Последната заповед

ГЛАВА 4

Подерис беше една от планетите, посочени в списъците с общото определение „отдалечени“. Те бяха останали населени не заради ценни природни богатства или удобно местоположение, а само заради упоритостта на колонистите. С изключителния си десетчасов цикъл на въртене, с блатистите низини, принудили хората да се заселят на обширен архипелаг с високи скалисти плата, и с почти перпендикулярния наклон на планетната ос, който предизвикваше ужасни ветрове всяка пролет и есен, Подерис не беше от любимите спирки за пътешествениците. Населението се отличаваше с упоритост и свободолюбив, беше толерантно към гостите, но затворено и изолирано от галактическата политика.

Всички тези обстоятелства правеха планетата идеално място за транзитна станция на новия поток от клонинги за Империята. И също толкова идеално място Империята да заложи капан.

Преследвачът на Люк с нищо не се отличаваше от останалите минувачи. Беше от хората, които се сливат с околната среда почти навсякъде, където попаднат. Освен това бе доста добър в занаята, а умението му предполагаше дълъг опит в имперското разузнаване. Но, разбира се, не можеше да заблуди един рицар джедай. Люк беше доловил присъствието му веднага щом мъжът го бе последвал, и след по-малко от минута успя да го разпознае в тълпата. Трябваше само да реши какво да прави с него.

— Арту? — извика тихо в предавателя, който тайно бе прикрепил към яката на робата си с качулка. — Лепна ми се опашка. Сигурно е имперски агент.

От предавателя се чу кратко загрижено пиукане, последвано от въпрос.

— Нищо не можеш да направиш — отвърна Люк, предполагайки какъв е въпросът. Искаше му се Трипио да е тук, за да превежда. В общи линии, разбираше пиукането на Арту, но в такива напрегнати ситуации това можеше да се окаже недостатъчно. — Около кораба навърта ли се някой? Или около космодрума?

Арту изпиука решително: отговорът беше отрицателен.

— Е, няма да закъснеят да се появят — предупреди го Люк и се спря пред витрината на един магазин. Преследвачът му направи още няколко крачки, намери си благовиден предлог и също спря. Наистина беше професионалист. — Приготви кораба за полет, без да привличаш внимание. Изчезваме веднага щом се върна.

Дроидът изпиука, че е разбрал заповедите. Люк вдигна ръка към врата си, изключи предавателя и се огледа. Трябваше да се отърве от преследвача, преди имперските агенти да се нахвърлят отгоре му. И за тази цел му трябваше нещо, което да отвлече вниманието им…

В тълпата на петнайсетина метра напред се мярна най-добрата му възможност — мъж с роба, подобна на неговата по кройка и цвят. Люк ускори крачка, опитвайки се да не създава впечатление, че бърза, и се насочи към него.

Човекът с робата продължи към едно площадче, на което се събираха три улици, и зави надясно. Люк забърза още повече и усети как в преследвача му се надига подозрение, че е бил забелязан. Люк потисна желанието си да се впусне в открит бяг и свърна зад ъгъла. Улицата с нищо не се отличаваше от останалите в града — широка, павирана, доста оживена и опасана от двете страни с къщи от сив камък. Той инстинктивно се присегна със Силата и претърси околността…

Изведнъж затаи дъх. Право пред него, на доста голямо разстояние и все пак съвсем ясно доловими, имаше малки тъмни петна, в които джедайските му сетива не можеха да проникнат. Сякаш Силата, която му предаваше информацията, там не съществуваше или по някакъв начин беше блокирана.

Това показваше, че засадата не е за обикновен шпионин на Новата република. Имперските агенти знаеха, че е тук, и бяха дошли на Подерис екипирани с йосаламири. И ако не успееше бързо да измисли нещо, щяха да го хванат.

Той огледа околните къщи. В голямата си част сградите бяха квадратни, двуетажни, с гладки фасади и декоративни парапети по покривите. В десния ред нямаше пролука, но една от къщите вляво беше с олющена фасада и между нея и съседната се виждаше тясна пролука. Не беше кой знае какво прикритие, а и разстоянието не беше малко, май нямаше нищо по-подходящо. Люк пресече бързо улицата, очаквайки капанът да щракне всеки момент, и се скри в отвора. Присви колене, позволи на Силата да потече през мускулите му, и скочи.

