Последната битка

Глава 19

Останаха почти цяла седмица в императорския двор като лични гости на император Закат, на когото, по непонятни причини, тяхната компания доставяше някакво меланхолично удоволствие. Настаниха ги поотделно в копринени палатки и шатри, обслужваше ги домашната прислуга на Закат. Императорът лично се погрижи да имат всички удобства.

Този странен човек с тъжни очи озадачаваше принцеса Се’недра. Макар че беше самото олицетворение на вежливостта, тя потръпваше при спомена за разговора му с крал Гедел. Неговата безцеремонност беше потискаща, защото той сякаш никога не губеше присъствие на духа. Освен това май изобщо не спеше. Когато изпитваше необяснима потребност да разговаря с някого, изпращаше да повикат Се’недра, често посред нощ. Никога не се извиняваше, че нарушава съня й. Явно и през ум не му минаваше, че тези покани може би й създават известно неудобство.

— Къде е получил военното си образование крал Родар? — попита Закат по време на един от среднощните им разговори. — Нищо от информацията, която имам, дори и не подсказваше за този негов талант.

Императорът беше потънал в пурпурните възглавнички на мекото кресло, по лицето му играеше златистата светлина от свещите, котката дремеше в скута му.

— Всъщност не знам, ваше величество — отговори Се’недра, докато подръпваше разсеяно ръкава на копринения халат, който й бяха дали скоро след пристигането им. — Аз се запознах с Родар миналата зима.

— Много странно — замислено продължи Закат. — Винаги сме смятали, че той е стар глупак, влюбен до уши в младата си жена. Никога не сме го приемали като евентуална заплаха. Насочихме цялото си внимание към Бранд и Анхег. Бранд стои твърде настрана, за да е добър лидер, а Анхег е прекалено непостоянен, за да ни създаде сериозно безпокойство. И изведнъж като че ли от нищото се появява Родар и поема нещата в свои ръце. Алорните са една загадка, нали? Как може да ги понася едно разумно толнедранско момиче като теб?

Тя се усмихна и каза малко троснато:

— Имат някакъв чар, ваше величество.

— Къде е Белгарион?

Въпросът бе зададен без никакво предупреждение.

— Нямаме представа, ваше величество — уклончиво отвърна Се’недра. — Лейди Поулгара побесня, когато той изчезна.

— Придружен от Белгарат и Келдар — добави императорът. — Чухме, че ги търсят. Кажи ми, принцесо, дали той случайно не носи със себе си Ктраг Яска?

— Ктраг Яска?

— Горящият камък. Вие на запад го наричате Кълбото на Алдур.

— Не ми е разрешено да обсъждам това, ваше величество — отвърна малко превзето тя, — и съм уверена, че сте прекалено благовъзпитан, за да се опитате да изтръгнете информацията от мен.

— Принцесо! — укорително възкликна той.

— Съжалявам, ваше величество — извини се тя и му се усмихна с онази усмивка на малко момиченце, която винаги пазеше като последно оръжие.

Закат леко се засмя.

— Не играеш много честно, Се’недра.

— Да, ваше величество — съгласи се тя. — Какво накара вас и Таур Ургас да забравите старата си вражда и да се съюзите срещу нас?

Искаше да покаже, че и тя умее да задава изненадващи въпроси.

— Между нас нямаше съюз, когато ви нападнахме, принцесо — отвърна той. — Аз просто отвръщах на Таур Ургас.

— Не ви разбирам.

— Докато той си оставаше в Рак Госка, за мен беше напълно достатъчно да стоя в Тул Зелик, но когато той започна поход на север, аз трябваше да реагирам. Земята на тулите има твърде голямо стратегическо значение, за да позволя да бъде окупирана от враждебна сила.

— И сега какво, Закат? — дръзко попита Се’недра. — Таур Ургас е мъртъв. Накъде ще се обърнете, за да търсите нов враг?

Усмивката му беше ледена.

— Колко малко ни познаваш, Се’недра. Таур Ургас беше олицетворение на фанатизма на мургите. Ктучик е мъртъв, Таур Ургас е мъртъв, но Мурго живее, както ще живее Малореа, след като аз умра. Нашата вражда датира от векове. Най-после един малореански император има възможност да превземе Мурго завинаги и да се превърне във владетел на Ангарак.

— Всичко е заради властта, така ли?

— А за какво друго да е? — тъжно възкликна той. — Когато бях много млад, си мислех, че може би има и нещо друго, но животът доказа, че не съм бил прав.

За миг лицето му се сви болезнено и той въздъхна.

— След време и ти ще откриеш тази истина. Твоят Белгарион ще става все по-студен с годините, а задоволството от властта ще го обзема все повече. Когато го завладее напълно и му остане само любовта към властта, двамата с него неминуемо ще тръгнем един срещу друг. Няма да го нападам, докато не завърши обучението му. Не мога да изпитам удовлетворение от победата над човек, който не е схванал напълно действителността. Когато всичките му илюзии се изпарят и му остане само любовта към властта, тогава ще стане достоен противник.

Той й хвърли хладен поглед и добави:

— Мисля, че отнех прекалено много време от почивката ти, принцесо. Върви да спиш и сънувай любов и други измислици. Мечтите ти ще увехнат твърде скоро, така че им се радвай, докато можеш.

Рано на другата сутрин Се’недра влезе в шатрата на Поулгара. Вълшебницата все още се възстановяваше от борбата с кролимите в Тул Марду.

— Той е умопобъркан като Таур Ургас — каза Се’недра. — Идеята да стане владетел на Ангарак го е обзела да такава степен, че дори не обръща внимание на това, което правим.

— Това може би ще се промени, когато Анхег започне да потопява корабите с войската му — отвърна Поулгара. — В момента не можем да направим нищо, така че го изслушвай и бъди учтива с него.

— Мислиш ли, че трябва да се опитаме да избягаме?

— Не.

Се’недра я изгледа изненадано.

— Това, което става, трябва да стане. Явно има някаква причина ние четиримата — ти, Дурник, Задача и аз да отидем в Малореа. Нека не се месим в хода на събитията.

— Ти знаеше ли, че това ще се случи?

Поулгара се усмихна уморено.

— Знаех, че отиваме там. Не знаех как точно. Закат не ни пречи, така че не го предизвиквай.

Се’недра въздъхна примирено и отговори:

— Както кажеш, лейди Поулгара.

Същия ден до император Закат достигнаха първите донесения за действията на крал Анхег в Източно море. Се’недра присъстваше на връчването им и изпита скрито задоволство, когато този човек с непоклатимо спокойствие за първи път показа признаци на раздразнение.

— Сигурен ли си в това? — попита той треперещия пратеник и вдигна пергамента.

— Аз само донесох свитъка, велики господарю.

Пратеникът се разтрепери още по-силно и сякаш се смали пред гнева на императора.

— Беше ли в Тул Зелик, когато пристигнаха корабите?

— Имаше само един кораб, велики господарю.

— Един от петдесет? — попита недоверчиво Закат. — Нямаше ли и други да идват покрай брега?

— Моряците казаха, че няма, ваше императорско величество.

— Що за варварин е този Анхег от Черек? — възкликна Закат към Се’недра. — Всеки от тези кораби имаше на борда си по двеста души.

— Крал Анхег е алорн, ваше величество — хладно отвърна тя. — Те са непредсказуеми.

С огромно усилие на волята си Закат се овладя.

— Разбирам — каза той след известен размисъл. — Това е бил вашият план от самото начало, нали така, принцесо? Нападението срещу Тул Марду е било само хитрина.

— Не съвсем, ваше величество. Убедиха ме, че градът трябва да бъде неутрализиран, за да може да мине флотата.

— Но защо той праща на дъното моите войници? Аз не изпитвам омраза към алорните.

— Торак обаче изпитва, или поне така ми казаха, а Торак ще командва обединените армии на Ангарак. Ние не можем да оставим вашите войски да слязат на този континент, ваше величество. Не можем да дадем на Торак такава преднина.

— Торак спи и ще продължи да спи още много години.

— Имаме информация, че няма да са толкова много. Самият Белгарат е убеден, че моментът е почти настъпил.

Той присви очи.

— Тогава трябва да ви предам на кролимите. Надявах се, че ще мога да изчакам Поулгара да възстанови силите си преди пътуването, но ако това, което казваш, е истина, явно няма време за губене. Предай на приятелите си да се подготвят, принцесо. Ще тръгнете за Тул Зелик утре сутринта.

— Както желаете, ваше величество — отвърна Се’недра и усети как по гърба й пролазват тръпки.

— Аз съм светски човек, принцесо — обясни той. — Кланям се пред олтара на Торак, когато случаят го изисква, но не претендирам, че съм много набожен. Няма да се намеся в религиозния спор между Белгарат и Зедар. Изобщо не искам да заставам между Торак и Алдур, когато влязат в двубой. Сериозно ти препоръчвам да следваш същото поведение.

— Решението не е мое, ваше величество. Моето участие в това е било предвидено много преди да се родя.

Стана му забавно.

— Имаш предвид Пророчеството ли? Ние, ангараките, също имаме Пророчество. Надали вашето е по-надеждно от нашето. То не е нищо повече от измислица на жреците, с която държат наивниците в ръцете си.

— Излиза, че вие в нищо не вярвате, милорд.

— Вярвам в собствената си сила. Нищо друго няма смисъл.

Кролимите, които ги придружаваха в пътуването им на север през изгорените от слънцето равнини на Мишрак ак Тул към Тул Зелик, се държаха с хладна вежливост. Се’недра не можеше да прецени дали поведението им се дължи на предупрежденията на императора на Малореа, или на страха им от Поулгара. Нетърпимата горещина беше преминала и във въздуха се долавяше краят на лятото. Тук-там из тулската равнина имаше села — безразборно струпани къщи със сламени покриви и осеяни с мръсотия улици. Селяните гледаха враждебно жреците на Торак, които яздеха по улиците с надменни физиономии.

Равнината на запад от Тул Зелик беше покрита с червените палатки на огромния полеви лагер, създаден за малореанската армия. С изключение на няколкото части, които го пазеха, огромният лагер беше празен. Войските, които вече бяха дошли в Мишрак ак Тул, бяха край Тул Марду със Закат, а непрестанният поток пристигащи беше секнал внезапно.

Самият Тул Зелик беше като всички пристанищни градове по света и миришеше на солена вода, риба, катран и разлагащи се водорасли. Каменните сгради бяха ниски и масивни, каквито бяха и самите тули. Всички калдъръмени улици се спускаха към пристанището, което беше в единия край на широкото речно устие. Точно на отсрещната страна имаше почти същото пристанище.

— Кой е градът отсреща? — попита Се’недра един от кролимите.

— Яр Марак — лаконично отвърна облеченият в черна роба жрец.

— Аха — каза тя и си спомни скучните уроци по география. Двата града, единият на тулите, другият — на надраките, бяха един срещу друг на устието на река Корду. Границата между Мишрак ак Тул и Гар ог Надрак минаваше по средата на реката.

— Според мен, когато императорът се върне от Тул Марду, сигурно ще го унищожи — добави един от кролимите. — Той не беше доволен от поведението на крал Дроста на бойното поле и изглежда, ще последва някакво наказание.

Продължиха право към пристанището.

— Моят екипаж изобщо отказва да отплаваме — съобщи на кролимите капитанът на малореанския кораб, с който трябваше да потеглят. — В морето череките са като глутница вълци на сушата. Опожаряват и потопяват всеки попаднал им съд.

— Флотата им е далеч на юг — заяви жрецът, който водеше групата кролими.

— Флотата на череките е навсякъде — възрази капитанът. — Преди два дни са подпалили два крайбрежни града на двеста левги на юг оттук, а вчера са потопили една дузина кораби на сто левги на север. Няма да повярвате колко бързо могат да се придвижват! Дори не губят време да разграбват градовете, които палят. Те не са хора! Те са стихийно бедствие!

— Отплаваме след един час — твърдо каза кролимът.

— Първо трябва да сте наясно как да гребете и да се оправяте с платната — каза капитанът. — Моите хора са изплашени до смърт и не искат да отплават.

— Ще ги убедим — сухо отвърна кролимът и издаде няколко заповеди на хората си. На високата задна палуба набързо беше издигнат олтар, а до него бе поставен мангал с тлеещи въглени.

Водачът на кролимите зае мястото си пред олтара, вдигна ръце към небето и започна да припява с дълбок гърлен глас. В дясната си ръка държеше нож. Подчинените му избраха напосоки един от моряците и го довлякоха насила на задната палуба, въпреки че той крещеше и се дърпаше. Се’недра гледаше вцепенена от ужас как мъжът беше положен по гръб напреки на олтара и заклан с почти небрежна прецизност. Кролимът, който владееше добре ножа, вдигна сърцето му, от което капеше кръв, и извика силно:

— Виж нашия дар, Драконе на Ангарак!

После се извърна и го постави в димящия мангал. Отначало сърцето запуши и зацвърча, след това почерня, сбръчка се и се овъгли. На носа на кораба в чест на жертвоприношението тържествено удари гонг.

С окървавени ръце кролимът се обърна към пребледнелите моряци, скупчили се насред палубата.

— Жертвоприношенията ще продължат, докато корабът не отплава — каза той. — Кой ще е следващият, който ще даде сърцето си на нашия любим бог?

Корабът незабавно вдигна платна.

Се’недра извърна лице, обзета от погнуса, и погледна Поулгара, в чиито очи гореше омраза. Изглежда, беше раздирана от бурни вътрешни противоречия. Се’недра я познаваше и знаеше, че Поулгара успява да се сдържи да не отправи страшно наказание към оплискания с кръв кролим само благодарение на огромно усилие на волята си. Беше прегърнала Задача сякаш да го защити. На лицето на детето имаше изражение, каквото Се’недра не бе виждала никога преди. Погледът му беше изпълнен с тъга и състрадание, но същевременно в очите му светеше твърда решимост, като че ли ако имаше власт, Задача би сринал всички олтари на Торак по света.

