Последните оцелели: Светът, в който живеем

1 .

25 април

Цялата треперя, но не мога да разбера дали защото нещо странно се случва, заради съня ми или просто защото съм в кухнята, далеч от топлината на печката на дърва. Часът е 1:15. Има ток и аз пиша в дневника ми за първи път от седмици насам.

Сънувах бебето Рейчъл. Сънувам я доста често — полусестрата, която никога не съм виждала. Всъщност въобще не знам дали Лиза е родила момче, или момиче. Като се изключат няколкото писма, не сме чували нищо за татко и нея, откакто ни посетиха миналото лято по време на пътуването си на запад. За съжаление, дори това е повече, отколкото зная за другите заминали.

В съня ми Рейчъл беше на пет, но тя често менеше възрастта си, така че това не беше нещо странно. Беше се сгушила в леглото си, докато ѝ четях приказка преди лягане. Помня, че си помислих каква щастливка е, че разполага със собствена спалня и не е необходимо да спи в слънчевата стая заедно с мама, Мат и Джон, както ми се налага на мен вече от няколко месеца.

Токът спря в съня ми. Рейчъл ме попита защо.

— Заради Луната — отговорих ѝ аз.

Тя се разкикоти. Истински детски кикот.

— Защо Луната ще кара тока да спира? — попита ме отново тя.

И аз ѝ разказах. Разказах ѝ всичко. Обясних ѝ как през месец май един астероид удари Луната и я измести малко по-близо до Земята и как гравитационното ѝ привличане стана по-силно, и в резултат на това всичко се промени. Надигнаха се приливни вълни, които пометоха цели градове. Имаше земетресения, които унищожиха магистралите, и вулканични изригвания, които изхвърлиха пепел в небето и закриха слънчевата светлина, като по този начин предизвикаха глад и епидемии. Всичко това се случи, защото гравитационното привличане на Луната стана малко по-силно от преди.

— Какво е слънчева светлина? — попита ме тя.

Това е моментът, в който сънят се превърна в кошмар. Исках да ѝ опиша слънчевата светлина, само че не можех да си спомня как изглеждаше небето, преди пепелта да закрие всичко. Не можех да си спомня синия небосвод или зелената трева, или жълтите глухарчета. Помнех думите — зелено, жълто, синьо — но ако някой поставеше таблица с цветовете пред мен, щях да кажа на синьото червено, а на жълтото — лилаво. Единственият цвят, който познавам сега, е сивото — сивата пепел, сивата мръсотия и сивата тъга.

Преди по-малко от година всичко се промени, преди по-малко от година гладът, мракът и смъртта станаха нещо обичайно и споменът за живота — живота, какъвто го познавах — се беше изгубил. Не можех да си спомня синьото.

Бебето Рейчъл — или по-точно малкото момиченце Рейчъл — лежеше в леглото в своята детска стая и ме питаше разни неща, а аз я погледнах и тя вече не беше бебето Рейчъл. Тя беше мен. Но аз не бях на пет. Бях онази, миналогодишната, и тогава си помислих: „Това не може да е истина“. Аз съм тук, на леглото, и разказвам на своята полусестра приказка преди лягане. Изправих се (мисля, че това е един и същи сън, но може би грешах; може би бяха два съня и аз ги смесвах) и минах покрай едно огледало. Погледнах се в него, за да се уверя, че наистина съм аз, но тогава видях, че приличам на госпожа Несбит, както когато я намерих мъртва в леглото ѝ миналата есен. Бях старица. Мъртва старица.

Вероятно наистина бяха два съня, защото, след като се изправих на крака, вече не помнех бебето Рейчъл. Не че това имаше някакво значение. Вече нищо нямаше значение. Какво като не можех да си спомня сините небеса? Така или иначе, никога нямаше да ги видя отново, както и жълтите глухарчета и зелената трева. Никой нямаше да има тази възможност, никой на Земята. Ние, хората, които извадихме достатъчно голям късмет все още да сме живи, никога нямаше да изпитаме топлината на слънцето отново. Луната се погрижи за това.

