Покани ме да вляза

Неделя 8 ноември

Мостът Транебергсбрун. Когато го пускат в действие през 1934-та, той е истинска гордост за шведската нация. Най-дългият монолитен железобетонен мост на света. Мощна арка, съединила Кунгсхолмен със западното предградие, което по онова време се състои от потъналите в зеленина села и градчета в Брума и залива Епелсвикен, както и Енгбю с еднофамилните къщички.

Но започва модернизацията. Първите крайградски триетажни блокчета се издигат в Транеберг и Абрахамсберг, а държавата е изкупила огромни площи в провинцията на запад, та до няколко години да започне строителството на бъдещите Велингбю, Хеселбю и Блакеберг.

Съответно мостът Транебергсбрун е връзката с тях. Повечето пътуващи от или към западните предградия минават по него.

Още през 60-те започват предупредителните сигнали, че мостът не издържа на тежкия трафик, който го претоварва. На няколко пъти го ремонтират и укрепват, но грандиозната реконструкция, която току се обсъжда, все остава за някога в бъдещето.

Така че в неделя сутринта на 8 ноември 1981 година мостът имаше грохнал вид. Той беше като уморен от живота старец, потънал в печални размисли за времената, когато небесата са били по-светли, облаците — по-леки, а той е бил най-дългият арков мост на света.

С настъпването на деня снегът бе започнал да се топи и кишата протече в пукнатините на моста. Тук не смееха да ръсят сол, понеже имаше опасност да разяде допълнително вехтия бетон.

По това време почти нямаше движение, особено пък в неделя сутрин. Метрото беше затворено за през нощта, а редките шофьори на леки коли по моста копнееха или да стигнат до леглата си, или да се върнат по-скоро в тях.

А Бени Мелин беше изключение. Тоест и той искаше да се прибере и да си легне, но от радост надали щеше да заспи.

Осем пъти бе ходил на срещи с жени по обяви за запознанства, но Бети, с която си уреди среща в събота вечер, беше първата… да, първата, с която си допаднаха.

Щеше да се получи. И двамата го усещаха.

Беше им смешно как звучи: Бени и Бети. Като някакво комедийно дуо, но какво да се прави? Ако си родят деца, как ще ги кръстят? Лени и Нети?

Да, наистина им беше приятно заедно. Бяха в дома й в Кунгсхолмен и всеки разказваше за себе си, за да се нагодят един към друг, и то с доста добър резултат. На зазоряване като че ли им оставаха само два начина, по които да постъпят.

И Бени избра този, който смяташе за по-правилен, макар да му беше трудно. Сбогува се с обещанието да се видят пак довечера, качи се на колата и потегли към дома си в Брумаплан, като си пееше на висок глас „I can’t help falling in love with you“.

Та Бени не беше в момента човекът, който да изнедоволства или дори изобщо да забележи окаяното състояние на моста Транебергсбрун тази неделна утрин. Не, за него това беше мостът за рая, за любовта.

Почти бе стигнал другия му край откъм Транеберг, захванал рефрена за може би десети път, когато на платното пред фаровете му изскочи синя фигура.

Той мълниеносно си помисли: не спирачката! — отпусна газта и завъртя волана. Успя да отбие вляво, когато между него и човека оставаха около пет метра. С периферното зрение мярна синя дреха и бели крака, преди колата да изтрещи в бетонната мантинела между двете платна.

Удари се в нея и продължи напред, при което така мощно застърга, че ушите му заглъхнаха. Огледалото се откърти и полетя назад, а вратата се смачка навътре чак до крака му, преди колата да отхвърчи обратно към платното.

Опита се да овладее кормилото, но тя поднесе до другия край и се удари в пешеходното ограждение. И второто огледало се откърти и прелетя през парапета, отразявайки светлините на моста на небесния фон. Той натисна леко спирачката и следващото поднасяне мина по-леко; колата едва докосна бетонната мантинела.

След около стотина метра успя да спре. Издиша и остана неподвижен, отпуснал ръце в скута си, а двигателят още работеше. Вкус на кръв в устата: беше си прехапал устната.

Що за откачалка?

Погледна в огледалото и на жълтеникавото осветление успя да различи човека, който се тътреше по платното, сякаш нищо не се беше случило. Ядоса се. Малоумник, определено, обаче това неговото минаваше всякакви граници.

Натисна да отвори вратата си, не можа. Явно ключалката се беше прецакала. Свали си колана и се измести на съседната седалка. Преди да слезе, включи аварийните светлини. И зачака до колата със скръстени на гърдите ръце.

Сега видя, че човекът беше само по болнична нощница. Боси ходила, голи крака. Дали изобщо би могъл да разбере от дума?

Този.

Човекът се приближаваше. Босите му крака шляпаха в мръсния сняг, той вървеше, сякаш беше закачен за каишка, която неумолимо го теглеше напред. Бени пристъпи към него и спря. Човекът вече беше на десетина метра и той ясно видя… лицето му.

Бени ахна и се опря се на колата. После бързо се шмугна обратно през пасажерската врата, включи на първа и потегли така рязко, че от задните гуми пръсна киша вероятно право в… онова на пътя.

Прибра се вкъщи и веднага си наля солидна чаша, изпи половината. След това се обади в полицията. Разказа какво бе видял, какво се беше случило. Докато си допие уискито в размисъл дали да не си легне въпреки всичко, цялата полиция вече беше спешно мобилизирана.

Претърсиха от край до край гората Юдарнскуген. Пет кучета, двайсет полицаи. Дори и с хеликоптер — нещо необичайно за подобен вид издирване.

Ранен човек в замаяно състояние. Всяко полицейско куче можеше да хване следата.

Но към случая, от една страна, имаше огромен медиен интерес (двама служители бяха пратени специално да поемат работата с журналистите, струпани около оранжерията „Вейбул“ при метростанция „Окесхув“) и трябваше да се покаже, че полицията не бездейства в неделното утро.

От друга страна, бяха намерили Бенгт Едвардс.

Тоест предполагаха, че е Бенгт Едвардс, понеже на брачната халка беше гравирано „Гунила“.

Гунила се казваше съпругата не Бенке, колегите му знаеха това. Никой не се наемаше да й се обади. Да й съобщи, че е мъртъв, но не са сигурни дали е той. Да я попита дали тя не знае някакви особени белези в… долната част на тялото по възможност.

Патологът, който дойде в седем сутринта, за да се заеме с трупа на убиеца самоубиец, се изправи пред съвсем друга задача. Ако беше видял останките на Бенгт Едвардс, без нищо да знае, щеше да предположи, че тялото е било дни наред навън на лютия студ. През което време, освен всичко друго, е било поругавано от плъхове, лисици, може би росомахи и мечки, ако изобщо думата „поругаване“ е уместна, след като става дума за животни. Във всеки случай би преценил, че едри хищници са разкъсвали месото, а по-малки гризачи са нападнали отделни части като носа, ушите и пръстите.

Спешният работен доклад на патоанатома, пристигнал в полицията, беше другата причина да се пристъпи към толкова мащабна операция. Убиецът бе описан като крайно опасен и жесток, казано на юридически език.

Тотално шибан умопобъркан — за по-разговорно.

Фактът, че този човек още е жив, беше истинско чудо. Не от тези, дето Ватиканът ги канонизира, но все пак чудо. Преди падането от десетия етаж той вече беше труп, а сега се разхожда и върши ужасии.

Но колко може да издържи? Да, времето омекна, но само до няколко градуса над нулата, а човекът е по болнична нощница. Няма съучастници, доколкото беше известно на полицията, и просто не би могъл да се укрива в гората повече от няколко часа в най-лошия случай.

Обаждането на Бени Мелин беше регистрирано близо час след като го бе видял на моста Транебергсбрун. Само минути по-късно телефонира и възрастна жена.

Била на сутрешна разходка с кучето си, когато видяла човек в болнична дреха близо до оборите в Окесхув, където през зимата държаха кралските овце. Незабавно се прибрала да звънне в полицията, решила, че овцете може би са в опасност.

Десет минути по-късно първият патрул беше на мястото и веднага тръгнаха да обходят оборите с извадени пистолети, изнервени.

Овцете се уплашиха и докато служителите на реда успеят да обходят цялата постройка, тя се превърна в нервно гъмжило от рунести тела с гръмогласно блеене и непоносим шум, заради което там бяха пратени още полицаи.

При претърсването на оборите част от овцете се измъкнаха в централния коридор, и когато полицията най-сетне установи, че онзи не е в сградата, и я напусна с пропищели уши, един овен изскочи през външната врата. Някакъв по-възрастен полицай от селски произход се хвърли отгоре му, хвана го за рогата и го замъкна обратно в конюшнята.

Едва след като прибра животното, той осъзна, че ярките светлини, които бе доловил с крайчеца на окото, са били светкавици на фотоапарати. Погрешно прецени, че тъй като случаят е твърде сериозен, вестниците не биха публикували подобна снимка. Скоро след това все пак изместиха журналистите извън периметъра на претърсването.

Часът вече беше седем и половина и зората бавно огря дърветата, от които капеше стопеният сняг. Издирването на самотния психопат беше в разгара си, личеше добрата организация. Бяха сигурни, че до обяд ще го заловят.

Но след няколко часа без резултат от инфрачервената камера на хеликоптера и от чувствителните носове на обучените кучета плъзнаха предположения, че търсеният вероятно вече не е жив. И че трябва да пристъпят към издирване на труп.

Щом първата бледа светлина на зората проникна през щората и опари дланта на Виргиния като нажежена електрическа крушка, тя изпита само едно желание: да умре. Но все пак инстинктивно си дръпна ръката и пропълзя по-навътре в стаята.

Кожата й беше нарязана на над трийсет места. Целият апартамент беше в кръв. На няколко пъти през нощта тя си ряза вените, за да пие, но не успяваше да осмуче, да излочи всичко и кръвта се лееше се по пода, по маси и столове. Големият килим в хола изглеждаше така, сякаш върху него бе транжирано животно.

Засищането и облекчението намаляваха с всяка нова рана, която отваряше, с всяка глътка от все по-разредената собствена кръв. На развиделяване се беше превърнала в стенеща нещастница, съсипана от абстиненция и страх. Страх от това, което се налагаше да направи, ако искаше да остане жива.

Прозрението й дойде постепенно, превърна се в увереност. Кръвта от друго човешко същество щеше да я… излекува. Не можеше да си посегне. Вероятно дори не беше и възможно: раните, които си нанасяше с ножчето за плодове, зарастваха неестествено бързо. Колкото жестоко и дълбоко да режеше, след минути кръвта спираше. След час вече беше само белег.

Освен това… Усети.

Утрото наближаваше, тя седеше на кухненския стол, смучеше кръв от сгъвката на лакътя си, втората на същото място, когато сякаш се взря навътре в себе си и я съзря.

Заразата.

Разбира се, не я видя, но изведнъж тя сякаш изникна. Както бременна вижда при ултразвукова диагностика детето в утробата си, но в случая не беше дете, а голяма гънеща се змия. Това износваше в себе си.

И видя, че тази зараза живее свой живот, има своя сила, независима от тялото й. Заразата щеше да живее дори и без нея. Всяка майка щеше да умре от шока да види подобно нещо на монитора, но никой нямаше да забележи нищо, тъй като змията щеше да е завладяла тялото й.

Така че самоубийството беше безсмислено.

Единственото, от което заразата явно се боеше, бе слънцето. Бледата светлинка върху ръката й причини повече болка и от най-дълбоките рани.

Тя седя дълго свита в ъгъла на хола, гледаше как зората през щората полагаше решетка върху омазания килим. Помисли за внука си Тед. Как обичаше да допълзи до мястото, където следобедното слънце осветяваше пода, да легне на килима и да заспи в слънчевото ложе с пръстчето в устата.

Гола мека кожа, толкова тънка, че е достатъчно само…

КАКВИ ГИ ИЗМИСЛЯМ!

Виргиния се сепна, зареяла нанякъде празен поглед. Видя Тед и си представи как…

НЕ!

Удари се по главата. Продължи да се удря, докато не разруши представата. Но никога повече не биваше да се вижда с него. Никога повече не биваше да вижда никого от любимите си хора.

Никога повече не бива да виждам хората, които обичам.

Виргиния принуди тялото си да се надигне и бавно допълзя до решетката от светлина. Заразата негодуваше, искаше да я дръпне обратно, но тя беше по-силна, все още владееше тялото си. Светлината пареше в очите й, решетката изгаряше роговицата като нажежено желязо.

Гори! Изгаряй!

Дясната й ръка беше цялата в белези и засъхнала кръв. Протегна я на светлината.

Онова, което бе изпитала в събота, беше просто милувка — сега кожата й лумна като от оксижен. След секунда тя стана бяла като тебешир. След две секунди запуши. След три секунди се наду мехур, почерня и се пръсна със съскане. На четвъртата секунда тя си дръпна ръката и отпълзя с хлипане към спалнята.

Вонята на изгорено месо отрови въздуха, тя не смееше да погледне ръката си, когато се вмъкна в леглото.

Почивка.

Но леглото…

Въпреки спуснатите щори в спалнята влизаше твърде много слънчева светлина. Дори да се завиеше с юргана, в леглото не се чувстваше защитена. Ушите й долавяха и най-тихия утринен звук в блока и всеки шум представляваше потенциална заплаха. Някъде някой се движеше. Тя трепна, завъртя глава по посока на звука, ослуша се. Издърпване на чекмедже, дрънчене на метал.

Кафени лъжички.

По деликатния звук позна, че бяха… лъжички за кафе. Спомни си бабината кутия със сребърни лъжички, положени върху кадифе — даде й я майка й, когато отиде в старческия дом. И как отвори кутията, погледна лъжичките за кафе и разбра, че никога не са били използвани.

Ето това си мислеше, а същевременно се свлече от леглото, помъкнала със себе си юргана, допълзя до двукрилия гардероб и отвори вратите. На пода му имаше още един юрган и две-три одеяла.

Домъчня й при спомена за лъжичките. Лъжички, лежали в кутията си може би шейсет години, без някой някога да ги извади, да ги подържи в ръка, да ги използва.

Още звуци наоколо й. Блокът се събуждаше. Спря да ги чува, когато издърпа юргана и одеялата, уви се в тях, пропълзя в гардероба и затвори вратите. Вътре беше тъмно като в рог. Зави се презглава с юрганите и одеялата, сгуши се на кълбо като ларва в двоен пашкул.

Никога повече.

Тържествени, изпънати в строй върху кадифето, в очакване. Крехки кафени лъжички от сребро. Сви се, закрила плътно лицето си с юрганите.

За кого ще останат сега?

За дъщеря й. Да. Лена щеше да ги наследи и да храни с тях Тед. Лъжичките ще се зарадват. Тед ще яде картофено пюре с тях. Чудесно.

Лежеше неподвижно като камък, спокойствие изпълни тялото й. Мина й последна мисъл, преди да потъне в покой. Защо не ми е топло?

Покрила лицето си с юрган, увита в дебелите одеяла — би трябвало да й е горещо, да се поти. Въпросът се зарея сънливо из голяма черна стая, накрая се приземи върху много прост отговор.

Защото от няколко минути не дишам.

Но дори и сега, след като го бе осъзнала, тя не изпита необходимост. Никакво задушаване, никаква липса на кислород. Вече нямаше нужда да диша, и толкова.

Службата започваше в единайсет, но още в десет и петнайсет Томи и майка му бяха в метрото в Блакеберг и чакаха влака.

Стафан, който пееше в църковния хор, бе разказал на Ивон за темата на днешната проповед. Тя сподели с Томи, деликатно попита дали не иска да я придружи и за нейно учудване той прие.

Темата била за съвременната младеж.

Изхождайки от онова място в Стария завет, където се разказва за извеждането на евреите от Египет, свещеникът с помощта на Стафан подготвил проповед за пътеводната звезда. Сиреч на какво да се уповава днешният млад човек, каква цел да го води по пътя му през пустинята и така нататък.

Томи прочете съответното място в Библията и отвърна, че ще дойде с удоволствие.

Затова тази неделна утрин, когато влакът загромоля откъм тунела след Исландсторет, изтласквайки пред себе си въздушна струя, която развя косата на Ивон, тя грееше от щастие. Погледна сина си, застанал до нея с ръце дълбоко в джобовете.

Всичко ще е наред.

Точно така. Дори желанието му да дойде с нея на неделна служба беше достатъчно показателно. Освен това нима не подсказваше, че е приел Стафан?

Качиха се, седнаха един срещу друг до някакъв възрастен мъж. Преди да дойде влакът, си бяха говорили за чутото по радиото тази сутрин: издирването на ритуалния убиец в гората Юдарнскуген. Ивон се наведе към Томи.

— Мислиш ли, че ще го пипнат?

Той сви рамене:

— Сигурно. Само че гората е голяма и… най-добре да питаме Стафан.

— Просто си мисля, че е толкова ужасно. Ами ако дойде тук?

— Че какво ще търси тук? Всъщност кой го знае. Какво търси в Юдарнскуген? Като нищо може да дойде и тук.

— Уф!

Възрастният мъж се протегна, размърда се, сякаш да отърси нещо от раменете си, и се намеси:

— Не се знае дали изобщо е човек.

Томи го погледна, Ивон отвърна само с „хм“ и му се усмихна, което мъжът прие като насърчение да продължи.

— Имам предвид… първо онези потресаващи… деяния, после… в неговото състояние, след подобно падане. Не, казвам ви: не е човек и се надявам полицията да го застреля на място.

Томи кимна, сякаш го подкрепя:

— Или да го обесят на най-близкото дърво.

Възрастният се разпали.

— Точно така. Откога го бях казал! Още в болницата е трябвало да го премахнат с една инжекция или нещо подобно, като бясно куче. И нямаше да седим тук в постоянен страх, да тръпнем заради това паническо преследване, за което отиват парите на данъкоплатците. Хеликоптер. Да, като минахме сега през Окесхув, там са пратили хеликоптер. Това могат да си го позволят. А да осигурят на старите хора прилична пенсия след цял живот труд, това не могат. Да летят с хеликоптер и да плашат животните — това да…

Монологът продължи до Велингбю, където Ивон и Томи слязоха, а възрастният остана. Влакът щеше да се върне по маршрута си и той вероятно смяташе да пропътува целия път обратно, за да зърне хеликоптера още веднъж, може би щеше да подхване наново монолога си пред нова публика.

Стафан ги очакваше пред църквата „Свети Томас“, която приличаше на камара тухли.

Носеше костюм и бледа вратовръзка на сини и жълти райета, която подсети Томи за плаката от войната. „Шведски тигър“. Стафан им се зарадва, побърза да ги посрещне. Прегърна Ивон и подаде ръка на Томи, той я пое, стисна я.

— Наистина се радвам, че дойдохте. Особено ти, Томи. Как така реши?…

— Просто исках да видя какво е.

— Аха. Надявам се да останеш доволен. Дано да те виждаме тук по-често.

Ивон погали рамото на сина си.

— Той чете в Библията за… това, дето ще говорите.

— Охо! Виж ти, това наистина… Между другото, Томи… Така и не намерих онзи трофей. Но… мисля да го забравим, какво ще кажеш?

— Ами…

Стафан почака Томи да продължи, но тъй като не се получи, се обърна към Ивон.

— Трябваше сега да съм в Окесхув, но не исках да пропусна и неделната служба. Така че се налага да побързам веднага след като свършим тук и…

Томи влезе в църквата.

На пейките с гръб към него седяха само няколко души, възрастни хора. Според шапките трябва да бяха жени.

Църквата се осветяваше от жълти лампи по двете по-дълги стени. Червен килим с геометрични фигури бе постлан между скамейките чак до каменния олтар, украсен с вази с цветя. Над всичко това висеше голям дървен кръст с Исус в модернистичен стил. Изразът на лицето му наподобяваше презрителна усмивка.

До входа, където се беше спрял Томи, имаше стойка с брошури, касичка за дарения и голям купел. Той се приближи и погледна вътре.

Перфектно.

Щом го видя, си помисли, че не може да извади чак такъв късмет — най-вероятно ще се окаже пълен с вода. Но беше празен. Купелът беше издълбан в каменен блок, стигаше му до кръста. Отвътре беше тъмносив, грапав и нямаше нито капка вода.

Добре. Да действаме.

Извади от якето си здраво завързана двулитрова найлонова торбичка с бял прах и се озърна наоколо. Никой не гледаше към него. Продупчи торбичката с пръст и изсипа съдържанието й в купела.

После прибра празното пликче в джоба си и излезе навън, като се мъчеше да измисли оправдание, за да не седи до майка си в църквата, искаше да е най-отзад, близо до купела.

Може да обясни, че предпочита да си излезе, без да пречи, в случай че му стане скучно. Звучи разумно. Звучи…

Перфектно.

Оскар отвори очи ужасѐн. Не знаеше къде се намира. Стаята тънеше в мрак, тези голи стени му бяха непознати.

Лежеше на някакъв диван, завит с одеяло, което понамирисваше. Стените плуваха пред очите му, движеха се, той се опитваше да ги сложи на местата им, да ги подреди така, че да образуват познатата му стая. Но не ставаше.

Придърпа нагоре одеялото. Блъсна го миризма на спарено и той направи усилие да се успокои, да не преобразува помещението, а да си спомни.

Да. Сети се.

Татко. Яне. Автостопът. Ели. Паяжините.

Погледна към тавана. Прашните паяжини си бяха там, едва видими в полумрака. Беше заспал на дивана у Ели. Преди колко време? Сутрин ли е сега?

Прозорците бяха закрити с одеяла, но отстрани видя ивици сивкава светлина. Отви се и отиде до прозореца на балкона, открехна одеялото. Щората беше спусната. Дръпна я, да: навън беше утро.

Болеше го главата и светлината преряза очите му. Дъхът му секна, той пусна одеялото и опипа с две ръце шията, гърлото си. Не. Естествено, че не. Тя каза, че никога…

Но къде е тя?

Огледа се и видя затворената врата, където Ели бе влязла да се преоблече. Направи няколко крачки натам, спря се. Вратата тънеше в сянка. Той сви юмруци, захапа кокалчето на пръста си.

Ами ако тя наистина… спи в ковчег.

Абсурд. Защо да е в ковчег? Защо вампирите спят в ковчези? Защото са мъртви? А Ели каза, че не е.

Но ако…

Смукна кокалчето на ръката си, близна го. Нейната целувка. Масата с ястия. Самият факт, че тя умееше това. А и… зъбите. Зъби на хищник.

Да беше малко по-светло…

Ключът за лампата на тавана беше до вратата. Натисна го, не му се вярваше да работи. Напротив. Светна. Той замижа от силната светлина, изчака очите му да свикнат, обърна се към онази врата, сложи ръка на дръжката.

Светлината никак не му помогна. Даже сега всичко му се видя по-неприятно — когато видя, че вратата е най-обикновена. Същата като на неговата стая. Абсолютно същата. И дръжката беше като неговата, създаде му същото усещане в дланта. А тя лежи там. Сигурно със сключени на гърдите ръце.

Трябва да проверя.

Натисна и вратата се открехна. В стаята беше тъмно.

А!

Дали светлината няма да й навреди, като отвори?

Не. Снощи тя беше седнала до лампиона и май нищо й нямаше. Но горната лампа е по-силна, а и може… крушката на лампиона да е някаква по-специална, подходяща за… вампири.

Каква глупост. „Специализиран магазин за вампирски крушки“.

Пък и надали щеше да е възможно паленето на горната лампа, ако имаше риск… да й навреди.

И все пак отвори вратата предпазливо, лъчът светлина бавно се разрасна в стаята. Беше празна също като хола. Легло и камара дрехи, нищо повече. На леглото имаше само чаршаф и възглавница. Сигурно неговото одеяло беше оттук. На стената над леглото висеше лист.

Морзовата азбука.

Значи тук бе лежала, когато…

Пое си дълбоко дъх. Беше го забравил.

Зад тази стена е моята стая.

Да. Стоеше на два метра от своето легло, от нормалния си живот.

Легна, изпита желание да чукне по стената някакво съобщение. До Оскар. Оттатък. Какво ли ще каже?

К.Ъ.Д.Е.С.И.

Отново засмука кокалчето си. Тук е. А Ели я нямаше.

Чувстваше се зашеметен, объркан. Отпусна глава на възглавницата с лице към стаята. Възглавницата миришеше странно. Също като одеялото, но по-силно. Спарена миризма на непрано. Погледна купчината дрехи на няколко метра от леглото.

Толкова е гнусно.

Не искаше да остава повече тук. В апартамента беше съвсем тихо и празно и всичко бе толкова… ненормално. Погледът му се плъзна по купчината и стигна до гардероба на отсрещната стена. Стенен гардероб чак до вратата. Два двукрили и единичен.

Там.

Сви крака към корема, втренчи се в затворените врати на гардероба. Не искаше. Коремът го болеше. Прерязваща болка.

Ходеше му се до тоалетната.

Стана от леглото и отиде до вратата, без да изпуска от очи гардероба. В своята стая имаше такъв, много добре знаеше, че тя може да се побере вътре. Точно там беше Ели и той не искаше да проверява.

Лампата в коридора също работеше. Той светна и отиде до банята. Вратата беше заключена. Механизмът над ключалката беше на червено. Той почука.

— Ели?

Нито звук. Почука отново.

— Ели, тук ли си?

Нищо. Когато обаче произнесе името й на глас, той си спомни, че не беше истинското. Това бе последното нещо, което му каза, докато лежаха на дивана. Всъщност се казваше… Елиас. Елиас. Мъжко име. Ели момче ли е? Та нали се бяха… целували, спаха в едно легло и…

Оскар притисна вратата с длани, опря чело върху тях. Мислеше. Мислеше трескаво. Нищо не разбираше. Сякаш по някакъв начин можеше да проумее, че тя е вампир, но да се окаже и момче, ставаше… неприемливо.

Е, той знаеше думата. Гей. Шибан гей. Така казваше Йони. Значи е по-лошо да си гей, отколкото…

Пак почука на вратата.

— Елиас?

Стомахът му се обърна, когато го произнесе. Не. Нямаше да свикне. Тя… той се казва Ели. Защото това вече му идваше прекалено. Независимо какво точно е Ели, идваше му в повече. Не би могъл. Та в нея нищо не беше нормално.

Отдръпна чело от ръцете си, ужасно му се пикаеше.

Стъпки откъм стълбището, след миг се чу как някой отваря пощенския капак, тупване. Отиде да погледне какво е. Реклама.

ГОВЕЖДА КАЙМА. 14,90 за килограм.

Ярки червени букви и цифри. Взе брошурите и му просветна: приближи око до ключалката, чу стъпките на горния етаж, пощенските процепи се отваряха и затваряха с трясък.

След половин минута майка му мина на слизане. Той едва успя да зърне косата й, яката на палтото й, но знаеше, че е тя. Кой друг?

Кой друг ще пуска брошури, докато го няма?

Стиснал здраво рекламките в ръка, Оскар се свлече на пода до входната врата, опря чело на коленете си. Не плачеше. Чувстваше препълнения си мехур като парещ мравуняк и това по някакъв начин му пречеше да заплаче.

Само една мисъл му се въртеше в главата.

Аз не съществувам. Аз не съществувам.

Лаке прекара цялата нощ в тревога. Още щом остави Виргиния, го загложди някакво смътно безпокойство. В събота вечер поседя няколко часа в китайския със старчетата, опита да сподели притеснението си, но никой не прояви интерес. Лаке усети, че му трябва отдушник за тревогата и че може да кипне от гняв, затова си тръгна.

Тези хора пет пари не струваха.

Нищо ново, но той си мислеше… хм, какво, по дяволите, си мислеше?

Че сме сплотени.

Че и някой освен него усеща: случва се нещо ужасно. Толкова много приказки, толкова се изхвърляха, най-вече Морган, но опре ли ножа о кокала, никой не си помръдва пръста да предприеме нещо.

Не че самият Лаке знаеше какво да стори, но той поне се безпокоеше. А каква полза? Лежа буден почти цяла нощ, от време на време опитваше да чете „Бесове“ на Достоевски, но обърнеше ли страницата, забравяше какво се бе случило на предишната, и се отказа.

Все пак постигна нещо: взе решение.

В неделя сутринта отиде до апартамента на Виргиния, почука. Никой не му отвори и той реши… надяваше се да е отишла в болницата. На връщане подмина две жени, които си говореха, долови нещо за някакъв убиец, когото полицията издирвала в гората Юдарнскуген.

Боже мой, има убийци зад всеки проклет храст. Нова радост за пресата.

Бяха изминали повече от десет дни, откакто заловиха убиеца от Велингбю, и на вестниците им бе омръзнало да предъвкват кой и защо е извършил каквото е извършил.

В статиите, които разказваха за него, се долавяше явно… да, злорадство. Описваха сегашното състояние на убиеца с мъчителни подробности: как щял да остане на легло поне половин година. В отделни карета се разясняваше въздействието на солната киселина и всеки можеше да си представи каква болка причинява.

Не, Лаке не се радваше на такива неща. И намираше за отвратително как хората се палеха, че някой си бил „получил заслуженото“ и така нататък. Беше категорично против смъртното наказание. Не че имаше някакви „модерни“ правни възгледи. Напротив. По-скоро допотопни.

Разсъждаваше така: ако някой убие детето ми, ще го убия собственоръчно. Достоевски говори много за прошката, за милосърдието. Разбира се. От страна на обществото, категорично. Но аз като родител на убитото дете имам пълното морално право да отнема живота на извършителя. Друг въпрос е, че след това ще ме вкарат зад решетките за едно осем години, че и повече.

Не това има предвид Достоевски и Лаке го знаеше. Само че мненията им по въпроса чисто и просто се разминаваха.

Ето върху какво разсъждаваше той на път към дома си на улица Ибсен. Като се прибра, установи, че е гладен, свари си порция полуготови макарони и ги изяде с лъжица направо от тенджерата, с кетчуп. Докато накисваше тенджерата с вода, за да я измие после по-лесно, нещо падна през пощенския процеп.

Реклами. Не го интересуват, така или иначе няма пари.

А, да.

Избърса кухненската маса с кърпата за чинии и отиде да вземе класьора на баща си от шкафа, който също бе наследил от него — взе му здравето, докато го транспортира чак до Блакеберг. Внимателно сложи класьора на масата и го отвори.

Ето ги и тях. Четири неклеймовани екземпляра от първата пощенска марка, издадена в Норвегия. Наведе се над класьора и се вгледа в лъва, изправен на задни лапи на синкавия фон.

Невероятно.

При издаването им през 1855-а са стрували четири шилинга. Днес стойността им е… голяма. И са още по-скъпи, защото са по двойки.

Ето това беше решил през нощта, докато се въртеше във вмирисаните на цигарен дим чаршафи: време е. Инцидентът с Виргиния преля чашата. Плюс неспособността на приятелите му да разберат внезапно осъзнатото: не, няма нужда да общува с такива хора.