— Сега ще слезете в каютите — каза им един от кролимите. — След няколко дни ще стигнем до бреговете на безграничната Малореа.

Плаваха на север плътно покрай брега на Надрак и бяха в постоянна готовност да слязат на сушата, ако на хоризонта се появи черекски кораб. На едно място капитанът огледа внимателно пустото море, преглътна с мъка и завъртя кормилото на изток към открито море.

Ден и половина след като се бяха отдалечили от брега на Надрак видяха стълб гъст черен дим да се издига далеч на юг. След още толкова се натъкнаха на носещи се над водата овъглени останки и бледи подути трупове. Изплашените моряци гребяха с всичка сила, без да се налага да бъдат подканвани с камшици.

Една мрачна сутрин — небето беше прихлупено от дъждовни облаци, а въздухът бе натежал непоносимо от наближаващата буря — на хоризонта пред тях се появи тъмно петънце. Моряците удвоиха усилията си и загребаха отчаяно към сигурния малореански бряг.

Брегът, на който ги стовариха с лодки, беше полегат и покрит с побелял от солта чакъл. Вълните издаваха странна тъжна въздишка, когато се разбиваха в него. На известно разстояние ги очакваше група кролими на коне. Черните им роби бяха пристегнати в кръста с алени платнени колани.

— Първожреци — студено отбеляза Поулгара. — Ще ни ескортират с почести.

Кролимът, който беше командвал придружилата ги дотук група, бързо отиде при чакащите, просна се на земята пред тях и заговори с подчертано благоговение. Един от първожреците, възрастен мъж с дълбоко набраздено от бръчки лице и хлътнали очи, слезе малко сковано от коня и тръгна към Се’недра и приятелите й.

— Кралице — каза той на Поулгара след почтителен поклон. — Аз съм Уртаг, първожрец на областта Камат. Тук съм с моите братя, за да ви придружа до Града на нощта.

— Разочарована съм, че не ни очаква лично Зедар — хладно отвърна магьосницата. — Надявам се, че не се е почувствал неразположен.

Уртаг я погледна раздразнено.

— Не роптайте срещу предопределената ви съдба, кралице на Ангарак.

— Очакват ме две съдби, Уртаг — каза тя. — Коя ще последвам още не е решено.

— Не изпитвам никакви съмнения относно това — заяви той.

— Може би защото никога не сте се осмелили да обърнете очи към алтернативата — отвърна тя. — Ще потегляме ли, Уртаг? Едва ли ветровит бряг като този е най-подходящото място за водене на философски спор.

Кролимите бяха довели допълнително коне и след малко всички потеглиха на североизток през ниските гористи хълмове. Покрай чакълестия бряг растяха тъмнозелени смърчове, но след като превали първото възвишение, групата навлезе в гора от белокори трепетлики. Правите бели дънери напомняха на Се’недра трупове. В цялата гора имаше нещо мрачно и потискащо.

— Господарке Поул — прошепна съвсем тихо Дурник, — не трябва ли да съставим някакъв план?

— За какво, Дурник? — попита тя.

— За бягство, разбира се.

— Но ние не искаме да избягаме, Дурник.

— Така ли?

— Кролимите ни водят там, където искаме да отидем.

— Защо искаме да отидем в Ктхол Мишрак?

— Трябва да свършим нещо там.

— Единственото, което съм чувал за това място, е, че е лошо — каза той. — Сигурна ли сте, че не грешите?

Тя протегна ръка и я положи върху неговата.

— Скъпи Дурник, просто трябва да ми имаш доверие.

— Разбира се, господарке Поул — отвърна бързо той. — Но не трябва ли да знам какво да очакваме? Ако се наложи да ви защитавам, трябва да съм подготвен.

— Щях да ти кажа, ако знаех, Дурник, но всъщност не знам какво да очакваме. Знам само, че ние четиримата трябва да отидем в Ктхол Мишрак. Ще има нужда от нас, за да може това, което ще се случи там, да бъде доведено докрай. Всеки от нас ще има да свърши по нещо.

— Дори и аз ли?

— Особено ти, Дурник. В началото не разбирах кой си ти всъщност. Затова се опитах да те спра да не идваш. Но сега вече разбирам. Трябва да си там, защото ще направиш нещото, което ще насочи цялата развръзка в едната или в другата посока.

— Какво е то?

— Не знаем.

Той отвори широко очи и попита обезпокоено:

— Ами ако сбъркам?

— Мисля, че няма — увери го тя. — За мен е ясно, че нещото, което ще направиш, ще произлезе напълно естествено от това кой и какво си ти. — Тя му се усмихна и добави: — Няма да можеш да сгрешиш, Дурник, също както не можеш да излъжеш, измамиш или откраднеш. Отвътре ще ти дойде да го направиш правилно, така че не се тревожи.

— Много добре го казахте, господарке Поул, но ако нямате нищо против, ще се тревожа по малко, само наум, разбира се.

Тя се засмя, погледна го гальовно и каза:

— Скъпи Дурник, какво щяхме да правим без теб? — И стисна импулсивно ръката му.

Дурник се изчерви и се опита да извърне поглед, но грейналите й очи бяха приковали неговите и той се изчерви още повече.

След като минаха през трепетликовата гора, навлязоха в необичайно мрачна местност. От гъсто преплетените бурени стърчаха бели заоблени каменни блокове — като надгробни плочи в отдавна изоставено гробище. Изсъхнали дървета протягаха кривите си клони към облачното небе като умоляващи ръце. Хоризонтът пред тях беше затулен с огромен облак, толкова черен, че изглеждаше почти синкав. За свое учудване Се’недра забеляза, че облакът изобщо не се движи. Наоколо нямаше никакви признаци за човешко присъствие, а посоката, която следваха, дори не беше по отъпкана пътека.

— Никой ли не живее там? — попита принцесата Поулгара.

— Ктхол Мишрак е изоставен град, ако не се смятат няколкото кролими — отговори магьосницата. — Торак е разрушил града и е изгонил жителите в деня, в който баща ми заедно с крал Черек и синовете му са откраднали Кълбото от желязната кула.

— Кога е било това?

— Много отдавна, Се’недра. Доколкото успяхме да определим, било е точно в деня, когато сме се родили двете с Белдаран и майка ни е умряла. Малко ни е трудно да кажем със сигурност. В онези времена бяхме доста небрежни към времето.

— Щом майка ви е умряла, а Белгарат е бил тук, кой тогава се е грижил за вас?

— Белдин, разбира се — каза с усмивка Поулгара. — Не беше много добра майка, но правеше каквото може, докато татко се върне.

— Затова ли си толкова привързана към него?

— Това е една от причините.

Зловещият облак бе все така неподвижен. Простираше се по цялото небе като планинска верига.

— Много странен облак — каза Дурник и се вгледа в гъстата черна пелена над тях. — Зад нас идва буря, но този облак изобщо не мърда.

— Той не се движи, Дурник — обясни Поулгара. — Не се е движил никога. Когато ангараките са построили града, Торак го е поставил отгоре, за да го скрие. Оттогава стои там.

— От колко време?

— Около пет хиляди години.

— Слънцето никога ли не грее тук?

— Не.

Кролимите започнаха да се оглеждат неспокойно и накрая Уртаг заповяда да спрат.

— Трябва да се покажем, за да видят кои сме — обяви той. — Иначе пазачите може да ни вземат за натрапници.

Другите жреци закимаха нервно. После всички извадиха изпод расата си маски от полирана стомана и ги сложиха върху лицата си. След това отвързаха от седлата дебели факли и ги запалиха с кратки заклинания. Факлите лумнаха със странен зеленикав пламък и започнаха да отделят задушлив дим с мирис на сяра.

— Интересно какво ще стане, ако реша да духна факлите ви — подхвърли Поулгара със закачлива усмивка.

Уртаг я погледна уплашено.

— Сега не е време за глупави игри, милейди — предупреди я той. — Пазачите са много жестоки с натрапниците. Животът ни зависи от тези факли. Моля ви, не правете нищо, което ще докара нещастие за всички нас.

Тя само се изкиска присмехулно.

Докато яздеха под облака, ставаше все по-тъмно. Не беше точно като мрака на нощта, а по-скоро някаква мътна непрозрачност, плътна сянка във въздуха. Качиха се на билото на едно възвишение и видяха пред себе си котловина, в чийто център, забулени в полумрака, се долавяха очертанията на опустошения Град на нощта. Около тях имаше само редки бурени и хилава трева, закърняла от липса на слънчева светлина. Побитите в земята каменни блокове бяха обрасли с лишеи, които ги разяждаха. Безцветни гъби растяха навред по влажната земя. Сякаш самата земя боледуваше.

Бавно и внимателно, с вдигнати над главите им пращящи факли, жреците ги поведоха към котловината и към срутените стени на Ктхол Мишрак.

На влизане в града принцесата забеляза някакво движение сред камънаците. Тъмни фигури се стрелкаха из руините, а звукът, който се чуваше, беше чаткане, издавано от същества с ноктести крака. Някои фигури бяха изправени, други не. Студени тръпки побиха Се’недра. Пазачите на Ктхол Мишрак бяха нещо средно между зверове и хора и излъчваха сляпа омраза към всички други живи същества. Тя се страхуваше най-вече, че някой от тях може внезапно да се покаже и да я изплаши до смърт с грозотата си.

Докато минаваха по една разрушена улица, Уртаг започна да напява с приглушен треперещ глас древна молитва към Торак. Влажният въздух стана по-хладен. Разпилените камъни от срутените къщи бяха обрасли с лишеи. Лепкава плесен покриваше всичко, във всеки ъгъл и пролука растяха същите безцветни гъби. Миризмата на разложение беше навсякъде, между отломките имаше локви воняща застояла вода.

В центъра на града се издигаше полуразрушената основа на огромна желязна кула. Прекършените й подпорни греди бяха по-дебели от човешки торс. Встрани лежеше онова, което бе останало от самата срутена кула — ръждясали до неузнаваемост купища желязо. През хилядолетията ръждивата вода беше очертала с червена кал всичко наоколо. Основата на кулата беше разядена, а времето беше загладило острите ръбове. На някои места ръждата се беше смесила с гъста черна течност, която се стичаше по металните плочи като съсирена кръв.

Уртаг, който вече видимо трепереше, слезе от коня пред широкия сводест портал и ги въведе през полуотворената желязна врата. Кънтящата зала, в която влязоха, беше с големината на имперската тронна зала в Тол Хонет. С високо вдигната над главата си факла и без да каже дума, Уртаг ги поведе към друга врата с обкована с желязо сводеста арка и после надолу по отекващи от стъпките им железни стълби, които потъваха някъде в тъмнината. В края на стълбите, може би на петдесет стъпки под руините на повърхността, имаше друга врата от черно желязо, обкована с големи нитове с кръгли главички. Уртаг колебливо почука. Ехото от почукването се чу приглушено от другата страна на вратата.

— Кой идва да безпокои бога Дракон в дрямката му? — попита нисък глас отвътре.

— Аз съм Уртаг, първожрец на Камат.

Гласът на кролима издаваше страх.

— Както ми бе заповядано, водя пленниците при последователя на Торак.

Настъпи моментна тишина, последвана от тракането на огромна верига и скърцането на тежко резе. После вратата бавно се отвори.

Се’недра ахна. На прага стоеше Белгарат! След няколко мига изненаданите й очи започнаха да откриват малки разлики, които я убедиха, че белокосият мъж пред нея не е старият магьосник, а друг човек, който прилича на него толкова много, че спокойно можеха да минат за братя. Разликите бяха дребни, но съществени. Погледът на мъжа, застанал на прага, изразяваше смесица между тъга, ужас и убийствено самопрезрение, но основното беше сляпото обожание на човек, който се е предал напълно в ръцете на властен господар.

— Добре дошла в гробницата на едноокия бог, Поулгара — каза той.

— Отдавна не сме се виждали, Белзедар — отговори тя с неочаквано безстрастен тон.

— Отказах се от правото да нося това име — каза той.

В тона му се усещаше лека тъга.

— Това беше твое решение, Зедар.

Той сви рамене.

— Може би е така. Може би това, което правя, също е необходимо.

Той отвори вратата по-широко.

— Влезте, ако обичате. Това подземие е годно за живеене, макар и оскъдно обзаведено… Ти направи услуга, жрецо на Торак, а една услуга не трябва да остава невъзнаградена — каза той на Уртаг. — Ела.

Той ги въведе в сводестата зала. Стените бяха от масивни каменни блокове, наредени без хоросан. На най-горната редица бяха забити огромни железни арки, които подпираха тавана и руините на повърхността. Големи разпалени мангали във всеки ъгъл прогонваха острия хлад, лъхащ от камъка и метала. В средата на помещението имаше маса и няколко стола, а покрай стената бяха наредени на купчини навити сламеници и сгънати вълнени одеяла. На масата горяха две големи свещи. Пламъкът им беше застинал заради застоялия въздух в подземието.

Зедар спря до масата, взе едната свещ и ги поведе по настлания с плочи под към една ниша в отсрещната стена.

— Наградата ти, Уртаг — каза той на кролима и вдигна свещта. — Ела да видиш лицето на твоя бог.

В нишата върху каменна плоча лежеше по гръб огромна фигура, покрита и закачулена в черно. Лицето й беше скрито под маска от полирана стомана. Очите на маската бяха затворени.

