Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

11 .

31 август

Когато тази сутрин двамата с Мат пристигнахме в училището, видяхме децата, разделени на три групи, за да влязат вътре. От предучилищен до пети клас бяха в първата група (най-многобройната), от шести до осми бяха във втората и от девети до дванайсети - в третата.

Казах довиждане на брат ми и се присъединих към третата група.

Гимназиалната група се преброи сама. Бяхме 31. Разпознах някои лица, но с никого от тях не съм била в един клас, да не говорим за приятелство. По неофициален преглед бяхме 16 деветокласници, 7 десетокласници, 4 единайсетокласници и 6 дванайсетокласници.

- Предполагам, че няма защо да се тревожа за класната бройка - промърмори един от дванайсетокласниците, но впоследствие се оказа, че е сгрешил.

Най-после вратите се отвориха и влязохме. На по- малките казаха да отидат в кафенето, на децата oт гимназията - в гимнастическия салон, а на гимазистите - в кабинета по музика.

Когато влязохме, се оказа, че няма достатъчно столове за всички ни, а повечето от тези, които бяха там бяха за седемгодишни. Затова седнахме на пода и зачакахме. Продължихме да чакаме. Нямах представа колко дълго чакахме, но имах чувството, че измина цяла вечност.

Най-накрая влезе госпожа Санчес. Едва не се paзплаках, толкова бях щастлива да видя познато лице.

Учителката ни се усмихна.

- Добре дошли в Мейпъл Хил - поздрави ни тя. -Радвам се да ви видя.

Няколко деца се разсмяха.

- Зная колко ви е трудно - продължи госпожа Санчес. - Бих искала да ви уверя, че нещата ще се оправят, но разбира се, не съм сигурна, че това е истина, Мога само да бъда честна с вас и да вярвам, че що вземете най-правилните решения за себе си.

- Няма ли да има гимназия? - попита един от малките.

Не бе възможно да определя дали това го прави щастлив, или тъжен.

- Както сами виждате, тук няма много ученици oт горните класове - отвърна госпожа Санчес. - Разбрахме, че в гимназията, в класовете от девети до дванайсети има четирийсет и четирима ученици. Очевидно много семейства са се преместили. Предполагам, че тази година голям брой от учениците са решили да се обучават у дома.

Всъщност на повечето не им пукаше за училище и всички го знаехме, но никой не го каза на глас. Предполагам, че и мнозина бяха умрели. Това последното определено нямаше да се обсъжда.

- Значи, ние сме единствените ученици? - попита едно момче.

-Нe зная със сигурност - рече госпожа Санчес. -Всички родители присъстваха на събранието. Определено се надяваме да дойдат още.

-Училището би трябвало да ни осигурява храна -обади се едно момиче и всички се засмяхме.

-Колко гимназиални учители има в това училище? - попита една дванайсетокласничка. - Как ще ни разделите?

Учителката доби онова смутено изражение, което рече бях започнала да разпознавам у възрастните.

- В това е проблемът - каза тя. - В гимназията има четирима учители. По химия, по испански, по математика и по биология. Тук сме само преподавателката по английски и аз. Аз имам диплом да преподавам история, макар че не съм го правила, откакто станах директор.

- Леле! - подсвирна едно момиче. - Като ви съберем всички заедно, ще се получи цял факултет.

Госпожа Санчес не обърна внимание на сарказма й.

- Разбира се, това няма да бъде училището, с което сте свикнали, но все ще успеем някак си да сглобим учебна програма и отделни класове. Това може да се получи, ако всички сме в една сграда.

- Значи, излиза, че в крайна сметка няма да идваме тук на училище? - попита едно от момчетата.

- Мисля, че е по-разумно всички гимназисти да посещават гимназията - обясни жената. - Разбира се, ще си поделяме сградата с другите ученици, но ще разполагаме и със свое пространство. Идеята е да се обучават две групи от девети клас, а десетокласниците, единайсетокласниците и дванайсетокласниците да са в друга група. Ще се ориентираме по-добре, след като мине известно време.

Помислих си за бандата, за онези двамата с пушките. Стомахът ми се сви.

- А ако не е безопасно да се ходи до гимназията? -попитах. - Ще трябва да прекося целия град с колело, за да стигна до там, а въоръжената охрана на болницата ме предупреди, че момичетата не бива да ходи никъде сами.

Харесвам госпожа Санчес и не беше честно да я поставям в подобно неловко положение. Дори не беше съвсем логично, защото не на всички им се налагаш да минават през града. А и Мат щеше да ме пази. Обаче не можех да изтрия от съзнанието си картината ча онези момчета с пушките.

- Всеки трябва да реши кое е най-доброто за него -отвърна учителката. - В тази ситуация няма идеални решения. Можете да предпочетете да учите у дома. Трябва само да отидете в канцеларията, да кажете какви предмети искате да учите и ще ви дадат нужните учебници. Боя се, че това е най-доброто, което можем да направим.

- Това е откачено! - избухна едно по-големите момчета. - Скъсах си задника от учене, за да мога да постъпя в добър колеж. Всички все това ми повтаряха: „Трябва да постъпиш в добър колеж!“. А сега вие ми казвате, че има петима или шестима учители и дори не зная каква им е квалификацията. Дали някои от тях имат специализация по гимназиалната математика, история, физика?

- Какво значение има това? - обади се друго момче. - И бездруго май не са останали много колежи.

- Разбирам колко е несправедливо всичко - въздъхна госпожа Санчес, - но се опитваме да направим най-доброто за вас. И ще подкрепим решението ви, каквото и да е. Ако решите да посещавате гимназията, моля ви да останете тук. Ако предпочетете да учите у дома, ще ви помоля да отидете в канцеларията, за да получите учебниците си. Сега ще ви оставя, за да го обсъдите помежду си.

Повечето от децата останаха по местата си. Няколко излязоха с учителката.

- Колко опасно е в града? - попита ме една ученичка.

- Не зная - свих рамене. - Чух, че имало въоръжени типове.

- Аз пък чух, че имало изчезнали момичета - намеси се друга от по-малките.

-Може просто да са напуснали града - предположих. - Много хора заминаха.

- Мишел Шмид е изчезнала - настоя друго момиче.

- Шегуваш се! - възкликнах невярващо.

Мишел беше в класа ми по френски.

- Връщала се у дома от църквата с по-малката си сестра и някакъв тип я сграбчил и отвел - обясни момичето. - Поне това чух.

Още трима ученици станаха и излязоха.

Не зная защо не ги последвах. Вече бях сигурна, че няма да ходя в гимназията. Но се чувствах добре да седя в стаята с деца на моята възраст и поне да се преструвам, че ходя на училище. Бях с други хора, а не само с мама, Мат, Джони и госпожа Несбит.

Исках това усещане да трае колкото се може по-дълго, защото и гимназията се превърна в нещо като Спрингфийлд - поредната моя глупава, несбъдната мечта.

- Човек би си помислил, че някой ще предприеме нещо — заяви едно от по-големите момичета. - Да се обади в полицията или във ФБР.

- Вече няма полиция - осведомих я.

- Не мисля, че има и ФБР - вметна друго момиче. - Майка ми познава някой, който пък познава друг във Вашингтон и той казал, че правителството вече не е там. Президентът и всички останали заминали за Тексас. Предполага се, че в Тексас има бензин, електричество и много храна.

- Може би и ние трябва да се преместим там - заключих аз.

Още две или три деца станаха и излязоха.

- И така, какво решихме? - попита един дванайсетокласник. - Ще ходим ли в гимназията?

- Предполагам - промърмори едно от момчетата.

- Аз трябва първо да попитам родителите ми - кача друго момче. - Те не желаят да ходя в гимназията, но предполагам, че няма да искат и да остана у дома.

- Някой запитал ли се е наистина какъв е смисълът? - попита една ученичка. - Защо се преструваме, че имаме някакво бъдеще? Всички знаем, че нямаме.

- Не го знаем - възрази друга. - Не знаем нищо.

- Аз наистина си мисля, че ако се молим достатъчно усърдно, Бог ще ни закриля - оповести една деветокласничка.

- Кажи го на Мишел Шмид - сряза я едно от момчетата.

Внезапно се почувствах така, сякаш бях заобиколена от смъртта - както се чувствах, когато Питър ни съобщаваше за нещо ново, за опасност, за която да се тревожим. Наистина не исках да зная колко деца са изчезнали.

Станах. Щом, така или иначе, ще умра, предпочитам да съм сред семейството си.

Влязох в канцеларията, където заварих една жена с доста съсипан и нещастен вид.

- Решила си да учиш у дома? - попита тя. - Учебниците за гимназията са ето там.

Отидох до мястото, което ми посочи. Там бяха пръснати купчини учебници.

Осъзнах, че трябва да взема не само за мен, но и за Джони. Започнах с неговите, защото така се чувствах все едно правя нещо положително, а не просто бягам.

Разбира се, не знаех какво смята да учи брат ми. Първо си помислих, че след като аз исках да продължа да уча френски, и той би трябвало да последва примера ми. Но сетне реших, че навярно би предпочел испански. В бейзболните отбори имаше повече играчи с латиноамерикански произход, които, естествено, говореха на испански.

Накрая реших да взема учебниците и по двата езика.

Взех също и по природознание, биология, математика, световна и американска история, както и четири различни учебника по английски - само за Джони. Не бих взела такива, които не бих ползвала. Затова избрах трети том за напреднали по френски, учебник по химия и английски. Прибавих и няколко по икономика и философия, защото реших, че по някое време може да се заема с тях.

Подредих всички учебници в спретната купчина и се върнах в канцеларията, в случай че трябваше да подпиша някакъв документ. Уморената жена я нямаше.

Тогава направих най-странното нещо. Видях кашони с учебни помагала, „сини тетрадки“ с цитати, химикалки, моливи, тетрадки, които просто бяха оставени там.

Озърнах се, за да се уверя, че никой не може да ме види. Изпразних чантата с учебниците и я напълних с тетрадки, бележници, химикалки и моливи.

Нищо чудно да съм единствената на тази земя, която си води дневник. Дневниците, които ми бяха подарявали през годините, вече бяха изписани и използвах листовете за принтера на мама. Не я бях молила за разрешение и не бях сигурна, че ще ми го даде, ако го бях сторила. Може би по някое време щеше да реши пак да започне да пише.

Не си спомням кога за последен път съм била толкова развълнувана. Имах чувството, че Дядо Коледа е напълнил чантата ми с подаръци. Дори беше по-хубаво, защото крадях, а това правеше всичко още по-вълнуващо. Доколкото бях осведомена, кражбата на „сини тетрадки“ се наказваше с обесване. Ако изобщо има полицаи, които да те арестуват и обесят.

Натъпках колко се може повече „сини тетрадки“ под колана на панталона ми. И без това дрехите ми бяха прекалено широки, така че панталонът ми поне нямаше да падне. Джобовете ми се издуха от химикалки и моливи.

В този момент изтощената жена се върна. Побързах да изляза от склада и отидох при купчината учебници.

- Ще ми е нужна помощ, за да ги отнеса - обясних ѝ. - Взех за брат ми и за мен.

- И какво очакваш от мен? - тросна ми се жената.

Всъщност нищо не очаквах от нея. На четири курса отнесох учебниците до предната врата и чаках, докато дойде Мат. Той разпредели товара по равно за двамата и подкара велосипеда към къщи.

Когато се прибрахме, казах на мама какво се бе случило. Тя не ме попита защо не искам да ходя в гимназията.

- Мисля, че е по-добре да уча у дома - заявих ѝ.

Дори и да не беше съгласна, нямаше сили да спори с мен.

- Надявам се, че ще учиш усърдно - каза тя. - Училището си е училище, независимо къде се намира.

Казах ѝ, че зная, и се запътих към стаята ми. Понякога имам чувството, че там е единственото безопасно място на земята. Запитах се дали и Меган се чувства по този начин и затова не излиза от нейната стая.

Животът е гаден.

Как ми се иска да си хапна шоколадов фъдж с бадеми.

1 септември

Взех учебниците ми. Или бяха по-тежки от предишните, или аз нямах толкова сили, както преди три месеца.

2 септември

Не виждам много смисъл да започвам да уча в петък.

5 септември

Денят на труда. Ще се заема с ученето утре.

12 .

6 септември

Съобщих на мама, че се занимавам с история (тя никога не би повярвала, ако й бях казала математика), и цяла сутрин останах в леглото.

Накрая около единайсет станах и слязох долу, за да хапна нещо. Отвън беше минус пет градуса, но в къщата нямаше отопление, а печката не гореше. Стоплих си една консерва със супа на газовия котлон и я изядох. После се върнах в леглото.

Следобед чух майка ми да се качва в спалнята си. Напоследък подремваше - нещо, което никога досега не бе правила. Човек би си помислил, че ще учи с Джони пo някой предмет, но не мисля, че вече я бе грижа за училищните му занимания, както и за моите. Не че я обвинявам.

И така, аз съм в леглото, облечена в бархетната ми пижама, пеньоар, с два чифта чорапи на краката, с три одеяла и юрган, и се опитвам да реша кое е по-лошо да ти е студено или да си гладен. Част от мен нашепваше, че най-лошо е да си отегчен и че ще се разсея, ако науча някой урок, но заявих на тази част да млъкне.

Станах от леглото и нещо ме накара да отида в килера. Бях решила да не проверявам как сме с продуктите, защото не исках да зная. Исках да вярвам, че всичко ще се оправи и храната ще се появи като с магическа пръчка. Малко или много, напоследък това винаги се случваше и предпочитах да мисля, че вечно ще е така.

Мама ни бе дала да разберем, че предпочита да не ходим в килера. В кухненския бюфет ни оставяше храната, която беше определила за деня. Предполагам, че не иска да се тревожим.

Мат и Джони бяха навън и събираха дърва. Казах си, че трябва да се присъединя към тях и да събирам съчки за подпалки в гората, но истината беше, че напоследък гората ме плашеше.

Гледката на килера направо ме ободри. Стори ми се, че има доста консерви с храна и кутии със спагети и ориз. Пакетчетата за Хортън бяха подредени в единия ъгъл и имаше доста консерви и суха храна, както и торби с котешка тоалетна. Мама беше складирала бая провизии, когато нещата не бяха толкова зле, така че килерът бе добре зареден. Навярно през май е бил съвсем пълен.

Ядосах се, като видях всички консерви, торби и кутии с ядене - защо гладуваме, след като още имаме храна? Когато тя свърши, навярно ще умрем, така че какво значение щеше да има дали е през ноември, януари или март? Защо да не ядем, докато можем?

В този миг видях пакета с шоколадов чипс. Изобщо бях забравила как го хвърлих небрежно в количката в Деня на лудешкото пазаруване.

Сякаш нещо ми прищрака и малко откачих. В килера имаше храна, която мама не ни позволяваше да идем, както и шоколад, истински шоколад в къщата, и тя го пазеше, защото смяташе, че няма истински хранителни качества и че е много по-полезно всеки ден да идем спанак, макар и по малко.

А това беше МОЯТ шоколадов чипс.

Разкъсах пакета и изсипах чипса в устата си. Почти не усещах вкуса му, толкова бързо го поглъщах. Сигурно бях изяла една трета от пакета, когато се успокоих достатъчно, за да започна да ям по-бавно и да се насладя на вкуса. Шоколад. Имаше същия вкус, който помнех, само че по-добър. Не можех да спра да ям. Знаех, че ще ми стане лошо. Стомахът ми вече протестираше, но продължих да тъпча шоколадовите парченца в устата си. Не исках да го деля с никого. Той беше само мой.

- Миранда!

Забавно. Някак си знаех, че ще ме заловят. Може би защото бях подготвена, направих момента възможно най-драматичен. Преглътнах шоколада и изтрих уста с опакото на ръката си. Сигурно бях видяла жеста в някой филм.

Получи се. Мама започна да крещи. Дори не съм сигурна, че беше нещо членоразделно.

Аз също се разкрещях, но съвсем членоразделно и разбираемо. Обвиних я, че складира и крие храната. Имахме достатъчно и нямаше смисъл да гладуваме. Защо не ни позволява да се храним по три пъти на ден? Какво значение има? Все още държах пакета с шоколадовия чипс. В гнева си направих рязък жест и чипсът се посипа по пода.

Мама се вцепени. Това беше по-страшно от истерията й преди малко.

За миг и аз се заковах на място. После започнах да събирам шоколадовите парченца от пода. Напълних цяла шепа и като не знаех какво да ги правя, ги пъхнах обратно в пакета. Стоях там като някой идиот и чаках майка ми отново да се превърне в човешко същество.

- Изяж ги - рече тя.

- Какво?

- Изяж ги. Нали ги искаше? Изяж ги. Събери всички и ги изяж. Те са твои. Всичките. Да не съм видяла нито едно парче на пода.

Наведох се и започнах да събирам чипса, като пъхах всяко парче в устата ми. Ако пропуснех някое, мама ми го посочваше. Дори подритна две късчета към мен и ми заповяда да изям и тях.

Вече наистина ми се повдигаше.

Накрая на пода не остана нито парче. Пликът бе около една четвърт пълен.

- Изяж ги - процеди майка ми.

- Мамо, не мисля, че мога - изхленчих.

- Изяж ги! - повтори тя.

Имах чувството, че ще повърна, но мама ме ужасяваше. Не зная защо. Дори вече не крещеше. Беше все едно да говориш на ледена висулка. Стоеше там абсолютно неподвижна и ме наблюдаваше, докато преглъщах с мъка парче след парче чипса. Помислих си: Това не е моята майка. Някакво странно създание е обсебило тялото ù.

После ми хрумна, че ако повърна отгоре й, това може да я извади от вцепенението й, но се сдържах.

- Дай ми плика! - каза тя, когато най-после погълнах и последното шоколадово парче. Подадох й го. -Добре - кимна. - Това беше храната ти за днес и за утре. В четвъртък можеш да дойдеш да вечеряш с нас.

- Мамо! - изкрещях. - Това беше само някакъв шоколадов чипс.

- Пазех го за рождения ден на Мат - рече тя. - Няма да му кажа, защото вече няма как да получи десерт за рождения си ден. Не очаквам и ти да му кажеш. Но ти изяде достатъчно за четирима души, така че ще пропуснеш четири яденета. Може би тогава наистина ще разбереш колко е важна храната.

- Съжалявам - промълвих. Бях забравила за празника на брат ми, който бе след няколко дни. Но нима това вече имаше някакво значение? - Не можеш ли да направиш нещо друго за рождения му ден?

- Постъпката ти беше много грозна - заяви мама. Вече звучеше почти като преди или поне като жената, която опознах през последните няколко месеца. - Не мога да позволя ти или братята ти да идвате тук и да ядете каквото ви скимне. Храната трябва да стигне за всички ни, при това максимално най-дълго. Защо не можеш да го разбереш? Какво ще стане, ако решиш да влезеш и да изядеш цяла консерва с компот от праскови? Или със зелен боб? Зная, че си гладна. И аз също. Но единственият шанс, за да оцелеем, е, ако сме много, много внимателни. Може би след два месеца нещата ще се оправят. А може да е нужно повече време. Ако не мислим за бъдещето, няма за какво да живеем, а аз няма да позволя подобно нещо.

- Съжалявам - повторих. - Повече никога няма да правя така. Обещавам.

