Пощальонът

1.

Вихрушките извайваха от падащия сняг дяволски форми. Подобни на призраци, те сякаш се надигаха от сивите преспи и се нахвърляха срещу замръзналите дървета.

Един засипан със сняг клон се прекърши, сякаш не бе издържал тежестта на поредната мръсносива снежинка. Ехото от трясъка отекна по тесните горски пътеки като приглушен пушечен изстрел.

Снегът постепенно покриваше изцъклените очи на умрял от глад елен и запълваше вдлъбнатините между изпъкващите му ребра. Скоро следите на мястото, където животното за последен път бе ровило в безуспешно търсене на храна, изчезнаха.

Танцуващите снежинки покриваха и другите жертви и затрупваха с меки бели пластове тъмночервените петна върху стария сняг.

Скоро всички тела лежаха завити и спокойни, като че ли спяха.

Бурята бе заличила повечето от следите от битката, когато Гордън намери трупа на Трейси под тъмната сянка на побелял от снега кедър. Ледената кора бе спряла кървенето. От прерязания гръклян на нещастната млада жена вече не течеше нищо.

Той се отърси от мислите за Трейси, каквато, макар и бегло, я познаваше — енергична и смела, изпълнена с леко налудничав ентусиазъм по отношение на безнадеждната работа, с която се бе захванала. Стисна устни, когато разкъса вълнената й риза и докосна подмишницата й.

Тялото още беше топло. Всичко това се бе случило само преди няколко минути.

Гордън хвърли поглед на югозапад, накъдето в болезнено яркия блясък следите се губеха и вече изчезваха под натрупващия се сняг. До него почти безшумно се появи облечена в бяло фигура.

— Мамка му! — промълви Филип Бокуто. — Трейси беше толкова добра! Можех да се закълна, че онези изроди няма да…

— Е, успели са — рязко го прекъсна Гордън. — И то преди не повече от десет минути.

Той хвана момичето за катарамата на колана и го повдигна, за да може другият да види. Тъмнокафявото лице мълчаливо кимна под бялата качулка. Трейси не бе обезобразена със символите на холнистите. Тази малка банда хипероцеленци беше бързала прекалено много, за да може да спре и да вземе обичайните си зловещи трофеи.

— Можем да ги настигнем! — прошепна Бокуто. В очите му гореше дива ярост. — Мога да доведа останалите от нашите и да се върна за пет минути.

— Не, Фил — поклати глава Гордън. — Вече ги преследваме прекалено далеч отвъд отбранителната линия. Ще ни направят засада някъде, докато ги намерим. По-добре да вземем Трейси и да се връщаме още сега.

Бокуто стисна зъби.

— Можем да хванем копелетата! — за първи път повиши глас той.

Гордън почувства раздразнение. „Какво право има Филип да иска това от мен?“ Някога, преди светът да рухне, Бокуто бе служил като сержант в морската пехота. Тъкмо негова работа беше да взима практичните, неудовлетворителни решения… да носи отговорността.

— Не, няма — поклати глава Гордън. — И точка. — Погледна към момичето, което до тази сутрин бе най-добрият разузнавач в армията на Уиламит… но очевидно не достатъчно добър. — Трябват ни живи бойци, Фил. Трябват ни яростни и жадни за бой хора, а не трупове.

За миг двамата не се гледаха. После Бокуто избута Гордън настрани и пристъпи към неподвижното тяло в снега.

— Дай ми пет минути и доведи останалите — каза той, докато влачеше трупа на Трейси от подветрената страна на кедъра. После извади ножа си. — Прав сте, сър. Трябват ни яростни мъже. Двамата с Трейси ще се погрижим да ви ги осигурим.

Гордън примигна.

— Фил — пристъпи напред той. — Недей.

Бокуто не обърна внимание на ръката на Гордън и разкъса още повече ризата на Трейси. Не вдигна поглед, но гласът му звучеше глухо.

— Казах, че си прав! Трябва да накараме нашите дебелогъзи селяни така да побеснеят, че да се бият! А Дина и Трейси ни казаха да направим точно това, ако се наложи…

Гордън не можеше да повярва на ушите си.

— Дина е луда, Фил! Не си ли го разбрал досега? Моля те, недей! — Той сграбчи ръката на сержанта и го извъртя към себе си, но трябваше бързо да се отдръпне пред острието на ножа. Очите на приятеля му горяха. Той махна с ръка на Гордън да си върви.

— Не усложнявай нещата, Гордън! Ти си мой командир и ще ти служа дотогава, докато съм в състояние да избивам колкото може повече от тези проклети холнистки копелета.

Но, мамка му, ти си прекалено цивилизован за тези отвратителни времена! Ето защо сега аз решавам. Чуваш ли ме? Няма да ти позволя да предадеш Трейси, Дина или мен със своите предразсъдъци от Двайсети век!

А сега се разкарайте оттук, господин инспектор… сър — гласът на Бокуто трепереше от вълнение. — И не забравяйте да ми дадете пет минути, преди да доведете останалите.

Продължи да се мръщи, докато Гордън не отстъпи. После седна на земята, избърса една сълза от окото си и се зае с ужасната си задача.

Полузашеметен, Гордън се запрепъва надолу по поляната. Фил Бокуто никога не се бе държал така с него — размахал нож с див поглед, неподчиняващ се на заповедите…

И тогава се сети.

„Аз не му заповядах да не върши това. Молех го, но не му наредих…

Наистина ли съм сигурен, че не постъпва правилно? Не вярвам ли и аз дълбоко в себе си на някои от нещата, които проповядват Дина и налудничавите й последователки?“

Гордън поклати глава. Фил определено беше прав за едно — за глупавото му философстване на бойното поле. Оцеляването тук само по себе си бе достатъчно сериозен проблем. Другата война, която водеше всяка нощ в сънищата си, можеше да почака.

Внимателно се заспуска по склона, стиснал здраво сабята си — най-ефективното оръжие в подобно време. Половината от хората му предпочитаха дългите ножове пред пушките — още един номер, научен с цената на много жертви от ръцете на техните смъртоносни, дяволски врагове.

Двамата с Бокуто бяха оставили другите от групата само петдесет метра назад, но разстоянието изглеждаше страшно голямо, докато очите му трескаво търсеха евентуални капани. Снежните вихрушки приемаха форми, сякаш бяха разузнавачи на някаква призрачна армия, която още не бе решила на коя страна да застане. Безплътни и неутрални в една тиха, ужасна война.

„Кой ще се погрижи…?“ — сякаш го питаха те. Думите така и не оставяха Гордън на мира, дори и в онази сутрин, в която направи своя избор между практичната предпазливост и отчаяната надежда.

Добре поне, че тази банда холнисти се представи по-лошо от обикновеното, а местните фермери и простолюдието проявиха смелост, каквато никой не беше очаквал. Освен това Гордън и ескортът му правеха обиколка недалеч оттук и се включиха в битката в най-критичния момент.

Всъщност армията на Уиламит бе спечелила съвсем незначителна победа и бе изгубила двайсетина души срещу петима от страна на врага. Вероятно не повече от трима-четирима се бяха измъкнали на запад.

И въпреки това четири от тези чудовища в човешки облик бяха повече от достатъчни, дори да бяха изморени и боеприпасите им да привършваха. От неговите хора бяха останали само седем, а помощта бе далеч.

„Нека си идат. Ще се върнат.“

Точно пред него се обади бухал. Разпозна сигнала на Лийф Морисън. „Става все по-добър — помисли си Гордън. — Ако сме живи след година, сигурно ще е в състояние да заблуди някого.“

Сви устни и се опита да имитира сигнала — два крясъка в отговор на трите. След това се промъкна през тясната просека и се спусна в дерето, където го очакваха хората му.

Морисън и двама други се приближиха. Брадите и качулките им от овча кожа бяха покрити със сух сняг. Стискаха нервно оръжията си.

— Джо и Анди? — попита Гордън.

— На стража — отсечено отговори едрият швед Лийф, като кимна с глава наляво и надясно.

— Добре. — Гордън бръкна в чантата си и извади термос. Една от привилегиите на ранга — не се налагаше да иска разрешение за глътка горещ сайдер.

Другите заеха отново местата си, но продължиха да се оглеждат назад, зачудени къде се е губил до този момент „инспекторът“. Морисън, фермер, който едва се бе спасил от клането в Грийнлийф миналия септември, го гледаше с искрящите очи на човек, който е загубил всичко и вече не принадлежи изцяло на този свят.

Гордън хвърли поглед към часовника си — чудесно изделие от времето преди войната, подарено му от техниците в Кървалис. Времето беше изтекло. Бокуто вече сигурно се връщаше назад и прикриваше следите си.

— Трейси е мъртва — каза той. Лицата им пребледняха. Гордън продължи, като следеше реакцията им: — Сигурно се е опитвала да пресече пътя на ония копелета и да ги задържи, докато пристигнем. Без да е поискала разрешението ми — той сви рамене. — Те са я пипнали.

Чуха се гърлени ругатни. „Така е по-добре — помисли си Гордън. — Но следващия път холнистите няма да ви чакат да се ядосате, момчета. Ще ви избият, докато се чудите дали да се страхувате или не.“

Добре обигран в лъжите, той продължи с равен тон:

— Ако бяхме пристигнали пет минути по-рано, щяхме да я спасим. А така дори са имали време да си вземат сувенири.

Този път на лицата им се изписа гняв и срам.

— След тях! — извика Морисън. — Не може да са отишли много надалеч!

Останалите одобрително заръмжаха.

„Не беше достатъчно бързо“, отсъди Гордън.

— Не. Щом като вие, момчета, се довлачихте дотук като охлюви, няма начин да се справите с неизбежната засада. Ще отидем до мястото и ще приберем трупа на Трейси. След това си отиваме вкъщи.

Върху лицето на един от фермерите — онзи, който най-гръмогласно призоваваше към възмездие — веднага се изписа облекчение. Другите обаче хвърлиха злобни погледи към Гордън. Мразеха го заради думите му.

„Точно така, момчета — горчиво си помисли той. — Ако бях истински лидер, щях да намеря по-добър начин да ви подхвърля кокала.“

Прибра термоса, без да го предложи на никого. Жестът бе достатъчно ясен — не заслужаваха.

— Хайде — изкомандва той, докато слагаше раницата на гърба си.

Този път те се размърдаха бързо, събраха нещата си и запълзяха нагоре в снега. Джо и Анди се появиха от двете страни и заеха местата си по краищата. Разбира се холнистите никога не биха се маскирали толкова лошо, но те имаха много по-дълга практика от тези мудни войници.

Онези с пушките прикриваха хората, въоръжени с ножове, които се промъкваха отпред. Гордън вървеше последен, точно зад групата. По едно време Бокуто изникна до него, сякаш от нищото. При цялото си усърдие, никой от фермерите не бе успял да го усети.

Лицето на разузнавача беше непроницаемо, но Гордън знаеше как се чувства. Не срещна погледа му.

Внезапно отпред се разнесе изненадан, пълен с гняв възглас. Първият бе открил обезобразеното тяло на Трейси.

— Само си представи как биха се почувствали, ако научеха истината — тихо каза Филип. — Или ако открият истинската причина, поради която повечето от твоите разузнавачи са момичета.

Гордън сви рамене. Идеята не беше негова, но той се бе съгласил. Вината падаше изцяло върху него. Прекалено много вина за една кауза, която беше безнадеждна.

И въпреки това не можеше да каже цялата истина дори на циничния Бокуто.

— Знаеш основната причина — въздъхна той. — Истината, не теориите на Дина и обещанията на Циклоп.

Бокуто кимна и за миг в гласа му се долови нещо друго.

— За Възстановените съединени щати — тихо, почти благоговейно произнесе той.

„Лъжи в лъжите — помисли си Гордън. — Само ако знаеше истината, приятелю…“

— За Възстановените съединени щати — съгласи се гласно. — Да!

Двамата продължиха напред към малката армия от уплашени, но вече гневни мъже.

2.

— Нещата не вървят на добре, Циклоп.

От другата страна на стъклената преграда в него се взираше перленото око на цилиндъра, обвит в студена мъгла. Двата реда мигащи светлинки повтаряха сложния си танц. Това беше призракът на Гордън… духът, който го бе преследвал преди месеци… единствената лъжа, която можеше да се мери с неговата.

Струваше му се подходящо да размишлява тук, в полутъмната стая. Навън в снега, по укрепленията и в горите мъже и жени умираха заради тях двамата — заради онова, за чийто представител се беше обявил Гордън, и заради машината от другата страна на стъклото.

Заради Циклоп и заради Възстановените съединени щати.

Без тези основи на надеждата всичко щеше да е загубено. Кървалис щеше да е в развалини, неговите запазени библиотеки, крехката индустрия, вятърните мелници и електрическите светлини завинаги щяха да потънат в Тъмната епоха. Нашествениците щяха да основат феодалните си имения в долината, както вече бяха направили в земите западно от Юджийн.

Фермерите и възрастните техници се сражаваха срещу десет пъти по-опитен враг. Но въпреки това се сражаваха, не толкова заради себе си, колкото заради двата символа — заради мъртвата от много години мъдра машина и заради отдавна изчезналата нация, която съществуваше само в сърцата им.

Горките глупаци.

— Не се получава — каза Гордън на колегата си, на приятеля-измама. Светлинките му отговориха с неизменния си танц. — Тежката зима засега спря холнистите. Те се оттеглят в градовете, които завладяха миналата есен. Но през пролетта ще се върнат и ще опожаряват и убиват, докато селяните не започнат да молят за „защита“. Опитваме се да се бием. Но всеки един от онези дяволи е равен на дузина от нашите нещастници.

Гордън се отпусна в мекия стол срещу дебелото стъкло. Дори тук, в Дома на Циклоп, миризмата на прах и старост се чувстваше силно.

„Само да имахме време да се обучим, да се подготвим… само мирът и безгрижието да не бяха продължили толкова дълго.

Само да имахме един истински лидер.

Някой като Джордж Поътън.“

През затворената врата се чуваше далечна музика. Някъде бяха пуснали по стереоуредбата „Канон“ на Пахелбел.

Спомни си как се разрида, когато чу музиката за първи път. Тогава с такава надежда си мислеше, че на света все още съществува нещо почтено и така вярваше, че го е открил тук, в Кървалис. Но „Циклоп“ се беше оказал измама, също като собствения му мит за „Възстановените съединени щати“.

Все още се чудеше как и двете измислици процъфтяват пред заплахата от оцеленците. Сред кръвта и ужаса те се бяха превърнали в нещо, за което хората ежедневно жертваха живота си.

— Просто не се получава — отново се обърна той към мъртвата машина, без да очаква отговор. — Хората ни се бият. Умират. Но гадните копелета ще стигнат тук до началото на лятото, каквото и да направим.

Заслуша се в нежната, изпълнена с тъга музика и се запита дали след падането на Кървалис някой отново щеше да слуша Пахелбел.

На вратата зад него леко се почука. Гордън се изправи. Освен него, право на достъп до сградата през нощта имаха единствено служителите на Циклоп.

— Влез — каза той.

В тесния трапец светлина се изправи сянката на висока дългокоса жена.

Дина. Само тя му трябваше…

— Извинявай, че те безпокоя, Гордън — Гласът й бе тих и забързан. — Но си помислих, че ще поискаш да го научиш веднага. Току-що пристигна Джони Стивънс.

— Господи, успял е! — Сърцето на Гордън бясно заблъска в гърдите му.

Дина кимна.

— Имал неприятности, но успял да стигне до Роузбърг и да се върне.

— Хора! Довел ли е… — тя поклати глава и той млъкна. Надеждата рухна.

— Десет — каза Дина. — Отнесъл е твоето послание на хората на юг, а те са пратили десетима мъже.

Странно, но в гласа й се долавяше не толкова страх, колкото срам, сякаш някой по някакъв начин го е измамил. След това се случи нещо, каквото до този момент не бе виждал. Гласът й се пречупи.

— Гордън, те дори не са мъже. Довел е момчета, само момчета!

3.

Още като малка, Дина беше осиновена от Джоузеф Лазаренски и другите оцелели техници в Кървалис скоро след Безнадеждната война. Бе израснала в Дома на Циклоп и затова беше по-висока и много по-добре образована от останалите жени. Това бе една от причините, поради които му харесваше.

По-късно обаче на Гордън му се искаше да не е чела толкова много книги… или да е чела много повече. Тя бе развила теория. Нещо по-лошо — фанатично й се бе отдала и я проповядваше на обкръжението си от млади жени.

Той се страхуваше, че без да иска, играе важна роля в този процес. Все още не беше сигурен защо се остави Дина да го убеди да вземе някои от момичетата й в армията като разузнавачи.

„Трупът на младата Трейси Смит, проснат на земята… следите, губещи се в ослепителния сняг…“

Увити в зимните си дрехи, двамата с Дина минаха покрай пазачите на входа на Дома на Циклоп и излязоха под ясното нощно небе.

— Ако Джони наистина се е провалил, ни остава една-единствена възможност, Гордън — тихо каза Дина.

— Не ми се говори за това. Не сега — поклати глава той. Беше студено и бързаше да стигне до трапезарията, за да чуе доклада на младия Стивънс.

Дина го сграбчи за ръката и не го пусна, докато не се обърна към нея.

— Гордън, трябва да ми повярваш. Никой не е толкова разочарован, колкото мен. Да не мислиш, че аз и моите момичета сме искали Джони да се провали? Да не мислиш, че сме толкова луди?

Гордън се удържа да не й отговори онова, което му бе на ума. По-рано през деня беше минал покрай група от доброволците на Дина — млади жени от селата, момичета с въодушевени гласове и пламенни погледи на новобранци. Представляваха странна гледка, облечени в дрехите от еленова кожа на разузнавачи, с ножове на поясите, китките и глезените, седнали в кръг с отворени книги в скута.

Сузана: Не, Мария, не. Всичко обърка. Лизистрата няма нищо общо с историята за Данаидите. И едните, и другите са били на погрешен път, но по различен начин.

Мария: Не разбирам. Защото едната група е използвала секса, а другата — мечовете ли?

Грейс: Не, не затова. Защото и на двете групи им е липсвала идеология…

Спорът беше прекъснал в мига, в който жените забелязаха, че Гордън ги наблюдава. Те скочиха на крака, отдадоха чест и го гледаха, докато той смутено забърза покрай тях. Всички имаха странен блясък в очите… нещо, което го накара да се почувства така, сякаш за тях е върховна инстанция, символ, но на какво — не знаеше.

В очите на Трейси се четеше същото. Каквото и да означаваше то, той не искаше да има нищо общо с него. И без това се чувстваше достатъчно зле заради мъжете, които умираха в името на лъжите му. Но тези жени…

— Не — поклати глава Гордън. — Струва ми се, че не сте чак толкова луди.

Дина се засмя и стисна ръката му.

— Добре. Сега вече съм спокойна.

Той обаче знаеше, че това няма да е краят.

Друг пазач в трапезарията взе палтата им. Дина поне прояви достатъчно благоразумие да изостане и Гордън влезе сам, за да чуе лошите новини.

Младостта е чудесно нещо. Спомняше си младежките години непосредствено Преди Безнадеждната война. По онова време само автомобилна катастрофа можеше да го накара да намали темпото.

Но с момчетата, които бяха напуснали южен Орегон заедно с Джони Смит преди около две седмици, се бяха случили по-лоши неща. Самият Джони сигурно бе преминал през същински ад.

Седнал до огнището с чаша димящ бульон в ръце, той все още изглеждаше на седемнайсет. Младежът очевидно имаше нужда от гореща баня и поне четирийсет часа сън. Дългата му пясъчноруса коса и рядката му брада скриваха безброй малки драскотини. Само една част от униформата му беше непокътната — грижливо закърпената емблема с простия надпис „Пощенска служба на Възстановените съединени щати“.

— Гордън! — широко се усмихна момчето и се изправи.

— Молех се да се завърнеш жив и здрав — каза Гордън, докато го прегръщаше. Остави настрана пакета депеши, които младежът извади от чантата си… и за които Джони без колебание би жертвал живота си. — Ще ги прегледам след малко. Сядай. Пий си бульона.

Гордън хвърли поглед към голямото огнище, около което се бяха настанили новобранците от юг. Ръката на едно от момчетата бе превързана. Друго лежеше на една маса, докато армейският лекар доктор Пилч се грижеше за дълбокия разрез на скалпа му.

Останалите сърбаха от бульона и с неприкрито любопитство гледаха към Гордън. Явно Джони беше напълнил главите им с какви ли не истории. Момчетата изглеждаха нетърпеливи, готови да се хвърлят в бой.

Никой от тях не бе на повече от шестнайсет.

„Толкова за последната ни надежда“, помисли си Гордън.

Хората от централната част на южен Орегон водеха сражения с оцеленците от река Роуг вече повече от двайсет години и през последните десетина от тях бяха съумели да ги отблъснат. За разлика от северняците на Гордън, фермерите около Роузбърг не се бяха изнежили от мирен живот. Бяха твърди и добре познаваха враговете си.

Имаха и истински водачи. Гордън беше чувал за един от тях, който удавяше в кръв всяко нападение на холнистите. Без съмнение, това бе причината и за новия план на врага — големи групи холнисти да изминат цялото разстояние по море и да акостират при Флорънс, далеч на север от обичайните си противници.

Ходът беше брилянтен. И сега нищо не бе в състояние да ги спре. Фермерите от юг бяха пратили като подкрепление само десет момчета. Десет деца.

Щом Гордън се приближи, новобранците се изправиха на крака. Той мина пред строя, като ги разпитваше за имената и родните им места. Те усърдно кимаха и всеки от тях се обръщаше към него с „господин инспектор“. Несъмнено всички мечтаеха да спечелят най-високата чест — да станат пощальони… служители на нация, изчезнала още преди раждането им.

Този факт обаче нямаше да им попречи да умрат за нея. Гордън бе сигурен в това.

Забеляза Фил Бокуто да седи в ъгъла и да дялка парче дърво. Чернокожият бивш морски пехотинец не каза нито дума, но Гордън можеше да се обзаложи, че вече е преценил южняците. Ако някой от тях проявеше каквито и да е заложби, щеше да стане разузнавач, независимо от мнението на Дина и нейните момичета.

Гордън усети, че тя наблюдава от дъното на стаята. Трябваше да знае, че никога не би се съгласил с новия й план. Не и докато командва армията на Уиламит.

Не и докато е жив.

Прекара няколко минути в разговор с новобранците. Когато отново погледна към вратата, Дина си беше отишла, вероятно за да отнесе вестта на своите бъдещи амазонки. Очертаваше се неизбежен конфликт.

Когато Гордън се върна при масата, Джони Стивънс посочи към чантата си. Този път не можеше да отклони младежа. Взе пакета с пощата.

— Съжалявам, Гордън — тихо каза момчето. — Направих всичко, което ми беше по силите, но те просто не пожелаха да ме изслушат! Занесох им твоите писма, но… — то поклати глава.

Гордън хвърли поглед върху отговорите на призивите за помощ, които бе написал преди повече от два месеца.

— Всички искат да се присъединят към пощенската мрежа — иронично добави Джони. — Дори да се провалим тук, част от Орегон все пак ще остане свободна и ще е готова за бъдещето.

Гордън четеше имената на градовете около Роузбърг, изписани върху пожълтелите пликове. Някои от тях се бяха превърнали в легенда. Прочете набързо някои от отговорите. Всички бяха учтиви, изпълнени с любопитство и дори с възторг от вестта за възраждането на Съединените щати. Но нямаше обещания. Нямаше и подкрепления.

— Ами Джордж Поътън?

— Всички останали кметове и шерифи очакват неговата дума — сви рамене Джони. — Няма да направят нищо на своя глава.

— Не виждам отговора му. — Гордън бе прегледал всички писма.

— Поътън каза, че не се доверява на хартията, Гордън. Както и да е, отговорът му се състоеше само от една дума. Поръча ми да ти го предам лично. — Гласът на Джони стана съвсем тих. — Поръча ми да ти кажа: „Съжалявам“.

4.

Когато късно същата вечер се прибра в квартирата си, през процепа под вратата се процеждаше светлина. Ръката му се поколеба на сантиметри от дръжката. Ясно си спомняше, че загаси свещите, когато отиде на монолога си с Циклоп.

Още преди да е отворил наполовина вратата, лекият мирис на жена вече беше разрешил загадката. Видя Дина да седи на леглото му с крака под завивките. Носеше широка фланела от бяла домашна прежда и държеше книга до свещта.

— Това е страшно вредно за очите — каза той, докато оставяше пощата на бюрото.

— Прав си — без да вдига очи от книгата отвърна Дина. — Но само ще ти напомня, че ти си онзи, който е превърнал тази стая в бърлога от каменния век, докато останалата част от сградата е електрифицирана. Предполагам, че в светлината на свещите все още се крие някаква глупава романтика отпреди войната. Права ли съм?

Гордън не беше съвсем сигурен защо свали крушките. През първите няколко седмици в Кървалис изпитваше неимоверно удоволствие всеки път, когато имаше възможност да завърти ключа и да накара електроните отново да потекат, както в дните на младостта си.

Сега обаче не можеше да понесе подобно нещо, поне в собствената си стая.

Той намокри четката си и после сипа отгоре прах за зъби.

— Имаш хубава четирийсетватова крушка в собствената си стая — напомни й той. — Можеш да четеш там.

Дина не обърна внимание на намека му и удари с длан по отворената книга.

— Не мога да разбера това! — разгорещено заяви тя. — Ако се вярва на тази книга, непосредствено преди Безнадеждната война Америка е преживявала културен ренесанс. Естествено, съществувал е Нейтън Холн със своята безумна доктрина, имало е проблеми със славянските мистици, но иначе е царял истински златен век! На изкуствата, музиката, науката — на всичко! И все пак според направените в края на века изследвания се оказва, че мнозинството от американските жени все още не са имали доверие на технологиите! Просто не мога да повярвам! Идиоти ли са били всички?

Гордън изплакна устата си над умивалника и погледна корицата на книгата. Заглавието беше „Кои сме ние: портрет на Америка през 90-те години“.

Изтръска четката си за зъби.