Уртаг погледна уплашено и се хвърли на земята. Последва дълбока шумна въздишка и лежащата в нишата фигура леко помръдна. Се’недра гледаше като омагьосана. Скритото под стоманената маска лице се обърна неспокойно към тях. Левият клепач се отвори за момент. Зад него на мястото на окото гореше огън. Все едно че беше от плът, стоманеното лице се изкриви от презрение към жреца, който пълзеше по каменните плочи, а от гладко полираните устни излязоха приглушени думи.

Уртаг трепна и вдигна стреснато глава, заслушан в глухото мърморене, което само той можеше да чуе ясно. Приглушеният глас продължи да му нашепва. Лицето на жреца сякаш се смъкна, докато слушаше, чертите му бавно се изкривиха в неописуем ужас. Неразбираемото мърморене продължаваше. Думите бяха неразличими, но въздействието им беше очевидно. Се’недра запуши уши с отчаян жест.

Накрая Уртаг изкрещя и скочи на крака. Кръвта се беше дръпнала от лицето му, очите му сякаш щяха да изскочат от очните кухини. Той изломоти нещо и хукна да бяга. Виковете му отекваха по железните стълби, докато бягаше ужасѐн от срутената кула.

Глава 20

Шепотът беше започнал почти веднага след като Белгарат, Силк и Гарион наближиха брега на Малореа. В началото беше неразбираемо съскане и свистене, което звучеше непрестанно в ушите на Гарион, но през следващите дни, докато се движеха на юг, започнаха да изплуват отделни думи. Думи, които приковаваха вниманието — дом, майка, любов и смърт.

За разлика от земите на мориндимите, които останаха зад тях, северна Малореа беше покрита с вълнообразни хълмове, обрасли с жилава тъмнозелена трева. Между тях, под оловносивото небе, се виеха безименни рекички. Вече от седмици пътуващите не бяха виждали слънцето. Откъм Източно море бяха дошли мрачни облаци, а в гърба им непрекъснато духаше остър студен вятър, който носеше дъха на полярния лед.

Белгарат яздеше с изострено внимание. И следа не бе останала от полудрямката, която му беше навик в по-цивилизованите части на света. Гарион усещаше лекото усилие на ума на стареца, докато той проверяваше дали пред тях има скрити опасности. Работата на стария вълшебник напомняше по-скоро на леко изпускане на дъха, изкусно замаскирано в звука на свистящия вятър.

Силк също беше бдителен и редовно спираше да се ослушва и да души въздуха. Често дори слизаше от коня и допираше ухо до земята, за да се опита да долови глухия тътен на приближаващи коне.

— Това е изнервящо — каза той, като възседна коня си след една от тези проверки.

— По-добре да сме малко по-предпазливи, отколкото да се натъкнем на нещо неподготвени — отвърна Белгарат. — Чу ли нещо?

— Май че чух как един червей се промъква там долу — язвително отговори Силк. — Нищо не каза. Нали ги знаеш червеите.

— Защо се заяждаш?

— Ти попита, Белгарат.

— О, я млъквай!

— Гарион, нали го чу, че попита?

— Това е може би най-досадният навик, който съм виждал у някого — каза Белгарат на дребния крадец.

— Знам — не отрече Силк. — Затова го правя. Вбесяващо е, нали? Колко има още, докато стигнем гората?

— Няколко дни. Все още сме доста на север от гористия пояс. Тук зимата е твърде дълга, а лятото — много кратко, за да растат дървета.

— Скучно място, нали? — забеляза Силк, докато оглеждаше заоблените еднакви хълмове, които стигаха до хоризонта.

— При така стеклите се обстоятелства мога да понеса малко скука. Алтернативата не е много примамлива.

— Тук съм съгласен с теб.

Продължаваха да яздят. Конете им газеха през високата до колене трева.

Шепотът в главата на Гарион започна отново. „Чуй ме, Дете на светлината.“ Изречението се открои съвсем ясно от останалия неразбран шепот. Това беше неустоим призив. Гарион се концентрира, мъчейки се да различи още нещо.

„Аз не бих го направил“ — обади се познатият равен глас в ума му.

„Кое?“

„Не прави това, което той ти казва.“

„Кой е той?“

„Торак, разбира се. Кой друг мислеше, че е?“

„Буден ли е?“

„Не още. Във всеки случай не напълно, но той никога не е заспивал дълбоко.“

„Какво се опитва да направи?“

„Опитва се да те убеди да не го убиваш.“

„Той не се страхува от мен, нали?“

„Разбира се, че се страхува. Той също не знае какво ще стане и се страхува от теб толкова, колкото и ти от него.“

Това веднага накара Гарион да се почувства по-добре.

„Какво да правя с този негов постоянен шепот?“

„Почти нищо не можеш да направиш. Просто не се подчинявай на заповедите му, това е всичко.“

Същата вечер лагеруваха както обикновено в една закътана падина между два хълма и не запалиха огън, за да не издадат местонахождението си.

— Започват да ми омръзват тези студени вечери — оплака се Силк, като предъвкваше с мъка парче сушено месо. — Телешкото е като подметка.

— Но упражнението е много полезно за челюстите ти — каза Белгарат.

— Известно ли ти е, че можеш да бъдеш доста неприятен дядка, когато решиш?

— Нощите стават по-дълги — вметна Гарион, за да прекрати по-нататъшната разправия.

— Лятото си отива — отговори Белгарат. — След няколко седмици тук ще е есен и много скоро след това зима.

— Мисля си къде ли ще бъдем, когато дойде зимата — каза натъжен Гарион.

— Недей така — посъветва го Силк. — Няма да ти стане по-добре, ако мислиш за това. Само ще се изнервиш.

— Ще се преизнервя — поправи го Гарион. — Вече съм изнервен.

— Има ли такава дума „преизнервен“? — попита Силк с любопитство.

— Вече има — отговори Белгарат. — Гарион току-що я измисли.

— Бих искал да измисля и аз някоя дума — каза възхитен Силк. Малките му очички проблясваха дяволито.

— Моля те, не ме закачай, Силк. И без това си имам достатъчно грижи.

— Нека да поспим — предложи Белгарат. — Говорим си празни приказки, а утре ни чака дълъг път.

През нощта шепненето навлезе в съня на Гарион, но чрез образи вместо чрез думи. Започна с предложение за приятелство — една подадена с любов ръка. Самотата, която го преследваше още от детството му, когато разбра, че е сирак, сякаш започна да изчезва, да се отдалечава от него при тази покана. Той осъзна, че страшно много му се иска да се затича към протегнатата към него ръка.

После видя съвсем ясно две фигури, застанали една до друга. Мъжът беше много висок и силен, а жената — толкова позната, че при вида й сърцето на Гарион се сви. Високият силен мъж изглеждаше непознат, и все пак не беше. Красотата на лицето му надхвърляше човешката.

Това беше най-красивото лице, което Гарион бе виждал.

Жената, разбира се, не беше непозната. Белият кичур коса над челото и искрящите очи бяха най-познатото нещо в живота му. Красивият непознат и леля Поул, застанали един до друг, протягаха ръце към него.

„Ти ще бъдеш нашият син — му каза шепнещият глас. — Нашият обичен син. Аз ще съм ти баща, а Поулгара — майка. Това няма да е измислица, Дете на светлината, защото аз мога да накарам всичко да се случи. Поулгара наистина ще ти бъде майка и цялата й любов ще бъде само за теб. Аз, баща ти, ще ви обичам и обожавам и двамата. Ще отвърнеш ли лице от нас, за да посрещнеш отново горчивата самота на детето сирак? Може ли тази студена празнота да се сравни с топлината, с която ще те обграждат любящите родители? Ела при нас, Белгарион, и приеми любовта ни.“

Гарион се стресна в съня си и седна разтреперан и потен.

„Имам нужда от помощ“ — извика наум той, опитвайки се да намери в мозъка си другото безименно присъствие.

„Сега какъв ти е проблемът?“ — го попита равният глас.

„Той си служи с измама“ — заяви ядосано Гарион.

„Измама ли? Да не би да се е появил някой, който да е въвел правила, докато аз не гледах?“

„Ясно ти е какво имам предвид. Предлага ми да превърне леля Поул в моя майка, ако направя това, което ми каже.“

„Лъже. Той не може да променя миналото. Не му обръщай внимание.“

„Как? Той продължава да нахълтва в мозъка ми и да напипва най-чувствителните места.“

„Мисли за Се’недра. Това ще го обърка.“

„За Се’недра ли?“

„Всеки път, когато се опита да те изкуши с Поулгара, си мисли за твоята лекомислена малка принцеса. Спомни си как точно изглеждаше тя, когато я наблюдаваше скришом, докато се къпеше в Леса на дриадите.“

„Не съм гледал!“

„Така ли? Тогава как си спомняш всяка подробност толкова ясно?“

Гарион се изчерви. Беше забравил, че мечтите и виденията му не са неприкосновени и само негови.

„Просто се съсредоточи върху Се’недра. Това може би ще раздразни Торак почти толкова, колкото дразни и мен. — Гласът млъкна за малко. — Това ли е всичко, за което можеш да мислиш?“

Гарион дори не се опита да измисли отговор. Продължиха да яздят на юг под мрачното небе и след два дни стигнаха до първите дървета. Те растяха нарядко на края на тревистата равнина, където като добитък, спокойно и без да се страхуват, пасяха огромни стада рогати животни. Колкото повече напредваха в южна посока, толкова разпръснатите дървета се сгъстяваха и накрая преминаха в тъмнозелена иглолистна гора.

Подмамващият шепот на Торак продължи, но Гарион му противопостави мислите си за своята червенокоса принцеса. Усещаше раздразнението на своя враг всеки път, когато спомените му изместваха внимателно подредените образи, които богът се опитваше да му внуши. Торак искаше той да мисли за самотата и страха си и за възможността да стане част от едно любящо семейство. Но натрапеният върху картината образ на Се’недра объркваше и затрудняваше бога. Гарион скоро разбра, че познанията на Торак за хората са силно ограничени. Той се занимаваше повече с духове и стихии. През безкрайните векове го бяха ръководили неудържими пориви и страстни амбиции и той не можеше да се ориентира в сложните чувства и противоречивите желания, които мотивираха човешкото поведение. Гарион се възползва от възможността да отблъсне натрапчивите коварни нашепвания, с които Торак искаше да го отклони от целта му.

Ситуацията му беше някак си странно позната. Това се беше случвало и преди, може би не по съвсем същия начин. Той се зарови в спомените си, мъчейки се да налучка отново това особено усещане за повторение. Гледката на един крив дънер, обгорен до въглен от светкавица, внезапно отприщи виденията му. Гледан под определен ъгъл, дънерът имаше известна прилика с мъж на кон, който сякаш ги наблюдаваше, докато минаваха. Тъй като небето беше покрито с облаци, дънерът не хвърляше сянка. И така всичко дойде на мястото си. През детството си Гарион винаги виждаше с периферното си зрение зловещата фигура на ездач на черен кон с тъмна качулка, който не хвърляше сянка дори и в най-ярката светлина. Това беше мургът Ашарак, разбира се, кролимът, когото Гарион беше унищожил в първата си открита проява като магьосник. Но така ли беше всъщност? Между него и тази тъмна фигура, която го преследваше в детството му, имаше някаква странна връзка. Те бяха врагове и Гарион го знаеше, но между тях имаше и някаква любопитна близост, нещо, което ги свързваше. Гарион започна да обмисля една внезапно хрумнала му идея. Ами ако тъмният ездач не беше Ашарак, или ако все пак беше той, но беше направляван от друго, по-мощно съзнание?

Колкото повече Гарион разсъждаваше върху това, толкова повече се убеждаваше, че без да иска, се е натъкнал на истината. Торак беше показал, че въпреки че тялото му спи, съзнанието му може да се движи по света и да направлява събитията според волята му. Наистина Ашарак участваше, но насочващата сила винаги е била съзнанието на Торак. Тъмният бог го беше наблюдавал от момче. Страхът, който той беше долавял в тъмната фигура, неизменно стояла край него през детството му, не е бил страхът на Ашарак, а на Торак. Торак е знаел кой е той от самото начало, знаел е, че един ден Гарион ще вземе меча на крал Рива и ще дойде на срещата, насрочена отпреди създаването на света.

Подтикнат от внезапен импулс, Гарион промуши лявата си ръка под туниката и хвана амулета си. Извърна се леко настрана, посегна с дясната си ръка и положи белязаната си длан върху Кълбото на дръжката на големия меч, преметнат през гърба му.

„Знам кой си — заяви наум той, насочвайки мисълта си към мрачното небе. — Освен това можеш да престанеш с опитите си да ме спечелиш на твоя страна, защото няма да променя намеренията си. Леля Поул не е твоя съпруга и аз не съм твой син. По-добре спри да си играеш с мислите ми и се приготви, защото идвам да те убия.“

Кълбото под ръката му внезапно засия, а мечът се обви в синкави пламъци, които се прокрадваха през ножницата.

Последва миг гробно мълчание, после досегашният шепот премина в мощен рев.

„Ела, Белгарион, Дете на светлината — върна предизвикателството Торак. — Чакам те в Града на нощта. Приготви цялата си воля и смелост, защото аз съм готов за нашата среща.“

— Какво правиш, в името на седемте богове? — почти изрева Белгарат с изопнато от гняв лице.

— Торак ми шепне от почти една седмица — спокойно обясни Гарион и свали ръката си от Кълбото. — Предлагаше ми какво ли не, за да се откажа от цялата тази работа. Омръзна ми и му казах да спре.

Белгарат възмутено си пое дъх и размаха ръце.

— Той знае, че отивам, дядо — допълни Гарион, като се опитваше да успокои вбесения старец. — Той е знаел кой съм аз от деня, в който съм се родил. През цялото време ме е наблюдавал. Няма да можем да го изненадаме, тогава защо да се опитваме? Исках да знае, че съм тръгнал към него. Може би е време той да започне да се притеснява и да се страхува, поне малко.

