Пета част Нека влезе

И сега това е

единственият ми шанс да го кажа

Боб Хунд, „Бунтар“

Нека който трябва влезе

старите мечти да мрат

нежеланите да си вървят

те за теб не ще направят

онова, което трябва

Мориси, „Нека влезе“

От предаването по „Дагенс Еко“ 16:45,

понеделник, 9 ноември 1981 г.

Така нареченият ритуален убиец бе заловен от полицията в понеделник сутринта. По това време той се намирал в мазе в Блакеберг, Западен Стокхолм. Ето какво каза говорителят на полицията Бенгт Лерн.

— Да, арестът е факт.

— Сигурни ли сте, че това е издирваният?

— До голяма степен. Все пак определени обстоятелства затрудняват окончателната идентификация.

— Какви обстоятелства?

— В момента не мога да разкрия повече подробности.

След ареста заподозреният е настанен в болница. Състоянието му се определя като много критично.

Заедно с него е намерено шестнайсетгодишно момче. То е без телесни повреди, но е в тежък шок, откарано е в болница за наблюдение.

Полицията претърсва района, за да събере допълнителна информация за развоя на събитията.

Днес крал Карл Густав откри моста над пролива Алмьосунд в Бухюслен. В речта по случай откриването…

Из диагнозата на професор Т. Халберг, хирург,

изготвена за полицията

… предварителен преглед затруднен… спазматични мускулни контракции… неустановен възбудител на централната нервна система… отсъства сърдечна дейност…

Спиране на мускулните спазми — 14:25… аутопсията показва непознати досега… силно деформирани вътрешни органи…

Подобно на мъртва накълцана змиорка, която подскача в тигана… никога досега не са наблюдавани в човешките тъкани… моля за позволение тялото да бъде оставено за по-нататъшни… с уважение…

Из седмичника „Западни предградия“, брой 46

КОЙ УБИ КОТКИТЕ НИ?

— Остана ми единствено нашийникът й — казва Свеа Нурдстрьом и сочи кишавата ливада, където бяха открити котките на общо девет собственици…

Из „Актуално“, понеделник, 9 ноември, 21:00

По-рано тази вечер полицията нахлу в апартамента, вероятно обитаван от тъй наречения ритуален убиец, заловен тази сутрин.

Информация от местен жител помогна на полицията най-накрая да открие жилището в Блакеберг — на петдесет метра от мястото, където заподозреният бе заловен рано сутринта.

От мястото на събитието предава нашият репортер Фолке Алмаркер.

— В момента санитарите от линейката изнасят тялото на мъж, открит мъртъв в апартамента. Самоличността му е все още неизвестна. Жилището изглежда необитаемо, но очевидно съвсем доскоро в апартамента е имало и други лица.

— Какви действия предприема полицията?

— Цял ден са обикаляли от врата на врата в района, но засега не знаем резултатите.

— Благодаря ти, Фолке.

Мостът Шорнбрун, завършен шест седмици предсрочно, днес бе открит от крал Карл Густав…

Понеделник 9 ноември

Сини трепкащи светлини по тавана.

Оскар лежи на леглото си със сключени под главата ръце.

Отдолу има два кашона. В единия има пари, огромно количество банкноти, и две бутилки технически спирт, в другия — главоблъсканици.

Кашонът с дрехи остана там.

За да ги прикрие, Оскар е подпрял пред тях играта си хокей. Утре ще ги свали в мазето, ако има сили. Майка му гледа телевизия, вика му нещо — давали блока им. Достатъчно е да стане и да погледне през прозореца, за да види същото, но от друг ъгъл.

Оскар прехвърли кашончетата от балкона на Ели на своя още по светло, докато Ели се къпеше. Когато излезе от банята, раните по гърба му бяха заздравели, а той самият бе леко опиянен от алкохола в кръвта.

Лежаха заедно на леглото, прегърнати. Оскар разказа за случката в метрото. Ели отвърна:

— Съжалявам. Заради мен е всичко.

— Не. Няма нищо.

Мълчание. Дълго. После Ели попита деликатно:

— Ти би ли искал… да станеш като мен?

— Не… Да съм с теб — да, но…

— Естествено. Добре те разбирам.

Щом се здрачи, най-сетне станаха, облякоха се. Стояха прегърнати в хола, когато чуха резачката. Разбиваха бравата.

Изскочиха на балкона, прехвърлиха се през парапета, приземиха се доста меко в храстите долу.

Откъм апартамента се чу някой да казва:

— Какво, по дяволите…

Скриха се под балкона. Но вече нямаха време.

Ели извърна лице към Оскар и каза:

— Аз…

Замълча. После залепи целувка на устните му.

Оскар се взря за секунди в очите му. И видя… себе си. Но много по-добър, по-красив, по-силен, отколкото се възприемаше. Погледнат с любов.

За секунди.



Гласове в съседния апартамент.

Последното, което Ели направи, преди да станат, бе да откъсне листа с морзовата азбука. Сега в стаята, където бе лежал и му бе почуквал, трополят чужди крака.

Оскар допира длан до стената.