— Не е толкова просто, Дина. Технологиите са били приоритет на мъжете в продължение на хилядолетия. Дори през деветдесетте само малка част от инженерите и учените бяха жени, въпреки че имаше все повече и бяха страшно добри…

— Не става дума за това! — прекъсна го Дина. — Важното е кой има полза от тях! Дори да са били предимно мъжко занимание, технологиите са помагали повече на жените, отколкото на мъжете! Само направи сравнение между Америка по твоето време и днешната и ми кажи, че не съм права.

— Настоящето наистина е ад за жените — съгласи се Гордън. Вдигна каната и сипа вода върху приготвените за пране дрехи. Чувстваше се страшно изморен. — Животът за тях е далеч по-лош, отколкото дори за мъжете. Той е брутален, изпълнен с болка и кратък. И за мой срам аз ти позволявам да ме караш да хвърлям момичета в най-страшното, най-опасното…

— Чудесно! — Дина изглеждаше решена да не му позволи да довърши изречението. Или усещаше болката му от загубата на младата Трейси Смит и искаше да смени темата? — Тогава искам да зная защо преди войната жените са се страхували от технологиите — ако тази шантава книга е вярна — при положение, че науката е направила толкова много за тях. Когато алтернативата е била толкова ужасна!

Гордън простря мокрите дрехи и поклати глава. Всичко това беше далеч в миналото. Оттогава бе виждал такива ужаси, които можеха да накарат Дина да онемее, стига да успееше да се насили да говори за тях.

Когато цивилизацията бе започнала да рухва, Дина трябва да е била малко дете. С изключение на ужасните дни преди осиновяването й в Дома на Циклоп, които без съмнение отдавна бяха изтрити от паметта й, тя бе израснала може би на единственото място в света, където все още имаше останали следи от удобствата на миналото. Нищо чудно, че на тази зряла възраст — Дина беше на двайсет и две — нямаше нито един сив косъм в косата си.

— Има и такива, които твърдят, че именно технологиите са съсипали цивилизацията — подхвърли той. Седна на стола до леглото и затвори очи, надявайки се, че тя ще разбере намека и след малко ще си тръгне. — Тези хора може и да са прави. Бомбите и биологическите оръжия, Тригодишната зима и разрушените комуникации в едно сложно интегрирано общество…

Този път Дина не го прекъсна. Гласът му замлъкна сам. Не бе в състояние да изброи всичко на глас.

„… болниците… университетите… ресторантите… огромните самолети, с които можеше да стигнеш до която точка пожелаеш…

… безгрижният смях на децата, танцуващи под дъждовалните машини на поляните… снимките на спътниците на Юпитер и Нептун… стремежът към звездите… мъдрите машини, които правеха изтънчени каламбури и ни караха да се гордеем…

… знанието…“

— Пълни глупости — каза Дина, отхвърляйки предположението му с две думи. — Хората, а не науката, са съсипали света. Много добре го знаеш, Гордън. Определен тип хора са направили това.

Той нямаше желание да се противопоставя. Какво значение имаше?

Когато тя проговори отново, гласът й беше по-тих и нежен.

— Ела. Ще те отърва от тези пропити с пот дрехи.

Гордън понечи да протестира. Единственото му желание бе да се свие под завивките и да се изключи от света, Да остави грижите за утре и да потъне в сън без сънища. Но Дина беше силна и непреклонна. Пръстите й разкопчаха копчетата му, ръцете й го приковаха към възглавницата.

Тя бе пропита с нейната миризма.

— Зная защо всичко е отишло по дяволите — заяви Дина, като не спираше да го съблича. — Книгата е абсолютно вярна! Жените просто не са обърнали достатъчно внимание на онова, което става около тях. Феминистките са започнали да се занимават с най-несъществени неща и са загърбили основния проблем — мъжете.

Вие сте се справяли чудесно със задълженията си — да създавате и строите нещата. В това отношение мъжете умеят да бъдат наистина безупречни. Но всеки нормален човек може да си даде сметка, че много от вас са ненормалници, изнасилвачи и убийци. Наше задължение е било да ви държим под око, да подбираме най-добрите от вас и да заличаваме копелетата от лицето на земята.

Тя кимна, доволна от собствената си логика.

— Ние, жените сме виновни за всичко.

— Дина, ти си направо за лудница — изсумтя Гордън. Беше разбрал накъде бие. Това бе просто поредният опит да го накара да се съгласи с някоя нова безумна идея как да се спечели войната. Но този път нямаше да стане.

Съзнателната част от него искрено желаеше тази набедена амазонка просто да си иде и да го остави на спокойствие. Но уханието на тялото й не му излизаше от главата. Беше си затворил очите, но въпреки това усети как фланелата й безшумно се свлича на пода.

— Може и да съм луда — каза тя и духна свещта, след това се сгуши до него под завивките — Но зная за какво говоря. Сигурна съм. Вината е била наша.

Допирът й до него беше като електричество. Тялото на Гордън се възбуди, въпреки твърдата му решимост да запази достойнство и да потъне в сън.

— Но ние няма да позволим това да се случи отново — възкликна Дина. Ръката й се плъзна по раменете му. — Научихме какво представляват мъжете и можем да направим разлика между героите и отрепките. Опознахме и себе си.

Кожата й бе гореща. Прегърна я.

— Този път…

Гордън плътно прилепи устни до нейните — ако не за друго, поне за да я накара да млъкне.

5.

— Както ще покаже младият Марк, дори дете може да използва без проблеми в пълна тъмнина нашия нов уред за нощно виждане, комбиниран с лазерен мерник.

Членовете на Съвета за отбрана на долината Уиламит седяха на дълга маса, поставена върху подиума на най-голямата аудитория на стария Орегонски университет и наблюдаваха демонстрацията на Питър Ъейдж на най-новото „тайно оръжие“, плод на лабораториите на служителите на Циклоп.

Когато изключиха осветлението и затвориха вратите, Гордън едва различаваше високия техник. Гласът на Ъейдж обаче бе силен и ясен.

— В дъното на залата сме поставили клетка с мишка. Сега Марк включва мерника. — В тъмнината се чу слабо прещракване. — Сега той търси топлината, излъчвана от мишката…

— Виждам я! — възкликна детето.

— Браво. Сега Марк включва лазера и го насочва към животното…

— Готово!

— … и щом целта е уловена, лазерът сменя честотата си така, че ние също да виждаме целта — мишката!

Гордън впери поглед в тъмнината към края на залата. Нищо не се случи.

Някой се захили.

— Май е била изядена — обади се един глас.

— Да. Хей, а може би техниците трябва да настроят лазера да търси котка! — Чу се мяукане.

Въпреки че председателят на съвета заудря с чукчето си, Гордън се присъедини към смеха на останалите. Искаше му се да подхвърли някоя хаплива забележка, но се въздържа. Всички познаваха гласа му.

Техниците се засуетиха в тъмното. Най-накрая някой се обади да запалят лампите. Светлината заля залата и членовете на Съвета замижаха.

Десетгодишният Марк Ъейдж, когото Гордън беше спасил преди няколко месеца от оцеленците сред развалините на Юджийн, свали визьора за нощно виждане и вдигна поглед.

— Виждах мишката — настоя той. — И то съвсем ясно. И се прицелих в нея с лазера. Но цветовете не се промениха!

Питър Ъейдж изглеждаше объркан. Техниците се засуетиха около устройството.

— Вчера направихме петдесет успешни опита — обясни той — Може би параметричният преобразувател е засякъл. Случва се от време на време. Разбира се, това е само прототип. Никой в Орегон не е правил подобно нещо от двайсет години насам. Трябва да отстраним грешките, преди да го пуснем в производство.

В Съвета за отбрана имаше три групи. Двамата мъже и жената, облечени в черно-белите дрехи на служители на Циклоп, съчувствено кимаха. Останалите съветници изглежда не разбираха напълно всичко.

Двама мъже от дясната страна на Гордън бяха облечени в сини куртки и кожени якета, подобно на него самия. Върху ръкавите им бе избродирана емблема с орел, който се издига над клада, обрамчен с надписа „Пощенска служба на Възстановените съединени щати“. И двамата „пощальони“ се гледаха един друг с неразбиране.

По средата седяха две жени и трима мъже, в това число и председателят на Съвета. Те представяха отделните региони. Някога съюзът им беше свързан от Циклоп, после от разрастващата се пощенска мрежа, а днес и от страха от общия враг. Дрехите им се различаваха, но на ръкавите всеки от тях имаше емблема с инициалите на долината Уиламит. Един от тях взе думата:

— Колко от тези неща смятате да произведете до пролетта?

Питър се замисли.

— Ако всичко е наред, до края на март ще имаме дузина или повече.

— И ще се нуждаят от електричество, предполагам.

— Ще осигурим преносими генератори. Целият комплект няма да тежи повече от двайсет и пет килограма.

Фермерите се спогледаха. Жената, представляваща Каскадите, се изправи и заговори, явно от името на всички:

— Сигурна съм, че тези устройства могат да се окажат доста полезни за защита на някои от най-важните селища от внезапни атаки. Искам обаче да знам как ще помогнат, когато онази измет холнистите започне да граби и опожарява селата ни едно по едно. Знаете, че не можем да напъхаме цялото население в Кървалис. Ще измрем от глад за няколко седмици.

— Правилно — обади се друг фермер. — А къде са всички ония супероръжия, дето умните ви глави все ги обещават? Абе, момчета, да не сте го изключили този Циклоп или какво?

Служителите на Циклоп на свой ред се спогледаха. Доктор Тейгър, техният лидер, се изправи и протестира:

— Не е честно! Ние нямахме почти никакво време. Циклоп е бил разработен за мирни цели и трябваше сам да се препрограмира, за да се справя с военни задачи. Както и да е, той може да изгради великолепни планове, но ние, способните на грешки хора, трябва да ги прилагаме в действителност!

За Гордън това беше блестяща защита. Човекът наистина изглеждаше обиден и защитаваше своя механичен оракул… когото хората все още почитаха като великия Оз. Представителят на северните райони поклати глава и изрази уважението си, но не отстъпи.

— Аз съм последният, който ще тръгне да критикува Циклоп. Сигурен съм, че бълва идеи с най-високата скорост, на която е способен. Но просто не виждам с какво тези визьори са по-добри от ония балони, за които продължавате да говорите, или от газовите бомби, или от малките осакатяващи мини. Просто не са достатъчно много, за да са полезни! А дори да произведете стотици, ще са добре дошли, ако се използват срещу истинска армия, както във Виетнам или Кения преди Безнадеждната война. Но срещу проклетите оцеленци те просто са неизползваеми!

Въпреки че не взе думата, Гордън нямаше как да не се съгласи с фермера. Доктор Тейгър погледна към ръцете си. След шестнайсет години мир и измами, подпомагани от малките дрънкулки, останали от Двайсети век, той и техниците му най-накрая бяха предизвикани да направят, ако не друго, поне чудо. Поправянето на играчки и добиването на електроенергия от въздуха вече не можеше да им върши работа.

Мъжът отдясно на Гордън се размърда. Това беше Ерик Стивънс, дядото на младия Джони. Възрастният човек носеше същата униформа като Гордън и представяше района на Горен Уиламит — няколкото градчета южно от Юджийн, които се бяха присъединили към съюза.

— Явно пак се връщаме в изходна позиция — каза Стивънс. — Изобретенията на Циклоп могат да ни помогнат тук-там. Най-вероятно да подсилят допълнително най-силните укрепления. Но струва ми се, всички ще се съгласите, че това няма да направи кой знае какво, освен да създаде малко неудобства на врага. Пък и Гордън казва, че в близко време не можем да се надяваме на помощ от цивилизования Изток. Ще минат поне десет години, преди Възстановените съединени щати да са в състояние да пратят някакво подкрепление. Ще ни се наложи да чакаме поне дотогава, ако разчитаме само на това — възрастният човек изгледа останалите и удари с длан по масата. — Ето защо не ни остава нищо друго, освен да се бием! Всичко пак се свежда до най-важното. Мъжете са тези, които могат да променят нещата.

Чуха се одобрителни възгласи. Гордън обаче забеляза Дина, която седеше долу и чакаше удобен момент да се обърне към Съвета. Тя клатеше глава и Гордън можеше да се закълне, че чува мислите й.

„Не само мъжете…“, си мислеше тя. Високата млада жена носеше робата на служител на Циклоп, но Гордън много добре знаеше към какво е лоялна в действителност. Редом с нея, облечени в еленови кожи, седяха три жени, разузнавачки от армията на Уиламит — всички те бяха от ексцентричната й група.

До днес Съветът без всякакво колебание би отхвърлил предложенията й. Момичетата бяха допуснати в армията съвсем отскоро, и то само поради остатъците от еманципация, все още запазени в цивилизованата долина.

Но днес Гордън усещаше растящото отчаяние. Новините, които Джони Смит донесе от юг, бяха смущаващи. Скоро с настъпването на пролетта съветниците щяха да се хванат за всеки план. За абсолютно всяка идиотщина.

Гордън реши да се намеси в дискусията, преди нещата да излязат от контрол. Веднага щом вдигна ръка, председателят побърза да въдвори тишина и му даде думата.

— Убеден съм, че Съветът иска да поднесе на Циклоп — и на неговите техници — нашата благодарност за техните непрестанни търсения. — Отново се разнесоха одобрителни възгласи. Нито Тейгър, нито Питър Ъейдж посмяха да го погледнат в очите. — Да се надяваме, че лошото време ще ни бъде съюзник още седем-осем седмици, преди врагът да поднови действията си. След като чухме докладите на комисиите за обучение и въоръжаване, става ясно, че сме изправени пред сериозни проблеми.

Наистина, изложението на Филип Бокуто тази сутрин беше поставило началото на дългата поредица лоши новини. Гордън си пое дъх и продължи:

— Когато през миналото лято започна инвазията на холнистите, аз ви казах да не се надявате на помощ от страна на правителството. Установяването на пощенската мрежа, което правя благодарение на вашата помощ, е само първата стъпка в продължителния процес на възстановяване на континента. Орегон още много години ще трябва да разчита само на себе си.

Успяваше да лъже благодарение на недомлъвките, като в същото време изговаряше фрази, които бяха самата истина. Бе станал много добър в това ново умение и почти се гордееше с него.

— Ще бъда откровен. Отказът на хората от района на Роузбърг да ни пратят подкрепление е най-тежкият удар. Южняците имат опита, уменията и най-важното, водачите, от които се нуждаем. Смятам, че наш основен приоритет трябва да бъде да ги убедим да ни помогнат.

Направи кратка пауза и продължи:

— Ето защо аз лично ще отида при тях и ще се опитам да ги накарам да променят решението си.

Реакцията беше моментална.

— Гордън, да не си луд?

— Не можеш…

— Трябваш ни тук!

Той затвори очи. За четири месеца бе създал съюз, достатъчно силен, за да забави и обезкуражи нападателите. Беше успял предимно благодарение на уменията си на разказвач на истории, на позьор… на лъжец.

Не хранеше никакви илюзии, че може да бъде истински лидер. Армията на Уиламит съществуваше благодарение на неговия имидж… на представата, че той е инспектор, представител на възродената нация.

„Нация, чиято единствена оцеляла искрица скоро ще угасне, ако още сега не се направи нещо. Не мога да поведа тези хора! Те имат нужда от генерал! От воин!

От човек като Джордж Поътън.“

Вдигна ръка, за да призове за тишина.

— Ще отида. И искам да обещаете, че няма да се съгласявате с никакви налудничави и безсмислени планове, докато отсъствам — погледна към Дина той. За момент погледите им се срещнаха. Устните й бяха здраво стиснати. След малко очите й се наляха със сълзи и тя извърна глава.

„За мен ли се безпокои? Или за плана си?“

— Ще се върна преди настъпването на пролетта — продължи той. — Ще се върна с подкрепление.

Пое дъх и добави:

— Или ще умра.

6.

Подготовката отне три дни. През цялото това време Гордън не можеше да си намери място от яд. Искаше просто да се махне оттук.

Съветът обаче бе настоял Бокуто и още четирима мъже да го съпроводят поне до Котидж Гроув. Джони Стивънс и някой от доброволците от юга щяха да яздят отпред и да подготвят пътя. В края на краищата един инспектор трябва да бъде посрещнат подобаващо.

За Гордън всичко това беше безсмислица. Един час, прекаран с Джони над старата пътна карта, щеше да му е достатъчен, за да набележи маршрута. А резервният кон би бил точно толкова от полза, колкото цял охранителен взвод.

Гордън особено яростно се противопоставяше на решението Бокуто да тръгне с него. Човекът беше по-нужен тук. Но Съветът бе непреклонен. Или щеше да приеме условията, или изобщо нямаше да му позволят да тръгне.

Напуснаха Кървалис рано сутринта. От студа от ноздрите на конете се вдигаше пара. Докато яздеха покрай старото университетско игрище, видяха колона маршируващи новобранци. Въпреки че бяха целите омотани в дрехи, от високите им гласове лесно се познаваше, че това са момичетата на Дина.

Групата втренчи очи в тях, когато се разминаваха. Лицето на Дина не се виждаше от разстоянието, но въпреки това той усети погледа й.

Сбогуването им беше страстно физически и напрегнато емоционално. Гордън не бе сигурен, че дори в Америка преди войната с нейното многообразие на сексуалните взаимоотношения, е имало подходящо наименование за връзката им. Раздялата им беше истинско облекчение. И в същото време знаеше, че тя ще му липсва.

Групата препускаше здраво покрай голите овощни градини и замръзналите полета, опитвайки се да стигне до Роуланд преди залез-слънце. Толкова близко бяха границите — на един ден път от крехкия център на онова, което минаваше за цивилизация. Оттук нататък започваше пустошта и територията на бандитите.

В Роуланд чуха последните слухове, че един контингент холнисти вече са установили малко владение в Юджийн. Бегълците разказваха за банди облечени в бяло варвари, които опустошаваха околностите, опожаряваха селата и отмъкваха храна, жени и роби.

Ако всичко това беше вярно, Юджийн се превръщаше в проблем. Трябваше да минат през разрушения град.

Бокуто настоя да не предприемат никакви рисковани действия. Гордън се мръщеше и почти не проговори, докато експедицията изгуби три дни в заобикаляне по замръзналите и разнебитени пътища на изток до Спрингфийлд и после обратно на юг. Най-после стигнаха до укрепения Котидж Гроув.

Съвсем неотдавна няколко селища южно от Юджийн се бяха съюзили с проспериращия Север. Сега нашествениците почти ги бяха изолирали отново.

Според картата на Орегон, запечатала се в паметта на Гордън, две трети от източната част се заемаше от пустош и планинската верига на Каскадите. Западната част граничеше с Пасифика. Границите на север и юг също бяха непроходими заразени райони. На север долината Колумбия още светеше от бомбите, които бяха хвърлени над Портланд и разрушиха огромните бентове по реката. На юг опасният район започваше някъде от Калифорния и се простираше на около сто и петдесет километра навътре в югозападния ъгъл на щата, достигайки до планинския каньон, известен като Роуг.

Дори в по-добрите времена районът около Медфорд беше известен като определено „странен“ елемент. Преди Безнадеждната война се смяташе, че в долината край река Роуг се намират най-много тайни убежища и незаконно оръжие. Когато преди шестнайсет години властите се мъчеха със сетни сили да овладеят положението, именно хипероцеленците бяха онези, които нанесоха последния удар срещу цивилизацията. А в южен Орегон последователите на Нейтън Холн бяха особено жестоки. Съдбата на населението там така и остана неизвестна.

Между ужасните граници — пустинята, океана, радиацията и холнистите — от Тригодишната зима бяха оцелели два малки района, в които животът беше малко по-добър от животинското съществуване — долината Уиламит на север и градчетата около Роузбърг на юг. Но в началото южният район изглеждаше обречен на робство или на нещо по-лошо пред заплахата от новите варвари.

Тогава нещо неочаквано се случи някъде между Роуг и Умпква. Туморът беше спрян. Гордън отчаяно искаше да разбере начина на лекуване, преди метастазите му да плъзнат из беззащитния Север.

Според запомнената от Гордън карта от изходните пунктове на варварите западно от Юджийн към вътрешността се простираше отвратителното червено петно на нахлуването. И Котидж Гроув беше почти откъснат.

На около километър от града за първи път се видяха следите от пораженията. На изкривените телефонни стълбове покрай пътя откриха разпнатите тела на шестима души. От всички тях бяха взети „трофеи“.

— Свалете ги — нареди Гордън. Сърцето му бясно биеше, а устата му бе пресъхнала. Това беше точно онази реакция, която търсеха холнистите с подобни хладнокръвно пресметнати ходове. Очевидно хората от Котидж Гроув дори не пращаха патрули по тези места. Това не вещаеше нищо добро.

Час по-късно видя колко се е променил градът от времето, когато го бе посетил за последен път. По ъглите на новите защитни валове се издигаха стражеви кули. Пред тях старите сгради бяха изравнени със земята, за да се разчисти широка противопожарна ивица.

Населението беше нараснало три пъти, благодарение на бежанците, повечето от които живееха в претъпкани колиби непосредствено до главната порта. Децата се притискаха в полите на майките си. Мъжете стояха на групи и грееха ръце около огньовете. Димът се смесваше с миризмата на немити тела и се стелеше под формата на неприятна воняща мъгла.

Някои от мъжете изглеждаха доста странно. Гордън се чудеше колко ли от тях са холнисти, представящи се за бежанци. Подобни неща вече се бяха случвали.

Лошите новини не спираха. От управата на града научиха, че кметът Питър фон Клийк е загинал преди няколко дни при засада, докато отивал на помощ на някакво обсадено селце. Загубата бе неизмерима: За Гордън ударът беше тежък. Това обясняваше и настроението по студените улици.

Онази вечер под светлината на факлите той произнесе най-добрата си реч пред претъпкания площад. Но този път възгласите на тълпата бяха уморени и лишени от ентусиазъм. Речта му бе прекъсвана на два пъти от далечни изстрели.

— Не им давам повече от два месеца, след като снегът се разтопи — сподели Бокуто на следващия ден, докато напускаха Котидж Гроув. — Две седмици, ако проклетите оцеленци положат повече усилия.

Гордън нямаше какво да му отговори. Градът беше най-южната ключова точка в съюза. След падането му нищо нямаше да е в състояние да спре врага по пътя на север по долината към самия Кървалис.

Яздеха на юг, изкачвайки Коуст Форк към изворите на Уиламит, която тук се бе превърнала в наполовина замръзнал поток. След като минаха изоставения Лондон, те се отделиха от реката и продължиха през обширна ненаселена територия, разнообразявана от време на време от руините на отдавна разрушени ферми и някоя и друга бензиностанция.

Досега пътуваха мълчаливо. Но най-накрая бдителността на охраната малко намаля, щом подозрителният Филип Бокуто реши, че се намират извън обсега на патрулите на холнистите. Разговорите бяха разрешени. Чуваше се дори смях.

Всички бяха на възраст над трийсет и затова започнаха да си играят на спомени, разказваха си стари вицове, които изглеждаха безсмислени за младото поколение и спореха разгорещено на спортни теми. Гордън едва не падна от коня от смях, когато Аарон Шимел взе да имитира някои от популярните телевизионни звезди от деветдесетте.

— Просто да не повярваш колко много спомени от младостта са просто заспали и чакат да бъдат възкресени отново — обърна се той към Филип. — Казват, че когато ти е по-лесно да си спомняш неща, случили се преди двайсет години, отколкото неотдавнашните събития, това е един от признаците на старостта.

— Да. — Бокуто се намръщи, а гласът му мина във фалцет. — Та за какво си говорехме?

— Ъ? — изкряка Гордън и постави ръка на ухото си. — Нещо не те чувам, приятелче… Това е от многото рок на младини…

Вече свикнаха със студените сутрини и покритата с трева междущатска магистрала. Земята се възраждаше — в горите отново се откриваха следи от елени, — но щеше да мине още много време, преди човекът да се завърне в изоставените селища тук.

Най-накрая Коуст Форк остана зад тях. Пътешествениците отминаха последните хълмове и ден по-късно се озоваха пред бреговете на нова река.

— Умпква — обяви водачът им.

Този леден поток не се вливаше в Уиламит, а лъкатушеше по собствен път на юг към океана.

— Добре дошли в слънчевия южен Орегон — промърмори Бокуто. Тонът му беше смекчен. Небето се облещи над тях. Дори дърветата изглеждаха по-големи, отколкото на север.

Впечатлението се запази, когато отново започнаха да минават през населени райони. Мълчаливи хора с присвити очи ги наблюдаваха от хълмовете и ги пускаха да продължат, без да кажат нито дума. Вестта за пристигането им вече бе дошла и беше ясно, че хората нямат нищо против пощальоните. Но също така личеше, че спокойно могат да минат и без тях.

Прекараха нощта в Сътърлин. Гордън можеше да види отблизо как живеят южняците. Домовете им бяха прости и разпръснати, без лукса, който все още се намираше на север. Почти никой не носеше видими следи от болести, недохранване, прекомерно много работа или война.

Въпреки че не казваха нищо обидно, не беше трудно да се познае какво си мислеха местните за жителите на Уиламит.

Че са просто наивници.

Лидерите изразяваха съчувствие, но скритата им мисъл беше очевидна: „Защо да се месим, щом холнистите се махат?“

Един ден по-късно Гордън се срещна в Роузбърг със съвета на лидерите от района. От разбитите от куршуми прозорци на търговския център се виждаха следите от ужасната седемнайсетгодишна война срещу варварите от Роуг. Развалините на заведение за бърза закуска недалеч показваха мястото, където врагът е бил отблъснат при най-силната им атака преди близо десет години.

Оттогава оцеленците никога не бяха стигали толкова надълбоко. Гордън беше сигурен, че мястото на срещата не бе избрано случайно.

Разликата в нагласата на хората не можеше да остане незабелязана. Малцина проявиха любопитство към легендарния Циклоп или плахите опити за възстановяване на технологиите. Дори разказите за възраждането на държавата някъде на изток предизвика само бегъл интерес. Не че хората се съмняваха в думите им. Просто това не ги интересуваше кой знае колко.

— Само си губим времето — каза Филип на Гордън. — Тия селяци водят своята война от толкова време, че не им пука за нищо друго, освен да преживяват ден за ден.

„А може би това ги прави по-мъдри?“ — питаше се Гордън.