Тя кимна.

- Наясно съм, че не си лошо момиче, Миранда. Зная, че е било миг на безразсъдство. И ме боли, че трябва да те накажа. Но бях съвсем сериозна и няма да се отметна. Ще можеш да ядеш чак в четвъртък вечерта. Няма да умреш дотогава. Погълна достатъчно калории за една седмица. А сега си върви в стаята. Наистина не искам повече да се разправям с теб.

Стомахът ми се присвиваше, както когато преядях с бонбони на Хелоуин. Само че сега беше по-лошо, защото тогава коремът ми бе пълен с друга храна. И нямаше да се мразя толкова много.

Бях наранила мама. Без да го зная, бях наранила и Мат, също и Джони, след като и той щеше да се зарадва на десерта, госпожа Несбит, а навярно и Питър.

Аз съм една егоистична, егоистична свиня. Не заслужавам да живея.

7 септември

Тази сутрин Джони дойде в стаята ми.

- Мама каза, че вчера си изяла нещо от килера и че не ти е позволено да ядеш чак до утре вечер. Каза, че ако аз или Мат направим същото, ще бъдем наказани по същия начин.

Думите му ме накараха да се почувствам по-добре. Понякога ми се струваше, че тя ме обича по-малко от братята ми.

- Точно това се случи - признах си.

Джони се развълнува.

- И какво изяде? - попита със светнали очи.

- Една консерва със зелен фасул.

- И това ли е всичко? - Изглеждаше разочарован. -Няма да ядеш днес заради една консерва със зелен фасул?

Казах му да се омита от стаята ми и да не идва отново.

Това бе единственият разговор, който проведох през целия ден.

8 септември

Мама изпържи два картофа от градината. Стопли и консерва със зелен боб. За десерт имахме една консерва с плодова салата.

Блудният син би ни завидял.

12 септември

Понеделник.

Би трябвало да уча.

14 септември

Рожденият ден на Мат. Вече е на деветнайсет.

За вечеря имахме сърцевина на артишок, почти като салата, а след това лингуини в бял миден сос. Госпожа Несбит донесе своя специалитет - домашно приготвени овесени курабийки със стафиди, които Мат обичаше, но не толкова много, колкото шоколада. Само като си помислих за това, отново ми се повдигна. Изядох една курабийка (знаех, че мама ще се вбеси, ако не го направя), но имаше вкус на пепел.

Меган е права, че съм грешница. Но тя греши за ада. Не е нужно да умреш, за да се озовеш там.

16 септември

Днес Мат отиде до пощата и се върна с две писма от татко.

Първото беше писано един или два дни, след като бяха тръгнали. Пишеше колко е било прекрасно да види всички ни, колко се гордее с нас, че е сигурен, че всичко ще е наред и много скоро пак ще се видим.

Второто беше с дата 16 август. Двамата стигнали до границата с Канзас, но там вече не пускали пришълци, освен ако не можеш да докажеш, че имаш родители в щата или деца, които притежават собственост там. Което, разбира се, те не могли да направят. Пограничната стража изобщо не се интересувала от това, че искали само да прекосят Канзас, за да стигнат до Колорадо. Пишеше, че имали някои възможности. Носели се слухове, че някои държавни служители можело да бъдат убедени да си затворят очите.

- Какво означава това? - попита Джони.

- Да бъдат подкупени - обясни Мат. - Дай им каквото искат и ще те пуснат.

Проблемът бил, че първо трябвало да намериш такъв служител, а след това да имаш това, което той иска. Като капак, имало забрана да се пускат бременни жени, а бременността на Лиза вече си личеше.

Можело да опитат да минат по заобиколни черни пътища, но там пък кръстосвали банди, които преследвали чужденците.

Другият вариант бил да карат до Оклахома и от там да се доберат до Колорадо. Но нямали достатъчно бензин, а според слуховете положението в Оклахома било също толкова зле, че дори и по-тежко, но все още го обмисляли. Лиза била решила на всяка цена да стигне при родителите си.

Температурата била 4 градуса и двамата били в лагер за бежанци. Нямало отопление, нито храна, ограничено количество вода. Позволили им да останат в лагера само един ден, после трябвало отново да се върнат на пътя. Ако се наложело, щели да се върнат в Мисури. Заради тамошните земетресения в щата почти нямало полиция.

Писмото свършваше с това и всички се изплашихме. Татко винаги се е старал да не се тревожим за нищо. Когато преди три години остана без работа, ни го съобщи така, сякаш винаги си е мечтал да не работи. Животът бил пълен с неочаквани възможности. Когато се затворел някой прозорец, се отваряла някоя врата.

И разбира се, за него наистина се отвори врата. Намери си работа в Спрингфийлд, срещна Лиза и докато се усетим, вече беше женен за нея и сега чакаше дете.

Само че сега не говореше за прозорци, врати и неочаквани възможности.

Това бяха първите новини от дълго време насам за това, което ставаше извън Пенсилвания. Ограничения и забрани за пътуване. Местна охрана. Лагери за бежанци. И всичко това ставаше в част от страната, където се предполагаше, че нещата са по-добре.

- Сигурна съм, че скоро ще получим друго писмо от него - заяви мама, - в което ще пише, че двамата са стигнали при родителите на Лиза и всичко е наред.

Всички знаехме, че го казва, защото така трябва.

Ако никога не получим вест от татко, никога няма да разберем какво е станало с него. Не беше съвсем изключено да успеят да се доберат до Колорадо и там положението да не е толкова ужасно, и те да са добре, както и бебето, а ние така и да не го узнаем.

Поне това си казвах. Защото не исках да мисля нещо друго.

17 септември

Излязох да събирам подпалки (беше наистина детинско да ме е страх да ходя в голямата лоша гора), а когато се върнах, заварих мама да плаче край кухненската маса.

Пуснах торбите с подпалките на пода, изтичах при нея и я прегърнах. После попитах какво е станало.

- Нищо - отвърна тя. - Мислех си за онзи мъж, който дойде, когато купихме продуктите. Каза, че жена му е бременна. Сигурно бебето вече се е родило и се замислих дали е добре, дали той, жена му и детето са добре и не зная... просто ми стана нещо и се разплаках.

- Разбирам - кимнах, защото наистина разбирах.

Понякога е по-лесно да страдаш за хора, които не познаваш, отколкото за тези, които наистина обичаш.

13 .

18 септември

Когато се върнах за брънча или късната си закуска, Мат и Джони бяха отишли в къщата на госпожа Несбит, за да я подготвят за зимата (тя отказва да се премести у дома). Тъкмо си отварях консерва с грах и моркови, когато чух тъп звук и мама извика.

Изтичах в дневната и я заварих просната на пода.

- Спънах се - простена тя. - Каква съм глупачка! Спънах се.

- Добре ли си? - попитах.

Мама поклати глава.

- Глезенът ми. Не мисля, че мога да стоя на него.

- Остани там, където си - казах, сякаш тя имаше друг избор. - Ще отида да доведа Питър.

Изтичах в гаража и изкарах велосипеда си. Никога досега не бях карала толкова бързо, както сега, докато се носех към болницата.

Но когато стигнах там, не ме пуснаха, въпреки че обясних, че е станал инцидент и сме приятели с доктор Питър. Накрая пазачът се съгласи да предаде съобщението ми.

Останах да чакам отвън. Вкъщи беше студено и бях облякла два пуловера и яке, но толкова бързах, че не се сетих да си сложа зимното палто, ръкавици и шал. Бях карала толкова бързо, че цялата бях изпотена и сега студът се усещаше още повече.

Пазачът, изглежда, не бързаше да предаде съобщението ми на Питър. Първо ме накара да го напиша, след това го прочете и накрая настоя да покажа някакъв документ за самоличност. Което, разбира се, нямаше как да стане, защото не носех такъв. В това време отчаяно го умолявах да занесе бележката ми на доктора. Проклетият пазач обаче само ми се хилеше в лицето. Помислих си, че явно бе свикнал хората да му се молят и това му харесваше.

Повдигна ми се, също както когато се тъпчех с шоколадовия чипс.

Стоях там, плачех и ми идеше да го убия. Господ да ми е на помощ, но ако можех да докопам оръжието му, щях да застрелям и него, и всеки друг, който ми пречеше да получа помощ за мама. А мъжът продължаваше да си стои там и да ми се хили.

После се появи втори охранител и попита какво става. Казах му. Той не се засмя, но отсече, че не могат да помогнат с нищо.

- Това е болница - заяви той. - Лекарите не правят посещения по домовете.

Първият пазач явно мислеше, че това е някакъв бунт.

- Просто предайте съобщението ми на доктор Елиот - продължих да ги моля. - Това е всичко, което искам.

- Не можем да напускаме поста си, за да предаваме разни съобщения - отряза ме вторият мъж. - По-добре стойте тук и ако излезе някой, който ви познава, може да го помолите да предаде съобщението ви.

- Моля ви! Моля ви! Мама лежи у дома сама и наранена. Моля ви, не ме карайте още да чакам тук.

- Съжалявам, госпожице - не отстъпваше вторият пазач, - но ние също си имаме правила.

Първият охранител не престана да ми се хили.

И така, аз стоях там. От болницата излизаха хора, но никой от тях не се съгласи да се върне и да занесе на Питър бележката ми. Всички се преструваха, че не ме виждат, сякаш бях просякиня на улицата и не искаха да ми дадат пари, или се чувстваха гузни, защото не са го направили.

Стоях права, колкото можах, но накрая не издържах и седнах върху замръзналата земя. Първият пазач приближи и леко ме побутна с обувката си.

- Не може да седиш тук - рече. - Ставай или си върви!

- Съжалявам, госпожице - обади се вторият, - правилата са си правила.

Не спирах да мисля за майка ми. Чудех се дали да се върна у дома. Трудно ми беше да определя колко време е минало. Имах чувството, че са часове, но не знаех със сигурност. Джони вероятно се е върнал вкъщи. Мама му беше забранила да яде от храната в дома на госпожа Несбит, така че той сигурно се е прибрал за обяд. Поне това си казвах. Не можех да понеса мисълта, че ще се върна у дома без Питър, както и мисълта за мама, лежаща безпомощно на пода в дневната. Казах си, че брат ми се е прибрал, помогнал и е да стане, завил я е с одеяла и всичко е наред.

Не бях яла от вчера вечерта и се чувствах замаяна. Струваше ми се, че се нося над земята. Не мисля, че наистина съм изгубила съзнание, защото си спомням, че вторият пазач приближи до мен и ме вдигна.

- Не го правете, госпожице. Няма да ви помогне.

Мисля, че му благодарих. Отново застанах права, като си повтарях, че не бива да припадам, нито да плача. Молех излизащите да ми помогнат. Никой не ми обърна внимание.

Първият охранител промърмори, че ще отиде да хапне. Каза го така, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Реших, че вторият може да се съжали над мен и да ме пусне вътре, но той просто стоеше там и се правеше, че не ме вижда.

Тогава се появи Мат.

- Мама е полудяла от тревога - рече той. - Какво става тук?

- Мат? - попита вторият пазач.

- Господин Джеймс? - учуди се брат ми.

- Не знаех, че това е сестра ти - оправда се мъжът. - Влизай, но побързай. Може да си имам големи неприятности, ако Дуейн разбере какво съм направил.

Брат ми хукна към болницата.

Дуейн се върна, докато Мат беше още вътре.

- Още ли си тук? - попита той, но не му обърнах внимание.

След няколко минути отвътре излязоха Мат и Питър.

- Ще вземем колата ми - каза докторът. - Имам рамка за велосипеди.

Едва се сдържах да не избухна в сълзи. В този миг осъзнах, че нямам сили да карам до къщи.

Пътуването отне около десет минути. Бях толкова изтощена и се чувствах толкова зле, че дори не успях да се насладя на усещането да се возя в кола.

Мат ми обясни, че Джони се прибрал у дома около един часа и когато намерил мама на пода, тя била много повече разтревожена за мен, отколкото за себе си. Била съвсем сигурна, че няма счупено, но не можела да стане сама, а Джони нямал достатъчно сила, за да й помогне да се изправи. Тя го изпратила у госпожа Несбит, за да повика по-големия ми брат, който, когато се върнал, занесъл майка ни в слънчевата стая и запалил огън. После се качил на колелото и карал до болницата, за да ме намери.

Стояла съм пред болницата около три часа.

Питър дори не се опита да извини охраната. Каза, че имало множество инциденти и пациенти в достатъчно тежко състояние, че само липсвало непознати външни хора да се опитват да влязат вътре. Зная, че сигурно е прав, но не исках да го слушам. Признавам, че може да е откачено, но бях бясна, задето Мат успя да влезе, защото пазачът го познаваше, а аз не можах. Казвах си, че трябва да съм благодарна за това, че пазачът познава Мат, но благодарността беше последното, на което бях способна сега.

Питър спря на алеята за коли и отиде направо в слънчевата стая. С Мат свалихме велосипедите си от колата.

- Добре ли си? - попита ме той. - Пазачите изтормозиха ли те?

- Добре съм - промърморих.

Обаче истината беше, че копнеех за горещ душ, за да отмия от себе си цялото преживяване. Не спирах да мисля какво удоволствие доставяше на Дуейн моето нещастие. Още изпитвах желание да го убия, ако имах възможност.

Но не споделих мислите си с брат ми. Нямаше защо да слуша подобни неща. Влязохме вътре и заварихме Питър да преглежда глезена на мама.

- Много лошо изкълчване - каза той, - но няма нищо счупено. Няма да има нужда да се гипсира. -Извади от лекарската си чанта еластичен бинт и превърза стегнато крака й. - Поне една седмица не бива да се изкачваш по стълбите - предупреди я. -Остани тук. Мат, ние с теб ще донесем матрака на майка ти тук долу. Лора, можеш да ставаш, за да се храниш и за да ходиш до тоалетната, но нищо повече. Дръж крака си нависоко, когато седиш. Натоварвай го, колкото се може по-малко. Предполагам, че нямате бастун?

- Има един на тавана - отвърна мама.

- Ще го донеса - заяви Джони, грабна едно фенерче и хукна нагоре по стълбите.

Докато го нямаше, Питър извади няколко хирургически маски и ни ги даде.

- Заради въздуха - поясни почти извинително. -Напоследък имахме много случаи на астматични пристъпи. Не е зле да ги носите, когато излизате навън.

- Благодаря ти - промълви майка ми. - Мат, ще си слагаш маска, когато отиваш да сечеш дърва. Разбра ли?

- Да, мамо - кимна той и побърза да си сложи една. - Мама винаги е искала да стана лекар - поясни и всички се засмяхме насила.

Джони се върна с бастуна. Докторът го огледа и го провъзгласи за годен. През следващите десет дни мама не биваше да ходи никъде без него. А поне две седмици не можеше да излиза от къщи. Питър каза, че ще опита да дойде поне един или два пъти, за да провери как е.

След това с Мат се качиха горе, за да домъкнат матрака на мама. Аз донесох чаршафи, одеяла и възглавници. Джони премести мебелите в стаята, за да освободи място за матрака. Тъй като печката с дърва гореше и беше светло и топло, стаята изглеждаше почти весела и уютна.

- Срам ме е, че съм такава глупачка — въздъхна мама. - Създавам допълнителни тревоги за вас. И за Питър. Зная колко си зает. Нямам думи, с които да изразя благодарността си, че дойде.

- О, Лора - промълви той и поклати глава.

Осъзнах, че ако нещата бяха нормални, през последните четири месеца двамата щяха да излизат редовно на обичайните срещи. И мама щеше да бъде щастлива.

Тя предложи на доктора да остане за вечеря, но той отвърна, че трябва да се връща в болницата. Работели на безумни смени - 16 часа работа и 8 почивка, защото персоналът повече нямал сили да издържа. Наисти на не можел да си позволи да отсъства по-дълго.

- Но ще дойда пак - рече той. - Обещавам. И искам ти да обещаеш, че няма да стъпваш на този крак, за да може сам да заздравее. Не е нужно да куцаш повече oт необходимото.

- Обещавам - усмихна му се мама.

Питър се наведе и я целуна. После излезе и чухме шума от двигателя на колата му. Какъв странен звук!

- Съжалявам - обърна се мама към всички ни. -Зная, че това е допълнително бреме за вас.

- Не се тревожи за това, мамо - успокои я Мат. -Искаме само да изпълняваш съветите на Питър, за да оздравееш напълно.

- Аз ще се погрижа за вечерята - обявих. - Не се притеснявай, мамо!

- Не се тревожа за нищо - каза тя. - Сигурна съм, че ще направите всичко необходимо, просто ми се щеше да ви помогна.

Зная, че през следващите две седмици трябва да бъда още по-силна. Повече никакво хленчене, никакви заяждания и кавги. Ще правя всичко, което ми каже мама, няма да възразявам, нито да се оплаквам. Мога да го направя.

Но в този миг се чувствах толкова слаба, така безпомощна. Изпитвах единствено страх, отчаяние и ужасяващото желание да бъда някъде другаде. Казвах си, че е от глада, но знаех, че беше лъжа.

Докато мама беше добре, можех да се заблуждавам, че всичко ще е наред. Но макар да разбирах, че тя би могла да падне и по всяко време да си изкълчи глезена, в момента имах чувството, че това е началото на края.

И така, докато Мат и Джони се суетяха около мама, за да я настанят по-удобно, аз се измъкнах и се качих в стаята си, за да запиша всички тези неща, които не можех да им кажа.

Мислех за татко и за вероятността никога повече да не го видя. Мислех за Лиза и се чудех дали тя и бебето ще бъдат добре, ще разбера ли някога дали имам братче, или сестриче. Мислех за баба и се питах дали е жива.

Плаках и удрях възглавницата си с юмруци, като си представях, че е Дуейн, а когато се успокоих достатъчно, написах всичко това.

Сега ще сляза долу, ще приготвя вечерята и ще се преструвам, че всичко е наред.

19 септември

Този следобед майка ми изглеждаше толкова самотна в слънчевата стая, че реших да й правя компания. Тя седеше върху дивана с вдигнат крак, а аз се настаних до нея.

- Искам да ти благодаря - поде мама - и да ти кажа колко се гордея с теб.

- С мен? - учудих се.

- С начина, по който изхвръкна оттук, когато паднах - продължи тя. - Зная, че не искаш да ходиш никъде сама, но не се поколеба нито за миг. И остана там толкова дълго. Много съм ти благодарна и съм изключително горда с теб.

- Иска ми се да бях направила повече - възразих. -Чувствах се ужасно да те оставя така. Не ми хрумна, че няма да ме пуснат да вляза в болницата.

Майка ми протегна ръка и ме погали по косата.

- Толкова си красива... Последните няколко месеца бяха толкова ужасни, а ти беше толкова смела. Сбърках, че не ти го казах по-рано. Толкова съм горда, че съм твоя майка. - Не знаех какво да кажа. Мислех за всички кавги и разправии, които бях предизвикала през последните месеци. - Ще се справим - продължи мама. - Заедно сме и ще оцелеем.

- Зная, че ще оцелеем - подкрепих я.

Тя въздъхна.

- Знаеш ли кое ми липсва най-много? - попита и сетне се засмя. - Поне днес. Всеки ден е по нещо различно.

- Не. Какво? - запитах.

