Последната битка

Глава 8

Първата грешка на кралица Ислена беше короната.

Тежеше много и й причиняваше главоболие. Решението й да я носи дойде от чувство на несигурност. Брадатите войни в тронната зала на Анхег я плашеха и тя почувства нуждата от видим символ на властта си. Сега се страхуваше да се появи без нея. С всеки изминат ден я слагаше с по-малко желание и влизаше в приемната зала с по-малка увереност.

Тъжната истина беше, че кралица Ислена изобщо не беше подготвена да управлява. До деня, в който, облечена в кралско пурпурно кадифе и със златната корона на главата, тя влезе в сводестата тронна зала на Вал Алорн, за да съобщи, че в отсъствието на съпруга си тя ще управлява кралството, Ислена не можеше да вземе най-обикновени решения като това коя рокля да облече и как да стъкми косата си. Сега всеки път, когато й се налагаше да направи избор, съдбата на череките висеше на косъм.

Войните се разтакаваха около огромното огнище, наливаха се с бира и изобщо не й помагаха. Всеки път, когато влезеше в тронната зала, разговорите спираха и мъжете проследяваха с поглед пътя й до трона с висящото знаме, но лицата им не издаваха истинските им чувства. Съвсем нелогично тя стигна до извода, че целият проблем е в брадите им. Възможно ли беше да разбере какво си мисли един мъж, обрасъл до уши в косми? Само бързата намеса на лейди Мерел, равнодушната руса съпруга на граф Трелхайм, беше спряла заповедта за всенародно обръсване.

— Не можеш да направиш това, Ислена — каза й категорично Мерел и издърпа перото от ръката на кралицата, която се канеше да подпише необмислената заповед. — Те са привързани към брадите си както малките момчета към играчките си. Не можеш да ги накараш да ги обръснат.

— Но нали съм кралица!

— Само докато те ти позволят да бъдеш такава. От уважение към Анхег приеха решението му, но само заради това. Ако нараниш гордостта им, ще ти отнемат трона.

Тази ужасна заплаха веднага сложи край на въпроса. Ислена установи, че все повече и повече разчита на съпругата на Барак, и много скоро, едната в зелено, а другата в кралски пурпур, станаха неразделни. Когато Ислена се сблъскаше с неподчинение, леденият поглед на Мерел обуздаваше неуважението, което се прокрадваше от време на време — обикновено когато мъжете прекаляваха с бирата. Мерел беше тази, която вземаше ежедневните решения за управлението на кралството. Когато Ислена седнеше на трона, Мерел с русата си плитка, вдигната на главата и като корона, стоеше изправена отстрани, но винаги в полезрението на неуверената кралица. Черек беше управляван от израженията й. Лека усмивка означаваше „да“, смръщването — „не“, едва доловимото свиване на раменете — „може би“. Системата работеше доста добре.

Но имаше един човек, когото хладният поглед на Мерел не можеше да подчини. Гродег, високият белобрад старец, първосвещеник на Белар, неизбежно искаше лична аудиенция с кралицата, а щом Мерел напуснеше съвещателната зала, Ислена беше загубена.

Въпреки призива на Анхег за всеобща мобилизация, членовете на култа на Мечката не се включваха в кампанията. Всичките им обещания да се присъединят към флотата по-късно звучаха искрено, но с времето извиненията и отлаганията им ставаха все по-красноречиви. Ислена знаеше, че зад всичко това стои Гродег. Почти всеки здрав мъж в кралството бе тръгнал с флотата, която в момента стоеше при река Алдур, готова да се присъедини към Анхег в централна Алгария. Дворцовата охрана на Вал Алорн се състоеше само от прошарен и възрастни мъже и голобради момчета и Гродег се възползваше максимално от обстоятелствата.

Проявяваше учтивост, когато ситуацията го изискваше, като се кланяше на кралицата и никога не споменаваше за предишните й връзки с култа, но предложенията му ставаха все по-настоятелни. Когато Ислена се колебаеше дали да приеме предложението по един или друг въпрос, той действаше хитро и представяше това колебание като одобрение. Малко по малко Ислена губеше контрол и Гродег с въоръжената сила на култа зад гърба си се възползваше от това. Дворецът се изпълни с членове на култа. Те се разпореждаха, размотаваха се в тронната зала и открито мърмореха, докато наблюдаваха опитите на Ислена да управлява.

— Трябва да направиш нещо, Ислена — каза строго Мерел една вечер, когато двете бяха сами в покоите на кралицата.

Косата й блестеше като меко злато на светлината на свещите, но в изражението й нямаше нищо меко.

— Какво мога да направя? — възрази кралицата и стисна ръце. — Той никога не е проявявал открито неуважение, а и решенията му, изглежда, защитават интересите на Черек.

— Нуждаеш се от помощ, Ислена — каза Мерел.

— Към кого мога да се обърна? — Кралицата на Черек почти се разплака.

Лейди Мерел приглади зелената си кадифена рокля и заяви:

— Мисля, че е време да пишеш на Порен.

— И какво да й кажа? — проплака Ислена.

Мерел посочи масичката в ъгъла, където имаше пергамент и мастило, и каза твърдо:

— Седни. И пиши каквото ти диктувам.

Граф Брадор, толнедранският посланик, определено ставаше досаден, реши кралица Лайла. Пълничката дребна кралица вървеше решително към залата, където обикновено даваше аудиенции и където посланикът я очакваше с пълна чанта документи.

Короната й беше малко накриво и токовете й тракаха силно по лъснатия дъбов под. Придворните в залата се поклониха, когато тя мина, но кралица Лайла ги пренебрегна — нещо съвсем необичайно за нея. Времето не беше подходящо за учтиви поздрави и глупави разговори. Трябваше най-после да се разбере с толнедранеца — беше го отлагала твърде дълго.

Посланикът беше мургав, с оредяваща коса и крив нос. Носеше кафява пелерина със златна украса, която показваше роднинството му с Боруните. Беше се отпуснал лениво в голям тапициран стол до прозореца на слънчевата стая, където трябваше да се срещне с кралица Лайла. Когато тя влезе, посланикът стана, поклони се изискано и учтиво промърмори:

— Ваше величество.

— Скъпи граф Брадор — каза фамилиарно кралица Лайла, като си придаде най-безпомощното и нехайно изражение, на което беше способна. — Моля, седнете. Сигурна съм, че достатъчно добре се познаваме, така че предлагам да прескочим досадните формалности.

После се отпусна на един стол и започна да си вее с ветрилото.

— Стопли се, нали?

— Летата са приятни тук в Сендария, ваше величество — отговори графът и също седна. — Между другото, дали имахте възможност да обмислите предложенията, които направих при последната ни среща?

Кралица Лайла го погледна слисано.

— Какви предложения, граф Брадор? — После се усмихна безпомощно и продължи: — Моля да ме извините, но изглежда, тези дни съм съвсем разсеяна. Има толкова много неща, за които трябва да мисля. Направо се чудя как съпругът ми успява да поддържа нещата в ред.

— Обсъждахме администрацията на пристанището в Камаар, ваше величество — напомни й графът.

— Така ли? — Кралицата го изгледа стъписано, с пълно неразбиране, като тайно се наслаждаваше на раздразнението, което премина по лицето му.

Това беше най-приятното й развлечение. Като се преструваше, че е забравила всичките предишни разговори, тя го принуждаваше да започва всеки път отначало. Знаеше, че стратегията на графа се състои в постепенно надграждане на идеята при всяка среща, така че нейната престорена разсеяност напълно проваляше плановете му.

— И какво ни доведе до тази скучна тема? — добави тя.

— Сигурно ваше величество си спомня — протестира графът с леко раздразнение. — Толнедранският търговски кораб „Звездата на Тол Хорб“ стоя закотвен седмица и половина в пристанището преди да му намерят място за разтоварване. Това забавяне ни струваше цяло състояние.

— Доста е напрегнато тези дни — въздъхна кралицата на Сендария. — Разбирате ли, това е недостиг на работна ръка. Всеки, който не е на война, е зает с превоза на запаси за армията. Въпреки това ще изпратя строго мъмрене до пристанищните власти. Има ли нещо друго, граф Брадор?

Брадор се изкашля и каза:

— Ваше величество вече изпрати едно мъмрене.

— Така ли? — престори се на учудена кралица Лайла. — Чудесно. Тогава всичко е наред, нали? И сега сте се отбили, за да ми благодарите? — Тя се усмихна палаво. — Безкрайно учтиво от ваша страна.

Тя се наведе да сложи импулсивно ръка върху китката му и нарочно събори навития пергамент, който той държеше.

— Колко съм несръчна! — възкликна тя и се наведе бързо, преди той да успее да си го вземе.

После се отпусна на стола си и почна да потупва разсеяно бузата си с пергамента, сякаш бе забравила за какво говорят.

— Всъщност, ваше величество, обсъжданията ни някак преминаха извън вашето известие към пристанищните власти — каза Брадор, като — нервно гледаше пергамента, който така сръчно му беше отнела. — Може би си спомняте, че предложих нашата помощ при управлението на пристанището. Вярвам, ще се съгласите, че една такава помощ може да се окаже от полза при липсата на работна ръка, както ваше величество току-що спомена.

— Каква прекрасна идея! — възкликна Лайла и заудря облегалките на стола с пълничките си юмручета в пристъп на див ентусиазъм. При този предварително уговорен сигнал две от по-малките й деца влетяха в стаята, като спореха високо.

— Майко! — изписка отчаяно принцеса Гелда. — Ферни ми открадна червената панделка!

— Не съм я откраднала! — отрече гордо принцеса Ферни. — Тя ми я даде за синята огърлица.

— Не съм! — озъби се Гелда.

— Даде ми я! — отвърна Ферна.

— Деца, деца — скара им се Лайла. — Не виждате ли, че мама е заета? Какво ще си помисли уважаемият граф?

— Но тя я открадна, майко! — запротестира Гелда. — Тя открадна червената ми панделка.

— Не съм! — каза Ферна и злобно се изплези на сестра си.

Подир тях се домъкна и малкият принц Мелдиг, ококорил любопитно големите си очи. Той беше най-малкото дете на кралица Лайла. В едната си ръка принцът държеше бурканче с конфитюр, а лицето му беше обилно омазано със съдържанието.

— О, това е просто невъзможно! — възкликна Лайла и бързо скочи. — Момичета, нали трябваше да го наглеждате.

Тя се засуети около оплескания с конфитюр принц, като смачка пергамента, който държеше, и започна да бърше лицето му с него. Изведнъж спря и сякаш внезапно осъзнала какво прави, възкликна:

— О, боже! Нещо важно ли беше, граф Брадор? — Обърна се към толнедранеца и му протегна намачкания, лепкав документ.

Брадор отпусна безпомощно рамене и отвърна примирено:

— Не, ваше величество. Всъщност не. Изглежда, кралското семейство на Сендария има по-важни дела в момента. — Той се изправи. — Може би ще поговорим някой друг път по този въпрос. С ваше разрешение, ваше величество. — Той се поклони, готвеше се да си тръгне.

— Да не забравите това, граф Брадор — каза Лайла и натика документа в ръцете му.

Лицето на графа се сгърчи измъчено. Щом той излезе, кралица Лайла се обърна към децата, които се хилеха дяволито, и продължи да им се кара на висок глас, докато се увери, че графът е достатъчно далеч, за да не чува. След това коленичи, прегърна ги и избухна в смях.

— Добре ли се справихме, мамо? — попита принцеса Гелда.

— Бяхте прекрасни — отговори кралица Лайла, без да спира да се смее.

Евнухът Сади беше станал доста небрежен поради спокойствието, обзело двореца в Стис Тор през изминалата година, и един от неговите приятели реши да се възползва от това и да го отрови. Сади определено не беше очарован. Всички противоотрови бяха отвратителни на вкус и страничните им ефекти го омаломощиха и замаяха. По тази причина той очакваше появяването на пратеника на крал Таур Ургас с едва прикрито раздразнение.

— Таур Ургас, крал на мургите, приветства Сади, първия слуга на безсмъртната Салмисра — произнесе мургът с дълбок поклон, когато влезе в хладния, слабо осветен кабинет, откъдето Сади ръководеше повечето държавни дела.

— Слугата на кралицата змия също приветства дясната ръка на ангаракския бог. — Той изрече стереотипната фраза почти безразлично. — Мислите ли, че можем да преминем към същността? В момента се чувствам малко неразположен.

— Бях много доволен от възстановяването ви — излъга посланикът. — Отровителят задържан ли е вече?

Той дръпна един стол и седна до лъскавата маса, която Сади използваше за работно бюро.

— Естествено — отговори Сади, като разсеяно търкаше с ръка избръснатото си теме.

— Екзекутиран ли е?

— Защо пък ще правим това? Той е професионален отровител. Просто си е вършил работата.

Мургът го погледна малко сепнато.

— Ние считаме добрия отровител за държавен актив — обясни Сади. — Ако започнем да ги убиваме всеки път, когато отровят някого, много скоро няма да остане нито един, а от друга страна, не се знае кога ще поискам някой да бъде отровен.

Мургът поклати глава невярващо.

— Вие имате странно чувство за толерантност — каза той с дрезгавия си глас. — А този, който му е наредил да ви отрови?

— Това е друг въпрос — отвърна Сади. — Такива хора обикновено се превръщат в храна за пиявиците на дъното на реката. Посещението ви официално ли е, или само наминахте да се осведомите за здравето ми?

— По малко от всичко, ваше превъзходителство.

— Вие, мургите, сте пестеливи на време — отбеляза Сади сухо. — Какво иска този път Таур Ургас?

— Алорните се готвят да завземат Мишрак ак Тул, ваше превъзходителство.

— И аз така дочух. Какво общо има това с Нийса?

— Нийсаните нямат никаква причина да обичат алорните.

— Нямаме повод да обичаме и мургите — изтъкна Сади.

— Алорните бяха тези, които завладяха Нийса след смъртта на риванския крал — напомни мургът. — А Ктхол Мургос осигури основния пазар на нийсанската стока.

— Скъпи приятелю, моля ви, карайте по същество — каза Сади, като отегчено потъркваше голата си глава. — Не възнамерявам да се ръководя от отдавнашни обиди и отдавна забравени услуги. Търговията с роби вече замира, а и следите, оставени от алорнското нашествие, изчезнаха преди векове. Какво иска Таур Ургас?

— Кралят желае да избегне кръвопролитието — заяви мургът. — Толнедранските легиони представляват значителна част от алгарската армия. Ако се появи заплаха, подчертавам, само заплаха от неприятелско нашествие по незащитената южна граница на страната му, Ран Боруни ще отзове тези легиони. Тяхната загуба може да убеди алорните също да се оттеглят.

— Искате от мен да нападна Толнедра? — попита невярващо Сади.

— Естествено не, ваше превъзходителство. Негово величество само иска разрешението ви да придвижи специални въоръжени сили през вашата територия, за да отстрани заплахата на толнедранската южна граница. Няма да се пролива ничия кръв.

— Освен тази на нийсаните, щом мургската армия се оттегли. Легионите им ще прелетят над Реката на дърветата като ядосани стършели.

— Таур Ургас е повече от склонен да остави гарнизоните си, за да гарантират целостта на нийсанската територия.

— Естествено — отбеляза Сади сухо. — Уведомете вашия крал, че предложението му е твърде неприемливо в този момент.

— Кралят на Ктхол Мургос е човек с много власт — каза мургът строго. — Той помни тези, които му се изпречват на пътя, по-добре, отколкото помни приятелите си.

— Таур Ургас е луд — каза Сади направо. — Той иска да избегне неприятности с алорните, за да може да насочи силите си срещу Закат. Независимо от лудостта си обаче все пак не е чак толкова глупав, че да изпрати армията си в Нийса. Войниците трябва да се хранят, а Нийса е лошо място за изхранване на толкова хора, както историята вече е доказала. И най-блазнещият плод има горчив сок.

— Мургската армия си носи храна — отговори посланикът категорично.

— Това е добре. Но откъде възнамеряват да намерят питейна вода? Не вярвам, че ще се разберем по този въпрос. Ще предам вашето предложение на нейно величество. Тя, разбира се, ще вземе крайното решение. Все пак подозирам, че ще трябва да предложите нещо много по-привлекателно от постоянно мургско присъствие, за да я накарате да обмисли предложението сериозно. Това ли беше всичко?

Мургът се изправи, осеяното му с белези лице беше ядосано. Той се поклони равнодушно на Сади и се оттегли, без да пророни дума.

Сади се замисли. Можеше да спечели много при минимален залог, ако си изиграеше картите добре. Няколко предпазливи съобщения до крал Родар в Алгария биха наредили Нийса сред приятелите на Запада. Ако армията на Родар победеше, Нийса щеше само да спечели. От друга страна, ако Западът започнеше да губи, предложението на Таур Ургас би могло да се приеме на часа. И в двата случая Нийса щеше да бъде на страната на победителите. Идеята се понрави извънредно много на Сади.

Той стана — пъстрата му копринена роба изшумоля — и отиде до близкия скрин. Извади кристална гарафа, която съдържаше тъмносиня течност, отмери внимателно малко от гъстия сироп в малка чашка и го изпи. Почти веднага го обзе упойващо спокойствие, любимият му лек започна да действа. След една-две минути почувства, че е готов да са срещне с кралицата си. Дори се усмихваше, когато излезе от работния си кабинет в мрачния коридор, който водеше към тронната зала.

Както обикновено, залата на Салмисра беше слабо осветена от лампите, които висяха на дълги сребърни синджири от тъмния таван. Евнусите все така благоговеещо коленичеха пред кралицата, но вече не й пееха възхвали. Сега всеки шум дразнеше Салмисра, така че беше по-благоразумно да се избягват всякакви песни. Кралицата змия лежеше на подобния на диван трон под извисяващата се статуя на Иса и дремеше. От време на време размърдваше люспестото си тяло със сух съскащ звук. Дори в неспокойната дрямка езикът й се стрелкаше нервно напред-назад. Сади се приближи до трона, излегна се нехайно на лъскавия каменен под и зачака. Миризмата му щеше да извести качулатата змия, която беше негова кралица, за присъствието му.

— Да, Сади? — прошепна тя най-после с глухо съскане.

— Мургите желаят съюз, кралице моя — каза Сади. — Таур Ургас иска да заплаши южната граница на толнедранците, за да принуди Ран Боруни да оттегли легионите си от тулската граница.

— Интересно — отвърна тя с безразличие. Безжизнените й очи се стрелнаха към него, люспите й зашумоляха. — Какво мислиш?

— Неутралитетът не струва нищо, божествена Салмисра — отговори Сади. — А съюз и с двете страни ще бъде доста прибързано решение.

Салмисра се обърна — пъстрата й качулка проблесна и се взря в отражението си в огледалото до трона. Короната все още се крепеше на главата й, лъскава и блестяща като люспите й. Езикът й се стрелна напред, а прозрачните й като стъкло очи се взряха в огледалото.

— Направи това, което смяташ за най-подходящо, Сади — каза тя с безгрижен тон.

— Ще се заема с въпроса, кралице моя — каза Сади и сведе лице към пода в знак, че се готви да напусне тронната зала.

— Сега нямам никаква нужда от Торак — продължи Салмисра, без да престава да се взира в огледалото. — Поулгара се погрижи за това.

— Да, кралице моя — съгласи се Сади и понечи да се изправи.

Тя се обърна към него.

— Остани малко, Сади. Самотна съм.

Сади веднага пак се отпусна върху лъскавия под.

— Понякога имам странни сънища, Сади — изсъска тя. — Много странни сънища. Изглежда, помня разни неща, такива, които са се случили, когато кръвта ми е била топла и съм била жена. Странни мисли идват в сънищата ми и странни копнежи. — Тя се взря право в очите му, качулката й блесна, изпъкналите й очи бяха неподвижни. — Била ли съм наистина жена, Сади? Всичко изглежда като обгърнато в мъгла.

— Беше трудно време, кралице моя — отговори Сади искрено. — За всички нас.

— Знаеш ли, Поулгара беше права — продължи тя със същото смразяващо съскане. — Магията ме направи безчувствена. Мисля, че така е по-добре: никакви страсти, никакви копнежи, никакви страхове.

Тя се обърна отново към огледалото.

— Можеш да си вървиш, Сади.

Той стана и тръгна към вратата.

— О, Сади.

— Да, кралице моя?

— Ако съм ти причинила някакви неприятности преди, съжалявам.

Той се вгледа в нея.

— Не много, разбира се, само малко.

После се обърна отново към отражението си.

Когато затвори вратата, Сади се разтрепери. После отиде в кабинета си и прати да повикат Айсус. Дрипавият едноок наемник изглеждаше притеснен и угрижен.

— Влез, Айсус — каза Сади спокойно.

— Надявам се, че не таиш лоши чувства към мен, Сади — каза Айсус нервно и се огледа, за да се увери, че са сами. — Знаеш, че в това няма нищо лично.

— Всичко е наред, Айсус — увери го Сади. — Просто си направил онова, за което ти се плаща.

— Как разбра толкова бързо? — попита Айсус с определено професионално любопитство. — Повечето хора разбират, че са отровени, едва когато е твърде късно за противоотрова.

— Отварата ти има лек остатъчен вкус на лимон — отговори Сади. — Тренирал съм да го разпознавам.

— Аха — каза Айсус. — Трябва да поработя върху това. Иначе е много добра отрова.

— Отлична отрова, Айсус — съгласи се Сади. — Това ни довежда до причината, поради която те извиках. Има един човек, от когото искам да се освободя.

Окото на Айсус проблесна и той потърка ръце.

— Обичайният хонорар?

— Естествено.

— Кой е той?

— Мургският посланик.

Лицето на Айсус за момент помръкна.

— Трудно ще се добера до него — каза той и се почеса по четинестото теме.

— Ще намериш начин. На теб имам най-голямо доверие.

— Аз съм най-добрият — съгласи се Айсус без следа от фалшива скромност.

— Посланикът ме притиска с определени преговори, които трябва да отложа — продължи Сади. — Внезапната му смърт трябва да забави нещата за малко.

— Не си длъжен да ми обясняваш, Сади — каза му Айсус. — Нямам нужда да зная защо искаш да бъде убит.

— Но трябва да знаеш как. Поради други причини. Бих искал да изглежда съвсем естествено. Можеш ли да направиш така, че той и двама-трима от семейството му да бъдат повалени от треска? Имаш ли нещо подходящо?

Айсус се намръщи.

— Малко е несигурно. Подобно нещо може да се изплъзне от контрол. Възможно е да заразим цялата околност.

Сади сви рамене.

— Понякога човек трябва да прави жертви. Можеш ли да го направиш?

Айсус кимна сериозно.

— Действай тогава, а аз ще подготвя съболезнователно писмо до крал Таур Ургас.

Кралица Силар седеше на тъкачния стан в голямата зала на алгарската крепост и си тананикаше тихо, докато пръстите й прекарваха совалката напред-назад с монотонен, тракащ звук. Слънчевата светлина струеше от широките прозорци и изпълваше голямата широка зала със златиста светлина. Крал Чо-Хаг и Хетар бяха извън Крепостта — приготвяха голямо укрепление за армията на алорните, арендите, сендарите и толнедранците, които се приближаваха от запад. Въпреки че беше в границите на кралството, Чо-Хаг формално прехвърли властта на съпругата си, като изтръгна обет за подкрепа от страна на вождовете на всички кланове.

Кралицата на Алгария беше тиха жена и спокойното й лице почти не издаваше чувствата й. Беше прекарала целия си живот на заден план, често толкова ненатрапчиво, че хората дори забравяха, че съществува. Въпреки това тя беше държала ушите и очите си отворени. Още повече, че сакатият й съпруг й се беше доверявал. Тихата тъмнокоса кралица много добре знаеше какво става.

Елвар, първожрецът на Алгария, стоеше наперено в бялата си роба и четеше поредица внимателно подготвени прокламации, които целяха да прехвърлят цялата власт в ръцете му. Тонът му беше снизходителен — той просто разясняваше на кралица Силар значението на документите.

— Това ли е всичко? — попита тя, когато той свърши.

— Всъщност така е най-добре, ваше величество — каза й той надменно. — Целият свят знае, че жените не могат да управляват. Да изпратя ли за перо и мастило?

— Не още, Елвар — отговори тя спокойно, без да вдига ръце от тъкачния стан.

— Но…

— Знаеш ли, сетих се нещо — каза тя и го погледна право в очите. — Ти си върховният жрец на Белар в Алгария, но никога не си излизал от Крепостта. Не е ли странно?

— Задълженията ми, ваше величество, ме заставят да…

— Първото ти задължение не е ли към хората и към децата на Белар? Не сме били прави да те държим тук, когато сърцето ти вероятно е копнеело да бъде сред клановете, за да ръководиш религиозното обучение на децата.

Той се втренчи в нея и челюстта му изведнъж увисна.

— Другите жреци също, — продължи тя. — Изглежда, всички са се събрали тук, в Крепостта, и се отегчават от административните си задължения. Жреците са твърде ценни, за да се погребват в такива задачи. Това трябва да се поправи незабавно.

— Но…

— Не, Елвар. Задълженията ми като кралица са еднозначни. На първо място стоят децата на Алгария. Освобождавам те от всичките ти задължения тук, така че можеш да се върнеш към избраното от теб призвание. — Тя се усмихна. — Дори лично ще ти съставя маршрута. Времената са неспокойни — прибави тя. — По-добре да ти осигуря ескорт, няколко сигурни мъже от собствения ми клан, които да се погрижат никой да не смущава пътуването и проповедите ти с обезпокояващи съобщения от странство.

Тя отново се вгледа в очите му.

— Това е всичко, Елвар. Мисля, че е по-добре да си приготвиш багажа. Предполагам, че ще минат няколко сезона преди да се върнеш.

Жрецът на Белар я гледаше невярващо.

— А, още нещо — подхвърли кралицата, внимателно подбра ново чиле прежда и го вдигна към слънчевата светлина. — Години минаха, откакто за последен път някой е правил преглед на табуните и стадата. Тъй като бездруго ще обикаляш насам-натам, искам да направиш точно преброяване на жребчетата и телетата в Алгария. Тъкмо ще има какво да правиш. И ще ми изпращаш отчети, нали? — Тя отново се зае с тъкането. — Свободен си, Елвар — каза тя спокойно, като дори не си направи труда да го погледне.

Вбесен, жрецът излезе, за да се заеме с приготовленията за скитническото си изгнание.

Лорд Морин, пръв шамбелан на негово императорско величество Ран Боруни XXIII-ти, въздъхна и влезе в личната градина на императора. Несъмнено предстоеше тирада, която Морин беше чувал поне десетина пъти. Императорът имаше необикновената способност да се повтаря.

Но Ран Боруни беше в странно настроение. Плешивият дребен монарх с голям нос седеше умислен в стола си под едно сенчесто дърво, заслушан в песента на канарчето си.

— Никога повече не проговори, знаеш ли, Морин? — каза императорът. — Направи го единствено онзи път, когато Поулгара беше тук.

Той се взря с натъжени очи в малката златна птичка, след това въздъхна тежко.

— Мисля, че се провалих в тази сделка. Поулгара ми даде канарче, а в замяна взе Се’недра.

Той огледа окъпаната от слънчева светлина градина и студените мраморни стени, които я заобикаляха.

— На мен ли ми се струва така, Морин, или дворецът наистина изглежда неприветлив и празен?

После отново потъна в унило мълчание, втренчил невиждащ поглед в лехата пурпурни рози.

Последва странен звук и лорд Морин се вгледа проницателно в императора, изплашен, че господарят му ще получи нов припадък. Но вместо това забеляза, че Ран Боруни се подсмихва.

— Видя ли как ме изигра тя, Морин? — усмихна се императорът. — Нарочно предизвика пристъпа ми. Какъв син щеше да стане от нея! Можеше да бъде най-великата императрица в толнедранската история.

Сега Ран Боруни се смееше открито, най-после дал израз на скритото до момента възхищение от съобразителността на Се’недра.

— Все пак тя е ваша дъщеря, ваше величество — отбеляза лорд Морин.

— Да събере такава многобройна армия само на шестнайсет! — възкликна императорът. — Какво прекрасно дете!

Изглежда, Ран Боруни внезапно се беше съвзел от мрачната раздразнителност, която го беше завладяла след завръщането в Тол Хонет. Но след малко смехът му заглъхна, бляскавите му очи се присвиха хитро и той каза замислено:

— Обаче легионите, които открадна от мен, ще станат доста капризни, ако нямат професионален предводител.

— Бих казал, че това е проблем на Се’недра, ваше величество — отговори Морин. — Или на Поулгара.

— Ами… — императорът почеса едното си ухо. — Не знам, Морин. Положението е доста неясно.

Той се вгледа в шамбелана си.

— Познаваш ли генерал Варана?

— Херцогът на Анадиле? Разбира се, ваше величество. Истински професионалист — стабилен, непретенциозен, изключително интелигентен.

— Той е стар приятел на семейството — сподели Ран Боруни. — Се’недра го познава и ще се вслуша в съветите му. Защо не отидеш при него и не му намекнеш, че може да си вземе отпуск и да отскочи до Алгария да види как се развиват нещата.

— Убеден съм, че ще зарадва — съгласи се лорд Морин. — Животът в гарнизона е доста скучен през лятото.

— Това е само предложение — подчерта императорът. — Присъствието му в зоната на военните действия трябва да бъде съвсем неофициално.

— Естествено, ваше величество.

— И ако стане така, че даде някой и друг съвет или дори поеме водачеството на легионите, ние несъмнено няма да имаме никаква представа, нали? В края на краищата как обикновеният гражданин разполага с личното си време си е негова работа, нали така?

— Напълно, ваше величество.

Императорът се ухили широко.

— И всички ще се придържаме към тази лъжа, нали, Морин?

— Неизменно, ваше величество — отвърна сериозно Морин.

Престолонаследникът на Драсния се оригна шумно в ухото на майка си, въздъхна и заспа на рамото й. Кралица Порен му се усмихна, остави го в люлката и се обърна към жилавия мъж, който се беше отпуснал на близкия стол. Мъжът, който беше известен само със странното име Джавълин2, беше началник на драснианската разузнавателна служба и един от най-доверените съветници на Порен.

— И така — продължи той доклада си, — армията на момичето се намира на около два дни път от Крепостта, а череките започват прехвърлянето от източния бряг на Алдур.

— Изглежда, всичко върви по план — каза кралицата и седна на полираната маса до прозореца.

— Има известни проблеми в Арендия — отбеляза Джавълин. — Обичайните хитрини и препирни, нищо сериозно всъщност. Кралица Лайла така е извадила от равновесие Бравор, толнедранеца, че е напълно възможно да е напуснал Сендария.

Мъжът се почеса по заострената брадичка.

— Получи се странна информация от Стис Тор. Мургите се опитват да преговарят за нещо, но пратениците им продължават да умират. Ще се опитаме да се доберем по-близо до Сади, за да разберем какво точно става. Какво още? А, да, хонетите най-после се обединиха около един кандидат, надут, арогантен глупак, обидил почти всички в Тол Хонет. Ще се опитат да му купят короната, но той е безнадеждно некомпетентен за император. Дори с всичките им пари ще им е трудно да го възкачат на трона. Мисля, че това е всичко, ваше величество.

— Получих писмо от Ислена, от Вал Алорн — каза кралица Порен.

— Да, ваше величество — отговори Джавълин вежливо. — Знам.

— Пак ли си започнал да четеш пощата ми, Джавълин? — попита тя с внезапно раздразнение.

— Просто се опитвам да съм в течение на нещата, които стават по света, Порен.

— Казах ти да престанеш.

— Не си очаквала да го направя, нали?

В гласа му прозвуча искрена изненада. Тя се усмихна.

— Невъзможен си.

— Разбира се. Точно това се очаква от мен.

— Можем ли да помогнем някак на Ислена?

— Ще изпратя няколко души — увери я той. — Бихме могли да действаме чрез Мерел, съпругата на граф Трелхайм. Тя започна да показва признаци на зрялост, пък и е близка с Ислена.

— Мисля също, че няма да е зле да наблюдаваме от по-близо нашата разузнавателна служба — предложи Порен. — Да притиснем до стената всеки, който има някакви връзки с култа на Мечката. Може би е дошло време да се заемем с това.

Джавълин кимна в знак на съгласие. Някой тихо почука на вратата.

— Да? — обади се Порен.

Вратата се отвори и един слуга си пъхна главата в стаята и каза:

— Извинете, ваше величество, но е дошъл един надракски търговец, Ярблек. Казва, че искал да обсъди пасажа на сьомгата с вас.

Слугата изглеждаше озадачен. Кралица Порен се изправи и нареди:

— Да влезе. Веднага.

Глава 9

Речите приключиха. Словата, които за Се’недра бяха истинска агония, свършиха работа и тя осъзна, че вече все по-рядко се озовава в центъра на събитията. В началото дните й предоставяха безценна и великолепна свобода. Ужасното напрежение, което я обхващаше при перспективата да се обръща към огромна тълпа мъже по два или три пъти на ден, сега беше изчезнало. Раздразнителността и изтощението също изчезнаха и тя вече не се събуждаше посред нощ ужасена и трепереща. Почти цяла седмица се наслаждаваше на тази свобода. След това, разбира се, се почувства ужасно отегчена.

Армията, която беше събрала в Арендия и северна Толнедра, се движеше като голямо море в предпланините на Улголанд. Ризниците на мимбратските рицари блестяха на ярката слънчева светлина, а дългите им многоцветни знамена се ветрееха на вятъра в предните редици на армията. След тях, пръсната сред зелените хълмове, крачеше многобройната пехота на Се’недра, състояща се от сендари, астурианци, риванци и малко череки. Точно в центъра, сякаш образуваха сърцевината на войската, се придвижваха блестящите легиони на Толнедра. Алените им знамена бяха гордо издигнати, белите пера на шлемовете се развяваха в такт с отмерените им крачки. През първите няколко дни беше изключително вълнуващо да язди начело на тази огромна сила, но много скоро и това й омръзна.

Постепенното изместване на принцеса Се’недра от командния пост беше до голяма степен по нейна вина. Решенията, които трябваше да се вземат, много често засягаха досадни малки подробности относно мястото за лагеруване или изхранването на войниците. Всичко това се струваше на Се’недра изключително досадно. Тези подробности обаче диктуваха бавното придвижване на армията й.

Внезапно и за изненада на всички Фулрах — кралят на Сендария — пое върховното командване на войската. Той решаваше какво разстояние да се изминава всеки ден, кога да почиват и къде да стануват през нощта. Властта му съвсем закономерно произтече от факта, че боеприпасите бяха негови. Още в самото начало, когато се придвижваха през северна Арендия, трътлестият монарх беше хвърлил бегъл поглед на доста повърхностната схема за изхранването на войската, разработена от алорнските крале. Тогава той поклати глава неодобрително и се зае с тази страна на кампанията. Сендария беше земя с много ферми и препълнени хамбари. Освен това в определени сезони по пътищата на Сендария непрекъснато кретаха препълнени със зърно каруци. С почти небрежна експедитивност крал Фулрах издаде няколко заповеди и скоро цели кервани с храна се придвижиха през Арендия до Толнедра и поеха на изток, за да последват армията. Придвижването на армията се определяше от тези скърцащи под тежестта на храната каруци.

В предпланините на Улго цялата важност на властта на крал Фулрах блесна с пълна сила.

— Фулрах — отбеляза крал Родар, когато кралят на Сендарите спря армията за още една почивка. — Ако не се движим по-бързо, ще ни трябва цялото лято, докато се доберем до източните възвишения.

— Преувеличаваш, Родар — отговори крал Фулрах кротко. — Движим се съвсем навреме. Храната тежи доста, така че конете трябва да почиват на всеки час.

— Това е невъзможно — заяви Родар. — Ще увелича темпото.

— Ти решаваш, разбира се. — Сендарът сви рамене и погледна невъзмутимо големия корем на Родар. — Но ако преумориш впрегатните ми коне днес, утре няма да ядеш. — И с това въпросът приключи.

