Последните оцелели: Светът, в който живеем

8 .

1 юни

Някой позвъни на вратата.

Мама и аз замръзнахме при този звук. Сил беше горе и спеше. Мат и Джон цепеха дърва.

Позвъни се отново.

Мама ми направи знак да бъда тиха.

— Лора? Лора? Там ли си? Аз съм, Лиза!

— О, боже мой! Лиза? — Мама хукна към задната врата и я отвори. — Лиза? Наистина ли си ти?

Съпругата на татко плачеше.

— Моля те — рече тя. — Моля те, пусни ме.

— Разбира се — отвърна мама и я прегърна. — О, Лиза, съжалявам. Просто съм шокирана.

— Къде е татко? — попитах аз. — Тук ли е и той? Добре ли е?

— Да, да, навън е заедно с бебето — отвърна Лиза. — Всички са навън. Хал предположи, че ще е по-безопасно, ако аз дойда първа, че няма да се уплашите, ако чуете женски глас.

Поне си мисля, че каза последното, тъй като на средата на изречението ѝ хукнах да бягам, минах покрай Сил на стълбището и отворих предната врата. Там беше той: баща ми, все още жив, у дома, където можех да го прегърна и никога повече да не го пусна да си ходи.

— Миранда, Миранда — посрещна ме той. — Знаех си, че този ден ще дойде. Така и не изгубих надежда.

— О, татко! — От очите ми потекоха сълзи, но този път, за разнообразие, бяха сълзи от радост. — Не мога да повярвам. Не, не мога. Прекалено е хубаво, за да е истина.

Баща ми се разсмя.

— Истина е — отвърна той, след което се обърна към един от спътниците си, някакво момиче, забелязах аз, и взе бебе от ръцете ѝ. — Запознай се с Гейбриъл — представи ме баща ми на това малко създание и ми го подаде.

Бях толкова потресена, че името на бебето не е Рейчъл, че се подвоумих дали да го взема. Гейбриъл е хубаво име, казах си наум. Но в моята фантазия тя се казваше Рейчъл.

Татко сияеше.

— Запознай се с Миранда — твоята сестра и кръстница — каза на бебето той. — Миранда, това е брат ти Гейбриъл.

Погледнах към малкото създание, което люлеех в ръцете си.

— Момче ли е? — учудих се аз.

— Роди се точно след полунощ на Коледа — отвърна татко.

От месеци сънувам малката си сестричка, бебето Рейчъл. Преди няколко дни бях изпаднала в такова отчаяние, че се надявах никога да не се роди. В този момент държах същото това бебе, само дето беше момче, а не момиче, и се късаше да пищи.

— Много плаче — каза непознатото момиче. — Но се свиква.

Лиза и мама бяха дошли на предната врата.

— Влизайте, всички — провикна се майка ми. — Сил ще доведе момчетата. Моля, заповядайте. Можете да се стоплите в слънчевата стая, докато направя малко чай.

Лиза взе бебето, което се казваше Гейбриъл, от ръцете ми и за първи път огледах хората, с които беше дошъл татко. Тъкмо сваляха раниците и палтата от гърбовете си и май не забелязаха, че съм се вторачила в тях.

Общо бяха петима, заедно с татко и Лиза. Шест, ако брояхме и бебето. Освен баща ми имаше още двама мъже: единият беше около трийсет и няколко, а другият — или на моята възраст, или на тази на Мат. Момичето, което държеше бебето, беше малко, може би колкото Джон. Всички са толкова слаби в днешно време и сиви, и тъжни, че вече е много трудно да се определи на колко години са. Само дето по-възрастният мъж не беше слаб. Не пращеше от дебелина, но не беше и слаб.

Всички последвахме мама в слънчевата стая.

— Тук е толкова топло — каза младежът.

Печката на дърва гореше, разбира се, както и една от електрическите. Според мама така щяхме да спестим дърва.

— Моля — покани гостите ни мама, — разполагайте се. Лиза, мога ли да направя нещо за бебето?

— Гладен е — отвърна съпругата на татко и започна да го кърми. Другите хора — тяхната банда — се държаха така, все едно това беше най-нормалното нещо на света.

Не трябваше да си търся накъде да извърна поглед, тъй като при нас нахлуха Сил, Мат и Джон. Джон прегърна татко и го държа по-дълго дори и от мен, след което и Мат мина по редицата.

— Запознайте се със Сил — представи жена си по-големият ми брат. — Съпругата ми.

— Съпругата ти? — учуди се татко и отново прегърна Мат. — Кога се случи това?

— Преди три седмици — отговори Мат.

— Може ли да целуна булката? — попита баща ни, но не изчака позволение. Прегърна Сил, която се съпротивляваше за миг, но след това откликна, като също го прегърна и целуна по бузата.

— Можете ли да повярвате? — започна татко. — Синът ми се е оженил.

— Поздравления — каза по-възрастният от двамата мъже и се ръкува с Мат. — Чудесни новини. Хал говори толкова много за теб, но никога не е споменавал, че има снаха.

— От тук ли си, Сил? — попита татко. — Заедно ли учихте с Мат?

— Не — отвърна момичето. — Запознахме са наблизо.

— Чудесно. Лиза, скъпа, можеш ли да повярваш? Мат се е оженил.

— А ти имаш бебе — констатира по-големият ми брат.

— Момче — съобщих аз. — Казва се Гейбриъл.

— Имам братче? — Това беше Джон. — Уха.

Татко се засмя.

— Всичко е уха — съгласи се той. — О, съжалявам. Трябваше да ви запозная. Просто… е, ще ме разберете. Лора, всички, това е Чарли Ръдърфорд, а това там са Алекс и Джули Моралес. За тези, които още не са разбрали, това е Лора, майката на моите красиви деца Мат, Миранда и Джон. А това е Сил, моята неочаквана снаха.

Ето ни и нас, единайсет души в нашата слънчева стая. Преди малко Алекс Моралес беше казал, че тук е топло, но с топлината от телата ни и остатъчната миризма на риба беше станало почти непоносимо да се стои в помещението.

— На чайника му трябва известно време, за да заври — обясни мама. — Моля всички, сядайте. Миранда, донеси чашите и чаените пакетчета.

Отидох в кухнята. Момичето, чието име беше Джули, ме последва.

— Нека ти помогна — каза тя. Дадох ѝ две чаши, които да занесе.

Мама използваше чайчетата си отново и отново, но въпреки това ѝ бяха останали само шест. Сега щяхме да използваме пет от тях.

Да не би татко да очакваше да храним всички тези хора? Разбира се, той и Лиза имаха право да получат онова, с което разполагахме, но останалите бяха напълно непознати за нас. И то в четвъртък. Ако ги хранехме по начина, по който се хранехме и ние, до събота щяхме да останем без нищо.

Мисля, че видях Алекс да хвърля бърз поглед на Джули.

— Само гореща вода за сестра ми и мен — каза той и подаде една от чашите на татко.

— Това е просто преварена дъждовна вода — съобщи мама.

— Но е в чаша — отвърна Джули. — И при това в топла стая.

Чарли се разсмя и смехът му промени цялата атмосфера наоколо.

— Виждате ли колко малко ни трябва, за да се зарадваме? — попита той. — Много мило от ваша страна, госпожо Еванс.

— Наричайте ме, Лора, моля — каза мама. — Иска ми се да можех да ви предложа повече. Миранда, донеси бутилката с екстракт от лимон. Ще придаде на водата малко вкус.

Хукнах обратно в кухнята, намерих целта си и се върнах в слънчевата стая. Връхлетях върху Алекс и се изчервих, докато се извинявах.

— Вината е моя — каза той. — Застанах на пътя ти.

Погледнах към него, но така, че да не си личи. Напомняше ми малко на Сил — все едно слабостта му беше естествена, създадена точно за неговото тяло.

Очите му бяха много тъмнокафяви. Преди харесвах по-атлетични момчета, но си личеше, че щеше да е голям красавец при нормални обстоятелства.

Сегашните не бяха такива и макар да не можех все още да повярвам, че в слънчевата ни стая беше паднал някакъв младеж, повече се вълнувах от завръщането на татко у дома.

— Как е баба? — попитах аз. — Намерихте ли я?

— Как са родителите ти, Лиза? — на свой ред попита мама. — Добре ли са?

Съпругата на татко беше приключила с кърменето на бебето и сега го потупваше нежно по гърба.

— Дай го на мен — каза Чарли и Лиза му подаде Гейбриъл.

— Така и не отидохме на запад — обясни татко. — Така че не знаем.

— Беше ужасно — сподели съпругата на баща ни. — Ходехме от един евакуационен лагер в друг, докато бях в състояние да вървя. Тогава ни удари грипът. По времето, когато махнаха карантината, бях неспособна да пътувам.

— Всички ни помагаха — каза татко. — Лиза получаваше допълнително храна, защото беше бременна. Там имаше страхотни хора: доктори и сестри, които рискуваха живота си, за да помагат на другите. Когато Гейбриъл се роди, ни казаха да не се опитваме да отидем на запад. Казаха, че нямало смисъл: Колорадо и Невада били опустошени. Оцелелите от там се преместили на изток и на юг.

— Мислехме за вас през цялото време — споделих аз. — Тревожехме се и се надявахме всичко да е наред.

— Вие също никога не сте напускали мислите ни — отвърна татко. — Мислите ни и молитвите ни.

— Гейбриъл наистина ли се роди на Коледа? — попитах аз.

— Разбира се — отговори Чарли. — Бях там. — Бебето беше хванало здраво безименния му пръст.

— Да не си доктор? — попита Мат.

Чарли се засмя отново.

— Не, не съм — отвърна той. — Занимавах се с телемаркетинг.

Всички се засмяхме при самата мисъл за тази професия.

— Запознахме се в евакуационния лагер — обясни татко. — Чарли беше чудесен, помагаше на всички и повдигаше настроението ни.

— В твоите уста звучи като затворнически лагер — намеси се Мат, който стискаше ръката на Сил. Чудех се какво ли му беше споделила съпругата му за времето, което беше живяла по пътищата.

— В някои отношения наистина беше — отвърна татко. — Особено по време на карантината. Храната, одеялата и лекарствата никога не бяха достатъчни. Но се справихме, Лиза роди бебето и благодарение на Бога, двамата оцеляха.

— Всички ли се запознахте в лагера? — попита Джон. — Съжалявам, но ви забравих имената.

— Алекс и Джули Моралес — каза Алекс. — Не. Срещнахме се по-късно, преди около два месеца. Времето вече не е от особено значение.

— Лиза и аз решихме да се върнем — продължи татко. — Тя знаеше колко е важно за мен да бъда с децата ми, с всичките ми деца. Чарли дойде с нас, защото на онзи етап не можехме да си представим живота си без него. Той е най-добрият приятел, който някога сме имали. Натъкнахме се на Алекс и Джули, които също се връщаха на изток.

— Задържали сте се заедно толкова дълго време? — учуди се Сил.

— Знам — отвърна татко. — Необичайно е. Но някак си се превърнахме в семейство. Други хора се присъединяваха и си тръгваха, но петимата останахме заедно.

— Хал и Лиза бяха много мили с нас— призна Алекс. — Защитаваха Джули.

— Тя заслужава някой да я покровителства — отвърна Чарли. — И двамата го заслужавате.

— Знам, че не е честно, Лора — каза татко. — Да нахълтаме тук по този начин. Ако трябва да бъда напълно честен, нямам представа какво да правим оттук насетне.

— Джули и аз няма да останем — обяви Алекс. — Имаме други планове.

Татко вдигна ръка, за да накара младежа да спре.

— Джули е изтощена — каза той. — Виж я. Едва държи клепачите си отворени. Трябва ви време да се възстановите, преди да потеглите отново.

Затаих дъх, чаках отговора на мама за всичко това. Едно беше да съм развълнувана, че татко се е прибрал, а съвсем друго за нея да посрещне бившия си съпруг, новата му жена и бебето им, както и трима непознати.

— Хващате ни в добро време — каза майка ми. — Мат и Джон прекараха последните няколко седмици край река Делауеър в риболов.

— Сериозно — учуди се татко. — Карагьозът появи ли се?

— Наловихме доста — отвърна Мат.

— Достатъчно за всички ни, поне за няколко дни — каза мама. — Разполагаме и с някои консерви. Част от правителственото подаяние. Получаваме храна в понеделник.

— Може би ще дадат и на татко — предположи Джон. — Както дадоха на Сил.

— Няма да разберем отговора на този въпрос до понеделник — каза майка ни. — Но ако нямате нищо против да ядете риба през следващите няколко дни, не виждам причина да не можете да останете тук.

— О, Лора — възкликна татко.

— С Лиза и бебето ще спите в слънчевата стая — започна мама. — Не можем да разчитаме на тока, но печката на дърва ще гори през цялото време. Така ще е най-добре за бебето. Джули, аз и Миранда можем да си делим кухнята, а Джон, Алекс и Чарли — трапезарията. С наличните матраци, спални чували и одеяла, мисля, че ще се оправим.

— Много мило от твоя страна, Лора — каза Чарли. — Ще видиш, че сме чудесни работници.

— Добре — отвърна мама. — Това е решено. Джон, вземи една торба и отиди до гаража за малко риба. Не, по-скоро много риба. Страхувам се, че ще се наложи да се храним на смени, но поне ще има вечеря за всички.

— Ядем само по два пъти на ден — отбеляза Мат.

— Шегуваш ли се? — изуми се Алекс. — Две яденета на ден? Това си е лукс.

— И за нас е така — съгласи се по-големият ми брат.

— Ще се оправим — каза мама. — Всичко ще е наред. Ще направим така, че всичко да е наред.

2 юни

Миналата вечер писах в дневника ми в килера на моята спалня, най-уединеното място, за което се сетих. Благодарение на светещите химикалки, които Джон ми даде, имах достатъчно светлина и макар да чувах как Мат и Сил си говорят в стаята си, единственият друг звук беше плачът на Гейбриъл.

Бебето плаче много.

Скрих този дневник при другите, но бях наясно, че скривалището ми щеше да бъде открито много лесно, ако някой го потърсеше. Достатъчно трудно ни беше, когато Мат доведе Сил в семейството. Чарли, Алекс и Джули бяха непознати и кой знае какви са били, преди да се случи всичко… кой знае какви бяха и сега.

Стоях си в килера и мислех за по-скришно място за дневниците ми, когато чух мама и Мат да спорят в спалнята на брат ми.

— Не могат да останат — каза Мат. — Наясно си с това.

— Виж какво ще ти кажа — започна мама. — Вече го казах на Джон, ще го кажа и на Миранда, когато останем насаме. Има само едно същество в тази къща, което е от значение, и това е бебето. То не може да оцелее без майка си. Това прави Лиза вторият най-важен човек тук. Всички ние, дори момичетата, можем да се оправим сами, ако се наложи. Сил също доказа това. Бебето обаче не може, така че трябва да се уверим, че Лиза ще се грижи за него, че ще има достатъчно храна, че ще му е сухо и топло. Ако това значи, че се налага всички тези хора да се преместят в къщата ни, така да бъде. Ако това значи, че ние ще ядем по-малко, за да има повече за Лиза, така да бъде. Никое бебе няма да умре, защото съм изяла втора консерва зелен фасул. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна Мат. — Погледнато от тази страна, имаш право. Що се отнася до тази втора консерва със зелен фасул, как можеш да позволиш на татко да я изяде? Да не говорим за всички онези хора. Мамо, Джон и аз се потрудихме доста за рибата, с която разполагаме. Не ни е било забавно и не сме си играли игрички, особено втория път. Знаеш също толкова добре, колкото мен, че храната, която получаваме от града, не стига дори и за нас, още повече че няма да бъде вечна. Трябва да бъдем силни, когато се наложи да си тръгнем от тук. С пристигането на татко, Лиза и цялата тази армия, която доведоха със себе си, шансовете ни рязко намаляха. Какво ще стане, ако спре да вали? Ще се бием с тях за водата ли?

— Няма да ги изгоня — заяви мама. — Къщата ни не е просто междинна станция за Хал. Вие сте негови деца. Той също има права тук.

— Никакви права няма! — избухна Мат. — Изостави ни два пъти. Изостави те преди години…

— Решението беше на двама ни — възпротиви се мама.

— Той те заряза — настоя Мат. — Ти щеше да запазиш брака си, ако татко не те беше изоставил, и много добре знаеш, че е така. Миналото лято се отбиха с Лиза и след това отново си заминаха. Не им дължим нищо.

— Донесоха ни храна — припомни мама. — Донесоха ни храна, която ни стигна за седмици, може би дори за месеци. Храна, която можеха да запазят за себе си. Смяташ ли, че щяхме да сме по-добре, ако бяха останали? Лиза щеше да полудее от притеснение по родителите си? Храната щеше да свърши, а след това се появи и болестта. Може би нямаше да оцелее. Може би бебето щеше да умре. Нещата можеха да станат много по-лоши, Мат. Съмнявам се да станеха по-добри.

— Не знам, мамо — каза брат ми и снижи толкова много гласа си, че се наложи да слухтя по-усърдно, за да го чувам. — Може би трябваше да пуснеш Миранда да замине с тях. Може би това щеше да е едно от най-хубавите неща.

Почувствах се така, все едно някой ме беше ударил в стомаха. Досега не знаех, че татко е искал да тръгна с него и Лиза, когато ни посетиха миналото лято.

— Това ли желаеш за сестра си? — попита мама. — Евакуационни лагери? Живот като този на Сил?

— Не замесвай Сил в това — сопна се Мат. — Тя не е имала родители, които да се грижат за нея. Татко щеше да пази Миранда. Да, щеше да е трудно, но на нея и тук не ѝ е лесно. Всички знаехме, че колкото и храна да имахме, щеше да ни стигне за по-дълго време с едно гърло по-малко за хранене.

— Не можех да я пусна — заяви мама. — Не можех да изпратя Миранда или Джон, или теб с мисълта, че може никога повече да не ви видя. Не знам как родителите на тези деца, Алекс и Джули, са го сторили.

— Предполагам, че нямат такива — каза Мат. — Също като Сил.

Мама въздъхна.

— Времената са ужасни — започна тя. — Но се справихме заедно и така ще е винаги. Сигурна съм, че Хал вече мисли какво да стори от сега нататък. Междувременно ще се справим. Няма да оставим Лиза гладна, докато кърми. Не можем да позволим това да се случи.

Чух Сил да се качва по стълбите.

— Лора? — чу се гласът ѝ. — Помня, че видях едно бархетно одеяло в килера. Помислих си, че можем да го срежем и да го използваме за пелени.

— Добра идея — съгласи се майка ми.

— Остани при нас — настоя Мат. — С мама си говорим и искам да си наясно какво се случва.

Възползвах се от този шанс, за да се измъкна от моята спалня и тръгнах надолу по стълбите, преди някой да се усети, че съм подслушвала. Точно навреме, за да се натъкна на спор между татко и Лиза.

— Не можем да оставим Джули да си тръгне — каза съпругата на баща ми. — Кой знае къде ще я отведе Алекс и какво ще се случи с нея.

— Знаем точно къде ще отиде — отвърна татко. — Алекс беше пределно ясен какво смята да прави.

— Да я остави в сиропиталище, за да може той да отиде в Охайо.

— Не е сиропиталище — поправи я баща ми. — Метох^[6] е и миналото лято са приемали момичета като Джули. Алекс не иска просто да я зареже. Смята, че тя ще бъде в по-голяма безопасност там, отколкото по пътищата.