Замалко не се провали. Парапетът над него беше наклонен и гладък и за момент той увисна във въздуха с протегнати към него ръце. Успя да го хване, с усилие се издърпа нагоре и легна на плоския покрив.

Точно навреме. Погледна над парапета и видя как преследвачът му изскочи тичешком иззад ъгъла, забравил старанията си да изглежда незабележим. Разблъска хората, каза нещо в предавателя в ръката си и…

От долната пресечка се показаха десетина щурмоваци в бели брони, вдигнали високо към гърдите си лазерните карабини. На раменете им блестяха продълговатите хранителни рамки на йосаламирите. Щурмоваците образуваха кордон и тръгнаха към началото на улицата.

Капанът беше добре замислен и отлично изпълнен. Люк разполагаше само с няколко минути, за да отиде до другия край на покрива и да се спусне оттатък, преди имперските войници да разберат, че жертвата им се е изплъзнала. Той се дръпна назад и се обърна към другия край на покрива.

На по-малко от шейсет сантиметра от Люк зееше пропаст. Стената се спускаше отвесно на повече от стотина метра към блатистата низина, която се простираше в двете посоки, докъдето стигаше погледът.

Вероятно това щеше да бъде последната му грешка. Обсебен от мисълта, как да се отърве от преследвача си, той напълно беше изключил, че е стигнал до външния край на платото. Гладката отвесна стена беше един от големите щитове, издигнати, за да отклоняват свирепите ветрове над града. Беше се изплъзнал от мрежата на имперските агенти, но нямаше къде да се скрие.

— Великолепно! — измърмори под нос, допълзя обратно до парапета и погледна надолу към улицата.

Към първия ескадрон щурмоваци вече се бяха присъединили още имперски войници и сега претърсваха смаяната тълпа, хваната в капана. От другите пресечки изскочиха още два ескадрона и плътно затвориха улицата. Преследвачът на Люк държеше бластер в ръката си и си проправяше път през тълпата към загърнатия в роба мъж, когото Люк беше забелязал по-рано.

Другият мъж… Люк прехапа устни. Беше доста нечестно да изиграе толкова груб номер на един съвършено невинен непознат човек. Но, от друга страна, имперските войници май много добре знаеха кого търсят, и определено искаха да го заловят жив. Съзнаваше, че да изложи на смъртоносна опасност мъжа с робата, не е приемливо за един джедай, но се надяваше, че причиняването на известно неудобство не попада в същия раздел на етичния кодекс.

Той стисна зъби, присегна се със Силата и измъкна бластера от ръката на преследвача. Завъртя го ниско над главите на хората и го пъхна в ръката на мъжа с робата.

Имперският агент изкрещя силно към щурмоваците, но победоносният вик бързо се превърна в сигнал за предупреждение. Люк съсредоточи в Силата всичкия контрол, който успя да събере, насочи бластера към притежателя му и натисна спусъка.

Разбира се, изстрелът прелетя доста над главите в тълпата — нямаше начин да се прицели в имперския агент, дори и да искаше да го направи. Но безуспешният изстрел бе напълно достатъчен, за да подтикне към действие щурмоваците. Войниците, които проверяваха картите за самоличност на хората, се втурнаха към мъжа с робата, а щурмоваците в началото на улицата им се притекоха на помощ.

Съвсем естествено, това изкара от равновесие мъжа с робата. Той запокити бластера, който по необясним начин беше попаднал в ръката му, шмугна се покрай страничните наблюдатели и изчезна в една тясна уличка.

Люк не остана да види какво ще се случи. Веднага щом видеха лицето на побягналия мъж, щяха да разберат измамата, а дотогава той трябваше да се е махнал от покрива и да е тръгнал към космодрума. Промъкна се към края на тясното си убежище и погледна надолу.

Изобщо не изглеждаше обещаващо. Изградена да устои на силните ветрове със скорост двеста километра в час, външната стена беше абсолютно гладка, без никакви ръбове и пукнатини. Не се виждаха никакви прозорци, вратички или каквито и да е било отвори. Това поне не беше проблем — той можеше да прореже отвор с лазерния меч, ако се стигнеше дотам. Истинският въпрос беше как да се измъкне достатъчно далеч, преди имперските войници да възобновят търсенето му.

