Пощальонът

1.

Нова легенда се появи в Орегон — от Роузбърг до Колумбия, от планините до морето. Тя пътуваше с писмата и думите, като ставаше все по-голяма.

Историята беше по-тъжна, отколкото двете преди нея — историите за мъдрата машина и за възкръсналата от пепелта нация. Беше по-объркваща от тях. И имаше един важен елемент, който липсваше в предишните две.

Беше истина.

Историята разказваше за група от четирийсет жени — според убеждението на мнозина, луди жени, — които се бяха заклели да направят всичко възможно, за да спрат ужасната война, и да го направят преди всички добри мъже да измрат, опитвайки се да ги защитават.

Според едни, те са действали от любов. Според други — заради страната си.

Имаше дори слух, че жените гледали на своята одисея към ада като на изкупление за миналите грешки на пола си.

Обясненията бяха най-различни, но общата поука беше една и съща, независимо дали новината бе разпространявана устно или чрез щатската поща. От селце на селце, от ферма на ферма, майки, дъщери и съпруги четяха писмата и слушаха думите — и ги предаваха нататък.

Мъжете могат да бъдат великолепни и силни, говореха те помежду си. Но мъжете могат да бъдат и безумни. А безумците са способни да разрушат света.

„Жени, вие трябва да произнесете присъдата си над тях…“

Никога не бива да позволяваме това да се случи отново, казваха си те една на друга, като имаха предвид жертвата, която принесоха разузнавачките.

Никога не бива да позволяваме вечната борба между доброто и злото да се води само от мъжете.

„Жени, вие също трябва да поемете отговорност… и да използвате собствените си способности в битката…“

Поуката гласеше: „Винаги помнете, че дори най-добрите мъже — героите — могат понякога да пренебрегнат своите задължения. Жени, вие трябва да им ги напомняте от време на време…“

2.

Гордън седеше на пейката пред пощенската служба в Кървалис. Облегна се на грапавата стена с лице към изгряващото слънце и се замисли за нещата, които нямаше да напише на госпожа Томпсън… неща, за които не можеше да открие думи.

Докато не си възвърнаха селата Чизайър и Франклин, в цялата долина се носеха слухове, че нито една от разузнавачките не е оцеляла след онова самоволно зимно нападение. След първите контраатаки обаче, освободените роби започнаха да разказват своята част от историята. Постепенно отделните парчета от картината взеха да си пасват.

В един зимен ден (всъщност само два дни след като Гордън се бе отправил на дългото си пътешествие на юг) разузнавачките започнали да дезертират от армията. Малко по-късно те се насочили на юг и на запад и се изправили невъоръжени пред враговете си.

Някои от тях били убити на място. Други били изнасилвани и измъчвани от смеещите се безумци, които дори не си направили труда да изслушат техните внимателно репетирани декларации.

Повечето обаче били приети — както са се надявали — с добре дошли от холнистите, поради неутолимата им жажда за жени.

Оцелелите започнали да обясняват, че им е писнал животът на фермерски съпруги и искали „истински мъже“. Това била история, която последователите на Нейтън Холн били склонни да приемат, или поне така си мислели онези, които съставили плана.

Онова, което последвало, сигурно е било трудно, много по-трудно, отколкото човек можеше да си представи. Жените трябвало да устоят, докато най-накрая настъпела червената нощ на ножовете — нощта, в която от тях се очаквало да спасят крехките останки на цивилизацията от чудовищата, нахвърлили се върху тях.

По време на контраатаката все още не беше ясно какво точно се е провалило. Вероятно някой от враговете заподозрял нещо и подложил някое нещастно момиче на мъчения, докато най-накрая то проговорило. Или може би някоя от тях се влюбила в някой див варварин и разкрила истината. Дина беше казала, че подобни неща вече са се случвали. Може би се бяха случили и сега.

Или просто някои не са можели да лъжат достатъчно добре и да крият треперенето и погнусата си, когато господарите им ги докосвали.

Независимо от всичко, нощта наистина била червена. Там, където предупреждението закъсняло, жените грабвали кухненските ножове и се хвърляли от стая в стая, убивайки, докато най-накрая те самите не падали мъртви.

На други места просто умирали, проклинайки и плюейки за последен път в лицата на враговете си.

Разбира се, това бил провал. Всеки би могъл да го предвиди. Дори където планът беше „успял“, бяха умрели твърде малко врагове, за да се променят нещата. От военна гледна точка, саможертвата на жените не постигнала нищо.

Техният жест бил едно трагично фиаско.

Въпреки това вестта се разпространила. Мъжете слушали слисани и клатели недоверчиво глави. Жените също слушали и разговаряли. Те спорели разгорещено помежду си и мислели.