Но Филип беше прав. Нямаше никакво значение какво си мислят местните водачи, кметове или председатели. Те се разпореждаха както намерят за добре, като се позоваваха на автономията си, но бе съвсем ясно, че мнението само на един човек тук наистина е от значение.

Два дни по-късно Джони Стивънс пристигна от запад. Скочи от коня си и се втурна право към Гордън. И този път съобщението не беше особено дълго.

„Качвайте се.“

Джордж Поътън се бе съгласил да изслуша молбите им.

7.

Планините Калахан отделяха долината Камас от Роузбърг на стотина километра от морето. Следваше малката река Коквил, която течеше на запад под разрушените мостове, преди в нея да се влеят северните и южните й притоци под утринната сянка на Шугърлоуф Пийк.

По северната страна на долината на отделни места се виждаха оградени пасища, сега покрити със сняг. От време на време зад хълмовете можеше да се забележи пушек от комин.

На южния бряг обаче нямаше нищо — само развалини, постепенно поглъщани от растителността.

Нямаше укрепления. Това озадачи пътешествениците — долината се намираше на линията, където холнистите са били спрени и накрая отблъснати.

Калвин Луис се опита да обясни.

— Реката не се пази с укрепления — каза им той на провлачения си диалект, като сочеше наляво и надясно. Жилавият тъмноок младеж беше съпътствал Джони по време на първото му пътуване по тези места. — Пазим северния бряг, като от време на време разузнаваме на юг и държим под око всичко, което прекоси реката.

Филип Бокуто изсумтя и кимна одобрително. Явно и той би постъпил така. Джони Стивънс не каза нищо. Вече бе чувал обясненията.

Гордън продължи да се взира в дърветата, като се опитваше да открие наблюдателите. Без съмнение мнозина от тях се бяха разположили покрай двата бряга и наблюдаваха пътя. Само веднъж му се стори, че вижда някакво движение високо над земята, а може би проблясък на бинокъл. Но разузнавачите бяха добри. По дяволите, много по-добри, от когото и да е от Армията на Уиламит. Може би с изключение на Фил Бокуто.

Войната на юг очевидно не се беше водила с армии, обсади и стратегически ходове. По-скоро е имало битки, подобни на битките между индианските племена… победата се е измервала с внезапните краткотрайни нападения, броя на труповете и взетите скалпове.

Оцеленците бяха експерти в този тип воюване. Неподготвените срещу подобна тактика жители на Уиламит бяха идеалната им жертва.

Тук обаче фермерите бяха успели да ги спрат. Гордън не бе особено вещ в тактическите въпроси и затова остави задаването на въпроси на Бокуто. Това бяха умения, които се усвояваха цял живот. Той беше тук с една-единствена цел — не да се учи, а да убеждава.

Докато се изкачваха по стария път, пред тях се разкри забележителна гледка. В ниското се виждаха притоците на Коквил. Покритите със сняг гори изглеждаха така, както сигурно са изглеждали преди появата на човека — величествени и невъзмутими, сякаш ужасът на последните седемнайсет години е бил от някакво значение само за ефимерните същества, нищожни пред лицето на Земята.

— Понякога копелетата се опитват да се промъкнат на големи канута — каза Кал Луис. — Южният приток идва почти направо от Роуг и е доста бърз. — Младият мъж се усмихна. — Но Джордж винаги ги усеща. Винаги е готов да ги посрещне.

В гласа му отново се прояви онова вече познато смесено чувство на уважение и благоговение пред лидера. Дали този човек не ядеше враговете си на закуска? Или ги поразяваше с мълнии? След безбройните разкази Гордън беше почти готов да повярва във всичко, свързано с Джордж Поътън.

Внезапно Бокуто дръпна юздите на коня си и спря Гордън с лявата си ръка. Изневиделица в ръката на бившия морски пехотинец се появи автоматичният му пистолет.

— Какво има, Фил? — Гордън извади карабината си, докато оглеждаше гористите склонове. Конете затанцуваха и спряха.

— Нещо… — Бокуто подуши въздуха. Широките му ноздри се бяха разширили още повече. Очите му се присвиха в недоумение и изненада. — Надушвам мечешка мас!

Кал Луис погледна нагоре към дърветата и се усмихна. Точно над тях се понесе нисък гърлен смях.

— Браво, мой човек! Имаш страхотни реакции!

Иззад елите се подаде огромна фигура, очертана на фона на следобедното слънце. Гордън леко потрепера. Част от него за момент се чудеше дали това изобщо е човек или легендарният Саскуоч — Големият крак от северозапада.

Фигурата пристъпи и пред тях се изправи мъж на средна възраст. Лицето му беше като издялано от скала. Дългата му до раменете сива коса бе вързана отзад на опашка. Носеше риза без ръкави, разкриваща ръце с размерите на бедра. Очевидно студът изобщо не го безпокоеше.

— Аз съм Джордж Поътън — усмихна се той. — Господа, добре дошли в планината Шугърлоуф.

Гордън преглътна. Гласът напълно съответстваше на външния вид. В него се усещаше власт — толкова силна, че нямаше нужда от позьорство и преиграване. Поътън разпери ръце.

— Хайде идвайте, ти, с острото обоняние и останалите с лъскавите си униформи. Значи надуши меча мас, а? Ела да хвърлиш поглед на дома ми, метеорологичната станция горе. Ще видиш за какво служи това нещо.

Посетителите отдъхнаха и с облекчение свалиха оръжията си, готови да избухнат в смях. „Не е Саскуоч — помисли си Гордън. — Просто широко скроен планинец. Нищо повече.“

Успокои уплашения си кон. Явно и той беше усетил миризмата на мечка.

8.

Стопанинът на планината използваше кани с меча мас, за да предсказва времето, като комбинираше традиционната техника с педантично, научно записване на резултатите. Отглеждаше крави и овце и така си осигуряваше мляко и вълна. Парниците му, отоплявани с биогенериран метан, даваха пресни зеленчуци през цялата година, дори в най-студената зима.

Джордж Поътън с особена гордост им показа пивоварната си, прочута с най-добрата бира в района.

Стените на обширния му дом бяха украсени с чудесна дърворезба и украшения, направени от деца. Гордън очакваше да види оръжия и бойни трофеи, но нямаше нищо подобно. Нищо не подсказваше за водената дълги години война.

През целия ден Поътън изобщо не продума за работа, а ги разведе навсякъде и наглеждаше приготовленията за празненството в тяхна чест. Късно следобед, след като им показа стаите и им пожела приятна почивка, техният домакин изчезна.

— Май го видях да тръгва на запад — отговори Бокуто на въпроса на Гордън. — Към скалите ей там.

Гордън му благодари и тръгна надолу по оградения с камъни път между дърветата. Цели часове Поътън умело избягваше всякакъв опит за сериозен разговор, като винаги ги разсейваше с нещо ново за виждане или с очевидно неизчерпаемия си запас от народни знания.

Довечера изглежда се очертаваше същото. За срещата с тях се събираха много хора. Можеше изобщо да няма никаква възможност за разговори.

Естествено знаеше, че не бива да бъде толкова нетърпелив. Но Гордън не искаше да се среща с никой друг. Искаше да говори с Джордж Поътън насаме.

Откри го седнал на самия ръб на пропастта, с лице към бездната. Далеч отдолу се чуваше ревът на притоците на Коквил. На запад планините на Коуст Рейндж бяха облени в кървавочервените отблясъци на залеза.

Джордж Поътън медитираше, седнал върху проста червена постелка. Обърнатите му нагоре длани почиваха върху коленете. Изражението на лицето му беше познато на Гордън — виждал го бе няколко пъти преди войната. Тогава, търсейки подходящо наименование, се беше спрял върху „усмивката на Буда“.

„А стига бе… — помисли си той. — Последният от неохипитата. Просто да не повярваш!“

Върху голото рамо на планинеца личеше избледняла синя татуировка — силен юмрук с леко протегнат пръст, върху който бе кацнал гълъб. Отдолу ясно се четяха думите „Роден във въздуха“.

Противопоставянето не изненада Гордън. Нито пък спокойното изражение на лицето на Поътън. Нещата се връзваха по някакъв начин.

Знаеше, че няма да е неучтиво, ако остане, стига да не пречи. Тихо си избра място на няколко крачки вдясно от Поътън и седна, обърнат също на запад. Гордън дори не се опита да заеме поза лотос. Не го беше правил откакто бе на седемнайсет. Въпреки това седна с изправен гръб и се опита да изчисти съзнанието си, докато цветовете грееха и се сменяха в далечината.

Отначало можеше да мисли единствено за това колко му е неудобно. Колко го боляха натъртванията от продължителната езда и спането върху твърдата земя. Поривите на ледения вятър го пронизваха до костите. В главата му настана ужасна бъркотия от звуци, грижи и спомени.

Но скоро клепачите му сами натежаха и бавно започнаха да се спускат надолу, докато накрая спряха по средата, неспособни да се повдигнат или да се затворят напълно.

Ако не знаеше какво се случва, сигурно щеше да изпадне в паника. Това беше просто мекият транс на медитацията. Чувството му бе познато. „Майната му“, помисли си той и се отпусна още повече.

Защо правеше това? От желание да се състезава с Поътън ли? Или искаше да му покаже, че не е единственото дете от епохата на ренесанса, което си спомня?

Или просто защото беше уморен, а залезът бе така прекрасен?

Гордън изпита чувство за празнота — като че ли белите му дробове са били затворени от много дълго време. Опита се да поеме дълбоко въздух, но това не промени нищо, сякаш тялото му знаеше нещо, което той самият не знаеше. Спокойствието, изписало се на лицето му, започна да се спуска надолу, докосна гърлото му, подобно на милувка на жена, премина през схванатите му рамене и взе да гали мускулите му, докато не се отпуснаха.

„Цветовете…“, помисли си той, виждайки само небето. Усещаше как тялото му леко се люлее от ударите на сърцето.

Колко време беше изминало, откакто за последен път бе седял така?

„Те са…“

Внезапно и с лекота чувството за тежест изчезна и той пое дъх.

— Цветовете…

Усети движение отляво.

— Понякога се чудя дали тези залези не са последния дар от Бога… нещо като дъгата за Ной, само че този път Създателят просто казва „сбогом“… на всички ни.

Гордън не отговори. Нямаше нужда.

— Но след толкова много години виждам, че атмосферата бавно започва да се изчиства. Залезите не са такива, каквито бяха след края на войната.

Гордън кимна. Защо хората от крайбрежието винаги смятаха, че имат някакъв монопол върху залезите? Спомни си прериите след Тригодишната зима, когато небето се прочисти достатъчно, за да се вижда слънцето. Тогава сякаш небето беше разсипало всичките си цветове, величествени и смъртоносни със своята красота.

Без да се обръща, Гордън знаеше, че Поътън продължава да седи на мястото си и се усмихва.

— Веднъж, може би преди десетина години, седях точно тук, на това място. Възстановявах се от една тежка рана и съзерцавах залеза, когато усетих, че някой или нещо се движи надолу покрай реката. Слязох да погледна по-отблизо. Нещо ми подсказваше, че не са враговете. Доближих се колкото можех по-тихо на неколкостотин метра разстояние и насочих далекогледа си по посока на шума. Изобщо не бяха хора. Представи си как се изненадах, когато ги видях да се разхождат покрай брега на реката, хванати за ръце. Той внимателно й помагаше на препятствията, а тя тихо мърмореше и носеше нещо, увито във вързоп.

За Бога, това беше двойка шимпанзета. Или поне едното бе шимпанзе, а другото — някаква по-малка човекоподобна маймуна. Изчезнаха в гората, преди да успея да ги разгледам внимателно.

За първи път от десет минути насам Гордън примигна. Образът бе изплувал така ясно в съзнанието му, сякаш е бил там и е наблюдавал сцената през рамото на Поътън. „Защо ми разказва това?“

— Сигурно бяха избягали от зоопарка в Портланд, заедно с леопардите, които и сега могат да се открият из Каскадите — продължи Поътън. — Това беше най-простото обяснение… че са успели за няколко години да си проправят път на юг, търсейки храна и помагайки си един на друг. После си дадох сметка, че се движат по южния бряг на Коквил, право към територията на холнистите. Какво можех да направя? Отначало реших да тръгна след тях. Да се опитам да ги хвана или поне да ги отклоня от пътя им. Но нямаше да постигна нищо друго, освен да ги изплаша. А и в края на краищата, щом бяха стигнали дотук, каква полза имаше аз да ги предупреждавам за опасността да попаднат сред хора? Навремето са били затворени в клетка, а сега бяха свободни. Не съм толкова глупав да си помисля, че бяха по-щастливи, разбира се. Но поне не бяха зависими от прищевките на другите.

Гласът на Поътън стана още по-тих.

— А зная, че това е неимоверно скъпо нещо.

Отново настъпи тишина. После планинецът завърши историята си:

— Оставих ги да продължат. Сега, докато седя тук и наблюдавам залеза, често се питам какво ли е станало с тях.

Очите на Гордън се затвориха напълно. Тишината го притисна. Пое въздух и се насили да дойде на себе си. С тази странна история Поътън се опитваше да му каже нещо. Гордън на свой ред също имаше какво да каже.

— Не е казано, че задължението да помагаш на другите е същото като да бъдеш зависим от…

Не довърши. Нещо се бе променило. Отвори очи и видя, че Поътън си беше отишъл.

Вечерта се събраха много хора — много повече, отколкото Гордън предполагаше, че живеят в тази рядко населена долина. В чест на дошлия пощальон беше устроен истински фестивал. Децата пееха, а няколко малки трупи изпълниха превъзходни скечове.

За разлика от Севера, където най-популярните песни бяха най-често запомнени от дните на телевизията и радиото, тук само някои стари рок парчета бяха адаптирани за банджо или акустична китара. Вместо това музиката се бе обърнала към по-дълбоката и стара традиция.

Брадатите мъже, жените в дълги рокли, суетящи се около масата, светлините от огъня и лампите — всичко това приличаше на сбирка, която би могла да се случи и преди двеста години, когато в Долината за първи път е стъпил кракът на белия човек и когато хората са се събирали, за да се повеселят заедно и да се скрият от студа.

Джони Стивънс представи северняците на фестивала. Носеше скъпоценната си китара и плени хората с таланта си, карайки ги да пляскат с ръце и да се впуснат в буен танц.

При нормални обстоятелства това щеше да е страхотен купон и Гордън с радост би се включил с репертоара си от времето преди да стане „пощальон“, когато беше обикновен пътуващ актьор, продаващ песни и представления срещу храна и подслон и така прекосил половината континент.

Но малко преди да напусне Кървалис беше слушал джаз и Дебюси. Не знаеше дали изобщо би могъл някога да повтори онези неща отново.

Гордън знаеше какво се опитва да постигне Джордж Поътън с това празненство. Той сваляше бариерите… караше северняците да се отпуснат… преценяваше ги.

Впечатлението, което бе получил на скалата, не се беше променило. Със своята дълга коса и добродушни шеги, Поътън бе типичен пораснал неохипи. Явно отдавна изчезналото движение от деветдесетте много добре пасваше на стила на управление на Стопанина.

Например, в долината на Камас всички бяха независими и равни.

Въпреки това те се смееха, когато Джордж се смееше. Всичко изглеждаше напълно естествено. Той не даваше нареждания, не заповядваше. Всеки можеше да се обърне към него. Не се случи нищо, което по някакъв начин да предизвика и най-малкия признак на недоволство.

В уменията, които не изискваха метал или електричество, тези хора бяха не по-малко напреднали от техничарите от Уиламит. А може би дори повече. Ето защо Поътън така настояваше да ги разведе из фермата си — искаше гостите да се уверят, че нямат вземане-даване с някакви диваци, а с по свой начин цивилизовани хора. Част от плана на Гордън беше да докаже на Поътън, че греши.

Най-после настъпи времето да извади „подаръците от Циклоп“, които бяха донесли със себе си.

Хората гледаха с широко отворени очи, когато Джони демонстрира компютърната игра върху цветния монитор, грижливо поправен от техниците в Кървалис. Устрои им истинско шоу с рисуван динозавър и робот. Образите и ясните звуци караха всички да се смеят, включително и възрастните.

И въпреки това Гордън отново усети нещо тайнствено в тях. Хората викаха и се смееха, но аплодисментите им сякаш бяха от уважение към добрия номер. Бяха донесли машините, за да подразнят апетита им и да ги накарат отново да поискат да имат достъп до технологиите. Но Гордън не виждаше алчни пламъчета в очите на зрителите, нито пък желание да притежават подобни неща.

После дойде ред на Филип Бокуто. Чернокожият воин изнесе на сцената овехтялата си кожена раница и извади от нея някои от новите оръжия.

Показа газовите гранати и мините и обясни как могат да се използват за допълнителна отбрана на укрепени пунктове. Разказа им за визьорите за нощно виждане, чиято разработка скоро щеше да бъде завършена. Сред ветераните премина вълна на колебание. Докато Бокуто говореше, хората започнаха да хвърлят погледи към едрия мъж в ъгъла на помещението.

Поътън не каза нищо. Само веднъж се прозя, прикривайки уста от вежливост. Усмихваше се снизходително при демонстрирането на всяко ново оръжие и Гордън с тревога видя как само с езика на тялото той сякаш казваше — да, това е чудновато, може би дори хитроумно… но напълно неизползваемо.

„Копеле!“ Гордън наистина не знаеше какво да направи. Не след дълго усмивката се разпространи и сред останалите и той разбра, че е време да се откажат от безсмисленото представление.

Дина му беше извадила душата с молби да вземе някои подаръци, които тя самата бе подбрала. Игли и конци, неутрален сапун, мостри от новата линия за памучно бельо, което бяха започнали да произвеждат в Салем малко преди нападението.

„Жените ще полудеят по тях, Гордън. Тези неща ще свършат много повече работа от вашите пушки и играчки. Повярвай ми.“

Последният път, когато се бе доверил на Дина, резултатът беше онова стройно тяло под затрупания със сняг кедър. Оттогава Гордън се бе наслушал достатъчно на нейната версия на феминизма.

„Нямаше ли наистина да свършат по-добра работа? Може би постъпих твърде необмислено? Май трябваше да вземем някои по-земни неща — паста за зъби, тоалетни принадлежности, бельо…“

Поклати глава. След дъжд качулка. Направи знак на Бокуто да привършва и извади третия си коз. Взе пощенската си чанта и я връчи на Джони Стивънс.

Хората зашушукаха. Гордън и Поътън се спогледаха през стаята, когато Джони, горд с униформата си, застана до огнището, извади пликовете и започна да чете имената на получателите.

Бяха призовали всички във все още цивилизованите части на Уиламит, които познават някого на юг, да му пишат. Разбира се повечето от получателите вероятно щяха да са мъртви. Но някои писма със сигурност щяха да пристигнат до тях или до техни роднини. На теория старите връзки можеха да се възстановят. И тогава призивът за помощ щеше да бъде нещо не толкова абстрактно, а лично.

Идеята не беше лоша, но отново реакцията не бе такава, каквато очакваше. Купчината писма без получатели растеше. И докато Джони изричаше имена, на които никой не отговаряше, Гордън усети, че става нещо друго. Хората си припомняха колко много от тях са загинали. И че малцина са оцелели до по-добрите времена.

И сега, когато най-после живееха в мир, нямаше нищо чудно, че не искаха да бъдат молени да се жертват отново, още повече за чужденци, на които до този момент им е било по-леко. Малцината, които все пак получаваха писма, ги взимаха неохотно и ги прибираха, без да си дават труда да ги прочетат.

Джордж Поътън изглеждаше изненадан, когато чу собственото си име. Но обърканият израз на лицето му бързо изчезна, когато сви рамене и взе пакета и малкия плик, предназначени за него.

Нещата никак не вървяха на добре. Джони приключи работата си и погледна въпросително Гордън: „А сега какво?“

На Гордън му оставаше един-единствен коз. Мразеше го с цялата си душа и същевременно знаеше най-добре как да го използва.

„По дяволите. Но това е последният ни шанс.“

Той застана до огнището с лице към смълчаната публика и дълбоко си пое въздух. След това започна направо… с лъжите.

— Ще ви разкажа една история — заговори Гордън. — Искам да ви разкажа за една държава, съществувала някога. Може да ви се стори познато, тъй като мнозина от вас са били родени там. Но въпреки всичко тази история ще ви удиви. Мен поне винаги успява.

Жителите на тази държава били силни хора, най-силните в света. Но това сякаш не ги интересувало. Когато можели да завладеят останалия свят, те просто не обърнали внимание на възможността, сякаш имали много по-интересни неща за вършене.

Те били по един очарователен начин луди. Смеели се, творели, спорели… Обичали да се обвиняват в най-тежките престъпления като хора — нещо на пръв поглед странно, но всъщност скритата им цел била да станат по-добри — по-добри един към друг, по-добри към Земята. По-добри от всички предишни поколения на Човека.

Всеки път, когато поглеждате към Луната или Марс, сигурно си давате сметка, че там все още стоят следите на тези хора. Някои от вас все още си спомнят как са седели пред телевизорите си и са наблюдавали оставянето на тези следи.

За първи път през цялата вечер Гордън усети, че е привлякъл изцяло вниманието им. Погледите им се насочиха към униформата му и към емблемата с ездача върху пощальонската му шапка.

— Хората от тази държава наистина били луди — продължи той. — Но лудостта им била величествена… лудост, която не била срещана дотогава.

На първия ред стоеше човек, чието лице бе покрито с белези от стари рани. Гордън прикова поглед в него.

— Днес ние живеем, убивайки — каза той. — Но в онази приказна страна хората в повечето случаи изглаждали недоразуменията помежду си по мирен път.

Обърна се към уморените жени, които бяха насядали по пейките, изтощени от приготовленията за толкова много хора. На светлината на огъня лицата им изглеждаха като издялани. Мнозина от тях носеха издайническите белези на шарка или заушка — болести, някога отдавна изкоренени, но завърнали се с пълна сила след войната и изчезването на здравеопазването.

— Те смятали чистия, здравословен живот за нещо, подразбиращо се само по себе си — заговори пак Гордън. — Живот, много по-изтънчен и приятен, отколкото е имало някога. И сигурно по-приятен, отколкото ще има отново.

Сега хората гледаха към него, а не към Поътън. И не само на възрастните очите се напълниха със сълзи. Едно момче, което едва ли бе навършило петнайсет, хълцаше на глас.

— Какво са представлявали онези хора, онези американци? — разпери ръце Гордън. — Те критикували сами себе си, често с основание. Били арогантни, заядливи, често късогледи…

Но не заслужавали съдбата си!

Те придобили божествени сили — създавали мислещи машини, усъвършенствали телата си и моделирали самия Живот, — но онова, което ги унищожило, не била тяхната гордост от постигнатото. Не мога да повярвам! — поклати глава той. — Не е възможно да сме били наказани, защото сме мечтали и сме постигали мечтите си. Хората не са били обречени да живеят като животни! Нито да придобият толкова много знания напразно…

За негова изненада, гласът на Гордън му изневери по средата на изречението. Точно когато беше настъпило времето за лъжите… за неговата собствена история.

Сърцето му бясно биеше. Устата му внезапно пресъхна. Той примигна. Какво ставаше? „Продължавай! Кажи им го!“

— На изток… — започна Гордън, чувствайки погледите на Бокуто и Стивънс. — На изток, през гори и пустини, възкръснала от пепелта на великата нация…

Отново млъкна, дишайки тежко. Сякаш някой бе хванал сърцето му и заплашваше да го стисне, ако продължи. Нещо не му позволяваше да доразкаже добре заучената приказка.

Всички чакаха. Бяха в ръцете му. Бяха готови!

Тогава погледна към Джордж Поътън, неподвижен и непроницаем като скала на трептящата светлина. И в момент на внезапно просветление разбра къде е проблемът.

За първи път се опитваше да прокара мита си за „Възстановените съединени щати“ пред човек, който беше много, много по-силен от него.

Гордън знаеше, че има значение не само достоверността на разказа, а и личността, която стои зад него. Би могъл да ги убеди всички тях в съществуването на възродената нация някъде на изток, но това в края на краищата нямаше да промени нищо… не и ако Джордж Поътън се усмихне спокойно и снизходително, едва прикривайки прозявката си.

Тогава разказът щеше да се превърне в разказ за отживелица. За анахронизъм. За нещо безсмислено.

Гордън затвори наполовина отворената си уста. Редиците лица го наблюдаваха в очакване. Но той поклати глава, отказал се от приказката и от изгубената битка.

— Изтокът е далеч — промълви тихо.

Вдигна глава. Гласът му отново започна да укрепва.

— Онова, което става там, може и да се отрази върху всички нас, стига да доживеем. Но засега имаме проблем тук, в Орегон.

Нацията, за която говоря, е готова отново да възкръсне, ако помогнете. Готова да възвърне надеждата на света. Повярвайте в това, и бъдещето ще се реши тук, сега. Ако нещо е олицетворявало Америка, това са хората, които проявяват най-добрите си качества в екстремни ситуации. Които си помагат един на друг в критичните моменти.

Гордън се обърна и погледна Джордж Поътън. Гласът му отново стана тих, но вече в него нямаше слабост.

— Ако сте забравили всичко това, ако нищо от казаното няма значение за вас, тогава мога само да кажа, че ми е жал за вас.

Времето сякаш спря. Атмосферата беше нагнетена. Поътън стоеше неподвижно, подобно на издълбано в скала изображение на патриарх. Сухожилията на врата му бяха изпъкнали като корабни въжета.

Каквато и вътрешна борба да го измъчваше, тя бе потисната за секунди. Поътън тъжно се усмихна.

— Разбирам ви — каза той. — И сигурно сте напълно прав, господин инспектор. Не мога да намеря лесен отговор, освен че повечето от нас са давали и давали от себе си, докато не остана нищо за даване. Разбира се, можете отново да молите за доброволци. Не бих спрял никого. Но не вярвам, че мнозина ще тръгнат с вас.

Надявам се ще разберете, че съжаляваме — поклати глава той. — Наистина съжаляваме. Но вие искате прекалено много. Ние спечелихме нашия мир. И за нас той е по-ценен от честта.