— С нас също ще е в безопасност! — възпротиви се Лиза. — Хал, не мисля, че ще се справя без Джули. Тя ме разбира през какво преминавам. Никой друг не може.

— Аз мога — каза татко. — Ще ми се да ми вярваш повече, Лиза.

— Не можеш — сопна се съпругата му. — Само казваш, че можеш. Вероятно дори го вярваш, но не можеш. Веднага реши, че майка ти е умряла. Дори когато се опитвахме да отидем на запад, така и не повярва, че ще я видиш отново. Цялото ми семейство е някъде там — родителите ми, сестрите ми. Никога няма да разбера дали са живи, или мъртви. Всичко, което ми остана, е вярата ми, че Бог ще ни събере отново. Джули знае как се чувствам, познава нуждата да видя семейството ми и ужаса, че това няма да се случи. Тя е единствената, с която мога да говоря за тези неща.

— Можеш да говориш с мен — каза татко. — Всъщност ти говориш с мен.

— Няма никакъв смисъл Джули да живее с някакви монахини, които дори не познава — каза Лиза. — Алекс трябва да я остави с нас и да върви където си пожелае. Не трябва да се тревожи за нея. Моля те, Хал. Говори отново с него, опитай се да го убедиш. Сигурна съм, че монахините са чудесни, отдадени на вярата жени, но Джули не ги познава. Тя познава нас. Изгубих толкова много, Хал. Бог ме срещна с нея, за да ми помага да преживея всичко това. Не е възможно да иска от мен да я изгубя.

— Забавляваш ли се?

Обърнах се и видях, че Алекс стои зад мен. Кой знае от колко време ме е наблюдавал.

— Нищо от това не ми е забавно — отвърнах аз. — Благодаря ти, че попита.

— Миранда, ти ли си? — провикна се баща ми.

— Да, татко. — Надникнах в дневната, като се опитах да изглеждам напълно нормално. — Търсех Лиза. Исках да ѝ кажа, че Сил намери едно бархетно одеяло, което може да използва за пелени на Гейбриъл. О, здрасти, Лиза. Сигурна съм, че Гейбриъл ще се радва да има още един комплект пелени.

— Аз поне бих се зарадвал — каза татко. — От седмици наред се справяме само с четири. Всяка вечер перем трите и се надяваме да са изсъхнали до сутринта.

Представих си какъв би бил животът ми, ако бях заминала с татко и Лиза през миналия август. Само дето нищо не успях да си представя. Може би ако бях тръгнала с тях, мама, Мат и Джон щяха да напуснат къщата ни, преди зимата да стане люта. Може би никога вече нямаше да ги видя и щях да съм също като Лиза — с изключение на вярата, която таеше тя — нямаше да зная дали семейството ми е живо, или не. Или навярно имах нейната вяра. Поне не помнех Лиза да е била религиозна.

— Видях учебници, Миранда — каза Алекс. — Джули е в осми клас. Може ли да използваме някои от тях?

— Те са за девети клас — обявих аз, все едно имаше някакво значение. — Но разбира се, можете да ги ползвате. Джон ги заряза, поне за лятото.

— Носим Библия с нас — съобщи Лиза. — Джули може да я прочете.

Алекс ѝ се усмихна.

— Да, така е — съгласи се той. — Двамата със сестра ми четем нашия требник^[7]. По-добре ще е обаче да упражнява правопис, граматика и математика. Беше много добра ученичка, когато влезе в „Холи Ейнджълс“.

Започвах да разбирам срещу какво беше изправена Лиза. Алекс ми напомняше за Мат, само дето беше сто пъти по-покровителствен. Все пак нямаха майка, която да се грижи за тях.

Какъв ли беше животът им? Как бяха успели да оцелеят без родители? Как беше успяла Сил?

Без значение колко зле се почувствах, осъзнах каква късметлийка съм. Дори сега, докато отново се намирам в студения килер и единствената светлина наоколо идва от двете светещи химикалки, разбирам, че въпреки всичко аз съм една от щастливките.

9 .

3 юни

Ако преди седмица някой ме беше попитал какво би ме накарало да се почувствам по-добре, бих казала следните три неща: 1) да науча как са татко, Лиза и бебето; 2) да срещна момче на моята възраст; 3) течаща вода.

Сега имам и трите. Предполагам, че трябва да се чувствам по-добре.

Татко и Мат пуснаха отново водата, което, с десет души и бебе в къщата, си е нещо много хубаво. Всичкият този сняг и дъжд най-накрая ни се отплатиха и звукът от казанчето в тоалетната е истинска музика за ушите ни.

Гейбриъл не е точно бебето Рейчъл, но в последно време като че ли пищи по-малко. Мама сподели, че и Джон имал много колики, но аз не помня това. Чарли се справя чудесно с най-малкия ми брат. Струва ми се, че Гейбриъл не плаче само когато го кърмят и когато Чарли му пее приспивни песнички.

Алекс може и да не е тийнейджърът на мечтите ми, но все пак е тийнейджър. Той е на осемнайсет години и ако всичко беше нормално, щеше да завършва гимназията и да се готви да влезе в „Джорджтаун“. Джули казала това на Джон, който казал на мама, която казала на Мат, който каза на мен.

Макар Алекс да не е момчето на мечтите ми, Джули определено е момичето на мечтите на Джон. Или просто брат ми е толкова жаден за някого на неговата възраст, колкото съм и аз. Той и Джули винаги сядат един до друг и си говорят, дори играят на шах. Изглежда, Алекс одобрява Джон, а мама харесва Джули. Определено мама одобрява Алекс, който става всеки път, когато майка ми се появи в стаята, и казва „моля“ и „благодаря“, и „мога ли да ти помогна“. Той е мечтата на мама за тийнейджър.

С всичкото това щастие наоколо, човек може да си помисли, че и аз съм щастлива. Или най-малкото, че няма да съм толкова обсебена от мисълта докога ще ни стигне рибата.

Само дето всички сме. Никой не го казва на глас, защото ще е грубо. Днес, вместо риба и четвърт консерва зеленчуци за всеки (освен Лиза, която получава двойни порции от всичко), ядохме риба и лъжичка зеленчуци.

Невероятно е. Никога не съм харесвала червено зеле, но сега, когато получавам само по хапка от него, е единственото нещо, за което мога да мисля. Колко е приятно. Колко е вкусно. Колко различно е от рибата.

Съвсем скоро и нея няма да я има.

Чарли яде най-малко от всички ни и честно казано, си мислех, че се промъква в гаража и краде карагьоз, докато не ни сподели историята си.

— Преди тежах сто и седемдесет килограма — започна да ни разказва над четвърт лъжица червено зеле. — На двайсет и трети май трябваше да се подложа на операция за намаляване на теглото. Вместо това бях подложен на гладна диета, в която бяха включени много ходене и каране на колело. — Мъжът се засмя. — Сега се намирам в най-добрата си форма.

— Всяко зло за добро — каза Сил и всички се вторачихме в нея. — Баба ми постоянно повтаряше това — продължи съпругата на брат ми.

Всички се разсмяхме и започнахме да изричаме клишета, които някога означаваха нещо. Рано пиле рано пее. Голяма риба в малко езеро.

Най-доброто беше: половин хляб е по-добре от никакъв хляб. Помислих си, че никога няма да спрем да се смеем, след като татко каза това.

Тогава Гейбриъл нададе вой и Лиза го накърми за осемдесет и седми път през този ден, а всички ние притихнахме.

— Мислех си — започна татко, — че е чудесно да стоим тук, и, Лора, представа си нямаш колко сме ти благодарни, но тази къща не е предназначена за десет души.

— Всички сме наясно с това — съгласи се мама.

— Двамата с Джули няма да останем още дълго — съобщи Алекс. — Нямаше да останем и толкова, но тя се нуждае от почивка.

— Ти също — намеси се Джули. — Ти си онзи, който припадна миналата седмица.

— Джули — сопна се Алекс.

— Всички имаме нужда от почивка — каза Чарли. — Лора, ти… всички вие спасихте живота ни.

— Алекс и Джули ще тръгнат по своя път — обясни татко. — Но сега, след като си върнах децата, включително и Сил, за която дори не знаех преди това, нямам никакво намерение да ви изоставям.

Забавно е колко облекчена се почувствах, когато баща ми изрече тези думи. Опитвах се да не мисля, че може да си тръгне отново. Макар да знаех, че той, Лиза и Гейбриъл са живи, щеше да е ужасно, ако не бяха до мен.

— Проблемът е, че не знаем дали ще ви дадат храна — каза Мат. — Доста убеждаване беше, докато дадоха на Сил.

Татко кимна.

— И аз се притеснявам от това. Не можем да продължаваме да ядем от вашата и не сме сигурни дали ще получим такава.

— Но ти си ни баща — намесих се аз. — Това трябва да се брои.

— Може и така да е — съгласи се татко. — Но пак остават Лиза, Чарли, Алекс и Джули, които ще имат нужда да се хранят по времето на престоя си тук. Имам идея, която може да реши доста проблеми.

— Сподели я — насърчи го мама.

— Къщата на госпожа Несбит е празна — започна татко. — Ако синът ѝ се върне, семейството му има право да получава храна. Как му беше името?

— Боби — отговори майка ми. — Живееше в Сан Диего. Госпожа Несбит така и не успя да се свърже… — Мама не довърши изречението. Често се случва. Някои изречения няма нужда да бъдат довършвани.

— В такъв случай никой не знае дали е жив — каза татко. — Ще отида в града в понеделник и ще кажа, че съм Боб Несбит, че съм дошъл тук със семейството ми, за да видим как е мама, и че ще се преместим в къщата ѝ. Което, така или иначе, ще направим, за да не ви се пречкаме в краката. Дошли сме аз и съпругата ми, как ѝ беше името на нея?

— Сали — отвърна мама.

— Аз, Сали и двете ни деца, Алекс и Джули, заедно с бебето и шурея ми Чарли. Кой може да каже, че това е лъжа?

— Защо да ви вярват? — попита Мат. — Аз отидох, за да гарантирам за Сил.

— В такъв случай ще взема един от вас с мен — каза татко. — Миранда? Какво мислиш за това, да дойдеш с мен и да се закълнеш, че съм Боб Несбит?

— Хал, не съм отгледала децата си, за да лъжат — намеси се мама.

— Не си — съгласи се баща ми, — но също така не си ги отгледала, за да гладуват.

— Нямам нищо против — отвърнах аз, защото не исках мама и татко да се карат. — Щом на Сил дадоха храна, не виждам причина да не дадат на татко. А и ще е чудесно всички да се нанесат в къщата на госпожа Несбит.

— Има печка на дърва в кухнята — съобщи Мат. — Ще се нуждаете от дърва. И отоплителни уреди.

— Можем да потърсим такива — казах аз. — Както и тоалетна хартия, и всичко необходимо. О, мамо, ще е чудесно, ако татко живее там.

— Къде е къщата на госпожа Несбит? — попита Алекс, попита и Джули. — Коя е госпожа Несбит? — отново попитаха по едно и също време двамата.

Това ни накара да се засмеем.

— Най-близката ни съседка — отвърна Мат. — Къщата ѝ се намира надолу по пътя. Не можете да я видите от тук, но има път през гората, който използваме.

— В такъв случай съгласни ли сме? — попита татко, макар да не беше точно въпрос. — Миранда и аз ще отидем до града в понеделник, за да видим дали ще ни дадат храна. Ще прекараме следващите няколко дни тук, докато подготвим къщата на Несбит. Може би ако получим храна, ще успеем да убедим Алекс и Джули да останат малко повече.

— Моля те, Алекс — настоя Джули.

— Ще видим — отвърна брат ѝ.

Джули се усмихна и изведнъж осъзнах защо Джон я харесва толкова много. Усмивката ѝ те караше да забравиш всичко, което се беше случило през изминалата година.

— Не губим нищо, ако опитаме — каза мама. — Ако Миранда е съгласна.

— Съгласна съм — отвърнах аз и се усмихнах, макар да бях сигурна, че усмивката ми не накара никого да забрави каквото и да било.

4 юни

Стоях в стаята ми и се чудех кое ще бъде най-безопасното място, на което да скрия моите дневници, когато чух почукване на вратата и Алекс изрече тихо:

— Миранда?

Макар да не бях вадила нищо и дневниците ми да бяха скрити, на мига реших, че трябва да им намеря по-добро скривалище. Това се случи точно след като се стреснах от гласа на момчето.

— Аха — отговорих аз, което не прозвуча толкова приятелски, колкото исках. — Имам предвид, здрасти, Алекс. Какво искаш?

Момчето стоеше на прага на вратата, докато не му направих знак да влезе.

— Надявам се да не те притеснявам — каза той. — Чудех се дали нямаш някакви дрехи, които Джули може да заеме. Само за времето, докато сме тук.

— О, разбира се — отвърнах аз. — Джули е по-малка от мен, но можем да измислим нещо. — Сил вече беше взела половината ми гардероб. Джули можеше да получи останалата половина.

— Благодаря ти — каза момчето. — Това значи много за нея.

— Искаш ли да попитам Мат дали ще ти заеме някои от неговите дрехи? — предложих аз. Защо да съм единственото голо човешко същество в къщата?

— Би било чудесно, благодаря ти — отвърна Алекс. — Само за няколко дни, докато Джули се възстанови.

— Не се притеснявай — казах аз. — Ще видя какво ще намеря.

Алекс огледа стаята ми.

— Имаш много книги — забеляза той.

— Не чак толкова — отвърнах аз. — Чела съм всичките поне по три пъти.

— Така ми липсва четенето — призна си младежът и взе от рафта „Гордост и предразсъдъци“. — Липсва ми ученето на безполезни неща. Латински. Висша математика.

— На мен ми липсват приятелите — отбелязах аз. — Приятелите. Семейството. Храната. Всичко това. — Усмихнах се, но Алекс не го стори.

— На мен ми липсва домът — заяви той. — И чувството в читалнята на библиотеката. Все едно нищо друго няма значение освен книгата, която четеш в момента. — Младежът върна „Гордост и предразсъдъци“ на рафта, — Липсва ми гордостта. Грехът на гордостта.

— Не мисля, че е грях да си горд — казах аз и погледнах към купите, които бях спечелила от фигурното си пързаляне. — Не и ако си работил достатъчно усърдно, за да постигнеш целите си.

Алекс поклати глава.

— Не ме разбираш — отвърна той. — При теб е различно. Ти се грижиш къщата ти да е чиста и се гордееш, че е такава. Нямах предвид това.

Подразних се от намека на Алекс, че единственото постижение в живота ми е било във войната срещу прахта.

— Гордея се от много неща — възразих аз. — Едно от тях е, как семейството ми се справи с всичко. Как се борихме, за да останем живи. Да запазим надеждите си живи. Доста се гордея от това. Мислиш ли, че това е грях?

— Не, разбира се, че не е — отвърна Алекс. — Но не говоря за такава гордост.

— Оу — учудих се аз. — Имаш предвид суетата. Да се гордееш от това, че си красив и богат.

— Нито пък това — не се съгласи младежът.

— Тогава какво е? — попитах аз.

Алекс погледна навън през прозореца ми, към неизменно сивия пейзаж.

— Добре — започна той. — Може би ще ме разбереш по-добре, ако ти разкажа за буркана за монети. Налагаше се да си купуваме училищните униформи, затова майка ми имаше буркан за монети. Всеки ден изпразвахме джобовете си и ако в тях имаше някакви монети, ги пускахме в буркана. Един ден майка ми хвана баща ми да взема от тези монети. Нямаше пари за бира. Тя полудя. Това беше най-лошият скандал, който някога бяха правили. Майка ми имаше планове за нас. Всеки цент, който спестявахме, беше важен за нея. — Алекс млъкна за миг. — Баща ми взе буркана и го хвърли в средата на стаята. Монетите се разлетяха навсякъде. Майка ми падна на колене, за да ги събере, но брат ми, Карлос, ме блъсна на пода. Вината била моя, каза ми той. Аз съм бил онзи, заради когото се карали.

— Сигурно е било ужасно — отбелязах аз. Дори в най-лошите си свади, мама и татко винаги ни бяха убеждавали, че вината не е наша.

— Заклех се никога вече да не изпитвам срам — продължи Алекс. — Срамувах се не заради това, че родителите ми се караха и аз бях причината. Срамувах се, че мама лазеше по пода и събираше монети, за да ни купи дрехи, които другите деца приемаха за даденост. На следващия ден си намерих работа. Работех, когато можех. Най-накрая започнах постоянно в една пицария. Плащах си сам униформите и учебниците. Дойде краят на буркана за монети. Майка ми намери друг начин, за да купи униформите на сестра ми. Чувствах се горд. Горд, че бях умен. Горд, че хората ме забелязваха и ме уважаваха. Горд, че бях амбициозен. Горд, че бях прекалено добър, за да не свърша като родителите ми. А сега моля за чисти дрехи за сестра ми. Моля за всяка хапка храна, която получаваме.

— Тук не е нужно да молиш — уверих го аз. — Щастливи сме, че можем да споделяме.

— Никой не е щастлив от това.

Алекс погледна надолу или аз погледнах нагоре. Не знам как се случи, но погледите ни се срещнаха и за момент се потопих в душата му. Можех да видя всичко там, дълбините на неговата мъка, гнева му, отчаянието.

Аз също изпитвам мъка, гняв и отчаяние. Не мисля, че е останал човек на земята, който да не изпитва подобни чувства. Понякога чувствам как мъката, гневът и отчаянието ме изгарят отвътре, както някога слънцето пареше през горещ юлски ден.

Моите чувства не бяха нищо в сравнение с онова, което усетих в Алекс. Мъката му, гневът му и отчаянието му бяха като хиляди слънца, като галактика от слънца. Изпитах физическа болка, докато го гледах в очите, но не можех да ги отместя. Той първи извърна глава и се извини, или може би ми благодари. Мисля, че за Алекс двете неща означават едно и също.

Младежът излетя от стаята и ме остави да се взирам в рафта с книгите и да разсъждавам над греха на гордостта и греха на предразсъдъците, и всички останали грехове, които бях оставила зад себе си.

5 юни

Татко и аз тръгнахме с колелата към града, за да разговаряме с господин Дануърт. Не помня някога да съм виждала баща ми на велосипед, макар да си спомням деня, в който му се похвалих, че вече мога да карам.

Смятах, че ще е страхотно да прекарам известно време насаме с него. Нямахме подобна възможност, откакто се беше върнал, а имаше толкова много неща, които исках да му кажа, и толкова много, които исках той да ми каже. Но времето беше ужасно. Не валеше, но беше студено и леден вятър брулеше лицата ни. Мартенско време през юни.

Може би беше по-добре, че не успяхме да проведем подобен баща-дъщеря разговор, защото, когато стигнахме в кметството, за да вземем нашата храна и да говорим с господин Дануърт, татко беше влязъл в ролята на Боб Несбит.

— Съпругата ми и аз не знаехме какво да очакваме — заговори баща ми, след като се представи. — Разбира се, не бяхме се чували с мама, но надеждата ни не беше умряла. Все пак е пълно чудо, че още сме живи. Домът ни в Сан Диего го няма, но отидохме при брата на Сали — Чарли — когато всичко се случи. Той живееше в Сюзънвил. Ако не беше мама, щяхме да останем там. Тревожех се, че живее сама и само Лора Еванс и децата ѝ се грижат за нея. В крайна сметка убедих съпругата ми и Чарли, че трябва да се насочим на изток, и това се оказа, че е поредното чудо, тъй като се отдалечихме от обхвата на вулканите, когато започнаха да изригват. На Коледа се случи третото чудо, когато се роди синът ни Гейбриъл.