Из стръмните дефилета на Улголанд се движеха още по-бавно. Се’недра навлезе в тази земя на гъсти гори и скалисти чукари, обзета от някакво странно предчувствие. Съвсем ясно си спомняше сблъсъка с Грул, атаките на алгротите и хрулгините, които я бяха ужасили предишната зима. Този път срещнаха само няколко чудовища, които се криеха в планините на Улго. Армията беше толкова огромна, че дори и най-страшните същества я избягваха. От време на време Мандорален, баронът на Воу Мандор, казваше със съжаление.

— Може би ще мога да нападна някой от по-безопасните зверове, ако избързам с един ден пред основната армия.

— Не ти ли омръзна? — питаше го Барак.

— Остави това, Мандорален — каза Поулгара на рицаря една вечер. — Съществата не ни нараняват, а и горимът на Улго ще е доволен, ако не ги обезпокоим.

Мандорален въздъхна.

— Винаги ли е такъв? — попита крал Анхег любопитно.

— Просто не е за вярване. — отговори Барак.

Бавният поход през Улголанд, независимо от това колко ядосваше Родар, Бранд и Анхег, все пак съхрани силите на армията и тя достигна равнините на Алгария в изненадващо добра форма.

— Ще продължим до Крепостта — реши крал Родар когато армията превали последния чукар и се пръсна по хълмистите пасища. — Трябва да се прегрупираме и не виждам никакъв смисъл да се придвижваме към основата на укреплението, докато инженерите не се приготвят. Освен това бих предпочел да не оповестявам числеността на армията на някой заблуден тул, който може да ни зърне от върха на канарата.

И така, с чести почивки, армията пое през Алгария, като отъпкваше около една миля широк път през високата трева. Огромни стада говеда спираха да пасат и наблюдаваха с удивление многобройната армия, която минаваше покрай тях, след което се обръщаха отново към тревата под зоркото око на алгарския пазач, възседнал своя кон.

Укреплението, което беше построено около високата Крепост в южната част на централна Алгария, беше огромно. Огньовете в него бяха колкото звездите. Щом се настани удобно в Крепостта, принцеса Се’недра с всеки изминат ден започна да се чувства все по-далеч от командването на войската. Не че не получаваше доклади постоянно. Бяха въведени сурови тренировки, отчасти защото голяма част от доброволците не бяха професионални войници, но основната причина беше да се избегне безделието, което водеше до проблеми с дисциплината.

Всяка сутрин полковник Брендиг, сендарски баронет със сериозно лице, лишен сякаш от всякакво чувство за хумор, докладваше за резултатите от тренировката от предишния ден, като се стараеше да не пропуска и последната подробност, а за Се’недра подробностите бяха извънредно досадни.

Една сутрин, след като Брендиг се беше оттеглил почтително, Се’недра избухна.

— Ако още веднъж спомене думата „нужници“, ще се разкрещя — заяви тя на Поулгара и Адара.

— Това е важно за армия с такава численост, Се’недра — изтъкна Адара спокойно.

— Но трябва ли да говори за това непрекъснато? Що за отвратителна тема!

Поулгара, която търпеливо показваше на мъничкия рус Задача как да завързва връзките си, вдигна поглед и като прецени настроението на Се’недра, веднага измисли начин да я успокои.

— Защо, млади госпожици, не вземете конете и не отидете на езда? Малко свеж въздух определено ще ви се отрази добре.

Не им трябваше много време да открият мимбратското момиче Ариана, защото знаеха къде точно да я потърсят. Отне им известно време обаче да я изтръгнат от съсредоточеното съзерцание на Лелдорин Уилдантор. С помощта на братовчед си Торасин той се мъчеше да научи група арендски крепостни селяни на основните правила в стрелбата с лък. Торасин, ревностен млад астуриански патриот, се беше присъединил към армията по-късно.

Се’недра подразбра, че между двамата млади мъже има някакви проблеми, но предстоящата война и евентуалната слава бяха твърде предизвикателни за Торасин. Той беше настигнал армията в западните предпланини на Улголанд полумъртъв от дългата езда. Помиряването му с Лелдорин беше бурно и сега двамата бяха по-близки от всякога. Ариана обаче наблюдаваше само Лелдорин. Взираше се в него с безумно обожание, очите й блестяха и това плашеше останалите.

Облечени в меки кожени алгарски костюми за езда, трите момичета минаха през укреплението в ярката сутрешна слънчева светлина, следвани от Олбан, най-малкия син на регента на Рива, и отряд стражи. Се’недра не знаеше какво точно да мисли за Олбан. Откакто един мург посегна на живота й от засада в арендската гора, младежът се беше обявил за началник на личната й охрана и абсолютно нищо не можеше да го накара да се откаже от това си задължение. По някаква причина той изглеждаше едва ли не благодарен за всяка възможност, която му се предоставяше да й служи. Се’недра беше сигурна, че може да го накара да престане само насила.

Беше топъл безоблачен ден. Синьото небе се простираше над необятната алгарска равнина, високата трева се гънеше под напора на вятъра. Щом Крепостта се скри от погледа й, Се’недра се почувства много по-добре. Яздеше белия кон, който й беше подарил крал Чо-Хаг — спокойно, кротко животно, което беше нарекла Ноубъл. Голяма част от спокойствието му произлизаше от факта, че стопанката му беше толкова малка, че той всъщност не усещаше тежестта й. Още повече че в пристъп на привързаност Се’недра го глезеше извънредно много и му даваше ябълки и сладки. В резултат на лекото натоварване и тази диета Ноубъл развиваше видима пълнота.

В компанията на двете си приятелки, следвана от зоркия Олбан, принцесата яздеше през пасбището, обзета от чувство на свобода.

Спряха в подножието на един дълъг хълм, за да си починат конете. Ноубъл, който пухтеше силно, хвърли укорителен поглед на малката си господарка, но тя безсърдечно пренебрегна неизреченото оплакване и възкликна доволно:

— Какъв прекрасен ден за езда!

Ариана въздъхна.

— О, стига, Ариана! — присмя й се Се’недра — За мъжете е хубаво да почувстват липсата ни поне за малко.

Ариана се усмихна тъжно и въздъхна отново.

— Може би за нас не е толкова хубаво да им липсваме.

— Каква е тази прекрасна миризма? — попита Се’недра внезапно.

Адара вдигна бялото си като порцелан лице и помириса въздуха. След това се огледа, сякаш се опитваше да определи точно къде са, и каза с необичайна заповедна нотка в гласа:

— Елате с мен! — И ги поведе надясно.

Малко над тях на тревистия склон растяха ниски тъмнозелени храсти, окичени със светлолилави цветове. Рояк сини пеперуди се носеше във възторжен облак над тях. Адара с тих вик коленичи и почти благоговейно разпери ръце, сякаш прегръщаше цветята.

Се’недра с изненада забеляза сълзи в нежните сиви очи на приятелката си, но Адара всъщност се радваше.

— Какво става, Адара? — попита тя.

— Това са моите цветя — отговори Адара с треперещ глас. — Не вярвах, че ще пораснат и че ще се пръснат така наоколо.

— За какво говориш?

— Гарион направи това цвете миналата зима само за мен. Беше само едно единствено. Видях го как се съживява в ръката му. Виж колко надалече се е хванало само за един сезон.

Се’недра почувства внезапна силна ревност. Гарион никога не беше правил цвете за нея. Тя се наведе и откъсна един светлолилав цвят, като го дръпна малко по-силно, отколкото беше необходимо.

— Криво е — каза тя, после помириса цвета и започна да го изучава критично. След миг обаче прехапа устна — не биваше да го казва.

Адара я погледна косо, готова да защити цветето си.

— Само се пошегувах, Адара — каза бързо Се’недра с лъжлива усмивка и пак завря нослето си в нежния цвят.

Против волята си обаче продължаваше да търси недостатъци в цветето.

Ариана също беше слязла от коня си и вдишваше нежното благоухание.

— Може ли да откъсна няколко цвята, лейди Адара? — попита тя. — Мисля, че притежават някакво странно качество, което може да представлява интерес за лейди Поулгара. Долавям някаква лечебна сила, но е твърде неуловима за моята ограничена осведоменост относно мехлеми и благоуханни билки, за да мога да я определя.

— Чудесно! — възкликна Се’недра и плесна с ръце. — Няма ли да е прекрасно, ако цветето ти се окаже велико лекарство, Адара? Някакъв чудотворен лек! Можем да го наречем „розата на Адара“ и болните ще благославят името ти завинаги.

— Не прилича много на роза, Се’недра — подчерта Адара.

— Глупости — отвърна троснато Се’недра. — Аз съм кралица, така че щом казвам, че е роза, значи е роза, и толкоз. Ще занесем няколко стръка на лейди Поулгара веднага.

Тя се обърна към тантурестия си кон, който мудно гледаше цветята, като че ли се чудеше дали да не хапне малко от тях.

— Хайде, Ноубъл — каза принцесата с пресилен ентусиазъм. — Ще галопираме обратно до Крепостта.

При думата „галопираме“ Ноубъл видимо потръпна.

Поулгара проучи внимателно цветята, но за разочарование на принцесата и приятелките й не потвърди тяхната лечебна стойност. Малко унила, принцесата се върна към задълженията си.

Полковник Брендиг я очакваше. След като размисли, Се’недра стигна до извода, че полковник Брендиг е най-практичният мъж, когото е срещала. Нито един детайл не беше маловажен за него. В друг мъж такава дребнавост можеше да бъде подмината като обикновена суетност, но убеждението на полковника, че значимите неща са съставени от маловажни детайли, придаваше на ревностното му внимание към подробностите определено достойнство. Той сякаш беше навсякъде в укреплението.

По негово нареждане всички въжета на палатките бяха стегнати, камарите снаряжение бяха подредени на пирамиди, а небрежно разхвърляните копия бяха приведени в пълна бойна готовност.

— Надявам се, че нейно величество е останала доволна от ездата си — каза учтиво полковникът, като се поклони на Се’недра, когато тя влезе в стаята.

— Благодаря, полковник Брендиг — отговори принцесата. — Мое величество е доволна.

Беше в игриво настроение, готова да дразни сериозния сендар.

Лека усмивка докосна устните на Брендиг, но веднага след това той се зае с доклада за деня.

— Имам удоволствието да уведомя нейно величество, че драснианските инженери почти завършиха укреплението — докладва той. — Остават само скрипците и въжетата, с които ще се вдигнат черекските военни кораби.

— Отлично — каза Се’недра с онази празна, лекомислена усмивка, която знаеше, че го побърква.

Брендиг стисна леко зъби, но по лицето му нямаше друг знак за моментното му раздразнение.

— Череките вече свалят такелажа и платната и подготвят корабите за пренасяне по суша — продължи той. — Изпреварваме графика.

— Наистина чудесно! — възкликна Се’недра и запляска с ръце в истинска момичешка наслада.

— Ваше величество, моля ви — недоволно каза Брендиг.

— Съжалявам, полковник Брендиг — извини се Се’недра и нежно го потупа по главата. — По неизвестни причини вие изкарахте на бял свят най-лошото от мен. Никога ли не се смеете?

Той се вгледа в нея и каза откровено:

— Смея се, ваше величество. Между другото, имате посетител от Толнедра.

— Посетител? Кой?

— Генерал Варана, херцогът на Анадиле.

— Варана? Тук? Какво прави в Алгария? Сам ли е?

— С още няколко толнедрански господа — отговори Брендиг. — Не са с униформи, но се държат като военни. Казват, че били тук като частни наблюдатели. Генерал Варана изрази желание да ви засвидетелства своята почит, когато е удобно.

— Разбира се, полковник Брендиг — каза Се’недра, този път със съвсем искрен ентусиазъм. — Моля ви, веднага изпратете да го повикат.

Се’недра познаваше генерал Варана от най-ранното си детство. Той беше набит мъж с посивяла къдрава коса и схванато ляво коляно, от което видимо накуцваше. Беше надарен със странното чувство за хумор, характерно за рода му. От всички аристократични династии боруните се разбираха най-добре с анадилите. Първо, и двата рода бяха от южната част на Толнедра и обикновено се поддържаха по време на споровете с могъщите северни родове. Въпреки че Анадиле беше само херцогство, владетелите му никога не бяха се държали сервилно с великите херцози от династията на боруните. В действителност анадилските херцози дори често се присмиваха на по-могъщите си съседи. Сериозни историци и държавници, те от отдавна считаха за нещастие на империята това, че даровитата династия Анадиле няма достатъчно богатство, за да предложи добра цена за императорския трон.

Генерал Варана влезе накуцвайки в стаята и на устните му трепна лека усмивка.

— Ваше величество — поздрави той с поклон Се’недра.

— Чичо Варана — възкликна принцесата и се спусна да го прегърне. Всъщност Варана не й беше чичо, но тя винаги го беше смятала за такъв.

— Какво си погубила и съсипала този път, моя малка Се’недра? — усмихна се той и я прегърна със силните си мускулести ръце. — Знаеш ли, че преобръщаш света с главата надолу? Какво правиш насред Алгария с алорнска армия зад гърба си?

— Ще завзема Мишрак ак Тул — заяви тя дяволито.

— Наистина ли? Защо? Да не би крал Гедел по някакъв начин да е обидил династията Боруни? Не съм чул за това.

— Този въпрос засяга алорните — отговори Се’недра сериозно.

— О, разбирам. Предполагам, че това обяснява всичко. Алорните не се нуждаят от конкретна причина, за да направят онова, което са си наумили.

— Ти ми се подиграваш — обвини го тя.

— Разбира се, че се подигравам, Се’недра. Анадилите се подиграват на боруните от хиляди години.

Тя се нацупи.

— Това е много сериозно, чичо Варана.

— Разбира се, че е сериозно — съгласи се той и нежно докосна издадената й напред долна устна с дебелия си пръст. — Но това не е причина да престанем да се подиграваме със ситуацията.

— Ти си невъзможен — каза Се’недра безпомощно и се усмихна пряко волята си. — Какво правиш тук?

— Наблюдавам — каза той. — Генералите често правят това. В ръцете ти е единствената война в момента, така че решихме да се довлечем и да погледаме какво става. Морин го предложи.

— Шамбеланът на баща ми?

— Да, мисля, че това е длъжността му.

— Морин не би направил това, не и на своя глава.

— Наистина ли? Не знаех.

Се’недра се намръщи и разсеяно задъвка косата си. Варана протегна ръка и извади кичура измежду зъбите й.

— Морин не прави нищо, ако баща ми не му нареди.

Се’недра се замисли и пак вдигна къдрицата към устните си. Варана пак я дръпна от ръката й.

— Престани! — каза тя.

— Защо? Навремето така те отучих да си смучеш палеца.

— Сега е различно. Размишлявам.

— Мисли със затворена уста.

— Това е идея на баща ми, нали?

— Не бих се осмелил да кажа, че знам какво се върти в главата на императора — отговори той.

— Добре, тогава аз ще го направя. Какво е намислила тази стара лисица?

— Това едва ли е почтително отношение към един баща, дете мое.

— Ти каза, че си тук да наблюдаваш.

Той кимна.

— И вероятно да направиш някои предложения?

Той сви рамене.

— Ако някой иска да слуша. Разбираш ли, тук съм неофициално. Имперската политика не позволява подобна намеса. Претенциите ти за риванския трон не са официално признати в Тол Хонет.

Тя му хвърли кос поглед през миглите си.

— Предложенията, които вероятно ще направиш, ако се окажеш близо до толнедранските легиони, които наистина се нуждаят от малко насоки… възможно ли е изобщо едно от тях да бъде „напред“?

— Да, възможно е да възникне такава ситуация — призна той сериозно.

— С теб има и офицери от генералния щаб, така ли?

— Да, мисля, че някои от тях от време на време служат на тази институция.

Очите му горяха от едва сдържан смях.

Се’недра отново вдигна кичур коса към устата си и генерал Варана още веднъж го издърпа от ръката й.

— Какво ще кажеш да се срещнеш с крал Родар? — попита тя.

— За мен ще бъде чест да се срещна с негово величество.

— Тогава защо не отидем да го видим?

— Защо пък не?

— О, обичам те, чичо Варана — усмихна се тя и пак му се хвърли на врата.

Намериха крал Родар да се съвещава с другите предводители на армията в голяма просторна зала, която крал Чо-Хаг беше отделил за тяхно ползване. Предводителите на армията бяха обърнали гръб на всякакво благоприличие и повечето се бяха изтегнали на удобни столове от конска кожа и гледаха как Родар, облечен в пурпурна роба, отмерва разстоянията с парче канап по огромната карта, която покриваше цялата стена.

— Всъщност не изглежда чак толкова далече — тъкмо казваше той на Чо-Хаг.

— Това е, защото мериш по картата, Родар — отговори Чо-Хаг. — Държавата ти е много хълмиста. Повярвай ми, ще ни отнеме три дни.

Крал Родар изрази доста шумно отвращението си.

— Тогава ще трябва да се откажем. Бих искал да изгоря фортовете им, но нямам намерение да започна със заповеди за изпълнение на самоубийствени задачи. Три дни езда е прекалено много.

— Ваше величество — каза Се’недра учтиво.

— Да, дете? — Родар все още се мръщеше на картата.

— Бих искала да се срещнете с един човек.

Крал Родар се обърна.

— Ваше величество — каза Се’недра официално. — Позволете да ви представя негова светлост херцога на Анадиле, генерал Варана. Генерале, това е негово величество Родар, крал на Драсния.

Двамата мъже се поклониха учтиво един на друг, очите им проучваха и преценяваха другия.

— Репутацията на генерала го предхожда — отбеляза крал Родар.

— А уменията на негово величество като пълководец са били пазени в тайна — отговори Варана.

— Мислите ли, че това задоволява изискванията за благоприличие? — попита Родар.

— Ако не, по-късно бихме могли да излъжем колко мъчително учтиви сме били един към друг — намекна Варана.

Крал Родар се усмихна.

— Добре, какво прави в Алгария главният толнедрански тактик?

— Наблюдавам, ваше величество.

— И ще продължите да се придържате към тази теория?

— Естествено. По политически причини Толнедра трябва да поддържа неутралитет в тази кампания. Сигурен съм, че разузнавателната служба на Драсния е осведомила ваше величество за действителното състояние на нещата. Петимата шпиони, които имате в императорския дворец, са истински професионалисти.

— Всъщност са шестима — отбеляза крал Родар.

Генерал Варана повдигна едната си вежда.

— Би трябвало да ни уведомите.

— Бройката се променя от време на време — сви рамене Родар. — Запознат сте със стратегическата ни цел, предполагам?

— Да.

— Каква е вашата преценка… като наблюдател?

— Мисля, че сте в беда.

— Благодаря — каза Родар сухо.

— Числеността на войската налага да заемете отбранителна позиция.

Родар поклати глава.

— Това би могло да свърши работа, ако трябваше да мислим само за Таур Ургас или южните мурги, но с всеки изминат ден Закат стоварва все повече войски в Тул Зелик. Ако се укрепим и се опитаме да запазим позициите си и той реши да се придвижи срещу нас, ще ни затрупва с малореанци до есента. Изходът от тази ситуация е да вмъкнем флотата на Анхег в Източно море, за да спрем военните кораби, които транспортират войниците. Ще ни се наложи да рискуваме малко.

Варана изучаваше картата.

— Ако ще се спускате по река Марду, ще трябва да неутрализирате тулската столица — каза той и посочи Тул Марду. — Това е остров като Тол Хонет и е точно по средата на реката. Никога няма да можете де прекарате флота покрай него, докато го държи вражеската сила. Ще трябва да превземете града.

— Сетихме се вече за това — обади се крал Анхег, изтегнат в стола си с неизменната чаша бира в ръка.

— Познавате ли Анхег? — попита генерала Родар.

— По име — отговори Варана и се поклони на крал Анхег. После продължи: — Ако Тул Марду е добре отбраняван, превземането му ще ви коства една трета от армията.

— Ще подмамим гарнизона навън — каза Родар.

— Как?

— Това зависи от Кородулин и от мен — каза крал Чо-Хаг тихо. — Щом стигнем там, мимбратските рицари ще разрушат всяко градче в планинската област, а моите хора ще навлязат в полето и ще подпалят всички посеви.

— Ще разберат, че това е само за отвличане на вниманието, ваше величество — изтъкна Варана.

— Естествено — съгласи се Бранд с боботещия си глас. — Но отвличане на вниманието от какво? Смятаме, че няма да се досетят, че главната ни цел е Тул Марду. Ще се постараем да направим опустошенията си колкото се може по-общи. Първоначално загубата на тези градчета и посеви ще им се стори поносима, но много скоро ще трябва да предприемат нещо, за да ги защитят.

— И мислите, че ще изтеглят гарнизона от Тул Марду, за да се бият с вас?

— Това е идеята — отговори крал Родар.

Варана тръсна глава.

— Ще докарат мургите от Рак Госка и малореанците от Тул Зелик. Тогава вместо бързо нахлуване в Тул Марду ще се озовете в центъра на всеобща война.

— Това е, което вие бихте направили, генерал Варана — противопостави се крал Родар. — Но вие не сте Закат или Таур Ургас. Стратегията ни е основана на преценките за тези двама мъже. Никой от тях няма да концентрира силите си, докато не се убеди, че ние представляваме сериозна заплаха. Всеки от тях иска да запази армията си колкото се може по-дълго. Според тях ние сме просто една неприятност и оправдание да докарат армията си на бойното поле. За тях истинската война започва, когато се атакуват един друг. Всеки от тях ще се въздържи и крал Гедел ще трябва да се бие с нас сам, единствено със символичната подкрепа на мургите и малореанците. Ако се придвижим достатъчно бързо, ще вмъкнем флотата на Анхег в Източно море и всички наши войски ще се изтеглят в лагера преди да са разгадали намеренията ни.

— И тогава?

— И тогава Таур Ургас ще се озове залостен в Рак Госка — ухили се крал Анхег. — Аз ще бъда в Източно море и ще потапям малореанците, а той ще ме насърчава на всяка стъпка.

— А Закат няма да се осмели да рискува тези войски, които вече има във Тул Зелик, като се придвижи срещу нас — добави Бранд. — Защото ще загуби твърде много от хората си и тогава Таур Ургас ще има надмощие.

Генерал Варана се замисли, после каза:

— Три армии в една и съща област и никой не иска да се придвижи на никъде.

— Най-добрият вид война — ухили се крал Родар. — Няма жертви.

— Тактически единственият ви проблем е да прецените силата на атаките си преди да нападнете Тул Марду — отбеляза Варана. — Те ще трябва да бъдат достатъчно сериозни, та противникът да изтегли гарнизона от града, но не чак толкова сериозни, та да подтикнат Закат или Таур Ургас към действие. Това е една много добра фронтова линия, господа.

— Ето защо сме наистина щастливи, че ни съветва главният толнедрански тактик — каза Родар и се поклони.

— Моля ви, ваше величество — вдигна ръка генерал Варана. — Аз просто предлагам, не съветвам. Наблюдателят може само да предлага. Съветът предполага пристрастие, което не е в съответствие с императорското становище за строг неутралитет.

— О! — каза крал Родар и се обърна към Чо-Хаг. — Трябва да се погрижим за удобството на императорския съветник и придружаващите го генерали. — И се усмихна широко.

Се’недра гледаше с тайна наслада тези двама блестящи мъже, които очевидно бяха поставили началото на едно истинско приятелство.

— Господа, ще ви оставя да се забавлявате — каза тя. — От военните дискусии ме боли глава, така че разчитам на вас да не ме въвлечете в неприятности. — После направи реверанс, усмихна се и се оттегли.

След два дни от Улголанд пристигна Релг с облечените си в ризници съотечественици, изпратени от горима. Тайба, която се спотайваше, откакто армията беше пристигнала в Крепостта, се присъедини към Се’недра и лейди Поулгара, които отидоха да посрещнат улгосите, докато каруците, които ги возеха, скрибуцаха нагоре по хълма към главната порта. Красивата марагска жена носеше обикновена, дори груба ленена рокля, но виолетовите й очи бяха неотразими.

Релг, с ризница с качулка, която покриваше главата и раменете, слезе от първата каруца и съвсем официално отвърна на приветствията на Барак и Мандорален. Очите му се взираха в групата, събрана край портата, докато не откриха Тайба, след което напрежението сякаш се изпари от лицето му. Без да проговори, той тръгна към нея. Срещата им беше безмълвна и не се докоснаха, въпреки че ръката на Тайба неволно се вдигна към него няколко пъти. Стояха под златната слънчева светлина, вперили очи в лицата си, без изобщо да забелязват другите. Очите на Тайба бяха впити в лицето на Релг, но в тях нямаше и следа от спокойното обожание, което изпълваше очите на Ариана, когато гледаше Лелдорин. Имаше по-скоро въпрос, дори предизвикателство. Релг, на свой ред, имаше угрижения поглед на мъж, който се разкъсва между два непреодолими натиска. Се’недра ги наблюдава известно време, но накрая отвърна очи.

Улгосите бяха настанени в една мрачна стая в основите на Крепостта, където можеха да привикнат към дневната светлина и да се опитат да надмогнат безразсъдната паника, която ги обземаше под открито небе.

Същата вечер от юг пристигна друга малка група. Трима мъже, двама с бели наметки и един в мръсни дрипи, се появиха на портата и поискаха да влязат. Алгарите ги пуснаха веднага и един от стражите изтича до стаята на лейди Поулгара, за да я уведоми за тяхното пристигане.

— Доведи ги — каза тя на бедния мъж, който беше пребледнял и целият трепереше. — Не са били в компанията на хора от дълго време и тълпата ги изнервя.

— Веднага, лейди Поулгара — каза треперещият алгар и се поклони. — Но той… той наистина ли ще го направи?

— Кой да направи какво?

— Онзи грозният. Той каза, че ще… — Мъжът спря, изведнъж осъзнал с кого разговаря, и се изчерви. — Не мисля, че трябва да го казвам пред вас, лейди Поулгара. Беше ужасна заплаха за мъж.

— О — каза тя. — Мисля, че знам какво имаш предвид. Това е един от неговите любими изрази. Мисля, че си в безопасност. Той го казва само за да привлече вниманието на хората. Дори не съм сигурна, че можеш да го направиш на някого и той да остане жив.

— Ще ги доведа веднага, лейди Поулгара.

Магьосницата се обърна към Се’недра, Адара и Ариана, които се бяха присъединили към нея за вечеря, и каза:

— Ще имаме гости. Двама от тях са най-сладките мъже на света, но третият има малко по-грубичък език. Ако сте чувствителни към такива неща, по-добре е да тръгвате.

Като си припомни срещата с тримата в Долината на Алдур, Се’недра веднага стана.

— Не ти, Се’недра — каза Поулгара. — Страхувам се, че ще трябва да останеш.

Принцесата преглътна трудно и посъветва приятелките си:

— На ваше място бих тръгнала.

— Толкова ли е лош? — попита Адара. — чувала съм и други мъже да ругаят.

— Не и като този — предупреди Се’недра.

— Успя да възбудиш любопитството ми — усмихна се Адара. — Мисля, че ще остана.

— Само не казвай, че не съм те предупредила — измърмори Се’недра.

Белтира и Белкира бяха все така тихи, както ги помнеше Се’недра, но уродливият Белдин беше дори по-грозен и ужасен. Ариана побягна още преди магьосникът да приключи с приветствията към лейди Поулгара. Адара стана смъртнобледа, но смелостта я накара да остане. Когато обаче грозният дребосък се обърна да поздрави Се’недра с няколко груби въпроса и тя се изчерви до корените на косата си, Адара се оттегли предпазливо.

— Какво им е на твоите момичета, Поул? — попита Белдин невинно като се почеса по сплъстената коса. — Изглеждат малко истерични.

— Те са благовъзпитани момичета, вуйчо — отговори Поулгара. — Някои изрази са обидни за техните уши.

— Това ли било? — ухили се той. — Тази с червената коса обаче, изглежда, не е чак толкоз деликатна.

— Твоите думи ме обиждат толкова, колкото и моите приятелки, Белдин — отговори Се’недра язвително и рязко. — Но не мисля, че глупавото безочие на един невъзпитан гърбушко ще ме уплаши.

— Не е зле — похвали я той и се изтегна в един стол. — Но трябва да се научиш да се контролираш. Обидата има определен ритъм и думите трябва да се леят. Но изглежда, все още не си го научила.

— Тя е много млада, вуйчо — напомни му Поулгара.

Белдин се ухили цинично на принцесата.

— Май е така.

— Престани — каза му Поулгара.

— Дойдохме…

— … да се присъединим към похода ти — казаха близнаците. — Белдин мисли…

— … че можеш да се сблъскаш с кролимите и…

— … и да имаш нужда от помощта ни.

— Не е ли трогателно? — попита Белдин. — Така и не се научиха да говорят поотделно.

Той се втренчи в Поулгара.

— Това ли е цялата армия, с която разполагате?

— Череките ще се присъединят към нас при реката — отговори тя.

— Трябвало е да говориш по-убедително — каза той на Се’недра. — Не си събрала достатъчно хора. Южните мурги се люпят като личинки на мухи, а малореанците се множат като мухи месарки.

— Ще ти обясним стратегията в по-подходящо време, вуйчо — каза Поулгара. — Нямаме намерение да се бием с ангаракските армии. Просто им отвличаме вниманието им.

Той се изхили грозно.

— Бих дал всичко да видя лицето ти, когато си разбрала, че Белгарат се е измъкнал.

— Не бих се захващала с подобно нещо, Белдин — обади се Се’недра. — Лейди Поулгара не беше доволна от решението на Белгарат и може би не е много разумно да повдигаме въпроса отново.

— Знам я каква е, като се разсърди — отвърна той и сви рамене. — Защо не изпратиш да доведат някоя овца или прасе, Поул? Гладен съм.

— Обикновено първо трябва да се сготвят, вуйчо.

Той я погледна озадачено и попита:

— Че защо?

Глава 10

Три дни по-късно армията започна да се изнася от Крепостта към временния лагер, който алгарите бяха построили на източния бряг на река Алдур. Войските на всеки народ се движеха в отделни широки колони, като утъпкваха широки пътеки през високата трева. В централната колона толнедранските легиони маршируваха с перфектно съвършенство под разветите знамена. Духът на легионите се беше подобрил значително след пристигането на генерал Варана и свитата му. Бунтът край Тол Вордю беше осигурил на Се’недра голяма войскова част, но не и старши офицери, и щом опасността от изненади премина, в редиците на легионите настъпи всеобщо отпускане. Генерал Варана не спомена нито дума за ръждивите петна по броните, нито за брадите, които бяха пуснали войниците. Силното неодобрение, изписано върху лицето му, беше напълно достатъчно. Сержантите с почернели в битките лица, които сега предвождаха легионите, само го погледнаха и веднага се заеха за работа.

Ръждивите петна изчезнаха и бръсненето отново стана редовно занимание. Тук-там по свежо избръснатите лица се виждаха синини — нямо доказателство, че мускулестите сержанти са сметнали за необходимо да убедят по всякакъв начин легионерите, че отпуската е свършила.

От едната страна на легионите яздеха бляскавите мимбратски рицари. Разноцветните им знамена се ветрееха над гората от копия. Лицата им светеха от ентусиазъм. Се’недра тайно подозираше, че голяма част от тяхната ужасната слава произтича от пълната липса на каквато и да било мисъл в главите им. С малко насърчение мимбратските войски биха щурмували смело което и да било препятствие и в люта зима, и в жарко лято.

От другата страна на легионите вървяха облечените в зелено и кафяво стрелци на Астурия. Бяха сложени там съвсем преднамерено. Астурианците не бяха по-надарени със схватливост от мимбратските си сродници, така че всеобщото мнение беше, че е по-разумно между двете арендски войскови сили да има други войски, за да се избегнат неприятностите.

Зад астурианците крачеха мрачните риванци, всички облечени в сиво. С тях вървяха и череки, които не бяха с флотата, защото дори и в този момент тя беше в процес на подготовка за прехвърлянето до базата на укреплението. До мимбратите се движеха сендарските опълченци с домашно ушитите си униформи, а най-отзад, чак до хоризонта, се точеха скърцащите каруци с храната. Съвсем по фланга се виждаха и алгарите. Те не се движеха в редици, а на малки групи и водеха коне и полудиви говеда.

Възседнала белия си кон, облечена в лъскавите си доспехи, Се’недра яздеше до генерал Варана и се опитваше да му обясни каузата на тази война.

— Скъпо дете — каза генералът накрая. — Аз съм толнедранец и войник. Тези две неща не ми позволяват да приема какъвто и да било мистицизъм. Основните ми грижи в този момент са свързани с изхранването на това множество. Запасите ти се намират далеч отвъд планините и отвъд Арендия. Това е много дълъг път, Се’недра.

— Крал Фулрах се погрижи за това, чичо — каза тя самодоволно. — Докато се придвижвахме, неговите сендари пренасяха запаси по Големия северен път до Алдурфорд и после ги складираха нагоре по реката към укреплението. Там ни очакват големи количества запаси и муниции.

Генерал Варана кимна одобрително.

— Изглежда, сендарите са отлични интенданти — отбеляза той. — А носят ли оръжие?

— Мисля, че споменаха нещо за това. — отговори Се’недра. — Стрели, резервни копия за рицарите, такива неща. Изглежда, знаят какво правят, така че не задавам твърде много въпроси.

— Това е глупаво, Се’недра — каза Варана рязко. — Когато командваш една армия, трябва да знаеш всички подробности.

— Аз не командвам армията, чичо — изтъкна тя. — Аз я предвождам. Крал Родар я командва.

— И какво ще направиш, ако му се случи нещо?

Се’недра изведнъж се смрази.

— Ти отиваш на война, Се’недра, а във войната хората умират или ги раняват. По-добре се заинтересувай какво става около теб. Ако си затваряш очите и си запушваш ушите, няма да увеличиш шансовете си за успех. — Той я погледна. — И не си дъвчи ноктите, Се’недра. Ръцете ти няма да станат по-красиви.

Укреплението до реката беше огромно. В самия център стояха основните запаси от храна и муниции на крал Фулрах — истински град от палатки и подредени купчини оръжие. Дълга върволица шлепове беше закотвена на брега на реката и търпеливо чакаше да бъде разтоварена.

— Хората ти са били заети — каза крал Родар на трътлестия сендарски монарх, докато яздеха по широкия път между огромните камари продукти и подредени сандъци със снаряжение. — Откъде знаеше какво да донесат?

— Водех си бележки, докато слизахме през Арендия — отговори крал Фулрах. — Не беше толкова трудно да се сетя от какво ще имаме нужда — ботуши, стрели, мечове и така нататък. Всичко, което остава, е да докараме храна. Алгарските пастири ще ни снабдяват с прясно месо, но месото втръсва.

— Вече имаш достатъчно храна, за да храниш армията цяла година — отбеляза крал Анхег.

— Четиридесет и пет дни — поправи го педантично Фулрах. — Трийсет дни тук и две седмици във фортовете, които строят драснианците. Това ни е резервът. Докато шлеповете ни снабдяват с нови запаси, ще разполагаме с това количество храна. Веднъж решиш ли какви са ти целите, останалото е просто аритметика.

— Откъде знаеш по колко яде един мъж дневно? — попита Родар, като погледна високите камари хранителни продукти. — Някои дни съм по-гладен от други.

Фулрах сви рамене.

— Разпределя се по равно. Някои ядат повече, други по-малко, но накрая излиза горе-долу едно и също.

— Фулрах, понякога си толкова практичен, че почти ме отвращаваш — каза Анхег.

— Все някой трябва да бъде практичен.

— Сендарите ти не се ли впускат в смели и рисковани постъпки? Никога ли не правиш нищо, без да си го планирал предварително?

— Не, ако можем да го избегнем — отговори кралят на Сендария.

Близо до запасите бяха издигнати няколко шатри за нуждите на предводителите на армията и свитата им. Някъде следобед, след като се беше изкъпала и преоблякла, принцеса Се’недра отиде в главната палатка, за да види какво става.

