече невидимата Йенефер. — Наименованието джин по нищо не отстъпва на другите. Продължавай, моля.

Междувременно сапунът в коритото се пенеше, а водата се разплискваше по пода. В един миг нещо привлече вниманието на Гералт, той се вгледа по-внимателно и забеляза очертанията и формите, образувани от пяната, покрила невидимото тяло. Гледката така го заплени, че той млъкна.

— Разправяй! — подкани го гласът, извиращ от нищото над очертанията. — Какво стана после?

— Нищо — отвърна той. — Прогоних този джин, както го нарече ти.

— По какъв начин? — Черпакът се надигна и лисна вода. Пяната изчезна, формите също. Гералт въздъхна.

— Със заклинание.

— Какво заклинание? — Черпакът отново гребна вода. Вещерът започна да наблюдава действията му, защото и водата, макар за кратко, показваше някои неща. Повтори заклинанието, като от съображения за сигурност замени гласната „е“ с вдишване. Мислеше, че ще впечатли магьосницата с това, че знае този номер, и беше силно изненадан да чуе бясното кикотене, което долетя от коритото.

— Какво смешно има?

— Заклинанието та… — Кърпата плавно отплува от закачалката и се зае да бърше остатъците от контури. — Трие ще се пукне от смях, когато й кажа! Кой те научи? На това… заклинание?

— Една жрица от храма на Хулдра. Това е таен храмов език…

— За някои е таен, за други — не. — Кърпата изпляска по ръба на коритото, водата се разплиска на пода, а следите от боси стъпала отбелязаха стъпките на магьосницата. — Това не е никакво заклинание, Гералт. И не те съветвам да го повтаряш в други храмове.

— Ако не е заклинание, какво е тогава? — попита той, като наблюдаваше как двата черни чорапа извайват едно след друго две черни крачета.

— Шега. — Гащичките с диплички обгърнаха пустотата по начин, който галеше погледа. — Макар и леко нецензурна.

Бялата блузка с голямо жабо във формата на цвете политна нагоре и извая формите. Както забеляза вещерът, Йенефер не използваше никакви приспособления от китови мустаци, по които толкова си падаха жените. Тя просто нямаше нужда от тях.

— И какво означава този израз? — попита той.

— Хайде да не задълбаваме.

Изхвърча тапата на оставената на масичката ръбеста кристална бутилка. В банята се разнесе ухание на цъфнал люляк и касис. Тапата направи няколко кръгчета във въздуха и скочи на мястото си. Магьосницата закопча маншетите на долната риза, облече роклята си и се материализира.

— Сега ме закопчай — каза тя и обърна гръб, като се зае да реше косите си с кокален гребен. Гребенът, както забеляза Тералт, имаше дълъг заострен ръб, който при нужда можеше да послужи като кама.

Той закопчаваше роклята бавно, с отмерени движения и вдишваше аромата на косите й, изливащи се като черен водопад до средата на гърба.

— Да се върнем на твоето същество от гърнето — каза Йенефер, докато слагаше на ушите си елмазени обеци. — Разбира се, не смешното ти заклинание е било причината да избяга. Най-вероятно си е изкарало яда върху твоя приятел и си е тръгнало, защото му е писнало от вас.

— Звучи ми правдоподобно — мрачно се съгласи Гералт. — Не вярвам да се е втурнало към Цидарис, за да види сметката на Валдо Маркс.

— Кой е пък този?

— Трубадур, смятащ моя приятел, който също е поет и трубадур, за пълен некадърник и нагаждач към долните вкусове на тълпата.

Магьосницата се извърна и в теменужените й очи се появи странен блясък.

— Приятелят ти успя ли да каже желание?

— Даже две, при това много глупави. Защо питаш? Та нали изпълнението на желания от духове от вълшебните лампи е…

— Чиста нелепица — каза Йенефер и се подсмихна. — Разбира се. Това е измислица, глупава приказка без смисъл, както и всички легенди, в които добрите духове и гадателки сбъдват желания. Подобни приказки се измислят от бедните духом, на които и през ум не им минава сами да сбъднат многобройните си мечти и желания. Приятно е, че ти, Гералт от Ривия, не си един от тях. Затова те чувствам близък по дух. Ако аз искам нещо, не мечтая, а действам. И винаги постигам това, което искам.

— Не се и съмнявам. Готова ли си?

— Да. — Магьосницата стегна ремъчетата на обувчиците си и се изправи.

Дори качена на токове, тя не беше много висока. Тръсна косата си, която въпреки цялото ресане беше запазила буйното си къдраво безредие. — Имам въпрос, Гералт. За печата от бутилката. Още ли е при приятеля ти?

Вещерът се замисли. Печатът беше у него в момента, а не у Лютичето. Но от опит знаеше, че на магьосниците не бива да се казват прекалено много неща.

— Хм… Мисля, че да. Май си е у него. Защо? Толкова ли е важен?

— Странен въпрос — сряза го тя. — И то зададен от един вещер, познавач на свръхестествените чудовища, който би трябвало да е наясно, че печатът е нещо достатъчно сериозно, за да не го докосва човек.

Гералт стисна зъби. Ударът беше попаднал точно в целта.

— Какво пък — рече Йенефер с поомекнал глас. — Изглежда, и вещерите бъркат, досущ като простосмъртните. Е, можем да потегляме. Къде е приятелят ти?

— Тук, в Ринда. В дома на някой си Ердил. Елф.

— При Ердил — рече тя, изкриви устни и го погледна внимателно. — Предполагам, че там е и брат му Хиреадан?

— Да. А какво…

— Нищо — прекъсна го тя и притвори очи, след което вдигна ръце нагоре. Медальонът на врата на вещера се разтресе и дръпна верижката.

Върху влажната стена на банята пламна светещ квадрат, образуващ рамката на фосфоресциращо млечнобяло нищо.

Вещерът тихо изруга. Не обичаше порталите и придвижването през тях.

— Задължително ли е… — каза той и се изкашля. — На две крачки е…

— Не мога да тръгна по улиците — отсече тя. — Тук не ме обичат, може да ме нагрубят, да почнат да ме замерят с камъни, че и с нещо по-лошо. Няколко души ми сриват реномето, като смятат, че ще им се размине. Не се бой, моите портали са сигурни.

Гералт беше станал свидетел на това как от сигурен портал беше изхвърчала само горната половина на един човек. Другата половина така и не бе намерена. Знаеше няколко случаи за безследно изчезнали в порталите хора.

Магьосницата за пореден път оправи косите си и закопча на колана си кесия, извезана с бисери. Кесията изглеждаше твърде малка, за да побере нещо повече от шепа монети и червило, но Гералт знаеше, че това не е обикновена кесия.

— Прегърни ме. По-здраво, не съм от порцелан. Да тръгваме!

Медальонът завибрира, нещо проблесна и Гералт се потопи в някакво черно нищо, в пронизващ студ. Не виждаше, не чуваше и не усещаше каквото и да било. Студът бе единственото, което сетивата му долавяха.

Искаше да изругае, но не успя.

5

— Вече цял час мина, откакто тя влезе при него. — Хиреадан обърна водния часовник на масата и струйката започна да отброява миговете отново. — Започвам да се притеснявам. Толкова ли е зле гърлото на Лютичето? Дали да не надникнем, да видим какво става?

— Тя явно не иска да правим това. — Гералт насила допи чашата с билковата отвара. Ценеше и обичаше елфите-преселници за техния ум, дисциплинираност и особено чувство за хумор, но не разбираше и не споделяше вкусовите им предпочитания, що се отнасяше до храни и напитки. — Не бих се месил, Хиреадан. За магията се иска време. Нека да отнеме дори цял ден, стига Лютичето да оздравее.

— Имаш право.

От съседното помещение долитаха звуците от удари на чук. Ердил живееше в една изоставена кръчма. Беше я купил с намерението да я ремонтира и да се нанесе там със жена си, кротка и мълчалива елфка.

Рицарят Вратимир, който се беше присъединил към компанията им след нощта, прекарана заедно в стаичката на стражевата кула, беше предложил на Ердил да му помогне за ремонта. Заедно със съпрузите се беше захванал да кърпи дървената обшивка веднага след като бе преминало общото смайване от внезапната и зрелищна поява на вещера и Йенефер от зейналия в стената бляскав отвор на портала.

— Ако бъдем честни — поде Хиреадан, — не очаквах, че ще се справиш така добре. Йенефер не е от онези, които копнеят да се притекат на помощ. Грижите за ближните не я вълнуват особено, нито се лишава от сън заради тях. Накратко, не съм чувал някога да е помогнала на някого безкористно. Интересно, защо ли се е заела да помага на вас двамата с Лютичето?

— Дали не преувеличаваш? — подсмихна се вещерът. — Тя не ми направи чак толкова лошо впечатление. Вярно, обича да показва превъзходството си, но в сравнение с другите магьосници, с цялата им нагла пасмина, е самият чар и доброта.

Хиредиан се усмихна и рече:

— Според думите ти излиза, че за теб скорпионът е по-красив от паяка, понеже има чудна опашка. Внимавай, Гералт. Не си първият, който се заблуждава, понеже тя е превърнала хубостта и добрите обноски в оръжие, което използва твърде ловко и коварно. Без това ни най-малко да омаловажава факта, че е удивително красива жена. Съгласен ли си с мен?

Гералт хвърли бърз поглед на елфа. За втори път му се стори, че страните на Хиреадан са леко изчервени. И това го учуди повече от казаното. Чистокръвните елфи обикновено не питаеха възхита към жените на човеците. Дори към най-красивите. А Йенефер, въпреки че притежаваше свой специфичен чар, не можеше да се нарече красавица.