„Цялото това пътуване — помисли си Гордън. — Бихме целия този път за нищо.“

Поътън взе два листа и ги подаде на Гордън.

— Това е писмото, което получих от Кървалис. Носели сте го през цялото време в чантата си. Но въпреки че върху плика е написано моето име, то не е адресирано до мен. Трябвало е да бъде доставено на вас… поне така пише в началото. Надявам се ще ми простите, задето си позволих да го прочета.

В гласа на човека имаше съчувствие. За първи път Гордън чу Поътън да повтаря думите си — твърде тихо, за да го чуят останалите.

— Съжалявам — каза той. — И аз самият съм силно впечатлен.

9.

— Спри… о, Господи… Недей!

Когато внезапно се събуди, Гордън откри, че е скочил на крака. Остатъците от лагерния огън припламваха на сантиметри от пръстите на краката му. Ръцете му бяха протегнати напред, сякаш се готвеше да сграбчи някого или нещо.

Последните остатъци от съня му отлитаха в тъмната гора. Отново го бе посетил неговият дух. Гласът на мъртвата машина тътнеше през годините, обвиняваше го с растящо нетърпение.

„… Кой ще се погрижи… за тези глупави деца…?“

Редици мигащи светлини и тъжният глас на електронната мъдрост, отчаяна от постоянните провали на живите човешки същества.

— Гордън? Какво става?

Джони Стивънс седеше в спалния си чувал и търкаше очи. Беше много тъмно и единствената светлина идваше от догарящите въглени и няколкото бледи звезди, успели да проникнат през облачното небе и надвисналите клони на дърветата.

Гордън поклати глава, отчасти за да прикрие треперенето на тялото си.

— Тъкмо се канех да проверя конете и постовете — каза той. — Лягай да спиш.

Младежът кимна.

— Добре. Кажи на Филип и Кал да ме събудят, когато дойде време за смяна. — Той отново се напъха в чувала. — Внимавай, Гордън.

Скоро започна да диша равно и на лицето му се появи безгрижна усмивка. Сякаш трудният живот не правеше никакво впечатление на Джони. Това винаги изумяваше Гордън. След седемнайсет години той самият все още не бе в състояние да свикне с този живот. Все още (и особено напоследък, когато наближи средната възраст) си представяше, че на сутринта ще се събуди в стаята си в общежитието в Минесота и ще се окаже, че цялата мръсотия и безумие е била просто кошмар — някакъв друг свят, който никога няма да се превърне в реалност.

Недалеч бяха наредени спалните чували. Освен Джони, имаше още осем души — Аарон Шимел и всички бойци, които се бяха съгласили да тръгнат с тях.

Четирима от доброволците бяха момчета, едва започнали да се бръснат. Останалите бяха старци.

Гордън не искаше да мисли, но спомените напираха, докато нахлузваше обувките и пончото си.

Въпреки пълната си победа, Джордж Поътън сякаш с нетърпение очакваше Гордън и хората му да си тръгнат. Гостите на патриарха на Шугърлоуф го караха да се чувства неудобно. Имението му нямаше да бъде същото, докато не напуснеха.

Освен безумното си писмо, Дина беше приготвила още един пакет. В него се бе изхитрила да изпрати — с помощта на „Щатската поща“ — подаръци за жените от домакинството на Поътън, независимо от мнението на Гордън. Малките пакетчета със сапун, игли и бельо бяха съпроводени с напечатани послания. Имаше и шишенца с хапчета и кремове от аптеката в Кървалис. А като капак, Гордън беше видял и копия на писмото й, адресирано до самия него.

Всичко това обърка Поътън. Писмото на Дина го беше хвърлило в смут поне колкото речта на Гордън.

— Не мога да разбера — беше казал той на Гордън, който бързаше да си приготви нещата за тръгване. — Как е възможно една очевидно интелигентна жена да стигне до такива шантави идеи? Никой ли не се е опитал да я вразуми малко? Какво си мисли, че ще успее да постигне сама със своята тайфа момичета срещу холнистите?

Гордън не си направи труда да отговори, макар да знаеше, че това ще подразни Поътън. Така и така бързаше да си тръгне. Все още се надяваше, че ще успее да се върне навреме и да спре момичетата, докато не са извършили най-голямата идиотия от Безнадеждната война насам.

Поътън обаче не се отказа да настоява. Човекът изглеждаше наистина озадачен. Освен това не беше свикнал да му се отказва. Най-накрая за своя изненада Гордън откри, че говори в защита на Дина:

— Какво разбираш под „вразумяване“, Джордж? Безличните безцветни сенки, които готвят на самодоволните си мъже, както е тук ли? Или искаш тя да говори само когато я заговорят, подобно на онези нещастни жени, които живеят като скотове в Роуг, а сега и в Юджийн?

Може и да грешат. Може дори да са луди. Но поне ги е грижа за нещо по-голямо и възвишено от тях самите и намират кураж да се борят за него. А ти намираш ли такъв кураж, Джордж? А?

Поътън наведе глава. Гордън едва чу отговора му.

— Къде е казано, че трябва да ни е грижа само за великите неща? Борех се за тях, преди много години… за идеите, за принципите, за страната. И къде е всичко това сега? — Стоманеносивите му очи бяха тъжни, когато вдигна поглед, — Знаеш ли, открих нещо. Великите неща не те обичат. Ако им позволиш, те ще изсмучат кръвта и душата ти и няма да ти дадат нищо в замяна.

Докато се борех в името на Великите неща, изгубих жена си и сина си. Бях им нужен тук, но аз се втурнах да спасявам света. — Поътън изсумтя. — Днес се боря за своите хора, за своята ферма… за по-дребните неща… неща, които мога да задържа.

Гордън гледаше голямата груба ръка на Поътън, която беше свита, сякаш се опитваше да хване самия живот. Дотогава не си бе дал сметка, че всъщност този човек се страхува от всичко на този свят, с изключение на това, което става тук, в момента.

Наистина рядка форма на страх.

Вече на вратата, Поътън беше спрял.

— Знаеш ли, мисля, че зная защо постъпва така твоята луда жена, независимо от великите приказки за „герои и подлеци“.

Останалите просто я следват, защото тя е роден лидер. Бедните момичета, те просто са омагьосани от нея. Но тя… — Поътън поклати глава. — Тя само си мисли, че върши всичко това в името на разни велики идеали, а всъщност става дума за най-обикновените и прости неща.

Тя прави това от любов, господин инспектор. Мисля, че го прави само заради теб.

Те се спогледаха за последен път и Гордън разбра, че Поътън си връща с лихвите за неканеното чувство на вина, което му бе донесъл пощальонът.

Той кимна, давайки му да разбере, че приема пратката.

Гордън се отдалечи от огъня и внимателно провери конете. Всичко изглеждаше наред, въпреки че животните бяха леко неспокойни. Все пак през деня им се бе събрало доста. Според Калвин Луис щяха да пристигнат в Роузбърг утре по залез-слънце, ако продължаваха със същото темпо.

Поътън беше щедър при подготовката им за пътуването. Дал им бе най-добрите коне от конюшните си. Северняците бяха получили всичко, от което имаха нужда. С изключение на самия Джордж Поътън.

Гордън още не можеше да повярва, че са изминали целия път напразно. Провалът болеше.

„… Мигащи светлинки… гласът на отдавна мъртвата машина…“

Ако можех да го заразя с твоя дух, Циклоп, да не мислиш, че бих се отказал? Но не е толкова лесно да хванеш човек като него! Той е направен от по-силни материали от мен.

„… Кой ще се погрижи…?“

„Не зная! — разгорещено и безмълвно възкликна той в тъмнината. — Дори вече не ме е грижа за това!“

Намираше се на около петнайсет метра от лагера. Помисли си, че просто може да продължи да върви. Ако изчезнеше в гората точно сега, щеше да е в по-добро положение, отколкото преди шестнайсет месеца, когато ограбен и ранен се бе натъкнал на древния пощенски джип в гъстата прашна гора.

Беше взел униформата и чантата само за да оцелее, но тогава, в онази първа пълна с призраци нощ, бе получил и нещо друго.

Легендата се зароди в малкия Пайн Вю — онези глупости на Джони Епълсийд за „пощальона“, които после просто излязоха извън контрол и стовариха върху плещите му нежеланото бреме да поеме отговорност за всичко и всички. Оттогава животът му не му принадлежеше напълно. Но сега можеше да промени това!

„Просто си тръгни“, помисли си той.

Вървеше в абсолютна тъмнина, уповавайки се единствено на чувството си за ориентация, което никога не го бе подвеждало. Стъпваше уверено, предугаждаше къде ще има корени или дупки, използваше уменията на човек, който познава добре горите.

Искаше се особен вид концентрация, за да се движиш така в почти пълната тъмнина… нещо като зен-упражнение, също така отпускащо, но по-активно от медитацията преди два дни. Вървеше и усещаше как постепенно се издига над грижите си.

Не му трябваха очи и уши. Водеха го единствено докосването на вятъра, уханието на кедъра и едва доловимото присъствие на морето.

„Просто си тръгни…“ С радост откри, че е намерил лек! Ритъмът неутрализираше мигащите светлинки в ума му. Противоотрова срещу духове.

Едва усещаше земята под себе си, докато крачеше широко в тъмнината и повтаряше с нарастващ ентусиазъм: „Просто си тръгни!“

Разходката му прекъсна внезапно и неприятно, когато се спъна в нещо напълно неочаквано — нещо, чието място не беше тук.

Падна почти без звук. Огледа се, но не можа да разпознае веднага препятствието, което го бе повалило на земята. Беше гладко и меко при докосване.

Зениците му нямаше да са в състояние да се разширят още повече, но внезапно обзелият го ужас помогна. Наведе се и изведнъж различи лицето на мъртвец.

Младият Кал Луис го гледаше със замръзнало изражение на изненада. Гръклянът му беше прерязан като от хирург.

Гордън отстъпваше назад, докато не се натъкна на ствола на близкото дърво. С тревога се сети, че не бе взел със себе си нищо, нито дори ножа или торбата си. Някак си се бе оставил да бъде подведен от магическата представа за планината на Джордж Поътън. Сигурно това беше последната грешка в живота му.

Можеше да чуе шума от притока на Коквил. От другата страна се простираше вражеската територия. Но точно в момента те бяха тук, от отсамната страна.

„Нападателите не знаят, че съм тук“, сети се Гордън. Изглеждаше му малко вероятно, като се имаше предвид как се бе движил и сигурно си беше мърморил под носа. Вероятно в обръча им имаше пропуск.

Или са били твърде заети.

Гордън добре разбираше главните им задачи. Първо охраната, а после — внезапно нападение върху нищо неподозиращия лагер. Поътън не беше със своите момчета и старци, които спяха около огъня. Те изобщо не трябваше да напускат своята планина.

Гордън се сниши. Нападателите никога не биха могли да го открият тук, сред корените на дървото. Не и докато пази тишина. Когато започнеше клането и холнистите се впуснеха да събират трофеите си, той щеше да успее да изчезне безследно в гъстата гора.

Според думите на Дина имало два вида мъже, които заслужавали внимание… а тези между тях нямали значение. „Чудесно — помисли си той. — Нека съм един от тях. Но жив.“

Залегна, като се опитваше да остане колкото може по-безшумен.

Съвсем слабо в посока на лагера изпука клонка. Минута по-късно се обади „нощна птица“, малко по-надалеч. Нямаше нужда от превод.

Докато слушаше, Гордън откри, че всъщност може да проследи как смъртоносният обръч се затваря. Мястото, където се намираше, вече беше извън него.

„Тихо — каза си той. — Изчакай.“

Опита се да не си представя невидимите врагове, боядисаните им лица и усмивките в предвкусване на жертвите, докато вадеха смазаните си ножове.

„Не мисли за това!“ Стисна очи, като се опитваше да се съсредоточи върху туптенето на сърцето си и докосваше тънката верижка около врата си. Аби му я беше дала, заедно със свирката в Пайн Вю и оттогава не се бе разделял с нея.

„Точно така, мисли си за Аби.“ Опита се да си я представи, усмихната и нежна, но мислите продължаваха да се блъскат в главата му.

Преди да затворят капана холнистите сигурно щяха да поискат да са съвсем сигурни, че не са пропуснали някой пикет7. Ако не бяха видели сметката на другия часови — Филип Бокуто, — сигурно щяха да го направят съвсем скоро.

Стисна в юмрук подаръка от Аби. Верижката се опъна.

Бокуто… охраняващ командира си, дори когато той не искаше това… вършещ мръсната работа вместо Гордън под падащия сняг… служещ с цялото си сърце на един мит… мита за една нация, която беше мъртва и никога вече нямаше да възкръсне.

Бокуто…

За втори път Гордън се намери изправен на крака, без да разбере как се е случило. Сякаш беше страничен наблюдател, когато чу как острият писък на свирката на Аби разцепи нощта, последван от собствения му вик:

— Филип! Внимавай!

— Ай!… Ай!… Ай!… — отговори му ехото.

За секунда стана съвсем тихо, после шест бързи сухи изстрела разтърсиха въздуха и внезапно нощта се изпълни с крясъци.

Гордън примигна. Каквото и да беше направил, връщане назад нямаше. Трябваше да продължи.

— Влязоха право в капана! — изкрещя той с пълни сили. — Джордж каза, че ще ги пресрещне откъм реката! Фил, прикривай отдясно!

Ама че импровизация! Въпреки че думите му сигурно се бяха изгубили сред изстрелите и крясъците, те можеха да осуетят плановете на оцеленците. Гордън продължи да крещи и да надува свирката, опитвайки се да смути нападателите.

Мъжете крещяха и тъмни фигури се търкаляха по земята в отчаяна схватка. От лагера се издигнаха високи пламъци, хвърлящи сенките на биещите се хора върху дърветата.

Ако битката продължеше повече от две минути, щеше да означава, че има някакъв шанс. Крещеше, сякаш се обръщаше към цяла армия:

— Не оставяйте копелетата да се измъкнат през реката! — И наистина, стори му се, че видя някакво движение натам. Гордън се промъкваше от дърво на дърво към мястото на битката, въпреки че нямаше никакво оръжие. — Дръжте ги натясно! Не ги пускайте…

Точно в този миг от съседното дърво внезапно се появи тъмна фигура. Гордън се спря само на три метра от боядисаното на бели и черни ивици лице, което едва се различаваше в мрака. Широка усмивка с дупки на мястото на някои зъби сякаш разсече лицето. Тялото под усмивката беше огромно.

— Ама че кречетало — коментира оцеленецът. Тъмните му очи се стрелнаха над рамото на Гордън. — Нейт, к’во ще кажеш да го успокоим малко?

В първия момент Гордън си каза, че това е блъф и холнистът е сам.

Вниманието му се отклони само за миг, но това беше напълно достатъчно. Маскираната фигура се премести със светкавична скорост. Ужасен удар като от парен чук повали Гордън на земята.

Светът се изпълни със звезди и болка. „Как е възможно човек да се движи толкова бързо?“ — учуди се той с последните остатъци от съзнание.

После всичко му стана безразлично.

10.

Ситният леден дъжд превърна кишавия път в тресавище, което всмукваше краката на пленниците. Те се бореха с калта и се стараеха да се движат редом с конете. След три дена пътуване всичко, което все още имаше значение в отеснелия свят на пленниците, беше да издържат и да избягнат нови побои.

Без своите маски победителите изглеждаха не по-малко ужасяващо. Яздеха като властелини през завладените територии, облечени в камуфлажните си екипировки. Най-младият холнист, който носеше само една златна обеца, се движеше последен и от време на време изръмжаваше към пленниците и дърпаше рязко въжето около ръцете на първия от тях, като караше всички да ускорят темпото за известно време.

Навсякъде покрай пътя лежеше боклук, оставен от последователните вълни от бегълци. След безброй сражения и кланета, най-силните бяха овладели високите части на района. Това беше раят на Нейтън Холн.

На няколко пъти минаха през малки групи коптори, отвратителни дупки, построени от довоенни отпадъци. Във всяко порутено селце съсипаните създания, които живееха там, се измъкваха покрай пътя да почетат с поклон господарите си. От време на време някой нещастник се просваше на земята, прострелян нехайно, без видима причина.

Едва след като воините бяха с гръб към тях, обитателите се осмеляваха да вдигнат глави. В уморените им очи нямаше омраза, а само глад. Взираха се жадно в охранените задници на отминаващите коне.

Робите почти не поглеждаха към новите пленници. Липсата на внимание беше взаимна.

Денят преминаваше в ходене, прекъсвано от няколко кратки почивки. През нощта разделяха пленниците, за да не разговарят помежду си и ги завързваха към конете, за да не умрат от студ. На разсъмване им даваха рядка каша и ходенето продължаваше.

Двама от заловените умряха, преди да изтече четвъртият ден. Други двама — прекалено слаби, за да продължат — бяха оставени в малкото порутено имение на някакъв местен холнистки барон като попълнение вместо робите, чиито разпънати тела все още висяха покрай пътя — нагледно предупреждение за всеки, който се осмеляваше да вдигне глава.

През цялото това време Гордън не виждаше нещо повече от гърба на човека пред себе си. Бе започнал да мрази мъжа, вързан зад него. Всеки път, когато той се препънеше, по натъртените му мускули преминаваше внезапна вълна от болка. Чак след време забеляза, че е изчезнал и сега оставаха само двама пленника, които се влачеха зад конете. Завиждаше му, без дори да знае дали е жив.

Пътуването изглеждаше безкрайно. Когато дойде на себе си преди няколко дни, то вече беше започнало. Оттогава рядко идваше в пълно съзнание. Въпреки болката, част от него се радваше на унеса и монотонността. Нямаше духове. Нямаше трудни въпроси и чувство за вина. Всичко се свеждаше до най-прости действия. Стъпка, после още една, преглъщане на онова, което му даваха за храна, главата наведена…

По едно време усети, че другият пленник се мъчи да му помогне в борбата с калта, като поемаше част от тежестта му върху раменете си. На границата на безсъзнанието, Гордън се зачуди защо някой ще тръгне да върши подобно нещо.

Най-после настъпи моментът, в който отвори очи и видя, че ръцете му са развързани. Стояха до някаква дървена постройка, разположена на известно разстояние от лабиринта порутени колиби. Някъде отдалеч се носеше ревът на падаща вода.

— Добре дошли в град Агнес — провикна се нечий груб глас. Някой го бутна напред. Разнесе се смях, когато пленниците се строполиха вътре върху наръчи мръсна слама.

Не си направи труда дори да се премести от мястото, където бе паднал. Имаше възможност да поспи, а в момента само това беше от значение. Отново нямаше сънища — само случайно трепване на преуморените мускули през остатъка от деня, нощта и цялата следваща сутрин.

Гордън се събуди, едва когато ярките слънчеви лъчи заблестяха болезнено в очите му. Върху него падна сянка и клепачите му се раздвижиха като ръждясали кепенци.

Бяха му необходими няколко секунди, за да фокусира зрението си. Малко по-късно започна и да осъзнава нещата около себе си. Първото нещо, което видя, беше липсващ зъб в позната усмивка.

— Джони — изпъшка той.

Лицето на младежа беше покрито с натъртвания и синини. Въпреки това Джони Стивънс се усмихна приветливо.

— Здрасти, Гордън. Добре дошъл сред имащите нещастието да останат живи.

Помогна на Гордън да седне и му поднесе черпак студена речна вода. Междувременно продължи да говори:

— Там в ъгъла има храна. Чух пазачът да споменава нещо, че скоро щели да ни позволят да се измием. Така че сигурно има някаква причина топките ни все още да не висят сред трофеите на някой от ония задници. Май са ни мъкнали чак дотук, за да ни види някоя голяма клечка.

Джони кисело се засмя.

— Само чакай, Гордън. Ще баламосаме копелето, което и да е то. Може да му предложим да го назначим за шеф на местната поща или нещо подобно. Това ли имаше предвид, когато ми четеше лекции колко е важно да се научиш да бъдеш дипломат?

Гордън беше прекалено слаб, за да смъмри Джони за невероятния му, на моменти дразнещ оптимизъм. Опита се да му се усмихне, но от това напуканите му устни само го заболяха още повече.

Нещо се раздвижи в противоположния ъгъл и той разбра, че не са сами. Заедно с тях в бараката имаше и други затворници — ужасни плашила, които явно бяха държани тук дълго време. Взираха се в тях с широко отворените си очи, които някога са били човешки.

— Някой… някой успя ли да се измъкне? — най-накрая успя да попита Гордън.

— Май да. Твоите викове позабавиха малко копелетата и сварихме доста сериозно да им се опънем. Със сигурност видяхме сметката поне на двама, преди да се нахвърлят върху нас.

Очите на Джони заблестяха. Явно уважението му към него беше станало още по-силно. Гордън отмести поглед. Не искаше да чува похвали за поведението си в онази нощ.

— Абсолютно съм убеден, че пречуках копелето, което смачка китарата ми. Другият…

— Какво стана с Филип Бокуто? — прекъсна го Гордън.

— Не зная, Гордън — поклати глава Джони. — Не видях черни уши… или други неща… сред „трофеите“ на онези изроди. Може и да е успял да се измъкне.

Гордън се облегна на стената на кочината. Звукът от падаща вода, който чуваше през цялата нощ, идваше от отсрещната страна. Обърна се и се загледа през процепите между дъските.

На петнайсетина метра се намираше ръбът на пропаст. Зад нея през мъглата можеше да види покритата с гъста гора стена на каньон, прорязана от тесен буен поток.

Джони сякаш прочете мислите му. За първи път гласът на младежа прозвуча сериозно.

— Да, Гордън. Намираме се в сърцето на ада. Онова долу е самата кучка. Проклетата Роуг.

11.

През следващата седмица леденият дъжд отново се превърна в сняг. Благодарение на храната и почивката, двамата затворници постепенно възстановяваха силите си. Общуваха само помежду си. С останалите затворници и с пазачите си обменяха не повече от някоя и друга сричка.

Въпреки това не беше много трудно да се научат някои неща за царството на холнистите. Храната им се носеше от мълчаливите, свити от страх роби от порутеното градче. Единствените хора в малко по-добра форма — с изключение на самите оцеленци — бяха жените, които задоволяваха холнистите. Дори те работеха през деня — вадеха вода от ледения поток или чистеха конюшните.

Всичко изглеждаше така, сякаш бе обичайният им начин на живот. И все пак Гордън беше убеден, че това неофеодално общество се намира в състояние на раздвижване.

— Приготвят се за голямо преместване — каза той на Джони, докато наблюдаваха една вечер пристигането на керван. Все повече и повече уплашени роби изпълваха Агнес, дърпаха каруци и издигаха нови временни постройки. Очевидно в малката долина не бе възможно да живеят толкова много хора. — Използват това място като изходен пункт.

— Тази навалица може и да ни бъде от полза, ако намерим начин да се измъкнем оттук — реши Джони.

Гордън изсумтя замислено, но не хранеше особени надежди, че онези роби там биха му съдействали по някакъв начин. Имаха си достатъчно лични проблеми.

Един ден след обяда им заповядаха да излязат от кочината и да се съблекат. Две мълчаливи жени се приближиха и взеха дрехите им. После върху северняците се изсипаха кофи ледена вода. Всички пазачи се разсмяха на възклицанията и треперенето им, но жените не посмяха дори да вдигнат поглед към тях.

Холнистите, облечени в камуфлажни дрехи и накичени със златни обеци, лениво се упражняваха в мятане на ножове. Двамата северняци зъзнеха, увити в мазни одеяла, и се опитваха да се стоплят на слабия огън, който беше запален недалеч.

Вечерта върнаха дрехите им изчистени и закърпени. Този път една от жените хвърли бегъл поглед към Гордън и той успя да разгледа лицето й. Сигурно беше на около двайсет, въпреки че очите й я правеха да изглежда много по-стара. Кестенявата й коса бе прошарена от сиви кичури. Тя погледна Гордън за миг, докато се обличаше. Но когато той се осмели да й се усмихне, бързо се обърна и повече не погледна към него.

Вечерята беше по-добра от обичайната вкисната каша. Имаше някакви парчета, които наподобяваха месо. Вероятно конско.

Джони се осмели да помоли за допълнително. Останалите затворници го изгледаха ужасени и се завряха още по-дълбоко в ъглите си. Единият от мълчаливите им пазачи изръмжа и отнесе чиниите им. Но за тяхна изненада им ги върна отново пълни.

Вече беше тъмно, когато трима холнисти с меки барети застанаха на вратата. В ръката на единия имаше факла.

— Хайде, излизайте — каза той. — Генералът иска да ви види.

Гордън погледна към Джони, гордо изправен в своята униформа. Очите на младия човек бяха самоуверени. Сякаш казваха — тези пък смотаняци с какво могат да се сравняват пред Гордън в качеството му на официален представител на Възстановената република?

Гордън си припомни как момчето го крепеше по пътя от Коквил. Не искаше, но заради Джони отново повтори старата лъжа.

— Хайде, пощальоне — намигна му той. — „И в дъжд, и в сняг…“

— „И през опасности безброй…“ — поде Джони и се усмихна в отговор.

Двамата тръгнаха напред, последвани от пазачите си.

12.

— Добре дошли, господа.

Първото нещо, което Гордън забеляза, беше пращящата камина. Уютната, изградена от камък, предвоенна станция за рейнджъри бе топла. Почти беше забравил чувството за топлина.

Второто нещо бе шумът на коприна, когато една дългокрака блондинка се надигна от кушетката до камината. Момичето коренно се различаваше от всички други жени, които бяха видели тук — чиста, изправена, покрита със скъпоценности.

В същото време около очите й имаше бръчки и гледаше двамата северняци, сякаш бяха пришълци от друга планета. Без да каже нито дума, тя се изправи и излезе от стаята през една завеса.

— Казах добре дошли, господа. Добре дошли в Свободното царство.

Чак сега Гордън се обърна и видя един слаб, плешив човек с добре поддържана брада, който се изправи да ги посрещне зад разхвърляното бюро. На дясното му ухо имаше четири обеци, а на лявото — три. Явно означаваха някакъв ранг. Мъжът пристъпи напред и протегна ръка.

— На вашите услуги — полковник Чарлз Уестън Безоар, бивш член на съдебния съвет на щата Орегон и републикански пълномощник на окръга Джаксън. В момента имам честта да служа като главен съветник и съдия в Американската освободителна армия.