- Чистата коса. Ежедневните душове и чистата коса. Косата ми е ужасна. Мразя я.

- Добре си е - уверих я. - Не изглежда по-зле от моята.

- Хайде да я отрежем - изведнъж се развълнува мама. - Миранда, иди вземи ножиците и ми отрежи косата. Да го направим още сега.

- Сигурна ли си? - поколебах се.

- Напълно - кимна тя. - Побързай!

Намерих ножиците и се върнах при нея.

- Никога досега не съм подстригвала коса - промърморих.

- Какво има да губя? - повдигна рамене мама. -Няма да ходя на бляскави светски приеми. Отрежи я съвсем късо. Така ще ми е по-лесно да я поддържам чиста.

Нямах ни най-малката представа какво правя, но тя ме окуражаваше и ми напомняше да подстригвам отгоре, както и отстрани и отзад.

Когато свърших, приличаше на проскубано пиле. Не, по-лошо. Приличаше на проскубано пиле, което не е яло от месеци. Отрязаната коса подчертаваше скулите й и се виждаше колко е отслабнала.

- Направи ми услуга - помолих я. - Не се поглеждай в огледалото.

- Толкова ли е зле? - попита майка ми. - О, няма значение. Пак ще порасне. Това му е хубавото на косата. Искаш ли да подстрижа твоята?

- Не - ужасих се. - Мисля да я оставя да порасне дълга.

- Плитчици - рече тя. - От онези малките, дето не се нуждаят много често от шампоан. Искаш ли да ти сплета косата така?

- Не мисля - поклатих глава, докато си представях как ще изглеждам с малки плитчици до нея с новия й пънк стил.

Тя се втренчи в мен, сетне прихна. Беше истински смях и преди да се усетя, аз също се смеех от сърце и душа, както не ми се бе случвало от месеци.

Мисля, че бях забравила колко много обичам мама. Беше чудесно да си спомня.

20 септември

Този следобед отидох да видя как е госпожа Несбит. Мама я посещаваше почти всеки ден, но сега не можеше, затова изразих желание да я заместя.

Тя беше пуснала отоплението и домът й бе уютен.

- Не съм сигурна за колко време ще ми стигне нафтата - каза съседката. - Но пък и не зная колко дълго ще изкарам самата аз. И тъй като не съм наясно кое ще свърши първо, реших, че е по-добре да стоя на топло.

- Можете да дойдете у дома - напомних й. - Мама наистина би се радвала.

- Зная, че би се радвала - кимна госпожа Несбит. -И е егоистично от моя страна да оставам тук. Но аз съм родена в тази къща и предпочитам да умра в нея.

- А може би няма умрете - възразих. - Мама казва, че ще се справим.

- Вярвам, че вие ще се справите - рече комшийката. - Вие сте млади и силни. Но аз съм стара жена. Живях по-дълго, отколкото някога съм вярвала, и вече ми е време да умра.

Жената нямаше новини от сина си и семейството му, откакто започнаха първите цунамита. Нямаше начин да разбере дали някой от тях все още е жив. Предполагам, смяташе, че ако са живи, досега все щяха да й се обадят.

Поговорихме си за разни неща. Госпожа Несбит знаеше интересни истории за мама, когато е била малка. Като е била бебе, я е гледала и на мен най-много ми харесваха историите за това време. Зная, че майка ми също обичаше да ги слуша, тъй като е била много млада, когато родителите й са починали.

Реших утре пак да я посетя. Не мога да направя кой знае колко, но щях да се почувствам добре да видя, че всичко с тази жена е наред и да успокоя и мама.

Има и нещо хубаво от това, че майка ми си изкълчи глезена. Тя напълно забрави, че трябва да уча. Не мисля, че караше и Джони да го прави.

Колко странен беше животът ни! Чудех се какво ли ще стане, когато нещата отново се върнат към нормалния си ритъм, ако изобщо някога се случи. Храна, ежедневни душове, слънце и училище. Срещи с гаджета.

Добре де! Никога досега не съм ходила на срещи. Но щом ще мечтая, по-добре да е както трябва!

23 септември

Питър успя да намине. Провери глезена на мама и констатира, че определено се подобрява, но каза, че все още не бивало да го натоварва.

Оставихме ги за малко сами. Той сигурно й разказваше за болести, инциденти и всякакви ужасии.

Полагаше му се да остане насаме с мама. Забелязах колко остарял изглежда. Би трябвало да го забележа миналата седмица, но тогава бях толкова полудяла от тревога, че направо не виждах нищо. Не само беше по-слаб. В очите му се бе загнездила тъга. Имаше безкрайно уморен вид.

Споменах го пред Мат, когато останахме сами.

- Ами... той през цялото време си има работа с най-различни болести - изтъкна брат ми. - Вероятно повечето от пациентите му умират. А той е сам. Разведен е, има две дъщери, но и двете са мъртви.

- Не знаех - отроних.

- Мама ми каза.

Предполагам, че заради това Питър се тревожеше толкова много за нас - ние бяхме единственото му семейство.

Как ли ще се почувствам, когато хората, които обичам, започнат да измират?

26 септември

Днес с Мат отидохме до библиотеката. Сега работи само в понеделник. Не са сигурни още колко време ще могат да я отварят.

Когато си тръгвахме, видях Мишел Шмид. Значи, в крайна сметка не беше изчезнала.

Запитах се каква част от това, което чувах, е истина и каква - измислица. Може би в света всичко си беше наред, а ние просто не го знаехме.

Как ли щяха да ни се смеят, ако се окажеше истина?

29 септември

Наистина е странно колко много се радвам на нещата напоследък. Мисля, че с всички ни е така. Толкова бяхме свикнали да се тревожим непрекъснато, че не го забелязвахме.

Всъщност животът ни си беше доста уютен. Печката с дърва гореше през целия ден заради мама, така че вкъщи винаги имаше едно топло място. Прекарвахме дните си заети с работа. Братята ми продължават да носят дърва („По-добре да са в повече, отколкото да не стигнат“ беше девизът на Мат и не можех да споря с него). Аз върша домашната работа (най-гадното е прането на дрехите, защото трябва да стане с възможно най-малко вода, изцяло на ръка, истински отврат!) и всеки следобед посещавам госпожа Несбит. Отивам след обяда, за да не се опитва тя да ме нахрани (макар че винаги ми предлага храна, но аз винаги отказвам) и оставам при нея около час и нещо. През повечето време дори не говорим, просто седим край масата и се взираме заедно през прозореца на кухнята. Майка ми каза, че двете с госпожа Несбит правели същото, така че да не се тревожа.

Сега мама ми се доверява да ходя в килера и свикнах да избирам продуктите. Тази или онази консерва. Сега там имаше по-малко храна от злополучното ми пиршество с шоколадовия чипс, но след като не ядяхме много, щеше да ни стигне още за известно време.

Откакто видях Мишел Шмид и разбрах, че никога не е изчезвала, както си мислеха децата от училище, имах усещането, че нещата наистина са по-добри, отколкото сме смятали досега. Ами ако се заблуждавах? По-добре да се заблуждавам, че всичко е наред, отколкото да си мисля, че сме обречени. Поне така мога да се усмихна.

След вечеря, когато всички се чувствахме добре, защото не бяхме много гладни, придобихме навика да играем покер. Аз харесвам най-много карибския покер или стъд покер, онзи със седемте карти. Братята ми харесват тексаския, а мама предпочита покера, когато се теглят по пет карти. Решаваше този, на когото се падаше да раздава.

Мат отиде на тавана и изрови кутия с чипове за покер. Джони е най-добрият покерджия от нас и вече му дължа 328 000 долара и машина за хвърляне на бейзболни топки (ние си падаме по високите залози).

Мисля, че дори Питър не е чак толкова черноглед. Той дойде тази вечер, обяви, че мама вече може да ходи спокойно наоколо, ако внимава, не се преуморява и не се качва по стъпалата, и дори не спомена за нито една нова болест, която да мори хората на поразия. Ние го убедихме да остане за вечеря и прибавих още една консерва с риба тон. За пръв път докторът не бе донесъл нищо и предположих, че или са му свършили хранителните запаси, или вече официално е част от семейството. Надявам се да е последното, защото му дължа 33 000 долара само от едно раздаване на покер от варианта „Омаха Хай“.

Хортън е на диета (не по негов избор). Може би се дължи на топлината от печката или просто се надява, че ще му дадем нещо за ядене, но напоследък е станал много любвеобилен. През целия ден прави компания на майка ми, а вечерите прекарва сгушен в нечий скут или край печката.

Мат донесе долу старата пишеща машина, защото мама смята да запише някои от историите, които си спомня за прабаба си и семейството й. Иска да опише живота в тази къща, когато не е имало електричество и течаща вода.

Харесва ми да си мисля за миналото. Кара ме да се чувствам неделима част от нещо голямо, като например това, да осъзнаеш, че семейството е много по-важно от електричеството. Тогава слънчевата стая е била само обикновена веранда, но съвсем ясно си представям как фамилията на прапрабаба ми е седяло отвън на светлината на газовите лампи - мъжете, уморени от сеченето на дърва през деня, а жените - от огромното пране.

Всъщност мама каза, че са имали две слугини и една от тях се е занимавала с прането, но жените сигурно пак са били уморени от нещо друго.

Чудя се дали са се опитвали да си представят бъдещето. Обзалагам се, че никога не са предполагали какви ще са нещата днес.

14 .

2 октомври

Включих котлона на печката, за да сваря вода, но пламък не се появи. Завъртях крана на топлата вода на кухненската мивка, но водата беше студена.

Предполагам, че бащата на Арън е знаел какво говори, когато съобщи, че подаването на природния газ ще спре през октомври.

Мама каза, че всичко е наред. Ще топлим храната и ще варим вода на печката с дърва. Не ни позволи да използваме последните си запаси от нафта за отопление, но поне за него не зависехме от природния газ. Много семейства бяха по-зле от нас.

Ние и без това вземахме душ веднъж седмично, но след като вече нямаше топла вода, предполагам, че нямаше да има повече душове. Нямаше да има и топла вода за прането, което беше много по-лошо.

Зная, че това не би трябвало да ме притеснява, но ме притесняваше. Виждах, че и мама също е разстроена, въпреки че не го показваше. Навярно, защото напоследък нещата се бяха успокоили на едно положение, а сега отново се бяха влошили. Не бяха неспасяемо зле (поне за нас или госпожа Несбит, която също имаше печка с дърва и запаси от нафта), но все пак се бяха влошили.

Тази вечер играхме покер, но никой от нас не вложи сърце в играта. Може би заради това за пръв път бях победител.

Мат, Джони и аз отидохме в библиотеката. Глезенът на мама още не бе достатъчно стабилен, за да кара колело.

Сградата беше отворена, но госпожа Хочкис беше единствената служителка. Каза ни, че това е последният ден, когато библиотеката ще работи; повече не можели да издържат без отопление. Нямаше ограничение колко книги можем да вземем. Жената позволи да вземем толкова, колкото можем да носим. Ако библиотеката отвори през пролетта, щели сме да ги върнем тогава.

И така яко се натоварихме. Носехме раници, а велосипедите ни имаха багажници, така че всеки взе по десетина, че и повече книги. Откакто започнахме да играем покер, четяхме по-малко, а и вкъщи имаше достатъчно книги (включително старите на тавана). Но въпреки това мисълта, че повече няма да има библиотека, беше доста потискаща.

Госпожа Хочкис ни осведоми, че със съпруга и заминавали за Джорджия, където живеела зълва й. Джони се поинтересува как ще стигнат до там, но тя каза, че ако се наложи, ще вървят пеша.

- През последните две седмици температурата е под нулата - рече жената. - Ако през октомври ще е все така, никой от нас няма да оцелее през зимата.

- Мисля, че и ние би трябвало да отидем - отбеляза Джони, докато се качвахме на колелата, за да се върнем у дома. - Би трябвало да отидем в Канзас и да видим дали можем да намерим татко.

- Не знаем къде точно е той - възрази Мат. - Може вече да е в Колорадо. Или пък да се е върнал в Спрингфийлд.

- Не - поклатих глава. - Щеше да дойде да ни види, ако се бяха върнали.

- Въпреки това не знаем къде е - настоя Мат. -Джони, двамата с мама много си говорихме за това, обсъждахме какво да правим. Няма смисъл да заминаваме. Имаме подслон. Имаме дърва за огрев, така че няма да мръзнем. А и изобщо не е сигурно, че другаде ще намерим храна.

- Не сме сигурни - не се предаваше Джони. - Може в Канзас да има повече храна.

- Татко може изобщо да не е стигнал до Канзас -обадих се аз.

- В Мисури тогава - упорстваше Джони. - Или Оклахома. Не разбирам защо трябва да стоим тук само за да умрем.

- Няма да умрем - рече Мат.

- Не можеш да си сигурен - отсече по-малкият ми брат. - Ами ако Луната падне върху Земята?

- Тогава няма значение къде ще сме, защото при всички случаи ще умрем - оптимистично заключи Мат. - Тук имаме най-добри шансове да оцелеем. Това не се случва само в Пенсилвания, Джони. Така е по целия свят. Тук имаме покрив над главите си, отопление, вода, храна... Колко дълго, мислиш, ще оцелеем, ако тръгнем да обикаляме страната на велосипеди?

- Татко има бензин - изтъкна Джони. - И ние бихме могли да се снабдим.

- Той го е купил на черния пазар - осведоми го Мат. - Има връзки, но досега и неговият бензин сигурно е свършил.

- Черният пазар? - попитах.

Брат ми ме погледна така, сякаш съм малоумно дете.

- А ти откъде си мислиш, че се е снабдил с онази храна? Нали не смяташ, че се търкаля свободно по улиците и чака само да я вземеш?

- Мама знае ли? - продължих да разпитвам.

Мат сви рамене.

- Двамата с татко говорихме, докато сякохме дърва в гората. Не зная дали го е обсъждал с мама. Вероятно не й е казал. Наясно си, че тя е по-щастлива, като не знае някои неща.

Известно ми беше, но не подозирах, че и Мат е наясно с това.

- Значи, сме закопчани тук? - попита Джони.

- Боя се, че е така - кимна Мат. - Но нещата може да се оправят. Може би не веднага, но ще се справим.

Това беше отговорът на мама за всичко. Дръж се и чакай, докато нещата не станат по-добри. Казано от Мат не ми прозвуча особено утешително.

Ала знаех, че е прав относно оставането ни тук. Все едно светът се беше завърнал в предколумбовата епоха. Хората заминаваха и никой повече не чуваше нищо за тях. Сякаш бяха заличени от лицето на земята.

А ние бяхме заедно. Докато можехме да разчитаме един на друг, всичко щеше да е наред.

6 октомври

Мама отново пише. Или поне печата на машината.

- Забравила съм колко е трудно - обясни ми тя. -Особено буквата „А“. Лявото ми кутре не е пригодено да пише на машина.

От толкова дълго не беше валяло, че бях забравила звука на дъжда. Изобщо не си го спомнях. Още по-трудно ми беше да си спомня слънцето. Дните станаха по-къси, но това нямаше значение.

Въздухът също ставаше все по-лош. Колкото по-дълго стоиш навън, толкова по-мръсен ставаш. Мама се тревожеше, че цялата тази пепел прониква в дробовете на братята ми дори и през маските за лице, но те продължаваха да ходят всеки ден в гората за дърва.

Двете с нея търкахме дрехите колкото се може по-силно, но дори и когато ги простирахме вътре в стаите, оставаха сиви. Всяка вечер се миехме, но кърпите за лице и кесиите за търкане на тяло все бяха мръсни, колкото и усилено да ги плакнехме. Същото беше и с хавлиите.

Мат каза, че щом въздухът става все по-мръсен, това означава, че още вулкани са изригнали, но нямаше как да сме сигурни. Пощата още беше отворена, но все по-малко писма пристигаха, при това със седмици или месеци закъснение, ако въобще дойдеха. Всичко би могло да се е случило през септември, но и това нямаше откъде да разберем.

Единственото хубаво нещо на пепелта беше, че напълно скриваше луната. Преди, особено във ветровити нощи, се виждаше съвсем ясно. Но сега беше напълно изчезнала. Радвам се, че повече не ми се налага да я гледам. Така можех да се преструвам, че не е там, а ако не е, може би нещата пак щяха да станат нормални.

Добре. Зная, че звучи откачено. Но въпреки това наистина се радвам, че повече не виждам луната.

1O октомври

Денят на Колумб.

В чест на празника помолих мама да ме подстриже много късо, както аз нея. Нейната коса още не бе пораснала, но вече свикнах с нея. Беше истинско мъчение да мия косата си. Никога не беше чиста, а висеше на отвратителни сплъстени кичури. Реших, че ако е къса, може да изглежда по-добре.

И така, мама отряза косата ми. Когато свърши, се погледнах в огледалото. Трябваше да събера кураж, за да не се разплача.

Успях да се сдържа да не го направя. А мама ме целуна, прегърна ме и ми каза, че съм много красива с къса коса.

- Добре, че баровете са затворени - заяви тя. - С тази коса можеш да минеш за двайсет и една годишна.

Наистина я обичам. Поне вече не се карахме.

Когато братята ми се върнаха и ме видяха, не можаха да прикрият шока си. Но Мат заяви, че изглеждам страхотно, и помоли мама да подстриже и неговата коса. И така тя се превърна във фризьор за всички ни.

Хвърлихме отрязаната коса в печката и гледахме как изчезва с пращене сред пламъците.

13 октомври

Тази сутрин е осемнайсет градуса под нулата.

Мама и Мат се скараха жестоко. Брат ми заяви, че трябва да започнем да използваме нафтата, която ни е останала. Тя пък настояваше, че трябва да почакаме поне до началото на ноември. Мат спечели спора. Каза, че иначе тръбите ще замръзнат. Освен това изтъкна, че трябва да използваме водата в кладенеца, докато все още можем.

Двамата с Джони преместиха матрака на мама от слънчевата стая в кухнята. След това свалиха долу един по един и останалите матраци от спалните.

Аз се качих горе, затворих крановете за отопление, затворих и вратите на стаите.

- Ще използваме втория етаж отново през пролетта - каза мама. - Няма да е завинаги.

Засега двете с нея щяхме да спим в кухнята, а братята ми - в дневната. Дамите бяхме малко по-добре, тъй като в кухнята проникваше част от топлината от печката в слънчевата стая. Освен това разполагахме с повече място. Мат, Джони и аз събрахме на куп мебелите от трапезарията и дневната, за да има място за двата матрака, но въпреки това момчетата се придвижваха трудно из претъпканото помещение. Когато свърши нафтата, всички ще се преместим в слънчевата стая.

Не спирах да си повтарям, че в моята стая не ми беше по-удобно. Там беше голям мраз, понякога ставаше толкова студено, че лежах в леглото и треперех, без да съм в състояние да заспя. Но това беше единственото място, което мога да нарека свое. Имах свещи и фенерче и никой не ми казваше да не ги използвам. Можех да пиша, да чета или да си представям, че съм някъде другаде.

Предполагам, че е по-добре да е топло.

Искам да плача, но сякаш вече няма място, където да го сторя.

14 октомври

Мат продължава да ходи до пощата всеки петък, за да провери дали има новини. Върна се, докато с мама перяхме дрехи в кухненската мивка. Даде ми знак да го последвам в килера.