Хвърли поглед назад. Трябваше да бърза — откъм правителствения космодрум в другия край на града припламваха светлинките на въздушни плъзгачи, които бързо се приближаваха над ниските кубични сгради.

Не можеше да се върне незабелязано на улицата. Нямаше как и да се покатери на тесния горен край на щита и да се измъкне, преди да пристигнат въздушните плъзгачи. Значи му оставаше само една посока — надолу.

Но това не означаваше непременно право надолу… Вдигна поглед към небето. Слънцето на Подерис бе точно над хоризонта, като почти видимо следваше десетчасовия си цикъл. Сега лъчите му заслепяваха пилотите на приближаващите се въздушни плъзгачи, но само след няколко минути щеше да слезе под хоризонта и вече нямаше да е пречка за преследвачите, а в сивкавия здрач блясъкът на лазерния меч щеше да се вижда отдалеч. Трябваше да действа незабавно.

Люк извади лазерния меч изпод робата си и го включи, като внимаваше приближаващите се въздушни плъзгачи да не видят блестящото зелено острие. С върха на острието направи плитък прорез надясно и леко надолу по отвесната стена. Робата му беше от тънка материя и той разкъса лесно левия ръкав, като омота парчето плат около лявата си ръка. Пръстите му се вмъкнаха лесно в прореза и около тях остана достатъчно свободно място, за да ги движи. Той се вкопчи здраво в стената, постави върха на лазерния меч в края на прореза и се изтърколи от ръба на покрива. Държейки се само с върховете на пръстите си, стиснал в дясната ръка лазерния меч, с който си прорязваше път, Люк се спусна по диагонал по преградата за ветровете.

Изживяването беше възбуждащо и едновременно страшно. В главата му нахлуха спомени — около него бушува вятърът, когато пропадна от вътрешното равнище на Облачния град на Беспин, минути по-късно виси на върха на пръстите си под града, лежи изтощен на пода на втората „Звезда на смъртта“ и през болката усеща гнева и безпомощността на императора, когато Вейдър го хвърли в прегръдките на смъртта. Гладката повърхност на стената бързо оставаше назад, отбелязвайки стремглавия му напредък към ръба и празнотата отвъд…

Люк вдигна глава, премигвайки на вятъра, който брулеше лицето му, и надникна през рамо. Смъртоносният край вече се виждаше, а той се приближаваше към него с ужасна скорост. Наближаваше все повече и повече, но в последната секунда извъртя рязко лазерния меч. Прорезът се изви хоризонтално и след миг Люк бавно спря.

За момент увисна несигурно на една ръка, колкото да си поеме дъх и да поуспокои ударите на сърцето. По прореза на стената играеха отблясъците от последните лъчи на залязващото слънце. Следата от лазерния меч се издигаше на повече от сто метра. Люк се надяваше, че разстоянието е достатъчно и вече е извън обръча на имперските войници.

Зад него слънцето се спусна под хоризонта и следата от спускането му по стената изчезна. Люк внимателно се зае да пререже отвор през нея, увиснал на изтръпналите си пръсти.

— Адмирале, пристигна докладът от командира на щурмоваците — извика Пелаеон, прочете съобщението на екрана на командното табло и се намръщи. — Изглежда, Скайуокър изобщо не е попадал в обръча.

— Не се изненадвам — отвърна мрачно Траун и погледна екрана. — На няколко пъти предупреждавах разузнаването да не подценява обхвата на сетивата на Скайуокър. Очевидно не са приели думите ми сериозно.

Капитанът усети присвиване в гърлото.

— Тъй вярно, сър. Но той със сигурност е бил там, така че едва ли е отишъл далеч. Щурмоваците са направили втори преграден обръч и са започнали да претърсват сградите.

Върховният адмирал въздъхна.

— Не, Скайуокър няма да влезе в сграда — поклати глава той. Гласът му отново звучеше спокойно. — Онзи номер с примамката и бластера… — адмиралът рязко вдигна поглед към Пелаеон: — Нагоре, капитане. Качил се е на покрива.

— Въздушните плъзгачи вече обикалят района, сър. Ако е там, ще го забележат.