Вкусовете са си вкусове, но малцина бяха онези, които биха нарекли една магьосница „красавица“. В края на краищата те произхождаха от онази каста, в която предопределението на дъщерите беше да се задомят. Колцина биха обрекли дъщеря си на години учене и на изтезанията, предизвикани от соматичните промени, след като биха могли просто да я омъжат сполучливо? Кой би искал да се сроди с магьосница? Въпреки цялата почит, отдавана на владеещите магията, родителите на девойки с тази дарба нямаха никаква изгода, защото към края на обучението младата магьосница изгубваше всякаква връзка със семейството си, за да се приобщи към братството на себеподобните си. Затова по принцип магьосници ставаха дъщерите, които нямаха шанс да се омъжат.

За разлика от свещениците и друидите, които с неохота склоняваха да възпитават грозни или уродливи девойчета, магьосниците приемаха за обучение всяко момиче, проявило нужната склонност. Ако малката успееше да премине през ситото на първите години обучение, задействаше се магията за оглаждане на ноктите, оправяне на костните сраствания, шев на заешки устни, заличаване на шевовете, на белезите и следите от едра шарка. Младата магьосница ставаше „привлекателна“, защото престижът на занаята го налагаше. Резултатът беше пръкването на псевдохубавици със зли и студени очи на грозници. Грозници, неспособни да забравят грозотата си, прикрита с магическа маска, при това не в името на тяхната реализация, а заради голия престиж.

Не, Гералт не разбираше Хиреадан. Защото, за разлика от него, с очите си на вещер забелязваше твърде много подробности, които явно убягваха на елфа.

— Да, Хиреадан — отговори той на въпроса. — Съгласен съм с теб. И ти благодаря за предупреждението. Но сега цялата работа е в Лютичето. Той си изпати в мое присъствие. Аз съм този, който не успя да го опази. Бих седнал по гол задник върху разярен скорпион, ако знаех, че така ще го излекувам.

— Точно от това най-много трябва да се пазиш — каза елфът със загадъчна усмивка. — Защото Йенефер е наясно с тази твоя черта и умира да се възползва от познанията си за хората. Не й се доверявай, Гералт. Тя е опасна жена.

Гералт не отговори.

Горе изскърца врата. Йенефер бе застанала на стълбите, подпряна на перилата.

— Ще дойдеш ли за малко, вещерю?

— Разбира се.

Магьосницата опря гръб на вратата на една от най-зле обзаведените стаи, в която бяха настанили страдалеца трубадур. Вещерът се доближи безмълвно и я погледна. Видя, че лявото й рамо е леко по-високо от дясното, че носът й е малко дълъг, а брадичката й е по-остра, отколкото трябва. И веждите й не бяха съвсем успоредни… А очите… Прекалено много детайли виждаше. И абсолютно напразно.

— Какво става с Лютичето?

— Съмняваш се в способностите ми?

Той продължи да я гледа. Тя имаше снага на двайсетгодишна девойка, но той предпочиташе да не гадае каква е истинската й възраст. Не, невъзможно бе да се отгатне каква е била преди и какво са оправяли по лицето и снагата й. Той престана да мисли по въпроса защото нямаше смисъл.

— Талантливият ти приятел ще оздравее — каза тя. — Гласовите му способности ще се възстановят.

— Безкрайно съм ти благодарен, Йенефер.

— Тепърва ще имаш възможност да го докажеш рече тя с усмивка.

— Мога ли да вляза при него?

Тя леко се забави с отговора. Гледаше със странна усмивка Гералт и почукваше с пръсти по касата на вратата.

— Разбира се, заповядай.

Медальонът на врата на вещера завибрира. На пода в центъра на стаята лежеше стъклена топка с размерите на малка диня, която пръскаше млечнобяла светлина. Топката бележеше средата на звезда с девет лъча, прецизно нарисувана така, че върховете им да докосват ъглите и стените на стаята. Вътре в звездата беше нарисувана пентаграма, украсена по краищата с черни свещи, забучени в свещници със странна форма. Черни свещи бяха запалени и от двете страни на леглото, до възглавницата на Лютичето, който лежеше завит с овчи кожи. Дишането му беше спокойно, нямаше ги вече стоновете и хриповете, а вместо гримасата на болка върху лицето му цъфтеше блажена усмивка на идиот.

— Той спи — каза Йенефер. — И сънува.

Гералт се вгледа по-внимателно в изображенията, изрисувани на пода. Скритата в тях магия се долавяше, но той знаеше, че тя дреме, все още непробудена. Досущ като дихание на спящ лъв, в което се усеща затаеният до първия удобен момент рев на хищен звяр.

— Какво е това, Йенефер?

— Капан.

— За кого.

— В този миг за теб. — Магьосницата завъртя ключа в ключалката, после го поклати в ръка и той изчезна.

— И така, аз се хванах — студено каза той. — А после какво? Ще посегнеш на моята невинност?

— Да ти имам самочувствието — Йенефер приседна в края на леглото. Лютичето, все още ухилен като кретен, тихо изстена. Несъмнено стон на блаженство.

— Какво има, Йенефер? Ако това е игра, не съм наясно с правилата.

— Казах ти, че винаги получавам каквото искам — рече тя. — Стана така, че желанието ми е да получа онова, което притежава Лютичето. Вземам го и пътищата ни се разделят. Не се бой, няма да му сторя нищо лошо…

— Изографисаното от теб на пода е стръв за демони — прекъсна я Гералт. — Там, където призовават демони, винаги се причинява вреда някому. Няма да допусна това да се случи.

— … и косъм няма да падне от главата му — продължи магьосницата, без да обръща внимание на думите му. — Гласът му ще стане още по-хубав и той ще е страшно доволен, дори щастлив. Всички ще сме щастливи. И ще се разделим без съжаление, но и без лоши чувства.

— О, Виргиния — простена Лютичето, без да отваря очи. — Гърдите ти са прелестни, по-меки от лебедов пух… Виргиния…

— Да не е превъртял? Бълнува ли?

— Сънува — усмихна се Йенефер. — И сбъдва в съня мечтата си. Сондирах мозъка му от край до край. Не че имаше кой знае какво за сондиране. Малко простотии, няколко желания, сума ти поезия. Обаче не е там работата. Печатът, с който е била запечатана бутилката с джина, Гералт. Знам, че е у теб, а не у трубадура. Ще те помоля да ми го дадеш.

— Защо ти е?

— Ами как да ти го кажа… — кокетно се усмихна магьосницата. — Може би така: това не ти влиза в работата, вещерю. Такъв отговор устройва ли те?

— Не — усмихна се на свой ред вещерът. — Не ме устройва. Но не го взимай много навътре, Йенефер. Не е лесно да се задоволят изискванията ми. Досега се е удавало само на личности над средното равнище.

— Жалко. Защото излиза, че ще си останеш незадоволен. Какво да се прави. Дай печата. И не ми се хили така. Защото не ти отива нито на красотата, нито на прическата. Ако си пропуснал да забележиш, знай, че точно сега е удобният момент да получа благодарността, която ми дължиш. Печатът е първата вноска за гласа на певеца.

— Виждам, че си разбила цената на доста вноски — отбеляза той студено. — Добре. Това можеше да се очаква и аз го очаквах. Но нека бъде честна сделка, Йенефер. Аз съм купил помощта ти, значи аз ще платя.

Тя изкриви устни в усмивка, но погледът на теменужените й очи си остана все така студен.

— В това можеш да не се съмняваш, вещерю.

— Аз — повтори той, — а не Лютичето. Ще го преместя на някое безопасно място. После ще се върна и ще ти платя първата и следващите вноски. Що се отнася до първата… — Той пъхна ръка в тайното джобче на колана си и извади печата със звездата и пречупения кръст. — Заповядай. Но не като първа вноска. Приеми го в знак на благодарност от един вещер за това, че макар и пресметливо, все пак си се отнесла към него по-доброжелателно, отколкото биха се отнесли повечето ти посестрими и събратя. Приеми го като доказателство за добра воля, предназначено да те убеди, че след като се погрижа за безопасността на приятеля си, ще се върна тук, за да уредим нашите сметки. Пропуснал съм да забележа скорпиона в букета цветя, Йенефер. И съм готов да си платя за тази своя немарливост.

— Прекрасна реч — магьосницата кръстоса ръце на гърдите си. — Трогателна и патетична. Но за съжаление изречена напразно. Лютичето ми трябва и остава тук.

— Той вече се сблъска с оня, когото смяташ да довлечеш тук. — Гералт посочи изрисувания под. — Когато успееш да докараш джина, въпреки всичките ти обещания Лютичето ще си изпати, може би дори повече. Теб те интересува само онова чудо от бутилката, нали така? Понеже имаш намерение да го направиш свое притежание и да го накараш да ти робува? Прави каквото искаш, докарай ако щеш десет демона. Но без Лютичето. Ако го сложиш на топа на устата, сделката няма да е честна, Йенефер, и губиш правото си да искаш отплата. Няма да допусна… — И изведнъж млъкна.

— Интересуваше ме кога най-после ще се усетиш — тихичко се изкиска магьосницата.

Гералт се напрегна, концентрира цялата си воля, стиснал до болка зъби. Безуспешно. Стоеше като парализиран, внезапно превърнал се в каменна статуя, в забит в земята стълб. Без да може да помръдне дори пръстите в обувката си.

— Знаех, че ще успееш да парираш магията, ако бъде хвърлена открито — каза Йенефер. — Освен това бях наясно, че преди да предприемеш каквото и да било, ще се опиташ да ме предразположиш с красноречието си. Докато дрънкаше, надвисналото над теб заклинание действаше и лека-полека те пречупваше. Сега можеш само да говориш. Но вече няма нужда да се напъваш да ми се харесаш. Знам, че си сладкодумен. Затова се спри, само ще развалиш ефекта от казаното досега!