Ще се махне оттук, и то с Виргиния.

Паднали — не паднали цените, все ще им вземе едно триста хиляди на марките, още двеста хиляди за апартамента. И ще си купят къща на село. Добре: две къщи. Малко стопанство. Парите ще стигнат, всичко ще се подреди. Ще го сподели с Виргиния веднага щом оздравее, вероятно… не, почти е сигурно, че тя ще се съгласи, даже ще се възхити от идеята.

Ето така ще стане.

Сега се чувстваше по-спокоен. Всичко беше обмислил. Какво предстои и днес, и занапред. Всичко ще е наред.

Изпълнен с приятни мисли, той отиде в спалнята, полегна за пет минутки и заспа.

— Виждаме ги по улици и площади и стоим пред тях в недоумение, питаме се: какво можем да направим?

Томи не се беше отегчавал така никога през живота си. Беше минал само половин час, а вече чувстваше, че дори да седи и да зяпа тъпо стената би било по-интересно от това, което ставаше тук.

„Мир вам“, „алилуя“ и „да се възрадваме“, а защо всички имат такъв вид, сякаш гледат квалификациите България-Румъния? Защото не означава нищо за тях — това, дето го четат, дето го пеят. За свещеника сигурно също е без никакво значение. Той си върши работата, за да взема заплата.

Сега поне бе започнал проповедта.

Ако пасторът спомене точно онова място от Библията, което Томи бе прочел, тогава ще го направи. Иначе не.

От отчето зависи.

Томи попипа джоба си. Всичко си беше на мястото, а купелът — само на три метра от последния ред, където беше седнал. Майка му беше на първия, за да се кокори към Стафан, когато запее безсмислените си псалми, захванал хлабаво ръце пред полицейския си чатал.

Томи стисна зъби. Надяваше се пасторът да го каже.

— В очите им виждаме безпомощност, безпомощността на онзи, който се е заблудил и не намира пътя за дома. Видя ли такъв младеж, винаги ми идва на ум извеждането на евреите от Египет.

Томи се вцепени. Но пасторът може би нямаше да стигне точно до онова място. Сигурно ще се впусне да разказва за Червено море. Той все пак извади нещата от джоба си: запалка и малък брикет. Ръцете му трепереха.

— И точно така трябва да гледаме на тези младежи, които понякога толкова ни озадачават. Те блуждаят в пустиня от въпроси без отговори и неясни перспективи за бъдещето. Ала има голяма разлика между народа Израилев и днешната младеж…

Хайде, кажи го сега…

— Народът Израилев е имал кой да го води. Нали помните реченото в Светото писание? „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят и дене, и ноще.“ Ето този облачен стълб, този огнен стълб липсва днес на младите и…

Свещеникът надникна в записките си.

Томи вече бе запалил брикета, държеше го между палеца и показалеца си. Върхът му гореше с чист синкав пламък между пръстите му. Когато свещеникът сведе поглед към листите си, той се възползва от мига.

Наведен се измъкна зад пейката, протегна ръка и хвърли брикета в купела, после бързо се върна на пейката. Никой нищо не забеляза.

Свещеникът вдигна поглед.

— … И наш дълг като възрастни е да бъдем този облачен стълб, тази пътеводна звезда за младежите. Кой, ако не ние? А необходимата сила ще добием от деянията Господни…

От купела се надигна бял дим. Томи вече усещаше познатата мека миризма.

Беше го правил стотици пъти: запалваше смес от калиев нитрат и захар. Рядко обаче в такива количества наведнъж и никога досега в затворено помещение. С напрежение очакваше да види ефекта, когато няма вятър, който да отвее пушека. Сплете пръсти, притиснал длани една към друга.

Брат Арделиус, временно назначен пастор на енория Велингбю, първи забеляза пушека. Възприе го точно както го видя: дим от купела. Цял живот бе чакал Господен знак и щом видя да се издига дим, си помисли:

О, Боже! Най-сетне!

Но тази мисъл веднага се изпари. Усещането за чудо го напусна на мига, което беше доказателство, че не е чудо, нито знак. Чисто и просто дим от купела. Но защо?

Клисарят, с когото не се имаха особено, сигурно се беше пошегувал. И водата в купела… е завряла…

Но насред проповедта си той не можеше да отдели нито миг за по-нататъшни размишления по въпроса. Затова брат Арделиус постъпи, както повечето биха постъпили в подобен случай: продължаваш, сякаш нищо не се е случило, и се надяваш, че проблемите ще се решат от само себе си, ако не им обръщаш внимание. Той прочисти гърлото си и се помъчи да си спомни последните си думи.

Деянията Господни. Нещо беше: да търсят сила в деянията Господни. Пример.

Хвърли поглед към записките си. Там пишеше: босоноги.

Босоноги? Какво съм искал да кажа? Че евреите са вървели боси, или че Исус… дълго блуждаене…

Вдигна очи, видя, че димът вече се бе сгъстил и сега образуваше стълб, който бавно се издигаше от купела към тавана. Какво бе казал последно? А, да. Спомни си. Думите още витаеха във въздуха.

„А необходимата сила можем да добием от деянията Господни.“

Приличен завършек. Не най-добрият, не точно предвиденият, но приличен. Усмихна се смутено на енориашите и кимна на Биргита, диригентката на хора.

Осмината хористи се изправиха като един и излязоха на подиума. Щом се обърнаха към богомолците, той позна по лицата им, че и те бяха забелязали дима. Слава на Бога; леко се беше притеснил, че може би само той го вижда.

Биргита го погледна въпросително и той й даде знак с ръка: започвайте, започвайте.

Хорът запя.

Една от прекрасните композиции на Уесли. Брат Арделиус копнееше да се наслади на сладостния псалм, но облачният стълб вече го безпокоеше. От купела се виеше гъст бял пушек, а нещо в дъното му гореше със синьо-белезникав пламък, който съскаше и пращеше. Усети сладникава миризма, а богомолците се заоглеждаха да установят откъде идваше попукването.

Една от жените в хора се закашля. Енориашите извърнаха глави от димния купел към брат Арделиус, за да ги упъти, ако това влизаше в службата.

И други се закашляха, закриха усти и носове с носни кърпи или с ръце. Църквата започна да се изпълва с рехава мъгла, през която брат Арделиус видя как някой стана от най-задния ред и изскочи навън.

Да. Единственото разумно решение.

Наведе се към микрофона.

— Ами имаме малък… проблем, затова най-добре да напуснем помещението.

Още при споменаването на „проблем“ Стафан слезе от подиума и се запъти към вратата с бърза стегната стъпка. Той веднага разбра. Беше дело на безнадеждния син на Ивон, на всичкото отгоре и крадец. Полагаше усилия да се владее, защото подозираше, че пипне ли Томи, като нищо ще го напердаши.

Разбира се, хулиганчето заслужаваше точно това, липсваше му тъкмо този вид упътване.

Облачен стълб, нали, ела помагай. Няколко яки шамара, това му липсва на момчето.

Само че Ивон нямаше да го допусне, не и при сегашното положение. Веднъж да се оженят, всичко ще се промени. Тогава ще се заеме с превъзпитанието на Томи, мътните го взели! Като начало все пак да го хване сега. Поне да му даде да се разбере.

Стафан не стигна далеч. Думите на брат Арделиус от амвона бяха подействали на богомолците като стартов изстрел, те бездруго само чакаха позволение да се измъкнат от църквата. Насред пътеката Стафан остана блокиран предимно от дребни бабки, забързали към изхода със сурова решителност.

Дясната му ръка посегна към хълбока, но я спря, стисна я в юмрук. Дори и да си носеше палката, едва ли подобаваше да я използва.

Пушекът в купела започна да намалява. Но църквата вече беше забулена в мъгла с мирис на карамел и химикали. Отвориха широко вратите и утринната светлина очерта ясен правоъгълник в гъстите изпарения.

Богомолците с кашляне напредваха към светлината.

В кухнята имаше един-единствен стол, старовремски, уиндзорски, нищо повече. Оскар го придърпа до мивката, стъпи на него, пусна водата да тече и се изпика. Когато свърши, върна стола на предишното му място. Изглеждаше странно в иначе празното помещение. Като в музей.

За какво й е?

Огледа наоколо. Над хладилника имаше шкафове, до които можеше да се стигне само ако се стъпи на стола. Придърпа го и подпря ръка върху дръжката на хладилника, да са си помогне. Стомахът му изкъркори. Беше гладен.

Без да му мисли, отвори хладилника, за да види какво има. Почти нищо. Отворено мляко, половин опаковка хляб. Масло и сирене. Оскар посегна за млякото.

Но… Ели…

Остана така с кутията в ръка, премигна. Тук имаше нещо гнило. Тя и нормална храна ли яде? Да. Най-вероятно. Извади млякото от хладилника и го сложи на плота. Горния шкаф беше кажи-речи празен. Две чинии, две чаши. Той взе едната чаша, наля в нея мляко.

И внезапно го усети като удар. Застина с чашата студено мляко в ръка — споменът изведнъж го порази.

Тя пие кръв.

Снощи в унеса от сънливост и откъснатост от света, в мрака всичко по някакъв начин му се бе сторило възможно. А сега в кухнята, където одеяла не скриваха прозорците и щорите пропускаха слабата утринна светлина, с чашата в ръка, той почувства колко е… безумно всичко това.

Ами например: който има в хладилника си мляко и хляб, не би ли трябвало да е човек?

Отпи и незабавно го изплю. Беше вкиснало. Помириса останалото в чашата. Да. Вкиснало. Изля го в мивката, изплакна чашата и пи вода, за да махне вкуса от устата си, след това погледна датата на кутията.

ИЗПОЛЗВАЙ ПРЕДИ 28 ОКТ.

Срокът на годност бе изтекъл преди десет дни. Оскар разбра.

Това е на онзи.

Хладилникът зееше отворен. Храната на онзи.

Гнусно. Гнусно.

Оскар затръшна вратата на хладилника. Каква работа имаше тук онзи тип? Той с Ели… Оскар се смрази.

Тя го е убила.

Точно така. Ели го е довела тук за… храна. Използвала го е за жива банка с кръв. Значи така го прави. Но защо се е съгласил? И ако го е убила, къде е тялото?

Хвърли поглед към високите шкафове. Изведнъж му се отщя да остава в кухнята. Изобщо не искаше да се намира в апартамента. Излезе, мина по коридора. Заключената врата на банята.

Тя спи там вътре.

Втурна се в хола, взе си чантата. Уокменът беше на масата. Трябваше само да му купи нови слушалки. Тъкмо се канеше да го вземе, за да го прибере в чантата, когато забеляза бележката. Беше оставена на холната маса до дивана, където бе спал.

Оскар препречете писмото няколко пъти. После взе химикалката. Огледа празния хол, живота на Ели. Банкнотите бяха останали на масата, намачкани. Прибра една хилядарка в джоба си.

Дълго се взира в празното място под името на Ели. След това доближи химикалката и запълни празното пространство с едно голямо:

Остави я върху листа, изправи се и прибра уокмена в чантата. Обърна се за последен път и погледна вече обърнатите наопаки букви.

След това поклати глава, извади хилядарката от джоба си, остави я обратно на масата. Щом излезе на стълбището, се увери, че бравата се е заключила. Дръпна я няколко пъти.

Неделя 8 ноември (вечер)

Общественият интерес към издирването в Юдарн достигна небивали мащаби. Вечерните вестници не смятаха, че е редно пак да публикуват фоторобота на убиеца — надяваха се на снимки от залавянето. Но поради липсата на такива и двата вестника публикуваха снимката с овена.

„Експресен“ дори я помести на първа страница.

Все пак в тази снимка поне имаше известен драматизъм. Изкривеното от напрежение лице на полицая, запънатите крака на овена, отворената му уста. Едва ли не се чуваше пъхтенето и блеенето.

Единият вестник се бе свързал с кралския дворец за коментар. Защото именно кралските овце бяха третирани по този начин от полицията. Кралят и кралицата обаче два дни по-рано бяха оповестили, че очакват третото си дете, и може би сметнаха новината за достатъчна. Дворцовата администрация се въздържа от коментар.

Разбира се, посветиха няколко страници и на карти на Юдарн и западните предградия. Къде е бил видян заподозреният, как се провежда полицейското издирване. Но читателите знаеха вече всичко това. А снимката с овена беше нещо ново и впечатляващо.

„Експресен“ дори си бе позволил малка шегичка. Текстът под снимката започваше с: „Вълк в овча кожа?“.

Всички се посмяха, а имаха нужда от това. Защото се страхуваха. Същият онзи, който бе убил двама души, или трима, сега отново беше на свобода, на децата пак бе забранено да излизат, понеделнишкият училищен излет в Юдарн бе отменен.

И над всичко това тегнеше ням гняв, задето един човек, един-единствен човек имаше цялата власт над животите на толкова много хора с гибелната си сила и… безсмъртието си.

Да. Всички експерти и професори, канени за коментар в пресата и телевизията, казваха едно и също: няма никакъв начин той да е жив. И на следващия въпрос отговаряха, че бягството му е също толкова невъзможно.

Един доцент от Дандерюд направи лошо впечатление в „Актуално“, като заяви с нервен тон:

— Той доскоро беше на командно дишане. Знаете ли какво означава това? Означава, че човек не може да диша самостоятелно. Добавете и падане от трийсет метра…

Тонът на доцента подсказваше, че репортерът е идиот и цялата тази история е скалъпена от медиите.

И така, всичко се превърна в каша от догадки, нелепости, слухове и — естествено — страх. Нищо чудно, че публикуваха овчата снимка напук на всичко. Тя поне беше нещо конкретно. Тиражирана в цялото кралство, тя стигна до хората.

Лаке я видя, когато с последните пари си купи пакет червени „Принс“ от „будката на любовника“ на път за дома на Йоста. Бе проспал целия следобед и се чувстваше като Расколников, светът бе мъгливо нереален. Хвърли поглед на овчата снимка и кимна замислено. В сегашното състояние не видя нищо чудно полицията да лови овце.

Едва по пътя към Йоста снимката изплува в съзнанието му и той си помисли: „Какво беше това, по дяволите?“, само че не му се връщаше да провери. Запали цигара и продължи.

Оскар я видя, щом се прибра вкъщи, след като бе убил следобеда, обикаляйки из Велингбю. На метростанцията се размина с Томи. Томи беше нервен и развълнуван, подхвърли, че направил „нещо адски яко“, но не успя да разкаже повече, защото вратите се затвориха. На кухненската маса вкъщи намери бележка: тази вечер майка му щяла да е на вечеря с хористите. Яденето е в хладилника, рекламите са разнесени, целувки.

Вечерният вестник беше на дивана в кухнята. Оскар погледна овчата снимка и изчете всичко за преследването. След това се залови с нещо поизоставено: да изреже и запази статиите за ритуалния убиец от вестниците през последните дни. Извади камарата вестници от килера, скицника с изрезки, ножица, лепило, и започна.

Стафан я видя на около двеста метра от мястото, където беше направена. Не успя да хване Томи и след няколко разменени думи с отчаяната Ивон побърза към Окесхув. Там някой вече бе нарекъл непознатия колега „овчаря“, но той не разбра закачката, докато не видя часове по-късно вечерния вестник.

Полицейските шефове побесняха от тази нетактичност на пресата, но полицаите, участници в произшествието, се забавляваха. С изключение на самия „овчар“, разбира се. Наложи му се седмици наред да търпи от колегите „беее“ или „хубав пуловер, от овча вълна ли е?“.

Йони я видя, когато четиригодишното му братче — полубратче — Кале дойде при него с подарък. Дървено кубче, което бе увил в първата страница от днешния вестник. Йони го изгони от стаята си с думите, че не му се занимава с него, и заключи вратата. Извади отново албума, погледна снимките на баща си, истинския си баща, който не беше и на Кале.

След миг чу пастрока си да бучи на малкия, задето е съсипал вестника. Тогава Йони разгъна подаръка, завъртя кубчето между пръстите си, докато гледаше овчата снимка. Засмя се и ухото го заболя. Прибра албума в торбата си за физическо, най-сигурно бе да го съхранява в училище, после се отдаде на размисли какво, по дяволите, да предприеме срещу Оскар.

Овчата снимка щеше да даде начало на лек спор за етиката на фотожурналистиката, обаче бе включена в новогодишния подбор на най-добрите снимки за годината и в двата вестника. Заловеният овен през лятото потегли към пасищата на Дротнингхолм, завинаги в неведение за своя звезден миг.

Виргиния е увита в юрганите и одеялата. Очите й са затворени, тялото й не трепва. След миг тя ще се събуди. Лежала е така единайсет часа. Телесната й температура е спаднала до 27 градуса, колкото е температурата в гардероба. Сърцето й бие с четири много слаби удара в минута.

През тези единайсет часа организмът й се е променил необратимо. Стомахът и белите дробове са се нагодили към нов начин на живот. Най-интересното от медицинска гледна точка е появата и развитието на кистозно образувание в синусовия възел на сърцето — водача на сърдечните съкращения. То вече двойно се е уголемило. Туморното разрастване на чуждите клетки напредва безпрепятствено.

Ако можеше да се вземе проба от тези чужди клетки, да се анализират с микроскопско изследване, щеше да се види нещо, което всеки кардиолог би нарекъл недомислица, объркване на пробите. Безвкусна шега.

Туморът в синусовия възел е от мозъчни клетки.

Да. В сърцето на Виргиния се образува отделен мъничък мозък. Този нов мозък е бил зависим от големия по време на изграждането си. Сега обаче е самостоятелен и това, което Виргиния усети в един ужасяващ миг, е самата истина: той ще живее дори и тялото да умре.

Виргиния отвори очи и разбра, че е будна. Знаеше го, въпреки че вдигането на клепачите не промени нищо. Беше тъмно като преди. Само че съзнанието й се пробуди. Да. Съзнанието й премигна за нов живот, а същевременно нещо друго бързо изчезна.

Сякаш…

Сякаш отиваш в лятна вила, останала необитавана през зимата. Отваряш вратата, посягаш към ключа за лампата и в момента, когато я палиш, чуваш бързо тупкане, драсване на ноктенца по пода и забелязваш плъх, който се шмугва под кухненската мивка.

Гадост. Знаеш, че е живял тук, докато те е нямало. Че смята къщата за своя. Че ще се появи отново веднага щом угасиш лампата.

Не съм сама.

Чувстваше устата си като от хартия. Не си усещаше езика. Остана да лежи, замислена за къщичката, която тя и Пер, бащата на Лена, наемаха няколко лета, когато дъщеря им беше малка.

Свърталището на плъхове, което бяха открили в дъното под кухненската мивка. Бяха изгризали няколко празни кутии от мляко и една от корнфлейкс, построили си бяха нещо като къщичка, фантастична конструкция от разноцветни картончета.

Виргиния изпита дори чувство на вина, когато изсмука малката къщичка с прахосмукачката. Не, нещо повече. Суеверно чувство на натрапване. Когато пъхна студения механичен хобот на прахосмукачката в това фино, крехко нещо, което плъхът бе градил цяла зима, стори й се, че прогонва някакъв добър дух.

И беше права. Когато плъхът, вместо да се хване в капан, продължи да яде от продуктите им, макар да беше лято, Пер разпръсна отрова. Караха се за това. Караха се за много неща. За всичко. Към началото на юли гадината умря някъде в дупка в стената.

Онова лято, докато вонята от мъртвото тяло на плъха пълнеше къщата, бракът им се разпадна. Прибраха се в града седмица по-рано от предвиденото, тъй като не понасяха нито смрадта, нито самите себе си. Добрият дух ги бе напуснал.

Какво ли е станало с къщата? Дали живее някой там сега?

Дочу писукане, съскане.

Тук има плъх! Между одеялата!

Паникьоса се.

Както си беше омотана, тя се дръпна, удари се във вратите на гардероба и те зейнаха, а Виргиния се строполи на пода. Зарита с крака и заблъска с ръце, докато най-сетне успя да се освободи. В погнусата си допълзя на леглото, сви се в ъгъла, притиснала колене до брадичката си, втренчи се в камарата юргани и одеяла, за да долови някакво възможно движение. Видеше ли помръдване, щеше да изкрещи. Да изкрещи така, че целият блок да дотърчи с чукове, брадви и да удря по купчината завивки, докато плъхът умре.

Най-горният юрган беше зелен на сини точки. Това там да не беше мръдване? Тя си пое дъх да изкрещи и отново чу писукането и съскането.

Аз… дишам.

Да. Това бе последното, което установи на заспиване: че не диша. Сега дишаше отново. Пое си пробно въздух и пак се чу писукането, съскането. Идваше от трахеята й. Гърлото й беше пресъхнало, докато бе спала, и сега сякаш скърцаше. Виргиния се прокашля и усети в устата си гнил вкус.

Спомни си. Всичко.

Погледна ръцете си. Бяха в ивици засъхнала кръв, но нямаше рани, нито пък белези. Разгледа мястото в сгъвката на лакътя, където знаеше, че бе рязала поне два пъти. Едва забележима розова ивичка. Може би. Иначе всичко беше зараснало.

Потърка очи и погледна часовника. Шест и петнайсет. Вечер. Тъмно. Пак се обърна към зеления юрган на сини точки.

Откъде идва светлината?

Горната лампа беше угасена, навън се бе свечерило, щорите бяха спуснати. Как става така, че тя вижда ясно всички очертания и цветове? В гардероба беше тъмно като в рог. Там не виждаше нищо. Но сега… светло като посред бял ден.

Винаги се процежда мъничко светлина.

Дишаше ли?

Не можеше да прецени. Щом помислеше за дишането, започваше да го следи. Може би дишаше само докато мислеше за дишането.

Но онова първо вдишване, което бе взела за плъхски писък… то стана, без да го мисли. Всъщност просто беше като…

Тя стисна очи.

Тед.

Беше присъствала на раждането му. След зачеването на Тед Лена повече не видя баща му. Някакъв финландски бизнесмен, който дошъл на конференция в Стокхолм, и прочее. Така че Виргиния присъства на раждането. Примоли се да присъства.

И ето, сега си го припомни. Първото вдишване на Тед.

Как се беше появил. Малко телце, лигаво, лилаво, почти нечовешко. Щастието, което изпита, безпокойството, докато не вдиша. Акушерката, която спокойно пое малкото създание в ръце. Виргиния си помисли, че ще обърне телцето надолу с главата, ще го потупа по дупето, но още щом го взе, от устата му се изду балонче. Балонче, което растеше, растеше… и се пукна. Тогава се чу плачът, първото проплакване. И той започна да диша.

И?

Това ли беше първото съскащо вдишване на Виргиния? Писукане… на новородено?

Тя се разгъна, легна по гръб. Продължи да връща лентата от раждането в съзнанието си. Как й дадоха да измие Тед, понеже Лена беше твърде изтощена, бе загубила твърде много кръв. Да. След като той се роди, започна обилно кръвотечение и сестрите едва успяваха да попиват с книжните кърпи, голямо количество кърпи. Постепенно спря от само себе си.

Куп окървавени кърпи, тъмночервените ръце на акушерката. Спокойствието, ефикасните действия въпреки всичката… кръв. Всичката кръв.

Жажда.

Устата й лепнеше и тя взе да превърта спомена напред-назад, фокусираше се на всичко, което беше в кръв: ръцете на акушерката — да оближе тези ръце, окървавените смачкани кърпи по пода — да ги захапе, да ги осмуче, кръвта между бедрата на Лена, тя течеше на тънка струйка, да…

Скочи конвулсивно от леглото, изтича приведена до банята и вдигна с трясък капака на тоалетната, наведе глава над чинията. Нищо. Само сухи, мъчителни спазми. Подпря чело на ръба на тоалетната чиния. Картините от раждането се заредиха отново.

Неискамнеискамнеис…

Удари чело в порцелана и в главата й изригна гейзер от леденопрозрачна болка. Всичко стана светлосиньо пред очите й. Усмихна се и падна странично на килимчето в банята, което…

Струваше 14,90, но ми го дадоха за десетачка, понеже леко се проскуба, когато касиерката дръпна етикета с цената, а когато излязох на площада пред „Оленс“, един гълъб кълвеше остатъци от пържени картофки от захвърлена картонена кутия, гълъбът беше сивосинкав… беше… срещу слънцето…

Не знаеше колко време е лежала в безсъзнание. Една минута, един час? Може би само няколко секунди. Но нещо се бе променило. Чувстваше се спокойна.

Пухкавото килимче в банята галеше бузата й, както си лежеше, загледана в проядената от ръжда тръба, която се спускаше от мивката и влизаше в пода. Помисли си, че формата й е красива.

Силна миризма на урина. Не се беше подмокрила, не, това… Беше миризма от урината на Лаке. Изви тяло, доближи нос до пода под тоалетната чиния, подуши го. Лаке… и Морган. Не разбираше откъде го знае, обаче знаеше: Морган беше опикал до тоалетната чиния.

Но Морган не е идвал тук.

Впрочем. Точно така. Онази вечер, нощ, когато я донесоха вкъщи. Вечерта на нападението. Ухапването. Да. Разбира се. Всичко си дойде на мястото. Морган беше тук, Морган се изпика, тя лежеше на дивана след ухапването, а сега можеше да вижда в тъмното, светлината не й понасяше, пиеше й се кръв и…

Вампир.

Това е. Не си бе навлякла никаква рядка и неприятна болест, която да лекува в болница, с психиатър или с…

Фототерапия!

Разсмя се, закашля се, обърна се по гръб на пода, погледна тавана, премисли всичко. Бързо зарастващите рани, въздействието на слънцето върху кожата й, кръвта. Изрече го на висок глас.

— Аз съм вампир.

Та това беше невъзможно. Нали не съществуват. И все пак й олекна. Сякаш някакво напрежение в главата й спадна. Сякаш се отърва от бреме. Не беше нейна вината. Гадните представи, ужасиите, които си бе причинявала цяла нощ. Всичко това беше извън нейната власт.

Беше… съвсем естествено.

Надигна се, пусна крана, седна на тоалетната чиния и се загледа в течащата вода, която бавно пълнеше ваната. Телефонът звънна. Чу го просто като някакъв сигнал, механичен звук. Не означаваше нищо. С никого не би могла да говори. Никой не би могъл да говори с нея.

Оскар не беше чел съботния вестник. Сега го бе разгърнал на кухненската маса. От доста време го държеше отворен на същата страница и препрочиташе текста под снимката отново и отново. Снимката, от която не можеше да откъсне очи.

Текстът разказваше за онзи, когото откриха замръзнал в леда при блакебергската болница. Как е бил намерен, как са го извадили. Имаше малка снимка на господин Авила, той сочеше към водата, към дупката в леда. В цитата от него журналистът бе поправил езиковите му особености.

Всичко това беше интересно и достойно за изрязване и запазване, но не в него се взираше, от друго не можеше да откъсне поглед.

Пуловерът на снимката.

Бяха намерили изцапан с кръв детски пуловер, натъпкан в якето на мъртвия. Имаше го на снимка, постлан върху неутрален фон. Оскар разпозна пуловера.

Не замръзваш ли така?

Под снимката пишеше, че мъртвият, Йоаким Бенгтсон, за последно е бил видян жив в събота, 24 октомври. Преди две седмици. Оскар си спомняше онази вечер. Когато Ели бе подредила кубчето. Той я погали по бузата, а тя избяга от двора. През нощта тя и нейният… онзи… се сдърпаха и онзи излезе.

Значи тогава го е извършила?

Да. Най-вероятно. На следващия ден изглеждаше много по-добре.

Той погледна снимката. Беше черно-бяла, но пишеше, че пуловерът е светлорозов. Авторът на статията си задаваше въпроса дали на съвестта на убиеца не тежи и още една млада жертва.

Момент.

Убиецът от Велингбю. В статията пишеше, че полицията има сериозни основания да смята, че убитият в леда е жертва на т.нар. ритуален убиец, дето го хванаха преди малко повече от седмица в закрития басейн във Велингбю, а после той избяга.

Да не е бил… онзи? Но… момчето в гората… него защо?

Оскар си спомни Томи, седнал на пейката долу на детската площадка, движението с пръста.

Закачен бил на едно дърво с прерязано гърло. Само шията. Хряаас.

Разбра. Разбра всичко. Всичките тези статии, които бе изрязал и запазил, предаванията по радиото, телевизията, всичките приказки, целия страх…

Ели.

Оскар не знаеше какво да прави. Какво би трябвало да направи. Затова отиде до хладилника и извади парчето лазаня, което му беше оставила майка му. Хапна я студена, докато продължаваше да разглежда статиите. Тъкмо я изяде, на стената се почука. Затвори очи, за да се съсредоточи. Вече знаеше азбуката наизуст.

А.З.И.З.Л.И.З.А.М.

Бързо стана от масата, влезе в стаята си, легна по корем на леглото и чукна:

Е.Л.А.Т.У.К.

Пауза. После:

А.М.А.Й.К.А.Т.И.

Оскар отвърна:

Н.Я.М.А.Я.

Майка му нямаше да се прибере преди десет. Имаха поне три часа на разположение. Оскар отпусна глава на възглавницата. За миг, съсредоточен в почукването, бе забравил за всичко.

Пуловерът… вестникът…

Оскар се сепна, понечи да стане, да прибере вестниците. Нали тя щеше да види… да разбере, че той…

После пак отпусна глава на възглавницата, не му пукаше.

Тихо свирване под прозореца. Той стана от леглото, отиде и надзърна. Тя стоеше долу, извърнала лице нагоре към светлината. Носеше твърде голямата карирана риза.

Оскар й направи знак с пръст: „Ела на вратата“.

— Не му казвай къде съм, нали?

Ивон се намръщи, с крайчеца на устата издиша дим към открехнатия кухненски прозорец, нищо не каза.

Томи изсумтя.

— Защо пушиш на прозореца?

На цигарата й се беше задържала толкова много пепел, че вече се огъваше. Томи я погледна, с показалец показа тръсване. Тя го игнорира.

— Защото Стафан не обича, а? Миризмата на цигарен дим.

Томи се облегна на кухненския стол, загледа се в пепелта и се зачуди какво ли всъщност има в нея, че да става така дълга, без да падне, махна с ръка пред лицето си.

— То и аз не обичам миризмата на цигарен дим. Особено като малък. Ама тогава не държеше прозореца отворен. А сега, гледай ти…

Стълбчето пепел падна върху бедрото на Ивон. Тя го изчисти и върху панталона й остана сива ивица. Вдигна към него ръката си с цигарата:

— Напротив, отварях. Почти винаги. Освен може би някой път, когато сме имали гости… ама ти ли, по дяволите, ще ми говориш за дим.

Томи се ухили.

— Е, не беше ли доста смешно?

— Не, никак. Представи си да беше настъпила паника. Ако всички… а онова корито, онзи…

— Купелът.