— Добре — Траун докосна един клавиш на командното табло и пред тях се появи холограма на карта на този сектор от града. — А какво ще кажете за преградата срещу вятър в западния край на обръча от щурмоваци? Може ли да се спусне по нея?

— Нашите хора тук твърдят, че е невъзможно — поклати глава Пелаеон. — Стената е отвесна и абсолютно гладка, а отдолу няма никаква преграда. Ако Скайуокър наистина е влязъл в тази уличка, значи още е там. Или в подножието на платото.

— Вероятно — кимна Траун. — Но въпреки това се разпоредете един от плъзгачите да огледа района. А какво стана с кораба на Скайуокър?

— Разузнаването все още се опитва да установи кой е — призна Пелаеон. — Има някакъв проблем с данните на космодрума. Но ще разберем до няколко минути.

— С които не разполагаме заради празноглавието на агента им — изкрещя върховният адмирал. — Да бъде понижен в чин.

— Слушам сър — Пелаеон въведе заповедта в компютъра. Наказанието не беше леко, но можеше да бъде и доста по-жестоко. Покойният лорд Вейдър незабавно би удушил провинилия се. — Но космодрумът вече е обграден.

Траун замислено потърка брадичката си.

— Едва ли ще има полза — промълви разсеяно той. — Но, от друга страна…

Обърна глава и погледна през илюминатора към планетата, която бавно се въртеше под тях.

— Изтеглете хората ни, капитане. Всички, с изключение на клонингите. Поставете охрана само около кораба на Скайуокър.

Пелаеон премига изненадано:

— Сър?!

Траун се обърна към него. В блестящите му червени очи играеха пламъци.

— Войниците на космодрума не разполагат с достатъчно йосаламири, за да спрат един джедай, капитане. Така че няма смисъл да се опитваме да го правим. Ще оставим Скайуокър да излети в космоса и ще го приберем заедно с кораба му на „Химера“.

— Слушам, сър — Пелаеон сбърчи чело. — Но в такъв случай…

— Защо оставям клонингите ли? — прекъсна го Траун.

— Защото, ако залавянето на Скайуокър е изключително важно за нас, то това не се отнася до корабния му робот — той се позасмя. — Освен ако героичните усилия на господаря му да избяга от Подерис не го убедят, че това наистина е главният пункт за прехвърляне на клонинги.

— Аха — кимна Пелаеон. — Значи ще позволим на дроида да избяга и да се върне при бунтовниците?

— Точно така — Траун махна към контролното табло. — Предайте заповедите, капитане.

— Веднага, сър — Пелаеон се обърна към командното табло и се зае да въведе нарежданията на върховния адмирал.

Усещаше засилващо се вълнение. Може би този път Скайуокър най-накрая ще падне в ръцете им.

Люк се вмъкна в малкия товарен кораб и затвори капака след себе си, а Арту го посрещна с разтревожено пиукане.

— Готови ли сме за излитане? — извика той през рамо към дроида и се втурна към пилотската кабина.

Арту изпиука утвърдително. Люк се настани в пилотското кресло, прегледа набързо данните на корабните системи и завърза коланите си.

— Излитаме.

Включи агравитаторите на пълна мощност, внимателно вдигна кораба над земята и рязко зави надясно. Веднага излетяха два реактивни изтребителя и се спуснаха след него, а той се насочи към края на платото.

— Наблюдавай изтребителите, Арту — заповяда Люк и раздвои вниманието си между светкавично приближаващия се край на града и космоса над тях.

Схватката с клонингите, които охраняваха космодрума, беше доста напрегната, но твърде кратка, за да бъде истинска. Или Империята беше определила за ръководител на операцията някой пълен некадърник, или нарочно го оставиха да стигне до кораба, внимателно насочвайки го към истинския капан…

Краят на платото остана зад тях. Люк хвърли поглед в екрана, увери се, че е извън очертанията на града, и включи главния двигател за подсветлинна скорост.

Товарният кораб подскочи нагоре като попарен минок, преследващите го реактивни изтребители останаха далеч назад. Заповедите за спиране от контролната кула се извисиха в изненадан гневен вик, но Люк се пресегна и прекъсна връзката.

— Как си, Арту?

Дроидът отвърна, че е добре, и на екрана на компютъра се изписа въпрос.