Колкото и ужасни да бяха сънищата ми, не се събудих от тях. Събуди ме някакъв звук.

В началото не успях да го различа. Знаех, че е нещо, който бях свикнала да чувам, но ми звучеше някак си неестествено. Не беше плашещ звук, просто различен.

Тогава се сетих какво представляваше. Дъжд. Дъжд, който се сипеше върху покрива на слънчевата стая.

Напоследък времето беше сравнително топло, предполагам, защото е пролет. Не можех да повярвам, че вали дъжд, истински дъжд, а не суграшица. Измъкнах се на пръсти от слънчевата стая и отидох до предната врата. Всичките ни прозорци са покрити с шперплат, освен един в слънчевата стая, но все пак е нощно време и е прекалено тъмно, за да се види нещо през него, затова трябваше да се отвори вратата.

Наистина е дъжд.

Не зная какво всъщност означава да вали. Миналото лято и есента беше налегнала истинска суша. Преживяхме ужасна снежна буря през декември и после още една по-късно, но беше прекалено студено и сухо за дъжд.

Може би трябваше да събудя всички. Може би никога вече няма да завали. Но имам толкова малко възможности да остана сама. Слънчевата стая е единственото място в къщата, където разполагаме с топлина благодарение на дървата, които Мат и Джон нацепиха през лятото и есента. Всички сме заедно в това помещение, ден и нощ.

Знам, че трябва да бъда благодарна, че разполагаме с топло местенце, в което да живеем. Има доста неща, за които трябва да бъда благодарна. Вече от месец насам получаваме седмични хранителни доставки и мама ни позволява да ядем по два пъти на ден. Все още съм гладна, но не и както преди. Мат възвърна силите си, които изгуби по време на грипа, и ми се струва, че Джон е пораснал малко. Мама отново се е превърнала в мама. Настоява да чистим къщата всеки ден и да се преструваме, че пишем домашните си. Слуша радио всяка вечер, така че имаме някаква представа какво се случва на другите места. Места, които никога няма да видя.

Нe съм писала в дневника си от цял месец. Преди пишех постоянно. Спрях, защото чувствах, че макар положението да беше станало по-добро, никога нищо нямаше да се промени.

Само че сега вали.

Нещо се промени.

И аз пиша отново.

26 април

Не казах на никого, че предната нощ валя. Когато си делиш стая с трима души и котка, всичко, което можеш да запазиш в тайна, е добре дошло.

Тази сутрин си помислих, че може би съм сънувала дъжда, също както бях сънувала как бебето Рейчъл се превръща в мен, а аз се превръщам в госпожа Несбит (мъртвата госпожа Несбит при това), но съм напълно убедена, че валя. Отидох да изхвърля нощното гърне и ми се стори, че снегът се е разтопил още повече.

Никога не съм си представяла, че ще милея за кал и киша. Но също така не бих повярвала, че ще съм отговорна за изхвърлянето на нощно гърне.

Зачудих се дали вали на мястото, където се намират татко, Лиза и бебето. Предпочитах да си мисля за подобни неща, отколкото по въпроса дали са живи, или не.

Понякога се питам от какво бих се лишила, за да видя отново баща ми или поне да разбера как е той. Бих ли се отказала от едно дневно хранене до края на живота си? Бих ли се отказала от електричеството? Бих ли се отказала от дома си?

Нямаше никакво значение. В един момент двете хранения на ден щяха да се превърнат в едно, токът щеше да изчезне напълно и ако искахме да оцелеем, щеше да се наложи да напуснем къщата си.

Когато това се случеше, знаех, че никога повече няма да видя татко, Лиза или бебето Рейчъл, което може би дори не съществува. Нямаше да го видя, защото тръгнехме ли си от тук, той нямаше как да ни открие, както и ние нямаше как да го сторим; не можехме да намерим и някой от приятелите ни, които напуснаха, защото се надяваха някъде другаде положението да е по-добро.

