ГЛАВА 7

Пиукането от командното табло изтръгна Люк от дрямката. Джедаят премига, за да прогони съня от очите си, и набързо прегледа екраните на уредите.

— Арту — извика той и се протегна, доколкото можеше, в тясната пилотска кабина. — Пристигнахме. Приготви се.

Отвърна му нервно пиукане.

— Стига, Арту, успокой се — смъмри го Люк, хвана внимателно лоста за хипердвигателите и усети как Силата нахлу в него.

Моментът почти бе настъпил… Ето! Той дръпна лоста, пред очите му се появиха безкрайни звездни линии и след секунди отново се превърнаха в белите точки на звездите. Точно пред тях беше планетата на ногрите Онор. Арту подсвирна.

— Знам — съгласи се Люк, усещайки леко премаляване.

Лея му беше казала какво да очаква, но въпреки предупреждението гледката бе стряскаща. Под разпокъсаните бели облаци цялата повърхност на планетата изглеждаше кафеникава. Лея наричаше тази трева холм — местното онорско растение, което Империята беше моделирала генетически, за да извърши систематичното унищожение на растителния свят на планетата. Чрез тази измама, както и с незначителната помощ — първо на Вейдър, впоследствие и на Траун, Империята бе купувала службата на ногрите в продължение на повече от четири десетилетия. Дори и в този момент групи смъртоносни командоси ногри бяха пръснати из галактиката и се сражаваха и гинеха заради хората, чиято хладнокръвна измама и лицемерно съчувствие ги бяха превърнали в роби.

Арту изпиука и Люк отклони поглед от безсловесния паметник на имперската безскрупулност.

— Не знам — призна той, когато въпросът на дроида се появи на екрана. — Първо трябва да доведем група специалисти по природна среда и екология. Макар че не изглежда много обнадеждаващо, нали?

Дроидът изцъка — електронен еквивалент на човешкото свиване на рамене, но внезапно звукът се превърна в изненадано пиукане. Люк светкавично вдигна глава и видя как над тях прелетя малък патрулен кораб.

— Май ни засякоха — подхвърли той възможно най-нехайно. — Да се надяваме, че екипажът на кораба е от ногри, а не от имперски войници.

— Изтребител, подай данните си за самоличност — измяука от предавателя дълбок котешки глас.

Люк превключи предавателя и се присегна със Силата към патрулния кораб, който бе завил обратно и сега се носеше към тях, готов за нападение. Въпреки разстоянието би трябвало да долови излъчването на пилота, ако беше човек. Не усещаше нищо, следователно оня отсреща бе ногри. Или поне така се надяваше.

— Говори Люк Скайуокър — каза той. — Син на лорд Дарт Вейдър, брат на Лея Органа Соло.

След значителна пауза отсреща враждебно попитаха:

— Защо сте дошли?

Люк знаеше, че според обичайните правила на учтивостта не биваше да заговаря за изчерпаните си енергийни клетки, преди да попита как са вождовете на ногрите. Но Лея неведнъж бе споменавала колко я бяха поразили чувството за дълг и неподправената честност на ногрите.

— Енергийните клетки на кораба ми се изчерпаха — отвърна той. — Надявам се при вас да получа помощ.

От предавателя се чу тихо съскане.

— Излагате ни на голяма опасност, сине на Вейдър. На Онор постоянно идват имперски кораби. Ако са ви забелязали, всички ще пострадаме.

— Разбирам опасенията ви — отвърна Люк и почувства как от раменете му се смъква огромният товар на съмнението. Щом ногрите се тревожеха да не е бил забелязан от имперски кораби, значи по всяка вероятност не бяха отхвърлили поканата на Лея да въстанат срещу Империята. — Ако предпочитате, ще си замина веднага.

Сдържа напрегнато дъха си, а зад него Арту жалостиво изпиука. Ако ногрите се хванеха за предложението му, нямаше да стигнат доникъде с оставащите им енергийни клетки. Очевидно ногрито в патрулния кораб бе помислил същото.

