Пощальонът

1. Къртин

Черният бултериер ръмжеше и по муцуната му избиваше пяна. Кучето теглеше веригата си в опит да стигне до възбудените, крещящи мъже, наведени над ниската дървена ограда на арената. Едноокият, покрит с белези от стари рани мелез от другата страна на кръга ръмжеше в отговор. Въжето му се опъваше като струна и заплашваше да отскубне халката от стената, на която беше завързано.

Ямата с кучетата вонеше. Сладникавият дим от домашно отглеждан тютюн, щедро примесен с марихуана, се издигаше на гъсти валма. Фермерите и жителите на града оглушително крещяха от редиците пейки около ужасната арена. Намиращите се най-близо до нея блъскаха по гредите и окуражаваха кучетата.

Водачите с кожени ръкавици дръпнаха своите кучета-гладиатори на достатъчно разстояние едно от друго, за да не могат да се захапят за гърлата, след това се обърнаха към почетната пейка.

Дебелият брадат сановник, облечен по-добре от повечето присъстващи, изпусна кълбо дим от домашно направената си пура и хвърли бърз поглед към слабия мъж, седнал от дясната му страна. Очите на другия не се виждаха от козирката на шапката му. Гостът седеше спокойно, без по никакъв начин да издава чувствата си.

Пълният мъж отново се обърна към водачите и кимна.

Сто души извикаха едновременно в мига, в който пуснаха кучетата. Ръмжащите животни се нахвърлиха едно срещу друго. Под одобрителните викове на тълпата се разхвърчаха козина и кръв.

Старейшините на почетната пейка крещяха също толкова яростно, колкото и селяните. Повечето бяха заложили на едно от животните. Но едрият мъж с пурата — председателят на комисията по обществена безопасност на град Къртин, щата Орегон — гневно пуфтеше с пурата и се мръщеше. Той отново хвърли поглед към седналия до него странник.

Слабият човек се различаваше от всички присъстващи. Брадата му бе добре поддържана, черната му коса подстригана и сресана. Пронизващите му сини очи сякаш строго наблюдаваха сцената и напомняха на председателя образите на старозаветните пророци, които беше виждал като дете в неделното училище много преди Безнадеждната война.

Имаше вид на пътешественик. И носеше униформа… униформа, каквато никой от гражданите на Къртин не се бе надявал отново да види.

Изобразяващата конник медна емблема на шапката на странника отразяваше светлината на газените фенери и някак изглеждаше много по-ярка, отколкото се полагаше на който и да е метал.

Председателят погледна съгражданите си и усети настъпилата в тях промяна. Хората крещяха по-ентусиазирано, отколкото правеха обикновено на Седмичните борби. Те също знаеха за посетителя, който пристигна пред вратите на града преди пет дни, изправен и горд като бог, настояващ за храна, подслон и място, където да постави обявите…

…и който след това започна да раздава пощата.

Председателят бе заложил на Уейли, кучето на стария Джим Шмит. Но вниманието му не беше привлечено от кървавата схватка долу. Не можеше да свали поглед от Пощальона.

Бяха организирали състезанието специално за него, тъй като на следващия ден напускаше Къртин и заминаваше за Котидж Гроув. „Не му харесва“, с тревога си помисли председателят. Мъжът, обърнал живота им из основи, очевидно се опитваше да бъде учтив. Но бе ясно, че не одобрява кучешкия бой.

Председателят се наведе към госта.

— Предполагам, че на Изток няма подобни зрелища, господин инспектор?

Студеният поглед на другия беше достатъчно красноречив. Председателят мислено се изруга за глупостта си. Разбира се, че нямаше борби с кучета — нито в Сейнт Пол, нито в Топика или Одеса, нито където и да е другаде в цивилизованите райони на Възстановените съединени щати. Но тук, в опустошения Орегон, толкова дълго стоял извън цивилизацията…

— Общините могат да организират празниците си както намерят за добре, господин председател — отговори мъжът. Властният му глас се извиси над виковете. — Обичаите се приспособяват към условията. Управата в Сейнт Пол знае това. Виждал съм и много по-лоши неща при пътуванията си.

„Уволнен“, можеше да прочете председателят в очите на инспектора. Посърна и отклони поглед.

Примигна и първата му мисъл бе, че в очите му е влязъл дим. Хвърли пурата си на земята и я смачка с обувката си, но смъденето не изчезна. Всичко се размаза пред погледа му, сякаш сънуваше… сякаш за първи път в живота си идваше тук.

„Господи! — помисли си председателят. — Наистина ли правим това? Та само преди седемнайсет години аз бях член на местното Дружество за защита на животните!

Какво е станало с нас?

Какво е станало с мен?“

Изкашля се с ръка пред устата и избърса очите си. След това се огледа и видя, че не е сам. Тук-там в тълпата поне десетина мъже бяха спрели да крещят и гледаха ръцете си. Някои открито плачеха, а сълзите се стичаха по измъчените им от дългата битка за живот лица.

Внезапно годините след войната им се видяха кратки като миг — недостатъчни, за да ги извинят.

Битката приключи под всеобщите викове. Кучкарите скочиха на арената да приберат победителя и да махнат трупа. Но половината публика хвърляше нервни погледи към своя водач и строгата униформена фигура до него.

Мъжът докосна шапката си.

— Благодаря ви, господин председател. Но мисля, че ще е по-добре да се оттегля. Утре ме чака дълъг път. Лека нощ на всички.

Той кимна към старейшините, изправи се и нахлузи коженото яке с изпълнената в червено, бяло и синьо емблема на рамото. Закрачи бавно към изхода, а жителите ставаха на крака и със сведени очи му правеха път.

Председателят на Къртин се поколеба, после също се изправи и го последва, сподирен от мърморещи гласове.

Второто събитие за вечерта така и не се състоя.

2. Котидж Гроув

Гордън Кранц вдигна молива си от пожълтялата хартия, предоставена му от гражданите на Котидж Гроув. Древното бюро се осветяваше от двойка газени лампи и чифт свещи, които хвърляха отблясъци върху поставените зад стъкло картини на стената на спалнята.

Местните бяха настояли да вземе най-добрата квартира в града. Стаята беше уютна, чиста и топла.

В сравнение с положението преди няколко месеца, в живота на Гордън бяха настъпили сериозни промени. В писмото почти не се споменаваше за проблемите, с които се бе сблъскал миналия октомври в Оукридж.

Жителите на това планинско градче го посрещнаха с отворени обятия, след като се обяви за представител на Възстановените съединени щати. Но тираничният „кмет“ едва не го уби, преди Гордън да успее да го убеди, че е заинтересован единствено от това да възстанови пощенската станция, след което ще продължи пътя си. Тоест, че не заплашва властта му.

Вероятно владетелят се беше уплашил от реакцията на хората си при отказ да му помогне. Накрая получи каквото искаше, като в добавка му дадоха и великолепен, макар и малко старичък кон. При напускането на Оукридж Гордън видя, че по лицето на кмета се изписва облекчение. Изглеждаше сигурен, че е успял да запази властта си, независимо от зашеметяващата новина, че Съединените щати все още съществуват някъде.

Жителите на Оукридж вървяха след Гордън в продължение на няколко километра, изскачаха иззад дърветата, срамежливо му подаваха писма, жадно разпитваха за възстановяването на Орегон и дали могат да помогнат с нещо. Открито се оплакваха от местния си тиран и когато остави и последната група след себе си, вече бе ясно, че вятърът на промяната е задухал.

Гордън реши, че дните на кмета са преброени.

Гордън много добре си представяше каква ще е реакцията на госпожа Томпсън след прочитането на последния абзац. Възрастната жена щеше да поклати глава и вероятно да се засмее на пълните глупости, с които изобилстваше всяко изречение.

Адел Томпсън знаеше по-добре от който и да е друг на територията на някогашния Орегон, че няма да се появят куриери от цивилизования Изток. Не съществуваше главно управление, пред което Гордън да представя докладите си. Сейнт Пол Сити беше столица единствено на все още слабо радиоактивния район на завоя на Мисисипи.

Никога не бе имало възстановен щат Уайоминг, нито пък Възстановени съединени щати, освен във въображението на един самоук артист, правещ всичко възможно да оцелее в този смъртоносен и подозрителен свят.

Госпожа Томпсън беше сред малкото хора, които Гордън бе срещал след войната, запазили логичния си ум и разсъдък. Лъжата, която беше създал — отначало случайно, а после от отчаяние, — не означаваше нищо за нея. Тя го бе харесала заради самия него и му беше помогнала, без да се налага да я омайва с митове.

Заради другите пишеше писмото по обичайния завъртян начин и го изпълваше с неща, които никога не са се случвали. Преди да стигне Пайн Вю то щеше да премине през ръцете на много хора по определения от него маршрут. Но госпожа Томпсън можеше да чете и между редовете.

И нямаше да му отговори. Гордън бе сигурен в това.

Надяваше се само, че тя ще успее да сдържи смеха си.

Дълбоко в чантата, наред с другите писма, които беше приел от срещналите го по пътя възбудени и изпълнени с благодарност хора, бе и писмото на Аби. Гордън щеше да се опита да го достави, независимо от съдбата на всички останали.

Последните редове може би бяха малко опасни, но Гордън трябваше да ги включи, дори само за да покаже на госпожа Томпсън, че не е напълно завладян от собствената си измама, с чиято помощ се надяваше да преодолее без инциденти почти напълно лишените от закон земи до…

Докъде? Дори след всички тези години Гордън още не знаеше какво търси.

Вероятно просто някой, който да поеме нещата в свои ръце, който да се опита да направи нещо. Поклати глава. Упоритата мечта все още не бе мъртва.

Сгъна писмото, постави го в стар плик, залепи го с восък от свещта и положи върху него печата, който беше намерил в пощата в Оукридж. Писмото вървеше в пакет с „доклада“, изработен преди това — купища измислици, адресирани до измислено правителство.

До пакета лежеше пощальонската фуражка. Светлината се отразяваше от образа на конника от Пони Експрес5, търпеливият придружител и наставник на Гордън от месеци насам.

Идеята за новия му план за оцеляване му хрумна по силата на случайното стечение на обстоятелствата. Но сега бяха започнали да му вярват, особено когато наистина носеше писма от вече посетени от него селища. След всички тези години хората все още жадуваха за изгубения златен век, за епохата на благоденствието и реда, която си бе отишла. Този стремеж стопяваше техния скептицизъм подобно на топъл извор, пробиващ дупка в заледен поток.

Гордън сподави загризалото го чувство за срам. През последните седемнайсет години не бяха останали невинни хора, а неговите лъжи като че ли носеха добро на градовете, през които минаваше. Продаваше надежда срещу храна и подслон.

Правеше това, което трябваше да се направи.

На вратата се почука.

— Влез! — извика той.

Новоназначеният за заместник-началник на пощата в Котидж Гроув Джони Стивънс надникна в стаята. Момчешкото му лице бе покрито с рядък рус мъх. Но дългите му крака издаваха добрия пешеходец, а славата му на точен стрелец се носеше надалеч.

Кой знае? Момъкът сигурно щеше да е и в състояние да пренася поща.

— Ъ-ъ, сър? — Джони очевидно не искаше да смути важната му работа. — Осем часът е. Кметът ви беше поканил на бира в кръчмата по случай последната ви вечер в града.

— Да, Джони. Благодаря ти — изправи се Гордън. Грабна шапката и якето си, след това посегна към пакета с така наречения доклад и писмото до госпожа Томпсън. — И така. Това са официалните пратки за първото ти пътуване към Кълп Крийк. Началник на пощата там е Рут Маршъл. Тя очаква куриер. Съгражданите й ще се отнесат добре с теб.

Джони пое пликовете така, сякаш бяха направени от криле на пеперуда.

— Ще ги пазя с цената на живота си, сър. — В очите на младежа засия гордост и твърда решимост да не подвежда Гордън.

— Никакви такива! — сопна се Гордън. Последното, което искаше, бе шестнайсетгодишният хлапак да пострада в защита на някаква химера. — Бъди благоразумен, както ти казах.

Джони преглътна и кимна, но Гордън не беше съвсем сигурен, че го е разбрал. Разбира се, на момчето му предстоеше вълнуващо приключение — да мине по горски пътеки, по които близо две десетилетия не бе стъпвал никой от селото му, и да се завърне като герой, с множество новини и истории. По хълмовете все още бяха останали отделни оцеленци. Но мястото беше отдалечено от река Роуг и по всичко изглеждаше, че Джони ще успее да стигне до Кълп Крийк и да се върне невредим.

Гордън почти успя да убеди сам себе си.

Той въздъхна и стисна младежа за рамото.

— Джони, отечеството ти няма нужда от теб мъртъв, а жив и готов да му служиш и в бъдеще. Ще го запомниш ли?

— Да, сър! — сериозно кимна момъкът. — Разбирам.

Гордън се обърна да загаси свещите.

Джони явно вече бе претърсил развалините на старата поща в Котидж Гроув, защото Гордън забеляза гордо поставената нашивка „Поща на САЩ“ върху грубата домашно тъкана дреха на момчето. Цветовете все още пазеха яркостта си.

— Вече събрах десет писма от хората от града и околните ферми — каза Джони. — Мисля, че повечето от тях не познават никого там на изток. Но въпреки това пишат — и за удоволствие, и с надеждата някой да им отговори.

Така че посещението на Гордън поне бе накарало хората да започнат по малко да упражняват умението си да пишат. Това беше цената на храната и подслона за няколко дни.

— Предупреди ли ги, че на изток от Пайн Вю пътят все още е опасен и абсолютно несигурен?

— Разбира се. Изобщо не ги е грижа.

— Добре тогава — усмихна се Гордън. — И без това пощите разнасят най-вече фантазии.

Момчето озадачено погледна към него. Но Гордън само нахлупи шапката на главата си и не му каза нищо повече.

Откакто напусна Минесота преди толкова години, рядко бе виждал такива богати и щастливи села като Котидж Гроув. Фермите произвеждаха с излишък. Опълчението бе добре обучено и за разлика от Оукридж, не се използваше срещу гражданите. Откакто надеждата да открие истинска цивилизация го напусна, Гордън постепенно стесняваше размаха на мечтите си и вече място като това му се струваше истински рай.

Имаше известна ирония във факта, че лъжата, която го бе превела невредим през подозрителните планински селца, сега не му позволяваше да остане тук. Поддържането на илюзията изискваше да продължава да се движи.

Всички му вярваха. И ако разбиеше илюзията, всички, дори добрите хора в града, щяха да го разкъсат.

Селото бе разположено в единия ъгъл на довоенния Котидж Гроув. Кръчмата беше хубава уютна постройка с две големи камини и бар, на който във високи и тънки глинени чаши се сервираше горчивата местна бира.

Кметът Питър фон Клийк седеше в крайното сепаре и водеше сериозен разговор с Ерик Стивънс, дядо на Джони и новоназначен началник на пощата в града. Мъжете изучаваха копие на написаните от Гордън „Федерални наредби“, когато двамата с Джони влязоха в кръчмата.

В Оукридж Гордън беше успял да отпечата няколко копия на стар ротатор, който някак си успя да накара да заработи. Положи много усилия, за да съчини тези писма. Трябваше да звучат убедително и в същото време да не осъждат пряко местните владетели и по този начин да не им дават повод да се страхуват от митичните Възстановени съединени щати… или от самия Гордън.

Засега тези листа бяха най-вдъхновяващата проповед.

Високият и мършав Питър фон Клийк се изправи, стисна ръката на Гордън и го поведе към мястото му. Барманът припряно донесе две чаши силна тъмна бира. Бе топла, разбира се, но невероятно вкусна. Кметът чакаше, като нервно пушеше лулата си, докато Гордън не остави с примляскване чашата си.

Фон Клийк кимна в отговор на изречената похвала. Лицето му обаче остана непроменено. Постави листа пред него.

— Тези наредби не са особено подробни, господин инспектор.

— Моля ви, наричайте ме Гордън. Не е време за такива формалности.

— А, Гордън. Можеш да ме наричаш Питър. — Кметът определено се чувстваше неудобно.