— Да, купелът. Пасторът насмалко да получи удар, беше като… целият купел почерня… Наложи се Стафан…

— Стафан, та Стафан…

— Да, Стафан. Той не е издал, че си бил ти. Каза ми колко е трудно за него, с неговите… принципи, да се изправи пред пастора и да го лъже право в очите, но той, за да те предпази…

— Е, взе да схващаш де!

— Какво да схващам?

— Че предпазва себе си.

— Той в никакъв случай не…

— Помисли малко.

Ивон дръпна дълбоко за последно, угаси цигарата в пепелника и незабавно запали нова.

— Бил… античен. Сега трябвало да се реставрира.

— И виновникът е доведеният син на Стафан. Как би прозвучало?

— Ти не си му доведен син.

— Не, но нали знаеш. Ако спомена на Стафан, че мисля да отида при пастора и да му кажа: „Аз го направих, казвам се Томи и Стафан ми е… нещо като пастрок“. Мислиш ли, че ще му хареса?

— Ще трябва да говориш с него.

— Не. Във всеки случай не днес.

— Не смееш.

— Говориш като дете.

— Ти се държиш като дете.

— Беше си смешно, поне малко, признай.

— Не, Томи. Не беше.

Той въздъхна. Не беше чак толкова тъп да не предвиди, че майка му щеше да побеснее, но все пак се надяваше тя някак да види комичното в тази случка. Ала тя беше на страната на Стафан. И Томи ще трябва да се примири с това.

Сега обаче проблемът, истинският проблем беше да си намери къде да живее. След като се оженят. Дотогава можеше да кърти в мазето в нощи като тази, когато Стафан идваше на гости. В осем щеше да приключи смяната му в Окесхув и да дойде направо тук. А Томи нямаше никакво намерение да кисне вкъщи и да слуша някакви назидания точно пък от тоя. Не.

Ето защо отиде в стаята си и взе от леглото юргана и възглавницата, докато Ивон пушеше в кухнята, загледана през прозореца. Когато се приготви, застана на вратата с възглавницата под едната мишница, навития юрган под другата.

— Добре. Аз тръгвам. Не му казвай къде съм, ако обичаш.

Ивон се обърна към него. Очите й бяха насълзени. Не се усмихна.

— Сега си като онзи път… когато дойде и щеше да… — думите засядаха в гърлото й.

Томи не помръдна. Ивон преглътна, прокашля се и го погледна със съвсем чисти очи, каза тихо:

— Томи… Какво да правя?

— Не знам.

— Дали да?…

— Не. Не и заради мен. Каквото — такова.

Ивон кимна. Томи почувства, че и той се натъжава, по-добре беше да тръгва, преди да се разхленчи.

— Ъъ… Няма да кажеш…

— Не, не. Няма.

— Хубаво. Мерси.

Ивон стана и се приближи до него. Прегърна го. Цялата миришеше на цигарен дим. Томи щеше да я прегърне, ако ръцете му бяха свободни. Сега не бяха, затова сложи глава на рамото й и постояха така.

После той излезе.

Нямам й доверие. Стафан може да измисли какво ли не и…

Хвърли юргана и възглавницата на дивана в мазето. Лапна тютюн, легна и се замисли.

Най-добре да го застрелят.

Но Стафан не беше от онези, дето… не, не. По-скоро той ще улучи убиеца право между очите. И ще получи кутия бонбони от другарите си ченгета. Герой. После ще дойде тук да търси Томи. Вероятно.

Измъкна ключа, излезе в коридора и отключи скривалището, взе веригата със себе си. Използвайки запалката, за да си свети, мина късия коридор със запасите от двете страни — сухи храни, консерви, стари игри, портативен газов котлон и други принадлежности за оцеляване при обсадно положение.

Отвори една врата и хвърли там веригата.

Окей. Беше взел аварийни мерки.

Преди да напусне скривалището, той взе трофея, претегли го в ръка. Поне два килограма. Дали може да го продаде? Като метал. За претопяване.

Погледна лицето на стрелеца. Май доста приличаше на Стафан. Значи претопяване.

Кремиране. Определено.

Засмя се.

Най-яко щеше да бъде да се претопи всичко освен главата, а после да я върне на Стафан. Претопена маса метал и от нея стърчи тази глава. Едва ли може да стане. За съжаление.

Върна скулптурата на мястото й, излезе и затвори вратата, без да заключи с колелото. Така ще може да се промъкне вътре в случай на нужда. Не че му се вярваше да се наложи.

Просто за всеки случай.

Лаке изчака десет позвънявания, преди да затвори. Йоста седеше на дивана и галеше по главата котка на рижави ивици, не вдигна поглед, но попита:

— Няма ли я?

Лаке прокара ръка през лицето си и отвърна нервно:

— Как да я няма, по дяволите! Не чу ли, че си говорихме?

— Още едно?

Лаке омекна, опита да се усмихне.

— Извинявай, не исках… давай. Благодаря.

Йоста се наведе до масата така рязко, че притисна котката в скута си. Тя изсъска и скочи на пода, седна и се втренчи обидено в Йоста, който наля глътка тоник и солидна доза джин в чашата на Лаке, подаде му я.

— Заповядай. Не се тревожи, сигурно е…

— В болницата. Благодаря. Отишла е в болницата и са я приели.

— Да… точно така.

— Кажи го тогава.

— Кое?

— Уф, нищо. Наздраве.

— Наздраве.

Двамата пиха. След малко Йоста взе да си бърка в носа. Лаке го погледна и той си извади пръста, усмихна се сконфузено. Не беше свикнал с хора.

Дебела сиво-бяла котка се беше проснала на пода и сякаш дори главата си не можеше да повдигне. Йоста я посочи с глава.

— Мириам скоро ще ражда.

Лаке отпи голяма глътка, смръщи се. Всяка капка алкохол притъпяваше чувствителността му и той все по-слабо усещаше миризмата в апартамента.

— К’во ги правиш?

— Кое?

— Малките. Какво ги правиш? Оставяш ли ги живи?

— Да. Макар че най-често са мъртви. Напоследък.

— А? Тая, дебелата, викаш… Мириам?… утробата й е пълна с мъртви малки, така ли?

— Да.

Лаке изпи чашата до дъно, остави я на масата. Йоста посочи въпросително бутилката джин. Лаке поклати глава.

— Не. Почивка.

Наведе глава. Оранжев килим, така напластен с котешки косми, че изглеждаше като направен от тях. Навсякъде само котки. Колко ли са? Започна да брои. Стигна до осемнайсет. Само в тази стая.

— Никога ли не си мислил да ги… спреш? Ами да ги кастрираш или как се казваше… стерилизираш? Поне от единия пол, това ще стигне.

Йоста го погледна с недоумение.

— Как да стане?

— Да де.

Лаке си представи Йоста в метрото с… да речем, двайсет и пет котки. В кашон. Не. В торба, чувал. Отива при ветеринаря и ги изсипва: „Кастрация, ако обичате“. Изкиска се. Йоста килна глава.

— Какво има?

— Не бе, само си помислих… може да ти направят отстъпка за бройката.

Йоста не оцени шегата и Лаке вдигна длани.

— Не, сори. Просто… уф, съвсем съм… това с Виргиния, аз… — изведнъж се изправи, удари по масата с ръка. — Не ми се остава повече тук!

Йоста подскочи на дивана. Котката пред краката на Лаке се изниза, скри се под фотьойла. Отнякъде се чу съскане. Йоста се размърда, разклати чашата си.

— Ами добре. Не те…

— Не говоря за тук. А за тук. Цялата тази гадост. Блакеберг. Всичко. Тези къщи, улиците, местата, хората, всичко е просто… като някаква гадна болест, схващаш ли? Нещо не е наред. Измислили са, проектирали са… за да стане идеалното място, напи. А какво е станало — боклук. Прецакана работа.

Все едно че… не мога да го обясня… все едно са пресметнали с точност ъглите, как ще се разполагат едни спрямо други сградите, нали. За да се постигне хармония и прочее. Обаче е имало нещо погрешно в линийките и триъгълниците, или каквото там, по дяволите, използват, и поначало всичко е тръгнало накриво, а после още повече. Сега вървиш между къщите и усещаш, че не… Не, не и не. Тук не се живее. Тук е криво, схващаш ли?

И не говоря точно за ъглите, нещо друго е, нещо, дето… като болест, прояла стените, и аз… не мога повече така.

Чу се кълколене, Йоста отново наля питие в чашата на Лаке, без да го пита. Лаке го прие с благодарност. След излиянието си усети приятно спокойствие — спокойствие, което алкохолът изпълни с топлина. Той се облегна на фотьойла, изпусна поетия въздух.

Помълчаха, после на вратата се звънна.

— Очакваш ли гости? — попита Лаке.

Йоста поклати глава и се надигна от дивана с усилие.

— Не. Тук на хан се превърна.

Лаке се ухили и вдигна чаша към Йоста, който минаваше покрай него. Сега се чувстваше по-добре. Всъщност съвсем добре.

Входната врата се отвори. Някой отвън каза нещо и Йоста отвърна:

— Заповядай, влез.

Легнала във ваната, в топлата вода, която се оцвети в розово от засъхналата по тялото й кръв, Виргиния взе решение.

Йоста.

Новата й същност й подсказваше, че трябва да е някой, който да я пусне в дома си. Старата — да не е някой, когото обича. Или поне харесва. Йоста беше подходящ и по двата критерия.

Тя се изправи, избърса се, навлече блуза и панталон. Едва на улицата забеляза, че не си бе взела палто. Обаче не й беше студено.

Нови открития през цялото време.

Спря пред високия блок, погледна към прозореца на Йоста. Беше си у дома. Винаги си беше у дома.

Ами ако се съпротивлява?

Не беше помислила за това. Представяше си, че просто ще отиде и ще стори необходимото. Но може би той иска да живее?

Естествено, че му се живее. Той е човек, има си своите радости, а и всичките котки, които…

Мисълта спря, изчезна. Тя сложи ръка на сърцето си. Биеше с пет удара в минута и знаеше, че трябва да го пази. Сигурно имаше нещо вярно в това… за дървения кол.

Взе асансьора до предпоследния етаж, звънна. Когато Йоста отвори вратата и видя Виргиния, очите му се разшириха като от ужас.

Той знае ли? Личи ли ми?

Йоста попита:

— Ама… ти ли си?

— Да. Може ли…

Посочи навътре в апартамента. Не разбираше. Усещаше интуитивно, че й трябва покана, иначе… иначе… нещо… Той кимна, отстъпи назад.

— Заповядай, влез.

Тя прекрачи прага и Йоста дръпна вратата, погледна я с воднисти очи. Беше небръснат; отпуснатата кожа на шията му беше като зацапана от сива набола брада. Вонята в апартамента — по-лоша, отколкото си я спомняше, по-силна.

Не искам…

Старият й мозък се изключи. Гладът взе надмощие. Тя сложи ръце върху раменете на Йоста, тоест видя как ръцете й хващат раменете му. Не се спря. Предишната Виргиния се беше свила някъде в дълбините на черепа й без право на глас.

Устата й каза:

— Ще ми помогнеш ли малко? Стой мирно.

Чу нещо. Глас.

— Виргиния! Здравей! Така се радвам да…

Лаке се дръпна назад, когато Виргиния извърна глава към него.

Очите й бяха празни. Сякаш някой бе забил в тях игли и изсмукал истинската Виргиния, оставяйки само безизразния поглед от анатомичен атлас. Илюстрация 8. Очи.

Виргиния се взира в него около секунда, след това пусна Йоста и се обърна към вратата, само че тя беше заключена. Посегна към врътката на бравата, Лаке я хвана, дръпна я.

— Никъде няма да ходиш, преди да…

Виргиния се бореше, блъсна го с лакът в устата, устната му се сцепи при удара в зъбите. Той хвана здраво ръцете й, притисна буза до гърба й.

— Ини, по дяволите! Трябва да говоря с теб. Тревожех се адски много. Успокой се, какво има?

Тя се дръпна към вратата, но Лаке я държеше здраво, тласна я към хола. Полагаше усилия да говори спокойно и тихо, като на уплашено животно, и същевременно я тикаше пред себе си.

— Сега Йоста ще ти налее питие, ще седнем кротко и ще поговорим, аз… аз ще ти помогна. Каквото и да е, с теб съм, знаеш.

— Не, Лаке. Не.

— Да, Ини, да.

Йоста се мушна покрай тях към хола и наля джин с тоник за Виргиния в чашата на Лаке. Лаке я избута навътре, пусна я и застана на вратата към коридора, опрял ръце в касата като пазач. Облиза капка кръв от устната си.

Виргиния стоеше напрегната насред стаята. Оглеждаше се, сякаш търсеше накъде да избяга. Погледна към прозореца.

— Не, Ини.

Лаке беше в готовност да се втурне към нея и пак да я хване, ако се опита да направи някоя глупост.

Какво й става? Има такъв вид, сякаш стаята е пълна с призраци.

Чу звук, все едно някой счупи яйце в нагорещен тиган.

Още веднъж.

И отново.

Стаята се изпълни с нарастващ съсък.

Всички котки там се бяха изправили, изгънали гърбове и вдигнали опашки, и гледаха Виргиния. Дори Мириам се надигна тромаво, коремът й се подпря на пода, тя присви уши назад, озъби се.

От спалнята и кухнята надойдоха още котки.

Йоста бе спрял да налива: седеше с бутилката в ръка и гледаше любимците си опулен. Съскането напълни стаята като електрически облак, усилваше се. Лаке се принуди да крещи, за да му се чуе гласът въпреки котешкото фучене.

— Йоста, какво правят?

Той поклати глава, махна с ръка и разплиска малко джин от бутилката.

— Не знам… никога не съм…

Едно черно коте скочи на бедрото й, заби нокти и я захапа. Йоста тресна бутилката на масата:

— Пст, Титания, бягай!

Виргиния се наведе, хвана котето за врата и се помъчи да го отскубне от крака си. Други две котки се възползваха и скочиха на гърба и тила й. Виргиния изкрещя и отдръпна котето, хвърли го. То прелетя през стаята, удари се в ръба на масата и падна в краката на Йоста. Едната от котките на гърба й се покатери върху главата на Виргиния, заби нокти в косата й и я ухапа по челото.

Преди Лаке да стигне до нея, я бяха нападнали още три котки. Пищяха като обезумели, а Виргиния ги биеше с юмруци. Обаче те се държаха здраво, хапеха я с малките си зъбки.

Лаке завря ръце в пъплещата, пулсираща маса на гърдите й, дърпаше козина, която се изплъзваше по напрегнатите мускули, дърпаше и хвърляше котешките телца, блузата на Виргиния се разкъса, тя крещеше и…

Плачеше…

Не, по бузата й течеше кръв. Лаке стисна котката на главата й, но тя заби ноктите си още по-дълбоко, стоеше като прилепнала. Котешката глава се побираше в ръката му и той я задърпа наляво-надясно, докато в цялата дандания се чу тряс и когато пусна главата, тя увисна безпомощно в косата на Виргиния. Капка кръв се стече от носа на котката.

— Ааааах. Миличката ми…

Йоста се хвърли към Виргиния и взе да гали с насълзени очи котката, която и в смъртта си остана като прикована на главата й.

— Миличката ми, любимата ми…

Лаке сведе очи и срещна погледа на Виргиния.

Отново беше тя.

Виргиния.

Пусни ме да си вървя.

През двойния далекоглед на очите си Виргиния наблюдаваше какво се случва с тялото й отвън, как Лаке се опитва да я спаси.

Остави ме, недей!

Не тя се дърпаше, не тя удряше. Онова другото искаше да живее, искаше… гостоприемничката му да живее. Тя самата се предаде, щом видя шията на Йоста и усети вонята в апартамента. Каквото ще да става! Не искаше да участва.

Болката. Усещаше паренето на драскотините. Но скоро щеше да й мине.

Така че… недей.

Лаке го видя в очите й. Но не го прие.

Градина… две къщи… двор…

Панически опитваше да отскубне котките от Виргиния. Те не се даваха, мускулести козинести телца. Тези, които успяваше да дръпне, раздираха на парцали дрехите й, деряха кожата й, повечето обаче оставаха лепнати като пиявици. Правеше опити да ги удря, чуваше трошенето на кости, но паднеше ли една, скачаше нова, котките се катереха една върху друга, нахъсани да…

Черно.

Удар в лицето — и залитна на метър назад, едва не падна, опря се на стената, премигна. Йоста стоеше до Виргиния със свити юмруци и го гледаше с гневни сълзи в очите.

— Нараняваш ги! Нараняваш ги!

Виргиния до него беше бурна маса от мяукащи, съскащи животинки. Мириам се довлачи по пода, изправи се на задните си крака и я захапа за прасеца. Йоста видя, наведе се и я заплаши с пръст.

— Така не се прави, миличка. Боли.

Лаке обезумя. Той направи две крачки, засили се и срита Мириам. Кракът му потъна в надутия корем на котката и Лаке не изпита никаква погнуса, само удовлетворение, когато торбата с вътрешности изхвърча от крака му и се удари в радиатора. Той хвана ръката на Виргиния — да се махаме оттук — и я повлече към външната врата.

Виргиния опита да се съпротивлява. Но и Лаке беше силен като заразата, а двамата бяха по-силни от нея. През далекогледите в очите си тя видя Йоста да коленичи на пода, чу скръбния вопъл, когато той вдигна на ръце една мъртва котка и я погали по гърба.

Прости ми, прости ми!

После Лаке я повлече със себе си и тя нищо не виждаше, защото една котка се покатери на лицето й, захапа я за главата и всичко се превърна в болка, ноктите деряха кожата й, тя сякаш беше вътре в жива „желязна девица“, загуби равновесие, падна, усети влачене по пода.

Остави ме!

Котката пред очите й се плъзна странично и тя видя вратата на апартамента да се отваря пред нея, ръката на Лаке, тъмночервена, я дърпаше, видя и стълбището, стъпалата. Изправи се, едва се заизмъква от дълбините на съзнанието си, за да овладее положението, и…

Виргиния изтръгна ръката си от хватката му.

Лаке се извърна към гъмжащата маса, в каквато се бе превърнала Виргиния, за да я хване отново, за да…

За да? За да?

Да се махнат. Да излязат навън.

Виргиния обаче се промъкна покрай него и за секунда на лицето му се лепна треперещ котешки гръб. След миг тя беше вече на площадката, където котешкото съскане се засили като трескав шепот, и…

Ненене!

Лаке се хвърли да я настигне, да я спре, но тя, като някой убеден, че ще падне меко, или безразличен към сгромолясването, се метна напред и се затъркаля по стълбите.

Приклещените котки заврещяха, а тя се търкаляше и удряше надолу по бетонните стъпала. Влажно хрущене на счупени тънки кости, тежки удари, които накараха Лаке да подскочи, когато главата й…

Нещо мина през крака му.

Малка сива котка с някакъв недъг на задните крака се влачеше към стълбището, спря се на най-горното стъпало и нададе скръбен вой.

Виргиния лежеше неподвижно в подножието на стълбите. Оцелелите котки я изоставиха и се качиха обратно по стълбите. Влязоха в коридора и взеха да си лижат козината.

Остана само малкото сиво коте — тъжно, че не беше участвало.

Полицията свика пресконференция в неделя вечер.

Бяха избрали заседателната зала в управлението с място за четирийсет души, но се оказа твърде малка. Появиха се множество журналисти от европейски вестници и телевизионни станции. Фактът, че убиецът още не беше заловен, превръщаше новината в голямо събитие и един британски журналист направи може би най-добрия анализ защо то будеше такъв интерес:

Това е ловът на Чудовището. Видът му, стореното от него… Той е Чудовището от приказките. И всеки път, щом го хванем, ни се иска да вярваме, че е завинаги.

Още четвърт час преди уреченото време въздухът в стаята с лоша вентилация бе станал топъл и влажен и единствените, които не се оплакваха, бяха от групата на италианската телевизия. Обясниха, че са свикнали и на по-лоши условия.

Преместиха ги в по-голяма зала и точно в осем се появи началникът на стокхолмската полиция, придружен от комисаря, който водеше разследването и бе говорил с ритуалния убиец в болницата, и командващия операцията в гората Юдарнскуген.

Не се притесняваха, че журналистите ще ги разкъсат на парчета, понеже бяха решили да им подхвърлят кокал.

Полицията разполагаше със снимка на убиеца.

Търсенето по часовника най-сетне бе дало резултат. В събота един часовникар от Карлскуга си направи труда да прегледа картотеката си с изтекли гаранционни карти и откри номера, който полицията бе разпратила до всички часовникари.

Той се обади в полицията и даде името, адреса и телефонния номер на човека, регистриран като купувач. В Стокхолм провериха името в регистрите и изискаха от полицията на Карлскуга да провери адреса и да види какво може да намери.

В участъка настъпи известно вълнение, когато се оказа, че човекът бил съден за опит за изнасилване на деветгодишно дете преди седем години. Прекарал три години в клиника за психично болни. След което го изписали като оздравял и го освободили.

Полицията в Карлскуга го откри на домашния му адрес жив и здрав.

Да, някога имал такъв часовник. Не, не си спомня къде е. След няколкочасов разпит в полицейското управление в Карлскуга и напомняне, че психиатричното удостоверение винаги може да се преразгледа, си спомни на кого е продал часовника.

Хокан Бенгтсон, Карлстад. Виждали се навремето, правели нещо, забравил какво. Във всеки случай му продал часовника, но нямал никакъв негов адрес и можел да даде само приблизително описание, а нямало ли вече да го пуснат да си ходи?

В регистъра не намериха нищо за Хокан Бенгтсон. Откриха двайсет и четирима души с това име в Карлстад. Половината изключиха незабавно поради несъвпадане на възрастта. На другите телефонираха. Търсенето бе значително улеснено от факта, че който можеше да говори, отпадаше от списъка.

Към девет часа вечерта бяха успели да зачеркнат всички от списъка, с изключение на един. Хокан Бенгтсон бил гимназиален учител, преподавал шведски, напуснал Карлстад, след като къщата му изгоряла при неизяснени обстоятелства.

Обадиха се на директора на училището и научиха: да, носели се слухове, че Хокан Бенгтсон… обичал децата по непристоен начин. И макар да беше събота вечер, пратиха директора да търси в училището снимка, така че се намери стара фотография на Хокан Бенгтсон в училищния албум от 1976-а.

Полицай от Карлстад, който бездруго имал работа в Стокхолм в неделя, изпрати копие по факса и потегли с оригинала в събота вечерта. Снимката пристигна в полицейското управление в Стокхолм в един часа през нощта срещу неделя, тоест половин час след като въпросният човек бе паднал през прозореца на болницата и смъртта му бе потвърдена.

Неделната сутрин бе посветена на проверката на медицински и зъболекарски картони от Карлстад, за да се удостовери, че човекът на снимката е същият, който до предишната нощ бе прикован на болничното легло, и да: той беше.

В неделя следобед проведоха съвещание в полицейското управление. Бяха сигурни, че постепенно ще изяснят с какво се бе занимавал убиецът, след като бе напуснал Карлстад, ще проучат дали престъпленията му не са били част от по-мащабен план и дали не е имало и други жертви.

Но сега нещата бяха взели нов обрат.

Престъпникът все още беше жив, на свобода, и най-важното в момента бе да научат къде е живял, тъй като имаше вероятност той да направи опит да се върне там. Движението към западните предградия може би загатваше за подобно намерение.

И така, взеха решение, че ако не бъде заловен преди пресконференцията, ще заложат на помощта на не съвсем вдъхващата доверие, но многоглава хрътка, наречена „широката общественост“.

Може би някой го бе виждал по времето, когато все още е изглеждал като на снимката, и да знае горе-долу къде е живял. А и, макар, разбира се, като много по-маловажен аргумент, полицията се нуждаеше от нещо, което да подхвърли на средствата за масово осведомяване.

И така, тримата полицаи вече седяха на дългата маса на подиума и сред журналистите настъпи оживление, когато полицейският началник със скромен жест, за който знаеше обаче колко е убедителен и драматично изразителен, вдигна уголемената училищна снимка на Хокан Бенгтсон с думите:

— Издирваният се казва Хокан Бенгтсон и преди лицето му да бъде обезобразено, е изглеждал така.

Полицейският началник направи пауза, докато апаратите щракаха и светкавиците за няколко секунди превърнаха салона в дискотека.

Разбира се, имаха копия на снимката, които щяха да раздадат на журналистите, но повечето чуждестранни вестници най-вероятно биха предпочели снимка на полицейския началник с убиеца, така да се каже, в ръцете.

След като всички получиха фотографията и бяха запознати с фактите, дойде време за въпроси. Първият, комуто се даде думата, беше от „Дагенс Нюхетер“.

— Кога смятате, че можете да го заловите?

Полицейският началник си пое дълбоко дъх, реши да рискува реномето си, наведе се над микрофона и отговори:

— Най-късно утре.

— Привет.

— Здрасти.

Оскар побърза да влезе в хола преди Ели, за да извади плочата, за която се беше сетил. Прехвърли оскъдната колекция на майка си и я откри. „Викингите“. Цялата група се беше събрала в нещо като останки на викингски кораб, където изглеждаше неуместна с лъскавите си костюми.

Ели не влезе. Оскар се върна в антрето с плочата в ръка. Тя стоеше на входната врата.

— Оскар, трябва да ме поканиш да вляза.

— Нали вече си идвала. През прозореца…

— Тук е друг вход.

— Аа. Тогава…

Оскар се спря, близна си устните. Погледна плочата. Снимката на обложката бе правена на тъмно, със светкавица, а „Викингите“ светеха, сякаш бяха група светци, слезли на земята. Пристъпи към Ели, показа й картинката.

— Гледай, Все едно са в корема на кит или нещо от сорта.

— Оскар…

— Да?

Ели стоеше и го гледаше. Той се подсмихна, отиде до вратата, помаха с ръка пред лицето й.

— Какво? Да няма нещо тук, което да ти пречи?

— Недей.

— Ама сериозно. Какво ще стане, ако влезеш без покана?

— Недей — тъжно се усмихна Ели. — Искаш ли да видиш какво ще стане? А? Искаш ли?

Отговорът му очевидно трябваше да е „не“, защото тонът й предвещаваше нещо ужасно. Той обаче преглътна и отвърна:

— Да. Искам! Дай да видим!

— Ти ми написа…

— Да, така е. Но нека да видим сега! Какво ще стане?

Ели стисна устни, замисли се за миг, после прекрачи прага. Оскар се напрегна, очакваше някаква синя мълния, вратата да се затръшне през тялото на Ели или нещо подобно. А не се случи нищо. Тя влезе в коридора, затвори. Оскар сви рамене.

— Това ли беше?

— Не съвсем.

Ели стоеше по същия начин, както и пред вратата. Неподвижно, с отпуснати ръце и втренчени в Оскар очи. Той поклати глава.

— Какво? Нали…

И млъкна, защото от окото й се отрони сълза, не, от двете й очи се отрониха сълзи. Но даже не бяха сълзи, понеже бяха тъмни. Кожата на лицето й си смени цвета, поруменя, после стана червена, тъмночервена, тя сви юмруци, когато от всичките пори на лицето й бликнаха капки кръв. И от шията също.

Устните на Ели се изкривиха от болка и от крайчеца на устата й се стече струйка кръв, сля се с капките по брадичката й и потече по шията.

Оскар безпомощно отпусна ръце, плочата се изхлузи от обложката, падна ребром на пода, после се търкулна върху килимчето. Той погледна ръцете й.

Кожата им беше овлажняла от кръвта, която все повече напираше.

Погледна я пак в очите, не я позна. Изглеждаха потънали в кухините си, бяха пълни с кръв, която преливаше, струеше покрай носа към устните, в устата, откъдето извираше още кръв, две тънки струйки се стичаха от ъгълчетата й надолу по врата, изчезваха под деколтето на пуловера й, където се образуваха по-тъмни петна.

Кървеше от порите по цялото си тяло.

Оскар се задъха, изкрещя:

— Влез, влез, заповядай… добре си дошла, влез!

Ели се отпусна. Свитите й юмруци се отвориха. Гримасата на болка изчезна. Оскар очакваше и кръвта да се махне, сякаш нищо не се е случило, след като вече я бе поканил.

Но не. Спря да тече, ала ръцете и лицето й останаха тъмночервени и докато двамата стояха един срещу друг, без да си кажат нищо, кръвта започна да се съсирва и стана на тъмни съсиреци там, където беше изтекло повече, а Оскар усети слаба миризма на болница.

Вдигна плочата от пода, прибра я обратно в плика и каза, без да гледа към Ели:

— Извинявай… не знаех…

— Няма нищо. Нали аз го реших. Но мисля, че е добре да взема душ. Имаш ли найлонова торбичка?

— Торбичка?

— Да. За дрехите.

Оскар кимна, отиде в кухнята и изрови изпод мивката найлонова торбичка с надпис „ИКА — Яж, пий и се радвай“. Влезе в хола, остави плочата на масичката и остана така, с шумолящата торбичка в ръце.

Ами ако не бях казал нищо? Ако я бях оставил… да кърви?

Намачка торбичката на топка, пусна я и тя отскочи от ръката му, падна на пода. Той я вдигна, метна я във въздуха, хвана я. В банята се чу душът.

Значи е вярно. Тя е… той е…

На път към банята Оскар разгъна торбичката. Яж, пий и се радвай. Зад затворената врата се чуваше плискане. Ключалката беше останала на бяло — не беше заключено. Той леко почука.

— Ели…

— Да. Влез.

— Не, само… торбичката.

— Не чувам какво казваш. Влез.

— Не.

— Оскар…

— Оставям я тук!

Сложи торбичката пред вратата и избяга в хола. Извади плочата, сложи я на грамофона, включи го и премести иглата на третата песен, тя му беше любима.

Доста дълго интро, след това мекият глас на певеца зазвуча от тонколоните.

Ели влезе в хола. Беше се увила с кърпа, държеше в ръка торбичката с дрехите си. Сега лицето й беше чисто и мократа коса падаше на кичури по бузите, по шията й. Оскар скръсти ръце на гърдите си, застанал до грамофона, кимна й.

— Оскар…

— Да? — той намали звука, посочи с брадичка грамофона. — Смешно, а?

Ели поклати глава.

— Не, много е хубава. Харесва ми.

— Така ли?

— Да. Но ти… — Ели, изглежда, се канеше да каже още нещо, после промълви само едно „ами“ и разтвори кърпата, с която се беше увила. Тя падна в краката й и Ели остана гола на няколко крачки пред Оскар. Махна с ръка пред тънкото си телце и каза: — Да знаеш.

Кратък инструментален завършек и меко попукване от тонколоните, докато иглата се движеше към следващата песен. А Оскар гледаше Ели.