— Хиреадан… — с мъка рече Гералт, все още опитвайки се да се пребори с магическата парализа. — Хиреадан ще разбере, че си замислила нещо. Бързо ще схване, всеки момент ще заподозре, защото ти няма доверие. При това от самото начало…

Магьосницата направи плавен жест с ръка. Стените на стаята се замъглиха и придобиха еднообразен мътносивкав цвят. Изчезнаха вратите, изчезнаха прозорците, та дори и прашните пердета и оплютите от мухите картини по стените.

— И какво ако Хиреадан се усети? — зловещо се намръщи тя. — Ще хукне да помага? През моята бариера няма минаване. Обаче те уверявам, че елфът няма да хукне наникъде, с нищо няма да ми навреди. С нищо. Защото е очарован от мен. Не, работата не е в никакви магически похвати, научени от дебелите книги, не съм го омагьосвала. Този глупак се влюби в мен. Ти не знаеше ли? Та той дори искаше да извика Беау на дуел, представяш ли си? Елф, ама ревнивец. Това не се среща често. Не случайно избрах тази къща, Гералт.

— Беау Берант, Хиреадан, Ердил, Лютичето. Ти наистина избираш най-късия път до целта. Но от мен няма да успееш да се възползваш, Йенефер.

— Ще се възползвам, бъди сигурен. — Магьосницата стана от леглото и тръгна към него, като грижливо заобикаляше изографисаните на пода знаци. — Нали ти казах, че ми дължиш нещо за лечението на поета? Нищо работа, искам ти само дребна услуга. След това, което съм намислила, веднага ще изчезна от Ринда, обаче тук има неколцина, няколко… нека ги наречем неуредени дългове. Обещала съм това-онова на някои хора, пък аз винаги изпълнявам обещанията си. И понеже няма да смогна да направя това лично, ти ще ги изпълниш.

Той се бореше, бореше се с всичка сила. Напразно.

— Не се съпротивлявай, вещерю — усмихна се тя ехидно. — Няма смисъл. Имаш силна воля и добри съпротивителни сили срещу магия, но не можеш да се бориш срещу моите заклинания. И не ме разсмивай. Зарежи опитите да ме покориш с демонстрации на непоклатимо и гордо мъжество. Единствено на тебе ти се струва, че си непоклатим и горд. Заради приятеля си би направил всичко и без вълшебство, би платил всяка цена, би целувал обувките ми. Пък и нещо друго, ако ми беше хрумнало да се развличам. — Той мълчеше. Йенефер стоеше и се подсмихваше, а пръстите й палаво се разхождаха по звездата от обсидан, обсипана с елмази, която красеше лентата на шията й.

— Още в спалнята на Беау, когато разменихме с теб няколко думи, разбрах що за стока си — продължи монолога си тя. — И разбрах как точно ще те накарам да платиш. В Ринда всеки би могъл да уреди вместо мен моите дългове, да речем Хиреадан. Но ти ще го направиш, защото си длъжен да ми платиш. За престореното високомерие, за каменното изражение и за сарказма. За увереността ти, че можеш да стоиш лице в лице с Йенефер от Венгерберг и да я смяташ за самовлюбена проста и пресметлива вещица, като същевременно се пулиш в сапунисаните й цици. Плащай, Гералт от Ривия!

Тя се вкопчи с две ръце в косите му и жадно впи устни в неговите, като вампир. Медальонът на шията на вещера бясно се задърпа. Гералт изпита чувството, че верижката се скъсява и стиска гърлото му като примка. Теменужените очи на магьосницата изчезнаха и той потъна в мрака…

Гералт стоеше на колене. Йенефер му говореше с благ, нежен глас.

— Запомни ли?

— Да, госпожо.

Това беше собственият му глас.

— Тогава върви и изпълни поръчението ми.

— Слушам, госпожо.

— Можеш да ми целунеш ръка.

— Благодаря, госпожо.

Той запълзя към нея, както си беше на колене. В главата му бръмчаха десетки хиляди пчели. От ръката й струеше аромат на люляк и касис… Блясък. Мрак.

Перила, стъпала. Лицето на Хиреадан.

— Гералт! Какво ти е? Къде отиваш?

— Трябва… — изрече собственият му глас. — Трябва да вървя…

— О, богове! Вижте очите му!

Лицето на Вратимир, изкривено от смайване. Лицето на Ердил. И гласът на Хиреадан.

— Не, Ердил! Не го докосвай и не прави опити да го спреш. Разкарай се, Ердил! Махни се от пътя му!

Мирис на цъфнал люляк и касис… Врата. Потоци слънце. Жега. Задух. Мирис на люляк и касис.

„Ще има буря“ — помисли си той. И това беше последната му съзнателна мисъл.

6

Мрак. Миризма…

Миризма ли? Не — воня. Воня на пикоч, гнила слама и мокри дрипи. Смрад на изпълващ въздуха пушек от факла, забучена в желязна скоба на стена от грубо изсечени каменни блокове. Хвърляна от факлата сянка върху постлания със слама пръстен под…

Сянка на решетка.

Вещерът изруга.

— Най-после! — каза някой и вещерът усети как този някой го вдига и го подпира до влажната стена. — Вече бях почнал да се притеснявам. Толкова дълго беше в несвяст.

— Хиреадан? Къде… По дяволите, главата ми се пръска… къде сме?

— А ти как мислиш?

Гералт обърса лицето си с длан и се огледа. До отсрещната стена клечаха трима дрипльовци. Виждаше ги смътно, понеже се бяха свили колкото се може по-далеч от факлата, почти в непрогледния мрак. Под решетката, която отделяше цялата им група от осветения коридор, лежеше нещо, на пръв поглед наподобяващо купчина парцали. В действителност нещото беше старец с нос като дълъг клюн. Дължината на сплъстените му коси и състоянието на дрехите му говореха, че не е тук от вчера.

— Хвърлили са ни в ямата — заключи мрачно Гералт.

— Радвам се, че отново си в състояние да мислиш логично и да правиш изводи — подметна елфът.

— Дяволска работа… Ами Лютичето? Отдавна ли сме тук? Колко време е минало откакто…

— Не знам. Когато са ме хвърлили, аз също съм бил в безсъзнание. — Хиреадан скупчи малко слама и се намести по-удобно на нея. — Има ли значение?

— И още как, по дяволите. Йенефер… И Лютичето. Лютичето е там с нея, а тя се кани… Ей, вие там. Отдавна ли сме хвърлени тук?

Дрипльовците си зашушукаха нещо, но не отговориха.

— Да не сте глухи? — Гералт се изплю, все още не успяваше да се отърве от металния вкус в устата. — Питам ви кое време е сега? Ден или нощ? Сигурно знаете кога ви носят яденето?

Дрипльовците отново си зашушукаха нещо, разкашляха се.

— Оставете ни на мира, господине — каза накрая единият от тях, — и много ще ви моля да не ни заговаряте повече. Ние сме честни крадци, а не някакви си политически престъпници. Не сме се опълчвали срещу властта. Само сме крали.

— Ъхъ — подкрепи го вторият. — Вие си имате ваш ъгъл, ние — наш. Всяка жаба да си знае гьола.

Хиреадан изсумтя. Вещерът се изплю.

— Така си е — избоботи дългоносото старче със сплъстената коса. — В пандиза всеки си пази ъгъла и се държи при своите.

— А ти, дядка — попита подигравателно елфът, — кого поддържаш? Честните или политическите?

— Никого — гордо отвърна старецът. — Понеже съм невинен.

Гералт отново се изплю.

— Хиреадан — попита той, масажирайки слепоочията си, — това с опълчването срещу властта… истина ли е?

— Напълно. Нищо ли не си спомняш?

— Сещам се, че излязох на улицата… хората ме заглеждаха… После… После влязох в някакъв магазин…

— Заложна къща — сниши глас елфът. — Там влезе. И веднага заби юмрук в лицето на собственика. Здравата го измлати.

Вещерът сдържа напиращото на устните му проклятие.

— Собственикът падна на пода — тихо продължи разказа си Хиреадан. — Ти на няколко пъти го срита в слабините. Дотича слугата. Него ти изхвърли през прозореца — на улицата.

— Опасявам се, че после нещата са загрубели още повече — измърмори Гералт.

— Опасенията ти са основателни. Когато излезе оттам, ти тръгна по средата на улицата, като блъскаше минувачите и крещеше някакви глупости за честта на дамите. След теб се проточи цяла върволица зяпачи. Сред тях бяхме и ние с Ердил и Вратимир. Ти се спря пред къщата на аптекаря Лавронос, влезе и моментално излезе оттам, влачейки Лавронос за крака. След което се обърна с нещо като реч към тълпата.

— Каква реч?

— Ами накратко казано, заяви, че един уважаващ себе си мъж не бива да нарича курва дори някоя изпечена професионалистка в занаята, защото това е долно и гнусно от негова страна. И че е мръсно и недопустимо деяние окачествяването с тази дума на жена, която никога не си имал… Изразът, който употреби, беше по-цветист. Уведоми всички, че наказанието ще бъде приложено незабавно, понеже точно това е подходящото наказание за такъв боклук като Лавронос. После стисна главата му между коленете си, смъкна гащите му и започна да го налагаш по задника с колана си.

— Продължавай, Хиреадан. Не ме жали.

— Докато го пердашеше по задника, аптекарят виеше и пищеше и през сълзи молеше хората и боговете да се смилят, да имат жал, обещаваше да се промени за добро, но ти явно не му вярваше. И тогава дотичаха неколцина въоръжени главорези, от онези, на които в Ринда кой знае защо им викат гвардейци.

— И тогава ли се опълчих срещу властта? — попита Гералт и поклати съкрушено глава.

— Къде ти! Опълчи се много преди това. И търговецът, и Лавронос са членове на градския съвет. Сигурно ще ти е интересно да научиш, че и двамата са настоявали Йенефер да бъде изхвърлена от града. Не само че са гласували за това в съвета, ами са разправяли за нея разни гадости из кръчмите и са я коментирали по най-недостоен начин.