— Колко души казахте, че е семейството ви? — попита господин Дануърт. Според мен това беше добър знак.

— Петима, без да включваме Гейбриъл — отвърна татко. — Сали се нуждае от допълнително храна, тъй като кърми. Иначе сме аз, съпругата ми, двете ни по-големи деца, Алекс и Джули, и братът на Сали, Чарли. Алекс и Джули са чудесни деца, най-добрите, за които може да мечтае един баща. Алекс е толкова умен. Когато всичко това приключи, ще отиде в колеж. Джули е втора майка на бебето. Всеки ден благодаря на Бога, че ме е благословил с тях.

Почувствах се много странно да чуя подобни думи от устата на татко. Не, това е лъжа. Не се почувствах странно. Догади ми се. Не защото трябваше да стоя там и да кимам, сякаш всичко е истина, а защото някак си всичко изречено от него беше вярно. Баща ми може и да познаваше Алекс и Джули само от два месеца, но между тях съществуваше връзка, която я няма вече между нас. Можеш да я усетиш в начина, по който ги гледа, по който попива всичко, което каже Алекс, и в усмивките, с които дарява Джули. Така се отнася и с Чарли. Все едно са членове на някакво тайно общество, до което никой друг няма достъп.

Когато господин Дануърт ме попита дали всичко, което татко казва, е истина, отвърнах „да“, и определено не излъгах. Не можех да обясня на мама защо е така, нито на някой друг. Джон също нямаше да ме разбере, само може би Мат би схванал какво имам предвид.

— Предполагам, че наистина ви се полага храна — заключи господин Дануърт. — Разбира се, до следващия понеделник не можем да ви дадем нищо, така че трябва да се оправяте сами дотогава. Също така не мога да гарантирам, че шуреят ви ще получи нещо или пък, че за съпругата ви ще има допълнително. Онова, което даваме, идва от всички останали. Не можем да се обадим на правителството и да им кажем, че имаме петима нови съграждани, на които да пратят допълнително храна.

— Направете каквото можете — каза татко. — Ще сме ви много благодарни.

— Ще поделяме всичко — каза господин Дануърт, ненужна реплика, която щеше да се впише чудесно онази вечер. — Ще се оправите ли още една седмица?

— Ще се наложи — отвърна баща ми. — Знаете как е. Свикнахме да сме гладни. Докато за съпругата ми има достатъчно, ще се справим.

— Бебе — изрече господин Дануърт. — Това наистина е чудо.

Татко се ухили.

— Ще ми се да имах снимки — каза той. — Миранда, Гейбриъл не е ли най-прекрасното бебе, което си виждала?

Тъкмо щях да кажа: „Да, татко“, но се усетих навреме и вместо това изрекох: „Да, така е“. Баща ми разбра какъв гаф щях да направя, но господин Дануърт не забеляза.

— Знаете ли какво, аз и съпругата ми… ами имаме малко заделена храна. Ще ви дам моята торба, за да може жена ви да изкара тази седмица. Бебе. Струва си човек да гладува за подобно нещо.

— Благодаря ви — каза татко. — Не знаете какво означава това за нас.

— Може би ще намина някой ден, за да видя малкия Гейбриъл.

— Когато ви е удобно — покани го баща ми. — За нас ще е чест.

Двамата с татко поговорихме малко на път за вкъщи. Имахме тази възможност, защото вятърът духаше в гърбовете ни. Не че бях в особено настроение за това — макар да се чувствах облекчена, че Лиза получи торба с храна. Ако не друго, поне ние не трябваше да се отказваме от голяма част от нашата.

— Когато Лиза роди в евакуационния лагер, хората постоянно правеха така — разказа ми татко. — Не само Чарли. Много други. Разполагахме с толкова малко, но много носеха каквото имат на Лиза. Непознати, които бяха чули за бебето. За тях беше изключително важно тя и Гейбриъл да оцелеят.

— Ако се беше родило момиче, как щяхте да го кръстите? — попитах аз.

— Абигейл — отвърна татко. — Абигейл Хоуп Еванс.

Това попари всичките ми фантазии за бебето Рейчъл.

— Един ден и ти ще имаш деца — каза баща ми. — Както и Джули, и Сил. С помощта на Бог, може и да доживея до този ден.

— Може би ще имаме някога — отвърнах аз. В интерес на истината, когато прекарваш цялото си време в мислене за следващото хранене и в копнеж баща ти да те обича толкова, колкото обича двама непознати, и в опити да заобичаш малкото си братче, независимо от това, че единственото, което прави, е да пищи, е трудно да желаеш свое собствено бебе.

Може би някой ден.

А може би не.

6 юни

За втори път тази седмица някой позвъни на вратата.

За разлика от първия сега всичко беше различно. Татко, Мат, Алекс и Чарли бяха навън и сечаха дърва. Джон и Джули стояха в единия край на слънчевата стая. Момичето учеше брат ми на испански, който имаше огромно желание да го усвои през последните два дни. Сил беше горе, а мама и Лиза стояха с кръстосани крака на матраците и обсъждаха каква храна могат да отнесат в къщата на госпожа Несбит. Гейбриъл лежеше в креватчето си и се оглеждаше наоколо. Аз чистех обстойно кухнята, което е доста по-лесно, когато имаш течаща вода, па макар и тази вода да е сива.

Погледнах през прозореца и видях господин Дануърт да стои на задната врата. Намирах се най-далеч от него, но бях единствената изправена, така че отидох да му отворя.

— Помислих си, че няма да е зле да намина да видя бебето — каза той, което реално означаваше „Реших да намина, за да проверя дали наистина има бебе, на което дадох храната си за една седмица“.

— Ето го и него — посочих към креватчето на най-малкия ми брат, което всъщност беше едно от чекмеджетата на мама. — Гейбриъл, запознай се с господин Дануърт. Той е отговорен за храната на майка ти.

— Уха — възкликна гостът ни и се наведе, за да разгледа братчето ми. — Какво голямо момче си. Голям побойник си, нали? — Мъжът се обърна и видя Лиза. — Вие трябва да сте Сали Несбит.

Съпругата на татко се усмихна.

— Не е ли красив? — попита тя. — Моето коледно чудо.

— Съпругът ви спомена, че е роден на Коледа — отвърна господин Дануърт. — Сигурно сте преживели много оттогава.

— Всички преживяха — каза Лиза. — Но в крайна сметка имаме Гейбриъл.

— Съвсем скоро ще започне да пълзи. Ще започне да изучава света.

Съпругата на татко кимна.

— Той ще направи света едно по-добро място — съгласи се тя. — Не само за мен, но и за всички нас. Роди се с причина, сигурна съм в това.

— Въобще не се съмнявам — отвърна господин Дануърт и огледа домашните ни условия. — Здравей, Лора — поздрави гостът ни мама. — Здрасти, Джон. Радвам се да те видя. Коя е приятелката ти, Джон?

— Аз съм Джули — представи се момичето. Подвоуми се за миг, но май само аз забелязах това. — Татко, Алекс и чичо Чарли са навън — сподели тя. — Заедно с Мат. Ако искате да говорите с тях.

— Ще ги поздравя, когато си тръгвам — съобщи господин Дануърт. — Не мога да повярвам, че имате бебе. Боб и Миранда ми казаха за него, но преди да го видя със собствените си очи… ами, честно казано, не го вярвах. Бебе, тук в Хауъл. Това ти дава надежда.

— Искате ли да го подържите? — попита Лиза. — Гейбриъл е свикнал с непознати. Няма да има нищо против.

— Може ли? — Господин Дануърт се наведе и вдигна бебето. Когато аз правех това, братчето ми надаваше вой, но сега се усмихна на госта ни и се опита да му свали очилата, за да си поиграе с тях.

Мама, Джули и Лиза сияеха от щастие, все едно Гейбриъл беше върнал Луната на мястото ѝ. Дори Джон се беше ухилил.

— Ти си голям мъж, нали — говореше му господин Дануърт. — Знаете ли, може би държа в ръцете си президента на Съединените щати. Въобще няма да се учудя, ако наистина е така.

В знак на съгласие Гейбриъл издаде бълбукащ звук и всички се засмяха. По-точно всички без мен.

Защото за първи път се замислих за бъдещето на малкото ми братче. Щом него го имаше, навярно съществуваха и други бебета. Колко от тях щяха да оцелеят до следващата година, до следващото десетилетие? Аз бях преживяла шестнайсет хубави години и една ужасна, но за Гейбриъл, за всички Гейбриъловци целият живот щеше да е като тази моя ужасна година. Само дето аз имах за утеха хубавите си времена. Какво щяха да имат те?

Най-накрая разбрах защо мама е готова да даде всичко за бебето на бившия си съпруг. Гейбриъл не е само бебето на татко. Той е бъдещето на баща ми, бъдещето на Лиза. Той е бъдещето на всички ни, дори и на господин Дануърт. Всеки ден Гейбриъл живее и расте, става по-силен и това е истинско чудо.

Стоях там и колкото и глупаво да изглеждаше, сълзите рукнаха по лицето ми. Джули дойде при мен и ме прегърна.

— Всичко е наред — каза ми тя. — И ти можеш да го обичаш.

10 .

8 юни

Мама е обезумяла от щастие, че Джон има желание да учи, така че се е заела с обучението на двама им с Джули. Алекс изглежда доволен, че някой се занимава със сестра му, а с татко и Чарли наоколо, Джон не им трябваше за цепенето на дървата.

Мама попита мен и Сил дали искаме да се присъединим към тях, но никоя от нас не е заинтересувана от алгебрата. Лиза и Сил четат Библията, а вечерно време татко и Чарли се присъединяват към тях.

Аз бях доброволка за почистването на къщата на госпожа Несбит. Цялата тази домашна атмосфера ми влияеше зле на нервите.

Почистването на съседската къща си е доста работа, така че утре ще попитам дали има доброволци да се включат в начинанието. Но за един ден сметнах, че ще е хубаво да остана сама. Планът е татко, Лиза и Гейбриъл да спят в кухнята, тъй като там се намира печката на дърва, Алекс и Чарли в стаята за гости, а Джули в трапезарията. Когато Алекс и Джули си заминат, Чарли ще се премести в трапезарията, защото там е по-топло.

Сега дори и мама не иска те да си тръгват. Наясно е, че когато го сторят, Джон отново ще започне да цепи дърва и повече няма да се занимава с ученето. Също така се надява любезното поведение на Алекс, с неговото постоянно „може ли“ и „благодаря“, да ми повлияе и на мен.

Самата аз не знам дали искам да останат. Все още ме боли, когато видя как ги гледа татко, с всичката тази гордост и любов в очите му. Не че гледа мен, Мат и Джон по-различно. Дори Сил получава същия този поглед. Той ни обича всички.

Нас обаче трябва да ни обича повече. Трябва да е така. Ние сме неговите деца, а не Алекс и Джули.

Тогава поглеждам към тях двамата, как си говорят тихичко, как играят шах, и осъзнавам, че ако някой погледне към Мат и Джон или мен, имам предвид Мат, преди да срещне Сил, той също ще ни заобича така, както татко обича Алекс и Джули. Ако бяхме само Мат, Джон и аз и нямахме родители, никакво семейство освен самите нас, и някой ни вземеше в своето семейство, това щеше да означава всичко за нас. Щеше да означава оцеляване.

Според мен Алекс щеше да замине, но щеше да остави Джули при татко и Лиза. Лиза разчита на това, а сега и с мама на нейна страна, мисля, че натискът ще е прекалено голям за Алекс. Особено при положение, че тук има храна.

Няма да е толкова лошо, ако Джули остане. Не е точно бебето Рейчъл, но все пак свикнах със Сил, малко или много. Мога да свикна и с нея.

Поне така смятах, докато чистех кухнята на госпожа Несбит и си мислех колко се беше променил животът ми само за една седмица.

9 юни

Започнах да чистя сама къщата на госпожа Несбит, което ми харесваше, защото ми даваше възможност да се самосъжалявам на спокойствие. Просто ме наричайте Пепеляшка Еванс.

Тогава злите доведени сестри (Сил и Джули) дойдоха да ми помогнат в работата, макар да не помнех подобно нещо да се е случвало в приказката. По-лошото беше, че двете бяха като динама. Когато си сама в изключително студена къща, която миеш и чистиш, можеш да се туткаш колкото си искаш. Но когато на главата ти кацнат още две помощници, които наистина работят здраво, се налага да се стегнеш и да свършиш нещо.

Почувствах огромно облекчение, когато след около час се появи Алекс.

— Мислех си да отида да претърсвам къщи — съобщи той. — Имаш ли нещо против да дойдеш с мен, Миранда? Ти познаваш района, а аз не.

Да имам нещо против? Да преравям чуждите къщи с последното живо момче в Америка, с което нямам никаква роднинска връзка, пред алтернативата да изтъркам всеки сантиметър от кухненския под?

— Не, нямам нищо против. Ще дойда — отвърнах аз.

— Супер. Благодаря ти.

Когато другите хора казват подобни неща, прости неща като „супер“ и „благодаря ти“, те се усмихват. Алекс не го прави. Той никога не се усмихва. Казва „моля“, „благодаря“ и „може ли“, но никога не се усмихва.

Чудя се дали преди го е правил.

Върнахме се в нашата къща, казахме на мама къде отиваме, взехме чували и колела и отпътувахме, като оставихме Сил и Джули да чистят и лъскат. Алекс може и да не се усмихваше, но аз определено го правех.

— Ходила съм в къщите, които са по-близо до града — споделих, когато потеглихме. — В предградията, където са една до друга. Справих се доста добре там.

— Нека пробваме с по-изолираните — предложи Алекс. — Ферми. Хижи в гората.

Това ме подразни. Все пак поиска да тръгна с него, защото познавах района. След което отхвърли моето предложение къде да отидем.

Вече имам по-голям брат, благодаря, но няма нужда. Не искам последното живо момче в Америка да ме третира като някаква глупава по-малка сестра.

— Ще се справим по-добре в предградията — настоях аз.

— Откъде знаеш? — попита ме той. — Нали не си опитала на по-отдалечените места?

Прииска ми се да обърна и да се върна в къщата на госпожа Несбит. Нека Алекс се изгуби, щом толкова много искаше да измине с колелото си огромни разстояния без никакъв смисъл.

Все пак е средата на юни, температурата трябва да беше около петнайсет градуса по Целзий и ако човек наистина се концентрираше, можеше да види слънцето. А и макар Алекс да беше най-дразнещото последно живо момче в Америка, все пак беше последно живо момче в Америка. (Трябва да измисля инициали за това: ПЖМА или нещо подобно.)

— Добре — съгласих се аз. — Искаш далечните места, ще потърсим там. — Подкарах колелото си пред Алекс и поех водачеството. Карах сравнително бързо, докато реша колко надалеч да отидем, за да задоволя спътника си.

Щеше ми се да можех да кажа, че не зная накъде отиваме, но всъщност не беше точно така. За момент бях изпаднала в отмъстително състояние и си казах наум: „Ще видиш ти!“, когато завихме по Хадърс Роуд, а след това наляво по Мъри, задния път до гимназията.

Стигнахме там за петнайсет минути. До могилата от тела. Само дето от деня, в който бях идвала тук за последно, температурите се бяха покачили, снегът се беше разтопил и телата бяха започнали да се разлагат.

Гледката беше ужасна. Вонята беше непоносима, дори и на открито. Телата бяха подпухнали, лицата-неразпознаваеми. Колкото и лоши да бяха кошмарите ми, реалността беше по-лоша от тях. Решението беше мое да дойдем тук, за да накажа Алекс заради несъгласието му с моето мнение.

— Чудех се къде са всички тела — каза той, все едно се питаше къде мама е скрила коледните подаръци.

— Познавам много от тези хора — съобщих аз. — Приятелите ми са в тази купчина.

Алекс спря колелото и наведе глава в молитва, което ме накара да се почувствам още по-зле. Особено след като гледката и вонята ме разстроиха толкова много, че единственото, което исках да направя, беше да се махна колкото се може по-далеч от тук.

— Трудно е да изгубиш приятели — каза момчето.

Предполагам, това означаваше, че можем да продължим.

— Ти изгуби ли някои от приятелите си? — попитах аз.

— Всеки изгуби — отвърна той.

Отговорът му беше много недодялан. Можеше да ме утеши за загубите ми или да ми разкаже за своите, но да потвърди, че целият свят е една загнила воняща грамада смърт, не ме накара да се почувствам по-добре.

А и отказвам някой да казва, че светът е загнила воняща купчина смърт. Всяка нощ мама включва радиото и хваща станции от Питсбърг, Нашвил и Атланта, които всяка божа вечер съобщават за техните загнили вонящи купчини смърт.

Затова нямах нужда Алекс да потвърждава, че всеки на Земята е изгубил приятели.

Едно от хубавите неща на ядосването е, че ми помага да карам колелото си по-бързо. Този път обаче обръщах внимание на пътищата и на завоите, които правехме. Нямах желание да се изгубя точно с това ПЖМА.

Някой от нас забелязваше ферма и двамата отивахме да я проверим — по-внимателно, отколкото аз в миналото, защото вече се беше стоплило и имаше шанс хората вътре да не използват печките си на дърва. Първите три, които посетихме, бяха празни. Проблемът беше, че бяха такива и вътре. Взехме единствено половин сапун и четвърт тубичка с паста за зъби. Нямаше нищо друго.

Прииска ми се да се подразня и да изрека: „Нали ти казах“, но накрая се отказах от това изкушение.

— Бездруго не вярвах, че ще намерим много тук — започнах аз. — Хората на село останаха по-дълго, което значи, че са използвали всичко налично.

— Никога не се знае — отвърна Алекс, което според мен означаваше: „Млъквай, глупаво момиче!“.

Запитах се какво ли би направила Пепеляшка с един зъл доведен брат.

Извадихме по-голям късмет с къща номер четири: лятна хижа, която не се виждаше от пътя. Вероятно никой не я беше използвал миналата година, така че каквото и да се намираше вътре, щеше да е на поне две години. Това нямаше никакво значение, що се отнасяше до сапун и тоалетна хартия. Тъй като беше лятна вила, в нея имаше много ваканционни четива. Грабнах десетина мистерии с меки корици за мама и няколко любовни за Лиза и Сил.

— Съжалявам, че няма латински книги за теб — казах аз.

— А аз съжалявам, че не можем да ядем книги — отвърна Алекс.

Ако това момче знаеше как да се усмихва, може би сега щеше да го стори, а аз щях да разбера, че това е шега и да се усмихна на свой ред. Но той не се усмихна, и аз също.

Продължихме по същия път, като се спряхме при още две хижи, но не намерихме нищо по-различно там. В едната къща по чудо имаше половин пакет неизползвани памперси. Сил и аз бяхме обслужващият персонал по пелените, откакто Гейбриъл пристигна при нас, и дори дузина неизползвани памперси ми се струваха като истинско съкровище.

Чувалите ни все още изглеждаха празни, така че продължихме напред. Къщите ставаха все по-изолирани и аз бях щастлива, че Алекс е до мен в това търсене.