- Трябва да ти съобщя лоша вест - каза той. - Меган е в списъка на починалите.

Това имаше сега - списък на починалите. Ако разбереш, че някой е умрял, вписваш името му там. Разбира се, само местните хора, защото нямаше как да знаем дали някой от останалия свят е починал.

Явно не съм казала нищо, защото брат ми продължи:

- Майка й също е в списъка.

- Какво? - смаях се. - Защо?

- Просто ти казвам това, което разбрах - отвърна той. - И двете са в списъка. Миналата седмица не видях имената им, но това не означава нищо. Сещаш се как е с тези списъци.

- Меган е мъртва - промълвих.

Звучеше странно. Меган е мъртва. Светът умира. Меган е мъртва.

- Попитах в пощата, но там имаше само двама мъже и те не знаеха нищо - каза Мат. - Много хора умират. Става трудно да се следи броят им.

- Меган искаше да умре - казах, - но не мисля, че и майка й също.

- Хората вече не могат да избират какво искат -рече Мат. - Както и да е, помислих, че трябва да го знаеш.

Чудех се дали сълзите ми ще са сиви, ако се разплача.

15 октомври

Когато станах тази сутрин, изведнъж осъзнах, че преподобният Маршал би трябвало да знае какво се е случило с Меган и майка й. Казах на мама къде отивам и тя попита дали искам Мат да ме придружи. Отвърнах, че няма нужда, ще бъда добре. Всъщност вече не ми пукаше дали ще съм добре, или не. Какво значение имаше?

Отне ми половин час, за да стигна до църквата и когато пристигнах, вече замръзвах. Не зная как братята ми издържаха толкова дълго в гората. Имах чувството, че съм се превърнала в буца лед, и се зарадвах, когато установих, че в църквата е топло.

Вътре имаше неколцина души, които се молеха. Откакто затвориха библиотеката, не съм виждала други хора, освен близките си. Наистина е странно да видиш тези ходещи скелети. Трябваше да си спомня как да говоря, как да задавам въпроси, как да кажа „благодаря ви“. Но се справих и някой ми каза, че преподобният е в кабинета си. Почуках на вратата и влязох.

- Тук съм заради Меган Уейн - казах. - Аз бях най-добрата й приятелка.

- Най-добрата й приятелка на земята - поправи ме преподобният Маршал.

Нямах сили да влизам в теософски спорове с него, затова само кимнах.

- Тя е мъртва - заявих, сякаш той не го знаеше. -Майка й също. Помислих си, че може би ще ми кажете какво се е случило.

- Господ ги взе при себе си - отвърна свещеникът. - Аз се моля за душите им.

- Душата на Меган си е добре - осведомих го. -Както и на майка й. Как точно ги взе Господ?

Преподобният Маршал ме погледна така, все едно бях досаден комар, който искаше да смачка.

- Не е наша работа да задаваме въпроси за божиите решения.

- Аз питам само вас. Какво се случи?

- Бог избра момента на смъртта на Меган - отвърна той. - Каква е земната причина, никога няма да узнаем. Майка й ме повика една сутрин, за да се помоля над тленните останки на момичето. Помоли ме да погреба дъщеря й в техния заден двор, но земята беше замръзнала и знаех, че няма да се справя сам. Дойдох в църквата, за да помоля за помощ, и когато се върнахме в къщата, намерих госпожа Уейн обесена.

- О, господи! - прошепнах.

- Предполагам, че тя е смятала, че така ще ги погребем заедно - продължи преподобният Маршал. - Но разбира се, ние не можехме да се докосваме до нечистите й останки. Донесохме Меган тук и я погребахме в църковния двор. Можеш да отидеш да се сбогуваш с нея.

Отдавна се бях сбогувала с приятелката ми. И нито секунда повече не можех да понеса компанията на този човек. Промърморих, че няма нужда, и се обърнах, за да си вървя. Но в същия миг осъзнах, че нещо ме гложди. Извърнах се отново и се втренчих в свещеника.

Преподобният Маршал никога не е бил пълен и сега не беше. Но не беше и отслабнал.

- Вие се храните - процедих. - Докато енориашите ви гладуват, вие се храните. Карате ли ги да ви дават храната си?

- Моите енориаши ми носят храна по свое желание - отвърна той. - Аз просто приемам това, което ми дават.

- Вие сте презрян нещастник! - заявих и не зная кой от двама ни беше по-изненадан, че употребих думата „презрян“. - Не вярвам в ада, затова няма да кажа, че се надявам да се озовете там. Надявам се да останете последният жив човек на земята. Надявам се целият свят да умре преди вас и вие да останете сам-самичък тук, здрав, добре нахранен и сам. Тогава ще разберете какво е чувствала госпожа Уейн. Тогава ще разберете какво наистина означава „нечист“.

- Ще се моля за теб - рече той. - Както Меган би искала да направя.

- Не си правете труда. Не искам никакви услуги от вашия Бог.

Предполагам, че отвън са ме чули, защото в кабинета влязоха двама мъже, за да ме изведат. Не се възпротивих. Всъщност нямах търпение да се махна.

Отидох с велосипеда до дома на приятелката ми. Входната врата беше широко отворена. Къщата беше толкова студена, че виждах дъха си.

Боях се да не се натъкна на майката на Меган, но бяха отнесли трупа й. Разбира се, сградата беше претърсена, но това не беше изненада. Когато някой дом бе изоставен, хората идваха и отнасяха всичко, което можеше да им потрябва.

Отидох в стаята на Меган. Леглото й все още беше там. Седнах на него и се замислих за времето, когато станахме приятелки. Припомних си разправиите ни, как ходехме заедно на кино и онези глупави научни реферати, по които работехме заедно в седми клас. Замислих се за Беки - как Меган, Сами и аз ходехме да я посещаваме и как все се смеехме, въпреки че приятелката ни беше толкова болна, а ние бяхме безкрайно уплашени. Седях на леглото на Меган, докато усетих, че повече не мога да издържа.

Когато се прибрах у дома, отидох направо в килера и затворих вратата. Предполагам, че мама не се притесняваше, че ще изям нещо, защото ме остави сама там, докато не стана време да вземе продуктите за вечерята.

Повдигаше ми се от вида на храната. Но си изядох полагаемото. Гладът беше начинът на Меган да се справи, не моят.

Аз ще живея. Ние ще живеем. Не искам моята майка да преживее това, което беше преживяла госпожа Уейн. Сега моето съществуване е единственият ми дар за нея, но мисля, че й стигаше.

18 октомври

Миналата нощ сънувах Меган.

Влязох в класната стая и осъзнах, че това е класната ни стая от седми клас. Там беше Меган и говореше с Беки.

Смутих се.

- Това раят ли е? - попитах.

Мразех седми клас и самата мисъл, че това е раят, беше разстройваща.

Меган се засмя.

- Това е адът - отвърна. - Още ли не можеш да ги различаваш?

Тогава се събудих. Беше странно да спя в кухнята заедно с мама. Имах чувството, че тя знае какво сънувам, сякаш вече нямам свои скрити мисли.

Но майка ми спеше. Предполагам, че сънуваше свои сънища.

21 октомври

Днес Мат се върна от пощата и каза, че ако няма доброволци, ще трябва да я затворят. Така че той пожелал да работи там всеки петък.

- Защо ще го правиш? - попита Джони. - И без това няма да има новини от татко.

- Не сме сигурни за това - възрази мама. - Мисля, че идеята да работи в пощата е добра. Всички би трябвало да работим повече. Не е хубаво само да стоим и нищо да не правим. Трябва да излизаме навън, да правим неща с други хора. Нуждаем се от причина, за да живеем.

Завъртях очи. Аз събирам подпалки и посещавам госпожа Несбит, пера дрехите, чистя тоалетната на Хортън. Искам да кажа, че това е животът ми сега. Да седя в кухнята заедно със съседката, докато двете мълчим, е най-вълнуващата част от деня ми.

- Добре - въздъхна мама, - не е нужно да казвате нищо.

- Кой, аз ли? - възкликнахме едновременно с Джони, което наистина бе много забавно.

- На всички ни е тежко - рече майка ми. - Мат, радвам се, че ще работиш в пощата. Джони, Миранда, правете каквото искате. Вече не ме интересува.

Една част от мен почти искаше да повярва, че го казва сериозно. Но другата, по-голямата беше изплашена, че наистина го мисли.

24 октомври

Тази сутрин температурата е минус осем градуса, което напоследък може да се сметне за „гореща вълна“. Ако се втренчиш по-упорито в небето, можеш почти да различиш слънцето.

- Циганско лято - каза мама, когато термометърът стигна минус два градуса. - Не, говоря сериозно.

Ако пепелта не беше толкова гъста, това щеше да е циганско лято.

Ние държахме термостата на десет градуса, така че винаги беше студено. Помислих, че може никога да не се затопли повече от това.

- Отивам да се пързалям - заявих. - Езерото е замръзнало вече от месец. Мамо, кънките ти още ли са в дрешника?

- Предполагам - отговори тя. - Бъди внимателна, Миранда. Не бива да рискуваш ледът да се пропука.

- Няма - отвърнах, но бях толкова развълнувана, че не ме бе грижа какво ми казва.

Двете с нея носим почти един и същ номер обувки и знаех, че кънките й ще ми станат. Качих се горе и бързо ги намерих. Бях забравила колко са красиви зимните кънки.

Не съм била на езерото Милър, откакто престанах да плувам. Прекарвах доста време в гората около къщата ни, но от месеци не бях ходила по-надалече. Пътеката беше покрита с изсъхнали листа, но не ми беше трудно да я следвам.

Странно колко тихо беше всичко наоколо. Вече бях свикнала с тишината. Нямаше телевизия, компютри, коли, никакъв шум. Но за пръв път забелязвах колко е тихо в гората. Нямаше птици. Нито насекоми. Никакви катерички не шумоляха сред клоните на дърветата. Нито пък животни се разбягваха от хрущенето на листата или изпукването на някоя клонка. Сигурно всички животни бяха напуснали града. Надявам се да са ги пуснали в Канзас.

Отдалече видях, че някой вече се пързаля по замръзналата повърхност на езерото. В гърдите ми се надигна вълнение. За един напълно абсурден миг си помислих, че е Дан.

Но когато приближих, видях, че който и да беше, той определено знаеше как да се пързаля. Направо пробягах останалото разстояние до езерото, за да се уверя, че съм права, че наистина непознатият беше Брандън Ерлих.

Той беше.

- Ти си жив - промълвих, докато младежът се покланяше на ръкопляскането ми.

- Аз съм жив, но четворният ми скок определено не е - отвърна Брандън.

- Всички мислехме, че си мъртъв - казах. - Искам да кажа, че феновете ти смятаха така. Нали беше на тренировки в Калифорния? Така и не чухме нищо за теб.

- Бях на турне - обясни момчето. - Бяхме в безопасност в Индианаполис. Отне ми доста време, докато се свържа с родителите ми, а още повече - да стигна до тук. Но вече минаха няколко месеца, откакто се върнах. Ти също ли се пързаляш?

Сведох несъзнателно поглед към кънките на мама.

- Преди се пързалях. Ходех на уроци при госпожа Дейли.

- Наистина ли? - вдигна вежди той. - Тя беше първият ми треньор.

- Зная. Понякога ни разказваше за теб. Всички ти се възхищавахме и бяхме най-запалените ти почитатели. Обзалагам се, че щеше да спечелиш медал на Олимпиадата.

Брандън се ухили.

- Мама все още смята, че ще стане. Сякаш през февруари изведнъж всичко ще се оправи. А ти беше ли добра? Участвала ли си в състезания?

- Малко. На средно ниво. Бях усвоила двойните аксели и работех върху тройните, обаче си счупих глезена. Дори не беше по време на тренировка. Просто един тъп инцидент. След това започнах да плувам.

- Плуване - промълви Брандън. - Загинала форма на изкуство. Сложи си кънките. Да видим какво умееш.

- Те са на майка ми - осведомих го. - От много време не съм се качвала на леда. - Чувствах се странно да завързвам кънките си под погледа на фигуриста.

- Не се опитвай да скачаш - посъветва ме той. -Само се пързаляй. Да видим как вземаш завоите.

И така, аз се плъзнах по леда, а той се пързаляше до мен. Отначало бях несигурна и залитах, но постепенно станах по-уверена и не след дълго вече ми се струваше съвсем естествено да карам кънки на леда.

- Не е зле - заключи той. - Предполагам, че госпожа Дейли е съжалявала, когато си престанала да тренираш.

Бях забравила колко е прекрасно да се пързаляш, да се носиш по леда. Не исках да спра. Но след няколко минути ми стана трудно да дишам.

- Въздухът - рече Брандън. - Аз се пързалям вече няколко седмици и привикнах. Днес не бива да се насилваш твърде много. Дай възможност на дробовете ти да се приспособят.

- Родителите ти добре ли са? - попитах, след като успях да си поема дъх. - Майка ми познава твоята. Имате ли достатъчно храна?

- Кой ли има достатъчно? - попита младежът. -Досега не сме гладували, затова предполагам, че сме добре. - Плъзгаше се по леда, за да набере скорост и да направи пирует. Това момче правеше най-красивите пируети в света. - Хайде! - подкани ме той. - Как беше спиралата ти? Покриваше ли изискванията на госпожа Дейли?

- Не - признах си. - Според нея левият ми крак никога не беше достатъчно нависоко.

- Е, тогава е по-добре, че не ни гледа в момента -засмя се Брандън. - Покажи ми спиралата си.

Беше пълна излагация.

- Само не ме карай да правя задно завъртане. Изобщо не съм във форма.

- Е, поне със сигурност нямаш излишни килограми - каза той. - Ако се упражняваш достатъчно, ще се получи. Можем да си устроим наши олимпийски игри. Можеш да спечелиш злато, сребро и бронз.

Улови ме за ръка и двамата се пързаляхме заедно.

Не се чуваше никакъв звук освен свистенето на остриетата на кънките по леда (е, най-вече на моите). Зная, че той се пързаляше бавно, за да е в синхрон с мен. Знаех също, че му преча да упражнява скокове, спирали, да работи върху Стойката на краката. Знаех, че сигурно е настъпил краят на света, защото аз се пързалях с Брандън Ерлих, както често го правех във фантазиите си.

Беше истински рай, докато не започнах да кашлям.

- Това беше достатъчно за един ден - заяви младежът. - Искаш ли да ме погледаш? Толкова ми липсва публиката.

Застанах отстрани на езерото и наблюдавах как фигуристът упражнява спирали и пируети.

След няколко минути се закашля и дойде при мен.

- Тук е студено, за да стоиш на едно място - рече. -По-студено, отколкото на ледената пързалка.

- И по-тъмно - добавих.

Той кимна.

- Значи, беше моя фенка? - попита Брандън. - Защото съм роден тук или защото харесваш как се пързалям?

- И двете. Госпожа Дейли постоянно ни говореше за теб. Много харесвам как се пързаляш, стойката ти, пластиката. У теб имаше нещо повече от трудни скокове. Наистина вярвах, че можеш да спечелиш медал на Олимпиадата.

- Не бях единственият фаворит, но наистина се целех в златото.

- Добре ли е госпожа Дейли? - попитах. - Не съм я виждала, откакто се случи всичко това.

- Двамата със съпруга й заминаха през август - отвърна Брандън. - Имат дъщеря в Тексас.

- А другите фигуристи? Знаеш ли нещо за тях?

Той поклати глава.

- Онези, които бяха на турнето с мен, бяха добре, когато се разделихме. Всички неистово искаха да се приберат у дома си. Аз не бях толкова отчаян, но тъй като не можах да се сетя за друго място, където да отида, се върнах тук. Баща ми се разплака, щом ме видя. Майка ми винаги плаче, но сега за пръв път видях татко да плаче. Предполагам, че означава нещо.

- Аз спрях да плача - признах му. - Моята най-добра приятелка умря, а аз само се ядосах.

- Хайде - рече Брандън, - да се пързаляме.

Последвах го. Не беше истинско пързаляне, само галех леда - няколко двойни скока, една тромава фигура „Ина Бауер“. Когато свърших, вече не изпитвах гняв.

- Утре ще дойдеш ли пак? - попита с надежда младежът. - Бях забравил колко е забавно да се пързаляш с някого.

- Ще се опитам - отвърнах, развързах кънките и обух обувките си. - Благодаря ти.

- Аз ти благодаря - рече той.

После се върна на леда и когато го оставих, обикаляше по краищата на замръзналото езеро, самотен и красив.

15 .

26 октомври

Вчера сутринта мама се спъна в обувките си, оставени отстрани до матрака й. Падна под странен ъгъл и отново нарани глезена си.

Превърза го с ластичен бинт и заяви, че този път няма да се глези и да лежи, ако ще да куца до края на живота си. Но дори не успя да стане.

Каза на Мат, че ще й е добре в кухнята и няма причина да я местим обратно в слънчевата стая и да палим печката с дърва само заради нея, но той настоя. Тъй като тръбите щяха да замръзнат, ако не поддържаме отоплението (този следобед температурата беше единайсет градуса под нулата; предполагам, че тази година циганското лято беше доста кратко), двамата с мама решиха ние, останалите, да спим, както досега.

За някои неща така е по-добре. Няма да се притеснявам да свърша с прането, докато мама лежи на матрака на пода в кухнята. Достатъчно трудно е да маневрирам наоколо и когато тя е в другата стая, но по този начин, ако стъпя върху матрака, поне няма да се тревожа, че съм я настъпила.

Освен това вече не върша домакинска работа по къщата. Когато се преместихме да живеем изцяло на долния етаж, майка ми се отказа да чисти прахта и да мете. Трапезарията беше безнадежден случай, а за нея беше трудно да заобикаля матраците върху пода на дневната.

Така че главното ми истинско задължение беше да следя печката, за да не угасне. Това беше единственият източник на топлина в слънчевата стая, така че трябваше да гори през цялата нощ.

Аз и без това се будя доста често. Трябваше просто да слагам всеки път по една или две цепеници в огъня. Накарах мама да ми обещае, че ако се събуди и й е студено, ще извика, за да ме събуди, но не съм сигурна дали наистина ще го направи.

Мат заяви, че ако той се събуди, също ще провери, което означаваше, че трябва да мине през кухнята, за да стигне до там, та вероятно тогава и аз щях да се събудя.

Би било съвсем логично да спя в слънчевата стая, но възможността да имам поне малко лично пространство беше толкова вълнуваща за мен, че не можех да понеса да се откажа от нея.

Напоследък с мама се редувахме относно посещенията при госпожа Несбит, така че сега просто поех и нейната смяна. Ако не друго, това ми даваше достатъчно извинение, за да изляза от къщи. Но повече не отидох да се пързалям на езерото. Нямаше начин да оставя майка ми сама, за да ида до там. А и нямаше значение. Прекарах по-голяма част от вчерашния ден в размисли дали всичко се е случило наистина, или просто съм си фантазирала. Аз да се пързалям с Брандън Ерлих? Да си говорим? А той да бъде толкова мил и внимателен с мен?

Съчинявала съм си и по-странни неща от това.

Той навярно само е проявил любезност, когато ме помоли да отида пак. Сигурно предпочита да се пързаля сам, отколкото да се занимава с някаква тъпа и досадна почитателка.

