Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме

6 .

11 юни

Татко се обади. Най-после успял да се свърже. Каза, че през последните две седмици по няколко пъти на ден ни звънял. Повярвахме му, защото и ние се опитвахме да му се обадим, но нито веднъж не успяхме.

Страхотно беше да чуя гласа му. Каза ми, че двамата с Лиза били добре и че нямало проблеми с бременността и. Добави, че всички супермаркети в Спрингфийлд били затворени, но те имали в къщата си достатъчно храна.

- Засега сме добре - обобщи той.

Днес позвъниха на майка ми от летния лагер на Джони. Все още нямало решение за затварянето на лагера за бейзболни тренировки. Така че нямаше промяна в плана да изпратим брат ми на лагер. След края на смяната двете ще отидем да вземем Джони и мама ще ни закара до Спрингфийлд. Татко попита дали и Мат ще дойде с нас, но Мат заяви, че ще е нужен на мама през целия август, така че ще си остане у дома.

Зная, че на баща ни му стана криво, въпреки че сигурно бе истина и той самият навярно го знаеше. Както и да е, но татко, естествено, предложи и Мат да дойде с мен и мама, така че поне да се види него и Лиза. Можело всички да се съберем на вечеря. За миг забравихме, че ресторантите са затворени. За секунда нещата отново изглеждаха нормални.

Мат се съгласи и каза, че този план му се струва разумен, а пък мама заяви, че ще се радва да има компания при връщането си у дома.

Джони попита баща ни дали е чул нещо за „Ред Сокс“. Татко каза, че се надявал да са добре, но не знаеше какво става с тях. Струва ми се, че той би трябвало да знае какво ще го попита брат ми, така че бе редно да може да задоволи любопитството на по-малкия си син. В крайна сметка можеше дори да го поизлъже и да го увери, че всичко с играчите от Бостън е наред.

Знаейки какъв върл фен на янките е Джони, татко може би само трябваше да спомене, че „Фенуей“³ е отнесен от океана.

12 юни

Днес следобед се появи Питър и ни донесе консерва със спанак.

- Зная, че е полезен за мен - обясни той, - но всъщност не мога да го понасям.

Мама се засмя, както някога.

- Остани за вечеря - предложи му тя. - Обещавам да не ти сервирам спанак.

-Нe мога - отклони поканата мъжът. - Не биваше да напускам кабинета, но се нуждаех от малко почивка дори и само за час.

Седнахме в слънчевата стая, щастливи, че някой ни беше дошъл на гости. Но си личеше, че Питър не е спокоен.

Накрая мама го подкани:

-Ако си дошъл на домашно посещение при болен, кажи поне каква е диагнозата.

Приятелят й се засмя, но с половин уста, както напоследък и всички останали около мен.

-От нищо не сте болни - увери ни. - Само искам да ви предупредя да започнете да използвате спрей против комари. И трябва да си вземете някакви предпазни средства срещу комарите. Ако знаете някое място, където още ги продават, побързайте да си купите. Платете им колкото искат, само и само да се запасите с такива препарати.

- Защо? - попита Джони.

Не мисля, че мама, Мат или аз искахме да научим отговора на този въпрос.

- Само през последната седмица имах трима пациенти, заразени от вируса на западнонилската треска. Чух и слухове за малария. Засега се разказва само от уста на уста, но това още не означава, че не е истина.

- Та това са все болести, пренасяни от комарите -отбеляза Мат.

- Точно така - кимна Питър. - Явно комарите са щастливи, дори когато никой друг наоколо не е.

- Помня, че от миналото лято ми остана малко от cпрея против комари - замисли се мама. - Но не съм сигурна каква е трайността му.

- Не се разголвайте - посъветва ни Питър. - Когато сте навън, носете чорапи и ризи с дълги ръкави и панталони. И никакви парфюми. Ако усетите да ви полази комар, веднага го убийте.

Не се съмнявах, че съветите му са много полезни, но все още възнамерявах да ходя да плувам в езерото Милър, при това редовно. Не знаех какво ще правя, ако мама се опита да ме спре.

15 юни

През последните два дни не престана да вали, при това със силни гръмотевици. Но поне не спираха тока. Тъй като нямаше ток, нямаше какво да спират.

На сутринта го пуснаха, ала само за броени минути и тогава Джони се провикна:

- Ей, най-после ни светнаха.

Напоследък шегите ни бяха все от този сорт.

При толкова силен дъжд навън всъщност се чувствахме доста уютно в къщата. Не можехме да отидем никъде, затова си стояхме вътре и си четяхме книги или играехме на разни игри, като през цялото време се преструвахме, че никак не сме разтревожени. Все едно бяхме затрупани от преспи отвън, само дето нямаше сняг.

Но днес слънцето проби, блесна и макар слабо светещата през деня луна да изглеждаше смущаваща, слънцето все още ни носеше приятно облекчение. Нямаше висока влажност, а температурите не падаха под трийсетина градуса. Направо чудесно време.

Затова, без да казвам на мама, навлякох банския, нахлузих си джинсите, метнах и една риза отгоре и се втурнах към езерото Милър. Стигнах там към десет часа, но заварих неколцина души, излегнали се на брега, да се наслаждават на хубавото време.

Дан бе сред тях и беше страхотно да го видя. Плувахме няколко пъти заедно, като се надпреварвахме яростно (е, той спечели, ама не с много преднина), и си поиграхме на водна гоненица с още няколко от плувците.

Беше съвсем като истинска лятна ваканция.

Като излязохме от водата, се излегнахме, за да изсъхнем на слънце. Около езерото Милър беше малко блатисто и трябваше постоянно да трепем комарите, но дори и това си беше нормално, като за всяко нормално лято.

Двамата с Дан си поговорихме, докато се приличахме. Отначало се опитахме да бъбрим все за незначителни неща, но естествено, тези дни нямаше много такива теми.

- Догодина ще съм абитуриент - напомни ми той. -Ако, разбира се, догодина има училище. Ако изобщо има догодина.

- Ще има.

Поне в този момент беше невъзможно да се мисли другояче.

Дан се ухили.

- Забелязах, че не се закле, че непременно ще се учи и догодина - отбеляза момчето.

- С този мой късмет сто на сто ще се учи - въздъхнах, - а на всичко отгоре ще са валидни оценките ми от тази година.

- С родителите ми още от това лято оглеждаме колежите - сподели Дан. - Проверихме няколко, които са близо до дома на дядо и баба. Не знам дали помниш, че живеят във Флорида. - Замълча за кратко. - По-скоро живееха. Видяхме имената им в списъка.

- Съжалявам - изрекох сподавено.

- На тях им харесваше да живеят там долу, на юг -продължи той. - Умееха да си запълват времето и да се наслаждават на живота. Предполагаме, че всичко е станало бързо, още с първото цунами. Къщата им е точно на океанския бряг, тъй че навярно точно това се е случило.

- Родителите на майка ми са умрели отдавна - заговорих. - Още докато мама е била малко момиче. Отгледали я нейните баба и дядо, точно там, където сега живеем. Майката на баща ми е в Лac Вегас, но сме сигурни,че е добре.

- Опитвам се да не мисля за това - поде отново момчето. - Искам да кажа за това, което ще се случи. Но разбира се, че си мисля. И съм ужасно разгневен. Зная, че никой не е виновен, но правителството трябваше да направи нещо.

- Какво например? - заинтересувах се.

- Трябваше да предупреди хората - започна Дан. -Да ги евакуира от крайбрежията. Дори и да се беше оказала фалшива тревога. И да предприеме нещо за електричеството, за цените на бензина и за храната. Все някъде трябва да има запаси от храни, но не ни ги дават.

- Мисля, че не е много добре да си толкова гневен -отбелязах.

И двамата непрекъснато трепехме комарите, които не ни оставяха на мира. Внезапно се разсмяхме. Беше като истински балет да се пляскаме с ръце навсякъде по телата ни в такъв един невероятен синхрон. И точно тогава Дан реши да ми сподели най-удивителното от всичко, което имаше да ми казва.

- Ако още съществува този свят и има училище, ще бъдеш ли моя дама на абитуриентския бал догодина?

- Ще искам букетче за корсажа си - предупредих го. - И лимузина.

- От най-дългите, от нестандартните модели, които ги наричат „стреч“ - обеща бъдещият ми кавалер. - И орхидеи.

- Ти ще си в смокинг - уточних. - А аз в бална рокля.

- Ще бъдем кралят и кралицата на бала - размечта се Дан.

- Ще бъде чест за мен, Ваше Величество.

Момчето се наведе и целуна ръката ми. Лицата ни се допряха и се целунахме, истински се целунахме. Беше най-романтичният миг в моя живот. И още по-романтичен щеше да стане, ако някакъв недозрял изтърсак не се беше разкрещял:

- Ооо, целунаха се, уф!

Нaпpaво ми скапа настроението с думите си.

Дан ме изпрати до дома и пред задната врата отново се целунахме.

-Определих ти истинска среща - промълви той.

- Нали ще те видя преди това? - попитах го. - До абитуриентския бал остава цяла година.

Момчето се засмя и предложи:

Тогава да се срещнем утре на езерото. В десет, ако не вали.

- Ще бъда там - обещах му и се целунахме за довиждане.

Беше абсолютно вълшебен миг. И разбира се, беше провален от Джони.

Той отвори вратата, погледна към Дан и ми каза:

- Мама е адски напушена. По-добре поговори с нея.

Намерих я в слънчевата стая.

- Къде беше? - изкрещя тя.

- Навън — казах.

Един от отговорите, които винаги вършат работа: „навън“.

- Зная това. Къде навън? Какво прави?

- Плувах - обясних й. - В езерото Милър. Което възнамерявам да правя до края на лятото, така че не ми изнасяй повече лекции за комарите, разбрахме ли се? - Не мисля, че друг път съм я виждала толкова бясна. За миг си помислих, че ще ме удари, което никога досега не бе правила. Аз обаче не съм пълна идиотка, така че се извиних. - Съжалявам - промълвих. - В какво точно съм сбъркала?

- Тръгнала си от тук, без да ме предупредиш. Без да ми кажеш къде отиваш и колко време ще отсъстваш -отвърна тя.

- Не знаех, че съм длъжна - заоправдавах се. -Нали от години излизам, без да ти се обаждам.

- Сега не е нормално време - възрази майка ми, но забелязах, че малко се бе поуспокоила. - Мисля, че си достатъчно пораснала, за да разбираш това.

- Аз пък мисля, че съм достатъчно пораснала, за да излизам денем, без да се стига до някаква криза -поправих я.

- Възрастта няма нищо общо с това. Как ще се почувстваш, ако, като се огледаш, не ме намериш и нямаш никаква представа къде съм отишла или защо, или кога ще се върна? Помисли, Миранда. Как ще се почувстваш?

Замислих се и стомахът ме присви.

- Ще бъда ужасена - признах.

Мама леко се усмихна.

- Добре - кимна ми тя. - Мразя да си мисля, че не ти липсвам.

- Съжалявам, мамо — опитах се да успокоя. — Истината е, че бях много изплашена да не ми забраниш да отида да плувам. А толкова много ми се искаше. Затова се измъкнах, без да ти се обадя. Сега наистина съжалявам.

- Защо да не ти позволя? - попита тя.

- Заради комарите. Заради вируса на западнонилската треска и маларията, и заради всичко останало.

- О, да - въздъхна мама. - Вярно.

Поех дълбоко дъх и зачаках да ми заяви, че никога повече няма да ме пусне да излизам от къщи. Но не каза нищо.

- Е? - промълвих, така че да може да ми каже „не“, а аз да й се развикам и да избухне истинска битка.

- Какво? - попита ме тя.

- Мога ли да ходя на езерото Милър? - уточних.

- Разбира се, че можеш. Иска ми се да увия всички ви - теб, Мат и Джони - в пелени и да ви пазя от всичко, но зная, че е невъзможно. Имаш право да се забавляваш. За теб това означава да плуваш. За Джони е бейзболът, а за Мат - бягането.

- А за теб какво е? - поинтересувах се.

- Градинарството - отвърна мама. - Нищо, че тази година отглеждам зеленчуци, а не цветя. Няма да престана да се занимавам с градинарство само защото има вероятност да ме порази западнонилският вирус. Не очаквам от теб да спреш плуването. Има ли други хора на езерото?

- Доста - признах й. - Включително Дан от отбора по плуване.

-Добре. Хубаво е, че там има хора, просто така, за сигурност. Само че от сега нататък ми казвай, когато решиш да излезеш.

- Обичам те!

Не помня кога за последен път съм й го казвала.

-И аз те обичам, скъпа - отвърна ми тя. - Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо?

Замислих се колко е странно, че ме попита дали искам да ям, а не какво искам за обяд.

- Не съм гладна - успокоих я. - Може би по-късно ще хапна нещо.

- Добре - кимна мама. - Ще бъда в градината, ако ти потрябвам за нещо. Има едни плевели, които ме зоват.

Качих се в стаята си и смъкнах още мокрия бански, за да си облека тениската и шортите. Замислих се за майка ми, за целувката на Дан и за това, колко съм гладна всъщност и колко дълго мога да издържа, без да ям. Замислих се още за комарите, за абитуриентския бал и за края на света.

Сетне отидох в градината, за да помогна на мама с плевелите.

16 юни

Двамата с Дан плувахме. Освен това се целувахме. Харесвам и двете толкова много, че не съм сигурна кое предпочитам.

17 юни

Мама се върна у дома от пощата с усмивка на лице. Вече не правеха доставки по домовете, затова два пъти седмично тя слиза в града, за да прибере нашата пощи от пощенската станция. Получават се единствено писма (хората започнаха повече да си пишат, след като няма други начини за комуникация). О, да, и сметките. Те никога не престават да идват. Но поне вече няма рекламни брошури или каталози. Само писма и сметки, а на всичкото отгоре няма начин да се разбере докога ще продължи това.

Видях мама да разговаря с Джони за нещо, но чак на вечерята тя ни съобщи за какво са говорили.

- Получих писмо от бейзболния лагер на Джони - заговори тя по време на вечерята (сьомга, консервирани гъби и ориз). - Ще го открият точно според програмата. Имали достатъчно храна за две седмици, така че планират поне дотогава да остане отворен. Но има и уловка.

- „Уловка“ - обясни ми Мат - в случая е използвано като бейзболен жаргон.

Изгледах го с недоумение.

- Каква е тази „уловка“? - попитах го.

- Хората, които притежават лагера, имат и ферма до него - заговори мама вместо брат ми. — Освен да играят бейзбол, момчетата трябва и да работят във фермата. Срещу това ще получават мляко, яйца и зеленчуци.

- Брей! - възкликнах и наистина се удивих. Все още си мислех за онези две яйца, които госпожа Несбит ни беше донесла. - Ама това е чудесно! Поздравления, Джони!

- Да, ще бъде добре - каза той.

Но аз си мислех, че той предпочиташе само да играе бейзбол.

Погледнах към майка ни. Тя направо сияеше от щастие. За две седмици, а може би и за повече, Джони щеше да бъде осигурен с храна, при това не само от консерви. Яйца, мляко и зеленчуци. За две седмици мама щеше да мисли за един човек по-малко.

Нищо чудно, че се усмихваше.

19 юни

Денят на бащата. На няколко пъти се опитахме да се свържем с нашия. Все още можехме да звъним в града, но не помня кога за последен път имахме късмет с разговор на далечни разстояния.

Зачудих се дали татко също се опитва да се свърже с нас, или ни е обиден, задето не му се обаждаме. Дали въобще мисли за нас? Може би е по-добре, че Лиза е бременна.

Да, зная, че е глупаво. Само след няколко седмици ще видя баща ми и ще прекарам цял месец с него, Лиза и Джони в Спрингфийлд. Вероятно той мисли толкова често за нас, колкото и ние за него.

А може би и повече. Понякога се случва да мине цял ден и чак вечерта осъзнавам, че нито веднъж не съм помислила за него.

21юни

Съмва се и пиша в дневника си сега, защото току-що се събудих от един кошмарен сън. Вече е твърде късно отново да заспивам, но е още прекалено рано, за да ставам от леглото.

Целият ден вчера беше също като всички останали напоследък. Много е горещо, всеки ден температурата се вдига над трийсет и два градуса, но през нощта не става много по-хладно. През половината от тези дни включваха електричеството само посред нощ и то за не повече от един час, така че къщата ни съвсем незначително се разхлаждаше, макар централният ни климатик да оставаше постоянно включен. Всъщност получихме писмо от енергийната компания с извинения заради причинените ни от тях неудобства. Мама каза, че за пръв път в живота си получава извинения от компания за услуги.

Най-приятната част от деня е плуването в езерото. Когато съм във водата, се чувствам така добре, все едно че нищо лошо не се е случило. Замислих се за рибите и за това, как не знаят какво става на сушата. Техният свят е останал непроменен. Май действително си е по-добре да си сьомга, сардина или риба тон. Тогава ще е по-малка опасността да завършиш жизнения си път като нечий обяд.

Комарите стават все голяма напаст или може би хората просто са по-разтревожени заради западнонилската треска, но край езерото се събират все по-малко хора. Това обаче е много добре за мен и Дан, ако се изключи досадното присъствие на Карън и Емили от училищния отбор по плуване, които, кой знае защо, дойдоха да плуват в езерото точно по същото време, когато ние двамата бяхме там.

Това все пак направи плуването донякъде по-забавно, защото си устроихме състезание, разменихме си съвети и се гонехме лудешки във водата. Обаче след като излязохме от езерото, не беше чак толкова забавно, защото беше неудобно с Дан да се скрием в гората, за да останем поне за малко сами.

Така и не успях да си обясня защо Карън и Емили са решили да дойдат по същото време на езерото -дали не е чиста случайност, или пък Дан им е споменал кога идваме да плуваме заедно.

Липсват ми целувките, както и смешното усещане да имам гадже и да ходя на срещи. Питам се дали някога ще отида на истинска среща. Всичко беше затворено: ресторанти, кина, пързалки. Макар че Дан имаше шофьорска книжка, хората караха кола само в краен случай, а и той живееше в другия край на града.

Всичко е толкова тъпо. Но предполагам, че има причина, за да сънувам онзи кошмар.

Тази вечер при нас се отби Питър. Донесе ни буркан със смесени ядки. Мама го зяпна с удивление, сякаш беше пищна вечеря от пет блюда, като онези, които някога се устройваха за Деня на благодарността: пуйка с вкусен пълнеж, с картофено пюре, сладки картофи, зелен боб, салата, супа и тиквен пай. Или всъщност може би това си помислих аз, когато видях буркана в ръката на доктора.

- Алергичен съм към фъстъци - обясни той с почти извинителен тон. - Някой ми подари това преди няколко месеца и оттогава стои в бюфета ми. Мама го покани да остане за вечеря и в негова чест спретна нещо като пищно угощение. Взе консерва с пилешко и добави малко стафиди, за да приготви пилешка салата - ако се приеме, че от консервирано пилешко и стафиди може да се направи пилешка салата. Поднесе също така цвекло и зелен боб с малки лукчета. А за десерт всеки получи по една смокиня и фурма.

- Това прилича толкова на фурма, колкото срещата, която имах днес⁴ - заявих и всички се разсмяха поне за малко.

Когато мама поднесе зеления боб с лукчетата, Джони попита:

- Да не би да е Коледа?

Трябваше да призная, че лукът ми се стори прекалено разточителство. Забелязах, че мама почти нищо не хапна, както и Питър, макар да твърдеше, че никога не е вкусвал нещо по-страхотно. Така остана повече храна за Мат, Джони и мен. Ние, разбира се, ометохме всичко.

Освен спанак или ядки, Питър винаги носеше със себе си и полъха на смъртта. Сега ни каза, че през изминалата седмица имал двайсет случая на болни от вируса на западнонилската треска и петима от тях със смъртен изход. Добави още, че други двама починали от алергии към различни храни.

- Били толкова гладни, че рискували и яли неща, към които били силно алергични - обясни ни той.

След вечерята двамата с мама излязоха отвън на верандата и седнаха на шезлонгите. Чух, че говорят нещо приглушено, но не се опитах да подслушвам. Сигурно беше ужасно да си лекар в тези дни. Преди Питър лекуваше хората. А сега те просто измираха.

Той си тръгна преди залез-слънце. Беше дошъл с велосипеда си и за него беше опасно да се връща по-късно, когато улиците ще са тъмни, защото въобще не можеше и да се мечтае за улично осветление. А и откакто нямаше ток, след залез-слънце почти всички си лягаха.

- Придържаме се към дневния режим на фермерите - каза мама.

Вече нямаше нужда да ни напомня, че трябва да използваме фенерчетата си само докато се съблечем и си легнем. Всички бяхме започнали да осъзнаваме колко е важно да пестим батериите.

Може би заради плуването или заради днешната ми „среща“ с гадже, но сънувах, че имам истинска среща с Дан. Той ме взе от дома, поднесе ми букетче, настанихме се в колата и потеглихме към един увеселителен парк.

Прекарахме си чудесно. Първо се повозихме на въртележка, после на виенско колело и накрая на страхотно влакче на ужасите, което се спуска надолу със сто и шейсет километра в час, но не се изплаших, напротив - беше жестоко и докато летяхме в пропастта, се целувахме. Невероятно възбуждащо.

- Огладнях - заявих.

В този миг сънят се промени и Дан вече го нямаше. Озовах се в една палатка, с наредени под покрива й дълги маси, отрупани с храна. Имаше толкова много вкусотии - пържени пилета по южняшки, истинска салата с риба тон, пица, зеленчуци, плодове. Имаше и портокали, колкото грейпфрут. Дори и сладолед.

Реших да си взема един хотдог с всичките екстри към него. Въобще не пестих нито горчицата, нито кетчупа, нито другите подправки и киселото зеле или ситно нарязания лук. И тъкмо се бях приготвила да отхапя първата хапка, когато чух някой да ми казва:

- Нe можеш да ядеш, преди да платиш.

Моментално се извърнах и видях една касиерка. Бръкнах за портмонето си и точно се канех да измъкна парите, когато осъзнах, че касиерката е Беки.

-Не можеш да платиш с пари - рече тя. - Сега си на небесата и трябва първо да умреш, преди да можеш да ядеш хотдог.

Огледах се по-внимателно в пространството около навеса. Всички там бяха починали хора, като господин Несбит, дядо ми, дядото и бабата на мама, учителят ми по математика от седми клас господин Доукс. Ангели сервираха храната. Дори Беки беше облечена в бяло и имаше криле.

-Наистина искам хотдог - казах, - но не искам да умра.