Малките зърна на гърдите й изглеждаха почти черни на бледата й кожа. Горната част на тялото й беше тънка, плоска. Само ребрата се очертаваха ясно на силната светлина на лампата. Кльощавите й ръце и крака изглеждаха неестествено дълги, като клони на младо дръвче, но с човешка кожа. Между краката… нямаше нищо. Нито цепнатина, нито пенис. Гладка кожа.

Оскар прокара ръка през косата си, захвана я на тила си. От устата му неволно се изплъзна глупавата думичка, която използваше майка му.

— Ама ти нямаш… чурка.

Ели наведе глава, погледна слабините си, сякаш това беше някакво откритие за нея. Започна следващата песен и Оскар не чу отговора й. Той дръпна лостчето, което вдигаше иглата от плочата.

— Какво каза?

— Казах, че имах.

— Къде е тогава?

Ели се разсмя и Оскар осъзна как бе прозвучал въпросът му, изчерви се. Ели махна с ръце и изду устни.

— Забравих я в метрото.

— Уф, че си зле!

Без да я погледне, мина покрай нея и отиде в банята да провери дали няма някакви следи.

Топлата пара още не беше се разпръснала, огледалото беше запотено. Ваната си беше бяла както винаги, само покрай ръба имаше бледожълта ивица, която никога не се измиваше. Мивката — чиста.

Не се е къпала.

Влязла е в банята само привидно, наужким. Но не: сапунът. Вдигна го. По сапуна имаше бледи розови ивици, а във вдлъбнатинката под него, в насъбралата се вода, плуваше нещо подобно на попова лъжичка, да: живо. Той подскочи, когато то изведнъж започна да… плува — да се движи, да мърда опашка, приплъзна се надолу към мивката, спря на ръба на отвора. Там обаче остана неподвижно, не, май не беше живо. Той пусна чешмата и го плисна, за да изтече в канала, изплакна сапуна и изми мястото му. После взе хавлията си от закачалката, върна се в хола и я подаде на Ели, която все още стоеше гола насред стаята и гледаше наоколо.

— Благодаря. Кога си идва майка ти?

— След два-три часа. — Оскар вдигна торбичката с дрехите й. — Да ги хвърля ли?

Ели навлече хавлията, завърза колана.

— Не. После ще ги взема. — Докосна рамото на Оскар: — Ей! Нали разбираш, че не съм момиче, че не…

Оскар отстъпи назад.

— Какво искаш сега! Естествено, че знам. Нали ми каза.

— Едва ли.

— Със сигурност го каза.

— Кога?

Оскар се замисли.

— Не си спомням, но във всеки случай го знам. Отдавна.

— Разочарован ли си?

— Защо?

— Защото… не знам. Може да ти е неприятно. Приятелите ти…

— Стига де! Ти си луда. Стига.

— Добре. — Ели запремята колана на халата, после отиде до грамофона и загледа въртящата се плоча. Обърна се, огледа стаята. — Знаеш ли, отдавна не съм била… така на гости. Не знам сега… Какво да правя?

— И аз не знам.

Ели отпусна рамене, пъхна ръце в джобовете на халата, взираше се като хипнотизирана в центъра на плочата. Отвори уста да каже нещо, затвори я. Извади от джоба дясната си ръка, посегна към плочата и я притисна с пръст, плочата спря.

— Внимавай! Може да се развали.

— Извинявай!

Ели побърза да дръпне пръста си и плочата пак се завъртя. Оскар забеляза, че пръстът бе оставил влажно петно, което се виждаше всеки път, щом плочата се завъртеше до осветяваното от лампата петно. Ели върна ръката си в джоба на халата, погледна плочата, сякаш се опитваше да чуе музиката чрез взиране в браздите.

— Звучи глупаво, но… — крайчецът на устата й трепна — нямам… истински приятел от двеста години.

Погледна Оскар с виновен вид, сякаш искаше да каже: извинявай, че говоря такива глупости. Той се опули.

— На толкова ли си?

— Да. Не. Роден съм преди около двеста и двайсет години, но спах през половината време.

— Че и аз спя. Поне по осем часа… колко прави… една трета.

— Да. Но аз като спя, това значи, че в продължение на няколко месеца не ставам изобщо. След това няколко месеца… живея. Нощем. А денем си почивам.

— Така ли е при вас?

— Не знам. При мен е така. А когато се събудя после… отново съм малък. И слаб. Тогава имам нужда от помощ. Може би затова съм оцелял. Защото съм малък. Хората са склонни да ми помагат. По различни причини.

Лицето на Ели се помрачи, той стисна зъби, пъхна ръце по-дълбоко в джобовете на халата, намери нещо, извади го. Тънка лъскава лентичка. Нещо, което майка му бе забравила: понякога използваше халата на Оскар. Ели внимателно върна лентичката в джоба, сякаш беше нещо ценно.

— Ами спиш ли в ковчег?

Ели се разсмя, поклати глава.

— Не. Не. Аз…

Оскар не можеше да се сдържа повече. Всъщност не го целеше, но прозвуча като обвинение:

— Ти убиваш хора!

Ели го погледна в очите с нещо като почуда, сякаш Оскар бе заявил, че има по пет пръста на всяка ръка, или нещо също толкова очевидно.

— Да. Убивам хора. За съжаление.

— Тогава защо го правиш?

Очите на Ели гневно светнаха.

— Ако имаш по-добра идея, сподели я.

— Ъъ, какво… кръв… трябва да може по някакъв начин… ти…

— Не може.

— Защо?

Ели изсумтя, сви очи.

— Защото съм като теб.

— Как като мен? Аз…

Ели проряза въздуха с ръка, сякаш държеше нож.

— К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли? — замахна. — Ето какво става. Ако някой ме зяпа.

Оскар стисна устни. После ги облиза.

— Какви ги говориш?

— Не го казвам аз. Ти го каза. Първото нещо, което чух от теб. Долу на площадката.

Оскар си спомни. Дървото. Ножа. Как после извъртя острието като огледало и видя Ели за първи път.

Виждаш ли се в огледала? Първия път, когато те видях, беше отражението ти.

— Аз… не убивам хора.

— Не. Но би искал. Ако можеше. И наистина щеше да го направиш, ако се наложеше.

— Защото ги мразя. Има огромна…

— Разлика. Така ли?

— Да…

— Ако можеше да ти се размине. Ако можеше просто да стане. Ако можеше да пожелаеш смъртта им и те да умрат. Не би ли го направил?

— … Да.

— Да. И щеше да бъде просто за твое удоволствие. За отмъщение. А при мен е по принуда. Нямам избор.

— Но само защото ме тормозят, нападат ме, защото аз…

— Защото искаш да живееш. Точно като мен. — Ели протегна ръце, сложи ги на бузите на Оскар, доближи лице до неговото. — Превърни се за малко в мен.

И го целуна.

Пръстите на мъжа държат заровете и Оскар вижда, че ноктите му са оцветени в черно.

Тишината тегне над залата като задушлива мъгла. Тънката ръка се накланя… бавно… и заровете изпадат от нея на масата… чат-чат. Удрят се един в друг, завъртат се, спират.

Двойка. И четворка.

Оскар изпитва облекчение, кой знае защо, когато мъжът заобикаля масата и застава пред строените момчета като генерал пред армията си. Гласът му е равнодушен, нито висок, нито нисък, той протяга дългия си показалец и започва преброяването на редицата.

— Едно… две… три… четири…

Оскар поглежда наляво, оттам е започнал. Момчетата стоят отпуснати, освободени. Хлипане. Момчето до Оскар се сгърчва, долната му устна трепери. Ах. Той е… номер шест. Сега Оскар разбира своето облекчение.

— Пет… шест… и… седем.

Пръстът сочи право към Оскар. Мъжът го поглежда в очите. И се усмихва.

Не!

Та това беше… Оскар откъсва поглед от очите на мъжа, поглежда заровете. Сега пък са тройка и четворка. Момчето до Оскар се оглежда смаяно, все едно току-що се е събудило от кошмар. Погледите им се срещат за секунда. Празни. Недоумяващи.

После се чува писък откъм стената.

… мамо!

Жената с кафявия шал се втурва към него, но двама мъже й препречват пътя, хващат ръцете й и… я хвърлят назад към каменната стена. Ръцете на Оскар трепват, сякаш да я хванат, и устните му оформят думата:

… мамо!

Силни ръце сграбчват раменете му и го извеждат от строя, тикат го към някаква вратичка. Мъжът с перуката още стои с вдигнат пръст, следва го, докато го избутват, измъкват го от залата към някаква тъмна стая, която мирише на… алкохол… следват проблясъци, неясни картини; светлина, мрак, камък, гола кожа… докато картината се стабилизира и Оскар усеща как нещо силно притиска гърдите му. Не може да си мръдне ръцете. Дясното му ухо сякаш ще се пръсне, лежи прикован към… дървена плоскост.

Има нещо в устата му. Въже. Засмуква го, отваря очи.

Лежи по корем на някаква маса. Ръцете му са завързани за краката й. Гол е. Пред очите му — два образа: мъжът с перуката и още един. Дребен дебеланко, който изглежда… забавен. Не. Изглежда като някой, който си мисли, че е забавен. Разказва истории, на които никой не се смее. Забавният държи нож в едната си ръка, в другата — купа.

Нещо не е наред.

Натискът в гърдите, в ухото. В коленете. Трябва да усеща натиск и в слабините. Като че ли точно там масата има отвор. Оскар опитва да се завърти, за да усети, но тялото му е завързано здраво.

Мъжът с перуката казва нещо на забавния и той се смее, кима. После и двамата клякат. Мъжът с перуката гледа Оскар. Очите му са ясносини като небето в студен есенен ден. Изглеждат дружелюбно любопитни. Мъжът се взира в очите на Оскар, сякаш търси там нещо красиво, нещо, което обича.

Забавният мъж пропълзява под масата с ножа и купата. И Оскар разбира.

Знае също, че ако успее да… изплюе това въже от устата си, вече няма да му се налага да остане. Тогава ще изчезне.

Оскар опита да отдръпне главата си назад, да прекрати целувката. Само че Ели, сякаш с готовност за подобна реакция, обхвана тила му с ръка и притисна устните му към своите, за да го задържи в спомените си.

Притискат въжето навътре в устата му и се чува съскащ влажен звук, когато Оскар пръцва от страх. Мъжът с перуката сбърчва нос и недоволно цъка. Очите му не се променят. Все същият поглед като на дете, преди да отвори кутия, в която знае, че има кученце.

Студени пръсти хващат пениса на Оскар, дърпат го. Той отваря уста, за да извика „неее!“, но заради въжето не може и се чува само „еее!“.

Мъжът под масата пита нещо и този с перуката кимва, без да откъсне поглед от Оскар. После идва болката. Нажежен прът пронизва слабините му, плъзва се през корема, гърдите, прояжда огнен тунел, който минава през тялото му и той крещи, крещи, а очите му се пълнят със сълзи, тялото му изгаря.

Сърцето му думка по масата като свит юмрук по врата и той стиска очи, захапва въжето, в същия момент чува далечно ромолене, плискане, вижда…

… как майка му е коленичила и плакне пране на ручея. Мама. Мама. Тя изпуска нещо, някакъв парцал, и Оскар се надига, лежал е по корем и тялото му гори, изправя се, изтичва до потока, към бързо отдалечаващото се парче плат, хвърля се във водата, за да угаси тялото си, за да спаси парцала, и го хваща. Ризата на сестра му. Той я вдига към светлината, към майка си, чийто силует се очертава на брега, а от дрехата се стичат капки, блестят на слънцето, цопват в потока, пръскат в очите му и той не вижда ясно заради водата, която шурти в очите му, по бузите му, когато…

… отваря очи и вижда размазано русата коса, сините очи като далечни горски езера. Вижда купата в ръцете на мъжа, купата, която той вдига до устата си и пие. Вижда го как затваря очи, най-накрая затваря очи и пие…

Минава много време… Безкрайно време. Заключили са го. Мъжът го хапе. И пие. Хапе. И пие.

После нажежената пръчка стига до главата му и всичко порозовява пред очите му, той се дръпва от въжето и пада…

Ели подхвана Оскар, когато той залитна назад. Държеше го здраво в обятията си. Оскар се хвана за това, което намери, за тялото пред себе си, прегърна го с всичка сила, огледа се объркано.

Спокойно!

След миг пред очите на Оскар се очерта фигура. Тапетът. Бежов, с бели, почти невидими рози. Той го позна. Тапетът в хола. Беше в хола, в техния с майка му апартамент.

В прегръдката му беше… Ели.

Момче. Приятел. Да.

На Оскар му се гадеше, виеше му се свят. Освободи се от прегръдката и седна на дивана, огледа се отново, сякаш да се увери, че се е върнал, че не е… там. Преглътна, направи му впечатление, че съвсем ясно помни всяка подробност от мястото, което току-що бе посетил. Беше като истински спомен. Нещо, което му се е случило, и то наскоро. Забавния, купата, болката…

Ели коленичи на пода пред него, притиснал ръце към стомаха си.

— Извинявай.

Точно като…

— Какво стана с мама?

Ели го погледна с недоумение, попита го:

— Имаш предвид… моята майка?

— Не… — Оскар замълча, представи си мама долу при потока, плакнеше дрехи. И това не беше неговата майка. Изобщо не си приличаха. Той потърка очи: — Да. Именно. Твоята майка.

— Не знам.

— Те да не са…

— Не знам! — Елиас притисна ръце към стомаха си така силно, че кокалчетата му побеляха, раменете му щръкнаха. После се отпусна, каза с по-мек тон: — Не знам. Извинявай! Извинявай за… всичко. Не исках ти да… не знам. Прости ми! Беше… тъпо.

Ели беше копие на майка си. По-слаб, по-млад, по-свеж, но… копие. След двайсет години сигурно щеше да изглежда по същия начин като жената при потока.

Само че няма. Ще си изглежда точно както сега.

Оскар въздъхна уморено, облегна се на дивана. Твърде много му се насъбра. Главоболие пулсираше в слепоочията му. Твърде много. Ели стана.

— Ще си тръгвам.

Оскар подпря главата си с ръка, кимна. Нямаше сили да възрази, да измисли какво да направи. Ели свали халата и Оскар отново мярна слабините му. Сега видя, че на бледата кожа имаше светлорозово петно, белег.

Как тогава… пикае? Или може би не…

Нямаше сили да попита. Ели клекна до торбичката, развърза я и започна да вади дрехите си. Оскар каза:

— Може да вземеш нещо мое.

— Няма проблем.

Ели извади карираната риза. Тъмни петна върху светлосиньото. Оскар се надигна. Главоболието бучеше в слепоочията му.

— Стига глупости, вземи…

— Няма проблем.

Ели започна да си облича окървавената риза и Оскар се ядоса:

— Ама гаден си, не разбираш ли? Гаден си.

Ели се извърна към него с ризата в ръце.

— Така ли мислиш?

— Да.

Прибра я в торбата.

— Какво да взема тогава?

— Нещо от гардероба, каквото искаш.

Ели кимна, влезе в стаята на Оскар, където беше гардеробът, а Оскар се свлече странично върху дивана и притисна слепоочията си с ръце, сякаш ги държеше да не се пръснат.

Мама, майката на Ели, моята майка, Ели, аз. Двеста години. Бащата на Ели. Бащата на Ели? Онзи, дето… Онзи.

Ели се върна в хола. Оскар понечи да попита, но спря, щом видя, че е с рокля. Съвсем избеляла жълта лятна рокля на малки бели точици. Една от роклите на майка му. Ели я разглади с ръка.

— Добре ли е? Взех тази, изглеждаше най-износена.

— Ама това е…

— После ще я върна.

— Да. Да, да.

Ели отиде до него, клекна, хвана ръката му.

— Ей? Съжалявам, че… не знам какво…

Оскар махна с другата си ръка, за да го спре, каза:

— Знаеш, че онзи, че е избягал, нали?

— Кой онзи?

— Онзи, който… който уж ти бил баща. Дето живееше с теб.

— Какво станало?

Оскар зажумя. Под клепачите му блеснаха сини мълнии. Пред очите му мина целият низ от събития, които бе реконструирал от вестниците, и той се ядоса, изтръгна ръката си от ръката на Ели, заби юмрук в пулсиращата си глава и каза със стиснати очи:

— Спри! Просто спри. Всичко знам, разбра ли? Спри да се преструваш. Спри да лъжеш, страшно ми втръснаха лъжите ти.

Ели не каза нищо. Оскар вдиша, издиша.

— Избягал е. Търсили са го през целия ден, не са го открили. Сега вече знаеш.

Пауза. После гласът на Ели над главата му.

— Къде?

— Тук. В Юдарн. В гората. До Окесхув.

Оскар отвори очи. Ели се бе изправил, притиснал длан към устата си, в разширените му очи се четеше страх. Роклята беше твърде голяма, висеше като чувал върху тесните му рамене и той приличаше на дете, което без позволение е взело дреха на майка си, а сега очаква строго наказание.

— Оскар… — каза Ели. — Не излизай навън. По тъмно. Обещай ми!

Тази рокля. Тези думи. Оскар се изсмя.

— Все едно чувам майка ми.

Катерицата се стрелва надолу по ствола на дъба, спира, ослушва се. Сирена, някъде на разстояние.

Линейка минава по улица Бергслагсвеген с мигащи сини светлини, сирената вие.

Вътре са трима. Лаке Сьоренсон седи на сгъваемото столче и държи окървавената изподрана ръка на Виргиния Линдблад. Санитарят наглася маркуча, който й влива физиологичен разтвор, за да има какво да помпа сърцето й, след като е загубила толкова много кръв.

Катерицата преценява, че звукът е безопасен, не заслужава внимание. Продължава надолу по ствола. Цял ден гората беше пълна с хора, кучета. Нито миг спокойствие, и едва сега, когато падна мрак, тя се бе осмелила да слезе от дъба, на който беше принудена да прекара целия ден.

Кучешкият лай и гласовете замлъкнаха, изчезнаха. И бръмчащата птица, която кръжеше над дърветата, вероятно е отлетяла в гнездото си.

Катерицата се спусна по ствола и забърза по един дебел корен. Не обича да щъка по земята, когато е тъмно, но гладът я принуждава. Движи се предпазливо, спира и се ослушва, оглежда се на всеки десетина метра. Заобикаля дупката, в която през лятото живееше семейство язовци. Отдавна не ги е виждала, но малко предпазливост никога не вреди.

Най-сетне достига целта си: най-близкият от многобройните зимни припаси, които е насъбрала още през есента. С настъпването на нощта температурата отново е паднала под нулата и върху поразтопения през деня сняг се е образувала тънка ледена кора. Катерицата дращи с нокти, пробива я и напредва надолу. Спира, ослушва се, пак рови. През сняг, шума, пръст.

Точно когато сграбчва с лапите си орех, чува звук.

Опасност.

Захапва го и хуква нагоре по бора, без дори да прикрие складираната си храна. Веднъж озовала се на сигурния клон, тя отново взема ореха в лапите си, опитва се да локализира звука. Гладът е голям, а храната е само на сантиметри от устата й, но най-напред трябва да открие опасността, да се увери, че не я заплашва, преди да започне да яде.

Главата на катерицата се стрелка във всички посоки, муцуната й трепери, докато се взира в лунния пейзаж под краката си и открива източника на шума. Да. Добре, че заобиколи. Дращещият звук идва от дупката на язовците.

Те не умеят да се катерят по дърветата. Катерицата се поуспокоява, гризва ореха, но продължава да се вглежда надолу — сега повече като зрител на театрално представление, трети балкон. Иска да види какво става, колко язовци има там.

Но това, което излиза от дупката, не прилича на язовец. Катерицата вади ореха от устата си, гледа. Опитва се да разбере. Да свърже това, което вижда, с всичко вече познато. Не успява.

Затова пак захапва ореха, втурва се по-нагоре по дървото, чак до короната.

Дали това нещо не се катери по дърветата?

Малко повече предпазливост никога не вреди.

Неделя 8 ноември (вечер/нощ)

Часът е осем и половина, неделя вечер.

По същото време, когато линейката с Виргиния и Лаке минава по моста Транебергсбрун, когато стокхолмският полицейски началник показва снимка на журналистите, когато Ели си избира рокля от гардероба на майката на Оскар, когато Томи си изцежда лепило в найлоново пликче и дълбоко вдишва приятното упоение и забравата, когато една катерица — първото живо същество от четиринайсет часа насам — вижда Хокан Бенгтсон, Стафан, един от тези, които са го издирвали, тъкмо налива чай.

Още не е забелязал, че липсва парченце от най-предната част на чучура, и доста от чая се излива на масата. Той измърморва и навежда повече чайника, чаят се изплисква и капачето на чайника пада в чашата. Врял чай пръсва по ръцете му и той тръшва чайника, отпуска ръце и започва да си казва наум еврейската азбука, за да се успокои и да не запрати чайника в стената.

Алеф, бет, гѝмел, да̀лет…

Ивон влезе в кухнята, видя Стафан наведен над мивката със затворени очи.

— Какво има?

Той поклати глава.

— Нищо.

… ла̀мед, мем, нун, са̀мех…

— Кисел ли си?

— Не.

… коф, реш, шин, таф. Така. Спокойно.

Той отвори очи, посочи чайника.

— Ужасен чайник.

— Не върши ли работа?

— Не, той… подлива.

— Никога не съм забелязвала.

— Обаче е факт.

— Е, едва ли чайникът ти е крив.

Стафан сви устни, протегна изгорената си ръка към Ивон и направи жест, изразяващ: Мир. Шалом. Млъкни.

— Ивон. В момента изпитвам… невероятно желание да те ударя. Така че, моля те, не говори повече.

Ивон отстъпи назад. Отчасти бе подготвена за подобно нещо. Отпъждаше подозрението, но чувстваше, че зад благочестивата си фасада Стафан крие потискан гняв.

Тя скръсти ръце, издиша и вдиша няколко пъти, а той стоеше неподвижно, втренчен в чашата с падналото в нея капаче. После Ивон попита:

— Често ли го правиш?

— Кое?

— Да удряш. Когато не ти изнася.

— Някога да съм те удрял?

— Не, но каза…

— Казах. И ти ме послуша. Сега всичко е наред.

— Ами ако не те бях послушала?

Сега Стафан изглеждаше напълно спокоен и Ивон се отпусна, свали ръце. Той ги взе в своите, целуна ги нежно.

— Ивон… Хората трябва да се слушат.

Наляха чая и го изпиха в хола. Стафан реши да подари на Ивон нов чайник. Тя попита за издирването в гората Юдарнскуген и той й разказа. Ивон всячески се опитваше да държи разговора далеч от темата, но най-накрая се стигна до неизбежния въпрос.

— Къде е Томи?

— А… не знам.

— Не знаеш ли? Ивон…

— Ами у някой приятел.

— Хм. Кога ще се прибере?

— Не, мисля че… май щеше да преспи. Там.

— Там?

— Да, у…

Ивон запрехвърля в главата си онези приятели на Томи, чиито имена знаеше. Не искаше да излезе, че не знае къде ще нощува синът й. Стафан много държеше на родителската отговорност.

— … у Робата.

— Робата? Това ли е най-близкият му приятел?

— Да, вероятно.

— Робата кой?

— … Алгрен, защо? Да не би да го…

— Не, просто си мислех.

Стафан взе лъжицата си, почука по чашата. Крехък звън. Той кимна.

— Хубаво. Не, чуй ме… мисля, че трябва да се обадим на този Роба и да помолим Томи да се прибере за малко. Искам да говоря с него.

— Нямам номера.

— Добре де… Алгрен. Сигурно знаеш къде живее? Ще го намерим в телефонния указател.

Стафан стана от дивана, а Ивон прехапа долната си устна, усещаше как реди лабиринт, от който все по-трудно можеше да излезе. Той взе указателя с местните телефони и застана насред хола, разлисти го, забъбри:

— Алгрен, Алгрен… Хм. На коя улица живее?

— Ъъ… улица Бьорнсон.

— Бьорнсон… не. Там няма Алгрен. Но има един тук, на улица Ибсен. Възможно ли е да е той?

Тъй като Ивон не отговори, Стафан заби пръст в страницата и заяви:

— Мисля все пак да пробвам с този. Сигурно Роберт му е името, а?

— Стафан…

— Да?

— Обещах му да не казвам.

— Сега вече нищо не разбирам.

— На Томи. Обещах му да не казвам… къде е.

— Значи не е у Робата?

— Не.

— Къде е тогава?

— Ами… обещах му.

Стафан остави указателя на масичката и седна до Ивон на дивана. Тя отпи глътка чай и задържа чашата пред лицето си, сякаш да се скрие, а Стафан я чакаше. Когато оставяше чашата върху чинийката, забеляза, че ръцете й трепереха. Той сложи ръка на коляното й.

— Ивон… Трябва да разбереш, че…

— Обещах.

— Искам само да говоря с него. Прости ми, Ивон, но смятам, че точно този тип неспособност да се заемаш с проблемите своевременно е причината… да се случват. Моят опит, що се отнася до младежите, показва, че колкото по-бързо се реагира на действията им, толкова по-голям е шансът да… Например някой пристрастен към хероина. Ако се реагира, докато все още е, да кажем, на хашиш…

— Томи не се занимава с такива неща.

— Абсолютно сигурна ли си?

Настъпи мълчание. Ивон знаеше, че с всяка секунда отговор „да“ на въпроса му все повече се обезсмисляше. Тик-так. Вече бе отговорила с „не“, без да произнесе нито дума. А и Томи беше странен понякога. Когато се прибереше. Нещо в очите му. Да не би…

Стафан се облегна на дивана, знаеше, че битката е спечелена. Сега чакаше само условията.

Очите на Ивон потърсиха нещо на масата.

— Какво има?

— Цигарите ми, ти…

— В кухнята. Ивон…

— Да. Да. Само че не ходи при него сега.

— Добре. Ти решаваш. Ако мислиш…

— Ами утре сутринта. Преди да отиде на училище. Обещай ми. Че няма да отидеш сега.

— Обещавам. Е, и кое е това тайно място?

Ивон му разказа.

След това отиде в кухнята и запали цигара, издуха дима през отворения прозорец. Изпуши още една, вече без да обръща внимание къде отива пушекът. Стафан влезе в кухнята и демонстративно махна с ръка, за да прогони дима, попита къде е ключът за мазето. Тя отвърна, че е забравила, но вероятно ще си спомни утре сутринта.

Ако се държи подобаващо.

Щом Ели си тръгна, Оскар се върна на кухненската маса и погледна отворените вестници. Главоболието му бе понамаляло с избистрянето на общата картина.

Ели му обясни, че онзи е заразѐн. Нещо повече. Заразата била единственият му живот. Мозъкът му бил мъртъв и го водела заразата. Насам, при него — при Ели.

Каза му, помоли го да не предприема нищо. Щял да замине утре — веднага щом мръкне, а Оскар, естествено, попита защо не още сега, тази нощ.

Защото… не може.

Защо? Аз ще ти помогна.

Оскар, не е възможно. Твърде слаб съм.

Как така? Нали…

Просто така.

Тогава Оскар разбра, че той е причината за изтощението му. Заради изтеклата в антрето кръв. Ако онзи хванеше Ели, щеше да е по вина на Оскар.

Дрехите!

Оскар стана толкова рязко, че столът му падна.

Торбичката с окървавените дрехи на Ели беше останала на килима до дивана, ризата се подаваше навън. Той я натика вътре. Ръкавът беше като влажна гъба, набута го по-дълбоко, завърза торбичката и… Спря, погледна ръката, с която беше докоснал ризата.

Раната от ножа беше хванала коричка, но сега леко се бе отворила.

… кръвта… той не искаше кръвна клетва… дали… сега съм заразен?

Отиде механично до входната врата с торбата в ръка, ослуша се за движение във входа. Нищо не се чуваше и Оскар отиде горе до шахтата за боклук, отвори капака. Протегна ръка над отвора, задържа я така, торбата се клатеше в тъмнината.

Студено течение лъхаше в шахтата, охлади неподвижната му ръка, стиснала найлоновия възел на торбата. Тя се белееше на фона на черните груби стени на шахтата. Пуснеше ли я, торбичката нямаше да отлети нагоре. Щеше да падне. Гравитацията щеше да я дръпне надолу. Към чувала за боклук.

След няколко дни боклукчийският камион щеше да го вдигне. Идваше рано сутрин. Мигащите оранжеви светлини щяха да заиграят по тавана на Оскар горе-долу по същото време, когато той се събуждаше, и той щеше да лежи в леглото си, да слуша бръмченето, мачкането и смилането на боклуците. Може би щеше да стане и да погледа хората с гащеризони, които мятаха чувалите с отработени движения, натискаха копчето. Челюстите на боклукчийския камион щяха да се затворят, а мъжете да скочат в кабината и да продължат към съседния вход.

Това винаги му даваше чувство на… топлина. Беше на сигурно място в стаята си. Всичко беше наред. А може би изпитваше и копнеж. Да е там, с тези хора, в камиона. Да се качи в слабо осветената кабина, да отпътува…

Пусни! Трябва да я пусна.

Пръстите му стискаха със сетни сили торбичката. Ръката го заболя от продължителното протягане. Усети студ. Пусна.

Торбичката зашумоля, застърга по стените, половин секунда тишина, свободно падане, после тупване в чувала.

Ще ти помогна.

Отново погледна ръката си. Ръката, която щеше да помогне. Ръката, която…

Ще убия някого. Ще се върна, ще взема ножа, после ще изляза и ще убия някого. Йони. Ще му прережа гърлото, ще събера кръвта и ще я занеса на Ели. Какво значение има, така или иначе съм заразен и скоро ще…

Краката му се подкосиха и той се подпря на ръба на шахтата, за да не падне. Беше си го помислил. Наистина. Не беше като играта с дървото. За миг наистина бе решил да го направи.

Гореше. Чувстваше се като трескав. Тялото го наболяваше, искаше да си легне. Веднага.

Заразен съм. Ще стана вампир.

Едва заслиза по стълбите, с едната ръка — незаразената — се хвана за парапета. Успя да се прибере в апартамента, в стаята си, легна и се взря в тапета. Гората. Една от фигурките му побърза да се появи, погледна го в очите. Малкото джудже. Той го погали с пръст и в главата му изплува невероятно глупава мисъл.

Утре съм на училище.

А не беше си написал едно домашно. За Африка. Трябваше да стане, да се настани на бюрото си, да светне лампата и да отвори атласа. Да намери някакви безсмислени наименования и да ги напише по пунктираните линии.

Това би трябвало да направи. Бавно погали шапката на джуджето. После почука.

Е.Л.И.

Никакъв отговор. Сигурно е навън и — прави това, което правим ние — такива като нас.

Зави се презглава. Втрисаше го. Опита да си го представи. Как ще бъде. Да живее вечно. Да се страхуват от него, да го мразят. Ели нямаше да го мрази. Ако са заедно…

Опита да си го представи, взе да си фантазира. След малко входната врата се отключи и майка му се прибра.