— Е, Питър — кимна Гордън. — Правителството на Възстановените съединени щати получи няколко горчиви урока. Един от тях е да не се опитва да налага навсякъде еднакви правила, а всеки град или община да са в състояние сами да си ги установят в зависимост от конкретните проблеми, които имат да решават — пусна една от предварително подготвените фрази той. — Например, проблемът с парите. Повечето общини са се отказали от довоенната валута малко след гладните бунтове. Използва се натуралната размяна и тя обикновено върши чудесна работа, освен в случаите, в които погасяването на дългове се превръща в дългово робство.

Всичко това беше истина. По време на пътуванията си навсякъде се бе сблъсквал с различни прояви на феодални взаимоотношения. Парите не означаваха нищо.

— Федералните власти в Сейнт Пол отмениха старата валута. Просто има прекалено много банкноти и монети за разпокъсаните селски икономики. Въпреки това се опитваме да окуражаваме вътрешната търговия. Един от начините е да се приемат старите двудоларови банкноти като пощенски разходи. Те никога не са били много разпространени и не е възможно да се подправят от съвременната техника. Сребърните монети отпреди 1965 година също влизат в обръщение.

— Вече събрахме над четирийсет долара! — вметна Джони. — Хората под дърво и камък търсят старите банкноти и монети. И започнаха да ги използват за изплащане на дълговете.

Гордън сви рамене. Вече се бе започнало. Понякога незначителните подробности, които добавяше към измислицата си, само за да й придаде по-достоверен вид, се изплъзваха от контрол и достигаха размери, за които изобщо не бе подозирал.

Фон Клийк кимна. После пристъпи към следващия въпрос.

— А тази част за „използване на служебно положение“ без „избори“ — почука с пръст върху хартията той. — Е, ние правим редовни общи събрания, а когато трябва да се предприеме нещо голямо, към тях се присъединяват и хората от околните селца. Но не мога твърдо да кажа, че аз или шефът на опълчението някога сме били избирани… да не говорим за тайни избори, както е написано тук. — Кметът поклати глава.

— Освен това ни се е налагало да взимаме някои доста драстични мерки, особено в началото. Надявам се това да остане между нас, господин инсп… Гордън. Просто правехме всичко по силите си. Например, имаме училище. Повечето от децата го посещават след жътвата. Освен това можем да направим урни и да провеждаме избори, както е написано тук…

Фон Клийк искаше да е уверен в бъдещето си; опитваше се да привлече вниманието му. Но Гордън вдигна чашата си, като се стараеше да избегне погледа му.

Изкашля се, за да прочисти гърло.

— Струва ми се… Струва ми се, че сте свършили идеална работа, Питър. Както и да е, миналото не е от такова значение в сравнение с бъдещето. И изобщо мисля, че не трябва да се тревожите, ако сте нарушили някои правителствени постановления.

По лицето на фон Клийк се изписа облекчение. Гордън бе сигурен, че през някоя от следващите няколко седмици тук ще бъдат проведени тайни избори и хората щяха напълно да заслужат онова, което имаха, ако изберяха за свой водач този груб, но забележителен човек.

— Само едно нещо ми е чудно.

Беше се обадил Ерик Стивънс. Пъргавият старец съвсем естествено бе станал кандидат номер едно за длъжността началник на пощата. От една страна той въртеше местния пазар и беше най-образования човек в града — преди войната бе завършил колеж.

Другата причина се криеше в това, че Стивънс беше най-подозрителен от всички, когато преди няколко дни Гордън пристигна в града и провъзгласи нова ера за Орегон като част от „Възстановените съединени щати“. Назначаването му целеше да го накара да повярва или поне да поддържа вярата на другите заради личната изгода, която можеше да извлече от нея.

А и би могъл да свърши нещо добро — поне докато митът продължаваше да съществува.

Старият Стивънс плъзна чашата си по масата и остави широк мокър овал.

— Не мога да разбера защо досега не е идвал никой от Сейнт Пол. Със сигурност ви се е наложило да прекосите сума ти разстояние из пущинаците, докато стигнете дотук, при това пеша, както самият вие казвате. Но ми е чудно защо просто не пратиха някой със самолет?

Настъпи мълчание. Гордън усещаше, че цялата кръчма слуша разговора.

— Ама че глупости! — Джони Стивънс поклати глава, сякаш се извиняваше за недомислиците на дядо си. — Не разбираш ли колко тежка е била войната? Всички самолети и сложните машини са били повредени от онова пулсово нещо, дето прекъсна всички радиовръзки още в началото на войната! А по-късно не е останал никой, който да знае как да ги оправи. А и не е имало резервни части!

Гордън примигна изненадан. Момчето си го биваше! Беше се родило след разпадането на индустриалната цивилизация и въпреки това схващаше същината на нещата.

Всеки знаеше за електромагнитните вълни от взривените в космоса гигантски водородни бомби, които в онзи ужасен първи ден извадиха от строя всички електронни устройства по целия свят. Но Джони бе разбрал колко взаимосвързана е машинната култура.

Все пак момчето сигурно беше наследило своята интелигентност от дядо си. Старият Стивънс изпитателно погледна Гордън.

— Вярно ли е това, инспекторе? Не са останали никакви техници и резервни части, така ли?

Гордън знаеше, че обяснението няма да издържи, ако не се впусне в подробности. Мислено благослови онези дълги часове, прекарани по разбитите пътища, откакто бе напуснал Оукридж — времето, през което бе доизмислил детайлите.

— Не, не съвсем. Електромагнитните вълни, взривовете и радиацията наистина разрушиха много неща. Болестите, вълненията и Тригодишната зима погубиха много образовани хора. Но всъщност не беше нужно кой знае колко време, за да се поправят част от машините. Някои самолети бяха поправени още в първите дни и са готови да отлетят. Възстановените съединени щати положиха много грижи за тях и те са в пълна изправност. Но не могат да излетят. Всички са приземени и това ще продължи с години.

— Защо, инспекторе? — Възрастният човек изглеждаше объркан.

— Поради същата причина, поради която нямаше да можете да чуете прогнозата за времето, даже да имахте работещо радио — отговори Гордън. Замълча за момент, за да подсили ефекта. — Заради лазерните сателити.

— Копелета! — удари по масата Питър фон Клийк. Погледите на всички в кръчмата се насочиха към него.

Ерик Стивънс въздъхна и хвърли на Гордън поглед, в който се четеше пълно доверие… или признание, че Гордън е по-добър лъжец дори от самия него.

— Какви… какви са тези ла…?

— Лазерни сателити. Ние спечелихме войната — обясни дядото на Джони. Той изсумтя при спомена за въображаемата победа, разгласявана навсякъде през седмиците преди началото на вълненията. — Но врагът трябва да е оставил в орбита деактивирани сателити. Програмирал ги е да изчакат няколко месеца или години, а после всяко нещо, което излъчи дори един сигнал по радиото или се опита да лети — прас! — Той разцепи въздуха с ръка. — Нищо чудно, че така и не успях да хвана каквото и да е с моята антена!

Гордън кимна. Историята бе толкова правдоподобна, че можеше да е и самата истина. Всъщност, надяваше се да е така. Това можеше да обясни мълчанието и пустото небе, без да е необходимо светът да е лишен напълно от цивилизация.

Как иначе можеха да се обяснят всички онези обгорени антени, на които беше попадал при пътуванията си?

— А какво прави правителството по въпроса? — нетърпеливо попита фон Клийк.

„Приказки“, помисли си Гордън. Лъжите му ставаха все по-големи и по-сложни и рано или късно щеше да се оплете в тях.

— Останали са неколцина учени. Надяваме се да открием в Калифорния средства за производство и изстрелване на орбитални ракети. — Той остави въпроса открит.

Хората изглеждаха разочаровани.

— Само да имаше начин да се свалят по-скоро проклетите сателити — въздъхна кметът. — Помислете си какво ще стане при цялата тази авиация! Представяте ли си колко неприятно изненадани ще останат следващия път холнистите, като видят освен фермери, няколко машини с надпис „Американски военновъздушни сили“!

Кметът доста сполучливо имитира картечница. Гордън се засмя заедно с другите. За момент всички се бяха превърнали във фантазиращи момчета.

Останалите мъже и жени се насъбраха наоколо, след като бе станало очевидно, че кметът и пощенският инспектор са приключили с деловата част. Някой извади хармоника. В ръцете на Джони Стивънс се появи китара. Скоро; всички пееха стари кънтри песни.

Настроението ставаше все по-добро. Надеждата беше силна като топлата тъмна бира, а вкусът й бе поне толкова добър.

Беше късна вечер, когато чу звука за първи път. На излизане от кръчмата — главата му бе леко замаяна — Гордън внезапно спря до стълбите.

Чу някакъв звук.

Тълпата пееше около камината… „Елате и чуйте моята история…“

Гордън наостри уши. Дали не му се беше сторило? Бирата го бе хванала и главата му леко бучеше.

Но онова странно усещане на ръба на възприятието, интуицията, го задържа и го накара да се обърне и да започне да се катери по стръмните стълби към втория етаж.

Тясната стълба едва се осветяваше от наполовина изгоряла свещ. Радостните пиянски песни постепенно заглъхнаха зад него, докато бавно се изкачваше и внимаваше стълбите да не скърцат под краката му.

Озова се в тъмен коридор. Звукът му беше познат отнякъде. Чувал го бе много, много отдавна. Но сега нямаше нищо. Известно време напрегнато се вслушваше в тишината. След малко се обърна да се прибира, като отдаде всичко на превъзбуденото си въображение.

Тогава го чу отново.

… Поредица слаби, неестествени звуци на самата граница на възприятието. Полузабравените спомени, които събуждаха, накараха Гордън да потрепери. Не беше чувал подобно нещо от… от детството си.

В другия край на коридора се забелязваха очертанията на някога остъклена врата. Нещо зад нея едва забележимо светеше. Гордън тихо се приближи. Докосна студената метална брава. По нея нямаше прах. Значи вътре вече имаше някой.

Странните звуци се повториха.

Липсваше му успокоителната тежест на револвера — беше предположил, че няма нужда да го носи със себе си в мирния Котидж Гроув — и това го караше да се чувства полугол. Натисна бравата и вратата се отвори.

Под покрити с прах платнища се виждаха щайги, пълни с всевъзможни неща — от автомобилни гуми до плоскости от мебели — всякакви вехтории, пазени от местните за всеки случай. Зад единия от редовете се намираше източникът на бледата светлина. Точно пред себе си чу възбуден шепот. А звукът…

Гордън се промъкна покрай щайгите, подобни на издигащи се в пещера сталагмити. Напрежението му растеше с приближаването към края на редицата. Светлината стана по-ярка. Тя бе студена.

Под крака му изскърца дъска.

Пет лица изненадано се вдигнаха нагоре, дълбоко релефни на странната светлина. В един инфарктен момент Гордън видя, че това са деца, с ужас втренчени в него — още повече, че със сигурност го бяха познали. Очите им бяха широко отворени, не смееха дори да помръднат.

Той не забеляза това. Вниманието му беше приковано от малкия, подобен на кутия предмет, който се намираше в средата на групичката. Гледаше и не вярваше на очите си.

В долната част на кутията имаше редица бутони, а в центъра й с перлен блясък светеше плосък екран.

Розови паяци се появяваха от летящи чинии и се понасяха надолу по екрана. След като стигнеха целта си, те издаваха странния звук, редиците им се подреждаха и всичко започваше отначало.

Устата на Гордън беше пресъхнала.

— Откъде… — пое дъх той.

Децата се изправиха. Едно от момчетата преглътна.

— Сър?

— Откъде, в името на всичко свято, взехте това? — посочи Гордън. — И най-важното — къде намерихте батериите?

Едно от децата се разплака.

— Моля ви, сър, не знаехме, че е забранено. Тими Смит ни каза, че е просто детска игра от едно време! Намираме ги навсякъде, само дето не работят…

— Кой е Тими Смит? — настоя Гордън.

— Едно момче. Баща му идва всяка година от Кресуел да върти търговия. Тими размени своята игра срещу двайсет от нашите, но те нали не работеха…

Гордън се помъчи да си спомни картата, която бе изучавал същата вечер в стаята си. Кресуел се намираше недалеч на север, близо до маршрута, който възнамеряваше да следва по пътя си към Юджийн.

„Възможно ли е това?“ Надеждата беше твърде силна и внезапна, за да се превърне в удоволствие, нито дори да бъде разпозната.

— Каза ли ви Тими Смит откъде е взел играта?

Опита се да говори с децата, но някои от тях направо си бяха глътнали езика от страх.

Едно момиче изплака:

— Каза, че я е взел от циклоп!

След това децата избягаха ужасени. Гордън внезапно остана сам, изправен на едно място, загледан в малките нашественици на екрана.

Те маршируваха.

Играта победоносно изпиука. След това всичко започна отначало.

3. Юджийн

Понито видимо се задъхваше, докато тежко стъпваше в дъжда, водено от покрит с дъждобран човек. Единственият му товар бяха седлото и две пълни чанти, защитени от дъжда с найлон.

Сивата междущатска магистрала блестеше на дъжда. Локвите образуваха истински малки езера в бетона. През сухите години след войната магистралата беше засипана с прах и днес върху нея растеше трева. По-голямата част от пътя приличаше на дълга тревиста ивица, равна просека между гористите хълмове, които гледаха към мътната река.

Гордън повдигна мушамата си и се консултира с картата. Вдясно напред, където се съединяваха южният и източният край на Уиламит преди да завият на запад към Юджийн и Спрингфийлд, се бе образувало голямо блато. Според старата карта, под него трябваше да има модерен индустриален парк. Сега от блатото се издигаха само няколко стари покрива. Алеите, паркингите и моравите се бяха превърнали в царство на водните птици, които изобщо не се притесняваха от влагата.

В Кресуел му бяха казали, че малко по на север междущатската магистрала става непроходима. Трябваше да се отклони чак до Юджийн, да открие брод през реката и после да намери начин да се върне обратно на магистралата към Кобърг.

Жителите на Кресуел не бяха много сигурни в подробностите. След войната само двама пътешественици бяха изминавали този път.

„Всичко е наред. Юджийн е една от целите ми от месеци насам. Тъкмо ще видя какво е станало там.“

Наистина престоят му нямаше да е дълъг. Сега градът бе само кратка спирка за отдих по пътя му към още по-забулена мистерия, очакваща го по-нататък на север.

Магистралата все още не беше напълно разбита. Вярно, че бе обрасла с трева, но единствено падналите мостове, покрай които мина, носеха очевидни белези от целенасочено разрушение. Изглежда, че когато човек строеше добре, само той самият притежаваше силата, способна да разруши творението му. А магистралата бе построена много добре, помисли си Гордън. Може би бъдещите поколения американци, дебнещи се в гората да се изядат един друг, щяха да я смятат за дело на някакви богове.

Той поклати глава. „Дъждът ми навява такова настроение.“

Не след дълго наближи голям знак, наполовина заровен в калта. Разрови с крак боклуците и коленичи да разгледа ръждясващата табела — като следотърсач, навел се над изстинала следа.

— „Трийсето авеню“ — прочете на глас той.

Широк път се врязваше в хълмовете на запад, встрани от магистралата. Според картата Юджийн се намираше точно зад възвишенията пред него.

Стана и потупа животното.

— Хайде, Добин. Размахай опашка и дай знак за завиване надясно. — Понито стоически изпръхтя, когато Гордън леко го поведе за юздите надолу по рампата и се насочи към склона на запад.

От хълма изглеждаше, че мъглата смекчава неугледните черти на града. Дъждовете отдавна бяха отмили следите от пожарите. Много от сградите бяха покрити с растителност, израснала от пукнатините в настилката и скриваща раните им.

Хората от Кресуел го бяха предупредили какво да очаква. Въпреки това винаги му бе трудно да влезе в мъртъв град. Гордън се спусна по призрачните улици, покрити с изпочупено стъкло. Паважът блестеше под дъжда с блясъка на останка от друга ера.

В по-ниските части на града по улиците растеше елшак. Самите улици бяха покрити с дебел слой нанос, довлечен тук след разрушаването на язовирите Фол Крийк и Лукаут Пойнт. Катастрофата бе заличила шосе 58 западно от Оукридж и принуди Гордън да предприеме дълга обиколка на юг и запад през Къртин, Котидж Гроув и Кресуел, преди да успее отново да се насочи на север.