— Хвърлили са котва на около миля надолу по реката — докладваше Барак на братовчед си. — Тук са от четири дни. Командва ги Грелдик.

— Грелдик? — погледна го изненадано Анхег. — Той няма никакъв чин.

— Обаче познава реката — сви рамене Барак. — През последните години пътуваше навсякъде, където има вода и възможност да спечели пари. Та той ми каза, че моряците пиели много, откакто пуснали котва. Знаят какво ги очаква.

Анхег се ухили.

— Тогава по-добре да не ги разочароваме. Родар, колко още ще чакаме, докато инженерите ти бъдат готови да започнат пренасянето на корабите ми до укреплението?

— Около седмица — отговори крал Родар, като вдигна очи от следобедната си закуска.

— Съвсем навреме — заключи Анхег и пак се обърна към Барак. — Кажи на Грелдик, че ще започнем пренасянето утре сутринта преди моряците да имат време да изтрезнеят.

Се’недра не разбираше напълно значението на думата „пренасяне“, докато на следващата сутрин не отиде на брега на реката и не видя потящите се череки да издърпват корабите от водата и да ги теглят по дървени валяци. Беше ужасена от усилията, които се изискваха, за да се премести корабът само с няколко сантиметра.

И не само тя. Потресен, Дурник хвърли един поглед на това, което правеха, и веднага отиде да търси крал Анхег.

— Извинете, ваше величество — каза той почтително, — но това не е ли лошо за лодките… пък и за мъжете също?

— Кораби — поправи го Анхег. — Казват се кораби. Лодката е нещо друго.

— Както и да го наричате… тези дървета няма ли да повредят дъната им?

— Те и така пропускат по малко вода — сви рамене Анхег. — Винаги сме го правили по този начин.

Дурник бързо установи колко безсмислено е да говори с черекския крал и отиде при Барак, който навъсено разглеждаше огромния си кораб.

— Изглежда много внушително, когато плава по море — тъкмо казваше Барак на приятеля си капитан Грелдик. — Но май ще изглежда още по-внушително, когато ни се наложи да го влачим.

— Ти беше този, който поиска най-големия военен кораб — напомни му Грелдик с широка самодоволна усмивка. — Ще трябва да осигуриш достатъчно бира, преди екипажът ти да се напие достатъчно, за да се опита да го превлече, да не говорим, че капитанът също трябва да участва в това.

— Глупав обичай — промърмори Барак кисело.

— Бих казал, че не си в настроение, Барак — ухили се Грелдик още по-широко.

Дурник ги повика настрани и започна да им обяснява нещо, като рисуваше с пръчка разни схеми по песъчливия бряг. Колкото повече говореше, толкова по-заинтересовани ставаха те.

Това, което се появи на следващия ден в резултат от техните обсъждания, бяха две ниски талиги с по дванайсет колела от всяка страна. Докато останалите череки се присмиваха, два кораба внимателно се плъзнаха от водата върху тях и екипажите задърпаха корабите по брега. Хетар, който минаваше случайно оттам, ги погледа известно време намръщено, после каза:

— Защо ги дърпате на ръка, когато сте сред най-големия табун коне на света?

Очите на Барак се разшириха, после по лицето му грейна почти благоговейна усмивка.

Смехът, който бяха предизвикали корабите на Барак и Грелдик, докато маневрираха на колелата си, много скоро премина в гневно мърморене. Двата кораба, дърпани от впрягове алгарски коне, бързо се движеха към укреплението и задминаваха всички други. За по-голям ефект Барак и Грелдик наредиха на хората си да се изтегнат лениво на палубите на корабите и да пият бира и да играят на зарове.

Крал Анхег изгледа сърдито братовчед си, който се хилеше самодоволно на палубата на големия кораб, и избухна:

— Това минава всякакви граници!

После смъкна изкривената си корона и я хвърли на земята.

— Ще бъда първият, който ще признае, че не е толкова добре да ги влачим на ръка, Анхег — каза крал Родар. — Сигурен съм, че има много философски причини за цялото това потене и ругатни, но не би ли се съгласил, че с колела е доста по-бързо?

— Това е неестествено — измърмори Анхег, все още загледан в двата кораба, които вече се бяха отдалечили от тях.

Родар сви рамене.

— Всичко е неестествено, когато го правиш за първи път.

— Ще си помисля — каза Анхег мрачно.

— На твое място не бих мислил твърде дълго — посъветва го Родар. — Популярността ти като монарх ще намалява с всяка миля, а Барак ще парадира с тази измишльотина пред моряците ти на всяка крачка по пътя до укреплението.

— Не би го направил!

— Ще го направи, сигурен съм.

Крал Анхег въздъхна горчиво.

— Върви и доведи онзи умник, сендарския ковач — нареди той нервно на един от хората си. — И да приключим с тази неприятна работа.

По-късно същия ден предводителите на армията се събраха отново в главната палатка.

— Най-големият ни проблем сега е да прикрием числеността на военните сили — каза крал Родар. — Вместо да придвижваме наведнъж всичко до укреплението, може би ще е по-добре да напредваме на малки групи, които да отиват направо във фортовете на върха.

— Един такъв постепенен начин на придвижване няма ли прекомерно да забави движението ни? — попита крал Кородулин.

— Не чак толкова — отговори Родар. — Първо ще придвижим напред рицарите ти и мъжете от клана на Чо-Хаг, така че ще можеш да започнеш да опожаряваш градове и посеви. Това ще накара тулите да се позамислят за нещо друго, вместо да броят с колко пехотни батальона разполагаме. Не искаме да започнат да си бъркат в носовете от скука, нали?

— Не можем ли да запалим фалшиви лагерни огньове или нещо такова, за да изглежда, че имаме повече войници? — предложи Лелдорин въодушевено.

— Идеята е да направим армията ни да изглежда по-малка, а не по-голяма — обясни Бранд с дълбокия си глас. — Не искаме да привлечем вниманието на Таур Ургас или Закат. Ако се изправим само срещу тулите на крал Гедел, ще е доста по-лесно. Но ако се намесят мургите и малореанците, ще се окажем пред сериозна битка.

— А точно това искаме да избегнем — добави крал Родар.

— О — каза Лелдорин засрамено. — Не помислих за това.

— Лелдорин — каза Се’недра, като се надяваше да прикрие смущението му. — Искам да изляза и да проверя войските. Ще ме придружиш ли?

— Разбира се, ваше величество — съгласи се младият астурианец и бързо се изправи.

— Добра идея — съгласи се Родар. — Окуражи ги малко, Се’недра. Те извървяха дълъг път и вероятно са загубили борбения си дух.

Братовчедът на Лелдорин Торасин, облечен в черния си жакет, също стана и заяви:

— Ще ви придружа, ако може. — После се ухили дръзко на крал Кородулин и добави: — Астурианците са добри конспиратори, но твърде слаби стратези, така че вероятно няма да мога да добавя нищо към обсъждането.

Кралят на Арендия се усмихна на забележката на младия мъж.

— Устат си, млади Торасине, но мисля, че не си толкова ревностен враг на короната на Арендия, колкото се преструваш.

Торасин се поклони изискано, все така усмихнат. А като излязоха от палатката, каза на Лелдорин:

— Започвам почти да харесвам този човек — стига да не говореше толкова префърцунено.

— Не е чак толкова лошо като свикнеш — отвърна Лелдорин.

— Ако имах някоя приятелка красива като лейди Ариана, нямаше да имам нищо против да ми говори така — усмихна се Торасин. После се огледа дяволито и каза: — Коя войска бихте искали да окуражите, ваше величество?

— Нека посетим вашите астуриански съотечественици — заяви Се’недра. — Не мисля, че бих ви взела в мимбратския лагер… освен ако не ви вземат мечовете и не ви залепят устите.

— Нямате ни доверие, така ли? — попита Лелдорин.

— Просто ви познавам — отговори тя и вирна глава. — Къде лагеруват астурианците?

— Натам — отговори Торасин и посочи южния край на лагера.

Вятърът разнасяше миризма на готвено от сендарските полеви кухни и това напомни на принцесата за нещо. Вместо да обиколи астурианските палатки набързо, тя установи, че съвсем целенасочено търси някого.

Откри Ламер и Детон, които тъкмо привършваха да се хранят пред една дрипава палатка. Двамата крепостни селяни се бяха присъединили към армията в покрайнините на Воу Вейкюн. И двамата изглеждаха по-добре нахранени, отколкото първия път, когато ги бе видяла, и вече не бяха облечени в дрипи. Щом я видяха, те станаха и несръчно се поклониха.

— Е, приятели — попита тя, ката се опита да им спести формалностите, — как намирате военния живот?

— Няма от какво да се оплачем, ваше величество — отговори Детон почтително.

— Освен от непрекъснатото ходене — добави Ламер. — Не знаех, че светът е толкова голям.

— Дадоха ни ботуши — каза Детон и вдигна единия си крак, та тя да види ботуша му. — Отначало бяха малко твърди, но сега всичките ни пришки заздравяха.

— Получавате ли достатъчно храна? — попита тя.

— Много. — каза Ламер. — Сендарите дори я приготвят за нас. Знаете ли, че в кралствата на сендарите няма крепостни селяни, господарке? Това не е ли удивително? Това кара човек да се позамисли.

— Така е, наистина — съгласи се Детон. — Те отглеждат какво ли не, за всички има достатъчно ядене, дрехи, къщи, в които да живеят, и няма нито един крепостен селянин в цялото кралство!

— Виждам, че са ви дали и снаряжение — каза принцесата.

Ламер кимна и свали шлема си.

— Има стоманени пластинки, които предпазват човек от нараняване на главата — каза той. — Още щом пристигнахме, ни строиха и дадоха на всеки по един шлем и по една от тези кожени туники.

— И по една кания и кама — каза Детон.

— Показаха ли ви как да ги използвате? — попита Се’недра.

— Все още не, ваше величество. — отговори Детон. — Засега се учим да стреляме с лък.

Се’недра се обърна към двамата си придружители и каза:

— Ще намерите ли някой, който да се погрижи за това? Искам да съм сигурна, че всеки знае поне как да се защитава.

— Ще се заемем с този въпрос, ваше величество. — отговори Лелдорин.

Един млад крепостен селянин седеше с кръстосани крака край съседната палатка и свиреше на флейта. Се’недра беше чувала най-добрите музиканти на света в двореца в Тол Хонет, но флейтата на крепостното момче разчувства сърцето й и я просълзи. Мелодията се извисяваше към лазурното небе като песента на освободена чучулига.

— Колко изящно! — възкликна тя.

Ламер кимна, после каза:

— Не разбирам много от музика, но според мен момчето свири много добре. Жалко, че не е наред с главата.

— Какво имаш предвид?

— То е от някакво село в южната част на арендската гора. Много бедно село, и лордът бил много жесток с крепостните си селяни. Момчето е сираче и му било наредено да наблюдава кравите. Веднъж едно животно се изгубило и го пребили почти до смърт. Оттогава не може да говори.

— Как се казва?

— Май никой не знае — отговори Детон. — Наобикаляме го, за да се грижим за него, да сме сигурни, че е нахранено и има къде да спи. Нищо друго не можем да направим за него.

Лелдорин изхлипа. Се’недра се обърна и с изненада видя, че по сериозното лице на младия мъж се стичат сълзи.

Момчето продължи да свири, мелодията беше сърцераздирателна. Очите му срещнаха погледа на Се’недра.

Принцесата разбра, че званието и положението й притесняват двамата крепостни селяни. Беше се уверила, че са добре и че обещанието й към тях е спазено, а всъщност само това имаше значение.

Докато Се’недра, Лелдорин и Торасин вървяха към лагера на сендарите, изведнъж чуха викове иззад една голяма палатка.

— Ще го стоваря както си искам — свадливо викаше един мъж.

— Така задръстваш улицата — отговори другият.

— Улицата ли? — изсумтя първият. — Глупости! Това да не ти е град? Тук няма никакви улици.

— Виж, приятелю — обясни вторият мъж търпеливо, — трябва да прекараме оръжията оттук, за да ги занесем до главния склад за муниции. Така че, ако обичаш, не разтоварвай тук, за да мога да мина. Имам още много работа днес.

— Нямам намерение да приемам заповеди от сендар, който кара впряг, за да избегне сраженията. Аз съм войник.

— Така ли? — отвърна сендарът сухо. — И колко битки си виждал?

— Ще се бия, когато му дойде времето.

— Може да се окаже по-скоро, отколкото очакваш, ако не си махнеш каруцата от пътя ми. Ако трябва да слизам и да я местя сам, може да се ядосам.

— Ха, уплаши ме — отговори саркастично другият.

— Ще се махнеш ли от пътя?

— Не.

— Предупредих те, приятелю — каза примирено мъжът, който караше впряга.

— Ако докоснеш каруцата ми, ще ти счупя главата.

— Опитай де!

Последва шум от боричкане, чуха се няколко тежки удара.

— А сега стани и махни тези неща, както ти казах — каза мъжът. — Няма цял ден да се разправям с теб.

— Ти ме удари изневиделица — оплака се войникът.

— Искаш ли да видиш следващия удар?

— Добре де, стига. Ей сега ще махна всичко.

— Радвам се, че се разбрахме.

— Често ли се случват такива неща? — попита Се’недра.

— Някои от вашите войници изпитват нуждата да заплашват, ваше величество — засмя се Торасин. — А сендарските каруцари нямат време да слушат. Битките с юмруци и караниците са втората природа на тези грубияни, така че скандалите им с войниците винаги завършват по същия начин. Всъщност е доста възпитателно.

— Такива сте вие, мъжете! — сви устни Се’недра.

В лагера на сендарите срещнаха Дурник с двама младежи.

— Двама стари приятели — каза Дурник. — току-що пристигат с един шлеп с храна. Мисля, че сте срещали Рундориг, принцесо. Във фермата на Фалдор, когато я посетихме миналата зима.

Се’недра си спомняше Рундориг. Високият тромав младеж, който щеше да се жени за възлюбената на Гарион от детството му, Зубрет. Тя го поздрави сърдечно и нежно, като му напомни, че са се срещали. Арендският произход на Рундориг задвижи мисълта му твърде бавно. Не можеше да се каже същото за приятеля му обаче. Дурник го представи като Доруун, друг приятел на Гарион от юношеството му. Доруун беше дребен и жилав, с изпъкнала адамова ябълка и леко изцъклени очи. Езикът му просто не спираше и беше малко трудно човек да следи мисълта му. Умът му прескачаше от идея на идея, устата му препускаше безспир, като се опитваше да следва мисълта.

— Доста стръмен беше пътят в планината, ваше благородие — отговори той на въпроса й за пътуването от Сендария. — Човек би си помислил, че когато се прави път, трябва да се избират по-равните участъци, но толнедранците, изглежда, се прехласват по правите линии. Само че това не винаги е най-лесният път. И защо ли са такива?

Фактът, че самата Се’недра е толнедранка, изглежда, не беше съобщен на Доруун.

— Вървели сте по Големия северен път? — попита го тя.

— Да, докато не стигнахме до едно място, наречено Алдурфорд. Смешно име, нали? Въпреки че има смисъл, ако се позамислиш. Но това беше след като напуснахме планините, където ни атакуваха мургите. Никога не сте виждали такова сражение.

— Мурги? — попита Се’недра рязко, като се опитваше да спре препускащите му мисли.

Той кимна нетърпеливо.

— Мъжът, който отговаряше за каруците, та той има много добър приятел от Мурос. Мисля, че така каза… От Мурос ли каза, че идва, Рундориг? Или може би беше Камаар, не знам защо винаги ги обърквам. За какво говорех?

— За мургите — намеси се Дурник услужливо.

— О, да. И така, мъжът с каруците каза, че преди войната в Сендария имало много мурги. Престрували се, че са търговци, но всъщност били шпиони. Когато войната започнала, всички се качили горе в планината и сега излизат от горите и се опитват да нападнат каруците ни с муниции. Но ние бяхме подготвени за това, нали, Рундориг? Рундориг удари един от мургите с една тояга, направо го смъкна от коня му. Хоп! Просто ей така! — Доруун направи кратка пауза, усмихна се и след това отново задърдори, като описваше несвързано и непоследователно пътуването им от Сендария.

Принцеса Се’недра беше странно развълнувана от срещата с двамата стари приятели на Гарион. Още повече, че почувства огромно бреме от отговорност, когато разбра, че се е докоснала почти до всеки човек на запад с кампанията си. Беше разделила съпрузи от съпругите им и бащи от децата им. Беше повела обикновени мъже, които никога не са стигали по-далеч от съседното село, на хиляди левги, за да се бият във война, която вероятно дори не разбираха.

На следващата сутрин предводителите на армията изминаха останалите няколко левги до основите на укреплението. Когато стигнаха до върха, Се’недра дръпна рязко поводите на Ноубъл и зяпна от изумление, като видя за първи път източното укрепление. Беше невъзможно! Нищо не можеше да бъде толкова огромно! Черната канара над тях беше като огромна вълна, замръзнала завинаги на границата между Изтока и Запада, и видимо затваряше пътя и в двете посоки. Приличаше на символ на разделянето на света на две части, нещо, което вероятно не можеше да бъде поправено, така както тази канара не можеше да бъде срината.

Когато се приближиха, Се’недра забеляза много оживени действия от двата края на укреплението и по горния край на стената също. Дебели корабни въжета висяха отгоре, а в подножието на големите канари имаше сложно вплетени скрипци.

— Защо скрипците са на дъното? — попита крал Анхег подозрително.

Крал Родар сви рамене.

— Откъде да знам? Не съм инженер.

— Слушай, ако се държиш по този начин, няма да позволя на хората ти да докоснат и един мой кораб, докато някой не ми каже защо скрипците са долу, вместо горе.

Крал Родар въздъхна и кимна на инженера, който педантично смазваше една грамада от скрипци.

— Имаш ли подръка скица на такелажа? — попита едрият монарх изпръскания със смазка работник.

Инженерът кимна, извади изпод туниката си навит лист от суров пергамент и го подаде на краля. Родар го погледна и на свой ред го подаде на Анхег.

Анхег се вгледа в сложната рисунка, като се мъчеше да проследи коя линия къде отива, и което беше по-важно, защо отива там.

— Не мога да разгадая това — оплака се той.

— Нито пък аз — отвърна Родар любезно. — Но ти искаше да знаеш защо скрипците са долу вместо горе. Скицата ти показва защо.

— Но аз не мога да я разчета.

— Нямам вина за това.

Един камък, голям колко половин къща и омотан с въжета, се издигна величествено покрай канарата.

— Трябва да признаеш, че е внушително, Анхег — каза Родар. — Особено като отбележиш, че цялата скала е повдигната от тези осем коня ето тук, с помощта на този лост, разбира се. — И той посочи друг огромен камък, който също толкова величествено се спускаше от горния край на укреплението.

Анхег хвърли поглед на двете скали и попита:

— Дурник, знаеш ли как действа всичко това?

— Да, крал Анхег — отвърна ковачът. — Разбирате ли, еднаквата тежест балансира…

— Моля те, не ми обяснявай — каза Анхег. — Щом някой, когото познавам и на когото имам доверие, разбира, всичко е наред. Всъщност това е по-важно.

По-късно същия ден първият черекски кораб беше вдигнат до горния край на укреплението. Крал Анхег наблюдава начина на действие една-две минути, след това потрепна, обърна се и измърмори на Барак:

— Това е неестествено.

— Напоследък много често използваш този израз — отбеляза Барак.

Анхег се намръщи на братовчед си.

— Само казвам, това е всичко — каза Барак невинно.

— Не обичам промените, Барак. Те ме нервират.

— Светът върви напред, Анхег. Всеки ден нещо се променя.

— Това не означава непременно, че трябва да ми харесва. Мисля, че ще отида до палатката да пийна нещо.

— Искаш ли компания? — предложи Барак.

— Мислех, че искаш да стоиш наоколо и да гледаш как се променя светът.

— Това може да стане и без моето наблюдение.

— И вероятно ще стане — добави Анхег навъсено. — Добре, хайде да тръгваме. Не искам повече да гледам това.

Глава 11

Маясерана, кралицата на Арендия, беше замислена. Седеше с бродерията си в голямата слънчева детска стая високо във Воу Мимбре. Невръстният й син, наследникът на Арендия, гукаше в люлката си и си играеше с наниз ярки мъниста, подарък от наследника на Драсния. Маясерана никога не беше срещала кралица Порен, но споделеният опит на майчинството я караше да се чувства много близка с красивата дребна блондинка от далечното северно кралство.

До кралицата седеше Нерина, баронесата на Воу Ебор. Двете дами бяха облечени в кадифе — кралицата в тъмномораво, а баронесата в светлосиньо, и носеха високи цилиндрични шапки, символ на мимбратската аристокрация. В другия край на детската стая един възрастен музикант свиреше нежна тъжна мелодия.

Баронеса Нерина изглеждаше още по-меланхолична от кралицата. Кръговете под очите й ставаха все по-тъмни и по-големи и откакто мимбратските рицари се присъединиха към армията на Се’недра, тя се усмихваше изключително рядко. Сега въздъхна и остави бродерията си настрана.

— Унинието на сърцето ти отеква във въздишката ти, Нерина — каза кралицата мило. — Не мисли само за опасности и раздели, защото това ще сломи напълно духа ти.

— Научете ме как да прогонвам безпокойството, ваше величество — отговори Нерина. — Защото изпитвам крайна нужда от подобен урок. Сърцето ми се е свило под бремето на грижите и макар че се опитвам да ги контролирам, мислите ми като непокорни деца винаги се връщат към страшната опасност, която грози отсъстващия ми съпруг и нашия скъп приятел.

— Може би ще се утешиш като ти известя, че твоето бреме е споделено от всяка жена в страната ни, Нерина.

Нерина отново въздъхна.

— Все пак моето безпокойство е породено от други обстоятелства. Другите дами непоколебимо са отдали чувствата си на един възлюбен и могат да дръзнат да се надяват, че той ще се върне невредим от ужасната война, но аз, която обичам двама, не мога да открия никаква причина за такъв оптимизъм. Вероятно ще загубя поне един, а тази перспектива съкрушава сърцето ми.

Имаше известно достойнство в начина, по който Нерина приемаше любовта си към двамата мъже. Двете чувства се бяха вплели в сърцето й и бяха станали неделими. По време на един моментен проблясък на проницателност Маясерана разбра, че в основата на трагедията, която беше превърнала Нерина, съпруга й и сър Мандорален в тъжна легенда, лежи раздвоеното сърце на баронесата. Ако Нерина можеше да обича единия малко повече от другия, трагедията щеше да свърши, но любовта беше така прецизно уравновесена между съпруга й и сър Мандорален, че беше достигнала точката на абсолютно равновесие.

Кралицата въздъхна. Раздвоеното сърце на Нерина сякаш олицетворяваше разделената Арендия, но въпреки че нежното сърце на страдащата баронеса можеше да остане завинаги така, Маясерана беше твърдо решена да направи последни усилия да изглади противоречията между Мимбре и Астурия. С тази цел тя беше привикала в двореца делегация от изявените предводители на бунтарския север от името, което доста рядко й се налагаше да използва, а именно херцогиня на Астурия. Според нейните наставления астурианците бяха съставили списък от неправди и спорове, които тя трябваше да разреши.

По-късно в същия слънчев следобед Маясерана седна сама на двойния трон на Арендия, силно притеснена от празното място до себе си.

Предводител на групата на астурианската аристокрация беше граф Релдеген, висок слаб мъж със сива като желязо коса, който вървеше с помощта на дебел бастун. Релдеген носеше пищна зелена роба, черни панталони и също като всички останали мъже от делегацията — меч. Фактът, че астурианците влизаха въоръжени в присъствието на кралицата, беше породил известни противоречия, но Маясерана беше отказала да се вслуша в съветниците си.

— Милорд Релдеген — поздрави кралицата астурианеца, който накуцваше към трона.

— Ваше височество — отговори той с поклон.

— Ваше величество — поправи го един мимбратски придворен възмутено.

— Нейно височество ни привика като херцогиня на Астурия — заяви уверено Релдеген на придворния. — Тази титла предизвиква по-голямо уважение у нас, отколкото другата.

— Господа, моля ви — каза кралицата строго. — Прити, нека да не започваме с враждебни чувства. Целта ни е да проучим възможностите за мир. Умолявам ви, лорд Релдеген, говорете по същество. Разкрийте причината, която така вледени сърцето на Астурия. Говорете открито, милорд, без страх, че ще бъдете наказан за думите си. — Тя погледна строго съветниците си. — Това е наша заповед и никой няма да бъде подведен под отговорност за това, което ще каже тук.

Мимбратите се намръщиха, астурианците ги огледаха изпод вежди.

— Ваше височество — започна Релдеген. — Основното ни оплакване се основава на естествения факт, че нашите мимбратски повелители отказват да признаят титлите ни. Титлата е нещо, което няма никаква стойност, наистина, но тя носи в себе си отговорност, която ни беше отнета. Повечето от нас, тук присъстващите, са безразлични към привилегиите на ранга, но ние ревностно страдаме за отказаната ни възможност да изпълняваме задълженията си. Най-даровитите ни мъже са принудени да пропиляват живота си в безделие и ако ваше височество позволи да изтъкна, тази загуба ощетява Арендия дори повече от нас самите.

— Добре казано, милорд — измърмори кралицата.

— Може ли да отговоря, ваше величество? — попита белобрадият барон на Серин.

— Разбира се, милорд — отвърна Маясерана. — Нека бъдем непринудени и откровени.

— Титлите на астурианските господа са техни, стига да ги поискат — заяви баронът. — В продължение на пет века короната изчакваше да положат задължителната клетва за вярност. Никоя титла не може да бъде отстъпена или призната, докато притежателят й не положи клетва за вярност към короната.

— За нещастие, милорд — каза Релдеген, — не можем да се закълнем. Клетвите към нашия предшественик, херцога на Астурия, са все още в сила и ние сме обвързани с тях.

— Астурианският херцог, за когото говорите, е умрял преди петстотин години — напомни възрастният барон.

— Но родословието му не е умряло с него — изтъкна Релдеген. — Нейно височество е негова потомка и клетвата ни за вярност е все още в сила.

Кралицата изгледа първо единия, след това другия.

— Умолявам ви — каза тя, — поправете ме, ако съм разбрала грешно думите ви. Означава ли това, което току-що чух, че Арендия е била разделена в продължение на половин хилядолетие от някакви древни правила?

Релдеген сви устни замислено.

— Да, ваше височество, изглежда, това е същността на проблема.

— Петстотин години кръвопролития и борби заради технически подробности?

Граф Релдеген я погледна с безпомощно недоумение, после се усмихна и каза лукаво:

— Това е съвсем по арендски, нали?

Старият барон на Воу Серин го стрелна с бърз поглед, след това и той започна да се хили.

— Умолявам ви, милорд Релдеген, заключете това откритие в сърцето си, за да не станем всички предмет на всеобщ смях. Нека не засилваме подозрението, че жалката ни глупост е най-типичната ни черта.

— Защо този абсурд не беше открит по-рано? — попита Маясерана.

Граф Релдеген сви тъжно рамене.

— Предполагам, защото астурианците и мимбратите не си говорят, ваше височество. Винаги сме предпочитали да се сбием.

— Ясно — каза кралицата твърдо. — Какво се изисква за да се оправи тази противна бъркотия?

Граф Релдеген се вгледа в барона, после каза:

— Вероятно прокламация.

Старият мъж кимна замислено.

— Нейно величество може да ви освободи от предишната ви клетва. Не е обичайна практика, но има прецеденти.

— И всички да се закълнем във вярност пред нея като кралица да Арендия?

— Да, това, изглежда, ще задоволи всички изисквания за честност и коректност.

— Но аз съм си същият човек, нали? — отбеляза кралицата.

— Технически не сте, ваше величество — обясни баронът. — Херцогинята на Астурия и кралицата на Арендия са отделни същества. В действителност вие сте две личности в едно тяло.

— Това е още по-объркано, господа — отбеляза Маясерана.

— Вероятно по тази причина никой не го е забелязал по-рано, ваше височество — каза Релдеген. — И двамата, вие и съпругът ви, имате по две титли и по две отделни формални самоличности.

Усмихна се бързо, после лицето му стана сериозно и той прибави:

— Това няма да промени нещата толкова бързо, ваше височество. Разногласията между Мимбре и Астурия са толкова дълбоко вкоренени, че ще трябва да се сменят поколения преди да се изличат.

— Ще се закълнете ли в преданост на съпруга ми? — попита кралицата.

— Като крал на Арендия, да, като херцог на Мимбре — никога.

— Като за начало е добре, милорд. Нека тогава се занимаем с тази прокламация. Нека с мастило и с пергамент да превържем зейналата рана на горката Арендия.

Ран Боруни XXIII-ти бе прекарал почти целия си живот в императорския дворец в Тол Хонет. Редките му пътувания до главните градове на Толнедра в по-голямата си част бяха в затворени карети. Беше самата истина, че Ран Боруни никога не беше изминавал пеша и една миля в живота си, а човек, който никога не е вървял една миля, няма реална представа за разстоянията. От самото начало съветниците му изгубиха надежда, че това може да се промени.

Предложението, което най-после разреши трудността, дойде от твърде изненадващ източник: от един възпитател на име Джийбърс, който едва се беше измъкнал от затвора миналото лято. Сега маестро Джийбърс правеше всичко колебливо. Сблъсъкът му с императорското недоволство бе потушил завинаги надутото самочувствие, което някога помрачаваше характера му. Някои негови познати с изненада откриваха, че вече дори харесват оплешивяващия мършав мъж.

Маестро Джийбърс беше изтъкнал, че императорът би могъл да разбере за какво става въпрос само ако види нещата в действителност. Като всички много добри идеи, които се появяваха от време на време в Толнедра, тази веднага излезе извън контрол. Цял акър императорски земи беше превърнат в точно копие на пограничния регион на източна Алгария и противоположните пространства на Мишрак ак Тул. За да се даде цялостна перспектива, в операцията бяха въвлечени няколко оловни фигурки, големи по един пръст.

Ран Боруни веднага заяви, че би искал да има повече оловни фигурки, за да си представи ситуацията по-картинно, и така в Тол Хонет се роди нова индустрия. До вечерта оловото стана дефицитно.

За да вижда по-добре полето, императорът всяка сутрин се изкачваше на високата трийсет стъпки кула, изградена специално за целта. Оттук, с помощта на един гръмогласен сержант от императорската стража, Ран Боруни разгръщаше пряко подчинените си полкове пехота и конница в точно съответствие с последните съобщения от Алгария.

Генералната свита беше пред масово напускане. В по-голямата си част това бяха мъже на напреднала възраст, които трябваше да придружават императора до върха на кулата всяка сутрин, което означаваше дълго изнурително катерене. Всички те опитаха по различно време да обяснят на дребния мъж с голям нос, че могат да виждат също толкова добре и от земята, но Ран Боруни не им обърна внимание.

— Морин, той ни убива — оплака се горчиво един едър генерал на императорския шамбелан. — По скоро бих отишъл на война, отколкото да изкачвам тази стълба по четири пъти на ден.

— Премести драснианските копиеносци четири крачки наляво — извика високо сержантът от върха на кулата и една дузина мъже на земята започнаха да пренареждат малките оловни фигури.

— Всички трябва да работим според нарежданията на нашия император — отговори философски лорд Морин.

— Не ви виждам да изкачвате стълбата — обвини го генералът.

— Императорът е избрал друга работа за мен — каза Морин доста самодоволно.

Същата вечер изтощеният дребен император се отпусна в леглото си.

— Много е вълнуващо, Морин — промърмори той сънливо, като стискаше до гърдите си украсената с кадифе кутия, в която имаше златни фигури, представляващи Се’недра, Родар и останалите предводители на армията. — Но е и доста изморително.

— Да, ваше величество.

— Непрекъснато има толкова много неща, които трябва да свърша…

— Това е същността на командването, ваше величество — отбеляза Морин.

Но императорът вече спеше.

Лорд Морин взе кутията от ръцете му, внимателно придърпа завивките около раменете на спящия мъж и каза нежно:

— Спи, Ран Боруни. Утре пак ще си играеш на войници.

Евнухът Сади напусна двореца в Стис Тор през тайната врата зад жилищата на робите, която излизаше на запуснатата задна улица, спускаща се към пристанището. Беше изчакал да престане проливният следобеден дъжд и се беше преоблякъл в дрипаво облекло на докер. Придружаваше го едноокият отровител Айсус, също предрешен. Мерките за безопасност на Сади бяха обичайни — освен избора на Айсус за придружител. Отровителят не беше член на кралската стража или личната охрана на Сади, но благоприличието беше последната грижа при тази следобедна акция. Айсус беше неподкупен и беше известен с непоколебимата си лоялност към този, който в момента му плаща.

Двамата минаха по измитата от дъжда улица, влязоха в един бордей, посещаван от бедняци, и си проправиха път през шумната кръчма към лабиринта на спалните в дъното, където се осигуряваха други забавления. В края на гнусния вонящ коридор една слаба жена, чийто ръце бяха покрити от китките до лактите с евтини гривни, посочи, без да пророни нито дума, една белязана врата, после се обърна и изчезна в друга.

Зад вратата имаше мръсна стая с легло, на което лежаха два комплекта облекло, вмирисани на сол и катран. На пода стояха две големи халби топла бира. Без да проронят дума, Сади и Айсус се преоблякоха. После Айсус извади две перуки и два комплекта изкуствени мустаци изпод изцапаната възглавница.

— Как могат да пият това? — попита Сади, като помириса едната халба и сбръчка нос.

Айсус сви рамене.

— Алорните имат странен вкус. В края на краищата не си длъжен да я пиеш, Сади. Напръскай дрехите си с нея. Драснианските моряци разливат много бира, когато търсят развлечения. Как изглеждам?

Сади го стрелна с бърз поглед и отговори:

— Смешно. Всъщност коса и брада не ти отиват, Айсус.

Айсус се усмихна.

— И твоите изглеждат съвсем не на място. — Той сви рамене и внимателно разля бира по предницата на напръсканата с катран туника. — Предполагам, че изглеждаме като драснианци или поне миришем като тях. Закрепи брадата си малко по-здраво и да тръгваме преди да е спрял дъждът.

— През задната врата ли ще излезем?

Айсус поклати глава.

— Ако някой ни преследва, ще наблюдава точно нея. Ще си тръгнем като драсниански моряци.

— Как по-точно?

— Споразумях се да бъдем изгонени.

Сади никога в живота си не беше гонен отникъде, така че преживелицата не му се стори особено вълнуваща. Двамата плещести главорези, които безцеремонно ги изхвърлиха на улицата, се отнесоха малко грубо към тях и Сади получи няколко драскотини и ожулвания.

Айсус се олюля и започна да сипе проклятия към затворената врата, след това залитна и изтегли Сади от калта. Заедно се заклатиха като пияни по улицата към драснианската територия. Двамата мъже, които стояха пред входа, когато ги изхвърлиха от кръчмата, не се помръднаха, за да ги проследят.

Щом навлязоха в драснианската територия, Айсус пое бързо към къщата на Дроблек, драснианския пристанищен началник. Пуснаха ги веднага и ги заведоха до слабо осветена, но уютна стая, където извънредно дебелият Дроблек седеше и се потеше. С него беше граф Мелгон, аристократичният посланик на Толнедра.

— Доста оригинално облекло за главния евнух на Салмисра — отбеляза граф Мелгон, щом Сади свали перуката и изкуствените си мустаци.

— Само за заблуда — отговори Сади. — Не исках точно тази среща да стане общо достояние.

— Може ли да му се има доверие? — попита Дроблек, като посочи Айсус.

Изражението на Сади стана причудливо.

— Може ли да ти се има доверие, Айсус? — попита той.

— Платил си ми до края на месеца — сви рамене Айсус. — След това ще видим. Може да получа по-добро предложение.

