Последната битка

Глава 1

За Гарион в звука на звънците на мулетата определено имаше нещо тъжно. Те не бяха животни, които можеш да обичаш, освен това имаше огромно разминаване между ритъма на походката им и подрънкването на звънците им. Мулетата бяха собственост на един драсниански търговец на име Малгър, висок като върлина мъж, облечен в зелен жакет. Срещу заплащане той се беше съгласил Гарион, Силк и Белгарат да го придружат по време на пътуването му до Гар ог Надрак. Мулетата на Малгър бяха натоварени със стоки, а самият Малгър, изглежда, беше претоварен с предубеждения и предразсъдъци дори повече от тях. Силк и търговецът не се харесаха от пръв поглед и Силк се забавляваше, като не оставяше на мира съотечественика си, докато пътуваха на изток през мочурищата към назъбените върхове, които отбелязваха границата между Драсния и земята на надраките. Разговорите им, които повече приличаха на препирни, действаха на нервите на Гарион почти толкова зле, колкото и досадното дрънчене на звънците на мулетата.

Раздразнителността на Гарион точно в този момент беше породена и от нещо друго. Той беше изплашен. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да скрие този факт от себе си. Загадъчните думи на хрониките на Мрин му бяха обяснени до най-малкия детайл. Яздеше към една среща, която беше предопределена от самото начало на времето, и нямаше абсолютно никакъв начин да я избегне. Тя беше резултат не от едно, а от две различни пророчества и дори едното да бе погрешно, другото пак не му оставяше никакъв избор.

— Мисля, че се отвличаш от темата, Амбар — тъкмо казваше Малгър на Силк с онази деликатна и строга прецизност, която някои мъже използват при разговор с хора, които истински презират. — Моят патриотизъм или това, което е останало от него, няма нищо общо с въпроса. Доброто на Драсния зависи от търговията и ако хората от специалните служби продължават да използват прикритието на търговци, няма да е далеч времето, когато честният драснианец няма да е добре дошъл никъде.

С инстинкта, който изглежда, беше вроден във всички драснианци, Малгър мигновено беше разбрал, че Силк не е това, за което се представя.

— Хайде стига, Малгър — отговори Силк със самодоволно снизхождение. — Не бъди толкова наивен. Всяко кралство на света прикрива разузнавателните си дейности по съвсем същия начин. Толнедранците го правят, мургите го правят, дори тулите го правят. Какво очакваш? Да се разхождам с надпис на гърдите „шпионин“?

— Честно да ти кажа, Амбар, не ме интересува какво правиш — отговори Малгър дръзко и жилестото му лице се стегна. — Всичко, което мога да кажа, е, че ми дойде до гуша да бъда наблюдаван постоянно, само защото на твоите хора не може да се има доверие.

Силк сви рамене и се засмя самодоволно.

— Това е начинът, по който е устроен светът, Малгър. По-добре привиквай, защото той няма да се промени.

Малгър хвърли безсилен поглед към мъжа с лице на плъх, след това се обърна рязко и отиде да нагледа последните мулета.

— Не прекали ли малко? — намекна Белгарат, като повдигна глава, сякаш разбуден от привидната дрямка, с която обикновено яздеше. — Ако продължаваш да го дразниш, ще те разобличи пред караула на границата и никога няма да влезем в Гар ог Надрак.

— Малгър няма да каже и дума, стари приятелю — увери го Силк. — Ако го направи, ще бъде задържан за разследване, а няма търговец, който да не крие нещо в товара си.

— Защо не го оставиш на мира? — попита Белгарат.

— Защото това ме забавлява — отговори Силк и сви рамене. — Иначе ще трябва да гледам пейзажа, а източна Драсния ме отегчава.

Белгарат измърмори нещо, вдигна сивата качулка на главата си и пак се унесе в дрямка.

Гарион се върна към меланхоличните си мисли. Храстите на прещипа, които покриваха ниските хълмове, бяха потискащо сиво-зелени и Северният път на керваните лъкатушеше през тях като мъгляв бял белег. Небето беше облачно почти от две седмици, но в облаците нямаше и следа от влага. Те се движеха тромаво над един лишен от сянка свят към бездиханните планини, които се издигаха над хоризонта.

Несправедливостта на цялата работа го притесняваше.

Никога не беше молил за това. Не искаше да бъде магьосник. Не искаше да бъде крал на Рива. Дори не беше сигурен дали иска да се ожени за принцеса Се’недра, въпреки че малко се двоумеше по този въпрос. Малката императорска дъщеря можеше да бъде очарователна, когато желаеше да постигне нещо. Тъй като през повечето време обаче не искаше нищо, истинската й същност излизаше наяве. Ако се беше стремил към всичко това, би приел задължението, надвиснало над главата му, с известно примирение. Но той изобщо не беше имал право на избор. Изведнъж почувства желание да се обърне към безгрижното небе и да запита: „Защо аз?“

Продължи да язди зад дремещия Белгарат. Чуваше единствено монотонната песен на кълбото на Алдур, но дори това го дразнеше. Камъкът върху меча се притисна в гърба му и запя възторжено. Може би за Кълбото беше добре да се радва на предстоящата среща с Торак, но нали Гарион беше този, който трябваше да се изправи срещу бога на ангараките. Като взе под внимание всичко това, Гарион реши, че безгрижната радост на Кълбото е най-малкото проява на лош вкус.

Границата между Драсния и Гар ог Надрак беше в тясна камениста клисура, където двата гарнизона, драснианският и надракският, бяха разделени от един-единствен прът, поставен хоризонтално. Сам по себе си той не беше преграда, но беше много по-внушителен от портите на Воу Мимбре или Тол Хонет. От едната му страна се простираше Западът, а от другата — Изтокът. С една-единствена крачка човек преминаваше от един свят в друг, напълно различен, и Гарион от дъното на душата си не искаше да направи тази крачка.

Както беше казал Силк, Малгър не спомена нищо за подозренията си нито на драснианския копиеносец, нито на облечените в кожа надракски войници на границата, и те навлязоха в планините на Гар ог Надрак без никакви инциденти. След като преминаха граничната линия, подкараха кервана нагоре по широкото дефиле покрай бълбукащия планински поток. Каменистите стени на дефилето бяха отвесни, черни и потискащи. Небето над тях се стесни в мръсна сива ивица и дрънчащите звънци на мулетата запяха в тон с ромоленето на потока.

Белгарат се събуди и се огледа внимателно. С бърз многозначителен поглед подсказа на Силк да си държи уста затворена, прокашля се и каза:

— Искаме да ти благодарим, благородни Малгър, и да ти пожелаем успех в търговските сделки.

Малгър хвърли кос въпросителен поглед към стария магьосник.

— Ще се разделим в края на това дефиле. — продължи Белгарат спокойно и любезно. — Работата ни е натам. — И той вдигна ръка в неопределена посока.

— Не искам да знам нищо за това — измърмори Малгър.

— Знам — увери го Белгарат. — И моля те, не приемай забележките на Амбар толкова сериозно. Той има чувство за хумор и говори неща, които не винаги мисли. Просто обича да дразни хората. Но опознаеш ли го, не е чак толкова лош.

Малгър стрелна Силк сурово и остави думите на стареца без коментар.

— Успех в това, което правите, каквото и да е то — каза той неохотно, повече от учтивост, отколкото от искрени чувства. — Вие с младежа не бяхте чак толкова лоши спътници.

— Задължени сме ти, благородни Малгър — добави Силк присмехулно. — Гостоприемството ти беше превъзходно.

Малгър отново го погледна и каза направо:

— Наистина не те харесвам, Амбар. Защо не оставим нещата така, както са?

— Възхитен съм — изхили му се Силк.

— Престани — изръмжа Белгарат.

— Положих всички усилия да го спечеля — запротестира Силк.

Белгарат му обърна гръб.

— Наистина го направих — обърна се Силк към Гарион с очи, преливащи от присмехулна прямота.

— Аз също не ти вярвам — каза му Гарион.

— Никой не ме разбира — въздъхна Силк.

След това се усмихна и подкара напред като си подсвиркваше щастливо.

На върха оставиха Малгър и завиха наляво сред скали и изсъхнали дървета. Спряха на каменистото било и проследиха как мулетата бавно се отдалечават, докато накрая се скриха от погледа им.

— Накъде сме се насочили? — попита Силк и погледна облаците, които бързо се хлъзгаха над тях. — Мислех, че отиваме в Яр Гурак.

— Точно там отиваме — отговори Белгарат и почеса брадата си. — Но ще заобиколим и ще влезем в града от другата страна. Схващанията на Малгър правят пътуването с него малко рисковано. Може да се изпусне пред неподходящи хора в неподходящо време. Двамата с Гарион трябва да се погрижим за нещо преди да продължим. — Старият мъж се огледа. — Там е добре — каза той и посочи една зелена долина в подножието на хълма.

Слязоха по склона. Силк, който водеше единствения натоварен с багаж кон, спря до малък вир с пролетна вода.

— Какво трябва да направим, дядо? — попита Гарион, докато слизаше от седлото.

— Мечът ти е малко големичък и се вижда — каза старецът. — Ако не искаме през целия път да отговаряме на досадни въпроси, ще трябва да направим нещо с него.

— Невидим ли ще го направиш? — попита с надежда Силк.

— В известен смисъл — отговори Белгарат. — Съсредоточи се върху Кълбото, Гарион. Остави го да ти говори.

Гарион се намръщи.

— Не разбирам.

— Просто се отпусни. Кълбото ще направи останалото. Много ти се радва, така че не му обръщай твърде много внимание, ако започне да ти прави предложения. То има доста ограничени разбирания за реалния свят. Просто се отпусни и позволи на мисълта си да тече. Трябва да говоря с него и единственият начин да го направя е чрез теб. Не би послушало никой друг.

Гарион опря гръб на едно дърво. След момент разбра, че умът му е изпълнен със странни образи. Светът сякаш беше облят в бледосиня мъгла и всичко изглеждаше ъгловато, като че ли беше изградено от плоски равнини и остри връхчета на кристали. Видя се ясно как препуска с пламтящ меч в ръка, следван от орди мъже без лица, които изоставаха зад него. Изведнъж гласът на Белгарат прозвуча остро в ума му: „Спри!“ Думата не беше отправена към него, а към Кълбото. После гласът на стария мъж се снижи до шепот, който даваше ясни насоки и обясняваше нещо. Кристалната същност, изглежда, се противеше. Накрая се стигна до някакво съгласие и умът на Гарион се прочисти.

Белгарат тъжно поклати глава.

— Понякога се държи като дете — каза той. — Няма никаква представа от числа и дори не може разбере значението на думата опасност.

— Но той е все още тук — отбеляза Силк малко разочаровано. — Пак го виждам.

— Това е, защото знаеш, че е тук — каза му Белгарат. — Другите хора няма да го видят.

— Как може да не се види нещо толкова голямо? — отбеляза Силк.

— Много е сложно — отговори Белгарат. — Кълбото просто насърчава хората да не забелязват меча. Ако погледнат отблизо, могат да разберат, че Гарион носи нещо на гърба си, но няма да са чак толкова любопитни да открият какво е то. Всъщност много хора няма да забележат и самия Гарион.

— Опитваш се да ми кажеш, че е невидим ли?

— Не. Просто ще стане незабележим за известно време. Хайде да тръгваме. Нощта в планините се спуска бързо.

Яр Гурак беше може би най-грозният град, който Гарион беше виждал. Бе разположен край размътен жълт залив и калните му улици криволичеха по стръмните скатове на издълбал скалите поток. Нямаше никаква растителност, само пръст и ровове. Навсякъде имаше мръсни вади, които се стичаха по склоновете и замърсяваха залива. Градът беше неугледен, сградите изглеждаха някак временни. Повечето бяха направени от дърво, други от струпани камъни, няколко къщи бяха покрити с платно.

Улиците гъмжаха от източени тъмнокожи надраки, повечето от които очевидно бяха пияни. Когато влизаха в града, в една кръчма избухна кавга и трябваше да спрат, за да изчакат двайсетина души да решат спора си. Те се биеха, въргаляха се в калта и доста успешно се опитваха да се наранят, дори да се осакатят.

Когато стигнаха до една странноприемница в края на малка кална улица, слънцето вече залязваше. Беше огромна квадратна сграда. Първият етаж беше изграден от камък, вторият от дънери, а нужникът бе до конюшнята. Оставиха конете, наеха стая за през нощта и след това влязоха в гостилницата, за да потърсят нещо за вечеря. Пейките в гостилницата бяха разкривени, масите бяха изцапани с мазнина, трохи и остатъци от храна. Газените лампи пушеха, миришеше на готвено зеле. Търговци от различни краища на света седяха и вечеряха. Бяха напрегнати, разделени на групички, издигнали стени от подозрение около себе си.

Белгарат, Силк и Гарион седнаха на една свободна маса и се заеха със задушеното, което пийналият гостилничар с мазна престилка им донесе в дървени копанки. Като приключиха с вечерята, Силк погледна към отворената врата, която водеше към салона, и се обърна въпросително към Белгарат.

Старецът поклати глава и каза:

— По-добре недей. Надраките са чувствителни хора, а и взаимоотношенията със западняците в момента са обтегнати. Няма смисъл да си търсим белята.

Силк кимна навъсено и ги поведе към стълбището.

Качиха се в стаята си. Хванал капещата свещ, Гарион огледа със съмнение дървените легла, опрени до стените. Бяха със сламеници, груби и мръсни. Шумът, който идваше от гостилницата, беше силен и неприятен.

— Тази нощ май няма да се спи много — отбеляза той.

— Големите градове не са като фермерските села — изтъкна Силк. — Фермерите изпитват нужда от благоприличие дори когато са пияни. Рудокопачите са кавгаджии.

Белгарат сви рамене.

— След малко ще си тръгнат. Повечето ще се напият до безсъзнание още преди полунощ.

Обърна се към Силк.

— Щом магазините отворят сутринта, искам да ни донесеш дрехи, по възможност стари. Ако изглеждаме като златотърсачи, никой няма да ни обръща внимание. Вземи кирка и два каменарски чука. Ще ги завържем на багажа на свободния кон, за заблуда.

— Имам чувството, че си го правил и преди.

— От време на време. В случая става дума за необходимост. Да започнем с това, че златотърсачите са луди, така че хората не се учудват, когато ги срещат на странни места — усмихна се старецът. — Знаеш ли, веднъж намерих златна жила, дебела колкото ръката ти.

Лицето на Силк стана напрегнато.

— Къде?

Белгарат сви рамене.

— Някъде наоколо — отговори той с неясен жест. — Забравил съм къде точно.

— Белгарат… — почна Силк нетърпеливо.

— Не се разсейвай — прекъсна го Белгарат. — Нека поспим малко. Искам да се измъкна оттук колкото може по-рано утре сутринта.

Облачността, която бе продължила със седмици, през нощта изчезна. Когато Гарион се събуди, току-що изгрялото слънце струеше ярко през мръсния прозорец. Белгарат седеше на грубата маса в другия край на стаята и изучаваше някаква карта, а Силк вече беше излязъл.

— Помислих си, че ще спиш до обяд — каза старецът, когато Гарион седна в леглото и се протегна.

— Не спах добре тази нощ — отговори Гарион. — Долу беше малко шумно.

— Типична черта на надраките.

Внезапна мисъл осени Гарион и той попита:

— Какво според теб прави сега леля Поул?

— Вероятно спи.

— Не и по това време.

— Там, където е тя, е много по-рано.

— Не се съобразих с това.

— Рива е на хиляда и петстотин левги западно оттук — обясни Белгарат. — Слънцето няма да стигне там още няколко часа.

Гарион премигна.

— Не се сетих за това.

— Не съм и очаквал да го направиш.

Вратата се отвори и влезе Силк. Изглеждаше възмутен. Носеше няколко вързопа. Хвърли ги, залепи се на прозореца и почна да псува под носа си.

— Какво те развълнува толкова? — попита Белгарат благодушно.

— Би ли погледнал това?

Силк му подхвърли парче пергамент.

— Какъв е проблемът? — Белгарат взе пергамента и го прочете.

— Цялата тази работа приключи преди години — заяви Силк раздразнено. — Защо тези неща все още се разпространяват?

— Описанието е доста цветисто — отбеляза Белгарат.

— Ха! — възкликна и се обърна се към Гарион. — Приличам ли ти на невестулка?

— „… злобен мъж с лице на невестулка — прочете Белгарат. — С хитри очи и дълъг щръкнал нос. Известен с мошеничеството си в играта на зарове…“

— Представяш ли си!

— За какво е всичко това? — попита Гарион.

— Имах малко неразбирателство с авторите на това нещо преди години — възрази Силк. — Всъщност нищо сериозно. Но те продължават да разпространяват тези гадости за мен.

Той ядосано посочи пергамента, който Белгарат все още четеше с учудено изражение.

— Прекалиха, като предложиха награда.

За момент се замисли и прибави:

— Все пак трябва да отбележа, че сумата е примамлива.

— Донесе ли нещата, които ти поръчах? — попита Белгарат.

— Разбира се.

— Тогава нека се преоблечем преди внезапната ти известност да привлече цяла тълпа.

Надракското облекло беше предимно от кожа — удобни черни панталони, дълги до бедрото елечета и ленени туники с къси ръкави.

— Не донесох ботуши — каза Силк. — Ботушите на надраките изглеждат много неудобни, преди още да си ги обул, но това е естествено, след като не им е хрумнало, че трябва да има разлика между десния и левия.

Той накриви един каскет на главата си, застана в театрална поза и попита:

— Какво мислите?

— В края на краищата не прилича чак толкова на невестулка, нали? — каза Белгарат на Гарион.

Силк го погледна с отвращение, но не каза нищо. Слязоха долу, изведоха конете и потеглиха. Изражението на Силк остана кисело, докато напуснаха Яр Гурак. Когато стигнаха върха на хълма от северната страна на града, той слезе от коня, вдигна парче скала и ядосано я захвърли към сградите под тях.

— По-добре ли се почувства? — попита любопитно Белгарат.

Силк отново възседна коня си, намуси се надменно и пое по пътя от другата страна на хълма.

Глава 2

През следващите няколко дни яздеха през пустош от камъни и изкоренени дървета. Докато навлизаха в покритите със сняг планини, слънцето жареше по-силно и небето ставаше по-синьо с всеки изминат ден. Нагоре по склоновете имаше разни пътеки — лъкатушещи, блуждаещи следи, които се виеха между ослепително белите върхове и през високите светлозелени ливади, където дивите цветя клюмваха под лекия полъх на планинския вятър. Въздухът беше подправен със смолистото благоухание на вечнозелените дървета. От време на време зърваха някой елен, който пасеше и ги наблюдаваше с огромни влажни очи, докато отминеха.

Белгарат се движеше уверено на изток. Беше много внимателен. Нямаше и следа от дрямката, която го налягаше, когато яздеха по други пътища, освен това тук горе, в планините, изглеждаше някак по-млад.

Натъкнаха се на други пътници, повечето облечени в кожа надраки. Видяха и една групичка драснианци, които се изкачваха по стръмния склон, а веднъж забелязаха и толнедранци в далечината. Разминаваха се с тях набързо и бяха нащрек през цялото време. Планините на Гар ог Надрак бяха слабо охранявани и всеки, който влизаше в тях, трябваше да се погрижи за собствената си сигурност.

Единственото изключение беше един приказлив стар златотърсач, яхнал дребно магаре. Той се появи една сутрин сред сините сенки на дърветата. Разрошената му коса беше бяла, дрехите му не си подхождаха — очевидно бяха съшити от парчета, които беше открил по пътищата. Мургавото му набръчкано лице приличаше на добре съхранявана стара кожа, а сините му очи блестяха весело. Той се присъедини към тях без поздрав или следа от притеснение, че не е добре дошъл в компанията им, и веднага започна да говори, сякаш продължи прекъснат преди малко разговор.