Мама беше разстроена, че няма да мога да се пързалям. Тя ме увери, че ще е добре и нищо няма да й се случи, обаче не можех да я оставя сама и безпомощна.

- Когато глезенът ти оздравее, пак ще се пързалям - успокоих я. - И бездруго ледът в езерото едва ли скоро ще се разтопи.

- Боя се, че няма - рече тя. - Но се чувствам виновна заради теб. Ти най-после правеше нещо, което ти доставяше истинска радост, а аз отново оплесках всичко.

Помислих, че ще се разплаче, но не го направи.

Предполагам, че вече сълзите на всички ни бяха пресъхнали.

28 октомври

Питър дойде неочаквано (напоследък всички посещения са неочаквани, така че имах предвид единствено, че не сме го викали специално) и прегледа глезена на мама. Той потвърди, че не е счупен, но каза, че това изкълчване е по-лошо от предишното и тя не бива да ходи поне две седмици, а може би и повече.

Освен това мислеше, че си е счупила и един от пръстите, но нищо не можело да се направи за това, така че по-добре да не се притеснява. Което е доста странно изказване за доктора.

Тъй като не мога да спя през цялата нощ, след като се налага да проверявам огъня, си подремвам на пресекулки през деня и нощта. Спя два или три часа, сетне се събуждам, свършвам това, което трябва да се свърши, и пак си лягам. Всъщност най-добре е да спя рано привечер, когато Мат и Джони са у дома и могат да наглеждат огъня, но точно по това време най-много искам да съм будна. Ала понякога, без въобще да искам, не издържам и неусетно се унасям в дрямка.

Мама направо откача, че не е в състояние да ни помага, но нищо не може да се направи.

О, всъщност имам една нова и вълнуваща работа. Майка ми не може да ходи до тоалетната, затова Мат изрови едно нощно гърне от тавана и аз трябва да го почиствам. Постоянно ги заплашвам, че ще сложа вътре котешката тоалетна.

Странна работа. Мама си изкълчи крака преди няколко седмици и нещата бяха наред. Не бяхме зле. Оттогава нищо не се е променило, но сега определено нещата не са добре.

29 октомври

Разказах на госпожа Несбит за посещението на Питър и какво ни заръча за мама. Не премълчах нищо, включително и онази част, когато докторът каза, че дори майка ми да започне отново да ходи из къщата, не бива да излиза навън.

- Предполагам, че за известно време ще трябва да се задоволите с моята компания - завърших.

Отговорът на съседката ме изненада.

- Отлично - рече. - Така е по-добре.

Мислех, че ще ми е нужна доста смелост, за да й разкажа за глезена на мама. Но сега ми трябваше много повече, за да я попитам защо „така е по-добре“.

- Не исках майка ти да ме намери мъртва - отвърна старата жена. - За теб също няма да е никак забавно, но ти си по-млада, а и аз не означавам толкова много за теб.

- Госпожо Несбит! - възкликнах възмутено.

Тя ми хвърли един от онези погледи, които ме ужасяваха, когато бях по-малка.

- Нямам време за преструвки - отсече старицата. -Утре може да съм мъртва. Трябва да си поговорим честно и открито. Заобикалките са излишни сега.

- Не искам да умирате - промълвих.

- Оценявам го - махна с ръка тя. - Когато почина и ти ме намериш, трябва да се свършат някои важни неща. Първо, постъпете така, както намерите за добре с трупа ми. Както е най-лесно. Питър се отби да ме види, след като беше при вас, и ми съобщи, че наоколо всеки ден умират десетина и повече души. Аз не съм по-добре от никой от тях, а може от някои да съм и по-зле. Докторът ми каза, че в болницата все още приемат трупове, така че, ако няма да ви затрудни, за мен няма проблем. И бездруго никога не съм харесвала погребенията, винаги съм предпочитала кремацията. Прахът на съпруга ми е пръснат някъде в Атлантическия океан, затова гробовете ни няма да са един до друг.

- Добре - кимнах. - Ако намеря трупа ви, ще кажа на Мат и той ще го отнесе в болницата.

- Хубаво. След като си отида, обиколи къщата и вземи всичко, което може да ти е от полза. Не се тревожи, че няма да остане нищо за наследниците ми. От месец май не съм имала вест от сина ми и семейството му, така че, предполагам, едва ли се нуждаят от вещите ми. Ако някой от тях се появи някой ден на прага ви и у вас все още има нещо мое, ще му го дадете. Но не се тревожи за това. Прерови цялата къща - от тавана до мазето. В резервоара на колата ми има още малко бензин, натоварете вещите ми и ги закарайте у вас. Не се притеснявай да вземеш каквото решиш. На мен вече нищо няма да ми е нужно, а колкото повече имате вие, толкова по-големи са шансовете ви да оцелеете. Това ще бъде дълга и ужасна зима и ще съм ти много ядосана, ако не си взела нещо, което може да ви помогне да я преживеете.

- Благодаря ви - казах.

- След като умра, ме завий с един чаршаф - продължи госпожа Несбит. - Недей да хабиш одеяло. И дори някой от роднините ми да се появи един ден, искам майка ти да вземе диамантения ми медальон, а ти -рубинената ми брошка. Това са моите подаръци за вас двете и не го забравяй. На Мат оставям картината с платноходките, защото, когато беше малък, много я харесваше, а Джони ще вземе онзи пейзаж в дневната. Не зная дали я харесва, или не, но и той трябва да получи нещо, а картината е добра. Вероятно едва ли бихте могли да използвате някои от мебелите ми, но можете да вземете някои, за да ги нацепите за дърва.

- Но вие притежавате красиви антики - възразих. -Не бихме могли да ги изгорим.

- Като заговорихме за горене, изгорих писмата и дневниците си - сети се тя. - Не че в тях имаше нещо кой знае какво интересно. Но не искам да се изкушиш да ги прочетеш, затова ги унищожих. Обаче запазих албумите. Майка ти може да иска да ги разгледа, да види стари снимки на семейството си. Разбра ли? -Кимнах. - Добре - въздъхна госпожа Несбит. - Само че за нищо на света не казвай на майка си каквото и да е за този разговор, преди да си отида. Тя и без това има достатъчно тревоги. Чак когато умра, й кажи, че съм я обичала като родна дъщеря, а вас - като мои внуци. Кажи й, че се радвам, че няма да ме види мъртва, както и да не се чувства виновна, задето не е дошла за последно посещение.

- И ние ви обичаме - уверих я. - Всички, абсолютно всички много ви обичаме.

- Зная - усмихна се тя. - А сега, я ми кажи нещо. Започна ли да учиш?

Разбира се, че не бях, но се досетих, че старицата иска да смени темата, и започнах да й обяснявам за уроците ми.

Когато се върнах у дома, сложих дърва в печката, свих се на кълбо и затворих очи. Беше много по-лесно да спя (или да се преструвам, че спя), отколкото да бъбря с мама за съседката. Никога досега не съм се замисляла какво означава да си стара жена. Разбира се, напоследък не съм сигурна дали ще живея достатъчно дълго, за да стана каквато и да било жена.

Но се надявам, когато часът на смъртта ми наближи, да го посрещна със смелостта, достойнството и здравия разум на госпожа Несбит. Надявам се, че никога няма да забравя този урок.

1 ноември

Цялата сутрин Мат се мотае из къщата, което е необичайно. Той стана още по-вманиачен да цепи дърва, откакто мама се премести обратно в слънчевата стая. Зная, че брат ми реши да постъпи така, защото използваме събраните дърва по-рано от планираното, но въпреки това малко се дразня. Искам понякога да остава у дома и да изхвърля и измива нощното гърне.

По някое време този следобед чух звук на мотор на кола на нашата алея. Мат изскочи навън и следващото, което видях, беше как той, Джони и още две момчета, които не познавах, свалят шперплатови плоскости от един пикап и ги носят в слънчевата стая. Мама ги наблюдаваше, но не каза нищо, затова предположих, че знае какво става.

След като другите си отидоха, братята ми прекараха остатъка от деня да покриват прозорците в слънчевата стая с шперплат. Когато първоначално къщата е била построена, слънчевата стая не е съществувала -там е било просто задна веранда, към която гледали прозорците на кухнята и трапезарията. Но когато верандата била превърната в стая, останали рамките, където са били кухненският прозорец и този на трапезарията, макар че самите стъкла били махнати. Тъкмо оттам идваше по-голяма част от светлината в двете стаи, тъй като слънчевата стая имаше прозорци на тавана и три стени от стъкло (плюс, разбира се, външната врата). Мат закри прозореца между кухнята и слънчевата стая с шперплат, сложи един лист и пред прозореца между трапезарията и слънчевата стая, така че да бъде избутван настрани, за да има по-лесен достъп до дървата.

Сега единствената дневна светлина идваше от прозорците на тавана. Не че напоследък имаше кой знае колко светлина, но стаята стана много по-тъмна.

Тогава, сякаш и без това всичко не беше достатъчно гадно, те закриха и прозореца над кухненската мивка. Сега единствената светлина в кухнята проникваше от прозорците на тавана на слънчевата стая и през вратата между кухнята и слънчевата стая. С други думи -нямаше почти никаква светлина.

- И прозорците на дневната ли ще закриеш? - попитах.

- Няма причини да го правя - отвърна Мат. - След като спрем да използваме централното отопление, повече няма да влизаме в дневната. Но все още можем да ползваме кухнята.

Бях толкова ядосана, че ми идеше да закрещя. Като начало, бях сигурна, че се е снабдил с шперплата от бандата, която бях видяла в града. Освен това бях бясна, че не ми е казал. Дори не го обсъдихме. Той знаеше кое е най-доброто и просто го правеше (е, признавам, че е говорил с мама, но това не се брои). А и Мат не разбира какво е да си затворен в къщата през целия ден. Излизах единствено когато ходех при госпожа Несбит, а тя живее съвсем наблизо.

Зная, че за братята ми е по-тежко, отколкото за мен. Мат яде толкова малко, а върши физическа работа. Когато се прибира, е напълно изтощен. Вчера заспа по време на вечеря.

Но не биваше да закрива прозореца на кухнята. Поне не още. Можеше да почака, докато ни свършат запасите от нафта. Не го беше грижа какво означаваше това за мен. Дори и не ме попита.

Ако не беше мама, щях да се преместя при госпожа Несбит.

Понякога си мисля за миналото. Всъщност не съм ходила почти никъде. Веднъж във Флорида, Бостън, Ню Йорк, Вашингтон и Монреал и това беше всичко. Мечтаех да отида в Париж, Лондон, Токио. Исках да посетя Южна Америка, Африка. Винаги съм смятала, че някой ден ще го направя.

Но моят свят се смалява все повече и повече. Няма училище. Няма езеро. Няма град. Няма спалня. А сега дори ме лишиха от гледката през прозорците.

Имах чувството, че и аз все повече се смалявам и изчезвам заедно със света около мен, ставам все по-малка и по-твърда. Превръщам се в скала и в някои отношения това е добре, защото скалите са вечни.

Но ако само по този начин ще живея вечно, не го искам.

5 ноември

Бях в кухнята и миех нощното гърне на мама, когато водата спря.

Развинтих крановете в тоалетната, но нищо не потече. Качих се горе и проверих тези в банята. Нищо.

Изчаках Мат да си дойде и му казах. В първия миг той ми се ядоса.

- Трябваше веднага да ми кажеш! - изкрещя. - Ако тръбите са замръзнали, може би щях да успея да направя нещо.

Но аз знаех, че не е заради замръзналите тръби. А защото кладенецът е пресъхнал. Не е валяло дъжд от юли. Колкото и да пестяхме водата, тя все някой ден щеше да свърши.

Двамата отидохме до кладенеца, за да проверим. Разбира се, бях права.

Когато се върнахме, Джони седеше с мама в слънчевата стая. Присъединихме се към тях.

- Колко дълго може да оцелеем без вода? - попита той.

- Положението не е чак толкова страшно - успокои го Мат. - Все още имаме запаси с бутилирана вода и сода за пиене. Предполагам, че повече няма да се пере. А Миранда ще споделя гърнето с мама.

Ухили се, сякаш беше някаква страхотна шега.

- Нямаме чак толкова много бутилирана вода - възрази Джони. - А ако никога повече не завали?

- Не след дълго ще завали сняг - напомни му Мат. Но междувременно можем да отрежем ледени късове от езерото Милър. Ще ги разтопим и ще се надяваме нещата да се подобрят.

- Няма ли откъде другаде да се снабдим с лед? - попитах. - Какво ще кажеш за приятелчетата си на черния пазар?

- Те не са ми приятелчета, а и нямат вода или лед -отвърна Мат. - Или ако имат, не ги продават. Ако се сетиш за някое място, което е по-близо от езерото, нямам нищо против да ме заведеш. Но това беше най-доброто, което можах да измисля.

Помислих си за Брандън, който се пързаляше по леда. Казах си, че това в действителност никога не се е случвало, така че нямаше значение.

- След като нямаме повече вода, няма защо да пускаме отоплението - продължи Мат. - Трябва да пестим нафтата, така че ще се преместим в слънчевата стая.

- Не! - изкрещях. - Аз няма да се преместя!

- И защо не? - попита Джони и виждах, че бе искрено учуден. - Тук е по-топло. Дори и с пуснатото отопление, в къщата е студено. Защо да не се преместим тук?

- Аз прекарвам много време в кухнята - отвърнах. - Не само спя там. И сега е достатъчно зле. А като се спре напълно отоплението, ще умра от студ. Това ли искаш? Да умра от студ?

- Вече няма да стоиш в кухнята - заяви Мат. - Ще ходиш там само за да вземаш продуктите от килера. Вече и без това не готвим там, нито се храним в нея, а сега вече няма и да переш там. Ако нещо стане с дървата и нямаме никакъв запас от нафта, наистина ще умрем от студ. По-добре е да имаме резерв.

- И какво значение има? - избухнах. - И без това няма да преживеем тази зима. Сега е още ноември, а ние вече нямаме вода, температурата е под нулата и няма откъде да се снабдим с храна. Постоянно се приближаваме към смъртта, Мат. Знаеш го. Всички сме наясно.

- Може би е така - заговори мама и се сепнах от звука на гласа й. Откакто отново изкълчи глезена си, почти не говореше и определено бе забравила за поучителните си лекции. - Но след като никой не знае какво ще му донесе бъдещето, сме длъжни да продължим да живеем. Нещата може да се подобрят. Сигурно някъде има хора, които се опитват да измислят решение. Трябва да има. За това са хората. А нашето спасение е просто да останем живи, колкото се може по-дълго. Всички се приближават постоянно към смъртта, Миранда. С всеки изминал ден сме все по-близо до нея. Но няма причина да бързаме. Аз възнамерявам да остана жива, колкото се може по-дълго, и очаквам същото от вас. И единственият разумен начин, за да го постигнем, е всички да се преместим в слънчевата стая.

- Не и тази вечер - изплаках. - Моля ви, не и тази вечер.

- Утре сутринта - рече мама. - Тогава ще донесем матраците.

- Всичко ще е наред - каза ми Мат. - В някои отношения така е по-добре за теб. Няма да си единствената, която отговаря за поддържането на огъня. Можем да се редуваме. Ще можеш да спиш по-добре.

- Да - подкрепи го Джони. - Трябва да го приемеш по-спокойно, Миранда. Повече няма да вършиш никаква домакинска работа.

Значи, тази вечер е последната ми вечер насаме. И моят свят стана още по-малък.

16 .

7 ноември

Госпожа Несбит умря.

Не зная кога, но тя беше в леглото си, затова реших, че е починала в съня си. Очите й бяха затворени и изглеждаше омиротворена.

Целунах я по бузата и закрих лицето й с горния чаршаф. Поседях мълчаливо отстрани, най-вече за да разбера дали ще се разплача. Не го направих, а знаех, че не мога да остана тук вечно, колкото и да бе спокойно и тихо.

Знаех, че тя искаше да вземем всичко, но първо се погрижих за прибирането на диамантения медальон и брошката. После слязох на долния етаж и откачих двете картини, които искаше да даде на Мат и Джони. Сложих всичко върху кухненската маса и се опитах да реша какво още да взема.

Исках най-много да прегледам шкафовете в кухнята, за да видя каква храна е оставила госпожа Несбит, но самата мисъл за това ми причиняваше вълнение, а не мислех, че е благоприлично да се чувствам така. Все едно бях някой канибал.

Затова потърсих фенерче и се качих на тавана. Не знаех какво ще намеря там, но съседката ми бе казала да прегледам всичко от тавана до мазето, а нямах желание да ходя в мазето. Таванът беше пълен с кашони, картонени кутии и сандъци. Вътре беше студено и нямах сили да ги преглеждам един по един. Затова ги преглеждах напосоки, като прескачах някои.

Имаше много стари дрехи, които не мислех, че ще са ни от полза. Освен това имаше кутии с документи и счетоводни книги за бизнеса на господин Несбит.

Отворих един кашон, върху който пишеше „Нещата на Боби“, и там открих нещо жестоко. Повечето от нещата бяха от училище: реферати и есета, които беше получил от фенки на баскетболния отбор, в който той бе играл. Но на дъното видях една кутия от обувки, пълна със стари бейзболни карти.

Сетих се за Джони, който не бе получил подарък за рождения си ден. Щях да го изненадам за Коледа. Или преди Коледа, ако не оживеем дотогава.

Слязох на долния етаж и проверих дрешниците в спалните. Имаше чисти кърпи за ръце, лице и за баня, които госпожа Несбит не беше използвала. Чисти чаршафи. Одеяла и юргани. Без значение, че в слънчевата стая гореше печка, допълнителните одеяла нямаше да са ни излишни. Имаше кутии с книжни кърпички, както и рула тоалетна хартия, аспирин и обезболяващи, лекарства за настинка.

Взех една чиста калъфка за възглавница и започнах да пъхам всичко вътре, като първо сложих бейзболните карти. Одеялата не можеха да се поберат, но метнах няколко кърпи за баня и за лице. Нямаше логичен подбор на нещата, които вземах, и на тези, които оставях.

Щях да изпратя Мат да напълни колата и той можеше да вземе всичко, което съм забравила.

Чак след това си позволих да отида в кухнята. Отворих шкафовете и видях консерви със супа, зеленчуци, риба тон, пилешко. Същите неща, които ядях вече от месеци. Нямаше достатъчно, за да ни осигурят по три яденета на ден, но щяха да ни помогнат да оцелеем още известно време.

Знаех, без госпожа Несбит да ми казва, че е гладувала, за да остане храна за нас. Благодарих й мислено и продължих да оглеждам.

На дъното на един от шкафовете открих неотворена кутия с шоколадови бонбони. Към нея беше прикрепена картичка с пожелания за Деня на майката. Съседката никога не си е падала по шоколада. Помислих си, че синът й би трябвало да го знае.

Взех кутията и я сложих на дъното в калъфката, до бейзболните карти. Не можех да реша дали да я подаря на мама за рождения й ден, или за Коледа.

Тогава осъзнах, че чувам някакъв странен звук зад гърба си. Обърнах се и видях, че кухненският кран капе.

Грабнах една тенджера, сложих я под крана и го развъртях. Потече вода.

Кладенецът на госпожа Несбит не беше пресъхнал. Тя живееше сама и не бе използвала цялата вода, а решението й да поддържа отоплението включено бе предпазило тръбите да не замръзнат.