— Лейди Вейдър вече рискува много заради ногрите — каза той. — Не можем да ви позволим напразно да излагате на опасност живота си. Последвай ме, сине на Вейдър. Ще ви отведа на най-безопасното място, което могат да ви предложат ногрите.

Според Лея само на един малък участък от цялата планета можело да се отглеждат други растения освен изменената от биоинженерите на Империята трева холм. Кабарак и майката на рода Кимбар я крили с Чубака и Трипио в едно от селата там и благодарение на уменията си и с доста късмет я опазили от шпионите на Империята. Към координатите на Онор Лея беше приложила и местоположението на Чистата земя и когато Люк последва патрулния кораб към повърхността на планетата, веднага му стана ясно, че не се насочват към Чистата земя.

— Къде отиваме? — попита той, когато се гмурнаха под слоя облаци.

— В бъдещето на нашия свят — отвърна ногрито.

— Аха — измърмори под нос Люк. Пред тях се виждаше двойна линия от набраздени скали, които приличаха на стилизирани гребени на татуинските пясъчни дракони. — И бъдещето ви е в планината, така ли? — попита той.

От предавателя се чу тихо съскане:

— Както лейди Вейдър, а преди нея и лорд Вейдър вие също можете да четете в душите на ногрите.

Люк сви рамене.

— И все пак къде отиваме?

— Други ще ви кажат — отвърна пилотът. — Аз трябва да ви оставя. Сбогом, сине на Вейдър. Родът ми дълго ще пази спомена за този ден — патрулният кораб рязко се изви нагоре и изчезна в космоса…

И изведнъж отнякъде в съвършен синхрон изскочиха два бойни въздухода и застанаха от двете страни на изтребителя.

— Приветстваме те, сине на Вейдър — обади се нов глас от предавателя. — За нас е чест да те водим. Последвай ни, моля.

Единият въздуход пое отпред, другият се нареди зад тях. Люк остана в средата, опитвайки се да разбере накъде летят. Доколкото виждаше, планинските склонове бяха пусти и голи като цялата повърхност на планетата. Арту изпиука и на екрана пред Люк се появи съобщение.

— Река ли? — попита Люк и надникна навън. — Къде… аха, виждам я. Идва от мястото, където се събират двете планински вериги, нали?

Дроидът потвърди. Приближиха се, Люк видя белите камъни под водата и реши, че реката изглежда доста пълноводна и бърза. Вероятно това обясняваше защо клисурата между двете планински вериги е толкова дълбока и с толкова стръмни изсечени склонове.

След няколко минути стигнаха до края на скалистите възвишения. Първият въздуход зави наляво, издигна се над склона и изчезна зад висока канара. Люк го последва и се усмихна, сещайки се за един подобен случай: „Ще минеш през просеката и…“ Изтребителят заобиколи възвишенията и потъна в сянката на скалите.

Изведнъж се оказаха в съвсем различен свят. По тесните брегове на реката се виждаше обилна зеленина. Арту подсвирна удивено.

— Това са растения! — възкликна Люк и едва след като произнесе думите, си даде сметка, колко абсурдни са.

Зеленината нямаше на какво друго да се дължи, но да намери растения на Онор…

— Това е бъдещето на планетата — обади се един от пилотите на въздуходите със стаена гордост в гласа. — Бъдещето, което ни дари лейди Вейдър. Мястото за кацане е пред нас.

Мястото за кацане се оказа неголяма площадка на една скала в реката, на два километра от входа на закътаната клисура. Люк внимателно спусна изтребителя, държейки сметка за бързите води на реката. За щастие скалната площадка се оказа по-широка, отколкото изглеждаше от петдесет метра височина. Въздуходите изчакаха той да кацне, след това завиха и се насочиха обратно към входа. Люк изключи системите на изтребителя и се огледа.