В гласа и поведението му имаше комична нотка, което се хареса на Гарион.

— Има десет, че и повече години, откакто не съм минавал по тази пътека — започна той, като се поклащаше на магарето си зад Гарион. — Вече не слизам в тази част на планината толкова често. Леглата на потоците са изгребани поне сто пъти. Накъде сте тръгнали?

— Не съм съвсем сигурен — предпазливо отговори Гарион. — Никога не съм бил тук. Просто следваме пътя.

— По-нагоре ще намерите пясък, ако поемете на север — посъветва ги мъжът на магарето. — Близо до Моринланд. Разбира се, трябва да внимавате, но както се казва, „няма ли риск, няма печалба“.

Той любопитно присви очи към Гарион.

— Не си надрак, нали?

— Сендар съм — отговори кратко Гарион.

— Никога не съм бил в Сендария — умисли се старият златотърсач. — В действителност никога не съм бил на друго място, освен тук горе.

Той огледа побелелите върхове и тъмнозелените гори с обич.

— Всъщност никога не съм искал да отида някъде другаде. Претърсвах тези планини от край до край през последните седемдесет години и така и не намерих нищо освен удоволствието да бъда тук. Веднъж открих една плитчина, в която имаше толкова много червено злато, че водата изглеждаше като обагрена от кръв. Но зимата ме настигна и едва не измръзнах до смърт, докато се опитвах да се измъкна.

— Върна ли се на следващата пролет? — Гарион не можеше да сдържи любопитството си.

— Имах такива намерения, но се отдадох на пиянство онази зима. Имах достатъчно, защото във всеки случай пиенето размъти мозъка ми. Когато на следващата година тръгнах, взех за компания няколко бурета. Това е голяма грешка. Пиенето отслабва сетивата ти и когато станеш сутрин, не обръщаш особено внимание на нещата.

Той се почеса замислено по корема.

— След това се добрах до равнините на север от планината — горе в Моринланд. Тогава си мислех, че пътят по равна земя ще е по-лек. Накратко, натъкнах се на банда в Моринланд и ме взеха за затворник. Бях пил два дни, когато ме хванаха, и бях доста пиян. Предполагам, че в това ми беше късметът. Мориндимците са суеверни хора и си помислиха, че съм обладан от зъл дух. Това ми спаси живота. Държаха ме пет или шест години и се опитваха да разгадаят значението на делириумите, в които изпадах. Веднъж, след като изтрезнях и разбрах каква е ситуацията, започнах да се правя на бълнуващ. В края на краищата на тях им омръзна да ме наблюдават толкова внимателно и успях да избягам. Оттогава съм забравил къде точно беше тази река. От време на време се опитвам да я открия, когато минавам по този път. — Разказът му изглеждаше несвързан, но сините му очи бяха проницателни. — Мечът, който носиш, е много голям, момче. Кого си намислил да убиваш с него?

Въпросът дойде толкова бързо, че Гарион дори нямаше достатъчно време да се стресне.

— Странно нещо става с меча ти — добави остро дрипавият старец. — Сякаш се мести, за да стане невидим.

После се обърна към Белгарат, който се взираше в него, и отбеляза:

— Изобщо не си се променил.

— А ти все така бърбориш твърде много — отговори Белгарат.

— С всяка измината година ми се говори все повече — отбеляза старецът на магарето. — Дъщеря ти добре ли е?

Белгарат кимна.

— Красива жена е дъщеря ти, макар и с отвратителен нрав.

— Почти не се е променила.

— Не съм си го и помислил — подсмихна се старият златотърсач, после се поколеба за момент и каза сериозно: — Ако нямаш нищо против един съвет, внимавай в случай, че възнамеряваш да се спуснеш в ниското. Нещо кипи и скоро ще избухне. Много странници в червени туники се появиха наоколо, появи се и пушек откъм старите жертвеници, които не бяха използвани от години. Кролимите са тук отново и всички са с добре наточени ножове. Надраките, които минават оттук, се оглеждат внимателно.

Гледаше Белгарат право в очите.

— Има и някои други знаци. Всичките животни са подплашени, все едно предстои буря. Понякога през нощта, ако се заслушаш внимателно, като че ли чуваш гръмотевици някъде към Малореа. Изглежда, целият свят е неспокоен. Имам предчувствието, че ще се случи: нещо доста важно, може би нещо, в което и ти имаш пръст. Но те знаят, че си тук. Не бих разчитал много на възможността да се промъкна незабелязано.

После сви рамене, като че ли си измиваше ръцете от тази работа.

— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— Благодаря ти — отговори Белгарат.

— Нищо не ми костваше да го кажа. — После посочи на север и продължи: — Ще тръгна по този път. През последните няколко месеца твърде много странници идват в планината. Започна да става многолюдно. Мисля, че ще си потърся някое усамотено местенце.

Обърна магарето си и го срита с пети.

— Успех — извика той, без да се обръща, и се изгуби сред сините сенки на дърветата.

— Значи го познаваш? — попита Силк.

Старият магьосник кимна.

— Срещнах го преди трийсет години. Поулгара беше дошла в Гар ог Надрак да открие някои неща. След като събра необходимата й информация, ми изпрати известие и дойдох да я откупя от мъжа, който я притежаваше. Тръгнахме към къщи, но ни застигна подранила снежна виелица. Той ни откри затрупани в снега и ни отведе до пещерата, където зимуваше. Всъщност пещерата беше доста удобна, като изключим това, че той настояваше да вкара и магарето си. Доколкото си спомням, цяла зима той и Поул спореха за това.

— Как се казва? — попита Силк любопитно.

Белгарат сви рамене.

— Той така и не ни каза, а и не е учтиво да се пита.

Гарион почти се задави като чу думата „откупя“. Обзе го безпомощна ярост.

— Някой е притежавал леля Поул? — попита той скептично.

— Това е надракски обичай — обясни Силк. — В тяхното общество жените се считат за собственост. Не е обичайно за жена да се разхожда без собственик.

— Тя е била робиня?

Ставите на Гарион побеляха от силата, с която стисна юмруците си.

— Разбира се, че не е била робиня — каза Белгарат. — Можеш ли да си представиш леля ти да се подложи на подобно нещо?

— Но ти каза…

— Казах, че я откупих от мъжа, който я притежаваше. Взаимоотношенията им бяха чиста формалност, нищо повече. Тя се нуждаеше от собственик, за да може да действа тук, и той спечели неоценимото уважение на другите мъже в резултат на това, че притежаваше такава забележителна жена.

Белгарат направи кисела физиономия.

— Струваше ми цяло състояние да я откупя. Понякога се чудя действително ли си заслужаваше.

— Дядо!

— Сигурен съм, че ще е очарована от последното ти изказване, стари приятелю — каза Силк закачливо.

— Не знам дали е необходимо да й се казва, Силк.

— Човек никога не знае — усмихна се Силк. — Някой ден може да поискам нещо от теб.

— Това е отвратително.

— Знам — измърмори Силк и се огледа. После каза: — Приятелят ти доста се постара с предупрежденията. Какво се криеше зад това?

— Просто искаше да ме предупреди.

— Че положението в Гар ог Надрак е обтегнато? Ние го знаем.

— В предупреждението му се съдържаше много повече от това.

— Повече?

— Просто не го познаваш.

— Дядо — каза изведнъж Гарион. — Как успя да види меча? Мислех, че сме се погрижили за това?

— Той вижда всичко, Гарион. Може само веднъж да погледне едно дърво и да ти каже точно колко листа е имало преди десет години.

— Магьосник ли е?

— Доколкото знам, не е. Просто е странен старец, който обича планините. Не знае какво става, просто защото не иска да знае. Ако наистина иска, вероятно може да разбере какво става по целия свят.

— Би могъл да натрупа цяло състояние като шпионин — замисли се Силк.

— Той не иска богатство. Не е ли очевидно? Всеки път, когато се нуждае от пари, просто отива до плитчината на реката, която спомена.

— Но нали каза, че е забравил къде е. — възрази Гарион.

— Той никога нищо не забравя — изсумтя Белгарат. След това очите му станаха студени. — Има само няколко души като него на света. Хора, които не се интересуват какво правят другите. Може би това не е чак толкова лоша черта. Ако трябваше да изживея живота си наново, не бих имал нищо против да го правя по-неговия начин.

Той се огледа, после каза:

— Нека тръгнем натам. — И посочи едва забележима пътека, която се виеше през ливада, покрита с парчета дърво, избелели от слънцето и времето. — Ако това, което казва, е истина, ще е по-добре да избягваме по-големите селища. Тази пътека води далеч на север, където няма толкова много хора.

Не след дълго минаха едно било и заслизаха бързо през планините към необятната надракска гора. Върховете около тях се превърнаха в гористи предпланини. Гората стигаше до хоризонта и отвъд него дори. Подухваше лек ветрец, като въздишка, в която се усещаше съжаление по миналите пролети и есени, които нямаше никога да се повторят.

Малко над гората имаше село, сгушено до огромен открит ров, издълбан в червената почва на склона.

— Миньорско селище — отбеляза Белгарат. — Нека подушим наоколо и да видим какво става.

Продължиха внимателно надолу. Като се приближиха, Гарион видя, че селото има същия преходен вид, който беше забелязал и в Яр Гурак. Сградите бяха построени по същия начин — необелени трупи и неодялани камъни, върху наклонените покриви имаше огромни плочи, които ги пазеха да не ги издуха вятърът по време на зимните виелици. Изглежда, надраките не се интересуваха от външния вид на постройките си. Завършването на стените и покривите сякаш им беше достатъчно, за да се заселят в новите си жилища и да отдадат вниманието си на други неща. Не полагаха никакви усилия за завършващите елементи, които придаваха на къщата чувство за стабилност — нещо, което според сендарите и толнедранците бе крайно необходимо. Постройката отразяваше отношението на собственика „и така става“, което по някаква причина се стори обидно на Гарион.

Някои рудокопачи излязоха на мръсните улици, за да видят пристигащите странници. Черното им кожено облекло беше почервеняла от земята, в която копаеха, а очите им бяха недоверчиви. Въздухът над селцето бе изпълнен с напрежение и неприязън.

Силк кимна към една ниска сграда, на чиято табела се кипреше доста нескопосан надпис и имаше нарисуван грозд. По пейките на дървената веранда бяха насядали надраки, облечени в кожени дрехи, и наблюдаваха две кучета, които се биеха на средата на улицата.

— Добре — съгласи се Белгарат, — но нека да заобиколим откъм страничния вход, в случай че ни се наложи да тръгнем бързо.

Слязоха от конете, завързаха ги за парапета на верандата и влязоха.

Отвътре кръчмата беше опушена и мрачна. Прозорците бяха рядкост в надракските сгради. Масите и пейките бяха грубо издялани, а единствената светлина идваше от димящите газени лампи, които висяха на синджири от мертеците. Подът беше на кални петна, покрит с остатъци от храна. Кучета скитаха на воля под масите и пейките. Във въздуха тежко се носеше миризма на изветряла бира и мръсни тела. Въпреки че беше ранен следобед, кръчмата беше препълнена. Беше шумно, защото надраките, които дремеха по масите или залитаха из салона, сякаш винаги говореха на висок глас.

Белгарат си проправи път до една маса в ъгъла, където мъж със сълзливи очи и отпуснати устни се взираше в чаша бира.

— Нямаш нищо против да седнем на твоята маса, нали? — попита го старецът с рязък тон и седна, без да дочака отговор.

— Ще има ли някаква полза, ако възразя? — попита мъжът с чашата. Беше небръснат, очите му бяха кръвясали и под тях имаше големи торбички.

— Не — каза Белгарат направо.

— Нов си тук, нали?

Надракът ги погледна с любопитство — трябваха му доста усилия, за да фокусира погледа си.

— Не е твоя работа — отговори троснато Белгарат.

— Що за невъзпитани думи от човек, преминал младежките години? — подхвърли надракът и сви заканително юмрук.

— Дошъл съм да пийна, а не да се бия — заяви Силк със зловещ тон. — Може и да размисля по-късно, но точно в момента съм жаден.

Протегна се, хвана ръката на минаващия гостилничар и каза:

— Бира. И не се бави цял ден.

— Дръж си ръцете настрана от мен — каза гостилничарят. — С него ли си?

Той посочи надрака, към когото се бяха присъединили.

— Седим с него, нали?

— Три или четири чаши искате?

— Аз искам една засега. Донеси и на другите каквото пожелаят. Аз черпя.

Гостилничарят измърмори нещо и си проправи път през тълпата, като се спря, за да изрита едно куче от пътя си.

Предложението на Силк, изглежда, смекчи войнствеността на надракския им сътрапезник.

— Избрали сте неподходящо време да посетите селището ни — каза той. — Наоколо гъмжи от малореанци. Набират армия.

— Бяхме в планината — каза Белгарат. — Вероятно ще се върнем пак там след ден-два. Каквото и да става тук долу, не ни интересува.

— По-добре се заинтересувайте. Освен ако не желаете да опитате военния живот.

— Война ли има някъде? — попита Силк.

— Поне така казват. Някъде долу в Мишрак ак Тул.

Силк изсумтя.

— Никога не съм виждал тули, които се бият добре.

— Не са тули. Разправят, че били алорни. Имали кралица, ако можете да си представите такова нещо, и тя се канела да покори тулите.

— Кралица? — присмя се Силк. — Тогава не е кой знае каква армия. Нека тулите се оправят сами.

— Кажете това на малореанците — изсумтя надракът.

— Сега ли я вари тази бира? — попита Силк, когато гостилничарят се върна с четири големи чаши.

— Има и други кръчми, приятелю — отговори му той. — Ако не харесваш тази, върви и намери друга. Това ще струва дванайсет монети.

— По три монети на чаша? — възкликна Силк.

— Времената са тежки.

Силк му плати, като не спря да мърмори.

— Благодаря — каза надракът, с когото седяха и взе едната чаша.

— Няма за какво — каза Силк кисело.

— Какво правят малореанците тук? — попита Белгарат.

— Прибират всеки, който може да стои на краката си, вижда и чува. Събират доброволците насила, така че е малко трудно да откажеш. Кролимите също са на тяхна страна. Те пък излагат на явен показ ножовете си за изкормване, като намек какво може да се случи на този, който се осмели да протестира.

— Май беше прав, когато каза, че сме избрали неподходящо време да слезем от планината — каза Силк.

Надракът кимна.

— Кролимите казват, че Торак се размърдва в съня си.

— Това не са добри новини — въздъхна Силк.

— Е, наздраве. — Надракът вдигна чашата си. — Намерихте ли нещо, което си заслужава, докато копахте в планината?

Силк поклати глава.

— Всичко на всичко няколко малки жили. Търсихме в коритата на потоците. Нямаме подходящи съоръжения да проследим жилата в скалата.

— Никога няма да забогатеете, ако клечите до някое поточе и пресявате чакъл.

— Ще се оправим — сви рамене Силк. — Някой ден, когато намерим голяма жила, ще съберем достатъчно пари и ще си набавим някои съоръжения.

— Някой ден от небето може да потече и бира.

Силк се усмихна.

— Мислил ли си някога да си вземеш партньор? — попита необръснатият надрак.

— Бил ли си горе преди? — попита Силк.

Надракът кимна.

— Достатъчно често, за да разбера, че не ми харесва, но още по-малко бих искал да се озова в армията.

— Нека си поръчаме по още едно питие и да поговорим за това — предложи Силк.

Гарион се облегна назад и опря рамене в грубата дървена стена. Надраките не изглеждаха чак толкова лоши, ако успееш да пробиеш грубостта в природата им. Говорът им беше грубичък, физиономиите им навъсени, но те, изглежда, не изпитваха онази ледена неприязън към външни хора, която беше забелязал сред мургите.

Остави разума си да се върне към това, което надракът беше казал за кралицата. Отказа се бързо от мисълта, че някоя от кралиците, останали в Рива, може да придобие такава власт при каквито и да било обстоятелства. Оставаше леля Поул. Беше твърде вероятно информацията на надраките да е малко изопачена, но все пак беше възможно в отсъствието на Белгарат леля Поул да е взела нещата в свои ръце, макар че не беше типично за нея. Какво чак толкова се бе случило, та да я накара да прибегне до такива крайности?

Следобедът течеше бавно. Все повече мъже в кръчмата се напиваха. Някои залитаха, избухнаха побоища. Техният приятел се напи здравата, отпусна глава върху ръцете си и захърка.

— Мисля, че научихме всичко, което може да се научи тук — тихо каза Белгарат. — Да потегляме. От това, което каза нашият приятел, мисля, че идеята да нощуваме в това селище не е добра.

Силк кимна. Надигнаха се от масата и си проправиха път през тълпата до страничната врата.

— Да вземем някакви запаси? — попита дребният мъж.

Белгарат тръсна глава.

— По-добре да се измъкваме оттук колкото може по-скоро.

Развързаха конете и отново поеха по мръсната червена улица. Яздеха бавно, за да не предизвикват подозрение, но Гарион чувстваше напрежението, което оставяха зад гърба си в това неприветливо мръсно селище. Имаше нещо заплашително във въздуха, дори късното следобедно слънце изглеждаше помрачено от невидим облак. Докато минаваха покрай последната разнебитена къща в края на склона, чуха тревожен вик откъм центъра. Гарион бързо се обърна и видя дружина от двайсетина мъже в червени туники, които препускаха в галоп към кръчмата, която те бяха напуснали преди малко. Облечените в червено странници скочиха от конете си и веднага завардиха всички врати, за да препречат пътя за бягство на тези, които бяха останали вътре.

— Малореанци! — излая Белгарат. — Бързо към гората! — И заби пети в хълбоците на коня си. Препуснаха в галоп през обраслото с плевели и осеяно с пънове сечище, устремени към гората и спасението, но никой не тръгна да ги преследва. Изглежда, в кръчмата имаше достатъчно нещастници. От безопасното си скривалище под разперените клони на дърветата Гарион, Силк и Белгарат наблюдаваха опечалената върволица надраки с вериги на глезените. Извеждаха ги от кръчмата на покритата с червен прах улица, за да ги държат под око.

— Изглежда, нашият приятел се присъедини към армията — отбеляза Силк.

— По-добре той, отколкото ние — отвърна Белгарат. — Може би сме съвсем близо до някоя ангаракска орда.

После вдигна очи към червеникавия диск на залязващото слънце и каза:

— Да тръгваме. Имаме поне два часа, докато се стъмни. Изглежда, военната служба в тези околности е заразна, а не ми се ще да я прихвана.

Глава 3

Гората на Надрак беше различна от арендската гора, която се намираше далеч на юг. Разликите бяха неуловими и на Гарион му трябваха няколко дни, за да ги открие. Първо, пътеките, по които вървяха, бяха запустели. По тях се минаваше толкова рядко, че изобщо не бяха отъпкани в глинестата горска почва. В арендската гора имаше човешки следи навсякъде, а тук човекът беше неканен гост, просто минувач. Нещо повече, в Арендия гората имаше определени граници, докато този океан от дървета продължаваше до най-далечната част на континента и това беше така, откакто свят светува.

Гората изобилстваше от живот. Сред дърветата мина светлокафяв елен, а огромен рунтав бизон с изкривени черни рога, лъскави като оникс, пасеше на един ветровал. Веднъж по пътеката срещу тях се появи мечка — ръмжеше ядосано и пристъпваше тромаво. През шубраците припкаха зайци, ята яребици излитаха изпод краката им. Езерата и потоците изобилстваха от риба, водни плъхове, видри и бобри. Скоро откриха, че има и по-малки форми на живот. Комарите например бяха съвсем малко по-дребни от врабчетата, имаше и някаква противна кафява муха, която хапеше всичко, което се движеше.