Тлъстини.

Томи се взираше тъпо в снимката. Мацката притискаше гърдите си с ръце и те се издуваха като два балона, устните й бяха издадени като за целувка. Беше като ненормална. Томи мислеше да си бие една, но май му имаше нещо на мозъка, понеже мацката му се видя като чудовище.

Неестествено бавно затвори списанието, пъхна го под седалката на дивана. Всяко движение изискваше мисловно усилие. Надрусан. Здравата се беше надрусал с лепило. И това му се струваше хубаво. Светът не съществуваше. Само това помещение, в което се намираше, а отвън… разлюляна пустиня.

Стафан.

Опита се да мисли за него. Не стана. Изплъзваше му се. Представяше си само онзи мукавен полицай, поставен в пощата. В естествени размери. Да плаши крадците.

Да оберем ли пощата?

Не, тъп ли си, нали картоненото ченге е там!

Мукавеният полицай доби лицето на Стафан и Томи се изхили. Наказан. Да пази пощата. Дали нямаше и някакъв надпис върху картонения пич, какъв беше?

Престъплението излиза скъпо. Не. Полицията те вижда. Не. Какво, по дяволите, беше? Внимавай! Аз съм шампион по стрелба с пистолет!

Томи прихна. Продължи да се смее. Целият се тресеше и му се струваше, че голата крушка на тавана се полюлява напред-назад в такт със смеха му. Смя се и на това. Внимавай! Картонен полицай! С картонен пищов! И картонена тиква!

В главата му се почука. Някой искаше да влезе в пощата.

Картоненият полицай наостря уши. В пощата има двеста мукави. Свали предпазителя. Бум-бум.

Чук. Чук. Чук.

Бум.

… Стафан… майка, по дяволите…

Томи се скова. Помъчи се да мисли. Не стана. В главата си имаше само дрипав облак. После се успокои. Може да беше Робата. Или Ласе. Или пък Стафан. От мукава.

Полицай мукавен, от картон манекен.

Томи прочисти гърлото си и едва си завъртя езика да попита:

— Кой е?

— Аз.

Разпозна гласа, но не се сещаше чий е. Във всеки случай не беше Стафан. Не беше картоненият татко.

Татко Барба. Стига вече!

— И кой си ти?

— Може ли да отвориш?

— Пощата затвори за днес. Ела пак след пет години.

— Имам пари.

— Хартиени пари?

— Да.

— Хубаво тогава.

Стана от дивана. Бавно-бавно. Очертанията на нещата наоколо не искаха да стоят мирно. Главата му беше пълна с олово.

Бетонен похлупак.

Остана на място няколко секунди, олюля се. Циментовият под се клатеше като в сън надясно, наляво, същинска стая с криви огледала. Тръгна напред, крачка по крачка, вдигна райбера, отвори. Отвън стоеше онова момиче. Дружката на Оскар. Томи я зяпна, нищо не разбираше.

Слънце и море.

Момичето беше само по тънка рокля. Жълта на бели точки, които приковаха погледа му и той се опита да ги разгледа, но те започваха да танцуват, да се движат, чак му прилоша. Тя беше двайсетина сантиметра по-ниска от него.

Сладка като… като лятото.

— Да не би изведнъж да е станало лято? — попита той.

Момичето наклони глава.

— А?

— Не, облечена си с… как беше думата… плажна рокля.

— Да.

Томи кимна, доволен, задето беше нацелил думата. Какво каза тя? Пари? Аха. Оскар май спомена, че…

— Искаш… да купиш нещо?

— Да.

— Какво?

— Може ли да вляза?

— Да, да.

— Кажи го де: че ме каниш да вляза.

Томи направи палячовски жест. Видя как ръката му бавно се пренесе, дрогирана риба, плуваща над пода.

— Влез. Добре дошла в… нашия местен филиал.

Не можеше да стои изправен. Подът го теглеше. Той се обърна, строполи се на дивана. Тя влезе, затвори вратата, сложи райбера. Виждаше я като някакво гигантско пиле, изхили се на гледката. Пилето седна на фотьойла.

— Какво има?

— Мм, не, аз само… толкова си… жълта.

— Аха.

Тя скръсти ръце върху малка чантичка в скута си. Не беше видял да я носи. Не. Не беше чантичка. По-скоро… несесер. Томи го загледа. Човек вижда чанта. Чуди се какво има вътре.

— Какво носиш в… това нещо?

— Пари.

— Много ясно.

Не. Това е съмнително. Тук има нещо гнило.

— И какво ще купуваш?

Гостенката дръпна ципа на несесера и извади хилядарка. Още една. И още една. Три хиляди. Банкнотите изглеждаха абсурдно големи в малките й ръчички, когато тя се наведе и ги сложи на пода.

Томи прихна:

— Какво е това?

— Три хиляди.

— Да. И к’во?

— За теб.

— Хм.

— Да.

— Сигурно са някакви тъпи… пари за монополи?

— Не.

— Не ли?

— Не.

— И за какво ми ги даваш?

— Защото искам да купя нещо от теб.

— Искаш да купиш нещо за три хи… а, не.

Томи протегна ръка, доколкото му беше възможно, докопа една банкнота. Опипа я, изшумоля с нея, вдигна я към светлината и видя, че има воден знак. С краля на картинката или каквото там беше. Истинска.

— Значи не се бъзикаш?

— Не.

Три хиляди. Мога… да замина някъде. Да прелетя до някое място.

Ами ако Стафан и майка му стоят там и… Томи усети главата си по-бистра. Цялата тая работа беше тотално щура, ама окей: три хиляди. Това си беше факт. Оставаше само въпросът…

— И какво искаш да купиш? За тия пари можеш да получиш…

— Кръв.

— Кръв?

— Да.

Томи изсумтя, поклати глава.

— Не, съжалявам. И в склада няма.

Момичето седеше неподвижно на фотьойла, гледаше го. Дори не се усмихна.

— Сериозно де — каза Томи. — Какво?

— Вземаш парите… ако ми дадеш малко кръв.

— Аз нямам.

— Имаш.

— Не.

— Да.

Започна да му се прояснява.

Какво, по дяволите…

— Ти… сериозно ли?

Момичето посочи хилядарките.

— Не е опасно.

— Ама… к’во… как?

Момичето пъхна ръка в несесера, извади нещо. Малка бяла пластмасова правоъгълна кутийка. Разтърси я. Тя издрънча. Томи видя какво е. Опаковка ножчета за бръснене. Тя я сложи в скута си, извади още нещо. Квадрат с телесен цвят. Голяма лепенка.

Ама това е абсурдно.

— Не, айде стига! Не схващаш ли, че… може просто да ти свия парите, а? Да си ги пъхна в джоба и да кажа: к’во? Три хиляди? Никога не съм ги виждал. Това са много пари, чаткаш ли? Откъде ги взе?

Момичето затвори очи, въздъхна. Когато ги отвори отново, вече не изглеждаше така дружелюбно.

— Искаш ли ги? Или не?

Тая не се шегува. Мътните да ме вземат, не се шегува. Не… не…

— Ама как, просто… храс и…

Момичето кимна.

Храс. Чакай малко. ЧАКАЙ малко сега… какво беше… свинете…

Той сбърчи вежди. Мисълта се блъскаше из главата му като гумена топка, хвърлена с всичка сила в стая, опитваше се да намери опора, да спре. И спря. Той си спомни. Зина. Погледна я в очите.

— А?…

— Да.

— Това е някаква шега, нали? Да се махаш! Айде! Сега искам да се разкараш.

— Имам едно заболяване. Нуждая се от кръв. Ще ти дам и още пари, ако искаш.

Тя бръкна в несесера, потърси, извади още две хилядарки, сложи ги на пода. Пет хиляди.

— Моля те!

Убиецът. Велингбю. Прерязано гърло. Ама какво, по дяволите… това момиченце…

— И за какво ти е… ама к’во… та ти си дете, ти…

— Страх ли те е?

— Не, нали… ти да не би да се страхуваш?

— Да.

— От какво?

— Да не би да кажеш „не“.

— Ми казвам не. Това е просто… бе я се стегни! Отивай си!

Момичето седеше кротко на фотьойла, мислеше. После кимна, стана и събра парите от пода, пъхна ги в несесера. Томи погледна мястото, където бяха лежали. Пет. Хиляди. Щракна райберът. Томи се извъртя по гръб.

— Ама… гърлото ли ще ми прережеш?

— Не, само ръката. Мъничко.

— И какво ще правиш с кръвта?

— Ще я пия.

— Сега?

— Да.

Мозъкът на Томи превключи на къси вълни и той все едно видя схемата на кръвообращението си като начертана под кожата му. Почувства, може би за пръв път в живота си, че има кръвообращение. Не отделни места, които кървят, а голямо пулсиращо дърво от вени, пълно с… колко?… четири-пет литра кръв.

— Каква е тая болест?

Момичето не каза нищо, просто си стоеше с ръка на райбера, гледаше го и цялата схема от артерии и вени в тялото му внезапно заприлича на… месарските схеми за разфасоване. Той прогони мисълта, вместо това си помисли: Стани кръводарител. Двайсет и пет крони и сандвич със сирене. После каза:

— Дай тогава парите.

Момичето отвори ципа, пак извади банкнотите.

— Ако сега ти дам… три. И после още две?

— Да, да. Но нали схващаш, че мога да ти се нахвърля и да ги свия всичките?

— Не. Не можеш.

Тя му подаде три хилядарки, затиснати между показалеца и средния си пръст. Той вдигна всяка към светлината, установи, че са истински. После ги нави на руло, което стисна в лявата си ръка.

— Аха. И сега?

Момичето остави другите две хилядарки на фотьойла, клекна до дивана, извади опаковката ножчета от несесера, измъкна едно от тях.

И преди го е правила.

Завъртя ножчето, сякаш за да провери коя страна е по-остра. После го вдигна до лицето си. Малка демонстрация, която означаваше храс. Тя каза:

— Няма да издаваш на никого.

— Иначе?

— Няма да издаваш. На никого.

— Не — Томи изкриви око към протегнатата си ръка, към хилядарките на фотьойла. — А колко ще ми вземеш?

— Един литър.

— Това… много ли е?

— Да.

— Толкова, че да…

— Не. Нищо няма да ти стане.

— Нали ще се възстанови?

— Да.

Томи кимна. После зяпна в захлас как ножчето, лъскаво като малко огледалце, се доближи до кожата му. Сякаш се случваше с някой друг, на друго място. Виждаше само линии. Бузата на момичето, тъмната коса, бялата ръка, ножчето, което разчисти няколко тънки косъмчета и стигна целта си, за миг се спря върху издутата вена, малко по-тъмна от кожата наоколо.

Притисна се надолу, леко-леко. Едното ъгълче потъна в кожата, без да я пробие. После — ххрасс.

Томи рязко се дръпна, задъха се, стисна банкнотите по-силно с другата ръка. Нещо в главата му изпука, когато стегна чене и зъбите му изскърцаха. Кръвта бликна, заизтича на тласъци.

Ножчето падна и издрънча на пода, а момичето хвана ръката му с две ръце и притисна устни към свивката на лакътя.

Томи извърна глава, усещаше само топлите устни, езика на кожата си и пак си представи кръвообращението си, вените, по които тече кръвта му, бърза… към прореза.

Изтича ми кръвта.

Да. Болката се усили. Ръката му започна да се схваща; вече не усещаше устните, а само изсмукването и как кръвта му…

Изтича.

Уплаши се. Искаше да спре това. Много болеше. В очите му напираха сълзи, отвори уста да каже нещо… не можа. Не съществуваха думи, които… Изви свободната си ръка към устата, притисна свития си юмрук към устните. Усети рулото банкноти. Захапа го.

— Спиш ли?

— Не.

Полъх на парфюм и хладина, майката на Оскар влезе в стаята му, седна на ръба на леглото.

— Всичко наред ли е?

— О, да.

— Какво прави днес?

— Нищо особено.

— Видях вестниците. На масата в кухнята.

— Ъхъ. — Оскар се зави по-плътно с юргана, престори се, че се прозява.

— Спи ли ти се?

— Мм.

И вярно, и не. Беше уморен, чак главата му бучеше. Искаше само да се свие под юргана, да запечата всички входове и изходи и да не излиза преди… преди… Но да му се спи — не, не му се спеше. А и дали щеше да спи сега, след като е заразен?

Чу майка си да пита нещо за баща му, и каза „добре“, без да знае на какво отговаря. Тишина. После майка му въздъхна дълбоко.

— Миличък, какво ти е? Нещо да направя за теб?

— Не.

— Но какво ти е?

Оскар зарови лице във възглавницата, издиша и носът, устата, устните му се затоплиха и навлажниха. Не издържаше. Много му тежеше. Трябваше да сподели с някого. Измънка във възглавницата:

— … ааеъ…

— Какво каза?

Повдигна глава от възглавницата:

— Заразен съм.

Ръката на майка му го погали по главата, по врата, надолу по гърба и юрганът леко се изхлузи.

— В какъв смисъл зара… ама ти си с дрехите!

— Да, аз…

— Чакай. Топъл ли си? — тя допря студената си буза до челото му. — Та ти имаш температура. Стани! Трябва да се съблечеш и да си легнеш като хората. — Вдигна се от леглото, разтърси го лекичко за рамото. — Хайде! — Пое си въздух, замисли се. После смени тона: — Добре ли се обличаше у баща си?

— Даа. Не е от това.

— С шапка ли излизаше?

— Даа. Не е това.

— А какво е тогава?

Оскар пак притисна лице във възглавницата, прегърна я и каза:

— … еанааммир…

— Оскар, какво казваш?

— Ще стана вампир.

Пауза. Палтото на майка му изшумоля тихо, когато тя скръсти ръце на гърдите си.

— Оскар. Стани. Съблечи се. И пак ще си легнеш.

— Ще стана вампир.

Дишането на майка му. Остро, ядосано.

— Утре собственоръчно ще изхвърля всичките тези книги.

Издърпа юргана му. Той се надигна, съблече се бавно; избягваше да гледа към майка си. Пак си легна и тя го зави.

— Искаш ли нещо?

Той поклати глава.

— Да премерим ли темп…

Оскар поклати глава по-енергично. Погледна майка си. Тя се бе навела над леглото, опряла ръце на коленете си. Изучаващи, угрижени очи.

— Нещо да направя за теб?

— Не. Да.

— Какво?

— Не, нищо.

— Кажи де!

— Може ли… да ми разкажеш приказка?

На лицето на майка му се мярнаха мъка, радост, безпокойство, лека усмивка, угрижена бръчка. Буквално за секунда. После тя каза:

— Ами не знам приказки. Но… мога да ти прочета някоя, ако искаш. Ако имаме книга… — погледна към полицата над главата му.

— Не, няма нужда.

— Напротив, с удоволствие…

— Не. Не искам.

— Защо? Нали каза…

— Не. Не искам.

— Ами… да ти изпея ли нещо?

— Не!

Майка му сви обидено устни, после реши да не се сърди, понеже Оскар беше болен, каза му:

— Може да измисля някоя приказка, щом…

— Не, няма нужда. Спи ми се.

Тогава тя му пожела лека нощ и излезе от стаята. Оскар лежеше с широко отворени очи, гледаше към прозореца. Опита се да почувства дали… не се превръща. Не знаеше как би трябвало да се усеща. Ели. Как ли всъщност… е станал?

Разлъка.

Без мама, татко, училището… Йони, Томас…

С Ели. Вечно.

Чу как телевизорът в хола се включи, звукът бързо бе приглушен. Тихо дрънчене на кафеварката в кухнята. Палене на газовия котлон, подрънкване на чаша и чиния. Отваряне на шкаф.

Обичайните звуци. Беше ги чувал стотици пъти. Докривя му. Стана му ужасно мъчно.

Раните бяха заздравели. От драскотините по тялото на Виргиния останаха само леки белегчета, тук-там корички, още неопадали. Лаке галеше ръката й, притисната към тялото с кожен ремък, и под пръстите му се отрони още една коричка.

Виргиния се съпротивлява. Съпротивлява се диво, когато се свести и разбра какво се случва. Отскубна системата за кръвопреливане, крещя, рита.

Лаке не можеше да гледа как я усмиряват, тя сякаш беше станала съвсем друг човек. Слезе в закусвалнята и пи кафе. После още едно, и още едно. Когато взе да си налива трета чаша, касиерката с уморен глас отбеляза, че доливането е само веднъж. Тогава Лаке обясни, че няма пукната пара, че се чувства така, сякаш е на умиране, не би ли могла да направи изключение?

Би могла. Дори му отпусна едно засъхнало миникексче, и без това утре щяло да бъде за изхвърляне. Той изяде сладкиша със свито гърло, мислеше за условността на добрината и злината на хората. После излезе и изпуши предпоследната цигара от пакета, преди да се качи при Виргиния.

Бяха я закопчали с каиши.

Така ударила една от сестрите, че очилата й се счупили и едно стъкълце сцепило веждата й. Било невъзможно да я усмирят. Не смеели да й бият инжекция заради общото й състояние, затова й вързали ръцете с кожени ремъци — най-вече с цел, както казаха, „да не се нарани“.

Лаке стри коричката между пръстите си; прах като фин пигмент оцвети кожата му в червено. С крайчеца на окото забеляза кръвта в банката, закачена на стойка до леглото на Виргиния, тя капеше в пластмасово цилиндърче и продължаваше по катетъра в ръката й.

Първо провериха кръвната й група и й преляха кръв, а сега, след стабилизиране на състоянието й, я сложиха на система. Върху наполовина празната кръвна банка видя етикет с неразбираеми маркировки и едно голямо A. Кръвната група, разбира се.

Ааа… какво е това…

Кръвната група на Лаке беше B. Спомняше си как веднъж си бяха говорили за това с Виргиния, тя също беше B, та затова можеха… Да. Точно така го бяха казали. Че можеха да си даряват кръв, понеже имаха еднаква група. И неговата беше B, категорично.

Той стана, излезе в коридора.

Едва ли допускат подобни грешки.

Намери една сестра.

— Извинете…

Тя хвърли поглед на износените му дрехи и сдържано каза:

— Да?

— Такова. Виргиния… Виргиния Линдблад, която… тук приехте преди малко…

Сестрата кимна, вече изглеждаше едва ли не враждебна. Може да беше присъствала, когато…

— Ами само да питам… за кръвната група.

— Какво?

— Видях, че на банката пише A… но нейната не е A.

— Не ви разбирам.

— Ъъъ… имате ли секунда?

Сестрата се огледа. Може би да провери дали наблизо има някой, който да й помогне в случай на агресия, а може би да демонстрира, че бърза по по-важни задачи. Но все пак последва Лаке в стаята, където Виргиния лежеше със затворени очи, а кръвта капеше бавно по тръбичката. Той посочи банката.

— Ето. Това A. Означава ли…

— Кръвта е група A, да. Понастоящем изпитваме невероятна липса на кръводарители. Ако хората знаеха колко…

— Извинете. Да. Но B й е групата. Не е ли опасно…

— Да, опасно е. — Сестрата не беше открито враждебна, но видът й подсказваше, че не е Лаке този, който ще поставя под въпрос компетентността на персонала. Тя сви леко рамене: — Ако кръвната ти група е B. При тази пациентка не е. Нейната е AB.

— Но… на етикета пише A.

Сестрата въздъхна, заговори му като на дете, на което се обяснява, че няма живот на Луната:

— Хора с кръвна група AB приемат кръв от всички групи.

— Ами… ъъъ: значи си е сменила кръвната група.

Сестрата вдигна вежди. Детето настоява, че е било на Луната и е видяло да живеят там хора. Тя махна с ръка, сякаш преряза невидима нишка:

— Изключено. Няма такова нещо.

— Не, не. Тогава трябва да е сбъркала.

— Най-вероятно. А сега, ще ме извините, имам си друга работа.

Сестрата провери абоката в ръката на Виргиния, врътна нещо по системата и напусна стаята с енергична крачка, хвърляйки на Лаке поглед, с който казваше, че това са важни неща и Бог да му е на помощ, ако вземе да бърника.

Какво става, ако ти прелеят погрешна кръв? Несъвместимост.

Не. Сигурно Виргиния беше сбъркала.

Отиде в ъгъла на стаята, където имаше малък фотьойл и маса с изкуствено цвете. Седна, разгледа стаята. Голи стени, лъскав под. Луминесцентни лампи горе. Виргиния беше настанена на стоманено тръбно легло и завита с бледожълто одеяло с печат „Областна болница“.

Ето така ставало.

У Достоевски болестите и смъртта почти винаги са мръсни, окаяни. Прегазен от каляска, кал, тиф, окървавени носни кърпи. И прочее. Дявол да го вземе, дали не е за предпочитане? Пред бавното угасване в лъскава стерилност.

Лаке се облегна на фотьойла, затвори очи. Облегалката му идваше прекалено ниска, главата му падна назад. Смени позата, сложи ръка на подлакътника и подпря лице на китката си. Погледна изкуственото цвете. Сякаш го бяха сложили именно с цел да подчертаят, че тук няма живот, само ред и чистота.

Цветето остана пред погледа му, когато затвори очи. Превърна се в истинско, порасна, стана градина. Градината на къщата, която щяха да купят. Лаке стоеше там, загледан в розов храст с ярки червени цветове. Откъм къщата падна дълга човешка сянка. Слънцето бързо се сниши и тя порасна, удължи се, прекоси градината…

Той се сепна, събуди се. Дланта му беше мокра от слюнката, потекла от устата му, докато бе спал. Избърса устните си, млясна и понечи да вдигне глава. Не се получи. Вратът му се бе сковал. Той го насили да се изпъне, прешлените му изпукаха, спря.

Гледаха го широко отворени очи.

— Здравей! По… — и млъкна.

Виргиния лежеше по гръб, пристегната с коланите, с лице към него. Но то беше неподвижно. Никакъв знак за разпознаване, радост… нищо. Очите й не мигаха.

Мъртва! Тя е…

Лаке скочи от фотьойла и вратът му пак изпука. Хвърли се на колене до леглото, стисна стоманената тръба и доближи лице до нейното, сякаш искаше с присъствието си да й вдъхне живот, да го пробуди от дълбините.

— Ини! Чуваш ли ме?

Нищо. Но можеше да се закълне, че очите го гледаха, не бяха мъртви. Той се мъчеше да я намери в тях, с кукички дълбоко в този мрак на очите й да хване и да издърпа живота…

Зениците. Така ли изглеждат, когато…

Зениците й не бяха кръгли. Бяха изтеглени вертикално, удължени до остриета. Той изкриви лице, когато отново болка прониза врата му, вдигна ръка да го разтрие.

Тя затвори очи. Отново ги отвори. Сега беше предишната Виргиния.

Лаке зяпна глуповато, продължи по инерция да потрива врата си. Тя отвори уста с дървено изчаткване, попита:

— Боли ли те?

Лаке свали ръка от врата си, сякаш го беше хванала да върши нещо грозно.

— Не, само… помислих, че си…

— Прикована съм.

— Да, ти… малко се посби. Чакай да… — Лаке пропъхна ръце между преградите на леглото, за да разкопчае единия колан.

— Не.

— Какво?

— Недей.

Той се поколеба с ръка на ремъка.

— Защо, пак ли ще се сбиеш?

Виргиния притвори очи.

— Остави го така.

Той пусна колана, не знаеше какво да прави с ръцете си, след като бяха останали без работа. Лаке се завъртя на колене, издърпа малкия фотьойл до леглото с цената на ново болезнено пронизване във врата, тромаво се настани върху него.

Виргиния леко кимна.

— Обади ли се на Лена?

— Не. Но мога…

— Толкова по-добре.

— Не искаш ли да?…

— Не.

Настъпи мълчание. Типичното болнично мълчание, поради факта, че самата ситуация — единият в леглото, болен или ранен, другият до него здрав — е достатъчно красноречива. Думите стават кухи, излишни. Казва се само най-важното. Дълго се гледаха така. Казваха си това, което биха могли, без думи. После Виргиния отмести поглед, втренчи се в тавана.

— Трябва да ми помогнеш.

— Каквото пожелаеш.

Тя облиза устни, пое си дъх и изпусна въздуха в толкова дълбока и продължителна въздишка, сякаш изкара и скрити запаси от въздух. Погледна Лаке. Сякаш си вземаше последно сбогом с обичан човек и искаше да запечата образа му в паметта си. Навлажни устни една в друга и най-сетне промълви:

— Аз съм вампир.

Устните му понечиха да се разтеглят в иронична усмивка, устата да отговори с някакъв смешен коментар. Само че не се разтеглиха, коментарът се стопи, без да стигне до устните му. И той каза само:

— Не.

Потърка врата си, за да наруши напрежението, да прекъсне неподвижността, която превръщаше думите в истина. Виргиния продължи тихо, спокойно.

— Отидох у Йоста. За да го убия. Ако не беше станало… каквото стана… щях да го умъртвя. И после… да му изпия кръвта. Щях да го направя. Заради това отидох. И толкова. Разбираш ли?

Погледът на Лаке блуждаеше по стените на стаята, сякаш търсеше комара, който жужеше с мъчителен свистящ звук, този звук дразнеше мозъка му в тишината, пречеше му да мисли. Накрая се спря на луминесцентната лампа на тавана.

— Проклета лампа, как бръмчи.

Виргиния погледна към нея:

— Светлината не ми понася. Не мога да ям нищо. Мъчат ме ужасни мисли. Ще нараня някого. Теб. Не искам да живея.

Най-сетне нещо конкретно, на което можеше да отвърне.

— Не бива да говориш така — каза Лаке. — Ей! Не бива да говориш така. Чуваш ли ме?

— Не разбираш.

— Не, не разбирам. Но няма да умреш. Ти разбираш ли? Нали сега си тук, приказваш, та ти си… съвсем наред. — Стана от фотьойла, направи няколко безцелни крачки, махна с ръка. — Не бива… не бива да говориш така.

— Лаке… Лаке?

— Да!

— Знаеш. Че е вярно. Нали?

— Кое?

— Което ти казвам.

Лаке изсумтя, тръсна глава и потупа дрехите, джобовете си.

— Трябва да запаля. Това…

Намери смачкания пакет, запалката. Измъкна последната цигара, захапа я. После си спомни къде е. Извади цигарата от устата си.

— По дяволите, ще ме изхвърлят като мръсно коте, ако…

— Отвори прозореца.

— И да скоча ли?

Виргиния се усмихна. Лаке отиде до прозореца, отвори го широко и се наведе навън, доколкото можеше.

Сестрата, с която беше говорил, сигурно надушва дима и от миля разстояние. Запали цигарата и дръпна дълбоко, постара се да изпусне дима така, че да не се връща през прозореца, погледна нагоре към звездите. Зад гърба му Виргиния заговори отново.

— Беше онова дете. То ме зарази. А после… заразата се разрасна. Знам къде се е загнездила. В сърцето. Тя е в сърцето ми. Като рак. Не мога нищо да направя.

Лаке издиша облак дим. Гласът му проехтя между високите сгради наоколо.

— Глупости говориш сега. Та ти си… нормална.

— Полагам усилия. А и кръв ми преляха. Но може да изчезна. По всяко време. Тя ще надделее. Знам го. Усещам го. — Виргиния вдиша дълбоко няколко пъти, продължи. — Стоиш там. Гледам те. И ми иде… да те заръфам.

Дали заради схванатия врат, или по друга причина, но Лаке усети да го полазват тръпки. Изведнъж се почувства уязвим. Набързо угаси цигарата в стената, изстреля фаса с пръсти и той описа дъга във въздуха. Обърна се назад към стаята.

— Това е абсолютно безумно.

— Да. Но е вярно.

Лаке скръсти ръце на гърдите си. Попита с насилен смях:

— И какво искаш от мен тогава?

— Искам да… унищожиш сърцето ми.

— А? Ама как?

— Както и да е.

Лаке завъртя очи.

— Ти чуваш ли се? Знаеш ли какво говориш? Та това е абсурдно. Как… да те наръгам с кол ли, какво?

— Да.

— Не, не и не. Не става. Измисли нещо друго. — Лаке се усмихна и поклати глава.

Виргиния го гледаше как крачи напред-назад в стаята със скръстени ръце. После кимна кротко:

— Добре.

Той отиде до нея, хвана ръката й. Беше му някак неестествено да е… вързана. Дори не можеше както трябва да обхване китката. Но поне ръката й беше топла, стисна неговата. С другата ръка я погали по бузата.

— Не искаш ли да те освободя?

— Не. Онова… може да се върне.

— Ще се оправиш. Ще ти мине. Та нали имам само теб! Искаш ли да ти кажа една тайна?

Без да пуска ръката й, той седна на фотьойла и заразказва. Каза й всичко. За пощенските марки, за лъва, Норвегия, парите. Къщичката, в която щяха да живеят. Червена къща. Понесе се в дълги мечтания как щеше да изглежда градината, какви цветя щяха да отглеждат и как можеше да сложат една маса на по-сенчестото, да седят там и…

По някое време от очите на Виргиния потекоха сълзи. Безмълвни прозрачни сълзи, които се стичаха по бузите й, мокреха възглавницата. Без хлипане, само сълзите, скъпоценните перли на скръбта… или радостта?

Лаке млъкна. Виргиния стисна силно ръката му.

После той излезе в коридора и къде с настояване, къде с молби успя да убеди персонала да сложат в стаята още едно легло. Намести го до леглото на Виргиния. Накрая угаси осветлението, съблече се и се пъхна под колосания чаршаф, потърси и намери ръката й.

Дълго останаха така, мълчаливи. После тя каза:

— Лаке… Обичам те.

А той не отговори. Остави думите да витаят във въздуха. Да се затворят в себе си и да растат, докато се превърнаха в голямо червено одеяло, което надвисна над стаята, спусна се върху него и го топли цяла нощ.

Половин час до изгрева.

Ели седи отпуснат на фотьойла в хола. Прекарал е у дома цялата нощ, целия ден. Опаковал е каквото има за опаковане.

Утре вечер, щом се стъмни, ще отиде да повика такси от уличен телефон. Не знае кой е номерът, но все някой ще му каже. Щом таксито пристигне, той ще натовари трите си кашона в багажника и ще каже на шофьора…

Накъде?

Ели затваря очи, опитва се да си представи място, което би си избрал.

Естествено, най-напред му изплува къщата, където бе живял с родителите си, с големите си братя и сестри. Нея обаче я няма. В покрайнините на Норшопинг, където се намираше, сега има кръгово движение. Потокът, където майка му плакнеше прането, е пресъхнал, обраснал е в зеленина, превърнал се е в долчинка до пътната канавка.

Ели има достатъчно пари. Може да каже на таксиметровия шофьор да го закара накъдето и да е, докъдето пада мрак. На север. На юг. Ще седне на задната седалка и ще му каже да кара на север за две хиляди крони. После ще слезе. Ще започне отначало. Ще намери някой, който…

Ели отмята глава и крещи към тавана:

— Не искам!