Зеленината не беше толкова еднообразна, колкото му се бе сторило на пръв поглед. Виждаха се най-малко четири различни оттенъка, подредени на ясно очертани редове, очевидно дело на ногрите. На едно място от реката се подаваше тръба за напояване и се губеше сред растителността. Люк реши, че ногрите използват напора на реката, за да изкачват вода за поливане. На няколко метра надолу по течението под една скала се гушеше колиба. Пред вратата й стояха двама ногри, единият със светла кожа със стоманен цвят, другият доста по-тъмен. Двамата тръгнаха към него.

— Ето ги и посрещачите — подхвърли Люк, натисна бутона за отварянето на люка и се обърна към Арту: — Ти стой тук. Изобщо няма да си подаваш носа навън. Цопнеш ли във водата както при първото ни пътуване до Дагоба, ще бъдеш истински късметлия, ако съберем всичките ти парчета.

Нямаше нужда да повтаря заповедта си. Арту изпиука нервно и след това въпросително.

— Сигурен съм, че са приятелски настроени — увери го Люк, свали пилотския си шлемофон и се изправи. — Не се безпокой, няма да се отдалечавам много.

Скочи на земята и се насочи към посрещачите. Двамата ногри бяха спрели в края на площадката и мълчаливо го чакаха. Люк се присегна със Силата, искаше му се да долови излъчването — или поне някаква частичка от него — на непознатите същества.

— Приветствам ви от името на Новата република — започна той, когато приближи достатъчно, че да надвика грохота на водата. — Аз съм Люк Скайуокър, син на лорд Дарт Вейдър и брат на Лея Органа Соло — той протегна лявата си ръка с дланта нагоре, както му беше казала да направи Лея.

По-възрастният ногри пристъпи напред и докосна с муцуна дланта на Люк. Ноздрите му се долепиха до кожата и джедаят едва се сдържа да не дръпне дланта си заради гъделичкането.

— Поздравявам те, сине на Вейдър — каза ногрито и пусна ръката на Люк. Двамата посрещачи едновременно паднаха на колене и разпериха ръце встрани в жеста на уважение, който Лея беше описала. — Аз съм Овкевам от племето бахтор. Служа на народа на ногрите тук, в бъдещето на нашия свят. Чест за нас е да ви посрещнем.

— Вашето гостоприемство е чест за мен — отвърна любезно Люк и двамата ногри се изправиха. — А кой е спътникът ви?

— Аз съм Кабарак от племето кимбар — отвърна по-младият ногри. — Родът Вейдър за втори път ми оказва честта де се срещне с мен.

— Кабарак от племето кимбар — повтори Люк и се взря напрегнато в него. Значи това беше младият командос, рискувал толкова много, за да доведе Лея при народа си и след това да я защити от върховния адмирал Траун. — Благодаря ти за вярната службата към сестра ми Лея. Семейството ми е в дълг към теб.

— Дългът не е твой, сине на Вейдър — обади се Овкевам. — Той по-скоро принадлежи на народа на ногрите. Действията на Кабарак от племето кимбар са само началото на нашата отплата.

Люк кимна, без да знае какво да каже.

— Вие наричате това място бъдещето на вашия свят, така ли? — попита той, за да смени темата.

— Това е бъдещето, дарено на народа на ногрите от лейди Вейдър — отвърна Овкевам и махна в кръг, обхващайки цялата долина. — С нейния дар изчистихме земята от отровените от Империята растения. И един ден тук ще отглеждаме достатъчно храна за всички.

— Чудесно! — кимна Люк.

Навън, в покритите с тревата холм равнини всяка зеленинка би се хвърляла отдалеч на очи. Но тук сред планинските вериги, които спираха любопитните погледи отвсякъде освен откъм небето, съществуваше голяма вероятност имперските войници изобщо да не заподозрат за съществуването й. Реката доставяше вода за напояване, по-малката географска ширина предполагаше по-дълъг цикъл за растеж, отколкото в Чистата земя, а няколко поставени на подходящо място експлозива можеха да преградят реката или да съборят част от скалите и да погребат доказателствата за тайния бунт срещу Империята.