Слънцето изгряваше рано и залязваше късно, като обливаше тъмната горска почва със златиста светлина. Макар че беше средата на лятото, не беше много горещо и въздухът беше изпълнен с онзи аромат на бързо развитие, присъщо на северните земи, където лятото е кратко, а зимата — много дълга.

След като навлязоха в дълбините на гората, Белгарат сякаш изобщо не спеше. Всяка вечер, докато Силк и Гарион внимателно се увиваха в одеялата си, старият магьосник се промъкваше през сенчестите дървета и изчезваше. Една нощ, осветена от ярки звезди, няколко часа след мръкване, Гарион се събуди внезапно, защото чу шум от лапи, които леко драскаха застланата с листа пръст. Макар че отново потъна в сън, той разбра. Големият сив вълк беше дядо му, който бродеше в нощта и претърсваше гората за преследвачи или друга дебнеща ги опасност.

Нощните бродения на стареца бяха безшумни, но не останаха незабелязани. В едно ранно утро преди изгрев слънце — дърветата още бяха обгърнати от сутрешна мъгла — няколко сенки се промъкнаха между тъмните стволове и спряха недалеч от стана им. Гарион, който току-що се беше събудил и се канеше да запали огъня, замръзна приведен към земята. Докато бавно се изправяше, почувства, че нечии очи го наблюдават, и кожата му настръхна по странен начин. На десетина стъпки от него стоеше огромен тъмносив вълк. Очите му бяха жълти като слънчевата светлина. В тях се четеше неизказан въпрос, но Гарион с изненада откри, че вече го знае.

— Един се чуди защо го правиш.

— Какво правя? — попита учтиво Гарион, като неволно заговори на езика на вълците.

— Въртиш се наоколо в тази странна форма.

— Трябва да го правя.

— Аха.

С изискана учтивост вълкът не задълбочи въпроса, а отбеляза:

— Един се пита дали не е малко притеснително.

— Не е чак толкова лошо, колкото изглежда, щом свикнеш.

Вълкът го погледна невярващо и седна на задните си лапи.

— Видях другия няколко пъти през изминалите мрачини — каза той. — Бих искал да знам защо сте дошли на наша територия.

Гарион инстинктивно разбра, че отговорът на този въпрос е много важен.

— Местим се от едно място на друго — отговори той внимателно. — Не възнамеряваме да търсим леговища или приятели в територията ти или да ловуваме същества, които са твои.

Не можеше да обясни откъде знаеше какво да отговори.

Вълкът изглеждаше доволен от отговора му.

— Един ще е доволен, ако представиш нашата почит на някой с козина като скреж — каза той. — Един забеляза, че той заслужава уважение.

— Един ще е доволен да предаде думите ти — отговори Гарион, учуден от лекотата, с която подбираше начина си на изразяване.

Вълкът повдигна муцуна и подуши въздуха.

— Време е да ловуваме — каза той. — Дано намерите това, което търсите.

— Нека ловът ви бъде успешен — отвърна Гарион.

Вълкът се обърна и изчезна в мъглата, следван от глутницата.

— Като цяло се справи доста добре, Гарион — каза Белгарат изпод гъстите сенки на близкия гъсталак.

Гарион подскочи изненадано.

— Не знаех, че си тук.

— А би трябвало — отговори старият мъж и излезе от сенките.

— Как е разбрал? — попита Гарион. — Имам предвид, че понякога съм вълк?

— Личи си. Вълците са много внимателни за такива неща.

Силк се измъкна изпод дървото, където спеше. Залиташе сънено, но носът му се мърдаше с любопитство.

— За какво беше всичко това? — попита той.

— Вълците искаха да знаят какво правим на тяхна територия — отговори Белгарат. — Разследваха случая, за да разберат дали трябва да се бият с нас.

— Битка? — стресна се Гарион.

— Обичай е, когато чужд вълк навлезе в ловната зона на глутницата. Вълците предпочитат да не се бият, това е загуба на енергия, но биха го направили, ако ситуацията го изисква.

— Какво стана? — попита Силк. — Защо си отидоха просто ей така?

— Гарион ги убеди, че просто наминаваме.

— Умно от негова страна.

— Защо не подкладеш огъня, Гарион? — предложи Белгарат. — Хайде да закусим и да тръгваме. Пътят до Малореа е дълъг и не бива да изпускаме хубавото време.

Късно същия ден стигнаха до една долина, в която видяха много дървени къщи и палатки, подредени покрай голям поток.

— Търговци на кожа — обясни Силк на Гарион, като посочи към неприветливото селище. — Има такива места почти на всеки по-голям поток в тази част на гората. — Вирнатият нос на дребния мъж се размърда и очите му светнаха. — Много покупки и продажби стават в тези селища.

— Няма значение — каза остро Белгарат. — Опитай се да държиш хищническите си инстинкти под контрол.

— Изобщо не съм си помислял да… — почна Силк.

— Така ли? Да не си болен случайно?

Силк надменно пренебрегна въпроса.

— Няма ли да е по-безопасно, ако заобиколим? — попита Гарион.

Белгарат поклати глава.

— Искам да разбера какво става пред нас и единственият начин е да поговорим с тукашните хора. Ще се отбием, ще се повъртим час-два и след това ще потеглим отново. Дръжте ушите си отворени. Ако някой попита, казвате, че сме тръгнали на север да търсим злато.

Имаше разлика между ловците и траперите, които бродеха по улиците на селището, и рудокопачите, които бяха срещнали в последното село. Тук хората бяха откровени, по-малко навъсени, видимо по-малко враждебни. Гарион допусна, че наложената самота ги кара да ценят приятелството при редките посещения на центровете за търговия с кожи. Въпреки че пиеха почти толкова, колкото рудокопачите, алкохолът ги караше да пеят и да се веселят, а не да се бият.

Близо до центъра на селището имаше голяма кръчма.

— Страничната врата — каза Белгарат кратко, докато слизаха от конете си.

Кръчмата беше по-чиста, по-малко препълнена и някак по-осветена от тази на рудокопачите. Миришеше на дърва и свеж въздух, а не на влажна плесенясала пръст. Тримата седнаха на маса, която се намираше близо до вратата, и поръчаха на учтивия гостилничар по халба бира. Бирата беше гъста, тъмнокафява, добре изстудена и изненадващо евтина.

— Купувачите на кожа са собственици на кръчмата — обясни Силк, като избърса пяната от горната си устна. — Знаят, че е по-лесно да се пазариш с пиян трапер, затова дават бирата евтино.

— Умно — отбеляза Гарион. — Но траперите не го ли знаят?

— Разбира се, че го знаят.

— Защо тогава пият преди да са приключили със сделките?

Силк сви рамене.

— Ами защото обичат да пият.

Двама трапери, които седяха на съседната маса, подновяваха познанството си, което очевидно датираше от повече от десет години. Брадите им бяха побелели, но те говореха безгрижно, също като млади мъже.

— Имаше ли някакви проблеми с мориндимите там горе? — попита единият.

Вторият поклати глава.

— Сложил съм чумави маркировачи от двете страни на долината, където са капаните ми. Всеки мориндим ще се отбие на дванайсет левги от пътя си, за да избегне заразеното място.

Първият кимна утвърдително.

— Това обикновено е най-добрият начин. Според Гедър прокълнатите маркировачи са най-добри, но както се оказа, не е прав.

— Не съм го виждал през последните няколко сезона.

— Че как ще го видиш! Мориндимите го хванаха преди три години. Лично аз го погребах — поне това, което беше останало от него.

— Не знаех. Прекарахме една зима при притока на Корду. Той беше подъл човек. Все пак съм изненадан, че мориндимите са преминали през прокълнатите маркировки.

— Май някакъв магьосник се е появил и е проклел маркировките му. Намерих изсъхнала невестулка да виси на една от тях — с по три стръка трева, завързани за всеки пръст.

— О, това е могъщо заклинание. Значи са го мразели толкова много, че чак са прибягнали до услугите на магьосник.

— Знаеш го какъв беше. Можеше да дразни хората на десет левги разстояние само като си върви.

— Прав си.

— Е, вече не го прави. Черепът му краси колекцията на някой мориндимски магьосник.

Гарион се наведе към дядо си и прошепна:

— Какво имат предвид, когато говорят за маркировки?

— Предупреждения — отговори Белгарат. — Обикновено това са пръчки, забити в земята и украсени с кокали и пера. Мориндимите не могат да четат, така че не можеш просто да закачиш табелка.

Изгърбен стар трапер, облечен в кожа, избеляла и покрита с кръпки, се дотътри до средата на кръчмата. Набразденото му космато лице имаше примирено изражение. Младата надракска жена, която го придружаваше, беше облечена в широка червена рокля, препасана около кръста с бляскав синджир. На врата й имаше нашийник и старият трапер държеше здраво края на каишката му в юмрука си. Въпреки нашийника лицето на младата жена беше гордо и надменно и тя се взираше в мъжете с едва прикрито презрение. Когато стигна до средата на кръчмата, старият трапер се прокашля, за да привлече вниманието на тълпата, и каза високо:

— Имам жена, която искам да продам.

Без да промени изражението си, жената го заплю.

— Знаеш, че това ще намали цената ти, Вела — каза старият мъж спокойно.

— Ти си идиот, Ташор — язвително отговори тя. — Никой от присъстващите не може да си позволи да ме притежава и ти го знаеш. Защо не ме послуша да ме предложиш на купувачите на кожа?

— Купувачите на кожа не се интересуват от жени, Вела — отговори Ташор със същия тих глас. — Тук цената ще е по-висока, повярвай ми.

— Не бих ти повярвала дори ако кажеш, че слънцето утре ще изгрее, стари глупако.

— Както виждате, доста е духовита — каза Ташор неубедително.

— Той се опитва да продаде жена си ли? — попита Гарион, като почти се задави с бирата си.

— Тя не му е жена — поясни Силк. — Просто я притежава.

Гарион стисна юмруци и понечи да се изправи, но Белгарат го хвана здраво за китката и заповяда:

— Седни.

— Но…

— Казах да седнеш, Гарион. Това не те засяга.

— Освен ако не искаш да купиш жената, разбира се — безгрижно отбеляза Силк.

— Здрава ли е? — извика към Ташор един трапер със сухо лице и белег на едната буза.

— Здрава е — заяви Ташор. — Също така всичките й зъби са на място. Покажи им зъбите си, Вела.

— Те не се интересуват от зъбите ми, идиот такъв! — каза тя и погледна трапера с белега със страстно предизвикателство в черните си очи.

— Тя е отлична готвачка — продължи бързо Ташор. — Също така знае лекове за ревматизъм и малария. Може да обработва кожи и не яде много. Дъхът й не мирише чак толкова лошо, освен ако не яде лук, и почти никога не хърка, освен когато е пияна.

— Ако е толкова добра, защо искаш да я продадеш? — попита траперът със сухото лице.

— Остарявам вече — отговори Ташор. — Искам малко спокойствие и тишина. Вълнуващо е, когато Вела е наоколо, но аз вече нямам нужда от това. Искам да се установя някъде, може да отглеждам пилета или кози…

Гласът му не звучеше много печално.

— Стига вече — избухна Вела. — Всичко ли трябва да правя сама? Я млъквай, Ташор.

Тя блъсна ядосано стария мъж настрана и хвърли гневен поглед на тълпата. Черните й очи проблясваха.

— Добре — каза строго тя. — Да се заловим за работа. Ташор иска да ме продаде. Силна и здрава съм. Мога да готвя, да обработвам кожи, мога да лекувам болести, да се пазаря, когато купувам запаси, мога да варя хубава бира.

Очите и потъмняха.

— Не лягам в леглото на никой мъж и държа камата си достатъчно остра, та никой да не ме докосва. Мога да свиря на флейта и знам много стари истории. Мога да правя прокълнати, чумави и приспивни маркировки, да плаша мориндимите и веднъж убих мечка от трийсет крачки с лък.

— Двайсет крачки — поправи я Ташор тихо.

— Бяха почти трийсет — настоя тя.

— Можеш ли да танцуваш? — попита мършавият трапер с белега на лицето.

Тя го поглед направо в очите и отговори:

— Ако наистина възнамеряваш да ме купиш, ще ти покажа.

— Можем да поговорим за това след като те видя да танцуваш.

— Можеш ли да уловиш ритъма? — попита тя.

— Мога.

— Добре тогава.

Тя сложи ръце върху синджира на кръста си и той издрънча, докато го разкопчаваше. Разтвори червената си рокля, свали я и я подаде на Ташор. След това внимателно разкопча нашийника си и омота около главата си лента от червена коприна, за да прибере грамадата от лъскава, черно-синя коса. Под червената рокля имаше ефир на копринена фуста, която шумолеше, докато се движеше. Фустата стигаше до средата на прасците, а под нея се виждаха кожени ботуши. От кончовите на ботушите се подаваха украсени със скъпоценни камъни дръжки на ками, трета кама висеше на кожения колан около кръста й. Фустата беше с тясна яка около шията, но оставяше ръцете открити до раменете. На всяка китка жената имаше по пет-шест гривни. С чувствена грация тя се наведе и закачи на глезените си нанизи от звънчета, после плавно вдигна ръце до лицето си.

— Това е ритъмът, ей ти, с белега — каза тя на трапера. — Опитай се да го уловиш.

И започна да пляска с ръце. Ритъмът беше три отмерени пляскания, последвани от четири бързи. Вела започна танца си бавно, с невинна походка. Докато се движеше, фустата й шумолеше, а подгъвът въздишаше около пищните й прасци.

Мършавият трапер улови ритъма и мазолестите му ръце запляскаха заедно с нейните.

Гарион започна да се изчервява. Движенията на Вела бяха фини и плавни. Звънчетата на глезените и гривните на китките поддържаха ритъма. Краката й сякаш трептяха в сложните стъпки на танца, а ръцете й рисуваха фигури във въздуха. Още по-интересни бяха нещата, които ставаха вътре във фустата с цвят на роза. Гарион преглътна с мъка — почти беше забравил да диша.

Вела започна да се върти бързо, дългата й черна коса пламна в тон с фустата. След това забави темпото и отново се върна към гордата, чувствена походка, която предизвикваше всеки мъж в стаята.

Когато спря да танцува, всички се развикаха и заръкопляскаха и тя хвърли една загадъчна усмивка.

— Добре танцуваш — отбеляза безразлично мъжът с белега.

— Естествено — отговори тя. — Всичко правя много добре.

— Влюбена ли си в някого? — попита той направо.

— Никой мъж не е спечелил сърцето ми — категорично заяви Вела. — Все още не съм срещнала мъж, който да ме заслужава.

— Това може да се промени — намекна траперът. — Една монета.

— Шегуваш се! — изсумтя тя. — Пет монети.

— Една и половина — запротестира той.

— Това е направо обидно. — Вела вдигна ръце и лицето й придоби трагичен вид. — Нито жълтица по-малко от четири.

— Две монети — предложи траперът.

— Невероятно! — възкликна тя и размаха ръце. — Защо просто не изтръгнеш сърцето ми и не се задоволиш с него? Не мога и да помисля за по-малко от три и половина.

— За да спестим време, защо просто не кажем три? — твърдо каза той. И добави: — С уточнението, че споразумението остава постоянно.

— Постоянно?

Очите на Вела се разшириха.

— Харесваш ми — каза той. — Е, какво ще кажеш?

— Стани да те поогледам — заповяда му тя.

Той бавно стана от стола. Високото му тяло беше също толкова мършаво, колкото и лицето му, и се виждаше, че има силни мускули. Вела стисна устни и го огледа отново.

— Не е лош, нали? — измърмори тя на Ташор.

— Можеше да е и по-зле, Вела — окуражително отговори собственикът и.

— Ще обмисля предложението за три монети — заяви Вела. — Как ти е името?

— Тек — представи се високият трапер с лек поклон.

— Добре, Тек — каза Вела. — Не си тръгвай. Ташор и аз трябва да обсъдим предложението ти. Мисля, че аз също те харесвам — добави тя с по-малко предизвикателен тон.

После хвана каишката, която все още беше увита около юмрука на Ташор, и го изведе от кръчмата, като погледна един-два пъти през рамо към мършавия Тек.

— Каква жена! — измърмори Силк с нотка на дълбоко уважение.

Гарион разбра, че отново може да диша. Ушите му все още горяха.

— Какво всъщност стана? — тихо попита той Силк.

— Тек предложи споразумение, което обикновено води до женитба — обясни Силк.

— Не разбирам — каза объркано Гарион.

— Това, че някой я притежава, не му дава някакви специални права върху личността й — каза Силк. — И тези нейни ками потвърждават това. Никой не може да се доближи до надракска жена, освен ако не му е омръзнало да живее. Тя взема решението. По обичай брак се сключва след като се роди първото дете.

— А защо беше толкова заинтересована от цената?

— Защото взема половината — сви рамене Силк.

— Взема половината сума всеки път, когато се продава? — Гарион беше слисан.

— Разбира се. Иначе не би било честно.

Гостилничарят, който им носеше нови халби, спря до масата и се вгледа в Силк.

— Нещо не е наред ли, приятел? — попита го Силк тихо.

Гостилничарят бързо сведе очи и измънка:

— Извинете. Просто си помислих, че ми напомняте на някого. Сега, когато ви видях отблизо, разбрах, че съм се объркал.

Той бързо сложи халбите, обърна се и си тръгна, без дори да вземе монетите, които Силк остави на масата.

— Май е по-добре да тръгваме. — каза тихо Силк.

— Какво става? — попита го Гарион.

— Той знае кой съм. От онзи лист с обявената награда, дето се разпространява.

— Може би си прав — съгласи се Белгарат и хвърли поглед към гостилничаря, който говореше нещо с група ловци и хвърляше чести погледи към тях.

— Да се махаме — каза Силк напрегнато. — Бързо.

Промъкнаха се бързо към вратата.

— Хей, вие! — извика някой зад тях. — Почакайте!

— Бягайте — изрева Белгарат и те се втурнаха навън и се метнаха на седлата. Няколко мъже, облечени в кожи, изхвърчаха през вратата на кръчмата.

Чуха се викове, но те вече галопираха по улицата. Траперите и ловците рядко се намесваха в чужди дела. Гарион, Силк и Белгарат излязоха от селото и прегазиха през един брод. Преследвачите бяха далеко зад тях.

Навлязоха в гората от другата страна на реката. Силк беше плувнал в пот и бълваше псувни. Хамалският му език беше богат и цветист и засягаше раждането, произхода и неприличните навици не само на тези, които ги преследваха, а и на отговорните за разпространението на обявената награда.

Белгарат внезапно спря и вдигна ръка. Силк и Гарион дръпнаха юздите на конете си. Силк продължаваше да псува.

— Дали не би могъл да спреш красноречието си за момент? — попита го Белгарат. — Опитвам се да слушам.

Силк измърмори още няколко псувни, след това стисна здраво зъби. Далеч зад гърба им се чуваха объркани викове и плискане на вода.

— Минават потока — отбеляза Белгарат. — Изглежда, са приели работата на сериозно. Поне достатъчно сериозно, за да ни гонят.

— Няма ли да се откажат, когато се стъмни? — попита Гарион.

— Това са надракски ловци — каза Силк с дълбоко отвращение. — Ще ни следват с дни само заради удоволствието от лова.

— Нищо не можем да направим по въпроса в този момент — промърмори Белгарат. — Нека видим дали ще можем да ги изпреварим.