Силк беше втренчил поглед в Гарион.

— Той е алорн все пак — каза накрая дребното човече.

— Той е идиот! — изсъска ядосано Белгарат. — Мина ли ти през ума, че освен Торак тук може да има нещо, от което да се предпазваме?

Гарион премигна.

— Ктхол Мишрак не е без охрана, дебела главо! Ти току-що успя да уведомиш за нашето присъствие всички кролими на сто левги около нас.

— Не помислих за това — промърмори Гарион.

— Не съм го и очаквал! Понякога ми се струва, че изобщо не можеш да мислиш.

Силк се огледа напрегнато и попита:

— Сега какво ще правим?

— По-добре да пришпорим конете и да се махаме оттук — отвърна Белгарат. После погледна Гарион и попита с подчертан сарказъм: — Случайно да си носиш тромпет? Да го надуеш няколко пъти, ако ти се прииска. — Поклати раздразнено глава, хвана юздите и каза: — Да тръгваме!

Глава 21

Трепетликите стояха бели и неподвижни под мъртвото небе, като решетки на клетка. Белгарат ги поведе предпазливо по криволичещите пътеки на безкрайната притихнала гора.

— Колко още трябва да вървим? — попита Силк нетърпеливо.

— Остава ни по-малко от ден — отвърна Белгарат. — Облаците се сгъстяват.

— Ти казваше, че този облак никога не се движи, нали?

— Никога. Неподвижен е, откакто Торак го сложи там.

— А какво ще стане, ако се появи вятър? Няма ли да го премести?

Белгарат поклати глава.

— В този район природните закони са отменени. Доколкото знам, всъщност облакът не е облак. Може да се превръща в нещо друго.

— В какво например?

— В някаква илюзия вероятно. Боговете са много добри в създаването на илюзии.

— Нас ли търсят. Кролимите, имам предвид? — Белгарат кимна. — А вземаш ли някакви мерки, за да им попречиш?

— Естествено.

Старецът погледна Силк.

— Откъде това желание за разговор? През последния час не си млъкнал.

— Малко съм напрегнат — призна Силк. — Това е непозната територия за мен, а неизвестното винаги ме изнервя. Много по-спокоен се чувствам, когато съм разработил предварително маршрута си за бягство.

— Винаги ли си готов да побегнеш?

— С моята професия е задължително… Какво беше това?

Гарион също го чу. Някъде далече зад тях се чу приглушен вой или лай, в началото само на едно животно, после и на още няколко.

— Вълци — предположи той.

Лицето на Белгарат беше пребледняло.

— Не — отвърна той. — Не са вълци.

Дръпна юздите и неспокойният му кон премина в лек тръс. Звукът беше приглушен от блатистата почва под трепетликите.

— А какво тогава, дядо? — попита Гарион, като също подкара коня си в тръс.

— Хрътките на Торак — отвърна сухо Белгарат.

— Кучета?

— Не съвсем. Това са кролими, но са много особени. Когато ангараките построиха града, Торак реши, че има нужда от някой да пази околностите. Някои кролими се съгласиха доброволно да приемат нечовешка форма. Промяната е завинаги.

— Справял съм се кучета и преди — каза уверено Силк.

— Но не и като тези. Да се опитаме да ги надбягаме. — Гласът на Белгарат не звучеше много убедително.

Пришпориха конете в галоп. Клоните ги удряха в лицата и Гарион вдигна ръка, за да се предпазва. Изкачиха се на едно малко възвишение и се спуснаха от другата страна. Лаят зад гърба им се приближаваше.

Конят на Силк се препъна и той едва не падна от седлото.

— Така няма да стане, Белгарат — каза Силк, когато Белгарат и Гарион спряха конете си. — Следите ни са твърде ясни в тази почва.

Белгарат вдигна ръка и за момент се заслуша. Силният лай беше твърде близко.

— И бездруго ни настигат — съгласи се старецът.

— По-добре да измислиш нещо — каза Силк и погледна нервно назад.

— Работя по въпроса — каза Белгарат и вдигна глава, за да подуши въздуха. — Да продължим. Усещам миризмата на застояла вода. Областта е осеяна с блатисти езера. Можем да прикрием следите си в някое по-голямо.

Продължиха по склона към долината. Миризмата на застояла вода се засилваше.

— Ей там — посочи Гарион една кафява бара сред белите стъбла на дърветата.

Блатото беше доста голямо — широко пространство от воняща мазна вода на дъното на обрасло корито. От водата стърчаха дървета. Безлистните им клони приличаха на животински лапи, издигащи се в няма молитва към безразличната небе.

Силк сбърчи нос и каза:

— Вони достатъчно силно, за да скрие всяка друга миризма.

— Ще видим — отвърна Белгарат. — Това може да заблуди обикновено куче, но не забравяйте, че хрътките на Торак наистина са кролими. Те могат и да мислят, така че няма да разчитат само на нюха си.

Вкараха насила конете в смрадливата мътна вода и зацапаха навътре, като често сменяха посоката, криволичейки между дънерите. Конските копита размътиха изгнилата растителност по дъното и се разнесе още по-непоносима миризма.

Лаят на хрътките се приближаваше и в него вече се усещаше настървение и глад.

— Вече стигнаха до брега на блатото — каза Силк, като вдигна глава и се заслуша.

Сред преследвачите настъпи кратко объркване.

— Дядо — извика Гарион и рязко дръпна юздите. Точно пред тях, в дълбоката до колене кафява вода стоеше черно куче. От устата му течаха лиги. Беше огромно, почти колкото кон, и в очите му гореше злобен зелен пламък. Предните му лапи и гръдният кош бяха масивни, а зъбите, които се подаваха от устата му, бяха дълги поне една стъпка и се закривяваха надолу между разпенените бърни.

— Хванахме ви — излая то, като сякаш дъвчеше думите с разкривената си уста. Гласът му беше металически, остър.

Силк моментално бръкна за една от скритите си ками.

— Остави — каза му Белгарат. — Това е само проекция, сянка.

— И може да прави това? — попита с изумление Силк.

— Нали ви казах, че това са кролими.

— Гладни сме — каза кучето с огнени очи. — Скоро ще се върна с приятелите си и ще хапнем човешко месо.

След това сянката проблесна и изчезна.

— Те вече знаят къде сме — каза с тревога Силк. — По-добре направи нещо, Белгарат. Можеш ли да използваш магии срещу тях?

— Това просто ще разкрие още по-ясно къде се намираме. Има и други същества наоколо освен кучетата.

— Мисля, че трябва да рискуваме. Нека се притесняваме за нещата едно по едно. Видя ли му зъбите?

— Идват — каза Гарион напрегнато.

Зад тях ясно се чуваше плискането на водата.

— Направи нещо, Белгарат!

Небето над главите им се смрачи и въздухът стана потискащо тежък. В далечината се чу тътен на гръмотевица. През гората сякаш премина дълбока въздишка.

— Продължавайте — каза Белгарат и те продължиха да газят през кафявата вода към другия край на блатото.

Трепетликите на брега обърнаха нагоре сребристите си листа, сякаш огромна бяла вълна разтърси гората.

Хрътките бяха съвсем близо и победният им лай огласяше гората.

Внезапно проблесна искряща синьо-бяла светкавица, после се чу силен гръм. Небето над тях се разтвори и се изсипа пороен дъжд. Вятърът свистеше, късаше листата на трепетликите и ги вееше във въздуха. Дъждът валеше косо и скриваше всичко на разстояние няколко стъпки.

— Ти ли го направи? — извика Силк на Белгарат.

Но озадаченото лице на Белгарат показваше ясно, че бурята го е изненадала също толкова, колкото и Силк. Двамата погледнаха Гарион.

— Ти ли го направи? — попита настоятелно Белгарат.

— Не е той. Аз го направих.

Гласът, който излизаше от устата на Гарион, не беше неговият.

— Твърде много усилия положих, за да оставя сега всичко да бъде разрушено от някакви си кучета.

— Нищо не чух — възхити се Белгарат, като избърса потното си лице.

— Не си слушал когато трябва — отвърна гласът на Гарионовия спътник. — Подготвих всичко още миналата пролет. Просто сега стигна дотук.

— Значи си знаел, че ще ни трябва?

— Очевидно е. Обърнете се на изток. Кучетата няма да могат да ви проследят в тази буря. Заобиколете и влезте в града от източната страна. Там има по-малко пазачи.

Пороят продължаваше, придружен от раздиращи небето гръмотевици и светкавици.

— Колко ще продължи този дъжд? — попита Белгарат, опитвайки се да надвика шума.

— Достатъчно. Надигаше се при Източно море в продължение на седмица. Едва тази сутрин се разрази на брега. Завийте на изток.

— Може ли да поговорим, докато яздим? — попита Белгарат. — Имам много въпроси.

— Сега едва ли е най-подходящото време за разговори, Белгарат. Трябва да бързате. Другите вече пристигнаха в Ктхол Мишрак тази сутрин, точно преди да се разрази бурята. Всичко е готово, така че бързайте.

— Довечера ли ще бъде?

— Да, ако успеете да стигнете навреме. Торак е почти буден. Мисля, че ще е добре да сте там в момента, когато си отвори очите.

Белгарат изтри лицето си. В очите му се четеше притеснение.

— Да вървим — каза рязко той и ги поведе през силния дъжд към брега.

Дъждът не спря няколко часа. Прогизнали, мръсни, заслепявани от летящите листа и клони, тримата яздеха на изток. Лаещите кучета останаха далече зад тях, безсилни да продължат в непрогледната дъждовна пелена, която заличи всякакви миризми.

Когато настъпи нощта, бяха стигнали до няколко ниски хълма далеч на изток. Дъждът беше намалял до неприятен ситен валеж, придружен от студен силен вятър. Усилваше се периодично на талази, които идваха от Източно море.

— Сигурен ли си, че знаеш пътя? — обърна се Силк към Белгарат.

— Мога да го намеря — каза сериозно Белгарат. — Ктхол Мишрак има специфична миризма.

Дъждът почти спря. От време на време ситни капки потропваха по листата, но когато стигнаха до края на гората, и те изчезнаха. Миризмата, за която говореше Белгарат, не беше силна. Беше по-скоро неопределена смесица от различни миризми. Основно вонеше на разлагащи се растения, макар че се долавяше и мирисът на застояла вода и плесен. Като цяло, миришеше на разлагащи се неща. Когато стигнаха последните дървета, Белгарат дръпна юздите на коня си и тихо каза:

— Е, стигнахме.

Долината пред тях беше слабо осветена от бледо, неприятно сияние, което сякаш идваше от самата земя. В средата на тази разруха се издигаха руините на града.

— Каква е тази странна светлина? — попита Гарион напрегнато.

Белгарат изсумтя.

— Фосфор. Идва от плесените, които растат навсякъде. Слънцето никога не огрява Ктхол Мишрак, така че растителността е различна, такава, която вирее в мрак. Ще оставим конете тук.

Белгарат слезе от коня си.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита Силк, докато се смъкваше от седлото си. — Може да се наложи да се измъкнем бързичко.

Дребният мъж беше мокър и трепереше.

— Не — каза спокойно Белгарат. — Ако всичко върви добре, никой в града няма да се опита да ни попречи. Ако пък нещата се объркат, няма да има никакво значение.

— Не обичам липсата на алтернатива — измърмори горчиво Силк.

— В такъв случай си избрал неподходящото пътешествие — отвърна Белгарат. — Това, което ни предстои, е лишено от алтернатива. Започнем ли го, нямаме никакъв шанс да го спрем.

— Това не означава, че трябва да ми харесва, нали? Сега какво следва?

— Двамата с Гарион ще се преобразим, за да не сме така подозрителни. Ти си експерт по незабележимото придвижване в тъмнината, но ние не сме така опитни.

— Ще използваш магии толкова близко до Торак? — попита невярващо Силк.

— Ще бъдем много тихи — увери го Белгарат. — Промяната на формата е по-скоро вътрешна, така че не се вдига много шум.

Обърна се към Гарион и каза:

— Ще го направим бавно. Това разпръсва шума и го прави още по-слаб. Разбираш ли?

— Мисля, че да, дядо.

— Аз ще съм първи. Гледай ме.

Старецът погледна към конете.

— Да се преместим малко. Конете се страхуват от вълци. Не искаме да ги подплашим и да хукнат, нали?

Пропълзяха между дърветата и се отдръпнаха от мястото, където стояха конете.

— Това трябва да е достатъчно — каза Белгарат. — Гледай сега.

Концентрира се известно време, после тялото му затрепери и заблестя. Промяната беше много постепенна и за известно време лицето му и главата на вълка сякаш бяха едно. Шумът, който предизвика, приличаше на шепот. После всичко свърши и огромният сребрист вълк седна на задните си лапи.

— Сега ти го направи — каза той на Гарион, като почти не помръдна устни, типично за говора на вълците.

Гарион се концентрира и си представи облика на вълка. Направи го толкова бавно, че сякаш усети как му расте козина.

Силк търкаше лицето и ръцете си с мръсотия, за да е по-незабележим. После погледна въпросително вълците.

Белгарат изви глава към града и ги поведе през откритото поле към мрачните руини.

В слабата светлина се движеха и други фигури, които се ослушваха и душеха. Някои миришеха на кучета, други на влечуги. Кролимите претърсваха и следяха иззад скалите и ъглите и търсеха с умовете си натрапници в мрака.

Земята под лапите на Гарион беше мъртва. Нямаше никаква растителност, никакъв живот. Заедно със Силк, който беше приклекнал между тях, двата вълка се промъкваха по корем към развалините, като използваха максимално купищата камъни и останки. На Гарион му се струваше, че се движат много бавно, но Белгарат не обръщаше никакво внимание на времето. Когато по случайност се озоваваха до някой кролим, пълзяха един след друг. Минутите едва се влачеха, докато тримата пълзяха все по-близо до Града на мрака.