Гордън не обърна внимание на протегнатата ръка и повдигна вежда.

— От Колапса насам е имало много армии. Та от коя казахте, че сте?

Безоар се усмихна и свали ръката си.

— Някои ни наричат с други имена. Нека засега оставим това настрана. Просто ще ви кажа, че служа като началник-щаб при генерал Волси Маклайн, който е ваш домакин. Генералът скоро ще се присъедини към нас. Междувременно, мога ли да ви предложа нещо? — Той вдигна стъклена гарафа от покритата с резба дъбова масичка. Каквото и да сте чули за начина ни на живот тук, не можете да не се съгласите, че сме запазили поне някои от старите навици.

Гордън поклати глава. Джони се загледа над главата на мъжа. Безоар сви рамене.

— Не? Жалко. Може би друг път. Надявам се, че нямате нищо против. — Безоар си наля чаша кафява течност и кимна към двата стола до камината. — Моля ви, господа, сигурно сте още изтощени от пътуването. Разполагайте се. Имам толкова въпроси към вас.

Например, господин инспекторе, как вървят нещата в източните щати, отвъд планини и пустини?

Гордън дори не мигна. Значи „Освободителната армия“ си имаше разузнаване. Нямаше нищо чудно, че Безоар знае кои са те… или поне за какъв го смятат в северен Орегон.

— Нещата не са много по-различни, отколкото на запад, господин Безоар. Хората се опитват да живеят и да възстановят каквото могат.

Гордън се мъчеше да извика образа на фантазиите си за Сейнт Пол, Одеса и Грийн Бей — за живите градове, в които биеше сърцето на възкръсващата нация, а не за призрачните развалини, ограбени от бандите оцеленци.

Говореше за градовете така, както си ги представяше. Гласът му беше строг.

— На някои места хората имаха по-голям късмет, отколкото другаде. Те си възвърнаха много неща. На други възстановяването бе… затруднено. Някои от онези, които почти погубиха нацията ни преди едно поколение, все още опустошават, нападат куриерите ни и прекъсват комуникациите.

И тъй като споменавам това — студено продължи Гордън, — не мога да не ви попитам какво направихте с пощата, която откраднахте от Съединените щати?

Безоар си сложи очила с тънки рамки и вдигна дебела папка от бюрото до себе си.

— Предполагам, че говорите за тези писма? — попита той и отвори папката. Зашумоляха листа. — Виждате ли? Няма да отричам. Смятам, че трябва да бъдем откровени един към друг, ако искаме от срещата ни да излезе нещо.

Да, отряд наши разузнавачи откри натоварен кон сред развалините на Юджийн — предполагам, вашия, — чийто товар бил много странен. По ирония на съдбата, точно когато те преглеждали товара, вие сте убили двама от другарите им на друго място в изоставения град.

Безоар вдигна ръка, преди Гордън да успее да проговори.

— Не се страхувайте от възмездие. Нашата философия на холнисти не вярва в подобно нещо. Победили сте в честна борба. Това ви издига в очите ни. Защо мислите, че се отнесохме човешки с вас, вместо да ви скопим като роби или овце?

Безоар дружелюбно се усмихна. Вътре в Гордън всичко кипеше. Миналата пролет в Юджийн видя какво направиха холнистите с беззащитните тела на жертвите си. Спомни си майката на малкия Марк Ъейдж, която спаси неговия и на сина си живот с геройската си постъпка. Безоар имаше предвид точно това, което бе казал, но за Гордън логиката му изглеждаше изпълнена с отвратителна, горчива ирония.

Плешивият оцеленец разпери ръце.

— Признавам, че взехме вашата поща, господин инспектор. Можем ли да се опитаме да смекчим вината си, като се позовем на своето невежество? Та нали преди тези писма да пристигнат при мен, никой от нас не беше дори чувал за Възстановените съединени щати!

Представете си нашето изумление, когато видяхме всичко това… писма, носени много километри от град на град, назначения за нови началници на пощи и тези — той вдигна няколко листа — тези декларации на Временното правителство в Сейнт Пол.

Думите звучаха примирително и сериозно. Но в тона на Безоар имаше нещо… Гордън не можеше да каже какво точно, но това го объркваше.

— Вече знаете — възрази той. — И въпреки това продължавате. Двама от куриерите ни изчезнаха безследно след нахлуването ви на север. Вашата „Американска освободителна армия“ е в състояние на война със Съединените щати от много месеци насам, полковник Безоар. И това не може да се припише на вашето невежество.

Сега лъжите съвсем лесно излитаха от устата му. Но в основата си думите му бяха самата истина.

Още от онези първи седмици, след като голямата война бе „спечелена“ и Съединените щати все още имаха правителство, а храната и помощите все още се движеха спокойно по магистралите, основният проблем не беше врагът, а хаосът вътре.

Семената гниеха в силозите, а фермерите бяха покосявани от болести. Ваксини имаше в градовете, където хората измираха от глад. Жертвите от насилието, последвало разпадането на инфраструктурата, бяха повече от всички бомби и бактерии на войната. Повече дори от жертвите на Тригодишната зима.

Хора като този отсреща отнеха последната надежда на милиони.

— Може би, може би. — Безоар изпи чашата си на един дъх и се усмихна. — Значи отново мнозина се провъзгласяват за истинските наследници на американската независимост. Значи вашите „Възстановени съединени щати“ контролират големи територии и население, а лидерите са същите стари отрепки, които навремето печелеха изборите с подкупи и телевизионни усмивки. Това ли е истинската Америка?

За момент спокойното изражение се пропука и зад него Гордън видя фанатизма — непроменен, а може би станал още по-силен през годините. Гордън бе чувал този тон… преди много години по радиото… тонът на Нейтън Холн, преди „светецът“ на оцеленците да бъде обесен. Оттогава всички негови последователи говореха така.

Това беше същата солипсистка философия на егото, която беше разпалила пожара на нацизма и сталинизма. Хегел, Хорбигър, Холн — основата беше една и съща. Производната истина, самодоволна и уверена, никога не трябваше да се проверява на практика.

В Северна Америка холнизмът беше просто поредното маловажно безумие на фона на новия Ренесанс и скъсването с егоизма на осемдесетте. Но една друга проява на същото зло, „Славянският мистицизъм“, на практика бе взела властта в другото полукълбо. Лудостта накрая хвърли света в ужаса на Безнадеждната война.

Гордън се усмихна мрачно.

— Кой може да каже кое е легитимно след всички тези години? Едно нещо обаче е сигурно, Безоар — явно „духът на истинската Америка“ се е превърнал в страст за холнистите. Култът ви към силата е отхвърлен — не само във Възстановените съединени щати, но и почти навсякъде, откъдето съм минал. Враждуващите помежду си села се обединяват, щом се понесат слухове за появата на вашите банди. Всеки, хванат в маскировъчни дрехи, го обесват на първото дърво.

Веднага разбра, че е уцелил в десятката. Ноздрите на накичения с обеци офицер се разшириха.

— Полковник Безоар, ако обичате. И се обзалагам, че на някои места това не важи, господин инспектор. Какво ще кажете за Флорида, например? Или Аляска?

Гордън сви рамене. И двата щата сякаш бяха изчезнали след падането на първите бомби. Имаше и други места, където опълчението не се бе осмелило да припари — като южен Орегон, например.

Безоар стана и отиде до библиотеката. Извади един дебел том.

— Всъщност, чел ли сте някога Нейтън Холн? — гласът му отново звучеше примирително.

Гордън поклати глава.

— Но, сър! — протестира Безоар. — Нима можете да познавате врага си, без да научите как мисли той? Моля ви, вземете това копие на „Изгубената империя“… биографията на онзи велик човек, Аарон Бър8, написана от самия Холн. Може и да промените мнението си.

Знаете ли, господин Кранц, наистина вярвам, че сте от онзи тип хора, които биха могли да станат холнисти. Често силата просто има нужда да разбере, че е била приспана от пропагандата на слабостта, че може да владее света, стига само да протегне ръце и да го вземе.

Гордън сдържа отговора си и взе предложената му книга. Нямаше да бъде разумно да го предизвиква още повече. Можеше да навлече смъртна присъда и на двамата само с една-единствена дума.

— Добре. Тъкмо ще убие времето, докато уредите пътуването ни към Уиламит — спокойно каза той.

— Да — за първи път се обади Джони. — И между другото, ще трябва да платите допълнително заради забавянето на пощата, дето откраднахте.

Безоар се усмихна студено на Джони, но преди да успее да отговори, чуха да се приближават нечии стъпки. Вратата се отвори и в стаята влязоха трима брадати мъже с традиционното камуфлажно облекло.

Най-дребният, но очевидно най-важният от тях, носеше една-единствена обеца, в която бе инкрустиран голям скъпоценен камък.

— Господа — изправи се Безоар, — позволете ми да ви представя бригаден генерал Маклайн от запаса на Съединените щати, обединител на орегонските кланове на Холн и командващ Американските освободителни сили.

Гордън стана вцепенено. В първия момент можеше само да се взира в човека пред него. Генералът и двамата му адютанти бяха най-странно изглеждащите човешки същества, които бе срещал някога.

Нямаше нищо необичайно в техните бради или обеци… нито пък в церемониалните „трофеи“, с които се бяха закичили. Но и тримата бяха покрити с белези, независимо че униформите им скриваха от поглед вратовете и ръцете им. Мускулите и сухожилията им бяха огромни, сплетени на неестествени възли под кожата им.

Гледката беше невероятна, но се стори на Гордън някак позната. Само че не можеше да си спомни къде и кога е виждал нещо подобно.

Да не би тези мъже да са прекарали някоя от следвоенните болести? Може би Голямата заушка? Или някакъв вид тироидна хипертрофия?

Внезапно Гордън го осени, че по-едрият от спътниците на Маклайн беше отвратителното чудовище, което изскочи от съседното дърво в онази нощ и го просна на земята, преди да успее да шавне с пръст.

Нито един от тях не беше от новото поколение оцеленци — от грубияните, набирани от селата навред из южен Орегон. Подобно на Безоар, сигурно са били възрастни още преди Безнадеждната война. Времето обаче не им се бе отразило особено. Генерал Маклайн се движеше с плашещата бързина на котка. Кимна към Джони и Безоар разбра жеста му.

Полковникът сплете пръсти.

— А, да. Господин Стивънс, ще бъдете ли така добър да придружите господата до вашата, хм, квартира? Очевидно генералът желае да поговори с вашия началник насаме.

Джони погледна към Гордън. Беше готов по даден знак да скочи и да се бие.

Гордън вътрешно трепна, стреснат от прочетеното в очите на младежа. Не беше виждал подобно себеотрицание.

— Върви, Джон — каза той. — Аз ще дойда по-късно.

Двамата здравеняци излязоха заедно с Джони. След като вратата се затвори и стъпките отшумяха, Гордън се обърна към командира на обединените холнисти. Беше решен на всичко. Не изпитваше разкаяние или страх от лъжите. Ако бе достатъчно добър да измами тези копелета, щеше да го направи. Униформата му вдъхна увереност. Беше готов да изнесе най-доброто представление в живота си.

— Спести си го — внезапно каза Маклайн.

Брадатият мъж вдигна дългата си силна ръка към него.

— Още една проклета дума за твоите „Възстановени съединени щати“ и ще натъпча скапаната ти „униформа“ в гърлото!

Гордън примигна. Погледна към Безоар и видя, че полковникът се хили.

— Страхувам се, че не бях достатъчно откровен с вас, господин инспектор — в последните думи се долавяше открит сарказъм. Безоар се наведе, за да отвори едно чекмедже в бюрото си. — Когато за първи път чух за вас, веднага изпратих хора да проследят пътя ви дотук. Между другото, признавам, че холнизмът не е особено популярен в някои райони. Поне все още не е. Две от групите ми така и не се върнаха.

— Стига си плещил, Безоар — прекъсна го Маклайн. — Имам работа. Извикай оня смотаняк.

Безоар бързо кимна и отиде да дръпне въжето на стената. Гордън остана да се чуди какво искаше да открие в чекмеджето си.

— Както и да е, една от групите ни се натъкна на банда сродни души в Каскадите, южно от Кратерното езеро. Имало е известни недоразумения и се страхувам, че повечето от местните загинали. Но успяхме да убедим един от оцелелите…

Отново се чуха стъпки, след което завесата се дръпна. Високата руса жена я държеше и студено наблюдаваше как в стаята влезе човек с превързана глава. Носеше закърпена маскировъчна униформа и една малка обеца. Погледът му беше забит в пода. Оцеленецът изобщо не изглеждаше щастлив, че се намира тук.

— Бих искал да ви представя един от най-новите сред нас, господин инспектор — каза Безоар. — Но съм уверен, че вече се познавате.

Гордън поклати глава, напълно объркан. Какво ставаше тук? Никога преди не бе виждал този човек!

Безоар сръга новодошлия, който вдигна поглед.

— Не мога да кажа със сигурност — измрънка холнистът, взирайки се в Гордън. — Може и да е той. Беше толкова отдавна… и за толкова кратко време…

Внезапно юмруците на Гордън се свиха. Този глас.

— Това си ти, копеле!

Алпийската шапка беше изчезнала, но Гордън разпозна прошарените бакенбарди и плоското лице. Роджър Септийн далеч не изглеждаше толкова ведър и спокоен, колкото в деня, когато срещна този човек за първи път — на убийствено сухия склон в планината, ухилен и саркастичен, отнасящ всичко, което притежаваше на света, осъждайки го на почти сигурна смърт.

Безоар кимна, удовлетворен.

— Можете да си вървите, редник Септийн. Вярвам, че вашият командир се е погрижил да ви даде подходяща задача тази вечер.

Бившият разбойник и някогашен брокер изтощено кимна. Не посмя да вдигне очи, докато минаваше покрай Гордън.

Гордън разбра, че е сгрешил. Трябваше да игнорира човека и да твърди, че не го познава.

Но имаше ли някакво значение? Маклайн вече изглеждаше толкова сигурен…

— Давай нататък — махна генералът на своя адютант.

Безоар отново се наведе над чекмеджето си и този път извади от него малка черна тетрадка. Подаде я на Гордън.

— Познахте ли я? Името ви е написано отгоре.

Гордън преглътна. Разбира се, това беше неговият дневник, откраднат от Септийн и приятелчетата му само часове преди да се натъкне на катастрофиралия джип и да поеме по пътя на новата си кариера.

Винаги бе съжалявал за загубата му. Беше описвал подробно пътуването си още откакто напусна Минесота преди седемнайсет години… начина на живот в Америка от епохата на постхолокоста.

Точно сега обаче това тънко томче беше последното нещо на земята, което би искал да види. Тежко седна на стола, внезапно залят от вълна на умора. Вече знаеше, че проклетниците през цялото време си бяха играли с него. Най-сетне се беше оплел в собствената си лъжа.

Никъде в дневника не се споменаваше нито думичка за „Възстановените съединени щати“.

Беше писал само истината.

13.

Днес, когато сме на прага на Двайсет и първи век, се смята, че голямата битка на нашето време се води между така наречените Ляво и Дясно — тези измислени чудовища на фиктивния политически спектър. Изглежда малцина знаят, че така наречените опоненти са всъщност две лица на едно и също зло. Всеобщата слепота не позволява на милионите да видят как са мамени от тази измислица.

Невинаги е било така. И няма да бъде.

В предишните си трудове разглеждах другите типове обществени системи — величието на средновековна Япония, гордите и диви американски индианци и блясъка на Европа в периода, наричан от нашите скудоумни учени „Тъмни векове“.

Историята непрекъснато ни повтаря едно и също нещо. През всички епохи някои са командвали, докато други са се подчинявали. Това е особен вид лоялност и власт, които са едновременно достойни и естествени. Феодализмът винаги е бил нашият начин на живот като вид, още от времето, когато сме бродели на стада и сме крещели едни срещу други от съседните хълмове.

Точно така, това е бил нашият път, докато човекът не е бил развратен, докато силата не е била затисната от хленчещата пропаганда на слабостта.

Нека само си помислим какви блестящи възможности са се простирали пред Америка от Деветнайсети век. За възможността да останем недокоснати и чисти от отвратителните идеи на така нареченото „Просвещение“. Победоносната Война за независимост изтласкала упадъчните англичани от почти целия континент. Не съществували никакви ограничения и духът на индивидуализма властвал сред току-що родената нация. Аарон Бър е знаел това, когато се е заел да присъедини още територии западно от първоначалните тринайсет колонии. Той е мечтаел за онова, за което мечтае всеки мъж — да управлява, да завоюва, да създаде империя!

Какъв ли щеше да бъде светът, ако беше успял? Щеше ли, да възпре възхода на двете ужасни изчадия, двата близнака — социализма и капитализма?

Кой би могъл да каже? Но ще ви призная, че аз самият вярвам в това. Вярвам, че Ерата на величието е била на крачка от нас, готова да се роди!

Но Бър е бил спрян преди да успее да извърши нещо по-съществено от наказанието на Александър Хамилтън, онова оръдие в ръцете на предателите. Погледнато повърхностно, негов основен враг би трябвало да бъде интригантът Джеферсън, който му откраднал президентския пост. Но всъщност конспирацията била много, много по-дълбока.

Онзи зъл гений Бенджамин Франклин бил сърцето на кликата, която трябвало да убие Империята преди тя да бъде родена. Неговите оръжия били много, твърде много, дори за мъж като Бър.

И главното от тези оръжия бил Орденът на Цинцинат9…

Гордън захвърли книгата върху мръсната слама. Кой би могъл да чете подобни безумия, да не говорим да ги публикува?

След вечерята беше достатъчно светло за четене, а слънцето се бе появило за първи път от дни насам. Въпреки това го побиваха тръпки от налудничавата диалектика, която продължаваше да кънти в главата му.

„Онзи зъл гений Бенджамин Франклин…“

Ако дори само малка част от написаното от Холн беше вярно, Франклин наистина е бил в центъра на необичайни събития. След Войната за независимост се е случило нещо, което осуетило плановете на хора като Аарон Бър и довело до създаването на нацията, каквато Гордън я познаваше.

Но отвъд това, Гордън беше впечатлен най-вече от размерите на безумието на Нейтън Холн. Безоар и Маклайн би трябвало да са напълно луди, ако са решили, че тези брътвежи ще го накарат да промени начина си на мислене!

Всъщност, книгата имаше точно обратния ефект. Струваше си в центъра на Агнес да изригне вулкан и да го прати по дяволите, заедно с цялото това змийско гнездо.

Недалеч се чуваше плач на бебе. Гордън погледна навън, но едва успя да различи смътните фигури, които се движеха сред дърветата наоколо. През миналата нощ бяха доведени нови пленници. Те стенеха, струпани около малкото огнище — не заслужаваха дори покрив над главите си.

Скоро Гордън и Джони можеха да се присъединят към тези нещастници, ако Маклайн не получеше отговора, който искаше да чуе. „Генералът“ бе започнал да губи търпение. В края на краищата, от негова гледна точка, беше направил много изгодно предложение.

Гордън нямаше много време за мислене. С първото затопляне нахлуването на холнистите щеше да продължи, със или без неговото съдействие.

Изведнъж се сети за Дина. Откри, че тя му липсва, че се пита дали е все още жива, че иска да я докосва, да бъде с нея… да се остави да му вади душата с въпросите си.

Вече беше прекалено късно да бъде спрян какъвто и да е безумен план, който бе изградила заедно с последователките си. Гордън искрено недоумяваше защо Маклайн все още не му се е присмял и не е злорадствал над поредния удар срещу беззащитната Армия на Уиламит.

„Сигурно е само въпрос на време“, мрачно си помисли той.

Джони тъкмо приключи с оръфаната четка за зъби — единственото им общо имущество. Седна до Гордън и вдигна биографията на Бър. Младежът се зачете за малко, след това вдигна поглед, напълно объркан.

— Зная, че училището ни в Котидж Гроув не е по стандартите отпреди войната, но дядо ми даваше много книги и ми говореше често за историята. Дори аз мога да разбера, че този Холн е измислил половината от това тук. Как е успял да стане известен, пробутвайки книжки като тази? Кой изобщо му е вярвал?

Гордън сви рамене.

— Това се наричаше техника на „Голямата лъжа“, Джони. Просто звучи така, сякаш знаеш за какво говориш и сякаш цитираш реални факти. Говори много бързо. Обвий лъжите си в мъглата на конспирацията и ги повтаряй отново и отново. Онези, които се нуждаят от извинение за омразата и обвиненията си, хората с голямо, но слабо его, ще са повече от доволни от ясното и просто обяснение на това какъв трябва да бъде светът. Подобни типове никога не се уповават на факти.

Хитлер се е справял брилянтно с това. Също и Ленинградският мистик. Холн е просто друг майстор на Голямата лъжа.

„А ти какво си?“ — запита се Гордън. Нима той, създателят на мита за „Възстановените съединени щати“ и поддръжник на измамата за Циклоп, имаше право да произнася присъди?

— А кой е бил този Цинцинат? И той ли е измислен от Холн?

— Не. — Гордън се облегна на дъските и затвори очи. — Ако не се лъжа, той е бил велик военачалник в древния Рим по времето на републиката. Според легендата, един ден му омръзнало да се сражава и се оттеглил, за да се грижи за малкото парче земя, което имал. Веднъж при него дошли пратеници от града. Римските армии били разбити; техните пълководци били напълно некомпетентни. Пълното поражение изглеждало неизбежно. Делегацията открила Цинцинат зад ралото и го замолила да оглави решителната битка.

— А какво им отговорил той?

— Ами — прозя се Гордън, — съгласил се. Макар и неохотно. Сплотил римляните, победил нашествениците и ги преследвал чак до техния собствен град. Била невероятна победа.

— Бас държа, че са го направили цар или нещо подобно — предположи Джони.

Гордън поклати глава.

— Не. Армията го искала. Народът също… Но Цинцинат им казал, че сами гледат да си сложат окови. Завърнал се в имението си и никога повече не го напуснал.

Джони се почеса по главата.

— Но… защо е постъпил така? Нищо не разбирам.

Гордън обаче разбираше. Напълно разбираше историята и сега се замисли върху това. Бяха му обяснили причините не много отдавна. Никога нямаше да го забрави.

— Гордън?

Той не отговори. Вместо това се обърна по посока на слабия звук, който се чуваше отвън. Погледна през процепите между дъските и видя по пътеката откъм реката да се задава група мъже. На кея беше пристанала лодка.

Изглежда Джони още не бе забелязал нищо. Продължаваше да задава въпроси, както правеше винаги. Подобно на Дина, младежът сякаш не искаше да пропусне и най-малката възможност да подобри образованието си.

— Рим е съществувал много преди американската революция, нали, Гордън? Добре де, какъв е тогава този… — той отново вдигна книгата, — … този „орден на Цинцинат“? За какво говори Холн?

Гордън наблюдаваше как процесията наближава затвора. Двама роби мъкнеха носилка под погледите на охраняващите ги оцеленци.

— След войната Джордж Вашингтон основал организация, наречена „Орден на Цинцинат“ — отсъстващо отговори той. — Бившите му офицери били главните членове…

Пазачът отключи вратата. Робите влязоха вътре и оставиха товара си върху сламата, После излязоха, без да кажат нито дума.

Джони се наведе над човека.

— Много лошо е ранен. Този компрес не е бил сменян от дни.

Гордън бе виждал много ранени хора, откакто неговият курс беше мобилизиран в опълчението. Докато служеше във взвода на лейтенант Ван, се бе научил да прави моментални диагнози. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че при нормални условия раната от куршум можеше да бъде излекувана. Но дъхът на смъртта вече витаеше над неподвижната фигура.

Джони се опита да настани умиращия затворник по-удобно. Гордън му помогна да го завият с одеялата. Чудеше се откъде е дошъл този човек. Не приличаше на жител на Уиламит. Но за разлика от повечето мъже от района на Камас и Роузбърг, беше гладко избръснат — поне до неотдавна. А пък и бе прекалено пълен, за да е роб.

Гордън внезапно спря. После затвори очи и отново ги отвори.

— Джони, погледни тук. Това да не е…

Джони се вгледа накъдето сочеше Гордън, после дръпна одеялата.

— Да му се… Гордън, това прилича на униформа!

Гордън кимна. Униформа… при това от времето преди войната. Беше оцветена и ушита по начин, какъвто не бе виждал никъде в целия Орегон.

На едното рамо на умиращия човек беше зашита емблема, която Гордън разпозна… мечка гризли върху червена ивица… на златен фон.

Малко по-късно извикаха Гордън отново. Появи се обичайният ескорт с факли.

— Този човек умира — каза Гордън на най-главния от тях.

Холнистът сви рамене.

— К’во от това? Сега ще дойде жена да се погрижи за него. Хайде, мърдай. Генералът чака.

По пътя срещнаха приведена фигура, която идваше насреща. Фигурата отстъпи настрани, за да им направи път, свела очи надолу към таблата с бинтове. Пазачите не й обърнаха никакво внимание.

В последния момент обаче тя погледна към Гордън. Той разпозна дребната жена с посивяващата коса, която преди няколко дни бе закърпила дрехите им. Опита се да й се усмихне, но това я смути. Тя рязко изви глава и отстъпи назад в сенките.

Натъжен, Гордън продължи нататък. Момичето му напомняше за Аби. Безпокоеше се за приятелите си в Пайн Вю. Разузнавачите, които бяха открили дневника му, сигурно са минали съвсем близо покрай малкото приветливо селце. Не само крехката цивилизация на Уиламит се намираше в смъртна опасност.

Вече никой никъде не беше в безопасност. Може би с изключение на Джордж Поътън, който си живееше спокойно на върха на Шугърлоуф и се грижеше за своите кошери и бирата си, докато последните останки от света загиваха.

— Писна ми от твоето шикалкавене, Кранц — каза генерал Маклайн, когато охраната ги остави сами.

— Поставяте ме в много трудно положение, генерале. Изучавам онази книга, която ми зае полковник Безоар. Опитвам се да разбера…

— Стига с тези глупости! — Маклайн застана съвсем близо до Гордън. Дори гледано отгоре, лицето на холниста беше плашещо. — Познавам хората, Кранц. Ти си силен и ще бъдеш добър васал. Но си затънал до шия в чувството си за вина и разни други „цивилизовани“ отрови. До такава степен, че вече започвам да си мисля, че май няма да ми бъдеш чак толкова полезен.