— Отдавна се досещах за това. Разправяй по-нататък. Беше стигнал до гвардейците. Те ли ме хвърлиха в ямата?

— Искаха. Ох, Гералт, това се казва зрелище. Бяха въоръжени до зъби с тояги, пръти, брадви, а ти се сражаваше само с един бастун, който взе от някакво конте. И когато ги натръшка всичките на земята, продължи по пътя си. Повечето от нас бяха наясно накъде си тръгнал.

— Ще ми се и аз да съм наясно.

— Пое към храма. Защото свещеникът Креп, също член на съвета, отделяше на Йенефер много време в проповедите си. Впрочем, ти изобщо не скри мнението си за свещеника Креп. Обеща да му прочетеш лекция за дължимото уважение към нежния пол. Като при това вместо официалната му титла бълваше епитети, които будеха радостно оживление сред дечурлигата, вървящи по петите ти.

— Така — измърмори Гералт. — Значи отгоре на всичко съм богохулствал. Какво още? Оскверняване на храма?

— Не. Не успя да влезеш. Пред храма те причакваше рота градски стражи, въоръжена с всичко налично в оръжейния склад, май липсваше само катапулт. Сигурно щяха просто да те размажат, натам вървяха нещата. Обаче ти не стигна до тях. Внезапно се хвана за главата и изгуби съзнание.

— Можеш да спреш дотук. Обаче как ти, Хиреадан, се озова в ямата?

— Когато припадна, неколцина стражи се завтекоха да те надупчат с копията. Влязох в спор с тях. В отговор ме халосаха с една алебарда по главата, след което се озовах тук. Сигурно ще ми лепнат обвинение за съучастие в заговор срещу човешката раса.

— Щом вече сме в редовете на обвиняемите — през зъби каза вещерът, — как мислиш, какво ни чака?

— Ако кметът Невил е успял да се върне от столицата, кой знае… — измърмори Хиреадан. — Той е мой познат. В противен случай присъдата ще бъде произнесена от властниците, сред които са и двамата потърпевши. Което означава… — Елфът с отсечен жест прекара ръба на дланта си през шията. Въпреки царящия в подземието мрак жестът оставяше малко простор за въображението. Вещерът си замълча. Крадците си шепнеха нещо. Старчето, затворено заради „невинност“, кротко спеше.

— Прекрасно — обади се Гералт най-накрая и изпсува. — Не само ще съм обесник, ами ще ми тежи на съвестта и твоята смърт. Че и смъртта на Лютичето, май. Не ме прекъсвай. Знам, че това стана заради номерата на Йенефер, но въпреки това съм виновен. Тази моя наивност. Тя ме омая, превърна ме в пън, както казват джуджетата.

— Нямам какво да кажа — измърмори елфът. — Предупреждавах те. Предупреждавах те, по дяволите, обаче и аз самият се оказах пън, както ти се изрази. Съжаляваш, че съм тук по твоя вина. Обаче аз можех да те спра там, на улицата, да те обезоръжа, да направя нещо, за да не допусна… Но не го направих. Страхувах се, че развалянето на магията й ще стане причина да се върнеш и… да й сториш зло. Прости ми.

— Прощавам ти великодушно. Защото нямаш представа каква сила имаше в заклинанието й. Скъпи ми елфе, обикновените заклинания ги парирам за няколко минути, без да припадам при това. Нямаше да ти се удаде да премахнеш магията на Йенефер, за да ме обезоръжиш… Спомни си за гвардията.

— Повтарям, не мислех за теб. А за нея.

— Хиреадан?

— Кажи.

— Ти да не я… Ти да не я…

— Не обичам възвишените думи — прекъсна го елфът с тъжна усмивка. — Да кажем, че съм силно увлечен по нея. Сигурно ще се учудиш как е възможно да си увлечен по такава жена?

Гералт притвори очи, за да извика в паметта си образа й. Образ, който по необясним начин го привличаше — казано, без да се използват възвишени думи.

— Не, няма да се учудя, Хиреадан — каза той. Откъм коридора се чуха тежки стъпки, задрънча метал. На пода на подземието легнаха сенките на четирима стражи. Проскърца ключ и невинният старец отскочи като попарен от решетката, за да потърси убежище в ъгъла на честните крадци.

— Толкова бързо? — полугласно изрази учудването си елфът. — Смятах, че за изграждането на един ешафод се иска повече време…

Единият от стражите, абсолютно плешив дангалак с четинеста като на шопар муцуна, посочи с пръст вещера.

— Този.

Другите двама сграбчиха Гералт, вдигнаха го като мръсен парцал и го долепиха до стената. Крадците се свиха в ъгъла, дългоносият старец се зарови в сламата. Хиреадан понечи да скочи, но падна върху сламеника и пълзешком се запримъква назад, принуден от опрения в гърдите му къс легионерски меч. Стражът с голата глава спря пред вещера, нави ръкави и заразтрива китката си.

— Господин съветникът Лавронос нареди да те питаме как се чувстваш в нашата яма? — каза той. — Дали не та липсва нещо? Или може би ти е студено, а?

Гералт не сметна за нужно да му отговаря. Не можеше и да рита, понеже стражите от двете му страни го бяха настъпили с тежките си обуща. Плешивият с къс замах заби юмрук под лъжичката му. Напрягането на мускулите не помогна на Гералт. Поемайки си с усилие въздух, известно време вещерът разглежда катарамата на собствения си колан, след което стражите отново го изправиха.

— Значи от нищо нямаш нужда? — продължаваше да бърбори плешивият. Дъхът му вонеше на лук и на развалени зъби. — Господин съветникът ще се зарадва, че не се оплакваш.

Вторият удар уцели същото място. Вещерът се закашля и със сигурност щеше да повърне, ако имаше какво. Плешивият се извърна настрани. Вдигна другата ръка. Фрас! Гералт пак заби поглед в катарамата. Колкото и да беше странно, над нея не се беше образувала дупка, през която да се вижда стената.

— Е, какво? — Плешивият леко отстъпи назад с явното намерение да замахне по-силно. — Няма ли никакви желания? Понеже господин Лавронос нареди да те питаме. Какво мълчиш? Да не ти се преплете езикът? Сега ще го разплетем. Фрас!

Гералт и този път не изгуби съзнание. А щеше да е добре, защото вътрешните му органи можеха да му потрябват за нещо и по-нататък. Но за да изпадне в безсъзнание, трябваше да накара плешивия да…

Стражът плю, озъби се и отново замасажира юмрука си.

— Е? Някакви желания?

— Имам едно… — простена вещерът, надигайки с мъка глава. — Да се пръснеш дано, кучи сине.

Плешивецът проскърца със зъби, направи крачка назад и този път замахна така, както Гералт искаше. Целеше се в главата му. Обаче удар не последва. Стражът изведнъж издаде бълбукащи звуци, като на пуяк, хвана се с ръце за корема, зави и заръмжа от болка…

И се пръсна.

7

— И какво да ви правя сега?

Потъмнялото небе се разцепи от ослепителната стрела на мълнията и след кратка пауза протяжно се обади гръмотевицата. Пороят набираше мощ от дъждовния облак, който бавно плуваше над Ринда.

Гералт и Хиреадан седяха на пейката под големия гоблен, изобразяващ Пророка Лебед, пасящ овце, и мълчаха, скромно свели очи. Кметът Невил нервно кръстосваше из стаята, пръхтеше и сумтеше бясно.

— Вие, смотани магьосници! — изведнъж избухна той, заковавайки на място. — Не обичате моя град, а? Да не би той да е единствен на тоя свят, а?

Елфът и вещерът мълчаха.

— Каква е тази работа… — Кметът се задави. — Защо ключарят… Сплескан като домат! На пихтия! Това е нечовешко!

— Нечовешко и безбожно — заприглася му присъстващият в канцеларията на кметството свещеник Креш. — Толкова нечовешко деяние, че всеки глупак ще се досети кой стои зад стореното. Да, господин кмете. Ние и двамата познаваме Хиреадан, пък на тоя, дето се представя за вещер, не би му стигнала Сила така да размаже ключаря. Всичко е работа на Йенефер, омразната на всички богове вещица!

Зад прозореца, сякаш в потвърждение на изреченото от Креп, изтрещя гръм.

— Само нейна работа е и на никой друг — продължи свещеникът. — Несъмнено. Кой друг освен Йенефер би дръзнал да се изгаври с градския съветник Лавронос?

— Ха-ха-ха! — разкикоти се кметът. — Точно за това най-малко ме е яд. Лавронос риеше под моите крака, закопнял за поста ми. Сега хората няма да му се подчиняват. Като си спомнят за боя по голия задник…

— Само това липсваше, да почнете да ръкопляскате на това престъпление, господин Невил — смръщи се Креп. — Напомням ви, че ако не бях направил на вещера заклинание за прогонване на зли духове, той щеше да вдигне ръка и на мен, и на достолепието на храма…

— Ама нали и ти зле говореше за нея в проповедите си, Креп? Дори Берант се жалваше по тоя повод. Но истината си е истина. Чувате ли, негодници? — Кметът отново се извърна към Гералт и Хиреадан. — Няма прошка за вас! Нямам намерение да поощрявам подобни фокуси! Хайде, казвайте каквото имате да кажете за свое оправдание, в противен случай ще плюя на всичките ви религии и така ще ви подредя, че ще ме помните, докато сте живи. Веднага си казвайте всичко, като на изповед!

Хиреадан въздъхна тежко и хвърли многозначителен и въпросителен поглед на вещера. Гералт също въздъхна и се изкашля. После разправи всичко. Е, почти всичко.

— Такива ми ти работи — изрече свещеникът след кратко мълчание. — Чудничка история. Зъл гений, освободен от заклинание. И магьосница, която знае как да го хване. Добра комбинация, няма що. Това може да свърши зле, много зле.

— Какво е това гений? — попита Невил. — И за какво и е изтрябвал на тая Йенефер?