И заби пети в хълбоците на коня си.

Беше късен следобед. Яздеха в галоп през осветената от слънцето гора. Шубракът беше оредял и високите прави борове и ели се издигаха като колони към синьото небе. Денят беше приятен за яздене, но не и за преследване. Отново се спряха, за да се ослушат.

— Май са изостанали — отбеляза Гарион обнадеждено.

— Само пияните — обади се раздразнено Силк. — Тези, които се отнасят сериозно към преследването, сигурно са съвсем близо. Не крещиш, когато ловуваш, нали? Виж там.

Той посочи назад.

Гарион погледна и видя някаква фигура. Един мъж на бял кон, приведен над седлото, яздеше след тях, забил поглед в земята.

— Ако е трапер, ще ни отнеме поне седмица, за да се отървем от него — каза Силк с отвращение.

Някъде надалеч сред дърветата от дясната им страна зави вълк.

— Да продължим — каза Белгарат.

Продължиха в галоп. Тропотът на конските копита беше приглушен от дебелия слой нападали борови иглички.

— Оставяме много ясна следа — извика Силк на Белгарат.

— Не можем да направим нищо — отвърна старецът. — Трябва да се отдалечим още малко преди да опитаме да объркаме следите.

Пак се разнесе печален вой — този път отляво. Изглежда, идваше от по-близо. След малко зад тях се чуха тревожни викове и цвилене на коне. И диво ръмжене. По знак на Белгарат тримата спряха конете и се ослушаха. Ужасеното цвилене отекваше сред дърветата, пригласяха му псувните и уплашените крясъци на преследвачите. Отвсякъде се чу силен вой. Изглежда, гората изведнъж се беше напълнила с вълци. Хайката зад тях се разпадна, конете на надракските ловци се разбягаха във всички посоки.

Белгарат злорадо се вслушваше в отдалечаващите се звуци зад тях. Внезапно един голям вълк с изплезен език и с тъмна козина дотърча иззад дърветата, спря и клекна на задните си лапи. Жълтите му очи се взряха втренчено в тях.

— Дръж здраво юздите — нареди тихо Белгарат и потупа по врата изплашения си кон.

Вълкът не каза нищо, просто клечеше и ги наблюдаваше. Белгарат отвърна на сериозния му поглед спокойно, накрая кимна. Вълкът стана, обърна се и тръгна към гората. Спря се веднъж, погледна ги през рамо, вдигна муцуната си и нададе дълбок, отекващ вой, призоваващ останалите вълци от глутницата да се завърнат към прекъснатия лов. После изчезна, като остави след себе си само ехото на вълчия вой.

Глава 4

През следващите няколко дни яздиха на изток, като постепенно се спускаха към широка мочурлива долина. Шубраците станаха по-гъсти, а въздухът — чувствително по-влажен. Един следобед се изсипа кратък летен дъжд, придружен от силни гръмотевици. Вятърът свистеше между дърветата и късаше листа и клонки. Но после бурята премина, слънцето се показа отново и те наваксаха забавянето си. Докато яздеше, Гарион почувства странно усещане за непълнота и се улови как от време на време се оглежда за липсващите си приятели. Дългото пътуване в търсене на Кълбото беше установило в ума му някакъв модел, чувство за справедливост и неправда, и той усещаше, че това пътуване е грешка. Първо, Барак не беше с тях и отсъствието на едрия черек с огнена брада караше Гарион да се чувства несигурен. Липсваше му също и Хетар, с поглед на ястреб и специфична езда, с ризница на гърдите и със сребристосиньото знаме на върха на копието.

Беше болезнено самотен без ковача Дурник, липсваше му дори злобното препиране на Се’недра. Това, което се беше случило в Рива, ставаше все по-малко реално за него и цялата сложна церемония на годежа му с непоносимата малка принцеса започна да изчезва в паметта му като наполовина забравен сън.

Една вечер, когато конете бяха завързани за колове, вечерята беше приключила и те се бяха увили в одеялата си да спят, Гарион прозря най-важната празнота, която се беше вмъкнала в живота му. Леля Поул не беше с тях и ужасно му липсваше. От дете чувстваше, че когато леля Поул е наблизо, нищо не може да му се случи, нищо, с което тя да не е в състояние да се справи. Нейното спокойно, сигурно присъствие беше едно от нещата, към които той винаги се стремеше. Съвсем ясно, сякаш тя стоеше пред него, Гарион можеше да види лицето й, прекрасните й очи и белия кичур на челото. Внезапно осъзнатата самота го прободе като остър нож.

Струваше му се, че всичко, което правят, е грешно, понеже тя не е с тях. Естествено, Белгарат беше тук, но Гарион не беше сигурен, че дядо му ще може да се справи с някои чисто физически опасности. Имаше и други по-малко очевидни рискове, за които старият мъж не помисляше или предпочиташе да пренебрегне. Например Гарион не можеше да се обърне към него, когато е изплашен. Да бъдеш уплашен не е нещо, което излага на опасност живота ти, но е огромна пречка. Леля Поул винаги успяваше да пропъди страховете му, но сега я нямаше и Гарион беше изплашен и не можеше да го приеме. Той въздъхна, придърпа одеялата и бавно се отпусна в неспокоен сън.

След няколко дни, към пладне, стигнаха източното разклонение на Корду, широка мръснокафява река, която течеше през обрасла с храсталаци долина на юг към Яр Надрак. Светлозелени храсталаци, високи половин човешки бой, се простираха по двата бряга на реката, размътена от пролетните води. Знойният въздух над храстите бъкаше от живот. Виждаха се облаци комари и мушици.

Един навъсен лодкар ги прекара с лодката до селото на отсрещния бряг. След като стъпиха на сушата, Белгарат тихо заговори:

— Мисля, че тук трябва да сменим посоката. Нека се разделим. Ще отида да взема малко запаси, а вие двамата вървете да намерите градската кръчма. Опитайте да разберете кои пътища водят на север към земите на мориндимите. Изглежда властта е в ръцете на малореанците и те могат да ни хванат без никакво предупреждение. Не бих искал да обяснявам всяка своя стъпка на малореанските кролими, да не споменаваме и факта, че в момента се интересуват от местонахождението на Силк.

Силк се съгласи мрачно.

— Бих се заел с тази работа, но предполагам, че нямаме време.

— Всъщност нямаме никакво време. Лятото е много кратко на север и пътуването към Малореа е неприятно, дори и при благоприятно време. Когато се доберете до кръчмата, кажете на всички, че искаме да си опитаме късмета на златните залежи в северната област. Със сигурност ще се намери някой да изтъкне познанията си относно пътищата, особено ако му купите няколко питиета.

— Мислех, че знаеш пътя — запротестира Силк.

— Знам един път, но той е на стотина левги източно оттук. Нека видим дали няма някой по-наблизо. Като купя запасите, ще дойда в кръчмата.

Старият мъж се качи на коня си и пое по мръсната улица, като водеше зад себе си коня с товара.

Силк и Гарион срещнаха известно затруднение да намерят в смърдящата кръчма човек, който да познава пътищата. Още първият им въпрос предизвика всеобщ спор.

— Това е дългият път, Бешър — възрази един пийнал златотърсач, докато слушаше детайлното описание на някакъв планински проход на друг мъж. — Вървете наляво при водопадите на потока. Ще си спестите три дни път.

— Аз говоря сега, Варн — заяви сприхаво Бешър и удари с юмрук по надрасканата маса. — Ти можеш да им кажеш за друг път, когато приключа.

— Ще ти отнеме цял ден, също както пътеката, която толкова предпочиташ. Те искат да търсят злато, не да се любуват на пейзажа. — Дългата, обрасла челюст на Варн войнствено подскочи.

— По кой път да тръгнем, когато се доберем до широката поляна на билото? — попита Силк бързо в опит да прекрати враждебността.

— Тръгнете надясно — заяви Бешър, като се взираше във Варн.

Варн помисли да потърси причина, за да не се съгласи с него, но накрая кимна неохотно.

— Разбира се, това е единственият път, по който можете да тръгнете — добави той. — Но когато стигнете хвойновата горичка, завийте наляво.

— Наляво ли? — възрази Бешър. — Ти си тъпак, Варн. Вървете надясно.

— Внимавай кого наричаш тъпак, глупако!

Без повече разисквания Бешър удари Варн с юмрук по устата и двамата се сбиха и се стовариха върху съседната пейка.

— Разбира се, и двамата грешат — отбеляза друг миньор, който седеше на съседната маса и наблюдаваше битката с пълна безпристрастност. — След като стигнете хвойновата горичка, продължете направо.

По време на препирнята в кръчмата незабелязано бяха влезли няколко плещести мъже, облечени в широки червени туники върху лъскавите си доспехи. Пристъпиха напред и ухилено се заеха да разтървават Варн и Бешър, които се въргаляха по мръсния под. Гарион усети как Силк се вкамени.

— Малореанци! — каза дребният мъж тихо.

— Какво да правим? — прошепна Гарион, като се огледа за възможен път за бягство.

Но преди Силк да отговори, през вратата пристъпи един кролим, облечен в черна одежда.

— Радвам се да видя мъже, които изгарят от желание да се бият — измърмори кролимът. — Армията се нуждае от такива мъже.

— Малореанци! — възкликна Варн, промуши се сред облечените в червено войници и се втурна към страничната врата. За секунда сякаш успя да избяга, но когато стигна до вратата, отвън някой го удари силно по челото с дървена тояга. Той се олюля назад с омекнали крака и празен поглед.

Малореанецът, който го бе ударил, влезе, погледна го критично и го удари още веднъж с тоягата по главата.

— Е? — попита кролимът, като се огледа весело. — Какво става? Иска ли още някой да бяга, или всичките ще предпочетете да ни придружите кротко?

— Къде ще ни отведете? — попита Бешър, като се опита да откопчи ръката си от хватката на един от хилещите се малореанци.

— Първо до Яр Надрак — отговори кролимът. — След това на юг до равнините на Мишрак ак Тул и лагера на негово императорско величество Закат, император на цяла Малореа. Ще се присъедините към армията, приятели. Всички ангараки се радват на куража и патриотизма ви, дори самият Торак е доволен от вас.

И за да подчертае думите си, кролимът сложи ръката си на жертвения нож, мушнат в колана му.

Веригите дрънчаха злокобно. Гарион, с окован глезен, се движеше тежко в дългата колона от мрачни мъже, взети на задължителна военна служба. Вървяха на юг през храсталаците по речния бряг. Всички мъже бяха стриктно претърсени за оръжие с изключение на Гарион, който поради неизвестна причина беше пропуснат. Страхуваше се до болка за меча на гърба си. Но както обикновено, никой друг не му обръщаше внимание.

Преди да напуснат селото, Гарион и Силк проведоха кратък разговор с пръсти на тайния драсниански език.

„Мога да отключа тази ключалка с нокътя на палеца си — изтъкна Силк със самоуверено размахване на пръстите си. — Щом се стъмни, и двамата ще им избягаме. Не съм сигурен, че военният живот ще ми понесе. А за теб е абсолютно неподходящо да се присъединяваш към ангаракската армия точно сега при така стеклите се обстоятелства.“

„Къде е дядо?“ — попита Гарион.

„О, предполагам, че тъкмо…“

Гарион беше притеснен и за да се разсее, започна да изучава малореанците, които ги охраняваха. Кролимът и хората му изчезнаха напред веднага щом мъжете бяха оковани — сигурно за да търсят нови селища и „доброволци“. Бяха останали само петима от охраната, за да придружат тази група на юг. Малореанците бяха някак различни от другите ангараки. Очите им имаха характерната ъгловатост, но телата им нямаха неповторимостта на западните племена. Бяха плещести и високи, но нямаха широкия гръден кош на мургите или жилестата, лека структура на надраките. Очевидно бяха силни, но нямаха грубата сила на тулите. Нещо повече, те гледаха с презрително високомерие на западните ангараки. Обръщаха се към затворниците си с кратки, лаещи команди, а когато разговаряха помежду си, диалектът им беше почти неразбираем. Бяха облечени в доспехи, покрити с груби червени туники. Гарион забеляза, че не яздеха много добре, сякаш закривените им саби и широките щитове им пречеха.

Гарион държеше главата си наведена, за да скрие, че чертите му, дори повече от тези на Силк, определено не са ангаракски. Но охраната малко се интересуваше от отделните хора: изглежда, броят им беше по-важен. Сновяха покрай колоната, брояха хората и попълваха някакви документи със загрижени, дори обезпокоени лица. Сигурно щяха да се случат доста неприятни неща, ако броят на хората не отговаряше на документите, когато стигнеха Яр Надрак.

Слаба, бледа светлина в шубрака над пътеката привлече погледа на Гарион. Голям сребристосив вълк се промъкваше през дърветата покрай колоната. Гарион бързо наведе глава, престори се, че се препъва, и се сгромоляса върху Силк.

— Дядо е там — прошепна той.

— Чак сега ли го забеляза? — изненада се Силк. — Наблюдавам го вече цял час.

Когато пътеката се отби от реката и навлезе между дърветата, Гарион почувства как в него се надига напрежение. Не беше сигурен какво се кани да направи Белгарат, но знаеше, че възможността за бягство, която предлагаше гората, беше точно това, което дядо му търсеше. Той се опита да прикрие нарастващата си нервност, но и най-слабият шум от гората го стряскаше.

Пътеката се спускаше към малко сечище, заобиколено от всички страни с високи папрати. Малореанската охрана спря колоната и позволи на затворниците да си починат. Гарион се отпусна в свежата трева до Силк и прошепна:

— Какво чака?

Дребният мъж с лице на плъх сви рамене и тихо отговори:

— Още няколко часа и ще се стъмни. Може би чака точно това.

Откъм гората някой запя. Песента звучеше цинично и фалшиво, но това очевидно забавляваше певеца. По завалените думи се разбираше, че е пиян.

Малореанците се захилиха.

— Още един патриот — засмя се един. — Идва да се присъедини към армията. Ще го хванем, щом излезе на сечището.

Певецът се появи на едър дорест кон. Носеше обикновено кафяво кожено облекло и кожено кепе, накривено на една страна. Имаше черна брада и държеше мях с вино. Полюшваше се на седлото, но когато се приближи, нещо в очите му подсказа, че не е толкова пиян. Водеше няколко мулета. Гарион се взря в него. Това беше Ярблек, надракският търговец, когото бяха срещнали на Южния път на керваните в Ктхол Мургос.

— Здравейте! — поздрави Ярблек малореанците. — Виждам, че ловът ви върви.

— Върви, върви.

Един от малореанците се ухили и премести коня си на пътеката, за да препречи пътя на Ярблек.

— Мен ли имаш предвид? — усмихна се весело Ярблек. — Не бъди глупав. Твърде зает съм, за да бъда войник.

— Срамота — отговори малореанецът.

— Аз съм Ярблек, търговец от Яр Турак, и съм приятел на самия крал Дроста. Изпълнявам заповед на краля, която лично той повери в ръцете ми. Ако по някакъв начин се намесите, Дроста ще ви получи одрани и опечени живи преди да стигнете до Яр Надрак.

Малореанецът го погледна със съмнение и каза:

— Ние се подчиняваме само на Закат. Крал Дроста няма власт над нас.

— Вие сте в Гар ог Надрак, приятелю — изтъкна Ярблек. — Дроста прави тук каквото си поиска. Може да поднесе извиненията си на Закат след това, но дотогава ще бъдете одрани и наготвени на парчета.

— А можеш ли да докажеш, че ти е поверена държавна задача?

— Разбира се, че мога. — отговори Ярблек, после се почеса по главата и на лицето му се изписа глупашко недоумение. — Къде оставих този пергамент? — После щракна с пръсти. — О, да! Сетих се. В товара на последното муле е. Ето, пийнете, а аз ще отида да го взема.

Подхвърли мяха с вино на малореанеца, обърна коня си, отиде при последното муле, слезе тежко от седлото и започна да рови в дисагите му.

— По-добре да погледнем документите му преди да вземем решение — каза един от стражата. — Крал Дроста е от хората, с които не ми се ще да се спречквам.

— Можем да си пийнем, докато чакаме — предложи друг, като се взираше в мяха с вино.

— За едно нещо да сме единодушни — каза пак първият, докато разхлабваше запушалката на кожения мях. После го вдигна с две ръце и отпи.

Чу се силно тупване и от гърлото му щръкна стрела точно на ръба на червената му туника. Виното бликна от мяха и потече по изуменото му лице. Другарите му го зяпнаха, след това почнаха да вадят оръжията си с тревожни крясъци, но беше твърде късно — повечето паднаха от седлата си от мигновената буря от стрели, които ги улучваха иззад папратите. Един се опита да избяга, но само след два скока на коня му три стрели го промушиха в гърба. Той застина, свлече се от седлото, кракът му се закачи за стремето и изплашеният кон го повлече по земята. Тялото му подскачаше по пътеката.

— Изглежда, не мога да намеря документа — заяви Ярблек със злорада усмивка, обърна с крак тялото на мъртвия малореанец, с когото беше разговарял, и довърши: — Всъщност май вече не ти трябва, нали?

Малореанецът със забитата в гърлото стрела се взираше безизразно в небето. Устата му беше отворена, от носа му се стичаше струйка кръв.

— Да, не ти трябва — усмихна се грубо Ярблек, ритна мъртвеца и го обърна отново по очи. После се ухили на Силк. През това време стрелците му изскочиха от тъмнозелените папрати.

— Значи наистина се навърташ наоколо, Силк — каза Ярблек. — Мислех си, че Таур Ургас те е довършил в смрадливия Ктхол Мургос.

— Не си направи добре сметката — отговори непринудено Силк.

— Как успя да се озовеш в плен на малореанската армия? — попита Ярблек с любопитство. Всички следи на фиктивно пиянство бяха изчезнали.

Силк сви рамене.

— Бях невнимателен.

— Следвам те през последните три дни.

— Трогнат съм от загрижеността ти — каза Силк, повдигна окования си глезен и попита: — Ще ти коства ли нещо, ако отключиш това?

— Няма да правиш глупости, нали?

— Разбира се, че не.

— Намери ключа — каза Ярблек на един от стрелците си.

— Какво ще правиш с нас? — попита нервно Бешър. Гледаше мъртвите стражи с притеснение.

Ярблек се засмя, после каза равнодушно:

— Това, какво ще правиш след като ти махнем веригите, си е твоя работа. Въпреки това не бих ти препоръчал да оставаш в близост до толкова мъртви малореанци. Някой може да намине оттук и да започне да задава въпроси.

— И ще ни пуснеш просто ей така? — попита скептично Бешър.

— Със сигурност не възнамерявам да ви храня — каза Ярблек.

Стрелците отключиха веригите, свалиха оковите и всички надраки побягнаха в храстите.

— Добра работа свършихме — каза Ярблек и потърка длани. — Защо да не пийнем по чашка?

— Този разля всичкото ти вино — подчерта Силк.

— Това вино не беше мое — изсумтя Ярблек. — Откраднах го тази сутрин. Трябва да знаеш, че не предлагам собственото си пиене на някой, когото се каня да убивам.

— Това ме учудва — засмя се Силк. — Помислих, че си се променил.

Грубото лице на Ярблек придоби леко обидено изражение.

— Извинявай — каза бързо Силк. — Подцених те.

— Няма нищо — сви рамене Ярблек. — Много хора не ме разбират. — И добави с въздишка: — Това е моето бреме.

Отиде при първото муле, свали бъчвичка с бира, сложи я на земята, изби капака й с юмрук с отработено движение и предложи:

— Да пийнем.

— Наистина бихме искали — заяви учтиво Силк. — Но имаме спешна работа.