— Ели…

Вторник 10 ноември

Във вторник Оскар не отиде на училище. Лежеше в леглото си, заслушан в шума зад стената, чудеше се дали ще намерят нещо, което да ги насочи към него. Следобед настъпи тишина, все още не бяха дошли.

Той стана, облече се и влезе във входа на Ели. Вратата на апартамента беше запечатана. Докато стоеше и я гледаше, по стълбите се зададе полицай. Но за него той беше просто любопитно съседско момче.

Щом навън се смрачи, Оскар свали кашоните в мазето и ги покри със стар килим. После щеше да реши какво да прави с тях. Ако крадец се вмъкнеше в мазето им, със сигурност щеше да се зарадва.

Дълго седя в мрака долу, мислеше за Ели, за Томи, за онзи. Ели му разказа всичко — не бе искал така да стане.

Но Томи беше жив. Щеше да се оправи. Майка му бе разказала на неговата майка — утре го изписват.

Утре.

Утре Оскар отново щеше да отиде на училище.

При Йони, Томас, при…

Май ще трябва да му опресним уменията.

Студените корави пръсти на Йони, стиснали бузите му. За да отворят насила устата му.

Квичи като прасе.

Оскар сключи ръце, подпря лицето си на тях, загледа се в малкото възвишение, което образуваше килимът върху кашончетата. Стана, отметна го и отвори кашона с парите.

Хилядарки, стотачки в безпорядък и няколко пачки. Бръкна, извади едната пластмасова бутилка. После се качи в апартамента и взе кибрит.

Самотен прожектор пръскаше студена бяла светлина в двора на училището. Извън светлия му кръг се виждаха очертанията на спортната площадка. Масите за пинг-понг, толкова напукани, че на тях можеше да се играе само с топки за тенис, бяха затрупани с кишав сняг.

Няколко прозореца в училищната сграда светеха. Вечерни курсове. Заради тях беше отворен един от страничните входове.

Намери пътя до класната си стая през тъмните коридори. Постоя малко, загледан в чиновете. Сега, вечерта, стаята изглеждаше необикновена: сякаш беззвучно шепнещи призраци я използваха за своето обучение, каквото и да включваше то.

Отиде до чина на Йони, отвори капака и го заля отвътре със спирт. Чина на Томас също. За миг се спря пред чина на Мике. Отказа се. После отиде да седне на своя чин. Докато спиртът попие. Както се прави за разпалване на грил.

Аз съм призрак. Ууу… ууу…

Отвори капака на чина си, извади „Подпалвачката“, усмихна се на заглавието и я прибра в чантата си. Тетрадката, в която беше преписал един любим разказ. Любимата химикалка. Събра всичко в чантата. После стана, обиколи класната стая и се наслади на спокойствието. Да е сам тук.

Когато пак вдигна капака на чина на Йони, вътре миришеше на спирт. Той извади кибрита.

Не, чакай…

Отиде да вземе две големи дървени линии от полицата най-отзад. Подпря капака на чина с едната, а с другата и на чина на Томас. Иначе огънят щеше да угасне веднага щом го затвори.

Две гладни праисторически животни, зинали за храна. Дракони.

Той запали клечка, почака да се разпали. После я пусна.

Тя падна, жълта капка от ръката му, и…

ДУФФФ!

Мамк…

Очите му запариха, когато от чина се стрелна лилава опашка на комета и близна лицето му. Той отстъпи назад, мислеше, че ще гори като… като въглените за грил, но чинът направо се взриви, превърна се в огромен огън, който лумна към тавана.

Светлината танцуваше, трептеше по стените на класната стая, а гирляндата от големи хартиени букви, висяща над чина на Йони, се скъса и падна на пода със запалени P и Q. Другият й край се залюля в широка дъга, пламъците се отрониха над чина на Томи и той веднага пламна със същия:

ДУФФФ! — сух гръм, а Оскар изхвърча навън, чантата му се блъскаше в бедрото.

Ами ако цялото училище…

Звънецът зазвъня, когато беше в края на коридора. Сградата се изпълни с метален звън и чак по стълбите Оскар се сети, че това беше противопожарната аларма.

Навън, в двора, звънецът гневно зовеше несъществуващите ученици, събираше училищните призраци и последва Оскар по пътя за вкъщи.

Той се успокои чак когато стигна до стария магазин „Консум“ и звънецът вече не се чуваше. Продължи и спокойно се прибра.

В огледалото в банята видя, че миглите му бяха с обгорени връхчета. Прекара пръсти и опърленото се изрони.

Сряда 11 ноември

Вкъщи вместо на училище. Главоболие. В девет часа звънна телефонът. Той не вдигна. По обед видя Томи и майка му да минават под прозореца. Томи вървеше леко приведен, бавно. Като стар човек. Оскар се наведе под перваза, докато отминат.

Телефонът звънеше на всеки час. Накрая вдигна, в дванайсет часа.

— Ало.

— Здравей. Обажда се Бертил Сванберг и както знаеш, съм директор на училището, в което си…

Той затвори. Пак зазвъня. Остана така известно време, загледан в звънящия телефон, представи си как директорът седи в карираното си сако и барабани с пръсти, прави гримаси. После се облече и слезе в мазето.