— Магьосниците — заобяснява Креп — черпят своята мощ от силите на Природата, по-точно от така наречените Четири Основи, сиреч елементи, познати пол имената Въздух, Вода, Огън и Земя. Всяка от тези стихии има свое собствено Измерение, на магьоснически жаргон — Плоскост. Тоест, съществуват Плоскости на Водата, Огъня и така нататък. Тези Измерения са недостъпни за нас и са населени от същества, които се наричат гении…

— Така се наричат в легендите — прекъсна го вещерът, — защото, доколкото знам…

— Не ме прекъсвай — сряза го Креп. — Това, че знаеш малко неща, се разбра от самото начало на разказа ти, вещерю. Така че мълчи и слушай какво говорят по-умните от теб. И така, гениите. Те са от четири рода, както са четири и Плоскостите. Има д’ийни, това са въздушните същества, има мариди, свързани със стихията на Водата, ифрити или гении на Огъня и д’ао — гении на Земята…

— Ти пък се оля, Креп, на това му се вика словесна диария — вметна Невил. — Това да не ти е неделно училище. Казвай без увърталия: какво иска Йенефер от тоя гений?

— Такъв гений, кмете, е жив събирач на магическа енергия. Магьосникът, сдобил се с шанса по свое желание да призовава подобен гений, може да насочва тази енергия във вид на заклинания. И няма нужда да се мъчи, за да извлича Сила от Природата, понеже геният върши тази част от работата вместо него. Тогава могъществото на такъв магьосник става огромно, почти безгранично.

— Нещо не съм чувал за всесилни магове — направи кисела физиономия Невил. — Тъкмо обратното, приписваната на повечето от тях сила очевидно е преувеличена. Това не го могат, за онова нямат сили.

— Навремето магьосникът Стамелфорд — прекъсна го свещеникът, отново възприел менторски тон и заел позата на лектор — преместил планината, която му затулвала гледката от кулата. Никой преди, нито след това не е успял да извърши нещо подобно. Понеже според мълвата Стамелфорд е ползвал услугите на д’ао, гений на Земята. Има запазени писмени свидетелства за подобни действия, и на други магове. Гигантските вълни и катастрофалните проливни дъждове несъмнено са дело на маридите. Огнените стълбове, пожарите и взривовете са работата на огнените ифрити…

— Смерчове, урагани, полети над земята — измърмори Гералт. — Автор Джофри Монк.

— Така е. Все пак знаеш това-онова. — Креп го погледна по-благосклонно. — Казват, че старият Монк бил намерил начин да впрегне в работа и д’ийни — гений на Въздуха. Според слуховете не само един. Уж ги бил държал в бутилки и ги използвал при нужда, всеки гений му изпълнявал по три желания. Защото гениите, драги мои, изпълняват само три желания, след което изчезват в своите Измерения.

— Оня над реката не изпълни нито едно — решително каза Гералт, — а веднага хвана Лютичето за гушата.

— Гениите — с навирен нос заобяснява Креп — са злосторни и коварни същества. Мразят ония, които ги натикват в шишета и им заповядват да местят планини. Правят всичко, за да попречат на изричането на желанията, а веднъж изречени, ги сбъдват така, че е трудно да бъдат овладени. Или предвидени. Понякога ги сбъдват буквално, затова трябва да си мериш приказките. За да озаптиш един гений, трябва да притежаваш желязна воля, нерви от стомана, могъща Сила и немалка вещина. От думите ти, вещерю, произтича, че ти е липсвала нужната вещина.

— Да, не беше достатъчна за обуздаването на тая гадина — съгласи се Гералт. — Въпреки това го прогоних, и той нададе такъв вой, че въздухът се тресеше, а това все е нещо, макар че Йенефер се присмя на моето заклинание за прогонване на зли духове…

— Какво заклинание? Я го повтори.

Вещерът го повтори, дума по дума.

— Какво?! — Свещеникът първо пребледня, сетне почервеня, накрая посиня. — Как смееш! Безсрамник!

— Прощавайте — избоботи смутено Гералт, — честно казано, не знам какво означават тези думи.

— Като не знаеш, не повтаряй! И къде ли би могъл да ги чуеш?

— Хайде стига — махна с ръка кметът. — Само си пилеем времето. Хубаво. Сега вече знаем защо й е изтрябвал на магьосницата нашият гений. Но според думите ви, Креп, излиза, че това е мръсна работа. Защо пък да е мръсна? Нека го хваща и отива по дяволите, мен какво ме засяга. Мисля, че…

Никому не бе писано да разбере за какво мислеше в този миг Невил, дори да не ставаше дума за перчене. На стената до Пророк Лебед изневиделица се появи светещ четириъгълник, нещо блесна — и в средата на стаята се стовари… Лютичето.

— Той е невинен! — извика поетът с кристален звучен тенор, докато седеше на пода и се оглеждаше като обезумял. — Вещерът няма вина! Настоявам да ми повярвате.

— Лютиче — ахна Гералт, като препречи пътя на Креп, който очевидно възнамеряваше да забълва формули за прогонване на зли духове, а може би и заклинания. — Ти откъде се взе, Лютиче?

— Гералт! — Бардът скочи от пода.

— Лютиче!

— Тоя пък кой е? — измърмори Невил. — Ако не престанете с тия магии, не отговарям за себе си, по дяволите! Казал съм, че в Ринда е забранено да се правят магии! Първо се подава писмена молба, после се плаща такса и данък върху дохода… Ама да не би тоя случайно да е певецът — заложникът на вещицата?

— Лютиче… — Гералт хвана поета за ръцете. — Как се озова тук?

— Не знам — призна бардът с възможно най-глупавото и тревожно изражение. — Честно казано, не съм съвсем наясно какво става с мен. Малко неща помня, но да пукна, ако знам кое беше наяве, и кое — кошмарен сън. Обаче си спомням една дребничка сладка брюнетка с пламтящи очи…

— Намерихте кога да дрънкате за сладки брюнетки — прекъсна ги Невил. — Да се върнем на въпроса, уважаеми! Ти крещеше, че вещерът е невинен. Как да разбираме това? Че Лавронос сам се е напердашил? Защото само това е вариантът, ако вещерът е невинен. Стига да не става дума за колективна халюцинация.

— Нищо не знам нито за пердаха, нито за халюцинациите — изрече гордо Лютичето, — нито за лавровите носове. Повтарям: последният ми спомен е за някаква красива жена, издокарана по последната мода в черно и бяло. Същата грубо ме запокити в някаква светеща дупка, явно магически портал. Като преди това ясно и категорично ми заръча да кажа следното, след пристигането ми по местоназначение: „Желая да ми повярвате, че вещерът няма вина за случилото се. Такова, а не друго е изричното ми желание.“ Край на цитата. Буквално това каза. Да, аз я попитах за какво е цялата работа. Сладката брюнетка не ми даде да продължа. Наруга ме не особено изискано, сграбчи ме за яката и ме запокити в отвора на портала. Това е всичко. А сега…

Лютичето се изправи, отупа сакото си, оправи яката и намести диплите на фриволното си, макар и мръсно жабо.

— Дали ще имате добрината да ми кажете как се казва и къде се намира най-добрата кръчма в този град?

— В моя град няма лоши кръчми! — бавно произнесе Невил. — Но преди да се убедиш в това, ще се запознаеш с най-добрата яма в моя град. Да ви подсетя, че все още не сте на свобода, смотаняци! Виж ги ти! Единият разправя врели-некипели, другият изскача от стената и крещи за невинност, нещо си иска, вдига врява, настоява да му повярваме. Той има нахалството да желае…

— О, богове! — Свещеникът внезапно се плесна по плешивото теме. — Разбрах! Проумях! Желанието! Последното желание!

— Какво ти е, Креп? — навъси се кметът. — Нещо май се разболяваш?

— Последното желание! — повтори Креп. — Тя е накарала барда да изрече последното, трето желание. Геният не може да бъде овладян, ако не изпълни това желание. А Йенефер, изглежда, е заложила магическия капан и може би е хванала гения, преди той да избяга в своето Измерение! Господин Невил, трябва непременно да…

Зад прозореца изтрещя гръм. И то така, че стените потрепериха.

— По дяволите — измърмори кметът и отиде до прозореца. — Близичко изтрещя. Само това ми липсваше, в някоя къща да лумне пожар… Богове! Какво е това, Креп?!

Всички се хвърлиха към прозореца.

— Майчице! — възкликна Лютичето и се хвана за гърлото. — Това е той! Оня кучи син, дето ми стискаше гръкляна!

— Д’айни! — изрева Креп. — Гений на въздуха!

— Над кръчмата на Ердил е! — изкрещя Хиреадан. — Над покрива!

— Тя го е хванала! — Свещеникът така се надвеси, че насмалко не падна от прозореца. — Виждате ли магическата светлина? Магьосницата е хванала гения в капана!

Гералт наблюдаваше мълчаливо.

Отдавна, когато беше още хлапе и се обучаваше в Обителта на вещерите в Каер Морхен, двамата с приятелчето му Ескел бяха хванали голям горски търтей и го бяха вързали с дълъг, изтеглен от плата на ризата конец за гърнето, което стоеше на масата. Спукаха се от смях, докато гледаха какви ги върши вързаният търтей, до мига, в който не ги спипа техният наставник Весемир, за да им удари здрав бой с колана си. Джинът, който кръжеше над покрива на бъдещата кръчма на Ердил, се държеше точно по същия начин като онзи търтей. Издигаше се и се спускаше, излиташе и пикираше, с яростно бръмчене шеметно обикаляше в кръг. Защото и джинът, също като горския търтей, беше вързан за усукани нишки, изтъкани от ярки разноцветни лъчи светлина, които го бяха омотали и привързали към покрива. Но възможностите на джина бяха далеч по-големи от тези на търтея, вързан за гърнето. Търтеят не можеше да руши покривите на околните къщи, да килва комините и да прави на пух и прах куличките и мансардите. За разлика от джина. Той ги можеше тия работи. И ги правеше.