И ногрите бяха планирали, организирали и създали всичко това за един месец! Нищо чудно, че Траун и Вейдър ги ценяха толкова като служители.

— Направихме го единствено благодарение на лейди Вейдър — каза Овкевам. — Не можем да ти предложим кой знае какво гостоприемство, сине на Вейдър. Но малкото, което имаме, е твое.

— Благодаря — кимна Люк. — Но както вече изтъкна пилотът на патрулния кораб, присъствието ми на Онор е заплаха за вас. Ако можете да ми доставите резервни енергийни клетки за кораба, ще излетя възможно най-бързо. Ще си платя, разбира се.

— За нищо на света няма да приемем заплащане от сина на лорд Вейдър — отвърна Овкевам, сякаш възмутен от самата мисъл за подобно светотатство. — Помагайки ви, ще изплатим една нищожна част от дълга на народа на ногрите.

Люк кимна и едва потисна въздишката си. Ясно бе, че ногрите преливаха от добри намерения, но беше крайно време да спрат с приказките си за изкупуването на вината заради службата към Империята. Императорът беше оплел в лъжовната си мрежа цели раси и далеч по-напреднали в развитието си същества от ногрите.

— Първо трябва да узнаем дали имате излишни енергийни клетки, които да стават за кораба ми. Как можем да проверим?

— Това вече е направено — отвърна Кабарак. — Въздуходите ще занесат новината в космодрума на Нистао. Енергийните клетки и техниците за инсталирането им ще дойдат, преди да се е мръкнало.

— А дотогава ви предлагаме нашето гостоприемство — добави Овкевам и изгледа намръщено Кабарак. Сигурно мислеше, че младият ногри трябва да го остави той да води разговора.

— Поканата ви е чест за мен — отвърна Люк. — Водетб ме.

Колибата под надвисналата скала се оказа доста тясна. По-голямата част от помещението бе заето от два тесни нара, ниска масичка и стар автомат за приготвяне на храна, смъкнат от някой малък кораб. Но поне вътре беше по-тихо, отколкото вън.

— Това ще бъде твоят дом, докато си на Онор — каза Овкевам. — С Кабарак ще стоим на пост отвън. Ще те защитаваме, ако трябва, и с цената на живота си.

— Няма да е нужно — увери го Люк и внимателно огледа стаята, която очевидно беше приготвена за дългосрочно обитаване. — А какво правите вие двамата тук, ако не е тайна?

— Аз се грижа за това място — отвърна Овкевам. — Обикалям нивите, за да наглеждам развитието на растенията. А Кабарак от племето кимбар… — той погледна младия ногри и на Люк му се стори, че в погледа му проблесна насмешлива искрица. — Кабарак е беглец от народа на ногрите. И в този момент много наши кораби го издирват в космоса.

— Разбирам — кимна Люк.

След заплахата на върховния адмирал Кабарак да бъде подложен на разпит от имперските инквизитори бе станало въпрос на живот и смърт младият командос да „избяга“ от затвора и да изчезне безследно. И също толкова важно бе да се разпространи вестта за измамничеството на Империята сред командите ногри, разпръснати из галактиката. Двете цели се допълваха.

— Гладен ли си? — попита Овкевам. — Искаш ли да си починеш?

— От нищо нямам нужда, благодаря — отвърна Люк. — Мисля, че ще е най-добре да се върна при кораба и да извадя изчерпаните енергийни клетки.

— Може ли да дойда да ти помогна? — попита Кабарак.

— С удоволствие приемам помощта ти — отговори Люк. Не се нуждаеше от помощ, но колкото по-скоро ногрите изработеха въображаемия си дълг, толкова по-добре. — Да вървим, инструментите са в кораба.