Разрушенията наистина бяха големи. „И въпреки всичко хората са се държали — помисли си той. — И почти са успели да се справят с положението.“

В Кресуел, между всички срещи и празненства — по повод избирането на нов началник на пощата и въодушевените планове за разширяване на мрежата на изток и запад — хората надълго и широко му бяха разказали за отчаяната борба на Юджийн. За това как градът се опитвал да издържи в продължение на четири дълги години и как епидемиите го изолирали от останалия свят. Странният съюз между университета и недодяланите фермери помогнал на града някак да преживее всички несгоди… докато накрая бандите главорези не взривили едновременно язовирите и по този начин прекъснали електричеството и снабдяването с чиста вода.

Тази история вече се беше превърнала в легенда, почти като легендата за падането на Троя. И въпреки това в гласа на разказвачите не се долавяше отчаяние. Сякаш гледаха на катастрофата като на временно отстъпление, което ще бъде преодоляно, още докато са живи.

Буйният оптимизъм се бе настанил в Кресуел още преди пристигането на Гордън. А историята му за „Възстановените съединени щати“ беше втората доза за последните три месеца.

През миналата зима дошъл друг посетител, този път от север — усмихнат мъж с черно-бяла роба, който раздал на децата необикновени играчки и след това си заминал, споменавайки магическата дума „циклоп“.

„Циклоп“, казал странникът.

Циклоп можел отново да оправи нещата. Циклоп щял да върне на света удобствата и прогреса, да спаси всички от несгодите и безнадеждността, възцарили се след Безнадеждната война.

Единственото нещо, което хората трябвало да направят, било да съберат старите машинарии и особено електрониката. Циклоп щял да приеме тяхното изпочупено и безполезно оборудване, а вероятно и малко допълнително храна за доброволните си помощници. В замяна щял да даде на жителите на Кресуел неща, които работят.

Играчките били само предвестник на онова, което щяло да се случи. Един ден щели да започнат да се случват истински чудеса.

Гордън не можа да чуе от хората нищо свързано. Бяха прекалено полудели от щастие, за да са логични. Половината от тях решиха, че неговите „Възстановени съединени щати“ стоят зад Циклоп, а другата половина — че е тъкмо обратното. Не можеха да повярват, че двете чудеса не са свързани помежду си — две легенди, срещнали се в пустошта.

Гордън не смееше да ги обезсърчава, нито да им задава прекалено много въпроси. Напусна колкото можеше по-бързо — натоварен с повече писма от всеки друг път, решен да проследи историята до първоизточника й.

Когато зави на север по университетската улица, наближаваше обед. Лекият дъжд не му пречеше. Имаше време да разгледа Юджийн и да се добере до Кобърг, където се предполагаше, че все още съществува живот. А някъде още по на север лежеше територията, от която последователите на Циклоп разпространяваха словото за предстоящото избавление.

Докато крачеше покрай разбитите сгради, той се питаше дали изобщо трябва да се опитва да прокара своята „пощенска“ измислица на север. Спомни си как малките паячета и летящите чинии блестяха в тъмнината и не можеше да не се надява.

А може би трябва да се откаже от лъжите и най-после да открие нещо истинско, в което да повярва. Може би някой някъде водеше борба срещу Тъмната епоха.

Видението беше твърде хубаво, за да се освободи от него, и твърде крехко, за да се опита да го задържи.

Разбитите фасади на мъртвия град най-после отстъпиха мястото си на „Осемнайсето авеню“ и кампуса на Орегонския университет. Голямото спортно игрище сега бе обрасло в трепетлики и елшак, достигащ на места повече от шест метра височина. Там, близо до стария гимнастически салон, Гордън забави крачка, после внезапно спря и задържа понито.

Животното изпръхтя и разрови с копито земята. Гордън се заслуша. Нямаше никакво съмнение.

Някъде, вероятно недалеч оттук, някой крещеше.

Викът се усили и после заглъхна. Беше женски, изпълнен с болка и смъртен страх. Той вдигна капака на кобура и извади револвера си. Откъде идваше звукът? От север? Или от изток?

Навлезе в гъсталака между университетските сгради, като трескаво търсеше място, на което да залегне. Откакто преди няколко месеца напусна Оукридж, всичко бе станало лесно, даже прекалено лесно. Явно беше усвоил лоши навици. Чудно как никой не го бе чул, докато се шляеше по пустите улици, сякаш бяха негова собственост.

Въведе понито в гимнастическия салон през разбитата врата и скри животното зад някаква преграда. Хвърли му малко овес, но остави седлото на гърба му.

„А сега какво? Ще чакаме ли? Или да проверим какво става?“

Гордън отви лъка и колчана и закачи тетивата. В дъжда лъкът щеше да е по-полезен и със сигурност по-тих от пушката и револвера.

Напъха едната от торбите с пощата във вентилационната шахта. Докато търсеше скривалище за другата, внезапно си даде сметка какво прави.

Иронично се усмихна на глупостта си, остави торбата на пода и излезе навън.

Звуците идваха от отсрещната тухлена сграда с оцелелите по чудо прозорци. Явно претърсващите града бяха решили, че мястото дори не си заслужава труда да го проверяват.

Сега можеше да чуе неясни гласове, приглушено цвилене на коне и скърцане.

Като се убеди, че никой не го наблюдава от покрива или прозорците, той се промъкна през обраслата поляна и се заизкачва по широките бетонни стълби. Дишаше с отворена уста, като се мъчеше да е колкото може по-тих.

Върху вратата имаше древен катинар и гравиран надпис:

Гласовете идваха отвътре… въпреки че бяха твърде неясни, за да разбере нещо. Една външна стълба водеше към горните етажи. Гордън отстъпи назад и видя открехната врата три етажа по-нагоре.

Знаеше, че за пореден път постъпва глупаво. Бе открил мястото и сега трябваше да се върне при понито си и колкото може по-бързо да изчезне оттук.

Гласовете отвътре станаха гневни. През процепа на вратата се чу звук от удар. Изпълненият с болка вик беше последван от груб мъжки смях.

Проклинайки характера си, който го караше да остане, вместо да избяга, както би постъпил всеки друг с поне малко мозък в главата, Гордън започна да се изкачва по бетонната стълба, като внимаваше да не издава нито звук.

Подът пред наполовина отворената врата беше покрит с всевъзможни боклуци, но иначе четвъртият етаж на студентския център изглеждаше непокътнат. Колкото и да бе странно, нямаше нито един счупен прозорец, въпреки че медните рамки бяха започнали да се покриват с патина. Под бледата светлина на атриума надолу се спускаше покрита с килим рампа, която свързваше етажите.

Докато внимателно се приближаваше към откритата централна част на сградата, Гордън изпитваше чувството, че се е върнал назад във времето. Търсачите бяха оставили непокътнати кабинетите на студентската организация с техните купища хартия. Таблата по стените все още бяха покрити с избелели обяви за спортни срещи, представления и политически дебати.

Само в отсрещния край имаше няколко яркочервени съобщения, свързани с катастрофата — последната криза, избухнала без никакво предупреждение и сложила край на всичко. Иначе цялата бъркотия изглеждаше някак уютна, радикална, ентусиазирана…

Младежка…

Той бързо стигна до спиралната рампа и започна да се спуска надолу към гласовете.

Балконът на втория етаж гледаше към централното фоайе. Гордън се сниши и пропълзя останалата част от разстоянието.

Два от прозорците откъм северната страна на сградата бяха разбити, за да направят място на две големи каруци. От шестте коня, завързани край западната стена зад редица флипери, се издигаше пара.

Сред изпочупените стъкла навън дъждът образуваше розови локви около няколко проснати тела на хора, убити неотдавна от автоматично оръжие. Само една от жертвите бе успяла да измъкне оръжието си при засадата. Пистолетът лежеше в локвата на сантиметри от неподвижната ръка.

Гласовете идваха отляво, където балконът правеше завой. Гордън предпазливо се промъкна напред и надзърна в другата част на Г-образното помещение.

В няколкото достигащи до тавана оцелели огледала можеше да види пода на стаята. До голямото огнище между огледалата бяха струпани купчина разбити мебели.

Той се притисна към прашния килим и подаде глава навън, само колкото да види четиримата въоръжени до зъби мъже, които спореха около огъня. Петият се бе излегнал върху диван, но автоматът му беше насочен към двамата пленници — момче на около деветгодишна възраст и млада жена.

Червените петна върху лицето й бяха с формата на човешка длан. Кестенявата й коса бе разпиляна. Тя притискаше към себе си момчето и гледаше със страх нападателите си. Нито един от двамата нямаше сили дори да заплаче.

Брадясалите мъже бяха облечени в камуфлажни гащеризони. На лявото ухо на всеки от тях висеше поне по една златна обеца.

„Оцеленци“. Гордън усети, че го залива вълна от отвращение.

Някога, преди Войната, в света съществуваше движение с няколко течения, вариращи от трезв стремеж за общо спасение до параноични антисоциални истерии. В известен смисъл самият Гордън можеше да се определи като „оцеленец“. Но думата беше придобила друго значение след опустошенията, които нанесоха последователите на най-лошото от теченията.

По всички места, които бе посетил, към тях се отнасяха по един и същ начин. Хората от всеки град или село обвиняваха мародерите за ужасните беди, довели до Колапса, повече, отколкото бомбите и бактериите на Врага, които бяха нанесли такива големи поражения по време на Едноседмичната война.

А най-лоши от всички бяха последователите на Нейтън Холн, „дано гние в ада“.

Но никой не предполагаше, че в долината на Уиламит са останали оцеленци! В Котидж Гроув Гордън научи, че последната голяма група е заминала преди години на юг от Роузбърг, в пущинаците на река Роуг!

Тогава какво правеха тези негодници тук? Придвижи се още малко напред и се заслуша.

— Не, командире, мисля, че не е редно да продължаваме това разузнаване. Тази птичка вече достатъчно ни изненада с тоя „Циклоп“, за който се изпусна преди да млъкне окончателно. Според мен трябва да се връщаме с лодките в Сайт Браво и да докладваме какво сме открили.

Говорещият беше дребен, плешив и жилав. Той грееше ръце на огъня с гръб към Гордън, преметнал оръжието на гръб с дулото надолу.

Едрият мъж, към когото се бе обърнал с „командир“, имаше белег от ухото до брадичката, отчасти скрит от растителността по лицето му. Той се ухили, показвайки няколко дупки между зъбите си.

— Да не искаш да кажеш, че вярваш на всички тия глупости? На дивотиите за някакъв си огромен компютър? Що за идиотщини! Наприказва ги всички тия, само за да ни спре!

— Така ли? А как тогава ще обясниш това?

Дребният мъж посочи към каруците. Гордън можеше да види края на по-близката в огледалото. Беше пълна с най-различни неща, несъмнено намерени тук в кампуса. Целият товар се състоеше не от друго, а от електроника.

Не земеделски сечива, дрехи или бижута. Електроника.

Гордън за първи път виждаше каруца да се пълни с подобни неща. Изводът накара пулса му да заблъска в ушите. Бе толкова възбуден, че когато дребният се обърна да вземе нещо от масата, едва успя да се отдръпне назад.

— А какво ще кажеш за това? — попита дребният оцеленец. Държеше в ръцете си игра, подобна на онази от Котидж Гроув.

Блеснаха светлинки и от малката кутийка се понесе висока писклива мелодия. Командирът продължително се зазяпа в нея. Накрая сви рамене.

— Това нищо не значи.

— Съгласен съм с Малкия Джим… — обади се един от другите.

— Той е Син пет — изръмжа едрият мъж. — Спазвай дисциплината!

— Добре де — кимна третият, стреснат от внезапното прекъсване. — Съгласен съм със Син пет. Май е по-добре да докладваме на полковник Безоар и на генерала. Може да се окаже важно за нахлуването. Ами ако тукашните селяни наистина имат някакви модерни технологии? Можем да се втурнем презглава срещу тях и да се натъкнем на тежки лазери или дявол знае какво… особено ако имат действащи самолети или кораби!

— Още една причина да продължим разузнаването — изръмжа водачът. — Трябва да разберем нещо повече за тоя Циклоп.

— Ама нали видя колко трудно я накарахме да каже дори онова, което научихме! А не можем да я оставим тук, докато продължаваме напред. Ако се върнем, ще я оставим в някоя от лодките и…

— Стига с тая проклета жена! Довечера ще й видим сметката. И на момчето също. Явно доста време си прекарал в планината, Син четири. Тия равнини са тъпкани с хубави птички. Не можем да рискуваме някоя от тях да се разписка, а и сто на сто не можем да я вземем със себе си нататък!

Спорът не изненада Гордън. Навсякъде, където успяваха да се установят, тези следвоенни ненормалници започваха, освен храна и роби, да отмъкват и жени. След първите няколко години клане, в повечето анклави на холнистите отношението мъже-жени беше далеч от нормалното. Днес жените бяха скъпа стока за тези мародери.

Нищо чудно, че някои от тези тук искаха да вземат жената със себе си. Гордън успя да види, че щеше да е доста красива, ако не бяха раните и смъртният страх в очите й.

Момчето в обятията й гледаше към мъжете със свиреп гняв.

Гордън предположи, че бандите от река Роуг сигурно са били обединени от някакъв обаятелен лидер. Очевидно планираха да нападнат до море, като заобиколят отбраната на Роузвил и долината на Камас, където фермерите някак успяваха да отблъскват постоянните им атаки.

Планът бе ужасен и като нищо можеше да сложи край на каквито и да е опити за цивилизация в долината на Уиламит.

Досега Гордън си казваше, че трябва да намери начин да стои настрана от всичко това. Но през последните седемнайсет години почти всички оцелели бяха застанали на едната или другата страна. Селата се принуждаваха да забравят враждите помежду си и да се обединяват, за да изкоренят подобни банди. Самият вид на камуфлажни дрехи и златни обеци навсякъде предизвикваше почти еднаква реакция — сякаш ставаше дума за лешояди. Гордън не можеше да напусне мястото, без поне да опита да удари мъжете по някакъв начин.

Дъждът утихна. Двама от тях излязоха навън и започнаха да събличат телата, да ги обезобразяват и да прибират ужасните си трофеи. Когато отново заваля, бандитите насочиха вниманието си към каруците. Опитваха се да открият нещо по-ценно. По псувните им можеше да се заключи, че усилията им са били напразни. Гордън чу крехките и незаменими електронни части да хрущят под ботушите им.

Виждаше се само онзи, който пазеше пленниците, но за щастие не гледаше към Гордън и огледалата. Чистеше си оръжието, без много, да се задълбочава в заниманието си.

Гордън се чувстваше длъжен да предприеме нещо. Като проклинаше собственото си безумие, той вдигна ръка. Жената примигна и Гордън за миг се уплаши, че ще заговори. Тя хвърли бърз поглед към пазача си, който все още се занимаваше с пушката.

Когато погледът й отново срещна очите на Гордън, младата жена леко кимна. Той й направи знак да мълчи и бързо се отдръпна назад от балкона.

Най-напред извади манерката си и дълго пи. Устата му съвсем бе пресъхнала. После откри стая, в която слоят прах не беше толкова дебел — в противен случай нямаше да се удържи да не кихне — и седна в очакване, като дъвчеше парче сушено месо от кресуелските си запаси.

Моментът настъпи малко преди да започне да се смрачава. Трима от разбойниците излязоха на обиколка. Онзи, когото наричаха Малкия Джим, остана да се грижи за еленския бут, нанизан на шиш над огнището. Мършавият холнист, който носеше три златни халки на ухото си, пазеше пленниците и зяпаше младата жена, докато бавно дялаше парче дърво. Гордън се чудеше колко ли време ще му трябва похотта му да вземе връх над страха от гнева на шефа. Вече достатъчно му бе опънал нервите.

Лъкът беше готов. Една стрела бе поставена в него, а две други лежаха върху килима. Кобурът беше разкопчан, ударникът на револвера — вдигнат. Оставаше само да изчака удобен момент.

Пазачът остави дървото и се изправи. Жената още по-силно притисна момчето към себе си и се извърна настрани, когато мъжът приближи до нея.

— На Син едно няма да му хареса — тихо го предупреди бандитът при огъня.

Пазачът застана пред жената. Тя не се опита да се изплъзне, но затрепери, когато я докосна. Очите на момчето гневно проблеснаха.