Точно до разрушената скала стояха двама жреци на Торак и тихо разговаряха. Приглушените им гласове отекваха ясно в ушите на Гарион.

— Хрътките изглеждат нервни тази нощ — каза първият кролим.

— От бурята е — отвърна другият. — Лошото време винаги ги изнервя.

— Чудя се какво ли е да си хрътка — замислено каза първият.

— Ако толкова искаш, можеш да се присъединиш към тях.

— Е, не съм чак толкова любопитен.

Силк и двата вълка минаха на не повече от десет метра от разговарящите кролими и продължиха напред през руините на мъртвия град. Сред развалините можеха да се придвижват по-бързо. Сенките ги прикриваха и те се промъкваха между камъните, водени уверено от Белгарат към центъра на града и останките на желязната кула — остри и черни на фона на мрачното небе.

Миризмата на ръжда, застояло и гнилоч стана по-силна и прииждаше към вълчия нос на Гарион на талази. Беше отвратителна, така че той затвори уста и се опита да не мисли за това.

— Кой е там? — попита остро един глас.

Беше кролим. Стоеше с изваден меч на средата на улицата и се взираше внимателно в тъмните сенки. Тримата замръзнаха. Гарион по-скоро подуши, отколкото чу как Силк бавно и внимателно се пресегна и извади камата, скрита зад врата му. После замахна, ножът изсвистя и с безмилостна точност се заби в кролима.

Той изстена, преви се рязко, после въздъхна и падна по очи. Мечът му издрънча и също падна на земята.

— Да вървим — каза Силк и пробяга покрай тялото на кролима, сгърчено върху камъните.

Гарион усети миризмата на прясна кръв и тя предизвика странен вкус в устата му.

Стигнаха до камарата огънати железа и натрошени плочи — някогашната кула — и бавно се промъкнаха през отворената врата в непрогледния мрак. Миришеше на ръжда, но се усещаше и мирисът на древна всепоглъщаща злина. Гарион спря и нервно задуши. Почувства как козината на врата му настръхва и с усилие потисна ръмженето, което неволно се надигна в гърлото му.

Усети как Белгарат мина покрай него и последва стария вълк, воден единствено от обонянието си. В отсрещния край на огромната празна желязна стая имаше още една врата.

Белгарат спря и Гарион чу отново тихия шепот — дядо му отново прие човешка форма. Гарион се съсредоточи и също се върна в нормалния си облик.

Силк псуваше гневно, но почти безмълвно под нос.

— Какво има? — прошепна Белгарат.

— Забравих да си взема ножа — отвърна Силк през зъби. — Беше един от любимите ми.

— Сега какво ще правим, дядо? — попита Гарион с дрезгав шепот.

— Зад тази врата има стълбище, което води надолу.

— Какво има долу?

— Килия. Нещо като гробница, в която Зедар е положил тялото на Торак. Ще слезем ли долу?

Гарион въздъхна, после сви рамене и отвърна:

— Затова сме дошли.

Глава 22

— Не вярваш, че се съглася с теб, нали, Зедар?

Гарион замръзна с ръка, протегната към желязната врата, и с единия крак върху стъпалото.

— Не можеш да избегнеш отговорността си с оправданието, че това е необходимост — продължи гласът зад вратата.

— Не сме ли всички ние движени от необходимостта, Поулгара? — Гласът на непознатия прозвуча уморено и тъжно. — Не казвам, че аз съм безгрешен, но не беше ли отстъпничеството ми предначертано? Вселената е била разделена на две от самото начало и сега двете пророчества са се втурнали едно към друго за своята последна среща, на която ще се реши всичко. Кой може да каже, че това, което съм направил, не е било важно за тази среща?

— Това е измъкване, Зедар — каза леля Поул.

— Какво прави тя тук? — шепнешком попита Гарион дядо си.

— Тя трябва да е тук — прошепна в отговор Белгарат с нотка на облекчение. — Слушай.

— Не мисля, че ще спечелим, ако се препираме, Поулгара — каза Зедар. — И двамата вярваме, че това, което сме направили, е било правилно. Нито един от двама ни не е в състояние да накара другия да промени мнението си по този въпрос. Защо просто не оставим нещата така?

— Много добре, Зедар — отвърна хладно леля Поул.

— Какво ще правим сега? — попита задъхано Силк.

— Трябва да има и други вътре — отвърна кротко Белгарат. — Нека се уверим кои са, преди да нахлуем.

Желязната врата не се затваряше добре и около рамката се промъкваше светла ивица. Гарион можеше да различи лицето на Белгарат в сумрака.

— Как е баща ти? — попита Зедар с безразличен тон.

— Все така. Много ти е сърдит, но ти го знаеш.

— Е, това се очакваше.

— Той се нахрани, лейди Поулгара — чу Гарион гласа на Се’недра и погледна дядо си въпросително, но той му направи знак да мълчи.

— Постели му, скъпа — нареди леля Поул, — и го завий. Късно е и му се спи.

— Аз ще го направя — предложи Дурник.

— Добре — въздъхна Белгарат. — Всички са тук.

— Как са се озовали тук? — прошепна Силк.

— Нямам никаква представа и не ме интересува. Важното е, че са тук.

— Радвам се, че сте успели да го спасите от Ктучик — каза Зедар. — Много се привързах към него, докато бяхме заедно през всичките тези години.

— Къде го намери? — попита леля Поул. — Така и не можахме да разберем от коя държава е.

— Забравих — отвърна Зедар малко притеснено. — Може би Камаар или Тол Хонет, а може би някой град от другата страна на Малореа. Подробностите ми се изплъзват, не съм се интересувал от тях.

— Опитай се да си спомниш — каза тя. — Може да се окаже важно.

— Щом толкова настояваш — въздъхна Зедар, после помълча малко и продължи: — Бях много неспокоен, не знам защо. Беше преди пет или шест години. Изследванията ми не ме вълнуваха вече и препирните между кролимите ме дразнеха. Започнах да скитам, без изобщо да обръщам внимание къде се намирам. Сигурно съм кръстосал всички кралства поне по няколко пъти през тези години. Както и да е, минавах през някакъв град и идеята ме осени внезапно. Всички знаем, че Кълбото унищожава всеки, който таи и най-малката злоба в сърцето си, но какво щеше да направи с някой напълно невинен? Бях поразен от простотата на тази мисъл. Улицата, по която вървях, беше пълна с хора, а аз се нуждаех от спокойствие, за да обмисля гениалната си идея. Завих зад ъгъла в една тиха уличка и там стоеше детето, сякаш ме чакаше. Беше на около две годинки, можеше да върви и нищо друго. Протегнах ръка към него и му казах: „Имам една малка задача за теб, момчето ми“. То дойде при мен и повтори: „Задача“. Това е единствената дума, която съм го чувал да казва.

— Какво направи Кълбото, когато го докосна за първи път? — попита леля Поул.

— Заблестя. По някакъв странен начин то сякаш го разпозна. Нещо премина между тях, когато детето го докосна.

Той въздъхна.

— Не, Поулгара. Не знам кое е детето. Доколкото знам, напълно е възможно да е илюзия. Идеята да го използвам се появи в главата ми толкова внезапно, че понякога се питам дали някой не я е сложил там. Напълно е възможно.

— Защо, Зедар? — попита тихо леля Поул. — Защо измени на Господаря?

В гласа й се четеше странно съчувствие.

— За да спася Кълбото — отвърна той тъжно. — Това поне беше първоначалната идея. То ме притежава от момента, в който го видях. След като Торак го открадна от Господаря, Белгарат и останалите започнаха да кроят планове как да си го върнат със сила, но аз знаех, че ако Алдур не се намеси и не удари директно Торак, нямат никакви шансове, а Алдур нямаше да го направи. Помислих си, че ако силата не успее да го върне, измамата може и да успее. Ако кажех на Торак, че съм негов съюзник, той можеше да ми се довери, а аз на свой ред да открадна Кълбото от него.

— И какво стана, Зедар? — Въпросът й беше много прям.

— О, Поулгара! — Гласът на Зедар бе приглушено стенание. — Не можеш да си представиш. Бях сигурен в себе си, толкова сигурен, че мога да запазя ума си от влиянието на Торак, но не се оказах прав. Сгреших… сгреших. Умът и волята му ме завладяха. Сграбчи ме в ръцете си и сломи съпротивата ми.

В гласа на Зедар имаше ужас.

— Той прониква до самата ти същност, до дълбините на душата ти. Знам, че Торак е отвратителен, по-зъл, отколкото можеш да си представиш, но когато ме повика, трябва да отида, и каквото поиска от мен, трябва да го направя, дори цялата ми душа да крещи срещу него. Дори сега, когато спи, пръстите му са стиснали сърцето ми.

Последва ново стенание.

— Не знаеше ли, че е невъзможно да се противопоставиш на един бог? — попита леля Поул със състрадание. — Не беше ли гордост, Зедар? Не беше ли прекалено уверен в себе си, прекалено сигурен, че можеш да го измамиш и да скриеш намеренията си от него?

— Може би — призна Зедар с въздишка. — Алдур беше добър господар. Никога не налагаше ума си върху мен, затова не бях подготвен за това, което Торак направи с мен. Торак не е внимателен. Той взима каквото поиска, дори ако трябва да изтръгне душата ти — за него това няма никакво значение. Ще откриеш силата му, Поулгара. Много скоро той ще се събуди и ще унищожи Белгарион. Дори кралят на Рива не е достоен съперник за ужасния му ум. И тогава Торак ще се ожени за теб, както винаги казва. Не му се противи, Поулгара. Спести си страданието. Накрая ще отидеш при него. Ще отидеш дори с желание, с нетърпение.

Зад желязната врата се чу драскане и бързи стъпки.

— Дурник! — извика силно леля Поул. — Не!

— Какво става? — попита Гарион.

— Това чакахме — пое дъх Белгарат. — Отвори вратата.

— Махни се, глупак такъв! — извика Зедар.

Чу се силен трясък — шум от две тела, които се сгромолясват върху мебелите.

— Предупреждавам те! — извика Зедар. — Махни се!

Чу се силен удар на юмрук, който среща кост.

— Зедар! — изкрещя гръмко Белгарат и задърпа вратата.

От стаята се разнесе нов силен трясък.

— Дурник! — изпищя леля Поул.

С внезапна ярост Белгарат вдигна стиснатия си юмрук, събра пламналата си воля и удари заключената врата. Силата на тласъка изби вратата от пантите, сякаш беше от хартия.

Стаята беше сводеста, таванът се крепеше на почернели от времето железни колони. Погледът на Гарион обхвана цялата стая със странно безразличие, сякаш всичките му чувства бяха изчезнали. Видя Се’недра и Задача, притиснати в прегръдка до стената. Леля Поул стоеше като закована на мястото си с широко отворени невярващи очи, приковани в неподвижното тяло на ковача. Той лежеше сгърчен на пода, а мъртвешки бледото му лице можеше да означава само едно. Истината връхлетя Поулгара изведнъж, истината за безвъзвратната загуба.

— Не — извика тя. — Дурник, не!

Изтича към безжизнения мъж, падна на колене до него и го придърпа към себе си със сърцераздирателен вик.

Гарион видя и отстъпника Зедар за първи път. Магьосникът беше втренчил поглед в Дурник. По лицето му се четеше разкаяние — той съзнаваше, че е извършил нещо, което го лишава от всяка възможност за опрощение.

— Глупак такъв — измърмори той. — Защо? Защо ме предизвика да те убия? Изобщо не исках да го направя.

Тогава Белгарат, неумолим като самата смърт, се втурна през разпилените развалини и се спусна към мъжа, когото някога бе нарекъл свой брат.

Зедар се сви пред гнева на стария магьосник.

— Не исках да го направя, Белгарат — каза той разтреперан, вдигнал ръце, за да се предпази от гнева му. — Този глупак се опита да ме нападне. Той…

— Ти… — извика Белгарат през стиснати от омраза зъби. — Ти… ти…

Но не можа да изрече нито дума. Гневът беше го лишил от възможността да говори. Вдигна ръце и ги стовари върху лицето на Зедар. Зедар отстъпи, но Белгарат го последва, блъскаше го и го удряше с юмруци.

Гарион почувства волите им, но емоциите им бяха толкова силни, че двамата не можеха да концентрират силата си. Като двама пияници те се сгромолясаха на пода и почнаха да се ритат и да се блъскат. Белгарат беше обладан от гняв, а Зедар — от страх и разкаяние.

Изменникът отчаяно се опита да извади кама от колана си, но Белгарат хвана китката му с две ръце и я заблъска в земята, докато ножът не изхвръкна. После и двамата се опитваха да го докопат — пълзяха и се дърпаха със застинали в страшни гримаси лица.

В един момент, след като бяха влезли в стаята, Гарион беше измъкнал несъзнателно меча си, но Кълбото и острието оставаха студени в ръцете му.

Ръцете на Белгарат бяха сключени около врата на Зедар, който се опитваше отчаяно да разтвори пръстите му. Лицето на Белгарат се беше разкривило в животинска гримаса — устните му бяха разтеглени, зъбите оголени и стиснати здраво, той удряше ли, удряше в земята древния си враг. После сякаш обезумял, се изправи, все така стиснал гърлото на Зедар. Хвана го здраво с едната ръка и започна да го удря по лицето с другата, като между ударите сочеше с ръка каменния под. И изведнъж на пода се появи огромна зигзагообразна цепнатина. Двамата мъже, без да спират да се бият свирепо, изчезнаха в нея. Земята сякаш се разтресе и зейналата пропаст със силен грохот се затвори.