Прашните паяжини леко се полюшват от дъха му. Звукът замира в затворената стая. Ели вдига ръце до лицето си, притиска с пръсти клепачите. Усеща наближаващия изгрев като някакво безпокойство. Прошепва:

— Боже. Боже? Защо не може да имам нищо? Защо не може…

Този въпрос повтаря от години.

Защо не може да живея?

Защото трябваше да си мъртъв.

Един-единствен път след заразяването Ели срещна друг носител на заразата. Възрастна жена. Също толкова цинична и фалшива като мъжа с перуката. Тогава обаче получи отговор на друг въпрос, който го интересуваше.

— Много ли сме?

Жената поклати глава и заяви с театрално прискърбие:

— Не. Тъй малко сме, тъй малко…

— Защо?

— Защо ли? Ами защото повечето се самоубиват, разбира се. То е ясно. Толкова е тежко, охоох. — Тя размаха ръце и изписка: — Ооох, колко мъртъвци тежат на съвестта ми.

— Ние можем ли да умираме?

— Естествено. Само трябва да се запалим. Или да накараме хората да ни подпалят, за тях е такова удоволствие, правили са го във всички времена. Или… — тя забучи пръст в гърдите на Ели, над сърцето. — Тук. Тук се е загнездила, нали? А сега ми хрумва една чудесна идея…

И Ели избяга от поредната чудесна идея. Както и преди. Както и по-късно.

Той сложи ръка на сърцето си, усети бавните му удари. Може би защото беше дете. Може би затова не беше сложил край. Угризенията на съвестта му бяха по-слаби от желанието за живот.

Ели стана от фотьойла. Хокан нямаше да дойде тази нощ. Но преди да се затвори за почивка, искаше да види Томи. Дали се е съвзел. Не го беше заразил. Но искаше да е сигурен, че е добре — заради Оскар.

Ели угаси всички лампи и излезе от апартамента.

Щом стигна входа на Томи, само дръпна вратата за подземния етаж: преди време, когато слезе там с Оскар, той затисна с хартиено топче езичето, та вратата да не се заключва при затварянето. Влезе в коридора и вратата се тръшна зад него с тъп удар.

Спря, ослуша се. Нищо.

Никакъв звук от дишане на спящ, само онази постоянна миризма на разтворител, лепило. Измина коридора с бързи крачки, стигна до мазето на Томи, отвори вратата.

Празно.

Двайсет минути до изгрева.

Томи прекара нощта в някакъв унес от сън, полусън, кошмари. Не знаеше колко време бе изминало, когато най-сетне започна да се пробужда. Голата крушка в мазето светеше винаги еднакво. Може да се съмваше, да беше утро, ден. Може би беше време за училище. Не му пукаше.

Усети в устата си дъх на лепило. Огледа се сънено. На гърдите си откри две банкноти. Хилядарки. Сви ръка да ги вземе, усети болка в сгъвката. Видя там голямо парче лейкопласт, по средата му се беше просмукала малко кръв.

Не бяха ли… повече…

Завъртя се на дивана, затърси между възглавниците и намери навитите банкноти, които бе изпуснал през нощта. Още три хиляди. Разгъна банкнотите, прибави и тези от гърдите си, опипа пачката, зашумоля с нея. Пет хиляди. Можеше да прави каквото си поиска с тях.

Погледна лепенката, разсмя се. Адски добро заплащане, за да полежиш със затворени очи.

Адски добро заплащане, за да полежиш със затворени очи.

Кой го беше казал? Някой беше споменал, някой…

А, да. Сестрата на Тобе, как й беше името… Ингела? Тобе разправяше, че бутала за пари. Изкарвала по петстотин и коментарът му беше: „Адски добро заплащане, за да…“.

Само да си лежиш със затворени очи.

Томи стисна банкнотите в ръка, смачка ги. Беше платила, за да пие от кръвта му. Болест, така каза. Ама що за болест? Никога не бе чувал за нещо подобно. А имаш ли проблем, отиваш в болница, нали… Не слизаш в мазето с пет хиляди и…

Храсс.

А!

Томи се изправи на дивана, отви се.

Не може да бъде! Не, не! Вампири. Момичето с жълтата рокля сигурно по някакъв начин си мисли, че е… ами онзи? Ритуалният убиец… дето всички го търсят…

Томи подпря глава на ръцете си, банкнотите изшумоляха в ухото му. Не му се връзваше. Както и да е, сега се ужаси от момичето.

Тъкмо започна да се чуди дали все пак да не се качи в апартамента, макар и по това време, пък каквото ще да става, и чу как входната врата горе се отвори. Сърцето му затрепка като уплашено птиче и той се огледа наоколо.

Оръжие.

Единственото налично беше метлата. За миг се ухили.

Метла — чудесно оръжие срещу вампири.

Но си спомни, скочи и излезе от мазето, прибра парите в джоба на панталона си. Мълниеносно прекоси коридора и се мушна в скривалището в същия миг, когато вратата за мазето се отвори. Не посмя да заключи, за да не вдига шум.

Приклекна в мрака, дишаше възможно най-безшумно.

Ножчето за бръснене лъщеше на пода. Едното ъгълче беше кафеникаво, като от ръжда. Ели откъсна парче от корицата на някакво списание за мотоциклети, уви в него ножчето, прибра го в джоба си.

Томи го нямаше, което означаваше, че е жив. Тръгнал си е, прибрал се е вкъщи да спи и каквото ще да си е помислил, не знае къде живее Ели, така че…

Всичко е наред. Всичко е… върхът.

На стената беше подпряна метла с дълга дървена дръжка.

Ели я взе, счупи дръжката на коляното си в долния й край, почти до самата метла. Счупеното място беше ръбесто и остро. Остър кол, една ръка дълъг. Опря върха в гърдите си между две ребра. Точно където жената бе забила показалец.

Пое си дълбоко дъх, стисна дръжката и изпробва мислено идеята.

Давай! Давай!

Издиша, отпусна ръце. Пак затегна хватката. Натисна.

Стоя две минути с острието на сантиметър от сърцето си, стиснал здраво дръжката, когато бравата на мазето скръцна и вратата се отвори.

Той свали дървения кол от гърдите си, ослуша се. Бавни несигурни стъпки в коридора отвън, сякаш беше току-що проходило дете. Много голямо току-що проходило дете.

Томи чу стъпките и се замисли: кой?

Не беше Стафан, нито Ласе, нито пък Робата. Някой, който е болен или носи нещо много тежко… Дядо Коледа! Запуши си устата да не се изсмее, като си представи Дядо Коледа на Дисни — Хо-хо-хо! Кажи „мама“! — да се тътри по коридора на мазето с гигантски чувал на гърба.

Устните му трепереха под дланта и той стисна зъби да не изтракат. Както клечеше, Томи се изтегли по-навътре с патешка стъпка. Усети гърбом ръба на ъгъла, в същия момент ивицата светлина от открехнатата врата се затъмни.

Дядо Коледа стоеше неподвижно между лампата и скривалището. Томи притисна ръката си с другата, за да не изкрещи, зачака вратата да се отвори.

Никакъв изход за бягство.

През пролуките на вратата се очерта тялото на Хокан, пресечено на ивици. Ели протегна кола колкото му стигаше ръката, побутна вратата. Тя се отвори на около педя и се опря в тялото на пътя й.

Ръка хвана ръба на вратата, дръпна я с такава сила, че тя изтрещя в стената, едната панта се откъсна. Вратата се наклони, върна се назад, увиснала само на една панта, удари рамото на този, който сега беше препречил касата на вратата.

Какво искаш от мен?

По нощницата, която му стигаше до коленете, все още личаха светлосини петна. Останалото беше мръсна карта от пръст, кал, лекета от нещо, което носът на Ели разпозна като животинска кръв, човешка кръв. Нощницата беше разкъсана на няколко места, в процепите се виждаше бяла кожа, набраздена от драскотини, които нямаше да зараснат.

Лицето му беше същото, безформено голо месо с едно-единствено червено око, като че боднато в него за забавление, черешката на гнилия сладкиш. Но устата зееше отворена.

Черна дупка в долната част на лицето. Нямаше устни пред зъбите, затова те стърчаха оголени: неравен бял венец, който правеше устната кухина още по-черна. Дупката се разшири, сви се, сякаш устата задъвка нещо, и каза:

— Еееии.

Кой знае дали беше „ей“, или „Ели“, но без участието на устните и езика. Ели насочи кола към сърцето на Хокан и го поздрави.

Какво искаш?

Жив мъртвец, Ели не знаеше нищо за тях. Нямаше представа дали съществуването на изчадието пред него се подчинява на същите закони като неговото. Дали е от значение да прониже сърцето му. Но Хокан стоеше пред вратата и от това следваше едно: трябваше му покана, за да влезе.

Окото на Хокан мърдаше нагоре-надолу по тялото на Ели, което изглеждаше толкова уязвимо с тънката жълта рокля. Ели би предпочел да има по-сигурна преграда между него и Хокан. Той посегна с кола по-близо до гърдите му.

Дали усеща нещо? Дачи изпитва страх?

Самият той изпита почти забравено усещане: страх от болка. Раните му заздравяваха наистина, но Хокан излъчваше толкова силна заплаха, че…

— Какво искаш?

Кух гъргорещ звук, изчадието изпусна въздух и капка жълтеникава слуз изтече от двойната дупка на мястото на някогашния нос. Въздишка? И после прекъслечно прошепване:

— Еееии — и едната му ръка трепна рязко, конвулсивно, бебешки движения… стисна непохватно нощницата за долния край, дръпна я нагоре.

Пенисът на Хокан стърчеше накриво, жаден за внимание, и Ели го погледна, корав, подут, нашарен от мрежа кръвоносни съдове и…

Как е възможно… да е бил така през цялото време.

— Еееии…

Ръката на Хокан задърпа рязко нагоре-надолу, нагоре-надолу, главичката се показваше и изчезваше като играчка на пружинка, а той издаваше някакъв звук на наслада или болка.

— Еее…

Ели се разсмя от облекчение.

Всичкото това — за да си бие чекия.

Ще стои тук, неспособен да помръдне, докато… докато…

Може ли да свърши? Ще стои тук цяла… цяла вечност.

Ели си представи една перверзна кукла, дето се навиваше с ключе: монах, чието расо се вдига и той започва да онанира, доколкото му стигне пружината.

шльок, шльок, шльок…

Ели се разсмя, беше така погълнат от налудничавия образ, че не забеляза как Хокан влезе непоканен. Не видя нищо, преди юмрукът, досега работил за невъзможната наслада, да се вдигне над главата му.

Ръката рязко замахна и свитият юмрук се стовари по ухото му със сила, способна да убие кон. Ударът попадна косо надолу и ухото на Ели се изви навътре толкова мощно, че кожата се пръсна и половината му ухо се откачи от главата, която полетя надолу и се тресна в цимента с глух трясък.

Щом Томи осъзна, че задаващото се по коридора нещо не беше на път към скривалището, той се осмели да свали ръце от устата си. Стоеше свит в ъгъла и се ослушваше, опитваше се да схване.

Гласът на момичето.

Какво искаш.

После смехът. И другият глас. Дори не звучеше като човешки. След това приглушени удари, шум на движещи се тела.

Сега вътре ставаше нещо като… разместване. Влачеха нещо по пода и Томи не възнамеряваше да проверява какво. Шумът обаче заглушаваше останалите възможни звуци, така че се изправи, тръгна пипнешком покрай стената и стигна до кашоните.

Сърцето му бумтеше като детско барабанче, ръцете му трепереха. Не смееше да светне със запалката и затвори очи, за да се концентрира, затърси с ръка отгоре.

Пръстите му хванаха намереното. Трофея на Стафан. Той го повдигна внимателно, претегли го в ръка. Ако хванеше фигурката за гърдите, каменната основа можеше да се използва за удар. Отвори очи и установи, че различава смътните очертания на сребърния стрелец.

Приятел. Мой малък приятел.

Притисна трофея към гърдите си и пак се дръпна в ъгъла, зачака всичко това най-сетне да приключи.

Нещо му правеха.

Докато изплуваше към повърхността на мрака, в който бе потънал, той усети как нещо се прави с тялото му далече над дълбината.

Силен натиск върху гърба, краката нагоре, назад и железни пръстени, стегнати на глезените му. Сега те, оковани, бяха зад главата му и гръбначният му стълб беше толкова изпънат, обтегнат, че щеше да се пречупи.

Ще се разпадна.

Главата му се превърна в съд, пълен със заслепяваща болка, някой прегъна тялото му, преви го и Ели помисли, че все още е в болков шок, защото очите му си върнаха зрението, а виждаха само жълта мъгла, а зад нея — голяма разлюляна сянка.

После го прониза студ. По тънката кожа между задните му части се търкаше леден къс. Нещо опитваше да проникне в него, първо с побутване, после на тласъци. Ели задиша тежко, роклята, закрила лицето му, се издуха встрани и той го видя.

Хокан го беше сграбчил. Единственото му око се взираше в разкрачените задни части на Ели. Ръцете стискаха глезените му. Краката на Ели бяха безжалостно прегънати, а коленете — приклещени към пода до раменете. Когато Хокан натисна по-силно, Ели чу как сухожилията отзад на бедрата му се късат като твърде затегнати струни.

— Неее!

Ели изрева в безформеното лице на Хокан, което не изразяваше никаква емоция. От устата му увисна лига, изтъни се и се скъса, падна на устните на момчето и той усети мъртвешки вкус. Разперените ръце на Ели бяха безжизнени като на парцалена кукла.

Нещо до пръстите му. Обло. Твърдо.

Съсредоточи се, напрегна се да си представи светлинно кълбо в черното всмукващо безумие. И видя себе си в кълбото. С кол в ръка.

Да.

Ели стисна дръжката на метлата, сключи пръсти около спасителната сламка, а Хокан продължаваше да блъска, да тласка, да търси възможност да проникне.

Острието. Острият връх трябва да е от нужната страна.

Изви глава към пръчката и видя, че острият връх е в посока на удара.

Шанс.

В безмълвието на мисловното си напрежение той си представи какво предстои. После го направи. Рязко вдигна кола от пода и го заби в лицето на Хокан с цялата си възможна сила.

Плъзна ръка край бедрото си и дръжката се превърна в стрела, която… спря на сантиметри от лицето на Хокан, защото поради положението на тялото си Ели не можеше да опъне повече ръката си.

Така че се провали.

За част от секундата успя да си помисли, че може би има силата да заповяда на тялото си да умре. Ако изключи всички…

В същия миг Хокан тласна пак, привел глава. С мекия звук на черпак, потопен в каша, дървеното острие се заби в окото му.

Той не изкрещя. Може би дори не го усети. Може би просто от изненада, че вече нищо не вижда, неволно изпусна глезените му. Въпреки болката от скъсаните сухожилия Ели се извъртя и ритна Хокан в гърдите.

Ходилото му се удари в кожата с мокро жвакане и Хокан залитна назад. Ели придърпа крака и се изправи на колене, вълна от студена болка разтърси гърба му. Хокан не беше повален, само беше паднал и сега се надигна като електрическа кукла в къщата на ужасите.

Стояха на колене един срещу друг.

Колът в окото на Хокан се изхлузваше на малки тласъци, като по секундомер, изпадна от окото му, претърколи се по пода и спря. От дупката изтече прозрачна течност — като поток от сълзи.

Никой от двамата не помръдна.

Течността от окото капеше по голото бедро на Хокан.

Ели концентрира сетните си сили в дясната ръка, сви юмрук. Рамото на Хокан трепна и той понечи пак да му се нахвърли, да продължи започнатото. Ели стовари юмрука си право в лявата сърдечна област.

Пречупиха се ребра и кожата хлътна за миг, разпъна се и се сцепи.

Хокан наведе глава да види това, което не можеше да види, когато Ели бръкна в гръдния му кош. Намери сърцето. Мека, студена маса. Неподвижна.

Мъртво е. Но трябва…

Ели смачка сърцето в ръката си. То се разпльока като мъртва медуза.

Хокан реагира, все едно на кожата му беше кацнала досадна муха — вдигна ръка, за да я махне, но преди да го хване за китката, Ели извади ръката си с провиснали от юмрука му парцали от сърцето.

Да се махам.

Ели понечи да се изправи, краката не го държаха. Хокан махаше сляпо с ръце пред себе си, търсеше го. Ели легна по корем и запълзя към вратата, краката му се жулеха по цимента. Хокан изви глава по посока на шума, разпери ръце и докопа роклята, успя да откъсне единия ръкав, преди Ели да стигне до вратата и пак да се изправи на колене.

Хокан се надигна.

Ели разполагаше само със секунди, преди той да открие пътя до вратата. Опита се да заповяда на разкъсаните сухожилия да се излекуват достатъчно, за да може да стъпи, но когато Хокан стигна до вратата, само успя да се изправи, дращейки по стената.

Трески от грубите дъски деряха пръстите му, докато се хващаше за стената, за да не падне. Сега вече знаеше. Дори и без сърце и очи Хокан щеше да го преследва докато… докато…

Трябва… да го… да го унищожа.

Черна черта.

Отвесна черна черта пред очите му. Преди я нямаше там. Ели вече знаеше какво да направи.

— Еее…

Хокан се хвана за касата, после тялото му изпълзя навън от мазето, той размаха ръце да търси около себе си. Ели се притисна до стената, изчакваше мига.

Хокан излезе, направи няколко несигурни крачки, спря се точно пред него. Слушаше, душеше.

Ели се наведе напред, вдигна ръце, оттласна се от стената и се метна към Хокан да го събори.

Успя.

Хокан се олюля и залитна към вратата на скривалището. Процепът, който Ели бе видял като черна черта, се разшири, щом вратата се отвори навътре, и Хокан се строполи в мрака с все още търсещи ръце, в същия момент Ели падна на пода и изпълзя до вратата, успя да хване за долната част заключващото колело. Заключи вратата, изпълзя до мазето, взе кола и го пъхна в колелото да застопори механизма, та да не може да се отвори отвътре.

Продължи да концентрира енергиите на тялото си върху лечението и запълзя навън. Последва го диря от кръв, която течеше от ухото му. Докато стигне до вратата, вече бе дотолкова оздравял, че можа да се изправи. Натисна дръжката и изкатери стъпалата с нестабилни нозе.

Почивка Почивка Почивка

Отвори външната врата, лампата на входа светеше. Беше пребит, унизен и вече почти се развиделяваше.

Почивка Почивка Почивка

Но трябваше да го унищожи. Имаше само един сигурен начин. Огън. Той се запрепъва към изхода от двора, към единственото място, където знаеше, че може да намери.

7:36 — изгрев.

Щорите в болницата бяха много по-качествени, по-плътни от нейните вкъщи. Само на едно място пластините бяха разкривени и пропускаха тънък лъч утринна светлина, която очертаваше прашносива резка на тъмния таван.

Виргиния лежеше изпъната и скована в леглото си, взираше се в сивата ивица, която потрепваше, щом полъх на вятъра разклатеше крилото на прозореца. Отразена слаба светлина. Само леко дразнене, песъчинка в окото.

Лаке подсмръкна и изсумтя в съседното легло. Дълго лежаха будни, говориха. Спомени най-вече. Към четири сутринта той най-сетне заспа, все така стиснал ръката й.

Наложи й се да я издърпа, когато час по-късно дойде сестра да й измери кръвното налягане, сметна го за задоволително и ги остави, хвърляйки умилен поглед към Лаке. Виргиния го бе чула как ги врънка да остане, причините, които изложи. Сигурно затова го гледаха с нежност.

Сега тя лежеше, сключила ръце на гърдите си, бореше се с порива на тялото… да се изключи. Да заспи едва ли би било точно казано. Веднага щом спреше да се концентрира съзнателно върху дишането, то също спираше. Тя обаче трябваше да остане будна.

Надяваше се да дойде някоя сестра, преди Лаке да се събуди. Да. Най-добре би било той да спи, докато всичко приключи.

Но тази надежда май беше прекалено смела.

Слънцето настигна Ели при порталната врата, нажежени клещи защипаха разкъсаното му ухо. Той инстинктивно отстъпи в сянката на арката, притисна трите пластмасови бутилки спирт за горене към гърдите си, сякаш и тях да предпази от слънцето.

На десет крачки разстояние се намираше неговият вход. На двайсет — входът на Оскар. А на трийсет крачки — на Томи.

Няма да стане.

Не. Ако беше здрав, силен, вероятно би дръзнал да се добере до входа на Оскар направо през светлинния поток, който се усилваше с всяка секунда. Но не и до входа на Томи. Не и сега.

Десет крачки. После нагоре по стълбите. Големият стълбищен прозорец. Ако се спъна. Ако слънцето…

Ели хукна.

Слънцето се нахвърли върху него като гладен лъв, впи зъби в гърба му. Едва не загуби равновесие, когато го нападна с яростната си сила. Природата го заплюваше с презрението си, задето се осмелява да се появи на дневна светлина макар и за миг.

Гърбът на Ели цвърчеше като попарен с вряло олио, когато стигна до входната врата и я дръпна рязко. За малко да припадне от болка, движеше се като замаян по стъпалата, слепешком: не смееше да отвори очи от страх да не се разтопят.

Изпусна една от бутилките, чу я да се търкаля надолу. Нищо не можеше да направи. С наведена глава, прегърнал с една ръка двете бутилки, с другата стиснал парапета, той изпълзя нагоре по стълбите до площадката. Още един етаж.

През прозореца слънцето го удари с лапата си по тила, врата, взе да го хапе по бедрата, прасците, петите, докато се качваше нагоре. Цял гореше. Само дето не лумваха огньове. Отвори вратата си, нахълта в приятния прохладен мрак. Затръшна я зад себе си. Но не беше съвсем тъмно.

Вратата на кухнята беше отворена, а там нямаше одеяла на прозорците. Все пак тази светлина беше по-слаба, по-сива от онази, на която току-що се бе изложил, и без да се поколебае, Ели пусна бутилките на пода, продължи пълзешком. Светлината почти гальовно раздра гърба му по пътя през коридора към банята, замириса на изгорено месо.

Никога повече няма да оздравея.

Протегна ръка, отвори вратата на банята и пропълзя в мрака. Разбута няколко пластмасови туби, затвори вратата, заключи я.

Преди да се вмъкне във ваната, успя да си помисли:

Не заключих външната врата.

Но беше твърде късно. Умората го надви веднага щом потъна във влажната тъма. Бездруго нямаше да му стигнат силите.

Томи седеше неподвижно, свит в ъгъла. Затаи дъх, докато ушите му забучаха, а чернилката пред очите му се нашари от звезден дъжд. Щом чу вратата на мазето да се затваря, той най-сетне посмя да изпусне въздуха, дъхът му отекна по бетонните стени, замря.

Беше абсолютно тихо. Мракът беше толкова плътен, сякаш имаше маса и тежест.

Размаха ръка пред очите си. Не видя нищо. Пипна лицето си, сякаш да се увери, че изобщо съществува. Да. Усети с пръстите си носа, устните. Като неистински. След допира изчезнаха.

Малката фигурка в другата му ръка сякаш беше по-жива, по-истинска от него самия. Притисна я здраво към гърдите си.

Седеше с наведена между коленете глава, затворени очи, запушени уши, за да не знае, да не чува какво става в клубното мазе. Според шума някой сякаш убиваше малкото момиче. Той не би могъл, не би посмял да се намеси, затова предпочете да загърби ставащото, да изчезне оттук.

Унесе се в спомени за баща си. Беше с него: на футболното игрище, в гората, в къпалнята „Ханаан“. Накрая избра онова прекарване на полето в Рокста, когато с баща му изпробваха самолетче с дистанционно, което той бе взел от свой колега.

Майка му също беше с тях, но после се отегчи да гледа как самолетчето кръжи във въздуха и се прибра. Томи и баща му продължиха, докато се стъмни и играчката се превърна в размазан силует на фона на порозовялото небе. Тогава си тръгнаха, ръка за ръка през гората.

И Томи потъна в онзи ден, глух за писъците, за безумието на няколко метра от него. Съществуваше единствено бясното бръмчене на самолетчето, топлината на голямата бащина ръка върху гърба му, докато той угрижено направляваше самолетчето на широки кръгове над полето и гробището.

По него време Томи никога не беше влизал в гробището; представяше си как хората там се лутат безсмислено между гробовете и леят големи лъскави сълзи като в комиксите, сълзите плющят по надгробните плочи. Това беше тогава. После татко му почина и Томи разбра, че гробищната печал рядко, съвсем рядко изглежда по този начин.

Запуши си ушите още по-силно и прогони всякакви подобни мисли. Представи си пътя през гората, миризмата на специалния бензин за самолетчето в малкия резервоар, представи си…

Свали си ръцете и погледна едва когато все пак чу звук на заключване. Никаква полза, скривалището се оказа по-тъмно от тъмнината под клепачите му. Спря да диша, докато не се чу още някакво издрънчаване, докато нещото там все още беше в мазето.

Последва далечният трясък на вратата, от който стените завибрираха, и той възстанови дишането си. Жив.

Размина ми се.

Какво точно беше нещото, Томи не знаеше, но така или иначе, беше му се разминало.

Той се изправи. Краката му се бяха схванали, когато тръгна опипом към вратата. Дланите му се бяха изпотили от страха и притискането на ушите, та за малко да изпусне статуетката.

Свободната му ръка откри колелото за заключване, завъртя го.

То тръгна и спря.

Какво е това…

Натисна по-силно, но колелото отказваше да помръдне повече. Томи пусна статуетката, за да натисне с двете си ръце, и тя падна на пода с приглушено туп.

Той замря.

Странно прозвуча. Сякаш върху нещо меко.

Той клекна до вратата, за да завърти долното колело. Същото. Помръдна — и спря. Седна на пода. Опита се да мисли практично.

Баси, тука ли ще кисна сега?

В този стил.

Но го обзе онзи страх, който го мъчеше месеци след смъртта на баща му. Не го бе изпитвал оттогава, но сега, заключен в непрогледния мрак, той отново се появи. Любовта към татко му, превърнала се чрез смъртта в страх от него. От трупа му.

В гърлото му заседна буца, пръстите му се вкочаниха.

Мисли де! Мисли!

На една полица в другия край имаше свещи. Проблемът беше как да се добере до тях в тъмнината.

Идиот!

Плесна се звучно по челото, разсмя се. Нали има запалка! То каква полза, по дяволите, от свещите, ако няма с какво да ги запали?

Като оня пич с хиляда консерви и без отварачка. Умрял от глад насред храната.

Докато ровеше в джоба за запалката, си мислеше, че положението му далеч не е чак толкова безнадеждно. Нали рано или късно все някой ще слезе в мазето, мама, ако не друг, а сега поне да си светне, така де.

Извади запалката, светна.

За миг пламъкът заслепи привикналите му към мрака очи, но щом прогледна отново, забеляза, че не е сам.

Проснат на пода, точно в краката му лежеше…

… татко…

Изобщо не му хрумна, че баща му вече бе кремиран, когато на трепкащата светлинка от запалката видя лицето на трупа и то съвпадна с всичките му очаквания за евентуалния вид на човек, лежал под земята години.

… татко…

Той остро изкрещя право в пламъчето на запалката и го издуха, но миг преди това успя да види как главата на баща му трепна и…

… то е живо…

Съдържанието на червата му изтече в панталона с мокра експлозия, опръска задника му с топлина. Краката му се подкосиха, гръбнакът му се размекна и той се свлече, изпусна запалката и тя отскочи нанякъде по пода. Ръката му падна върху студените пръсти на крака на трупа. Остри нокти одраскаха дланта му, той продължи да реве:

Ох, татко! Не си ли си изрязал ноктите! — и взе да потупва и да гали студения крак като замръзнало кутре, което се нуждае от топлинка. Галеше го от глезена до бедрото, усети под кожата да се напрягат мускули и не спираше да реве и да вие като животно.

Пръстите му докоснаха метал. Статуетката. Беше паднала между краката на трупа. Хвана фигурката през гърдите, спря да крещи и за момент се съвзе.

Оръжие.

В тишината след писъка чу лепкав звук — трупът повдигна горната част на тялото си, и когато нещо студено докосна отгоре ръката му, Томи я дръпна, стисна още по-силно статуетката.

Това не е татко.

Не. Той се изтегли назад, по-далеч от трупа, а изпражненията се размазаха по задника му. За миг си помисли, че вижда в тъмното, когато слуховото му възприятие се превърна в зрително, той видя как трупът се изправи в тъмнината, жълтеникав контур, подобен на съзвездие.

Докато се отблъскваше с крака по пода и се плъзгаше назад към стената, тялото насреща му каза:

… аа…

И Томи видя…

Малко слонче, малко рисувано слонче, а ето го и (тууут) ГОЛЕМИЯ слон, те… хоп!… вдигат хоботи и с тръбен звук казват А, после идват Магнус, Брасе и Ева и запяват „Там! Е Тук! Където не…“10

Не, как беше…

Трупът трябва да бе уцелил кашоните, понеже се чуха трясъци, дрънчене на падаща по земята аудиотехника и Томи се блъсна в стената, удари си главата и черепът му се изпълни с бял шум. През него долови шляпане на боси сковани ходила, които стъпваха по пода, търсеха го.

Тук. Е там. Където не си. Не. Да.

Точно така. Той не беше тук. Нямаше го, нямаше го и онова, което издаваше звуците. Значи си бяха само звуци. Чисто и просто нещо, което чуваш, докато гледаш тъмния рехав плат на тонколоните. Това изобщо не съществуваше.

Тук. Е там. Където не си.

Едва не го изпя на глас, но някакъв остатък от здрав разум му подсказа да не го прави. Белият шум заглъхваше, остави празно пространство, което постепенно се запълваше с мисли.

Лицето. Лицето.

Не искаше да мисли за него, не искаше да мисли за…

Имаше нещо в лицето, проблеснало на светлината от запалката.

Тялото се приближаваше. Не само че стъпките се чуваха по-близо, вече се тътреха по пода. Не — долавяше присъствието му като сянка, по-тъмна от мрака.

Прехапа долната си устна и усети вкус на кръв в устата си, стисна очи. Представи си как очите му изчезват като две…

Очи.

То няма очи.

Усети слаб полъх на лицето си, когато ръка замахна във въздуха.

Сляпо. То е сляпо.

Не беше сигурен, но безформеният израстък над раменете на това нещо нямаше очи.

Когато ръката отново се вдигна, Томи усети по бузата си въздушната вълна част от секундата преди да го докосне, успя да извие глава и пръстите едва допряха косата му. Томи се свлече по корем и запълзя по пода, гребеше с ръце пред себе си, сякаш плуваше.