— Да, клонинги бяха — потвърди мрачно Люк и по гърба му полазиха тръпки. Неприятното излъчване на новите имперски клонинги беше два пъти по-зловещо отблизо. — Ще ти кажа още нещо — добави той. — Знаеха, че преследват мен. Щурмоваците носеха самари с йосаламири.

Арту изсвири замислено и след кратък размисъл изпиука въпросително.

— Прав си, аз също си помислих за източника Делта — съгласи се Люк, след като прочете думите на дроида. — Лея каза, че ако в близко време не успеем да пресечем изтичането на информация, тя щяла да препоръча работата на съвета да се прехвърли извън императорския дворец. Може би дори извън Корускант.

Макар че ако Делта беше човек или шпионин от някаква друга раса, а не невъзможен за засичане подслушвателен апарат в двореца, преместването щеше да е напразно. Мълчанието на Арту показваше, че вероятно и дроидът мисли така.

Хоризонтът пред тях изглеждаше като тъмна планета на фона на черното, но пълно със звезди небе и вече започваше видимо да се изкривява.

— Направи изчисленията за скока през хиперпространството, Арту — извика Люк. — Вероятно трябва светкавично да изчезваме.

Дроидът изпиука утвърдително и той се обърна отново напред. Отвъд хоризонта, извън обхвата на уредите на товарния кораб, можеше да се спотайва цяла флота звездни разрушители, чакайки го да се отдалечи от всякаква възможност за прикритие и тогава да го атакуват.

Извън обхвата на уредите, но може би в обсега на джедайските му сетива. Той притвори очи, изпълни съзнанието си с покой и се присегна със Силата…

Долови го миг преди да проехти изненаданото пиукане на Арту. Наистина беше имперски звезден разрушител, но не се спотайваше зад хоризонта, а се приближаваше отзад, от орбита в горните слоеве на атмосферата, която му позволяваше да набере скорост, без да жертва предимството на изненадата.

— Дръж се! — извика Люк и включи двигателя на пълна мощност. Но усилието му беше напразно и той, а и имперските войници го знаеха. Звездният разрушител напредваше бързо, прехващащите лъчи вече бяха включени и насочени към товарния кораб. Само след няколко секунди щяха да ги хванат. По-точно — щяха да хванат товарния кораб…

Люк свали предпазните колани, отвори един скрит под контролното табло панел и натисна трите бутона вътре. Първият включваше товарния кораб на автопилот, вторият — протонното оръдие на кърмата, което веднага изстреля едно торпедо към звездния разрушител. С третия се активираше програмата за саморазрушение на товарния кораб.

Изтребителят беше в хангара зад пилотската кабина и напомняше надничащо от бърлогата си странно метално животно. Люк скочи към отворения горен люк и замалко не си удари главата в ниския таван на товарния кораб. Арту, вече настанен в гнездото в изтребителя, пиукаше тихо и бързо включи в бойна готовност системите. Люк си сложи предпазните колани и бойния шлем, дроидът сигнализира, че са готови за полет.

— Добре — отвърна той и обхвана с лявата ръка специалния превключвател, прикрепен към командното табло.

— За да мине номерът, трябва да преценим времето изключително внимателно. Приготви се.

Той отново притвори очи и Силата изпълни сетивата му. При първия си опит да намери майстора джедай Кбаот по същия начин бе влязъл в сблъсък с имперската флота — обикновен изтребител срещу имперски звезден разрушител. Онази схватка също беше имперска засада, макар че той го разбра едва когато стана ясен нечестивият съюз на Кбаот с Империята. Тогава го бяха спасили умението му, късметът и Силата.

Този път, ако специалистите от Корускант си бяха свършили работата, късметът отново трябваше да е на негова страна.

Със съзнанието си, изпълнено със Силата, долови прехващането на лъча половин секунда преди това да стане реалност. Люк завъртя превключвателя, товарният кораб подскочи в мощното притегляне на прехващащия лъч и горната му част избухна в облак метални парчета. В следващия миг изтребителят прелетя през блестящите отломки, задвижван от монтираните под палубата реактивни двигатели. Люк затаи дъх, прехващащият лъч сякаш щеше да успее да задържи хватката си въпреки облака метални частици. Но притеглянето рязко намаля и изведнъж се изгуби.