-Не можеш винаги да имаш това, което искаш -отвърна ми Беки.

-Не бъди небрежна - смъмри ме господин Доукс.

Все това ми повтаряше, като обявяваше резултатите от поредния тест, в който пак бях допуснала един куп грешки от чисто нехайство. Което си беше ужасно смешно, имайки предвид факта, че той умря при опит да премине през Вашингтон Авеню на червен светофар.

Помня още как продължих да се моля за този хотдог, а пък Беки ми го взе и го изяде. Никога не съм искала нещо толкова силно, колкото този хотдог.

Събудих се с изгарящо гърло и горчив привкус в устата. На всичко отгоре никога не съм си падала по хотдозите.

Това, което наистина обичам, са палачинките, и то от онези, които мама прави само за специални случаи. Палачинки с масло и горещ кленов сироп. Сега, като се замисля, много добре си спомням, че действително имахме на трапезата палачинки с масло и горещ кленов сироп. Зачудих се дали да се събудиш жив е достатъчно, за да се брои за специален случай.

Когато мама се събуди и стане, ще я попитам за палачинките, но не и за това, кое се смята за специален случай. Според мен тя искаше да си мислим, че ще cе събуждаме всяка сутрин за много години занапред.

Може би имаше право. Днес изгревът беше много красив. Всички сме живи, а и съвсем не съм готова да се възнеса на небето. Не и докато мога да плувам в езерото Милър или да излизам с Дан (което според мен си бяха срещи) и да мечтая за палачинки, обилно полети с кленов сироп.

22 юни

Най-върховният ден от векове.

Като начало мама направи палачинки. Е, не бяха като някогашните, но много се доближаваха. Бяха с вода вместо с мляко, с белтъци на прах вместо яйца (което впрочем правеше палачинките по-пухкави и по-леки), без масло, но пък кленовият сироп беше в изобилие.

Жестоко! Майка ми се усмихваше, както от доста седмици не я бях виждала да прави. Джони поиска допълнително и мама му направи, но не само за него, а за всички ни, защото лапахме като прасета. Разбира се, тя изпрати Мат да доведе госпожа Несбит, за да се включи и съседката в пиршеството.

Беше невероятно да не се чувстваш гладен, да не копнееш за още или за нещо по-различно.

После, след като се смля погълнатата от мен храна (мама изрично настоя за това), отидох при езерото Милър. Дан вече беше там, както и Емили, само Карън още не се беше появила. Денят се очертаваше леко облачен, но влажен и горещ, а водата бе страхотна. Плувахме и се състезавахме, и си прекарахме много добре, докато накрая - о, щастлив ден - Емили трябвашe да си тръгне, за да свърши нещо у дома си, така че с Дан останахме сами. (Е, да, край езерото имаше още няколко души, но ние не ги познавахме, така че все едно бяхме сами.)

За кратко продължихме да плуваме, а като излязохме от водата, се избърсахме с кърпите (не беше от онези дни, когато можеш да си позволиш да оставиш слънчевите лъчи да ти изсушат кожата) и малко се поразходихме из гората около езерото.

Беше прекрасно. Държахме се за ръце, прегръщахме се, целувахме се. И си говорехме, разбира се, а понякога нищо не правехме, просто стояхме притихнали сред дърветата, заслушани в птичите песни.

Но вътре в себе си не спирах да се питам дали Дан щеше да ми обърне внимание, ако светът не се бе променил. Нямаше съмнение, че се държеше мило с мен и училище и по време на практиката, но имаше голяма разлика между това, да ме похвали, че плувам много добре кроул, и това, да ме държи в прегръдките си, докато се целуваме в гората.

Ако някой някога прочете този дневник, направо ще умра.

Дан ме изпрати до къщи, но не влезе. Беше станало време за обяд и се спазваше неписаното правило да не се отбиваш в нечия къща по времето за хранене (Питър сякаш така и не успя да проумее това просто правило, но пък той винаги ни носеше по нещо за ядене.)

Щом влязох в кухнята, ме посрещна странна, много приятна миризма, която в първия миг не успях да разпозная. После видях мама да удря нещо бяло и безформено. И докато го правеше, лицето й грееше в радостна усмивка.

- Ще опека хляб - каза ми тя. - Покрай палачинките се замислих с какво сме се запасили и си припомних, че купихме и мая. Тогава я прибрах в хладилника и напълно забравих за нея, но тя си остана там. Ще използвам вода вместо мляко, но и така ще стане. Що имаме прясно изпечен хляб.

- Шегуваш се!

Не можех да повярвам. Струваше ми се прекалено хубаво, за да е истина.

- Имам толкова мая, че ще ми стигне за шест хляба - увери ме мама. - Днес ще опека два, един за нас, половината от втория ще е за госпожа Несбит, а другата половина - за Питър. И като свършим нашия хляб, ще опека още един. Няма за какво повече да пазя маята. След това ще потърся някоя рецепта, за която не се иска мая. Ще имаме някакво подобие на хляб, докато не свършим брашното. Трябваше да се досетя по-рано.

- Можем да спестим малко за есента - предложих. -След като Джони и Мат се приберат от Спрингфийлд.

И понеже беше един от онези вълшебни дни, в който всички мечти се сбъдват, още не бях довършила изречението си и телефонът звънна. Толкова отдавна не беше звънял, че като го чух, едва не получих инфаркт. Изтичах да вдигна слушалката. Беше татко. В момента братята ми бяха в парка, така че не можеха да разговарят с него. Аз обаче можех.

Толкова страхотно беше пак да чуя гласа му. Той бил добре и Лиза - също. Тя посетила акушерката си, която я уверила, че и бебето е добре. Татко добави, че по три пъти на ден се опитвал да набере нашия номер, както и номерата на баба ми, че и на родителите на Лиза. Преди два дни най-после успял да поговори с майка си, с баба. И тя била добре. А преди седмица Лиза се свързала със своите родители. Те също били добре.

Каза, че няма търпение да ни види. Бил сигурен, че ще се справим. Сега, или по-скоро през последните две седмици, никъде в Спрингфийлд не се продавали хранителни продукти, но двамата с Лиза успели да се запасят в изобилие още в началото на това бедствие, а и имали приятели, които потеглили на юг и им оставили всичките си запаси от консерви и други храни в кутии и кашони. Освен това той чул, че местните фермери започнали да засяват градините си и дори първата реколта била готова, така че някои камиони потеглили по пътищата и нещата нямало завинаги да останат все така.

Достатъчно ми беше само да чуя татко да ми говори така и в същото време да ми ухае на топъл хляб от кухнятa, за да се настроя много по-оптимистично от вчера.

Мама изглеждаше безкрайно горда от себе си, като и извади от фурната самуните с вдигащ пара хляб, със златистокафява коричка отгоре, много по-добър от хляба във всичките магазини по света. Мат се метна нa колелото си, за да отнесе по половин хляб на госпожа Несбит и на Питър в лекарския му кабинет.

Извадихме фъстъченото масло и конфитюра, за да намажем обилно дебелите филии от още топлия хляб. На това му викахме „отворен сандвич“.

Мама заяви, че ако продължаваме така яко да плюскаме, накрая ще затлъстеем и ще измрем от преяждане, ала не й обърнах внимание. Беше разкошно.

После, защото, когато добрите неща решат да се случат, те просто се случват, пуснаха тока, при това точно в седем вечерта, когато най-много ни трябва. И не го спряха за цели три часа.

Мама три пъти зареди пералнята, като успя да изсуши прането от първите две зареждания. Всички чинии преминаха през миялната машина. Не забравихме да включим централния климатик и да охладим цялата къща. А за пълен разкош Мат препече една филия в тостера и всички си гризнахме от нея. Май съвсем бях забравила какъв връх е препечената филийка - хрупкава отвън и мека в средата.

Преди два дни Мат се качи на тавана и домъкна оттам един стар черно-бял телевизор с вградена антена. Мама си припомни, че тези антени някога били наричани „заешки уши“, което пък на мен ми се стори адски глупаво.

И понеже още имахме ток, включихме телевизорчето и уловихме два канала. Цялата мъка беше в това, че повече не можехме да приемаме сигнал от другите ни два телевизора, понеже кабелната връзка беше напълно пропаднала.

Беше страхотно само да видя картина на екрана. По единия канал течеше някаква религиозна програма, по другия повтаряха сериалите „Зайнфелд“ и „Приятели“. Познайте коя програма избрахме?!

Гледането на ситкомите си беше, като да дъвчеш препечена филийка. Преди два месеца в моя живот са съществували толкова много неща, на които не съм обръщала никакво внимание. Но сега бях така радостна, все едно че Дядо Коледа, Великденският заек, Феята на зъбките и Магьосникът от Оз заедно са ни дошли на гости.

Имахме чисти чаршафи за леглата, чиста къща, чисти дрехи, чисти чинии. Цяла вечер се смяхме до пръсване. Не сме гладни. Не се тревожим за татко. Беше чудесно, също както да бъдеш целуната от момче.

Ако можех, щях да преживявам този ден отново и отново. Не си представям по-съвършен ден.

24 юни

Толкова съм ядосана на мама, че ми иде да закрещя. Но това никак не помага, защото и тя ми е толкова бясна, колкото и аз на нея.

Този ден също започна прекрасно. Слънцето грееше, времето беше чудесно за плуване. За всеки от нас бе останал достатъчно хляб, за да си намаже по една филия за закуска. Майка ми донесе от градината няколко ягоди и изядохме по двечки.

Отидох до езерото и дори не се подразних от присъствието на Карън и Емили. Плувахме, състезавахме се, забавлявахме се.

Предполагам, че момичетата са се досетили, че има нещо между мен и Дан, защото си тръгнаха веднага, щом излязохме от водата. Двамата с него се разходихме из гората. Когато сме сами, имам чувството, че всичко ще се уреди. Харесва ми да си мисля, че и аз го карам да се чувства така.

Toй ме изпрати до дома, само че този път налетяхме на мама насред алеята за автомобили.

-Отивам да заредя колата - заговори тя. - Дан, искаш ли да те закарам до града?

Момчето се съгласи, а аз попитах дали мога да oтида с тях. Майка ми отвърна:

-Разбира се. А по пътя ще вземем и госпожа Несбит с нас, защото иска да отиде до библиотеката.

Пo шосето към града бяха останали само две работещи бензиностанции. Но трябваше да се изчака на дългата опашка и се плащаше преди напълването на резервоара. Вземаха по дванайсет долара за галон или трийсет и пет долара за три галона. Искаха точните суми, защото нямали как да връщат рестото. И на всичко отгоре не даваха над три галона на автомобил. Обикновено отнемаше около час да заредиш резервоара, след което, със закупения с толкова мъка и чакане бензин, отпраш-ваш до следващата бензиностанция, за да се наредиш на следващата опашка за следващите три галона. И накрая, ако ти останат още пари и време, се връщаш на първата, за да започнеш всичко отначало.

И така, докато мама чакаше реда си на опашката, имаше предостатъчно време човек да прескочи до библиотеката или където другаде пожелае. Много пъти тя оставяше Мат и Джони в парка, където те се включваха в някой бейзболен мач на игрището, докато майка ни чакаше на опашката пред бензиностанцията. Но понеже бяхме сигурни, че ще завали, братята ми решиха да пропуснат днешната разходка из парка. Затова в колата имаше достатъчно място за Дан, мен и госпожа Несбит.

Мама се нареди на опашката, виеща се пред бензиностанцията, а госпожа Несбит, Дан и аз се отправихме към библиотеката. Много малко обществени сгради бяха останали отворени в града, затова библиотеката ставаше все по-популярна. Но като нямаше ток, вътре беше съвсем тъмно и библиотекарките не можеха да записват взетите книги с четеца на баркод, така че се работеше на доверие. Даваха максимум по четири книги на читател, като се надяваха добросъвестно да ги върне.

У дома беше пълно с книги, но мама настояваше трите й деца да посещават библиотеката колкото може по-често. Според мен тя просто се опасяваше, че в най-скоро време и нея ще я затворят.

Всички си избрахме по няколко книги. Прибрах в раницата си моите, заедно с книгите на госпожа Несбит. С Дан се целувахме между високите до тавана библиотечни рафтове. Като излязохме навън, той си тръгна към своя дом, а аз и госпожа Несбит се върнахме при бензиностанцията, за да правим компания на мама, докато й дойде редът.

Само че по пътя дотам видяхме дълга опашка на спортното игрище в началното училище. Сигурно имаше над петдесетина души. Странно бе, че отстрани дежуреха двама униформени от щатската полиция, може би, за да поддържат реда сред чакащите.

Изтичах да проверя какво става.

- Раздават храна - обясни ми един мъж. - По една торба с продукти за всяко домакинство.

Махнах на госпожа Несбит да се нареди на опашката.

- Отивам да викна Дан - казах й. - Ще се видим тук, като се върнем.

И хукнах към къщата на приятеля ми. Не ми отне много време да го настигна и да му обясня какво става. Двамата изтичахме обратно към игрището. Като стигнахме там задъхани, пред госпожа Несбит бяха останали най-много двайсетина души. Знаех, че нямахме правото просто да се присламчим към нея по средата на опашката, но все пак й извикахме, за да знае, че сме се върнали.

Не скучаехме, докато чакахме, може би защото полицаите се грижеха да се държим прилично. Бяха се струпали много деца, които дотогава се пързаляха там със скейтборд, но сега се бяха укротили, за да гледат зрелището. Всички бяхме развълнувани, че ще получим храна, въпреки че не знаехме какво точно да очакваме. Приличаше донякъде на коледно пазаруване.

Един от полицаите ни обясни правилата. Позволяваше се само по една торба на домакинство. Всичките торби били еднакви. Ако някой създава неприятности, няма да получи торба с храна. Всичко било безплатно, но било редно да се благодари за помощта.

Дори когато заваля, настроението ни не се развали. Беше ситен летен дъжд и понеже беше много влажно, се надявахме той да изчисти облаците и времето отново да се оправи.

С Дан се държахме за ръцете, смеехме се и се радвахме да сме заедно. Придвижихме се малко напред и радостно се развикахме, когато госпожа Несбит най-после влезе в училищната сграда. Още веднъж извикахме победоносно, когато тя излезе оттам с торба в ръка.

Най-после дойде и нашият ред. Вътре в сградата имаше още полицаи, очевидно за да охраняват торбите. Беше страшно да ги видиш с истинско оръжие.

Но всички се държаха много добре. Като ти дойде редът, трябва да покажеш документ за самоличност, откъдето да запишат адреса ти. За щастие, както Дан така и аз носехме картите си от библиотеката. На всеки от нас връчиха по една найлонова торба и ни казаха веднага да си тръгваме, което и направихме. Като излязохме отвън, видяхме как полицаите обясняваха на хората да не се редят повече на опашката, понеже продуктите свършили.

Открихме госпожа Несбит да ни чака край игрището.

- Това е ориз - каза тя. - Но раздаваха и боб, всякакви други хранителни продукти.

Толкова бях развълнувана, че целунах Дан пред съседката ми. Тя въобще не изглеждаше шокирана. Момчето ме прегърна и се сбогува с мен.

- Мама ще бъде много щастлива - рече, което само с няколко думи обобщаваше всичко.

- Може би ще раздават още помощи - предположих. - Може би това е само началото на по-добрит времена.

- Да се надяваме - кимна той.

Целуна ме веднъж, преди да се обърне и да поеме към къщи.

Взех торбата на госпожа Несбит и се запътихме към бензиностанцията. Нямах търпение да зърна радостното лице на мама, когато види, че нося храна.

До бензиностанцията имаше към осемстотин метра, но дъждът се усили и в далечината отекнаха гръмотевици. Казах на съседката, че ми иска да имам един чадър за нея, но тя само се засмя.

- Няма да се разтопя - увери ме.

Като стигнахме до бензиностанцията, не успяхме да намерим колата на майка ми, което означаваше, че вече се е прехвърлила на втората опашка, което изискваше да изминем пеша още пет пресечки. Когато най-после се добрахме до мама, с госпожа Несбит вече бяхме мокри до кости, но не това беше най-важното, а че се бяхме сдобили с ориз, боб, мляко на прах, сол, супи на прах, сушени зеленчуци, корнфлейкс и лимоново желе.

Когато пристигнахме пред бензиностанцията, мама вече бе напреднала толкова на опашката, че пред нея оставаха само десет коли. Тъй като и бездруго бях толкова измокрена, й предложих да отида да платя бензина, което и направих. Смешно ми стана, като влязох в магазина към бензиностанцията, с напълно изпразнени рафтове и с предупреждаващи табели със стряскащия надпис: КАСИЕРЪТ Е ВЪОРЪЖЕН И ОБУЧЕН ДА СТРЕЛЯ.

Докато плащах бензина на касата, предположих, че госпожа Несбит е разказала на мама, че на училищното игрище раздават храна, и че й е описала дългата опашка за получаването на продуктите. Зная само, че майка ми беше в много добро настроение, преди да я оставя при колата, а като се върнах, се бе умълчала.

Нe зная дали според нея шест галона бяха достатъчно за един ден, или беше решила да отведе измокрената от дъжда съседка до дома й, но потеглихме веднага и оставихме госпожа Несбит. Усилията на мама да подържа разговора в колата престанаха веднага след като комшийката слезе пред къщата си.

-Какво има? - попитах я, когато най-после останахме сами. - Какво съм направила този път?

-Ще го обсъдим, като се приберем вътре - процеди тя.

Толкова здраво стискаше зъби, че можеше да я помислиш за вентролог.

Отидохме в кухнята и аз хвърлих на масата раницата с книгите и торбата с продуктите.

- Очаквах да се зарадваш - заговорих. - Взех цялата тази храна. Какво съм сгрешила?

- Понякога просто не те разбирам - започна тя, сякаш бях някакво мистериозно създание. - Видяла си хората, подредени на опашката, и какво си направила?

- Ами наредих се и аз - смотолевих. - Не се ли очаква това от мен?

- Оставила си госпожа Несбит и си хукнала да търсиш Дан - изтъкна мама. - Изглежда, си забравила тази част.

- Точно така беше - признах си. - Изтичах да настигна Дан и после заедно се наредихме на опашката.

- А какво щеше да стане, ако в това време храната беше свършила? - попита мама. - Тогава какво щяхме да правим?

- Ами тогава нямаше да се сдобием с всичките тези лакомства - съгласих се аз. - С ориза, боба и лимоновото желе. Не знаех, че продуктите ще свършат толкова скоро. Освен това какво значение има? Раздаваната храна не свърши, така че той взе продукти за семейството си като мен и госпожа Несбит. Не разбирам какво толкова те ядосва.

- Колко често трябва да ти го обяснявам? - попита мама. - Най-важното е семейството. Дан трябва да мисли за своето семейство, а ти - за твоето. И преди да си казала нещо за Питър, ще ти припомня, че той ни носи храна всеки път, когато идва тук, и най-малкото, което мога да направя, е да му дам малко хляб в замяна.

Ако не беше споменала за Питър, аз щях да го направя. А колкото до госпожа Несбит, не бях толкова глупава, за да изтъкна, че не е от семейството.

- Обаче храната стигна за всички ни.

- Чист късмет - отбеляза майка ми. - Няма да позволя Джони, Мат или ти да гладувате само защото си загрижена за свой приятел. Сега не е време за приятелства, Миранда. Трябва да се грижим единствено за себе си.

- Обаче ти не си ни учила така - припомних й. -Какво стана със споделянето?

- Споделянето е лукс - отсече тя. - Точно сега не можем да си позволим да споделяме каквото и да е.

За миг ми се стори не толкова гневна, колкото ужасно тъжна. Видях в очите й изражение, което ми напомни за времето, когато се раздели с татко.

- Ти мислиш, че ще умрем - въздъхнах.

Тъгата тутакси се изпари и по лицето й се изписа гняв.

- Да не си посмяла да ми кажеш отново подобно нещо! - изкрещя тя. - Никой от нас няма да умре. Няма да позволя това да се случи.

Опитах се да я успокоя.

-Всичко е наред, мамо — заговорих й с утешителен и зная, че правиш за нас всичко, което можеш. Но между Дан и мен се случва нещо чудесно. Както между теб и Питър. Нещо много специално. Иначе нямаше да му кажа, че раздават храна.

Нo майка ми никак не се успокои. В погледа й се лавяше ужас, почти както през онази първа нощ. -Спиш ли с него? - прекъсна ме тя. - Любовници ли сте?

-Мамо! - възмутих се.

-Защото, ако е така, по-добре повече да не го виждаш - изрече тя троснато. - Забранявам ти да ходиш до езерото. И вече няма да ти разреша да излизаш сама от тази къща. Разбра ли ме? Не мога да си позволя риска да забременееш. - Сграбчи ме за раменете и ме приближи съвсем плътно до лицето си. - Разбра ли?

-Разбрах! - изкрещях й право в лицето. - Разбрах, че не ми вярваш.

- След като не вярвам на теб, със сигурност не вярвам и на Дан - продължи мама. - Вие двамата не можете да оставате сами. Забранявам ти!

- Само се опитай! - закрещях отчаяно. - Обичам Дан и той ме обича, и няма да ни спре нищо, което ще кажеш или направиш.

- Веднага се прибери в стаята си! - заповяда ми тя. - И не си мисли, че ще можеш да излезеш, докато не ти кажа. ВЕДНАГА!

Не се нуждаех от друга покана. Втурнах се към стаята си и затръшнах вратата с все сила. И тогава ревнах. С едри, задъхани хлипания.

Аз не съм като Сами. Не съм идиотка. Разбира се, че ще ми е адски хубаво да правя секс с Дан. Бих искала да се любя с някого, преди този глупав свят да свърши. Но въпреки че заявих на мама, че с Дан се обичаме, знаех, че не е вярно. Поне не с онази любов, която искам да изпитвам към първия мъж, с когото ще се любя.

През половината време дори не бях сигурна какви са неговите чувства. Мислех, че ще опита да стигне по-далеч с мен, но той не го направи. Целувахме се, прегръщахме се. Това бе всичко.

А мама се държеше така, сякаш бяхме някакви разгонени животни.

Никак не е честно. Откакто училището свърши, не съм се виждала нито със Сами, нито с Меган. На практика Дан е единственият ми приятел, останал ми на този свят. Дори да не сме любовници, нито истински гаджета, той е единственият човек, когото виждам, извън семейството ни и Питър. С него мога да се смея, да разговарям. Загрижена съм за това момче. А мама ми говореше с такъв тон, все едно сме извършили нещо лошо, все едно повече не бива да имам приятел, сякаш от сега нататък семейството е единственото, което има значение.