Не знаех, че последната къща, в която влязохме, ще бъде последната за деня. Спътникът ми не беше казал, че трябва да прекратим за днес дейността си, а всяко половин руло тоалетна хартия щеше да направи живота ни по-хубав. Може би трябваше да продължим да претърсваме още час-два.

Никой от двама ни не забеляза нещо различно в последната къща, в която влязохме. Веднага можех да кажа, че не е лятна, но това не означаваше нищо.

Използвахме номера на Алекс да хвърляме камъни по вратите и след това се прикривахме, в случай че някой започнеше да стреля. Никой не го стори, така че се приближихме до прозорците, за да огледаме за някакви признаци на живот. Когато решихме, че е безопасно, опитахме да отворим вратите, които бяха заключени, и хвърлихме един камък в прозореца на дневната.

Звукът на чупещо се стъкло беше заместител на звука от звънец в моя живот.

Алекс провря ръката си и отвори прозореца. Обичам да нахлувам в чужди къщи, но това е най-неприятната част от процеса, тъй като имам чувството, че собственикът на къщата ме чака да си подам ръката, за да я отреже. Имах доста кошмари по темата.

Никой не ни погна с брадва, така че продължихме.

Двамата подушихме смъртта на мига. Същата миризма като при могилата с мъртви тела, само че тук беше по-лоша, тъй като къщата беше затворена и вонята се беше натрупвала.

— Моля те — казах аз. — Да се махаме от тук.

— Изчакай отвън, ако искаш — предложи Алекс.

Знаех, че онова, което няма да видя, щеше да ме плаши повече от онова, което щях да видя.

— Ще се оправя — отвърнах аз. През живота си бях изричала и по-големи лъжи.

Алекс ме хвана за ръката. Видях, че кърви.

— Порязал си се — казах аз, за да скрия факта, че треперех от страх и вълнение да докосна момче.

— Просто драскотина — отвърна той, но дръпна ръката си. — Съжалявам. Не искам да те пипам с кръв.

Кимнах. Алекс тръгна по посока на вонята и аз го последвах.

Трупът се намираше в кухнята. Някога това е било човешко тяло, разположено в един от столовете. Или поне част от него. Дрехите бяха разкъсани, имаше колан, плът и мускули, коса, кости, очна ябълка. Държеше пушка, а на няколко крачки от него се намираше мъртъв питбул.

Изпищях.

— Не гледай — каза ми Алекс, но не можех да отместя поглед. Той огледа трупа от всички страни, взе червената мушама от масата и го покри с нея. След това дойде и ме прегърна, докато не спрях да треперя.

— Мисля, че сме извадили късмет — изрече спътникът ми. — Кучето е умряло съвсем наскоро, може би дори днес. Хранило се е със собственика си от известно време, но накрая е умряло от глад. Вероятно ще намерим кучешка храна, ако потърсим.

— Не знам дали Хортън ще яде кучешка храна — споделих аз.

— Тя не е за него — възрази Алекс. — А за нас. — Момчето започна да преравя кухненските шкафове. Имаше две консерви в тях. Вечеря, помислих си, и се зарадвах, че Алекс не предложи да изядем кучето.

— Така— започнах аз, като гласът ми звучеше пискливо дори и на самата мен. — Вече можем ли да си ходим?

— Има още — отвърна Алекс. — Не можеш ли да го усетиш? Този човек е защитавал нещо повече от две консерви с кучешка храна.

— Но той е мъртъв — възпротивих се аз. — Може би се е самоубил, когато храната му е свършила.

— Може би — изрече Алекс, — но така или иначе, трябва да огледаме наоколо. Да потърсим тоалетна хартия и пелени.

И двамата знаехме, че няма да намерим никакви памперси, но така исках да се махнем от кухнята, че нямах нищо против да потърсим. Преровихме цялата къща и взехме всичко, което можем да използваме, което всъщност не беше много. Алекс слезе и до мазето, но се върна от там с празни ръце.

— Май предчувствието ти се оказа грешно — казах аз.

— Все още го имам — отвърна момчето. — Този човек щеше първо да застреля кучето си, ако имаше намерение да се самоубива. Той е обичал това животно.

Знаех, че Алекс е прав, защото, ако ние се окажехме в подобно положение, първо щяхме да убием Хортън или поне да го пуснем.

— Има гараж — отбелязах аз. — Може би там има нещо.

— Тогава щеше да стои и да пази гаража си — отвърна Алекс. — Някъде в къщата е. Пропускаме нещо.

— Вероятно пари — предположих аз. — Или бижута. Неща, които е смятал за ценни.

Спътникът ми поклати глава.

— Кучето е умряло само — каза за трети път той, все едно беше Шерлок Холмс, а аз най-тъпият доктор Уотсън в света. — Хранило се е от стопанина си няколко дни и след това е прекарало няколко дни, без да яде. Човекът, който и да е той, е умрял съвсем наскоро. Много добре е знаел какво е ценно в наши дни.

— Добре — съгласих се аз. — Къде да търсим? Погледнахме навсякъде.

— Не и на тавана — каза Алекс. — Тази къща не трябва ли да има таван?

— Или поне някаква ниша — казах аз. — Но не видях стълбище. Вероятно има вратичка.

Отидохме горе и проверихме три килера, преди да попаднем на люка в тавана. Алекс дръпна въженцето, а аз се изкачих по стълбата.

Навсякъде имаше кашони. Кашони на тавана обаче не означаваха нищо. Кашони с надписани на тях продукти не означаваха нищо. Дори все още запечатани кашони не означаваха нищо.

Алекс ме последва. Покривът беше много нисък и не можехме да се изправим напълно. И без това нямаше много място за ходене, но спътникът ми се прокрадна, извади джобно ножче и разряза един от кашоните, на който пишеше „Пилешка супа с фиде на Кембъл“.

Вътре имаше двайсет и четири консерви с „Пилешка супа с фиде на Кембъл“.

— Не е умрял от глад — казах аз. — Как би могъл с всичката тази храна?

— Бил е скъперник — отвърна Алекс. — Чувал съм истории за такива, но смятах, че са просто легенди. Това са хора, които са започнали да складират от началото на всичко, и след това са се опасявали толкова много, че няма да имат достатъчно, че спрели да ядат от онова, което имат. Стой тук. Ще се върна след малко.

Нямах представа защо ме оставяше, но не ми пукаше. Поглеждах от един велик кашон към друг велик кашон. Със сигурност част от храната се беше развалила. Но въпреки това пак имаше толкова много. Дори с десетима ни, имаше храна за седмици.

Когато Алекс се върна, носеше пушката на мъжа.

— За всеки случай — каза той.

— Как можем да отнесем всичко това у дома? — попитах аз, като се надявах, че Алекс знае как да се оправя с оръжието. — Може би трябва да се преместим тук, докато свърши храната.

— Къщата е прекалено малка — отбеляза спътникът ми. — Освен това човек като този трябва да е имал начин да се измъкне от тук. Ще има ван в гаража или пикап с малко гориво в резервоара. Достатъчно, за да отнесем храната във вашата къща. Обзалагам се, че има и туби. Бил е подготвен. Луд, но подготвен.

— Гаражът може да е заключен, какво ще правим тогава? — попитах аз.

— Вероятно наистина е — отвърна Алекс. — На колана на мъжа имаше връзка с ключове.

Спомних си как изглеждаше собственикът на къщата и потреперих. Доста здраво при това, а не както когато гледах някой страшен филм.

— Всичко е наред — увери ме спътникът ми. — Прекалено много ти се насъбра. Ще взема ключовете и ще проверя гаража. Ти стой тук. Всичко ще е наред. — Момчето взе пушката със себе си и слезе по стълбите.

Насилих се да разчета надписите върху кашоните, да се концентрирам върху чудото на черния боб и говеждата пастърма. Гледката на четири 9-килограмови торби с ориз ме развълнува. Но изпитах най-голямо облекчение, когато чух Алекс да влиза в килера.

— Има ван — съобщи той. — С четвърт резервоар. Намерих и две туби гориво. — Момчето поклати глава. — Можел е да отиде навсякъде с две туби гориво. Двамата с кучето.

— С ръчни скорости ли е? — попитах аз. — Не знам как се кара автомобил с ръчни скорости.

— Аз знам — успокои ме Алекс. — Когато си на пътя, научаваш някои неща. Като това, как да шофираш. Как да се защитаваш. — Млъкна за миг. — Ще се изненадаш колко много изоставени коли има, с останало малко гориво в резервоарите им. Палиш ги с окъсяване на жичките и можеш да изминеш около четирийсет километра на изпарения.

— Така ли стигнахте до тук? — попитах аз. — Татко, Лиза и Чарли? С кола?

— Донякъде — отвърна спътникът ми. — Също така вървяхме и карахме колела. През февруари аз и Джули бяхме закарани близо до Тълса. Това беше огромна помощ за нас. След това напуснахме Тълса, за да открием Карлос в Тексас. Полкът му е разположен там. По времето, когато го открихме, бяхме научили всичко необходимо, за да оцелеем.

Знаех, че щях да го разпитам за Тълса по-късно, но сега най-важното беше да пренесем всичката тази храна до нашата къща.

— Имам една идея — казах аз. — Виждаш ли този прозорец? Мога да хвърлям кашоните долу на земята. Всичката храна е на консерви и кутии, така че нищо няма да се счупи.

— Чудесна идея — съгласи се Алекс. — Ти остани тук и хвърляй кашоните. Аз ще отида долу и когато си готова, ще натоварим всичко на вана.

В началото не ми хареса идеята аз да върша всичката тежка работа, но после осъзнах, че спътникът ми ще стои навън с пушката. Той и Джули знаеха как да се защитават, но никой не си беше направил труда да научи мен.

— Съгласна — изрекох аз.

Разбихме прозореца, за да го отворим, и Алекс ме наблюдаваше, докато хвърлям един кашон долу.

— Добра работа — похвали ме той. Вдигна една от торбите с ориз и я отнесе долу, а аз продължих да хвърлям кашоните през прозореца. Два от тях се отвориха, но повечето останаха непокътнати.

Отне ми известно време, докато прехвърля всичко долу, и когато го направих, бях изтощена, но работата беше само частично свършена. Останаха три торби с ориз за пренасяне, които нямаше как да бъдат хвърлени през прозореца. Алекс се върна и двамата взехме по една. Нямах представа колко тежат девет килограма. Спътникът ми ми подаде пушката и се върна на тавана, за да вземе последния ориз.

Ванът изглеждаше много стар. Прозорците му бяха варосани, за да не се вижда нищо вътре. Въпреки това побра всичкия ни багаж, освен колелата. Тях ги завързахме за покрива на колата с въжето, което Алекс намери.

Звукът от запалването на двигателя беше невероятен. Чувството да се намираш във ван, който се движи, не можеше да се опише.

— Знаеш ли как да се върнем обратно? — попитах аз. — Да те напътствам ли?

— Ще се нуждая от насоката ти — отвърна Алекс. — Принципно се опитвам да запомням забележителностите, но тук всичко ми изглежда еднакво.

Казах му накъде да завие. Нямаше други коли на пътя и никой не се появи при звука на нашата. Почувствах облекчение от този факт, тъй като Алекс ми беше дал пушката, а аз изпитвах истински ужас, че от мен се очакваше да я използвам.

— При кого отидохте в Тълса? — попитах аз. — Или просто минахте оттам? — Много по-лесно ми беше да задавам въпроси на Алекс, докато и двамата гледахме напред — така нямаше опасност погледите ни да се срещнат.

— Мислехме си, че ще намерим чичо и леля — отвърна момчето. — Заминаха за Тълса миналия юни. Прекарахме няколко дни да ги търсим, но не успяхме да ги намерим.

— Трудно ми е да си представя градовете — споделих аз. — Градовете, в които живеят хора.

— Не са като преди — отвърна Алекс. — Пълно е с тела, предимно скелети, натрупани едни върху други. Даже плъховете умряха. Само някои сгради имат отопление, така че се налага да споделяш апартаментите.

— Има ли училища? — попитах аз, защото според мен имаше специални места за живеене за политиците и милионерите. — Болници? Двамата с Джули не можехте ли да останете там?

Алекс стисна волана малко по-силно.

— Планът беше да оставя Джули при чичо и леля. Аз трябваше да стигна до Тексас, да намеря Карлос, да му съобщя къде се намираме, след което да се върна и да започна работа на петролните полета. Но не можех да оставя Джули сама, така че двамата заминахме за Тексас.

— В крайна сметка не си останал — констатирах аз. — Не можеше ли да работиш на тексаските петролни полета?

— Можех — отвърна Алекс. — Но нямаше кой да се грижи за Джули.

— Тя е добро хлапе — казах аз. — Нямаше да се забърка в неприятности.

— Неприятностите щяха да я намерят— възрази спътникът ми. — Не можехме да поемем подобен риск.

Исках да го попитам за метоха, но не желаех да му напомням, че ме хвана да подслушвам.

— Татко и Лиза не можеха ли да останат? — попитах вместо това аз. — Не задължително в Тълса. А в някой град? Татко не можеше ли да си намери работа?

— Може би да — отвърна Алекс. — Може би не. Става въпрос за физически труд. Но единственото, което беше от значение за него, освен Лиза и бебето, бе да се прибере у дома. Говореше толкова много за теб, че имах чувството, че те познавам, още преди да те срещна. Била си в отбора по плуване, а преди това си се занимавала с фигурно пързаляне, играла си добрата вещица Глинда в четвърти клас.

— Разказал ти е всичко това? — удивих се аз.

— И повече — отвърна спътникът ми. — За всички вас.

Представих си татко и се зачудих как дори за момент си бях помислила, че може да обича някой друг, както обича нас, и се почувствах щастлива и виновна едновременно. Но най-вече изпитвах благодарност към Алекс, макар че самият той не знаеше колко много означава за мен това, което ми сподели.

— Мога ли да те попитам нещо? — започна той.

— Разбира се — отвърнах.

ПЖМА ми задаваше въпрос. На мен.

— Става въпрос за синините по лицето ти. Когато пристигнахме преди седмица, бяха доста зле. Как ги получи?

Хубаво е да знам, че първото нещо, което беше забелязал в мен, беше очарователната ми колекция от черни и сини петна.

— Паднах с главата напред от колелото — отвърнах аз.

— Оу — възкликна той. — Двамата с Джули се хванахме на бас.

— Кой спечели? — попитах аз, като се опитах да не издавам раздразнението си.

— Никой. Тя заложи на това, че двете със Сил сте се сбили. Моето предположение беше, че Мат ти е вкарал един.

— Брат ми никога не ме е удрял — отвърнах аз. — Не сме отгледани така, като животни.

— Нито пък ние — каза Алекс. — Не трябва да си животно, за да удариш сестра си.

— Не и под моя покрив — звучах напълно като мама.

— Добре — съгласи се спътникът ми, като звучеше напълно като мен.

Изминахме останалото разстояние в мълчание, освен когато се наложеше да му кажа къде да завие. Изключително трудно ми беше да съм намръщена, когато всъщност бях толкова развълнувана от всичката храна, която носехме в новопридобития ни ван с новопридобитите му туби с гориво.

Мама и Лиза останаха вътре и се опитаха да намерят място за всичките тези кашони, а останалите от нас пренасяха храната в къщата. Вълнението беше заразно. Чарли запя „О, каква чудесна сутрин“, Джули започна да танцува, Мат и Сил се запрегръщаха, а татко заплака от радост.

А аз открих, че Алекс знае как да се усмихва.

10 юни

Всеки би си помислил, че при пълна с храна къща за първи път от цяла година, ще ядем през цялото време. О, не. Не и ние.

Първо на първо, Мат отбеляза, че онова, което прилича на огромно количество хранителни запаси, ще изчезне за едно мигване на окото, тъй като десет човека ще ядат от него. Добре де, не каза „за едно мигване на окото“. Каза, че ако всеки от нас яде по 120 грама ориз всеки ден, ще привършим четирите девет-килограмови торби за месец.

Сто и двайсет грама ми звучеше като доста ориз. И цялата тази храна, която донесохме от къщата, плюс дажбата, която получаваме всяка седмица, плюс останалата част от карагьоза в гаража. Мама се съгласи с Мат, че трябва да бъдем много внимателни със запасите си, за да може да ни стигнат за колкото се може по-дълго време.

Тогава Чарли — или господин О, Какъв Прекрасен Ден — ни напомни, че част от храната може да се е развалила и че ще бъде истинско бедствие, ако някой от нас получи хранително отравяне.

Той предложи да станем хранителни приятелчета (това беше точният термин, който използва — „хранителни приятелчета“), така че всяка сутрин по двама от нас да опитват по малко от някоя храна, а двама — от друга и така нататък, и ако никой от нас не се натровеше, щяхме да можем да изядем храната, която сме отворили сутринта.

Мат и Сил казаха, че ще станат хранителни приятелчета, а Джон предложи себе си и Джули, така че останахме аз и Алекс. Татко и Чарли се обединиха в един отбор, а единодушно решихме, че мама и Лиза не бива да рискуват.

Тази сутрин аз и моето хранително приятелче опитахме от консервираните гъби, Джон и Джули от говеждата пастърма, Мат и Сил от маринованите моркови, а татко и Чарли отпиха глътка от зеленчуковата супа.

Все още всички сме живи.

И никой от нас не е изял сто и двайсетте си грама ориз.

11 юни

Двамата с хранителното ми приятелче опитахме по малко спанак тази сутрин. Не харесвам спанак и въобще не съм сигурна дали харесвам Алекс.

Днес е неделя, така че след закуска той и Джули отидоха в трапезарията, за да се молят, а през това време татко, Лиза, Чарли, Сил и Мат се молеха в слънчевата стая.

Джон, изглежда, се двоумеше към коя група да се присъедини, но в крайна сметка избра трапезарията и отиде при Алекс и Джули. Предполагам, си мислеше, че след като спи в тази стая, всички ще приемат за нормално да се моли там.

Лично аз не се чувствам много религиозна тези дни, мама пък никога не е била, затова двете избрахме да организираме нашите приказни хранителни запаси — един шкаф за онази храна, която не ни е убила, друг за тази, която предстои да бъде проверена, и трети за онази, която получаваме от града. Също така отделихме всичките запаси със срок на годност, изтекъл преди повече от година. Не ги изхвърлихме, защото не се знаеше колко отчаяни можеше да станем, когато оризът свърши, но ги скрихме от погледите ни, за да не ни изкушават.

През цялото това време Чарли, Лиза, Сил и татко пееха. Мат само си мрънкаше под носа.

По едно време Гейбриъл реши да надуе гайдата, което развали религиозната сбирка в слънчевата стая. Католиците в трапезарията (и потенциалният кандидат за смяна на вярата си) продължиха малко по-дълго.

Когато двете с мама подредихме кашоните, благодарихме по наш си начин за милостивия дар, който се беше изпречил на пътя ни.

11 .

12 юни

Джон и Джули заминаха с колелата към града, за да вземат нашата храна. Джули предложи да отидат с вана и мама едва не получи удар.

Когато се върнаха, носеха със себе си дванайсет торби.

— По една за всеки от нас — съобщи Джули. — Включително и за Гейбриъл. И една допълнителна за Лиза.

Имаше по-малко във всяка торба, отколкото получавахме принципно, но въпреки това беше много мило от тяхна страна да пратят допълнителна дажба за Лиза и да дадат такава за Гейбриъл. С всичката храна в къщата, никоя от която още не ни е отровила, хранителните продукти от града са нещо като добавка за нас.