— Виждате ли? — каза Сади на двамата мъже. — Може да му се вярва до края на месеца, колкото и на всеки друг в Стис Тор. Забелязал съм нещо за Айсус — той е обикновен, не много сложен човек. Подкупиш ли го, остава си подкупен завинаги. Нещо като професионална етика.

Дроблек изсумтя кисело.

— Мислиш ли, че можем да преминем към съществената част? Защо трябваше да преминеш през всички тези неприятности, за да уредиш срещата? Защо просто не ни привика в двореца?

— Скъпи ми Дроблек — промърмори Сади. — Знаеш, че дворецът гъмжи от интриги. Бих предпочел това, което става между нас, да остане повече или по-малко поверително. Става дума за нещо съвсем просто. Пратеникът на Таур Ургас ми направи предложение.

Двамата го наблюдаваха без никакъв признак на изненада.

— Разбирам, че вече сте известени.

— Не ни подценявай, Сади — каза граф Мелгон.

— В момента водя преговори с новия посланик от Рак Госка — спомена Сади.

— Това не е ли третият посланик за това лято? — попита Мелгон.

Сади кимна.

— Изглежда, мургите са особено податливи към определени маларии, които изобилстват в тресавищата.

— Забелязахме това — каза Дроблек сухо. — Каква е прогнозата ти за продължителността на доброто здравословно състояние на сегашния посланик?

— Не вярвам да е с по-голям имунитет от съотечествениците си. Вече започна да чувства известно неразположение.

— Може би ще бъде късметлия и ще оцелее — предположи Дроблек.

— Не е много вероятно — каза Айсус с грозна усмивка.

— Склонността на мургските посланици да умират неочаквано успя да проточи преговорите — продължи Сади. — Бих искал, господа, да осведомите крал Родар и император Ран Боруни, че тези отлагания вероятно ще продължат.

— Защо? — попита Дроблек.

— Искам те да разберат и оценят усилията ми в настоящата кампания срещу ангаракските кралства.

— Толнедра не участва в тази кампания — заяви Мелгон бързо.

— Разбира се — усмихна се Сади.

— Колко далече възнамеряваш да стигнеш, Сади? — попита Дроблек любопитно.

— Зависи от това кой побеждава във всеки момент — отговори Сади изискано. — Ако кампанията на риванската кралица на изток започне да изпада в затруднения, подозирам, че епидемията ще утихне и мургските пратеници ще престанат да умират толкова бързо. В такъв случай ще трябва да се приспособя към Таур Ургас.

— Не намираш ли, че това е долно, Сади? — попита Дроблек язвително.

— Ние сме долни хора, Дроблек — сви рамене Сади. — Но оцеляваме. Това е посредническо умение за слаба нация, която стои между две основни сили. Кажи на Родар и Ран Боруни, че ще избягвам мургите, докато нещата се развиват в тяхна полза. Искам и двамата да са наясно със задълженията си към мен.

— Ще ги уведомиш ли, когато се наканиш да промениш позицията си? — попита Мелгон.

— Разбира се, че не — отговори Сади. — Аз съм порочен, Мелгон. Не съм глупак.

— Ти не действаш като съюзник, Сади — каза Дроблек.

— Никога не съм се и преструвал на такъв. Грижа се за себе си. В момента моите и вашите интереси случайно съвпадат, това е всичко. Но все пак очаквам да запомнят помощта ми.

— Опитваш се да играеш двойна игра, Сади — обвини го Дроблек направо.

— Знам — усмихна се Сади. — Отвратително, нали?

Черекската кралица Ислена беше в абсолютна паника.

Този път Мерел бе отишла твърде далеч. Съветът, който бяха получили от Порен, изглеждаше съвсем добър — наистина беше породил възможността за брилянтен удар, който щеше да обезоръжи веднъж завинаги Гродег и култа на Мечката. Въображаемата перспектива от безпомощния гняв, в който щеше да изпадне вбесеният жрец, доставяше на кралицата истинско удоволствие. Като много хора, кралица Ислена намираше удоволствие във въображаемите триумфи. Победите във въображението не носят никакви рискове и конфронтация с враговете и винаги завършват задоволително. Ако зависеше от нея, Ислена вероятно би се примирила със ситуацията.

Мерел обаче беше доста по-взискателна. Планът, разработен от дребничката кралица на Драсния, беше добър, но страдаше от един недостатък — нямаше достатъчно мъже, които да го доведат до успешен край. Съпругата на Барак обаче беше открила надежден съюзник и го беше въвела в кръга на кралицата. Една група мъже не бяха заминали с Анхег до Алгария — главно защото не бяха от най-добрите моряци. Под влияние на Мерел у кралицата на Черек внезапно се появи непреодолима страст към лова. В гората, далеч от любопитните уши, бяха обсъдени всички детайли на планирания удар.

— Когато убиваш змия, първо отрязваш главата й — изтъкна ловецът Торвик, докато тримата с Мерел и Ислена седяха на една горска поляна, а хората му се щураха из гората, за да приберат дивеча. Уловът щеше да увери всички в двореца, че Ислена е прекарала един доста тежък ден.

— Не се постига много, ако просто режеш парчета от опашката — продължи широкоплещестият ловец. — Всъщност култът на Мечката не е съсредоточен само на едно място. С малко късмет можем да ударим всички важни членове, пребиваващи във Вал Алорн, с един замах. Това би трябвало да разгневи достатъчно змията, за да я принуди да си подаде главата. После ще е много лесно да я отсечем.

Използваната от Торвик терминология накара кралицата да потръпне. Тя не беше съвсем сигурна, че прошареният лесничей говори символично.

Сега всичко беше приключило. Торвик и ловците му се бяха промъкнали тихо през тъмните улици на Вал Алорн през нощта, прибраха спящите членове на култа на Мечката и ги отведоха на малки групи до пристанището. След това ги заключиха в трюмовете на чакащите кораби. Поради дългогодишния си опит ловците бяха изключително прецизни при подбирането на плячката. До сутринта единствените членове на култа на Мечката, останали в града, бяха висшият жрец на Белар и десетина по-низши жреци, които пък бяха заключени в храма.

Кралица Ислена седеше на трона, пребледняла и разтреперана. Носеше лилавата си рокля и златната корона и държеше скиптър — този атрибут на властта имаше подходящо тегло и евентуално можеше да се използва като оръжие. А Ислена беше уверена, че критичният момент се кани да я връхлети.

— Ти си виновна за всичко, Мерел — обвини тя русата си приятелка. — Ако беше оставила нещата да следват своя естествен ход, нямаше да се озовем в тази бъркотия.

— А по всяка вероятност в още по-голяма — отговори Мерел равнодушно. — Стегни се, Ислена. Стореното е сторено, не можеш да го върнеш назад.

— Гродег ме ужасява — избърбори Ислена.

— Той няма да е въоръжен. Не може да те нарани.

— Аз съм просто една слаба жена — потръпна Ислена. — Ще се разкрещи с ужасния си глас и ще се разтреперя.

— Не бъди толкова страхлива, Ислена, — озъби се Мерел. — Точно тази твоя предпазливост доведе Черек до това бедствие. Всеки път, когато Гродег ти повишеше тон, ти му даваше всичко, което поиска, само защото се страхуваш от подобен тон. Дете ли си? Толкова много ли те плашат крясъците?

— Самозабравяш се, Мерел — разгневи се внезапно Ислена. — В края на краищата аз съм кралица.

— Тогава, за бога, бъди кралица. Престани да се държиш като някаква изплашена прислужничка. Седни на трона и се изправи все едно че имаш желязо в гръбнака… и разтъркай бузите си. Бледа си като платно.

Лицето на Мерел стана сериозно.

— Чуй ме, Ислена — каза тя. — Ако забележа и най-малкия намек, че започваш да се поддаваш, ще накарам Торвик да забие копието си в Гродег направо тук, в тронната зала.

— Няма да го направиш — възкликна Ислена. — Не можеш да убиеш жрец.

— Той е човек като всички останали — заяви Мерел рязко. — Ако забиеш копие в корема му, ще умре.

— Дори Анхег не би посмял да стори такова нещо.

— Аз не съм Анхег.

— Ще бъдеш прокълната.

— Не се страхувам от проклятия.

Торвик влезе в тронната зала, като небрежно стискаше в ръка огромно копие за глигани.

— Идва — съобщи той лаконично.

— О, боже! — потръпна Ислена.

— Престани! — озъби й се Мерел.

Гродег влезе в тронната зала. Беше почервенял от гняв. Бялата му роба беше намачкана, като че ли я беше наметнал набързо, а бялата му коса и брадата му бяха разрошени.

— Ще говоря насаме с кралицата! — заяви той още от вратата.

— Това ще реши кралицата, а не ти, Гродег — уведоми го хладно Мерел.

— От името на кралската власт ли говори съпругата на графа на Трелхайм? — обърна се Гродег към Ислена.

Кралицата трепна, после погледна Торвик, който стоеше точно до високия жрец. Копието, което стискаше в ръката си, й се стори ужасно дълго.

— Успокой се, почитаеми Гродег — каза кралицата, внезапно убедена, че животът на разярения жрец зависи не само от думите й, но и от тона й. Беше уверена, че и при най-малкото трепване Мерел ще даде знак и Торвик ще забие широкото острие в гърба на Гродег.

— Искам да останем насаме — повтори Гродег упорито.

— Не.

— Не? — изкрещя той невярващо.

— Чу ме, Гродег — каза тя. — И престани да крещиш. Чувам прекрасно.

Той се втренчи в нея за момент, после бързо се съвзе и попита:

— Защо всички мои хора са били арестувани?

— Не са арестувани — отговори кралицата. — Просто се записаха като доброволци, за да се присъединят към флотата на съпруга ми.

— Това е смешно! — изсумтя той.

— Мисля, че ще е по-добре да подбираш по-внимателно думите си, Гродег — каза Мерел. — Наглостта ти изчерпва търпението на кралицата.

— Наглост? — възкликна той. — Как смееш да ми говориш по този начин? — Той изгледа кралицата и гръмко каза: — Настоявам на лична аудиенция.

Гласът, който преди винаги я беше сплашвал, внезапно раздразни Ислена. Тя се опитваше да спаси живота на този идиот, а той продължаваше да й крещи.

— Гродег — каза тя с необичайна ледена нотка. — Ако ми извикаш още веднъж, ще ти запуша устата.

Очите му се разшириха от изненада.

— Няма какво да обсъждаме насаме — продължи кралицата. — Това, което остава, е да получиш инструкциите ми, които трябва да съблюдаваш безпрекословно. Според нашето решение ти ще се отправиш към пристанището, където ще се качиш на кораба, който изчаква, за да ви отведе до Алгария. Там ще се присъедините към силите на Черек в кампанията срещу ангараките.

— Отказвам! — отвърна язвително Гродег.

— Помисли внимателно, Гродег — измърка Мерел. — Кралицата ти отправи кралска заповед. Отказът може да бъде счетен за измяна.

— Аз съм висшият жрец на Белар — опита се да протестира Гродег, като очевидно изпитваше голяма трудност да говори по-тихо. — Няма да посмеете да ме натоварите на кораба като селянин, повикан на задължителна военна служба.

— Така ли мисли висшият жрец на Белар? — каза Торвик с измамно тих глас.

После наведе копието си, извади от торбичката на колана си брус и започна да точи и без това острото като бръснач острие. Звукът произведе моментален ефект върху Гродег.

— Ще отидеш на пристанището, Гродег — каза Ислена, — и ще се качиш на кораба. Ако не го направиш, ще се озовеш в тъмницата, където ще правиш компания на плъховете до завръщането на съпруга ми. Можеш да избираш: при Анхег или при плъховете. Решавай бързо. Започваш да ме отегчаваш. Направо ме отвращаваш.

Кралица Порен беше в детската стая и хранеше бебето си. От уважение към личността на кралицата тя не беше шпионирана докато кърмеше, обаче не беше сама. Джавълин, слабият началник на драснианската разузнавателна служба беше при нея. Беше облечен в слугинска рокля, а на главата си носеше боне. Изглеждаше изненадващо женствен в тези дрехи, които носеше без никаква следа от неудобство.

— Толкова много поклонници на култа ли има в разузнавателната служба? — попита кралицата малко слисана.

Джавълин, който седеше с гръб към нея, кимна.

— Страхувам се, че да, ваше величество. Трябваше да бъдем по-бдителни, но бяхме заети с други неща.

Порен се позамисли, докато люлееше сучещото бебе.

— Ислена действа вече, нали? — попита тя.

— Това е вестта, която получих тази сутрин — отговори Джавълин. — Гродег вече пътува към устието на река Алдур, а хората на кралицата бродят из околностите и прибират всеки член на култа.

— Ще ни навреди ли, ако изтласкаме тези хора от Боктор?

— Можем да се справим, ваше величество — увери я Джавълин. — Може би ще се наложи да ускорим дипломирането на сегашния клас в академията и да прекъснем практиката им, но ще се справим.

— Много добре тогава, Джавълин — реши Порен. — Натоварете всички и ги изведете извън страната. Открийте всички членове на култа и ги разпръснете. Искам да бъдат изпратени на най-мизерните служби, който можете да измислите, и не искам да са на по-малко от петдесет левги един от друг. Не приемам никакви извинения, внезапни болести и никакви оставки. Дайте на всеки един работа и се погрижете да я върши. Искам всички поклонници на култа да напуснат Боктор до свечеряване.

— Това ще бъде удоволствие за мен, Порен — каза Джавълин. — О, онзи надракски търговец се е върнал от Яр Надрак и пак иска да говори с вас за пасажа на сьомгата. Изглежда, проявява траен интерес към риболова.

Глава 12

Изкачването на черекската флота по източната стена отне цели две седмици и крал Родар видимо се ядосваше при всяка стъпка на операцията.

— Знаеше, че това ще ни отнеме време, Родар — каза Се’недра, докато той пухтеше и псуваше. — Защо се ядосваш толкова?

— Защото корабите са на открито, Се’недра — отвърна той сприхаво. — Няма никакъв начин да ги скрием, докато не ги изкачат на върха. Тези кораби са ключът към успеха на цялата ни кампания и ако някой случайно се досети какво става, ще ни се наложи да се изправим срещу всички ангараки, а не само срещу тулите.

— Прекалено много се тревожиш — каза тя. — Чо-Хаг и Кородулин правят всичко, което е по силите им, а Закат и Таур Ургас си имат други грижи.

— Сигурно е прекрасно да си толкова спокойна, без значение какво става наоколо — каза той саркастично.

— Не бъди груб, Родар — отвърна тя.

Генерал Варана, облечен в помпозната си толнедранска мантия, се клатушкаше насреща им и по лицето му личеше, че се кани да им предложи нещо ново.

— Варана! — избухна Родар. — Защо не си облечеш униформата?

— Защото съм тук на неофициално посещение, ваше величество — отвърна спокойно генералът. — Толнедра запази неутралитет, ако си спомняте.

— Това е измислица и всички го знаем много добре.

— Необходима измислица, трябва да признаете. Императорът все още поддържа дипломатически отношения с Таур Ургас и Закат. Това ще стане невъзможно, ако някой зърне толнедрански генерал да се мотае тук в униформа.

Той направи кратка пауза.

— Ще се обиди ли ваше величество, ако направя едно предложение?

— Зависи от предложението — отвърна троснато Родар, но веднага промени тона си и се извини. — Извинявай, Варана. Това забавяне ме изнервя. Какво имаш предвид?

— Мислех си дали не е по-разумно да изтеглите командването на върха. Вероятно ще искате всичко да е наред, когато пристигне пехотата.

Крал Родар се втренчи в черекския кораб, закрепен на ръба на скалата, и заяви:

— Няма да се кача на такова нещо, Варана.

— Съвсем безопасно е, ваше величество — увери го Варана. — Аз самият се качвах няколко пъти вече. Дори лейди Поулгара пое нагоре тази сутрин.

— Поулгара би могла да полети, ако нещо се обърка — каза Родар. — Аз не притежавам нейните способности. Представяш ли си каква огромна дупка ще направя в земята, ако падна от такава височина?

— Алтернативата е изключително изморителна, ваше величество. Има няколко клисури, които се спускат от върха. Изравнихме ги малко, за да могат да се движат конете, но все пак са много стръмни.

— Няма да ми навреди, ако се поизпотя малко.

— Както желае ваше величество.

— Ще ти правя компания, Родар — предложи весело Се’недра.

Той й хвърли подозрителен поглед.

— И аз не се доверявам особено на машините — призна тя. — Щом се преоблека, можем да тръгнем.

— Искаш да го направим днес? — попита монархът с печален глас.

— Защо да отлагаме?

— Мога да измисля поне десетина причини.

Думата стръмни се оказа доста мека за това, което ги очакваше. „Отвесни“ щеше да е доста по-точно определение. Наклонът правеше язденето абсолютно невъзможно, но от двете страни на пътеката бяха опънати въжета, които им помагаха при изкачването. Облечена в къса дриадска туника, Се’недра сменяше ръцете си по въжето със сръчността на катеричка. Крал Родар обаче се придвижваше доста по-бавно.

— Моля те, престани да стенеш, Родар — каза му тя, след като се катериха около час. — Мучиш като болна крава.

— Това не е честно, Се’недра — изхриптя той и спря, за да попие потта от лицето си.

— Не си спомням да съм обещавала, че ще съм честна — отвърна тя с игрива усмивка. — Хайде тръгвай, че ни чака още много път.

Тя се обърна и измина още петдесет метра нагоре.

— Не мислиш ли, че си малко разсъблечена? — изпухтя той неодобрително. — Истинските дами не показват толкова много краката си.

— Какво ми е на краката?

— Голи са.

— Не бъди такъв моралист. Така ми е удобно, а в момента нищо друго няма значение. Идваш ли, или оставаш тук?

Родар изстена отново.

— Не е ли време за обяд вече?

— Току-що обядвахме.

— Така ли? Забравил съм.

— Ти очевидно забравяш за последното ядене още преди да са изчистили трохите.

— Това е природата на дебелия човек, Се’недра — въздъхна той. — Последното хранене е история. Това, което има значение, е следващото.

Родар погледа тъжно стръмните скали пред тях и изстена отново.

— Идеята беше изцяло твоя — напомни му тя безжалостно.

Когато стигнаха до върха, слънцето беше ниско на запад. Докато крал Родар почти припадаше, принцесата се огледа любопитно. Укрепленията, издигнати на върха, изглеждаха огромни и внушителни. Стените бяха от пръст и камъни и бяха високи около трийсет стъпки. През една отворена порта принцесата успя да види още няколко по-ниски стени, пред които имаше изкопи с остри копия и трънаци. Внушителни наблюдателници се издигаха на равни разстояния по крепостните стени, а зад тях се виждаха палатките на войниците.

Фортовете гъмжаха от мъже, чиито дейности вдигаха облаци прах. Група алгари в лъскави доспехи влезе бавно през портата на красивите си коне. Малко по-късно се появиха мимбратски рицари. На копията им гордо се вееха знамена, копитата на конете им чаткаха по земята — рицарите имаха вид на войни, които търсят град за разрушаване.

Огромните хаспели на ръба на скалите скърцаха и се огъваха под тежестта на черекските кораби. Малко встрани от укрепените стени флотата очакваше последното си придвижване на около петдесет левги преди да се спусне във водите на река Марду.

Придружена от Дурник и Барак, Поулгара се приближи, за да поздрави принцесата и проснатия на земята крал на Драсния.

— Как беше изкачването? — попита Барак.

— Отвратително — изпухтя Родар. — Някой да има нещо за ядене? Току-що стопих поне пет килограма.

— Не личи — каза Барак.

— Подобни усилия не ти се отразяват добре, Родар — каза Поулгара на задъхания монарх. — Защо си толкова упорит?

— Защото изпитвам ужас от височините — отвърна Родар. — Готов съм да се изкача още десет пъти по същия път, само и само да избегна висенето във въздуха. Мисълта за празното пространство под краката ми ме кара да настръхвам.

Барак се засмя.

— Ще ми дадете ли нещо за ядене? — попита Родар умолително.

— Малко студено пиле? — предложи Дурник и му подаде добре изпечена пилешка кълка.

— Къде намерихте това пиле? — попита Родар и нетърпеливо се нахвърли върху кълката.

— Тулите носеха няколко — обясни Дурник.

— Тули ли? — попита Се’недра изненадано. — Какво правят тук тули?

— Предават се — отвърна Дурник. — Няколко села се появиха през последната седмица. Пристигат, сядат пред изкопите и чакат да ги заловим. Много са търпеливи. Понякога минават дни преди някой да намери време да отиде да ги арестува, но това май не ги притеснява.

— Защо искат да ги арестувате? — попита Се’недра.

— Тук няма кролими — обясни Дурник. — Няма жертвеници и остри ножове. Очевидно това им се струва достатъчно, за да се подложат на риска да бъдат пленени. Прибираме ги и им даваме работа по укрепленията. Те са доста добри работници, ако има кой да ги наблюдава.

— Това безопасно ли е? — попита Родар с пълна уста. — Сред тях може да има шпиони.

— Знаем. Но обикновено шпионите са кролими. Тулите не са толкова умни за това, така че кролимите трябва сами да се заемат с тази работа.

Родар спря да яде от изумление.

— Пускате кролими в крепостта?

— Не е толкова опасно — каза Дурник. — Тулите ги разпознават. Оставяме ги сами да се справят с проблема. Обикновено ги завеждат до ръба на скалата и ги бутват. Някои тули смятат обаче, че не е много приятно да пускат кролими върху мъжете, които работят долу, затова ги отвеждат от другата страна, където няма да притеснят никого, ако паднат. Много съобразителни хора са тези тули. Можеш дори да започнеш да ги харесваш след известно време.

— Носът ти е изгорял, Се’недра — обърна се Поулгара към малката принцеса. — Не се ли сети да си сложиш някаква шапка?

— От шапките получавам главоболие — сви рамене Се’недра. — Малко тен няма да ми навреди.

— Трябва да се грижиш за вида си, скъпа — изтъкна Поулгара. — Няма да изглеждаш много величествена с обелен нос.

— Не се тревожи, лельо Поулгара. Ти би могла да оправиш нещата, нали? Знаеш какво имам предвид.

Се’недра размаха ръка, сякаш правеше вълшебство. Поулгара й хвърли леден поглед.

Черекският крал Анхег се приближи, придружен от широкоплещестия регент на Рива, и учтиво попита Родар:

— Добре ли мина изкачването?

— Какво ще кажеш за един удар в носа? — попита го на свой ред Родар.

Крал Анхег се разсмя.

— О, май не сме в добро настроение — констатира той. — Току-що получих добри новини, които би трябвало да те зарадват.

— Писмо? — попита Родар и се изправи тромаво.

Анхег кимна.

— Изпратиха го, докато ти правеше упражненията си по клисурата. Не можеш да си представиш какво става там.

— Е, да видим.

— Просто няма да повярваш.

— Анхег, изплюй камъчето.

— Ще получим подкрепления. Ислена и Порен са били доста заети през последните седмици.

Поулгара го погледна рязко.

— Знаеш ли — сподели Анхег, докато разгъваше писмото, — дори не знаех, че Ислена може да чете и пише, а сега виж какво става.

— Не бъди толкова тайнствен, Анхег — каза Поулгара. — Какво са измислили дамите?

— Доколкото разбирам, култът към Мечката се е държал малко непочтено след като сме заминали. Гродег е решил, че в отсъствието на мъжете ще може да завземе властта. Членовете на култа са проникнали в драснианските служби в Боктор, а самият Гродег е станал доста напорист във Вал Алорн. Сякаш отдавна са се подготвяли за това. Както и да е, Порен и Ислена обменили информация и когато разбрали колко близо е Гродег до властта и в двете кралства, Порен изгонила от Боктор всички членове на култа, а Ислена натоварила всички от Вал Алорн и ги изпратила в армията.

— Какво?!

— Не е ли впечатляващо?

По грубото лице на Анхег се плъзна усмивка.

— Най-хубавото е, че е успяла да направи това, което аз не бих могъл. Не се очаква жените да са запознати с подробностите около арестуването на жреци и благородници. Така че това, което би било огромна несправедливост от моя страна, сега ще бъде отдадено на нейното незнание. Ще трябва да се извиня на Гродег, разбира се, но ще бъде твърде късно. Привържениците му ще са вече тук и няма да имат реални основания да се върнат у дома.

Родар също се усмихна подличко.

— Как е реагирал Гродег?

— Бил е направо бесен. Предполагам, че Ислена лично е разговаряла с него. Поставила е въпроса така: или да се присъедини към армията, или да отиде в затвора.

— Не можеш да хвърлиш в затвора висшия жрец на Белар! — възкликна Родар.

— Ислена не го знае и Гродег е наясно с това. Щеше да го окове и да го хвърли в най-мрачната килия преди някой да е успял да й каже, че е незаконно. Представяш ли си как моята Ислена е поставила ултиматум на стария разбойник?

В гласа на Анхег прозвуча гордост.

— Рано или късно това щеше да се случи — отбеляза с усмивка Родар.

Анхег кимна.

— Култът се гордее с борбеността си, нали?

Анхег отново кимна с усмивка.

— Ще бъдат най-подходящи за челните редици при атаките, не мислиш ли?

Усмивката на Анхег стана още по-широка.

— Предполагам, че ще дадат много жертви — допусна кралят на Драсния.

— За една благородна кауза все пак — отвърна Анхег лукаво.

— Ще спрете ли да злорадствате, вие двамата? Смятам да отведа принцесата на сянка — каза Поулгара на двамата монарси.

През следващите няколко дни укреплението кипеше. Дори когато и последният черекски кораб беше качен на върха, алгарите и мимбратите продължиха да бродят и да палят тулските поля.

— Няма никаква растителност в радиус от петдесет левги — докладва Хетар като се върна от поредната обиколка. — Ще трябва да отидем по-далеч, ако искаме да намерим нещо за подпалване.

— Срещнахте ли много мурги? — попита Барак младия мъж с ястребово лице.

— Няколко — сви рамене Хетар. — Не чак толкова, че да стане интересно, но все имаше по някой.

— Как е Мандорален?

— Не съм го виждал от няколко дни — отвърна Хетар. — Но от посоката, в която тръгна, се носи гъст дим. Предполагам, че е доста зает.

— Как изглежда там?

— Не е зле като преминеш хълмовете. Но е доста непроходимо.

— Какво искаш да кажеш с това „непроходимо“? Смятам да прекарам тези кораби през страната.

— Скали, пясък, няколко трънки и никаква вода — отвърна Хетар. — И е по-горещо от пещ.

— Благодаря! — възкликна Анхег.

— Нали ме попита — отвърна Хетар. — А сега ме извини. Имам нужда от нови коне и много факли.

— Пак ли тръгваш? — попита Барак.

— Така поне правя нещо.

Щом и последният кораб беше издигнат, драснианските хаспели започнаха да вдигат тонове храна и оборудване, които много скоро препълниха подготвените складове. Тулите се оказаха незаменими работници — носеха каквото им дадеш и където им наредиш, без да мърморят и да се оплакват. Грубите им черти бяха озарени от благодарност и силно желание да се харесат и Се’недра осъзна, че просто не може да ги мрази, макар че всъщност те бяха врагове. Малко по малко принцесата откри това, което превръщаше живота на тулите в кошмар. Нямаше семейство, което да не е загубило някого на жертвениците на кролимите — съпруг, съпруга, деца, родители. Единствената мисъл в главите им беше да избегнат тази съдба на всяка цена. Постоянният терор беше изтрил всякакви следи от човешки чувства по лицата им. Живееха в ужасна изолация, без любов и приятелство, сковани от вечното очакване и смъртен страх. Страстта на тулските жени нямаше нищо общо с чувствата или морала им. Единственият начин да избегнат ножа беше да са бременни непрекъснато. Те не бяха движени от плътски желания, а от страх, който ги лишаваше от всичко човешко.

— Как могат да живеят така? — избухна принцесата пред лейди Поулгара, когато се върнаха в палатката, издигната зад стените. — Защо не въстанат и не изхвърлят кролимите от страната си?

— Кой точно ще поведе този бунт, Се’недра? — попита Поулгара спокойно. — Тулите знаят, че кролимите могат да надникнат в мозъка им и да прочетат мислите им. Те знаят, че ако на някой му мине през ума да се противопостави, ще се озове на жертвеника още в същия момент.

— Но животът им е направо ужасен — възрази Се’недра.

— Може би ние ще успеем да го променим — каза Поулгара. — Всъщност това, което правим, не е само за благоденствието на Запада. То е и за доброто на ангараките. Ако победим, те ще бъдат освободени от кролимите. В началото няма да са ни благодарни, но много скоро ще започнат да харесват новия си живот.

— Защо да не са ни благодарни?

— Защото, ако победим, ще сме убили техния бог.

— Но Торак е чудовище!

— Да, но все пак е техен бог — отвърна Поулгара. — Да загубиш своя бог е доста мъчително и болезнено. Можеш да попиташ улгосите какво означава да живееш без бог. Изминали са пет хиляди години преди УЛ да се съгласи да стане техен бог, и те все още помнят какво е било преди това.

— Ще победим, нали? — попита изведнъж Се’недра и всичките й страхове изплуваха на повърхността.

— Не знам, Се’недра — отвърна тихо Поулгара. — Никой не знае, нито Белдин, нито аз, нито дори Алдур. Но бихме могли да опитаме.

— Какво ще стане, ако загубим? — попита принцесата със страх.

— Ще бъдем поробени точно по същия начин като тулите — отвърна кротко Поулгара. — Торак ще стане крал и бог на земята. Останалите богове ще бъдат изгонени завинаги и кролимите ще правят с нас каквото поискат.

— Няма да живея в такъв свят — заяви Се’недра.

— Никой няма да иска да живее.

— Виждала ли си някога Торак? — попита внезапно принцесата.

Поулгара кимна.

— Веднъж или два пъти. За последен път го видях във Воу Мимбре, малко преди двубоя с Бранд.

— Как изглежда?

— Той е бог. Силата на ума му е всепоглъщаща. Когато ти говори, трябва да го слушаш, и когато ти нарежда, трябва да му се подчиняваш.

— Не и ти, предполагам.

— Ти просто не разбираш тези неща, скъпа.

Лицето на Поулгара стана мрачно, бляскавите й очи станаха далечни като луната. Сякаш без да мисли, тя протегна ръка, придърпа Задача в скута си и го прегърна. Както обикновено, детето протегна ръка, докосна белия кичур на челото й и се усмихна.

— Гласът му звучи заповедно и никой не е в състояние да му се противопостави — продължи тя. — Ти знаеш, че е зъл и жесток, но когато ти заговори, волята ти се разбива и се превръщаш в безсилен и страхлив човек.

— Но ти не се страхуваше, нали?

— Пак не разбираш. Страхувах се, естествено. Всички се страхувахме, дори баща ми. Моли се никога да не го срещаш. Той не е красив кролим като Чамдар или подъл магьосник като Ктучик. Той е бог. Торак е ужасно обезобразен, а някога е бил красив. Нещо, което той е искал, му е било отказано и това го е подлудило. Неговата лудост е различна от тази на Таур Ургас, който независимо от всичко е човешко същество. Лудостта на Торак е лудост на бог, който може да осъществи много от желанията си. Само Кълбото може да му устои. Аз бих могла да издържа известно време, но ако насочи всичката си сила срещу мен, ще трябва да отстъпя и да му дам това, което желае, а то е направо ужасно.

— Не разбирам, лейди Поулгара.

Лелята на Гарион погледна тъжно малката принцеса.

— Не би могла, скъпа — каза тя. — Става дума за част от миналото, което толнедранското общество предпочита да забрави. Седни и ще се опитам да ти обясня.

Принцесата се отпусна на грубата пейка. Поулгара беше в странно настроение, беше тиха, дори замислена. Обгърна с ръце Задача, притисна го към себе си и допря буза до русите му къдрици.

— Има две пророчества, Се’недра — започна тя с плътния си глас, — но наближава времето, когато ще остане само едното. Всичко, което е било, е и ще бъде, ще се превърне в част от него. Всеки човек — мъж, жена, дете — има две възможни съдби. За някои разликата не е чак толкова голяма, но за мен е огромна.

— Какво искаш да кажеш?

— В пророчеството, на което служим — това, което ни доведе тук — аз съм Поулгара, дъщеря на Белгарат й пазителка на Белгарион.

— А в другото?

— В другото съм невестата на Торак.

Се’недра остана без дъх.

— Разбираш ли сега защо се страхувам? — продължи Поулгара. — Изпитвам ужас от Торак още от мига, в който баща ми ми обясни това. Тогава не бях по-голяма от теб. Не се страхувам толкова за себе си, а за това, което ще последва, ако се поддам на волята на Торак. Тогава пророчеството, на което служим, ще загуби битката. Торак ще победи не само мен, а цялото човечество. Във Воу Мимбре той ме повика и аз усетих отвратителното желание да изтичам при него. Тогава устоях, но никога в живота си не съм правила нещо толкова трудно. Моят отказ доведе до двубоя му с Бранд и само в него силата на Кълбото можеше да се противопостави на Торак. Баща ми заложи на силата на моята воля. Старият вълк понякога е голям комарджия.

— Тогава, ако… — Се’недра не можа да продължи.

— Ако Гарион загуби ли?

Поулгара го каза толкова спокойно, че беше очевидно колко много е мислила за тази възможност.

— Тогава Торак ще ме направи своя жена и няма да има сила на този свят, която да е в състояние да го спре.

— По-скоро бих умряла — избъбри принцесата.

— Аз също, Се’недра, но волята на Торак е толкова силна, че той е в състояние дори да ме лиши от желанието да сложа край на живота си. Ако това се случи, може да стане така, че да съм безумно щастлива да бъда негова избраница и любима. Вярвам обаче, че някаква малка част от мен ще остане жива и ще продължи да крещи от ужас в мен през безкрайните векове до края на дните ми.

Звучеше направо ужасно. Принцесата не можа да се овладее. Падна на колене, обгърна с ръце Поулгара и Задача и избухна в сълзи.

— Хайде стига, не плачи Се’недра — каза Поулгара нежно и загали момичето по косата. — Гарион още не е стигнал до Града на вечната нощ, а Торак още спи. Имаме още малко време. Пък и кой знае? Може дори да победим.

Глава 13

В укрепленията кипеше трескава работа. Пехотните части на крал Родар пристигаха от лагера на река Алдур и се изкачваха по лъкатушните пътеки из тясното дефиле до върха на скалата. Храната и оборудването се прекарваха с каруци от главните складове към подножието на скалата, където огромни хаспели вдигаха товарите до площадката на височина една миля. Обикновено преди изгрев слънце щурмовите части от мимбрати и алгари се отправяха на далечни походи в търсене на все още неплячкосани градове. Грабителските набези на нашествениците, краткотрайните обсади на слабо укрепените градове и села на тулите и опожарените огромни ивици сред нивите узряло жито подтикнаха мудните ангараки най-сетне да се опитат да организират нещо като съпротива. Те неизменно бързаха към последното нападнато от мимбратите място, но винаги пристигаха часове и дори дни след тях и намираха само димящи развалини, избити войници и ограбени и ужасени до смърт жители. Когато се мъчеха да пресрещнат бързите алгари, обикновено се натъкваха на акри изгорена земя. Нашествениците вече бяха минали оттам и отчаяните опити на тулите да ги настигнат се оказваха безуспешни.