Седна, извади бялата дървена кутийка, където блещукаха стотиците парченца на стъкленото яйце. Ели бе взел само няколко хилядарки и кубчето. Затвори кашона с главоблъсканиците, отвори другия, разбърка шумолящите банкноти. Взе една шепа, хвърли ги на пода. Пъхна ги в джобовете си. Заизважда ги една по една, игра си на „момчето със златните панталони“, докато му омръзна. В краката му се валяха дванайсет намачкани хилядарки и седем стотачки.

Събра хилядарките и ги сгъна. Прибра стотачките в кашона, затвори го. Качи се в апартамента, намери бял плик за писма, в него пъхна банкнотите. Остана с плика в ръка да помисли как да постъпи. Не искаше да пише: някой можеше да разпознае почерка му.

Телефонът зазвъня.

Стига. Няма ме, не разбрахте ли!

Някой държеше да поговори с него. Някой искаше да го пита дали осъзнава какво е извършил. Осъзнаваше го напълно. Йони и Томас също са осъзнали. И са съвсем наясно. Няма нищо за обсъждане.

Отиде до бюрото си, извади самозалепващите букви. В средата на плика залепи едно T и едно O. Първото M се лепна накриво, но второто стана добре. Както и Y-to в края.

Когато отвори входа на Томи с плика в джоба на якето, изпитваше по-силен страх, отколкото в училище снощи. Предпазливо и с разтуптяно сърце мушна плика в пощата на Томи безшумно, да не го чуе никой, никой да не дойде до вратата или пък да погледне през прозореца.

Никой не се появи и Оскар се почувства по-добре, когато се върна у дома. За миг. После пак го обзе странното усещане.

Мястото ми не е тук.

В три часа се прибра майка му, няколко часа по-рано от обичайното време. Оскар седеше в хола и слушаше плочата на „Викингите“. Тя влезе, вдигна иглата и изключи грамофона. По лицето й позна, че знае.

— Как си?

— Не особено добре.

— Аха… — тя въздъхна, седна на дивана. — Директорът ми се обади. В работата. Каза, че… снощи е имало пожар. В училището.

— А? Изгоряло ли е?

— Не, но… — тя помълча, втренчена в килима. После вдигна очи към него. — Оскар. Ти ли беше?

Той я погледна право в очите и отвърна:

— Не.

Пауза.

— Добре… Но щетите са големи, а чиновете на Йони и Томас… оттам е започнал.

— Аха.

— И те явно са съвсем сигурни, че… че си бил ти.

— Само дето не съм аз.

Майка му остана на дивана, дишаше през носа. Седяха на метър един от друг, на безкрайно разстояние.

— Искат да говорят с теб.

— Аз не искам да говоря с тях.

Очертаваше се дълга вечер. И нищо интересно по телевизията.



През нощта Оскар не можа да спи. Стана от леглото, отиде на пръсти до прозореца. Стори му се, че долу на катерушката има някой. Естествено, беше просто внушение. Обаче продължи да се взира в сянката на площадката, докато клепачите му натежаха.

Но пак не можа да заспи, когато си легна. Почука леко по стената. Никакъв отговор. Само сухият звук от почукването на неговите пръсти, на кокалчетата му по бетона — почукване на заключена завинаги врата.

Четвъртък 12 ноември

Сутринта Оскар повърна и се наложи да остане вкъщи още един ден. Макар да беше спал само няколко часа тази нощ, не можа да си легне. Някакво безпокойство го караше да обикаля из апартамента. Вземаше разни неща, поглеждаше ги, оставяше ги на местата им.

Сякаш трябваше да направи нещо. Задължително. Но не можеше да разбере какво.

За момента си мислеше, че е това, когато подпали чиновете на Йони и Томас. После реши, че е това, когато пусна парите на Томи. Но не беше. Беше нещо друго.

Сякаш голямо театрално представление беше свършило и той минаваше по празната тъмна сцена да почисти разни неща. А имаше да прави нещо друго…

Но какво?

Пощата дойде в единайсет — едно-единствено писмо. Сърцето му направи салто в гърдите, щом го вдигна и го погледна.

Беше за майка му. В горния десен ъгъл имаше печат „Училищна администрация Южен Енгбю“. Накъса го, без да го отваря, хвърли парчетата в тоалетната. Съжали. Но беше късно. Не му пукаше какво пише, но си навличаше повече проблеми, като се месеше по този начин, вместо просто да не прави нищо.

Не че имаше някакво значение.

Съблече се, сложи си хавлията. Застана пред огледалото в хола, огледа се. Представи си, че е друг. Наведе се напред да целуне огледалото. В момента, в който устните му докоснаха студеното стъкло, телефонът звънна. Той вдигна, без да мисли.

— Да.

— Оскар?

— Да.

— Здравей, Фернандо е.

— Моля?

— Ъъ, Авила. Господин Авила.

— А, да. Добър ден.

— Само исках да проверя… идваш на тренировка довечера?

— Аз… малко съм болен.

Мълчание. Оскар чуваше дишането на учителя. Едно. Две. После:

— Оскар. Ако си направил. Или не. Не интересува мен. Ако искаш да говорим, говорим. Ако не искаш, не говорим. Но искам да идваш на тренировка.