Намекът беше повече от ясен. Гордън се опита да скрие внезапната слабост, която го обзе.

— Можеш да станеш барон на Кървалис, Кранц. Един от главните владетели в нашата нова империя. Можеш дори да продължиш да се придържаш към чудатите си старомодни принципи… стига да искаш. Искаш да бъдеш добър към собствените си васали? Искаш да организираш пощенски служби?

Можем да намерим приложение дори за твоите „Възстановени съединени щати“ — от зъбатата усмивка на Маклайн се разнесе неприятен дъх. — Точно затова само двамата с Чарли знаем за дневника ти.

Разбери, това не е, защото ми харесваш. Просто ще те възнаградим за съдействието. Ти ще можеш да управляваш техниците в Кървалис по-добре от всеки мой пълководец. Можем дори да решим онази машина Циклоп да продължи да си работи, стига да си плаща за това.

Значи холнистите все още не знаеха за измислицата. Не че това имаше кой знае какво значение. Никога не ги е било грижа особено много за технологията, освен ако не може да се използва за военни цели. Науката винаги е подпомагала слабите.

Маклайн взе ръжена от камината.

— Така и така ще превземем Кървалис тази пролет. Но ако го направим по своя начин, той ще изгори. И вече няма да има пощи, момчето ми. Нито пък разни умни машини.

Маклайн посочи с ръжена към бюрото. Там имаше лист, писалка и мастило. Гордън много добре знаеше какво се очаква от него.

Ако трябваше просто да се съгласи с това предложение, Гордън би го направил тутакси. Щеше да играе ролята, докато не му се отдадеше възможност да се измъкне. Но Маклайн беше хитър. Искаше от Гордън да пише до Съвета в Кървалис и да ги убеди в знак на добра воля да предадат няколко ключови града. Разбира се, имаше само думата на генерала, че след това ще бъде назначен за „барон на Кървалис“. Съмняваше се, че Маклайн държи на думата си повече от него самия.

— Да не би да си мислиш, че не можем да се справим с твоята патетична „Армия на Уиламит“ без помощта ти? — Маклайн се разсмя и отвори вратата. — Шон!

Якият бодигард се озова за миг в стаята. Затвори вратата и се приближи със строева стъпка към генерала.

— Ще ти разкрия нещо, Кранц. Аз и Шон, както и котката, която те хвана, сме последните от нашия вид. Всичко това беше пълна тайна, но може и да си чул някои слухове. Имаше експерименти за създаване на бойци, каквито никой не е виждал дотогава.

Гордън беше поразен. Внезапно всичко се изясни — нечовешката бързина на генерала и белезите върху неговата и на адютантите му кожа.

— Аугменти!

— Умно момче — кимна Маклайн. — Доста си наблюдателен за колежанче, баламосващо ума си с психология и етика.

— Но всички си мислехме, че това са само слухове! Значи те наистина са взимали войници и са ги преправяли…

Той млъкна и погледна странно изпъкналите мускули по ръцете на Шон. Колкото и невероятно да изглеждаше, май всичко това беше истина. Нямаше друго разумно обяснение.

— За първи път ни изпитаха в Кения. Правителството остана много доволно от резултатите. Но май не им хареса какво се случи, след като сключиха мир и ни върнаха вкъщи.

Маклайн подаде ръжена на бодигарда си, който хвана единия му край с палеца и показалеца си. По същия начин генералът пое другия край.

Двамата дръпнаха в противоположни посоки. Без дори да се задъха, Маклайн продължи да говори:

— Експериментът започна в края на осемдесетте и продължи до началото на деветдесетте. Предимно в специалните части. Предпочетоха ентусиасти като нас.

Стоманеният ръжен започна да се разтяга.

— О, добре ги подредихме онези кубинци — засмя се Маклайн, загледан в Гордън. — Но на военните не им хареса как се държаха някои ветерани, когато всичко свърши и се прибрахме. Още тогава се страхуваха от Нат Холн. Той призоваваше към сила и те знаеха това. Програмата беше прекъсната.

Средната част на ръжена стана тъмночервена. После се счупи, подобно на съчка. Гордън хвърли бърз поглед към Чарлз Безоар. Полковникът нервно хапеше устни. Гордън разбираше мислите му.

Това беше сила, за която той изобщо не можеше да мечтае. Учените, извършили експеримента, бяха отдавна мъртви. Според религията на Безоар, тези двама мъже трябваше да бъдат негови господари.

— Свободен си, Шон. — Маклайн хвърли парчетата в камината, докато адютантът му напускаше стаята, марширувайки.

Генералът погледна подигравателно Гордън.

— Още ли се съмняваш, че ще превземем Кървалис до май? Със или без теб? Всеки от другите в моята армия се равнява на двайсет от твоите трътлести фермери или от шантавите ти „амазонки“.

Гордън бързо вдигна поглед, но Маклайн продължаваше да говори.

— Но дори силите ни да бяха равни, пак нямаше да имате никакъв шанс! Само ние тримата можем да се вмъкнем във всяко ваше укрепление и да го изравним със земята. Можем да разкъсаме глупавата ви отбрана с голи ръце. Не се съмнявай нито секунда в това — той бутна листа и писалката към Гордън.

Гордън се загледа в листа. Какво значение имаше? Внезапно разбра в какво се крие тайната. Погледна Маклайн в очите.

— Впечатлен съм. Наистина. Демонстрацията беше много убедителна. Кажете ми обаче, генерале, щом сте толкова добър, защо досега не сте превзели Роузбърг?

Маклайн почервеня. Гордън хвърли бегла усмивка към холнисткия главатар.

— И между другото, кой е онзи, дето ви гони от владенията ви? Трябваше да се сетя по-рано защо толкова нетърпеливо се хвърляте в тази война. Защо хората ви събират робите си и цялото си имущество и масово се преселват на север. Обикновено в миналото повечето варварски нашествия са започвали точно по този начин, подобно на ефекта на доминото.

Кажете ми, генерале. Кой ви е наритал задниците толкова яко, че ви се налага да се разкарате от Роуг?

Лицето на Маклайн беше като покрито с буреносни облаци. Грамадните му юмруци се свиха, докато кокалчетата на пръстите му не побеляха. Гордън се приготви да плати прескъпо за думите си. Генералът едва се сдържаше.

— Разкарай го оттука! — изкрещя той към Безоар.

Гордън сви рамене и обърна гръб на кипналия аугмент.

— И като се върнеш искам да си поговоря с теб, Безоар! Искам да разбера откъде е изтекла информация!

Ръката на Безоар, поставена върху рамото на Гордън, трепереше през целия път обратно към затвора.

— Кой е оставил този човек тук! — извика полковникът, когато видя умиращия затворник. Джони и жената се бяха надвесили над него.

— Май беше Истърман — обади се единият от пазачите. — Той тъкмо се върна от фронта на река Салмон…

„… фронта на река Салмон…“ Гордън позна името на реката в северна Калифорния.

— Млъквай! — Безоар почти крещеше. Но Гордън вече бе получил доказателството. — Разкарайте го оттук! И ми доведете веднага Истърман!

Пазачите се разтичаха.

— Хей, по-внимателно! — извика им Джони, когато награбиха изпадналия в безсъзнание човек като чувал с картофи. Безоар хвърли към него смразяващ поглед. Холнистът изля гнева си, като се опита да ритне жената, но рефлексите й бяха бързи. Тя изскочи през вратата, преди той да е успял да я достигне.

— Ще се видим утре — обърна се към Гордън Безоар. — Дотогава гледай да размислиш за писмото до Кървалис. Постъпката ти тази вечер не беше особено умна.

Гордън го изгледа студено, сякаш го забелязваше едва сега.

— Каквото става между генерала и мен не те засяга — отговори той. — Само равни имат правото да отправят предизвикателства един към друг.

Цитатът от Нейтън Холн разтресе Безоар, сякаш го бяха ударили. Гордън седна върху сламата и сложи ръце на тила си, без изобщо да му обръща внимание.

Едва след като Безоар си замина и всичко се успокои, Гордън скочи на крака и забърза към Джони.

— Онзи войник от Калифорния каза ли нещо?

Джони поклати глава.

— Не, Гордън. Нещастникът така и не дойде в съзнание.

— Ами жената?

Джони се огледа. Останалите затворници седяха в ъглите си, както винаги забили поглед в земята.

— Нито думичка. Но ми даде това.

Гордън взе измачкания плик. Веднага разпозна писмото.

Беше писмото от Дина, което му връчи Поътън. Сигурно е било в джоба му, когато жената е взела дрехите.

Нищо чудно, че Маклайн и Безоар така и не споменаха нито думичка за нея!

Генералът никога не трябваше да се добере до това писмо. Колкото и луди да бяха Дина и приятелките й, те заслужаваха своя шанс. Гордън започна да къса писмото и да пъха парчетата в устата си, но Джони протегна ръка и го спря.

— Недей, Гордън! Тя беше написала нещо на последната страница.

— Кой? Какво… — Гордън обърна страницата и с мъка успя да различи драсканиците с молив на бледата лунна светлина. Грубите печатни букви ярко контрастираха с равния почерк на Дина.

истина ли е?

толкова свободни ли са жените на север?

някои мъже едновременно силни и добри?

ще умре ли за теб?

Гордън седя дълго време, загледан в тъжните, прости думи. Призраците продължаваха да го преследват. Думите на Джордж Поътън за Дина още не му даваха мира.

Големите неща не си отиваха.

Изяде писмото бавно. Не сподели храната с Джони.

Около час по-късно навън се раздвижиха — провеждаше се някаква церемония. В другия край на площада под звуците на барабан бавно маршируваха две колони холнисти. По средата между тях крачеше висок рус мъж. Гордън го разпозна — това беше войникът, който захвърли умиращия затворник върху сламата по-рано през деня.

— Сигурно е Истърман — обади се Джони, силно впечатлен. — Това ще му е за урок защо се е върнал, без да докладва най-напред на генерала.

Гордън си помисли, че Джони трябва да е гледал прекалено много военни екшъни на видеото в библиотеката на Кървалис.

В края на колоната разпозна Роджър Септийн. Дори в тъмното се виждаше, че бившият планински разбойник трепери като лист и едва не изпуска пушката си.

Прокурорският глас на Чарлз Безоар също звучеше нервно, докато четеше обвинението. Истърман бе застанал с гръб към едно голямо дърво. Изразът на лицето му беше отсъстващ. Трофеите му бяха окачени на гърдите му като патрондаш… като зловещи награди за службата му.

Безоар отстъпи назад и генералът се приближи към осъдения. Маклайн стисна ръката на Истърман, целуна го по двете бузи и също отстъпи да наблюдава края. Един сержант с две обеци на ухото излая заповедите си. Екзекуторите коленичиха, вдигнаха пушките си и стреляха едновременно.

Всички, с изключение на Роджър Септийн. Той беше припаднал.

Високият рус холнистки офицер лежеше сгърчен в локва кръв. Гордън си помисли за умиращия затворник, който беше с тях за съвсем кратко време и успя да им каже толкова много, без дори да успее да отвори очи.

— Спи спокойно, калифорниецо — тихо каза той. — Ти прибра още един от тях със себе си.

Трябва да се справяме поне като теб.

14.

Тази нощ Гордън сънува как Бенджамин Франклин играе шах с приличаща на сандък желязна печка.

— Въпросът е в баланса — каза побелелият учен-политик на изобретението си, без изобщо да забелязва Гордън. — Мислих дълго върху въпроса. Как можем да създадем система, която да насърчава хората да преуспяват и в същото време да защитава слабите и да не дава възможност на лудите и тираните да се доберат до властта?

През решетката излязоха огнени езици, подобни на танцуващи светлинки. Думите по-скоро се виждаха, отколкото чуваха.

— … Кой ще се погрижи…?

Франклин премести белия кон.

— Добър въпрос — кимна той и се облегна назад. — Много добър въпрос. Разбира се, можем да установим баланса конституционно, но това няма да означава нищо, ако гражданите не са сигурни, че законите ще се спазват. Алчните за власт хора винаги ще се мъчат да нарушават правилата или да ги извъртат в своя полза.

Пламъците отново затанцуваха. Неизвестно как напред се придвижи черна пешка.

— … Кой…?

Франклин извади носната си кърпа и си избърса челото.

— Могат да се появят тирани… те имат набор от методи, стари като света — да манипулират обикновения човек, да го лъжат и дори да пречупят вярата му в самия себе си.

Твърди се, че „властта корумпира“, но всъщност по-правилно е да се каже, че властта привлича корумпираните. Нормалните хора обикновено се интересуват от други неща, не от властта. Когато я имат, те гледат на нея като за служене, което има своите граници. Тиранът обаче иска да властва.

— … глупави деца… — проблеснаха пламъците.

— Да — кимна Франклин, като бършеше очилата си. — Все пак вярвам, че някои изобретения могат да помогнат. Например, подходящите митове. И тогава, ако Доброто иска жертви… — Той вдигна царицата си, поколеба се малко и след това придвижи крехката фигура от слонова кост по цялата дъска, чак до горещата решетка.

Гордън искаше да изкрещи някакво предупреждение. Царицата беше абсолютно открита. Не я защитаваше дори пешка.

Най-лошите му предчувствия внезапно се сбъднаха. Пламъците излетяха напред. Върху купчинката пепел, останала от стройната бяла фигура, сега се намираше черният цар.

— О, не! — изстена Гордън. Дори в съня си той разбираше какво става и какво символизира сцената.

— … Кой ще поеме отговорност…? — отново попита печката.

Франклин не отговори. Вместо това той се обърна и избута стола си назад. Столът изскърца. Франклин гледаше над рамките на очилата си право към Гордън.

— И ти ли? — изстена Гордън. — Какво искате всички вие от мен?

Франклин се усмихваше.

Събуди се със стряскане и дойде на себе си, едва когато Джони Стивънс се пресегна към него и го докосна по рамото.

— Гордън, ела да видиш. Нещо става с пазачите.

Той седна и разтърка очи.

— Дай да видя.

Джони го заведе до източната стена на бараката, близо до вратата. Бяха му необходими няколко секунди, за да свикне с лунната светлина. След това забеляза двамата войници, които бяха поставени на стража.

Единият лежеше на дългата пейка с отворена уста и празно гледаше покритото с ниски облаци небе.

Вторият холнист все още хъркаше и се гърчеше на земята, опитвайки се да се добере до пушката си. В едната му ръка проблясваше ножът му. До коленете му лежеше преобърната халба. От нея се изливаше кафява течност. Няколко секунди по-късно главата му клюмна. Тялото потрепери за последен път.

Джони и Гордън се спогледаха. Скочиха като един към вратата, но катинарът стоеше здраво на мястото си. Джони измъкна ръка през процепа и се опита да достигне до мъртвото тяло. Ключовете…

— Мамка му! Много е далеч!

Гордън започна да блъска дъските. Колибата беше паянтова, но достатъчно здрава, за да издържи ударите. Внезапно обаче ръждивите пирони се счупиха с шум, който накара косите му да настръхнат.

— Какво да правим? — запита Джони. — Ако ударим здравата едновременно, ще успеем. После можем да спринтираме надолу към лодките…

— Ш-ш-шт! — Гордън постави пръст на устните си. Отвън някой се движеше.

Една дребна фигура бързо премина през осветеното от луната открито пространство пред колибата, точно където лежаха двамата пазачи.

— Това е тя! — възкликна Джони. Гордън също разпозна тъмнокосото момиче, което бе написало малката добавка към писмото на Дина. Той гледаше как тя преодолява ужаса си и се осмелява да доближи телата, за да се убеди, че са мъртви.

Тялото й се разтрепери и девойката издаде стон, когато откри ключовете на колана на втория войник. За да ги достигне, тя трябваше да прокара пръстите си между ужасните трофеи, но затвори очи и успя.

Всяка секунда беше същинска агония, докато катинарът най-после се отключи. Освободителката им се дръпна назад, когато двамата се затичаха към труповете. Взеха им оръжията. После завлякоха телата вътре в колибата и поставиха катинара на мястото му.

— Как се казваш? — попита Гордън свитата фигура. Очите й бяха затворени.

— Х-Хедър — отговори тя.

— Хедър. Защо ни помогна?

Очите й се отвориха. Бяха съвсем зелени на цвят.

— Твоята… твоята жена беше писала… — Тя направи видимо усилие да дойде на себе си. — Никога не съм разбирала какво разправят старите жени за онова време… Но после някои от новите затворници разказваха разни неща за север… и за тебе…

Тя се сви, когато Гордън протегна ръка да я докосне по бузата.

— Н-нали няма да ме биеш много, защото прочетох писмото ти?

Гордън се дръпна назад. Нежността беше нещо непознато за нея. Наум му дойдоха какви ли не уверения, но той избра най-простото.

— Няма изобщо да те бия. За нищо на света.

Джони се изправи до него.

— Долу стои само един пазач, Гордън. Има начин да го доближим, без да ни усети. Може и да е холнист, но не очаква нищо нередно. Ще му видим сметката.

Гордън кимна.

— Ще я вземем със себе си — заяви той.

Джони го погледна, разкъсван от противоположни чувства. Накрая реши, че главната му задача е да измъкне Гордън оттук.

— Но…

— Ще разберат кой ги е отровил. Ще я разпънат на кръст, ако остане тук.

Джони примигна, после кимна, очевидно радостен, че дилемата се е разрешила толкова бързо.

— Добре тогава. Хайде да тръгваме!

Понечиха да тръгнат, но Хедър дръпна Гордън за ръкава.

— Чакай малко — каза тя и помаха към тъмното.

От сенките се появи фигура, облечена в панталони и широка риза, препасана с колан. Втората жена не можеше да бъде объркана. Наложницата на Чарлз Безоар беше навила косата си на кок. Носеше малък пакет и изглеждаше по-нервна и от Хедър.

Но тя има какво да губи, помисли си Гордън. Желанието й да тръгне с двама непознати към непозната земя беше просто израз на огромното й отчаяние.

— Казва се Марси — обади се другото момиче — Не бяхме сигурни дали ще ни вземете, затова тя ви носи подарък.

Марси отвори пакета с треперещи ръце.

— Т-това е п-пощата ви — обясни тя. Държеше листата внимателно, сякаш се страхуваше да не ги счупи.

Гордън едва не се засмя, когато видя безполезната купчина. Но бързо се овладя, още повече, че видя сред писмата малкия си изпомачкан дневник. Момичето беше поело огромен риск.

— Добре — каза той, докато завързваше отново пакета. — Тръгвайте след нас и нито дума! Щом махна така, залегнете и чакайте.

Двете жени тържествено кимнаха. Гордън се обърна да поведе групата, но видя, че Джони вече бе тръгнал.

„Този път млъкни. Той е прав, по дяволите.“

Свободата беше чудесно облекчение. Но заедно с нея идваше и онази кучка Дългът.

Мразейки се за това, че отново е станал „важен“, Гордън се сниши и заедно с жените тръгна след Джони към кея.

15.

Нямаха избор накъде да вървят. Снеговете бяха започнали да се топят и Роуг се бе превърнала в ревящ поток. Можеха да се насочат единствено надолу по течението и да се молят.

Джони още ликуваше. Пазачът се обърна, едва когато той беше на две крачки от него и умря, без да издаде нито звук, щом Джони се нахвърли отгоре му и нанесе три бързи удара с ножа си. Младежът беше опиянен от собствената си сръчност, докато качваха жените в лодката и отплаваха.

Гордън нямаше сърце да му каже истината. Бе видял лицето на пазача, преди да го бутнат във водата. Горкият Роджър Септийн изглеждаше изненадан, обиден — изражение, което не подхождаше на един холнистки супермен.

Гордън си спомни как за първи път беше стрелял срещу разбойници, преди близо две десетилетия, когато опълчението все още се мъчеше да потуши бунтовете, преди да бъде погълнато от тях. Тогава не изпитваше никаква гордост. През нощта беше плакал за жертвите си.

Все пак времената бяха други, а най-добрият холнист е мъртвият холнист.

Преди да тръгнат бяха изпочупили всички канута. Всеки момент от забавянето им се струваше цяла вечност, но трябваше да са сигурни, че няма да започнат да ги преследват веднага. Поне жените също можеха да помогнат и те се бяха заели с настървение за работа. Накрая и двете не изглеждаха така смъртно уплашени.

Момичетата се сгушиха в средата на кануто, а Гордън и Джони наблегнаха на греблата, мъчейки се да овладеят непознатото возило. Луната се мяташе над тях, докато се научат да гребат в ритъм.

Не бяха отишли много далеч, когато се чуха първите изстрели. Времето за обучение свърши и те се втурнаха надолу по течението, като се разминаваха на косъм с подводните камъни и скалите, които забелязваха едва в последния момент.

Реката беше бурна, подсилена от топящия се сняг. Ревът й изпълваше всичко, а лунната светлина се пречупваше през водния облак над тях. Беше невъзможно да се борят. Оставаше им само да държат носа на лодката по посока на течението и да се мъчат да избягват препятствията.

На първото спокойно място Гордън насочи лодката към един малък водовъртеж. Двамата с Джони се отпуснаха на веслата, спогледаха се и избухнаха в смях. Марси и Хедър гледаха с широко отворени очи как се смеят, едва поемайки си дъх, опиянени от адреналина и рева на свободата около тях. Накрая Джони удари водата с греблото си.

— Хайде, Гордън. Чудесно е! Давай да продължаваме.

Гордън си пое дъх и изтри пяната от очите си.

— Добре. Само че внимателно, чу ли?

Течението ги сграбчи отново.

— О, дявол да го вземе! — изруга Джони. — А аз си мислех, че последното…

Думите му бяха погълнати от рева, но Гордън довърши мисълта му.

„А аз си мислех, че последното препятствие беше трудно!“

Разстоянието между скалите беше съвсем малко. Кануто им се насочи към първата пролука, после се стрелна надолу.

— Наведи се! — изкрещя Гордън. Вече не се смееше. Бореше се да оцелее.

„Трябваше да тръгнем пеша… трябваше да тръгнем пеша… трябваше да тръгнем пеша…“

Неминуемото се случи по-скоро, отколкото бе очаквал… на по-малко от пет километра надолу. Видяха потъналото дърво след завоя, едва когато беше прекалено късно.

Алуминиево или пластмасово кану би издържало удара, но случаят не беше такъв. Ръчно изработеният корпус от дърво и кора се раздра с ужасен звук, доукрасен от писъците на жените, докато падаха в ледената вода.

Студът го пресече като с нож. Гордън с мъка пое въздух и се хвана с едната ръка за преобърнатото кану. В последния момент успя да сграбчи за косите Хедър, преди течението да я отнесе. Мъчеше се да избегне ударите на ръцете и краката й, държейки главата й над водата… като същевременно се опитваше самият той да поеме въздух през обгърналата го пяна.

Най-после усети дъното под краката си. С последни сили се измъкна от ужасното течение и засмукващата го тиня, хвърли товара си и сам рухна на стръмния бряг.

Хедър кашляше и хълцаше до него. Чу кашлянето на Джони и Марси недалеч и разбра, че те също са успели. Но нямаше сили дори да се зарадва. Лежеше и дишаше тежко. Сякаш изминаха часове.

— Не сме изгубили кой знае какво — обади се най-накрая Джони. — Така и така амунициите ми се бяха намокрили. Изпусна ли пушката си, Гордън?

— Да — изпъшка Гордън и седна, като опипваше малката драскотина на челото си.

Никой не изглеждаше сериозно наранен. Всички обаче кашляха и трепереха. Дрехите на Марси бяха прилепнали по тялото й по начин, който би му се сторил интересен, ако обстоятелствата бяха по-други.

— К-какво ще правим сега? — попита тя.

Гордън сви рамене.

— Като начало ще се върнем и ще се отървем от кануто.

Останалите го зяпнаха.

— Ако не го намерят, ще си помислят, че сме отишли много напред и ще се откажат — обясни той. — Това е единственият ни шанс. После ще продължим.

— Никога не съм бил в Калифорния — обади се Джони и Гордън се усмихна. Откакто бяха открили, че холнистите имат и други врагове, момчето рядко говореше за нещо друго.

Идеята беше доста примамлива. Преследвачите им изобщо не биха предположили, че могат да тръгнат на юг.

Но това означаваше да прекосят реката. Освен това, ако си спомняше добре, река Салмон беше далеч оттук. Дори да успееха да се промъкнат триста километра между баронските имения, нямаше да имат време. Пролетта настъпваше и трябваше да се връщат у дома колкото може по-скоро.

— Първо ще изчакаме горе да отмине потерята — реши Гордън. — После можем да се опитаме да стигнем до Коквил.

Джони никога не позволяваше желанията му да го обсебят напълно. Той сви рамене.

— Добре тогава. Хайде да разкараме кануто. — Младежът скочи в ледената вода. Гордън го последва, като взе един здрав клон вместо кука. Водата не му се стори по-топла, отколкото първия път. Пръстите на краката му започнаха да вкочанясват.

Двамата почти стигнаха преобърнатото кану, когато Джони извика и посочи към водата.

— Пощата!

В края на водовъртежа забеляза плика, който се носеше към средата на реката.

— Не! Остави я! — изкрещя Гордън. Но Джони вече се бе хвърлил натам, без да обръща внимание на виковете му. — Върни се, глупако! Джони!

Гордън гледаше безпомощно как пакетът и момчето се мятат близо до другия бряг на реката. Право пред тях водата се втурваше надолу в ревящ водопад.

С ругатни, Гордън се хвърли в ледената вода и заплува с всички сили към тях. Течението го повлече, но в последния момент успя да се хване за някакъв надвесен над водата клон… точно навреме.

През завесата от пяна видя как приятелят му се хвърля след пакета надолу към ужасната бъркотия от каменни зъби и пръски.

— Не! — изкрещя Гордън. Гледаше как Джони и пакетът се премятат през ръба на водопада и изчезват от погледа му.

Продължи да гледа още няколко минути надолу, въпреки че очите му се замъглиха от парещите сълзи, но от ужасния водовъртеж не се показа нищо.

