Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

18 .

24 декември

Бъдни вечер. Случи се най-прекрасното нещо.

Денят започна като всички останали. Утре ще имаме празничен обяд. (И разбира се, макар че мама, Мат и Джони не подозираха, всички щяха да получат подаръци. Толкова се вълнувам при мисълта как ще им ги дам.) Никакво пране днес. Закачихме върху простора гирлянди и част от украсата за елха. Нарекохме творението си хоризонтална коледна елха.

Добре. Това означаваше, че все пак днешният ден не е като всички други.

Тази вечер седяхме заедно и говорихме за отминалите Коледи. Отначало ясно си личеше, че мама не смята идеята за добра. Но не ни спря, а всеки от нас имаше по някоя история за разказване. Смяхме се И чувствахме страхотно.

И тогава чух в далечината песни. Истински коледни песни.

Облякохме си палтата, нахлузихме ботушите и ръкавиците си и излязохме навън. Наистина надолу по пътя вървяха хора и пееха коледни песни.

Незабавно се присъединихме към групата. Благодарение на разчистените от братята ми пътеки не беше много трудно да стигнем до шосето. (Имаше някои заледени участъци и не ми се искаше мама да излиза, но нищо не бе в състояние да я спре.)

Самото шосе още беше покрито с почти един метър сняг. Никой не пътуваше по него, така че сами си проправихме пътя до там.

Беше ужасно вълнуващо да сме навън, да пеем, да сме отново заедно с други хора.

Разпознах семейство Мортенсън, които живееха на около километър и половина надолу по шосето. Останалите ми бяха непознати. Но нашият район си е доста странен. Дори и в добрите времена не сме общували с повечето от съседите си. Мама казва, че когато била малка, не било така и всички се познавали, срещали се и прекарвали доста време заедно, но много от старите семейства се преместили, а на тяхно място дошли нови и съседските правила се променили. Сега това, да си добър съсед, означаваше да си гледаш работата и да не си пъхаш носа в тази на другите.

Докато си проправяхме път в снега и пеехме (доста фалшиво), към нас се присъедини едно друго семейство. Накрая се събрахме около двайсетина души, които се държаха като някогашни нормални хора. Или поне така, както ставаше във филмите. Не мисля, че преди сме се събирали да пеем коледни песни заедно.

Накрая стана прекалено студено дори и за най-големите ентусиасти сред нас. Завършихме с „Тиха нощ, свята нощ“. Мама се разплака и не беше единствената.

Прегърнахме се и си казахме, че трябва да се виждаме по-често, но се съмнявам, че ще го направим. Не искахме някой друг да разбере колко много храна имаме или дърва. А и те не искаха ние да знаем за техните.

Все пак беше прекрасна Бъдни вечер. А утре ще е още по-добре.

25 декември

Най-готината Коледа, която някога съм имала.

Всички се събудихме в страхотно настроение и цяла сутрин бъбрихме оживено колко бе забавно миналата вечер, докато пеехме коледни песни. Дори не харесвахме семейство Мортенсън, но да ги видим миналата нощ, да знаем, че са все още наоколо и са здрави, беше невероятно ободряващо.

- Ние издавахме радостни звуци - отбеляза мама. -Хубаво е да си спомниш усещането да изпитваш радост.

Обядът бе истинско пиршество. Първо имахме говежди бульон със стридени крекери. Основното блюдо беше лингуини с миден сос и гарнитура от задушен зелен боб. Майка ми дори отвори бутилката вино, която Питър бе донесъл преди векове, така че пихме и вино.

За десерт поднесе лимоново желе, което бе купила при лудешкото пазаруване през лятото. Не зная кога го е направила, но някак си е успяла да го стори тайно и беше невероятна изненада.

Толкова много храна и смях. Беше велико!

След това всички измрънкахме някакви извинения и се изсулихме навън. Аз се качих в стаята си, за да взема подаръците, и за моя изненада, останалите също се качиха в своите.

Когато се върнахме в слънчевата стая, всички носехме подаръци. Само тези на мама бяха увити в истинска хартия за подаръци. За моите използвах страници от списания, а Мат и Джони - кафяви книжни торби за пазаруване.

Но всички бяхме изненадани. Толкова много подаръци.

Оказа се, че за всеки има по два подаръка и дори един за Хортън.

Котаракът пръв отвори своя. Беше съвсем нова изкуствена мишка.

- Купих я от магазина за кучешки храни - обясни Джони. - Не казах на никого, защото трябваше да купя храна и тоалетна. Сетне реших, че и Хортън трябва да получи подарък за Коледа, така че я запазих.

Този подарък сякаш беше за всички нас. Котаракът тутакси се влюби в мишката, започна да я ближе, да скача върху нея и изобщо да се държи като истинско коте. Спомних си колко бях уплашена, когато избяга. Но той също знаеше какво означава семейството и се бе върнал. Бяхме заедно, както трябваше да бъде.

След това мама каза да отворим нейните подаръци.

- Не са нищо специално - предупреди ни тя. - Питър ги купи от магазина в болницата, преди да го затворят.

- Това ги прави още по-специални - заявих и наистина го мислех. - Иска ми се и Питър да е с нас.

Майка ми кимна.

- Отворете ги. Само не очаквайте кой знае какво.

Пръстите ми трепереха, докато свалях опаковъчната хартия. Беше чисто нов дневник, много красив, с розова подвързия и малка ключалка с ключ.

- О, мамо! - възкликнах. - Никога не съм виждала нещо по-красиво.

Подаръкът на Джони беше електронна бейзболна игра с батерии.

- Не се тревожи - рече майка ми, - има и батерии.

Усмивката на по-малкия ми брат беше толкова ярка, че можеше да освети цялата стая.

- Това е велико, мамо! Сега ще има с какво да се занимавам.

Подаръкът на Мат беше комплект за бръснене.

- Предположих, че ножчетата ти вече са на привършване - каза мама.

- Благодаря ти, мамо - усмихна се Мат. - Напоследък май малко съм обрасъл.

Настоях след това мама да отвори моя подарък. Тя го разви и когато видя кутията с шоколадови бонбони, челюстта й увисна.

- Може да са малко стари - предупредих я.

- На кого му пука! - извика мама. - Те са шоколадови. О, Миранда! Разбира се, ще си ги поделим. Не мога да изям сама цялата кутия. - Тя млъкна и закри устата си с ръка. - О, не исках да прозвучи така!

Избухнах в смях. Джони попита каква е тази шега, което накара мен (и мама) направо да се задавим от смях.

Казах на Джони да отвори моя подарък. Той скъса хартията, след това махна капака на кутията за обувки.

- Не мога да повярвам! - извика. - Мат, погледни тези карти. Погледни ги! Те са стотици. И наистина са стари. Те са от петдесетте и шейсетте години. Виж, Мики Мантъл⁸. И Йоги⁹. И У или Мейс¹⁰. Никога досега не съм виждал такава жестока колекция!

- Радвам се, че ти харесват - казах, облекчена, че не ме попита откъде съм ги взела. - Мат, сега ти отвори своя подарък.

Той го стори.

- Какво? - попита отначало. - Искам да кажа, че наистина е хубаво, Миранда, но не разбирам...

- О, зная, че рисунките са оцветени - подех. - Но моливите са съвсем здрави и си помислих, че можеш да използваш задната страна на листовете. Някога рисуваше много добре и си помислих, че може да поискаш пак да опиташ.

Лицето му светна.

- Страхотна идея - промълви. - Ти ще водиш дневник, а аз ще рисувам всички нас. Благодаря ти, Миранда. Тези моливи са чудесни.

Ако знаех, че смята да рисува нас, щях да потърся сиви моливи. Но той изглеждаше развълнуван и се noчувствах щастлива.

- Сега ти отвори нашия подарък - подкани ме Джони и с радост се подчиних.

Беше часовник.

- Откъде знаехте, че ми трябва? - попитах.

- Постоянно питаше колко е часът - отвърна Мат. Не беше особено трудно да се досетим.

Едва не попитах откъде са го взели, но като го разгледах по-внимателно, видях, че е на госпожа Несбит. Беше старомоден часовник, от тези, които трябва да се навиват всеки ден. Съпругът й го беше подарил и зная колко много държеше на него.

- Благодаря - промълвих. - Прекрасен подарък. Сега вече няма да ви досаждам.

- Предполагам, че това е последният подарък - заговори майка ми. - Но според мен целият ден беше един невероятен дар. Аз нямам нужда от повече подаръци.

- Все пак го отвори - подкани я Мат и всички се засмяхме.

- Добре - усмихна се мама. Разви кафявата амбалажна хартия и застина. - О, Мат - прошепна, - Джони! Къде намерихте това?

- Какво е? - не сдържах любопитството си.

Тя ми показа какво държи. Беше стара черно-бяла снимка на млада двойка, държаща бебе. Дори беше в рамка.

- Това твоите родители ли са? - попитах.

Мама кимна и видях, че едва сдържа сълзите си.

- И мама е на снимката - обади се Джони. - Тя е бебето.

- О, мамо, дай да видя! - извиках и тя ми подаде фотографията. - Много красива снимка.

- Къде я намери? - попита мама.

- В една от кутиите на госпожа Несбит - отвърна Мат. - Видях, че вътре има стари снимки, и ги донесох тук. Тя бе надписала гърбовете им. А на Джони му хрумна идеята да потърсим подходяща рамка. Не си спомням да съм виждал преди тази снимка и си помислих, че и ти може би я нямаш.

- Нямам я - потвърди мама. - Правена е през лятото и ние сме на задната веранда. Колко странно! Намираме се на същото това място, само че сега е превърнато в стая. Сигурно съм на шест месеца. Предполагам, че сме били на гости на баба и дядо. Навярно господин Несбит е снимал. Струва ми се, че тук се вижда част от сянката му.

- Харесва ли ти подаръкът? - попита Джони. - Не е, като да сме го купували.

- Страхотен е - увери го мама. - Имам толкова малко спомени от родителите ми и толкова малко неща, които да ми напомнят за тях. Тази снимка... ме връща в едно различно време. Винаги ще ми е скъпа. Благодаря ви.

- Мисля, че ще направя първата си скица - оповести Мат. - Първо ще нахвърлям предварителни наброски, преди да започна с моливите.

Грабна парче амбалажна хартия, избра един черен молив и започна да рисува.

Тогава мама направи нещо, което ме накара да се чувствам още по-щастлива. Отвори кутията с шоколадовите бонбони, подреди в капака дванайсет от тях и ни го подаде.

- Тези можете да си разделите. Останалите са за мен.

Зарадвах се, че ще вкуся истински шоколад, но най-голямо удоволствие ми достави това, че по този начин тя показа, че това е моят подарък за нея, а не за всички нас.

Неволно си спомних за онази Коледа, след като родителите ми се разделиха. Тогава и двамата ни отрупаха с подаръци. Мислех, че е върхът. Все едно се отплащаха за обичта ми с щедри дарове.

Тази година получих само един дневник и стар часовник.

Е, добре, зная, че е сладникаво и сантиментално, но точно в тези неща е смисълът на Коледа.

27 декември

Никаква коледна ваканция за нас. Аз се захванах отново с история, Джони - с алгебра, Мат - с философия, а мама - с френски. Споделяме наученото, така че имам опреснителен курс по алгебра и поддържам минималните си познания по френски. Понякога се впускахме в доста разгорещени спорове по философия и история.

Освен това майка ми реши, че тексаският покер може и да има своите добри страни, но не са достатъчни. Така че извади комплектите ни за скрабъл и за шах. Сега играем и на тях. По-често играем заедно на скрабъл (като винаги мама печели), а когато двама от нас имат настроение, играят шах.