— А… защо?

— Защото, Оскар, не можеш да седиш като caracol, как се казва… охлюва. В черупка. Ако не си болен, ще се разболееш. Болен ли си?

— … Да.

— Значи трябват ти физически упражнения. Довечера идваш.

— Ами другите?

— Другите? Какво другите? Ако започнат глупости, казвам фу! — и спират. Но те няма глупости. Защото тренировка.

Оскар не отговори.

— Окей? Идваш?

— Да…

— Добре. До скоро.

Оскар затвори телефона и пак се възцари тишина. Не му се ходеше на тренировка. Но не беше лошо да се види с учителя. Дали да не отиде малко по-рано, може да го уцели там. После да се прибере, преди да започнат.

Учителят нямаше да го освободи, но…

Направи още няколко обиколки из апартамента. Подготви си нещата за тренировката, по-скоро колкото да се намира на работа. Добре, че не беше подпалил и чина на Мике, той може да дойде довечера. Макар че сигурно и неговите неща са съсипани, нали чинът му беше до чина на Йони. Какво ли всъщност е изгоряло?

Кого да попита…

В три часа телефонът пак звънна. Оскар се поколеба дали да вдигне слушалката, но след онази надежда, която изпита при вида на самотния плик, не можеше да не вдигне.

— Ало.

— Привет, Юхан се обажда.

— Здрасти.

— Как е?

— Бива.

— Да се видим ли довечера?

— А… кога?

— Ами… към седем.

— Не, ще ходя на тренировка.

— Хм. Добре. Жалко. Чао.

— Юхан?

— Да?

— Чух, че е имало пожар. В класната стая. Много ли е изгоряло?

— Не. Само няколко чина.

— Нищо повече?

— Ми неее… разни… хартии, такива неща.

— Аха.

— На твоя чин нищо му няма.

— А, добре.

— Ами чао.

— Чао.

Оскар затвори телефона със странно усещане в стомаха. Според него всички знаеха, че е бил той. А по гласа на Юхан не изглеждаше така. Пък и майка му беше казала, че щетите са големи. Е, разбира се, може да е преувеличила.

Оскар избра да повярва на Юхан. Нали е видял с очите си все пак.

* * *

— Уф, ама…

Юхан затвори телефона, огледа се безпомощно. Джими поклати глава, издуха дима през прозореца на Йони.

— Това беше най-тъпото нещо, което съм чувал.

Юхан отвърна с жален глас:

— Не е толкова лесно.

Джими се обърна към Йони, който седеше на леглото си и премяташе в пръстите си пискюл от покривалото.

— Какво викаш? Половината ви класна стая е опожарена?

Йони кимна:

— Всички в класа го мразят.

— А ти — Джими пак се обърна към Юхан — какво му каза? „Разни хартии“. И мислиш, че ще се върже?

Юхан засрамен наведе глава.

— Не знаех какво да отговоря. Помислих, че ще заподозре нещо, ако кажа…

— Добре. Стореното — сторено. Сега остава само да се надяваме да дойде.

Юхан погледна Йони и Джими. Очите и на двамата бяха безизразни, зареяни в представи за довечера.

— Какво сте намислили?

Джими се наведе напред на стола, изтръска пепел от ръкава на пуловера си и каза бавно:

— Той изгори. Всичко, което имахме от баща ни. Та какво мислим да правим… Надали трябва да знаеш подробностите. Нали?

* * *

Майка му се прибра в пет и половина. Лъжите, недоверието от предишната вечер все още тегнеха между тях като студена мъгла и тя отиде направо в кухнята, задрънча с чиниите ненужно силно. Оскар затвори вратата си. Легна на леглото и се загледа в тавана.

Можеше да отиде. В двора. В мазето. На площада. Да вземе метрото. Но нямаше място… нямаше място, където… нищо.

Чу майка си да вдига слушалката, набра номер с много цифри. Вероятно на татко му.

Оскар потрепери.

Придърпа юргана, седна, опрял глава на стената, слушаше шума от разговора на родителите си. Да можеше да поговори с баща си. Но и това не можеше. Никога нямаше полза.

Оскар се загърна с юргана. Представи си, че е индиански вожд и не го засяга нищо, а майка му все повече повишаваше глас. След малко започна да крещи и индианският вожд падна на леглото, зави се презглава, затисна си ушите.

Толкова е тихо в главата ми. Това е… вселената.

Представи си, че точиците, чертичките, цветовете в очите му са планети, далечни слънчеви системи, през които се носеше. Каца върху комети, лети с тях, скача и се рее волно в пространството, докато юрганът му бе издърпан и той отвори очи.

Майка му. Разкривени устни. Гласът й, насечено стакато:

— Така. Сега татко ти ми разказа… че в събота… че ти… къде беше? А? Къде беше? Можеш ли да ми отговориш?

И пак дръпна юргана. На шията й се изду дебела жила.