— Не можете да си представите колко съжалявам — отговори Ярблек, като извади две чаши.

— Знам, че ще ни разбереш.

— О, разбирам добре, Силк. — Ярблек се наведе и напълни чашите с бира. — И аз много съжалявам, но работата ти ще трябва да почака. Вземи.

Той подаде едната чаша на Силк, а другата на Гарион. След това се обърна и извади една и за себе си. Силк го погледна и повдигна едната си вежда. Ярблек се просна на земята до бъчвичката и удобно намести краката си на едно от безжизнените тела. После с въздишка каза:

— Виж, Силк. Цялата работа е в това, че Дроста те иска много силно. Предлага награда за теб, твърде примамлива награда, за да я пропусна. Приятелството е едно, но работата си е работа, в края на краищата. Сега, защо ти и младежът не се настаните удобно? Това е красиво, сенчесто сечище с мек мъх за лежане. Всички ще се напием, а ти ще ми разкажеш как си успял да избягаш от Таур Ургас. След това можеш да ми кажеш какво се случи с онази красива жена, която беше с теб в Ктхол Мургос. Имам достатъчно пари, за да си позволя да я купя. Не съм от тези, дето се женят, но по дяволите, тя наистина е голяма хубавица. Почти съм склонен да се откажа от свободата си заради нея.

— Сигурен съм, че ще бъде очарована — отговори Силк.

— А после?

— Какво после?

— След като се напием. Какво ще правим?

— Вероятно ще ни стане лошо, обикновено това се случва, а след като изтрезнеем, ще отидем до Яр Надрак. Ще си взема наградата, а ти ще имаш възможността да разбереш защо крал Дроста лек Тун желае толкова силно да се добере до теб. — Той погледна Силк развеселено. — Така че седни и се почерпи, приятелю. Точно сега за никъде не бързаш.

Глава 5

Яр Надрак — опасан със стени град — бе разположен на река Корду и един от големите й притоци. Гората в радиус една левга около него бе изгорена, така че достъпът до града минаваше през пустиня, осеяна с черни дънери и бодливи къпинови храсталаци. Градските порти бяха масивни и намазани с катран. Бяха украсени с точно желязно копие на маската на Торак. Красивото, нечовешки жестоко лице гледаше надолу към всички, които влизаха, и сърцето на Гарион потръпна.

Къщите в столицата бяха високи, със заострени покриви. Всички прозорци на вторите етажи имаха кепенци и повечето от тях бяха затворени. Всички дървени части бяха намазани с катран, който ги предпазваше от времето, но черните петна придаваха на сградите болнав вид.

По тесните, криволичещи улици на Яр Надрак витаеше атмосфера на мрак и страх и докато бързаха по работа, жителите вървяха със забоден в земята поглед. В облеклото им имаше по-малко кожа в сравнение с обитателите на планините, но и тук повечето от дрехите бяха черни и само тук-таме се срещаше синьо или жълто цветно петно. Единственото изключение от това правило бяха червените туники на малореанските войници. Те сякаш бяха навсякъде. Бродеха свободно по калдъръмените улици, крещяха грубо на жителите и разговаряха помежду си на висок глас.

Докато войниците в по-голямата си част приличаха на наперени бикове — млади мъже, които прикриваха нервността си от това, че се намират в чужда държава, с привидно самохвалство и ругатни, то малореанските кролими бяха съвсем различен случай. За разлика от западните кролими, които Гарион беше видял в Ктхол Мургос, те рядко носеха лъскавите стоманени маски, но вместо това придаваха на лицата си мрачно изражение, като свиваха устни и блещеха очи. Кръстосваха улиците в черните си одежди с качулки и всички им правеха път.

Гарион и Силк, яхнали мулета и охранявани от хората на търговеца, яздеха през града. Ярблек и Силк бяха продължили да се шегуват през целия път — разменяха си обиди и си спомняха минали случки. Въпреки че Ярблек изглеждаше приятелски настроен, той остана нащрек през цялото време, а и хората му следяха всяка стъпка на Гарион и Силк. Гарион беше наблюдавал тайно гората и през трите дни, но не беше забелязал никаква следа от Белгарат. Младият мъж влезе в града, обзет от тревожно предчувствие. Силк, за разлика от него, изглеждаше спокоен и уверен както винаги. Поведението и стойката му поради някаква странна причина дразнеха Гарион.

След като яздиха известно време по криволичещите улици, Ярблек зави по широка мръсна пътека, която водеше към реката.

— Мислех, че дворецът е натам — каза Силк, като посочи към центъра на града.

— Правилно — отговори Ярблек. — Но ние не отиваме в двореца. Там има прекалено много хора, а Дроста предпочита да си върши работата насаме.

Скоро пътеката се разшири до просторна улица. Високите тесни къщи от двете и страни изглеждаха западнали. Иззад ъгъла се показаха двама кролими и тръгнаха право към тях. Ярблек ги изгледа с неприязън.

Единият кролим се спря и каза:

— Май имаш някакъв проблем, приятелю.

— Това си е моя работа — отговори троснато Ярблек.

— Прав си — хладно отвърна кролимът. — Но внимавай да не стане наша. Откритото неуважение към духовенството е нещо, което може да ти навлече сериозни неприятности.

Погледът му беше заплашителен.

Съвсем импулсивно Гарион съсредоточи ума си върху кролима и започна да го изучава внимателно. Мислите, с които се сблъска обаче, не бяха нищо особено и безспорно липсваше аурата, типична за магьосниците.

„Не прави това — предупреди го гласът в ума му. — Това е като камбанен звън или табела на врата ти.“

Гарион бързо изтегли мисълта си.

„Мислех, че всички кролими са магьосници — отвърна той. — Тези двамата са най-обикновени мъже.“

Но гласът беше изчезнал.

Двамата кролими отминаха, а Ярблек се изхрачи презрително на улицата и измърмори:

— Прасета. Започвам да ненавиждам малореанците почти толкова, колкото и мургите.

— Изглежда, завладяват държавата ти, Ярблек — отбеляза Силк.

— Пусни един малореанец в страната си и много скоро плъзват навсякъде — каза Ярблек сърдито.

— А защо изобщо ги пуснахте? — попита Силк кротко.

— Силк — каза Ярблек направо. — Знам, че си шпионин, затова няма да обсъждам политиката на страната си с теб. Така че спри да се ровиш за информация.

— Попитах просто ей така, да минава по-бързо времето — отговори невинно Силк.

— Защо не си гледаш работата?

— Точно това ми е работата, стари приятелю.

Ярблек го погледна строго, после изведнъж се усмихна.

— Къде отиваме? — попита Силк, като огледа занемарените улици. — Това не е най-красивата част на града, доколкото си спомням.

— Ще видиш — каза Ярблек.

Отправиха се надолу към реката. Вонеше, в каналите плуваха боклуци и щъкаха плъхове. Мъжете по улицата бяха облечени в дрипи и приличаха на хора, които имат сериозна причина да избягват войниците.

Ярблек обърна рязко коня си и ги поведе по някаква тясна и мръсна улица.

— Ще минем оттук — каза той след малко и слезе от коня си. — Искам да влезем през задния вход.

Оставиха конете си на един от мъжете и продължиха по уличката, като прескачаха купчини изгнили боклуци.

— Оттук — каза Ярблек и посочи едно нестабилно дървено стълбище, което водеше до широка врата. — Когато влезем, дръжте главите си наведени. Не искам да забележат, че сте чужденци.

Влязоха в мрачна, задимена кръчма. Вътре вонеше на пот, вкисната бира и повръщано. В огнището в средата на стаята няколко тлеещи дървета по-скоро пушеха, отколкото светеха. Двата тесни мръсни прозореца почти не се различаваха от стените наоколо. На една от лавиците висеше газена лампа.

— Сядайте тук — нареди Ярблек и посочи пейката, опряна в задната стена. — Веднага се връщам.

Той се отправи към предната част на кръчмата. Гарион се огледа и веднага съзря двама от хората на Ярблек да стоят небрежно облегнати до вратата.

— Какво ще правим? — прошепна той на Силк.

— Нямаме голям избор, освен да изчакаме и да видим какво ще стане — отговори Силк.

— Не изглеждаш чак толкова обезпокоен.

— Аз и не съм всъщност.

— Но ние бяхме арестувани, нали?

Силк поклати глава.

— Когато арестуваш някого, му слагаш окови. Крал Дроста иска да говори с мен, това е всичко.

— Но наградата…

— Не бих обръщал твърде голямо внимание на това, Гарион. Наградата беше заради малореанците. Каквото и да е намислил Дроста, той не иска те да разберат за това.

Ярблек си проправи път през тълпата в кръчмата, отпусна се тежко на мръсната пейка до тях и каза:

— Дроста трябва да дойде всеки момент. Искате ли да пийнем нещо, докато чакаме?

Силк се огледа с отвращение и каза:

— Не, благодаря. На места като това в буретата с бира обикновено плуват удавени плъхове, да не споменаваме за умрелите хлебарки и мухи.

— Както искаш — каза Ярблек.

— Това не е ли малко странно място за един крал? — попита Гарион, като огледа занемарената кръчма.

— Трябва да познаваш крал Дроста, за да го разбереш — каза Силк. — Той е известен с някои слабости и тези крайречни изби ги задоволяват напълно.

— Нашият монарх е юначага — усмихна се Ярблек. — Но ще направиш голяма грешка, ако си помислиш, че е глупак. Просто е малко недодялан. Но тук нито един малореанец няма да го проследи.

При входа на кръчмата настъпи раздвижване. Двама широкоплещести надраки в черни кожени туники и остри шлемове си проправиха път през тълпата.

— Сторете път — изрева единият от тях. — И всички да станат.

— Тези, които все още могат да стоят на краката си — добави сухо другият.

Чуха се подигравки и свиркане. Един слаб мъж с жълт сатенен жакет и кадифена зелена пелерина, украсена с кожа, влезе в кръчмата. Очите му бяха изпъкнали, а лицето му беше дълбоко белязано от шарка и пъпчиво. Движенията му бяха бързи и резки, а изражението му беше любопитна смесица от сарказъм и отчаян, неутолим глад.

— Приветстваме негово величество Дроста лек Тун, крал на надраките — провъзгласи един пиян мъж на висок глас и останалите в кръчмата се засмяха грубо, заподвикваха, заподсвиркваха и затропаха с крака.

— Мои верни поданици — отвърна със самодоволна усмивка пъпчивият монарх. — Пияници, крадци и сводници. Сгрявам се на топлия пламък на любовта, която изпитвате към мен.

Презрението му беше насочено повече към него самия, отколкото към парцаливата, мръсна тълпа.

Всички свиркаха и тропаха с крака.

— Колко ще са тази вечер, Дроста? — извика някой.

— Колкото мога повече — изхили се кралят. — Мое задължение е да разпростирам кралската благословия, където и да отида.

— Така ли го наричаш вече? — попита друг.

— Звучи съвсем прилично — отговори Дроста, като сви рамене.

— Кралската спалня чака — извести съдържателят на кръчмата с присмехулен поклон.

— Заедно с дървениците, предполагам — добави Дроста. — Бира за всеки, който не е пиян, за да се напие. Нека верните ми поданици пият за моята жизненост.

И кралят се отправи към стълбището, а тълпата нададе ликуващи викове.

— Дългът ме зове — провъзгласи кралят от първото стъпало и посочи с внушителен жест нагоре към стълбите. — Нека всички обърнат внимание с какво нетърпение ще се заема с тази неприятна отговорност.

После се изкачи по стълбите под бурните ръкопляскания на събралата се паплач.

— Сега какво? — попита Силк.

— Ще изчакаме малко — отговори Ярблек. — Ще бием прекалено много на очи, ако се качим веднага.

Гарион се намести на пейката. Точно зад ушите си почувства слабо пощипване и настръхна. Споходи го неприятна мисъл, по-скоро две въшки или бълхи, които се бяха преселили от нечистотията в кръчмата върху него на лов за кръв. Но веднага отхвърли тази идея. Усещането идваше отвътре.

Един дрипав мъж, видимо отдавна пиян, който хъркаше на съседната маса, вдигна глава и премигна. Беше Белгарат. После отново отпусна глава върху масата. Гарион почувства как го залива вълна на облекчение.

Пияната тълпа в кръчмата ставаше все по-буйна.

Точно до огнището избухна кратка свада. Отначало гуляйджиите я насърчаваха, след това се присъединиха и започнаха да налагат двамата, които се търкаляха по пода.

— Да се качваме — каза кратко Ярблек и се надигна.

Проправи си път през вилнеещата тълпа и тръгна към горния етаж.

— Дядо е тук — прошепна Гарион на Силк, докато вървяха след него.

— Видях го — кратко отговори Силк.

Стълбите ги изведоха в мрачен салон с мръсен скъсан килим. В дъното двамата отегчени пазачи на крал Дроста се бяха опрели на стената от двете страни на масивна врата.

— Казвам се Ярблек — каза приятелят на Силк, когато стигнаха до вратата. — Дроста ме очаква.

Пазачите се спогледаха и единият почука на вратата.

— Мъжът, когото очаквахте, е тук, ваше величество.

— Пуснете го — глухо прозвуча гласът на Дроста.

— Той не е сам — уведоми го пазачът.

— Всичко е наред.

— Влизайте — каза пазачът и отвори вратата.

Кралят на надраките се беше изтегнал на изпомачканото легло с ръце, обвити около слабите рамене на две мръсни, оскъдно облечени млади момичета.

— Здравей, Ярблек — поздрави поквареният монарх търговеца. — Какво те задържа?

— Не исках да привличам внимание, като те последвам веднага, Дроста.

— Почти ме омаяха — ухили се Дроста на двете момичета. — Не са ли сладки?

— Въпрос на вкус — сви рамене Ярблек. — Лично аз предпочитам по-зрели жени.

— Те също се добри — призна Дроста. — Но аз обичам всички жени. Влюбвам се по двайсет пъти на ден. Вървете си, красавици мои — каза той на девойчетата. — Трябва да се погрижа за една работа. Ще ви извикам по-късно.

Двете момичета веднага станаха, излязоха и затвориха тихо вратата.

Дроста седна на леглото и зачеса разсеяно мишницата си. Изцапаният му смачкан жакет беше разкопчан и се виждаше, че хърбавият му гръден кош е покрит с твърди черни косми. Беше слаб, почти съсухрен, тънките му ръце приличаха на пръчки. Косата му беше права и мазна, брадата му беше много рядка — само няколко щръкнали косъма. Белезите от шарка по лицето му бяха дълбоки, възпалени и червени, вратът и шията му бяха покрити със замърсени ранички. Около него се разнасяше неприятна миризма.

— Сигурен ли си, че това е мъжът, който ми трябва? — попита той Ярблек.

Гарион се вгледа внимателно в надракския крал. Грубостта беше изчезнала от гласа му и тонът му беше настоятелен и прям, тон на мъж, който си върши работата. Налагаше се Гарион да промени мнението си за Дроста лек Тун. Той съвсем не беше това, което изглеждаше на пръв поглед.

— Познавам го от години, Дроста — отговори Ярблек. — Това е принц Келдар от Драсния. Знаят го още като Силк и понякога Амбар от Коту или Радек от Боктор. Той е крадец, шпионин и мошеник. Но всъщност съвсем не е лош.

— Радвам се да са запозная с толкова известен човек — заяви крал Дроста. — Добре дошъл, принц Келдар.

— Ваше величество — отговори Силк и се поклони.

— Бих ви поканил в двореца — продължи Дроста, — но имам гости, които имат ужасния навик да си пъхат носовете в работите ми. — Той сухо се усмихна. — За мое щастие, много скоро открих, че малореанците са доста ограничени. Те не биха ме последвали на подобно място, така че ще можем да си поговорим на спокойствие.

Той огледа евтината крещяща мебелировка и червените драперии и добави:

— Освен това тук ми харесва.

Гарион стоеше до вратата, с гръб до стената, и се опитваше да остане незабелязан, но зорките очи на Дроста го откриха.

— Можем ли да му се доверим? — обърна се кралят към Силк.

— Напълно — увери го той. — Това е моят калфа. Уча го на занаята.

— Кой занаят? Шпионство или обирджийство?

Силк сви рамене.

— Почти едно и също е. Ярблек каза, че сте искали да ме видите. Предполагам, че е свързано с текущи проблеми, а не с минали неразбирателства.

— Бързо схващаш, Келдар — отговори Дроста одобрително. — Нуждая се от помощта ти и съм склонен да платя за това.

Силк се ухили.

— Обичам думата „плащам“.

— И аз така чух. Знаеш ли какво става в Гар ог Надрак?

Очите на Дроста бяха проницателни, привидната му разгулност беше напълно изчезнала.

— Аз съм в разузнавателната служба, ваше величество — изтъкна Силк.

Дроста се намръщи, стана и отиде до масата, където имаше кана с вино и няколко чаши.

— Питие? — попита той.

— Защо не?

Дроста напълни четири чаши, взе една за себе си и закрачи нервно из стаята.

— Не искам всичко това, Келдар — избухна той. — Семейството ми е пропиляло векове, докато измъкне Гар ог Надрак от владичеството на кролимите. А сега те се канят да ни въвлекат в нечувано варварство и на мен не ми остава никакъв друг избор освен да приема. В страната ми има половин милион малореанци и армия, на която изобщо не мога да разчитам, защото е изтеглена на юг. Ако се противопоставя, макар и само на думи, Закат ще смачка кралството ми с един удар на юмрука си.

— Наистина ли ще го направи? — попита Силк, като придърпа един стол.

— Със същото вълнение, което изпитваш, когато убиваш муха — отговори Дроста. — Срещал ли си го някога?

Силк поклати глава.

— Ти си щастливец — каза Дроста и потръпна. — Таур Ургас е луд човек, но колкото и да го мразя, той е човешко същество. Закат е направен от лед. Трябва да се свържа с Родар.

— Аха — каза Силк. — Затова ли била цялата работа?

— Ти си приятен човек, Келдар — каза Дроста сухо, — но не бих се забъркал във всички неприятности само заради удоволствието от компанията ти. Трябва да отнесеш съобщението ми до Родар. Опитах се да се свържа с него, но го изпуснах. Не се застоява дълго на едно място. Как може дебел човек като него да върви толкова дяволски бързо?

— Той е мошеник — каза кратко Силк. — Какво точно имате предвид?

— Съюз — направо отговори Дроста. — Притиснат съм до стената. Или ще се съюзя с Родар, или ще завладеят страната ми.

Силк остави внимателно чашата си.

— Това е сериозно предложение, ваше величество. В настоящата ситуация са необходими много бързи преговори, за да се постигне споразумение.

— Точно затова те повиках, Келдар. Гледаме право към края на света. Трябва да се добереш до Родар и да го убедиш да оттегли армията си от границата с тулите. Накарай го да прекрати това безумие преди да е станало твърде късно.

— Да накарам вуйчо си да направи нещо е извън възможностите ми — отговори предпазливо Силк. — Поласкан съм от мисълта ви, че имам положително влияние върху него, но по принцип нещата между нас стоят по друг начин.

— Не разбираш ли какво става, Келдар? — Гласът на монарха беше ядосан, жестовете му станаха неконтролируеми. — Единствената ни надежда за спасение е да попречим по всякакъв начин на малореанците и мургите да се съюзят. Трябва да се постараем да създадем напрежение помежду им, а не да им намерим общ враг. Таур Ургас и Закат се мразят жестоко. Мургите са повече от песъчинките, а малореанците са повече от звездите в небето. Кролимите могат да си дърдорят за пробуждането на Торак, докато езиците им не окапят, но Закат и Таур Ургас са на бойното поле поради една-единствена причина: всеки от тях иска да разгроми другия и да стане владетел на Ангарак. Те са се устремили към война на живот и смърт. Можем да се отървем от тях само ако не се намесваме.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид — измърмори Силк.