— Той унищожава моя град! — нададе вой Невил. — Това чудовище ще го съсипе!

— Хе-хе! — засмя се свещеникът. — Май ще удари на камък вещицата! Този д’ийни е страшно силен! Честно казано, не знам кой кого е хванал — тя него или той нея! Като нищо този д’ийни ще я надвие — и много добре ще стори! Ще възтържествува справедливостта!

— Да ти пикая на справедливостта! — изрева кметът, нехаейки за това, че под прозорците можеше вече да се сбират потенциални избиратели. — Не виждаш ли какво става, Креп! Паника, разрушения! Защо не ми каза това, плешив глупако! Правеше се на много учен, езикът ти не спря да мели, а за най-важното — нито дума! Вещерю, направи нещо! Чуваш ли, невинен магьоснико? Въдвори ред! Прощавам ти всички прегрешения, но…

— Тук нищо не може да се направи, господин Невил — изсумтя Креп. — Просто не сте обърнали внимание какво ви се говори. Никога не сте се вслушвали в думите ми. Пак повтарям, този д’ийни е невероятно силен, иначе магьосницата вече да го е хванала. Казвам ви, че заклинанията й ще отслабнат, след което д’ийнито ще я размаже и ще избяга. И ще настъпи спокойствие.

— Като междувременно градът се превърне в руйни, така ли?

— Трябва да се чака — повтори свещеникът. — Но не със скръстени ръце. Трябва да издадете заповед, господин кмете. Нека хората напуснат околните къщи и се приготвят да гасят пожари. Ставащото в момента е нищо в сравнение с ада, който ще настане, когато геният убие магьосницата.

Гералт вдигна глава, срещна погледа на Хиреадан и сведе очи.

— Господин Креп — изведнъж сбра кураж той. — Имам нужда от помощта ви. Говоря за портала, по който дойде Лютичето. Той все още свързва кметството със…

— Нищо вече не е останало от портала — изрече студено Креп и посочи стената. — Не виждаш ли?

— Порталът, дори и да е невидим, оставя диря. Със заклинание тази диря може да се стабилизира. След което аз ще мина през него.

— Да не си се побъркал? Дори да не бъдеш разкъсан на парчета в този проход, какво целиш да постигнеш? Да се озовеш в центъра на циклона?

— Питам ви дали можете да изречете заклинание, за да стабилизирате дирята?

— Заклинание ли? — Креп гордо вдигна глава. — Да не би да съм някой магьосник-безбожник! Аз не изричам никакви заклинания! Могъществото ми извира от вярата и молитвите!

— Можете или не?

— Мога.

— Тогава действайте! Времето не чака!

— Гералт — намеси се Лютичето, — ти наистина си откачил! Стой по-далеч от тоя проклет удушвач!

— Моля за тишина! — изрече Креп. — И за сериозност от страна на присъстващите. Чета молитва.

— Да те вземат дяволите с все молитвите ти! — изрева Невил. — Тичам да сбирам народа! Трябва да се действа, вместо да се стои и да се говорят празни приказки. Ама че ден, богове! Какъв отвратителен ден!

Вещерът усети как Хиреадан го докосна с ръка. Извърна се. Елфът надникна право в очите му и после сведе поглед.

— Ти отиваш там… защото си длъжен, нали?

Гералт пристъпи от крак на крак. Стори му се, че долавя аромата на цъфнал люляк и касис.

— Май да — след миг забавяне каза той. — Длъжен съм. Прости ми, Хиреадан…

— Не ми се извинявай. Знам какво изпитваш.

— Съмнявам се. Защото и аз самият не го знам.

Елфът се усмихна. Но усмивката не се получи много радостна.

— Точно там е работата, Гералт. Точно там.

Креп се изправи, въздъхна дълбоко.

— Готово — гордо обяви той и посочи едва забележимия контур на стената.

— Обаче порталът е неустойчив и няма да издържи дълго. Пък и не се знае колко е стабилен. Може да се скъса. Преди да влезете вътре, си помислете за греховете си, господин вещер. Разбира се, мога да ви дам благословията си, но за опрощаване на греховете…

— Няма време — довърши Гералт. — Знам, господин Креп. Времето никога не стига за тия неща. Всички да излязат от стаята. Ако порталът се пръсне, ще ви спука тъпанчетата.

— Аз оставам — каза Креп, когато вратата зад Лютичето и елфа се затвори, и размаха ръце във въздуха, създавайки около себе си пулсираща аура. — … Малка защита за всеки случай. Ако порталът експлодира… Ще се опитам да ви измъкна, господин вещер. Тъпанчетата не са болка за умиране. Ще зараснат, стане ли нещо.

Гералт го погледна по-приветливо. Свещеникът се усмихна.

— Храбър човек сте — каза Креп, минавайки на „вие“. — Макар и вещер. Искате да я спасите, нали? Но куражът едва ли ще ви помогне. Джиновете са отмъстителни същества. Магьосницата е обречена. Пък и вие ще загинете, ако идете там. Помислете си дали е чиста съвестта ви.

— Вече си помислих. — Гералт се изправи пред излъчващия слаба светлина портал. — Господин Креп?

— Слушам?

— Онова заклинание за прогонване на зли духове, от което така настръхнахте… какво означава?

— Няма що, подходящо време избрахте за шегички…

— Моля ви, господин Креп.

— Какво да се прави — каза свещеникът, докато се скриваше зад облегалката на масивния дъбов стол на кмета. — Като се има предвид, че е последното ви желание… Не мога да ви откажа. Това означава… Ъъъ… „Върви да си го начукаш.“

Гералт направи крачка в нищото и студът приглуши разтърсващия го смях.

8

Порталът, ревящ и бушуващ като ураган, го изстреля, изплю го с разкъсваща дробовете сила. Вещерът рухна омаломощен на пода, отваряйки уста, за да вдиша живителни глътки въздух.

Подът се тресеше. Отначало Гералт си помисли, че трепери той самият след пътешествието през разкъсващия ад на портала, но бързо разбра грешката си. Цялата къща вибрираше и се тресеше с пукот и скърцане.

Вещерът се огледа. Не беше в стаичката, в която беше видял Йенефер и Лютичето, а в голямата обща зала на кръчмата на Ердил, която се ремонтираше.

Видя я. Беше коленичила между столовете, сведена над магическото кълбо. То излъчваше силно млечнобяло сияние и обагряше в червено пръстите й. Светлината от кълбото създаваше мъждукаща и потрепваща, но ясна картина. Гералт видя нарисуваната на пода звезда и нажежената до бяло пентаграма. Видя изхвърчащите от пентаграмата разноцветни огнени струи, изчезващи горе над покрива, откъдето долиташе яростният рев на уловения джин.

Йенефер го видя, скочи и вдигна ръка.

— Не! — изкрещя той. — Недей! Искам да ти помогна!

— Да ми помогнеш? — бясно изсумтя тя. — Ти?

— Да.

— Въпреки онова, което ти сторих?

— Да.

— Странно, но всъщност няма значение. Не ми трябва помощта ти. Махай се веднага!

— Не!

— Махай се! — истерично извиси глас магьосницата, лицето й беше зловещо разкривено. — Тук става напечено! Не мога да го уловя, кой знае защо гадината не губи сили. Хванах го, след като изпълни третото желание на трубадура. Въобще не отслабва, а трябваше вече да кротува в кълбото. Че става и още по-силен! Въпреки това аз ще го… надвия, ще го пречупя…

— Няма да го надвиеш, Йенефер. Той ще те убие.

— Не съм толкова лесна за убиване…

Тя не се доизказа. Таванът на кръчмата изведнъж пламна и заблестя. Картината, проектирана от кълбото, се размаза. На гредореда на тавана изникна голям огнен квадрат. Магьосницата изруга, вдигна ръка и от пръстите й бликнаха искри.

— Бягай, Гералт!

— Какво става, Йенефер?

— Той ме усети… — простена тя и почервеня от усилието. — Иска да се добере до мен. Създава собствен портал, за да нахълта тук. Нишките не може да разкъса, обаче през портала ще мине. Аз не мога… Не мога да го удържа!

— Йенефер!

— Не ме разсейвай! Трябва да се концентрирам… Бягай, Гералт. Ще отворя мой портал за теб. Внимавай, това е случаен портал, понеже само за такъв имам време и сили… Не знам къде ще те отведе… но ще си в безопасност… Приготви се…

Големият портал на тавана внезапно пламна ослепително, разшири се, деформира се и от празнотата изникна до болка познатата на вещера разплута, мляскаща с увисналите си бърни паст, която виеше оглушително. Йенефер скочи, размаха ръце и изкрещя заклинание. От ръцете й изригна платно от светлина, което обхвана джина като в мрежа. Джинът изръмжа и изстреля дългите си лапи, които като кобри в атака се протегнаха към шията на магьосницата. Йенефер не трепна. Гералт се хвърли към нея, отблъсна я и я закри с тялото си. Джинът, оплетен в магическата светлина, изскочи като тапа от портала и се хвърли към тях със зейнала паст. Вещерът стисна зъби и го удари със Знак. Като че ли нямаше видими последствия, но геният не нападна. Увисна под самия таван, изду се до гигантски размери, опули срещу Гералт бели очища и изръмжа. Някак заповеднически, като че даваше нареждане. Гералт не разбра какво.

— Насам! — изкрещя Йенефер, сочейки портала, който бе сътворила чрез магия на стената. В сравнение с портала на гения нейният беше направо жалка и дори занаятчийска работа. — Бягай, Гералт!

— Само с теб!

Йенефер задвижи ръце и изкрещя заклинание, шарените нишки изпукаха и щедро пръснаха искри. Джинът се завъртя като бъчва, напъна се и разтегна нишките. Бавно, но сигурно започна да се приближава към магьосницата. Тя не помръдваше.