— Пристигна ново съобщение от Нистао — Кабарак безшумно се приближи в тъмното до Люк, който седеше на земята, облегнат на колесника на изтребителя. — Капитанът на имперския кораб е решил да направи тук някои малки поправки в системите. Работата ще отнеме не повече от два дни — той млъкна и след секунда продължи неуверено: — Вождовете поднасят извиненията си, сине на Вейдър.

— Не е необходимо — отвърна Люк. В черното небе над надвисналото крило на изтребителя блестеше тънка линия звезди. Значи беше прикован тук за още два дни. — Когато дойдох при вас, знаех, че може да стане такова нещо. Съжалявам, налага се да ви се натрапя за още малко.

— Присъствието ви тук в никакъв случай не е натрапничество.

— Оценявам гостоприемството ви — Люк кимна към звездите над тях: — Значи имперските войници не са забелязали кораба ми?

— Нима синът на Вейдър няма да разбере, ако това се случи?

Люк се усмихна в тъмнината.

— Джедаите не са всесилни, Кабарак. Много трудно е да се усети далечната заплаха.

Но все пак Силата беше още с него. Имперският кръстосвач можеше да се появи в далеч по-неподходящо време — например докато екипът техници ногри пътуваше към долината или при излитането на Люк. Един бдителен капитан щеше да забележи всяко необичайно раздвижване и тогава операцията щеше да се провали.

Той долови леко движение, по-скоро го почувства, отколкото го чу, през грохота на реката. Кабарак седна до него.

— Това място не е достатъчно нали? — попита тихо ногрито. — Вождовете го наричат нашето бъдеще. Но то не е.

Люк поклати глава:

— Не е — призна той. — Със създаването на тези ниви сте свършили огромна работа и те ще ви помогнат за изхранването на народа. Но чак да е бъдещето на планетата… Аз не съм специалист, Кабарак. Но от видяното тук не ми се вярва, че Онор може да бъде спасен.

Ногрито със съскане си пое въздух между острите като игли зъби. Звукът едва се чу от шума на течащата под тях вода.

— Ти изрече мисълта на мнозина от народа на ногрите — каза той. — Едва ли някой мисли другояче.

— Ще ви помогнем да си намерите нов дом — обеща Люк.

— В галактиката има много планети. Ще намерим място, където да започнете отначало.

Кабарак изсъска отново:

— Но няма да е като Онор.

Люк усети как на гърлото му заседна буца, и промълви:

— Не.

Известно време никой не проговори. Люк слушаше грохота на реката и сърцето му се свиваше от жал за ногрите. Но той не можеше да промени стореното на Онор. Джедаите наистина не бяха всесилни.

Долови нов полъх на въздуха — Кабарак се беше изправил.

— Гладен ли си? — попита той. — Мога да донеса храна.

— Да, благодаря — отвърна Люк.

Ногрито се скри в сенките. Люк въздъхна, намести се по-удобно и отново се облегна на колесника. Терзаеше го мисълта, че не може да помогне на ногрите, а да остане тук още два дни, беше направо непоносимо.

Погледна нагоре към тънката линия звезди, чудеше се какво си беше мислила Лея за положението тук. Дали и тя беше разбрала, че Онор не може да бъде спасен? Дали не бе намерила разрешение на проблема? Или е била твърде заета с непосредствените грижи по оцеляването и изобщо не е надничала толкова напред в бъдещето?

Намръщи се, бодна го усещане за вина. Някъде там, на Корускант, сестра му щеше да роди близнаци. Нищо чудно вече да го бе направила. Разбира се, Хан беше с нея, но на Люк също му се искаше да бъде при нея. Но щом не можеше да отиде физически …

Пое си дълбоко въздух и се насили да се отпусне. Веднъж на Дагоба бе успял да докосне бъдещето. Видя приятелите си и разбра накъде бяха поели. Тогава Йода го наставляваше, но ако сега успееше да намери подходящата пътека на времето, може би щеше да зърне поне за миг племенниците си. Напрегна волята си и внимателно се присегна със Силата.