Ако светът ще е такъв, надявам се по-скоро да се свърши.

Мразя мама, задето ме накара да се чувствам така. Мразя я, задето ме кара да мисля, че след всеки хубав ден ще има десет, двайсет или сто лоши дни.

Мразя мама, задето не ми вярва. Мразя я, защото ме кара да се страхувам.

Мразя мама, задето направи така, че да я намразя.

Мразя я!

25 юни

Като се изключи отиването до банята (което си позволявам само когато си мисля, че никой няма да ме види), вчера през целия ден не излязох от стаята си. Държах вратата здраво затворена и в пристъп на непокорство, макар да съзнавах, че беше глупаво, цели четири часа четох на светлината на фенерчето.

Тази сутрин Мат почука на вратата ми.

- Закуската е готова - обяви.

- Повече нищо няма да хапна - обявих на свой ред. - Така ще остане повече храна за теб и Джони.

Брат ми влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

-Престани да се държиш детински - смъмри ме той. - Показа какво чувстваш. А сега слез в кухнята и си изяж закуската. И междувременно може да целунеш мама за добро утро.

-Няма да говоря с нея, докато не ми се извини -настоях.

Наистина е странно. Все още бях повече ядосана, отколкото гладна. Или може би просто знаех, че и след закуска пак щях да съм гладна, така че какъв смисъл имаше.

Мат поклати глава.

- Мислех те за по-зряла. Очаквах много повече от теб.

- Никак не ми пука какво си очаквал - скастрих го, макар да беше пълна лъжа. Беше ужасно важно какво мисли за мен. - Не съм направила нищо лошо. Мама се нахвърли върху мен без причина. Защо не й кажеш, че и от нея си очаквал повече?

Той въздъхна.

- Защото не бях тук - припомни ми. - Така че засега разполагам само с нейната версия за случилото се.

- А тя благоволи ли да спомене, че беше ужасна? -запитах го язвително. - Че се държа така, сякаш съм престъпник? Или е пропуснала да го спомене?

- Ако имаш предвид дали се е обляла в сълзи и е признала, че се чувства ужасно заради всичко, което ги е казала, то отговорът е: „Не“ - рече Мат. - Но сподели колко ужасно се чувства, задето трябва да преживееш всичко това. Миранда, ти май не разбираш, че мама едва издържа. Тревожи се не само за нас тримата, но и за госпожа Несбит. Познаваш я. Тя се тревожи за татко, за Лиза и за бебето й, за Питър. Да, особено много е обезпокоена за Питър. Той работи по двайсет и четири часа на ден, седем дни седмично, а тя няма представа дали въобще се храни.

Имах чувството, че отново ще се разплача, а не исках.

- Мама смята, че всички ще измрем - промълвих. -Нали така си мисли? А ти? Нима всичко ще се окаже напразно? Всички ли ще умрем?

- Тя не мисли така, нито пък аз - увери ме Мат. Виждах, че е обмислял това, защото не отговаряше просто така, за успокоение. - Не казвам, че най-лошото е отминало, понеже не мисля, че наистина е така, нито пък мама смята така. Ако всичко остане както досега, имаме реален шанс да оцелеем. Всички учени работят упорито върху подобряването на положението. Вчерашните торби с храна са първото доказателство, че нещата започват да се подобряват.

- Но това трябва да е най-лошото - разтревожих се. - Възможно ли е всичко да стане още по-зле, отколкото е сега?

Мат се усмихна.

- Не искаш да чуеш отговора ми, нали?

Поклатих глава и двамата се разсмяхме.

- Майка се тревожи повече за госпожа Несбит, отколкото за нас - продължи Мат. - Предложи й да се премести у дома, но съседката си е втълпила, че така ще се превърне в бреме за нас. Което прави нещата по-тежки за мама.

- Зная, че тя не иска да умрем - подех. Наистина бях мислила много за това, което се канех да кажа, за да не ме разбере погрешно. - Но смятам, че тя не иска и да живеем. Само трябва да се крием в стаите и нищо да не чувстваме или ако някой ни спаси, ще е чудесно, но ако не, то поне да поживеем още малко. Ако това може да се нарече живот. Зная, че мама ти казва неща, които не споделя с мен, но бъди искрен - греша ли? Защото наистина се чувствам по този начин. Иска ми се да греша, защото това ме плаши, особено ако и мама се чувства така. Но не мисля, че греша.

- Мама не може да отгатне бъдещето по-добре от теб, от мен или от когото и да е - отвърна Мат. - В момента дори Хортън би могъл да говори по Си Ен Ен, ако допуснем, че Си Ен Ен още съществува, и да има достатъчно шансове да се окаже прав, както и всички останали. Но тя си мисли, както и аз, че ни очакват трудни времена. Много по-тежки от това, което преживяваме в момента. Според нея колкото по-добре се погрижим сега за нас, толкова по-добри шансове ще имаме, когато нещата се влошат. Да, навярно е настроена прекалено закрилнически. Зная, че се страхува да изпрати Джони на лагер, но е абсолютно решена да го направи, както и да не му позволи в никакъв случай да разбере колко е разтревожена. Така че не бива да му го казваш.

- Няма - обещах му. - Мама не бива да се тревожи и за мен. Аз не съм тъпа, Мат. Но не искам да преставам да имам чувства. Наистина си мисля, че по-добре ще е да умра.

- Никой не очаква това от теб - успокои ме той. - А и мама не иска да престанеш да плуваш или да спреш да се виждаш с Дан. Тя е доволна, когато и ти си щастлива. Но не би искала Дан да е единственият ти приятел, с когото се срещаш, независимо от обстоятелствата. Защо не се видиш с Меган или Сами? Интересно ми е какво ново има около Сами.

Истината бе, че напоследък много рядко се сещах за тях двете. Може би защото бяха част от света, от който вече се бях отчуждила. Но тъй като току-що бях привършила една голяма реч по въпроса за чувствата, не мислех, че мога да си призная това. Затова само му кимнах и му казах, че ще се облека и ще оправя нещата с мама.

Но когато я видях в кухнята, не се разтопих от нежност към нея. Усетих, че и тя не бе склонна на нежности спрямо мен. С Джони седяха край масата и изглеждаха доста мрачни.

Без изобщо да се замислям, го попитах:

- Джони, искаш ли тази сутрин да дойдеш с мен до езерото Милър?

Лицето му светна от радост. Съдейки по изражението на мама, разбрах, че бях казала правилното нещо.

- Ще бъде чудесно! - възкликна той.

Нямах представа защо брат ми не се беше самопоканил досега. В крайна сметка езерото Милър не беше моя собственост. Но Джони постоянно играеше бейзбол или тренираше с Мат. А пък Мат тичаше, когато не тренираше. Може би братята ми бяха решили, че плуването е мой спорт и заради това го избягваха.

Докато довършвах закуската си, Джони си обу банските под джинсите и веднага щом бяхме готови, тръгнахме към езерото Милър. Там плувахме заедно, играхме на водна топка, дори имитирахме щафетно плуване. Беше още един от онези горещи слънчеви дни, така че се излегнахме на брега след плуването и оставихме на слънцето грижите за изсъхването ни. Дан се оказа ревностен фен на „Филис“, така че с Джони се впуснаха в разгорещено обсъждане на тънкостите на бейзбола, от което брат ми се почувства още по-щастлив.

Толкова бях затънала в собствените си проблеми, че изобщо не се бях замислила какво преживява брат ми. Докато не видях колко развълнувано разговаря с Дан за някакъв прочут бейзболист от втора база, не бях осъзнавала колко отегчен се чувстваше той. Разбира се, имаше Мат, а той се държеше страхотно с него, но по това време от годината, когато не играеше бейзбол, Джони гледаше телевизия или търсеше нещо в интернет.

Страстта му към бейзбола ми напомняше за моята мания по фигурното пързаляне. Наистина се радвам, че скоро ще отворят летния лагер за бейзболисти. Джони заслужаваше две седмици да се занимава с това, което най-много обичаше.

Дан не ме изпрати до дома, навярно защото брат ми беше с мен. Нямах нищо против, защото така имах възможност да си поговоря с Джони.

-Все си мисля за нещо — заговори той и бях готова да се закълна, че става дума за нещо много важно за него. Както и че не е нещо добро. - Нали знаеш, че планирам да играя на втора база за „Ню Йорк Янкис“?

Тъй като планираше това почти от раждането си, не останах изненадана да го чуя, затова само кимнах.

-Зная, че мама се старае с всички сили - каза Джони. Но не мисля, че се храня с добре балансирана диета. Протеини и други такива неща. Сега съм метър и шейсет и пет и не зная колко по-висок ще стана, ако не започна да ям хамбургери и печено говеждо.

- Ние се храним по-добре от доста други хора - отбелязах сухо.

-Да, по-добре от хората тук - съгласи се брат ми. - Но какво ще стане, ако се намерят някои тринайсетгодишни момчета в Япония или в Доминиканската република, които ядат само хамбургери и все повече увеличават ръста си? Не зная как ще успея да достигна метър и осемдесет само с консерви с риба тон. Какво ще правя, ако достигна само метър и шейсет и осем?

Щях да се засмея, ако не ме гледаше толкова сериозно. Освен това знаех, че на мое място Мат не би се засмял. Все пак той не се смееше и на моите идиотски въпроси.

- Вземаш ли си витамините? - заинтересувах се.

Брат ми кимна.

- Е, те ще ти помогнат - продължих. - Слушай, Джони, не зная какво ще стане утре, да не говорим за след няколко години. Дори и нещата да се върнат в нормалното им състояние и да се играе бейзбол, както сега, искам да кажа, както миналата година, играчите, които ще излизат на терена през следващите години, ще бъдат по-ниски от досегашните. Или пък ти ще срещнеш по-слаба конкуренция, защото няма да има толкова много играчи на втора база. Не мисля, че положението е кой знае колко добро в Доминиканската република или в Япония. Другите момчета на твоите години също може да не пораснат до метър и осемдесет, нито пък да имат толкова време като теб за тренировки по бейзбол.

- Искаш да кажеш, че според теб всички ще умрат -промърмори Джони.

- Не точно това - поправих го и внезапно оцених колко умело бе отговорил Мат на същия въпрос от моя страна. - По-скоро си мисля, че сега целият свят преживява трудни времена, а не само Пенсилвания. Вероятно има много момчета в Доминиканската републики и в Япония, които се тревожат също като теб. Само че не зная дали и те имат витамини или консерви с риба тон. Но зная нещо друго. Както татко все повтаря, единственият начин да бъдеш най-добрият в нещо, е да си колкото е възможно по-добър. Ако си най-добрият играч на втора база, ще имаш високи шансове да играеш на втора база за „Янкис“.

- Мразиш ли всичко това? - попита ме Джони.

- Да. И на мен ми липсват хамбургерите.

Като се прибрахме у дома, видях мама в кухнята. Целият плот беше осеян с брашно, мая и чаши за отмерване на брашното. В помещението трябва да беше поне с около четирийсет градуса по-горещо, отколкото навън.

- Мога ли да ти помогна, мамо? - попитах. - Бих искала да се науча да пека хляб.

Тя ми се усмихна. Наистина ми се усмихна. И то така, все едно бях нейната изгубена дъщеря, добрата дъщеря, за която е мислила, че си е отишла завинаги.

- Ще се радвам да ми помогнеш - отвърна майка ми.

После пекохме хляб и заедно се потихме. Хареса ми да меся тестото. Представях си, че е луната и безмилостно го удрях в масата.

³ Прочут стадион в Бостън, където вечните съперници (местният лидер „Ред Сокс“ и елитният нюйоркски отбор „Янкис“, от Бронкс) обикновено откриват и закриват сезона. - Бел. прев

⁴ Непреводима игра на думи: date (англ.) означава както „среща“, така и „фурма“. - Бел. прев.

7 .

2 юли

Днес мама откара Джони в бейзболния лагер. Върна се силно превъзбудена, защото намерила една бензиностанция край Либърти, в която продавали наведнъж по пет галона за седемдесет и пет долара. Това е по-скъпо, отколкото в нашия град, но тук в бензиностанциите не даваха по повече от два галона и майка ми каза, че си струвало да плати малко повече, за да вземе повече бензин само с едно чакане.

Едно от нещата, за които не смея да я попитам, е кога ще свърши парите. Но после отново си спомних, че сега харчехме само за бензин, така че всъщност нямаше значение.

Температурата навън е около трийсет и осем градуса. През последните три дни въобще нямаме ток. Мат реши, че е време да отсече едно от дърветата.

Изпрати ме да събирам подпалки. На мен това ми се стори глупаво, но поне намерих сянка в гората. И все пак е по-лесно да събираш подпалки, отколкото да сечеш дърво.

След като напълних четири торби, ги домъкнах вкъщи. Мат още сечеше дървото. Със скоростта, с която напредваше, щеше да му е нужна цяла седмица, за да повали това дърво.

Попитах иска ли помощ, но той ми отказа.

Не можех просто да си седя, докато брат ми се трудеше. И честно казано, нямаше какво толкова да правя около къщата. Помогнах на мама в зеленчуковата градина, понеже тя се занимаваше ежедневно с това. После измих чиниите, а след това - колкото да се докажа като годна да се справям - изтърках плочките в банята и измих пода в кухнята.

Мат влезе, за да пийне вода.

- Крайно впечатляващо - похвали ме. - Имаш ли някакви планове за днес?

Притеснявах се да призная, че нямам, затова само измърморих нещо неясно.

- Защо не прескочиш до Сами и Меган? - предложи ми той. - Виждала ли си ги, откакто свърши училището?

Не бях. Разбира се, и те не бяха идвали при мен.

Но тъй като не исках Мат да ми опява, реших да ги посетя. Чувствах се донякъде като героиня в роман на Джейн Остин. Макар че нито една от младите жени в тези книги не е имала нито мобилен телефон, нито компютър като мен.

Отне ми петнайсетина минути да стигна до къщата на Сами. Докато извървях целия път дотам, доста се изпотих, затова никак не се зарадвах, като не намерих никого у тях.

За миг се зачудих дали семейството й не е събрало багажа, за да напусне града (немалко фамилии напоследък постъпваха точно така, с надеждата да бъдат по-добре някъде другаде), но на въжето висеше пране. Наистина беше забавно, че майката на Сами простира прането си на въже. Разбира се, че това правехме всички, но тази жена никога не е била идеална домакиня.

Понеже нямаше смисъл да се мотая наоколо, докато чакам някой да се появи, продължих нататък към къщата на Меган. Почуках на вратата и майка й веднага отвори.

Изглежда, се зарадва да ме види. Това усещане вече ми беше познато от предишните ми срещи с нея, като донякъде ми напомни как ме посрещаше майката на Беки.

- Миранда! - извика госпожа Уейн и ме дръпна навътре в къщата. - Меган толкова ще се зарадва да те види. Меган, дошла е Миранда!

- В стаята си ли е? - попитах.

Госпожа Уейн ми кимна с унило изражение.

- Почти не излиза от там, освен за да отиде в църквата. Толкова се радвам, че се отби, Миранда. Опитай се да й влееш поне малко разум, моля те!

- Ще направя каквото мога - обещах й.

Ала и двете знаехме, че нищо не може да застави това момиче да си промени мисленето. Поне аз никога и за нищо не съм успявала да променя преценките на приятелката ми.

Меган отвори вратата на стаята си. Май се зарадва да ме види. Огледах я внимателно. Беше отслабнала, но не чак толкова, колкото се опасявах.

Повече ме изплаши сияещото й лице. Определено излъчваше вътрешна радост, което през тези дни беше абсолютно лишено от смисъл.

- Как си? - попита ме тя и ми се стори искрено заинтересувана от нещата, които й разказвах.

Споделих й почти всичко: за ежедневните ни срещи с Дан, за заминаването на Джони на бейзболен лагер, за решението на Мат да отсече едно от нашите дървета. Е, не й споменах за хранителните ни запаси, защото не беше прието да се говори за това.

След като свърших с новостите около мен, я попитах как е тя. Лицето й грейна още по-ярко. Направо бе станала радиоактивна.

- О, Миранда - поде приятелката ми, - ако знаеш само колко съм щастлива!

- Радвам се, че си щастлива - измърморих любезно, макар че - честно казано - се опасявах, че съвсем е откачила.

А колкото и да бяха зле нещата напоследък, не се радвах, когато хората откачат.

- И ти можеш да си щастлива, ако се уповаваш на Бога - увери ме Меган. - Признай греховете си, прогони Сатаната и отвори сърцето си за Господ.

- Още ли ходиш често в църквата? - запитах я.

Нали бе изслушала целия ми брътвеж за Дан, така че на свой ред бях длъжна да изслушам нейните дрънканици за преподобния пастор Маршал.

- Всеки ден съм там - отвърна Меган. - Мама знае, че всяка сутрин първата ми работа е да отида в църквата, но все ми се сърди, ако не се върна следобед. А пък не искам да я ядосвам, защото желая да я видя в рая. Затова понякога нощем, когато тя спи, се измъквам тихо и се връщам в църквата. Няма значение кога ще отида, защото преподобният винаги е там. Той се моли денонощно за нас, грешниците.

Кой знае защо, дълбоко се усъмних, че се моли и за мен. Или ако действително го правеше, не бях уверена, че го искам. Но поне с тези посещения в църквата Меган все пак излизаше от къщи.

Обаче оставаха въпроси, които трябваше да бъдат изяснени.

- Значи, все още се храниш, така ли? - попитах.

- Да, Миранда - каза Меган и ми се усмихна тъй мило и състрадателно, сякаш бях дете идиотче. - Ще бъде самоубийство, ако престана да ям. Бог не желае да се самоубиваме.

- Радвам се да го чуя - веднага се съгласих.

Тя ме изгледа с такова съжаление, че отвърнах лице.

- Нали знаеш каква бях след смъртта на Беки? -додаде.

Странно нещо. Бяхме толкова близки - Беки, Меган, Сами и аз - но след като Беки умря, почти не говорехме за нея. И пътищата ни започнаха да се разделят. Сякаш приятелката ни и дори болестта й бяха лепилото, което ни държеше заедно.

- И какво за нея? - попитах.

Чудех се само дали и Меган я сънуваше като мен, напоследък по три-четири пъти седмично.

- Бях толкова бясна - рече тя. - Бясна на Бог. Как може да позволи някой като Беки да умре? При толкова много ужасни грешници на този свят защо точно Беки трябваше да си отиде? Наистина намразих Бог. Мразех всички и всичко, дори Бог.

Опитах се да си спомня каква беше тогава Меган. Беше изминало малко време оттогава, така че не би трябвало да ми е трудно. Но целият онзи период беше толкова ужасяващ. Беки боледува дълго, а после изглеждаше, че лечението има ефект, ала точно тогава тя изведнъж умря.

- Тогава мама много се изплаши за мен - призна Меган. - Тъкмо по това време преподобният Маршал бе пристигнал в града и тя ме заведе в църквата, за да се срещна с него. Но аз се разкрещях в лицето му. „Как можа Господ да причини това на Беки? Как би могъл да стори това и с мен?“ Очаквах преподобният да ми каже да си отида у дома, да ме увери, че ще разбера всичко, когато порасна, но той не го направи. Само ми обясни, че никога няма да прозрем докрай божията воля. Трябва само да се уповаваме на Бога, да вярваме и да следваме правилата, които ни е завещал, без да се опитваме да го разбираме. Господ е Пастир мой.¹ И след като преподобният Маршал ме накара да cxвана това, целият ми гняв и съмненията ми моментално изпариха. Господ има своите основания, за да ни изпраща страдания. Може би ще ги разберем по-добре чак когато се озовем в рая, но дотогава можем само да се молим за неговото опрощение и да се покорявам на волята му.

- Но не може божията воля да е да умреш от глад - възразих.

- Защо не? - попита ме Меган вместо отговор. Неговата воля е била Беки да умре. Смъртта може да бъде благословия, Миранда. Помисли си само колко страдания са били спестени на Беки.

- Но ти не може да се молиш да умреш - вметнах.

- Аз се моля да приема божията воля без всякакви съмнения - поправи ме тя. - Моля се да бъда достойна за неговата любов, за вечен живот на небето. Моля се и за теб, Миранда, и за майка ти, и за баща ти, и дори за другото семейство на баща ти. Моля се, както преподобният Маршал ни е учил, че трябва да се молим, за душите на всички окаяни грешници, за да прозрат светлината и да им бъдат спестени вечните огньове на ада.

- Благодаря ти - промълвих, защото не ми хрумна нищо друго.

Меган ме изгледа със съжаление.

- Зная, че не си вярваща - продължи тя. - И виждам нещастието, изписано в очите ти. Можеш ли да твърдиш, че си щастлива, Миранда? Можеш ли да кажеш, че си в мир със света?

- Не, разбира се, че не мога - признах си. - Но не мисля, че трябва да бъда. Как да съм щастлива, когато храната отчайващо не достига, хората се разболяват, а аз дори не мога да си включа климатика?

' Първият стих от прочутия псалм 23, извънредно почитан от протестантските църкви. - Бел. прев.

-Всичко това не е важно - засмя се Меган. - В сравнение с вечния живот нашето съществуване не е нищо повече от едно мигване на окото. Моли се с мен, Миранда. Единственото, което не ми позволява да бъда истински щастлива, е, че зная, че душите на хората, които обичам, няма да бъдат спасени.

- Е, никой не е казал, че може да се постигне пълно щастие - обобщих философски. - Дори и Бог. Зная, че би трябвало да се радвам за теб, Меган, но честно казано, си мисля, че си луда. И ако преподобният Маршал те е направил такава, то според мен той е носител на злото. Този живот, това наше всекидневно съществуване е единственият дар, който ни е даден. Да го захвърлим, да искаме да умрем - това за мен е грях.

Меган, онази Меган, която някога беше най-добрата ми приятелка, би трябвало да възрази. А след това двете щяхме да избухнем в смях. Но сегашната Меган само коленичи и започна да се моли.

Като се прибрах у дома, се върнах в гората край къщата ни и събрах още три торби с трески за подпалки. Може би действително - както ми го предрече Меган - ще свърша във вечните огньове на ада. Но докато това стане, смятам да седя на топло, сгрявана от огъня в печката за дърва.

3 юли

- Мислих си за това вчера, докато се връщах у дома - поде мама на вечеря. - Какво ще кажете, ако започнем да се храним само по два пъти на ден?

Мисля, че дори Мат се стресна от въпроса й, защото не отговори веднага.

- За кои две хранения говориш? - попитах, сякаш това имаше някакво значение.