Майка ми си втълпи, че макар никой от нас да не може да пее, трябва да си устроим нещо като „Звукът на музиката“. Ако Джули Ендрюс можеше да ни чуе, вероятно щеше да скочи в първия попаднал й вулкан. Но не ни пукаше. Деряхме се с пълно гърло, докато пеехме парчета на „Бийтълс“ и коледни песни и си въобразявахме, че сме велики изпълнители.

Мама дори заплаши, че ще ни направи подходящи костюми от завесите.

Тези постоянни победи на скрабъл съвсем са й завъртели главата.

31 декември

Утре ще започна да пиша в новия си дневник. В него има календар за три години, така че зная коя дата сме. Не зная защо, но това ме прави истински щастлива.

Мат постоянно скицира по нещо. Дори излиза навън и рисува пустия зимен пейзаж.

Докато днес следобед беше навън, реших, че е време да украсим слънчевата стая. Двамата с Джони забихме по един гвоздей в шперплата, закриващ прозорците, и закачихме картините, които госпожа Несбит им беше оставила.

След това попитах мама къде е онази скица на Мат, на която ме е нарисувал, докато се пързалям. Отне й известно време, докато се сети за какво става дума, и още по-дълго, за да си спомни къде я е скрила (отзад върху една от лавиците в дрешника й). Облякох си палтото, качих се горе и я намерих. Взех и една наша снимка, на която сме още малки - една от онези студийни фотографии, които майка ми бе окачила по стените на спалнята си - и също я отнесох долу.

Преди слънчевата стая беше любимата ми стая в цялата къща, обичах я повече дори от моята спалня. Но напоследък със закритите с шперплат прозорци, четирите матрака на пода, просторът, на който почти винаги висяха мокри дрехи, миризмата на сготвени консерви, почти никакви мебели (повечето бяха набутани в кухнята), а всичко останало постоянно се подмяташе из помещението - ами вероятно едва ли щеше да спечели някоя награда за вътрешен дизайн.

Когато Мат се върна и видя картините, които сме окачили, избухна в смях. След това забеляза скицата, която бе нарисувал, и се вгледа по-внимателно в нея.

- Това наистина е доста зле - заключи.

- Не е! - извикахме едновременно с мама.

Бяхме двама на един, така че той нямаше думата и рисунката оставаше. Като я гледах сега, не откривах в нея моя идеализирана версия. Виждах просто един фигурист, неизвестен фигурист в миг на съвършена красота.

Виждах миналото така, както исках да си го спомням.

- Чудя се дали довечера ще има бал на Таймс Скуеър - обади се Джони. - В много краища на Земята Новата година вече е настъпила.

Може би защото вече не зная дали ще има бъдеще, съм благодарна за хубавите неща, които ми се бяха случили през тази година.

Никога досега не съм осъзнавала, че мога да обичам толкова дълбоко. Не съм подозирала, че ще съм готова доброволно да пожертвам нещо заради други хора. Не съм знаела колко възхитителен може да бъде вкусът на сока от ананас или топлината на печката с дърва, или мъркането на Хортън, или усещането за чисти дрехи върху току-що изтърканата и измита кожа.

Без кардинално решение нямаше да бъде истинска Нова година. Така че аз си обещах тържествено от сега нататък, до края на живота си всеки ден поне за миг да си напомням колко е ценно това, което имам.

Честита Нова година на целия свят!

1 януари

Мат ни осведоми, че си е обещал нещо за през Новата година.

- Знаете ли какво - заговори и мама след него, -тази година за пръв път не си обещавам нищо. Досега винаги се заричах да отслабна и да прекарвам повече време с децата си, а през изминалата наистина изпълних това. Сега официално се оттеглям от всякакви обещания.

- Това е чудесно, мамо - отвърна Мат, - но аз реших да подобря скиорските си умения. Джони и Миранда могат да се учат с мен. Ще се редуваме със ските. Така ще имаме повод да излизаме навън и да се раздвижим. Какво ще кажете?

Да си навън сред снежни преспи, при температура под нулата и брулещ вятър, не ми звучи като голямо забавление. Но по-големият ми брат ми хвърли един от онези погледи и осъзнах, че не ставаше дума за игри и забави. Трябваше да можем да избягаме от тук, ако се наложи.

- Страхотна идея - подкрепих го. - И докато сме на вълна страхотни идеи, аз също имам една.

- Да? - попита провлечено Мат със скептична физиономия.

- Мисля, че аз трябва да пера своите дрехи и тези на мама, а ти и Джони да си перете вашите.

- Не! - изкрещя Джони. Предполагам, че вече бе разбрал колко тежка работа е прането. - Мамо!? - изхленчи.

- На мен ми се струва съвсем разумно - заяви тя.

- Тогава Миранда ще мие чиниите - пазареше се Джони.

- Добре - съгласих се. — Но само ако се редуваме. Няма да ги мия през цялото време.

- Което е честно, си е честно - заключи Мат. - Ще се редуваме с чиниите, а с Джони ще перем нашите дрехи. Поне докато не започнем отново да сечем дърва. А сега да се захващаме със ските.

Обух още един чифт чорапи, така че ботушите на татко да не се изхлузят от краката ми, и излязохме. Ски уменията ни се равняваха на певческите и прекарах по-голяма част от времето в снежните преспи край пътя. Но Джони спря да хленчи и да се цупи, и когато свършихме, вече имахме известен напредък.

- Утре ще продължим - рече Мат. - Полезно е за нас, а и на мама ще й дойде добре да остане малко сама.

- Мислиш ли, че бих могла да отида със ските до езерото? - попитах. - Ще ми се отрази положително да се попързалям малко.

- Не виждам защо да не можеш - отвърна брат ми.

Чувствах се страхотно, че отново мога малко да разширя света си. Перспективата да не съм затворени в слънчевата стая ме развесели почти толкова, както ако бях видяла слънцето.

Нова година. Нови надежди.

Така трябваше да бъде.

3 януари

Определено ставахме все по-добри със ските. Тъй като разполагаме само с един чифт за тримата, не можем много да се отдалечаваме. През повечето време се пързаляме напред-назад, но всеки път увеличаваме дистанцията, макар и с половин метър.

Нямам търпение да стана достатъчно добра, за да отида до езерото. Зная, че Мат иска да се научим да боравим със ските, в случай че възникне нещо спешно и се нуждаем от помощ, но моята цел беше да мога да карам толкова добре ски, че да стигна до езерото, където да се пързалям с кънките.

Дори Джони се запали. Мат му изтъкна, че ски бягането е отлично упражнение и би трябвало да го възприема като един вид зимен крос, който трябваше да прави, когато започне бейзболният сезон.

Странно, но същото се отнасяше и за Мат.

В колежа се състезаваше в бягане на хиляда метра и ските му помагаха да остане във форма. Не съм сигурна дали е добре за белите ни дробове да дишаме този въздух, но движенията бяха полезни за сърцето.

Пързаляхме се след обяда. Сутрин на празни стомаси щеше да ни е по-трудно. Част от мен се питаше дали е хубаво за нас да изгаряме всичките си калории, но предполагам, че ако все пак накрая умра от глад, поне ще имам добри мускули.

А и така можехме да излезем за кратко от слънчевата стая.

5 януари

Този следобед се случи нещо странно.

Бяхме свършили с карането на ски и седяхме в слънчевата стая, надвесени над учебниците, когато на предната врата се почука. От комина на къщата ни постоянно се извиваше дим, така че беше очевидно, че тук живеят хора. Но досега никой не беше идвал.

- Може би е Питър - предположи мама.

Мат й помогна да стане от матрака. Всички отидохме до предната врата, за да видим кой е дошъл.

Джони пръв го позна.

- Това е господин Мортенсън - обяви.

- Нуждая се от помощ - каза мъжът. Звучеше отчаян и това беше плашещо. - Съпругата ми. Болна е. Не зная какво й има. Имате ли някакви лекарства? Моля ви. Каквото и да е.

- Не, нямаме - отсече майка ми.

Господин Мортенсън сграбчи ръката й.

- Моля ви - повтори. - Умолявам ви! Не искам от вас храна или дърва. Само лекарство. Трябва да имате нещо, Моля ви! Тя изгаря от треска. Не зная какво да правя.

- Джони, иди да донесеш аспирин - каза мама. -Само това имаме. Съжалявам. Ще ви дадем малко аспирин. Той би трябвало да свали температурата.

- Благодаря ви - промълви мъжът.

- От колко време е болна? - поинтересува се майка ми.

- От тази сутрин. Снощи беше добре. Но сега бълнува. Не исках да я оставям сама, но не зная какво друго да направя.

Джони се върна с една кутийка аспирин за господин Мортенсън. За миг се изплаших, че той ще се разплаче, и изпитах облекчение, когато си тръгна. Ние се върнахме в слънчевата стая.

- Мамо - заговори Джони, - дали госпожа Мортенсън ще се оправи?

- Надявам се - отвърна тя. - Спомняте ли си, че Питър ни каза, че върлуват най-различни болести. Може и само да е настинала. Никой от нас няма достатъчно съпротивителни сили. Може да е едно от онези неразположения, които минават на другия ден.

- А може той просто да е искал малко аспирин за главоболие - додаде Мат. - Госпожа Мортенсън може вече да е добре, а той да е използвал неразположението й като извинение, за да помоли за аспирин.

Мама се усмихна.

- Надявам се да си прав и наистина да е здрава. А сега да продължим със занятията. Миранда, разкажи ни какво си научила по история.

И аз го сторих. С напредването на деня все по-малко и по-малко се сещах за госпожа Мортенсън.

Но сега мисля само за нея.

6 януари

Може да прозвучи глупаво, но когато тази сутрин се събудихме, изпитах облекчение, че всички сме живи и сме добре.

Когато Мат предложи да се заемем с ежедневните упражнения със ските, с радост се съгласих. Отидох почти до къщата на семейство Мортенсън, но когато осъзнах къде се намирам, завих и поставих рекорд по придвижване - толкова бързо стигнах при братята ми.

Когато се върнахме у дома, се зарадвах, че мама е добре. Мат, Джони и аз не казахме нищо, но днес се бяхме упражнявали много по-усилено, отколкото през предишните дни.

А майка ми не ни попита защо сме останали толкова дълго навън.

7 януари

Миналата нощ валя сняг. Той затрупа прозорците на покрива и в слънчевата стая отново е тъмно.

Мат каза, че не е валяло, когато снощи двамата с Джони излязоха навън за вечерното си посещение на тоалетната. Предполагам, че е започнало малко след това, защото тази сутрин вече имаше около десетсантиметрова нова (сива) снежна покривка върху земята.

Следобед продължи да вали и мама каза, че навярно е по-добре днес да не излизаме. Вместо да караме ски, постоянно ходехме до предната врата, за да проверим какво е положението навън.

Валежът спря по някое време вечерта, така че този път нямаше снежна буря, както миналия месец. Мат предположи, че натрупаният на покрива сняг не е повече от двайсет или най-много двайсет и пет сантиметра, така че няма смисъл да го чистим.

- Топлината от печката ще разтопи снега по покрива - реши той. - Би трябвало да очакваме през януари да вали сняг, а това означава, че ще имаме повече вода, отколкото ни е нужна.

Това звучеше чудесно, но колкото повече сняг трупаше, толкова по-трудно ставаше да се излиза навън. А аз все още не съм особено добра със ските, още повече че обувките на татко са твърде големи за краката ми.

Нищо не може да се направи по въпроса, така че няма смисъл да се оплаквам. Обаче ми липсва светлината в слънчевата стая.

8 януари

Много по-трудно е да караш ски, когато натрупаният сняг достига двайсет сантиметра. Постоянно падаме. Разбира се, Мат и Джони са допълнително уморени, защото трябва да разчистват пътека до шосето.

В замяна аз им пера дрехите.

Всички сме изнервени. Предполагам, че причината е снегът. Днес пак валя за кратко, натрупа още два-три сантиметра.