— Син едно и без това каза, че ще й видим сметката. Не виждам защо тоя път аз да не съм пръв. Може би дори ще я накарам да проговори за оня Циклоп. К’во ще кажеш, маце? — похотливо я погледна той. — Щом боят не ти развърза езика, знам какво ще ти разкаже играта.

— Ами детето? — попита Малкия Джим.

— К’во „детето“? — небрежно повдигна рамене другият. Внезапно в дясната му ръка се появи ловджийски нож. С лявата той хвана момчето за косата и рязко го дръпна от обятията на жената. Тя изкрещя.

Гордън действаше автоматично — време за мислене нямаше. Но дори в тази ситуация не направи очевидното, а подходящото. Вместо да стреля в мъжа с ножа, той вдигна лъка и прати стрелата право в гърба на Малкия Джим.

Дребният мъж подскочи и загледа с празен и учуден поглед дръжката на стрелата. После с тихо хриптене се свлече на пода.

Гордън бързо постави втора стрела и се обърна точно навреме, за да види как другият оцеленец измъква ножа си от рамото на жената. Тя сигурно се бе хвърлила между него и момчето, препречвайки острието с тялото си. Детето лежеше зашеметено на пода.

Тежко ранена, тя все пак се мъчеше да издере с нокти врага си, но за нещастие не даваше възможност на Гордън да се прицели добре. Изненаданият бандит отначало отстъпи с псувни, като се опитваше да я хване за китките. Най-накрая успя да я събори на земята. Изпаднал в див гняв от болезнените рани и без да забелязва отсъствието на другаря си, холнистът изрева и вдигна ножа си, за да я довърши. Пристъпи напред към ранената, тежко дишаща жена.

Стрелата на Гордън разкъса камуфлажния плат, остави плитка кървава следа по гърба му и с бръмчене се заби в дивана.

Въпреки всичко, оцеленците сигурно бяха най-добрите бойци в света. Преди още да е посегнал към последната си стрела, мъжът се метна настрани и вдигна пушката си. Гордън отскочи назад точно навреме и куршумите от бърза серия точни единични изстрели профучаха на мястото, където се намираше само допреди миг.

Пушката бе снабдена със заглушител, което караше собственика и да стреля на полуавтоматичен режим. Въпреки това свистящите куршуми следваха Гордън, докато той се претърколи настрани, извади револвера си и спринтира към другата част на балкона.

Човекът отдолу имаше остър слух. Серия куршуми профуча пред лицето на Гордън само миг, след като успя да се дръпне назад.

Настъпи тишина, ако не се смяташе грохотът на пулса в ушите му.

Ами сега?

Изведнъж се чу силен писък. Гордън повдигна глава и видя в огледалото замъглено движение… дребната жена се беше изправила срещу много по-едрия си враг с вдигнат над главата си стол!

Оцеленецът се обърна и стреля. Червени петна избухнаха по гърба на момичето и то се строполи на земята. Столът падна в краката на холниста.

Гордън сигурно бе чул щракането на спусъка, когато пълнителят на карабината се изпразни. А може би това беше само предположение. Независимо от причината, без да мисли, той скочи с протегнати напред ръце и дръпна спусъка на револвера. Продължи да натиска и след като патроните свършиха.

Врагът му остана прав, като държеше в лявата си ръка нов пълнител, готов да го зареди. Но върху камуфлажната му риза започнаха да се разширяват тъмни петна. Изненаданият му поглед срещна очите на Гордън през пушечния дим.

Карабината се изплъзна от внезапно отпусналите се пръсти и оцеленецът рухна на пода.

Гордън изтича долу и прескочи перилата на рампата. Първо спря при двамата мъже, за да се увери, че са мъртви. После забърза към смъртно ранената жена.

Устата й потрепери, когато повдигна главата й:

— Кой…

— Не говори — заповяда й той и изтри струйката кръв от устата й.

Зениците й се разшириха, предвещавайки настъпващата смърт. Очите й се спряха върху лицето му, върху униформата е избродираната емблема „Пощенска служба на Възстановените съединени щати“. В тях се четеше въпрос и почуда.

„Нека вярва — каза си Гордън. — Тя си отива. Нека поне умре с надежда.“

Но не можеше да се насили да произнесе думите — лъжите, които бе произнасял толкова често и които през последните няколко месеца го бяха довели толкова далеч. Не и този път.

— Аз съм просто пътник, госпожице — поклати глава той. — Просто… просто гражданин, притекъл се да помогне с каквото може.

Тя кимна. Изглеждаше леко разочарована, сякаш появата му не бе сама по себе си чудо.

— На север… — изхриптя тя. — Вземи момчето… Предупреди… Предупреди Циклоп…

В последната й дума Гордън долови уважение, преданост и вяра в спасението… всичко това само в изреченото с последния дъх име на някаква машина.

„Циклоп“, вцепенено си помисли той, докато полагаше тялото й на пода. Вече имаше още една причина да проследи легендата до самия й първоизточник.

Нямаше време да я погребе. Карабината на бандита имаше заглушител, но револверът на Гордън трещеше като гръмотевица. Другите със сигурност го бяха чули. Имаше само броени секунди да вземе детето и да се измъкне оттук.

Но само на три метра от него имаше коне, които можеше да открадне. А някъде на север лежеше нещо, за което младата жена бе решила, че си заслужава да се умре.

„Стига да е истина“, помисли си Гордън, докато посягаше към карабината и мунициите на врага.

Щеше да остави пощаджийското си представление в момента, в който откриеше някой, поел нещата в ръцете си и опитващ се да направи нещо. Щеше да му предложи себе си и помощта си, колкото и малко да беше това.

Дори на някакъв гигантски компютър.

Чуха се викове… които бързо приближаваха.

Обърна се към момчето, зяпнало го с широко отворени очи от ъгъла на помещението.

— Хайде — каза Гордън и го хвана за ръката. — По-добре ще е да яздим.

4. Харисбърг

Гордън препускаше с всички сили, здраво хванал детето на седлото пред себе си, далеч от ужасната сцена. Хвърли бърз поглед назад и видя, че трите фигури се целят в него. Един от бандитите коленичи, за да го вземе на мушка.

Той се приведе напред, стисна юздите и пришпори коня. Животното изпръхтя и зави зад ъгъла, точно когато куршумите откъртиха парчета гранит от отсрещната стена.

Поздрави се за хрумването си да разпръсне останалите коне преди да избяга. Но когато се обърна за последен път, с изненада видя, че го настига още един бандит, яхнал собственото му пони!

За миг изпита неоснователен страх. Щом са пипнали понито му, значи са попаднали и на торбите е пощата.

Отърси се от нелепата мисъл, докато насочваше коня към страничната улица. Майната им на писмата! И без това бяха само вещи. Сега значение имаше единствено фактът, че само един от оцеленците можеше да се изправи срещу него. А това изравняваше силите.

Почти.

Пришпори коня с пети и животното се понесе в галоп по една от тихите, пусти улици на Юджийн. Чуваше чаткането на другите подкови. „Прекалено близо.“ Без да си прави труд да поглежда назад, той сви по една от алеите. Конят се изправи на задни крака и се стрелна по следващата улица, през помощния път и надолу по поредната обрасла алея.

Гордън го насочи през храстите, препусна през някакъв открит площад и навлезе в обраслия с дъбове малък парк.

Във въздуха се разнасяше рев. Гордън разбра, че чува собствения си дъх и ударите на сърцето си.

— Добре ли си? — едва успя да произнесе към момчето той.

То кимна, без да каже нито дума. Този ден беше преживяло ужасни неща, но мълчеше, впило кафявите си очи в своя спасител.

Гордън се изправи на седлото и се огледа. Поне засега се бе отскубнал от преследвача си.

Разбира се, той сигурно не беше на повече от петдесет метра разстояние и също тихо се ослушваше.

Пръстите на Гордън трепереха, но някак успя да измъкне празния револвер от кобура и започна да го презарежда, докато се опитваше да мисли.

Ако преследвачът бе само един, щеше да е най-добре да останат скрити и да изчакат. Бандитът щеше да ги търси и накрая неминуемо щеше да се отдалечи.

Бедата беше, че скоро щяха да пристигнат и другите холнисти. По-добре щеше да е, ако рискува да вдигне малко шум сега, отколкото да чака тези опитни следотърсачи и ловци да се съберат и да предприемат сериозно претърсване на района.

Погали коня по врата, давайки му да си поеме дъх още няколко мига.

— Как се казваш? — попита той момчето.

— М-Марк — примигна то.

— Аз съм Гордън. Сестра ли ти беше жената, която ни спаси живота там при огнището?

Момчето поклати глава. Беше родено в Тъмната епоха и можеше да задържи сълзите си за по-подходящ момент.

— Н-не, сър… това беше майка ми.

Гордън бе поразен. В последно време рядко се случваше жените да продължат да изглеждат толкова млади след раждане. Майката на Марк трябва да бе живяла при необичайни условия още един признак за тайнствените събития в северен Орегон.

Денят бързо гаснеше. Все още без да чува нищо, Гордън отново подкара коня, като го насочваше с колене и се стараеше да избира при възможност мека земя. Оглеждаше се и често спираше да се ослуша.

Няколко минути по-късно чуха вик. Момчето трепна. Но източникът беше на няколко преки от тях. Гордън пое в обратната посока, като си мислеше за мостовете над Уиламит в северния край на града.

Когато излязоха на моста на шосе 105, вече се бе спуснал здрач. Не валеше, но навсякъде сред развалините се стелеше мрак. Гордън напрегнато се взираше. Според слуховете мостът все още беше цял. Нямаше признаци на засада.

И въпреки това сред онези тъмни греди можеше да се крие всичко, в това число и опитен стрелец.

Той поклати глава. Не бе оцелял толкова дълго благодарение на глупави решения. Не и когато имаше алтернативи. Планирал бе да следва старата междущатска магистрала, която щеше да го изведе право към Кървалис и тайнствените владения на Циклопа, но имаше и други пътища. Отби коня на запад, встрани от тъмните, настръхнали кули.

Бързо се придвижваха по една странична улица. На няколко пъти почти се изгуби и се налагаше да върви напосоки. Накрая откри старото шосе 99 по звука от падаща отвисоко вода.

Мостът бе открит и очевидно чист. Във всеки случай това беше последният му известен път. Наведен ниско над момчето, той хвана юздите, препусна в галоп и продължи така, докато не се увери, че всичките му преследвачи са останали далеч назад.

Най-накрая спря, скочи от коня и остави бедното животно да си поеме дъх.

Когато отново се качи на седлото, Марк беше заспал. Гордън зави момчето и себе си в мушамата и продължи на север, като се оглеждаше за някаква светлина.

Един час преди зазоряване пристигнаха в Харисбърг.

Историите, които бе чувал за богатия северен Орегон, бяха оправдани. Градчето изглеждаше спокойно от много време насам. Гъста растителност покриваше противопожарната зона по цялата дължина на градската стена. По кулите не се забелязваха пазачи. Трябваше цели пет минути да вика, преди някой да дойде да отвори портата.

— Искам да говоря с водачите ви — каза той под закритата веранда на кръчмата. — Наближава най-голямата опасност, с която сте се сблъсквали от години.

Разказа им за устроената в Юджийн засада, за бандата жестоки и силни мъже, които бяха тръгнали да проучат района за предстоящото плячкосване. Времето беше особено важно. Трябваше да действат бързо и да унищожат холнистите, преди да са изпълнили задачата си.

Но за свое удивление откри, че полусънените хора не вярват нито на дума от разказа му и повече внимават да не попаднат под дъжда. Гледаха Гордън с подозрение и мълчаливо клатеха глави, когато настояваше да извикат най-главния.

Малкият Марк бе припаднал от изтощение и не беше в състояние да го подкрепи. Местните явно предпочетоха да си мислят, че просто преувеличава. Някои направо предположиха, че е от местните банди южно от Юджийн, където влиянието на Циклоп още не се чувстваше. От години не бяха виждали холнисти в този район. Предполагаше се, че са се избили един друг преди много време, а самият Нейтън Холн е бил обесен.

Хората окуражително го потупваха по рамото и се разотиваха по домовете си. Кръчмарят му предложи да остави багажа си вътре.

„Не мога да повярвам! Тези идиоти не виждат ли, че животът им виси на косъм? Ако разузнавачите успеят да се измъкнат, онези варвари ще нахлуят тук и нищо няма да може да ги спре!“

— Вижте… — пак започна той, но намусените им селски лица не приемаха никакво логично обяснение. Един по един хората се отдалечаваха.

Отчаян, изтощен и ядосан, Гордън смъкна мушамата, излагайки на показ инспекторската си униформа. Бесен, той се нахвърли върху тях:

— Как не разбирате! Не ви моля за помощ! Да не мислите, че ми пука за тъпото ви село? Вълнува ме нещо много по-важно. Онези копелета държат в ръцете си два чувала с поща, открадната от гражданите на Съединените щати и аз ви заповядвам, съгласно правомощията ми на държавен служител, да се въоръжите и да съдействате за нейното връщане!

Гордън много често бе упражнявал ролята си, но никога не беше дръзвал да държи толкова арогантен тон. Направо кипеше от ярост. Когато един от селяните заекна насреща му, той го сграбчи за яката и изрева в лицето му за гнева, който ще се изсипе отгоре му, щом възстановената държава научи за тази срамна постъпка — как едно глупаво малко селце се спотайва зад оградата и оставя най-заклетите врагове на родината да избягат.

Присви очи и изръмжа:

— Невежи дръвници, имате само десет минути да формирате опълчение и да бъдете готови за поход или ви предупреждавам, че последствията ще бъдат много по-сериозни от едно неприятно яздене в дъжда!

Хората втрещени го зяпнаха. Повечето изобщо не помръднаха, но се взираха в униформата и блестящата емблема на шапката му. Можеха да си затворят очите пред истинската, макар и не непосредствена опасност, но това…

Живата картина се задържа няколко безкрайни секунди и той се взираше в нея, докато не се разпадна.

Изведнъж мъжете закрещяха помежду си и се втурнаха за оръжията си. Жените се разбързаха да подготвят конете. Гордън изведнъж остана сам, мушамата му се развяваше на вятъра, а той тихо ругаеше.

„Какво ми стана, за Бога?“

Май ролята му започваше да го обсебва. В напрегнатите мигове, когато се изправи пред цялото градче, той наистина вярваше! Беше почувствал силата на своята роля — могъщият гняв на служител на Хората, възпрепятстван в своята висша мисия от някакви мижитурки…

Епизодът го остави объркан и несигурен в собственото му умствено равновесие.

Едно обаче беше ясно. Надявал се бе, като стигне северен Орегон, да се откаже от пощаджийската си роля, но това вече не беше възможно. За добро или зло, тя бе станала част от него.

Всичко беше готово за четвърт час. Гордън повери момчето на грижите на едно семейство и отпътува с групата в ръмящия дъжд.

Язденето в обратната посока със свежи коне и на дневна светлина бе по-бързо. Той прати челен отряд срещу евентуална засада и раздели останалите на три групи. Когато най-после пристигнаха в кампуса, всички се събраха в студентския център.

Въпреки че местните бяха поне осем пъти по-многобройни от бандата на оцеленците, Гордън смяташе, че силите са приблизително равни. Нервно огледа покривите и прозорците, като трепваше при всеки шум.

„На юг холнистите са били напълно разбити. Хората там са се обединили около някакъв легендарен лидер. Нищо чудно, че сега копелетата се опитват да проникнат насам. Нещата тук са различни.

Ако планът им се осъществи, местните просто нямат шанс.“

Когато най-после влязоха в студентския център, оцеленците отдавна си бяха отишли. Огнището беше студено. По калната улица се виждаха следи, водещи на запад, към крайбрежните улички и морето.

Жертвите на клането бяха открити в старото кафене. Ушите им и други… части… бяха отрязани като трофеи. Селяните се втренчиха в пораженията, оставени от автоматичното оръжие, и започнаха да си спомнят неприятното минало.

Трябваше да им напомни да погребат останките.

Беше ужасна сутрин. Нямаше начин да се докаже кои са били бандитите. Не и без да тръгнат по следите им. А Гордън не смяташе да опитва късмета си с тази мудна група селяни. Те вече искаха да се връщат у лома, зад сигурните стени на селището си. Той настоя да почакат още малко.