Лея беше коленичила в тъмнината, държейки в ръцете си бластер и лазерен меч, сърцето й препускаше, изпълнено със страх и решителност. Зад нея стоеше Уинтър, прегърнала здраво двете бебета, сякаш съвсем безпомощна и лесноранима. Чу се глас — на Хан, — изпълнен с гняв и решителност. Някъде наблизо беше Чубака — на горните етажи — заедно с Ландо. Пред тях се движеха неясни фигури, съзнанията им бяха пълни с ожесточение и хладна смъртоносна решимост. Някой стреля с бластер, последва го втори и една врата рязко се отвори…

— Лея! — прошепна Люк, тялото му се разтресе силно и той изскочи от транса.

Последният образ от видението блесна за миг и се разтвори в нощта на Онор. Зад сянката на злото към сестра му и децата й се приближаваше някой, когото той не успя да види. Но със сигурност беше човек, който владее мощта на Силата…

— Какво става? — измяука над него глас на ногри.

Люк отвори очи. Над него се бяха навели Кабарак и Овкевам. Лъч от фенерче осветяваше кошмарните им лица с бледа светлина.

— Видях Лея — каза той, усещаше треперенето в гласа си. — Тя и децата й бяха в беда — пое си пресекливо дъх и изтласка адреналина от тялото си. — Трябва да се върна на Корускант.

Овкевам и Кабарак се спогледаха и по-възрастният каза:

— Но щом като бедата вече я е сполетяла…

— Не, не става въпрос за сега. Гледах в бъдещето. Не знам колко време напред.

Кабарак докосна Овкевам по рамото и близо една минута двамата си говориха тихо на езика на ногрите. Спокойно, заповяда си Люк и се вглъби в джедайската техника за успокоение. Спокойно. Ландо беше там — много добре си спомняше, че долови присъствието му във видението. Но доколкото знаеше, Ландо все още беше в Пътуващия миньорски град на Нклон. Това означаваше, че Люк имаше време да се върне на Корускант, преди нападението над Лея да стане реалност.

Така ли беше? Истинското бъдеще ли показваше видението? Дали някаква намеса би могла да промени видяното? „Трудно е да се разбере — бе казал Учителят Йода за видението на Люк на Дагоба. — Бъдещето никога не е едно.“ След като и Йода, така дълбоко познаващ Силата, не бе в състояние да преодолее несигурността…

— Стига да искаш, сине на Вейдър, командосите ще пленят имперския кораб — каза Овкевам. — Ако екипажът му бъде унищожен бързо, няма да успее да изпрати съобщение, което да хвърли вината върху ногрите.

— Не мога да ви разреша да направите такова нещо — поклати глава Люк. — Опасно е. Не е възможно да сме сигурни, че войниците не са изпратили съобщение.

Овкевам се изправи.

— Щом лейди Вейдър е в беда, ногрите настояват да поемат риска.

Люк ги погледна. Чувстваше се някак странно. Кошмарните лица на ногрите бяха същите, а за един миг отношението на Люк към тях се бе променило. Те вече не бяха непознати пришълци, изведнъж се бяха превърнали в приятели.

— Миналия път, когато имах такова видение, без да помисля, се втурнах презглава да се притека на помощ на приятелите си — каза той тихо. — Не само че не им помогнах, но замалко не провалих бягството им — той сведе поглед към изкуствената си дясна ръка. Като през мъгла усети как лазерният меч на Вейдър прорязва китката му…

— Освен това изгубих това-онова — погледна отново към ногрите. — Няма да повторя същата грешка. Тя би могла да струва живота на ногрите. Ще изчакам имперският кораб да си замине.

Кабарак протегна ръка и нежно го докосна по рамото.

— Не се тревожи за безопасността им, сине на Вейдър — каза той. — Лейди Вейдър не може да бъде победена лесно. Стига до нея да е уукито Чубака.