Гарион стоеше с отворена уста и гледаше невярващо едва забележимия процеп, в който бяха изчезнали двамата магьосници.

Се’недра изписка и закри с ръце ужасеното си лице.

— Направи нещо — извика Силк на Гарион, но Гарион само го погледна неразбиращо.

— Поулгара! — извика отчаяно Силк.

Но потънала в мъката си, тя не реагираше. Просто седеше до Дурник, обвила с ръце безжизнения труп, хлипаше и люлееше притиснатото до гърдите си тяло.

Дълбоко под земята се чу силен взрив, после още един и още един. Дори в бездънната земя битката продължаваше.

Сякаш вкаменен, Гарион гледаше втренчено отсрещната стена. В сумрака можеше да различи очертанията на отпуснатата фигура на Кал Торак. Обзет от странно спокойствие, Гарион наблюдаваше внимателно тялото на своя враг, като се спираше на всяка подробност. Видя черната роба и лъскавата маска. После забеляза и Ктрек Гору, огромния черен меч на Торак.

Въпреки че той самият не можеше да мръдне или дори да почувства нещо, в душата му се надигна борба, по-ужасна и от тази, която бе изпратила Зедар и Белгарат в земните дълбини. Двете сили, които първо се бяха разделили, после се бяха обърнали и се бяха втурнали една срещу друга по безкрайните коридори на времето, се събраха в него. Събитието, което щеше да завърши борбата между двете пророчества, беше започнало и първите признаци за това се появиха в ума на Гарион и безмълвно раздвижиха най-съкровените му мисли и намерения.

Торак се размърда неспокойно, защото същите две сили се срещнаха и в него.

Ужасни светкавици от ума на спящия бог се изсипаха върху Гарион и той ясно видя подлата хитрост, която се криеше зад предложените от Торак приятелство и любов. Ако само за момент се беше поддал, половината свят щеше да изчезне. Нещо повече — това, което предлагаше Торак, не беше любов, а робство, толкова ужасно, че беше отвъд човешките представи.

Но той не се предаде. Успя някак да се измъкне от всеобхватната сила на ума на Торак и се остави изцяло в ръцете на Пророчеството, което го беше довело тук. С пълно себеотрицание се превърна в инструмент в ръцете на Пророчеството. Вече не изпитваше страх. С меч в ръка Детето на светлината очакваше момента, в който същото това Пророчество щеше да го остави да се впусне в битката с бога на мрака.

Докато Силк продължаваше да се опитва безуспешно да привлече вниманието на Гарион или Поулгара, земята пак се разтвори и Белгарат изскочи.

Все още в унес, Гарион забеляза, че и последните следи от стареца, когото познаваше, са изчезнали. Лукавия стар разказвач на приказки вече го нямаше. Дори раздразнителният старец, който ги беше повел в издирването и спасяването на Кълбото, не съществуваше. На тяхно място стоеше магьосникът Белгарат, Вечният човек, осветен от аурата на своята мощ.

Глава 23

— Къде е Зедар? — попита леля Поул като вдигна набразденото си от сълзи лице от безжизненото тяло на Дурник и се втренчи напрегнато в баща си.

— Оставих го долу — отвърна вяло Белгарат.

— Мъртъв ли е?

— Не.

— Върни го.

— Защо?

— За да се изправи срещу мен.

Очите й горяха. Старецът поклати глава.

— Не, Поул. Никога не си убивала. Нека оставим нещата така.

Тя нежно положи тялото на Дурник на земята и се изправи. Бледото й лице беше изкривено от мъка.

— Тогава аз сама ще го потърся — заяви тя и вдигна ръце, сякаш да разцепи земята под краката си.

— Не — каза Белгарат и протегна ръка. — Няма да го направиш.

Стояха изправени един срещу друг, вкопчени в безмълвна битка. Погледът на леля Поул излъчваше раздразнението й от намесата на баща й. Тя вдигна отново ръка, за да насочи волята си в земята, но Белгарат отново я спря.

— Остави ме, татко.

— Не.

Тя удвои усилията си, като се извиваше и се опитваше да се освободи от невидимата сила, която я държеше, и викна:

— Пусни ме, старче!

— Не. Не го прави, Поул. Не искам да те нараня.

Тя опита отново, този път по-отчаяно, но волята на Белгарат отново надделя. Лицето му стана сурово и той здраво стисна зъби.

В последния си опит тя насочи цялата си воля срещу бариерата, която той беше издигнал, но Белгарат остана непоклатим ката скала. Накрая тя отпусна рамене, обърна се, коленичи до тялото на Дурник и отново заплака.

— Съжалявам, Поул — каза нежно Белгарат. — Не исках. Добре ли си?

— Как можеш да питаш? — попита тя съкрушена и сключи ръце около Дурник.

— Нямах това предвид.

Тя му обърна гръб и закри лицето си с ръце.

— Бездруго не мисля, че можеше да стигнеш до него, Поул — каза Белгарат. — Пък и знаеш, че това, което направи единият от нас, не може да бъде променено от другия.

— Какво направи с него? — попита шепнешком Силк.

— Слизахме, докато не стигнахме една огромна скала. Затворих го в нея.

— Не може ли да излезе на повърхността като теб?

— Не. Това е невъзможно. Магьосничеството е мисъл, а никой не може да повтори мисълта на другия. Зедар е заклещен в скалата завинаги или поне докато аз не реша да го пусна.

Старецът погледна тъжно Дурник и добави:

— Но не мисля, че някога ще го пусна.

— Ще умре, нали?

Белгарат поклати глава.

— Не. Това е част от наказанието. Ще лежи в скалата до свършека на времето.

— Това е чудовищно, Белгарат — каза Силк отвратено.

— Това тук също — отвърна мрачно магьосникът и посочи тялото на Дурник.

Гарион чуваше какво си говорят и ги виждаше съвсем ясно, но му се струваше, че се намират далеч от него. Сякаш бяха в периферията на вниманието му. За него съществуваше само едно и това беше Кал Торак, неговият враг.

Раздвижването на сънения бог ставаше все по-осезателно. Вниманието на Гарион, отчасти неговото собствено, отчасти това на Кълбото и това на гласа в съзнанието му, чувстваха болката в движенията на ранения Торак. Той се гърчеше в съня си. Един ранен човек би оздравял с времето и болката постепенно би стихнала, защото раната е част от човешкото състояние. Човекът е създаден, за да страда от време навреме, и затова може и да се възстановява. Боговете, от друга страна, са неуязвими, така че не могат и да оздравяват. И с Торак беше така. Огънят, който Кълбото беше възпламенило по него, когато се бе опитало да го унищожи, все още гореше плътта му. Болката не беше намаляла нито за миг през многото векове. Зад желязната маска плътта на божественото лице все още димеше, а изгореното око пареше непоносимо. Гарион потрепери от постоянната агония, на която беше подложен Торак.

Задача се изтръгна от треперещите ръце на Се’недра и прекоси неравния под. Личицето му бе напрегнато. Детето спря, наведе се и сложи ръка върху рамото на Дурник. Внимателно разтърси мъртвия ковач, сякаш се опитваше да го събуди. Изненада се, когато мъжът не помръдна. Разтърси го отново, малко по-силно, а очите му продължаваха да гледат неразбиращо.

— Задача — повика го Се’недра с треперещ глас, — ела тук. Нищо не може да се направи.

Задача я погледна, после отново погледна Дурник. След това със странно изражение потупа Дурник по рамото, въздъхна и се върна при принцесата. Тя го сграбчи, зарови лице в малкото му телце и се разплака. Детето я потупа по главата със същото странно изражение.

От нишата на стената се чу въздишка, подобна на силно свистене. Гарион погледна натам и ръката му се вкопчи здраво в дръжката на меча. Торак беше обърнал глава, очите му бяха отворени. Беше се събудил.

Белгарат пое шумно дъх, когато Торак вдигна обезобразената си лява ръка, за да прогони последните следи от съня си, и с дясната потърси пипнешком масивната дръжка на Ктрек Гору.

— Гарион — каза остро Белгарат.

Но все още замаян от силите, концентрирани върху него, Гарион можеше само да наблюдава събуждането на бога. Една част от него искаше да се освободи, а ръката му се опита да вдигне меча.

„Не още“ — прошепна гласът.

— Гарион — почти извика Белгарат и се спусна покрай замисления млад мъж, за да се нахвърли върху сънения бог на мрака.

Ръката на Торак пусна дръжката на меча, сграбчи туниката на Белгарат и вдигна стареца във въздуха, сякаш беше дете. Желязната маска се изкриви в грозен смях. После волята на бога, подобна на силен вятър, го захвърли през стаята, разкъсвайки туниката му. Нещо проблесна между пръстите на Торак и Гарион осъзна, че това е сребърният амулет на дядо му — лъскавият амулет на Стария вълк. По някакъв странен начин медальонът беше центърът на силата на Белгарат, а сега лежеше в желязната хватка на древния му враг.

Богът на мрака бавно се изправи над тях с меч в ръка.

— Гарион! — извика Се’недра. — Направи нещо.

С отмерени стъпки Торак се насочи с вдигнат меч към безжизнения Белгарат. И изведнъж на пътя му се изпречи леля Поул.

Торак бавно свали меча и се усмихна с отвратителната си усмивка.

— Моята невеста — каза той с гръмкия си глас.

— Никога, Торак — заяви тя.

— Значи най-после дойде при мен, Поулгара? — каза гърлено той, като напълно пренебрегна думите й.

— Дойдох да видя как умираш.

— Да умра, Поулгара? Аз? Не, милата ми невеста, не си дошла за това. Моята воля те извика, за да се изпълни Пророчеството. Сега ти си моя. Ела при мен, любима.

— Никога!

— Никога ли, Поулгара? — В гласа му прозвуча престорено съжаление. — Тогава волята ми ще те подчини. Борбата ти ще направи победата ми по-сладка. Накрая ти ще бъдеш моя. Ела тук.

Силата на ума му беше всепоглъщаща.

— Не — прошепна Поулгара, стисна очи и извърна глава.

— Погледни ме, Поулгара — заповяда й той меко. — Аз съм твоята съдба. Всичко, което си обичала преди, ще се стопи и ще обичаш само мен. Погледни ме.

Безпомощна, Поулгара обърна очи и се вгледа в него.

Омразата и силата й сякаш се стопиха и по лицето й се изписа силен страх.

— Волята ти се разпада, любима — каза той. — Ела при мен.

Трябваше да му се противопостави! Объркването изчезна и Гарион най-после разбра. Това беше истинската битка. Ако леля Поул се предадеше, те бяха загубени. Всичко беше заради това.

„Помогни й“ — каза гласът в него.

„Лельо Поул! — изпрати мисълта си към нея Гарион. — Спомни си Дурник.“

Не знаеше как е разбрал, но беше сигурен, че това е единственото, което може да я върне към борбата. Затърси в спомените си образи на Дурник и й ги изпрати: силните ръце на ковача, сериозните му очи, тихия му глас и неизречената любов на кроткия мъж към нея, любовта, която беше същността на живота му.

Тя бе започнала да се движи несъзнателно — първата малка крачка в отговор на заповедта на Торак. Направеше ли тази стъпка, беше загубена. Но спомените на Гарион за Дурник я поразиха като гръм. Раменете й, които почти се бяха отпуснали, се стегнаха внезапно и очите й проблеснаха с нова сила.

— Никога — каза тя на застиналия, в очакване бог. — Няма да го направя.

Лицето на Торак бавно се смрази и очите му пламнаха.

Той събра цялата сила на волята си и я запрати срещу нея, но тя остана твърда въпреки това, хванала се здраво за спомените за Дурник. Те сякаш бяха нейната опора, която дори богът на мрака не можеше да разруши.

Безсилие и изумление се изписаха по лицето на Торак, когато разбра, че тя няма да се предаде и че любовта й никога няма да е негова. Беше победила и победата й се заби като нож в сърцето му. Ранен, вбесен, полудял от несразимата й воля, Торак вдигна лице и изрева — оглушителен животински вик на безсилие.

— Изчезнете и двамата тогава! Умри с баща си — извика той и вдигна меча си.

Без да трепне, леля Поул гледаше побеснелия бог право в лицето.

„Сега, Белгарион!“ — викна гласът в ума му.

Кълбото, студено и безжизнено по време на сблъсъка на леля Поул с обезобразения бог, изведнъж лумна и мечът на риванския крал пламна и заблестя, обливайки цялата зала в синя светлина. Гарион се втурна напред, вдигнал меча си, за да предпази беззащитната леля Поул.

Металният звук от сблъсъка на двете остриета отекна като камбанен звън. Мечът на Торак се плъзна и се удари в каменния под, от удара изскочиха искри. Единственото око на бога се разшири, когато разпозна краля на Рива, бляскавия меч и пламналото кълбо на Алдур. Гарион видя, че Торак вече е забравил за леля Поул и че сега цялото му внимание е съсредоточено върху него.

— Значи дойде най-после, Белгарион — мрачно каза богът. — От началото на дните очаквам да се появиш. Съдбата ти те очаква тук, Белгарион. Здравей и сбогом.

Вдигна ръка и стовари силен удар върху Гарион. Без да се замисли, риванският крал вдигна своя меч и звънът от сблъсъка на двете остриета отново прогърмя в подземието.

— Ти си едно най-обикновено момче, Белгарион — каза Торак. — Как смееш да се изправиш пред мощта и непобедимостта на един бог? Подчини ми се и ще ти подаря живота.

Сега волята на ангаракския бог беше насочена срещу него и Гарион разбра колко силна и жестока е била борбата на леля Поул. Почувства непреодолимо желание да се поддаде. Но изведнъж до него достигна хор от гласове, които крещяха през вековете една дума: „Не!“ Гласовете на всички, чийто живот беше отнет от Торак, се обърнаха към него и го подкрепиха. И макар че държеше меча на Желязната хватка с треперещи ръце, Гарион не беше сам и волята на Торак не можеше да го сломи.