Зная, че не беше валяло почти месец, както и че Мат е прав, че е нормално явление за януари. Но ако на всеки две седмици през януари и февруари се трупа по двайсет сантиметра сняг, който не се топи с месеци, то колко щеше да има в крайна сметка?

Все още имаме тонове дърва, но какво ще стане, ако повече не могат да секат?

А ако запасите от храна свършат?

Зная, че не бива да се измъчвам така. Досега се бяхме справили. Не трябваше да мисля, че няма да оцелеем, ако продължи да вали. Но стомахът ми е свит на топка от злокобно предчувствие.

Тъпо е. Зная, че е тъпо. Но искам Питър да влезе през предната врата или татко, Лиза и бебето Рейчъл. Искам Дан да е тук. Искам да получа картичка от Сами, в която да ми се присмива, че съм била толкова задръстена, че да остана в Пенсилвания.

Искам снегът да се стопи от прозорците на покрива на слънчевата стая.

Искам все още да е Коледа.

⁸ Централен нападател от „Ню Йорк Янкис“. - Бел. прев.

⁹ Кетчър, а след това треньор на „Янкис“. - Бел. прев.

¹⁰ Централен нападател от „Мете“. - Бел. прев.

19 .

10 януари

Те са болни.

Започна с мама. Тази сутрин се опита да стане от матрака си и не можа.

- Нещо става с мен - промълви. - Никой да не се приближава.

Двамата с Мат се отдалечихме в другия край на стаята и зашепнахме, за да не ни чуе тя.

- Не можем да я преместим - каза той. - Ще замръзне в кухнята. Остава само да се надяваме, че няма да се заразим.

Но тогава изкрещя Джони. Беше най-ужасяващият звук, който съм чувала. Изтичахме при него и видяхме, че бълнува, изгаряйки от треска.

- Аспирин - извиках и се втурнах да донеса шишенцето.

Мат сложи чайника върху печката, за да направи чай.

Когато чаят стана готов, мама почти бе изпаднала в безсъзнание, но повдигнахме главата й и изляхме насила в гърлото й няколко лъжици чай с един аспирин. Страхувах се да не се задави, но след като видяхме, че преглъща, положихме отново главата й върху възглавницата. Цялата се тресеше, затова взехме одеялата от моя матрак и я завихме с тях.

С Джони беше по-тежко. Той мяташе ръце като обезумял и ме халоса толкова силно, че ме събори на пода. Мат застана зад него и задържа ръцете му, а аз бутнах аспирина в устата му и излях малко чай в гърлото му. След това изтичах в банята и донесох спирт. Мат го обърна по корем и го натискаше към матрака, докато разтривах гърба му. Джони пламтеше от треската и не спираше да мята одеялата.

- Нужна ни е помощ - казах. - Не зная дали трябва да правя това.

Мат кимна.

- Аз ще отида. Ти остани тук и се грижи за тях. -Но като се изправи, се олюля. За един ужасяващ миг си помислих, че ще сграбчи печката, за да не падне, но той се осъзна и се отпусна върху матрака на Джони. -Мога да се справя - промълви и изпълзя от постелята на брат ни до своята.

Не знаех дали иска да каже, че може да отиде до матрака си, или че ще доведе помощ, но беше очевидно, че не е в състояние никъде да иде. Подадох му два аспирина и налях още една чаша чай.

- Трябва да стоиш тук - заявих, когато той понечи да се надигне. - Мама и Джони са безпомощни. Трябва да се погрижиш огънят да не угасне и Джони да остане завит. Можеш ли да го направиш? Не зная колко дълго няма да ме има.

- Ще се оправя - кимна. - Върви. Питър ще знае какво трябва да се направи.

Целунах го по челото. Гореше, но не чак толкова, колкото мама и Джони. Сложих няколко цепеници в печката, обух ботушите, облякох палтото си, увих се с вълнен шал и надянах ръкавиците. Ските бяха в преддверието, взех ги и затворих вратата.

Отвън не беше толкова студено, но бях забравила да си сложа допълнителен чифт чорапи, за да не ми се изхлузват ботушите на татко, и докато стигна до болницата, паднах няколко пъти. Падах в преспи сняг, така че не се натъртих, но се намокрих. Нямаше значение. Всеки път се изправях и отново потеглях. Никой нямаше да ни спаси. Всички зависеха от мен.

Не зная за колко време стигнах до болницата. Спомних си, че ми мина мисълта, че преди да тръгна, трябваше да хапна нещо, така че навярно е било към обяд. Но и това нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен да получа помощ.

За разлика от последния път, когато идвах, сега пред входа на болницата нямаше никой. Никакви пазачи не ме спряха да вляза. За един ужасяващ миг си помислих, че няма да намеря никого вътре, но когато бутнах вратата, чух звуци в далечината.

Фоайето бе празно, затова тръгнах към посоката, откъдето идваха гласовете. Никога досега болницата не е била толкова тиха. Нямаше никакви светлини и се запитах дали и техният генератор не е спрял.

Щом болницата не работеше, какъв шанс имахме ние?

Накрая открих източника на шума. Бяха две жени -предположих, че са сестри - които седяха в една празна стая. Спуснах се към тях, облекчена да ги видя и в същото време изплашена какво ще ми кажат.

- Търся доктор Елиот - избъбрих. - Питър Елиот. Къде е той?

- Елиот - повтори една от жените и се почеса по врата. - Той умря в събота, нали, Маги?

- Не, мисля, че беше в петък - отвърна запитаната Маги. - Спомняш ли си, в петък умряха десет души и си мислехме, че това е най-лошото. После в събота умряха седемнайсет. Но мисля, че той почина в петък.

- Сигурна съм, че беше събота - настоя първата жена. - Но това няма значение, нали? Той е мъртъв. Както и всички останали.

Трябваше ми минута, за да осъзная какво ми казват - Питър бе мъртъв. Питър, който бе направил всичко по силите си, за да ни защити. Човекът, който ни обичаше, беше мъртъв.

- Питър Елиот - изрекох. - Доктор Елиот. Този Питър Елиот.

- Мъртъв като всички останали - повтори Маги и се изсмя зловещо. - Предполагам, че ние ще сме следващите.

- Не - поклати глава първата жена. - След като още не сме мъртви, нищо няма да ни убие.

- Грип - рече другата. - През последните две седмици в града върлува грип. Хората продължиха да идват тук, сякаш можехме да направим нещо. Целият персонал се зарази и всички умряха, с изключение на Линда, аз и още двама. Щяхме да си отидем у дома, но се бояхме какво може да заварим, а и да не заразим семействата си. Каква ирония, нали? Преживяхме толкова неща и оцеляхме, а сега този грип ще ни изтреби всичките.

- И моето семейство е болно от грип - казах. - Нямате ли някакво лекарство? Трябва да има нещо.

Линда поклати глава.

- Това е грип, скъпа. Болестта просто следва своя ход. Лошото е, че никой няма достатъчно сили, за да се бори с нея.

- Този щам е много лош - обади се Маги. - Както през 1918 година. От този вид, който и бездруго ще те убие.

- Но как да помогна на моите близки? - отчаяно запитах.

- Погрижи се да се чувстват удобно – отвърна Маги. - И не ги носи тук, когато умрат. Не приемаме повече трупове.

- Дадох им аспирин - продължих да обяснявам. — И ги разтрих със спирт. Правилно ли съм постъпила?

- Скъпа, чуй ни - рече Маги. - Това няма значение. Може би вие ще имате късмет. Може хората от семейството ти да се окажат по-силни от вируса. Аспиринът няма да им навреди. Нито разтривките със спирт. Моли се, ако така ще се почувстваш по-добре. Но онова, което е писано да стане, ще стане. При това бързо.

- Можеш да опиташ да им даваш течности - посъветва ме Линда. - Ако имате храна, опитай се да ги накараш да хапнат. Ще се нуждаят от цялата си сила.

Маги поклати глава.

- Запази храната за себе си, скъпа. Изглеждаш ми достатъчно силна. Може би си като нас и грипът няма да те хване. Родителите ти биха искали да живееш. Погрижи се за себе си. Семейството ти ще живее или ще умре, независимо какво ще направиш.

- Не! - извиках. - Не! Не ви вярвам. Трябва да може да се направи нещо.

- Колко хора имаше тук миналата седмица? - попита Маги колежката си. - Стотина, а може би и повече. Първия ден загубихме половината. Върви си у дома, за да бъдеш с близките си. Облекчи мъките им, колкото можеш.

- Съжалявам - заговори Линда. - Зная, че ти е тежко. Съжалявам, че трябваше да ти съобщя за смъртта на доктор Елиот. Той бе чудесен човек. Работи до самия край, но просто припадна и умря. Половината персонал си отиде по този начин - работиха до последния си дъх. Но може твоето семейство да оцелее. Някои хора оздравяват.

Нямаше смисъл да оставам. Благодарих им и поех към къщи.

Беше се извил вятър, който през по-голямата част от пътя духаше насреща ми. Докато карах ските, постоянно се препъвах и едва се сдържах да не избухна в сълзи. Питър бе мъртъв. Когато се върна, можеше и мама, и Джони да са мъртви. Както и Мат.

Спомних си как Джони ме попита какво ще прави, ако всички умрем и той остане сам, и колко лекомислено се държах тогава. Сега бях изправена пред същата вероятност.

Вчера всичко беше наред. Но утре можех да остана съвсем сама.

Повтарях си отново и отново, че няма да позволя това да се случи. Ние сме силни. Имаме храна, отопление и дом. Досега имахме късмет. Той нямаше да ни изневери. Ще останем живи.

Когато стигнах вкъщи, небето беше сиво и може би щеше да завали сняг, но бях сигурна, че все още е ден. Трябваше да събера цялата си смелост, за да отворя вратата. Но когато влязох в слънчевата стая, заварих всичко така, както го бях оставила. Мама бе толкова тиха, че се наложи да коленича до нея и да се доближа до лицето й, за да се уверя, че диша. Джони още бълнуваше, но почти всички одеяла бяха отгоре му. Мат лежеше върху матрака си, ала очите му бяха отворени и той се извърна, когато ме чу да влизам.

- Питър... - промълви.

Поклатих глава.

- Трябва сами да се справим. Това е само грип. Всичко ще е наред.

- Добре - въздъхна той и затвори очи.

В този най-ужасен миг в живота ми помислих, че макар да бе останал жив, докато се върна, след като ме е видял, силите му са го напуснали окончателно и е умрял. Но той просто беше заспал. Дишането му бе накъсано, но определено беше жив.

Сложих още дърва в печката и се срутих върху матрака си. Там съм и сега. Дори не зная защо пиша за случилото се. Може би защото се чувствам добре, а утре може и да съм мъртва. И ако това стане, някой може да намери дневника ми и да разбере какво е станало.

Ние сме семейство и се обичаме. Страхуваме се заедно и бяхме смели заедно. И щом така трябва да приключи всичко, ще се примиря.

Само се моля да не съм последната, която ще умре.

11 януари

Преживяхме нощта.

Мама и Джони не изглеждат по-добре. Беше много по-трудно да прокарам аспирин през гърлото на майка ми. Тя кашляше и изхвърляше хапчетата, затова ги разтворих в чай.

Джони бълнуваше, на границата между унес и безсъзнание. Не зная кое е по-страшно.

Мат е най-добре от тримата и наистина вярвам, че ще оцелее. Спи почти през целия ден, но когато е буден, пак си е нашият Мат.

На всеки четири часа им давам аспирин и лекарство против настинка, мия ги с гъба и ги разтривам със спирт. Много ми е трудно да задържа одеялата върху Джони, той постоянно ги събаря.

Стоплих консерва с говежди бульон и един по един ги нахраних с лъжица. Наложи се да държа главите на мама и Джони. Мат успя да остане буден достатъчно дълго, за да преглътне сам няколко лъжици.

Това би трябвало да е добър знак.