Все пак останахме. Казвах си, че минахме през най-лошото и можем да се справим с онова, което щеше да последва. Мама постоянно повтаря, че докато сме живи, надеждата също е жива.

Така ми се иска да знаех дали и татко е жив.

27 април

Отново вали.

Този път валя силно през по-голямата част от следобеда.

Всички бяхме толкова развълнувани, че човек можеше да си помисли, че вали храна, слънчева светлина и глухарчета. Дори Хортън се опита да излезе навън, когато отидохме при предната врата, за да видим дъжда. Джон го избута навътре.

— Трябва да донесем кофи — каза мама. — Тенджери. Тигани. Всичко, което може да задържи дъждовната вода.

Обходихме къщата светкавично, за да потърсим подобни съдове. Станахме вир-вода, докато ги нареждахме навън и никой от тях не се напълни чак толкова много. Когато обаче прехвърлихме водата в няколко тенджери, тя изглеждаше доста по-внушително.

Мислите ли, че ще вали отново? — попита Джон, когато се изсушихме и простряхме хавлиите на простора в слънчевата стая.

— Преди две вечери пак валя — съобщих аз.

Всички се ококориха насреща ми. Не можех да разбера дали това беше нещо добро, или не.

— Шумът ме събуди — признах си.

— Трябваше да ни кажеш — рече мама. — Можехме да оставим тенджери навън.

— Нe помислих за това — отвърнах. — Сънувах кошмар, събудих се и видях, че вали. Или май първо чух на падащия дъжд и тогава се събудих. Не помня точно.

Мама въздъхна. Беше същата добре позната „Миранда никога няма да порасне, да бъде отговорна и да разбере, че когато вали, трябва да ми каже, за да мога да поставя тенджери и тигани, които да се напълнят с вода и да направят живота на всички ни по-лесен“ въздишка.

— Какво? — учудих се аз. — Валеше. Не ви събудих. Спря да вали. Сега вали отново и така като гледам, ще вали всеки ден до края на живота ни и ще ни отнесе в морето.

— Какво ще стане, ако дъждът отмие снега и след това спре да вали? — попита Джон. — Откъде ще си намерим вода?

— Кладенецът ще се напълни, когато снегът се разтопи — обясни мама. — Докато тръбите не замръзнат, всичко ще бъде наред.

— Течаща вода — казах аз. — Ще е много по-лесно да перем с нея сега, когато имаме ток от време на време.

— Колко забавно — рече мама. — А някога приемахме всички тези неща за даденост. Вода. Електричество. Слънчева светлина.

— Продължаваме да живеем без слънчева светлина — отбеляза Мат. — Не можем да разчитаме и на електричеството. Нито пък на водата.

Мама погледна към една от тенджерите с дъждовна вода.

— Това е добър знак — каза тя. — Знак, че предстоят по-добри неща.

28 април

Вчера следобед заваля отново и оттогава не е спирало. Силен, тежък дъжд.

Мама реши да го отпразнуваме, като ни даде тестове за решаване.

Джон се провали на своя. Мама се намръщи.

— Какво значение има? — попита брат ми. — Какво ще стане, ако не науча алгебрата?

— Един ден училищата ще отворят отново врати — отговори мама. — Нещата ще станат по-нормални. Трябва да залягаш над уроците, за да си готов, когато това се случи.

— Тази няма да я бъде — сопна се Джон. — Дори училищата да отворят врати отново някъде, това някъде няма да е тук. Няма достатъчно хора.

— Не можеш да си сигурен — отвърна мама. — Не знаем колко души са се окопали в домовете си, също като нас, и чакат да настъпят по-добри времена.

— Обзалагам се, че които и да са те, не изучават алгебра — заключи Джон.

29 април

Качих се горе в стаята на мама, за да си взема нещо за четене. Прочетох толкова много пъти всяка от книгите в моята стая, че мога да отворя на произволна страница и да изрецитирам написаното по памет.

Или поне се чувствам по този начин.