Откри пощенските си торби в полуразрушения гимнастически салон. Торбата, която не бе скрил, лежеше разкъсана, с разпилени и смачкани по пода писма.

Престори се на бесен и местните се впуснаха да му помагат да събере останките. Играеше ролята на разгневен пощенски служител, призоваващ към възмездие за онези, които са се осмелили да нападнат пощата.

Но този път това беше само представление. Цялото му същество всъщност жадуваше единствено за храна и сън.

Бавното връщане в ледената мъгла бе истински ад. Но мъчението продължи и в Харисбърг. Отново трябваше да изиграе всичко… да предаде няколкото писма, пратени от селищата южно от Юджийн… да слуша ликуващите възгласи на получателите, научили, че техни близки или приятели са все още живи… да назначи началник на местната поща… да издържи поредното глупаво празненство.

Събуди се скован, настинал и леко треперещ. Сънищата му бяха ужасни. Всички завършваха с въпроса и надеждата, прочетени в умиращите очи на една жена.

Нищо не беше в състояние да го задържи тук. Веднага след закуска оседла отпочинал кон, грабна торбите и продължи на север.

Най-после беше настъпил моментът да види Циклоп.

5. Кървалис

В стаята за гости се чуваше единствено скърцането на химикалка върху леко пожълтялата хартия. Бледата луна надзърташе през отворения прозорец иззад редките нощни облаци. Чуваха се музиката и смехът на празненството, което неотдавна напусна, като се извини с умората си.

Гордън вече бе свикнал с тези буйни тържества, които следваха падането на преградите и приемането на „Човека от правителството“. Най-голямата разлика беше в броя на участниците — не бе виждал толкова хора накуп от времето на гладните бунтове преди много, много години.

Музиката обаче беше народна. След Колапса хората навсякъде се върнаха към цигулката и банджото, простите радости и селските танци. Където и да идеше, нещата изглеждаха познати.

„Но има и други разлики.“

Гордън завъртя химикалката между пръстите си и взе писмата от приятелите си в Пайн Вю. Бяха пристигнали тъкмо навреме, за да убедят окончателно местните жители в правотата на думите му. Пощальонът от южната част на Уиламит, когото Гордън бе назначил само преди две седмици, пристигна на потен жребец и отказа дори чаша вода, докато не докладва на „Инспектора“.

Сериозното поведение на младежа окончателно разсея всички подозрения на местните. Приказката продължаваше да работи.

Поне засега.

Гордън вдигна химикалката и продължи:

Мислено се поправи. Това бе най-цивилизованият район, който беше срещал през последните петнайсет години. Истинско чудо на мира и благоденствието, очевидно създадено от интелигентен компютър и верните му служители.

Гордън спря да пише и вдигна поглед, Четирийсетватовата крушка под абажура примигна, после продължи да свети нормално — вятърните генератори през две къщи отново заработиха. Крушката не беше силна, но той откри, че очите му се насълзяват, веднага щом погледне към нея.

Още не можеше да се съвземе от шока. Когато пристигна в Кървалис, за първи път от повече от десет години видя работеща електрическа крушка. Това го накара да се извини по време на официалното посрещане и да намери убежище в тоалетната, докато възвърне самообладанието си. От представителя на „правителството в Сейнт Пол Сити“ не можеше да се очаква да се разхлипа при вида на няколко мъждукащи крушки.

Не бе виждал толкова много щастливи и добре хранени хора още отпреди войната, нито пък му се беше случвало толкова често да чува смях. Имаше вестник и библиотека, а всяко дете в долината посещаваше училище поне четири години. Това най-после бе нещото, което търсеше от десетилетие и половина — общност от хора, заели се да се справят с последиците от катастрофите.

Искаше му се да е част от тях, а не някакъв странстващ актьор, просещ храна и подслон за няколко дни.

Колкото и да беше иронично, тези хора биха приели стария Гордън Кранц за пълноправен гражданин. Но той бе неразривно свързан с униформата си и с действията, които предприе в Харисбърг. Ако сега разкриеше истината, никога нямаше да му простят.

В техните очи трябваше да е или полубожество, или нищо. Дали някой друг е попадал така в капана на собствената си лъжа…

Той поклати глава. Длъжен беше да носи кръста, който сам си бе приготвил. Вероятно тези хора наистина щяха да използват един пощальон.

Гордън се загледа в последните думи и изведнъж осъзна, че тази вечер просто не е в състояние да продължава с лъжите. Фактът, че госпожа Томпсън ще чете между редовете, вече не му се струваше забавен.

По-скоро тъжен.

„Както и да е — помисли си той. — И без това утре ще имам тежък ден.“ Остави химикалката и започна да се готви за лягане.

Докато се миеше, си спомни последния път, когато бе видял един от легендарните суперкомпютри. Беше само няколко месеца преди войната, когато бе осемнайсетгодишен второкурсник в колежа. Непрекъснато се говореше за новите „интелигентни“ машини, за чието разработване неотдавна бяха съобщили.

Беше вълнуващо време. Медиите провъзгласиха това постижение за край на дългата самота на човечеството. Само че вместо да дойде от космоса, „другият интелект“, с който човек можеше да живее, бе негово собствено творение.

Неохипитата и издателите на университетското списание „Нов ренесанс“ вдигнаха голям купон в деня, в който университетът в Минесота се сдоби със свой суперкомпютър. Към небето се носеха балони, клоуни се премятаха презглава, музика изпълваше въздуха, а хората се бяха разположили на пикник по поляните.

В центъра на всичко това, в огромна Фарадеева клетка, поддържан на въздушна възглавница, се намираше запечатан цилиндър, охлаждан с хелий. В него, захранван автономно и защитен, се намираше Милихром. Никой не беше в състояние да въздейства отвън върху отговорите на механичния мозък.

Цели часове стоя на опашка през онзи следобед. Най-после, когато дойде неговият ред да пристъпи напред и да се изправи срещу камерата, Гордън му зададе куп тестови въпроси, две гатанки и изиграха сложна игра на думи.

Спомняше си онзи светъл ден през пролетта на надеждата толкова ясно, сякаш бе вчера… приятния, нисък тембър, приятелския, открит смях на машината. През онзи ден Милихром се справи с всички предизвикателства и на свой ред отговори със серия сложни каламбури.

Машината меко го беше упрекнала, че не се е представил по най-добрия начин на неотдавнашния изпит по история…

След като редът му мина, Гордън се отдалечи, изпълнен със силна, опияняваща радост, че неговият вид е създал това чудо.

Безнадеждната война избухна малко по-късно. През седемнайсетте ужасни години той просто бе приел, че всички суперкомпютри са мъртви, както бяха мъртви надеждите на нацията и света. Но ето че по някакво чудо един от тях беше жив! Техниците в Орегонския университет някак си се бяха изхитрили да поддържат машината през всички тези години. Не можеше да се освободи от чувството, че е недостойно и нахално да позира пред тези мъже и жени.

Гордън благоговейно угаси лампата и си легна, заслушан в нощните звуци. Някъде в далечината музиката накрая млъкна, последвана от бурни аплодисменти. После чу как хората се разотиват по домовете си.

Най-после всичко се успокои. Чуваше се единствено вятърът и приглушеният шум на компресорите, които поддържаха деликатния мозък на Циклоп свръхохладен и работещ.

Имаше и още нещо. От нощта се понесе богат и нежен звук, който отначало не можеше да свърже с нищо.

След малко си спомни. Някой, вероятно един от техниците, беше пуснал класическа музика по стереоуредба.

„Стереоуредба“… Гордън се наслаждаваше на думата. Нямаше нищо против банджото и цигулките, но след петнайсет години… да чуе отново Бетовен…

Най-накрая заспа, а симфонията продължаваше да звучи в съня му. Тоновете се усилваха и утихваха, а накрая се смесиха с мекия, мелодичен глас, който му говореше през десетилетията. През мъглата на времето към него се протегна механична ръка и го посочи.

„Лъжец — меко и тъжно произнесе гласът. — Толкова много ме разочарова.

Как мога да ви помогна, създатели мои, когато говорите само лъжи?“

6. Дина

— Съхраняваме оборудването на Проекта на хилядолетието в старата фабрика. В началото беше много трудно. Не можем да започнем да строим истински роботи, каквито са плановете на Циклоп, докато не възстановим производствените мощности. — Човекът водеше Гордън нататък по коридора между лавици с инструменти от друга епоха. — Разбира се, първата ни работа беше да се помъчим да спасим колкото може повече от ръждата и разпадането. Тук държим само част от нещата. Останалият потенциал, който не ни е непосредствено необходим, се намира на други места.

Питър Ъейдж беше висок и слаб мъж с руса коса. Изглеждаше малко по-възрастен от Гордън и сигурно избухването на войната го бе заварило като студент в университета в Кървалис. Беше един от най-младите, носещи бялата, поръбена е черно дреха на служителите на Циклоп, но дори при него се забелязваха сиви коси по слепоочията.

Освен това Ъейдж бе чичо и единствения оцелял роднина на момчето, спасено в развалините на Юджийн. Мъжът не изрази по никакъв начин благодарността си, но се виждаше, че се чувства задължен към Гордън. Никой от висшестоящите служители не възрази точно той да покаже на посетителя програмата на Циклоп за преодоляване на тъмната епоха в Орегон.

— Започнахме да поправяме някои малки компютри и други прости машини — каза Ъейдж, докато минаваха покрай редици подредена и надписана електроника. — Най-трудното е да възстановим частите, които изгоряха в първите мигове на войната. Нали знаете за онези високочестотни излъчвания от първите бомби?

Гордън снизходително се усмихна и Ъейдж се изчерви. Той извинително вдигна ръка.

— Извинете ме. Просто съм свикнал да обяснявам нещата по-просто… Разбира се, вие на Изток сигурно знаете повече от нас за електромагнитните излъчвания.

— Не съм техник — отговори Гордън и му се прииска да не бе блъфирал толкова умело. С удоволствие би научил още нещо.

Но Ъейдж продължи от мястото, където бе прекъснал:

— Казвах, че това е мястото, където е извършена по-голямата част от работата по запазването на оборудването. След като се справим със задачата да произвеждаме повече електричество и отново преценим нуждите си, смятаме да монтираме тези компютри в околните села, училищата и на други места. Целта е доста амбициозна, разбира се, но Циклоп е сигурен, че ще успеем да я постигнем в рамките на нашия живот.

Коридорът ги изведе в широкото помещение на фабриката. По покрива имаше големи остъклени пана, които пропускаха слънчевата светлина и само на отделни места се използваше флуоресцентно осветление. Въпреки това бръмченето на електричеството се долавяше от всички страни. Покрай стените бяха подредени даровете от близките градове и села — платената такса за привилегията да бъдат водени от Циклоп.

Всеки ден пристигаха още машини, както и лепта във формата на храна и дрехи за служителите на Циклоп. Но Гордън беше чувал от всички, че отделянето на тези неща не представлява никаква трудност за хората от долината. А и за какво им бяха всички тези стари машини?

Нищо чудно, че нямаше оплаквания за „тирания от страна на машина“. Цената на суперкомпютъра бе леснодостъпна. А в замяна долината имаше своя Соломон и може би в същото време Мойсей, който да ги изведе от пустинята. Спомняйки си онзи внимателен и мъдър глас от миналото, Гордън можеше да оцени сделката.

— Циклоп много внимателно планира този преходен период — обясни Ъейдж. — Видяхте нашата малка производствена линия за водни и вятърни турбини. Освен това помагаме на местните ковачи да подобрят изделията си, а на фермерите да планират посевите. А разпространяването на видеоигрите сред децата цели да ги направи в бъдеще възприемчиви за по-сериозните неща като компютрите.

Минаха покрай голяма маса. Сивокоси работници се бяха навели над проблясващите светлини и екраните, по които печеше компютърен код. Малко замаян от всичко това, Гордън се почувства така, сякаш внезапно бе попаднал в някаква чудна работилница, в която малки, приятелски настроени джуджета внимателно сглобяват разбити мечти.

Повечето от техниците бяха стигнали или надхвърлили средна възраст. На Гордън му се струваше, че бързат да направят колкото може повече, преди последното образовано поколение завинаги да си отиде.

— Разбира се, след като вече имаме връзка с Възстановените съединени щати, можем да се надяваме на по-бърз прогрес — продължи Питър Ъейдж. — Например, мога да ви дам дълъг списък с чипове, които не сме в състояние да произвеждаме. А те коренно биха променили нещата. Само една шепа чипове може да ускори програмата на Циклоп с цели четири години, стига Сейнт Пол да е в състояние да ни осигури нужното.

Гордън не искаше да среща погледа на спътника си. Наведе се над един разглобен компютър, като се преструваше, че внимателно изучава вътрешностите му.

— Малко зная за тези неща — каза той. — А и на Изток имаше по-неотложни задачи за решаване от разпространението на видеоигри.

Каза това, защото не искаше да лъже повече от необходимото. Но служителят на Циклоп пребледня, сякаш беше ударен.

— О, толкова глупаво от моя страна. Естествено, трябвало е да се справят с ужасната радиация, болестите и холнистите… Май ние в Орегон сме извадили голям късмет. Ще продължим да се оправяме сами, докато останалата част от страната не бъде в състояние да ни помогне.

Гордън кимна. И двамата говореха истини, но само единият знаеше колко тъжно звучат те.

За да наруши настъпилата неудобна тишина, Гордън зададе въпроса, който беше в главата му още от самото начало:

— Значи играчките с батерии са своего рода средство за изпълнение на мисията, така ли?

— Да — засмя се Ъейдж. — Така научихте за нас, нали? Зная, че звучи примитивно. Но върши работа. Елате, ще ви запозная с водещия проекта. Ако има типичен представител на Двайсетия век, то това е Дина Спърджън. Ще разберете какво имам предвид.

Той поведе Гордън през странична врата надолу към пълна с всевъзможни неща зала, докато накрая стигнаха до стая, която изглеждаше жива от приглушеното жужене на електричеството.

Навсякъде имаше снопове жици, които приличаха на увиващ се по стените бръшлян. Сред бъркотията се виждаха многобройни кубове и цилиндри. Даже след толкова време Гордън бързо разпозна, че това са батерии за многократна употреба, презареждащи се в момента от генераторите на Кървалис.

От другата страна трима цивилни слушаха някакъв рус дългокос човек, облечен в черно-бялата дреха на служител. Гордън удивено примигна, когато забеляза, че всички са млади жени.

— Трябва да ви предупредя — прошепна Ъейдж в ухото му. — Дина може да е най-младата сред всички служители на Циклоп, но в известен смисъл е музейна рядкост. Гениална, добросъвестна и заклета феминистка.

Ъейдж се ухили. С Колапса на цивилизацията си бяха отишли много неща. Това бяха често употребявани думи в миналото, но днес мнозина дори не ги бяха чували. Гордън отново я погледна, този път с любопитство.

Беше висока, особено за жена, израсла в днешно време. Бе с гръб към тях и не можеше да види лицето й, но гласът й беше нисък и уверен.

— Така че следващия път не искам повече да правиш подобни опити, Трейси. Чуваш ли? Цяла година ми трябваше, за да получа тази задача. Няма значение, че това е логично решение — онези селяни няма да се чувстват толкова заплашени, когато пратеникът е жена. Но от цялата логика не остава нищо, ако вие, момичета, рискувате живота си!

— Но, Дина — възрази дребна енергична брюнетка. — В Тиламук вече бяха чували за Циклоп! Освен това е на две крачки от родното ми село. А и всеки път, когато взимам със себе си Сам и Хоумър, те ме бавят…

— Няма значение! — прекъсна я високата жена. — Следващия път ще вземеш момчетата със себе си. Настоявам! Или като нищо ще те пратя обратно в Бевървил да преподаваш в училището, да дундуркаш бебета…

Тя внезапно млъкна, защото забеляза, че помощничките й не й обръщат внимание. Гледаха към Гордън.

— Дина, запознай се с инспектора — каза Питър Ъейдж. — Сигурен съм, че с нетърпение чака да разгледа и да чуе за твоята… мисионерска работа.

После прошепна на Гордън, като съпроводи думите си с иронична усмивка:

— Всъщност, това е като да запознаеш змията със закуската й. Пазете се, Гордън.