Когато тази сутрин излязох да изхвърля нощното гърне, открих, че отново вали сняг. Навярно е започнало веднага след като се прибрах вчера. По-голямата част се беше стопил, но вероятно се бяха натрупали нови петнайсет сантиметра. Не че имаше значение.

Аз нямам треска. Уморена съм, защото почти не сядам, и ми е толкова тежко, че дори забравям да ям, но определено не съм болна. Може и да съм луда, но продължавам да мисля, че щом мама, Джони и Мат оцеляха толкова дълго, няма да умрат. От Линда и Маги останах с впечатлението, че всички в болницата са умрели в деня, в който са се разболели.

Мама стене. Мисля, че е по-добре да отида и да проверя как е.

12 януари

Никаква промяна.

Мат е малко по-слаб. Джони е по-притихнал. Все по-трудно карам мама да преглътне.

Миналата нощ имаше снежна буря. Клоните на дърветата са покрити със сива ледена кора.

13 януари

Хортън ме събуди. Скимтеше жалостиво. Дори не съм усетила кога съм заспала. Спомням си, че сложих дърва в печката и полегнах, за да си отдъхна за няколко минути, и сигурно съм заспала.

Котаракът мяучеше, а аз кашлям. Жестока кашлица.

Тогава осъзнах, че стаята е пълна с дим и всички кашляме.

Помислих си, че не може къщата да е пламнала. Щеше да е капакът на всичко. Успях да включа фенерчето, за да видя дали има пожар, но нямаше никакви пламъци.

Придвижих лъча и установих, че димът идва от печката. Връщаше се назад и изпълваше стаята.

А вдишването на дим може да те убие.

Първата ми мисъл бе тутакси да се махна, да изтичам навън и да вдишам малко свеж въздух. Но всички кашляха, което означаваше, че са живи и трябваше да ги изведа от тук.

Мама и Джони бяха твърде слаби, за да станат сами. Не смеех да ги изнасям навън. Подът на кухнята трябваше да свърши работа.

Взех моите одеяла и грабнах едно от леглото на Мат, като го събудих. Бях наполовина ослепяла от дима, но успях да отнеса одеялата в кухнята и ги стоварих на пода. Беше нужна цялата ми смелост, за да се върна обратно в слънчевата стая, но го направих. Слава богу, че Мат имаше достатъчно сили, за да ми помогне да издърпаме първо Джони, а след това и мама в кухнята. Казах му да стои там, а аз изтичах, за да взема одеялата и възглавниците. Той ми помогна да ги подредим. Дишаше толкова тежко и накъсано, че се изплаших да не получи инфаркт, но брат ми ми махна с ръка, за да покаже, че е добре.

След това отидох при термостата, за да пусна отоплението, но не чух нищо. Спомних си, че в мазето имаше стартер, захранван с батерия. Трябваше да отида да го включа. Върнах се кухнята, където тримата се раздираха от жестока кашлица. Отворих вратата към мазето. Поне там долу въздухът беше чист, но температурата беше близка до нулата. Съжалих че не си обух обувките. С фенерчето в ръка изтичах до пещта. Отне ми минута, за да разбера какво трябва да направя и да открия правилния ключ. Пещта заработи. Все още имахме нафта. Изкачих стълбите, колкото можах по-бързо, и нагласих термостата на осемнайсет градуса.

Хортън ни бе последвал в кухнята, така че не трябваше да се тревожа за него. Отидох в банята, намерих шишенце с лекарство против кашлица с кодеин, което бях взела от аптечката на госпожа Несбит. Дадох първо на Мат и когато кашлицата му утихна достатъчно, той ми помогна да дам по едно хапче на Джони и на мама. Аз не смеех да глътна такова, да не би да заспя. Вместо това взех една кърпа, намокрих я в кофата с вода, закрих устата си с нея и се върнах в слънчевата стая.

Обзе ме паника. Стаята беше пълна с дим и бе невъзможно да се диша. Не знаех какво да правя. Всички щяхме да умрем и вината беше моя.

Мисълта наистина ме подлуди и се впуснах в действие. Първо отворих задната врата, за да влезе въздух отвън. Поне за едно нещо имах късмет: вятърът духаше в правилната посока.

Постоях навън, за да напълня дробовете си с въздух. Добре, че спях с палто, но дори и така не можех да остана повече от минута, тъй като бях без обувки. Все пак бях поела достатъчно въздух и се върнах в слънчевата стая.

Опитах се да отворя прозорците на тавана, но върху тях имаше твърде много сняг. Проклех се, че не бях взела стълбата, за да го изчистя още когато беше започнало да вали, но вече беше прекалено късно. Дръпнах шперплата на един от прозорците срещу вратата и отворих прозореца. Нахлу вятър и малко разсея дима.

Знаех какво е следващото, което трябва да направя - да отида да извадя дървото, което бе причинило връщането на дима. Отидох до вратата, поех няколко пъти дълбоко въздух, върнах се и отворих печката.

Обгърна ме задушаващ дим. Изтичах навън, грабнах шепа сняг и разтрих очите си. Глътнах малко от снега. Мама ще ме убие, помислих си, защото гълтам непреварен сняг.

От мисълта ме напуши смях и отново се закашлях. Смеех се и плачех, кашлях и се давех. Но въпреки всичко, проклета да съм, ако оставя Мат, Джони и мама да умрат просто така.

Върнах се в слънчевата стая. Димът беше невероятно гъст, имах чувството, че ще изкашлям дробовете си. Допълзях до печката и си сложих ръкавиците за горещо. Протегнах ръка и издърпах димящото дърво.

Дори и през ръкавиците усетих, че е мокро. Горещо, мокро и димящо. Жонглирах с него, докато стигнах до вратата и го изхвърлих навън.

Не биваше да е мокро. Досега не бяхме имали подобен проблем с дървата, които Мат и Джони бяха отсекли. Досетих се, че сигурно печката е мокра. Навярно през комина е паднал сняг или парче лед и се е намокрила.

Налагаше се да я изсуша, иначе пак можеше да се случи същото. А това означаваше, че трябва да запаля нов огън, за да я изсуша, което означаваше още дим.

Цялото ми тяло започна да трепери. Беше глупаво, но не можех да спра да мисля колко е нечестно всичко. Защо трябваше да съм сама? Защо аз не бях болна, а Мат да се грижи за мен? Или Джони? Нали той се хранеше най-много от нас. Защо и той се разболя? Би трябвало да е здрав. Той трябваше да се дави до смърт, а аз да лежа в топлата кухня, упоена от кодеина.

Е, нямаше никакъв смисъл да мечтая. Огледах слънчевата стая, за да видя какво може да се изгори. Цепеница нямаше да свърши работа. Само щеше да се намокри и целият ужас щеше да започне отново. Трябваше да изгоря много, много хартия.

Първата ми мисъл бяха учебниците, но знаех, че мама ще ме убие. Ако всички оздравеят и тя разбере, че няма да можем да учим, ще ме убие. Но смятах, че ако трябва да минавам през целия този ад, поне имам право на тази малка награда - изгарянето на един-единствен учебник.

Излязох от слънчевата стая и отидох в кухнята. Всички още кашляха, но не толкова жестоко, както преди малко. Мат ми се стори трескав, но когато понечих да се надвеся над него, той ми махна с ръка да не приближавам.

- Добре съм - прошепна.

Не ми оставаше нищо друго, освен да му повярвам. Качих се горе, взех два учебника, които бях донесла у дома след единствения ми ден в училище. Докато бях там, смених мокрите си дрехи и обух обувки. Дори тези обикновени действия ми помогнаха.

Върнах се в кухнята и отново намокрих кърпата за лице. После пропълзях обратно в слънчевата стая. Димът вече не беше чак толкова гъст, но щом отворих вратата на печката, оттам изригнаха нови задушаващи кълба.

Късах страница след страница от учебника. С трепереща ръка запалих кибритена клечка и хвърлих горящата хартия в печката. Димът стана още по-силен и аз не бях сигурна, че ще го издържа. Но продължих да хвърлям вътре листове от учебника. Когато се уверих, че има достатъчно, за да горят поне една минута, отидох до задната врата, за да глътна малко въздух. После се върнах, откъснах още листове и изгорих и тях.

Не зная колко дълго продължи всичко, но знаех, че съм изгорила учебник и половина. Ако от училището решат да си ги поискат обратно, ще им се наложи просто да ме съдят за унищожаване на собствеността им.

Най-после печката спря да пуши. Откъснах още няколко листа и сложих отгоре от подпалките, които бях събирала. Когато огънят се разгоря, сложих две цепеници и всичко беше наред.

Взех една тенджера, напълних я със сняг и я сложих върху печката, за да се навлажни малко въздухът в стаята. Изчаках половин час и след това затворих прозореца. Изчаках още половин час, за да се уверя, че огънят гори чисто, преди да затворя вратата.

Исках единствено да се свия на пода в кухнята и да заспя. Но не смеех да оставя печката без надзор, затова стоях будна. Напуснах слънчевата стая само за да проверя мама, Мат и Джони.

Прозорецът, от който свалих шперплата, имаше източно изложение. Видях, че небето е изсветляло, така че предположих, че се е съмнало. Вече не беше 13 януари.

Засега ще оставя всички на пода в кухнята. Ще им дам аспирин, а сетне щяха да заспят отново. Ще са нужни часове на къщата от температура под нулата да се затопли до осемнайсет градуса и сигурно щеше да им е хубаво да постоят малко на топло. Освен това в слънчевата стая още миришеше на дим и трябваше пак да отворя вратата и прозореца, за да се проветри. През следващите седмици щеше да се наложи да спим върху матраци, миришещи на дим.

Защото, ако това не ни убие, нищо нямаше да го стори. 14 януари е, виждам зората и всички ще оцелеем.

14 януари

Всички още сме живи.

Страх ме е да ги оставям в кухнята, но се боя и да ги преместя обратно в слънчевата стая. Но най-много се страхувам, че Мат няма достатъчно сили, за да ми помогне в местенето.

Само се надявам да имаме достатъчно нафта, за да изкараме нощта.

Воня на дим и като дишам, ме боли.

15 януари

След като дадох на мама сутрешната доза аспирин, се наведох над нея и я целунах по челото. Беше все едно като във филма „Спящата красавица“. Тя отвори очи, втренчи се право в мен и каза:

- Не и преди да си научиш уроците и да си напишеш домашните.

Избухнах в смях.

- Не ми се смей, млада госпожице - скастри ме болната.

- Да, госпожо - отвърнах, като сдържах смеха си.

- Много добре - рече тя. - Сега ще приготвя вечерята.

Опита се да стане.

- Не, всичко е наред - спрях я. - Не съм гладна.

- Глупости! - промърмори мама, но отново заспа.

Дишането й беше равномерно и бях сигурна, че температурата й е спаднала.

Събуди се след няколко часа и се учуди, че е в кухнята.

- Всички добре ли са? - попита ме.

- Добре сме - уверих я.

Тя се огледа и видя братята ми, заспали на пода.

- Какво става?

- Имаше проблем с печката. Така че пуснах отоплението и всички спим тук.

- Изглеждаш ужасно - заключи мама. - Храниш ли се достатъчно?

- Не - отвърнах.

Майка ми кимна.

- Е, на никой от нас не му стига - рече и отново заспа.

Когато се събуди вечерта, беше съвсем нормална.

Успя да се надигне и да остане седнала на матрака. Попита как са всички. Аз я осведомих накратко.

- От колко време сме болни? - попита.

- Не зная - отвърнах. - Загубих представа за времето. От няколко дни.

- И през цялото време ти си се грижила за нас? Сама?

- Мат ми помогна. - Исках да се отпусна до нея, да плача, а тя да ме прегръща и успокоява. Но разбира се, не можех да го направя. - Най-големият проблем беше печката, но вече е наред. Може би утре ще се върнем в слънчевата стая.

- Кога си яла за последен път? - поинтересува се мама.