Най-накрая вестта достигнала далеч на юг, до Шугърлоуф.

И там, високо над ревящата Коквил, разузнавачките най-после спечелили своята победа.

— Куриер! — Гордън махна към минаващия младеж, облечен в синята униформа на пощальон. Той се забърза насреща му и козирува. Гордън му връчи плика. — Бихте ли го пуснали вместо мен?

— Да, сър! Веднага, сър!

— Спокойно — усмихна се Гордън. — Това е просто лично…

Но младежът вече се бе втурнал с всички сили. Гордън сви рамене. Старото време, когато познаваше всеки в „пощенската служба“, беше отминало. Намираше се прекалено нагоре по стълбицата, за да се посмее и да побъбри с тези младоци.

„Да, наистина е време.“

Изправи се и вдигна чантата си.

— Е, значи все пак ще пропуснеш купона?

Обърна се. Ерик Стивънс стоеше облегнат на вратата на пощата, дъвчеше стръкче трева и гледаше със скръстени на гърдите ръце към Гордън.

— Така е най-добре — сви рамене Гордън. — Не искам никакви празненства в моя чест. Ще бъде само загуба на време.

Стивънс кимна в знак на съгласие. Неговата спокойна сила беше благословена за възстановяването на Гордън — и особено подигравателния тон, с който посрещаше всеки негов опит да се обвинява за смъртта на Джони. В очите на Ерик, внукът му бе умрял по начин, достоен за всеки мъж. Контраофанзивата беше достатъчно доказателство за него и Гордън реши да не спори.

Възрастният човек се загледа над близките градини към шосе 99.

— Идват още южняци.

Гордън се обърна и видя колона конници, бавно яздещи на север към основния лагер. Стивънс се изкикоти:

— Гледай как са се опулили. Да си помисли човек, че за първи виждат голям град.

Наистина, яките брадати мъже от Съдърлин и Роузбърг, от Камас и Куус Бей яздеха към града и примигваха, видимо поразени от странните гледки — вятърни генератори, бръмчащи електропроводи, магазини за техника и десетки чисти шумни деца, играещи в училищните дворове.

„Малко е пресилено да се нарече голям град“, помисли си Гордън. Но Ерик все пак беше прав.

Знамето се развяваше върху покрива на централната поща. На определени интервали от време униформени куриери се качваха на своите понита и поемаха с пълни чанти в четирите посоки на света.

От Дома на Циклоп се носеше музика от една друга епоха, а недалеч на скелето си се поклащаше малък дирижабъл. Облечени в бяло работници спореха на древния, почти таен език на инженерите.

От едната страна на малкия въздушен кораб беше нарисуван орел, издигащ се от клада. Върху другата страна се виждаше емблемата на суверенния щат Орегон.

Накрая на самите тренировъчни полета новодошлите щяха да срещнат малки групи жени-войници — доброволци от цялата долина, които бяха дошли тук да си вършат работата, подобно на всички останали.

Това щеше да бъде прекалено много, за да могат южняците да го асимилират наведнъж. Гордън се усмихна, като гледаше как грубите, брадати бойци се озъртат неловко и бавно си припомнят как беше преди, когато подкрепленията идваха, смятайки се за спасители на слабия, упадъчен Север. Но те щяха да се върнат по домовете си променени.

— Сбогом, Гордън — просто каза Ерик Стивънс. За разлика от някои други, той обичаше сбогуванията да бъдат кратки. — Бог да те благослови и се надявам, че отново ще наминеш оттук.

— Ще намина — кимна Гордън. — Ако мога. Сбогом, Ерик.

Нарами чантата си и закрачи към конюшнята, оставяйки суетенето на пощата зад себе си.

Старото игрище се бе превърнало в море от палатки. Цвилеха коне, маршируваха хора. В далечината Гордън видя фигурата на Джордж Поътън, който представяше своите офицери на старите си бойни другари и реорганизираше слабата Армия на Уиламит в Отбранителен съюз на Орегонската общност.

За момент сивокосият мъж вдигна очи и погледите им се срещнаха. Гордън кимна за сбогом. Нямаше нужда от думи.

В края на краищата беше спечелил. Бе измъкнал Стопанина от неговата планина, въпреки че и двамата никога нямаше да забравят цената на тази победа.

Поътън му се усмихна в отговор. Вече и двамата знаеха какво прави човек с кръст като този.

„Просто го носи“, помисли си Гордън.

Може би някой ден двамата щяха да седят отново заедно в онази спокойна планинска къща с дърворезби по стените и да разговарят за коне и тайната на хубавата бира. Но това време щеше да настъпи едва след като Великите неща позволяха. Дотогава никой от тях не смяташе да се отпуска.