Най-после, когато дланите му започнаха да се хлъзгат, Гордън се отказа. Здраво стиснал клона, той се запромъква към брега, докато краката му не опряха дъното. Продължи нагоре по течението към разнебитеното кану, без да поглежда към жените, които се взираха в него с широко отворени очи.

С помощта на импровизираната кука довлече, кануто до една издатина в стената на каньона и там започна да удря по него, разбивайки малката лодка на трески.

Като хлипаше, Гордън продължи да удря водата, дълго след като и последните парчета бяха вече далеч.

16.

Прекараха деня, скрити в храстите, обрасли около един порутен бетонен бункер. Сигурно бе служил като скривалище на някой оцеленец преди Безнадеждната война, но сега от него бяха останали само развалини — разбит и ограбен, с дупки от куршуми по стените.

Преди войната Гордън беше чел, че в страната има места, пълни с подобни бункери — издигнати от хора, които чакаха краха на обществото и фантазираха какво ще правят след това. Имаше курсове по оцеляване, специални магазини… цяла индустрия работеше, за да задоволява „нуждите“, които далеч надхвърляха нуждите на обикновен планинар или пътешественик.

Някои бяха просто мечтатели или безобидни любители на оръжието. Малцина бяха последователи на Нейтън Холн и сигурно бяха изпаднали в ужас, когато фантазиите им се сбъднаха.

Когато денят настъпи, повечето самотни „оцеленци“ измряха в бункерите си. Битките и времето бяха довършили останалото. Студеният дъжд се сипеше върху бетонните блокове, докато тримата, бегълци се редуваха в почивките си.

Веднъж чуха викове и конски тропот. Заради жените Гордън направи усилие да изглежда спокоен. Постарал се бе да оставят колкото може по-малко следи, но двете му спътнички нямаха опит дори колкото разузнавачките от Армията на Уиламит. Изобщо не беше сигурен, че ще успее да заблуди най-добрите следотърсачи в света от времето на Кочийз10.

Конниците продължиха и не след дълго бегълците можеха да се отпуснат поне за малко. Гордън задряма.

Топи път нямаше сънища. Беше твърде изтощен, за да преследва духове.

Когато продължиха, луната вече бе изгряла. Имаше три пътеки, които често се пресичаха, но Гордън успяваше някак си да ги води във вярната посока, ориентирайки се по леда върху северната страна на стеблата на дърветата.

Три часа след залеза доближиха до развалините на малко селце.

— Айлахий. — Хедър познаваше мястото.

— Напуснато е — забеляза Гордън. Луната осветяваше призрачните постройки. Всичко, от къщата на барона до последната барака, изглеждаше пусто.

— Всички воини и робите са изпратени на север — обясни Марси. През последните няколко седмици бяха опразнени много села.

Гордън кимна.

— Бият се на три фронта. Маклайн хич не се шегуваше, че ще бъде в Кървалис през май. Трябва да превземе Уиламит или да умре.

Местността приличаше на лунен пейзаж. Навсякъде имаше фиданки, но само някои дървета бяха достатъчно високи. Гордън се досети, че това сигурно е едно от местата, където холнистите са се опитвали да въведат примитивно земеделие, изсичайки и подпалвайки гората. Но земята тук не беше плодородна както в долината на Уиламит. Явно експериментът се бе провалил.

Хедър и Марси се държаха за ръце и се оглеждаха страхливо, докато се движеха напред. Гордън не можеше да не ги сравни с Дина и нейните амазонки или с изпълнената с оптимизъм Аби. Тъмната епоха не е добро време за жените, помисли си Гордън. Дина беше съвсем права по този въпрос.

— Хайде да огледаме голямата къща — каза той. — Може да открием някаква храна.

Това вече привлече вниманието им. Те се затичаха пред Гордън към изоставеното имение с неговата висока ограда, заобикаляща здравата стара къща.

Когато ги настигна, момичетата бяха коленичили над две тъмни петна точно пред вратата. Гордън се дръпна, когато видя, че одират труповете на две големи немски овчарки. Явно стопанинът им не е можел да ги вземе със себе си в морското пътуване, помисли си той и му се повдигна. Без съмнение, местният барон тъгуваше повече за скъпоценните си животни, отколкото за робите, които щяха да измрат по време на масовото преселение към обетованата земя на север.

Месото миришеше доста отвратително. Гордън реши да изчака, надявайки се да открие нещо по-подходящо за ядене. Жените обаче не бяха толкова гнусливи.

До този момент бяха извадили късмет. Поне преследвачите им изглежда бяха завили на запад, далеч от посоката, накъдето се бяха запътили бегълците. Вероятно хората на генерал Маклайн вече бяха открили тялото на Джони, което ги е убедило още по-твърдо, че оцелелите са се насочили към морето.

Никой обаче не можеше да каже колко ще продължава да работи късметът им.

Малък поток се извиваше покрай изоставеното село. Гордън реши, че това не може да е нищо друго, освен южния приток на Коквил. Естествено, не ги чакаха никакви канута. А и по потока беше невъзможно да се пътува с лодка. Трябваше да продължат пеша.

Покрай източния бряг минаваше стар път, водещ в посоката, към която се стремяха. Въпреки очевидната опасност, нямаха друг избор, освен да тръгнат по него. Планините се издигаха пред тях и преграждаха всякакъв друг приемлив маршрут.

Поне щяха да се движат по-бързо, отколкото по калните пътеки, помисли си с надежда Гордън. Окуражаваше жените, като ги караше да поддържат равномерно темпо. Марси и Хедър не се оплакаха нито веднъж, нито успя да прочете в очите им дори намек за недоволство или укор. Гордън не можеше да си обясни откъде идваха тези кураж и сили, които ги караха да продължават напред километър след километър.

Всъщност не му беше ясно защо той самият продължава напред. Защо? За да живее в един мрачен свят, който изглеждаше неизбежен?

„Защо? — чудеше се той. — Аз ли съм последният оцелял идеалист от двайсети век?

Може би — отговори си сам на себе си. — Може би идеализмът наистина е болест, боклук, както се изрази Безоар.“

Джордж Поътън също беше прав. Няма никакъв смисъл да се бориш в името на Великите неща… за цивилизацията, например. Всичко, което направи, бе да накараш младите момчета и момичета да ти вярват — и да жертват живота си с безумни жестове, без да постигнат нищо.

Безоар беше прав. Поътън беше прав. Дори чудовището Нейтън Холн бе казал чистата истина за Бен Франклин и приятелчетата му конституционалисти — че са хванали на въдицата си толкова много хора, които им вярват. Демагози, пред които Химлер и Троцки са най-обикновени аматьори.

„… Ние приемаме тези истини за очевидни…“

Ха!

След това се появил Орденът на Цинцинат, измислен от офицерите на Джордж Вашингтон, които се заклели да останат на първо място фермери и граждани, а да бъдат войници, само когато страната им ги призове за това.

Чия е била тази идея? Клетвата просъществувала цели поколения, достатъчно дълго, за да се превърне в идеал. Всъщност тя оцеляла чак до епохата на професионалните армии и технологичните войни.

Докато в края на двайсети век някой не решил войниците да бъдат превърнати в нещо повече от обикновени мъже. Мисълта за Маклайн и ветераните му, нахвърлящи се върху нищо неподозиращите северняци, накара сърцето на Гордън да се свие. Никой и нищо не можеше да ги спре.

„Нищо не може да се направи — помисли си с горчива ирония той. — Но това няма да накара моите призраци да изчезнат.“

Реката се разширяваше с всеки изминат километър. Заваля ситен дъжд, вляво от тях изтрещя гръмотевица. В небето на север затанцуваха светлини.

Загледан в намръщените облаци, Гордън едва не се блъсна в Марси, която внезапно бе спряла. Понечи да я подбутне леко, както се налагаше все по-често през последните няколко километра. Но този път краката й бяха като заковани.

Тя се обърна към него и в очите й Гордън видя повече отчаяние, отколкото когато и да било друг път през тези ужасни седемнайсет години. Изпълнен със смразяващо предчувствие, той я дръпна и погледна напред по пътя.

На около трийсет метра нататък се виждаха развалините на стар крайпътен магазин. Избеляла табела рекламираше статуетки от миртово дърво на невероятно ниски цени. Пред него пустееха ръждивите скелети на два автомобила.

Наблизо бяха завързани четири коня и една двуколка. Под хлътналия навес, скръстил ръце на гърдите си, стоеше генерал Маклайн и се усмихваше на Гордън.

— Бягайте! — извика Гордън на жените и се метна към храстите, като в същото време сваляше пушката на Джони от рамото си. В този момент си помисли, че постъпва глупаво. Може би Маклайн все още го искаше жив. Но ако се стигнеше до престрелка, Гордън нямаше да има никакви шансове.

Знаеше, че постъпката му бе напълно инстинктивна — да се отдалечи от жените, да привлече вниманието към себе си и да им даде шанс да избягат. „Глупав идеалист“, наруга се той. Марси и Хедър продължаваха да стоят на пътя, прекалено уморени и отчаяни, за да направят дори една стъпка.

— Е, това вече не е особено разумно — обади се Маклайн. Гласът му беше едновременно любезен и заплашителен. — Да не си въобразявате, че ще успеете да ме уцелите, господин инспектор?

Мисълта не беше чужда на Гордън. Разбира се, ако аугментът му позволеше да се приближи достатъчно, за да опита. И ако двайсетгодишните амуниции все още ставаха за нещо след пътуването по Роуг.

Маклайн не помръдваше от мястото си. Гордън вдигна глава и видя през листата, че до генерала стои Чарлз Безоар. И двамата изглеждаха твърде лесни мишени. Но когато започна да се промъква напред с готова за стрелба пушка, Гордън изведнъж се сети, че имаше четири коня.

Внезапно точно над него се разнесе трясък. Преди да успее да реагира, върху гърба му се стовари смазваща тежест, която притисна гръдния му кош към цевта на пушката.

Устата му се отвори, но не можа да си поеме въздух. В следващия момент някой го вдигна за яката. Пушката се изплъзна от безчувствените му пръсти.

— И този миналата година е очистил двама от нашите? — разнесе се подигравателен глас зад лявото му ухо. — Просто да не повярваш.

Сякаш измина цяла вечност, преди да успее да си поеме отново дъх. В момента това беше по-важно от всякакви опити да запази достойнството си.

— Не забравяй и тримата войници в Агнес — обади се Маклайн. — Те също му носят точки. Това прави пет холнистки уши на колана, Шон. Нашият господин Кранц е достоен за уважение. Сега го доведи тук, ако обичаш. Вярвам, че той и дамите ще се радват на възможността да се постоплят.

Краката на Гордън едва докосваха земята, докато го мъкнеха през храстите и по пътя. Аугментът дори не се беше задъхал, когато безцеремонно хвърли товара си под навеса.

Чарлз Безоар гледаше убийствено Марси. Очите на полковника горяха от срам и обещаваха възмездие. Но Марси и Хедър наблюдаваха безмълвно Гордън.

Маклайн клекна до него.

— Винаги съм уважавал мъжете с подход към дамите. Трябва да призная, че те бива, Кранц — той се ухили. След това кимна към грамадния си адютант. — Вкарай го вътре, Шон. Жените имат работа, а ние двамата с инспектора ще обсъдим някои недоизяснени въпроси.

17.

— Знам всичко за твоите жени.

Светът се въртеше пред очите на Гордън. Не можеше да спре погледа си върху нищо, дори върху мъжа, който разговаряше с него.

Висеше надолу с главата, завързан за глезените. Отпуснатите му ръце бяха на около половин метър от калния дървен под. Генерал Маклайн седеше до огъня и дялкаше парче дърво. Всеки път, когато Гордън се завърташе към него, той го поглеждаше и му се хилеше.

Болките в глезените и гръдния кош бяха нищо в сравнение с кръвта, нахлуваща в главата му. От задната врата се чуваше хлипане — сърцераздирателно, наистина, но много по-приемливо в сравнение с писъците, които се разнасяха през последния половин час. Най-накрая Маклайн беше наредил на Безоар да спре и да накара жените да се залавят за работа. В съседната стая имаше затворник, за който трябваше да се положат грижи, а той не искаше Марси и Хедър да бъдат бити до смърт, докато все още можеха да са полезни по някакъв начин.

Освен това Маклайн искаше да разговаря с Гордън на спокойствие.

— Неколцина от твоите ненормални шпионки живяха достатъчно дълго, за да бъдат разпитани — благо каза холнисткият главатар. — Онази в съседната стая все още не е много склонна да ни съдейства, но вече имаме докладите на нашите хора, така че картината е доста ясна. Трябва да ти дам още една точка, Кранц. Планът е наистина добър. Много жалко, че не сработи.

— Нямам никаква представа за какво, по дяволите, говориш, Маклайн — езикът на Гордън беше надебелял и той едва изговаряше думите.

— Разбираш много добре, виждам го изписано на лицето ти — отговори му генералът. — Вече няма нужда да си играеш на секретност. Няма и защо да се тревожиш повече за твоите храбри момичета. Поради нестандартния им начин на атака претърпяхме известни загуби. Но се обзалагам, че са много по-малко, отколкото си се надявал. Разбира се, вече всички от тях са или мъртви, или пленени. Все пак те поздравявам за чудесния опит.

— Копеле мръсно! — сърцето на Гордън биеше бясно. — Не го приписвай на мен. Идеята беше изцяло тяхна! Дори не зная какво са били намислили!

За втори път по лицето на Маклайн се изписа изненада.

— Виж ти — обади се най-накрая варваринът. — Просто да не повярваш. Феминистки, и то в наше време. Мой скъпи инспекторе, май идваме точно навреме, за да спасим горките хора!

Гордън не можеше да понесе самодоволната усмивка на лицето му. Искаше да я изтрие на всяка цена.

— Никога няма да победиш, Маклайн. Дори да изгориш Кървалис и да разбиеш Циклоп на парчета, хората никога няма да престанат да се борят срещу теб!

Усмивката не изчезна. Генералът зацъка с език и поклати глава.

— Мислиш, че имаме жълто около устата ли? Скъпи приятелю, как е станало така, че шепа нормани са успели да укротят гордите саксонци? Как римляните са покорили галите? Сър, трябва да сте наистина голям романтик, за да подценявате до такава степен силата на страха.

Маклайн отново се зае с парчето дърво.

— Между другото — продължи той, — забравяш, че няма вечно да останем аутсайдери. Ще попълним редиците си с твоите хора. Безброй млади мъже ще се убедят в предимството да бъдат господари вместо роби. И за разлика от Средновековието, ние, новите феодали, вярваме, че всеки мъж трябва да има право да завоюва мястото си.

Това е истинска демокрация, приятелю. Онази, към която е вървяла Америка преди предателството на конституционалистите. Моите собствени синове трябва да могат да убиват, за да станат холнисти, или да пълзят в краката на по-достойните от тях.

Ще имаме нови попълнения. И то, повярвай, повече от многобройни. С огромното население на север след десет години ще разполагаме с най-голямата армия от времето, когато онази „Франклинщайнова“ цивилизация беше погълната от собственото си лицемерие.

— Какво те кара да мислиш, че другите ви врагове ще ви отпуснат тези десет години? — изръмжа Гордън. — Да не смяташ, че калифорнийците ще ви чакат, докато си ближете раните и приготвите нова армия?

Маклайн сви рамене.

— Говориш без изобщо да знаеш как стоят нещата, скъпи ми приятелю. Щом се оттеглим, онази хлабава конфедерация на юг ще се разпадне и ще забрави за нас. Дори да успеят да прекратят боричканията помежду си и да се обединят, на онези „калифорнийци“, както ги наричаш, ще им е нужно цяло поколение, преди да ни достигнат в нашето ново царство. А дотогава ще бъдем повече от готови да им нанесем ответен удар.

Освен това — и тук е най-сладкият момент, — дори да се осмелят да ни нападнат, първо ще им се наложи да се справят с твоя приятел от Шугърлоуф!

Маклайн се разсмя, като видя изражението върху лицето на Гордън.

— Мислеше си, че не знам за твоята мисия? О, господин Кранц, за какво иначе щях да си давам труда да правя засади и да нареждам да те водят при мен? Зная всичко за отказа на Стопанина да се заеме с каквото и да било извън територията между Роузбърг и морето.

И все пак, не е ли великолепно? „Стената на Калахан“, прочутият Джордж Поътън ще защитава долинката си и по този начин ще защитава фланга ни, докато ние обединяваме севера… докато най-после бъдем готови за Голямата кампания.

Генералът замислено се усмихна.

— Често съжалявах, че Поътън така и не успя да ми падне в ръцете. Докато ние се трепехме, той винаги се изплъзваше, винаги гледаше да направи някоя поразия другаде. Но така е още по-добре! Нека си поживее още десетина години в своята ферма, докато завладявам останалия Орегон. Тогава ще дойде и неговият ред. Дори и вие, господин инспекторе, ще се съгласите, че заслужава онова, което го чака.

Гордън нямаше какво да му отговори. Маклайн го побутна с палката си, само колкото да го завърти отново.

— Бил и аз проверихме нагоре по планината — разнесе се гласът на горилата-аугмент Шон. — Намерихме същите следи като ония, нагоре по реката. Сигурен съм, че е черното копеле, дето затри часовите.

„Черно копеле… Фил?“ Дъхът на Гордън секна.

Маклайн се разсмя.

— Как може! Шон, засрами се! Нейтън Холн не е бил расист и ти също не трябва да бъдеш. Винаги съм съжалявал, че националните малцинства са имали такава зла участ по времето на бунтовете и хаоса. Дори силните сред тях не са разполагали с големи шансове да се спасят.

Влез в положението на онзи войник. Той преряза гръкляните на трима наши. Той е силен и от него може да стане чудесен холнист.

Дори от крайно неудобната си позиция, Гордън успя да види вкиснатата физиономия на Шон. Аугментът обаче не каза нито думичка.

— Жалко, че нямаме време да си поиграем с него — продължи Маклайн. — Иди и му виж сметката, Шон.

Въздухът се раздвижи и огромният ветеран вече беше навън, почти безшумно, без да каже дума.

— Наистина бих предпочел първо да предупредим твоя разузнавач — сподели Маклайн. — Щеше да бъде по-спортсменско, ако човекът знаеше какво се задава насреща му.

Маклайн отново се засмя.

— Жалко, че в тези тежки времена не е особено разумно да играеш по правилата.

Гордън си бе мислил, че досега е изпитвал омраза. Но леденият гняв, който го обзе в момента, не приличаше на нищо, което беше чувствал преди.

— Филип! Бягай! — изкрещя той с всички сили, молейки се гласът му да преодолее шума на дъжда. — Внимавай, те ид…

Палката на Маклайн го удари през устата и главата му се люшна отново. Светът се замъгли и за малко не потъна в мрак. От очите му потекоха сълзи. Усети вкуса на кръв.

— Да — кимна Маклайн. — Ти си истински мъж. Признавам ти го. Когато настъпи часът ти, ще се постарая да умреш като мъж.

— Не ми трябват жестовете ти, Маклайн. — Гордън се задъхваше. Генералът се усмихна бегло и отново се залови с дялкането си.

Няколко минути по-късно задната врата се отвори.

— Връщай се при жените си! — тросна се Маклайн и Чарлз Безоар побърза да изчезне в склада. Марси и Хедър сигурно още бяха там и се грижеха за затворника, който Гордън още не бе видял.

— Това само идва да покаже, че понякога и силният мъж може да бъде отрепка — кисело коментира Маклайн. — Но този ми е необходим. Поне засега.

Гордън беше изгубил всякаква представа за време, когато от гората се изсвири. Помисли си, че това е писък на нощна птица, но Маклайн реагира бързо, като духна малката газена лампа и хвърли пясък в огъня.

— Този е прекалено добър, за да го пропусна — каза той. — Момчетата явно се радват на добър лов. Ще ме извиниш ли за няколко минути?

После сграбчи косата му.

— Разбира се, стига да гъкнеш, ще те убия веднага, щом се върна. Гарантирам ти го.

Позицията на Гордън не му позволяваше дори да свие рамене.

— Върви при Нейтън Холн в ада — пожела той.

— Сто на сто. Някой ден — усмихна се Маклайн. След това аугментът изчезна в тъмнината и дъжда.

Гордън остана да виси, докато въртенето постепенно спря. После дълбоко си пое въздух и се захвана за работа.

Три пъти се опита да достигне глезените си. Всеки път падаше, треперейки от разкъсващата болка в краката. На третия път едва не изгуби съзнание. В ушите му забуча и му се стори, че чува гласове.

Пред пълните му със сълзи очи се появи публиката. Всички духове, които бе събрал в себе си, сега се облягаха по стените. Стори му се, че правят облози за негова сметка.

— … Да…вай… — обади се Циклоп от името на всички чрез святкащите въглени в огнището.

— Разкарай се! — гневно изсумтя Гордън, мъчейки се да прогони видението. Нямаше нито време, нито сили за губене в подобни игри. Пое въздух през зъби и се надигна с всички сили нагоре.

Този път стигна въжето, подгизнало и хлъзгаво от дъжда, и го хвана здраво с двете си ръце. Тялото му, свито като джобно ножче, се разтрепери от напрежение и болка, но Гордън не посмя да се пусне. Нямаше сили за нов опит.

Двете му ръце бяха заети. Нямаше с какво да се отвърже. Нямаше с какво да пререже въжето. „Нагоре — застави се той. — По-добре се опитай да се изправиш.“

Бавно започна да се изтегля нагоре. Мускулите му трепереха, сухожилията му заплашваха да се скъсат, гърдите и гърбът го боляха ужасно, но най-накрая се „изправи“ и се залюля като полилей над стаята.

Джони Стивънс му се хилеше. До него стояха Трейси Смит и другите разузнавачки и също се усмихваха, сякаш казваха: „Никак не е зле за един мъж“.

Обвит в свръхохладената си мъгла, Циклоп играеше на дама с пушещата печка на Франклин. Те май също го приветстваха.

Гордън се опита да достигне възлите, но от напрежението глезените така го заболяха, че едва не припадна отново. Наложи му се да се откаже.

„Не така“, поклати глава Бен Франклин. Великият манипулатор го гледаше над очилата си.

„Над… над…“ Гордън погледна нагоре към яката греда, на която беше завързано въжето.

Вдигна ръцете си и уви въжето около тях. „Правил си го в колежа“, насърчи се той и започна да се катери.

„Да. Но сега си стар.“

Сълзи течаха по бузите му, докато се катереше. При възможност си помагаше с колене. През замъгления му поглед духовете изглеждаха още по-реални.

— Давай, Гордън! — извика му Трейси.

Лейтенант Ван вдигна палец. Джони Стивънс и жената от Юджийн му се усмихваха окуражително. Сянката на скелета, облечен в шарена риза, му се ухили и също вдигна костеливия си палец. Върху голия череп се мъдреше синя фуражка с блестяща емблема.

Дори Циклоп спря да се заяжда, когато Гордън вложи всичките си сили за последния напън.

„Нагоре… — изстена той, хванал конопеното въже в борба с прегръдките на гравитацията. — Нагоре, жалък интелектуалец… Движи се или умри…“

Едната му ръка най-после стигна до гредата. Напъна се и постави и другата. И това беше всичко. Повече не можеше. Висеше на подмишниците си, неспособен да продължи по-нататък. През замъгления си поглед виждаше как призраците го гледат, разочаровани.

— О, вървете по дяволите! — извика им наум той. Нямаше сили дори да говори.

„… Кой ще се погрижи…“ — премигнаха въглените.

— Ти си мъртъв, Циклоп, всички сте мъртви! Оставете ме! — Гордън затвори очи, за да избяга от тях. Беше напълно изтощен.

Чак там, в тъмнината, забеляза един дух, който не беше изчезнал. Онзи, който бе използвал най-безсрамно и който му го връщаше със същото.

Нацията. Светът.

Лица… милиони лица проблясваха и изчезваха заедно със светлините под клепачите му… предадени и разсипани, но стремящи се с цялото си сърце…

… към Възстановените съединени щати…

… към Възстановения свят…

… към надеждата… към онази надежда, която упорито не желаеше да умира… която нямаше да умре… докато той бе жив.

Гордън беше поразен. Затова ли бе лъгал толкова дълго, затова ли бе разказвал приказки?… Защото самият той имаше нужда от тях? Защото не можеше без тях? Отговорът дойде самичък.

„Без тези мечти щях отдавна да съм мъртъв.“

Колкото и да беше странно, досега никога не бе разбирал това толкова ясно. Мечтата сияеше в тъмното — дори да не съществуваше никъде другаде във вселената, — подобна на бисер, на ярка перла в мрачното море.

Сякаш стоеше пред нея, обгърнат в пълна тъмнина. Сякаш я взе в ръка, поразен от светлината й. Перлата растеше. И вътре в нея се виждаха същества, които бяха нещо повече от хора.

Бъдещето приемаше форми около него, обгръщаше го, проникваше в сърцето му.

Когато отново отвори очи, Гордън откри, че лежи върху гредата, без да е в състояние да си спомни как се е добрал дотам. Седна и премигна, още невярващ на очите си. Имаше чувството, че от него във всички посоки се излъчва светлина, която минаваше през стените на полуразрушената постройка, като че ли тя беше илюзия.

След това всичко отмина по същия начин, както беше дошло. Енергията изчезна в мистериозния кладенец, от който я бе измъкнал, отстъпвайки място на реалността, изпълнена с изтощение и болка.

Треперейки, Гордън се зае с възлите. Краката му бяха в кръв. Когато най-после отхлаби въжето, под кожата му сякаш плъпнаха милион яростни насекоми.

Духовете най-после си бяха отишли. Агитката бе повлечена от онази странна светлина, каквото и да представляваше тя. Гордън се чудеше дали изобщо ще се появят някога отново.

Вече се беше освободил, когато се чуха изстрели — за първи път, откакто Маклайн го бе оставил сам. Вероятно Фил Бокуто все още не е мъртъв, помисли си с надежда Гордън. Пожела му късмет.

Продължаваше да лежи върху гредата, когато към вратата на склада се понесоха стъпки. Вратата бавно се отвори и на прага застана Чарлз Безоар, втренчен в празната стая и в празното, люлеещо се въже. В очите му се четеше паника. Полковникът измъкна автоматичния си пистолет и пристъпи напред.