— Закат е прекарал малореанците през Източното море до стана си близо до Тул Зелик, а Таур Ургас е събрал южните мурги близо до Рак Госка. Готвят се да се хвърлят един срещу друг. Трябва да останем настрана и да им позволим да се сражават. Накарай Родар да се оттегли преди да е провалил всичко.

— Говорили ли сте за това с тулите? — попита Силк.

Дроста изсумтя с презрение.

— Какъв е смисълът? Опитах се да обясня това на крал Гетел, но да говориш с него е равносилно на това да говориш с купчина тор. Тулите са толкова уплашени от кролимите, че е достатъчно да споменеш името на Торак и ще се разбягат. Гетел е тул от глава до пети. Между ушите му няма нищо освен пясък.

— Има още един проблем — каза Силк на разпаления монарх. — Не мога да отнеса съобщението ви на крал Родар.

— Не можеш? — избухна Дроста. — Как така не можеш?

— В момента не съм в блестящи отношения с вуйчо си — каза хитро Силк. — Имахме малко спречкване преди няколко месеца и първото нещо, което ще направи, когато ме види, е да ме окове във вериги, а това ще провали всичко, нали?

— Тогава всички сме обречени — заяви Дроста отчаяно. — Ти беше последната ми надежда.

— Нека помисля малко — каза Силк. — Все още може да намерим изход от ситуацията.

Той впери поглед в тавана, задъвка разсеяно нокътя си, после заключи:

— Не мога да отида. Това е сигурно. Но не е невъзможно да отиде някой друг.

— На кой друг би се доверил Родар? — попита Дроста.

Силк се обърна към Ярблек, който слушаше разговора, смръщил вежди, и го попита:

— Имаш ли неприятности в Драсния в момента?

— Доколкото ми е известно, не.

— Добре — продължи Силк. — В Боктор има един търговец на кожи, името му е Гелдахар.

— Дебел мъж? Малко кривоглед? — попита Ярблек.

— Точно така. Защо не натовариш един кораб с кожи и не отидеш до Боктор? Докато се опитваш да продадеш кожите на Гелдахар, кажи му, че пасажът на сьомга ще закъснее тази година.

— Сигурен съм, че ще бъде очарован да чуе това.

— Това е кодова дума — обясни Силк с преувеличено търпение. — Това означава, че искаш да се срещнеш с кралица Порен и да говориш с нея.

— Чувал съм, че е прекрасна жена — каза Ярблек. — Но би било доста неразумно да измина целия този път, за да видя една красива жена. Вероятно мога да намеря и други като нея дори тук долу, в кръчмата.

— Не разбираш, Ярблек — каза Силк. — Порен е кралицата на Родар, той й се доверява повече, отколкото някога се е доверявал и на мен. Тя ще разбере, че аз те изпращам, и ще му предаде всичко, което й кажеш. Родар ще получи съобщението на Дроста три дни след като пристигнеш в Боктор. Гарантирам го.

— Ще позволите на една жена да научи всичко това? — противопостави се разпалено Дроста. — Келдар, ти си луд! Единствената жена, която може да пази тайна, е тази, на която й е отрязан езикът.

Силк поклати сериозно глава.

— В момента Порен управлява драснианската разузнавателна служба, Дроста. Тя вече знае повечето от тайните на света. Никога не ще успеете да изпратите пратеник до Родар през армията на алорните, така че забравете за това. С него има череки, а те ще убият всеки ангарак, който се изпречи пред погледа им. Ако искате да се свържете с Родар, ще трябва да използвате драснианската разузнавателна служба като посредник, а това означава да минете през Порен.

Дроста го погледна колебливо.

— Може би — заключи той след кратък размисъл. — Ще опитам всичко. Но защо Ярблек трябва да бъде въвлечен в това? Защо ти не отнесеш съобщението ми до драснианската кралица?

— Опасявам се, че това не е добра идея — въздъхна Силк. — Тъкмо Порен е причината за неприятностите, които имам с вуйчо си. Определено не съм добре дошъл в двореца точно сега.

Едната рунтава вежда на крал Дроста се повдигна.

— Значи така — усмихна се той. — Репутацията ти е съвсем заслужена. — Той се обърна към Ярблек. — В такъв случай всичко зависи от теб. Приготви се за пътуване до Боктор.

— Ти вече ми дължиш пари, Дроста — каза направо Ярблек. — Наградата за Келдар, помниш ли?

Дроста сви рамене.

— Запиши го някъде.

Ярблек поклати упорито глава.

— Не съм съгласен. Нека изчистим нещата веднага. Известен си с това, че плащаш много трудно, щом получиш това, което искаш.

— Ярблек — каза Дроста умолително, — аз съм твоят крал.

Ярблек наклони глава някак подигравателно.

— Аз ви почитам и уважавам, ваше величество — каза той. — Но в края на краищата работата си е работа.

— Не нося толкова много пари със себе си.

— Добре, Дроста. Мога да почакам.

Ярблек скръсти ръце и се отпусна в големия стол с изражение на човек, който възнамерява да остане дълго така.

Кралят на надраките се вгледа в него безпомощно. Изведнъж вратата се отвори и влезе Белгарат. Беше облечен в същите дрипи, с които беше в кръчмата. Влезе съвсем спокойно, без да се прикрива, и вървеше като мъж, който има сериозна работа.

— Какво е това? — възкликна Дроста невярващо. — Стражи! Изведете този пиян старец оттук.

— Те спят, Дроста — отговори спокойно Белгарат. — Но не бъди много жесток към тях. Не са виновни.

И затвори вратата.

— Кой си ти? Какво правиш тук? — попита Дроста. — Излез веднага!

— Мисля, че трябва да се вгледате по-внимателно, ваше величество — посъветва го Силк и се изхили. — Външността понякога заблуждава. Не бива да го изхвърляте така, може би има да каже нещо важно.

— Познаваш ли го, Келдар? — попита Дроста.

— Достатъчно добре, също както и всеки друг по света — отговори Силк.

Лицето на Дроста се сбърчи. Скулестото лице на Ярблек пребледня и той задъхано каза:

— Дроста! Погледни го. Помисли. Ти го познаваш!

Дроста се вгледа в парцаливия стар мъж. Изпъкналите му очи се ококориха.

— Ти! — избърбори той.

Ярблек все още зяпаше Белгарат.

— Той е в дъното на всичко това от самото начало. Трябваше да ги премахна в Ктхол Мургос, и него, и жената, всичките.

— Какво правиш в Гар ог Надрак? — попита Дроста със страхопочитание.

— Минавам оттук, Дроста — отговори Белгарат. — Ако сте приключили с обсъждането, тези двама алорни ми трябват. Имаме среща, а малко сме изостанали от плана.

— Винаги съм си мислил, че си мит.

— Насърчавам това, доколкото мога — каза Белгарат. — Позволява ми да се придвижвам по-лесно.

— Замесен ли си в това, което правят алорните?

— Да. Малко или много те действат по мое нареждане. Поулгара ги наглежда.

— Можеш ли да им кажеш да престанат?

— Всъщност това няма да е необходимо, Дроста. Не бих се притеснявал твърде много за Закат и Таур Ургас, ако бях на твое място. Има много по-важни нещо от техните пререкания.

— Значи това е, което прави Родар — каза Дроста, мигновено схванал нещата. — Наистина ли е толкова късно?

— Дори по-късно, отколкото си мислиш — отговори старият магьосник, отиде до масата и си наля от виното на Дроста. — Торак вече се разбужда и всичко ще приключи преди да падне снегът.

— Това е твърде много, Белгарат — каза Дроста. — Може и да се опитам да застана на пътя на Закат и Таур Ургас, но няма да се изпреча на пътя на Торак.

Той се обърна решително към вратата.

— Не прави нищо прибързано, Дроста — посъветва го Белгарат спокойно, отпи от виното и седна. — Кролимите могат да бъдат доста опасни и фактът, че съм тук, в Надрак, може да се разглежда само като резултат на тайно споразумение от твоя страна. Ще те провесят с главата надолу над жертвеника и сърцето ти ще цвърчи в жаравата още преди да си имал възможност да обясниш кой си.

Дроста замръзна. Осеяното му с белези лице пребледня. Като че ли за момент се бореше със самия себе си. После раменете му се отпуснаха и решителността му сякаш се изпари.

— Хвана ме натясно, Белгарат, нали? — каза той с кратка усмивка. — Успя да ме накараш да надхитря сам себе си и сега ще използваш това, за да ме насилиш да предам бога на Ангарак.

— Наистина ли толкова много го почиташ?

— Никой не почита Торак. Аз се страхувам от него и това е по-сериозна причина да съм на негова страна, отколкото някаква си сантиментална преданост. Ако се събуди…

Кралят на надраките потръпна.

— Замислял ли си се някога какъв би бил светът, ако Торак не съществуваше? — подхвърли Белгарат.

— Не бих могъл и да мечтая за подобно нещо. Той е бог. Никой не може да се надява да го победи. Той е твърде могъщ.

— Има по-могъщи неща от боговете, Дроста. За две мога да се сетя веднага и точно те се впускат в решителен двубой. В този смисъл не е много умно да застанеш между тях.

Но вниманието на Дроста беше привлечено от нещо друго. Той се извърна бавно и се втренчи в Гарион с невярващ поглед. Разтърси глава и разтърка очи като човек, който се опитва да отстрани мъгла. Гарион се размърда притеснено и намести тежкия меч на гърба си. Изпъкналите очи на Дроста се разшириха още повече, когато осъзна какво вижда. По грозното му лице се изписа страхопочитание и отчаяна надежда.

— Ваше в… величество — заекна той и се поклони с дълбоко уважение.

— Ваше величество — отвърна Гарион и сведе учтиво глава.

— По всичко личи, че трябва да ви пожелая успех — каза Дроста тихо. — Независимо какво казва Белгарат, смятам, че ще имате нужда от това.

— Благодаря, крал Дроста — каза Гарион.

Глава 6

— Мислиш ли, че можем да се доверим на Дроста? — обърна се Гарион към Силк, докато вървяха след Белгарат по осеяната с боклуци улица зад кръчмата.

— Не чак дотам — отговори Силк. — Но за едно беше откровен. Той наистина е притиснат до стената. Това може да го накара да се пазари честно с Родар, поне в началото.

Белгарат се взря във вечерното небе и каза:

— По-добре да побързаме. Искам да излезем от града преди да са затворили портите. Оставих конете в един храсталак на около миля отвъд стените.

— Върнал си се за тях? — попита с изненада Силк.

— Разбира се, че се върнах. Нямам намерение да вървя пеша през целия път до Моринланд.

Стигнаха градските порти на заздрачаване — тъкмо когато стражите се канеха да ги затворят за през нощта. Единият от надракските войници вдигна ръка, като че ли да препречи пътя им, след това очевидно промени решението си, махна им с раздразнение да минават и изпсува под носа си. Огромната накатранена порта се затвори с трясък зад гърбовете им, чу се дрънченето на тежките синджири, с които затвориха и заключиха портите. Гарион се взря в издяланото лице на Торак, надвиснало над портата, а после нарочно му обърна гръб.

— Възможно ли е да ни преследват? — попита Силк Белгарат, когато тръгнаха по главния път, който водеше извън града.

— Не бих се изненадал кой знае колко — отговори Белгарат. — Дроста знае или поне в голяма степен подозира какво правим. Малореанските кролими са много чувствителни и лесно могат да отгатнат мислите му, без той да разбере. Вероятно поради тази причина не си правят труда да го проследяват, когато тръгва на малките си екскурзии из града.

— Смятат ли да направиш нещо по този въпрос? — попита Силк.

— Твърде близо сме до Малореа, за да вдигаме излишен шум — каза Белгарат. — Зедар може да чуе, пък и Торак се пробужда. По-добре да не рискувам да го разбуждам повече.

Вървяха по пътя към сенчестите шубраци, обрамчващи обширното поле около града. Крякането на жабите в обвитите в здрач мочурища се чуваше високо и ясно.

— Торак не спи вече, нали? — попита най-после Гарион.

Някъде в ума си той таеше смътна надежда, че ще могат да се промъкнат до спящия бог и да го изненадат.

— В действителност не — отговори дядо му. — Звукът от ръката ти, която докосва Кълбото, разтърсва целия свят. Дори Торак не може да спи при този шум. Всъщност той нито спи дълбоко, нито е напълно буден.

— Наистина ли Кълбото вдига толкова шум? — попита Силк любопитно.

— Вероятно го чуват в другия край на вселената. Оставих конете ей там. — Старецът посочи една сенчеста върбова горичка на стотина метра вляво от пътя.

В нощната тишина се чу тежко дрънчене на синджири и песента на жабите секна.

— Отварят портите — каза Силк. — Не биха го направили, ако нямат сериозна причина.

— Да побързаме — каза Белгарат.

Проправиха си път през шумолящите върби, яхнаха конете и препуснаха в галоп към главния път.

— Знаят, че сме някъде тук — каза Белгарат. — Няма смисъл да се крием, трябва да бягаме.

— Момент — каза Силк и тримата спряха.

Той слезе от коня си и започна да се рови в дисагите на товарния кон. Извади нещо и отново яхна коня си.

— Да тръгваме.

Пак препуснаха по прашния път под обсипаното със звезди, безлунно небе към дебелите сенки на гората, която заобикаляше надракската столица.

— Виждаш ли ги? — извика Белгарат на Силк, който яздеше последен и поглеждаше назад през рамо.

— Мисля, че да — отвърна Силк. — На около миля са.

— Твърде близо.

— Ще се погрижа за това, щом навлезем в гората — каза уверено Силк.

Приближаваха все по-близо и по-близо да тъмната гора.

Гарион вече усещаше мириса на дърветата.

Потънаха в черните сенки и Силк рязко дръпна юздите и викна:

— Продължете напред. Ще ви настигна.

Белгарат и Гарион продължиха да яздят, като забавиха малко хода си, защото трудно различаваха пътя във вечерния мрак. След няколко минути Силк ги настигна, спря коня си и каза:

— Чуйте.

Зъбите му проблеснаха в мрака — хилеше се.

— Идват — предупреди Гарион припряно, като чу тропота на конските копита. — Няма ли да е по-добре да…

— Слушай — прошепна остро Силк.

Далеч назад чуха слисани възклицания и тежък звук от падане. Един кон изцвили и побягна нанякъде.

Силк се ухили злорадо и весело каза:

— Мисля, че можем да продължим. Ще се позабавят малко, докато намерят конете си.

— Какво направи? — попита го Гарион.

Силк сви рамене.

— Опънах едно въже напречно на пътя, на височината на гърдите на ездачите. Стар трик, но понякога старите трикове се оказват най-добри. Ще трябва да внимават отсега нататък, така че до сутринта може и да им се измъкнем.

— Да тръгваме тогава — каза Белгарат.

— Накъде? — попита Силк.

— Направо на север — отвърна старецът. — Твърде много хора знаят, че сме тук, така че нека се доберем до земята на мориндимите колкото може по-скоро.

— Те ще ни следват през целия път, нали? — попита Гарион, като се обърна нервно назад.

— Едва ли — каза Белгарат. — Първо, сега ще изостанат. А не мисля, че ще рискуват да навлязат в мориндимска територия след като са загубили следите ни.

— Опасно ли е това, дядо?

— Мориндимите правят отвратителни неща на странниците, ако ги хванат.

— Ние няма ли също да сме странници? За мориндимите, имам предвид?

— Ще се погрижа за това, когато стигнем.

Продължиха да яздят. Тъмнината под дърветата беше осеяна с бледата трептяща светлина на светулките, а щурците свиреха безспирно. На развиделяване стигнаха до друго опожарено място. Белгарат дръпна юздите и се вгледа внимателно в шубраците, осеяни тук-там с изгорени дънери.

— По-добре да хапнем нещо — предложи той. — Конете се нуждаят от почивка, а ние можем да поспим малко преди да продължим. Но нека да се отбием от пътя, все пак. Вече се съмва.

Тръгнаха покрай един ручей и след стотина метра стигнаха до малко сечище, заобиколено от къпини и изгорени клони.

— Мястото изглежда подходящо — реши Белгарат.

— Не съвсем — възрази Силк и посочи един огромен камък в центъра на сечището. По него тъмнееха засъхнали грозни петна.

— За нашите цели е подходящо — отговори старецът. — Хората избягват жертвениците на Торак, а ние искаме да сме самички, нали?

Слязоха от конете и Белгарат започна да се рови за хляб и храна в дисагите. Гарион беше в странно настроение, погълнат от мисли. Беше изморен и замаян. Мина през тревата и отиде до изцапания с кървави петна жертвеник. Вгледа се внимателно. Очите му отбелязваха всеки детайл. Потъмнелият камък стоеше в средата на сечището, без да хвърля сянка в бледата утринна светлина. Беше стар жертвеник и напоследък не беше използван. Петната, попили в шуплите на скалата, бяха почернели от годините, скелетите по земята бяха почти потънали в пръстта и бяха покрити със зелен мъх. Забързан паяк се шмугна в празното око на един череп, сякаш търсеше спасение в тъмната сводеста кухина. Много от скелетите бяха счупени, виждаха се следи от малки остри зъби на горски животни, които се бяха хранили с мъртвите тела. Евтина почерняла сребърна брошка лежеше заплетена в няколко дребни кости, до нея имаше позеленяла месингова тока.

— Махни се оттам, Гарион — каза Силк с отвращение.

— Като че ли ми помага, като се взирам в тези неща — отговори Гарион спокойно и продължи да изучава жертвеника и скелетите около него. — Отвлича вниманието ми от страха, който изпитвам.

Разкърши рамене и големият меч се размести на гърба му.

— Не мисля, че светът се нуждае от подобни неща. Може би е време някой да направи нещо по този въпрос.

Мъдрите очи на Белгарат се присвиха.

— Вече сме започнали — отбеляза магьосникът. — Хайде да хапнем и да поспим.

Завързаха конете, закусиха набързо и се увиха в одеялата си под храстите в края на сечището. Нито жертвеникът, нито странната решителност, която той породи у него, можаха да попречат на Гарион да заспи веднага.

Събуди го слаб шепнещ глас в ума му. Беше почти обяд. Бързо седна и се огледа, за да открие източника на това смущение, но нито гората, нито ручеят криеха някаква заплаха. Но Белгарат се бе изправил и гледаше един голям ястреб, който кръжеше над тях.

„Какво правиш тук?“

Старият магьосник не говореше високо, просто подхвърли въпроса към небето с подсъзнанието си. Ястребът се спусна към сечището, плесна с криле, за да избегне жертвеника, и кацна на тревата. Погледна Белгарат със свирепите си жълти очи, които проблеснаха и сякаш се замъглиха. Когато блещукането изчезна, се появи уродливият чародеец Белдин. Беше все така дрипав, мръсен и раздразнен като последния път, когато го видя Гарион.

— Само дотук ли успя да стигнеш? — попита той Белгарат остро. — Защо се забави? Отбиваше се във всяка кръчма по пътя, нали?

— Забавихме се малко — отговори Белгарат спокойно.

Белдин продължи да мърмори сърдито.

— Ако продължите да се влачите по този начин, ще стигнете в Ктхол Мишрак чак в края на годината.

— Ще стигнем, Белдин. Прекалено много се безпокоиш.

— Все някой трябва да се притеснява. Знаете, че ви преследват, нали?

— Колко са далеч?

— Около пет левги.

Белгарат сви рамене.