- Не съм гладна - уверих я. - Добре съм.

- Трябва да се храниш - настоя тя. - Не бива да се разболяваш. Стопли си една зеленчукова консерва и я изяж цялата.

- Мамо...

- Това е заповед.

И аз го направих. След като свърших със зеленчуците, осъзнах, че умирам от глад. Върнах се в килера, отворих една консерва с моркови и ги изядох. Вероятно не бях яла няколко дни, така че ми се полагаше.

Тогава осъзнах, че мама вече е достатъчно добре, за да яде, затова стоплих една консерва със супа и й дадох. Мат се събуди, така че дадох и на него.

- Тревожа се за Джони - каза майка ми, когато приключи със супата. - Мислиш ли, че трябва да повикаме Питър, за да го прегледа?

- Вече бях в болницата. Отидох още първия ден, когато се разболяхте. Това е грип и можем единствено да чакаме сам да мине.

- Все пак ще съм по-спокойна, ако Питър го прегледа - настоя тя. — Зная, че ти правиш всичко, което можеш, но Питър е лекар.

- Днес вече е късно да ходя където и да било, мамо. Да видим как ще се чувства Джони утре, става ли? А сега заспивай!

Слава богу, заспа. След всичко случило се дори не бях мислила как ще й съобщя, че Питър е мъртъв.

16 януари

Джони ме събуди тази сутрин. Спях на прага - главата ми беше в слънчевата стая, а краката - в кухнята.

- Гладен съм - отрони той.

Беше слаб, но си беше Джони.

- Ще ти донеса малко супа.

Станах, отидох в килера, взех една консерва и я стоплих на печката.

Той можеше да седи на матрака и изяде по-голямата част. Мама и Мат също се събудиха. Стоплих още супа и за тях, а не след дълго всички се хранехме и дори разговаряхме.

- Не трябва ли да се връщаме в слънчевата стая? - попита ме мама.

- По-късно. Нека първо сменя чаршафите на матраците.

Качих се горе, за да взема чисти чаршафи. Искаш ми се да изтупам матраците, но нямах сили, затова си казах, че няма нужда.

След като застлах чисти чаршафи, помогнах ма всички да станат. Първо Мат, после мама и накрая Джони. Те се строполиха върху матраците си. Отиването от кухнята до слънчевата стая ги бе изтощило.

Ала след като подремнаха и се събудиха, вече изглеждаха различно. Стоплих зеленчукова супа и я изядоха.

Измих ги с мокра гъба, а след това цял следобед прах мръсните чаршафи и калъфките на възглавниците им. Тъй като къщата още бе топла, ги прострях в кухнята и в дневната. Когато прането поизсъхна, изключих отоплението. Навярно не биваше да го държа включено толкова дълго, но беше страхотно да переш в топла кухня. Слава богу, мама нито веднъж не ме попита за Питър.

17 януари

Всички са раздразнителни и капризни. „Дай ми това.“ „Донеси ми онова.“ „Горещо ми е.“ „Прекалено е светло.“ „Много е тъмно.“ „Защо направи това?“ „Защо не направи онова?“

Кълна се, че ги мразя до един.

19 януари

Вече всички са много по-добре. Тревожа се за Мат. Болестта не го повали толкова тежко като мама или Джони, но все още бе много слаб.

Боя се, че когато ми помогна да довлечем мама и брат ни в кухнята, е пресилил сърцето си.

Днес майка ми и Джони направиха няколко крачки.

21 януари

Храня всички по три пъти на ден. Навярно е истинско самоубийство, но е прекрасно да ги гледам как се хранят.

Мама заяви, че утре ще е достатъчно силна, за да сготви.

Джони поиска бейзболните си карти и цял следобед ги подрежда. Мат помоли да му донеса криминален роман и прекара деня в четене.

Тази вечер Мат ми каза да не се тревожа за огъня. Той щял да го поддържа през нощта, а аз трябвало да се наспя както трябва.

Надявам се да изпълни обещанието си.

23 януари

Сигурно съм спала два дни. Чувствам се замаяна и гладна.

Мама ми донесе чаша чай. Мат и Джони играят шах.

Дори Хортън спи на матрака ми.

Мисля, че всички сме наред.

26 януари

Днес се качих на покрива, за да изчистя снега. Беше в списъка с нещата, които трябва да свърша, още от онази ужасна нощ, но исках да съм сигурна, че някой ще бъде достатъчно силен, за да ме спаси, ако загазя.

Джони оздравяваше по-бързо от мама и Мат. Днес следобед реших, че трябва да опитам. Беше доста тежка работа, не мога да си представя колко по-трудно е било да се чисти след снежната буря, когато имаше много повече сняг.

Напоследък върша всичко: чистя сняг, пера и така нататък. Но утре Джони ще започне да мие чиниите. Той няма търпение да се заеме с някаква работа, но всички се съгласихме, че е по-добре да не избързва, за да е сигурен, че се е възстановил напълно. Мама никак не беше доволна, че той ще стои навън, докато чистя покрива, но аз работех бързо и Джони не изглеждаше по-зле.

Чувствам се много по-уморена, отколкото досега, но мисля, че ще се оправя. Най-важното е, че не се разболях, и всички смятаха, че щом досега не съм, няма да се случи и занапред. Аз, Маги и Линда. Надявам се и те да са имали късмет със семействата си, както аз с моето.

27 януари

Бях в кухнята, заета с прането, когато мама дойде при мен.

- Не бива да стоиш тук - казах й. - Върни се в слънчевата стая.

- След малко - отвърна тя. - Моментът ми се струва подходящ за кратък разговор. - Имаше време, когато този тон означаваше, че съм загазила. Сега просто означаваше, че тя иска да поговорим насаме. Усмихнах й се и продължих да търкам. - Искам да знаеш колко много се гордея с теб - поде мама. - Нямам думи, с които да ти опиша благодарността си. Без теб щяхме да умрем, и го осъзнаваме. Дължим ти живота си.

- Вие бихте направили същото за мен - промълвих, втренчила поглед в мръсното бельо.

Знаех, че ако погледна към нея, ще се разплача, а не исках да го правя, защото ме беше страх, че веднъж започна ли, никога няма да мога да спра.

- Ти си много специално момиче - продължи тя. - Не, ти си много специална жена, Миранда. Благодаря ти.

- Няма за какво - отвърнах. - Това ли е всичко? Защото, ако само това искаше да ми кажеш, наистина трябва вече да се върнеш в слънчевата стая.

- Има още нещо - преглътна мама. - Нещо ми се губи. През онези първи дни... ами... всичко ми е като в мъгла. Питър беше ли тук? Мисля, че си спомням, че ти отиде да го доведеш, но не помня да съм го видяла. Видя ли се с него? Той знае ли, че сме били болни? Признавам, че е почти невъзможно да се отиде от тук до болницата, така че не зная дали си успяла. Но опита ли се? Съжалявам, просто искам да сглобя отделните парчета и да проумея какво е станало.

Този път отместих поглед от прането. Избърсах ръцете си и се извърнах към нея.

- Стигнах до болницата. Това беше през първия ден. Мат бе твърде болен, за да отиде, така че аз тръгнах. Като цяло ми казаха това, което вече знаех: че имате грип, трябва да ви държа на топло, да ви давам аспирин и да се грижа да ви е максимално удобно, докато се почувствате по-добре. Така че се върнах и правих всичко това.

- Видя ли Питър? - попита мама.

- Не. Говорих с две жени, мисля, че бяха сестри. -Извърнах глава и събрах цялата си смелост. - Мамо, Питър е мъртъв. - Сестрите ми казаха. Грипът е погубил всички в болницата, пациенти и персонал. Ти се разболя във вторник, а той е починал предишната събота. Не зная със сигурност, но мисля, че много хора в града са умрели. А може би и в цялата страна. Този бил от смъртоносните грипове. Ние имаме невероятен късмет, че всички оздравяхте. Е, не беше само късмет. Ти се бе погрижила да имаме достатъчно запаси от храна, вода, топлина, солидно убежище. Всички оцеляхте благодарение и на това, че Мат ни накара да се преместим в слънчевата стая, когато още имахме нафта, което навярно спаси живота ни, защото, когато се наложи, имахме още гориво. - Майка ми стоеше с каменно лице. - Съжалявам - промълвих. - Не исках да го узнаеш. Сестрите ми казаха, че той е работил до самия край. Бил е истински герой.

- Иска ми се да не се нуждаехме от толкова много проклети герои - рече тя и се върна в слънчевата стая.

И на мен също.

30 януари

Мат все още е слаб, което много го дразни. Мама не спира да му повтаря, че хората оздравяват различно и не бива да насилва нещата.

Но аз мисля, че той никога няма да се възстанови на сто процента.

Джони възвърна почти цялата си предишна сила и е нетърпелив да върши разни неща, но мама го ограничава. С изключение на онзи ден, когато чистих покрива, той не излиза от слънчевата стая. След като може да мие чиниите в един стар леген, който открих в мазето, дори не е нужно да излиза от слънчевата стая, за да го прави.

Майка ми не е толкова силна, колкото би ми се искало, но зная, че е тъжна заради Питър. След като й казах, ме помоли да съобщя на Мат и на Джони, за да знаят, но тя го преживява най-зле.

Сега, след като минаха две седмици, откакто започнаха да оздравяват, реших, че е време да направя нещо за себе си. Този следобед взех ските и излязох на пътя да се упражнявам.

Страхотно е да си навън и да правиш нещо друго, освен да се грижиш за болни или да учиш история. А и след ходенето ми до болницата се замислих, че се налага да подобря скиорските си умения. Не зная дали някога Мат ще бъде достатъчно силен, за да кара ски и да изминава по-дълги разстояния, така че един от нас трябваше да може да се придвижва. Оставахме двамата с Джони, а аз имах предимство.

Това е моето време. Заслужих си го.

2 февруари

Мама сигурно е много по-добре. Попита ме дали съм забравила за учението.

- Не беше сред първостепенните ми задачи - признах си.

- Е, това трябва да се промени - заяви тя. - За всички нас. Джони, няма причина да не се заемеш пак с алгебрата. Мат ще ти помага. А аз съвсем ще забравя френския, ако не го упражнявам. Не искаме мозъците ни да закърнеят.

- Мамо - протестирах, - върша цялата домашна работа и карам ски. Какво повече искаш от мен?

- Да не ми възразяваш, ето какво искам - отсече мама. - Отваряй учебника по история и се залавяй с учене.

Добре, че не го изгорих. Или може би изобщо не е добре!

4 февруари

На Мат му потрябва нещо от спалнята му.

След като си изкълчи глезена за втори път, на мама й е трудно да се качва горе, така че аз ходя до стаята й, когато се нуждае от нещо. Джони започна да се качва горе чак през този уикенд. Дотогава му носех каквото му трябва, както, разбира се, и на Мат.

- Смяташ ли, че си готов? - попита го мама.

- Разбира се - отвърна Мат. - Нямаше да го правя, ако не бях.

Двете с нея се спогледахме, но когато понечих да стана, за да отида с него, тя поклати леко глава.

Мат излезе от слънчевата стая, мина през кухнята и продължи по коридора към стълбището. Затаихме дъх, докато слушахме накуцващите му стъпки по стъпалата.

Тогава звукът спря.

- Върви - побутна ме мама.

Изтичах до там. Мат стоеше на четвъртото стъпало.

- Не мога да го направя - изпъшка. - По дяволите! Не мога да ги изкача.

- Тогава престани да се опитваш - казах му. - Слез и ще опиташ друг път.

- Ами ако няма „друг път“? - попита той. - Ако остана безполезен инвалид до края на живота си?