- Определено трябва да запазим вечерята - предложи тя. - Важно е да сядаме заедно край масата поне веднъж на ден. Но можем също да решим, ако пожелаем, да си запазим закуската или обяда. Аз предпочитам да пропусна закуската. И бездруго никога не съм си падала по закуските.

- Аз понякога пропусках обяда в училището - обади се Мат. - Няма да е кой знае какво да го пропусна.

- Това, разбира се, е доброволно - обясни мама. -Все още имаме достатъчно храна. Но си мисля, че докато Джони го няма, може да се задоволяваме с по-малко.

Представих си Джони как яде яйца и пие мляко във фермата и за секунда наистина го намразих.

- Всичко е наред, мамо - изрекох. - Ще пропускам по едно ядене. Все ще оцелея.

Чудех се само дали същото се случва с татко и Лиза. Вече започнах да си фантазирам какво ли не за живота в Спрингфийлд. Нагледно си представях кухня, пълна с храна, работещ хладилник, пазари с много селяни по тях, предлагащи в надпревара пресни продукти, яйца, пайове, сладкиши и шоколадов фъдж. Представях си бръмчащи климатици, примигващи телевизори, интернет и въздух, не по-топъл от двайсет и седем градуса. И басейн зад къщата, без никакви комари.

Мога да се задоволя с всяко от тези удобства. Е, да, с всяко от тях плюс фъджа.

4 юли

Честит Ден на независимостта!

Ха!

Хортън ни държа будни цяла нощ, защото не спираше да мяука пред вратата на стаята на Джони. Напоследък е станал много кротък, подмазва се, а вчера дори си изяде само половината дажба (на мама въобще не й се наложи да го моли за това).

Никакъв ток през последните три денонощия. Температурата си остава около трийсет и осем градуса и през нощта въздухът почти не се разхлажда.

Сънувах рая като леден дворец - студен, бял и мамещ.

Днес пропуснах закуската и гладна, отидох да плувам в езерото. Утре ще се опитам да пропусна обяда. През цялото време, прекарано с Дан (което ми се стори недостатъчно, още повече че Емили непрекъснато ни висеше над главите), си мислех само за храна - колко ми липсва закуската и какво ще има за обяд. Колко още самуна хляб ще можем да си опечем, преди да свърши маята.

Мислех си само за това, как Джони се тъпчеше с каква ли не храна, при това по три пъти дневно, и на всичкото отгоре с истинска храна, селска храна. И за това, как мама реши да ядем само по два пъти на ден чак след като той замина за лагера, и в гърдите ми се надигаше гняв. Сякаш за нея потребностите на Джони са на първо място. Той трябваше да се храни пълноценно, за да израсне до метър и осемдесет. И за да е по-добре, трябва да му се даде правото да излапва и част от дажбите на Миранда.

Все пак се надявам, че това кисело настроение ме налегна само заради празника. Той винаги е бил сред най-любимите ми. Обичам да гледам парадите, панаирите и фойерверките.

Тази година мама доведе госпожа Несбит на вечеря и след като заситихме глада си, седнахме на предната веранда, за да попеем патриотични песни. Хортън пък замяука пискливо, така че трудно можеше да се прецени кой от нас звучеше по-фалшиво.

Няма съмнение, че това е най-лошото лято в живота ми, а остават още два месеца от него.

6 юли

Няма електричество вече цели пет дни. Никой от нас не смее да го каже, но всички се опасяваме, че никога вече няма да ни пуснат тока.

Днес следобед температурата бе около трийсет и шест градуса. Мама все ни напомня да пием повече вода.

Мат все още сече дърва, а аз събирам подпалки, макар че е трудно да си представя, че отново ще застудее.

Мисля си, че съчетаването на закуската с обяда ще ми се отрази най-добре. Тази сутрин пак отидох да плувам и като се върнах, си изядох дажбата. Така не ми се наложи да гледам как Мат закусва или как мама се задоволява само с половин обяд и да се чувствам виновна, че ям повече от нея.

7 юли

Пуснаха електричеството веднага след като се върнах от плуването. Почти цяла седмица нямахме ток, така че посрещнахме с възторг тази тъй дългоочаквана промяна.

Мама винаги зареждаше пералнята с дрехите, които най-спешно трябваше да се изперат, затова сега веднага я включи. Аз пък грабнах прахосмукачката и се заех с пода на всекидневната. Мама пусна и миялната машина, както и централния климатик, защото, като се събудих тази сутрин, беше около трийсет и три градуса. Мат пък нагласи настройката на антената - заешките уши -на стария телевизор, но успя да приеме само някакъв авариен сигнал, каквото и да означаваше това.

След десет славни минути токът спря. Естествено, всичко угасна - прахосмукачката, климатикът, пералнята, миялната машина и фризерът, който трябваше да заледи кубчета лед за пръв път от една седмица.

Застинахме на място, наистина застинахме, докато чакахме уредите отново да заработят. Майка ми впери поглед в миялната, а аз още държах в ръка прахосмукачката.

След около петнайсет минути се предадох и я оставих. Мама въздъхна и започна да вади съдовете от миялната, изплакна ги и ги подреди да съхнат.

Остави дрехите в пералнята до късно следобед, когато двете ги извадихме мокри, отнесохме ги във ваната и с часове ги изплаквахме. Накрая ги изстискахме, за да ги опънем на въжетата.

За мой ужас, само петнайсет минути след като ги простряхме, от небето проехтя гръмотевица. Мислех, че майка ми ще се разплаче (на самата мен ми идеше да ревна с глас), но се сдържа, докато най-после Мат се върна. Сега той прекарва цялото си време в сечене на дърва и аз предположих, че една гръмотевица или светкавица не е в състояние да го спре и затова е решил да довърши работата си за деня.

Но мама му се разкрещя като полудяла, защото е останал в гората, когато затрещели гръмотевиците. Лицето й така се зачерви, че се изплаших да не получи сърдечен удар. Мат също се развика. Каза, че много добре знаел какво върши и ако имало опасност, щял навреме да се прибере у дома.

После пак пуснаха тока. Отново се разтичахме, свалихме дрехите от въжетата и ги напъхахме в сушилнята. Включихме и климатика. Мама трескаво се зае с второто зареждане на пералнята, а брат ми реши да провери дали има някой познат онлайн в интернет, като не пропусна обновения преди седмица списък на загиналите и безследно изчезналите.

Този път имахме ток цели четирийсет минути -достатъчно за второто зареждане на пералнята. Навън спря да вали, така че майка ми пак излезе, за да окачи прането на въжето.

Кубчетата лед не бяха замразени добре в камерата на хладилника, но все пак послужиха като средство за приятно разхлаждане на чашите ни с вода. Къщата сега ми се струваше поизстинала, пък и навън не е чак толкова задушно.

Мама и Мат още се карат за нещо, а Хортън все така настоява да узнае къде е изчезнал Джони.

Не мога да реша кое е по-зле: въобще да нямаме ток или само от време на време да го пускат и спират.

Чудя се още дали трябва да решавам кое е по-лошо да си живеем, както досега, или въобще да се откажем от този живот.

9 юли

Температурата днес е около трийсет и девет градуса. От събота нямаме ток. На всичко отгоре цикълът ми дойде. Способна съм да убия човек за един шоколадов сладолед.

Но ето че ми хрумна нещо смешно за приближаващия се край на света. След като веднъж започне, няма спиране.

Тази сутрин, като се събудих, усетих нещо различно. Трудно е за обяснение. Беше станало по-хладно от предишните дни (което е добре), но небето бе придобило някакъв странен сивкав цвят - не е същият, както когато е облачно, нито дори когато е паднала мъгла. По-скоро наподобяваше на прозирна сивкава сянка, разпростряла се върху синьото небе.

Слязох долу в кухнята, защото чух майка ми и Мат да спорят за нещо. Мама беше сварила водата за чая и макар да не обичам много да пия чай, все пак той ми създаваше илюзията, че нещо ще влезе в стомаха ми, затова взех чашата си.

- Какво става? - попитах, защото бе съвсем очевидно, че нещо ставаше.

- Не искаме да се тревожиш - започна мама.

Не знаех за какво първо да мисля, затова светкавично изредих мислено всичките ни поводи за тревоги: Джони, татко, бебето на Лиза, госпожа Несбит, баба, токът, храната, комарите, падането на Луната върху Земята, потопът, който ще залее всичко. Бях сигурна, че в този миг съм изглеждала ужасяващо, но лицето на майка ми не трепна. Никаква успокояваща усмивка, нито дори насмешка заради прекалено възбудената ми реакция. Мат бе застинал в мрачно мълчание. Стегнах се, за да се приготвя за най-лошото.

-Смятаме, че е възможно... - продължи мама, -тоест ние тримата - Мат, Питър и аз, макар че учените да не са казали нищо за това или поне не сме чули по радиото нещо по въпроса. Надявам се, че преувеличаваме опасността и че се тревожим за неща, които в действителност няма да се случат...

- Мамо, за какво говориш? - не издържах и попитах аз.

Понe не ставаше дума за нещо лично. Едва ли на тезии от радиото им пукаше за Джони или татко.

-Нали вече знаеш, че Луната се е приближила до Земята повече, отколкото е нормално - заобяснява Мат. - И това променя гравитационното привличане.

- Разбира се - кимнах. - Заради това приливите се промениха. И това е причината за земетресенията.

- Това, което ни тревожи и което, изглежда, се случва сега, са вулканите - най-после изрече майка ми.

- Вулканите? - учудих се. - В Пенсилвания няма вулкани.

Мама се усмихна леко.

- Е, поне досега не сме чували да има. Тук не сме изложени на пряка опасност от вулкани, както не ни застрашават непосредствено цунамита или земетресения.

Разбира се, съществуваше огромно изобилие от косвени опасности. И сякаш се нуждаех от още едно напомняне, но точно в този миг на лявата ми ръка кацна един комар. Убих го, преди той да убие мен.

- Добре - подех. - Тогава как вулканите ще влошат положението ми?

Надявах се Мат да се засмее или мама да ме упрекне, че треперя толкова за самата себе си, ала и двамата останаха с мрачно застинали физиономии.

- Какво става? - настоятелно ги попитах. - Нещата не може да бъдат по-зле. Какво ще стори един вулкан? Нещо по-различно от това, което вече ни сполетя?

- Може да нанесе доста поражения - отвърна Мат почти сърдито. Само не разбрах дали беше сърдит на мен, или на целия свят. - Гравитационното привличане на Луната изтласква магмата през вулканите. Според това, което снощи чухме по радиото, навсякъде изригват спящите вулкани. Започнало е от няколко дни и няма никакви гаранции, че някога ще спре. Земетресенията няма да престанат. Потопите няма да престанат. Нито вулканичните изригвания.

- Не знаем какво ще се случи - допълни мама. - Но точно сега има по-силна вулканична дейност от когато и да било.

- Още не мога да проумея как това ще ни засегне -признах си. - Нали казахте, че тук няма вулкани? Да не би да са загинали много хора?

- Доста - потвърди брат ми. - И още много ще загинат. И то не само живеещи близо до вулканите.

- Мат - обърна се към него мама и отпусна ръка върху рамото му.

Мисля, че тъкмо този неин жест най-силно ме изплаши. Откакто се бе завърнал у дома, той се стараеше да ме успокоява, а ето че сега имаше нужда майка ни да успокоява него.

- Погледни навън - рече ми Мат. - Само виж небето.

Така и направих. Беше си все същото, леко посивяло.

- Когато изригне голям вулкан, цялото небе се скрива от облаци - обясни той. - И то не само на километър, два или сто. Облаците покриват хиляди километри. И не само за ден-два.

- Страхуваме се, че вулканичната пепел ще закрие слънцето в повечето места от земното кълбо - допълни го мама. - Както, изглежда, е станало тук. И ако продължи достатъчно дълго...

- Посевите - прекъсна я Мат. - Ако няма слънчева светлина, няма посеви, нито реколта. Нищо не може да израсне без слънчевите лъчи.

- О, мамо - разтревожих се, - няма да имаш зеленчукова градина? Как ще се справим тогава? Но нали не живеем край някой вулкан? Сигурна съм, че слънцето пак ще изгрее.

- Започнаха да четат предупреждения по радиото - съобщи майка ми. - Пред микрофоните се изреждат учени, за да ни го обясняват. Повториха да се приготвим за сериозни климатични промени. Сушата е съвсем реална вероятност, както и рекордно ниските температури. Тук захлаждането вече започна. Снощи, като си легнах, температурата беше трийсет и един градуса, а сега е спаднала до двайсет и два. Въздухът започна да изстива, защото слънчевите лъчи не могат да проникнат през вулканичната пепел, покрила небето.

- Но това не може да продължи дълго, нали? - извиках. - Седмица? Месец? Можем ли да спасим растенията в градината?

Мама пое дълбоко дъх.

- Мисля, че трябва да допуснем, че ще продължи доста по-дълго. И ще трябва да се приготвим за най-лошото, за оскъдна слънчева светлина през следващите няколко месеца. Или година, даже по-дълго.

- По-дълго? - удивих се и усетих как в гласа ми прозвуча истерична нотка. - По-дълго дори от година? Но защо? Къде е най-близкият вулкан? Какво става, по дяволите?

- Има вулкан в Йелоустоун - отвърна тя. - Вчера е изригнал. Лае Вегас и Финикс били целите заринати от пепел.

- Лае Вегас? А баба добре ли е?

- Няма как да разберем - обади се Мат.

Представих си Спрингфийлд, моя Спрингфийлд, с цялото му изобилие от храни, къпещ се в океан от електричество.

- Положението не е ли по-добре тук при нас, на изток? - попитах.

- Миранда, това не е локален проблем - отново заговори мама. - И не става дума само за един вулкан. Само вчера са изригнали дузина вулкани. Никога досега не се е случвало нещо подобно. Въздушните течения съвсем ще влошат ситуацията, а никой не може да предвиди вятъра. Кой знае, може все пак да имаме късмет. Възможно е да се случи нещо добро, което в момента не можем да си представим. Но трябва да сме подготвени за най-лошото. Ти, аз, Мат и Джони сме длъжни да се подготвим за най-лошото. Нищо чудно още през август да паднат слани. Трябва да очакваме, че може да се стигне дотам, че да няма нито електричество, нито храна, нито бензин за колата, нито нафта за печката. И досега се борихме със зъби и нокти за живота си, разигравахме опити за оцеляване, но от сега нататък ще се наложи да го вземем под внимание по-сериозно.

- „Разигравахме опити за оцеляване“ ли! - креснах. - Да не си мислиш, че за мен това е игра?

- Виж - заговори Мат, макар че не бях сигурна коя от двете ни се опитваше да успокои, - най-мъдрото, което можем да направим, е, да допуснем, че нещата може още повече да се влошат. С мама обсъдихме предпазните мерки, които трябва да предприемем още сега, така че, ако зимата наистина се окаже сурова, да бъдем в по-добра форма.

- Като да ядем още по-малко - веднага се досетих. - Защото не можем да бъдем сигурни какво ще стане с градината.

Брат ми кимна.

- Признавам, че и аз самият никак не съм въодушевен от идеята, но ще се наложи да обмислим тази възможност.

- Мога да се огранича до едно ядене на ден - заяви мама. - И без това тези дни съм прекалено разстроена, ча да усещам глад. Но не искам вие, деца, да следвате Примера ми. Не и докато не стане неизбежно.

-Може да постим по един ден седмично - предложих. - Или да ям късна закуска, да кажем, през ден.

-И двете идеи ми се струват добри - съгласи се Мат. - Аз мога да се храня на закуска в понеделник, сряда и петък, а пък Миранда - във вторник, четвъртък и събота, а в неделните дни да постим. Но, мамо, ако ще се ограничаваш само до едно хранене на ден, ти не бива да постиш.

Тя имаше вид на жена, готова да се разплаче.

- Не се тревожи за мен, ще бъда добре - рече, вместо да избухне в сълзи. - Мисля, че трябва да се запасим с вода. Докато все още имаме течаща вода, ще можем да я използваме, но все пак трябва да запазим колкото е възможно повече.

- Да не би кладенецът ни да пресъхне? - попитах.

- И това е възможно - потвърди Мат. - Всякаква вода, която сега не използваме, през следващите шест месеца може да се окаже жизненоважна.

- Опасявам се, че дъждовната вода може да е замърсена - намеси се мама. - И тогава ще трябва да преваряваме водата за пиене. Никога не сме имали проблеми с водата от кладенеца, но ако въздухът се замърси много, няма да имаме друг избор. Не бива да рискуваме с някоя зараза.

- А какво ще стане с езерото? - попитах. - Мога ли да продължа да плувам?

- Мисля, че можеш - отвърна тя. - Или поне за известно време. Разбира се, ако температурата спадне драстично, водата ще стане прекалено студена за плуване.

- Ама сега е юли - припомних й. - Колко студена може да стане?

- Още не знаем - въздъхна Мат. - Но мисля, че скоро ще разберем.

Само за да им докажа колко грешат - мама, Мат и всички учени - тази сутрин отидох да плувам. Освен мен, там имаше само още двама души, като никой от нас не остана задълго.

Макар да знаех, че днес водата е толкова чиста, колкото вчера, на излизане от езерото се усещах мръсна. Навън не беше студено, но беше толкова влажно, че не можех да престана да зъзна и треперя. До вчера копнеех да се захлади, а днес, когато желанието ми се сбъдна, топлината толкова силно ми липсваше. Дори ми липсваше луната на небосклона.

Днес е събота и затова съчетах закуската с обяда. Утре ще постим. Питам се само как ще ни се отрази, но се утеших с мисълта, че се налага да свикваме.

Надявам се поне баба да е добре.

Предполагам, че списъкът със загиналите ще стане още по-дълъг.

8 .

11 юли

Мама промени правилата, така че мога да съчетавам закуската и обяда в понеделниците. Каза ми, че не е честно да постя в неделята и след това да не ям нищо на другия ден до вечерта. Тя самата, разбира се, не хапваше нищо до вечерята в понеделник, но ние трябваше да се правим, че въобще не го забелязваме.

Постенето не се оказа чак толкова лошо, колкото очаквах. По обяд действително огладнявах много, но с напредването на деня ставаше все по-поносимо. Предполагам, че ще свикна.

Не съм съвсем сигурна, но си мисля, че всичко все повече посивява.

Днес следобед се отби Питър. Разказахме му за плановете ни и той ги оцени като доста добри. Особено горещо одобри това, че сме решили да преваряваме водата за пиене.

Попитах го какво мисли за плуването.

- Вероятно ще е по-добре, ако го спреш - посъветва ме той. - Хората, които пият вода от градската водопроводна мрежа, споделиха с мен, че водата започнала да потъмнява, и вече се питаха докога ще трае това. Пречистването на водата изисква електричество, а много добре знаем как се задъхват напоследък електроцентралите.

- Но какво общо има това с езерото Милър? - попитах го.

- Трудно е да се предскаже какво ще направят хората, ако нямат течаща вода - отвърна Питър. - Може да започнат да носят мръсните си дрехи до езерото, за да ги перат в него. Или да се къпят там. Така че не е изключено то да се окаже развъдник на какви ли не зарази. В днешните дни е по-добре да си предпазлив, отколкото после да съжаляваш.

Поне не ми изреди симптомите на холерата. Което за него си беше сериозно въздържание.

Мисля обаче утре да отида да плувам в езерото Милър. Може би Дан ще се появи. Може би слънцето ще грее.

12 юли

Никакъв Дан. Никакво слънце. Никакъв ток. Нито дума от Джони или от татко.

13 юли

Мат се отказа от бягането. Отне ми пет дни, за да го осъзная. Накрая го попитах и той ми призна, че престанал да тича от събота насам, отчасти заради замърсения въздух и отчасти, за да си пести силите.

Дните ми се струват доста по-къси, отколкото преди седмица. Или поне се стъмва по-рано. Мама ни позволява да използваме една от газените лампи всяка вечер в слънчевата стая. Тя не ни осигурява достатъчно светлина за четене на всички нас, така че двамата е Мат се редуваме край лампата. Майка ми намери на тавана торба със стара прежда и вечерно време плете, така че не се нуждае от много светлина.

Аз пък пиша сега тези редове на светлината на фенерчето. Зная, че трябва да спра. Батериите няма да траят вечно.

14 юли

Днес направих нещо толкова глупаво. Иде ми да се самоубия, толкова съм ядосана и разстроена.

Седяхме си тази вечер, заети с обичайното при силно ограничената светлина. Към девет часа мама обяви, че сме изхабили достатъчно газ за осветление за цяла нощ, така че трябвало да си лягаме. От известно време бяхме свикнали да ставаме с изгрева на слънцето, но след като тази ужасна сивота закри слънцето, дневният ни режим се обърка. Все още можеше да се каже кога слънцето изгрява, но нямаше някакви значителни промени. Сивота в шест сутринта, сивота в шест вечерта.

И не зная защо, но тази вечер никак не ми се лягаше. Може би заради кошмарите, които ме преследваха през последните два дни, как Беки ме бута в някакъв вулкан, все такива неща.

Казах, че преди лягане ще поседя на верандата. И понеже за там не беше необходимо да се хаби газ за лампата, мама нямаше причина да ми откаже. Излязох и постоях малко, може би около половин час. Но сигурно е било достатъчно дълго, защото, като се прибрах, мама и Мат вече си бяха в стаите.

Само че когато реших да вляза, забравих за Хортън. Денем котаракът си дремеше отвън, но след залез-слънце не го пускахме да излиза. Дори и да имахме ток, това правило се спазваше. През нощта домашният любимец трябваше да е вътре в къщата.

Предполагам, че и Хортън, като нас, се е объркал дали е ден, или нощ. Така че изскочи и хукна навън веднага щом отворих вратата.

Изтичах обратно и се провикнах след него, но той не ми обърна никакво внимание. Цял час останах на верандата, виках го, надявах се сам да се прибере, но никаква следа от него.

По-добре да не хабя батерията на фенерчето си. Само се надявам, че като се събудя утре, ще го открия на стъпалата пред входната врата да се оплаква, че е бил принуден да нощува навън.

15 юли

Нито следа от Хортън.

Редувах събирането на подпалки с търсенето на котарака. Мама и Мат също го търсиха, но не го видяхме повече.

Майка ми каза, че не бива да се измъчвам, защото това можеше да се случи с всеки от нас, но аз си знаех, че вината е моя. Толкова съм небрежна. Неведнъж вече се бях забърквала в какви ли не каши, защото съм прекалено нехайна, но при повечето от тях най-силно наранената съм била самата аз.