Гарион вдигна пламналия си меч.

— Да бъде както искаш — гръмна гласът на Торак. — Към смъртта, Белгарион.

В началото му се стори, че гробницата се изпълва със странна светлина, но много скоро видя, че Торак се извисява, все по-едър и по-висок. С рамото си разби железния покрив и се промуши навън.

Отново без да се замисли, Гарион също започна да се уголемява и се измъкна изпод ръждясалите отломки.

На открито, сред останките на разрушения Град на мрака, двамата титани се изправиха лице в лице под тъмния облак, който покриваше цялото небе.

— Условията са изпълнени — каза сухият глас с устните на Гарион.

— Така изглежда — отвърна друг подобен на него глас между здраво стиснатите зъби на Торак.

— Искаш ли да замесваме и други? — попита гласът на Гарион.

— Не мисля, че е необходимо. Тези двамата са достатъчни.

— Тогава нека всичко се реши тук и от тях.

— Приемам.

В този момент Гарион почувства внезапно облекчение, защото всички задръжки изчезнаха. Торак, също освободен, вдигна Ктрек Гору.

Битката беше жестока. От силните удари хвърчаха скали. Мечът на риванския крал танцуваше сред сини пламъци, а Ктрек Гору оръжието на Торак, при всеки удар пръскаше мрак. Лишени от разум, обладани единствено от омраза, двамата се въртяха, изчезваха и се появяваха сред развалините. Вятърът фучеше и се блъскаше яростно в руините. Земята потреперваше под тежките им стъпки. Безформеният облак, който пет хилядолетия бе скривал Града на мрака, изведнъж закипя над тях. Кролимите, в човешка и нечовешка форма, поразени от битката, която се разиграваше пред очите им, избягаха с писъци.

Ударите на Гарион бяха насочени към ранената страна на Торак и мрачният бог отскачаше всеки път, когато огненият меч го докосваше. Ктрек Гору облъхваше тялото на Гарион с ледени тръпки всеки път, когато минеше покрай него.

За изненада на Гарион силите им бяха почти равни. Когато и двамата се уголемиха, предимството на Торак от високия ръст изчезна, а неопитността на Гарион се компенсираше от недъгавостта на бога.

Но неравната земя предаде Гарион. Докато отстъпваше пред една внезапна поредица гневни удари, петата му закачи в някаква стена. Камъните се срутиха и въпреки опитите си да се задържи на крака, той загуби равновесие и се строполи на земята.

Единственото око на Торак блесна триумфиращо и той вдигна меча си. Но, стиснал своя меч с две ръце, Гарион успя да отбие силния удар. Когато двете остриета се сблъскаха, се разхвърчаха искри.

Торак отново вдигна Ктрек Гору, но внезапно по лицето му проблесна странна жажда.

— Предай се! — извика той.

Гарион погледна нагоре към огромната фигура.

— Не искам да те убивам, момче — каза почти умолително Торак. — Предай се и ще пожаля живота ти.

И Гарион разбра. Врагът му не се опитваше да го убие, а да го подчини. Неконтролируемото желание на Торак за власт, в това се състоеше тяхната борба.

— Хвърли меча си, Дете на светлината, и ми се поклони — нареди богът.

Силата на волята му беше като огромна тежест.

— Няма да го направя — каза задъхано Гарион, замаян от ужасното въздействие. — Можеш да ме убиеш, но няма да се предам.

Лицето на Торак се изкриви, сякаш вечната му агония се засили от отказа на Гарион.

— Трябва да се предадеш — почти изстена той. — Ти си безпомощен пред мен. Подчини ми се.

— Не — извика Гарион и като се възползва от объркването на Торак, се претърколи изпод Ктрек Гору и се изправи.

Сега всичко беше ясно. Знаеше как може да победи.

— Чуй ме, ти, обезобразен и отчаян бог — каза той през стиснати зъби. — Ти си нищо. Твоят народ се страхува от теб, но не те обича. Ти се опита да ме накараш да те обичам. Опита да накараш леля Поул да те обича, но и двамата се отвърнахме от теб. Ти си бог, но си едно нищо. В цялата вселена няма едно живо същество няма нищо, което да те обича. Ти си самотен и дори да ме убиеш, аз пак ще съм победител. Ще прекараш остатъка от дните си в презрение и омраза.

Думите на Гарион поразиха сакатия бог като удар.

Кълбото, сякаш в тон с тях, заблестя наново, изпращайки към тъмния бог омразата си. Това беше събитието, което Вселената чакаше от самото начало. Затова беше дошъл Гарион сред руините на Града на мрака — не за да се бие с Торак, а за да го отблъсне.

С животински рев Детето на мрака се спусна с вдигнат меч срещу риванския крал. Гарион не се опита да избегне удара, а хвана дръжката на своя меч с две ръце и като го протегна напред, промуши потресения си враг.

Беше лесно. Мечът на риванския крал се заби в тялото на Торак и докато острието влизаше все по-дълбоко, Кълбото заблестя с ослепителна светлина.

Огромната ръка на Торак се разтвори и Ктрек Гору се сгромоляса на земята. Богът отвори уста, за да извика, и от нея бликна синя светлина. Торак започна да дере лицето си, дърпаше металната маска, за да разкрие обезобразеното си лице. От двете му очи потекоха сълзи, но и те приличаха на огън, защото мечът на риванския крал, забит в гърдите му, го изпълваше с пламъци.

Торак залитна назад. Мечът излезе от гърдите му, но огънят в тялото му остана. Той затисна с ръка раната си и между пръстите му излезе синя светлина, която озари развалините.

Обезобразеното му лице, набраздено от сълзи, се изкриви в предсмъртна агония. Той обърна обгореното си лице към небето и вдигна огромните си ръце. В предсмъртен ужас раненият бог извика към небесата: „Майко!“. Гласът му отекна в най-далечната звезда.

Остана дълго така, застинал с вдигнати умолително ръце. После залитна и се сгромоляса в краката на Гарион.

За секунда настъпи мъртва тишина. От устните на Торак се изтръгна нечовешки писък, който отекна в бездната, а тъмното пророчество отнесе със себе си сянката на Ктрек Гору.

Отново настъпи тишина. Облаците над тях спряха да се движат, звездите изчезнаха. Цялата вселена потрепери и спря. Настъпи момент на пълен мрак и покой. В тази секунда всичко, което съществуваше, което беше съществувало или щеше да бъде родено, се вля в пътя на единственото Пророчество. И ако преди винаги беше имало две, сега то беше едно-единствено.

После вятърът задуха, отначало леко, после по-силно и отвя застоялата миризма на Града на мрака, звездите изгряха отново като огнени бижута върху кадифената шия на нощта. Когато светлината се появи отново, Гарион се изправи изтощен над тялото на мъртвия бог. Мечът му продължаваше да проблясва в ръката му, а Кълбото тържествуваше в ума му. Знаеше, че в краткия момент, когато светлината бе изчезнала, двамата с Торак си бяха върнали нормалните размери, но беше прекалено изморен, за да се учудва.

Белгарат се измъкна замаян от мрачната гробница. Скъсаната верижка на медальона му висеше от стиснатия му юмрук. Старецът поспря за момент и се вгледа в Гарион и в мъртвия бог.

Вятърът свистеше в развалините. В далечината хрътките на Торак нададоха тъжен вой за своя мъртъв господар.

Белгарат изправи рамене, после със странен жест, подобен на този, който Торак бе направил преди да умре, вдигна ръце към небето и извика:

— Господарю! Всичко свърши!

Глава 24

Всичко свърши, но Гарион усещаше горчивия вкус на победата. Не е лесно за човек да убие бог, без значение колко зъл и жесток е той. И така, Белгарион, кралят на Рива, стоеше тъжен до тялото на победения враг, а сутрешният вятър вееше над Града на нощта.

— Съжаляваш ли, Гарион? — попита тихо Белгарат като сложи ръка на рамото на внука си.

— Не, дядо — въздъхна Гарион. — Предполагам, че не. Това трябваше да стане, нали?

Белгарат кимна мрачно.

— Просто ми е мъчно, че беше толкова самотен в смъртта си. Отнех му всичко преди да го убия. Не се гордея много с това.

— Както ти сам каза, това трябваше да се случи. Нямаше друг начин да го победиш.

— Толкова ми се иска да му бях оставил нещо.

Изпод руините на желязната кула се зададе малка процесия. Леля Поул, Силк и Се’недра носеха тялото на Дурник, до тях тъжно вървеше Задача.

Непоносима болка обзе Гарион. Дурник, най-старият му приятел, беше мъртъв.

— Това беше необходимо, разбираш, нали? — каза Белгарат тъжно.

— Защо? Защо трябваше Дурник да умира, дядо?

В гласа на Гарион имаше мъка, в очите му блестяха сълзи.

— Защото смъртта му даде сила на леля ти да се противопостави на Торак. Това е единственото слабо място на Пророчеството — възможността Поул да отстъпи. Всичко, от което се нуждаеше Торак, беше един човек да го обича, и тогава щеше да бъде непобедим.

— Какво щеше да стане, ако тя беше отишла при него?

— Щеше да загубиш битката. Затова Дурник трябваше да умре.

Старецът въздъхна тъжно.

— Бих искал да не беше станало така, но просто беше неизбежно.

Тримата, които изнесоха Дурник от срутената кула, го положиха внимателно на земята, а Се’недра се присъедини към Белгарат и Гарион. Без да каже нито дума, мъничката принцеса пъхна ръката си в ръката на Гарион и тримата останаха безмълвни, загледани в леля Поул. Сълзите бяха преминали вече и тя се наведе, нагласи внимателно ръцете на Дурник на гърдите му и го покри с наметалото си. После седна на земята, положи главата му в скута си и започна да гали косата му.

— Не мога да понеса това — изхлипа Се’недра, зарови лице в рамото на Гарион и заплака.

Най-после там, където преди цареше непрогледен мрак, се появи светлина. Гарион вдигна глава и видя един-единствен яркосин лъч да се спуска от разкъсания къдрав облак. Достигна до земята и окъпа руините с наситеното си сияние. После към него се присъединиха други лъчи: червен, жълт, зелен и други цветове, които Гарион не можеше да назове. Огромните колони светлина се извиха от двете страни на мъртвото тяло на Торак като внезапно появила се дъга. Гарион инстинктивно осъзна, че в средата на всяка колона стои по една нажежена до бяло фигура. Боговете се бяха върнали, за да си вземат сбогом с мъртвия си брат. Той разпозна Алдур и много лесно след това всеки от останалите. Мара все още хлипаше, слепият Иса като че ли се извиваше като змия в ярката светлина на зелената колона. Лицето на Недра излъчваше суровост, а това на Чалдан — гордост. Белар, русокосият бог на алорните с дяволит момчешки израз, също скърбеше за смъртта на Торак. Боговете се бяха завърнали на земята с ярка светлина и звук. Зловонният въздух на Ктхол Мишрак внезапно оживя от звуците на цветните лъчи. Всеки издаваше различен тон, а всички заедно образуваха хармония, която изглеждаше като отговор на всички въпроси, които човек някога си е задавал.

Накрая към тях се присъедини още една колона — ослепително бял лъч, който бавно се приземи сред останалите. В средата се виждаше бялата роба на УЛ, онзи странен бог, когото Гарион беше виждал веднъж в Пролгу.

Фигурата на Алдур, все още обгърната в яркосин ореол, се приближи към древния бог на Улго.

— Татко — каза тъжно Алдур, — нашият брат, твоят син Торак е убит.

Трепкаща и блестяща, фигурата на УЛ, бащата на боговете, запристъпва по обсипаната с руини земя към безжизненото тяло на Торак.

— Опитах се да те предпазя от тази болка, синко — каза той нежно и една сълза се търкулна по божествената му буза.

После се обърна към Алдур.

— Отнеси тялото на брат си на по-подходящо място за вечен покой. Натъжавам се като го гледам паднал на земята.

С помощта на останалите си братя Алдур взе тялото на Торак и го положи върху огромен каменен блок, който се издигаше от руините. После отново се събраха в ярък кръг от светлини, за да излеят мъката си по бога на Ангарак.

Както обикновено, без да се страхува, без дори да осъзнава, че светещите фигури, които се бяха спуснали от небето, не са човешки същества, Задача уверено се приближи до УЛ, протегна ръка и настоятелно задърпа робата на бога.

— Татко — каза той.

УЛ погледна малкото личице.

— Татко — изрече отново Задача, вероятно повтаряйки думите на Алдур, който най-после беше разкрил истинската самоличност на бога на Улго.

— Татко — повтори отново детето и посочи безжизненото тяло на Дурник. — Задача.

Това прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като молба.

Лицето на УЛ придоби угрижен вид.

— Това е невъзможно, дете — отвърна той.

— Татко — настояваше момчето. — Задача.

УЛ погледна Гарион. Погледът му беше неспокоен.

— Молбата на детето е сериозна — каза той мрачно. Говореше на другата същност в Гарион, а не на самия него. — Ще ми наложи определени отговорности, но в същото време ще наруши ненарушимата граница.

— Тази граница трябва да си остане недокосната — отвърна сухият глас през устните на Гарион. — Синовете ти са доста емоционални, УЛ, и ако веднъж преминат тази линия, ще се почувстват изкушени да го направят отново. Съществува опасността някой път да променят това, което не бива да се променя никога. Нека не създаваме предпоставки Съдбата отново да поеме по два пътя.

УЛ въздъхна.

— Все пак, ако ти и синовете ти ми помогнете, за да може той да премине тази граница… — продължи гласът.