Невероятно е. Има достатъчно храна за всички нас.

— Не знам как да го направим — започна мама, — но нека си организираме пир довечера.

— Имаш предвид нещо като парти? — попита Джули.

— Точно това имам предвид — отвърна майка ми. — Лиза, имаш ли нещо против да направим парти в слънчевата стая?

— Чудесна идея — съгласи се съпругата на татко. — Защо не преместим матраците си и не постелим одеяла, ще е същото, все едно сме на пикник.

— Миранда, отиди и кажи на момчетата, че днес трябва да се върнат по-рано — нареди мама. — Алекс също, разбира се. Джули, качи се горе и кажи на Сил.

— Парти — изрече татко, когато му казах. — Чудесна идея. Имаме много за празнуване. Брака на Мат, прибирането ни у дома, преместването ни у госпожа Несбит и естествено, храната.

Мат съвсем не изглеждаше толкова развълнуван, а Алекс се чувстваше неудобно, но баща ми не забеляза всичко това. Той винаги беше обичал партитата.

Чарли, Сил и аз замъкнахме матраците на татко и Лиза в трапезарията. Лиза отведе Гейбриъл със себе си в кухнята, докато забърсвах здраво пода на слънчевата стая. Джули и Чарли прескочиха до къщата на госпожа Несбит, за да донесат сребърните ѝ прибори и чаши. Ние ядяхме на смени, така че досега нямахме нужда от сервиз за десетима.

Тъй като вече трети ден нямаме хранително отравяне, разполагахме с много отворени консерви, с които да се храним. Включително риба и ориз към тях.

Токът също ни оказа своето съдействие, като прекара почти цялата нощ с нас, така че в добавка към приготвеното на печката на дърва използвахме и микровълновата фурна. Нямаше как да сготвим за десетима наведнъж. Затова първо получихме по няколко глътки от зеленчуковата супа, разделихме си по някоя и друга хапка спанак и гъби, след което последва основното ястие от ориз, карагьоз и зелен фасул. Всички получихме по две сухи смокини за десерт.

След вечерята започна партито. Обикновено прекарвахме вечерите заедно в слънчевата стая, в единия ъгъл се четеше Библията, в другия се играеха шах и карти, но основната идея на партитата е да се играят същите игри, само че всички заедно. Чарли предложи да започнем с шарада.

— Какво е шарада? — попита Джули.

Имам усещането, че Алекс също не знае, но ако трябва да бъда честна, съмнявам се Джон да има представа какво е, а и аз никога не съм играла на тази игра. Чарли обясни, че трябва да изиграваме имена на песни, филми или книги, след което се разделихме на два отбора — момичета срещу момчета. Момчетата отидоха в кухнята, за да измислят заглавията си, а ние, момичетата, останахме в слънчевата стая, за да подготвим нашите. Гейбриъл беше почетно момиче. Мама пожертва един лист хартия, за да напишем заглавията си на него, а Джон дари за вечерта бейзболната си шапка на „Филаделфия Филис“ на момичетата, където да слагат листчетата си, а на момчетата шапката си на янките. Накрая Чарли обясни на всички ни как да разделяме думите на срички и да закриваме ухото, когато казваме „думата е“.

Оказа се трудна задача да измислим имената. Все пак търсим нещо, което да затрудни другия отбор, но в последно време нито съм гледала много филми, нито съм чела много книги. А и всички песни ми се струваха прекалено лесни. Всяка от нас измисли по две имена, сложи ги в шапката и заиграхме.

Първи беше Алекс и той изтегли избора на мама с „Малки жени“, който се оказа прекалено лесен. Лиза беше следваща и тя изтегли заглавието на Мат — „Бдение над Финеган“, което беше невъзможно за разгадаване, макар мама да си призна, че е опитвала да го прочете някога.

В крайна сметка това нямаше никакво значение, защото независимо дали се справяхме добре (татко и Сил бяха най-добри в изиграването на нещата, а мама най-добра в разгадаването им), беше голяма забава. Струваше ми се, че е минало толкова дълго време, откакто за последно съм правила нещо глупаво. Имам предвид преднамерено глупаво.

Играхме, докато токът не спря, но тъй като никой не искаше да приключваме, Сил се качи горе и донесе старата китара на Мат.

— Сама се учих — сподели тя. — Все още не съм много добра.

Определено беше по-добра от Мат. Брат ми получи китарата за четиринайсетия си рожден ден, свири на нея, без да спре цели три дни, след което повече никога не я погледна.

Сил засвири акорди и Чарли запя. Съвсем след малко всички се включихме. Оказа се, че Джули има хубав глас, и на светлината от свещите и печката можех да видя, че лицето на Алекс грееше от гордост. Което ме накара да го харесам отново, поне за минута-две.

След като приключихме с опустошаването на всяка една песен на „Бийтълс“, за която се сетихме, Чарли каза на Сил:

— Искам да се науча да свиря на китара. Преди пръстите ми бяха прекалено дебели. Имаш ли нещо против да се уча с теб?

— Никак даже — отвърна съпругата на брат ми. — Даже ще е забавно.

— Аз също искам да се науча — намеси се Джули. — Може ли да започнем от утре?

— Няма никакъв смисъл — възрази Алекс. — Тръгваме си до ден-два.

— Не искам да си ходя — сопна се сестра му. — Искам да остана при Хал, Лиза и Гейбриъл. — Момичето млъкна за миг. — И при Чарли. И при Джон.

— Останахме прекалено дълго тук — отвърна Алекс. — Знаеш какъв е планът, Джули. Няма какво да обсъждаме.

— Не е честно! — провикна се сестра му. — Никой не ме пита какво искам аз!

Бих написала в дневника си какво отговори Алекс, но нямаше как, тъй като го изрече на испански. Не разбирах какво си казват, но не можех да сбъркам тона.

Мат и аз също сме се карали, но никога не сме звучали толкова зле. Скандалите, които си спретвахме с него, бяха заради това, кой да стои на компютъра, или да не се пречкаме в краката си. Той беше зъл. Аз бях истинска напаст. Карахме се за подобни неща и с Джон.

Но каквото и да си казваха двамата Моралес, беше много по-сериозно и по-гневно. Предполагам, че така протичат скандалите между братя и сестри, които нямат родители да ги възпират.

За миг се притесних, че Алекс може да удари Джули, но явно само си въобразявах, тъй като той не се беше приближил и на сантиметър до нея. Вероятно беше казал нещо много лошо, а Джули беше отвърнала с нещо още по-лошо, защото момичето се обърна, избяга от помещението и затръшна вратата след себе си.

— Ще замръзне навън — притесни се Лиза.

— Няма — отвърна Алекс. — Ще се оправи. Нека се охлади малко.

Вероятно момчето усети, че всички сме се вторачили в него.

— Съжалявам — извини се той. — Тя не иска да си тръгва. Но това е правилното решение.

— Така ли е наистина? — попита татко. — Знаеш колко много обичаме Джули. Тя е част от семейството ни. Ще бъде в безопасност с нас.

Алекс поклати глава.

— Знам, че всичко, което казваш, е истина, Хал, и съм ти благодарен. Засега има храна и всички се чувствате в безопасност. Но нещата ще се променят прекалено бързо.

— Дори да си тръгнем, ще я вземем с нас — обеща татко. — Винаги ще има дом, докато е с нас.

— За това трябва и вие да имате дом — възпротиви се Алекс. — Той ще трае, докато храната не свърши. Не, решението вече е взето и смятам, че е правилно, дори Джули да не мисли така. Независимо какво ще се случи, вярвам, че Църквата ще я защитава.

Което щеше да е повече от това, което Алекс правеше за нея, като я остави да избяга навън без палто. Станах, взех едно и излязох навън.

Джули стоеше до гаража, близо до мястото, на което се намирах аз, когато мама ме изрита от нас. Само дето валеше дъжд през онази нощ, така че аз страдах повече тогава. Ухилих се, че излязох победителка от турнира на мъчениците.

— Донесох ти палто — съобщих и подадох връхната дреха на Джули.

— Благодаря ти — отвърна тя и го облече. — Какво прави Алекс? Обяснява ви колко е чудесна Църквата ли?

— Горе-долу — кимнах. — Би ли останала с нас? Дори брат ти да замине?

— Аха — отвърна Джули. — Но той няма да ме остави. Карлос каза, че трябва да отида в метоха. Разказахме му за него и той не успя да се сети за друго място, на което да остана, така че стигна до заключението, че трябва да отида там. Отвърнах му, че не искам, но той каза, че въпреки това се налага. Алекс каза, че Карлос е прав.

— Жалко, че не сте успели да намерите чичо ти и леля ти — казах аз. — Алекс ми разказа за тях, как е можело да останеш при тях, докато той работи на петролните полета.

— Не искахме да живеем в Тълса — отвърна Джули. — Щях да съм слугиня на братовчедите ми. Мислиш си, че Гейбриъл плаче много? Той не е нищо в сравнение с тях. А Алекс ще е много по-щастлив в манастир, отколкото на някое петролно поле.

— Манастир? — учудих се аз. Не мисля, че някога бях изричала тази дума на глас. — Алекс иска да отиде в някакъв манастир?

— Не ти ли е казал? — попита Джули. — Мислех си, че ти споделя всичко. Мислех си, че те харесва толкова много, че ще промени решението си.

Едва не избухнах в смях. Последното живо момче в Америка, което се озова в къщата ми, се оказа, че иска да става монах. Май това доста добре описва целия ми живот.

— Не ме харесва толкова много — отвърнах аз. — А и никога не ми е казвал подобно нещо.

— Не това искаше той — започна Джули. — Имам предвид, преди. Искаше да стане президент на Съединените щати. Обзалагам се, че можеше да се случи. Толкова е умен и работи през цялото време. Но след като се видяхме с Карлос, Алекс каза, че ще ме заведе в метох, а той ще отиде в манастир. Има един францискански в Охайо, който все още е отворен. Аз никога няма да стана монахиня обаче. Ще остана колкото се налага и след това ще се върна тук. Ако ви няма, ще се опитам да ви намеря.

— Никъде няма да ходим скоро — уверих я аз. — Мама не иска да напускаме, а откакто татко, Лиза и бебето могат да останат в къщата на госпожа Несбит, те също нямат причина да си ходят.

— Хората си тръгват — каза Джули.

Знаех, че е права, макар да не можех да си представя ние да се насочим нанякъде в скоро време.

— Заминем ли, ще те уведомим — отвърнах аз. — Обещавам ти.

— А аз ти обещавам, че ще замръзнеш без палтото си тук навън — чух гласа на Чарли, който вървеше към нас. — Може да е средата на юни, но е много студено.

— Не чак толкова — отвърнах аз и взех палтото си от ръцете на мъжа, бях му изключително благодарна за жеста. — Температурата определено е над много студено.

— Права си — съгласи се Чарли. — Вероятно е поне четири-пет градуса. — Мъжът се засмя. — Едно време мразех горещото време — обясни той. — Само като дишах, и започвах да се потя. Сега си мисля единствено за горещите летни нощи и как бих дал всичко за една от тях.

— Какво? — попита Джули. — Какво би дал?

Чарли се засмя отново.

— Не знам — отвърна той. — Със сигурност никой от вас, а друго нямам. Май не мога да правя бартери, а?

— Някога си мислех, че звездите винаги ще бъдат на небето — сподели Джули. — Искам да кажа на село. Там прекарвахме летата в семействата на „Фреш Еър Фънд“^[8] и винаги ги имаше. Даже разполагах с картичка, на която бяха нарисувани големи, странно изглеждащи звезди.

— „Звездна нощ“ — отвърнах аз. — Това е картина на Винсент ван Гог. Виждала съм я в един музей в Ню Йорк. Ти си от Ню Йорк, нали, Джули? Виждала ли си я?

— Не — отвърна момичето. — Но съм ходила в музеи. По време на една училищна екскурзия посетихме Националния исторически музей. Гледахме динозаврите с часове.

— Динозаврите са изчезнали — казах аз. — Също като звездите.

— Звездите са си там — намеси се Чарли. — Крият се зад облаците от пепел, но все още са си там.

— Не вярвам на нищо, което не мога да видя — възразих аз.

— Не е нужно да си виждала Бог, за да вярваш в Него — каза Джули. — Можеш да Го почувстваш, заедно с La Santa Madre^[9] и светците. Както можеш да почувстваш слънцето, макар да не можем да го видим вече.

— Не мога да видя звездите и определено не мога да ги почувствам, така че спрях да вярвам, че са там — отвърнах аз. — Те вече не съществуват за мен.

— Погледни на нещата от този ъгъл — започна Чарли. — Мислиш ли, че има живот на другите планети?

— Аха — отговорих аз. — И се надявам да си прекарват по-добре от нас.

Чарли се засмя.

— Добре, тогава — каза той. — Представи си принцеса Лея^[10] на нейната планета или някой клингон^[11], или някое създание с осем очи и четири мозъка. Каквото и да е, то е там, навън в горещата юнска нощ, и гледа към десетките хиляди звезди в небето. Нашето слънце е една от тях. То може да го види по-добре от нас и му е измислило име, както ние сме измислили имена на другите звезди. Но принцеса Лея не знае, че стоим тук и гледаме там, където бяха звездите преди. Това означава ли, че ние не съществуваме, само защото тя не може да ни види?

Никога досега не се бях замисляла за това: всички живи същества на всички останали планети във Вселената не знаят за нашия живот и нашите страдания, както и ние не знаем за техните.

Зачудих се колко ли момчета тийнейджъри бяха останали и колко от тях искаха да станат монаси и се засмях.

Чарли последва примера ми, а след нас се разхили и Джули. Вероятно всеки от нас се смееше на нещо различно, но нямаше значение. Бяхме живи, бяхме заедно и някъде на юнското небе имаше звезди.

13 юни

Денят за преместване.

Разбира се, валеше.

Мама остана у дома, за да гледа Гейбриъл, а останалите от нас мъкнехме багажа към къщата на госпожа Несбит. Храна, одеяла, чаршафи, дрехите, които всички споделяхме. Много книги.

Не повярвах, докато татко не се върна за Гейбриъл. Но те наистина се бяха изнесли. Макар и само надолу по пътя.

Останахме само петима и е толкова тихо наоколо.

12 .

15 юни

Тази сутрин Лиза дойде много разстроена.

— Алекс каза, че ще отведе Джули утре — сподели тя. — Миранда, ти си единствената, която той слуша. Моля те, говори с него.

Не знам откъде хората си мислят, че бих могла да повлияя на Алекс. Мат слуша Сил, а Джон — Джули, но слушането свършва дотук.

Въпреки това обещах на Лиза да опитам.

Излязох навън и отидох до мястото, където момчетата сечаха дърва.

— Чудех се дали мога да ви отнема Алекс за няколко часа — казах аз, любезно и нормално. — Искам да претърся малко къщи, а мама не желае да ходя сама.

— Добра идея — съгласи се Мат. — Алекс, нямаш нищо против, нали? Двамата с Миранда извадихте голям късмет миналия път.

— Наистина е добра идея — каза Алекс. Мисля си, че сеченето и цепенето на дърва нямаше да са от нещата, които щяха да му липсват в манастира.

Върнахме се до къщата и взехме колелата си. Денят беше сравнително топъл, едва ли не беше задушно, затова се движехме бавно.

— Никакви далечни селски къщи този път — казах аз. — Хайде да опитаме във „Фреш Медоус“ вместо това.

— Добре — отвърна Алекс.

Хм, това беше лесно. Може би беше в добро настроение. Или просто не обичаше да става свидетел на полуизядени тела повече, отколкото исках аз.

Когато бях малка, си мечтаех да живея във „Фреш Медоус“. Намира се в другия край на града, на около десетина километра от нашата къща, където живеят докторите и адвокатите. Или по-точно живееха, преди всичко да се случи.

— Хубави къщи — каза Алекс, докато преминавахме през един вече счупен прозорец. — Богатите хлапета са живели тук, а?

— Няма богати в Хауъл — отвърнах аз. — Но по-заможните хлапета живееха тук.

— Вашата къща ми харесва повече — сподели момчето. — Напомня ми за моя дом. Всички се прескачахме там. Бяхме доста пренаселени.

Представих си, че домът на Алекс, Джули и Карлос е бил някакъв мръсен апартамент, в който постоянно се крещи на испански и се раздават шамари.

— Къде се е намирал домът ти? — попитах аз.

— Уест Енд Авеню и Осемдесет и девета — отвърна спътникът ми.

Фантазията ми за занемарения апартамент отиде по дяволите. Всъщност там отидоха повечето от представите ми за Алекс и Джули. На човек би му струвало много повече пари да живее на Уест Енд Авеню и Осемдесет и девета, отколкото на „Фреш Медоус“.

Алекс долови изненадата ми.

— Баща ми беше домоуправителят — обясни той. — Не получаваше кой знае колко, но ни позволиха да живеем в апартамента в мазето, точно до пералното и котелното.

— Оу — отвърнах аз. — Не се учудвам, че нашата къща ти напомня за дома.

Алекс се засмя.

— Не исках да прозвучи така — отвърна той. — Апартаментът беше хубав. Само дето беше претъпкан и много шумен.

Тръгнахме да оглеждаме къщата заедно и вземахме нещата, които ни харесваха. Обясних на Алекс за козметичните чанти и той се изуми от шампоаните и сапуните за пътуване, които намерихме. Претърсихме три къщи, всяка от които вече беше проверена, вероятно повече от веднъж. Въпреки това във всяка имаше по нещо, което можехме да използваме, а и двамата се насладихме на тихата и приятна обстановка.

— Днес няма храна — казах аз. — Никакви скъперници в този квартал.

— Не — съгласи се Алекс. — Богатите не гладуват.

— Дали има специални места за тях, какво мислиш? — попитах аз. — Виждал ли си такива?

— Има градове убежища — заяви спътникът ми. — Но са скрити. Дори Карлос не успя да открие такъв.

Сил беше споменала, че камионите ходели до градове убежища. Шофьорите им трябва да знаят къде се намират, даже Морската пехота да не знаеше.

— В достатъчна безопасност сме и тук — казах аз. — Имаме храна и покрив над главите си. Джули също ще е в безопасност, ако ѝ позволиш да остане с нас.

— Не — отвърна Алекс. — Утре си тръгваме.

— Защо? — едва ли не пропищях аз. — Чарли ще остане. Той също е част от семейството, колкото си и ти.

— Чуваш ли се какво говориш? — попита Алекс. — Точно поради тази причина Джули трябва да си върви. Колкото и да повтаряте, че тя е част от семейството ви и я обичате, това не е вярно. Тя е моя сестра и на Карлос, а не твоя.

— Карлос го няма тук — сопнах се аз. — Ние обаче сме. Ти също можеш да останеш. Двамата можете да останете при нас.

— Не — отвърна Алекс. — Карлос ни каза какво трябва да направим и ние ще го сторим.

— От теб наистина ще стане чудесен монах — заявих аз. — Покорството ти е невероятно.

— Нямам представа какъв монах ще излезе от мен. Даже не знам дали братството ще ме приеме.

— Чакай малко — сопнах се аз. — Ще зарежеш Джули при някакви монахини и след това ще отидеш в Охайо с минималната надежда да станеш монах? Сериозен ли си?

— Точно поради тази причина не ти казах нищо — отвърна Алекс. — Знаех си, че няма да ме разбереш.