Когато жената приближи, той каза с по-висок глас:

— Имам малко работа. Ще се върна след няколко минути да ви заведа на срещата ви.

Гордън кимна и мъжът излезе. Чувстваше се като изложен на показ пред погледите на жените.

— Засега толкова, момичета. Ще се видим утре следобед да планираме следващото пътуване.

Другите протестираха с поглед. Но нетърпящият възражения тон на Дина ги накара да напуснат. Техните срамежливи усмивки и хихикане, когато Гордън докосна шапката си, рязко контрастираха с дългите ножове, които носеха на коланите и в ботушите си.

Гордън си даде сметка колко млада е Дина Спърджън, едва когато тя му се усмихна и протегна ръка.

„Сигурно е била на не повече от шест години, когато паднаха първите бомби.“

Ръкостискането й беше също толкова твърдо, колкото и поведението й, а гладката й ръка говореше, че е прекарала повече време сред книгите, отколкото на полето. Зелените й очи открито срещнаха неговите. Гордън се запита къде ли е виждал подобни.

„В Минеаполис, през онази луда втора година в колежа. — Отговорът сам изплува в главата му. — Само че беше по-голяма от мен. Странно, как се сетих за онова момиче сега, след толкова време.“

Дина се засмя:

— Мога ли да си позволя да отговоря предварително на въпроса ви? Да, аз съм млада, жена и не съм достатъчно квалифицирана да бъда пълноценен служител, да не говорим за възможността да управлявам някой сложен проект.

— Извинете — кимна той. — Точно това си мислех.

— О, няма значение. И без това всички ме наричат анахронизъм. Истината е, че след като родителите ми загинаха в бунтовете против машините, бях осиновена от доктор Лазаренски, доктор Тейгър и останалите. Оттогава станах ужасно разглезена и се научих максимално да се възползвам от положението си. Както впрочем видяхте в разговора ми с момичетата.

Гордън най-после реши, че тя може да мине за средна хубост. Може би чертите й бяха малко ъгловати. Но сега, когато се присмиваше над самата себе си, лицето й направо грейна.

— Както и да е — добави момичето и посочи жиците и цилиндрите. — Може и да не сме в състояние да обучаваме нови инженери, но не се изисква кой знае какъв ум, за да напъхаш електроните в батерията.

— Не е честно спрямо вас — засмя се Гордън. — Навремето ми се наложи да се явявам на поправителен изпит по начална физика. Но сигурно Циклоп знае какво прави, щом ви е сложил на тази работа.

Дина се изчерви, засмя се и наведе очи.

— Е, може би.

„Скромност? — зачуди се Гордън. — Тази жена е пълна с изненади. Не го бях очаквал.“

— О, по дяволите. Толкова скоро. Питър идва — каза тя, вече много по-меко.

Можеха да видят как Питър Ъейдж си проправя път през бъркотията в залата. Гордън погледна старомодния си механичен часовник. Един от техниците го бе поправил и вече не избързваше с половин минута на час.

— Нищо чудно. След десет минути е срещата ми — каза той и двамата отново се ръкуваха. — Но се надявам пак да си поговорим, Дина.

— О, бъдете сигурен в това — усмихна се тя. — Искам да ви разпитам как сте живели тогава, преди войната.

„Не за Възстановените съединени щати, а за миналото. Невероятно. И защо точно мен? Какво мога да й кажа аз за изгубения Златен век, което да не може да научи от всеки друг на възраст над трийсет и пет?“

Озадачен, той се срещна с Питър Ъейдж в залата и двамата закрачиха по коридора към изхода.

— Извинявайте, че ви карам да бързате — каза Ъейдж, но не трябва да закъсняваме. На никой не му е приятно Циклоп да го гълчи!

Той се ухили, но Гордън имаше чувството, че думите му само отчасти са шега. Въоръжените с карабини пазачи им кимнаха, когато излязоха навън.

— Надявам се разговорът с Циклоп да мине успешно, Гордън — продължи водачът му. Всички ние много ще се радваме да общуваме с останалия свят. Сигурен съм, че Циклоп ще иска да си сътрудничим по всички възможни начини.

„Циклоп — върна се към действителността Гордън. Вече е неизбежно. А аз дори не зная дали искам или се страхувам от тази среща.“

Налагаше се да продължи с двусмислиците. Нямаше друг избор.

— Напълно съм съгласен с вас — каза той. — Искам да ви помогна по какъвто и да е начин.

Говореше съвсем искрено.

Питър Ъейдж се обърна и го поведе през прясно окосената морава към Дома на Циклоп. Гордън недоумяваше. Дали му се бе сторило, или наистина за миг беше забелязал върху лицето на техника странно изражение — на тъга и дълбока вина?

7. Циклоп

Фоайето на Дома на Циклоп — някогашната университетска лаборатория за разработване на изкуствени интелекти — събуждаше живи спомените за изминалата по-елегантна ера. Златистият килим току-що бе почистен и съвсем леко захабен. Ярките флуоресцентни лампи осветяваха фината мебелировка в покритото с ламперия помещение, където селяни и служители от селата в радиус от седемдесет километра нервно мачкаха в ръцете си петиции, докато чакаха реда си за кратка аудиенция с великата машина.

Когато Гордън влезе, всички се изправиха на крака. По-смелите се приближиха и му стиснаха ръката. В изпълнените им с уважение думи и в погледите им се четеше надежда и любопитство. Той се усмихваше и сковано кимаше, като от все сърце му се искаше двамата с Ъейдж да изчакат някъде другаде.

Най-накрая красивото момиче от рецепцията им се усмихна и ги поведе през вратите в дъното на фоайето. Докато Гордън и водачът му минаваха през дългия коридор към залата за срещи, от отсрещния край се появиха двама души. Единият носеше познатата черно-бяла униформа на служител. Другият, облечен в избелял, но добре поддържан костюм отпреди войната, намръщено изучаваше дълга компютърна разпечатка.

— Все още не разбирам, доктор Гроубър. Циклоп казва ли да изкопаем кладенеца до северната котловина или не? Ако питате мен, отговорът му изобщо не е ясен.

— Виж, Хърб, ще кажеш на хората си, че не е работа на Циклоп да измисля всичко до най-малката подробност. Той може да намали броя на възможностите, но не е в състояние да вземе решение вместо вас.

Фермерът оправи стягащата го яка.

— Естествено, всеки знае това. Но в миналото отговорите му бяха по-ясни. Защо и сега не е така?

— Първо, Хърб, са изминали повече от двайсет години, откакто геологичните карти на Циклоп не са били осъвременявани. Освен това със сигурност знаеш, че е бил проектиран да общува с висококвалифицирани специалисти, разбираш ли? Така че е съвсем естествено много от обясненията му да не са съвсем ясни… понякога дори и за нас, неколцината оцелели учени.

— Да, н-но… — В същия момент гражданинът вдигна поглед и забеляза Гордън. Направи движение, сякаш искаше да свали шапката, която не носеше, след това избърса длан в панталоните си и нервно я протегна. — Хърб Кейлоу от Сайтаун, господин инспекторе. За мен е голяма чест, сър.

Гордън промълви някакви любезности, докато се ръкуваше с човека. Чувстваше се като политик повече от всякога.

— Да, сър, господин инспектор. Чест! Искрено се надявам в плановете ви да влиза посещението на нашето градче и откриване на поща. Ако това е така, обещавам ви такова посрещане, от което…

— Хърб — прекъсна го техникът и многозначително си погледна часовника. — Господин Кранц е дошъл да се срещне с Циклоп.

Кейлоу се изчерви и кимна.

— Имайте предвид поканата ми, господин Кранц. Ще се погрижим добре за вас… — Човекът почти се кланяше, докато отстъпваше назад към фоайето. Другите не забелязаха, но за миг Гордън почувства, че страните му пламват.

— Очакват ви, сър — напомни техникът и го поведе по дългия коридор.

Животът на Гордън в пустинята беше изострил слуха му повече, отколкото местните жители навярно предполагаха. Затова, когато заедно с водачите си приближи до отворената врата на заседателната зала и чу тихия спор отпред, Гордън нарочно забави ход и се престори, че оправя униформата си.

— Откъде изобщо можем да сме сигурни, че онези документи, които ни показа, са истински! — питаше някой. — Да, целите бяха в печати, но въпреки това изглеждаха доста груби. А и ако питаш мен, онази история с лазерните сателити е доста съмнителна.

— Сигурно. Но тя обяснява защо не чухме нищо в продължение на цели петнайсет години! — отговори друг глас. — А ако беше блъфирал, как ще обясниш писмата? Илайъс Мърфи от Олбъни получи вест от отдавна изчезналата си сестра, а Джордж Сийвърс остави фермата си в Грийнбъри и отиде да види жена си в Къртин, след като години наред я беше смятал за мъртва!

— Не разбирам какво значение има — тихо се обади трети глас. — Хората вярват и това е главното…

Питър Ъейдж забърза напред и прочисти гърлото си при вратата. Гордън го последва и четирима облечени в бяло мъже и жени се изправиха зад полираната дъбова маса в слабо осветената заседателна зала. Всички, освен Питър, бяха надхвърлили средната възраст.

Гордън се ръкува с тях, радостен, че вече ги е срещал; иначе при тези условия щеше да му е невъзможно да запомни имената им. Опитваше се да е вежлив, но погледът му непрекъснато се насочваше към широкото дебело стъкло, разделящо помещението на две части.

Масата внезапно свършваше при стъклото. И ако залата бе осветена оскъдно, онази част зад стъклото беше още по-тъмна. Светлина идваше само от блестящо, опалово лице, подобно на перла или на луна.

Зад обектива на единствената блещукаща камера се намираше тъмен цилиндър, по двата края на който се виеше сложен, сякаш постоянно повтарящ се светлинен мотив. Нещо в тези еднообразни вълни докосна Гордън отвътре… Не можеше да обясни как точно. Почти не беше в състояние да откъсне поглед от мигащите точки.

Машината бе обвита в мек облак от гъста пара. И макар че стъклото беше дебело, Гордън изпита едва доловимо чувство за студ, идващ от дъното на стаята.

Първият служител, доктор Едуард Тейгър, го хвана за лявата ръка и се обърна към стъкленото око.

— Циклоп — заговори той, — бих искал да ти представя господин Гордън Кранц. Той донесе акредитивни писма, според които е пощенски инспектор на правителството на Съединените щати и представител на възстановената република.

— Господин Кранц, бих искал да ви представя Циклоп.

Гордън погледна към обектива, премигващите светлини и стелещата се мъгла и се почувства като малко дете, което сериозно се е оплело в собствените си лъжи.

— Радвам се да те видя, Гордън. Моля, седни.

Гласът имаше съвършен човешки тембър. Идваше от говорителите в края на дъбовата маса. Гордън седна на тапицирания стол, предложен му от Питър Ъейдж. След кратка пауза Циклоп продължи:

— Носиш ни радостни вести, Гордън. След всички тези години, прекарани в грижи за хората тук, те изглеждат прекалено хубави, за да са истина. — Последва втора пауза. — За мен беше истинско щастие да работя с приятелите си, които настояват да се наричат мои „служители“. Но същевременно се чувствах самотен и ми беше тежко, като си представях останалата част от света в развалини.

Моля те, Гордън, кажи ми има ли оцелели от братята ми на Изток?

Гордън си възвърна дар слово и поклати глава.

— Не, Циклоп. Съжалявам. Нито един от останалите велики компютри не оцеля. Страхувам се, че ти си единственият останал жив от вида си.

Макар да съжаляваше, че му се налага да съобщи тази новина, той се надяваше, че това е добър знак и ще може да продължи да говори истината.

Циклоп задълго замълча. На Гордън му се стори, че чува слаба въздишка, почти ридание. Но това, разбира се, бе плод на въображението му.

По време на паузата малките светлинки продължиха да мигат, сякаш безспирно повтаряха нещо на някакъв таен език. Гордън усети, че трябва да продължи да говори, иначе щеше да се изгуби в този хипнотизиращ мотив.

— А между другото, останалите големи компютри умряха в първите секунди на войната от електромагнитните вълни. Не мога да сдържа любопитството си да те попитам как оцеля ти?

Подобно на Гордън, машината сякаш се отърси от тъжните си размисли.

— Добър въпрос. Стана така, че моето оцеляване беше просто заради едно щастливо забавяне. Войната избухна по време на Деня на представянето ми в университета. Когато бомбите се взривиха, се случи така, че бях в моята Фарадеева клетка. Така че…

Колкото и да бе заинтригуван от историята на Циклоп, Гордън почувства моментен триумф. Беше поел инициативата и сега задаваше въпроси точно така, както би го направил един „федерален инспектор“. Хвърли поглед към сериозните лица на служителите и разбра, че е извоювал малка победа. Приемаха го съвсем сериозно.

Може би всичко това ще свърши работа.

И все пак се стараеше да не гледа към мигащите светлини. И скоро усети, че се изпотява, независимо от студа зад стъклото.

8.

Срещите и преговорите приключиха за четири дни. Внезапно настъпи време да тръгва, а Гордън съвсем не беше готов за това. Питър Ъейдж го придружи и му помогна да пренесе багажа си до конюшнята, където подготвяха конете.

— Съжалявам, че отне толкова много време, Гордън. Сигурно с нетърпение очакваш да продължиш работата си по установяването на пощенската мрежа. Циклоп само искаше да уточни най-подходящия за теб маршрут в северен Орегон.

— Всичко е наред, Питър — успокои го Гордън. — Забавянето не беше голямо, а съм много благодарен за помощта ви.

Известно време крачеха мълчаливо, а в главата на Гордън се въртяха объркани мисли. „Само да знаеше как ми се иска да остана. Само да имаше начин…“

Бе обикнал простото удобство на стаята си, разположена срещу Дома на Циклоп, обилната и вкусно приготвена храна, впечатляващата библиотека. Но сигурно най-много щеше да му липсва електрическата лампа до леглото. През последните четири вечери четеше преди да заспи — навик от младостта, бързо възвърнал се след дълги години потискане.

Двамата облечени в кожени якета пазачи козируваха, когато двамата с Ъейдж завиха покрай Дома на Циклоп и продължиха през моравата към конюшнята.

Докато чакаше Циклоп да подготви маршрута му, Гордън бе обиколил района около Кървалис, бе разговарял с много хора за модерното земеделие, за простите, но технологично напредничави занаяти, както и за теорията, върху която се държеше хлабавата конфедерация. Тайната беше проста. Никой не искаше да воюва, щом това можеше да означава отлъчване от рога на изобилието, който великата машина обещаваше, че някой ден ще се излее върху тях.

Но най-силно впечатление му направи един разговор. Беше проведен последната вечер с Дина Спърджън, най-младата служителка на Циклоп.

В компанията на две от нейните пратенички, те останаха до късно край камината, изпиха огромно количество чай, а той бе засипван с въпроси за живота си преди и след Безнадеждната война.

Гордън беше научил много трикове, за да избягва подробностите около „Възстановените съединени щати“, но нямаше никаква защита срещу подобен разпит. Дина изглеждаше много по-малко заинтригувана от онова, което въодушевяваше другите — възможността да общува с „останалата част от нацията“.

Не, тя искаше да научи за света преди и след бомбите. Особено се заинтересува от онази тежка и трагична година, която Гордън прекара с лейтенант Ван и взвода му. Искаше да знае всичко за всеки човек от него, за неговите недостатъци, за източника на смелост или упоритост, който го караше да продължи да се бори, много след като каузата вече бе загубена.

Не… не загубена. Гордън си го припомни тъкмо навреме, за да измисли успешен край на битката при Мийкър. Пристигна кавалерия. Житниците бяха спасени. Загинаха добри хора (Гордън спести подробностите за агонията на Кайлър и храбростта на Дрю Симс), но в неговия разказ смъртта им не беше напразна.

Разказа го по начина, по който трябваше да се случи, като усещаше в желанието си настоятелност, която го учуди. Жените слушаха с такова внимание, сякаш им разказваше приказка за лека нощ… или им съобщаваше важна информация, за която още на следната сутрин щяха да се явяват на изпит.