- Може и да се превърнеш в инвалид, но не и безполезен - уверих го. - Мат, хрумвало ли ти е, че причината да си толкова слаб, е, защото през онази нощ издърпа мама и Джони от слънчевата стая? Че може би си пожертвал здравето си, за да спасиш живота им, и това е нещо, заради което би трябвало да се гордееш? Те нямаше да са живи, ако не беше ти. Просто не осъзнаваш колко много от себе си ни даваш всеки ден. Мислиш ли, че ми харесваше да се грижа за вас? Мразех да съм ви медицинска сестра. Но си мислех как ти правиш всичко, без да се оплакваш. Правиш го, защото трябва да се направи, и се опитах да бъда като теб. Така че слез от тези стъпала и се върни в леглото. Дори и да останеш винаги такъв, какъвто си сега, пак ще бъдеш най-силната личност, която някога съм познавала.

- Само една силна личност може да признае друга за силна - рече той.

- Добре - кимнах. - Значи, сме двете най-велики личности на света. А сега ми кажи какво ти е нужно от горе и се върни в слънчевата стая, преди мама да изпадне в истерия.

Той ме послуша. Наблюдавах го, за да се уверя, че ще слезе без проблеми, сетне изтичах горе, за да взема това, което му трябваше.

Нямаше да оцелеем, ако Мат не стане по-силен. Но нямаше нужда той да го знае.

7 февруари

Рожденият ден на мама.

На Коледа, когато тя подели бонбоните си с нас, аз изядох два от четирите и си запазих останалите два.

Така че подаръците за рождения й ден бяха два бонбона от мен.

Джони й позволи да го бие на шах.

А Мат три пъти отиде до стълбището и се върна.

Тя заяви, че това е най-прекрасният рожден ден, който някога е имала.

20 .

9 февруари

Джони вече е достатъчно силен и постоянно настоява да му дам ските, за да покара и той, а на мен ми се изчерпаха извиненията.

Излизам всяка сутрин и карам около час. Така не мисля за храна и това е добре.

След обяд придружавам Джони и го наблюдавам, докато кара ски. Мама още не му позволява да излиза сам. Той не кара повече от петнайсет-двайсет минути, така че не е толкова нетърпимо.

Мат всяка сутрин отива три пъти до стъпалата и се връща, и още четири пъти, след като обядваме. Мисля, че следващата седмица ще се опита да ги изкачва, първо две, а след това постепенно ще ги увеличава, колкото и дълго време да отнеме.

Мама още не може да пере, но отново приготвя обяда. Не зная защо, но храната винаги е по-вкусна, когато тя я приготвя.

По мое настояване (и много се гордея, че спечелих спора) оставихме прозореца без шперплат. Повечето от снега по прозорците на тавана се е стопил, така че сега в стаята влиза повече светлина. Не мисля, че качеството на въздуха е по-добро, но дните са станали по-дълги.

Има много неща, за които да се притеснявам, но съм си дала почивка. Ще се тревожа следващата седмица.

12 февруари

Когато тази сутрин се върнах след ските, намерих мама да пържи нещо в един тиган.

Ухаеше божествено. Толкова отдавна не сме яли пресни зеленчуци, а и нямаше смисъл да се пържи консервиран спанак или зелен боб. Направо подскачахме от вълнение, когато тя сервира обяда. Не можех да преценя какво ядем. Приличаше на лук, но вкусът беше малко по-горчив.

- Какво е това? - попитахме всички.

- Луковици на лалета - отвърна мама. - Отскубнах ги миналото лято, преди земята да замръзне. Запазих ги за специален случай. - Всички спряхме да дъвчем. Все едно ни беше поднесла задушено от Хортън. -Хайде, стига! - засмя се тя. - Няма да сме първите хора, които ядат луковици на лалета.

Успокояваща мисъл, която в съчетание с глада, ни накара да продължим.

14 февруари

Денят на свети Валентин.

Чудя се къде ли е Дан.

Където и да е, едва ли мисли за мен.

Тази сутрин останах вкъщи. Казах, че не искам да ходя никъде, защото книгата, която чета, е много интересна, но разбира се, това беше лъжа.

15 февруари

Мат изкачи първите шест стъпала.

Всички се преструвахме, че не е кой знае какво.

18 февруари

Обядвахме, сетне двамата с Джони излязохме навън, докато той караше ски. Мислех, че никога няма да се умори, но след половин час брат ми бе готов да се прибираме. Може би следващата седмица мама ще му позволи да излиза сам.

Върнахме се заедно в къщата. Изтичах вътре, извадих зимните кънки, взех ските, обувките и щеките от Джони и казах, че след два часа ще се прибера.

И после направих това, което досега никой спортист не е правил. Спечелих два олимпийски златни медала в два различни спорта в един и същ следобед.

Първо победих на бягане със ски. Изминах разстоянието от къщи до езерото Милър толкова бързо, че не видях нито един от съперниците си.

Но това беше само за загрявка. Когато стигнах до там, изпълних цялата си златна олимпийска програма. Чувах как хиляди възторжени почитатели аплодират всяко мое движение. Моите кръстоски, мохок¹¹, спирали, пируети. Зашеметяващият ми тулуп. Моят елемент „Ина Бауер“. Брилянтна хореография, перфектно съчетание на артистичност и сложност.

Леденото поле се покри с цветя и плюшени мечета. Телевизионните коментатори задъхано обявиха, че за тях е огромна чест да гледат на живо подобно представление. Аз изтрих една или две сълзи и изпратих въздушни целувки. Всичките ми съперници дойдоха да ме поздравят като фигуристката на века. Стоях гордо на подиума, докато се вдигаше американското знаме. Усмихнах се и пригласях на химна „Знаме, обсипано със звезди“.

Любимката на Америка. Най-великата спортистка в американската история. И бъдещата носителка на осем златни медала по плуване в следващите Летни олимпийски игри.

- Добре ли прекара? - попита мама, когато се върнах от езерото.

- Както никога досега - отвърнах.

20 февруари

- Джони, защо не вечеряш? - попита го мама тази вечер.

- Не съм гладен - измърмори той.

За трети пореден ден не беше гладен за вечеря.

Предполагам, че е ходил в килера, когато никой не го е гледал, и вече е разбрал това, което останалите знаем отдавна.

Чудя се дали е забелязал, че мама почти не яде.

22 февруари

Бяхме заспали, когато внезапно ни събудиха шумове. Шумове и светлина.

Мисля, че всички се събудихме объркани. Единствените звуци, които по принцип чувахме, бяха нашите гласове и вятърът. А светлината обикновено идваше от печката, свещите, газените лампи, фенерчетата.

Но това бе различен шум, различна светлина.

Мат пръв се досети.

- Електричеството! - извика. - Пуснали са тока!

Скочихме от матраците и хукнахме из къщата. Лампата в кухнята светеше. От отдавна забравеното радио в дневната се чуваше пращене на статично електричество. Часовникът с радио в спалнята ми проблясваше и показваше часа.

Мама се сети да погледне нейния. Беше два часът и пет минути след полунощ.

В два часа и девет минути токът спря.

Но не можехме да спрем да мислим, че щом веднъж е дошъл, пак ще дойде.

24 февруари

- Знаете ли - каза мама днес по време на обяд, - че това краткотрайно електрическо проблясване ме накара да се замисля.

- Мен също - обадих се. - За перални и сушилни.

- Компютри - включи се Джони. - Дивиди плейъри.

- Хладилници - продължи Мат. - Електрически радиатори и печки.

- Да, за всичко това - кимна тя, - но си мислех най-вече за радиото.

- По него се чува само статично електричество -изтъкна Мат.

- Да, но щом тук се чува нещо, може и другаде да е така и радиостанциите отново да започнат да предават - каза мама. - Освен това нямаме нужда от ток, за да го разберем. Само трябва да пуснем радиото и да потърсим някоя станция.

За един миг исках да кажа на мама, че няма смисъл да се опитва, че вероятно целият свят е измрял от грипа и ние сме последните останали живи на Земята. Понякога наистина си го мисля.

Но сетне осъзнах, че някой трябва да е направил нещо, за да ни подари тези прекрасни четири минути с наличие на ток.

Мисълта, че не сме сами, беше адски вълнуваща. Изтичах в дневната и взех радиото.

Пръстите на мама трепереха, докато въртеше копчето и се опитваше да хване някоя станция. Но се чуваше само пращене.

- Довечера пак ще опитаме - каза тя. - След като слънцето залезе.

И го направихме. Чакахме през целия ден небето от сиво да стане черно.

Когато най-после настъпи вечерта, мама отново включи радиото. Отначало чухме само пращене, но след това се разнесе мъжки глас.

- В Кливланд, Харви Арън - казваше мъжът. -Джошуа Арън. Шарън Арън. Ибин Ейбрахам. Дорис Ейбрамс. Майкъл Ейбрамс. Джон Акройд. Мери Акройд. Хелън Ачисън. Робърт Ачисън...

- Това е списък с мъртви - каза Мат. - Той чете списък с имената на умрелите.

- Но това означава, че има и живи хора - отбеляза мама. - Някой трябва да е докладвал за умрелите. А друг трябва да слуша.

Тя повъртя още малко копчето.

- В други новини по-рано днес президентът каза, че страната излиза от трудното положение. През следващите седмици нещата ще се подобрят и през май животът отново ще се върне към нормалния си ритъм.

- Глупакът още е жив! - избухна мама. - И продължава да е глупак!

Всички избухнахме в смях.

Слушахме още известно време, докато разбрахме, че се излъчва от Вашингтон. После мама откри трета станция, в Чикаго. По нея също предаваха новини. Повечето бяха лоши, както беше през миналото лято. Земетресения, потопи, изригвания на вулкани, всякакви природни бедствия. Но към списъка се прибавяха и още няколко неща: грипни епидемии и холера. Глад. Суши. Ледени бури.

Ние не бяхме сами.

25 февруари

Мат реши, че след като радиостанциите предават, и телефонните линии може да са възстановени и да имаме телефон, а да не го знаем. Така че вдигна слушалката, но нямаше сигнал.

Единственият човек, който може да се опита да се свърже с нас, е татко. С изключение на това, телефонът не ни трябваше.

Отново има ток.

Този път дойде в един следобед и имаше ток за цели десет минути.

Джони беше навън да кара ски и го пропусна.

- Следващия път трябва да пуснем пералнята - заяви мама. - Колкото и малко да има ток, все ще е от полза. Беше страхотно да си мислиш, че ще има следващ път.

Дванайсет минути с ток в къщата, в 9,15 тази вечер. Мама размисли за пералнята.

- Ще трябва да опитаме през деня - каза тя. – Може би утре.

Шест минути имаше ток в 4,45 сутринта. Страхотно, няма що!

Зная, че би трябвало да съм развълнувана, че трети пореден ден имаме ток, но в момента се нуждаем повече от храна, отколкото от електричество. Много повече.

Освен ако токът не ни достави зеленчукови консерви, супени консерви и консерви риба тон, не зная каква полза имаме от него.

Чудя се кой ще прочете имената ни по радиото, когато умрем от глад.

3 март

Никакво електричество през последните два дни.

Бяхме по-добре, когато нямаше никакъв ток. Защо трябва само да ни дразнят, като го пускат и после го спират?

Мама слуша радио по половин час всяка вечер. Не разбирам защо. Тя прескача от станция на станция (сега са шест) и от всички излъчват само лоши новини.

Не, излъгах. Те излъчват лоши новини, но президентът твърди, че нещата се подобряват. Не зная кое е по-лошо.

Малко се плаша от това, че майка ми е готова да изтощи батериите само за да слуша радио. Мисля, че това е начинът й да приеме, че няма смисъл батериите да ни надживеят.

4 март

Мат вече изкачи десет стъпала и бях сигурна, че до края на седмицата ще изкачи всичките.

Но днес изкачи само шест. Зная, защото се промъкнах на пръсти зад него и надникнах през вратата на дневната. Мама знаеше, но не ми каза да не го правя. Джони беше навън, но и той кара ски само двайсет минути.

Не мисля, че Мат знае, че го шпионирам. Върнах се преди него в слънчевата стая и наистина стъпвах много безшумно.