Не се сетиха, че могат да нападат крепостите, служещи за бази на нападателите. Дори тази идея все пак да се е появила, тя сигурно бе отхвърлена бързо. Тулите не бяха психологически настроени да атакуват силно укрепени крепости. Предпочитаха да се лутат насам-натам и да се оплакват горчиво на съюзниците си, че не получават нужната подкрепа. Малореанците на император Закат твърдо отказваха да се придвижват извън териториите си около Тул Зелик. Мургите обаче навлязоха на няколко пъти в южната част на Тулия, от една страна като знак за подкрепа на идеята за единството на ангараките, но всъщност, както предполагаше крал Родар, като част от маневри в търсене на добра позиция. Техни съгледвачи бяха случайно засечени в близост до самите крепости. Всеки ден от крепостите тръгваха обходни патрули и следяха за мургски шпиони сред безводните хълмове. Сухите каменисти долини бяха претърсвани от драсниански копиеносци и толнедрански легионери. Алгарските кланове си почиваха от дългите си походи, като се забавляваха с импровизираната игра „лов на мурги“. Въпреки че изтъкваха, че жертват свободното си време от чувство на отговорност за сигурността на крепостите, никой не се подлъга от протестите им.

— В този район трябва да се патрулира, Родар — настоятелно каза крал Чо-Хаг. — В края на краищата моите войни изпълняват важен дълг.

— Дълг? — изсумтя Родар. — Качи един алгар на кон, посочи му хълм, който не е огледал от другата страна, и той веднага ще си намери оправдание да отиде дотам.

— Имаш погрешно мнение за нас — отвърна Чо-Хаг с изражение на наранено честолюбие.

— Просто ви познавам.

Се’недра и двете й приятелки гледаха ден след ден как веселите алгарски конници излизат от крепостта и това ги потискаше все повече. Ариана беше свикнала да води уседнал живот и търпеливо да очаква мъжете да се върнат, като всички мимбратски жени, но Адара, братовчедката на Гарион, понасяше много тежко това, че трябва да стои затворена в крепостта. Като всички алгари тя изпитваше вродена необходимост вятърът да брули лицето й, а конските копита да кънтят в ушите й. Не след дълго стана раздразнителна и започна често да въздиша.

— Какво ще правим днес? — ги попита усмихнато Се’недра една сутрин след закуска. — Как ще се забавляваме, докато стане време за обяд?

Всъщност тя не зададе въпроса просто така, защото вече имаше планове за деня.

— Бродирането е добра възможност — отвърна Ариана. — С него пръстите и очите имат приятно занимание, а умът и устните са свободни за разговор.

Адара въздъхна дълбоко.

— Или можем да отидем да наблюдаваме моя господар, докато командва своите подчинени във военната им подготовка. — Обикновено Ариана си намираше някакъв повод да гледа Лелдорин поне половината ден.

— Не съм много сигурна дали днес искам отново да гледам как група мъже се целят в сламени чучела със стрели — каза Адара с остър тон.

Се’недра се намеси моментално, за да предотврати назряващата препирня.

— Можем да направим оглед на крепостта.

— Се’недра, разглеждали сме всяка постройка в крепостта поне десет пъти — рязко отвърна Адара. — И ако някой любезен сержант ми обясни отново как работи катапултът, ще се разкрещя!

— Обаче още не сме разгледали другите крепости, нали? — каза предизвикателно принцесата. — Нима според вас това не е част от нашия дълг?

Адара я стрелна с очи и бавно се усмихна.

— Точно така — съгласи се тя. — чудно как не сме се сетили за това по-рано. Явно сме много разсеяни.

По лицето на Ариана се изписа загриженост.

— Опасявам се, че крал Родар ще бъде абсолютно непреклонен в аргументите си против подобен план — възрази тя.

— Родар го няма — посочи Се’недра. — Замина с крал Фулрах да направи инвентаризация на главните складове.

— Лейди Поулгара най-вероятно също няма да одобри това — продължи Ариана, но тонът й подсказваше, че започва да се предава.

— Лейди Поулгара се съветва с вълшебника Белдин — каза Адара. В очите й затанцуваха игриви пламъчета.

Се’недра се усмихна победоносно.

— Излиза, че решението зависи само от нас.

— Като се върнем, ще ни мъмрят — каза Ариана.

— Но ние ще се разкаем, нали? — изкикоти се Се’недра.

След четвърт час принцесата и двете й приятелки, облечени в алгарски костюми за езда от мека черна кожа, преминаха в лек галоп през централната порта на огромната крепост. Придружаваше ги Олбан, най-младият син на регента на Рива. На него идеята не му допадна, но Се’недра не му даде нито възможност да възрази, нито време да изпрати вест до някой, който би могъл да се намеси и да ги спре. Олбан изглеждаше притеснен, но както винаги придружи кралицата, без да задава въпроси.

Рововете пред крепостните стени със забити на дъното остри колове бяха много интересни, но абсолютно еднакви, и човек трябваше да има доста необичайна нагласа, за да изпита удоволствие от разглеждането на майсторски изкопаните укрепления.

— Много добре — каза с приветлива усмивка Се’недра на драснианския копиеносец, застанал на пост на върха на един насип. — Прекрасни ровове и отлично подострени колове. — После погледна унилия пейзаж. — Откъде сте намерили толкова много дървета?

— Сендарите ги докараха, ваше величество — отвърна той. — От някакво място на север. Тулите ги нарязаха и ги подостриха. Те са много добри майстори на колове, стига да им кажеш какво искаш.

— Оттук не мина ли един конен патрул? Преди около половин час? — попита Се’недра.

— Да, ваше величество. Лорд Хетар от Алгария с няколко от неговите хора. Тръгнаха натам — каза постовият и посочи на юг.

— О! Ако някой попита, кажете, че ще се присъединим към него. Ще се върнем след няколко часа.

Постовият изглеждаше доста разколебан, но Се’недра побърза да предотврати всякакви възражения.

— Лорд Хетар обеща да ни чака до южната стена на крепостта — добави тя.

После се обърна към спътничките си.

— Наистина не трябва да го караме да ни чака твърде дълго. Вие двете се забавихте прекалено много, докато се преоблечете.

Усмихна се мило на постовия и допълни:

— Нали разбираш, костюмът за езда трябва да е точно този, а не друг, а косата непременно трябва да се вчеше още един път. Понякога още един път трае цяла вечност. Хайде, дами. Трябва да побързаме, иначе лорд Хетар ще ни се разсърди.

И като се изкикоти високо, принцесата пришпори Ноубъл в галоп на юг.

— Се’недра! — възкликна Ариана, след като се отдалечиха достатъчно, за да не бъдат чути. — Ти го излъга!

— Разбира се.

— Но това е ужасно!

— Не и наполовина толкова ужасно, колкото да прекараме още един ден в бродиране на маргаритките на някаква глупава фуста — отвърна принцесата.

Напуснаха укрепленията и пресякоха няколко ниски възвишения, изгорени от слънцето до кафяво. Долината от другата им страна бе огромна. Сиво-кафяви планини без нито едно дърво я обграждаха и се събираха в другия и край. Докато галопираха през обширното поле, момичетата се чувстваха нищожни на фона на околния пейзаж. Конете им приличаха на мравки, които пълзят към величествените планини.

— Не бях осъзнала колко е голяма долината — промълви Се’недра, като засенчи очи с ръка и погледна към далечните планински върхове.

Дъното на долината беше плоско като тава. Тук-там имаше ниски бодливи храсти. Земята беше осеяна с кръгли камъни с големината на юмрук. При всяка стъпка на конете във въздуха се вдигаше фин жълт прах. Макар че обяд беше още далеч, слънцето вече грееше като разпалена пещ. Трепкащи вълни нагорещен въздух се носеха над долината и създаваха илюзията, че сиво-зелените прашни храсти танцуват.

Ставаше все по-горещо. Никъде не се виждаше и следа от вода, а потта засъхваше почти мигновено по хълбоците на пръхтящите коне.

— Според мен трябва да помислим за връщане — каза Адара. — Няма да успеем да стигнем до възвишенията в другия край на долината.

— Тя е права, ваше величество — подкрепи я Олбан. — И без това се отдалечихме доста.

Се’недра спря Ноубъл. Белият жребец клюмна глава, като че ли беше на ръба на пълното изтощение.

— Оо, стига си се самосъжалявал! — скара му се тя раздразнено.

Събитията не се развиваха както бе очаквала. Тя се огледа и каза:

— Дали не можем да намерим някаква сянка наблизо?

Устните й бяха пресъхнали, слънцето безмилостно напичаше незащитената й глава.

— Местността не предлага подобно удобство, принцесо — отвърна Ариана.

— Никой ли не се сети да вземе малко вода? — попита Се’недра, бършейки чело с носната си кърпичка.

Никой не носеше вода.

— Може би трябва да се върнем — реши най-накрая тя, макар че погледът й издаваше съжаление. — Тук и без това няма какво толкова да се гледа.

— Идват ездачи — викна Адара и посочи група конници, които се появиха от един дол, врязан под склоновете на близкия хълм.

— Мурги? — попита Олбан и си пое дълбоко дъх. Ръката му се залепи за дръжката на меча.

Адара вдигна ръка над очите си и се вгледа в приближаващите конници.

— Не — отвърна тя, — алгари са. Познавам начина, по който яздят.

— Дано да носят вода — каза Се’недра.

Десетина алгарски конници идваха право към тях, вдигайки огромен облак жълт прах зад себе си. Внезапно Адара ахна и пребледня.

— Какво има? — попита Се’недра.

— Лорд Хетар е с тях — глухо отвърна Адара.

— Как успя да го познаеш от такова разстояние?

Адара прехапа устни и не отговори нищо.

Лицето на Хетар беше свирепо и безпощадно. Той спря потния си кон до тях и рязко попита:

— Какво правите тук?

Шлемът му и дългият кичур черна коса му придаваха дивашки, направо ужасяващ вид.

— Решихме да пояздим, лорд Хетар — отвърна с широка усмивка Се’недра, опитвайки се да го смути с поглед.

Хетар не й обърна внимание, а викна на младия риванец:

— Да не си си загубил ума, Олбан? Защо си им позволил да излязат извън крепостта?

— Аз не мога да казвам на нейно величество какво да прави — отговори решително Олбан.

— О, стига, Хетар! — възрази Се’недра. — Какво лошо има в това да пояздим малко?

— Само вчера убихме трима мурги на по-малко от миля оттук — отговори Хетар. — Ако имате нужда от физически упражнения, бягайте в двора на укреплението. Недейте да яздите просто така без охрана през вражеска територия. Постъпили сте много глупаво, Се’недра. Веднага се връщаме.

Лицето му бе мрачно като морето през зимата, а тонът му не търпеше никакви възражения.

— Ние току-що решихме същото, милорд — каза тихо Адара със сведен поглед.

Хетар огледа внимателно в какво състояние са конете им и изсумтя:

— Ти си от Алгария, лейди Адара. Не се ли сети, че трябва да вземете вода за конете? Явно ти стига умът само да яздиш в жега като тази, без да помислиш за никакви предпазни мерки.

Бледото лице на Адара съвсем посърна. Хетар възмутено поклати глава.

— Дайте вода на конете им — нареди той на един от хората си — и след това ще ги съпроводим обратно. Разходката свърши.

Лицето на Адара пламтеше от почти непоносим срам. Тя се въртеше на седлото и се опитваше да избегне строгия безжалостен поглед на Хетар. Щом напоиха коня й, тя сграбчи юздите и заби пети в хълбоците му. Конят изненадан вдигна предните си копита и се впусна в галоп през каменистата долина към крепостта.

Хетар изруга и препусна след нея.

— Какво прави тя? — възкликна Се’недра,

— Упрекът на лорд Хетар засегна нашата мила приятелка повече, отколкото можеше да понесе — обясни Ариана. — Доброто му мнение за нея е по-важно от собствения й живот.

— Хетар? — Се’недра беше поразена.

— Очите ти не са ли забелязали какво става с нашата скъпа приятелка? — попита леко учудена Ариана. — Ти явно не си наблюдателна, принцесо.

— Хетар? — повтори Се’недра. — Нямах представа.

— Може би е така, защото съм мимбратка — заключи Ариана. — Жените от моя народ са много чувствителни към признаците на нежни чувства у другите.

След стотина метра Хетар настигна Адара, хвана юздите на коня и, спря го и я попита нещо ядосано. Адара засрамено скри лице с ръцете си. В същия миг леко движение само на пет-шест метра от тях привлече вниманието на Се’недра. Един мург в ризница се изправи между два ниски храста, отметна кафеникавото платнище, под което бе лежал скрит, и опъна късия си лък.

— Хетар! — изкрещя Се’недра.

Хетар беше с гръб, но Адара видя как мъжът се прицелва в него, с отчаяно движение изтръгна юздите от ръката му и накара коня си да скочи към неговия. Конят на Хетар залитна, препъна се и падна, хвърляйки ездача си на земята. В това време Адара шибна с юздата си хълбока на коня си и препусна право към мурга.

Той само леко трепна и пусна стрелата си срещу връхлитащото момиче.

Дори и от това разстояние Се’недра чу ясния звук, който издаде стрелата, когато се заби в Адара. Щеше да си спомня този звук с ужас до края на живота си. Адара рязко се преви, свободната й ръка се вкопчи в стрелата, която стърчеше от гърдите й, но галопиращият й кон не се отклони и прегази мурга. Той падна под тежките копита, претърколи се и отново скочи, хванал дръжката на меча си, но Хетар вече се бе озовал до него със сабя в ръка. Мургът изрева и падна посечен.

Хетар се обърна вбесено към Адара. От сабята му се стичаше кръв.

— Що за глупост… — кресна той, но викът му отведнъж замръзна. Тя се беше килнала на една страна, тъмната й коса се беше разпиляла като воал около бледото й лице. Притисна ръце към гърдите си, после бавно се олюля и падна от седлото.

Със сподавен вик Хетар изпусна сабята си и се затича към нея.

— Адара! — извика принцесата и ужасена закри очите си с ръце.

Хетар внимателно обърна раненото момиче по гръб. Стрелата, която стърчеше от гърдите й, потрепваше в ритъм с неравномерното биене на сърцето й.

Хетар взе Адара на ръце, гледаше покрусен бледото й лице и повтаряше със сподавен глас:

— Малка глупачка… малката ми глупачка.

Ариана скочи от седлото още в движение, дотича до тях и каза строго:

— Не я местете, милорд. Стрелата е пронизала дробовете й и ако я местите, острият й връх ще я доубие.

— Извади я — каза Хетар през зъби.

— Не, милорд. Ако изтегля стрелата сега, ще й навредя повече, отколкото ако я оставя.

— Не мога да понеса да я гледам със стръчащата от нея стрела — простена той.

— Тогава не гледайте, милорд — безцеремонно отвърна Ариана, клекна до Адара и постави опитната си ръка на наранената шия на момичето.

— Не е мъртва, нали? — умолително попита Хетар.

Ариана поклати глава.

— Тежко ранена е, но животът все още пулсира във вените й. Наредете на хората си веднага да направят носилка. Трябва незабавно да пренесем нашата скъпа приятелка до крепостта и да я оставим на грижите на лейди Поулгара, иначе душата й ще отлети.

— Ти не можеш ли да направиш нещо? — извика безпомощно Хетар.

— Не и в тази изгорена от слънцето пустош, милорд. Нямам нито инструменти, нито лекове, а и уменията ми могат да се окажат недостатъчни. Единствената ни надежда е лейди Поулгара. Носилката, милорд! Бързо!

Лицето на Поулгара беше мрачно, а погледът й — остър като кремък, когато излезе от болничната стая на Адара късно същия следобед.

— Как е тя? — попита Хетар. Той беше крачил напред-назад пред вратата часове наред, като често спираше и удряше яростно по грубите каменни стени с безсилните си юмруци.

— Малко по-добре — отвърна Поулгара. — Кризата премина, но все още е ужасно слаба. Попита за тебе.

— Нали ще се оправи? — Във въпроса на Хетар се прокрадна страх.

— Може би, стига да няма усложнения. Тя е млада, а и раната изглеждаше по-страшна, отколкото се оказа всъщност. Дадох й нещо, което ще я направи много разговорлива, но не оставайте дълго при нея.

Поулгара погледна набразденото от сълзи лице на Се’недра.

— Ела в стаята ми след като я видиш, принцесо. Трябва да си поговорим.

Порцелановобялото лице на Адара контрастираше с ореола на разпуснатата й по цялата възглавница тъмна коса. Беше изключително бледа, но въпреки че погледът й беше малко замъглен, очите й блестяха силно. Ариана приседна тихо до леглото.

— Как си, Адара? — попита Се’недра с бодрия тон, с който се говори на болен човек.

Адара й се усмихна изнурено.

— Боли ли те?

— Не. — Гласът й звучеше отпаднало. — Не ме боли, но се чувствам доста замаяна.

— Защо направи това, Адара? — запита направо Хетар. — Не трябваше да препускаш срещу мурга.

— Прекарваш прекалено много време с конете, ша-дар — отвърна му Адара с немощна усмивка. — Забравил си да разбираш чувствата на човешките същества.

— Как да разбирам думите ти? — Хетар беше объркан.

— Буквално, милорд Хетар. Ако една кобила погледне с възхищение един жребец, веднага ще разбереш какво е това, нали? Но ако е за хора, просто нищо няма да забележиш.

Тя се закашля.

— Добре ли си? — стреснато попита той.

— Учудващо добре съм, ако се вземе предвид фактът, че умирам.

— Какво говориш? Ти не умираш!

Тя се усмихна.

— Не говори така, моля те. Знам какво означава стрела в гърдите. Затова исках да те видя. Исках да погледна лицето ти още един път.

— Уморена си — рязко каза той. — Ще се почувстваш по-добре като се наспиш.

— Ще заспя, да — отвърна тя тъжно, — но се съмнявам дали ще чувствам нещо след това. Сънят ми ще е сън, от който човек не се събужда.

— Глупости.

— Не са глупости — въздъхна тя. — Е, мили Хетар, най-после успя да избягаш от мен, макар че доста те преследвах. Дори питах Гарион дали не може да ти направи магия.

— Гарион ли?

Тя кимна.

— Виждаш ли колко отчаяна бях? Но той каза, че не можел.

Адара направи гримаса.

— За какво служи вълшебството, ако не можеш да го използваш, за да накараш някого да се влюби?

— Да се влюби?! — повтори той поразен.

— А ти за какво мислеше, че говорим, лорд Хетар? За времето ли?

Тя му се усмихна нежно.

— Понякога си невероятно глупав.

Той я гледаше като хипнотизиран.

— Не се притеснявай, Хетар. Не след дълго ще спра да те преследвам и ще бъдеш свободен.

— Ще говорим за това, когато се оправиш — замислено промълви той.

— Няма да се оправя. Не чу ли? Аз умирам, Хетар.

— Не, не умираш. Поулгара ни увери, че ще оздравееш.

Адара хвърли поглед към Ариана.

— Раната ти не е смъртоносна, скъпа приятелко — потвърди с удоволствие Ариана. — Ти наистина няма да умреш.

Адара затвори очи и промърмори:

— Колко неловко! — Страните й поруменяха. После пак отвори очи и заяви: — Моля за извинение, Хетар. Нямаше да кажа всичко това, ако знаех, че моите грижовни лекари ще ми спасят живота. Веднага щом се изправя на крака и оздравея, ще се върна в моя клан. Повече никога няма да те тормозя с глупави изблици на откровение.

Хетар я гледаше. Ъгловатото му лице беше безизразно.

— Това няма да ми хареса — каза той и пое нежно ръката й. — Има неща, за които ти и аз трябва да поговорим. Не е сега моментът, нито мястото, обаче след това да не се опиташ да станеш недостъпна.

— Ти си просто любезен — каза тя с въздишка.

— Не. Практичен съм. Ти ми каза нещо, за което ще мисля, докато се чудя как да избиваме мургите. Може би ще ми е нужно време да свикна, но след като обмисля всичко, ще се наложи да си поговорим.

Тя прехапа устни, опита се да скрие лицето си и възкликна:

— Колко съм глупава! Ако наблюдавах това отстрани, щях да се присмея на себе си. Наистина ще е по-добре да не се видим никога повече.

— Не — твърдо отсече той, без да пуска ръката й. — Няма да е по-добре. И не се опитвай да се скриеш от мен, защото ще те намеря, дори ако трябва да пратя всички коне на Алгария да те търсят.

Тя го погледна изненадано.

— Аз съм ша-дар, не забравяй. Конете правят каквото им кажа.

— Това не е честно — възрази тя.

Той я погледна с насмешка и отвърна:

— А беше ли честно да караш Гарион да приложи вълшебството си върху мен?

— О, небеса! — възкликна Адара и се изчерви.

— Тя трябва да си почине — намеси се Ариана. — Утре пак ще говорите.

Когато излязоха в коридора, Се’недра се обърна към високия мъж и му се скара:

— Можеше да й кажеш нещо по-мило.

— Щеше да е прибързано — отвърна той. — Ние сме доста сдържани по природа, принцесо. Не говорим само да се намираме на приказки. Адара ме разбра много добре.

Хетар изглеждаше войнствено както обикновено — суровото изражение на скулестото му лице се подсилваше от подобния на грива кичур коса, преметнат през рамото му. Погледът му обаче беше по-мек, а врязалата се между веждите му резка показваше, че е объркан.

— Нали Поулгара искаше да те види? — попита той.

Това беше отпращане, макар и доста вежливо. Се’недра се отдалечи, мърморейки си под нос за липсата на деликатност у мъжката половина на човечеството.

Лейди Поулгара седеше спокойно в стаята си и чакаше.

— Е? — поде тя при влизането на принцесата. — Ще благоволиш ли да ми дадеш обяснение?

— За какво?

— За идиотщината, която за малко щеше да коства живота на Адара.

— Нали не смяташ, че аз съм виновна? — възрази Се’недра.

— А кой тогава? Какво правехте там?

— Просто излязохме на разходка. Толкова е скучно да стоим затворени през цялото време.

— Скучно? Какъв очарователен повод да убиеш приятелката си!

Се’недра я погледна стреснато и пребледня.

— Защо според теб сме построили тези укрепления, Се’недра? За да си осигурим някаква защита.

— Не знаех, че навън има мурги — оправда се принцесата.

— Направи ли си труда да попиташ?

Изведнъж цялата истина за това, което бе направила, връхлетя съзнанието й и тя се разтрепери. Вината беше нейна! Без значение как се опитваше да извърта и да отхвърля отговорността, истината бе, че нейната глупост едва не бе убила една от най-добрите й приятелки! Адара за малко не бе заплатила с живота си за проявата и на детинско безразсъдство. Се’недра покри с ръце лицето си, обзета от внезапен пристъп на плач.

Поулгара я остави да поплаче, за да има време да осъзнае вината си. Когато най-накрая отново заговори, в гласа й нямаше и намек, че й прощава:

— Сълзите няма да измият кръвта, Се’недра. Мислех, че мога да започна да се доверявам на твоя разум, но излиза, че съм сгрешила. Сега можеш да си вървиш. Няма какво друго да ти кажа тази вечер.

Принцесата изтича навън разплакана.

Глава 14

— Навсякъде ли е като тук? — попита крал Анхег, докато войската напредваше през една от равните, осеяни с дребни камъни долини, а голите, изгорени от слънцето околни планини като че ли танцуваха във вълните горещ въздух. — Не съм видял нито едно дърво, откакто напуснахме крепостта.

— Местността се променя на около двадесет левги оттук, ваше величество — отвърна Хетар, който яздеше до краля. — Ще се натъкнем на дървета, като започнем да слизаме от планинската част. Само нискостеблени хилави смърчове, но все пак малко разнообразяват монотонната гледка.

Проточилата се на мили зад тях колона изглеждаше като тънка чертица на фона на обширната долина. Огромният облак прах, вдигнат от хилядите крака, я очертаваше ясно. Корабите на Черек, покрити с платнища, се подрусваха на ниските си платформи на колела, а прахът се носеше около тях като парцаливо одеяло.

— Какво не бих дал да се появи ветрец — каза с копнеж в гласа Анхег, бършейки лице.

— Просто остави нещата такива, каквито са — посъветва го Барак. — Не е нужно много, за да започне пясъчна буря.

— Колко още има до реката? — запита отегчено крал Родар.

Горещината беше безмилостна към огромния монарх. Лицето му беше червено като домат и целият бе плувнал в пот.

— Около четиридесет левги — отвърна Хетар.

Генерал Варана дойде в галоп на дорестия си жребец откъм челото на колоната. Носеше къса кожена дреха, прост нагръдник и шлем и нямаше отличителни знаци за чина си.

— Мимбратските рицари току-що разбиха още една дружина мурги — докладва той.

— Колко бяха? — запита крал Родар.

— Не повече от двадесет. Трима-четирима избягаха, но алгарите ги преследват.

— Не трябва ли нашите патрули да са на по-голямо разстояние? — вметна крал Анхег и сбърчи лице в ядна гримаса. — Тези кораби не приличат кой знае колко на товарни коли. Не искам с бой да си пробивам път до река Марду, ако изобщо стигнем дотам.

— Имам хора, които разузнават надалеч, Анхег — увери го крал Чо-Хаг.

— Някой натъквал ли се е на малореанци? — попита Анхег.

— Засега не — отговори Чо-Хаг. — Само тули и мурги.

— Явно Закат държи много на Тул Зелик — добави Варана.

— Бих искал да знам нещо повече за него — каза Родар.

— Пратениците на императора докладват, че е чудесен човек — каза Варана. — Културен, благороден, много вежлив.

— Сигурен съм, че може да бъде и друг — възрази Родар. — Надраките са ужасени от него, а да уплашиш един надрак е нужно много.

— Докато остава в Тул Зелик, не ме интересува що за човек е — заяви Анхег.

Полковник Брендиг препускаше към тях от виещата се назад колона.

— Крал Фулрах моли да спрем колоната за почивка — докладва той, щом спря коня си.

— Пак ли? — ядосано викна Анхег.

— Вървим два часа, ваше величество — изтъкна Брендиг. — Походът в тази горещина и прах е много изтощителен за пехотата. Мъжете няма да са боеспособни, ако се преуморят от ходене.

— Спрете колоната, полковник — каза Поулгара на сендарския баронет. — По този въпрос можем да разчитаме на преценката на Фулрах. А ти недей да бъдеш толкова раздразнителен! — смъмри тя краля на Черек.

— Ще се сваря жив, Поулгара! — оплака се той.

— Опитай се да походиш пеш няколко мили — мило го посъветва тя. — Така ще получиш известна представа какво им е на пехотинците.

Анхег се смръщи, но не отвърна нищо.

Когато колоната спря, принцеса Се’недра дръпна юздите на потния си кон. Принцесата почти не говореше след случая с Адара. Ужасното чувство на вина за почти смъртоносното раняване на приятелката й я потискаше неимоверно и тя се затвори като в черупка — нещо изключително необичайно за нея. Тя свали сламената шапка, която й беше направил един пленник тул в крепостта и се вгледа в яркосиньото небе.

— Сложи си шапката, Се’недра. Не искам да получиш слънчев удар — каза Поулгара.

Се’недра покорно си сложи шапката, после посочи една малка точица високо в небето и каза:

— Той се връща.

— Ще ме извините ли? — каза генерал Варана и обърна коня си, за да се отдалечи.

— Това е нелепо, Варана — каза Родар. — Защо толкова упорито отказваш да признаеш, че той може да прави неща, в които не искаш да повярваш?

— Въпрос на принцип, ваше величество — отговори генералът. — Толнедранците не вярват във вълшебства. Аз съм от Толнедра, следователно не мога да приема, че съществуват. — Той се поколеба и добави: — Но трябва да призная, че неговата информация е учудващо точна, независимо как я получава.

От небето като камък се спусна голям ястреб и в последния миг разпери криле и кацна на земята пред тях.

Генерал Варана решително се обърна с гръб и се вгледа с интерес в безличния хълм, отдалечен на около пет мили.

Ястребът започна да губи облика си и да се променя още докато сгъваше криле.

— Пак ли спирате? — ядосано попита Белдин.

— Войската трябва да почине, вуйчо — отвърна Поулгара.

— Това не е неделна разходка, Поул. — възрази Белдин и започна да се чеше под мишницата и да псува.

— Какво ти е? — попита загрижено Поулгара.

— Кокошинки — изсумтя той.

— Откъде ги пипна?!

— Посетих някои птици да ги питам дали не са забелязали нещо. Май ги хванах в гнездото на лешоядите.

— Бил си при лешоядите?

— Не са чак толкова лоши, Поул. Освен това изпълняват важна работа в природата, а малките им са много сладки. Лешоядката попаднала на умрял кон на двадесет левги южно оттук. Отидох да погледна. Насам идва колона мурги.

— Колко са? — бързо запита генерал Варана, все още с гръб към тях.

— Около хиляда. Напредват бързо. Вероятно ще пресекат пътя ви утре сутринта.

— Няма какво толкова да се притесняваме от хиляда ангарака — каза крал Родар намръщено. — Не и от толкова малка армия. Но какъв смисъл има да жертваш хиляда души? Какво иска да постигне Таур Ургас? — Той се обърна към Хетар. — Можеш ли да препуснеш напред и да помолиш Кородулин, Мандорален и баронът да се присъединят към нас? Мисля, че трябва да съберем съвета.

Хетар кимна и пришпори коня си напред към проблясващите доспехи на мимбратските рицари в началото на колоната.

— Имаше ли и кролими с мургите, вуйчо? — попита Поулгара гърбушкото.

— Нямаше, освен ако не са се били скрили. Все пак не се застоях много. Не исках да се издам.

Генерал Варана изведнъж реши да престане да изучава отсрещните хълмове и обърна коня си, за да се присъедини към тях.

— Според мен вариант едно е, че колоната мурги е жест от страна на Таур Ургас. Той може би иска да благоразположи крал Гедел, и тъй като малореанците няма да напуснат Тул Зелик, той ще иска да извлече някаква полза, след като е изпратил малко войска да защитава от нас тулските градове и села.

— Това звучи логично, Родар — съгласи се Анхег.

— Може би… — замислено каза Родар. — Таур Ургас обаче не мисли логично.

Крал Кородулин, Мандорален и баронът на Воу Ебор пристигнаха с шум и трясък. Стоманените им доспехи проблясваха на слънцето. И тримата бяха зачервени и изглеждаха омаломощени от жегата.

— Как издържате всичко това? — поинтересува се крал Родар.

— Навик, ваше величество — отвърна Кородулин. — Бронята наистина създава известно неудобство, но ние сме свикнали да го понасяме.

Генерал Варана им описа набързо ситуацията.

Мандорален сви рамене и заяви:

— Това не е проблем. Ще взема няколко дузини от моите хора и ще премахнем заплахата от юг.

Барак погледна крал Анхег и каза:

— Нали разбираш какво имах предвид като ти говорех за него? Сега трябва да ти е ясно защо бях толкова нервен, когато минавахме през Ктхол Мургос.

Крал Фулрах, който бе пристигнал от задната част на колоната, за да се присъедини към съвета, се изкашля нерешително и каза:

— Мога ли да направя едно предложение?

— С нетърпение очакваме практичната мъдрост на краля на сендарите — отвърна Кородулин с необичайна любезност.

— Колоната мурги не представлява сериозна заплаха, нали? — започна Фулрах.

— Всъщност не, ваше величество — потвърди генерал Варана. — Особено сега, когато знаем, че са там. Според нас това е някаква малка част, изпратена в помощ на тулите с цел да бъдат предразположени. Присъствието им в близост до нас вероятно е пълна случайност.

— Въпреки това не искам да се доближават толкова близо, че да могат да разпознаят корабите ми — твърдо заяви Анхег.

— Ще се погрижим за това, Анхег — успокои го Родар.

— Която и да е част от нашата армия може лесно да се справи с толкова лек противник — продължи Фулрах, — но от морална гледна точка няма ли да е по-добре, ако победата бъде присъдена на цялата армия?

— Не те разбирам, Фулрах — каза Анхег.

— Вместо да оставим сър Мандорален съвсем сам да унищожи тези хиляда мурги, нека подберем един отряд от всички части на армията, който да се разправи с тях. По този начин ще натрупаме известен опит в тактическото координиране, а войниците ще се почувстват горди. Една лесна победа сега ще укрепи духа им за тежките моменти, които ще последват в бъдеще.

— Фулрах, понякога наистина ме удивяваш! — възкликна Родар. — Проблемът ти е, че не изглеждаш толкова умен.

Частите, които трябваше да тръгнат на юг и да пресрещнат наближаващите мурги, бяха избрани с жребий, отново по предложение на крал Фулрах.

— Така в армията няма да се породят подозрения, че това е някакъв елитен отряд — отбеляза той.

Когато основната колона тръгна отново към река Марду, миниатюрната армия, предвождана от Барак, Хетар и Мандорален, се отправи на юг.

— Нали ще се справят? — попита Се’недра нервно, докато ги гледаше как се смаляват по пътя си към планинската верига на юг.

— Естествено, скъпа — уверено отвърна Поулгара.

Въпреки това принцесата не спа тази нощ. За първи път войни от нейната армия щяха да влязат в истински бой. Тя се въртя будна в леглото през цялата нощ, представяйки си какви ли не страхотии.

Малко преди пладне на следващия ден специалният отряд се завърна. Имаше превързани войници, няколко седла бяха празни, но на всяко лице грееше победоносно изражение.

— Много хубава малка битка — докладва Барак доволно усмихнат. — Хванахме ги точно преди изгрев слънце. Изобщо не разбраха какво ги удари.

Генерал Варана, който бе придружил отряда, бе малко по-точен в разказа си пред събралите се крале.

— Общата тактика беше спазена почти според плановете ни — започна той. — В началото астурианските стрелци обсипаха колоната с дъжд от стрели, след това пехотните части заеха позиция на върха на един дълъг склон. Разпределихме равномерно по целия фронт легионери, драсниански копиеносци, сендари и частите от Арендия, а зад тях останаха стрелците, които да продължат да затрудняват врага. Както и очаквахме, мургите нападнаха. В този миг череките и риванците заеха позиции зад тях, а алгарите започнаха да ги притискат по фланговете. Когато атаката на мургите отслабна, беше ред на мимбратските рицари да нападат.

— Беше направо великолепно! — възкликна Лелдорин с блеснали очи. Рамото на младия астурианец беше превързано, но той явно бе забравил за това и ръкомахаше разпалено. — Точно когато мургите бяха напълно объркани, се чу тътен и рицарите се появиха иззад хълма с вдигнати копия и развети знамена. Заляха мургите като вълна от стомана, а копитата на конете тресяха земята. В последния миг наведоха копията. Все едно се разби вълна. Прегазиха мургите и дори не намалиха ход! Яздеха през тях, като че ли там нямаше никой! Направо ги смазаха, а след това се намесихме ние, за да ги довършим. Беше славно!

— Той е лош като Мандорален, нали? — сподели Барак с Хетар.

— Мисля, че това им е в кръвта — беше изводът на Хетар.

— Успя ли някой да избяга? — запита Анхег.

Злостната усмивка на Барак беше многозначителна.

— След като се стъмни, чухме как някои се опитват да се промъкнат и да избягат. Тогава Релг и неговите улгоси отидоха да доразчистят. Не се притеснявай, Анхег. Никой няма да докладва на Таур Ургас.

— А той сигурно чака новини, нали? — на свой ред се усмихна Анхег.

— Надявам се да е търпелив, защото ще чака доста дълго — отвърна Барак.

С изражение на страдалка Ариана започна да превързва раната на Лелдорин и да му се кара, че не е бил предпазлив. Думите й далеч надхвърлиха простото смъмряне. Тя развихри красноречието си, а дългите и сложни изречения придадоха на възмущението й такава дълбочина, че младият й съпруг бе докаран почти до сълзи. Раната му, очевидно лека, бе въздигната в символ на липсата на загриженост за нея. Нейното изражение бе мъченическо, а неговото ставаше все по-болезнено. Се’недра наблюдаваше как Ариана ловко обръща всяко неубедително оправдание на младия мъж във все по-голямо и тежко обвинение и надлежно складира този отличен метод в едно от чекмеджетата на ума си, за да го използва в бъдеще. Наистина, Гарион беше малко по-умен от Лелдорин, но може би тактиката щеше да има ефект и върху него, ако тя се поупражняваше малко.