Не зная какво ще направи Джони, като се прибере от лагера и не завари Хортън у дома.

16 юли

Нито следа от Хортън.

С мама здравата се спречкахме.

- Не сме чули нито дума от Джони вече две седмици! А ти мислиш само за тази проклета котка.

- Джони е добре! - извиках й. - Храни се по три пъти дневно. Ти изчака той да замине, преди да ни сложиш на тази зверска диета. Да не мислиш, че не съм го забелязала? Да не смяташ, че не зная кой според теб ще оживее?

Още не мога да повярвам, че го казах. Неведнъж ми бяха минавали подобни мисли, но дори не съм ги написала тук, толкова са ужасни. Ами ако мама наистина вярва, че само един от нас ще може да оцелее? Зная, че не би избрала себе си.

Но дали действително ще избере между Мат, Джони и мен? Нима ще се стигне до момента, в който ще помоли двама от нас да се откажат от храната заради третия?

Работата е там, че ако се стигне до това, Мат няма да приеме храната. И мама също би трябвало да е наясно. А когато се замисля за това, колкото и усилено да се опитвам да не го правя, предполагам, че тя смята, че аз няма да се справя сама. Никоя жена не би могла.

Следователно всичко оставаше за Джони.

Мразя да мисля така. Мразя се за това, че съм толкова разстроена за Хортън, че си го изкарвам на мама. Мразя да съм толкова себична, че дори не се трогвам, когато тя се безпокои, че няма никаква вест от Джони.

Престанах да се тревожа, че не съм се чувала с татко. Просто си представям един месец далеч от тук, далеч от мама. Един месец в Спрингфийлд, където по някаква вълшебна причина слънцето грее ярко, никога не спират тока и аз не съм вечно гладна.

17 юли

Изминаха три дни, без някой от нас да е видял Хортън.

Дори госпожа Несбит го търси, защото се беше случвало котаракът да стигне чак до нейната къща. Струваше й се, че го е мярнала вчера, но не беше сигурна, а и Мат каза, че не бива да се надяваме, че наистина е било така.

- На хората често се привижда онова, което много им се иска да видят - обобщи той.

С мама не си говорехме след ужасното ни скарване вчера, заради което положението стана още по-напрегнато. След вечерята пак излязох да търся Хортън, докато не се стъмни толкова, че вече нищо не се виждаше, да не говорим за нашия сив котарак. После приседнах на верандата, за да го чакам сам да се върне у дома.

Мат излезе при мен.

- Хортън може да се появи тази нощ - заговори ме той. - Но по-добре ще е да започнем да свикваме с мисълта, че има вероятност и да не се върне.

- Мисля, че ще си дойде - казах. - Може би просто е тръгнал да търси Джони. И като огладнее достатъчно, ще се прибере. Надали някой друг ще се трогне да го нахрани.

Дори в този мрак видях изражението му. Напоследък все по-често го виждах с тази физиономия, която би могла да се опише като „Какъв начин да измисля, за да ти го кажа“.

- Знаеш, че ние тук сме сравнително добре - поде по-големият ми брат. - В сравнение с много други хора, се справяме чудесно.

Такъв си беше той. Започваше отдалече, лека-по-лека, за да стигне до края постепенно, нежно дори. Изтъква колко страхотен е животът ни миг преди да забие ножа докрай.

- Просто го кажи - настоях.

- Възможно е Хортън да е бил убит - въздъхна Мат. - За храна.

Помислих си, че ще повърна. Не зная защо това не ми бе хрумвало. Може би защото само допреди два месеца живеех в свят, в който домашните любимци не служеха за храна.

- Слушай - отново заговори Мат, - ние сме пускали Хортън навън. Ако някой е искал да го улови поради някаква причина, е разполагал с много възможности. А ти само си го пуснала навън през нощта. Нямаш вина. Никой не е виновен.

Но аз бях виновна и той го знаеше, мама също, и Джони ще го узнае, но най-вече аз го знаех. Ако Хортън е мъртъв, ако е бил убит, аз съм отговорна за това.

Наистина не си заслужаваше да продължавам да живея. Не заради котарака, но дори и да ни оставаше толкова много храна, нищо не бях сторила, за да я заслужа. Какво правя аз? Събирам трески в гората? Каква помощ е това?

Мразя неделите. В неделните дни всичко е по-зле.

18 юли

Понеделник.

Целия ден прекарах навън, за да търся Хортън и в същото време да събирам подпалки за печката.

Следобед толкова се уморих, така ми се доспа, че заспах в гората. Комарите сигурно много са ме обикнали заради това. Събудих се със следи от половин дузина ухапвания, които ги нямаше сутринта.

Прибрах се към четири часа. Майка ми ме чакаше в кухнята.

- Днес хапна ли нещо? - попита ме тя. - Не те видях да се върнеш, за да ядеш.

- Пропуснах и закуската, и обяда - обясних й. -Просто забравих.

- Не бива да забравяш храненето - каза ми майка ми. - Вчера си постила. Днес трябва да ядеш. Такива са правилата.

- Сигурно ти харесва да измисляш правила - промърморих.

- Мислиш, че много ми допада ли? - извика мама. -Мислиш си, че ужасно ми харесва да гледам как децата ми гладуват? И всичко това според теб ми доставя удоволствие?

Разбира се, че не го мислех. Трябваше да и се извиня още там, да я прегърна, да й кажа колко много я обичам и колко е храбра, и как ми се иска да съм като нея.

Но вместо това се втурнах към стаята си и затръшнах вратата зад гърба си. Все едно че отново бях на дванайсет години. Скоро щеше да стане време за вечеря и знаех, че ако не изляза от спалнята си, Мат ще дойде да ме измъкне насила. Дори и да не приложи физическа сила, ще успее да ме изкара заради вината.

Най-забавното е, че наистина не се чувствах гладна. Оказа се, че ако не ядеш достатъчно дълго време, самата идея за храненето започва да ти опротивява. Вероятно така се чувства Меган. Само че тя си мисли, че да гладуваш, е нещо добро, а аз зная, че е гадно.

Очертава се забавна вечеря.

19 юли

Нито следа от Хортън.

Нито дума от Джони.

С мама не си говорим.

Мат също не е много разговорлив.

20 юли

Днес е годишнината от деня, в който за пръв път човешки крак е стъпил на Луната. Научих го, докато пишех всички онези реферати за Луната.

Мразя луната. Мразя и приливите, земетресенията, вулканите. Мразя този свят, в който неща, нямащи абсолютно нищо общо с мен, съсипват моя живот и този на любимите ми хора.

Иска ми се астронавтите да бяха гръмнали проклетата луна, когато са имали този шанс.

21 юли

Вече съм насъбрала достатъчно подпалки да се построи цяла къща само от тях, но Мат не спира да ми повтаря, че нищо не е достатъчно и трябва да нося още. И бездруго няма какво да правя, така че продължих да събирам подпалки.

След една седмица ще замина за Спрингфийлд. Зная, шесто чувство имам, че всичко там ще е по-добре и че като се завърна у дома, целият този кошмар ще е свършил.

Бях навън, заета със събирането на съчки и клони, когато мама ме намери.

- Сами е тук - рече ми тя. - Върви да я видиш.

Това бе най-дългото изречение, което ми беше казвала от няколко дни. Предполагам, че посещението на приятелката ми я е зарадвало. Кой знае, може Сами да ни е донесла консерва със спанак.

Момичето наистина изглеждаше много добре. Винаги е била маниачка на тема тегло, но не личеше да е отслабнала много от последната ни среща през юни.

Излязохме на предната веранда и зареяхме погледи в пространството.

- Дойдох, за да се сбогувам с теб - съобщи ми тя. -Заминавам си утре сутринта.

- Къде отивате? - попитах я и кой знае защо, се разтревожих за прането им, окачено на въжето.

Сами имаше по-малко братче, всъщност само е година по-малко от нашия Джони. Тя искрено го ненавиждаше. Освен това постоянно се караше с родителите си. Радвах се, че не аз щях да пътувам със семейството й в една кола.

- Срещнах един тип - сподели с мен приятелката ми, а аз прихнах от смях за пръв път от цяла седмица.

Не зная защо ми се стори толкова забавно, освен че беше нещо съвсем очевидно, а на мен изобщо не ми бе хрумнало.

- Миранда... - смъмри ме Сами.

- Извинявай - забързано заговорих, опитвайки да сподавя още няколко кискания. - Значи, си срещнала един тип...

- Заминавам с него - добави тя. - Той чул, че нещата на юг били по-добре. Много хора все това повтарят. Отиваме в Нашвил и ако там не ни потръгне, ще опитаме в Далас.

- Родителите ти знаят ли? - заинтересувах се.

Момичето кимна.

- Казаха, че е чудесно. Той ни дава храна, затова те го смятат за голяма работа. И наистина е. Той е на четирийсет и знае много за хората. Вече две седмици ни носи храна и дори бензин за колата на татко, както и много от бутилираната вода. На майка ми и баща ми ще им бъде приятно този мъж да остане с нас, но той е решил да замине на юг. Каза, че чакал, докато стана готова да замина с него.

- От колко време го познаваш? - попитах. - В училище въобще не си споменавала за него.

- Срещнах го преди четири седмици - сподели тя. -Любов от пръв поглед. Или поне за него е така, което е добър признак, защото може да има всяко момиче, което пожелае. Имам късмет, че пожела именно мен.

- Само че не ми звучиш чак толкова щастливо - отбелязах.

- Е, не съм кой знае колко щастлива - призна ми Сами. - Не се прави на идиотка, Миранда. Може да харесвам по-големите момчета, но не чак толкова по-старите от мен. Двайсет и една, двайсет и две, най-много двайсет и три години беше моята абсолютна граница. Случи се след тази история с луната и бях пияна. Но той даде на родителите ми кашони с консервирани храни и бензин, а мама заяви, че положението в Нашвил може да е по-добро, че може би имам шанс за по-приличен живот. Каза още, че най-доброто, което един родител може сега да направи за детето си, е да го изпрати някъде, където ще има повече шансове да оцелее. И добави, че ще ми e необходима закрила, каквато именно той може да да ми осигури.

- Този закрилник има ли си име?

-Джордж - измърмори Сами и двете се засмяхме. - Добре де, признавам, че никога не съм очаквала да свърша с някакъв четирийсетгодишен Джордж - заключи тя. - И може би няма да си паснем. Може пък, докато сме в Нашвил, да си намеря някой готин двайсет и две годишен, който да е в състояние да ме издържа, и тогава ще изхвърля този тип от живота си. Или пък той ще изхвърли мен от своя. Както и да е, но момчетата не са се свършили. И в двата случая ще се махна от тук, а това е всичко, което желая.

- Идвах да те видя преди две седмици - казах й, -но у вас нямаше никой.

- Аз също си мислех да ти се обадя, но Джордж ми отнема цялото време - рече Сами. - По пътя насам се отбих при Меган. Изглежда ядосана, че още е жива.

- Надявам се някой ден да се върнеш - пожелах й. -И отново да се видим.

- Ти беше единственото хубаво нещо тук, след като Беки умря - призна ми Сами. - Нали знаеш, след смъртта й реших, че животът е прекалено кратък и трябва да се възползвам по най-добрия начин от времето, с което разполагам. Но не очаквах, разбира се, да се окаже чак толкова кратък. Както и не мислех, че най-доброто в живота ми ще се окаже някакъв четирийсетгодишен мъж, наречен Джордж. Но така става понякога. Както и да е, но ти наистина ще ми липсваш и исках да се сбогувам с теб.

Тя се надигна и ме прегърна. Нито веднъж не ме попита как се справям, как са мама, Мат и Джони. Просто дойде, съобщи ми новината и си тръгна.

Зная, че никога повече няма да я видя. Мразех я, задето заминава, и в същото време ми беше жал за нея, защото заминаваше по този начин. Този път спазмите¹ в стомаха ми не бяха от глад. Или поне не само oт глад.

22 юли

Най-добрият ден от векове насам.

Започна с това, че намерих Хортън пред кухненската врата. Дращеше яростно по нея и мяучеше, и настояваше незабавно да бъде пуснат вътре.

Всички го чухме. Беше веднага след изгрев-сльнце или по време на това, което тези дни минаваше за зора. Скочихме от креватите си и се втурнахме надолу по стъпалата. Мат, като трениран бегач, се класира пръв, но аз бях веднага след него, а мама - на крачка зад нас.

Мат отвори вратата и котаракът се намъкна вътре, все едно че нищо особено не се бе случило през изминалата седмица. Потърка глава в глезените ни, преди да пристъпи към купата си с храна. За щастие, в нея още бяха останали малко от сухите гранули, които той погълна само на две хапки.

Майка ми му отвори кутия с консервирана котешка храна и му наля малко прясна вода. Всички го наблюдавахме, докато се хранеше. После, просто защото е котка, а те обичаха да влудяват хората, се изпишка в котешката тоалетна.

- Не можеше ли да го свърши навън? - попита мама, но се смееше, докато го изричаше.

Всички се засмяхме. Стори ми се, че дори и Хортън се посмя заедно с нас.

Той се сви на кълбо върху леглото на Джони и спа непробудно през следващите шест часа. И още спеше там, когато се прибрах от поредното ми скитане из гората за събиране на подпалки. Погалих го, почесах го зад ушите и му прошепнах колко много го обичам. Мисля, че се съгласи с мен, защото замърка, доволен от оказаното му внимание.

После мама отиде до пощата и там я чакали пет писма от Джони. Последното беше от понеделник. Той бил добре, всичко в лагера било наред, било много готино да играят бейзбол и така нататък. Не мисля, че никое от тези писма имаше повече от един абзац, пък и по същество повтаряха едно и също, но това нямаше значение. Бяха вест от брат ми. Сега мама можеше да престане да се тревожи за него.

На вечеря празнувахме. Майка ми обяви днешния ден за Национален празник на добрите новини. Доведе и госпожа Несбит, за да се присъедини към празника ни. Стопли една консерва с пилешко и ни я сервира с юфка и различни зеленчуци. Дори имахме и десерт -консервирани праскови. А съседката ни подари бутилка с ябълков сок.

Навън стана по-студено, затова след вечерята се преместихме в слънчевата стая и разпалихме печката. Нe беше много силен огън, но все пак достатъчен, за да прогони студа. Мама запали две свещи, а освен тях, ни светеха газената лампа и отблясъците от печката.

Прекарахме приятно вечерта, докато отпивахме от ябълковия сок (мисля, че мама се преструваше, че е вино) и си разказвахме разни истории. Госпожа Несбит ни сподели, че положението й напомняло за Голямата депресия от началото на трийсетте години и за Втората световна война, като изтъкна какво било по-различно сега и какво - същото. Господин Несбит служил през войната на подводница и тя ни описа какво и е разказвал той за живота си.

Хортън през цялото време дремеше в скута на някой от нас. Понякога прескачаше от един на друг, докато накрая се установи за по-дълго в скута на Мат. Предполагам, че той най-много му напомня за Джони.

Сега се чувствам много по-добре. След ден като днешния ме обзема надеждата, че ще се справим с всичко, че ако се обичаме един друг и се трудим достатъчно, ще преживеем всякакви изпитания.

25 юли

Сънувах, че Беки е продавачка в сладкарница. Тя ми каза да вляза и да си взема колкото искам сладкиши. Вътре имаше тезгяхи, пълни с различни видове шоколади и след най-прекрасните мигове на вълнуващо колебание, аз си избрах парче от фъдж с шоколадова глазура. Преди да се събудя, успях да изям една-две хапки. Кълна се, че преди да осъзная, че е било само сън, още усещах в устата си вкуса на шоколада.

Не чувах никакво движение наоколо, затова останах в леглото, отдадена на фантазиите си за сладкото. Замислих се за шоколадовия кейк, бисквитите „Орео“, шоколадовите сладоледи, фъджа с топъл шоколад, шоколадите на пръчки на „Херпи“ и „Нестле“, ментовите бонбони, германските шоколадови кейкове (които всъщност не харесвах много), кейка „Блек Форест“, десертите на „Рийс“ с фъстъчено масло, млякото с шоколад, шоколадовия шейк, ваниловите сладоледи с шоколадова заливка отгоре...

Сега беше най-лесно да се сдобия с шоколад в сънищата си.

27 юли

- Може ли да поговорим за малко? - попита ме мама, което за мен означаваше, че се е случило нещо, което няма да ми хареса.

През изминалата седмица двете се разбирахме страхотно. Не смятах, че съм направила нещо ужасно лошо, без да се усетя. Затова предположих, че отново ще се говори за края на света.

Влязохме в слънчевата стая, която май трябваше да се прекръсти на сивата стая.

- Има промяна в плановете - съобщи ми мама. -Получих писмо от баща ти, което те засяга.

- Добре ли е той? - попитах. - А баба?

- Баща ти е добре - отговори тя. - И Лиза е добре. Нo той не знае как е баба ти, понеже напоследък не е разговарял с нея. Миранда, зная, че очакваш да прекараш един месец в Спрингфийлд, но тази година това не може да стане.

- Защо не? - запитах, като все пак се постарах да звуча като зряла и цивилизована личност.

А всъщност ми се искаше да изкрещя, да се цупя, да се отдам на гнева си.

Майка ми въздъхна.

- Знаеш какво е положението - поде. - Работата е там, че Лиза отчаяно желае да види родителите си, да бъде с тях, когато бебето ще се роди. А баща ти се безпокои много и за баба ти. Затова са решили да затворят къщата в Спрингфийлд, да вземат Джони от лагера и да ни посетят за два дни, преди да отпътуват нататък. Така ще можеш да се видиш с баща ти, но няма да му гостуваш. Съжалявам, скъпа.

Знаех, че съжалява. Знаех, че ме обича и че упорито се старае, за да можем да виждаме татко, да общуваме с него, да го чувстваме като наш баща.

Но знаех също, че ако с Джони му гостуваме в Спрингфийлд за целия месец август, това ще спести на мама много от нашите хранителни запаси тук, примерно за шейсет вечери, да не говорим за закуските и обедите. Понякога се питам дали, когато ме гледа, мама не вижда вместо мен консервена кутия с моркови.

Знаех, че беше налудничаво да си мисля, че в Спрингфийлд ще е нещо като райска градина, отпреди катастрофата с Луната. Сигурно условията там ще са същите като при нас. Вероятно татко се е досетил какво е положението тук и ако в Спрингфийлд всичко беше наред, щеше да предложи тримата да отидем да живеем с него. Можеше да покани и мама, въпреки че това сигурно нямаше да се хареса на Лиза.

Разбирах колко е изплашена Лиза сега, когато чака бебе в един толкова объркан свят. Иска ми се, когато аз съм бременна, мама да е край мен.

Разбира се, ако сега съм, мама ще ме убие.

Като заговорих за това, че не съм бременна, си спомних, че от седмици не бях виждала Дан, по-точно - откакто престанах да ходя до езерото. Знаех, че е невъзможно да му позвъня, защото телефоните не работеха, пък беше неудобно да го потърся у тях. Но нали той знаеше къде живея, така че можеше да дойде у нас. Не можех да си обясня защо ме пренебрегваше. Дори и Питър се отбиваше понякога, макар и само за да ни разкаже за още десетки нови начини за измиране на хората.

Чудех се докъде е стигнала Сами и как татко и Лиза ще се снабдят с бензин за пътуването. Кой знае, може пък условията на юг или на запад да са по-добри. Може би и ние трябва да заминем. Не виждах какво му беше хубавото на това, да оставаме тук.

Вечерта Мат се прибра от поредния си трудов ден, посветен на сеченето на дърва за огрев. Показа ми бицепсите си. Гледката, честно казано, беше тъжна. Мускулите му още си оставаха внушителни, но толкова беше отслабнал. Сякаш цялата му сила се беше концентрирала само в ръцете му, от лактите до раменете. Той ми каза, че при сеченето на дървета много използвал и краката си и че като се изключи гладът, никога в живота си не се е чувствал толкова силен.

Радвам се, че поне един от нас се чувства силен, защото това със сигурност не съм аз.

Може би татко ще ни донесе храна от Спрингфийлд.

Може би наистина Дядо Коледа съществува.

29 юли

Джони, татко и Лиза ще пристигнат утре. Майка ми каза, че е писала до лагера на брат ми, за да знаят, че баща му ще го вземе. Оставаше й само да се надява, че ще получат писмото й.

Животът е по-лесен, когато можеш да разчиташ, че телефоните работят.

Днес, на вечерята, мама ми призна, че не знае колко дълго татко и Лиза ще останат при нас, но очаквала да е една седмица, а може би и по-малко.

- Не искам той да се тревожи за нас през цялото време, докато пътува до Лас Вегас - обяви тя. - Затова, докато двамата с Лиза са тук, ще се храним три пъти дневно.

- Мамо, това реално ли е? - попита Мат.

- Ще се справим - увери го тя. - Досега успявахме.

Половината от мен или, да кажем, три четвърти одобряваше горещо идеята за трите хранения дневно. Дори и с това, което тук минаваше за ядене, щеше да бъде донякъде ободряващо. Вече бях свикнала да гладувам, така че реалността не ми изглеждаше чак толкова страшна, но все пак се измъчвах. Да не си гладен, звучеше направо приказно.

Но все пак някаква малка част от мен си задава въпроса дали мама не променяше правилата заради Джони. Нали преди той да отиде в лагера, всички (с изключение на мама) се хранехме по три пъти на ден.

Понякога нощем, когато не мога да заспя, си мисля за бъдещето (от което само ми става още по-трудно да заспя, но въпреки това го правя, както не можеш да се сдържиш да не провериш с езика си, ако имаш дупка в някой зъб). Но не за непосредственото бъдеще, а за бъдещето след шест месеца или след година, ако още сме живи дотогава.

Мама сигурно също се опитва да си го представи. Може би си мисли, че ще бъдем по-добре, ако Мат се премести някъде, както много хора напоследък, или ако аз намеря някой мъж да се грижи за мен, както направи Сами. Тогава цялата храна щеше да остане за Джони, докато той порасне достатъчно, за да започне сам да се грижи за себе си. Но зная също, че тя обича двама ни с Мат твърде много, за да ни пожертва. А Джони се нуждае от повече храна, за да укрепне и възмъжее.

Което е реален проблем за майка ми. Нещо, с което според мен тя е решила да не се занимава, докато татко и Лиза не си заминат.

30 юли

Джони, татко и Лиза са тук.

Пристигнаха тази вечер и беше чудесно.

Джони изглежда здрав. Каза, че ги хранели добре, макар че трябвало много да работят във фермата и за бейзбола им оставало по-малко време.