— Повече няма да ходиш там. Никога. Чуваш ли? Защо не си ми казал нищо? Ама… какъв негодник! Такива не трябва да имат деца. Няма да те види повече. Да си седи там и да се налива колкото си ще. Чуваш ли ме? Нямаме нужда от него. Толкова съм…

Майка му се извърна рязко, тресна вратата, та чак стените потрепериха. Оскар пак я чу да набира бързо дългия номер, изруга, когато изпусна една цифра, започна отначало. Няколко секунди след като бе набрала и последната, се разкрещя отново.

Оскар изпълзя от юргана, взе торбата си за тренировка и излезе в коридора, където майка му бе толкова заета да крещи на баща му, че не го забеляза как си нахлузи обущата и се запъти към вратата, без да ги завърже.

Видя го едва когато беше вече на стълбищната площадка.

— Ей! Къде си тръгнал?

Оскар затръшна вратата и хукна надолу по стълбите, а навън продължи да тича към басейна с хлопащите обуща.

* * *

— Рогер, Пребе…

Джими посочи с пластмасовата вилица двамата, които излязоха от метрото. Хапката салата от скариди, която Йони тъкмо бе изял, му заседна и той запреглъща усилено, за да не се задави. Погледна въпросително брат си, но вниманието на Джими бе насочено към двамата, дето се довлякоха до будката за хотдог и ги поздравиха.

Рогер беше кльощав, с дълга рядка коса, носеше кожено яке. Кожата на лицето му бе надупчена от стотици кратерчета и изглеждаше като умаляла, толкова беше опъната на костите, а очите му сякаш бяха неестествено големи.

Пребе беше с дънково яке с отрязани ръкави, а под него — тениска и нищо повече, макар да бе едва няколко градуса над нулата. Здравеняк. Едър, с късо подстригана коса. Като разплут бивш десантник.

Джими им каза нещо, посочи и те се запътиха към трафопоста над тунела на метрото. Йони прошепна:

— Защо идват и те?

— За да помогнат, разбира се.

— Има ли нужда?

Джими изсумтя и поклати глава, сякаш Йони нямаше представа как стават тези работи.

— Ами даскалът?

— Авила?

— Да. Да не си въобразяваш, че просто ще гледа как се изтърсваме там ей така?…

Йони нямаше отговор на този въпрос, затова последва брат си зад ниската тухлена къщичка. Рогер и Пребе стояха там с ръце в джобовете и потропваха с крака. Джими извади от джоба на якето си сребриста табакера, отвори я да почерпи.

Рогер заразглежда шестте свити на ръка цигари.

— Навитички и готови, благодарим… — и взе най-дебелата с тънките си пръсти.

Пребе направи физиономия, с която заприлича на старчетата на балкона в „Мъпетите“.

— Не струват, като престоят.

Джими го подкани с табакерата:

— Стига хленчи като бабичка. Направих ги преди час. И не е от оня марокански боклук, дето ти го пушиш. Това е истинска стока.

Пребе изпухтя и си взе, припали от Рогер.

Йони погледна брат си. Лицето на Джими рязко се очертаваше на светлината откъм перона. Възхищаваше му се. Кой знае дали той самият някога щеше да стане човек, който да нарече такъв като Пребе „бабичка“.

Джими също си взе цигара, запали. Пресуканата хартия полека-лека се разгоря, той дръпна по-силно и Йони усети сладникавата миризма, която винаги лъхаше от дрехите на брат му.

Попушиха в мълчание. После Рогер подаде цигарата си на Йони.

— Няма ли да си дръпнеш?

И Йони тъкмо понечи да я вземе, но Джими удари Рогер по рамото.

— Идиот! Да не искаш да стане като теб?

— Толкова по-добре!

— За теб може би. Не и за него.

Рогер сви рамене и си прибра фаса.

Когато си изпушиха цигарите, часът беше шест и половина. Джими заговори, при това с преувеличено учленяване, сякаш всяка дума, която излизаше от устата му, беше чудновато изваяние.

— Окей. Това тука е Йони. Брат ми.

Рогер и Пребе кимнаха потвърдително. Джими стисна брадичката на Йони с леко непохватно движение, извъртя главата му в профил към другите двама.

— Вижте му ухото. Оня го направи. Същият, дето… ще се погрижим за него.

Рогер пристъпи напред, вгледа се в ухото на Йони, премлясна.

— Мамка му! Добре те е подредил.

— Не съм те питал… за експертното ти мнение. Слушайте сега. Ето какво…

* * *

Вратите с решетки между тухлените стени в коридора бяха отключени. Дам-дум, потупваха обувките на Оскар на път към вратата за басейна, той я отвори. Влажна топлина лъхна в лицето му, а в студения коридор нахлу облак пара. Той побърза да влезе и да затвори вратата.

Изхлузи обувките си и продължи към съблекалнята. Празно. Откъм душовете се чуваше плискане на вода, дълбок глас пееше:

Besame, besame mucho.

Como si fuera esta noche la ultima vez…

Учителят. Оскар седна на една от пейките, без да си съблича якето, зачака. След малко и плискането, и песента спряха. Учителят влезе в съблекалнята с увита кърпа на кръста. Гърдите му бяха обрасли с черни къдрави косми, леко прошарени. Оскар си помисли, че изглежда като пришълец от друга планета. Учителят го видя, усмихна се широко.

— Оскар! Значи все пак изпълзял от черупката.