През целия следобед мама почти не проговори. Мат се върна на матрака си и спа два часа. Дори влизането на Джони не го събуди.

Понякога си спомням за всичко, което преживях, докато всички бяха болни, и се вбесих. Как смееха да умрат сега?

5 март

През целия ден валя сняг. Поне мога да го гледам през прозореца на слънчевата стая.

Не мисля, че натрупа повече от десетина, най-много дванайсет сантиметра, а и Мат изтъкна, че е добре да имаме пресен сняг за вода за пиене.

Мама ми каза да не пера чаршафите известно време. Предполагам, че би трябвало да съм доволна, тъй като те не са най-любимите ми неща за пране (твърде са големи). Заяви, че ако дойде ток за по-дълго време, ще е по-лесно да ги сложа в пералнята. Обаче според мен тя се безпокои, че изразходвам прекалено много енергия.

Най-после реших, че би трябвало да зная най-лошото и проверих килера.

Искаше ми се да не го бях правила.

6 март

Този следобед Джони беше навън, а Мат спеше. Мама ми даде знак и отидохме в дневната.

- Ненавиждам се, задето трябва да те питам - заговори тя, - но мислиш ли, че два пъти в седмицата може да не обядваш?

От две седмици майка ми яде през ден. Така че ме молеше за нещо по-малко от това, което самата тя правеше.

- Добре - кимнах.

Какво друго можех да кажа?

- Искам Мат и Джони да се хранят всеки ден -продължи тя. - Можеш ли да го приемеш? - Избухнах в смях. Дори мама се усмихна. - Лошо се изразих. Извини ме.

Мисля, че майка ми смята, че Джони все още има най-добри шансове да оцелее. Освен това предполагам, че не може да понесе мисълта да види как Мат умира.

Нито пък аз. По-добре мама да си отиде първа, след това аз, след това Мат. Той ще се погрижи Джони да се справи.

7 март

Това е толкова глупаво. Започнах да прелиствам този дневник и всичките му празни страници. Бях толкова развълнувана, когато мама ми го подари на Коледа. Дори се тревожех, че ще го свърша до април и отново ще се наложи да се върна към обикновените сини тетрадки.

Толкова много празни страници.

8 март

Отново имахме ток. Този път за шестнайсет минути около три следобед.

Не зная какво означава това.

Мама припадна този следобед. Мисля, че от три дни не е хапвала нищо.

Стоплих една консерва супа и я накарах да изяде малко. Не съм готова да видя как умира.

Направих нова инвентаризация на килера. Беше останало толкова малко, че не ми отне много време, за да преброя всичко. Има храна може би за две седмици, но ако само Джони и Мат ядат. Ако и ние двете се храним понякога, ще ни стигне за десет дни. След като ние умрем, ако Мат престане да се храни, Джони ще има за още няколко дни, което ще му даде достатъчно сила и време, за да се махне от тук. Мат ще му каже при кого да отиде, за да смени останалите дърва за храна.

Чудя се какво ли ще прави Джони с Хортън.

13 март

Четиримата си поделихме на обяд една консерва доматена супа. После майка ми настоя Мат и Джони да си поделят последната консерва зеленчуци.

Беше много по-лесно с нея изобщо да спрем да се храним. И бездруго за нас имаше само две глътки супа, колкото да не забравя вкуса на храната.

Рожденият ми ден е следващата седмица. Ако още съм жива, се надявам и мама да е жива.

14 март

Тази сутрин имахме ток почти един час.

Направих глупостта да се погледна в огледалото, докато лампите светеха.

В първия миг направо не се познах. После си спомних как изглеждам.

Не че има значение. На кого му пука как изглежда един труп.

16 март

Миналата нощ сънувах, че съм в пицария. Там седяха татко, Лиза и малко момиченце, което тутакси разбрах, че е Рейчъл.

Плъзнах се на пейката в сепарето. Уханията - доматен сос, чесън, сирене - бяха божествени.

- Това раят ли е? - попитах.

- Не - отвърна баща ми. - Това е пицария.

Мисля, че сънят ми даде идея. Но е трудно да се каже кое е идея и кое глупост, когато дори не можеш да отличиш рая от пицария.

¹¹ Фигура при пързаляне с кънки. - Бел. ред.

21 .

17 март

Преди да заспя снощи, знаех какво ще направя днес. Единственият въпрос беше дали ще имам сили.

Но когато се събудих, видях мама да се опитва да стане с мъка от матрака си, за да се грижи за нас. Това сложи край на всичките ми колебания.

След като Мат и Джони станаха и започнахме да се преструваме, че днес е поредният ден, който с нищо не е по-труден от досегашните, обявих решението си.

- Отивам в града.

Те се втренчиха в мен, сякаш съм откачила. И навярно бяха прави.

- Ще отида в пощата - продължих. - Искам да проверя дали има вест от татко.

- И какво значение ще има това? - поинтересува се Джони. - Смяташ, че ни е изпратил храна?

- Искам да разбера за Лиза и бебето - отвърнах. -Трябва да го зная. Трябва да се уверя, че животът продължава. Ще отида в града и ще узная.

- Миранда, може ли да поговорим? - намеси се Мат. Кимнах, тъй като знаех, че някой ще ме попита за решението ми и най-вероятно ще е той. Оставихме останалите в слънчевата стая и отидохме в дневната, за да поговорим. - Наистина ли смяташ, че си достатъчно силна, за да отидеш до града и да се върнеш? -започна брат ми.

Исках да отвърна: „Не, разбира се, че не съм, и двамата го знаем, както и че има една причина, поради която отивам“. Исках да кажа: „Спри ме, моля те, защото ще умра, а искам да умра у дома“. И още: „Как може да допуснеш да ми се случи това?“, все едно вината бе негова и той би могъл да ни спаси по някакъв начин.

- Зная, че е лудост - казах вместо това. - Но наистина искам да разбера дали Лиза е родила. Чувствам, че ще ми е по-лесно да умра, ако зная, че го е родила. А и пощата може да е отворена и да има писмо. Пък и колко още ще живея? Седмица? Две? Предпочитам да пожертвам няколко дни, но да си отида спокойна. Разбираш го, нали?

- Но ако можеш, ще се върнеш - рече той след дълга пауза.

- Надявам се, че ще мога. Предпочитам да съм тук. Но и да не мога, ще го приема.

- Ами мама? - попита Мат.

- Мислих за това. Смятам, че така наистина е по-добре за нея. Ако не се върна, винаги може да се надява, че съм добре. Не искам да ме види как умирам, а не съм сигурна, че ще я надживея. Така наистина е най-добре, Мат. Мислих много и стигнах до заключението, че така е най-добре за всички.

Брат ми извърна поглед.

- Съжалявам - промълви. - А ските? Джони ще се нуждае от тях, след като ние си отидем.

Е, това беше, нали? Напусках дома си, за да дам на Джони малко по-добър шанс да оцелее. Всички гладуваме до смърт, за да му дадем малко по-добър шанс. Ако наистина исках да му го дам, трябваше да приема, че това отиване до града ще ме убие. В такъв случай ските не ми бяха нужни.

- Ще ги оставя - отвърнах. - Кажи на Джони, че ще бъдат до дъба и може да ги вземе, след като замина. Но не казвай на мама, освен ако не те попита. Остави я да вярва, че ще се върна, става ли?

- Не си длъжна да го правиш - рече Мат.

- Зная - кимнах и го целунах за сбогом. - Обичам ви много повече, отколкото някога съм осъзнавала. А сега ми позволи да отида да се сбогувам с тях, докато все още имам сили.

И го направих. Мама е толкова слаба, че не съм сигурна дали изобщо разбираше какво става. Каза ми само да се върна, преди да се стъмни. Обещах й, че ще го сторя.

Джони явно искаше да ми зададе хиляди въпроси, но Мат не му позволи. Целунах ги и им казах да оставят една лампа да свети, сякаш имаше някакво значение. Пъхнах една химикалка и една синя тетрадка в джоба на палтото си. Сетне отидох до входната врата, взех обувките на татко, ските и щеките и поех към шосето. Когато стигнах до дъба, внимателно подредих всичко, така че да не се вижда от пътя, и закрачих към града.

Исках отчаяно да се обърна, да видя къщата, да се сбогувам, но не го направих. Боях се, че ако си позволя този миг на слабост, ще се втурна обратно, и каква полза щеше да има? Наистина ли исках да съм жива на рождения си ден? Наистина ли го исках, ако мама умре преди това?

Затова не отклоних поглед от пътя и продължих да вървя. Първият километър и половина не беше толкова труден, тъй като с Джони бяхме отъпкали снега със ските. Е, паднах няколко пъти, където бе заледено, но успях да стана и да продължа. Казах си, че останалата част от пътуването няма да е толкова тежка, че има надежда да стигна до града и дори да намеря писмо от татко, и да се върна у дома.

Действаше ми успокоително да си го повтарям.

Но следващите три километра бяха жестоко изпитание. Не мисля, че някой бе минавал оттук от Коледа. След малко установих, че повече не мога да вървя, затова седнах на снега и започнах да греба с ръце и да се плъзгам като с шейна. Изискваше се цялата ми сила, за да измина няколко метра и колкото по-мъчително напредвах, толкова по-силно ми се искаше да се откажа, да легна в снега и да умра тук.

Но си представих пицарията и татко, който ми казва, че това не е раят. Ако имаше писмо, трябваше да го зная. Смъртта можеше да почака още няколко часа.

Почувствах се много по-добре, когато стигнах до място, откъдето пак можех да вървя. Вече цялата бях мокра и замръзвах от студ, но възможността да стоя изправена на крака върна част от самочувствието ми и волята да стигна до крайната цел. Отново се усещах човешко същество и това възвърна мъничко от силата ми.

Едно от най-плашещите неща бе да видя от колко малко къщи се издигаше дим от комините. Не бих могла да потропам на вратите им и да им кажа: „Спасете ме, нахранете ме, нахранете семейството ми“, защото просто щяха да ме изхвърлят. Ние бихме сторили същото, ако почукат на нашата врата.

Но да видя толкова много къщи без признаци на живот... Доколкото знаех, някои хора бяха заминали, докато все още беше възможно. Но други навярно бяха измрели от студ или глад.

Ние все още бяхме живи - мама, Мат, Джони и аз. И след мен оставаха моите дневници. Хората щяха да знаят, че съм живяла, а това означаваше много.

Колкото повече приближавах към града, толкова по-лесно ставаше да вървя. Но колкото повече приближавах, толкова по-малко признаци на живот виждах.

Беше логично. Хората тук живееха по-близо един до друг, така че бяха разчистили снега, поне в началото. Но тук беше по-малко вероятно да имат печки с дърва и сигурно бяха измрели от студ. А и колкото по-близо бяха един до друг, толкова по-бързо се е разпространил грипът. Нашата изолация ни бе спасила, беше ни дала седмици, дори може би месеци живот.

Когато наближих пощата, все повече се изпълвах с увереност, че ще мога да се върна у дома. Знаех, че е лудост, че тогава трябваше да се изкачвам нагоре по хълма, а вече не ми бяха останали сили, за да извървя обратния път. Все пак едно беше да се избутваш надолу по стръмното, но да се изкачваш нагоре щеше да е почти невъзможно. Сърцето ми нямаше да издържи и навярно щях да умра на няколко километра от къщи.

Но не ми пукаше. Бях стигнала до града, каквато бе целта ми. Ще отида в пощата и ще намеря писмо от татко, в което ще пише, че той, Лиза и бебето са добре. Тогава нямаше да има значение къде ще умра или как. Джони щеше да живее, както и Рейчъл, а това бе най-важното.