Вещерът с един скок се озова до нея, ловко я подкоси, сграбчи я с една ръка през талията, а с другата я стисна за косата на тила. Йенефер изпсува и го ръгна с лакът в гръкляна. Той обаче не я пусна. Острата миризма на озон, последвала заклинанието, не намали аромата на люляк и касис. Гералт ритна магьосницата в крака и скочи, като я отнесе право в млечнобялото и примигващо нищо на по-малкия портал.

Порталът, водещ към неизвестността.

Те изхвърчаха, слети в прегръдка, и се изръсиха на под от мрамор, плъзнаха се шеметно по него, като обърнаха първо огромен свещник, а после и някаква маса, от която с трясък и звън се посипаха кристални чаши и потири, фруктиери, пълни с плодове, и огромна купа със счукан лед, водорасли и стриди. Някой изкряска, някой изпищя.

Лежаха в самия център на ярко осветена, бална зала. Богато облечени господа и окичени с блестящи бижута дами бяха прекъснали танца си и ги гледаха втрещени. Музикантите на балкона прекъснаха мелодията с безмилостна за ушите какофония.

— Кретен такъв! — кресна Йенефер и направи опит да издере очите на Гералт. — Идиот! Развали цялата работа. Почти го бях хванала!

— Хванала си го друг път! — не й остана длъжен той, беше ядосан не на шега. — Та аз те спасих, глупава вещице!

Тя извиси глас като побесняла котка, а от ръцете й пръснаха искри. Гералт се извърна и я стисна за китките, след което двамата се затъркаляха сред стридите, захаросаните плодове и счукания лед.

— Къде са ви поканите? — попита достолепен мъж със златна верижка на шамбелан, който ги гледаше отгоре с високомерие.

— Разкарай се, идиот! — отново изкрещя Йенефер, която не се бе отказала от опитите си да издере очите на Гералт.

— Това е скандално! — с упрек каза шамбеланът. — Малко нещо преигравате с телепортацията си. Ще съм принуден да подам жалба до Магьосническия съвет. Ще поискам да…

Никой не разбра какво ще поиска той. Йенефер се освободи, удари вещера по ухото, ритна го с все сила в прасеца и скочи в гаснещия на стената портал. Гералт се хвърли след нея, прилагайки изпитания похват с вкопчването в талията и косата. Йенефер, също по-натрупала опит, го халоса по лакътя. От рязкото движение роклята й под мишницата се разпра, оголвайки красивата й гръд. От разкошното деколте се изплъзна стрида.

Двамата хлътнаха шеметно в небитието на портала. До слуха на Гералт долетяха думите на шамбелана:

— Музиката да свири! Всичко е наред. Моля, забравете за достойния за съжаление инцидент.

Вещерът беше сигурен, че всеки пореден полет през портала увеличава вероятността за злополуки, и не бъркаше. Те попаднаха в целта, в кръчмата на Ердил, но се материализираха под самия таван и, трошейки перилата на стълбата, се стовариха на масата с оглушителен трясък. А масата не можеше да издържи подобно нещо и не го издържа.

В мига на падането Йенефер се оказа под Гералт. Той беше сигурен, че тя е изгубила съзнание. Но грешеше.

Тя го ръгна с юмрук в окото и му наговори право в лицето цял куп обиди, които биха направили чест на джудже-гробар, а джуджетата-гробари бяха най-цапнатите в устата. Ругатните бяха съпроводени от яростни и безредни удари, нанасяни където дойде, на сляпо. Гералт сграбчи ръцете й и за да избегне евентуален неин удар с чело, заби лице в деколтето й, а то ухаеше на люляк, касис и стриди.

— Пусни ме! — кресна тя и се заизвива като змиорка. — Идиот, глупак, грубиян! Веднага ме пусни! Трябва да подсиля нишките на джина, защото ще избяга.

Гералт не отговори нищо, макар че му се искаше. Стисна я още по-здраво, опитваше се да я притисне към пода, за да не може да мърда. Йенефер избълва отвратителна ругатня, дръпна се и с все сила го ръгна с коляно в слабините. Преди той да успее да си поеме дъх, тя се отскубна и изкрещя заклинание. Гералт бе вдигнат от някаква чудовищна сила, полетя през стаята, заби се в резбования двукрилен гардероб и го разби на парчета.

9

— Какво става там? — вкопчен в перваза, Лютичето правеше опити да пробие с поглед завесата на проливния дъжд. — Кажете какво става там, по дяволите!

— Бият се! — извика един от скитниците зяпачи и отскочи като попарен от прозореца на кръчмата. Неговите приятелчета дрипльовци също търтиха да бягат, шляпайки с боси крака в калта. — Магьосникът и вещицата се бият!

— Бият се значи? — смая се Невил. — Те си се бият, а оня проклет демон междувременно превръща града ми в руини! Ето, катурна още един комин! И издуха циглите от покрива. Хора, тичайте там! Добре че вали, инак щеше да стане пожар!

— Това няма да трае дълго — каза мрачно свещеникът Креп. — Магическата светлина гасне, нишките ще се скъсат всеки миг. Заповядайте на хората да отстъпват, господин Невил! Там сега ще настане ад! Къщата ще се разпадне! Защо се смеете, господин Ердил? Та къщата е ваша. Какво толкова ви развесели?

— Застраховал съм съборетината за луди пари.

— С клауза за магически и свръхестествени случаи?

— Разбира се.

— Разумно, господин елф. Много разумно. Моите поздравления. Хора, спасявайте се. На който му е мил животът, да стои надалеч!

От домакинството на Ердил се раздаде оглушителен протяжен звук, блесна мълния.

Хората заотстъпваха назад, като се криеха зад уличните стълбове.

— Защо Гералт се навря там? — изохка Лютичето. — За чий дявол? Защо се запъна да спасява тая магьосница? Защо? По дяволите, Хиреадан, ти разбираш ли нещичко?

Елфът се усмихна тъжно.

— Разбирам, Лютиче. Разбирам.

10

Гералт отскочи и избягна поредната оранжево-огнена стрела, изхвърчала от пръстите на магьосницата. Тя очевидно се беше уморила, стрелите бяха слаби и бавни и за него не беше особено трудно да ги избягва.

— Йенефер! — извика той. — Успокой се! Разбери най-после какво ти говоря! Ти няма да можеш…

Не можа да довърши. От дланите на магьосницата изскочиха тънки червени мълнийки, впиха се в него на няколко места и направо го омотаха. Дрехите му засъскаха и забълваха пушек.

— Няма да мога, така ли? — процеди тя и се надвеси над него. — Сега ще видиш на какво съм способна. Достатъчно е да мируваш на пода и да не ми се пречкаш.

— Свали това от мен! — изръмжа той и се опита да се изтръгне от огнената паяжина. — Запалих се, по дяволите!

— Не мърдай — посъветва го тя, дишайки тежко. — Пари само когато мърдаш… Нямам повече време за тебе, вещерю. Поиграхме си — стига толкова, с хубавите работи не бива да се прекалява. Трябва да се заема с джина, че ще избяга…

— Да избяга? — изкрещя Гералт. — Ти си тази, която трябва да бяга! Джинът…Чуй ме, Йенефер. Трябва да ти призная нещо… Да ти кажа истината. Ще се смаеш.

11

Джинът рязко се дръпна, описа кръг, изопна нишките и помете куличката от къщата на Беау Берант.

— Как ръмжи само! — намръщи се Лютичето и инстинктивно се хвана за гърлото. — Ужас, как ръмжи! Май е адски бесен!

— Понеже е вбесен — изрече свещеникът.

Хиреадан му хвърли бърз поглед.

— Какво?

— Вбесен е — повтори Креп. — И в това няма нищо чудно. И аз бих побеснял, ако ми се беше наложило с точност да изпълня първото желание, което по случайност е било изречено от вещера…

— Какво? — извика смаяно Лютичето. — Гералт? Желание?

— Ами нали той е държал печата, с който джинът е бил затапен в шишето. Геният изпълнява неговите желания. Точно затова магьосницата не може да надвие джина. Обаче вещерът не бива да й казва за това, дори вече да се е досетил. Не бива и толкоз.

— По дяволите — измърмори Хиреадан. — Започвам да разбирам. Ключарят в подземието… Той се пръсна, защото…

— Това е било второто желание на вещера. Сега му остава още едно. Последното. Но, богове, той не бива да издава това на Йенефер!

12

Тя стоеше неподвижно, наведена над него, напълно нехаеща за джина, който се мяташе вързан над покрива на кръчмата. Къщата се клатеше, от тавана се сипеше вар, мебелите се плъзгаха по пода с трескаво потреперване.

— Значи това било — изсъска тя. — Благодаря ти. Успя да ме преметнеш. Не Лютичето, а ти! Значи затова джинът е толкова борбен! Обаче аз още не съм изгубила играта, драги. Недооценяваш моята сила. Засега и ти, и джинът сте в ръцете ми. Имаш още едно, последно желание, нали? Ами изречи го. Освободи джина и аз ще го вкарам в бутилката.

— Не ти достигат сили, Йенефер.

— Подценяваш ме. Желанието, Гералт, желанието!

— Не, Йенефер. Не мога… Джинът може и да го изпълни, но лично ти не чакай прошка от него. Когато се освободи, ще те убие, ще си изкара яда на теб. Омаломощена си, едва се държиш на крака. Ще загинеш, Йенефер.

— Аз рискувам, не ти! — яростно изкрещя тя. — Не е твоя работа какво ще стане с мен! По-добре помисли какво джинът може да даде на теб! Имаш още едно неизречено желание! Можеш да поискаш всичко! Възползвай се от този шанс, вещерю! Можеш да получиш всичко. Всичко!