Наблъсках в калъфката доста консерви и неотворена кутия със стафиди. След това обиколих цялата къща от горе до долу, търсейки предмети, които можех да напълня с вода. Всичко, което открих - бутилки, канчета, метални кутии, кани, вази - замъкнах в кухнята. Напълних ги само заради радостта да чуя шума на течащата вода.

Изкушавах се да си налея една чаша и да я изпия, но макар да смятах, че е чиста, знаех, че първо трябва да се превари. Тогава се сетих да погледна в хладилника на госпожа Несбит. Тя, разбира се, го използваше за шкаф и вътре намерих стек с шест бутилки с минерална вода.

Позволих си да изпия една. Едва се сдържах да не я изгълтам на три гигантски глътки. Но не го сторих, а отпивах на малки глътки, сякаш вкусвах отлежало вино.

Странно нещо. Беше пълно с храна, не се изкуших да изям нищо, а не можах да устоя на водата.

Взех една кърпа, намокрих я в мивката и измих лицето и ръцете си. След това свалих дрехите си и изтрих тялото си с мокра гъба. Водата беше студена, а в кухнята не беше кой знае колко топло, но усещането да се почувстваш отново чист беше прекрасно.

Облякох отново мръсните си дрехи и напъхах петте бутилки в това, което бях започнала да наричам „чувала на Дядо Коледа“. Осъзнах, че повече нищо не мога да побера. Нямаше начин да взема картините, но сложих бижутата в джоба на панталона си. Метнах торбата през рамо и излязох през вратата на кухнята.

На идване минах отзад през гората, така че никой нямаше да се изпълни с подозрение, ако не ме види да се връщам по шосето. Надявах се само да не ме зърнат в гората, защото ако ме забележат, натоварена с „чувала на Дядо Коледа“, сигурно щяха веднага да се втурнат към къщата на госпожа Несбит. А ако някой стигне там преди Мат, щяхме да изгубим храната, водата, всичко.

Вървях възможно най-бързо, като се проклинах, задето бях натъпкала калъфката с толкова много неща. Беше един от дните без късна закуска или обяд и бях гладна. Водата къркореше в стомаха ми.

Веднага видях братята ми. Спомних си, че те сечаха дърва и за съседката. Още нещо за носене от къщата й.

За миг се зачудих дали да продължа направо до къщи, да оставя торбата и тогава да се върна при тях. Но ако мама ме види с всички тези неща, ще трябва да й кажа за госпожа Несбит, а исках да отложа колкото се може по-дълго лошата новина. Така че оставих торбата зад едно дърво, в случай че някой ме види да говоря с Мат и Джони.

- Госпожа Несбит умря - прошепнах. - Преди няколко дни ми каза да вземем всичко, което може да ни е от полза. В къщата й още има течаща вода. А в резервоара на колата й е останал малко бензин.

- Къде е тя? - попита Джони.

- В леглото си - отвърнах. - Питър й е казал, че в болницата вземат телата на починалите и тя каза да я занесем там, ако така е по-лесно за нас. Преди няколко дни водихме дълъг разговор.

- Аз трябва ли да помагам за това? - ужаси се Джони. - Трябва ли да отида у тях?

- Не - успокои го Мат. - Но ще трябва да ни помогнеш да донесем всички неща у дома. В гаража й има ръчна количка. Можем да я напълним с дърва. Миранда, имаш ли нещо против да се върнеш в къщата и?

- Не, разбира се, че не - уверих го.

- Добре тогава - кимна той. - Ще вземем всичко каквото можем от дома й. Имаш ли представа как се кара кола?

- Като натиснеш педала на газта, тръгва, а на спирачката - спира - осведомих го.

Мат се ухили.

- Ще се оправиш. Ще закараме вана там и ще донесем всички празни бутилки и кани, които имаме, за да ги напълним с вода. Ще натоварим всичко във вана и аз ще го върна, а ти ще шофираш колата на госпожа Несбит. След това ще дойда пак, ще взема госпожа Несбит и ще я закарам в болницата. Докато се върна, къщата сигурно ще е разграбена, но вече ще сме взели най-важното.

- Когато се върнеш за госпожа Несбит, напълни отново колата - казах му. - Честно, тя не би имала нищо против.

- Добре - рече Мат. - Вземи торбата и кажи на мама. Джони, ела с мен. Да вземем съдове за вода.

И така всички се върнахме у дома. Майка ми седеше на матрака и се взираше в огъня. Чу ме да влизам, сетне видя издутата калъфка.

- Откъде взе това? - попита ме тя.

- На госпожа Несбит е. Мамо, съжалявам.

Отне й секунда, за да осъзнае какво й казвам. После пое дълбоко дъх.

- Спокойно ли е умряла? - попита. - Можа ли да го разбереш?

- Починала е в съня си. Точно така, както тя искаше.

- Е, това е най-доброто, на което всички можем да се надяваме.

Когато се върнахме при къщата на съседката, Джони остана отвън и натовари ръчната количка с дърва. Двамата с Мат влязохме вътре. Той напълни съдовете, които донесохме, с вода, а аз опаковах одеялата, кърпите, чаршафите, храната, фотоалбумите и двете картини.

Докато бяхме в кухнята, по-малкият ми брат нахлу при нас. Намерил два варела в гаража, две пластмасови кофи и голям контейнер за боклук.

Контейнерът беше толкова тежък, че когато го напълнихме с вода, тримата едва успяхме да го завлечем до вана. С Джони успяхме да занесем пластмасовите кофи.

Опитахме се да бъдем максимално тихи, но разбира се, всеки, който е чул двигателя на колата, щеше да разбере какво става. Правилото беше, че първо е семейството, а Мат каза, че всички ни смятат за семейството на госпожа Несбит, така че всичко ще е наред, но все пак си беше доста страшно, докато натоварим двете коли и запалим двигателите.

След това трябваше да карам надолу по алеята за коли, по шосето, нагоре по нашата алея за коли, а накрая - да разтоварим всичко в слънчевата стая.

Не спирах да си повтарям, че най-важното бе да не се паникьосвам. По шосето нямаше коли, така че нямаше да се блъсна в никого. По-належащият въпрос беше да не се ударя в някое дърво. Стисках с две ръце кормилото и карах с около осем километра в час. Цялото пътуване не би могло да е продължило повече от пет минути, но на мен ми се стори цяла вечност.

Колкото и да бях изнервена и притеснена да карам, не исках да умирам.

Джони дойде с ръчната количка и я остави в гаража. След това с Мат разтовариха колите. Отнесохме всичко в кухнята, по-късно щяхме да го подредим. Помислих, че мама ще се разплаче, когато видя водата.

Мат ме попита дали искам да се върна с него и да го придружа до болницата заради трупа на госпожа Несбит. Преди да се съглася, мама не ми позволи.

- Миранда свърши достатъчно работа. Джони, ти ще отидеш с батко си.

- Мамо - погледна я умолително по-малкият ми брат.

- Чу ме - рече тя. - Каза, че искаш да се отнасяме с теб като с възрастен. Тогава се дръж като такъв. Миранда се е сбогувала с госпожа Несбит. Аз също. Сега е твой ред и очаквам да го направиш.

- Добре - измънка Джони.

Звучеше като малко дете и ми се прииска да го прегърна.

- Ще се забавим известно време - предупреди ни Мат. - Не отваряйте вратата. Сигурен съм, че всичко ще е наред, но не рискувайте.

- Ще се оправим - увери го мама. - Внимавайте! Обичам ви и двамата.

След като те тръгнаха, накарах майка ми да изпие една бутилка вода. После и разказах за разговора ми с госпожа Несбит. Извадих диамантения медальон от „чувала на Дядо Коледа“ и й го подадох.

- Беше подарък за петдесетия й рожден ден - отрони мама. - От съпруга й. Имаше голямо парти изненада и мисля, че за нея наистина беше изненада. Боби доведе Сали у дома за партито, така че всички разбрахме, че връзката им е сериозна. По-късно същата година се ожениха.

- Тя ми каза да ти дам албумите и със снимки - осведомих я. - Обзалагам се, че има снимки от партито.

- О, сигурна съм, че има - кимна майка ми. - Ето. Помогни ми със закопчалката. Мисля, че тя би се зарадвала да знае, че нося медальона.

Помогнах й да си го сложи. Толкова беше отслабнала, че ключиците й стърчаха и сякаш щяха да пробият кожата.

- На мен даде тази брошка.

Показах й бижуто.

- Тя обичаше тази брошка - въздъхна мама. - Била е на баба й. Пази я, Миранда! Това е много специален подарък.

След това се заех с работа. Преместих бутилките и каните с вода в кухнята. Подредих храната в килера, а след това смених чаршафите на мама. Взех една тенджера, напълних я с вода и след като я стоплих, измих косата й с шампоан. Скрих бейзболните карти и шоколадовите бонбони.

Мат и Джони се върнаха, когато наближаваше време за вечеря. Бяха видели Питър и нямало проблем да вземат тялото на госпожа Несбит в болницата. След това ядохме салата от риба тон, червен боб и парченца ананас. И вдигнахме тост за най-добрата приятелка, която някога сме имали.

8 ноември

Този следобед мама докуцука (нещо, което не биваше да прави) до килера. Мат и Джони бяха в гората за дърва.

Оставих я там известно време (вече съвсем изгубих способността си да преценявам времето), но след това реших, че не е зле да проверя дали не е паднала. Затова отидох и я заварих да седи на пода и да плаче. Прегърнах я през раменете и я оставих да си поплаче. След малко тя се успокои и ме прегърна. Помогнах й да стане и се върнахме в слънчевата стая.

Никога не съм обичала майка ми толкова, колкото сега. Имам чувството, че част от любовта на госпожа Несбит към мама се е преляла в мен.

10 ноември

Питър дойде този следобед. Всеки път, когато го видех, изглеждаше с пет години по-стар.

Той не говори много с нас. Просто вдигна мама от матрака й, заедно с одеялата, и я отнесе в дневната.

Двамата останаха дълго там, а ние си шепнехме, за да не се смущава тя от звука на гласовете ни.

Когато се върнаха в слънчевата стая, докторът остави мама върху матрака така нежно, че едва не се разплаках. В жеста му имаше толкова много любов и загриженост. Питър ни поръча да се грижим за нея и да я пазим, за да не се преуморява. Ние му обещахме, че ще го направим.

Замислих се дали татко някога е бил толкова нежен с мама. Чудя се дали сега е нежен с Лиза.

11 ноември

Денят на ветераните. Национален празник.

Мат си остана у дома и не ходи в пощата.

Мисля, че това е най-шантавото нещо.

15 ноември

Отидох в спалнята си, за да потърся чисти чорапи (по-точно не много мръсни), и докато бях там, реших да се премеря.

Имах върху себе си няколко ката дрехи. Въпреки че печката с дърва гореше денонощно, в слънчевата стая никога не ставаше достатъчно топло. Разбира се, да излезеш от слънчевата стая, за да отскочиш до кухнята, килера или да се качиш на горния етаж, беше все едно да се отправиш пеша към Северния полюс. Все пак не тръгваш за там по бикини.

Бях облякла бельо, дългите долни гащи (понякога си спомнях колко бях разстроена, когато мама ги купи миналата пролет, а сега не спирам да й благодаря, поне наум), клин, джинси, две ризи, пуловер, зимно палто, два чифта чорапи и обувки. Не си сложих шал и ръкавиците останаха в джоба на палтото, защото знаех, че няма да остана дълго горе.

За великото мерене си свалих обувките и палтото. Според кантара с дрехите тежа 43,5 килограма.

Не мисля, че е толкова зле. Никой не умира от глад, ако тежи 43,5 килограма.

Миналата пролет тежах 53,5 килограма. Повече се тревожех за мускулната маса, която съм изгубила. Плуването ме поддържаше в добра форма, но сега не вършех нищо, освен да нося дърва и да треперя.

Искаше ми се да отида до езерото и да се попързалям, но сърце не ми даваше да оставя мама сама. Когато я оставях, за да посещавам госпожа Несбит, правех нещо добро за някой друг. Но пързалянето беше само за мое удоволствие и не можех да го оправдая пред себе си.

И братята ми са много слаби, но изглеждат така, сякаш са направени само от мускули. Мама има болнав и мършав вид. От известно време яде по-малко от нас, но все пак не мисля, че може да умре от глад.

Имаме храна, но трябва да сме много внимателни. Кой знае кога ще можем да се снабдим с още. Дори Питър вече не носи нищо, когато идва.

Денят на благодарността е следващата седмица. Питам се дали ще имаме за какво да сме благодарни.

18 ноември

Днес Мат направо влетя вкъщи, когато си дойде от пощата. Имаше писмо от татко.

Единственият проблем беше, че писмото е било изпратено преди последното. Предполагам, че го е написал между двете, които вече получихме.

Това беше от Охайо. Не пишеше много, само че двамата са добре, докато имат достатъчно храна и бензин, къмпингуването било забавно. По време на пътуването си срещнали много семейства, които отивали на юг или на запад, дори се натъкнал на свой познат от колежа. Лиза беше добавила два реда, за да ни осведоми, че бебето вече мърдало. Тя била сигурна, че ще е момче, но татко бил не по-малко сигурен, че ще е момиче.

Беше много странно да четем това писмо. Не разбирах защо Мат е толкова щастлив. Писмото не съдържаше никакви новини, тъй като вече знаехме, че Лиза и баща ми бяха стигнали по-далеч на запад. Но брат ми заяви, че това означавало, че все още има поща, така че може внезапно да пристигне по-ново писмо от татко.

Понякога имам чувството, че татко, Сами и Дан ми липсват много повече, отколкото Меган или госпожа Несбит. Те всички ме изоставиха, но не мога да се сърдя на Меган или госпожа Несбит, че не ми пишат. Зная, че не мога да обвинявам татко, Сами, нито Дан. Или по-точно, не би трябвало.

Никога не съм сама, но се чувствам толкова самотна.

20 ноември

Когато излязох да изхвърля нощното гърне, навън беше десет градуса под нулата. Сигурна съм, че беше ранен следобед.

Мат продължава да сече дърва. В трапезарията вече има огромна купчина, така че започна да ги складира в дневната.

Чудя се дали ще останат някакви дървета, когато зимата свърши. Ако изобщо свърши.

Все още имаме вода, но сме я разпределили и я ползваме много пестеливо.

24 ноември

Денят на благодарността.

Дори мама вече не се преструва, че има за какво да сме благодарни.

25 ноември

Днес Мат се върна от пощата с две неочаквани радости.

Едната хубава изненада беше Питър.

А другата - пиле.

Не беше истинско пиле, може би малко по-голямо от корнуолска кокошка. Но беше заклано, оскубано и чакащо да бъде сготвено.

Предполагам, че брат ми е знаел, че ще се снабди с пилето, и е поканил Питър да се присъедини към нас за едно празненство след Деня на благодарността.

За миг се замислих откъде е дошло това пиле и от какво е трябвало да се откаже Мат, за да се сдобие с него. Но след това пратих всички мисли по дяволите. Беше пиле, истинско пиле, а не консерва. И бих била глупачка, ако не му се насладя, както подобава. Както се казва, на харизан кон зъбите не се броят.

Каквото и да е пожертвал Мат заради това пиле, то явно си заслужаваше дори само заради светналите очи на мама, когато го видя. От седмици не е била толкова щастлива.

След като можехме да го сготвим единствено върху печката, нямахме голямо разнообразие в приготовлението. Сложихме пилето в тенджера заедно с консерва пилешки бульон, сол, пипер, розмарин и естрагон. Уханието беше божествено. Сварихме ориз и зелен боб.

Пиршеството беше толкова прекрасно, че не мога да го опиша с думи. Бях забравила вкуса на истинското пиле. Мисля, че всеки един от нас би могъл сам да изяде цялото пиле, но си го поделихме много цивилизовано. Аз получих няколко хапки от бутчето и едно крилце.

Питър и Джони счупиха ядеца. Джони спечели, но едва ли имаше значение, защото всички имахме едно и също желание.

26 ноември

Предполагам, че пилето наистина е съживило мама, защото днес тя обяви, че всички си пропиляваме напразно живота и това трябва да спре. Беше вярно, разбира се, но в същото време и забавно, че за нея все още има такова значение, че да го направи на въпрос.

- Някой поглеждал ли е учебник от есента? - попита тя. - И за теб се отнася, Мат. Отварял ли си учебник?

Разбира се, че никой от нас не беше. Опитахме се да придобием засрамени физиономии. Колко лошо от наша страна, че не се занимаваме с алгебра, докато светът наближава към своя край.

- Не ме интересува какво ще учите - продължи мама. - Но трябва да се занимавате с нещо. Да си изберете тема и да работите по нея. Искам да видя отворени учебници. Да видя как някой учи нещо в тази къща.

- Абсолютно отказвам да уча френски - заявих. -Никога няма да отида във Франция, нито пък ще срещна някой французин. Дори не знаем дали Франция все още съществува.

- Тогава не учи френски - съгласи се тя, - а например история. Може и да нямаме бъдеще, но не може да отречем, че имаме минало.

За пръв път я чувах да говори така за бъдещето. Това толкова ме шокира, че всякакво желание за спор у мен се изпари.

Послушно взех учебника по история. Джони реши да се заеме с алгебра, а Мат каза, че ще му помага, макар да си призна, че би искал да почете малко философия. Майка ми пък обяви, че след като аз не искам да уча френски, тя ще го направи.

Не зная колко дълго ще трае този изблик на ученолюбив, но я разбирам. Миналата нощ сънувах, че съм в училище за годишния изпит. Не само че не бях посещавала занимания и не знаех нищо, но самото училище изглеждаше така, както винаги, а всички бяха облечени нормално. Само аз бях навлечена в няколко ката дрехи, неизмита и несресана, и всички ме зяпаха, сякаш съм нещо изпуснато от отвъдното.

Сега поне, ако тестът беше по история, имах шанс да зная някои отговори.

30 ноември

Зубренето най-много те подтиква да кръшкаш.

Казах на мама, че ще изляза малко на разходка, а тя ми отговори:

- Е, защо да не излезеш? Напоследък прекарваш много време в къщата.

Обичам я, но ми идеше да я удуша.

Навлякох се като за Северния полюс и се запътих към къщата на госпожа Несбит. Не зная какво търсех или какво се надявах да намеря, ала домът й бе основно претършуван от деня, в който тя умря. Можеше да се очаква. Ние взехме всичко, което бихме могли да използваме, но бяха останали разни неща като мебелите, от които не се нуждаехме, и други хора ги бяха взели.

Чувствах се странно да вървя из празната къща Напомняше ми за тази на Меган, когато отидох там сякаш и самата къща бе умряла.

Бях сигурна, че въпреки отворените и изпразнени кашони и кутии, все още са останали някакви вещи. И тогава осъзнах, че търся коледен подарък за Мат. Джони щеше да получи бейзболните карти. Мама -шоколадовите бонбони. Но исках и по-големият ми брат да има нещо.

По пода бяха пръснати стари чаршафи и покривки, купчини овехтели дрехи, нищо, което би могло да свърши работа.

Когато за пръв път се качих на тавана, беше претъпкан с кутии и кашони, но всичко беше подредено. Сега вътре цареше истински хаос. Не че имаше някакво значение. Претършувах купчините кутии и кашони, прерових разпилените вещи. И накрая открих нещо, които бих могла да подаря на Мат.