Беше странно да стоиш насред главната улица на града, да не виждаш и да не чуваш нищо, да не помирисваш нищо, освен зловонния дъх на смъртта. Видях трупове на кучета и котки, домашни любимци, които стопаните им бяха изоставили и които не са могли да оцелеят без храна в студа. Наведох се и взех един труп на животно, за да видя дали е останало някакво месо, но малкото останало по скелета бе твърде замръзнало, за да се отдели. Захвърлих го върху покритата със сняг улица, изпълнена с облекчение, че не видях човешки трупове.

Когато стигнах до пощата, видях, че е пълно мъртвило.

Изпитах такова отчаяние. Навярно не бе отваряно след последния ден, когато Мат бе работил тук. Всякакви фантазии, че напуснах слънчевата стая, за да намеря писмо от татко, се изпариха.

Бях дошла в града, за да умра. Нямаше смисъл да се връщам у дома, да принуждавам останалите да станат свидетели на неизбежния ми край.

Отпуснах се на земята, какъв беше смисълът? Защо изобщо трябваше да се опитвам да се връщам? Най-доброто, което можех да сторя, е да остана там, където бях, и да чакам студът да ме убие. Госпожа Несбит знаеше как да умре. Нима не можах да се поуча от нея?

Но тогава пред погледа ми се мярна нещо жълто. От толкова отдавна светът ми се състоеше единствено от отсенки на сивото, че очите ме заболяха от жълтия цвят.

Но наистина имаше нещо жълто. Спомнях си жълтото като цвета на слънцето. За последен път видях слънце през юли. Тогава очите ме боляха да гледам право в него и сега отново ме заболяха при този проблясък на жълтото.

Не беше слънцето. Засмях на себе си, задето помислих, че може да е то. Беше лист хартия, понесен от вятъра.

Но беше жълт. Трябваше да го взема.

Насилих се да стана и да стигна листа. Той ме мамеше с безгрижния си танц, но аз го надхитрих и с цялата ми останала сила го настъпих с крак. Наведох се и усетих как светът се завъртя около мен, но го сграбчих и се изправих. Само да го държа в ръцете си бе вълнуващо. Върху него имаше написано нещо. Това беше съобщение. Някой по някое време бе написал нещо и сега щях да узная какво беше.

Нямаше дата и нямаше как да зная кога е бил залепен листът, нито защо. Но написаното ми казваше къде да отида. Нямаше какво да губя. Всички мечти, които бях имала, умряха, след като видях затворената поща. Така че нямаше значение дори и кметството да е затворено.

Поех към общината. Беше на две пресечки от пощата. Погледнах часовника си и видях, че остава половин час, преди да затворят, при условие че изобщо е отворено.

Но когато стигнах, вратата бе открехната и чух гласове.

- Ехо? - извиках, горда от себе си, че си спомних думата.

- Влезте — обади се някакъв мъж.

Вратата се отвори широко и той ми махна да вляза.

- Здравейте - промълвих, все едно това беше най-нормалното нещо на земята. - Аз съм Миранда Еванс. Живея на Хауъл Бридж Роуд.

- Добре - кимна човекът. - Влизайте. Аз съм кметът Форд, а това е Том Дануърт. Приятно ми е да се запознаем.

- На мен също - отвърнах, опитвайки се да повярвам, че всичко не е само сън.

- Дошли сте тук, за да получите дажбата си храна? - попита кметът Форд.

- Храна? - попитах. - Мога да получа храна?

Сигурно сънувах.

- Виждаш ли? - рече господин Дануърт. - Ето защо не идват да си получат дажбите. Никой не знае.

- Около Хауъл Бридж Роуд умряха много хора -отбеляза кметът. - Няма смисъл да се ходи там. Колко души са останали в семейството ти, Миранда?

- Четирима - отвърнах. - Мама и двамата ми братя бяха болни от грип, но оцеляха. Може ли да им занеса храна?

- Нуждаем се от свидетели, които да потвърдят, че са живи - рече кметът. - Но всеки има право по една торба с провизии на седмица. Това са разпорежданията и ние ги изпълняваме.

- Програмата действа вече две седмици - обади се господин Дануърт. - Така че на тази млада дама се полагат поне четири торби.

Ако всичко това бе сън, не исках да се събудя.

- Ето какво - поде кметът. - Почакай, докато свърши работното време на офиса, и двамата с Том ще те закараме у вас със снегомобила. Ти и полагащите ти се четири торби. Ще проверим историята ти и ако казваш истината, следващия понеделник ще изпратим някого у вас с храна за останалите ти близки. Понеделник е ден за доставки. Как ти се струва?

- Не мога повярвам - промълвих. - Истинска храна?

Кметът се засмя.

- Е, не е изискана кухня. Не е и това, с което сме свикнали в „Макдоналдс“. Консерви и кутии. Но никой досега не се е оплакал.

Не знаех какво да кажа. Просто пристъпих към него и го прегърнах.

- Кожа и кости - каза той на господин Дануърт. -Предполагам, че е дошла точно навреме.

Изчакахме още петнайсет минути, но никой не дойде. Накрая кметът каза на господин Дануърт да вземе четири торби от склада и да ги занесе в снегомобила.

Нямах търпение да видя какво има в торбите, но знаех, че така само ще се забавим. Освен това какво значение имаше? Беше храна. Цяла седмица нямаше да гладуваме.

Това, което на идване ми бе отнело три часа, със снегомобила се оказа двайсетминутно пътуване. Имах чувството, че летя, докато гледах къщите, покрай които преминавахме със свистене.

Господин Дануърт спря снегомобила точно пред слънчевата стая. Шумът очевидно ги беше стреснал, защото, когато почуках, всички стояха до вратата.

- Е, явно си ни казала истината - заключи господин Дануърт. - Съвсем ясно виждам тук трима души и определено изглеждат много гладни.

- Ще ви помогна да внесем торбите - рекох.

Беше невероятно важно за мен да го направя - аз да внеса храната, която щеше да ни спаси.

- Съвсем справедливо - кимна кметът. - Но нека ти помогна.

В крайна сметка той взе три торби, а аз - една, но нямаше значение. След това подаде на мама един лист, където пишеше, че й се полагат хранителни провизии за четирима.

- Ще дойдем пак в понеделник - обеща господин Форд. - Не мога да гарантирам, че ще получите дванайсетте торби, които ви се полагат, но ще имате поне седем: три за тази седмица и четири за следващата. След това ще можете да разчитате на четири торби за всеки от вас, докато не се получи друго разпореждане.

Мама плачеше. Мат успя да стисне ръката на господин Дануърт и да му благодари. Джони беше твърде зает да рови в торбите, да вади пакетите, консервите и кутиите и да ни ги подава, за да ги видим.

- Пазете се - рече господин Дануърт. - Най-лошото мина. Щом сте стигнали дотук, ще оцелеете до края.

- Може ли с тази да вечеряме? - попита Джони, след като господин Дануърт си тръгна. - Моля те, мамо. Само веднъж?

Тя изтри сълзите си, пое дълбоко дъх и се усмихна.

- Тази вечер всички ще ядем. И утре, и в неделя.

За вечеря имахме сардини, гъби и ориз. А за десерт (десерт!) - сушени плодове.

Докато се хранехме, токът дойде за втори път през този ден.

Може и да беше рай за глупаци, но все пак си беше рай.

18 март

Токът дойде, докато се гощавахме с пиле с грах, леща и моркови.

- Хайде - подкани ме мама. - Да опитаме да изперем.

И го направихме. Беше истинско предизвикателство, защото нямахме течаща вода, затова наливахме вода в пералнята, докато работеше. Но дори и така беше много по-лесно, отколкото да перем всичко на ръка. Изпрахме чаршафите на четиримата и дори успяхме почти да ги изсушим...

Отпразнувахме го, като си измихме косите. Редувахме се с шампоана. Мама настояваше всеки ден да се изтриваме с мокра гъба, но шампоанът си беше истински лукс.

Тази вечер токът отново дойде. Само за десет минути, но и така бяхме щастливи. Приготвихме си вечеря в микровълновата печка. Най-хубавите думи, които някога съм писала.

19 март

Все още имаме три торби в килера, но виждам, че мама е нервна за утре. То е като тока. Светва и угасва, но не можеш да разчиташ на него.

Все пак дори и да няма повече храна, поне можем да сме сигурни, че Джони няма да остане гладен, а това е огромна утеха за нея.

20 март

Рожденият ми ден.

Аз съм на седемнайсет, жива съм и имаме храна.

Господин Дануърт дойде тази сутрин с десет торби провизии.

- Зная, че ви се полагат повече, но и това трябва да ви стигне - рече с извинителен тон. - Ще се видим следващия понеделник, когато ще донеса полагащите ви се дванайсет.

Имаше толкова много и прекрасни неща. Мляко на прах. Сок от боровинки. Три консерви риба тон... Е, бих могла да изредя всичко, но едва ли има значение. Беше храна и щеше да ни стигне за седмици, а щеше да има и още.

Тъй като беше моят рожден ден, мама ме остави да определя менюто. Намерих една кутия с макарони със сирене. Беше най-близо до пица.

Има толкова много неща, които още не знаем. Мога само да се надявам, че татко, Лиза и бебето Рейчъл са добре. Както и баба. И Сами, и Дан, и всички хора, които заминаха от тук. Грипът върлуваше в цяла Америка, а навярно и в останалия свят. Ние бяхме щастливци, че оживяхме; повечето хора нямаха този късмет.

Токът идва и спира, така че не можем да разчитаме на него. Все още имаме дърва, а Мат става все по-силен (днес изкачи десет стъпала и само настояването на мама го отказа да изкачи останалите до горе). Навън има много сняг, така че и с водата сме добре. Небето все още е сиво и въпреки че вече цяла седмица температурата е положителна, все още смятаме седем градуса под нулата за меко време.

Но днес няма да се тревожа за бъдещето. Каквото е писано да стане, ще стане. Днес е ден за празнуване. Утре денят ще е по-голям от нощта. Утре ще се събудя и мама и братята ми ще са до мен. И всички ще сме живи. И всички ще ме обичат.

Преди време Джони ме попита дали още си водя дневник и за кого го пиша. И аз самата си задавах същия въпрос, особено когато ми беше най-тежко.

Понякога си мисля, че пиша за хората, които ще живеят след двеста години, така че да знаят какъв е бил животът ни.

Понякога си мисля, че го пиша за този ден, когато човечеството вече няма да съществува, а пеперудите ще могат да четат.

Но днес, когато съм на седемнайсет и съм на топло, и съм сита, пиша този дневник за себе си, така че винаги да помня живота такъв, какъвто го познавахме, и какъвто е сега. За времето, когато вече няма да съм в слънчевата стая.

ОЧАКВАЙТЕ

ПОСЛЕДНИТЕ ОЦЕЛЕЛИ (книга втора)

В „Живота, какъвто го познавахме“ Сюзан Бет Пфефър очарова и смайва читателите с виждането си за едно апокалиптично събитие, пречупено през възприятията на жителите на едно малко градче.

Вторият роман проследява същите събития, но в Ню Йорк, през погледа на седемнайсетгодишния Алекс Моралес. Когато родителите на Алекс изчезват след огромните приливни вълни, той е принуден да се грижи за двете си малки сестри, макар че Манхатън се е превърнал в безлюдна пустиня, в която храната и помощта от другите са дефицит.

ПОСЛЕДНИТЕ ОЦЕЛЕЛИ (книга трета)

В годината, в която астероид удря Луната, приятелите и съседите на Миранда загиват, земята замръзва, а храната става все по-оскъдна. Борбата за оцеляване се ожесточава още повече, когато пристигат бащата и мащехата на Миранда заедно с бебето си и с още трима непознати. Един от новодошлите е Алекс Моралес. И докато сложните и противоречиви чувства на Миранда към него постепенно прерастват в любов, плановете на Алекс за бъдещето му пречат на връзката им. В този съдбовен момент ги връхлита опустошително торнадо и Миранда взема решение, което ще промени живота им завинаги.