13

— И двамата ли ще загинат? — започна да вие Лютичето. — Как така? Господин Креп или как ви беше името… Защо? Та нали вещерът… Нямам думи направо. Защо, защо вещерът не бяга? Какво го задържа там? Ама че глупава работа…

— Глупава и безсмислена — с горчивина изрече Хиреадан. — Напълно при това.

— Самоубийство и най-обикновен кретенизъм!

— Такава му е професията — вметна Невил. — Вещерът спасява моя град. Свидетели са ми боговете, че ако той победи магьосницата и прогони демона, наградата ми ще е щедра…

Лютичето със замах свали от главата си шапчицата с перо от чапла, запокити я в калта и започна да я тъпче, като повтаряше при това най-различни думички на най-различни езици.

— Ама нали той… — простена изведнъж бардът. — Ама той разполага с още едно желание. Би могъл да спаси и себе си, и нея! Господин Креп!

— Нещата не са толкова прости — замислено каза свещеникът. — Но ако той по някакъв начин свърже съдбата си със съдбата на… Не, не мисля, че ще се досети. И май ще е по-добре да не се досеща.

14

— Желанието, Гералт! Побързай! Какво да бъде? Безсмъртие? Богатство? Слава? Власт? Могъщество? Почести? Хайде, че нямаме време!

Той мълчеше.

— Ти искаш да станеш човек — внезапно каза тя с неприятна усмивка. — Отгатнах, нали? Ето какво искаш, за какво мечтаеш! За свободата, за възможността да бъдеш какъвто искаш, а не какъвто си принуден да бъдеш Джинът ще изпълни това ти желание, Гералт. Хайде, изречи го.

Гералт мълчеше.

Тя стоеше пред него на мъждукащата светлина на магическото кълбо, сред проблясъците на задържащите джина лъчи, с развети коси и пламтящи с лилав огън очи, изправена, стройна, черна, страшна…

И прекрасна.

Тя рязко се наведе, надзърна в очите му. Той долови финия аромат на люляк и касис.

— Мълчиш? Значи това желаеш, вещерю! Ето какво е най-съкровеното ти желание! Не го знаеше или не можеш да се решиш? Потърси вътре в себе си, поразрови се дълбоко и здравата, защото, кълна се в Силата, няма да ти падне друг шанс!

А той изведнъж осъзна истината. Той знаеше. Знаеше каква е била тя някога. Какво помни тя, какво не може да забрави и с какво живее. Каква е била в действителност, преди да стане магьосница.

Защото го гледаха студените, пронизващи, зли и мъдри очи на гърбушка.

Той се ужаси. Не, не от осъзнаването на истината. Ужаси се от това, че тя чете мислите му и знае, че е отгатнал истината. И никога няма да му прости това. Той потисна вътре в себе си тази мисъл, уби я, изхвърли я от паметта си завинаги, безследно, изпитвайки при това огромно облекчение. Усещаше, че…

Таванът се продъни. Джинът, омотан в мрежите на вече гаснещите лъчи, се стовари право върху тях с ръмжене, изпълнено с ликуване и жажда за смърт. Йенефер се хвърли срещу него, от ръцете й бликаше светлина. Твърде немощна светлина.

Джинът раззина паст и протегна към нея лапите си. А вещерът изведнъж разбра какво иска.

И изрече желанието си.

15

Къщата експлодира, тухлите, гредите и дъските изхвърчаха нагоре сред облак от дим и искри. От прахта изплува джинът, огромен като хамбар. С ръмжене и тържествуващ кикот геният на Въздуха д’ийни, необвързан вече с никакви задължения и с ничия воля, описа три кръга над града, ликуващо откъсна иглата от кулата на кметството и се устреми към висините, отлетя, изчезна.

— Избяга! Избяга! — възкликна свещеникът Креп. — Вещерът постигна целта си! Геният отлетя! Вече не е заплаха за никого!

— Ах! — възкликна Ердил с искрено възхищение. — Какви живописни руини!

— По дяволите! — извика Лютичето и се долепи до стената. — Къщата се разпадна! Няма начин да има оцелели! Това ви го казвам аз, Лютичето!

— Вещерът Гералт от Ривия се пожертва, за да спаси града — тържествено изрече кметът Невил. — Ние не ще забравим подвига му, ще го почетем. Ще помислим за паметник…

Лютичето отръска от ръкава си парче тръстикова постелка, а от кафтана — мокра мазилка, погледна кмета и с няколко добре подбрани думи изказа мнението си за саможертвите, почестите, паметта и всички паметници на света.

16

Гералт се огледа. От дупката на тавана бавно се стичаха капки вода. Наоколо се търкаляха боклуци и потрошени дъски. По някаква странна случайност мястото, на което лежаха с Йенефер, беше съвсем чисто. Върху тях не се беше стоварила нито една греда или тухла. Сякаш ги бранеше невидим щит. Йенефер, леко поруменяла, седна до него и подпря ръце на коленете си.

— Вещерю, жив ли си? — попита тя и се закашля.

— Жив съм. — Гералт избърса прахта от лицето си и подсвирна.

Йенефер бавно се пресегна, докосна ръката му и нежно прокара пръсти по дланта му.

— Изгорила съм те…

— Дребна работа.

— Прости ми. Знаеш ли, джинът си отиде. Окончателно и безвъзвратно.

— Съжаляваш ли?

— Не особено.

— Ами хубаво тогава. Помогни ми да стана, моля те.

— Почакай — прошепна тя. — Ами твоето желание… Чух какво си пожела. Направо останах втрещена. Всичко друго очаквах, само. — Какво те накара да постъпиш така, Гералт? Защо… Защо аз?

— Не знаеш ли?

Тя се наведе, косите й докоснаха лицето му, ухаеха на люляк и касис, и изведнъж той проумя, че вече никога няма да забрави това ухание, това леко докосване, разбра, че никога вече няма да може да сравнява тези с останалите аромати и докосвания. Йенефер го целуна и той осъзна, че никога няма да пожелае други устни, освен тези — меки, влажни и сладки от червилото. Внезапно разбра, че от този миг за него ще съществува само тя, нейната шия, нейните ръце и гърди, надничащи под черната рокля, нейната нежна хладка кожа, с която не можеше да се сравни нито една от докосваните от него до този миг. Очите й бяха толкова близо, тези най-прекрасни на света теменужени очи, които, както той се страхуваше, щяха да станат за него… всичко. Той го знаеше.

— Желанието ти — прошепна тя с долепени до ухото му устни. — Не знам дали това твое желание изобщо е осъществимо. Не знам дали в Природата има Сила, способна да изпълни такова желание. Но ако може, ти сам си се обрекъл. Обрекъл си се… на мен.

Той я прекъсна с целувка, прегръдка, ласка, докосване, милувка, милувки, а после вече с всичко, с целия себе си, с всяка своя мисъл, единствена мисъл, с всичко, с всичко. Прогониха тишината с въздишки и с шумоленето от хвърлени на пода дрехи, прогониха я много меко и без бързане, грижовно и нежно, и макар и двамата да не бяха много наясно що е грижовност и нежност, това се случи, защото и двамата много го искаха. И не бързаха за никъде — целият свят изведнъж престана да съществува, изчезна в небитието за кратък, съвсем кратък миг, който им се стори равен на вечност, понеже той си беше цяла вечност. После светът се появи отново, но сега съществуването му бе съвсем различно от преди.

— Гералт?

— Мм?

— И сега какво?

— Не знам.

— И аз не знам. Защото, разбираш ли… Не съм сигурна дали си заслужава да се обречеш на мен. Аз не умея… Почакай, какво правиш… Исках да ти кажа…

— Йенефер… Йен…

— Йен… — повтори тя и му се покори напълно. — Никой никога не ме е наричал така. Кажи го пак, моля те.

— Йен…

— Гералт…

17

Дъждът секна. Над Ринда изгря дъга, проряза небето като разпокъсан многоцветен свод. Сякаш извиращ от разрушения покрив на кръчмата.

— О, богове… — измърмори Лютичето. — Каква гробовна тишина… мъртви са, казвам ви. Или са се изтрепали помежду си, или моят джин ги е довършил.

— Не е зле да идем да видим — каза Вратимир и обърса чело с омачканата си шапка. — Може да са ранени. Дали да не викнем лекар?

— По-скоро гробар — рече Креп. — Ясни са ми тия вещици, пък и в очите на вещера щъкаха дяволчета. Какво да се прави, ще се копаят два гроба. Обаче съветът ми е преди погребението тази Йенефер да бъде намушкана с трепетликов кол.

— Каква гробовна тишина — повтори Лютичето. Преди малко хвърчаха дъски, а пък сега муха да бръмне, ще се чуе.

Приближиха се към развалините на кръчмата. Предпазливо и бавно.

— Кажете на дърводелеца да стяга ковчезите — каза Креп.

— Тихо — прекъсна го Ердил. — Счу ми се нещо. Какво беше това, Хиреадан?

Елфът отметна косата от островърхото си ухо, приведе глава.

— Не съм сигурен… Я да се доближим още.

— Йенефер е жива — изведнъж каза Лютичето, напрягайки музикалния си слух. — Чух я да стене. Леле, пак!

— Вярно е — потвърди Ердил. — И аз я чух да стене. Сигурно ужасно страда. Къде отиваш, Хиреадан! Внимавай!

Елфът предпазливо надникна през прозореца със счупеното стъкло и моментално се отдръпна назад.

— Да се махаме — каза той кратко. — Да не им пречим.

— Значи и двамата са живи? Какво правят, Хиреадан?

— Да се махаме — повтори елфът. — Да ги оставим за малко сами. Нека си останат само тя, той и последното му желание. Да се отбием да ги почакаме в някоя кръчма, пък след малко и те ще дойдат при нас. И двамата.

— Ама какво правят там? — не миряса Лютичето. — Кажи де, да му се не знае!

Елфът се усмихна. Много, много тъжно.

— Не обичам гръмките думи — отвърна той. — Но с други думи това не може да се опише.