Запалката, запалката…

Нещо се заби в бузата му. Щеше да повърне, когато осъзна, че това бе нокътят на мъртвеца, и веднага се претърколи, така че ръцете да не го намерят, когато го потърсят.

Тук. Е там. Където аз не съм.

Неволно изпръхтя. Опита се да го предотврати, не можа. От устата му пръсна слюнка, раздраното му от рев гърло се задави от смях или плач, той захълца, а ръцете му, два радарни лъча, продължаваха да се мятат по пода в търсене на може би, може би единственото му спасение от мрака, който искаше да го погълне.

Боже, помогни ми! Нека светлината на лика Ти… Боже… прости ми за онова в църквата, прости ми за… всичко! Боже! Винаги ще вярвам в Теб, всичко ще направя, само ми помогни… покажи ми запалката… Бъди приятел, Боже!

Нещо се случи.

В момента, в който Томи почувства ръката на нещото да опипва крака му, за миг помещението се окъпа в синьо-бяла светлина, като от светкавица на фотоапарат и в този миг Томи наистина видя съборените кашони, грапавата стена, прохода към хранилището.

Видя и запалката.

Беше само на метър от дясната му ръка и когато мракът отново го обгърна, местоположението й остана запечатано върху ретината му. Изтръгна крака си, посегна и сграбчи запалката, стисна я в юмрука си, скочи прав.

Без да се замисля дали не изисква твърде много, зареди в главата си нова молитва.

Нека да е сляпо, Боже! Нека да е сляпо. Боже! Нека да е…

Запали я. Светкавица, подобна на блесналата преди малко, последвана от жълтия пламък със синята му сърцевина.

Мъртвецът стоеше неподвижно, завъртя глава по посока на звука. Тръгна към него. Пламъчето потрепна, когато Томи се плъзна две крачки встрани и стигна до вратата. Мъртвецът се спря на мястото му отпреди три секунди.

Ако можеше да изпита радост, щеше да се зарадва. Но на слабата светлинка от запалката всичко стана безмилостно действително. Вече не беше възможно да избяга в някоя фантазия, че изобщо не се намира там, че това не се случва на него.

Беше затворен в звукоизолирано помещение заедно с нещо, от което най-много се страхуваше. Усети спазъм в корема, но нямаше какво повече да излезе. Освен леко пръцване — и мъртвецът отново завъртя глава към него.

Томи дръпна колелото и пламъчето на запалката трепна и пак угасна. Колелото не помръдна, но с крайчеца на окото успя да види как мъртвецът се насочва към него и се хвърли обратно към стената, където бе седял преди малко.

Изхлипа, подсмръкна.

Нека това да СВЪРШИ. Боже, нека това да свърши!

Отново големият слон, който вдигна шапка и каза с носовия си глас:

Това е финалъъът! Надуй тромпета, хобота, тууут! Това е финалът!

Полудявам, аз… това…

Разтърси глава, отново светна със запалката. На пода пред себе си видя статуетката. Наведе се, вдигна я и отскочи няколко крачки встрани, продължи към другата стена. Гледаше как мъртвецът тършува с ръце там, където току-що бе стоял.

Сляпа баба.

Запалката в едната ръка, статуетката в другата. Отвори уста да му кресне, но се чу само свистящо пошепване:

— Ела ми…

Нещото се ослуша, обърна се, тръгна към него.

Той вдигна трофея на Стафан като бухалка и когато онова се доближи на половин метър от него, го заби право в лицето му.

Подобно на перфектен наказателен удар във футбола, когато риташ и веднага усещаш, че… този удар е право в целта — по същия начин още при замахването Томи усети: да! — и когато острият ръб хлътна в слепоочието на мъртвеца със сила, която отекна в ръката му, триумфът вече го бе обзел. Той само намери потвърждението си, когато черепът се сцепи с трясък на строшен лед, студена течност опръска лицето на Томи и мъртвецът се строполи на земята.

Томи дишаше тежко. Гледаше тялото, проснато на пода.

Има ерекция.

Да. Членът му стърчеше като малък килнат надгробен камък, а Томи стоеше, гледаше и чакаше да клюмне. Но ерекцията не спадаше. Щеше да избухне в смях, ако не го болеше гърлото.

Пулсираща болка в палеца. Томи си погледна ръката. Пламъкът на запалката вече прогаряше кожата на пръста му, който държеше копчето натиснато. Той го дръпна инстинктивно. Но палецът му не се подчини. Остана закован конвулсивно върху щракалото.

Той извърна запалката да смени посоката на огънчето. Не му се оставаше на тъмно с това…

Движение.

Томи усети как нещо важно, нещо, което го правеше човешко същество, се заличи у него, когато мъртвецът пак вдигна глава и започна да се изправя.

Един слон минава с въздишка по тънка-тънка нишкааа!

Нишката се скъса. Слонът падна.

Томи удари отново. И отново.

След малко това започна да му се струва много весело.

Понеделник 9 ноември

Морган просто мина покрай контролата, размахал карта, която беше изтекла преди половин година, но Лари се спря съвестно, измъкна намачканите талони и каза:

— Енгбюплан.

Служителят вдигна очи от книгата, която четеше, сложи два печата. Морган се изсмя, когато Лари го настигна, и тръгнаха надолу по стъпалата.

— Що ги вършиш тия, по дяволите?

— Кое? Печатите?

— Да. Нали ще те спипат.

— Ами!

— Така ли?

— Аз не съм като теб, ясно?

— Ми к’во… той както си беше седнал там… ако ще да бях размахал снимка на краля, пак нямаше да реагира.

— Да, добре. Айде стига си крещял.

— Мислиш, че ще ни подгони, или?

Преди да излязат на перона, Морган сви ръце на рупор и извика към фоайето:

— Внимание! Внимание! Пътници без билет!

Лари се измъкна на перона и когато Морган го настигна, го скастри:

— Държиш се като дете!

— Абсолютно. Казвай сега. Какво е станало?

Още през нощта Лари му звънна и докладва накратко какво му бе разказал по телефона Йоста десет минути по-рано. Разбраха се да се срещнат на метростанцията рано сутринта и да отидат в болницата.

Сега повтори чутото. Виргиния, Лаке, Йоста. Котките. Линейката, в която се качил и Лаке. Малко го разкраси със свои подробности и преди да приключи, пристигна влакът за центъра. Качиха се, настаниха се нашироко на седалките за четирима, които бяха една срещу друга, и Лари завърши историята с:

— … И потеглили с включени сирени.

Морган кимна, загриза нокътя на палеца си, загледа се през прозореца, а влакът излезе от тунела, спря на „Исландсторет“.

— И защо това?

— За котките ли? Не знам. Нещо са полудели.

— Всички? Наведнъж?

— Да. Що, по-разумно предположение ли имаш?

— Не. Гадини. Лаке сигурно е тотално съсипан.

— Ъхъ. Той и без това не беше съвсем наред. Особено напоследък.

— Така е. — Морган въздъхна. — Горкият Лаке. Би трябвало… хм, не знам. Да му помогнем някак.

— Ами на Виргиния?

— Да, да. Тя е пострадала, в болница. Какво сега? Ще полежи. Кофтито е за него, да седи там и… ми не знам, ама той беше направо… последния път, когато… за какво дърдореше? За върколаци?

— За вампири.

— Да. Това никак не подсказва, че е наред човекът.

Влакът спря на „Енгбюплан“. Щом вратите се затвориха, Морган каза:

— А така. Оттук нататък сме на един хал.

— Предполагам, че не се заяждат чак толкова, щом поне дотук ми важи билетът.

— Предполагай си. Ама не знаеш.

— Видя ли прогнозните резултати? За комунистическата партия?

— Да, да. До изборите има време. Маса хора тайно си остават социалдемократи по душа и гласуват по съвест, щом дойде време да пуснат бюлетината.

— Мислиш ли?

— Не. Знам го. В деня, когато комунистите изхвърчат от парламента, ще започна да вярвам във вампири. Макар че е ясно: винаги има умерени. Буман и компания, знаеш. Ето ти ги истинските кръвопийци… — и Морган подхвана любимата си тема.

Лари спря да го слуша някъде към Окесхув. Пред оранжерията стоеше самотен полицай и гледаше към метрото. Лари леко се притесни, че не си е доплатил за пътуването, но после се сети защо всъщност е там полицаят.

Служителят на реда впрочем изглеждаше доста отегчен. Лари се отпусна; в съзнанието му проникваха отделни думи от тирадата на Морган, докато влакът продължаваше напред към болницата „Сабатсберг“.

Осем без петнайсет и още никаква сестра.

Мръсносивата ивица на тавана беше изсветляла, а щорите пропускаха достатъчно светлина, за да се чувства като в солариум. Тялото на Виргиния гореше, пулсираше, но нищо повече. Нямаше и да има повече.

Лаке изсумтя на леглото до нея, премлясна насън. Беше готова. Ако можеше да натисне копче, за да повика сестра, щеше да го направи. Ръцете й обаче бяха захванати с каиши и нямаше възможност.

Затова чакаше. Паренето по кожата беше мъчително, но не и непоносимо. Повече й тежеше постоянното усилие да остане будна. Миг невнимание — и дишането й спираше, съзнанието й гаснеше и й се налагаше да ококори очи и да разтърси глава, за да го пробуди.

Същевременно това принудително будуване беше добре дошло: пречеше й да мисли. Цялата й умствена енергия отиваше, за да се поддържа будна. Никакво място за колебание, разкаяние, алтернативи.

Точно в осем сестрата дойде.

Щом отвори уста да каже „добро утро“ или каквото там казваха сутрин, Виргиния изсъска:

— Шшшт!

Сестрата затвори уста с учудено изпуфкване, сбърчи вежди, приближи се до леглото й в тъмното, наведе се над нея и каза:

— А как да…

— Шт! — пошепна Виргиния. — Извинете ме, не искам да го будя — посочи Лаке с глава.

Сестрата кимна, каза тихо:

— Добре, но само трябва да ви премеря температурата и да взема кръвна проба.

— Да, да. Но не бихте ли могли… най-напред да го изведете?

— Да го изведа? Да го събудя ли?

— Не. Не може ли да го изкарате с леглото?

Сестрата погледна към Лаке, сякаш да прецени дали това, което казва Виргиния, изобщо е физически възможно, после се усмихна, поклати глава и каза:

— Няма нищо, ще измерим температурата орално, така че да не ви се наложи да…

— Не е това. Не може ли просто… да го направите?

Сестрата хвърли поглед към часовника си.

— Извинявайте, но имам и други пациенти, които…

Виргиния изсъска колкото най-силно можеше да си позволи:

— Моля ви!

Сестрата се дръпна леко назад. Очевидно бе информирана за случилото се с Виргиния през нощта. Очите й се спряха върху коланите, които стягаха ръцете на болната. Те явно я поуспокоиха и тя пак пристъпи към леглото. Този път й заговори като на слабоумна.

— Проблемът е… че аз… че ние, за да ви помогнем, е необходимо малко…

Виргиния затвори очи, въздъхна, предаде се. После каза:

— Бихте ли вдигнали щорите?

Сестрата кимна и отиде до прозореца. През това време Виргиния изрита одеялото си и остана на леглото незавита. Затаи дъх. Затвори очи.

Всичко приключи. Сега искаше да се изключи. Опита да постигне състоянието, което се бе мъчила да не допусне. Не успя. Напротив, случи се нещо, за което често се говори: животът й мина пред очите като на филм.

Птичето, което отглеждах в картонена кутия… ароматът на току-що изгладени чаршафи в пералното помещение… мама, наведена над канелените кифли… татко… димът от лулата му… Пер… селската къща… Ние с Лена и големият пачи крак, който намерихме онова лято… Тед с боровинково сладко по бузите… Лаке в гръб… Лаке…

Щората се вдигна с шумолене и море от огън заля Виргиния.

Оскар бе събуден от майка си в седем и десет, както обикновено. Стана и закуси, както обикновено. В седем и половина се облече и прегърна майка си за довиждане, както обикновено.

Чувстваше се както обикновено.

Е, изпълнен с безпокойство, с лоши предчувствия. Но дори това не бе чак толкова необичайно на тръгване за училище в началото на седмицата, след почивните дни.

Прибра в раницата си учебника по география, атласа и ненаписаното домашно, беше готов в осем без двайсет и пет. Имаше още петнайсет минути. Дали да не си напише домашното? Не. Не му се занимаваше.

Седна на бюрото си, загледа се в стената.

Това сигурно означава, че не е заразен? Или има инкубационен период? Не. Онзи… нали му се случи буквално за часове.

Не съм заразен.

Би трябвало да изпита радост, облекчение. Но не изпитваше. Телефонът звънна.

Ели! Нещо се е случило…

Той скочи, втурна се в коридора, хвана слушалката.

— Здравей!

— Ъъъ… здрасти.

Татко. Обаждаше се татко му.

— Здрасти.

— Ъъъ, значи си… вкъщи.

— Тъкмо тръгвам за училище.

— Ами тогава да не те… мама там ли е?

— Не, отиде на работа.

— Да, така си и мислех.

Оскар разбра. Затова звъни по толкова необичайно време, знае, че майка му не си е у дома. Баща му се покашля.

— Ъ, мислех си… за събота. Стана малко… неприятно.

— Да.

— Да. Каза ли на майка си за… това?

— Ти как мислиш?

Мълчание. Статичен пукот по десетте мили телефонни жици. Врани, накацали по тях, зъзнещи, докато човешките разговори протичат под крачетата им. Баща му пак се покашля.

— Ъ, обадих се за онези кънки, няма проблем. Твои са.

— Трябва да тръгвам.

— Да, разбира се. Приятно… приятно училище тогава.

— Да. Чао.

Оскар затвори телефона, взе си раницата и тръгна за училище.

Не изпитваше нищо.

Пет минути до началото на часа, много от съучениците му стояха в коридора пред класната стая. Оскар се поколеба за миг, после метна раницата на гръб и тръгна към вратата. Всички погледи се извърнаха към него.

Наказателен шпалир. Бой с пръчки.

Да, опасяваше се от най-лошото. Разбира се, всички знаеха какво се бе случило с Йони в четвъртък и макар да не го виждаше сред насъбралите се, в петък със сигурност са чули версията на Мике. А той беше тук с обичайното си идиотско подхилване.

Вместо да забави ход, готов за бягство, Оскар тръгна бързо към класната стая. Не усещаше нищо. Вече не му пукаше какво става. Не беше важно.

И ето: чудото се случи. Морето се раздели.

Групата пред класната стая се дръпна, отвори проход за Оскар чак до вратата. Всъщност той и не очакваше друго. Дали заради някаква сила, която излъчваше, или защото беше смрадлив парий — нямаше никакво значение.

Той просто беше друг сега. Те го усетиха и се отдръпнаха.

Оскар влезе в класната стая, без да поглежда никого. Седна на чина си. Чу гласове в коридора и след малко останалите се втурнаха в стаята. Юхан вдигна палец на минаване покрай чина му, Оскар сви рамене.

После дойде учителката, а пет минути след началото на часа се появи и Йони. Оскар очакваше той да е с някаква превръзка на ухото, но не, нямаше. Ухото му беше червено, подуто и сякаш не принадлежеше към главата му.

Йони седна на мястото си. Не погледна нито към Оскар, нито към някой друг.

Срамува се.

Да, така беше. Оскар извърна глава към Йони, който извади от чантата си албум за снимки и го пъхна под чина. Видя и как бузите му пламнаха в тон с ухото. Оскар понечи да му се изплези, но се отказа.

Детинщина.

В понеделник Томи започваше училище в девет без петнайсет, затова Стафан стана в осем и изпи едно бързо кафе, преди да слезе да си поговори сериозно с младежа.

Ивон вече бе отишла на работа; самият Стафан трябваше да се яви в Юдарн в девет часа, защото претърсването на гората продължаваше, макар и вече доста по-анемично. Със сигурност щеше да е безрезултатно.

Е, доста приятно беше да се работи навън, а и времето се случи хубаво. Той изплакна чашата на мивката, замисли се за миг, после отиде да си облече униформата. Поколеба се дали да не слезе при Томи по домашному, за да си поговори с него като обикновен човек, така да се каже. Но строго погледнато, това си беше случай на вандализъм, а и униформата допринасяше за авторитета му, какъвто бездруго не му липсваше, но… да.

Пък и щеше да е по-практично да е готов облечен, нали след това отива на работа. Така че Стафан нахлузи служебната униформа, зимното яке, провери в огледалото какво впечатление прави и одобри. След това взе ключа за мазето, който Ивон му бе оставила на кухненската маса, излезе, затвори вратата, провери бравата (професионално изкривяване) и слезе по стълбите, отключи вратата на мазето.

Колкото до професионалните изкривявания…

Нещо не беше наред с бравата. Никакво усилие за превъртането на ключа — вратата просто се отвори. Той се наведе, провери механизма.

Аха. Хартиено топче.

Обирджийска класика: под някакъв претекст посещават дадено място, което са си набелязали, манипулират ключалката, после остава само собственикът да не забележи нищо на излизане.

Стафан извади шилото на джобното си ножче, изчовърка топчето.

Томи, разбира се.

Не му дойде на ум да се замисли защо Томи ще разваля ключалката на вратата, за която има ключ. Той е крадец, а това тук си беше престъпен трик. Значи е Томи.

Ивон му беше обяснила кое мазе е тяхното и докато вървеше в нужната посока, Стафан подготвяше мислено своята реч. Беше възнамерявал да се държи приятелски, да подходи деликатно, но това с бравата пак го ядоса.

Смяташе да обясни на Томи — да обясни, не да заплашва — за поправителното училище, социалните служби, наказателната отговорност и т.н. Така че да разбере по какъв път е кривнал.

Вратата на мазето им зееше отворена. Стафан надникна вътре. Хм, да. Лисугерът се е измъкнал от дупката. Но видя петната. Клекна, прокара пръст.

Кръв.

Юрганът на Томи беше на дивана, по него също имаше пръски. А подът — когато очите му се адаптираха, — видя, че подът беше целият в кръв.

Той отстъпи назад ужасѐн.

Тук беше… местопрестъпление. Вместо речта, която се канеше да държи, в главата му се заразлиства правилникът за подхождане към местопрестъпленията. Знаеше го наизуст, но докато търсеше инструкцията — задължения за опазване на местопрестъплението, за запазване на следите, доказателствата, неотложни действия — дочу зад себе си слабо бъбрене. Бъбрене и приглушени удари.

През колелата на скривалището беше прокаран кол. Той отиде до вратата да чуе. Да. Бъбренето и звуците идваха оттам. Звучеше почти като… литургия. Религиозна служба, чиито думи не можеше да разбере.

Сатанисти…

Абсурдна мисъл, но като се загледа в кола на вратата, всъщност го хвана страх заради онова, което се виждаше на върха. Тъмночервени ивици, които се точеха от острието. Така, точно така изглеждаха ножовете, използвани за насилствени деяния и с вече засъхнала кръв по тях.

Бъбренето вътре продължаваше.

Да извикам подкрепление?

Не. Там вътре може би ставаше престъпление, което може да се извърши, докато изтича горе да позвъни. Ще трябва да се справи сам.

Откопча кобура, за да има бърз достъп до пистолета, хвана палката. С другата ръка извади от джоба си носна кърпа, внимателно обхвана с нея кола и взе да го издърпва от колелата, като се ослушваше дали стърженето му няма да предизвика някаква промяна, някакво действие вътре в помещението.

Не. Литургията и ударите продължаваха.

Колът бе изваден. Подпря го до стената, за да не повреди евентуални отпечатъци от ръце и пръсти.

Знаеше, че носната кърпа не гарантира запазването на отпечатъците, затова вместо да хване колелата, той подпря с два пръста вътрешната ос и завъртя.

Колелото се задвижи. Стафан облиза устни. Усети гърлото си пресъхнало. Завъртя и второто колело докрай и вратата се открехна.

Сега чу думите. Беше песничка. Гласът — писклив, накъсан шепот:

Стафан протегна палката и побутна вратата с нея.

Видя.

Нещото, зад което бе коленичил Томи, трудно можеше да се оприличи на човешко тяло, ако от него не стърчеше ръка, наполовина отделена от торса. Гърдите, коремът и лицето бяха купчина месо, вътрешности и строшени кости.

Томи държеше с две ръце четириъгълен камък, който на определено място от песничката забиваше в останките, размазани до такава степен, че камъкът влизаше през тях и се удряше в пода, и пак се вдигаше, и на нишката се качваше поредният слон.

Стафан не беше сигурен дали това е Томи. Самото това същество, което удряше с камъка, беше толкова оплискано с кръв и парцали от плът, че трудно можеше да… Стафан почувства, че ще повърне. Преглътна киселото гадене, което се надигна от стомаха му, сведе очи, за да не вижда, и видя до прага калаено войниче. Не. Беше стрелец с пистолет. Позна го. Лежеше така, че пистолетът сочеше към тавана.

Къде му е основата?

И разбра.

Свят му се зави и забравил за пръстовите отпечатъци и събирането на улики, той опря ръка на касата на вратата, за да не падне, а песничката продължаваше:

Явно никак не беше добре, халюцинираше. Стори му се, че вижда… да, виждаше съвсем ясно как човешкият труп на пода между всеки два удара… се движеше.

Опитваше се да се изправи.

Морган дърпаше толкова дълбоко от цигарата, че когато угаси фаса в лехата пред входа на болницата, на Лари му оставаше половината. Морган пъхна ръце в джобовете, направи няколко крачки по паркинга, изпсува, когато стъпи в кишеста локва и чорапът му се намокри през дупката на подметката.

— Лари, имаш ли някви кинти?

— Както знаеш, аз съм с инвалидна пенсия и…

— Знам де! Та имаш ли кинти?

— Защо? Не давам назаем, ако…

— Не, не, не! За Лаке. Ако го зарадваме с… нали знаеш.

Лари се изкашля и укорително погледна цигарата си.

— Какво… ще му олекне ли?

— Да.

— Ами… не знам.

— К’во не знаеш? Дали ще му олекне? Защото нямаш кинти или защото си стиснат и не ти се дават?

Лари въздъхна, закашля се от поредното дръпване, изкриви лице и угаси цигарата с крак. После вдигна фаса и го пусна в саксия с пясък, погледна си часовника.

— Морган, осем и половина сутринта е.

— Да де, след няколко часа. Като отворят.

— Добре, ще видим.

— Значи ти се намират кинти.

— Няма ли да влизаме вече?

Минаха през въртящата се врата. Морган среса с пръсти косата си и закрачи към жената на рецепцията, за да се информира къде е Виргиния, а Лари се спря да погледа декоративните рибки, които се лутаха сънливо в голям бълбукащ цилиндър.

Морган дойде след минута, изтръскваше кожената си дреха, сякаш нещо бе полепнало по нея:

— Тъпа квачка! Не иска да каже.

— Е, би трябвало да е в интензивното.

— Там не пускат ли да се влиза?

— Пускат понякога.

— Гледай ти, колко си бил наясно!

— Наясно съм.

Тръгнаха към интензивното отделение, Лари знаеше пътя.

Много от „познатите“ му лежаха или бяха лежали в болница. Понастоящем само в „Сабатсберг“ имаше двама, без да се брои Виргиния. Морган подозираше, че с хора, които Лари бе срещал бегло, той се поопознаваше или направо ставаха приятели едва когато те попаднеха в болница. Тогава се сдушваше с тях и ходеше да ги навестява.

Защо го правеше — да, точно това се канеше да го попита Морган, когато стигнаха вратите на интензивното, бутнаха ги и зърнаха Лаке в дъното на коридора. Седеше в кресло само по долни гащи. Ръцете му стискаха страничните облегалки, а той се взираше в стаята отсреща — там трескаво влизаха и излизаха някакви хора.

Морган подуши въздуха.

— Мамка му, да не ги кремират още тук? — и се засмя. — Проклетите умерени. Сигурно са мерки за намаляване на разходите. Нека болницата има грижата за…

Млъкна, когато стигнаха до Лаке. Лицето му беше прежълтяло, очите — зачервени, невиждащи. Морган усети нещо нередно и остави Лари да започне. Него не го биваше за такива работи.

Лари се приближи до Лаке, сложи ръка на рамото му.

— Здравей, Лаке. Как си?

Суетня в съседната стая. Прозорците, които се виждаха от вратата, зееха широко отворени, но въпреки това в коридора се усещаше кисела миризма на пепел. В стаята беше задимено и някакви хора си говореха на висок глас, жестикулираха. Морган долови думите „отговорност на болницата“ и „трябва да се помъчим да“…

Нататък не чу, защото Лаке извърна глава, втренчи се в тях, все едно бяха двама непознати, и каза:

— … Трябваше да се досетя…

Лари се надвеси над него.

— За кое е трябвало да се сетиш?

— Че ще се случи.

— Какво се е случило?

Очите на Лаке се проясниха, той погледна към стаята, която плуваше в мъгла и беше като неистинска, и отвърна просто:

— Тя изгоря.

— Виргиния?

— Да. Тя изгоря.

Морган направи няколко крачки към стаята, надзърна вътре. Пресрещна го възрастен мъж с авторитетен вид.

— Извинете, но това тук не е цирк.

— Не, не. Аз само…

Морган беше на път да изтърси нещо остроумно, например, че си търси боата, но се въздържа. Във всеки случай бе успял да види. Две легла. Едното с намачкани чаршафи и изритано настрана одеяло, сякаш някой бе изскочил от него много бързо.

Другото бе покрито с дебело тъмносиво одеяло от долния край чак до възглавницата. Дървената табла в горната част на леглото бе потъмняла от черни сажди. Под одеялото се различаваха очертанията на невъобразимо слаб човек. Глава, гръден кош, таз — единствено това се виждаше. Останалите очертания бяха като гънки по самата завивка.

Морган разтърка очи с такава сила, че очните му ябълки потънаха някой и друг сантиметър навътре в черепа.

Вярно е. По дяволите, вярно е!

Огледа се в коридора с кого да сподели изумлението си. Забеляза старец, подпрян на количка за ходене, за която бе закачена система. Той също опитваше да надзърне в стаята. Морган направи крачка към него.

— К’во гледаш, дядка? Искаш ли да ти сритам проходилката?

Старецът тръгна да отстъпва назад стъпка по стъпка. Морган сви юмруци, овладя се. После си спомни нещо, което бе видял в стаята, завъртя се рязко и се върна там.

Онзи, който преди малко го бе изгонил, тъкмо излизаше.

— Извинете, но…

— Да, да, да… — Морган го избута от пътя си — Само да взема дрехите на авера, ако няма проблем. Или си мислите, че трябва да седи отвън гол цял ден, а?

Човекът скръсти ръце, остави го да мине.

Морган събра дрехите на Лаке от стола до разбутаното легло и хвърли поглед към другото. Изпод одеялото се подаваше обгоряла ръка с разтворени пръсти. Беше неразпознаваема, но той позна пръстена. Златен със синьо камъче, пръстенът на Виргиния. Преди да извърне глава, Морган успя да забележи, че китката бе пристегната с кожен ремък.

Човекът стоеше на вратата със скръстени ръце.

— Доволен?

— Не. Защо, по дяволите, е вързана?

Онзи само поклати глава.

— Може да предадеш на приятеля си, че от полицията ще дойдат всеки момент и вероятно ще искат да разговарят с него.

— Че защо?

— Не знам. Аз не съм полицай.

— Така ли? Да не повярваш.

С общи усилия успяха да облекат Лаке в коридора и тъкмо приключваха, когато пристигнаха двама комисари. Лаке не беше контактен, но сестрата, която бе вдигнала щорите, се владееше поне дотолкова, че да ги увери: той нямал нищо общо с цялата работа. Още спял, когато… се започнало.

Колегите се притекоха да я успокояват. Лари и Морган изведоха Лаке от болницата.

Щом излязоха през въртящите се врати, Морган вдъхна дълбока глътка студен въздух и каза:

— Не, трябва да се облекча — наведе се над лехите и повърна върху голите храсти остатъците от вчерашната вечеря, примесени със зелена слуз.

Когато приключи, изтри устата си и избърса ръка в панталона. После я вдигна като доказателство и каза на Лари:

— Сега вече трябва да отпуснеш кинти, мътните те взели!

Добраха се до Блакеберг и Морган получи от Лари сто и петдесет крони да купи алкохол, а той самият заведе Лаке в дома си.

Лаке се остави да бъде воден. Не отрони нито звук по време на пътуването в метрото.

В асансьора към апартамента на Лари на шестия етаж във високия блок той заплака. Не тихо и кротко, не, ревеше като дете, но още по-силно. Щом Лари отвори вратата на асансьора и го изтика на площадката, воят му се усили, отекна в бетонните стени. Ревът на Лаке, всевековна бездънна печал, изпълни всички етажи на блока, проникваше през пощенски процепи, ключалки, превърна сградата в гробница на любовта и надеждата. Лари се стресна: никога не бе чувал подобно нещо. Човек не плаче така. Не може да плаче така. От такъв плач се умира.

Съседите. Ще си помислят, че го коля.

Лари се засуети с ключовете си, а цялото човешко страдание, хилядолетни разочарования и безпомощност, намерили за момента канал през крехкото тяло на Лаке, продължаваха да се изливат от него.

Ключът влезе в ключалката и със сила, каквато дори не подозираше у себе си, Лари едва ли не внесе Лаке в апартамента и затвори вратата. Той продължаваше да се дере — изглежда, въздухът в дробовете му нямаше край. По челото на Лари изби пот.

Какво, по дяволите да… да…

В паниката си направи това, което бе виждал по филмите. Удари му шамар, уплаши се от острото плясване и съжали още в същия момент. Това обаче подейства.

Изведнъж Лаке млъкна, втренчи се в него с безумни очи и Лари помисли, че ще си върне с удар в лицето. После погледът на Лаке омекна, той отвори и затвори уста, сякаш се давеше за въздух, и каза:

— Лари, аз…

Лари го прегърна. Лаке опря буза на рамото му и се разтресе от плач. След малко краката на Лари вече се огъваха. Опита да се измъкне от прегръдката, за да седне на стола в антрето, но Лаке се бе вкопчил в него и го последва. Лари се свлече на стола, а Лаке се приземи и главата му се плъзна в скута на приятеля.

Лари го погали по косата, не знаеше какво да каже. Само прошепна:

— Няма… няма…

Краката на Лари вече започваха да изтръпват, когато настъпи промяна. Плачът утихна, превърна се в тих хленч, Лари усети как ченето на Лаке се стегна, той вдигна глава, избърса си сополите с ръкава и заяви:

— Ще го убия.

— Кого?

Лаке сведе очи, опря поглед в гърдите на Лари и кимна.

— Ще го убия. Няма да го оставя да живее.

В голямото междучасие в девет и половина Стафе и Юхан дойдоха при Оскар, казаха „супер си“ и „баси колко яко“. Стафе го почерпи с дъвчащи бонбони във вид на автомобилчета, а Юхан го пита дали не иска някой път заедно да събират празни бутилки.