Люк вдигна поглед към звездите над тях. Да, с Хан, Чуй и цялата охрана на двореца Лея би трябвало да се справи с всеки нормален нападател. Но пък последният неясен образ… на човек, който владее Силата…

На Джомарк майсторът джедай Кбаот бе заявил, че иска Лея и децата. Дали страстта му не го бе завладяла дотолкова, че сам да отиде на Корускант?

— Ще се справят — повтори Кабарак.

Люк кимна с усилие.

— Знам — отвърна той, опитвайки се гласът му да звучи уверено. Нямаше смисъл да тревожи всички.

Пожарите вече бяха загасени, пукнатините — затворени херметически, ранените — отнесени в лазарета и със странна смесица от примирение и хладнокръвна ярост Ландо Калризиан погледна през прозореца на личната си командна зала. Това беше краят. Първо Облачният град на Беспин, а сега и Пътуващият град на Нклон. Империята за втори път унищожаваше нещо, което той бе съградил с толкова труд. Беше работил, потил се бе, търсил бе съмишленици.

От командното табло се чу тихо пиукане. Той се приближи, наведе се и включи предавателя.

— Калризиан слуша — каза той и прокара ръка през челото.

— Сър, обажда се Багит от енергийната централа — отговори уморен глас. — Компресорът на последния двигател не издържа.

Ландо се намръщи, но след всичките повреди, причинени от имперските изтребители на самоходния минен комплекс, това изобщо не бе изненада.

— Няма ли шанс да позакърпите двигателите, колкото да тръгнем отново? — попита той.

— Само ако осигурите една фрегата резервни части — отвърна Багит. — Съжалявам, сър, но твърде много неща са повредени и не подлежат на поправка.

— Разбирам. В такъв случай най-добре пратете хората си да оправят животоподдържащите системи.

— Слушам, сър. Ммм… сър, носи се слух, че сме останали без предаватели на дълги вълни.

— Временно е — увери го Ландо. — В момента ги поправят. Разполагаме с достатъчно резервни части, за да направим два нови предавателя.

— Тъй вярно, сър — гласът прозвуча мъничко по-уверено. — Добре… Май ще е най-добре да се заловя с животоподдържащите системи.

— Дръж ме в течение — заповяда Ландо.

Изключи предавателя и се върна до прозореца. Оставаха им само двайсет дни — двайсет дни, докато бавното въртене на Нклон щеше да ги изкара от средата на тъмната страна на планетата до пряката слънчева светлина. И тогава нямаше да има никакво значение, дали работят компресорите на двигателите, предавателите или дори животоподдържащите системи. Когато слънцето започнеше бавно да се издига над хоризонта, всички обитатели на Пътуващия град щяха да се впуснат в последното си пътуване към една твърде бърза и гореща смърт.

Двайсет дни.

Ландо гледаше нощното небе, погледът му прескачаше от съзвездие на съзвездие, обикаляше познатите звезди, за които беше мечтал през редките си свободни часове. Ако успееха да поправят предавателя до утре или най-късно до вдругиден, можеха да се свържат с Корускант и да поискат помощ. Независимо от пораженията от имперската атака в хангарите с прикриващите кораби астроинженерите от Новата република би трябвало да успеят да поправят поне един за последно пътуване до вътрешността на системата. Не беше никак лесно, но с малко късмет…

Изведнъж потокът от мисли секна. В небето се появи блестящата точка на приближаващ кораб. Ландо машинално се приближи до командното табло, за да обяви бойна тревога. Ако това беше имперски кораб, дошъл да довърши започнатото…

Ландо спря. Ако наистина беше имперски кораб, нищо не можеше да се направи. Вече не разполагаше с бойни кораби, а отбранителните системи на Пътуващия град бяха извън строя. Нямаше никакъв смисъл излишно да тревожи хората.

От предавателя долетя силно пращене.

— Пътуващият град, тук генерал Бел Иблис — избоботи познат глас. — Някой чува ли ме?

Ландо се завтече към предавателя.

— Тук Ландо Калризиан, генерале — представи се той, опитвайки се да запази спокойствие. — Вие ли сте с този кораб?