Гордън би предпочел да изчака, докато Безоар застане точно под него, но полковникът не беше идиот. Стреснат от внезапното подозрение, той започна да вдига очи…

Гордън скочи. Пистолетът се извъртя към него и стреля в същия момент, когато се сблъскаха.

В хормоналния устрем на битката Гордън нямаше представа къде бе ударил куршумът, чия кост изхрущя толкова силно… Двамата се търкаляха по пода, вкопчени в оръжието.

— … те убия! — изръмжа холнистът, насочил пистолета към лицето на Гордън. Гордън се метна встрани и в същия момент пламъците от барута ужилиха врата му.

— Не мърдай! — Безоар сякаш чакаше подчинение. — Само да…

Както притискаше врага си с всички сили, Гордън внезапно пусна ръката с пистолета и се отдръпна. Докато дулото се насочваше към него, той смаза с десния си юмрук долната челюст на Безоар. Плешивият холнист удари главата си в пода и тялото му изпадна в конвулсии. Пистолетът гръмна два пъти в стената.

После Безоар утихна.

Този път най-жестоката болка бе в ръката. Гордън бавно се изправи, като полусъзнателно отчете, че май беше счупил ребро.

— Никога не говори, докато се биеш — каза той на изпадналия в безсъзнание човек. — Това е лош навик.

Марси и Хедър се измъкнаха от склада и измъкнаха ножовете на Безоар. Гордън едва не ги възпря, когато видя какви са им намеренията. Искаше да им каже да спрат и да го вържат, но не го направи. Остави ги да извършат нужното и влезе в склада.

Когато очите му привикнаха с тъмнината, той видя стройна фигура, лежаща върху мръсно одеяло, постлано на пода до отсрещния ъгъл. Фигурата вдигна ръка към него и се дочу тънък глас:

— Гордън… знаех, че ще дойдеш за мен… Не е ли странно?… Сякаш… сякаш е приказка, но… но просто го знаех по някакъв начин.

Той падна на колене до умиращата жена. Бяха правени груби опити да се изчистят и превържат раните, но сплъстената коса и подгизналите от кръв дрехи скриваха повече поражения, отколкото би посмял да види.

— О, Дина! — Той извърна глава и затвори очи. Ръката й хвана неговата.

— Лошо ги ударихме, скъпи — едва произнесе тя. — Аз и другите разузнавачки… — Пристъпът на кашлица я накара да млъкне. От устата й бликна кръв и изцапа устните й.

— Не говори — каза й Гордън. — Ще се опитаме да те измъкнем оттук.

Дина се вкопчи в ризата му.

— Някак… бяха разбрали за нашия план… очакваха ни на повече от половината места, когато ги ударихме… може би някое от момичетата се е влюбило в изнасилвача си, подобно на Х-Хипермнестра11… Двете с Трейси се чудехме дали това е възможно, защото леля Сюзън разказваше, че такива неща са се случвали…

Гордън нямаше никаква представа за какво говори Дина. Тя бълнуваше. Мъчеше се да измисли нещо, какъвто и да е начин да измъкне безнадеждно ранената жена на километри през вражеските линии, преди да са се върнали Маклайн и другите холнисти.

Знаеше, че е просто невъзможно.

— Май я оплескахме, Гордън… но се опитахме! Опитахме се… — Дина поклати глава и заплака. Гордън я прегърна.

— Зная, скъпа. Зная.

Очите му също се напълниха със сълзи. През мръсотията той усети мириса й. И разбра — твърде късно — какво означаваше тя за него. Притисна я към себе си по-силно — Всичко ще се оправи. Обичам те. Аз съм тук и ще се погрижа за теб.

Дина въздъхна и стисна здраво ръката му.

— Ти си тук. Ти си… Ти… — внезапно тялото й затрепера. — О, Гордън! Виждам… А ти?

Очите им се срещнаха. Видя в нейните онази светлина.

После всичко свърши.

— Да, видях — нежно й каза той, все още прегръщайки мъртвото й тяло. — Може би не толкова ясно като теб. Но също видях.

18.

В ъгъла на другата стая Хедър и Марси бяха заети с нещо, което Гордън не искаше да вижда.

Щеше да скърби по-късно. Точно в момента трябваше да свърши други неща. Например, да измъкне жените оттук. Изгледите за успех бяха съвсем нищожни, но ако стигнеха до Калахан, щяха да бъдат в безопасност.

Това беше достатъчно трудна задача, но имаше и други. Трябваше по някакъв начин да се добере до Кървалис и да се опита да извърши онова, което се очакваше от герой като него, според нелепите представи на Дина — да умре, защитавайки Циклоп, например, или да поведе последната атака на „пощальоните“ срещу неуязвимия враг.

Чудеше се дали обувките на Безоар щяха да му станат. Глезените му бяха толкова лошо подути, че бе немислимо да се опитва да ходи бос.

— Стига сте си губили времето — рязко се обърна към жените той. — Трябва да се махаме оттук.

Но щом се наведе за пистолета на Безоар, в стаята се разнесе нисък дрезгав глас:

— Много добър съвет, млади ми приятелю. Знаеш ли, бих искал да те наричам приятел. Разбира се, това не означава, че няма да те изкормя, ако само докоснеш онова оръжие.

Гордън остави пистолета да лежи на земята и тежко се изправи. Генерал Маклайн стоеше на прага. В едната си ръка държеше кирка.

— Ритни го настрани — спокойно каза той.

Гордън се подчини. Автоматичният пистолет се озова в прашния ъгъл.

— Така е по-добре. — Маклайн измъкна ножа си от калъфа. После стрелна жените с поглед. — Изчезвайте. Бягайте. Опитайте се да оживеете, ако искате и можете.

С широко отворени от ужас очи, Марси и Хедър се промъкнаха покрай Маклайн и побягнаха в нощта. Гордън не се съмняваше, че щяха да тичат под дъжда, докато не паднеха от изтощение.

— Предполагам, че това не се отнася за мен — уморено произнесе той.

Маклайн се усмихна и поклати глава.

— Искам да дойдеш с мен. Имам нужда от помощта ти.

Окачената на стената лампа и случайните лунни лъчи през дъждовните облаци осветяваха част от поляната от другата страна на пътя. Дъждът намокри Гордън за секунди, когато закуцука навън след Маклайн. Все още кървящите му глезени оставяха розови петна на местата, където стъпваше.

— Твоят черен приятел е по-добър, отколкото предполагах — призна Маклайн, като дръпна Гордън в осветеното място. — Или е имал помощник, което не е много вероятно. Моите момчета щяха да открият и други следи, ако не беше сам. Както и да е, Шон и Бил си получиха заслуженото за непредпазливостта си.

Гордън отначало не можа да го разбере.

— Да не би…

— Още е рано да ликуваш — грубо го прекъсна Маклайн. — Войниците ми са на по-малко от километър оттук, а аз съм въоръжен. Не ми се вярва да започнеш да крещиш за помощ, а?

Той отново се усмихна.

— Сега ще ти покажа защо е цялата тази война. И ти, и твоят разузнавач сте силни мъже и би трябвало да сте холнисти. Ти не си, заради отровната пропаганда на слабите, с която си израснал. Сега ще използвам възможността да ти покажа колко слаб те е направила тя.

Маклайн стисна ръката на Гордън като в менгеме и извика в нощта:

— Черни войнико! Говори генерал Волси Маклайн. При мен е твоят командир… инспекторът на щатските пощи! — В последните думи се долавяше открита подигравка. — Искаш ли да го освободиш? Хората ми ще пристигнат тук на зазоряване, така че имаш съвсем малко време. Давай! Ще се бием за него! Ти избирай оръжията!

— Филип, недей! Той е ауг…

Викът на Гордън премина в стон, когато Маклайн изви ръката му, като за малко не я откъсна от рамото. Силата му го принуди да рухне на колене. Болката премина по тялото му на горещи вълни.

— Тц-тц. Хайде сега. Ако твоят човек не е знаел за Шон, значи го е убил благодарение на късмета си. Така че сега със сигурност не заслужава специално предупреждение, нали?

Нужно беше огромно усилие на волята, но Гордън вдигна глава, като пое въздух през стиснатите си зъби. Тялото на аугмента трепереше в очакване, подобно на дебнеща котка. Двамата стояха непосредствено до осветения кръг. Минутите отминаваха.

— Последна възможност, черни човече! — Ножът на Маклайн опря в гърлото на Гордън. Захват, силен като прегръдката на анаконда, изви лявата му ръка зад гърба и нагоре. — Ако не се покажеш до трийсет секунди, твоят инспектор ще умре!

Тази половин минута се стори на Гордън цяла вечност. Колкото и да беше странно, внезапно се почувства смирен и безразличен към всичко.

Най-после Маклайн поклати глава. Изглеждаше разочарован.

— Много лошо, Кранц. — Ножът се премести под лявото му ухо. — Май е по-умен, отколкото…

Гордън се задъха. Не беше чул нищо, но внезапно видя втори чифт мокасини на ръба на осветения кръг, на не повече от пет метра разстояние.

— Страхувам се, че хората ти убиха онзи храбър войник, когото викаше — мекият глас на новодошлия не спря, дори когато Маклайн рязко се извърна и Гордън се озова между двамата. — Филип Бокуто беше добър човек — продължи тайнственият глас. — Отзовавам се на предизвикателството ти, както би направил той.

Украсената с мъниста превръзка за глава проблесна на светлината на лампата, когато широкоплещестият мъж пристъпи вътре в кръга. Сивата му коса беше здраво стегната в опашка отзад. Лицето му изразяваше тъжно спокойствие.

От трепета на могъщата прегръдка Гордън почувства радостта на Маклайн.

— Я виж ти! Според описанията това може да е единствено Стопанинът на Шугърлоуф, най-после напуснал своите владения! Не можете да си представите какво удоволствие е това за мен, сър. Добре дошъл!

— Поътън — изпъшка Гордън, без да има ни най-малка представа как и защо човекът се бе озовал тук. — Разкарай се оттук, глупако! Нямаш никакъв шанс! Той е аугмент!

Фил Бокуто беше един от най-добрите бойци, които беше срещал някога. Щом той едва бе успял да види сметката на по-слабия от тези дяволи и бе платил за това с живота си, какъв шанс имаше този стар човек?

Поътън се намръщи.

— Нима? Имаш предвид експериментите в началото на деветдесетте? Мислех си, че всички те са били нормализирани или убити след избухването на славяно-тюркската война. Невероятно. Това обяснява много неща.

— Значи си чувал за нас — ухили се Маклайн.

Поътън мрачно кимна.

— Чух преди войната. Знам също, че експериментът е бил прекъснат. Най-вече, защото за него са били използвани най-лошите представители на човечеството.

— Така казаха слабите — съгласи се Маклайн. — Защото направиха грешка да приемат доброволци сред силните.

Поътън поклати глава. Външно изглеждаше, като че ли бе въвлечен в миролюбив теоретичен спор. Единствено тежкото му дишане издаваше истинските му чувства.

— Те приеха воини — наблегна на думата той, — от онзи тип, чиято лудост е безценна при нужда и страшен проблем през останалото време. Урокът беше много горчив. Аугментите, които се завърнаха по домовете си и все още обичаха войната, се бяха превърнали в бедствие.

— Бедствие е точната дума — разсмя се Маклайн. — Нека ти представя Бедствието, Поътън.

Той захвърли Гордън настрана като парцал и извади ножа си.

Паднал отново, Гордън можеше единствено да лежи в калта и да стене. Цялата му лява страна гореше, сякаш се бе притиснал до разпалени въглени. Съзнанието му се метна навън и не го напусна единствено благодарение на усилието на волята. Когато най-после погледна през тунела от болка, видя двамата мъже да обикалят един срещу друг в малкия оазис от светлина.

Естествено, Маклайн просто си играеше със своя противник. Поътън имаше впечатляваща физика за възрастта си, но чудовищните неща, които играеха под кожата на Маклайн, правеха мускулите на нормален човек да изглеждат смешни. Гордън си спомни ръжена, счупен като на шега.

Джордж Поътън дишаше тежко. Лицето му беше почервеняло. Въпреки безнадеждната ситуация, Гордън бе поразен от крещящия страх, изписан на лицето на Стопанина.

Всички легенди се основават на лъжи, внезапно разбра той. Ние винаги преувеличаваме и дори за момент сами започваме да вярваме на разказите си.

Единствено гласът на Поътън беше останал спокоен. Всъщност по-скоро отсъстващ.

— Има нещо, което трябва да знаете, генерале — заговори той.

— Не сега — изръмжа Маклайн. — Ще обсъждаме животновъдството и правенето на бира по-късно, Стопанино. Първо смятам да ти предам някои по-практични уроци.

Маклайн се хвърли напред с бързината на котка. Поътън се метна встрани в последния момент. Но Гордън чу как въздухът изсвистя, когато по-високият мъж се завъртя и нанесе удар с крак, който се размина на сантиметри с Маклайн.

Надеждата се завърна у Гордън. Може пък Поътън да е нормален човек, който дори на средна възраст е почти толкова бърз, колкото и аугментът. Ако беше така, той можеше да се държи на разстояние от ужасната прегръдка на врага си…

Аугментът отново се изсмя и хвана опонента си за ризата. Този път Поътън се измъкна на косъм, освобождавайки се от дрехата си, и избягна серията бързи удари, всеки от които можеше да убие теле. За малко да нанесе ужасен удар по бъбреците на Маклайн, когато той се втурна покрай него. Но холнистът успя да се извърти и хвана летящата ръка за китката.

Поътън рисковано пристъпи навътре и успя да се освободи.

Но Маклайн сякаш очакваше тази маневра. Генералът се претърколи покрай противника си и когато Поътън се извъртя след него, го сграбчи бързо за ръката. Маклайн се ухили. Поътън се опита да се измъкне отново, но този път безуспешно. Човекът се задъха. Въпреки ледения дъжд, изглеждаше прегрял.

„Това е“, помисли си Гордън, разочарован. Въпреки миналите разногласия между него и Поътън, Гордън се чудеше как да му помогне. Огледа се за нещо, което да хвърли срещу чудовищния аугмент и да отвлече вниманието му достатъчно дълго, за да може другият да се измъкне.

Но наоколо имаше само кал и няколко вейки. Самият Гордън нямаше сили дори да изпълзи от мястото, където беше захвърлен. Оставаше му само да лежи и да гледа края, очаквайки своя ред.

— Е — каза Маклайн, — сега казвай каквото искаше да казваш. Но гледай да е забавно. Ще живееш, докато се смея.

Поътън се намръщи и се дръпна рязко назад, опитвайки силата на хватката на Маклайн. Беше изминала цяла минута, а той още не бе спрял да диша тежко. Гледаше отчуждено, сякаш се бе примирил с поражението си. Гласът му беше странно ритмичен, когато най-накрая заговори:

— Не исках това. Казах им, че не мога… прекалено съм стар… късметът ми вече не е същия… — Той дълбоко вдиша и издиша. — Умолявах ги да не ме карат. И сега, за да приключа… — Сивите му очи проблеснаха. — Но то никога не свършва… освен със смъртта.

„Той е пречупен. Съсипан — помисли си Гордън. Не искаше да бъде свидетел на това унижение. — А аз оставих Дина, за да търся този велик герой…“

— В това няма нищо забавно, Стопанино — студено заяви Маклайн. — Не ме отегчавай, ако са ти мили последните ти мигове.

Но Поътън сякаш си мислеше за нещо друго, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Исках… исках само да ти кажа, че нещата малко се промениха… след като ти напусна програмата.

— За какво говориш, по дяволите? — намръщи се Маклайн.

По тялото на Поътън премина тръпка. Маклайн се усмихна.

— Искам да кажа… че те изобщо нямаха намерение да се отказват от такова перспективно нещо като аугментацията… само защото в началото имаше брак.

— Бяха прекалено изплашени, за да продължат — изръмжа Маклайн. — Прекалено уплашени от нас.

Поътън дишаше дълбоко и безшумно. Клепачите му трепереха.

Гордън се загледа втрещено. С човека нещо ставаше. Потта проблясваше на мазни капчици по раменете и гърдите му, преди да бъде отмита от силния дъжд. Мускулите му се гърчеха като в родилни мъки.

Гордън недоумяваше. Да не би Поътън да се разпадаше пред очите му?

Гласът му звучеше отдалечен, почти смутен:

— … Новите импланти не бяха толкова големи и мощни… изискваха допълнително обучение в определени области…

Главата на Маклайн се отметна назад и той се засмя.

— Неохипита аугменти? Ох! Добре, Поътън. Добър блъф. Бива си те!

Но Поътън сякаш не го чуваше. Беше се концентрирал, устните му се движеха, като че ли цитираше нещо отдавна научено.

Гордън се взираше, бършеше дъжда от очите си и се взираше отново. Сякаш тънки линии тръгваха от ръцете и раменете на Поътън и се преплитаха на врата и гръдния му кош. Треперенето се беше превърнало в спокоен ритъм, който сега не изглеждаше толкова хаотичен, колкото… целенасочен.

— Процесът изисква много въздух — меко сподели Поътън. Все още дишайки дълбоко, той започна да се изправя.

Маклайн спря да се смее. Гледаше го невярващо.

— Ние сме затворници в едни и същи клетки… — все така спокойно продължи Поътън, — въпреки че на теб май ти харесва в твоята… И двамата сме продукт на последната арогантност на онова арогантно време…

— Ти не си…

— Хайде стига, генерале — тъжно се усмихна Поътън. — Не гледай толкова изненадано… Наистина ли вярваше, че вашето поколение е единственото?

Маклайн сигурно бе стигнал едновременно с Гордън до едно и също заключение — Джордж Поътън говори, само за да спечели време.

— Маклайн! — изкрещя Гордън. Но холнистът не отклони вниманието си. Дългият му, подобен на мачете нож проблесна в светлината на лампата, преди да се спусне към неподвижната дясна ръка на Поътън.

Все още наведен и неподготвен, Поътън реагира моментално. Острието остави само драскотина, докато той хвана китката на Маклайн с другата си ръка.

Холнистът изкрещя и с всички сили започна да натиска окървавеното острие все по-близо и по-близо.

Поътън внезапно отстъпи назад, падна по гръб и преметна Маклайн над себе си. Генералът се приземи на крака и моментално се обърна. Двамата отново започнаха да обикалят с бясна скорост един срещу друг и внезапно изчезнаха от осветения кръг. Чу се трясък. После още един. Сякаш стадо побеснели слонове тъпчеха храстите.

Треперейки от болка, Гордън изпълзя настрани от светлината на достатъчно разстояние, за да могат очите му да привикнат с тъмното, и се облегна на поваленото стебло на един кедър. Взираше се в посоката, където бяха изчезнали двамата противници, но можа да проследи битката единствено по звуците и птиците, които отлитаха подплашени от пътя на разрушението.

Когато се появиха отново на някаква поляна, дрехите и на двамата се бяха превърнали в дрипи. По телата им се стичаха струйки кръв. Ножът беше изчезнал. Но дори невъоръжени, двамата воини представляваха страховита гледка.

В двубоя им нямаше нито ритуал, нито елегантност. По-ниската и по-силна фигура с животинска свирепост се мъчеше да скъси разстоянието и да хване врага си. По-високият мъж се мъчеше да запази дистанцията и сякаш разсичаше въздуха с ударите си.

„Стига си преувеличавал, Гордън. Те са просто хора, при това възрастни хора.“

Но въпреки всичко, част от Гордън ги възприемаше подобно на онези древни хора, които са вярвали в гиганти — човекоподобните богове, от чиито битки океаните кипваха и се издигаха планини. Когато биещите се отново изчезнаха от погледа му, мозъкът на Гордън реагира по начин, който беше съвсем неочакван. Напълно отчужден от ставащото около него, той се замисли как аугментацията, подобно на толкова много други открития, бе намерила приложение най-напред при военните. Но така ставаше винаги, преди да се намерят други полезни области… с химията, въздухоплаването, космическите полети… Едва по-късно идваше истинското приложение.

Какво ли щеше да се случи, ако Безнадеждната война не бе избухнала… ако тази технология се бе смесила с идеалите на Новия Ренесанс и бе станала достояние на всички?

На какво щяха да бъдат способни тогава хората? Щеше ли да има невъзможни неща?

Гордън се облегна с ръка на стеблото и се опита да раздвижи краката си. Отначало се залюля нестабилно, като правеше крачка след крачка в посока на звуците от битката. Не искаше да бяга, а просто да свидетелства как последното велико чудо на науката на двайсети век унищожава само себе си под проливния дъжд в една мрачна гора.

Фенерът хвърляше плътни сенки върху отъпканите храсти, но скоро Гордън беше извън обсега му. Вървеше в посока на шума, когато внезапно всичко замлъкна. Вече нямаше викове и тежки удари, чуваха се само трясъкът на гръмотевиците и ревът на реката.

Очите му свикнаха с тъмното. Най-после Гордън видя на фона на облаците двете неподвижни фигури, застанали на върха на една издатина срещу реката. Едната беше ниска и набита, приличаше на легендарния Минотавър. Другата повече напомняше на мъж, но дългата й коса се вееше на вятъра подобно на разкъсано знаме. Напълно голи, двамата аугменти бяха застанали един срещу друг, люлеещи се под ревящата буря.

След това, като по сигнал, двамата се хвърлиха в последна схватка.

Изтрещя гръмотевица. Ослепително копие светлина улучи хълма от отсрещната страна на реката.

На фона на разлюляната електрическа стълба Гордън видя как изправената фигура се напряга и мята другата във въздуха. Черният силует се издигаше цяла секунда, докато светлината угасна и всичко се потопи отново в тъмнина.

Гордън знаеше, че тялото ще падне — към каньона и бушуващия поток далече долу. Но във въображението си видя как то продължава да се издига, изхвърлено от Земята.

Заваля още по-силно. Гордън се придвижи обратно към дънера и тежко седна върху поваленото дърво. Чакаше там, неспособен дори да помръдне.

Най-после отляво се чу пукане на клонки. От тъмнината се появи гола фигура и се насочи тежко към него.

— Дина казваше, че има само два вида мъже, които заслужават внимание — заговори Гордън. — Идеята винаги ми се е струвала безумна. Но никога не съм знаел, че и правителството е мислело по същия начин преди края.

Мъжът се отпусна до него. Хиляди нишки пулсираха и се извиваха под кожата му. Кръв течеше от стотиците драскотини, покрили цялото му тяло. Дишаше тежко, загледан в нищото.

— Те са преосмисляли политиката си, нали? — попита Гордън. — Чак накрая са открили отново мъдростта.

Знаеше, че Джордж Поътън го чува и разбира. Но отговор нямаше.

Гордън се ядоса. Трябваше му отговор. Трябваше да знае дали непосредствено преди Бедствието Съединените щати са били управлявани от достойни хора.

— Отговори ми, Джордж! Ти каза, че са се отказали от войниците. Кой ги е заместил след това? Дали са избирали от противоположния тип? Като противодействие на силата? Хора, които биха се сражавали, но неохотно?

Видение: обърканият Джони Стивънс, вечно жаден за знания, с всички сили се мъчи да разбули загадката на великия лидер, който отхвърля златната корона в името на земята си. Вече беше прекалено късно.

— Е? Да не би да са успели да възродят стария идеал? Дали целенасочено са търсели воини, които са се проявявали на първо място като граждани? — Той сграбчи треперещите рамене на Поътън. — По дяволите! Защо не ми каза, когато изминах целия този път от Кървалис до теб! Да не би да си беше помислил, че аз няма да те разбера?

Стопанинът на Камас изглеждаше потиснат. Срещна за кратко погледа на Гордън и отмести очи, треперейки.

— О, много добре си знаел, че ще разбера, Поътън. Знаех какво имаше предвид, когато каза, че Великите неща не ти носят нищо — юмруците на Гордън се свиха. — Великите неща ще ти отнемат всичко най-скъпо и ще продължават да изискват от теб. Ти го знаеш, аз също го знам… онзи беден Цинцинат също го е знаел, когато им е казал да си задържат глупавата корона!

Но грешиш, ако си мислел, че това някога ще свърши, Поътън — Гордън се изправи на крака. Крещеше от гняв. — Да не би да си мислиш, че твоята отговорност някога ще свърши?

Поътън най-накрая проговори, толкова тихо, че Гордън трябваше да се наведе към него.

— Надявах се… бях така сигурен, че…

— Че ще можеш да кажеш не на всички големи лъжи! — Гордън се изсмя саркастично. — Бил си сигурен, че ще можеш да кажеш не на достойнството, на честта, на страната? Какво тогава те накара да промениш решението си?

Ти се присмя на Циклоп и на обещанията за технологии. Нито Господ, нито съжалението, нито дори „Възстановените съединени щати“ бяха в състояние да те трогнат! Кажи ми, Поътън, каква е била онази сила, която те е накарала да последваш Фил Бокуто?

Седнал, здраво стиснал ръцете си, най-силният човек на света — единствената останка от епохата на полубоговете — приличаше на малко момче, уморено и засрамено.

— Прав си — изстена той. — Това никога няма край. Аз свърших своето, дори хиляди пъти повече!… Исках само да остарея спокойно. Толкова ли е много? — Очите му бяха празни. — Но то никога не свършва.

Поътън вдигна очи и за първи път се загледа дълго в очите на Гордън.

— Направиха го жените — тихо каза той. — След твоето посещение и онези проклети писма те не спряха да говорят, да питат.

После пристигнаха вестите за онази лудост на север. Опитах се… опитах се да им обясня, че твоите амазонки са побъркани, но те…

Гласът му стана още по-тих. Поклати глава.

— Бокуто напъваше да дойде тук съвсем сам… и когато тръгна, те продължиха да ме гледат… и продължаваха, и продължаваха…

Поътън заплака и закри лице с дланите си.

— Мили Боже, прости ми. Жените ме накараха да го направя.

Гордън го гледаше поразен. По изсеченото лице на последния аугмент се стичаха сълзи. Джордж Поътън хлипаше и подсмърчаше като малко дете.

Гордън седна до него. Устните му също трепереха.

Блесна мълния. Реката ревеше наблизо. Двамата плачеха под дъжда — скърбяха, както само мъжете могат да скърбят за себе си.