— Това е достатъчно. Ще се откажат, когато стигнем до Моринланд.

— Ами ако не се откажат?

— Да си бил с Поулгара напоследък? — попита Белгарат сухо. — Мислех, че съм се отървал от всичките „ами ако“.

Белдин сви рамене — доста комичен за уродливата му фигура жест.

— Видях я миналата седмица — съобщи той. — Знаеш ли, тя имаше някои интересни планове за вас.

— Дошла е в Долината? — изненада се Белгарат.

— Просто минаваше. Беше с армията на едно червенокосо момиче.

Гарион отметна одеялото си и възкликна:

— С чия армия?

— Какво става там? — попита Белгарат остро.

Белдин се почеса по рошавата коса.

— Така и не разбрах съвсем — призна той. — Всичко, което знам, е, че алорните следват онази малка червенокоса толнедранка. Тя нарича себе си риванска кралица, каквото и да означава това.

— Се’недра? — Гарион не можеше да повярва.

— Преминала е през Арендия като чума — продължи Белдин. — След нея не беше останал и един здрав мъж в кралството. После продължи към Толнедра и докара баща си до припадък. Не знаех, че получава пристъпи.

— Появяват се в рода на Боруните от време на време — каза Белгарат. — Нищо сериозно, но те държат да го запазят в тайна.

— Както и да е — продължи гърбавото човече. — Докато от устата на Ран Боруни излизаше пяна, дъщеря му му открадна легионите. Успя да убеди половината свят да се присъедини към армията й. — Белдин погледна Гарион с насмешка. — Ти си бъдещият й жених, нали?

Гарион кимна безмълвно, защото нямаше доверие на гласа си. Белдин се изкиска.

— Може да ти хрумне да избягаш от това задължение.

— Се’недра? — избърбори Гарион отново.

— Настроението му май се развали — отбеляза Белдин.

— Беше доста напрегнат последните дни и нервите му не са съвсем добре — отговори Белгарат. — Ще се върнеш ли в Долината?

Белдин кимна.

— С близнаците ще се присъединим към Поулгара, когато кампанията започне. Може да има нужда от помощ, ако кролимите я нападнат със сила.

— Кампания? — възкликна Белгарат. — Каква кампания? Казах им просто да вдигнат малко шум. Специално им заръчах да не нападат чужди територии.

— Изглежда, не са те послушали. Алорните не са много сдържани в такива случаи. Очевидно са се събрали и са решили да предприемат нещо. Онзи дебелият изглежда доста интелигентен. Иска да вкара черекската флота в Източно море и да извърши няколко варварщини срещу малореанските кораби. Останалото доста прилича на игра.

— Да не ги остави самички и за миг човек! — развилня се Белгарат. — Как е възможно Поулгара да се поддаде на тази идиотщина?

— Планът си има своите достойнства, Белгарат. Колкото повече малореанци се издавят, с толкова по-малко ще трябва да се бием.

— Никога не сме планирали да се бием с тях, Белдин. Ангараките няма да се съюзят, докато Торак не се върне, за да ги събере отново, или докато не се изправят срещу общ враг. Току-що разговаряхме с Дроста лек Тун, надракския крал. Той е абсолютно убеден, че мургите и малореанците се канят да воюват помежду си. Дори иска да се съюзи със Запада само и само да се измъкне невредим от това. Когато се върнеш, опитай да вразумиш Родар и Анхег. Аз си имам достатъчно други проблеми.

— Проблемите тепърва започват, Белгарат. Преди няколко дни близнаците имаха просветление.

— Какво са имали?

Белдин сви рамене.

— Как иначе би го нарекъл? Работеха върху нещо, което нямаше нищо общо с всичко това, и изведнъж изпаднаха в транс и започнаха да дърдорят. Отначало само повтаряха онези безсмислици от Хрониките на Мрин, знаеш пасажа — където умът на пророк Мрин грохва и започва да издава животински звуци. Както и да е, те отново се върнаха на тази част и този път разбрахме какво означава.

— И какво? — попита Белгарат. Очите му пламтяха.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Разбира се, че искам.

— Добре. Беше нещо такова: „Съзирам, че сърцето от камък ще се умилостиви и красотата, която беше унищожена, ще се възстанови, и окото, което го няма, ще се върне.“

Белгарат се вгледа в него.

— Това ли е?

— Това е — каза Белдин.

— Но какво означава? — попита Гарион.

— Само това, което се казва, Белгарион — отговори Белдин. — Поради някаква причина Кълбото ще възстанови Торак.

— Тогава излиза, че Торак ще победи — каза Гарион вцепенено.

— Не се казва нищо за победа или загуба, Белгарион — поправи го Белдин. — Всичко, което се казва, е, че Кълбото ще поправи това, което е сторило на Торак, когато го е използвал, за да разруши света. Но не се казва защо.

— Винаги има такива затруднения с Пророчеството — отбеляза Белгарат. — Има поне десетина възможни варианта, сред които трябва да откриеш истинския.

— А понякога всички са истински — добави Белдин. — Ето защо е толкова трудно да го разбереш. Тъкмо решим да се съсредоточим върху едно и в същия момент Пророчеството включва всичко. Ще поработя върху това и ще видя дали ще мога да измъкна някакъв смисъл от предсказанието. Ако достигна до нещо, ще те уведомя.

Той се наведе леко, изви ръце и ги разпери като криле.

— Внимавай за мориндими — каза той на Белгарат. — Ти си добър вълшебник, но заклинанията са нещо съвсем различно и понякога ти се изплъзват.

— Мисля, че ще се справя, ако се наложи — отговори Белгарат язвително.

— Може би — каза Белдин. — Стига да успееш да запазиш спокойствие.

Той трепна, отново прие облика на ястреб, плесна с криле и се издигна в небето. Гарион го проследи, докато се превърна в малка точка.

— Странно посещение — каза Силк, като се измъкна изпод одеялата си. — Изглежда, доста неща са се случили, откакто сме тръгнали.

— И нито едно положително — добави Белгарат кисело. — Да тръгваме. Сега наистина ще трябва да побързаме. Ако Анхег вкара флотата си в Източно море и започне да потапя малореанските кораби, Закат може да реши да се премести на север. Ако не стигнем там първи, може да стане твърде опасно.

Старецът се намръщи заплашително и измърмори:

— Ех, да ми падне вуйчо ти! Ще го…

Оседлаха конете и поеха покрай гората на север. Въпреки доста неубедителните твърдения на двамата магьосници, Гарион яздеше обзет от отчаяние. Щяха да загубят и Торак щеше да го убие.

„Престани да се самосъжаляваш“ — обади се вътрешният глас.

„Защо ме замеси в това?“ — попита Гарион горчиво.

„Вече обсъждахме този въпрос.“

„Той ще ме убие.“

„Какво те кара да мислиш така?“

„Така казва Пророчеството“

Гарион спря рязко, осенен от друга мисъл.

„Всъщност ти самият го казваш. Ти си Пророчеството, нали?“

„Това е доста объркващ термин. И не съм казвал нищо за победа или загуба.“

„Не означава ли точно това?“

„Не. Означава това, което казва, нищо повече.“

„Какво друго може да означава?“

„С всеки изминат ден ставаш все по-упорит. Престани да се притесняваш за значенията и прави само онова, което е необходимо. Почти се беше справил преди малко.“

„Ако ще си говорим с недомлъвки, няма смисъл да си правим труда да продължаваме. Защо да си навличам толкова неприятности за неща, които никой не може да разбере?“

„Защото трябва да се кажат. Думата обуславя дадена случка. Ограничава я и я оформя. Без думата случката е почти произволно събитие. Това е целта на това, което наричаш пророчество — да раздели значимата от произволната.“

„Не разбирам.“

„Не съм си и помислял, че ще разбереш, но поне опита. Сега престани да се притесняваш за това. То няма нищо общо с теб.“

Гарион се опита да протестира, но гласът беше изчезнал. Все пак разговорът го накара да се почувства малко по-добре, само малко по-добре. За да се разсее, той дръпна коня си назад до този на Белгарат и попита:

— Какво точно са мориндимите, дядо? Всички говорят за тях, като че ли са ужасно опасни.

— Наистина са опасни — отговори Белгарат. — Но ако си много внимателен, можеш да се вмъкнеш в държавата им.

— Те на страната на Торак ли са?

— Мориндимите не са на ничия страна. Те дори не живеят в нашия свят.

— Това не го разбрах.

— Някога мориндимите са били това, което улгосите са били преди УЛ да приеме да стане техен бог. Имаше няколко групи безбожници и всички се пръснаха в различни посоки. Улгосите отидоха на запад, а мориндимите на север. Други групи отидоха на юг или изток и просто изчезнаха.

— Защо просто не са останали там, където са били?

— Не можеха. Решенията на боговете са нещо като заповед. В крайна сметка, улгосите си намериха бог, но мориндимите не успяха. Условието да съществуват отделно от другите хора все още е в сила. Те живеят в голата равнина отвъд северната територия предимно на малки чергарски групи.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не живеят в един свят с нас?

— Светът е доста ужасно място за мориндима, обсебено от демони място. Те въздигат в култ дяволите и живеят повече в сънища, отколкото в реалността. Обществото им се управлява от мечтатели и заклинатели.

— В действителност няма никакви дяволи, нали? — попита Гарион скептично.

— О, има. Дяволите са много реални.

— Откъде идват те?

Белгарат сви рамене.

— Нямам никаква представа. Въпреки това те съществуват и са ужасно зли. Мориндимите ги контролират чрез заклинания.

— Заклинания? Те различават ли се от това, което правим ние?

— Доста. Ние сме магьосници, поне така ни наричат. Това, което правим, включва Думата и Волята, но това не е единственият начин да се правят разни неща.

— Не те разбирам съвсем.

— Всъщност не е чак толкова сложно, Гарион. Има няколко начина да се намесиш в нормалния ред на нещата. Вордай е вещица. Това, което прави тя, включва използването на духове, обикновено добри, понякога пакостливи, но всъщност не и злонамерени. Заклинателят използва дяволи — зли духове.

— Това опасно ли е?

Белгарат кимна.

— Много опасно. Заклинателите се опитват да контролират демоните със заклинания — магии, заклинателни формули, символи, мистични диаграми, неща от този род. Докато заклинателят не направи грешка, демонът е негов пълен роб и трябва да прави каквото му се казва. Но демонът не иска да бъде роб, затова търси начин да развали заклинанието.

— И какво става, когато успее?

— По принцип поглъща заклинателя на място. Това става доста често. Ако загубиш концентрацията си или призовеш демон, твърде силен за теб, си в голяма беда.

— Какво имаше предвид Белдин, когато каза, че не умееш да боравиш със заклинания? — попита Силк.

— Никога не съм отделял достатъчно време, за да се науча — отговори старият магьосник. — Имах други неща за вършене, пък и заклинанията са опасни и не много надеждни.

— Тогава не ги използвай — предложи Силк.

— Не съм имал подобни намерения. Обикновено заплахата от заклинанието е достатъчна, за да държи мориндимите на разстояние. Истинските сблъсъци са твърде редки.

— Мога да си го представя.

— След като стигнем там, ще се дегизираме. Има някои белези и символи, които ще накарат мориндимите да ни избягват.

— Звучи обнадеждаващо.

— Но първо трябва да се доберем дотам — подчерта старият мъж. — Да ускорим малко ход. Чака ни още дълъг път.

Той смуши коня си и го подкара в галоп.

Глава 7

Яздиха усилено през по-голямата част от седмицата, като непрекъснато се движеха на север и избягваха селищата, пръснати из надракската гора. Гарион забеляза, че нощите стават все по-кратки. Когато достигнаха предпланините на северната територия, почти през цялото денонощие бе светло. Вечерите и утрините се сливаха в няколко часа озарен от светлина здрач, после слънцето се потапяше под хоризонта, за да изгрее отново с пълна сила.

Северната територия, която отбелязваше горния край на надракската гора, представляваше верига планински върхове, които се простираха на изток и оформяха гръбнака на континента. Докато яздеха по едва забележимата пътека към седловината между два снежни върха, дърветата оредяваха все повече и накрая изчезнаха напълно. Нямаше да има повече дървета. Белгарат спря край една от последните горички и отряза пет-шест дълги фиданки.

Вятърът, който слизаше от върховете, беше хладен и носеше мириса на безконечна зима. Когато стигнаха до оголеното било, Гарион за първи път се вгледа в необятната равнина, която се простираше пред тях. Нямаше никакви дървета, а само висока трева, която се огъваше на вълни под напора на скитащия вятър. Реките течаха сякаш без посока, имаше хиляди плитки езера, пръснати безразборно, сини и искрящи под лъчите на северното слънце.

— Докъде стига? — попита Гарион тихо.

— Оттук до полярния лед — отговори Белгарат. — Неколкостотин левги.

— И тук живеят само мориндимите?

— Никой друг не иска. През по-голямата част от годината всичко е покрито със сняг и мрак. И половин година няма слънце.

Спуснаха се по скалистия склон към равнината. Откриха ниска, плитка пещера в основата на гранитна канара, която, изглежда, беше граничната линия между планините и предпланините.

— Ще спрем тук — каза Белгарат. — Трябва да направим някои приготовления, пък и конете имат нужда от почивка.

През следващите няколко дни бяха твърде заети. Белгарат се занимаваше предимно с външността им, Силк заложи капани по заешките пътеки, криволичещи през високата трева, а Гарион преброди хълмовете да търси някакви специални корени и бяло цвете със специфична миризма, които му бе показал Белгарат. Самият магьосник седеше на входа на пещерата и изработваше различни сечива от дръвчетата, които беше отсякъл. Корените, които Гарион събра, съдържаха тъмнокафяво багрилно вещество и Белгарат внимателно го втри в кожата им.

— Мориндимите са тъмнокожи — обясни той, докато боядисваше ръцете на Силк. — Малко по-тъмни от толнедранците и нийсаните. Ще се изтрие след няколко седмици, но ще трае, докато преминем тази местност.

След като потъмни кожата им, той смачка странно миришещото цвете и се получи блестяща черна течност.

— Косата на Силк е в подходящ цвят — каза той. — Ще мина някак си с моята, но тази на Гарион ще трябва да се потъмни.

Той разреди част от течността с вода и боядиса пясъчнорусата коса на Гарион в черно.

— Добре — ухили се той, като свърши. — Има достатъчно и за татуировките.

— Татуировки? — попита Гарион стреснато.

— Мориндимите се рисуват по цялото тяло.

— Ще боли ли?

— Няма да се татуираме в истинския смисъл на думата, Гарион — каза Белгарат. — Това отнема доста време. Освен това се страхувам, че леля ти ще изпадне в истерия, ако те върна при нея с рисунки по тялото. Ще имаш татуировки само докато преминем през Моринланд. После ще се измият.

Силк седеше с кръстосани крака пред пещерата и се правеше на шивач — пришиваше току-що одрани заешки кожи към дрехите им.

— Няма ли да се вмиришат след няколко дни? — попита Гарион, като сбръчка нос.

— Възможно е — призна Силк. — Но нямам време да ги суша.

По-късно, докато рисуваше внимателно татуировки върху лицата им, Белгарат обясняваше облика, който щяха да приемат.

— Гарион ще бъде търсачът — каза той.

— Какво значи това? — попита Гарион.

— Не мърдай — каза Белгарат и се намръщи. Тъкмо рисуваше под очите на Гарион линии с гарваново перо. — Търсенето е мориндимски ритуал. За младия мориндим е обичай да предприеме някакво търсене преди да заеме дадено положение в клана си. Ще носиш бяла кожена лента на главата си и това копие, което направих за теб. Не е истинско — предупреди го той, — така че не се опитвай да промушиш някого с него.

— Ще запомня.

— Ще накичим меча ти, така че да прилича на реликва или нещо подобно. Заклинателят може да се заблуди от внушението на Кълбото и да не го забележи, зависи от това колко е добър. Още нещо — на търсача е абсолютно забранено да говори при каквито и да било обстоятелства, така че си дръж устата затворена. Силк ще бъде твоят мечтател. Той ще носи бяла кожена лента на лявата си ръка. Мечтателите говорят със загадки и безсмислици през повечето време, имат склонност да изпадат в транс и истерии. — Той се вгледа в Силк. — Мислиш ли, че ще се справиш?

— Имай ми доверие — отговори Силк и се ухили.

— Не съм много сигурен — измърмори Белгарат. — Аз ще бъда заклинателят на Гарион. Ще нося жезъл с рогат череп, това ще накара повечето мориндими да ни избягват.

— Повечето? — попита Силк бързо.

— Смята се за лош навик да се спречкваш с търсач, но се случва от време на време.

Старият мъж огледа критично татуировките на Гарион.

— Добри са — каза той и се обърна към Силк с перото в ръка.

Когато приключиха с подготовката, тримата бяха неузнаваеми. Лицата им приличаха на грозни дяволски маски, а необлечените части на телата им бяха покрити със символи, изрисувани с черно мастило. Носеха направени от кожи ризи, а на вратовете им висяха огърлици от кости.

Белгарат се спусна до долината под пещерата, за да търси нещо. Не му отне много време да открие онова, от което се нуждаеше. Докато Гарион гледаше с отвращение, старият мъж оскверни един човешки гроб, изкопа един череп и внимателно го изчисти от пръстта.

— Ще ни трябват рога на елен — каза той на Гарион. — Не много големи.

Той приклекна и започна да търка черепа със сух пясък. Изглеждаше направо свирепо, облечен в кожи, с татуировки по всички видими части на тялото.

Сред високата трева имаше много избелели от времето рога, по тези места елените сменяха рогата си всяка зима. Гарион взе няколко и се върна при пещерата. Дядо му тъкмо пробиваше дупки на черепа. Той критично изучи рогата, които беше донесъл Гарион, избра един чифт и го набучи в дупките. Стържещият звук накара Гарион да настръхне.

— Как ти се струва? — попита Белгарат, като изправи рогатия череп.

— Доста уродливо. — Гарион потръпна.

— Точно това ни трябва — отвърна старецът, набучи черепа на върха на дълъг жезъл, украсен с няколко пера, и се изправи.

— Да събираме багажа и да тръгваме.

Поеха през високата до кръста трева. Слънцето полека се спускаше над хоризонта, после потъна зад него. Миризмата на суровите кожи, които Силк беше пришил към облеклото им, не беше много приятна. Гарион се опитваше да не гледа отвратителния череп, който увенчаваше жезъла на Белгарат.

— Наблюдават ни — подхвърли Силк изведнъж.

— Естествено — отговори Белгарат. — Продължавайте да яздите.

Първата им среща с мориндимите беше точно по изгрев слънце. Бяха спрели на стръмния песъчлив бряг на криволичещ поток, за да напоят конете, когато десетина ездачи, облечени в кожи и с татуирани лица, спряха на отсрещния бряг. Не говореха, но се взираха строго в отличителните белези, които Белгарат така старателно беше изрисувал. След малко обърнаха конете и си тръгнаха. После един от тях се върна в галоп — носеше вързоп, увит в лисича кожа. Спря, пусна вързопа на брега на потока и отново потегли, без да се обръща.

— Какво стана? — попита Гарион.

— Вързопът е нещо като подарък — отговори Белгарат. — Дар за дяволите, които евентуално ни придружават. Иди го вземи.

— Какво има в него?

— Разни неща. На твое място не бих го отворил. Забравяш, че не трябва да говориш.

— Няма никой наоколо — отвърна Гарион, като се озърна, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Не бъди толкова сигурен — отговори старецът. — Може да са се скрили в тревата. Иди вземи подаръка и да продължим. Държаха се достатъчно учтиво, но ще са много по-щастливи, ако отведем нашите дяволи от тяхната територия.