— Свободни сме! — извика той към Арту, извъртя изтребителя и се насочи към дълбокия космос. — Дръж се, изчезваме!

Той зави отново, над горния прозрачен люк светнаха зелени лъчи. Тъй като разстоянието вече беше твърде голямо за прехващащите лъчи, имперските войници явно бяха решили да го свалят с изстрели. Още един залп проблесна, един от лъчите премина през защитното поле и удари изтребителя отдолу, Арту сепнато изпиука. Люк отново се присегна към Силата и се остави тя да води ръцете му на руля…

Време беше. Люк хвана лоста за хипердвигателите и плавно го дръпна назад.

С лъжливия проблясък на движение изтребителят изчезна в безопасността на хиперпространството, а турболазерните оръдия на „Химера“ продължиха безсмислено да стрелят няколко секунди. Постепенно оръдията замлъкнаха и Пелаеон тежко въздъхна, страхувайки се да погледне към командното кресло на Траун. Скайуокър пак се бе измъкнал, а предишния път един човек бе платил провала с живота си.

Другите хора на мостика също не го бяха забравили. Траун рязко се изправи, шумоленето от триенето на дрехата му в креслото ясно прозвуча в крехката тишина.

— Е — започна спокойно върховният адмирал. — Трябва да признаем, че бунтовниците винаги са били много изобретателни. Виждал съм този номер и преди, но не в толкова брилянтно изпълнение.

— Тъй вярно, сър — отвърна Пелаеон, като безуспешно се опита да прикрие напрежението в гласа си.

С крайчеца на окото си видя как Траун се обръща към него.

— Спокойно, капитане — каза върховният адмирал. — Скайуокър щеше да е чудесен подарък за майстор Кбаот, но бягството му едва ли е основание за големи тревоги.

Най-важната цел на операцията ни бе да убедим бунтовниците, че са разкрили маршрута за превоз на клонинги. И тя вече е постигната.

Напрежението бавно започна да напуска Пелаеон. Върховният адмирал очевидно не беше ядосан…

— Но това не означава — продължи Траун, — че трябва да си затваряме очите пред действията на екипажа на „Химера“. Последвайте ме, капитане.

Пелаеон се изправи с отново сковано от напрежение тяло.

— Слушам, сър.

Траун се спусна по стълбата на кърмата към мястото за екипажа на десния борд. Мина мълчаливо покрай войниците пред таблата на уредите, покрай застаналите сковано зад тях офицери и спря пред контролната станция за прехващащите лъчи на десния борд.

— Как се казваш? — тихо попита Траун младия мъж в центъра на напрегнатото внимание.

— Мичман Мичъл, сър.

Лицето на младежа беше бяло, но спокойно — изражение на човек, изправен пред лицето на смъртта.

— Разкажи ми какво се случи, мичман.

Мичъл преглътна нервно.

— Сър, тъкмо бях прехванал товарния кораб, и той се разпадна на реагиращи на прехващащия лъч частици. Системата се опита да ги прехване всичките и блокира.

— И какво направи ти?

— Ами… сър, ако бях изчакал частиците да се разсеят, изтребителят щеше да се измъкне извън обхвата. Така че се опитах да ги разпръсна и превключих прехващащия лъч да проследи промяната в траекторията.

— И това не свърши работа.

От устните на Мичъл се изтръгна тиха въздишка.

— Тъй вярно, сър. Системата не успя да се справи и блокира.

— Така… — Траун леко изправи глава: — Разполагаше с известно време да обмислиш действията си, мичман. Сети ли се за някакъв друг начин на действие?

Устните на младия мъж потрепериха.

— Не, сър. Съжалявам, но не се сещам за нищо друго. Не си спомням в учебниците да е описана подобна ситуация.

Траун кимна:

— Правилно. Наистина няма. През последните десетилетия бяха предложени няколко различни метода в отговор на гамбита със скрития изтребител, но нито един от тях не е бил приложен на практика. Действията ти са един от най-изобретателните опити в тази насока, особено в светлината на малкото време, с което разполагаше. Фактът, че опитът се провали, по никакъв начин не омаловажава значимостта му.

На лицето на Мичъл се изписа предпазливо недоверие.

— Сър?