От друга страна, срещата между Тайба и Релг беше без думи. Красивата жена, дошла от робските пещери под Рак Ктхол и попаднала на по-тежко робство, се затича към улгоса и с приглушен вик го прегърна. Релг се отдръпна, но почти автоматичното „Не ме докосвай“ сякаш замря на устните му. Той само отвори широко очи, докато тя се притискаше в него. Тогава Тайба си спомни за отвращението му към нея и отпусна безпомощно ръце, но тъмносините й очи продължаваха да греят докато го изпиваше с поглед. После Релг бавно, като че ли бъркаше в огъня, посегна и хвана ръката й. Краткотрайна сянка на съмнение премина по лицето й, последвана мигновено от лека руменина. Те се погледнаха в очите и се отдалечиха заедно, ръка за ръка. Тайба беше свела срамежливо очи, но по сочните й чувствени устни играеше лека победоносна усмивка.

Победата над мургите повдигна неимоверно духа на войската. Като че ли горещината и прахът престанаха да изцеждат силите им както през първите няколко дни. Между различните военни части нарастваше чувството на бойно другарство, докато напредваха неотклонно на изток.

Преходът до горното течение на река Марду им отне още четири дни. Още един ден премина в търсене на място, откъдето корабите можеха благополучно да бъдат пуснати на вода. Хетар и алгарските му съгледвачи разузнаха далеч надолу по течението и докладваха, че има само един отрязък с бързеи на около десет левги, след който реката се разлива в тулската равнина.

— Можем да пренесем корабите по суша покрай бързеите — заяви крал Анхег. — Няма да ги пуснем на вода. И без това изгубихме много време.

Брегът беше доста стръмен, но войниците го атакуваха енергично с кирки и лопати и не след дълго той беше превърнат в полегат склон. Корабите бяха спуснати един по един до водата.

— Трябва да вдигнем и мачтите — каза Анхег.

— Остави ги за по-късно — каза Родар.

Анхег го изгледа ядосано.

— Бездруго няма да можеш да вдигнеш платната, Анхег, освен, това мачтите стърчат прекалено нависоко. И най-глупавият тул ще разбере какво става, ако забележи мачти по реката.

До вечерта всички кораби бяха спуснати на вода. Поулгара заведе принцесата, Ариана и Тайба на борда на кораба на Барак. Подухна ветрец и набразди речната повърхност. Корабът леко се заклати. Отвъд сигналните огньове тулските пасища се простираха като че до безкрая под пурпурния залез. На небето една след друга започнаха да се появяват звездите.

— Колко има до Тул Марду? — обърна се Се’недра към Барак.

Едрият мъж подръпна брадата си и се загледа надолу по реката.

— Един ден до бързеите и един ден да пренесем корабите покрай тях. После още два дни.

— Четири дни — промълви тя.

Той кимна.

— Искам вече всичко да е свършило.

— Всичко с времето си, Се’недра — каза той. — Всичко с времето си.

Глава 15

Корабите бяха ужасно претъпкани, макар че едва половината войска успя да се натовари на тях. Алгарски конници и мимбратски рицари патрулираха по бреговете, а череките гребяха надолу по реката към бързеите. Пехотните части, които не се побраха на корабите, яздеха на свободните коне.

Хълмистите тулски пасища се простираха от двете страни на реката. Дългите заоблени склонове бяха покрити с изгоряла от слънцето трева. Покрай реката нарядко имаше горички от кривите смърчоподобни дървета, с които бяха покрити ниските предпланини. До самата вода имаше върбови и къпинови гъсталаци. Небето продължаваше да е безоблачно. Жегата беше все същата, макар че изпаренията от реката овлажняваха достатъчно въздуха и донякъде облекчаваха измъчените от безводието в каменистата равнина хора и коне. Местността беше непозната, така че конниците, патрулиращи по бреговете, бдяха внимателно, постоянно готови да сграбчат оръжието.

След поредния широк завой видяха пред себе си побелялата от пяна вода в бързеите. Барак завъртя кормилото на големия си кораб и пристана до брега.

— Време е да слезем и да повървим — каза той.

Близо до носа на кораба беше възникнал спор. Крал Фулрах протестираше високо срещу решението неговите товарни коли с припаси да бъдат оставени до бързеите.

— Не съм ги карал чак дотук, за да ги оставя — заяви той с нехарактерна разгорещеност.

— Ще отнеме много време да ги пренесем — възрази Анхег. — Ние бързаме, Фулрах. Трябва да закарам корабите си до Тул Марду преди мургите и малореанците да се усетят какво правим.

— Ама нямаше нищо против да са с нас, когато беше гладен и жаден в долините, нали! — сърдито му кресна Фулрах.

— Това беше тогава. Сега е друго. Трябва да запазя корабите си.

— Аз пък ще запазя колите си.

— Нищо няма да им се случи, Фулрах — каза помирително Родар. — Трябва да побързаме, а твоите коли не могат да се движат достатъчно бързо.

— Ако някой дойде и ги подпали, много ще изгладнееш, преди да се доберем до крепостите, Родар.

— Ще оставим хора да ги охраняват, Фулрах. Бъди разумен. Прекалено много се притесняваш.

— Все някой трябва да мисли. Вие, алорните, явно забравяте, че боят е само половината война.

— Стига си се държал като баба, Фулрах — грубо го сряза Анхег.

— Не желая да отвръщам на последните ти думи, Анхег — каза ледено Фулрах, обърна се и се отдалечи.

— Какво му стана? — невинно попита кралят на Черек.

— Анхег, ако не се научиш да си затваряш устата, ще трябва да я запушим — изръмжа Родар.

— Мислех, че сме дошли да се бием с ангараките — каза Бранд. — Да не би правилата да са се променили?

Гневната разправия между кралете разтревожи Се’недра и тя отиде при Поулгара да сподели притесненията си.

— Не е чак толкова страшно — отвърна тя. — Предстоящата битка ги прави малко заядливи, това е всичко.

— Но те са мъже, обучени войни! — възрази Се’недра.

— Какво общо има това? — попита Поулгара.

Принцесата не можа да измисли отговор.

Пренасянето покрай бързеите мина безпрепятствено и корабите бяха спуснати отново на вода под кипящата бяла пяна късно същия следобед. Се’недра беше вече буквално болна в резултат на непоносимото напрежение. Настъпваше кулминацията на всички тези месеци, през които беше събирала армията си и бе пътувала на изток. След два дни щяха да атакуват стените на Тул Марду. Сега ли беше подходящият момент? Всъщност беше ли наистина необходимо? Не можеше ли просто да заобиколят града и да избегнат битката? Въпреки че алорнските крале я уверяваха, че градът трябва да бъде превзет, колебанията на Се’недра нарастваха с всяка измината миля. Ами ако това е грешка? Застанала на носа на кораба на Барак, принцесата се самоизмъчваше с тези въпроси, загледана в широката, лъкатушеща през тулските пасища река.

Най-накрая вечерта на втория ден Хетар пристигна в галоп, спря коня си на северния бряг на реката и помаха с ръка. Барак завъртя кормилото и приближи кораба до брега.

— Градът е на около две левги пред нас — извика алгарът. — Ако се приближиш още, може да те видят от стените.

— Тогава сме достатъчно близо — реши Родар. — Дай заповед да пуснат котва. Ще чакаме тук, докато се стъмни.

Барак кимна и направи знак на един моряк. Той бързо вдигна дълъг прът с малко червено знаменце на върха. Корабите зад тях забавиха ход в отговор на сигнала. Чу се скърцането на спускащите се котви, корабите спряха и бавно започнаха да се полюшват на течението.

— Това продължава да не ми харесва — мрачно измърмори Анхег. — Твърде много неща могат да се объркат в тъмното.

— Това ще важи и за тях — каза Бранд.

— Говорихме за това повече от десет пъти, Анхег — допълни Родар. — Всички се съгласихме, че това е най-добрият план.

— Никога преди не е правено — каза Анхег.

— Тъкмо в това е смисълът, нали? — отговори Варана. — Хората в града няма да го очакват.

— Сигурен ли си, че твоите хора ще могат да видят къде отиват? — обърна се Анхег към Релг.

Фанатикът внимателно опипа острието на закривения си нож и отговори:

— Това, което за вас е тъмнина, е нормална светлина за нас.

Анхег се загледа навъсено към огненото небе и обяви:

— Мразя първи да опитвам нещо ново.

Зачакаха да настъпи нощта. От крайбрежните гъсталаци птиците сънливо се обаждаха преди да заспят, а жабите подеха вечерния си концерт. Кавалерийските части бавно започнаха да се групират покрай реката. Мимбратските рицари застанаха в редици с масивните си коне, зад тях като море се струпаха алгарските конници. На южния бряг командваха Чо-Хаг и Кородулин. На северния — Хетар и Мандорален.

Ставаше все по-тъмно.

Един млад мимбратски рицар, ранен по време на нападението над колоната мурги, стоеше облегнат на перилата и гледаше замислено в здрача. Имаше черна къдрава коса и снежнобяла кожа като на младо момиче. Раменете му бяха широки, а в очите му се четеше простодушие. Изражението му обаче беше тъжно.

Чакането стана непоносимо и Се’недра трябваше да поговори с някого. Тя се облегна на перилата до младия мъж и тихо попита:

— Защо сте толкова тъжен, рицарю?

— Защото ми е забранено да участвам в сражението тази вечер заради лекото ми раняване, ваше величество — отвърна той и докосна превързаната си ръка.

Не изглеждаше изненадан от присъствието й или от факта, че го е заговорила.

— Толкова ли много мразиш ангараките, че пропуснатата възможност да ги убиваш ти причинява болка? — Във въпроса на Се’недра се долавяше лека насмешка.

— Не, милейди — отговори той. — Не изпитвам омраза към никого, независимо от кой народ е. Мъчно ми е, че ще пропусна шанса да изпробвам уменията си в състезанието.

— Състезание? Така ли го схващаш?

— Разбира се, ваше величество. Как иначе? Не изпитвам лична омраза към мъжете от Ангарак. Не бива да мразиш противника си в боя. Доста мъже са паднали от копието или меча ми при различни походи, но никога не съм мразил някой от тях. Точно обратното. Изпитвах уважение, докато се сражавахме.

— Но вие сте се мъчели да се убиете! — възкликна Се’недра, поразена от необичайното тълкуване на младежа.

— Това е част от състезанието, ваше величество. Истинският сблъсък не може да бъде решен, освен ако един от биещите се не бъде ранен или убит.

— Как се казваш, рицарю? — го попита тя.

— Беридел, син на сър Андориг, барон на Воу Ендериг.

— Човекът с ябълката?

— Същият, ваше величество.

На младежа явно му стана приятно, че е чувала за баща му и странното задължение, което му бе наложил Белгарат.

— Сега баща ми язди от дясната страна на крал Кородулин. И аз щях да съм с тях тази нощ, ако не беше това нещастие — каза той и погледна тъжно превързаната си ръка.

— Ще има и други нощи, сър Беридел — увери го тя, — и други състезания.

— Така е, ваше величество — съгласи се той.

Лицето му просветна за миг, но после той отново въздъхна и потъна в мрачните си мисли.

Се’недра се оттегли и го остави на мислите му.

— В момента не бива да говориш с никого — й каза дрезгав глас от тъмните сенки. Беше Белдин, грозният гърбушко.

— Явно той не се страхува от нищо — каза малко нервно Се’недра. Невъздържаният вълшебник винаги я изнервяше.

— Той е мимбратски аренд — изсумтя Белдин. — Не му стига умът да се страхува.

— Всички ли мъже в армията са като него?

— Не. Повечето се страхуват, но при всички случаи ще доведат атаката докрай по множество причини.

— А ти? — нямаше как да не попита тя. — Ти също ли се страхуваш?

— Моите страхове са малко по-различни — сухо отговори той.

— Като например?

— Захванали сме се с това от много време — Белгарат, Поул, близнаците и аз. Повече се притеснявам нещо да не се обърка, отколкото за личната ми безопасност.

— Какво имаш предвид под „обърка“?

— Предсказанието е много сложно и не казва всичко. Двата възможни изхода са все още абсолютно еднакво вероятни, доколкото мога да преценя. Нещо много, много дребно може да наклони везните насам или натам. Може да е нещо, което не съм догледал. От това се страхувам.

— Правим всичко, каквото можем.

— Може да се окаже недостатъчно.

— Какво друго можем да направим?

— Не знам, и това ме тревожи.

— Защо се тревожиш за нещо, срещу което не можеш да направиш нищо?

— Започваш да говориш като Белгарат. Той е склонен да омаловажава нещата и понякога да се надява само на късмета си. Аз обичам всичко да е изпипано. — Той се вгледа в тъмнината. — Стой близо до Поул тази вечер, момиче — каза той след малко. — Не се отделяй от нея. Може да попаднеш на място, където не си възнамерявала да бъдеш, но трябва да стоиш с нея, независимо какво става.

— Какво означава това?

— Не знам какво означава — сопна се раздразнено той. — Знам само че се налага да бъдете заедно, ти, тя, ковачът и онова безпризорно детенце, което сте взели с вас. Ще се случи нещо неочаквано.

— Имаш предвид нещастие? Трябва да предупредим останалите.

— Не знаем дали ще е нещастие — отговори той. — В това е проблемът. Може да е нещо необходимо, и ако е така, не трябва да се намесваме. Мисля, че разговорът стигна до задънена улица. Отиди да намериш Поулгара и остани с нея.

— Да, Белдин — каза покорно Се’недра.

Когато се показаха, звездите, вдигнаха котвите и флотата на Черек се плъзна безшумно по реката към Тул Марду. Макар че до града имаше още няколко мили, командите се подаваха с дрезгав шепот. Всички много внимаваха да не вдигат шум, докато се въоръжаваха, стягаха коланите си, проверяваха за последно доспехите си и наместваха по-здраво шлемовете на главите си.

Насред палубата Релг ръководеше религиозната служба на своите улгоси и изговаряше едва доловимо дълбоките гърлени звукове на езика им. Бледите им лица бяха натрити със сажди. Приличаха на сенки, коленичили в молитва към странния си бог.

— Те са ключът към всичко — тихо каза Родар на Поулгара, докато гледаше молитвата им. — Сигурна ли си, че Релг е подходящ за това? Понякога изглежда малко нестабилен.

— Ще се справи — отговори Поулгара. — Улгосите имат повече причини да мразят Торак от вас, алорните.

Корабите бавно минаха един широк завой и на половин миля срещу тях се извисиха крепостните стени на Тул Марду, издигнат на остров по средата на реката. На върха на стените имаше няколко факли, а отвътре се долавяха слаби отблясъци. Барак се обърна с гръб и отгърна за миг покрития фенер, като го закриваше с тяло. Светлината примигна и изчезна. Котвите бавно започнаха да потъват в тъмните води към речното дъно. Въжетата слабо проскърцваха, корабите забавиха ход и накрая спряха.

Някъде в града яростно залая куче. Чу се отваряне на врата, вик и след болезнено изквичаване лаят рязко спря.

— Не мога да уважавам човек, който рита собственото си куче — промърмори Барак.

Релг и хората му се прехвърлиха безшумно през перилата и се спуснаха по въжета в чакащите лодки.

Затаила дъх, Се’недра напрягаше очи да види нещо в тъмнината. Едва доловимата светлина на звездите й показа няколко сенки, които се отдалечаваха към града. После сенките изчезнаха. Зад тях се чу леко плясване на гребло, последва сърдито прошепнато смъмряне. Принцесата се обърна и видя приближаващата флотилия лодки, които идваха откъм закотвените отзад кораби. Върхът на атаката премина безшумно покрай кораба на Барак, следвайки Релг и неговите улгоси към укрепения островен град на тулите.

— Сигурен ли си, че са достатъчно? — прошепна Анхег на Родар.

Дебелият крал на Драсния кимна.

— От тях се иска само да ни осигурят място за слизане на брега и да удържат градските порти, след като улгосите ги отворят — тихо каза Родар. — За това има достатъчно хора.

Лек нощен ветрец набразди повърхността на реката и полюшна корабите. Неспособна да издържа повече на напрежението, Се’недра вдигна върховете на пръстите си към амулета, който Гарион й бе дал преди толкова много месеци. Както винаги се чу жуженето на разговор.

— Яга, тор гохек вилта. — Това беше дрезгавият шепот на Релг. — Ка так. Веед!

— Е? — попита Поулгара. Едната й вежда бе леко вдигната.

— Не мога да разбера какво казват — безпомощно сви рамене Се’недра. — Говорят на улгоски.

Внезапно от амулета се чу сподавен стон, който беше бързо прекъснат.

— Мисля, че… май убиха някого — каза Се’недра с разтреперан глас.

— Значи е започнало — каза доволно Анхег.

Се’недра пусна амулета. Не можеше повече да слуша как мъжете умират в тъмнината.

Зачакаха.

Внезапно се чу писък, изпълнен с ужасяваща агония.

— Това е! — обяви Барак. — Това е сигналът! — И извика на хората си: — Вдигай котва!

Под високите тъмни стени на Тул Марду лумнаха два огъня, около тях сновяха неясни фигури. В същия момент задрънчаха тежки вериги и се чу скрибуцането на широката врата. Тя се спускаше надолу, за да се превърне в мост над тесния северен канал на реката.

— По местата! — изрева на екипажа си Барак и завъртя кормилото, за да насочи кораба към бързо спускащия се мост.

На върха на стените се появиха още факли, някъде отчаяно заби камбана.

— Успяха! — възкликна развълнувано Анхег и ликуващо започна да тупа Родар по гърба. — Наистина успяха!

— Разбира се, че ще успеят — отвърна тържествуващо Родар. — Не ме удряй толкова силно, Анхег. Лесно ми излизат синини.

Повече нямаше нужда да се пази тишина и след знака на Барак от флотилията се понесе мощен рев. Пламнаха факли и лицата на струпалите се по перилата войници се осветиха в бакъреночервено.

Внезапно на двадесетина метра от кораба на Барак нещо падна със силен плясък във водата и заля всички на палубата с порой пръски.

— Катапулт! — викна Барак и посочи към стените. Машината беше закрепена на върха с множество подпори и приличаше на огромно хищно насекомо. Дългата изхвърляща греда вече се накланяше назад, за да запрати още един камък срещу приближаващата флотилия. Дъжд от стрели посипа върха на стената и машината замря. Група драснианци, които можеха да бъдат лесно разпознати по дългите им копия, завладяха позицията.

— Внимавайте! — изрева един от тях към струпалите се в подножието на стената войници. Катапултът се килна надолу и се строполи с трясък на камъните.

По сваления мост се чу конски тропот и мимбратските рицари нахлуха в града.

— Щом се привържем към моста, искам вие с принцесата и другите дами да отидете на северния бряг — нареди кратко Родар на Поулгара. — Да бъдете по-далеч. Боят може би ще продължи цяла нощ и няма смисъл да се излагате на опасности.

— Добре, Родар — съгласи се Поулгара. — Ти също недей да правиш глупости. Нали знаеш, че си доста голяма мишена.

— Ще се оправя, Поулгара. Не искам да пропусна това — каза той и се засмя с неочакван момчешки смях. — От години не съм се забавлявал толкова.

Поулгара само го погледна и каза:

— Мъже!

Тонът й изразяваше всичко.

Охрана от мимбратски рицари ескортира дамите и Задача на около хиляда метра нагоре по течението до едно скалисто заливче на северния бряг, далеч от конниците, устремени към обсадения град. Пясъчният бряг беше леко полегат. От трите страни заливчето беше защитено със стръмни, обрасли с трева склонове. Ковачът Дурник и Олбан бързо опънаха палатката, запалиха огън и се качиха на склона да наблюдават битката.

— Всичко върви според плана — докладва Дурник след малко. — Корабите се подреждат борд до борд в южния канал. Щом преметнат дъските, войската от южния бряг ще може да мине.

— Можеш ли да видиш дали хората вътре вече са завзели южната врата? — попита Олбан.

— Не. Там се води бой.

— Какво не бих дал да съм там! — въздъхна Олбан.

— Ще останеш, където си, млади момко — строго каза Поулгара. — Ти сам избра да бъдеш телохранител на кралицата на Рива и не можеш да скочиш и да хукнеш натам, където има по-интересни събития.

— Да, лейди Поулгара — отвърна сконфузен младият риванец. — Аз само…

— Само какво?

— Искам само да знам какво става, това е. Баща ми и братята ми са в центъра на боя, а аз трябва да стоя тук и да гледам.

Изведнъж над стените се извисиха огромни пламъци, които хвърлиха червеникави отблясъци към реката.

Поулгара въздъхна и каза натъжено:

— Защо винаги трябва да опожаряват всичко?

— Според мен това увеличава бъркотията — отвърна Дурник.

— Може би. Но аз съм виждала тази гледка прекалено много пъти. Винаги е една и съща. Винаги трябва да има пожар. Не желая да гледам повече това.

Тя се обърна с гръб към горящия град и бавно се отдалечи от брега.

Нощта беше безкрайна. Преди зазоряване, когато звездите по избледняващото небе започнаха да чезнат, принцеса Се’недра, замаяна от умора, се качи до върха на стръмния бряг и загледа като омагьосана как град Тул Марду умира. Цели квартали бяха обхванати от пламъци. Когато пропадаха покриви или се срутваха цели сгради, към небето се издигаше дъжд от огнени искри. Очакванията й бяха за нещо наистина вълнуващо и славно, а действителността се оказа съвсем друга и тя се чувстваше отвратена от това, което бе направила. Въпреки това вдигна ръце и докосна с пръсти амулета на шията си. Трябваше да знае какво става. Независимо колко ужасни бяха събитията в града, незнанието беше още по-лошо.

„Хубава битчица“ — чу да казва крал Анхег.

Кралят явно беше някъде много нависоко, може би на върха на градските стени.

„Нищо особено — отвърна Барак. — Гарнизонът мурги не се би лошо, но тулите ги нямаше никакви.“

„Какво направихте с тях?“ — попита крал Чо-Хаг.

„Подкарахме ги на централния площад — отвърна Барак. — Да избиват кролимите, които изхвърляхме от храма.“

Анхег се засмя доволно и попита:

„Как е Гродег?“

„Май ще оживее.“

„Позор! Като видях стърчащата от гърба му брадва, си помислих, че някой е решил един от проблемите ми вместо мен.“

„Ударен е много ниско — обясни Барак. — Гръбнакът му е счупен, но няма друг засегнат важен орган. Няма да може да ходи, но ще оживее.“

„Не можеш да разчиташ на един мург да свърши нещо както трябва“ — възмутено каза Анхег.

„Е, почти се справиха с култа към Мечката — доволно съобщи Барак. — Да са останали най-много дузина-две. Биха се много добре.“

„Затова бяха тук. Колко още има до изгрев слънце?“

„Около половин час.“

„Къде е Родар?“

„Двамата с Фулрах оглеждат складовете — отговори крал Чо-Хаг. — Мургите имат тук складове с припаси. Фулрах иска да ги конфискува.“

„Защо не изпратим някой да ги повика? — предложи Анхег. — Трябва да помислим за изтегляне. Щом се развидели, димът ще съобщи на всеки в радиус от двадесет левги какво сме направили тук. Флотата трябва да отплава, а до крепостите има много път.“

„За колко време ще стигнеш до Източно море?“ — попита Чо-Хаг.

„Два дни — отвърна Анхег. — Корабите се движат доста бързо по течението. Ще ви отнеме поне седмица да се върнете обратно в крепостите с вашата армия, нали?“

„Може би — каза Чо-Хаг. — Пехотата не може да се движи много бързо. Ето го Брендиг! Ще го изпратя да доведе Родар. Полковник Брендиг, вижте къде е Родар и му кажете да дойде при нас“ — извика той на сендара.

„Какво е това?“ — внезапно попита Барак.

„Кое?“ — не разбра Анхег.

„Май видях нещо ей там, на юг, на върха на хълма.“

„Нищо не виждам.“

„Нещо помръдна.“

„Може би е разузнавач на мургите — засмя се Анхег. — Няма как да запазим за дълго в тайна случилото се.“

„Ето го пак!“ — каза Барак.

„И аз го видях“ — съгласи се крал Чо-Хаг.

Настана продължително мълчание. Небето едва доловимо просветляваше. Се’недра затаи дъх.

„Белар! — изруга потресен Анхег. — Те са безброй!“

„Лелдорин! — изкрещя Барак. — Брендиг отиде да намери Родар. Иди да ги търсиш и им кажи веднага да се качат тук! Равнината е пълна с мурги.“

Глава 16

— Лейди Поулгара! — извика Се’недра. — Лейди Поулгара!

— Какво има, Се’недра? — дойде от тъмнината гласът Поулгара.

— Барак и Анхег са на стените на града — каза принцесата уплашено. — Току-що видяха мургска армия да се приближава от юг.

Поулгара излезе на светлината на огъня, прегърнала сънения Задача, и попита:

— Къде е Белдин?

— Не съм го виждала от снощи.

Поулгара вдигна лице и затвори очи. След минута се чу шум от крила и големият ястреб кацна на пясъка край нея.

— Как се промъкнаха покрай теб, вуйчо? — попита го Поулгара, щом той придоби естествения си вид.

— С тях има кролими — измърмори той и забълва ругатни. — Усетили са, че ги наблюдавам, и войските са се движили само през нощта. Кролимите са ги прикривали.

— Къде се крият през деня?

— В тулските села очевидно. Има няколко селища наоколо. Не ми мина през ума да им обърна внимание.

Белдин поде отново ругатните си, като се обвиняваше безжалостно, че е пропуснал придвижването на мургската армия.

— Няма никакъв смисъл да ругаеш, вуйчо — каза Поулгара хладно. — Вече е късно.

— За съжаление това не е всичко, Поул — каза магьосникът. — Има още една армия, също толкова голяма, която настъпва от север — малореанци, надраки и тули. Заклещени сме в капан.

— Колко време имаме преди да стигнат до нас? — попита Поулгара.

Белдин сви рамене:

— Не много. Мургите трябва да преминат през хълмовете, което ще им отнеме поне час. Малореанците ще бъдат тук много по-скоро.

— Върви при Родар — каза Поулгара на гърбавия магьосник. — Кажи му, че трябва да преместим флотата на Анхег веднага, преди ангараките да са докарали катапултите и да унищожат корабите.

Уродливият мъж кимна, изви се леко разпери ръце и се превърна отново в птица.

— Олбан — извика Поулгара младия риванец. — Иди да намериш сър Мандорален и лорд Хетар. Изпрати ми ги веднага.

Олбан я погледна стреснато, после се спусна към коня си.

Ковачът Дурник слезе по тревистия бряг. Лицето му беше мрачно.

— Трябва веднага да тръгнеш с момичетата, Поул — каза той. — Тук ще има битка, а бойното поле не е място за вас.

— Никъде няма да ходя, Дурник — отговори тя раздразнено. — Аз започнах всичко това и ще остана до края.

Ариана се шмугна обратно в палатката и излезе, стиснала здраво платнената чанта, в която съхраняваше лековете си.

— Лейди Поулгара — каза спокойно тя. — В битка винаги има ранени, така че трябва да отида да се подготвя.

Поулгара я стрелна с бърз поглед и каза:

— Добре. Само внимавай, не се приближавай много до бойното поле.

Тайба наметна пелерината си и каза на Ариана:

— Ще дойда с теб. Не разбирам много от лечителство, но можеш да ме научиш.

— Иди им помогни, Дурник — каза Поулгара на ковача. — След това се върни.

Дурник кимна мрачно и тръгна с двете жени по стръмния бряг.

Мандорален и Хетар пристигнаха с гръм и трясък.

— Знаете какво става, нали? — попита Поулгара.

Мандорален кимна.

— Има ли някаква възможност да си оттеглим преди вражеските сили да пристигнат?

— Никаква, милейди — отговори рицарят. — Те са твърде близо. Още повече че нашата цел беше да отворим път на черекските кораби до Източното море.

— Не исках да става така — каза Поулгара ядосано.

Регентът на Рива пристигна, придружен от генерал Варана, и двамата спряха до Мандорален и Хетар на стръмния бряг.

— Започнахме да се изтегляме от града — каза високият риванец с плътния си глас. — Повечето кораби успяха да вдигнат котва. Оставихме само няколко, за да прекосим южния канал.

— Има ли някаква възможност да прехвърлим цялата армия на единия бряг? — попита Поулгара.

Той поклати глава.

— Няма никакво време, Поулгара.

— Ще бъдем разделени от реката — изтъкна тя. — И никоя страна няма да е достатъчно силна да се бие с ангараките.

— Тактическа необходимост, уважаема лейди Поулгара — каза генерал Варана. — Трябва да отбраняваме и двата бряга, докато флотата се отдалечи.

— Мисля, че Родар подцени ангараките — каза Бранд.

— Той беше абсолютно сигурен, че и Таур Ургас, и Закат ще предпочетат да запазят армията си, и изобщо не предвиди тази възможност.

Генерал Варана скръсти мускулестите си ръце и закуца покрай брега. Изглеждаше умислен.

— Струва ми се, че започвам да разбирам предназначението на мургската колона, която унищожихме в планините — каза той.

— Какво имате предвид, ваше превъзходителство? — попита Мандорален озадачено.

— Изпробваха ни — обясни Варана. — Ангараките искаха да разберат кога ще предприемем сериозни действия. Основното правило във войната е да не се замесваш в сериозни конфликти, ако целта ти е просто да отвличаш вниманието на врага. Тази колона беше стръв и за нещастие ние са хванахме.

— Искате да кажете, че не трябваше да я нападаме? — попита Хетар.

Варана кимна унило.

— Точно така. Това издаде намеренията ни. Позволихме им да разберат, че този поход не е за отвличане на вниманието. Подцених Таур Ургас. Той пожертва хиляда мъже само за да разбере какво сме намислили.

— Какво ще правим сега? — попита Хетар.

— Ще се подготвяме за битка — каза Варана. — Бих искал да разполагаме с по-добър терен, но ще трябва да се задоволим с това, което имаме.

Хетар се взря жадно отвъд реката и каза замислено:

— Дали ще имаме време да прехвърлим военните действия на южния бряг?

— Какво значение има? — каза Бранд, видимо озадачен. — Каква е разликата?

— Там са мургите — отговори Хетар. — Лично аз нямам нищо против малореанците.

— Това не е лична битка, лорд Хетар — подчерта Варана.

— За мен е — каза Хетар мрачно.

— Непременно трябва да се погрижим за безопасността на лейди Поулгара и принцесата — каза Мандорален. — Може би трябва да осигурим ескорт, който да ги съпроводи до укреплението.

Бранд поклати глава и каза:

— По всяка вероятност районът е пълен с врагове. Няма да е безопасно.

— Той е прав, Мандорален. — каза Поулгара. — Освен това се нуждаете от всеки войник. — Тя се загледа далеч на североизток и добави: — А вижте и това.

И посочи мрачните облаци, които закриваха небето над хоризонта. Облаците бяха мастиленочерни, носеха се бавно, осветени от проблясващи светкавици.

— Буря? — попита генерал Варана изненадано.

— Не по това време на годината и определено не от тази посока — отговори Поулгара. — Кролимите са намислили нещо и това ще бъде моята битка. Разгърнете силите си, господа. Ако ще има битка, нека сме готови за нея.

— Корабите се придвижват — докладва Дурник, когато се върнаха с Олбан, — а войските напускат града.

Пристигна крал Родар. Широкото му лице беше покрито със сажди и пот.

— Анхег тръгва — каза той, като се свлече от седлото с мърморене.

— Къде е Фулрах? — попита Бранд.

— Поведе по-голямата част от армията към южния бряг.

— Това няма ли да ни остави с много малко сили от тази страна? — попита генерал Варана.

— Мостът е тесен — каза Родар. — Ще отнеме часове да отведем дори половината, така че това не е от значение. Брендиг вече е събрал хора, които да разклатят основите, така че ще можем да съборим моста преди ангараките да се доберат до него.

— Защо трябва да го правим? — попита Се’недра.

— Тул Марду си има своите предимства, ваше величество — обясни генерал Варана. — Не бива да пускаме ангараки на острова, стига да можем да устоим на атаките.

После погледна крал Родар и попита:

— Замисляли ли сте се за тактиката на битката?

— Искаме да дадем на Анхег половин ден преднина, ако е възможно — отговори Родар. — На двайсет левги надолу по реката е доста мочурливо и отдалечи ли се, ангараките няма да могат да се приближат по брега. Предлагам да сформираме стандартния пехотен строй — копиеносците, легионите, сендарите и така нататък. Ще оставим стрелците отзад и ще използваме алгарите да атакуват по фланговете. Искам да запазим мимбратските рицари в резерв, докато малореанците не се струпат за първия щурм.

— Това не е печеливша тактика, ако ваше величество ми позволи това мнение. — каза генерал Варана.

— Ние не сме тук да побеждаваме, Варана — каза Родар. — Трябва просто да забавим ангараките поне шест часа и след това да се оттеглим. Не възнамерявам да жертвам хората си в опит да спечеля една предварително загубена битка.

Той се обърна към Хетар.

— Искам да изпратиш твоите хора надолу по реката. Да отцепят малореанците по брега. Може би флотата ще успее да избегне Таур Ургас и Закат. Ангараките не са добри моряци, така че вероятно не осъзнават какво може да направи Анхег, щом стигне в Източно море.

— Извинете, ваше величество — отбеляза Варана, — но цялата стратегия, дори действията на флотата, е просто забавяне на военните действия.

— Точно там е работата, Варана — каза Родар. — Нашите действия нямат никакво значение. Всичко ще се реши в Малореа, когато Белгарион стигне до Ктхол Мишрак. По-добре да тръгваме, господа. Малореанците ще бъдат тук много скоро и трябва да сме готови да ги посрещнем.

Облакът, който беше посочила Поулгара, препускаше към тях със застрашителна скорост, прииждащ на талази пурпурен мрак и проблясващи светкавици. Най-отпред се движеше топъл вятър, който превиваше тревата и развяваше неудържимо гривите и опашките на конете. Докато крал Родар и другите избързаха напред, за да пресрещнат приближаващата се малореанска армия, Поулгара с пребледняло лице и развята от вятъра коса пое по обраслия с трева бряг, после спря и се загледа в облака. Се’недра и Дурник я следваха.

— Вземи детето, Се’недра — каза тя спокойно. — В никакъв случай не се отделяй от него.

— Да, лейди Поулгара — каза Се’недра и протегна ръце към Задача.

Детето дойде при нея веднага. По сериозното му личице нямаше никакъв страх. Тя го прегърна и го притисна до гърдите си.

— Задача? — каза то и посочи приближаващия облак.

И изведнъж сред редиците на нападащата армия се извисиха странни фигури. Бяха облечени в черни роби, носеха лъскави железни маски и стискаха къси остри копия. Без дори да се замисли, един млад мимбратски рицар извади меча си от ножницата и заби острието му в една от тях. Мечът премина през нея без никакъв ефект. И в същия момент го удари съскаща мълния — сякаш кацна на върха на шлема му. Той потръпна, от цепнатините на бронята му почна да излиза дим и той направо се изпържи в нея. Конят му залитна и призрачната светлина погълна и двамата. Когато тя изчезна, конят и мъжът се сгромолясаха мъртви на земята.

Поулгара извика. Наглед не говореше толкова високо, но очевидно думите й достигнаха до последните редици на армията.

— Не докосвайте сенките — предупреди тя. — Това са илюзии на кролимите и не могат да ви наранят, освен ако не ги докоснете. Те са тук, за да привличат гръмотевиците към вас, така че стойте надалеч от тях.

— Но, госпожо — запротестира Дурник, — войските няма да могат да запазят колоните, ако трябва да избягват сенките.

— Аз ще се погрижа за тях — отговори тя мрачно. После вдигна ръце и сви юмруци. Лицето й се напрегна, тя се съсредоточи, изрече една дума и разтвори пръсти. Тревата, която се беше привела от топлия вятър, предшестващ бурята, изведнъж се обърна в обратна посока от силата на волята й. Фигурите се сбръчкаха и започнаха да се разпадат на парчета.