Татко е загубил няколко килограма, но той винаги си е бил слаб и не изглежда мършав. Обаче определено е поостарял след месец април, когато го видях за последен път. Косата му леко е посивяла, а лицето му е малко по-набръчкано.

Лиза изглежда добре. Личи си, че е бременна, но още не е много наедряла. Не зная дали трябва да има вид на жена в по-напреднала бременност, но лицето й е заоблено, а тенът й е страхотен. Предполагам, че баща ми се грижи тя да се храни както трябва, дори това да означава той самият да яде по-малко.

Видях как татко ни изгледа изпитателно всичките, така както ние на свой ред огледахме него и Лиза. Иска ми се да тежах малко повече (не вярвах, че някога ще го кажа!), защото видях, че се разтревожи за мен. А и си имаше достатъчно причини за притеснение. Предполагам, че като е видял, че Джони си е почти същият, се е надявал мама, Мат и аз също да сме добре.

Не че каза нещо друго, освен колко страхотно изглеждаме, колко е прекрасно да ни види, колко забавно било пътуването им насам заедно с Джони, докато той им разказвал случки от бейзболния лагер.

Но колкото и да беше чудесно да видим, че татко наистина е добре (защото човек винаги се тревожи повече за някой свой близък, с когото не може да се вижда), най-доброто от цялото му гостуване беше това, което ни донесе.

Пристигнаха с един миниван, зареден от горе до долу. Татко беше надписал всички кашони, като остави поне половината в нашия ван (който винаги прибирахме в гаража - при тези смутни времена нищо не трябваше да бъде оставяно на улицата). Но дори и при това разпределение на товарите, ни бяха необходими между десет и петнайсет минути, за да свалим и разопаковаме кашоните, предназначени за нас.

Сякаш бе Коледа. Баща ми беше донесъл кашони с консервирани храни: пилешка супа с фиде и зеленчуци, плодове и риба тон. Аз окончателно им загубих бройката, но успях да преброя до трийсет кашона, като всеки съдържаше по двайсет и четири консерви. Имаше кутии със спагети, мляко и картофено пюре на прах, бурканчета със сос с късчета месо и ябълков сос, бутилирана минерална вода и шест бутилки от десет литра с дестилирана вода.

- Откъде се взе всичко това? - учуди се Мат.

Мама плачеше толкова силно, че й бе трудно да говори.

- От колежа - отвърна татко. - Не отвори през есента и складът на стола в общежитието бе зареден с провизии. По-голяма част от персонала вече бе заминал, така че ние, останалите, си ги поделихме. Вземам голямо количество с мен за из път, както и за родителите на Лиза, и за мама, в случай че имат нужда.

Но това не беше всичко, въпреки че беше предостатъчно. Те ни дадоха четири одеяла, батерии, кутии с кибрити, чаршафи, кърпи за лице и баня, паста за зъби. Ароматизиран сапун за мен. Керосин. Препарат срещу насекоми и защитни кремове (всички се смяхме на последните). Анцузи за всички ни, които, разбира се, ни бяха широки, но можеха да се носят. Два електрически триона и два ръчни.

- Помислих, че докато съм тук, мога да помогна с рязането на дървата - рече татко.

О, и лампа с батерия, с която слънчевата стая отново щеше да изглежда светла и уютна.

Мама най-после се успокои достатъчно, за да отиде в своята стая и да донесе кутиите с нещата, купени за бебето - онези евтини дрехи, които тя бе толкова развълнувана да намери.

Бог ми е свидетел, но Лиза избухна в сълзи, когато видя какво е купила майка ми. Не спираше да ни прегръща, да ни благодари, че сме помислили за нея и бебето. Татко също се разплака и единственото, което ме удържа да не се присъединя към плачещите, бе мисълта колко е странно това. Джони завъртя очи, а Мат изглеждаше толкова засрамен, че накрая избухнах в смях, вместо в сълзи.

Лиза разгъваше всяка дрешка, ахкаше и охкаше, пляскаше възторжено с ръце, все едно бяхме на бебешко парти. Е, Мат и Джони прескочиха въздишките и вместо това, разопаковаха някои от пакетите с храна.

Все пак трябва да призная, че малките гащеризончета и ританки бяха много сладки.

Останахме будни до десет, когато мама, която щеше да спи в слънчевата стая, за да могат татко и Лиза да се настанят в нейната спалня, ни подкани да си лягаме.

Аз останах до късно, защото имам нови батерии. Много е забавно да си екстравагантен. Зная, че това няма да трае дълго, че дори тези планини от храна, които татко донесе, няма да траят вечно.

Но тази нощ мога да се преструвам, че вярвам.

31 юли

Татко каза, че дървата никога не стигат и винаги са нужни повече, колкото и да си мислим, че са големи запасите ни. Затова заяви, че докато е тук, ще сече заедно с Мат. Освен това ни предупреди, че не бива да ги оставяме отвън, нито да ги редим покрай къщата.

- До октомври вече няма да ги има - каза той. -Нищо и никой няма да са в безопасност.

Мама се замисли и реши, че е най-добре да складираме дървата в трапезарията, след като и бездруго вече не се храним там (не че и преди сме я ползвали редовно).

Затова, след като всички закусихме тази сутрин, преместихме мебелите от трапезарията в дневната. Започнахме с чупливите предмети, което не беше лесна задача, защото не можехме да ги увием във вестници, както щяхме да направим, ако все още имаше вестници. Но не счупихме нищо. След това се заехме с мебелите: минибара, бюфета, масите и столовете. Дори Лиза носеше столове, макар че татко я наблюдаваше загрижено, сякаш е направена от стъкло.

- Дневната заприлича на магазин за мебели втора употреба - обяви Джони.

- По-скоро на магазин за антики - поправи го мама.

Дневната стана почти неизползваема, но ние и без това не прекарваме много време там.

След като мебелите бяха преместени, татко отиде да сече дърва.

Двамата с Джони внасяхме насечените дърва в трапезарията. Мама покри пода със стари чаршафи, за да не се издраска. След като свършихме с цепениците, Джони излезе, за да помага на татко. Аз отидох в гората да събирам още подпалки. Мисля, че навлязох в собствеността на госпожа Несбит, но зная, че тя няма да се сърди, ако взема малко от подпалките й. Тази жена наистина трябва да се премести при нас. Не зная как иначе ще изкара зимата.

Вече толкова съм свикнала да прескачам ранния обяд, че го пропуснах, без въобще да се замисля, което все пак си е доста странно. За пръв път няма защо да се тревожим за храна, а аз все пак прескочих поредното си хранене.

Пък и без това вечерята се оказа пълно разочарование: само консерви риба тон и зелен боб. Не зная защо, но си представях, че ще си устроим малко пиршество.

Мама и Лиза се закискаха, когато видяха реакцията ми.

- Ще имаме истинско вечерно парти във вторник -обясни мама. - Само имай малко търпение.

Истинско вечерно парти. Искаше ми се да бяхме изчакали с изпразването на трапезарията.

Но въпреки че храната не беше особено вълнуваща, вечерята беше забавна. Беше страхотно Джони отново да е сред нас, а и той за пръв път имаше възможност да ни разкаже как е прекарал в лагера. Много от записалите се деца не дошли, което означавало повече храна, но пък и по-малко партньори за бейзбол. А и фермерската работа била доста тежка, особено в началото, но след като небето посивяло, животните започнали да усещат разликата и кокошките спрели да снасят толкова много яйца, а производството на мляко спаднало.

Но ние не искахме да говорим за това и побързахме да сменим темата. Татко ни разказа няколко вица и беше забавно да гледам как мама и Лиза въртят възмутено очи.

Но мисля, че най-готиното нещо се случи днес -Хортън най-сетне прости на Джони, задето го бе изоставил. Котаракът пренебрегваше брат ми, откакто той се прибра у дома. Животното седеше в скута на Мат, в моя, в този на мама, дори на татко. А след като Лиза не желаеше да има нищо общо с него, само подскачаше около нея и от време на време се стрелкаше към краката й.

Всички се смеехме на това, с изключение на Лиза и може би Джони и мен, защото не можех да забравя как изпаднах в истерия, че безценният домашен любимец на братлето си е отишъл завинаги.

Но тази вечер, след като се нахранихме, всички седяхме в слънчевата стая, осветена от прекрасната лампа с батерии. Мама плетеше, Лиза я гледаше, а останалите играехме на „Монополи“ - неустоимо изкушение за Хортън, който обичаше да разхвърля парчета наоколо. След като ясно ни показа, че подът е неговото царство, което той великодушно ни позволява да използваме, и ни подуши колкото за проверка на положението, котаракът се сви на кълбо до Джони и решително настоя да бъде почесан по главата.

Брат ми, разбира се, най-покорно се подчини. Хортън мъркаше като малко котенце и за един прекрасен миг всичко на този свят изглеждаше наред.

1 август

Оказа се, че представата на майка ми за вечерно парти включва нас, татко и Лиза, госпожа Несбит и Питър. Мисля, че е малко странно мама да покани приятеля си, но не по-малко странно беше втората жена на баща ми да отседне вкъщи, така че защо не.

Мама ме помоли да отида с колелото до госпожа Несбит, за да й кажа, а след това и до кабинета на Питър, за да го поканя. Джони режеше дървата, които татко и Мат бяха отсекли, така че само аз бях на разположение.

Съседката бе сърдита на татко след развода, но когато и предадох поканата, тя цялата светна от вълнение.

- Напоследък не излизам много - призна ми, което и на двете ни се стори толкова забавно, че се смяхме до сълзи.

После подкарах колелото към града, докато влажният и прашен въздух пълнеше дробовете ми. Когато стигнах, отидох направо в кабинета на Питър, но на вратата имаше табела, на която пишеше, че е затворено и докторът може да бъде намерен в болницата.

Не се изненадах, че е затворил кабинета си, но това бе едно от онези неща, които ме караха да осъзная колко различен е станал светът. Последните два дни бяха толкова страхотни, че бях забравила каква е действителността. Дори и сивото, с което смятах, че никога няма да свикна, сега беше част от живота.

Нещата са различни, когато знаеш кога ще е следващото ти ядене.

Отидох в болницата, която беше необичайно оживена. Във фоайето ме спряха и ме попитаха кого търся. Казах, че съм дошла при Питър по личен въпрос.

Тук все още имаше ток и беше странно да видя цялата сграда осветена. Все едно се намирах в някакво вълшебно царство или в тематичен парк в „Дисни“. „Болниленд“! Това ме накара да си спомня за съня с увеселителния парк, който имах преди време.

Разбира се, нещата в болницата бяха различни. Магазинът за сувенири беше затворен, както и кафенето. Предполагам, че това е болница без допълнителни развлечения, но при все това ми се струваше, че съм попаднала във вълшебно царство.

Мъжът от охраната (забелязах, че е въоръжен) се обади по пейджъра на Питър и след като почаках, ми каза да се кача на третия етаж в източното крило.

- Асансьорите са само за болните, възрастните и инвалидите - предупреди ме пазачът.

Разбрах намека му и поех по стълбите.

Питър изглеждаше уморен, но иначе беше наред. Казах му, че татко и Лиза са у дома, че Джони също ce е прибрал благополучно, че утре вечер ще имаме празненство и мама го кани да дойде.

Ако се е почувствал странно от поканата, Питър не го показа с нищо. Усмихна се почти толкова широко като госпожа Несбит и каза, че за него ще е удоволствие да дойде.

- Не съм излизал от тук вече почти седмица - довери ми той. - Мисля, че ми се полага поне една свободна вечер.

Още едно необичайно нещо. Доскоро направо се ужасявах от посещенията на Питър. Докторът винаги ни носеше нещо, дори и да е само консерва със спанак. Но сякаш не можеше да говори за нищо друго, освен за болести и смърт.

Но той изглеждаше толкова щастлив от поканата, че и на мен ми стана хубаво, че утре ще дойде на истинска вечеря у дома, нищо, че щеше да бъде с жената, която му беше нещо като гадже, децата й, бившия й съпруг, бременната му съпруга и разбира се, госпожа Несбит.

Докато слизах по стълбите, едва не се сблъсках с Дан. Толкова се изненадах да го видя, че ахнах. Той изглеждаше не по-малко шокиран.

- Какво правиш тук? - попитах го, преди той да има възможността да ми зададе същия въпрос.

- Майка ми е тук - обясни момчето. - Има западнонилска треска. Вече се оправя, но последните две седмици бяха много тежки.

Почувствах се виновна, че му бях толкова ядосана.

Дан улови ръката ми.

- Трябва да ти кажа нещо. Къде отиваш?

- Слизам долу - отвърнах. - Искам да кажа, връщам се у дома.

- Ще поговорим навън - кимна той и пусна ръката ми, което ме натъжи.

Не зная защо, но си представях, че пръстите му ще уловят моите и двамата ще тръгнем заедно, както някога. Ала вместо това, вървяхме като чужди хора, всеки зает със собствените си важни неща.

Отидохме към стойката за колела, където моят велосипед бе завързан с двойна верига.

- Миранда... - поде Дан и млъкна.

- Всичко е наред - успокоих го. - Просто ми кажи

- Скоро ще напусна града - рече той. - Вероятно следващия понеделник. Щях да тръгна по-рано, но исках да съм сигурен, че мама е добре.

Замислих се за Сами, татко и Лиза и се запитах колко още хора ще напуснат живота ми.

- Знаеш ли къде ще отидеш? - попитах.

Момчето поклати глава.

- Отначало смятахме да заминем всички. Мама, татко и аз. За Калифорния, защото там живее сестра ми. Само че видяхме името й в списъците. Така разбрахме, че е умряла. Никой не ни уведоми. Просто виждаш името и това е всичко. Баща ми го прие добре. Не откачи или нещо подобно. Но мама изпадна в истерия и заяви, че не го вярва. Затова аз казах, че ако намеря начин да замина, бих го направил.

Исках да му кажа колко съжалявам. Исках да го целуна, да го прегърна и утеша. Вместо това само стоях неподвижно и слушах.

- Татко каза, че това е грешка и трябва да продължим да живеем, а мама не е на себе си, така че няма значение - продължи той. - Не знаеш какво е. И се радвам, че не го знаеш, Миранда. Радвам се, че това още не те е докоснало. И се надявам никога да не страдаш. Сетне дойде лятото и не знаех какво да правя. Затова плувах. Мислех си, че навярно се влюбвам в теб, но не беше честно нито към теб, нито към мен. Защото накрая татко реши аз да замина. Идеята беше негова и той я сподели първо с мен, преди да съобщи на мама, защото знаеше, че тя пак ще изпадне в истерия. Той замени колата си за мотор и ме научи да го карам. Не исках да заминавам. Да напускам родителите си и теб. Но татко настоя и щях да съм заминал преди седмици, ако мама не се бе разболяла. Двамата се безпокояхме, че ако замина, докато е болна, никога няма да оздравее. Но сега се възстановява и трябва да тръгна, докато все още е топло. Баща ми твърди, че първите студове ще започнат след две седмици.

- През август?

Не повярвах.

Дан кимна.

- Татко каза, че ще е истински късмет, ако зимата не започне в началото на септември. Семейството ти мислило ли е да замине?

- Баща ми и мащехата ми заминават. В момента са за няколко дни при нас, а след това потеглят на запад.

- Може би ще се засечем по пътя. Миранда, искаше ми се нещата да са различни. Искам да знаеш, че преди да се случи всичко това, много те харесвах. Събирах смелост, за да те поканя на бала в гимназията.

Замислих се колко много би означавала тази покана за мен.

- Щях да приема - уверих го. - Може би някой ден ще отидем на бал.

- Ако съм тук, да знаеш, че имаме уговорена среща. Ще се опитам да ти пиша, но не зная дали писмата ще стигнат дотук. Миранда, никога няма да те забравя. Без значение какво ще се случи, винаги ще помня теб и езерото Милър.

Целунахме се. Интересно колко много означава тази целувка за мен. Може би никога няма да целуна друго момче, не и по същия начин, по който целунах Дан.

- Трябва да се връщам - каза той. - Мама ще се чуди къде съм.

- Късмет! - пожелах му. - Надявам се, че където и да отидеш, нещата ще са по-добре.

Отново се целунахме, но този път беше бърза целувка за сбогуване. Той забърза към болницата, а аз стоях там и гледах след него.

Зная, че Дан ме смята за късметлийка, задето съм „недокосната“ от всичко, което се случва. Би бил проява на самосъжаление, ако мисля другояче. Но понякога се чудя дали внезапният ужас да разбереш, че някой, когото обичаш, е мъртъв, е много по-непоносим, отколкото да наблюдаваш как животът чезне с всеки изминал ден.

Наясно съм, че е така. Защото Дан бе изгубил сестра си, а аз, доколкото ми е известно, не съм загубили никой близък, поне не завинаги. А Дан също е свидетел на чезнещия живот, но освен това майка му едва не бе умряла.

Честно, наистина осъзнавам каква голяма късметлийка съм.

Но сърцето ми се свива от болка, задето той така и не ме покани да му бъда дама на бала през май. Поне този спомен щеше да ме крепи, ако го бе сторил. А сега нямаше никога да имам такъв спомен и не вярвам, че някога ще имам нещо толкова прекрасно, за което да си мечтая.

2 август

Какво пиршество!

Мама и Лиза опекоха хляб (използваха последното брашно). Разбира се, нямаше обичайната смесена салата (удивително е как могат да ти липсват някои неща. Кой би помислил, че ще копнея за пълна купа със салата от марули?), но мама извади консерва със зелен и една с червен боб, подправи ги със зехтин и оцет и я обяви за салата от два вида боб. За основно блюдо имахме спагети с месен сос. Разбира се, сосът беше от буркан, но не си спомням кога за последен път съм яла каквото и да е говеждо, освен в сънищата си. Зеленчуковата гарнитура се състоеше от гъби.

Питър донесе две бутилки вино - бяло и червено, тъй като не знаеше какво ще включва менюто за вечеря. Мама позволи аз и Джони да пийнем по чаша вино. Светът и без това вървеше към своя край, така че защо не.

Госпожа Несбит беше направила десерт. Беше опекла целувки от белтъци на прах и ги бе напълнила с шоколадов крем.

Вечеряхме в слънчевата стая. Разположихме се край металната сгъваема маса, застлана с хубава покривка, а от дневната донесохме столове. Майка ми запали свещи, а в печката гореше огън.

Преди мама се гордееше с готварските си умения. Винаги опитваше нови рецепти. В някогашния свят никога не би поднесла готов сос или гъби от консерва. Но тази вечер беше толкова развълнувана и горда. Всички аплодирахме десерта на госпожа Несбит.

Дали се дължеше на уханието на прясно изпечения хляб, на виното или на това, че изобщо имахме храна, но всички прекарахме чудесна вечер. Аз се притеснявах от срещата между Питър и татко, но двамата се справиха с лекота, също като Лиза и мама, сякаш бяха стари приятели и това, да вечерят заедно, бе най-нормалното нещо на земята.

Разговаряхме. Шегувахме се. Наслаждавахме се на компанията си.

След вечерята с Мат раздигнахме масата. Никой не искаше вечерта да свършва, затова останахме да седим около трапезата.

Не си спомням за какво говорихме, но не е било нещо твърде сериозно, защото през цялата вечер не сме говорили за сериозни неща (дори Питър нито веднъж не спомена за болести и смърт), когато Джони изведнъж попита:

- Всички ли ще умрем?

- Хайде, стига - засмя се мама, - не съм чак толкова лоша готвачка.

- Не, говоря сериозно - настоя по-малкият ми брат. - Всички ли ще умрем?

Родителите ни се спогледаха.

- Не и в близко бъдеще - заяви Мат. - Имаме храна и отопление. Ще се справим.

- Но какво ще стане, когато храната свърши? - не се отказваше Джони.

- Извинете ме - рече Лиза, - но не желая да обсъждам това.

Стана и излезе от стаята.

По нещастната физиономия на татко разбрах, че се разкъсва между желанието да я последва и това, да остане. Накрая все пак стана и излезе.

И така, пак бяхме само ние, както през последните два месеца.

- Джони, заслужаваш честен отговор - заговори Питър. - Но никой не знае какво ще се случи. Може би правителството ще ни осигури храна. Все някъде трябва да има запаси. Остава само да живеем ден за ден и да се надяваме на най-доброто.

- Зная, че няма да преживея това - обади се госпожа Несбит. - Но аз съм стара, Джони. Ти си младо, здраво и силно момче.

- Но какво ще стане, ако нещата се влошат? - намесих се. Не зная защо го направих. Може би, защото на брат ми току-що му казаха, че ще оживее, а никой не си направи труда да увери и мен в същото. - Ако изригването на вулканите не е най-лошото нещо, което може да се случи? Ами ако Земята оцелее, но не и хората? Това би могло да се случи, нали? И не след милион години. Може да стане сега, следващата или след пет години. Какво ще стане тогава?

- Когато бях малък, си фантазирах за динозаврите -рече Питър. - Както го правят децата. Изчетох всичко, което открих за тях, научих латинските им имена, можех да разпозная отделните видове по скелета им. Не можех да проумея как така тези удивителни животни са изчезнали. Но разбира се, те не са изчезнали, а са еволюирали, превръщайки се в птици. Животът може и да не продължи по същия начин, както досега, но ще продължи. Животът устоява на всякакви изпитания. Винаги съм вярвал в това.

- Насекомите винаги оцеляват - вметна Мат. - Ще оцелеят и сега.

- Страхотно! - възкликнах. - Хлебарките може да еволюират, така ли? И комарите ще станат големи, колкото орлите?

- Може пеперудите да пораснат - рече по-големият ми брат. - Представи си ги с криле от половин метър, Миранда. Представи си как светът искри в цветовете на пеперудите.

- Аз залагам на комарите - заяви госпожа Несбит.

Всички толкова се стреснахме от циничното й изказване, че избухнахме в смях. Смеехме се толкова високо, че Хортън се събуди и скочи внезапно, което ни накара да прихнем още по-силно.

Татко се върна, но Лиза не слезе повече при нас.

3 август

Татко и Мат работиха през целия ден. Когато татко дойде за вечеря, ни съобщи, че двамата с Лиза ще тръгнат рано на другата сутрин.

Зная, че не биваше да се изненадвам, но ме заболя да го чуя.

Днес Лиза остана през повечето време в леглото. Майка ми се качи няколко пъти горе, за да се увери, че е добре, но тя така и не се показа.