Оскар кимна.

— Стана ми малко… тясно.

Учителят се засмя, почеса се по гърдите; пръстите му потънаха в космаците.

— Подранил си.

— Да, мислех… — Оскар сви рамене.

Учителят спря да се чеше.

— Мислеше какво?

— Не знам.

— Да говориш?

— Не, аз просто…

— Дай да те видя. — Учителят се приближи с бързи крачки, разгледа лицето му, кимна. — Аха. Окей.

— Ка… какво?

— Ти си. — Учителят посочи очите си: — Виждам. Изгорил си веждите. Не, как се казваха? Долу. Ми…

— Мигли?

— Мигли. Точно. И тук по коса. Хм. Ако не искаш някой да разбере неща, трябва малко да отрежеш. Ми… гла расте бързо. В понеделник няма нищо. Бензин?

— Спирт.

Учителят подсвирна, поклати глава.

— Много опасно. Вероятно… — докосна с пръст слепоочието на Оскар — ти си малко луд. Не много. Ама малко. Защо спирт?

— Ами… намерих го.

— Намери го? Къде?

Оскар погледна лицето на учителя: камък — влажен, добронамерен. Искаше да разкаже. Да разкаже всичко. Само дето не знаеше откъде да започне. Учителят почака. После каза:

— Да играеш с огън е много опасно. Може да стане навик. Не е добър метод. Много по-добре физически упражнения.

Оскар кимна и чувството изчезна. Учителят беше добър, но нямаше да разбере.

— Сега се преобличаш и ти показвам малко упражнения с щанги. Окей? — Учителят се обърна и тръгна към стаята си. Спря се пред вратата. — Оскар… Ти не се безпокоиш. Аз не казвам на никого, ако не искаш. Добре? Може да поговорим повече след тренировката.

Оскар се преоблече. Когато се приготви, дойдоха Патрик и Хасе, две момчета от шести А. Поздравиха го, но му се стори, че нещо се вглеждат в него, а когато отиде в залата, ги чу как започнаха да си шушукат.

Стана му неприятно. Съжали, че е дошъл. Обаче се появи учителят, преоблечен в тениска и шорти, и му показа как да спусне щангата към върховете на пръстите и Оскар успя да вдигне 28 килограма, с два повече от предишния път. Учителят записа новия рекорд в бележника си.

Дойдоха още момчета, сред тях и Мике. Усмихна се с обичайната си загадъчна усмивка, която можеше да означава всичко — и че ти носи хубав подарък, и че ще ти причини нещо ужасно.



В случая беше второто, макар самият Мике да не знаеше в каква степен.

На път за тренировката го настигна Йони, помоли го нещо, понеже мислел да се пошегува малко с Оскар. На Мике му се видя напълно в реда на нещата. Обичаше шегичките. Освен това цялата му колекция от карти с хокеисти бе изгоряла във вторник вечерта, така че с удоволствие щеше да се повесели за Оскарова сметка.

Засега се усмихваше.



Тренировката продължи. На Оскар му се струваше, че другите го гледат странно, но опиташе ли да срещне нечий поглед, те извръщаха очи. Най-много му се искаше да се прибере у дома.

… Хайде, тръгвай…

Просто да си отиде.

Учителят обаче го наглеждаше, нахъсваше го и всъщност той не можеше да се измъкне. Освен това все пак беше по-добре да е тук, отколкото вкъщи.

Когато приключи, Оскар беше толкова изтощен, че дори нямаше сили да се чувства зле. Отиде на душовете малко след останалите, изкъпа се с гръб към тях. Не че имаше някакво значение. Така или иначе се къпеха голи.

Остана малко до стъклената стена между банята и басейна, забърса с ръка местенце на замъгленото стъкло, през него погледа другите, които скачаха в басейна, гонеха се, мятаха топки. И отново го връхлетя. Не като мисъл, изразена с думи, а като силно усещане:

Самотен съм. Съвсем самотен.

Учителят го забеляза, махна му да дойде, да скочи във водата. Оскар се спусна, отиде до басейна и погледна надолу в химически синята вода. Не му се скачаше и слезе по стъпалата в доста студената вода.

Мике седеше на ръба, усмихна се и му кимна. Оскар загреба няколко пъти, за да е по-близо до учителя.

— Orre!

С крайчеца на окото мярна прелитащата топка със секунда закъснение. Тя пльосна точно пред него и пръски хлорирана вода му влязоха в очите. Запариха му като сълзи. Разтърка очи и щом вдигна глава, видя учителя, който го гледаше със… съчувствие? Или презрително.

Може би само така му се стори; той отблъсна топката, която се люшкаше под носа му, и се гмурна. Потопи глава, косата му се разпиля, погъделичка му ушите. Той разпери ръце и застина, полюшваше се с водата. Все едно беше мъртъв.

Все едно можеше да се носи така цяла вечност.

И никога вече нямаше да се наложи да вдигне глава и да срещне погледите на онези, които в крайна сметка му желаеха само злото. Или когато вдигне глава и погледне, светът ще е изчезнал. Ще остане единствен той и огромната синева.