— Империята има нужда от бързо мислещи и изобретателни хора, мичман — отвърна Траун. — Повишавам те в лейтенант и първата ти задача е да намериш начин за противодействие на този гамбит. След днешния успех бунтовниците могат да се опитат да го приложат отново.

— Слушам, сър — въздъхна Мичъл. На лицето му отново се появяваше цвят. — Благодаря ви, сър.

— Поздравления, лейтенант Мичъл — кимна Траун и се обърна към Пелаеон. — Предавам ви мостика, капитане. Върнете се към първоначалния летателен план. Ако имате нужда от мен, ще бъда в личната си командна зала.

— Слушам, сър — избъбри Пелаеон.

Застанал до новопроизведения лейтенант, той изпрати с поглед Траун, усещайки как по мостика се разлива преклонение. До този момент екипажът на „Химера“ вярваше и уважаваше върховния адмирал, но от днес бе готов да умре за него.

И за пръв път от пет години Пелаеон най-накрая беше убеден, че със старата Империя вече е свършено. Беше се родила нова Империя, начело на която стоеше върховният адмирал Траун.

Изтребителят висеше самотно в непрогледния мрак на светлинни години от каквото и да е парче твърда материя, по-голямо от зрънце прах. Сякаш отново се повтаряше схватката със звездния разрушител, която беше захвърлила Люк в дълбокия космос и бе довела до срещата му с Талон Карде и Мара Джейд и накрая до Миркр.

За щастие приликата бе само външна. Така ли бе наистина? От гнездото на дроида долетя нервно пиукане.

— Стига, Арту! Успокой се — смъмри го Люк. — Положението не е чак толкова безнадеждно. И без това нямаше да можем да стигнем без зареждане до Корускант. Само дето трябва да го направим по-близо, това е всичко.

Отговорът бе възмутено изсумтяване.

— Сериозно ти говоря, Арту — каза търпеливо Люк и прехвърли списъка с планети от навигационния компютър към дроида. — Виж, това са местата, до които можем да стигнем с останалите ни енергийни клетки. Виждаш ли?

Дроидът внимателно разглеждаше списъка и Люк се възползва от възможността да му хвърли още един поглед. Разполагаха с доста голям избор, но на повечето от планетите не можеше да се покаже с изтребител на Новата република. Половината бяха под пряк имперски контрол, а повечето от останалите или клоняха към Империята, или все още не бяха взели окончателно решение.

Но дори и на планети под контрола на Империята съществуваха пукнатини в системите за охрана, през които би могъл да се промъкне един изтребител. Можеше да кацне на усамотено място, да отиде пеш до най-близкия космодрум и да купи нови енергийни клетки с останалата му имперска валута. Обратният път с енергийните клетки щеше да е немалък проблем, но все щяха да се справят двамата с Арту. Арту изпиука предложение.

— Кесъл е една възможност — съгласи се Люк. — Но не съм сигурен дали е благоразумно да спираме там. Доколкото знам, там все още управлява Морут Дуле, а Хан открай време му няма вяра. Мисля, че е по-добре да отидем до Фуилсвинг или дори до…

Той млъкна внезапно. Една от планетите в списъка внезапно привлече вниманието му. Планета, чиито координати Лея бе вкарала в навигационния компютър, преди да отлети на тази мисия. Онор.

— Имам по-добра идея, Арту — каза замислено Люк. — Какво ще кажеш да се отбием при ногрите?

Зад него се разнесе изненадан и възмутен писък.

— О, я стига! — смъмри го Люк. — Лея и Чуй бяха там и се върнаха, нали? Заедно с Трипио — добави той. — Нали не искаш Трипио да разправя, че теб те е дострашало да идеш?

Арту отново изсумтя.

— Няма никакво значение, дали е имал избор, или не — отвърна твърдо Люк. — Въпросът е, че е отишъл.

Дроидът изпиука жалостиво, но с нотка на примирение.

— Продължавай все така — окуражи го Люк и заповяда на навигационния компютър да направи изчисленията за скока към Онор. — Лея и бездруго ме помоли да ида да видя какво правят. А така с един удар — два пясъчни гущера.

Арту изпиука объркано и млъкна. И дори Люк, който вярваше напълно в преценката на Лея за ногрите, призна пред себе си, че вероятно това не е най-успокояващата стилова фигура, която можеше да използва.