Поътън трябваше да продължи своята война. А Гордън имаше съвсем друга работа.

Той докосна козирката на фуражката си и продължи.

Вчера беше потресъл всички, когато подаде оставката си от Съвета за отбрана.

— Моите задължения са към цялата нация, а не само към една малка част от нея — бе им казал той, позволявайки им да продължават да вярват в неща, които в сърцата им не бяха лъжи. — Орегон сега е в безопасност. Трябва да продължа основната си работа. Има и други места, които е важно да се включат в пощенската мрежа. Ще се справите чудесно и без мен.

Всичките им протести бяха напразни. В последното бе напълно искрен. Беше дал от себе си всичко, което трябваше. Сега можеше да бъде по-полезен някъде другаде. Във всички случаи не можеше да остане. В тази долина всичко щеше непрекъснато да му напомня за вредите, които бе нанесъл, докато се опитваше да стори добро.

Гордън беше решил да се измъкне днес, вместо да участва в празненството в негова чест. Възстановил се бе достатъчно, за да бъде в състояние да пътува, и се бе сбогувал с онези, които оставаха — с Питър Ъейдж и доктор Лазаренски. Също и с обвивката на мъртвата машина, от чийто дух вече не се страхуваше.

Човекът от конюшнята изведе младия жребец, който Гордън бе избрал за пътуването си. Все още дълбоко замислен, той закрепи чантата, в която се намираха вещите му и два килограма поща — първите писма, адресирани извън Орегон.

В едно нещо беше напълно уверен. Войната бе спечелена, независимо от изпълнените с насилие месеци и години, които предстояха. Част от сегашната му мисия беше да търси нови съюзници, нови начини да приближи края. Но този край вече бе неизбежен.

Не се страхуваше, че Джордж Поътън ще стане тиран след приключването на войната. Когато бъдеше обесен и последният холнист, хората в Орегон щяха сами да решават съдбата си. Искаше му се да присъства и да наблюдава бурята, която щеше да се разрази, ако някой се осмелеше да предложи корона на Поътън.

Слугите на Циклоп щяха да продължат да разпространяват своя мит, насърчавайки по този начин възстановяването на технологията. Пощенските служители, назначени от Гордън, щяха да продължат, без самите те да знаят, да лъжат за възстановената нация и по този начин да обединяват хората, докато лъжата им стане просто ненужна.

Или докато хората не я превърнат в истина.

А жените щяха да продължат да говорят за случилото се тази зима. Щяха да изучават бележките на Дина Спърджън, да четат същите стари книги, които бяха чели разузнавачките, и да спорят.

Гордън си помисли, че вече няма никакво значение дали Дина наистина е била емоционално неуравновесена. Последствията нямаше да се проявят, докато беше жив. И не искаше по никакъв начин да пречи на разпространяването на легендата.

Три мита… и Джордж Поътън. Хората в Орегон бяха попаднали в добри ръце. Останалото щяха да направят сами.

Буйният жребец изпръхтя, когато Гордън скочи на седлото. Той потупа и погали коня, за да го успокои. Ескортът вече го чакаше на края на града, готов да го заведе до Куус Бей и лодката, която щеше да го откара нататък.

„Към Калифорния…“, помисли си той.

Спомни си емблемата с мечката и умиращия войник, който му каза толкова неща, без да произнесе нито една дума. Дължеше нещо на този човек. И на Фил Бокуто. И на Джони, който така копнееше да отиде на юг.

„И на Дина… как ми се иска да можеше да дойде с мен.“

Щеше да иде вместо тях. Сега всички те бяха с него.

„Безмълвна Калифорния… как ли си я карала през всичките тези години?“ — чудеше се той.

Насочи коня по пътя на юг, оставяйки зад себе си ръкопляскането и виковете на свободните мъже и жени, уверени в победата — войници, които с радост ще се завърнат в своите села и ферми, когато неприятните задължения най-сетне свършат.

Техните викове бяха силни, неуместни, решителни, нетърпеливи.

Гордън мина покрай един отворен прозорец, от който се носеше записана музика. Днес някой беше доста разточителен с електричеството. Кой знае? Може би всичко това беше в негова чест.

Вдигна глава. Дори конят наостри уши. „Бийч Бойс“, сети се най-накрая той. Не ги беше слушал цели двайсет години… музиката на невинността и на неподправения оптимизъм.

„Обзалагам се, че в Калифорния също имат електричество — надяваше се Гордън. — И може би…“

Пролетта изпълваше въздуха. Хората викаха радостно, докато малкият балон се издигаше в небето.

Гордън пришпори коня си и препусна. Повече не се обърна назад.