Бяха десетина молива с различен цвят от стар комплект за оцветяване. Всички картини бяха старателно оцветени, но гърбовете им бяха празни, така че реших да ги взема.

Докато беше в училище, Мат обичаше да рисува. Не бях сигурна дали той си го спомня, но аз - да, защото ме бе нарисувал, докато изпълнявам задно въртене - много по-добре, отколкото някога съм го правила. Мама много хареса картината и искаше да я окачи, но се срамувах, защото всъщност не бях истинската аз, нацупих се и се разсърдих и тя се отказа от идеята. Предполагам, че е запазила рисунката, но не зная къде я е скрила.

По някое време Мат щеше да спре да сече дърва и тогава можеше отново да рисува, за да разнообразява философските си занимания.

Продължих да ровя из разхвърляните предмети, но не открих нищо по-хубаво от моливите. Затова благодарих на госпожа Несбит и се върнах у дома. Промъкнах се през предната врата и се качих в спалнята си, за да скрия комплекта за оцветяване, преди да се върна в слънчевата стая.

Може би нямаше да имаме пиле за коледния обяд, но поне подаръци нямаше да липсват.

1 декември

За трети пореден следобед температурата беше около нулата, затова взех кънките на майка ми и се запътих към езерото.

Нямаше никой. (Наистина започвам да си мисля, че цялата история с Брандън е била халюцинация.) Странно, но беше по-добре, че съм сама, тъй като вкъщи никога не бях. Мама вече можеше да куцука наоколо, така че не беше нужно през цялото време да съм с нея, но в къщата беше толкова студено, че всички предпочитахме да стоим само в слънчевата стая.

Плъзнах се по леда. Само се пързалях, без никакви фигури, при това невероятно бавно. Трябваше да бъда много внимателна, тъй като големи късове от леда липсваха. Предполагам, че хората ги бяха изсекли, за да ги използват за вода, както и ние сигурно щяхме да правим, след като свърши водата на госпожа Несбит.

Въздухът беше толкова лош, че не знаех как братята ми издържат толкова време навън. Попързалях се малко и започнах да кашлям. Навярно не се бях пързаляла повече от петнайсет минути, но когато свърших, се чувствах напълно изтощена и едва имах сили да се прибера у дома.

Мат, мама и аз вече се хранехме само веднъж на ден, но поне ядяхме седем дни в седмицата. Може би температурата ще се повиши и нещата няма да изглеждат толкова зле.

17 .

2 декември

Всяка петъчна сутрин Мат отива в пощата. Напоследък се връща рано следобед. Въпреки че дните продължават да са сиви, все още има разлика между деня и нощта. Сега започва да се стъмва много рано.

Мама, Джони и аз бяхме в слънчевата стая и сигурно е било преди обяд, защото по-малкият ми брат не беше ял нищо. В стаята са запалени две газови лампи, защото дори и през деня, и с горяща печка все още имахме нужда от две лампи, за да можем да четем.

Джони пръв го забеляза.

- Не ти ли се струва по-тъмно? - попита ме той.

Прав беше. Наистина беше много по-тъмно. Първо погледнахме към лампите, за да се уверим, че не са угаснали. След това проверихме и печката.

Мама погледна нагоре.

- Вали - рече. - Прозорците на тавана са покрити със сняг.

Останалите прозорци бяха закрити с шперплат и не виждахме какво става навън. Но след като от месеци единствената промяна във времето беше температурната, нямаше нужда да гледаме какво става.

Кухненският прозорец също беше покрит с шперплат и тъй като не можехме да се доберем до тези в трапезарията, всички отидохме в дневната, за да разберем какво се случва.

Сигурно беше валяло от час или повече. Снегът се сипеше вихрено на едри парцали.

След като осъзнахме, че вали сняг, установихме, че навън духа силен вятър.

- Снежна буря - заключих.

- Не го знаем със сигурност - възрази майка ми. -Снегът може да спре всеки миг.

Не можех да чакам. Грабнах палтото си и изтичах навън. Щях да направя същото, ако валеше дъжд или бе изгряло слънце. Това беше нещо различно и трябваше да го преживея.

Двамата ме последваха.

- Снегът изглежда странно - отбеляза брат ми.

- Не е съвсем бял - обади се мама. Точно така. Не беше тъмносив като купчините разчистен от снегорините сняг през март. Но не беше и бял. Като всичко останало напоследък, беше мръсен. - Иска ми се Мат да си е у дома - каза тя и за миг си помислих, че иска да сподели мига с него, вълнението от снега.

Но след това осъзнах, че се тревожи, задето не се е прибрал. Пощата беше на около шест километра и половина от тук, което не беше кой знае колко голямо разстояние, ако си с колело, но ако си пеша, е доста, особено в снежна буря.

- Искаш ли да отида да го прибера? - попита Джони.

- Не - поклати глава мама. - Той навярно вече е тръгнал насам. А и няма да се изгуби. Просто ще съм по-спокойна, ако си е у дома.

- Има и нещо хубаво - изтъкнах. - Ако натрупа сняг, ще имаме достатъчно вода.

Мама кимна.

- Джони, изнеси празните кофи и ги нареди отвън. Ще събираме сняг в тях.

Двамата изнесохме всички съдове, които можеха да се напълнят със сняг, и ги подредихме отстрани покрай къщата. Когато сложихме и последния, в първата кофа вече имаше два сантиметра и половина сняг.

Джони беше прав. Навън наистина се вихреше снежна буря.

Върнахме се вътре, но никой от нас нямаше да може да се съсредоточи върху учебниците. Не бяхме свалили палтата си, така че останахме в дневната, за да наблюдаваме падащия сняг и да чакаме Мат да се върне.

По някое време брат ми си направи обяд. Докато бяхме в слънчевата стая, попитах мама дали да не отида да посрещна Мат.

- Не! - остро отвърна тя. - Не мога да рискувам да изгубя двама от вас.

Почувствах се така, сякаш ме бе ударила. Не можехме да изгубим Мат. Без него нямаше да оцелеем.

След това мама не каза нищо, а аз притежавах достатъчно здрав разум, за да държа устата си затворена. Накрая тя се върна в слънчевата стая. Излязох навън, за да проверя в какво състояние е пътят. Вятърът беше толкова силен, че едва не ме събори. Снегът брулеше яростно и не можех да видя на повече от няколко метра пред себе си.

С огромно усилие успях да стигна до шосето, но не видях нищо. Мат можеше да е на шест метра надолу по пътя, но нямаше как да разбера. Мама бе права. Навярно изобщо нямаше да мога да стигна до града. Оставаше ми само да се надявам, че брат ми ще има сили, за да извърви разстоянието пеша, и че е тръгнал още когато снегът е започнал да вали.

Върнах се обратно и промърморих някаква глупост, че ще отида да проверя системата за събиране на сняг. Дори и да заподозря нещо друго, мама не каза нищо.

Сновях напред-назад между слънчевата стая и дневната. Майка ми излезе само веднъж от предната врата и постоя няколко минути, преди да й извикам да влезе вътре.

Виждах колко развълнуван е Джони, като всички деца, когато вали сняг. Много му беше трудно да потиска възбудата си. На мама пък й бе трудно да потиска страха си. А на мен сърцето ми се свиваше от мъка, като ги гледах как се опитват да скрият чувствата си.

С напредването на деня небето ставаше все по-сиво, а вятърът - все по-силен.

- Наистина мисля, че трябва да отида да потърся Мат - не издържа по едно време Джони. - Мога да взема едната газена лампа.

- Може би наистина трябва да отиде, мамо - обадих се.

Той беше по-силен от мен и много по-силен от мама. Може би дори беше по-силен и от Мат, тъй като ядеше повече. Ако по-големият ни брат се нуждаеше от помощ, Джони бе единственият, който би могъл да му я окаже.

- Не - рече майка ми твърдо. - Може Мат да е останал в града с приятел, докато отмине бурята.

Но аз знаех, че той не би го направил. Щеше да се прибере у дома. Или поне да се опита. Щеше да се тревожи за нас така, както ние - за него.

- Мамо, наистина смятам, че Джони трябва да излезе - настоях. - Само малко надолу по пътя, но с лампата. Става тъмно и Мат може да мине покрай отбивката за нашата алея и да не разбере къде се намира.

Виждах, че предложението ми никак не й допадаше. Реших да опитам различен подход.

- А какво ще кажеш да изляза първо аз? След няколко минути Джони ще ме смени, после аз - него, така и двамата ще сме в безопасност.

- Да, мамо - подкрепи ме брат ми. - Аз ще изляза пръв, а ти изпрати Миранда след няколко минути.

- Добре, добре - предаде се тя. - Петнайсет минути и ще изпратя Миранда.

Джони изглеждаше искрено развълнуван и колкота и да беше странно, го разбирах. Мама настоя да се облече добре: палто, ръкавици, шалове, ботуши. Поръча му да не се отдалечава много и да държи лампата високо, за да послужи като фар за Мат.

Зачаках до мама. Не си казахме нищо. Аз не смеех, а тя бе твърде разтревожена, за да поддържа разговор. Накрая ми даде знак да се приготвя да изляза.

- Надявам се да не допускам грешка - въздъхна майка ми.

- Нищо лошо няма да ни се случи - уверих я. - Обзалагам се, че ще доведа Мат у дома.

Но когато стигнах до алеята, вече не бях сигурна, че дори ще намеря Джони. Макар да бях навлякла няколко ката дрехи, вятърът бе толкова силен, че проникваше през тях. Лицето ми беше особено зле. Завих устата и бузите си с шала, но въпреки това страните ми пламтяха от студа. Снегът и мракът правеха невъзможно да се види каквото и да било, с изключение на малкото, което лампата осветяваше. Препънах се няколко пъти и вятърът ме събори два пъти. Снегът се просмукваше през панталоните и дори дългите долни гащи се намокриха и вкоравиха от студа.

По едно време смъкнах шала от устата си, за да поема глътка въздух. Но паднах, устата ми се напълни със сняг и започнах да кашлям. Имах желание да се откажа и да се върна в слънчевата стая при горящата печка. Но Джони ме чакаше, за да го сменя. Това беше моя идея. Великата ми блестяща идея.

Нямах представа колко време съм вървяла, докато стигна до Джони, който подскачаше нагоре-надолу и светлината на лампата се движеше като обезумяла.

- Така е по-топло - осведоми ме той.

Кимнах и му казах да се връща в къщата. Посочих в посоката, където смятах, че се намира.

- Кажи на мама, че съм добре - поръчах му, макар и двамата да знаехме, че беше лъжа.

- Ще се върна след няколко минути - обеща брат ми.

Наблюдавах го, докато закрачи бавно към къщи.

Нo след минута или две вече не можех да го видя, макар да бях сигурна, че не се е отдалечил много.

Стоях там и се смеех истерично на себе си и на отчаяното си желание да остана сама. Сега бях съвсем сама, но исках единствено да бъда в слънчевата стая с Мат, Джони, мама и Хортън, дори и да няма никакво свободно място.

Знаех, че не бива да се разкисвам. Нямаше как да се загубя, а мама щеше да се погрижи да не замръзна до смърт. Мат бе в най-голяма опасност.

Вятърът продължаваше да бушува, а снегът ме заслепяваше. Цялото ми тяло зъзнеше от студ и влага. Никак не беше лесно да се чувстваш уверен и в безопасност. За капак на всичко, бях и гладна. Винаги се чувствах гладна, освен непосредствено след вечеря, но сега бях гладна, както винаги преди вечеря, така че предположих, че трябва да е около пет часът.

Осъзнах, че Джони е бил прав, че е по-добре да се движиш, затова заподскачах на място. Справях се добре, докато един силен порив на вятъра не ме събори в снега и лампата угасна.

Трябваше да призова цялата си воля, за да не изпадна в истерия. Казах си, че ще съм наред, че Джони ще ме намери, че Мат ще се прибере у дома, че лампата може пак да се запали, че всичко ще се оправи.

Но за миг имах чувството, че съм запокитена в някаква снежна топка от могъщ гигант, че съм затворена вътре и никога няма да бъда свободна. Сякаш светът наистина наближаваше своя край и дори Мат прибере у дома, всички щяхме да умрем.

Нямаше смисъл да ставам от земята. Седях държах безполезната лампа и чаках Джони, Мат, чаках светът най-сетне да каже: „Дотук беше. Махам се!“.

- Миранда? - Мат ли беше? Или вятърът? Или халюцинация? Честно, не знаех. - Миранда!

- Мат? - промълвих и се опитах да се изпрай Мат, наистина ли си ти?

- Какво правиш тук?

Въпросът му беше толкова тъп и в същото време съвсем логичен, че избухнах в смях.

- Спасявам те - отвърнах, докато се опитвах да поема дъх, което само ме накара да се засмея още силно.

- Е, няма що, много ти благодаря - избъбри Мат. Мисля, че и той се засмя, но вятърът и бушуващата ушите ми лудост ми попречиха да чуя добре. – Хайде!

Протегна ми ръка, за да ми помогне да стана.

Закрачихме срещу вятъра към нашата алея за коли. С едната си ръка Мат буташе велосипеда, а с другата ме държеше. По едно време вятърът ме събори, аз го повлякох със себе си, а той падна заедно с колелото. Отне ни известно време, за да се изправим, и когато го направихме, видяхме газената лампа на Джони да подскача в далечината.

Нямаше смисъл да викаме на Джони, но лампата ни водеше, докато напредвахме бавно и мъчително към нея. Когато стигнахме при по-малкия ни брат, той прегърна Мат толкова силно, че си помислих, че ще изпусне лампата и всички ще се озовем в пълен мрак. Но лампата продължи да свети и ни помогна да намерим обратния път към къщата.

Минахме през предната врата и Мат извика:

- Върнахме се!

Мама забърза към нас, куцукайки. Разбира се, първо прегърна Мат, но след това ме притисна толкова силно, сякаш се бе страхувала за мен не по-малко, отколкото за него.

Накара ни да се изсушим и да се преоблечем, а после седнахме пред печката, за да се стоплим. Лицата на всички ни бяха зачервени, но Мат се закле, че е добре и не е измръзнал.

- Щях да се върна по-рано, но не исках да оставям колелото - обясни той, докато се греехме на огъня. - В пощата бяхме само аз и Хенри. Отначало не разбрахме, че е завалял сняг. Накрая някой влезе и ни каза, че нали от два часа и е най-добре веднага да си вървим у дома. Щях да тръгна с Хенри, но той живее на почти същото разстояние като нас от пощата, само че в различна посока, така че нямаше смисъл. Страхувах се, че ако оставя велосипеда, повече няма да го видя. Знаете какво е положението. Освен това не бях сигурен дали ще продължи да вали, или е само краткотрайна вихрушка. Надявах се, че поне донякъде ще мога да се придвижа с колелото, но се оказа невъзможно.

- Повече няма да ходиш в пощата - заяви мама. -Няма да го позволя.

- Ще говорим за това следващия петък - рече Мат. - А дотогава няма да ходя никъде.

Отначало помислих, че тя ще се впусне в остър спор, но я чух как само въздъхна.

- Гладен съм - оповести Джони. - Не е ли време за вечеря?

- Ще направя супа - каза майка ми. - Мисля, че можем да си позволим, а и на всички ще ни дойде добре.

Първо ядохме супа, а след това - макарони в сос маринара. Вечеря от две блюда - доказателство, че денят е специален.

През останалата част от вечерта няколко пъти ходихме до предната врата и гледахме снега, като осветявахме с фенерче. Ще отида пак, след като свърша да пиша това, после ще си легна да спя.

Не зная дали искам да вали сняг през цялата нощ, или предпочитам да спре. Ако продължи, ще имаме повече вода. Но в тази буря имаше нещо плашещо, макар че всички бяхме на сигурно място у дома.

Няма значение. И без това не зависи от мен. Ще продължи да вали или ще спре, независимо от моите желания.

Само искам този ден да свърши.

3 декември

Валя през цялата нощ, както и на следващия ден.

Всички кофи и ведра са пълни със сняг, затова Джони и Мат ги внесоха вътре и натъпкахме снега в бутилки и буркани. След това отново изнесохме празните съдове навън.

Контейнерът за боклук е наполовина пълен със сняг. Според нас беше натрупало повече от половин метър сняг, но нямаше никакви изгледи, че скоро ще спре.

- Ще имаме достатъчно вода - за всеки случай отбелязах. - Снегът няма да се стопи скоро, така че когато имаме нужда от вода, просто ще пълним кофите и ще го топим. Нали?

- Не виждам защо не - кимна Мат. - Мисля, че поне за известно време няма защо да се тревожим за водата. Освен това може пак да завали.

- Благодаря, но по-добре да не вали - рече мама.

- Не е задължително пак да има снежна буря - отвърна брат ми. - Но по няколко сантиметра сняг от време на време ще ни дойдат добре.

- А как сме с дървата? - попитах.

Явно се нуждаех от уверението, че всичко ще е наред.

- Имаме достатъчно - отвърна той.

Реших да му повярвам. Нямаше да можем да отидем в магазин, където продават вода и дърва, ако ни потрябват.

Сега като се замисля за това, не съм сигурна дали изобщо можем да отидем където и да било. Пътищата нямаше да бъдат разчистени, а дълбоко се съмнявам, че някой би могъл да изрине с лопата шест и половина километра сняг.

Слава богу, че все още се обичаме и се понасяме.

4 декември

Когато тази сутрин станахме, установихме, че през нощта е спряло да вали. От слънчевата стая не можехме да видим нищо (сега вътре е съвсем тъмно, защото и прозорците на тавана са закрити от натрупалия се сняг), но първо отидохме в дневната, а след това и до предната врата, за да проверим.

Вятърът навяваше снега и на места имаше оголени участъци земя, докато другаде преспите достигаха до метър и половина височина. Никога не бях виждала толкова сняг и не можех да реша дали съм развълнувана, или изплашена.

Върнахме се в къщата. Мама събра малко от падналия през нощта сняг и ни свари топло какао. Шоколадът имаше вкус на пепел, но все пак беше по-добре от нищо.

- Е - заговори Мат, когато всички се настанихме удобно, - готови ли сте да чуете за някои проблеми? -Щях да кажа „не“, но какъв смисъл имаше? - Трябва да почистим снега от покрива на слънчевата стая - заяви той.

- Защо? - попита Джони.

- За всеки случай - отвърна по-големият ми брат. -Натрупаният сняг е тежък, а не знаем дали това ще е последният валеж за тази зима. Не искам покривът да се стовари върху главите ни.

- Не желая да се качваш на покрива - възрази мама. - Прекалено е опасно.

- Ще бъде много по-опасно, ако покривът се срути - изтъкна Мат. - Това може да ни убие. Ще ни убие, защото, ако изгубим слънчевата стая, губим и печката с дърва. Ще бъда много внимателен, но това трябва да се свърши.

- Ти спомена за някакви проблеми - напомни му Джони.

- Стълбата е в гаража - каза Мат. - Както и лопатите.

- Да отидем да видим колко сняг се е натрупал пред гаража - предложи мама.

Отиде до вратата на слънчевата стая и се опита да я отвори. Но колкото и силно да буташе, вратата си оставаше затворена.