Яздеха през голата равнина, съпровождани от рояци мухи, привлечени от миризмата на нещавеното им кожено облекло.

Следващата им среща с мориндимите, няколко дни по-късно, не беше толкова приятна. Бяха стигнали до хълмиста местност. Сред тревата се издигаха огромни обли бели камъни, рунтави диви говеда с големи рога пасяха кротко наоколо. Беше облачно, така че краткотрайният здрач, който обозначаваше преминаването от един ден в друг, остана почти незабележим. Тримата тъкмо се спускаха по не много стръмния склон към голямо езеро, което приличаше на огромен тънък лист олово под облачното небе, когато изведнъж от високата трева изскочиха татуирани войни, облечени в кожи, с дълги копия и къси лъкове, направени от кост.

Гарион рязко дръпна юздите на коня си и погледна Белгарат.

— Просто ги гледай право в очите — каза тихо дядо му. — И помни, че не ти е разрешено да говориш.

— Идват още — каза кратко Силк, като вдигна брадичка към билото на съседния хълм, откъдето слизаха още десетина мориндими, възседнали изрисувани коне.

— Аз ще говоря с тях — каза Белгарат.

— Изобщо не възразявам.

Човекът, който водеше групата ездачи, беше по-плещест от останалите и черната татуировка на лицето му беше очертана с червено и синьо, което го отличаваше като виден мъж в клана му и правеше дяволската маска на лицето му страшна. Носеше дълга тояга, украсена със странни символи и инкрустирана с цял ред остри зъби от различни животни. Начинът, по който я носеше, показваше, че тя е по-скоро символ на власт, отколкото оръжие. Яздеше без седло, само с един ремък за юзда. Спря коня си на трийсетина метра от тримата и рязко попита:

— Какво търсите в земите на клана на невестулката? — Очите му излъчваха враждебност.

Белгарат се изправи възмутено и хладно отговори:

— Вождът на клана на невестулката сигурно е виждал и друг път знака на търсача. Не проявяваме никакъв интерес към земите на клана на невестулката. Просто следваме заповедите на дявола на клана на вълка в търсенето, което ни е поверил.

— Не съм чувал за клана на вълка — отговори вождът. — Къде се намират земите ви?

— На запад — отговори Белгарат. — Пътувахме две увеличения и намаления на духа на луната, за да стигнем дотук.

Вождът сякаш се впечатли от това.

Един мориндим с дълги бели плитки и рядка мръсна брада смуши коня си и застана до вожда. В дясната си ръка държеше жезъл, увенчан с череп на голяма птица. Зеещата човка беше украсена със зъби, които й придаваха свиреп вид.

— Как е името на дяволския дух на клана на вълка? — попита той. — Може би го познавам.

— Съмнявам се, заклинателю на клана на невестулката — отговори Белгарат учтиво. — Той рядко се отдалечава от народа си. Във всеки случай не мога да кажа името му на никой освен на мечтателите.

— Можеш ли да кажеш нещо за външността му? — попита заклинателят с белите плитки.

Силк, който сякаш се беше вкаменил на седлото си, изведнъж издаде дълъг клокочещ звук и извъртя очи така, че се виждаше само бялото. После конвулсивно размаха ръцете си във въздуха.

— Пази се от дявола Агринжа, който върви невидим до нас — изрече той напевно с глух, пророчески глас. — Виждал съм лицето му с три очи и устата му със сто зъби в сънищата си. Окото на простосмъртен не може да го съзре, но седемте му ръце с нокти се пресягат дори сега да разкъсат всеки, който се изпречи на пътя на избрания от него търсач, носителя на копието на клана на вълка. В кошмарите си съм го виждал да се храни. Гарванът се приближава, жаден за човешка плът. Пази се от глада му.

После потръпна и се отпусна на седлото си, като че ли изведнъж се изтощи.

— Очевидно си го правил и друг път — промърмори Белгарат под носа си. — Моля те, опитай се да ограничиш въображението си. Може да ми се наложи да възпроизведа това, което бълнуваш.

Силк му намигна скришом. Описанието на дявола беше създало ясно впечатление у мориндимите. Ездачите се заоглеждаха нервно, а другите, които стояха във високата до кръста трева, се скупчиха и сграбчиха оръжията по-здраво.

Един слаб мориндим с бяла кожена лента на лявата ръка се промуши през групата уплашени войни. Десният му крак беше изкривен и той залиташе. Хвърли на Силк поглед, пропит с истинска омраза, после разпери широко ръце и се разтрепери. В следващия миг гърбът му се изви и той падна и овърша тревата, очевидно обладан от неземни сили. После застина и проговори.

— Дяволският дух на клана на невестулката, великият Хоржа, ми говори. Той иска да знае защо дяволът Агринжа е изпратил търсача си в земите на клана на невестулката. Той е много страшен. Има четири очи и сто и десет зъба и всяка от шестте му ръце има по осем нокътя. И се храни с коремите на мъже.

— Жалък подражател — изсумтя презрително Силк. — Дори не може да измисли както трябва собственото си видение.

Заклинателят на клана на невестулката го погледна с презрение, обърна се към Белгарат и заяви:

— Дяволският дух Хоржа предизвиква дяволския дух Агринжа. Заповядва да се махнеш или ще откъсне корема на търсача на Агринжа.

Белгарат изруга.

— Какво сега? — промърмори Силк.

— Трябва да се бия с него — отвърна Белгарат кисело. — Знаех си до какво ще ни доведе всичко това. Този с белите плитки се опитва да се прочуе. Вероятно напада всеки заклинател, който му се изпречи на пътя.

— Можеш ли да се справиш?

— След малко ще разберем.

Белгарат се свлече от седлото си и се изправи срещу мориндима.

— Предупреждавам те да стоиш настрана — прогърмя гласът му, — иначе ще дам свобода на глада на нашия дяволски дух и той ще те изяде.

С върха на жезъла си той нарисува на земята кръг, а вътре в него звезда с пет върха и застана решително в центъра на рисунката.

Заклинателят с белите плитки се засмя и също слезе от коня си. Бързо нарисува подобен символ на земята и стъпи в него.

— Ужас — измърмори Силк. — Щом символите са нарисувани, нито един от двамата не може да се откаже.

Белгарат и заклинателят с белите плитки започнаха да мърморят заклинания на език, който Гарион никога не беше чувал, и заразмахваха увенчаните с черепи жезли. Мечтателят на клана на невестулката изведнъж осъзна, че се намира в средата на неизбежна битка, като по чудо се възстанови от транса, скочи и избяга ужасен.

Като се опитваше да запази достойнство, вождът внимателно отстъпи и се отдалечи от двамата мърморещи старци.

На двайсетина метра вляво от двамата заклинатели, над един огромен камък, се появи блещукащо вълнение. Движението привлече вниманието на Гарион и той се вгледа изненадано натам. Блещукането стана по-ясно: сякаш парчета от дъгата се вляха в него като премигваха, прииждаха като вълни, като разноцветни пламъци, надигащи се от невидим огън. Докато Гарион с изумление наблюдаваше, се появи второ блещукане — надигаше се вдясно от високата трева. То също започна да привлича различни цветове. Докато се взираше първо в едното, а след това в другото, Гарион видя или си по-скоро си представи, че вижда очертания, които започват да изплуват в центъра на всяко вълнение. Отначало очертанията бяха безформени, променящи се, просто искрящи цветове, които проблясваха в блещукащия въздух. След това, очевидно достигнали определена точка, очертанията се възпламениха и две извисяващи се фигури застанаха лице в лице, като ръмжаха и се гледаха с безумна омраза. И двете бяха огромни, с необятни рамене. Кожите им бяха разноцветни, в различни нюанси, които преминаваха през тях на талази.

Фигурата, която стоеше в тревата, имаше трето око, което гледаше злобно между другите две, огромните й предни крайници завършваха с ръце със седем хищно извити нокътя. Стърчащата муцуна на съществото зейна широко, разкривайки остри като игли зъби, и то изрева оглушително. В рева му имаше омраза и хищен глад.

Другото същество стоеше превито до камъка. Имаше огромни рамене и дълги люспести ръце, които се извиваха във всички посоки като змии. Всяка от тях завършваше с широко разперена лапа с много нокти. Два чифта очи, разположени един над друг, гледаха обезумяло изпод големите вежди и муцуната, в която имаше истинска гора от зъби. Чудовището вдигна ужасното си лице и изрева, от устата му потече лигава пяна.

Дори само като се вглеждаха едно в друго, двете чудовища преживяваха мъчителна вътрешна борба. Кожите им се набръчкаха, огромни движещи се подутини се появиха на странни места по гърдите и лицата им. Гарион изпита странното чувство, че вътре в тях има нещо съвсем различно и може би дори по-лошо. Двата дявола с ръмжене напредваха един към друг, но независимо от очевидната им готовност да се бият, изглеждаха почти принудени, подтикнати насила към тази борба. Като че ли бяха обзети от ужасно двоумене. Уродливите им глави рязко се въртяха, те ту се гледаха един друг и ръмжаха, ту гледаха заклинателите, които ги контролираха. Доколкото Гарион разбираше, тази неохота идваше от дълбините на натурата на всеки дявол. Това беше поробване, чуждата заповед на някой, когото те мразеха. Веригите на заклинанието и магичната формула, с които Белгарат и мориндимът с белите плитки бяха завързали чудовищата, за тях бяха непоносима агония, която се долавяше в ръмженето им.

Белгарат ругаеше. Капчици пот се стичаха по боядисаното му лице. Магичните формули, които държаха дявола Агринжа, се сипеха от устата му. И най-малката неувереност на всяка от думите или образа, който беше сформирал в ума си, щеше да сломи властта над чудовището, което беше призовал, и то щеше да се нахвърли срещу него.

Съществата, които сякаш се опитваха да се саморазкъсат отвътре, се приближиха едно към друго и започнаха да се бият. Хапеха се и се дращеха, късаха парчета люспеста плът с ужасните си челюсти. Земята под краката им трепереше.

Изумен и уплашен, Гарион наблюдаваше дивата борба. Забеляза обаче една странна разлика. От раните на Агринжа течеше кръв, странна, тъмна кръв, тъмночерена, почти черна. Хоржа обаче не кървеше. Плътта, откъсната от предните му крайници и рамене, беше като парчета дърво. Заклинателят с белите плитки също забеляза разликата и изведнъж в очите му се появи ужас. Гласът му стана писклив и той отчаяно закрещя магически формули на Хоржа — бореше се да задържи дявола под контрола си. Движещите се подутини под кожата на Хоржа станаха по-големи, по-подвижни. Огромният дявол пусна Агринжа и се изправи. Гърдите му се надигаха, в очите му гореше надежда.

Мъжът с белите плитки се разтрепери. Магическите формули, които валяха от устата му, бяха колебливи. Изведнъж някаква почти непроизносима дума заплете езика му. Отчаяно той опита отново, после още веднъж, но се запъна и не можа да продължи.

С триумфален рев дяволът Хоржа се изправи и сякаш избухна. Парчета люспеста кожа се разхвърчаха във всички посоки, когато чудовището се освободи от илюзията, която го беше ограничила. Имаше две големи ръце и почти човешко лице, увенчано с извити рога с върхове като игли. Вместо крака имаше копита. Синкавата му кожа се разложи. То се обърна бавно и пламтящите му очи се впериха в заклинателя.

— Хоржа! — изпищя мориндимът с белите плитки. — Заповядвам ти да…

Езикът му се преплете и той с ужас загледа дявола, който се бе освободил от контрола му.

— Хоржа! Аз съм твоят господар!

Но Хоржа вече крачеше към него, огромните му копита тъпчеха тревата, стъпка по стъпка той се движеше към бившия си господар.

Мориндимът обезумя от паника, дръпна се и излезе от закрилата на кръга и звездата, нарисувани на земята.

Тогава Хоржа се усмихна с ледена усмивка, наведе се и хвана пищящия заклинател за глезените, без да обръща никакво внимание на ударите на жезъла, които се сипеха по главата и раменете му. После чудовището се изправи и мъжът увисна надолу с главата. Огромните рамене се издигнаха с ужасна сила и като се хилеше грозно, дяволът бавно и жестоко разкъса заклинателя на две.

После захвърли разкъсания труп на бившия си господар — по тревата плисна кръв — и с дивашки рев подгони останалите.

Триокият Агринжа стоеше, превит на две, и наблюдаваше унищожението на мориндима с белите плитки почти с безразличие. Когато всичко приключи, той се обърна и хвърли изпълнен с омраза поглед към Белгарат.

Старият магьосник, облян в пот, вдигна жезъла пред себе си и лицето му стана необикновено сериозно. Вътрешната борба в тялото на чудовището стана още по-силна, но постепенно волята на Белгарат надделя и втвърди очертанието. Агринжа изрева от безсилие, като дращеше във въздуха, после изведнъж престана да се движи и променя. Ужасните му крайници се отпуснаха и главата му клюмна.

— Изчезни — заповяда Белгарат почти небрежно и Агринжа мигновено изчезна.

Изведнъж Гарион се разтрепери — повдигаше му се. Той се обърна, направи крачка настрани, падна на колене и започна да повръща.

— Какво стана? — попита Силк с треперещ глас.

— Изплъзна му се — отговори Белгарат спокойно. — Мисля, че причината беше кръвта. Когато видя, че Агринжа кърви, а Хоржа не, той разбра, че е забравил нещо. Това отслаби увереността му и той загуби концентрацията си. Гарион, престани, моля те.

— Не мога — измърмори Гарион и повърна още веднъж.

— Колко дълго ще ги преследва Хоржа? — попита Силк.

— Докато слънцето залезе — каза Белгарат. — Лош следобед за клана на невестулката.

— Има ли някаква възможност да се обърне и да подгони нас?

— Няма причина да го прави. Не ние се опитвахме да го поробим. Щом стомахът на Гарион се оправи, можем да продължим. Няма да ни безпокоят повече.

Гарион залиташе и бършеше устата си.

— Добре ли си? — попита го Белгарат.

— Не съвсем — отвърна Гарион. — Но ще ми мине.

— Пийни вода и се опитай да не мислиш за това.

— Ще трябва ли да го правиш отново? — попита Силк неспокойно.

— Не — отвърна Белгарат и вдигна ръка към билото на един хълм. Там стояха няколко ездачи. — Мориндимите от областта видяха всичко. Мълвата ще се разнесе и никой няма да посмее да ни приближи. Да се качваме на конете и да продължим. Чака ни дълъг път.

През следващите няколко дни Гарион научи малко по малко всичко, което искаше да узнае за ужасната битка, на която стана свидетел.

— Очертанието е ключа към цялата работа — заключи Белгарат. — Това, което мориндимите наричат дяволски духове, не се различава кой знае колко от човешките същества. Изграждаш в съзнанието си някаква илюзия, изваждаш я от въображението си и вкарваш в нея насила духа. Колкото по-дълго успееш да го задържиш заключен в тази илюзия, толкова по-дълго той ще ти се подчинява. Ако по някаква причина въображението ти се разколебае, духът се освобождава и възвръща истинския си облик. След това губиш всякакъв контрол над него. Имам известен опит в тези неща. Преобразяването ми във вълк изостри въображението ми.

— Защо тогава Белдин каза, че не си добър заклинател? — попита любопитно Силк.

— Белдин се стреми към съвършенство — сви рамене старецът. — Според него трябва да включиш в очертанието абсолютно всичко, до последната люспа и нокът на лапите. В действителност не е така, но той има други схващания по въпроса.

— Защо не поговорим за нещо друго? — попита Гарион.

След два дни стигнаха до морето. Небето беше облачно и мръсносиво. Брегът беше чакълест — черни кръгли камъни, покрити с изсъхнали безцветни водорасли. Вълните се разбиваха в тях и се пенеха, за да се плъзнат отново назад с безконечна печална въздишка. Крясъците на морските птици се сливаха с фученето на вятъра.

— Накъде? — попита Силк.

Белгарат се огледа и отвърна:

— На север.

— Колко има още?

— Не знам. Мина доста време и не съм съвсем сигурен къде се намираме.

— Не може да се каже, че си най-добрият водач, приятелю — оплака се Силк.

— Не можеш да имаш всичко.

След два дни стигнаха до моста и Гарион се вгледа изненадано в него. Всъщност съвсем не беше това, което беше очаквал. Представляваше дълга редица от кръгли, бели, изгладени от вълните камъни, които стърчаха над тъмната вода и водеха към някакво тъмно петно на хоризонта. Вятърът духаше от север и довяваше остър хлад и мирис на полярен лед. Около камъните съскаше бяла пяна.

— Как ще минем по това? — отбеляза Силк.

— Ще изчакаме най-ниската точка на отлива — обясни Белгарат. — Тогава повечето рифове са извън водата.

— Повечето?

— Е, от време на време ще трябва да се поизмокрим. Хайде сега да махнем тези кожи от дрехите си. Хем ще си намерим работа, докато чакаме отлива, пък и започнаха да понамирисват.

Стъмни се и здрачът сякаш беше по-дълъг, отколкото преди седмица.

— Лятото свършва — отбеляза Белгарат, като оглеждаше камъните, които постепенно се подаваха в здрача от оттеглящата се вода.

— Колко още ще чакаме? — попита Силк.

— Около час.

Зачакаха. Вятърът гънеше високата трева над брега. Накрая Белгарат се изправи и кратко каза:

— Да вървим. Дръжте здраво конете. Камъните са хлъзгави, така че внимавайте как стъпвате.

Пътеката между първите два камъка не беше чак толкова лоша, но щом се отдалечиха от брега, вятърът се усили. Силните пръски на вълните ги мокреха, водата се въртеше в краката им и ги теглеше навътре. Беше леденостудена.

— Ще можем ли да минем преди прилива? — провикна се Силк.

— Не — отвърна Белгарат. — Ще изчакаме следващия отлив на върха на една от по-големите скали.

— Доста неприятно.

— Не чак толкова неприятно, колкото да плуваш.

Бяха изминали половината път, когато стана очевидно, че приливът се връща. Вълните се разбиваха в камъните по-често и една по-силна струя подкоси краката на коня на Гарион. Той задърпа юздите на уплашеното животно, докато копитата на коня не стъпиха несигурно върху лигавата повърхност на скалата.

— По-добре да потърсим място, където да спрем, дядо — изкрещя той, надвиквайки шума на вълните. — Много скоро ще сме потънали до шия.

— Още два острова — викна Белгарат. — Има един по-голям напред.

Последната част на пътя беше напълно залята и Гарион потръпна, когато стъпи в ледената вода. Пяната на разбиващите се вълни не позволяваше да се види дъното. Той се придвижваше опипом, като търсеше невидимата пътека с вкочанени крака. Огромна вълна се издигна чак до мишниците му и го повлече.

Но след малко най-лошото мина. Продължиха напред — водата стигаше само до глезените им — и след няколко минути се качиха на огромна бяла скала. Гарион отдъхна с облекчение — вече бяха в безопасност. Вятърът го смразяваше до кости, дрехите му бяха мокри, но поне не бяха във водата.

По-късно, докато седяха скупчени на завет от едната страна на скалата, Гарион погледна над бурното тъмно море към ниската неприветлива брегова линия, която се простираше пред тях. Бреговете, също като мориндимските, бяха от тъмни пясъци и невисоки хълмове, а над тях бе надвиснал огромен сив облак. Нямаше признаци на живот. В очертанията на земята се долавяше скрита заплаха.

— Това ли е? — попита Гарион с притихнал глас.

Лицето на Белгарат беше неразгадаемо. Той впери поглед в отсрещния бряг и каза:

— Да. Това е Малореа.