— Не е честно — заявих аз. — Може и да не разбера, но няма откъде да знаеш, че ще е така. Може да знаеш латински и висша математика и как да палиш кола без ключ, но не знаеш нищо за мен. Не мисля, че знаеш нещо за някого, освен за себе си.

Алекс се огледа наоколо към онова, което някога е било много приятна дневна, но сега беше едно покрито с прах и счупени стъкла помещение.

— Ще ти кажа какво знам — започна той. — Навсякъде има само смърт. Мислиш си, че онази купчина с тела е най-лошото, което съм виждал? Или трупът с кучето до него? Това не е нищо. Всеки ден от изминалата година съм виждал по-лошо. Прекарах доста време в размисли защо Бог ме е оставил жив, след като толкова много хора умряха по ужасен начин и съвсем сами. Хора, по-добри от мен или от онова, което някога ще стана. Доста време си мислех, че съм жив, за да защитавам Джули, но всеки план, който съставих за нея, се провали. Сега се осланям на решението на Карлос. Ако Бог се покаже милостив и дари на Джулизащитата, която аз не мога да ѝ дам, ще отида в Охайо и ще моля францисканците да ме приемат, за да мога да посветя остатъка от живота си в служба на Христос и Църквата. Това е всичко, което знам, Миранда. Всичко.

Алекс се беше разплакал. Дни наред не знаех дали може да се усмихва, а сега научих, че може да плаче.

— Остани до вторник — помолих го аз. — Отиди в града и вземи храната. Направи това заради татко и Лиза, става ли?

Момчето си пое дълбоко въздух и избърса сълзите от бузите си.

— Вторник? Днес какъв ден е? — попита то.

— Не съм сигурна — признах си аз, но после преброих назад до миналия понеделник. Така се ориентираме по времето: от понеделник до понеделник. — Днес е четвъртък. Предстои ни един дълъг уикенд.

— Добре — каза Алекс. — Ще заминем във вторник. Без повече уговорки.

— Обещавам — съгласих се аз, но почувствах проблясък на надежда.

Май Алекс наистина ме слушаше.

16 юни

Сутринта отворих една от консервите с кучешка храна и сложих малко в купичката на Хортън. Когато проверих тази вечер, не я беше докоснал.

Преди няколко дни Джон поиска разрешение да даде на котката ни малко карагьоз. Имахме толкова много храна в къщата, че мама се съгласи, но животното не я близна даже.

Постоянно слабее. Все още изглежда добре, може да се качва по мебелите и в скутовете ни. През по-голямата част от времето спи, но той принципно спи много.

Надявах се, че когато всички се изнесат, особено Гейбриъл, Хортън ще започне да яде отново. Бях наясно, че почти не се храни, тъй като, преди да дойдат, го хранех аз, когато Джон го нямаше.

Когато Джули е в къщата, средният ми брат постоянно е отнесен. Принципно прекарва свободното си време с нея, независимо дали тук, или в дома на госпожа Несбит. След два дни тя ще си тръгне, освен ако Алекс не промени решението си, и тогава ще се наложи Джон да се изправи пред онова, което се случва с Хортън.

Ако може. Ако въобще някой от нас може.

17 юни

Чарли се появи точно както правеха някога съседите и ни покани на неделна служба, след която щеше да има вечеря.

Сил каза „да“ веднага и Мат кимна. Джон обеща, че ще дойде, ако се моли с Алекс и Джули, и Чарли му отговори, че няма никакъв проблем, че всъщност двамата са се надявали Джон да се присъедини към тях.

Останахме мама и аз. Аз се съгласих повече заради вечерята, отколкото заради молитвите. Мама помисли и накрая каза, че не ѝ се отварят много възможности да остане сама в къщата, така че, когато се появи такава, предпочита да я сграбчи и да се възползва от нея.

— Можеш да се присъединиш към нас за вечерята — предложи Чарли. — Няма да е същото без теб.

— Ще си помисля — отвърна мама, което всички знаехме, че означава „не, благодаря“.

Постоянно сновем от едната до другата къща. Джули идва в нашата всяка сутрин за уроците си с Джон, а Джон доста честичко вечеря в дома на татко. Сил отива в тяхната къща за четене на Библията. Мама ме праща, за да им занеса нещо, или Алекс идва и носи нещо за нас, а Чарли и мама са сформирали свой собствен литературен клуб. Единият от тях чете мистерии, след което ги дава на другия и после ги обсъждат заедно.

Чарли винаги идва в нашата къща, за да види мама. Мама никога не отива там. Не мога да преценя дали защото не иска да вижда къщата на госпожа Несбит препълнена с други хора, или защото иска да избягва татко и Лиза. Може би си мисли, че те не искат да я срещат. Едва ли ѝ е лесно на мама да са толкова близо до нея, но вероятно тя си мисли, че и на тях им е също толкова трудно да са близо до нея.

Минаха само няколко дни, откакто се преместиха. Може би следващата седмица мама ще ги посети.

18 юни

Четиримата отидохме до къщата на госпожа Несбит тази сутрин и веднага се разпръснахме, когато стигнахме там. Джон влезе в стаята за гости, където Алекс и Джули си бяха направили малък параклис, а Мат, Сил и аз останахме в кухнята, където бяха всички останали.

Татко беше преместил масата на госпожа Несбит обратно в кухнята и всички седнахме около нея за молитвена служба. Това правеше нещата да изглеждат малко по-нормални и на мен ми харесваше.

Някой щеше да започне да пее песен и който я знаеше, се присъединяваше към него. Помолих ги да изпълним „Вземи ръката ми, мили Боже“, тъй като беше любимата на баба. Последваха няколко молитви, а Сил сподели за смирението, което изпитва, откакто приела Христос за неин спасител. Предполагам, че това се беше случило след като богинята на Луната Диана се оказа такава некадърница.

Чарли водеше службата, ако човек можеше да я нарече така. Каза, че напоследък е мислил доста за Ной и семейството му, какво ли са били за тях тези четирийсет дни и четирийсет нощи. Самите те смятали, че са последните хора на земята. Всички щели да произлязат от тях, но само ако оживеели, и трябвало да вярват в Бог, че ще успеят.

— Обзалагам се, че зайците не са се безпокоили за това — каза Чарли. — Те просто са правили онова, което правят зайците. Нашето проклятие и благословия е да помним миналото и да знаем, че има бъдеще.

Мъжът се пресегна и докосна Лиза с дясната си ръка, а Сил — с лявата.

— Миналото ни го няма — каза той. — Но бъдещето ни се намира в тази къща. Малкият Гейбриъл, който спи спокойно в креватчето си. Децата, които Сил ще износи. Както и Миранда, и Джули. Техните бебета, родени и неродени, са божият дар за бъдещето, както е бил кивотът.

Татко стисна ръката на Лиза. Мат от своя страна тази на Сил. Аз се почувствах като част от нещо и в същото време бях самотна.

Алекс, Джули и Джон се присъединиха към нас и татко и Лиза ни сервираха вечеря. В кухнята беше пренаселено и нямаше места за всички ни около масата. Татко, Мат и Алекс ядяха прави до мивката.

Никога досега не сме си организирали неделни вечери. Неделите бяха за лека атлетика, фигурно пързаляне и бейзбол. Но дори с основно ястие говежда пастърма, тази неделна вечеря беше специална.

— Трябва да се връщам при мама — заявих аз.

— Ще те изпратя до вас — каза Алекс.

Струваше ми се странно да съм навън, без да изпитвам нужда от палто. Също така ми се струваше странно да вървя с момче до себе си. Още по-странно и ужасно беше да си спомня, че само след два дни това момче щеше да замине и нямаше никога вече да го видя. Алекс и Джули щяха да са като всички останали хора, които са били част от живота ми и след това са ме изоставили.

— Промени ли решението си? — попитах аз. — Да оставиш Джули тук?

— Не — отвърна момчето. — Да не си мислеше, че ще го сторя?

Поклатих глава.

— Въпреки това се надявам. Надявам се и ти да останеш.

— Тръгваме си във вторник — заяви той. — Така е по-добре за всички. Ще има повече храна за вас.

— Благодаря ти, че си толкова благороден — заядох се аз. — Но предпочитаме да сме гладни и с теб.

Алекс се засмя. Изненадва ме всеки път, в който го прави.

След което ме изненада отново.

— Ти щеше да си моето момиче мечта — заяви той. — Преди. Красива и умна, и забавна, и мила.

— Не е нужно да съм — отвърнах аз. — Имам предвид да съм мечта. Аз съм тук. Ти си тук. Защо ще си ходиш?

— Защото така е най-добре — каза той. — Може би не и сега, в този момент, но ще е по-добре в бъдеще.

— Подлудяваш ме — скастрих го аз. — Ти. Чарли. Всички. Говорите за бъдещето така, все едно ще имаме такова.

— Трябва да вярваш в бъдещето — настоя Алекс. — Иначе няма смисъл да си жива.

— Лесно ти е да го кажеш! — изкрещях аз. — Ти имаш вярата си, църквата си. Аз не вярвам в тези неща. Може би някога съм вярвала, но не и сега.

Помислих си, че Алекс ще ми се разгневи, но той не го направи.

— Не е нужно да вярваш в Църквата — обясни той. — Или дори в Бог. Повярвай, че хората могат да променят нещата.

— Не — отвърнах аз. — Не съм убедена в това вече. — Спомените ми за мъртвия човек и кучето му се завърнаха в главата ми. — Всички сме безпомощни — заявих аз. — Нищо не можем да направим. Няма нищо, на което да се доверим.

— Довери се на утрешния ден — каза Алекс. — Всеки ден от твоя живот се е превърнал в утрешен ден. Обещавам ти, че ще има утре.

— Ти вярваш ли в утрешния ден? — попитах аз.

— Налага се. За доброто на Джули.

— Но не вярваш в нас — констатирах аз. — Не вярваш, че ще се грижим за нея.

Алекс ми отговори с мълчание.

— Ти също нямаш доверие на нищо — заявих аз. — Не и наистина. На твоя Бог, на твоята църква, на твоето утре. Даже не вярваш на Карлос. Просто правиш онова, което ти е казал, защото така е по-лесно.

— Не е вярно — сопна се Алекс. — Ти не разбираш.

— Разбирам — отвърнах аз. — Но не ми пука. Не съм момиче мечта. Аз съм истинско човешко същество с истински чувства. Как да се доверя на утрешния ден? Той ме ужасява. Всяка сутрин се събуждам изплашена и си лягам изплашена, и всички тези утрешни дни, които преживявам, са напълно еднакви. Глад, страх и самота. Също като теб, като всички. Само дето ти си по-лош, защото, когато те молим да споделиш нашия глад, страх и самота, ти ни обръщаш гръб. Може да съм самотна, изплашена и гладна, но не съм се отказала от онези, които обичам. А ти си го сторил. Или може би никога не си обичал никого. Може би целият ти живот е изпълнен единствено с мечти.

Алекс ме сграбчи. Знаех си, че ще го направи. Знаех си, че ще ме целуне, и той ме целуна, а аз му отвърнах. Само дето не беше целувката на момичето мечта. Не беше целувка от любов или дори вълнение, не беше като никоя преди.

Имаше толкова много гняв в нея. В моята също. Споделихме я като електрическо напрежение и когато се отдръпнахме един от друг, и двамата треперехме.

— Съжалявам — каза той. — За всичко. — Зажестикулира енергично, все едно поемаше отговорността за цялата ужасна изминала година.

— Всичко е наред — уверих го аз. — Всичко беше просто мечта.

Извървях останалата част от пътя до къщата ни сама.

19 юни

Бях нервна, че някой може да предложи аз и Алекс да отидем до града, за да приберем нашата храна, но в крайна сметка отидоха татко и Джон.

Алекс и Джули дойдоха тази вечер, за да ни благодарят за нашето гостоприемство и да се сбогуват. Джули приличаше на развалина, а и Алекс не изглеждаше по-добре, и когато си тръгнаха, Джон се затвори в стаята си и оттогава не е излизал.

Ще ми се Алекс вече да си е тръгнал. Ще ми се никога да не си тръгва.

13 .

20 юни

Първият официален летен ден.

Проверих термометъра и той показваше почти петнайсет градуса по Целзий. Тогава започна да вали и не спря.

Джон прекара целия ден в цупене. Както и аз. Мат и Сил останаха в тяхната стая, но се съмнявам да са се цупели.

Не знам дали Алекс и Джули са тръгнали. Той беше толкова решен, но времето е ужасно.

Мога да отида до къщата на госпожа Несбит и да проверя, но не исках Алекс да разбира, че ми пука за него. При положение че още беше там. Макар че вероятно вече го нямаше, защото е пълен идиот, който ще изведе сестра си дори и в ураган, ако брат му му е казал да направи така.

Последното живо момче в Америка може да върви по дяволите, не ми пука. Само дето ми пука и вероятно вече е там.

21 юни

Все още вали.

Чарли се отби, за да обсъждат мистериите си с мама.

— Алекс и Джули още не са заминали — каза той. — Джули започна да кашля. Чудехме се дали имаш някакъв сироп за кашлица.

Мама даде всичко, с което разполагахме, на Джон и той хукна да бяга към къщата на татко с него. Върна се късно след вечеря.

22 юни

Трети ден не спира да вали. Джон каза, че Алекс и Джули още не са тръгнали.

Предположението ми е, че и камъни да паднат от небето, ще заминат утре. Ще се радвам. Не за Джон, чието сърце ще е разбито, или за Джули. Нито пък за Алекс, защото не ми пука какво изпитва той.

Ще се радвам за себе си. Веднъж Алекс да си тръгне и повече няма да мисля за него. Ще го захвърля върху могилата от тела и ще забравя, че някога съм го познавала.

Защо не? Той вече ме е забравил.

23 юни

Спря да вали. Цялата земя е в кал.

— Не виждам как ще тръгнат в тези условия — каза мама на Мат, Джон и мен, докато закусвахме с ориз и фасул. — Метохът е на сто и петдесет километра от тук. Това са четири дни пеша.

— Може да си намерят колела по пътя — предположи Мат.

— Но може и да не намерят — каза мама. — И кой знае къде ще спят. Трябва да изчакат земята да изсъхне, преди да тръгнат.

Това беше достатъчно за Джон. Той стана и избяга от масата.

— Надявам се да са тръгнали — каза Мат. — Колкото повече стоят, толкова по-трудно е за Джон. А и така ще се радвам никога вече да не виждам Алекс.

— Защо говориш така? — попита мама.

— Той е паразит — отвърна брат ми. — Опасен е, когато сече дърва. Винаги се тревожа, че може да отреже някой от пръстите си или от моите. Не мисля, че някога е вършил физическа работа през живота си. Само седи, чете и яде от храната ни. Която, така или иначе, скоро ще свърши.

— Благодарение на Алекс имаме храна — отбелязах аз. — Той беше онзи, който я намери, и измисли начин да я пренесем до тук. Той беше онзи, който искаше да претърсим цялата къща. — Спомних си полуизядения човек и потреперих.

— Чудесно е, че намерихте всичката тази храна — съгласи се Мат. — Но това няма да се случи отново. Междувременно Алекс яде от малкото, което имаме. А и не ми харесва как си играе с татко.

— Той не си играе с татко — сопнах се аз. — Татко го обича. Има разлика.

— Защо го обича татко тогава? — попита Мат. — Не е заради нещо, което прави.

— Не знам — отвърнах аз. — Но татко обича и Сил, а тя също не прави нищо.

— Миранда — скара ми се мама, но беше прекалено късно.

— Да не си посмяла да говориш по този начин за съпругата ми! — изкрещя брат ми. — Тя се отказа от всичко, за да е с мен!

— За да яде от храната ти, имаш предвид! — изкрещях в отговор и аз. — За да има покрив над главата си и хора, които да се грижат за нея!

Бяхме седнали на пода около печката на дърва. Брат ми посегна към мен.

— Мат, престани! — изпищя мама и мисля, че точно това го стресна и го накара да се възпре. Станах и избягах от слънчевата стая, надолу по пътя към къщата на госпожа Несбит.

Мат е най-големият ми брат. Постоянно се карахме, когато бяхме по-малки. Но винаги знаеше кога да спре.

Мисля, че този път нямаше да спре.

Алекс стоеше отвън, гледаше към небето и към калта. Хвърлих се право в ръцете му и преди да мога да си поема въздух, вече се целувахме. Този път я нямаше яростта. Само глад и нужда.

— Не — каза той. Поне си мисля, че каза това. Знаех, че не си го измислям.

— Остани с нас — помолих го аз. — Не ме изоставяй.

— Налага се — отвърна той. — Джули не може да остане тук. Трябва да си вървим.

— Не искам да го правите! — проплаках като петгодишно дете.

Алекс ме целуна и вече не се чувствах на пет. Не бях сърдито дете, чиято играчка някой е взел. Бях жена, а това беше мъжът, когото исках и когото губех.

Стояхме, прегърнали се един друг, и не желаехме този момент някога да свърши, защото, когато това се случеше, животът ни заедно също щеше да приключи. Целувките ни станаха по-задълбочени, ръцете ни изследваха още и още, давахме всичко от себе си в този единствен момент.

24 юни

Мат отиде да цепи дърва. Настоя Джон да бъде с него.

Мама и аз изчистихме къщата. Чарли се отби, за да ни покани на неделна служба и вечеря.

— Как е Джули? — попита мама.

— Малко по-добре — отвърна Чарли. — Сиропът за кашлица като че ли помогна. Хал убеждава Алекс да останат до вторник. Да се надяваме, че времето ще е по-хубаво тази седмица.

— Ще отида да я видя как е — обявих аз. — Мамо, има ли нещо, което искаш да занеса?

— Не мисля — отвърна майка ми. — Дадох им всичкия сироп за кашлица.

— Добре, аз отивам да я проверя как е. — Не звучах достатъчно убедителна дори и в моите уши.

Когато стигнах, Лиза си играеше с Гейбриъл. Разбира се, в момента, в който ме видя, най-малкият ми брат започна да плаче.

— Алергичен е към мен — казах аз и Лиза се засмя.

— Просто му се спи — отвърна тя. — Джули си почива. Алекс е в гостната, ако искаш да го видиш.

— Може — съгласих се и тръгнах да прекосявам къщата възможно най-нормално. Единственото, което желаех, беше да се хвърля в прегръдките му. Вероятно Алекс желаеше същото, защото ми направи знак да съм тиха. Измъкнахме се през предната врата и избягахме надалеч от къщата.

— Това не е правилно — изрече Алекс, докато се прегръщахме. — Трябва да спрем.

— Спирането не е правилно — отвърнах аз и го целунах, за да докажа гледната си точка.

Той се отдръпна.

— Миранда, чуй ме. Не можем да продължаваме. Тръгвам си след два дни. Никога повече няма да те видя. Трябва да приемеш действителността.

Забавно е. Това е единственото, което слушам от седмици насам, как Алекс и Джули ще си тръгнат. Може би защото говорят и говорят, и говорят за това, но така и не осъществяват намеренията си, спрях да го вярвам.

— Ами ако Джули не е готова? — попитах аз. — Ами ако все още е болна следващата седмица?

— Не може да е — отвърна Алекс. — Трябва да я заведа при сестрите, докато мога. Трябва да е с хората, които могат да я защитят.