- Сигурно е затрупана със сняг - предположи Мат. - Но можем да излезем през предната врата.

Така и направихме. Но вместо да погледнем от вратата на слънчевата стая какво е положението с гаража, трябваше да минем по алеята за коли.

Извървяването дори на няколко метра беше изтощително. Налагаше се да повдигаш високо крак, за да навлезеш в снега - като нереални гигантски стъпки, но снегът беше толкова мек, че след това кракът затъваше дълбоко в него.

- Ще е много лесно да се изрине - отбеляза Джони.

- Това е добре - рече Мат, - защото има доста за ринене.

Успяхме да стигнем до вратата на слънчевата стая. Снегът беше висок метър и двайсет. Нищо чудно, че мама не можа да я отвори.

- Е, и тук трябва да се разчисти - промърмори Мат. - Сега да видим как е гаражът.

Положението беше адски зле. Снегът бе натрупал до катинара.

- Ще ни трябват лопати - заявих. - Сигурен ли си, че са в гаража?

Братята ми кимнаха. Мама пое дълбоко дъх, после се закашля.

- Ще трябва да махнем снега с ръце - рече. - Вратата на гаража се отваря навън, така че нямаме избор. Мисля, че с тенджерите и канчетата ще стане по-бързо, и по-добре да започваме. Джони, иди в къщата, напълни една торба за боклук с тенджери и канчета и ги донеси тук. Докато те чакаме, ще започнем да изриваме с ръце.

Той пое по дългия път обратно към входната врата. След като се отдалечи на достатъчно разстояние, мама се обърна към Мат:

- Колко лошо е положението?

- Ами... определено сме изолирани - отвърна брат ми. - Веднъж видях в гаража ските на татко. Както и обувките към тях. Те ще ни осигурят известна мобилност. Сега велосипедите ще са безполезни. Дума не може да става за шофиране на кола. Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, като го кажа, но е истинско облекчение, че госпожа Несбит си отиде.

- И аз си помислих същото - кимна мама. - Мислиш ли, че по някое време пътищата ще бъдат разчистени?

Мат поклати глава.

- Няма достатъчно хора, за да се работи с лопати, а за снегорините няма бензин. Може би тези, които живеят в града, ще почистят улиците, но това ще е всичко. Ние сами трябва да се погрижим за себе си.

- Мисля за болницата - каза майка ми.

- Аз също си мислех за нея - рече Мат. - Не можем да стигнем до там. Питър не може да стигне до нас. Не вярвам, че снегът ще се стопи преди април или май. Освен това може да завали отново.

- Харесвам много Питър - обадих се, - но светът няма да свърши, ако не го виждаме няколко седмици. Или дори месеци.

- Не става дума за това - възрази Мат. - Какво ще стане, ако някой има нужда от лекарска помощ и трябва да отиде в болница?

- Ще трябва да се пазим много - каза мама, - за да не ни потрябва лекар. А сега да видим колко ще можем да изринем с ръце, преди Джони да се върне и да pазбере, че не вършим нищо, а само си говорим.

Снегът влезе в ръкавиците ни, а панталоните ни се намокриха. Добре, че по-малкият ми брат се върна скоро с тенджери и канчета. Всеки се въоръжи с някакъв съд и започна да гребе. Така ставаше по-бързо, но все пак мина доста време, преди вратите на гаража да се разчистят достатъчно, за да се отворят.

След това мама се сети, че ключът за катинара е в къщата и трябваше да чакаме Мат да отиде да го вземе и да се върне. Дори и след това никак не беше лесно да отворим вратите. Но разчистихме още малко и с дружни усилия най-после успяхме да ги отворим.

Точно до вратата имаше две лопати. Имаше още десеткилограмова торба с морска сол, върху която пишеше, че може да разтопи леда при температури под нулата.

- А ако не стане, винаги можем да направим рекламация и да я върнем - отбеляза мама.

Забележката и ни се стори толкова забавна, че всички избухнахме в смях. Спряхме чак когато започнахме да кашляме.

- Две лопати - рече Мат. - Една за мен и една за Джони. Да започваме.

- Не - спря го мама. - Искам първо да се върнем в къщата и да хапнем нещо. Освен това не е зле и да изпием по един аспирин.

- Ние сме добре - увери я Мат. - Не се тревожи.

- Тревогата е моята постоянна спътница - въздъхна тя. - Това са професионалните рискове на майчинството. Хайде, ще се върнем вкъщи, за да хапнем и да изпием по един аспирин.

- За какво е аспиринът? - попитах шепнешком Мат, докато вървяхме обратно към предната врата.

- За сърцата ни - отвърна той. - Предполагам, че мама си мисли, че сърцата ни са като на шейсетгодишни.

- Чух те - рече мама. - Просто не искам да рискуваме излишно. Освен това, когато свършите, ще ви болят целите тела. Така че е най-добре да изпиете предварително по един аспирин.

Мама определено беше права за болките. Раменете и гърбът ме боляха само от изриването на снега с тенджерата. Идеята за обяд (който се оказа супа и спанак - предполагам, че и Попай морякът⁷ е изривал сняг с лопата) много ми допадна.

След като се нахранихме, Мат и Джони се заеха с работа. Първо изчистиха вратата на слънчевата стая, след това пътеките от къщата до гаража и от предната врата до шосето. После извадиха стълбата и почистиха покрива на слънчевата стая. Отне им доста време, но изглежда, работата им доставяше удоволствие.

- Докато те изриват сняг, ние да се заемем с прането - предложи мама. - Аз ще топя сняг, а ти ще переш.

- Женска работа - промърморих, но истината беше, че макар вече да не ми пукаше, че трябва да пера бельото на Джони, определено не желаех той да пере моето.

Болката в гърба след изриването на снега не беше нищо, в сравнение с тази, която почувствах, когато свърших с цялото пране. От една страна, беше вълнуващо да имаш вода, с която да изпереш и изплакнеш дрехите. Прахме ги с водата на госпожа Несбит, но оттогава мина цял месец.

Прането си беше много тежка работа. Като начало, от разтопения сняг не се получаваше много вода, така че се налагаше мама постоянно да пълни тенджерата върху печката. И разбира се, водата беше синя, заради което беше трудно да повярваш, че дрехите са наистина чисти. Компенсирах мръсната вода, като слагах повече перилен препарат, който обаче трябваше да изплаквам после цяла вечност. Водата беше гореща, а в кухнята - студено, след като нямаше никакво отопление, и моето бедно тяло не знаеше какво да усеща. Ръцете и лицето ми бяха сгорещени и потни, а краката и стъпалата - леденостудени. Накрая, след като всички дрехи бяха изпрани и изплакнати, трябваше да ги изцедя, което стопи и последната останала ми енергия. И всичко това заради дрехи, които постоянно си бяха мръсни.

Мама простря прането в слънчевата стая, защото в другите стаи щяха да замръзнат. Така че сега в слънчевата стая, освен на всичко друго, миришеше и на мокро пране. Поне просторът не беше близо до матраците. Не искам мокрите дрехи да капят върху лицето ми, докато спя.

Мат и Джони почистиха снега от покрива, както и натрупания върху прозорците, така че в стаята да може да прониква светлина, колкото и малко да бе тя.

Твърде съм уморена, за да изпитам страх. Чудя се как ли ще се чувствам на сутринта.

5 декември

Мама ни каза да се заемем отново с учене.

- Снежен ден - изтъкна Джони. - Полага ни се почивка.

Тя не спори с него.

Почти ми се иска да го бе сторила.

7 декември

Вече почти седмица всички сме в слънчевата стая. Досега смятах, че сме зле, но сега осъзнах колко дълбоко съм се заблуждавала. Тогава поне братята ми по цял ден бяха в гората, за да секат дърва. А сега всички сме затворени вътре и няма мърдане.

Понякога си измисляме някаква работа, за да се махнем от другите. Аз все още отговарям за нощните гърнета, така че трябва да се отдалеча поне на петнайсетина метра от къщата, за да свърша тази „прекрасна“ работа. Джони почиства тоалетната на Хортън, така че и той излиза поне веднъж на ден (освен това двамата с Мат използват двора като тоалетна, бедните момчета). Мат носи сняг за миене. Само мама никога не излиза от къщата.

Но по някое време всички внезапно се сещаме, че трябва да вземем по нещо от спалните си или от килера. Колкото и да е студено в останалата част на къщата, истинско блаженство е да се измъкнеш и да останеш сам за няколко минути.

Утре е петък, така че Мат излезе със ските, за да види дали ще може да отиде с тях до града. За огромно облекчение на мама, той се върна и каза, че няма да може. Никога не си е падал по ски бягането, а освен това снегът е много пухкав и лек, а той не притежаваше нужните умения, а вероятно и сила, за да извърви със ските разстоянието до града.

От една страна, донякъде съм доволна, че има нещо, което по-големият ми брат отказва да опита. От друга страна, колкото и много да го обичам, щеше да бъде готино да го няма за няколко часа.

Щом сега е едва декември, какво ще правим през февруари?

10 декември

Джони си топлеше консерва със зелен грах за обяд, когато изведнъж се обърна към нас с думите:

- Защо никой от вас не обядва?

Много забавно. Ние не ядем на обяд от векове, но Джони винаги досега е бил навън с Мат и предполагам, е смятал, че брат ни яде повече на закуска или нещо подобно. Нямаше представа какво ядем аз или мама. Но сега, след като постоянно дишахме един и същ въздух, той най-после забеляза.

- Не съм гладен - каза Мат. - Когато огладнея, ям.

- Аз също - промърморих и върху лицето ми цъфна огромна фалшива усмивка.

- Ние се храним, когато имаме нужда - рече мама. -Ти не се притеснявай за нас, Джони, и хапни.

- Не - поклати глава по-малкият ми брат. - След като вие ядете само веднъж на ден, тогава и аз би трябвало да правя така.

- Не! - възразихме всички в един глас.

Той ни изгледа ужасено и избяга от стаята.

Спомням си колко бях ядосана преди няколко месеца, че не ям толкова, колкото Джони, колко нечестно ми се струваше. Но сега имам чувството, че майка ми вероятно е била права. Беше твърде възможно само един от нас да оцелее. Имаме дърва и вода, но не се знаеше за колко дълго ще ни стигне храната. Мама е толкова слаба, че се плаша, а Мат определено не е толкова силен, колкото преди. Аз също не съм. Не казвам, че Джони е, но сега осъзнавам, че може би той има най-голям шанс да преживее зимата, пролетта или каквото и да е.

Всъщност от всички нас Мат имаше най-реален шанс да оцелее, тъй като беше достатъчно голям, за да се грижи за себе си. Но той никога не би го позволил.

Аз не искам да живея две, три или четири седмици по-дълго, ако това означава никой друг от нас да не оцелее. Предполагам, че ако се стигне дотам, ще престана изобщо да се храня, за да съм сигурна, че Джони ще има достатъчно храна.

Мат понечи да стане и да отиде на горния етаж, за да поговори с по-малкия ни брат, но мама го спря. Заяви, че тя ще отиде. Куцаше много лошо и се тревожех как ще изкачи стълбите, но тя настоя.

- Това е ужасно - казах на Мат, в случай че не беше забелязал.

- И ще става още по-зле - промърмори той. - Може по-късно да гледаме на сегашните моменти като на добри времена.

Беше прав. Все още помня, когато майка ми си изкълчи глезена за пръв път. Тогава играехме покер и искрено се забавлявахме. Ако преди три месеца някой ми беше казал, че ще наричам онези моменти „хубави“, щях да му се изсмея на глас.

Аз се храня всеки ден. След два месеца или може би дори само след един навярно ще ям през ден.

Всички сме живи. Всички сме здрави.

Това са добрите времена.

11 декември

Излязох, за да изхвърля нощното гърне, и Джони ме последва с котешката тоалетна. Обърнах се, за да се върна, но той ме сграбчи за ръката.

- Трябва да поговоря с теб.

Знаех, че е нещо важно. Ако Джони говори с някого, то това е Мат.

- Добре - съгласих се, въпреки че навън беше дванайсет градуса под нулата и наистина исках да вляза вътре.

- Мама каза, че трябва да продължа да ям на обяд, че трябва да е сигурна, че един от нас ще бъде силен, ако останалите се нуждаят от него.

- Да - потвърдих. - И на мен ми го каза. Ти си този, който трябва да остане силен.

- И ти си съгласна? - попита той. - Нямаш ли нищо против? - Свих рамене. - Не зная дали мога да съм силният - продължи Джони. - Мат трябваше на практика да ме завлече насила в къщата на госпожа Несбит.

- Но все пак отиде - напомних му. - Направи това, което трябваше. Това вършим всички - изпълняваме задълженията си. Сега си много по-зрял, отколкото преди няколко месеца, Джони. Изпитвам голямо уважение към теб, към начина, по който се държа на рождения си ден. Ще ти кажа и още нещо. Когато излязохме да чакаме Мат, паднах и газената ми лампа угасна, но това, което ме крепеше, беше мисълта, че ще дойдеш и ще ме спасиш, защото си по-силен от мен и всичко ще е наред. Така че вече си доказал силата си.

- Но ако умреш? - попита по-малкият ми брат. -Ако всички умрете?

Исках да му кажа, че това никога няма да се случи, че ще сме добре, че утре слънцето ще свети, пътищата ще са разчистени, а супермаркетите - отворени и пълни с пресни плодове, зеленчуци и месо.

- Ако умрем, ще се махнеш оттук - заявих му вместо това. - Защото ще бъдеш достатъчно силен, за да го направиш. И може би има някое място в Америка, Мексико или някъде другаде по света, където нещата са по-добре, и ти ще успееш да стигнеш дотам. Тогава мама, Мат и аз няма да сме пожертвали живота си напразно. А може Луната да падне върху Земята и всички да загинем. Не зная, Джони. Никой не знае. Просто върви и си изяж проклетия обяд и не се чувствай виновен.

Определено съм кралицата на убеждаването. Брат ми се обърна и влезе вътре. Останах навън още малко, като ритах снега поради липса на друга по-добра мишена.

13 декември

- Мисля, че трябва да променим разпределението на храната - обяви Мат тази сутрин.

За един радостен миг си помислих, че това означава, че той, мама и аз ще ядем по два пъти на ден, а Джони - само веднъж, но разбира се, не се оказа това.

- Никой от нас не закусва - продължи той. - И през целия ден сме гладни. Храним се на вечеря, стоим още малко будни и лягаме да спим. Единственото време, през което не усещаме глад, е, когато спим. И какво ни помага това?

- Значи, би трябвало да ядем по-обилно на закуска? - попита мама, което беше доста смешно, тъй като „обилното“ ни ядене беше единственото ни ядене.

- На закуска или на обяд - отвърна Мат. - Може би нещо като късна закуска или ранен обяд, както преди време правеше Миранда. Мисля, че предпочитам да съм гладен през нощта, отколкото през целия ден.

- Ами аз? - попита Джони.

- Ти ще хапваш нещо за вечеря - рече Мат.

Трябваше да призная, че в предложението му имаше смисъл. Особено при положение че брат ни изяжда второто си ядене, след като ние вече сме яли. Имаше няколко момента, когато ми се искаше да грабна тенджерата му с това, което яде, и да го излея на главата му. Вероятно нямаше да ме е яд толкова на него и да му завиждам, ако не бях много гладна.

- Да опитаме - съгласи се мама. - Харесвах вечерите, защото тогава беше единственото време през деня, когато бяхме всички заедно. Но сега сме заедно постоянно, така че вече няма значение. Хайде да се храним в единайсет и да видим как ще се чувстваме.

Така и направихме. Сега е четири следобед (или поне така ми каза Мат) и не усещам глад. А като не съм гладна, прането не ме уморява толкова и ми е по-лесно да го върша.

Животът стана по-хубав.

16 декември

- Още ли водиш дневник? - попита Джони.

- Да. Макар че вече нямам истински дневник. Използвам обикновени тетрадки. Но там записвам какво се случва. Защо?

- Не зная - сви рамене той. - Чудех се защо го правиш. Имам предвид... за кого пишеш тези неща?

- Не за теб - отвърнах и си спомних, че госпожа Несбит бе изгорила всичките си писма, преди да умре. - Да не ти хрумнат разни идеи!

Брат ми поклати глава.

- Нямам желание да чета за това. Ти препрочиташ ли написаното?

- Не. Просто пиша и след това го забравям.

- Добре - кимна той. - Не се тревожи, че ще го прочета. Имам си достатъчно проблеми.

- Всички имаме - изтъкнах очевидното.

Наистина е странно колко ми е жал за Джони напоследък. Аз съм с две години и половина по-голяма от него и имам чувството, че съм била късметлийка да получа тези две години и половина, през които съм ходила на училище, плувала съм и съм била с приятелите си, а той е бил лишен от тази възможност, ограбили са му ги. Може би брат ми щеше да живее две години и половина повече от мен или двайсет, или петдесет, но никога нямаше да има тези две години и половина нормален живот.

Всеки ден, когато си лягам да спя, си мисля каква тъпачка съм била да изпитвам съжаление към себе си предишния ден. Средите са по-лоши от вторниците, а вторниците са по-лоши от вторниците през предишната седмица. Което означава, че всеки утрешен ден ще е по-лош от днешния. Защо да се самосъжалявам днес, когато утре ще е по-зле?

Страхотна философия, няма що, но това е всичко, което имам.

19 декември

Бебето на Лиза вече трябваше да се роди. Реших, че го е родила и е момиче. Кръстих я Рейчъл.

Някак си това ме накара да се почувствам по-добре. Разбира се, нямах представа дали е родила, нито дали е момиче, или момче. Всъщност не знаех дали Лиза и татко все още са живи, но наистина предпочитах да мисля, че са. Реших, че са стигнали до Колорадо, а баща ми е довел баба от Лас Вегас и сега всички живеят заедно: Лиза, родителите й, татко, баба и бебето Рейчъл. Когато времето се подобри, той ще дойде да ни вземе и всички ще се преместим в Колорадо. Аз ще стана кръстница на малката Рейчъл, както първоначално се предполагаше.

Понякога Колорадо беше за мен нещо като Спрингфийлд - мечтано и прекрасно място, където има изобилие от храна, чисти дрехи, вода и въздух. Дори си представях, че там срещам Дан. Ще съм изкъпана, облечена с прилични дрехи и малко напълняла, за да не приличам на ходещ скелет. Косата ми също ще е пораснала. Аз изглеждам страхотно, ние се срещаме и се женим.

Понякога ускорявам малко нещата и Рейчъл е наша шаферка.

Обзалагам се, че мама, Мат и Джони също си имат своите фантазии, но не искам да зная какви са. В крайна сметка те не участват в моите, така че навярно и мен ме няма в техните. Прекарваме достатъчно време заедно. Не е нужно да се срещаме и във фантазиите си.

Надявам се, че татко и Лиза са добре. Чудя се дали изобщо някога ще видя Рейчъл.

21 декември

Мама тропна с крак (със здравия) и ние отново се върнахме към учебниците. Поне така имаме с какво още да се занимаваме, освен да перем и да играем покер.

В момента чета за Американската революция.

На войниците им е било доста тежко при Вали Фордж.

Сърцето ми се облива в кръв заради тях.

⁷ Герой от американски комикси, който получава огромна сила, като яде спанак. - Бел. прев.