Но дори и с уши под водата дочуваше далечните звуци, плискането на околния свят, и когато вдигна лице, светът, разбира се, беше пред него: ехтящ, звънлив.

Мике бе станал от края на басейна, а другите се бяха залисали в нещо като волейбол. Бялата топка летеше във въздуха, ясно се очертаваше на фона на черните заскрежени прозорци. Оскар отплува към дълбоката част на басейна, спря се там, топнат до носа във водата, и се загледа.

Мике бързо притича откъм банята в другия край, извика:

— Господин учител! Звъни се в стаята ви!

Авила измърмори нещо и се запъти към душовете. Последното, което Оскар видя, беше размитият му силует зад запотеното стъкло. След това учителят изчезна.



Заеха позиции веднага щом Мике се появи откъм банята.

Йони и Джими се промъкнаха в залата; Рогер и Пребе застанаха до вратата. Чуха Мике да вика към басейна, приготвиха се.

Меките стъпки на боси крака се приближиха, прекосиха салона и след няколко секунди господин Авила влезе през вратата на съблекалнята на път към стаята си. Пребе вече бе навил около китката си чорапа, пълен с дребни монети, за да го захване по-здраво. В момента, в който учителят стигна до вратата и беше с гръб към него, направи крачка напред и го замери с тази тежест по главата.

Пребе не беше от най-ловките и Авила сигурно чу нещо. Насред замахването той изви глава и ударът го улучи над ухото. Така или иначе, ефектът беше същият. Учителят полетя напред, удари си глава в касата на вратата и се свлече на пода.

Пребе седна на гърдите му и нави тежкия вързоп с монети, за да бъде готов за още един удар в случай на нужда. Но май не се налагаше. Ръцете на учителя потръпнаха, обаче той не направи ни най-малък опит за съпротива. Пребе не вярваше да е мъртъв. Нямаше такъв вид.

Рогер дойде при него, наведе се над поваленото тяло, сякаш досега не бе виждал нещо подобно.

— Тоя да не е турчин?

— Де да знам? Вземи му ключовете.

Докато Рогер измъкваше ключа от джоба на шортите му, видя как Йони и Джими излязоха от салона и тръгнаха към басейна. Той пробва ключовете един по един на вратата, хвърли поглед на учителя.

— Ама къв е космат, като маймуна. Сто на сто е турчин.

— Айде де!

Рогер въздъхна, продължи да изпробва ключовете.

— Казвам го само заради тебе. Ще ти е по-спокойно, че…

— Зарежи го. Давай по-живо.

Рогер откри правилния ключ и отвори вратата. Преди да влезе, кимна към учителя и каза:

— Май да не седиш така, а? Сигурно не може да диша.

Пребе се изхлузи от гърдите му, седна до проснатото тяло с приготвена в ръката тежест, в случай че Авила опита да направи нещо.

Рогер пребърка джобовете на якето, което откри в стаята, докопа портфейл с триста крони. В чекмедже на бюрото, ключа за което изнамери след известно търсене, имаше десет талона за метрото. Взе и тях.

Никаква друга плячка. Но това и не беше целта. Просто дружеска услуга.



Оскар продължаваше да стои в ъгъла на басейна и да прави мехурчета с уста във водата, когато влязоха Йони и Джими. Първата му реакция не беше страх, а възмущение.

Та те бяха с връхните си дрехи.

И дори не си бяха събули обувките, а учителят бе така стриктен с…

Страхът дойде, когато Джими застана над басейна и затърси с поглед. Беше го срещал няколко пъти, бегло, и още тогава му се стори ужа̀сен. А сега имаше и нещо в очите му… как въртеше глава…

Като Томи и другите момчета, когато…

Джими откри Оскар, той потръпна и усети… че е гол. Джими носеше дрехи, те му бяха бронята. Оскар се беше потопил в студената вода и всеки сантиметър от кожата му бе гол. Джими кимна на Йони, махна с ръка в полукръг и тръгнаха към Оскар, всеки от своята страна на басейна. Както вървеше, Джими кресна на останалите:

— Разкарайте се оттук! Всички! Вън от водата!

Момчетата застинаха на място или запляскаха с крака нерешително. Джими се спря над басейна, извади от джоба на якето си ножче, разгъна го и го хвана като стрела, насочена към скупчилите се момчета. Посочи с него другия край на басейна.

Оскар стоеше притиснат в ъгъла, гледаше смразен как останалите побързаха да доплуват или да догазят до края на водата и го оставиха сам вътре.

Учителят… къде е учителят…

Една ръка се вкопчи в косата му. Дръпна я и кожата на скалпа му пламна, главата му отскочи назад към ъгъла. Чу над себе си гласа на Йони:

— Това е брат ми, скапаняко.

Удари главата му няколко пъти и в ушите му плисна вода, а Джими стигна до тях и клекна с ножчето в ръка.

— Здрасти, Оскар.

Оскар глътна повечко вода и се задави. Всяко разтърсване, предизвикано от кашлицата, усилваше болката в главата му, Йони го дърпаше за косата още по-силно. Когато спря да кашля, Джими почука по плочките с острието на ножчето.