— Да — потвърди Бел Иблис. — Бяхме в Куат Кристак, когато уловихме сигнала ви за помощ. Съжалявам, че не успяхме да дойдем по-бързо.

— Аз също — отвърна Ландо. — Какво е състоянието на депото за прикриващи кораби?

— Май не е добро — каза Бел Иблис. — Прикриващите кораби са твърде големи и не се разрушават лесно, но имперските войници са се постарали. За момента само този е годен за летене.

— Е, Империята не прави нещата наполовина — отбеляза Ландо. — С Пътуващия град е свършено.

— Няма ли начин да го пуснете отново?

— Не е възможно за тези двайсет дни, които ни остават до излизането на слънчевата страна — отвърна Ландо. — Можем да се опитаме да го заровим дълбоко под повърхността, за да издържи на силното излъчване, но за това са нужни тежки машини, а ги нямаме.

— Защо не го измъкнем за ремонт във външната система? — предложи Бел Иблис. — Една щурмова фрегата и няколко тежки повдигача ще свършат работа, ако успеем да пуснем в действие още един от прикриващите кораби.

— Първо трябва да убедим адмирал Акбар да отклони от бойното поле една фрегата — напомни му Ландо.

— Прав сте — призна Бел Иблис. — Какви са останалите лоши новини? Какво успя да задигне Империята?

Ландо въздъхна:

— Всичко. Запасите ни от хфредиум, камрис, доловит… всичко, за което се сетите и се добива тук.

— И какво количество?

— Добива от четири месеца. Малко над три милиона по настоящи пазарни цени.

Бел Иблис замълча.

— Не знаех, че тук се произвежда толкова. Трябва да убедим Корускант да ви помогне възможно най-бързо да започнете отново производството. С колко души разполагате?

— Без малко пет хиляди — отвърна Ландо. — Макар че някои от тях са доста зле в момента.

— Имам доста опит с пренасянето на ранени — каза мрачно Бел Иблис. — Не се безпокойте, ще ги вземем с нас. Определете екип, който да остане тук и да се постарае да пусне в действие прикриващите кораби. Всички останали ще прехвърлим на Куат Кристак. Мястото ви е добро, за да се обърнете с официална молба за помощ към Корускант.

— Не знаех, че има добри места за искане на помощ — изръмжа Ландо.

— Новата република също си има проблеми — каза Бел Иблис. — Но шансът ви молбата да не се изгуби в бъркотията е по-добър от средния.

Ландо прехапа устни.

— Е, в такъв случай нека да прескочим цялата бюрокрация. Закарайте ме на Корускант и ще говоря лично с адмирала.

— Това означава пет дни път — изтъкна Бел Иблис. — Можете ли да си ги позволите?

— По-добре пет дни път, отколкото пет дни стоене със скръстени ръце в Куат Кристак и чудене, дали съобщението ми изобщо е излязло от съобщителния център — отвърна Ландо. — Пет дни път до Корускант, още един-два, за да говоря с Лея и да осигуря кораб и повдигани, и след това още десет, докато ги докарам тук и свършим работата — седемнайсет дни. Доста рисковано. Нямам по-добри идеи. Какво ще кажете?

Бел Иблис изсумтя.

— И без това възнамерявах тия дни да отскоча до Корускант.

— Благодаря, генерале.

— Няма защо. Най-добре подгответе хората си — ще изстреляме совалките си веднага щом навлезем в планетарната сянка.

— Разбрано. До скоро.

Ландо изключи предавателя. Не беше сигурен, че правителството на Новата република ще се съгласи да му помогне, но друга възможност нямаше. А и да му откажеха, едно пътуване до Корускант точно сега нямаше да му дойде зле. Щеше да види Лея, Хан и новородените близнаци, дори можеше да се срещне с Люк и Уедж.

Погледна навън и сви устни. На Корускант поне нямаше да се тревожи за имперските атаки. Включи интеркома и започна да дава заповеди за евакуацията.

Загрузка...