„Иска ми се да зная какво точно слушат… какво се опитват да открият в моята малка, ужасна история.“

Може би се дължеше на факта, че районът бе мирен от толкова много време, но Дина искаше да научи и за най-лошите хора, които му се беше случвало да срещне… както и всичко, което знаеше за разбойниците, хипероцеленците и холнистите.

„Ракът в сърцето на ренесанса от края на века… дано гориш в ада, Нейтън Холн.“

Дина продължи да задава въпроси, дори след като Трейси и Мери Ан заспаха край огъня. При нормални обстоятелства щеше да се възбуди от близостта и проявеното внимание от страна на красива жена. Но това не бе като с Аби в Пайн Вю. В този смисъл Дина със сигурност не беше безразлична към него. Само че просто изглеждаше по-заинтересувана от стойността му като източник на информация. И тъй като той бе тук само за няколко дни, тя без никакво колебание беше избрала по какъв начин да го използва.

Гордън откри, че жената в известен смисъл е смаяна и очарована от него. И че ще се чувства нещастна, когато си тръгне.

Но сигурно щеше да е единствената. Той ясно бе усетил, че другите служители ще го изпратят с облекчение. Това се отнасяше дори за Питър Ъейдж.

„Какво пък, такава ми е ролята. Тя ги прави нервни. А вероятно дълбоко в себе си усещат някаква неискреност. Не бих могъл да ги обвинявам.“

Дори да вярваха на историята му, повечето техници нямаха много причини да харесват представителя на някакво „правителство“, защото то рано иди късно щеше да се намеси в делата, на които бяха посветили живота си. Те говореха за жаждата си за контакт с външния свят. Но Гордън чувстваше, че повечето от тях в най-добрия случай просто се преструват.

Не че имаше от какво да се страхуват.

Все още не беше сигурен за мнението на самия Циклоп. Машината, поела върху себе си съдбата на цялата долина, се държеше двусмислено или дистанцирано по време на последвалите срещи. Нямаше шеги и остроумни каламбури, а само гладки и сериозни разговори. Тази хладина бе много разочароваща след спомените за отдавна отминалия ден в колежа в Минеаполис.

Разбира се спомените му за онзи суперкомпютър може би бяха разкрасени с времето. Циклоп и неговите служители бяха свършили толкова много работа тук. Той не беше човекът, който можеше да отсъди.

Минаха покрай опожарените руини на някакви стари сгради, Гордън се огледа.

— Тук май се е водило доста тежко сражение — гласно отбеляза той.

Питър се намръщи от спомена.

— Точно тук отблъснахме една от тълпите по времето на бунтовете против машините. Виждаш ли разрушените трансформатори и стария авариен генератор? След като ги взривиха, трябваше да преминем на вятърните и водните турбини.

Купчини черни останки от машините лежаха на местата, където техници и учени отчаяно се бяха сражавали, за да защитят делото на своя живот. Това накара Гордън да си спомни за другия проблем.

— Продължавам да мисля, че трябва да се направи още нещо срещу евентуалното нападение на оцеленците, Питър. А то ще се състои скоро, ако съм чул добре онези разузнавачи.

— Но ти призна, че си чул само части от разговора и може да си останал с погрешно впечатление — възрази Ъейдж. — Разбира се, ще подсилим патрулите, веднага щом сме в състояние да отделим свободни хора. Ала трябва да разбереш, че Циклоп има свои собствени методи за взимане на решение. От десет години насам не е имало всеобща мобилизация. Ако Циклоп поиска такава и се окаже, че е било фалшива тревога… — той остави изречението недовършено.

Гордън знаеше, че местните старейшини на селата се отнасят с подозрение към думите му. Не искаха да отделят хора от ежедневната полска работа. А Циклоп изрази съмнение, че бандите на холнистите действително са в състояние да се организират за истински сериозен удар на неколкостотин километра от собствените си леговища. Това просто не било характерно за техния манталитет, обясни машината.

Гордън трябваше да се съгласи със становището на Циклоп. В края на краищата в неговата памет бяха вкарани всички написани някога трудове по психология. Както и трудовете на самия Холн.

Може би разузнавачите бяха тръгнали просто да грабят и говореха такива велики неща, само за да се окуражават един друг.

Може би.

„Е, стигнахме.“

Конят му, великолепен силен жребец, вече беше оседлан. Другият — прекрасна едра кобила — носеше екипировката и пощата. Щеше да е истинско чудо, ако някой от петдесетте получателя все още бе останал жив. Но за оцелелите дори само едно-единствено писмо щеше да означава много и щеше да положи началото на продължителния, мъчителен процес на възстановяване на контактите.

Може би ролята му щеше да донесе някаква полза. Поне колкото да компенсира лъжата…

Гордън скочи на коня и потупа животното, за да го успокои. Питър му подаде ръка:

— Ще се видим по време на обратния ти път след три месеца, Гордън. Когато се връщаш на Изток.

„Почти същото, което каза Дина Спърджън. А може да се върна и още по-рано, ако събера кураж да кажа цялата истина.“

— Дотогава Циклоп обещава да подготви подробен доклад за условията в северен Орегон.

Ъейдж задържа ръката му за миг. Гордън отново се почувства объркан. Човекът срещу него изглеждаше нещастен заради нещо — нещо, за което не можеше да говори.

— Бог да благослови делото ти, Гордън — сериозно каза той. — Ако мога да ти помогна по някакъв начин, какъвто и да е той, просто ми се обади.

Гордън кимна. Слава Богу, нямаше нужда от думи. Пришпори коня си и пое по пътя на север. Кобилата го следваше плътно отзад.

9. Буена Виста

Според служителите на Циклоп междущатската магистрала била разбита и несигурна на север от Кървалис, затова Гордън използваше второстепенния път, който минаваше западно от нея. Развалините и дупките забавяха пътуването и той беше принуден да спре за обедна почивка сред руините на Буена Виста.

Все още бе ранен следобед, но облаците започнаха да се сгъстяват и по разбитите улици се понесе мъгла. По случайност това беше денят, в който фермерите от околността се събираха в парка на запустелия град на панаир. Гордън поприказва с тях, докато нагъваше хляб и сирене от запасите си.

— Нищо такова няма по междущатската — каза един от местните, като озадачено клатеше глава. — Ония учени глави не са пътували много по тия места. Не са такива пътници като вас, господин Кранц. Сигурно са дали накъсо от много мислене — засмя се на собственото си остроумие фермерът.

Гордън не спомена, че маршрутът му е избран от самия Циклоп. Благодари на човека и отиде при чантите си, за да извади картата.

Тя бе покрита с впечатляващи компютърни графики. Фини символи отбелязваха местата по маршрута, където трябваше да установи новите възли на пощенската мрежа в северен Орегон. Бяха му казали, че маршрутът е избран така, че да стои по-далеч от несигурните райони и радиоактивните места като околностите на Портланд.

Гордън поглади брадата си. Колкото повече се взираше в картата, толкова по-объркан се чувстваше. Циклоп би трябвало да знае какво прави. И все пак криволичещият маршрут беше всичко друго, но не и логичен.

Въпреки волята си започна да подозира, че трасето е подбрано така, за да го отклони от пътя му. Да изгуби време, вместо да го спести.

Но защо му трябваше на Циклоп да прави подобно нещо?

Беше невероятно суперкомпютърът да се е изплашил от появата му. А Гордън бе сигурен, че е постъпил правилно… като подчерта, че „Възстановените съединени щати“ нямат намерение да се месят в местните въпроси. Циклоп като че ли му беше повярвал.

Той вдигна очи от картата. Времето се разваляше. Облаците се спускаха и закриваха покривите на полуразрушените сгради. По прашната улица се стелеше мъгла. Валма от нея се завъртяха между него и оцелелия прозорец на отсрещния магазин. Внезапно си спомни за един друг прозорец, който бе видял през ситния дъжд.

„Главата на Смъртта… усмивката на пощальона… лицето на скелета, наложено върху моето…“

Връхлетя го друг спомен и той потръпна. Кървалис. Свръхохладената пара, собственото му отражение в студеното стъкло и странното чувство, което изпитваше, като гледаше редуващите се светлинки, постоянно повтарящи еднообразния си танц…

Повтарящи…

Внезапно го прониза студ.

— Не — възкликна той. — Не, за Бога.

Затвори очи и изпита непреодолимо желание да не мисли за това, а за времето, за Дина или Аби, за каквото и да е, само не…

— Но кой би могъл да направи подобно нещо? — гласно възрази той. — Защо?

Знаеше защо. Беше експерт по въпроса какво кара хората да лъжат.

Спомни си разрушената сграда зад Дома на Циклоп и учудването си как техниците са успели да направят онова, което твърдяха, че са направили. Бяха изминали почти две десетилетия, откакто за последен път бе имал допир с физиката, и знаеше какво може да се постигне с техника. Годините след това бяха борба за оцеляване и мечти за земен рай. Не беше в състояние да определя кое е възможно и кое не е.

Въпреки това трябваше да открие дали подозренията му са основателни. На всяка цена.

— Извинете! — повика той един от фермерите. Човекът му се ухили и закуца към него с шапка в ръце.

— Какво мога да направя за вас, господин инспектор?

Гордън посочи на картата едно място на не повече от петнайсет километра по права линия от Буена Виста.

— Това място, Сайтаун. Знаете ли пътя?

— Разбира се. Шефе. Ако побързате, довечера ще сте там.

— Ще побързам — увери го Гордън. — Можете да се обзаложите, че ще побързам.

10. Сайтаун

— Секунда! Идвам! — извика кметът на Сайтаун. Чукането на вратата продължи.

Хърб Кейлоу внимателно запали новата си газена лампа, изработена от занаятчийската задруга западно от Кървалис. Неотдавна беше разменил сто килограма от най-добрата сайтаунска керамика за двайсет лампи и триста кибрита от Олбъни. Сигурен бе, че тази сделка ще му осигури следващия мандат.

Чукането се усили.

— Идвам! И дано да е наистина важно! — Той натисна бравата и отвори вратата.

Беше Дъглас Кий, тазвечершният часови. Кейлоу примигна:

— Случило ли се е нещо, Дъг? Какво…

— Един човек иска да те види, Хърб — прекъсна го пазачът. — Нямаше да го пусна след вечерния час, ама ти ни разказа за него, като се върна от Кървалис. Не исках да го оставям да седи на дъжда.

От тъмнината пристъпи висок мъж в мушама. Значката на шапката му блестеше на светлината на лампата. Той протегна ръка.

— Радвам се да ви видя отново, господин кмете. Може ли да поговорим?

11. Кървалис

Гордън никога не си беше представял, че ще откаже предложена му топла храна и легло и вместо това ще препуска в дъжда. Този път обаче нямаше избор. Яздеше най-добрия кон от конюшните на Сайтаун, но ако му се бе наложило, щеше да тича през целия път.

Кобилата се носеше по стария път към Кървалис. Беше силна и препускаше толкова бързо, колкото Гордън предполагаше, че е безопасно през нощта. За щастие почти пълната луна хвърляше оскъдна светлина през разкъсаните облаци.

Гордън се страхуваше, че трябва да е хвърлил в пълно объркване кмета на Сайтаун още в момента, в който прекрачи прага на дома му. Без да губи време за любезности, той пристъпи направо към същината и изстреля човека в офиса му да донесе грижливо сгънатата компютърна разпечатка.

Гордън вдигна разпечатката към светлината и внимателно я разгледа под объркания поглед на Кейлоу.

— Колко ви струва този съвет, господин кмете? — без да откъсва очи от хартията попита той.

— Не много, инспекторе — нервно отвърна мъжът. — Цените на Циклоп паднаха с увеличаването на селата, присъединили се към търговския пакт. А имаше и намаление, защото съветът е доста неясен.

— Колко? — настоя Гордън.

— Ами… Намерихме десетина стари видеоигри и около петдесет батерии, но от тях само десет ставаха за нещо. А, и един домашен компютър, който не беше съвсем ръждясал.

Гордън подозираше, че всъщност Сайтаун има много повече запаси, но ги пази за в бъдеще.

— И какво друго, господин кмете?

— Моля?

— Въпросът ми е достатъчно ясен — сухо отвърна той. — Какво още платихте за това?

— Нищо — объркано го погледна Кейлоу. — Освен ако не смятате товара храна и керамика за служителите. Но това е нищо в сравнение с останалите неща. Просто, за да имат с какво да живеят учените, докато помагат на Циклоп.

Гордън тежко дишаше. Нямаше изгледи пулсът му да се успокои. Всичко съвпадаше.

Той усърдно зачете на глас компютърната разпечатка:

— …Първоначалното просмукване през границите между тектоничните плочи… променливото задържане на подпочвената вода… — Думите, които не беше срещал нито пък бе мислил за тях — в продължение на седемнайсет години, сега излизаха от устата, му и му напомняха за някакъв стар, отдавна забравен деликатес. — …Вариация на глинестите седименти… само приблизителен анализ, поради многобройните несигурни променливи…

— Смятаме, че схванахме какво е имал предвид Циклоп — намеси се Кейлоу. — Ще започнем да копаем на двете най-подходящи места, като настъпи сухият сезон. Естествено, ако не сме разтълкували правилно съвета му, вината си е изцяло наша. Ще опитаме и на някои други места, които той предложи…

Гласът на кмета заглъхна, когато видя инспектора да седи неподвижно, вперил поглед в пространството.

„Делфи“, едва доловимо въздъхна Гордън.

След това започна лудото препускане в нощта.

Годините, прекарани в несгоди, бяха калили Гордън, а през цялото това време хората в Кървалис бяха живели в благоденствие. Беше лесно като детска игра да се промъкне покрай постовете. Продължи по пустите улици покрай университетския кампус и отдавна изоставения Морлънд Хол. Гордън отдели десет минути да успокои и нахрани коня си. Искаше животното да е във форма, ако му се наложеше бързо да се измъква.

Домът на Циклоп се намираше съвсем наблизо. Когато приближи, той забави крачка.

Скри се сред развалините на стария генератор, когато покрай него минаха двама пазачи, увити в мушамите си и криещи оръжието от дъжда. Докато клечеше зад стените, до него достигна миризмата на изгоряло. След всички тези години тя все още се чувстваше.

Какво му бе разказал Питър Ъейдж за онези първи дни, когато властта паднала и започнали бунтовете? Че след взривяването на генератора преминали на вятърни и водни турбини.

Гордън не се съмняваше, че това е щяло да свърши работа, ако е било извършено навреме. Но дали е било?

Когато стражите се отдалечиха, той забърза към страничния вход в Дома на Циклоп. Счупи катинара с едно-единствено рязко движение с помощта на взетия специално за целта лост. Ослуша се и като не чу никакви признаци на тревога, се вмъкна вътре.

Задните помещения на Дома на Циклоп изглеждаха доста по-неприветливо от представителните. Части от забравени компютърни ленти, книги и всякакви други неща лежаха под дебел слой прах. Гордън си проправи път към централния служебен коридор, като на два пъти за малко не се спъна в тъмното. Скри се зад една двойна врата, когато наблизо мина някой, свиркайки с уста. След това се изправи и погледна през процепа.

Мъж с дебели ръкавици, облечен в черно-бялата дреха на служител, спря пред вратата в дъното на помещението и остави на пода тежката и смачкана чанта за пикник, от която се виеше дим.

— Хей, Елмър! — почука той на вратата. — Нося още сух лед за нашия господар. Хайде, побързай! Циклоп трябва да яде!

„Сух лед“, отбеляза си Гордън. Около капака на контейнера се стелеше тежка пара.

— Спокойно де — обади се втори глас зад вратата. — На Циклоп нищо няма да му стане, ако почака някоя и друга минута.

Най-после вратата се отвори и в стаята нахлуха светлина и тежките звуци на рокендрол.

— Защо се забави толкова?

— Бях зает! Стигнах до сто хиляди точки и не исках да прекъсвам…

Вратата се затвори и Гордън не успя да чуе края на самохвалствата на Елмър. Промъкна се бързо нататък. След малко доближи друга стая, вратата на която бе леко открехната. Отвътре се процеждаше тънък лъч светлина. Някой разгорещено спореше. Гордън спря. Беше разпознал част от гласовете.

— Трябваше да го убием — каза някой. Приличаше на гласа на д-р Гроубър. — Можеше да направи всичко на пух и прах.