— Виж какво мисля. Да си направим едно състезанийце. Кротко, съвсем кротко…

Ножчето мина точно пред челото на Оскар, когато Джими го подаде на Йони и вместо брат си го хвана за косата. Оскар не смееше да помръдне. Той успя да погледне Джими в очите и те му се сториха съвсем безумни. Така изпълнени с омраза, че не можеше да ги гледа.

Главата му бе притисната в ъгъла на басейна. Ръцете му се размахваха безсилно във водата. Нямаше за какво да се хване. Потърси с поглед останалите момчета. Те стояха в отсрещния край на басейна с Мике начело, все още ухилен в очакване. Другите изглеждаха по-скоро уплашени.

Никой нямаше да му помогне.

— Та така… лесно е. Прости правила. Оставаш под водата… пет минути. Ако се справиш, малко ще ти драснем бузата, да речем. Само за спомен. Ако не успееш, тогава… щом се измъкнеш от водата, ще ти избода едното око. Нали? Разбра ли правилата?

Оскар си подаде устата над повърхността. Пръсна вода, когато отвърна:

— … Невъзможно е…

Джими разтърси главата му.

— Това си е твой проблем. Виждаш ли часовника? Почваме след двайсет секунди. Пет минути. Или окото. Възползвай се от момента да подишаш. Десет… девет… осем… седем…

Оскар опита да се оттласне с крака, но му се налагаше да стои на пръсти, та поне главата му да е над водата, а и ръката на Джими, здраво стиснала косата му, правеше всички движения невъзможни.

Ако се изскубна… пет минути…

Беше го правил — просто да опита — и издържаше най-много три. Почти.

— Шест… пет… четири… три…

Учителят. Учителят ще дойде преди…

— Две… едно… нула!

Оскар успя да си поеме едва половин глътка въздух, преди Джими да натисне главата му под водата. Загуби опора и долната част на тялото му бавно изплува нагоре, главата му се притисна към гърдите на сантиметри под водата, черепът му пламна, щом хлорираната вода раздразни драскотини и ранички по кожата му.

Едва ли бе изминала и минута, когато започна да го обзема паника.

Ококори очи и видя само светлосиньо… розова мъгла, която се раздвижваше при опитите му да окаже съпротива с тялото си, макар да не се получаваше, понеже нямаше никаква опора. Краката му ритаха на повърхността и светлосиньото пред очите му се набръчка, начупи се в светлинни вълни.

От устата му се надигнаха мехурчета и той замаха с ръце, понесе се по гръб и прикова очи към бялото, към полюшващите се лъчи на луминесцентните лампи на тавана. Сърцето му удряше като ръка по стъкло на прозорец и когато случайно пое вода през носа, усети в тялото си някакво спокойствие. Сърцето му обаче заби по-бързо, по-упорито, искаше да живее и той пак зарита отчаяно, опитваше да се хване за нещо, а нямаше нищо за хващане.

Главата му бе притисната по-надълбоко. И за свое учудване той си помисли:

По-добре това. Отколкото окото.



След две минути Мике взе адски да се притеснява.

Ама те сякаш… сякаш наистина възнамеряват… Озърна се сред останалите момчета, но никой не изглеждаше особено навит да се намеси, а и той само отрони приглушено:

— Йони… какво, по дяволите…

Не че Йони го чу. Беше коленичил накрай басейна и не помръдваше. Бе насочил ножчето към водата, към начупената бяла фигура, която се движеше там.

Мике погледна към душовете. Защо се бави сега пък учителят? Патрик бе изтичал да го викне, защо не идва?

Мике се изтегли към ъгъла, към тъмната стъклена врата, която водеше към мрака отвън, скръсти ръце на гърдите си.

С периферното зрение сякаш видя нещо да пада от покрива вън. Чу да се чука по стъклената врата, тя чак се разтресе в пантите.

Той се надигна на пръсти, надзърна през прозорчето с обикновено стъкло отгоре и видя малко момиченце. То вдигна лицето си към неговото.

— Кажи: влез!

— К… какво?

Мике обърна очи към ставащото при басейна. Тялото на Оскар бе спряло да се движи, но Джими все още седеше наведен над него, натискаше главата. Гърлото го заболя, когато преглътна.

Каквото ще да е. Само да свърши.

Отново се почука по стъклото, по-силно. Той погледна в мрака навън. Когато малката отвори уста и му изкрещя, той успя да види… зъбите й… а и нещо висеше от ръцете й.

— Кажи, че може да вляза!

Каквото ще да е.

Мике кимна, отрони едва доловимо:

— Може да влезеш.

Малката се дръпна от вратата, изчезна в мрака. Онова, дето висеше от ръцете й, проблесна и нея вече я нямаше. Мике пак се извърна към басейна. Джими бе издърпал главата на Оскар от водата, взел си бе обратно ножчето от Йони, насочи го към лицето на Оскар, прицели се.

На черния прозорец в средата се появи светлинно петно и една микросекунда по-късно то се натроши.

Закаленото стъкло не се пръсна като обикновените стъкла. То гръмна на хиляди малки заоблени парчета, които се посипаха със звън до ръба на басейна, полетяха във водата, в залата, заблещукаха като безброй бели звезди.

Загрузка...