Мама обича биографиите. Мен поначало не ме привличат, а предвид случилото се миналата година, ме интересуват още по-малко. Мария I, кралицата на шотландците, е прекарала по-голямата част от живота си в затвора, след което са ѝ отсекли главата, но в сравнение с мен ѝ се е разминало леко.

Колко вулканична пепел е трябвало да диша всеки ден?

Едно от хубавите неща на тези биографии е, че не съм ги чела. Поне не всички, не и целите. И тъй като не мога да отида до книжарницата или до библиотеката, за да си взема нещо ново, търся книги в спалнята ма майка ми.

Мама очаква от нас да поддържаме стаите си колкото се може по-чисти, макар че не прекарваме почти никакво време в тях. Веднага забелязах, че няма прах нито по мебелите, нито по книгите. Издърпах една от рафта, погледнах я, за да видя дали ще ми се стори поне малко интересна, не ми се стори и взех друга.

Забелязах, че има нещо залепнало за третата книга, която издърпах, някакво листче хартия, което извадих. Оказа се списък за пазаруване. Вероятно мама го беше използвала като отбелязка.

Мляко

Ромен^[1]

Портокалов сок

ПЗХ

Масло

Яйца

Малиново сладко

Това беше всичко. Това беше целият списък, който съдържаше само седем неща. Отне ми няколко секунди, за да разгадая, че ПЗХ е „пълнозърнест хляб“. Мина толкова много време, откакто за последно ядох хляб, да не говорим за пълнозърнест.

Толкова много време, откакто ядох която и да е от тези храни. Цяла вечност дори не съм се сещала за малиново сладко и масло.

Няма да е правилно, ако кажа, че докато гледах списъка (от който не можех да сваля очи), огладнях, защото постоянно бях гладна. Храната, която получавахме всяка седмица, стигаше да ни поддържа живи, но не и да ни засити. Определено не ми навяваше и носталгични спомени. За добрите стари времена, когато човек можеше да вдиша въздуха и да си намаже малиново сладко върху препечена филийка! На Мария I, кралицата на шотландците, може и да ѝ е липсвала препечената филийка (ако по онова време вече е била открита), но не и на мен. Отдавна преодолях всичко това.

Роменът обаче привлече вниманието ми. Този зеленчук беше написан с почерка на майка ми незнайно кога и ме накара да си спомня кои бяхме и какви бяхме. Семейство, което ядеше ромен. Другите фамилии предпочитаха айсберг или маруля, или бостънско зеле. Ние ядяхме ромен. Семейство Еванс от Хауъл, Пенсилвания, предпочиташе ромен.

Дали другите оцелели са яли някога ромен и малиново сладко? Ние ли сме последните на Земята, които някога са го правили?

Някъде там със сигурност съществува място, на което хората продължават да ядат яйца и да пият мляко. Нямам представа къде е това място и как си добиват храната в него, но се обзалагам, че някъде в Америка съществуват райони, където все още има храна и ток, и много книги за четене.

Президентът имаше деца. Вицепрезидентът имаше внуци. Милионерите, сенаторите и филмовите звезди имаха семейства. Едва ли тези хора ядат само консерви със зеленчуци.

Зачудих се дали си правят списъци за пазаруване. Зачудих се дали предпочитат ромен.

30 април

Мразя неделите. Тази ми се струва най-лошата, защото е последната от месец април.

Господин Дануърт ни носи торбите с храна в понеделник, а с тях последните новини и чувството, че в Хауъл все още живеят хора. Всяка неделя, макар никой от нас да не го изрича на глас, се тревожим, че може да не се появи, че доставките на хранителни продукти ще секнат, че ще се върнем в същото положение, в което се намирахме през зимата — съвсем сами и бавно умиращи от глад.

Само дето сега щеше да е много по-зле, защото за известно време имахме храна, а с нея дойде и причината да се надяваме.

Ако не бях започнала отново да пиша в дневника ми, нямаше как да разбера, че е последната неделя на април. Нямах основание да смятам, че нещата ще се променят само защото календарът се мени, но въпреки това се тревожа. Може би хранителните доставки щяха да траят до края на април.

Мразя неделите.