- Тревожи се за родителите си - обясни ми мама. -И разбира се, безпокои се за бебето. Иска да се установи възможно най-скоро, а колкото по-дълго чакат, толкова по-трудно ще е да се пътува.

Чудя се дали Лиза щеше да бърза толкова много, ако Джони не бе попитал за края на света.

Татко направи сандвичи с риба тон за себе си и Лиза и ги занесе в стаята им. Помислих, че ще ocтане там, а на сутринта ще тръгне рано, така че няма да имам възможност да го видя отново.

Но след час той се присъедини към нас в слънчевата стая.

- Искаш ли двамата да отидем за малко на верандата, Миранда? - попита ме.

- Разбира се - зарадвах се на предложението му и излязохме.

- Не съм имал много възможност да поговоря с теб - започна татко, след като се настанихме на двойния люлеещ се стол. - Прекарах доста време с Мат и Джони, но много по-малко с теб.

- Няма нищо - успокоих го. - Рязането на дърва е важна работа.

- Ти и братята ти сте важни - поклати глава татко. -Миранда, искам да знаеш колко много се гордея с теб.

- Гордееш се с мен? - учудих се. - Защо?

- Поради милион причини. Защото си умна, забавна и красива. Защото започна да плуваш, когато повече не можеше да се занимаваш с фигурно пързаляне. Заради всички неща, които правиш, за да облекчиш живота на майка си. Защото не се оплакваш, а имаш толкова много основания да го правиш. Защото си дъщеря, с която всеки баща би се гордял. Знаех, че съм постъпил правилно, като те помолих да станеш кръстница на бебето, и през последните няколко дни за сетен път се уверих, че съм бил прав. Радвам се, че съм твой баща. Толкова много те обичам.

- Аз също те обичам - промълвих. - И бебето ще бъде добре. Всичко ще бъде наред, сигурна съм.

- И аз съм сигурен, че ще бъде - съгласи се татко и ме прегърна.

Останахме смълчани за известно време, защото знаехме, че думите са излишни.

Накрая той стана и отиде при Лиза. Поседях на верандата още малко, замислена за бебета и пеперуди и това, какъв ще бъде остатъкът от живота ми. Когато вече не остана за какво да мисля, влязох вътре и останах заслушана още известно време в тишината.

4 август

Баща ми и Лиза си тръгнаха тази сутрин.

Станахме заедно с тях и закусихме. Мама откри бурканче с конфитюр от ягоди и използва последния хляб. Ние пихме компот от праскови и портокалов сок на прах. Татко и мама пиха кафе, а Лиза - чай.

Татко прегърна всички ни и ни целуна за довиждане. Трябваше да събера цялата си воля, за да не се вкопча отчаяно в него. Знаехме, че може никога повече да не се видим.

Той обеща, че ще ни пише при всяка възможност и ще ни осведоми как е баба.

Когато се качиха в колата, Лиза заяви, че тя ще шофира. Баща ми плачеше толкова силно, че не можеше да кара.

9 .

6 август

Тази сутрин се събудих с мисълта, че повече никога няма да видя Сами. Нито пък Дан.

Толкова съм изплашена, че никога вече няма да видя и татко.

Не зная как ще оцелея, ако никога вече не видя слънчевата светлина.

7 август

Преди вечеря отидох в стаята на Мат. Исках да проверя дали има книги от библиотеката, за да ги върна утре.

Но докато търсех книгите, брат ми влезе.

- Какво, по дяволите, правиш в моята стая? - извика той.

Така се стреснах, че се вцепених.

-Пo цял ден сека дървета - продължи Мат. – Уморен съм,мръсен съм, гладен съм и през всяка проклета минута трябва да бъда все с Джони, и се кълна, че ще убия баща ни, защото не остана тук, за да се грижи за нас.

- Съ-съжалявам - заекнах.

- Да, и аз. Но няма полза от много извинения.

9 август

Всички сме изпаднали в паника. Човек би могъл да си помисли, че като имаме толкова запаси от храна, би трябвало да сме по-радостни, но съвсем не изглеждаме така.

Забелязах, че мама отново пропусна закуската. През последните два дни не я видях и да обядва. Мат по цели дни само дървета сече, затова си мисля, че и той не обядва. Напоследък с него почти не може да се разговаря.

Никой не ми казва какво да правя, но мисля, че ще е по-добре отново да се върна към режима на комбинираната закуска и обяд, или брънч⁵.

Плаши ме това, че мама яде вече по-малко, макар че още имаме храна в къщата. Това би трябвало да означава, че тя не вярва, че това, което татко донесе (заедно с онези наши запаси, които бяхме складирали отпреди идването му), ще ни помогнае да оцелеем достатъчно дълго.

Трябва да се измисли нещо, което да върне този свят в релсите на нормалното. Вече не помня кога за последен път ни бяха пускали електричеството, дори и за няколко минути посред нощ. Мама се старае поне един от нас всеки ден да слиза в града, за да проверяваме дали има някакви вести в пощата (която напоследък се превърна в новинарски център на нашата общност) или дали ще се раздават храни, но все се връщаме с празни ръце у дома.

Освен това стана по-студено. Температурата не се вдигна над шестнайсет градуса.

11 август

Падна първата слана. Беше много малка, но въпреки това ни разтревожи.

- Защо още сме тук? - попита ме Джони тази сутрин. - Другите заминават на юг.

- Не всички заминават - възразих най-вече защото въпросът му ме изнерви.

Брат ми никога не е бил много разговорлив, но като се върна от лагера, ми се стори още по-мълчалив от обичайното. Сякаш тази история го бе състарили преждевременно, преди да има шанса да си поживее като тийнейджър.

- Повечето от децата в лагера ми разказаха, че техните семейства се готвят да се местят - продължи той. - А и лагерът беше запълнен само наполовина. Вчера в града налетях на Арън и той ми съобщи, че много от учениците вече са заминали, защото упорито се говори за затваряне на някои училища.

- Арън не е от тези, на които може много да се вярва - отбелязах.

- Но баща му е в училищния съвет - припомни ми Джони.

- Добре, значи, може да му се вярва. Но ние няма да ходим никъде и за теб ще е по-добре да не говориш с мама за това.

- А ти мислиш ли, че трябва да заминем? - не спираше да ме разпитва брат ми.

Усещането беше странно, защото той внезапно ми прозвуча точно като мен, когато попитах Мат за нещо подобно.

-Нe можем да оставим госпожа Несбит – обясних му. - А дори и да се качим в колата, за да отидем някъде другаде, без да знаем кога ще се установим, какво ще правим, ако там няма храна, нито къде да живеем? Някои хора го правят, но не мисля, че мама ще го стори.

- Може би тогава само един от нас трябва да се махне от тук - предложи Джони. - Например Мат или аз . А ти да останеш тук с мама и госпожа Несбит.

-Ти не си достатъчно голям - припомних му. -Така че престани да мислиш за това. Ние ще сме добре. Имаме храна, дърва, дори нафта за отопление. А и нещата ще се подобрят. Не може да стане по-зле.

Брат ми се ухили.

-Точно това повтарят всички - изтъкна той. - И грешат.

14 август

Днес по време на вечерята (консервирано пилешко и смес от зеленчуци) Джони каза:

- Зная, че наближава моят рожден ден, но не очаквам подаръци, така че не се безпокойте за това.

Напълно бях забравила за рождения му ден.

Когато се опитах да изброя всичко, което ми липсваше, трябва да добавя и пазаруването.

Мама каза, че Джони постъпи много зряло, предупреждавайки ни, че не желае подаръци, като трябваше да признае, че няма какво да му подари за рождения му ден, но това не означавало, че празникът му няма да е специален. Което според мен значеше, че за вечеря ще има повече зеленчуци или може би някакви допълнителни консерви, за да си направим за десерт плодова салата.

Или може би ще изпием другата бутилка вино, която Питър бе донесъл, и всички ще се напием.

Това, което ме дразни у Джони, е, че е способен на такива велики жестове, докато аз не съм. Не мога точно да кажа дали се вълнувам, или не за моя собствен рожден ден, понеже е чак през март, а освен това съм убедена, че дотогава ще има да се тревожим за много други неща.

Отново започнах да се храня два пъти дневно, но това не се оценява като жест на зряла личност.

И дори никой от нас да не го споделя гласно, всички сме разтревожени, защото нямаме никакви новини от татко. Пощата е така объркана, писмата се влачат със седмици, докато пристигнат, а вероятно много от тях въобще не стигат до получателите си. Няма основание да си мислим, че скоро ще можем да научим нещо за него, но е ужасно да си мислим, че с Лиза безвъзвратно са изгубени.

Мама всяка сутрин слуша радио и съм напълно сигурна, че ако останалата част от Съединените щати бе изчезнала или нещо подобно, тя щеше да ни го съобщи. Така че по-вероятно е татко и жена му да са в безопасност, където и да се намират сега.

Все пак би било хубаво да се чуем.

15 август

Попитах мама дали няма поне малки признаци на подобрение. Дали наводненията, земетресенията и изригванията на вулкани са спрели.

Тя отвърна, че няма, че след като лунната гравитация се е променила веднъж, нещата никога няма да бъдат същите, както преди.

- Но нещата няма да се влошават повече, нали? -предположих.

Майка ми очевидно не споделяше очакванията ми.

- А колко по-лошо може да стане? - попитах я.

Тя ми обясни, че имало изригнали вулкани в такива места, където никой не ги очаквал, като Монреал например. Изглежда, се появили вулкани там, където никога досега не били изригвали, защото земната кора била много дебела, но притеглянето на Луната дотолкова се усилило, че лавата вече можела да разкъсва земната кора. Вулканите причинявали пожари, както и съпътстващите ги мощни земни трусове, а цунамитата помитали все повече територии от все по-смаляващите се крайбрежия. Хората бягали презглава от вулканичните райони, както и от земетръсните зони или от застрашените от потопите брегове, заради което положението се влошавало дори и в най-стабилните места.

И разбира се, не се разминало без епидемии.

Веднъж започнала, мама не можеше да спре. Ние вече трето утро осъмвахме със слана, но много по-зле било в Нова Англия и северните части на Средния запад, където от седмици наред страдали от убийствени студове. И цялата реколта загинала.

О, да, имало и силно земетресение в опасна близост до някаква атомна електроцентрала, която експлодирала или нещо подобно. Май че ми спомена за Калифорния.

- Сега разбираш ли колко сме щастливи ние тук? -попита ме тя накрая.

- Никога не съм казвала, че не сме! - изкрещях насреща й, защото не се чувствах никак щастлива.

Или поне не в този момент. Само я попитах дали нещата ще се пооправят, което не е същото, като да й бях заявила, че искам да имаме ток, горещ шоколад, телевизия и абитуриентски бал с истински срещи с момчета, които да очаквам с нетърпение.

Това е всичко, за което си мисля сутрин, когато се събудя, и вечер, преди да заспя.

- Не ми говори с такъв тон! - кресна ми мама.

- Какъв тон? - развиках се. - Ти си тази, която повиши тон! Какво излиза? Че ти вечно можеш да ми крещиш, а аз не мога, така ли?

Впуснахме се в разгорещено надвикване, което от седмици не бяхме правили. Не и след онази ужасна история с Хортън. Наговори ми на един дъх каква неблагодарница съм била, как само съм си седяла и нищо не съм вършела, колко съм се самосъжалявала.

- Дяволски си права, че изпитвам огромно самосъжаление - креснах вместо отговор. - И как няма! Животът ми е достатъчно скапан, а и нямам представа дали ще оцелея. На всичко отгоре имам майка, която не ме обича. Трябваше да замина с татко и Лиза. Той ме обича, а ти - не!

- Върви си! - процеди мама. - Просто се махни!Не искам да те гледам повече!

Бях толкова смаяна, че за миг се вцепених. Сетне побягнах от къщата. Но след като го направих, се оказа, че нямам представа къде да отида или какво да направя. Метнах се на колелото и се оставих краката ми да ми подсказват накъде да продължа. И за моя искроена изненада (макар че ми се струва, че краката ми по бяха чак толкова изненадани), се озовах пред къщата на Меган.

Майката на приятелката ми ми се стори остаряла с десет години от последната ни среща насам. Но все пак ми се усмихна, като ме видя, сякаш беше нещо съвсем нормално да се появя изневиделица. Поне вече не ми напомняше за майката на Беки.

- Меган е в стаята си - каза ми тя. - Ще се зарадва да те види.

Запътих се натам. За миг се зачудих какво ли, по дяволите, става там вътре. Но почуках на вратата й, извиках й, за да разбере, че съм дошла, и влязох при нея.

Меган лежеше на леглото и четеше Библията. Изплаших се, като видях колко е отслабнала. Но не изглеждаше луда или нещо от този сорт, пък и напоследък вече никой на нищо не се учудваше.

- Миранда! - изписка тя и за миг отново беше моята приятелка. - Толкова съм щастлива, че си тук. Сядай! Разкажи ми всичко!

Така и сторих. До най-малката подробност. За мама за караниците ни, за Джони, за Мат, за татко и Лиза, за Хортън и за това, как Дан щеше да ме покани да бъда неговата дама на абитуриентския бал, само че сега е лудница- Сигурно съм й говорила безспир някъде към половин час, като тя ме прекъсваше само за да вметне някой и друг уточняващ въпрос или да нададе нечленоразделен звук в знак на пълна симпатия.

-Леле! - отрони Меган, когато най-после свърших. - Животът ти е ужасен.

Ну знаех дали да избухна в сълзи или да прихна от смях. Спечели последното.

- Е, преживявам един от онези моменти, които може да се опишат с фрази от сорта на: „Като изключим това, госпожо Линкълн, хареса ли ви пиесата?“⁶ - добавих.

- Всички ги преживяват.

- Дори и ти? - усъмних се.

Меган кимна.

- Зная какво трябва да направя - заговори приятелката ми. - И го правя по най-добрия начин, на който съм способна. Но дори и да разбирам, че това е божията воля и че нямам право да задавам въпроси, искам да съм сигурна, че душата на мама е спасена, както и тази на баща ми, и твоята душа, Миранда, и на всички други, които обичам. Моля се непрекъснато, но не мисля, че това ще промени нещо. Всички ние сме в ада, Миранда. И само Бог знае какво е най-доброто за нас, но все пак адът си остава ад.

- Така ли мисли и преподобният пастор Маршал? -запитах.

Останах направо шокирана да я чуя да говори по този начин.

- Той казва, че Бог ни наказва заради греховете ни - обясни тя. - Всички сме грешници. Зная колко грешна съм самата аз. Жадувам за разни неща, Миранда. За храна. Понякога толкова много копнея за храна. И имам похотливи помисли. Не ме гледай толкова стреснато. Аз съм на шестнайсет. Да не би да си въобразяваш, че никога не съм имала похотливи помисли!

- И за кого? - попитах.

- За Том Дженкинс - призна Меган и се засмя. – И за Джеймс Бел. И за господин Мартин.

- Всички си падахме по господин Мартин - напомних й. - Половината от момичетата в гимназията „Хауъл“ ще отидат директно в ада, ако копнежите по господин Мартин са грях. Но Том Дженкинс? Не съм мислила, че е твой тип. Той е доста див, Меган.

- Зная - кимна тя. - Но вярвах, че ако ме обича истински, бих могла да го накарам да се промени. Нo сексуалните ми фантазии не се отнасяха за това, ако разбираш какво искам да кажа. Не съм го желала само за да спася душата му.

- И преподобният Маршал смята, че всички ужасни неща са се случили, защото си имала похотливи мисли за Том Дженкинс? - попитах.

- Това е прекалено опростено - отбеляза тя. - Исках да кажа, че аз съм толкова грешна, колкото и всички останали, така че едва ли ще имам шанс да направя нещо. Може и да изпитвам само греховни желания, но Сами действително прави нещо с нейните похотливи мисли, така че ако Господ ми е разгневен, то би трябвало да е по-разгневен на нея, а още повече - на всички други по-големи грешници на земята. Ние наистина здравата сме оплескали нещата.

- Говори само за себе си, моля - поправих я и двете се разсмяхме. - Не мога да повярвам, че луната се килна тъй яко само защото искам да отида с Дан на абитуриентския бал - заговорих убедено. - Какъв е смисълът Господ да ни е направил хора, ако не иска да постъпваме като хора?

- За да види дали можем да се издигнем над човешката си природа - тутакси ми обясни Меган. - Ева е накарала Адам да изяде ябълката и с това бил сложен краят на щастието им в Райската градина.

-Ето че в края на краищата всичко се свежда все до храната - изкоментирах компетентно и отново прихнахме.

Не мога да опиша колко е прекрасно да се смееш с Меган. Зная, че тя е откачена, за да желае смъртта. Когато толкова много хора измират ежедневно, трябва просто да се наредиш на опашката и да си изчакаш реда. А приличаше на говорещ скелет. Но все още си оставаше моя приятелка. За пръв път, откакто това се случи, имах чувството, че съм успяла да си върна нещо обратно.

- Май ще трябва да се връщам у дома - казах. - Нямам къде да отида.

Меган кимна.

-Миранда... - изрече тя и замълча, както често правеха хората напоследък и което вече бях свикнала да очаквам. - Миранда, не зная дали пак ще се видим...

- Разбира се, че ще се видим - уверих я. - Или двете с майка ти смятате да заминете?

- Мисля, че тя ще замине, след като аз умра - рече тя. - Но дотогава оставаме тук.

- Тогава съм сигурна, че пак ще се видим - опитах се да я ободря поне малко.

Меган обаче само поклати глава.

- Не идвай пак - помоли ме. - Трябва да докажа на Бог, че наистина се разкайвам. Обаче не мога да го постигна, ако ти ме подтикваш да си мисля за Том Дженкинс и за храната, и за това, колко са ужасни нещата сега. Не искам да се сърдя на Бог, но като те видя, у мен се надига гняв, макар и не много. Заради това повече не мога да се виждам с теб. Трябва да пожертвам приятелството ни, понеже не ми е останало друго, което мога да принеса в жертва и така да докажа на Господ колко много го обичам.

- Мразя този твой Господ - изрекох решително.

- Тогава си намери свой Господ - убедено ми заяви тя. - Хайде, Миранда, моля те! И ако някога се чуеш със Сами, предай й, че съм се молила всеки ден за душата й, така както се моля и за твоята.

- Ще го направя - обещах й. - Сбогом, Меган!

И тогава се случи най-лошото. През цялото време, докато бях там, тя лежеше в леглото, подпряна на възглавниците. Но сега, като се наканих да си тръгвам, се опита да стане и видях, че едва събра сили да се понадигне. Трябваше отново да се опре на възглавниците, докато се прегръщахме и целувахме, след което рухна в леглото.

- Добре съм - увери ме тя. - Хайде, Миранда, върви си. Обичам те!

- И аз те обичам - изрекох сподавено и побягнах от нея, от къщата й, без дори да се сбогувам с майка й.

Метнах се на велосипеда си и подкарах направо към дома. Толкова бързо въртях педалите, че вероятно изгорих калориите, които трябваше да пестя и да изхабя за цели три дни.

Оставих колелото в гаража и изтичах в къщата. Мама седеше в кухнята и плачеше.

- Мамо! - извиках и се хвърлих в прегръдките й.

Тя ме прегърна тъй силно, че едва си поемах дъх.

- О, Миранда! - разплака се още по-силно. - Толкова съжалявам! Толкова съжалявам...

- И аз съжалявам - признах й и наистина беше така.

Не за нещо, което бях казала преди това. Съжалявах, задето я измъчих, за това, че не можех да сторя нищо, за да й спестя тревогите.

Много я обичам. Тя беше добра в един свят, в който доброто беше оскъдно. Понякога забравях това или негодувах срещу него. Но тя е добра и ме обича и мислеше единствено как да защити Мат, Джони и мен.

Ако Господ търси жертвоготовни хора, трябва само да погледне мама.

18 август

Рожденият ден на Джони.

Мат реши да не сече дърва днес следобед и играхме бейзбол, с всичките завои и обръщания, ловене и хвърляне на топката, защитаване на базите и удряне в целта.

Мама удари топката така силно, че на Мат му бяха необходими цели пет минути, за да намери къде я бе запратила.

После отидохме на вечеря при госпожа Несбит. Трябва да призная, че това беше много приятна промяна в ежедневието ни, да седнем да се храним в нечия друга кухня.

Домакинята ни беше приготвила страхотна трапеза. Започнахме с плодова салата, а после продължихме с юфка с риба тон и грах. За десерт госпожа Несбит ни поднесе сладкиши от овесена каша със стафиди, които Джони винаги бе обичал. Бих могла да се закълна, че мама беше загрижена, задето толкова много от хубавата овесена каша бе отишла само за сладкиши, но все пак изяде два. Ние, останалите, плюскахме като прасета -зная го, защото излапах поне четири парчета. Вероятно лакомията ми гарантираше билет за първа класа към ада.

Но през цялото време, докато вечеряхме, госпожа Несбит грееше от щастие. Навярно беше планирала това празненство от няколко седмици и сега действително успя да ни изненада.

Джони заяви, че иска да произнесе реч. Шумно го приветствахме. Той наистина се изправи и реших, че е подготвил предварително речта си, защото беше почти безупречна.

Той каза, че знае колко ни е трудно в момента, че не е ясно дали бъдещето ще ни донесе нещо по-добро, но най-важното било, че сме загрижени един за друг и докато сме все така сплотени, ще се справим. Накрая дори призна, че ни обича.

Мама се разплака, но това бяха сълзи на щастие. И аз пролях няколко такива.

Странна работа. Съвсем ясно си спомням моя рожден ден, караниците ми с майка ми, защото настоявах да организирам грандиозно парти с много момчета и момичета, а тя искаше да е нещо по-скромно. Аз и креснах тогава: „Довери ми се най-после!“, а тя ми извика: „Не ме изкушавай!“. Караниците между нас започнаха в утрото след нейния рожден ден и мисля, че престанаха чак вечерта преди моя рожден ден. Цели четири седмици семейни войни за това, какво парти да организирам.

Накрая всичко беше върховно: имаше момчета и момичета, пица, кейкове, без бира, не липсваха и някои неконтролирани забавления.

Трудно ми е да повярвам, че някога съм била толкова млада.

Предполагам, че Джони никога няма да бъде.

⁵ Brunch (англ.) - комбинация от късна закуска и ранен обяд, жаргон, образуван от сливането на английските думи за „закуска“ (breakfast) и „обяд“ (lunch). - Бел. прев.

⁶ Често използван пример за невероятна глупост и нетактичност. Този въпрос задали на вдовицата на президента Ейбрахам Линкълн: „Като изключим това, че убиха президента в театъра, иначе хареса ли ви пиесата, госпожо Линкълн?“. - Бел. прев.