— Ти ще я защитиш — казах аз. — Ние ще го сторим. И не смей да използваш Карлос като извинение вече. Той е на хиляди километри от тук. Ти си тук. Аз съм тук. Обясни ми защо метохът на Джули и отвеждането ѝ там са по-важни от теб и мен. Защото се опитвам да разбера, Алекс. Чувам те да изричаш думите, но не разбирам значението им.

Той ме целуна и докато стояхме прегърнати, усетих колко несигурен беше дали да се открие пред мен, колко е изплашен.

— Всичко е наред — уверих го. — Просто ми кажи.

Алекс ме погледна право в очите и за пореден път видях всичкото страдание в погледа му.

— Ню Йорк беше много зле — обясни той. — Всеки ден си мислиш: „По-лошо от това не може да стане“, и в следващия момент става по-лошо. Видях неща, сторих някои неща… неща, за които не искам да узнаваш.

— Можеш да ми споделиш всичко — казах аз, но той ме прекъсна.

— Обичам те заради това, което мислиш, но грешиш — отвърна Алекс. — Не можеш да си представиш какво беше. Карлос не успя да разбере. Той замина за Тексас в самото начало и Морската пехота му осигури храна, убежище и защита.

— Джули виждала ли е тези неща? — попитах аз.

Той кимна.

— Въпреки това е оцеляла. Аз също мога. Алекс, не се дръж така, все едно искаш да ме предпазиш. Не това искам от теб.

— Не мога да те предпазя — отвърна той. — Не мога да предпазя никого. Даже не мога да сторя онова, което ми поръча Карлос, и да отведа Джули в метоха. Дъждът ме спира. Ти ме спираш.

Целунах го с надеждата, че дарът на любовта ще успее да облекчи страданието му. Вместо това той се пречупи.

— Няма да позволя Джули да страда — зарече се Алекс. — Опитах са да обясня на Карлос, но не успях. Миналото ни тежи прекалено много.

— Джули няма да страда — казах аз. — Не и ако остане при нас.

Момчето поклати глава.

— Нямаш контрол над тези неща — рече той. — Никой няма. Не и върху онова, което може да се случи. Остана ми само един начин, по който да спася сестра си. Всичко друго, което опитах, се провали.

— Какъв е този начин? — попитах аз, като предполагах, че ще каже вярата или молитвите, или Църквата.

Алекс си пое дълбоко въздух.

— Хапчета — отвърна той. — Приспивателни. Имам шест от тях. Взех ги от Ню Йорк. Пазя ги за нея.

— За да може да спи? — попитах аз.

— За да не се събуди никога вече — отвърна Алекс.

— Шест хапчета няма да са достатъчни — казах го така, все едно вярвах, че той ще се засмее на това, колко съм глупава, и нищо друго няма да има значение, освен самите нас.

— Две ще са напълно достатъчни — заяви Алекс вместо това. — Ще са достатъчни, за да ѝ спестя онова, което ще последва.

— Защо? — попитах аз. — Защо би направил нещо такова?

— Може да настъпи време, в което животът да е по-лош от смъртта за Джули — отвърна Алекс. — Ще разбера, когато това време настъпи. Моля се да разбера.

— Убийството е престъпление — възразих аз.

— Вече нищо не е престъпление — отвърна той. — Няма полицаи, няма затвори. Грях е, за който ще бъда проклет вовеки. Но ще съм си заслужил проклятието. Заслужавам го и сега.

— Не е вярно — сопнах се аз. — Ти обичаш Джули. Обичаш и мен. Как може да бъдеш проклет за това, че обичаш?

— Любовта не е достатъчна — заяви Алекс.

— Трябва да бъде — казах аз, докато стисках треперещото му тяло в прегръдките си. — Любовта е нещото, в което вярвам, Алекс. Любовта е нещото, което ни пази.

25 юни

Миналата нощ сънувах, че някой позвъни на вратата и когато я отворих, се оказа, че на прага стои Алекс. Беше лято и той държеше букет от маргаритки.

— Джули вече е монахиня — съобщи той. — Както и Карлос. Омъжи се за мен, Миранда.

Няма да пиша какво се случи по-нататък в съня ми, в случай че някой някога види това. Нека просто кажа, че беше най-хубавият сън, който някога съм имала.

Когато се събудих, си помислих, че нещата наистина можеха да се случат така. Не че Джули и Карлос щяха да се замонашат. Но ако Алекс се увереше, че Джули е добре, може би щеше да се върне за мен. Знам, че ме обича. Това трябваше да има някакво значение.

Алекс ме убеди, че за Джули е по-добре да отиде в метоха. Ненавиждам факта, че е взел живота ѝ в собствените си ръце. Знам, че никога няма да ѝ стори нищо лошо. Но не трябва да се тревожи толкова много за нея. Поел е грижата за Джули през последната една година, би я поел до края на живота си, освен ако Карлос не му каже да не го прави.

Може би не е правилно да си мечтая, че Алекс и аз ще бъдем заедно, ако сестра му бъде приета в метоха. Може би е грешно да го мисля, след като знам, че Джули не иска да ходи там.

Но Карлос е онзи, който взема решенията, и той е прав, че сестра му трябва да бъде някъде в безопасност, където той и Алекс винаги могат да я намерят. А и Джули може да се грижи за себе си. Ще остане в метоха колкото е необходимо и след това ще е свободна да прави каквото си поиска. При положение, че може. При положение, че някой от нас може.

Реши ли проблема с Джули, Алекс ще остане при мен. Не можем да бъдем заедно, докато сестра му е тук. Но когато отиде в метоха, той ще може да остане с мен завинаги.

Искам Алекс. Искам любов. Знам, че и той иска същото.

26 юни

Джон и Сил отидоха до къщата на татко тази сутрин. Мама каза на Джон, че ако Алекс няма нищо против, двамата с Джули могат да приберат храната ни от града.

Чувствам се странно около Сил, след като се скарахме с Мат. Не мислех, че ѝ е казал какви думи сме си разменили, но не можех да съм сигурна. Почувствах облекчение, когато каза, че отива при Лиза, за да четат Библията.

Планирах да отида да видя Алекс за последен път, но преди да успея да си измисля някакво извинение, се появиха татко, Алекс и Мат. Мат беше отишъл да сече дърва, така че усетих, че става нещо важно.

За момент си помислих, че баща ни ще ни сподели, че е забранил на Алекс да тръгва, а Алекс ще се вразуми и ще се съгласи да остане.

— Исках да говоря с вас — започна татко, като имаше предвид мама и Мат според мен, но не ми каза да напусна, затова останах. — Без да има много хора около нас.

— Тръгваме си утре — съобщи Алекс. — Кашлицата на Джули се оправи. Благодаря ви за сиропа, госпожо Еванс. Определено помогна много на сестра ми.

— Радвам се — отвърна мама. — Радвам се, че Джули отново е добре.

— Знаете какъв е планът на Алекс — започна татко. — Също така знаете, че не го одобрявам. Лиза е много разстроена, а и Джон не е по-добре.

— Знам колко е разстроен Джон — съгласи се мама, — но ще го преживее с времето.

— Ще се наложи — каза Алекс. — Прекалено дълго останахме.

— Метохът се намира на сто и петдесет километра — съобщи татко.

— Вървели сме и на по-далечни разстояния. И при по-лошо време.

— Може и така да е — съгласи се баща ми. — Но сега не е задължително да го правите. Ванът е в гаража. С две двайсетлитрови туби с гориво.

— Да не си полудял? — сопна се Мат. — От нас се предполага да се откажем от вана ли? Той е нашият начин да се махнем от тук, татко. Не можем да го дадем на някакви непознати.

— Алекс намери вана — отбелязах аз. — И горивото.

— Ти също беше с него — отвърна брат ми. — Нямаше да ги открие без теб. Колкото са негови, толкова са и наши, но нашата нужда е по-сериозна.

— Трябва да се засрамиш от себе си, Мат — каза татко. — Джули е още дете.

— Както и Джон. Това не те възпря да ни изоставиш.

— Спрете — изкрещя мама. — И двамата. Веднага.

Алекс никога не беше чувал този тон от мама. Вероятно бяха минали години, откакто и татко не го беше чувал.

— Алекс, напълно решен ли си ти и Джули да заминете утре? — попита майка ми. — Знаеш колко много свикнахме с вас. Въпреки това си тръгвате?

— Да, госпожо Еванс — отвърна момчето. — Утре рано сутринта.

— След като Джули се установи, какво смяташ да правиш? — попита мама.

— Има един францискански манастир в Охайо — отвърна Алекс и Мат се изкикоти.

— Матю, престани веднага — изкрещя майка ми.

— Мамо — възпротиви се Мат. — Вече не съм дете.

— Тогава спри да се държиш като такова — скара му се тя и се обърна отново към Алекс. — Значи, планът ти е да отидеш на сто и петдесет километра на североизток, след което да прекосиш Пенсилвания, за да стигнеш до Охайо. Говорим за стотици километри.

— Стигнахме до тук от Тексас — отвърна момчето. — Мога да стигна от Ню Йорк до Охайо.

— Няма да е същото — отбеляза татко. — Колкото nò на север отиваш, толкова по-малко хора има там.

— Лято е — каза Алекс. — По-топло е. Ще се справя.

— Добре — съгласи се мама. — Изборът е твой, а ние не сме ти родители. Джули е онази, за която се тревожа. Защо не я откараш до Охайо, след което ще върнеш вана на път за обратно?

— Какво те кара да мислиш, че ще се върне? — попита Мат.

— Ще го върне — изкрещях аз. — Знам, че ще го стори.

Всички се вторачиха в мен.

— Имам му доверие — отвърнах с треперещ глас. — Можем да му се доверим.

— Алекс, ще ни дадеш ли честната си дума, че ще ни върнеш вана, когато се увериш, че Джули е в безопасност? — попита мама.

— Аз не приемам честната му дума — възпротиви се Мат. — Тя не е достатъчна. Говорим за нашите животи все пак. Ако татко не иска да се грижи за Миранда и Джон, аз ще го сторя.

— Аз ще закарам Алекс и Джули — предложи баща ни. — Ще ги откарам до метоха и след това ще се върнем двамата с Алекс.

— Ще използвате всичкото гориво — отбеляза Мат. — Ванът сигурно гори като змей.

— Не може ли Алекс да вземе една от колите? — попитах аз. — Тази на Мат или на госпожа Несбит? Доста по-бързи са, а и ванът ще е тук, ако ни притрябва.

— Чудесна идея, Миранда — похвали ме татко. — С двайсет литра в лека кола ще стигнем по-далеч, отколкото с четирийсет литра във вана. Ще използваме едната от тубите, а другата ще оставим тук за всеки случай.

— Струва ми се справедливо — съгласих се аз и погледнах сърдито към Мат. — Алекс може да използва своята половина от горивото, а моята ще остане тук.

— Сигурни ли сме, че колите все още работят? — попита мама.

— Не ги ли припалвахте от време на време? — учуди се татко. — Толкова много време, а не сте включвали двигателите?

— Каква съм глупачка — отвърна мама. Изглеждаше като ударена от гръм. — Хал, въобще не помислих. Съжалявам.

— Мислех си, че мога да разчитам на теб — обърна се татко към Мат.

— И аз си мислех, че мога да разчитам на теб — отвърна брат ми. — Явно и двамата сме били в грешка.

Ненавиждах всичко това. Ненавиждах всеки момент. Това бяха хората, които обичах най-много, и хората, от които зависех.

— Може би колите все още работят — казах аз. — Няма как да разберем, преди да ги пробваме. Ако не работят, Алекс може да вземе вана. Отстъпвам му моята половина от бензина. Може би татко ще успее да намери още гориво на връщане от там.

— Ако ванът се окаже, че е всичко, което имате, Джули и аз не можем да го вземем — каза момчето. — Ще вървим пеша. Ще намерим велосипеди по пътя, може би друга кола. Ще се оправим някак си.

— Не — възрази мама. — Въздухът е ужасен, а Джули не трябва да стои навън повече от необходимото. Хал, ако ти закараш Джули и Алекс, кога смяташ, че ще се върнеш? Утре вечер?

— Може би — отвърна татко. — Или в сряда следобед. Така ще можем да се уверим, че Джули е наред. А и няма как да знаем в какво състояние са пътищата.

— Лиза и Гейбриъл могат да останат при нас — предложи мама. — Ако така ще се чувстват по-добре.

— Не, ще се оправят — отвърна баща ми. — Чарли ще се грижи за тях. Джон може да прекара нощта у дома.

— В такъв случай всичко е уредено — заключи майка ми. — И не искам да чувам и дума повече от вас. — Тя погледна първо към Алекс, а после и към Мат.

— Миранда, искаш ли да дойдеш с нас? — попита татко. — Ще ми е приятна компанията ти, а смятам, че на Алекс и Джули също.

— Да — побързах да отговоря, преди някой друг да каже „не“ вместо мен.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита мама. — Сто и петдесет километра. Изглеждат ми доста.

— Моля те, мамо — примолих се аз. — Никога не ходя никъде. Позволи на Мат и Джон да отидат сами при реката. Аз ще бъда във вана с татко.

Майка ми се подвоуми.

— Алекс, имаш ли нещо против? — попита тя.

— Не, мадам — отвърна момчето. — Мисля, че за Джули ще е по-леко, ако Миранда дойде с нас. За Хал също.

— Прав е — съгласи се татко. — Ще облекчи болката от загубата на Джули.

— Значи, ще се върнете до сряда? — попита мама. — Двамата с Миранда?

— Не виждам причина защо не — отвърна татко. — Може да се върнем и утре вечер.

Мат поклати глава.

— Това не ми харесва — сподели той.

— На мен също — съгласи се мама. — Но всичко е наред. Миранда може да отиде.

Станах и я прегърнах, след което прегърнах и татко. Когато се отскубнах от него, ръката ми докосна тази на Алекс.

Двамата щяхме да сме заедно, помислих си аз. Щяхме заедно да се уверим, че Джули е в безопасност, и след това той щеше да осъзнае, че ми принадлежи.

14 .

27 юни

Тази сутрин отидох до къщата на татко и намерих Лиза на ръба на истерията.

— Защо искаш да ми я отнемеш? — пищеше срещу Алекс тя. — Хал, не му позволявай. Ще ви намразя и двамата, ако я отведете.

Гейбриъл, който не се нуждаеше от причина, пищеше почти толкова силно, колкото майка си.

— Аз също не искам да си тръгвам — каза Джули. — Алекс, не ме карай да го правя.

Брат ѝ изкрещя нещо на испански, което я накара да млъкне. Чарли взе Гейбриъл и започна да го утешава. Татко прегърна Лиза и започна да масажира гърба ѝ, докато се успокои.

— Ще бъде само на сто и петдесет километра от тук — обясни баща ми, което някога означаваше: „Можем да я посещаваме през уикендите“, но сега беше по-скоро: „Не е дошъл краят на света“.

— Тя е единствената, която разбира — възрази Лиза. — Останалите само се преструвате. Джули знае какво изживявам, като не знам какво се е случило с родителите ми, със сестрите ми.

— Съжалявам, Лиза — каза Алекс. — Но се налага да я отведа. Хал, може ли да тръгваме?

— По-добре да го сторим — отвърна татко. — Лиза, скъпа, ще се върна довечера. Най-късно утре. — Баща ми целуна нея и Гейбриъл, след което прегърна Чарли и едва ли не избута Джули навън. Алекс му помогна да го стори.

Помислих си, че момичето ще се разплаче, но тя остана мълчалива, също като брат си. Имах смесени чувства. Знаех си, че ще ми липсва, и съжалявах за Джон и Лиза. Но също така бях развълнувана, че ще напусна Хауъл за първи път от цяла година. Бях сигурна, че когато Джули влезе в метоха, Алекс ще се съгласи да остане с мен.

Двамата бяха върнали дрехите ни вчера и бяха прибрали всичките си вещи в раниците си. Натоварихме спалните си чували отзад в стария ван. Ванът на мама и колите на Мат и госпожа Несбит не запалиха, когато татко ги пробва снощи. Мат така се ядоса на себе си, че се скара със Сил. Прекараха половината нощ, като си викаха един на друг.

Джон също беше полудял. Отиде до къщата на татко миналата вечер, за да си вземе сбогом, но мама не му позволи да отиде и тази сутрин. Брат ми стоеше свит на топка в ъгъла на трапезарията и се опитваше да не заплаче.

Времето беше чудесно човек да се махне за малко.

Шофираше татко, а аз стоях на мястото до него. Приличахме на истинско семейство, може би на разведен баща, който връщаше децата на майка им след дългия уикенд, който са прекарали заедно. Разбира се, бяхме двуезично семейство, тъй като разговорите между Алекс и Джули бяха провеждани шепнешком и на испански.

Дори на магистралата татко караше с петдесет километра в час. Двигателят ревеше и по едно време дори загря, така че се наложи да спрем и да го изчакаме да се охлади. Нямах нищо против. Всичко беше мрачно и сиво и не се забелязваха никакви признаци на живот, но въпреки това се вълнувах да съм далеч от дома, а и не бързах да се прибирам. Двамата с Алекс разполагахме с цялото време на света, за да бъдем заедно.

Втория път, през който татко спря, за да позволим на вана да се охлади, осъзнах, че това може да е последният ми шанс да се отдалеча на такова разстояние от дома ни. Мама никога нямаше да си тръгне от там — с постоянните доставки на храна, с тока, който идва почти всеки ден, и с всичките дърва, които са ни необходими, за да ни е топло. Сил може и да поиска да си върви (това беше едно от нещата, за които се караха с Мат миналата вечер), но Мат няма да зареже мама или някой от нас. Мисля, че ако татко и Лиза решат да си тръгнат, Джон ще иска да бъде с тях. Защо Лиза би искала да си тръгне, след като пътуванията са опасни за бебето?

Това пътешествие беше само за мен — летен лагер, колеж и меден месец, всичко в едно. Фактът, че щеше да завърши в метох, не можеше да помрачи вълнението ми. Никога не съм ходила в метох.

— Откъде научи за това място? — попитах аз, след като ми доскуча от опити да разбера какво си говорят Алекс и Джули. — От „Фреш Еър Фънд“ ли?

— Не — отвърна момчето. — Нашият свещеник ми каза за него преди година. Приемаха момичета, но тогава Джули беше прекалено малка.

Сестра му измърмори нещо на испански. Алекс ѝ отвърна.

— Щом вашият свещеник го е одобрил, мястото трябва да е добро — констатира татко.

— Така е — съгласи се Алекс. — Затова Карлос каза, че ще е подходящо за нея.

— Ще има момичета на твоята възраст, Джули — каза баща ми. — Ще бъде чудесно за теб отново да имаш приятели.

— Джон ми беше приятел — отвърна момичето, което накара Алекс да избълва цял порой на испански.

Татко не му обърна внимание, вместо това изрече:

— Джон ще ти липсва. Всички ще ти липсваме.

— Така е най-добре — каза Алекс. — Джули отива на сигурно място. Господ ще се грижи за нея там.

— Това е успокояващо, съгласен съм — отвърна татко и наби спирачки. — По-добре да изчистим тези клони от пътя — каза той. — Не мога да рискувам да мина през тях.

— Аз ще ги махна — предложих аз. Алекс се присъедини към мен. Татко се справяше доста добре в избягването на дупките, но пътищата бяха в ужасно състояние, бяха засипани с клони и други боклуци. През по-голямата част от времето не създаваха проблеми, но на периоди трябваше да слизаме и да ги разчистваме.