Никой не го блъскаше, нито си запушваше носа, щом Оскар се приближеше. Дори Мике Сисков се подсмихна, кимна му одобрително, сякаш бе разказал някоя забавна история, когато се засякоха в коридора пред стола.

Сякаш всички бяха очаквали да направи точно това и сега, щом го бе извършил, той вече ставаше един от тях.

Проблемът беше, че не бе способен да се наслади. Констатира промяната в поведението им, но тя не го засягаше. Не го бият, да. Но ако някой опиташе да го удари, той щеше да отвърне. Мястото му не беше тук.

В часа по математика Оскар вдигна очи от учебника, погледна класа, с който учеше от шест години. Седяха, навели глави над задачите, дъвчеха си моливите, изпращаха си бележки, подхилкваха се. И си помисли: Та те са… деца.

И той самият беше още дете, но…

Нарисува кръст в учебника, преправи го на бесилка с примка.

Аз съм още дете, но…

Нарисува влак. Кола. Лодка.

Къща. С отворена врата.

Безпокойството му растеше. В края на часа вече не го свърташе, тропаше с крака, барабанеше с пръсти по чина. Учителката учудено извърна глава към него и го помоли да пази тишина. Оскар се опита, но скоро безпокойството надви, дръпна конците му на марионетка и краката му се задвижиха от само себе си.

Докато стане време за последния час, физическо, той вече не издържаше. В коридора възложи на Юхан:

— Кажи на Авила, че съм болен, става ли?

— Ще бягаш ли?

— Не си нося екипа.

Вярно беше: сутринта си забрави дрехите за физическо, но не затова се налагаше да избяга от час. На път за метрото видя класа строен в редица. Томас извика след него „ууу“.

Сигурно щеше да го изпорти. Нямаше значение. Абсолютно никакво.

Гълъбите се разхвърчаха на сиви ята, когато той профуча през площада във Велингбю. Някаква жена с детска количка сбърчи осъдително нос: колко е невнимателен с птиците. Той обаче бързаше и всичко, което го разделяше от целта, беше просто пречка на пътя му.

Спря пред магазина за играчки, погледна витрината. Смърфове, подредени в сладникав пейзаж. Твърде голям е за такива работи. В един кашон у дома имаше фигурки на екшън герои, доста си играеше с тях като малък.

Преди някоя и друга година.

Дръпна вратата на магазина и го посрещна електронен звън. Мина по тесен коридор между рафтове, отрупани с пластмасови кукли, войничета и кутии с модели за сглобяване. Най-близо до касата имаше калъпи за леене на калаени войници. Калаят се вземаше на касата.

Това, което му трябваше, беше изложено на самия щанд.

Да, фалшивите бяха наредени под пластмасовите кукли, но оригиналите в опаковка с подписа на Рубик се пазеха бдително тук. По деветдесет и осем крони парчето.

Зад щанда стоеше нисък възпълен мъж с усмивка, която Оскар би определил като „угодническа“, ако знаеше тази дума.

— Така… нещо специално ли търсим?

Оскар знаеше, че кубчетата са до касата, и си беше подготвил план.

— Да. Търся боички. За калаени войничета.

— Да! — човекът посочи редиците миниатюрни бурканчета, наредени зад него.

Оскар се наведе напред, подпря пръстите на едната си ръка на щанда точно пред кубчетата, с палеца придържаше отворена раницата си. Престори се, че търси сред цветовете.

— Златиста. Имате ли?

— Златиста, разбира се.

Щом се обърна, Оскар дръпна едно кубче, пусна го в раницата и едва успя да върне ръката си в същата позиция, когато човекът сложи две бурканчета на щанда. Сърцето на Оскар помпаше горещина към бузите и ушите му.

— Матова или металик?

Продавачът го погледна и Оскар усети как цялото му лице се е превърнало в предупредително табло, на което светеше: „Аз съм крадец“. За да не бие на очи с руменината си, той се наведе над боичките и отвърна:

— Металик… май е по-хубава.

Имаше двайсет крони. Боята струваше деветнайсет. Продавачът му я подаде в малко пликче, което той смачка в джоба на якето си, за да не си отваря раницата.

Навън изпита обичайната еуфория, но по-силна от друг път. Тръгна си като освободен роб, току-що избавен от веригите си. Не издържа, притича до паркинга и скрит между две коли, отвори опаковката и извади кубчето.

Беше доста по-тежко от неговия фалшификат. Редичките се плъзгаха като по сачмени лагери. Може би си бяха сачмени лагери? Хм, нямаше намерение да го разглобява, за да провери, рискуваше да го развали.

Опаковката се превърна в грозна кутийка от прозрачна пластмаса, след като вече бе извадил кубчето, и той я хвърли в кофа за боклук на излизане от паркинга. Беше по-добре само така. Прибра кубчето в джоба на якето си, за да може да си го гали, да усеща тежестта му в ръката си. Беше хубав подарък, прекрасен… подарък за сбогом.

Спря се в метростанцията.

Ами ако Ели си помисли… че аз…

Да. Че той, като му прави подарък, всъщност му показва, че е съгласен със заминаването му. Ето ти подарък за сбогом и прав ти път. А не беше така. Никак не му се искаше да…

Плъзна поглед и видя павилиона за вестници. „Експресен“. На цялата първа страница имаше голяма снимка на онзи, дето бе живял с Ели.

Оскар отиде и разлисти вестника. Пет страници бяха посветени на лова в гората Юдарнскуген… ритуалния убиец… подробности за миналото му и после: още една страница, където бе отпечатана снимката. Хокан Бенгтсон… Карлстад… неизвестно местонахождение в продължение на осем месеца… умоляват се гражданите… ако някой е виждал…

Сърцето му се сви от тревога.

Ако някой знае къде е живял…

Лелката от гишето се подаде на прозорчето.

— Ще купуваш ли?

Оскар поклати глава, остави вестника. И се затича. Чак долу на перона се сети, че не бе показал талона си на кондуктора. Пристъпваше от нетърпение, загриза кокалчето на юмрука си, очите му се насълзиха.

Хайде, идвай, влакче миличко, хайде…

Лаке се бе отпуснал на дивана, гледаше с присвити очи към балкона, където Морган безуспешно се опитваше да примами една червенушка, кацнала на съседния парапет. Залязващото слънце беше точно зад него и разгръщаше светъл ореол около главата му.

— Ела, ела. Не се бой!

Лари седеше на фотьойла, зяпаше лениво някакъв курс по испански. Неестествени хора в нагласени ситуации се движеха по екрана и водеха следния диалог: „Yo tengo un bolso.“11 — „Qué hay en el bolso?“12

Морган наведе глава и слънцето блесна в очите на Лаке, той замижа, чу Лари да се упражнява:

— Ke haj en el balsa.

Апартаментът миришеше на непроветрено от цигарения дим и прахта. Бутилката беше изпита и оставена празна на холната масичка до препълнения пепелник. Лаке се вгледа в обгорените петна от цигари по масичката, те се плъзгаха пред очите му като кротки бръмбарчета.

— Ona kamisa y pantalånes13.

Лари се изкиска:

— Панталонес.

Не му повярваха. Тоест да, повярваха, но отказваха да приемат случилото се в неговата версия.

— Спонтанно самозапалване — каза Лари, а Морган го накара да го изговори на срички.

Спонтанното самозапалване е точно толкова научно доказано, колкото и вампирите. Ще рече, никак.

Но предпочетоха да приемат безумното му обяснение с минимум намеса. Без намерение да го подкрепят. Морган изслуша съсредоточено разказа на Лаке за случилото се в болницата, но като се стигна до идеята да унищожат причинителя на всичко това, гой заяви:

— Какво искаш — да станем ловци на вампири? Ти, аз и Лари. Да грабнем колове и кръстове и… Не, извини ме, Лаке, ама ми е малко… трудно да си го представя, така де.

А реакцията на Лаке при вида на недоверчивите им, дистанцирани лица беше:

Виргиния щеше да ми повярва.

И отново го прониза болка. Той самият не бе й повярвал и ето че тя… Би предпочел да прекара години в затвора за евтаназия, отколкото да живее цял живот с тази неизличима сцена.

Тялото й се гърчи в леглото, кожата й почернява, дими. Болничната й нощница се замята, триъгълникът й се заголва. Тръбната конструкция на леглото дрънчи от конвулсиите й, когато бедрата й започват да подскачат в безумен акт с невидим любовник, горят, тя крещи, стаята се изпълва с мирис на опърлено, на изгорено, ужасените й очи се взират в моите, след миг се нажежават, побеляват, пукат се…

Лаке изпи повече от половината бутилка. Морган и Лари не го спряха.

— … Панталонес.

Лаке опита да стане от дивана. Главата му тежеше. Той се подпря на масичката, надигна се тромаво. Лари скочи да му помогне.

— Лаке, да беше поспал малко.

— Не, трябва да се прибирам.

— Че какво ще правиш у вас?

— Трябва… имам да свърша нещо.

— Да не е свързано с онова… за което говореше?

— Не, не.

Морган влезе от балкона, когато Лаке се затътри към антрето.

— Ехо! Накъде така?

— Прибирам се.

— И аз идвам.

Лаке се извърна, помъчи се да запази равновесие, да си придаде по-трезвен вид. Морган отиде до него, готов да го хване, ако залитне. Лаке поклати глава, потупа го по рамото.

— Искам да остана сам, разбери. Искам да остана сам. Това е.

— Ама ще можеш ли да се оправиш?

— Ще се оправя.

Лаке взе да кима, не можеше да спре, наложи си да прекрати това клатене на главата, за да се махне оттам, излезе в антрето, обу се и си облече палтото.

Знаеше, че е доста пиян, но му се беше случвало толкова пъти, че беше развил един вид рутина, сякаш освобождаваше движенията си от мозъка и ги пускаше на автопилот. Би могъл дори да поиграе на микадо, без ръката му да трепне — поне някое време.

Откъм стаята чу гласовете на приятелите си.

— Дали не е по-добре да?…

— Не. Щом така казва, трябва да го уважим.

Излязоха в антрето да го изпратят. Прегърнаха го малко непохватно. Морган хвана ръцете му, наведе глава, за да го погледне в очите:

— Но без глупости, нали? За всичко можеш да разчиташ на нас, знаеш го.

— Да, да. Не, не.

Долу пред входа се спря за миг, погледна към слънцето, спряло над върха на един бор.

Никога повече няма да мога… слънцето…

Смъртта на Виргиния, начинът, по който бе умряла, тежеше като олово в гърдите му на мястото, където преди беше сърцето му, превиваше го с бремето си. Следобедната светлина навън му се виждаше като подигравка. Минувачите, които се движеха спокойно под слънцето… подигравка. Гласовете. Говореха си за ежедневни неща, сякаш нямаше опасност… Навсякъде, по всяко време…

И вас може да нападне.

До будката стоеше някакъв човек, подпрян пред прозорчето, говореше си с продавача. Лаке видя как от небето пада нещо черно, вкопчва се в гърба му…

По дяволите…

Спря се пред изложените вестници, премигна, помъчи се да види ясно снимката най-отпред. Ритуалният убиец. Лаке изсумтя презрително. Нали знаеше каква е истината. Но…

Разпозна лицето. Това беше…

В китайския. Онзи, дето… го почерпи с уиски. Как така…

Той пристъпи напред, разгледа снимката по-внимателно. Ами да. Определено беше той. Същите събрани очи, същите… Лаке сложи ръка на устата си, притисна устни с пръсти. Картините се завихриха, опита се да ги осмисли.

Бе седял да се черпи с убиеца на Йоке. Убиецът на Йоке бе живял съвсем близо до него, едва ли не в съседния вход. Поздрави го на няколко пъти, дори…

Но той не беше извършителят, нали…

Глас. Каза нещо.

— Здрасти, Лаке. Да не ти е познат?

Продавачът и онзи отвън го гледаха. Отвърна „да“ и продължи към двора си.

Светът изчезна. Виждаше входа, от който бе излизал този човек. Затъмнените прозорци. Ще проучи тая работа. Ще я проучи.

Краката му добиха сила, гръбнакът му се изправи, оловото стана камбана, тревожните й удари разтърсваха тялото му.

Ето ме, идвам. Сега ще видиш ти! Идвам.

Влакът спря на Рокста, а Оскар беше прехапал устни от нетърпение, паника; стори му се, че вратите останаха отворени твърде дълго. Когато високоговорителите избръмчаха, той дори си помисли, че машинистът ще обяви престой тук, но — ВНИМАНИЕ, ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ — и влакът потегли от станцията.

Нямаше никакъв друг план, освен да предупреди Ели: всеки по всяко време можеше да се обади в полицията и да съобщи, че е видял човека. В Блакеберг. В този блок. В този вход. В този апартамент.

Какво ще стане, ако полицията… ако разбият вратата… банята…

Влакът затрополи по моста и Оскар погледна през прозореца. Долу, при „будката на любовника“ видя двама и полузакрити зад единия, мярна вестници със снимката. Единият човек бързо си тръгна от будката.

Който и да е. Всеки би могъл да знае. Той може да знае.

Още когато влакът започна да забавя ход, Оскар вече беше застанал до вратата и пъхна пръсти между гумените ленти, сякаш по този начин щеше да се отвори по-бързо. Опря горещото си чело на стъклото, то приятно го охлади. Спирачките заскърцаха, а машинистът трябва да се бе заплеснал, защото едва сега прозвуча:

СЛЕДВАЩА СТАНЦИЯ „БЛАКЕБЕРГ“.

Йони стоеше на перона. С Томас.

Не. Не, не, не! Махайте се!

Щом влакът спря с поклащане, погледите на Оскар и Йони се срещнаха. Йони опули очи и каза нещо на Томас точно когато със свистене се отваряха вратите.

Оскар се напрегна, изхвърча навън и се втурна да тича.

Томас вдигна дългия си крак, спъна го и той падна по очи, одра си дланите о пода на перона. Йони го възседна.

— Бързаш ли за някъде?

— Пусни ме! Пусни ме!

— Че защо?

Оскар затвори очи, сви юмруци. Пое си няколко пъти въздух, доколкото бе възможно с тежестта на Йони върху гърба му, и рече в посока към бетонния под:

— Правете каквото ще правите. И ме пуснете.

— Добре.

Хванаха го за ръцете, вдигнаха го на крака. Оскар видя часовника на станцията. Два и десет. Стрелката на секундите се движеше насечено по циферблата. Оскар стегна мускулите на лицето и корема си, за да стане на камък, неуязвим за ударите.

Само да стане бързо.

Започна да се съпротивлява едва когато разбра какво са намислили. Само че и двамата по някакво безмълвно споразумение бяха извили назад ръцете му и при всяко движение той изпитваше чувството, че ще се счупят. Избутаха го до другия край на перона.

Няма да посмеят. Не е възможно…

Но Томас беше луд, а Йони…

Опита да се спре с пети, но краката му се влачеха и танцуваха по перона, докато Томас и Йони го мъкнеха към бялата ограничителна линия, пред бездната на релсите.

Косата отляво го гъделичкаше по ухото, трептеше от въздушния поток откъм тунела, откъдето идваше влакът от центъра. Релсите зазвънтяха, а Йони прошепна:

— Сега ще умреш, нали ти е ясно?

Томас се изкикоти, стисна ръката му още по-силно. На Оскар му причерня: ще го направят. Наведоха го над края на платформата.

Фаровете на приближаващия се влак метнаха стрели студена светлина по релсите. Оскар изви глава наляво и видя фучащия откъм тунела влак.

ТУУУУТ!

Свирката изрева и сърцето на Оскар подскочи в предсмъртен тласък, в същия миг той се напика и последната му мисъл беше:

Ели!

— когато го дръпнаха назад и всичко стана зелено пред очите му от преминаващия влак на половин педя от него.

Лежеше по гръб на перона, от устата му излизаше пара. Мокротата на панталона ставаше все по-студена. Йони клекна до него.

— За да схванеш. Какво може да стане. Разбра ли?

Оскар кимна автоматично. Само да свършва. По придобит вече навик Йони опипа внимателно нараненото си ухо, усмихна се. След това подложи ръка под брадичката му и му стисна бузите.

— Квичи като прасе, щом разбираш.

Оскар заквича. Като прасе. Те се разсмяха, и двамата. Томас каза:

— Преди го биваше повече.

Йони кимна.

— Май ще трябва да му опресним уменията.

Влакът от другата страна пристигна. И го зарязаха. Оскар полежа малко, чувстваше се кух. После над него се появи лице. Лелка. Тя му протегна ръка.

— Видях, миличък. Трябва да се оплачеш в полицията, това си беше…

Полицията!

— … опит за убийство. Дай да ти помогна, аз…

Оскар се изправи, без да обръща внимание на ръката й. Докато се мъкнеше към вратите и нагоре по стъпалата, той още чуваше гласа й зад гърба си:

— Добре ли си…

Ченгетата.

Лаке се сепна, щом влезе в двора и видя полицейската кола горе на възвишението. До нея стояха двама полицаи, единият записваше нещо в бележника си. Заподозря, че и те търсят същото, но не са много информирани. Полицаите не забелязаха как се бе поколебал, затова продължи към първия вход.

Никое от имената на таблото не му говореше нищо, но нали знаеше: горе вдясно. До вратата за мазето се търкаляше бутилка спирт за горене. Той се спря, загледа я, сякаш тя можеше да му даде някаква насока как да действа.

Спирт за горене. Виргиния изгоря.

И дотук. Усещаше само ледена ярост, продължи нагоре по стълбите. Чувстваше промяна: сега разумът му беше трезв, но тялото не се подчиняваше. Краката му се хлъзгаха, но стъпалата и му се наложи да се хване за парапета, за да се катери по стълбите, а през това време мислено подреждаше нещата:

Влизам. Намирам го. Забивам му нещо остро в сърцето. После изчаквам ченгетата.

Спря се пред вратата без табелка, без име.

И как, по дяволите, влизам?

Той протегна ръка и просто тъй натисна дръжката. А вратата се отвори към някакво празно жилище. Никакви мебели, килими, картини. Никакви дрехи. Той облиза устни.

Духнал е. Тогава няма какво да…

На пода в коридора видя други две бутилки технически спирт. Опита се да проумее какво може да значи това. Че съществото пие… не. Че…

Означава, че някой скоро е бил тук. Иначе онази бутилка нямаше да е още долу.

Да.

Той влезе, спря се в коридора и се ослуша. Нищо не чу. Направи кръгче из апартамента, видя одеяла на прозорците в стаите, разбра. Беше на правилното място.

Накрая се спря пред вратата на банята. Натисна дръжката. Заключено. Тази ключалка обаче не можеше да му се опре, само се нуждаеше от отвертка или нещо от този род.

Отново се концентрира. Трябваше да действа сега, не да мисли. Замислеше ли се, можеше да се разколебае, а не беше време за колебания. Така че: действай.

Заиздърпва кухненските чекмеджета. Намери нож. Отиде до банята. Пъхна острието във винта на ключалката и завъртя обратно на часовниковата стрелка. Ключалката се отвори, той бутна вратата. Вътре беше тъмно като в рог. Потърси ключа за лампата, намери го. Светна.

Боже! Това е…

Кухненският нож падна от ръката на Лаке. Ваната пред краката му бе наполовина пълна с кръв. На пода се въргаляха няколко големи пластмасови туби, по прозрачните им стени се виждаха червени ивици. Ножът иззвънтя върху плочките.

Езикът му залепна за небцето, когато се наведе, за да… за какво? За да… провери… да пипне. Даже по-примитивно: магията на такива количества кръв… да потопи ръка в кръвта, да…

умие ръцете си в кръв.

Докосна с пръсти неподвижната тъмна повърхност, потопи ги. Пръстите му сякаш бяха отрязани, изчезнаха. Той със зяпнала уста продължи в дълбочина, докато ръката му се натъкна…

Изкрещя, дръпна се назад.

Извади рязко ръката си от ваната, наоколо се разлетяха капки кръв, пръснаха по тавана, по стените. Той инстинктивно притисна с ръка устата си. Осъзна какво прави, когато усети нещо сладникаво, лепкаво. Плю, избърса си ръката в панталона, затули устата си с другата, чистата ръка.

Някой има там… вътре.

Да. Под пръстите си бе усетил корем. Корем, който изпружинира под ръката му, преди да я отдръпне. За да прогони отвращението, затърси с очи по пода, откри кухненския нож, пак го взе в ръка, стисна дръжката му.

Какво, по дяволите…

Ако беше трезвен, сигурно щеше да се махне оттук. Да се махне от това тъмно езеро, което можеше да крие какво ли не под своята отново неподвижна, гладка като огледало повърхност. Разфасовано тяло например.

Коремът може би е… може би е корем…

Но алкохолът потискаше страха и като видя тънкия синджир, който се спускаше в това тъмно нещо, той протегна ръка и го издърпа.

Там долу каналът се отвори, тръбите забълбукаха, а на повърхността се образува малък водовъртеж. Той коленичи пред ваната, облиза устни. Усети с езика кисел вкус, изплю се на пода.

Нивото бавно спадаше. Покрай горния ръб на ваната остана ясно очертана ивица от по-тъмно червено.

Сигурно отдавна е тук.

След някоя и друга минута над повърхността от едната страна се подаде нос. От противоположната — пръсти на крака, след тях горните половини на ходила. Водовъртежът се засили, падаше се между краката.

Погледът му запълзя по детското тяло, което малко по малко се появяваше на дъното на ваната. Ръце, сключени на гърдите. Колене. Лице. Последната кръв изтече в канала с приглушено бълбукане.

Тялото пред очите му бе тъмночервено; лепкаво, слузесто като новородено. Имаше и пъп. Но не и полов орган. Момче или момиче? Нямаше значение. Щом погледна отблизо лицето със затворените очи, той веднага го разпозна.

Оскар искаше да се затича, но краката му се вцепениха. Отказваха.

Пет дълги черни секунди бе мислил, че ще умре. Че ще го бутнат. Сега мускулите му още не знаеха, че е жив.

По пътя от училището към спортния салон той съвсем се предаде.

Искаше да полегне. Например да се свлече по гръб в онези храсти. Якето и подплатеният панталон щяха да го предпазят от бодливите клони, вейките меко ще го подхванат. Обаче бързаше. Секундната стрелка нервно обикаляше по циферблата.

Училището.

Тъмночервена ръбеста тухлена фасада. Мислено прелетя като птица през коридорите, стаите. Йони беше там. И Томас. Седяха си на чиновете и му се хилеха подигравателно.

Той се наведе, погледна си обущата.

Връзките им бяха мръсни, едната бе на път да се развърже. Металната кукичка горе на глезена се беше изкривила. Стъпваше малко патраво, затова изкуствената кожа се беше износила и на двата форта от вътрешната страна. Но явно щеше да доизносва тези обуща цялата зима.

Студен мокър панталон. Той вдигна глава.

Няма да им дам да победят. Няма. Да им дам. Да победят.

По краката му изшуртя нещо топло. Правите хоросанови линии на тухлената фасада се изкривиха, размазаха се, изчезнаха, щом се затича. Стъпваше в локвите, краката му жвакаха и пръскаха. Земята се понесе под него и сега му се струваше, че земното кълбо се върти твърде бързо, той не смогваше.

Краката го понесоха и наоколо се заредиха високите блокове, старият магазин „Консум“, фабриката за кокосови сладки, по инерция влетя в двора, подмина входа на Ели и стигна до своя.

Едва не се блъсна в един полицай на влизане. Онзи разпери ръце, хвана го.

— Охо. Ама че бързаш!

Оскар онемя. Полицаят го пусна, погледна го… подозрително?

— Тук ли живееш?

Оскар кимна. Никога преди не беше виждал този полицай. Определено изглеждаше симпатичен. Не. Имаше лице, което Оскар при други обстоятелства би сметнал за симпатично. Полицаят се почеса по носа и каза:

— Ами, знаеш ли, тук… се е случило нещо. В другия вход. Та обикалям да поразпитам дали някой не е чул нещо. Или видял.

— Кой… кой вход?

Полицаят посочи с глава входа на Томи и внезапната паника на Оскар се стопи.

— Ей там. Не във входа, а в мазето. Случайно да си чул или забелязал нещо наоколо. Тия дни?

Оскар поклати глава. Мислите му се вихреха в такъв хаос, че всъщност не мислеше за абсолютно нищо, но подозираше, че страхът изригва от очите му, съвсем видим за полицая. И той наистина се наведе, погледна го изпитателно.

— Всичко наред ли е?

— … Да.

— Няма страшно де. То всичко… свърши. Не се бой. Вашите вкъщи ли са?

— Не. Мама. Не.

— Добре. Засега съм тук, така че… може пък да се сетиш, ако си забелязал нещо.

Полицаят му отвори вратата, която беше заградил:

— Заповядай.

— Не, първо само да…

Оскар се обърна и възможно най-непринудено тръгна към входа на Ели. Пътьом се обърна и видя полицая да влиза във входа му.

Хванали са Ели.

Брадичката му затрепери, зъбите му затракаха неясно морзово послание, което усети чак в гръбнака си, когато отвори входната врата на Ели и продължи нагоре по стълбите. Дали са запечатали вратата й?

Кажи ми да вляза.

Вратата беше открехната.

Ако полицаите са били тук, защо са оставили вратата отворена? Така не се прави, нали? Той безшумно я дръпна, промъкна се в антрето. Вътре беше тъмно. Кракът му се удари в нещо. Пластмасова бутилка. Първо помисли, че в нея има кръв, после видя, че е спирт за горене.

Дишане.

Някой дишаше.

Движеше се.

Шумът идваше от коридора при банята. Оскар тръгна напред, предпазливо, крачка по крачка, прехапа устни, за да не му тракат зъбите, и треперенето се пренесе в брадичката, шията, усети го в отскоро набъбналата адамова ябълка. Свърна зад чупката на коридора и надникна към банята.

Не е полицай.

Човек със захабени дрехи бе коленичил до ваната, наведен над нея, Оскар не го виждаше оттук. Зърна само мръсен сив панталон, износени обувки с опрени в пода върхове. Долния ръб на палто.

Това е онзи!

Но той… диша.

Да. Откъм банята се чуваха хрипливи вдишвания и издишвания и Оскар се промъкна по-близо, без да му мисли. Малко по малко пред очите му се откри по-голямата част от банята, той почти се провря вътре и видя какво става.

Лаке не можеше да го направи.

Тялото на дъното на ваната изглеждаше съвсем безпомощно. Не дишаше. Той сложи ръка на гърдите му и установи, че сърцето бие, но само с два-три удара в минута.

Беше очаквал нещо… страховито. Нещо от рода на ужаса, който бе изживял в болницата. А това малко, окървавено човече с вид на парцалена кукла очевидно не би могло даже да се надигне от ваната, камо ли да нарани някого. То беше дете. Ранено дете.

Все едно гледаш как любим човек умира мъчително от рак, а после ти показват ракова клетка под микроскоп. Толкова нищожна.

Това ли? Това нищожно нещо е убило човек? Съсипало сърцето ми?

Той изхлипа, главата му клюмна и се удари във ваната с приглушено изкънтяване. Не можеше. Не. Да убие дете. Спящо дете. Просто не можеше. Въпреки…

Ето защо е оцеляло.

То. То. Не е дете. То.

То се бе нахвърлило на Виргиния… то беше убило Йоке. То. Създанието тук пред него. Създанието, което ще го извърши пак, ще убие други хора. Това създание не е човек. То дори не диша, но все пак сърцето му бие — като… като на животно в зимен сън.

Помислѝ за другите.

Отровна змия сред хората. Да не го убивам само защото в момента изглежда беззащитно?

Но не това го накара да вземе окончателно решение. Случи се, когато отново погледна лицето — лицето с тънък слой кръв — и му се стори, че то… се подсмихна.

Радва се на стореното зло.

Не, край!

Вдигна кухненския нож над гърдите му, леко се дръпна назад, за да замахне, и…

— АААА!

Оскар изкрещя.

Онзи не се стресна — само застина, извърна глава към Оскар, каза бавно:

— Трябва да го направя. Разбираш ли?

Позна го. Един от пияниците, живееше някъде наблизо, Оскар понякога го поздравяваше.

Какво търси тук?

Но нямаше значение. Важното е, че пияницата държеше нож, насочен право към гърдите на Ели, който лежеше гол във ваната.

— Недей!

Пияницата завъртя глава надясно, наляво, по-скоро като че търсеше нещо по пода, отколкото като несъгласие.

— Не…

И пак се извърна към ваната, към ножа. Оскар искаше да обясни. Че това във ваната е негов приятел, че е негов… че му носи подарък, че… че това е Ели.

— Чакай…

Върхът на ножа отново докосна гърдите на Ели — още малко и щеше да прободе кожата. Оскар изобщо не знаеше какво прави, когато пъхна ръка в джоба на якето си и извади кубчето, показа го на пияницата.

— Виж!

Лаке го мярна с крайчеца на окото си — като внезапно нахлуване на цветове в цялата чернота и сивота, която го обграждаше. Макар и обзет вече от твърда решителност, той не се сдържа и завъртя глава да погледне какво е.

Някакво кубче в ръката на момчето. Весели цветове.

Изглеждаше направо абсурдно в тази обстановка. Папагалче сред гарвани. За миг остана като хипнотизиран от цветовете, после пак погледна към ваната, към ножа, опрян между ребрата.

Остава само да натисна…

А!

Очите на създанието бяха отворени.

Той се напрегна, за да забие дълбоко ножа, и внезапна болка се взриви в слепоочието му.

Нещо изтрещя вътре в кубчето, когато единият му ъгъл удари пияницата по главата, и то изскочи от ръката на Оскар. Човекът падна странично, приземи се върху една от тубите, която се плъзна изпод него и се удари във ваната с барабанно издумкване.

Ели седна.

От вратата Оскар го виждаше само отзад. Косата му лепнеше сплескана на тила, а гърбът му беше жива рана.

Пияницата понечи да стане, но Ели не толкова скочи, колкото изпадна от ваната право в скута му — дете, допълзяло до татко си за утеха. Обхвана с ръце врата му и го дръпна към себе си, за да му пошепне нещо нежно.

Оскар отстъпи назад от банята, когато той впи зъби в шията на човека. Ели беше с гръб към него и не го беше видял. Човекът обаче го виждаше и го гледаше, не го изпускаше от очи, докато Оскар отстъпваше назад към коридора.

Прости ми…

Оскар не успя да издаде нито звук, каза го само с устни, преди да се дръпне, да се скрие от погледа му.

Когато човекът закрещя, беше с ръка на бравата. После звукът рязко секна, сякаш някой му бе затиснал устата.

Оскар се поколеба. После затвори вратата. И я заключи.

Мина през коридора, без да поглежда надясно, влезе в хола.

Седна на фотьойла.

Затананика си, за да заглуши шума от банята.