УЛ погледна втрещено.

— Така и границата ще бъде защитена, и твоето искане ще е изпълнено. Не може да стане по друг начин.

— Нека бъда твоята воля — съгласи се УЛ.

После бащата на боговете се обърна и размени странен поглед с най-големия си син, Алдур.

Все още окъпан в синя светлина, Алдур се отърси от съзерцанието, в което беше изпаднал до мъртвото тяло на брат си, и се обърна към леля Поул. Тя бе все така наведена над тялото на Дурник.

— Бъди спокойна, дъще — каза й той. — Неговата саможертва беше за теб и за цялото човечество.

— Това е слабо успокоение, господарю — отвърна тя. Очите й бяха потънали в сълзи. — Той беше най-добрият сред хората.

— Всички хора умират, дъще, и най-добрите също като най-лошите. Виждала си това много пъти в своя живот.

— Да, господарю, но този път е различно.

— В какъв смисъл, любима Поулгара?

По някаква причина Алдур сякаш я насилваше да каже нещо.

Леля Поул прехапа устна.

— Защото го обичах, господарю — отвърна тя най-накрая.

На лицето на Алдур се появи усмивка.

— Толкова ли е трудно да го изречеш, дъще?

Тя не му отговори, а пак се наведе над безжизненото тяло на Дурник.

— Би ли ни помолила да съживим този човек заради теб, дъще? — попита Алдур.

Тя изправи рязко глава.

— Това е невъзможно, господарю. Моля ви, не си играйте с мъката ми.

— Нека да допуснем все пак, че е възможно — каза той. — Ще поискаш ли от нас да го направим?

— С цялото си сърце, господарю.

— Защо? С каква цел, Поулгара? Каква задача ще има този мъж, ако го съживим?

Поулгара пак прехапа устни, после бързо и някак предизвикателно каза:

— Да бъде мой съпруг, господарю.

— И това ли беше трудно за изричане? Сигурна ли си все пак, че тази любов не произтича от мъката ти и че ако този мъж бъде съживен, ти няма да промениш решението си? Трябва да признаеш, че той е съвсем обикновен човек.

— Дурник никога не е бил обикновен — внезапно кипна тя. — Той е най-добрият и най-смелият мъж на света.

— Не исках да прозвучи като неуважение към него, Поулгара, но той не притежава никаква сила. Нито тази на Волята, нито другата, на Думата.

— Толкова ли е важно това, господарю?

— Бракът трябва да бъде между равни, дъще. Как може този добър, смел мъж да бъде твой съпруг, докато ти все още притежаваш силата си?

Тя го погледна безпомощно.

— Би ли могла, Поулгара, да се лишиш от силата си? Ще станеш ли равна на този мъж? Със сила, която не е повече от неговата?

Тя се втренчи в него, поколеба се, после отрони една-единствена дума.

— Да.

Гарион беше смаян. Не толкова от това, че леля Поул се съгласи, а от това, че Алдур поиска подобно нещо от нея. Силата на леля Поул беше много важна част от нейното същество. Ако й отнемеха силата, от нея нямаше да остане нищо. Какво щеше да стане с нея? Би ли могла изобщо да живее без тази сила? Беше жестоко да се иска такава цена, а до този момент Гарион вярваше, че Алдур е добър бог.

— Ще приема жертвата ти, Поулгара — каза Алдур. — Ще поговоря с баща си и с братята си. По известни причини до този момент сме се отказвали от тази сила и трябва всички да се съгласим преди някой от нас да е опитал да наруши нормалния ход на нещата.

След това се върна при скърбящите си братя до тялото на Торак.

— Как можа да направи това? — попита Гарион дядо си. Ръката му все още обгръщаше раменете на Се’недра.

— Какво да направи?

— Да поиска от нея силата й, просто ей така? Това няма ли да я унищожи?

— Тя е много по-силна, отколкото си мислиш, Гарион — увери го Белгарат. — Пък и доводът на Алдур е разумен. Никой брак не може да издържи при такава разлика.

Сред светещите богове се чу ядосан глас.

— Не!

Беше Мара, плачещият бог на марагите, които вече не съществуваха.

— Защо трябва да съживяваме един човек, когато всичките ми деца лежат мъртви и студени? Чу ли тогава Алдур моите молби? Дойде ли ми на помощ, когато децата ми умираха? Няма да се съглася.

— Знаех си — измърмори Белгарат. — По-добре да се намеся преди да е станало прекалено късно.

Премина през разпилените по земята камъни и се поклони почтително.

— Извинете, че се намесвам — каза той, — но ще приеме ли братът на моя господар една жена мараг като подарък за помощта му при съживяването на Дурник?

Сълзите, които се стичаха безспирно по лицето на Мара, внезапно спряха и лицето му придоби невярващ израз.

— Жена мараг? — попита той остро. — Такава не съществува. Щях да усетя със сърцето си, ако едно от чедата ми е оцеляло в Марагор.

— Със сигурност, бог Мара — съгласи се Белгарат бързо. — Но какво ще кажеш за тези, които бяха отведени от Марагор, за да живеят във вечно робство?

— Ти познаваш ли такава жена, Белгарат? — попита Мара с отчаяно нетърпение.

Възрастният мъж кимна утвърдително.

— Открихме я в килиите под Рак Ктхол, бог Мара. Казва се Тайба. Тя е една-единствена, но расата може да се възроди и само от една жена, особено ако е като Тайба и ако за нея се грижи бог, който я обича.

— Къде е моята дъщеря Тайба?

— Под грижите на Релг — отвърна Белгарат. — Той е улгос. Двамата като че ли са доста привързани един към друг — добави той.

Мара го погледна замислено.

— Расата не може да се възстанови само от един човек — каза той — дори и под грижите на най-любящия бог. Нужни са двама.

После се обърна към УЛ и попита:

— Ще ми дадеш ли този улгос, татко? Той ще стане родоначалник на моя народ.

УЛ хвърли на Белгарат пронизващ поглед и каза:

— Знаеш, че Релг има друга задача, която трябва да изпълни.

Белгарат го погледна дяволито.

— Сигурен съм, че с горима ще успеем да подредим някак нещата, господарю — заяви той с пълна увереност.

— Не забравяш ли нещо, Белгарат? — попита Силк небрежно, сякаш не искаше да се намесва. — Релг има един малък проблем, не помниш ли?

Белгарат го погледна с леден поглед.

— Просто си помислих, че съм длъжен да го спомена — каза невинно Силк.

Мара ги погледна косо.

— За какво става дума?

— Малко затруднение, бог Мара. — каза Белгарат бързо. — Но съм сигурен, че Тайба ще се справи с това. Имам й пълно доверие в това отношение.

— Искам да чуя истината — каза твърдо Мара.

Белгарат си пое дъх и отново погледна мрачно към Силк.

— Релг е фанатик, бог Мара — обясни той. — По религиозни причини той избягва определени… хм… човешки контакти.

— Бащинството е негова съдба — каза УЛ. — От него ще се роди изключително дете. Аз ще му обясня това. Той е смирен мъж и ще загърби отвращението си заради мен.

— Значи ще ми го дадеш, татко? — попита Мара нетърпеливо.

— Твой е, но при едно условие, което ще обсъдим по-късно.

— Да се погрижим за този смел сендар тогава — каза Мара без следа от предишните си сълзи.

„Белгарион“ — каза гласът в ума на Гарион.

„Какво?“

„Съживяването на приятеля ти е в твои ръце.“

„В моите ръце? Защо аз?“

„Винаги ли трябва да го повтаряш? Искаш ли Дурник да оживее?“

„Разбира се, но не мога да го направя. Не знам дори откъде да започна.“

„Правил си го и преди. Помниш ли жребчето в пещерата на боговете?“

Гарион почти беше забравил тази случка.

„Ти си моят инструмент, Белгарион. Мога да те предпазвам от грешки, поне през повечето време. Просто се отпусни. Ще ти покажа какво трябва да правиш.“

Гарион се раздвижи без никакво усилие на собствената си воля. Пусна раменете на Се’недра и с меч в ръка се отправи към леля Поул и тялото на Дурник. Погледна я в очите — тя седеше с главата на Дурник в скута си — и клекна до нея.

— Заради мен, Гарион — прошепна тя.

— Ако мога, лельо Поул — каза той.

След това, без да знае защо, остави на земята меча на риванските крале и хвана с две ръце Кълбото. С леко щракване камъкът излезе от мястото си. Задача се приближи до Гарион с усмивка и също коленичи и хвана безжизнената ръка на Дурник. Като държеше Кълбото с две ръце, Гарион го постави върху гърдите на мъртвеца. Усещаше, че боговете са се събрали около тях и са се хванали за ръцете в кръг. Силна светлина запулсира в средата на кръга, а Кълбото, сякаш в отговор на тази светлина, заблестя в ръцете му.

Празната стена, която вече беше виждал веднъж, се появи отново — черна, непробиваема и няма. Също както беше направил в Пещерата на боговете, Гарион натисна силно с волята си самата смърт, като се опитваше да премине през нея и да измъкне приятеля си в света на живите.

Този път беше различно. Жребчето, което беше съживил в пещерата, беше живяло съвсем кратко и смъртта му, както и животът му, бяха крехки. То лежеше съвсем близко до бариерата, която разделяше живота и смъртта. Дурник обаче беше възрастен мъж и смъртта му, също като живота му, беше много по-силна. Гарион дръпна с всичка сила. Усещаше огромната сила на обединената воля на боговете, които се включваха в борбата му. Но бариерата не поддаваше.

„Използвай Кълбото“ — заповяда му гласът.

Този път Гарион насочи всичките сили, своята и тази на боговете, върху кръглия камък в ръцете си. Той проблесна, помръкна и отново проблесна.

— Помогни ми — заповяда Гарион.

Изведнъж, сякаш го разбра, Кълбото избухна в силна и ярка светлина. Бариерата започна да отслабва.

С окуражаваща усмивка Задача протегна ръка и я сложи върху Кълбото.

Бариерата се разпадна. Дурник си пое дъх и се изкашля.

Боговете отстъпиха, по неземните им лица се четеше дълбоко възхищение. Леля Поул извика с облекчение, обгърна с ръце Дурник и го привлече към гърдите си.

— Задача — каза детето на Гарион. Гарион се изправи на крака, изтощен от напрежението, и едва не се строполи.

— Добре ли си? — попита Се’недра, сгуши глава в рамото му и преметна ръката му върху своите крехки рамене.

Той кимна, въпреки че краката му се огъваха.

— Опри се на мен — каза тя.

Той понечи да възрази, но тя затисна устата му с ръка.

— Не спори с мен, Гарион. Знаеш, че те обичам и че ще се опираш на мен през остатъка от живота си, така че можеш да започнеш вече да свикваш с това.

— Мисля, че животът ми ще се промени, господарю — каза Белгарат на Алдур. — Поул беше винаги край мен, готова да ми се притече на помощ, когато я повикам, е, не винаги с желание, но идваше. А сега ще си има други грижи. — Той въздъхна. — От друга страна, децата винаги порастват и се оженват някой ден.

— Тази роля не ти подхожда твърде, сине мой — каза Алдур.

Белгарат се засмя.

— Никога не успях да скрия нещо от теб, господарю.

После лицето му отново стана сериозно.

— Поулгара ми беше като син — каза той на Алдур, — но може би е време да й позволя да бъде жена. Лишавах я от това твърде дълго.

— Както прецениш, сине мой — каза Алдур. — А сега ви моля да се оттеглите и да ни оставите сами с мъката ни.

Той погледна безжизненото тяло на Торак, после се обърна към Гарион.

— Имам още една задача за теб, Белгарион. Вземи Кълбото и го постави върху гърдите на брат ми.

— Да, господарю — отвърна Гарион веднага.

Той свали ръка от раменете на Се’недра и се отправи към Кал Торак, като се опитваше да не поглежда обезобразеното, сгърчено лице на мъртвия бог. Протегна ръка и постави кръглия син камък върху бездиханните му гърди. След това отстъпи една крачка. Малката принцеса пак се сгуши в него и го прегърна през кръста. Не беше неприятно, но той изпита краткотрайно раздразнение при мисълта, че ще трябва да прекарат остатъка от живота си прегърнати по този начин.

Боговете застанаха пак в кръг, Кълбото заблестя отново. Постепенно обезобразеното лице започна да се променя и гримасата изчезна. Светлината, която заобикаляше боговете и тялото на Торак, се усили, а светлината на Кълбото стана ослепителна. Когато Гарион видя лицето на мъртвия бог за последен път, то беше спокойно и без никаква следа от белези. Красиво лице, но все пак лице на мъртвец.

После светлината стана толкова ярка, че Гарион не можеше да види нищо. Когато отблясъците намаляха, боговете и тялото на Торак бяха изчезнали. Беше останало само Кълбото, което проблясваше слабо върху грубия камък.

Задача пристъпи самоуверено напред, повдигна се на пръсти, протегна ръчичка и взе светещото кълбо. След това го занесе на Гарион, подаде му го и каза твърдо:

— Задача, Белгарион.

Ръцете им се докоснаха и младият мъж изпита някакво ново усещане.

Сближени от това, което се беше случило току-що, всички се събраха около леля Поул и Дурник. На изток небето изсветляваше и розовината на зората обагряше малкото останали облаци в небето над Ктхол Мишрак. Събитията от изминалата ужасна нощ бяха титанични, но нощта вече свършваше и те стояха заедно и безмълвно наблюдаваха зората.

Бурята, разразила се през нощта, беше отшумяла.

Много години вселената беше била разделена на две, но сега най-после беше станала отново едно цяло. И ако съществуваше начало, то беше точно това, което се промъкваше изпод разкъсания облак и лъчите на изгряващото слънце в утрото на първия ден.