— Не бях наясно, че си знаел за метоха толкова дълго време — казах аз. Почувствах се по-добре, когато разбрах, че Джули е щяла да влезе в метоха преди година, ако е била достатъчно голяма тогава.

— Мястото е добро — каза момчето. — Сестрите ще се грижат за нея. Ще я обикнат.

— Ние я обикнахме — съгласих се аз.

Алекс кимна.

— Бяхте много добри с нея — констатира той. — Семейството ти беше много мило и с двама ни. — Момчето взе най-големия клон и го завлачи към едната страна на пътя, а аз разчиствах по-малките. Погледнах към предния прозорец на вана и видях, че татко се е обърнал назад и разговаря с Джули.

— Всичко ще е наред — изрекох нежно аз. — За Джули. За нас.

— Щях да те обичам вечно, ако имах тази възможност — каза Алекс.

— Можеш да го сториш — отвърнах аз и отчаяно ми се прииска да го прегърна, но всичко, което направих, беше да докосна набързо ръката му. За момент той я стисна.

Върнахме се във вана и татко продължи да шофира бавно през Ню Йорк. Алекс и Джули нямаше какво повече да си кажат на какъвто и да било език, а баща ми се отказа да говори, за да разведри обстановката. Виждах, че е разтревожен за автомобила, но не сподели нищо с нас.

Направихме един питстоп^[12], което буквално си беше точно това. Носехме малко храна с нас, но я пазехме за вечеря. Нищо не беше отворено, нито моловете, покрай които минавахме, нито мотелите, нито бензиностанциите. Спомних си как Мат беше срещнал Сил и се зачудих дали в мотелите се бяха настанили някакви хора, но нямаше никакви видими признаци на живот.

Изминахме разстоянието от сто и петдесет километра, без да се натъкнем на друга кола, а най-плашещото беше, че това изглеждаше напълно нормално.

— Трудно ми е да повярвам, че все още има хора наоколо — споделих аз. — Всички ли живеят в евакуационните центрове и градовете?

— Така изглежда, нали? — отвърна татко. — Въпреки това има много хора по пътищата. През някои дни не срещахме никой, но в други виждахме нови лица постоянно.

— Сил ми разказа, че имало банди от хора, които се събирали и разпръсвали — казах аз. — Предполагам, че вашата банда е останала заедно — всички вие и Чарли.

— Чарли беше спойката — обясни татко. — Не ни позволи да се откажем.

— Това е невероятно — казах аз. — Наистина е. Пропътували сте хиляди километри, за да се върнеш при нас, татко, а сега Джули отива в метоха, за който Алекс знае от година. Наистина е невероятно.

— Христос ни благослови — отвърна момчето.

— Да, така е — съгласи се баща ми.

Това се оказа краят на разговора.

Направихме още две почивки — едната, за да охладим двигателя, а другата, за да разчистим пътя, след което стигнахме до града. Като всичко останало, и той беше напълно пуст. Личеше си, че някога е бил очарователен град. Имаше антикварни магазини, пекарни с френски имена и чайни. Сега обаче се беше превърнал в призрачен град, също като Хауъл, само дето беше по-лошо, защото знаех, че в Хауъл поне има хора.

— Метохът се намира на Уитлок Лейн — обясни Алекс. — По Олбъни Поуст Роуд.

— Трябва да го намерим лесно в такъв случай — каза татко. — Названието „Олбъни Поуст Роуд“ се използва за най-големите улици в подобни градове, като Мейн Стрийт. Ще видим къде ще ни отведе.

Отведе ни до квартали с безлюдни улици. Невероятното беше, или по-скоро изумителното, че видяхме табела за Нотбърга Фармс.

— Това е — провикна се Алекс. — Това е името.

Татко направи ляв завой и няколко километра карахме по Уитлок Лейн. Пътят беше в ужасно състояние и се наложи да спираме на два пъти, за да го разчистваме. Истинско облекчение беше да видим знак, на който пишеше „Нотбърга Фармс“.

Пред нас се откри поле. Можех да си представя колко красиво е било преди година — огромна зелена площ, заобиколена от ябълкова градина. Сега земята беше сива, а по дърветата имаше само няколко останали хилави листа.

Така беше навсякъде. Така беше и в Хауъл.

Слязох от вана и отворих портата. Татко подкара автомобила по алеята до метоха. Той представляваше една стара ферма с пристройки, хамбари и нещо, което приличаше на параклис.

— Не мисля, че има някой тук — сподели мнението си татко.

— Не — възрази Алекс. — Трябва да има. Питах за него в епархията на Луисвил. Беше отбелязано, че е отворен.

— Алекс, това е било преди месеци — каза баща ми. — Много неща може да са се случили оттогава.

— Влизаме — настоя момчето. — Няма да повярвам, че сестрите са изоставили това място, преди да го видя с очите си. Хайде, Джули.

Всички слязохме от вана. Алекс тръгна най-отпред и почука силно на вратата на фермата.

— Кой е? — чу се сърдит глас отвътре. — Сестра Грейс, ти ли си това?

— Не — отвърна Алекс. — Моля ви, отворете вратата. Доведох сестра ми, за да я оставя на вашите грижи.

Чухме стъпки, след което възрастна жена нервно отвори.

— Сестра Грейс ли ви изпраща? — попита тя.

— Не — отвърна Алекс. — Праща ни отец Франко от Ню Йорк. Може ли да разговаряме насаме, сестро?

— Съвсем сама съм — отвърна жената. — Сестра Грейс каза на сестра Ан и сестра Моника да отведат момичетата в Ню Йорк Сити и да останат там. Това беше през октомври, доколкото си спомням. Преди няколко седмици сестра Грейс каза, че ще е по-добре да потърси помощ за нас, така че двете със сестра Мери тръгнаха, а тук останахме само аз и сестра Хелън. Сестра Хелън почина преди три дни. Може да станаха и четири. Толкова е трудно да следя времето. Съвсем сама съм. Знаете ли къде е сестра Грейс?

— Не знаем, сестро — отвърна Алекс. — Но носим храна. Можем да ви я дадем.

— Това ще е много мило от ваша страна — каза монахинята. — Моля, влезте.

— Не се представихме — започна татко. — Казвам се Хал Еванс, а това е дъщеря ми Миранда, заедно с общите ни приятели Алекс и Джули Моралес.

— Аз съм сестра Полина — отвърна жената. — Отговарях за мандрата, но изклахме кравите още преди месеци. Нямахме с какво да ги храним. Месото им ни помогна да оцелеем до Великден.

Не можех да понеса всичко това.

— Ще донеса храната — казах аз, доволна, че мога да си намеря извинение, за да се отдалеча от монахинята и от къщата ѝ. Вътре вонеше на смърт. Осъзнах, че вероятно сестра Хелън е още там и се разлага.

Беше ужасно. Спомних си как намерих госпожа Несбит в леглото ѝ сутринта, в която почина. Оставих я там и претърсих къщата ѝ за храна, за всичко, което можехме да използваме, преди да се върна у дома и да кажа на Мат, Джон и мама, че е умряла.

В този момент това ми се струваше най-правилното нещо. Сега се запитах що за чудовище съм била, как съм могла да преровя всеки сантиметър от къщата, като съм знаела, че едно любимо същество лежи мъртво в леглото си.

Взех храната от вана и бавно се затътрих към фермата. Явно вонята не понасяше на всички, защото бяха насядали на верандата и гледаха към пустото сиво поле.

— Толкова е приятно да имаш компания — чух да казва сестра Полина. — Не знам кога ще се върнат Грейс и Мери. Мина толкова много време. Ако бяха намерили помощ, трябваше да са си дошли досега.

— Заповядайте — казах аз и бутнах в ръцете ѝ торбата с храна. — Това е всичко, което носим с нас.

— Толкова мило от ваша страна — благодари монахинята. — Сестра Хелън така щеше да се зарадва. Казваше, че не е гладна, но знаех, че не е така. В очите ѝ го виждах, нали се сещате? Дори накрая, погледът ѝ така и не се промени.

— Може би трябва да дойдете с нас, сестра Полина — предложи татко. — В дома ни в Пенсилвания.

— Много вежливо от ваша страна — отвърна монахинята. — Но Грейс ми възложи задачата да отговарям за метоха. Не мога просто да си тръгна.

— Сестра Грейс може и да не се върне — каза баща ми.

— О, ще го стори — отвърна сестра Полина. — Минаха само няколко седмици, а в днешно време нещата стават много бавно. Безпокоя се за Мери, когато тръгна, беше болна. Толкова много болести има. Сторихме какво можахме за хората в града, но толкова много умряха. Предполагам, че всички са напуснали досега, онези, които оцеляха. Носеха ни храна и дърва, но от доста дълго време не е идвал никой. Надявахме се, че по Великден ще дойде някой, но бяхме само четирите.

— Моля ви — каза татко. — Ще умрете, ако останете тук.

— Така или иначе, това ще се случи — отвърна сестра Полина. — Примирих се от доста дълго време с тази мисъл. — Монахинята се усмихна и видях, че това не е усмивката на една луда жена. Беше усмивката на жена, която не се страхуваше от смъртта.

— Ще останем с вас — каза Алекс. — Джули и аз. Докато сестра Грейс се върне.

— Алекс — възрази татко.

— Не, Хал — сопна се момчето. — Това е правилното решение за нас.

— Много мило от ваша страна да останете — започна сестра Полина, — но сестра Грейс не ми даде разрешение да отварям метоха за външни хора. Опасявам се, че трябва да откажа.

— Има ли нещо, което можем да направим за вас, докато сме тук? — попита татко.

— Разбира се — отвърна монахинята. — Хелън лежи в леглото си вече дни наред. Изглежда толкова смирена, но мисля, че ще е най-добре, ако я погребем. Не сте ли съгласни? Прах при праха.

— Можем да помогнем — съгласи се баща ми. — Къде можем да намерим лопати?

Сестра Полина се изправи и посочи към една от пристройките.

— Там е килерът, където държим инструментите — каза тя. — Хелън отговаряше за зеленчуковата градина. О, имаше природен талант за това. Тиквички, моркови, царевица. Цяло лято ядяхме онова, което произвеждаше в градината, а което не можехме да изядем, консервирахме. Беше чудесен живот. — Жената вдигна поглед към ябълковите дървета. — Тази година нямаме никаква реколта. Ако Бог е милостив, следващата година земята отново ще е плодородна.

— Бог е милостив — каза татко. — Вярвам в Неговата милост.

— Аз също вярвах — отвърна сестра Полина. — Предполагам, че един ден ще повярвам отново. В крайна сметка вие, хора, ми донесохте храна. А и ще ми помогнете с Хелън.

Баща ми кимна.

— Ще отнеме известно време — каза той. — По-добре да се захващаме. Хайде, Алекс.

— Може ли да се разходим наоколо? — попита Джули. — Чувала съм толкова много за фермата, че искам да я разгледам.

— Разбира се, скъпа — отвърна сестра Полина. — Ще ми простиш ли, че не мога да се присъединя към теб? Артритът ми се обажда тези дни. Мисля, че утре ще вали.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита ме Джули. Всъщност изгарях от желание да я придружа. Така и не се отдалечихме много от фермата, но бяхме на достатъчно голямо разстояние, за да не можем да чуем какво си говореха останалите, а и те също не можеха да ни чуят.

— Няма причина ти и Алекс да не останете с нас — казах аз.

Джули поклати глава.

— Брат ми ще намери друг метох, в който да ме отведе — отвърна тя. — Някъде между тук и Охайо. Епархията в Питсбърг ще знае къде съществува такъв. След това ще отиде в манастир.

— Не се налага да го прави — казах аз. — Карлос няма да разбере.

— Причината не е само Карлос. Алекс иска да отиде в манастир.

Онова, което искаше той, бях аз. Нямаше как Джули да знае това или дълбочината на неговите чувства.

— Може би ще си промени решението — предположих аз. — Сама каза, че не винаги е искал да бъде монах.

— Така беше преди — отвърна Джули. — Алекс ми обясни решението си, когато бяхме в Кентъки. Каза ми, че Бог ме е поверил на него, и когато се увери, че съм в безопасност, в отплата ще му се посвети.

— Хората често променят мнението си — настоях аз.

— Не и Алекс. Дори когато не е прав, пак не променя мнението си.

В този момент осъзнах, че познавам брата на Джули по-добре от самата нея. Тя обаче нямаше да ми повярва, ако ѝ кажех това, както аз нямаше да повярвам, ако Сил ми заявеше подобно нещо за Мат.

— Алекс те обича — казах аз. — Той иска само най-доброто за теб. Както и Карлос. Щастливка си, че ги имаш.

Джули поклати глава.

— Може и да ме обичат, но не ме искат — заяви тя. — Никой от тях не ме иска. Но това няма значение. Светата Майка ще се грижи за мен, докато стана достатъчно голяма, за да се грижа сама за себе си.

— Ние ще се грижим за теб — уверих я аз. — Мама, татко, Лиза и Чарли. И Джон. Ти си част от нашето семейство. Двамата с Алекс сте част от него.

— Ние нямаме семейство — отвърна момичето. — Вече не. Хайде. Трябва да се връщаме.

Позволих и да ме отведе до фермата. Когато стигнахме до нея, сестра Полина, татко и Алекс бяха клекнали и се молеха. Джули се присъедини към тях. Почувствах се неудобно да стоя права и да ги наблюдавам, но знаех, че щях да се почувствам още по-неудобно, ако се присъединя към тях.

Татко и Алекс отидоха долу и няколко минути по-късно се върнаха със сестра Хелън. Бяха я увили в одеяло, но това нямаше никакво значение. Очевидно им беше трудно да я носят и Джули, без да се замисля, отиде да им помогне. Нямах никакъв избор освен да направя същото.

Отнесохме сестра Хелън навън, а сестра Полина вървеше до нас. Татко и Алекс спуснаха нежно тялото в дупката, която бяха изкопали. Алекс, Джули и монахинята изрекоха няколко молитви, след което татко и Алекс запълниха дупката с пръст.

Не стояхме много след това. Все още беше рано, но небето беше започнало да се смрачава. Сестра Полина целуна всички ни, докато се сбогуваше с нас и ни благодари. Обеща да разкаже на сестра Грейс за нашето посещение, когато тя се прибере в метоха. Всички знаехме, че това никога няма да се случи.

Бяхме на пътя не повече от два часа, когато ванът спря. Можехме да го усетим как умря.

Татко излезе навън, вдигна капака и се престори, че знае какво прави. Алекс се присъедини към него. Приличаха на истински мъже и изглеждаха глупаво. Върнаха се в автомобила едва когато навън заваля.

— Ще спим във вана — обяви татко. — Ще тръгнем на сутринта.

— Колко далеч се намираме? — попита Джули.

— Бих казал на около шейсет и пет километра — отвърна баща ми.

— Това са два дни пеша — констатира Алекс. — Три, ако времето остане такова лошо.

— Можем да се справим — вдъхна му кураж татко. — Ще се приберем до четвъртък.

Никой от нас не каза нищо, но всички знаехме, че ни очакват два дни тежко ходене без абсолютно никаква храна. Колкото повече вървим, без да ядем, толкова по-тежко щеше да става придвижването.

Ето ни и нас. Дъждът плющи върху тавана на вана. Татко стои зад волана, взира се през предния прозорец, вероятно си мисли за Лиза и мама и колко разтревожени са те. Алекс и Джули са отзад и си шепнат яростно на испански. Бях си взела дневника и една от светещите химикалки за всеки случай и сега седя в пътническото място и записвам всичко. Колкото повече мисля за това, което се случи, толкова по-малко се тревожа за онова, което ще се случи.

28 юни

Лагеруваме в денонощния магазин на една бензиностанция. Разположили сме се в него, няма никаква храна (проверихме навсякъде), покривът тече и всички прозорци са счупени. Тоалетната работи, така че се чувствам, все едно сме в Рая.

Спряхме, преди да се стъмни, защото Джули започна да кашля. Бездруго не знаех колко далеч мога да стигна.

Татко каза, че сме изминали доста голямо разстояние днес и смята, че се намираме на около трийсет километра от дома ни. Трябва да се приберем до утре вечерта.

— Искам да ви кажа колко много се гордея с вас — каза той. — Преди година имах три деца. Сега имам седем. Светът е пълна каша и имате пълно право да сте ядосани и изплашени, но нещата ще се оправят. Вие ще ги поправите.

— Ще дадем най-доброто от себе си — обеща Алекс.

Татко се усмихна.

— Животът е пълна помия — каза той. — Смяташ, че знаеш какъв ще бъде утрешният ден, правиш си планове, всичко е наредено и тогава се случва невъобразимото. Животът те хваща неподготвен. Винаги така прави. Но в лошото винаги има примесено и добро. То е там. Просто трябва да го разпознаеш.

Целите ми крака са в мехури от ходенето. Тялото ми се тресе от студ, глад и изтощение. Страхувам се, че никога вече няма да видя дома ни, както и от това, че ако стигна до него, никога вече няма да го напусна.

Знам, че татко е прав, когато казва, че в лошото винаги има примесено и добро. Само дето не мисля, че разполагам с мъдростта да го разпозная.

29 юни

Все още сме в Ню Йорк, но вече сме близо до границата. Прекарваме нощта в една празна къща. В нея има легла, възглавници и одеяла.

Татко и Алекс отидоха да потърсят някакви колела или кола с останало в нея гориво. Започнах да фантазирам, че ще намерят някаква храна. За съжаление, когато се върнаха, не носеха нищо.

През по-голямата част от сутринта беше мъгливо и с всичката пепел наоколо, чувството беше, все едно че дишаме кал. Налагаше се да си правим почивка след почивка, тъй като кашляхме прекалено тежко, за да продължим напред.

Миналата нощ имах ужасен кошмар и днес не можех да го изтрия от ума си.

Сънувах, че се намираме в денонощния магазин на бензиностанцията и аз, Джули и татко се бяхме сгушили в спалните си чували. Само Алекс беше буден. Първо отиде при Джули и я накара да изпие две от хапчетата. След това насили и татко да изпие две от тях.

Когато дойде при мен се опитах да се освободя от хватката на спалния чувал, но се намирах в капан.

Не можех да помръдна тялото си. Чувствах се толкова безпомощна, когато Алекс приклекна до мен. Той нежно повдигна главата ми и я постави в сгъвката на ръката си. Против волята си изпитах премазваща нужда да съм до него и когато той се наведе и ме целуна, приветствах устните му, устата му, доказателството за неговата любов, докато не усетих приспивателните върху езика му.

Събудих се. Цялата треперех. В помещението влизаше достатъчно светлина през счупените прозорци, за да мога да видя лицата на останалите. Дори в съня си, това на Алекс изглеждаше разтревожено.

Обичам го. Обичам чувството да го обичам. Обичам допира му и спомена за допира му. Толкова дълго време смятах, че няма да имам никой, когото да обичам, а сега имам него. Всеки ден, който прекарваме заедно, е един неочакван ден.

Тази нощ Алекс спи в съседната на моята стая. Желая го толкова силно. Искам стената между нас да изчезне и да останем сами, да бъдем заедно, да станем едно цяло.

Тогава съмненията ми ще изчезнат. Кошмарите ми ще си отидат.

Всичко, което ще съществува, ще бъдем Алекс и аз.

Две тела. Едно сърце.

30 юни

У дома сме.

Хортън е мъртъв.

Плача прекалено много, за да мога да пиша.