— Преувеличаваш опасността, Ник. Не мисля, че представлява чак толкова голяма заплаха — това беше гласът на най-възрастната служителка на Циклоп. Не можеше да си спомни името й. — Всъщност, човекът ми се вижда по-скоро безвреден.

— Така ли? А чу ли го какви въпроси задаваше на Циклоп? Не е тъп селяк, на каквито са се превърнали нашите хора след всички тези години. Умът му сече като бръснач! И си спомня страшно много от старото време!

— И какво? Може би трябваше да се опитаме да го привлечем на наша страна.

— Как ли пък не! Всеки може да види, че е идеалист. Никога нямаше да се съгласи. Единствената ни възможност е да го убием! Още сега! И да се надяваме, че ще минат години, преди да пратят някой друг вместо него.

— Ти си направо луд — отговори жената. — Даваш ли си сметка какви ще са последствията, ако се усъмнят в нас!

— Марджъри е права — това бе гласът на самия д-р Тейгър. — Ако това се разкрие, срещу нас ще се изправят не само нашите хора в Орегон, а и цялата страна.

Настъпи продължително мълчание.

— И все пак още не съм убеден, че той наистина е… — Гроубър беше прекъснат, този път от мекия глас на Питър Ъейдж.

— Забравили ли сте защо никой не трябва да го докосва дори с пръст?

— Това пък защо?

— Стига, човече. — Гласът на Питър премина в шепот. — Не ти ли стана ясно кой е този човек? И кого представлява? Давате ли си сметка колко ниско сме паднали, че да мислим как да го убием, когато му дължим признателност и съдействие във всичко!

— Питър, ти си пристрастен, защото спаси племенника ти.

— Може би. А може би заради мнението на Дина за него.

— Дина! — изсумтя Гроубър. — Хлътнало до уши дете с диви идеи.

— Добре. Но дори да греша, не забравяйте знамената.

— Знамена ли? — Гласът на д-р Тейгър беше объркан. Какви знамена?

— Питър говори за знамената, които нашите хора са издигнали във всяко селце — замислено отговори жената. — Нали си спомняте — звездите и ивиците. Помисли си, Ед. Дай си сметка какво е в главите на тези хора. Никога, дори преди войната, не съм виждала нещо толкова силно да въодушевява селяните.

Отново настъпи тишина. След това се обади Гроубър:

— Чудя се какво ли мисли Джоузеф по въпроса.

Гордън се намръщи. Беше разпознал гласовете на всички старши служители в стаята. Но не си спомняше да се е срещал с някой на име Джоузеф.

— Джоузеф си легна по-рано днес — каза Тейгър. — Ето защо аз съм председателстващият сега. Ще обсъдим въпроса по-късно, когато сме в състояние да гледаме трезво на нещата.

Гордън ги чу да стават и забърза към края на коридора. Нямаше нищо против да напусне удобната си позиция. И без друго мнението на хората в стаята не бе от особено значение. Всъщност, нямаше никакво значение.

Точно сега искаше да чуе един-единствен глас. Насочи се право към мястото, където го беше чул за последен път.

Промъкна се зад завоя и се озова на мястото, където за първи път беше срещнал Хърб Кейлоу. Коридорът сега бе тъмен, но това не му попречи съвсем лесно да открие заседателната зала. Вмъкна се вътре и затвори вратата зад себе си. Устата му беше пресъхнала. Пристъпи напред, като се, бореше с желанието да върви на пръсти.

Слаба светлина осветяваше сивия цилиндър от другата страна на стъклената стена.

„Господи, дано греша!“

Ако грешеше, Циклоп сигурно щеше да се изуми от поредицата неправилни заключения. Изгаряше от желание да се посмее заедно с него на глупавата си параноя.

Гордън се запъти към стъклената бариера.

— Циклоп? — повика той, като се приближаваше и прочистваше гърлото си. — Циклоп, аз съм. Гордън.

Блясъкът на обектива бе по-слаб. Но малките светлинки продължаваха да се движат — сложен хипнотизиращ мотив, който постоянно се повтаряше, подобно на зов за помощ от търпящ бедствие кораб.

Гордън усети, че го завладява безмерен ужас. Чувството беше същото, каквото бе изпитал като момче, когато видя дядо си да седи напълно неподвижно в своя люлеещ се стол на верандата и не посмя да се приближи, за да не открие, че старецът е мъртъв.

Светлинките безспирно продължаваха танца си.

Гордън се замисли. Колко бяха онези, които можеха да си спомнят след толкова време, че сигналите на дисплеите на суперкомпютрите никога не се повтарят? Спомни си как негов приятел кибернетик му беше казал, че те са като снежинките — няма две еднакви.

— Циклоп — безизразно повтори той. — Отговори ми! В името на благоприличието, заповядвам ти да ми отговориш! В името на Съединените ща…

Млъкна. Не можеше на една лъжа да противопоставя друга. В момента щеше да е единственият излъган.

Стаята бе по-топла, отколкото по време на срещите. Потърси и откри малките отдушници, през които можеше да се пуска студен въздух и да създава у посетителя впечатление за ужасния студ от другата страна на стъклената преграда.

— Сух лед — промърмори той. — За заблуда на жителите на Оз.

Дори самата Дороти не би могла да се почувства по-измамена. Гордън беше готов да предложи живота си на това, което като че ли се намираше тук. А всичко се оказа чиста измама. Начин групичка мъчещи се да оцелеят умни глави да измъкват от хората храна и дрехи и да ги карат да са благодарни за тази привилегия.

Със създаването на мита за „Проекта на хилядолетието“ и пазара на електроника те бяха успели да убедят местните, че старите машини са особено ценни. Хората от цялата долина събираха домашни компютри, части и игри — защото Циклоп ги приемаше в замяна на съветите си.

„Служителите на Циклоп“ бяха нагласили нещата по такъв начин, че хора като Хърб Кейлоу дори не включваха в сметката данъка във форма на храна и други подаръци, които отиваха за самите служители.

Учените се хранеха добре, спомни си Гордън. И никой от фермерите не се оплакваше.

— Вината не е твоя — тихо каза той на безмълвната машина. — Ти наистина щеше да ни помагаш във всичко. Ти и твоят вид бяхте най-великото нещо, което някога сме сътворявали…

Задъха се, спомнил си топлия, мъдър глас в Минеаполис. Очите му се напълниха със сълзи.

— Прав си, Гордън. Никой не е виновен.

Гордън ахна. За момент с надежда си помисли, че е сбъркал! Това бе гласът на Циклоп!

Но не идваше от говорителите. Обърна се бързо и видя…

…слаб възрастен човек, който го наблюдаваше, изправен в тъмния ъгъл на стаята.

— Често идвам тук — каза той с гласа на Циклоп — тъжен, изпълнен с разкаяние глас. — Идвам да поседя с духа на моя приятел, който умря точно тук, преди толкова много години.

Мъжът пристъпи напред. Върху лицето му падна светлина.

— Гордън, името ми е Джоузеф Лазаренски. Аз създадох Циклоп — той погледна към ръцете си. — Аз ръководех неговото програмиране и обучение. Обичах го като свой син. И като всеки баща се гордеех с мисълта, че ще е по-добър, по мил, по-човечен от самия мен.

Лазаренски въздъхна.

— Той наистина преживя ударите на войната. Тази част от историята е вярна. Циклоп беше в своята Фарадеева клетка, защитен от излъчванията. И остана в нея, докато се мъчехме да го спасим.

Първият и единствен път, когато убих човек, беше в онази нощ по времето на бунта против машините. Участвах в защитата на електростанцията и стрелях като луд.

Но нямаше смисъл. Генераторите бяха унищожени, въпреки че опълчението пристигна и отблъсна обезумялата тълпа… но вече беше твърде късно. Минути, години по-късно.

— Както разбираш, Гордън — разпери ръце той, — след това не можехме да направим нищо друго… освен да чакаме и да гледаме как Циклоп умира.

Гордън остана напълно неподвижен и мълчалив. Лазаренски продължи:

— Ние крояхме велики планове. Бяхме положили основите на Плана на хилядолетието още преди бунтовете. Всъщност, направи го именно Циклоп. Той вече беше очертал в основни линии програмата за възстановяване на света. Според думите му, бяха необходими два-три месеца, за да изработи детайлите.

Гордън имаше чувството, че лицето му сякаш е от камък. Не пророни нито дума.

— Чувал ли си за мехурчетата квантова памет, Гордън? В сравнение с тях чиповете на Джоузефсън са като праисторическа каменна брадва пред лазерен лъч. Тези мехурчета са леки и крехки като мисълта. Позволяват изчисления със скорост, надвишаваща милиони пъти скоростта на невроните. Но за да съществуват, трябва да се поддържат свръхохладени. Веднъж разрушени, те не могат да се възстановят.

Опитахме се да ги запазим, но не успяхме. — Възрастният човек сведе очи. — Онази нощ трябваше аз да умра.

— И така решихте да продължите плана на своя глава — сухо подхвърли Гордън.

— Знаеш как стоят нещата — поклати глава Лазаренски. — Задачата е непосилна без помощта на Циклоп. Единственото, което можехме да направим, бе да представим една обвивка. Една илюзия.

Тя ни помогна да оцелеем. Навсякъде около нас цареше хаос. Единствената сила, която имахме ние, бедните интелектуалци, беше слабото, мъждукащо нещо, наречено Надежда.

— Надежда! — горчиво се засмя Гордън. Лазаренски сви рамене.

— Хората идваха да говорят с Циклоп и говореха с мен. Не беше много трудно да се даде добър съвет, да се потърси някоя проста техника в книгите или да се посредничи при споровете. Те вярват на съобщенията на компютъра за неща, за които не биха повярвали на никой човек.

— И когато не можете да дадете смислен отговор, се държите като оракул.

Лазаренски отново сви рамене.

— В Делфи и Ефес това е действало, Гордън. А честно казано, къде е вредата? През последните двайсет години хората от долината са видели прекалено много жадни за власт чудовища, за да са склонни да се обединят под ръководството на един човек или група. Но не, те си спомнят машините! По същия начин, по който си спомнят и твоята стара униформа, въпреки че в онези времена са се отнасяли към нея с пълно неуважение.

Откъм коридора се чуха гласове, които приближиха и отминаха. Гордън се засуети.

— Трябва да се махам оттук.

Лазаренски се засмя:

— Не се страхувай от тях. Те само приказват и не вършат нищо. Изобщо не приличат на теб.

— Не ме познаваш — намръщи се Гордън.

— Така ли си мислиш? В ролята си на „Циклоп“ говорих с теб няколко часа. А осиновената ми дъщеря и младият Питър Ъейдж — дори по-дълго. Зная за теб повече, отколкото можеш да си представиш.

Ти си рядкост, Гордън. По някакъв начин си успял да запазиш модерния си начин на мислене и в същото време да се адаптираш към настоящето. Дори онази пасмина да се опита да ти навреди, ти ще ги победиш с ума си.

Гордън тръгна към вратата, после спря. Обърна се и погледна за последен път към мигащите светлинки на мъртвата машина.

— Не съм толкова умен. Разбираш ли, аз вярвах!

Погледите им се срещнаха и накрая Лазаренски наведе очи, без да може да отговори. Гордън се за препъва навън и остави мъртвешки студената крипта и телата в нея зад себе си.

12. Орегон

Върна се при коня си, когато небето на изток започваше да розовее. Скочи на седлото и се насочи на север по второстепенния път. Изпитваше мъка, сякаш сърцето му се бе превърнало в късче лед.

Трябваше да се махне оттук. Поне това беше ясно. Нека глупците вярват на своите митове. Не и той!

Не можеше да се върне в Сайтаун, където бе оставил торбите с пощата. Вече всичко това беше минало. Започна да сваля куртката си с намерение да я захвърли в канавката, заедно с всички лъжи.

Внезапно в главата му изплува неканена мисъл:

„Сега кой ще поеме нещата в свои ръце…?“

Какво? Тръсна глава, за да я проясни, но думите продължаваха да звучат в него.

„Кой ще се погрижи сега за тези глупави деца?“

Гордън изруга и пришпори коня. Животното го понесе на север, далеч от всичко, на което се беше прекланял вчера сутринта… но което вече знаеше, че е само фасада. Евтин номер. Оз.

„Кой ще се погрижи…“

Думите постоянно се връщаха в главата му, подобно на натрапчива мелодия. Изведнъж разбра, че ритъмът им е същият, като на мигащите лампички на старата мъртва машина.

„… за тези глупави деца?“

Кобилата мина покрай овощни градини, оградени от ред смачкани автомобили. Внезапно го осени странна мисъл. Ами ако в момента, в който се бе изпарила и последната капка хелий и вътре беше нахлула смъртоносната жега, последната мисъл на невинната мъдра машина се е запечатала някъде в периферните устройства и сега продължава безспирно да се върти?

Това можеше ли да се нарече дух?

Какви са били последните мисли и думи на Циклоп?

Можеше ли човек да бъде преследван от духа на машина?

Гордън отново тръсна глава. Явно беше уморен, иначе нямаше да си мисли подобни глупости. Не дължеше нищо на никого! Не и на купчина мъртъв метал, нито пък на мумията, открита в онзи стар джип.

— Духове! — изплю се той и кисело се изсмя.

И въпреки това думите продължаваха да звучат в главата му.

„Кой ще се погрижи сега…“

Толкова бе погълнат от собствените си мисли, че му трябваха няколко минути, за да осъзнае, че далеч зад него се носят крясъци. Той дръпна юздите и се обърна, с ръка върху дръжката на револвера. Всеки, който се осмелеше да го предизвика сега, щеше да се изложи на сериозна опасност. Лазаренски беше прав в едно отношение. Гордън знаеше, че онази пасмина не може да се сравнява с него.

В далечината забеляза трескаво движение около Дома на Циклоп, но… но очевидно нямаше нищо общо с него.

Той засенчи очи от изгряващото слънце и видя някакъв изтощен човек да слиза от покрития си с пяна кон, да се препъва по стълбите пред Дома на Циклоп и да крещи към хората, които бързаха към него. Друг вестоносец, явно сериозно ранен, лежеше на земята.

Гордън чу една-единствена дума. Тя обясняваше всичко.

— Оцеленци!

„По дяволите!“ Това бе единственият възможен отговор, който му дойде наум.

Обърна гръб на виковете и отново пришпори коня си на север.

Само ден по-рано щеше да се притече на помощ. Беше готов да се жертва в името на Циклоп. И вероятно точно това щеше да стане.

Щеше да умре заради един фарс и измама!

Ако холнистите наистина нападаха, селяните южно от Юджийн щяха с всички сили да им се противопоставят. Разбойниците щяха да се насочат на север по посока на най-слабото съпротивление. Хората от северната част на долината нямаха никакъв шанс пред бандите от Роуг.

А може би холнистите не бяха достатъчно многобройни, за да завладеят цялата долина. Разбира се Кървалис щеше да падне, но Гордън можеше да отиде някъде другаде. Може би щеше да е най-добре да се насочи на изток по шосе 22 и да мине през Пайн Вю. Щеше да му е приятно отново да види госпожа Томпсън. Може би щеше да пристигне точно, когато Аби ражда своето бебе.

Кобилата продължи да препуска. Виковете заглъхнаха, подобно на лош спомен. Времето обещаваше да е хубаво, за първи път от цели седмици без нито един облак. Добър ден за пътуване.

Конят постепенно забави ход и спря. Гордън седеше прегърбен.

„Кой ще се погрижи…“

Думите не отзвучаваха, а пулсираха като светлинки в него.

Конят тръсна глава и изцвили, ровейки с копито земята.

„Кой…?“

— О, по дяволите! — изкрещя Гордън, обърна коня си и го пришпори обратно към Кървалис.

Уплашената тълпа от мъже и жени смълчано отстъпи назад, когато стигна до преддверието на Дома на Циклоп. Разиграният му кон танцуваше и пръхтеше под него, докато Гордън се взираше в хората.

Накрая той дръпна мушамата назад. Закопча куртката си и постави шапката на главата си. Значката блесна под лъчите на утринното слънце.

Дълбоко си пое дъх. След това започна да издава заповеди и разпореждания.

В името на оцеляването и в името на „Възстановените съединени щати“ населението на Кървалис и служителите на Циклоп се втурнаха да изпълняват.