Когато и последната сянка изчезна, Поулгара залитна и щеше да падне, ако Дурник не беше се втурнал, за да я прихване.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

— Добре съм — въздъхна тя. — Но това ми отне доста сили.

После се усмихна вяло и главата и изтощено се отпусна.

— Няма ли да се върнат? — попита Се’недра. — Искам да кажа, че това не навреди на истинските кролими, нали? Само на техните сенки.

— О, нарани ги, разбира се — отговори Поулгара отпаднало. — Тези кролими вече нямат сенки. Никога няма да могат пак да хвърлят сенки.

— Никога ли? — невярващо попита принцесата.

— Никога.

Към тях се присъедини Белдин — спусна се с вятъра, който развяваше перата му.

— Трябва да свършим нещо, Поулгара — измърмори той, докато приемаше човешкия си облик. — Трябва да спрем бурята, която водят от запад. Говорих с близнаците. Те въздействат върху южната страна, а ти и аз ще поемем тази.

Тя го погледна въпросително.

— Армията им се придвижва точно зад бурята — обясни той. — Няма никакъв смисъл да я задържаме сега. Това, което искам да направим, е да пробием откъм тила на армията и да я насочим срещу ангараките.

— Колко кролима въздействат върху бурята, вуйчо? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не знам. Но я контролират със сетни усилия. Ако четиримата ги атакуваме внезапно, бурята сама ще свърши останалото.

— Защо просто не я оставим да отмине? — попита Дурник. — Войниците ни не са деца. Нямат да им стане нищо от някаква си малка вихрушка.

— Това не е само малка вихрушка, Дурник — каза Белдин язвително. В този момент нещо голямо и бяло се сгромоляса на земята на няколко крачки от тях. — Ако те ударят четири или пет зърна от този град по главата, изобщо няма да те е грижа какво става с битката.

— Големи са колкото кокоши яйца! — каза учудено Дурник.

— И вероятно ще станат още по-големи.

Белдин се обърна към Поулгара и каза:

— Дай ръка. Ще предам сигнала на Белтира и всички ще атакуваме едновременно. Приготви се.

Повечето парчета градушка потъваха в меката пръст, едно се пръсна, след като се сгромоляса със зашеметяваща сила върху близката скала. От бойното поле се чуваха удари — градушката биеше по ризниците на мимбратските рицари и по вдигнатите щитове на пехотата.

И изведнъж заедно с градушката се появи дъждовна вихрушка, кипящи потоци вода, тласкани от вятъра на яростни вълни. Не можеше да се види нищо. Не можеха да си поемат въздух. Олбан скочи и вдигна щита си, за да предпази Се’недра и Задача. Лицето му трепна, когато голямо зърно градушка го удари по рамото, но ръката, която държеше щита, не помръдна.

— Започва да поддава, Поул… — извика Белдин. — Да натиснем още веднъж. Нека опитат собствената си буря.

Лицето на Поулгара се изкриви от напрежение, докато Белдин засилваше обединените им воли в облачното небе. Звукът от сблъсъка беше невероятен. Изведнъж небето се разцепи и през димящия въздух проблесна светкавица. Последваха големи нажежени стрели, които се сблъскаха и обсипаха земята с кълбовидни мълнии. Няколко мъже паднаха овъглени на земята, пороят кипеше около тях. Но жертвите не бяха само от армията на Запада.

Силната буря се отдръпна — обединените воли на Поулгара и Белдин от северния и на близнаците от южния бряг успяха да я разкъсат — и вихрушката се сгромоляса с пълна сила върху напредващите малореанци. Завеса от светкавици премина през стегнатите им колони като голяма ослепителна метла и обсипа земята с димящи мъртви тела.

От центъра на страховития облак се носеха ужасни звуци. С последен почти конвулсивен тласък една огромна въртяща се фуния докосна земята в средата на облечените в червено малореанци и сякаш издълба ров точно по средата на вражеските колони. Мъже и коне бяха разкъсани на парчета, късове от ризници и парцали от червени туники полетяха над ужасените малореанци.

— Красиво! — радваше се Белдин и подскачаше от щастие.

Последва внезапно изсвирване на рог и стегнатите колони на драснианските копиеносци и толнедранските легионери се изправиха срещу стъписаните редици на малореанците. Зад тях Мандорален, по чиято ризница се стичаше вода, предвождаше щурма на мимбратските рицари. Объркани и уплашени, малореанците заотстъпваха пред щурма на мимбратите, след това се разпръснаха и побягнаха. Алгарите ги преследваха с блеснали в дъжда саби.

При второто изсвирване на рога на Мандорален щурмуващите мимбрати дръпнаха юздите, обърнаха се и се отправиха в галоп назад, като оставиха зад себе си истински погром.

Дъждът намаля и сред тъмните облаци се показа синьото небе. Бурята се отдръпна през равнините на Мишрак ак Тул.

Се’недра погледна към южния бряг и видя, че и там бурята е преминала и че под ръководството на крал Чо-Хаг и крал Кородулин войниците нападат предните колони на обърканата мургска армия. После обърна поглед към южния ръкав на реката. Последните черекски корабите се бяха изтеглили по време на стихийната буря и сега от тази страна на острова се ширеше само необятната водна шир. Последните войски се движеха в непрекъснат поток по моста над северния ръкав. Накрая вървеше висок сендарски момък. Щом стигна до брега, той тръгна нагоре по реката. Беше Рундориг, приятелят на Гарион от юношеството му във фермата на Фалдор до тях. Младежът плачеше.

— Дурник — изхлипа той, като стигна. — Доруун е мъртъв.

— Какво? — попита лейди Поулгара, като рязко вдигна умореното си лице.

— Доруун, господарке Поул — изплака Рундориг. — Удави се. Тъкмо преминавахме на южния бряг, когато бурята разкъса въжетата, които държаха корабите. Доруун падна в реката, а той не можеше да плува. Опитах се да го спася, но той потъна преди да успея да го хвана.

Високият младеж закри лицето си с ръце.

Поулгара пребледня, очите й се изпълниха със сълзи.

— Погрижи се за него, Дурник — каза тя на ковача, след това се обърна, свела печално глава.

— Опитах се, Дурник. — бърбореше Рундориг, без да спира да ридае. — Наистина се опитах да стигна до него — но имаше толкова много хора на пътя ми. Не можах да се добера до него навреме. Видях го как потъва и просто нямаше какво да направя.

Дурник прегърна плачещия младеж. Очите на ковача бяха насълзени, но той не каза нищо.

Се’недра обаче не можа да заплаче. Тя беше измъкнала тези обикновени млади мъже от домовете им и ги беше довела на другия край на света, а сега един от старите приятели на Гарион беше умрял в студените води на река Марду. Смъртта му не излизаше от ума й, но тя не можа да заплаче. Изведнъж я обзе силна ярост. Тя се обърна към Олбан и изсъска:

— Убий ги!

— Кралице? — погледна я втрещено Олбан.

— Върви! — нареди тя. — Вземи меча си и върви. Убий колкото можеш повече ангараки, заради мен, Олбан. Убий ги заради мен!

И едва след това успя да заплаче.

В първия момент Олбан погледна ридаещата принцеса, после погледът му се спря върху малореанците, които отстъпваха пред жестоката атака на мимбратските рицари. Лицето му светна и той извади меча си.

— Както заповяда моята кралица! — извика той и се спусна към коня си.

Макар редиците на малореанците да падаха покосени от алгарските саби, все повече войници в червени туники прииждаха към бойното поле и много скоро ниските северни хълмове бяха оцветени в червено, все едно земята кървеше. Но не малореанците подеха следващата атака. Широкоплещести тули, облечени в дрипи, се придвижиха неохотно и заеха позиции за атака. Точно зад тях се движеше малореанската конница и ги избутваше напред с камшици.

— Типичната стратегия на малореанците — измърмори Белдин. — Закат жертва тулите. Така ще запази собствените си сили за битката с Таур Ургас.

Се’недра вдигна набразденото си от сълзи лице и попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще избием тулите — каза той. — Един или два щурма от страна на мимбратите ще сломят духа им. Тулите не са много добри войници и ще побягнат при първа възможност.

Точно когато армията на Мишрак ак Тул се понесе бавно и тромаво към стройните редици на копиеносците и толнедранските легиони, астурианските стрелци, които стояха зад пехотата, вдигнаха лъковете си и въздухът затрептя от свистенето на дългите им стрели. Тулите потръпнаха, редиците им оредяха под унищожителната буря от стрели. Виковете на малореанците ставаха по-отчаяни, въздухът се изпълни с плющене на камшици.

В този момент прозвуча рогът на Мандорален. Колоните на пехотата се разтвориха и облечените в ризници мимбратски рицари атакуваха отново. Щом видяха облечените в желязо мъже да препускат към тях, тулите панически побягнаха. Малореанците бяха смачкани и стъпкани от бягащата тулска армия.

— Приключихме с тулите — измърмори доволно Белдин, докато наблюдаваше разгрома. — Представям си как Закат ще обсъди тази ситуация с крал Гедел.

Рицарите на Мандорален заеха отново позициите си зад пехотата и двете армии се озоваха сами сред осеяното с мъртви ангараки бойно поле.

Се’недра потрепери от внезапния хлад. Макар че слънцето надничаше през разкъсаните облаци, то не излъчваше никаква топлина. Нямаше и следа от силния вятър, но ставаше все по-студено. Изведнъж от земята и от тъмната повърхност на реката плъзна гъста мъгла.

— Поулгара — изсъска Белдин, — имам нужда от помощта ти.

— Остави ме на мира, вуйчо — отвърна тя печално.

— Можеш да плачеш и по-късно — каза той рязко. — Кролимите извличат топлината от въздуха. Ако не предизвикаме вятър, мъглата ще стане толкова гъста, че ще можеш да се разходиш по нея.

Тя се обърна, лицето й беше ледено.

— Ти не изпитваш уважение към нищо, нали? — каза тя категорично.

— Така е — призна той. — Но това е извън темата. Ако кролимите успеят да изградят гъста мъгла, цялата воняща малореанска армия ще се изсипе отгоре ни преди да сме забелязали. Хайде, Поул. Знаеш, че всички хора умират. Можеш да страдаш и по-късно.

Той протегна към нея съсухрената си, грапава ръка. Мъглата започна да се сгъстява. Осеяното с войници бойно поле сякаш потрепери и след това изчезна под плътната бяла завеса.

— Вятър, Поулгара — извика Белдин, като сграбчи ръката й. — Колкото можеш повече вятър.

Борбата, която последва, беше безшумна. Хванати здраво за ръце, Поулгара и Белдин съединиха волите си. После насочиха ръце към небето, сякаш търсеха в необятния въздушен покой онова, което държеше в плен сгъстяващата се мъгла по бреговете на реката. Появи се лек вятър, завъртя се в гъстата мъгла и също така бързо изчезна.

— По-силно, Поул — настоя Белдин.

По грозното му лице се стичаше пот от усилията, които влагаше в борбата с необятния застинал простор.

— Няма да стане така, вуйчо — заяви Поулгара и дръпна ръката си. Собственото й напрежение беше изписано по лицето й. — Няма нищо, за което да се хванем. Какво правят близнаците?

— Жреците на Рак Ктхол яздят редом с Таур Ургас — отговори гърбушкото. — Близнаците са заети с тях. Няма да могат да ни помогнат.

— Опитваме се да действаме много наблизо — каза Поулгара. — Всеки път, когато предизвикаме и най-лек вятър, десетина кролими се впускат и го потушават.

— Усещам — каза Белдин.

— Трябва да опитаме по-надалеч — продължи тя. — Трябва да раздвижим въздуха отвъд техния обхват, за да може да набере сили преди да е стигнал до тях.

Очите на Белдин се разшириха.

— Това е опасно, Поул — каза той. — Дори ако успеем да го направим, това ще изтощи и двама ни. Ако след това ни атакуват, няма да можем да им се противопоставим.

— Прав си — призна тя. — Но кролимите са упорити. Те ще се опитат да задържат мъглата над брега, въпреки че изчерпаха вече почти всичките си възможности. Те също ще се изморят. Може би толкова, че да не са в състояние да предприемат нещо друго.

— Не ми харесва това „може би“.

— Имаш ли по-добра идея?

— Точно сега, не.

— Добре тогава.

Те отново хванаха ръцете си.

На Се’недра й се стори, че мина цяла вечност. Със свито сърце наблюдаваше двамата магьосници. Те стояха със здраво стиснати ръце и затворени очи. Опитваха се да достигнат с умовете си до горещите неплодородни възвишения на запад и да подгонят горещия въздух към широката долина на река Марду. Се’недра сякаш почувства потискащата студенина на кролимската мисъл, която витаеше в застиналия въздух, като го задържаше и се противопоставяше на всяко усилие на вятъра да разсее задушаващата мъгла.

Поулгара дишаше учестено, бузите й се издуваха, лицето й се изкривяваше от нечовешкото усилие. Белдин се бореше като мъж, който се опитва да повдигне планина върху гърбавите си рамене.

И изведнъж Се’недра долови съвсем слаба миризма на прах, суша и изсъхнала от слънцето трева. Това беше само моментно и отначало тя си помисли, че си е въобразила. След това миризмата се появи отново, този път по-силна, и мъглата се изви мудно. Но още веднъж тази слаба миризма отмина и с нея и полъхът на въздуха, който я беше донесъл.

Поулгара изстена, сякаш се задушаваше. Мъглата се надигна и се завъртя. Влажната трева под краката на Се’недра беше осеяна с капчици вода. Прашната миризма на тулските възвишения стана по-силна.

Изглежда, концентрацията на кролимите да задържат мъглата стана по-отчаяна, те се бореха да спрат засилващия се вятър, който се спусна над долината откъм безводните пространства на запад. Волите им започнаха да се разпадат, когато по-слабите от тях се опитаха да надскочат възможностите си и се сгромолясаха от изтощение.

Вятърът се засили и накъдри повърхността на реката. Тревата се наклони под напора му и мъглата закипя като живо същество, което се гърчеше и свиваше при докосването на сухия топъл вятър.

Сега Се’недра можеше да види и горящия град на тулите в далечината, и редиците на пехотата, която се беше изтеглила в речната долина.

Горещият прашен вятър задуха по-силно, мъглата се разсея също като мисълта, която я беше предизвикала, и лъчите на сутрешното слънце окъпаха полето в златна светлина.

— Поулгара! — извика тревожно Дурник. Се’недра се обърна точно навреме, за да види как Поулгара се отпусна безжизнена на земята. Лицето й беше мъртвешки бледо.

Глава 17

Лелдорин Уилдантор крачеше нервно между редиците на стрелците, като често се спираше, за да се ослуша за някакъв звук откъм обвитото в мъгла поле.

— Чуваш ли нещо? — попита той настоятелно един толнедрански легионер.

Мъжът поклати глава.

Същите думи долетяха от мъглата като тих шепот.

— Чуваш ли нещо?

— Чуваш ли нещо?

— Какво правят?

Някъде отпред се чу слабо щракане.

— Ето тук! — извикаха всички в един глас.

— Не още! — извика Лелдорин на един от съотечествениците си, който вдигна лъка си. — Може да се окаже просто някой ранен тул. Пести си стрелите.

— Това вятър ли е? — попита един драсниански копиеносец. — Моля те, Белар, нека да е вятър.

Лелдорин се взираше напрегнато в мъглата и нервно опипваше лъка си.

В този момент почувства лек полъх по бузата.

— Вятър — извика радостно някой.

— Вятър!

После полъхът затихна и мъглата стана сякаш още по-гъста.

Някой изстена отчаяно.

Мъглата се раздвижи и бавно започна да се върти.

Наистина беше вятър!

Лелдорин спря да диша.

Мъглата се спусна над земята и я обгърна в сивотата си.

— Там нещо се движи! — изрева един толнедранец. — Пригответе се!

Мъглата започна да се вдига. Лелдорин напрегна очите си. Пред тях, на не повече от седемдесет стъпки, се движеха някакви фигури.

Мъглата се вдигна, сякаш силата, която я задържаше, се разпадна. Слънцето проби. Цялото поле пред тях беше изпълнено с малореанци. Те замръзнаха на място, стреснати от внезапната светлина.

— Сега! — извика Лелдорин и вдигна лъка си. Стрелците вдигнаха оръжията си като един и обсипаха врага с хиляди стрели.

Атаката на врага направо се разпадна. Цели полкове падаха покосени от урагана на астурианските стрели.

После медният рог на сър Мандорален изсвири предизвикателно, пехотата и стрелците се отдръпнаха и земята потрепери под тропота на конете на мимбратските рицари.

Объркани от бурята от стрели и вида на летящата право срещу тях конница, малореанците се разпръснаха и побягнаха.

С доволна усмивка братовчедът на Лелдорин Торасин отпусна лъка си, за да се надсмее над погрома на ангараките.

— Успяхме, Лелдорин! — извика той. — Разгромихме ги.

Беше с гръб към осеяното с трупове поле. Държеше лъка си, а тъмната му коса се развяваше около озареното му от радост лице. Така щеше да го запомни Лелдорин завинаги.

— Тор! Внимавай! — извика Лелдорин, но беше твърде късно.

Отговорът на малореанците представляваше нова буря, този път по-различна. От стотина катапулти, скрити зад ниските хълмове на север, излетя голям облак камъни и засипа стегнатите редици по брега на реката. Един камък, по-голям от човешка глава, удари Торасин право в гърдите и го повали на земята.

— Тор!

Викът на Лелдорин беше отчаян. Той изтича до ранения си братовчед. Очите на Торасин бяха затворени, от носа му течеше кръв. Гърдите му бяха размазани.

— Помогнете ми! — изкрещя Лелдорин на група крепостни селяни, които стояха наблизо.

Те покорно се втурнаха да му помогнат, но в очите им ясно се четеше истината. Торасин вече беше мъртъв.

Барак стоеше на кормилото на огромния си кораб.

Гребците подеха ритъма на кожения тъпан и корабът се задвижи надолу по реката.

Крал Анхег се облегна на перилата. Беше свалил шлема си, така че прохладният въздух на реката да отвее вонята от пушек от косата му. Грубото му лице беше също толкова строго, колкото това на братовчед му.

— Какво мислиш? Какви са им шансовете? — попита той.

— Не много добри — отговори Барак направо. — Никога не сме допускали, че мургите и малореанците ще ни атакуват в Тул Марду. Армията се разцепи на две край реката и двете й половини са превъзхождани по численост от врага. Страхувам се, че ще имат неприятности.

Той хвърли бегъл поглед през рамо към десетината лодки, които плуваха след големия му кораб, и изрева:

— По-бързо!

— Малореанци отпред! На северния бряг! — извикаха от наблюдателницата на мачтата. — На около половин миля!

— Намокрете палубата — заповяда Барак.

Моряците спуснаха ведрата, закачени с дълги въжета, изтеглиха ги и намокриха дървената палуба.

— Сигнализирай на корабите зад нас — каза Анхег на един брадат моряк, който стоеше на кърмата.

Мъжът кимна, обърна се и издигна голям флаг, прикрепен на дълъг прът. Започна да го развява силно, за да го видят корабите, подредени зад тях.

— Внимавайте с огъня! — извика Барак на мъжете, които се тълпяха около една платформа, в която горяха каменни въглища. — Ако ни подпалите, всички ще плувате чак до Източно море.

Пред платформата стояха три големи катапулта в пълна готовност.

Крал Анхег погледна напред към малореанците, скупчени около няколко обсадни машини на северния бряг, и предложи:

— По-добре изпрати лодките със стрели сега.

Барак измърмори нещо, вдигна ръка към лодките, които се движеха зад килватера, и те бързо се плъзнаха напред. На носа на всяка имаше висок катапулт, изстрелващ стрели.

— Заредете катапултите! — извика Барак на мъжете край огъня. — И не разливайте катран по палубата!

С дълги железни куки моряците извадиха от жаравата три големи глинени гърнета. Те съдържаха кипяща смес от катран, черна смола и нефт. Потопиха ги в катран, увиха ги в прогизнали от нефт парцали и ги сложиха в кошовете на бойните машини.

Лодките напредваха бързо към брега, където малореанците се опитваха да насочат катапултите си. После от черекските бойни машини внезапно полетяха стрели. Издигнаха се бързо, след това застинаха за момент във въздуха, после се разпръснаха в смъртоносен дъжд над врага.

Корабът на Барак, който се движеше точно зад лодките, се приближи до покрития с храсти бряг. Мъжът с червената брада стоеше, хванал с двете си огромни ръце кормилото, и гледаше съсредоточено капитана на катапултите, стар моряк с посивяла брада и с дебели като дъбове ръце. Морякът се взираше в брега. Над главата си държеше дълъг бял жезъл и показваше посоката, като го накланяше надясно или наляво, а Барак движеше кормилото според движенията на жезъла. Изведнъж жезълът се спусна рязко надолу и Барак веднага спря да движи кормилото. Докоснати от горящите факли, парцалите, увити около глинените гърнета, избухнаха в пламъци.

— Огън! — изрева старият моряк.

Със силен трясък катапултите запратиха във висока дъга пламтящите гърнета и смъртоносното им съдържание към обсадните машини на врага. Гърнетата се пръснаха и лумна огън, който погълна малореанските катапулти.

— Добър изстрел — отбеляза Анхег професионално.

— Детска игра — сви рамене Барак. — Всъщност неподвижната мишена на брега не е голямо предизвикателство.

Той хвърли поглед назад. Лодките на Грелдик се приближаваха, за да обсипят малореанците с още стрели. Катапултите по палубата на брадатия му приятел стояха в пълна готовност.

— Изглежда, малореанците не са по-умни от мургите. Никога ли не им минава през ума, че и ние можем да ги обстрелваме?

— Това е общ ангаракски недостатък — отговори Анхег. — Пък и Торак никога не е насърчавал творческия начин на мислене.

Барак погледна замислен братовчед си.

— Знаеш ли за какво си мисля, Анхег? За цялата тази бъркотия, която предизвика в Рива, за това дали е редно Се’недра да предвожда армията. Искам да кажа, че според мен не беше съвсем искрен. Твърде интелигентен си, за да се запъваш за нещо толкова маловажно.

Анхег примигна бавно.

— Не се учудвам, че те наричат Анхег Хитреца — подсмихна се Барак. — За какво беше всичко това?

— Заради Бранд — ухили се кралят на Черек. — Той е този, който би спрял Се’недра, ако му бях дал възможност. Риванците са много консервативни, Барак. Взех страната на Бранд и се заех с формулирането на доводите. Но после, когато и аз отстъпих, той нямаше на какво да се опре.

— Беше много убедителен. За момент си помислих, че говориш сериозно.

— Благодаря — отговори черекският крал с подигравателен поклон. — Ако имаш лице като моето, лесно е да убедиш хората да си мислят за теб най-лошото. Намирам това за много полезно от време на време. А, ето ги и алгарите.

Той посочи хълмовете зад горящите малореански обсадни машини. Огромни тълпи ездачи се спускаха на талази от хребета, за да връхлетят като вълча глутница обърканите малореанци.

— Бих искал да знам какво става в Тул Марду — въздъхна Анхег. — Но не мисля, че някога ще разберем.

— Няма големи шансове — съгласи се Барак. — Накрая всички ще потънем.

— Но ще повлечем и много малореанци с нас, нали, Барак?

Отговорът на Барак беше злорадо хилене.

— Не съм очарован от идеята да се удавя — каза Анхег и се смръщи.

— Може да се окажеш късметлия и да получиш стрела в корема.

— Благодаря — каза горчиво Анхег.

Около час по-късно, след като повече от три ангаракски позиции бяха унищожени, брегът стана мочурлив, после се превърна в море от тръстики и блатни растения. По заповед на Анхег завързаха един сал с дърва за някакъв дънер и го запалиха. Щом огънят се разгоря, изсипаха в пламъците няколко ведра зеленикави кристали. В синьото небе се издигна огромен стълб зелен пушек.

— Надявам се Родар да забележи това — намръщи се кралят на Черек.

— Ако той не успее, алгарите ще го видят — отговори Барак. — Те ще му съобщят.

— Само се надявам да има достатъчно време, за да се оттегли.

— Аз също — каза Барак. — Но както сам каза, вероятно никога няма да узнаем.

Крал Чо-Хаг, предводителят на Алгария, яздеше до Кородулин, краля на Арендия. Мъглата почти се беше вдигнала и бе останала само лека мараня. Наблизо магьосниците близнаци Белтира и Белкира, изтощени от положените усилия, седяха гръб до гръб на земята. Главите им бяха клюмнали, гърдите им се повдигаха ритмично. Чо-Хаг потръпна при мисълта какво можеше да се случи, ако двамата старци не бяха тук. Ужасните илюзии на кролимите, които се появиха от земята точно преди бурята, бяха всели ужас в сърцата и на най-смелите войни. А после и оглушителната буря, която се стовари върху армията, и накрая задушаващата мъгла. Двамата магьосници с приветливи лица обаче посрещнаха и овладяха последователно всяка атака на кролимите със спокойна решителност. Сега предстоеше сблъсъкът с мургите и беше време за оръжие, а не за магьосничество.

— Бих им позволил да се приближат още малко — посъветва Чо-Хаг с тихия си глас, докато двамата с Кородулин наблюдаваха истинското море от мурги, които напредваха срещу разгърнатите редици на драснианските копиеносци и толнедранските легионери.

— Сигурен ли си в тази стратегия, Чо-Хаг? — попита обезпокоен младият арендски крал. — Традиция за мимбратските рицари е да посрещнат атака челно. Твоето предложение да щурмуваме по фланговете ме озадачава.

— Така ще убием повече мурги, Кородулин — отговори Чо-Хаг. — Когато твоите рицари започнат да щурмуват от двата фланга, ти ще изолират няколко вражески полка. И ще можем да ги смелим с настъпващата пехота.

— Струва ми се странно да върша тази работа с пехотни войски — призна Кородулин. — Изпитвам огромно недоверие към пехотата.

— Не си единствен, приятелю — каза Чо-хаг. — На мен това ми е също толкова чуждо, колкото и на теб. Въпреки това няма да е почтено от наша страна да не позволим на пехотните войски да хванат малко мурги, нали? В края на краищата те изминаха дълъг път.

Кралят на Арендия се замисли над чутото. Очевидно не беше в състояние да приеме дори и най-простия хумор.

— Не бях се замислял за това — призна накрая той. — Но трябва да се съглася, че ще е изключително егоистично от наша страна да ги лишим от участие в битката. Колко мурги мислиш, че ще им бъдат достатъчни като плячка?

— О, не знам — отговори Чо-Хаг откровено. — Може би няколко хиляди. Не бива да изглеждаме стиснати, но не трябва и да сме прекалено щедри.

Кородулин въздъхна.

— Това е деликатна работа, крал Чо-Хаг — тази тънка линия между скъперничеството и глупавата разточителност.

— Една от жертвите на царуването, Кородулин.

— Много вярно, Чо-Хаг, много вярно.

Младият крал на Арендия въздъхна отново и се съсредоточи изцяло върху проблема колко от напредващите мурги може всъщност да отпусне на пехотата.

— Мислиш ли, че по двама мурги биха задоволили пешаците?

— Звучи ми добре.

Кородулин се усмихна облекчено и заяви:

— Ами, значи ще им оставим по двама. Никога не бях делил мурги, но всъщност не е чак толкова трудно, колкото си го представях.

Крал Чо-Хаг се разсмя.

Лейди Ариана обви ръце около треперещите рамене на Лелдорин и нежно го отведе от сламеника, на който лежеше тялото на братовчед му.

— Не можеш ли да направиш нещо, Ариана? — умоляваше я той. По лицето му се стичаха сълзи. — Някаква превръзка или нещо такова?

— Това е извън възможностите ми, милорд — отговори нежно Ариана. — Споделям скръбта ви от смъртта му.

— Не изричай тази дума, Ариана. Торасин не може да е мъртъв.

— Съжалявам, милорд — каза тя простичко. — Той ни е напуснал и никой от моите лекове или умения не може да го върне.

— Поулгара може — внезапно реши Лелдорин и в очите му проблесна отчаяна надежда. — Извикай Поулгара.

— Няма кого да изпратя, милорд — каза Ариана, като се огледа в импровизираната палатка, където с Тайба се грижеха за ранените.

— Тогава аз ще отида — заяви Лелдорин, без да спира да плаче.

И изхвръкна от палатката.

Ариана въздъхна печално и придърпа одеялото над бледото лице на Торасин. После се върна при ранените, които постоянно прииждаха в палатката.

— Не се занимавайте с него, милейди — каза един крепостен селянин с жилесто лице, когато девойката се наведе над тялото на приятеля му.

Ариана го погледна въпросително.

— Той е мъртъв — обясни мъжът. — Една малореанска стрела го улучи право в гърдите.

Той сведе поглед към лицето на мъртвеца и въздъхна:

— Бедният Детон. Умря в ръцете ми. Знаете ли какви бяха последните му думи?

Ариана поклати глава.

— Каза: „Поне закусих добре“. И след това умря.

— Защо го донесе тогава, след като си знаел, че вече е мъртъв? — попита Ариана внимателно.

Жилестият крепостен селянин тъжно сви рамене.

— Не исках да го оставя да лежи в калния ров като умряло куче. През целия си живот никой не се е отнасял към него почтително. Той беше мой приятел и не исках да го оставя там като боклук. — Усмихна се горчиво. — За него това вече няма никакво значение, но поне в смъртта му да има малко достойнство.

Той тъжно потупа мъртвеца по рамото.

— Сбогом, Детон. Трябва да се върна на бойното поле.

— А ти как се казваш? — попита Ариана.

— Ламер, милейди.

— Наложително ли е участието ти в битката?

— Съмнявам се, милейди. Изстрелвах стрели по малореанците. Не се справям много добре с това, но всъщност това ми беше задачата…

— В такъв случай аз имам по-голяма нужда от теб — заяви тя. — Тук има много ранени и малко ръце, които да помагат. Независимо от грубата ти външност, усещам че имаш златно сърце. Ще ми помагаш ли?

— Какво искате да направя? — попита той.

— Тайба изварява парцали за превръзки — отговори тя. — Първо се погрижи за огъня, после отвън ще намериш една каруца с одеяла. Внеси ги вътре, Ламер. След това ще имам и други задачи за теб.

— Добре — отговори лаконично Ламер и се запъти към огъня.

— Можем ли да й помогнем? — попита Се’недра безформения Белдин.

Принцесата гледаше съсредоточено бледото безжизнено лице на Поулгара, която лежеше изтощена в ръцете на ковача.

— Остави я да спи — промърмори Белдин. — До утре ще се оправи.

— Какво й е? — попита Дурник обезпокоено.

— Изтощена е — отвърна грубо Белдин. — Не е ли очевидно?

— Само от предизвикването на бурята? Виждал съм я да прави неща, които изглеждат много по-тежки.

— Нямаш и най-малката представа какво говориш, ковачо — измърмори Белдин.

Самият той беше пребледнял.

— Когато започнеш да се месиш във времето, се докосваш до най-мощните сили на света. По-лесно бих спрял някой прилив или изкоренил планина, отколкото да предизвикам вятър.

— Но кролимите докараха тази буря — каза Дурник.

— Въздухът вече се движеше. Ако беше спокоен, щеше да е съвсем различно. Имаш ли и най-смътната представа колко много въздух трябва да движиш, за да породиш и най-лекия полъх? Знаеш ли какви налягания са замесени и колко много тежи всичкият този въздух?

— Въздухът изобщо не тежи — запротестира Се’недра.

— Така ли? — каза Белдин саркастично. — Толкова се радвам, че ми каза. Защо не млъкнете и двамата и не ме оставите да си поема въздух?

— Но как стана така, че Поулгара се изтощи, а ти не? — настояваше Се’недра.

— Аз съм по-силен от нея — отговори Белдин — и по-порочен. Поул отдава цялото си сърце, когато се развълнува. Винаги го прави. Опитва се да надскочи силата си и това я изтощава.

Дребният гърбушко се изправи, отърси се като куче, което излиза от вода и се огледа мрачно.

— Имам работа — каза той. — Мисля, че изтощихме доста кролимите, но по-добре за всеки случай да ги наглеждам. Вие останете тук с Поул и наглеждайте това дете.

Той посочи Задача, който седеше на песъчливия бряг със сериозен израз, след това се приведе, трепна, прие облика на ястреб и излетя още преди перата му да бъдат напълно оформени.

Се’недра го проследи с поглед, докато се извисяваше над бойното поле, после отново сведе очи към Поулгара, която все още беше в безсъзнание.

Мимбратските рицари на Кородулин връхлетяха в галоп върху фланговете на мургите. Последиците бяха опустошителни. Въздухът се изпълни с крясъци и сблъсък на стомана в стомана.

Крал Чо-Хаг, застанал на коня си в западната част на хребета, кимаше одобрително, докато наблюдаваше клането.

После се вгледа в нетърпеливите алгари, които се тълпяха около него, и каза спокойно:

— Добре, деца мои. Да отидем да посечем останалите мурги.

Поведе ги в галоп надолу по хълма, после полетяха към мургските редици.

Мургите падаха като снопове. Самият крал Чо-Хаг беше начело на няколко атаки и изкусното владеене на сабята, с което се беше превърнал в легенда за алгарите, изпълни поданиците му с гордост. Сабята му плющеше като камшик над главите на нещастните мурги. Цялата алгарска стратегия се основаваше на бързината — внезапен устрем на бързия кон, серия светкавични удари и след това оттегляне преди врагът да се е осъзнал. Ръката на крал Чо-Хаг се славеше като най-бързата в Алгария.

— Кралю! — извика един войник и посочи няколко мургски отряда, които кръжаха около близка долчинка. — Черното знаме!

Очите на крал Чо-хаг блеснаха, озарени от необуздана надежда.

— Изнесете знамето отпред! — извика той и членовете на клана, които носеха червеното знаме на краля, се спуснаха напред с развят флаг. — Да вървим, деца мои! — извика Чо-Хаг и насочи коня си към долчинката.

С високо вдигната сабя сакатият крал на алгарите поведе мъжете си срещу малореанската орда. Всички им правеха път, а Чо-Хаг препускаше напред, заковал поглед в черното знаме на мургския крал Таур Ургас.

После в средата на вражеската армия Чо-Хаг видя кървавочервената ризница на самия Таур Ургас. Алгарът вдигна сабята си и извика предизвикателно:

— Излез и се бий, мургско псе!

Сепнат от вика му, Таур Ургас обърна коня си и се вгледа скептично в щурмуващия крал на Алгария. После очите му блеснаха и увисналите му устни се извиха от омраза.

— Оставете го! — изскърца той със зъби — Направете му път.

Зашеметените войници на личната му охрана се вгледаха в него.

— Сторете път на краля на Алгария! — изкрещя Таур Ургас. — Той е мой!

Мургските войски направиха път на Чо-Хаг. Алгарският крал дръпна юздите на коня си и каза хладно:

— Е, дългоочакваният момент настъпи най-после, Таур Ургас.

— Така е, Чо-Хаг — отговори Таур Ургас. — Чакам го от години.

— Ако знаех, щях да дойда по-рано.

— Днес е последния ти ден, Чо-Хаг.

Очите на мургския крал блестяха от лудост, по устата му изби пяна.

— Със заплахи и празни приказки ли възнамеряваш да се биеш, Таур Ургас? Забравил ли си да въртиш меча?

С нечовешки крясък Таур Ургас извади огромния си меч от ножницата и препусна срещу алгарския крал.

— Умри! — крещеше той и размахваше меча си. — Умри, Чо-Хаг!

Това не беше дуел, защото в дуела се спазват известни правила. Двамата крале се нахвърляха един срещу друг със стихийна ярост. Кръвта им кипеше от насъбрала се от хиляди години омраза. Напълно обезумял, Таур Ургас хриптеше и размахваше меча срещу врага си. Чо-Хаг, студен като лед, с ръка, бърза като блещукащия език на змия, избягваше ударите на мурга и ги отбиваше със сабята. Върхът на острието му се забиваше отново и отново в раменете и лицето на мурга.