10 .

22 август

Днес мама отиде до пощата (все още никакво писмо от татко) и на вечеря ни каза, че е имало обява - в петък в гимназията щяло да се състои общо събрание за новата учебна година.

Обикновено през август във времето настъпват промени, които напомнят, че хубавите дни са към своя край. Хладни вечери. Дните не са толкова дълги. Появява се усещането, че след две седмици отново сме на училище.

Но напоследък всички дни са едни и същи: студени, сиви и сухи. Понякога е задушно, ала никога не вали. А слънцето не грее, така че е трудно да се разбере дали дните стават по-къси.

Не бях мислила за училище, но сега осъзнах, че го очаквам с нетърпение. Зная, че няма да е училището, което помня. Навярно ще е по-зле, отколкото през юни, а тогава си беше доста гадно. Но поне ще има какво да правя. Да се видя с хора. Може и да не обичам тестовете и домашните (кой ли ги обича?), но пък може да се преструваш, че имаш някаква цел. Всичко в училище е очакване: теста в петък, справка за оценките в края на месеца, дипломирането след две години.

Вече не говорим за бъдещето. Нито дори за това, което ще стане утре. Сякаш ще урочасаме утрешния ден, ако го споменем.

Колкото и гадно да е понякога в училище, пак е по-добре да го има. Ще отида на събранието с мама в петък, за да разберем какво са решили.

26 август

Записвам тук разни работи, но не ги чета. Всичко е достатъчно скапано и не е нужно нещо постоянно да ми го напомня.

Но току-що прочетох това, което съм написала преди няколко дни. Колко хубаво било училището и всякакви подобни тъпотии. Тестове. Ха-ха. Справка за оценките. Ха-ха. Бъдещето. Най-голямото ха-ха.

Мама, Джони и аз тази вечер отидохме на срещата. Мат предпочете да си стои вкъщи, за да остане малко на спокойствие.

Залата в училището беше пълна, което на пръв поглед би било добър знак, ако не беше пълна с родители и деца на най-различна възраст. Май се бяха събрали всички родители и деца, останали в района на училището.

Зад дългата маса на подиума седяха председателят на училищния съвет (който се оказа таткото на Арън, а Джони доста се развълнува от това) и останалите членове на съвета, които все още бяха в града, както и двама от директорите. Говореше бащата на Арън.

- По непотвърдени данни половината от децата в окръга няма да се върнат тук на училище - каза той. - Още по-голям процент от учителите, директорите и служителите също няма да започнат работа.

Странно. Ходя в града поне два пъти седмично и макар че определено бях забелязала по-малко хора по улиците, не се бях замислила за това. Всички магазини бяха затворени. Една бензиностанция беше отворена всеки вторник. Но предположих, че не виждам хора, защото няма какво да правят, ако дойдат в града. Не ми бе хрумвало, че са заминали. Или са твърде болни, за да дойдат. Или умират.

- Ресурсите ни са ограничени - продължаваше бащата на Арън. - Миналата седмица губернаторът се свърза с всички председатели на училищните съвети в Пенсилвания и ни уведоми, че не можем да очакваме помощ от щата. Всеки окръг ще трябва сам да се оправя. Ние определено не сме по-зле от останалите окръзи, но това не е кой знае какво. - В този момент настъпи пълна тишина. Дори децата, които плачеха, се умълчаха. - Училищният съвет, или онези, които останаха от него, се опитваме да решим как да се справим при дадените обстоятелства. Тези решения не бяха взети набързо, нито лесно. Нашите деца също са тук. - Помислих, че ще заяви, че изобщо няма да има училище, но той не го направи. Поне не точно. -Смятаме, че имайки предвид възможностите ни, ще е най-добре да останат две училища. Гимназията и началното училище в Мейпъл Хил. Родителите може да изпращат децата си в това училище, което е по-близо до домовете им. Учебната година ще започне на трийсет и първи август.

- А автобусите? - подвикна един родител.

- Няма да има училищни автобуси - отвърна председателят на съвета. - Не и в близкото бъдеще.

- Но аз живея на почти десет километра от гимназията - обади се друг родител. - А Мейпъл Хил се намира на шестнайсет километра. Имам две деца в началните класове. Как ще стигнат до училището?

- Ще трябва сам да се справите - каза бащата пи Арън. - Може би ще се уговорите с някой от съседи да ги кара с колата.

Думите му бяха посрещнати с дружен смях.

- А храната? - извика друг родител. - Моите деци гладуват. Разчитах на обедите в училище.

- Не можем да осигурим обеди - отряза го председателят. - Дайте на децата си голяма и питателна закуска, а след това ще ядат, когато се върнат от училище.

- А ще ни кажете ли откъде ще дойде тази голяма и питателна закуска? - изкрещя една жена.

Бащата на Арън не й обърна внимание, както и на останалите, които шумяха недоволно.

- Всъщност в училищата няма електричество - оповести вместо това. - Умоляваме родителите да дадат фенерчета на децата си. Ще се опитаме да се възползваме максимално от дневната светлина, но напоследък тя е доста оскъдна. Занятията ще започват в девет сутринта и ще продължават до два следобед, но това вероятно ще се промени, когато дните станат по-къси.

- А отоплението? - провикна се друг родител.

Трябва да призная, че председателят на училищния съвет проявяваше завидно търпение. На негово място отдавна да съм избягала от залата, но той само въздъхна примирено.

- Училищата се отопляват с природен газ. Миналата седмица говорих с вицепрезидента на компанията. Той не можа да ми гарантира, че след септември ще има подаване на газ по тръбите.

- Чакайте малко! - извика един мъж. - Това само за училищата ли се отнася, или за всички?

- За всички - рече бащата на Арън. - Повярвайте ми, бях много настоятелен по въпроса. Служителят, с когото говорих, ми каза, че в най-добрия случай доставките на газ ще стигнат до началото на октомври.

- Дори за болницата? - обади се друг. - Те имат електричество. Ще имат ли и отопление?

- Не зная нищо за болницата - отвърна председателят. - Може би имат система за отопление с електричество, но училищата не разполагат с такава. Ние зависим изцяло от природния газ и сме длъжни да предвидим, че през октомври няма да има доставки на такъв.

- Значи, искате децата ми да вървят пеша петнайсет километра, за да мръзнат и гладуват в училище! - избухна една жена. - Това ли ни казвате?

- Освен това ви уведомявам, че няма да има извънкласни занятия - продължи бащата на Арън, без да й обръща внимание. - Няма да има класове по някои от предметите. Опитваме се да разделим учителите, доколкото е възможно, поравно между двете училища и смятаме, че ще има достатъчно преподаватели, но не бива да разчитате на определен учител или предмет. Няма да има лабораторни упражнения, нито физкултура. Имаме късмет, че госпожа Ъндърхил, училищната сестра, все още не е напуснала. Тя ще работи на смени в двете училища. Умолява, ако някой ученик не се чувства добре и се оплаква от нещо, да не бъде изпращан на училище. Нямаме възможност да се свържем с родителите, ако се наложи детето да бъде върнато у дома. Освен това се опасяваме, че може да зарази останалите.

- А как ще сме сигурни, че госпожа Ъндърхил ще остане? - извика един от родителите. - Или учителите? Ами ако решат да изчезнат оттук?

- И това може да стане - кимна председателят. -Никой от нас не може да е сигурен какво ще се случи следващия месец или по-следващия. Опитваме се да направим най-доброто, което можем. Според нас дори и ограниченото училище е по-добре, отколкото да няма никакво. Ако мислите, че ще е по-добре децата ви да се обучават у дома, просто идете в едно от двете училища и подайте молба за съответните учебници. -Изчака смело няколко минути, сетне добави: - Някакви други въпроси?

Оказа се, че има доста, но повечето бяха свързани с природния газ. Предполагам, че хората за пръв път научиха, че доставките ще спрат.

Чак като се прибрахме у дома, осъзнах, че използваме природен газ за кухненската печка и бойлера.

Попитах мама за това и тя ми каза, че ще готвим и ще топлим вода на печката с дърва, така че всичко ще е наред. Добави още, че не знае как ще се справят тези, които нямат печки с дърва, но предположи, че ще напуснат града, ще заминат на юг или някъде другаде. Ала тази сутрин чула по радиото, че в Северна Каролина паднала слана, така че не била сигурна, че на друго място ще е по-добре.

Нито един от посевите не се развиваше добре, защото вече почти месец нямаше слънце. Нито пък беше валяло. Всички щяхме да замръзнем и да измрем от глад, където и да живеехме.

Е, не го каза точно така. Всъщност заяви, че ще бъдем добре, защото имаме храна, отопление и сме заедно.

Освен това заръча на мен и Джони да си помислим за училището. Нямала нищо против, ако решим да опитаме. Ако искаме да останем у дома, с Мат щели да ни учат и пак всичко щяло да е наред. Не бивало да се тревожим, ако един от двама ни иска да ходи на училище, а другият предпочита да остане у дома. Трябвало всеки да реши за себе си какво да прави, а тя щяла да приеме решенията ни.

Мисля, че ще опитам да ходя на училище. Ще е доста странно и непривично да съм в училище без Меган, Сами и Дан, както и без повечето от учениците, които познавам. Но ако досега не съм свикнала със странните неща, не зная кога ще стане.

27 август

Мама каза, че разстоянието до Мейпъл Хил и до гимназията е едно и също, така че няма значение кое ще изберем. Ho ако решим да ходим на училище, би предпочела двамата да изберем едно и също.

Днес следобед говорих с Джони за това. Той заяви, че не изгаря от желание да ходи на училище, но ако ходи, предпочита да е в Мейпъл Хил. Предполагам, защото му е по-познато.

Аз пък предпочитам да ходя в гимназията. Началното училище е наистина бебешко: от предучилищен до трети клас. Дори не зная дали ще мога да се пъхна зад чиновете.

Това си е голям майтап, защото Джони е по-висок от мен.

27 август

Гаден ден.

Първо, часовникът ми спря. Предполагам, че батерията му е свършила, само че нямаше как да отскоча до мола и да си купя нова. А пък онзи в стаята ми бе електрически, така че вече от седмици не работеше.

Имаше време, когато можех да погледна през прозореца и да добия представа за часа. Е, не че можех да определя дали е два, или три след полунощ, но зората се различава от нощта.

Само че напоследък небето непрекъснато е сиво и е доста по-трудно да се разбере кога се съмва. Можеш да видиш дали небето е по-светло, но вече нямаше изгрев. Така че сега съм в леглото и нямам представа кое време е. Не зная защо това бе толкова важно за мен, но беше.

Когато тази сутрин най-после се измъкнах от леглото, мама изглеждаше по-мрачна от обичайното. Очакваше ни голям набор от лоши новини.

Първо, миналата нощ беше паднала убийствена слана. Листата вече бяха почнали да капят от дърветата, а сега всички растения в градината бяха мъртви. Имахме чувството, че вече е краят на октомври, а след като беше едва краят на август, то зимата щеше да е зверска.

Мама беше вкарала вътре това, което бе останало от зеленчуците, посети през пролетта, но те не вървяха добре. Мижави домати. Още по-мижави тиквички. При все това ние им се радвахме, а задушени със зехтин си бяха истинско пиршество. Но мечтите й за консервирани зеленчуци се бяха изпарили, а аз знаех, че тя се тревожи за хранителните ни запаси.

Прекарахме деня навън, като изкопавахме картофите, морковите и ряпата, които тя бе засадила. Всички бяха по-дребни от обикновено, но все пак беше нещо и можехме да се храним с тях няколко дни и така да спестим от консервираните зеленчуци.

Тогава, докато ни казваше за попарените от сланата зеленчуци, мама ни съобщи, че когато пуснала радиото, нямало никакъв сигнал.

Имаме три радиоприемника на батерии и опитала всички. И ние се пробвахме да ги пуснем, защото не искахме да й повярваме. Ала, разбира се, тя казваше истината. От всички се чуваше само пукане на статично електричество.

Вече от месеци не бях слушала радио. Не исках да научавам нищо. Но зная, че мама всяка сутрин слуша новините и ни казва всичко, което трябва.

Сега вече не искахме да знаем никакви новини.

Предполагам, че и радиостанциите нямат електричество. Мат ни обясни, че макар по-големите да разполагат с генератори, то и те били с ограничен капацитет.

Но след като не знаеш какво става в истинския свят, беше по-лесно да мислиш, че изобщо няма такъв, че Хауъл, Пенсилвания, е единственото обитаемо място, останало на Земята.

Ами ако вече нямаше Ню Йорк, Вашингтон или Ел Ей? Даже не си представях, че съществуваха Лондон, Париж или Москва.

Откъде можехме да знаем? Дори вече не знаех колко е часът.

29 август

Нещо страшно се случи днес и не зная дали трябва да кажа на мама, или на Мат.

Пожелах да отида с колелото до града. Исках да разбера какво е да се отиде с колело до гимназията, в случай че двамата с Джони решим да я посещаваме. До Мейпъл Хил можеше да се върви по черни пътища, но за да се стигне до гимназията, беше по-удобно да се мине през града.

Освен това трябваше да върна няколко книги в библиотеката. Не зная какво ще правим, когато я затворят. Сега работеше два дни в седмицата, в понеделник и петък, също като пощата.

Завързах книгите с канап (навън температурата беше около шест градуса, но заради сухия въздух и липсата на слънце ми се струваше още по-студено), натоварих ги върху багажника на колелото и поех към града. Спусках се надолу по хълма към Мейн Стрийт, когато усетих нещо различно. Отне ми миг да разбера какво е и тогава чух някакви хора да се смеят.

Напоследък, тъй като почти нямаше движение, се чуваше доста надалече. Само дето нямаше много какво да се чуе. В пощата винаги имаше хора, а понякога и в библиотеката, но като цяло градът изглеждаше пуст. Предполагам, че в болницата беше оживено и шумно, но от известно време не съм ходила там.

Не ми хареса този смях. Звукът беше плашещ и намалих ход, за да намеря място, където да скрия велосипеда. Оттам можех да виждам какво става на две пресечки по-надолу.

На Мейн Стрийт имаше пет момчета. Познах две от тях: Еван Смодърс, който беше с една година по-голям от мен, и Райън Милър - той беше в отбора по хокей на Мат. Другите младежи изглеждаха на неговата възраст или навярно малко по-големи.

Райън и още едно от момчетата държаха пушки. Не че имаше по кого да стрелят. Улицата беше съвсем пуста, с изключение на тях петимата.

Двама от младежите сваляха шперплата от прозореца на един магазин. После сигурно единият щеше да счупи стъклото и да нахлуе вътре.

Всички магазини в града бяха празни. Нямаше кой знае какво да се вземе и се зачудих защо ще си правят труда да влизат. Изглежда, май повече ги интересуваше шперплата. Те го свалиха и го натовариха в пикапа, спрян до тротоара.

Стоях там и ги наблюдавах около пет минути (тъй като нямах часовник, трябваше да гадая за времето). Никой не се опита да ги спре. Доколкото можех да преценя, май бях единствената, която ги видя какво правят.

Сетне си спомних, че ако се върна с две пресечки, мога да отида напряко по задните улици до полицейския участък.

Никога досега не съм била толкова изплашена. Бандата, изглежда, не разбра, че съм там, но ако ме забележеха, сигурно щяха да ме застрелят. А може би нямаше да си дадат този труд. Може би просто щяха да ми се присмеят. Нямаше как да зная.

Но изведнъж ме обзе силен гняв, докато ги гледах как рушат магазина и крадат шперплата, за да го натоварят в пикапа си, чийто резервоар навярно бе зареден догоре с бензин. Сетих се за Сами и за онзи тип, с когото бе заминала, и си помислих как подобни банди вилнеят наоколо, ограбват вещите на беззащитни хора, които се нуждаят от тях, за да ги продадат на онези, които бяха в състояние да ги платят. Без значение как.

И така гневът в мен надделя над страха и подкарах велосипеда към полицейския участък. Нямах представа дали полицаите биха могли да стигнат навреме до Мейн Стрийт, но поне можех да идентифицирам двама от бандитите.

Само че когато стигнах до участъка, беше затворено. Вратите бяха заключени.

Заудрях с все сила. Не виках, защото бях само на две пресечки от мястото, откъдето бандата крадеше шперплат. Страхувах се, че ако ме чуят, може да разберат, че съм ги видяла. Надникнах през единия прозорец. Естествено, вътре беше тъмно и не видях никого.

В Хауъл никога не е имало голям полицейски участък. Не сме и имали нужда. Но предполагах, че все пак има някой дежурен.

Излезе, че съм грешала.

Опитах се да измисля къде другаде бих могла да отида. Сетих се за пожарната. Но си спомних, че последния път, когато Питър идва у дома, ни каза, че хората палели огньове в домовете си, за да се стоплят, а сетне, когато къщите пламвали, нямало кой да угаси пожарите, защото пожарната била затворена. Затова в болницата имали много случаи с тежки изгаряния. Накрая ни предупреди да внимаваме с огъня.

Беше лекция, типична за доктора. Поне спря да ни предупреждава да внимаваме с комарите, защото те просто изчезнаха, когато се застуди.

Като се замислих за приятеля на мама, си спомних за болницата. Поне там имаше хора. Карах около километър повече, за да заобиколя главната улица и да стигна до там.

Нещата определено бяха различни от последното ми идване. Двама въоръжени охранители стояха пред главния вход, а други двама пазеха входа за спешни случаи. Около двайсет души чакаха пред него.

Приближих към главния вход.

- Забранено е да влизат посетители - каза ми единият пазач. - Ако се нуждаеш от спешна помощ, върви при вратата за спешното и изчакай някоя сестра да те пусне.

- Трябва да говоря с някой полицай - заявих. - Ходих в участъка, но там нямаше никой.

- Не можем да ти помогнем - отряза ме пазачът. -Ние сме частни охранители. Нямаме нищо общо с полицията.

- Но защо сте тук? - настоях. - Къде са полицаите?

- Тук сме, за да се погрижим в болницата да не влиза никой, който не се нуждае от медицинска помощ -осведоми ме мъжът. - Пазим да не проникват хора, които искат да крадат храна, продукти или лекарства. Не зная къде са полицаите.

- Сигурно са напуснали града - предположи вторият пазач. - Познавам двама от тях, които още преди месец заминаха със семействата си на юг. Защо ти трябва полицай? Някой нападнал ли те е?

Тръснах глава отрицателно.

- Не е много разумно момиче на твоята възраст да се мотае самичко наоколо - поклати глава неодобрително мъжът. - Аз не позволявам на дъщерите ми и на съпругата ми да излизат без мен.

Другарят му кимна.

- В такива времена трябва да си много внимателен. Жените вече никъде не са в безопасност.

- Благодаря ви - промърморих, макар да нямах представа за какво им благодарях. - Предполагам, че е най-добре да се прибирам у дома.

- Направи го - съгласи се пазачът. - И си стой вкъщи. Кажи на родителите си, че трябва да са по-внимателни с децата си. Един ден някое момиче като теб може да излезе с колелото си и никога повече да не се прибере у дома.

Треперих през целия път обратно. Всяка сянка, всеки неочакван шум ме караха да подскачам.

Нямаше да отида в гимназията. Единственият начин, за да се стигне до там, беше да се мине през града.

А до Мейпъл Хил можеше да се върви само по черните пътища, където бе възможно да те дебне какво ли не. Не трябваше да разчитам, че Джони ще ме пази.

Когато се прибрах, мама не забеляза, че книгите от библиотеката са същите, с които бях тръгнала. Тя попита дали има писма от татко и аз я излъгах, че не е имало.

Вероятно не беше лъжа, но въпреки това се почувствах зле.

Не зная какво да правя.

30 август

По време на вечерята майка ни попита какво сме решили за училището.

- Не мисля, че ще ходя на училище - отвърна Джони. - Пък и няма да съм единственият.

- Нали разбираш, че ще трябва да учиш тук? - предупреди го мама. - Не можеш просто да седиш и нищо да не правиш.

- Зная - кимна брат ми. - Ще работя усърдно.

- А ти, Миранда? - обърна се тя към мен. Тутакси избухнах в сълзи. - О, Миранда! - въздъхна мама с тона, който казваше: „Не започвай пак“.

Изтичах от кухнята и хукнах нагоре по стълбите до стаята си. Дори аз осъзнавах, че се държа като дванайсетгодишна.

След няколко минути Мат почука на вратата и му извиках да влезе.

- Добре ли си? - попита той. Издухах носа си и кимнах. - Нещо конкретно ли те притеснява? - продължи да ме разпитва.

Въпросът му беше толкова нелеп, че започнах да се смея истерично.

Помислих, че ще ме зашлеви, но след миг също се засмя. Бяха ни нужни няколко минути, за да се успокоим, но накрая го сторихме и му споделих за случилото се в града. Всичко. Казах му за онези момчета, затворения полицейски участък и какво са ми казали пазачите пред болницата.

- Не си казала на мама нищо? - изненада се брат ми. - Защо?

- Тя и бездруго си има достатъчно тревоги.

Брат ми остана мълчалив за известно време.

- Пазачите навярно са прави - рече накрая. - Може би двете с мама вече не бива да излизате сами. Предполагам, че е безопасно да ходите до госпожа Несбит но не и по-далеч.

- Значи, сме затворници - заключих.

- Миранда, всички сме затворници - сви рамене Мат. - Мислиш ли, че искам да живея така? Не мога да се върна в „Корнел“. Не зная дали все още съществуни „Корнел“, но дори и да го има, не мога да отида до там нито с кола, нито с велосипед, нито на стоп. Аз също съм заклещен тук. И това никак не ми харесва, не по-малко, отколкото на теб.

Никога не съм знаела какво да кажа, когато Мат ми признае, че е нещастен. Затова останах мълчалива.

- Права си за гимназията - поде той. - Повече не бива да ходиш в града. От сега нататък аз ще ходя до пощата и библиотеката. Но ако искаш да посещаваш Мейпъл Хил, ще те водя сутрин, а следобед ще те вземам.

Замислих се за предложението му. Нямах кой знае колко голямо желание да ходя на училище. От друга страна, полудявах само при мисълта, че ще стоя затворена у дома. Може би никога няма да напусна Хауъл. Исках поне да мога да излизам от къщи.

- Добре - съгласих се. - Ще опитам в Мейпъл Хил. Но не казвай на мама какво се е случило. Не искам излишно да се тревожи.

Мат кимна.

Предполагам, че утре ще е първият ми учебен ден. Ха-ха.