Двете армии, слисани от жестокия сблъсък, се оттеглиха и освободиха на двамата подивели мъже пространство за ужасната им борба.

Като сипеше порой ругатни, Таур Ургас налетя срещу врага си, но Чо-Хаг се измъкна хладнокръвно и парира удара, като на свой ред заби свистящата си сабя в кървящото лице на мурга.

Накрая, загубил и последните остатъци от разума си, Таур Ургас насочи коня си към Чо-Хаг с див животински рев. Изправи се на седлото, стиснал дръжката на меча с две ръце и го вдигна като брадва, за да смачка врага си завинаги. Но Чо-Хаг отдръпна коня си и го промуши точно когато Таур Ургас се канеше да стовари меча си върху него. Сабята му проби кървавочервената ризница на мурга и щръкна от гърба му.

Подивял от злоба, Таур Ургас не почувства болката от смъртоносния удар и вдигна отново меча си. Но изведнъж силата изчезна от ръцете му и мечът падна. Той зяпна невярващо острието в гърдите си, от устата му бликна кървава пяна. Той вдигна ръце, сякаш да разкъса лицето на врага си, но Чо-Хаг презрително ги отблъсна настрани и изтегли тънкото закривено острие от тялото на мурга. После заяви с леден глас:

— Е, свърши се, Таур Ургас.

— Не! — изкрещя прегракнало Таур Ургас и посегна да извади камата от колана си.

Чо-Хаг наблюдаваше хладнокръвно безплодните му усилия. Изведнъж от отворената уста на мургския крал шурна тъмна кръв, той залитна, сгромоляса се безпомощно от седлото си и забълва ругатни към мъжа, който току-що го беше убил.

— Беше добра битка все пак — каза Чо-Хаг с ледена усмивка и му обърна гръб.

Таур Ургас с безсилна ярост дращеше пръстта.

— Върни се и се бий — изхриптя той. — Върни се!

Чо-Хаг му хвърли поглед през рамо и каза:

— Съжалявам, ваше величество, но имам работа, която не търпи отлагане. Надявам се, че ме разбирате.

И си тръгна.

— Върни се! — изстена Таур Ургас, като бълваше кръв и ругатни. — Върни се!

След това се сгромоляса по очи в окървавената трева и немощно пророни:

— Върни се и се бий, Чо-Хаг!

Силно стенание премина през полковете на мургите, а когато Чо-Хаг победоносно се завърна, за да се присъедини към армията си, сред алгарите се понесе радостно ликуване.

— Връщат се — съобщи генерал Варана с равнодушен професионализъм, докато наблюдаваше прииждащите на вълни малореанци.

— Къде е този сигнал? — попита Родар, загледан надолу по реката. — Защо се бави Анхег?

Предните колони на малореанците нападнаха стремглаво. Драснианските копиеносци забиваха дългите си копия в облечените в червено нападатели. Легионите вдигнаха щитовете си и образуваха плътна стена, срещу която малореанците удряха безполезно. После по отсечена, гръмка команда легионерите леко обърнаха щитовете си и всеки запрати копието си срещу атакуващите малореанци. Толнедранските копия не бяха толкова дълги, колкото драснианските, но все пак бяха достатъчно дълги. Силен рев отекна сред предните редици на малореанците.

— Ще пробият ли? — изпухтя Родар.

Макар че не участваше в битката, драснианският крал оставаше без дъх при всяка атака на малореанците.

Варана внимателно прецени силата на щурма и заключи:

— Не. Не и този път. Разработи ли план за оттеглянето си? Ще е малко трудно да отстъпваш, след като войските ти участват в сражение.

— Точно затова пазя мимбратите — отговори Родар. — За една последна атака. Щом видим сигнала на Анхег, Мандорален и хората му ще избутат назад малореанците, а ние ще побегнем като зайци.

— Атаката само ще ги забави — отбеляза Варана. — След това отново ще тръгнат след теб.

— Ще се прегрупираме нагоре по реката — каза Родар.

— Ще ви отнеме доста време да се доберете до укреплението, ако ще спирате да се биете на всяка половин миля — каза Варана.

— Знам — озъби се Родар ядосано. — Имаш ли по-добра идея?

— Не — отвърна Варана. — Само ти казвам.

— Къде е този сигнал? — отново попита Родар.

На един усамотен склон, далеч от бойното поле, простодушното крепостно момче от арендската гора свиреше на флейтата си. Мелодията печално се извисяваше към небето. Момчето не разбираше нищо от битки и незабелязано се беше отклонило от армията. Сега седеше само̀ на тревистия склон под топлите утринни лъчи и изливаше душата си в песента.

Един малореански войник пълзеше зад него с изваден меч. Очевидно нямаше никакъв усет за музиката. Не знаеше или просто не го беше грижа, че това е най-красивата песен, звучала някога на този свят.

Песента секна внезапно и така и не продължи.

Потокът ранени, който се виеше до импровизираната болница на Ариана, ставаше все по-голям и измореното мимбратско момиче скоро беше принудено да вземе няколко мъчителни решения. Само тези мъже, които имаха шанс да оцелеят, можеха да бъдат лекувани. На смъртоносно ранените се даваше горчива отвара от билки, която облекчаваше болката им, и после ги оставяха да умрат. Това решение късаше сърцето на Ариана и тя работеше със сълзи на очи.

Бранд, регентът на Рива, влезе в палатката с покрусено лице. Огромната му ризница беше изцапана с кръв, широкият му щит беше жестоко прорязан от мечовете на враговете. Зад него тримата му сина прикрепяха ранения Олбан.

— Ще се погрижиш ли за него? — попита Бранд прегракнало.

Един-единствен поглед обаче подсказа на русото момиче, че раната в гърдите на Олбан е смъртоносна.

— Мога да облекча болката му — отвърна тя уклончиво, клекна до младия мъж, повдигна главата му и поднесе чаша с отвара към устните му.

— Татко — каза немощно Олбан, след като изпи чашата. — Трябва да ти кажа нещо.

— Ще имаме достатъчно време за това и по-късно — каза Бранд сърдито. — Като се оправиш.

— Аз няма да се оправя, татко — прошепна Олбан.

— Глупости — каза Бранд, но гласът му прозвуча доста неубедително.

— Не ми остава много време, татко — каза Олбан и се изкашля немощно. — Моля те, изслушай ме.

— Добре, Олбан — каза регентът на Рива и се наведе, за да долови думите на сина си.

— В Рива… като дойде Белгарион… се чувствах унижен, защото ти отнеха властта. Не можах да го понеса, татко.

Олбан се закашля отново, по устните му се появи кървава пяна.

— Би трябвало да ме познаваш по-добре, Олбан — каза Бранд нежно.

— Познавам те… сега — въздъхна Олбан. — Но тогава бях млад и горд, а Белгарион… съвсем неизвестен сендар… те беше изместил от мястото, което ти беше заслужил.

— Знаеш, че всъщност аз просто изпълнявах тази длъжност, докато се върне кралят на Рива, Олбан — каза Бранд. — Белгарион е риванският крал. Това няма нищо общо с положението или длъжността. Става дума за дълг и той е негов, а не мой.

— Мразех го — прошепна Олбан. — Започнах да го следя непрекъснато. Където и да отидеше, аз бях зад него.

— Защо? — попита Бранд.

— Отначало не знаех. Но един ден той излезе от тронната зала, облечен с кралската си роба и короната. Изглеждаше толкова надут… като че ли наистина беше крал, а не обикновен сендарски слуга. Тогава разбрах какво трябва да направя. Извадих камата си и я хвърлих в гърба му.

Лицето на Бранд изведнъж се скова.

— Дълго след това се опитвах да го избягвам — продължи Олбан. — Знаех, че това, което бях направил, е грешка… още когато камата се изплъзна от пръстите ми. Мислех си, че ако стоя настрана от него, той никога няма да разбере, че аз съм този, който се е опитал да го убие. Но той притежава сила, татко. Той може да прозре неща, които никой мъж не е в състояние да разбере. Един ден той ме издебна и ми върна камата, която бях хвърлил по него, и ми каза, че не трябва да казвам на никого какво съм направил. Направи го заради теб, татко… за да скрие позора ми от теб.

Бранд се изправи мрачно.

— Елате — каза той на другите си трима сина. — Трябва да водим битка… и нямаме време за предатели.

И обърна гръб на умиращия си син.

— Опитах се да се отплатя за прошката му, татко — защити се Олбан. — Рискувах живота си да защитавам неговата кралица. Това никакво значение ли няма?

Лицето на Бранд беше като камък. Той продължаваше да стои мълчаливо с гръб към сина си.

— Белгарион ми прости, татко. Не можеш ли и ти да намериш прошка в сърцето си?

— Не — каза Бранд остро. — Не мога.

— Моля те, татко — помоли се Олбан. — Няма ли да пролееш и една сълза за мен?

— Нито една — каза Бранд, но Ариана видя, че думите му са лъжа.

Мрачните очи на мъжа бяха насълзени, но лицето му остана като гранит. Без да пророни дума, той напусна палатката.

Всеки от братята на Олбан стисна безмълвно ръката му и последва баща си.

Олбан плака тихо, но после нарастващата немощ и лекарството, което му беше дала Ариана, пресушиха скръбта му. Той полежа още малко на сламеника, после се опита да се надигне и повика мимбратското момиче. Ариана коленичи до него, като го придържаше с ръка, и се наведе за да долови тихите му думи.

— Моля те, кажи на нейно величество това, което казах на баща си… и кажи, че много се разкайвам.

После главата му се отпусна на рамото на Ариана и той издъхна кротко в ръцете й.

Ариана нямаше време да скърби, защото в същия момент трима сендари доведоха полковник Брендиг в палатката. Лявата му ръка беше направо смазана.

— Събаряхме моста — каза един от сендарите. — Полковникът сечеше и гредите се срутиха отгоре му.

Ариана прегледа натрошената ръка на Брендиг и му каза:

— Страхувам се, че няма нищо, с което да мога да ви помогна, милорд. Ръката ще трябва да се отреже, за да не гангреняса и да не погуби живота ви.

— Очаквах го — мрачно кимна Брендиг. — Режете.

— Там! — извика крал Родар и посочи надолу по реката. — Димът… зелен е! Това е сигналът. Вече можем да се изтегляме.

— Страхувам се, че е твърде късно, ваше величество — каза тихо генерал Варана. — Колона от малореанци и надраки току-що достигна реката на запад от нас. Много вероятно е да сме обкръжени.

Глава 18

Новината за смъртта на Таур Ургас премина сред войската на мургите като силен стон и душата на армията сякаш се изпари. Войните се страхуваха от Таур Ургас, но дивата му лудост се беше предала и на тях и те бяха повярвали, че са непобедими. Имаха чувството, че нищо не може да застане на пътя им и че те като инструменти на жестоката му воля притежават в някаква степен неговата неуязвимост. Със смъртта му всеки мург почувства ледени тръпки на страх, че също може да умре. Това предизвика силно колебание в редиците на атакуващата армия.

Крал Чо-Хаг наблюдаваше разпадането на мургската армия с мрачно задоволство. След това обърна коня си към пехотата и мимбратските рицари, за да обсъди положението с останалите водачи. Крал Фулрах се откъсна от редиците на сендарските войни. Пълничкият монарх с кафява брада изглеждаше почти комично в лъскавото си снаряжение, но мечът му носеше следи от скорошно използване, а по шлема му имаше няколко вдлъбнатини — нямо доказателство, че кралят на Сендария е участвал в битката.

— Видяхте ли вече сигнала на Анхег? — попита Фулрах.

Чо-Хаг поклати глава.

— Не, но трябва да се появи всеки момент. По-добре да обмислим плана. Виждали ли сте Кородулин?

— Лекарите работят по него — каза Фулрах.

— Ранен ли е? — попита изплашено Чо-Хаг.

— Не мисля, че е много сериозно. Отиде да помогне на приятеля си барон Воу Ебор и един мург го удари по главата с боздугана си. Потече му малко кръв от ушите, но лекарят каза, че ще се оправи. Баронът е по-зле обаче.

— Кой е начело на мимбратите тогава?

— Сър Андориг. Добър войн, но малко трудно схваща.

Чо-Хаг се изсмя.

— Току-що описа арендите, приятелю. Те всички са добри в битка, само дето малка трудно разбират какво им говориш.

Внимателно слезе от коня си, като се държеше за седлото, тъй като слабите му крака се огъваха.

— Можем да вземем решение и без помощта на Андориг.

Той погледна към отстъпващите мурги.

— Веднага след сигнала на Анхег трябва да се махнем оттук по най-бързия начин. В момента мургите са объркани, но ще се окопитят, щом премине първоначалният шок.

— Наистина ли уби Таур Ургас в дуел? — попита Фулрах.

Чо-Хаг кимна утвърдително.

— Не беше истински дуел. Той беше побеснял и не направи никакъв опит да се отбранява. Когато Анхег ни подаде сигнал, мимбратите трябва да атакуват. Вероятно мургите ще отстъпят и ще побягнат. Аз ще ги атакувам с моите хора, за да им помогна да бягат по-бързо. Това ще ти даде време да поемеш с войските си нагоре по реката. Двамата с Андориг ще задържим мургите, докато се скриете от погледа им. Как ти се струва това?

— Добре — кимна Фулрах. — Мислиш ли, че ще си опитат да ни последват?

— Ще се опитам да ги откажа от това намерение — изхили се Чо-Хаг. — Имаш ли представа какво става отвъд реката?

— Трудно е да се каже, но сякаш не изглежда много добре.

— Можеш ли да измислиш някакъв начин да им изпратим помощ?

— Поне засега, не — отвърна Фулрах.

— И аз не сещам как да го направим. — Чо-Хаг пак се качи на седлото. — Ще отида да дам инструкции на Андориг. Дръжте си очите отворени за сигнала на Анхег.

„Белгарат — повика Се’недра тихо, стиснала здраво амулета на врата си. — Белгарат, чуваш ли ме?“

Стоеше на няколко метра от Дурник, който се бе навел над безжизнената Поулгара. Затворила очи, принцесата се опитваше да концентрира всяка частица от мисълта си, за да достигне със сърцето си древния магьосник.

„Се’недра? — Гласът на стареца прозвуча ясно, сякаш той стоеше до нея. — Какво правиш? Къде е Поулгара?“

„О, Белгарат. — Принцесата почти изстена от облекчение. — Помогни ни. Лейди Поулгара е в безсъзнание, а малореанците атакуват отново. Те ни избиват, Белгарат. Помогни ни.“

„Спри за малко — заповяда й той рязко. — Какво стана с Поул? Къде сте?“

„В Тул Марду — отвърна Се’недра. — Трябва да завземем града, за да може флотата на Черек да продължи надолу по реката. Малореанците и мургите ни нападнаха. Атакуват ни от сутринта.“

Белгарат започна да проклина, после попита:

„Какво й е на Поул?“

„Кролимите предизвикаха ужасна буря, после се появи мъгла. Лейди Поулгара и Белдин накараха вятъра да духа силно и след това тя припадна. Белдин каза, че се била изтощила и трябвало да я оставим да спи.“

„Къде е Белдин?“

„Каза, че трябвало да държи под око кролимите. Можеш ли да ни помогнеш?“

„Се’недра, аз съм на стотици левги от вас, с Гарион и Силк сме в Малореа, съвсем близо до Торак. Само да вдигна ръка и ще го събудя, а Гарион още не е готов да се срещне с него.“

„Значи сме обречени!“

„Престани — извика той. — Не е време за истерии. Трябва да събудиш Поулгара.“

„Вече опитахме, пък и Белдин каза, че трябвало да я оставим да спи.“

„Може да си почива по-късно — отвърна троснато Белгарат. — Там ли е чантата й, онази, дето си носи билките в нея?“

„М-м-мисля, че да. Дурник я разнасяше преди малко.“

„Дурник е с теб? Добре. Слушай сега внимателно. Вземи чантата и я отвори. Това, което ти трябва, е в копринена торбичка. Не отваряй никакви буркани и шишенца. В тях Поул държи отровите си. В една от копринените торбички ще намериш жълто прахче. Има много остра миризма. Сложи една лъжичка от него във вряща вода, постави чайника до главата на Поул и я покрий с наметалото, за да вдишва изпаренията.“

„И какво ще стане?“

„Ще се събуди.“

„Сигурен ли си?“

„Не спори с мен, Се’недра. Ще се събуди, повярвай ми. Тези изпарения ще събудят и пън. А като се събуди, тя знае какво да прави.“

Се’недра се поколеба за момент, после попита:

„Гарион там ли е?“

„Спи. Имахме трудна нощ.“

„Като се събуди, кажи му, че го обичам.“

Каза го много бързо, сякаш се страхуваше, че ако размисли, няма да може да го изрече.

„Защо да го обърквам?“ — попита старецът.

„Белгарат!“

„Само те дразня. Ще му кажа. Сега се залавяй за работа и не ме викай повече. Опитвам се да се промъкна до Торак, а това е невъзможно, когато крещиш на някой, който се намира на хиляди левги.“

„Ние не крещим.“

„Разбира се, че крещим, това е специален начин за крещене. Сега махни ръка от амулета и се залавяй за работа.“

След това гласът му се изгуби.

Се’недра свърши всичко, което й бе казал Белгарат. Задача стоеше до нея и я наблюдаваше с любопитство.

— Какво правиш, принцесо? — попита Дурник.

— Приготвям нещо, с което ще направя почивката й по-приятна — излъга Се’недра.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш? Някои от тези неща са много опасни.

— Знам какво търся — отвърна тя. — Имай ми доверие, Дурник.

Прахът, който най-после намери, беше с толкова люта миризма, че от очите й потекоха сълзи. Тя измери внимателно необходимото количество и го пусна в чайника. Изпаренията бяха ужасни и принцесата извърна глава, докато пренасяше чайника до мястото, където лежеше Поулгара. Постави го до бледото й лице и я покри с наметалото, после каза на ковача:

— Дай ми една пръчка.

Дурник, чието съмнение беше изписано по лицето му, й подаде една счупена стрела. Се’недра я заби в земята и направи нещо като палатка над чайника и лицето на леля Поул.

— И сега какво? — попита Дурник.

— Сега ще чакаме — каза Се’недра.

В този момент откъм бойното поле се зададоха няколко сендарски войни, очевидно ранени. Дрехите им бяха покрити с кървави петна и някои от мъжете носеха превръзки, но за разлика от останалите ранени, които бяха преминали тази сутрин, носеха и оръжие.

Поулгара започна да кашля под наметалото.

— Какво направи? — извика Дурник и издърпа покривалото.

— Трябваше — отвърна Се’недра. — Говорих с Белгарат. Той ми каза да я събудя и как да го направя.

— Ще я нараниш — обвини я Дурник.

Внезапно обзет от гняв, нещо съвсем необичайно за него, той изрита димящия чайник, който се търкулна и спря чак до водата.

Поулгара премигваше и продължаваше да кашля. Когато най-после отвори очи, погледът й беше празен и неразбиращ.

— Ще ни дадете ли вода? — попита един от ранените сендари.

— Пред вас има цяла река — отвърна Се’недра разсеяно и посочи водата, докато гледаше втренчено Поулгара в очите.

Дурник обаче погледна мъжете и сграбчи меча си. Но те вече бяха скочили от брега и се нахвърлиха върху тях. Трима успяха да обезоръжат силния ковач.

— Вие не сте сендари — възкликна Дурник.

— Много си наблюдателен — отвърна един от мъжете.

Говореше толкова гърлено, че беше трудно да се разберат думите му. Друг застана пред замаяната Поулгара, извади меча си и се обърна към Дурник.

— Престани да се противиш, приятел — каза той с подла усмивка, — или ще убия тази жена.

— Кои сте вие? — попита Се’недра надменно. — И какво искате?

— Ние сме от елитната императорска стража — отвърна вежливо мъжът с извадения меч. — Дошли сме, за да ви предадем поканата на негово императорско величество Закат, император на Малореа. Негово величество ви моли да му окажете честта да го посетите.

— Копаят — докладва Хетар на крал Родар, като посочи на запад към току-що открития път за бягство. — Вече са изкопали траншеи на половин миля от реката.

— Има ли някакъв начин да ги заобиколим? — попита Родар.

Хетар поклати глава.

— Надраките са навсякъде по склона.

— Значи ще трябва да минем през тях — реши кралят на Драсния.

— Мога да ги атакувам с конницата — изтъкна Хетар.

— Ще ги нападнем с пехотата — заяви Родар. — Така ще имаме известно предимство. Стрелите на астурианските лъкове имат по-голям обхват от късите стрели на малореанците. Ще придвижим стрелците в челните редици. Те могат да завземат окопите и после да изненадат малореанските стрелци зад линията. Копиеносците ще влязат първи — После се обърна към генерал Варана. — Могат ли вашите хора да прочистят окопите, ако ви направим път до тях?

— Тренирани сме за бой в окопи — отвърна Варана. — Ще ги разчистим.

— Ще донесем ранените с основните сили — каза Родар. — Намерете Поулгара и принцесата. Време е да тръгваме.

— Каква е вашата заповед за лорд Хетар и за мен? — попита Мандорален.

Ризницата на смелия рицар вече имаше няколко дупки, но той говореше спокойно, сякаш не беше прекарал цялата сутрин в люта битка.

— Искам с вашите рицари да ни пазите гърба — каза Родар. — Задръжте вражеската армия далеч от нас.

После се обърна към Хетар.

— А ти се заеми с надраките. Не искам да ме нападнат, докато сме в окопите.

— Това е отчаян ход, крал Родар — каза сериозно генерал Варана. — Атаката на укрепления винаги коства много жертви, а вие ще го направите, докато втора армия ви атакува в гръб. Ако атаката ви бъде отблъсната, ще се окажете заклещени между двете огромни вражески армии и те просто ще ви смажат.

— Знам — призна мрачно Родар. — Но единствената ни надежда да се измъкнем е да преминем през тази линия. Трябва да се върнем оттатък реката. Кажете на вашите хора, че трябва да завземат окопите още при първата атака. В противен случай всички ще загинем. Желая ви успех, господа.

Още веднъж Мандорален поведе своите облечени в стомана рицари в мощна атака и още веднъж малореанците отстъпиха изненадано пред удара на мимбратските конници. Този път обаче копиеносците и легионерите се обърнаха шумно наляво веднага щом се освободиха от врага, за да последват сендарите и астурианците, които се оттегляха на запад.

Закъснелите действия на мимбратските рицари им струваха много жертви. Коне без ездачи галопираха из бойното поле и преминаваха през редиците на малореанците, увеличавайки бъркотията. Тук-там сред червените туники, които покриваха като килим бойното поле, проблясваха рицарски доспехи. Отново и отново мимбратските войни се хвърляха срещу напредващите червени вълни, но само ги забавяха, без да са в състояние да ги спрат.

— Ще бъде трудно, ваше величество — каза генерал Варана. — Дори ако пробием, малореанските пълчища ще са по петите ни.

— Вие забелязвате очевидното, генерале — отвърна Родар. — Веднага след като преминем през блокадата, ще изтеглим стрелците назад и тогава нека малореанците опитат да преминат през дъжда от стрели, който ще се изсипе над главите им. Това ще ги задържи.

— Докато стрелците свършат стрелите си — добави Варана.

— Щом успеем да преминем, ще изпратя алгарите напред. Фулрах разполага с огромни количества стрели, складирани при бързеите.

— Които са на два дни път оттук.

— Винаги ли си толкова черноглед?

— Просто се опитвам да предположа как ще се развият нещата, ваше величество.

— Имаш ли нещо против да отидеш да го правиш на друго място?

Алгарите се бяха придвижили към десния фланг на оттеглящите се войски и се събираха в типичните за тях малки групи, за да атакуват надраките, които се бяха оттеглили на хълма над реката. Косата на Хетар се развяваше, сабята му беше извадена, очите му изпускаха искри. В първия момент им се стори, че надраките очакват нападението, но после те изненадващо се обърнаха и се спуснаха към реката.

По средата на атаката петима-шестима мъже се обърнаха и под развяващото се надракско знаме се насочиха към напредващите алгари. Единият от ездачите развяваше бяло знаме, завързано за пръчка. Групата спря на стотина метра пред коня на Хетар.

— Трябва да говоря с Родар — извика с писклив глас един от мъжете.

Беше висок и съсухрен. Лицето му беше покрито с белези от шарка и рядка брадица. На главата си носеше корона.

— Това някакъв номер ли е? — извика в отговор Хетар.

— Разбира се, глупаци такива — отвърна мършавият мъж. — Но този път не за ваша сметка. Искам да видя Родар веднага.

— Дръжте ги под око — каза Хетар на хората си и посочи надракските войски, които се приближаваха към малореанските окопи и преграждаха пътя на оттеглящата се армия. — Ще заведа този маниак при крал Родар.

Той се обърна и поведе групата надракски войни към напредващата пехота.

— Родар — извика кльощавият мъж с короната, докато се приближаваха към краля на Драсния. — Никога ли не отговаряш на пощата си?

— Какво правиш, Дроста? — извика в отговор крал Родар.

— Сменям страната, на която се бия, Родар — отвърна крал Дроста лек Тун с почти истеричен смях: — Присъединявам силите си към теб. Поддържам връзка с твоята кралица от седмици. Не си ли получил съобщението й?

— Мислех си, че играеш някаква игра.

— Разбира се, че играя игра — изкиска се надракският крал. — Винаги имам нещо в ръкава си. Точно в този момент моята армия ви отваря път, за да избягате. Ти искаш да избягаш, нали?

— Искам, естествено.

— Аз също. Войските ми ще натикат малореанците в окопите и после заедно можем да се измъкнем.

— Не ти вярвам, Дроста — каза грубо Родар.

— Родар — каза Дроста с привидно огорчение, — как можеш да кажеш такова нещо на стар приятел?

Той се изсмя отново, гласът му прозвуча пискливо и нервно.

— Искам да знам защо преминаваш на другата страна по средата на битката, особено когато твоята страна печели.

— Родар, кралството ми прелива от малореанци. Ако не ти помогна да ги разбиеш, Закат ще завладее Гар ог Надрак. Но това е дълга история. Ще приемеш ли помощта ми?

— В момента бих приел всяка помощ, която ми се предлага.

— Добре. Може би по-късно ще се напием и ще поговорим за това, но точно сега е по-добре да изчезваме преди Закат да е усетил какво става и да ме е подгонил лично.

Кралят на Гар ог Надрак се засмя отново със същия писклив, почти истеричен смях.

— Направих го, Родар — възкликна той. — Всъщност предадох Закат, императора на Малореа, и се измъкнах.

— Все още не си се измъкнал, Дроста — отвърна сухо Родар.

— Но ще се измъкна, ако бягаме достатъчно бързо, Родар, а в този момент наистина ми се иска да избягам.

Закат, страшният император на Малореа, беше среден на ръст мъж с лъскава черна коса и бледо лице. Имаше правилни черти, беше почти красив, но в очите му се четеше меланхолия. Изглеждаше на около трийсет и пет години и носеше обикновена ленена роба без никакви орнаменти или украси, показващи високия му сан.

Павилионът му беше разположен в центъра на малореанския лагер — едно необятно море от палатки в полето на Мишрак ак Тул. Подът на павилиона беше покрит с безценни малореански килими, а полираните маси и столове бяха инкрустирани със злато и бисери. Свещите изпълваха павилиона с мека светлина. Група скрити музиканти свиреше тиха музика.

Единствената компания на императора беше една не съвсем пораснала котка, обикновено шарено животно с несъразмерно дълги крака, типични за малките котета. Докато Закат гледаше отнесено в пространството, младата котка дебнеше едно парче смачкан пергамент.

Когато принцеса Се’недра и спътниците й бяха въведени в павилиона, Закат, седнал на нисък мек диван, вдигна ръка, за да не шумят. Очите му продължиха да следят всяко движение на котката.

— Тя ловува — измърмори императорът с глух глас.

Котката припълзя до нарочената жертва, сви се и изправи задните си крака нервно, задницата й се движеше нагоре-надолу, опашката се полюшваше. После скочи върху пергамента. Топчето изшумя и тя подскочи изплашено. Удари го с една лапа и внезапно откри нова игра, търкулна го напред, като лекичко го побутваше, и заподскача след него.

Закат се усмихна тъжно.

— Млада котка — каза той. — Има да учи още много.

Изправи се грациозно и се поклони на Се’недра.

— Ваше императорско величество — поздрави я той официално.

Гласът му беше ясен, но звучеше някак глухо.

— Ваше императорско величество — отвърна му Се’недра като на свой ред се поклони.

— Моля ви, добри човече — обърна се Закат към Дурник, който придържаше все още замаяната Поулгара, — нека дамата полегне тук.

И посочи дивана.

— Ще изпратя да повикат лекарите ми да я прегледат и да се погрижат за неразположението й.

— Ваше величество е много любезен — изрече Се’недра задължителната реплика, но очите й изучаваха Закат, за да открият някакъв знак за истинските му намерения. — Изненадващо е да те посрещнат толкова любезно, особено при дадените обстоятелства.

Той се усмихна отново, доста учудено.

— И разбира се, всички малореанци трябва да се превърнат в развилнели се фанатици като мургите. За любезност и дума не може да става, така ли?

— Имаме много малко информация за Малореа и нейния народ — отвърна принцесата. — Не знаех какво да очаквам.

— Това е изненадващо — отбеляза императорът. — Аз имам много информация за баща ви и за алорнските ви приятели.

— Ваше величество разполага с помощта на кролимите при събирането на информация — каза Се’недра, — докато ние трябва да разчитаме на обикновени хора.

— Обикновено надценяват кролимите, принцесо. Те са лоялни на първо място към Торак, после идва моят ред. Казват ми само това, което искат да ми кажат, въпреки че периодично успявам да измъкна допълнителна информация от някой от тях. Това помага на другите да бъдат откровени с мен.

В павилиона влезе един прислужник, падна на колене и притисна глава в килима.

— Да? — каза Закат.

— Ваше императорско величество заповяда да доведем краля на Тул — отвърна прислужникът.

— А, да. Бях забравил. Моля, извинете ме за момент, принцесо. Нещо дребно, което изисква моето внимание. Моля, настанете се удобно с приятелите си.

Погледна критично доспехите на Се’недра и отбеляза:

— След вечеря ще наредя на жените от моето домакинство да се погрижат за по-удобни дрехи за вас и за лейди Поулгара. Детето има ли нужда от нещо?

Той погледна любопитно Задача, който наблюдаваше котката.

— Не, благодаря, ваше величество — отвърна Се’недра. Умът й работеше бързо. Възможно беше да се справи с този възпитан джентълмен с изискани обноски по-лесно, отколкото беше очаквала.

— Доведете краля на Тул — нареди Закат и изморено разтърка очи.

— Веднага, ваше величество — отвърна прислужникът, изправи се и напусна павилиона, без да се обръща към вратата, наведен в дълбок поклон.

Гедел, кралят на Мишрак ак Тул, беше набит мъж с дълга пепелява коса. Лицето му беше пребледняло и той трепереше силно.

— В-в-ваше императорско величество — изрече той заеквайки.

— Забрави да се поклониш, Гедел — кротко му напомни Закат.

Един от малореанските пазачи заби юмрук в стомаха на Гедел и кралят на Тул повтори поздрава, този път с поклон.

— Така е много по-добре — каза одобрително Закат. — Повиках те във връзка с някои обезпокояващи новини, които получих от бойното поле, Гедел. Моите командири ме информираха, че войската ти не се е държала добре по време на действията при Тул Марду. Аз не съм войник, но ми се струва, че твоите хора са могли да атакуват поне веднъж мимбратските рицари преди да избягат. Докладваха ми обаче, че не са го направили. Имаш ли някакво обяснение за това?

Гедел започна да плаче и да бърбори неразбрано.

— И аз така си мислех, че нямаш — каза Закат. — От опит знам, че когато хората не правят това, което се очаква от тях, става дума за лошо водачество. Изглежда, не си насърчил достатъчно войните си да проявят смелост. Това е сериозна грешка от твоя страна, Гедел.

— Прости ми, велики Закат — изписка кралят на Тул и се хвърли ужасен в краката на императора.

— Ама разбира се, че ти прощавам, скъпи приятелю — каза Закат. — Абсурдно е да допускаш, че няма да ти простя. Но смятам, че в такива случаи е необходимо известно наказание, не мислиш ли?

— Поемам цялата отговорност — заяви Гедел, все още коленичил пред Закат.

— Прекрасно, Гедел. Просто прекрасно. Толкова се радвам, че разговорът ни върви в тази посока. Това ни спестява доста неприятни моменти.

Той се обърна към прислужника си.

— Ще бъдеш ли така добър да заведеш крал Гедел да го набият с пръчки?

— Веднага, ваше величество.

Очите на Гедел щяха да изхвръкнат.

— Така… — замисли се Закат. — А какво да го правим след като го набием с пръчки?

Замисли се за момент.

— А, сещам се. Има ли в околността здрави дървета?

— Не, ваше величество, само поля.

— Колко жалко — въздъхна Закат. — Тъкмо се канех да наредя да те разпънат на кръст, но предполагам, че ще трябва да се откажа от това. Може би още петдесет удара ще свършат същата работа.

Гедел се разплака.

— О, хайде стига, скъпи приятелю, така просто няма да стане. Ти си крал все пак, и трябва да даваш пример на хората си. Изчезвай сега. Имам гости. Надявам се, че едно публично налагане с пръчки на краля ще даде добър стимул на армията му да се справя по-добре. Те ще се замислят, че щом това се случва с теб, тях може да ги сполети много по-жестока участ. Когато се възстановиш, моля те, насърчавай тези мисли у тях, защото следващия път ще се погрижа да има подръка здрави дървета. Отведете го — нареди той на хората си, без дори да се обърне.

— Извинявайте за прекъсването, ваше величество — извини се той на Се’недра. — Тези дребни административни задължения отнемат толкова много време …

Кралят на Тул беше измъкнат ревящ от павилиона.

— Наредих да приготвят малък обяд за вас и приятелите ви, принцесо — продължи Закат. — Без никакви ангажименти. После ще се погрижа за пълното ви удобство.

— Надявам се, че това няма да ви обиди, ваше императорско величество — започна смело Се’недра, — но все пак какви са плановете ви за нас?

— Моля ви, успокойте се, ваше величество — отвърна Закат с мъртвия си глас. — До мен достигна новината, че лудият Таур Ургас е мъртъв. Никога няма да мога да ви се отплатя за тази услуга и не тая никакви лоши намерения.

Той погледна към ъгъла на палатката, където котката лежеше в скута на Задача и мъркаше доволно. Усмихнатото дете я галеше по пухкавия корем.

— Колко очарователно — измърмори Закат със странно меланхоличен тон.

После императорът на необятната Малореа се изправи и се приближи към дивана, където Дурник придържаше лейди Поулгара.

— Кралице моя — каза той и се поклони пред нея с уважение. — Красотата ви надминава всички доклади, които съм получавал.

Поулгара отвори очи и го погледна спокойно. Дива надежда обзе Се’недра. Поулгара беше в съзнание.

— Любезен сте, милорд — каза Поулгара със слаб глас.

— Вие сте моя кралица, Поулгара — каза Закат, — и сега разбирам вековния копнеж на моя бог по вас.

Той въздъхна и отново потъна в обичайната си меланхолия.

— Какво ще правите с нас? — попита Дурник. Закат въздъхна отново.

— Богът на моя народ не е нито добър, нито внимателен — каза той на ковача. — Ако бяха оставили на мен да подредя нещата, може би всичко щеше да е различно. Но както и да е, никой не е питал мен. Аз съм ангарак и трябва да се подчиня на волята на Торак. Сънят на бога Дракон става доста неспокоен и трябва да изпълнявам заповедите му. Макар че това ме наранява дълбоко, трябва да предам вас и вашите приятели на кролимите. Те ще ви заведат при Зедар, ученика на Торак в Ктхол Мишрак, Града на Нощта, където той ще реши съдбата ви.